Повелителят на сребърния лък

1 ПЕЩЕРАТА НА КРИЛЕТЕ

ДВАНАДЕСЕТИМАТА МЪЖЕ, ОБВИТО В ДЪЛГИТЕ СИ до глезена наметала от черна вълна, стояха мълчаливо пред входа на пещерата. Не говореха и не помръдваха. Вятърът бе неестествено студен за ранната есен, но те не духаха в шепи, за да сгреят измръзналите си длани. Лунната светлина се отразяваше в бронзовите им нагръдници и шлемовете с бели гребни, в украсените им с релефни изображения налакътници и наколенници, както и в дръжките на късите мечове, които всеки от тях носеше на кръста си. Ала въпреки близостта на студения метал до телата им, те не трепереха.

Нощта стана още по-смразяваща и с приближаването на полунощ започна да вали град. Ледените топчета дрънчаха по броните им, но те все така не помръдваха.

После се появи още един войн - висок и изгърбен, с наметало, развито от свирепия вятър. И той носеше броня, но ризницата му беше инкрустирана със злато и сребро, както и шлема и наколенниците му.

- Той вътре ли е? - запита новодошлият с дълбок глас.

- Да, царю - отвърна един от мъжете, - висок и широкоплещест войн с дълбоко разположени сиви очи. - Ще ни призове, когато боговете проговорят.

- Значи ще чакаме - каза Агамемнон.

Пороят утихна и тъмните очи на царя огледаха неговите последователи. После се взря в Пещерата на крилете. Дълбоко в недрата и можеше да различи светлинка от огън, проблясваща по назъбените стени, и дори оттук долавяше миризмата на лютивите и опияняващи изпарения, която се носеше от пророческите пламъци. Докато гледаше, светлината намаля.

Той не бе свикнал да чака и усети как яростта му се надига, но я прикри. Дори и един цар трябваше да се смири в присъствието на боговете.

На всеки четири години от микенския владетел и дванадесет от най-верните му последователи се очакваше да чуят думите на боговете. Последния път, когато Агамемнон стоеше на тези скали, тъкмо бе наследил баща си и собственото му владичество предстоеше да започне. Тогава беше нервен, а сега - двойно повече. Бе станал неизмеримо по-богат. Жена му му роди три здрави деца, макар и трите да бяха момичета. Армиите на Микена печелеха всяка битка и не един велик герой бе паднал.

Ала Агамемнон си спомняше и пътуването, което баща му предприе преди осем години до Пещерата на крилете, както и пепелявото му лице, когато се завърна. Той не желаете да говори за последното пророчество, но един от последователите му го разказа на жена му и мълвата се разпространи. Гадателката бе приключила с думите:

- Сбогом, Атрейски царю. Ти никога няма да влезеш в Пещерата на крилете отново.

Великият цар войн бе умрял седмица преди следващото Призоваване.

Една облечена в черно жена излезе от пещерата. Дори главата й бе покрита с тъмен воал. Тя не проговори, а вдигна ръка и извика мъжете вътре. Агамемнон пое дълбоко дъх и поведе групата.

Входът бе тесен и нисък, затова те свалиха шлемовете си и последваха жената в редица по един, докато и последният не се озова край останките от Огъня на предсказанието. Във въздуха още имаше дим и докато дишаше, Агамемнон почувства, че сърцето му започва да бие по-бързо. Цветовете станаха по ярки, а дребните звуци като скърцането на кожата, стърженето на сандал по камък - почти заплашително силни. Ритуалът бе на стотици години и се основаваше на древното вярване, че само на прага на смъртта жрецът може истински да общува с боговете. Затова на всеки четири години един мъж биваше избран да умре за царя. Агамемнон се опита да диша по-леко и погледна към слабия старец, легнал на сламеника. Лицето му беше бледо на светлината на пламъците, а очите - широко отворени и взрени в нищото. Парализата, предизвикана от бучиниша, беше започнала. Само след минута човекът щеше да е мъртъв.

Агамемнон зачака.

- Огън в небето - каза жрецът. - И планина от вода, достигаща облаците. Пази се от Великия кон, царю Агамемнон.

Старецът се отпусна и жената в черно коленичи до него, за да му помогне да се надигне отново.

- Не ми говори чрез загадки - каза царят. - Кажи ми за царството. Какво ще стане с мощта на Микена?

Очите на жреца проблеснаха за миг и Агамемнон видя гнева в тях. После той премина и старецът се усмихна.

- В това твоята воля ще надделее, о, царю. Бих ти предложил гора от истина, но ти желаеш да чуеш само за едно листо. Много добре. Когато отново извървиш този каменен коридор, та ще си все така могъщ. Баща на син. - После той прошепна нещо на жената, която вдигна чаша вода към устните му.

- И какви опасности ще срещна? - запита Агамемнон.

Тялото на стария жрец се сгърчи и той извика. После се отпусна и погледна към царя.

- Един владетел винаги е в опасност, царю Агамемнон. Ако не е силен, ще бъде свален. Ако не е мъдър, ще го отхвърлят. Семето на ориста се посява всеки сезон и няма нужда нито от слънце, нито от дъжд, за да порасне. Ти изпрати един герой да се справи с малка опасност и така пося семето. Сега то расте и от земята никнат мечове.

- Говориш за Алектруон. Той беше мой приятел.

- Той не беше ничий приятел! Просто касапин, който не послуша предупрежденията. Вярваше в ума, жестокостта и силата си. Бедният сляп Алектруон. Сега добре разбира размера на грешката си. Арогантността го повали, защото никой човек не е неуязвим. Онези, които боговете искат да унищожат, те първо надаряват с гордост.

- Какво друго видя? - запита Агамемнон. - Говори сега! Смъртта те чака.

- Аз не се боя от смъртта, царю на мечовете, царю на кръвта, царю на грабителството. Ти ще живееш вечно, Агамемноне, в сърцата и умовете на смъртните. Когато името на баща ти се превърне в прах и само ветровете на времето го нашепват, твоето ще се мълви ясно и често. Когато родът ти стане само спомен и всички царства са се стопили в нищото, името ти още ще ехти. Това видях.

- Това ми харесва повече - отвърна царят. - Какво друго? Бързо, защото времето ти изтича. Дай име на най-голямата опасност, която ме очаква.

- Искаш само име? Колко… странни са хората. Можеше да поискаш… отговори, Агамемноне.

Гласът на стареца започна да му изневерява. Бучинишът достигаше мозъка му.

- Дай ми име и аз ще знам отговора.

Нов проблясък на ярост в очите на мъжа задържа напредването на отровата. Когато отново заговори, гласът му бе по-силен:

- Алектруон също поиска име, когато бях обикновен гадател, а не благословен - както сега - с мъдростта на смъртта. Казах му Хеликаон Златния. И какво направи той… този глупак? Отплава да търси Хеликаон и сам докара злата съдба върху себе си. Сега и ти искаш име, царю Агамемнон. Но то е същото. Хеликаон.

Старият жрец затвори очи. Тишината се проточи.

- Златният ме застрашава?

Умиращият отново заговори:

- Виждам мъже, горящи като свещи и… кораби, обхванати от пламъци. Виждам обезглавен войн… изпаднал в ярост. Виждам… виждам много галери, като ято птици. Виждам война, Агамемноне, дълга и ужасна, и смъртта на мнозина герои.

После той извика немощно и се отпусна в ръцете на забулената жена.

- Мъртъв ли е? - попита царят.

Тя допря пръсти до китката на стареца, после кимна. Агамемнон изруга.

Към него се приближи едър войн с толкова руса коса, че на светлината на фенера изглеждаше бяла.

- Той каза нещо за велик кон, господарю. Платната на корабите на Хеликаон носят изображение на скачащ черен жребец.

Агамемнон не каза нищо. Хеликаон бе роднина на Приам, царя на Троя, а Агамемнон бе сключил съюз с този град, както и с повечето от другите царства по източния бряг. Въпреки че спазваше договорките си с тях, той също така даваше пари за пиратски набези на микенски галери, които да грабят градовете на съюзниците му и да взимат в плен търговски кораби и товари от мед, калай, олово, алабастър или злато. Всяка от тези галери му даваше една десета от заграбеното. Плячката му позволяваше да екипира армиите си, както и да прави подаръци на генералите и войниците си. Пред населението обаче Агамемнон отхвърляше действията на пиратите и ги заплашваше със смърт, така че не можеше открито да нарече Хеликаон враг на Микена. Троя беше богато и могъщо царство, а търговията с нея му носеше големи печалби от мед и калай, без които не можеха да се направят бронзовите брони и оръжия.

Войната с троянците бе неизбежна, ала той още нямаше готовност да превърне царя им в свой враг.

Изпаренията на пророческия огън сега не бяха толкова отровни и главата на Агамемнон започна да се прочиства. Думите на жреца го окуражаваха. Щеше да има син и името му щеше да ехти през вековете.

Ала старецът бе споменал и семената на ориста, а той не можеше да не обърне внимание на предупреждението.

Погледна русия мъж в очите.

- Нека се разчуе, Коланос, че купчина злато, дваж по-тежка от човек, очаква онзи, които убие Хеликаон.

- Всеки пиратски кораб из Великата зеленина ще го подгони за такава награда - отвърна Коланос. - Ако ми позволиш, господарю, аз също ще взема трите си галери и ще го потър ся. Ала няма да е лесно да го надвием. Той е хитър войн и е хладнокръвен в битка.

- Тогава трябва да го накараш да изгуби хладнокръвието си, Сломителю на духове - отвърна Агамемнон. - Открий онези, които Хеликаон обича, и ги убий. Той има семейство в Дарданос - млад брат, пред когото благоговее. Започни с него. Нека Хеликаон познае яростта и отчаянието. А после изтръгни живота от тялото му.

- Ще потегля още утре, господарю.

- Атакувай го в открито море, Коланос. Ако го откриеш на суша и имаш възможност, уреди да го пронижат, удушат или отровят. Не ме е грижа. Ала следата на смъртта му не бива да води към моя дом. В морето действай както намерят за добре. Ако го хванеш жив, отрежи му главата. Бавно. На брега нека смъртта му е бърза и тиха. Лична свада. Разбираш ли ме?

- Да, царю мой.

- Последно чух, че Хеликаон е в Кипър - каза Агамемнон - и надзирава построяването на голям кораб. Казаха ми, че галерата ще е готова за отплаване преди края на сезона. Достатъчно време, за да подпалиш огън в душата му.

Иззад тях прозвуча задавен вик. Агамемнон се завъртя. Старият жрец бе отворил отново очи. Торсът му трепереше, а ръцете се гърчеха неконтролируемо.

- Епохата на героите отминава! - изкрещя той с внезапно ясен и силен глас. - Реките са в кръв, небето пламти! Виж как мъжете горят сред Великата зеленина! - Умиращите му очи се впиха в лицето на Агамемнон. - Конят! Пази се от Великия кон!

От устата му бликна кръв, която напои бялата му роба. Лицето му се изкриви, очите му се разшириха панически. Разтърси го нов спазъм и от гърлото му се изтръгна последен стон.

2 БОГЪТ НА СВЕТИЛИЩЕТО

БОГОВЕТЕ БРОДЯТ СРЕД БУРЯТА. Малката Фия го знаеше, защото майка й често и разказваше истории за безсмъртните: как копията на Арес, бога на войната, могат да бъдат видени в мълнията и как чукът на Хефест причинява гръмотевицата. Когато морето се разлютеше, това означаваше, че Посейдон плува под вълните или се е качил на теглената си от делфини колесница и броди из Великата зеленина.

С тези мисли осемгодишното момиченце се опитваше да успокой страховете си, докато се катереше с мъка по калния склон към светилището. Избледнялата й износена туника не я предпазваше от пищящите ветрове и сияния дъжд откъм брега на Кипър. Дори главата й бе измръзнала, защото преди десет дни майка й отряза златните й коси, за да я отърве от въшките и бълхите. Въпреки това слабото тяло на Фия бе все така покрито с рани от ухапвания. Повечето просто я сърбяха, но глезенът й, където я бе ухапал плъх, оставаше подут и я болеше. Коричката постоянно се чупеше и от раната не спираше да тече кръв.

Ала това бяха малки проблеми и не тревожеха детето, докато се катереше към високото светилище. Когато майка й се разболя вчера, Фия изтича при лечителя в центъра на града. Той ядосано й каза да стой далеч от него. Не посещаваше прокълнатите от боговете с бедност, и едва я изтърпя да му обясни как майка я не може да стане от леглото, как цялото й тяло гори и я боли.

- Иди при някой жрец - каза и накрая.

Фия изтича през пристанището до Храма на Асклепий и се нареди на опашката с останалите чакащи за помощ и напътствия. Всеки от чакащите носеше някакъв дар. Мнозина държаха глинени гърнета със змии в тях, други водеха малки кучета, трети носеха храна и вино. Когато накрал я пропусна ха през високите врати, я посрещна млад мъж, който я запита какъв дар е донесла. Тя се опита да му каже за болестта на майка си, но той я отпрати и извика следващия по ред - старец, който носеше дървена клетка, в която гукаха два бели гълъба. Фия не знаеше какво да стори и се върна у дома. Майка й беше будна и говореше с някого, когото момиченцето не можете да види. После започна да плаче. Фия също се разплака.

Бурята дойде с падането на здрача и детето си спомни, че боговете бродят по света в такова време. Затова реши сама да говоря с тях.

Светилището на Аполон, Повелителя на сребърния лък, се намираше близо до яростното небе и Фия си помисли, че боговете могат да я чуят по-добре, ако се качи до него.

Сега, докато нощта ставаше все по-студена, тя се разтрепери и се разтревожи да не би дивите кучета, бродещи сред хълмовете, да уловят миризмата на кръвта, капеща по глезена й. Препъна се в мрака. Удари коляното си в един камък и извика. Когато беше малка и се наранеше, винаги тичаше при майка си, а тя я прегръщаше и галеше, докато болката си отиде. Но това беше във времето, когато живееха в по-голяма къща с голяма градина, пълна с цветя, а всичките и чичовци бяха богати и млади. Сега бяха стари и раздърпани. Не носеха хубави подаръци, а само по няколко медника. Вече не оставаха да се смеят с майка й. Всъщност почти не говореха. Идваха само нощем. Отпращаха Фия навън и скоро си тръгваха. А напоследък не идваха никакви чичовци. Нямаше подаръци, нито медници и почти никаква храна.

Фия се качи по-нависоко. На върха на хълма видя назъбената скала, която ограждаше светилището. Скута на Аполон, така го наричаха. Майка ri разказваше, че златокосият бог на слънцето някога е почивал тук, преди да отлети обратно на небето със своята огнена колесница.

Детето бе почти на предела на силите си, докато се катереше с мъка по стръмния склон. Виеше й се свят от изтощение и се препъваше по камъните. Мълния озари небето. Ярката светлина разкри фигура, застанала на самия край на високата скала с вдигнати ръце, и Фия извика. Краката й поддадоха и тя се свлече на земята. В този миг облаците се разпръснаха и луната просветна между тях. Богът свали ръце и бавно се обърна, а дъждът блестеше по голия му торс.

Фия го зяпаше с широки от уплаха очи. Дали това бе Повелителят на сребърния лък? Със сигурност не, защото косата на този бог бе дълга и тъмна, а за Аполон казваха, че има къдрици от златна слънчева светлина. Лицето му бе красиво и сурово, а очите - бледи и твърди. Фия погледна към глезените му с надеждата да види там крилца, което би означавало, че това е Хермес, пратеникът на боговете. Той беше приятел на смъртните.

Ала крилца нямаше.

Богът я приближи и тя видя, че очите му са невероятно ярки и сини.

- Какво търсиш тук? - запита той.

- Ти богът на войната ли си? - Гласът й трепереше.

Той се усмихна.

- Не, не съм.

Заля я вълна на облекчение. Могъщият Арес не би излекувал майка й. Той мразеше смъртните.

- Майка ми е болна, а аз нямам дарове - каза тя. - Но ако я излекуваш, ще работя неуморно и ще ти нося много дарове. Цял живот.

Богът й обърна гръб и тръгна обратно към края на скалата.

- Моля те не ме оставяй! - извика тя. - Майка ми е болна!

Той коленичи и измъкна иззад един камък тежко наметало, а после седна до нея и я уви с него. Вълната бе много мека.

- Дошла си до светилището, за да търсиш помощ за майка си ли? - попита той. - Посетил ли я е лечител?

- Не поиска да дойде - каза тя на бога. - Затова отидох в храма, но нямах дар. Отпратиха ме.

- Ела. Заведи ме при майка си.

- Благодаря ти. - Фия се опита да стане. Краката й поддадоха и тя падна непохватно, а кръвта оцапа скъпото наметало. - Съжалявам. Съжалявам.

- Не се притеснявай - отвърна той и я вдигна на ръце. После заслиза по дългия път към града.

Някъде по време на пътуването Фия заспа с глава, облегната на рамото на бога. Събуди се чак когато чу гласове. Той говореше с някого. Момиченцето отвори очи и видя огромна фигура, вървяща редом с бога. Другият мъж бе плешив, но имаше разклонена брада. Когато видя, че е будна, й се усмихна.

Сега се приближаваха до къщите и богът я попита къде живее. Фия се почувства засрамена, защото това бяха хубави къщи с бели стени и червени покриви. А двете с майка й живееха в колиба в пустошта отвъд. Покривът течеше и в тънките дървени стени имаше дупки, през които плъховете успяваха да влязат. Подът беше пръстен и нямаха прозорци.

- Сега съм по-добре, наистина - каза тя и богът я свали на земята. После тя го поведе към дома си.

Когато влязоха, няколко плъха се разбягаха от майка й. Богът коленичи на пода до нея и докосна челото й с длан.

- Жива е - каза той. - Занеси я обратно в къщата, Вол - нареди на приятеля си. - Ще дойдем скоро.

Богът хвана Фия за ръката и заедно тръгнаха през града към дома на лечителя.

- Той е много сърдит човек - предупреди го Фия, когато богът удари дървената врата с юмрук.

Лечителят отвори рязко и се надвеси през прага.

- Какво, в името на Хадес…? - започна той. После видя тъмнокосия бог и Фия веднага забеляза как държанието му се промени. Мъжът сякаш се смали. - Извинявай, господарю - каза той и сведе глава. - Не знаех…

- Събери си билките и церовете и ела незабавно в дома на Фаедра - прекъсна го богът.

- Разбира се. Веднага.

После отново тръгнаха, но този път по дългия лъкатушещ път към хълма и домовете на богатите. Силите на Фия започнаха отново да й изневеряват. Богът я вдигна на ръце.

- Ще ти намерим някаква храна - каза той.

Когато най-накрая стигнаха целта си, момиченцето зяпна удивено. Намираха се пред дворец с прекрасна градина, заобиколена с висока стена. От всяка страна на огромния вход имаше високи червени колони. Щом влязоха, видя, че подът е украсен с разноцветни камъни и стените бяха изрисувани в картини в ярки цветове.

- Това твоят дом ли е? - попита тя.

- Не. Но живея тук, когато съм в Кипър.

Богът я отнесе в стая с бели стени в задната част на къщата. Там имаше млада жена със златиста коса, облечена в зелена роба, поръбена със златни нишки. Беше невероятно красива. Богът я заговори и я представи на детето като Фаедра.

- Дай на Фия нещо за ядене - каза й той. - Аз ще изчакам лечителя и ще видя как е майката.

Фаедра се усмихна на момиченцето и донесе малко пресен хляб и мед. След като се нахрани, Фия благодари на жената и известно време седяха в тишина. Детето не знаеше какво да каже.

Фаедра си наля чаша вино, към което добави вода.

- Ти богиня ли си? - попита накрая Фия.

- Някои мъже са ми казвали, че съм - отвърна жената с широка усмивка.

- Това твоят дом ли е?

- Да. Харесва ли ти?

- Много е голям.

- Така е.

Фия се наведе напрел и протеина:

- Не зная обаче кой бог е той. Отидох до светилището и го видях. Да не би да е Повелителя на сребърния лък?

- Той е повелител на много неща - отвърна Фаедра. - Искаш ли още хляб?

- Да, благодаря.

Жената и каза да си вземе, а после донесе кана студено мляко и напълни една чаша. Фия я изпи. Вкусът беше неописуем.

- И така - продължи жената. - Майка ти се е разболяла и ти си отишла до светилището, за да потърсиш помощ. Там е много високо и опасно. А има и глутници диви кучета.

Момиченцето не знаеше как да отговори, затова не каза нищо.

- Била си много смела - каза накрая Фаедра. - Майка ти има късмет. Какво стана с косата ти?

- Майка ми я отряза. Имам бълхи. - Отново почувства срам.

- Тази нощ ще ти приготвя баня. И ще намерим някакви мазила за тези ухапвания и драскотини по ръцете ти.

Междувременно богът се върна. Беше сменил дрехите си и сега носеше бяла туника до коленете, поръбена със сребро. Дългата му черна коса бе прибрана назад и завързана на опашка.

- Майка ти е много слаба - каза той. - Но сега спи. Лечителят ще идва всеки ден, докато не се оправи. И двете можете да останете тук, докато желаете. Фаедра ще намери работа на майка ти. Това отговаря ли на молитвите ти, Фия?

- О, да - каза момиченцето. - Благодаря ти.

- Тя се чудеше дали не си Аполон - вметна Фаедра с усмивка.

Мъжът коленичи до Фия и тя погледна в ярките му сини очи.

- Името ми е Хеликаон - каза й. - И не съм бог. Разочарована ли си?

- Не - отвърна момиченцето, макар че всъщност беше.

Хеликаон се изправи и се обърна към Фаедра.

- Идват търговци. Известно време ще съм зает с тях.

- Все още ли планираш да отплаваш за Троя утре?

- Трябва. Обещах на Хектор, че ще присъствам на сватбата му.

- Сега е сезонът на бурите, Хеликаон, а пътят по море е почти цял месец. Това обещание може да ти струва скъпо.

Той се наведе и я целуна, а после излезе от стаята.

Фаедра седна до Фия.

- Не се разочаровай, малка моя. Той наистина е бог. Просто не го знае.

По-късно, когато детето бе изкъпано и сложено да спи, Фаедра седеше под портика и гледаше мълниите. Хладният вятър носеше свежест над градината и изпълваше въздуха с уханието на жасмин от дърветата до западната стена. Сега усещаше умора и странна меланхолия. Това бе последната нощ на Хеликаон в Кипър. Сезонът почти бе свършил и той щеше да отплава с новия си кораб към отдалечената на стотици мили Троя, а после на север към Дардания за през зимата. Фаедра очакваше нощ на страсти и топлина, твърдостта на тялото му, вкуса на устните му върху нейните. Вместо това той се върна в къщата с изнемощялото от глад и нахапано от бълхи дете на беззъбата курва, която Вола бе донесъл по-рано.

В началото това я ядоса, но после остана само чувството на неудовлетвореност.

Защитена от дъжда, Фаедра затвори очи и си представи детето. Избръснатата му глава бе нахапана от буболечките, лицето му беше слабо и бледо, а очите - широки и изплашени. Малкото момиченце сега спеше в стаята до тази на майка си. Фаедра имаше желание да я прегърне, да я притисне до себе си и да я целуне по бузата. Искаше да махне болката и страха от тези големи сини очи. Но не го стори. Просто отметна одеялото, за да може слабото дете да се качи на широкото легло и да отпусне глава на меката възглавница.

Спокойни сънища, Фия. Тук си в безопасност.

- Ти жена му ли си?

- Не. Той е един от моите дарители. Аз съм като майка ти - една от девиците на Афродита.

- Вече няма дарители - каза Фия сънено.

- Заспивай.

Разбира се, че нямаше дарители, помисли си Фаедра. Майката беше грозна и слаба, преждевременно остаряла.

„Както остаряваш и ти!“ - помисли си. Макар и младолика, Фаедра приближаваше тридесет и пет. Скоро и нейните дарители щяха да я изоставят. Ядоса се. Кой го е грижа какво ще направят? Сега съм богата.

Но меланхолията не си отиде.

През осемнадесетте години, откак бе станала последователка на Афродита, тя бе забременявала девет пъти. При всеки от тях посещаваше Храма на Асклепий и гълташе горчиви билки, за да прекрати бременността. Последният път беше преди пет години. Забави се с цял месец, разкъсвана между желанието да увеличи богатството си и нарастващата нужда да бъде майка.

- Следващия път - каза си тогава. - Следващия път ще износя детето.

Само че следващият път така и не дойде, и сега тя често сънуваше плачещи в тъмното деца, които я викаха. В съня си Фаедра тичаше слепешком, опитваше се да ги намери, и се будете, плувнала в студена пот. После идваха сълзите и хлипането и ехтеше из празния й дом.

- Животът ми не е празен - каза си тя. - Имам дворец и слуги, и достатъчно богатство, за да го изживея без никакви мъже.

Но така ли бе наистина?

Настроението и бе променливо през целия ден и едва не се разплака, когато Хеликаон и каза, че отива до светилището на Аполон. Веднъж, преди година, тя се качи с него там и го гледа как стой на самия ръб на скалата с вдигнати ръце и затворени очи.

- Защо го направи? - попита го тогава. - Скалата може да подаде. Може да паднеш и да се размажеш по камъните.

- Вероятно точно затова - отвърна й той.

Фаедра не разбра отговора. В него нямаше смисъл. Но пък толкова много други неща у Хеликаон си противоречаха с логиката. Постоянно се опитваше да разкрие тайните в този мъж. Когато бе с нея, Фаедра никога не бе усетила и намек за буйния му нрав, за който шептяха мъжете. Нямаше грубост, нито жестокост, нито гняв. Всъщност той рядко носеше оръжие в Кипър, макар че тя бе виждала трите бронзови меча и шлема с бял гребен, бронята и наколенниците, които Хеликаон влизаше в битка. Те стояха прибрани в един сандък в горната спалня, която той използваше, когато посещаваше острова.

Прибрани в сандък. Като емоциите му, помисли си тя. През петте години, откак го познаваше, Фаедра никога не бе успяла да се приближи до мъжа, скрит зад очите му. Чудеше се дали някой е успявал.

Пристъпи под дъжда и вдигна лице към черното небе. Потрепери, когато зелената и рокля се накваси. Сега вятърът, който галеше мократа и кожа, сякаш бе станал леден. Тя се засмя силно и отново се върна под покрива. Студът отблъсна умората й.

Проблесна мълния и й се стори, че вижда сенчеста фигура, която се движи сред храстите вдясно от нея. Извърна се, но не видя нищо. Игра на светлината? Леко изнервена, Фаедра влезе обратно в къщата и затвори вратата.

Последният от гостите на Хеликаон си бе отишъл, затова тя тръгна към покоите му. Стаята бе тъмна, нямаше запалени лампи. Фаедра влезе тихо и пристъпи към леглото. Оказа се празно. Отиде до балкона и погледна в градината. Не видя никого. Облаците се разкъсаха за кратко и луната огря Кипър.

Жената се обърна и зърна кален отпечатък на пода. Усети как страхът се надига в нея и се огледа из стаята. Някой бе минавал оттук. Беше се качил през прозореца. Тя се върна до балкона и отново погледна надолу.

Някаква сянка се раздвижи и Фаедра видя закачулен мъж с тъмни дрехи, който притича до стената. Изведнъж Хеликаон се появи иззад една статуя с кинжал в ръка. Натрапникът го видя и свърна встрани. Затича се и скочи високо, хващайки се за ръба на високата стена, за да се претърколи на улицата отвън. Облаците отново скриха луната и Фаедра не видя нищо повече.

Тя изтича в коридора и се спусна по стълбите. Стигна до входа, точно когато Хеликаон влизаше вътре. Фаедра затръшна вратата и спусна резето.

- Кой беше това? - попита тя. Мъжът хвърли бронзовия кинжал на близката масичка.

- Просто крадец - каза той. - Но избяга.

Подмина я и отиде в кухнята, където подсуши лицето и ръцете си с кърпа. Фаедра го последва.

- Кажи ми истината.

Хеликаон съблече туниката си и продължи да се бърше. После прекоси стаята гол и напълни две чаши с разредено вино. Подаде й едната и отпи от другата.

- Този човек ме преследваше, когато се качих до светилището. Мярках го от време на време. Много е опитен, прикриваше се в сенките. Вола и моите хора не го видяха.

- Но ти успя?

Той въздъхна.

- Баща ми падна под ножа на убиец, Фаедра. Оттогава съм… да кажем по-внимателен към обкръжението си.

- Много врагове ли имаш, Хеликаон?

- Всички могъщи мъже имат врагове. Някои търговци ми дължат планини от злато. Ако умра, те ще са свободни от дълговете си. Убивал съм пирата, оставили след себе си братя и синове, копнеещи за мъст. Но нека не говорим повече за това тази нощ. Убиецът го няма, а ти изглеждаш прекрасно.

Ако тя бе негова жена, може би щеше да му каже, че вече не желае да прави любов. „Но аз не съм му жена - помисли си Фаедра. - Аз съм дете на Афродита, а той е моят дарител. Аз съм обикновена курва, точно като беззъбата старица в горната спалня.“ Тъгата се разля във вените й, но тя се насили да се усмихне и пристъпи в прегръдките му. Целувката му бе топла, дъхът - сладък, а ръцете му, обвити около нея - силни.

- Аз твоя приятелка ли съм? - попита го Фаедра по-късно, докато лежаха заедно на широкото й легло. Главата й почиваше на рамото му, а бедрото й бе обвито около неговото.

- Сега и завинаги, Фаедра.

- Дори като остарея и погрознея?

Той погали косата и.

- Какво искаш да чуеш?

- Истината. Искам истината.

Той се надвеси над нея и я целуна по челото.

- Аз не давам приятелството си току-така и то не зависи от младост и красота. Ако и двамата доживеем да станем стари и грозни, аз все така ще бъда твой приятел.

Тя въздъхна.

- Страх ме е, Хеликаон. Старостта ме плаши, плаши ме и мисълта, че ще те убият или ще се измориш от мен. Страх ме е, че ще стана като майката на Фия. Навремето избрах този живот и той ми донесе богатство и сигурност. Сега се чудя дали изборът ми е бил правилен. Мислиш ли, че щях да съм щастлива, ако се бях омъжила за земеделец или рибар и му бях отгледала деца?

- Не мога да ти отговоря. Всеки ден правим избори, някой добри, други - лоши. И ако сме достатъчно силни, живеем с последствията. Ако трябва да съм искрен, не съм съвсем сигурен какво точно имат предвид хората, когато говорят за щастие. Има момента на радост и смях в уюта на приятелството, но трайно щастие? Ако такова нещо съществува, аз не съм го открил.

- Може би то идва само когато си влюбен - предположи тя.

- Ти била ли си някога?

- Не - излъга Фаедра.

- Нито пък аз - отвърна Хеликаон и простичките думи се забиха в сърцето й като кинжал.

- Колко тъжна двойка сме - каза и се насили да се усмихне, докато прокарваше ръка надолу по плоския му корем. Ах! - добави после с престорена изненада. - Ето, че сред нас има някой, който не изглежда тъжен. Всъщност май е неистово щастлив.

Хеликаон се засмя.

- Ти често му влияеш по този начин.

Той хвана китката и, и я вдигна над себе си. После я притегли надолу и я целуна пламенно.

3 ЗЛАТНИЯТ КОРАБ

БУРИТЕ ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ДВА ДНИ СЕ СТОПЯВАХА на запад и небето бе чисто и синьо, а морето - спокойно, докато Спирос направляваше лодката и пътника й към големия кораб. След цяла сутрин превозване на моряци към „Ксантос”, сега чувстваше умора. Обичаше да казва на хората, че на осем-десет години е все така силен, както и преди, но това не беше вярно. Ръцете и раменете го боляха, а сърцето му биеше учестено, докато се напрягаше над греблата.

Един мъж остарява тогава, когато вече не може да работи. Тази простачка философия поддържаше Спирос бодър и всяка сутрин, когато се събудеше, той приветстваше новия ден с усмивка. Излизаше навън и вадеше вода от кладенеца, гледаше отражението си в кофата и казваше:

- Радвам се да те видя, Спирос.

Той погледна към младия мъж, който седеше притихнал на кърмата. Косата му бе дълга и тъмна, придържана от кожена лента. Гърдите му бяха голи, носеше обикновена пола и сандали. Тялото му бе стройно и мускулесто, очите - яркосини като лятното небе. Спирос не го беше виждал преди и предположи, че е чужденец, може би от Крит или другите острови.

- Нов гребец ли си? - попита го той. Пътникът не отговори, но се усмихна. - Цяла седмица превозвам хора като теб. Местните не пътуват на Кораба на смъртта. Така наричаме „Ксантос” - добави след малко. - Само идиоти и странници. Без да се обиждаш.

Гласът на пътника бе дълбок, а акцентът му доказа теорията на Спирос:

- Но пък е толкова красив - каза той дружелюбно. - А корабостроителят твърди, че е и здрав.

- Аха, наистина става за гледане - отвърна Спирос. - Ужасно е красив. - После се изкикоти. - Но аз не бих повярвал на думите на Лудия от Милет. Братовчед ми работа на кораба, знаеш ли? Каза, че Калкеус се мотаел наоколо и си говорел сам. Понякога дори се удрял по главата.

- Виждал съм го да го прави - съгласи се мъжът.

Спирос се умълча, леко раздразнен. Човекът бе млад и очевидно не знаеше, че морските богове не обичат големи кораби. Преди двадесет години старият лодкар видя как един точно такъв кораб отплува от залива. Галерата направи две пътувания без инцидент, а после изчезна в една буря. Само един човек оцеля, изхвърлен на брега в източната част на континента. Историята му се предаваше сред моряците години наред от уста на уста. Голямата мачта се строшила на две и корабът се разпаднал за няколко удара на сърцето. Спирос мислеше да разкаже тази случка на младия гребец, но се отказа. Какъв смисъл имаше? Мъжът трябваше да спечели двадесетте си медника и нямаше да се откаже точно сега.

Лодкарят продължи да гребе, а болката в долната част на гърба му се усили. Това бе двадесетото му пътуване до „Ксантос” от пукването на зората насам.

Около галерата беше пълно с малки лодки, натоварени със стоки. Множество мъже викаха и се опитваха да се наместят на по-изгодна позиция. Лодките се блъскаха една в друга, предизвиквайки изблици на ругатни и заплахи. От кораба се спускаха въжета, които бавно изтегляха товара на борда. Хората на палубата бяха не по-малко изнервени от онези, чакащи да се отърват от стоките си. Цареше пълен хаос.

- Цяла сутрин е така - каза Спирос и спря да си почине. - Не мисля, че ще отплават днес. Това е един от проблемите с толкова големи кораби - пренасянето на товара на толкова висока палуба. Сигурен съм, че Лудият не се е сетил за него, а?

- Собственикът е виновен - отвърна пътникът. - Искал е най-голямата галера, построявана някога. Концентрирал се е върху достойнствата и на кораб и качеството на конструкцията. Не е мислил много за товаренето и разтоварването.

Спирос отново хвана греблата.

- Слушай, момко, явно не знаеш с кого плаваш. По-добре не говори по този начин близо до Златния. Хеликаон може и да е млад, но е убиец, да знаеш. Той отряза главата на Алектруон и му извади очите. Мълви се, че ги изял. Не е човек, когото искаш да обидиш, ако добре ме разбираш.

- Изял му е очите? Таз и история не я бях чувал.

- О, за него се разказват много работа. - Спирос се взря във врявата около галерата. - Няма смисъл да се опитваме да стигнем до кърмата. По-добре да изчакаме, докато поне част от тая лодки се махнат.

Един едър плешив мъж с черна намаслена брада, извита в две плитки, се появи на палубата откъм пристанището и с бумтящ глас извика на няколко лодки да се отдръпнат, за да пуснат по-близките да натоварят стоките си.

- Плешивецът там е Зидантас - каза Спирос. - Наричат го Вола. Имах един племенник, навремето плава с него. Волът е хет. Обаче е добър човек. Племенникът ми си счупил ръката на борда на „Итака” преди няколко години и не можел да работи през цялото пътуване. Въпреки това си получил двадесетте медника. Зидантас се погрижил. - Той обърна лице на юг. - Бризът започва да сменя посоката си. Сега идва от юг. Нетипично за това време на годината, но предполагам, че ще ви помогне при излизането. Ако изобщо това стане днес.

- Ще отплава - каза мъжът.

- Сигурно си прав, младежо. Златният е благословен с късмет. Никой от корабите му не е потъвал, знаеш ли? Пиратите го избягват. И би трябвало, нали? Не е здравословно да пресичаш пътя на човек, който ти яде очите.

Спирос бръкна под пейката и извади мях с вода. Отпи една дълга глътка и предложи на пътника си, който прие с благодарност.

На палубата проблесна бронз и се появиха двама войни, облечени в брони и с шлемове с бели гребени от конски косми.

- По-рано им предложих да ги откарам - промърмори лодкарят. - Но не харесаха лодката ми. Твърде малка им се видя, не се и съмнявам. Е, чумата да ги тръшне всички микенци, това казвам аз. Чух ги как си говореха, обаче. Те не са приятели на Златния, това е сигурно.

- Какво казаха?

- Говореше повече по-възрастният. Каза, че стомахът му се обръщал от това да пътува на един кораб с Хеликаон. Е, не мога да го виня. Онзи Алектруон, дето изгуби очите си, също беше микенец. Хеликаон е избил много микенци.

- Както сам каза, не е човек, който търпи обиди.

- Чудя се защо го прави.

- Кое? Да убива микенци?

- Не, защо плава с корабите си из цялата Велика зеленина. Твърдят, че има дворец в Троя и земи в Дардания, както и нейде на север. Не помня къде. Както и да е, той вече е богат и могъщ. Така че защо рискува да пътува в открито море и да се бие с пирата и всякакви други?

Младият мъж сви рамене.

- Нищо не е такова, каквото изглежда. Кой знае? Може би има мечта. Чух, че иска един ден да отплава отвъд Великата зеленина, към далечните морета.

- Това имам предвид - отвърна Спирос. - Краят на света е там, с неговия водопад, който се спуска вечно в мрака. Що за идиот би искал да отплава в черната бездна на света?

- Това е добър въпрос, лодкарю. Може би човек, който не е доволен с онова, което има. Човек, търсещ нещо, което не може да открие във Великата зеленина.

- Именно! Няма нищо ценно, което един мъж да не може да открие в собственото си село, а какво остава сред огромното море. Това е проблемът на тези богати принцове и царе. Не разбират какво е истинско съкровище. Виждат го само в златото, медта и калая. Виждат го в стадата коне и добитъка. Събират съкровища за себе си, строят складове, които пазят яростно. А после умират. И за какво е всичко това?

- А ти знаеш ли какво е истинско съкровище? - попита младият мъж.

