Последният човек

Глава 12

По време на това пътешествие, когато в спокойните вечери разговаряхме на палубата, гледайки блясъците на вълните и променливия облик на небесата, открих пълната промяна, която катастрофите, сполетели Реймънд, бяха предизвикали в съзнанието на сестра ми. Това същите води на любовта ли бяха, напоследък студени и срязващи като лед и също толкова отблъскващи, но вече освободени от замръзналите им вериги, които потекоха през душата ѝ в бликащо и благодарно изобилие? Тя не вярваше, че той е мъртъв, но знаеше че е в опасност, и надеждата, че ще съдейства за неговото освобождение и мисълта, че ще го утеши с нежност след злините, които вероятно е претърпял, възвиши и хармонизира предишната разтърсваща стихия на нейното същество. Аз не бях толкова оптимистичен относно изхода от нашето пътуване. Пердита не беше жизнерадостна, а уверена; и очакването да види любимия, когото бе прогонила, съпруга, приятеля, сърдечния спътник, от когото отдавна бе отчуждена, обгърна сетивата ѝ в наслада, а съзнанието — в спокойствие. Беше като ново начало на живота; като напускане на безлюдна пясъчна пустиня в името на дом насред плодородна красота; като пристанище след буря, опиат след безсънни нощи, щастливо събуждане от ужасен сън.

Малката Клара ни придружи; горкото дете не разбираше добре какво предстои. Тя научи, че ще заминем за Гърция, че ще види баща си, и сега, за първи път, тя бърбореше за него пред майка си.

Пристигайки в Атина, открихме, че трудностите пред нас се увеличават: и нито легендарната земя, нито приятната атмосфера можеха да ни изпълнят с възторг или удоволствие, докато съдбата на Реймънд бе в опасност. Никой мъж досега не бе пораждал толкова силен интерес в общественото съзнание; това беше очевидно дори сред мудните англичани, от които той отдавна се бе отлъчил. Атиняните бяха очаквали техният герой да се завърне победоносно; жените бяха научили децата си да фъфлят името му наред с благодарствените молитви; неговата мъжествена красота, смелостта му, предаността му към тяхната кауза го правеха да изглежда в техните очи почти като едно от древните божества на земята им, слязло от техния роден Олимп, за да ги защити. Когато говореха за несъмнения му плен и вероятната му смърт, сълзи се стичаха от очите им; също както жените на Сирия скърбели за Адонис, така и съпругите и майките на Гърция оплакваха нашия английски Реймънд — Атина беше град на траур.

Всички тези прояви на отчаяние поразиха със страх Пердита. С онова жизнерадостно, но смутно очакване, което желанието пораждаше, докато тя все още беше далеч от реалността, тя беше създала в съзнанието си образ на мигновен поврат, щом стъпи на гръцките брегове. Въобразяваше си, че Реймънд вече ще бъде свободен и че нейните нежни грижи ще са пристигнали, за да заличат напълно дори спомена за неговото нещастие. Но съдбата му все още беше неясна — тя започна да се бои от най-лошото и да усеща, че надеждата на душата ѝ зависи от късмет, който може да се окаже измамен. Съпругата и прекрасното дете на лорд Реймънд станаха обект на силен интерес в Атина. Вратите на жилището им бяха обсадени, доловими молитви за възстановяването му бяха нашепвани; всички тези обстоятелства допринесоха за тревогите и страховете на Пердита.

Усилията ми бяха непрестанни: след известно време напуснах Атина и се присъединих към армията, разположена в Кешан в Тракия. Подкупи, заплахи и интриги скоро разкриха тайната, че Реймънд е жив и е затворник, понасящ най-суровия затвор и неоправдани жестокости. Задействахме всяка политическа и парична движеща сила, за да го избавим от техните ръце.

Нетърпеливият нрав на сестра ми се завърна, пробуден от покаяние, изострен от разкаяние. Самата красота на гръцкия климат през сезона на пролетта изостри страданието ѝ. Неповторимата прелест на покритата с цветя земя — сърдечното слънце и приятната сянка — песента на птиците — величието на горите — великолепието на мраморните руини — яркото сияние на звездите през нощта — съчетанието на всичко вълнуващо и чувствено в тази превъзходна земя, съживяващо един по-пъргав дух у нея и прибавящо чувствителност към всеки израз на нейното тяло, само даде предимство на мъчителната ѝ скръб. Всеки дълъг час беше преброен и „той страда“ беше бремето на всяка нейна мисъл. Тя отказваше да се храни; лежеше върху голата земя и възпроизвеждайки наложените му мъчения, се опитваше да поддържа връзка с далечната му болка. В един от най-тежките ѝ мигове си спомних как едно мое изказване беше предизвикало гнева и презрението ѝ.

— Пердита — бях казал, — някой ден ще откриеш, че си сгрешила, хвърляйки Реймънд отново върху бодлите на живота. Когато разочарованието е помрачило красотата му, когато премеждията на войника са пречупили неговото мъжествено тяло и самотата е превърнала дори победата в горчивина за него, тогава ти ще се покаеш и ще съжаляваш, защото

Сега парещото „угризение на любовта“ прониза сърцето ѝ. Тя обвини себе си за заминаването на Реймънд за Гърция — за премеждията му — за пленяването му. Тя си представяше неговата мъчителна самота; спомняше си с каква нетърпелива наслада в отминалите дни той я бе превърнал в спътницата на неговите радостни надежди — с каква благодарна обич бе приел нейната любов в своите грижи. Тя си спомняше колко често той беше заявявал, че за него най-голямата от всички злини е самотата и как смъртта го изпълва със страх и болка, когато си представя самотния гроб.

— Но най-доброто ми момиче — беше казвал — ме освобождава от тези фантазии. Обединени с нея, обичан от нейното скъпо сърце, аз никога повече няма да изпитам нещастието да се озова сам. Дори да умра преди теб, моя Пердита, съхранявай пепелта ми, докато не дойде време твоята да се смеси с моята. Наивно чувство е това за този, който не е материалист, но мисля, че дори в тази тъмна камера ще мога да почувствам, че неодушевеният ми прах се смесва с твоя и по този начин имам спътник в разпада.

В оскърблението си, Пердита си припомняше тези думи с ожесточение и презрение; сега те я посетиха в смирения ѝ час, отнемайки съня от нейните очи и всяка надежда за отдих от неспокойния ѝ ум.

Така изминаха два месеца, преди най-сетне да се сдобием с обещание за освобождаването на Реймънд. Затворът и трудностите бяха подрили неговото здраве; турците се бояха от осъществяване на заплахите на английското правителство, ако той умре в ръцете им; те смятаха възстановяването му за невъзможно; предадоха го като умиращ човек, с желание оставяйки на нас погребалните ритуали.

Той дойде по море от Константинопол до Атина. Вятърът, попътен за него, духаше толкова силно към брега, че не успяхме, както първоначално възнамерявахме, да го посрещнем на неговия морски път. Стражевата кула на Атина беше обсадена от разпитващи хора, всяко платно бе наблюдавано с нетърпение чак до първи май, когато храбрата фрегата се появи пред погледите, натоварена със съкровище, по-безценно и от богатство, прекарвано от Мексико и погълнато от гневния Тихи океан или пренасяно върху спокойната му пазва, за да обогати короната на Испания. В ранни зори корабът беше забелязан, носещ се към брега; предположихме, че ще хвърли котва на около пет мили от сушата. Вестта се разпространи из Атина и целият град се изсипа от портата на Пирея надолу по пътищата, през лозята, маслиновите гори и насаждения от смокинови дървета, към пристанището. Шумната радост на народа, пищните цветове на облеклата им, врявата на файтони и коне, маршът на войниците се смесиха, развяваните знамена и звукът на военна музика допринесоха към голямото вълнение на зрелището, докато около нас отдъхваха в тържествено величие реликви от антични времена. Вдясно от нас Акрополът се издигаше във висините, тази наблюдателка на хиляда промени, на древна слава, турско робство и възстановяването на скъпо изкупената гръцка свобода; в околностите нагъсто бяха разпръснати гробници и паметници, разкрасени от постоянно подновяваща се растителност; могъщите мъртви витаеха над своите паметници и виждаха в нашето въодушевление и многобройност възстановка на сцените, в които те самите са били актьори. Пердита и Клара се качиха в затворена карета; аз ги съпроводих на кон. Накрая пристигнахме на пристанището; беше развълнувано от видимото набъбване на морето; плажът, доколкото можеше да бъде различен, бе покрит от движеща се тълпа, която, подтикната от онези, намиращи се по посока на морето, отново се втурна назад, когато със сърдит рев тежките вълни избухнаха в близост до тях. Използвах бинокъла си и можех да видя, че фрегатата вече беше хвърлила котва, страхувайки се от опасност, ако се приближи по-близо до подветрения бряг: една лодка беше спусната; с болка видях, че Реймънд не бе способен да слезе от страната на кораба; той беше спуснат на един стол и лежеше увит в наметала в дъното на лодката.

Слязох от коня и повиках няколко моряци, които гребяха около пристанището, да спрат и да ме вземат в тяхната лодка; в същия момент Пердита слезе от каретата си и ме хвана за ръката.

— Вземи ме със себе си — извика тя; беше бледа и трепереше; Клара се вкопчи в нея.

— Не бива — казах, — морето е бурно. Той ще бъде тук скоро — не виждаш ли лодката му?

Малкият плавателен съд, на който бях помахал, спря; преди да успея да ѝ попреча, Пердита, подпомогната от моряците, вече се бе качила в него; Клара последва майка си и силен вик отекна от тълпата, когато напуснахме вътрешното пристанище; а сестра ми на носа на лодката беше хванала един от мъжете, който използваше бинокъл, и му задаваше хиляди въпроси, нехайна към пръските, които прелитаха над нея, глуха, сляпа за всичко с изключение на малкото петно, едва видимо на върха на вълните, което очевидно се приближаваше. Ние наближавахме с всичката скорост, която можеха да наберат шест гребци; чистите и красиви облекла на войниците на плажа, звуците на тържествена музика, вълнуващият полъх и развяващите се знамена, необузданите възклицания на нетърпеливата тълпа, чийто мургав външен вид и чуждестранни одежди имаха истински източен облик; гледката на скалата, коронована с храм, белият мрамор на сградите, блестящи на слънцето и стоящи в светла отчетливост на фона на тъмния хребет на извисените планини отвъд; близкият рев на морето, плисъкът на гребла и водните пръски потопиха душата ми в бълнуване, неизпитвано, невъобразимо в обичайния ход на обикновения живот. Треперейки, не бях способен да продължа да гледам през бинокъла, с който бях наблюдавал движението на екипажа, когато лодката на фрегатата беше спусната първоначално. Бързо се приближихме, така че накрая броят и фигурите на тези вътре можеха да бъдат различени; тъмните страни на плавателния съд придобиха голям размер и плисъкът на греблата стана доловим: можех да разпозная вялото тяло на моя приятел, когато той наполовина се изправи при нашето приближаване.

Въпросите на Пердита бяха секнали; тя се облегна на ръката ми, задъхана от емоции, твърде силни за сълзи — нашият екипаж спря до другата лодка. Като последно усилие, сестра ми събра сили и твърдост; тя пристъпи от едната лодка в другата, а след това с писък скочи към Реймънд, коленичи до него и залепяйки устни за ръката, която сграбчи, лицето ѝ, покрито от дългата ѝ коса, се предаде на сълзите.

Реймънд донякъде се беше повдигнал при нашето идване, но с трудност се напрягаше дори толкова много. С хлътнали бузи и празни очи, блед и мършав, как бих могъл да разпозная любимия на Пердита? Пристъпих, благоговеещ и ням — той погледна с усмивка горкото момиче; усмивката беше негова. Един слънчев ден, падащ върху тъмна долина, разкрива нейните до преди това скрити отличителни черти; и сега тази усмивка, същата, с която той за пръв път бе говорил с любов на Пердита, с която бе приветствал протектората, играеща върху промененото му изражение, ме накара до дъното на сърцето си да почувствам, че това беше Реймънд.

Той протегна към мен другата си ръка; разпознах следите от окови върху оголената му китка. Чух риданията на сестра си и си помислих, че са щастливи жените, задето могат да плачат и със страстна ласка да се отърсят от бремето на потиснатите чувства; срамът и обичайната сдържаност възпират мъжа. Аз бих дал всичко, за да мога да се държа така, както в момчешките ми дни, да прегърна приятеля си до гърдите ми, да притисна ръката му към устните ми и да заплача над него; сърцето ми се надигна и ме задави; естественият поток не можеше да бъде спрян; големи непокорни сълзи се събраха в очите ми; обърнах се настрани и те паднаха в морето — прииждаха все по-бързо и по-бързо; все пак едва ли можех да бъда засрамен, защото видях, че грубите моряци също не бяха равнодушни и от нашата група единствено очите на Реймънд бяха сухи. Той лежеше в онзи блажен покой, който възстановяването винаги поражда, наслаждавайки се в безопасно спокойствие на свободата си и обединението си с тази, която той обожава. Пердита накрая подчини прилива си на страст и се изправи; тя се огледа за Клара; детето, уплашено, неразпознаващо баща си и пренебрегвано от нас, се бе промъкнало до другия край на лодката; тя дойде при повикването на майка ѝ. Пердита я представи на Реймънд; първите ѝ думи бяха:

— Възлюбени, прегърни нашето дете.

— Ела тук, сладка моя — рече баща ѝ, — не ме ли познаваш?

Тя разпозна гласа му и се хвърли в ръцете му с наполовина срамежлива, но неконтролируема емоция.

Виждайки слабостта на Реймънд, аз се страхувах от пагубни последствия от натиска на тълпата при пристигането му. Но те благоговееха като мен, виждайки промяната във външния му вид. Музиката замря, виковете рязко секваха; войниците бяха освободили пространство, в което файтонът бе спрял. Той беше поставен в него; Пердита и Клара влязоха с него и свитата му го обкръжи; глух шепот, подобен на рева на близките вълни, премина през тълпата; те се отдръпнаха назад, когато файтонът напредна, и страхувайки се да не наранят този, когото бяха дошли да посрещнат със силните си свидетелства за радост, те се задоволиха с поклон в нисък селям, когато премина файтонът; той се придвижваше бавно по пътя на Пирея; преминава покрай антични храмове и героични гробници, под скалистата скала на цитаделата. Звукът на вълните остана назад; този на тълпата продължаваше на интервали, потиснат и пресипнал; и въпреки че в града къщи, църкви и обществени сгради бяха украсени с гоблени и знамена — въпреки че войската бе изпълнила улиците и хилядите жители бяха събрани, за да го приветстват, надделя тържествената тишина, войската поднесе оръжия, знамената бяха свалени, многобройни бели ръце развяваха ленти и напразно се опитваха да различат героя в превозното средство, което, затворено и обградено от градската охрана, го откарваше към двореца, отреден за негов дом.

Реймънд беше слаб и изтощен, но интересът, който той забеляза, че беше пробудил, го изпълни с горда наслада. Почти беше убит с доброта. Вярно, че народът се сдържа; но от тълпата около двореца се надигаше непрекъснат шум и суматоха, които, прибавени към звука на заря, честите експлозии на оръжия, стъпките напред-назад на конници и файтони, на чието веселие той беше фокусът, забавиха възстановяването му. Затова се оттеглихме за известно време в Елевзина, и тук отдихът и нежните грижи допринасяха всеки ден към силата на нашия болен другар. Ревностното внимание на Пердита беше най-значимата от причините, които допринесоха за бързото му възстановяване; но втората със сигурност беше насладата, която той изпитваше в обичта и доброжелателството на гърците. Казват, че силно обичаме онези, на които сме от голяма полза. Реймънд се беше борил и победил за атиняните; за тяхното благо той бе претърпял опасности, лишаване от свобода и премеждия; тяхната благодарност му въздействаше дълбоко и той вътрешно обеща да обедини завинаги съдбата си с тази на хората, които са му тъй възторжено отдадени.

Общителното настроение и съчувствие представляваха забележителна черта в моя характер. В ранна младост драмата на живота се разиграваше около мен, привличаше ме със сърце и душа в нейния водовъртеж. Сега усещах промяна у себе си. Обичах, надявах се, радвах се; но имаше и нещо друго. Бях любопитен относно вътрешните пориви зад постъпките на хората около мен: аз бях настървен да разбера техните желания правилно и постоянно зает в разгадаването на най-затънтените им мисли. Всички събития, освен че ме интересуваха дълбоко, се подреждаха в образи пред мен. Откривах точното място на всеки персонаж в историята и отдавах справедливо равновесие на всяко чувство. Този скрит поток от размишления често ме утешаваше в беди и дори страдание. Той придаваше съвършен образ на онова, което, възприемайки като гола истина, отвращава душата: тези размисли придаваха живописни цветове на мизерията и болестите и нерядко ме освобождаваха от отчаянието при печални промени. Тази дарба или инстинкт сега се бе задействала. Наблюдавах пробудената преданост на моята сестра; плахото, но съсредоточено възхищение на Клара към баща ѝ; апетита на Реймънд за слава и чувствителността му към проявите на обич на атиняните. Зорко наблюдавайки драмата, която се разиграваше, аз не бях твърде изненадан от последвалото действие.

В същото време, когато Реймънд ни беше върнат, турската армия обсаждаше Родосто и гърците, ускорявайки приготовленията си, изпращайки подкрепления всеки ден и притискайки врага, бяха в навечерието на битка. Всеки народ гледаше на предстоящата борба като на решаваща, тъй като, в случай че гърците победят, следващата им стъпка щеше да е обсада на Константинопол.

Реймънд, след като се бе възстановил малко, се готвеше да поеме отново командването на армията.

Пердита не се противопостави на неговата решителност. Тя единствено поиска да ѝ бъде позволено да го придружи. Не беше определила никакви правила за собственото си поведение, но за нищо на света не можеше да се опълчи и на най-незначителното му желание или да стори друго, освен да приема бодро всичките му планове. Всъщност една дума я беше разтревожила повече от всички битки или обсади, по време на които тя вярваше, че върховното командване на Реймънд ще го избави от опасност. Тази дума, тъй като все още беше само дума за нея, беше „чума“. Този враг на човешката раса в началото на юни беше започнал да надига змийската си глава по бреговете на Нил; райони в Азия, които обикновено не са подвластни на това зло, бяха заразени. То беше и в Константинопол, но тъй като всяка година градът преживява подобно нашествие, малко внимание беше обърнато на разказите, които обявяваха, че вече са загинали повече хора, отколкото е обичайната плячка на болестта за всички горещи месеци. Каквото и да се случи, нито чума, нито война щяха да попречат на Пердита да последва своя лорд или да я накарат да изрече едно възражение срещу плановете, които той предлагаше. Да бъде близо до него, да се чувства обичана от него, да го усеща отново свой беше върхът на нейния копнеж. Мисията на живота ѝ беше да му доставя радост: така беше преди, но с една разлика. В миналото, без мисъл и предвидливост, тя го беше правила щастлив, тъй като самата тя беше щастлива и във всяко двоумение се бе съветвала със собствените си желания, неразривно свързани с неговите. Сега тя усърдно изваждаше себе си от картината, жертвайки дори безпокойството си за здравето и благосъстоянието му, решавайки да не се противопоставя на нито един от стремежите му. Любовта към гръцкия народ, апетитът за слава и омразата към варварското правителство, под което той бе страдал почти до смърт, му даваха сили. Той желаеше да се отплати за добротата на атиняните, да запази живи великолепните спомени, свързани с неговото име, и да изкорени от Европа една сила, която, докато всяка друга нация напредваше в цивилизацията, стоеше неподвижна, паметник на древно варварство. След като осъществих обединението на Реймънд и Пердита, бях нетърпелив да се върна в Англия; но неговата искрена молба, примесена с моето пробуждащо се любопитство и неопределимо безпокойство да стана свидетел на катастрофата, която очевидно вече бе на път в дълго проточилата се история на гръцко-турската война, ме накараха да се съглася да удължа периода на пребиваването си в Гърция до есента.

Веднага след като здравето на Реймънд беше достатъчно укрепнало, той започна да се готви, за да се присъедини към гръцкия лагер близо до Кешан, известен град, разположен на изток от Хеброс, където Пердита и Клара щяха да останат до очакваната битка. Напуснахме Атина на втори юни. Реймънд се беше съвзел от измършавелия и пребледнял облик на треската. Ако вече не виждах свежия блясък на младостта върху зрялото му лице, ако грижите бяха обсадили челото му

ако косата му, леко обагрена в сиво, и погледът му, внимателен дори в нетърпението си, разкриваха натрупалите се години и преживените страдания, все още имаше нещо неустоимо въздействащо в облика на този, наскоро отскубнат от гроба, подновяващ кариерата си, неукротим от болест или бедствие. Атиняните не виждаха в него, както досега, храбрия младеж или отчаяния мъж, който беше готов да умре за тях, а благоразумния командир, който за тяхното благо беше предпазлив към живота си и можеше да постави своите собствени войнишки склонности на второ място след метода на действие, продиктуван от съобразителността.

Цяла Атина ни придружи в продължение на няколко мили. Когато той беше пристигнал преди месец, шумното население беше притихнало от скръб и страх, но днес беше празничен ден за всички. Техните викове отекваха във въздуха; пищните облекла и радостните шарки, от които бяха скроени, се вееха гордо на слънчевите лъчи; нетърпеливите им жестове и пъргавият им говор съответстваха на дивия им вид. Реймънд беше предметът на всеки разговор, надеждата на всяка съпруга, майка или сгодена булка, чийто съпруг, дете, или любовник бе част от гръцката армия и щеше да бъде поведен от него към победа.

Независимо от опасната цел на нашето пътешествие, то бе съпроводено от романтични размишления, докато преминавахме през долините и по хълмовете на тази божествена страна. Реймънд беше вдъхновен от силните усещания на възстановеното здраве; той чувстваше, че като пълководец на атиняните изпълнява длъжност, достойна за неговите амбиции; и в надеждата му за завоеванието на Константинопол той разчиташе, че събитието ще бъде повратна точка в пропилените му години, подвиг, ненадминат в летописите на човечеството, когато един град с велика историческа значимост, чиито красиви земи са чудото на света, който в продължение на много векове е бил под непоклатимата власт на мюсюлманите, ще бъде избавен от робство и варварство и върнат на народа, прославен с гений, цивилизация и дух на свобода. Пердита си отдъхваше отново в компанията на Реймънд, в любовта му, в надеждите и славата му, като сибарит46, отпуснал се на разкошна кушетка; всяка нейна мисъл беше възторжена, всяка емоция — потопена в приятна и блажена вода.

Пристигнахме в Кешан на седми юли. По време на нашето пътуване небето и морето бяха спокойни. Всеки ден, преди разсъмване, напускахме нашия нощен лагер и наблюдавахме сенките, докато те се оттегляха от хълмовете и долините, и златното великолепие на прииждащото слънце. Съпровождащите ни войници изпитваха с национална гордост възторжено удоволствие от гледката на тази красива природа. Издигането на дневната звезда беше приветствано от тържествени песни, докато птиците, откъслечно дочути, изпълваха интервалите между музиката. По обяд разпъвахме палатките си в някоя сенчеста долина или закътана насред планините гора, докато потоци, бълбукащи над камъчета, донасяха блажена дрямка. Вечерният ни поход беше по-спокоен и още по-възхитителен от утринното безпокойство на духа. Ако групата свиреше, тя неволно избираше мелодии, ръководени от страст; сбогуването с любовта или тъгата на отсъствието бяха последвани и ограждани от някой тържествен химн, който пасваше на спокойната прелест на вечерта и издигаше душата към висши и набожни размисли. Често всички звуци бяха прекратени, за да можем да чуем славеите, докато светулките танцуваха в ярък такт, а нежното гукане на бухала предвещаваше попътен вятър на пътешествениците. А минехме ли някоя долина, тогава топли нюанси ни обкръжаваха и скалите се оцветяваха в красиви оттенъци. Ако прекосявахме някоя планина, Гърция, като жива карта, беше разпростряна под нас, нейните славни върхове разсичаха небесата, нейните реки нанизваха сребърна нишка в плодородната земя. Страхувайки се даже да дишаме, ние, английските пътешественици, изследвахме с възхищение този великолепен пейзаж, тъй различен от сериозните цветове и мрачното изящество на нашата родна природа. Когато напуснахме Македония, плодородните, но ниски равнини на Тракия ни предложиха по-малко красоти; ала пътуването ни продължи да бъде вълнуващо. Една напреднала стража осведомяваше за нашето наближаване и местните хора бързо се раздвижваха, за да отдадат почит на лорд Реймънд. Селата бяха украсени от триумфални арки от зеленина през деня и лампи през нощта, гоблени се развяваха от прозорците, земята беше обсипана с цветя и името на Реймънд, свързано с това на Гърция, ехтеше в тези evive47 на селските тълпи.

Когато пристигнахме в Кешан, научихме, че след като е разбрала за настъплението на лорд Реймънд и неговата чета, турската армия се оттеглила от Родосто, но срещайки се с подкрепление, тя се върнала по стъпките си. Междувременно Аргиропило, гръцкият главнокомандващ, беше напреднал, така че да бъде между турците и Родосто; казваха, че битка е неизбежна. Пердита и детето ѝ трябваше да останат в Кешан. Реймънд ме попита дали няма да продължа с тях.

— Сега в името на хълмовете на Къмбърланд — извиках, — в името на моето скитническо и бракониерско сърце, ще застана до теб и ще извадя меча си, за да защитя гръцката кауза, и ще бъда приветстван като победител заедно с теб!

Цялата равнина, от Кешан до Родосто — разстояние от шестнадесет левги48, — беше оживена от войски или лагерни придружители, раздвижили се за наближаващата битка. Малките гарнизони бяха събрани от различни градове и крепости и бяха дошли да умножат основната армия. Срещнахме натоварени фургони и много жени от висок и нисък ранг, връщащи се към Ферай или Кешан, за да изчакат там настъпването на съдбоносния ден. Когато пристигнахме в Родосто, установихме, че полето бе превзето и планът за битката уреден. Звукът на стрелба рано на следващата сутрин ни даде сигнал, че предните постове на гръцката войска са завладени. Полк след полк турците напредваха с развяващи се цветове и свирни. Те поставиха оръдието си върху гробните могили, единствените възвишения в тази равна страна, и войските им образуваха колона и празен квадрат, докато първите заселници издигаха малки насипи за своя защита.

Това бяха приготовленията за битка, дори самата битка, съвсем различна от всичко, което въображението си беше представяло. Четем за войсковия център и флангове в гръцката и римската история; представяме си едно място, обикновено като маса, и войници, малки като фигурки за шах и изтеглени напред, така че най-невежите в играта да придобиват познания и ред в разположението на силите. Когато се озовах в действителността и видях полкове да маршируват в редица вляво, далеч от полезрението, полета, заставащи между батальоните и само няколко отряда достатъчно близо до мен, за да наблюдавам движенията им, аз се отказах от всякаква надежда, че ще разбера, даже че ще видя битката, но придържайки се към Реймънд, наблюдавах с дълбок интерес неговите действия. Той беше съсредоточен, храбър и величествен; заповедите му бяха навременни, интуицията му относно днешните събития ми се стори свръхестествена. Междувременно оръдието изрева; музиката издигаше оживяващия си глас на интервали; и ние, на най-високата от могилите, които споменах, твърде далеч, за да наблюдаваме падналите тела, които смъртта събираше в съкровищницата си, видяхме полковете, вече потънали в дим, знамената и коловете сега надничащи над облака, докато виковете и врявата удавяха всеки звук.

В началото на деня Аргиропило беше тежко ранен и Реймънд пое командването на цялата армия. Той почти не говореше до момента, в който бе дал една заповед и наблюдаваше последствията ѝ през бинокъла си, лицето му за кратко бе помрачено от съмнение и сетне засия.

— Победата е наша — изрева той, — турците бягат от щика.

А след това бързо изпрати помощниците си, за да заповядат на конниците да стъпчат падналите врагове. Поражението беше тотално; оръдието престана да реве; пехотата се обедини и коне преследваха бягащите турци по мрачната равнина; подчинените на Реймънд бяха разпръснати в различни посоки, за да наблюдават и да изпълняват заповеди. Дори аз бях изпратен в далечна част на полето.

Земята, върху която бе водена битката, беше равно поле — толкова плоско, че от могилите човек виждаше вълнообразната редица от планини по обширния хоризонт; въпреки това пространството между нас и планините не бе разнообразено и от най-малката неравност освен онези трептения, които приличаха на морски вълни. Цялата тази област на Тракия тъй дълго бе ставала сцена на борби, че бе останала необработена и имаше мрачен, пуст облик. Заповедта, която бях получил, беше да наблюдавам от северната могила посоката, в която един полк на противника вероятно бе поел; цялата турска армия, последвана от гръцката, се бе изсипала на изток; никой освен мъртвите не остана в посоката, където аз се намирах. От върха на могилата погледнах далечната околност — всичко беше замлъкнало и обезлюдено.

Последните лъчи на почти потъналото слънце изскочиха иззад далечния връх на Атон; морето на Мармара все още блестеше под неговото сияние, докато азиатското крайбрежие отвъд беше наполовина скрито в мъгла от ниски облаци. Много шлемове, щикове и мечове, паднали от омаломощени ръце, отразяваха заминаващата светлина; те лежаха разпръснати надалеч и наблизо. От изток, ято гарвани, стари обитатели на турските гробища, заприиждаха плавно към своята жътва; слънцето изчезна. Този час, меланхоличен, но и сладък, винаги ми се е струвал като времето, когато ние най-естествено сме приканени да общуваме с висшите сили; нашата човешка непреклонност изчезва и блажено удовлетворение обзема душата. Но сега, насред умиращите и мъртвите, как мисъл за небесата или усещане за спокойствие може да завладее някой от убийците? През напрегнатия ден съзнанието ми се бе предало като охотен роб на обстоятелствата, представени му от неговите събратя; историческа значимост, омраза към врага и военен възторг бяха имали власт над мен. Сега погледнах вечерната звезда, докато тя нежно и спокойно висеше, полюлявайки се в оранжевите нюанси на залеза. Обърнах се към осеяната с трупове земя, като се срамувах от моя род. Така навярно са се почувствали и кротките небеса; понеже те бързо се забулиха в мъгла и в тази промяна помогнаха за внезапното изчезване на здрача, обичаен на юг; тежки купища облаци се понесоха от югоизток и червени, мътни мълнии се изстреляха от тъмните им краища; връхлитащият вятър разместваше одеждите на мъртвите, но беше спокоен, когато преминаваше над ледените им тела. Тъмнината се събра наоколо; предметите около мен станаха неясни, аз слязох от поста си и с мъка насочих коня си, така че да избегна убитите.

Изведнъж чух пронизителен писък; някаква фигура сякаш се надигаше от пръстта; тя внезапно полетя към мен и докато се приближаваше, потъна отново в земята. Всичко това се случи толкова ненадейно, че аз с мъка удържах коня си, за да не стъпче проснатото същество. Облеклото на този човек беше войнишко, но оголените врат и ръце и продължаващите писъци издадоха маскираната жена. Слязох, за да ѝ помогна, докато тя, със силни стенания и поставена встрани ръка, се противопоставяше на опита ми да я поведа. В суматохата на момента забравих, че съм в Гърция, и се опитах да успокоя страдащата на родния си език. С обезумели и страшни възклицания изгубената, умираща Евадна разпозна езика на своя любим; болката и треската от раната ѝ бяха разбъркали съзнанието ѝ, а нейните плачевни викове и немощни усилия за бягство прободоха сърцето ми със състрадание. В бурно умопомрачение, тя извика името на Реймънд; проплака, че го държа далеч от нея, докато турците, с ужасните си инструменти за изтезание, са на път да отнемат живота му. Сетне тя печално оплака тежката си съдба: че една жена, с женско сърце и чувствителност, е била подтикната от безнадеждна любов и напразни надежди да поеме оръжието и да изстрада лишения, труд и болка отвъд мъжката издръжливост — докато нейната суха, гореща ръка притискаше моята и челото и устните ѝ изгаряха от унищожителен огън.

