Повелителят на сребърния лък

15 ГРАДЪТ НА МЕЧТИТЕ

МЪКАТА НА ХЕЛИКАОН НЕ НАМАЛЯВАШЕ, когато тръгнаха на север край брега. Вместо това чувстваше как се усилва в него и дращи по сърцето му. Имаше мигове, когато едва дишаше от тежестта й. И докато „Ксантос” отново пореше вълните в близост до Залива на сините сови, спомените се върнаха с удвоена острота и загубата на Зидантас започна да му причинява физическа болка.

Силата на чувствата му го шокираше. Вола беше добър приятел и верен спътник, но Хеликаон не бе осъзнавал в каква огромна степен е започнал да разчита на стабилността и предаността му. През целия си живот принцът се беше страхувал от интимност, от това да допусне хората близо до себе си и да сподели с тях мислите, мечтите и страховете си. Зидантас никога не разпитваше, никога не го притискаше, за да разбере как се чувства. Зидантас му носеше сигурност.

Някога Одисей му бе казал, че никой не може да се скрие от страховете си, а трябва да излезе от скривалището си и да ги посрещне лице в лице. Не можеше да остане като цар, затворен в крепостта си. Хеликаон го разбираше. И това разбиране го беше превърнало в Златния, принца на морето.

Но той си даваше сметка, че само част от него е отплавала. Крепостта все още се издигаше в ума му и душата му оставите затворена в нея.

Какво беше казал старият гребец Спирос за децата, преживели трагедия? Че сърцата им остават белязани. Хеликаон разбираше и това. Когато бе малък, сърцето му беше отворено. После майка му, облечена в златно синя рокля и с разкошна диадема на челото, се хвърли от скалата. Малкото момче вярваше, че тя ще отлети на Олимп и с тих ужас видя как тялото й се разби в камъните долу. После баща му го завлече до брега, за да види унищожената й красота и разкъсаното й лице с едно извадено око. Думите на царя оставаха като белег в сърцето му: „Ето я, глупавата кучка. Не е богиня. Просто труп, който да нахрани чайките.”

За известно време раненото сърце на детето остана открито и то търсеше утеха от Анхиз. Но когато говореше за чувствата си, му казваха да мълчи и му се караха за слабостта му. В началото му се присмиваха, после спряха да му обръщат внимание. Слугините, които се отнасяха към него с нежност и обич, бяха обвинени, че подхранват слабостта му, и ги смениха със студени и жестоки вещици, които нямаха търпение да се занимават с едно тъгуващо дете. Накрая той се научи да крие чувствата си.

Години по-късно, под наставленията на Одисей, Хеликаон се научи да бъде мъж, да се смее и шегува с мъжете от екипажа, да работи с тях и да споделя живота им. Но винаги като чужденец. Слушаше как те говорят с чувство за онези, които обичат, за мечтите и страховете си. В действителност дори се възхищаваше на онези, които го можеха, но така и не откри начин да отвори портите на крепостта си и да участва в подобни разговори. След известно време това вече сякаш нямаше значение. Беше овладял изкуството да слуша и умението да говори.

Одисей, също като Зидантас, никога не го притискаше да изразява чувствата си. Фаедра понякога се опитваше и той разпознаваше болката в очите й, когато избегнете въпроса, когато затвореше портите пред нея.

Досега обаче не бе осъзнавал, че Вола не се е намирал извън крепостта на сърцето му. Той незабелязано се беше промъкнал в най-вътрешните й стаи. Убийството му бе разтърсило стените, за да остави Хеликаон уязвим, точно както преди години, когато майка му, в наркотичното си отчаяние, бе прекратила живота си, скачайки от скалата.

А болката му се усилваше и от факта, че умът му не спираше да му играе номера, отказвайки да приеме, че Вола е мъртъв. През деня той се оглеждаше по няколко пъти, за да го открие. Нощем сънуваше, че го вижда и вярваше, че сънят е истина, а истината - сън. После се събуждаше успокоен само за да бъде пометен от ужаса като от огромна черна вълна.

Слънцето залязваше и трябваше да намерят сигурен плаж. Хеликаон нареди на екипажа да не спира да гребе, защото искаше да остави между себе си и ужасните спомени от Залива на сините сови колкото се може повече разстояние.

Корабът забави скорост, защото наоколо имаше скрити скали, а Ониакус разположи хора на носа, които да проверяват дълбочината и да дават наставления на гребците. Хеликаон извика един моряк да го смени на руля и отиде до парапета, където се загледа над потъмняващото море.

- Ще те убия, Коланос - прошепна той, но думите не го успокоиха.

Бе избил петдесетима микенски моряци, но това отмъщение също не бе успокоило болката му. Дали смъртта на главатаря им можеше да компенсира загубата на Вола? Не можеше, и той го знаеше. И хиляда мъже като Коланос нямаше да заменят дори един Зидантас. Даже да изколеше цялата микенска нация, нищо нямаше да върне приятеля му.

Тежестта в гърдите му отново се усили, а в стомаха си усети физическа болка. Пое си бавно въздух, опитвайки се да отблъсне отчаянието.

Сети се за младия Диомед и майка му Халисия. За миг лъч светлина озари страдащата му душа. „Да, помисли си Хеликаон. Мога да намеря покой в Дардания. Ще науча Диомед да язди златните коне.” Преди четири години беше придобил един жребец и шест кобили от Тракия и сега те се размножаваха. Имаха стройни тела и силни крака и бяха най-красивите коне, които Хеликаон бе виждал някога. Козината им беше златна, гривите и опашките - облачно бели. Темпераментът им също беше прекрасен: внимателни, сигурни и безстрашни. Когато ги пришпореше, тичаха като вятъра. Диомед ги обожаваше и бе прекарал много щастливи дни с тях.

Хеликаон си спомни нещо и се усмихна. В онзи първи сезон преди четири лета, осемгодишният Диомед седеше на оградата. Един от златните коне се приближи към него. Преди някой да успее да го спре, момчето успя да се покатери на гърба му. Кобилата се изплаши и се опита да го отхвърли от себе си. Диомед полетя във въздуха. Щеше да се нарани, ако Вола не се бе оказал наблизо. Едрият мъж се затича и хвана момчето, а после двамата се затъркаляха засмени на земята.

Усмивката му се стопи и го заболя толкова силно, че изстена.

Морякът Атал беше наблизо. Обърна се, но не каза нищо.

После Ониакус се провикна откъм носа на кораба и Хеликаон отиде при него. Отдясно се виждаше тесен залив. На брега нямаше други кораби.

- Закарай ни там - нареди му той.

По-късно, вече на плажа, Хеликаон се отдръпна от огньовете и се качи по пътеката в рядката горичка на върха на скалите. Там седна и остави мислите да се вихрят в ума му.

Чу движение зад гърба си и скочи на крака. Видя, че Атал се приближава иззад дърветата. От раменете му висяха два мяха, пълни с вода. Морякът се спря.

- Намерих поток - каза той. - Искаш ли вода?

- Да, благодаря ти. - Хеликаон взе един от меховете и отпи. Атал го чакаше мълчаливо. - Ти не говориш много, а? - отбеляза принцът.

Мъжът сви рамене.

- Нямам много за казване.

- Рядка черта за моряк.

- Храната е готова - каза Атал. - По-добре ела и яж.

- След малко.

В този момент в тишината на горите Хеликаон почувства порив да говори с този потаен човек, да сподели мислите и чувствата си. Както винаги обаче не го стори. Просто остана смълчан, докато Атал се отдалечаваше с водата.

Остана на върха на скалата още известно време, а после се върна при лагерния огън. Взе си одеяло и легна, отпускайки глава върху ръката си. Около него се носеха приглушени разговори.

Докато лежеше, отново си представи лицето на Андромаха - такова, каквото го бе видял на светлината на огъня. И тя пътуваше за Троя. Мисълта, че ще я види, го разведри леко. После заспа.

Ксандер се срамуваше. За трети път тази сутрин му ставаше лошо и повръщаше през парапета. Главата го болеше, а краката не го държаха. „Пенелопа” бе наполовина по-малък кораб от “Ксантос” и сега беше много претъпкан, така че нямаше къде да скрие срама си. Пейките на гребците се намираха на главната палуба и започнеха ли да гребат, оставаше само тесен коридор между тях, по който да се стигне от носа до кърмата. За разлика от блестящия нов “Ксантос”, дъбовите дъски на палубата изглеждаха захабени, а някои от греблата бяха изкривени от слънцето и солената морска вода.

Настроението беше мрачно. Момчето се намираше в предния край на кораба, където, заедно с останалите пътници, му бяха наредили да стои докато стигнат Троя. През първия ден Ксандер бе въодушевен от мисълта, че ще плава с легендарния Одисей, но това чувство бързо замря, защото нямаше какво да прави. Наблюдаваше как земята бавно се пързаля край тях и слушаше разговора на хората наоколо. Андромаха бе мила с него и изслуша разказа му за дома и семейството на Кипър. Аргуриос не му говореше. Всъщност не говореше с никого. Стоеше на носа като статуя, загледан във вълните. Старият корабостроител Калкеус също бе мрачен и притихнал.

Дори нощите не носеха спокойствие. Одисей не разказваше истории, а екипажът на „Пенелопа” не обръщаше внимание на пътниците - мъжете само играеха на зарове и си говореха помежду си. Останалите трябваше да се забавляват както могат. Андромаха често се разхождаше по плажовете с Одисей, а Аргуриос оставаше сам. Калкеус също странеше от останалите и не говореше.

Една нощ, докато се криеха от проливния дъжд под високите дървета на брега, Ксандер се озова до корабостроителя. Както обикновено, човекът изглеждаше тъжен.

- Добре ли си? - попита го момчето.

- Мокър съм - сопна му се Калкеус. Тишината се проточи. После по-възрастният мъж въздъхна. - Не исках да звуча толкова ядосан - каза той. - Още съжалявам за резултата от действията си. Никога преди не съм носил нечия смърт на съвестта си.

- Убил си някого?

- Да. Всички онези моряци на галерата.

- Но ти не ги уби, Калкеус. Нали беше с мен на плажа.

- Колко хубаво би било, ако това простичко твърдение беше вярно. Но скоро ще откриеш, млади Ксандер, че не всичко в живота е толкова просто. Аз измайсторих огнехвъргачките и аз предложих на Хеликаон да се сдобие с нефтар. Виждаш ли? Мислех си, че ще ни пазят от пирата и убийци. Но какъвто съм глупак, никога не ми беше минавало през ума, че могат да се използват и за убийство. А трябваше. Истината е, че всяко изобретения кара хората да си мислят „Мога ли да го използвам, за да убивам, да осакатявам и да всявам ужас?” Знаеш ли, че в началото бронзът е бил използван за плугове, с който по-лесно да се обработва земята? Но подозирам, че не е било нужно много време, за да започнат да правят мечове, копия и върхове на стрели от него. Ядосах се, когато кипърците нарекоха „Ксантос” Кораба на смъртта. Но виж колко подходящо се оказа името.

Той замълча. Ксандер не искаше да говори за горящи мъже и смърт, Затова и повече не продума, докато дъждът валеше.

На двадесетия ден от пътуването момчето вече имаше чувството, че ще умре от скука. После дойде болестта. Една сутрин се събуди с лошо главоболие. Устата му беше пресъхнала, кожата му пламтеше. Опита се да хапне малко изсушено месо, но бързо му се наложи да избяга от групата и да повърне на пясъка.

Денят бе лишен от вятър и около кораба имаше гъста мъгла, която притъпяваше звука от греблата и скърцането на дървото и кожата. Времето се влачеше и „Пенелопа” сякаш бе замръзнала завинаги.

Старият корабостроител Калкеус седеше до него и гледаше ръцете си, докато въртеше сламената си шапка, мачкаше, разплиташе периферията и, и от време на време си мърмореше на език, който Ксандер не разбираше. Андромаха гледаше встрани от него, по посока на пътуването им.

В ума на момчето се появи нежелана картината на горящия кораб, крясъците и ревът на пламъците…

Той я пропъди и решително се опита да си представи родния дом, майка си и дядо си. Въпреки че слънцето бе скрито от мъглата, Ксандер предполагаше, че вече е следобед, затова си представи дядо си, седнал пред вратата на малката си бяла къща, да се храни в сянката на растения с лилави цветове. Мисълта за храна накара стомаха му да се свие.

Той бръкна в чантата си и извади две кръгли камъчета. Едното беше синьо и покрито с кафяви петънца като птиче яйце, а другото - бяло и толкова прозрачно, че почти виждаше през него.

- Ще ги ядеш ли, момче?

Ксандер се обърна и видя, че Калкеус го гледа.

- Да ги ям ли? Не.

- Видях те да ровиш в торбата си и си помислих, че и гледай. Като видях камъчетата, реших, че може да ги изядеш. Като кокошка.

- Кокошка? - повтори момчето безпомощно. - Кокошките ядат камъчета?

- Всъщност да. Помагат им да смелят зърната, които поглъщат. Като воденични камъни в коремите им. - Старецът оголи няколкото си останали зъба и Ксандер осъзна, че човекът опитва да се държи дружелюбно.

Момчето му се усмихна в отговор.

- Благодаря. Не го знаех. Взех камъчетата на плажа, пред да напусна Кипър. Дядо ми ми каза, че са кръгли и блестящи, защото са се търкаляли в морето стотици години.

- Дядо ти е прав. Очевидно е умен човек. Защо избра тези двата? Бяха ли различни от останалите около тях?

- Да. Другите бяха просто сиви и кафяви.

- Аха, значи тези камъчета са пътешественици като теб и мен. Отдавна са напуснали моретата, където са били родени и са пропътували света. Сега се намират сред различни камъни и домът е само смътен спомен.

Ксандер не намери отговор за този изненадващ коментар Затова смени темата:

- Ще останеш ли да живееш в Троя?

- Да. Ще си купя ковачница и ще се върна към истинския си занаят.

- Мислех, че строиш кораби.

- Да, аз съм човек с различни дарби - отвърна Калкеус. - Но сърцето ми копнее да работи с метал. Знаеш ли как правим бронз?

- Не - отвърна Ксандер. А честно казано не го и интересуваше. Бронзът си беше бронз. Нямаше значение дали се намира по земята или расте по дърветата. Калкеус се изкикоти.

- Младите са твърде честни - каза той с усмивка. - Всичко си личи по лицата им. - Корабостроителят бръкна в джоба си и извади малък син камък. После извади бронзов нож от канията на колана си. Острието блестеше на слънчевата светлина. - От това - каза мъжът и посочи камъка - идва това. - И протегна ножа.

- Бронзът е камък?

- Не, но камъкът съдържа мед. Първо махаме медта, после добавяме друг метал - калай. В строго определено количество. Накрая получаваме бронз за коване. Понякога, в зависимост от качеството на медта, получаваме слаб бронз, чуплив и безполезен. Друг път е твърде мек. - Калкеус се наведе към Ксандер. - Но аз знам тайната, която прави бронза най-добрия на света. Искаш ли да я чуеш?

Ксандер се заинтересува.

- Да.

- Птичи лайна.

- Не, наистина искам!

Калкеус се засмя.

- Не, момче, това е тайната. По някаква причина ако прибавиш курешки в процеса на правенето му, бронзът става твърд, но и достатъчно гъвкав, за да не се чупи. Така натрупах първото си състояние. С птичи лайна.

Странният разговор внезапно бе прекратен, защото наблюдателят на мачтата извика и посочи на юг. Момчето скочи на крака и нетърпеливо се загледа в указаната посока. Не виждаше нищо, освен безкрайната синьо-сива мъгла.

После чу друг вик - Одисей го викаше при себе си в задната част на кораба. Настроението му се подобри и той се затича към търговеца сякаш имаше криле.

- Скоро ще стигнем брега на Троя, момче - каза Одисей. Той отпиваше юнашки от един мях и течността се стичаше по гърдите му. - Искам да стоиш близо до Биас. Щом гребците приберат греблата, ще разглобим мачтата, защото ще останем в града няколко дни. Биас ще ти покаже как сваляме платната и ги прибираме на сигурно място. После искам да се погрижиш никой от пътниците да не забрави нищо на борда на „Пенелопа”.

Ксандер беше малко изненадан от строгия тон на търговеца.

- Добре.

За пръв път от много дни насам усещаше възбуда. Никога не бе влизал в такъв град. Всъщност не беше виждал по-голямо място от родното си село допреди да слязат на Залива на лошия късмет. Къде щеше да отиде, щом слезеха в Троя? Къде щеше да спи? Зачуди се дали може да остане на „Пенелопа”. Със сигурност някой трябваше да пази кораба, помисли си.

- Какво да правя, щом стигнем града? Казват, че е много голям, а аз не знам къде да отида.

Одисей се намръщи.

- Къде да отидеш ли, момче? Сега си свободен. Ще правиш каквото правят моряците. Троя е не по-малко богата на курви и таверни, колкото на всичко останало. А сега се хващай на работа.

Разочарованият Ксандер се обърна с нежелание.

- Чакай, хлапе - каза Одисей. Момчето се обърна и видя, че грозният цар му се усмихва. - Шегувам се. Ще останеш с нас, докато си тръгнем. Ако дотогава Хеликаон не е дошъл ще те изпратя до дома ти. Що се отнася до града… ами можеш да дойдеш с мен, ако искаш. Имам много работа и трябва да се видя с много хора. Може би дори ще се срещнеш с царя.

- Много бих искал да дойда с теб - отвърна нетърпеливо Ксандер.

- Добре. Стой с Одисей, за да закусваш със селяни и да вечеряш с царе. - Той се усмихна. - Виж, ето го - каза след малко. - Градът на мечтите.

Ксандер погледна нагоре и се изплаши. Далеч вляво и високо в небето над мъглата можеше да види нещо, което му приличаше на червени и златни пламъци. Имаше високи кули и покриви, блестящи като разтопен бронз.

- Гори ли? - попита той изплашено, представяйки си отново възпламенения кораб.

Одисей се засмя.

- Не си ли чувал за Златния град, момче? Какво мислиш, че имат предвид? Купите на Троя са покрити с бронз, а покривът на двореца - със злато. То блести на слънчевата светлина като гримирана проститутка, примамвайки и глупавите, и мъдрите.

Докато корабът се приближаваше, мъглата започна да се разсейва и Ксандер за пръв път видя огромните златни стени, по-високи отколкото някога бе сънувал, които се простираха в далечината. Намираха се на върха на високо плато и той трябваше да извие врат, за да види блестящите кули. Преброи три по стената, гледаща към морето, но те бяха като джуджета спрямо една друга, която се издигаше на юг. Парапетът й блестеше като мед и Ксандер бе готов да повярва, че целият град е направен от метал, излъскан като полирана броня.

- Сигурно тук живеят много велики войни - каза той.

- Да - съгласи се Одисей. - Това е страната на коне и домът на техните укротители. Троянският кон - конницата на града - е легендарна, а водачът и е най-големият син на царя, Хектор. Той е велик войн.

- Познаваш ли го? - Ксандер се зачуди дали ще срещне този човек.

- Познавам всички, момче… - Одисей се поколеба и Ксандер видя, че Андромаха се е приближила по палубата и сега стои тихо до него. - Хектор е чудесен ездач и управлява майсторски колесницата. Няма да видиш по-добър.

- Толкова е красиво! - каза внезапно момчето.

Одисей отпи от мяха и избърса уста, а после изтръска капките от туниката си.

- Знаеш ли какво е илюзия, момче?

- Не, май не - отвърна несигурно Ксандер.

- Ами илюзията е история, измислица, ако желаеш. Тя е ярка и блестяща история, която прикрива тъмнината. Троя е град на илюзиите. Нищо в него не е такова, каквото изглежда.

Ксандер вече виждаше брега около високото плато. Беше покрит с тучна зелена трева и той забелязваше малки точици по ниските хълмове - коне и овце. Между платото и морето, точно пред градските стени, се издигаше голямо село. Ксандер различи няколко отделни сгради с различни цветове и дори хората по улиците. От огромната южна кула на Троя тръгваше път, който достигаше плажа. Там бяха издърпани стотици кораби и кипеше трескава активност, докато ги товареха или разтоварваха. „Пенелопа” смени посоката си и се насочи към мястото му, минавайки близо до потеглящата галера - широк и нисък товарен съд с лилави очи по корпуса и кърпено платно.

- Хо, „Пенелопа”! - изрева едър тъмнокос мъж, облечен в черно, който стоеше на палубата на другия кораб.

- Хо, „Фестус”! Днес потегляте късно! - извика Одисей в отговор.

- Критските кораби плават тогава, когато мъжете от Итака спят завити през глава в леглата си! Приятни сънища Одисей!

- Попътен вятър, Мерион!