- Естествено. Повечето обикновени хора знаят. Последните няколко дни бях горе сред хълмовете. Една млада жена едва не умря. Бебето проби утробата. Обаче стигнах навреме. Бедното момиче. Лошо беше разкъсана. Ще се оправи, а момченцето е здраво и силно. Гледах как жената държеше бебето в ръце и се взираше в него. Беше толкова слаба, че можеше да умре всеки миг. Но в очите й се виждаше, че знае какво държи. Нещо, което струва повече от злато. А бащата беше по-горд и щастлив от всеки цар - завоевател с планини от злато.

- Детето е било щастливо да има родители, които го обичат. Не всички бебета имат този късмет.

- А сърцата на онези, които нямат, са наранени. Не го виждаш, но те никога не заздравяват.

- Как се казваш, лодкарю?

- Спирос.

- Как така си едновременно лодкар и акушерка, Спирос? Това е странно съчетание на таланта.

Старецът се изкикоти.

- През осемдесетте си години съм докарал няколко деца на този свят. Свикнах да ги вадя здрави. Започна се преди пет-десет години. Жената на един млад овчар имаше трудно раждане и бебето излезе мъртво. Бях там и взех бедното малко нещо, за да го отнеса. Когато го вдигнах, то внезапно изплю кръв и започна да плаче. Така се започна, разбираш ли, понесоха се слухове за уменията ми с бебетата. Жена ми… сладката ми жена… ми роди шест деца. Затова знаех немалко за трудностите при раждане. През годините ме молеха да присъствам и на още. Знаеш как е. Новините се разпространяват. Ако никое момиче на петдесет мили околовръст забременее, ще пратят за стария Спирос, когато му дойде времето. Странно е, знаеш ли. Колкото повече остарявам, толкова по-приятно ми е да извеждам новия живот на бял свят.

- Ти си добър човек - каза пътникът. - И съм доволен, че те срещнах. Сега вземи греблата и си пробий път. Време ми е да се качвам на борда.

Старецът се напрегна и Загреба между две дълги лодки. Моряците го видяха и спуснаха въже. После пътникът се изправи и извади от кесията си дебела монета, която подаде на Спирос.

Тя заблестя в дланта му.

- Чакай! - извика старецът. - Това е злато!

- Твоите истории ми харесаха - каза мъжът с усмивка. - Затова няма да ти изям очите.

II

От палубата горе се чу силен трясък, последван от ядосани викове. Докато Хеликаон прескачаше парапета, той видя, че двама мъже са изпуснали амфора, която се строшила. Гъстото неразредено вино се просмукваше в дъските на палубата, а силните му изпарения се носеха във въздуха. Гигантът Зидантас се бореше с двамата виновници, а останалите моряци ги бяха наобиколили и крещяха окуражително на участниците в боя.

В мига, в който видяха Хеликаон, всички притихнаха и екипажът мълчаливо се върна към задълженията си.

Той приближи Зидантас.

- Губим време, Вол - каза той, - а на брега още чакат товари.

Докато утринта се превръщаше в обед, Хеликаон остана на високата задна палуба, откъдето виждаше работещите моряци. Атмосферата бе все така напрегната и екипажът се боеше да плува на Кораба на смъртта. Присъствието на Хеликаон ги успокояваше и те започнаха да се отпускат. Работата потръгна по-гладко. Той знаеше за какво си мислят. Златният, благословен от боговете, щеше да плава с тях. Нямаше да ги достигне беда.

За тях тази вяра в него бе жизненоважна. Хеликаон чудесно знаеше, че най-голямата опасност щеше да дойде тогава, когато той повярваше в себе си. Мъжете говореха за късмета му и факта, че никога не беше губил кораб. Да, късметът винаги имаше значение, но още по-важно бе, че в края на всеки сезон галерите минаваха през сериозен оглед от дърводелци, изтегляха ги на брега и ги почистваха. После извършваха всички нужни поправки. Екипажите бяха избирани внимателно, а капитаните винаги бяха мъже с голям опит. Никоя от петдесетте му галери никога не беше пътувала претоварена, нито поемаше ненужни рискове в името на по-големи печалби.

Сега, когато бурята отминаваше, прекосяването на шестдесет мили морска шир до другия бряг щеше да е леко изпитание за новия кораб, което да позволи на екипажа да свикне с него, както и на моряците - един с друг. Коментарът на лодкаря за местните бе верен. Никак не му беше лесно да намери опитни мъже, които да пътуват с „Ксантос”, и все още не му достигаха двадесетина души. Зидантас бе претърсил обстойно пристанището в търсене на подходящи хора. Хеликаон се усмихна. Досега можеха да са запълнили квотата и двойно, ала Вола бе суров съдия.

- По-добре да не ни достигат моряци и останалите да са добри, отколкото да сме претоварени с глупаци - твърдеше той. - Видях един мъж. Египтянин. Вече се бе записал за „Мирион”. Ако пак го видя в Троя, ще опитам отново.

- Египтяните не са свикнали на работа в галери, Вол - отбеляза Хеликаон.

- Този е - отвърна Зидантас. - Силен е. Сърцето му е като дъб. Никога няма да отстъпи.

По палубата се понесе лек вятър. Хеликаон отиде до десния парапет и видя, че много от по-малките лодки вече се оттегляха към брега. Товареха се последните стоки. Близо до себе си видя най-младия член на екипажа си, момчето Ксандер, което седеше тихо и чакаше заповеди. Още едно дете на мъката, помисли си Хеликаон.

Точно преди зазоряване същата сутрин, докато се готвеше за тръгване, Фаедра дойде при него.

- Трябва да видиш това - каза тя и го заведе до спалнята, отделена за болната жена. Детето Фия имаше своя стая, но през нощта се бе промъкнало, за да бъде с майка си. Сега двете спяха дълбоко. Ръката на момиченцето бе преметната покровителствено през гърдите на жената.

- Благодаря ти, че ги прие - каза той, когато Фаедра тихо затвори вратата.

- Ти ми даде всичко това, Хеликаон. Как може ти да благодариш на мен?

- Трябва да вървя. Надявам се разбираш, че казах истината на онова дете. Те могат да останат, докато поискат.

- Разбира се. Фия имаше огромен късмет, че те е намерила. Лечителят каза, че майката вероятно е щяла да умре преди утрото.

- Ако имаш нужда от нещо, съм инструктирал Перикъл да те снабдява.

- Просто се пази. От всичките ми любовници, на теб държа най-много.

Той се засмя и я прегърна. Вдигна я от земята и я завъртя около себе си.

- Приятелството ти няма цена - каза той.

- Добре, че тялото ми има - отвърна Фаедра. - Иначе можеше да живея като майката на Фия в някоя колиба.

Усмихвайки се при този спомен, той огледа кораба. Двамата микенци се намираха вляво на палубата. И двамата носеха брони и мечове, прибрани в ножниците на кръста им. По-възрастният, на име Аргуриос, имаше заострена брада и го гледаше с неприкрита омраза.

„Иска ти се да ме убиеш - помисли си Хеликаон. - Да отмъстиш за Алектруон. Но ще се изправиш срещу мен лице в лице. Без кинжали в тъмното, без отрова в чашата.” Младият мъж до Аргуриос заговори и другият войн се обърна към него. Хеликаон продължи да ги наблюдава. Възрастният микенец не беше едър, макар ръцете му да бяха много мускулести и да носеха множество белези от битки. Във всяко пристанище из Великата зеленина се разказваха истории за герои, разпространявани от моряци, които обичаха приказки за битки и смелост. Аргуриос участваше в много от тези истории. Той бе воювал нашир и длъж из северните земи, от Спарта на юг до Тесалия на север, а дори и при границите на траките. Всички говореха за смелостта му и никой не споменаваше изнасилване, мъчения и убийства в тъмното.

III

За дванадесетгодишния Ксандер пътуването на „Ксантос” беше най-голямото приключение в живота му. Откак се помнеше, мечтаете да плава сред Великата зеленина. Горе, в хълмовете на Кипър, докато се грижеше за козите на дядо си или помагаше на майка си и сестрите си да подготвят боите за плинените чинии, с които търгуваха в града, той си представяше, че е на кораб, а морето се носи под краката му. Често, докато се разхождаше сам по високите скали, спираше, за да погледа с копнеж корабите, потеглили на юг към Египет или на изток към Угарит… а може би дори Милет и легендарната Троя, с нейните кули от чисто злато.

Спомняше си как баща му Акамас и другите моряци изваждаха „Итака” от пристанището. Тогава той стоеше с дядо си на плажа и докато галерата се отдалечаваше, гледаше как мъжете заемат позиции. Баща му беше страхотен гребец. Силен и неуморен. Освен това, както дядо му казваше, той бе “добър, когато имаш нужда от някой до себе си по време на буря”.

Ксандер си спомни последното сбогуване с болезнена яснота. Баща му се изправи и му махна, а червената му коса блестеше като огън на светлината на утрото. Умря няколко дни по-късно в битка със свирепия микенски пират Алектруон. Ксандер знаеше, че е умрял смело, защитавайки приятелите и кораба си. Златният дойде до тяхната къща сред хълмовете и поседя с него, за да му разкаже за величието на баща му. Донесе дарове за майка му и дядо му и поговори тихо и с двамата. Така им оказваше огромна почит, защото Хеликаон бе син на цар. Освен това беше полубог.

Дядо му не харесваше тази история.

- Всички благородници твърдят, че произлизат от боговете - каза той. - Но те са хора като теб и мен, Ксандер. Хеликаон е по-добър от повечето - призна след малко. - Малко са богаташите, които биха дошли да посетят роднините на загиналите им слуги.

После се беше извърнал и Ксандер видя, че плаче. Той също заплака. След малко дядо му обви раменете му с ръка.

- В сълзите няма срам, момче. Баща ти заслужава сълзи. Добър човек беше. Винаги съм се гордеел с него. Както ще се гордея и с теб. Догодина Хеликаон обеща да те вземе в екипажа си и ще изучиш морския занаят. Ще станеш чудесен смел мъж като баща си и ние ще се гордеем с теб.

- Аз гребец ли ще бъда, дядо?

- Не и в началото, момче. Много си нисък. Но ще пораснеш и ще станеш силен.

Годината се влачеше бавно, но накрая огромният нов кораб беше готов и екипажът започна да се събира. Дядо му слезе с него на пристанището точно преди пукването на зората, давайки му колкото можеше повече съвети, които сякаш изтичаха през ушите на Ксандер.

- Потърси Зидантас - бе единият от онези, които запомни. - Добър човек. Баща ти говореше с уважение за него. Никога недей да бягаш от задачите, които Вола ти даде. Винаги прави най-доброто, което можеш.

- Разбира се, дядо.

Старецът погледна към огромния кораб с два реда гребла и колосална мачта. После поклати глава.

- Пожелавам ти късмет, Ксандер. И бъди смел. Ще откриеш, че смелостта и късметът често са близки приятели.

Лодката откара момчето на „Ксантос”, точно когато слънцето се появи от изток и окъпа кораба в бледозлатиста светлина. Гледката бе красива и сърцето на Ксандер подскочи от радост. Сега тази прекрасна галера бе неговата галера. Щеше да се научи да бъде велик мореплавател като баща си. Дядо му щеше да се гордее с него. Майка му - също.

Малката лодка се приближи до кораба под вдигнатите гребла. С момчето пътуваха още трима моряци и те хвърлиха чувалите с багажа си на палубата. Ксандер щеше да стори същото, но един едър гребец застана до него.

- Хайде нагоре, дребосък - каза той и го вдигна до най-ниския отвор на греблата. Пропълзя вътре и падна на тясната седалка.

Тук долу, под палубата, бе тъмно и тясно, но когато очите му се нагодиха към мрака, видя местата на гребните и гредите, в които опираха коленете си, за да дърпат. Ксандер остави чантата си, седна пред едно от греблата и изпъна крака. Дядо му се оказа прав. Беше твърде нисък, за да се облегне. “Догодина обаче - помисли си той, - ще съм достатъчно висок. После вдигна чантата си, отиде до отвора към горната палуба и се качи.

На борда вече имаше моряци, както и двама пътници, облечени в брони. По-възрастният бе мрачен на вид брадат мъж със студени твърди очи. Ксандер и преди беше виждал такива хора. Те бяха микенци - от същия народ като пиратите, убили баща му. Армиите им бродеха из западните земи и ограбваха села и градове, отмъквайки роби и злато. Микенските пирати често кръстосваха морето, за да нападат градовете по бреговата ивица. Дядо му ги мразеше.

- Те са кръвожаден народ и някой ден ще станат на прах - казваше той.

Големият капак над товарната палуба бе отворен и Ксандер видя, че моряците носят стоките надолу: големи глинени амфори, пълни с вино или подправки, пакети с керамични плочи, овързани със сурова кожа и защитени от дървесна кора. Имаше и оръжия - брадви и мечове - както и щитове и шлемове. Мъжете вдигаха още и още товари от лодките долу. Ксандер отиде до ръба, за да погледне в трюма. Беше дълбок. Един изкачващ се по стълбите мъж почти се блъсна в него.

- Внимавай, момче - каза, докато го подминаваше, и той се дръпна от пътя на работещите.

Пристъпи до парапета и се загледа към брега, където дядо му все още стоеше и наблюдаваше кораба. Старецът го видя и му махна. Ксандер отвърна на поздрава и внезапно почувства страх. Канеше се да тръгне на пътешествие и мащабите на приключението заплашваха да го смажат.

После някой постави тежка десница на рамото му. Ксандер подскочи и се завъртя. Зад гърба му стоеше едър плешив мъж с раздвоена черна брада.

- Аз съм Зидантас - представи се той. - Ти ли си синът на Акамас?

- Да, казвам се Ксандер.

Гигантът кимна.

- Баща ти говореше за теб с гордост. По време на това пътуване ще се научиш как да бъдеш полезен. Твърде малък си да гребеш и твърде млад - да се биеш. Затова ще помагаш на онези, които са способни на тези неща. Ще носиш вода на гребците и ще изпълняваш всяка задача, която ти се даде. Когато другите ми задължения го позволят, ще ти покажа как да връзваш възли, да свиваш платното и така нататък. През останалото време искам да не се пречкаш и да гледаш какво правят другите. Така се учим всички, Ксандер. Ще ни отнеме още малко време преди да успеем да отплаваме. Товаренето на кораба се оказа по-дълга задача, отколкото очаквахме, а и вятърът е срещу нас. Затова намери някое място встрани от пътя на моряците и чакай, докато вдигнат платното. После ела при мен на задната палуба.

Зидантас го остави и страхът от неизвестното се върна. Твърде млад, за да се бие, така му бе казал Вола. Ами ако ги нападнеха пирати? Ако умреше като баща си или се удавеше във Великата зеленина? Внезапно малката му стаичка в дома на дядо му му се стори прекрасно място. Отново погледна към брега и видя, че старецът се изкачва по високия хълм.

Измина време и мъжете се изнервяха все повече от трудностите при пренасянето на стоките на високата палуба. Една от лодките донесе дълга рибарска мрежа, която използваха, за да вдигнат по-чупливия товар. Разразиха се свади, а после двама моряци изпуснаха голяма амфора, пълна с вино. Глината се счупи и червената напитка се разля по дъските. Единият удари другия и го нарече идиот. Двамата се сбиха. Зидантас се намеси, хвана ги за туниките и ги раздели. Останалите викаха, за да насърчат биещите се, цареше напрегната атмосфера.

После, в един миг, всички замлъкнаха и на борда настана тишина.

Ксандер видя, че Златния се качва на борда на кораба си. Беше гол до кръста и носеше обикновена кожена пола. Нямаше нито меч, нито някакво друго оръжие, но самото му присъствие бе достатъчно, за да накара екипажа да се укроти и се върне на работа.

Момчето го гледаше, докато Хеликаон се приближи към Зидантас, който все още държеше двамата побойници, макар те вече да не се бореха.

- Губим време, Вол - каза той, - а на брега още чакат товари.

Зидантас блъсна мъжете настрани.

- Почистете тук - нареди им той.

Хеликаон погледна към Ксандер.

- Готов ли си да станеш моряк, сине на Акамас?

- Да, господарю.

- Страх ли те е?

- Малко - призна той.

- Един велик човек някога ми каза, че не може да има смелост без страх - отвърна Хеликаон. - Оказа се прав. Запомни това, когато стомахът ти е свит, а краката ти треперят.

4 ЛУДИЯ ОТ МИЛЕТ

КАЛКЕУС ВИНАГИ СЕ ДРАЗНЕШЕ, КОГАТО ЧУЕШЕ това определение. Мразеше простичката му неправилност. Той просто не беше от Милет. Това, че го наричаха луд, не го тревожеше изобщо.

Намираше се от дясната страна на централната палуба на биремата и наблюдаваше моряците, борещи се с огромните каменни котви. Вече наближаваше пладне и за щастие товарът беше на борда. Пристигането на Хеликаон донесе подновено усещане за спешност на екипажа и „Ксантос” се подготвяше за отплаване.

Един порив на вятъра улови широкополата сламена шапка и я изтръгна от главата му. Калкеус се опита да я хване, но бризът я вдигна високо и я завъртя над палубата. Тя се понесе с въртене над блестящата синя вода. После, когато вятърът замря, падна в морето и заплува по повърхността.

Корабостроителят я гледаше с копнеж. Някога гъстата му червена коса със ситни къдрици сега изтъняваше и посивяваше. На темето му имаше плешиво петно, което щеше да изгори под това свирепо слънце.

Един гребец от долната палуба видя шапката и наклони греблото си под нея, за да я вдигне. Почти бе успял, когато вятърът повя отново и я издуха надалеч. Още един моряк се опита да я докопа с гребло. Калкеус чу смях отдолу и „да хванем шапката” бързо се превърна в игра, докато греблата се блъскаха едно в друго. Само след няколко минути сламената шапка, удряна от широките дървени пръти, изгуби формата си. Накрая успяха да я вдигнат, разпокъсана и напоена с вода я да я приберат на борда.

Един млад моряк отвори капака и се качи на горната палуба, за да отнесе капещата развалина на Калкеус.

- Спасихме шапката ти - каза той, опитвайки се да не се засмее.

Корабостроителят я пое и се въздържа да я разкъса на парчета. После доброто му настроение се върна и той я сложи на главата си. По лицето му потече вода. Младият моряк не можа да се сдържи повече и се разсмя. Широката периферия бавно се смъкна над ушите на Калкеус.

- Мисля, че така е по-добре - каза той. Момчето се обърна и се затича към долната палуба. Горещината на обедното слънце си казваше думата и Калкеус откри, че се чувства много добре с хладната влажна слама на главата си.

На задната палуба видя Хеликаон, който говореше с трима старши моряци. Всички изглеждаха сурови и изнервени. “И защо не?” помисли Калкеус. Предстоеше им да отплават с кораб, проектиран и построен от Лудия от Милет.

Той обърна гръб на парапета, за да огледа огромната си галера. Неколцина членове на екипажа го гледаха със смесени изражения. Новият кораб понасяше много подигравки и Калкеус, като негов създател, бе обект на презрение и дори гняв. Сега обаче щяха да отплават с побърканото му творение и силно се надяваха лудостта му в действителност да се окаже гений. Иначе бяха обречени.

Двамата микенски пътници също го гледаха, но с професионално безразличие. За разлика от моряците, те вероятно не оценяваха факта, че животът им зависеше от уменията му. Калкеус внезапно се заучи дали ще се развълнуват, дори ако някой им разясни как стоят нещата. Микенците бяха безстрашна раса: грабители, убийци и опустошители. Смъртта не плашеше такива мъже. Той отвърна на погледите им.

И двамата бяха високи и стройни, студени и дистанцирани. По-възрастният, Аргуриос, имаше заострена черна брадичка и сурови, лишени от емоция очи. По-младият, Глаукос, очевидно му се възхищаваше. Той се обаждаше рядко и само за да отговори на някоя забележка на Аргуриос. Макар сега да пътуваха сред мирни градове и тихи острови, и двамата бяха облечени като за война, с втъкнати в коланите им къси мечове и кинжали, и подсилени с бронз кожени поли. По-възрастният носеше майсторски изработена кожена ризница с припокриващи се бронзови дискове на раменете и гърдите. Бронята на светлокосия Глаукос бе лошо оформена и с пукнатина от лявата страна. Калкеус прецени, че сигурно произлиза от бедно микенско семейство и се е прилепил до Аргуриос с надеждата да се издигне. За микенците това можеше да стане само чрез войната, плячкосването и мъката на по-кротки хора. Калкеус ги мразеше до един.

Ако корабът потънеше, тази броня щеше да ги завлече към смъртта им с достатъчна скорост.

Подразни се от собственото си пораженство. “Корабът ми няма да потъне”, каза си не за първи път. После започна да го повтаря наум отново и отново. Сърцето му започна да бие учестено и пръстите му затрепериха. Той се обърна към парапета, хвана се за него и постоя така, напълно неподвижен, докато паниката му отмине.

Десетте години на провали и подигравки бяха подкопали вярата в собствените му възможности повече, отколкото бе предполагал. Той бръкна в кесията на колана си и извади малко парченце сребрист метал. Прокара дебелите си отрудени пръсти по лъскавата повърхност. После въздъхна. Именно тук се коренеше цялото му нещастие и всички надежди. В тази малка плочка се криеше тайната, която, убеден бе той, щеше да промени не само неговия живот, но и съдбата на цели народи. Затова и се изпълваше с жлъч от факта, че не можеше да я открие.

Мрачните му мисли бяха прекъснати от дълбокия глас, който се извиси, за да въведе ред сред шестдесетимата гребци.

Огромният хет Зидантас, който служеше като дясна ръка на Златния, се наведе над парапета на задната палуба.

- Като дам знак! - извика той и светлината проблесна по избръснатата му глава. От долната палуба се чу отговорът на водещия гребец:

- Готови! Вдигни! Опъни. И дърпай!

Калкеус си пое дълбоко въздух. Греблата пронизаха синята вода и „Ксантос” започна да се плъзга по морето.

Корабостроителят слушаше скърцането на дървото, търсеше източника на всяко мърморене на галерата, всеки недоловим приглушен стон. Бързо прецени отново количеството баласт върху тежестта на гредите и палубата, а после се наведе над парапета, за да види как корпусът бразди спокойното море.

Гребците започнаха да пеят и бързо установиха съвършена хармония между ритмичните движения на телата си и мелодията на песента. Трябваше да наброяват осемдесет, но дори богатството и репутацията на Златния Хеликаон не можа да събере пълен екипаж на Кораба на смъртта. Калкеус бе чул какво шептят дърводелците от Кипър, докато оформяха гредите:

- Ще потъне веднага, щом Посейдон заплува.

Щом Посейдон заплува!

Защо им беше на хората да обясняват обикновените сили на природата с божествените дела? Калкеус знаеше защо по-дългите кораби потъват по време на буря и това нямаше нищо общо с яростта на Посейдон. Издигането и спускането на галерата в тежката вода предизвикваше допълнително и неравномерно натоварване върху средата на корпуса. Той демонстрира това на Хеликаон преди година, докато двамата стояха на един кей до малката корабостроителница в Кипър. Вдигна дълга пръчка с двете си ръце и бавно я изви нагоре и надолу, а после и настрани. Накрая тя се счупи. Колкото по-дълга беше, толкова по-бързо се чупеше. Когато това се случеше с корпуса на кораб насред бурно море, беше му обяснил, резултатите бяха бързи и ужасяващи. Галерата се разкъсваше за броени мигове.

Проблемът се усложняваше, продължи Калкеус, от начина, по който се строяха корабите. При нормални обстоятелства корпусът се оформяше първо с дъски и сглобки и чак тогава вътрешната рамка се добавяше към конструкцията. Той смяташе това за идиотско. Беше редно първо да се изгради скелетът, а чак след това към него да се добавят дъските. Това щеше да добави сила и здравина.

На тази първа среща Калкеус говори и за други свои нови идеи. Отделна палуба, на която да седят гребците, което освобождаваше горното ниво за товар или пътници. Шахматни места за греблата, разположени зигзагообразно нагоре и надолу по корпуса. Допълнителни стабилизатори, закрепени отпред и отзад, така че корабът да не се люлее, когато го изтеглят на плажа за през нощта. Той обясни всичко това и още много.

Хеликаон го изслуша внимателно и после попита:

- Колко голям кораб можеш да построиш?

- Двойно по-дълъг от всяка галера, която сега плава по Великата зеленина.

- С колко гребла?

- Между осемдесет и сто.

След това Златния мълча дълго време, загледан в далечината. Калкеус мислеше, че е отегчен и зачака да бъде отпратен. Вместо това Хеликаон започна да му задава по-конкретни въпроси. Какво дърво ще му е нужно? Колко висока и дебела трябва да е мачтата? Как Калкеус ще направи така, че толкова голям кораб да не потъва във водата и да запази скоростта и маневреността си? Той се изненада. Златният бе млад, едва прехвърлил двадесет години, и корабостроителят не очакваше подобно задълбочено познание. Говориха в продължение на няколко часа, после ядоха заедно и разговорът продължи през нощта. Калкеус начерта диаграми в меката глина, после ги изтри и ги поправи, показвайки дългите дъски и рамката.

- А как ще изтеглиш подобен кораб на брега за през нощта? - попита Хеликаон накрая. - И дори да успееш, как ще го върнеш обратно във водата?

- Не с лесно да се изтегли изцяло - призна Калкеус. - но не е необходимо. В повечето случаи ще е достатъчно просто се издърпа носът или кърмата, а после каменните котви и въжетата да го държат на място за през нощта. Това ще позволи на екипажа да слезе и да запали огньове.

- В повечето случаи? - вдигна вежди Хеликаон.

Именно тук идваше проблемът. Внезапните бури се появяваха с огромна скорост и повечето кораби се спасяваха на брега. Малките и леки галери можеха да бъдат издърпани в безопасност на пясъка. Кораб с размерите и теглото на планирания от Калкеус не можеше да бъде изтеглен изцяло на суша, ако се натовареше със стоки.

Калкеус обясни проблема:

- Не би искал полуизтеглен кораб с такива размери по време на буря. Бушуващата вода, от едната страна, и чакълът или пясъкът, от другата, ще го разкъсат.

- Как тогава ще избягаш от бурята, Калкеус?

- Няма да бягаш, Хеликаон. Или ще яздиш вълните, или ще намериш убежище, като пуснеш котва на завет зад някой остров или дори група скали. Корабът, който планирам, не се бои от бурите.

Хеликаон впи поглед в него за един дълъг момент. После пусна една от редките си усмивки.

- Кораб, който язди бурята. Харесва ми. Ще го построим, Калкеус.

Корабостроителят бе втрещен… а после внезапно и изплашен. Знаеше репутацията на Златния. Ако новата галера се окажеше провал, Хеликаон можеше да го убие. От друга страна обаче, ако беше успешен, Калкеус щеше отново да стане богат и щеше да продължи експериментите си.

Той погледна в очите на младия мъж.

- Говори се, че можеш да бъдеш жесток и смъртоносен. Казват, че режеш главите на онези, които те обидят.

Хеликаон се наведе напред.

- Твърдят също, че съм полубог, син на Афродита. И че ти си луд или глупак. Какво значение имат клюките? Дай ми най-доброто, на което си способен, Калкеус, и ще те наградя, независимо дали успееш, или не. Единственото, което искам от онези, които ми служат, е да вложат душата си в работата. Никой няма право да желае повече.

И така се започна.

Докато корабът излизаше от пристанището, вятърът набра скорост и Калкеус почувства вълнението на водната маса под него.

Когато излязоха в открито море, вдигнаха мачтата, завързаха напречната греда на мястото й и пуснаха платното. Южният бриз набразди плата. Калкеус погледна нагоре. От предната му страна бе нарисуван огромен черен кон, изправен предизвикателно на задните си крака. Екипажът нададе възглас, щом го видя.

Корабостроителят тръгна към носа с несигурна крачка.

Отляво група делфини скачаха и се гмуркаха, а телата им блестяха на слънчевата светлина. Калкеус вдигна очи към небето. Далеч на север се трупаха облаци.

А „Ксантос” пореше вълните право към тях.

Аргуриос от Микена се хвана за парапета, за да се застопори на люлеещата се палуба, и погледна към набития червенокос Калкеус. Всички твърдяха, че човекът е луд. Микенецът се надяваше това да не е истина. Мечтата му бе да умре на бойното поле, поразявайки враговете си, за да си спечели място сред Елисейските полета. Да пирува в Златната зала, създадена от Хефест, и да седи редом до Херкулес, Орменион и могъщия Алектруон. Мечтите му не включваха потъване в морето в пълно бойно снаряжение. И все пак, ако трябваше да умре на тази проклета лодка, бе редно да си отиде като истински микенски войн - с меч, шлем и броня. Затова сега ги носеше под обедното слънце. Наблюдаваше с интерес как моряците се движат с лекота по палубата. Забеляза и сандъците с лъкове и колчани стрели, подредени спретнато под парапета. Имаше и мечове, както и малки кръгли щитове. Ако някой нападнеше „Ксантос“, моряците щяха да се превърнат във войни за броени секунди.

Златният не оставите нищо на случайността.

На края на носа имаше някакво устройство, каквото Аргуриос никога не бе виждал преди на кораб. Дървена конструкция, закрепена за палубата на четири места. Изглеждаше странно и сякаш нямаше никакво предназначение. От центъра и стърчеше дъска, върху която бе поставена някаква кошница. В началото той я помисли за нещо, с което се вдига товара, но при по-внимателен оглед осъзна, че кошницата не може да се спусне под парапета. Устройството беше мистерия, която той подозираше, че ще се разкрие по време на едномесечното пътуване до Троя.

Аргуриос погледна към задната палуба, където Хеликаон стоеше зад руля. Трудно му бе да повярва, че някой може да победи Алектруон Мечоносеца. Той беше легенда сред микенците. Безстрашен и могъщ гигант. Аргуриос се гордееше с това, че се е сражавал редом с него.

Ала ужасът на онзи ден бе добре известен. Самият Аргуриос чу историята от единствения оцелял. Мъжът бе докаран в Микена на търговски кораб и заведен пред цар Агамемнон. Морякът беше в плачевно състояние. Чуканчето на китката му още кървеше и от него се излъчваше лоша миризма. Слаб като скелет, устните му бяха посинели и едва стоеше на краката си. Очевидно умираше. Агамемнон поръча да му донесат стол. Историята на оцелелия бе ужасна и кратка.

Могъщият Алектруон бе мъртъв, екипажът му - заклан, а легендарният кораб „Хидра” - пуснат по вълните с подпалена палуба и платна.

- Как умря той? - запита царят, впил студените си твърди очи в умиращия моряк.

Аргуриос си спомняше как мъжът внезапно се разтрепери, докато свирепите спомени се връщаха при него.

- Взехме кораба им на абордаж и победата ни бе в ръцете.

После Златния ни атакува. Беше като демон. Ужасяващ. Зловещ. Порази трима, а после се хвърли върху Алектруон. Битката свърши бързо. Той заби острието си в гърлото на капитана и отряза главата му. Ние продължихме боя, но когато видяхме, че е безнадеждно, хвърлихме оръжия. После Златния изкрещя: „Убийте всички, освен един!”. Тогава видях очите му. Той беше луд. Обладан от духове. Бронята му бе покрита с кръв. Някой хвана ръцете ми, а после всичките ми другари паднаха под ножа.

Мъжът бе замълчал.

- И после? - попита Агамемнон.

- После ме извлякоха пред Хеликаон. Той свали шлема си и просто си стоеше с главата на Алектруон в ръце. Гледаше в мъртвите очи. „Ти не заслужаваш да видиш Елисейските поля”, каза накрая и заби меча си в очите му.

Войните, събрани в Лъвската зала, бяха надали викове на ярост и отчаяние при тези думи. Дори сериозният и обикновено безстрастен Агамемнон бе ахнал.

- Пратил го е сляп в Подземния свят?

- Да, царю. Щом стори това, хвърли главата през борда, а после се обърна към мен.

Мъжът стисна очи, сякаш за да попречи на спомена да изплува.

- И какво каза?

- „Ти ще живееш, за да разкажеш какво си видял, но повече няма да убиеш никого.” После, по негова заповед, двама моряци хванаха ръката ми и я опънаха над парапета. И Златния отсече дланта ми.

Мъжът бе умрял два дни след като разказа историята си.

Поражението на Алектруон разруши репутацията на неуязвимост, която дотогава имаха микенците. Смъртта му нанесе тежък удар по гордостта им. Погребалните игри в негова част бяха тихи и безрадостни. Аргуриос не получи удовлетворение в тях, въпреки че спечели украсена със скъпоценни камъни чаша в надпреварата по хвърляне на копия. Мнозина сред скърбящите бойци не можеха да повярват на станалото. Подвизите на Алектруон бяха легендарни. Той бе водил отряди от Самотраки на север чак до източния бряг и Палестина. Веднъж дори бе плячкосал село, намиращо се на по-малко от ден езда от самата Троя.

Новините за поражението и смъртта му бяха посрещани с неверие. Мълвата се разпространи сред селата и градовете, а хората се събираха на площадите да я обсъдят. Аргуриос имаше усещането, че години наред цяла Микена ще помни точно какво са правели в мига на смъртта на Алектруон.

Той погледна с тиха омраза към Златния. После отправи мълчалива молитва към Арес, бога на войната.

Нека аз отмъстя за Алектруон! Нека моят меч прониже сърцето на този проклет троянец!

Вятърът остана благосклонен и „Ксантос” се носеше по вълните. Зеленият остров Кипър бавно се изгуби от поглед. На задната палуба до Хеликаон стоеше едрият Зидантас. Със своите петдесет години той бе най-възрастният член на екипажа и беше плавал из тези води вече тридесет и пет лета. За цялото това време, през всички бури и ветрове, не бе пострадал никога досега. Почти всичките му приятели от детинство вече бяха мъртви. Някои се бяха удавили, потънали с разбитите си кораби. Други паднаха жертва на пирати. Двамина се предадоха на кашлящата болест, а един беше убит заради изгубена коза. Зидантас знаеше, че е имал късмет.

Днес се чудеше дали късметът му не го изоставя. „Ксантос” бе отплавал в средата на деня и макар дружелюбният южен вятър засега да им помагаше, той се безпокоеше.

Обикновено корабите от Кипър тръгваха със зората, прекосяваха най-тясната ивица открито море до каменистия бряг на Ликия, а после намираха защитен от ветровете залив, където да пренощуват. Всички моряци предпочитаха да изтеглят галерите си на плажа по залез-слънце и да спят на суха земя. Екипажът на „Ксантос” не правеше изключение. Той се състоеше от смели мъже, готови да поемат риск, когато обстоятелствата го изискваха, но всеки от тях бе изгубил приятели и роднини от капризната жестокост на морските богове. Бяха махали за сбогом на другари, вдигнали платна върху спокойни води под синьо небе, за да не ги видят никога повече в този живот. Свирепи бури, коварни брегове, пирати и камениста плитчини - всичко това взимаше своята дан от моряците, които живееха и работеха сред Великата зеленина.

Щом земята изчезна зад хоризонта, екипажът се умълча. Мнозина от гребците излязоха от долната палуба, за да постоят на парапета и да погледат морето. Нямаше много разговори. Също като Калкеус и те се заслушваха в стенанията на гредите и се опитваха да доловят движението на кораба под краката си. Гледаха с изплашени очи хоризонта, търсейки знак за яростта на небесата.

Зидантас не само разбираше, но и споделяше страховете им. Всички знаеха историите на моряците от другите кораби, които се подиграваха на новата галера и отправяха злокобни предупреждения за опасността, чакаща всеки, качил се на борда й. Корабът на смъртта, така я наричаха. Мнозина от по-старите членове на екипажа си спомняха и други големи кораби, построени само за да отплават към гибелта си. Зидантас знаеше какво си мислят: “Ксантос” изглежда добре сега, но какво ще стане, когато Посейдон заплува под него?”

Той погледна към смълчаните мъже и почувства внезапна гордост. Зидантас никога не плаваше със страхливци, той разпознаваше борбеността у хората и винаги внимателно проверяваше всеки екипаж, преди да се присъедини към него. Тези мъже сега се бояха от неизвестното, но ако наистина се разразеше буря или се появяха пирати, щяха да действат храбро и умело. Също както на борда на “Итака” в деня, когато ги нападна Алектруон.

Споменът за онази битка още го преследваше и той въздъхна.

Белите чайки се носеха над главите им, кръжаха и се спускаха към платното и черния кон. Вятърът се усили. Зидантас погледна към небето. Внезапните бури бяха нещо обичайно по време на есенните месеци и много малко търговски кораби рискуваха с дълги курсове, когато лятото приключеше.

- Ако вятърът се промени - каза той.

- Само преди два дни имаше буря - отвърна Хеликаон. - Малко вероятно е толкова скоро да последва нова.

- Малко вероятно… но не и невъзможно - измърмори Зидантас.

- Поеми руля, Вол - каза Хеликаон и се отмести. - Ще се почувстваш по-спокоен, когато корабът е под твой контрол.

- Ще се почувствам по-спокоен, ако съм си у дома и седя кротко под лъчите на слънцето - изръмжа Зидантас.

Хеликаон поклати глава.

- Кога пък имаш време да стоиш кротко у дома с тези шест дъщери около теб?

Хетът се отпусна и се усмихна. Няколко от зъбите му липсваха.

- Никога не е кротко - съгласи се той и погледна встрани опитвайки се да разчете движенията на морето. - Движи се по-гладко, отколкото очаквах. Мислех, че ще люлее повече. - Зидантас обви масивната си ръка около руля. - Щях обаче да съм по-щастлив, ако бяхме изчакали зората утре. Сега нямаме време за грешки. Само изкушаваме боговете.

- Ти си хет - отвърна Хеликаон. - Не вярваш в нашите богове.

- Никога не съм казвал това! - промърмори Зидантас, внезапно изнервен. - Може би има различни богове в различни земи. Нямам желание да обидя никой от тях. И ти не би трябвало да го правиш. Особено когато плаваш с нов кораб.

- Така е - отвърна Златния. - Но нашите богове не са толкова безмилостни, колкото твоите. Кажи ми, вярно ли е, че когато един хетски принц умре, изгарят двадесет от войниците му заедно с него, за да го пазят в Долния свят?

- Не, вече не. Това е стар обичай - каза Зидантас. - Макар че египтяните още погребват робите си със своите фараони, доколкото съм чувал.

Хеликаон поклати глава.

- Каква арогантна сбирщина сме всички. Защо един роб или войник трябва да служи на господаря си и след смъртта? Какъв може да е подтикът за това?

- Не зная - отвърна Зидантас. - Никога не съм имал роб и не съм хетски принц.

Хеликаон отиде до парапета на палубата и плъзна поглед по дължината на кораба.

- Прав си. Движи се добре. Трябва да попитам Калкеус за това. Но първо ще поговоря с пътниците ни.

После Хеликаон прескочи трите стъпала до главната палуба и я прекоси до мястото, където стояха микенците.