Когато отмаля, аз я вдигнах от земята; изнемощялото ѝ тяло висеше в ръцете ми, хлътналата ѝ буза лежеше на гърдите ми; с гробовен глас тя прошепна:

— Това е краят на любовта! И все пак не е край! — Безумието ѝ даде сили, докато тя вдигаше ръката си към небето: — Там е краят! Там ще се срещнем отново. Толкова пъти съм умряла през живота си заради теб, о, Реймънд, и сега издъхвам, твоя жертва! С моята смърт ще те извоювам — ето! Оръдията на войната, огънят и чумата са моите слуги. Аз се осмелих, победих ги всички досега! Предадох се на смъртта с единственото условие, че ти ще ме последваш — огън, война и чума се обединяват за твоето унищожение — о, мой Реймънд, няма къде да избягаш!

С натежало сърце слушах повратите в нейното бълнуване; направих ѝ легло от наметала и я поставих върху тях; яростта ѝ утихна и лепкава роса се задържа върху челото ѝ, докато накрая пурпурният цвят на треската не бе последван от бледнината на смъртта. Тя продължаваше да бълнува за скорошната ѝ среща с нейния любим в гроба, за наближаващата му смърт; от време на време тържествено заявяваше, че той е бил призован; друг път окайваше неговата мъчителна съдба. Гласът ѝ стана слаб, речта ѝ секна; тялото ѝ се сгърчи няколко пъти и мускулите ѝ се отпуснаха, крайниците паднаха, никога повече да не бъдат повдигнати, една дълбока въздишка последва и животът си отиде.

Отнесох я надалеч от областта на мъртвите и обвита в наметала, я поставих под едно дърво. Още веднъж погледнах измененото ѝ лице; последния път, когато я бях видял, тя беше на осемнадесет, красива като видението на поет, великолепна като султана на изтока — дванадесет години бяха изминали оттогава, дванадесет години промени, страдания и премеждия, и блестящата ѝ красота беше похабена и помръкнала, крайниците ѝ бяха загубили закръглеността на младостта и женствеността, очите ѝ бяха потънали дълбоко.

Треперейки от ужас, аз забулих този паметник на човешката страст и нещастие; струпах върху нея всички знамена и тежки премени, които можех да открия, за да я предпазя от птици и хищни зверове, докато не я даря с подобаващ гроб. Печално и полека поех по пътя си сред купчините на поразените и воден от блещукащите светлини на града, най-сетне достигнах Родосто.

Глава 13

При пристигането си установих, че вече бе излязла заповед армията да продължи незабавно към Константинопол; и войските, които бяха пострадали най-малко по време на битката, вече бяха потеглили. Градът беше изпълнен със смут. Нараняванията и последвалата неспособност на Аргиропило принудиха Реймънд да бъде начело на войската. Той яздеше из града, посещавайки ранените и раздавайки необходимите заповеди за обсадата, която бе замислил. Рано сутринта цялата армия беше в движение. В бързината едва намерих възможност да отдам последна почит на Евадна. Придружен единствено от моя слуга, изкопах дълбок гроб за нея в подножието на дървото и без да повреждам нейния воински саван, я поставих в гроба, струпвайки камъни отгоре му. Ослепителното слънце и ярката дневна светлина лишиха сцената от тържественост; от ниската гробница на Евадна аз се присъединих към Реймънд и неговите подчинени, вече на път към Златния град.

Константинопол бе обкръжен, окопи бяха изкопани и първите настъпления извършени. Целият гръцки флот го обсади по море; на суша откъм река Кият Кбана, близо до Сладките води до кулата на Мармара, от бреговете на Пропонтис, по цялата редица от древни стени, окопите на обсадата бяха изградени. Вече бяхме завладели Пера; самият Златен рог, градът, укрепен до морето, и покритите с бръшлян стени на гръцките императори бяха всичко от Европа, което мохамеданите можеха да нарекат свое. Нашата армия гледаше на тяхната като на сигурна плячка. Те преброиха гарнизона; невъзможно беше да вдигнем обсадата; всеки изблик беше победоносен; понеже, дори когато турците ликуваха, загубата на войници, която претърпяваха, беше непоправима.

Една сутрин яздих с Реймънд до високата могила недалеч от Топкапъ, върху който Мехмед забил своето знаме, и за първи път видях града. Същите високи куполи и минарета се извисяваха над зеленикавите стени, където Константин беше умрял и турците бяха навлезли в града. Равнината наоколо беше осеяна с гробища, турски, гръцки и арменски, и с растежа на кипариси; и други гори с по-бодър облик разнообразяваха пейзажа. Гръцката армия беше разположила лагера си сред тях и нейните ескадрони се движеха напред-назад — ту марширувайки, ту препускайки бързо.

Очите на Реймънд бяха насочени към града.

— Преброил съм оставащите му часове — каза той. — Един месец и той ще падне. Остани с мен дотогава; изчакай да зърнеш кръста върху „Света София“ и след това се върни към спокойните ти поляни.

— А ти тогава — попитах аз — ще останеш ли в Гърция?

— Със сигурност — отговори Реймънд. — И все пак, Лайнъл, когато казвам това, вярвай, че се обръщам с тъга към тихия ни живот в Уиндзор. Аз съм само половин войник; обичам славата, но не и войната. Преди битката при Родосто бях изпълнен с надежда и смелост; да завладея мястото и след това да превзема Константинопол беше стремежът, пределът, осъществяването на моята амбиция. Това въодушевление вече е изчерпано, не знам защо; изглежда, аз самият навлизам в мрачна бездна; пламенният дух на армията е досаден за мен, възторгът от победата е нищожен.

Той замлъкна и потъна в мисли. По някаква причина сериозното му държание ми напомни за полузабравената в съзнанието ми Евадна и аз се възползвах от тази възможност да го разпитам относно нейната странна съдба. Попитах го дали някога бе виждал сред войските някой, който прилича на нея; дали откакто се бе върнал в Гърция бе чувал за нея? Той се стресна от нейното име — погледна ме неспокойно.

— Дори така да е — извика, — знаех, че ще я споменеш. Отдавна, много отдавна я бях забравил. Откакто лагерувахме тук, тя се явява в мислите ми всеки ден, всеки час. Когато някой се обръща към мен, името ѝ е звукът, който очаквам да чуя: във всеки разговор си представям, че тя ще вземе участие. Най-накрая ти наруши това заклинание; каже ми какво знаеш за нея.

Описах срещата си с нея; историята на нейната смърт беше разказана и преразказана. С болезнена сериозност той ме разпита за нейните пророчества, отнасящи се до него. Бях ги приел като бълнуването на луд.

— Не, не — каза той, — не се заблуждавай, мен не можеш да ме измамиш. Тя не е казала нищо друго освен това, което вече знаех — макар че това е потвърждение. Огън, меч и чума! Всички те могат да бъдат открити в града ей там; само върху моята глава нека да паднат!

От този ден меланхолията на Реймънд се засили. Той се изолираше доколкото му позволяваха задълженията на неговата позиция. Когато бе в компания, въпреки всичките му усилия, тъга се прокрадваше върху чертите му и той седеше разсеян и ням сред оживената тълпа, която се струпваше около него. Пердита се присъедини към него и пред нея той се насилваше да изглежда весел, тъй като тя, също като огледало, се изменяше както той се изменяше и ако той бе мълчалив и тревожен, тя загрижено разпитваше защо и се опитваше да отстрани причината за неговата сериозност. Пердита пребиваваше в двореца на Сладките води, летния сарай на султана; красотата на заобикалящата природа, неосквернена от войната, и свежестта на реката правеха това място двойно по-възхитително. Реймънд не изпитваше никакво облекчение, никакво удоволствие от никоя гледка на небе или земя. Той често оставяше Пердита, за да се скита сам из местността, или бездейно плаваше с малка лодка по чистите води, размишлявайки дълбоко. Понякога аз се присъединявах към него; в такива моменти лицето му беше винаги сериозно, настроението му унило. Изглеждаше облекчен да ме види и разговаряше донякъде с интерес относно събитията от деня. Очевидно се криеше нещо зад държанието му; ала когато той сякаш бе на път да заговори за онова, което тежеше на сърцето му, рязко се обръщаше настрана и с въздишка се опитваше да предаде болезнената мисъл на ветровете.

Както казах, често се случваше, когато Реймънд напускаше гостната на Пердита, Клара да идва при мен и изтегляйки ме внимателно настрани, да каже:

— Татко го няма; да отидем ли при него? Смея да твърдя, че той ще се зарадва да те види.

И както случаят повеляваше, изпълнявах или отказвах нейната молба. Една вечер в двореца се събра многобройна група от гръцки водачи. Интригуващият Пали, изкусният Караца, войнственият Ипсиланти бяха сред най-важните. Те обсъждаха събитията от деня; схватката по обяд; намаления брой на неверниците; тяхното поражение и бягство: те обмисляха съвсем скорошно превземане на Златния град. Опитваха се да си представят какво ще се случи тогава и говореха с възвишени изрази за благосъстоянието на Гърция, когато Константинопол стане нейна столица. Тогава разговорът се обърна към вестите от Азия и опустошението, което чумата бе оставила в големите ѝ градове; предположения бяха направени относно развитието на болестта в обсадения град.

Реймънд се беше присъединил към предишната част на дискусията. С оживена реч той изложи крайните лишения, до които Константинопол бе сведен; изтощените и измъчени, макар и свирепо изглеждащи войски. Гладът и морът действаха в наша полза, отбеляза той, и неверниците скоро щяха да бъдат принудени да търсят убежище в единствената им надежда — подчинението. Внезапно, по средата на своята тирада, Реймънд замлъкна като опарен от някаква болезнена мисъл; той се изправи трудно и аз го видях как напуска залата и прекосява дългия коридор, търсейки открит въздух. Не се завърна и скоро Клара се прокрадна до мен, отправяйки обичайната си молба. Съгласих се и хващайки малката ѝ ръка, последвах Реймънд. Намерихме го тъкмо преди да се качи в лодката си и той охотно се съгласи да ни приеме за спътници. След жегите през деня, прохладният полъх надипляше реката и издуваше малкото ни платно. Градът изглеждаше мрачен на юг, а пък многобройни светлини по близките брегове и красивият облик на крайбрежието, отдъхващо в спокойната нощ, както и водите, ярко отразяващи небесните искри, даряваха красивата река с прелест, наподобяваща някое скрито райско кътче. Нашият единствен лодкар се грижеше за платното; Реймънд управляваше; Клара седна в краката му, стискайки коленете му с ръце и полагайки глава върху тях. Реймънд започна разговора някак рязко.

— Това, приятелю, навярно е последният път, когато ще имаме възможност да разговаряме свободно; плановете ми са вече в пълна сила и времето ми ще става все по-заето. Освен това искам веднага да ти споделя моите желания и очаквания и след това никога повече да не се връщам към тази тъй болезнена тема. Първо, трябва да ти благодаря, Лайнъл, че остана тук по моя молба. Първоначално суетата ме подтикна да те помоля: суета го наричам, ала дори в нея виждам ръката на съдбата — твоето присъствие скоро ще бъде необходимо; ти ще се превърнеш в последната подкрепа на Пердита, неин защитник и утешител. Ти ще я върнеш в Уиндзор.

— Не и без теб — казах аз. — Нали нямаш намерение да се разделяте отново?

— Не се заблуждавай — отвърна Реймънд, — наближаващата раздяла е такава, над която аз нямам власт; тъй близко е тя, че дните са вече преброени. Мога ли да ти се доверя? От много дни жадувам да разкрия тайнствените предчувствия, които ми тежат, макар да се страхувам, че ти ще се присмееш над тях. И все пак недей, скъпи приятелю; понеже колкото и незрели и неразумни да са, те са станали част от мен и не смея да вярвам, че ще се отърся от тях. И все пак как мога да очаквам, че ще ми съчувстваш? Ти си от този свят; аз не съм. Ти протягаш ръката си; тя е непроменлива като част от теб; и все още не разделяш чувството за самоличност от тленното тяло, което оформя Лайнъл. Как тогава можеш да ме разбереш? Земята за мен е смърт, небосводът — гробница, забулваща същинска безнравственост.

Времето не съществува вече, понеже аз съм стъпил на прага на вечността; всеки мъж, когото срещам, има вид на труп, който скоро ще бъде изоставен от одушевяващата го искра в навечерието на разпада и покварата.

Гласът му беше скръбен; той въздъхна дълбоко.

— Преди няколко месеца — продължи Реймънд — всички смятаха, че ще умра; но живецът беше силен в мен. Чувствата ми бяха човешки; надеждата и любовта бяха дневните звезди на съществуването ми. Сега хората мечтаят, че челото на победителя над лъжливата вяра ще бъде оградено от лавров венец; те говорят за почтена награда, титла, власт и богатство — а всичко, което искам аз от Гърция, е гроб. Нека да издигнат могила над безжизненото ми тяло, която да стои дори когато куполът на „Света София“ е паднал. Защо се чувствам така? В Родосто бях изпълнен с надежда; но когато видях Константинопол за пръв път, това чувство, наред с всяка друга радост, се изпари. Последните думи на Евадна бяха клеймото върху заповедта за моята смърт. И все пак не се преструвам, че отдавам настроението си на някое определено събитие. Всичко, което мога да кажа, е, че се чувствам така. Чумата, за която слушам, е в Константинопол, навярно съм се докоснал до нея — навярно болестта е истинската причина за моите предзнаменования. Не е от значение защо или от какво съм повлиян, никаква сила не може да предотврати удара и да отмести сянката на вдигнатата ръка на съдбата, която вече ме затъмнява. На теб, Лайнъл, поверявам сестра ти и нейното дете. Никога не споменавай пред нея фаталното име на Евадна. Тя само ще страда двойно поради необичайната връзка, която ме приковава към нея, карайки духа ми да се подчини на нейния умиращ глас и да я последва, както е на път да стори, в онази неизвестна държава.

Слушах го с удивление; но неговото печално поведение и тържествено слово ме увериха в истинността и силата на чувствата му и не трябваше с лек присмех да се опитвам да разсея страховете му. Каквото и да се канех да отговоря, бях прекъснат от силните емоции на Клара. Реймънд беше говорил, нехаещ към нейното присъствие, а тя, горкото дете, бе чула с ужас и вяра пророчеството за смъртта му. Баща ѝ беше трогнат от яростната ѝ скръб; той я взе в ръцете си и я успокои, но самите му утешения бяха мрачни и страшни.

— Не плачи, мило дете — рече той, — за предстоящата смърт на човек, когото едва познаваш. Може да умра, но в смъртта никога няма да забравя или да изоставя моята Клара. В мъката или радостта на онзи свят вярвай, че духът на баща ти е наблизо, за да те спаси или да ти съчувства. Гордей се с мен и цени твоя детски спомен за мен. Така, най-сладката ми, няма да изглежда, че съм си отишъл. Трябва да обещаеш едно нещо — да не говориш пред когото и да е освен чичо ти за разговора, който току-що дочу. Когато ме няма, ти ще утешиш майка си и ще ѝ кажеш, че смъртта е само горчива, защото ме е разделила от нея; че последните ми мисли са били посветени на нея. Но докато съм жив, обещай да не ме предаваш; обещай, дете мое.

С колеблив глас Клара обеща, докато все още се бе вкопчила за баща си в порив на скръб. Скоро след това се завърнахме на брега и аз се постарах да залича впечатлението, оставено в съзнанието на детето, отнасяйки се несериозно към страховете на Реймънд. Не чухме повече за тях; понеже, както беше казал той, обсадата, която сега наближаваше своя край, стана от първостепенно значение, изпълвайки цялото му време и внимание.

Империята на мохамеданите в Европа беше към своя край. Гръцкият флот, заграждащ всяко пристанище на Стамбул, предотврати пристигането на помощ от Азия; всички странични излази към сушата бяха станали непроходими с изключение на онези отчаяни нападения, които намаляваха броя на врага, без да оставят следа върху нашите редици. Гарнизонът вече беше толкова отслабнал, че беше очевидно, че градът можеше лесно да бъде щурмуван; но и човечността, и политиката изискваха по-плавен начин на действие. Едва ли имахме причина да се съмняваме, че ако градът е нападнат докрай, неговите дворци, храмове и изобилия от богатство ще бъдат унищожени в яростта на оспорваната победа и поражение. Беззащитните граждани вече бяха пострадали от варварството на еничарите; и във време на буря, смут и клане, не само красотата, но деца и възрастни също щяха да станат жертви на жестоката свирепост на войниците. Гладът и блокадата бяха сигурни средства за завоевание; и върху тях ние основахме нашите надежди за победа.

Всеки ден войниците от гарнизона щурмуваха нашите предни постове и възпрепятстваха изграждането на укрепленията ни. Пожарни лодки бяха пуснати от различните пристанища, докато нашите войски понякога отстъпваха пред обречената смелост на мъже, които не искаха да живеят, а да продадат живота си скъпо. Тези борби бяха утежнени от сезона: те се проведоха през лятото, когато южният азиатски вятър прииждаше, натоварен с нетърпима топлина, когато потоците бяха пресъхнали в плитките си корита и обширният басейн на морето изглеждаше сякаш свети под невъзпрепятстваните слънчеви лъчи. Нито пък нощта освежаваше земята. Росата не бе допусната; нямаше треви и цветя; самите дървета клюмваха; и лятото приемаше омаломощения вид на зимата, докато продължаваше в мълчание и пламък, за да лиши човека от средствата му за препитание. Напразно очите се опитваха да открият останките от някой северен облак из неопетнените висини, който да донесе надежда за промяна и влага в потискащата и безветрена атмосфера. Всичко беше безоблачно, изгарящо, унищожаващо. Ние, обсаждащите, не бяхме твърде засегнати от тези злини. Горите наоколо ни предоставяха сянка, реката ни осигуряваше постоянен запас от вода; даже цели отряди бяха наети да снабдяват армията с лед, струпан на Хемус и Атон, и планините на Македония, докато разхлаждащи плодове и благотворна храна подновяваха силата на трудещите се и ни помагаха да понасяме по-леко тежестта на застоялия въздух. Но в обсадения град нещата имаха друг облик. Слънчевите лъчи биваха пречупени от паважа и сградите; запушването на обществените чешми и лошото качество на храната и дори нейната оскъдност създадоха състояние на страдание, което бе утежнено от бича на болестта; докато гарнизонът си приписваше всеки излишък, допринасяйки с пустош и метеж към неизбежните злини на времето. Въпреки това те не се предаваха.

Внезапно военният метод беше променен. Не претърпяхме повече на падения и през нощта и деня продължихме безпроблемно труда си. Още по-странно беше, че когато войските се придвижваха към града, стените бяха пусти и нито едно оръдие не бе насочено срещу нашествениците. Когато тези обстоятелства бяха съобщени на Реймънд, той заръча да бъдат направени щателни наблюдения относно това, което се случва зад стените, и когато неговите разузнавачи се завърнаха, съобщавайки само за продължаващата тишина и пустош в града, той заповяда армията да се изтегли пред портите. Никой не се появи по стените; портите, макар и заключени и залостени, изглеждаха незащитени; отгоре многобройните куполи и блестящи полумесеци пронизваха небето; а пък старите стени, оцелели векове, с коронясана с бръшлян кула и заплетени с плевели подпори, стояха като скали насред необитаема пустош. Отвътре в града нито викове, нито плач, нито звук, освен кучешки вой от време на време, не прекъсваше обедното спокойствие. Дори нашите войници бяха притихнали в изумлението си; музиката секна; кънтенето на оръдия притихна. Всеки шепнешком попита човека до себе си какво означава този внезапен покой, докато Реймънд от височина, с помощта на бинокли, се опитваше да открие и наблюдава хитрината на врага. Никаква фигура не можеше да бъде различена по терасите на къщите; в по-високите части на града нямаше движеща сянка, която да обозначи присъствието на каквото и да е живо същество: даже дърветата не се помръдваха и се подиграваха на стабилността на архитектурата със сходна неподвижност.

Най-накрая дочухме стъпки на коне, отчетливи в тишината. Това беше отряд, изпратен от адмирал Караца; те носеха телеграми за главния генерал. Съдържанието на тези документи беше важно. Предната вечер стражата на борда на един от по-малките кораби, закотвен близо до стената на сарая, била събудена от леко разплискване, като от приглушени гребла; сигнал за тревога бил подаден: дванадесет малки лодки, във всяка от които имало по трима еничари, се опитвали да си проправят път през флотата до отсрещния бряг на Скутари. Когато се оказали разкрити, те изхвърлили мускетите си, а някои дошли отпред, за да покрият други, чиито екипажи, използвайки всичките си сили, се опитали да избягат с леки лодки от тъмните води, които ги заобикаляли. В крайна сметка всички те били потопени и с изключение на двама или трима затворници, екипажите се удавили. Малко сведения могли да измъкнат от оцелелите; но техните предпазливи отговори довели до предположението, че няколко експедиции са предшествали последната и че няколко турци от висок ранг и значимост са били прекарани в Азия. Мъжете презрително отхвърлили намека, че са изоставили защитата на своя град; и един, най-младият сред тях, в отговор на подигравката на един моряк възкликнал: „Вземете го, християнски кучета! Вземете дворците, градините, джамиите, домовете на нашите бащи — вземете и чумата с тях; тя е врагът, от който бягаме; ако ви е приятелка, прегърнете я в пазвата си. Проклятието на Аллах е върху Стамбул, споделете неговата съдба.“

Такъв беше разказът, изпратен до Реймънд от Караца: но една измислица, изпълнена с чудовищни преувеличения, макар и основани на истината, беше разпространена от съпровождащия отряд насред нашите войници. Надигна се шепот, че градът е станал плячка на чумата; че по-мощна сила вече беше покорила обитателите; Смъртта бе станала владетел на Константинопол.

Описвали са ми една картина, на която всички обитатели на земята от страх са тласнати да се срещнат със Смъртта. Слабите и немощните побягнали; войните отстъпили, макар че дори в бягството си отправяли заплахи. Вълци и лъвове, и всякакви зверове от пустинята надали рев срещу нея; а пък мрачната Нереалност витаела, поклащайки призрачното си жило — самотна, но непобедима завоевателка. Така се случи и с гръцката армия. Убеден съм, че ако безбройни войски от Азия бяха дошли иззад Пропонтис и се бяха строили да защитават Златния град, всеки един грък щеше да марширува срещу непреодолимата им численост и с патриотична ярост да жертва себе си в името на страната си. Но никакъв жив плет от щикове не ни се противопостави, никаква раздаваща смърт артилерия, никаква страховита редица от смели войници — незащитените стени ни предоставиха лесен вход — празните дворци разкошни жилища; но над купола на „Света София“ суеверните гърци видяха Чумата и уплашено се свиха от нейното влияние.

Реймънд беше подбуден от съвсем различни чувства. Той се спусна по хълма с лице, сияещо от триумф, и сочейки с меча си към портите, заповяда на войските си: „Долу барикадите!“ — единствените останали препятствия към пълната победа. Войниците отвърнаха на радостните му думи с втрещени и изпълнени със страх погледи; те спонтанно се отдръпнаха назад и Реймънд застана в предната част на редиците:

— Заклевам се в меча си — извика той, — че няма засада или нападение, което да ви застрашава. Врагът вече е поразен; блажените места, благородните домове и плячката на града са вече ваши; бутнете портата; влезте и завладейте местата на вашите предци, вашето собствено наследство!

Повсеместен трепет и ужасен шепот преминаха през редиците; нито един войник не помръдна.

— Страхливци! — изкрещя генералът им, вбесен. — Дайте ми една секира! Само аз ще вляза! Аз ще забия вашето знаме; и когато го видите да се вее от най-високото минаре, може бе ще съберете кураж и ще се обедините около него!

Един от офицерите пристъпи напред:

— Генерале — каза той, — ние нито се боим от куража, нито от оръжията, нито от откритата атака, нито от тайната засада на мюсюлманите. Готови сме да изложим гърдите си, оголвани десет хиляди пъти в миналото, пред сачмите и ятаганите на неверниците и да паднем славно за Гърция. Но няма да умрем на купчини, като кучета, отровени през лятото, от чумния въздух на този град — не смеем да тръгнем срещу Чумата!

Няма ли водач, всяка тълпа е слаба и неподвижна, без глас; ала дайте ѝ такъв и тя възвръща силата, подобаваща на нейната численост. Викове от хиляда гласове разкъсаха въздуха — ревът на похвалата за думите на офицера стана всеобщ. Реймънд видя опасността; той беше готов да спаси войските си от престъплението на неподчинението; тъй като знаеше, че веднъж започне ли съревнование между командира и армията му, всяко дело и дума допринасят за слабостта на първия и даряват власт на вторите. Той даде заповеди отстъплението да бъде разгласено и в добър строй полковете се завърнаха в лагера.

Побързах да отнеса сведения за тези странни събития на Пердита и скоро към нас се присъедини Реймънд. Изглеждаше потиснат и смутен. Сестра ми беше поразена от разказа ми:

— Как отвъд въображението на човека — възкликна тя — са указите на небесата, тъй удивителни и необясними!

— Глупаво момиче — извика гневно Реймънд, — и ти ли, като моите доблестни войници, си обзета от паника? Кажи ми, моля, какво е тъй необяснимо в едно толкова естествено явление? Чумата не вилнее ли всяка година в Стамбул? Защо се учудвате, че тази година, когато ни казват, че нейната сила в Азия е невиждана, е причинила двойно по-голямо опустошение в този град? Защо се учудвате, че по време на обсада, лишения, необикновена жега и суша тя е предизвикала непривична разруха? Още по-малко учудващо е, че турският гарнизон, отчайвайки се от неспособността си да издържа повече, се е възползвал от небрежността на флота ни и е побягнал веднага от обсада и плен. Не е чума — кълна се в Бог, който съществува! Нито пък е грозяща заплаха, която ни прави като уплашени от плашило птици през жътвените дни, кара ни да се въздържаме от готовата плячка. Това е подло суеверие — и по този начин прицелът на храбрите се превръща в перцето на глупците; достойната амбиция на възвишените души става играчка на тези опитомени зайци! Ала Стамбул ще бъде наш! В миналите ми мъки, в изтезанията и претърпяния затвор заради тях, в моите победи, в моя меч се заклевам — в моите надежди за слава, в бившите ми заслуги, които сега очакват своето възнаграждение, дълбоко се заричам, че с тези ръце ще забия кръста върху онази джамия!

— Най-скъпи мой Реймънд! — прекъсна го Пердита с умоляващ глас.

Той се разхождаше напред-назад из мраморната зала на сарая; устните му бяха пребледнели от ярост, докато, треперейки, оформяха гневните му думи — очите му бълваха огън — жестовете му изглеждаха потиснати от собственото им настървение.

— Пердита — продължи той нетърпеливо, — знам какво ще кажеш; знам, че ме обичаш, че си добра и нежна; но това не е работа за жена — нито пък женското сърце може да познае урагана, който ме разкъсва!

Реймънд изглеждаше наполовина уплашен от собствената си буйност и внезапно напусна залата: един поглед на Пердита ми разкри тревогата ѝ и аз го последвах. Той крачеше из градината: страстите му бяха в състояние на немислим безпорядък.

— Завинаги ли ще съм — извика той — шега за съдбата! Трябва ли човек, катерещ съм към небесата, да бъде винаги жертва на лазещите гадини от неговия род! Ако аз като теб, Лайнъл, очаквах с нетърпение дълги години живот, поредица от просветени от любов дни, изискани удоволствия и новоизвиращи надежди, може би щях да се поддам и разбивайки генералския си жезъл, щях да потърся спокойствие из Уиндзорските поля. Но аз съм на път да умра! Не, недей ме прекъсва — скоро ще си отида. От многолюдната земя, от сърцата на хората, от обичните места на моята младост, от добротата на моите приятели, от любовта на единствената ми любима Пердита, аз съм на път да бъда заличен. Такава е волята на съдбата! Такъв е указът на Върховния владетел, пред когото няма обжалване: на когото аз се предавам. Но да загубя всичко — да загубя живота и любовта, славата също! Това няма да го бъде! Аз и след няколко кратки години всички вие — тази поразена от страх армия и цялото население на красива Гърция вече няма да съществуват. Но други поколения ще се зародят, винаги и завинаги ще продължават, те ще бъдат по-щастливи заради нашите сегашни дела, ще бъдат прославени от нашата доблест. Молитвите на моята младост бяха да бъда един от онези, които правят страниците на земната история великолепни; които издигат човешкия род и превръщат този малък глобус в дом на могъщите. Уви за Реймънд! Молитвите на младостта му са пропилени — надеждите на неговата мъжественост са нищожни! От тъмницата си в онзи град извиках „Скоро ще стана твой владетел!“ Когато Евадна произнесе смъртта ми, си помислих, че титлата „Победител на Константинопол“ ще бъде изписана на моята гробница и аз подчиних всички нравствени страхове. Стоя пред покорените му стени и не смея да се нарека завоевател. Няма да позволя това! Александър не е ли скочил от стените на града на оксидраките, за да покаже на страхливите си войски пътя към победата, посрещайки сам мечовете на защитниците на града? Дори и така да се случи, аз ще се срещна храбро с чумата — и дори никой да не ме последва, ще забия гръцкото знаме на върха на „Света София“.

Разумът беше безполезен пред тъй силни чувства. Напразно му изложих, че дойде ли зима, студът ще разсее чумавия въздух и ще възвърне куража на гърците.

— Не говори за друг сезон освен за този! — изрева той. — Изживях последната си зима и датата на тази година, 2092, ще бъде изсечена върху моята гробница. Вече виждам — продължи той, вдигнал скръбен поглед нагоре, — предела, стръмния ръб на моето съществуване, от който се хвърлям в мрачната мистерия на следващия живот. Аз съм подготвен, така че да оставя след себе си следа от светлина, тъй сияйна, че най-лошите ми врагове да не могат да я помрачат. Дължа това на Гърция, на теб, на надживяващата ме Пердита и на себе си, жертвата на амбицията.

Прекъсна ни прислужник, който съобщи, че персоналът на Реймънд е събран в заседателната зала. Той ме помоли междувременно да яздя през лагера, да наблюдавам и да му докладвам настроението на войниците; след това ме остави. Бях развълнуван до краен предел от днешните събития, а сега повече от всякога от пламенната реч на Реймънд. Уви за човешкия разум! Той обвиняваше гърците в суеверия: а как наричаше вярата, която отдаваше на предсказанията на Евадна? Преминах от двореца на Сладките води до полето, върху което лагерът бе разположен, и заварих обитателите му в суматоха. Пристигането на неколцина с нови истории за чудеса от флота; преувеличенията, придадени на онова, което вече беше известно; приказки за стари пророчества, за страховитите истории на цели региони, които са били опустошени през тази година от чумата, разтревожиха войските. Дисциплината беше погубена; армията се разпусна. Всеки човек, допреди част от великото цяло, движещ се единствено в хармония с другите, сега избра единицата, в която природата го беше създала, и мислеше единствено за себе си. Те се прокраднаха отначало по единици и двойки, сетне в по-големи групи, докато накрая, безпрепятствено от офицерите, цели батальони тръгнаха по пътя, който водеше към Македония.

Около полунощ се върнах в двореца и потърсих Реймънд; той беше сам и видимо сдържан; поне в такъв покой, какъвто е породен от решимостта да се придържа към определен ход на поведение. Той изслуша спокойно моя разказ за саморазпускането на армията и след това рече:

— Знаеш ли, Върни, моето твърдо решение е да не напускам това място, докато не видя на бял свят Стамбул признат от всички за наш. Ако мъжете, които имам около себе се, откажат да ме последват, ще се намерят други, по-смели. Тръгни преди зазоряване, отнеси телеграмите до Караца, прибави към тях твоите собствени молби той да ми изпрати своите морски пехотинци и военноморски сили; ако мога да получа поне един полк, който да ме подкрепи, останалите ще го последват, разбира се. Нека той ми изпрати този полк. Ще очаквам завръщането ти до утре по обяд.

