Последният човек

Глава 21

Не чувате ли връхлитащия звук на прииждащата буря? Не виждате ли облаците да се разтварят и разруха, мрачна и ужасна, да се изсипва върху повяхналата земя? Не виждате ли, че гръмотевицата пада и сте оглушени от вика на небесата, който следва спускането ѝ? Не чувствате ли как земята се разтриса и отваря с мъчителни стенания, докато въздухът бива напоен от писъци и плач — всички те оповестяват последните дни на човечеството?

Не! Нито едно от тези неща не съпроводи нашето падение! Нежният въздух на пролетта, лъхащ от благоуханния дом на природата, покри прекрасната земя, която се пробуди като млада майка, на път да поведе с гордост своето прекрасно потомство, за да се срещнат с техния отец, който дълго бе отсъствал. Пъпките нагиздиха дърветата, цветята разкрасиха земята: тъмните клони, подути със сезонни сокове, се разшириха с листа и пъстрата зеленина на пролетта, извиваща се и свистяща от полъха, ликуваше в жизнерадостната топлина на непомрачените небеса: потоците се стичаха, ромолейки; нямаше вълна в морето и носовете, които се надвесваха над него, се отразяваха в спокойните води; птиците се събудиха в гората, докато обилна храна за човек и звяр поникна от тъмната земя. Къде бяха болката и злото? Не в спокойния въздух или приветливия океан; не в горите или плодородните полета, нито сред птиците, от чиито песни ехтяха горите, нито сред животните, които насред изобилието се топлеха под слънчевите лъчи. Нашият враг, като бедствието на Омир, стъпваше в сърцата ни и никакъв звук не се чуваше от неговите стъпки.

Някога човекът е бил любимецът на Създателя, както се пее в кралския псалм: „Бог го беше направил малко по-нисш от ангелите и го беше коронясал със слава и чест. Бог го бе направил, за да владее над неговите творения, и сложи всичко под краката му.85“

Нявга е било така; сега господар на творенията ли е човекът? Погледнете го — ха! Виждам чума! Тя е облякла тялото му, въплътила се е в кожата му, вплела се е в неговото същество и заслепява очите му, търсещи небесата. Легни, човеко, върху осеяната с цветя земя; откажи се от всички претенции за наследството ти — всичко, което някога ще притежаваш от него, е малката килия, отредена за мъртвите.

Чумата е спътникът на пролетта, слънцето и изобилието. Ние вече не се борим с нея. Забравили сме как живеехме, когато тя не съществуваше. Забравили сме старите флотилии, които се сражавали с гигантските океански вълни между Инд и полюса заради дребни предмети на разкоша. Мъжете тръгвали на опасни пътешествия, за да се сдобият с чудесни земни дреболии, скъпоценни камъни и злато. Човешкият труд бе пропилян — човешкият живот беше нищожен. Сега животът бе всичко, за което копнеехме: за тази машина от плът с работещи свръзки и пружини, която изпълнява своите функции, за този дом на душата, който е способен да задържи своя обитател. Нашите умове, преди обхващащи безброй сфери и безкрайни съчетания от мисли, сега се скриваха зад тази стена от плът, нетърпеливи да опазят единствено нейното благополучие. Със сигурност бяхме напълно пропаднали.

Отначало нарастването на болестта през пролетта доведе до засилване на мъката у тези от нас, които все още бяхме пощадени от смъртта и дарявахме времето и мислите си на събратята си. Ние намирахме сила в тази задача: насред отчаянието изпълнявахме труда на надеждата. Излизахме навън, решени да спорим с врага си. Помагахме на болните и утешавахме скърбящите; обръщайки се от многобройните мъртви към малцината оцелели с мощта на желанието, която наподобяваше сила, ние ги подтиквахме да живеят. Ала чумата беше върховна през цялото време и ни се присмиваше презрително.

Дали някой от вас, мои читатели, е наблюдавал останките от мравуняк веднага след унищожаването му? Отначало изглежда напълно изоставен от предишните си обитатели; след малко виждате някоя мравка, която се бори през обърнатата пръст; те се появяват отново по двойки и тройки, тичайки напред-назад в търсене на изгубените си другари. Такива бяхме и ние на земята, чудейки се, втрещени от последствията на чумата. Нашите празни селища останаха, но жителите бяха събрани под сянката на гробницата.

Тъй като правилата на реда и натискът на законите бяха погубени, някои започнаха без колебание и с удивление да погазват обичайните обществени навици. Дворците бяха опустели и беднякът накрая се осмели, без да бъде порицаван, да нахлуе във великолепните помещения, чиито мебели и украшения бяха един непознат свят за него. Установихме, че макар и първоначалното прекратяване на всякакво обращение на собствеността да беше вкарало заможните допреди това във внезапна и отвратителна немотия, то когато пределите на частното владение бяха срутени, богатствата от човешкия труд, съществуващи в момента, бяха повече, много повече отколкото оредялото поколение можеше да изразходва. За някои от бедните това беше повод за ликуване. Сега всички бяхме равни; великолепни имения, разкошни килими и легла от пух бяха предоставени на всички. Карети и коне, градини, картини, статуи и богати библиотеки — имаше достатъчно от всичко, даже до излишък; и нямаше нищо, което да възпрепятства всеки да поеме притежанието на своя дял. Сега всички бяхме равни, но наблизо имаше равенство, още по-изравняващо, състояние, в което красотата, силата и мъдростта са също тъй безполезни като богатството и потеклото. Гробът бе зейнал под всички нас и неговият изглед пречеше на всеки от нас да се наслади на лекотата и изобилието, които по тъй ужасен начин ни бяха предоставени.

Цветът все още не бе изчезнал от бузите на моите дечица и Клара порасна на години и ръст, неопетнена от болестта. Нямахме причина да смятаме, че местността на замъка Уиндзор е благотворна, понеже много други семейства бяха издъхнали под покрива ни, и живеехме без особена предпазливост, но като че ли живеехме в безопасност. Ако Идрис отслабваше и ставаше все по-бледа, тази промяна се дължеше на тревогата — тревога, която аз по никакъв начин не можех да отнема. Тя никога не се оплакваше, но сънят и апетитът я напускаха, бавна треска дебнеше във вените ѝ, цветът ѝ беше болнав и тя често ридаеше скришом; мрачни поличби, грижи и мъчителен страх разяждаха живеца на нейния живот. Нямаше как да не усетя тази промяна. Често съжалявах, задето не ѝ бях позволил да поеме по своя път и да се занимае с такъв труд за благоденствието на другите, какъвто може би щеше да разсее мислите ѝ. Ала вече беше късно. Освен това, с почти изчезналата човешка раса, всички наши усилия почти приключиха, бяхме твърде малко; болестта, ако може така да се нарече, или по-скоро прекалено дейната жизненост на Идрис, която, както и при Ейдриън, изразходваше своя жизненоважен огън в ранните утрешни часове, лишаваше крайниците ѝ от сила. През нощта, когато можеше да ме остави незабелязано, тя се скиташе из къщата или надвисваше над леглата на децата си; а през деня потъваше в тревожни сънища и нейните мърморения и сепвания издаваха неспокойните кошмари, които я измъчваха. Когато това състояние на окаяност стана по-изявено въпреки нейните усилия да го прикрие, аз се стремях, макар и напразно, да пробудя в нея смелост и надежда. Не се учудвах на яростта на нейната тревога, самата ѝ душа беше изтъкана от нежност; тя наистина вярваше, че не ще ме надживее, ако стана жертва на огромното бедствие, и тази мисъл понякога я облекчаваше. Дълги години бяхме вървели по пътя на живота ръка за ръка и все тъй свързани можехме да пристъпим в сенките на смъртта; но нейните деца, нейните прекрасни, игриви, жизнени деца, създания, произлезли от нейното скъпо ребро, частици от тялото ѝ, хранилища на нашата любов — дори и да умрем, би било утеха да знаем, че те ще продължат по привичния човешки път. Но не; макар да бяха млади и цъфтящи, те щяха да умрат; бяха лишени завинаги от надеждите за зрялост, от гордото име на достигната мъжественост. Идрис често си беше представяла с майчина обич как техните достойнства и таланти се разиграват на широката житейска сцена. Уви за тези последни дни! Светът беше остарял и всички негови обитатели участваха в немощта. Защо да говорим за детство, пълнолетие и старост? Всички ние споделяхме по равно последните болки на износената от времето природа. Пристигнали в същия момент от съществуването на света — нямаше разлика между нас; названията родител и дете бяха загубили смисъла си; млади момчета и момичета вече бяха на едно ниво с възрастните. Всичко това беше вярно; но не беше по-малко мъчително да заведем предупреждението у дома.

Накъде бихме могли да се обърнем, без да заварим пустош, изпълнена с този ужасен урок, даден ни за пример? Нивите бяха останали необработени, плевели и ярки цветя бяха поникнали, или пък там, където няколко житни полета свидетелстваха за живата надежда на земеделеца, работата беше оставена наполовина, орачът беше умрял до плуга; конете бяха напуснали разораната земя и никой сеяч не се беше доближил до мъртвеца; добитъкът, останал без надзор, скиташе из полетата и по пътеките; укротените обитатели на птичия двор, заградени от ежедневната им храна, бяха подивели — млади агнета бяха изхвърлени в цветни градини и кравата се мотаеше в полето на удоволствието. Болнави и малобройни, провинциалните хора нито излизаха да сеят, нито да жънат, но се разхождаха по ливадите или лежаха под плетове, когато лошото небе не ги подтикваше да се подслоняват под най-близкия покрив. Мнозина от тези, които бяха останали, се отцепиха от другите; някои бяха събрали запаси, които щяха да предотвратят необходимостта да напускат домовете си; други изоставяха съпруга и дете и си въобразяваха, че си подсигуряват безопасност в пълна самота. Такъв беше и планът на Райланд и той беше открит мъртъв и наполовина изяден от насекоми в къща на много мили от която и да е друга, с купища храна, подредени в безполезно изобилие. Други пък тръгваха на дълъг път, за да се съберат с онези, които обичаха, и пристигаха, за да ги намерят мъртви.

В Лондон нямаше повече от хиляда жители и този брой непрекъснато намаляваше. Повечето от тях бяха хора от селата, дошли в името на промяната; лондончани бяха отишли в провинцията. Натоварената източна част на града беше тиха или най-много човек да зърне живот там, където, наполовина от алчност, наполовина от любопитство, магазините бяха по-скоро претърсени, отколкото разграбени: вързопи с богати индийски стоки, скъпи шалове, бижута и подправки бяха разопаковани, посипани по пода. На някои места собственикът до последно бе бдял над магазина си и бе умрял пред залостените порти. Огромните портали на църквите се люлееха, скърцащи на пантите си, и няколко души лежаха мъртви на тротоара. Нещастната беднячка, жалката жертва на просташка жестокост, се мотаела пред тоалетката на някаква благородна красавица и докато се обличала в одеждите на великолепието, умряла пред огледалото, което отразявало единствено за нея променения ѝ външен вид. Жени, чиито деликатни стъпала в своя разкош рядко били докосвали земята, побягнали от уплаха и ужас от домовете си, докато не се изгубили в бедняшките улици на столицата, където умрели на прага на немотията. Сърцето се поболяваше от многоликите нещастия, които му биваха представяни; и когато виждах примери на тази мрачна промяна, душата ме пробождаше от страх за това, което би могло да сполети любимата ми Идрис и моите рожби. Дали те, ако надживееха Ейдриън и мен, щяха да се окажат без закрилници в света? Все още единствено умът страдаше — можех ли завинаги да отложа мига, в който крехкото тяло и стопяващите се сили на детето на благополучието, кърмачето на титлата и богатството, което беше моята спътница, ще бъде нападнато от глад, трудности и болест? По-добре веднага да умре — по-добре да забия кама в гръдта ѝ, все още недокосната от страшни беди, а след това да пробода и моята собствена! Но не; във времена на страдания ние трябва да се борим срещу съдбите си и да се стремим да не бъдем покорени от тях. Нямаше да отстъпя, а до последен дъх щях решително да защитавам моите любими от скръб и болка; и ако бъда победен накрая, то няма да е безславно. Стоях в пролуката, съпротивлявайки се на врага — неосезаемия, невидим зложелател, който толкова дълго ни бе обсадил и все още не ни беше нападнал, — трябваше да се погрижа да не изникне внезапно на самия праг на храма на любовта, пред чийто олтар се жертвах всеки ден.

Гладът на Смъртта сега се беше изострил рязко заради намаляването на храната ѝ: или пък преди, когато оцелелите бяха много, мъртвите са били преброявани по-неохотно? Сега всеки живот беше скъпоценен камък, всеки човек — ценна дишаща фигура, много по-ценна и от най-изтънчените образи на изваяния камък; и ежедневният, даже почасов спад в числеността ни спохождаше сърцето с отвратително страдание. Това лято погаси надеждите ни, корабът на обществото беше разбит и разрушеният сал, който превозваше малцината оцелели из морето от беди, беше разцепен от бурята. Човекът съществуваше по двойки и тройки — човекът, индивидът, който можеше единствено да спи, да се събужда и да изпълнява плътските си предназначения; но човекът, който сам по себе си е слаб, ала в събрана численост е по-мощен и от вятър или океан — човекът, обуздаващ стихиите, повелителят на сътворената природа, връстникът на полубоговете, вече не съществуваше.

Сбогом на патриотичната сцена, на любовта към свободата и добре спечелената отплата за добродетелния стремеж! Сбогом на претъпкания сенат, гласен със съветите на мъдреците, чиито закони бяха по-пронизващи от острието на меча, кален в Дамаск! Сбогом на кралската помпозност и войнствената грандиозност; короните са в праха, а носещите ги — в гробовете си! Сбогом на желанието за власт и надеждата за победа; на възвисяващата се амбиция, на апетита за възхвала и жаждата за гласовете на събратята! Нации вече няма! Нито един сенат не заседава за мъртъвците; нито един потомък на почитана от времена династия не копнее да владее над обитателите на костницата; ръката на генерала е студена и преждевременният гроб на войника е разкопан в родните му ниви, непочетен, макар и млад. Пазарът е празен, кандидатът за народно покровителство не намира никого, когото може да представлява. Сбогом на залите на цветния разкош! Сбогом на среднощните веселби, на копнеещото подражание на красотата, скъпите одежди и показността на празника, на титлите и позлатения венец!

Сбогом на гигантските човешки сили — на знанията, които можеха да управляват дълбоко изтегления кораб през съпротивляващите се води на безбрежния океан — на науката, която насочваше копринения балон през безпътния въздух — на силата, която можеше да изгради преграда пред могъщите води и да задвижи колела, греди и огромни машини, които можеха да разделят скали от гранит или мрамор и да изравнят планините!

Сбогом на изкуствата — на красноречието, което е за човешкия ум като вятъра за морето: вълнуващо и сетне успокояващо; сбогом на поезията и дълбоката философия, понеже човешкото въображение е изстинало и неговото любопитно съзнание вече не може да се развълнува от чудесата на живота, защото „в царството на мъртвите, където ще отидеш, няма ни деяние, ни разум, ни знание, ни мъдрост!“86. Сбогом на изящната сграда, която със съвършените си съотношения задмина грубите форми на природата, на тревожното готическо и солидно сарацинско здание, на великолепната арка и славния купол, на набраздената колона в своя стил, коринтска, йонийска или дорийска, перистила и красивия антаблеман, чиято хармонична форма е за окото като музикалното благозвучие за ухото! Сбогом на скулптурата, с която чистият мрамор се подиграва на човешката плът и в изкуствения израз на подбраните превъзходства на човешката форма се проявява богът! Сбогом на живописта, грижливо изработената емоция и дълбоките познания на ума на художника в изобразеното платно — на райски сцени, където дърветата са вечно пролетни, а благоуханният въздух почива във вечна топлина, на подпечатаната форма на бурята и най-дивата врява на вселената, затворена в тясната рамка, о, сбогом! Сбогом на музиката и звуците на песента; на брака между инструментите, където съгласието между меки и груби обединява в сладка хармония и дава крила на задъханите слушатели, чрез които да се изкачат до небесата и да научат скритите удоволствия на вечните! Сбогом на добре отъпканата земя; по-истинска трагедия е изиграна на обширната сцена на света, която засрамва изкуствената скръб: на високопоставената комедия и нисшия палячо, сбогом! Човек вече не ще се смее.

Уви! Изреждането на украшенията на човечеството разкрива това, което сме изгубили, разкрива колко велик е бил човек. Вече нищо не остана. Той е самотен; като нашите първи родители, изгонени от рая, той поглежда назад към земята, която е напуснал. Високите стени на гробницата и пламтящият меч на чумата лежат между него и мястото. Както и за нашите първи родители, целият свят пред него е необятна пустиня. Неподдържан и слаб, оставете го да прекоси нивите, където неожънатата пшеница стои в безплодно изобилие, през гори, засадени от бащите му, през градове, построени за негова полза. Идни поколения няма да има; славата, амбицията и любовта са думи, изпразнени от смисъл; също като добитъкът, който пасе на полето, ти, о, изоставени човеко, лягаш вечерно време, незапознат с миналото, нехаещ към бъдещето, защото единствено с такова наивно невежество можеш да се надяваш на покой!

Радостта обрисува със собствените си цветове всяко дело и мисъл. Щастливите не изпитват немотия — защото удоволствието е мантия от златна тъкан и ги увенчава с безценни скъпоценни камъни. Насладата е готвачът на тяхната семпла храна и смесва опиянение в тяхното просто ястие. Радостта разпръсва рози по твърдата кушетка и улеснява труда.

Мъката удвоява товара върху наведения гръб; посажда тръни в твърдата възглавница; смесва жлъч с водата; добавя соленост към горчивия хляб на хората, обличайки ги в парцали и разпръсквайки пепел върху голите им глави. Освен нашето непоправимо нещастие върху нас се изсипаха с двойна сила всякакви дребни и поройни неудобства; ние бяхме стегнали телата си, за да понесем тежестта, запратена по нас; потънахме под добавената перушина, която съдбата ни подхвърли, „скакалецът натежа“87. Мнозина от оцелелите бяха отгледани в разкош — слугите им бяха изчезнали, ръководните им сили се бяха изпарили като измамни сенки; бедните също претърпяха редица лишения; и мисълта за още една зима като последната пораждаше страх в съзнанията ни. Не беше ли достатъчно, че трябва да умрем, а трябва и с трудности да сме повалени? Трябва ли да подготвим нашата погребална трапеза с труд и с непристойна робия да натрупаме топливо в нашите изоставени огнища — трябва ли ние да скалъпим с робски ръце одеждите, които скоро ще бъдат нашите савани?

Не ще бъде така! Скоро ще умрем, нека тогава се насладим с пълна наслада на остатъка от живота ни. Отвратителна тревога, напусни! Робски труд и болки, сами по себе си незначителни, но твърде гигантски за нашите изтощени сили, не ще бъдат част от нашето ефимерно съществуване. В началото на света, когато, както и сега, хората живеели в семейства, а не в племена или народи, те били поставени в благоприятен климат, където необработената земя ги хранела, а блаженият въздух обгръщал почиващите им крайници с топлина, по-приятна от легла от пух. Югът е родното място на човешката раса; земята на плодовете, по-блага към човека от мъчно извоюваната Церера88 на север, от дървета, чиито клони са като свода на двореца, от кушетки от рози и от утоляващо жаждата грозде. Там ний не ще се страхуваме от студ и глад.

Вижте Англия! Тревата се извисява високо по поляните; но те са усойни и студени, негодни легла за нас. Пшеница нямаме и суровите плодове не могат да ни изхранват. Трябва да потърсим огън в недрата на земята или жестокият въздух ще ни изпълни с болести и болки. Единствено трудът на стотици хиляди хора би могъл да превърне това неблагоприятно кътче в подходящ дом за един човек. Тогава напред към юга, към слънцето! Където природата е мила, където Юпитер е изсипал съдържанието на рога на Амалтея89 и земята е градина.

Англия, доскоро родното място на постижения и школа на мъдреците, твоите чеда изчезнаха, славата ти избледня! Ти, Англия, беше триумфът на човечеството! Малко благосклонност ти беше оказана от твоя Създател, ти, северен остров, дрипаво платно по природа, украсено от човека с несвойствени багри; но оттенъците, които той ти придаде, са избледнели и никога повече не ще бъдат подновени. Тъй че трябва да те напуснем, чудо на света; трябва завинаги да се сбогуваме с твоите облаци, студ и оскъдица! Твоите мъжки сърца са неподвижни; твоята приказка за власт и свобода е в своя край! Лишен от хора, о, ти малък остров! Океанските вълни ще те удрят и гарванът ще размахва с криле над теб; твоята почва ще бъде родното място на плевели, небето ти ще е балдахин за безплодието. Ти не беше прочута с розата на Персия, нито с плода на Изтока; не и с буйните бури на Индия или захарните дъбрави на Америка, нито с твоите лози, нито с обилните ти реколти, нито с пролетния ти въздух, нито с лятното слънце — а с децата ти, с техния неуморен труд и възвишени стремежи. Тях вече ги няма и ти ще поемеш с тях по често утъпканата пътека, която води до забвението…

Глава 22

През есента на 2096 година духът на изселването се прокрадна сред малцината оцелели, събрали се в Лондон от различни райони на Англия. Този дух съществуваше като дъх, желание, далечна мисъл, докато не бе споделен с Ейдриън, който го попи с плам и незабавно се зае с планове за осъществяването му. Страхът от неотложна смърт изчезна с жегите на септември. Още една зима беше пред нас и ние можехме да изберем как да я прекараме в най-добрите за нас условия. Навярно в трезвената философия нищо не може да бъде по-подходящо от този план за изселване, който ще ни измъкне от непосредствената сцена на нашите беди и повеждайки ни през красиви и живописни страни, ще ни освободи за известно време от нашето отчаяние. Веднъж разпространи ли се идеята, всички бяха нетърпеливи да я осъществят.

Все още бяхме в Уиндзор; нашите възродени надежди лекуваха мъката, която бяхме претърпели в изминалите трагедии. Смъртта на много от нашите събратя ни отучи от наивната мисъл, че замъкът Уиндзор е неприкосновено от чумата място; но животът ни беше подновен за няколко месеци и дори Идрис вдигна глава, като лилия след буря, когато последният слънчев лъч обагря сребърната ѝ чашка. Точно по това време Ейдриън дойде при нас; нетърпеливият му поглед ни разкри, че е изпълнен с някакви планове. Той побърза да ме отведе настрана и бързо ми сподели своя замисъл за изселване от Англия.

Да напуснем Англия завинаги! Да обърнем гръб на замърсените ѝ полета и гори и поставяйки морето между нас, да я изоставим, както моряк напуска скалата, на която се е разбил, щом спасителният кораб доплава до него. Такъв беше неговият план.

Да напуснем страната на нашите бащи, свещена за нас заради техните гробове тук! Ние не можехме да се чувстваме дори като някогашните доброволни изгнаници, които поради удоволствие или удобство са изоставяли родната почва; макар и хиляди мили да са ги разделяли, Англия все още е била част от тях, както и те от нея. Те научавали протичащите събития; знаели са, че ако се върнат и подновят местата си в обществото, входът все още е отворен и изисква само волята да се обградят отново с връзките и навиците от юношеските години. Но за нас, оцелелите останки, не беше така. Ние не оставяхме никой, който да ни представлява, никой, който да засели отново опустялата земя, и името на Англия щеше да умре, когато ние я изоставим

И все пак нека вървим! Англия е в нейния саван — нека не се сковаваме за един труп. Нека вървим — светът вече е нашата страна и ние ще изберем за наш дом неговото най-плодородно място. Трябва ли в тези пусти зали, под това неприветливо небе да седим със затворени очи и скръстени ръце, очаквайки смъртта? Нека по-скоро излезем, за да я посрещнем храбро: а може би — понеже цялото това висящо кълбо, този красив скъпоценен камък, подвластен на небето, със сигурност не е целият поразен от чума, — може би в някое усамотено кътче, насред вечна пролет, повяващи дървета и бълбукащи потоци, може да открием живота. Светът е необятен и Англия, макар че нейните многобройни поля и широкоразпространени гори изглеждат безконечни, е само малка част от него. В края на дневния преход, над високи планини и през снежни долини, може да се натъкнем на здраве и поверявайки му нашите близки, да засадим наново изкорененото дърво на човечеството и да изпратим в миналото историята за предчумавата раса, героите и мъдреците на изгубеното състояние на света.

Надеждата примамва и скръбта ни подтиква, сърцето бие силно с очакване и това нетърпеливо желание за промяна трябва да е добра поличба. О, хайде! Сбогом на мъртвите! Сбогом на гробниците на онези, които обичахме! Сбогом на огромния Лондон и кротката Темза, на реките и планините или красивите околия, родните места на мъдрите и добрите, на Уиндзорската гора и нейния древен замък, сбогом! Предмет само за приказки са те, трябва да живеем другаде.

Такива донякъде бяха доводите на Ейдриън, изречени с възторг и необорима бързина. В сърцето му имаше и нещо повече, на което той не смееше да даде глас. Той чувстваше, че е дошъл краят на света; знаеше, че един по един ще изчезнем в небитието. Не беше препоръчително да чакаме този печален завършек в нашата родна страна, а пътуването би придало цел на всеки наш ден, която би отклонила мислите ни от стремглаво приближаващия се край. Ако отидем в Италия, в свещения и вечен Рим, бихме могли с по-голямо търпение да се предадем на постановлението, което бе повалило могъщите му кули. Вероятно бихме изгубили себелюбивата си скръб във възвишения облик на неговата пустош. Всичко това беше в съзнанието на Ейдриън; но той мислеше за моите деца и вместо да ми сподели тези планове на отчаянието, призова образа на здраве и живот, които ще бъдат открити там — къде и кога ние не знаехме, но ако никога не бъдат намерени, щяхме да ги търсим завинаги. Той ме спечели на своя страна, с цяло сърце и душа.

На мен бе възложено да разкрия на Идрис нашия план. Образите на здраве и надежда, които ѝ представих, я накараха да се усмихва в одобрение. С усмивка тя се съгласи да напусне страната си, от която никога досега не бе излизала, и мястото, което беше обитавала от ранно детство, гората и мощните ѝ дървета, горските пътеки и зелените ниши, където си бе играла като дете и беше живяла тъй щастливо в младостта си; тя щеше да ги изостави без разкаяние, защото се надяваше, че тъй ще закупи живот за децата си. Те бяха нейният живот; по-скъпи от мястото, посветено на любов, по-скъпи от всичко останало, което побираше земята. Момчетата научиха с детска радост за нашето преселване. Клара попита дали ще отидем в Атина. „Възможно е“, отговорих аз и лицето ѝ засия от радост. Тям тя щеше да види гробницата на родителите си и земите, изпълнени със спомени за славата на баща ѝ. В мълчание, но безспир, тя беше размишлявала върху тези места. Именно споменът за тях беше превърнал нейната детска радост в сериозност и я беше белязал с тежки и неспокойни мисли.

Имахме много скъпи приятели, които не биваше да оставяме тук, колкото и скромни да бяха те. Смелият и покорен кон, който лорд Реймънд беше дал на дъщеря си, кучето на Алфред и домашен любимец орел, чието зрение беше помрачено от възрастта. Но този каталог от любимци, които щяха да бъдат взети с нас, не можеше да бъде съставен без скръб: мислехме за тежките ни загуби и въздишахме дълбоко по многобройните неща, които трябваше да оставим зад нас. Сълзите се втурваха в очите на Идрис, когато Алфред и Евелин носеха ту любимо розово дърво, ту красиво издялана мраморна ваза, настоявайки, че те също трябва да дойдат, и възкликвайки със съжаление, че не можехме да вземем заедно с нас замъка и гората, елените и птиците, и всички привични и скъпи предмети.

— Любими мои, наивни дечица — казах, — ние сме загубили завинаги съкровища, далеч по-ценни от тези; и ги изоставяме, за да опазим съкровищата, в сравнение с които загубеното е нищожно. Нека не забравяме и за миг нашата цел и надежда; и те ще издигнат неустоим хълм, за да възпрат преливащото ни разкаяние за дреболии.

Децата лесно се разсейваха и отново се върнаха към своите изгледи за бъдещи забавления. Идрис беше изчезнала. Беше отишла, за да прикрие слабостта си; бягайки от замъка, тя се беше спуснала до Малкия парк в търсене на уединение, за да може там да даде воля на сълзите си; аз я намерих прилепнала до един стар дъб, притискайки грубото му стъбло с розовите си устни, докато сълзите ѝ се сипеха обилно и нейните ридания и неспокойни възклицания не можеха да бъдат потиснати; с ненадмината мъка гледах любимата на моето сърце тъй изгубена в скръб! Придърпах я към себе си; и когато почувства моите целувки по клепачите ѝ, когато усети как ръцете ми я притискат, тя се пробуди към знанието за онова, което ѝ бе останало.

— Много си добър, задето не ме укоряваш — каза Идрис. — Плача и горчив пристъп на нетърпима скръб разкъсва сърцето ми. И все пак съм щастлива; майки оплакват децата си, съпруги губят съпрузите си, а пък аз все още имам теб и децата си. Да, аз съм щастлива, безкрайно щастлива, че мога да ридая така за въображаема скръб и че незначителната загуба на моята обожавана страна не е намалена и унищожена от по-огромно нещастие. Заведи ме където пожелаеш; където сте ти и децата ми, там ще бъде Уиндзор и всяка държава ще бъде Англия за мен. Нека тези сълзи се стичат не заради мен, тъй щастлива и неблагодарна, а за мъртвия свят, за нашата изгубена страна, за цялата любов, живот и радост, сега задушени в прашните зали на смъртта.

Тя говореше бързо, сякаш за да убеди себе си; извърна поглед от дърветата и горските пътеки, които обичаше; скри лицето си в пазвата ми и ние — да, мъжката ми твърдост се разтопи — плакахме заедно утешителни сълзи, а след това спокойни, даже почти весели, се върнахме в замъка.

Първите студове на английския октомври ни накараха да ускорим приготовленията си. Убедих Идрис да отидем до Лондон, където тя би могла по-успешно да изпълни необходимите уговорки. Не ѝ казах, за да ѝ спестя скръбта от раздялата с неодушевените предмети, единствените неща, които бяха останали сега, че бях решил никой от нас да не се връща в Уиндзор. За последен път ние погледнахме обширното пространство на страната, видимо от терасата, и видяхме последните слънчеви лъчи да обагрят тъмните купища дървета, изпъстрени от есенните оттенъци; необработените поля и бездимните колиби лежаха в сянката отдолу; Темза се извиваше през просторната равнина и достолепната кула на Итън се извисяваше мрачно и отчетливо; граченето на безброй врани, обитаващи дърветата на Малкия парк, докато поединично или в плътни ята бързаха към гнездата си, нарушаваше вечерната тишина. Природата беше същата, каквато беше, когато бе милата майка на човешкия род; сега, бездетна и изоставена, плодородието ѝ беше подигравка; нейната красота — маска върху уродливостта. Защо полъхът трябва леко да раздвижва дърветата, а човекът не чувстваше неговата свежест? Защо тъмната нощ се окичваше със звезди — а човекът не ги виждаше? Защо има плодове или цветя, или потоци, когато човекът не е тук, за да им се радва?

Идрис стоеше до мен, скъпата ѝ ръка беше заключена в моята. Лицето ѝ сияеше в усмивка.

— Слънцето е само — каза тя, — но ние не сме. Една странна звезда, мой Лайнъл, управлява нашия произход; опечалено и с уплах можем да гледаме към унищожението на човечеството; но ние сме тук един за друг. Дали някога в широкия свят съм търсила друг освен теб? И понеже в широкия свят ти оставаш, защо да се оплаквам? Ти и природата все още сте ми верни. Под сянката на нощта и през деня, чиято ярка светлина разкрива нашата самота, ти все още ще бъдеш до мен и дори за Уиндзор не ще съжалявам.

Бях избрал нощта за нашето пътуване до Лондон, така че промяната и опустошението на страната да бъдат по-малко забележими. Единственият ни жив слуга ни откара. Спуснахме се по стръмния хълм и влязохме в тъмния път на Дългата разходка. В моменти като този дребните обстоятелства придобиват гигантски и величествени пропорции; самото полюляване на отворената бяла порта, която ни допусна в гората, задържа мислите ми като въпрос, предизвикващ интерес; това беше ежедневно действие, което никога повече нямаше да се случи! Залязващият лунен сърп проблясваше измежду едрите дървета вдясно от нас и когато влязохме в парка, изплашихме стадо от елени, които побягнаха, подскачайки, в горските сенки. Двете ни момчета спяха кротко; веднъж, преди пътят да изчезне от полезрението, погледнах назад към замъка. Прозорците му блестяха на лунната светлина, а тежките му очертания лежаха в тъмна маса насред небето — дърветата близо до нас помахаха тържествена панихида в среднощния полъх. Идрис се облегна назад в каретата; двете ѝ ръце притискаха моите, изражението ѝ беше спокойно, тя сякаш загуби усещането за онова, което сега изоставяше, в спомена за това, което все още притежаваше.

Мислите ми бяха тъжни и тържествени, и разбъркани до болка. Самият излишък на нещастието ни носеше облекчение със себе си, придаващо величие и приповдигнатост на скръбта. Чувствах, че водя със себе си онези, които най-много обичам; бях доволен, че след дълга раздяла се присъединявах към Ейдриън, за да не се разделяме никога повече. Почувствах, че напуснах това, което обичах, а не това, което ме обичаше. Стените на замъка и високите познати дървета не чуха с разкаяние сбогуващия се звук на колелетата на нашата карета. И докато усещах, че Идрис е наблизо и чувах постоянното дишане на децата си, не можех да бъда нещастен. Клара беше силно трогната; с бликащи очи, потискайки риданията си, тя се наведе през прозореца, наблюдавайки последните гледки от нейния роден Уиндзор.

Ейдриън ни посрещна при пристигането ни. Той беше изпълнен с оживление; вече не можехме да проследим в здравия му вид онзи страдащ болник; от неговата усмивка и весел глас не можехме да предположим, че той бе на път да поведе от родната им страна броените оцелели от английската нация към останалите без обитатели южни царства, за да умрат те там, един по един, докато не остане в един ням, празен свят.

Ейдриън беше нетърпелив за нашето заминаване и беше напреднал много в приготовленията си. Неговата мъдрост ръководеше всички. Неговата грижа беше духът, който щеше да придвижи злощастната тълпа, която разчиташе изцяло на него. Безполезно беше да се осигуряват много неща, защото щяхме да намерим изобилие във всеки град. Ейдриън желаеше да предотврати всякакъв труд, да придаде празничен облик на това погребално шествие. Ние не бяхме повече от две хиляди души. Не всички бяха събрани в Лондон, но всеки ден ставаше свидетел на пристигането на нови бройки и тези, които живееха в съседните градове, бяха получили заповед да се съберат на едно място на двадесети ноември. За всички бяха осигурени файтони и коне; капитани и подофицери — избрани и цялото събрание умело подредено. Всички се подчиняваха на лорд-протектора на загиващата Англия; всички му се възхищаваха. Неговият съвет беше избран, той се състоеше от около петдесет души. Отличие и позиция не бяха критерий за техния избор. Нямаше титли между нас, освен онези, които благотворителността и благоразумието даваха; никакво отличие освен това между живите и мъртвите. Макар че бяхме нетърпеливи да напуснем Англия преди дълбоката зима, обстоятелствата ни забавиха. Малки групи бяха изпратени в различни области на Англия в търсене на някой изостанал; нямаше да потеглим, докато не се бяхме уверили, доколкото ни бе възможно, че не сме изоставили нито едно човешко същество.

При пристигането си в Лондон открихме, че възрастната графиня на Уиндзор живееше със сина си в двореца на протектората; ние се оттеглихме в обичайния ни дом близо до Хайд Парк. Идрис виждаше майка си за пръв път от много години и бе неспокойна да се убеди, че детинството на старостта не се бе примесило с незабравената гордост, правейки тази дама от високо потекло все тъй упорита срещу мен. Възрастта и грижите бяха набраздили бузите и превили тялото ѝ, но очите ѝ все още блестяха, маниерите ѝ бяха властни и непроменени; тя приветства дъщеря си студено, но прояви повече чувство, докато държеше внуците си в ръце. В нашата природа е да желаем да предадем нашите убеждения и мисли на идните поколения чрез собственото ни потомство. Графинята се бе провалила по отношение на собствените си деца; може би тя се надяваше, че по-далечните ѝ потомци ще са по-възприемчиви. Веднъж Идрис ме споменала небрежно — смръщване, конвулсивен жест на гняв, разтърсило майка ѝ и с треперещ от омраза глас тя рекла:

— Аз имам малко стойност на този свят; младите са нетърпеливи да избутат старите извън сцената; но, Идрис, ако не желаеш да видиш майка ти да издъхва в краката ти, никога повече не назовавай този човек пред мен; всичко друго мога да понеса; и вече съм се примирила с разрухата на заветните ми надежди: но е твърде много да изискваш от мен да обичам инструмента, който провидението надари с убийствени свойства за моето унищожение.

Това беше странна реч сега, когато на празната сцена всеки можеше да изиграе своята роля без пречки от другиго. Но високомерната бивша кралица мислеше като Октавиан Август и Марк Антоний:

Моментът на нашето заминаване беше определен за двадесет и пети ноември. Времето беше умерено; през нощта валяха тихи дъждове и през деня грееше зимното слънце. Ние щяхме да се придвижим напред в отделни групи и по различни пътища, за да се обединим всички най-сетне в Париж. Ейдриън и неговата чета, състояща се от петстотин души, щяха да поемат по посока на Дувър и Кале.

На двадесети ноември двамата с Ейдриън яздихме за последен път по улиците на Лондон. Те бяха обрасли в трева и опустели. Отворените врати на празните имения скърцаха върху пантите си; избуяла зеленина и обезобразяваща мръсотия бързо се бяха натрупали по стъпалата на къщите; безгласните камбанарии на църквите пронизваха бездимния въздух: църквите бяха отворени, но на олтарите не биваха отправяни молитви; плесен и влага вече бяха опорочили украшенията им; птици и опитомени животни, вече бездомни, бяха построили гнезда и направили леговищата си в осветените места. Минахме покрай „Сейнт Пол“. Лондон, който се беше простирал тъй далеч в предградията от всички посоки, беше някак пуст в сърцето си и много от онова, което в предишни дни бе скривало тази огромна сграда, беше премахнато. Нейната тромава камара почернял камък и висок купол я правеха да изглежда не като храм, а като гробница. Помислих, че над портала е гравиран надгробният надпис на Англия. Продължихме на изток, заети в такива тържествени разговори, каквито времената вдъхновяваха. Нито една човешка стъпка не бе чута, нито една човешка форма не бе видяна. Глутници от кучета, изоставени от господарите си, минаваха покрай нас; и от време на време някой кон, необуздан и неоседлан, припваше насреща ни и се опитваше да привлече вниманието на онези, които ние яздехме, сякаш да ги подмами да потърсят своята свобода. Тромав вол, който се беше хранил в изоставен хамбар, внезапно измуча и показа безформеното си тяло в една тясна врата; всичко беше изоставено; но нищо не беше в разруха. И тази смесица от неповредени сгради и разкошни домове в спретната и свежа младост беше в противоположност със самотната тишина на обезлюдените улици.

Падна нощ и започна да вали. Тъкмо щяхме да се връщаме у дома, когато един глас, човешки глас, този необикновен звук, привлече нашето внимание. Беше дете, пеещо весела, безгрижна мелодия; нямаше друг шум. Бяхме преминали през Лондон от Хайд Парк до мястото, където сега се намирахме в Минърийз, и не бяхме срещнали никакъв човек, не бяхме чули никакъв глас, нито стъпки. Пеенето беше прекъснато от смях и говор; никога досега такава весела песничка не е била тъй печално закъсняла, никога смях не е звучал тъй сходно на сълзи. Вратата на къщата, от която се чуваха тези звуци, беше отворена, горните стаи бяха осветени като за пиршество. Беше голяма великолепна къща, в която несъмнено бе живял някой заможен търговец. Пеенето отново започна и отекна през стаите с висок покрив, докато ние мълчаливо се изкачихме по стълбите. Появиха се светлини, които ни насочваха; и дълъг низ от прекрасни стаи светна и ни накара още повече да се чудим. Единственият им обитател, едно момиченце, танцуваше валс и пееше из тях, следвано от голямо куче порода Нюфаундленд, което игриво подскачаше върху нея и я прекъсваше, карайки я ту да го сгълчава, ту да се смее, ту да се хвърля върху килима, за да си играе с него. Беше облечена комично, в бляскави одежди и шалове, подходящи за жена; изглеждаше на около десет години. Стояхме на вратата, наблюдавайки тази странна гледка, докато кучето не ни забеляза и излая силно; детето се обърна и ни видя: лицето ѝ, загубвайки веселостта си, придоби мрачно изражение: тя се отпусна назад, очевидно обмисляйки бягството си. Аз се приближих до нея и я хванах за ръката; тя не се съпротивляваше, но със строго чело, тъй необикновено за детството, тъй различно от предишната ѝ радост, стоеше неподвижно, а очите ѝ бяха приковани в земята.

— Какво правиш тук? — казах нежно. — Коя си ти?

Тя мълчеше, но трепереше силно.

— Бедно мое дете — попита Ейдриън, — сама ли си?

В неговия глас имаше завладяваща мекота, която достигна сърцето на момиченцето; тя го погледна, сетне, издърпвайки ръката си от моята, се хвърли в прегръдките му, придържайки се за врата му с възклицания „Спаси ме! Спаси ме!“ докато нейната неестествена мрачност се разтваряше в сълзи.

— Ще те спася — отговори той. — От какво се страхуваш? Не е нужно да се страхуваш, приятелко, той няма да ти навреди. Сама ли си?

— Не, Лъв е с мен.

— А баща ти и майка ти?

— Никога не съм имала такива; аз съм момиче на милостинята. Всички изчезнаха, изчезнаха преди страшно, страшно много дни; но ако се върнат и ме открият, ще ме бият тъй много!