Дори от позицията си зад руля и без да може да чуе разговора, Зидантас веднага разбра, че по-възрастният от двамата мрази Хеликаон. Той стоеше вкочанен, дясната му ръка галеше дръжката на меча му, а лицето му беше замръзнало в безизразна гримаса. Златният сякаш изобщо не забелязваше злобата на микенеца. Зидантас го видя да говори спокойно и в добро настроение. Когато Хеликаон най-накрая си тръгна, за да потърси Калкеус на носа, брадатият микенец го изгледа с ярост.

Това разтревожи стария моряк. Той бе оспорил решението на Хеликаон, когато преди два дни се съгласи да откара двамата войни до Троя.

- Нека се качат на „Мирион” - беше му казал. - Наблюдавах как я претовариха с мед. Ще се търкаля като пияна крава. Или ще страдат от морска болест през целия път, или ще свършат на вечеря при Посейдон.

- Построих „Ксантос” за товар и пътници - бе отвърнал Хеликаон. - А Аргуриос е посланик, отправил се към Троя. Ще бъде неучтиво да му откажа.

- Неучтиво? Досега сме потопили три микенски галери. Те, те мразят.

- Пиратски галери - беше го поправил Хеликаон. - И микенците мразят почти всички. Такава им е природата.

Сините му очи се бяха разфокусирали, а изражението - вкочанило. Зидантас добре познаваше тази гримаса и тя винаги смразяваше кръвта във вените му. Връщаше спомени за кръв и смърт, които предпочиташе да държи заключени в дълбоките хранилища на подсъзнанието си.

„Ксантос” продължаваше да пори вълните. Хетът се наведе над руля. Чувстваше се добре на кораба и започна да се чуди дали пък Лудия от Милет не е бил прав. Страстно се надяваше да е така.

И тогава чу някой от екипажа да крещи:

- Човек във водата!

Зидантас огледа морето отдясно. Първо не видя нищо, освен обширна празнота. После мерна някаква греда, носеща се между вълните.

А в нея се беше вкопчил мъж.

5 ЧОВЕКЪТ ОТ МОРЕТО

ГЕРШОМ ВЕЧЕ НЯМАШЕ ПРЕДСТАВА КЪДЕ СЕ НАМИРА нито дали сънува, или е буден. Раменете и ръцете му бяха изгорели от слънцето и не можеше да усети смъртната хватка, с която се държеше за дървото. В ума му шептяха гласове, които го подканяха да се пусне и да познае мира. Той не им обръщаше внимание.

Пред очите му се носеха видения: птици с огнени криле; мъж, чийто жезъл се гърчеше в ръцете му, за да се превърне в усойница; триглав лъв с люспесто тяло. После видя стотици млади мъже, дялащи и оформящи огромен каменен блок. Един по един те се долепиха до него и бавно потънаха в скалата, като че ли беше вода. Накрая Гершом виждаше само длани с търсещи пръсти, които се опитваха да се спасят от тази каменна гробница, която сами бяха създали. А гласовете не замлъкваха дори за миг. Един звучеше като дядо му - суров и непрощаващ. Друг пък принадлежеше на майка му, която го молеше да се държи като благородник, а не като някой пиян простак. Той се опита да й отговори, но устните му бяха напукани, а езикът му представляваше суха клечка в устата. После чу гласа на по-малкия си брат, който бе загинал предната есен:

- Ела при мен, братко. Тук е така самотно.

Тогава за малко не се пусна, но гредата се разлюля и той отвори пълните си с кръв очи. Видя черен кон, носещ се над морето. След малко усети, че нещо докосва тялото му и обърна глава. До него плуваше огромен плешив мъж с разклонена брада. Гершом го позна, но не можа да си спомни откъде.

- Жив е! - чу мъжът да вика. - Хвърлете ми въже. - После му заговори: - Вече можеш да пуснеш. Спасен си.

Гершом не го послуша. Никой от гласовете в главата му нямаше да го примами към смъртта.

Дъската се удари в корпуса на кораба. Египтянинът погледна нагоре към редиците от гребла над него. Гребците се бяха надвесили през отворите. Някой завърза въже около кръста му и той усети, че го вдигат от водата.

- Пусни гредата! - повтори брадатият му спасител.

Сега Гершом вече искаше да го послуша, но не можеше. Не чувстваше ръцете си. Плувецът внимателно откачи пръстите му. Въжето се затегна и скоро го изтеглиха на палубата, където се свлече в локва на пода. Когато изгорената кожа на раменете му се допря до дървото, той изкрещя и викът разкъса сухотата в гърлото му. Един млад мъж с черна коса и невероятно сини очи клекна до него.

- Донесете вода! - каза мъжът.

Помогнаха на Гершом да седне и поднесоха чаша до устата му. В началото изсушеното му гърло не можеше да преглътне. Всеки път, щом опиташе, се давеше.

- Бавно - посъветва го синеокият. - Задръж я в устата си. Остави я да се спусне сама.

Той го послуша и опита отново. Съвсем малко от хладката вода потече към гърлото му. Никога не бе опитвал нещо толкова сладко и прекрасно.

После изгуби съзнание.

Когато се събуди отново, лежеше под импровизиран навес, издигнат до носа. Един младеж с луничаво лице седеше до него. Момчето видя, че е отворил очи, стана и изтича назад по палубата. Минута по-късно спасителят му се приведе под навеса и седна до него.

- Отново се срещаме, Египтянино. Ти си голям късметлия. Ако се бяхме забавили, със сигурност щяхме да те подминем. Аз съм Зидантас.

- Аз… благодаря… ви… Благодаря… ти.

Гершом успя да се надигне достатъчно, за да седне, и посегна към каната с вода. Чак тогава видя, че ръцете му са превързани.

- Беше се нарязал доста зле - обясни Зидантас. - Но ще оздравееш. Ето, нека ти помогна.

Той вдигна покритата с кожа кана. Гершом отпи, този път малко по-дълбоко. От мястото, където седеше, успя да разгледа кораба по дължина и лесно го позна. Радостта му се стопи.

- Да - каза гигантът, разчитайки изражението му. - Намираш се на борда на „Ксантос”. Но аз познавам сърцата на корабите. Този е могъщ. Цар на морето… и го знае.

Гершом се усмихна, а после направи гримаса, защото долната му устна се разцепи.

- Почини си, друже - посъветва го Зидантас. - Силата ти ще се възвърне скоро и ще можеш да си платиш пътуването заедно с екипажа.

- Ти… не… ме познаваш - отвърна Египтянинът. - Аз… не съм… моряк.

- Може би не си. Но имаш смелост и сила. И, в името на Хадес, достатъчно добре се справи с плавея.

Гершом се излегна на палубата. Зидантас продължи да говори, но гласът му се превърна в ритмично мърморене и той скоро потъна в сън без сънища.

Хеликаон стоеше зад руля и се опитваше да не залита, докато големият кораб пореше вълните. Делфините се бяха върнали и скачаха около галерата. Той ги гледаше, а обикновено развълнуваният му ум бе в покой. Само сред морето откриваше подобна радост и свобода.

На твърда земя винаги имаше толкова много Досадни неща, които да го разсейват. Хеликаон притежаваше флота от над петдесет кораба и винаги се появяваха проблеми за разрешаване. Трябваше да дава позволение за различни поправки да чете доклади от капитаните си, да се среща с писарите и ковчежниците си, да проверява съотношението между докараните стоки и получените в замяна. Земите му също се нуждаеха от надзор и макар да бе поставил опитни хора начело стадата си от коне и по границите на територията му, винаги се появяваха ситуации, които изискваха неговото решение. Сърцето му олекна, когато си помисли за младия Диомед. Полубрат му сега беше почти на дванадесет и след няколко години щеше да може да поема истинска отговорност. Русокосото момче го бе молило да го вземе на „Ксантос”, но майка им забрани.

- Аз съм царят - каза Диомед. - Хората трябва да ми се подчиняват.

- Ти ще бъдеш цар и хората ще ти се подчиняват - отвърна му тогава Хеликаон. - Но засега, малки братко, и двамата трябва да се подчиняваме на царицата.

- Не е честно - оплака се Диомед. - Ти си плавал с Одисей на борда на „Пенелопа”, когато си бил по-млад от мен.

- Бях с три години по-голям от теб. Но следващия път, когато видя Одисей, непременно ще го питам дали един ден можеш да плаваш с него.

- Наистина ли? О, това би било чудесно. Няма да имаш нищо против, нали, мамо?

Стройната златокоса царица Халисия изгледа Хеликаон с топъл майчински укор.

- Няма - каза след малко тя. - Ако Одисей те иска.

- О, ще ме иска - отвърна Диомед. - Защото съм смел като Хеликаон.

- По-смел - добави Хеликаон. - Когато бях на твоите години, се боях от всичко.

- Дори от паяци ли?

- Особено от паяци.

Момчето въздъхна.

- О, Хеликаон, иска ми се да дойда в Троя с теб и да се видя с прачичо Приам и Хектор. Вярно ли е, че ще се ожениш за красивата Креуса?

- Не, не е вярно. А и какво пък разбираш ти от красиви жени?

- Знам, че би трябвало да имат големи гърди и да целуват мъжете постоянно. А Креуса е красива, нали? Павсаний казва, че е.

- Да, радва окото. Косата й е тъмна и дълга, а усмивката й е чаровна.

- Тогава защо не се ожените? Прачичо Приам иска, нали? А и мама казва, че това ще е полезно за Дардания. Ти твърдиш, че и двамата трябва да се подчиняваме на мама.

Хеликаон сви рамене и разпери ръце.

- Всичко това е вярно, малки братко. Но двамата с майка ти имаме уговорка. Аз ще й служа вярно във всичко, но ще се оженя едва когато срещна жена, която обичам.

- А не може ли и двете? - попита момчето. - Павсаний има жена и две любовници. Казва, че ги обича всичките.

- Павсаний е разбойник - отвърна Хеликаон.

Царица Халисия се намеси, за да го спаси от разпита на Диомед:

- Хеликаон може да се ожени за онази, която обича, защото не е цар и не бива да се безпокои за нуждите на царството. Но ти, младежо, ще бъдеш цар, затова ако не слушаш, ще ти избера жена, която да е глупава, кривогледа, с едри зъби и… кривокрака.

Диомед се засмя - плътен и изпълнен с живот смях.

- Сам ще си избера жена - обяви той. - И тя ще е красива. И ще ме обожава.

“Да, така е” - помисли Хеликаон. Диомед щеше да стане привлекателен мъж, а по природа бе мил и грижовен.

Вятърът се усилваше и той се наведе над руля. Мислите му се върнаха към любимата дъщеря на Приам. Креуса беше - както бе казал и на Диомед - много красива. Но беше също така и алчна и ненаситна, с очи, които блестяха само когато в тях се отразяваше злато.

Но пък можеше ли да е различна, зачуди се той, отгледана в онзи лишен от обич дворец от баща, който не ценеше нищо, освен онова, което може да се измери с везните му.

Хеликаон не се съмняваше, че именно Приам е наредил на Креуса да го ласкае и ухажва. Земите на Дардания, право на север от Троя, не бяха богати, нито преди, нито сега. Не разполагаха с мини, които да им носят злато, мед, сребро или калай. Но Дардания бе плодородна и хранещите се от полята й конски стада ставаха изненадващо силни и издръжливи. Пшеницата също изобилстваше. Нарастващото богатство на Хеликаон като търговски принц пък бе финансирало изграждането на пристанища, което позволяваше търговия с Египет и всички земи на запад и юг. Дардания ставаше все по-богата и съответно - все по-могъща. Естествено, че Приам щеше да търси съюз със северния си съсед. Без съмнение след няколко години щеше да се опита да ожени някоя от дъщерите си за Диомед. Хеликаон се усмихна. Може би странната малка Касандра или нежната Лаодика. Усмивката му угасна. Или дори Креуса. Мисълта за малкия му брат, оженен за подобно създание, го потискаше.

“Може би не съм справедлив към нея”, помисли си той.

Приам нямаше много време за повечето от петдесетте си деца, родени му от трите жени и тридесетте си наложници. Онези, които привличаха вниманието му, трябваше да докажат стойността си. Продаваше лекомислено дъщерите си на чуждоземни принцове в замяна на съюзи. Синовете му се трудеха или в съкровищниците му, или в жречеството съсловие и армията. Единствено към двама царят изпитваше нещо, подобно на привързаност: Креуса и Хектор. Дъщеря му разбираше тайните на забогатяването, а Хектор бе непобедим на бойното поле. Качества, които трябваше да се съхраняват.

Старецът изглежда дори се забавляваше от това, че много от децата му крояха планове да го убият. Шпионите му постоянно му докладваха какво вършат, а после, точно преди плановете им да се реализират, той ги задържаше. През последните три години Приам бе осъдил петима от синовете си на смърт.

Хеликаон отхвърли мислите за царя на Троя и вдигна очи към небето. То беше яркосиньо, без нито едно облаче, а южният бриз бе все така силен. В края на лятото преобладаващите ветрове обикновено идваха от северозапад и прекосяването на този маршрут беше трудна работа за гребците. Но не и днес. „Ксантос” се носеше през морето с издуто платно, издигайки се и спускайки се по вълните с грация и сила.

Хеликаон видя Калкеус, който крачеше нагоре-надолу по главната палуба и държеше сламената си шапка с една ръка.

От време на време клатенето на кораба го караше да се препъва и да се опитва да се хване за парапета. Човек, отраснал на земята, който се чувстваше съвсем не на място сред морето. А това само правеше факта, че е проектирал и построил толкова красив кораб, още по-странен.

Горе, на носа, Зидантас излезе изпод самоделния навес, където бяха оставили корабокрушенеца, и тръгна към задната палуба.

- Ще оживее ли? - попита Хеликаон.

- Да. Здравеняк. Ще оцелее, но аз не се тревожа за него.

Хеликаон погледна гиганта в очите.

- Ти винаги се безпокоиш за нещо, Вол. Не можеш да бъдеш истински щастлив, освен ако нямаш проблем, над който да скърцаш със зъби.

- Вероятно си прав - призна Зидантас. - Но приближава буря.

Хеликаон извърна поглед на юг. Способността на Вола да разчита времето граничеше с мистичното. Южното небе бе все още чисто и в началото той помисли, че Зидантас може - най-накрая, след толкова години - да е сгрешил. После се концентрира върху линията на хоризонта зад тях. Вече не беше чиста и права, а това показваше наличието на високи вълни. Погледна към платното с черния кон. Вятърът бе все така свеж и благосклонен, но започваше да се движи на пориви.

- След колко време? - попита той.

Зидантас сви рамене.

- Ще я видим, преди да зърнем земя и ще ни застигне, преди да успеем да изтеглим кораба на брега.

Набитият Калкеус дойде с бърза крачка и приведена глава. Качи се по трите стъпала до задната палуба.

- Мислех си за онова, което каза - обърна се той към Хеликаон. - Мисля, че перките са най-доброто решение. Както знаеш…

- Перки? - попита Зидантас.

Корабостроителят го изгледа студено.

- Прекъсванията са дразнещи. Те смущават потока на мислите ми. Бъди така любезен да изчакаш, докато свърша. - Той се наведе напред, за да наблегне на думите си, но шапката падна над очите му. Калкеус я свали от главата си ядно и се извъртя обратно към Хеликаон. - Както казвах… знаеш ли, че закрепих няколко талпи към корпуса, отпред и отзад, за да стои корабът изправен, когато го изтеглим на брега?

- Чудесна идея - отвърна Хеликаон.

- Такава е. Те обаче вършат съвсем различна и много добра работа, докато сме в морето. Издадените греди противодействат на тегленето в плитчините. Трябваше да го осъзная още докато ги проектирах. Тогава щях да ги издължа. Те би трябвало и да улесняват човека на руля. Доколкото разбирам, трябва да насочваш кораба малко нагоре - или надолу, в зависимост от течението и вятъра - от посоката, в която искаш да се движи. Смятам, че ще плава по-добре и с по-малко отклонения. Много задоволително.

- Е, дано да добави и скорост - вметна Зидантас. - Зад гърба ни се приближава буря. Добре ще е да сме на брега, когато ни връхлети.

- О, не можете да го направите! - каза Калкеус.

- Не можем да слезем на брега?

- Естествено, че можете. Но бурята, за която говориш, ще разкъса „Ксантос”.

- Няма как да го разкъса, докато сме на твърда земя!

Хеликаон се намеси:

- Онова, което Калкеус се опитва да каже, Вол, е, че не можем да изтеглим „Ксантос” изцяло. Твърде е голям. Нямаме достатъчно мъже да го извадят от морето, а и да имахме, после щеше да е невъзможно да го върнем във водата.

- Именно! - съгласи се корабостроителят.

- Е, сигурно можем да издърпаме поне част от него на пясъка - настоя Зидантас.

- Ако бурята е силна, корабът ще се разцепи - отвърна Хеликаон. - Наполовина на твърда земя и наполовина подмятан от водата. Натоварването ще разбие корпуса.

- Тогава какво ще правим? - попита хетът.

- Трябва да “яздите” бурята, или да намерите място, защитено от вятъра - каза Калкеус.

- Да я “яздим”? Ти болен ли си?

- Очевидно - отвърна корабостроителят. - Попитай, когото искаш. Но дори и така да е, имам по-интересни неща за вършене от това да си разменям обиди с някакъв имбецил.

С тези думи той слезе от палубата.

Гигантът пое въздух и го задържа за миг.

- Има моменти, когато си представям как вдигам сопата и… - Той въздъхна. - Можем да се насочим към Залива на лошия късмет, да спуснем котва встрани от него и да използваме греблата, за да се задържим на разстояние от сушата.

- Не, Вол! Дори и с пълен екипаж това би било невъзможно - каза Хеликаон. - Борбата с бурята ще ги измори за не повече от час. Ами ако продължи цяла нощ? Вятърът ще ни запрати на брега и ще ни разбие.

- Знам… но поне ще оцелеем. Нямаме друг избор.

Хеликаон поклати глава.

- Напротив, имаме. Както каза Калкеус - ще я “яздим”.

- Не, не, не! - извика Зидантас и се наведе към него, снишавайки глас. - „Ксантос” не е изпитван в лошо време. Той е добър кораб, наистина, но гърбът вече ме боли. Тази буря ще е лоша, Хеликаон. Като чук. - Той замълча за миг. - И екипажът няма да те последва. Вече са изплашени. Ако избягаме към брега, може и да разбием кораба, но те знаят, че ще оживеят. Дори ти не можеш да ги убедиш да завият към бурята.

Хеликаон погледна към приятеля си и видя страха по широкото му честно лице. Зидантас боготвореше шестте си дъщери и през изминалата година често говореше, че мисли да остави морето, за да ги гледа как растат. Хеликаон му беше дал дял от всички печалби и сега Вола можеше да се похвали с голямо богатство. Той вече нямаше нужда да рискува живота си сред Великата зеленина. Моментът беше труден. Зидантас бе твърде горд, за да разкрие истинските си мисли, но приятелят му можеше да ги прочете в очите му. Едрият хет бе също толкова ужасен, колкото и екипажът.

Хеликаон заговори отново, неспособен да го погледне в очите:

- Трябва да “яздя” бурята, Вол. - Гласът му беше мек. - Трябва да знам дали „Ксантос” има силна воля. Затова те моля да застанеш до мен. - Той отново насочи поглед към гиганта.

- Аз винаги ще съм там, където ме искаш, Златни - отвърна Зидантас, но раменете му се приведоха.

- Тогава нека дадем кратка почивка на екипажа. После ще направим няколко леки маневри. До момента, в който видят бурята, вече ще сме твърде далеч от сушата, за да сторят каквото и да било, освен да следват заповедите ми и да се понесат с нея.

- На борда имаме много нови хора - каза Зидантас. - Поемаш голям риск. Сблъсък на греблата, докато завиваме, или паника сред гребците, и потъваме.

- Ти избра този екипаж, Вол. И двамата знаем, че никога не наемаш страхливци. - Хеликаон се усмихна широко. - Това ще е нещо, за което ще можеш да разправяш на внуците си.

Че сме плували с Посейдон на най-великия кораб, построяван някога.

Пресиленият хумор не подейства на Зидантас.

- Горя от нетърпение - измърмори той унило.

Хеликаон насочи погледа си към своя кораб. С надеждата Лудия от Милет да е бил прав.

6 ПОСЕЙДОН ПЛУВА

КСАНДЕР БЕШЕ ЗАПОЧНАЛ ДА СЕ УНАСЯ под слънцето. Един моряк се стъпна в него и изруга. Момчето измърмори някакво смутено извинение и се изправи на крака. После осъзна, че някой вика името му. Извъртя се и почти падна, защото в този момент корабът се разлюля. Видя, че Зидантас го вика и се затича към задната палуба.

- Занеси вода на гребците - каза едрият мъж. - Долу сигурно е ужасно горещо. Кажи на Ониакус да им даде малка почивка и да ги пуска на горната палуба на групи от по двадесетима.

- Групи от по двадесетима - повтори Ксандер.

- Хайде, момче, върви.

- Да, Зидантас - той се спря. - А къде ще намеря вода?

- Има няколко пълни мяха, закачени на куки в центъра на всяка от двете палуби с греблата.

Ксандер отиде до капака, отвори го и слезе по вертикалните стъпала. Долу беше мрачно и горещо. Сега, когато корабът се движете с платното си, той видя, че гребците са вдигнали греблата и са закачили дръжките в кожените халки. Той намери меховете, откачи един и го отнесе до първия гребец отляво - широкоплещест млад мъж с гъста къдрава черна коса.

- Къде е Ониакус? - попита Ксандер, докато морякът вадеше дървената запушалка и отпиваше дълбока глътка.

- Тук съм.

- Зидантас казва да оставиш мъжете да си починат и да ги пускаш на палубата в двадесет групи.

- Групи от двадесетина - поправи го Ониакус.

- Да.

- Сигурен ли си за заповедите? Обикновено не почиваме толкова близо до брега.

- Сигурен съм.

Човекът му се ухили.

- Ти трябва да си Ксандер. Баща ти ми е говорил за теб. Казваше, че когато си бил на седем или осем, си нападнал глутница диви кучета.

- Беше едно куче - обясни момчето. - И беше тръгнало да напада козите ни.

Ониакус се засмя.

- Много си честен. Виждам баща ти в теб. - Той подаде мяха на Ксандер. После извика: - Ще видим малко слънце момчета. Всеки трети може да се качи горе - и се погрижете греблата да са здраво закрепени.

Мъжете започнаха да стават от пейките и да се насочват към стълбите. Ониакус остана на място.

- Занеси вода на останалите - каза той на Ксандер. Момчето си запроправя път сред претъпканата и люлееща се палуба, предлагайки меха на потните моряци. Повечето му благодаряха, някой се шегуваха с него. После стигна до слабоват възрастен мъж, който дълбаеше пришките на ръката си с извит кинжал. Дланите му бяха разранени и кървяха.

- Изглежда болезнено - каза Ксандер. Гребецът не му обърна внимание, но взе водата и отпи.

Ониакус се приближи с кофа, която носеше вързана с въже. Наведе се над отвора за греблото и я спусна в морето, а после я изтегли обратно.

- Сложи ръцете си в това, Атал - каза морякът. - Солената вода ще изсуши раните и кожата ще зарасне бързо.

Възрастният мъж мълчаливо потопи длани в кофата и се облегна назад. Ониакус напои тънки ивици плат във водата.

- Сега ще ги превържа - каза той.

- Нямат нужда - отвърна гребецът.

- Значи си по-корав от мен, Атал - отвърна Ониакус дружелюбно. - Ръцете ми се разраняват в началото на всеки нов сезон и дръжката на греблото е като подпалена.

- Неприятно е - съгласи се мъжът с по-мек тон.

- Можеш все пак да опиташ да ги превържеш. Ако не ти свърши работа, просто ще махнеш превръзките.

Гребецът кимна и протегна длани. Ониакус уви мокрия плат около разранената кожа, а после ги завърза на възел около китките.

- Това е Ксандер - каза той, докато работеше. - Баща му ми беше приятел. Умря в една битка преди година. Чудесен човек.

- Мъртвите винаги са чудесни хора - отвърна Атал студено. - Баща ми беше отрепка и пияница, който трошеше костите на майка ми. На погребението му мнозина плакаха заради загубата на величието му.

- Има истина в това - съгласи се Ониакус. - При все това на борда на „Итака”, както и сега на „Ксантос”, имаше само добри мъже. Волът не избира отрепки. Има магическо око, което вижда право в сърцата ни. Признавам, понякога това е вбесяващо. Точно по тази причина екипажът ни не е пълен. Волът отхвърли поне двадесетина вчера. - Морякът се извърна към Ксандер. - Време ти е да се върнеш към задълженията си.

Момчето закачи почти празния мях на куката му и се качи на горната палуба. Хеликаон го извика. После взе запечатана с восък амфора, счупи запушалката и напълни две медни чаши със златна течност.

- Занеси ги на микенските ни пътници - каза той.

Ксандер отнесе чашите внимателно надолу по стълбите и по люлеещата се палуба. Не беше лесно да пази равновесие, затова беше доволен, че не разля дори капка.

- Господарят Хеликаон ме прати да ви донеса това - каза той. Мъжът със студеното твърдо лице взе чашите от него, без дума за благодарност. Ксандер се дръпна, като избягваше да го гледа в очите.

Това бе най-страшният човек, който беше виждал. От другата страна на палубата видя как пътниците вдигнаха чашите в поздрав към Златния и отпиха. Намираха се близо до парапета и Ксандер се усети, че се надява корабът внезапно да подскочи и да ги изхвърли през борда. После забеляза, че по-възрастният войн го гледа. Усети страх, чудейки се дали този зъл човек може да проникне в ума му. Микенецът поднесе чашата напред и момчето осъзна, че от него се очаква да я вземе. Той бързо прекоси палубата и пое празните чаши, за да ги занесе на Зидантас.

- Какво да правя сега? - попита Ксандер.

- Върви да гледаш делфините, момче - отвърна Вола. - Когато има нужда от теб, ще те повикат.

Ксандер се върна на мястото, където бе оставил малката си чанта. Беше огладнял, затова седна и се нахрани. По едно време киселият стар корабостроител мина край него и едва не го прегази.

През следващите два часа момчето не скучаете. Хеликаон и Зидантас раздаваха заповеди и „Ксантос” танцуваше по вълните. Гребците от лявата страна се привеждаха над греблата си точно когато тези отдясно вдигаха своите над водата. Корабът се въртеше, променяше посока и се стрелваше напред, когато греблата и от двете посоки отново се забиеха във вълните. Ксандер се забавляваше през цялото време, особено когато по-младият микенец падна на колене и повърна. По-възрастният с каменното лице изглеждаше леко позеленял, но се държеше с мрачна решителност за парапета, загледан в морето. Когато и последните маневри приключиха, Зидантас обяви почивка.

Сега вятърът се движеше на леки тласъци. Ксандер се загледа на юг. Небето там бе потъмняло. Мнозина от гребците в момента се намираха на горната палуба. Някои от тях се събраха заедно и момчето ги чу да си говорят.

- Посейдон плува. Ще извадим късмет, ако намерим земя преди бурята да ни застигне.

- Проклетият египтянин е виновен - каза някой друг. Ксандер погледна към него. Това беше широкоплещест мъж с оредяваща руса коса и рехава брада. - Посейдон го беше прибрал, а ние му го отнехме.

Това бе неприятна мисъл и момчето се притесни. Всички знаеха, че Посейдон е гневен бог, но не му беше минавало през ум, че един безсмъртен ще иска точно този странник да бъде погълнат от морето. Разговорът продължи, включиха се още хора. Ксандер усещаше страха им, докато обсъждаха как най-добре да укротят яростта на бога.

- Трябва да го хвърлим обратно - каза мъжът с рехавата брада. - Няма друг начин. Иначе всички ще измрем.

Неколцина изсумтяха в съгласие, но повечето не отговориха. Само един възрази против този план. Къдрокосият водач на гребците Ониакус:

- Малко е рано да говорим за убийства, Епей. Не мислиш ли?

- Той е белязан от Посейдон - отвърна Епей. - Не искам да убивам никого, но не можем да го спасим. Ако богът го иска, ще си го прибере. Нима държиш да ни завлече на дъното заедно с него?

Ксандер видя, че двамата микенци също слушат мъжете, но без да изразяват мнение. Вятърът се усили и корабът започна да се люлее по-силно, затова момчето се отдръпна от екипажа и с олюляване стигна до задната палуба. Човекът със сламената шапка беше там и говореше със Зидантас и Златния. Ксандер изчака в подножието на стълбите, без да знае как да постъпи. Не искаше да изхвърлят ранения египтянин през борда, но също така не желаете и да си навлича гнева на Посейдон. Опита се да измисли какво би сторил баща му. Дали щеше да хвърли мъжа обратно в морето? Не му се вярваше. Баща му беше герой. Самият Златен го каза. Героите не убиваха безпомощни хора.

Ксандер се качи на палубата и Хеликаон го видя.

- Не се страхувай от малко ветрец, момче - каза той.

- Не се боя от вятъра, господарю - отвърна Ксандер и му разказа чутото от гребците.

Преди Хеликаон да успее да отговори, под тях се събра група моряци. Момчето видя, че двама влачат корабокрушенецът през тълпата.

- Посейдон с разгневен! - извика едрият Епей. - Трябва да му върнем онова, което откраднахме от него, Златни.

Хеликаон мина край Ксандер и изгледа моряците отвисоко. Вдигна ръка и моментално настъпи пълна тишина, като се изключеше воя на вятъра. За момент Хеликаон просто стоеше неподвижен, без да говори. На края каза:

- Ти си глупак, Епей. Посейдон не беше разгневен. Но сега е яростен! - Той посочи размирника. - Ти ни навлече яростта му?

- Но аз не съм направил нищо, господарю! - възкликна Епей и гласът му внезапно се изпълни със страх.

- О, грешиш! - изрева Хеликаон. - Мислиш, че Посейдон е толкова слаб, че да не може да убие сам човек, останал в морето цели два дни? Мислиш, че не е можел да го завлече на дъното за един удар на сърцето, както е сторил с останалите от екипажа му? Не. Великият бог на морето не е искал да го убива. Искал е египтянинът да живее. Искал е „Ксантос” да го спаси. А сега ти го обиди със заплахите да убиеш галеника му и сигурно си обрекъл всички ни. Защото ето, че сега Посейдон плува! - Докато говореше, небето стана по-тъмно и отекна гръм.

- Какво да правим, господарю? - извика друг мъж.

- Не можем да бягаме - каза им Хеликаон. - Посейдон мрази страхливците. Трябва да се обърнем и да се изправим пред великия бог като истински мъже, за да му покажем, че сме достойни за благословията му. Приберете платното! Всички гребци обратно на долната палуба и чакайте заповеди. Веднага! И бързо.

Моряците се разпръснаха, за да изпълнят заповедите му, оставяйки Гершом сам и объркан на палубата. Зидантас се наведе към Ксандер.

- Помогни му да стигне до центъра. Там галерата ще се клати по-малко. Завържете се за мачтата. Очаква ни дива езда

Момчето слезе на главната палуба, която сега се тресеше и извиваше под краката му. Падна, после пак стана и хвана

Гершом за ръката. Помогна му да се изправи и го поведе напред. Беше почти невъзможно да стоят изправени и паднаха няколко пъти, преди да достигнат мачтата. Ксандер усука въжето, висящо от нея, около Гершом и го завърза здраво. После се огледа за друго, с което да привърже себе си. Нямаше нищо. В същия миг бурята се спусна върху им. Вятърът виеше, а дъждът забарабани по палубите. Момчето се вкопчи във въжето, с което го бе вързал Гершом. Едрият мъж протегна едната си бинтована ръка и го притегли към себе си. Ксандер чу как Зидантас надвиква воя на вятъра, раздавайки заповеди на гребците. Корабът се олюля, а после се разклати диво, когато една огромна вълна се разби в корпуса. Малко по малко „Ксантос” се извъртя към бурята. Нова, още по-голяма вълна удари носа и се разля по палубата. Ксандер едва не изпусна въжето, когато водата го сграбчи и се опита да го завлече със себе си. Гершом извика и стисна туниката на момчето с ранената си ръка.

Над тях прозвуча крясък. Един от моряците, връзващи платното, се беше изплъзнал. Момчето го видя как пада. Тялото му се удари в парапета отдясно и го счупи, а после изчезна. Спусна се мрак. Следобедът се превърна във вечер, а после и в нощ. Ксандер стискаше въжето, докато бурята връхлиташе огромния кораб. Държеше се колкото можеше по-здраво, но скоро пръстите му се вцепениха и силата му започна да отслабва. Само могъщата хватка на Гершом го спаси от това да бъде пометен от вълните. Ярки мълнии разкъсваха тъмнината, следвани от толкова оглушителни гръмотевици, че Ксандер имаше чувството, че ще разкъсат кораба на парчета. Палубата се олюляваше. В един миг се надигаше и го отхвърляше назад, а в следващия се спускаше надолу и го запращаше напред. Измръзнал, мокър и ужасен, той се замоли на боговете да пощадят живота му.

Момчето се държеше, но умората го надвиваше. Сега „Ксантос” се насочваше към вътрешността на бурята, изкачваше се по вълните и се спускаше в долините между тях. Водата заливаше носа. Внезапно корабът се килна встрани, когато изморените гребци отляво изгубиха ритъма си за момент. Върху им се спусна ревяща водна стена. Тя удари Ксандер, вдигна го я го стовари върху палубата. Полузашеметен, той изпусна въжето и усети как водата го изтръгва от хватката на Гершом. Огромният кораб се наклони рязко и той се подхлъзна по мократа палуба. Светкавица озари небето. Ксандер видя, че се носи точно към дупката в парапета. Задрапа с ръце, в търсене на нещо, за което да се хване.

Когато пролуката разтвори паст пред него, той мерна блестящ бронз. Микенският войн Аргуриос, видял бедата, се беше пуснал от парапета и се бе хвърлил по палубата. Сграбчи Ксандер за туниката и двамата се претърколиха към дупката. В последния миг Аргуриос хвана едно въже. Момчето усети как губи опора под краката си, а после се озова точно над бушуващото море. Погледна нагоре и видя, че микенецът също е паднал през борда и е увиснал на въжето, а лицето му е изкривено в болезнена гримаса. Ксандер знаеше, че с цялата тази броня Аргуриос не може да спаси и двамата. Мъжът щеше да пусне всеки миг и това щеше да е краят му.

Ала той не го пусна. „Ксантос” подскачаше и се люлееше. Аргуриос се люшкаше встрани, а туниката на момчето се разкъса.

После вятърът започна да утихва, дъждът намаля и лунната светлина проби облаците. Двама моряци напуснаха безопасните си места и рискуваха да преминат по люлеещата се палуба. Ксандер видя как Ониакус хваща Аргуриос и го издърпва в безопасност на борда. После Атал се пресегна, хвана ръката на момчето и го извлече на палубата.

Ксантос трепереше, свит до парапета. Ръцете му не спираха да се тресат. Златния се появи до него и го потупа по рамото. После пристъпи към Аргуриос, който се беше изправил и разтриваше пръстите си. Ксандер видя, че по дланта му капе кръв.

- Прояви голяма смелост - каза Хеликаон.

- Нямам нужда от похвалите ти - отвърна микенецът, обърна му гръб и се върна при спътника си.

Зидантас коленичи до Ксандер.

- Е, младежо, хареса ли ти първата ти буря?

- Не.

- Обаче ти хареса да оцелееш, нали?

- О, да. - Треперенето започна да затихва. - Мислех си, че ще умра.

- Извади голям късмет, Ксандер. Но все пак изгубихме един живот.

- Епей?

- Не. Млад ликиец на име Хиполатос. Добро момче.

- Не разбирам. Ако Посейдон е бил ядосан на Епей, защо ще убие Хиполатос?

- Животът е пълен с мистерии - отвърна Зидантас.

Докато морето се успокояваше, сред екипажа се разнесоха разпокъсани викове на триумф. Хеликаон вървеше сред хората и те се трупаха около него.

- Посейдон благослови „Ксантос”! - извика той. - Ние плувахме с него и той видя смелостта в сърцата ни. Всеки мъж на борда ще получи двойно заплащане.

Сега възгласите станаха дори по-силни и веселието се разпространи сред екипажа.

Ксандер обаче не беше весел.

Хеликаон дойде при него и коленичи до треперещото момче.

- Светът е пълен със страх, Ксандер. Но днес ти беше герой.

- Но аз не направих нищо, господарю.

- Видях те. Ти завърза за мачтата първо Гершом. Не себе си. Постави оцеляването му пред своето. Баща ти щеше да се гордее с теб. Както и аз. А видя и други двама герои. Египтянинът те задържа, въпреки че ръцете му бяха разкъсани и разкървавени. А Аргуриос рискува живота си, за да не умреш ти. В тези двама мъже има величие. А също и в теб.

Гершом седеше на носа на „Ксантос“ със свити колене. Разранените му рамене и ръце бяха покрити с парче плат. Бурята беше отминала, но въпреки че луната светеше на осеяното със звезди небе, той все още потреперваше от време на време. Тръпките го обхващаха внезапно и го разтърсваха целия. Очите му, полускрити под подутите клепачи, бяха впити в приближаващата се суша, сякаш да я принудят да дойде по-бързо. Никога не бе изпитвал такова нетърпение да усети стабилна земя под краката си. До него Зидантас се бе навел над парапета и напрегнато гледаше в чистата тъмна вода под носа. Вдясно пък един моряк само с набедрена превръзка потапяше дълъг прът в морето и обявяваше дълбочината. „Ксантос“ бавно се движеше напред.

- Колко време ще останем на брега? - попита Гершом с надеждата да са няколко дни.

- Само за тази нощ - отвърна Зидантас кратко. После, без да поглежда към задната част на кораба, направи два пъти знак с дясната си ръка към човека зад руля и Гершом усети как корабът леко променя посоката си. Бяха му казали, че в тези води има опасни плитчини и той мълчеше, защото не желаете да рискува да наруши концентрацията на опитните моряци. Доколкото виждаше, повечето гребла бяха вдигнати високо и само шест се спускаха във водата, докато корабът се влачеше към безопасността на брега.

Отдясно се издигаше висок остров, чийто връх бе покрит с буйна растителност, а скалите му - побелели от морски птици и изпражненията им. Когато корабът се изравни с него, Гершом видя, че той скрива огромен залив. Гледката го накара да затаи дъх, а до него момчето Ксандер дори ахна.

Заливът наистина беше голям и почти кръгъл. Около него се издигаха високи назъбени скали. В средата им, точно срещу кораба, два високи върха от синкав камък стояха на стража и блестяха на лунната светлина. В основата им, сред зеленината, се спускаше блестящ сребрист водопад, който по-надолу се превръщаше в малка рекичка. Гершом различи групи от сгради, издигащи се по стръмния склон в плетеница от бели стени и червени покриви, а над тях бе построена крепост, която гледаше към морето. Устието на реката разделяше широката пясъчна ивица по средата. На пясъка вече имаше други кораби, а тук и там горяха лагерни огньове.