Смятах, че това е неумела хитрина, но го уверих в своето подчинение и усърдие. Оставих го, за да си отдъхна няколко часа. С идването на сутринта бях подготвен за моето пътуване. Забавих се известно време, желаейки да се сбогувам с Пердита, и от прозореца ми наблюдавах приближаването на слънцето. Златното великолепие се издигна и изтощената природа се събуди, за да понесе още един ден на жега и жаден разпад. Никое цвете не повдигна своята отрупана с роса чашка, за да посрещне зората; сухата трева беше изсъхнала по равнините; горящите въздушни полета бяха опустели от птици; единствено цикадите, деца на слънцето, започнаха своята пронизителна и оглушителна песен насред кипарисите и маслините. Видях как въгленовочерния кон на Реймънд бе доведен до портата на двореца; малка рота офицери пристигна скоро след това; безпокойство и страх бяха изписани върху всяко лице и във всяко око, неосвежено от сън. Заварих Реймънд и Пердита заедно. Той наблюдаваше изгряващото слънце, докато с една ръка бе обгърнал кръста на любимата си; тя го гледаше — слънцето на живота ѝ, със задълбочен поглед на примесени тревога и нежност. Реймънд започна ядосано, когато ме видя.

— Все още ли си тук? — извика той. — Това ли е твоето обещано усърдие?

— Извини ме — казах аз, — но преди да си приключил да говориш, ще съм потеглил.

— Не, извини ме — отвърна той, — нямам право да командвам или укорявам, но животът ми зависи от твоето заминаване и бързо завръщане. На добър час!

Гласът му бе възстановил мекия си тон, но тъмен облак все още блуждаеше по неговите черти. Щях да се забавя; исках да посъветвам Пердита да бъде бдителна, но неговото присъствие ме възпря. Нямах предлог за моето колебание; и когато той повтори прощалните си думи, аз стиснах протегнатата му ръка; беше студена и лепкава.

— Грижи се за себе си, драги лорде — казах аз.

— Не — каза Пердита, — тази задача ще бъде моя. Върни се бързо, Лайнъл.

Той си играеше разсеяно с кестенявите ѝ къдрици, а тя се облегна на него; два пъти се обърнах назад само за да погледна отново тази несравнима двойка. Най-сетне с бавни и тежки стъпки излязох от залата и се качих на коня ми. В този момент Клара полетя към мен; стискайки коляното ми, тя извика:

— Побързай, чичо! Скъпи чичо, имам такива страховити сънища; не смея да кажа на майка. Не бъди далеч твърде дълго!

Уверих я в нетърпението ми да се завърна и сетне поех с малък конвой покрай равнината към кулата на Мармара.

Изпълних възложената ми работа, видях Караца. Той беше донякъде изненадан; каза, че ще види какво може да стори, но че ще е нужно време, а Реймънд ми беше заръчал да се върна до обяд. Невъзможно беше да се задейства нещо за толкова кратко време. Трябваше да остана до следващия ден или да се върна, след като бях докладвал настоящото положение на генерала. Моят избор беше лесен. Безпокойство, страх от онова, което предстоеше да се случи, съмнение относно намеренията на Реймънд ме подтикнаха да се върна незабавно в неговия кръг. Напускайки Седемте кули, поех на изток към Сладките води. Тръгнах по обиколна пътека, най-вече за да отида до върха на горепосочената планина, която разкриваше гледка към града. Носех бинокъла си. Градът се грееше на обедното слънце, а древните му стени очертаваха живописната му граница. Непосредствено пред мен беше Топкапъ, портата, близо до която Мехмед беше направил пробива, с който навлязъл в града. Гигантски и остарели дървета растяха наблизо; пред портата забелязах тълпа от движещи се човешки фигури — от силно любопитство аз доближих бинокъла към очите си. Видях лорд Реймънд на коня му; около него се беше събрала малка рота офицери, а отзад беше безразборен сбор от войници и подчинени, дисциплина им изчезнала, ръцете им отпуснати настрани; не звучеше музика, не се развяваха знамена. Единственият байрак сред тях беше този, който Реймънд носеше; той посочи с него портата на града. Кръгът около него се отдръпна назад. С гневни жестове той скочи от коня си и сграбчвайки секира, която висеше на седлото му, тръгна с видимото намерение да разруши портата на врага. Няколко души му се притекоха на помощ; броят им се увеличи; под техните обединени удари препятствието беше превъзмогнато, портата, металната решетка и оградата бяха сринати; и широкият, осветен от слънцето път, водещ към сърцето на града, сега лежеше открит пред тях. Мъжете се отдръпнаха; те изглеждаха, сякаш се бояха от това, което вече бяха сторили, и стояха така, сякаш очакваха някой могъщ фантом да ги издебне заради оскърбеното му величие при отварянето на портата. Реймънд скочи безгрижно на коня си, грабна знамето и с думи, които не можех да чуя (но жестовете му, техният подобаващ съпровод, бяха белязани от пламенна сила), той сякаш заклеваше тяхната помощ и другарство, но докато говореше, тълпата се отдръпваше от него. Сетне негодуванието го раздвижи — думите му, предполагам, са били изпълнени с презрение — и обръщайки гръб на своите страхливи последователи, той се насочи сам към градската порта. Даже конят му сякаш се отдръпна от фаталното стъпване в града; неговото куче, вярното му куче, лежеше, стенейки умолително, на пътя му — след още един миг Реймънд беше забил шпорите си в плешката на уплашеното животно, което подскочи напред, и той, преминал през портата, препусна в галоп по широката и опустяла улица.

До този момент душата ми беше единствено в очите ми. Бях наблюдавал с удивление, примесено със страх и възторг. Последното усещане надделя. Забравих разстоянието между нас. „Ще дойда с теб, Реймънд!“ — провикнах се; но когато окото ми бе далеч от бинокъла, едва можех да различа дребните форми в тълпата, която на около миля от мен загради портата; фигурата на Реймънд беше изгубена. Попарен от нетърпение, подканвах коня си със силата на шпората и разхлабените юзди надолу по стръмнината, за да мога, преди да настъпи опасността, да бъда на страната на моя благороден, богоподобен приятел. Редица сгради и дървета се изпречиха на пътя ми, когато достигнах равнината, скривайки града от поглед. Но в този момент се чу трясък. Подобен на гръм звук отекна из небето, а въздухът притъмня. Още миг и старите стени отново се изправиха пред погледа ми, а над тях витаеше мрачен облак; отломки от сгради се въртяха отгоре, наполовина видими в дима, докато пламъци избухваха отдолу и продължителни взривове изпълваха въздуха със страховити мълнии. Бягаща от купищата падащи развалини, които прескачаха високите стени и разтърсваха бръшлянените кули, една тълпа войници се бе отправила към пътя, по който идвах аз; бях заобиколен, обграден от тях, неспособен да продължа напред. Нетърпението ми достигна пределите си; протегнах ръце към мъжете; призовах ги да се върнат обратно и да спасят техния генерал, завоевателя на Стамбул, освободителя на Гърция; сълзи, истински сълзи, бликнаха в топъл поток от очите ми — не исках да повярвам в неговото унищожение; въпреки това всеки облак, който затъмняваше въздуха, сякаш носеше със себе си парче от мъченика Реймънд. Ужасяващи гледки се явиха пред мен в мътния облак, надвиснал над града; и единственото ми облекчение произтичаше от усилията, които полагах, за да достигна портата. И все пак, когато осъществих целта си, единственото, което можех да различа в пределите на огромните стени беше един град, потънал в огън: откритият път, по който Реймънд бе поел, беше обгърнат от дим и пламък. След известно време взривовете престанаха, но пламъци все още избухваха от различни краища; куполът на „Света София“ беше изчезнал. Странно е (навярно последствие от сътресението на въздуха, причинено от взривяването на града), но огромни, бели гръмотевични облаци се надигнаха от южния хоризонт и се скупчиха над главата ми; те бяха първите петна върху синята шир, които виждах от месеци насам, и насред това опустошение и отчаяние ме изпълниха с наслада. Сводът отгоре стана неясен, мълния проблесна от тежките облаци, последвана моментално от трясъка на гръмотевици; след това едър дъжд се изсипа. Пламъците на града се огънаха под него и димът и прахът, надигащи се от руините, се разпръснаха.

Тъкмо бях забелязал стихването на пламъците и подтикнат от неудържим порив, се опитах да проникна в града. Можех да сторя това само пеш, тъй като поголовната разруха бе непроходима за кон. Никога преди не бях влизал в града и пътищата му бяха непознати за мен. Улиците бяха запушени, отломките димяха; покатерих се върху една купчина само за да ми се разкрият другите след нея и нищо не ми подсказа къде може да е центърът на града или накъде може да се е насочил Реймънд. Дъждът спря; облаците потънаха зад хоризонта; вече беше вечер и слънцето бързо се спусна към западното небе. Аз продължавах да се катеря, докато не стигнах до една улица, чиито дървени къщи, полуизгорели, бяха охладени от дъжда и за щастие, не бяха пострадали от барута. Забързах към тях — до този момент не бях видял и следа от човек. Въпреки това никоя от обезобразените човешки форми, които различих, не можеше да е Реймънд; затова, отвръщах поглед, докато сърцето ми се побеляваше. Достигнах едно открито пространство — една планина от разруха в средата разкриваше, че някаква голяма джамия е заемала мястото — и тук, разпръснати наоколо, видях различни предмети на разкоша и богатството, опърлени, унищожени, но и в погрома свидетелстващи за това, което са били — бижута, нанизи от перли, бродирани одежди, пищни кожи, блестящи гоблени и ориенталски орнаменти; явно бяха събрани тук на купчина, отредена за унищожение, но дъждът беше спрял опустошението по средата.

Минаха часове, в които търсех Реймънд в този гибелен пейзаж. Непреодолимите купчини понякога ми се противопоставяха; все още горящите пожари ме изгаряха. Слънцето залезе; атмосферата се помрачи — и вечерната звезда вече не блестеше самотно. Отблясъците на пламъка свидетелстваха за развитието на погрома, а в същото време в премесените светлина и мрак купчините около мен придобиваха гигантски размери и странни форми. За миг можех да се предам на съзидателната сила на въображението и за миг бях успокоен от възвишените измислици, които то ми предложи. Дарите на човешкото ми сърце ме върнаха обратно в празната действителност. Къде, в тази пустош на смъртта, си ти, о, Реймънд — скъпоценност на Англия, спасител на Гърция, герой на неписана история; къде в този горящ хаос са разпръснати твоите скъпи останки? Извиках го на глас — през тъмнината на нощта, над изгарящите развалини на падналия Константинопол, неговото име беше чуто; никакъв глас не отговори — дори ехото беше нямо.

Бях покосен от изтощение; самотата потисна духа ми. Задушният въздух, напоен с прах, топлината и димът от горящи дворци сковаха крайниците ми. Внезапно ме обзе глад. Възторгът, който досега ме бе поддържал, беше изгубен; също както сграда, чиито подпори са разхлабени и чиито основи се клатят, се люлее и пада, така, когато въодушевлението и надеждата ме изоставиха, и силите ми ме напуснаха. Седнах на последното останало стъпало от някакво здание, което дори в своя погром беше огромно и величествено; няколко счупени стени, неоткъртени от барут, стояха във фантастични групи и един пламък проблясваше на интервали на върха на купчината. За известно време гладът и сънят се съревноваваха, докато накрая съзвездията се олюляха пред очите ми и сетне изчезнаха. Опитах да се надигна, но тежките ми клепачи се замери твориха, преуморените ми крайниците поискаха почивка — отпуснах глава върху камъка, предадох се пред блаженото усещане за абсолютна забрава; и в онази сцена на опустошението, в онази нощ на отчаянието — аз спах.

Глава 14

Звездите все още блестяха ярко, когато се събудих, а Бикът високо в южното небе показваше, че е полунощ. Събудиха ме тревожни сънища. Сънувах, че съм бил поканен на последния пир на Тимон51; бях отишъл с остър апетит, капаците бяха свалени, горещата вода изпращаше нагоре незадоволителната си пара, а аз избягах от гнева на домакина, който прие облика на Реймънд; а пък, според моята болна фантазия, съдовете, които той хвърли по мен, бяха заредени със зловонна пара и фигурата на моя приятел, изменена от хиляди изкривявания, се разрасна в гигантски фантом, носещ на челото си белега на чумата. Нарастващата сянка се издигаше все повече и повече, като изпълни, а след това сякаш се опита да изригне отвъд нечупливия небесен свод, който се извива, поддържайки и заграждайки света. Кошмарът се превърна в мъчение; с голямо усилие отхвърлих съня и привиках разума към обичайната му служба. Първата ми мисъл беше за Пердита; при нея трябваше да се върна; нея трябваше да подкрепя, черпейки такава сила от отчаянието, каквато най-добре би могла да поддържа раненото ѝ сърце, за да я повикам обратно от дивите върхове на скръбта чрез строгите закони на дълга и тихата нежност на разкаянието.

Позицията на звездите беше единственият ми пътеводител. Обърнах гръб на ужасната разруха на Златния град и след големи усилия успях да се измъкна от заграждението му. Срещнах рота войници отвъд стените; заех кон от един от тях и побързах към сестра ми. Обликът на равнината се беше променил през този кратък промеждутък; лагерът беше разбит; остатъците от разпусналата се армия се срещаха в малки групи тук и там; всяко лице беше помрачено; всеки жест разкриваше изумление и ужас.

С натежало сърце влязох в двореца и застанах твърде изпълнен със страх, за да се доближа, да говоря, да гледам. В средата на залата беше Пердита; тя седеше на мраморните плочки, главата ѝ — паднала върху пазвата ѝ, косата ѝ разрешена, пръстите ѝ усърдно преплетени един в друг; беше бледа като мрамор и всяка нейна черта беше изкривена от страдание. Пердита ме видя и вдигна въпросителен поглед; нейните очи, наполовина изпълнени с надежда, бяха мъчителни; думите загинаха, преди да мога да ги изрека; усетих как мъртвешка усмивка набръчква устните ми. Тя разбра жеста ми; главата ѝ отново се снижи; пръстите ѝ отново се раздвижиха неспокойно. Накрая аз си възвърнах речта, но гласът ми я ужаси; нещастното момиче беше разбрало погледа ми и за нищо на света не искаше историята за непоносимото ѝ нещастие да бъде оформена и потвърдена с тежки, окончателни думи. Не, тя сякаш искаше да отвлече мислите ми от темата и стана от пода.

— Тихо! — каза шепнешком. — След много плач Клара заспа; не трябва да я безпокоим.

След това Пердита седна на същия диван, където я бях оставил сутринта да си почива върху биещото сърце на нейния Реймънд; не смеех да я приближа, но седнах в далечен ъгъл, наблюдавайки нейните стреснати и нервни жестове. Накрая, внезапно, тя попита: „Къде е той?“

— О, не се страхувай — продължи тя, — не се страхувай, че ще тая надежда! И все пак кажи ми, намери ли го? Да го държа още веднъж в ръцете си, да го видя, колкото и да е променен, е всичко, което желая. Макар и Константинопол да е струпан отгоре му като гробница, аз все пак трябва да го открия — след това ни покрий с тежестта на града, с планина, стоварена отгоре — не ме интересува, стига един гроб да споделят Реймънд и неговата Пердита.

После, ридаейки, тя се вкопчи в мен:

— Заведи ме при него — проплака. — Жестоки Лайнъл, защо ме държиш тук? Сама не мога да го намеря, но ти знаеш къде лежи той — отведи ме там.

Отначало тези мъчителни молби ме изпълниха с нетърпимо състрадание. Но скоро след това се опитах да извлека търпение за нея от мислите, които тя предложи. Разказах приключенията си от нощта, усилията ми да открия нашия изгубен Реймънд и разочарованието ми. Насочвайки мислите ѝ така, аз им дадох цел, която ги избави от безумието. С видимо спокойствие тя обсъди с мен едно място, където той вероятно може да бъде открит, и планува средствата, които да използваме за тази цел. Сетне, научавайки за моята умора и въздържание, тя самата ми донесе храна. Възползвах се от благоприятния момент и се опитах да пробудя в нея нещо отвъд убийствената вцепененост на скръбта. Докато говорех, се отнесох по темата; дълбокото възхищение; скръбта, потомството на най-истинската обич, преливащото сърце, бликащо от съчувствие към всичко, което е било велико и възвишено в кариерата на моя приятел, ме вдъхнови, докато изсипвах възхвали за Реймънд.

— Уви за нас — извиках аз, — които сме загубили този последен благородник на света! Любими Реймънд! Той е отишъл при народа на мъртвите; станал е един от онези, които правят тъмното обиталище на неизвестната смърт прочуто, живеейки там. Той е преминал по пътя, който води до него, и се е присъединил към могъщите души, които си отидоха преди него. Когато светът е бил в своето начало, смъртта трябва да е била ужасна и човек е оставял приятелите и рода си, за да живее като самотен странник в непозната държава. Но сега този, който умира, заварва в отвъдното много спътници, заминали преди него, за да се подготвят да го посрещнат. Великите от отминалите векове го населяват, възвишените герои на нашите дни са сред обитателите му, а пък животът тук става двойно по-пуст и самотен. Какво благородно създание беше Реймънд, първият сред мъжете от нашето време. Чрез достойнството на неговите убеждения и елегантната храброст на неговите дела, с остроумие и красота той печелеше и владееше съзнанията на всички. В една-единствена вина можеше да бъде обвинен; но смъртта му я отмени. Чувал съм да го наричат непостоянен към намеренията си — когато в името на любовта изостави надеждата за върховна власт и абдикира от протектората на Англия, хората обвиниха безсилието му. Сега неговата смърт е увенчала живота му и до края на света ще се помни, че той се пожертва в името на славата на Гърция. Такъв беше неговият избор: той очакваше да умре. Предвиждаше, че ще напусне тази радостна земя, това светло небе и твоята любов, Пердита; въпреки това нито се поколеба, нито се обърна назад, а пое направо към своя славен кръст. Докато земята съществува, неговите дела ще бъдат възхвалявани. Гръцките девойки предано ще разпръскват цветя върху гроба му и ще карат въздуха около него да ехти с патриотични химни, в които името му ще бъде прославено.

Видях чертите на Пердита да омекват; строгостта на скръбта отстъпи на нежност и аз продължих:

— Така че да го почетем е свещеният дълг на тези, които ще го надживеем. Да превърнем името му в свята реликва на земята, ограждайки го с нашата похвала от всички враждебни атаки, поръсвайки върху него цветята на любовта и разкаянието, предпазвайки го от разпад и завещавайки го неопетнено на идните поколения. Такъв е дългът на неговите приятели. А един по-скъп принадлежи на теб, Пердита, майка на неговото дете. Помниш ли в нейното детство с какво въодушевление ти гледаше Клара, разпознавайки в нея обединеното същество на себе си и Реймънд; радвайки се да видиш в този жив храм проявлението на вашата вечна любов. Тя все още е такава. Казваш, че си загубила Реймънд. О, не! Той все още живее с теб и в нея там. От него тя произлезе, плът от плътта му, кост от костта му; и както досега, ще бъдеш доволна да проследяваш в нейното нежно лице и деликатни крайници сходство с Реймънд, но във възторжените ѝ чувства, в благите качества на нейния ум ще го откриеш жив — добрия, великия, любимия Реймънд. Нека бъде твоя отговорност да насърчиш тази прилика — нека бъде твоя отговорност да я направиш достойна за него, така че, когато тя се хвали с произхода си, да не чувства срам от него.

Забелязах, че когато насочих мислите на сестра ми към нейните задължения в живота, тя не ме изслуша със същото търпение, както преди. Пердита, изглежда, се усъмни, че се опитвам да я утеша, при което, ценейки новородената си мъка, се разбунтува.

— Ти говориш за бъдещето — каза тя, — докато настоящето е всичко за мен. Позволи ми да открия земния дом на моя любим; нека го спасим от обикновен прах, така че в идните времена хората да могат да посочат свещената гробница и да я наричат негова — след това ще се обърна към друга мисли, нов път в живота или каквото и да е друго, което съдбата, в нейната жестока тирания, може да е определила за мен.

След кратък отдих се приготвих да я напусна, за да се опитам да изпълня нейното желание. Междувременно към нас се присъедини Клара, чиито пребледнели бузи и уплашен поглед изразиха дълбокия отпечатък, който мъката беше оставила в младото ѝ съзнание. Тя изглеждаше изпълнена с нещо, на което не можеше да даде думи; но възползвайки се от една възможност, предоставена от отсъствието на Пердита, предяви пред мен искрена молитва да я заведа в кръгозора на портата, през която баща ѝ бе влязъл в Константинопол. Тя обеща да не извършва нищо крайно, да бъде послушна и незабавно да се прибере. Не можех да откажа; понеже Клара не беше обикновено дете, нейната чувствителност и интелигентност, изглежда, вече я бяха надарили с правата на женствеността. Следователно с нея отпред на коня ми, съпроводени единствено от слугата, който щеше да я заведе обратно, ние се качихме до Топкапъ. Открихме група войници, събрани около него. Те се ослушваха.

— Това са човешки викове — рече един.

— По-скоро вой на куче — отвърна друг и отново се наведоха, за да уловят звука на постоянните далечни стенания, идващи от пределите на разрушения град.

— Това, Клара — казах, — е портата, това — улицата, по която вчера сутринта тръгна баща ти.

Каквото и да е било намерението на Клара, когато бе поискала да бъде доведена тук, то беше възпрепятствано от присъствието на войниците. Тя гледаше със сериозен поглед лабиринта от пушещи купчини, който преди беше град, и след това изрази готовността си да се върне у дома. В този момент меланхоличен вой порази ушите ни; беше повторен.

— Слушайте! — извика Клара. — Той е там; това е Флорио, кучето на баща ми.

Струваше ми се невъзможно, че тя може да разпознае звука, но тя продължи да настоява, докато не спечели доверието на тълпата наоколо. Поне милосърдието изисква да спасим страдащия, независимо дали е човек или животно, от опустошението на града; така че, изпращайки Клара обратно в дома ѝ, аз отново влязох в Константинопол. Окуражени от безнаказаността, която бе съпроводила предишното ми посещение, няколко войници, които бяха част от конвоя на Реймънд и които го бяха обичали и искрено оплакваха загубата му, ме придружиха.

Невъзможно е да се предскаже необикновената верига от събития, която възстанови безжизненото тяло на моя приятел в нашите ръце. В онази част на града, където огънят най-много бе бушувал предната нощ и която сега лежеше потушена, почерняла и студена, умиращото куче на Реймънд се бе свило до осакатеното тяло на своя господар. В такъв миг скръбта няма глас; страданието, укротено от собствената му ярост, е нямо. Горкото животно ме разпозна, облиза ръката ми, пропълзя близо до господаря си и умря. Той очевидно е бил изхвърлен от коня си при някоя падаща отломка, която бе смачкала главата му и обезобразила целия му облик. Наведох се над тялото и хванах ръба на наметалото му, по-малко изменено на външен вид от човешкото тяло, облечено в него.

Притиснах го до устните си, докато грубите войници се събраха наоколо, оплакващи тази най-достойна жертва на смъртта, сякаш разкаянието и безкрайното ридание можеха да запалят отново угасналата искра или да призоват обратно в разбития тленен затвор неговия освободен дух.

Мери Вчера тези крайници струваха цяла вселена; тогава те съхраняваха съвършена сила, чиито намерения, думи и дела бяха достойни да бъдат описани със златни букви; сега единствено суеверието на страданието можеше да придаде стойност на разбития механизъм, който, негоден и подобен на буца пръст, приличаше толкова на Реймънд, колкото и падналият дъжд наподобява предишния облачен замък, в който се бе изкачил до най-високите небеса и позлатен от слънцето, бе привличал всички очи и бе засищал сетивата с обилната си красота.

Това, в което Реймънд се беше превърнал в неговите земни одежди, обезобразен и похабен, ние обвихме в наметалата си и повдигайки товара в ръце, го отведохме от този град на мъртъвци. Възникна въпросът къде да го оставим. По пътя ни към двореца минахме през гръцкото гробище; поисках да бъде положен там върху плоча от черен мрамор; кипарисите се полюшваха високо отгоре, тяхната смъртна потиснатост съответстваше на неговото състояние на небитие. Изрязахме клони от траурните дървета и ги поставихме върху него, а върху тях меча му. Оставих един пазач да закриля това съкровище от прах и наредих факли да горят постоянно наоколо.

Когато се върнах при Пердита, разбрах, че тя вече е била осведомена за успеха на моето начинание. Той, нейният любим, единственият и вечен обект на нейната страстна нежност, ѝ беше възстановен. Тъй обезумял беше изразът на нейното въодушевление. Какво от това, че онези крайници не помръдваха и онези устни вече не можеха да изричат думи на мъдрост и любов! Макар и той да лежи като водорасло, изхвърлено от безплодното море, плячка на покварата — това все още беше тялото, което тя беше милвала, това бяха устните, които бяха докосвали нейните, които бяха поемали духа на любовта в смесения им дъх; това беше тленният механизъм от разтворима пръст, която тя беше нарекла свой. Вярно, тя очакваше с нетърпение другия живот; вярно, горящият дух на любовта ѝ се струваше неугасващ в цялата вечност. Ала сега, с човешка обич, тя се придържаше към всичко, което сетивата ѝ позволяваха да види и да почувства като част от Реймънд.

Бледа като мрамор, също тъй чиста и сияеща, тя изслуша моя разказ и попита за мястото, където Реймънд е положен. Чертите ѝ вече не бяха скръбно изкривени; очите ѝ бяха озарени, самият ѝ облик изглеждаше подобрен; докато прекомерната бледност и дори прозрачност на кожата ѝ и нещо кухо в гласа ѝ свидетелстваха, че не покой, а прекалено вълнение предизвикваше коварното затишие, което се бе отбелязало на лицето ѝ. Попитах я къде да бъде погребан той. Тя отвърна:

— В Атина; в онази Атина, която той обичаше. Отвъд града, по склоновете на Имитос, има скалиста кухина, която той ми бе посочил като мястото, където иска да бъде положен.

Моето собствено желание със сигурност беше да не бъде преместван от мястото, където сега лежеше. Но нейното желание, разбира се, трябваше да бъде уважено и я помолих да се подготви незабавно за нашето заминаване.

Представете си сега меланхоличния влак, пресичащ равнините на Тракия и вятъра през дефилетата и над планините на Македония, покрай кристалните вълни на Пеней, през полята на Лариса, изминавайки проливите на Термопилите и изкачвайки Парнас и спускайки се до плодородната равнина на Атина. Жените смирено понасят тези продължителни мъчения, но за нетърпеливия дух на мъжа, мудното движение на нашата кавалкада, меланхоличната почивка, която направихме по пладне, вечното присъствие на савана, колкото и разкошен да е той, обгръщащ набраздения ковчег, който бе побрал Реймънд, еднообразното повтаряне на ден и нощ, непроменено от надежда или обрат, всички обстоятелства на нашия преход бяха нетърпими. Пердита се заключи в себе си, говореше малко. Каретата ѝ беше затворена и когато почивахме, тя седеше, подпряла бледата си буза на своята бяла, студена ръка, с очи, приковани в земята, отдаваща се на мисли, които отхвърляха общуване или съчувствие.

Спуснахме се по Парнас, излизайки от многобройните му гънки, и преминахме през Ливадия по пътя ни за Атика. Пердита не искаше да влезе в Атина, но след като си отдъхнахме в Маратон в нощта на нашето пристигане, на следващия ден тя ме заведе до мястото, избрано от нея за съкровищница на скъпите останки на Реймънд. Беше кухина близо до началото на клисурата на юг от Имитос. Бездната, дълбока, мрачна и древна, се спускаше от върха до основите; в пукнатините на скалата растяха шубраци от мирта и дива мащерка, храната на много пчелни народи; огромни зъбери изпъкваха насред цепнатините, някои ги надхвърляха, а други се издигаха отвесно на тях. В подножието на тази величествена пропаст една плодородна, усмихната долина се разстилаше от море до море, а отвъд бе разгърнато синьото Егейско, изпъстрено с острови, леките вълни отразяваха слънцето. Близо до мястото, на което се намирахме, имаше една самотна скала, висока и наподобяваща конус, която, отделена от всяка страна от планината, изглеждаше като изсечена от природата пирамида; с малко усилие на този каменен блок бе придадена съвършена форма; Реймънд беше положен в тясна дупка, която изкопахме отдолу, а кратък надпис, гравиран в камъка, щеше да разкрива името на обитателя ѝ, причината и времето на смъртта му.

Всичко беше постигнато бързо под моите указания. Аз се съгласих да оставя довършването и закрилата на гробницата на началника на религиозното учреждение в Атина и преди края на октомври вече се подготвях за завръщането ми в Англия. Споменах това на Пердита. Беше болезнено да се опитвам да я откъсна от последното място, което ѝ напомняше за нейния изгубен любим; но да се задържаме тук беше безполезно и цялата ми душа се бе поболяла от копнежа да се събера с моята Идрис и нашите дечица. В отговор сестра ми пожела да я придружа на следващата вечер до гробницата на Реймънд. Няколко дни бяха изминали, откакто бях посетил мястото. Проходът до него беше разширен и изсечени в скалата стъпала ни отведоха по не толкова обиколен път до самото място; трибуната, върху която стоеше пирамидата, беше уголемена и поглеждайки на юг, във вдлъбнатина, засенчена от рехавите клони на едно диво смокиново дърво, видях изкопани основи и закрепени подпори и греди — очевидно началото на колиба; стоейки пред недовършения ѝ праг, гробницата се намираше вдясно от нас, а цялото дефиле, равнина и лазурно море непосредствено пред нас; тъмните скали придобиваха блясък от залязващото слънце, което хвърляше поглед на обработената долина и оцветяваше в лилаво и оранжево спокойните вълни; седнахме на скалист хълм и аз наблюдавах с възторг прекрасния пейзаж от ярки и променливи цветове, които изменяха и подчертаваха елегантността на земята и океана.

— Не постъпих ли правилно — каза Пердита, — като предадох любимия ми тук? Оттук нататък това ще бъде пътеводната звезда на Гърция. На такова място смъртта изгубва половината от ужаса си и дори неодушевеният прах изглежда сякаш е част от духа на красотата, който освещава тази местност. Лайнъл, той спи там; това е гробът на Реймънд, онзи, когото в младостта си аз за пръв път обикнах; когото сърцето ми придружаваше в дни на раздяла и гняв; с когото сега съм свързана завинаги. Никога — помни думите ми — никога няма да напусна това място. Чувствам, че неговият дух остава тук, също както и този прах, който, колкото и необщителен да е, е по-ценен в своята незначителност от всичко друго, което овдовялата земя е сграбчила в скръбната си пазва. Миртовите храсти, мащерката, малката циклама, които надничат от пукнатините на скалата, всички творения на това място имат сходство с него; светлината, която покрива хълмовете, участва в неговата същност, и небето и планините, морето и долината са наситени с присъствието на духа му. Тук ще живея и тук ще умра! Отиди в Англия, Лайнъл; завърни се при милата Идрис и най-скъпия Ейдриън; отиди и позволи на моето сираче да бъде като ваше дете в къщата ви. Гледайте на мен като на мъртва; и наистина, ако смъртта е просто промяна на състоянието, аз съм мъртва. Това е друг свят от онзи, който преди обитавах, от онзи, който е твоят дом. Единствено тук аз имам връзка с миналото и бъдещето. Отиди в Англия и ме остави тук, където сама мога да понеса злочестите дни, които все още трябва да изживея.

Поток от сълзи прекрати печалната ѝ тирада. Бях очаквал някакво неразумно предложение и известно време мълчах, събирайки мислите си, така че по-добре да преборя нейния причудлив замисъл.

— Ти таиш мрачни мисли, скъпа моя Пердита — рекох аз, — но не се удивявам, че за определено време твоят по-добър разум ще бъде повлиян от пламенната скръб и разстроеното въображение. Дори и аз съм влюбен в този последен дом на Реймънд; въпреки това трябва да го напуснем.

— Очаквах това! — извика Пердита. — Предполагах, че ще се отнесеш към мен като към обезумяло, наивно момиче. Но не се заблуждавай; тази колиба се строи по моя заповед и тук ще остана, докато настъпи часът, в който ще мога да споделя неговия по-щастлив дом.

— Мое най-скъпо момиче!