Нейната нещастна история беше разказана с няколко думи: сираче, жертва на престорена благотворителност, с което се отнасяли жестоко и хулели; нейните потисници умрели и неосъзнаваща какво се бе случило около нея, тя се бе оказала сама; не се бе осмелила да излезе навън, но от продължителността на самотата ѝ куражът ѝ се възродил, нейната детска бодрост я подтиквала да си измисля хиляди приумици и със своя животински спътник прекарала дълга ваканция, страхувайки се от нищо, освен от връщането на грубите гласове и жестокото държание на нейните настойници. Тя с охота се съгласи да тръгне с Ейдриън.

Междувременно, докато опявахме чуждите страдания и самотата, която поразяваше очите ни, ала не и сърцата ни, докато си представяхме всичката промяна и болка, които се бяха намесили в тези някога пълни с тълпи улици, сега без обитатели и изоставени, превърнали се в обикновени развъдници за кучета и конюшни за добитък: докато тълкувахме смъртта на света в тъмния храм и се прегръщахме с паметта, че притежаваме това, което беше целият свят за нас — междувременно…

Бяхме пристигнали от Уиндзор в началото на октомври и вече бяхме в Лондон от около шест седмици. Оттогава, ден след ден, здравето на моята Идрис се влошаваше: сърцето ѝ беше разбито; нито сън, нито апетит — избраната прислуга на здравето — не обслужваха износената ѝ снага. Да наблюдава децата си час по час, да седи до мен, отпивайки дълбоко скъпото убеждение, че аз оставам неин, бяха единствените ѝ удоволствия. Нейната жизненост, тъй отдавна придобита, любвеобилната ѝ проява на жизнерадост, нейният безгрижен тон и пъргава походка се бяха изпарили. Не можех да го скрия от себе си, нито пък тя да прикрие мъката, отнемаща живота ѝ. Ала все пак смяната на пейзажа и възкресението на надеждите може би щяха да я възстановят; страхувах се единствено от чумата, а тя не бе докосната от нея.

Бях я оставил тази вечер да си почива след изтощителните ѝ приготовления. Клара седяла до нея и разказвала история на двете момчета. Очите на Идрис били затворени, но Клара усетила внезапна промяна във външния вид на най-възрастния ми син; тежките му клепачи забуляли очите му, неестествен цвят горял по бузите му, дъхът му станал насечен. Клара погледнала майката; тя спяла и въпреки това се стряскала от прекъсванията, която разказвачката правела — страх да я събуди и разтревожи накарал Клара да продължи по нетърпеливия призив на Евелин, който не знаел какво се случвало. Очите ѝ се местели последователно от Алфред на Идрис; с треперещ глас Клара продължила приказката си, докато не забелязала, че детето е на път да падне: подскачайки напред, тя го хванала и плачът ѝ събудил Идрис. Тя погледнала сина си. Видяла смъртта да се прокрадва по чертите му; положила го на едно легло, поднесла питие до пресъхналите му устни.

И все пак той може би щял да бъде спасен. Ако бях там, той може би щеше да бъде спасен; може би не беше чумата. Без съветник, какво можеше да стори Идрис? Да стои и да го гледа как умира! Защо в този момент бях далеч?

— Наглеждай го, Клара — извикала тя. — Ще се върна веднага.

Разпитала онези, които бяха избрани за спътници на нашето пътуване и бяха настанени в нашата къща; от тях научила единствено, че съм излязъл с Ейдриън. Тя ги помолила да ме потърсят: върнала се при сина си, той бил потопен в страховито състояние на вцепененост; Идрис отново се стрелнала надолу по стълбите; всичко било тъмно, пусто и мълчаливо; тя изцяло загубила самообладание; изтичала на улицата; викала името ми. Само ромолящият дъжд и виещият вятър ѝ отвърнали. Бурният страх дал криле на краката ѝ; тя се стрелнала напред да ме търси, без да знае къде; но поставяйки всичките свои мисли, всичката си сила, цялото си същество в скоростта, съвсем погрешно насочена скорост, тя нито усещала, нито се страхувала, нито спирала, а продължавала да тича, докато силата ѝ не я напуснала тъй внезапно, че нямала време да помисли да се спаси. Коленете ѝ отказали и се сринала на асфалта.

Била зашеметена за известно време, но накрая се надигнала и макар и силно наранена, продължила да върви, проливайки извор от сълзи, на моменти спъвайки се, вървейки в незнайна за нея посока, само от време на време немощно ме викала на глас, добавяйки с пронизващи сърцето възклицания, че съм бил жесток и невнимателен. Нямало жива душа наоколо, която да откликне, и недоброжелателността на нощта подтикнала скитащите животни към обиталищата, които преди бяха изоставили. Тънката ѝ рокля подгизнала от дъжд; мократа ѝ коса прилепнала около врата ѝ; тя се поклащала из тъмните улици, докато не ударила крака си в някаква невидима пречка и паднала отново; не могла да се изправи, почти не се и опитала, но прибирайки крайниците си, се примирила с яростта на стихиите и горчивата мъка на собственото си сърце. Прошепнала искрена молитва да умре бързо, понеже нямала никакво облекчение освен смъртта. Докато била безнадеждна за собствената си безопасност, тя престанала да оплаква умиращото си дете, но проляла благи, горчиви сълзи за мъката, която аз ще преживея, като я загубя.

Докато лежала, животът почти спрял, Идрис усетила една топла, мека ръка върху челото си и нежен женски глас я попитал в израз на нежно съчувствие дали не може да се изправи. Това, че друго човешко същество, състрадателно и добро, съществувало в близост, ѝ дало сили; изправяйки се наполовина, със стиснати ръце и новопроляти сълзи, тя помолила своята спътница да ме потърси, да ми каже да побързам към умиращото ми дете, да го спася, в името на небесата, да го спася!

Жената я повдигнала; отвела я под подслон, помолила я да се прибере у дома, където аз навярно вече съм се върнал. Идрис лесно отстъпила на убежденията ѝ, тя се облегнала на ръката на своята приятелка, опитала се да продължи, но неустоима слабост я накарала да спира отново и отново.

Забързани от разрастващата се буря, ние бяхме ускорили завръщането си, нашият малък товар беше поставен пред Ейдриън върху коня му. Пред портата на къщата ни имаше струпване от хора, в чиито жестове аз несъзнателно разчетох някаква тежка промяна, някакво ново нещастие. С бърз уплах, страхувайки се да задам дори един въпрос, скочих от коня си; зрителите ме видяха, разпознаха ме и в ужасяващо мълчание се разделиха, за да ми направят път. Грабнах една лампа и втурвайки се нагоре по стълбите, чух стон и без да се замислям, отворих вратата на първата стая, която беше пред мен. Тя беше съвсем тъмна; но когато влязох вътре, пагубен аромат връхлетя сетивата ми, пробуждайки поболяващи опасения, които достигнаха до самото ми сърце, когато усетих, че кракът ми бе прегърнат и чух стон, повторен от този, който ме държеше. Наведох лампата си и видях един негър, полуоблечен, да се гърчи под мъките на болестта, докато ме държеше в тресяща се хватка. С ужас и тревога се опитах да се откъсна от него и паднах върху страдащия; той обви голите си, гнойни ръце около мен, лицето му беше близо до моето, а дъхът му, натоварен със смърт, навлезе в организма ми. За миг бях победен, главата ми беше приведена от болезнено гадене, докато съзнанието ми не се завърна и аз скочих, избутах нещастника от себе си и побягвайки нагоре по стълбището, влязох в стаята, обитавана обикновено от моето семейство. Слаба светлина ми разкри Алфред на кушетката; Клара, трепереща и по-бледа от най-белия сняг, го беше повдигнала в ръцете си и държеше чаша вода до устните му. Ясно видях, че нямаше и искрица живот в това погубено тяло, чертите му бяха сковани, очите му бяха оцъклени, главата му беше паднала назад. Взех го от ръцете ѝ, нежно го положих да легне, целунах малката му студена уста и се обърнах, за да заговоря в напразен шепот, макар че и най-силният звук на гръмоподобно оръдие не би го достигнал в неговия безплътен дом.

А къде беше Идрис? Че бе излязла да ме търси и не се бе върнала бяха страховити вести, докато дъждът и поройният вятър тракаха върху прозореца и ревяха около къщата. В допълнение към това, побеляващото усещане на заразата ме настигна; нямаше време за губене, ако изобщо щях да я видя отново. Качих се на коня си и излязох, за да я търся, угнетен от треската и мъчителните болки, въобразявайки си, че чувам гласа ѝ при всеки порив на вятъра.

Яздех в мрака и дъжда из лабиринтоподобните улици на обезлюдения Лондон. Детето ми лежеше мъртво вкъщи; семената на смъртната болест бяха пуснали корен в моята гръд; отидох да търся Идрис, моята любима, скитаща сама сега, докато водопади връхлитаха от небесата, за да окъпят скъпата ѝ глава в мразовита влага, красивите ѝ крайници във вцепеняващ студ. Някаква жена, застанала на прага на една врата, ме повика, докато препусках бързо. Не беше Идрис; така че продължих бързо напред, докато някакъв втори поглед, някаква мисъл на сетивата ми за това, което бях видял, но не бях забелязал, не ме накара да се почувствам уверен, че и друга фигура, слаба, грациозна и висока, стоеше прилепена към първата жена, която я подкрепяше. След миг бях до молещата се, след миг приех изгасващата Идрис в ръцете си. Повдигайки я, аз я поставих върху коня; тя нямаше сили, които да я държат; и аз седнах зад нея и я притиснах до сърцето си, обгръщайки я с наметалото си, докато спътницата ѝ, чийто добре познат, но изменен облик (самата Жулиета, дъщерята на херцога) не можеше в този момент на ужас да получи от мен нещо повече от мимолетен поглед на състрадание. Тя пое изоставената юзда и поведе нашия послушен кон към вкъщи. Смея ли да го твърдя? Това беше последният момент на моето щастие, но бях щастлив. Идрис щеше да умре, защото сърцето ѝ беше разбито: аз щях да умра, защото бях хванал чумата; земята беше сцена на опустошение; надеждата беше безумие; животът се беше оженил за смъртта; те бяха едно цяло; но поддържайки моята припаднала любов и усещайки, че скоро ще умра, аз се наслаждавах на удоволствието, че я притежавам още веднъж; отново и отново я целувах и притисках до сърцето си.

Пристигнахме в дома ни. Помогнах ѝ да слезе от коня, занесох я нагоре по стълбите и я предадох на грижите на Клара, за да бъдат сменени мокрите ѝ дрехи. Накратко уверих Ейдриън, че тя е в безопасност, и поисках да бъдем оставени да си починем. Като скъперника, който с трепереща предпазливост посещава своето съкровище, за да го преброява отново и отново, така и аз броях всеки момент и негодувах за всеки, който не беше прекаран с Идрис. Върнах се бързо в стаята, където почиваше живецът на моя живот; преди да вляза, се спрях за няколко секунди; за няколко секунди се опитах да изследвам състоянието си; болест и тръпки постоянно и скоро щяха да ме обземат; главата ми беше натежала, гърдите ми потиснати, краката ми се огъваха; но аз решително отхвърлих бързо надигащите се симптоми на моята болест и посрещнах Идрис със спокоен и дори радостен вид. Тя лежеше на една кушетка, внимателно залостваща вратата, за да предотврати всякакво нежелано влизане; седнах до нея, прегърнахме се и нашите устните се срещнаха в дълга и бездиханна целувка — де да беше този момент последният ми!

Майчиният усет се пробуди в лоното на моето бедно момиче и тя попита:

— А Алфред?

— Идрис — отговорих аз, — пощадени сме един за друг, заедно сме; не позволявай да се натрапва друга мисъл. Щастлив съм; дори в този фатална нощ аз се обявявам за щастлив отвъд всички думи, отвъд всички мисли — какво повече можем да искаме, мила моя?

Идрис ме разбра: тя наведе глава на рамото ми и заплака.

— Защо — попита тя отново — трепериш, Лайнъл, какво те тресе по този начин?

— Е, може ли да не бъда разтърсен — отговорих аз, — като съм тъй щастлив. Детето ни е мъртво, а настоящият час е тъмен и зловещ. Как да не треперя! Но аз съм щастлив, моя Идрис, безкрайно щастлив.

— Разбирам те, мила моя любов — каза Идрис, — по този начин — блед, какъвто си със скръб от нашата загуба; треперещ и ужасен, макар да желая утеха на скръбта ми от твоите скъпи обещания. Не съм щастлива — и сълзите блеснаха и паднаха изпод отпуснатите ѝ клепачи, — защото ние сме затворници в злочеста тъмница и за нас няма радост; но истинската любов, която изпитвам, ще направи тази и всяка друга загуба поносима.

— Поне сме били щастливи заедно — рекох аз. — Никое бъдещо нещастие не може да ни лиши от миналото. Били сме верни един на друг от години, винаги, откакто моята сладка любима принцеса дойде през снега в скромната къща на бедния наследник на съсипания Върни. Дори сега, когато вечността е пред нас, ние изпитваме надежда само от присъствието на другия. Идрис, мислиш ли, че когато умрем, ще бъдем разделени?

— Да умрем! Когато умрем! За какво говориш? Какви тайни лъжи криеш от мен в тези ужасни думи?

— Няма ли всички да умрем, скъпа? — попитах с тъжна усмивка.

— Милостиви Боже! Болен ли си, Лайнъл, че говориш за смърт? Единственият ми приятел, сърце на сърцето ми, говори за смърт!

— Не мисля — отвърнах аз, — че някой от нас ще живее още дълго; и когато завесата покрие тази смъртна сцена, къде мислиш, че ще се озовем?

Идрис беше успокоена от моя спокоен тон и поглед; тя отговори:

— Навярно лесно ще ми повярваш, че през този дълъг период на чумата много съм мислила за смъртта и съм се питала в какъв друг свят е било отнесено цялото човечество сега, когато е мъртво на този. Час подир час съм размишлявала върху това и съм се стремяла да стигна до някакво рационално заключение относно мистерията на бъдещото състояние. Какво плашило всъщност би била смъртта, ако просто оставяхме настрана сянката, в която сега бродим, и стъпвайки напред в безоблачното слънце на знание и любов, се съживявахме със същите спътници и същата обич и достигахме осъществяването на нашите надежди, оставяйки страховете при плътската ни одежда в гроба. Уви! Същото силно чувство, което ме кара да вярвам, че няма да изчезна изцяло, ме кара да отказвам да повярвам, че ще живея изцяло както сега. И все пак, Лайнъл, никога, никога, не бих могла обичам друг освен теб; във вечността аз ще копнея за твоята компания; и тъй като съм невинна на вреди към другите и надеждна и уверена, доколкото моята смъртна природа ми позволява да бъда, аз вярвам, че Владетелят на света никога не бе ни откъснал един от друг.

— Твоите думи са като теб самата, скъпа любов — отговорих аз, — нежна и добра; нека да таим тази вяра и да прогоним тревогата от умовете си. Но, любима, ние сме тъй изваяни (и няма грях, ако Бог е създал нашата природа да се поддаде на това, което той е отредил), ние сме тъй съчинени, че да обичаме живота и да се придържаме към него; да обичаме живата усмивка, състрадателното докосване и вълнуващия глас, характерни за нашия тленен механизъм. Нека, заради сигурност в онова, което ще последва, да не пренебрегваме настоящето. Този настоящ момент, колкото и да е кратък, е част от вечността и е най-скъпата част, тъй като е изцяло наш. Ти, надеждата на моето бъдеще, си моята настояща радост. Нека тогава да погледна в твоите скъпи очи и откривайки любов в тях, да отпия от опияняващото удоволствие.

Плахо, тъй като моят плам донякъде я уплаши, Идрис ме погледна. Очите ми бяха кървясали, изскачаха от главата ми; смятах, че всеки ритъм на артериите бе доловим, всеки мускул пулсираше, всеки нерв се усещаше. Нейният ужасен поглед ми каза, че вече не можех да пазя тайната си:

— Така е, моя единствена любима — рекох, — последният час от много щастливи такива е пристигнал и не можем повече да бягаме от неизбежната съдба. Няма да живея дълго — но отново и отново казвам, че този момент е наш!

По-бледа от мрамор, с бели устни и болезнено сгърчени черти, Идрис разбра за моето състояние. Докато седях, ръката ми обгърна кръста ѝ и тя усети как дланта ми гори от треската.

— Един момент — прошепна Идрис едва доловимо, — само един момент.

Тя коленичи и скривайки лице в дланите си, произнесе кратка, но искрена молитва да може да изпълни своя дълг и да бди над мен до последно. Докато имаше надежда, мъчението беше нетърпимо; всичко сега приключи; чувствата ѝ станаха сериозни и спокойни. Също като Епихария, невъзмутима и непоколебима пред инструментите за изтезание, така и Идрис, потискайки всяка въздишка и признак на скръб, устояваше издръжливо на мъчения, пред които решетките и колелото бяха само слаби и метафизични символи.

Бях променен; плътно стегнатата връв, която изглеждаше толкова жестока, беше разхлабена в момента, в който Идрис стана съучастник на моето знание за истинското ни положение. Смутните и подхвърляни от страст мисловни вълни утихнаха, оставяйки след себе си само тежкия прилив, който се задържа без никакво външно проявление на тревога, докато не се разбие в отдалечения бряг, който аз стремглаво приближавах.

— Вярно е, че съм болен — казах, — и твоята компания, моя Идрис, е моят единствен лек; ела и седни до мен.

Тя ме накара да легна на кушетката и придърпвайки една ниска табуретка наблизо, седна близо до възглавницата ми, стискайки горящите ми ръце в студените си длани. Идрис отстъпи пред трескавото ми безпокойство и ме остави да говоря, и разговаряше с мен по въпроси, наистина странни за същества, които гледаха за последно и чуваха за последно онова, което обичат най-много на света. Говорихме за отминалите времена; за щастливия период на нашата ранна любов; за Реймънд, Пердита и Евадна. Разговаряхме за онова, което може би ще възкръсне на тази опустяла земя, ако две или три създания бъдат спасени и тя бъде бавно заселена отново. Говорихме за онова, което е отвъд гроба; и тъй като човекът в неговата тленна форма почти бе изчезнал, ние чувствахме с увереността на вярата, че други духове, други съзнания, други проницателни същества, невидими за нас, ще заселят с мисъл и любов тази красива и вечна вселена.

Говорихме — не знам колко време, — но сутринта се събудих от болезнено тежък сън; бледата буза на Идрис лежеше на възглавницата ми; големите кълба на очите ѝ наполовина повдигаха клепачите ѝ и разкриваха тъмносините светлини под тях; устните ѝ бяха отворени и лекият шепот, който издаваха, разкриваше, че дори и в съня си тя страда. „Ако умре — помислих си, — каква ще остане? Сега тази фигура е храмът на божеството, което пребивава тук; тези очи са прозорците на нейната душа; всичката благодат, любов и мъдрост са възкачени на тази прекрасна гръд — ако умре, къде ще иде това съзнание, по-скъпата половина на моето? Тъй като много скоро това хубаво здание ще бъде по-обезобразено, отколкото са задушените с пясък останки на пустинните храмове в Палмира.“

Глава 23

Идрис се раздвижи и събуди. Уви! Събуди се за страдание. Тя видя признаците на болест по лицето ми и се запита как е могла да позволи дългата нощ да премине, без да е потърсила не лек — това беше невъзможно, но облекчение на моите мъки. Повика Ейдриън; кушетката ми бързо беше обградена от приятели и помощници и ми бяха дадени такива лекарства, каквито бяха сметнати за подходящи. Особената и ужасяваща разлика на това нашествие беше, че никой, който е бил нападнат от чумата, не беше оздравял. Първият симптом на болестта беше смъртната присъда, която в нито един случай не е била последвана от помилване или опрощаване. Следователно нямаше лъч надежда, който да разведри приятелите ми.

Докато треската създаваше отпадналост, силни болки, седнали като олово върху крайниците ми и каращи гърдите ми да се надигат, се бяха стоварили върху мен; аз бях безразличен към всичко освен болката, а накрая дори и към нея. Събудих се на четвъртата сутрин като от дълбок сън. Единственото, което чувствах, беше дразнеща жажда и когато се опитах да говоря или да се движа, силите ме напълно ме напуснаха.

Три дни и нощи Идрис не беше мръднала от леглото ми. Тя се отзоваваше на всички мои нужди и никога не спеше, нито почиваше. Не се надяваше и затова не се опитваше да разгадае лицето на лекаря, нито да следи за симптоми на възстановяване. Всички нейни мисли бяха насочени към грижите за мен до последно, а сетне към желанието да полегне и да умре до мен. На третата нощ жизнерадостта беше преустановена; в очите и за допира на всички аз бях мъртъв. С настойчиви молби, почти със сила, Ейдриън се опитал да откъсне Идрис от мен. Той изчерпал всяка клетва, благосъстоянието на детето ѝ и неговото собствено. Тя поклатила глава и избърсала прокраднала се сълза от хлътналите си бузи, но не се предала; с такава скръб и смирена искреност помолила да ѝ бъде разрешено да бди над мен само тази нощ, че я постигнала желанието си и седнала мълчалива и неподвижна, с изключение на случаите, когато, поразена от някой непоносим спомен, тя целувала затворените ми очи и бледи устни и притискала скованите ми ръце към биещото си сърце.

Посред нощ, когато, макар че беше средата на зимата, петелът пропя в три часа като пратеник на сутрешната смяна, докато бе надвиснала над мен, скърбяща с една мълчалива, горчива мисъл за загубата на цялата любов към нея, която беше пазена свято в сърцето ми; разрешената ѝ коса висяла над лицето ѝ и дългите кичури падали върху леглото; тя видяла една къдрица да се помръдва и разпръснатата коса леко се размърдала, като от дъх. Това е невъзможно, помислила си тя, защото той никога няма да диша отново. Няколко пъти се случило същото нещо и тя само го отбелязала със същото разсъждение, докато накрая цялата къдрица се развяла в отговор и тя помислила, че е видяла гърдите ми да се надигат. Първата ѝ емоция била смъртоносен страх; хладна роса полепнала върху челото ѝ; очите ми се отвориха наполовина; и вече уверена, тя щеше да извика „Той е жив!“, но думите бяха задушени от спазъм и Идрис се строполи със стон на пода.

Ейдриън беше в стаята. След дълго бдене, неволно беше заспал. Той се стресна и видя сестра си в несвяст на земята, валяща се в поток от кръв, бликнал от устата ѝ. Нарастващите признаци на живот у мен до известна степен обясниха нейното състояние; изненадата, избликът на радост, завръщането на всяко чувство бяха твърде мощни за нейното същество, износено от дълги, тревожни месеци, напоследък смазано от всеки вид неволя и мъка. Сега тя беше в много по-голяма опасност от мен: колелата и пружините на моя живот, отново задвижени, придобиха еластичност от краткото им преустановяване. За дълго време никой не вярваше, че аз наистина продължавам да живея; по време на царуването на чумата по земята нито един човек, нападнат от мрачната болест, не беше оздравял. Възстановяването ми беше възприето като измама; във всеки момент се очакваше злите симптоми да се върнат с двойна ярост, докато накрая потвърденото оздравяване, отсъствието на всякаква треска или болка и нарастващата сила бавно ги убедиха, че съм се излекувал от чумата.

Възстановяването на Идрис беше по-несигурно. Когато бях нападнат от болестта, бузите ѝ хлътнаха, тялото ѝ измършавя; но сега корабът, който се беше откъснал от последствията на крайна тревога, не се завърна напълно, а като пролив, капка по капка изцеждащ румения поток, който вливаше живот в сърцето ѝ. Празните ѝ очи и повехналото лице имаха призрачен вид; скулите ѝ, широкото ѝ, красиво чело и устата ѝ стояха страховито изпъкнали; всяка кост в слабия скелет на нейното тяло можеше да бъде различена. Ръката ѝ висеше безсилна; всяка става беше оголена, така че светлината проникваше изцяло. Странно беше, че животът може да съществува в това, което е пропиляно и повехнало до облика на самата смърт.

Да я отведа от тези сърцераздирателни сцени, да я поведа, за да забрави опустошението на света в многообразието от предмети, които пътуването предоставя, и да се грижа за нейната отслабваща сила в мекия климат, към който бяхме решили да отпътуваме, бяха последните ми надежди за нейното опазване. Приготовленията за нашето заминаване, които бяха преустановени по време на болестта ми, бяха подновени. Не се съживих в колебливо възстановяване; здравето изразходва своите съкровища по мен; както дървото през пролетта може да почувства чрез набръчканите си крайници новата зеленина да пробива и сокът на живота да се издига и разпространява, така и възобновената сила на тялото ми, бодрият поток на кръвта ми, новородената гъвкавост на крайниците ми вдъхновиха ума ми до весела издръжливост и радостни мисли. Тялото ми, доскоро тежък товар, който ме приковаваше към гроба, сега бликаше от здраве; обикновени упражнения бяха недостатъчни за моята съживена сила; мислех, че бих могъл да се съревновавам със скоростта на състезателния кон, да различавам във въздуха предмети на заслепяващо разстояние от мен, да чувам действията на природата в нейните неми обиталища; сетивата ми бяха станали тъй прецизни и чувствителни след възстановяването ми от смъртната болест.

Надежда, сред другите ми благословии, не ми беше отказана и аз наивно вярвах, че неуморните ми грижи ще възстановят моето обожавано момиче. Следователно бях нетърпелив да ускоря нашите приготовления. Според първоначалния ни план трябваше да сме напуснали Лондон на двадесет и пети ноември и в изпълнение на това, две трети от хората ни — единствените хора, — всичко, което бе останало от Англия, бяха тръгнали и вече от няколко седмици бяха в Париж. Първо болестта ми, а впоследствие и тази на Идрис, бяха забавили Ейдриън и неговата чета, която се състоеше от триста души, затова сега отпътувахме на първи януари 2098 г. Моето желание беше да пазя Идрис възможно най-далеч от суматохата и шумотевицата на тълпата и да скрия от нея онези изяви, които най-принудително биха ѝ припомнили същинското ни положение. До голяма степен се отделихме от Ейдриън, който беше длъжен да отделя цялото си време на обществените работи. Графинята на Уиндзор пътуваше със сина си. Клара, Евелин и една жена, която работеше като наша прислужница, бяха единствените хора, с които имахме контакт. Заемахме просторно купе, нашата слугиня изпълняваше задълженията на кочияш. Група от около двадесет души беше на малко разстояние пред нас. Беше тяхна отговорност да подготвят нашите места за престой и настаняване през нощта. Те бяха избрани за тази длъжност сред голям брой, които предложиха поради превъзходната далновидност на човека, който беше назначен за техен водач.

Веднага при нашето заминаване се зарадвах да забележа промяна в Идрис, която наивно се надявах, че е прогноза за щастлив край. Всичката ѝ жизнерадост и нежна веселост се завърнаха. Тя беше слаба и тази промяна беше видна по-скоро в погледа и гласа ѝ, отколкото в движенията, но беше постоянна и истинска. Възстановяването ми от чумата и моето укрепнало здраве ѝ вдъхнаха непоколебима вяра, че сега съм в безопасност от този ужасен враг. Тя ми каза, че е убедена, че ще се възстанови. Че е имала предчувствие, че приливът на бедствието, който наводняваше нашата нещастна раса, сега се е обърнал. Че остатъците от човечеството ще бъдат запазени и сред тях и скъпите обекти на нежната ѝ обич; и че на някое подбрано място ние ще изживеем живота си заедно в щастлива компания.

— Не позволявай на моето състояние на немощ да те заблуждава — рече тя. — Чувствам, че съм по-добре; има пъргава жизненост в мен и дух на очакване, който ме уверява, че ще продължа още дълго да бъда част от този свят. Ще изхвърля тази унизителна слабост на тялото, която заразява дори и ума ми с немощ, и ще поема отново изпълнението на задълженията си. Съжалявах да напусна Уиндзор, но сега съм откъсната от тази привързаност; щастлива съм да се преместя на по-мек климат, който ще завърши възстановяването ми. Повярвай ми, любими, нито ще изоставя теб, нито брат ми, нито тези скъпи деца; моята непоколебима решителност да остана с вас до последно и да продължавам да допринасям за вашето щастие и благополучие ще ме държи жива, дори и мрачната смърт да е по-близо до нас, отколкото е в действителност.

Бях успокоен само наполовина от тези изказвания; не можех да повярвам, че прекалено бързият поток на кръвта ѝ е знак на здраве или че горящите ѝ бузи свидетелстваха за възстановяване. Но не изпитвах страх от незабавна катастрофа; дори убедих себе си, че тя в края на краищата ще се възстанови. И тъй бодростта царуваше в нашето малко общество. Идрис разговаряше с оживление по хиляда теми. Основното ѝ желание беше да отведе мислите ни от меланхоличните размишления; така че тя обрисуваше очарователни картини на необезпокоявано уединение, прекрасно убежище, простичките обичаи на нашето малко племе и на патриархалното братство на любовта, което ще надживее разрухата на многолюдните нации, която напоследък цареше. Ние прогонихме настоящето от мислите си и отдръпнахме очите си от мрачния пейзаж, който прекосявахме. Зимата господстваше с целия си мрак. Голите дървета, без да помръдват, се открояваха на тъмното небе; снежни фигури, имитиращи лятната зеленина, бяха осеяли земята; пътеките бяха обрасли; неизораните ниви бяха осеяни с треви и плевели; овцете се събираха на прага на колибите, рогатият вол подаваше глава от прозореца. Вятърът беше студен и чести суграшици или снежни бури допринасяха към меланхоличния облик на зимната природа.

Пристигнахме в Рочестър и една злополука ни задържа там за един ден. През това време се появи обстоятелство, което промени нашите планове и което, уви, измени вечния ход на събитията, обръщайки ме от приятната новозародила се надежда, на която се радвах, към една неясна и мрачна пустиня. Но трябва да дам кратки обяснение, преди да продължа с крайния повод за временната промяна в плана ни и ще се позова отново на онези времена, когато човекът вървеше безстрашно по земята, преди чумата да стане кралица на света.

В района на Уиндзор живееше едно семейство от много скромно потекло, но което беше обект на нашия интерес заради едно от лицата, от които то бе съставено. Семейството Клейтън беше виждало по-добри дни, но след поредица от обрати бащата умрял в несъстоятелност, а съкрушената майка, един заклет инвалид, се оттеглила с петте си деца в малка къща между Итън и Солт Хил. Най-голямото от тези деца, което беше на тринадесет години, сякаш под влиянието на несгодите бе придобило едновременно проницателност и принципност, принадлежащи на по-зряла възраст. Здравето на майка ѝ се влошавало все повече и повече, но Люси се грижела за нея и била нежен родител за своите по-малки братя и сестри, а междувременно се доказала тъй добродушна, общителна и доброжелателна, че била обичана и почитана в нейния малък окръг.

Освен това Люси беше изключително красива, така че, когато навършила шестнадесет, независимо от немотията ѝ, не било изненадващо, че тя има обожатели. Един от тях бил синът на помощника на селския свещеник; той бил щедър, сърдечен младеж с пламенна любов към знанието и без никакви подли качества. Макар че Люси бе неука, разговорите и маниерите на майка ѝ я бяха дарили с изтънчен вкус, по-висш от настоящото ѝ положение. Тя обичала младежа дори без да го съзнава, освен че във всяка трудност спонтанно се обръщала към него за помощ и се събуждала с по-леко сърце всяка неделя, знаейки, че ще бъде посрещната и съпроводена от него по време на вечерната разходка със сестрите ѝ.

Тя имала и друг обожател, един от главните келнери в странноприемницата в Солт Хил. Той също не бил без претенции за градско превъзходство, на каквито се научил от господата и келнерките, които в кухнята на заможните го бяха въвели в превзетия език на надменния живот. Това правело арогантния му нрав десет пъти по-натрапчив. Люси не го отхвърлила — тя не беше способна на това чувство; но съжалявала, когато го виждала да се приближава, и тихо се съпротивлявала на всичките му опити да установи близост. Младежът скоро открил, че неговият съперник е предпочитан пред него, и това променило чувството, което първоначално било случайно възхищение, в страст, чиито основни извори били завистта и подлото желание да лиши своя съперник от предимството над него, на което се радвал.

Тъжната история на горката Люси беше много често срещана. Бащата на любимия ѝ починал и той обеднял. Приел предложението на един господин да го съпроводи до Индия, чувствайки се уверен, че скоро ще се сдобие с независимост и ще се върне, за да поиска ръката на любимата си. Той бил замесен във войната, водена там, бил пленен и минали години преди вест за неговото съществуване да бъде получена в родната му земя. Междувременно пагубна немотия се стоварила върху Люси. Малката ѝ къщичка, която се подавала от своята пергола, покрита с дърво и жасмин, изгоряла до основи и цялото им скромно имущество било изгубено в унищожението. Къде да ги заведе? С какъв труд можела Люси да им осигури друг дом? Майка ѝ, почти прикована на легло, не можела да преживее никоя крайност на глад и бедност. По това време другият обожател на Люси пристъпил напред и подновил предложението си за брак. Бил спестил пари и щял да отвори малка странноприемница в Дачет. Нямало нищо примамливо за Люси в това предложение с изключение на дома, подсигурен на майка ѝ; и тя се почувствала още по-сигурна в това, понеже била поразена от видната щедрост, която била поводът за настоящото предложение. Тя го приела, като по този начин жертвала себе си за удобството и благополучието на своя родител.

Няколко години след нейния брак ние се запознахме с нея. Една настъпила буря ни накара да се приютим в странноприемницата, където станахме свидетели на жестокото и свадливо поведение на съпруга ѝ и нейната търпелива издръжливост. Съдбата на Люси не беше щастлива. Първият ѝ любим се бе завърнал с надеждата да я направи своя и я срещнал случайно за пръв път като господарка на тази провинциална странноприемница и съпруга на друг. Той се оттеглил отчаяно към чужди места; нищо не вървяло добре за него; най-накрая постъпил във войската и се завърнал ранен и болен, ала на Люси ѝ било забранено да се грижи за него. Жестокият нрав на съпруга ѝ бил утежнен от неговото отстъпване пред многобройните изкушения, представяни му в неговата длъжност, и последвалата бъркотия на делата му. За щастие, тя нямаше деца; но сърцето ѝ беше свързано с братята и сестрите ѝ, които скоро били пропъдени от дома заради алчността и злия нрав на съпруга ѝ; те се бяха разпръснали из страната, изкарвайки прехраната си с труд и грижа. Той дори проявил склонност да се отърве от майка ѝ, но Люси била непреклонна — тя се беше пожертвала за нея, тя живееше за нея и не би се разделила с нея — ако майката си тръгне, тя ще си тръгне с нея, ще проси хляб за нея, ще умре с нея, но никога не ще я изостави. Присъствието на Люси било твърде необходимо за опазване на реда в къщата и за предотвратяване на разрухата на цялото заведение, затова той не ѝ позволил да го напусне. Отстъпил по въпроса; но при всички пристъпи на гняв или в пиянските си изблици, той се връщал към старата тема и пробождал сърцето на клетата Люси с оскърбителни ругатни по адрес на нейния родител.

Ала страстта, ако е изцяло чиста, здрава и взаимна, носи със себе си собствено утешение. Люси била истински и в дълбините на сърцето си отдадена на майка си; единствената цел, която тя си поставяла в живота, била успокоението и опазването на нейния родител. Въпреки че тя скърбеше заради последиците, Люси не се разкайваше за брака си дори когато нейният любим се бе завърнал, за да я дари с богатства. Три години бяха изминали и как майка ѝ щеше да оцелее без пукната пара през това време? Тази чудесна жена заслужаваше предаността на детето си. Съвършено доверие и приятелство съществуваше между тях; освен това тя далеч не беше неука и Люси, чийто ум до известна степен бе поощряван от бившия ѝ любим, сега откриваше в майка си единствения човек, който можеше да я разбере и оцени. По този начин, макар и страдайки, тя далеч не бе самотна и когато в хубавите летни дни водеше майка си из цветните и сенчести пътеки близо до дома им, лъч на чиста радост просветляваше лицето ѝ; тя виждаше, че родителят ѝ е щастлив и знаеше, че това щастие е нейно творение.

Междувременно делата на съпруга ѝ ставали все по-заплетени; разрухата била наблизо и Люси била на път да загуби плода на всички свои усилия, когато чумата дошла, за да промени облика на света. Съпругът ѝ пожънал полза от всеобщото нещастие; но с разрастването на бедствието духът на беззаконието го обзел, той изоставил дома си, за да се наслаждава на разкоша, обещан му в Лондон, и намерил там своя гроб. Нейният бивш любим бил една от първите жертви на болестта. Но Люси продължавала да живее за и чрез майка си. Смелостта ѝ се разколебавала единствено когато се бояла от опасност за родителя си или се страхувала, че смъртта може да ѝ попречи да изпълнява онези задължения, на които тя бе неизменно посветена.

Когато бяхме напуснали Уиндзор за Лондон, като ранна стъпка към нашето окончателно изселване ние посетихме Люси и договорихме с нея плана за нейното собствено заминаване и това на майка ѝ. Люси съжаляваше за нуждата, която я принуждаваше да напусне родните си пътеки и село и да изтръгне един болен родител от удобствата на дома в замяна на бездомните остатъци от обезлюдената земя, но тя беше твърде добре възпитана от премеждия и с твърде благ нрав, за да дава воля на скръб по онова, което беше неизбежно.

Последвалите обстоятелства, моето заболяване и това на Идрис, я бяха изтласкали от паметта ни; и най-накрая си спомнихме за нея, само за да установим, че тя е една от малцината, идващи от Уиндзор, за да се присъединят към преселниците, и че тя вече е в Париж. Следователно, когато пристигнахме в Рочестър, ние бяхме изненадани да получим от писмо от тази образцова мъченица, донесено от някакъв човек, току-що пристигнал от Слау. Разказът на мъжа беше, че пътувайки от неговия дом и преминавайки през Дачет, той бил изненадан да види дим от комина на странноприемницата и предполагайки, че ще завари другари за пътя, събрани там, той почукал и бил допуснат вътре. В къщата нямало никой друг освен Люси и майка ѝ; пристъп на ревматизъм бил лишил възрастната жена от употребата на крайниците ѝ и така, един по един, всички останали обитатели на местността тръгнали напред, оставяйки ги сами. Люси помолила мъжа да остане с нея; след седмица-две майка ѝ щяла да е по-добре и тогава те щели да тръгнат, но щели да загинат, ако бъдат оставени тъй безпомощни и бедни. Мъжът казал, че жена му и децата му вече били сред преселниците и затова, според възгледите му, е невъзможно той да остане. Люси, като последна надежда, му дала писмо за Идрис, което да ѝ бъде доставено, където и да ни срещне той. Поне тази поръка той изпълнил и Идрис с вълнение прие следното писмо:

Това писмо докосна дълбоко Идрис и тя веднага предложи да се върнем в Дачет, за да помогнем на Люси и майка ѝ. Аз казах, че незабавно ще отпътувам натам, но я помолих да се присъедини към брат ѝ и с децата ни да изчака моето завръщане. Но Идрис беше в бодро настроение и изпълнена с надежда. Тя заяви, че не може да се съгласи дори на временна раздяла с мен, но че няма да има нужда от нея, движението на каретата ѝ се отразявало добре и разстоянието било твърде незначително, за да бъде взимано предвид. Можели сме да изпратим вестоносец до Ейдриън, за да го осведомим за нашето отклонение от първоначалния план. Тя говореше с бодрост и според собственото си скъпо сърце нарисува образ на радостта, която щяхме да дарим на Люси, и заяви, че ако отида, тя трябва да ме придружи и че никак няма да ѝ допадне да поверим задачата за спасяването им на някой друг, който би я изпълнил със студенина или нечовечност. Животът на Люси беше едно действие на преданост и добродетел; нека сега тя да пожъне скромната награда, научавайки, че нейното превъзходство е било оценено и нейната неизбежност облекчена от онези, които тя уважаваше и почиташе.

Тези и много други доводи бяха изтъкнати с нежна упоритост и пламенността на стремежа да стори всичкото добро, на което бе способна, на онази, чийто прост израз на желание и най-дребна молба винаги са били закон за мен. Аз, разбира се, се съгласих в момента, в който видях, че сърцето ѝ се бе насочило към тази стъпка. Изпратихме половината от придружаващата ни група към Ейдриън, а с другата половина каретата пое по обратния път към Уиндзор.

Сега се чудя как съм могъл да бъда толкова сляп и неразумен, че да рискувам тъй безопасността на Идрис; понеже, ако имах очи, със сигурност щях да видя явното, макар и измамно настъпление на смъртта в горящите ѝ бузи и нарастваща слабост. Но тя каза, че е по-добре, и аз ѝ повярвах. Гибелта не може да е близо до едно създание, чиято жизненост и интелект се повишаваха с всеки час и чиято снага беше надарена с дълбок и, както наивно вярвах, силен и постоянен дух за живот. Кой, след огромно бедствие, не се е обръщал назад с удивление за собствената си немислима глупост на разума и не е могъл навреме да възприеме многобройните дребни нишки, с които съдбата вплита заплетената мрежа от нашите орисии, докато не е бил оплетен напълно в нея?

Кръстопътищата, по които сега се движехме, бяха в дори по-лошо състояние от отдавна пренебрегваните улици; и неудобството, изглежда, заплашваше с унищожение загиващото тяло на Идрис. Минавайки покрай Дартфорд, пристигнахме в Хамптън на втория ден. Дори в този кратък промеждутък здравето на моята любима спътница значително се влоши, макар че настроението ѝ все още беше приповдигнато и тя развеселяваше нарастващата ми тревога с игриви изблици; понякога мисълта дали умира пронизваше съзнанието ми, докато гледах красивата ѝ, безплътна ръка да лежи върху моята или наблюдавах немощта, с която тя извършваше обичайните действия на живота. Прогоних идеята, сякаш ми бе внушена от лудост; но тя се завръщаше отново и отново, само за да бъде разсеяна от непрестанната оживеност на нейното поведение.