Докато Ксандер стъпи на пясъка на Троя, слънцето вече се спускаше по небето. Той се бореше с няколко тежки чанти. Носеше не само своята малка торба, но и украсената с бродерия ленена чанта, поверена му от Андромаха, както и два големи кожени чувала, претъпкани до пръсване и с опънати върви, които Одисей му бе заръчал да носи. Момчето погледна към града, който се издигаше над него, и се зачуди как ли изобщо ще пренесе всичко това дотам. Краката му бяха несигурни, главата го болеше и световъртежът се появяваше и отшумяваше на талази. Той пусна чантите на пясъка и падна след тях.

Плажът кипеше от активност и шум. Разтоварваха се многобройни стоки и се натрупваха на каруци и магарета. Ксандер видя топове ярки платове, купчини грънци, увити в слама, големи и малки амфори, а също и добитък в дървени клетки. Одисей се намираше по-нагоре по брега и спореше с един слаб мъж със сива препаска. И двамата крещяха и жестикулираха и Ксандер се зачуди дали ще има още смърт. Но Андромаха стоеше тихо до двамата и не изглеждаше притеснена. Сега бе облечена в дълга бяла роба, носеше бял шал около раменете си, а главата и лицето и бяха покрити от тънък воал.

Накрая Одисей потупа другия по гърба и се обърна към Ксандер, за да го повика при тях. Момчето се пребори с кожените чанти, които се удряха в краката му, и стана. Търговецът посочи една разнебитена каруца с две магарета наблизо.

- Това колесница ли е: - попита Ксандер.

- Нещо такова.

Каручката беше с две колела и имаше четири седалки - две от всяка страна на оформената й като буква U конструкция. Слабият мъж застана отпред и пое юздите.

- Качвай се, момче. Бързо - нареди Одисей.

Ксандер го послуша, изтегли чантите след себе си и ги струпа в краката си. Царят на Итака помогна на Андромаха да се качи и тя седна до момчето. Той никога не се бе озовавал толкова близо до нея преди и сега усещаше миризмата на косата и. Отдръпна се неспокойно, опитвайки се да не я докосва. Тя се обърна и Ксандер видя, че му се усмихва под воала. Малките тежести на булото, оформени като сребърни морски кончета подрънкваха, докато движеше глава, и той усещаше невероятната мекота на плата по рамото си.

- Чия е тази колесница? - попита той. - На Одисей ли принадлежи? Той купи ли я?

- Не - отвърна тя. - Каруцата е за пътници. Ще ни пренесе до града.

Главата на Ксандер се завъртя от цялата странност на всичко наоколо. Гаденето изглежда отминаваше, но сега му беше ужасно горещо и му се искаше да усети морския бриз по лицето си. Потта капеше в очите му и той я избърса с ръкава на туниката си.

Магаретата ги откараха по виещата се улица, която прекосяваше селото под града, за да стигне до основата на стените. Момчето изви врат, за да види ярко боядисаните къщи, някои покрити с цветя, а други - украсени с дърворезби. Имаше домове на грънчари, чиито стоки бяха изложени на дървени маси отвън; ковачи, практикуващи занаята си на открито, защитени от горещината на пещите си с кожени престилки; работилници за платове с боядисани тъкани, сушащи се на рафтовете отвън. Подушваше горещ метал, печен хляб и цветя, наситените миризми на животински изпражнения и парфюм, както и още много други аромати, които не можеше да назове. Наоколо звучаха смях и оплаквания, рев на магарета, скърцане на колела, високи гласове на жени и викове на търговци.

Ксандер вече виждаше стените отблизо. Те се издигаха от каменистата земя под такъв ъгъл, че изглеждаха възможни за изкачване, но после внезапно се устремяваха право нагоре към небето.

Огромната порта, към която бавно приближаваха, се намираше в сянката на най-голямата кула, която беше почти два пъти по-висока от стените. Когато Ксандер се опита да види върха, се почувства така, сякаш тежестта й ще се изсипе отгоре му, и бързо извърна поглед. Пред кулата имаше поредица от каменни пиедестали, на които стояха шест страховита статуи на свирепи войни, които имаха шлемове с гребени и с копия в ръцете. Момчето забеляза, че слабият мъж е спрял да крещи на магаретата си и сега свежда мълчаливо глава, докато каруцата минаваше край статуите.

- Това е Скейската порта - първата велика порта на Троя - каза Одисей. - Главният вход към града откъм морето.

- Огромна е - отвърна Ксандер. - Разбирам защо я наричат „велика”.

- Сега Троя има много порта и кули. Градът расте постоянно. Но четирите велики порти пазят Горния град, където живеят богатите и могъщите.

Когато каруцата достигна портата, те потънаха във внезапна тъмнина. Обгърна ги тишина, порталът излъчваше студенина, лишен от слънчевата ласка на деня. Сега момчето чуваше само тракането на копитата и собственото си дишане.

После отново се озоваха под слънцето и той скри очи, заслепен от светлината и блясъка на злато и бронз. Пътят все така се простираше пред тях, но отвъд градските порти бе павиран с каменни плочи - със същия златист камък, оформящ стените. Беше толкова широк, че Ксандер се съмняваше да е в състояние да хвърли камъче през него. Извиваше се все нагоре и нагоре между огромните сгради, най-малките, сред който бяха по-големи дори от цитаделата на Кигон в Залива на сините сови. Върху някои от стените имаше гравирани легендарни създания и Ксандер се чувстваше като мравка под тях. Широките прозорци и краищата на покривите бяха украсени с блестящи метали и полирано дърво. Високи врати зееха широко отворени и зад тях момчето мяркаше зелени дворове и мраморни фонтани.

Огледа се наоколо с отворена уста. Погледна към Андромаха, която бе свалила воала си и също гледаше учудено.

- Такива ли са всички градове? - попита той накрая.

- Не, момче - отвърна развеселено Одисей. - Само Троя.

Улицата бе претъпкана с мъже и жени, който вървяха пеша, пътуваха в колесници или яздеха. Дрехите им бяха скъпи и разноцветни, а по всеки врат и ръка блестяха бижута.

- Всички са облечени като царе и царици - прошепна Ксандер на Андромаха.

Тя не му отговори, но се обърна към Одисей:

- Всички тези сгради ли са на Приам?

- Цяла Троя принадлежи на Приам - отвърна той. - Тази въшлива каруца му принадлежи, както и пътят, по който се движим, онази купчина ябълки също. Всичко е на Приам. Тези сгради са дворците на троянските благородници.

- Кой е домът на Хектор? - попита Андромаха и се заоглежда.

Одисей посочи нагоре по пътя.

- Там горе. Отвъд хълма е и гледа към северните равнини. Но ние отиваме в двореца на Приам. След това домът на Хектор ще ти изглежда като селска колиба.

Каруцата продължи напред и скоро дворецът се появи пред тях. В очите на Ксандер стените му бяха високи колкото и на самия град, а от мястото си дори виждаше блясъка на Златния покрив под западното слънце. Когато минаха през подсилените с бронз порти на двореца, видяха, че входът му представлява редица червени колони. Там каруцата спря и те слязоха. Наоколо имаше високи войници с бронзови нагръдници. На главите си носеха шлемове със сребърни наушници и бели гребени, който се вееха под напора на вятъра. Всеки държеше в едната ръка дръжката на меча, а в другата - копие. Освен това всички гледаха сурово над главата на момчето, тихи и неподвижни като статуите на Скейската порта.

- Това са орлите на Приам, момче - каза Одисей, сочейки войниците. - Най-добрите войни, които някога ще видиш. Погледни, Ксандер - продължи той. - Това не е ли окуражаваща гледка?

Ксандер се обърна назад към пътя, по който бяха дошли, и погледът му обхвана блестящите покриви на дворците, златните стени, а после долния град и залива. Небето бе с цвят на роза и мед и на светлината на умиращото слънце морето под тях беше като разтопено злато. В далечината Ксандер видя блестящ остров с цвят на златист корал.

- Кое е онова място? - попита той. В ума му то не можеше да не е магическо.

- Не е едно, а са две - обясни Одисей. - Първият остров, който виждаш, е Имброс, но огромният връх над него е на Самотраки.

Ксандер беше омагьосан. Небето потъмня и пред очите му заплуваха кървавочервени ивици и златисто-черни облаци.

- Ами там? - попита той и посочи на север, към тъмните хълмове над аленото море.

- Това е Хелеспонт, момче, а земите отвъд принадлежат на траките.

Андромаха постави ръка на рамото му и нежно го обърна на юг. Там, в далечината, отвъд блестящата река и широката равнина, Ксандер видя могъща планина.

- Това е свещеният връх Ида - прошепна Андромаха. - Там се издига наблюдателницата на Зевс. А отвъд него е малката Тива, където съм родена.

Вече беше толкова горещо, че Ксандер едва дишаше. Той погледна към Андромаха, но лицето й се замъгли пред очите му. После земята се измести под краката му и той падна. Силно засрамен, се опита да стане, но ръцете му нямаха сила и отново падна с лице върху студения камък. Нечии внимателни ръце го обърнаха по гръб.

- Има треска - чу гласа на Андромаха. - Трябва да го внесем вътре.

После благословеният мрак отнесе жегата надалеч и той потъна в него.

16 ПОРТИТЕ ОТ РОГ И СЛОНОВА КОСТ

МЪГЛАТА СТАВАШЕ ВСЕ ПО-ГЪСТА И КСАНДЕР не можеше да види нито сгради, нито дървета, а само носещи се във въздуха нишки белота, който плаваха край очите му и скриваха света от взора му. Не можеше да си спомни защо броди из мъглата, но съвсем наблизо чуваше гласове. Опита се да тръгне към звука, но не успяваше да открие посоката му.

- Губи съзнание - прозвучи мъжки глас.

После се намеси Одисей:

- Ксандер! Чуваш ли ме?

- Да! - извика момчето. - Да! Къде си?

Последва тишина.

Сега той се изплаши и в паниката си започна да тича с протегнати напред ръце, за да не се удари в някоя стена или дърво.

- Имаш ли монета за очите му? - попита някой. Ксандер се огледа, но мъглата беше гъста и не виждаше никой.

- Не говори все още за смърт - разнесе се отново гласът на Одисей. - Момчето е силно. Още се бори.

Ксандер продължи да върви.

- Одисей! - извика той. - Къде си? Страх ме е.

После чу още гласове и мъглата се разсея. Беше нощ и той седеше на широк плаж, а „Ксантос” бе изтеглен на брега. Виждаше Хеликаон и екипажа, седнали около голям огън. Мъжете припяваха:

- Чуй думите ни, о, Хадес, повелителю на най-дълбокия мрак!

Ксандер бе чувал тези думи и преди. Това бе песен за погребение. Той тръгна към мъжете, защото отчаяно копнееше да не остава сам.

Видя Ониакус от външната страна на кръга и чу как Хеликаон описва величието на Зидантас. После си спомни ужасната гледка на главата, извадена от чувала. Достигни кръга и извика на Ониакус:

- Не зная как се озовах тук!

Мъжът не му обърна внимание. Той седеше и момчето коленичи пред него, но очите на Ониакус сякаш не го забелязваха.

- Ониакус! Моля те, говори ми!

Протегна ръка и се опита да хване моряка. Но за негова изненада не усети нищо под пръстите си, а и Ониакус не го забеляза. Затова Ксандер постоя смълчан, докато Хеликаон говореше. После Ониакус стана и започна да разказва истории за Зидантас и Епей. Момчето се огледа наоколо.

Встрани от кръга стояха четирима мъже, които тихо наблюдаваха говорещите.

Един от тях бе Зидантас. Ксандер изтича при него.

- Моля те, говори си с мен! - извика той.

- Успокой се, момче. Естествено, че ще си говоря с теб.

Той се спусна на едно коляно и го прегърна.

- Ониакус не иска да ми продума. Нещо нередно ли съм сторил?

- Не, сине на Акамас. Той не те вижда.

- Защо? Ти ме виждаш.

- Да, виждам те.

- Мислех, че си мъртъв, Зидантас. Всички мислехме, че си мъртъв.

- Какво правиш тук, момче? Да не са те наранили при битка?

- Не. Влязох в Троя с Одисей. Само това помня. Беше ми лошо. Но сега ми е по-добре.

- Сърцето му отслабва - каза някой.

- Чу ли това? - попита Ксандер.

- Да. Трябва да се върнеш в Троя. При това бързо.

- Не мога ли да остана с теб? Не искам да съм сам.

- Ние сме тръгнали по тъмен път. Той не е за теб. Още не. Чуй ме. Искам да затвориш очи и да си мислиш за Троя, за мястото, където беше преди. Разбираш ли ме? Намираш се в някъде легло, или лежиш на брега. С теб има хора.

- Все чу вам гласа на Одисей - каза Ксандер.

- Тогава затвори очи и мисли за него. Мисли за Одисей, Ксандер. Сега! Бързо! Мисли за живота! Мисли за синьо небе и свеж морски вятър.

Ксандер затвори очи. Все още усещаше ръцете на Зидантас около себе си и го изпълни прекрасна топлина. После Вола отново заговори:

- Ако видиш моята малка Тея, кажи и, че е донесла огромна радост в сърцето ми. Кажи й го, момче.

- Ще и кажа, Зидантас. Обещавам.

- Чуваш ли ме, момче? - прозвуча отново гласът на Одисей. - Слушай гласа ми и се върни при нас.

Ксандер изстена и усети тежест върху гърдите си. Крайниците му бяха като от олово, устата му бе пресъхнала. Той отвори очи и видя грозното лице на Одисей, надвесено над него.

- Ха! - извика царят на Итака. - Не ви ли казах? Момчето е силно. - Той погледна към Ксандер и разроши косата му. - За момент ни изплаши много.

Одисей му помогна да седне, а после поднесе чаша вода до устните му. Ксандер отпи с благодарност. Огледа се наоколо и видя слънчевата светлина, която влизаше през прозорец, за да окъпе леглото, на което лежеше. Зад Одисей стоеше висок слаб мъж с бяла, спускаща се до глезените му туника. Косата му беше тъмна и оредяваща по слепоочията, и изглеждаше много изморен. Той се приближи до Ксандер и положи хладна длан на челото му.

- Треската утихва. Трябват му храна и почивка. Ще изпратя някой от слугите да донесе храна.

- След колко време ще може да пътува? - попита Одисей.

- Най-малко след седмица. Треската може да се върне, а и сега е много слаб.

Когато лечителят излезе, Ксандер огледа малката стая.

- Къде съм? - попита.

- Това е Домът на змиите - място за лечение - обясни Одисей. - Тук си от пет дни. Помниш ли нещо?

- Не. Спомням си само, че видях Зидантас. Той ми каза да се върна в Троя. Изглеждаше съвсем истинско, но беше само сън.

- Видя ли някакви порти? - попита Одисей.

- Порти ли?

- Моята Пенелопа твърди, че има два вида сънища. Някои идват през Порта от слонова кост и тяхното значение е измамно. Други идват през Порта от рог и се носят на крилете на съдбата.

- Не видях порти - отвърна Ксандер.

- Значи може би е било само сън. Ще трябва да те оставя тук, Ксандер. Сезонът почти приключи, а трябва да се върна при своята „Пенелопа” преди зимата.

- Не! - извика Ксандер изплашено. - Не искам да оставам отново сам! Моля те не си отивай!

- Няма да си сам, момче. „Ксантос” е в залива и Хеликаон е тук. Ще му съобщя за теб. Засега обаче трябва да си починеш и да изпълняваш заръките на лечителя. Нужно е да си върнеш силата.

Докато той говореше, Ксандер осъзна колко е слаб.

- Какво ми е?

Одисей сви рамене.

- Имаше треска Лечителят каза, че може да си ял нещо развалено или да си дишал нечист въздух. Сега обаче си по-добре. И отново ще станеш силен. Мога да чета в сърцата на мъжете, нали знаеш. Познавам разликата между герои и страхливци. Ти си герой. Вярваш ли ми?

- Не се чувствам като герой - призна Ксандер.

Одисей почука костта под дясното си око.

- Това око е магическо, Ксандер. То никога не греши. Сега те питам отново, вярваш ли ми?

- Да. Да, разбира се.

- Тогава ми кажи какъв си.

- Аз съм герой.

- Много добре. Когато почувстваш съмнение - а това е неизбежно - си спомни тези думи. Повтаряй си ги. И ако богове те позволят, напролет ще се видим пак.

Аргуриос от Микена не беше човек, склонен към размишления. Живееше, за да служи на своя цар и на народа си. Не поставяше под съмнение решенията на владетеля, нито се чудеше за това кое е правилно и кое - не във войната и завоеванията. За Аргуриос животът беше суров и простичък. Могъщите управляваха, слабите ставаха слуги или роби. Същото беше и с народите.

Но заедно с тази проста философия той бе усвоил и морала на цар Атрей, бащата на Агамемнон. Власт със съвест, сила без жестокост, обич към родината без омраза към враговете.

Затова Аргуриос никога не беше измъчвал враг, изнасилил жена или убил дете. Не бе изгарял домове, нито се беше гаврил с победените.

Събитията, довели до ужаса в Залива на лошия късмет, не спираха да го тормозят. Убийството на Зидантас беше брутално и садистично. Искаше му се да вярва, че Коланос е обикновен дивак; чудовище, което се отличава от добрите микенски мъже.

Но така ли бе наистина?

По време на пътуването с Одисей размишляваше над този въпрос, но все още нямаше отговор. Сега, докато изкачваше високия хълм към Скейската порта, той не се дивеше на красотата на града, нито забелязваше блестящото злато на дворцовите покриви. Вместо това мислеше за другите генерали, добили благоразположението на цар Агамемнон - жестоки и безскрупулни мъже, чиито зверства слагаха бяха петно върху честта на микенците. През последните месеци бе чул истории, които смразяваха кръвта му.

Например за цяло унищожено село, в което завоевателите завързали мъжете за дърветата, разтворили ребрата им, а вътрешностите им задържали с клечки. Жените били изнасилени и избити. Микенецът начело на нападението бил Коланос.

Аргуриос отнесе тази вест на Агамемнон. Царят го изслуша внимателно.

- Ако всичко е така, както казваш, виновните ще бъдат наказани сурово.

Но това така и не се случи. След това рядко канеха Аргуриос в компанията на царя. Всъщност при последното посещение на Агамемнон в Пещерата на крилете, той не бе сред дванадесетимата избрани, за разлика от Коланос.

Микенецът отхвърли тези мисли и влезе в долния град на Троя, в търсене на улицата на посланиците. Скоро се изгуби, но не му се искаше да пита за посоките. Спря се при един кладенец и седна в сянката на една стена с гравирана върху нея Артемида Ловджийката. Гравюрата беше майсторска. Образът бе уловен в движение, с опънат лък и в преследване на плячка.

- Искам да отидеш в Троя - беше му казал цар Агамемнон при последната им среща.

- На твое разположение съм, царю. Какво ще правя там?

- Изучи защитата им. Можеш да споделиш откритията си с посланика Ерекос. Той ще ми праща докладите ти.

- При цялото ми уважение, царю, но той и сега може да опише укрепленията. Какъв смисъл има да ходя там?

- Какъвто аз виждам - отвърна Агамемнон. - И ти знаеш не по-зле от мен, че укрепленията не са най-важната част от защитата на един град. Не стените, а мъжете печелят или губят войните. Огледай войниците. Проучи дисциплината и слабостите им. Троя е най-богатият град във Великата зеленина. Има огромна хазна и още по-огромно влияние. Никое начинание по това море не може да успее, ако троянците са срещу него. Затова Троя трябва да падне пред Микена.

- Ще нападнем Троя?

- Не незабавно. А може и изобщо да не стане нужно. Сега имаме приятели в царското семейство. Един от тези приятели може скоро да се окаже цар. Тогава няма да има нужда от война с града. Но винаги е мъдро да имаш повече от един план. Баща ми ме е научил на това. Ще пътуваш с Глаукос. Той е роднина на посланика Ерекос. Освен това може да чете и пише - умение, което, ако правилно си спомням, ти не си усвоил.

- Не, господарю.

- Може да ти е полезен.

- На момчето му липсва смелост. Не бих разчитал на него в сериозна битка.

- Ти няма да водиш сериозни битки, Аргуриос.

- Мога ли да попитам за резултата от разследването на онова клане?

Агамемнон само махна с ръка.

- Преувеличени истории. Няколко човека били убити, за да се наблегне на това колко е безсмислено да се противопоставят на Микена. По-късно днес тръгва кораб. Капитанът ще те очаква.

Споменът за този последен разговор висеше над него като покров. Агамемнон беше повече от хладен. От царя се излъчваше някаква подмолна враждебност.