— И какво тъй необичайно има в моя план? Можех да те заблудя; можех да кажа, че ще остана тук само няколко месеца; в твоето безпокойство щеше да се прибереш в Уиндзор, да ме оставиш и така да осъществя намерението си без укор или разправии. Но аз презирам тези хитрости; или по-скоро в окаяността ми последната ми утеха е да излея сърцето си пред теб, брат ми, единствения ми приятел. Нали няма да спориш с мен? Знаеш колко своенравна е твоята бедна, поразена от скръб сестра. Вземи моето момиче с теб; отучи я от гледките и мислите за страдание; нека детинската радост отново навести сърцето ѝ и оживи очите ѝ; това никога не би се случило, ако тя е близо до мен; за всички вас е далеч по-добре никога повече да не ме видите. Колкото до мен, аз няма доброволно да диря смъртта, докато имам власт над себе си, а тук имам такава. Но извлечеш ли ме от тази страна, моята сила за самообладание ще се изпари и няма да мога да отговарям за буйността, към която страданието ми може да ме подтикне.

— Ти обличаш намеренията си, Пердита — отвърнах аз, — в мощни слова, ала тези намерения са егоистични и недостойни за теб. Често си се съгласявала с мен, че има само един отговор на заплетената загадка на живота; да усъвършенстваме себе си и да допринасяме за щастието на другите: и сега, в самия разцвет на живота си, ти изоставяш принципите си и се затваряш в безполезно уединение. Ще мислиш ли за Реймънд по-малко в Уиндзор, мястото на вашето ранно щастие? Ще общуваш ли по-рядко с неговия покоен дух, докато бдиш и поощряваш изключителните качества на детето му? Споходи те нещастие; и не се учудвам, че чувство, сходно на лудост, би те подтикнало към горчиви и неразумни мисли. Но един дом на любовта те очаква в родната ти Англия. Моята нежност и обич ще те утешават; компанията на приятелите на Реймънд ще бъде по-голяма утеха от тези мрачни размишления. Всички ние ще превърнем в наша първа отговорност, наша най-скъпа задача, да допринесем за твоето щастие.

Пердита поклати глава.

— Ако можеше да бъде така — отговори тя, — много щях да сгреша, презирайки твоите предложения. Но това не е въпрос на избор; аз мога да живея единствено тук. Аз съм част от този пейзаж; всяко едно от неговите качества е част от мен. Това не е някакъв внезапен каприз; живея за това. Знанието, че съм тук, се събужда с мен сутрин и ми дава сили да понеса светлината; то е примесено с храната ми, която иначе би имала вкус на отрова; ходи, спи с мен, придружава ме навсякъде. Тук може дори да спра да страдам и да прибавя моето закъсняло съгласие към постановлението, което ми отне Реймънд. Той щеше да предпочете смърт, която ще остане в историята за вечни времена, отколкото да е доживял до дълбока старост неизвестен, безславен. Нито мога да пожелая повече от това, че съм била избрана и обичана от сърцето му тук, в разцвета на младостта, преди изживените години да опетнят най-добрите чувства на моята природа, да наблюдавам гроба му и бързо да се присъединя към него в благословения му покой. Достатъчно казах, скъпи мой Лайнъл, желаейки да те убедя, че постъпвам правилно. Ако не си уверен, нищо друго не мога да добавя към моите доводи и мога единствено да заявя твърдото си решение. Оставам тук; единствено насила можеш да ме преместиш. Така да бъде; повлечи ме надалеч — ще се върна; ограничи ме, затвори ме, пак ще избягам и ще дойда тук. Или брат ми по-скоро би предал съкрушената Пердита на сламата и веригите на лудостта, отколкото да я остави да почива в мир под сянката на неговата компания, в този избран и обичан от мен кът?

Признавам, че всичко това ми се стори като последователна полуда.

Въобразявах си, че е мой повелителен дълг да я откъсна от гледки, които тъй насилствено напомнят за загубата ѝ. Не се и съмнявах, че в покоя на нашия семеен кръг в Уиндзор тя ще възстанови до известна степен спокойствието си и в крайна сметка — щастието си. Привързаността ми към Клара също ме накара да се противопоставя на тези наивни мечти за съкровена скръб; нейната чувствителност вече беше твърде развълнувана; детското ѝ безгрижие твърде рано бе заменено с дълбоки и тревожни мисли. Този особен и романтичен замисъл на майка ѝ можеше да затвърди и задълбае болезнения възглед за живота, който се бе натрапил тъй рано в нейното съзерцание.

При завръщането си у дома, капитанът на парахода, с когото се бях съгласил да отплавам, дойде да ми каже, че неочаквани обстоятелства изискват по-скорошното му отпътуване и че ако ще заминавам с него, трябва да се кача на борда в пет часа на следващата сутрин. Припряно дадох съгласието си за тази уговорка и също толкова бързо скроих план, чрез който Пердита да бъде принудена да бъде моя спътница. Вярвам, че повечето хора в моето положение биха сторили същото. И все пак това съображение не успокои или по-скоро, след като измина време, не отслаби упреците на съвестта ми. В онзи момент се чувствах убеден, че действам в нейно добро и че всичко, което върша, беше правилно и дори необходимо.

Седнах с Пердита и я успокоих с привидното си одобрение на нейната безумна идея. Тя радостно прие моето съгласие и хиляда пъти благодари на своя измамен, лъжлив брат. С настъпването на нощта, нейният дух, ободрен от ненадейната ми отстъпка, си възвърна почти забравена жизненост. Престорих се, че съм обезпокоен от трескавото сияние на нейните бузи; помолих я да вземе успокояващо лекарство; сипах го, а тя послушно го изпи. Наблюдавах я, докато го поглъщаше. Лъжите и хитростите сами по себе си са толкова отвратителни, че макар и все още да смятах, че постъпвам правилно, ме обзе болезнено чувство на срам и вина. Оставих я и скоро чух, че е заспала дълбоко под влиянието на опиата, който ѝ бях дал. Така, в безсъзнание, тя беше качена на борда; котвата бе вдигната и вятърът беше попътен, ние бяхме далеч насред морето; подпомогнати от размаха на цялото платно и силата на двигателя, се понесохме бързо и равномерно през раздразнената вода.

Беше късно през деня, преди Пердита да се събуди, и измина още повече време, преди да се възстанови от неподвижността, причинена от лауданума, когато тя забелязала промяната на обстановката. Подскочила необуздано от кушетката си и се хвърлила към прозореца на каютата. Синьото и тревожно море профучаваше покрай кораба и се разстилаше безбрежно наоколо: небето беше закрито от облаци, които с пъргавото си движение показваха колко бързо биваше отнесена надалеч. Скърцането на мачтите, кънтенето на колелата, стъпките отгоре — всичко това я убедило, че тя вече е далеч от бреговете на Гърция.

— Къде се намираме? — извикала Пердита. — Къде отиваме?

Прислужницата, която бях оставил да я наблюдава, отвърнала: „Към Англия.“

— А брат ми?

— На палубата е, госпожо.

— Жестоко! Жестоко! — възкликнала бедната жертва и с дълбока въздишка погледнала водната пустош. Сетне, без допълнителни забележки, се хвърлила на кушетката си и затваряйки очи, останала неподвижна; така че освен дълбоките въздишки, които се откъсваха от нея, изглеждаше сякаш тя спи.

Веднага след като чух, че е проговорила, изпратих Клара при нея, така че гледката на прекрасното, невинно дете да пробуди нежни и любящи мисли. Но нито присъствието на детето ѝ, нито последвалото посещение от мен можеха да докоснат сестра ми. Тя погледна Клара с лице, изпълнено с печал, но не проговори. Когато се появих аз, Пердита се обърна настрани и в отговор на запитванията ми само каза:

— Не знаеш какво си сторил!

Вярвах, че тази мрачност само разкриваше борбата между разочарованието и естествената обич и че след няколко дни Пердита ще се примири със съдбата си.

Когато настъпи нощта, тя помоли Клара да спи в отделна каюта. Нейната слугиня обаче остана с нея. Около полунощ тя говорила с последната, казвайки, че е сънувала кошмар, и ѝ наредила да отиде при дъщеря ѝ и после да я уведоми дали тя спи спокойно. Жената се подчинила.

Полъхът, който бе отслабнал след залез-слънце, сега отново се надигна. Бях на палубата, наслаждавайки се на нашия бърз напредък. Тишината бе нарушавана единствено от морските върни, които се разбиваха пред непоколебимия кил, от шепота на неподвижните и издути платна, от свистящия във въжетата вятър и постоянното движение на двигателя. Морето беше леко развълнувано, ту показвайки белия си гребен, ту възвръщайки си еднородния оттенък; облаците бяха изчезнали и тъмният етер се потапяше в просторния океан, в който съзвездията напразно търсеха обичайното си огледало. Нашата скорост не може да е била по-ниска от осем възела.

Внезапно чух плисък в морето. Моряците на стража се втурнаха към страните на кораба с викове „човек зад борда“.

— Не е от палубата — каза мъжът на руля, — нещо е хвърлено от задната каюта.

От палубата се разнесе вик за спускане на лодката. Втурнах се в каютата на сестра ми; беше празна.

С прибрани платна и спрян двигател, корабът застана неподвижно срещу волята си, докато накрая, след едночасово търсене, моята бедна Пердита беше върната на борда. Но никакви грижи не можеха да я съживят, никакво лекарство не можеше да накара скъпите ѝ очи да се отворят и кръвта да потече отново в останалото без пулс сърце. Едната ѝ ръка стискаше парче хартия, на което беше написано: „За Атина“. За да подсигури своето пристигане там и да предотврати безвъзвратната загуба на тялото ѝ във всеобхватното море, тя беше взела предпазни мерки, завързвайки дълъг шал около кръста си и за преградите на прозореца на каютата. Водата я бе отнесла донякъде под кила на кораба и нейното отсъствие от полезрението бе причинило закъснението при намирането ѝ. По този начин момичето, родено под нещастна звезда, стана жертва на моята безчувствена привързаност. По този начин ни напусна в ранни зори за компания на мъртвите и предпочете да сподели скалистия гроб на Реймънд, отколкото живата сцена, която тази радостна земя и компанията на любящите приятели ѝ предлагаха. Така, в своята двадесет и девета година, тя умря, след като се бе насладила на няколко години райско щастие и бе понесла поражение, което нетърпеливият ѝ дух и любящ нрав не бяха в състояние да преодолеят. Докато гледах кроткото изражение, което се бе установило на лицето ѝ в смъртта, почувствах, въпреки поривите на разкаяние и съкрушителното съжаление, че бе по-добре да умре така, отколкото да понесе дълги, нещастни години на страдание и неутешима скръб.

Натискът на времето ни изведе нагоре към Адриатическия залив и понеже корабът не бе добре приспособен за буря, ние се подслонихме в пристанището на Анкона. Тук срещнах Джорджо Пали, вицеадмирал на гръцкия флот, бивш приятел и сърдечен поддръжник на Реймънд. Поверих останките на моята изгубена Пердита на негова грижа, за да ги пренесе до Имитос и да ги постави в дупката, която Реймънд вече обитаваше под пирамидата. Всичко това беше постигнато точно както пожелах. Тя бе положена до любимия си, а на надгробния камък отгоре бяха изписани съединените имена на Реймънд и Пердита.

След това взех решението да продължим пътуването си до Англия по суша. Собственото ми сърце беше разкъсано от угризения и разкаяние. Бавно бях възприел мисълта, че Реймънд си бе отишъл завинаги, че името му щеше вечно да е свързано с миналото и че трябва да бъде заличено от всяка представа за бъдещето. Винаги се бях възхищавал на талантите му, благородните му стремежи, неговите велики убеждения за славата и величието на собствената му амбиция, пълното отсъствие на подли страсти, неговата сила на духа и храбростта му. В Гърция се бях научил да го обичам, самата му своенравност и себеотрицание пред поривите на суеверието ме привързаха към него още по-силно; може да е слабост, но те бяха противоположностите на всичко онова, което беше унизително и себелюбиво. Към тази болка се прибави загубата на Пердита, изгубена заради моето собствено проклето упорство и надменност. Най-скъпата, единствената ми роднина, чието развитие бях наблюдавал от крехко детство през разнообразния път на живота: бях я виждал през цялото време блестяща с почтеност, преданост и истинска обич, бях виждал в нея всичко, което съставлява особените качества на женския нрав, и накрая я видях жертва на прекалено дълбока любов, твърде непрестанна привързаност към тленното и изгубеното; тя, в апогея на своята красота и живот, беше захвърлила настрана възхитителното възприятие на видимия свят за нереалността на гроба и беше оставила бедната Клара сираче. От това любимо дете скрих, че смъртта на майка ѝ е била доброволна, и опитах чрез всякакви средства да събудя радост в нейния поразен от страдания дух.

Една от първите ми постъпки за възстановяване дори на собствения ми мир беше да се сбогувам с морето. Неговият омразен плисък извикваше отново и отново пред сетивата ми смъртта на сестра ми; ревът му беше погребална песен; във всяка тъмна лодка, подхвърляна върху променливата му гръд, аз виждах ковчег, който ще предаде на смъртта всички, които се доверят на предателските усмивки на морето. Сбогом на морето! Ела, моя Клара, седни до мен в този въздушен кораб; бързо и внимателно той разцепва лазурното и спокойно небе и с нежни трептения се плъзга по течението на въздуха, а ако буря разтърси крехкия му механизъм, зелената земя е отдолу и ние може да се спуснем и да се подслоним на стабилния континент. Тук горе, спътници на бързокрилите птици, ние пъргаво и неустрашимо се носим през несъпротивляващата се стихия. Тази лека лодка не се надига, нито смъртоносни вълни ѝ се противопоставят; етерът се открива преди носа, а сянката на земното кълбо, което я поддържа, ни закриля от обедното слънце. Отдолу са равнините на Италия или обширните вълнообразни Апенини: плодородието си почива в многобройните им гънки, а гори коронясват върховете. Свободният и щастлив селянин, неокован от австрийците, донася двойна реколта в хамбара, а изисканите граждани отглеждат без страх дълго попарваното дърво на знанието в тази градина на света. Бяхме се издигнали над алпийските върхове и през техните дълбоки и ромолящи дефилета навлязохме в равнината на красива Франция, и след въздушно пътешествие, продължило шест дни, кацнахме в Диеп, събрахме пернатите крила и затворихме копринения глобус на нашия малък катер. Проливният дъжд направи този начин на пътуване неблагоприятен, така че се качихме на един параход и след кратко пътуване пристигнахме в Портсмът.

Тук се бе случило нещо необикновено. Преди няколко дни един покосен от буря кораб се беше появил до града: корпусът бил пресъхнал и напукан, платната разкъсани и прегънати, булата заплетени и счупени. Той се бе понесъл към пристанището и при наближаването бе заседнал в пясъците. На сутринта митничарските офицери, заедно с тълпа безделници, го открили. Само един от екипажа, изглежда, бе пристигнал с него. Беше стигнал до брега и беше извървял няколко крачки по посоката му, а след това, надвит от болест и наближаваща смърт, се беше сгромолясал на негостоприемния плаж. Той беше намерен схванат, със стиснати ръце, прибрани към гърдите му. Кожата му, почти черна, сплъстената му коса и четинеста брада били признаци на дълго проточило се страдание. Говореше се, че починал от чумата. Никой не се осмелил да прекрачи борда на кораба и се твърдеше, че през нощта били виждани странни гледки — ходене по палубата и окачване на мачтите и платната. Скоро плавателният съд се разпаднал на парчета; показаха ми къде е бил и видях разединените му греди, захвърлени на вълните. Тялото на човека, който беше пристигнал, беше заровено дълбоко в пясъците и никой не можеше да каже нищо повече, освен че този кораб бе построен в Америка и че няколко месеца по-рано „Фортунатус“ бе отплавал от Филаделфия, откъдето впоследствие не бяха получени никакви вести.

Глава 15

Върнах се в семейния имот през есента на 2092 г. Сърцето ми отдавна беше с любимите ми и ми прималя при радостното очакване, че ще ги видя отново. Местността, която ги побираше, изглеждаше като дома на всяко благо чувство. Щастие, любов и мир вървяха по горските пътеки и смекчаваха атмосферата. След всичката тревога и скръб, които бях изживял в Гърция, потърсих Уиндзор, както птица, подтикната от буря, дири гнездо, в което да прибере крилата си на спокойствие.

Колко неразумни са онези странници, които напускат убежищата си, оплитат се в мрежата на обществото и навлизат в онова, което опитните хора наричат „живот“ — този лабиринт на злото, този заговор за взаимно мъчение. За да живеем, според смисъла на думата, ние не само трябва да наблюдаваме и да се учим, ние също трябва да чувстваме; не бива да сме обикновени зрители на действието, трябва да участваме; не бива да описваме, а да бъдем обектите на разказа. Дълбоката скръб трябва да е обитателят на нашите гърди; измамата да лежи в очакване за нас; хитреците да ни измамят; побеляващо съмнение и лъжовна надежда да нашарят нашите дни; веселие и радост, които загръщат душата във въодушевление, понякога трябва да ни обладават. Кой, който знае какво представлява „животът“, би копнял за този трескав вид съществуване? Аз бях живял. Преживявал съм празнични дни и нощи, съюзявал съм се с амбициозни надежди и съм ликувал в победи: ала сега затворете вратата на света и изградете висока стена, която да ме отдели от смутната сцена, разиграваща се в нейните предели. Нека живеем един за друг и за щастието; нека търсим покой в нашия скъп дом, близо до вътрешния шепот на потоци и милостивото полюляване на дървета, красивата земна одежда и възвишения блясък на небесата. Нека изоставим „живота“, за да можем да живеем.

Идрис беше удовлетворена от това мое решение. Нейната вродена бодрост не се нуждаеше от прекомерно вълнение, а кроткото ѝ сърце си отдъхваше, поддържано от любовта ми, благосъстоянието на децата ѝ и красотата на заобикалящата я природа. Нейната гордост и непорочна амбиция провокираха усмивките на всички около нея и даваха покой на крехкото съществуване на брат ѝ. Въпреки нежните ѝ грижи здравето на Ейдриън осезаемо се влоши. Разходките, ездата, обичайните занимания го надвиваха: той не изпитваше болка, но сякаш завинаги трепереше на ръба на гибелта. И все пак, тъй като бе живял месеци наред почти в същото състояние, той не пробуждаше непосредствен страх у нас; и макар да говореше за смъртта като събитие, най-близко до съзнанието му, той не преставаше да полага сили, за да прави другите щастливи или да усъвършенства своите собствени удивителни умствени сили.

Зимата премина и пролетта, поведена от месеците, пробуди живота в цялата природа. Гората беше облечена в зелено; младите телета припнаха по новопоникналата трева; окрилените от вятъра сенки на леки облачета се разнасяха над зелените царевични поля; кукувицата-отшелник повтаряше еднообразния си поздрав към сезона; славеят, птица на любовта и любимец на вечерната звезда, изпълваше гората с песен, а пък Венера се задържа в топлия залез и свежата зеленина по дърветата се разстилаше с нежна лекота по чистия хоризонт.

Във всяко сърце се надигна наслада и възторг, понеже имаше мир по целия свят; храмът на всеобщия Янус беше затворен и през тази година нито един човек не умря от друга човешка ръка.

— Нека това продължи дванадесет месеца — рече Ейдриън — и земята ще се превърне в рай. Човешките сили преди бяха насочени към унищожението на собствения му род: сега те са устремени към неговото освобождение и запазване. Човек не може да бездейства и неговите неспокойни желания скоро ще доведат добрини, а не злини. Облагодетелстваните страни на юг ще захвърлят железния хомот на робството; бедността ще ни напусне, а с нея и болестта. Какво ли не могат да постигнат досега необединяваните сили на свободата и мира в този кът на човека?

— Мечтаеш, постоянно мечтаеш, Уиндзор! — каза Райланд, старият противник на Реймънд и кандидат за протектората на настъпващите избори. — Бъди сигурен, че земята не е, нито пък някога може да бъде рай, докато семената на пъкъла са присъщи на нейната почва. Когато сезоните станат еднакви, когато въздухът не внася смут, когато земната повърхност вече не е уязвима към болести и суша, тогава болката ще изчезне; когато човешките страсти са мъртви, бедността ще си отиде. Когато любовта вече не е сходна на омразата, тогава ще има братство: сега сме много далеч от това състояние.

— Не толкова далеч, колкото предполагаш — отбеляза дребният, стар астроном на име Меривал, — полюсите прииждат бавно, но сигурно; след сто хиляди години…

— Всички ще сме под земята — каза Райланд.

— Полюсът на земята ще съвпадне с полюса на еклиптиката — продължи астрономът, — ще настане всемирна пролет и земята ще се превърне в рай.

— И ние, разбира се, ще се насладим на изгодите от тази промяна — каза Райланд презрително.

— Тук имаме необичайни вести — отбелязах. Държах вестника в ръка и както обикновено, бях разгърнал страницата за сведенията от Гърция. — Изглежда, че пълната разруха на Константинопол и предположението, че зимата е пречистила въздуха на падналия град, са дали кураж на гърците да посетят местността и да започнат да изграждат града наново. Но казват, че божието проклятие е навестило мястото, защото всеки, който се е осмелил да премине стените, е бил опетнен от чумата; че тази болест се е разпространила в Тракия и Македония и сега, заради опасения от силата на заразата по време на предстоящите жеги, на границите на Тесалия е вдигнат кордон и строга карантина е влязла в сила.

Тези сведения ни върнаха от изгледите за рай, предложени ни след изтичането на сто хиляди години, обратно към болката и нещастието, върлуващи в момента на земята. Говорихме за опустошенията във всяка част на света, предизвикани от епидемията през миналата година, и за ужасяващите последствия от повторно нашествие. Обсъдихме най-добрите средства за предотвратяване на заразата и запазване на здравето и живота в голям град, навестен от болестта — например Лондон. Меривал не се включи в този разговор; приближавайки се до Идрис, той продължи да я уверява, че радостното бъдеще за земен рай след сто хиляди години не беше помрачено за него от знанието, че за определен период от време ще настане земен пъкъл или чистилище, когато еклиптиката и екваторът бъдат в правилните ъгли. Компанията ни накрая се раздели.

— Всички мечтаем тази сутрин — каза Райланд, — също толкова разумно е да обсъждаме вероятността от нашествие на чумата в нашата добре управлявана столица, колкото и да изчисляваме вековете, които трябва да изтекат, преди да можем да отглеждаме ананаси тук на открито.

Но макар и да изглеждаше абсурдно да изчисляваме пристигането на чумата в Лондон, не можах да не разсъждавам без изключителна болка върху опустошението, което това зло бе причинило в Гърция. Англичаните в по-голямата си част говореха за Тракия и Македония, както биха говорили за лунна територия, която, неизвестна за тях, не представляваше никаква ясна мисъл или интерес в тяхното съзнание. Аз бях стъпвал на гръцка почва. Лицата на много от жителите ѝ ми бяха познати; в градовете, равнините, хълмовете и дефилетата на тези земи аз бях изпитал неизразима наслада, докато бях пътувал през тях предходната година. Някое романтично село, някоя колиба или изискан дом, разположен там, обитаван от прекрасните и добрите, се издигна пред мисления ми поглед и ме преследваше въпросът „И там ли върлува чумата?“. Същият този непобедим звяр, който витаеше над Константинопол и го погълна — този демон, по-жесток от бурята, по-малко питомен от огъня, уви, бе развързан в онази красива страна; тези размишления не ми даваха мира.

Политическата ситуация в Англия стана тревожна с наближаването на момента, когато трябваше да бъде избран новият протектор. Това събитие предизвикваше още повече интерес, тъй като сегашните слухове бяха, че ако популярният кандидат (Райланд) бъде избран, въпросът за премахването на наследствените титли и други феодални реликви ще бъде подложен на разглеждане от парламента. По време на настоящото заседание нито една дума не беше изречена по тези теми. Всичко зависеше от избора на протектор и изборите през следващата година. И все пак самата тишина беше ужасна и разкриваше страшната тежест, приписвана на въпроса, страха и на двете страни да рискуват ненавременно нападение и очакванията за яростен раздор, когато то започне.

Но въпреки че „Сейнт Стивънс“ не отекваше с гласа, който изпълваше всяко сърце, вестниците не гъмжаха от нищо друго; и в личните среди разговорът, макар и започнат отдалеч, скоро се доближаваше до тази средищна точка, докато гласове биваха понижени и столове приближени. Благородниците не се колебаеха да изразят страховете си; другата страна се опитваше да се отнася пренебрежително към въпроса.

— Срам за страната — каза Райланд, — задето отдава толкова много тежест на думи и дрънкулки, на нищожния въпрос за новия облик на карети и бродерията на лакейски палта.

И все пак можеше ли Англия наистина да съблече своите пищни одежди и да бъде удовлетворена от демократичния маниер на Америка? Дали гордостта на потеклото, аристократският дух, благородните учтивости и изисканите занимания бяха великолепни качества на звание, което трябва да бъде заличено сред нас? Казаха ни, че това няма да се случи; че по природа ние сме поетичен народ, нация, която лесно се подвежда по думи, готова да украсява облаците в разкош и да отдава чест на прахта. Този дух никога не ще загубим; и именно за да разреди този сгъстен дух на произхода, новият закон трябваше да влезе в сила. Бяхме уверени, че когато името и званието „англичанин“ са единствените белези на благородство, всички ще сме благородни; че когато никой мъж, роден под английска власт, не усеща, че друг го превъзхожда по позиция, то учтивостта и изискаността ще станат рождените права на всички наши сънародници. Нека Англия не е толкова опозорена да си представяме, че ще остане без благородници; истинските аристократи по душа носят своите отличия в обноските си, които още от детската люлка са възвишени над другите от техния род, защото те са по-добри от останалите. Сред раса от независими, щедри и добре образовани хора, в страна, където въображението е императрица на човешките умове, няма място за страх, че ще сме лишени от непрекъснато продължение на рода на благородните и властващите. Тази група обаче едва ли можеше да бъде наречена малцинство в кралството, което величаеше украшението на колоната „Коринтската столица на изтънченото общество“52, и те се позоваваха на безброй предразсъдъци, на стари чувства и млади надежди; пред очакванията на хиляди, които един ден можеха да станат перове, те изградиха като плашило призрака на всичко алчно, механично и подло в търговските републики.

Чумата беше дошла в Атина. Стотици англичани, живеещи там, се завърнаха в собствената си страна. Любимите атиняни на Реймънд, свободните, благородни хора от най-божествения град в Гърция, падаха като узряла царевица под безмилостния сърп на врага. Красивите ѝ места бяха опустели; храмовете и дворците бяха превърнати в гробници; нейните сили, преди насочени към най-високите обекти на човешката амбиция, сега бяха принудени да се съсредоточат върху едно — опазването от безбройните стрели на чумата.

По всяко друго време това бедствие щеше да предизвика изключително състрадание сред нас, но сега беше пренебрегвано, докато всеки ум беше зает с настъпващия спор. Но не и моят; и въпросът относно титли и права се смаляваше до нищожност в очите ми, когато си представях сцените на страдание в Атина. Чувах за смъртта на единствени синове; за най-предани съпруги и съпрузи; за разкъсването на връзки, усукани с тъканта на сърцето, за приятел, който губи приятеля си, и млади майки, скърбящи за първородните си; и тези трогателни събития бяха събирани и оцветявани в съзнанието ми от познанието за хората, от моето уважение и привързаност към страдащите. Това бяха почитателите, приятелите, събратята войници на Реймънд, семействата, които бяха посрещнали Пердита в Гърция и бяха оплаквали заедно с нея загубата на нейния лорд, които биваха пометени от заразата и отиваха да живеят с Реймънд и Пердита в необятността на гроба.

Чумата в Атина е била предшествана и причинена от заразата от изток; и сцената на опустошение и смърт продължаваше да бъде разигравана там, в страховити мащаби. Надежда, че нашествието от настоящата година ще се окаже последното, поддържала духа на търговците, обвързани с тези страни, но жителите били доведени до отчаяние или до смирение, което, произтичащо от фанатизъм, приемаше същия тъмен оттенък. Америка също беше замърсена; и дали беше жълта треска или чума, епидемията бе надарена с вирулентност, невиждана досега. Опустошението не бе ограничено само до градовете, а се разпространяваше навсякъде из страната; ловецът умираше в гората, селянинът в царевичните поля, а рибарят в родните му води.

Една необикновена история ни беше донесена от Изтока, на която щеше да бъде отдадено малко доверие, ако в нейната истинност не се бяха заклели множество свидетели от различни краища на света. Казваха, че на двадесет и първи юни, час преди обяд, изгряло черно слънце: кълбо, с размерите на онова светило, но тъмно, чиито лъчи били сенки, се издигнало от запад, за около час достигнало меридиана и затъмнило яркия източник на деня. Нощ паднала над всяка страна, нощ внезапна, мрачна, абсолютна. Появили се звездите, хвърляйки своите несполучливи проблясъци върху овдовялата от светлина земя. Но скоро тъмното кълбо преминало над слънцето и се плъзнало надолу по източните небеса. Докато се спускало, мрачните му лъчи пресекли блестящите лъчи на слънцето и ги отслабили или изкривили. Сенките на съществата придобили странни и призрачни форми. Дивите животни в горите се уплашили от непознатите фигури, очертани на земята. Те побягнали, не знаели накъде; а гражданите били изпълнени с още по-голям страх от сътресението, което „захвърлило лъвовете в градовете“53 — птици, орли със силни криле, внезапно заслепени, падали из пазарите, а пък бухали и прилепи се показвали, приветстващи ранната нощ. Постепенно обектът на ужаса потънал под хоризонта и до последно изстрелвал сенчести лъчи в иначе лъчистия въздух. Такава беше мълвата, пратена ни от Азия, от източния край на Европа и от Африка чак на запад до Златния бряг.

Дали тази история бе истина, или не, последствията бяха сигурни. През Азия, от крайбрежието на Нил до бреговете на Каспийско море, от Хелеспонт54 дори до морето на Омар, внезапен смут се надигна. Мъжете пълнеха джамиите; жените, забулени, бързаха към гробниците и носеха дарове на мъртвите, за да опазят живите. Чумата беше забравена в този нов страх, който черното слънце беше разпространило; и макар че мъртвите се умножаваха и улиците на Исфахан, Пекин и Делхи бяха обсипани с трупове, поразени от мор, хората продължаваха напред, гледайки към зловещото небе, независимо от смъртта в краката им. Християните търсеха църквите си — християнски моми, дори в празника на розите, облечени в бяло, със сияещи воали, търсеха, в дълги шествия, местата, свещени за тяхната религия, изпълвайки въздуха с химните си, докато не избухнеше виещ вопъл от устните на някой беден скърбящ сред тълпата, при което останалите поглеждаха нагоре, въобразявайки се, че могат да разпознаят размаханите крила на ангели, преминаващи над земята, оплакващи бедствията, които са на път да се стоварят върху човечеството.

В слънчевия климат на Персия, в претъпканите градове на Китай, насред ароматните дъбрави на Кашмир и по южните брегове на Средиземно море се разиграваха такива сцени. Дори в Гърция приказката за слънцето на тъмнината засилила страховете и отчаянието на умиращите тълпи. Ние, на нашия облачен остров, бяхме далеч от опасност и единственото обстоятелство, което донасяше тези бедствия у дома, беше ежедневното пристигане на кораби от изток, претъпкани с преселници, предимно англичани; ала мюсюлманите, макар страхът от смъртта да бе широко разпространен, все още се държаха един за друг, така че ако трябва да умрат (и ако това се случеше, смъртта щеше да ги посрещне също тъй охотно в бездомното море, както и в далечни Англия и Персия), костите им поне да почиват в земя, осветена от мощите на истински вярващи. Никога досега Мека не е била толкова претъпкана със странници; въпреки това арабите забравиха да ограбят керваните, но смирени и невъоръжени, те се присъединили към шествието, молейки се на Мохамед да отклони чумата от техните шатри и пустини.