Момчето погледна към него с отворена уста.

- Красиво е! - каза то, а очите му блестяха от удивление.

Гершом му се усмихна и усети как настроението му се оправя. Детето бе пътувало по Великата зеленина само един ден, бе оцеляло след свирепа буря и бе гледало сигурната смърт в очите… и все пак седеше тук, до него, не обезсърчено, а очакващо следващото приключение с широко отворени от нетърпение очи.

- Къде сме? Как се нарича това място? - попита Ксандер.

Зидантас най-сетне отмести поглед от водата и се изправи с ръце, скръстени зад гърба му.

- Измъкнахме се от плитчините - каза той на моряка. Мъжът кимна, а после слезе обратно на кораба с кола в ръка.

Волът се обърна към момчето.

- Местните го наричат Залива на сините сови - отвърна той. - Други - Залива на лошия късмет.

- Защо идвате тук, ако носи лош късмет? - попита Гершом. Имах достатъчно лош късмет и без да го търся.

Зидантас се усмихна безрадостно.

- За нас никога не е носил, египтянино. Само за други кораби.

Сега Гершом виждаше брега ясно. Повечето кораби бяха изтеглени близо един до друг от дясната страна на реката, но три черни галери се намираха отляво, далеч от останалите. Видя, че изражението на Зидантас помрачня, когато ги видя.

- Познаваш ли ги? - попита той.

- Да, познавам ги.

- Търговски съперници?

Зидантас се наведе по-близо, за да не ги чуе момчето, и прошепна:

- Те търгуват с кръв египтянино. Това са пирати.

Ксандер се бе изкачил на най-високата точка от извития нагоре нос.

- Вижте всички тези хора - извика той, сочейки към плажа.

Край брега имаше тълпа. Хората бяха издигнали няколко навеса и докато моряците от „Ксантос” гледаха, се разгоряха все повече и повече огньове. Гершом почти усещаше миризмата на печено месо. Свитият му стомах го заболя за миг.

- Да - каза Зидантас. - Местенцето е доста препълнено. Това царство забогатява от таксите, които иска Дебелия цар. Но той пази залива за всички кораби и най-вече за моряци от всички земи. И добри, и лоши. Тук можеш да срещнеш всякакви хора. Идват да потъргуват и да се позабавляват с курвите. - Той смигна на Ксандер и момчето се изчерви. - Но повечето просто искат безопасен пристан за през нощта. Бурята тази нощ сигурно е изхвърлила на брега всякакви боклуци.

По заповед на Хеликаон плешивият гигант затича към кърмата. Секунди по-късно носът на кораба започна да се обръща, докато накрая не се насочи отново към открито море.

- Какво става? Защо няма да слезем? - попита нервно Ксандер, когато се върна при Гершом.

Египтянинът не можеше да му отговори.

- Обърнете греблата! - проехтя заповедта на Зидантас.

„Ксантос” започна да се движи бавно към брега, в началото не съвсем сигурно. Зидантас и двама моряци вдигнаха насочващото гребло от водата и го прекараха през улей, изграден в парапета на задната палуба.

Тридесет гребла се спуснаха в тъмната като вино вода и моряците започнаха да пеят със страст, докато кърмата на „Ксантос” се носеше към широката пясъчна ивица. Наблизо имаше само една галера с огромни алени очи, изрисувани на носа. Около нея се бяха проснали няколко мъже, но мнозина от тях се изправиха, когато „Ксантос” приближи.

Край брега водата бе почти неподвижна и изострената кърма на кораба прерязваше нежните вълни като брадва. Гершом се хвана за парапета. Тридесетте гребла се спускала и се издигаха неуморно, а скоростта им и силата на песента на моряците се увеличаваше, докато бялата линия на брега се носеше срещу тях.

Египтянинът стисна дървото и затвори очи.

- Стоп!

Песента спря и последва момент на тишина, докато греблата стояха изправени във въздуха. После кърмата заора в плажа, отхвърляйки пясък и камъчета от двете си страни. Корабът задра по каменистата ивица и дъските заскърцаха. После спря. Последва кратка пауза, в която галерата леко се наклони на една страна, а после застина.

Надигнаха се щастливи възгласи не само от екипажа, но и от мъжете на брега. Ксандер и Гершом бяха паднали на палубата, но момчето скочи на крака и се присъедини към виковете.

После се обърна към египтянина с блеснали очи.

- Вълнуващо, нали?

Гершом реши да остане на място за момента. Колкото и да му се искаше да усети земята под краката си, се боеше, че те още не са готови да го отведат там.

- Да - отвърна той, останал без дъх. - „Вълнуващо” е точната дума.

На палубата се разрази вихрушка от движение. Мъжете бързаха да слязат, смееха се и се шегуваха един с друг, докато страховете от изминалия ден се изпаряваха като морска пяна. Гребците прибраха греблата си, бързо ги изсушиха и ги закрепиха здраво, преди да вземат притежанията си изпод седалките. Хеликаон слезе пръв и Гершом го видя как оглежда корпуса. Отвориха вратите на трюма и Зидантас и мърморещият корабостроител Калкеус бързо изчезнаха в недрата на кораба, несъмнено, за да проверят за поражения.

Моряците се спускаха от „Ксантос” по дългите въжета, пуснати на сухия пясък.

- Хайде, Гершом! - Ксандер бе взел малката си кожена чанта и подскачаше нетърпеливо от крак на крак. - Трябва да слезем на брега!

Гершом го разбираше. Момчето агонизираше при мисълта, че може да изпусне нещо интересно.

- Ти върви. Аз ще дойда след малко.

Ксандер се нареди на опашката моряци, чакащи да слязат. Когато редът му дойде, той прескочи парапета, хвана се въжето и се спусна пъргаво на плажа. После се затича без дори да хвърли поглед към мястото, където мъжете от „Ксантос“ кладяха огън. Големият кораб притихна и Гершом остана сам на палубата. Той затвори очи, за да се наслади на момента.

Внезапно го стресна силен вик и той отново застана нащрек.

- Хей, Хеликаон! Винаги можеш да познаеш кога един мъж е от Троя, защото първо ти предлага задника си! Никога не съм виждал подобно нещо с кораб обаче.

Един човек с червендалесто лице и жълта туника крачеше по пясъка към „Ксантос”. Не беше висок, но пък бе широкоплещест и мускулест, а светлокестенявата му къдрава брада и дълга коса бяха разрошени. Туниката му бе изцапана и кожените му сандали изглеждаха стари и похабени, но въпреки това носеше красиво изработен колан, украсен със злато и скъпоценни камъни, от който висеше извит кинжал. Лицето на Хеликаон се озари, когато го видя.

- Грозен стар пират такъв! - извика той вместо поздрав и потупвайки корпуса на „Ксантос” с очевидно задоволство, прегази разстоянието до брега и прегърна новодошлия.

- Имаш късмет, че съм тук - каза мъжът. - Ще ти трябва целият ми екипаж, както и твоя, за да изриташ тая дебела крава от плажа, когато пукне зората.

Хеликаон се засмя, а после се обърна и погледна с гордост огромния кораб.

- С него “яздихме” бурята, приятелю. Безстрашни и горди. Той е всичко, за което съм мечтал!

- Спомням си. За да отплаваш отвъд Сцила и Харибда, през непознатите океани и до края на света. Гордея се с теб.

Хеликаон се умълча за миг.

- Нищо от това нямаше да се случи без твоя помощ, Одисей.

7 ИЗГУБЕНИЯТ ГЕРОЙ

ОДИСЕЙ ПОГЛЕДНА МЛАДИЯ МЪЖ И С УДИВЛЕНИЕ откри, че не му достигат думи. Внезапно го му смущение бе прикрито от неколцина моряци от собствения му екипаж, който дотичаха и се струпаха около Хеликаон. Те го тупаха по гърба или го прегръщаха, а после го затеглиха към други хора, които искаха да го поздравят.

Одисей погледна отново към огромния кораб и си спомни за малкото гарванокосо дете, което някога му бе казало:

- Ще построя най-големия кораб. И ще убивам морски чудовища, и ще отплавам до края на света, където живеят боговете.

- Но те живеят на връх Олимп.

- Някой от тях все пак не живее ли на края на света?

- Една ужасна жена с огнени очи. Един поглед към лицето й и мъжете изгарят като свещи.

За миг детето изглеждаше разтревожено. После лицето му доби решителен вид.

- Значи няма да я гледам в лицето.

Времето лети по-бързо от крилете на Пегас, мислеше си Одисей. Внезапно се почувства стар. В края на годината щеше да навърши четиридесет и пет. Пое си дълбоко дъх, изпаднал в меланхолия. После видя младо момче, което тичаше от „Ксантос”. Оглеждаше се наоколо, впечатлено от огньовете, навесите и тълпите.

- Къде си мислиш, че отиваш, млади момко? - попита строго Одисей.

Русолявият младеж го погледна.

- Това твоят плаж ли е? - попита той.

- Може и да е. Не знаеш ли кой съм?

- Не. Никога преди не съм плавал по море.

Одисей удържа изражението си сурово.

- Том не е извинение, момче. Не са ли ме описвали в чудни истории? Легендите за живота ми не се ли мълвят около вашите огньове?

- Не зная - отвърна момчето искрено. - Още не си ми казал името си.

- Аз съм царят на Итака - царят - войн на Итака. Най-великият моряк в целия свят. Това достатъчно ли ти е?

- Това ли е Итака? - попита младежът.

Одисей поклати глава.

- Не, това не е Итака. Виждам, че образованието ти е много непълно. Хайде, върви. Забавлявай се с всичко, което може да ти предложи Заливът на сините сови.

Момчето се завъртя, но после отново се обърна към него.

- Аз съм Ксандер - каза то. - И аз съм моряк.

- А явно си и добър. А аз съм Одисей.

Ксандер застила и го зяпна.

- Наистина ли?

- Наистина.

- Значи съм чувал за теб. Дядо ми казва, те си най-великият лъжец на света и разказваш най-добрите истории. Разправял ми е онази, в която велика буря отнася кораба ти, после го оставя на върха на планина, а ти прерязваш платното наполовина и го връзваш за греблата, за да ги размахате като криле и корабът да отлети обратно в морето.

- За известно време обаче се изгубихме сред облаците - каза Одисей. - И трябваше да ме спуснат с въже, за да ни насоча обратно към водата.

Момчето се засмя.

- Аз плавам с господаря Хеликаон - каза то. - Преминах ме през ужасна буря и едва не паднах през борда.

- И аз някога плавах с Хеликаон - отвърна Одисей. - Тогава той беше на твоята възраст. Използвах магията си, за да го науча да лети.

- Той може да лети?

- Като орел. Може би ще ти разкажа по-късно. Но в момента трябва да се изпикая, а не обичам да ме гледат, така че се пръждосвай.

Момчето избяга. Одисей се заразхожда по плажа. Доброто му настроение се беше върнало. Седна на една по-висока скала и се загледа към мястото, където хората на Хеликаон бяха обкръжени от екипажа на „Пенелопа”. Предположи, че говорят за старите времена.

Старите времена.

Бяха изминали двадесет години откак Одисей за пръв път видя Хеликаон. Двадесет години! Понякога имаше чувството, че са минали само няколко сезона. Тогава беше млад и в разцвета на силите си. Спомняше си ясно първия път, когато прекоси каменната пътека, водеща към върха на хълма и крепостта Дарданос. Каменното укрепление се бе превърнало в столица на Дардания под властта на цар Анхиз, бащата на Хеликаон. За него се говореше, че е забогатял по нечестен път и, което бе по-важно за търговеца Одисей, че има красива млада жена. Затова той се качи по стръмния и покрит с камъни хълм, следван от трима моряци и две магарета, натоварени с редки парфюми, бижута и злато, скъпи платове и дрънкулки, каквито жените с вкус обичат.

Пред портите на крепостта той започна да се шегува със стражите, докато преценяваше защитата. Вратите бяха дебели, но твърде широки - без съмнение глупава суета от страна на царя. Но стените бяха високи и добре направени, а варовиковите плочи бяха хитро напаснати без хоросан. Стражите изглеждаха добре хранени и зорки. Те го изгледаха с любопитство, както и можеше да се очаква. Той вече си бе създал име, дори и в това далечно северно царство.

Внезапно един възбуден детски глас зад гърба му извика:

- Хей, хей, това твоят кораб ли е?

Одисей се завъртя и видя момче на седем или осем години, с черна като нощта коса и яркосини очи. То сочеше към плажа, където бяха изтеглили „Пенелопа“. Корабът му се извисяваше над рибарските лодки наоколо.

- И какво, ако е, малко грозно джудже? - изръмжа той.

Момчето се стресна, но не се предаде.

- Аз не съм джудже. Момче съм. Казвам се Еней и съм син на цар Анхиз.

Одисей го изгледа.

- И очакваш да ти повярвам? Не приличаш на никое момче, което съм виждал. Всички момчета, които познавам, имат по четири ръце. Не се опитвай да ме заблудиш, младежо. Ще съжаляваш. - Той постави дланта си на дръжката на кинжала и направи една заплашителна крачка напред.

Момчето все още не бе сигурно, но после видя широките усмивки на лицата на стражите и се засмя.

- Баща ми каза, че Одисей от Итака ще бъде почетен гост тази вечер и че е чудесен разказвач на измислени истории. Ще ми разкажеш ли за момчетата с четири ръце? Колко глави имаха?

Одисей му се усмихна криво.

- Ще видим, момко. Ще видим.

В този момент иззад момчето се появи жена на средна възраст с измъчен вид.

- Еней, къде беше? Мислех, че никога няма да те намеря. Слизах чак до плажа да те търся. Ела. Ела тук. Майка ти иска да те види. Ти си лошо момче - добави тя после, сякаш едва сега й бе минало през ума.

Сграбчи го за ръката и го задърпа към царските покои. Еней се ухили през рамо на Одисей, а после се остави да бъде завлечен по каменните стъпала към страничен балкон, където чакаше стройна и красива чернокоса жена, облечена в синя роба. Тя коленичи да прегърне момчето, което отново погледна към Одисей и завъртя очи.

Одисей се срещна с царя в мегарона на Анхиз - най-голямата каменна зала, в която посрещаше гостите си и водеше

делата си през деня. Той имаше бледа кожа и сива коса, а леденосините му очи гледаха хладно търговеца, сякаш не бе нищо повече от дворцов слуга.

Одисей беше свикнал на надскочили произхода си бандити като този. Харесваше му да мисли, че е гъвкав в подхода си и имаше на разположение богат арсенал от оръжия, като се почне от отвратителни ласкателства, през чаровно поведение, та до едва прикрити заплахи. Този цар обаче бе дистанциран и хладен и на търговеца му беше трудно да го разбере. Обсъдиха състоянието на търговията по местните брегове, докато пиеха добре разредено вино, а Одисей разказа няколко истории, за да накара Анхиз да се засмее. Но дори и най-добрите - даже онази за девицата и скорпиона - едва успяха да накарат лицето на царя да помръдне, а очите му си останаха студени.

Одисей беше почти облекчен, когато Еней дотича в мегарона бос и облечен в проста ленена туника. Момчето успя да се спре точно пред царя.

- Изпуснах ли нещо, татко? Закъснях ли?

- Какво да си изпуснал? За какво говориш, Еней? - попита нетърпеливо Анхиз, а ледените му очи се насочиха към тъмнокосата жена, която последва момчето в залата.

- Историите, татко. За диви зверове, двуглави момчета и за приключения по море - каза той и се намръщи нетърпеливо. - Трябваше да приключа с уроците си - обясни на Одисей, който го гледаше развеселен.

- Изморен съм, момче, и за днес приключих с историите.

- Хайде, Хеликаон, не притеснявай баща си и госта му - каза майката и го хвана нежно за ръката. Тя бе жена с крехка красота и деликатна бледа кожа. “А очите й, мислеше си Одисей, сигурно виждаха друг хоризонт.” Той бе виждал този поглед и преди и това го накара да погледне младата царица с повишен интерес.

- И преди съм ти казвал да го наричаш с името, което аз съм му дал - каза царят със суров тон. - Еней. Това е гордо име.

Царицата изглеждаше изплашена и смотолеви някакво извинение. Одисей видя, че изражението на момчето се променя, а после то се отдръпна от майка си и каза:

- Ще построя най-големия кораб на света, когато порасна. И ще стана велик герой. Боговете са го казали на мама.

На челото на жената се появи красива бръчка. Тя коленичи до сина си и отново го прегърна, както преди, на балкона. Погледна момчето в очите, сякаш търсеше нещо там. Одисей бе впечатлен от младежа. Той беше съвсем млад, но почувства тревогата на майка си и бе заговорил, за да разсее яда на баща си.

- Познавам сърцата на мъжете и героите, момче - каза търговецът. - И мисля, че майка ти е права.

- Хайде, вървете си - нареди царят и махна с пръсти към майката и детето, сякаш освобождаваше слуги.

През трите дни, които „Пенелопа” прекара в Дардания, детето следваше Одисей като жизнерадостна сянка. Компанията не му пречеше. Момчето беше схватливо, интелигентно, любопитно за света около него и дружелюбно към всички, въпреки това запазваше някаква степен на собствено мнение, която търговецът смяташе за нетипична за възрастта му. Еней обожаваше кораби и бе изтръгнал от Одисей обещание да се върне един ден в Дардания и да го вземе на пътешествие с „Пенелопа”. Търговецът нямаше намерение да държи на думата си, но това задоволи момчето и последния ден то стоя на плажа да маха на кораба за сбогом, докато не изчезна зад хоризонта.

Същото лято жената на Анхиз почина, падайки мистериозно от скала. Моряците разказваха истории за трагедията. Според една от версиите царят, известен с коравосърдечността си, тласнал жената към смъртта й. Други твърдяха, че тя се е самоубила след години страдание в ръцете на Анхиз. Неколцина разказваха и по-заплетени истории, например, че царицата е била обладана от Афродита. Одисей веднага отхвърли тази идея. Мисълта, че богинята на любовта би могла да хареса сух и глупав разбойник като Анхиз, беше смехотворна.

Не, той бе видял очите на царицата. Тя гълташе опиати. Много благороднички бяха част от тайнствени секти и участваха в мистични ритуали. Като малък, някъде на около дванадесет, Одисей бе рискувал да го екзекутират, само и само да шпионира едно такова събиране в Итака. Жените там бяха изпълнени с невероятна страст - танцуваха, пееха и хвърляха дрехите си по земята. В един момент на поляната бяха изнесли малка коза. Участничките в събирането скочиха върху нея с ножове и я нарязаха на парчета, а после се окъпаха в кръвта й. Дванадесетгодишният Одисей бе шокиран и ужасен, и веднага беше избягал.

Мълвеше се, че жената на Анхиз е жрица на Дионисий и с такава позиция едва ли бе имала проблем да си набави наркотици. Очевидно те я бяха тласнали от скалата.

Одисей спираше в Дардания няколко пъти през следващите седем години, но това бяха само почивки за през нощта. Не се видя нито с царя, нито с момчето, а и нямаше желание, докато един ден на остров Лесбос не се заговори с някакъв критски търговец, който наскоро бе отплавал от дарданския бряг.

Той каза на Одисей, че царят се е оженил повторно.

- Скучен и неприятен човек - отбеляза замислено Одисей. - И все пак предполагам, че и студена риба като него трябва да си има жена.

- Да - каза критянинът. - И новата царица му е родила син и наследник.

- Син? - Одисей си спомни малкото чернокосо момче на плажа, което му махаше така, сякаш ръката му ще се откачи. - Той си има син. Еней. Не знаех, че е умрял.

- Не е, но със същия успех можеше и да бъде - отвърна другият търговец. - Вече е почти мъж, но още се бои от всичко, или поне така казват. По цял ден си стои в стаята. Царят няма време за него. И аз не бих имал - завърши той.

Одисей нямаше причина да се връща в Дардания, но от този ден нататък мисълта за момчето се загнезди в ума му. Така и не можа да я махне оттам и след един месец се озова на същата стръмна пътека, за да поиска аудиенция с Анхиз.

Този път на портите го приеха враждебно и го накараха да подритва с пети няколко часа пред вратата на царския мегарон. Когато царят благоволи да го приеме, вече бе подивял от ярост. Въпреки това притъпи с мъка гнева си и прие чашата вино, която Анхиз му предложи. После попита за Еней.

Лицето на царя помрачня. Очите му се извърнаха встрани.

- Сигурен съм, че си тук, за да ми продадеш нещо, а аз имам нужда от калай. ’

След продължителни преговори стигнаха до съгласие. Одисей се върна на „Пенелопа” с намерението да си тръгне с пукването на зората, но с изненада получи среднощна молба от царя да го види отново.

Мегаронът бе леденостуден и почти напълно потънал в мрак. Единственият източник на светлина беше един малък огън и Анхиз бе почти невидим сред сенките на огромния си стол. Той направи знак на Одисей да седне и му предложи чаша вино. Напитката бе затоплена, но търговецът потрепери и се загърна по-плътно с вълнената си роба.

- Майка му се самоуби - каза царят внезапно. - Оттогава момчето не е същото. Глупавата жена му каза, че е богиня Афродита и ще се върне на Олимп. После скочи от скалата. Той я видя и се опита да я последва, но аз го сграбчих. Отказа да ми повярва, че е била луда. Затова го заведох до тялото и той видя съсипаната й красота и строшените кости, стърчащи през плътта. Оттогава е… безполезен за мен. Плаши се от всичко. Не говори с никого и не ходи никъде. Не иска да язди кон, не се гмурка и не плува в залива. Затова имам предложение за теб.

Одисей вдигна въпросително вежди.

- Сега е на петнадесет. Вземи го със себе си - каза Анхиз.

- Нямам нужда от нови попълнения. Особено от страхливци.

Очите на царя се присвиха, но той преглътна яда си.

- Ще се погрижа да бъдеш компенсиран.

- Ще платиш за прехраната му и за невероятното неудобство да дундуркам подобен плужек на кораба си?

- Да, да - отвърна нетърпеливо Анхиз. - Ще се погрижа да си струва.

- Великата зеленина е опасно място, царю. Синът ти може и да не оцелее след подобно преживяване.

Другият мъж се наведе към него и Одисей видя как очите му блестят на светлината на огъня.

- Взел съм това предвид. Сега имам друг син. Диомед. Той е всичко онова, което Еней никога няма да стане. Безстрашен е, и е умен, и е роден да бъде цар. И така, ако насред морето се случи някаква трагедия, ще те възнаградя пребогато, за да можеш да организираш достойно погребение. Разбираш ли ме?

Той взе малък пакет от масата до себе си и го хвърли на Одисей. Търговецът го отвори и извади прекрасен колан, направен от най-качествена кожа и златни пръстени, покрит с кехлибар и халцедон, както и извит кинжал, украсен със слонова кост. Огледа ги критично.

- Добър комплект - призна накрая с нежелание и извади кинжала.

- И се разбрахме? - притисна го царят.

- Искаш да взема сина ти и… да направя от него мъж - каза Одисей, наслаждавайки се на раздразнението на Анхиз. - За да успея, разбира се, трябва да го подложа на множество рискове. Опасността в крайна сметка е семето, от което расте смелостта.

- Именно. Множество рискове - съгласи се царят.

- Утре ще говоря с момчето.

Одисей се върна на „Пенелопа” с плячката си и мисли дълго за желанието на Анхиз. Човекът искаше синът му да бъде убит и търговецът го презираше заради това.

Някъде към полунощ той съблече туниката си и скочи от палубата в тъмното море. Доплува до окъпания в лунна светлина залив и студената вода му помогна да прочисти ума си. Злият цар бе завлякъл едно чувствително дете да види разбития труп на майка си. Нима бе чудно, че сърцето му е белязано?

Одисей се озова под висока издатина в скалата. Водата тук бе дълбока и почти нямаше камъни. Плуването му достави удоволствие, но когато се върна на „Пенелопа”, не беше стигнал по-близо до решението.

Рано на другата сутрин, облечен в стара износена туника, той се срещна с Еней в цветната градина до двореца, която гледаше към морето. Когато бе идвал тук за последно, тя изобилстваше от зеленина, отгледана с много грижи и внимание въпреки постоянните ветрове и соления въздух. Оттогава насам явно никой не бе правил опити да я поддържа и сега градината бе същата като останалата част от двореца на Анхиз, камениста и оголена.

Еней бе пораснал много за тези няколко години на петнадесет, все още бе под средния ръст, източен и синеок. Носеше бяла туника до коленете, а дългата му черна коса бе привързана отзад с кожена лента. Одисей забеляза, че стои на

разстояние от скалата и дори не поглежда надолу към далечния залив, където бе закотвена „Пенелопа”.

- Е, момче, имаме доста да наваксваме - започна търговецът. - Реализира ли вече амбициите си?

- Какви амбиции?

Младежът обърна леденосините си очи към него и кръвта на Одисей се смрази. Той потърси под огледалната им повърхност искрата на умното дете, което помнеше.

- Ами да построиш най-големия кораб на света. Не помниш ли?

- Тогава бях само момче. Децата имат странни идеи. - Еней му обърна гръб.

Гневът на Одисей, който така и не го бе изоставил, отново се надигна при студа в гласа на младежа.

- Казват ми, че се боиш - спомена той разговорливо. - От височини например. Е, това е разбираемо. В крайна смета майка ти се хвърли от скала. Ти си я видял. Затова се страхуваш от височините. Разбирам те.

Ако бе очаквал отговор, остана разочарован.

- Но чувам, че си много внимателен и към храната си - продължи той. - Като девица. Изплашен да не глътнеш някоя кост и да не се задавиш, или да изядеш развалена мида и да умреш. Не яздиш конете си от страх, подозирам, да не паднеш от тях. Твърдят, че почти не напускаш стаята си. - Той се наведе към Еней. - Какъв живот живееш, момче? Какво вършиш по цял ден в стаята си? Бродираш ли? Като момиче? Ти да не си преоблечено момиче? Мечтаеш ли за деня, в който някой грозен мъжага ще те накове на чепа си?

И тогава го видя, за частица от секундата. Проблясък в очите, зараждане на гняв. Но момчето незабавно го потуши.

- Защо ме обиждаш? - попита Еней.

- За да те разгневя. Защо задуши яда?

- От него няма полза. Когато изгубим контрол… - Той се поколеба. После завърши неубедително: - Правим грешки.

- Хвърляме се от скали. Това ли имаш предвид?

Момчето почервеня.

- Да - каза накрая. - Но ще те помоля да не го споменаваш повече. Все още е болезнено.

Одисей въздъхна.

- Понякога болката е необходима, младежо. Знаеш ли, боговете са ми дали невероятна дарба да разчитам сърцата на хората. Трябва само да погледна някого, за да разбера дали е герой, или страхливец.

- И ме мислиш за страхливец - каза младежът и гневът отново се опита да го обземе. - Баща ми го повтаря всеки ден. Аз съм мамино синче, безполезно създание. Нямам нужда да го чувам и от чуждоземен моряк. Приключихме ли?

- Ти не си нито едно от тези неща. Чуй ме! Преди пет години „Пенелопа” се удари в едни скали. Корпусът бе пробит и водата нахлу вътре. Корабът се носеше по Великата зеленина като свиня в блато. Скоростта му се стопи и почти потънахме. Но някак успяхме да стигнем до пристанище и там я поправиха. Тогава не реших, че галерата е лоша. Просто бурята я бе повредила. Съдя за нея по това как плава, когато корпусът й е здрав. Ти си като нея. Сърцето ти е било разбито от смъртта на майка ти. А смелостта идва от сърцето.

Момчето не отговори, но Одисей видя, че го слуша внимателно.

Той отстъпи от ръба на скалата и седна на тревата.

- Без страх няма смелост, Еней. Мъж, който се хвърля безстрашно в битката, не е герой. Той е просто силен войн с голям меч. Не, истинската смелост означава да надвиеш страха. - Търговецът вдигна ръка и накара момчето да стори същото. После притисна дланта си в неговата. - Натисни ръката ми - каза той. Еней го послуша. Одисей удържа натиска. - Ето така работят смелостта и страхът. Двете винаги ще те притискат. Никога не са в покой. - Одисей свали ръка и погледна към морето. - И човек не може да избере дали да спре да натиска. Защото ако отстъпи, страхът ще го догони и ще го притисне една крачка назад, а после още една. Мъжете, които се поддават на страха, са като царе, поверили дворците си на своите врагове, вместо да ги атакуват на открито и да ги разпръснат. Затова враговете стануват около дома му и царят не може да излезе. Малко по малко храната му свършва и той открива, че дворецът му всъщност не е много безопасно място. Сега ти си построил дворец в ума си. Но страхът се е промъкнал през пролуките в стените и няма къде да се скриеш. Дълбоко в себе си го знаеш, защото героят, който виждам в теб, не спира да ти го повтаря.

- Може би в мен няма герой. Може би съм онова, за което ме мисли баща ми?

- О, напротив, момче, има герой! Ти още чуваш гласа му. Винаги, когато баща ти те кара да яздиш кон или да направиш нещо смело, героят в теб копнее да му се подчини, надява се да получи усмивка или похвала от него. Не е ли така?

Момчето сведе глава.

- Да - призна след малко.

- Добре! Това е някакво начало. Сега ти остава само да потърсиш героя в себе си и да го прегърнеш. Мога да ти помогна. Защото знам името му.

- Името му ли?

- Да, името на героя в теб. Искаш ли да го научиш, за да можеш да го извикаш?

- Да - отвърна Еней и Одисей видя отчаянието в очите му.

- Името му е Хеликаон.

Лицето на момчето се изкриви и Одисей видя сълзи в очите му.

- Вече никой не ме нарича така - каза то. После ядно избърса сълзите. - Виж ме! Плача като дете!

- Проклятие, момко! Всеки плаче от време на време! Аз хлипах седмици наред, когато синът ми умря. Роних сълзи, докато останах без сили. Но ще изпуснем попътния вятър. Трябва да откриеш Хеликаон.

- И как да го сторя?

- Ами просто излез от двореца и разпръсни страховете си. Той ще те чака там отвън.

- Говори направо, защото дворци няма.

Одисей съчувстваше на младежа, но осъзна, че пораженията, нанесени от годините малтретиране от баща му, не могат да бъдат поправени с няколко цветисти думи. В действителност той смяташе, че ще са нужни години. А не разполагаше с години, които да прахосва за момче с осакатено сърце.

Нито пък можеше да го вземе на „Пенелопа” и да го убие, независимо от богатствата, които му предлагаше Анхиз.

Затова се реши на една последна дързост.

- Ако ти кажа да се хвърлиш от тази скала в морето, на сто стъпки или повече височина, не би го направил, нали?

- Не - отвърна Еней, а очите му се разшириха от страх само при мисълта.

- Разбира се, че не. Пътят до долу е дълъг, а може да има и скрити скали, които да те разкъсат на парчета. Но пък точно там те чака Хеликаон, момче. Затова ще ти дам причина да се гмурнеш.

- Нищо не може да ме накара да го направя! - възкликна Еней.

- Може би не. Но аз ще скоча от тази скала в морето. Не мога да плувам, затова ако не дойдеш за мен, ще се удавя.

- Не можеш да го направиш! - извика момчето и скочи на крака в момента, в който и Одисей се изправи.

- Естествено, че мога. Двамата с Хеликаон ще те чакаме.

После, без повече приказки, той се затича към края на скалата.

Дори сега, след толкова много години, го полазваха тръпки при спомена. Бе погледнал към тази скала предната нощ и тогава не изглеждаше толкова висока. Но когато я достигна и погледна надолу, му се стори, че морето е на огромно разстояние под него. „Пенелопа” внезапно му заприлича на кораб играчка, населен от мравки.

Въпреки че никога нямаше да го признае на друг, Одисей излита ужас.

- Моля те, не го прави! - извика момчето.

- Трябва, момко - отвърна той. - Когато един мъж каже нещо, трябва да има смелостта да го изпълни.

Одисей пое дълбоко въздух и се хвърли в празния въздух. Размахваше ръце, за да остане изправен, и имаше чувството, че падането продължава векове. После проряза морската повърхност с грацията на прасе в локва.

Издигна се с усилие на повърхността. Цялото тяло го болеше, а дробовете му горяха, но въпреки това се престори, че се дави, пляскайки с ръце из водата. Погледна нагоре и видя, че младежът стои на ръба на скалата над него. Сега се чувствам като последен глупак. Нямаше начин едно изплашено момче да направи такъв скок и Одисей разбра, че само е влошил положението на Еней. И все пак му бе казал, че не може да плува и сега се чувстваше задължен да продължи шарадата още малко. Одисей издиша и потъна под повърхността, задържайки се колкото може по-дълго. После излезе, пое си малко въздух - все така пляскайки като удавник - и отново потъна. Когато пак изплува, погледна нагоре за последно.

И видя стройната фигура на Еней във въздуха високо на него с протегнати ръце, а тялото му бе окъпано в яркото синьо сияние на небето. Гмуркането беше красива гледка и Одисей почти забрави пак да се потопи. Докато Еней падаше и после плуваше към него, Одисей потъна отново, но този път една силна млада ръка го хвана за китката и го издърпа нагоре.

- Поеми си въздух - нареди младежът и го затегли към „Пенелопа”. Оттам им хвърлиха въжета и двамата се качиха на борда.

Докато стоеше на палубата вир-вода, кашляше и сумтеше, Одисей се огледа наоколо към развеселения си екипаж.

- Това е Хеликаон, момчета - извика той и посочи към младежа. - Той е принц от Дардания. Спаси ми живота!

Първият му помощник Биас - тъмнокож мъж с много белези и прошарена коса - потупа Хеликаон по гърба.

- Видях гмуркането. Беше невероятно. Браво, момко.

Одисей отиде до младежа и обви рамото му с едрата си ръка. После се приведе към него.

- Какво изпита, когато скочи?

- Ами… - Хеликаон се бореше да намери точните дум и. - Не зная.

- Тържествуване?

- Да, точно това е. Именно.

- Ти разпръсна враговете си, Хеликаон. Не мога да ти опиша колко се гордея с теб. Откри пътя към героя в теб и никога повече няма да го изгубиш. - Одисей се завъртя към екипажа си и извика: - Гребци, по местата и издигнете платното. Великата зеленина ни очаква.

- Не разбирам - каза Хеликаон.

- Ах, момко, не ти ли казах? Баща ти смята, че едно морско пътуване ще ти се отрази добре. Така че сега си член на екипажа ми. Мисля, че ще ти хареса.

В своето уединение на плажа Одисей се усмихна при спомена. Видя как Хеликаон става на крака и се оглежда. Той му помаха и Златния отиде при него.

- Планираш следващото си безумно приключение ли? - попита го Хеликаон.

Одисей се ухили.

- Не, спомнях си деня, в който видях един млад принц да лети като орел над морето.

8 ЗАЛИВЪТ НА СИВИТЕ СОВИ

КСАНДЕР СЕ ЧУВСТВАШЕ КАТО НЯКОЙ от легендарните герои, за които разказваше баща му вечер край огнището преди той и сестрите му да си легнат. Беше прекосил света до далечна земя на мистерии и магия, където блестяха различни звезди. И бе срещнал легендарния Одисей. Също като в прекрасен сън.

Из целия Залив на сините сови Ксандер виждаше ръчни колички, пълни с изсушени подпапки, които се струпваха на пясъка. Носеше се миризма на печено месо и сред огньовете звучеше музика на лира и флейта. Видя, че чернобрадият египтянин Гершом се отдръпва от екипажа на „Ксантос” и сяда с гръб към една скала. Беше се заметнал със старо парче плат и трепереше. Ксандер дотича при него.

- Да ти донеса ли нещо?

Гершом се усмихна.

- Още вода ще ми дойде добре. Имам чувството, че съм глътнал цяла пустиня.

Ксандер веднага му донесе един пълен мях. Египтянинът отпи умерена глътка. После се излегна на пясъка и заспа.

Момчето поседя до него, докато нощта напредваше, и погледа ярките звезди. Всъщност не можеше да определи дали наистина са различни, или не, но предположи, че би трябвало да са.

Когато Гершом започна да хърка, Ксандер стана от пясъка, за да изследва околността.

По бреговата линия имаше десетки навеси и каруци, пълни със стока: бижута, дрехи, делви, чаши, защитни амулети и оръжия. На други места търговците разполагаха онова, което имат, на одеяла върху пясъка. Виждаха се гадатели и пророци, астролози и мистици, които разчитаха бъдещето и правеха предсказания. Накъдето и да погледнеше, Ксандер съзираше нещо вълнуващо. Вървеше сред тълпата широко ококорен от удивление.

Позяпа известно време невероятните бижута: обици, гривни и медни пръстени с разноцветни камъни. На следващата маса имаше амфори и чаши, но не бяха качествени. Не можеха да се мерят с онези, които правеше майка му. Той сподели това с продавача - дребен ядосан човечец, който го наруга. Ксандер се оттегли с танцова стъпка, докато човекът заплашваше да го окове във вериги. Не беше изплашен. Той бе герой, преживял бурята, и един търговец на грънци не можеше да го уплаши.

Спря се пред един навес, под който продаваха дрехи. Масата представляваше купчина от сандали, наметала и дълги до кръста туники от груб лен. Стоките бяха осветени от фенери, окачени в двата ъгъла. Ксандер се протегна и взе един малък сандал.

- За пет медника ще си тръгнат с теб - каза му кръглолика жена с липсващи предни зъби. - Но днес съм щедра към онези, които са оцелели от бурята. Затова си помислих, четири? Но пък виждам как ги гледаш, млади моряко, и сърцето ми се стопля. За теб ще ги превърна почти в подарък. Само някакви си три медника.

- Аз нямам пари - каза той.

- Нямаш пари - повтори тя и се наведе към него. - Но си красиво момче, а аз познавам един мъж, който ще ти ги купи, ако си добър с него. Искаш ли да се срещнете?

До Ксандер изникна нечия гигантска фигура.

- Не, не иска - каза Зидантас. После взе сандала от ръката на момчето и го огледа. - Това ще се разпадне по крака му при първия дъжд. Със същия успех може да носи и глинени сандали.

Жената изруга и хетът се засмя.

- Ела, Ксандер. Ако ти трябват сандали, от другата страна на плажа има навес с качествени стоки. Но нека първо да хапнем.

Получиха паница задушено и парче хляб. После Зидантас се дръпна встрани от празнуващите и седна на една скала. Двамата ядоха мълчаливо. Ксандер не бе осъзнавал колко е гладен. Когато приключиха със задушеното и хляба, той изтича до друга маса, където получи два медни сладкиша, и отнесе единия на Зидантас. Гигантът се ухили.

- Харесват ми, но от тях ме болят зъбите. Изяж и двата.