Около средата на деня, след като напуснахме Хамптън, каретата ни се развали: ударът накара Идрис да припадне, но след като тя се свести, нямаше други лоши последствия; нашата група от придружители както обикновено беше продължила преди нас и кочияшът ни тръгна да търси друго превозно средство, след като предишното ни беше негодно за употреба поради злополуката. Единственото място наблизо беше едно бедно село, в което той откри някакъв фургон, способен да побере четирима души, но беше тромав и зле окачен; освен това намери много изящна двуколка: нашият план скоро беше уреден, аз и Идрис щяхме да се возим в двуколката, докато децата бяха предадени на слугинята във фургона. Но тези уговорки отнеха време; бяхме се договорили да продължим тази нощ към Уиндзор и натам бяха отишли нашите вестоносци: щяхме да изпитаме значителни трудности при намирането на квартира, преди да стигнем до това място; в края на краищата разстоянието беше само десет мили и моят кон беше добър, аз и Идрис щяхме да продължим напред с добро темпо, оставяйки децата да ни следват със скорост, съобразена с възможностите на тяхната тромава машина.

Вечерта настъпи бързо, много по-бързо, отколкото очаквах. По залез-слънце започна да вали силен сняг. Напразно се опитвах да защитя любимата си спътница от бурята: вятърът запращаше снега в лицата ни и го трупаше толкова високо по земята, че ние едва се придвижвахме; а пък нощта беше толкова тъмна, че ако не бе бялото покривало на земята, ние нямаше да виждаме и един ярд пред нас. Бяхме оставили придружаващия ни фургон далеч зад нас, когато осъзнах, че бурята ме бе накарала несъзнателно да се отклоня от моя планиран маршрут. Бях се отдалечил няколко мили от пътя си. Моите познания за страната ми позволиха да се върна на правилния път; но вместо да преминем, както първоначално бе договорено, по кръстопът през Стануел до Дачет, бях принуден да поема по пътя на Егъм и Бишъпгейт. Следователно беше сигурно, че другото превозно средство нямаше да ни настигне, че нямаше да срещнем нито една жива душа, докато не пристигнем в Уиндзор.

Подвижният покрив на кабриолета ни беше вдигнат и аз закачих едно палто за него, за да закрия по този начин любимата ми мъченица от плющящата суграшица. Тя се облегна на рамото ми, ставайки все по-вяла и по-слаба с всеки миг; отначало отговаряше на моите ободряващи думи с любяща благодарност, но постепенно потъна в тишина; главата ѝ лежеше тежко върху мен и знаех, че тя е жива, единствено от нейното неравно дишане и чести въздишки. За момент реших да спра и обръщайки гърба на двуколката срещу силата на буря, да изчакам сутринта, доколкото мога. Но вятърът беше студен и пронизващ, а от време на време тръпките на моята бедна Идрис и жестокият студ, който чувствах и аз, доказваха, че това би бил опасен опит. Накрая помислих, че е заспала — фатален сън, предизвикан от измръзване: в този момент забелязах тежките очертания на една колиба да се открояват на тъмния хоризонт близо до нас:

— Скъпа моя любов — казах аз, — издръж още един момент и ще имаме подслон; нека спрем тук, за да отворя вратата на този благословен дом.

Докато говорех, сърцето ми беше възторжено, а сетивата ми плуваха в обилна радост и благодарност; облегнах главата на Идрис на кабриолета и изскачайки, се промъкнах през снега до колибата, чиято вратата беше отворена. Имах уред за набавяне на светлина и той ми показа удобна стая с купчина дърва в единия ъгъл и никаква проява на безредие, освен че вратата бе оставена частично отворена и снегът, влизайки вътре, беше затрупал прага. Върнах се към двуколката и внезапната промяна от светлина към мрак първоначално ме заслепи. Когато възстанових зрението си — вечни Боже на този беззаконен свят! О, върховна смърт! Няма да нарушавам тихото ти господство или да обезобразявам разказа си с безплодни възклицания на ужас — видях Идрис, която беше паднала от седалката на пода на кабриолета; главата ѝ и едната ѝ ръка бяха провиснали навън. Поразен от пристъп на ужас, аз я вдигнах; сърцето ѝ беше без пулс, избледнелите ѝ устни не помръдваха и от най-малкия дъх.

Занесох я в колибата; поставих я на леглото. Запалвайки огън, разтърках скованите ѝ крайници; в продължение на два дълги часа се опитвах да възвърна отишлия си живот и когато надеждата беше толкова мъртва, колкото и моята любима, затворих с треперещи ръце оцъклените ѝ очи. Не се съмнявах какво трябва да сторя сега. В безредиците около моята болест задачата по погребването на нашия скъп Алфред бе прехвърлена на баба му, бившата кралица, и тя, вярна на страстта си към властта, го бе отнесла в Уиндзор и погребала в семейната гробница в параклиса „Сейнт Джордж“. Трябваше да отида към Уиндзор, да успокоя тревогата на Клара, която неспокойно ще ни очаква — ала охотно ще ѝ спестя съкрушителния спектакъл на Идрис, донесена от мен, безжизнена от пътуването. Така че първо щях да поставя любимата си до нейното дете в гробницата и сетне щях да потърся бедните деца, които щяха да ме очакват.

Запалих лампите на двуколката; загърнах Идрис с кожи и я поставих по протежение на седалката; след това, поемайки юздите, накарах конете да тръгнат напред. Продължихме през снега, който лежеше на купчини по пътя, докато падащите снежинки, засилили се срещу мен с удвоена ярост, ме заслепяваха. Болката, причинена от гневните стихии, и студеното желязо на снежните стрели, които ме обстрелваха и навлизаха в ранената ми плът, бяха облекчение за мен; притъпяваха душевното ми страдание. Конете залитаха напред и юздите висяха свободно в ръцете ми. Често си мислех, че ще положа главата си близо до сладкото, студено лице на моя изгубен ангел и така ще се предам на завладяващата ме апатия. Ала не можех да я оставя плячка на птиците; в изпълнение на моето решение щях да я поставя в гроба на нейните прародители, където милостивият Бог може би ще ми позволи и аз да остана.

Пътят, по който минахме през Егъм, ми беше познат; но вятърът и снегът караха конете да дърпат товара си мудно и тягостно. Изведнъж вятърът обърна посоката си от югозапад на запад и след това отново на северозапад. Както Самсон с мъка и усилие разтърсил из основи колоните, които поддържали филистимския храм, така и бурята разтрисаше плътните изпарения, скупчени на хоризонта, докато масивният купол от облаци падаше на юг, разкривайки през разпръснатата мрежа чистите висини и дребните звезди, които бяха разположени на неизмеримо разстояние в кристалните полета и изсипваха късите си лъчи върху блестящия сняг. Дори конете бяха ободрени и продължиха с възобновена сила. Ние влязохме в гората на Бишъпгейт и в края на Дългата разходка видях замъка, „гордата крепост на Уиндзор, издигаща се във величието на симетрията, опасана с двойния пояс на сродните ѝ съвременни кули“93. Погледнах с благоговение постройката, древна почти колкото скалата, върху която стоеше, дом на кралете, предмет за възхищение на мъдреците. С по-голямо благоговение и печална привързаност я видях като убежището на дългата любов, на която се бях радвал там с тленното, несравнимо съкровище от прах, което сега лежеше студено до мен. Сега наистина можех да се предам на цялата мекота на моята природа и се разплаках като жена, издавайки горчиви вопли, докато познатите дървета, стадата от елени и моравата, често стъпквана от нозете на самодиви, ми се явяваха поред с тъжни спомени. Бялата порта в края на Дългата разходка беше широко отворена и аз стигнах до празния град през първата порта на феодалната кула; сега параклисът „Сейнт Джордж“, с почернелите си набраздени страни, беше точно пред мен. Спрях пред вратата му, която беше отворена; влязох и поставих запалената си лампа на олтара; сетне се върнах и с нежна предпазливост отнесох Идрис по пътеката до олтара и я положих нежно на килима, който покриваше стъпалото, водещо до масата за причастие. Знамената на рицарите от Ордена на жартиерата и техните полуизвадени мечове бяха окачени в безсмислена бродерия над троновете. Там висеше и знамето на нейното семейство, все още увенчано от кралската корона. Сбогом на славата и величествеността на Англия! Обърнах гръб на тази суета с леко чувство на удивление как човечеството е могло изобщо да се вълнува от такива неща. Наведох се над безжизнения труп на моята любима и докато гледах непокритото ѝ лице с черти, вече сковани от смъртта, изпитах чувството, че цялата видима вселена е станала също тъй бездушна, безсмислена и неутешима като този образ от студена пръст пред мен. За момент усетих непоносима борба със и отвращение към законите, които управляват света, докато спокойствието, все още доловимо върху лицето на моята мъртва любов, не ме върна към по-утешителен мисловен тон и аз продължих да изпълнявам последния дълг, който можеше да ѝ бъде изплатен. Толкова много ѝ завиждах, задето се наслаждава на тъжния имунитет на гроба, че не можех да я оплаквам.

Гробницата наскоро бе отваряна, за да бъде поставен в нея нашия Алфред. Церемонията, обичайна за тези последни дни, бе изпълнена набързо и капакът на пода на параклиса, който закриваше нейния вход, не беше върнат на мястото му. Слязох по стъпалата и поех през дългия проход към голямата гробница, в която се намираше родственият прах на моята Идрис. Разпознах малкия ковчег на моето детенце. С прибързани, треперещи ръце направих до него ковчег, разстилайки кожите и индийските шалове, които бяха обгръщали Идрис в пътуването ѝ дотук. Запалих проблясващата лампа, която мъждукаше в този влажен дом на мъртвите, след това отнесох моята изгубена любов до последното ѝ ложе, подреждайки прилично крайниците ѝ и покривайки ги с мантия, забулвайки всичко, с изключение на лицето ѝ, което все още беше прекрасно и спокойно. Тя изглеждаше сякаш си почива от преумора, с красиви очи, потопени в сладък сън. Ала не беше тъй — тя беше мъртва! Колко силно копнеех тогава да легна до нея и да я гледам, докато смъртта не ме заключи в същия покой.

Но смъртта не идва по заповед на нещастните. Наскоро се бях възстановил от смъртна болест и кръвта ми никога досега не бе текла в такъв равномерен поток, нито крайниците ми някога са били тъй изпълнени с пъргава жизненост, както сега. Чувствах, че смъртта ми трябва да бъде доброволна. Ала кое по-естествено от глада, докато гледах в тази зала на смъртността, щеше да ме изпрати в света на мъртвите, освен изгубената надежда на живота ми? Междувременно, докато я гледах, чертите, които имаха кръвна прилика с Ейдриън, отнесоха мислите ми обратно към живите, към онзи скъп приятел, към Клара и към Евелин, които вероятно сега бяха в Уиндзор и очакваха с нетърпение нашето пристигане.

Стори ми се, че чух шум, стъпка в далечния параклис, която отекна от сводестия му покрив и долетя до мен през кухите проходи. Дали Клара беше видяла моята двуколка да минава през града и ме бе потърсила тук? Трябва да я предпазя поне от ужасната сцена, представена от гробницата. Изкачих се по стъпалата и тогава видях една женска фигура, прегъната от възрастта и облечена в дълги траурни одежди, да се придвижва през мъглявия параклис, подкрепяна от тънък бастун и все пак залитайки и с тази опора. Тя ме чу и погледна нагоре; лампата, която държах, осветяваше фигурата ми, а лунните лъчи, промъкващи се през изрисуваните стъкла, паднаха върху лицето ѝ, набръчкано и мършаво, но с проницателни очи и повелително чело — разпознах графинята на Уиндзор. С дълбок глас тя попита:

— Къде е принцесата?

Посочих към отместения капак: тя тръгна към мястото и погледна надолу към осезаемата тъмнина, защото гробницата беше твърде далеч, за да бъдат различени лъчите на малката лампа, която бях оставил там.

— Твоята светлина — каза тя. Дадох ѝ я и тя погледна сега видимите, но стръмни стъпала, сякаш изчисляваше способността си да слезе по тях.

Инстинктивно направих мълчаливо предложение за помощ. Тя ми направи знак да се отдръпна с презрителен поглед, казвайки с груб глас, докато сочеше надолу:

— Там поне ще бъде моя, необезпокоявана.

И тръгна умишлено надолу, докато аз, покрусен, нещастен отвъд думи, сълзи или стенания, се хвърлих на пода — скованото тяло на Идрис още беше пред мен, покосеното ѝ от смърт лице, притихнало във вечен покой там долу. Това за мен беше краят на всичко! Предния ден си бях представял различни приключения и общение с моите приятели в отвъдното — сега бях прескочил промеждутъка и бях достигнал самия ръб и предел на живота. Така обвит в мрак, затворен, заграден, закрит от всемогъщото настояще, аз се стреснах от звука на крака по стъпалата на гробницата и си спомних за нея, която напълно бях забравил, моя гневен посетител; високата ѝ снага плавно се издигна от гробницата, жива статуя, пропита с омраза и пламенно човешко съперничество: стори ми се, че бе достигнала пътеката; стоеше неподвижно, търсейки само с очите си някакъв желан предмет — докато, забелязвайки ме наблизо до себе си, не положи набръчканата си ръка върху моята и не извика с треперещ глас: „Лайнъл Върни, сине мой!“ Това име, употребено в такъв момент от майката на моя ангел, вдъхна в мен повече уважение, отколкото някога бях изпитвал към тази презрителна дама. Сведох главата си, целунах сбръчканата ѝ ръка и отбелязвайки, че тя трепери яростно, я подкрепих да стигне до края на олтара, където тя седна на стъпалата, водещи до кралския трон. Позволи да бъде водена и все още хванала ръката ми, отметна глава назад, докато лунните лъчи, обагрени в различни цветове от боядисаното стъкло, падаха върху нейните блестящи очи; осъзнавайки слабостта си и отново припомняйки си своето дълго ценено достойнство, тя прогони сълзите; ала те падаха бързо, когато изрече за извинение:

— Тя е толкова красива и спокойна, дори в смъртта. Никакво грубо чувство никога не е смрачавало ведрото ѝ чело; а как се отнесох с нея аз? Ранявайки нежното ѝ сърце с жестока студенина; през последните години нямах никакво състрадание към нея, дали ми прощава тя сега? Малко, малко е от полза да се говори за покаяние и прошка пред мъртвите, ако веднъж през живота ѝ бях уважила нейните благородни желания и бях обуздала грубата си природа, за да ѝ доставя удоволствие, нямаше да се чувствам тъй.

Идрис и майка ѝ не си приличаха по външност. Тъмната коса, дълбоките черни очи и изтъкнати черти на бившата кралица бяха в пълна противоположност със златните кичури, съвършените сини кълба и меките черти и контур на лицето на дъщеря ѝ. Ала в последно време болестта беше взела от моето бедно момиче пълното очертание на лицето ѝ и го беше смалило до коравата форма на костта отдолу. В челото ѝ, в овалната ѝ брадичка, можеше да се открие прилика с майка ѝ; даже в някои настроения, жестовете им не бяха напълно различни; нито пък това беше учудващо, след като бяха живели толкова дълго заедно.

Има магическа сила в приликата. Когато някой, когото обичаме, умре, ние се надяваме да го видим в друго състояние и наполовина очакваме, че съзнанието ще вдъхнови новото му облекло в подражание на изгнилата му земна одежда. Но това са само идеи на ума. Знаем, че инструментът е потръпнал, че разумният образ лежи в нещастни отломки, разтворени до едно прашно небитие; един поглед, жест или движение на крайниците, сходни с тези на мъртвеца, у някой жив човек докосва вълнуващ акорд, чиято свещена хармония се усеща в най-скъпото кътче на сърцето. Необичайно развълнуван, съсипан пред този призрачен образ и поробен от силата на кръвта, проявена в подобния поглед и движение, аз продължих да треперя в присъствието на суровата, горда и досега разлюбена майка на Идрис.

Горката, грешна жена! В най-нежното си настроение досега, тя беше таила представата, че една дума, един поглед на помирение от нея ще бъдат приети с радост и ще се отплатят за дългите години на строгост. Сега, когато времето да упражни тази власт бе отминало, тя се свлече внезапно върху трънливата истина на обстоятелствата и почувства, че нито усмивка, нито милувка можеха да проникнат в безсъзнателното състояние или да повлияят върху щастието на онази, която лежеше долу в гробницата. Това убеждение, заедно със спомена за благите отговори на горчиви думи, за нежните очи, отвръщащи на гневни погледи; възприятието на лъжата, нещастието и безполезността на съкровените ѝ мечти за потекло и власт; непосилното знание, че любовта и животът са истинските императори на нашата смъртна държава; всичко, като прилив, се издигна и изпълни душата ѝ с бурен и озадачаващ смут. На мен се падна да се явя като въздействаща сила, да облекча яростното подмятане на тези бурни вълни. Аз говорих с нея; накарах я да разсъждава колко щастлива е била всъщност Идрис и как нейните добродетели и многобройни качества бяха намерили обхват и оценка в изминалия ѝ път. Похвалих я — идола на скъпото поклонение на сърцето ми, боготворения образ на женско съвършенство. С пламенно и обилно красноречие освободих сърцето си от бремето му и се събудих за ново удоволствие в живота, докато изливах погребалната възхвала. Сетне споменах Ейдриън, любимия брат на Идрис, и нейното оцеляло дете. Заявих онова, което преди почти бях забравил — какви бяха задълженията ми по отношение на тези ценни частици от нея, — и подканих меланхоличната, покайваща се майка да помисли как тя най-добре би могла да изкупи жестокостта си към мъртвата чрез удвоена любов към оцелелите. Утешавайки я, собствената ми скръб беше успокоена; моята искреност победи цялото ѝ убеждение.

Тя се обърна към мен. Суровата, непреклонна, потискаща жена се обърна с меко изражение на лицето и рече:

— Ако нашият любим ангел ни види сега, ще се зарадва да открие, че се отнасям с теб дори със закъсняла справедливост. Ти беше достоен за нея; и от сърце се радвам, че ти я спечели от мен. Прости ми, сине мой, многобройните неправди, които ти причиних; забрави горчивите ми думи и жестоко отношение — вземи ме и ме поведи, където поискаш.

Използвах този покорен момент, за да предложа да напуснем църквата.

— Първо — каза тя, — нека поставим капака над гробницата.

Приближихме се до нея.

— Да я погледнем ли отново? — попитах.

— Не мога — отговори тя, — и моля те, недей и ти. Не е нужно да се измъчваме, взирайки се в бездушното тяло, докато нейният жив дух е погребан надълбоко в сърцата ни, а нейната ненадмината красота е тъй незаличимо издълбана там, че спящи или будни, тя винаги ще ни се явява.

За няколко секунди се наведохме в тържествена тишина над отворената гробница. Аз посветих бъдещия ми живот в запазването на нейния скъп спомен; дадох обет да служа на брат ѝ и детето ѝ до смърт. Болезненото ридание на спътницата ми ме накара да прекъсна вътрешните си молитви. След това издърпах капака над входа на гробницата и затворих бездната, която побираше живеца на моя живот. Сетне, подпирайки моята отчаяна спътница в скръбта, бавно излязохме от параклиса. Когато стъпих на открито, се почувствах сякаш бях напуснал щастлив подслон за покой в замяна на мрачна пустош, мъчителен път, горчиво, безрадостно и безнадеждно пътешествие.

Глава 24

Нашата свита е била насочена да подготви квартирата ни за нощта в странноприемницата на склона срещу замъка. Не можахме отново просто да посетим залите и познатите стаи на нашия дом. Вече бяхме напуснали завинаги поляните на Уиндзор и всички горички, цветни плетове и ромолящи потоци, които придаваха облик и дълбочина на любовта ни към страната ни и почти суеверната привързаност, с която гледахме на родна Англия. Намерението ни беше да се обадим в дома на Люси в Дачет и да я уверим отново с обещания за помощ и защита, преди да се оттеглим в покоите си за през нощта. Сега, когато графинята на Уиндзор и аз поехме надолу по стръмния хълм, който се спускаше от замъка, видяхме децата, които току-що бяха спрели с фургона си пред вратата на странноприемницата. Те бяха преминали през Дачет, без да спират. Страхувах се да се срещна с тях и да бъда вестителят на моята трагична история, затова, докато те още бяха заети в бързината на пристигането, внезапно ги оставих и забързах през снега и чистия, осветен от луната въздух по добре познатия път към Дачет.

Наистина беше добре познат. Всяка колиба стоеше на обичайното си място, всяко дърво носеше познатия си вид. Навикът бе гравирал незаличимо върху моята памет всеки завой и промяна на предмет по пътя. На кратко разстояние отвъд Малкия парк имаше един бряст, наполовина отвят от буря преди десетина години, ала все още с голи, натоварени със сняг клони, той се простираше през пътеката, която се виеше през една ливада до плитък поток, чието ромолене беше заглушено от сланата — онзи прелез, онази бяла порта, онзи кух дъб, който несъмнено някога са принадлежали на гората и която сега показваше на лунната светлина своя зейнал процеп, на чийто чудноват облик, изигран от здрача като подобие на човешка форма, децата бяха дали името Фалстаф; всички тези предмети ми бяха също толкова добре познати, колкото и студеното огнище на опустелия ми дом, и всяка обрасла с мъх стена и участък от овощна градина бяха сходни както близнаци агнета в окото на непознатия, ала в моя привикнал поглед те имаха разлики, разграничения и имена. Англия остана, макар че беше мъртва — аз видях призрака на весела Англия в сянката на онази разлистена гора, в която изчезнали поколения са се забавлявали в сигурност и спокойствие. Към това болезнено разпознаване на познати места беше добавено и чувство, усетено от всички и разбрано от никого — чувство, че в някакво състояние, по-малко мечтателно от сън, в някакво минало истинско съществуване бях виждал всичко, което виждах сега, с абсолютно същите чувства, каквито изпитвах сега, докато го гледах — сякаш всички мои усещания бяха двойно огледало на някогашно откритие. За да се отърва от това потискащо чувство, се опитах да си представя промяна в това спокойно място — това засили настроението ми, карайки ме да обръщам повече внимание на предметите, които причиняваха болката ми.

Стигнах до Дачет и до скромния дом на Люси — преди шумен с веселбари в съботните вечери или подреден и спретнат в неделя сутрин, той беше свидетелството за труда и почтените навици на домакинята. Снегът се бе разстлал високо около вратата, сякаш тя беше останала отворена в продължение на много дни.

— „Каква смъртна сцена тук Росций е разиграл?“94 — измърморих на себе си, докато разглеждах тъмните прозорци. Отначало помислих, че видях светлина в един от тях, но се оказа просто пречупването на лунните лъчи, а единственият звук беше пращенето на клоните, докато полъхът вихреше снежинките от тях — луната плаваше високо и непомрачено в безконечния ефир, докато сянката на колибата лежеше тъмна насред градината отзад. Влязох в нея през отворената вратичка и разтревожено огледах всеки прозорец. Накрая засякох лъч светлина да се прокрадва през затворен капак в една от горните стаи — това беше необикновено усещане, уви! Да погледнеш към някоя къща и да кажеш, че в нея пребивава обичайният ѝ обитател — вратата на къщата беше затворена само с резе, затова влязох и се изкачих по осветеното от луната стълбище. Вратата на обитаваната стая беше открехната: като погледнах, видях Люси да седи, сякаш работи, на масата, върху която стоеше свещта; уредите за бродиране бяха разпръснати около нея, но ръката ѝ беше паднала в скута ѝ и очите ѝ, приковани в земята, разкриваха с празнината си, че мислите ѝ се лутат другаде. Следи от тревога и грижи бяха отслабили предишната ѝ красота — но нейното семпло облекло и каскет, нейното унило поведение и единствената свещ, която хвърляше светлината си върху нея, за момент придадоха живописен вид на всички тях. Страшната действителност ме върна от размишленията ми — една фигура лежеше опъната на леглото, покрита с чаршаф — майка ѝ беше мъртва, а Люси, далеч от целия свят, изоставена и сама, бдеше до трупа през уморителната нощ. Аз влязох в стаята и неочакваната ми поява първоначално предизвика писък в единствения оцелял от тази мъртва нация; но тя ме разпозна и се освести, с обичайното за нея бързо упражнение на самоконтрол.

— Не ме ли очакваше? — попитах с онзи тих глас, който присъствието на мъртвец сякаш ни кара инстинктивно да използваме.

— Много сте добър — отговори тя, — че идвате; никога не бих могла да ви се отблагодаря достатъчно, но е твърде късно.

— Твърде късно — извиках аз. — Какво искаш да кажеш? Не е късно да те отведа от това пусто място и да те съпроводя до…

Собствената ми загуба, която бях забравил, докато говорех, сега ме накара да се обърна, докато задушаваща мъка секна речта ми. Отворих рязко прозореца и погледнах към студения, чезнещ, призрачен безформен кръг отгоре и хладната бяла земя отдолу — дали духът на сладката Идрис плаваше по замръзналия от луната кристален въздух? Не, не, със сигурност по-топла атмосфера, по-прекрасно местообитание е нейното!

Отдадох се на този размисъл за момент и след това отново се обърнах към опечалената, която стоеше облегната на леглото с онова изражение на примирено отчаяние, пълно нещастие и търпеливо страдание по него, което е далеч по-докосващо от което и да е безумно бълнуване или бурна жестикулация на необуздана тъга. Исках да я изтегля от това място; но тя се противопостави на желанието ми. Онзи вид хора, чието въображение и чувствителност никога не са били изваждани от тесния кръг на полезрението им, ако притежават тези качества до някаква степен, са податливи да изливат тяхното влияние в самата действителност, която се явява, за да ги унищожи, и се придържат към тях с двойна упоритост от невъзможност да възприемат нещо отвъд. Поради това Люси, в опустяла Англия, в един мъртъв свят, пожела да изпълни обичайните церемонии за мъртвите, каквито бяха традиционни за провинциалния английски народ, когато смъртта беше рядък посетител и ни даваше време да приемем нейното ужасно заграбване с пищност и церемониалност — вървейки в шествие, за да предадем ключовете към гробницата в победоносната ѝ ръка. Макар и сама, тя вече бе изпълнила някои от тези ритуали и произведението, по което я заварих да работи, беше саванът на майка ѝ. Сърцето ми се поболя от тези подробности на нещастието, които една жена можеше да понесе, но които са по-болезнени за мъжкия дух от най-смъртоносната борба или пристъпите на неизразимо, но преходно страдание.

Това не трябва да се случва, казах ѝ; и сетне, като допълнителна подбуда, ѝ съобщих скорошната си загуба и ѝ споделих, че тя трябва да дойде с мен, за да поеме отговорността за децата сираци, които смъртта на Идрис беше лишила от майчини грижи. Люси никога не се съпротивляваше на призива на дълга, затова тя се поддаде и затваряйки внимателно вратите и прозорците, ме придружи обратно до Уиндзор. Докато вървяхме, тя ми сподели причината за смъртта на майка ѝ. Или по някаква злополука тя беше видяла писмото на Люси до Идрис, или беше чула разговора ѝ за него със сънародника, който го бе отнесъл; каквото и да се бе случило, майка ѝ се сдобила със сведения за ужасяващата ситуация, в която тя и дъщеря ѝ се намирали, нейното остаряло тяло не могло да понесе тревогата и ужаса, насадени ѝ от това откритие — тя прикрила знанието си от Люси, но разсъждавала върху него в безсънни нощи, докато треска и бълнуване, внезапните предшественици на смъртта, разкрили тайната. Животът ѝ, който отдавна се бе колебаел към изчезване, сега внезапно отстъпил пред обединеното въздействие на нещастието и болестта и същата сутрин тя умряла.

След бурните емоции през деня аз се зарадвах да науча при пристигането си в странноприемницата, че спътниците ми се бяха оттеглили да си починат. Предадох Люси в грижите на прислужницата на графинята и след това потърсих покой от многообразните ми трудности и нетърпеливи разкаяния. За кратко събитията от деня се носеха в катастрофално шествие в съзнанието ми, докато сънят не ги окъпа в забрава; когато се зазори и се събудих, ми се стори че сънят ми беше продължил години.

Моите спътници не бяха споделели моето забвение. Подутите очи на Клара разкриваха, че тя бе прекарала нощта в ридания. Графинята изглеждаше измъчена и изнурена. Нейният непоколебим дух не бе намерил покой в сълзите и тя страдаше още повече от болезнените погледи към миналото и мъчителното разкаяние, които сега я обземаха. Потеглихме от Уиндзор веднага след като погребалните ритуали за майката на Люси бяха изпълнени и подтикнати от нетърпеливо желание да сменим пейзажа, продължихме напред и благополучно към Дувър, след като нашата свита беше отишла преди това, за да осигури коне, намирайки ги или в топлите конюшни, които те инстинктивно търсеха в студеното време, или стоящи и треперещи насред мрачните поля, готови да отстъпят свободата си в замяна на предложена царевица.

По време на пътуването ни графинята ми разказа необикновените обстоятелства, които я бяха довели по тъй странен начин при мен в олтара на параклиса „Сейнт Джордж“. Когато за последно се беше сбогувала с Идрис, докато тревожно бе гледала нейното повехнало лице и бледо изражение, тя внезапно била поразено от убеждението, че я вижда за последно. Било трудно да се раздели с нея, докато била под властта на това чувство, и за последен път тя се опитала да убеди дъщеря си да се предаде на грижите ѝ, позволявайки ми да се присъединя към Ейдриън. Идрис меко отказала и така се разделили. Мисълта, че никога повече не ще се срещнат, се разраснала в съзнанието на графинята и я преследвала непрекъснато; хиляди пъти тя решавала да се обърне назад и да се присъедини към нас, и отново и отново била възпирана от гордостта и гнева, на които тя беше робиня. Горда по душа, каквато беше, тя къпела възглавницата си с нощни сълзи и през деня била сломена от нервно вълнение и очакване на страшното събитие, което била напълно неспособна да предотврати. Тя призна, че в този период нейната омраза към мен нямала граници, тъй като гледала на мен като на единствената пречка пред изпълнението на най-скъпото ѝ желание — това да се грижи за дъщеря си в последните ѝ мигове. Искала да изрази страховете си пред сина си и да потърси утеха в неговото съчувствие или кураж в отхвърлянето му на нейните поличби.

На първия ден от пристигането ѝ в Дувър тя вървяла с него по плажа и с плахостта, характерна за страстните и преувеличени чувства, постепенно повеждала разговора към желаната точка, за да може да му сподели своите страхове, когато пратеникът, който носел писмото ми, обявяващо временното ни завръщане в Уиндзор, се появил на кон при тях. Той обрисувал някакъв устен разказ за това как ни е оставил и добавил, че независимо от бодростта и добрата смелост на лейди Идрис, се страхувал, че тя едва ли ще стигне жива до Уиндзор.

— Вярно — рече графинята, — страховете ти са оправдани, тя скоро ще си отиде!

Докато говорела, очите ѝ били насочени към една кухина в скалата, подобна на гробница, и тя видяла — заяви това с тържественост — Идрис да крачи бавно към тази пещера. Тя била с гръб към нея, главата ѝ била наведена надолу, бялата ѝ рокля била такава, каквато тя бе привикнала да носи, обаче един тънък воал, подобен на траурна лента, покривал златните ѝ кичури и я скривал като слаба, прозрачна мъгла. Идрис изглеждала унила, докато послушно се предавала пред някаква повеляваща сила; покорно влязла и се изгубила в тъмната кухина.

— Ако имах склонност към такива мечтателски настроения — каза уважаемата дама, продължавайки разказа си, — може би щях са се усъмня в очите си и да обвиня своето лековерие; но действителността е светът, в който живея, и не се съмнявах, че това, което видях, съществуваше отвъд мен. От този момент не можех да намеря покой; бях готова да се разделя с живота, за да я видя още веднъж, преди да умре; знаех, че няма да го постигна, ала все пак трябваше да пробвам. Веднага заминах за Уиндзор и макар да бях уверявана, че пътуваме бързо, ми се струваше, че напредъкът ни наподобява този на охлюв и че препятствия изникваха единствено за мое раздразнение. Все още те обвинявах и трупах върху главата ти огнената пепел от изгарящото ме нетърпение. Не изпитах разочарование, а мъчителен ужас, когато ти ми посочи последния ѝ дом; и думи трудно биха изразили отвращението, което в този момент изпитвах към теб, победоносната пречка към най-скъпите ми желания. Видях я и гняв, и омраза, и несправедливост умряха пред нейния ковчег и отстъпиха място на разкаяние (Велики боже, аз го изпитвам!), което трябва да тая, докато паметта и чувствата ми издържат.

Да излекувам това угризение, да предотвратя пробуждането на любовта и новородената благост да сътворят същия горчив плод, който омразата и грубостта бяха създали — посветих всичките си усилия да успокоя почтената, разкаяла се грешница. Нашата компания беше печална; всеки беше обзет от съжаление за онова, което беше непоправимо, тъй като отсъствието на майка му засенчваше дори детското веселие на Евелин. Към това се прибавяха и изгледите за несигурното ни бъдеще. Преди окончателното осъществяване на която и да е голяма доброволна промяна умът се колебае, ту утешавайки се чрез пламенни очаквания, ту отдръпвайки се от препятствия, които, изглежда, никога не са се представяли преди с тъй страшен облик. Неволен трепет премина през мен, когато си помислих, че след още един ден ще сме прекосили водната преграда и ще сме тръгнали напред на онова безнадеждно, безкрайно, тъжно скитане, на което съвсем доскоро гледах като единственото облекчение за скръбта, която ситуацията ни позволяваше.

Нашето наближаване към Дувър беше обявено от гръмкия рев на зимното море. Той бе отнасян на мили навътре в сушата от натоварения със звук взрив и от неговата непривична шумотевица, придаваща чувство на несигурност и опасност на нашето стабилно обиталище. Отначало едва си позволявахме да мислим, че някакво необичайно изригване на природата предизвикваше тази страховита война между въздуха и водата, а по-скоро си въобразявахме, че просто слушаме онова, което бяхме чували хиляди пъти преди, когато бяхме наблюдавали ятата от меки вълни, подтиквани от ветровете да дойдат да оплакват и да умират на безплодните пясъци и заострени скали. Но с напредването по-нататък открихме, че Дувър бе залят — много от къщите бяха съборени от вълните, които изпълваха улиците и с отвратително ромолене понякога отстъпваха, оставяйки тротоарите на града голи, докато отново, забързани напред от притока на океана, се връщаха с гръмотевичен звук на своето завладяно място.

Не по-малко обезпокоена от бурния воден свят беше и групата човешки същества, която наблюдаваше уплашено неговата опустошителност от скалата. На сутринта, когато пристигнали преселниците под ръководството на Ейдриън, морето било спокойно и гладко като огледало, леките вълнички пречупвали слънчевите лъчи, които проливали сиянието си през бистросиния мразовит въздух. Този спокоен облик на природата бил приветстван като добър предвестник за пътешествието и водачът веднага се отправил към пристанището, за да огледа два парахода, закотвени там. По средата на следващата нощ, когато всички почивали, първо ги стреснала страховита буря от вятър, тракащ дъжд и градушка, а след това и гласът на някой на улицата, крещящ, че заспалите трябва да се събудят, иначе ще се удавят; и когато се втурнали полуоблечени навън, за да открият значението на тази тревога, те открили, че приливът, издигайки се над всяка граница, връхлитал върху града. Те се изкачили на скалата, но мракът допускал само белия гребен на вълните да бъде видим, докато ревящият вятър смесвал своя вой в злокобно съгласие с дивите вълни. Ужасният нощен час, пълната неопитност на мнозина, които никога преди не били виждали морето, воплите на жените и виковете на децата допринесли за ужаса на суматохата.

През целия следващ ден същата обстановка продължила. Когато приливът се отдръпвал, градът бил сух, но после той се издигал дори по-високо, отколкото в предходната нощ. Огромните кораби, оставени да гният по пътищата, се завъртели на котвите си и задвижвани и притиснати срещу скалата, плавателните съдове в пристанището били изхвърлени на сушата като водорасли и там — разбити на парчета от вълните. Талазите се блъскали о скалата, която поддала и ужасената тълпата видяла огромни отломки от близката земя да падат с трясък и рев в морето. Тази гледка въздействала по различен начин на различните хора. Повечето смятали, че това е божие наказание заради нашето отшелничество от родната ни земя. Много от тях били още по-нетърпеливи да напуснат този земен кът, превърнал се сега в затвор, който, изглежда, не беше способен да устои на посегателствата на гигантските вълни на океана.

Когато пристигнахме в Дувър след изтощителен ден на пътуване, всички се нуждаехме от почивка и сън; но сцената, разиграваща се около нас, скоро пропъди тези намерения. Бяхме привлечени, заедно с по-голямата част от нашите спътници, до ръба на скалата, където да слушаме и да правим хиляди предположения. Мъгла стесняваше хоризонта ни до около четвърт миля, а мъгливият воал, студен и плътен, забулваше небе и море в еднаква неизвестност. Това, което допринесе за нашето безпокойство, беше обстоятелството, че две трети от първоначалната ни численост вече ни очакваше в Париж, и вкопчвайки се, както сега правехме безкрайно болезнено, за всяко допълнение към нашите тъжни остатъци, тази раздяла, с безкрайния непроходим океан помежду ни, ни порази с ужас. Накрая, след като се бавихме в продължение на няколко часа върху скалата, се оттеглихме в замъка на Дувър, чийто покрив подслоняваше всички, които дишат английския въздух, и потърсихме съня, необходим за възстановяване на силата и смелостта на нашите износени тела и вяли души.

Рано сутринта Ейдриън ми донесе желаната вест, че вятърът беше променил посоката си: преди беше югозападен, а сега — североизточен. Небето беше оголено от облаци от нарастващата буря, докато приливът, отдръпвайки се, изцяло напуснал града. Смяната на вятъра по-скоро засили яростта на морето, но превърна предишния му тъмен оттенък в яркозелен и въпреки неотслабващата му врява, по-веселият му вид породи надежда и радост. Цял ден наблюдавахме бушуването на грамадните вълни, а с наближаването на залеза желанието да разгадаем какво ще ни донесе утрешният ден ни накара да се съберем на ръба на скалата. Когато могъщото светило се приближи на няколко градуса от буреносния хоризонт, внезапно — какво чудо! Три други слънца, също тъй изгарящи и блестящи, се втурнаха от различни краища на небесата към голямото кълбо и се завъртяха около него. Блясъкът на светлината беше твърде силен за нашите заслепени очи; самото слънце сякаш се включи в танца, докато морето гореше като пещ, като Везувий в пламъци, с течаща лава отдолу. Конете избягаха ужасени от конюшните си — стадо добитък, поразено от паника, препусна до ръба на скалата и заслепено от светлината, се хвърли със страховити викове във вълните отдолу. Появата на тези метеори беше сравнително кратка: внезапно трите лъжливи слънца се обединиха в едно и се потопиха в морето. Няколко секунди след това оглушителен воден звук се надигна с ужасен трясък от мястото, където те бяха изчезнали.

Междувременно слънцето, необременено от странните му спътници, закрачи с привичното си величие към западния си дом. Когато — не смеехме да се доверим на доскоро заслепените си очи, но така ни се стори — морето се надигна, за да се срещне със слънцето, водната стена се извиси, докато не закри огнения глобус, и продължи да се издига на хоризонта, сякаш внезапно движението на земята ни бе разкрито — сякаш вече не бяхме управлявани от древни закони, а бяхме пуснати без посока в неизвестна област в космоса. Мнозина извикаха на глас, че това не са метеори, а глобуси от горяща материя, които са подпалили Земята и са накарали необятния котел в краката ни да се пени с безмерните си вълни; настъпил е Денят на страшния съд, настояваха те, и след няколко мига щяхме да бъдем пренесени пред ужасното изражение на всемогъщия съдия; докато онези, по-малко склонни към мечтателски ужаси, заявиха, че двете несъвместими бури са причинили последното явление. В подкрепа на това убеждение те посочиха обстоятелството, че източният вятър заглъхна, докато настъпващият западен вятър смеси дивия си вой с рева на наближаващите води. Щеше ли скалата да устои на този нов побой? Не беше ли гигантската вълна далеч по-висока от пропастта? Няма ли нашият малък остров да бъде потопен от прииждането ѝ? Тълпата от зрители побягна. Те се разпръснаха из полетата, спирайки тук и там и обръщайки се назад с ужас. Едно възвишено чувство на страхопочитание успокои бързите удари на сърцето ми — аз очаквах приближаването на заплашителната разруха с онова тържествено смирение, което неизбежното нещастие ни вдъхва. Всеки момент океанът придобиваше по-страховит облик, докато здрачът беше затъмнен от платното, което западният вятър бе разпростряло върху небето. Постепенно обаче, с прииждането на вълната, тя придоби по-мек вид; някакво подводно течение или препятствие по дъното на морето възпря напредъка ѝ и тя потъна полека; а повърхността на морето стана равномерно по-висока, докато вълната се разтваряше в него. Тази промяна ни отне страха от непосредствена катастрофа, макар че все още се тревожехме за крайния изход. Продължихме през цялата нощ да гледаме яростта на морето и скоростта на поройните облаци, през чиито отвори необичайните звезди се втурваха стремително; трясъците на несъвместимите стихии ни лишиха от всякаква възможност за сън.

Това продължи непрекъснато три дни и три нощи. Най-храбрите сърца трепереха пред свирепата враждебност на природата; запасите започнаха да се изчерпват, макар че всеки ден групи, търсещи храна, биваха изпращани до по-близките градове. Напразно си втълпявахме, че няма нищо извън обичайния ред на природата в този раздор, на който ставахме свидетели; нашата пагубна и непреодолима съдба превърна най-добрите от нас в страхливци. Смъртта ни беше преследвала в продължение на много месеци чак до тясната ивица на времето, в която стояхме сега; наистина тясна и удряна от бури беше нашата пътека, надвиснала над голямото море от бедствия.

Беше необходимо нещо повече от човешка сила, за да не се отчайваме пред заплахите за унищожение, които ни заобикаляха отвсякъде.