Не мога да опиша възторжената наслада, с която обърнах гръб на политическите скандали у дома и физическите беди на далечните страни и погледнах към моя скъп дом, към избрания кът на доброто и любовта, към спокойствието и обмена на всяко свещено чувство. Ако никога не бях напускал Уиндзор, тези емоции нямаше да са тъй силни; но в Гърция аз бях плячка на страха и окаяната промяна; в Гърция, след период на тревога и скръб, бях видял да си отиват двама, чиито имена бяха символът на величието и добродетелта. Но подобни нещастия никога не можеха да нарушат домашния кръг, който ми бе останал, докато, усамотени в любимата ни гора, ние прекарвахме живота си в покой. Наистина, съвсем дребни промени донесоха тук отминаващите години и времето, както обичайно, отбеляза нашите удоволствия и надежди с белезите на смъртността.

Идрис, най-любящата съпруга, сестра и приятелка, беше нежна и любяща майка. За нея усещането не беше, както при много други, развлечение; то беше страст. Имахме три деца; едно от тях, второто по възраст, почина, докато бях в Гърция. Това беше опетнило тържествуващите и възторжени емоции на майчинството с мъка и страх. Преди това събитие малките същества, произлезли от нея, младите наследници на преходния ѝ живот, изглежда, имаха дълъг живот пред себе си; ала сега тя се страхуваше, че безмилостният унищожител ще открадне и останалите ѝ съкровища, както бе грабнал техния брат. Най-леката болест предизвикваше ужасяващи мъки; тя беше нещастна, ако по някаква причина беше далеч от тях; своето съкровище от щастие беше събрала в крехките им същества и винаги беше нащрек да не би коварният крадец да ѝ открадне тези скъпоценни камъни. За щастие, тя имаше малко поводи за страх. Алфред, вече на девет години, беше стройно, мъжествено момче със сияйно чело, нежни очи и благ, макар и независим нрав. Най-малкото ни дете беше още в ранна детска възраст, но пухкавите му бузи бяха изпъстрени с розите на здравето и неуморната му жизненост изпълваше нашите зали с невинен смях.

Клара беше преминала възрастта, която с мълчаливото си невежество беше източник на страховете на Идрис. Клара беше скъпа за нея, за всички нас. Дъщерята на Пердита притежаваше толкова много интелигентност, съчетана с невинност, чувствителност — с търпение, сериозност — с добро настроение и красота, тъй превъзходна, обединени до такава сладка непринуденост, че тя бе окачена като перла в олтара на ценностите ни, съкровище от чудо и превъзходство.

В началото на зимата нашият Алфред, вече на девет години, тръгна за пръв път на училище в Итън. Това му се струваше като първата стъпка към мъжествеността и той беше подобаващо радостен. Общността от учение и забавления разви най-добрите черти от характера му, твърдото му постоянство, щедростта и добре управлявана решителност. Какви дълбоки и свещени емоции се надигат в бащиното сърце, когато за пръв път бащата се убеди, че неговата обич към детето му не е просто инстинкт, а е достойно дарена, и че други, не тъй близки хора, участват в одобрението на детето му! Беше върховно щастие за Идрис и мен да открием, че откровеността, която откритото чело на Алфред показваше, мъдростта на очите му, умерената чувствителност на гласа му не бяха заблуда, а признаци на таланти и добродетели, които „ще растат с неговия растеж и ще бъдат подсилвани от неговата сила.“55 В този период започва прекратяването на животинската обич към потомството — започва истинската привързаност на човешкия родител. Ние вече не гледахме на тази най-ценна част от нашето обединение като на нежно растение, за което трябва да се грижим, или като на развлечение в безделните ни часове. Сега издигахме неговите интелектуални способности, установихме надеждите си върху нравствените му наклонности. Слабостта на Алфред все още придаваше безпокойство на това чувство, неговото невежество предотвратяваше пълна близост, но ние започнахме да уважаваме бъдещия мъж и да се стремим да му осигурим уважение, сякаш той ни беше равен. Какво може един родител да приема повече присърце от доброто мнение на собственото си дете? Във всички наши разговори с него нашата чест не трябваше да бъде нарушена, почтеността на нашите отношения трябваше да е неопетнена: съдбата и обстоятелствата могат, когато той достигне зрелостта, да ни разделят завинаги — но като негови закрилници от опасност и утешители в премеждията, нека пламенната младост завинаги да отнесе любов и чест към родителите му през грубия път на живота.

Толкова дълго бяхме живели в околностите на Итън, че общността му от младежи ни бяха добре познати. Много от тях бяха другари в игрите на Алфред, преди да станат негови съученици. Сега ние наблюдавахме този младежки сбор със засилен интерес. Отбелязвахме разликата в характерите на момчетата и се опитвахме да разгадаем бъдещия мъж в юноша. Няма нищо по-прекрасно, за което сърцето копнее, от момче със свободен дух, нежно, храбро и щедро. Няколко от учениците в Итън притежаваха тези черти; всички се отличаваха с чувство за чест и дух на предприемчивост; при някои, когато те наближаваха мъжествеността, това се израждаше в самонадеяност, но по-младите, момчета, малко по-големи от нашето, бяха видни със своя галантен и сладък нрав.

Тук бяха бъдещите управници на Англия: мъжете, които, когато нашият плам е изстинал и нашите планове осъществени или захвърлени завинаги, когато пиесата ни е изиграна и ние събличаме славните одежди и навличаме униформата на възрастта или на още по-уеднаквяващата ни смърт, ще поддържат огромната машина на обществото; тук са любовниците, съпрузите, бащите; тук е стопанинът, политикът, войникът; някои си въобразяваха, че вече са готови да излязат на сцената, нетърпеливи да станат един от драматичните персонажи на бурния живот. Неотдавна и аз бях един от тези безбради претенденти; когато момчето ми получи мястото, което сега заемам, аз ще съм се превърнал в побелял, сбръчкан старец. Що за странна система! Загадка на Сфинкса, най-поразителна! Че по този начин човечеството продължава да съществува, докато ние, човеците, си отиваме. Ще заема думите на един красноречив и философски писател — такъв е „начинът на съществуване, постановен на едно постоянно тяло, съставено от преходни части; където, според разпоредбата на изумителната мъдрост, извайваща заедно великото, мистериозно обединение на човешката раса, цялото никога не е възрастно, зряло или младо, а в състояние на неизменно постоянство преминава през променливия ход на вечен разпад, погром, подновяване и движение напред“.56

С охота ще ти отстъпя мястото си, скъпи Алфред! Напредвай, ти, потомък на нежна любов, дете на нашите надежди; напредвай като войник по пътя, на който аз съм бил пръв заселник! Ще ти направя път. Вече съм оставил безгрижието на детството, ненабразденото чело и пъргавата походка от ранните ми години, за да те украсят теб. Напредвай, а аз ще се ограбя от още блага, за да има повече за теб. Времето ще ме лиши от благодатта на зрелостта, ще отнеме пламъка от очите ми и подвижността от крайниците ми, ще открадне по-добрата част от живота, нетърпеливите надежди и страстната любов, и ще ги изсипе в двойна порция върху скъпата ти глава. Напредвай! Възползвайте се от този дар, ти и твоите другари; а в драмата, в която ти предстои да участваш, не опозорявай онези, които са те научили да излизаш на сцената и да произнасяш подобаващо възложените ти речи! Нека твоят напредък бъде непрекъснат и сигурен; роден през пролетта на човешките надежди, нека поведеш лятото, което никоя зима да не може да последва!

Глава 16

Някакво смущение със сигурност се бе промъкнало в хода на стихиите, унищожавайки тяхното благо влияние. Вятърът, принцът на въздуха, бушуваше из кралството си, разгневявайки морето и покорявайки бунтовната земя в някакво подчинение.

Смъртоносната сила на стихиите разтърси процъфтяващите южни страни и през зимата дори ние, в нашето северно уединение, започнахме да треперим под злото им въздействие.

Несправедлива е легендата, която придава превъзходство на слънцето пред вятъра. Кой не е виждал радостната земя, блажената атмосфера и греещата природа да стават мрачни, студени и несърдечни, когато спящият вятър се е пробудил на изток? Или когато сумрачните облаци плътно забулват небето и неизчерпаеми запаси от дъжд се изсипват, докато мократа земя не откаже да попие прекомерната влага, събрала се в локви на повърхността; когато факелът на деня изглежда като метеор, който трябва да бъде потушен, кой не е виждал северния вятър да се надига, разбърквайки облаците, набразденото небе да се появява и сетне един отвор, направен в мъглите в окото на вятъра, през който засиява яркият лазур? Облаците изтъняват; една арка се образува завинаги, издигайки се нагоре, докато не се разкрие всеобщият свод и слънцето не излее лъчите си, вдъхновени и подхранвани от полъха.

Тъй силен си ти, о, ветре, че властваш над всички други принцове регенти на природните сили; независимо дали идваш опустошително от изток, или си натоварен с примитивна жизненост от запад, на теб облаците се подчиняват, слънцето ти е подвластно, безбрежният океан е твой роб! Ти профучаваш над земята, а дъбовете, рожби на вековете, се предават пред твоята невидима брадва; снежните преспи са разпръснати по върховете на Алпите, лавината гърми надолу по долините им. Ти държиш ключа към мраза и можеш първо да оковеш и сетне да освободиш потоците; под твоята нежна власт пъпките и листата са родени, те процъфтяват, подхранвани от теб.

Ала защо тъй виеш, ветре? Денем и нощем в продължение на четири дълги месеца твоят рев не е секнал — бреговете на морето са осеяни с останките на кораби, доскоро приветливата за килове повърхност е станала непроходима, земята е отронила красотата си в подчинение на заповедта ти; крехкият балон вече не смее да плава из развълнувания въздух, твоите пастори, облаците, потопяват земята с дъжд; реки напускат бреговете си; бурният порой разкъсва планинските пътеки; равнини и гори, и зелени долини са ограбени от прелестта им; нашите градове са опустошени от теб. Уви, какво ще се случи с нас? Изглежда, сякаш гигантските океански вълни и огромните морски ръце са на път да изтръгнат нашия дълбоко вкоренен остров от центъра му; и да го захвърлят, като руина и развалина, върху полетата на Атлантическия океан.

Кои сме ние, обитателите на това кълбо, най-малобройни сред множеството, които населяват това безкрайно пространство? Нашите умове прегръщат безкрайността; видимият механизъм на нашето съществуване е подвластен на най-простите злополуки. Ден след ден сме принудени да повярваме в това. Онзи, който е станал безпаричен, и онзи, който изчезва от видимия живот под влиянието на враждебната сила, действаща около нас, имат същата власт като мен — аз също се подчинявам на тези закони. Сблъсквайки се с всичко това, ние наричаме себе си господари на творението, владетели на стихиите, повелители на живота и смъртта, и твърдим, като извинение за тази наша надменност, че макар и човекът да е унищожен, човечеството остава завинаги.

По този начин, губейки своята самоличност, тази, с която сме запознати най-добре, ние възхваляваме непрекъснатостта на нашия вид и се научаваме да възприемаме смъртта без страх. Но когато цяла нация стане жертва на разрушителните сили на външните деятели, тогава човекът наистина се свива в своята незначителност, той чувства, че неговият живот е несигурен, наследството му на земята иззето.

Спомням си, че след като бях станал свидетел на опустошителните последствия на един пожар, не можех дори да гледам малък пламък в печка, без да изпитвам страх. Пламъците се бяха извили около сградата, докато тя се сриваше и биваше унищожена. Те се промъкваха в материите, които ги заобикаляха, и препятствията пред тях поддаваха при допира им. Можем ли ние да вземем неразделните елементи на тази сила и да не се превърнем в подчинени на нейното влияние? Можем ли да опитомим рожбата на този див звяр и да не се боим от нейния растеж и зрялост?

Така започнахме да се чувстваме по отношение на многоликата смърт, пусната на свобода из избраните окръзи на нашата красива обител, и най-вече по отношение на чумата. Опасявахме се от настъпващото лято. Нации, граничещи с вече заразените страни, започваха да кроят сериозни планове, за да не допускат врага. Ние, търговски хора, бяхме длъжни да обсъдим тези методи и въпросът за заразата придоби сериозна тежест.

Беше ясно, че чумата не е от онези явления, които обикновено назоваваме зарази, като скарлатината или изчезналата едра шарка. Наричахме я епидемия. Но все още не беше намерен отговор на големия въпрос — как тази епидемия се бе породила и разраснала. Ако инфекцията зависи от въздуха, то значи въздухът е бил подчинен на заразата. Както например тифоидната треска е била донесена с кораби до един пристанищен град; ала самите хора, които я довели там, не били в състояние да я отнесат в град, който е бил по-благополучно разположен. Но как да съдим по въздуха и да се произнасяме — в този град чумата ще загине, без да вземе жертви, а в онзи град природата ѝ е предоставила обилна жътва? По същия начин хората могат да се спасят деветдесет и девет пъти и на стотния да получат смъртоносния удар; понеже телата понякога са в състояние да отхвърлят заразната болест, а друг път са жадни да я попият. Тези размишления накараха нашите законодатели да се колебаят, преди да решат какви закони да вкарат в сила. Злото беше тъй широко разпространено, тъй агресивно и нелечимо, че никоя грижа, никоя предпазливост не можеше да бъде приета като излишна, ако предоставяше и малък шанс за нашето спасение.

Това беше въпрос на благоразумие; нямаше непосредствена необходимост за сериозна тревога. Англия все още беше в безопасност. Франция, Германия, Италия и Испания препречваха пътя, те все още бяха непробити стени между нас и чумата. Нашите кораби наистина бяха забавлението на ветровете и вълните, също както Гъливер е играчката на обитателите на Бробдингнаг; но ние в нашия стабилен дом не можехме да пострадаме по никакъв начин от тези изригвания на природата. Нямахме повод да се страхувахме — не се страхувахме. И все пак напрегнато усещане за страхопочитание и мъчително чувство за упадъка на човечеството се бяха настанили във всяко сърце. Природата, наша майка и приятелка, ни беше хвърлила заплашителен поглед. Тя ни показваше ясно, че макар и да ни е разрешила да си приписваме нейните закони и да подчиняваме явните ѝ сили, ако тя само посочи с пръст, ние трябва да се разтреперим. Можеше да вземе нашия глобус, украсен с планини, препасан от атмосферата, съдържащ условията за нашето съществуване, и всичко останало, което човешкият ум може да измисли или силата му да постигне; тя можеше да грабне топката в ръка и да я хвърли в космоса, където животът ще бъде изпразнен и човечеството и всичките му постижения завинаги унищожени.

Тези предположения бяха силно разпространени сред нас, но все тъй продължавахме с ежедневните си занимания и нашите планове, чието постигане изискваше да изминат много години. Не чухме глас, който да ни каже да спрем! Когато чуждестранните страдания започваха да бъдат усещани от нас през търговските канали, ние се заехме да прилагаме лечения. Дарения бяха направени за преселниците и търговците, разорени от провала на търговията. Английският дух се пробуди за нов живот и както бе правил винаги, се подготви да се противопоставя на злото и да застане в пробива, в който поболялата се природа бе допуснала хаос и смърт, за да го превърне в пределите и насипите, които досега ги бяха държали настрана.

С идването на лятото започнахме да усещаме, че бедствията, които се бяха стоварили върху далечните страни, са по-големи, отколкото първоначално бяхме подозирали. Кито беше опустошен от земетресение. Мексико беше погубен от обединените действия на бури, чума и глад. Тълпи от преселници заляха Западна Европа и нашият остров се беше превърнал в убежище за хиляди. Междувременно Райланд беше избран за протектор. Той се бе борил за тази длъжност с нетърпение, с намерението да насочи цялата ѝ власт към потискане на привилегированите порядки на нашата общност. Неговите стремежи бяха осуетени и плановете му прекъснати от този нов обрат на събитията. Много от чужденците бяха без пукната пара и накрая тяхната нарастваща численост възпрепятства прибягването до обичайните средства за помощ. Търговията беше спряна от неуспешния обмен на товари, инак обичаен между нас и Америка, Индия, Египет и Гърция. Внезапен прелом се беше появил в установения ред на живота ни. Напразно нашият протектор и неговите поддръжници се опитваха да укрият тази истина; напразно, ден след ден, той определяше час за обсъждане на новите закони относно наследствените титли и привилегии; напразно се опитваше да представи злото като частично и временно. Тези бедствия пристигаха в домовете на толкова много хора и по различните канали на търговията биваха пренасяни тъй изцяло във всяка класа и подразделение на общността, че те неизбежно се превърнаха в главния проблем в държавата, основния въпрос, към който трябваше да насочим вниманието си.

Може ли да е истина, всеки с учудване и ужас питаше другия, това, че цели държави са опустошени, цели нации унищожени от тези природни бедствия? Обширните градове на Америка, плодородните равнини на Индостан, претъпканите домове на китайците са застрашени от пълна разруха. Там, където доскоро оживените тълпи се събираха за развлечения или печалби, сега се чуваха само звуците на ридание и страдание. Въздухът е отровен и всички човешки същества вдишват смъртта, дори и да са млади и здрави, дори и техните надежди тепърва да разцъфват. Спомнихме си за чумата от 1348 г., за която беше изчислено, че е погубила една трета от човечеството. Западна Европа все още не беше заразена; винаги ли щеше да е така?

О, да, ще бъде… сънародници, не се страхувайте! Не е чудно, че във все още необработените диви земи на Америка чумата ще се изгуби сред другите гигантски разрушители! Тя е стара местна обитателка на Изтока, сестра на торнадото, земетресението и самума. Дете на слънцето и кърмаче на тропиците, тя ще повехне в този климат. Тя изпива тъмната кръв на южните обитатели, но никога не се гощава с бледоликите келти. Ако случайно някой поразен азиатец дойде сред нас, чумата ще умре с него, неразпространена и безобидна. Нека плачем за нашите събратя, макар че ние никога няма да изпитаме тяхното поражение. Нека оплачем децата в земната градина и да им помогнем. Доскоро им завиждахме за техните домове, ароматни гори, плодородни равнини и обилна красота. Но в този тленен живот крайностите винаги си подхождат; бодилът расте с розата, отровното дърво и канелата смесват клоните си. Персия, със своя златен плат, мраморни зали и безкрайно богатство, сега е гробница. Шатрата на арабина е паднала в пясъците, а конят му подритва земята, необуздан и неоседлан. Печалният глас изпълва долината на Кашмир; неговите долини и гори, прохладните извори и градините от рози са замърсени от мъртвите; в Чиркасия58 и Грузия духът на красотата ридае над останките от любимия му храм — тялото на жената.

Собствените ни страдания, макар и да бяха причинени от измамната взаимност на търговията, се засилиха в съответстващо съотношение. Банкери, търговци и производители, чиято търговия зависеше от износа и обмена на богатство, бяха разорени. Такива неща, когато се случват поединично, оказват влияние само върху пряко засегнатите, но благосъстоянието на нацията сега беше разклатено от честите и огромни загуби. Семейства, отглеждани в богатство и разкош, бяха сведени до нищета. Самото състояние на покой, с което се гордеехме, беше пострадало; нямаше работа за безработните, нито пък имаше как излишък от населението да бъде изпратен извън страната. Дори изворът на колониите беше пресъхнал, тъй като в Нова Холандия59, в Земята на Ван Димен60 и на нос Добра надежда бушуваше чума. О, ако можеше някаква лекарствена стъкленица да прочисти неблагоприятната природа и да върне земята към обичайното ѝ здраве!

Райланд беше човек с дълбок интелект и пъргава и благоразумна решителност в нормалния ход на живота, но и той беше втрещен от многобройните злини, които се струпваха около нас. Трябва ли да облага данък върху земите, за да подпомогне търговското ни население? За да стори това, той трябва да се сдобие с благоразположението на главните земевладелци, благородниците на провинцията, а те бяха негови заклети врагове — той трябваше да ги умилостиви, изоставяйки предпочитания си план за изравняване на народните права; трябваше да ги убеди в господарските им привилегии; той трябваше да продаде заветните си идеали за дълготрайното благо на страната в името на временно облекчение. Не трябваше да се цели вече към скъпата мишена на неговата амбиция; засега трябваше да се откаже от крайния обект на начинанията си. Райланд дойде в Уиндзор, за да се съветва с нас. Всеки ден допринасяше за неговите трудности; пристигането на нови кораби с преселници, пълното прекратяване на търговията, гладуващите тълпи, които се струпваха около двореца на протектората, бяха обстоятелствата, които не трябваше да бъдат пренебрегвани. Ударът бе нанесен; аристокрацията се сдоби с всичко, което желаеше, и подписа едногодишен законопроект, който облагаше по двадесет процента от всички наеми в страната.

Така спокойствието беше възстановено в столицата и многолюдните градове, които бяха доведени до отчаяние, и се върнахме към разглеждането на далечни бедствия, чудейки се дали бъдещето ще донесе някакво облекчение. Беше август, така че таяхме малка надежда за покой през горещините. Напротив, болестта придоби сила, докато гладът вършеше обичайната си работа. Хиляди умряха неоплакани; защото до още топлите трупове бяха проснати и скърбящите, онемели от смъртта.

На осемнадесети този месец в Лондон пристигна вест, че чумата е достигнала Франция и Италия. Тези мълви първоначално бяха прошепвани из града, никой не смееше да изрази на глас разтреперващите душата сведения. Когато някой срещаше приятел на улицата, той само се провикваше, бързайки: „Ти знаеш!“ — докато другият, с възклицание на ужас и тревога, отвръщаше: „Какво ще се случи с нас?“ Най-накрая беше оповестено и във вестниците. Параграфът беше вмъкнат в една затънтена част:

Никакъв коментар не последва; всеки читател направи своето собствено страховито заключение. Бяхме като човек, който чува, че къщата му гори, и въпреки това бърза по улиците, понесен от скътана надежда, че това е грешка, докато не завива на ъгъла и не вижда покрива на подслона му, обгърнат от пламъци. Преди беше слух; но сега, с незаличими думи, с категоричен и неоспорим шрифт, знанието беше предадено. Неизвестността на ситуацията го правеше още по-забележително: миниатюрните букви станаха гигантски в обърканото око на страха: изглеждаха гравирани с желязна писалка, подпечатани от огън, вплетени в облаците, отпечатани върху самото лице на Вселената.

Англичаните, независимо дали са пътуващи или местни, се изсипаха в един огромен отвратителен поток обратно в собствената си страна; и наред с тях — тълпи от италианци и испанци. Нашият малък остров беше препълнен до пръсване. Първоначално необичайно количество монети се появиха с преселниците; но тези хора нямаха никакво средство да получат обратно онова, което харчеха сред нас. С напредъка на лятото и увеличаването на безредиците наеми оставаха неплатени и техните парични суми се изчерпаха. Невъзможно беше да зърнеш тези тълпи от нещастни, загиващи същества, бивши питомци на разкоша, и да не протегнеш ръка, за да ги спасиш. Както в края на осемнадесети век англичаните отключиха гостоприемното си хранилище, за да успокоят онези, прогонени от домовете им от политическата революция, така и сега те не се поколебаха да предоставят помощ на жертвите на широко разгърналото се бедствие. Ние имахме много чуждестранни приятели, които нетърпеливо издирихме и спасихме от страшна немотия. Нашият замък се превърна в приют за нещастните. Един малък народ обитаваше неговите зали. Приходите на неговия собственик, който винаги бе намирал начин да ги изразходи, подобаващ на щедрата му природа, сега бяха следени по-пестеливо, така че да бъдат от полза на повече човешки съдби. Ала не парите, освен частично, а предметите от първа необходимост бяха станали оскъдни. Беше трудно да се открие незабавен лек. Обичайните лекарства, внасяни в страната, бяха изцяло отрязани. В този критичен момент, за да нахраним хората, на които бяхме дали убежище, трябваше да предадем на плуга и мотиката нашите градини и паркове. Добитъкът намаля значително под въздействието на голямото търсене на пазара. Дори бедните елени, нашите протежета, трябваше да паднат в името на по-достойни същества.

Ейдриън не разчиташе единствено на усилията, които можеше да положи в собствените си владения. Той се обърна към заможните хора из страната; направи предложения в парламента, които не бяха съвсем по вкуса на богаташите, но неговите искрени пледоарии и щедро красноречие бяха неустоими. Да се откажат от собствените си земи в името на земеделеца, видимо да намалят броя на конете, отглеждани за разкош из цялата страна, бяха очевидни, но неприятни стъпки. И все пак, за чест на англичаните, нека бъде отбелязано, че макар и естествената неохота да ги накара да се забавят известно време, когато нещастието на техните събратя стана осезателно, възторжена щедрост вдъхнови техните постановления. Най-разточителните често бяха първите, които се разделяха със своите удоволствия. Както се случва в обществото, хората се нагаждаха. Дамите от благороден произход в страната щяха да се смятат опозорени, ако сега се наслаждаваха на онова, което допреди наричаха необходимост — удобството на каретата. Столове, както в древни времена, и индийски паланкин бяха въведени за немощните; но инак не беше никак странно да зърнеш жени от висок ранг, отиващи пеша към различни светски места. По-често срещано беше всички, които притежаваха поземлено имущество, да отцепят техните имения, посещавани от цели войски от сиромаси, да изсекат своите гори, за да издигнат временни жилища и да разпределят своите паркове, лехи и цветни градини на нуждаещите се семейства. Много от тях, самите те от висш произход в собствените им страни, сега с мотика в ръка обръщаха почвата. Накрая беше счетено за необходимо да се възпре духът на жертване и да се напомни на онези, чиято щедрост продължава да прахосва, че докато положението не стане постоянно, което беше малко вероятно, е погрешно промяната да отива тъй далеч, че противодействието ѝ да стане трудно. Опитът показваше, че след година или две чумата ще затихне; добре ще е междувременно да не унищожаваме нашите прекрасни породи коне или да променяме изцяло облика на красивата част на страната.

Може да си представите, че нещата наистина са били в пагубно състояние, преди този дух на доброжелателността да пусне тъй дълбоки корени. Инфекцията вече се беше разпространила в южните провинции на Франция. Но тази държава имаше толкова много средства в земеделието, че приливът на население от една част на страната в друга и увеличаването му заради чуждо преселване не бяха усетени толкова силно, както при нас. Настъпилата паника, изглежда, се дължеше повече на пораженията, отколкото на болестта и нейните естествени спътници.

Зимата беше приветствана като общ и винаги успешен лекар. Кафявите гори и набъбналите реки, вечерната мъгла и сутрешната слана бяха посрещнати с благодарност. Влиянието на пречистващия студ беше усетено веднага и списъците със смъртността в чужбина намаляваха всяка седмица. Много от нашите посетители ни напуснаха: онези, чиито домове бяха далеч на юг, радостно избягаха от нашата северна зима и потърсиха своята родна земя, подсигурена обилно дори и след страховитото нашествие. Поехме си отново дъх. Какво щеше да донесе предстоящото лято, не знаехме, но настоящите месеци бяха наши и надеждите ни за края на чумата бяха големи.

Глава 17

Тъй дълго се задържах на най-далечния бряг, в изтощителната плитчина, която се простира до потока на живота, заигравайки се със сянката на смъртта. Тъй дълго прегръщах сърцето си, обърнал поглед към отминалото щастие, когато надежда все още имаше. Защо не бе завинаги така? Не съм безсмъртен и нишката на моята история може вече да е изпредена до пределите на моето съществуване. Но същото чувство, което първоначално ме подтикна да опиша тези картини, наситени с нежни спомени, сега ме подканва да побързам. Същият копнеж на това топло, жадуващо сърце, което ме накара в писмен израз да разкажа моята скитническа младост, моята ведра мъжественост и страстите на душата ми, сега ме кара да не отлагам повече. Трябва да завърша труда си.

Ето тук стоя, както казах, до бързите води на изтичащите години, и трябва да потеглям! Разпънете платното и напрегнете греблото покрай тъмни, надвиснали зъбери, надолу по стръмни бързеи, дори до морето на самотата, което съм достигнал. И все пак за един миг, един кратък промеждутък, преди да потегля от брега… веднъж, още веднъж ми позволете да си представя себе си, както бях през 2094 г. в моя дом в Уиндзор, позволете ми да затворя очи и да си представя, че неизмеримите клони на дъбовете все още ме засенчват, стените на замъка са наблизо. Нека въображението обрисува радостната сцена на двадесети юни, каквато и сега моето болно сърце я помни.

Обстоятелствата ме бяха призовали в Лондон: бях дочул мълви, че в болниците на града са се появили симптоми на чумата. Върнах се в Уиндзор; челото ми беше свъсено, сърцето ми натежало; влязох в Малкия парк, както ми беше обичай, през портата на Фрогмор, по пътя ми към замъка. Голяма част от тези земи беше отдадена за обработка и ивици от картофи и царевица бяха разпръснати тук и там. Полските врани грачеха силно по дърветата над мен; сред дрезгавите им крясъци чух оживени музикални тонове. Беше рожденият ден на Алфред. Младежите, възпитаниците на Итън и децата от съседните земи провеждаха привиден панаир, на който бяха поканени всички хора от местността. Паркът беше осеян с палатки, чиито показни цветове и ярки знамена, развяващи се на слънцето, допринасяха към веселието на събитието. На една платформа, издигната под терасата, танцуваха неколцина от по-младата част от сбора. Облегнах се на едно дърво, за да ги наблюдавам. Групата свиреше дивата източна мелодия на Вебер, представена в „Абу Хасан“; нейните летливи нотки даваха криле на краката на танцьорите, докато зрителите несъзнателно си тактуваха. Отначало бързите движения повдигнаха духа ми и очите ми с радост следваха лабиринта на танца. Ала внезапна промяна на мисълта пресече като остра стомана сърцето ми. „Вие всички ще умрете — помислих си аз, — гробницата ви вече е изградена около вас. За кратко, понеже сте надарени с пъргавина и сила, си мислите, че живеете; но крехка е плътта, подслоняваща живота; разтворима е сребърната връв, която ви свързва с него. Радостната душа, откарвана в колесница от удоволствие към удоволствие чрез елегантния механизъм на добре оформените крайници, внезапно ще почувства как оста на дървото поддава и ресорът и колелото ще се превърнат в прах. Нито един от вас, ах, обречена тълпа, не може да избяга — нито един! Нито моите собствени любими! Нито моята Идрис и нашите дечица! Ужас и страдание!“ Стори ми се, че веселият танц изчезна, зелената морава беше осеяна с трупове, синьото небе отгоре стана зловонно от смъртни дихания. Пищете вий, рогове! Вийте силни тръби, вийте! Натрупайте панихида върху панихида; пробудете погребалните акорди; оставете въздуха да кънти от злокобен плач; нека буйна врява се втурне върху крилата на вятъра! Вече ги чувам, докато ангели пазители, грижещи се за човечеството, задачата им — изпълнена, бързат надалеч и заминаването им е оповестено от меланхолични звуци; лица, всичките неприлични от плач, насилствено отвориха клепачите ми; все по-бързо и по-бързо множество групи от тези злочести изражения се струпваха наоколо, проявяващи всеки вид нещастие — добре познати лица, примесени с изкривените творения на въображението. Пепеляво бледи, Реймънд и Пердита седяха отстрани, наблюдавайки с тъжни усмивки. Лицето на Ейдриън прелетя, опетнено от смъртта — Идрис, с вяло затворени очи и сиво-синкави устни, беше на път да се плъзне в широкия гроб. Бъркотията нарасна — скръбните им погледи се превърнаха в подигравателни; те кимаха с глави в такт с музиката, чиято врява стана подлудяваща.

Почувствах, че това е безумие — скочих напред, за да го прекъсна; втурнах се насред тълпата. Идрис ме видя: с лека стъпка тя се приближи до мен; докато я държах в ръцете си, чувствах, че по този начин обгръщам онова, което за мен беше един цял свят и все пак беше крехко като водната капка, която обедното слънце изпива от чашката на водната лилия; сълзи изпълниха очите ми, непривикнали да бъдат тъй влажни. Радостното приветствие на моите момчета, нежният поздрав на Клара, натискът на ръката на Ейдриън ме трогнаха до сълзи. Чувствах, че те са наблизо, че са в безопасност, но смятах, че всичко това е измама; земята се олюля, здраво вкоренените дървета се поместиха — главата ми се замая — и потънах в земята.