Аргуриос стана от мястото си и продължи да върви през града, докато не се изгуби съвсем из лабиринта от улици. Накрая се видя принуден да търси помощ от един уличен търговец.

Следвайки указанията, се озова пред голяма къща без име върху нея, която се намираше в долния град, свита под западната стена. На портата стоеше въоръжен мъж. Той не носеше броня - Аргуриос скоро щеше да открие, че бронята и шлемът са привилегия, с която в града разполагат само войниците на Троя - но държанието му подсказваше, че е микенски войн. Висок, мрачен и сивоок. Войникът погледна посетителя, но не каза нищо.

- Аз съм Аргуриос, последовател на Агамемнон. Искам аудиенция с Ерекос.

- Той е в Милет - каза му стражът. - Очакваме го през следващите няколко дни. Отиде да се срещне с царя.

- Агамемнон е в Милет? - Новината го изненада. Това беше голям пристанищен град между Ликия и Троя. „Пенелопа“ бе минала край него. Аргуриос се вбеси, че е бил толкова близо до царя си, без да знае. Можеше да му разкаже за събитията в Залива на лошия късмет.

Стражът го упъти към една къща, където посетителите на града можеха да намерят легло и храна. Аргуриос взе оскъдните си притежания и се настани в малка стая с още по-малък прозорец, обърнат към далечните хълмове. Леглото скърцаше, а стените бяха плесенясали, но това не го интересуваше. Щеше да използва стаичката само за сън.

През следващите шест дни ходеше всяка сутрин до къщата на посланика, за да разбере дали е там. Когато му казваха, че Ерекос още не се е върнал, прекарваше деня в разходки из града, за да изучава защитата му, както бе наредил Агамемнон.

Скоро откри, че Троя не е един град. Нарастващото му богатство означаваше постоянен растеж и разпростиране над хълмовете и равнината. В най-високата му точка се намираше дворецът на царя. Това беше първоначалната цитадела, която съдържаше много древни сгради, използвани сега за съкровищници или помещения за съветниците на царя. Имаше две порти, едната, от които водеше към покоите на жените, а другата - към двора пред огромните двойни врати на царския мегарон.

В широк кръг около двореца се простираше Горният град, в който бяха домовете на богатите: търговци, принцове и благородници. Тук имаше големи дворци и къщи, в чиито прекрасни градини се издигаха статуи и цъфтящи дървета. В тази част от Троя бяха разположени и няколко обширни местности, където занаятчии и творци представяха стоките си на богатите: бижутери, тъкачи, оръжейници, грънчари и ковачи на бронз. Имаше места за хранене и за събирания, училище и театър. Горният град беше добре защитен от огромните стени и хитро разположените по тях кули.

Извън тях се простираше все по-бързо растящ Долният град. Почти невъзможно бе да бъде защитен. Нямаше стени, а само няколко последователно разположени окопа, някой, от които все още се оформяха. Всяка по-голяма армия можеше да прекоси улиците безпроблемно, но и без да открие кой знае каква плячка. Тук нямаше много дворци. Повечето сгради бяха домове на бедните обитатели: слуги и по-неуспели занаятчии, хора, занимаващи се с бои или риболов. На места бе невъзможно да се диша - от вонята на вар и урина, използвани за боядисване на платове, или от ферментирали рибешки черва, от които се правеха супа и бульон.

Но тук никой нямаше да спечели или загуби битката за града.

Аргуриос разбираше, че поражението на Троя може да дойде само когато някой успее да събори Великите порти или да изкачи могъщите стени.

Източната порта щеше да е кошмар за нападателите. Стените се обръщаха навътре, което означаваше, че враговете на града трябваше да са струпани на едно място и обстрелвани от стрелци и копиеносци. Дори по-големи камъни, хвърлени от тази височина, можеха да смажат брониран войн. А самите порти бяха дебели и подсилени с бронз. Нямаше да се възпламенят лесно.

Тази защита обаче не притесняваше толкова Аргуриос. Както и самият Агамемнон добре знаеше, той умеете да преценява войниците и техните достойнства и слабости. Войните се печелеха и губеха от четири жизненоважни елемента: морал, дисциплина, организация и смелост. Ако, който и да било от тях липсваше, поражението бе сигурно. Затова Аргуриос изучаваше войниците по стените - тяхната бдителност и поведението им. Дали бяха невнимателни и мързеливи? Офицерите им решителни и дисциплинирани ли бяха? Чувстваха ли увереност в силата си или просто проявяваха арогантност? На тези въпроси търсеше отговори Агамемнон. Затова Аргуриос седеше в таверни и домове за хранене, слушаше разговорите на войниците, наблюдаваше ги, докато маршируват или патрулират по стените. Разговаряше с търговци в магазините им и със старци, седнали около кладенците, за да си спомнят дните в армията.

Скоро откри, че троянските войски бяха много дисциплинирани и добре обучени. Разбра, че Приам редовно изпраща да помагат на хетите в техните войни и дори наема конници, пешаци и колесници от съседните царства, за да могат неговите мъже да трупат опит в истинска битка. Самата Троя не бе преживявала война вече две поколения, но войниците й бяха опитни и калени в битка. Трудно му беше да прецени точния брой боеспособни мъже, на които можеше да разчита градът, но Аргуриос вярваше, че са не по-малко от десет хиляди, включително и хилядата войни на Троянския кон, воюващи с Хектор срещу египтяните.

След първия оглед му се струваше, че Троя е непревземаема, но той знаеше, че няма невъзможна за завоюване крепост. Как тогава да пречупи защитата на града? От колко мъже щеше да се нуждае?

За да може една армия да унищожи обсаден в града си враг, обикновено бяха нужни петима срещу един. Троянците имаха десет хиляди, значи минималната необходима сила бе поне пет-десет хиляди войни. Това изключваше възможността за микенска инвазия, тъй като Агамемнон не можеше да свика повече от петнадесет хиляди мъже, дори ако събереше всеки войн в Микена. И дори ако успееше някак да открие петдесет хиляди, щеше да се появи вторият проблем. Как да изхраниш подобна армия? Щеше да им се наложи да нападат околните територии, а това щеше да настрои населението срещу тях и да предизвика бунтове и агресия. Проблемът бе сериозен, но Аргуриос реши, че няма да се върне при своя цар, без да му предложи работещ план.

А после, на седмия ден, разбра, че посланикът Ерекос се е върнал от Милет.

Крясъците ехтяха в главата му и Аргуриос имаше чувството, че черепът му пулсира. Погледна нагоре към високия по крив на кръглата гробница, опитвайки се да не обръща внимание на силната миризма на кръв и страх или на цвиленето на гърчещите се умиращи коне. Жертвата на породисти жребци в името на Зевс беше необходим ритуал за погребението на велик цар, и той се ободри от мисълта, че Атрей ще язди такива прекрасни коне по пътя към Елисейските полета.

Качиха двата най-сетне умрели коня на местата им от двете страни на гроба на царя в центъра на гробницата. Атрей лежеше в своята броня от злато и сребро, с любимия си меч отдясно и три украсени със скъпоценни камъни кинжала и лък отляво. Над главата му бе поставена златна чаша с гравиран на нея Лъвът на Микена, и делви с вино и масло за пътуването. Три от любимите хрътки на царя лежаха мъртви в краката му.

Тъмната мъглива гробница бе пълна с последователите на Атрей, тъжащото му семейство, съветниците и опечалените Агамемнон беше облечен в проста вълнена роба, а по бузите му се стичаха сълзи. Брат му Менелай не плачете, но изглеждаше поразен от мъка, а лицето му беше пепеляво и сякаш изпразнено от живот.

От музикантите и певците, струпали се в мрака, се разнасяше какофония от звуци. После лютнята и лирата започнаха да затихват.

Аргуриос пристъпи напред, за да погледне за последен път своя цар. Намръщи се. Брадатото лице, застинало във вечен покой в гроба, не беше това на Атрей. Брадата не беше същата, а чертите му изглеждаха твърде широки. Нима тук лежеше самозванец?

В сърцето му се надигнаха объркване и страх и той се приближи с нежелание, за да види, че лицето в гроба беше неговото собствено.

Огледа се, за да разбере дали някой друг е забелязал. Но наоколо нямаше никой. Опечалените и музикантите, синовете и съветниците, всички бяха изчезнали, а голямата кръгла гробница беше тъмна и студена, с натежал от влага и гнилоч въздух.

Беше сам. Никой не тъжеше за Аргуриос. Никой не бе отбелязал смъртта му и той щеше да потъне в земята незабелязан. Никой нямаше да помни името му.

Главата му се цепеше от болка. Стомахът му също се сгърчи. Едва сега го забеляза, но вече знаеше, че агонията е била там през цялото време. Той извика…

Лежеше под каменна арка, студеният нощен въздух го обгръщаше. Луната бе високо и под светлината й Аргуриос видя, че туниката му е оцапана с кръв. Наоколо лежаха три тела и той видя окървавен меч до вратата. Опита се да стане, но отново падна, защото в гърба и гърдите му избухна болка. Той стисна зъби и успя да застане на колене. Виеше му се свят и затова се облегна на каменната арка.

Скоро болката понамаля и той се огледа наоколо. На лунната светлина виждаше малка уличка с неугледни къщи, която гледаше към сребърното море. После си спомни. Намираше се в Троя.

Отново почувства изпепеляваща болка. Главата му запулсира и той повърна на земята. Видя кръв в повръщаното. Пак се опита да стане, но краката му нямаха сила. Огледа телата на мъжете, които бе убил. Единият лежеше с лице към него. Разпозна стража, който стоеше на пост на седмия ден от посещението му в дома на Ерекос.

Мъжът му бе казал, че посланикът се е върнал и го поведе към двора.

- Почакай тук - каза после.

В градината нямаше нито сянка, нито зеленина. Аргуриос я обиколи няколко пъти, а после седна сковано на една каменна пейка, гледаща към залязващото слънце.

От една вътрешна врата излязоха трима мъже. Водачът им беше висок, строен и червенокос. Голобрадото му лице бе сивкаво, а очите - зачервени, сякаш е настинал. Носеше дълго тъмно наметало над туниката и панталоните си и изглеждаше невъоръжен. Двамата други - тъмнокос и рус - имаха мечове. Аргуриос забеляза израженията им и се обезпокои. Гледаха го, без да мигат. Той стана от пейката.

- Върнах се снощи - каза червенокосият, без да го поздравява. Тази проява на лошо възпитание раздразни микенеца, но той овладя яда си. - Бях с царя, когато господарят Коланос разказа за малодушното клане, извършено от убиеца Хеликаон. Той също така те обяви за предател, платен от Златния.

- А! - отвърна студено Аргуриос. - Значи не само страхливец, но и лъжец.

Очите на посланика се стесниха и той почервеня.

- Господарят Коланос твърдеше, че си убил едного от екипажа му и си спасил живота на Хеликаон.

- Това е вярно.

- Може би ще благоволиш да ми обясниш.

Аргуриос огледа въоръжените стражи зад Ерекос.

- Аз съм Аргуриос, последовател на Агамемнон и благородник от Микена. Отговарям само пред моя цар и няма да се обяснявам на някакъв ново издигнал се селянин, пратен в далечна земя.

Мъжете с посланика посегнаха към мечовете си, но Ерекос им махна. После се усмихна.

- Чух подробности за събитията в Ликия. Мнозина добри микенци са умрели, включително племенникът ми Глаукос. Ти не си сторил нищо да ги спасиш и дори си помогнал на убиеца Хеликаон. Вече не си добре дошъл тук, Аргуриос. Законите на гостоприемството диктуват в дома ми да не се лее кръв. Но знай, че Агамемнон изговори думите на прогонването. Вече не си микенец. Нямаш права над земите си и си обявен за враг на Лъвската зала.

Аргуриос излезе от къщата с изправен гръб и замаяна глава. Той не беше дипломат и не бе пожелал сам пътешествието до Троя. Но беше горд да служи на царя си, за да събере информация за политическата и военна мощ на Приам, а и за да отнесе съобщение за свой брат микенец далеч от родината. Той бръкна в кожената си чанта и извади запечатаните писма, които носеше за Ерекос. Ядът го изкушаваше да ги хвърли, но се поколеба и ги прибра отново. Бяха му дадени от главния секретар на Агамемнон, точно когато напускаше двореца. Мъжът го догони на улицата.

- Чувам, че ще отплаваш за Троя. Тези съобщения трябваше да са пратени преди три дни, но глупавият слуга забравил да ги даде на капитана. Ще ги отнесеш ли, господарю Аргуриос?

Всяко от тях носеше печата на Агамемнон и той ги пазеше като очите си. Не можеше да хвърли царските думи в калта на улицата.

Прогонване!

Дори не можеше да си представи подобна присъда, но го болеше още повече от това, че Агамемнон, комуто бе служил с абсолютна вярност, можеше да постъпи по такъв начин. Мислеше си, че царят със сигурност не би могъл да си представи, че той, Аргуриос може да се продаде на Хеликаон или на когото и да било враг на народа си. Нима делата му не струваха нищо? През двадесетте години, откак бе възмъжал, никога не бе търсил богатства, нито се бе поддавал на изкушения, които можеха да попречат на дълга му. Не лъжеше, не беше участвал в дворцовите интриги, в които мъжете заговорничеха един срещу друг, за да се издигнат в очите на Агамемнон. Дори остана неженен, за да може животът му да е изцяло посветен на царя и народа.

А сега го обявяваха за предател, отнемаха му земите и родината.

Докато се отдалечаваше от дома на Ерекос, той реши да вземе кораб до Микена и да говори направо с царя. Агамемнон не можеше да не осъзнае, че е бил подведен. Настроението му се подобри. Веднъж върнеше ли се в Микена, щеше да разобличи Коланос като лъжец и злодей, какъвто беше, и всичко щеше да се нареди.

Намираше се близо до стаята си, когато осъзна, че го следят.

И разбра, че връщането в родината няма да е толкова лесно. Бяха пуснали убийци след него. Като на враг на народа, животът му струваше само толкова, колкото пари предложеха за него Агамемнон или Коланос.

Обзе го студена ярост и той се завъртя, за да посрещне убийците. Не носеше нито меч, нито кинжал в дома на посланика, затова когато петимата го приближиха, ги посрещна невъоръжен.

Водачът беше с тъмно наметало и спусната качулка. Той пристъпи напред и заговори:

- Предателю, ти знаеш какви черни дела са ти донесли този съд.

Аргуриос не изгуби спокойствие и погледна мъжа в очите.

- На мое име няма черни дела. Аз съм Аргуриос, жертва на лъжите на страхливец. Възнамерявам да отплавам за дома, за да се срещна със своя цар.

Мъжът се изсмя грубо.

- Животът ти приключва тук, отцепнико. С никого няма да се срещаш.

В ръцете му проблесна нож и той скочи напред. Аргуриос направи крачка, за да го посрещне, сграбчи китката, държаща ножа и заби юмрук в лицето на нападателя. Докато мъжът падаше, той стисна китката му с две ръце, извъртя го, а после изви ръката му свирепо, за да я извади от рамото. Убиецът изкрещя и изпусна ножа. Другите четирима се хвърлиха към микенеца. Аргуриос вдигна крак и изрита осакатения мъж към другарите му, а после замахна с кинжала.

- Аз съм Аргуриос! - изкрещя той. - Всеки, който тръгне срещу мен, ще умре.

Те се поколебаха, но всички имаха мечове. Раненият водач се изправи на крака и изкрещя:

- Убийте го!

Отново го нападнаха, но Аргуриос ги посрещна, без да отстъпва. Един меч се заби в хълбока му, втори поряза лявото му рамо. Той не обърна внимание на болката, а прониза единия убиец в сърцето, ритна втория в дясното коляно, принуждавайки го да падне, а после се вкопчи в схватка с третия. Четвъртият замахна към него и мечът отскочи от ребрата му. Микенецът усети, че силата му отслабва. Удари единия си нападател в лицето и заби глава, строшавайки носа на другия.

Полузаслепен, убиецът се запрепъва. Аргуриос се извъртя настрани и изрита коляното на нападателя си. Чу се отвратително пукане, когато ставата се счупи, последвано от пронизителен писък. Третият мъж отново беше на крака. Аргуриос се спусна към земята, взе един паднал меч, а после се претърколи точно навреме, за да парира удар отгоре. Скочи на крака и заби рамо в нападателя си, отхвърляйки го назад. Преди човекът да се е окопитил, микенецът заби меча си в гърдите му. Успя да го извади точно навреме, за да блокира свиреп удар, който щеше да го изкорми. Оръжието му отхвърча нагоре и прониза мъжа през брадата, забивайки се в мозъка му. После изтръгна острието и го остави да падне.

Мъжът със счупеното коляно още стенеше силно. Аргуриос погледна наляво, където се намираше водачът им, вдигнал кинжал в лявата си ръка, защото дясната висеше безполезна.

- Другарят ти не може да върви - каза му той. - Ще му е нужна помощта ти, за да го отведеш в лечебница.

- Ще дойде и друг ден - каза мъжът.

- Може би, но не и за теб, кученце. За да падне старият вълк, ще са нужни истински хрътки. А сега се махайте.

Докато водачът помагаше на стенещия мъж да се изправи, Аргуриос остана изправен и привидно силен. Двамата бавно се оттеглиха в мрака.

Успя да остане на краката си още няколко мига.

Не знаеше колко време е минало оттогава. Болката в стомаха му бе спряла и му беше студено, въпреки че още усещаше топлината на кръвта под ръката си. Опита се да се надигне с една ръка и болката пак го погълна. После чу стъпки, значи бяха дошли да довършат започнатото. Яростта му даде сили и той се изправи, решен да умре на крака.

Няколко войника с високи гребени на шлемовете се появиха иззад един ъгъл. Аргуриос залитна и се облегна на рамката на вратата.

- Какво е станало тук? - попита първият войник и се приближи. Светът се завъртя и микенецът падна. Мъжът хвърли копието си и го хвана, снижавайки го до земята.

Един друг войник се провикна:

- Един от мъртъвците е Филометор от Микена. Казваха, че е превъзходен боец.

От къщата излезе старец, който заговори с първия:

- Видях всичко от балкона. Нападнаха го петима. Нямаше оръжие, но пак ги победи до един.

- Е, трябва да го отнесем в храма - каза войникът. - Всеки, когото микенците искат мъртъв, заслужава да живее.

17 ЗЛАТНИЯ ЦАР

ПОСЛЕДНИЯ ПЪТ, КОГАТО ХЕЛИКАОН СТЪПИ на плажа под Троя, Зидантас беше до него. Пътуваха към Кипър, за да отведат “Ксантос” на първото му плаване. Сега му се струваше, че оттогава са минали векове.

Корабът беше разтоварен, а товарът - отнесен до складовете. Сезонът приключваше и на брега имаше малко търговци. “Ксантос” щеше да потегли на север към Дардания много по-лек отпреди. Екипажът получи платата си и двадесет и осем гребци обявиха намерението си да напуснат кораба. Ониакус претърсваше таверните, за да открие нови хора, който да управляват кораба по пътя към дома.

Хеликаон обхвана залива с поглед и видя Одисей и екипажа му, който подготвяше “Пенелопа” за потегляне. Старият кораб се плъзна грациозно във водата и мъжете се изкатериха бързо на борда. Одисей сега раздаваше заповеди. За миг на Хеликаон му се прииска годините да се стопят и той също да се озове на борда на „Пенелопа”, на път през Великата зеленина, за да презимува в Итака. Тогава животът изглеждаше толкова прост - тревогите му бяха малки, а проблемите - лесни за разрешаване: скъсаното платно, което можеше да се зашие, разранените длани, които можеха да се превържат.

По-рано тази сутрин поседя малко на плажа с приятеля си. Това бе първата им среща след битката извън Залива на сините сови. Одисей му разказа за проблемите на Ксандер, а после помълчаха известно време.

- Не каза нищо за Зидантас - отбеляза накрая царят на Итака.

- Той е мъртъв. Какво друго има за казване?

Одисей го погледна Внимателно.

- Спомняш ли си как ти говорих за изгубения герой и нуждата да го намериш?

- Разбира се. Тогава бях слабо и изплашено момче. Но него отдавна го няма.

- Изплашено да, но не и слабо. Интелигентно и съзерцателно. А също така нежно и чувствително. Понякога е нужно да търсиш и него.

Хеликаон се засмя насилено. Звукът беше неприятен.

- То не може да оцелее в моя свят.

Одисей поклати глава.

- Твоят свят е пълен със свирепи хора, които са много героични с меч и щит, готови да си проправят път с клане към всяка плячка, която пожелаят. Нима не виждаш, че именно момчето в теб те спира да станеш като тях? Не го губи от поглед, Хеликаон.