След като изминаха три дни, бурята утихна, чайките полетяха над спокойното лоно на безветрената атмосфера и последните жълти листа на най-горните клони на дъбовете увиснаха неподвижно. Морето вече не се разбиваше с ярост, но продължаваше да е бурно. Все пак таяхме надежда за промяна и не се съмнявахме, че след няколко дни то ще възстанови спокойствието си. Залезът на четвъртия ден потвърди тази идея; беше ясен и златист. Докато гледахме пурпурното море, сияещо отдолу, вниманието ни бе привлечено от едно необикновено зрелище; едно тъмно петънце — като се приближи, видяхме, че е лодка, която яздеше върха на вълните и от време на време се изгубваше в стръмните долини между тях. Следяхме движението ѝ, изпълнени с нетърпеливи въпроси, и когато видяхме, че очевидно се бе запътила към брега, се спуснахме до единственото проходимо място и вдигнахме знаме, за да я насочим. С помощта на бинокли различихме нейния екипаж; той се състоеше от девет мъже, англичани, действително принадлежащи към двете чети с наши хора, които ни бяха изпреварили и от няколко седмици се намираха в Париж. Бяхме привикнали да срещаме сънародниците си в далечни страни и поздравихме нашите посетители при пристигането им с протегнати ръце и радостни приветствия. Те не бързаха да отвърнат на поздравленията ни. Изглеждаха ядосани и възмутени като гневното море, което бяха прекосили при надвиснала опасност, макар че очевидно бяха по-недоволни един от друг, отколкото от нас. Беше необичайно да видя тези човешки същества, които изглеждаха, сякаш бяха поникнали от земята като редки и безценни растения, пълни с яростна страст и дух на гневно съревнование. Първото им желание беше да бъдат изпратени до лорд-протектора на Англия, така нарекоха Ейдриън, макар че той отдавна бе захвърлил празната титла, като горчива подигравка със сянката, до която протектората сега беше сведен. Те бързо бяха отведени до замъка Дувър, от чиято кула Ейдриън бе наблюдавал движенията на лодката. Той ги прие с интереса и удивлението, които това странно посещение предизвикваше. В бъркотията, породена от техните гневни искания за привилегии, отне много време, преди да успеем да открием тайното значение на това странно събитие. Постепенно, от освирепелите декламации на един, свирепите включвания на друг и горчивите подигравки на трети, научихме, че те са представители от нашата колония в Париж; от три партии, основани там, всяка с гневно съперничество се опитала да постигне превъзходство над другите две. Тези представители бяха изпратени от партиите при Ейдриън, който е бил избран за посредник, и бяха пропътували от Париж до Кале през пустите градове и безлюдната провинция, отдавайки се на жестоката омраза, която изпитват един към друг, и сега те защитаваха своите каузи с отявлен партиен дух.

Разпитвайки представителите поотделно, след много проучвания ние научихме истинската ситуация в Париж. Тъй като парламентът го беше избрал за заместник на Райланд, всички оцелели англичани се бяха подчинили на Ейдриън. Той беше нашият водач, който да ни отведе от родната земя до непознати страни, нашият законодател и закрилник. При първоначалните договаряния за нашето преселване не беше предвидена продължителна раздяла на членовете ни и ръководството на цялата група беше подчинено на графа на Уиндзор. Но непредвидени обстоятелства промениха нашите планове и в рамките на близо два месеца по-голямата част от нашите хора се бяха оказали далеч от върховния си началник. Те се бяха разделили на две различни партии и при пристигането им в Париж между тях възникнали разногласия.

Бяха заварили Париж пустиня. Когато чумата се бе появила за пръв път, връщането на пътници и търговци и общуването чрез писма редовно ни осведомяваха за разрухата, причинена от болестта на континента. Но когато смъртността се увеличи, тези отношения намаляха и бяха прекъснати. Дори в самата Англия общуването от единия край на острова до другия стана бавно и рядко. А ако някой меланхоличен пътешественик, желаещ да се увери в живота или смъртта на своите роднини, отплаваше от френския бряг, за да се завърне сред нас, алчният океан често поглъщаше малкия му плавателен съд или след ден-два той биваше заразен от болестта и умираше, преди да може да разкаже историята за опустошението на Франция. Следователно бяхме до голяма степен невежи относно ситуацията на континента и таяхме някаква смътна надежда, че ще открием многобройни спътници из просторните му земи. Но същите причини, които толкова страховито бяха смалили английската нация, имаха даже по-голям простор за злини в нашата страна съседка. Франция беше пуста; по време на дългия път от Кале до Париж нито едно човешко същество не било открито. В Париж имало няколко, навярно стотина, които се предали на настъпващата съдба, бродели по улиците на столицата и се събирали, за да разговарят за отминали времена с онази жизненост и дори веселие, които рядко изоставят хората от тази нация.

Неоспорвани, англичаните завладели Париж. Неговите високи къщи и тесни улички били мъртви. Няколко бледи фигури били открити в обичайните кътчета в Тюйлери; те се чудели защо обитателите на острова са доближили злополучния им град — защото в изобилието от нещастие страдащите винаги си представят, че техният дял от бедствието е най-горчивият, също както, когато понасяме силна болка, ние бихме разменили конкретното изтезание, под което се гърчим, за всяко друго, което би споходило различна част от тялото. Те изслушали разказа на преселниците относно подбудите им да напуснат родната си земя и накрая вдигнали рамене почти презрително.

— Върнете се — казали те, — върнете се на вашия остров, чийто морски полъх и преграда от континента дават някакво обещание за здраве; ако чумата сред вас е избила стотици, при нас изби хиляди. Не сте ли дори сега по-многобройни от нас? Преди година щяхте да заварите само болните, които погребват мъртвите; сега сме по-щастливи, защото болката от борбата отмина и малцината, които ще намерите тук, търпеливо очакват последния удар. Но вие, които не сте готови да умрете, не вдишвайте по-дълго въздуха на Франция или скоро ще бъдете само част от нейната почва.

По този начин, със заплахата на меча, те прогонили онези, които бяха избягали от огъня. Но опасността, оставена зад гърбовете им, била сметната за неизбежна от моите сънародници, а тази пред тях за съмнителна и далечна, и скоро други чувства се породили, за да заличат страха или да го заменят със страсти, които не би трябвало да имат място в братството на нещастните оцелели в един чезнещ свят.

По-многобройната отшелническа група, която бе пристигнала първа в Париж, си приписала превъзходство на ранг и власт; а втората отстояла своята независимост. Трета група била сформирана от един сектант, самоиздигнал се пророк, който, докато прехвърлял цялата власт и господство на Бог, целял да получи истинското управление над другарите си в собствените си ръце. Тази трета партия се състоеше от най-малко хора, но техните намерения бяха повече от едно, покорството им към водача им беше по-цялостно, тяхната твърдост и смелост — по-непреклонни и дейни.

През целия период на чумата религиозните водачи бяха притежавали голяма сила: сила за добро, ако бе правилно насочена, или за неизброими вреди, ако фанатизмът или нетърпимостта ръководеха усилията им. В настоящия случай чувство, по-лошо и от двете, подтикваше техния водач. Той беше самозванец в най-твърдия смисъл на думата. Мъж, който, задоволявайки порочните си склонности, отрано в живота си бе загубил всякакво чувство за справедливост или самосъзнание, и който, когато амбицията беше пробудена у него, се предаваше на влиянието ѝ, без да изпитва каквито и да е угризения на съвестта. Баща му е бил проповедник методист, възторжен човек с прости намерения, чиито пагубни учения за „избраните“ и специална благодат допринесли за унищожаването на всяка капка съвест у сина му. Докато чумата се разрастваше, той беше кроил различни планове, чрез които да се сдобие с последователи и власт. Ейдриън беше открил и осуетил тези опити, но сега Ейдриън го нямаше, вълкът прие овчето облекло и стадото допусна измамата: той беше създал партия в няколкото седмици, през които беше в Париж, която ревностно разпространяваше вероизповеданието на неговата божествена мисия и вярваше, че безопасността и спасението ще бъдат предоставени само на онези, които се доверяват на него.

Щом се зародил духът на раздора, най-незначителните поводи му давали сила. Пристигайки в Париж, първата партия завладяла Тюйлери; случайност и приятелското чувство накарали втората да се настани близо до тях. Възникнало съревнование относно разпределението на плячката; началниците на първата група поискали всичко да бъде предоставено на тяхно разположение; с това предложение отсрещната страна отказала да се съобрази. Когато следващия път втората отишла да търси храна, портите на Париж били залостени за нея. След като преодолели тази трудност, нейните членове се насочили към Тюйлери. Открили, че враговете им вече били изгонени оттам от Избраните, както се наричала фанатичната партия, които отказвали да допуснат в двореца всеки, който първо не се отрече от подчинението си към другиго, освен Бог и неговия пратеник на земята, техния водач. Това било началото на размириците, които накрая продължили толкова дълго, че трите партии, въоръжени, се срещнали на площад Вандом, всяка решена да потуши със сила съпротивата на противниците си. Те се събрали, мускетите им били заредени и дори насочени към гърдите на техните така наречени врагове. Една дума щяла да е достатъчна последните хора там да натоварят душите си с престъплението на убийството и да потопят ръцете си в кръвта на другия. Чувство за срам, спомен, че не само тяхната кауза, но и съществуването на цялата човешка раса е заложено на картата, нахлули в гърдите на водача на най-многобройната партия. Той бил наясно, че ако редиците изтънеят, няма кой друг да ги попълни; че всеки човек е като безценен скъпоценен камък в кралска корона, която, ако бъде унищожена, земните недра не биха могли да възстановят. Той беше млад мъж и беше сприхав от самонадеяност и представата за неговия висок ранг и превъзходство пред всички други претенденти; сега се разкаял за делата си, усетил, че всичката кръв, която била на път да бъде пролята, ще тежи на съвестта му, с внезапен порив пришпорил коня си между групите и поставяйки една бяла носна кърпичка на върха на издигнатия си меч, поискал преговори, а другите водачи се подчинили на сигнала. Той говорил сърдечно, припомнил им клетвата да се подчиняват на лорд-протектора, обявил настоящата им среща за измяна и бунт, признал, че бил постъпил прибързано от страст, и предложил всяка страна да изпрати представители при графа на Уиндзор, приканвайки неговата намеса и предлагайки подчинение на неговото решение. Предложението му било прието, всеки водач дал съгласието си да ръководи оттеглянето и освен това се съгласили, че след като одобренията на техните страни са разгледани, те ще се срещнат още същата нощ на някое неутрално място, за да потвърдят примирието. На срещата на началниците този план бил окончателно одобрен. Водачът на фанатиците отказал да допусне посредничеството на Ейдриън; той изпратил посланици, а не представители, за да отстояват претенцията му, а не да защитят каузата му.

Примирието трябвало да продължи до първи февруари, когато партиите отново щели да се съберат на площад Вандом; следователно беше от изключителна важност Ейдриън да пристигне в Париж преди този ден, тъй като и косъм можеше да обърне везната и спокойствието, изплашено от дребни кавги, можеше да се завърне да бди само над немите мъртви. Вече беше двадесет и осми януари; всеки кораб, разположен близо до Дувър, беше разбит на парчета и унищожен от яростните бури, които описах. Пътуването ни обаче не позволяваше отлагане. Още същата нощ Ейдриън, аз и дванадесет други, приятели или придружители, отплавахме от английския бряг в лодката, която беше довела представителите. Всички се редувахме на греблата и неотложният повод за нашето заминаване ни предостави изобилни теми за предположения и разговори, като потисна чувството, че напускаме родната си страна, обезлюдявайки я за последен път. Беше спокойна звездна нощ и тъмните очертания на английското крайбрежие продължиха известно време да бъдат видими на промеждутъци, докато се издигахме на широкия гръб на вълните. Аз се напрягах с дългото гребло, за да дам бързи тласъци на лодката ни, и докато водите се удряха с меланхоличен звук в страните ѝ, гледах с тъжна привързаност към онази последна гледка на опасаната от море Англия и присвивах очи, за да не изгубя твърде скоро от поглед осеяната със замъци скала, която се издигаше, за да защитава земята на героизма и красотата от набезите на океана. Самотна чайка прелетя над главите ни, за да потърси гнездото си в една пукнатина на пропастта. Да, ти ще посетиш отново земята, където си роден, помислих си аз, докато наблюдавах със завист въздушния пътешественик, но ние не ще го направим никога повече! Гробница на Идрис, сбогом! Гроб, в който моето сърце лежи погребано, сбогом завинаги!

Пътувахме по вода в продължение на дванадесет часа и силното вълнение ни караше да използваме цялата си сила. Най-накрая, чрез простите удари на гребането, стигнахме до френското крайбрежие. Звездите избледняха и сивото утро хвърли мрачен воал върху сребристите рога на гаснещата луна — слънцето се издигна широко и червено от морето, докато вървяхме през пясъка към Кале. Първата ни грижа беше да се сдобием с коне и макар и уморени от нощта ни, изпълнена с бдение и мъки, няколко души от нашата дружина веднага тръгнаха да търсят из просторните полета на откритата и вече безплодна равнина около Кале. Разделихме се на стражи, като моряци, и някои почиваха, докато други подготвяха сутрешната трапеза. Нашите пратеници се върнаха по обяд само с шест коня — с тях Ейдриън, аз и още четирима продължихме пътуването си към великия град, който обитателите му любящо наричаха „столицата на цивилизования свят“. По време на дългата им почивка нашите коне бяха станали почти диви и ние прекосихме равнината около Кале с буйна скорост. От височината близо до Булон аз отново се обърнах, за да погледна Англия; природата беше хвърлила мъглива мантия над нея, скалите ѝ бяха скрити — видях разстлалата се водна преграда, която ни разделяше и никога повече нямаше да бъде прекосена; тя лежеше в океанската равнина,

Съсипано бе гнездото, уви! Лебедите на Албион бяха изчезнали завинаги — една необитаема скала в широкия Тих океан, която от създаването на света е била пуста, безименна, незабелязана, ще бъде също толкова важна в бъдещата история, колкото обезлюдена Англия.

Пътуването ни беше възпрепятствано от хиляди пречки. Щом конете ни започнаха да се изморяват, трябваше да потърсим други — и часове бяха загубени, докато изразходвахме хитростите си, примамвайки някои от тези освободени роби на човека да поемат отново хомота си, докато преминавахме от конюшня на конюшня през градовете с надеждата, че ще открием такива, които не са забравили подслона на родните им кошари. Лошият ни успех при набавянето им ни принуди непрекъснато да оставяме някой от нашите спътници и на първи февруари Ейдриън и аз влязохме в Париж напълно сами. Спокойното утро се беше съмнало, когато пристигнахме в „Сен Дени“, и слънцето беше високо, когато шумът от гласове и сблъсъкът на оръжия, от който се бояхме, ни насочиха към мястото, където нашите сънародници се бяха събрали на площад Вандом. Подминахме тълпа от французи, които обсъждаха лудостта на островните нашественици, а сетне, взимайки внезапен завой към площада, видяхме слънчевия блясък върху извадени мечове и закрепени щикове, докато крясъци и врява раздираха въздуха. Това беше сцена на непривична бъркотия в тези дни на обезлюдяване. Подбудени от измислени неправди и обидни подигравки, противоположните страни се бяха втурнали да се нападат помежду си, докато Избраните, оттеглили се настрана, сякаш изчакваха възможността да се спуснат с по-добро предимство върху враговете си, когато те вече взаимно са се обезсилили. Една милостива сила се намеси и кръв не се проля; защото, докато обезумялата тълпа беше в разгара на нападението, жени, съпруги, майки и дъщери се втурнаха сред нея; те хванаха юздите, прегърнаха коленете на конниците и увиснаха на вратовете или въоръжените ръце на побеснелите си роднини; пронизителни женски писъци се смесиха с мъжките викове и образуваха дивата глъчка, която ни посрещна при пристигането ни.

Гласовете ни не се чуваха в суматохата. Ейдриън обаче се отличаваше с белия кон, който яздеше — пришпорвайки го, той се хвърли по средата на тълпата, беше разпознат и се надигна силен вик за Англия и протектора. Доскорошните противници, оживени до обич при вида му, се обединиха в безгрижно безредие и го заобиколиха, жените целуваха ръцете му и ръбовете на одеждите му, даже конят му получи почетните им прегръдки; някои проплакваха своето приветствие. Той се бе явил като ангел на мира, спуснал се сред тях, и единствената опасност беше, че смъртната му същност щеше да се разкрие чрез задушаването от доброжелателството на приятелите му. Гласът му най-накрая бе чут и те му се подчиниха; тълпата се отдръпна, само водачите се събраха около него. Бях виждал лорд Реймънд да язди през редиците си, погледът му на победа и величествените обноски му печелеха уважението и подчинението на всички; не такава беше появата или влиянието на Ейдриън. Неговата слаба фигура, пламенният му поглед, неговият жест, по-скоро на неодобрение, отколкото на власт, бяха доказателство, че любовта, несмесена със страх, му даваше господство над сърцата на множеството, което знаеше, че той никога не трепваше от опасност, нито пък беше подтикван от други подбуди освен грижата за общото благосъстояние. Вече не се долавяше разлика между двете страни, доскоро готови да пролеят кръвта на другата, защото, макар нито една от тях да не се предаде, и двете охотно се подчиняваха на графа на Уиндзор.

Една партия обаче остана откъсната от останалите, не вземаше участие в радостта, проявена при пристигането на Ейдриън и не попиваше духа на мира, който падаше като роса върху омекналите сърца на техните сънародници. Начело на тази тълпа стоеше масивен, мрачен мъж, чиито зли очи изследваха със злорада наслада суровите лица на неговите последователи. До този момент те бяха бездейни, но сега, възприемайки, че са били забравени във всеобщото ликуване, се приближиха със заплашителни жестове; нашите приятели се бяха нападнали в безпричинна разправия, те искаха да чуят, че каузата им е една, за да я превърнат в такава: взаимният им гняв се бе разпалил от слама в сравнение с бавно изгарящата омраза, която и двете страни изпитваха към тези отцепници, които изземваха част от бъдещия свят, за да се укрепят и затворят в замъци и да ръководят със страшни изблици и ужасяващи лъжи простите деца на земята. Първото настъпление на малката армия на Избраните събуди яростта на останалите; те сграбчиха оръжията си и зачакаха сигнала на водача си, за да започнат атаката, когато ясните звуци на гласа на Ейдриън се чуха, заповядвайки им да отстъпят; с объркан шепот и припряно оттегляне, също както вълната шумно се отдръпва от пясъците, които последно е покривала, приятелите ни се подчиниха. Ейдриън яздеше сам в пространството между противоположните редици; той се приближи до враждебния водач с молба да последва примера му, но другият не се подчини на погледа му и пристъпи напред, последван от целия си отряд. Сред тях имаше много жени, които изглеждаха по-нетърпеливи и решителни от мъжките си спътници. Те се скупчиха около своя водач, като че за да го защитят, докато на висок глас го обсипваха с всевъзможни епитети на поклонение. Ейдриън ги срещна по средата; те спряха.

— Какво търсите? — попита той. — Да не би да искате нещо от нас, което отказваме да ви дадем, и сте принудени да се сдобиете с него с помощта на оръжия и война?

На въпросите му се отговори с общ вик, в който се долавяха само думите „избор“, „грях“ и „дясната ръка на Бог“. Ейдриън погледна умишлено към водача им, казвайки:

— Не можеш ли да укротиш последователите си? Моите, както виждаш, ми се подчиняват.

Човекът отвърна намръщено; и след това, навярно уплашен, че неговите хора ще станат слушатели на дебата, който той очакваше да последва, им заповяда да се отдръпнат и сам се приближи.

— Питам отново — каза Ейдриън, — какво изисквате от нас?

— Покаяние — отвърна мъжът, чието злокобно чело събираше облаци, докато той говореше. — Покорство на волята на Всевишния, изявено пред неговите Избрани. Не умираме ли всички заради твоите грехове, о, поколение на неверието, и нямаме ли право да изискваме от теб покаяние и подчинение?

— И ако откажем, какво ще последва? — попита меко противникът му.

— Пазете се — извика мъжът, — Бог ви чува и ще порази каменните ви сърца в гнева си; отровните му стрели летят, кучетата на смъртта му се отприщени! Ние няма да загинем без отмъщение — и мощен ще бъде нашият отмъстител, когато се спусне във видимо величие и разпръсне разрухата сред вас.

— Добри ми друже — каза Ейдриън със спокойно презрение, — иска ми се да вярвам, че си просто невеж, и мисля, че не би било трудно да ти докажа, че говориш за неща, които не разбираш. Понастоящем обаче за мен е достатъчно да знам, че не търсите нищо от нас; и Бог ни е свидетел, ние също не търсим нищо от вас. Бих съжалявал, ако отровя със спорове малкото броени дни, които са останали на всеки от нас; когато сме там — посочи той надолу, — няма да можем да се борим, а тук не е нужно. Приберете се или останете; молете се на вашия Бог по вашия начин; приятелите ви могат да сторят същото. Моите молитви се състоят от мир и добра воля, примирение и надежда. На добър час!

Ейдриън се поклони леко на другия гневен участник в спора, който беше на път да отговори, и обръщайки коня си надолу по улица „Сен Оноре“, повика приятелите си да го последват. Той яздеше бавно, за да предостави време на всички да се присъединят към него, и сетне издаде заповедите си, че онези, които му се подчиняват, трябва да се срещнат във Версай.

Междувременно Ейдриън остана зад стените на Париж, докато не осигури безопасно отстъпление за всички. След около две седмици останалата част от преселниците пристигна от Англия и всички се отправиха към Версай; покои за семейството на протектора бяха подготвени в Гран Триано и там, след вълнението от събитията, ние си отдъхнахме насред разкоша на покойните Бурбони.

Глава 25

След почивка, продължила няколко дни, проведохме съвещание, за да вземем решение относно бъдещите ни стъпки. Първоначалният ни план беше да напуснем нашата неприветлива родна шир и да издирим за малцината оцелели удоволствията и насладите на южния климат. Не се бяхме спрели на някое определено място като крайна точка на нашите скитания; но един неясен образ на вечна пролет, благоуханни горички и искрящи потоци витаеше във въображението ни, примамвайки ни. Различни причини ни бяха забавили в Англия и накрая пристигнахме в средата на февруари; ако последвахме първоначалния ни план, щяхме да се озовем в по-неблагоприятно положение от преди, разменяйки нашия умерен климат за непоносимите летни жеги в Египет или Персия. Следователно бяхме принудени да променим плана си, тъй като сезонът продължаваше да бъде неподходящ, и беше решено, че трябва да изчакаме пристигането на пролетта в настоящата ни обител и така да подредим бъдещите си стъпки, че да прекараме горещите месеци в ледените долини на Швейцария, отлагайки южната част от пътешествието ни до следващата есен, ако изобщо щяхме да зърнем този сезон отново.

Замъкът и градът Версай ни предоставиха достатъчно място за пребиваване и групите, търсещи храна, се редуваха, за да ни доставят запаси. Имаше необикновена и ужасяваща разнородност в длъжностите на последните оцелели от човешката раса. Първоначално я оприличих на някоя колония, понесена над далечните морета, която за пръв път се заселваше в нова държава. Ала къде бяха оживлението и трудолюбието, характерни за един такъв сбор; първобитно изградените жилища, които трябваше да са достатъчни, докато не бъде построено по-просторно имение; набелязването на полетата; опитът за обработването им; нетърпеливото любопитство да открием непознати животни и билки; кръстосването на местността с цел да я проучим? Нашите жилища бяха дворци, храната ни — лесно съхранена в хамбари; нямаше нужда от труд, нямаше любознателност, нямаше неспокойно желание да се справим. Ако бяхме уверени, че така подсигуряваме живота на сегашните ни събратя, щеше да има повече жизненост и надежда в нашите съвещания. Трябваше да обсъдим момента, когато съществуващата продукция за издръжка на човека няма да ни е достатъчна, и какъв начин на живот трябва да приемем тогава. Трябваше да обмислим по-внимателно следващите си планове и да обсъдим мястото, където в бъдеще ще живеем. Но лятото и чумата наближаваха и ние не смеехме да гледаме напред. Всяко сърце се отвращаваше при мисълта за забавление; ако по-младите в нашата общност понякога бяха подтиквани от младежката и неопитомена радост да подемат някой танц или песен, за да развеселят меланхоличните времена, те изведнъж се отказваха, секнати от скърбящ поглед или мъчителна въздишка на някой от тях, чиято скръб и загуби го възпрепятстваха де се включи в празнуването. Ако смехът отекваше под покрива ни, сърцето все тъй пустееше от радост; и винаги, когато се случваше да стана свидетел на подобни опити за забавление, те вместо да намалят чувството ми за беда, го засилваха. Насред тълпата, търсеща удоволствия, аз затварях очи и виждах пред себе си неясната пещера, съхраняваща тленността на Идрис, и мъртвите, които лежаха наоколо, разлагайки се в притихнал покой. Когато отново се завръщах в настоящия миг, всяка нежна мелодия на лидийска флейта или хармоничен лабиринт от елегантни танци звучеше като демоничния хор във „Вълшебният стрелец“97 и наподобяваше подскоците на влечугите, заобикалящи магическия кръг.

Най-ценният ми период на покой настъпваше, когато, освободен от задължението да общувам с тълпата, можех да си отдъхвам в скъпия дом, където децата ми живееха. Наричам ги мои деца, понеже най-нежни бащински емоции ме обвързваха с Клара. Тя вече беше на четиринадесет; тъга и дълбоко познание за обстоятелствата, които я заобикаляха, усмиряваха неспокойния девически дух, а пък спомените за баща ѝ, когото тя боготвореше, и уважението ѝ към мен и Ейдриън, засадиха виеше чувство за дълг в младото ѝ сърце. Макар нравът ѝ да беше сериозен, тя не беше тъжна; нетърпеливото желание, което кара всички нас, когато сме млади, да скубем крилата си и да изпъваме вратовете си, за да можем по-бързо да кацнем на пръсти на върха на зрелостта, бе сломено в нея от ранните ѝ преживявания. Всичко, което тя можеше да отдели от преливащата любов по паметта на родителите ѝ и вниманието към нейните живи роднини, беше заделено за религията. Това беше невидимият закон на сърцето ѝ, който тя криеше с детинска сдържаност и ценеше още повече, защото беше тайна. Има ли вяра тъй пълна, великодушие тъй чисто, надежда тъй пламенна като тези на ранната младост? И Клара, цялата любов, нежност и доверие, която от дете бе хвърляна в необятното море от страст и нещастие, виждаше пръста на привидна божественост във всичко и най-голямата ѝ надежда беше да бъде приета от бога, пред който тя се прекланяше. Евелин беше само на пет години; радостното му сърце не беше способно на скръб и той оживяваше къщата ни с невинното веселие, присъщо на възрастта му.

Остарялата графиня на Уиндзор беше загубила стремежа си за власт, титла и величие; тя ненадейно беше обзета от убеждението, че любовта е единственото благо в живота, добродетелта — единственото облагородяващо отличие и значимо богатство. На това я бяха научили мъртвите устни на нейната пренебрегвана дъщеря; и с цялата пламенна буйност на характера ѝ графинята се посвети на придобиването на привързаността на останалите ѝ роднини. В младежките му години сърцето на Ейдриън беше хладно към нея и макар да се отнасяше с дължимото уважение, нейната студенина, примесена със спомена за разочарование и лудост, го караше да изпитва дори болка в нейно присъствие. Тя забелязваше това и все пак бе решена да спечели любовта му — препятствието послужи по-скоро да пробуди нейната амбиция. Както Хенри, император на Германия, лежал в снега пред портата на папа Лъв в продължение на три зимни дни и нощи, така и графинята в смирение чакаше пред ледените прегради на затвореното сърце на сина ѝ, докато той, слуга на любовта и принц на нежно благоволение, не ги отвори широко, за да я приеме, дарявайки с пламенност и благодарност почитта на синовната обич, която тя заслужаваше. Нейните разум, смелост и самообладание станаха мощни помощници на Ейдриън в трудната задача да управлява размирната тълпа, която му бе подчинена.

Основните обстоятелства, които нарушаваха спокойствието ни по онова време, се дължаха на близостта на пророка самозванец и неговите последователи. Те продължиха да живеят в Париж, но техни мисионери често посещаваха Версай — и такава бе властта на твърденията им, неверни, ала яростно повтаряни, над охотната лековерност на невежите и страхливите, че те рядко не успяваха да привлекат някой от нашите към своята страна. Един такъв пример, дошъл непосредствено до нашето внимание, ни накара да обмисляме окаяното състояние, в което трябва да оставим сънародниците си, когато при наближаването на лятото продължим към Швейцария и оставим зад нас една заблудена група в ръцете на техния подъл водач. Усещането за незначителността на нашата численост и очакването, че още повече ще намаляваме, ни притискаше; и докато прибавянето на някого към четата ни би било повод за поздравления за нас самите, двойно по-удовлетворяващо би било да спасим от пагубното влияние на суеверие и неумолима тирания жертвите, които, макар и доброволно оковани, стенеха под него. Ако смятахме, че проповедникът е искрен във вярата на собствените си пророчества или поне умерено подтикван от добрина при упражняването на придобитата си власт, ние щяхме веднага да се обърнем към него и да се опитаме с най-умелите си доводи да смекчим и очовечим възгледите му. Но той беше подбуден от амбиция, той копнееше да властва над последните изоставащи от прегръдката на смъртта; неговите планове отидоха толкова далеч, че го накараха да изчислява как, ако от тези смачкани останки оцелеят неколцина, така че нова раса да бъде издигната, той, държащ здраво юздите на вярата, може да бъде запомнен от постчумавата раса като патриарх, пророк, даже божество, каквито след Потопа станали завоевателят Юпитер, законодателят Серапис и пазителят Вишну. Тези идеи го направиха непоколебим в управлението му и яростен в омразата му към всеки, който си позволяваше да дели с него завладяната му империя.

Странно, но неоспоримо обстоятелство е, че филантропът, пламенен в желанието си да върши добро, търпелив, разумен и нежен, който презира използването на други доводи освен истината, има по-малко влияние върху съзнанията на хората, отколкото онзи, грабещият и егоистичният, който е готов да използва всякакви средства, да събуди всяка страст, да разпространява лъжи в името на успеха на каузата му. Ако от незапомнени времена това винаги се е случвало, то разликата беше безкрайно по-голяма сега, когато единият можеше да въведе мъчителни страхове и превъзходни надежди в действие, докато другият не таеше големи надежди, че може да повлияе на въображението, за да отслаби страховете, които самият той пръв бе изпитал. Проповедникът беше убедил своите последователи, че бягството им от чумата, спасението на децата им и произходът на новата човешка раса от тяхното семе зависят от вярата и подчинението им към него. Те жадно попиха това убеждение и прекалената им лековерност дори ги караше да искат да обърнат и други към същата вяра.

Как да примами хората далеч от този измамен съюз беше честа тема на размислите и разговорите на Ейдриън. Той кроеше много планове за целта, но собствената му чета изискваше цялото му внимание, за да осигури нейната преданост и безопасност, освен това проповедникът беше също толкова предпазлив и разсъдлив, колкото беше и жесток. Неговите жертви живееха по най-строгите правила и закони — или ги държаха затворени в Тюйлери, или ги пускаха навън в такива бройки и с такива водачи, които изключваха възможност за противоречия. Сред тях обаче имаше една, която аз бях решен, че ще спася — една наша позната от по-щастливи дни. Идрис я беше обичала; и нейният отличен нрав правеше особено печално обстоятелството, че тя биваше жертвана от този безмилостен канибал на душите.

Този човек имаше между двеста и триста души, поведени от неговите знамена. Повече от половината от тях бяха жени, имаше около петдесет деца на различна възраст и не повече от осемдесет мъже. Те бяха предимно от онези, които, докато още съществуваха такива разграничения, се причисляваха към нисшите класи на обществото. Изключенията се състояха от няколко жени с висше потекло, които, обзети от паника и опитомени от скръб, се бяха присъединили към него. Между тях беше една млада, прекрасна и възторжена девойка, чиято доброта я превръщаше в по-лесна жертва. Споменах я преди: Жулиета, най-малката дъщеря и сега единствена реликва от херцогския род на… Има някои създания, върху които съдбата сякаш избира да излее в неизмерима порция чашата на гнева си. Такава беше злополучната Жулиета. Беше изгубила угаждащите ѝ родители, нейните братя и сестри, спътници на младостта ѝ; с един жесток замах те ѝ бяха отнети. И все пак тя отново се беше осмелила да се нарече щастлива; обединени с нейния любим, с онзи, който притежавал и изпълвал цялото ѝ сърце, тя се поддала на опияняващите сили на любовта и виждала и чувствала само неговия живот и присъствие. Но в момента, в който с дълбока наслада приветствала знаците на майчинството, единствената опора на живота ѝ се предала — нейният съпруг умрял от чумата. Известно време тя била приспивана от лудост; раждането на детето ѝ я върнало обратно към жестоката действителност, но в същото време ѝ дало обект, заради когото да опази живота и разума си. Всички нейни приятели и роднини били умрели и тя била оставена на самотата и немотията; дълбока меланхолия и гневно нетърпение изкривили разсъдъка ѝ, така че тя не могла да събере сили да разкрие страданието си пред нас. Когато чула за плана за всеобщо преселване, тя решила да остане с детето си да живеят сами в широка Англия или да умрат, ако съдбата повелява, до гроба на нейния любим. Беше се скрила в един от многобройните празни домове в Лондон; именно Жулиета бе спасила моята Идрис на фаталния двадесети ноември, макар че моята непосредствена опасност и последвалото заболяване на Идрис ни накараха да забравим нашата злочеста приятелка. Това обстоятелство обаче я беше довело отново в контакт с нейните събратя; леко заболяване на нейната рожба ѝ доказало, че тя все още е обвързана здраво с човечеството; опазването на живота на това малко създание станало целта на нейното съществуване и тя се присъединила към първата група от преселници, заминали за Париж.

Жулиета се превърна в лесна плячка за методиста; нейната чувствителност и остри страхове я направиха достъпна за всяка подбуда; любовта към детето ѝ я накара нетърпеливо да се вкопчва във всяка сламка, подадена ѝ, за да го спаси. Нейното съзнание, веднъж разклатено и вече настройвано от най-грубите ръце, я направи доверчива: красива като митична богиня, с глас, ненадминат по сладост, горяща с новозапалено въодушевление, тя стана непреклонен привърженик и мощен помощник на водача на Избраните. Бях я забелязал в тълпата в деня, в който се срещнахме на площад Вандом; и като си спомних внезапно как тя бе спасила, сякаш в провидение, моята изгубена Идрис в нощта на двадесети ноември, се укорих за пренебрежението и неблагодарността си и бях подтикнат да пробвам всичко по силите си, за да я върна към по-добрата ѝ същност и да я спася от лапите на лицемерния унищожител.

В този момент от историята ми няма да описвам хитростите, които използвах, за да навляза в убежището на Тюйлери, и няма да започвам досаден разказ за моите стратегии, разочарования и упоритост. Най-накрая успях да прекрача онези стени и обиколих залите и коридорите в нетърпелива надежда да намеря избрания от мен последовател, чиято вяра щях да променя. Измислих план вечерта да се слея незабелязано с богомолците, които се събираха в параклиса, за да слушат лукавите и красноречиви тиради на техния пророк. Видях Жулиета близо до него. Тъмните ѝ очи, страховито белязани от неспокойния поглед на лудостта, бяха насочени към него; в обятията си тя държеше детето си, още ненавършило една година, и единствено грижата по него можеше да отвлече вниманието ѝ от думите, които тя ревностно поглъщаше. След като проповедта приключи, хората се разпръснаха; всички напуснаха параклиса, освен тази, която търсех; пеленачето ѝ беше заспало, затова тя го постави върху една възглавница и седна на пода до него, наблюдавайки спокойната му дрямка.

Представих ѝ се; за момент естественото чувство пробуди радост, която отново изчезна, когато с пламенни и привързани призиви я помолих да ме придружи в бягството от тази бърлога на суеверията и нещастието. След миг тя се завърна към фанатичните си бълнувания и ако нежната ѝ природа позволяваше, щеше да ме обсипе с ругатни. Тя ме призова, заповяда ми да я оставя.

— Внимавай, ах, внимавай — извика Жулиета, — избягай, докато все още бягството ти е осъществимо. Сега си в безопасност; но странни звуци и вдъхновения ме сполетяват понякога и ако Вечният ми разкрие с ужасен шепот неговата воля, че за да спася детето си, ти трябва да бъдеш пожертван, аз ще призова спътниците на този, когото наричаш тиранин; ще те разкъсат крайник по крайник, а пък аз дори с една сълза няма да осветя смъртта на онзи, когото Идрис обичаше.

Тя говореше припряно, с безжизнен глас и обезумял поглед; нейното дете се събуди и изплашено започна да плаче; всяко ридание достигна до сърцето на злополучната майка и тя смеси любящите епитети, с които се обръщаше към нейната рожба, с гневни заповеди да я оставя. Ако имаше как, щях да рискувам всичко, щях да я изтръгна насила от бърлогата на убиеца и да я поверя на лечебния балсам на разума и обичта. Но аз нямах избор, нямах сила дори за по-продължителна борба; дочуха се стъпки по коридора и гласът на проповедника се приближи. Жулиета, притискайки детето си в плътна прегръдка, избяга през друг проход. Дори тогава щях да я последвам, но врагът ми и спътниците му влязоха; бях обграден и взет за заложник.

Спомних си за заплахата на нещастната Жулиета и очаквах пълната отмъстителна буря на мъжа и пробуденият гняв на неговите последователи да се стоварят мигновено върху мен. Разпитаха ме. Отговорите ми бяха прости и искрени.

— Собствената му уста го осъжда — възкликна самозванецът. — Той признава, че намерението му е било да съблазни от пътя на спасението нашата дълбоко обичана божия сестра; заведете го в тъмницата, утре той ще се срещне със смъртта; явно сме призовани да дадем пример, огромен и ужасяващ, за да изплашим децата на греха от нашето убежище на спасените.

Сърцето ми се отврати от лицемерния му език, но за мен беше недостойно да се сражавам словесно с грубиянина и отговорът ми беше хладен; а пък аз, не изпитващ и капка страх, си помислих, че един човек, верен на себе си, смел и решителен, би могъл да се пребори с това стадо от заблудени маниаци дори от сцената на ешафода.

— Помни — казах — кой съм и бъди сигурен, че не ще умра неотмъстен. Вашият законен магистрат, лорд-протекторът, знае за моето намерение и е наясно, че съм тук; мълвите за кръвопролитието ще го достигнат и ти и твоите нещастни жертви дълго ще оплаквате трагедията, която сте на път да разиграете.

Врагът ми не благоволи да отвърне дори и с поглед.

— Знаете какъв е вашият дълг — рече той на своите другари, — подчинявайте се.

След миг бях хвърлен на земята, завързан, с покрити очи и отнесен набързо — свободата на крайниците и зрението ми беше възстановена едва когато, заобиколен от стените на тъмницата, мрачни и непроницаеми, се озовах затворник и съвсем сам.

Това беше последствието от опита ми да спечеля привърженичката на този престъпник; не можех да си представя, че той би посмял да ме осъди на смърт. И все пак аз бях в неговите ръце; пътят на неговата амбиция винаги е бил тъмен и жесток, властта му се основаваше на страха, за него думата, която може да ме убие нечут и незабелязан в неизвестността на тъмницата ми, е по-лесна за изговаряне, отколкото милостивото дело е за извършване. Той вероятно не би рискувал публична екзекуция, но скрито убийство би ужасило всички мои спътници от опити за подобни подвизи и в същото време предпазливото поведение навярно би му спестило въпросите и отмъщението на Ейдриън.

Преди два месеца, в една по-мрачна гробница от тази, която сега обитавах, бях обмислял тихо да сложа край на живота си; сега потръпвах от наближаването на съдбата. Опитвах се да си представя каква смърт ми готвеше той. Дали би позволил да умра от глад, или пък дадената ми храна е напоена със смърт? Дали би се прокраднал в съня ми, или ще трябва да се боря до последно с моите убийци, знаейки дори докато страдам, че ще бъда повален? Живеех на земя, чието намалено население можеше да бъде преброено с проста детска аритметика; бях преживял дълги месеци, в които смъртта бе дебнела близо до мен, докато на промеждутъци сянката на нейната скелетна фигура помрачаваше пътя ми. Вярвах, че ненавиждам мрачния фантом и с презрение се присмивах на силата му.

Всяка друга съдба щях да посрещна със смелост, даже храбро щях да изляза да се сблъскам с нея. Но да бъда убит по този начин, посред нощ, от хладнокръвни убийци, без приятелска ръка, която да затвори очите ми или да приеме моята благословия за сбогом; да умра в сражение, омраза и презрение — ах, защо, моя ангелска любов, ме върна към живот, когато стоях на ръба на гроба, за да бъда тъй скоро подхвърлен там като осакатен труп!

Минаха часове, векове. Ако можех да намеря думи за многобройните мисли, които тогава ме занимаваха в безкрайна последователност, то бих изписал цели томове. Въздухът беше усоен, подът на тъмницата плесенясал и леденостуден; гладът също се стовари отгоре ми и нито звук отвън не достигаше до мен. Грубиянът беше обявил, че утре ще умра. Кога щеше да дойде утрешният ден? Не беше ли вече тук?

Вратата ми беше на път да се отвори. Чух завъртането на ключа и бавното отстраняване на резетата. Отварянето на пресичащите се проходи позволи на звуците от вътрешността на двореца да стигнат до мен и аз чух как часовник удари един часа. Идват да ме убият, помислих си аз; този час не подобава на публична екзекуция. Изправих се до стената срещу входа; събрах силите си, възвърнах смелостта си, нямаше да падна като питомна плячка. Бавно вратата се отдръпна на пантите си — бях готов да скоча напред, за да сграбча и да се боря с нашественика, докато обликът на този, който влезе, не промени веднага настроението ми. Беше самата Жулиета; бледа и трепереща, тя стоеше с лампа в ръка на прага на тъмницата, гледайки ме с тъжно изражение. Но след миг възвърна самообладанието си и безжизнените ѝ очи възстановиха блясъка си. Тя каза:

— Дойдох да те спася, Върни.

— И себе си също — извиках аз. — Скъпа приятелко, можем ли наистина да бъдем спасени?

— Нито дума повече — отговори тя, — последвай ме!

Подчиних се мигновено. С тихи стъпки прекосихме много коридори, изкачихме няколко стълбища и преминахме през дълги галерии; в края на една от тях тя отключи нисък портал; струя въздух изгаси лампата ни, но вместо нея разполагахме с благословените лунни лъчи и откритото лице на небето. Тогава Жулиета първа заговори:

— Вече си в безопасност — рече тя, — Бог да те благослови! Сбогом!