Моите любими приятели бяха разтревожени — даже изразиха своето безпокойство тъй неспокойно, че не смеех да произнеса думата „чума“, която витаеше върху устните ми, да не бе да изтълкуват смутения ми поглед като някой симптом и да видят зараза в моята премалялост. Едва се бях възстановил и с престорено веселие бях върнал усмивките в малкия ми кръг, когато видяхме Райланд да приближава.

Външният вид на Райланд напомняше на земеделец; на човек, чийто мускули и пълен ръст бяха развити под въздействието на силови упражнения и чести срещи със стихиите. Това до голяма степен беше истина: защото, макар и голям поземлен собственик, а и като съставител на планове с пламенен и трудолюбив характер, в собствения си имот той се бе отдал на земеделски труд. Когато бе отишъл като посланик в Северните щати на Америка, за известно време той бе планирал цялото си преселване; и стигнал чак дотам, че да направи няколко пътувания в далечния запад на онзи необятен континент с цел да избере мястото на новия си дом. Амбицията бе изместила мислите му от тези планове — амбиция, която, претърпявайки различни пречки и препятствия, го беше довела до върха на надеждите му, превръщайки го в лорд-протектор на Англия.

Лицето му беше грубо, но интелигентно — широкото му чело и бързите сиви очи сякаш следяха неговите собствени планове и съпротивата на враговете му. Гласът му беше гръмлив: по време на спор ръката му се протягаше и изглеждаше сякаш с гигантската си и мускулеста форма предупреждава слушателите си, че думите не са единствените му оръжия. Малцина бяха открили някаква страхливост и слабост на волята под тази внушителна външност. Никой мъж не можеше да постигне нещо дребно с по-добър резултат; никой мъж не можеше по-умело да прикрие някое незабавно отстъпление от мощен противник. Това беше тайната на неговото отцепване по времето на избора на лорд Реймънд. В несигурния му поглед, в изключителното му желание да разбере мненията на всички, в неувереността на почерка му тези качества може и да са смътно проследими, но те не бяха общоизвестни. Сега той беше нашият лорд-протектор. Нетърпеливо беше привличал гласове за тази позиция. Неговият протекторат щеше да се отличава с всякакъв вид нововъведения за аристокрацията.

И така при сблъсъка с разрухата, причинена от сътресенията на физическата природа, избраната от него задача беше заменена с една съвсем различна. Той не беше способен да посрещне тези злини чрез какъвто и да е всеобхватен метод; беше прибегнал до хитрина след хитрина и никога не можеше да бъде убеден да въведе в сила някоя мярка, докато не станеше твърде късно, за да бъде тя от полза.

Със сигурност този Райланд, който се приближаваше към нас сега, имаше малка прилика с мощния, ироничния, привидно безстрашния агитатор за първата титла сред англичаните. Родният ни дъб, както го наричаха неговите поддръжници, беше навестен от истински лютива зима. Той сякаш бе загубил половината от обичайната си височина; ставите му бяха разплетени, а крайниците не го държаха; лицето му беше изкривено, очите — блуждаещи; слабост на волята и страх на подлец бяха изразени във всеки негов жест.

В отговор на нашите нетърпеливи въпроси, само една дума се отрони, като че ли неволно, от изкривените му устни: „Чумата“.

— Къде?

— Навсякъде — трябва да избягаме… всички да избягаме… но накъде? Никой не може да каже… няма убежище на земята, тя се хвърля върху нас като хиляда глутници вълци… трябва всички да избягаме… къде ще отидете? Къде може да отиде който е да било от нас?

Тези думи бяха произнесени на треперещи срички от железния човек. Ейдриън отвърна:

— Къде наистина бихте избягали? Всички трябва да останем и да направим всичко по силите си, за да помогнем на нашите страдащи събратя.

— Помощ! — възкликна Райланд. — Няма помощ! Слава на Бога, кой говори за помощ! Целият свят е поразен от чумата!

— Тогава, за да я избегнем, трябва да напуснем света — отбеляза Ейдриън с нежна усмивка.

Райланд изстена; на челото му се мъдреха студени капчици. Безполезно беше да се противопоставяме на неговия пристъп на ужас: но ние го утешихме и окуражихме, така че след известно време той беше по-способен да ни обясни основанията за неговата тревога. Чумата почти бе влязла в дома му. Един от слугите му докато го обслужвал, внезапно умрял.

Лекарят заявил, че е починал от чумата. Постарахме се да го успокоим, но собствените ни сърца не бяха спокойни. Видях как очите на Идрис блуждаят от мен към децата ѝ с тревожна молба към мен да взема някакво решение. Ейдриън беше погълнат от размисли. А аз самият признавам, че думите на Райланд кънтяха в ушите ми; целият свят беше заразен; в какво незамърсено усамотение бих могъл да спася любимите си съкровища, докато сянката на смъртта не е отминала над земята? Ние потънахме в мълчание: мълчание, което попиваше скръбните разкази и поличби на нашия гост.

Бяхме се отдръпнали от тълпата и изкачвайки се по стъпалата на терасата, влязохме в замъка. Промяната в нашето настроение порази всички около нас и сред слугите на Райланд скоро се разпространи мълвата, че той е избягал от чумата в Лондон. Радостните компании се разотидоха — те се събраха в шепнещи групи. Духът на веселието беше затъмнен; музиката секна; младите хора изоставиха заниманията си и се събраха заедно. Безгрижието, което ги беше облякло в маскарадни обичаи, беше украсило палатките им и ги беше събрало във фантастични групи, изглеждаше като грях срещу и провокация към ужасната съдба, която бе положила парализиращата си ръка върху надеждата и живота. Веселието беше нечестива подигравка с човешките мъки. Чужденците, които живееха сред нас, които бяха избягали от чумата от собствените си страни, сега виждаха как тя нахлува и в последното им убежище, а страхът ги правеше словоохотливи и пред охотни слушатели те описваха нещастията, които бяха видели в навестените от бедствието градове, и разказваха страховито за коварния и нелечим характер на болестта.

Бяхме влезли в замъка. Идрис стоеше до един прозорец, който гледаше към парка; майчините ѝ очи търсеха собствените ѝ деца сред младежката тълпа. Един италиански момък беше събрал публика около себе си и с оживени жестове описваше някаква ужасна сцена. Алфред стоеше неподвижен пред него, цялото му внимание погълнато. Малкият Евелин се беше опитал да привлече Клара настрана, за да играе с него; но приказката на италианеца я бе възпряла, тя се прокрадна наблизо, блестящите ѝ очи бяха приковани в разказвача. Наблюдавайки тълпата в парка или обзети от болезнени размисли, всички мълчахме; Райланд стоеше сам в една амбразура; Ейдриън крачеше из залата, обмисляйки някаква нова и непреодолима идея — изведнъж той спря и рече:

— Отдавна очаквах това; можехме ли със здрав разум да се надяваме, че този остров ще бъде освободен от световното нашествие? Злото е дошло в нашия дом и ние не трябва да бягаме от съдбата си. Какви са плановете ти, драги лорд-протекторе, за благото на страната ни?

— За бога! Уиндзор — извика Райланд, — не ми се подигравай с тази титла. Смъртта и болестта правят всички хора равни. Не се преструвам, че ще защитавам, нито че ще управлявам болница — Англия ще се превърне бързо в такава.

— Да не възнамеряваш сега, във време на опасност, да се оттеглиш от твоите задължения?

— Задължения! Говори разумно! Когато съм опетнен от чумата труп, къде ще са задълженията ми? Всеки сам за себе си! Дявол да вземе протектората, казвам аз, ако това ще ме изложи на опасност!

— Слабохарактерен човек! — извика Ейдриън възмутено. — Твоите сънародници са ти се доверели, а ти ги предаваш!

— Предавам ги! — изръмжа Райланд. — Чумата ме предава. Слабохарактерен! Лесно е, затворен в замъка си, извън опасност, да се гордееш, че не те е страх. Който ще да поеме протектората; пред Бог се отказвам от него!

— И пред Бога — отвърна пламенно неговият противник — го приемам! Сега никой няма да се бори за тази чест — никой няма да завижда на опасността или труда ми. Постави твоята власт в моите ръце. Отдавна се боря със смъртта и много — той протегна тънката си ръка, — много съм изстрадал в борбата. Не с бягство, а като се изправим срещу врага, можем да победим. Ако моята последна битка е на път да се проведе сега и аз да бъда надвит — така да бъде! Но хайде, Райланд, опомни се! Досега хората са те смятали за великодушен и мъдър, ще отхвърлиш ли тези звания? Помисли за смута, който твоето отстъпление ще породи. Върни се в Лондон. Аз ще дойда с теб. Окуражи хората с присъствието си. Аз ще понеса цялата опасност. Срам! Срам, ако първият магистрат на Англия пръв се откаже от своите задължения.

Междувременно сред гостите ни в парка всякакви празнични мисли се бяха изпарили. Тъй, както летните мухи биват разпръснати от дъжда, така и този сбор, доскоро шумен и щастлив, се раздели в тъжни и мрачни шепоти, отдалечавайки се бързо. Със залязлото слънце и задълбочаващия се здрач паркът почти опустя. Ейдриън и Райланд все още обсъждаха сериозно. Бяхме подготвили банкет за нашите гости в долната зала на замъка и натам се отправихме двамата с Идрис, за да приемем и забавляваме малцината, които бяха останали. Няма нищо по-меланхолично от една весела среща, която се е превърнала в скръбна: тържествените облекла, колкото и радостни да са иначе, придобиват сериозен и погребален облик. Ако такава промяна е болезнена поради по-дребни причини, то тя тежеше с непоносима тягост от знанието, че земният опустошител най-накрая, също като сатана, лекомислено е прескочил границите, които нашите предпазни мерки бяха повдигнали, и изведнъж се бе възкачил на трона в пълното и биещо сърце на страната ни. Идрис седеше в горната част на полупразната зала. Бледа и просълзена, тя почти забрави задълженията си на домакиня; очите ѝ бяха насочени към децата ѝ. Сериозното настроение на Алфред показваше, че той все още разсъждава върху трагичната история, разказана от италианското момче. От присъстващите, Евелин беше единственото весело същество: той седна в скута на Клара и сам измисляйки си причини за веселие, се смееше на глас. Детският му смях отекна в сводестия покрив. Горката му майка, която дълго бе размишлявала и потискала израза на мъката си, сега избухна в сълзи и притискайки рожбата си в ръце, бързо излезе от залата. Клара и Алфред я последваха, а останалата част от компанията, с объркан шепот, който нарастваше все по-силно и по-силно, изрази на глас многобройните си страхове.

По-младите се събраха около мен, за да поискат моя съвет; а онези, които имаха приятели в Лондон, бяха по-нетърпеливи от останалите да установят обхвата на заразата в столицата. Окуражих ги с каквито весели мисли ми хрумнаха. Казах им, че все още изключително малко смъртни случаи са били причинени от чумата и ги обнадеждих, че тъй като ние сме последната навестена нация, бедствието може да е загубило своята най-отровна сила, преди да е достигнало до нас. Чистотата, обичайният ред и начинът, по който са построени градовете ни, са в наша полза. Понеже това е епидемия, нейната основна сила произтича от пагубните качества на въздуха и вероятно ще причина малко злини там, където той е естествено чист. Отначало бях говорил само със стоящите наблизо, но цялото събрание се струпа около мен и установих, че всички ме слушаха.

— Приятели мои — казах, — рискът ни е общ; нашите предпазни мерки и усилия също ще са общи. Ако мъжка храброст и устойчивост могат да ни спасят, ще бъдем спасени. Ще се борим с врага до последно. Чумата няма да ни завари като лесна плячка; ще оспорваме всеки сантиметър земя и чрез последователни и непреклонни закони ще натрупаме непреодолими прегради пред набезите на нашия враг. Навярно в никоя част на света тя не е срещала толкова методична и решителна съпротива. Навярно никоя държава не е по природа тъй добре предпазена срещу този нашественик, нито пък природата някъде другаде е била тъй добре подпомогната от човешката ръка. Няма да се отчайваме. Ние не сме нито страхливци, нито фаталисти; ала вярвайки, че Бог е поставил средствата за нашето оцеляване в собствените ни ръце, ние ще използваме тези средства докрай. Не забравяйте, че чистотата и трезвостта, дори доброто настроение и доброжелателността, са най-добрите ни лекарства.

Нямаше какво още да добавя към този общ призив, тъй като чумата, макар и в Лондон, не беше сред нас. Затова отпратих гостите и те тръгнаха замислени, повече от тъжни, за да изчакат събитията, които им предстояха.

Сетне потърсих Ейдриън, нетърпелив да чуя изхода от преговорите му с Райланд. Той отчасти беше надделял; лорд-протекторът се бе съгласил да се върне в Лондон за няколко седмици, а през това време нещата трябваше да бъдат така уредени, че да предизвикат по-малко смут при отстъплението му. Ейдриън и Идрис бяха заедно. Тъгата, с която първият беше научил, че чумата е в Лондон, се беше изпарила; силата на неговата воля вдъхваше мощ на тялото му; тържествената радост на въодушевлението и себеотдадеността озаряваха лицето му; и слабостта на неговата физическа същност сякаш го бе напуснала, също както в древния мит облакът на човечеството постъпва към божествения любим на Семела61. Той се опитваше да окуражи сестра си и да я накара да гледа на намеренията му в не толкова трагична светлина, затова разкри с пламенно красноречие плановете си пред нея.

— Позволи ми като за начало — каза той — да освободя ума ти от всякакъв страх по мой адрес. Няма да се излагам на изпитания извън силите ми, нито пък ненужно ще търся опасност. Чувствам, че знам какво трябва да бъде сторено, и тъй като моето присъствие е необходимо за осъществяването на плановете ми, ще положа изключителни грижи да опазя живота си. Сега ще приема длъжност, подходяща за мен. Не мога да заговорнича или да извървя заплетения лабиринт на пороците и страстите на хората; но мога да донеса търпение и съчувствие и такава помощ, каквато уменията ми позволяват, до ложето на болестта; мога да повдигна от земята нещастния сирак и да пробудя към нови надежди затвореното сърце на опечаления. Мога да окова чумата в предели и да поставя край на нещастието, което тя би причинила; смелостта, сдържаността и бдителността са силите, с които допринасям на тази велика работа. О, сега ще бъда значим! От раждането си съм се стремил като орел — но за разлика от орела, крилата ми са се предали, а очите ми са били заслепени. Дотук разочарованието и болестта са имали власт над мен. Овчарче, което наглежда глупаво стадо из планините, беше по-подходящо за обществото, отколкото аз. Поздрави ме тогава, че съм открил подобаващо поле за моите сили. Често съм мислил да предложа услугите си на поразените от чумата градове във Франция и Италия, но страхът да не те нараня и очакването на тази катастрофа ме възпираха. На Англия и на англичаните посвещавам себе си. Ако мога да спася поне една от нейните могъщи души от смъртоносната стрела, ако мога да прогоня болестта от поне една от нейните щастливи къщурки, няма да съм живял напразно.

Необяснима амбиция е това! Ала такъв беше Ейдриън. Той изглеждаше предаден на размишленията, несклонен към вълнения, скромен ученик, мъж с въображение — но предоставете му достойна мелодия и той

Така той се надигна от равнодушието и неплодородните мисли към най-далечната висина на добродетелните дела.

С него си отиде възторгът, грижливо отработената решителност, окото, което, без да потрепне, може да се срещне лице в лице със смъртта. С нас остана тъгата, тревогата и непоносимото очакване на злото. Лорд Бейкън казва, че човекът, който има съпруга и деца, е дал заложници на съдбата. Напразно е всяко философско разсъждение — напразен всеки кураж — напразно, напразно е упованието на предполагаемо благо. Аз може и да претрупвам везната с логика, смелост и смирение, но ако дори само един страх за Идрис и нашите деца изпълни противоположната везна, тя, претоварена, ще опъне теглича.

Чумата беше в Лондон! Какви глупци бяхме неотдавна, задето не предвидихме това. Ридаехме над останките на безмерните континенти на изток и опустошението на западния свят; и в същото време си въобразявахме, че малкият канал между нашия остров и останалата част от земята ще ни опази живи сред мъртъвците. Не смятам, че разстоянието от Кале до Дувър беше непостижимо. Окото лесно различава близката земя; някога те са били обединени и малкият проход, който преминава между тях, на картата изглежда просто като утъпкана пътека насред висока трева. И все пак това малко разстояние трябваше да ни спаси: морето трябваше да издигне непреклонна стена: отвъд нея — болест и мизерия; вътре — подслон от злото, кътче в райската градина, частица от небесната почва, в която никое зло не може да нахлуе; наистина нашето поколение беше мъдро, задето си представяше всички тези неща!

Но вече сме будни. Чумата бе в Лондон; въздухът на Англия бе опетнен, а нейните синове и дъщери обсипваха зловредната земя. И сега морето, доскоро наш защитник, приличаше на пределите на нашия затвор; обкръжени от неговите заливи, ние щяхме да умрем като изгладнели обитатели на обсаден град. Други нации имат общение в смъртта; но ние, изолирани от всякакво съседство, трябваше да погребем собствените си мъртви и малка Англия да се превърне в широка, широка гробница.

Това усещане за всеобщо страдание ставаше все по-ясно и оформено, щом погледнех към жена ми и децата ми; и мисълта за грозящата ги опасност обладаваше цялото ми същество със страх. Как бих могъл да ги спася? Обмислях хиляди планове. Те не бива да умират — пръв аз ще се разложа до небитие, преди заразата да доближи идолите на душата ми. Бих вървял бос по света, за да открия незаразено място; бих построил дома си върху някоя подмятана от вълни дъска, донесена от безплодния, безбрежен океан. Бих отишъл с тях до бърлогата на някой див звяр, където са рожбите на тигъра, които бих убил. Бих търсил прериите на планинския орел и бих живял години, провесен в някоя недостъпна кухина на морска скала — няма усилие, което да е твърде голямо, няма план, който да е твърде налудничав, ако им обещава живот. О! Вие, мои сърдечни струни, може ли да бъдете разкъсани на парчета и душата ми да не се попилее от кървящите сълзи на скръбта!

След първоначалния шок Идрис донякъде си възвърна силата на духа. Тя усърдно не допускаше никаква мисъл за бъдещето и прегръщаше сърцето си в настоящите благословии. Нито за миг не изпусна от поглед децата си. Но докато те се забавляваха около нея в цветущо здраве, Идрис можеше да цени щастието и надеждата. Необикновено и бурно неспокойствие обзе мен самия — още по-непоносимо, задето бях принуден да го прикривам. Страховете ми за Ейдриън бяха непрестанни; август беше дошъл и симптомите на чумата се засилваха бързо в Лондон. Градът беше изоставен от всички, които имаха възможността да се преместят, и моят брат по душа беше изложен на премеждията, от които всички бягаха, освен робите, приковани от обстоятелствата. Ейдриън остана да се бори с дявола — неговият гръб бе незащитен, усилията му не бяха споделени — заразата можеше даже да го застигне и той да умре, лишен от грижи и сам. Денем и нощем тези мисли ме преследваха. Реших да посетя Лондон, да го видя, да успокоя тези мъчителни пристъпи със сладкия лек на надеждата или опиата на отчаянието.

Чак когато пристигнах в Брентфорд, забелязах многобройни промени в облика на страната. По-хубавите къщи бяха заключени; забързаната търговия на града беше парализирана; сред малцината пътници, които срещнах, витаеше дух на тревога и те погледнаха с учудване моята карета — първата, която бяха виждали да преминава към Лондон, откакто чумата бе седнала на високите му места и бе обладала оживените му улици. Натъкнах се на няколко погребения; те бяха слабо посещавани от скърбящи и бяха приети от наблюдателите като поличби в най-страшния смисъл. Някои гледаха тези шествия с буйно нетърпение, други бягаха плахо или ридаеха на глас.

Основното усилие на Ейдриън, след незабавна помощ за болните, беше да прикрие симптомите и развитието на чумата от обитателите на Лондон. Той знаеше, че страхът и мрачните предчувствия са мощни съюзници на болестта; че обезсърченото и размишляващо безпокойство правят физическата природа на човек особено податлива на инфекция. Следователно никакви непристойни гледки не бяха доловими: магазините като цяло бяха отворени, тълпите от пътуващи в известна степен бяха поддържани. Но макар и обликът на заразен град да бе избегнат, на мен, който не го беше виждал от началото на нашествието, Лондон ми се стори значително променен. Нямаше файтони, а тревата се беше извисила високо по улиците; къщите имаха опустял вид; повечето кепенци бяха затворени; и погледите на хората, които срещах, бяха ужасяващи и уплашени, много по-различни от обичайния делови маниер на лондончани. Моята самотна карета привлече внимание, докато трополеше към двореца на протектората — и светските улици, водещи до него, имаха още по-мрачен и обезлюден облик. Заварих преддверието на Ейдриън претъпкано — това беше неговият час за официални срещи с гражданите. Не исках да безпокоя неговия труд и изчаках, наблюдавайки влизането и излизането на хората, дошли с различни молби. Те бяха от средната и нисшата класа на обществото, чиито средства за прехрана се бяха изчерпали с прекратяването на търговията и от оживения дух на печалбата на пари във всичките му отрасли, характерен за нашата страна. У новодошлите имаше усещане за тревога, понякога за ужас, силно противоположен със смиреното и дори доволно държание на онези от тях, които вече са били изслушани. Можех да разпозная въздействието на моя приятел в техните бодри движения и весели лица. Удари два часът, след което никой не беше допуснат; онези, които бяха разочаровани, си тръгнаха мрачно или печално, а пък аз влязох в залата за срещи.

Бях поразен от видимото подобрение в здравето на Ейдриън. Той вече не беше приведен до земята като твърде напоено пролетно цвете, което, пораствайки повече от силата си, е претоварено от своето собствено венче от цветове. Очите на приятеля ми блестяха, изражението му беше спокойно, усещане за съсредоточена енергия се долавяше от цялата му особа, много различно от предишната му вялост. Той седеше на една маса с няколко министри, които уреждаха молбите или описваха бележките, направени по време на днешните изслушвания. Двама или трима граждани все още присъстваха. Аз се възхищавах на справедливостта и търпението на Ейдриън. Онези, които имаха възможност за живот извън Лондон, той посъветва незабавно да го напуснат, като им даваше средства за това. На други, чиято търговия беше от полза за града или които не притежаваха друго убежище, той предоставяше съвети за по-умело избягване на епидемията, облекчавайки претоварените семейства и запълвайки празнините, направени от смъртта в други домове. Редът, удобството и дори здравето се въздигнаха под неговото влияние, като от допира на магическа пръчка.

— Радвам се, че дойде — каза ми той, когато най-накрая останахме сами. — Мога да отделя само няколко минути и трябва да ти разкажа много неща за това време. Чумата вече напредва — безполезно е да си затваряме очите пред това обстоятелство — смъртните случаи се увеличават всяка седмица. Какво ще се случи, не мога да гадая. Все още, слава богу, съм спокоен относно управлението на града и гледам само настоящето. Райланд, когото тъй дълго задържах, е заявил, че ще трябва да изтърпя неговото напускане преди края на този месец. Заместникът, назначен от парламента, е мъртъв; следователно трябва да бъде посочен друг; аз съм предявил желанието си и вярвам, че няма да имам съперник. Тази вечер въпросът ще бъде решен, тъй като за целта са изпратили покана от Камарата. Трябва да ме издигнеш за кандидат, Лайнъл; от срам, Райланд не може да си покаже очите, но ти, приятелю, ще ми направиш ли тази услуга?

Какво прекрасно нещо е предаността! Ето един младеж, отгледан като крал, възпитаван в разкош, по природа неразположен към обичайните трудности на обществения живот, а сега, във времена на опасност, в период, в който животът беше пределът на амбицията, той, любимият и героичен Ейдриън, с нежна непринуденост предлагаше да се жертва за общественото благо. Самата идея беше щедра и благородна — но освен нея неговия смирен маниер и пълната липса на арогантност на добродетелите правеха делото му десет пъти по-трогателно. Аз щях да се възпротивя на молбата му, но бях станал свидетел на доброто, което той разпространява; почувствах, че решителността му не ще бъде разклатена, затова с натежало сърце се съгласих да изпълня желанието му. Той нежно ме хвана за ръката:

— Благодаря ти — рече, — освобождаваш ме от болезнена дилема и както винаги, си моят най-добър приятел. На добър час — сега трябва да те оставя за няколко часа. Отиди и разговаряй с Райланд. Макар и да изоставя своята служба в Лондон, той може да е от голяма полза в северна Англия като приема и помага на пътуващите и допринася за запасите с храна в столицата. Събуди в него, моля те, някакво чувство за дълг.

Ейдриън ме напусна, както след това разбрах, заради ежедневната си задача да посещава болници и да проучва претъпканите райони на Лондон. Райланд ми се стори много променен даже от този, който беше, когато ни беше посетил в Уиндзор. Непрекъснатият страх беше придал болнав вид на кожата му и беше сгърчил цялото му тяло. Разказах му за събитията тази вечер и една усмивка отпусна свитите му мускули. Той искаше да замине; всеки ден очакваше, че ще бъде повален от чумата, и всеки ден не беше в състояние да устои на нежната сила на Ейдриън, който го задържаше. В момента, в който Ейдриън бъде законно избран за негов заместник, Райланд щеше да избяга на сигурно място. С това наум той слушаше всичко, което казвах; и развълнуван почти до радост от близките изгледи за заминаването си, поде дискусия относно плановете, които да предприеме в собственото си графство, забравяйки за миг заветното си решение да се скрие от всякакви контакти в имението си и земите около него.

Вечерта с Ейдриън се отправихме към Уестминстър. Докато вървяхме, той ми напомняше какво трябва да кажа и сторя, но незнайно защо аз влязох в залата, без даже веднъж да съм обмислил предназначението ми. Ейдриън остана в залата за отдих, докато аз, в съответствие с желанието му, заех мястото си в „Сейнт Стивънс“. В залата цареше необичайна тишина. Не бях идвал тук след протектората на Реймънд; период, виден с многобройното присъствие на представителите, с красноречието на ораторите и топлината на дебата. Много от пейките бяха празни, онези, които по традиция бяха заемани от наследствените членове, сега бяха пусти; градските представители бяха там — представителите на търговските градове, неколцина собственици на земи и не много от онези, които бяха влезли в парламента, за да се издигнат професионално. Първият въпрос, който привлече вниманието на Камарата, беше призив от лорд-протектора да назначат заместник по време на неговото наложително отсъствие.

Настъпи мълчание, докато един от представителите, който дойде при мен, не прошепна, че графът на Уиндзор му е изпратил съобщение, че трябва да предложа него в отсъствието на човека, който първоначално бил избран за тази длъжност. Тогава за пръв път усетих пълния обхват на задачата ми и бях смазан от онова, което бях навлякъл върху себе си. Райланд беше изоставил своята позиция заради страх от чумата: поради същия страх Ейдриън нямаше съперник. А аз, най-близкият родственик на графа на Уиндзор, трябваше да предложа да изберат него. Трябваше да подхвърля моя добър и несравним приятел в тази опасна позиция — невъзможно! Жребият беше хвърлен — щях да предложа себе си за кандидат.

Малцината представители, които присъстваха, бяха дошли най-вече, за да приключат въпроса, осигурявайки си законна грижа, отколкото с мисълта за дебат. Бях се изправил несъзнателно — коленете ми трепереха; колебание се долавяше в гласа ми, докато изричах няколко думи за необходимостта да бъде избран човек, подходящ за опасната задача. Но когато нахлу мисълта да се представя на мястото на моя приятел, бремето от съмнение и болка беше свалено от мен. Думите ми потекоха спонтанно — речта ми беше непоколебима и пъргава. Позовах се на онова, което Ейдриън вече беше сторил — обещах същата бдителност при изпълнението на всички негови планове. Обрисувах трогателна картина на крехкото му здраве; похвалих собствените си сили. Помолих ги да спасят, дори от самия него, този потомък на най-благородното семейство на Англия. Родството ми с него беше залогът за моята искреност; моят брак със сестра му и моите деца, неговите вероятни наследници, бяха заложниците на моята истина.

Този неочакван обрат на дебата бързо беше съобщен на Ейдриън. Той влезе забързано и стана свидетел на края на моята пламенна реч. Не го видях: душата ми беше в думите ми — очите ми не можеха да възприемат това, което се случваше; докато едно видение за тялото на Ейдриън, покварено от чума и потъващо в смъртта, витаеше пред тях. Той ме хвана за ръката, когато приключих.

— Жестоко! — извика. — Предаде ме!

Сетне, стъпвайки напред с държанието на някой, който притежава правото да ръководи, Ейдриън обяви мястото на заместник за свое. Той заяви, че го е изкупил, излагайки се на опасност, и е заплатил за него с труда си. Честолюбието му се уповаваше на него; и след толкова време, посветено на благото на страната, аз ли щях да се намеся и да пожъна облагата? Нека си спомнят какъв е бил Лондон, когато той бе пристигнал: надделяващият ужас, който беше донесъл глад, когато всяка морална и законна греда беше разклатена. Ейдриън беше възстановил реда — работа, която беше изисквала постоянство, търпение и енергия; и нито беше спал, нито се беше будил с друга мисъл освен за доброто на страната си. Ще се осмелят ли да го оскърбят по този начин? Ще му изтръгнат ли мъчно заслужената награда, за да я дарят на някой, който никога не бе участвал в обществения живот и е новак в този занаят, в който той беше вещ? Той изиска мястото на заместник като свое лично право. Райланд беше показал, че предпочита него. Никога преди Ейдриън, който беше роден дори като наследник на трона на Англия, не беше търсил благоволението или почитта на онези, които сега му бяха равни, но които можеха да бъдат негови поданици. Щяха ли да му откажат? Можеха ли да избутат от пътя на отличието и похвалната амбиция наследника на техните древни крале и да стоварят още едно разочарование върху падналия род?

Никой досега не беше чувал Ейдриън да споменава правата на своите прародители. Никой досега не бе подозирал, че властта или вотът на мнозинството биха могли по някакъв начин да му бъдат скъпи. Той беше подел речта си с ярост; завърши я със скромна благост, отправяйки своята молба със смирение, сякаш беше поискал да бъде първият по богатство, чест и власт сред англичаните, а не, както всъщност беше, да бъде пръв в редиците на отвратителния труд и неизбежната смърт. След речта му се издигна шепот от одобрение.

— О, не го слушайте — извиках аз, — той говори лъжливо — измамно за самия него.

Бях прекъснат: и докато тишината се завръщаше, по традиция ни беше наредено да се оттеглим по време на решението на Камарата. Стори ми се, че те се колебаят и че има някаква надежда за мен; не бях прав — едва бяхме напуснали залата, когато Ейдриън беше повикан отново и въведен в длъжността на заместник на лорд-протектора.

Върнахме се в двореца заедно.

— Защо, Лайнъл — каза Ейдриън, — какво целеше с това? Не може да си се надявал, че ще победиш, и въпреки това ми причини болката да триумфирам над най-скъпия ми приятел.

— Това е подигравка — отговорих аз, — ти се посвещаваш — ти, боготвореният брат на Идрис, съществото, най-скъпо за нас в целия свят — ти призоваваш своята ранна смърт. Щях да предотвратя това; моята смърт би била малко зло — или по-скоро нямаше да умра, докато ти не можеш да се надяваш, че ще избегнеш смъртта.