Момчето нямаше нужда от още подканяне и ги погълна моментално, а после облиза меда от пръстите си.

- Невероятно място - каза той.

Зидантас избърса няколко трохи от брадата си.

- Да, заливът е хубав, а Дебелия цар храни моряците добре. Ксандер се огледа и видя на известно разстояние от тях Хеликаон, който говореше и се смееше с моряците от един друг кораб.

- Златния има много приятели - каза той.

- Одисей е добър за приятел - отвърна Зидантас.

Момчето видя войници със странни конични шлемове и кожени нагръдници, който се движеха сред тълпите. Носеха дебели сопи.

- Бой ли ще има? - попита той.

- Обикновено стават един-два, преди да пукне зората - каза Зидантас. - Неизбежни са, когато сложиш на едно място силни напитки, леки жени и неколкостотин моряци. Войниците обаче бързо ще ги спрат. Ще счупят няколко глави.

- А има ли жертви?

Гигантът сви рамене.

- Знам за няколко моряка, които умряха тук. Глинени черепи. Но най-вероятно просто ще ги болят главите и ще страдах.

Ксандер отново погледна групата около Хеликаон.

- Защо Одисей да е добър за приятел?

Зидантас се засмя.

- Умът ти пърха като пеперуда, момче. По-добре поспи, утре ни чака дълъг ден.

- Но аз не съм уморен, Зидантас, наистина не съм. И не искам да изпусна нищо.

Наблизо видя гадател, който изучаваше ръката на един моряк, и го чу да прави предсказание за бъдещото забогатяване на мъжа.

- Откъде знае това? - прошепна той.

- Не го знае.

- А защо тогава хората му дават медници?

Зидантас се засмя.

- Защото са идиоти. Защото са доверчиви. И защото са моряци.

- Но и ти си моряк - отбеляза Ксандер.

- Да, но аз съм стар моряк. И могат да се издигнат цели дворци с медниците, които аз съм давал на онези, който са ми обещавали да ми прочетат бъдещето.

- Мога ли да те попитам още нещо?

- Ти си като кораб с товар от въпроси. Имам дъщеря като теб. Малката Тея. Винаги иска да разбере нещо. Откъде идват облаците? Как дъждът се качва до тях? Плавам по морето, за да се спася от това, момче.

- Затова ли плаваш по морето? Наистина ли?

Зидантас се засмя.

- Не, шегувах се. Момичетата ми липсват, особено Тея. Винаги плаче, когато тръгвам на пътешествие. И ме чака на плажа с майка си, когато се връщам. Скача и маха, и тича по брега. - Той се изкикоти. - Всички възрасти на децата са прекрасна гледка, но мисля, че пет е най-добрата. Та какъв беше въпросът ти?

- Морето е синьо - каза Ксандер. - Защо тогава го наричат Великата зеленина?

- Ето това е въпрос, който всеки моряк задава при първото си пътешествие. Аз самият питах много пъти и ми дадоха различни отговори. Когато Посейдон станал бог на морето, той сменил цвета му, защото предпочитал синьо. Други твърдят, че там, където морето е дълбоко и не плават кораби, блести като изумруд. Един египетски търговец някога ми каза. Великата зеленина преди било името на една огромна река в техните земи. Нил. Тя всяка година преливала и разкъсвала растенията. Затова позеленявала. Той ми каза, че когато хората за пръв път заплували по нея, я нарекли Великата зеленина, и постепенно името започнало да се отнася до всяка вода по земята. Отговорът е, че не знам. Но ми харесва как звучи, а това название има нещо величествено, не мислиш ли?

- Да - съгласи се Ксандер. - Прекрасно е.

Усмивката на Зидантас избледня и момчето забеляза, че той гледа към група от шестима мъже на известно разстояние от тях. Те стояха заедно и гледаха към мястото, където Хеликаон разговаряше с Одисей и екипажа му. Новодошлите се бяха струпали около висок и широкоплещест войн. Той приличаше малко на Аргуриос с неговата щръкнала брада и липсата на мустаци. Но косата и брадата на този изглеждаха почти бели на лунната светлина. Докато Ксандер ги гледаше, белокосият млад войн поклати глава и се оттегли с хората си. До момчето Зидантас се отпусна.

- Кои бяха тези? - попита Ксандер.

- Микенски търговци. Или поне така се наричат. Те са престъпници, младежо. Пирати.

Къдрокосият гребец Ониакус се присъедини към тях. Усмихна се на Ксандер и разроши косата му, а после приклекна до Зидантас.

- Коланос е тук - каза той.

- Зная. Видяхме го.

- Да пратя ли някого на борда да донесе оръжия?

- Не. Съмнявам се да рискува неприятности в залива на Дебелия цар.

- Златния трябва да спи на „Ксантос” тази нощ - каза Ониакус. - Коланос може и да не търси открит сблъсък, а да разчита на кинжал в тъмното. Предупреди ли Хеликаон?

- Няма нужда - отвърна Зидантас. - Той вече ги е видял. И аз ще бдя за убийци. Но въпреки това, бъди нащрек. И предупреди неколцина от по-яките мъже. Дръжте го в тайна от останалите.

Гигантът се изправи, протегна се и тръгна нанякъде. Ониакус видя колко е нервен Ксандер и се ухили.

- Не бой се, младок. Зидантас знае какво върши.

- Тези мъже наши врагове ли са? - попита момчето изплашено.

- В действителност те са врагове на всеки. Живеят, за да плячкосват, крадат и убиват. После се хвалят със смелостта и честта си. Но микенците са странен народ.

- Аргуриос е микенец… но ми спаси живота - отбеляза Ксандер.

- Както казах, момче, странен народ. Но той постъпи смело. Не може да се отрече, кураж не им липсва. Всичко друго - щедрост, съчувствие, милост. Но не и смелост.

- И все пак смелостта е важна, нали? Всички го казват.

- Разбира се - съгласи се Ониакус. - Но има различни видове от нея. Микенците живеят заради битката и славата на войната. Аз ги съжалявам. Войната е враг на цивилизацията. Не можем да се развиваме чрез война, Ксандер. Тя ни влачи надолу, изпълва сърцата ни с омраза и мисли за отмъщение. - Той въздъхна. - Търговията е ключът. Всеки народ има нещо, което да предложи на другите, и нещо, от което се нуждае. И като търгуваме, ние обменяме опит и умения. Изчакай да стигнем в Троя и ще видиш за какво говоря. Каменоделци от Египет са помогнали в изграждането на великите степи и кули, както и статуите на Скейската порта. Дърводелци от Фригия и Нисия са изградили храмовете на Хермес, бога на пътешествениците. Златарите от Троя са пътували до Египет и са научили други майстори как да създават невероятни бижута. С увеличаването на търговията се увеличава и обмяната на знания. Сега можем да строим по-високи стени, по-здрави сгради, да копаем по-дълбоки кладенци и да тъчем по-ярки платове. Напояваме полята и отглеждаме повече реколта, с която да храним гладните. И всичко това с помощта на търговията. А войната? За нея не може да се каже нищо, момче.

- Но тя създава герои - възрази Ксандер. - Херкулес и Орменион са били войни и са станали безсмъртни. Татко Зевс ги е превърнал в звезди на нощното небе.

Ониакус се намръщи.

- Херкулес преби жена си до смърт в пристъп на пиянска ярост, а Орменион пожертва най-младата си дъщеря на олтара, за да му дари Посейдон попътни ветрове при атаката на Крит.

- Съжалявам, Ониакус. Не исках да те ядосвам.

- Ти си просто млад, Ксандер и аз не ти се сърдя. Надявам се никога да не разбереш какво може да те накара да направиш войната. Дано сегашният мир трае през целия ти живот. Защото тогава ще видим наистина велики неща. По цялата Велика зеленина ще живеят щастливи хора, които ще отглеждат семействата си в безопасност и охолство. - После той въздъхна. - Но не и докато из морето плават убийци като Коланос. Не и докато управляват царе като Агамемнон. И определено не докато младите се възхищават на касапи като Херкулес и Орменион. - Морякът отново погледна към тълпата около Хеликаон. - Ще отида да поговоря с няколко от момчетата. Не казвай нищо на никого.

После той пак разроши косата на Ксандер и тръгна към екипажа на „Ксантос”.

Момчето въздъхна. Вече не искаше да бъде герой. На този плаж имаше зли хора - убийци, които използваха кинжали в тъмното. Той стана, последва Ониакус и седна сред екипажа. Хората си говореха и се смееха, а Ксандер ги гледаше. Това бяха големи и силни мъже и той се чувстваше уверен в тяхната компания. Просна се на пясъка с глава, облегната върху ръката и заспа почти моментално.

Ако не бе прекарала две години на остров Тера, огнекосата Андромаха можеше и да не разбира истински точно колко скучен може да бъде животът. Тя размишляваше над това, докато стоеше на балкона на жалкия царски дворец, гледащ към Залива на сините сови. Не можеше да си спомни да е скучала като дете, докато си играеше в градините на прекрасния дом на баща си в Тива в полите на Плакос или тичаше сред пасищата в сенките на хълмовете. Тогава животът изглеждаше напълно лишен от грижи.

Пубертетът бе сложил край на тези простачки радости и тя се озова затворена в женските покои на двореца, зад високи стени под суровия поглед на възрастни матрони. В началото се бореше срещу потискащата атмосфера, но накрая се предаде на упоителната липса на събития и спокойното, почти безоблачно обкръжение. Трите й по-млади сестри я последваха една след друга. Те бяха по-красиви от нея, Затова ги показваха на перспективни ухажори, за да станат крави за разплод на принцовете от съседни царства. Предмета, разменени за договори и съюзи. Самата Андромаха бе висока и неприветлива, а пронизващите й зелени очи - заплашителни, според баща й - потушаваха всякакъв огън у всеки евентуален съпруг, затова я пратиха да служи по друг начин. Преди две години, когато бе на осемнадесет, тя замина, за да стане жрица на остров Тера.

Това не беше акт на благочестивост. Храмът изискваше девици с царска кръв, които да извършват нужните ритуали, и владетелите получаваха златни дарове, когато изпратеха дъщерите си да служат там. Андромаха бе „продадена” за два сребърни таланта. Не толкова, колкото получи баща и за двете си дъщери, задомени в хетската царска линия, и определено по-малко от сумата, обещана за най-младата й сестра - златокосата Палесте - при сватбата й за троянския герой Хектор.

И все пак баща и бе доволен, че обикновеното момиче със студените зелени очи е свършило някаква работа на царството. Андромаха добре помнеше нощта, в която й съобщиха каква е съдбата й. Той я извика в личните си покои и те поседяха заедно на позлатения диван. Царят бе ловувал през деня и сега вонеше на конска пот, а по ръцете му имаше засъхнала кръв. Дори изкъпан и облечен в коприни, Ектион не беше привлекателен мъж, но сега приличаше повече на козар, отколкото на цар. Дрехите му бяха изцапани от пътя, рядката му брада - неизбръсната, а очите - зачервени от умора.

- Ще пътуваш до Тера, за да станеш жрица на Минотавъра - каза й той. - Зная, че тази задача е тежка, но ти си силно момиче. - Тя стоеше мълчалива, загледана в грозния си баща. Тишината разпали гнева му. - Сама си си виновна. Много мъже предпочитат не толкова красиви жени. Но ти дори не се опита да се харесаш на някой от ухажорите, които ти намерих. Нито усмивка, нито някоя окуражителна дума.

- Намери ми само скучни мъже - каза тя.

- От добри семейства.

- Е, татко, сигурна съм, че след като продаде сестрите ми, без друго ще забогатееш.

- Ето това имам предвид! - извика Ектион. - Всичко звучи грозно, когато излиза от устата ти. Сестрите ти ще са щастливи със своите деца и богатството на съпрузите си. Малката Палесте вече е сгодена за Хектор. Тя ще живее в златната Троя, омъжена за най-великия им герой. Той ще я почита и тя ще бъде щастлива.

- А това е, без съмнение, едничката ти грижа, татко - отвърна Андромаха с нежен глас. Той я изгледа сурово. - Какво ще правя на Тера? - попита тя.

- Какво ще правиш? Нямам представа какво правят жените там. Успокояват сърдития бог. Извършват жертвоприношения. Може и просто да пеят, откъде да зная! Там няма мъже.

Тя усети злобата в последното изречение.

- Е, най-сетне някакво щастие - отвърна му спокойно. - Вече съм нетърпелива да замина.

Това не беше истина, но й се понрави ядът, който проблесна в очите на баща й.

Сърцето й бе натежало, когато търговският кораб пусна котва в кръглия залив на Тера. Започваше живот на скучно заточение.

Оказа се, че е в огромно заблуждение. Само за няколко дни спектърът на съществуването й се разшири отвъд всичко, което си бе представяла. Научи се да стреля с лък, да язди полудиви попита, да танцува на пировете на Артемида, опиянена и изпълнена с радост. Накратко, да изразява същността си страх от оплаквания и забрани. Без ограниченията на управляваното от мъже общество, жените от Тера се опиваха от свободата си. Всеки ден откриваха нови забавления, като състезания или турнири по стрелба. Имаше лов на съкровища и съревнования по плуване, а вечер обсъждаха поезия или разказваха истории. На всеки няколко седмици правеха пир, отдавайки почит на някой от многото богове. Там се пиеше силно вино и жените танцуваха и пееха, и правеха любов.

Жриците от Тера поддържаха и Храма на Коня, изпълнявайки церемонии, в който принасяха жертви на страховития Минотавър, за да донесат мир в неговата неспокойна душа. Делото им бе важно. Преди две столетия той бе разкъсал веригите си и от земята бликнала гореща лава. Върхът на планината избухнал и Аполон, богът на слънцето, бил толкова изплашен, че светът потънал в мрак за три дни. Посейдон пък се разгневил на критяните, отговорни за потушаването на гнева на Минотавъра, и запратил огромна вълна през Великата зеленина, която унищожила маслинените градини и лозята на Крит, покривайки земята със сол, за да не позволи нищо повече да порасте от нея. По онова време Крит бил велика сила, но критяните били сломени от божествената ярост.

Сега двеста жрици държаха Минотавъра кротък, макар и все още той да подръпваше веригите си от време на време и да карате земята да трепери. Веднъж западната стена на дългата трапезария се разцепи и стенописът по нея се развали.

Въпреки тези редки кризи, Андромаха истински се наслаждаваше на двете години свобода. После, един летен ден дойде ужасна новина. Сестра и Палесте - невероятно сладко момиче с усмивка, която можеше да разтопи и най-студеното сърце - бе настинала и скоро я бе обхванала треска. Умряла само след няколко дни. Андромаха не можеше да повярва. От всичките й сестри Палесте изглеждаше най-силна и жизнена. Тя бе обещана на троянския принц Хектор и наесен съюзът между Тива и Троя трябваше да се осъществи. Според писмото на баща и троянският цар Приам “благосклонно” се съгласил Андромаха да замести сестра си и да се омъжи за Хектор.

И така, на двадесет години, привикнала на живот без мъже, Андромаха бе принудена да напусне Тера и обичните си приятелки, за да отиде в Троя и да обвърже живота си с човек, когато никога не беше виждала.

Вече нямаше да язди без седло по хълмовете на острова нито да танцува и пее на тържествата на Дионисий. Нямаше да усеща тетивата на лъка до бузата си и да гледа как стрелата лети с безпогрешна точност, нито нощем да плува гола в морето около залива. Нямаше да се разтапя в страстната прегръдка на Калиопа или да вкусва виното от устните на любимата си.

Андромаха усети как яростта и се надига и я приветства, защото тя поне за кратко отблъскваше скуката. В Троя щеше да стане крава за разплод, която да си лежи в широкото легло с разперени крака, за да получи семето на някой сумтящ потен мъж. Щеше да се подуе като свиня, а после да крещи, докато бебето си проправя път навън. И защо? За да засити алчността на баща си.

Не, помисли си тя. Не просто алчност. В този свиреп и несигурен свят всяка нация се нуждае от съюзници. Египетските фараони непрекъснато водеха война с хетите, а микенците нападаха всяко място, където видеха слабост. Баща й бе алчен, но без договори и съюзи земите му щяха да бъдат погълнати от някоя от големите сили. Малката Тива в полите на Плакос бе по-добре защитена под сянката на Троя и легендарната й конница.

Тя се загледа надолу към плажа, в запалените огньове, и заслуша тихата музика, носеща се по нощния бриз. Там долу имаше свобода, която Андромаха никога повече нямаше да изпита. Обикновени хора, които живееха обикновен живот, смееха се, шегуваха се и обичаха.

Изведнъж я споходи неканена мисъл, примамлива и изкушаваща. Скоро щеше да дойде корабът, който да я отведе в Троя. Дотогава, ако внимаваше какво точно прави, все още бе свободна. Андромаха прекоси малката стая, взе тъмнозеленото си вълнено наметало и го обви около раменете си. То допълваше поръбената и със злато маслиненозелена рокля. Завърза червената си коса с кожена лента и излезе от стаята в тихия коридор отвън, след което се промъкна надолу по външното стълбище до градината. На портата имаше страж. Той й се поклони, щом я видя, и й отвори.

Над скалите вееше бриз, докато Андромаха се спусна до главната порта и стръмния път, водещ към плажа. Видяха я още двама стражи. Не я познаваха и затова не се поклониха, а просто и направиха път, когато мина край тях.

Колко е лесно само, помисли си тя. Но пък кой би предположил, че царската дъщеря, жрицата от Тера, би имала желание да напусне безопасността на двореца и да броди сред огрубелите и агресивни мъже от морето.

Мисълта й подейства отрезвяващо. Там нямаше войници, които да я пазят, а тя не носеше оръжие. Но опасността не я накара да забави крачка. Само ускори пулса й.

С приближаването към брега, музиката стана по-силна и тя видя пияни мъже и жени, които танцуваха заедно. Встрани от тях се съвкупяваха група хора. Тя погледна най-близката двойка. Задникът на мъжа се движете нагоре-надолу и тя виждаше дебелия му пенис, който пронизваше момичето под него. Андромаха се загледа в нея. Очите им се срещнаха. Момичето и се ухили и вдигна вежди. После й смигна, Андромаха се усмихна в отговор и продължи нататък.

Докато вървеше сред масите, видя, че повечето са покрити с евтини и зле направени стоки. Един мъж се приближи към нея, вдигна туниката си и размаха мъжеството си към нея.

- Колко искаш за една езда, момиче? - попита той. Андромаха изгледа мърдащия пенис строго, а после премести зелените си очи върху собственика му.

- Последния път, когато видях нещо толкова малко, то изпълзя от ябълка - отвърна тя. Две жени наблизо се разсмяха.

- Хей, сега стана дори още по-мъничко! - извика една от тях.

Андромаха продължи да си проправя път сред тълпата. Малко встрани голяма група хора се бяха струпали около мъж, застанал върху празна маса. Той вдигна ръце и всички закрещяха.

- Искате ли да чуете истинска история? - извика той.

- Не, искаме една от твоите - отвърна някой от хората. Смехът на мъжа бе оглушителен.

- Тогава ще ви разкажа за ужасно чудовище с едно-единствено око, високо колкото десет мъже, със зъби като дълги мечове.

И тълпата утихна на мига.

Хеликаон винаги се радваше на изпълненията на Одисей. Човекът не просто разказваше измислици, но и ги изиграваше. Ето сега, например, четирима мъже държаха дървената маса и я люлееха напред-назад, за да покажат палубата на кораб. Одисей балансираше върху нея и разказваше историята за могъщата буря, която отнесла „Пенелопа” на омагьосан остров. Някъде зад гърба му част от екипажа на галерата заблъска барабани, които да представляват мълниите, а други свирукаха пронизително през равни интервали. Хеликаон не беше чувал тази история преди и се настани удобно, за да се наслади на изненадите. Внезапно Одисей скочи от масата.

- И се озовахме на странен плаж - каза той. - А точно отвъд него се издигаха най-високите дървета, които бях виждал, изкривени и злокобни. Точно когато си мислехме, че сме в безопасност, се разнесе ужасяващ глас.

Зад гърба му шестима от моряците от „Пенелопа” извикаха едновременно:

- Подушвам кръв!

През тълпата премина тръпка на паника, примесена с удоволствие. Моментът беше избран страхотно.

- Това беше огромно създание с едно-единствено око в центъра на челото си. Зъбите му бяха дълги и остри. Дотича откъм дърветата и хвана един от хората ми за кръста, а после го вдигна високо. После го разкъса на парчета с ужасните си зъби.

В този момент Хеликаон видя неколцина от екипажа на Коланос, които си проправяха път към него сред тълпата. Очите му затърсиха сред хората наоколо и откриха Зидантас, Ониакус и неколцина от мъжете от Ксантос, които също се приближаваха, докато следяха напрегнато микенците.

Сега Одисей почти викаше, докато описваше приключението с циклопа. По лицето и брадата му блестеше пот. Публиката бе обхваната от транс, изпълнението, както винаги, кипеше от енергия и приковаваше вниманието.

Хеликаон се огледа. Никой от войниците на Дебелия цар не се виждаше наоколо. Микенците бяха привидно невъоръжени, но единият носеше кожен жакет, под който можеше да се скрие кинжал. Най-вероятно нямаше да направят нищо. Дебелият цар беше безпощаден към онези, който нарушаваха законите му. По-голямата част от богатството му идете от корабите, изтеглени на плажа, а главната причина да избират именно неговия бряг бе в ответната гаранция за безопасност за екипажа и товара им.

Въпреки това трябваше да е предпазлив. Хеликаон се оттегли към задните редове на публиката, а после сви наляво, за да заобиколи тълпата и да се срещне със Зидантас.

И тогава видя жената.

Тя стоеше зад останалите, облечена в дълга зелена рокля и наметало в същия цвят. На светлината на огньовете и луната бе трудно да се различи цветът на косата и, но се виждаше, че е дълга, с гъсти къдрици, пристегната встрани от лицето й. И какво лице! Изглеждаше като богиня. Не кокетно хубава, а зашеметяващо красива. Устата на Хеликаон пресъхна. Не можеше да спре да я гледа. Тя го видя и той почувства силата на очите и. Погледът бе хладен, но заедно с това и странно предизвикателен. Той преглътна с усилие и тръгна към нея. В този миг изражението й се промени и очите й скочиха към нещо зад рамото му.

Хеликаон се завъртя. Мъжът с кожения елек стоеше зад него с нож в ръка. Убиецът се хвърли напред, но той се отдръпна от пътя на протегнатото острие и сграбчи китката на нападателя, издърпвайки го встрани от тълпата. После заби глава в носа му. Зашеметен и с разкървавен нос, убиецът отстъпи. Хеликаон го последва и отново го удари с глава. Коленете на микенеца поддадоха и той падна в пясъка, а кинжалът се изплъзна от пръстите му. Хеликаон го вдигна, заби острието в гърлото на мъжа, а после го извади. Във въздуха плисна кръв.

Историята на Одисей все още държеше вниманието на публиката и никой в тълпата не бе видял кратката битка. В началото кръвта бликаше, а после, докато човекът умираше, започна спазматично да бълбука. Хеликаон се изправи и се огледа за още нападатели, но видя само Зидантас, който се приближаваше откъм тълпата.

- Съжалявам - каза той унило. - Трябваше да съм до теб. Но го изиграха хитро. Наблюдавахме грешните хора.

Хеликаон стоеше смълчан и гледаше мъртвеца. Мъжът беше млад, с къдрава тъмна коса. Някъде го чакаше жена или любима, и родители, които са го отгледали. Беше играл игри с другите деца и бе мечтал за ярко бъдеще. Сега лежеше на пясъка, изгубил живота си. Хеликаон се почувства опустошен.

- Добре ли си? - попита Зидантас.

Той се обърна към мястото, където бе стояла жената, ала нея я нямаше. Потрепери. После го удари познатата болка в главата, която се появяваше винаги след битка - пулсираща тежест в тила, която се разпростираше до темето. Осъзна, че Вола го гледа с тревога в очите.

- Добре съм.

Зидантас не изглеждаше убеден. Ониакус си проби път през тълпата и дойде при тях.

- Микенците се върнаха на галерите си - каза той. После видя мъртвеца и прокле. - Съжалявам, господарю, трябваше да съм тук. Те ни излъгаха, като…

- Вече обясних - прекъсна го Зидантас. - Е, нищо лошо не се е случило. Един микенец по-малко на света. Откъдето и да го погледнеш, плодотворна нощ.

Одисей завърши историята си и избухнаха гръмки възгласи. Ониакус изруга.

- Изпуснах финала - оплака се морякът.

- И той го изпусна - каза Хеликаон и посочи трупа. - Нека се оттеглим.

Хвърли кинжала до тялото и тръгна към лагерния огън на „Ксантос”. Зад тях някой изкрещя и тълпата се скупчи около трупа. Хеликаон взе кана с вода и отпи дълбока глътка. После поля вода върху ръцете си, за да отмие кръвта. На светлината на огъня видя, че и по туниката му има петна.

Одисей дойде при тях. Носеше парче плат, с което бършеше потта си и се свлече до Хеликаон.

- Остарях твърде много за тези атлетични изпълнения - каза той. - Трябва да си поговоря сериозно с мръсниците, които държаха масата. Проклет да съм, ако не се опитваха да ме изсипят на пясъка.

Наистина изглеждаше уморен. Хеликаон обгърна рамото на по възрастния мъж с ръка.

- Над целия свят ще падне мрачно униние, ако спреш да разказваш историите си.

- Да, публиката беше добра тази нощ. Преди разказвах историята с два циклопа. Странно, че с един става по-добре. Явно… явно така е по-ужасяващо и в същото време жалко. - Той се наведе по-близо до Хеликаон. - Предполагам, че мъртвецът е от екипажа на Коланос?

- Да.

- Никога не съм го харесвал. Веднъж бях с него на един пир. Нито веднъж не се изпърдя, а аз не вярвам на хора, които не пърдят по пирове. - Хеликаон се засмя с глас. - Но не го подценявай, младежо - продължи Одисей. - Той е ужасно жесток човек. В Микена го наричат Сломителя на сърца.

- Ще внимавам, приятелю. Кажи ми, докато разказваше не видя ли случайно жена със зелено наметало? Изглежда като богиня.

- Всъщност видях я. Беше отдясно. Защо? Да не те е ограбила?

- Мисля, че да. Изгубих си акъла.

Одисей се наведе напред, пое каната с вода и отпи. После я остави и се оригна шумно.

- Мъжете винаги трябва да внимават при избора на жени. Или да следваме примера на египтяните и да си взимаме по двадесетина и повече. Така една-две по-лоши няма да се набиват на очи.

- Мисля, че Пенелопа ще е заинтересована да чуе това ти мнение.

Одисей се изкикоти.

- Да, ще бъде. И ще ме удари по главата. Но пък аз извадих късмет, момко. По цялата зелена земя няма втора като моята Пенелопа. Не мога да си представя да споделям живота си с друга. Може би и ти ще намериш нещо такова в Креуса?

Хеликаон го изгледа.

- Не и ти! Дали ще се намери човек, който да не е чул за предложението на Приам?

- Чух, че си я отказал. И че царят на Троя не е много щастлив от това.

- Неговото щастие никак не ме засяга. А що се отнася до Креуса… спомням си, че се опитваше да намериш нещо хубаво, което да кажеш за нея. И какво намери накрая? А, да. „Има добър глас за говорене.”

- Ами така си е - каза Одисей с широка усмивка. - А и е чудесна за гледане. Зашеметяваща всъщност. И не е слаба. Все пак разбирам какво имаш предвид. Не бих рискувал буря, за да се прибера у дома, ако ме чака такава жена. Но знаеш ли какво, според мен трябва да се ожениш за нея, а после да си построиш още няколко двореца около Великата зеленина и да си сложиш по една дружелюбна жена във всеки от тях. Казват, че египтянките са най-добрите. Построй си огромен дворец. Работната ръка в Египет е евтина. Чувам, че можеш да си купиш стотици роби.

Хеликаон поклати глава.

- Не искам повече дворци, Одисей. - Главоболието се влоши и той разтри очи.

- Жалко, че Фаедра не е царска щерка - продължи Одисей. - Ето това е жена, която може да зарадва сърцето на всеки мъж.

- Тя има много достойнства.

- Но ти не я обичаш?

Хеликаон сви рамене.

- Не зная какво точно означава това, приятелю. Как да разбера?

Одисей обви кърпата около раменете си и изпъна гръб, за да се разкърши.

- Помниш ли как се упражняваше с дървени мечове? Всички движения, парирането, контраатаките, правилното разположение на краката и усилието винаги да си в равновесие?

- Разбира се. Ти беше суров учител.

- И си спомняш първия път, когато се озова в истинска битка, в която се проливаше кръв, а във въздуха се носеше страхът от смъртта?

- Да.

- Движенията са същите, но разликата е по-голяма от Великата зеленина. И с любовта е така, Хеликаон. Можеш да прекараш много време с една курва, да се смееш и да изпиташ истинско удоволствие. Но когато те удари любовта… ех, разликата е огромна. Ще чувстваш по-голяма радост от докосването на ръката й и от усмивката й, отколкото от сто страстни нощи, с която и да е друга. Небето ще е по-синьо, слънцето - по-ярко. Ах, тази нощ Пенелопа ми липсва…

- Сезонът почти свърши и ще се прибереш у дома за през зимата.

- Да, нямам търпение.

Одисей пак вдигна каната и отпи голяма глътка.

- Диомед помоли да ти напомня за него - каза Хеликаон. - Надява се да му позволиш да плава с теб, когато порасне.

Приятелят му се изкикоти.

- Той е чудесен смел малчуган. Колко е голям?

- Скоро ще навърши дванадесет… и не е толкова малък. Един ден ще стане чудесен цар, ако боговете позволят. Боях се, че може да е като баща ми, студен и безчувствен. За щастие е наследил духа на майка си.

- В онзи ден ме изненада, Хеликаон - каза Одисей. - Но това бе приятна изненада и ти прави чест.

Преди другият да отговори, неколцина войници с конични шлемове и бронзови нагръдници се приближиха до огъня. Първият се поклони ниско.

- Господарю Хеликаон, царят моли да го посетиш.

Хеликаон се изправи.

- Кажи му, че за мен е чест да съм поканен. Ще дойда веднага след като отида на кораба, за да си облека дрехи, достойни за царски дворец.

Войниците отново се поклониха и се оттеглиха. Одисей също се надигна на крака.

- Вземи Аргуриос и спътника му със себе си - каза той. - Сигурен съм, че биха искали да срещнат царя.

- Не съм в настроение за микенска компания, Одисей.

- Тогава го направи заради стария си учител.

Хеликаон въздъхна.

- За теб ще сляза и в Хадес. Добре. Ще прекарам вечерта, умирайки от скука в компанията им. Но искам да направиш нещо за мен, може ли?

- Разбира се, момко.

- Виж дали ще откриеш богинята. Бих искал да се срещна с нея.

- Вероятно е ликийска курва, която ще ти лепне някоя болест.

- Нищо, пак я намери. Сигурно ще се върна преди съмване.

- Добре. С удоволствие ще си говоря с нея, докато се чука с моряците ми.

9 ПРЕДСКАЗАНИЕТО НА АНДРОМАХА

ОДИСЕЙ ГЛЕДАШЕ ВЪРВЯЩИЯ КЪМ „КСАНТОС” Хеликаон. Гигантът Зидантас отиде с него, нащрек за още микенски убийци. Господарят му хвана едно въже и се изкатери по кораба.

Тази вечер няма да има повече насилие, помисли си Одисей.

Мисълта, че някой може да убие Хеликаон, го караше да трепери. Той бе обикнал момчето по време на двете години, прекарани на борда на „Пенелопа”. Първите няколко седмици бяха трудни. Одисей Нямаше проблеми с убийството за печалба. Някога се бе занимавал и с пиратство и грабежи. Но мисълта да убие младия принц го отвращаваше. Вместо това наблюдаваше момчето с все по-бащински чувства, радвайки се на новооткритата свобода на младежа и изпитвайки гордост, докато той преодоляваше страховете си с постоянство. Надвиваше ги ден след ден, един по един. Катереше се по мачтата при силни ветрове, за да помогне да вдигнат платното с посивяло от ужас лице. Стоеше с меч в ръка, докато пиратският кораб се приближаваше и нападателите скачаха през парапета, надавайки бойни викове. После се хвърляше в мелето, когато всичките му инстинкти крещяха да избяга долу и да се скрие. Но най-вече гребането му спечели сърцата на екипажа. Косата на дланите на Хеликаон беше мека и винаги, когато поемаше греблата, ръцете му кървяха. Никога не се оплакваше, просто превързваше раните и продължаваше да гребе. Одисей успя да се убеди, че бащата на момчето ще отхвърли мислите за убийство, щом види прекрасния млад мъж, в който се превръщаше синът му.

Докато един ден на борда на „Пенелопа” не се качи убиецът Карпофорус.

Сега го чакаха още убийци. Одисей погледна към високата скала. Дали трябваше да му отправи по-ясно предупреждение? Може би трябваше да каже на Хеликаон за кървавата награда, която Агамемнон даваше за главата му?

Отговорът беше „не”. Одисей нямаше врагове, а това бе рядкост в тези свирепи времена. Никога не заемаше открито страна, а оставаше неутрален, и това го правеше добре дошъл във всяко пристанище. Това невинаги беше лесно. Когато Алектруон му каза, че иска да убие Златния, Одисей бе силно изкушен да изпрати предупреждение, но не го направи. За щастие всичко приключи добре. Алектруон бе мъртъв, което не представляваше голяма загуба за света, а Одисей си спечели чудесно синьо наметало на погребалните игри, като надви Мерион в стрелбата с лък. Но сега смъртта на Хеликаон струваше двойно теглото на едър мъж в злато. Мнозина царе биха го продали и за по-малко.

Не след дълго видя, че Хеликаон слиза от големия си кораб. Носеше тъмносиня туника до коленете и къс меч на кръста. Зидантас държеше огромна сопа. Одисей се усмихна. Значи е разбрал, помисли си с облекчение. Хеликаон и Зидантас тръгнаха към мястото, където Аргуриос и Глаукос седяха до огъня на „Ксантос”. Двамата микенци станаха, за да се присъединят към Златния. Носеха броните и оръжието си.

Един млад мъж с дълга златна коса мина пред погледа на Одисей. Държеше за ръката красива жена, която му се усмихваше. Изведнъж обхвана кръста на момичето и го притегли към себе си. Тя се засмя и наклони глава назад, приемайки целувката. Одисей се усмихна.

Като дете мечтаеше да стане красив и елегантен като това момче, да има онази външност, на която мъжете завиждаха и по която жените припадаха. Вместо това стана едър и набит, и твърде космат. Сега дори раменете му бяха обрасли.

Не, боговете, в своята безкрайна мъдрост, бяха решили, че Одисей трябва да е грозен. Смяташе, че в този план е вложено много мислене, защото бяха постигнали ефекта с неподправена гениалност. Ръцете му бяха Твърде дълги, дланите - Твърде широки. Краката му бяха криви като на ездач на тесалийско пони. Дори зъбите му не бяха симетрични. А Пенелопа през смях бе посочила, че едното от ушите му е по-голямо от другото. Но след като бяха създали подобна смесица, поне един от боговете се бе смилил над него. Защото имаше дарбата на разказвач. Можеше да разкаже приказка със зашеметяващи подробности и сложност и умеете да разбира дубликата не по зле, а може би и по-добре, отколкото усещаше промяната на търговските ветрове. Където и да спуснеше котва, тълпите се струпваха около него в очакване на момента, в който ще благоволи да започне разказа си. Понякога им казваше, че е уморен, или твърдеше, че вече без друго знаят всичките му истории. Тогава те започваха да се молят и да викат. Накрая той въздъхваше и представлението започваше.

В историите му се криеше магия. Одисей разбираше това, макар и да не можеше да разбере защо и как работят заклинанията. Това бяха измислици, който водеха до истини. Неговият заместник Биас се дуеше като паун, след като капитанът му разказа как е хвърлил копието, счупило крилото на демона, който преследвал кораба им. След това Биас прекарваше много от свободното си време в упражнения с хвърляне на копие. Стана толкова добър, че си спечели робиня на погребалните игри за смъртта на Алектруон.

Последното лято, когато „Пенелопа” бе нападната от пирати, всички от екипажа се бориха като истински герои, за да са достойни за историите, които Одисей разказваше за тях. След победата се събраха около него, хвалейки се със смелостта си и нетърпеливи да включи това приключение в следващото си представление.

Но магията на онова, което Одисей наричаше „златната лъжа”, сработи най-добре с Хеликаон. Той се присъедини към екипажа на „Пенелопа” като изплашен младеж. Мъжете обаче се отнесоха към него като към младия герой, скочил от скалата, за да спаси водача им. Обикнаха го и очакваха велики дела от него. Той, от своя страна, извърши тези дела и се оказа достоен за очакванията им. Великата измислица стана велика истина. Лъжата за смелостта се превърна в героична реалност. Хеликаон, корабният изтърсак, се превърна в Хеликаон авантюриста. Изплашеното момче стана безстрашен мъж.

Одисей се излегна на пясъка, загледан в звездите. Даровете, които получаваше като разказвач, започваха да превишават печалбата му от търговия из Великата зеленина. Миналата година, в дома на Агамемнон, в Лъвската зала, той разказа велика и епична история за мистериозен остров, управляван от царица вещица, която превърнала мъжете му в прасета. Историята продължи цялата вечер и никой не напусна залата. Накрая Агамемнон му подари две златни чаши с изумруди и рубини. Същата нощ царят прониза смъртоносно един пиян микенски благородник, който бе подложил разказа му на съмнение.

“Колко любопитно, мислеше си Одисей. Човек, разказал огромни лъжи, е надарен със злато и скъпоценни камъни, а друг, който предлага истината, получава кинжал в окото.”

След представление винаги му беше трудно да заспи, Въпреки силната умора, която се настаняваше върху него като мечка. Завъртя се на една страна, а после стана. Накрая тръгна към морето. Приклекна и оформи лице от мокрия пясък. Както винаги, се опита да улови красотата на жена си Пенелопа. Както винаги, се провали. Използваше плоската страна на кинжала си, за да оформи чертите, дългия прав нос и пълните устни, после с върха на острието създаде впечатление за коса. Внезапно един дълъг черен червей проби скулптурата. Одисей отскочи назад. Гадинката пропълзя по лицето в пясъка и отново се закопа надълбоко.

Търговецът се засмя сам на себе си, че толкова се е стреснал от най-обикновен червей.

После в ума му започна да се оформя история. Жена със змии, вместо коса, живееща на таен остров, скрит от мъгла. „Пенелопа” спряла там, за да търси прясна вода. Един човек от екипажа изчезнал и останалите тръгнали да го търсят. Но намерили само кости… Не! Това съм го правил Твърде често, помисли си той. Ще открият… Превърнал се е в статуя. Погледна в лицето на змиекосата жена и плътта му се вкаменила. Одисей се усмихна.