Хванах неохотната ѝ ръка.

— Скъпа приятелко — извиках, — заблудена жертво, не възнамеряваш ли да избягаш с мен? Не си ли рискувала всичко, подпомагайки моето бягство? Нали не мислиш, че ще ти позволя да се върнеш и да понесеш сама последиците от яростта на този мерзавец? Никога!

— Не се страхувай за мен — тъжно отвърна милото момиче — и не си въобразявай, че си могъл да напуснеш тези стени без съгласието на нашия водач. Той е този, който те спаси; той ми възложи задачата да те доведа дотук, защото аз съм най-добре запозната с твоите мотиви да дойдеш и най-добре мога да оценя неговата милост, задето ти позволява да напуснеш.

— И ти си — извиках аз — подлъгана от този човек? Ако съм жив, той се бои от мен като враг, а ако съм мъртъв, ще се страхува от моите отмъстители. Насърчавайки това потайно бягство, той запазва представлението на последователност пред своите последователи, но милостта е далеч от сърцето му. Забравяш ли неговите хитрости, жестокостта и измамата? Както аз съм свободен, ти също си. Ела, Жулиета, майката на нашата изгубена Идрис ще те посрещне, благородният Ейдриън ще се радва да те приеме; ще намериш покой и любов, и по-добри надежди, отколкото фанатизмът може да ти предложи. Ела и не се страхувай; много преди да съмне ще бъдем във Версай; затвори вратата на този дом на престъпленията — ела, сладка Жулиета, избягай от лицемерие и вина към обществото на обичта и добротата.

Говорех припряно, но с плам: и докато с нежно насилие я издърпах от портала, някаква мисъл, някакъв спомен за минали сцени на младост и щастие я накара да ме изслуша и да ми се поддаде; внезапно тя се откъсна от мен с пронизителен писък:

— Детето ми, детето ми! Той държи моята рожба; моето скъпо момиче е моят заложник.

Жулиета се отскубна от мен и се стрелна в прохода; портата се затвори между нас — тя беше приклещена в лапите на този престъпник; беше затворничка, все още принудена да вдишва чумавия въздух, който полепваше по неговата демонична природа. Ветрецът галеше страните ми, луната грееше благо върху мен, пътят ми беше свободен. Радостен, задето бях избягал, ала и меланхоличен в моето щастие, аз извървях наобратно стъпките си до Версай.

Глава 26

Паметната зима премина, а с нея и отдихът от нашите страдания. Постепенно слънцето, чиито полегати лъчи бяха осигурявали по-продължително царуване на нощта, удължи дневното си пътешествие и се изкачи на най-високия си трон като покровител на новата красота на земята и неин любим. Ние, които, като мухи, събиращи се върху суха скала при отдръпването на прилива, се бяхме заигравали разточително с времето, позволявайки на нашите страсти, надежди и безумни копнежи да ни управляват, сега дочухме приближаващия рев на океана на разрухата и щяхме да побегнем към някой защитен процеп, преди първата вълна да се разбие върху нас. Решихме незабавно да започнем пътуването си към Швейцария, бяхме нетърпеливи да напуснем Франция. Под ледените сводове на ледници, под сянката на боровете, чиито мощни клони не се помръдваха заради снежния товар, край потоците, чийто силен студ оповестяваше, че произходът им е от бавно разтапящите се камари замръзнали води, насред чести бури, които може би щяха да пречистят въздуха, ние трябваше да открием здраве, ако самото здраве не се бе поболяло също.

Отначало започнахме подготовката си с лекота. Сега не се сбогувахме с нашата родна страна, с гробовете на онези, които обичахме, с потоците, цветята и дърветата, които бяха живели около нас от ранно детство. Нямаше да скърбим особено, докато напускаме Париж. Той беше място на срама, когато си спомняхме за последните ни сблъсъци и се сещахме, че оставяхме зад нас едно стадо от нещастни, заблудени жертви, огъващи се под тиранията на себелюбив самозванец. Малко мъка щяхме да изпитаме, напускайки градините, горите и залите на дворците на Бурбоните във Версай, за които се бояхме, че скоро ще бъдат опетнени от мъртвите, и когато очаквахме с нетърпение долини, по-красиви от която и да е градина, могъщи гори и зали, построени не за смъртно величие, а дворци на самата природа, чиито стени бяха Алпите на мраморната белота, а покрив — небето.

И все пак нашият дух повехна, когато наближи денят, който бяхме определили за заминаването ни. Злокобни видения и зли поличби, ако такива неща съществуват, се сгъстиха около нас, така че напразно хората можеха да кажат

Чувствахме, че те са зловещи, и се страхувахме от бъдещото събитие, свързано с тях. Нощната птица пищеше пронизително преди обедното слънце, твърдокрилият прилеп се въртеше около ложето на красотата, мърморещите гръмотевици в ранна пролет стряскаха безоблачния въздух, внезапна и унищожаваща болест нападаше дървета и храсти — все необичайни, но физически събития, по-малко ужасяващи от мисловните творения на всемогъщия страх. Някои виждаха погребални шествия и лица, опетнени от сълзи, които прелитаха през дългите градински алеи и в глуха доба отдръпваха настрана завесите на спящите. Някои чуваха ридания и викове във въздуха; печална песен се понасяше през мрачния въздух, сякаш духове отгоре изпълняваха реквиема на човешката раса. Какво обяснение имаше всичко това, освен че страхът създаваше други сетива в нашите тела, каращи ни да виждаме, чуваме и чувстваме неща, които не съществуват? Какво означаваше всичко това, освен въздействието на болно въображение и детинска лековерност? Може би така беше; но най-истинско от всичко беше съществуването на тези страхове: втренчените погледи на ужаса, пребледнелите до призрачност лица, онемелите от мъчителен уплах гласове на онези от нас, които виждаха и чуваха тези явления. Един от тях беше Ейдриън, който знаеше, че е заблуда, ала не можеше да отхвърли задушаващия ужас. Дори невежото детство се появи с изплашени писъци и спазми, за да признае присъствието на тези невидими сили. Трябваше да тръгнем: при смяната на обстановката, при заниманията и онази сигурност, която все още се надявахме да намерим, би трябвало да открием лек за тези трупащи се ужаси.

При събирането на нашата група открихме, че тя се състои от хиляда и четиристотин души — мъже, жени и деца. Следователно досега нашият брой не бе намалял, ако не се броеше изоставянето на онези, които се бяха привързали към пророка самозванец и останаха в Париж. Около петдесет французи се присъединиха към нас. Последователността на нашия поход беше лесно уредена; лошият успех, съпроводил четата ни, подтикна Ейдриън да държи всички в една група. Аз, със стотина мъже, тръгнах първи като снабдител, поемайки по пътя на Кот д’Ор през Оксер, Дижон, Доул и през Юра към Женева. На всеки десет мили трябваше да подсигурявам настаняването на толкова много хора, колкото установявах, че градът или селцето можеха да приемат, оставяйки след себе си пратеник с писмена заповед, указваща колко души трябва да бъдат настанени там. Останалата част от нашето племе след това беше разделена на групи от по петдесет, всяка от които съдържаше осемнадесет мъже, а останалата част се състоеше от жени и деца. Всяка от тези групи беше оглавена от офицер, носещ списъка с имената, с който всеки ден хората трябваше да бъдат събирани. Ако биваха разделени през нощта, на сутринта тези във фургоните чакаха другите зад тях. Във всеки от вече споменатите големите градове всички ние трябваше да се съберем и да проведем тайно заседание на главните офицери за общото благо. Заминах първи, както казах; Ейдриън бе последен. Майка му, с Клара и Евелин под нейна закрила, също остана с него. Планът ми беше първоначално да отидем не по-далеч от Фонтенбло, където след няколко дни Ейдриън трябваше да се присъедини към нас, преди да потеглим отново на изток.

Моят приятел ме придружи в продължение на няколко мили извън Версай. Той беше тъжен и с непривично унил глас изрече молитва за нашето бързо пристигане в Алпите, придружена с израз на напразно съжаление, че не бяхме вече там.

— В такъв случай — отбелязах — може да ускорим нашия поход; защо да се придържаме към план, чието мудно изпълнение ти вече не одобряваш?

— Не — рече той, — вече е твърде късно. Преди месец ние бяхме господари на себе си; сега… — Той обърна лицето си настрана от мен; макар че събиращият се здрач вече бе забулил изражението му, той го обърна още повече, докато добавяше: — Снощи един мъж почина от чумата!

Ейдриън говореше с приглушен глас, след което изведнъж стисна ръце и възкликна:

— Бързо, възможно най-бързо да се придвижваме в този последен за всички нас час; както звездите изчезват преди появата на слънцето, така ѝ наближаващата чума ще ни унищожи. Аз направих всичко по силите ми; със стиснати ръце и безсилна съпротива увиснах на колелото на чумавата колесница, но тя ме влачи заедно с нея, докато, подобно на жесток бог, продължава да смазва съществото на всички, които осейват висшия път на живота. Ако това приключи, ако нейното шествие е успешно, всички заедно ще влезем в гроба!

Сълзи се стичаха от очите му.

— Отново и отново — продължи той, — трагедията ще бъде разигравана; отново ще трябва да чувам стенанията на умиращите, риданията на оцелелите; отново ще ставам свидетел на мъките, които, поглъщайки всичко, събират цяла вечност в тяхното мимолетно съществуване. Защо съм опазен от това? Защо аз, опетненият овен на стадото, не съм от първите поразени на земята? Първият? Трудно е, много трудно за някой, роден от жена, да понесе всичко, което аз изтърпявам!

Досега, с неустрашим дух и виеше чувство за дълг и стойност, Ейдриън беше изпълнил наложената му от него самия задача. Бях го наблюдавал с благоговение и безплодно желание за подражание. Сега предложих няколко насърчаващи и съчувстващи думи. Той скри лице в ръцете си и докато се опитваше да се успокои, възкликна:

— В името на няколко месеца, само още няколко месеца, Боже, не позволявай сърцето ми да се предава или смелостта ми да бъде подчинена; нека гледките на нетърпимо страдание не подлудят това наполовина обезумяло съзнание или накарат това крехко сърце да бие срещу пределите на затвора му, така че да избухне. Вярвах, че моята съдба бе да поведа и ръководя последните хора от човешката раса, докато смъртта угаси моята власт; и на тази съдба аз се предавам. Извини ме, Върни, наранявам те, но повече няма да се жалвам. Сега отново съм себе си или даже съм по-добър от себе си. Ти знаеш как от детството ми амбициозни мисли и възвишени копнежи са воювали с вродената болест и свръхнапрегнатата чувствителност, докато последните не се превърнаха в победители. Ти знаеш как положих моята пропиляна, немощна ръка върху изоставения щурвал на човешкото управление. На моменти са ме навестявали периоди на колебания, ала досега не се бях чувствал сякаш по-висш и неуморим дух обитава моето същество, или по-скоро сякаш се е обединил с по-слабата ми страна. Свещеното провидение навярно заспа временно, за да ми покаже колко безсилен съм без неговото вдъхновение. И все пак остани известно време, о, божество на добротата и силата; все още недей презира това разбито светилище на плътска смъртност, о, безсмъртни талант! Докато дори само едно същество, на което може да бъде оказана помощ, все още е живо, стой настрана и подпри раздробения си, предаващ се двигател!

Неговата ярост и гласът му, пречупен от неудържими въздишки, потънаха в сърцето ми; очите му блестяха в мрака на нощта като две земни звезди и фигурата му се уголемяваше, а лицето му сияеше; наистина изглеждаше така, сякаш в красноречивата му молба някакъв безсмъртен дух бе обладал тялото му, възвисявайки го над човечеството.

Той бързо се обърна към мен и протегна ръка.

— На добър час, Върни, братко на любовта ми, сбогом; никакъв друг мекушав израз не бива да преминава през тези устни, аз отново съм жив: напред към нашите задачи и сраженията с непреодолимия ни враг, защото аз ще се боря срещу него до последно.

Той хвана ръката ми и ми хвърли поглед, по-пламенен и бодър от всяка усмивка; сетне, завъртайки главата на коня си, той докосна животното с шпората и след миг изчезна от кръгозора.

Един мъж беше починал от чумата снощи. Колчанът не беше изпразнен, нито път лъкът незареден. Ние стояхме като мишени, докато Партската чума се прицелваше и стреляше, ненаситна на завоевания, невъзпрепятствана от купищата поразени. Някаква болест на душата, заразна дори за физическия ми механизъм, ме налегна. Коленете ми се чукнаха едно в друго, зъбите ми затракаха, потокът на кръвта ми, съсирена от внезапен студ, болезнено си проби път от натежалото ми сърце. Не се страхувах за себе си, но беше нещастие да мисля, че не можем да спасим дори тези, които бяха оцелели. Че тези, които обичах, след няколко дни може да са студени като пръст, както Идрис в нейната древна гробница; че нито телесните сили, нито умствената мощ можеха да отблъснат удара. Чувство на разпад ме обзе. Дали Бог бе създал човека, за да го превърне накрая в обикновена мъртва пръст насред здравата растителна природа? Дали хората имат толкова значимост за своя Създател, колкото и някое поле с царевица, чиито зърна са попарени от слана? Така ли щяха да избледнеят нашите горди мечти? Името ни беше написано „малко по-долно от ангелите“99 и вижте, ние не бяхме по-добри от еднодневките. Бяхме се нарекли „образец на всички животни“ и ето! Ние бяхме „квинтесенцията на праха“100. Ние роптаехме, че пирамидите са надживели балсамираните тела на строителите им. Уви! Сламената колиба на простия овчар, покрай която минавахме по пътя, съдържаше в своята структура източника на по-голямо дълголетие от цялата човешка раса. Как да помирим тази тъжна промяна с нашите минали стремежи, с нашите привидни сили!

Внезапно един вътрешен глас, членоразделен и ясен, сякаш каза:

— Тъй от вечността е постановено: конете, които отнасят времето напред, имат този час и това изпълнение, приковани към тях, след като празнотата донесе своето бреме. Бихте ли прочели наобратно неизменните закони на природата?

Майка на света! Слуга на Всемогъщия! Вечна, неизменна природа! Която, със заети пръсти, винаги седи, преплитаща нерушимата верига от събития! Аз няма да недоволствам за постъпките ти. Дори моят човешки ум да не може да признае, че всичко, което се случва, е правилно; но това каквото е, трябва да бъде, а аз ще седна насред разрухата и ще се усмихна. В действителност ние не сме родени, за да изпитваме щастие, а да се предадем и да се надяваме.

Няма ли да се умори читателят, ако опиша подробно нашето проточило се пътуване от Париж до Женева? Ако записвам ден след ден във формата на дневник трупащите се нещастия на нашата група, ще може ли ръката ми да напише или езикът да си позволи думи, изразяващи многообразието на нашите беди, блъскането и струпването на едно окаяно събитие върху друго? Търпение, читателю! Който и да си ти, където и да живееш, дали си от раса духовна, или произлязъл от някоя оцеляла двойка, твоята природа е човешка, твоят дом — Земята; тук ще прочетеш делата на изчезналия човешки род и ще попиташ удивено дали те, онези, които са изстрадали това, което намираш описано тук, са били от крехка плът и меко устройство като теб самия. Те наистина бяха — ридай за тях тогава, понеже ти със сигурност ще си самотно същество с благ нрав; пролей състрадателни сълзи, но в същото време обърни внимание на историята и научи за делата и страданията на твоите предшественици.

И все пак последните събития, които белязаха нашето пътешествие през Франция, бяха тъй изпълнени с необикновен ужас и мрачно нещастие, че не смея да се спирам твърде дълго в разказа ми. Ако трябва да разнищвам всяка злополука, всяка малка частица от секундата би съдържала мъчителен разказ, чиято най-незначителна дума ще пресече кръвта в младите ти вени. За твоето знание е редно да издигна този паметник на отминалата раса; но не бива да те тегля през болничните отделения, нито през тайните зали на костницата. Следователно този разказ ще бъде разгърнат набързо. Образи на разрушение, картини на отчаяние, шествието на последния триумф на смъртта ще бъдат повикани пред теб, бързи като платната, задвижвани от северния вятър по петнистото великолепие на небето.

Очите ми вече бяха привикнала към обраслите с плевели ниви, пустите градове и дивото приближаване на коне без ездачи; даже към далеч по-пагубни гледки — на непогребани мъртъвци, разпръснати по пътя и по стъпалата на някога посещавани домове, където

Ах, проклети времена! Такива гледки бяха станали толкова познати, че ние бяхме спрели да треперим или да пришпорваме уплашените ни коне към внезапна скорост, докато минавахме покрай тях. Франция в най-добрите си дни, поне онази част на Франция, през която пътувахме, беше обработена пустиня и липсата на заграждения, къщи и дори селяни беше тъжна за един пътешественик от слънчева Италия или оживена Англия. И все пак градовете бяха на често и оживени, а сърдечната учтивост и охотната усмивка на обутия в дървено сабо селянин връщаха доброто настроение на сприхавите. Възрастната жена вече не седеше на вратата със своята хурка, мършавият просяк вече не просеше с придворни изрази, нито по празниците селяни пристъпваха с бавни движения в лабиринта на танца. Тишина, меланхоличната булка на смъртта, вървеше в шествие с нея от град на град из този просторен район.

Пристигнахме във Фонтенбло и бързо се подготвихме да посрещнем нашите приятели. При преброяването ни за нощта бе установено, че трима души липсват. Когато попитах за тях, човекът, с когото разговарях, произнесе думата „чума“ и падна в краката ми, гърчейки се; той също беше заразен. Около мен имаше много смели хора; защото сред моята чета имаше моряци, които са преминавали морската граница безброй пъти, войници, които в Русия и далечна Америка са претърпели глад, студ и опасности, и мъже с все още сурови погледи, някогашните нощни грабители в многолюдната ни столица; мъже, отгледани още от люлката им, за да видят как цялата машина на обществото работи за тяхното унищожение. Огледах се и видях върху всички лица ужас и отчаяние, изписани с крещящи знаци.

Прекарахме четири дни във Фонтенбло. Няколко души се разболяха и умряха, а междувременно нито Ейдриън, нито някой от приятелите ни се появи. Суматоха цареше в моя отряд; да достигнем Швейцария, да се потопим в реките от сняг и да обитаваме ледени пещери се превърна в безумен копнеж на всички. И все пак бяхме обещали да изчакаме графа, а той не идваше. Моите хора настояха да бъдат поведени напред — въстание, ако така можем да наречем това, което беше простото отхвърляне на сламените им окови, явно се надигна сред тях. Една изречена дума и те щяха да тръгнат без водач. Единствената възможност за безопасност, единствената надежда за опазване от всеки вид неописуемо страдание беше да останем заедно. Казах им това; а пък най-решителните сред тях отговориха мрачно, че могат да се грижат за себе си и отвърнаха на молбите ми с присмех и заплахи.

Накрая, на петия ден, пристигна пратеник от Ейдриън, носещ писма, които ни насочиха да продължим към Оксер и там да изчакаме неговото пристигане, което ще бъде отложено само с няколко дни. Това беше съдържанието на публичните му писма. Онези, които бяха доставени лично на мен, описваха подробно неговите премеждия и оставяха подредбата на бъдещето ми планове на моята преценка. Разказът му за състоянието на нещата във Версай беше кратък, но устните сведения на неговия пратеник запълниха неговите пропуски и ми разкриха, че премеждия от най-страшно естество се бяха събрали около Ейдриън. Първоначално пробуждането на чумата било скрито; но броят на смъртните случаи се увеличавал, тайната била разкрита и вече постигнатата разруха била преувеличена от страховете на оцелелите. Някои емисари на врага на човечеството, проклетия самозванец, били сред тях, насаждайки своите учения, че безопасността и животът могат да бъде осигурени единствено чрез подчинение на техния водач; и те били тъй успешни, че скоро, вместо да желаят да продължат към Швейцария, мнозинството слабохарактерни жени и страхливи мъже пожелали да се върнат в Париж и нареждайки се под знамената на така наречения пророк, чрез страхливо поклонение пред злото потърсили отсрочка, както се надявали, на предстоящата смърт. Раздорът и безредиците, предизвикани от тези противоречиви страхове и страсти, забавили Ейдриън. Били нужни целият му плам в преследването на цели и търпението му при трудности, за да успокои и ободри такъв брой от своите последователи, какъвто би могъл да уравновеси ужаса на останалите и да ги отведе обратно към единствените средствата, от които безопасността можела да бъде извлечена. Беше се надявал, че веднага ще ме последва; но победен в това намерение, той бе изпратил своя пратеник, призовавайки ме да отведа собствената си тълпа на такова разстояние от Версай, че да предотвратя заразата на въстанието да достигне до нея, и обещавайки ми в същото време да се присъедини към мен в мига, в който настъпи благоприятен повод, чрез който той ще може да изтегли основната част от преселниците от злото влияние, което в момента действало върху тях.

Тези съобщения ме хвърлиха в най-болезнено състояние на несигурност. Първият ми инстинкт беше, че всички трябва да се върнем във Версай, за да съдействаме там за освобождаването от опасностите на нашия водач. Съответно събрах хората си и им предложих това обратно движение вместо продължението на нашето пътуване до Оксер. В един глас те отказаха да се подчинят. Сред тях се разпространи идеята, че опустошението на самата чума задържа протектора; те противопоставиха неговата заповед на моята молба и стигнаха до решение да продължат без мен, ако аз откажа да ги придружа. Доводите и молбите бяха попилени по тези страхливци. Непрекъснатото намаляване на собствения им брой, причинено от чумата, добавяше жило към неприязънта им към забавянето и моята съпротива послужи единствено да доведе тяхната решителност до повратния момент. Същата вечер те потеглиха към Оксер. Бяха положили клетви като войници пред техния генерал: нарушиха ги. Аз също бях дал обет да не ги изоставям; струваше ми се нечовешко да основавам всяко нарушение на моята дума върху тяхното. Същият дух, който ги накара да въстанат срещу мен, щеше да ги подтикне да се изоставят един друг и най-страшните страдания щяха да са последствията от тяхното пътуване в сегашния им неподреден и неръководен вид. За известно време тези чувства бяха от първостепенно значение и подчинявайки им се, аз придружих останалите към Оксер.

Пристигнахме същата вечер във Вилньов-ла-Гияр, град на четири пощенски станции разстояние от Фонтенбло. Моите спътници се оттеглиха да си починат, а аз останах да се въртя сам и да размишлявам върху получените сведения за положението на Ейдриън, когато ми хрумна друг въпрос. Какво правех аз и какъв беше смисълът на моите настоящи стъпки? Очевидно бях на път да поведа тази тълпа от егоистични и беззаконни мъже към Швейцария, изоставяйки семейството си и избрания ми приятел, които бяха изложени почасово на смъртта, която заплашваше всички, и можеше никога повече да не ги видя. Не беше ли мой пръв дълг да помогна на протектора, давайки пример за привързаност и подчинение? В повратен момент, какъвто бях достигнал аз, е много трудно да се балансират умело противоположни гледни точки и онова, към което нашите наклонности ни повеждат, упорито приема облика на егоизма дори когато обмисляме саможертва. В такива моменти сме лесно подведени да правим компромиси по въпроса и това беше моето настоящо средство. Още същата вечер реших да потегля за Версай; ако заваря събитията там по-малко отчаяни, отколкото сега си ги представям, ще се върна незабавно при моя отряд; имах смътна представа, че пристигането ми в този град би породило някакво чувство, повече или по-малко силно, от което бихме могли да спечелим и да поведем колебаещото се множество. Нямаше време за губене — посетих конюшните, оседлах любимия си кон и качвайки се на гърба му, без да си давам време за повече размисъл или колебание, напуснах Вилньов-ла-Гияр и поех обратно към Версай.

Радвах се да избягам от непокорния си отряд и поне за кратко да спра да мисля за битката между злото и доброто, в която първият противник винаги побеждаваше. Бях поразен почти до лудост от моята неувереност относно съдбата на Ейдриън и станах безразсъден към всяко събитие освен онова, което може да погуби или опази моя несравним приятел. С натежало сърце, което диреше облекчение в бързината на пътуването ми, аз яздих цяла нощ, докато не стигнах Версай. Пришпорвах коня ми, който гордо подмяташе внушителната си глава. Съзвездията нежно се полюляваха, дървета, скали и забележителности прелитаха пред очите ми в моя напредващ устрем. Оголих главата си на връхлитащия вятър, който окъпваше челото ми във възхитителна прохлада. Когато Вилньов-ла-Гияр изчезна от полезрението ми, аз забравих печалната драма на човешкото нещастие; размишлявах, че да си жив е достатъчно щастие, и бях чувствителен към красотата на облечената в зелено земя, обсипаното със звезди небе и необуздания вятър, който придаваше живот на всичко. Конят ми се умори — и аз, забравяйки за умората му, продължавах, докато той изоставаше, да го развеселявам с гласа ми и да го пришпорвам. Той беше внушително животно и не исках да го разменям за някой случаен звяр, на който може да се натъкна, рискувайки да не го видя отново. Цяла нощ напредвахме; на сутринта конят ми осъзна, че наближаваме Версай и за да стигнем неговия дом, той събра силите си. Разстоянието, което бяхме изминали, беше не по-малко от петдесет мили и все пак той се втурна по дългите булеварди, бърз като стрела; когато слязох пред портата на замъка, бедното създание се свлече на колене, очите му бяха покрити с кори, то падна настрани, няколко дихания издуха благородната му гръд — и умря. С мъка го наблюдавах как си отива, не признавайки моята вина дори пред себе си; болката беше като откъсването на някой крайник в мъчително изтезание, но беше толкова кратка, колкото и непоносима. Забравих за него, когато бързо се втурнах през отворения портал и нагоре по величествените стълби на този победоносен замък. Чух гласа на Ейдриън. О, глупако! Ти, отгледано от жена, мекушаво и презрително същество — чух гласа му и му отвърнах с треперещи писъци; втурнах се в Салона на Херкулес, където той стоеше, заобиколен от тълпа, чиито очи се обърнаха в изумление към мен, напомняйки ми, че на сцената на света мъжът трябва да потиска тези момичешки възторзи. Щях да дам всичко, за да го прегърна; но не посмях — наполовина от изтощение, наполовина доброволно се сгромолясах на земята — смеех ли да разкрия истината на нежния потомък на усамотението? Бях постъпил така, за да мога да целуна скъпата и свещена земя, по която той стъпва.

Намерих всичко в безредие. Един емисар на водача на избраните бил толкова повлиян от неговия водач и от собственото му фанатично вероизповедание, че се опитал да посегне на живота на протектора, пазителя на изгубеното човечество. Ръката му била възпряна миг преди да прободе графа; това обстоятелство бе предизвикало врявата, която бях чул при пристигането ми в замъка, и обърканото събрание на хора, което заварих в Салона на Херкулес. Въпреки че суеверието и демоничната ярост се бяха промъкнали сред преселниците, неколцина все още се придържаха с вярност към своя благороден главнокомандващ и мнозина, чиято вяра и любов бяха обезсърчени от страх, почувстваха как цялата им скрита привързаност се разпалва отново от това отвратително покушение. Фаланга от верни гърди го оградила; нещастникът, макар и завързан, възхвалявал плана си и обезумяло заявявал, че короната на мъченичеството щяла да бъде счупена на парчета, ако предназначената му жертва не се била намесила. Ейдриън, изскачайки напред, го защитил със собственото си тяло и ревностно заповядал подчинението на своите вбесени приятели — и в този момент бях влязъл аз.

Дисциплината и спокойствието най-накрая бяха възстановени в замъка; тогава Ейдриън тръгна от къща на къща, от група на група, за да успокои смутените умове на своите последователи и да им припомни старото им подчинение. Но страхът от незабавна смърт все още беше разпространен сред оцелелите от унищожението на света; ужасът, предизвикан от опита за убийство, отмина; всяко око се обърна към Париж. Хората толкова много копнееха за подкрепа, че биха се опрели върху върха на отровно копие; и такъв беше той, самозванецът, ползващ страха от пъкъла за свой бич, най-хищният вълк, повеждащ лековерното стадо.

Момент на напрежение разтърси дори решителността на непоколебимия приятел на човечеството. За миг Ейдриън бе на път да отстъпи, да прекрати борбата и с неколцина привърженици да изостави заблудената тълпа, тази нещастна плячка на страстите си и на по-лошия тиранин, който ги пробуждаше. Но отново, след кратко колебание на намеренията, той възстанови смелостта и решителността си, поддържан от искреността на неговата цел и духа на доброжелателност, който му даваше живот. В този момент, като знамение за отличен замисъл, неговият окаян враг сам стовари унищожението върху главата си, разрушавайки със собствените си ръце властта, която си беше изградил.

Високомерното му влияние над съзнанието на хората бе произлязло от доктрината, насадена от него, че тези, които му вярват и го следват, ще са единствените спасени, докато цялото останало човечество ще бъде белязано от смъртта. Сега, както във времето на Потопа, Всемогъщият се разкая, задето бе създал човека, и както тогава с вода, така и сега със стрелите на чумата беше на път да унищожи всички с изключение на онези, които се подчиняват на неговите укази, оповестени от ipse dixit102 пророка. Невъзможно е да се каже върху какви основи този човек бе изградил надеждите си, че ще може да продължи тази измама. Навярно той е бил напълно наясно с лъжата, която убийствената природа може да придаде на неговите твърдения, и е вярвал, че зависи от коя страна ще падне монетата, за да бъде почитан в бъдещите векове като вдъхновен небесен пратеник или да бъде признат за самозванец от сегашното умиращо поколение. Във всеки случай той беше решен да продължава драмата до последното действие. Когато, при първите появи на лятото, фаталната болест отново взе своите жертви сред последователите на Ейдриън, самозванецът възторжено обявил, че собствените му хора били освободени от всеобщото бедствие. Повярвали му; неговите последователи, затворени досега в Париж, дошли във Версай. Смесвайки се със събраната там страхлива група, те поругали своя възхитителен лидер и утвърдили собственото си превъзходство и свобода.

Накрая чумата, бавнокрака, но с уверени, безшумни стъпки, унищожила илюзията, нахлувайки в сбора на Избраните и изливайки отгоре им безразборна смърт. Техният водач се опитал да прикрие това събитие; той имал няколко последователи, посветени в тайната на неговата порочност, които можели да му помогнат при изпълнението на подлите му планове. Тези, които се разболели, били незабавно и тихо отстранени завинаги, а отсъствието им получило някакво правдоподобно обяснение. Накрая една жена, чиято майчина бдителност надделяла дори над въздействието на опиатите, които ѝ били дадени, станала свидетел на убийствения им замисъл за единственото ѝ дете. Обезумяла от ужас, тя избухнала насред своите заблудени събратя жертви и крещейки буйно, пробудила заглушения слух на нощта с историята за дяволското престъпление, а самозванецът, в последната си яростна и отчаяна постъпка, забил кама в гърдите ѝ. Така, ранена до смърт, с капеща от дрехите ѝ жизнена сила, носеща удушеното си пеленаче на ръце, красива и млада, каквато беше, Жулиета разобличила пред множеството измамени вярващи безчестието на техния водач. Той видял втрещените погледи на нейните слушатели, които се променили от ужас към ярост — имената на вече пожертваните били извикани от техните роднини, сега убедени в загубата им. Нещастникът, с онази енергия на устрема, която го бе водила досега в престъпната му професия, видял, че е в опасност, и решен да избегне най-лошите ѝ форми, се втурнал към един от първите хора, измъкнал пистолет от пояса му и шумният му присмех се примесил с изстрела на оръжието, с което той се самоунищожил.

Оставили окаяните му останки там, където били; поставили трупа на бедната Жулиета и нейната рожба в един ковчег и всички със сърца, подчинени на най-тъжното разкаяние, тръгнали в дълга процесия към Версай. Срещнали тълпи от онези, които се били отказали от сърдечната защита на Ейдриън и пътували, за да се присъединят към фанатиците. Ужасяващите събития били разказани и всички се върнали назад; така, предшествани от скърбящия символ на възстановения им разум, те се явиха пред Ейдриън и отново се заклеха във вечно подчинение на неговите заповеди и вярност на неговата кауза.

Глава 27

Тези събития отнеха толкова много време, че юни беше преброил повече от половината си дни, преди да започнем отново дълго отлаганото ни пътешествие. На следващия ден след завръщането ми във Версай шестима мъже измежду онези, които бях оставил във Вилньов-ла-Гияр, пристигнаха със сведения, че останалите вече били продължили към Швейцария. Ние потеглихме по същия път.

Странно е, след като е минало време, да погледнем назад към период, който, макар и кратък сам по себе си, ни е изглеждал тогава сякаш се проточва безкрайно. Преди края на юли бяхме влезли в Дижон; преди края на юли онези часове, дни и седмици се бяха смесили с океана на забравеното време, като при преминаването си кипяха от съдбоносни събития и мъчителни страдания. До края на юли беше изминал малко повече от месец, ако животът на човека се измерва с изгрева и залеза на слънцето: но, уви! В този промеждутък пламенният младеж беше побелял; бразди, дълбоки и незаличими, бяха изкопани в цъфналите бузи на младата майка; гъвкавите крайници на ранната мъжественост, сковани от товара на годините, придобиха грохналостта на старостта. Минаха нощи, по време на чийто фатален мрак слънцето остаряваше, преди да изгрее, и изгарящи дни, в които нежната нощ, за да охлади пагубната им жега, задържаща се далеч в източните климати, идваше изоставаща и несполучлива; дни, в които слънчевият часовник, сияещ в обедната си позиция, не помръдваше сянката си в пространството на един малък час, докато един цял живот на скръб не бе довел страдащия до ненавременен гроб.

Хиляда и петстотин души тръгнаха от Версай. Потеглихме на осемнадесети юни. Направихме дълго шествие, което съдържаше всяко скъпо познанство или връзка на любовта, съществуващо в човешкото общество. Бащи и съпрузи събираха, с грижата на пазители, своите скъпи роднини около тях; съпруги и майки търсеха подкрепа у мъжествената фигура до себе си и след това с нежно безпокойство навеждаха поглед към детските тълпи наоколо. Те бяха тъжни, но не и безнадеждни. Всеки смяташе, че някой човек ще бъде спасен; всеки, с онзи упорит оптимизъм, който до последно определя нашата човешка природа, вярваше, че неговото любимо семейство ще бъде опазено.

Минахме през Франция и я намерихме опустяла на обитатели. Един или двама местни жители бяха оцелели в по-големите градове, из които те се скитаха като призраци; следователно нашата численост не се увеличи много и толкова намаляхме от смъртта, че накрая стана по-лесно да се преброи оскъдния списък на оцелелите. Тъй като никога не изоставяхме никой от болните, докато смъртта им не ни позволяваше да предадем техните останки в приюта на гроба, пътуването ни беше дълго, а всеки ден се отваряше страховита пропаст в нашата чета — те умираха по десетина, петдесетина, стотина. Смъртта не прояви никаква милост; ние престанахме да я очакваме и всеки ден посрещахме слънцето с чувството, че може никога повече да не го видим как се издига.

Нервните ужаси и страховитите видения, които ни бяха изплашили през пролетта, продължиха да посещават нашата страхлива войска по време на това печално пътуване. Всяка вечер донасяше своя нов призрачен свят; призрак беше изобразен от всяко омаломощено дърво и от всеки рошав храст се създаваха ужасяващи форми. Постепенно тези обикновени чудеса ни втръснаха и сетне други чудеса бяха съчинени. Веднъж уверено беше заявено, че слънцето изгряло час по-късно от сезонното му време; после беше открито, че то става все по-бледо и по-бледо; че сенките приемат необичаен облик. Невъзможно беше да си представим по време на обичайното, спокойно ежедневие на живота, на което хората се радваха преди, че тези заблуди могат да имат такова ужасно влияние: всъщност нашите сетива имат толкова малка стойност, когато не са подкрепени от съответстващи свидетелства, че аз с най-голяма трудност се опазих от вярата в свръхестествените събития, на които по-голямата част от нашия народ с охота се доверяваше. Бидейки един здравомислещ насред тълпа от луди, аз почти не смеех да твърдя дори пред себе си, че огромното светило не бе претърпяло някаква промяна, че сенките на нощта не бяха сгъстени от безбройни фигури на страхопочитание и ужас или че вятърът, докато пееше по дърветата или свистеше около някоя празна сграда, не беше обременен от звуци на плач и отчаяние. Понякога действителността приемаше призрачни форми и беше невъзможно кръвта на човек да не се пресече, възприемайки очевидната смесица на това, което знаехме, че е истина, с видението на всичко, от което се страхувахме.

Веднъж, по здрач, видяхме една фигура, цялата в бяло и видимо по-голяма от човешки ръст, да снове около пътя, ту вдигайки ръце, ту скачайки до удивителна височина във въздуха, после обръщайки се няколко пъти последователно, сетне издигайки се до пълната си височина и ръкомахайки буйно. Нашият отряд, нащрек да открие и да повярва в свръхестественото, спря на известно разстояние от това създание; и като стана по-тъмно, имаше нещо ужасяващо, дори за невярващите, в самотния призрак, чиито подскоци, ако те изобщо подхождаха на духовното достойнство, бяха отвъд човешките сили. Ту подскачаше във въздуха, ту се накланяше над един висок жив плет и след още миг се намираше на пътя пред нас. Преди аз да се появя, уплаха, изпитан от зрителите на това призрачно представление, бе започнал да се проявява в бягството на някои и близкото струпване на останалите. Нашият таласъм ни забеляза; той се приближи и докато ние се отдръпвахме благоговейно, се поклони ниско. Гледката беше неустоимо нелепа дори за нашата нещастна тълпа и неговата учтивост беше приветствана с изблик на смях; тогава, отново подскачайки като за последно, той потъна в земята и стана почти невидим в тъмната нощ. Това обстоятелство отново разпространи мълчание и страх сред тълпата; по-смелите в крайна сметка се доближиха и вдигайки умиращия нещастник, разкриха трагичното обяснение на тази безумна сцена. Създанието беше оперен танцьор и един от групата, която бе напуснала Вилньов-ла-Гияр: разболявайки се, той бил изоставен от спътниците си; в момент на бълнуване си представил, че е на сцената, и неговото загиващо съзнание с нетърпение приело последните човешки аплодисменти, които някога щели да бъдат подарени на неговата благодат и пъргавина.

Друг път бяхме преследвани в продължение на дни от привидение, на което нашите хора дадоха названието Черния призрак. Никога не го виждахме, с изключение на вечерта, когато въгленовочерният му кон, траурната му одежда и черни пера придобиваха величествен и поразителен облик; един човек, който го беше видял за миг, каза, че лицето му било пепеляво бледо; мъжът се забавил далеч зад останалата част от групата и изведнъж, на един завой на пътя, зърнал Черния призрак да идва към него; той се скрил от страх и конят и ездачът му бавно отминали, докато лунните лъчи падали върху лицето на последния, разкриващи неземния му оттенък. Понякога в глуха доба, докато бдяхме над болните, чувахме как някой препуска из града: това беше Черния призрак, дошъл в знак на неизбежната смърт. Той придобиваше гигантски размери в просташките очи; казваха, че леден въздух го обгръщал; когато го чували, всички животни потрепервали и умиращите знаели, че последният им час е дошъл. Говореше се, че самата Смърт идвала видима да сграбчи подчинената ѝ земя и веднага да разреди намаляващия ни брой, единствените бунтовници срещу нейния закон. Един ден по обяд забелязахме тъмна грамада на пътя пред нас и като се приближихме, видяхме Черния призрак паднал от коня си, лежащ на земята в мъките на болестта. Той не оцеля още дълго и последните му думи разкриха тайната на мистериозното му поведение. Беше знатен френски благородник, който от последиците от чумата останал сам в своя район; в продължение на много месеци той се скитал от град на град, от провинция на провинция, търсейки някой оцелял човек за свой спътник и отвращавайки се от самотата, на която бил осъден. Когато открил нашата чета, страхът от зараза победил любовта му към обществото. Не посмял да се присъедини към нас, но не се осмелил и да ни изпусне от поглед — единствените човешки същества, които освен него обитавали широка и плодородна Франция; така той ни съпровождал в призрачния облик, който описах, докато чумата не го прибра в един по-голям сбор от хора, този на мъртвото човечество.

Щеше да е добре, ако подобни безсмислени ужаси можеха да разсеят мислите ни от по-осезаемите злини. Но те бяха твърде ужасни и твърде многобройни, и си проправяха път във всяка мисъл и всеки момент от нашия живот. В различни периоди се налагаше да спираме за дни заедно, докато още един и още един биваше изпратен като буца пръст на огромната буца пръст, която някога бе нашата първа майка. Тъй продължихме да пътуваме през най-горещия сезон и на първи август, читателю, ние, преселниците, бяхме само осемдесет, когато прекосихме портите на Дижон.

Бяхме чакали този момент с нетърпение, тъй като сега бяхме преминали най-лошата част от нашето мрачно пътешествие, а Швейцария беше наблизо. И все пак как бихме могли да се поздравим за едно събитие, което е тъй несъвършено осъществено? Дали тези нещастни същества, износени и окаяни, които преминаваха в скръбно шествие, бяха единствените останки от човешката раса, която навремето като потоп се беше разпространила и завладяла цялата земя? Човечеството се бе спуснало лесно и безпрепятствено от първобитния си планински източник в Арарат и се бе разраснало от слаб поток до огромна многогодишна река, поколение след поколение, течащи непрекъснато. Същото, но разнообразно, то нарастваше и се понасяше напред към поглъщащия океан, до чиито тъмни брегове сега стигнахме. Човекът беше просто играчката на природата, когато за пръв път се бе промъкнал от несъзидателната празнота към светлината; но мисълта родила сила и знание и облечена с тях, човешката раса придобила достойнство и власт. Тогава човек вече не бил просто градинарят на земята или пастирът на стадата ѝ, той „носел у себе си внушително и величествено качество; имал родословие и прочути предци; имал своя галерия от портрети, свои значими надписи, свои записи и заглавия“103.