— Що се отнася до вероятността да избегна смъртта — каза Ейдриън, — десет години отсега равнодушните звезди може да греят върху гробовете на всички нас; но що се отнася до моята особена предразположеност към инфекция, лесно бих могъл да докажа, както логически, така и физически, че насред заразата имам по-голям шанс да оцелея от теб. Това е моето място: роден съм за това — да управлявам Англия по време на безредие, да я спасявам от опасност, да се посветя на нея. Кръвта на предците ми крещи на висок глас във вените ми и ме подтиква да бъда пръв сред сънародниците си. Или ако тази реч те обижда, нека кажа, че майка ми, гордата кралица, отрано ми вдъхна любов към отличие и ако слабостта на физическата ми природа и особените ми възгледи не бяха попречили на подобен път, може би това отдавна щеше да ме е накарало да се боря за изгубеното наследство на моя род. Но сега майка ми или майчините ми уроци, ако щеш, се пробуждат в мен. Не мога да водя към битка; не мога през машинации и безверие отново да издигна трона върху останките на английския обществен дух. Но мога да бъда първият, който да подкрепя и пази страната ми сега, когато ужасяващи бедствия и разруха са положили силните се ръце върху нея. Тази държава и любимата ми сестра са всичко, което имам. Ще защитя първата — втората поверявам на теб. Ако оцелея, а тя бъде погубена, по-добре да съм мъртъв. Опази сестра ми — за нейно добро знам, че ще го сториш; ако имаш нужда от някакъв друг подтик, помисли, че опазвайки нея, ти опазваш мен. Нейната безпогрешна природа, този сбор от съвършенства, е обгърната в обичта ѝ — ако тя бъде наскърбена, Идрис ще повехне като цветче; и най-малката рана, която тя получава, за нея е като мразовита слана. Тя вече се бои за нас. Тревожи се за децата, които обожава, и за теб, техния баща, нейния любим, съпруг и закрилник; и ти трябва да си близо до нея, за да я подкрепяш и окуражаваш. Така че върни се в Уиндзор, братко мой; понеже ти си такъв във всяко отношение — запълни двойното място, което моето отсъствие ви налага, и ме остави, при всичките ми страдания тук, да насоча погледа си към онова скъпо уединение и да кажа — има мир.

Глава 18

Отправих се към Уиндзор, но не с намерението да остана там. Отидох само за да получа съгласието на Идрис и след това да се върна и да заема мястото си до моя ненадминат приятел; да споделя усилията му и да го спася, ако се наложи, за сметка на моя живот. Въпреки това се страхувах да стана свидетел на мъката, която моето решение щеше да предизвика у Идрис. Бях се заклел в собственото си сърце никога да не помрачавам лицето ѝ дори с мимолетна скръб и щях ли да се покажа като страхливец в мига на най-голяма нужда? Бях започнал пътуването си с тревожна припряност; сега ми се искаше да го проточа с дни и месеци. Копнеех да избегна необходимостта от действия; опитах се да избягам от мислите — напразно: бъдещето, като тъмен образ във фантасмагория, прииждаше по-близо и по-близо, докато не обгърна цялата земя в сянката си.

Дребно обстоятелство ме накара да променя обичайния си маршрут и да се върна вкъщи през Егъм и Бишъпгейт. Слязох при стария дом на Пердита, нейната къща, и отпращайки напред каретата, реших да прекося парка към замъка. Това място, посветено на най-сладките спомени, опустялата къща и занемарената градина бяха добре пригодени да отложат моята потиснатост. В най-щастливите ни дни Пердита беше украсила къщата си с всичко, което изкуството можеше да предложи на онази, която предпочиташе природата. В същия дух на крайности, когато се бяха разделили с Реймънд, тя я беше занемарила изцяло. Сега беше в разруха: елените бяха прескочили счупените огради и бяха лежали сред цветята; трева растеше по прага и люлеещата се решетка, скърцаща на вятъра, свидетелстваше за пълното изоставяне. Отгоре небето беше синьо, а въздухът — напоен с аромата на редките цветя, които растяха сред плевелите. Дърветата се движеха над главата ми, събуждайки любимата мелодия на природата — но меланхоличният облик на задавените пътеки и избуялите с плевели цветни лехи затъмняваше дори тази радостна лятна картина. Времето, когато в славно и радостно спокойствие се бяхме събирали в тази къща, беше отминало — скоро настоящите часове ще се присъединят към онези отминалите и сенките на бъдещите мигове се надигаха тъмни и заплашителни от утробата на времето, тяхната люлка и техния ковчег. За пръв път в живота си завидях на съня на мъртвите и мислех с наслада за постелята под пръстта, където скръбта и страхът нямат власт. Преминах през пролуката в счупената ограда — чувствах и презирах задавящите ме сълзи — и се втурнах в дълбините на гората. О, смърт и промяна, владетели на нашия живот, къде сте вие, за да се опитам да ви преборя! Какво в нашето спокойствие пробуди вашата завист — какво в нашето щастие, че трябва да го унищожите? Бяхме щастливи, обичащи и обичани; рогът на Амалтея не съдържаше благословия, която не се бе изсипала върху нас, но уви!

Докато се лутах тъй, размишлявайки, редица хора от местността минаха покрай мен. Изглеждаха изпълнени с предпазливи мисли и няколкото думи от техния разговор, които стигнаха до мен, ме подтикнаха да се приближа и да задам допълнителни въпроси. Една група от хора, избягали от Лондон, както беше често срещано в онези дни, се беше изкачила по Темза с лодка. Никой в Уиндзор не искал да ги подслони; така че, отивайки малко по-нагоре, те останали цяла нощ в една изоставена колиба близо до Болтърс Лок. Продължили по пътя си на следващата сутрин, изоставяйки един от компанията, болен от чумата. След като това обстоятелство се бе разпространило надлъж и шир, никой не смеел да приближи в обсег от половин миля заразения район и горкият нещастник бил оставен да се бори с болестта и смъртта в самота, доколкото е способен. Бях подбуден от състрадание да се запътя към колибата, за да установя какво е състоянието му и да му окажа помощ.

Докато приближавах, срещах тълпи от хора от провинцията, които говореха сериозно за това събитие: колкото и да бяха далеч от очакваната зараза, ужасът се беше отпечатал върху всяко лице. На една улица близо до прекия път към колибата минах покрай една група от тези насаждащи страх хора. Един от тях ме спря и предполагайки, че не съм запознат с обстоятелствата, ми заръча да не продължавам, тъй като заразен човек лежи на кратко разстояние от нас.

— Знам — отвърнах аз, — и ще видя в какво състояние е горкият човек.

Шепот от изненада и ужас прелетя през сбора им. Продължих:

— Този беден нещастник е изоставен, умиращ, безпомощен; в тези мъчителни времена само Бог знае колко скоро всеки един от нас или всички ние ще се озовем в подобна мизерия. Аз ще сторя това, което бих искал да бъде сторено за мен.

— Но никога няма да можете да се върнете в замъка… при лейди Идрис… нейните деца. — В объркана реч бяха разпръснати думите, които достигнаха ухото ми.

— Не знаете ли, приятели — казах аз, — че самият граф, вече лорд-протектор, ежедневно посещава не само онези, които вероятно са заразени от тази болест, но и болниците и чумавите къщи, приближавайки се и дори докосвайки болните? И въпреки това никога не е бил в по-добро здраве. Вие действате под голяма заблуда по отношение на естеството на чумата; но не се страхувайте, не моля никой от вас да ме придружава, нито да ми вярва, докато не се завърна жив и здрав от моя пациент.

Така ги оставих и забързах нататък. Скоро пристигнах в колибата: вратата беше открехната. Влязох и един поглед ми беше достатъчен, за да се убедя, че бившият ѝ обитател вече не е сред живите — той лежеше върху купчина слама, студен и скован; докато пагубна смрад изпълваше помещението и различни петна и белези видимо разкриваха вирулентността на заболяването.

Никога преди не бях виждал човек, поразен от чума. Докато всяко съзнание е изпълнено с ужас от нейния изход, някаква жажда за вълнение ни беше подтикнала да четем внимателно разказа на Дефо64 и майсторските описания на автора на „Артър Мервин“65. Образите, обрисувани в тези книги, бяха толкова ярки, че ние сякаш бяхме преживели последствията, изобразени в тях. Но равнодушни са усещанията, породени от думи, колкото и опарващи да са те, и описанията за смъртта и страданието на хиляди в сравнение с това, което чувствах, гледайки трупа на този злощастен непознат. Това наистина беше чумата. Повдигнах скованите му крайници, отбелязах изкривяването на лицето му и безизразните очи, изгубили възприятието си. Докато бях тъй зает, хладен ужас пресече кръвта ми, карайки плътта ми да трепери и косата ми да се надигне. Наполовина обезумял, аз проговорих на мъртвеца. „Значи чумата те уби — измърморих. — Как се случи това? Болезнено ли беше? Изглеждаш така, сякаш врагът те е измъчвал, преди да те убие“. И сетне внезапно подскочих и избягах от колибата, преди природата да успее да отмени законите си и неестествени думи да бъдат изречени в отговор от устните на починалия.

Когато се връщах по пътя, отдалеч видях същия сбор от хора, който бях оставил. Те бързо се отдалечиха веднага, щом ме зърнаха; разтревожената ми външност допринесе към страха им да не се приближават до някой, който е прекосил пределите на заразата.

На разстояние от обстоятелствата човек прави изводи, които му се струват безпогрешни, ала когато ги подложи на изпитанието на действителността, те се изпаряват като измамни сънища. Бях осмивал страховете на моите сънародници, когато те се отнасяха за някой друг; сега, когато ме бяха настигнали, се разколебах. Според мен Рубикон беше преминат и щеше да е добре да обмисля какво трябва да сторя от тази страна на болестта и опасността. Според вулгарното суеверие, моето облекло, моята личност, въздухът, който дишах, сами по себе си носеха смъртна опасност за мен и близките ми. Да се върна ли в замъка при жена ми и децата ми с това петно върху мен? Не беше сигурно дали бях заразен; но аз се чувствах уверен, че не съм — няколко часа щяха да решат въпроса, ще ги прекарам в гората, размишлявайки върху това, което ми предстои и какви трябва да са бъдещите ми действия. В чувството, породило се у мен при вида на човек, поразен от чумата, забравих събитията, които ме бяха развълнували толкова силно в Лондон; нови и по-болезнени изгледи постепенно се появиха иззад мъглата, която досега ги бе забулвала. Въпросът вече не беше дали трябва да споделя усилията и опасността на Ейдриън, а по какъв начин бих могъл в Уиндзор и околията да пресъздам предпазливостта и усърдието, които под неговото ръководство бяха въвели ред и изобилие в Лондон, и как сега, когато чумата се беше разпространила по-широко, бих могъл да осигуря здравето на собственото ми семейство.

Разстлах цялата земя като карта пред себе си. На никое място на нейната повърхност не можех да поставя пръста си и да кажа „тук е безопасно“. На юг заболяването, мощно и нелечимо, почти беше унищожило човешката раса; бури и наводнения, отровни ветрове и пожари изпълваха чашата на страданието. На север беше по-лошо — по-малобройното население постепенно намаля, а гладът и чумата следяха оцелелите, които, безпомощни и хилави, бяха готови да паднат като лесна плячка в техните ръце.

Ограничих погледа си върху Англия. Многолюдната столица, великото сърце на могъща Великобритания, беше останала без пулс. Търговията беше преустановена. Всички места за слава или удоволствие бяха откъснати — улиците бяха избуяли с трева — къщите празни — малцината, които от необходимост бяха останали, изглеждаха като че ли вече бяха клеймосани с петното на неизбежната мор. В по-големите промишлени градове същата трагедия се разиграваше в по-малък, но по-пагубен мащаб. Там нямаше Ейдриън, който да надзирава и ръководи, докато цели стада от бедните биват повалени и убити.

И все пак не всички щяхме да умрем. Не, наистина, макар и оредяла, човешката раса ще продължи и в последвалите години голямата чума ще се превърне във въпрос на история и удивление. Несъмнено това нашествие беше невиждано в обхвата си — затова трябваше да работим усилено, за да оборим напредъка му; преди хората за развлечение са избивали хиляди и десетки хиляди други, но сега човекът се беше превърнал в създание със стойност, животът на един от тях беше по-ценен от така наречените съкровища на кралете. Вижте неговото надарено с мисли изражение, грациозните му крайници, величественото му чело, чудния му механизъм; видът и моделът на най-доброто произведение на Бог не ще бъде захвърлен настрана като разбит кораб — той ще бъде опазен и неговите деца и децата на децата му ще отнесат името и формата на човека до най-далечни времена.

Преди всичко аз трябва да пазя онези, които природата и съдбата са поверили на моите специални грижи. И със сигурност, ако сред всички мои човешки събратя трябваше да избера онези, които биха били изтъкнати като примери за величието и добротата на човек, не бих могъл да избера никой друг освен онези, с които съм съюзен чрез най-свещените връзки. Някои от семейството на човека трябва да оцелеят, а моите любими трябва да бъдат сред оцелелите; това ще е моята задача — за да я изпълня, моят живот би бил малка жертва. Тогава този замък в замъка Уиндзор, родното място на Идрис и моите рожби, трябва да бъде пристанището и убежището на разбития кораб на човешкото общество. Гората му трябва да бъде нашият свят — неговата градина да ни предоставя храна; вътре в стените му аз ще затвърдя разклатения трон на здравето. Бях изгнаник и скитник, когато Ейдриън нежно хвърли отгоре ми сребърната мрежа на любовта и цивилизацията и ме обвърза неразривно с човешката щедрост и човешкото съвършенство. Бях някой, който, макар и стремящ се към доброто и пламенен любител на мъдростта, все още не беше приет в нито един списък със стойност, когато Идрис с кралския произход, която беше олицетворение на всичко божествено в жената, тази, която вървеше по земята като блян на поет, като издялана богиня, изпълнена с чувства, или изобразена светица, стъпваща извън иконата — тя, най-достойната, ме избра и ми даде себе си — един безценен подарък.

В продължение на няколко часа продължих да размишлявам така, докато накрая гладът и умората не ме върнаха обратно към настоящия час, вече белязан от дълги сенки, хвърлени от залязващото слънце. Бях се скитал към Бракнъл, на запад от Уиндзор. Усещането за съвършено здраве, на което се радвах, ме увери, че съм свободен от зараза. Спомних си, че Идрис беше в неведение за моите постъпки. Може да е чула за завръщането ми от Лондон и посещението ми в Болтърс Лок, които, обвързани с продължителното ми отсъствие, навярно силно щяха да я разтревожат. Върнах се в Уиндзор през Дългия път и преминавайки през града на път за замъка, го заварих в състояние на тревога и смут.

„Твърде късно е да бъдем амбициозни — казва сър Томас Браун. — Ние не можем да се надяваме, че ще живеем толкова дълго с тези наши имена, както някои са живели в техните личности; едното лице на Янус не е симетрично спрямо другото.“ Според този текст мнозина фанатици се надигнаха, пророкувайки, че е дошъл краят на света. Духът на суеверието се бе породил от развалините на нашите надежди и гротески, бурни и опасни, се разиграваха на великата сцена, докато останалата частица от бъдещето се смаляваше до петънце в очите на предсказателите. Жени със слаб характер умираха от ужас, докато слушаха поличбите им; мъже със здрави фигури и привидна сила изпадаха в идиотизъм и лудост, съсипани от страха по предстоящата вечност. Един такъв пророк сега изливаше красноречивото си отчаяние сред жителите на Уиндзор. Случката от сутринта и моето посещение при мъртвеца, което беше разпространено надлъж и шир, бяха разтревожили хората от провинцията, така че те се бяха превърнали в подходящи инструменти, на които да свири маниакът.

Горкият нещастник беше загубил младата си жена и прекрасното си дете заради чумата. Той беше занаятчия и понеже не можеше да се занимава с работата, която снабдяваше неговите нужди, гладът беше добавил към другите му страдания. Той беше напуснал стаята, в която бяха съпругата и детето му — те вече не бяха неговите жена и дете, а „мъртва земя върху земята“, — обезумял от глад, грижи и скръб, болното му въображение го бе накарало да повярва, че е изпратен от небесата да проповядва края на света на хората. Той влизаше в църквите и предсказваше на богомолците бързото им изнасяне към подземието под тях. Той се появяваше като забравения дух на времето в театрите и заповядваше на зрителите да се приберат и да умрат. Той беше залавян и затварян; беше избягал и се скиташе от Лондон към съседните градове, и с неистови жестове и фаталистични думи разкриваше на всеки неговите скрити страхове и даваше глас на беззвучните мисли, който хората не смееха да изрекат. Той стоеше под аркадата на кметството на Уиндзор и от това възвишение произнасяше тиради пред трепереща тълпа.

— Слушайте, обитатели на земята — извика той, — чуйте виждащия всичко, но най-безмилостен Рай! Чуй и ти, о, подмятано от бурята сърце, което издишва тези думи, ала припада под техния смисъл! Смъртта е сред нас! Земята е красива и украсена с цветя, но тя е нашият гроб! Небесните облаци ридаят за нас — блясъкът на звездите е нашата погребална факла. Мъже с посивели коси, вий се надявахте на още няколко години във вашия отдавна познат дом, но времето ви е изтекло, трябва да напуснете — деца, вий никога няма да достигнете зрялост, дори сега малкият гроб е изкопан за вас — майки, притиснете ги в ръцете си, една смърт прегръща всички вас!

Потръпвайки, той протегна ръце; очите му, насочени нагоре, сякаш щяха да изскочат от орбитите си, докато той, изглежда, следваше фигури, невидими за нас, в отстъпващия въздух.

— Ето ги мъртвите! Те се издигат в саваните си и преминават в тихо шествие към далечната земя на гибелта им — безкръвните им устни не се помръдват — призрачните им крайници са изпразнени от движение, а те продължават да се плъзгат напред. „Ние идваме“ — възкликна той, подскачайки напред, — какво чакаме? Побързайте, приятели мои, облечете се в съдебните одежди на смъртта.

Чумата ще ви въведе, за да ви изслуша Той. Защо тъй бленувате? Те, добрите, мъдрите и обичаните, вече си отидоха. Майки, целунете за последно — съпрузи, вече не сте закрилници, поведете партньорите на вашата смърт! Елате, о, елате! Докато близките ни все още могат да бъдат видени, защото скоро те ще си отидат, а ние никога, никога няма да се съберем с тях отново.

След бълнувания като тези той изведнъж се успокои и с непреувеличени, но страховити думи обрисува ужасите на нашето време; описа до дребни подробности последствията от чумата върху човешкото тяло и разказа сърцераздирателни приказки за откършването на близки родства — задъхващия се ужас от отчаянието над смъртното легло на последния любим, — така че от тълпата избухнаха стонове и дори писъци. Един човек застана отпред с поглед, прикован в пророка, с отворена уста и сковани крайници, докато лицето му се изменяше в различни цветове, жълто, синьо и зелено, от дълбокия страх. Маниакът улови погледа му и се обърна към него — човек е чувал за погледа на василиска, който привлича треперещата жертва, докато не падне в челюстите му. Маниакът замръзна; фигурата му се издигна по-високо; авторитет сияеше от лицето му. Той погледна селянина, който започна да трепери, докато все още го наблюдаваше; коленете му се удариха едно в друго, зъбите му тракаха. Най-сетне се сгромоляса, гърчейки се.

— Този човек е болен от чума — рече маниакът спокойно. Писък изригна от устните на горкия нещастник, а след това внезапна неподвижност го покори; на всички стана ясно, че той беше мъртъв.

Ужасени викове изпълниха мястото — всеки се опитваше да осъществи своето бягство — след няколко минути пазарът беше празен — трупът лежеше на земята, а маниакът, потиснат и изтощен, седна до него, допирайки тънката си ръка до мършавата му буза. Скоро някакви хора, назначени от магистратите, дойдоха да преместят тялото; нещастният пророк видя по един тъмничар във всеки един от тях — той внезапно побягна, докато аз продължих нататък към замъка.

Смърт, жестока и безпощадна, беше проникнала през тези любими стени. Една стара слугиня, която бе отгледала Идрис в ранна детска възраст и бе живяла с нас повече в ролята на почитана роднина, отколкото на прислужница, няколко дни по-рано беше заминала да посети дъщеря си, омъжена и установена в района на Лондон. В нощта на завръщането си тя се разболя от чумата. Заради надменния и непоколебим нрав на графинята на Уиндзор Идрис не бе имала нежни отношения с нея. Ала тази добра жена беше заместила майка ѝ и нейните недостатъци по образование и знание, правещи я смирена и беззащитна, я правеха по-скъпа за нас — тя беше особено любима на децата. Заварих моето бедно момиче, без да преувеличавам, обезумяло от мъка и страх. Тя висеше край пациента в агония, която не беше смекчена, когато мислите ѝ се насочиха към собствените ѝ деца, заради които се страхуваше от заразата. Пристигането ми беше като новооткритата светлина на фар за моряците, които устояват на някакво опасно течение. Тя постави своите ужасяващи съмнения в моите ръце; разчиташе на моята преценка и бе утешена от участието ми в нейната скръб. Скоро нашата бедна бавачка си отиде и мъката на напрежението беше заменена за дълбоко разкаяние, което, макар и отначало да бе по-болезнено, отстъпи с по-голяма готовност пред моята утеха. Сънят, върховното утешение, най-накрая потопи разплаканите ѝ очи в забрава.

Идрис спеше и в замъка цареше тишина, чиито обитатели бяха притихнали, за да си отдъхнат. Аз бях буден и през дългите часове на мъртвата нощ бурните мисли в мозъка ми работеха като десетки хиляди колела на мелница: бързи, остри, неукротими. Всички спяха — цяла Англия спеше; и от моя прозорец, владеещ широка гледка от осветената от звезди природа, видях земята, простряна в тих покой. Бях буден, жив, докато сестрата на смъртта обладаваше моя род. Ами ако по-мощното от тези божества го завладее? Среднощната тишина, ако съм откровен, макар и видно парадоксално, изкънтя в ушите ми. Самотата стана непоносима — поставих ръка върху биещото сърце на Идрис, наведох глава, за да уловя звука на диханието ѝ, да се уверя, че тя все още съществува, и за момент се поколебах дали да не я събудя, такъв мекушав ужас премина през тялото ми. Велики Боже! Ще се случи ли един ден това? Един ден, когато всички освен мен са изчезнали, ще трябва ли да вървя по земята сам? Дали това бяха предупредителни гласове, чийто нечленоразделен и пророчески смисъл насилваше вяра върху мен?

Глава 19

След много време отново съм тласнат от неспокойния ми дух да продължа разказа си, но трябва да променя метода, който съм използвал досега. Подробностите, съдържащи се в предходните страници, са привидно незначителни, ала всеки най-малък детайл тежи като олово в угнетените везни на човешките страдания; това досадно размишляване за страданията на другите, докато моите се дължаха само на опасения; това бавно оголване на душевните ми рани: този дневник на смъртта; този проточен и мъчителен път, водещ до океана от безброй сълзи, отново пробужда у мен остра скръб. Бях използвал тази история като опиат; докато тя описваше любимите ми приятели, пълни с живот и пламтящи с надежда, дейни актьори на сцената, аз бях утешен; ще изпитам по-меланхолично удоволствие от обрисуването на края на всичко това. Но междинните стъпала, изкачването на стената, издигната между онова, което беше и това, което е сега, докато аз все още, обръщайки се назад, не виждах скритата пустиня пред мен, е труд отвъд моите сили. Времето и опитът ме поставиха на височина, от която мога да разбера миналото като едно цяло; и по този начин трябва да го опиша, излагайки водещите събития и подреждайки светлината и сянката, така че да се получи картина, в чиято тъмнина ще има хармония.

Излишно би било да разказвам онези катастрофални явления, за които може да бъде открит паралел във всяко по-незначително нашествие на нашето гигантско бедствие. Желае ли читателят да чуе за чумавите къщи, където смъртта бе утешителят — за траурното преминаване на катафалката — за безчувствеността на некадърното сърце и мъката на любящото — за мъчителните писъци и мълчанието страшно — за разнообразието от болести, изоставяне, глад, отчаяние и смърт? Има много книги, които могат да задоволят ненаситния апетит за тези неща; нека читателят се обърне към разказите на Бокачо, Дефо и Браун. Необятното унищожение, което бе погълнало всички същества — беззвучното усамотение на някога оживената земя — самотното усещане, че съм единствен, което ме обгръща, е отнело дори тези подробности от болезнената действителност и е смекчило зловещите оттенъци на минали мъки с поетични нюанси, така че аз мога да избягам от мозайката на обстоятелствата, като възприемам и отразявам струпаните и съчетани цветове на миналото.

Бях се завърнал от Лондон, обсебен от мисълта, със съкровеното чувство, че моят пръв дълг е да осигуря, доколкото мога, благополучието на семейството ми, а след това да се върна и да заема мястото си до Ейдриън. Събитията, които веднага последваха пристигането ми в Уиндзор, промениха този мой поглед върху нещата. Чумата не беше само в Лондон, а беше навсякъде — нападна ни, както беше казал Райланд, като хиляда глутници вълци, виещи в зимната нощ, мършави и свирепи. След като болестта беше внесена веднъж в селските райони, нейните последствия изглеждаха по-ужасни, по-неотложни и по-трудни за лечение, отколкото в градовете. Там имаше другарство в страданието и съседите, които непрекъснато бдяха един над друг, вдъхновени от дейната доброта на Ейдриън, получаваха помощ и пътят на унищожението беше изгладен. Но в провинцията, сред разпръснатите фермерски къщи, в самотни колиби, в полета и хамбари, се разиграваха трагедии, мъчителни за душата, невиждани, нечувани, незабелязани. Не беше тъй лесно да се набави медицинска помощ, храната беше по-трудна за добиване и човешките същества, невъзпрени от срам, понеже не бяха забелязвани от своите събратя, извършваха по-ужасни безчестия или отстъпваха по-лесно пред своите жалки страхове.

Имаше и героични дела, чието споменаване изпълва сърцето и просълзява очите. Такава е човешката природа, че красотата и уродливостта често са тясно свързани. Докато четем историята, ние сме предимно поразени от щедростта и себеотдаването, които отблизо вървят по петите на престъпленията, забулвайки с превъзходни цветя петната от кръв. Такива дела не липсваха, за да украсят мрачния конвой, който придружаваше развитието на чумата.

Жителите на Баркшър и Бъкс67 отдавна бяха наясно, че чумата е в Лондон, Ливърпул, Бристъл, Манчестър, Йорк, накратко — във всички по-населени градове на Англия. Ала те не бяха по-малко удивени и разтревожени, когато тя се появи измежду тях. Те бяха нетърпеливи и гневни в разгара на ужаса. Щяха да сторят нещо, за да отхвърлят задушаващото зло, и както се бяха задействали, си въобразяваха, че съществува лек. Жителите на по-малките градове напуснаха своите къщи, разпънаха палатки в полетата, скитайки се поотделно един от друг, нехаещи за глада или суровите небеса, докато си представяха, че така избягват раздаващата смърт болест. А пък в противовес земеделците и селяните, поразени от страха от самотата и бурно желаещи медицинска помощ, се стекоха в градовете.

Но идваше зима, а с нея и надежда. През август чумата се бе появила в Англия, а през септември бе взела своите жертви. Към края на октомври тя отслабна и до известна степен беше заменена от тиф, който не е по-малко злосторен. Есента беше топла и дъждовна: немощните и болните измряха — по-щастливи бяха те; много млади хора, бликащи от здраве и благоденствие, бяха пребледнели от разяждащата болест и се бяха превърнали в обитатели на гроба. Реколтата беше неуспешна, разваленото зърно и липсата на чужди вина укрепиха болестта. Преди Коледа половин Англия беше под вода. Бурите от предната зима се бяха завърнали, но намалелите кораби със стоки през тази година ни накараха да не усетим толкова морските бури. Наводненията и бурите нанесоха повече щети на континентална Европа, отколкото на нас — като че ли нанасяйки последния удар на бедствието, които беше унищожило континента. В Италия реките не бяха наглеждани от гаснещите селяни; и като диви зверове от леговището си, докато ловците и кучетата са далеч, Тибър, Арно и По се втурнаха и унищожиха плодородието на равнините. Цели села бяха отнесени. Рим, Флоренция и Пиза бяха залети, а мраморните им дворци, доскоро отразени в спокойни потоци, бяха разклатени до основи от надарените със зимна мощ води. В Германия и Русия вредите бяха още по-значими.

Но най-накрая щеше да настъпи студ, а заедно с него и подновяване на нашето споразумение със земята. Студът ще притъпи стрелите на чумата и ще прикове яростните стихии; а земята през пролетта ще съблече снежната си одежда, освободена от заплахата за унищожение. Едва през февруари се появиха жадуваните признаци на зимата. В продължение на три дни валя сняг, лед спря течението на реките и птиците излетяха от пращящите клони на побелелите от студ дървета. На четвъртата сутрин всичко изчезна. Югозападен вятър донесе дъжд — слънцето изгря и подигравайки се с обичайните закони на природата, като че ли дори в този ранен сезон започна да гори със слънчева мощ. Не беше никак утешително, че с първите ветрове на март пътеките бяха обсипани с теменужки, а плодните дървета покрити с цветове, че зърното поникна и листата се появиха, подтикнати от ненавременната топлина. Страхувахме се от мекия въздух — страхувахме се от безоблачното небе, покритата с цветя земя и възхитителните гори, защото вече не гледахме на структурата на Вселената като на наш дом, а като на наша гробница, и благоуханната земя миришеше на уплах като широк църковен двор.

Въпреки тези недостатъци през зимата ние си поехме въздух и се постарахме да се възползваме от даденото ни време. Чумата може да не се съживи с идването на лятото, но ако го направи, трябва да ни завари подготвени. Отговорност на човешката природа е да привиква и да се приспособява дори към болка и скръб. Чумата се бе превърнала в част от нашето бъдеще, нашето съществуване; трябваше да се защитаваме от нея като от наводняването на реки, нахлуването на океана или суровостта на небето. След дългите страдания и горчивия опит може би ще се намери някаква панацея; до този момент всеки, който биваше заразен, умираше, ала не всички бяха заразени и нашата задача бе да закрепим надълбоко основите и да издигнем нависоко преградата между заразата и здравите; да въведем такъв ред, който би допринесъл за благосъстоянието на оцелелите и който би запазил надеждата и някоя частица от щастието у онези, които бяха свидетели на все още продължаващата трагедия. Ейдриън беше въвел методи за работа в столицата, които, макар и неспособни да спрат развитието на смъртта, предотвратяваха други злини, пороци и безумия, които инак щяха да направят ужасната ни съдба още по-страховита. Исках да последвам примера му, но хората са свикнали да

и не можах да открия никакво средство да поведа жителите на разпръснатите градове и села, които забравяха думите ми веднага, щом ги чуеха, и се отклоняваха при всеки променлив вятър, който възникваше от видимата промяна на обстоятелствата.

Предприех друг подход. Онези писатели, които са си представяли царуването на мира и щастието на земята, обикновено са описвали провинциалните местности, където всеки малък град е ръководен от старейшините и мъдреците. Това беше ключът към моя успех. Всяко село, колкото и малко да е, обикновено притежава водач, когото почитат, чиито съвети хората търсят по време на премеждия и чието добро мнение те най-много ценят. Бях незабавно подтикнат да стигна до този извод от събитията, които от само себе си ми се представиха.

В село Литъл Марлоу една възрастна жена управляваше общността. Тя беше живяла няколко години в милостиня и през хубавите неделни дни прагът ѝ биваше непрекъснато обсаден от тълпи, търсещи съветите ѝ и вслушващи се в нейните предупреждения. Тя била съпруга на войник и беше видяла света; недъг, предизвикан от треска, хваната на някое неблагоприятно 200 място, я беше повалил твърде рано и тя рядко напускаше малката си колиба. Чумата навлезе в селото и докато страхът и мъката лишиха обитателите от малкото мъдрост, която притежаваха, старата Марта пристъпи напред и рече:

— Преди съм била в град, където е имало чума.

— И си избягала?

— Не, но се възстанових.

След това Марта бе поставена по-непоколебимо от всякога върху кралския трон, издигнат ѝ от благоговение и любов. Тя влизаше в къщите на болните и облекчаваше техните нужди със собствената си ръка; не показваше никакъв страх и вдъхваше на всеки, който я виждаше, частица от собствената ѝ вродена смелост. Ходеше на пазарите — настояваше да бъде снабдена с храна за онези, които бяха твърде бедни, за да си я закупят. Тя доказваше как благополучието на всеки един зависи от благоденствието на всички. Не позволяваше градините да бъдат занемарявани, нито цветята на прозорците на къщите да увяхват от липса на грижи. Надеждата, казваше тя, е по-полезна от лекарско предписание и всяко нещо, което може да поддържа и оживява духа, има по-голяма стойност от лекарствата и отварите.