Погледна към стръмната планинска пътека.

- Късмет, момче! - прошепна той.

Когато боят започна, Андромаха бързо извърна лице от насилието и се промуши край изоставените маси. Щом се скри от тълпата, тя погледна назад и видя, че единият мъж е мъртъв, а другият се е надвесил над него с окървавен нож в ръката. Беше шокирана, макар и не толкова, колкото щеше да е, ако не бе виждала хора да умират и преди. Баща й имаше навик да убива лично престъпниците. Войниците му ги влачеха в двора на крепостта и той ги принуждаваше да коленичат пред него. После изпробваше различните оръжия от арсенала си. Брадвата му беше любима. Хвалеше се, че може да отреже човешка глава с един удар. Никога обаче не успя да го направи, докато караше Андромаха да гледа. Обикновено имаше нужда от два удара. Като дете, тя се чудеше защо жертвите никога не се борят, когато ги изкарват пред него. Някои се молеха, други плачеха, но не си спомняше някой да се е опитал да избяга.

Тази нощ поне бе станала свидетел на битка. Убиец се бе опитал да извърши убийство и се бе провалил. Андромаха потрепери. В началото мъжът с дългата тъмна коса изглеждаше повече като поет или певец, отколкото като войн. Още виждаше очите му. Яркосини и красиви. Но и той се оказа същият дивак като всеки микенски пират. Не се опита да усмири нападателя си, а просто изтръгна живота от него. Но тези очи…

„Мисли за нещо друго, глупаво момиче!” - сгълча се тя. Заразхожда се безцелно сред навесите. Едно изнемощяло псе изръмжа към нея. Андромаха щракна с пръсти и то отскочи на няколко крачки, а после я загледа с омраза. Жената сви вдясно и тръгна надолу сред скалите, за да седне на границата между морето и земята. Свали сандалите си и потопи крака във водата, а после се загледа към тъмните вълни. Почувства се самотна и закопня да се качи на някой кораб и да каже на капитана: „Отведи ме на Тера. Отведи ме у дома”.

Ако я чакаше женитба с кой да е друг, а не с Хектор, в храма щяха да я приемат с отворени обятия. Щяха да оценят смелостта и, и да се шегуват за глупостта на мъжете. Хектор обаче бе син на Хекуба, царицата на Троя - най-големият благодетел на Храма на Коня. Сестринството нямаше да стори нещо, което да обиди подобна велика сила. Не, те щяха да посрещнат Андромаха с топлота, а после да я качат на следващия кораб към източния бряг, а вероятно и да поставят охрана около нея.

Тогава си помисли за Калиопа, но не каквато беше на изпълненото им със сълзи сбогуване, а на Пиршеството на Деметра предната есен. Беше танцувала под звездите, а голото й тяло блестеше на светлината на огъня. Висока, силна и безстрашна. Тя нямаше да им позволи да пратят Андромаха да се омъжи без любов.

Още една причина да не може да се върне у дома. От всички жени на Тера, Калиопа бе най-щастлива там. Омразата, която изпитваше към мъжете, означаваше, че островът е единственото място на този свят, където може да живее в мир. Където смехът й да ехти и душата й да е свободна. Връщането на Андромаха и последвалият смут можеха да доведат до прогонването на Калиопа от Тера.

Над морето повя хладен вятър и тя придърпа наметалото плътно около себе си. Мина известно време. Знаеше, че трябва да се връща в двореца на Кигон, но не желаеше да изостави свободата, която й предлагаше плажът.

- Мястото ти не е тук - чу мъжки глас зад гърба си.

Обърна се, подготвила сърдит отговор. После видя, че това е разказвачът. На лунната светлина грозотата му изглеждаше като от друг свят. Можеше да си представи как от главата му излизат рогата на Дионисий.

- И къде ми е мястото? - попита го.

- Как къде, в някоя от историите ми, разбира се. Приятелят ми беше прав. Наистина приличаш на богиня. Но не си, нали?

Той седна на един камък до нея. Сега луната бе пълна и Андромаха видя, че лицето му, макар и грозно, носеше някакво момчешко очарование.

- Аз съм Одисей - представи се мъжът. - А ти не отговори на въпроса ми.

- Да, богиня съм - отвърна тя. - Ще те оставя да познаеш коя.

- Артемида Ловджийката.

- Значи не Афродита? Какво разочарование.

- Не съм много наясно как изглеждат боговете в действителност - призна той. - Но мисля, че богинята на любовта би имала по-големи цици. И очите й ще са топли и подканващи. Не, мисля, че Артемида ти отива повече. Кажи ми, че можеш да стреляш с лък.

Андромаха се засмя.

- Наистина мога.

- Знаех си! Някоя от тези смешни египетски глезотии или истински фригийски лък от рог, дърво и кожа?

Тя се усмихна.

- На Тера имахме и двата вида и да, предпочитам фригийския.

- Аз имам лък, който никой друг не може да обтегне - каза й Одисей. - Много ми е смешно да гледам как силни мъже почервеняват от усилие. Могъщо оръжие. Веднъж пуснах стрела към луната. На нея имаше въже и така я използвах, за да изтегли кораба ми от плажа.

- Доста здраво въже ще да е било - отбеляза Андромаха.

Той се засмя.

- Харесваш ми, момиче. Откъде идваш в действителност и какво правиш тук сред курвите и моряците?

- Откъде знаеш, че не съм курва?

- И да беше, пак не би стояла тук, защото на този плаж няма мъж, който да може да си позволи цената ти. Е, с изключение на Хеликаон, може би. Та какво си?

- И къде ми е мястото? - попита го.

- Как къде, в някоя от историите ми, разбира се. Приятелят ми беше прав. Наистина приличаш на богиня. Но не си, нали?

Той седна на един камък до нея. Сега луната бе пълна и Андромаха видя, че лицето му, макар и грозно, носеше някакво момчешко очарование.

- Аз съм Одисей - представи се мъжът. - А ти не отговори на въпроса ми.

_ Да, богиня съм - отвърна тя. - Ще те оставя да познаят коя.

- Артемида Ловджийката.

- Значи не Афродита? Какво разочарование.

- Не съм много наясно как изглеждат боговете в действителност - призна той. - Но мисля, че богинята на любовта би имала по-големи цици. И очите й ще са топли и подканващи. Не, мисля, че Артемида ти отива повече. Кажи ми, че можеш да стреляш с лък.

Андромаха се засмя.

- Наистина мога.

- Знаех си! Някоя от тези смешни египетски глезотии или истински фригийски лък от рог, дърво и кожа?

Тя се усмихна.

- На Тера имахме и двата вида и да, предпочитам фригийския.

- Аз имам лък, който никой друг не може да обтегне - каза й Одисей. - Много ми е смешно да гледам как силни мъже почервеняват от усилие. Могъщо оръжие. Веднъж пуснах стрела към луната. На нея имаше въже и така я използвах, за да изтегли кораба ми от плажа.

- Доста здраво въже ще да е било - отбеляза Андромаха.

Той се засмя.

- Харесваш ми, момиче. Откъде идваш в действителност и какво правиш тук сред курвите и моряците?

- Откъде знаеш, че не съм курва?

- И да беше, пак не би стояла тук, защото на този плаж няма мъж, който да може да си позволи цената ти. Е, с изключение на Хеликаон, може би. Та какво си?

- Как точно определяш коя жена е курва? - контрира го тя.

- О, игра. Обичам да играя игри. Много добре… какво е курвата? Жена, която има дарбата да смекчи нрава на всеки корав мъж. Жрица на Афродита, наслада за моряците, които копнеят по жените и домовете си.

- Това не е игра - отвърна рязко Андромаха. - Курвата е жена, която предлага тялото си на мъж, когото не обича, за пари, дрънкулки и подаръци. Не съм ли права?

- Предпочитам моята версия, но пък аз съм романтичен. И все пак да, и двете определения са точни - съгласи се той.

- Значи съм курва, защото тялото ми е предложено на мъж, когото не обичам, в замяна на богатства и сигурност.

- Ах! - извика Одисей. - Трябваше да попиташ каква е разликата между царската щерка и курвата. Тогава щях да ти отговоря „цената”. Е, кой е късметлията?

Андромаха погледна грозното лице и обмисли дали да не го прати да си върви. Но в компанията му имаше нещо успокояващо и тя се чувстваше добре край него.

- Хектор от Троя - каза тя накрая и видя, че очите му се разшириха.

- Можеше да е много по-зле. Хектор е добър човек.

- С което искаш да кажеш, че се налива, докато падне на пода, оригва се на масата и не спира да води войни, за да печели слава. Дано боговете ни избавят от такива добри хора. Ти женен ли си, Одисей?

- Да, женен съм. И съм най-щастливият човек във Великата зеленина, защото жена ми е Пенелопа. И тя ме обича. - Той се изкикоти. - Винаги щом го кажа, се изпълвам с почуда. Напълно неразбираемо ми е какво намира в мен.

- Значи наистина си щастливец, както казваш. Но пък предполагай, че моряците се женят само по любов. Това ги прави много по-богати от царете.

- Ами да, предполагай, че е така. Налага ми се обаче да отбележа, че аз съм цар.

- Който стреля по луната? - попита Андромаха с усмивка.

- Знам, че не приличам на цар, но съм такъв. Владея остров Итака и Пенелопа е моята царица. И преди да попиташ, не - не се оженихме по любов. Баща ми уреди съюза. Срещнахме се в деня на женитбата.

- И предполагам, че сте се влюбили в мига, в който очите ви са се срещнали?

- Не. Мисля, че ме намрази веднага щом ме видя. Не е трудно да разбереш защо. Първите няколко месеца бяха… как да го кажа, неспокойни. После се разболях и ме втресе. Едва не умрях. Тя се грижеше за мен. Каза, че съм говорел в треската. Така и не сподели какво съм наприказвал, но по някакъв начин след това нещата бяха различни. Започнахме да се смеем заедно, след това да се разхождаме сред скалите. И един ден… - Той сви рамене. - Един ден просто осъзнахме, че се обичаме.

Андромаха изгледа грозника и го видя в нова светлина. Зад неговите измислици имаше някаква трогателна искреност и обаяние, което преодоляваше защитите й почти без да го усети.

- Видя ли нападението над Хеликаон? - попита той внезапно.

За миг тя не разбра какво има предвид, после си спомни убиеца.

- Да, видях го. Хеликаон е мъжът с дългата черна коса?

- Той е близък приятел с Хектор. Може да ти разкаже за него много повече от мен.

- Защо искаха да го убият?

Одисей сви рамене.

- Нощта е твърде приятна, за да я прекараме в скучни истории за търговци, пирати и стари вражди. Питай ме нещо Друго.

- Хеликаон ли е приятелят ти, който е казал, че приличам на богиня?

- Да. Никога не съм го виждал толкова омаян. Разбира се, като те срещнах, го разбирам.

Тя се наведе към него.

- Нека не играем повече игри, Одисей. Зная каква съм. Висока и обикновена, крава за разплод на един троянски принц. Нямам нужда от лъжливи ласкателства.

- А аз не ти предлагам това. Така е, не си хубавка. Но пък доколкото мнението ми има стойност, съм съгласен с Хеликаон. Наистина си красива.

- Той ли го каза?

- Нарече те богиня. Аз просто придавам малко цвят на стенописа.

Андромаха забеляза, че той постоянно поглежда пътеката към двореца.

- Отегчавам ли те, царю на Итака?

Одисей се изкикоти смутено.

- Не, ни най-малко. Просто… чакам Хеликаон да се върне.

- Мислиш, че отново ще се опитат да го убият?

- О, почти със сигурност. - Тя го видя да си поема дълбоко дъх, а после да се отпуска. Следвайки погледа му, забеляза група мъже, които носеха тяло надолу по пътеката. - Забелязвам обаче, че не са успели - добави щастливо.

- Той син ли ти е… или любовник? - попита тя.

- Синът ми умря - отвърна Одисей. - И не, Хеликаон не ми е любовник. Вкусовете ми никога не са криввали в тази посока. Което на младини ме дразнеше. Имах чувството, че изпускам нещо важно, на което всичките ми приятели се наслаждаваха. Не, мисля за него почти като за син. Или може като за би по-млада версия на човека, който ми се иска да бях. Ако в това има някакъв смисъл.

- Искало ти се е да си красив?

- Определено! Като млад бог!

- А Пенелопа щеше ли да те обича повече тогава?

Той въздъхна.

- Ти си сурова жена. Ще ми кажеш ли името си?

- Андромаха от Тива.

- А! Познавам баща ти Ектион. Не бих казал, че го харесвам много.

Тя се разсмя.

- Никой не го харесва. В живота му няма нищо ценно… освен онова, което може да се изтъргува за сребро.

- Ще срещнеш много хора като него. Новият ти баща, цар Приам, е такъв. Не ти ли се струва странно, че от подобни мъже излизат такива чудесни деца? Хектор е щедър и храбър. Младият Парис е нежен и умен. Дори странната малка Касандра не носи и капка злоба. А твоят баща е отгледал теб, Андромаха. И в теб виждам велика душа.

- Може би бъркаш интелигентността с одухотвореност, Одисей.

- Не, момиче, аз не правя грешки в преценката си за хората. Имам две дарби, които винаги са ми служили. Мога да създавам велики измислици и да чета сърцата на мъже и жени. Ти си като моята Пенелопа. Както сама каза, интелигентна. Освен това си топла, открита и почтена. И имаш смелост и чувство за дълг. Баща ми веднъж каза, че един мъж е щастлив, ако открие жена, с която може да “язди” бурята. Ти си такава жена и Хектор е голям щастливец.

- Неговото щастие не ме засяга - отвърна тя. - Ами моето?

- Нека разберем - каза той и стана от камъка.

- И как ще стане това?

- Ще намерим Аклид. Най-добрият гадател в Ликия. Е… когато не е пиян или упоен. Той е от пустинната страна отвъд Палестина. Много гадатели идват от пустинята. Ще прочете бъдещето ти.

- Да, и ще ми каже, че ще имам девет деца, ще съм богата и щастлива и ще живея дълго.

- Нима се боиш от един гадател, Андромаха от Тива? - подразни я той.

- Не се боя от нищо, Одисей от Итака.

- Тогава ела с мен.

Той протегна ръка и тя му позволи да й помогне да се изправи. Заедно навлязоха сред редиците навеси край брега, покрай съвкупяващите се двойки и пияните моряци, и огньовете, около които мъжете пееха песни за страст. Накрая стигнаха до малка палатка под скалите, пред която имаше дълга опашка. Одисей предложи да почакат малко и може би да си намерят нещо за ядене. Андромаха не искаше да се връща толкова скоро в двореца, Затова се съгласи. Минаха покрай редица навеси с храна и той натрупа огромно количество месо и хляб на един дървен поднос. Андромаха си избра малък сладкиш с напоени с мед плодове и заедно седнаха на една ниска стена близо до водата.

После си поговориха. Тя му разказа за Тера и Храма на Коня, макар и да не спомена нито Калиопа, нито някоя от другите си приятелки там. Вместо това му обясни за ритуалите, които държаха Спящия бог усмирен. Одисей бе също толкова добър слушател, колкото и разказвач, и я окуражаваше с въпроси, които показваха интереса му.

- Веднъж видях Тера - каза той. - Много преди да решат, че само жени могат да укротят Минотавъра. Странно място. Това боботене под земята и съскането на лютивата пара от дупките в скалата. Бях много щастлив, когато се върнах на „Пенелопа”. Кажи ми, ти вярваш ли в Минотавъра?

- Странен въпрос от човек, видял толкова много чудовища и демони.

- Точно това имам предвид, момиче. Никога не съм виждал дори едно от тия неща. Но в пътешествията си съм виждал множество горещи извори и басейни с лава. Нито един от тях си нямаше минотавър. Ти виждала ли си го с очите си?

- Никой не го вижда - отвърна Андромаха. - Но го чуваме как ръмжи и стене под земята, как се надига и се опитва да избяга. По-старите жрици се кълнат, че преди години островът е бил по-малък и че усилията на звяра го издигат над морето.

- Значи наистина вярваш в него?

- Всъщност не зная. Но нещо прави целия този шум и кара земята да трепери.

- А как го успокоявате?

- Пеем песни, които да донесат мир в раненото му сърце, даваме му вино. Молим се на великите богове да го укротят. Казват, че в древни времена критяните принасяли девици в жертва, принуждавайки ги да влязат в по-дълбоките пукнатини в скалата и да слязат в леговището му. Но това не му се правило, защото по онова време Минотавърът почти се освободил.

- Прадядо ми ми е разказвал за това - каза Одисей. - Слънцето избягало за няколко дни. От небето валяли скали и сажди и покрили много от източните острови. Има една стара моряшка легенда, в която се разказва как морето се надигнало към небето сред грохота на армия от мълнии. Би ми харесало да го видя. Страхотна история би се получила. Знаеш ли, че новата ти майка прекара три години на Тера и част от зестрата и беше огромно дарение, с което да построят Храма на Коня?

- Да. Там говорят с голямо благоговение за Хекуба.

- Силна жена. И интелигентна като теб. Красива като зимна утрин и ужасяваща като ураган. Мисля, че ще ти допадне.

- Звучи все едно си малко възхитен от нея, царю на Итака - каза Андромаха с усмивка.

Той се наведе напред и й се усмихна съзаклятнически.

- Винаги ме е плашела. Не зная защо. Мисля, че дори Приам се бои от нея.

Небето започна да избледнява. Нощта бе почти приключила и Андромаха не можеше да повярва, че е прекарала толкова часове в компанията на непознат мъж. Тя се прозина и потърка уморените си очи.

- Мисля, че чакането те измори - каза грозният цар и се надигна на крака, за да отиде до понамалялата опашка. Приближавайки се към мъжете, той извика: - Чуйте, момчета, с мен има една красива жена, която се нуждае от предсказание. Ще възрази ли някой, ако се промъкнем сега?

Андромаха усети как всички се обръщат да я огледат. После Одисей пъхна ръка в кесията на колана си и извади няколко медника, които пусна в протегнатите им длани.

След малко от палатката излезе един мъж. Не изглеждаше щастлив. Одисей подкани Андромаха и пристъпи напред, за да отмести покривалото на входа. След това влезе и тя го последва. Вътре имаше просто одеяло, а върху него седеше мъж на средна възраст. Две лампи осветяваха тясното пространство, а въздухът бе непоносимо горещ и караше очите й да смъдят. Андромаха седна и погледна гадателя. Дясното му око беше бледо и млечно като опал, а лявото - толкова тъмно, че сякаш нямаше зеница. Лицето му бе странно издължено и слабо, все едно някой бе сплескал главата му.

- Кого си довел този път, Одисей? - попита той с нисък и плътен глас.

- Млада жена, която иска да разбере бъдещето си.

Аклид въздъхна дълбоко.

- Уморен съм. Зората приближава и нямам време да броя бебета и да разправям глупости на девици.

- Тогава го направи заради стария си приятел - каза Одисей и отново бръкна в кесията си, но този път извади ярко сребро.

- Аз нямам приятели - измърмори Аклид. Здравото му око се насочи към Андромаха. - Е, дай ми ръката си и нека видим какво има за гледане - каза накрая.

Тя се наведе и постави дългите си пръсти в мазната му длан. Ръката му бе гореща и Андромаха потрепери, когато пръстите му се сключиха около нейните. Мъжът затвори очи и застина, а дишането му стана плитко. После подскочи и от гърлото му се разнесе нисък стон. Лицето му се сгърчи и той дръпна ръката си като опарен, отваряйки в същото време очи.

- Е? - попита Одисей, когато тишината се проточи.

- Понякога е по-добре да не знаеш бъдещето - прошепна Аклид.

- Хайде стига! Не приличаш на себе си - каза царят на Итака, а в гласа му се долавяше гняв.

- Добре. Ще имаш едно дете. Момче. - Гадателят въздъхна. - Сам няма да кажа нищо повече. Но ще отговоря на въпросите ти.

- Ще позная ли любовта? - попита Андромаха и усети, че гласът й издава досадата.

- Ще имаш три любови. Една като Великата зеленина могъща и буреносна. Една като дъба - силна и истинска. И една като Луната - вечна и ярка.

- Харесва ми как звучи „буреносна” - каза тя със сарказъм. - Кого трябва да търся за нея?

- Мъжа с един сандал.

- А дъба?

Той се усмихна леко.

- Той ще се въздигне от калта, а тялото му ще е опръскано от нечистотиите на прасета.

- Ще чакам с огромно нетърпение. Ами Луната?

- Той ще дойде при теб сред кръв и болка.

- Каква глупост - отсече Андромаха. - Прибери си среброто, Одисей.

- Казвам единствено истината, жрице от Тера - каза Аклид. - Тази нощ бях спокоен, но твоето посещение слага край на спокойствието ми завинаги. През теб видях разрухата на светове, смъртта на герои и океан, който докосва огненочервеното небе. А сега ме остави на мира!

Андромаха излезе в нощта. Набитият Одисей я последва.

- Обикновено е по-забавен.

Малко по-нататък видяха един от стражите на Дебелия цар, който патрулираше с дървена сопа на рамо. Коничният му бронзов шлем блестеше на лунната светлина. Внезапно се препъна, защото каишът на един от сандалите му се скъса. Той го изрита ядно от крака си и продължи патрула си.

- Колко жалко - каза Андромаха с равен тон. - Ето го там, буреносната любов в живота ми, а така и не се срещнахме. - Тя въздъхна театрално. - Дали да не го извикам, как мислиш? - После се обърна към Одисей. - Благодаря ти за компанията, царю на Итака. Ти си чудесен приятел за нощ под звездите. Но сега трябва да се върна в двореца.

- С удоволствие ще те изпратя там - каза той.

- Не, няма да е с удоволствие. Спести си лъжите за дубликата, Одисей. Нека двамата с теб сключим договор: Истината! Винаги.

- Това ще е трудно. Тя обикновено е толкова скучна. - После той се ухили и разпери ръце. - Но няма как да откажа на една богиня, така че съм съгласен.

- Искаш ли да ме изпратиш до двореца?

- Не, момиче, уморен съм като куче и копнея само да се увия с някое одеяло до огъня.

- Така е по добре. Както е редно между приятели. Така че лека нощ, Разказвачо.

И с тези думи тя погледна към далечната крепост и с натежало сърце тръгна по стръмната пътека.

10 МЪЖЪТ С ЕДИН САНДАЛ

ДОКАТО ВЪРВЕШЕ БАВНО КЪМ КРЕПОСТНИЯ ГРАД, Хеликаон не можеше да спре да мисли за високата жена, която бе видял, докато Одисей разказваше. Начинът, по който стоеше, съчетаваше елегантност и увереност в съвършена хармония. Очите й посрещнаха неговите с предизвикателство и непокорство. Дори изражението й, когато видя нападателя му, не изразяваше страх. Очите й се присвиха, лицето й стана сурово. Сърцето на Хеликаон заби по-бързо, докато си представяше чертите й. До него Зидантас вървеше мълчаливо, а огромната му покрита с пирони сопа почиваше на рамото му. Аргуриос и Глаукос ги следваха на известно разстояние.

Въпреки множеството запалени лампи по каменната стена, през нощта пътят беше опасен. Падането отляво бе дълго, а пътеката - камениста и неравна. Хеликаон погледна към залива под тях, а сърцето му се изпълни с гордост при вида на изящните извивки на „Ксантос”. Оттук виждаше и далечната мъничка фигура на Одисей. Учителят му бе отишъл до водата и ровеше из пясъка с кинжала си. Хеликаон знаеше какво прави. Беше го виждал често през двете години, прекарани на „Пенелопа”. Одисей оформяше лицето на жена си.

Зад гърба му Глаукос се спъна и измърмори някакво проклятие.

Микенските войни се изненадаха, когато ги покани да се срещнат с царя. Учтивостта му явно бе неочаквана и Аргуриос едва не му благодари. Хеликаон се усмихна при спомена. „Езикът на микенеца сигурно щеше да почернее, помисли си той ако бе промълвил някаква учтив ост.”

Аргуриос се изравни с него и лунната светлина се отрази в сложните релефи върху бронзовите дискове на бронята му.

- Царят приятел ли ти е? - попита той.

- Всички хора със здрав разум са ми приятели, Аргуриос.

Изражението му се вкамени.

- Не ме предизвиквай. Не е умно.

- И защо бих те предизвикал? - отвърна студено Хеликаон. - Всички хора със здрав разум са ми приятели, защото не си търся врагове. Аз съм търговец, а не пират.

Аргуриос го изгледа внимателно.

- Ти си човек, който си е спечелил омразата на цяла Микена. Сигурно разбираш, че когато обявят смъртта ти, в царството ми ще се възцари щастие.

- Не се и съмнявам - отвърна Хеликаон и се спря, за да се извърне към война. - В Микена се радват винаги, когато някой страда или изгуби земите си. Вие сте народ, който се храни от смъртта и чуждото нещастие.

Аргуриос сграбчи дръжката на меча си. За миг Хеликаон очакваше войнът да го предизвика. После микенецът заговори, а гласът му трепереше от едва сдържана ярост:

- Законът на пътя ми забранява да отговоря на тази обида. Повтори я на плажа и ще те убия.

С тези думи той го изпревари и Глаукос се затича, за да го догони. Зидантас се приближи до Хеликаон и въздъхна.

- Каква весела компания си ни избрал - каза той.

- Не аз ги избрах, Вол. Одисей ми предложи да ги взема.

- Защо?

- Вероятно защото някъде напред по пътя ще има микенски убийци, търсещи смъртта ми.

- О, в това има много смисъл - измърмори Зидантас. - Чакат ни убийци и затова Одисей ни предлага да им доведем подкрепления. Нека се върнем на плажа да вземем още мъже.

- Знаеш ли, Вол, в някои отношения ти си същият като микенците. Изобщо не се интересуваш от други култури. Не, няма да слезем обратно. Ще продължим… и ще видим какво ще стане.

- Това място не е подходящо за битка - отбеляза Зидантас. - Една погрешна стъпка и човек ще падне от ръба. А пътят надолу е дълъг.

Хеликаон не отговори. Вместо това ускори крачка, за да не изостава от микенците. Малко по-нагоре пътеката сви наляво. В камъка бяха издялани стъпала. По-нататък пътят се разширяваше. Там имаше няколко пещери, където можеха да се скрият въоръжени мъже.

- Скоро ли? - прошепна Зидантас.

- На върха на стълбите, поне така мисля. Не ги нападай, Вол. Изчакай да видиш какво ще стане.

Те се изкачиха по стъпалата, като се придържаха близо до двамата войни. Малко по-нагоре Аргуриос стигна до върха и внезапно спря. Хеликаон го настигна. Пред тях стояха шестима мъже, всички облечени в кожени нагръдници и с къси мечове в ръце. Не ги нападнаха, изглеждаха объркани и несигурни. Един от тях погледна Аргуриос.

- Отстъпи, братко, работата ни не е с теб.

- С удоволствие бих го сторил, идиот такъв! - извика микенецът. - Но знаеш Закона на пътя. Ако човек върви в компанията на други пътници, е длъжен да се изправи срещу всяка опасност с тях.

- Това е микенски закон за микенски пътници - възрази мъжът.

- Аз съм в компанията на Хеликаон - отсече Аргуриос. - мразя го не по-малко от вас, но ако го нападнете, ще съм длъжен да се бия рамо до рамо с него. Познавате ме и знаете уменията ми. Всички ще измрете.

- Нямаме избор - каза войнът. - Въпрос на чест.

Мечът на Аргуриос изсвистя.

- Тогава умри като човек с чест.

- Чакайте! - намеси се Хеликаон и пристъпи напред. - Не ми се ще да проливаме кръв тук, но ако искате битка, нека решим всичко в двубой. - Той посочи война, стоящ пред Аргуриос. - Ти и аз, микенецо. Или който и да е от другарите ти, когото избереш.

- Аз ще се бия с теб, изчадие! - извика мъжът.

Хеликаон извади меча си.

Войнът вдигна оръжие и нападна. Хеликаон го посрещна и блокира удара, а после заби рамо в гърдите му и го отблъсна. Микенецът отново атакува, опитвайки се да намушка противника си. Хеликаон го спря и контрира с лекота. Нападателят му нямаше опит с меча и се опитваше да компенсира с агресивност, затова той изчака подходящия момент, блокира едно дивашко замахване и сграбчи китката, с която мъжът държеше меча си. После изви крак зад коляното на врага си и го събори. Войнът се стовари тежко по гръб. Мечът на Хеликаон докосна гърлото на поваления.

- Приключихме ли? - попита той.

- Да - отвърна микенецът с омраза в очите. Хеликаон се отдръпна от него и се обърна към другите.

- Чухте го - каза той и прибра меча си в ножницата. - Приключихме.

Движение от ляво го накара да се обърне рязко. Мъжът, когото бе пощадил, се беше изправил тихо на крака и тичаше към него с вдигнат меч. Хеликаон нямаше време да извади собственото си оръжие. В този момент Аргуриос скочи между тях и преряза с меча си гърлото на нападателя. Човекът падна назад с клокочещ вик, а от врата му избликна кръв. Докато тялото на умиращия войн се гърчеше в прахта, Хеликаон се обърна към петимата останал и мъже.

- Върнете се на кораба си - нареди им той. - Тук ви чака само смърт и нямате шанс за победа.

Те останаха неподвижни и той видя, че се готвят да го нападнат. После се разнесе гласът на Аргуриос:

- Приберете мечовете! Сърцето ми няма да понесе мъката да убия друг микенец. И отнесете това предателско създание с вас - добави, сочейки трупа. Хеликаон видя, че другите се отпускат. Те прибраха мечовете и тръгнаха напред. Вдигнаха мъртвеца и заслизаха надолу по стълбите.

Аргуриос пристъпи към Хеликаон със студена ярост в очите.

- Знаеше ли, че те ще са тук? Затова ли ме покани, троянецо?

- Първо, Аргуриос, аз съм дарданец. Като посланик от тази страна на Великата зеленина може би си струва да разбереш, че не всички, които живеят по тези острови, са троянци. Има още меоници, ликийци, карийци и траки. Както и много други. Второ, смяташ ли, че щях да тръгна по тази пътека с двама микенски войни, ако знаех, че има още шестима, които чакат да ме убият.

Аргуриос въздъхна.

- Не, не смятам - призна той. После погледна Хеликаон в очите. - Тази нощ на два пъти извади късмет. Подобно щастие не може да трае вечно.

Кигон, Дебелия цар, седеше на стола си с висока облегалка в цялото си противоречие, а слабото му като на скелет тяло бе облечено в проста неукрасена туника. Той ровичкаше храната си, докато оглеждаше гостите с неспокойните си очи. Двамата египетски посланици почти не бяха докоснали ястията си и разговаряха оживено, но съвсем тихо. Търговецът от Меония поглъщаше достатъчно и за тримата, блъскайки храната в огромната си уста, сякаш не бе ял от седмици. Мазнината от месото лъщеше по многобройните му брадички. Принцът от Дардания, Хеликаон, седеше тихо до брадатия Зидантас и двамата микенски войни, които се хранеха с две парчета телешко, без да обръщат внимание на по-изтънчените деликатеси наоколо: потопени в мед плодове, подлютени овчи очи и изсушени бъбреци, мариновани във вино.

Хеликаон също ядеше пестеливо и изглеждаше потънал в някакви свои мисли.

Царят огледа Внимателно и останалите си гости, повече, то - търговци от далечни земи, който носеха дарове от коприна, стъкло или по-важно - злато и сребро.

Кигон се почеса по белязаното от шарката лице и се облегна на стола си, молейки наум времето да се движи по-бързо. Един слуга се приближи до него и напълни чашата му с чиста вода. Царят погледна мъжа и кимна с благодарност. Никога Кигон би продал душата си за шанса да бъде дворцов слуга и да е сигурен, че ще получи поне едно хранене за деня и ще спи под покрив, защитен от вятъра и дъжда.

Безконечният банкет най-сетне приключи. Слугите отнесоха чиниите и напълниха наново чашите с вино, а Кигон плесна с ръце, за да даде знак развлеченията да започнат. Танцьорки от Крит пристъпиха по покрития с мозайка под на мегарона и се задвижиха в ритъм с музиката на няколко лири. Телата им бяха стройни и елегантни, а гърдите им - голи и едри. Кожата им блестеше от масло. Танцът стана по-див, а жените се въртяха и скачаха. Гостите заудряха по масата в такт с музиката. Кигон затвори очи и умът му се понесе назад през годините. Баща му го бе уверявал, че упоритият труд и отдадената служба ще донесат щастие на всеки селянин. Като повечето младежи, и той му вярваше и работеше упорито на полето от ранна утрин до късна доба всеки ден. Видя как майка му остарява пред очите му, двамата му братя умряха, а трите му по-големи сестри бяха продадени да слугуват. Накрая стана свидетел как баща му бива убит от египтяните по време на третото им нашествие. Тогава откри и истинската тайна на успеха.

Тя не се криеше в дращенето по земята със заострени пръчки, а в меч, стиснат от силна ръка.

Музиката утихна и жените се оттеглиха грациозно. Замениха ги акробати, после жонгльори, и накрая един изпълнител от Угарит, който разказа история за магически зверове и герои. Приказката бе скучна и на Кигон му се прииска да беше поканил Одисей на пиршеството.

Двамата египтяни се надигнаха още докато разказвачът говореше и напуснаха мегарона. Гласът на изпълнителя утихна, докато мъжете минаваха край него, и Кигон видя, че тази липса на маниери го е смутила. Царят вдигна глава и го подкани да продължи, но собствените му мисли също бяха насочени към излизащите гости.

Египтяните бяха странна двойка. Дойдоха с дарове - гривна от слонова кост, украсена със злато, и кинжал със скъпоценни камъни. Но Въпреки че говореха за търговия и снабдяване с подправки, те не бяха търговци. Кигон изчака да чуе истинската причина за посещението им и едва потисна усмивката си, когато по-възрастният най-накрая каза:

- Има още една дребна работа, царю Кигон, която господарят ми нареди да ти предам. - После заговори за престъпник, който избегнал справедливото си наказание в Египет, след като убил двама почетни стражи. Последва описание на мъжа - висок, широкоплещест и с тъмна брада. - Той няма други умения, освен да се бие, и може да се опита да се присъедини към армията ти. Моят господар осъзнава, че това сигурно ще ти причини известни неудобства, затова ми нареди да ти кажа, че за залавянето му е предложена награда. Пет златни слитъка.

- Едър мъж, казвате?

- Да.

- Ще наредя на капитаните си да бдят за него. Има ли си име?

- Да, но не би го използвал. Намерихме капитана на един кораб, който отплавал към Кипър, и той описа подобен човек. Тогава той се нарекъл Гершом.

- Значи може би трябва да го търсите в Кипър.

- Така е, както и във всяка друга земя.

Разказвачът приключи историята си и получи учтиви, макар и не особено ентусиазирани аплодисменти. Той се поклони на гостите и излезе от мегарона със зачервено лице.

Кигон стана от стола си и благодари на всички, че са го почели с компанията си. После направи знак на Хеликаон и микенците да го последват и тръгна през коридорите на двореца към личните си покои. Там излезе на висок балкон, който гледаше към тъмното море. Нощният вятър бе хладен и освежаващ.

- Изглеждаш изморен, приятелю - каза Хеликаон. Китон се обърна да го посрещне.

- Войните ме уморяват по-малко от пировете - каза той. После погледна към двамата микенци зад Златния. Първият бе строен, със свирепи очи и очевидно кален в множество битки. Вторият беше по-млад и в погледа му се четеше слабост. Хеликаон му ги представи и царят ги покани да влязат. Стаята бе широка, с няколко дивана и два открити балкона, позволяващи на бриза да разпръсва дима от лампите по стените.

- Чувал съм за теб, Аргуриос - каза той, когато гостите се приближиха. - Удържал си мост по време на войната с мирмидонците. Казват, че през онзи ден си убил седемнадесет мъже.

Забеляза с удоволствие изненадата на лицето на другия.

- Не знаех, че тази история е стигнала толкова далеч - отвърна Аргуриос. - Но убих само девет. Останалите бяха просто ранени и изтеглени от сражението.

- Историите за герои често са преувеличени - каза Кигон. - Чувам, че си близък спътник на цар Агамемнон.

- Имам честта да съм негов последовател.

- Ти си вторият последовател, който слиза на плажа ми тази нощ. И господарят Коланос е тук. Приятели ли сте?

- Повечето приятелства се коват в битка. Никога не съм се бил рамо до рамо с него.

- Казват ми, че сега го смятат за пръв сред последователите на Агамемнон и царят му имал голямо доверие.

- Царят има доверие на всичките си последователи - отвърна Аргуриос. - Те печелят тази чест с вярност към него и с делата си в полза на родината.

Кигон кимна.

- Разбирам.

„Но ти не го харесваш, помисли той. От ревност ли, или има друга причина?” Царят седна на един диван и покани и гостите си да се настанят. Аргуриос и Хеликаон се разположиха с гръб към стената, а Глаукос - към вратата.

- Двама от екипажа на Коланос са умрели тази нощ - един плажа и още един на пътя към моя дворец - каза царят.

Аргуриос не каза нищо. Кигон погледна Хеликаон.

- Направих забележка на капитана на стражата. Не е отделил достатъчно мъже за патрулите на брега. А сега, Хеликаон, приятелю, искам да те помоля за една услуга. Невястата на Хектор чака тук вече почти десет дни. Много бих искал да я видя качена на кораб за Троя.

Хеликаон изглеждаше изненадан.

- Мислех, че тя вече е там.

- Е, тук е. И съчувствам на Хектор. Времето, което прекара при мен, е като цял сезон. В името на боговете, езикът й може да пререже и камък. Изненадан съм, че Приам е избрал подобна вещица за най-големия си син. Трябва да си пиян или упоен, преди да качиш такава кранта на борда си. Така че ще ме спасиш ли от нея?

- Разбира се, приятелю. Макар да бях чувал, че момичето е чаровно и срамежливо.

- Палесте може и да е била. Но тя умря. Сега Хектор ще вземе сестра й Андромаха. А думите „чаровна” и „срамежлива” просто не се връзват с нея. - Кигон се изкикоти. - Била е жрица на Тера. Чувал съм истории за онези жени. Те не обичат мъжете, това поне е сигурно.

- Всички сме чували истории за онези жени - намеси се рязко младият Глаукос. - Ако са верни, би трябвало да ги запечатат живи в тежки сандъци и да ги хвърлят в морето.

Кигон прикри изненадата си при този изблик на микенеца.

- Интересна мисъл - отбеляза той след малко. - Кажи ми, същото ли трябва да се прилага и спрямо мъжете, който търсят удоволствието с други мъже?

- Не говорех за мъже - отвърна Глаукос. - За една добра жена е дълг да получава сексуално удоволствие само от мъжа си и от никой друг.