- То щеше ли да унищожи галерите на Коланос? Щеше ли да надвие Алектруон и да преживее предателството в Залива на сините сови?

- Не, нямаше - сопна се Одисей. - Нито щеше да изгори живи петдесет или повече невъоръжени и завързани мъже. Какво точно искаш - да победиш Коланос или да станеш Коланос?

Хеликаон се вбеси от този изблик на приятеля си.

- Как можеш да кажеш това? Не знаеш какво се случва в сърцето ми!

- А кой знае? - не му остана длъжен Одисей. - Ти си го прибрал зад непробиваема броня. И винаги си го държал там.

- Нямам нужда да слушам това - каза Хеликаон и се изправи.

Царят на Итака стана с него.

- Колко приятели имаш, Хеликаон? Обичам те като собствен син и виждам, че грешиш. Аз виждам какво става в сърцето ти. Виждам как страдаш и зная какво означаваше Вола за теб. Ти тъжиш и чувстваш, че нещо те разкъсва отвътре. Сънищата ти са измъчени, когато си буден, страдаш. Винаги го търсиш, очакваш да се появи при всяко обръщане. Искаш да се събудиш някоя сутрин и той да е наблизо, огромен като живота. И част от теб умира всеки път, когато отвориш очи и откриеш, че го няма.

Хеликаон се сви, докато ядът му се оттичаше като вода в пясъка.

- Как можеш да знаеш всичко това?

- Гледах как синът ми умира.

Одисей седна отново и се загледа в морето. Хеликаон остана прав за момент, после го последва.

- Съжалявам, Одисей. Бях забравил.

- Не си го познавал - грозният цар въздъхна. - Сега искаш ли да говориш за Вола?

- Не мога.

Одисей изглеждаше разочарован, но кимна.

- Разбирам. Един ден, приятелю, се надявам да се научиш как да отваряш сърцето си. Иначе винаги ще бъдеш сам. Но нека не говорим повече за това. Да се върнем на Коланос. Вероятно сега ще се покрие. Или ще се върне в Микена, или ще потърси убежище на пиратския остров, югозападно от Самотраки. Водите там са опасни и малко кораби рискуват да плават през тях по време на зимните бури. А дори да го сторят, там има укрепление и неколкостотин пирата, които го пазят.

- Познавам острова - каза Хеликаон. - „Пенелопа” спря там при първото ми пътуване. Пиратите се струпаха около теб и ти им разказа история, която ги накара да се смеят, да плачат и да викат възторжено. Затрупаха те с подаръци. Още си мисля за това понякога. Сто жестоки варвари, които плачеха заради история за любов, чест и смелост.

- Да, добра нощ беше - отвърна Одисей. - Ако Коланос е там сега, ще бъде в безопасност през зимата. Но на пролет отново ще отплава.

- И аз ще го открия, Одисей.

- Очаквах го. Но по-важното е да се пазиш сега. Из Великата зеленина има много опитни убийци. Затова съм ти приготвил малък подарък.

Одисей бръкна в чантата си и извади туника от тъмнокафява кожа, която подаде на Хеликаон. Беше по-тежка от очакването и той усети нещо твърдо под меката кожа.

- Намерих я преди няколко години на Крит - обясни Одисей, докато приятелят му претегляше плата. Туниката бе дълга до коленете и покрита с коприна. - Ушита е хитро - добави царят. - Между коприната и кожата има тънки припокриващи се дискове от слонова кост. Ще спре всеки кинжал, макар да се съмнявам, че може да попречи на силен замах с меч, удар от брадва или добре насочена стрела от костен лък.

- Това е прекрасен дар, приятелю. Благодаря ти.

- Ха! Твърде ми е малка, така или иначе. Когато си на брега, я носи винаги и се опитвай да не бродиш сам из града.

- Ще внимавам - обеща Хеликаон. - Скоро отплаваме за Дардания. Прибера ли се у дома, ще съм заобиколен от верни войници.

- Както беше баща ти - изтъкна Одисей. - Не приемай никое място за безопасно. Също така не смятай, че верността е направена от камък.

- Зная.

- Естествено - измърмори царят с извинителен поглед. - Чу ли за Аргуриос?

- Не.

- Говори се, че е бил прогонен и обявен за престъпник. Казват, че си го купил.

Хеликаон поклати невярващо глава.

- Не можеш да купиш мъж като Аргуриос. Кой е способен да помисли такова нещо?

- Онези, които могат да бъдат купени - отвърна Одисей. - Съмнявам се да оцелее и месец. Колко време мислиш да останеш в Троя?

- Още няколко дни. Трябва да посетя Приам, а още също и няколко търговеца. Защо питаш?

- Нещо се мъти - каза по-възрастният мъж, докосвайки носа си. - В града цари безпокойство. Подозирам, че се готви нов дворцов преврат.

Хеликаон се засмя.

- В двореца винаги се готви преврат. Подозирам, че Приам се радва. Това дава на демоничния му ум нещо, с което да се занимава.

- Прав си - призна Одисей. - Той обича рисковете. Навремето познавах човек, който обичаше да се обзалага за всичко. Седеше под дърво и се хващаше на бас кой гълъб ще отлети пръв или кой делфин ще доплува до носа на кораба. Залозите му ставаха все по-големи и по-големи. Един ден заложи земите, конете, добитъка и кораба си на едно хвърляне на зарове. И ги изгуби.

- Мислиш, че Приам е същият глупак?

Одисей сви рамене.

- Човек, който обича рисковете, иска да се изпита. И всеки път, когато спечели, има нужда да увеличи риска. Приам има много признати синове и само няколко властови позиции, с които да ги дари. Не всеки от синовете му може да го наследи.

- Но той разполага с Хектор - изтъкна Хеликаон. - А Хектор никога не би предал баща си.

- Хектор има ключова роля във всичко това - отвърна Одисей. - Той е и обичан, и мразен. Всеки, който се надигне срещу Приам, трябва да се изправи срещу гнева на Хектор. Дори само това възпира гражданската война. Приам се е отчуждил от поне половината си военачалници и само боговете знаят от колцина от съветниците си. Отнема им титлите заради каприз и издига други на тяхното място. Забавлява се, като унижава всички около себе си. Синовете му твърде често са гълчани публично. Глупав човек. Ако Хектор падне в битка, това царство ще бъде разкъсано като старо платно по време на буря.

Хеликаон се засмя.

- Хектор няма да падне в никоя битка. Той е неуязвим. Ако корабът му потъне, той ще излезе от морето, яздейки някой от делфините на Посейдон.

Одисей също се засмя.

- Да, наистина излъчва божественост - усмивката му се стопи. - Но той не е бог, Хеликаон, а просто човек, макар и велик. А всички хора умират. Не искам да съм в Троя, ако това се случи.

- Няма да се случи. Боговете винаги са обичали Хектор.

- Дано татко Зевс чуе тези думи и ги превърне в истина - Одисей се изправи. - Трябва да се подготвяме за отплаване. Пази се, момчето ми. Според Акса за него се говореше, че има петдесетима сина, макар и царицата да бе родила само Мирима. Знаеше се, че в младостта си е обичал много жените, затова мнозина от тези синове, независимо признати от него, или не, бяха устроили домовете си в Троя, близо до славата на баща си. Макар и да управляваше вече от четиридесет години, царят още обичал хубавите млади момичета, каза й друга слугиня с кикотене. Това отврати Андромаха. Поредният старец, който не може да приеме, че дните му за съвкупяване са отминали. Но пък богатите бяха и властни, а властта беше афродизиак. А за Приам се твърдеше, че е най-богатият мъж на света.

Тя беше удивена от съкровищата, който видя в царския мегарон, апартаментите на царицата, а също и от златните накити, който Лаодика смяташе за обикновено ежедневно украшение. Принцесата винаги бе обсипана със злато - на китките и врата си носеше гривни и огърлици, а в царевично русата й коса бе вплетена златна нишка. Роклите й пък тежаха от други украшения. Но нищо от това не можеше да я направи по-красива, мислеше си Андромаха. Бижутата само отвличаха вниманието от малките й лешникови очи, дългия и нос и леко увисналата й брадичка. Онова, с което Лаодика компенсираше всичко това, беше зашеметяващо красивата и усмивка и мил характер, който я правеше много чаровна.

- Бедната Андромаха - каза й веднъж Лаодика, преплела ръка с нейната. - Нямаш бижута, никакво злато и само няколко мъниста и малко сребро. Ще накарам баща ми да ти даде злато, кехлибар и халцедон - огърлици и обици, които да са в тон с очите ти и златни верижки, с които да украсиш изящните си глезени… и големите си стъпала - Тя се засмя весело.

- Казват, големите стъпала са много красиви - отвърна й мрачно Андромаха. - Колкото по-големи, толкова по-добре.

Сега се усмихваше вътрешно, докато гледаше същите тези стъпала, затворени в грозните сандали с дебели подметки, които Акса й бе изнамерила. После погледна нагоре.

Двамата се прегърнаха.

- Попътни ветрове и спокойни води, Одисей.

- Това ще е приятно разнообразие. Кажи ми, ще видиш ли Андромаха?

- Може би.

- Прекрасна жена. Харесвам я невероятно много. - Одисей се засмя. - Какво не бих дал да присъствам на първата й среща с Приам.

Хеликаон се замисли за троянския цар. Могъщ и тираничен, той искаше да се наложи на всеки, който се изправи пред него. После си спомни предизвикателния поглед на Андромаха.

- Да - съгласи се. - И аз бих искал да видя това.

- Господарке, събуди се! О, моля те събуди се!

Андромаха бавно се върна към света на будните. Сънуваше ужасна буря и море, което се издигаше като планина в небето. Откак бе видяла гадателя Аклид, я спохождаха такива сънища: видения за мъже с по един сандал или чудовищни бури. Веднъж дори сънуваше, че се е омъжила за свинар, чието лице бавно се превърна в зурла на шопар - с бели бивни, подаващи се под брадатите бузи.

Леглото й представляваше плетеница от бял лен и усещаше потта по цялото си тяло. Сънищата бяха пълни със страх и я оставяха с усещането за приближаваща заплаха. Тя се надигна и погледна прислужницата си - младата и в напреднала бременност Акса.

Обикновено усмихната и спокойна, сега слугинята кършеше ръце от тревога, а пълното й лице представляваше маска на напрежението.

- Хвала на боговете, господарке. Мислех си, че никога няма да те събудя. Викат те - каза тя, снижавайки глас, а после погледна през рамо към покоите на Андромаха, все едно очакваше да са пълни с шпиони. “Което можеше и да е така”, замисли се жената. Целият дворец беше море от подозрителни очи. Слугите се появяваха и бродеха като привидения навсякъде, където хората се събираха на едно място, а разговорите се водеха шепнешком.

Андромаха разклати глава, за да прогони лошите мисли, и свали дългите си крака от леглото. През високия квадратен прозорец виждаше бледата зора, прокрадваща се на хоризонта на нощното небе.

- Кой ме вика по това време?

- Царят, господарке - Акса незабавно започна да дърпа нощницата на Андромаха през главата й. - Трябва да се измиеш и да се облечеш, и бързо да отидеш при него. Той не обича закъсненията.

Андромаха усети паниката в гласа на жената и осъзна, че Акса ще носи отговорност, ако Приам е принуден да чака. Прислужницата натика мокра гъба в лицето й, но тя я хвана.

- Аз ще свърша това. Намери жълтата ми рокля и сандалите, които Лаодика ми подари вчера.

Докато се миеше, Андромаха се зачуди защо ли я бяха накарали да чака цяла седмица преди Приам да реши да се срещне с нея. Може би трябваше да смята това за голяма чест. Възможно беше други млади булки да са чакали месеци преди да го видят. Тя попита Лаодика, но най-голямата дъщеря на Приам просто бе свила рамене. Андромаха не знаеше толкова много неща за Троя. Вече знаеше обаче, че дворецът на Приам не е щастливо място. Беше зашеметяващо красив и пълен със съкровища, много от които от масивно злато. Монумент на показността, който рязко контрастираше с потайното поведение на хората в него. Лаодика бе изпратена да я въведе в дворцовите обичаи: местата, където жените могат да посещават, и стаите и коридорите, затворени за тях. Ала Андромаха научи много повече от това. Разговорите с Лаодика винаги бяха изпълнени с предупреждения. Какво да не прави. Какво да не говори. На кого да се усмихва и с кого да е учтива. Кого да избягва.

Принцесата изброи много имена, но повечето от тях прехвърчаха край ушите на Андромаха със скоростта на ловджийски ястреби. Някои се задържаха, но само след като срещна хората, на които принадлежаха: царския съветник Полит с воднистите му очи, дебелия Антифон - Господаря на конете. Андромаха щеше да е искрено изненадана, ако вечно задъханият и потен старец изобщо можеше да се качи на кон. Срещна и Деифоб, принцът на пристанището. Най-често наричан Диос, той изглеждаше почти като Хеликаон, но без вътрешната сила. Всъщност тя смяташе, че очите му гледат изплашено.

Осъзна, че Акса я гледа тревожно.

- Красивите сандали, господарке… - заекна тя.

- Донесе ли ги, Акса?

- Да, господарке, но… те не са подходящи.

- Не спори с мен. Боиш се от гнева на царя. Разбирам те. Но би трябвало да се боиш и от моя.

Гласът й остана приятен, но се вгледа сурово в лицето на Акса и младата жена сведе очи.

- Съжалявам, господарке, но не разбираш. Не можеш да носиш сандали. Ще се срещнеш с царя в голямата кула. Стъпалата са хлъзгави и той нареди да носиш подходящи обувки.

По-късно, докато вървеше по каменните улици под увеличаващата се светлина на зората, съпроводена от Акса и двама царски орли с брони от бронз и сребро, Андромаха се зачуди каква игра играе Приам. Искаше и се да има възможност да говори с Лаодика за странния избор на място на срещата.

По време на седмицата, прекарана в Троя, беше чула много слухове и клюки за Приам - повечето пълни с възхищение и всички - безсмислени. Според Акса за него се говореше, че има петдесетима сина, макар и царицата да бе родила само Мирима. Знаеше се, че в младостта си е обичал много жените, затова мнозина от тези синове, независимо признати от него, или не, бяха устроили домовете си в Троя, близо до славата на баща си. Макар и да управляваше вече от четиридесет години, царят още обичал хубавите млади момичета, каза й друга слугиня с кикотене. Това отврати Андромаха. Поредният старец, който не може да приеме, че дните му за съвкупяване са отминали. Но пък богатите бяха и властни, а властта беше афродизиак. А за Приам се твърдеше, че е най-богатият мъж на света.

Тя беше удивена от съкровищата, който видя в царския мегарон, апартаментите на царицата, а също и от златните накити, който Лаодика смяташе за обикновено ежедневно украшение. Принцесата винаги бе обсипана със злато - на китките и врата си носеше гривни и огърлици, а в царевично русата й коса бе вплетена златна нишка. Роклите й пък тежаха от други украшения. Но нищо от това не можеше да я направи по-красива, мислеше си Андромаха. Бижутата само отвличаха вниманието от малките й лешникови очи, дългия и нос и леко увисналата й брадичка. Онова, с което Лаодика компенсираше всичко това, беше зашеметяващо красивата и усмивка и мил характер, който я правеше много чаровна.

- Бедната Андромаха - каза й веднъж Лаодика, преплела ръка с нейната. - Нямаш бижута, никакво злато и само няколко мъниста и малко сребро. Ще накарам баща ми да ти даде злато, кехлибар и халцедон - огърлици и обици, които да са в тон с очите ти и златни верижки, с които да украсиш изящните си глезени… и големите си стъпала - Тя се засмя весело.

- Казват, големите стъпала са много красиви - отвърна й мрачно Андромаха. - Колкото по-големи, толкова по-добре.

Сега се усмихваше вътрешно, докато гледаше същите тези стъпала, затворени в грозните сандали с дебели подметки, които Акса й бе изнамерила. После погледна нагоре. Голямата кула на Илион се издигаше горда на южната стена на Троя, почти два пъти по-висока от укрепленията и със сигурност бе най-високата сграда, която някога бе виждала. Докато вървеше надолу по хълма към нея, виждаше вечно бдителните стражи, разположени по покрива й. Изглеждаха като дребни насекоми и издигащото се слънце блестеше по шлемовете и върховете на копията им.

Когато попита Акса за повикването й в голямата кула прислужницата й се стори странно неразговорлива.

- Сигурно е голяма чест - каза тя със съмнение. - Цар Приам понякога ходи там да надзирава града си и да оглежда морето и равнините за нашественици. Той бди над народа си.

- А често ли кани посетители в голямата кула на Илион?

Акса се изчерви и отказа да срещне очите й.

- Не зная. Не познавам обичаите на царя. Но това е най-високата точка в града. Трябва да е голяма чест - повтори тя.

Андромаха видя смущението, изписано на лицето на прислужницата и я прегърна.

- Не се страхувам от височини - опита се да я успокой. - Не бой се.

Влязоха в голямата квадратна кула точно в основата й при Скейската порта. Каменната стена беше много дебела и вътре бе студено и влажно. Андромаха видя тясно стълбище, издигащо се спираловидно в мрака. Погледна нагоре и видя, че кулата е просто влажен квадратен пилон, пълен с въздух и осветен на равни интервали от дупки, пробита в дебелите стени. Стълбите обрамчваха вътрешната им страна и се издигаха на стръмни изкачвания, следвани от тераси, водещи до следващото издигане, и така до нищожно светло петно високо горе. Нямаше парапет. По стените до пода бяха наредени факли и един от войниците с нея запали една от тях, за да я отнесе нагоре по стълбите.

- Искаш ли да дойда с теб, господарке?

Андромаха видя, че очите на Акса са разширени от уплаха на светлината на факлите, а ръцете й несъзнателно са притиснати в подутия й корем.

- Не. Стой тук. Чакай ме - отвърна тя.

- Ще вземеш ли водата?

Акса започна да развързва мяха, който носеше на кръста си. Андромаха помисли за момент, после й каза:

- Не, задръж я. Може да ми се допие после.

Осъзна, че двамата войници се готвят да я последват. Вдигна ръка.

- Дай ми факлата.

Факлоносецът погледна несигурно към другаря си, но й я подаде.

- Стойте тук - каза им тя учтиво и преди да успеят да помръднат, се закатери пъргаво по стълбите, стъпвайки леко по лъскавия камък.

Катереше се все по-високо, а краката й, силни от часовете ходене и тичане из Тера, я придвижваха неуморно по каменните стъпала. Всяко от тях бе високо почти до коляното й и на нея й хареса напрежението. Бедрата и прасците й копнееха за подобно упражнение. Никога не бе страдала от страх от височини, но не бе изкушена и да гледа надолу, за да види докъде е стигнала. Вместо това гледаше нагоре, към малкия квадрат светлина.

Вече имаше чувството, че е успяла да оцени стария цар. Той бе поискал да дойде в кулата, за да всее страх у нея, може би да я унижи, с надеждата да я види как пада разплакана на пода и се налага да бъде носена като дете. Удивена беше, че цар с такава сила и богатство има нужда да доказва властта си над една млада жена. „Мога да се справя с такъв тормоз! ”, реши тя.

Стъпалата станаха по-тесни с приближаването й към върха и изглеждаха много по-изхабени. Освен това бяха по-хлъзгави и тя започна по-ясно да осъзнава наличието на тъмната бездна вдясно. Реши да стъпва по-внимателно. Чудеше се защо стълбите са по-изхабени на върха. После разбра и се засмя. Спря се, за да вдигне факлата. На около тридесетина стъпала под нея от другата страна на кулата имаше тъмна ниша, а в нея - тясна врата. Не я беше видяла, докато се изкачваше. Това трябваше да е изходът към терасата на южната стена. Старецът бе излязъл през нея и щеше да я остави да изкачи цялата кула. „Приам - помисли си тя. - Дори не съм те виждала, а вече не те харесвам.”

Когато излезе на върха, почувства облекчение. Яркото ниско слънце подразни очите и, а вятърът разроши косата и, затова за миг беше объркана. После се огледа бавно, за да успокои дишането си.

Дървеният покрив беше с размера на царския мегарон, но почти празен, ако се изключеха четиримата стражи, разположени в четирите му ъгъла. Те бяха неподвижни и гледаха навън. До парапета на югозападната стена стоеше висок широкоплещест мъж, чиято сребристозлатна коса се вееше под напора на вятъра.

Беше много едър и с тъмна кожа. Носеше синя туника и въпреки хлада на зората, мускулестите му ръце бяха голи. Стоеше с обърнат към нея профил и Андромаха видя извит нос и силна челюст. Явно не я беше видял и тя остана неподвижна и несигурна какво да стори.