Всичко това беше в миналото, сега, когато океанът на смъртта беше засмукал отпуснатия прилив и източникът му беше пресъхнал. Ние първо се бяхме сбогували със състоянието на нещата, каквото бе то в продължение на много хиляди години и изглеждаше вечно; такова състояние на управление, подчинение, движение и битови отношения, каквото беше изваяло сърцата и способностите ни тъй далеч в миналото, додето паметта се простира. След това се сбогувахме с патриотичния плам, изкуствата, репутацията, вечната слава, имената на страните. Видяхме как всяка надежда да си върнем нашата древна държава се изпарява — всички очаквания, с изключение на слабата надежда да спасим собствения си живот от развалините на миналото. Да опазим тези, които бяха напуснали Англия — Англия не съществува вече, понеже без нейните деца какво име може да предявява този безплоден остров? Със здрава хватка ние се придържахме към такива правила и ред, каквито биха могли най-добре да ни спасят; вярвайки, че ако една малка колония може да бъде запазена, това би било достатъчно в някакъв отдалечен период да възстанови изгубената общност на човечеството.

Но играта бе приключила! Всички ние трябваше да умрем; не трябваше да оставяме нито един оцелял, нито един наследник на обширното наследство на земята. Всички трябваше да умрем! Човешкият вид трябваше да изчезне; неговото изящно изработено тяло; чудният механизъм на сетивата му; благородната симетрия на неговите богоподобни крайници; умът му — коронясаният крал на всички тях: всичко трябваше да загине. Дали Земята ще запази все още мястото си сред планетите; дали ще продължи да пътува с белязана точност около Слънцето; дали сезоните ще се менят, дърветата ще се украсяват с листа и цветя ще ръсят аромата си в самота? Дали планините ще останат неподвижни и потоците ще продължат да поддържат низходящ ход към необятната бездна; дали приливите ще се издигат и падат, а ветровете ще охлаждат вселената; дали зверове ще пасат, птици ще летят и риби ще плуват, когато човекът, господарят, владеещият, възприемащият и записващият всички тези неща, е загинал, сякаш никога не е съществувал? О, каква подигравка е това! Със сигурност смъртта не е смърт, а човечеството не е изчезнало; то просто е преминало в други форми, неподчинени на нашите възприятия. Смъртта е обширен портал, висок път към живота: нека побързаме да преминем; нека не съществуваме повече в тази жива смърт тук, а да умрем, за да можем да живеем!

Бяхме копнели с неизразима искреност да стигнем до Дижон, откакто се бяхме спрели на него като спирка от нашето пътешествие. Но сега влязохме в града с вцепененост, по-болезнена от острото страдание. Бяхме дошли бавно, но неотменимо до мнението, че нашите най-големи усилия няма да опазят живо дори едно човешко същество. Затова отдръпнахме ръцете си от дълго стискания рул; и крехкият съд, с който плавахме, управлението над него отстранено, изглежда, се втурна пръв в тъмната бездна от вълни. Прилив на скръб, безразсъдно изобилие от сълзи, напразни жалби, преливаща нежност и страстно, но безплодно вкопчване в безценните малцина, които бяха останали, бяха последвани от безразличие и безразсъдство.

По време на това катастрофално пътуване загубихме всички, не от собственото си семейство, а от онези от оцелелите, към които бяхме особено привързани. Няма да е добре да запълвам тези страници с прост каталог на загубите; все пак не мога да се въздържа от последното споменаване на онези, които са ни най-вече скъпи. Малкото момиче, което Ейдриън беше спасил от пълно изоставяне по време на нашето пътуване през Лондон на двадесети ноември, умря в Оксер. Бедното дете се беше привързало силно към нас и ненадейността на нейната смърт допринесе за нашата скръб. Сутринта я бяхме видели във видимо здраве — вечерта, преди да се оттеглим за почивка, Люси посети нашите кръгове, за да обяви, че умира. Горката Люси оцеля само докато пристигнем в Дижон. През цялото време се бе посветила на грижите за болните и помощта на останалите без приятели. Нейните прекомерни усилия доведоха бавна треска, завършила с ужасяващата болест, чието приближаване скоро я избави от страданията ѝ. През цялото време тя ни беше скъпа заради нейните добри качества, охотното и весело изпълнение на всеки дълг и нежното смирение при всеки обрат на неволята. Когато я поверихме на гробницата, като че ли в същото време се сбогувахме окончателно с онези особено женствени добродетели, забележими у нея; неука и непринудена, каквато беше, тя се отличаваше с търпение, снизхождение и сладост. Всички тези качества, характерни за англичаните, никога повече нямаше да се възродят за нас. Всичко, което бе най-достойно за възхищение в нейната класа сред моите сънародници, беше заровено в пустинна Франция — и това беше като втора раздяла с нашата страна, изгубвайки я от поглед завинаги.

Графинята на Уиндзор умря по време на нашето пребиваване в Дижон. Една сутрин бях уведомен, че тя желае да ме види. Нейното послание ми припомни, че бяха изминали няколко дни, откакто я бях видял за последно. Такива обстоятелства често се случваха по време на нашето пътуване, когато аз оставах назад, за да бдя докрай в последните мигове на някого от нашите нещастни другари, а останалата част от групата продължаваше пред мен. Но имаше нещо в поведението на пратеника на графинята, което ме накара да подозирам, че нещо не беше наред. Прищявка на въображението ме накара да предположа, че някакво зло е сполетяло Клара или Евелин, а не възрастната дама. Нашите страхове, винаги разпрострени, изискваха подхранване на ужаса и той изглеждаше твърде естествено събитие, също като в отминали времена, когато старите умираха преди младите.

Намерих почтената майка на моята Идрис легнала на една кушетка: високата ѝ, измършавяла фигура опъната, отпадналото ѝ лице, от което носът се открояваше в остър профил и големите ѝ тъмни очи, празни и дълбоки, блестяха с такава светлина, която можеше да се промъкне в гръмотевичен облак по залез-слънце. Цялата беше изсъхнала и сбръчкана с изключение на тези светлини; гласът ѝ също беше страховито изменен, докато тя ми говореше на пресекулки.

— Страхувам се — рече тя, — че е егоистично от моя страна, задето те помолих да посетиш старицата отново, преди тя да умре: все пак навярно би била по-голяма изненадата, ако внезапно научиш, че съм мъртва, отколкото ако ме видиш тъй.

Стиснах изсъхналата ѝ ръка:

— Наистина ли си толкова болна?

— Не разпознаваш ли смъртта в моето лице? — отвърна тя. — Странно е; трябваше да очаквам това, но въпреки това признавам, че ме хваща неподготвена. Аз никога не съм се вкопчвала в живота и не съм му се наслаждавала до последните няколко месеца, през които безразсъдно се отпуснах, и сега е трудно да бъда отнесена веднага. Радвам се обаче, че не съм жертва на чумата; вероятно ми е писано да умра в този час, ако светът бе продължил такъв, какъвто беше в моята младост.

Тя говореше с мъка и аз усетих, че съжалява за необходимостта от смъртта повече, отколкото искаше да признае. И все пак не можеше да се оплаче от неоправдано съкращаване на съществуването ѝ; избледнелият ѝ вид показваше, че животът ѝ върви към естествен край. Отначало бяхме сами, сетне Клара влезе; графинята се обърна към нея с усмивка и взе ръката на прекрасното дете; нейната розова длан и снежни пръсти бяха в контраст с отпуснатата тъкан и жълтия оттенък на възрастната ѝ приятелка; Клара се наведе да я целуне, докосвайки изсъхналата ѝ уста с топлите, пълни устни на младостта.

— Върни — каза графинята, — не е нужно да ти поверявам това скъпо момиче, за твое добро ти ще я опазиш. Да бе светът такъв, какъвто беше преди, щях да имам хиляди мъдри съвета да раздам на тази толкова чувствителна, добра и красива девойка, за да може да избегне тя опасностите, които преди дебнеха да разрушат красивите и отличните. Всичко това вече не значи нищо. Поверявам те, милата ми гледачке, на грижите на чичо ти; а на твоите доверявам най-скъпата реликва на моето по-добро аз. Бъди за Ейдриън сладка, каквато беше за мен — ободри тъгата му с твоите весели изблици; утеши мъката му с твоя трезв и вдъхновен разговор; когато той умира, грижи се за него, както се грижеше за мен.

Клара се разплака.

— Мило момиче — рече графинята, — не плачи за мен. Много скъпи приятели са ти останали.

— И все пак — проплака Клара, — ти говориш и за тяхната смърт. Това наистина е жестоко — как бих могла да живея, ако тях ги няма? Ако е възможно моят любим протектор да умре преди мен, аз не бих могла да се грижа за него; аз бих умряла с него.

Почитаемата дама оцеля в това състояние само двадесет и четири часа. Тя беше последната връзка, която ни свързваше с древното състояние на света. Беше невъзможно да я гледам и да не си спомням в обичайния им облик събития и лица, тъй чужди на настоящето ни положение, колкото и споровете на Темистокъл и Аристид, или Войната на розите в нашата родна земя. Короната на Англия беше притискала челото на графинята; споменът за баща ми и неговите нещастия, напразните премеждия на покойния цар, образите на Реймънд, Евадна и Пердита, които бяха живели в разцвета на света, се съживяваха пред нас. С неохота я поставихме в гробницата на забравата и когато се извърнах от гроба ѝ, Янус забули обърнатото си назад лице, а онова, което гледа към бъдещите поколения, отдавна бе загубило способността си.

Останахме една седмица в Дижон, докато тридесет души от нашия брой изоставиха празните редици на живота, и сетне продължихме по пътя си към Женева. По обяд на втория ден пристигнахме в подножието на Юра. Спряхме тук в жегата на деня. Петдесет човешки същества — петдесет, единствените човеци, оцелели на изобилстващата с храна земя, събрани да разчитат в погледите си призрачната чума или попиляващата скръб, отчаяние или по-лошо: небрежност към бъдещото или настоящото зло. Тук се събрахме в подножието на тази могъща планинска стена, под един разстилащ се орех, а ромолящ поток освежаваше зелената трева с пръските си и заетият скакалец цвърчеше насред мащерката. Струпахме се заедно, една група от нещастни страдалци. Майка, сгушила в обезсърчените си ръце детето, последното от много, чието оцъклено око беше на път да се затвори завинаги. Тук една красавица, преди пламнала в младежки блясък и съзнание, а сега бледа и пренебрегвана, коленичеше, веейки с неуверено движение на любимия, който лежеше в опита си да украси с благодарна усмивка лицето си, изкривено от болест. Там един корав ветеран със строги черти, седеше, приготвил ястието си, с глава, паднала на гърдите, безполезният нож се изплъзваше от хватката му, крайниците му бяха напълно отпуснати, докато спомени за жена и дете, и най-скъпа роднина, всички изгубени, преминаваха през паметта му. Там седеше човек, който в продължение на четиридесет години се бе наслаждавал на спокойното слънце на съдбата; той държеше ръката на последната си надежда, любимата му дъщеря, току-що достигнала женствеността; и я гледаше с тревожни очи, докато тя се опитваше да съживи отпадналия си дух, за да го успокои. Тук слуга, верен до последно, макар и умиращ, прислужваше на друг, който, макар и все още прав и здрав, гледаше със задъхан страх многоликото нещастие наоколо.

Ейдриън стоеше облегнат на едно дърво; той държеше книга в ръка, но очите му блуждаеха от страниците и търсеха моите; те се събраха в един съчувствен поглед; изражението му призна, че мислите му бяха напуснали неодушевения печат в замяна на страници, по-натоварени със смисъл, по-поглъщащи, разпръснати пред него. По ръба на потока, далеч от всички, в един спокоен кът, където ромолящият ручей целуваше нежно зелената трева, Клара и Евелин играеха, понякога биеха водата с големи клони, понякога наблюдаваха летните мухи, които се понасяха върху нея. Евелин ту гонеше пеперуда, ту събираше цветя за братовчедка си; и неговото смеещо се ангелско личице и ясното му чело разказваха за лекото сърце, което биеше в пазвата му. Клара, макар че се опитваше да се предаде на неговото забавление, често го забравяше, когато се обръщаше да наблюдава мен и Ейдриън. Вече беше на четиринадесет и запази детския си вид, макар на ръст да бе жена; тя изпълняваше ролята на най-нежната майка на моето малко сираче; ако човек я видеше да си играе с Евелин или да се грижи мълчаливо и покорно за нашите нужди, си помисляше само за нейната възхитителна покорност и търпение; но в нейните меки очи и жилестите завеси, които ги забулваха, в яснотата на нейното мраморно чело и нежния израз на устните ѝ имаше интелигентност и красота, които едновременно предизвикваха възхищение и любов.

Когато слънцето потъна стремглаво на запад и вечерните сенки се удължиха, ние се подготвихме да изкачим планината. Вниманието, което трябваше да обръщаме на болните, забави напредъка ни. Криволичещият път, макар и стръмен, представяше ограничена гледка към скалисти полета и хълмове, всеки скриващ следващия, докато всяко наше ново изкачване не ни ги разкриваше поред. Рядко бяхме на сянка от падащото слънце, чиито полегати лъчи бяха изпълнени с изтощаваща топлина. Има моменти, когато незначителни трудности стават непосилни — времена, когато, както еврейският поет изразително казва, „скакалецът натежава“ — така беше и с нашата злополучна група тази вечер. Ейдриън, обикновено първият, който съживява духа си и пръв се хвърля в изтощение и трудности, с отпуснати крайници и наклонена глава, юздите — висящи свободно в хватката му, остави избора на пътя на инстинкта на коня си и от време на време болезнено се надигаше, когато стръмността на изкачването изискваше неговото внимание, за да се задържи на мястото си. Тревога и ужас ме обхванаха. Да не би безжизненото му дихание да свидетелства, че и той е поразен от заразата? Колко дълго ще мога да гледам този несравним образец на тленността и да усещам, че неговата мисъл отговаря на моята? Докога тези крайници ще се подчиняват на благия дух вътре? Колко дълго светлината и животът ще обитават в очите на моя единствен останал приятел? Движехме се бавно, всеки преодолян хълм само представяше друг за изкачване, всеки изпъкнал ъгъл само откриваше друг, сходен на предишния, и така до безкрай. Понякога натискът на болестта в някой от нас караше цялата кавалкада да спре; призивът за вода, нетърпеливо изразеното желание за почивка; викът на болката и потиснатите ридания на опечалените — такива бяха печалните спътници на нашето преминаване през Юра.

Ейдриън беше тръгнал пръв. Докато бях задържан от разхлабването на един пояс, го видях да се бори с пътя, изкачващ се нагоре, който, изглежда, бе по-труден от всички, които вече бяхме изминали. Той достигна върха и тъмният силует на фигурата му застана отчетливо на фона на небето. Ейдриън сякаш зърна нещо неочаквано и прекрасно, понеже, спирайки с вдигната нагоре глава и протегнати за миг ръце, той сякаш нададе поздрав към някакво ново видение. Подтикван от любопитство, побързах да се присъединя към него. След като се борих в продължение на дълги, досадни минути с пропастта, пред мен се откри същата сцена, която го беше обгърнала във възторжено удивление.

Природата, или любимата на природата — тази прекрасна земя, представи най-ненадминатите си красоти в блестяща и ненадейна изложба. Долу, далеч, далеч под нас, даже в зейналата бездна на огромния глобус, лежеше спокойният и лазурен простор на Женевското езеро; хълмове, покрити с лози, го обгръщаха и тъмни планини с конусовидна форма или неправилна циклопска стена служеха за допълнителна защита. Но отвъд и високо над всичко, сякаш духовете на въздуха внезапно бяха разкрили своите ярки обиталища, поставени в безмерна надморска височина в чистото небе, целуващи небесата, спътници на непостижимия етер, бяха славните Алпи, облечени в ослепителни одежди светлина от залязващото слънце. И сякаш световните чудеса никога нямаше да свършат — тяхната необятност, назъбените им скали и розови пейзажи се появяваха отново в езерото отдолу, потапяйки гордите си върхове под спокойните вълни — дворци за наядите на кротките води. Градове и села лежаха разпръснати в подножието на Юра, която, със своето тъмно дере и черни носове, разстилаше корените си във водния простор отдолу. Отнесен от удивлението, забравих за смъртта на човечеството и за живия и обичан приятел близо до мен. Когато се обърнах, видях сълзи, стичащи се от очите му; тънките му ръце се притискаха една към друга, оживеното му лице блестеше от възхищение:

— Защо — извика той най-сетне. — Защо, о, сърце, ми нашепваш скръбно? Попий красотата на този пейзаж и изпитай удоволствие отвъд онова, което един измислен рай може да ти предложи.

Постепенно цялата ни група, преодоляваща стръмното, се присъедини към нас; нито един от тях не изрази видими знаци на възхищение, надминаващи тези, които вече бяха изпитани. Един извика:

— Бог ни разкрива своето небе; може да умрем благословени.

Един след друг, с грохнали възклицания и пищни фрази, те се опитваха да изразят опияняващия ефект на това чудо на природата. Така останахме известно време, облекчени от притискащото бреме на съдбата, забравяйки за смъртта, в чиято нощ бяхме на път да се хвърлим; вече не размишляващи, че нашите очи сега и завинаги ще бъдат единствените, които биха могли да зърнат божественото великолепие на тази земна изложба. Възторжено чувство, подобно на щастие, избухна като внезапен слънчев лъч върху затъмнения ни живот. Скъпоценното качество на изнемощялото от беди човечество! Което може да сграбчи въодушевена емоция дори изпод самия лемеж и брана, които безмилостно разорават и оставят остатъците от всяка надежда.

Тази вечер бе белязана от друго събитие. Преминавайки през Фърни по пътя ни към Женева, непривични звуци на музика долетяха от селската църква, която стоеше обгърната от дървета, заобиколена от бездимни, празни колиби. Звукът на орган пробуди немия въздух и се смеси с поразяващата красота, покриваща скалите, горите и вълните наоколо.

Музиката — езикът на безсмъртните, разкрит ни като свидетелство за тяхното съществуване, сребърният ключ към извора на сълзите, детето на любовта, утешителката на скръбта, вдъхновителката на героизъм и блестящи мисли, о, музика, в тази наша пустош бяхме те забравили! Вечерта нито тръба ни развесели, нито хармония на глас, нито съединен трепет на струни; ти ни печелиш сега, разкривайки ни други форми на битие; и пренесени от прелестта на природата, въобразявайки си, че виждаме обиталището на духовете, сега можехме и да си представим, че чуваме техните мелодични общения. Спряхме се с такова страхопочитание, каквото би обзело бледа последователка, посещаваща някой свещен храм посред нощ, която е видяла оживен и усмихнат образа, когото почита. Всички стояхме неми; мнозина коленичиха. След няколко минути обаче човешкото чудо и чувства ни бяха припомнени от един познат тон. Арията беше „Новосъздаденият свят“ на Хайдн и старо и клюмнало, каквото бе станало — а светът все тъй нов като в деня на сътворението, — човечеството все още можеше да бъде достойно почетено от такъв химн на възхвалата. Аз и Ейдриън влязохме в църквата; нефът беше празен, макар че димът от тамян се издигаше от олтара, носейки със себе си спомена за огромни сборове в някога препълнените катедрали; качихме са на тавана. Един сляп старец седеше при духалото; цялата му душа надаваше ухо; и докато той седеше с нагласата да слуша внимателно, ярко радостно сияние се разстла върху неговото лице, защото, въпреки че блясъкът отсъстваше от очите му и те не можеха да отразят лъча, неговите разтворени устни и всяка черта на лицето и почтеното му чело разкриваха насладата. Една млада жена, може би на двадесет години, седеше при клавишите. Нейната кестенява коса се спускаше по шията ѝ, а светлото ѝ чело блестеше в собствената си красота; но повехналите ѝ очи изпускаха бързо стичащи се сълзи, докато стеснението, което тя упражняваше, за да потисне риданията си и да успокои треперенето си, зачерви иначе бледите ѝ бузи; тя беше слаба, отпаднала и уви! Болест прегъваше снагата ѝ.

Стояхме и гледахме двойката, забравяйки какво чувахме в поглъщащата гледка, докато последният акорд удари и звукът затихна в заглъхващо ехо. Могъщият глас, неестествен бихме могли да го наречем, защото не бихме могли по никакъв начин да го свържем с механизма на тръбата или клавиша, успокои плътния си тон и момичето, обръщайки се да окаже помощ на възрастния си спътник, най-накрая ни видя.

Той ѝ беше баща; а тя от детството си беше неговият водач на затъмнените му стъпки. Те бяха германци от Саксония и преселвайки се тук преди няколко години, бяха създали нови връзки с тукашните селяни. Приблизително по времето, когато чумата избухнала, един млад германски студент се присъединил към тях. Тяхната проста история беше лесно разгадаема. Той, благородник, обичал прекрасната дъщеря на бедния музикант и ги последвал в бягството им от преследванията на приятелите му; но скоро могъщият изравнител дошъл с острата коса да покоси, заедно с тревата, високите цветя на полето. Младежът бил ранна жертва. Девойката се опазила заради баща си. Неговата слепота ѝ позволила да продължи заблудата, отначало рожба на злополука — а сетне, като самотни същества, единствените оцелели в местността, той останал непознат с промяната, нито бил наясно, че когато слуша музиката на детето си, немите планини, безчувственото езеро и несъзнаващите дървета били нейните единствени други слушатели.

Точно в деня, в който пристигнахме, тя беше нападната от симптомите на болестта. Беше скована от ужас при мисълта, че ще остави своя възрастен, незрящ баща сам на опустялата земя; но нямаше куража да разкрие истината и самото изобилие на отчаянието я вдъхновяваше до ненадминати усилия. В обичайния вечерен час тя го завела до параклиса и макар да треперела и плачела за негова сметка, свирила, без грешка в такта или в нотите, химна, написан в чест на създаването на украсената земя, която скоро щяла да бъде нейната гробница.

Дойдохме при нея като посетители от небесата; нейната корава смелост и мъчно поддържаната ѝ твърдост избягаха при появата на помощ. С писък тя се втурна към нас, прегърна коленете на Ейдриън и изричайки само думите: „О, спасете баща ми!“, с ридания и истерични викове отвори отдавна затворените шлюзове на неволята си.

Горкото момиче! Тя и баща ѝ сега лежат рамо до рамо под високото орехово дърво, където почиваше нейният любимият и което в нейните последни мигове тя ни беше посочила. Баща ѝ, накрая осъзнавайки опасността, грозяща дъщеря му, неспособен да види промените в нейния скъп вид, упорито държа ръката ѝ, докато тя не премръзна и не се скова от смъртта. Нито пък той след това помръдна или проговори, докато дванадесет часа подир това смъртта любезно го отведе към неговия безкраен покой. Те почиват под пръстта, дървото им е паметник; свещеното място се отличава в паметта ми, пребледняло от скалистата Юра и далечните, неизмерими Алпи; върхът на църквата, която посещавали, все още се подава от ограждащите я дървета; и макар ръката ѝ да е студена, аз вярвам, че божествената музика, която те обичаха, се скита наоколо, утешавайки нежните им призраци.

Глава 28

Вече бяхме достигнали Швейцария, последната точка и целта на нашите усилия. Бяхме гледали, не знам защо, с надежда и радостно очакване на нейния сбор от хълмове и снежни скали, и с възобновено въодушевление бяхме разкрили нашата гръд на ледения вятър, който дори по време на лятното слънцестоене идва от северния ледник, натоварен със студ. Как сме могли да подхранваме очакване за облекчение? Както нашата родна Англия и необятните полета на плодородна Франция, така и тази прикрита от планини земя беше опустяла. Нито мрачният планински връх, нито подхранваната от сняг река, нито натовареният с мраз вятър, нито гръмотевицата, укротителят на болестите, бяха опазили местните обитатели — защо тогава ние ще сме изключение?

Кой наистина бе останал за спасяване? Каква дружина бяхме довели, годна да стои в залива и да се сражава със завоевателя? Ние бяхме отслабнали останки, опитомени до пълно подчинение пред настъпващия удар, една свита, наполовина мъртва от страха от смъртта — безнадеждна, покорна, почти безразсъдна тълпа, която се беше отказала да управлява подхвърления кораб на живота и се бе примирила с разрушителните сили на неуправляемите ветрове. Като няколко бразди от неожънато зърно, останали да стоят на широкото поле, след като останалите са били събрани в хамбара, ние бързо сме покосени от зимната буря. Като няколко изостанали лястовици, които, оставайки след събратята си, които при първия суров дъх на прииждащата есен са мигрирали към топли климати, са били поразени на земята от първата ноемврийска слана. Като изгубена овца, която броди из удряния от суграшица хълм, докато стадото е в кошарата, и умира преди сутринта. Като облак, един от многото, които са разпръснати в непроницаемата небесна тъкан, който, когато овчарят на севера е изгонил спътниците му „да пият антиподското пладне“104, избледнява и се разтваря в бистрия етер — такива бяхме ние!

Излязохме от красивия край на прекрасното Женевско езеро и влязохме в алпийските дерета; проследявайки до нейния източник ромолящата Арв през скалната долина Серво, край мощни водопади и под сенките на непристъпните планини продължихме нататък, а пък пищният орех отстъпи мястото си на тъмния бор, чиито музикални клони се люлееха на вятъра и чиито изправени форми бяха посрещнали хиляда бури — докато зеленият чим, цъфналите долини и осеяните с храсти хълмове бяха заменени за пронизващите небето, неутъпкани, безплодни скали, „костите на света, чакащи да бъдат облечени с всичко необходимо, за да дадат живот и красота“105. Колко странно, че тук ние търсим подслон! Със сигурност, щом в онези страни, където земята е топла като нежна майка, подхранваща децата си, а тя бе пагубна за нас, няма защо да търсим подслон тук, където поразена от остра безизходица, земята сякаш потръпва в каменистите си вени. Не сгрешихме в предположенията си. Напразно търсихме необятните и непрестанно движещи се ледници на Шамони, разломи от висящ лед, морета от замръзнали води, голи гори от повалени от бури борове, долини — свободни пътеки за шумните лавини, и върховете на хълмовете, летовището на гръмотевичните бури. Чумата е върховната владетелка дори тук. Досега денят и нощта, като сестри близнаци с еднакъв ръст, споделяха по равно своите господства над часовете, един по един, под ледените пещери, до извиращите води от размразените снегове на хиляда зими, още една и още една останка от човешката раса, затваряше очите си завинаги за светлината.

И все пак не бяхме сбъркали съвсем в търсенето на сцена като тази, на която да приключим драмата. Природата, вярна до последно, ни утеши в самото сърце на страданието. Възвишеното величие на външните предмети успокояваше нашите нещастни сърца и те бяха в хармония с опустошението ни. Много мъки са сполетели човек по време на неговото разнообразно съществуване и много страдащи, налегнати от беди, са се оказали единствените оцелели. Скръбта ни приема своята величествена форма и цвят от необятната руина, която ни придружава и те се сливат в едно цяло. Затова на тази прекрасна земя много тъмни дерета съдържат ромолящи потоци, засенчени от романтични скали, покрити с мъхести пътеки — но всички, с изключение на това място, нямаха могъщия фон на извисяващите се Алпи, чиито снежни носове или оголени хребети ни издигаха от нашите скучни смъртни домове до дворците на самата природа.

Тази тържествена хармония на събитията и ситуацията сложи ред в нашите чувства и беше подобаващ декор за последното действие. Величествен мрак и трагична помпозност съпроводиха смъртта на окаяното човечество. Погребалното шествие на монарси от древността беше надминато от нашата прекрасна показност. В близост до източниците на Арвейрон ние провеждахме обредите за последните хора от нашия вид, вече бяхме само четирима. Аз и Ейдриън, оставяйки Клара и Евелин, обгърнати в спокоен ненаблюдателен сън, занасяхме телата в това пусто място и ги поставяхме в пещерите под ледника, които се издигаха и се разделяха от най-малкия звук и донасяха унищожение на тези, които бяха в техните цепнатини — тук нито една хищна птица или звяр не може да оскверни замразената форма. И така, с приглушени стъпки и в мълчание, ние поставяхме мъртвите в ледени ковчези и след това, тръгвайки, заставахме на скалистата платформа до речните извори. Всичко около нас притихнало, както бяхме и ние самите, самото разделяне на въздуха от нашите тела беше достатъчно да наруши покоя на този размразяващ се регион; и едва бяхме напуснали пещерата, преди огромни ледени парчета, отделяйки се от тавана ѝ, да паднат и да покрият човешкия образ, който бяхме положили там. Бяхме избрали хубава нощ с лунна светлина, но пътуването ни дотам беше дълго и полумесецът потъна зад западните височини, преди да сме изпълнили намерението си. Снежните планини и сините ледници блестяха в собствена светлина. Неравномерното и стръмно дере, което образуваше едната страна на Монанвер, беше срещу нас, ледникът от едната ни страна; в краката ни Арвейрон, бяла и разпенена, се блъскаше над заострените скали, които се впиваха в нея, и с въртящи се пръски и непрестанен рев смущаваше неподвижната нощ. Жълти светкавици играеха около огромния купол на Монблан, безшумни като покритата със сняг скала, която те осветяваха; всичко беше голо, диво и величествено, докато мелодичното мърморене на боровете прибавяше нежност към грубото великолепие. Ту разкъсването и падането на ледени скали разцепваше въздуха, ту гърмът на лавина избухваше в ушите ни. В страни, чиито черти са с по-малки величини, природата издава жизнените си сили в листата на дърветата, в растежа на тревистите растения, в мекото мъркане на лъкатушещи потоци; тук, надарена с гигантски качества, пороят, гръмотевичната буря и потокът от огромни води разкриваха живота ѝ. Такъв е църковният двор, такъв е реквиемът, такъв вечният събор, които обслужиха погребението на нашия спътник!

Не празнувахме само погребението на човешката форма, която бяхме поставили в този вечен гроб. С тази последна жертва чумата изчезна от земята. На смъртта никога не са ѝ липсвали оръжия, с които да унищожи живота, а ние, неколцина и безсилни, каквито бяхме станали, все още бяхме изложени на всяка друга стрела, с която пълният ѝ колчан изобилстваше. Но чумата не бе една от тях. В продължение на седем години тя бе вилняла безпощадно на земята; беше стъпила във всяко кътче на нашия просторен глобус; беше се примесила с атмосферата, която като наметало обгръща всички наши събратя — обитателите на родна Европа, разкошните азиатци, мургавите африканци и свободните американци бяха победени и унищожени от нея. Нейната варварска тирания намери своя край тук, в скалиста долина на Шамони.

Постоянно повтарящите се сцени на страдание и болка, плодовете на чумата, вече не бяха част от нашия живот, думата „чума“ вече не кънтеше в нашите уши, обликът на чумата, въплътен в човешкото лице, вече не се явяваше пред очите ни. От този момент нататък аз вече не я виждах. Тя абдикира от престола си и сама се ограби от императорския си скиптър насред ледените скали, които ни заобикаляха. Тя остави уединението и мълчанието за наследници на нейното кралство.

Моите настоящи чувства са тъй примесени с миналото, че не мога да кажа дали знанието за тази промяна ни навести, докато стояхме на това безплодно място. Струва ми се, че го е направило; че облак сякаш бе преминал над нас, че някакво бреме бе премахнато от въздуха, че оттук нататък дишахме по-свободно и вдигахме глави с частица от предишната ни свобода. Но още не смеехме да се надяваме. Бяхме впечатлени от мисълта, че човешкият път бе извървян, но чумата не ще бъде нашият унищожител. Бъдещото време беше като мощна река, по която се спуска чаровна лодка, чийто смъртен капитан знае, че очевидната опасност не е тази, от която той трябва да се страхува, обаче заплахата е наблизо; и който плава поразен от страхопочитание под надвиснали урви, през тъмни и мътни води — виждайки в далечината все още непознати и неясни форми, към които той е неудържимо тласкан. Какво щеше да стане с нас? Ах, да имаше някой Делфийски оракул или Пития, който да произнесе тайните на бъдещето! Ах, да имаше някой Едип, който да разреши загадката на жестокия Сфинкс! Такъв Едип трябваше да бъда аз — не за да гадая измамите словесни, но чиито мъчителни болки и опетнен от скръб живот щяха да бъдат двигателите, с които да разкрия тайните на съдбата и да разглася значението на енигмата, чието обяснение затваря историята на човешката раса.

Мрачни фантазии, сходни на тези, обитаваха умовете ни и ни внушаваха чувства, близки до радост, докато стояхме до тази тиха гробница на природата, отгледана от безжизнените планини над живите ѝ вени, задушаващи я.

— Тъй останахме — каза Ейдриън — две меланхолични, проклети дървета там, където някога се полюляваше цяла гора. Останахме да тъгуваме, да копнеем и да умираме. Ала дори сега имаме своите задължения, които трябва да изпълним докрай: дългът да доставяме радост, където можем, със силата на любовта, облъчваща с нюансите на дъга бурята на скръбта. Не ще се тормозя, ако с тази крайност запазим това, което притежаваме сега. Нещо ми казва, Върни, че вече не е нужно да се страхуваме от нашия жесток враг, и аз се вкопчвам с наслада в този глас на оракул. Макар и странно, ще бъде сладко да се отбележи растежа на твоето малко момче и развитието на младото сърце на Клара. В този пустинен свят ние сме всичко за тях; и ако живеем, то трябва да е наша задачата да направим новия начин на живот щастлив за тях. В момента това е лесно, тъй като техните детски мисли не блуждаят в бъдещето, а остра жажда за съчувствие и цялата любов, на която нашата природа е податлива, все още не се събужда в тях: не можем да познаем какво ще се случи тогава, когато природата отстоява своите неизменни и свещени сили; но дълго преди този момент може всички да сме изстинали като онзи, който лежи в ледената гробница ей там. Трябва само да осигурим настоящето и да се стремим да изпълним с приятни образи неопитното въображение на твоята прекрасна племенница. Сцените, които сега ни обграждат, необятни и възвишени, каквито са, не са такива, каквито могат най-добре да допринесат за тази работа. Природата е тук като наше богатство, велика, но също и разрушителна, гола и груба, за да може да предостави наслада на едно младо въображение. Нека се спуснем към слънчевите равнини на Италия. Зимата скоро ще бъде тук, за да облече тази пустиня в двойна пустош, но ние ще преминем мрачните върхове на хълмове и ще отведем Клара до места на плодородие и красота, където пътеката ще бъде украсена с цветя, а веселата атмосфера вдъхва удоволствие и надежда.

За да осъществим този план, напуснахме Шамони на следващия ден. Нямахме причина да ускоряваме стъпките си; извън нашата настояща сфера, никакво друго събитие не се случваше, което да окове намеренията ни, така че ние се предадохме на всяка ленива прищявка и сметнахме времето си за добре прекарано, когато можехме да гледаме преминаването на часовете без тревога. Помотахме се покрай прекрасната долина Серво; прекарахме дълги часове по моста, който, пресичайки дерето на Арв, разкрива гледка към облечените в борове дълбини и заснежените планини, които я заграждат. Прекосихме романтична Швейцария, страхът от идването на зимата ни поведе напред и първите дни на октомври ни завариха в долината на Мориен, която води до Мон Сени. Не мога да опиша нежеланието, което изпитахме при напускането на тази планинска земя; навярно беше, защото гледахме на Алпите като на преграда между предишния и бъдещия ни живот и затова се придържахме с умиление към онова, което бяхме обичали в миналото. Може би, защото сега имахме толкова малко пориви, подтикващи ни към избор между два пътя за действие, с удоволствие запазихме съществуването на един от тях и предпочетохме изгледите за това, което щяхме да направим, пред спомена за онова, което вече е било направено. Чувствахме, че за тази година опасността бе отминала, и вярвахме, че в продължение на няколко месеца бяхме в безопасност един с друг. Имаше вълнуваща, мъчителна наслада в мисълта — тя изпълваше очите с мъгляви сълзи, разкъсваше сърцето, дърпайки го бурно; по-слаби от „снега, паднал в реката“106 бяхме всички и всеки един от нас, но се стремяхме да оживим и индивидуалност на метеорния ход на нашите ни животи и да почувстваме, че никой момент не е избягал, без да му се насладим. Затова, полюлявайки се по шеметния ръб на гроба, ние бяхме щастливи. Да! Докато седяхме под рухващите скали, до водопади в близост до

където дивата коза пасеше и плахата катерица редеше своето съкровище — възпяващи прелестите на природата, отпивайки от нейните съвършени красоти, — бяхме щастливи в празния свят.

И все още, о, дни на радост — дни, в които разговаряхме с очи, и гласове, по-сладки от музиката на люлеещите се борови клони или шепота на нежния ручей, отговаряха на моя — все още, о, дни, изпълнени с блаженство, дни в обична компания — дни, неизразимо скъпи за мен, изоставения — преминете, о, преминете пред мен, карайки ме в паметта за вас да забравя какво съм сега. Вижте, как бликащите ми очи оцапват тази безчувствена хартия — вижте как моите черти са сгърчени от мъчителни болки само при самия спомен, сега, като съм сам, как сълзите ми се стичат, устните ми треперят, виковете ми изпълват въздуха, невидими, незабелязани, нечути! И все още, още, о, дни на наслада! Позволете ми да живея във вашите дълго проточили се часове!

Тъй като студът около нас се засилваше, ние прекосихме Алпите и се спуснахме в Италия. По изгрев-слънце седнахме на трапезата си и залъгвахме разкаянието си с весели изблици или учени беседи. Целият ден, в който се разхождахме, все още държахме в полезрението си края на нашето пътуване, но бяхме небрежни за часа на неговото завършване. Когато вечерната звезда засия и оранжевият залез далеч на запад отбеляза позицията на скъпата земя, която бяхме напуснали завинаги, разговорите, оковаващи мислите, накараха часовете да летят — о, да бяхме живели по този начин докрай и завинаги! От какво значение беше за нашите четири сърца, че те бяха единствените извори на живот в широкия свят? Що се отнася до самото чувство, ние по-скоро бихме предпочели да сме оставени тъй обединени, отколкото ако всеки от нас бе сам в многолюдна пустиня от непознати хора — то тогава бихме се скитали наистина самотни до края на живота. По този начин ние се опитахме да се утешим взаимно; по този начин истинската философия ни научи да разсъждаваме.

Удоволствие за мен и Ейдриън беше да прислужваме на Клара, наричайки я малката кралица на света, а нас самите нейните най-смирени слуги. Когато пристигахме в някой град, първата ни грижа беше да изберем за нея най-прекрасния дом, да се уверим, че от бившите обитатели не бе останала никаква мъчителна реликва, да потърсим храна за нея и да изпълним нейните нужди със старателна нежност. Клара навлезе в мисленето ни с детска радост. Нейната главна работа бе да се грижи за Евелин, но забавлението ѝ беше да се гизди с прекрасни одежди, да се украсява със слънчеви скъпоценни камъни и да подражава на великолепния разкош. Нейната религия, дълбока и чиста, не я научи да отказва да притъпи по този начин острата болка на разкаянието; нейната младежка бодрост я накара да навлезе със сърце и душа в тези странни маскаради.

Бяхме решили да изкараме следващата зима в Милано; бидейки голям и разкошен град, той би ни предложил избор на домове. Бяхме се спуснали по Алпите и бяхме оставили далеч зад нас техните просторни гори и могъщи скали. Влязохме в щастлива Италия. Примесени трева и зърно растяха из нейните равнини, неокастрените лози хвърляха пищните си клони около брястовете. Гроздето, презряло, беше паднало на земята или висеше, лилаво или лъскаво зелено, насред червените и жълтите листа. Класовете останала царевица се вееха до празнота на разточителните ветрове; падналата зеленина на дървета, обраслите с плевели потоци, мрачните маслини, сега изпъстрени с почернели плодове, кестените, на които катерицата бе единственият жътвар; всичкото това изобилие, ала уви! Всичката тази немотия обагряше в чудни нюанси и фантастични групировки тази земя на красотата. В градовете, в беззвучните градове, ние посетихме църквите, украсени с картини, шедьоври на изкуството или галерии със статуи — докато в този топъл климат животните, в своята новооткрита свобода, обикаляха из великолепните дворци и въобще не се страхуваха от нашия забравен облик. Сиви като гълъб волове насочваха големите си очи към нас и крачеха бавно покрай нас; стряскаща тълпа глупави овце с тропащи крака се стрелкаше в някоя стая, в миналото посветена на покоя на незнайна красавица, и бързаше, струпвайки се покрай нас, надолу по мраморното стълбище и изтичвайки на улицата, отново влизаше през първата отворена врата, завладявайки без порицания някое празно светилище или кралска съвещателна зала. Вече не се стряскахме от тези случки, нито от по-лоши прояви на промяната — когато дворецът бе станал обикновена гробница, натоварена със зловонна смрад и обсипана с мъртъвци, и можехме да видим как чумата и страхът бяха извършили необикновени буйства, прогонвайки разкошната дама във влажните полета и празната колиба, а събирайки сред килими от индийска вълна и копринени легла грубия селянин или обезобразената получовешка форма на окаяния просяк.

Пристигнахме в Милано и се разположихме в двореца на вицекраля. Тук създадохме закони за себе си, разделяйки деня си и определяйки различни занимания за всеки час. Сутрин яздехме из съседните провинции или се разхождахме из дворците в търсене на снимки или антики. Вечерно време се събирахме да четем или разговаряме. Имаше малко книги, които смеехме да прочетем; малко, които не оскверняваха жестоко картината, която ние обрисувахме на нашето уединение, припомняйки ни отношения и емоции, които никога повече нямаше да изпитаме. Метафизични трактати; фантастика, която блуждаеща от всякаква реалност, се изгубваше в създадените от самата нея грешки; поети от времена тъй отдавна отминали, че да четем за тях беше като да четем за Атлантида и Утопия; или такива книги, които се отнасяха само до природата и работата на един конкретен ум; но най-вече разговорите, разнообразни и винаги нови, омагьосваха часовете ни.

Докато се спряхме тъй на нашия продължителен път към смъртта, времето държеше обичайната си посока. Все още и завинаги земята се въртеше на трона на въздушната си колесница, засилена от мощта на невидимите коне на непрекъсната неизбежност. И сега тази капка роса в небето, това кълбо, натежало от планини, блестящо с вълни, преминаващо от кратката тирания на влажните Риби и хладния Овен, навлезе в сияйната земя на Телеца и Близнаците. Там, разпръснат от пролетния въздух, Духът на красотата се надигна от неговия студен покой и с развети крила и леко стъпващи крачки постави зелен пояс около Земята, играейки си сред теменужките, криейки се в поникващата зеленина на дърветата, препъвайки се леко по лъчистите потоци в слънчевото море. „Ето, зимата вече мина, дъждът преваля, престана; цветя се показаха по земята. Настана време за песни и гласът на гургулицата се чува по нашата земя. Смокините разтвориха пъпките си и цъфналите лози в лозята издават благоуханието си.“108 Така е било по времето на древния царствен поет; така беше и сега.