Кигон сви рамене и не каза нищо. Глаукос беше идиот. Царят насочи отново вниманието си към Хеликаон.

- Чудесен меч си имаш.

Златния извади оръжието, огледа го и му го подаде. Върху подсилената дръжка нямаше украса, но острието бе красиво изработено и със съвършен баланс. Кигон стана, отстъпи замахна два пъти във въздуха.

- Прекрасно. Един от най-добрите, които съм държал.

После огледа ръба на бронзовото острие под светлината на една лампа. Окото му на войн забеляза блясъка. Бронзовите мечове бяха прословути с предателската си природа. Ако станеха твърде меки, се изкривяваха по време на битка. Ако пък ги направиш прекалено твърди, се чупеха при удар. Но този меч изглеждаше различен.

- Изработен е от майстор - каза царят. - Никога преди не съм виждал такъв.

Хеликаон бе твърде умен, за да не разбере какво се очаква от него.

- Радвам се, че ти харесва, приятелю, защото го донесох като подарък за теб - каза той. После извади ножницата от колана си и я подаде на Кигон.

Царят се засмя.

- Ти добре познаваш сърцето на стария войн. Ето! - извика той на Аргуриос. - Боец като теб ще оцени оръжието.

Той хвърли меча във въздуха. Микенецът го хвана с лекота и Кигон забеляза блясъка на задоволство в очите на мъжа, докато преценяваше баланса на острието.

- Съвършен е. - Гласът на Аргуриос издаваше възхищението му.

- Кой знае - промърмори царят, докато прибираше оръжието. - Може да ми се наложи да го използвам скоро. Но сега искам да си почина.

Гостите се поклониха и тръгнаха към вратата.

- А! - извика царят. - Само за момент, Хеликаон.

Аргуриос и Глаукос излязоха. Хеликаон изчака на прага.

Кигон му направи знак да затвори вратата и да се върне.

- Седни и нека си поговорим.

- Мислех, че си изморен, приятелю.

- Компанията на микенците винаги ме изморява. - Той вдигна гарафа с вода и напълни чашата си. - Като цяло са неприятен народ. Сърца на лъвове и умове на змии. Затова и исках да говоря с теб насаме. Въпреки че Аргуриос ми изглежда по-добър от повечето си сънародници. - Кигон погледна Внимателно госта си. Лицето на Хеликаон беше пребледняло, а около очите му се виждаха напрегнати бръчки. - Зле ли ти е, приятелю?

- Не. Само малко главоболие. И вече отминава.

Кигон наля втора чаша с вода и я предложи на госта си.

- Обикновено имам на разположение двойно повече войници, когато на брега пристигнат кораби. Преди четири дни обаче хетите ми поискаха петстотин бойци и войските ми са разпръснати.

- Петстотин? Да не се боят от египетска инвазия?

- Тя вече е започнала. Армията на Египет се движи през Палестина. Насочили са се на север. Хектор и троянска конница от хиляда души са се присъединили към хетите, за да ги спрат. Дебелият меонийски търговец е видял преминаването им преди три дни. Очакват ни интересни времена. Мисля, че светът ще се промени. Твърде много царе. Твърде много въоръжени мъже с твърде малко работа. Хетската империя е в предсмъртни гърчове. Ще я замени нещо ново.

- Не и Египет - отвърна Хеликаон. - Те са чудесно подготвени за пустинен бой, но войските им са прекалено леко бронирани за битка в северния климат. А и Хектор няма да бъде надвит. Троянският кон е непобедим в битка.

- Ами микенците?

Това изненада госта му.

- Микенската империя е на запад. Нямат нито корабите, нито хората, за да нахлуят на изток.

- Агамемнон е човек с нови амбиции. Това обаче не е най-належащият ми проблем в момента. Тревожа се за морето. Търговският сезон почти приключи, но аз се чудя дали египтяните няма да се опитат да спуснат войски на моя бряг. Това би било чудесно отвличане на вниманието. За да спра тази заплаха, мога да използвам… да видим… десет галери, поне до пролетта.

Кигон се усмихна вътрешно, виждайки промяната в изражението на Златния. Очите на дарданеца се присвиха, а умът му претегляше цената. Не искаше да изгуби приятелството на могъщ цар, но и не желаете да се окаже враг на могъщия Египет. Като търговец, се нуждаеше от достъп до египетските пристанища, за да продава маслата си, медните си съдове и микенските делви. Оттам пък товареше стоки като злато, сол, алабастър и папируси. Кигон се облегна. Знаеше какво мисли Хеликаон. Подобно нападение, с всичките му неудобства, бе много малко вероятно, а даването на галерите и екипажите под наем на Кигон, щеше да му осигури доход през бедните зимни месеци, когато търговията по Великата зеленина беше съвсем слаба.

- Десет няма да ти стигнат, за да спреш едно нашествие - каза внезапно Хеликаон.

- Наел съм и други. Затова и Коланос е тук. Трите му галери сега са част от флотата ми. Има и други капитани, който плават насам за през зимата.

- Ще ти продам десет кораба - продължи Хеликаон. - Те ще са твои, за да правиш с тях каквото поискаш. Ще си ги купя обратно през пролетта на същата цена, стига да не са повредени. Ти сам трябва да си осигуриш платна. Черният кон на Дардания не бива да бъде виждан в никоя война.

- А екипажите?

- Също като микенците, можеш да използваш наемници. Съкровищницата ти ще се погрижи за тях. Сто медника на човек.

- Ами ако не се стигне до битка? Петдесет на човек.

- Десет кораба, с десет екипажа, по сто медника на човек. Хайде стига, приятелю, добре знаеш, че това е честно. Просто не можеш да се сдържиш да не се пазариш.

- Честно? Защо просто не ми свалят ризата от гърба и не ми откраднеш ботушите?

- Тези ботуши ти ги подарих миналата пролет.

Кигон се засмя.

- Така си е. И са направо чудесни. Добре, Хеликаон, съгласен съм на седемдесет на човека. Но само защото си ми симпатичен.

- Колко плащаш на микенците?

- Шестдесет.

Известно време Хеликаон не каза нищо, а лицето му стана като маска, лишено от всякаква емоция. Кигон се прокле мислено. Бе отговорил, без да помисли. Сумата беше вярна, но си оставаше твърде ниска и това бе събудило подозренията на Златния. После Хеликаон привидно се отпусна и сви рамене.

- Приятелите не бива да се карат за подобни неща - каза той. - Нека са седемдесет медника. Ще пратя галерите от Троя.

- Прекрасно! А сега наистина искам да си легна - каза царят. - Дано пътуванията ти са благословени с попътни ветрове и чисто небе.

Докато говореше, Кигон си даде сметка, че всъщност е искрен. Винаги бе харесвал Хеликаон.

Жалко, че тази нощ приятелят му трябваше да умре.

11 МЕЧОВЕ ПОД ЛУННАТА СВЕТЛИНА

ХЕЛИКАОН НАПУСНА ПОКОИТЕ НА КИГОН и се върна през мегарона, където слугите отнасяха останките от храната. Огледа се за Зидантас, а после извика един слуга.

- Виждал ли си спътника ми? Едрия мъж с разклонената брада.

- Не, господарю.

Той разпита още няколко души. Накрая един прегърбен старец с воднисти очи успя да му отговори:

- Видях го да говори с капитан Галеос. После си тръгна.

- Къде мога да намеря капитан Галеос?

Хеликаон последва указанията на човека, излезе от мегарона и се озова на една външна тераса. Нощният въздух бе хладен и обещаваше дъжд, а от морето се носеше хладен вятър. Той се спря до парапета и се загледа към плажа. Там още горяха огньове, но повечето от моряците, които щяха да работят здраво още с пукването на зората, вече спяха. Много от масите бяха покрити с платнища, а собствениците им седяха до тях, увити в наметала, и бдяха за крадци. Докато стоеше там и вдишваше сладкия въздух, Хеликаон обмисли събитията от изминалата нощ.

Изненада се, че микенците се бяха опитали да го убият на брега на Дебелия цар. Кигон не прощаваше такива неща. На нарушителите тук се прерязваха гърлата. Втората атака, толкова близо до двореца, граничеше с глупостта. Или поне така си бе помислил в началото.

Сега знаеше, че греши. Кигон бе наел микенците да патрулират водите около залива, при това за твърде малко пари. В мига, в който се изпусна за цената, Хеликаон разбра, че е бил предаден. Войни като Коланос не продаваха услугите си, без да получат цена в кръв, защото с нападения печелеха повече. Бяха приели шестдесет медника, защото в добавка им се предлагаше нещо по-голямо и ценно.

Собствения му живот.

Сега всичко си идваше на мястото. Загубата на петстотин за хетската армия не можеше толкова драстично да стопи силите на Кигон, за да намали войниците, патрулиращи по плажа. И дори ако бе така, около Одисей не можеше да няма патрули, докато разказваше историята си. А в действителност нямаше никой.

Освен това по пътеката имаше твърде малко факли, а и там мистериозно липсваха войници.

Кигон нямаше нужда от допълнителни галери. Той просто бе забавил Хеликаон, така че Аргуриос и Глаукос да се върнат без него. Сега нямаше нужда да търси капитана на стражата, защото знаеше какво е станало. Бяха казали на Зидантас, че той ще остане в двореца за през нощта. Вола вече се бе върнал на плажа.

Но върховият момент на предателството дойде в мига, в който царят отне на Хеликаон единственото му оръжие. Усети как го напушва гняв - не към Кигон, а към самия него. Как можеше да е толкова глупав? Всички следи бяха пред очите му, а той ги бе пропуснал до една. Остана неподвижен за малко, докато ядът отмине, а после започна да мисли по-ясно. Коланос вероятно бе изпратил още хора, които да го пресрещнат по пътя, така че трябваше или да остане, където е, до пукването на зората, или да открие друг път надолу. В началото оставането в двореца му се стори по-доброто решение. Кигон не би рискувал да разгневи Троя, като участва активно в смъртта на един от съюзниците й. Но докато мислеше, Хеликаон осъзна, че могат да го убият и в двореца, а после да хвърлят тялото му на пътеката. Царят може би вече дори бе раздал заповеди на доверените си хора.

Ако слезете на брега, щеше да е в безопасност, заобиколен от собствените си хора. Но как да стигне дотам?

Микенският войн Коланос никога не се бе славил с търпение. Нощта бе към края си, а хората му още ги нямаше. Затова той си сложи шлема, препаса меча си и тръгна бързо по плажа, следвайки редицата скали към пътеката. Луната се появи иззад рехавите облаци. Видя, че туниката му е оцапана с кръв. Капките приличаха на украса по бледата тъкан. Ръцете му също бяха окървавени. Той се спря и Загреба шепа пясък, за да ги изчисти.

Повечето моряци по плажа спяха, като се изключат неколцина край догарящите лагерни огньове, които хвърляха зарове. Вдясно се намираше екипажът на „Ксантос”. Коланос видя Аргуриос сред тях, загледан към морето.

Яростта му се надигна. Никога не бе харесвал този човек. Идеите му за чест бяха нелепи. Враговете трябваше да бъдат убивани с всякакви средства. Коланос никога нямаше да разгадае причините на Аргуриос да защити Хеликаон. Когато Агамемнон чуеше за това, щеше да побеснее. А Коланос щеше да се погрижи да чуе. Сега Аргуриос можеше и да се пъчи с позицията на последовател, но щяха да му отнемат тази чест. А ако имаше късмет, в зависимост от настроението на Агамемнон, можеше да бъде обявен и извън закона, да му вземат земите и да обявят награда за главата му.

Усети раздразнение. Независимо от глупавото му желание да спазва отмрели ритуали, Аргуриос си оставаше микенски герой.

Коланос тръгна по пътеката. Близо до върха, когато почти беше стигнал до дворцовите порти, откри петимата мъже, пратени да убият Хеликаон. Бяха полускрити в сенките на една дълбока пещера. Той ги доближи. Едрата фигура на асириеца Хабусас се очерта под луната.

- Няма и следа от него, господарю - каза той.

- Някой минавал ли е оттук?

- Неколцина стражи. Няколко курви.

Коланос се скри в сенките. Хабусас го последва и сниши глас:

- Може би е останал за през нощта.

- Ако го стори, Кигон ще го убие и ще хвърли тялото му на плажа. Да се надяваме, че ще дойде. Искам да видя лицето на копелето, когато му извадя очите с ножа си.

- Някой идва! - прошепна един от мъжете. Коланос се вгледа в мрака. Един войник с коничен шлем и сопа на рамо слизаше откъм двореца.

- Иди да го питаш за Хеликаон - нареди Коланос.

Хабусас извика мъжа и излезе от сенките. Размениха няколко думи и микенецът се върна.

- Казва, че троянецът се е върнал в покоите на царя. Само това знаел.

Коланос се загледа в небето. Оставаше им не повече от час тъмнина.

- Ще почакаме още малко - каза той.

Времето се влачеше. Раздразнението му се увеличаваше. Дали Кигон не бе променил решението си? Дали не се бе отказал от убийството на Хеликаон?

После Хабусас го потупа леко по ръката и посочи пътеката. От дворцовите порти бе излязъл мъж, облечен в тъмна туника, и сега слизаше към плажа.

- Хванете го и дръжте ръцете му - нареди Коланос и изваян ножа си.

Когато човекът се приближи, Хабусас пристъпи напред и препречи пътя. Останалите също наобиколиха изненадания новодошъл и го принудиха да застане пред командира им.

Тъмната коса бе късо подстригана, а лицето под нея - тежко и месесто. Коланос бързо прибра оръжието.

- Откъде взе тази туника? - попита той грубо, разпознавайки златната бродерия около врата и ръкавите. Вместо да отвърне, мъжът се опита да избяга. Хабусас и двама други го задържаха и отново го обърнаха към Коланос.

- Зададох ти въпрос. Отговори ми!

- От троянския принц, господарю!

- Защо ти я е дал?

- Разменихме си дрехите. Аз съм войник на царя. Той искал да изиграе шега на приятелите си, затова ми взе униформата и сопата. Каза, че на сутринта мога да сляза на плажа, за да ми ги върне.

В гърлото на Коланос се надигна горчилка. Той отстъпи и погледна към Хабусас.

- Пратете го на плажа. По прекия път.

Микенците затеглиха борещия се войник към ръба на скалата. В отчаянието си той се опитваше да ги издере. Хабусас го удари два пъти и го зашемети. Коланос се затича и заби кинжала си в гърдите на мъжа, а после го извади с един замах. Смъртно ранен, войникът падна на колене. Микенците бързо го заритаха към ръба. След малко тялото полетя към скалите долу.

Сега небето започваше да изсветлява.

- Стига толкова ножове в мрака - каза Коланос. - Ще го хванем в морето.

Хеликаон стигна до края на пътеката и тръгна по каменистия пясък. Сега беше много уморен, но и въодушевен от това, че е успял да заблуди микенците. Самият Коланос го чакаше в тъмното, заедно с петима от хората си. Това, че очакваха да им е нужна подобна численост, беше огромен комплимент.

Коничният шлем се килна на главата му, защото не бе затегнал каишите, а подсиленият с бронз кожен нагръдник бе прекалено голям и протриваше кожата на раменете му. Чувстваше се тромав, докато вървеше към огъня на „Ксантос”. После каишът на десния му сандал се скъса и той се спъна. Изрита непотребната подметка и продължи.

Повечето от хората му спяха, когато се приближи към огъня. Той свали шлема и разпусна косата си, а после разкопча и нагръдника. Ониакус го видя.

- Когато тръгна, беше по-добре облечен - отбеляза той.

- Утре ни чака дълъг ден, би трябвало да спиш - отвърна Хеликаон, а после тръгна към „Ксантос”. Качи се на задната палуба. Там спяха двама мъже, а трети бдеше над кораба. Хеликаон отвори капака на пода и слезе в мрака долу. Намери сандъка си по-скоро по усет, отколкото с очите си, и вдигна капака. Бръкна вътре и откри с опипване резервната си туника, след което се върна на палубата и свали грубите войнишки дрехи. Когато се преоблече, погледна отново към двореца.

Беше изненадан, че Кигон го е предал. Не че бяха кой знае какви приятели, но търговията помежду им бе доходоносна и за да реши Дебелия цар да участва в убийството му, трябваше да са му предложили огромна сума. Никой пират не можеше да си позволи да подкупи цар - дори Коланос. Не, богатствата сигурно бяха обещани от Агамемнон. Хеликаон не можеше да разбере това. Бе изминала повече от година, откак уби Алектруон, а оттогава не бе сторил нищо да обиди микенския цар. Причината за враждебността на Агамемнон обаче не бе първата му грижа. Истинският въпрос беше на колко още царе по търговския маршрут е обещано съкровище, за да го убият. Колко още пиратски главатари? Или убийци?

Собственият му баща Анхиз бе убит от такъв човек. И обезобразен. Убиецът бе прерязал гърлото на царя, а след това му беше отрязал и ухото. Така и никой не разбра как е проникнал в двореца. Стражите докладваха, че не са видели никого, макар и един от тях да твърдеше, че му се е мярнала сянка по източната стена. Предположил, че е игра на светлината.

Дори сега, девет години по-късно, Хеликаон все още плащаше на агентите си из градовете и селата на Великата зеленина, който търсеха убиеца и човека, който го беше наел.

Някакво движение привлече вниманието му. Микенците изтегляха галерите си обратно във водата и Хеликаон видя високия Коланос на плажа. Войнът погледна нагоре и очите им се срещнаха.

- Наслаждавай се на деня, Златни! - извика микенецът. - Той ще се помни дълго!

Хеликаон не му обърна внимание, а продължи да гледа екипажите, които се катереха на борда на корабите си. Трите черни галери бяха дълги и тънки, и всяка имаше петдесетима гребци, разположени на горната палуба. На носовете им имаше закрепени обвита с бронз тарани.

Коланос се качи последен и се прехвърли със скок на борда на кораба си. На извития нос на галерата му бяха изрисувани огромни червени очи, които и придаваха демоничен вид.

Гребците се приведоха над греблата, а останалите моряци свалиха мачтите и корабите започнаха да напускат залива. Хеликаон знаеше, че ще причакат „Ксантос” отвън. Галерите бяха по-добре пригодени за битка със свалени мачти. Нещо повече - те искаха той да знае това, иначе щяха да започнат свалянето чак когато излязат далеч от взора му.

Това бе предизвикателство, при това такова, което не можеше да игнорира.

Коланос имаше всички основания да вярва, че денят ще е негов. Микенските галери бяха по-малки и бързи от „Ксантос” и разполагаха с почти три пъти повече бойци.

Но те не познаваха гения на Калкеус, Лудия от Милет.

Слънцето започна да се издига над източните скали, окъпвайки небето в цвят на корал и злато.

Хеликаон слезе на централната палуба и се изкачи на носа, за да огледа плажа и лицата на хората си.

Къде, в името на Хадес, беше Вола?

12 БУРЯТА СЕ РАЗРАЗЯВА

САМО ЧАС ПО-РАНО АНДРОМАХА СЕ КАТЕРЕШЕ по дългата пътека и мислеше за гадателя, предсказал бъдещето й. Одисей бе прав, човекът не се оказа никак забавен. Но как знаеше, че е жрица от Тера? „Може би, помисли си тя, трябваше да извикам онзи войник с единия сандал.” Усмихна се. За да открие какво? Че е син на земеделец от дълбоката провинция, или е женен и има седем ревливи деца? Андромаха се развесели. Разговорът с Одисей беше повече от приятен. Срещата с някой, който е умен и хитър, но също така топъл и забавен, беше като вода за пресъхнало гърло. Умът на Дебелия цар беше като кинжал, но в него нямаше човечност… или поне не такава, каквато Андромаха можеше да усети.

Докато се катереше, осъзна, че мисли за синеокия мъж, когото бяха нападнали. Той точно щеше да я заговори, когато се намеси убиецът. Андромаха се чудеше какво е щял да й каже. Дали някое учтиво приветствие, или просто груба покана за секс на плажа? Сега никога нямаше да разбере.

Когато изкатери каменните стълби, видя кръв по скалата. А прахта точно по ръба на пътеката, водещ към морските дълбини, бе отъпкана. Андромаха не се спря, а продължи към портите на крепостта.

Когато влезе, изкачи стълбището до отредените й покои. Вътре я чакаше слабата тъмнокоса слугиня Полизия. Момичето изглеждаше нервно на светлината на факлите и облекчението и, когато видя Андромаха, бе повече от очевидно. Тя изтича до нея.

- О, къде беше? Умрях от притеснение. Мислех, че са те отвлекли!

- Реших да се разходя до плажа - отвърна жената.

- Не е трябвало. Тази нощ са извършили убийство.

Андромаха кимна.

- Зная. Нима винаги, когато на едно място се съберат мъже, няма убийство, бой или изнасилване?

Полизия се намръщи.

- Не разбирам. След като знаеш това, защо си отишла?

Андромаха отиде до масата и напълни една глинена чаша с разредено вино.

- А защо не? Не мога да променя мъжкия свят, а не желая да се крия в пещера.

- Щях да си имам огромни проблеми, ако беше изчезнала. Царят щеше да нареди да ме нашибат… или убият.

Андромаха остави виното и се приближи към момичето. Един тъмен кичур бе паднал върху челото на слугинята. Тя го отметна и целуна Полизия по устните.

- Но аз не съм изчезнала - каза меко. - Тук съм и всичко е наред. - Момичето се изчерви. - Можеш да си легнеш - нареди Андромаха. - Сега мисля да поспя.

- Искаш ли да остана с теб?

- Не и тази нощ. Върви си.

Когато Полизия излезе, Андромаха отиде на балкона и се загледа към плажа. Небето вече изсветляваше. Тя видя, че микенците избутват галерите си в морето и се качват на борда.

След това се съблече, преметна дрехите си през облегалката на един стол и се качи в леглото. Сънят дойде бързо и тя сънува Калиопа. Двете плуваха в залива през нощта. Беше хубав сън. После Калиопа започна да я нарича принцеса, което беше странно, защото на Тера имаше само принцеси.

- Принцесо!

Андромаха отвори очи и видя Полизия до леглото. През отворения балкон виждаше, че небето е чисто и ясно, а слънцето свети ярко. Тя се опита да седне, докато се разсънваше.

- Донеси ми вода - каза тя. Слугинята изпълни заповедта Андромаха пи дълго.

- Случило се е нещо ужасно - каза Полизия. - Царят е бесен и на плажа има войници.

- По-бавно - прекъсна я Андромаха. - Какво е станало?

- Още убийства. Един от дворцовите стражи е бил намушкан и хвърлен от скалата, а някакъв моряк е бил ужасно осакатен. Казват, че му отрязали главата.

- Това място наистина е ужасно примитивно - прошепна Андромаха. После стана от леглото и пристъпи гола на балкона, дишайки дълбоко. Въздухът беше хладен и свеж.

- По-добре се прибери. Някой може да те види.

Тя се обърна. Споменът за Калиопа още пламтеше в нея и тялото й бе горещо и неспокойно.

- И какво толкова ще видят? - попита.

Слугинята се изчерви отново.

- Ти си много красива - прошепна тя.

Андромаха се засмя.

- Вчера бях най-обикновена, а сега всички ми казват, че съм красива.

Тя вдигна коленичилата Полизия на крака и отново я целуна. Този път устните на момичето се разтвориха и целувката бе дълбока.

После някой заудря по вратата.

- Облечена ли си? - разнесе се мъжки глас. Андромаха позна Кигон.

- Само момент - извика тя, докато слугинята и помагаше да си сложи дългата зелена рокля, а после Полизия изтича до вратата, отвори я и отстъпи със сведена глава.

Кигон влезе. Лицето му беше бледо и напрежението го обгръщаше като наметало.

- Днес тръгваш за Троя - каза той. - Събери си нещата и ще те заведа на плажа.

- Сигурно ще е вълнуваща разходка. Чувам, че на твоите плажове на всеки няколко минута убиват човек.

Лицето му се вкамени.

- Снощи беше различно - отвърна той. - Тук не сме диваци.

- Но казват, че някой бил обезглавен.

- Приготви се възможно най-бързо - каза царят и излезе от стаята. Андромаха се обърна към Полизия.

- Мисля, че животът на Тера би ти харесал - каза и тя.

- Иска ми се да не трябваше да заминаваш - отвърна момичето с тъга.

- Може да се видим отново. Надявам се. Сега ми помогни да си събера нещата, Полизия. Царят е нетърпелив.

Докато вървеше рамо до рамо с Андромаха, Кигон не бе в настроение за разговори. Следваха ги двадесет войника, двама, от които носеха сандъците с дрехите на принцесата. Докато вървеше, царят не пускаше дръжката на бронзовия меч, подарен му от Хеликаон. Надяваше се да не му се наложи да го използва.

Как, в името на Зевс, бе разбрал Златния, че го чакат убийци?

Дебелия цар съжаляваше, че изобщо е изслушал Коланос и е позволил на мислите за златото на Агамемнон да го изкушат. То струваше повече от две години търговия с корабите на Хеликаон, а смъртта на дарданеца нямаше да навреди много на печалбите му. Някой друг щеше да наследи галерите му и те пак щяха да използват Залива на сините сови. Изглеждаше толкова лесно. Трябваше само да държи войниците си настрана и да позволи на Коланос да убие Хеликаон на плажа. Ако това се провалеше, щеше да покани Златния в двореца. Убийците на пътеката щяха да се разправят с него. Но не. Това оставяше само един шанс - пътят обратно към плажа.

Кигон дори бе успял да лиши Хеликаон от меча му, но той пак бе избегнал убийството. Царят потрепери и се зачуди дали самите богове не пазят Златния.

Най-големият въпрос, който изпълваше ума му, докато слизаше към брега, обаче, беше дали той е разбрал.

А ги имаше и другите убийства. Смъртта на дворцовия беше безсмислена. Не беше нужен велик интелект, за да осъзнае, че Коланос или някой от хората му се е ядосал от изпуснатия шанс да убият Хеликаон и е излял гнева си върху бедния нещастник, сменил дрехите си с него.

Обезглавеният труп беше съвсем друга работа. Тялото бе покрито с порязвания и изгаряния, а преди да го обезглавят, го бяха и изкормили. Китките му бяха завързани, а кожата около въжето - насинена и издрана, доказателство за гърчовете на бедния човек, докато агонията го е разкъсвала.

Това беше варварство, каквото дори Кигон трудно можеше да приеме. Да убиеш - това да. Но да измъчваш и осакатяваш? Никой цивилизован човек не би се въвлякъл в подобна жестокост. Как ли щеше да подейства това на Хеликаон? Обърна се към войниците си. Те бяха предупредени да бдят и за най-дребния знак на враждебност.

Плажът все още бе претъпкан с хора, но нямаше много движение и настроението бе мрачно. Очевидно мълвата се беше разпространила. Кигон се опита да запази спокойствие, докато приближаваше „Ксантос”. Хеликаон стоеше наблизо и разговаряше с царя на Итака, Одисей. Зад него Кигон чуваше звуците на чукове и триони, които се разнасяха от огромния кораб. Погледна нагоре, но палубите бяха твърде нависоко, за да види какво предизвиква шума. Хеликаон и Одисей спряха да говорят, когато той се приближи.

Царят погледна в очите на дарданеца и вътрешно потрепери. Погледът бе студен и му се стори, че когато се вгледаха един в друг, температурата падна.

- Съжалявам за смъртта на твоя човек - каза Кигон. Хеликаон не отговори и тишината се проточи. Дебелия цар видя, че Златния се е взрял в невястата на Хектор. - Нека ти представя Андромаха, дъщерята на царя на Тива в полите на Плакос.

- Ти ще се омъжваш за Хектор? - попита Хеликаон.

- Това е нареждането на баща ми - отвърна тя.

Той отново замълча и Кигон продължи:

- Снощи ти се съгласи да я отведеш до Троя.

Хеликаон не погледна към царя. Вместо това очите му останаха насочени към лицето на Андромаха.

- Трябва да пътуваш с Одисей - каза той. - Три бойни кораба ни чакат извън залива. Ще се опитат да довършат онова, което започнаха през нощта.

Кигон отново заговори:

- Коланос е… дивак. Той вече не е част от флотата ми.

Но Златния отново не отговори. Вместо това се обърна и се загледа в морето. Последвалата минута бе толкова странна, че стомахът на царя се обърна. Принцът коленичи до един напоен с кръв чувал, оставен на пясъка. Отвори го и извади отрязана глава. Главата беше обезобразена, а очите - извадени. Съсирена кръв покриваше останките от врата и сега полепна по ръцете на Хеликаон.

- Сигурно си спомняш моя приятел Зидантас - каза той сговорчиво със спокоен тон.

После притисна главата до гърдите си. Движението накара една прерязана вена да се отвори. Кръвта покапа бавно по синята туника на дарданеца, но той сякаш не забеляза това. В последвалата тишина Кигон можеше да чуе туптенето на собственото си сърце.

После Хеликаон проговори отново:

- Зидантас дойде на това място с доверие, търсейки почивка за през нощта. Избра го, защото е добре известно, че цар Кигон го пази. Войниците му патрулират. Те са навсякъде и предотвратяват сбиванията. Но не и снощи. Снощи този добър човек бе примамен извън двореца ти. После са го измъчвали. А след това са го убили.

Гърлото на Кигон пресъхна. Той облиза устни.

- Обясних ти защо нямах войници. И споделям болката ти от загубата на верен човек от екипажа. Но помисли за Андромаха, приятелю. Тази грозна гледка сигурно я разстройва.

Хеликаон изглеждаше изненадан.

- Разстроена ли си, богиньо? - попита той. - Гледката на моя приятел Зидантас разстройва ли те?

- Не - отвърна Андромаха спокойно. - Не го познавах. Но сигурно е бил добър човек, щом загубата му те наранява така.

Кигон видя, че мекотата на думите й пробива защитите на Хеликаон. Едно мускулче по бузата на принца потрепери, докато се бореше да си върне контрола. Той вдигна главата към лицето си и я целуна по челото, а после я прибра в окървавения чувал.

- Да, той беше добър човек - каза Златния. - Баща на шест дъщери. Беше ми верен и беше смел, и заслужаваше нещо по-добро от това да умре по този начин, убит от микенски диваци.

- Да, бил е убит от диваци - каза нечий глас. - Но недей да виниш всички микенци за това чудовищно дело.

Кигон се завъртя и видя война Аргуриос, който се приближаваше през тълпата.

- Ти не си добре дошъл тук - каза Хеликаон. - Виждам, че приятелят ти Глаукос е напуснал с Коланос и убийците му. Може би трябваше да се присъединиш към тях. Така бихме се срещнали в морето и щеше да имаш възможност да получиш отмъщението си.

- Истина е, че искам да отмъстя за смъртта на Алектруон - каза Аргуриос. - Но ще го направя лице в лице с теб, и меч срещу меч. Аз не нападам в гръб, Хеликаон. И не измъчвам хора.

- А! - възкликна принцът. - Значи си добър човек и герой. Може би тогава ще дойдеш с нас, за да заловим Коланос и го накажем. Съвсем наблизо е.

Кигон видя, как лицето на Аргуриос се изопна.

- Той заслужава да умре, но аз не мога да вдигна меч срещу друг последовател. Смятам обаче да съобщя на царя за това зверство. Само ще ти напомня, че Коланос не е първият, който реже глави и вади очи.

Хеликаон кимна.

- Има истина в думите ти, но тя е микенска истина и като такава - изкривена до неузнаваемост. Алектруон беше кръвожаден варварин, убит с един чист удар лице в лице, след като бе нападнал неутрален кораб непредизвикан. Зидантас от своя страна беше моряк, надвит от мнозина и измъчван. Ръцете му са били вързани. Кръвта по лицето му показва, че очите са били извадени, докато е бил още жив. - Хеликаон замълча за миг, но после продължи: - Снощи ти доказа честта си и спаси живота ми. Това ме прави твой длъжник. Затова ти си в безопасност сред нас, Аргуриос. Но, както казах и преди, това не те прави добре дошъл.

Кигон погледна към микенеца, който седеше като замръзнал, с ръка на меча си. После войнът се извъртя на пета и си тръгна.

Хеликаон се обърна към царя.

- Това пристанище вече не е безопасно за моряците. Капитаните на моите кораби ще бъдат инструктирани да избягват залива ти.

С тези думи той вдигна напоения с кръв чувал и тръгна към „Ксантос”.

На Кигон му призля. Загубата на приходи от петдесетте кораба н Хеликаон щеше да нанесе колосален удар на съкровищницата му. Само след година вече Нямаше да може да плаща на наемниците си, а това щеше да означава бандитите от провинцията отново да започнат да нападат керваните, минаващи през териториите му. Още загуба на приходи.

Мъжете от „Ксантос” и „Пенелопа” започнаха да бутат огромния кораб към морето. Когато той се измъкна от плажа, екипажът се качи на борда и гребците заеха местата си. Мистериозните звуци от палубата продължаваха да се носят. Когато „Ксантос” се отдръпна и се завъртя, Кигон видя, че към палубите са били добавени няколко странни дървени конструкции. На този етап обаче царят вече не се интересуваше какво строят. Чувстваше се пронизан в сърцето. Сякаш собствената му кръв течеше по пясъка.

После заговори Одисей, а гласът му беше студен:

- Корабите от Итака също няма да спират повече тук, Кигон. А когато мълвата се разпространи, предполагам, че и други ще стигнат до същото заключение.

Дебелия цар не отговори и Одисей си тръгна. По плажа се забелязваше странна липса на движение. Никой не изкарваше корабите си в морето. Всички знаеха какво ще се случи отвъд залива.

И искаха да изчакат, докато битката свърши.

Андромаха не продума, докато вървеше редом до Одисей. Случилото се между мъжете бе интересно за наблюдение и тя усети подводни течения, които обаче не разбираше. Кигон бе нервен, докато приближаваше Хеликаон. Но защо? Въпреки че не харесваше Дебелия цар, не можеше да го нарече плах, и определено не се стряскаше лесно. По пътя към плажа бе напрегнат и дори предупреди хората си да бдят за враждебност.

Но каква причина имаше да очаква враждебност? Не войниците му бяха нападнали Хеликаон. Днес Одисей също изглеждаше различно. По-тъжен и по-стар. Тя го погледна, докато вървяха към останките от огъня на „Пенелопа”. Стори и се угрижен, лицето му беше бледо и сломено.

Когато приближиха, видяха група мъже около огъня, както и едно момче с кестенява коса, пепеляво лице и широко ококорени очи. Одисей коленичи до него.

- „Пенелопа” е добър кораб, Ксандер. Легендарен. Ще можеш да разказваш на внуците си, че си плавал с него.

Момчето вдигна очи.

- Защо причиниха това на Зидантас?

- Чуй ме, момко. Можеш да прекараш цял живот в опити да разбереш мислите на злите хора. Техните радости не са наши. Те обичат да причиняват болка и страдание, да нараняват и убиват. Това им дава сили, защото без него са празни и безсмислени. Зидантас ще живее в Елисейските полета под вечното слънце, защото боговете обичат добрите хора.

- Искам просто да си отида у дома - каза момчето тъжно.

- И аз - отвърна Одисей. - Но засега иди и си вземи нещо за ядене, а после ми донеси малко сладкиш от ей онзи навес.

Двама войници дойдоха и оставиха сандъците на Андромаха на пясъка. Тя им благодари и те си тръгнаха. После Одисей се обърна и се загледа в отплаващия „Ксантос”.

Капитанът на Итака тръгна по пясъка. Андромаха се присъедини към него и постояха заедно в мълчание, докато гледаха как новото слънце се отразява в синьото море.

- Какво не е наред, Одисей? - попита тя накрая. - Заради битката ли е? Боиш се за приятеля си?

Той внезапно потрепери.

- Изпълнен съм със страх, но не за безопасността му. Хеликаон е боец, но у него има скрити врати, които никога не бива да се отварят.

- Не те разбирам.

Той въздъхна.

- Понякога, когато облечеш страха си в думи и боговете слушат, те го превръщат в реалност. Затова нека почакаме и ще видим дали страховете ми са безпочвени.

Андромаха остана до него, докато „Ксантос” навлизаше в по дълбоки води. След малко Ксандер се върна със сладкиша. Одисей му благодари. Когато момчето си отиде, царят на Итака се умълча отново.

- Но защо наистина са сторили това с приятеля му? - попита Андромаха.

- За да го ядосат, да му отнемат здравия разум. За да влезе в битка, обладан от ярост. - Той изруга тихо. - Но основната причина е, че Коланос обича да причинява болка. Той е изчадие.

- Изглежда обаче успя. Хеликаон ми се стори… сломен от загубата.

- Не, не е успял. Познавам го. Когато вдигне платна, умът му ще бъде чист. - Той се насили да се усмихне. - Отново те нарече богиня.

- Зная. Изненадана съм, че не съм чувала името му преди.

- О, вероятно си го чувала. Само приятелите му го наричат Хеликаон. Истинското му име е Еней и той е принц на Дардания.

- Значи си прав, Одисей. Чувала съм името. Мъжът, който пожела да стане цар.

- Доста по-сложно е. Не е толкова до това какво е искал, а до желанието му да почете волята на баща си. Не, че копелето заслужаваше такъв син. Анхиз бе жесток човек. Трябваше да се роди с люспеста кожа, като на гущер. Бе лишил Хеликаон от титли и обяви другия си син Диомед за свой наследник.

- Защо?

- Дълга история. Ще ти я разкажа по време на пътуването ни към Троя. Анхиз обаче беше убит в нощта, в която влязохме в пристанището му. Хеликаон беше част от екипажа на „Пенелопа” вече от две години и точно бяхме изтеглили кораба под крепостта на баща му. Убиецът удари същата нощ. При такава ситуация, с мъртъв цар и наследник, който е още бебе, ситуацията отиваше към гражданска война. Една нация не може да има двама царе. И знаеш ли какво би станало в повечето царства?

- Детето и майка му щяха да бъдат убити - отвърна Андромаха. - Или лоялни на царицата хора щяха да се опитат да сторят същото с Хеликаон.

- Именно. Неколцина от последователите на майката на Диомед дойдоха на плажа с намерението да го убият. Други лоялни мъже се събраха да ги спрат. Екипажът на „Пенелопа” наизвади оръжия. Щяха да се бият заради Хеликаон, защото го обичаха. И още го обичат. Щеше да има битка. - Одисей се изкикоти. - И знаеш ли какво, в името на топките на Арес, направи той? На седемнадесет! Нареди на всички да приберат оръжията, приближи хората, дошли да го убият, и им каза да го отведат при царицата. Тя беше в покоите си, заобиколена от верни стражи. Вероятно е била ужасена, защото Халисия, макар и мило момиче, не е силна жена. Хеликаон и каза, че детето е в безопасност и че тя няма да бъде наранена. После даде клетва да следва желанията на баща си и да бъде верен на Халисия и Диомед. Стоеше там, невъоръжен и изцяло в нейната власт, но пак беше победил. Авторитетът му ги беше надвил до един. Това, и искреността, която се излъчваше от него. През следващите няколко месеца той извърши много промени в царството, избирайки нови съветници, които да служат на царицата. Без битки, без гражданска война и без убийства. Необичайно, не мислиш ли?