- Е, цял ден ли ще стоиш там, момиче? - попита той, без да се обръща.

Андромаха се приближи към него и сведе глава.

- Аз съм Андромаха от Тива…

Царят се обърна рязко. Изненада я колко младолик и жизнен изглежда. Височината и широките му рамене сякаш я притискаха - физическото му присъствие беше колосално.

- Не са ли те научили как да се обръщаш към своя цар, момиче? На колене!

Той се извиси над нея и тя бе почти принудена да падне само от излъчването му.

Но вместо това изпъна гръб.

- В Тива в полите на Плакос не падаме на колене пред никого, дори пред боговете.

Приам се наведе толкова близо, че виждаше жълтеникавобялото на очите му и подушваше миризмата на сутрешно вино в дъха му. Той каза тихо:

- Сега не си в малката Тива. Няма да повтарям.

В този миг откъм стълбището се чу дрънчене и един царски орел се изкачи на покрива. На шлема му се виждаше черно-белият герб на капитан. Той бързо дотича до царя си.

- Господарю. - Погледна към Андромаха и се поколеба. Приам му направи нетърпеливо знак да продължи. - Господарю, хванахме го! Явно някой го е предупредил и почти се беше добрал до египетския кораб. Сега го разпитват.

- Чудесно! По-късно ще се присъединя към разпитващите. - Царят все още гледаше надолу към залива. - Онова чудовище новият кораб на Хеликаон ли е?

- Да, господарю. „Ксантос”. Пристигна късно през нощта. Това предизвика интерес у Андромаха. Тя Внимателно следеше Приам, но не можа да разгадае по изражението му дали смята новината за добра, или лоша. След малко той освободи капитана и отново се обърна към нея.

- Нека ти покажа града - каза той и с лекота скочи на високия парапет, а после се, обърна и протегна ръка към Андромаха.

Тя не се поколеба и протегна китката си. Той я хвана и я изтегли до себе си. Вятърът я блъсна и под нея се разкри невероятната височина на кулата.

- Значи няма да коленичиш пред мен? - попита царят.

- Няма да коленича пред никого - отвърна тя, подготвяйки се за бутането, което щеше да я запрати към смъртта й, и готова да го дръпне със себе си.

- Ти ме заинтересува, момиче. У теб няма страх.

- Очевидно у теб също, царю Приам.

Той изглеждаше изненадан.

- Страхът е за слабите. Огледай се наоколо. Това е Троя. Моята Троя. Най-богатият и могъщ град на света. Построен от изплашени хора, но хора с въображение и смелост. Става по-богат с всеки изминал ден, а с това нараства и влиянието му.

Внезапно, за изненада на Андромаха, царят се протегна и опипа лявата й гърда. Тя не трепна.

- Ще свършиш работа - каза Приам и отдръпна ръка, а после й махна, че може да си върви. - Ще ми родиш силни деца.

В сърцето й се прокрадна леденият червей на страха.

- Имаш предвид на твоя син Хектор, царю - поправи го тя с по-твърд глас, отколкото трябваше.

Той пристъпи напред по-бързо, отколкото беше очаквала и отново се надвеси над нея.

- Аз съм твоят цар - прошепна в ухото й и тя усети горещия му влажен дъх. - А Хектор не е тук. Може да не се върне до пролетта.

Перспективата да бъде затворена в двореца на Приам през дългите седмици на зимата изпълни Андромаха със смут.

- Можеш да си вървиш - каза царят и й обърна гръб, загледан в залива.

Андромаха скочи леко от парапета и тръгна към стълбите. Тогава Приам отново я повика и тя се извърна.

- Още си девствена, така ли?

- Аз съм онази, която съм, царю Приам - отвърна тя, неспособна да сдържи яда в гласа си.

- Тогава не забравяй коя и какво си - посъветва я той. - Ти си собственост на Приам, докато той не реши, че можеш да станеш нечия друга собственост.

18 ДОМЪТ НА ЗМИИТЕ

ДОМЪТ НА ЗМИИТЕ СЕ ОКАЗА ПО-ГОЛЯМ, отколкото Ксандер си мислеше. Имаше четири огромни сгради, разположени в квадрат с открита градина помежду им, в която бе издигнат олтар на бог Асклепий.

Навсякъде имаше хора - жени в дълга червени рокли, мъже, облечени в бели туники, жреци с широки роби в синьо и златно. Имаше и тълпи от молители, които се редяха на опашка пред трите маси, разположени около олтара. Всеки носеше дарение - някой имаха клетки с бели гълъби, друга предлагаха парфюми или предмети от мед и сребро. Ксандер видя, че всеки молител получава малък папирус, който докосваше до устните си, преди да го пусне в голям меден съд на масата до жреца.

Момчето, което се разхождаше из градината, изобщо не разбираше защо правят това и накрая реши да се върне в стаята си.

Само дето нямаше представа къде е тя. Четирите сгради изглеждаха напълно еднакви. Влезе в една от тях, последва дългия коридор и се озова в голяма кръгла зала. В ниши в стените бяха разположени статуи на боговете. В основата на всяка от тях бе поставена дълбока сребърна чаша и малък мангал, пълен с нагорещени въглени. Той разпозна статуята на Деметра, богинята на плодородието, защото носеше кош с царевица на главата си и бебето Персефона пред гърдите си. Други му бяха непознати. Въздухът бе изпълнен с миризмата на тамян и той видя двама жреци, които обикаляха статуите. Първият наливаше вино в сребърните чаши, а вторият хвърляше малки папируси в огъня на мангалите.

Чак тогава Ксандер разбра. Листчетата на молителите бяха предавани на боговете. Чудеше се как ли Деметра ще разбере какво точно е искал богомолецът от нея по прахта.

Той излезе от храма и видя Макаон - лечителят, който се грижеше за него. Ксандер го повика и мъжът извърна глава. Беше висок и прегърбен, с къса тъмна коса, оредяваща по слепоочията. Очите му изглеждаха изморени.

- Виждам, че днес си по-добре, Ксандер - каза той.

- Да.

- Не се претоварвай. Все още оздравяваш.

- Няма. Можеш ли да ми кажеш къде е стаята ми?

Макаон се усмихна.

- Домът е като лабиринт. Нужно е време човек да се научи да се ориентира из него. Разчиташ ли символи?

- Съжалявам, не.

- Ти си в Огън седем. Всяка сграда е белязана с различен символ, а всяка стая - с номер. - Той посочи най-близката врата. - Първият символ на вратата показва елемента, на който е кръстена съответната част. - Ксандер се загледа в образа на дървото. - На какво ти прилича това?

- На лък - отвърна той.

- Предполагай, че може и да е така - съгласи се Макаон. - Всъщност полукръгът е чаша. Така че тази сграда е Вода. Знакът под него е номерът на стаята. На север е Земя, символът там е пълен кръг, защото всичко идва от земята и се връща в нея. Огън е точно от другата страна на градината и на всяка врата ще видиш друг полукръг, обърнат надолу върху права линия. Това представлява изгряващото слънце. Въздух е сградата отляво. На нейните стени има друг полукръг, издигнат нагоре като платно, опънато на вятъра.

- Благодаря ти. А как боговете разбират кой е целунал папируса?

Макаон се усмихна.

- Боговете виждат всичко, Ксандер. Те знаят какво има в сърцата и умовете ни.

- За какво изобщо са им тогава папирусите?

- Важен е ритуалът на почитта. Доказателство за уважение и възхищение. Ще поговорим за това утре, като те посетя. А сега трябва да се захващам с работата си. - Макаон стана. - Ако искаш, се разходи наоколо. Но се опитай да не пречиш на хората.

Ксандер прекоси празната в момента градина и намери стаята си. Чувстваше се ужасно изморен и слаб. Успя да стигне до леглото си с треперещи крака и легна. В очите му стаята се движеше като палубата на кораб. Докато лежеше, чу как врата се отваря и в полезрението му се появи фигура.

Хеликаон.

Ксандер се опита да стане.

- Стой си така, момче - каза Златния и седна на ръба на леглото.

- Благодаря, господарю.

- „Ксантос” скоро ще отплава за Дардания. Макаон смята, че трябва да останеш тук през зимата. Казва, че ще ти е нужно време да възстановиш силите си.

Ксандер не отговори. Беше едновременно успокоен и разочарован. Приятно му беше да е част от екипажа, но се боеше от нова битка, освен това още виждаше горящите мъже нощем в кошмарите си.

Хеликаон сякаш прочете мислите му.

- Наистина съжалявам, че първото ти пътуване беше изпълнено с толкова трагедии. Одисей ми каза, че си видял Зидантас, докато си страдал от треската.

- Да, господарю. Всички бяха на плажа и той седеше встрани заедно с още неколцина. Един от тях беше Епей.

- Епей умря в битката - каза Хеликаон. - Зидантас каза ли ти нещо?

- Да. Заръча ми да мисля за живота и да се върна в Троя. Исках да отида с него, но той ми обясни, че го чака тъмен път. Помоли ме да предам на дъщеря му Тея, че е донесла огромна радост в живота му.

Хеликаон поседя смълчан няколко секунди.

- Мисля, че това не е било сън, Ксандер - каза той накрая. - Вероятно е било истинско видение. Ще оставя злато на храма, за да платя за престоя ти. Напролет още ще имаш място сред моя екипаж, но искам да свършиш нещо за мен в замяна.

- Всичко, господарю.

- Аргуриос е тук. Бил е ранен и ми казаха, че умира. Искам да го посетиш и да се грижиш за него. Наех и други хора да бдят над него и да попречат на убийците да довършат започнатото. Ще го направиш ли за мен?

- Да, господарю, но Аргуриос не ме харесва.

- Много ще съм изненадан, ако той харесва, когото и да е.

- Какво да сторя?

- Той отказва да яде и пие. Затова му носи храна и вода.

- Защо не иска да яде?

- Зли хора са му отнели всичко, което има. Мисля, че част от него не иска да живее.

- Не мога да го накарам да яде, господарю.

- Кажи му, че си говорил с мен и аз съм се изсмял на трагедията му. Кажи му, че според мен един микенски войн по-малко на света е повод за тържество.

- Но той ще те намрази, нали?

Хеликаон въздъхна.

- Да, мисля, че ще ме намрази. Когато си починеш, иди и го намери. Той е във Въздух, а стаята му е близо до входа.

Убиецът Карпофорус последва Хеликаон нагоре по хълма към двореца. Вече почти двадесет години не бе убивал никого в Троя. Оттогава градът се бе променил невероятно много, разширявайки се в почти всички посоки. Последното му убийство тук бе последвано от бягство през едно пасище в малка горичка. Сега на мястото на поляната имаше десетки малки къщи, обрамчени от тесни улици, а горичката бе изсечена, за да стори път на казарми. Голямата къща на търговеца, когото бе убил, също я нямаше. “Жалко - помисли си той, - защото тя бе добре построена и с приятни за окото извивки.”

Малко по-нататък Хеликаон се спря пред маса с изложени на нея платове и се заприказва със собственика. Карпофорус изостана, без да сваля очи от него. Слънцето грееше ярко в златното небе и на пазара имаше много хора.

“Любопитно - помисли си той - че Хеликаон изглежда толкова спокоен тук.” Знаеше, че в града има микенци и по всяко време може да го нападне някой убиец. Карпофорус огледа тълпата подозрително, търсейки някой възможен враг или поне знаци за напрежение по лицата на минувачите. Беше решен никой друг да не вземе наградата му.

После Хеликаон продължи.

Убиецът го последва по друг хълм към Златния дворец на Приам.

В същия миг забеляза как между две сгради се появява млад мъж. Беше тъмнокос и слаб и носеше зелена туника и сандали. На колана му имаше кинжал. Карпофорус го бе видял и в тълпата на пазара. Убиецът ускори крачка, за да съкрати разстоянието помежду им. Когато Хеликаон сви зад един ъгъл, новодошлият бавно извади кинжала си и понечи да го последва.

Карпофорус извади собственото си оръжие и се затича.

Когато зави зад ъгъла, видя младия мъж, паднал с разкрачени крака на улицата. Хеликаон се беше надвесил над него.

- Съжалявам - каза той. - Забавих се.

- Глупости, Атал. Аз съм виновен, че ти наредих да изостанеш. - Хеликаон му се ухили. - Да се надяваме, че този глупак е най-доброто, с което разполагат.

- Дано - съгласи се Карпофорус.

Младият мъж бе още жив и в съзнание, Въпреки че кинжалът му сега беше в ръката на Хеликаон. Той изгледа Златния с чиста омраза. Принцът хвърли оръжието на улицата и продължи. Карпофорус го последва.

Стигнаха смълчани до двореца и Хеликаон приближи стражите на портата, а после ги пуснаха да влязат под сянката на стените, за да се озоват в широкия павиран двор.

- Сигурно ще се забавя известно време в двореца - каза му Хеликаон. - Така че си намери някаква храна. Ще се срещнем тук по здрач.

Той тръгна към червените колони на дворцовия вход и Карпофорус си намери място на сянка. Седна на каменна пейка до някакво увивно растение с приятна миризма и лилави цветчета. Мястото беше уютно и той се отпусна. С голямо облекчение бе видял как „Пенелопа” отплава същата сутрин. Откак напуснаха Залива на лошия късмет, Карпофорус бе принуден да преценява всяка своя крачка. Одисей познаваше лицето му и без съмнение се бе сетил, че преследва Хеликаон.

Когато бе пътник на борда на „Пенелопа” преди около девет години, той се изненада, когато царят на Итака се приближи към него, след като бяха изтеглили кораба на плажа. Типично за него, убиецът си бе намерил място за сън встрани от мъжете, и сега седеше и наблюдаваше звездите, когато Одисей дойде. Грозният цар седна на камъка наблизо.

- Познавам те - каза той.

Карпофорус се шокира. Най-големият му талант беше анонимността му. Имаше лице, което никой не запомняше, и едно завързване на косата зад гърба му или пускане на лека брада водеше до драстични промени във външността му. А преди това пътуване до Дардания не бе срещал Одисей.

- Как така? - избегна отговора той.

Царят се засмя.

- Един мой приятел те нае. Един ден те видях да излизаш от дома му. Казват, че си най-добрият убиец на света, Карпофорус. И че никога не се проваляш.

- Бъркаш ме с някого.

- Никога не правя такива грешки - отвърна спокойно Одисей. - И бих желал да те наема.

- Казват, че ти си човек без врагове. Кого би могъл да искаш мъртъв?

Одисей сви рамене.

- Няма значение. Просто искам да се хваля, че съм наемал великия Карпофорус.

- Не те интересува кой ще умре?

- Изобщо.

- Тоест предлагаш ми просто да убия някого и да ти искам пари?

- Хмм - замисли се грозният цар. - Да, това би било твърде случайно. - Той помълча за известно време. - Добре, какво ще кажеш за това: наемам те да убиеш следващия, който поиска да те наеме.

- Аз вече знам кой иска да ме наеме и той е могъщ и добре защитен. Цената на услугите ми зависи от риска, който поемам.

- Кажи я.

- Не искаш да знаеш кой ме е наел?

- Не.

Сега Карпофорус замълча. Огледа Внимателно плажа и мъжете, седнали около огъня. Погледът му се спря на тъмнокосия млад принц, който пътуваше с Одисей. И в това беше трудността. По време на пътуването той видя, че царят харесва младежа. Дали Одисей не бе разбрал, че Карпофорус е изпратен да го убие? Ако беше така и той откажеше предложението му, щеше да умре на този плаж. Погледна отново към Одисей и срещна погледа му. Човекът беше умен. Искаше да спаси младия принц, убивайки баща му, но все пак, ако Карпофорус бъдеше заловен, никой нямаше да обвини царя на Итака. В крайна сметка той го наемаше заради каприз, да убие някой напълно непознат.

- Как ще разбереш, че съм изпълнил поръчката? - попита убиецът, продължавайки представлението.

- Отрежи ухото на човека и ми го прати. Ще го приема за доказателство.

- Ще ти струва сребро колкото теглото на овца.

- Съгласен съм… но пък ние имаме много малки овце в Итака. Още нещо. Човекът, за когото говорим, може вече да е обявил целта на убийството. Или пък може да го обяви, преди да си изпълнил обещанието си.

- Напълно е възможно.

Очите на Одисей станаха студени. В този миг Карпофорус видя за миг мъжа, за когото говореха легендите - младият разрушител, който бе тероризирал селища по цялата Велика зеленина. В дните на младостта си царят на Итака си бе създал сериозна репутация като боец и убиец. Карпофорус остана спокоен. В момента животът му трептеше като свещ под напора на буря. Една погрешна дума и щеше да изгасне.

- Мисля, че не би било мъдро да приемаш предложение от човек, когото ще убиеш. Не си ли съгласен? - каза бавно Одисей.

- Разбира се.

- Прекрасно.

После уточниха начина на разплащане. Зад тях мъжете от „Пенелопа” се смееха. Карпофорус погледна към тъмнокосия принц и видя, че той се бори с първия помощник на Одисей, Биас.

- Чудесен младеж - каза царят на Итака. - Напомня ми на един млад моряк, който плаваше с „Пенелопа” преди години. Убиха го. Отне ми пет сезона да намеря убиеца, но накрая набучих главата му на копие. Моята Пенелопа винаги ми казва, че съм много коравосърдечен и трябва да се науча да забравям злините. Иска ми се да можех. - Той сви рамене. - Но всички сме такива, каквито сме, Карпофорус. - После постави месестата си длан на рамото му. - Радвам се, че можахме да си поговорим.

Убиецът беше силно подразнен, че царят го е изиграл с такава лекота, а сега обещанието за златото на Агамемнон му даваше шанс да изпълни някогашното желание на покойния цар Анхиз.

Хеликаон най-после щеше да падне под ножа на Карпофорус.

В началото планираше да го убие на Кипър и го проследи в мрака до върха на висока скала. Разрази се буря и Хеликаон отиде до ръба, където застана с вдигнати ръце, сякаш се готвеше да се хвърли долу в морето. Карпофорус се прокрадна тихо между огромните плочи на олтара. Нямаше нужда от кинжал. Едно бутване щеше да стигне, за да запрати човека към вечността.

Тогава се появи детето. Убиецът се стопи в сенките и заслуша, докато ужасеното малко момиче разказваше за майка си. Хеликаон бе коленичил до нея и това го правеше лесна жертва за нож в гърба, но Карпофорус не можеше да отнеме живот пред очите на дете.

Спомни си нощта в Кипър. Тогава научи много, не само за Хеликаон, но и за себе си. Беше станал самонадеян и урокът бе почти смъртоносен. Златния беше разбрал, че го следят и бе разположил хора извън стените. А после почти го хвана в капан в градината. Потръпна от удоволствие при спомена за вълнението.

Внезапно проблесналата през облаците луна бе огряла Хеликаон, когато се затича към него. Карпофорус успя да достигне стената и мрака зад нея. После видя Зидантас. Едрият мъж не го забеляза сред сенките. Появиха се и други. Карпофорус бе принуден да използва цялото си майсторство, за да им се изплъзне.

Докато седеше на пейката и си спомняше това, малко по малко задряма. Над него се надвеси сянка, която го събуди моментално и той вдигна кинжала си. Възрастният слуга почти изпусна подноса с храна и вода. Карпофорус прибра оръжието.

- Господарят ти ме помоли да ти донеса нещо за освежаване - каза слугата студено и остави подноса на пейката.

На него имаше кана с вода и чаша, а до тях - филия хляб и парчета подсолена риба. Слугата го изостави, без да каже и дума и Карпофорус се нахрани. Все повече и повече харесваше Хеликаон. Той беше благородник, който се грижеше за добруването на онези, които му служеха. Сигурно беше погледнал през някой от горните прозорци и го бе видял, че чака. Подобен човек щеше да бъде приветстван от Бащата на всичко, когато Карпофорус пратеше духа му при него. Всъщност, мислеше той, убийството на Хеликаон бе в известна степен дар за мъжа.

Наслаждавайки се на тази мисъл, той се облегна и отново задряма, спомняйки си за първия човек, когото уби. Беше инцидент. Карпофорус работеше в каменоломната. Острието на длетото му се строши и изхвърча. Заби се в гърлото на мъжа, работещ до него и уцели артерия. Човекът умря в гърчове сред праха на мината. Тогава той се ужаси, но един жрец скоро го успокои. Думите му още спохождаха убиеца в трудни моменти:

- Хадес, владетелят на мъртвите, знае мига на раждането ни и деня на нашата смърт. Писано е, че всеки има само толкова време, колкото той му даде. И когато това време свърши, тялото му се връща при земята.

- Значи всеки умира само като му дойде времето?

- Именно.