И все пак как бихме могли ние, нещастните, да приветстваме пристигането на този възхитителен сезон? Наистина се надявахме, че смъртта оттук нататък не ще върви в пролетната сянка; и все пак, тъй като бяхме сами един с друг, поглеждахме лицата си с въпросителни очи, не смеещи изобщо да се доверим на предчувствията си и опитвайки се да отгатнем кой ще бъде нещастният, надживял останалите трима. Щяхме да прекараме лятото на езеро Комо и се преместихме там веднага щом пролетта достигна своята зрялост и снегът изчезна от върховете на хълма. На десет мили от Комо, под стръмните висини на източните планини, до пределите на езерото, имаше вила на име Плинияна, наречена тъй, понеже е била построена на мястото на извор, чиито периодични приливи и отливи са били описани от по-младия Плиний в неговите писма. Къщата почти се беше сринала, докато през 2090 г. един английски благородник не я беше купил и я бе обзавел с всеки разкош. Две големи зали, окичени с великолепни гоблени и покрити с мрамор, се намираха от двете страни на двор, чиито други две страни — едната гледаше към дълбокото, тъмно езеро, а другата бе заградена от планина, от чиито каменисти склонове бликаше с рев и плисък прочутият извор. Отгоре миртови шубраци и снопчета от ароматни растения увенчаваха скалата, докато гледащите към звездите кипариси се издигаха в синия въздух и вдлъбнатините на хълмовете бяха украсени с пищния растеж на кестенови дървета. Тук устроихме лятната ни резиденция. Имахме прекрасна лодка, с която пътувахме ту спирайки насред вълни, ту плавайки покрай надвисналите и скалисти брегове, плътно посипани с вечнозелени растения, които потапяха блестящите си листа във водите и се отразяваха в много заливчета и потоци с бистри води. Тук портокалови растения цъфтяха, тук птиците изливаха мелодични химни; и тук, през пролетта, студената змия се появяваше от пукнатините и се приличаше на слънчевите скални тераси.

Не бяхме ли щастливи в това райско кътче? Ако някой благ дух ни бе прошепнал забрава, смятам, че щяхме да сме щастливи тук, където стръмните планини, почти непроходими, изхвърляха от нашия кръгозор далечните на пустата земя и с малко усилие на въображението бихме могли да си представим, че градовете все още ехтяха с народно бръмчене и селянинът все още прекарва плуга си през браздата, и че ние, свободните жители на света, се радваме на доброволно изгнание, а не на нелечимо отрязване от изчезналия ни вид.

Нито един от нас не се наслаждаваше на красотата на тази природа толкова, колкото Клара. Преди да напуснем Милано, в нейните навици и маниери беше настъпила промяна. Тя загуби жизнерадостта си, остави настрана забавленията си и започна да се облича семпло почти като монахиня. Тя ни избягваше, оттегляйки се с Евелин в някоя далечна стая или тихо кътче; нито се включваше в забавленията му със същата жар както бе привикнала, а седеше и го гледаше с тъжни, нежни усмивки и очи, блестящи от сълзи, ала без нито една дума на жалване. Тя се приближаваше към нас плахо, избягваше ласките ни и не се отърсваше от притеснението си, докато някоя сериозна дискусия или възвишена тема не я повикваше за известно време извън себе си. Нейната красота нарасна като роза, която, отваряйки се към летния вятър, се разкрива листче по листче, докато сетивата заболят от нейното прелестно изобилие. Лек и променлив цвят обагряше бузите ѝ и движенията ѝ изглеждаха настроени от някаква скрита хармония с ненадмината сладост. Ние удвоихме нашата нежност и искрено внимание. Тя ги приемаше с благодарни усмивки, които изчезваха бързо като слънчев лъч от блестяща вълна през априлски ден.

Изглежда, единствената ни допирна точка на чувства с нея беше Евелин. Това скъпо малко момче беше утешител и удоволствие за нас отвъд всякакви думи. Неговият весел дух и невинното му невежество за нашето необятно бедствие бяха балсам за нас, чиито мисли и чувства бяха твърде натоварени и изтъкани в необятността на спекулативна скръб. Да ценим, да милваме, да забавляваме Евелин беше общата задача на всички нас. Клара, която в известна степен се чувстваше като негова млада майка, с благодарност признаваше нашата доброта към него. А на мен, о! На мен, който виждах ясното чело и меките очи на любимата на моето сърце, моята изгубена и завинаги скъпа Идрис, преродена в нежното му лице, на мен той беше скъп дори до болка; ако го притисках до сърцето си, мислех, че притискам истинска и жива частица от тази, която беше лежала там през дългите години на младежко щастие.

Ейдриън и аз имахме обичай да излизаме всеки ден в лодката, за да намираме храна в съседната местност. В тези експедиции рядко бяхме придружени от Клара или нейния малък товар, но завръщането ни беше миг на веселие. Евелин обираше запасите ни с детско нетърпение и ние винаги донасяхме някакъв новооткрит подарък за нашата красива спътница. Също правехме открития на прекрасни места или безгрижни дворци, където вечерно време всички отивахме. Нашите плаващи експедиции бяха най-божествени и с попътен вятър или напречна посока порихме вълните; и ако разговорът се проваляше под натиска на мисълта, носех със себе си моя кларинет, който събуждаше ехото и донасяше промяната в угрижените ни умове. В такива моменти Клара често се връщаше към предишните си навици на свободни разговори и радостни изблици; и макар че само нашите четири сърца биеха на света, тези четири сърца бяха щастливи.

Един ден, на връщане от град Комо с натоварена лодка, ние очаквахме, както обикновено, да бъдем посрещнати на пристанището от Клара и Евелин и бяхме донякъде изненадани да видим плажа празен. Аз, както ме подтикваше природата ми, не предсказах зло, а обясних отсъствието им като обикновена случайност. Но не и Ейдриън. Той беше обзет от внезапен трепет и чувство на страх и яростно ме прикани да се насоча бързо към сушата, и когато наближихме, той изскочи от лодката, наполовина падайки във водата, и изкачвайки се по стръмния бряг, забърза по тясната градинска ивица, единственото равно пространство между езерото и планината. Последвах го, без да се бавя; градината и вътрешният двор бяха празни, къщата, която проверихме стая по стая, също беше пуста. Ейдриън извика силно името на Клара и тъкмо се канеше да се втурне по близката планинска пътека, когато вратата на една лятна къща в края на градината бавно се отвори и Клара се появи, без да се приближава към нас, а се облегна на една колона на сградата, с пребледнели бузи, в поза на крайно униние. Ейдриън скочи към нея с вик на радост и я взе възторжено в своите обятия. Тя се отдръпна от прегръдката му и без дума отново влезе в лятната къща. Треперещите ѝ устни и отчаяното ѝ сърце отказваха да ѝ дадат глас, за да изрази нашето нещастие. Докато играел с нея, бедният малък Евелин бил обзет от внезапна треска и сега лежеше вцепенен и онемял на едно малко канапе в лятната къща.

Цели две седмици непрекъснато бдяхме над горкото дете, докато животът му чезнеше под опустошенията на вирулентен тиф. Неговото малко телце и дребни черти съдържаха ембриона на обхващащия света човешки ум. Човешката природа, изпълнена със страсти и чувства, щеше да има дом в това малко сърце, чиито бързи пулсации бързаха към своя край. Финият механизъм на малката му ръчичка, вече отпусната и омекнала, в растежа на сухожилията и мускулите щеше да създаде творения на красотата или силата. Нежните му розови крака щяха да стъпчат в твърдата им мъжественост сенките и поляните на Земята — тези мисли вече бяха от малко полза: той лежеше, умът и тялото застинали, чакайки без съпротива последния удар.

Седяхме до леглото му и когато пристъпът на треската го обземаше, нито говорихме, нито се поглеждахме, отбелязвайки само неговия затруднен дъх, смъртното сияние, оцветяващо хлътналите му бузи и товара на смъртта, който натежаваше върху клепачите му. Изтъркано увъртане е да се каже, че думите не биха могли да изразят нашето дълго проточило се страдание; ала как думите биха могли да изобразят усещания, чиято измъчваща настойчивост ни връща назад, в дълбоките корени и скрити основи на нашата природа, които разтърсват нашето същество със земен трус, така че ни остава да се доверим на познати чувства, които като майката земя ни подкрепят, и да се придържаме към някакво напразно въображение или измамна надежда, които скоро ще бъдат погребани с останките, породени от последния удар. Нарекох две седмици този период, който прекарахме, наблюдавайки промените в болестта на сладкото дете — и толкова дълго може да е било; през нощта се чудехме дали ще открием още един изчезнал ден, докато всеки час се усещаше безкраен. Безбройни дни и нощи си разменяха местата; изобщо не спахме, дори не напускахме стаята му, освен когато ни обземаше пристъп на мъка и ние се отдръпвахме един от друг за кратък период, за да прикрием риданията и сълзите си. Напразно се стараехме да разсеем Клара от тази печална сцена. Тя седеше, час след час, ту гледайки го, ту тихо оправяйки възглавницата му и когато той имаше сила да преглъща, му подаваше чаша, за да отпие. Най-накрая дойде моментът на неговата смърт: кръвта спря в потока си, очите му се отвориха и след това отново се затвориха — без трепет или въздишка, крехкият телесен дом бе напуснат от неговия душевен обитател.

Чувал съм, че гледката на мъртъвците е затвърдила вярата на материалистите. Аз винаги съм се чувствал иначе. Това моето дете ли беше — тази неподвижна, разлагаща се, неодушевена материя? Детето ми се трогваше от ласките ми; неговият скъп глас обличаше в смислени изрази мислите му, инак недостъпни; усмивката му беше лъч на душата и същата душа седеше на своя трон в очите му. Обръщам се от тази подигравка с това, което беше той. Вземи, о, земя, твоя дълг! Свободно и завинаги ти поверявам телесната одежда, която бе предложила. Но ти, мило дете, любезно и обичано момче, или духът ти е потърсил по-подобаващ дом, или просветлен в сърцето ми, ти живееш, докато аз живея.

Поставихме останките му под един кипарис, където изровихме дупка. И тогава Клара каза:

— Ако искате да живея, отведете ме оттук. Има нещо в този пейзаж на превъзходна красота, сред тези дървета, хълмове и вълни, което винаги ми нашепва „Остави твоята тромава плът и стани част от нас“. Моля ви искрено да ме отведете.

И така, на петнадесети август се сбогувахме с нашата вила и закътаните сенки на тази обител на красотата; със спокойните заливи и шумните водопади. И с малкия гроб на Евелин се сбогувахме! След това, с натежали сърца, тръгнахме на нашето поклонение към Рим.

Глава 29

Сега — тихо и кротко — пристигнах ли тъй близо до края? Да! Всичко вече приключи — стъпка или две върху новоизкопаните гробове и изморителният път свършва. Дали ще изпълня задачата си? Мога ли да нашаря хартията си с думи, достатъчно величествени за великото заключение? Стани, черна меланхолия! Напусни кимерийското си уединение! Вземи със себе си мрачните мъгли на ада, които могат да изпият деня; донеси болест и заразни дихания, които, влизайки в кухите пещери и живите места на земята, могат да запълнят каменистите ѝ вени с разруха, така че не само растителността да не цъфти, но и дърветата да изгният, а реките да потекат с жлъчка, вечните планини да се разложат, мощното море да загние и топлият въздух, който обгръща земното кълбо, да загуби всичката си сила да създава и изхранва. Направи това, ти, тъжно описано влияние, докато пиша, докато очите четат тези страници.

И кой ще ги прочете? Внимавай, нежно потомство на новородения свят — пази се, справедливо същество, с човешко сърце, но необуздано от грижи, и човешко чело, все още неразорано от времето — пази се, да не би веселото течение на кръвта ти да бъде пресечено, златните ти кичури да посивеят, сладките трапчинки на усмивката ти да бъдат изменени в неподвижни, сурови бръчки! Не позволявай никой ден да вижда тези редове, да не би яркият ден да пребледнее и да умре. Потърси кипарисова горичка, чиито стенещи клони ще бъдат в подобаваща хармония; потърси някоя пещера, дълбоко обгърната в тъмните земни недра, където няма да проникне светлина, освен онази, която се провира, червена и трептяща, през една-единствена пукнатина, оцветяваща твоята страница с най-мрачната премяна на смъртта.

В мозъка ми цари болезнен смут, който отказва да очертае ясно следващите събития. Понякога сиянието на нежната усмивка на моя приятел ми се явява и мисля, че то обхваща и изпълва вечността — тогава отново усещам задушаващите болки.

Напуснахме Комо и в съответствие с искреното желание на Ейдриън спряхме във Венеция по пътя ни за Рим. За англичаните имаше нещо изключително привлекателно в идеята за този ограден от вълни град, издигнат на остров. Ейдриън никога не го беше виждал. Спуснахме се с лодка по По и Брента; и в дните, които се оказаха непоносимо горещи, почивахме в крайбрежните дворци, пътувайки през нощта, когато мракът правеше граничните брегове неясни и нашата самота не бе тъй забележима, когато лутащата се луна осветяваше вълните, които се разделяха пред носа на лодката ни, и нощният вятър изпълваше платната ни, а мърморещият поток, веещите се дървета и издутите платна се съгласуваха в хармонична мелодия. Клара, отдавна победена от прекомерна скръб, в голяма степен бе отхвърлила плахата си, студена сдържаност и приемаше вниманието ни с благодарна нежност. Докато Ейдриън с поетичен плам разговаряше за славните народи на мъртвите, за красивата земя и съдбата на човека, тя се прокрадваше близо до него, попивайки неговата реч в мълчаливо удоволствие. Изгонихме от нашия разговор и — доколкото беше възможно — от нашите мисли знанието за самотата ни. И би било невероятно за жител на град, за човек сред оживена тълпа, до каква степен успяхме. Бяхме като човек, затворен в тъмница, чийто малък и решетъчен отвор в началото прави смътната светлина по-осезаемо неясна, докато зрителното кълбо, изпило лъча и привикнало към оскъдността му, открива, че ясно пладне цари в килията му. Така и ние, една проста троица на празната земя, изглеждахме по-многобройни помежду си, докато накрая станахме всички навсякъде. Стояхме като дървета с разхлабени от вятъра корени, които се поддържат взаимно, като се облягат и притискат с повишен плам, докато зимните бури вият.

Така се носехме по разширяващия се поток на По, спейки, когато пееха цикадите, и будейки се със звездите. Влязохме в по-тесните плитчини на Брента и пристигнахме на бреговете на Лагуна по изгрев-слънце на шести септември. Яркото кълбо плавно се издигна иззад куполите и кулите на града и хвърли проникващата си светлина върху стъклените води. Останки от гондоли и няколко останали невредими такива бяха осеяли плажа във Фузина. Качихме се в една от тях на път за овдовялата дъщеря на океана, която, изоставена и паднала, седеше тъжна на подпиращите я острови, гледайки към далечните планини на Гърция. Гребахме леко над лагуната и влязохме в Канале Гранде. Приливът се отдръпваше тъжно отвъд счупените портали и нарушените зали на Венеция: водорасли и морски животни бяха оставени върху почернелия мрамор, докато солената тиня обезобразяваше ненадминати произведения на изкуството, които украсяваха стените им, и морската чайка излиташе от счупените прозорци. В разгара на тази ужасяваща разруха на паметниците на човешката сила природата отстояваше своето надмощие и засияваше още по-красива в контраста. Блестящите води почти не трепваха, докато бълбукащите вълни образуваха многобройни огледала на слънцето от всички посоки; синята необятност, видяна отвъд Лидо, се простираше далеч, неопетнена от лодки, тъй спокойна, тъй прекрасна, че като че ли ни приканваше да напуснем земята, осеяна с развалини, и да потърсим убежище от скръбта и страха в спокойния ѝ простор.

Видяхме разрухата на този нещастен град от височината на кулата на „Сан Марко“ и се обърнахме с поболели сърца към морето, което, макар и да бе гроб, не извисява никакъв паметник, не разкрива никакви останки. Вечерта беше настъпила. Слънцето залезе в спокойно величие зад мъгливите върхове на Апенините и неговите златисти и розови оттенъци изрисуваха планините на отсрещния бряг.

— Тази земя, обагрена в последната слава на деня — каза Ейдриън, — е Гърция. Гърция! Звукът отекна в сърцето на Клара. Тя разпалено ни напомни, че ние бяхме обещали да я заведем отново в Гърция, до гробницата на нейните родители. Защо да ходим в Рим? Какво да правим в Рим? Можехме да вземем един от многобройните плавателни съдове, оставени тук, да се качим в него и да се насочим надясно към Албания.

Възразих заради опасностите на океана и разстоянието на планините, които виждахме, от Атина; разстояние, което, заради дивата необработеност на страната, беше почти непроходимо. Ейдриън, който беше възхитен от предложението на Клара, отхвърли тези възражения. Сезонът беше благоприятен; северозападният вятър, който духаше, щеше да ни отведе напречно през залива и тогава може би щяхме да открием в някое изоставено пристанище лека гръцка лодка, пригодена за такава навигация, да се спуснем до брега на Морея и преминавайки над Коринтския провлак, без много пътуване по суша и без умора, да се озовем в Атина. Това ми се стори нелепо; но морето, искрящо в хиляди лилави нюанси, изглеждаше толкова блестящо и безопасно, а моите любими спътници бяха тъй сериозни и решителни, че когато Ейдриън каза: „Е, макар да не е точно това, което желаеш, нека все пак се съгласим, за да съм щастлив аз“, вече не можех да откажа. Същата вечер избрахме лодка, чийто размер изглеждаше подходящ за нашето начинание, опънахме платната и подредихме такелажа, и отдъхвайки си тази нощ в един от хилядите дворци в града, се разбрахме да потеглим по изгрев-слънце на следващата сутрин,

Това изрече Ейдриън, рецитирайки превод на стихотворението на Москус, а когато в ясната утрешна светлина заплавахме по лагуната, покрай Лидо и в открито море, аз добавих в продължение:

Но моите приятели заявиха, че подобни стихове са зла поличба, затова напуснахме във весело настроение плитките води и когато излязохме в морето, разгърнахме платната си, за да уловим благоприятния вятър. Щастливият утрешен въздух ги изпълни, докато слънчевата светлина окъпваше земя, небе и океан — спокойните вълни се разделяха, за да приемат нашия кил, и игриво целуваха тъмните страни на малката ни лодка, шепнейки „добре дошли“; докато земята се отдалечаваше, все още синият простор, без вълни, близнак на лазурните небеса, осигуряваше плавно движение на нашия съд. Както въздухът и водите бяха спокойни и блажени, така и нашите умовете, потопени в тишина. В сравнение с неопетнените дълбини, погребалната земя приличаше на гроб, нейните високи скали и величествени планини бяха паметници, дърветата ѝ — шлейфовете на катафалка, потоците и реките — пресолени от сълзи за отишлите си човеци. Сбогом на запустелите градове, на нивите с дивата им смесица от зърно и плевели, на непрекъснато умножаващите се реликви на нашия изгубен вид. Океан, ние се предаваме на теб — също като патриарха от древни времена, плаваме над удавения свят; нека бъдем спасени, както сме дошли сами във вечния ти потоп.

Ейдриън седеше на руля, аз се грижех за такелажа, вятърът зад нас изпълваше набъбналото ни платно и ние се носехме напред през кротките дълбини. Вятърът замря по обяд; неговият ленив дъх ни позволи само да задържим посоката си. Като мързеливи моряци в лошо време, нехаещи за бъдещия час, разговаряхме весело за нашето крайбрежно пътешествие, за пристигането ни в Атина. Щяхме да намерим нашия дом на един от Цикладските острови и там, насред миртови горички, сред вечна пролет, разпалена от добротворния морски полъх, щяхме да живеем дълги години в блажен съюз, почти забравили, че смъртта съществува на света.

Слънцето премина зенита си и се задържа върху чистия небесен под. Легнал в лодката с лице, обърнато към небето, ми се стори, че виждам върху неговото синьо-бели мраморни ивици, толкова леки, толкова нематериални, че ту казвах — те са там, ту — това е просто въображение. Внезапно ме прониза страх, докато гледах, и когато скочих и се втурнах към носа, косата ми беше леко повдигната от челото — тъмна линия от вълни се появи на изток, прииждайки бързо към нас; моята задъхана забележка към Ейдриън бе последвана от плющенето на платното, докато враждебният вятър го удряше и лодката ни се наклони — бърза като реч, мрежата на бурята се сгъсти над главите ни, червеното слънце залезе, тъмното море беше осеяно с пяна и нашата лодка се издигаше и падаше в нарастващите му бразди.

Вижте ни сега в нашия крехък дом, обградени от гладни, ревящи вълни, удряни от ветрове. В тъмния изток се срещнаха два огромни облака, плаващи по обратни пътища; светкавицата изскочи напред и дрезгавият гръм измърмори. Отново на юг, облаците отвърнаха и раздвоеният огнен поток, тичайки по черното небе, ни разкри ужасяващите купища облаци, срещнати и заличени от надигащите се вълни. Велики боже! И ние сами — ние тримата — сами — сами — единствени обитатели на морето и земята, ние тримата щяхме да загинем! Необятната вселена, нейните безброй светове и равнините на безграничната земя, която ние бяхме напуснали — обхватът на безбрежното море наоколо — се съкратиха в кръгозора ми — те и всичко, което съдържаха, се свиха до една точка, до нашата подмятаща се лодка, натоварена със славна човешка природа.

Спазъм на отчаяние прекоси озареното от любов лице на Ейдриън, докато със стиснати зъби той промърмори:

— И все пак те ще бъдат спасени!

Клара, навестена от човешко угризение, бледа и трепереща, се прокрадна близо до него — той я погледна с насърчителна усмивка.

— Страхуваш ли се, сладко момиче? О, не се страхувай, ние скоро ще бъдем на брега!

Тъмнината ми попречи да видя промените в нейното изражение, но гласът ѝ беше ясен и сладък, когато отвърна:

— Защо да се страхувам? Нито морето, нито бурята могат да ни навредят, ако могъщата съдба или владетелят на съдбата не позволява. А и пронизващият страх, че ще надживея вас двамата, не е тук — една смърт ще ни прегърне неразделени.

Междувременно прибрахме всичките си платна и възможно най-скоро, без опасност, променихме посоката си, побягвайки с вятъра към италианския бряг. Тъмната нощ смеси всичко; едва различавахме белите гребени на убийствените вълни, освен когато мълниите донасяха кратък ден и отпиваха тъмнината, разкривайки ни опасността, която ни грози, и връщайки ни в двойно по-голям мрак. Всички мълчахме, освен когато Ейдриън, като щурман, направи насърчаващо наблюдение. Нашата малка раковина се подчиняваше на руля учудващо добре и се носеше по върха на вълните, сякаш бе потомство на морето, а ядосаната майка приютяваше застрашеното си дете.

Седях на носа и гледах посоката ни, когато изведнъж чух водите да се разбиват с удвоена ярост. Със сигурност бяхме близо до брега — в същото време извиках „Натам!“ и широка мълния, изпълваща вдлъбнатината, ни показа за един миг равния плаж пред нас, разкривайки дори пясъците и закърнелите, посипани с тиня легла от тръстика, които растяха в дълбоките води. Отново беше тъмно и си поехме дъх с такова облекчение, каквото някой, който, докато отломките на изхвърлените от вулкан скали потъмняват въздуха, вижда огромна маса да се забива в земята непосредствено в краката му. Не знаехме обаче какво да правим — талазите тук, там, навсякъде ни заграждаха — те ревяха, втурваха се и хвърляха омразните си пръски в нашите лица. Със значителна трудност и опасност успяхме накрая да променим посоката си и се засилихме към брега. Призовах моите спътници да се подготвят за разбиването на малката ни лодка и да се завържат за някое гребло или греда, което да е достатъчно, за да ги понесе. Аз самият бях отличен плувец — самата гледка на морето бе достатъчна, за да породи у мен такива усещания, каквито преживява ловецът, когато чува цяла глутница вълци да вият; обичах да усещам как вълните ме обвиват и се опитват да ме надвият, докато аз, господар на себе си, се движа насам или натам, въпреки гневните им удари. Ейдриън също можеше да плува, но слабостта на тялото му пречеше да изпитва удоволствие от упражнението или да придобие добри умения. Но каква сила би могъл да използва и най-силният плувец, за да се противопостави на непреодолимото насилие на океана в неговата ярост? Опитите ми да подготвя моите спътници бяха почти безсмислени — тъй като ревящите талази ни пречеха да се чуем един друг и вълните, които непрекъснато се разбиваха над лодката ни, ме караха да полагам всичките си сили, за да изгребвам водата толкова бързо, колкото тя прииждаше. Междувременно тъмнината, осезаема и без лъчи, ни обгръщаше отвсякъде, прогонвана единствено от мълнията; понякога виждахме гръмотевици, огнено червени, да падат в морето и на интервали огромни струи се изливаха от облаците, разбърквайки дивия океан, който се издигаше да ги посрещне, докато свирепата буря не ни понасяше напред и те се изгубваха в безразборното смесване на небето и морето. Нашите перила бяха откъснати, единственото ни платно беше разкъсано на ленти и понесено по течението на вятъра. Бяхме отрязали мачтата си и бяхме облекчили лодката от всичко, което съдържаше — Клара се опита да ми помогне да изтегля водата от трюма и когато тя обърна очи, за да погледне мълнията, видях в този моментен блясък, че смирението беше победило всеки страх. Ние имаме сила, дадена ни във всяка най-лоша крайност, която подкрепя иначе слабия ум на човека и ни позволява да понесем и най-жестоките мъчения със спокойствието на душата, което в миговете на щастие не бихме могли да си представим. Спокойствие, по-страшно всъщност от бурята, облекчи бурните удари на сърцето ми — спокойствие като това на играча, самоубиеца и убиеца, когато последният зар ще бъде хвърлен, когато отровената чаша е до устните, когато ще бъде нанесен смъртоносният удар.

Така минаха часове — часове, които биха могли да изпишат старост на безбрадото лице на младостта и да прошарят копринената коса на детството — часове, в които безразборната врява продължаваше, в които всеки ужасен порив надхвърляше по ярост предния и нашата лодка увисваше на разбиващата се вълна и сетне се втурваше в долината отдолу, и трепереше, и се въртеше между водните пропасти, които сякаш се срещаха най-вече над нея. За момент бурята спря и океанът потъна в сравнителна тишина — беше промеждутък без дихание; вятърът, който, като опитен спортист, събира сили, преди да скочи, сега със страховит рев се втурна над морето и вълните удариха задницата на лодката ни. Ейдриън извика, че рулът е изчезнал.

— Изгубени сме — проплака Клара. — Спасете се! Ах, спасете се!

Светкавицата ми показа горкото момиче, наполовина потопено във водата на дъното на лодката; докато тя потъваше в нея, Ейдриън я хвана и я задържа в обятията си. Ние бяхме без рул; с носа се втурнахме напред в огромните вълни, струпани пред нас — те се разбиха и напълниха малката лодка; аз чух един писък — един вик, че сме погубени; озовах се във водата; наоколо беше мрак. Когато светлината на бурята блесна, видях кила на нашата лодка близо до мен — вкопчих се за него, хващайки го със стиснати ръце и нокти, докато се опитвах по време на всяка светкавица да открия моите спътници. Стори ми се, че видях Ейдриън на малко разстояние от мен, вкопчен в гребло; изскочих от хватката си и със сила отвъд човешките ми възможности, се хвърлих насред водите, докато се опитвах да го сграбча. Когато тази надежда се изпари, инстинктивна любов към живота ми даде сили и чувство на съревнование, сякаш враждебна воля се бореше с моята. Порих вълните с гърди и ги отхвърлях от себе си, както бих направил с острите нокти на лъв, канещ се да забие зъби в гърдите ми. Когато бивах сломен от една вълна, се издигах на друга, докато усещах горчива гордост да извива устните ми.

Откакто бурята ни бе пренесла близо до брега, ние не бяхме се отдалечавали на голямо разстояние от него. С всяка светкавица аз виждах граничещото крайбрежие; въпреки това напредъкът, който правех, беше малък, докато всяка вълна, когато се отдръпваше, ме понасяше обратно в далечните бездни на океана. В един момент усещах крака ми да докосва пясъка, а сетне отново бях в дълбока вода; ръцете ми започнаха да губят силата си на движение; дъхът ми ме предаваше под въздействието на задушаващите води — хиляда диви и обезумели мисли ме връхлитаха: доколкото мога да си ги припомня сега, главното ми чувство беше колко сладко би било да поставя главата си върху тихата земя, където вълните вече няма да удрят отслабеното ми тяло, нито шумът на водата ще кънти в ушите ми — за да постигна тази почивка, а не за да спася живота си, направих последно усилие и изоставащият бряг внезапно ми предостави основа. Станах и отново бях повален от вълните — една скала, за която успях да се вкопча, ми даде възможност да отдъхна за миг; и след това, възползвайки се от затихването на вълните, аз се втурнах напред — добрах се до сухите пясъци и паднах в безсъзнание сред тинестата тръстика, която ги обсипваше.

Сигурно дълго съм лежал, лишен от живот, понеже, когато с мъчително чувство за пръв път отворих очи, утринната светлина ги посрещна. Огромна промяна се беше случила междувременно: сива зора изпъстряше летящите облаци, които бързаха напред, оставяйки видими на интервали огромни езера от чист етер. Извор светлина се издигаше във все по-голям поток от изток, зад вълните на Адриатическо море, променяйки сивото до розов оттенък и след това наводнявайки небе и море с въздушно злато.

Някакво вцепенение бе последвало припадането ми; сетивата ми бяха живи, но паметта бе изчезнала. Блажената почивка беше кратка — една змия дебнеше близо до мен, за да ме пробуди с болка към живота; обръщайки се назад, първото ми чувство бе да подскоча, но крайниците ми отказаха да се подчинят, коленете ми трепереха, мускулите бяха загубили всякаква сила. Все още вярвах, че ще намеря някой от моите любими спътници, изхвърлен като мен полужив на плажа, и се напънах по всякакъв начин да възстановя телесните си функции. Изцедих морето от косата си и лъчите на изгрялото слънце скоро ме посетиха със сърдечна топлина. С възвръщането на телесните ми сили умът ми до известна степен осъзна вселената на страдание, която оттук нататък щеше да бъде неговият дом. Изтичах до ръба на водата, провиквайки любимите имена. Океанът отпи и попи слабия ми глас, отвръщайки с безмилостен рев. Изкачих се на едно дърво наблизо: равните пясъци, ограничени от борова гора, и море, подрязано отстрани от хоризонта, бяха всичко, което можех да различа. Напразно разширих търсенето си по плажа: мачтата, която бяхме хвърлили извън борда, със заплетено въже и останки от платно, беше единствената реликва, която земята бе получила от нашето разбиване. От време на време стоях неподвижно и кършех ръце. Обвинявах земя и небе — вселенската машина и всемогъщата сила, която я насочваше погрешно. Отново се хвърлих на пясъците и тогава въздишащият вятър, преструващ се на човешки вик, ме събуди с една горчива, измамна надежда. Със сигурност, ако някоя малка лодка или най-малко кану беше наблизо, щяха да претърся дивите равнини на океана, да намеря скъпите останки на моите изгубени и вкопчвайки се в тях, да споделя гроба им.

Денят премина така; всеки момент беше вечност, макар че, когато час след час бяха изминали, се удивих на бързия полет на времето. И въпреки това, дори сега не бях изпил горчивата отвара до утайката, все още не бях убеден в загубата си, още не усещах при всяка пулсация, във всеки нерв, във всяка мисъл, че съм останал сам от моята раса — че съм ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК.

Денят се беше заоблачил и по залез-слънце започна ситен дъжд. Дори вечните небеса ридаят, помислих си аз; има ли някакъв срам тогава, че смъртният човек ще се попилее от сълзи? Спомних си древните легенди, в които човешките същества са описани като разтварящи се от плач във вечно бликащи извори. Ах! Така да бъде; и после съдбата ми по някакъв начин ще бъде сходна на водната смърт на Ейдриън и Клара. О! Мъката е удивителна; тя тъче мрежа, по която да проследи историята на своите беди с всяка форма и промяна наоколо; тя се въплъщава в цялата жива природа, намира прехрана във всеки обект; като светлина, тя изпълва всички неща и подобно на светлината, тя придава своите цветове на всичко.

В търсенето си се бях скитал на известно разстояние от мястото, на което бях изхвърлен, и стигнах до една от онези кули за наблюдение, които на определени разстояния очертават италианския бряг. Радвах се на подслона, радвах се да намеря труда на човешки ръце, след като тъй дълго се бях втренчвал в мрачното безплодие на природата, затова влязох и се изкачих по грубото, криволичещо стълбище в караулното помещение. Толкова добра беше съдбата, че никакви мъчителни следи не бяха останали от предходните обитатели; няколко дъски бяха положени върху две железни подпори и предоставеното ми легло беше покрито с изсушените листа на царевица, а отворен сандък, съдържащ няколко наполовина плесенясали курабии, пробуди апетит, който навярно бе съществувал и преди, но за който досега не бях наясно. И жажда ме измъчваше, агресивна и изсушаваща, последствие от морската вода, която бях погълнал, и от изтощението на тялото ми. Добрата природа бе дарила запаси за тези нужди с приятни усещания, така че аз — дори аз! — се освежих и се успокоих, докато ядох тази жалка дажба и пих малко от киселото вино, което изпълваше наполовина манерка, останала в това изоставено жилище. След това се опънах на леглото, за да не бъда презиран от жертвата на корабокрушение. Земният мирис на изсушените листа беше балсам за мен след омразната миризма на морските водорасли. Забравих състоянието си на самота. Не погледнах нито назад, нито напред; сетивата ми бяха притихнали, за да си починат; заспах и сънувах всички скъпи далечни сцени, косачите, овчарското подсвиркване към кучето, когато овчарят се нуждае от неговата помощ да подкара стадото към кошарата; гледки и звуци, характерни за планинския живот на моето детство, които отдавна бях забравил.

Събудих се в болезнена агония, защото бях сънувал, че океанът, разбивайки пределите си, отнася неподвижния континент и дълбоко вкоренените планини, заедно с потоците, които обичах, горите и стадата, и бушува наоколо с онзи продължителен и страшен рев, който беше съпътствал последното разбиване на оцелялото човечество. Когато сетивата ми се пробудиха, оголените стени на караулното помещение се затвориха около мен и дъждът трополеше върху единствения прозорец. Колко е ужасно да излезеш от забравата на съня и да получиш за утрешен поздрав нямото ридание на собственото ти нещастно сърце — да се завърнеш от страната на измамни мечти в тежкото познание за непроменено бедствие! Така беше за мен, сега и завинаги! Болката от други мъки може да бъде притъпена от времето и дори моята отстъпваше понякога през деня на удоволствието, вдъхновено от въображението или сетивата, но никога не поглеждам първо сутрешната светлина без пръсти, притиснати плътно към пръскащото се сърце, и душа, наводнена от безкрайния поток на безнадеждно страдание. Сега се събуждах за пръв път в мъртвия свят — събудих се сам — и мрачната панихида на морето, чута дори сред дъжда, ми припомни колко окаян бях. Звукът дойде като укор, като подигравка и пристъп на разкаяние в душата — ахнах и вените и мускулите на гърлото ми набъбнаха, задушавайки ме. Поставих пръсти върху ушите си, зарових глава в листата на кушетката си, щях да се гмурна до сърцевината, за да спра да чувам този отвратителен стон.

Но друга задача беше моята — отново посетих омразния плаж, отново напразно търсих надлъж и шир, отново изпуснах вопъл, останал без отговор, с единствения глас, който някога щеше да принуди немия въздух да изрече човешка мисъл.

Какво жалко, безнадеждно, неутешимо същество бях! Самият ми вид и облекло разказваха историята на моето отчаяние. Косата ми беше сплъстена и буйна; крайниците ми — замърсени със солена тиня; докато бях в морето, бях захвърлил онези дрехи, които ме натоварваха, и дъждът напои тънките летни одежди, които бях задържал; краката ми бяха боси, а закърнелите тръстики и счупените черупки ги разкървавяваха — междувременно аз бързах напред-назад, ту наблюдавайки сериозно някаква далечна скала, която, като остров в пясъците, имаше за момент измамен вид, ту с мигащи очи упреквах убийствения океан заради неизразимата му жестокост.

За момент се сравних с онзи монарх на пустошта — Робинзон Крузо. И двамата бяхме изхвърлени без другар — той на брега на един пуст остров; аз на брега на един пуст свят. Аз бях богат на така наречените средства за живот. Ако обърнех стъпките си от близката безплодна сцена и навлезех в някой от милионите градове на земята, щях да намеря богатството им, съхранявано за моето настаняване — дрехи, храна, книги и избор на жилища, по-голям от този на принцовете от предишни времена; всеки климат беше обект на моя избор, докато Крузо беше длъжен да се труди за придобиването на всяка необходимост и бе обитател на тропически остров, срещу чиито жеги и бури би могъл да получи някакъв малък подслон. Разглеждайки въпроса по този начин, кой не би предпочел сибаритските удоволствия, с които аз разполагах, философския отдих и обилните интелектуални средства, вместо неговия живот на труд и премеждия? И все пак той беше далеч по-щастлив от мен: понеже можеше да се надява — и нямаше да е напразна надеждата — отреденият му кораб най-сетне да пристигне, за да го отведе при сънародници и роднини, където събитията от самотата му ще се превърнат в приказка, разказвана край огъня. На никого не мога да разкажа историята за моите несгоди; никаква надежда нямах аз. Той знаеше, че отвъд океана, който опасваше самотния му остров, живеят хиляди хора, които слънцето осветява, когато грее и върху него: под меридианното слънце и гостуващата луна само аз носех човешки черти, само аз бих могъл да дам израз на мисълта; и когато спях, и денят и нощта не бяха виждани от човешки очи. Той беше избягал от събратята си и беше пренесен с ужас при отпечатъка на човешкия крак. Аз щях да коленича и да се прекланям, ако можех да видя чужда диря. Дивите и жестоки кариби, безмилостните канибали или по-лошите от тях, недодяланите, грубите и безмилостни ветерани в пороците на цивилизацията, за мен щяха да бъдат любими спътници, скъпо ценено съкровище — тяхната природата би била сходна с моята; телата им — изваяни в същата форма; човешка кръв щеше да тече във вените им; човешките чувства щяха да ни свързват завинаги. Не може да бъде истина, че никога вече няма да видя мой събрат! Никога! Никога! Нима ще се будя и няма да има с кого да говоря през безконечните часове, а душата ми ще бъде остров в света, самотна точка, заобиколена от празно пространство? Така безкрайно ли ще се редят ден след ден? Не! Не! Бог управлява света — провидението не е заменило златния си скиптър за ухапването на пепелянка. Далеч! Нека избягам от океанския гроб, нека се оттегля от това безплодно кътче, пребледняло от пристъпите на собствената си пустош, нека още веднъж да стъпя из павираните градове, да прекрача прага на човешките домове — и със сигурност ще открия, че тази мисъл е ужасен кошмар, подлудяващ, но мимолетен сън.

Влязох в Равена (най-близкия град до мястото, на което бях изхвърлен) преди второто слънце да е залязло върху празния свят; видях много живи същества: волове, коне и кучета, но сред тях нямаше човек; влязох в една къща, тя беше празна; изкачих се по мраморните стълби на един дворец, прилепите и совите бяха сгушени в гоблените; пристъпих леко, за да не събудя спящия град: смъмрих едно куче, което, лаейки, нарушаваше свещената неподвижност; не можех да повярвам, че всичко беше каквото изглеждаше — светът не беше мъртъв, но аз бях луд, бях лишен от зрение, слух и усещане за допир, действах под силата на заклинание, което ми позволяваше да видя всички гледки на земята, освен човешките ѝ обитатели. Всяка къща имаше свои обитатели, но аз не можех да ги видя. Ако можех да се заблудя в такъв тип вяра, щях да съм много по-доволен. Но моят мозък, упорит в своя разум, отказваше да се поддава на такива фантазии — и макар че се опитвах да изиграя шега сам на себе си, знаех, че аз, потомството на човека, дълги години съм бил един от многото, а сега бях единственият оцелял от моя вид.

Слънцето потъна зад западните хълмове; бях гладувал от предишната вечер, но макар и слаб и изтощен, ненавиждах храната и докато все още оставаше един лъч светлина, не спрях да крача из самотните улици. Настъпи нощ и изпрати всяко живо същество освен мен в лоното на неговата половинка. Моята утеха беше да притъпя душевното си страдание с лични премеждия — от хилядите легла наоколо, аз не потърсих удобството на нито едно; легнах на паважа, студено мраморно стъпало ми послужи за възглавница; дойде полунощ и тогава, ала не преди, моите изтощени клепачи заключиха навън гледката на блещукащите звезди и тяхното отражение на близкия паваж. Тъй прекарах втората нощ от моята самота.

Глава 30

Събудих се сутринта, точно когато по-горните прозорци на високите къщи приемаха първите лъчи на изгряващото слънце. Птиците чуруликаха, кацнали по первазите на прозорците и пустите прагове на вратите. Аз се събудих и първата ми мисъл беше, че Ейдриън и Клара са мъртви. Вече нямаше да бъда приветстван от техния сутрешен поздрав или да прекарвам дългия ден в компанията им. Никога повече нямаше да ги видя. Океанът ме бе ограбил от тях — бе откраднал сърцата им, изпълнени с любов, от гърдите им и бе предал на разрухата онова, което беше по-скъпо за мен от светлината, живота или надеждата.