- Така е. Защо го е направил?

- Трябва да го попиташ. Може дори да ти отговори. - Одисей пристъпи към водата и седна на една скала. - За известно време няма да отплават кораби. Затова ще закусваме тук.

Той започна да яде сладкиша, донесен му от Ксандер.

- Разкажи ми за Хеликаон - каза Андромаха и се разположи наблизо. - Той има ли деца?

Одисей се засмя.

- Искаш да кажеш дали е женен? Не. Чака любовта. Дано я намери.

- А защо да не я намери? Той е млад, богат и смел.

- Да, смел е, но любовта изисква различен вид смелост, Андромаха.

Тя се усмихна.

- Не виждам смисъла в това.

Одисей сви рамене.

- Има нещо, което един войн се моли никога да не бъде принуден да прави, но е длъжен, ако иска да познае любовта.

- Това е поредната гатанка, а аз не съм добра в гатанките.

- Малцина са добри. Войните се страхуват да се предадат. Те са горди и непокорни. Ще се бият до смърт за онова, в което вярват. Ще се борят за победа. Но любовта не е въпрос на завладяване. Истината е, че един мъж открива истинската любов чак когато се предаде. Когато отвори сърцето си за своя истинския спътник и каже: „Ето го! Това, което наистина съм! То е твое, за да се грижиш за него или да го унищожиш”.

Андромаха се вгледа в лицето на грозния цар и се изпълни с топлота към него.

- Ах, Одисей, сега виждам защо Пенелопа те обича.

Той почервеня.

- Говоря твърде много - измърмори под нос.

- Мислиш, че Хеликаон се бои от любовта?

- Той е чудесен човек. Но някога беше дете на трагедията и тъгата. Това е оставило следи у него.

Известно време постояха в мълчание. После Андромаха каза:

- Казваш, че с Хектор са приятели.

- Повече от това. По-близки са от братя. Хеликаон живя цяла година в Троя, докато строеше флотилията си. Живееше при Хектор. Дори веднъж яздил рамо до рамо с Троянския кон в битка, или поне така съм чувал. Двамата са страхотна гледка. Най-добрите конници на света. Обичаш ли коне?

- Обожавам ездата.

- Значи ще се влюбиш в живота с Хектор. Никой не познава така конете и не отглежда по-добри животни от него. Те са му страст.

- Това е доста тревожна мисъл - отвърна тя сухо.

Одисей се засмя.

- И за да отговоря на коментара ти от снощи - Хектор не пие вино, не се напива и се оригва само от възпитание. Що се отнася до втурването във войни, никога не съм срещал мъж, който да обича битките по-малко, а да ги води по-добре. Ако го оставят на мира, Хектор ще си стои в имението при конете и никога няма да излезе в битка.

- Ти го харесваш.

- Да, Андромаха. В един свят, пълен с насилие, той е като ярко утро след буря. И ще направи всичко, което може, за да бъдеш щастлива.

- Моето щастие не може да ми бъде дарено от други. Или ще бъда, или няма да бъда щастлива. Никой мъж не може да ми даде или отнеме това.

- Житейската ти философия е трудна, Андромаха. Права си обаче - никой от нас не е отговорен за чуждото щастие. По ирония на съдбата обаче можем да сме отговорни за чуждото нещастие.

Той погледна към залива, за да види как „Ксантос” излиза в открито море.

- Мисля, че горчиво ще съжаляват за онова, което сториха на Зидантас - каза той и въздъхна. - Може би всички ще съжаляваме горчиво…

13 КОРАБЪТ НА ПЛАМЪЦИТЕ

НА ПАЛУБАТА НА „КСАНТОС” ЕКИПАЖЪТ РАБОТЕШЕ трескаво. Под зоркото око на Ониакус от товарната палуба бяха изкарани още четири от новите оръжия на Калкеус и сега ги заковаваха на палубата. Онези, които не работеха върху това, си слагаха кожени нагръдници и шлемове и събираха оръжията си. Хеликаон тъкмо закопчаваше бронзовата си броня. С крайчеца на окото си видя приближаването на едра чернобрада фигура. Сърцето му подскочи, когато за миг помисли, че това е Зидантас. Последва обаче студеното осъзнаване, че Вола е мъртъв, и стомахът му се сви. Египтянинът Гершом дойде при него.

- Трябваше да останеш на брега - каза Хеликаон по-грубо, отколкото възнамеряваше. - Тук са нужни само бойци.

Тъмните очи на мъжа проблеснаха гневно.

- Аз не съм моряк, Хеликаон, но ще откриеш, че умея да се бия.

- Покажи ми ръцете си! - Гершом ги протегна. И двете бяха бинтовани, а през плата се процеждаше кръв. - Не можеш да хванеш меч.

- Не - призна Гершом. - Но ако ми позволиш, ще взема сопата на Зидантас. Познавах го само един ден, но той скочи в морето заради мен и аз съм му длъжник. А Ониакус ми казва, че той винаги е стоял до теб по време на битка.

Хеликаон кимна.

- Да, така беше. - После въздъхна. - Ще бъде както искаш, Гершом - Стой близо до мен.

После извика Ониакус. Чернокосият гребец дотича на задната палуба.

- Знаеш ли какво да очакваш извън залива? - попита Хеликаон.

- Тризъбеца на Посейдон, мисля.

- И аз смятам така. Коланос ще е на командния кораб, така че ще се намира на първия зъб, съответно най-далечния от нас. Когато го видим, искам да натиснете греблата. Ще се приближим до него с максимална скорост.

Ониакус изглеждаше разтревожен.

- Това ще позволи на двете други галери да ни пресекат пътя странично. Ако са достатъчно бързи, могат да пробият корпуса.

Хеликаон не му обърна внимание.

- Искам хора с въжета и куки отпред и отзад, заедно с десетима от най-добрите ни бойци, готови за абордаж.

Ониакус кимна.

- Мислиш, че Осакатеният лебед ще сработи срещу трима нападатели?

- Не. Огнехвъргачките ще трябва да свалят поне единия. Концентрирайте се върху командния кораб. Той трябва да бъде отблъснат, иначе ще ни ударят от двете страни. Мисля, че „Ксантос” може да издържи, но всяка от тези галери разполага с повече от петдесет боеспособни мъже. Ако и трите ни вземат на абордаж, ще ни превъзхождат с повече от две към едно.

- Аз ще стоя на носа с оръжие. И няма да пропусна, Златни.

Ониакус бе най-опитен сред мъжете, тренирани тайно в Кипър с новите оръжия. Избрани бяха само най-опитните и хладнокръвните. Хеликаон знаеше, че е жизненоважно по-невнимателните моряци да не възпламенят нефтара. Лютивата и воняща течност бе леснозапалима и почти невъзможна за изгасяване. Гореше дори по-ярко, когато я полееха с вода. Ксантос носеше осемдесет глинени топки, запечатани с восък и запълнени с безценен нефтар. Всяка от тях имаше размер на човешка глава и струваше колкото пет добри коня, осем вола или двадесет необучени роби. Само един инцидент стигаше, за да превърне „Ксантос” в кораб от пламъци.

- Искам да се погрижиш мъжете да са наясно точно какво сме намислили - предупреди го Хеликаон. - До последния момент няма да знаем на коя галера ще приложим Лебеда. Не искам греблата да се строшат, докато завиваме, или някой да изпусне топка с нефтар.

- Да, господарю - отвърна Ониакус.

Хеликаон се върна до руля, където бе подпрял сопата на Зидантас. Той я вдигна и я подаде на Гершом.

- Намери си броня и шлем. А после се върни тук.

Египтянинът слезе от палубата и Хеликаон се обърна към човека на руля - мъж с рехава брада на име Епей.

- Къде ти е щитът?

- Забравих го, господарю.

- Веднага си го вземи! - нареди Хеликаон и постави ръка върху руля. - В теб ще се цели всеки микенски стрелец.

- Няма да ме ударят - отвърна Епей с широка усмивка. - Един гадател снощи ми каза, че ще живея до осемдесет години и ще имам десет сина и тридесет внука.

- Дано се окаже прав. А сега си вземи щита.

Когато морякът изтича по стълбите, Хеликаон се взря над залива и към морето отвъд. Небето беше синьо и ясно, морето - спокойно, а ветровете - леки. Микенските галери още не се виждаха. Той предположи, че една ще се крие точно зад скалите на юг, а другите две - зад външния остров, от запад и север. Щяха да нападнат „Ксантос” като тризъбец, знаейки, че колкото и маневрен да е корабът, не може да защити корпуса си срещу атака от три страни. Целта им щеше да бъде една, а може би и две от галерите да се забият в средата, за да пробият корпуса. Хванеха ли го по този начин и започнеше ли да се пълни с вода, останалите галери можеха да се приближат и войните да нахлуят на борда. Коланос знаеше, че корабите му ще са по-бързи от „Ксантос”, но нямаше как да разбере за огнехвъргачките и нефтара, който можеха да изстрелват.

Епей се върна с висок извит щит, привързан към лявата му ръка. Беше покрит с черна и бяла телешка кожа, имаше бронзов ръб и щеше да спре повечето стрели. Зад моряка дойде и Гершом - Той имаше големи мускули и Въпреки че не бе едър колкото Зидантас, изглеждаше достатъчно силен да върти тежката сопа. Мислите за Вола тежаха на сърцето на Хеликаон, докато корабът прекосяваше залива.

Аргуриос беше прав. Ако не бе осакатил трупа на Алектруон, вероятно приятелят му сега щеше да е жив. Вината го разкъсваше. През целия си живот бе познавал само трима истински приятели - Одисей, Хектор и Зидантас. Сега един от тях вече го нямаше.

Гласът на Гершом проряза мрака на мислите му.

- Какво е Осакатеният лебед?

- Маневра за извъртане на кораба. Представи си лебед със счупено крило, който се опитва да отлети от езерото. Върти се в кръг. Ако екипажът е добре обучен, една галера може да стори същото. И ако сработи, искам да ме следваш, защото ще взема един от корабите им на абордаж и боят ще бъде свиреп.

- Ще бъда до теб, Златни.

Хеликаон погледна назад към плажа. Виждаше дребната фигурка на Одисей, стояща на брега, и красивата Андромаха до него. Лицето й се появи в ума му. Одисей често разказваше истории за мъже, които се влюбвали на мига, както той в Пенелопа. Хеликаон не вярваше в подобни чудеса. Според него любовта трябваше да расте в благодатната почва на разбирателство и другарство, взаимно доверие и появата на деца. Сега обаче не бе толкова сигурен.

Миналата нощ само видът й бе достатъчен, за да го порази като мълния. Днес, Въпреки че страдаше за загубата на приятеля си, той я погледна и почувства копнеж, какъвто никога досега не бе изпитвал. Осени го внезапна и смущаваща мисъл.

Погледна към Гершом.

- Докато бяхме на плажа, стоеше ли достатъчно близо, за Да чуеш разговора ми с Дебелия цар?

- Да.

- Спомняш ли си как нарекох жената с него?

- Нарече я богиня.

Хеликаон изруга.

- Тя имаше твърдо лице - добави Гершом.

- Не твърдо. Силно. Тя е жена със страст, но и състрадание. Интелигентна, смела и предана.

- Значи я познаваш? Мислех, че не сте се виждали.

- Душата ми я познава.

„Ксантос” мина бавно край острова в устието на залива. Напред, на около миля на запад, Хеликаон видя микенския команден кораб на Коланос. Червените очи, изрисувани на корпуса, сякаш го гледаха злобно.

- Виждаш ли го, Ониакус? - извика той.

- Да, господарю - извика Ониакус в отговор. Хеликаон огледа „Ксантос”. Четирима мъже стояха до всеки от петте огнехвъргачи. Наблизо клечаха стрелци. Близо до парапетите имаше малки медни съдини с пламтящи въглени и лъконосците привързваха напоени с масло парцали около стрелите си.

- Пригответе нефтара! - нареди Хеликаон. Всяка от петте групи се втурна да изпълнява заповедта. Двама мъже издърпваха оръжията назад и закачаха въжета за издадените спусъци. После Внимателно поставяха големите глинени кълба в кошниците за изстрелване.

„Ксантос” излезе в открито море. От юг, иззад брега, се появи друга галера, чиито гребла пореха водата, докато съдът се носеше към тях. Хеликаон погледна надясно. Третият кораб се появи от север, а слънцето се отразяваше по бронзовия таран на носа му.

- Пригответе греблата! - извика той и отново насочи вниманието си към командния кораб на микенците. Той се носеше към тях с висока скорост. - И напред!

„Ксантос” подскочи, когато шестдесетте гребла се забиха в неподвижната синя вода. Корабът набра скорост и полетя право към Коланос и галерата с кървавите очи. Вражеският съд от юг приближаваше, но „Ксантос” го изпревари.

В небето полетяха огнени стрели. Няколко от тях паднаха до палубата, но моряците ги покриха с влажни парцали и изгасиха пламъците. Галерата от север също се движете бързо към дясната им страна. Щеше да удари право в сърцето на кораба като копие, а бронзовият таран щеше да разцепи корпуса на две. Хеликаон мрачно наблюдаваше приближаващия враг.

Сега всичко зависеше от уменията на групите около нефтара.

В този миг принцът на Дардания бе изпълнен от абсолютно спокойствие. Сякаш времето се беше забавило. До него, въоръжен със сопата с пироните на Зидантас, стоеше едрият Гершом. И по неговото лице не се четеше страх.

Ониакус извика команда и един огнехвъргач отдясно освободи снаряда си. Топката нефтар полетя във въздуха и се разби на палубата на микенския кораб. Последва я втори снаряд. Той също улучи целта, разпръсна се на парчета и разплиска течността си върху гребците от лявата страна. Стрелците от „Ксантос” потопиха стрели в огъня и ги пуснаха да летят през небето към палубата на микенците.

Лумнаха пламъци, който се разпространиха по дървото с невъзможна скорост. Огънят беше навсякъде. Един от гребците, който бе покрит с нефтар, удряше горящата си туника, но после и ръцете му се възпламениха. Двама моряци хвърлиха кофи с вода върху пожара. Резултатът бе унищожителен. Огънят се надигна нависоко като понесен от вятъра. Мъжете панически се разбягаха от греблата и галерата започна да се върти.

Докато „Ксантос” се носеше напред, стрелците запратиха стрелите си към ужасения екипаж на вражеския кораб. Микенците, дрехите на мнозина, от който горяха, заскачаха във водата. Дори там огньовете не спираха да бушуват. Още две глинени топки поразиха центъра на вражеската палуба. Нефтарът се разля в трюма и изоставеният кораб започна да се люлее във водата, докато огънят прояждаше корпуса му.

Другите четири огнехвъргача също отприщиха снарядите си, но този път към командния кораб на Коланос. Три от топките паднаха в морето, но една порази лявата страна, разпръсквайки съдържанието си върху гребците. Още огнени стрели полетяха в небето. Една от тях падна на палубата и Хеликаон видя как моряците се опитват да изгасят пламъците с одеяла и наметала. Те обаче също се подпалиха.

После командният кораб промени посоката си, за да избяга от сражението.

Хеликаон точно щеше да нареди на гребците да се впуснат в преследване, когато край него прелетя стрела и се заби в парапета. Той погледна назад и видя последната от галерите, която се приближаваше изотзад. Яростта забушува в гърдите му. Нямаха време да преследват бягащия Коланос.

- Осакатеният лебед вдясно! - извика с цяло гърло. Гребците от лявата страна забиха гребла във водата, а после ги вдигнаха, докато онези от дясно гребяха с цялата си сила. „Ксантос” подскочи, а после бързо се завъртя. Преследващата ги галера не спираше атаката си с надеждата да използва тарана, когато корабът разкрие корпуса си. Но микенският капитан не можа да прецени скоростта на завъртането и когато двата кораба се сблъскаха, ударът беше почти челен. Гребците от дясната страна на „Ксантос” прибраха греблата. Микенците не бяха толкова бързи и много от техните се счупиха, когато корпусите застъргаха един в друг. Неколцина мъже на носа на „Ксантос” хвърлиха въжета с куки надолу и закачиха парапетите на по-малката галера. Моряците на кърмата сториха същото. После задърпаха въжетата и приближиха корабите още повече.

Хеликаон намести бронзовия си шлем и изтича на централната палуба, където най-здравите мъже от екипажа чакаха с мечове в ръка. Той се качи на парапета и извика:

- За Зидантас!

После скочи на микенската палуба. Моряците от вражеския кораб, въоръжени с мечове, брадви и сопи, посрещнаха нападателите. Хеликаон прокара острието си през лицето на първия, удари с рамо друг мъж и го запрати през борда, а после скочи напред, за да забие меча си в гърдите на трети. Четвърти нападател се прицели с лък в главата му, но една огромна сопа го събори. Гершом се втурна в битката, размахвайки оръжието на Зидантас. Той с лекота премазваше бронзовите брони и запращаше хора през борда. Още от войните на „Ксантос“ скочиха на палубата на микенския кораб и се разрази брутална и кървава битка. Хеликаон уби още един моряк. Беше напълно освирепял. Трима войни го нападнаха едновременно. Той блокира меча на първия… и се подхлъзна на изцапаната с кръв палуба. Докато падаше, се хвърли напред и се озова пред краката на друг нападател, събаряйки мъжа. После се извъртя, все така по гръб, блокира нов удар с меч и замахна към краката му.

Един дребен моряк от „Ксантос”, вдигнал два извити кинжала, се втурна на помощ и прокара едното от оръжията си през гърлото на нападателя на Хеликаон, който в същото време се изправяше на крака. Гершом стоеше отдясно, а слабият моряк - отляво. Микенски войни се втурнаха към тях.

Хеликаон се затича, за да пресрещне новата заплаха. Гершом и морякът скочиха с него и заедно започнаха да жънат микенските редици.

Дарданският принц видя младия Глаукос с меч в ръка и го обзе неудържима ярост. Той повали врага пред себе си и се затича към микенеца. В същото време от палубата на „Ксантос” започнаха да валят стрели.

Когато Хеликаон достигна Глаукос, чу някой да крещи:

- Предаваме се! Хвърлете оръжия, момчета! Милост, предаваме се!

Навсякъде около него се чу дрънчене на оръжия.

Глаукос изгледа Хеликаон за миг. После, когато видя, че боят около него е приключил, той също пусна меча си. Хеликаон погледна младия мъж и видя омразата в очите му.

- Ти плава със Зидантас. Знаеше какво са му сторили. И все пак се присъедини към тях. Трябва да те изкормя като прасе, но няма да го направя. Ще те отведа при Аргуриос. Глаукос не каза нищо. Хеликаон му обърна гръб. Дребният моряк, който му бе помогнал, чистеше кинжалите си. Той се приближи към него. Мъжът не беше млад, имаше поне четиридесет години.

- Благодаря ти. Как се казваш?

Очите на мъжа бяха тъмни, изражението му - спокойно.

- Атал.

- Ти се би храбро, Атал, и аз съм ти задължен.

Хеликаон се обърна и извика на екипажа:

- Донесете въжета! Искам всички пленници вързани за парапета. И помогнете на онези, които са още във водата.

Моряците заслизаха от “Ксантос” и микенците бяха подредени по палубата с китки, завързани за парапета. После Хеликаон нареди да спуснат тялото на Зидантас на вражеската галера. Покрито с напоено с кръв одеяло, то бе положено в центъра на палубата. Хеликаон извади обезобразената глава от чувала и я постави над врата. После извади златна монета от кесията на кръста си и я постави в устата на Зидантас - дар за лодкаря на Хадес, който ще го отнесе през тъмната вода.

Когато коленичи над тялото, настана тишина. След известно време стана и огледа затворниците.

- Това е Зидантас - каза той. - Някой от вас са го познавали за кратко. Някой от вас може дори да са били сред хората, които са го пленили и отвлекли в лагера ви. Той беше добър човек и баща на шест дъщери. Плаваше по Великата зеленина отпреди мнозина от вас да се родят. Беше хет и ние ще го пратим на боговете му по хетски обичай. Всички вие ще присъствате на церемонията и ще имате време да обмислите своето участие в убийството му.

Аргуриос седеше сам на плажа и размишляваше. Действията на Коланос бяха поредното петно върху честта на Микена. Измъчването и убийството на Зидантас бе садистично и безсмислено. И все пак не само Коланос щеше да пострада от случилото се на брега на Дебелия цар. Когато Агамемнон научеше, че Аргуриос е спасил Златния, щеше да побеснее. На самия Аргуриос му се искаше да не беше приема поканата на Хеликаон. Ако бе останал на плажа, убийството можеше и да успее, а един добър човек, какъвто беше Зидантас, сега щеше да се готви да отплава у дома, при жена си и дъщерите си.

И как беше Възможно младият Глаукос да вземе страната на тези диваци и убийци? Това беше мистерия за Аргуриос и го натъжи.

Тогава видя, че момчето Ксандер се приближала нервно към него. Носеше дървена паница в едната си ръка и комат хляб, покрит със сирене, в другата.

- Помислих, че може да си гладен - каза то.

Аргуриос изгледа луничавото момче Внимателно, а после кимна.

- Наистина съм гладен.

Той пое купата и започна да яде. Задушеното беше разредено с вода, но подправките бяха приятно горещи върху езика му. Хлябът също беше пресен. Погледна и видя, че момчето още стои наоколо.

- Има ли нещо друго? - попита той.

- Исках да ти благодаря, че ме спаси.

Аргуриос никога не се бе чувствал удобно сред младите, дори когато самият той беше дете. Сега не знаеше какво да каже. Погледна момчето. Беше пребледняло и явно изплашено.

- Не се страхувай от мен - каза му Аргуриос. - Никога не наранявам деца.

- Иска ми се да не бях идвал - каза Ксандер внезапно. - Ще ми се да си бях останал у дома.

- И на мен ми се е искало - отвърна Аргуриос. - Детството е изпълнено със сигурност, но когато детето стане мъж, вижда света такъв, какъвто е. И аз тъжа за Зидантас. Не всички микенци са като хората, които го убиха.

- Знам - каза Ксандер и седна на пясъка в краката на Аргуриос. - Ти ме спаси. И едва не умря. Бях ужасен. А ти?

- Смъртта вече не ме плаши, момче. Тя идва за всички. Щастливците умират като герои и имената им се помнят дълго. Хората без късмет умират бавно, косата им побелява, а крайниците им отслабват.

Аргуриос изяде супата и хляба. После остави празната купа на скалата до себе си и стана. Взе си шлема и отиде до мястото, където се бяха събрали мъжете от „Пенелопа” и наблюдаваха залива, чудейки се кой кораб ще се върне като победител.

Одисей стоеше встрани от хората си и говореше с Андромаха. Тя бе впечатляваща жена. Аргуриос се чувстваше дори по-неудобно около жени, отколкото край деца, но трябваше да говори с Одисей. Докато вървеше, осъзна, че младият Ксандер е до него. Момчето погледна нагоре и му се усмихна радушно. Аргуриос се изкуши да му се намръщи и да го отпрати, но откритостта на усмивката го обезоръжи.

Приближи се към Одисей, който го видя и му посочи да седне. После му представи Андромаха. Аргуриос се помъчи да измисли какво да каже.

- Съжалявам, че се е наложило да видиш такава грозна сцена - каза накрая, спомняйки си как Хеликаон извади главата от чувала.

- И преди съм виждала отрязани глави - отвърна тя хладно.

Аргуриос не можа да измисли как да продължи разговора, а и не искаше. Вместо това се обърна към Одисей:

- Мисията ми е в Троя. Мога ли да плавам на „Пенелопа”?

- Не зная дали имам място - отвърна студено Одисей.

- Той ми спаси живота - каза внезапно Ксандер.

- Нима? Ето една история, която бих изслушал с удоволствие.

Аргуриос се бе завъртял на пета и вече си тръгваше.

- Почакай, почакай! - извика Одисей. - Нека чуем какво има да ни каже младежът. Хайде, момче. Разкажи ни тази история за смели дела.

Аргуриос се спря. Не желаеше да остава в компанията на този враждебен човек, но се нуждаеше от превоз до Троя. Обезпокоен, той остана, докато Ксандер разказваше оживено историята за бурята и счупения парапет, и как се подхлъзнал към бурното море. Одисей го изслуша Внимателно, после погледна Аргуриос в очите. Изражението му сега бе по-приятелско.

- Ти си изненадващ човек, Аргуриос. На борда на „Пенелопа” винаги има място за изненадващи хора. Но ще бъде претъпкано.

- Това не ме притеснява.

Някой извика и всички на плажа скочиха на крака. Видяха как „Ксантос” влиза в залива, проправяйки си път през плитчините. Зад нея се влачеше бойна галера. Втрещен от този развой на събитията, Аргуриос отиде до ръба на водата и се загледа в приближаващите кораби. Екипажът на галерата бе подреден покрай парапета. Когато приближиха, той осъзна, че всичките петдесетина мъже са завързани. Видя и Глаукос на носа.

Ксантос започна да завива, насочвайки се към по-дълбоките води в залива.

- Какво прави той? - попита Аргуриос.

Одисей не отвърна, но микенецът видя, че изражението му е тъжно, а очите му са пропита с болка. Войнът се разтревожи и отново се загледа в корабите. Когато „Ксантос” навлезе в дълбоката вода, моряците отвързаха въжетата и галерата малко по малко спря. По-големият кораб се отдръпна.

Тогава Аргуриос видя нещо тъмно, което излетя от „Ксантос” и се разби на палубата на микенския съд. Още няколко такива предмета прелетяха през небето. Завързаните мъже започнаха да крещят и да се борят с въжетата. После на палубата им се забиха няколко огнени стрели.

Внезапно галерата избухна в ярки пламъци. Последваха писъци и Аргуриос видя как Глаукос се подпали. Огънят покри туниката и бронята му, а после и косата. Писъците станаха нетърпими, докато мъжете горяха като свещи по цялата палуба. Над морето се издигна стълб от черен дим. Аргуриос не можеше да повярва на очите си. Поне петдесет безпомощни мъже умираха агонизирайки. Един от тях успя да се освободи и скочи в морето. Но за всеобщо удивление, когато изплува, пламъците все така продължаваха да го поглъщат.

На брега всички мълчаха и вцепенени наблюдаваха как магическият огън изгаря галерата и екипажа и.

- Попита ме от какво се боя - каза Одисей. Аргуриос видя, че говори на Андромаха. - Сега вече виждаш.

- Това е чудовищно - промълви Аргуриос, докато крясъците на агонизиращите продължаваха да се носят от умиращия кораб.

- Да, така е - съгласи се Одисей с тъга в гласа.

Черният дим се вихреше около обречената галера, а „Ксантос” бавно започна отново да излиза в морето.

14 ПЕСЕН ЗА СБОГУВАНЕ

ДОКАТО ДЪЛГИЯТ СЛЕДОБЕД ПРЕМИНАВАШЕ във вечерта, „Ксантос” продължи да се движи покрай бреговата линия на юг, търсейки галерата на Коланос. Гершом стоеше на носа, а превързаните ръце все още го боляха от сместа от оцет и зехтин, с която Ониакус ги бе намазал. До него морякът гледаше към южния хоризонт и търсеше следа от кораба, който преследваха. Тихият Атал седеше до него. На два пъти бяха мярнали галерата в далечината, но сега над водата се спускаше мъгла и видимостта ставаше все по-лоша с всеки изминал миг.

- Изгубихме го - каза Ониакус и на Гершом му се стори, че долавя облекчение в гласа му.

Той погледна към кърмата, където Хеликаон стоеше зад руля. До него Нямаше никой и гребците работеха в мълчание. Нямаше песни, нито смях или бъбрене, докато „Ксантос” търсеше плячката си. В началото Гершом мислеше, че мрачното настроение е причинено от смъртта на Зидантас, но докато денят напредваше, осъзна, че има нещо повече. Екипажът бе напрегнат и неспокоен. Египтянинът се опитваше да открие причината за това. Дали не се бояха от нова битка? Изглеждаше малко вероятно, защото ги бе видял по време на боя и не му се струваха страхливци. Освен това бяха понесли съвсем малко загуби. Морякът Епей беше прострелян в гърба, но Въпреки това бе успял да задържи кораба в правилната посока, Докато съумеят да вземат вражеската галера на абордаж. После бе паднал мъртъв. Умряха още трима, но двама от тях бяха нови моряци и очевидно не бяха прекарали достатъчно време на борда, за да си създадат здрав и връзки с останалите. Липсата на радост от победата удивляваше могъщия египтянин. Накрая той се обърна към Ониакус.

- Вие, морските народи, празнувате триумфа по много странен начин. Когато ние спечелим битка, има песни и смях. Мъжете се хвалят с героичните си дела. Радват се, че са живи. А сега се чувствам така, сякаш съм на кораб с мъртъвци. Ониакус го изгледа неразбиращо.

- Гледката на онези горящи моряци не те ли докосна, египтянино?

Гершом бе удивен. Как можеше някой да тъжи за смъртта на врагове?

- Те ни нападнаха - отвърна той. - Ние победихме.

- Ние ги избихме. Жестоко. Те бяха мъже на морето. Имали са семейства и хора, които са обичали.

Гершом се разгневи. Що за глупост?

- Ами тогава да си бяха останали у дома, при обичните си семейства - отвърна той. - А не да ходят да измъчват до смърт един честен човек. Когато лъвът те нападне, ти не се вълнуваш дали няма да храни малки лъвчета. Просто го убиваш.

- Няма да споря за това - съгласи се Атал.

Ониакус ги изгледа ядно и двамата.

- Човекът, който уби Вола, е Коланос. Той трябваше да изгори жив. Трябваше да потопим галерата и да пуснем екипажа.

Гершом се изсмя.

- Да ги пуснем? За да могат да ни нападнат отново? Ако те бяха заловили „Ксантос”, щяха ли да ни пуснат?

- Не, нямаше - отвърна къдрокосият моряк. - Щяха да ни избият. Но именно това различава злите от почтените хора. Когато се държим като тях, се превръщаме в тях. И тогава каква е причината да съществуваме? Възприемайки техния морал, ние губим правото си да ги съдим.

- А, значи си говорим за философия - каза Гершом. - Много добре. Някога, много отдавна, в Египет имало въстание. Фараонът заловил подстрекателите. Съветниците му казали да ги убие до един. Вместо това той се вслушал в молбите на мъжете, които се опълчвали срещу него и поискал да говори с тях. Всички били освободени. Фараонът дори намалил данъците в разбунтувалите се области. Той също бил философ. След няколко години отново се появили бунтовници, който обаче победили и убили фараона по време на битка. Избили и жените, и децата му. Господството му продължило по-малко от пет години. Един от водачите на бунта станал фараон на негово място. И тогава имало бунтове, но той ги смазвал, избивайки всички, които му се опълчели. И не само тях, но и семействата им. Царувал четиридесет и шест години.

- И какво искаш да докажеш, египтянино? Че дивачеството е пътят напред? Че най-безскрупулните мъже винаги успяват, а състрадателните са обречени?

- Разбира се. Историята го доказва. Но това, което исках да кажа, е, че опасността е в крайностите. Човек, който винаги е жесток, става зъл, а такъв, който винаги е състрадателен, ще се превърне в жертва. Истината е в баланса или хармонията, ако предпочиташ. Сила и състрадание, безскрупулност, съюзена с милостта.

- Днес видяхме нещо повече от безскрупулност - каза Ониакус. - Никога не съм си мислел, че Хеликаон може да бъде толкова отмъстителен.

- Това не беше просто отмъщение - вметна Атал.

- Нима?

- Можехме да ги изгорим в морето, а после бързо да отплаваме да търсим Коланос. Вместо това изтеглихме галерата обратно в залива, така че всички да видят този ужас. Всеки моряк на брега ще разнесе историята. Само след няколко седмици няма да има пристанище във Великата зеленина, което да не я е научило. Това, мисля, беше целта.

- Целият свят да разбере, че Хеликаон и хората му са диваци? Атал сви рамене.

- Ако ти беше микенски моряк, щеше ли да тръгнеш срещу него сега?

- Не - призна Ониакус. - Нямаше. Но не мисля и че мнозина ще поискат да работят за него. Когато стигнем до Троя, очаквам част от екипажа да напусне кораба.

- Ти ще го направиш ли? - попита Гершом.

Морякът въздъхна.

- Не. Аз съм дарданец и Хеликаон е мой господар. Ще му остана верен.

Времето бе топло и от юг подухваше лек бриз. Край кораба отново плуваха делфини и Гершом ги погледа известно време. Мъглата стана още по-гъста и те чуха Хеликаон да вика на гребците да забавят ход. Ониакус остави Атал на носа и прекоси палубата. Гершом го последва, минавайки край моряци, които все още се грижеха за огнехвъргачките. Двамата изкачиха стъпалата към задната палуба. Лицето на Хеликаон представляваше безжизнена маска.

- Трябва да намерим плаж, Златни - каза Ониакус. - Скоро ще се здрачи.

През следващия час „Ксантос” се движете бавно край скалите и накрая влезе в дълбок залив с форма на полумесец. Плажът беше изоставен и Хеликаон каза на групите около огнехвъргачките да извадят топките нефтар. Когато свършиха това, изтеглиха кораба на брега с кърмата навътре.

Хеликаон нареди на двадесетина души от екипажа да останат на борда в случай, че микенската галера открие същия залив, макар и Гершом да усети, че той не очаква това да стане.

Щом слязоха на брега, запалиха няколко огъня и групички моряци навлязоха по-навътре, за да намерят подпалки и прясна вода. Гершом остана на борда. Ръцете все още го боляха твърде много, за да стиска въжетата за слизане. Дори и така обаче усещаше как силите му започват да се възвръщат. Хеликаон също остана на „Ксантос”. С напредването на вечерта запалиха и огньове за готвене, но настроението остана мрачно.

Когато мъглата се прочисти и звездите изгряха на нощното небе, един или двама моряци заспаха. Повечето обаче останаха будни и Гершом, който бе задрямал за известно време на задната палуба, видя, че са се струпали на голяма група и говорят тихо.

Хеликаон му донесе малко храна - парче сирене и осолено месо. Носеше и вода.

- Как са ръцете ти? - попита той.

- Аз оздравявам бързо - отвърна Гершом и прие храната с благодарност.

Сиренето беше вкусно, а подправките на месото лютяха на езика му. Хеликаон се подпря на парапета и се загледа към плажа и събралите се мъже. Гершом го наблюдава известно време, припомняйки си как По-рано беше скочил на вражеската палуба. За екипажа най-ярък щеше да остане споменът за горящите мъже. За Гершом това бе гледката на младия принц, облечен в броня и прорязващ си път през микенските редици. Бойният му стил беше свиреп и ефективен, а атаките - невъзможни за блокиране. От него се излъчваше неуязвимост. Това, повече от всичко друго, бе накарало микенците да се предадат.

- Боя се, че екипажът ти е нещастен - каза Гершом, нарушавайки тишината.

- Те са добри хора, смели и почтени. Зидантас имаше точно око. Наемаше само сърцати мъже. Тази нощ те ще мислят за него. Както и аз.

- Ще мислят и за друго, струва ми се.

Хеликаон кимна.

- Да, дори повече. Днес ти се би добре, Гершом. Зидантас щеше да се гордее от начина, по който използва оръжието му. Ако искаш да останеш на служба при мен, си добре дошъл.

- Мислех да напусна кораба в Троя.

- Мнозина ще го сторят - отвърна Хеликаон. - Ти обаче по-добре обмисли внимателно дали подобно решение е удачно.

- И защо да не е?

Златния обърна гръб на плажа и Гершом усети силата на погледа му.

- Какво престъпление си извършил в Египет?

- Защо ми задаваш такъв въпрос? - опита се да избегне отговора Гершом.

- Може би ще го сторя… когато те опозная по-добре.

- И какво ще правим сега?

- Изгубихме Коланос и сезонът е почти приключил. Напролет ще подновя преследването. Дори да ми отнеме цял живот, един ден ще го намеря. Или ще ми го доставят.

- Няма сила под звездите, по-могъща от омразата - каза Гершом.

- Омразата е безсмислена, но хората никога не могат да се освободят от нея - отвърна горчиво Хеликаон. - Но дори знаейки това, няма да намеря покой, докато Коланос не умре. Такова зло не може да остане ненаказано.

- Ще пратиш убийци?

- Не, ще го намеря сам.

Хеликаон замълча.

- За какво мислиш? - попита Гершом.

Златния пое дъх и после издиша бавно.

- За баща ми при последната ни среща. Той умря от ножа на убиец. Бяха му отрязали ухото. Не зная защо.

- Не откри ли кой го е наел?

- Не. Хората ми все още търсят. Обявил съм награда за информацията, но нищо не изплува. И все пак някой ден ще разбера. И тогава, също като Коланос, човекът, поръчал смъртта на баща ми, ще умре. Дал съм клетва.

Точно тогава един мъж на брега започна да говори на висок глас. Гершом отиде до парапета и погледна надолу. Беше Ониакус.

- Чуй думите ни, О Хадес, повелителю на най-дълбокия мрак! - извика той. - Защото някой от приятелите ни сега бродят из твоите земи в търсене на Елисейските поля!

Екипажът започна да пее.

Хеликаон прескочи парапета и се спусна на плажа. Мъжете, останали на кораба, се събраха около Гершом и също започнаха да пеят. Гласовете им бяха изпълнени с тъга и из въздуха се носеше песен за смърт и сбогуване. Когато тя приключи египтянинът видя как Хеликаон отиде до центъра на кръга от хора. Започна да говори за Зидантас, за смелостта му и любовта към семейството и екипажа, за верността и силата на духа му. След него думата отново взе Ониакус. Той също каза добри думи за Зидантас, както и за Епей и другите умрели, но историите му бяха по-малки и по-лични: за щедростта и чувството на Зидантас, за любовта на Епей към залаганията. И други разказаха спомените си, а накрая целият екипаж запя:

- Чуй думите ни, О Хадес…

Гершом изведнъж си даде сметка, че някъде по този бряг има още един екипаж, който може би припява същите тези думи и говори за смъртта на другари, умрели при атаката над “Ксантос”.

Той си проправи път сред тълпата мъже около парапета и отиде до средата на кораба, а после седна на палубата. Легна и се загледа в звездите.

„Дали боговете ни слушат? - зачуди се той. - Дали изобщо ги интересуват малките животи на онези, които ги почитат? Дали Златният Озирис плаче за нашите загуби? Изида тъгува ли с нас? Или това гръцко божество Хадес? Или Йехова, мрачният бог на пустинните роби? Или огнедишащият Молех на асирийците?”

Гершом се съмняваше.