- Тогава Владетелят на мъртвите ме е използвал да отнема живота на онзи работник?

- Да, моето момче, точно така. Затова не бива да се чувстваш виновен.

Вината бе последното, което чувстваше. Младият Карпофорус бе въодушевен. Той бе докоснат от боговете и в онзи миг се беше превърнал в слуга на Хадес. Това бе най-великият миг в живота му и промени съдбата му завинаги.

Отново се замисли за Хеликаон. Не можеше да го убие днес, защото Ониакус го бе нарочил за телохранител на Златния. За да стои близо до него, той се бе присъединил към екипажа в Кипър и като всеки друг положи клетва за вярност. Подобни неща не можеха да се отхвърлят с лека ръка, затова и той се би яростно рамо до рамо с Хеликаон в битката при Залива на сините сови.

Но не можеше да отлага още дълго. Празненството на Деметра бе утре вечер. По-късно днес щеше да напусне кораба, за да може да убие Златния на следващия ден.

Удовлетворен от решението си, той се изтегна на пейката и потъна в сън без сънища.

Хеликаон влезе в царския мегарон - обширна зала, в която много хора чакаха да изложат молбите си пред царя. Имаше търговци и дори обикновени селяни. Беше претъпкано и шумно, затова той прекоси помещението без бавене. Един царски орел в ярка броня и с бял гребен на шлема отвори страничната врата към дворцовите градини и той се озова под светлината на слънцето. Тук имаше каменни пътеки, виещи се около ярки цветя, както и няколко мраморни пейки, разположени в сянката на гъсто преплетените пълзящи растения, обвили дървените рамки около тях.

И тук чакаха хора, но те бяха от царския род. Хеликаон видя двама от синовете на Приам - съветника Политес и дебелия Антифон. Политес седеше на сянка, поставил купчина папируси в скута си. И двамата мъже носеха дълга до глезените бели роби със златни колани, които бележеха ранга им на министри на царя. Хеликаон не ги бе виждал от една година. Политес изглеждаше блед, почти като болен. Светлата му коса оредяваше и очите му бяха зачервени. Антифон пък бе станал още по-дебел, отколкото го помнеше Златния, а лицето му бе зачервено и подуто, с тежки торбички под очите. Трудно беше да си представи човек, че и двамата все още бяха в началото на двадесетте си години.

Антифон го видя пръв и се усмихна широко.

- Хей, Еней! - извика той. - Добре дошъл!

Той стана с изненадваща за толкова дебел човек бързина и прегърна Хеликаон, а после го целуна по бузите. Силата му беше легендарна и дарданецът усети как ребрата му пукат. После Антифон го пусна. Политес не стана, но се усмихна смутено.

- Всички в Троя говорят за приключенията ти - продължи дебелият принц. - Морски битки и горящи пиратски кораби. Животът ти определено не е скучен, приятелю.

- Радвам се да съм отново тук.

Хеликаон забеляза употребата на думата „пиратски”, но не каза нищо. Троя все още бе в съюз с Микена и никой нямаше да рискува да обиди Агамемнон. Той си поговори с тях известно време и научи, че Приам си „почивал”, което означаваше, че чука някоя слугиня или жената на някой от синовете си. Политес изглеждаше нервен и напрегнат. „Може би е твоята жена ”, помисли си Хеликаон.

- Някакви новини от града? - попита ги той. Забеляза как израженията им се променят, все едно върху лицата им са паднали маски.

- О, все същото - каза Антифон. - Видя ли невястата на Хектор?

- Срещнахме се.

- Твърде жена. Очи като зелен кремък. И жрица от Тера представяш ли си! Слаба като вейка. Няма за какво да се хванеш!

Хеликаон не искаше да обсъжда Андромаха с тях. Продължи, без да обръща внимание на коментара:

- Някакви новини за Хектор?

- Само слухове - каза Политес и избърса очите си с белия ръкав. - Един търговец каза, че е имало голяма битка. Но никой не знае кой е спечелил.

- Хектор, естествено - настоя Антифон. - Хектор винаги печели. Може и да е скучен в разговор и неспособен да различи чаша добро вино от кравешка пикня, но никога не губи битка. Не ти ли се струва странно?

- В какъв смисъл?

- Вечния дипломат, а Политес! - намръщи се Антифон. - Знаеш много добре какво имам предвид. И двамата израснахме с Хектор. Той никога не е обичал да се бие, дори и в детски борби. Винаги разумен, добронамерен и ухилен като дебил. Как, в името на Хадес, се оказа такъв непобедим войн?

Хеликаон се насили да се усмихне.

- Хайде стига, Антифон! Спомням си времето, когато ти беше най-бързият бегач в Троя. Не можем ли да ти зададем подобен въпрос? Как такъв красив атлет стана толкова дебел?

Антифон също се усмихна, но очите му бяха мрачни.

- Имаш право, Еней. Хектор е такъв, какъвто е. Обичният наследник. Предполагам, че само печели от това. Но в управлението на един град има повече, отколкото би предположил, който и да е войн. Когато реколтата е бедна или се разрази епидемия няма да има значение, дали царят може да управлява колесница посред битка, или да отреже главата на врага с един удар.

- Затова и Хектор е извадил такъв късмет с братя като вас.

Един слуга се спря пред Хеликаон.

- Царят е готов да те види, господарю Еней - каза той. Златния му благодари и го последва обратно в двореца през странична врата, водеща към широко стълбище. Оттам стигнаха до покоите на царицата на върха на сградата.

- Царицата тук ли е? - попита той.

- Не, господарю, все още е в летния дворец. Но Цар Приам има навика да… си почива в покоите й през деня.

Двама царски орли стояха пред вратата на върха на стълбите. Хеликаон разпозна единия от тях - много едър войн на име Кеон. Войникът кимна за поздрав и му се усмихна, докато отваряше вратата към покоите, но не продума.

Хеликаон влезе в стаята и Кеон затвори вратата зад гърба му. Лекият ветрец, който влизаше през широкия прозорец, развяваше тънките завеси и носеше миризмата на тежък парфюм. През една отворена врата се виждаше неоправено легло. После оттам излезе млада жена със сведени очи и изчервено лице. Тя мина край Хеликаон, отвори външната врата и излезе.

След нея се появи и Приам със златна чаша в едната ръка и златна гарафа в другата. Той отиде до един широк диван и седна, изпи виното в чашата и си наля още.

- Е, ела и седни - каза той, сочейки към стола от другата страна на ниска масичка. - Освен ако нямаш намерение да тичаш из града ми, за да гориш микенски пирати.

Хеликаон седна и погледна царя. В златото на косата му сякаш се забелязваше повече сребро от преди, но той изглеждаше все така могъщ.

- Чу ли, че Агамемнон е бил в Милет? - попита Приам.

- Не. Това е далеч от дома му.

- Последните две години пътува много. Тракия, Фригия, Кария, Ликия. Предлага дарове на царете, обявява приятелства и гради съюзи.

- За какво са му съюзи от тази страна на Великата зеленина?

- За какво ли наистина? - Царят замълча. После се облегна на дивана. - Видя ли момичето?

- Да.

- Красива… но скучна. Едно време всички жени сякаш бяха създания на огъня и страстта. Можеше да прекараш прекрасен ден в чукане. Сега всички са „Да, велики царю, каквото желаеш, велики царю. Искаш ли да лая като кученце, велики царю?” Как мислиш, защо е така?

- Вече знаеш отговора - каза Хеликаон.

- Нищо, зарадвай ме.

- Няма. Не съм дошъл да споря с теб. Защо винаги искаш да се скараме, когато се срещнем?

- Не е до желания - отвърна Приам. - Просто не се харесваме. Да ти кажа ли какво си мислеше, когато ти зададох въпроса?

- Ако ти доставя радост.

- Някога момичетата правеха любов с Приам, красивия млад мъж. Сега искат да служат на Приам, похотливия стар цар. Прав ли съм?

- Естествено. Не се ли смяташ винаги за прав?

Смехът на Приам проехтя из стаята.

- Знаеш защо не ме харесваш, момче. Аз съм всичко, което на теб не ти стига наглостта да бъдеш. Аз станах цар. Ти не пожела и остави този товар на малкия Диомед.

- Мигове като този ми напомнят защо прекарвам толкова малко време в Троя - каза Хеликаон и стана.

- О, седни! - настоя Приам. - Трябва да поговорим, така че ще спрем да се заяждаме за известно време. Искаш ли вино?

- Не.

- Да се върнем тогава на Агамемнон - продължи царят, а Хеликаон отново седна. - Срещал ли си го?

- Не.

- Нито пък аз, макар и да познавах баща му Атрей. Той беше боец… но пък и нямаше друг избор. Западните народи постоянно враждуваха един с друг по онова време. Но Агамемнон? … Той е загадка. Повечето от верните на баща му хора бяха или заменени, или избити. Сега около него има само диваци като Коланос. Знаеше ли, че Агамемнон е възобновил обичая за човешко жертвоприношение преди битка?

- Не, не бях чувал. Но не ме изненадва. Микенците са кръвожаден народ.

- Така е, Еней. Но по времето на Атрей и неговия баща спазваха героичен морален кодекс, наложен още от Херкулес. Слава и служба на боговете. Под властта на Агамемнон всичко се променя. Сега генералите му са брутални мъже, които насърчават зверствата сред войниците си. Шпионите ми разказват истории за ужаса в земите, които плячкосват. Жени и бебета биват изклани, мъжете са измъчвани и осакатявани.

- И какво прави Агамемнон толкова мистериозен? - попита Хеликаон. - Просто поредният дивак от раса на диваци.

- Той не е толкова лесен за анализиране, Еней. Генералите му са кръвожадни, но той не участва в техните извращения. По време на празненства не се налива с вино, не се смее и не пее. Седи тихо и наблюдава, докато останалите правят всичко това. Посланиците ми разказват, че има остър ум и говори добре за съюзите с Троя и нуждата от мирна търговия. Но същевременно дава пари и оръжие на пиратските флотилии, които плячкосват бреговете ни. Сега търси съюз с източните царе. Посланиците му носят златни дарове на Меония, Карих, Ликия и дори в далечната Фригия. Царете имат нужда от съюзи със съседите си, за да избегнат ненужни вражди. Съюзът с Троя е разбираем. Ние сме най-великият търговски град на Великата зеленина. Но Ликия и Фригия? Какъв смисъл има от тези подаръци? Какво се надява да получи?

Хеликаон сви рамене.

- При микенците всичко опира винаги до война и плячка.

- И аз това имам предвид - отвърна Приам. - И именно тук е мистерията. Шпионите ми твърдят, че Агамемнон разполага с достатъчно информация за враговете си, но една война на изток ще бъде глупава и обречена. Хетите може и да не са силата, която бяха някога, но армиите им ще смажат микенците. Египтяните също могат да се включат. Освен това, ако Агамемнон нападне съюзниците ни, Троянският кон ще тръгне срещу него, а на този свят няма сила, способна да се сравни с моя Хектор.

- Всичко това е вярно. Но все пак си разтревожен - изтъкна Хеликаон.

- Овчарят винаги се безпокои, когато вълците са наоколо - цитира поговорката Приам. - Тревожи ме и това, че Агамемнон е наредил построяването на огромна флотилия. Въпросът е как я използва. И къде ще я отведе?

Приам стана от мястото си и влезе в спалнята, а после се върна с кожено платно, на което бе изрисувана карта на Великата зеленина. Той я разгърна на масата.

- По времето на дядо ми микенците нападнали Кипър и на острова все още има голямо микенско селище. Ако нахлуят с цялата си сила, могат да завладеят медните мини. Но Кипър е в съюз и с Египет, и с хетите, а и двата народа имат десетократно по-големи армии от тази на Агамемнон. Флотилиите им ще блокират острова. Войниците им ще слязат на брега и микенците ще бъдат надвити. - Царят посочи брега на Ликия. - Да предположим, че нападнат Дебелия цар. Вече имат колонии на Родос и Кос, както и в Милет. Могат да се снабдяват с провизии от там. Но Кигон е стар войник и добър боец. И което е по-важно, има съюз с мен. Ще изпратя Троянския кон на помощ и микенците няма да имат как да повикат подкрепления. Същото може да се каже за Милет и Меония. Накъдето и да погледнеш, Агамемнон няма шанс за победа. И знаеш ли какво значи това, Еней?

- Че или Агамемнон не е толкова умен, колкото твърдят посланиците ти… или пропускаш нещо.

- Именно! А аз не се съмнявам в интелигентността му. Напролет ще кажеш ли на капитаните си да събират информация, докато плават на запад?

- Разбира се.

- Добре. Междувременно шпионите и посланиците ми ще продължават да докладват. В някакъв момент плановете на Агамемнон ще се изяснят. Кога ще отпътуваш за дома?

- След ден или два. След като посетя царицата.

Върху лицето на Приам се изписа болка.

- Тя умира - каза царят и потрепери. - Трудно е за вярване. Мислех, че ще ни надживее до един.

- Тъжна вест - отвърна Хеликаон. - Чух, че е зле. Нищо ли не може да се направи?

Приам поклати глава.

- Взима опиата, за да спре болката, но жреците ми казват, че няма да преживее зимата. Знаеш ли, че още няма и петдесет? В името на боговете, някога беше най-красивата жена на света. Изпълваше душата ми с огън и позлатяваше дните ми. Липсва ми, Еней. Винаги е била най-добрият ми съветник.

- Говориш така, сякаш вече е мъртва.

- Не съм я виждал от седмици. Откак жреците ми казаха. Не мога да я погледна. Твърде болезнено е. Ще я откриеш в новия летен дворец от другата страна на Скамандър. Там са и Касандра, и младият Парис.

Хеликаон отново се изправи.

- Изглеждаш изморен. Ще те оставя да почиваш.

- Почивката ще ми дойде добре - призна Приам. - Напоследък не спя много. Има обаче още нещо, което трябва да знаеш - добави той. - Агамемнон е наел Карпофорус да те убие.

- Чувал съм името.

- Разбира се. Всички сме го чували. Онова, което сигурно не си чувал обаче е, че именно той уби баща ти.

Сякаш въздухът в стаята внезапно замръзна. Хеликаон остана неподвижен, усещайки как сърцето му бие учестено в гърдите.

- Откъде знаеш това? - успя да каже накрая.

- Вчера моите войници заловиха един човек. Отведоха го за разпит, където, естествено, той умря. По време на разпита научихме много. Мъжът, когото хванахме, уговаря и урежда задачите, поети от убиеца. Един от синовете ми се опита да наеме Карпофорус да ме убие. Той обаче вече е бил нает от агентите на Агамемнон да премахне теб.

- Кой от синовете ти те иска мъртъв?

- Вероятно всичките, ако трябва да съм честен. С изключение на Хектор те са доста жалка сбирщина. Всъщност не вярвам да е знаел кой от принцовете е трябвало да срещне. Пратеникът му е занесъл златото в Милет и го е поканил в Троя. Трябвало е неизвестният принц да го посрещне тук. За съжаление го хванахме твърде рано. Имаме обаче пратеника и той се оказва много смел човек. Изобщо не съм сигурен, че ще го пречупим.

- Знаем ли как изглежда Карпофорус? - попита Хеликаон.

- Около четиридесетгодишен е, среден на ръст и слаб. Понякога е брадат, друг път не. Това едва ли ти е от голяма помощ - отвърна Приам.

- Не. Научи ли кой го е наел да убие баща ми?

- Не. Очевидно не е станало чрез посредник. Някой е отишъл право при Карпофорус. Трябва да си предпазлив, Еней. И внимавай на кого се доверяваш.

- Около мен има само лоялни хора.

- Лоялността е стока - изсмя се Приам. - А на Агамемнон не му липсва злато.

Хеликаон се ядоса.

- Проклятието ти е, че вярваш, че всичко си има цена - каза му той.

Приам се усмихна.

- А твоята слабост е във вярата ти, че няма.

19 КРИЛЕ НАД ОЛИМП

ЗА ЦАРИЦА ХЕКУБА ДНИТЕ СТАВАХА все по странни. Статуите, които ограждаха градинската пътека, често й се усмихваха, а вчера в небето видя крилатия кон Пегас, летящ на запад. Трудно й беше да осмисли тези картини. Опиатите бяха силни и статуите не се усмихваха. Пегас и отне повече време. Накрая реши, че вероятно е видяла ято чайки. От друга страна й беше по-приятно да си мисли, че смъртта й е дала по-добро зрение и може би, в крайна сметка, наистина е видяла белия кон, летящ обратно към Олимп.

Гърбът я болеше, но нямаше сили да извърти обърнатата възглавница в по-удобна позиция. От морето се разнесе лек бриз и Хекуба въздъхна. Винаги бе обичала морето, особено в Залива на Херкулес. От градината, разположена на високата скала, можеше да погледне към Великата зеленина и само с едно обръщане на глава да обхване с поглед блестящия Скамандър и златните стени на Троя на четири мили разстояние.

Летният дворец Царска радост беше любимото и място и тя смяташе за редно да умре тук. Приам го бе построил за нея, когато и двамата бяха млади, когато животът изглеждаше безкраен, а любовта - вечна. В стомаха й се надигна болка, но беше слуха и пулсираща, а не остра и яростна, както само допреди няколко седмици.

На около двадесетина крачки от нея младият принц Парис седеше на сянка и разглеждаше някакви египетски папируси. Хекуба се усмихна, докато наблюдаваше сериозното му изражение и пълната му концентрация. Той още не бе навършил двадесет и пет, но вече губеше косата си, също като брат си Политес. Слаб и ученолюбив, Парис никога не бе харесвал типично мъжките забавления, които баща му обичаше толкова много. Не яздеше, освен, за да отиде от едно място на друго. Нямаше опит с меча или лъка. Ентусиазираше се само от ученето. Обичаше да рисува растения и цветя, а като момче бе прекарал много щастливи следобеди в разглеждане на вътрешността на стебла на растения и изучаване на листа. Приам скоро се отегчи от момчето. Но пък Приам рано или късно се отегчаваше от всеки.

Царицата усети тъга.

В този миг Парис погледна към нея. На лицето му се появи тревога. Остави свитъка и стана.

- Нека преместя тази възглавница, майко - каза той и й помогна да се надигне, а после оправи постелята под нея. Хекуба легна отново с щастлива усмивка.

- Благодаря ти, сине.

- Ще ти донеса вода.

Тя го гледаше, докато се отдалечава. Движенията му не бяха плавни като тези на Хектор и раменете му вече бяха прегърбени от твърде много часове, прекарани над свитъците. Имаше време, когато и тя бе разочарована от Парис, но сега беше благодарна за добротата му и състраданието, което изпитваше към нея.

“Отгледах добри синове!”, - каза си.

После болката започна да се усилва и царицата извади стъкленица от кесията на колана си. Бързо счупи восъчния печат и я надигна с трепереща ръка към устните си. Вкусът бе горчив, но само след миг болката започна да отслабва и тя задряма.

Сънува малката Касандра, преживявайки отново деня, когато тригодишната й дъщеря пострада от мозъчния огън. Жреците до един казаха, че детето ще умре, но това не стана. Повечето на нейната възраст не преживяваха болестта, но Касандра беше силна и се вкопчи в живота по време на десетте дни, докато треската разтърсваше малкото й телце.

Когато болестта отмина, радостта на Хекуба не бе дълготрайна. Щастливата засмяна Касандра бе заменена от тихо и странно дете, което твърдеше, че чува гласове и понякога говореше неразбираеми думи. Сега, на единадесет, тя беше потайна и неразговорлива, избягваше хора и странеше от ласки, дори от майчини ласки.

Една ръка нежно докосна рамото й. Хекуба отвори очи. Слънцето грееше ярко и лицето над нея бе само сянка.

- Ах, Приам, все пак дойде да ме видиш - каза тя и се оживи. - Знаех, че ще дойдеш.

- Не, майко. Аз съм, Парис. Донесох водата ти.

- Водата ми. Да. Разбира се. - Тя отпи, а после се излегна отново в плетения стол. - Къде е сестра ти?

- Плува в залива с делфините. Не е редно да го прави. Те са големи създания и може да я наранят.

- Делфините няма да й посегнат, Парис. И тя обича да плува. Мисля, че само във водата е щастлива.

Хекуба погледна обратно към река Скамандър. Един кентавър бе застанал на задните си крака сред равнината. Царицата примигна и се опита да се концентрира. Кентаврите носеха късмет. Наполовина хора и наполовина коне, те винаги бяха свързани с дарове. Може би идва, за да ме излекува, помисли си тя.

- Виждам ездач, майко - каза Парис.

- Ездач? Да. Познаваш ли го?

- Не. Има дълга тъмна коса. Може да е Диос.

Тя поклати глава.