Бях неук овчар, когато Ейдриън благоволи да ме удостои с приятелството си. Най-добрите години от живота ми бяха прекарани с него. Всичко, което притежавах от богатствата на този свят — щастие, знания или добродетели, — дължах на него. Той, със своята личност, интелект и редки качества, бе дал слава на живота ми, която без него аз никога нямаше да познавам. Повече от всички други същества, той ме беше научил, че добротата, чиста и единствена, може да бъде качество на човека. Ангелите се събираха, за да го наблюдават как повежда, управлява и успокоява последните дни на човешката раса.

Прекрасната ми Клара също беше изгубена за мен — онази, която последна от дъщерите на човека проявяваше всички онези женски и девически добродетели, които поетите, художниците и скулпторите, на различните си езици, се опитват да изразят. И все пак, що се отнасяше до нея, можех ли да я оплаквам, задето е била отстранена в ранна младост от сигурното настъпване на нещастието? Чиста беше тя по душа и всичките ѝ намерения бяха свещени. Но сърцето ѝ беше тронът на любовта и чувствителността, която нейното прекрасно лице изразяваше, беше пророкът на многобройни беди, не по-малко дълбоки и печални, защото тя завинаги щеше да ги скрие.

Тези две чудно надарени същества бяха пощадени от всеобщата катастрофа, за да ми бъдат спътници през последната година самота. Докато те бяха с мен, аз бях усещал цялата им стойност. Бях наясно, че всяко друго чувство, разкаяние или страст постепенно се бяха слели в дълбока, прилепваща привързаност към тях. Не бях забравил сладката спътница от моята младост, майка на децата ми, обожаваната ми Идрис, но виждах поне частица от нейния дух отново жив в брат ѝ; и след като със смъртта на Евелин аз бях загубил това, което най-скъпо ми я припомняше; пазех свято паметта ѝ в тялото на Ейдриън и се опитвах да събера двете скъпи идеи. Аз произнасях дълбините на сърцето си и напразно се опитвах да черпя оттам изразите, които могат да изобразят любовта ми към тези остатъци от моята раса. Ако разкаянието и скръбта идеха от двете ми страни, както се случва в нашето самотно и несигурно състояние, ясните тонове на гласа на Ейдриън и пламенният му поглед разсейваха мрака или бях развеселен, без да очаквам, от нежното щастие и сладко смирение, изразени върху безоблачното чело и дълбоките сини очи на Клара. Всички те за мен бяха слънцата на моята затъмнена душа, почивката в моята умора, дрямка в безсънните ми неволи. Зле, много зле, с несвързани думи, гол и слаб, изразих чувството, с което се бях придържал към тях. Бих се увил като бръшлян неразделно около тях, така че същият удар да ни унищожи. Бих влязъл и станал част от тях, така че

дори сега бих ги придружил до новите им неизразими домове.

Не ще ги видя отново. Лишен съм от техните скъпи разговори, лишен съм от гледката им. Аз съм дърво, разцепено от мълния; никога вече кората няма да се затвори над оголените влакна — никога вече техният треперещ живот, разкъсан от ветровете, няма да приеме опиата на моментния балсам. Сам съм на света — но този израз все още беше по-малко обременен от нещастие, отколкото това, че Ейдриън и Клара са мъртви.

Приливът на мисъл и чувство прииждат все така винаги, въпреки че крайбрежията и формите наоколо, които управляват тяхната посока и отражението във вълните, са различни. По този начин чувството за внезапната загуба донякъде се разпадна, докато това за пълна, непоправима самота нарасна у мен с времето. Три дни се скитах из Равена — ту мислейки само за любимите същества, които спяха в мътните пещери на океана, ту очаквайки с неспокойствие страшната празнина пред мен; потръпвайки да направя стъпка напред и гърчейки се при всяка промяна, която бележеше напредъка на часовете.

Три дни се скитах тук и там из този меланхоличен град. Прекарах цели часове, ходейки от къща на къща, ослушвайки се дали мога да дочуя някой скрит знак за човешки живот. Понякога звънях на вратата; звънецът дрънкаше из сводестите стаи и тишина следваше звука. Наричах се безнадежден, но все още се надявах; и все още разочарованието съпровождаше часовете, натрапвайки ми студената, остра стомана, която първа ме бе пронизала в болезнената гнойна рана. Храних се като див звяр, който хваща плячката си само когато е покосен от нетърпим глад. През всички тези дни не смених облеклото си и не потърсих подслона на някой покрив. Жестоки горещини, нервно раздразнение, непрекъснат, но смутен поток от мисли, безсънни нощи и дни, пропити с яростна полуда ме завладяха през това време.

С повишаването на температурата на кръвта ми у мен се появи желание за скитане. Спомням си, че слънцето беше залязло на петия ден след катастрофата ми, когато, без цел и посока, напуснах град Равена. Трябва да съм бил много болен. Да бях обзет от някакво бълнуване, онази нощ със сигурност щеше да е последната ми, тъй като, когато продължих да вървя по бреговете на Монтоне, чиято възходяща посока следвах, погледнах с мъка към потока, признавайки си, че неговите кристални вълни могат да излекуват моите беди завинаги, и не можах да обясня пред себе си защо не бях потърсил техния подслон от отровните стрели на мисълта, които ме пронизваха отново и отново. Вървях значителна част от нощта и прекомерната умора накрая покори отвращението ми от ползата от безлюдните жилища на моя вид. Чезнещата луна, която току-що беше изгряла, ми показа една колиба, чийто чист вход и спретната градина ми напомниха за моята собствена Англия. Вдигнах резето на вратата и влязох. Първо попаднах в кухнята, където, ръководен от лунните лъчи, намерих материали за запалване на огън. В къщата имаше спалня; кушетката беше покрита с чаршафи от снежна белота; дървото, натрупано в огнището, и подредба като за ядене, можеше почти да ме измами в скъпата вяра, че тук съм намерил онова, което толкова дълго търсех — един оцелял, спътник в моята самота, утеха за моето отчаяние. Защитих се срещу тази заблуда; самата стая беше празна: беше просто разумно, повторих си, да разгледам останалата част от къщата. Предполагах, че съм доказателство срещу очакването; все пак сърцето ми биеше звучно, когато поставях ръката си върху дръжката на всяка врата, и отново потъваше, когато виждах, че във всяка стая цари същата пустош. Те бяха тъмни и тихи като гробници, затова се върнах в първата стая, чудейки се какъв невиждан домакин бе разпрострял предметите за моята трапеза и почивка. Дръпнах стол близо до масата и разгледах какви провизии щях да изразходвам. Всъщност това беше пир на смъртта! Хлябът беше син и плесенясал; сиренето лежеше в купчина прах. Не посмях да разгледам останалите ястия; отряд мравки преминаваше в двойна редица през кърпата за маса; всеки прибор беше покрит с прах, с паяжини и безброй мъртви мухи: това бяха предмети, всеки един от които бе символ за заблудата на моите очаквания. Сълзи се втурнаха в очите ми; със сигурност това беше безпричинна показност на силата на разрушителя. Какво бях сторил, че всеки чувствителен нерв трябва да бъде изследван тъй? И все пак защо се жалвах сега повече от всякога? Тази празна колиба не разкриваше нова скръб — светът беше празен; човечеството беше мъртво — аз знаех това добре, — тогава защо се карах с този познат и остарял враг? И все пак, както казах, бях се надявал в сърцето на отчаянието, така че всеки нов отпечатък на жестоко скроената действителност в душата ми донесе със себе си нов пристъп, разказвайки ми все още неизучения урок, че нито промяната на мястото, нито времето можеха да облекчат страданието ми, но такъв, какъвто бях аз в този момент, ще трябва да продължа да бъда, ден след ден, месец след месец, година след година, докато съм жив. Едва смеех да предположа какво пространство на времето предполагаше този израз. Вярно, че вече не бях в първите цветове на мъжеството, нито пък се бях спуснал далеч в долината на годините — хората приемаха, че съм в разцвета на живота: току-що бях навлязъл в тридесет и седмата си година; всеки крайник беше също тъй добре сплетен, всяко движение толкова вярно, колкото когато бях овчар по хълмовете на Къмбърланд; и с тези предимства трябваше да тръгна по пътя на самотния ми живот. Такива бяха размишленията, които приветстваха съня ми през онази нощ.

Обаче подслонът и необезпокояваният покой, на който се насладих, ме заредиха на следващата сутрин с повече здраве и сила, отколкото бях изпитвал след фаталното ми корабокрушение. Сред запасите, които бях открил при претърсването на колибата предишната вечер, имаше малко изсушено грозде; то ме освежи на сутринта, когато напуснах моята квартира и продължих към град, който забелязах, че не е твърде далеч. Доколкото можех да преценя, трябва да е бил Форли. Влязох с удоволствие из неговите широки и тревисти улици. Всичко изобразяваше излишъка на моята пустош; въпреки това аз копнеех да се озова в онези места, които са били средищата на моите събратя. Радвах се да прекосявам улица след улица, да поглеждам нагоре към високите къщи и да си повтарям, че навремето те бяха побирали същества, подобни на мен — невинаги съм бил нещастникът, който съм сега. Широкият площад на Форли — аркадата около него, неговият лек и приятен вид — ме ободри. Бях доволен от мисълта, че ако земята отново бъде населена, ние, изгубената раса, с оставените ни отломки не бихме представили низша изложба на нашите сили пред новодошлите.

Влязох в един от дворците и отворих вратата на великолепен салон. Стреснах се; погледнах отново с възобновено удивление. Какъв беше този див, занемарен, полугол дивак, който стоеше пред мен? Изненадата беше моментна.

Осъзнах, че именно себе си бях видял в голямо огледало в края на залата. Нищо чудно, че любимият на великолепната Идрис не успя да се разпознае в нещастния обект, отразен там. Моите разкъсани дрехи бяха онези, в които бях изпълзял наполовина жив от бурното море. Дългата ми и заплетена коса висеше в елфически кичури на челото ми, тъмните ми очи, вече празни и диви, блестяха изпод тях, бузите ми бяха обезцветени от жълтеницата (последствието от окаяността и пренебрежението), която се разстилаше по кожата ми и бе наполовина скрита от брада, израснала в продължение на много дни.

И все пак защо да не остана в този вид, помислих си аз; светът е мъртъв и тези окаяни дрипи са по-мощно траурно облекло, отколкото суетността на черния костюм. И смятах, че такъв трябва да остана, нямайки надежда, а не вярвам, че човек би могъл да съществува без надежда, която да ми прошепне, че в такъв облик ще бъда обект на страх и отвращение от съществото, запазено незнайно къде — но наивно се доверих най-накрая, че ще намеря и друго живо същество. Дали моите читатели ще се присмеят на суетата, която ме подтикна да се облека с известно внимание в името на това въображаемо същество? Или ще простят приумиците на едно наполовина полудяло съзнание? Мога лесно да си простя — понеже надеждата, колкото и неясна да е, беше толкова ценна за мен и чувство на удоволствие от толкова рядко явление, че отстъпвах с готовност пред всяка идея, която ценеше надеждата или обещаваше повторение на радостта в скръбното ми сърце.

След такива занимания посетих всяка улица, алея и кътче на Форли. Италианските градове изглеждаха още по-опустели, отколкото тези на Англия или Франция. Чумата се беше появила тук по-рано — тя беше завършила пътя си и постигнала работата си много по-рано, отколкото при нас. Вероятно последното лято не бе заварило нито едно живо човешко същество във всички пътеки, събиращи бреговете на Калабрия и северните Алпи. Търсенето ми беше напълно безсмислено, но аз не се отчайвах. Смятах, че разумът е на моя страна и че трябва да съществува в някоя част на Италия някой, оцелял като мен — останал на пропиляната, обезлюдена земя. Следователно продължих да обикалям празния град и да кроя моя план за бъдещи действия. Продължих да пътувам нататък към Рим. След като се убедих с кратко търсене, че не бях оставил след себе си нито едно човешко същество в градовете, през които бях преминал, аз щях да напиша в някоя забележима част на всеки един от тях, с бяла боя, на три езика, че „Върни, последният от англичаните, е изградил свой дом в Рим“.

Осъществявайки този план, аз влязох в бояджийски магазин и се снабдих с боята. Странно е, че едно толкова банално занимание ме утеши и дори ме оживи. Но скръбта прави човек детински, отчаянието — му удивително. Към този прост надпис добавих корекцията:

На следващата сутрин, с нещо като надежда за мой другар, напуснах Форли на път за Рим. Досега мъчителните спомени и мрачните изгледи за бъдещето ме пробождаха, когато се събуждах, и ме приспиваха в отдиха ми. Много пъти се бях предавал на тиранията на мъките — много пъти се решавах на бърз край на злополучието си; и смъртта в собствените ми ръце беше лек, чиято осъществимост дори ме развеселяваше. От какво бих могъл да се страхувам на онзи свят? Ако имаше някакъв ад и аз бях обречен на него, лесно бих се приспособил към страданията и мъченията му — постъпката беше лесна, бързият и сигурен край на моята плачевна трагедия. Но сега тези мисли изчезваха при новородената надежда. Продължих по пътя си, не както преди, усещайки всеки час, всяка минута, като време, изпълнено с неизмерима болка.

Докато се лутах по равнината в подножието на Апенините, през долините им и над мрачните им върхове, пътят ми ме водеше из една страна, която е била утъпквана от герои, посещавана и възхвалявана от хиляди. Като прилив те се бяха отдръпнали, оставяйки ме празен и гол в средата. Но защо да се жалвам? Не се ли надявах? Така се дисциплинирах дори след като съживяващият дух наистина ме беше изоставил и затова бях подтикнат да повикам цялата сила на волята, която можех да събера, а тя не беше много, за да предотвратя повторението на онова безразборно и нетърпимо отчаяние, което бе последвало ужасното корабокрушение, погълнало всеки страх и разбило до разруха всяка радост.

Ставах всеки ден с утринното слънце и напусках самотната си странноприемница. Докато нозете ми блуждаеха из обезлюдената страна, мислите ми се скитаха из вселената и бях най-малко нещастен, когато можех, погълнат в мечтание, да забравя течението на часовете. Всяка вечер, въпреки умората, ненавиждах да влизам в което и да е жилище, за да създавам от него нощния си дом — седял съм часове наред пред вратата на къщата, която съм избрал, неспособен да вдигна резето и да се срещна лице в лице с пустошта вътре. Много нощи, макар есенните мъгли да се разнасяха наоколо, прекарвах под някой зелен дъб — много пъти съм вечерял горски плодове и кестени, разпалвайки огън на земята, като скитник, — защото дивите природни пейзажи ми напомняха по-малко болезнено за моята безнадеждна самота. Броях дните и носех със себе си обелена върбова пръчка, върху която, доколкото можех да си спомня, бях прорязал дните, изминали след катастрофата ми, и всяка вечер добавях още една единица към меланхоличната сума.

Бях се изкачил на хълм, който водеше към Сполето. Наоколо се простираше равнина, заобиколена от покритите с кестени Апенини. Тъмно дере се намираше от едната страна, обхванато от акведукт, чиито високи арки бяха вкоренени в долинката отдолу и свидетелстваха, че човек някога е благоволил да полага труд и мисъл тук, за да украси и цивилизова природата. Дивата, неблагодарна природа, която в жестокото си забавление обезобразяваше останките му, изпъквайки лесно подновявания и крехък растеж на дивите цветя и паразитните растения около неговите вечни сгради. Седнах на скална отломка и се огледах. Слънцето бе окъпало в злато западната атмосфера, а на изток облаците хващаха сиянието и напълваха в преходна красота. То се насочи към свят, който имаше само мен за негов обитател. Извадих пръчката си — преброих следите. Двадесет и пет вече бяха начертани — двадесет и пет дни вече бяха минали, откакто човешки глас беше зарадвал ушите ми или човешко лице бе срещнало погледа ми. Двадесет и пет дълги, изтощителни дни, последвани от тъмни и самотни нощи, се бяха сме сили с отминали години и бяха станали част от миналото, никога да не бъдат припомнени: истинска, неоспорима част от моя живот — двадесет и пет дълги, дълги дни.

Ала това дори не беше месец! Защо да говоря за дни или седмици, или месеци — трябва да побера години във въображението си, ако наистина щях да си представям бъдещето си — три, пет, десет, двадесет, петдесет годишнини от тази фатална епоха може да изминат, всяка година, съдържаща дванадесет месеца, всеки от тях с по-многобройно изчисление в календара, отколкото изминалите двадесет и пет дни. Може ли да бъде? Ще бъде ли? Бяхме свикнали да очакваме смъртта треперейки — защо, освен че мястото ѝ е неясно? Но по-ужасен и далеч по-неясен беше неразкритият ход на моето самотно бъдеще. Счупих пръчката си; изхвърлих я. Нямах нужда да записвам върху инч ечемично-царевичен растеж живота си, докато неспокойните ми мисли създаваха други подразделения, различни от онези, управлявани от планетите — и обръщайки се обратно към времето, което беше изтекло, откакто бях сам, презирах да давам име на дните и часовете на мъчителната болка, която всъщност ги беше разпределила.

Скрих лице в ръцете си. Чуруликането на младите птици, отиващи да си починат, и шумоленето им сред дърветата смущаваха неподвижния вечерен въздух, щурци цвърчаха, бухалът гукаше на интервали. Мислите ми бяха за смъртта — тези звуци ми говориха за живота. Вдигнах очи — един прилеп се въртеше наоколо, слънцето беше потънало зад назъбената редица от планини и бледият полумесец се виждаше, сребристобял сред оранжевия залез и придружен от една ярка звезда. Едно стадо говеда премина по долинката отдолу, без надзор, към тяхното място за водопой — тревата шумолеше от лек полъх, а маслиновите гори, омекотени в нежни купчинки от лунната светлина, противопоставяха морското им зелено с тъмните листа на кестените. Да, това е земята; тук няма промяна — няма разруха — няма процеп, направен в нейния зелен простор; тя продължава да обикаля в кръг отново и отново, с редуващи се нощ и ден сред небето, макар че човекът не е нейният украсител или обитател. Защо не можех да се почувствам като едно от тези животни и вече да не страдам от обезумелия смут на нещастието, което изпитвах? И все пак — ах! Какъв смъртоносен пролом зееше между тяхното състояние и моето! Нямат ли те спътници? Няма ли всеки от тях свой партньор — скъпите си рожби, дома си, който, макар и да не е явен за нас, не се съмнявам, че е скъп и обогатен дори в техните очи от компанията, която добрата природа бе създала за тях? Само аз съм самотен — аз, на този малък връх на хълма, гледайки към равнини и планински вдлъбнатини, към небето и неговото звездно население, слушайки всеки звук на земята и въздуха и мърморене на вълните — само аз не мога да изразя пред нито един спътник моите многобройни мисли, нито да положа пулсиращата си глава върху нечия любима гръд, нито да отпия опияняваща роса от срещата на очите, която превъзхожда приказния нектар на боговете. Тогава да не се жалвам ли? Да не проклинам ли убийствената сила, която е покосила децата на човечеството, моите братя? Да не запращам ли проклятия на всяко друго потомство на природата, което смее да живее и да се радва, докато аз живея и страдам?

А, не! Ще дисциплинирам скръбното си сърце към съчувствие във вашите радости; ще съм щастлив, защото вие сте такива. Живейте, вие невинни, избрани от природата галеници; аз не съм много по-различен от вас. Нерви, пулс, мозък, стави и плът: от това съм съставен и вие сте създадени по същите закони. Аз притежавам нещо отвъд това, но ще го нарека дефект, а не дарба, щом ме води към нещастие, докато вие сте щастливи. Точно тогава се появиха от една горичка две кози и малко яре; те започнаха да разглеждат тревата на хълма. Приближих се близо до тях, без те да ме виждат; събрах шепа прясна трева и я протегнах; малкото се сгуши близо до майка си, докато тя плахо се оттегли. Мъжкият пристъпи напред, приковавайки поглед в мен: приближих се, все още държейки примамката ми, докато той, накланяйки глава, се втурна към мен с рогата си. Бях голям глупак; знаех го, но все пак се поддадох на гнева си. Грабнах огромна отломка от скала, тя щеше да смаже прибързания ми враг. Закрепих я, насочих я — тогава сърцето ми ме предаде. Хвърлих я далеч от мишената; тя се търкулна, тракайки между храстите в долинката. Моите малки посетители, всички ужасени, препуснаха обратно в покритието на гората; а пък аз, с кървящо и разкъсано сърце, се втурнах надолу по хълма и чрез насилието на телесното усилие опитах да избягам от окаяното си същество.

Не, не, няма да живея сред дивите сцени на природата като враг на всичко, което живее. Ще търся градовете — Рим, столицата на света, короната на човешките постижения. Сред неговите легендарни улици, осветени руини и изумителни останки от човешките усилия няма както тук да заваря, че всичко е забравило за човека; потъпквайки паметта му, обезобразявайки творбите му, провъзгласявайки от хълм до хълм и от дол до дол — от пороите, освободени от граници, които той натрапваше; от растителността, освободена от законите, които той налагаше; от жилището му, изоставено до плесен и плевели, — че неговата сила е загубена, неговата раса е унищожена завинаги.

Приветствах Тибър, тъй като тя беше като неотчуждаемо притежание на човечеството. Приветствах дивата Кампаня, тъй като всеки път беше утъпкан от човек; и дивата му необработеност, от далечна дата, само провъзгласеше по-ясно неговата сила, тъй като той беше дал почетно име и свещена титла на това, което инак би било безполезна, безплодна пътека. Влязох във вечния Рим през Порта дел Пополо и поздравих със страхопочитание почитаното от времето пространство. Широкият площад, църквите в близост, дългото протежение на Корсо, близкото възвишение на Тринита де Монти изглеждаха като приказни творения, те бяха тъй тихи, тъй спокойни и тъй красиви. Беше вечер и населението от животни, които все още съществуваха в този могъщ град, беше отишло да си почине; нямаше звук освен мърморенето на многобройните му фонтани, чието меко еднообразие беше хармония за моята душа. Знанието, че бях в Рим, ме успокои; този чуден град, едва ли по-знаменит заради своите герои и мъдреци, отколкото заради властта, която упражняваше върху въображението на хората. Отидох да си почина тази вечер; вечният пожар в сърцето ми угасна, сетивата ми се успокоиха.

На следващата сутрин с нетърпение започнах да се скитам в търсене на забвение. Изкачих многобройните тераси на градината на двореца Колона, под чийто покрив бях спал, и излизайки от него на върха му, се озовах на Монте Кавало. Фонтанът блестеше на слънцето; обелискът отгоре пробождаше чистия тъмносин въздух. Статуите от всяка страна, както са изписани — произведенията на Фидий и Праксител, — стояха в ненадминато величие, представляващи Кастор и Полукс, които с величествена мощ укротили и отгледали животното до тях. Ако тези прочути художници в действителност бяха изваяли тези форми, то колко минали поколения техните гигантски пропорции са надживели! И сега биваха разглеждани от последния от рода, който те бяха изваяни да представят и обожествяват. Бях се свил до незначителност в собствените ми очи, докато размишлявах върху многобройните същества, които тези каменни полубогове са надживели, но тази последвала мисъл ми възстанови достойнството на моята собствена идея. Гледката на поезията, увековечена чрез тези статуи, отне жилото от мисълта, подреждайки я само в поетично съвършенство.

Повторих си: „В Рим съм! Аз съзерцавам и в този момент приятелски разговарям с чудото на света, суверенен господар на въображението, величествено и вечно, оцеляло от милиони поколения на изчезнали хора.“ Опитах да успокоя скръбта на страдащото ми сърце, като дори сега проявявах интерес в онова, което в младостта си горещо съм копнял да видя. Всяка част на Рим е пълна с реликви от древни времена. Най-бедните улици са осеяни с отсечени колони, счупени капители, коринтски и йонийски, и пенливи отломки от гранит или порфир. Стените на най-сиромашките домове ограждат набразден стълб или камък, който някога е бил част от двореца на Цезарите, и глас на мъртвото време, в неподвижни вибрации, е издишан от тези безмълвни неща, оживени и прославени от човека.

Прегърнах обширните колони на храма на Юпитер Статор, който оцелява в откритото пространство, каквото е Римския форум, и подпирайки горящата си буза на студената му издръжливост, се опитах да се отърся от чувството за настоящото страдание и изоставеност, като повиках в обладаваната клетка на мозъка ми ярки спомени за отминали времена. Радвах се на успеха си, като си спомних за Камил, Гракхи, Катон и последните герои на Тацит като проблясващи метеори с превъзхождаща яркост в мътната нощ на империята; както стиховете на Хораций и Вергилий, или нажежените реторики на Цицерон се струпаха в отворените порти на съзнанието ми, почувствах се възвишен от отдавна забравен възторг. Бях щастлив в мисълта, че гледах сцените, които те са гледали — сцената, на която техните съпруги и майки, и тълпи от неназовани, станали свидетели и в същото време почитали, аплодирали или плакали за тези несравними образци на човечеството. Накрая вече бях намерил утеха. Ненапразно бях потърсил легендарните райони на Рим — бях открил лек за моите многобройни и жизненоважни рани.

Седях в подножието на тези необятни колони. Колизеумът, чиято гола руина е ограбена от природата в зелен и светещ воал, лежеше под слънчевата светлина от дясната ми страна. Недалеч вляво беше кулата на Капитолия. Триумфалните арки, падащите стени на многобройни храмове, обсипваха земята в краката ми. Стремях се, реших, да се принудя да видя плебейските тълпи и възвишени форми на патриции111, събрани наоколо; и когато диорамата на вековете премина през моето покорно въображение, те бяха заменени от модерните римляни; папата, в своя бял патрахил, разпространявайки благословения на клекналите поклонници; калугерът в расото си; тъмноокото момиче, забулено от нейната mezzera; шумният, изгорен от слънцето селянин, водещ стадото си биволи и волове за Кампо Вачино. Романтиката, с която, потапяйки нашите четки в дъговите нюанси на небето и превъзходната природа, ние до известна степен безвъзмездно даряваме италианците, променяйки тържественото величие на античността. Спомних си тъмния монах и плаващи фигури на „Италианеца“ и как моята момчешка кръв се беше развълнувала при описанието. Аз си припомних Корина, изкачваща се на Капитолия, за да бъде коронована, и преминавайки от героинята към автора, размишлявах как духът на Чаровницата на Рим държал суверенна власт над умовете на съзидателните, преди да се спре на мен — единствен останал зрител на чудесата му.

Бях погълнат от подобни мисли, но душата се уморява от полет безспир; и спускайки се от въртящите се кръгове на това място отново и отново, изведнъж тя падна десет хиляди пъти по-дълбоко в бездната на настоящето, в себепознанието, в десетократна тъга. Събудих се, отхвърляйки будните си мечти, и аз, който почти чувах виковете на римската тълпа и бивах изтласкан от безброй множества, сега виждах изоставените руини на Рим, спящи под собственото му синьо небе: сенките спокойно лежаха на земята, овцете пасяха безнадзорни. Палатин и един бивол дебнеха по Свещения път, който водеше към Капитолия. Бях сам във форума, сам в Рим, сам на света. Няма ли един жив човек — един спътник в моята уморена самота да заслужава цялата слава и запомнена мощ на този почитан от времето град? Двойна скръб — тъга, отглеждана в кимерийски пещери — обгърна душата ми в траурно облекло. Поколенията, които бях повикал в моето въображение, контрастираха по-силно с края на всичко — единствената точка, в която, като пирамида, могъщата тъкан на обществото беше приключила, докато аз, на главоломната височина, виждах пусти пространства около мен.

От такива неясни вопли се обърнах към съзерцаване на подробностите на моята ситуация. Досега не бях успешен в единствената цел на моите желания — намирането на спътник за моята самота. И все пак не се отчайвах. Вярно е, че моите надписи бяха положени, в по-голямата си част, в незначителни градове и села; въпреки това, дори без тези паметници, беше възможно човекът, който като мен се озове сам в обезлюдената земя, също като мен да дойде в Рим. Колкото по-невероятно беше очакването ми, толкова повече реших да градя върху него и да пригаждам действията си около тази неясна възможност.

Следователно стана необходимо за известно време да опитомя себе си в Рим. Стана необходимо да погледна в лицето на бедствието си — не да играя ролята на непослушния ученик до неподчинение, — понасяйки живота и въпреки това бунтувайки се срещу законите, по които живея.

И все пак как мога да се примиря? Без любов, без съчувствие, без общение с когото и да било, как бих могъл да посрещам утринното слънце и с него да проследявам често повтарящото се пътешествие на вечерните сенки? Защо продължавах да живея — защо да не смъкна изтощаващата тежест на времето от себе се и със собствената си ръка да освободя пърхащия затворник от агонизиращата ми гръд? Не беше малодушие, което ме възпираше, защото истинската твърдост беше да търпя и смъртта бе придружавана от успокояващ звук, който лесно би ме примамил да навляза в нейното владение. Но това не бих направил. От момента, в който бях разсъждавал по темата, бях установил себе си като поданик на съдбата и слуга на необходимостта, видимите закони на невидимия Бог — аз вярвах, че това мое подчинение беше последствие от разумни разсъждения, чисти чувства и възвишено усещане за истинското съвършенство и благородство на моята природа. Ако можех да видя в тази празна земя, в сезоните и тяхната промяна, единствено ръката на сляпа сила, най-охотно щях да поставя главата си върху копката и да затворя очите си за нейната прелест завинаги. Но съдбата ми беше дала живот, когато чумата вече беше сграбчила плячката си, тя ме беше изтеглила за косата от задушаващите вълни и чрез такива чудеса ме беше спечелила; признах нейната власт и се поклоних пред нейните укази. Ако след зряло размишление такова беше моето решение, то беше двойно по-необходимо да не погубя края на живота и усъвършенстването на моите способности и да не отровя житейския поток чрез роптаене безкрай. И все пак как да престана да се тормозя, понеже нямаше ръка наблизо, която да извлече бодливото копие, което беше проболо сърцето ми? Протегнах ръката си и тя не докосваше никого, чиито сетива отвръщаха на моите. Бях опасан, ограден, затворен от седемкратни прегради на самотата. Заниманията, ако можех да им се отдам, единствено биха могли да ми предложат опиат за безсънното ми чувство на неволя. Решил да направя Рим свой дом поне за няколко месеца, уредих настаняването си — избрах дома си. Дворецът Колона беше добре пригоден за моята цел. Неговото величие, неговото съкровище от картини, великолепните му зали бяха утешаващи и дори вълнуващи.

Намерих хамбарите на Рим, добре запасени със зърно и особено с царевица; този продукт, изискващ по-малко изкуство при подготовката му за храна, аз избрах за основната ми поддръжка. Сега открих, че премеждията и беззаконието на младостта ми са от полза. Човек не може да захвърли навиците, продължили шестнадесет години. От тази възраст бях живял в разкош или поне заобиколен от всички удобства, които цивилизацията предоставя. Но преди това бях „също толкова необуздан дивак, колкото и отгледания от вълци основател на древния Рим“ — и сега, в самия Рим, моите разбойнически и овчарски склонности, подобни на тези на неговия основател, бяха от полза на единствения му обитател. Аз прекарвах сутринта в езда и стрелба в Кампаня, прекарвах дълги часове в различните галерии, съзерцавах всяка статуя и се губех в мечтание пред многобройни хубави Мадони или красиви нимфи. Навестявах Ватикана и стоях заобиколен от мраморните форми на божествена красота. Всяко каменно божество бе обладано от свещена радост и вечния плод на любовта. Те ме гледаха с неодобряващо самодоволство и често, с обезумял глас, аз ги упреквах за върховното им безразличие — понеже те бяха човешки форми, а човешката форма божествена се проявява във всеки най-нежен крайник и черта. Перфектното извайване навяваше със себе си мисълта за цвят и движение; често, наполовина в горчива подигравка, наполовина в самозаблуда, аз прегръщах ледените им тела и заставайки между Купидон и устните на неговата Психея, притисках неразбиращия мрамор.

Пробвах да чета. Посетих библиотеките на Рим. Избрах един том и спирайки се в някакво изолирано, сенчесто кътче на брега на Тибър, срещу красивия храм в градината Боргезе или под старата пирамида на Цестий, се опитвах да се скрия от себе си и да се потопя в сюжета, проследен на страниците преди мен. Но както ако в същата почва засадите беладона и миртово дърво, всяко от тях ще си присвои плесента, влагата и въздуха за насърчаването на техните няколко свойства, така и моята скръб намери препитание и сила за съществуване и растеж в това, което инак би била манна небесна, за да нахрани сияйните размисли. Ах! Докато шаря тази хартия с разкази за така наречените ми занимания, докато оформям скелета на дните си, моята ръка трепери, сърцето ми се задъхва и мозъкът ми отказва да даде глас или фраза, или идея, чрез която да изобразя булото на неизразимото нещастие, което покриваше тази гола действителност. О, износено и биещо сърце, може ли да изследвам една по една твоите тъкани и да разкажа как във всяко неотменно нещастие, ужасяваща тъга, мъчения и отчаяние то е съществувало? Мога ли да запиша моите многобройни бълнувания — обезумелите проклятия, запратени по изтезанията на природата — и как съм прекарал дни, заключен от светлина и храна, от всичко, с изключение на горящия пъкъл, жив в моята гръд?

Междувременно бях представен с едно друго занимание, най-подобаващо пригодено да дисциплинира моите меланхолични мисли, които се отклоняваха назад, над множество руини и през многобройни цветни поляни, дори до планинската ниша, от която в ранна младост за пръв път бях излязъл.

По време на едно от моите скитания из сградите на Рим открих материали за писане на една маса в кабинета на писател. Части от ръкопис лежаха разпръснати наоколо. Той съдържаше научен трактат върху италианския език и една страница недовършено посвещение на потомството, за чиято полза писателят беше пресял и подбрал хубостите на този мелодичен език, и на чиято вечна полза той завещаваше труда си.

Аз също ще напиша книга, проплаках, но кой ще я чете? На кого да е посветена? И след това с наивни, цветущи изрази (какво е тъй капризно и детинско като отчаянието) написах:

И все пак няма ли този свят да бъде заселен отново и децата на някоя спасена двойка, в някое непознато и недостижимо за мен уединено кътче, скитащи до тези изумителни реликви от предчумавата раса, да поискат да научат как същества, толкова чудни в своите постижения, с безкрайно въображения и богоподобни сили, са си отишли от техния дом в една непозната държава?

Ще напиша и ще оставя в този най-древен град единствения световен паметник, архив на тези събития. Ще изградя гробница на съществуването на Върни, Последния човек. Първоначално смятах да говоря само за чума, за смърт и накрая за бягство, но се помаях с умиление върху ранните си години и записах със свещена ревност добродетелите на моите спътници. Те бяха с мен, докато изпълнявах моята задача. Докарах я до край — вдигам очи от листа — и приятелите ми отново са изгубени за мен. Отново чувствам, че съм сам.

Измина една година, откакто бях зает по този начин. Сезоните направиха своя обичаен кръг, като гиздиха този вечен град в променливи одежди на ненадмината красота. Измина една година и аз вече не гадая за състоянието си или за моето бъдеще — самотата ми е позната, скръбта ми е неразделен спътник. Постарах се да се преборя с бурята, опитах да възпитам себе си на сила на духа, исках да се напоя с уроците на мъдростта. Не е достатъчно. Косата ми е вече почти сива — моят глас, неизползван вече, за да издава звук, звучи странно и за моя слух. Личността ми, с нейните човешки сили и черти, ми се струва като чудовищен израстък на природата. Как да опиша с човешки слова едно горко човешко същество, невиждано никога досега! Как да дам разбираем израз на болка, която никой, освен мен самия, никога не би могъл да разбере! Никой не е влизал в Рим. Никой няма никога да дойде. Усмихвам се горчиво на заблудата, която тъй дълго съм подхранвал, и още повече, когато си помисля, че съм я заменил с друга, също тъй заблуждаваща, също тъй измамна, но в която сега се вкопчвам със същата наивна вяра.

Зимата отново дойде и градините на Рим са загубили своите листа; резливият въздух приижда над Кампаня и е накарал нейните зверски обитатели да се настанят в някое от многобройните жилища на безлюдния град; студът е замразил бликащите фонтани и вечната музика на Треви е затихнала. Бях направил грубо изчисление, подпомогнат от звездите, от което се опитах да установя първия ден от новата година. В старата, износена епоха суверенният йерарх имаше обичай да излиза в тържествена пищност и да отбелязва обновяването на годината, забивайки пирон в портата на храма на Янус. В този ден аз изкачих „Свети Петър“ и издълбах в най-високия камък година 2100, последната година на света!

Единственият ми спътник беше едно куче, рошав другар, наполовина водно и наполовина овчарско куче, което намерих да наглежда овце в Кампаня. Господарят му беше мъртъв, но въпреки това то продължаваше да изпълнява задълженията си в очакване на неговото завръщане. Ако някоя овца се отделеше от останалите, то я принуждаваше да се върне към стадото и прилежно не допускаше никакви натрапници. Яздейки в Кампаня, бях попаднал на неговата разходка с овцете и известно време наблюдавах как то повтаря уроците, научени от човека, вече безполезни, макар и незабравени. Когато ме видя, радостта му беше прекомерна. То скочи до коленете ми; подрипваше в кръг отново и отново, размахвайки опашка, с късия, бърз лай на удоволствието; остави кошарата си, за да ме последва, и от този ден никога не бе забравяло да бди над мен и да ме съпровожда, показвайки буйна благодарност винаги, когато го милвах или му говорех. Неговите ситни стъпчици и моите бяха единствените, които се чуха, когато влязохме във великолепното пространство на нефа и пътеката на „Свети Петър“. Изкачихме се по безбройните стъпала заедно и когато стигнахме върха, аз изпълних своя план и с груби цифри отбелязах датата на последната година. След това се обърнах, за да погледна страната и да се сбогувам с Рим. Отдавна бях решил да го напусна и сега измислих пътя, по който бих поел, след като напусна тази великолепна обител.

Самотно същество е по природа скитникът и такъв щях да стана аз. Надежда за подобрение винаги съпровожда промяната на място, която да олекоти бремето на моя живот. Бях глупак да остана в Рим през цялото това време: Рим е известен с прочутия слуга на смъртта — маларията. Но все още беше възможно, ако обходя цялото земно пространство, да намеря в някоя част от необятния му размер някой оцелял. Смятах, че крайбрежието бе най-вероятното убежище, избрано от някой жив човек. Ако остане сам във вътрешността и вече не може да живее на мястото, където последната му надежда е угаснала, той ще пътува като мен в търсене на партньор заради самотата, докато водната преграда не възпре пътя му нататък.

Към тази вода — причина за моите беди, а сега може би и техен лек — аз ще се понеса. Сбогом, Италия! Сбогом, украшение на целия свят, несравними Рим, убежище на самотния в продължение на дълги месеци! На цивилизования живот, на уредения дом и поредицата от еднообразни дни — сбогом! Премеждията сега ще бъдат мои и аз ги приветствам като приятел; смъртта непрекъснато ще пресича пътя ми и аз ще я посрещна като благодетел; трудности, неблагоприятно време и опасни бури ще бъдат моите заклети приятели. Вие, духове на бурята, приемете ме! Вие, сили на разрушението, отворете широко обятията си и ме прегърнете завинаги! Ако по-добра сила не е постановила друг край, така че след дългата ми издръжливост да пожъна наградата си и отново да усетя как сърцето ми бие близо до сърцето на друг като мен.

Тибър, пътят, който е разстлан от собствената ръка на природата, прорязвайки континента ѝ, беше в краката ми и много лодки бяха вързани на крайбрежията. Аз, с няколко книги, провизии и моето куче, ще се кача на една от тях и ще плавам надолу по течението на реката и сетне в морето; и след това, придържайки се близо до сушата, ще се спусна покрай красивите брегове и слънчевите носове на синьото Средиземно море, преминавайки край Неапол и Калабрия, и ще предизвикам двойната опасност на Сцила и Харибда; после с безстрашна цел (понеже какво имах да губя?) ще се плъзна по океанската повърхност към Малта и по-далечните Цикладски острови. Бих избегнал Константинопол, гледката на чиито добре познати кули и входове принадлежи на едно друго съществуване от сегашното ми; ще се спусна близо до бреговете на Мала Азия и Сирия и минавайки през седмоустата Нил, ще се насоча отново на север, докато не загубя от поглед забравения Картаген и изоставената Либия, и ще стигна до стълбовете на Херкулес. И тогава, без значение къде, мътните пещери и беззвучните дълбини на океана може да са моят дом, преди да завърша това продължително пътуване, ако стрелата на болестта намери сърцето ми, докато плавам сам по бушуващото Средиземно море; или на някое място, до което достигна, ще намеря това, което търся — спътник; или ако това е невъзможно — ще се запътя към безкрайното време, грохналостта и посивялата коса; младостта е вече в гроба с онези, които обичам, самотният скитник все още разгръща платното си и закопчава румпела, и все още подчинявайки се на небесния полъх, завинаги обикаляйки нос след нос, пускайки котва в залив след залив, все още порейки безплодния океан, оставяйки зад себе си зелената земя на родна Европа, покланяйки се на кафеникавия бряг на Африка, посрещайки ожесточените морета, аз може да закотвя износената си лодка в някое поточе, засенчено от ароматните горички на миризливите острови в далечния Индийски океан.

Това са безумни мечти. И въпреки това, откакто преди една седмица ме навестиха, докато стоях на върха на „Свети Петър“, те владеят въображението ми. Избрах лодката ми и наредих оскъдните си запаси. Подбрах няколко книги; основните са Омир и Шекспир — но библиотеките на света са с отворени за мен врати и във всяко пристанище мога да подновя запасите си. Аз не тая никакви очаквания за промяна към по-добро, но еднообразното настояще е нетърпимо за мен. Нито надеждата, нито радостта са моите кормчии — неспокойно отчаяние и ожесточено желание за промяна ме водят напред. Копнея да се боря с опасности, да съм развълнуван от страх, да имам някаква задача, колкото и дребна или доброволна да е тя, за удовлетворението на всеки ден. Ще стана свидетел на цялото разнообразие на външния вид, което стихиите могат да приемат, ще разчитам добри поличби в дъгата и заплаха в облака — и във всичко някакъв урок или спомен, скъп за сърцето ми.

Тъй около бреговете на пустата земя, докато слънцето е високо и луната расте или гасне, ангели, духовете на мъртвите и вечно отвореното окото на Всевишния ще наблюдават малката лодка, натоварена с Върни — ПОСЛЕДНИЯ човек.