- И той, като баща си, няма време за стари умиращи жени. - Хекуба заслони очи с ръка. - Язди добре - каза, макар и все още да виждаше кентавъра.

Когато конникът се приближи, Парис го позна.

- Това е Еней, майко. Не знаех, че е в Троя.

- Това е защото прекарваш цялото си време над свитъците и пергаментите. Иди го посрещни. И не забравяй, че той не обича името Еней. Предпочита да го наричат Хеликаон.

- Да, ще запомня. А ти трябва да не забравяш, че имаш и други гости, чакащи аудиенция. Лаодика е тук с бъдещата невяста на Хектор. Чакат те цяла сутрин.

- Казах ти, че не съм в настроение да говоря с млади момичета - отвърна царицата.

Парис се засмя.

- Мисля, че ще харесаш Андромаха, майко. Тя е точно такава жена, каквато ти би избрала за Хектор.

- В какъв смисъл?

- Не, не! Трябва сама да я видиш. И ще е много грубо да приемеш Хеликаон, а да отхвърлиш собствената си дъщеря и годеницата на наследника.

- Аз умирам и не възнамерявам да си губя съня заради някакви глупави правила на учтивостта.

Лицето на младежа посърна и тя видя как се бори да удържи сълзите.

- О, Парис - каза бързо и протегна ръка да погали бузата му. - Не бъди толкова мекушав.

- Не искам да мисля за… нали знаеш… как няма да си с мен.

- Ти си мило момче. Ще видя гостите си. Накарай слугите да донесат столове за тях и нещо за освежаване.

Той вдигна дланта й до устните си и я целуна.

- Когато си изморена и искаш да си тръгнат, само ми дай знак. Кажи… поръчай медена смокиня или нещо такова.

Хекуба се разсмя.

- Нямам нужда от знаци, Парис. Когато се изморя, ще им кажа да си вървят. А сега иди и предай на Касандра да дойде при нас.

- Но майко, знаеш, че тя никога не прави нещо, което съм поискал от нея. Носи й наслада да ми отказва. Мисля, че ме мрази.

- Да, може да бъде много своенравна - съгласи се Хекуба. - Добре. Помоли Хеликаон да я доведе. Той умее да се погажда с нея.

Скалната пътека беше стръмна и коварна, покрита със сипеи, които непрекъснато се движеха под сандалите му. Хеликаон се отпусна внимателно на плажа, а после се загледа към вълните, докато не видя тъмната глава на Касандра, подаваща се до лъскавите сиви тела на два делфина. Слънцето се издигаше високо в яркосиньото небе. Момичето го видя и му помаха. Той отвърна на поздрава, а после отиде до една скала и седна.

Срещата с Приам го бе разтревожила. Царят беше арогантен и Хеликаон никога не го бе харесвал. Но беше и опитен. Вярваше, че Микена се готви да нахлуе някъде на изток с цялата си сила, а аргументите му бяха убедителни. Народ, който живееше заради войната, винаги търсеше нови местности за завладяване и плячкосване. А изтокът бе примамваща награда. Хетите водеха няколко войни едновременно. Битките с ашурийците, еламитите и каситите бяха изсмукали силите им, а сега и египетското нашествие във Финикия допълнително намаляваше ресурсите им.

Откъм морето повя освежаващ ветрец и Хеликаон пое дълбоко дъх, вкусвайки солта във въздуха. Касандра още плуваше, но той не я извика. В щастливите дни, които бе прекарал с Хектор, тя често оста ваше да спи при тях и той се бе научил, че принцесата не е дете, което обича заповедите.

Затова сега просто я чакаше в тишината под слънцето. След малко видя, че Касандра плува обратно към брега. Тя излезе от водата, вдигна туниката си от скалата, на която я бе проспала, и се облече. После дотича по пясъка до мястото, където стоеше Хеликаон. Касандра беше слаба и дребна, с деликатно лице и тънки кости и един ден щеше да се превърне в много красива жена. Дългата и тъмна коса бе гъста и буйна, а очите - приятна смес от сиво и синьо.

- Делфините са разтревожени - каза тя. - Морето се променя.

- Променя ли се?

- Става по-топло. Това не им харесва.

Той почти бе забравил колко особено е детето и как невинаги може да разграничи измислицата от реалността. Понякога нощем тя бродеше из градините и сякаш си говореше със стари приятели, въпреки че с нея нямаше никой.

- Радвам се да те видя отново, Касандра.

- Защо?

Очите й бяха широко отворени и въпросът бе зададен напълно невинно.

- Защото си ми приятелка, а аз винаги се радвам да видя приятели.

Тя седна на камъка до него и сви колене пред себе си. Подпря се с лакти на тях и се загледа в морето.

- Големият е Кавала - каза му, сочейки към делфините. - Онова там е жена му Вора. Заедно са вече от пет миграции. Не знам колко време е това. Мислиш ли, че е много?

- Нямам представа - отвърна той. - Майка ти има гости. Чудеше се дали няма да искаш да ги видиш.

- Не обичам гости - каза момичето и разтърси дългата си черна коса. Захвърчаха капки вода.

- И аз съм гост - отбеляза Хеликаон.

Касандра кимна, както винаги със сериозно изражение.

- Да, предполагам, че си. Значи греша, Хеликаон, защото теб те харесвам. Кои са другите?

- Лаодика и годеницата на Хектор, Андромаха.

- Тя стреля с лък - каза Касандра. - И е много опитна.

- Андромаха?

- Да.

- Не знаех това.

- Майка ми ще умре скоро. - Думите бяха изговорени без чувство, студени и отчуждени.

Той насили гласа си да остане спокоен. При всеки друг подобно изказване щеше да го вбеси, но Касандра не можеше да бъде съдена според общоприетите правила.

- Това не те ли натъжава?

- Защо трябва да ме натъжава?

- Не я ли обичаш?

- Естествено, че я обичам. Тя е най-добрият ми приятел. Мама, ти и Хектор. Обичам и трима ви.

- Но когато умре, няма да можеш да я видиш повече, нито да я прегърнеш.

- Естествено, че ще мога, глупчо! Нали някога и аз ще умра. Хеликаон се умълча. Морето бе спокойно и красиво, а тук, в тишината на Залива на Херкулес, имаше чувството, че целият свят е мирен и спокоен.

- Преди сънувах, че ще се ожениш за мен - каза Касандра. - Когато бях малка. Преди да започна да разбирам. Мислех, че ще е чудесно да живея с теб в дворец.

Той се засмя.

- Доколкото си спомням, тогава искаше да се омъжиш и за Хектор.

- Да - отвърна тя. - И това щеше да е много хубаво. Египетските братя и сестри се женят, ако не знаеш.

- Но се отказа от мен - каза той с усмивка. - Защото си ме чула да хъркам, нали?

- Ти не хъркаш, Хеликаон. Спиш по гръб с разперени ръце. Преди стоях и те гледах. И слушах сънищата ти. Винаги бяха плашещи.

- Как слушаш сънища?

- Не зная. Просто го правя. Обичам този залив. Много е спокоен.

- А тогава ще ми кажеш и защо реши да не се омъжваш за мен?

- Никога няма да се о мъжа. Съдбата ми е друга.

- След няколко години ще си промениш решението. Когато пораснеш. Сега си само на единадесет. Обзалагам се, че докато станеш на моята възраст, светът ще ти се струва много различен.

- На всички ще се струва различен - отвърна Касандра. - Но аз ще съм мъртва преди това и ще бъда с майка си.

Хеликаон потрепери.

- Не казвай това! Децата не бива да говорят за смъртта толкова спокойно.

Сивите й очи се вгледаха в неговите и той видя тъгата в тях.

- Ще стоя върху камък, високо в небето, и трима царе ще са там с мен. И ще ви виждам далече долу. Камъкът ще ме отведе до звездите. Ще бъде велико пътешествие.

Хеликаон се изправи.

- Трябва да вървя при майка ти. Тя ще се радва, ако дойдеш с мен.

- Тогава ще я зарадвам - каза Касандра.

Обърна се и погледна залива.

- Ще дойдат точно тук - прошепна. - Точно както Херкулес. Само че този път корабите им ще изпълнят залива. Докъдето поглед стига, до края на хоризонта. И на този плаж ще има кръв и смърт.

За Лаодика следобедът бе изпълнен с неотслабваща мъка. А беше започнал така добре. Смееше се и се шегуваше с Андромаха в покоите й, гледащи към северните равнини. Новата й приятелка опитваше различни шапки и дрехи, дадени на Лаодика от чуждоземни посланици. Повечето от тях бяха абсурдни и показваха колко глупави и примитивни са хората от други народи: дървена шапка от Фригия със закрепен за нея воал, който беше толкова тежък, че всяка жена, която го носеше, щеше да е наполовина сляпа; висока конична шапка от Вавилон, направена от ковани сребърни пръстени, която се крепеше в опасно равновесие на главата, задържана само от един каиш под брадичката. Двете с Андромаха лудуваха из покоите, заливайки се от смях. По едно време Андромаха си сложи тежка рокля от Крит, избродирана със златни нишки. Беше оформена така, че гърдите й да са открити, а един костен корсет задържаше кръста й, подчертавайки извивките на тялото.

- Това е най-неудобната дреха, която съм носила през живота си - обяви тя и изви рамене назад, а гърдите й щръкнаха гордо. Тогава доброто настроение на Лаодика започна да изчезва. Застанала пред нея в глупавата рокля, огнекосата Андромаха приличаше на богиня, а тя се чувстваше неизразимо обикновена.

Отново се ободри, докато пътуваха към летния дворец на майка й, но не много. Хекуба никога не я беше харесвала. Детството на Лаодика бе изпълнено от постоянно мъмрене. Никога не можеше да запомни имената на всички държави из Великата зеленина и дори когато си ги спомнеше, откриваше, че е объркала градовете. Толкова много от тях звучаха еднакво - Меония, Мизия, Микена, Киос и Кос. Накрая всички се оказваха преплетени в ума и. По време на уродите на майка й се паникьосваше и портите на ума й се затваряха, за да не допуснат нищо - дори онова, което знаеше. Креуса и Парис винаги бяха готови с отговорите, също както и Хектор преди тях, или поне така разправяха. Тя не се съмняваше, че странната малка Касандра също кара майка им да се гордее.

Може би сега, когато беше болна, щеше да е по-малко строга. Поне на това се надяваше Лаодика, докато двуколката прекосяваше моста на Скамандър.

- Каква е майка ти? - попита Андромаха.

- Много мила.

- Не, имам предвид как изглежда.

- О, ами висока е и косата й е тъмна. Татко казва, че е била най-красивата жена на света. Все още е много привлекателна. Очите й са сиво-зелени.

- На Тера я възхваляват - каза Андромаха. - Част от зестрата й е изградила Храма на Коня.

- Да. Говорила ни е за него. Много бил голям.

Андромаха се засмя.

- Много голям? Той е колосален, Лаодика. Можеш да го видиш от морето, дори на мили разстояние от Тера. Главата е толкова голяма, че в нея се побира огромна зала, а вътре се срещат петдесет жрици, за да се молят и да принасят жертвоприношения на Посейдон. Очите са широки прозорци. Ако се наведеш, можеш да си представиш, че си птица, толкова високо в небето се издига.

- Звучи… прекрасно - каза Лаодика без настроение.

- Зле ли ти е? - попита Андромаха и се наведе към нея, за да положи ръка на рамото й.

- Не, добре съм. Наистина - отвърна принцесата. Погледна в зелените очи на Андромаха и видя тревогата там. - Просто…

- Проклятието на Хера?

- Да - каза тя, доволна, че това не е пълна лъжа. - Не намираш ли за странно, че точно богиня е прокълнала жените с тези мигове на кървене? По-редно щеше да е, ако беше някой капризен бог.

Андромаха се засмя.

- Ако вярваме на всички истории, боговете мъже със сигурност биха предпочел и жените да са достъпни по всяко време. Може би Хера просто ни е дала малко миг за отдих.

Лаодика видя как раменете на човека, държащ юздите, се превиват, сякаш се опитва да се отдалечи максимално от разговора. Внезапно настроението й се оправи и тя се изкикоти.

- О, Андромаха, наистина имаш невероятен поглед върху нещата.

Тя се настани обратно в седалката си и се загледа напред към стените на Царска радост, а страховете й се стопиха.

Лаодика не бе виждала майка си от няколко месеца и когато Парис ги отведе в градината, не можа да я познае. В плетения стол лежеше крехка и кокалеста белокоса старица. Лицето й беше като маска от пожълтял пергамент, толкова силно опънат около черепа, че сякаш всеки момент щеше да се разкъса. Принцесата остана неподвижна, без да знае как да реагира. В началото си помисли, че и тази жена посещава майка й, но после древното създание проговори:

- Глупаво момиче! Няма ли да дойдеш да целунеш майка си? Или предпочиташ да си стоиш там?

На Лаодика й се зави свят. Устата й пресъхна, а умът й се разбърка точно както по време на онези ужасни уроци.

- Това е Андромаха - успя да каже тя.

Погледът на умиращата царица се отмести от нея. Заля я прилив на облекчение. После Андромаха пристъпи напред и целуна Хекуба по бузата.

- Съжалявам, че те откривам в такова лошо здраве - каза тя.

- Моят син твърди, че ще те харесам - каза студено царицата. - Винаги съм мразела тази похвала. Моментално ме кара да чувствам, че съдбата ми е да не понасям хората. Така че ти ми кажи защо трябва да те харесвам.

Андромаха поклати глава.

- Не, царице Хекуба. Струва ми се, че в Троя всички играят игри. Аз не го правя. Харесвай ме, ако решиш, намрази ме, ако трябва. Слънцето няма да блести по-малко, независимо от избора ти.

- Добър отговор - отвърна царицата. После ярките й очи пронизаха Андромаха. - Чувам, че си стояла на високия парапет с Приам и си отказала да коленичиш.

- Ти коленичи ли пред царя?

- Нито за него, нито за който и да било мъж! - отсече царицата.

Андромаха се засмя.

- Ами ето го значи отговорът, царице. Вече имаме нещо общо. Не знаем как да коленичим.

Усмивката на старицата избледня.

- Да, имаме нещо общо. Съпругът ми вече опита ли се да си легне с теб?

- Не. Нито пък ще успее.

- О, ще се опита, скъпа моя. И не само защото си висока и привлекателна, а защото много приличаш на мен. Или поне на онова, което бях някога. И аз съм била жрица на Тера. И аз имах сила. Тичах сред хълмовете, огъвах лъка и танцувах на тържествата. И аз имах прекрасна любима, с пълни устни и тежки гърди. Как прие раздялата ви Калиопа?

Лаодика бе шокирана от тази новина и погледна към Андромаха. Очакваше приятелката й да е засрамена и угнетена. Вместо това другата жена се усмихна широко.

- Ама че град - каза тя. - Навсякъде има шпиони и шепот никоя тайна не е в безопасност. Не подозирах, че царският двор знае толкова много за случващото се на Тера.

- Царският двор не знае нищо - отвърна царицата. - Да знам. И така, плака ли Калиопа? Помоли ли те да избягате заедно?

- Ти така ли се раздели с твоята любима?

- Да. Сърцето ми се разкъса от раздялата. А тя се самоуби.

- Сигурно те е обичала много.

- Сигурна съм в това. Но се самоуби двадесет години по късно, след като в гърлото й порасна тумор, който изсмука плътта от костите й и й отне речта и дъха. Хвърли се от Окото на Коня, а животът й изтече по скалите. Сега аз имам тумор в стомаха. Мислиш ли, че боговете са наказали и двете заради страстта ни?

- А ти мислиш ли го?

Хекуба сви рамене.

- Понякога се чудя.

- А аз, не - каза Андромаха. - Свирепи мъже бродят по света с меч и огън. Горят, избиват и изнасилват. А боговете им се възхищават. Ако това е истина, не виждам защо биха наказали две жени заради любовта им една към друга. А ако греша и боговете наистина ни мразят заради удоволствието ни, значи не заслужават да ги почитам.

Внезапно Хекуба се разсмя.

- О, ти наистина толкова много приличаш на мен! И си много по-подходяща за Хектор от блудкавата си сестра. Но говорехме за Приам. Той няма да те изнасили. Ще се опита да те съблазни или да намери друг начин да те принуди да се съгласиш. Коварен е. Мисля обаче, че ще изчака, докато умра. Така че имаш още известно време свобода.

- Как някой може да обича подобен мъж? - попита Андромаха.

Хекуба въздъхна.

- Той е властен и понякога жесток. Но в него има и величие. - Тя се усмихна. - Когато го опознаеш повече, ще го видиш. - Очите й се насочиха обратно към Лаодика. - Е, момиче, няма ли да целунеш майка си?

- Да - отвърна сковано принцесата, пристъпи напред и коленичи. Затвори очи и бързо докосна устни до бузата на майка си, а после отстъпи бързо. Царицата миришеше на карамфил - наситен аромат, от който й призля.

Слугите донесоха столове и хладни напитки и те седнаха заедно. Парис се оттегли да чете някакъв свитък. Лаодика не знаеше какво да каже. Сега си даваше сметка, че майка й умира я сърцето я болеше. Отново се чувстваше като дете - нещастна, сама и лишена от обич. Дори на прага на смъртта, майка й нямаше мила дума за нея. Стомахът й се сви и разговорът между Андромаха и Хекуба се превърна в бръмчене на пчели. Майка й извика още слуги, за да вдигнат красиво изрисувани паравани около тях, които да ги пазят от слънцето. Но Въпреки че сянката бе добре дошла, тя по никакъв начин не облекчи напрежението на Лаодика.

После дойде Хеликаон и настроението й отново се оправи. Стана от стола си и помаха на младия принц, докато той се приближаваше по тревистия хълм. Касандра вървеше до него. Като видя Лаодика, дарданецът се усмихна.

- По-красива си от всякога, братовчедке - каза й той и я прегърна. Искаше й се никога да не го пуска, затова го задържа по-дълго и го целуна по бузата.

- В името на боговете, Лаодика, трябва ли винаги да се правиш на курва? - попита майка й.

Грубостта на тона й я стресна. Беше извършила най-ужасното нарушение на протокола. Един гост трябваше първо да поздрави царицата. Хеликаон се наведе и я целуна по челото. После й намигна и устните му оформиха едно: „Не се притеснявай!” Той коленичи до стола на царицата.

- Доведох Касандра, както поиска.

- Никой не ме е довел - обяви момиченцето. - Дойдох, за да те направя щастлива, майко.

- Ти винаги ме правиш щастлива, миличка - отвърна Хекуба. - А сега поседни с нас, Хеликаон. Казаха ми, че си се бил с пирати, че и си ги запалил.

- Денят е твърде хубав, за да го разваляме с истории за дивачество и кръвопролития - отговори Хеликаон. - А и господарката Андромаха вече знае за битката и изхода от нея. Тя беше на плажа.

- Завиждам ти. Ще ми се да бях видяла как горят онези микенци. Всички до един са безсърдечни псета. Никога не съм срещала микенец, който да харесам… или на когото да се доверя.

- Кажи на майка ми за маскировката - намеси се Лаодика. - Една от слугините ми го е чула от моряците.

- Маскировка? - повтори Хекуба и се намръщи.

- За да избяга от убийците на скалата - обясни принцесата. - Много е хитро. Кажи й, Хеликаон.

- Нищо особено. Знаех, че ме чакат, Затова подкупих един от стражите на Кигон и заех бронята му. Нищо драматично, боя се. Просто минах край микенците. - Той внезапно се изсмя. - Един от тях дори ме повика да ме пита дали съм виждал Хеликаон.

- Бил си облечен като страж? - попита Андромаха. - А случайно да изгуби единия си сандал на плажа?

- Да. Скъса ми се каиш. Странно е, че попита.

- Не, просто те видях.

Лаодика погледна към приятелката си. Лицето й беше много бледо и за пръв път, откак я познаваше, Андромаха изглеждаше напрегната и притеснена.

- Сандалът беше евтин - обясни Хеликаон.

- Кажи ми за кораба - настоя Хекуба. - Винаги съм обичала истории за кораби.

Лаодика мълчаливо заслуша, докато Хеликаон говореше за „Ксантос” и Лудия от Милет, който го бе построил. Говореше за способността на галерата да плава и в лошо време и как танцува по вълните като царица на морето. Описа им бурята и как корабът я беше преодолял. На принцесата й беше трудно да повярва. Мечтаеше си да отплава далеч от Троя и да живее на зелен остров, където никой никога няма да я нарича глупаво момиче или да я кара да рецитира имената на земи, които никога нямаше да посети.

Привечер Хекуба се оплака, че е уморена и извика двама слуги да я отнесат обратно в къщата. Хеликаон си тръгна скоро след това. Намерението му беше да отплава за Дардания още на същия ден, но сега трябваше да изчака зората. Той целуна Лаодика и отново я прегърна.

- Тя не иска да бъде жестока - каза и тихо.

„О да, иска”, помисли си Лаодика, но каза:

- Сигурна съм, че си прав, Хеликаон.

Той коленичи до Касандра.

- А от теб ще получа ли прегръдка, моя малка приятелко?

- Не.

- Много добре. - Той започна да се изправя.

- Промених си решението - каза тя горделиво. - Ще ти позволя да ме прегърнеш, защото това ще те направи щастлив.

- Колко благородно от твоя страна.

Касандра обви тъничките си ръчички около врата му и го прегърна силно. Той я целуна по бузата.

- Приятелите трябва винаги да се прегръщат - добави той след малко. После се изправи и се обърна към Андромаха.

- Радвам се, че отново те видях - каза й. Лаодика очакваше да прегърне и невястата на Хектор, но той не го направи. Двамата само се гледаха. Обикновено суровото лице на Андромаха сега се бе смекчило и по бузите и имаше руменина.

- Ще дойдеш ли за сватбата?

- Едва ли. Но ви желая много щастие. Винаги съм знаел, че Хектор е късметлия, но вече съм сигурен, че боговете са го благословили.

- Но мен дали са благословили? - попита тя меко.

- Надявам се… с цялото си сърце.

- Нея ще я прегърнеш ли? - попита Касандра. - Би трябвало.

Хеликаон изглеждаше несигурен, но Андромаха пристъпи напред.

- Мисля, че трябва да бъдем приятели - каза тя.

- Винаги ще бъдем. Кълна ти се.

Той я придърпа към себе си.

Внезапен хлад прониза стомаха на Лаодика, докато ги гледаше. Тя видя как очите на Хеликаон се затварят и го чу да въздиша. Обзе я тъга. Вече няколко години се надяваше, че баща й може да организира съюз между нея и него. Знаеше, че той не я обича, но вярваше, че ако подобна връзка се осъществи, е в състояние да го направи щастлив. Когато чу, че е отказал да се ожени за красивата Креуса, се възрадва неимоверно. Беше казал на Приам, че ще се ожени само по любов. Лаодика се надяваше, че един ден може да се влюби в нея. Тази надежда й даваше сила в самотните нощи. И сега угасна. Нея Хеликаон никога не бе държал по подобен начин.

И в този миг тя си даде сметка, че никога няма и да го направи.

“Никога няма да познаеш любовта!”, прошепна тъмният страх в сърцето й.

Андромаха се отдръпна от прегръдката. Беше изчервена и сякаш краката не я държаха. Бързо се отдели от Хеликаон, а после коленичи до дребната Касандра.

- Можем ли да бъдем приятелки и с теб?

- Още не - отвърна детето. - Сега отново ще поплувам. Делфините ме чакат.

20 ХРАМЪТ НА ХЕРМЕС

КАРПОФОРУС СТОЕШЕ НА ПОКРИВА И ГЛЕДАШЕ с тревога към високия дворец от другата страна на Скамандър. Тази вечер по залез-слънце щеше да започне пирът на Деметра, богинята на зърното. Всички щяха да благодарят за лятната реколта. Щеше да има силни напитки, отбрани вина, подноси с храна и огромни огньове. Хората щяха да танцуват и да пеят, и да забравят грижите си поне за един ден. След девет месеца, с писъци и плач на света щяха да се появят стотици бебета. Карпофорус мразеше пировете.

Но този беше специален.

Когато за пръв път долови повика за служба на смъртта, отиде на остров Самотраки, за да търси мъдростта на гадателя, който живееше там. Мъжът бе известен из цялата Велика зеленина. Живееше в пещера, отхвърлил богатството в търсене на духовно съвършенство. По хълмовете около дома му винаги имаше десетки хора, който идваха с дарове и въпроси. Гадателят седеше мълчаливо под слънцето и от време на време викаше някого при себе си. После говореше тихо и молителят слушаше, преди да се върне обратно в тълпата. Хората го питаха какво е научил, но никога не получаваха отговор.

Карпофорус чака деветнадесет дни. На сутринта на двадесетия, докато гледаше стареца, видя, че очите на гадателя са насочени към него. После го призоваха. Не можеше да повярва и се огледа да види дали зад него няма някой друг. Накрая стана и се качи по хълма.

Гадателят не бе толкова стар, колкото изглеждаше отдалеч. Въпреки бялата брада, по лицето му нямаше бръчки.

Карпофорус седна с кръстосани крака пред него.

- Каква мъдрост търсиш? - дойде въпросът.

- Бях призован да служа на Великия отец - каза му убиецът. - Но ми трябват напътствия.

- И как получи този призив?

Карпофорус му разказа за смъртта на другия работник и за осъзнаването си, че трябва да служи на великия бог, пращайки душите към дългото им пътуване.

- И ти мислиш, че Хадес има нужда да убиваш хора?

- Да! - отвърна гордо младият мъж.

Гадателят го изгледа с безизразно лице, а големите му сини очи впримчиха тъмния поглед на Карпофорус.

- Колцина си убил досега?

- Девет.

- Почакай, докато говоря с духовете - каза старецът и затвори очи.

Мина много време и Карпофорус започна да си мисли, че мъжът е заспал. После сините очи отново се отвориха.

- Всички избират да следват една или друга пътека, Карпофорус. Ако ти кажа, че си сгрешил и че Властелинът на смъртта не те е призовал, ще ми повярваш ли? Отговори ми честно.

- Не. Великият бог ме е направил свой слуга.

Мъжът кимна.

- Кажи ми, вярваш ли, че той би искал да убиваш деца?

- Не.

- А жени?

- Не зная. Той желае ли смъртта на жени?

- Не. Никога няма да убиеш дете или жена. Нито ще посягаш на някого между Пира на Деметра и Пира на Персефона. Когато земята спи между сезоните, ти също ще почиваш. И за всяко успешно изпълнено начинание ще даваш половината си пари на бедните и нуждаещите се. - Той посочи към кинжала на кръста на Карпофорус. - Дай ми го. - Убиецът извади оръжието и го подаде на гадателя. Кинжалът бе чудесно изранен, с дръжка, обвита със сребърна нишка и с лъвска глава накрая. - Ще използваш само това острие за своите задачи. Никога отрова, нито меч или въже. Не ръцете си, ни копие, ни лък. И когато този кинжал се строши или бъде изгубен, ще приключи и твоята служба на Великия бог. Ако нарушиш някоя от тези повели, животът ти ще свърши до седем дни.

- Ще бъде както казваш, благословени.

През годините Карпофорус бе следвал всички тези нареждания, без да се оплаква. В три града имаше домове, които се грижеха за бедните и бездомните с парите му. Нито една жена не бе паднала под кинжала му, и нито едно дете, а за оръжието си той се грижеше с обич и го използваше само в мисиите си, за да не се повреди острието. Носеше други два ножа за обща употреба и именно тях бе използвал по време на битката при Залива на сините сови.

Тази нощ започваше Пирът на Деметра и днес Лъвският кинжал щеше да прекрати живота на Хеликаон на тази земя.

Тази сутрин той видя господаря си да прекосява моста на Скамандър на гърба на кон, взет от конюшните на царя. Вероятно щеше да се върне по здрач и да слезе през града до плажа. Щеше да мине край площада и Храма на Хермес. А там винаги имаше тълпи.

“Не би трябвало да е трудно да го убия там, помисли Карпофорус. Просто ще се приближа с кинжал, скрит под ръкава ми. Хеликаон ще ме приветства с усмивка. Ще извадя оръжието и ще му прережа гърлото бързо и сигурно. След това ще се слея с тълпите и ще изчезна. Хеликаон ще може да открие Елисейските полета и да се радва на вечността в компанията на богове и герои.”

Карпофорус въздъхна.

Едва ли ще е трудно да го убия там.

Смъртта на Хеликаон се бе оказала по-трудна от последните му задачи. Златния беше предпазлив и интелигентен. Обмисляше и планираше. Но по-лошото бе, че Карпофорус осъзнаваше, че не иска да изпълни договора. Странни мисли се въртяха в главата му напоследък, имаше съмнения и тревоги. Това не се бе случвало преди. Той обичаше работата си и изпитваше огромна гордост, че Хадес го е избрал. Но присъединяването към екипажа на „Ксантос” го беше разтревожило.

През целия си живот Карпофорус беше живял сам, собствената му компания му стигаше. И нещо повече, определено не обичаше да се намира в тълпата. Мислеше си, че пътуването на борда на „Ксантос” ще е напрегнато и неприятно. Вместо това откри някакъв нов мир. Ониакус дори го прегърна на плажа предния ден, след като му каза, че напуска екипажа. Усещането беше особено. По-късно се опита да си спомни последния път, когато някой го бе прегръщал, и не можа. Предполагаше, че майка му трябва да го е правила в някакъв момент, но колкото и да се мъчеше, не можеше да се сети и за едно докосване от нейна страна.

- Ще ни липсваш, Атал - каза му Ониакус. - Зная, че Златния има много високо мнение за теб. Много ще се разочарова, като научи, че вече не си с нас.

Подобна раздяла бе непозната територия за убиеца. С удивление откри, че след малко ще се разплаче. Но тъй като не знаеше какво да отвърне, той просто прибра надницата си в кесията и си тръгна.

Прекара нощта в дрямка под една арка в близост до дворцовия вход и се събуди с идването на зората, за да намери Хеликаон.

Под покрива чу смеха на играещи си деца. Отпусна се и погледна надолу. Пет момчета играеха с топка, направена от старо въже. После видя още едно дете, застанало встрани от другите. Слабо и кокалесто, с тъжно лице.

“Недей просто да стоиш там, помисли Карпофорус. Иди и се присъедини към тях. Не се отделяй. Спечели си приятели.” Но момчето просто седеше и гледаше. Убиецът се натъжи. Мина му през ум да слезе и да поговори с детето, но не можеше. “Какво бих могъл да му кажа, запита се. И защо да ме слуша?” После едно от другите момчета - слаб младеж с дълга кестенява коса - остави групата и седна до по-малкото дете. Обви ръка около рамото му. Малчуганът се усмихна. По-високото момче го изправи на крака и го поведе към останалите.

Карпофорус усети прилив на благодарност. С удоволствие ги гледаше как си играят, докато не стана време да се прибират по домовете си. Малкото момче се смееше.

- Кой знае какъв можеш да станеш сега? - прошепна убиецът.

И тогава тъгата се върна.

Когато светлината започна да се оттича от небето, той видя конник, яздещ по моста на Скамандър. Беше твърде тъмно, за да различи чертите му, но веднага позна стила на езда на Хеликаон - една ръка, хванала юздите, а другата, поставена на бедрото.

Карпофорус не откъсна очи от него, докато той върна коня и поговори малко с коняря, а после влезе в двореца. Малко по-късно, вече облечен в тъмна кожена туника и с два бронзови меча, препасани на кръста му, той излезе на улицата и тръгна към плажа.

Убиецът пъхна кинжала в ръкава си, слезе от покрива и тръгна след него.

Докато вървеше към пристанището, Хеликаон мислеше за Андромаха. Още можеше да почувства топлината на тялото й, притиснато към неговото в прегръдка, и си спомняше как миризмата на косата й го изпълваше с копнеж. Искаше му се да бе отплавал от Троя по-рано и да не бе посещавал умиращата Хекуба.

Погледна към небето и снижаващите се облаци на запад, чудейки се дали е разгневил Афродита, богинята на любовта. Може би и беше принесъл по-малко жертви, отколкото на останалите богове. Не му беше трудно да долови иронията в ставащото. Бе отказал да се ожени, освен по любов, и сега срещаше жената на мечтите и сърцето си, която щеше да се омъжи за друг. И по-лошо - за най-добрия му приятел.

Сега не е време да мислиш за това, предупреди се той, като сенките се удължаваха по улиците на Троя.

Минаваше през тълпите от ярко облечени троянци, препълващи пазарите в търсене на най-добрите сделки от търговците, който нямаха търпение да приберат стоките си за през нощта. Една курва му се усмихна и хвана тежките си гърди облизвайки боядисани устни. Той поклати глава и интересът и усмивката й се стопиха.

Когато изостави хората зад гърба си, започна да се движи по-предпазливо към плажа. Микенските шпиони щяха да знаят, че това е последният му ден в Троя. Със сигурност бяха наясно, че ще отпътува с идването на зората. Ако планираха ново нападение, трябваше да го направят сега, преди да се е върнал в „Ксантос”.

Духаше свеж западен бриз и паднаха няколко капки дъжд. Хеликаон огледа сградите напред. Приближаваше тясна уличка, която водеше към широкия площад около Храма на Хермес - бога на пътешествениците. Там щеше да има много народ - моряци, носещи дарове за попътен вятър, както и други хора, готвещи се за пътуване, който щяха да молят за благословил.

Идеално място за засада на самотен човек, който вече вижда кораба си.

Обзе го напрежение, докато влизаше в уличката пред храма. Пред себе си видя мъж с дълго наметало и спусната качулка. Човекът рязко се извъртя и се затича към площада.

Обзе го студен гняв. Ето го съгледвачът, значи. Появата му пред храма щеше да покаже на останалите, че Хеликаон приближава. Колко ли щяха да го чакат? Сърцето му заби по-бързо. Този път щяха да действат точно. Осем или десет убиеца. Не повече. Ако групата бе по-голяма, щяха да си пречат взаимно. В краен случай десет, прецени той. Поне двама, които да го изненадат изотзад и да пресекат пътя му към улицата, по която вървеше сега. Останалите щяха да го заобиколят и да го нападнат едновременно.

Хеликаон се спря и прошепна тиха молитва към бога на войната:

- Зная, че тези микенци те почитат над всички други богове, могъщи Арес, но мъжете на този площад са страхливци. Затова те моля днес да благослови мечовете ми.

После продължи.

На входа към площада погледна наляво и надясно. Двама закачулени мъже се появиха зад него, за да пресекат пътя му за отстъпление.

Видя и Атал, който се приближаваше през тълпата.

В този миг четирима мъже отхвърлиха наметалата си, извадиха мечове и се втурнаха към него. Носеха кожени нагръдници и кръгли кожени шлемове. Хеликаон извади мечовете си и скочи да ги посрещне. Тълпата около тях се разпръсна. Още микенци се затичаха след първите. Хеликаон отби свиреп удар и заби меча си в гърлото на нападателя. Нечие острие го удари по рамото. Болката беше силна, но скритите дискове в кожената туника защитиха ребрата му. Хеликаон замахна с меча си към шлема на микенеца. Острието проряза плътта на лицето му и разби челюстта. Дарданецът не спираше да се движи, да атакува и да парира. Въпреки че се бе съсредоточил върху нападателите си, той видя, че Ониакус и Внимателно подбраните бойци от екипажа изскачат от скривалищата си и атакуват микенците. Дрънченето на мечове изпълни площада. Тълпата се бе отдръпнала и центърът бе освободен за участниците в битката. Хеликаон извъртя острието в дясната си ръка и хванал късия меч като кинжал, блокира удар с лявата си ръка, а после го заби в рамото на нападателя си. Острието потъна дълбоко и микенецът нададе отвратителен писък.

Хеликаон се обърна и видя как Атал забива кинжала си в окото на друг нападател. По туниката на дребния мъж имаше кръв.

Сега микенците се опитваха да избягат. Той видя как един висок войн поразява моряк от екипажа му и тича към тясната улица.

Гершом обаче спря отстъплението му, размазвайки бухалката на Зидантас в лицето на мъжа. Микенецът отхвърча на земята с разбит череп.

Други двама нападатели хвърлиха оръжия, но бяха безмилостно посечени.

Хеликаон видя Атал, който се влачеше към него, а от кинжала му капеше кръв. Мъжът се препъна. Принцът хвърли мечовете си и го посрещна. Раненият падна в ръцете му и той го положи на каменната настилка. Ръката на Атал се надигна и кинжалът задра туниката на другия.

- Всичко е наред - каза Хеликаон и взе оръжието от ръката му. - Боят приключи. Дай да видя раната ти.

Точно над десния му хълбок имаше дълбока резка и от нея течете кръв. После Хеликаон видя втора рана в гърдите му, която също кървеше обидно. Ониакус коленичи до него.

- Осем мъртви микенци, но и ние изгубихме петима, а още трима имат сериозни рани.

- На „Ксантос” чака ли ни лечител?

- Да, Златни, точно както нареди.

- Тогава да занесем ранените на борда.

- Дай ми… кинжала - прошепна Атал.

Хеликаон положи длан на рамото на мъжа.

- Трябва да почиваш, Атал. Не се претоварвай. Кинжалът ти е в безопасност. Ще се грижа за него, докато се оправиш.

- Изглежда все пак ще останеш с нас, Атал, приятелю - каза Ониакус. - Не бой се. Ще се оправим с тези драскотини за нула време.

Хеликаон се изправи и огледа площада. Сега наоколо се събираха хора, който зяпаха телата. Отряд троянски войници дотича и се разпръсна наоколо с извадени мечове. Хеликаон отиде да ги посрещне. Офицерът им му беше непознат.

- Какво е станало тук? - попита рязко войникът.

- Микенски убийци. Нападнаха ме.

- И защо им е да го правят?

- Аз съм Еней от Дардания, известен като Хеликаон.

Държанието на офицера веднага се промени.

- Моите извинения, господарю. Не те познах. Нов съм в града. - Той огледа труповете и ранените моряци. - Някой от убийците успя ли да избяга?

- Аз поне не видях.

- Ще трябва да докладвам на командира на стражата.

- Разбира се - каза Хеликаон и описа атаката. Когато завърши, офицерът му благодари и започна да се обръща. - Почакай - извика Хеликаон. - Не ме попита защо микенците биха искали да ме убият.

Войникът се усмихна горчиво.

- О, достатъчно дълго съм в града, за да зная защо - отвърна той. - Ти разливаш кръвта им сред Великата зеленина.

Хеликаон се върна при хората си. Слуги с носилки отнесоха тримата тежко ранени моряци към Дома на змиите, а другите слязоха с помощ на плажа, където ги чакаше лечителят Макаон. Свалиха и петте трупа, а после ги положиха на пясъка до „Ксантос”. Хеликаон коленичи до всяко от телата и постави сребърни монети на устата им.

- Защо правиш това? - попита Гершом.

Дарданецът се изправи.

- Дар за Харон, Лодкаря. Всички духове трябва да пресекат Черната река, за да стигнат до полетата на Елисея. Той ги прекарва през нея.

- И ти вярваш в това?

Хеликаон сви рамене.

- Не зная. Но даровете са и почит към мъртвите и символ на смелостта им.

Един висок среброкос мъж, на чието наметало бе избродиран конят на Дома на Приам, се приближи и се поклони.

- Господарю Еней, идвам по поръчка на царя и нося лоши новини.

- Да не би Приам да е зле?

- Не, господарю. Новините са от Дардания.

- Тогава говори, човече.

Пратеникът се поколеба, а после пое дълбоко дъх. Не посмя да срещне погледа на Хеликаон.

- До нас достигна вест, че микенски пирати са нахлули в цитаделата на Дарданос под прикритието на нощта. Той отново замълча за миг, после продължи. - Не е било нападение за плячка, а мисия за убийство.

Хеликаон застина.

- Мен ли са търсели?

- Не, господарю. Преследвали са малкия цар.

Сърцето му се смрази от страх.

- Кажи ми, че не са го открили.

- Съжалявам, господарю. Убили са Диомед, а после са изнасилили и пронизали майка му. Тя е още жива, но се опасявам, че не за дълго.

Неколцина мъже се бяха събрали наоколо. Никой не проговори. Хеликаон се опита да си възвърне самоконтрола. Затвори очи. Но всичко, което виждаше, беше яркото усмихнато лице на Диомед и слънцето, блестящо в златната му коса. Тишината се проточи.

- Пиратите са били отблъснати, господарю, но повечето са успели да достигнат плажа и чакащите ги кораби.

- Как е умряло момчето?

- Напоили са дрехите му с масло, подпалили са го и са го хвърлили от скалата. Дрехите на царицата също са били напоени с масло, но генерал Павсаний и мъжете му са успели да стигнат до нея. Микенците не са имали време да я подпалят и затова, предполагам, са я пронизали. Никой не знае кой е водел нападението, освен че е бил млад войн с бяла коса.

Хеликаон се отдръпна встрани от пратеника и смълчания си екипаж и се загледа в морето. Ониакус дойде при него.

- Какви са заповедите ти, царю? - попита той тихо.

- Отплаваме тази нощ. Отиваме си у дома, в Дарданос.