Именно обликът на Литъл Марлоу и разговорите ми с Марта ме наведоха на мисълта, която скрои моя план. Преди бях посещавал именията и местата на господата и често бях откривал, че техните обитатели са подбуждани от най-чиста доброжелателност и са готови да окажат цялата си помощ за благосъстоянието на своите наематели. Но това не беше достатъчно. Близкото съчувствие, породено от сродни надежди и страхове, подобни преживявания и занимания, отсъстваше тук. Бедните чувстваха, че богатите притежават други средства да се опазят освен онези, които те самите можеха да предприемат, уединение и доколкото обстоятелствата позволяват, свобода от грижи. Те не можеха да разчитат на тях, но се обръщаха с десетократно упование към помощта и съветите на своите равноправни. Затова реших да пътувам от село в село, издирвайки селския владетел във всяко място и възползвайки се от техните усилия и просвещавайки възгледите им, да засиля както тяхната власт, така и ползата им сред останалите селяни. Много промени също се случиха по време на тези непринудени кралски избори: полаганията на клетви и абдикациите бяха чести, докато на мястото на старите и предпазливите се появяваха пламенните младежи, нетърпеливи на дела независимо от опасността. А и често се случваше гласът, който всички слушаха, внезапно да бъде заглушен, помагащата ръка да изстине и състрадателното око да се затвори, и селяните се страхуваха още повече от смъртта, избрала такава висша жертва, разбивайки на прах сърцето, което беше туптяло за тях, свеждайки до неизразимо унищожение ума, винаги зает с планове за тяхното благосъстояние.

Този, който се труди за човечеството, често открива, че от зрънцето, което е посял, пораства неблагодарност, напоена от пороци и безумия. Смъртта, която в нашите младини бе вървяла по земята като „крадец, който влиза в нощта“70, сега, издигайки се от подземната си гробница, опасана със сила, с развято мрачно знаме, пристъпваше като завоевател. Мнозина видяха седнало на неговия кралски трон едно върховно провидение, което насочва стрелите си и ръководи събитията, и сведоха глави в примирение или поне в подчинение. Други виждаха само мимолетни жертви; те се опитваха да заменят ужаса с безгрижие и се потопиха в безнравственост, за да избегнат мъчителната болка от най-злокобните им опасения. Тъй, докато мъдрите, добрите и благоразумните бяха заети с труда на благотворителността, примирието на зимата имаше друго въздействие върху младите, неразумните и порочните. През по-студените месеци имаше всеобщ прилив към Лондон в търсене на забавления — веригите на общественото мнение бяха разхлабени; мнозина, които допреди това са били бедни, бяха богати; мнозина бяха загубили баща и майка, пазителите на техния морал, техните възпитатели и пречки. Безполезно щеше да е да се противопоставим на тези пориви чрез прегради, които само щяха да подтикнат онези, ръководени от тези импулси, към по-пагубни удоволствия. Театрите бяха отворени и претъпкани; танците и среднощните веселия бяха често срещани — на много от тях благоприличието беше потъпкано и злините, които досега бяха спазвали напредналото състояние на цивилизацията, се удвоиха. Ученикът изостави книгите си, художникът — скиците си: задълженията на живота бяха изчезнали, но забавленията останаха; удоволствието може да бъде удължено чак до ръба на гроба. Всички реални влияния се изпариха — смъртта се разстла като нощ и понеже беше защитена от мрачните си сенки, руменината на скромността, сдържаността на гордостта, приличието на благоразумието често биваха изхвърлени като безполезни воали.

Ала това не беше повсеместно. Сред по-добрите души мъката и ужасът, страхът от вечна раздяла и отвратителното удивление, породени от невижданото досега бедствие, затегнаха връзките на родство и приятелство. Философите противопоставяха техните принципи като прегради пред потопа на развратността или отчаянието, и бяха единствените укрепления за защита на завзетата територия на човешкия живот; религиозните, надявайки се вече на своята награда, бързо се вкопчиха във вероизповеданията си като в салове и дъски, които, в бурното море от страдания, ще ги отведат безопасно до пристанището на непознатия континент. Любящите сърца, принудени да свият мирогледа си, даряваха преливащата си обич в тройна порция на малцината, които им бяха останали. И все пак дори сред тях настоящето, като неотемно притежание, се превърна в цялото време, на което те се осмеляваха да поверят ценния товар на своите надежди.

Опитът от незапомнени времена ни беше научил да броим удоволствията си по годините и да удължаваме изгледите ни за живот през продължителния период на подем и разпад; дългият път прекосяваше необятен лабиринт и долината на мрачната сянка71, в която приключваше, беше прикрита от препъващи предмети. Но едно земетресение беше променило пейзажа — под нашите крака земята се прозя — дълбока и стръмна бездна зейна под нас, за да ни погълне, докато часовете ни отнасяха към пропастта. Ала вече беше зима и трябваше да изминат месеци, преди да сме изхвърлени от нашата сигурност. Превърнахме се в еднодневки, за които промеждутъкът между изгряващото и залязващото слънце беше като една дълго проточила се година обикновено време. Може би никога нямаше да видим децата ни да пораснат до зрялост, нито как нежните им бузи загрубяват, веселите им сърца са покорени от страст или грижи; но ние ги притежавахме сега — те живееха и ние живеехме, какво повече можеше да желаем? С такова възпитание моята бедна Идрис се стараеше да потисне стичащите се страхове и в известна степен успяваше. Не беше както през лятото, когато всеки час можеше да донесе страховитата съдба — до следващото лято ние се чувствахме уверени; и тази сигурност, макар и краткотрайна, за известно време задоволи майчината нежност на моята любима. Не зная как да изразя или опиша онзи сгъстен, дълбок, макар и мимолетен възторг, който превърна настоящия миг в райски. Нашите радости бяха по-скъпи, защото виждахме техния край; те бяха по-силни, защото усещахме в пълна степен тяхната стойност; те бяха по-чисти, защото същността им беше любяща — както метеорът е по-ярък от звездата, така и радостта от онази зима съдържаше в себе си извлечените наслади от един дълъг, дълъг живот.

Колко прекрасна е пролетта! Докато гледахме от терасата на Уиндзор към шестнадесетте плодородни графства, разположени отдолу, осеяни с щастливи къщи и по-заможни градове, всички изглеждаха както в предишни години, радващи сърцето и красиви. Земята беше разорана, тънките остриета на пшеницата пробиваха през тъмната почва, плодовите дървета бяха покрити с пъпки, земеделецът беше на открито насред полята, доячката се беше запътила у дома с напълнени от кладенеца кофи, лястовиците удряха слънчевите басейни с дългите си, заострени крила, новородените агнета лежаха върху свежата трева, нежният растеж на листата

Човекът като че ли се възражда и усеща как мразовете на зимата се поддават пред жизнерадостното и топло съживяване на живота — разумът ни казваше, че тревогите и скръбта ще се разраснат през откриващата се година, но как да повярваме на зловещия глас, издишан със заразни изпарения от мрачната пещера на страха, докато природата, смееща се и разпръскваща от своя зелен скут цветя, плодове и искрящи води, ни подканваше да се присъединим към радостната пиеса на младия живот, която тя довеждаше на сцената?

Къде беше чумата? „Тук — навсякъде!“, един ужасен глас тревожно възкликва, когато в приятните дни на слънчевия месец май разрушителят на човека беше навъсен отново над земята, принуждавайки духа да изостави своята житейска какавида и да навлезе в неизпробвания живот. С един могъщ размах на мощното му оръдие всякаква предпазливост, всякаква грижа, всякакво благоразумие бяха изравнени със земята: смъртта седеше на масите на великите, опъваше се върху сламеника на селянина, залавяше избягалия подлец, укротяваше смелия мъж, който се съпротивляваше: унинието навлезе във всяко сърце, скръбта помрачи всяко око.

Злочестите гледки вече станаха обичайни за мен и ако разкажа цялата мъка и болка, на които станах свидетел, всички отчаяни стонове на старостта и на още по-страшните усмивки на детството в лоното на ужаса, читателят ми, с треперещи крайници и настръхнали коси, би се чудил как, обладан от внезапна лудост, не съм се хвърлил в някоя пропаст, за да затворя завинаги очи към тъжния край на света. Но силата на любовта, поезията и съзидателното въображение оцеляват дори у болните от чума, у нещастните и умиращите. Чувство за преданост, дълг, възвишена и непоколебима цел ме издигна; необикновена радост изпълни сърцето ми. Насред най-тъжната скръб аз като че ли стъпвах по облаците, докато духът на доброто лееше благоуханен въздух, който притъпяваше жилото на болката и прочистваше въздуха от въздишки. Ако изтощената ми душа клюмваше в устрема си, се сещах за любимия ми дом, за ковчежето, което съдържаше моите съкровища, за целувката на любов и синовната милувка, докато очите ми биваха навлажнени от най-чистата роса, а сърцето ми едновременно беше олекнало и освежено от вълнуваща нежност.

Майчината привързаност не бе превърнала Идрис в егоист; в началото на нашето бедствие тя, с необмислен възторг, се бе отдала на грижи за болните и безпомощните. Аз я възпрях и тя се подчини на думата ми. Обясних ѝ как страхът за заплахите, които я грозят, сковава моя труд, как мисълта за нейната безопасност снабдява силата ми с издръжливост. Показах ѝ рисковете, на които децата ѝ бяха изложени в нейно отсъствие, и тя накрая се съгласи да не излиза отвъд пределите на гората. Всъщност вътре в стените на замъка имахме колония от нещастните, изоставени от техните роднини и сами по себе си безпомощни, които бяха достатъчни, за да запълнят нейното време и внимание, докато непрекъснато безпокойство за моето благосъстояние и здравето на децата ѝ, колкото и да се стараеше да ги ограничи или прикрие, поглъщаха всички нейни мисли и подриваха житейските ѝ сили. След бдението над тях и уверявайки се в безопасността им, нейната втора грижа беше да се укрие от собствените си мъка и сълзи. Всяка вечер се завръщах в замъка и откривах, че там ме очакват отдих и любов. Често седях до нечие смъртно легло до среднощ и през мъглявостта на дъждовните, облачни нощи яздех дълги разстояния, поддържан само от едно обстоятелство — безопасността и защитения покой на тези, които обичах. Ако някаква гледка на огромно страдание ме разтърсваше до кости и запалваше челото ми, аз полагах глава в скута на Идрис и бурните вълнения утихваха до умерен поток — нейната усмивка можеше да ме издигне от безнадеждността, нейната прегръдка окъпваше скръбното ми сърце в спокоен мир.

Лятото напредна и увенчана с мощните лъчи на слънцето, чумата изстреля своите безпогрешни стрели над земята. Под тяхното въздействие народите сведоха глави и измряха. Зърното, което бе поникнало в изобилие, през есента лежеше загнило на земята, докато меланхоличният нещастник, който беше излязъл да събере хляб за децата си, лежеше скован и поразен от чумата в орната земя. Зелените гори величествено размахваха клоните си, докато умиращите бяха разпръснати под сянката им, отвръщайки на тържествената мелодия с разногласни викове. Пъстрите птици прелитаха през сенките, небрежният елен лежеше невредим върху папратта, воловете и конете се отклоняваха от неохраняемите им обори и пасяха сред житото, защото смъртта се стоварваше единствено върху човека.

С лятото и смъртността нараснаха и нашите страхове. Бедната ми любима и аз гледахме един към друг и към нашите деца.

— Ще ги спасим, Идрис — казах, — аз ще ги спася. След години ще им разкажем за нашите страхове, които ще са останали далеч зад нас. Дори само те да оцелеят на земята, децата ни ще живеят и бузите им нямат да избледнеят, нито сладките им гласове ще излинеят.

Най-големият ни син в известна степен разбираше случващото се и понякога със сериозен поглед ме разпитваше за причината за тази огромна разруха. Но той беше само на десет години и младежкото веселие бързо прогонваше неприемливите грижи от челото му. Евелин, това смеещо се ангелче, игриво пеленаче, без представа за болка или скръб, отърсвайки светлите си къдрици от очите си, караше залите да отекват отново с радостта му и по хиляди невинни начини привличаше вниманието ни към неговите игри. Клара, нашата прекрасна, нежна Клара, беше нашата опора, утеха, наслада. Тя си постави за задача да се грижи за болните, да утешава скърбящите, да помага на възрастните, да участва в забавленията и да пробужда веселието на младите. Тя прелиташе през стаите като добър дух, изпратен от небесното царство, за да озари нашия тъмен час с непознат разкош. Благодарността и похвалата отбелязваха местата, където стъпките ѝ бяха преминали. И все пак, когато заставеше в непринудена откровеност пред нас, играейки с децата ни, или с женствено старание изпълняваше малки, любезни услуги за Идрис, човек се чудеше в кое красиво очертание на нейната непорочна прелест, в кой нежен тон на нейния вълнуващ глас пребиваваха толкова много героизъм, проницателност и оживена доброта.

Лятото се проточи, защото се надявахме, че поне зимата ще възпре болестта. Че ще изчезне напълно беше твърда скъпа надежда — твърде сърдечна, за да бъде изразена. Когато такава мисъл биваше нехайно изречена, слушателите, в порив от сълзи и бурни ридания, свидетелстваха за това колко дълбоки са техните страхове, колко малки са надеждите им. Усилията ми за общественото благо ми позволяваха да наблюдавам по-отблизо от повечето други силата и обширните опустошения на нашия невидим враг. За един кратък месец той бе унищожил едно село и там, където през май първият човек се бе разболял, през юни пътеките бяха обезобразени от непогребани трупове — къщите без обитатели, комините без пушек; и часовникът на стопаните отбелязваше само часа, в който смъртта беше победила. От такива места понякога съм спасявал някое изоставено пеленаче — понякога съм извеждал млада и опечалена майка далеч от безжизнения образ на първородното ѝ дете или съм изваждал коравия занаятчия от детски плач по изчезналото му семейство.

Юли отмина. Август трябваше да премине и до средата на септември можехме да започнем да се надяваме. Всеки ден беше преброен с нетърпение и жителите на градовете, жадуващи да прескочат този опасен промеждутък, се потопиха в разпуснатост и се опитваха, чрез разврат и онова, което те искаха да си въобразят, че е удоволствие, да прогонят мислите и да приспят отчаянието. Никой друг освен Ейдриън не би могъл да укроти разнородното население на Лондон, което като стадо от освободени коне, втурнали се към пасищата си, беше загърбило всички незначителни страхове под манипулацията на върховния им страх. Дори Ейдриън беше принуден отчасти да отстъпи, за да може, ако не да ръководи, то поне да постави граници на разрешеното за времената. Театрите бяха останали отворени, всяко място за светски развлечения беше посещавано често, макар Ейдриън да се стараеше да ги измени така, че най-умело да успокои възбудата на зрителите и в същото време да предотврати скръбни отзиви, когато вълнението приключи. Трагедии, дълбоки и злокобни, бяха основните любимци. Комедиите противоречаха твърде много на вътрешното отчаяние: когато такива биваха изпробвани, не беше необичайно за комедианта, в разгара на смеха, предизвикан от неговата несъразмерна палячовщина, да открие дума или мисъл в ролята си, която разтърсваше собственото му чувство на окаяност и от престорено веселие той избухваше в ридания и сълзи, докато зрителите, обзети от неудържимо съчувствие, се разплакваха и изкуственото веселие се превръщаше в истинска проява на трагичната страст.

Не беше в природата ми да намирам утеха на такива места; в театрите, чийто просташки смях и несъгласувана радост предизвикваха безредици или където изкуствени сълзи и ридания се подиграваха на сърдечните мъки; в празници или многолюдни събрания, където веселието произтичаше от най-долните чувства на нашата природа или от такова увлечение на добрите, че ги белязваше с ярък и измамен блясък; от сборове на опечалени под маската на веселбари. Веднъж обаче станах свидетел на една сцена от особен интерес в един от театрите, където природата надделя над изкуството, когато един препълнен водопад щеше да откъсне хилавата изработка на фалшивата каскада, която допреди това била захранвана от малка част от водите му.

Бях дошъл в Лондон, за да видя Ейдриън. Той не беше в двореца и макар че прислужниците не знаеха къде бе отишъл, очакваха, че няма да се завърне до късно през нощта. Беше между шест и седем часа, чудесен летен следобед, и аз прекарах свободното си време, обикаляйки празните улици на Лондон; ту обръщайки се, за да избегна някое приближаващо погребение, ту подтикнат от любопитство да наблюдавам състоянието на някое място; скитането ми беше изпълнено с болка, понеже тишината и пустошта определяха всяко място, което посещавах, и малкото същества, които срещнах, бяха тъй бледи и злочести, тъй белязани с тревога и потиснати от страх, че изтощен от срещи само с белезите на нещастие, аз се запътих обратно към дома ми.

Вече бях в Холбърн и минах покрай една странноприемница, изпълнена с шумни приятели, чиито песни, смях и викове бяха по-тъжни, отколкото бледите погледи и мълчанието на скърбящите. Една такава беше наблизо, навъртайки се около къщата. Жалкото състояние на облеклото ѝ разкриваше нейната бедност, тя беше бледа като призрак и продължи да се доближава, първо до прозореца, а след това до вратата на къщата, сякаш беше уплашена, но копнееше да влезе. Внезапен изблик на песен и веселие като че ли прободе сърцето ѝ; тя промърмори „Как не го е срам?“ и след това, събирайки кураж, прекоси прага. Хазяйката я срещна в коридора; горкото същество попита:

— Тук ли е съпругът ми? Мога ли да видя Джордж?

— Ще го видите — извика жената, — ако отидете при него; снощи беше повален от чумата и го изпратихме в болницата.

Нещастната жена, задала въпроса, залитна към стената и един немощен вик се откъсна от нея.

— О! Толкова ли сте жестоки — възкликна тя — да го изпратите там?

Междувременно хазяйката побърза да се отдалечи; но една по-състрадателна сервитьорка ѝ разказа подробно, че нейният съпруг се разболял след нощ на веселие и възможно най-бързо бил изпратен от своите услужливи другари в болница „Сейнт Бартоломю“. Наблюдавах тази сцена, понеже имаше нежност у горката жена, която ме заинтригува; сетне тя се отдръпна от вратата, вървейки, доколкото може, надолу по Холбърн Хил; но силата ѝ скоро я напусна; тя се подпря на една стена, а главата ѝ потъна в гърдите ѝ, докато бледите ѝ бузи ставаха още по-безцветни. Отидох до нея и предложих помощта си. Тя почти не вдигна очи.

— Не можете да направите нищо за мен — отвърна тя. — Трябва да отида в болницата; ако не умра, преди да стигна там.

Все още имаше няколко наемни файтона, привикнали да чакат на улиците по-скоро от навик, отколкото от полза. Качих я в един от тях и влязох с нея, за да осигуря влизането ѝ в болницата. Пътят ни беше кратък и тя говори малко, с изключение на накъсани укорителни възгласи задето мъжът ѝ я бе оставил, възклицания за жестокостта на някои негови приятели и надежда, че ще го намери жив. У нея имаше непринудена, естествена искреност, която ме заинтригува относно нейната съдба, особено когато тя ме увери, че съпругът ѝ е най-добрият мъж — или е бил такъв, преди липсата на работа в тези нещастни времена да го подтикне към лоша компания.

— Не можеше да понесе да се прибира у дома — каза тя — само за да види как децата ни умират. Мъжът няма търпението, което има една майка към нейната собствена плът и кръв.

Бяхме настанени в „Сейнт Бартоломю“ и навлязохме в окаяните предели на къщата на болестите. Горкото същество се придържаше близо до мен, когато видя с каква безсърдечна бързина отнасяха мъртвите от отделенията и ги завеждаха в една стая, чиято полуотворена врата разкриваше няколко трупа, ужасни за гледане от човек, непривикнал към подобни сцени. Насочиха ни към отделението, където съпругът ѝ е бил отведен първоначално, и медицинската сестра каза, че ще е там, ако още е жив. Моята спътница гледаше нетърпеливо от едно легло към друго, докато в края на отделението тя съзря върху едно окаяно легло жалко, измъчено същество, гърчещо се под мъченията на болестта. Тя се втурна към него, прегърна го, благославяйки Бог, задето го бе опазил.

Въодушевлението, което я изпълни с тази необикновена радост, я заслепи за ужасите около нея, но те бяха непоносимо мъчителни за мен. Отделението беше изпълнено с воня, от която на сърцето ми му прилошаваше до болка. Мъртвите биваха изнасяни, а болните въвеждани с еднакво безразличие; някои крещяха от болка, други се смееха под влиянието на по-страшно бълнуване; някои бяха съпроводени от ридаещи, отчаяни роднини, други викаха на глас, с пронизваща нежност или укор, приятелите, които ги бяха изоставили, докато сестрите обикаляха от легло на легло — въплътени образи на отчаянието, пренебрежението и смъртта. Дадох злато на моята злощастна спътница; поверих я на грижите на придружителите; сетне забързах навън, докато въображението-мъчител се бе заело да си представя моите собствени близки, опънати върху такива легла, наглеждани по този начин. Провинцията не предоставяше такива масови ужаси, самотни нещастници умираха в откритите полета, а аз бях открил един оцелял в опустяло село, борещ се едновременно с глада и болестта; но събранието на чумави, пируващата зала на смъртта, бяха разпространени само в Лондон.

Продължих да се скитам, потиснат, разсеян от болезнени емоции — внезапно се озовах пред театър „Дръри Лейн“. Пиесата беше „Макбет“ — първият актьор на епохата беше там, за да упражни силите си да опиянява публиката до състояние на отсъстващи размисли; за такъв лек копнеех аз, затова влязох. Театърът беше поносимо запълнен. Шекспир, чиято слава се основаваше на четиривековно одобрение, не беше изгубил влиянието си дори и в този страховит период; но все пак беше Ut magus73, магьосникът, който владее сърцата ни и ръководи въображенията ни. Аз пристигнах в антракта между третото и четвъртото действие. Огледах публиката; жените бяха предимно от ниските класи, но мъжете бяха от всички рангове, дошли тук, за да забравят за известно време проточилата се окаяна обстановка, която ги очакваше в мизерните им домове. Завесата се вдигна и сцената разкри пейзажа с пещерата на вещиците. Бурността и свръхестествената машинация на Макбет обещаваха, че историята има съвсем малко сходство с настоящото ни положение. Големи усилия бяха положени, така че пейзажът да даде реалистичен облик на невъзможното. Извънредната тъмнина на сцената, чиято единствена светлина идваше от огъня под котела, се присъединяваше към някаква мъгла, която се носеше около нея, правейки неземните фигури на вещиците неясни и призрачни. Не три хилави старици бяха наведени над гърнето си, хвърляйки вътре мрачните съставки на магическото заклинание, а форми страховити, нереални и чудновати. Появата на Хеката и бурната музика, която последва, ни отведоха от този свят. Сцената придоби формата на пещера — надвисналите скали, отблясъците на огъня, мъглявите нюанси, които от време на време прекосяваха сцената, музиката в синхрон с всички подобни на вещици фантазии позволиха на въображението да се наслаждава без страх от противоречие или порицание от разума или сърцето. Появата на Макбет не разруши илюзията, тъй като той беше задвижван от същите чувства, които ни вдъхновяваха, и докато магията продължаваше, ние съчувствахме на неговите чудеса и храброст и се предадохме с цели души на влиянието на тази театрална заблуда. Усетих благоприятния резултат на това вълнение във възкресяването на онези приятни полети на въображението, които отдавна ми бяха чужди. Въздействието на тази сцена със заклинанието предаде част от своята власт на последвалата я. Забравихме, че Малком и Макдъф са обикновени човешки същества, повлияни от същите прости страсти, които горят в нашите собствени гърди. Постепенно обаче ние бяхме привлечени към истинското значение на пиесата. Тръпки, като бързия приток на токов удар, преминаха през залата, когато Рос възкликна в отговор на „Все тъй ли е Шотландия?“:

Всяка дума порази сетивата като отминаващия звън на нашия живот; не смеехме да погледнем един към друг, но насочихме погледа си към сцената, сякаш очите ни можеха да попаднат невредими единствено върху нея. Човекът, който играеше ролята на Рос, изведнъж усети опасната земя, по която стъпва. Той беше посредствен актьор, но истината го правеше отличен; когато продължи да разказва на Макдъф за клането на семейството му, той се боеше да говори, треперейки от страх, че публиката ще избухне в скръб, а не неговият другар актьор. Всяка дума беше проточена с мъка; силна болка се изписа на лицето му; очите му ту се вдигаха нагоре във внезапен ужас, ту се втренчваха от страх в земята. Тази проява на тревога засили нашата, ние се задъхахме с него, всеки врат беше изпънат, всяко лице беше изменено наред с промените у актьора — накрая Макдъф, който, следвайки своята роля, не беше забелязал дълбоко развилото се съчувствие из залата, извика с добре изиграна страст:

Пристъп на неукротима скръб разкъса всяко сърце, изблик на отчаяние отекна от всяка устна — бях влязъл във всеобщото чувство — бях погълнат от ужасите на Рос — повторих вика на Макдъф и след това се втурнах навън, отвъд тези адски мъчения, за да намеря покой във волния вятър и тихата улица.

Волен вятърът не беше, нито пък тиха улицата. О, как копнеех тогава за нежната утеха на природата-майка, тъй като моето ранено сърце беше още по-ужилено от рева на безсърдечното веселие в странноприемницата, от гледката на пияницата, който се клатушка към дома си, загубил в мъглявия си разврат спомена за онова, което ще завари там, и от по-ужасяващите поздрави на онези меланхолични същества, за които наименованието на дома беше подигравка. Затичах се с най-голяма скорост, докато не се озовах, не зная как, близо до Уестминстърското абатство и не бях привлечен от дълбоката и надигаща се мелодия на органа. С утешително страхопочитание влязох вътре и заслушах тържествената религиозна песен, която разказваше за мир и надежда на нещастните. Нотите, изпълнени с най-скъпите молитви на човека, отекнаха из премрежените пътеки и кървенето на душевните рани беше спряно от небесния балсам. Въпреки страданието, което отхвърлях и не можех да разбера; въпреки изстиналите огнища на просторния Лондон и осеяните с трупове полета на моята родна земя; въпреки цялото многообразие от мъчителни емоции, които бях изпитал тази вечер, си помислих, че в отговор на нашите мелодични молби Създателят гледаше надолу със състрадание и обещание за облекчение; страшният звън на райски окрилената музика изглеждаше подобаващ глас, който да общува с Всемогъщия; спокойствие беше породено от звука ѝ и от гледката на многобройните други човешки същества, поднасящи молитви и подчинението си заедно с мен. Чувство, доближаващо се до щастие, последва пълното предаване на собственото същество под опеката на владетеля на света. Уви! С отслабването на тези тържествени тонове възвисеният дух потъна отново към земята. Внезапно един от хористите умря — той беше вдигнат от чина му, гробниците отдолу бяха набързо отворени и беше изпратен с няколко промърморени молитви към мрачната пещера, обиталище на хиляди, които си бяха отишли преди — сега зейнала достатъчно широко, за да приеме всички изпълняващи погребалните ритуали. Напразно бе тогава да се обръщам от тази сцена към някоя затъмнена пътека или висок купол, отекващи с мелодична възхвала. Единствено на открито намерих облекчение; сред красивите произведения на природата, нейният Бог отново възприе качеството на благосклонност и отново можех да повярвам, че онзи, който бе построил планините, бе засадил горите и излял реките, е издигнал и друго място за погубеното човечество, където бихме могли да се събудим отново за нашите чувства, нашето щастие и нашата вяра.

За мой късмет обстоятелствата, които ме караха да посещавам Лондон, се случваха рядко и задълженията ми бяха ограничени до селските райони, към които нашият възвишен замък гледаше; а тук трудът стоеше наместо забавлението, за да занимае онези провинциални хора, които бяха достатъчно освободени от скръб или болест. Бях насочил усилията си да ги призовавам към обичайните им грижи по реколтите им и да се държа сякаш чумата не съществува. Понякога се чуваше уредът на косачите; въпреки това безрадостните косачи, след като равнодушно бяха обърнали тревата, забравяха да я откарат; овчарят, когато стрижеше овцете си, оставяше вълната да бъде разпръснати от ветровете, считайки за ненужно да осигурява облекло за още една зима. От време на време обаче духът на живота се събуждаше от тези занимания; слънцето, освежаващият полъх, сладкото ухание на сеното, шумолящите листа и бълбукащите ручеи донасяха покой в развълнуваната гръд и даряваха страхливите с чувство, подобно на щастие. Колкото и да е странно, но даже и тези времена имаха своите радости. Млади двойки, които се бяха обичали дълго и безнадеждно, изведнъж откриваха, че всяко препятствие пред тях е отстранено и богатство се изливаше от смъртта на роднините им. Самата опасност ги сближаваше. Непосредственият риск ги подтикваше да се възползват от неотложната възможност; бурно и страстно те копнееха да узнаят какви наслади предоставя съществуването, преди да се предадат на смъртта,

те се противопоставиха на завладяващата чума, която се опитваше да унищожи онова, което е било, или да изтрие дори от мислите им щастливите чувства, които някога са били техни.

Един такъв случай попадна веднага в обсега на нашето внимание, когато едно благородно момиче в ранна младост бе отдало сърцето си на момък от по-скромно потекло. Той бил неин съученик и приятел на брат ѝ и обикновено прекарвал част от празниците в имението на херцога, нейния баща. Те играели заедно като деца, споделяли своите малки тайни, били си взаимна подкрепа и утеха в трудности и скръб. Любовта се прокрадвала безмълвно, кротко в началото, докато накрая всеки почувствал живота си обвързан за другия и в същото време знаел, че трябва да се разделят. Извънредната им младост и непорочността на тяхната привързаност ги накарали да се поддадат с малко съпротива на тиранията на обстоятелствата. Бащата на красивата Жулиета ги разделил; но щом младият любим обещал да отсъства само докато се докаже достоен за нея, тя се заклела да запази девственото си сърце, неговото съкровище, докато той се върне, за да го поиска и притежава.

Дойде чумата, заплашвайки да унищожи едновременно намеренията на амбициозните и надеждите на любящите. Дълго херцогът осмивал идеята, че съществува опасност, докато преследвал плановете си за предпазливо уединение; и те доскоро били успешни, понеже чак през това второ лято унищожителят надвил с един удар предпазливостта, сигурността и живота му. Горката Жулиета видяла как, един по един, баща, майка, братя и сестри се разболяват и умрат. Повечето от слугите избягали при първите прояви на болестта, онези, които останали, били заразени смъртоносно; нито един съсед или селянин не се осмелявал да прекоси пределите на заразата. По някаква необикновена случайност единствено Жулиета се измъкнала и до последно се грижила за своите роднини и изглаждала възглавницата на смъртта. Накрая настъпил моментът, когато последният удар бил нанесен върху последния жив от рода: оцелялата девойка седяла сама насред мъртвите. Наблизо нямало живо същество, което да я утеши или измъкне от тази отвратителна компания. С отслабващата жега в септемврийската нощ, вихрушка от буря, гръмотевица и градушка трополяла около къщата и с призрачна мелодия възпявала панихидата на нейното семейство. Жулиета седнала на земята, погълната от безмълвно отчаяние, когато през поривистия вятър и ромолящия дъжд ѝ се сторило, че чува някой да извиква името ѝ. Чий могъл да бъде този познат глас? Нито един от роднините ѝ, тъй като те лежаха, зяпнали я с безизразни очи. Отново името ѝ било изречено и тя потръпнала, питайки се дали полудява, или умира, че чува гласовете на покойните. Втора мисъл преминала, бърза като стрела, в съзнанието ѝ; тя се втурнала към прозореца и една светкавица осветила очакваното видение, нейния любим в храстите отдолу; радостта ѝ дала сили да слезе по стълбите и да отвори вратата, след това тя припаднала в ръцете му.

Хиляда пъти се упреквала, като за престъпление, че се съживява за щастие с него. Естественото привличане на човешкия ум към живота и радостта кипяло с пълна сила в младото ѝ сърце; тя стремително се предала на очарованието: оженили се; и в техните сияещи черти аз видях за последен път въплътения дух на любовта, на възторженото чувство, което някога беше живецът на света.

Завиждах им, но чувствах колко невъзможно е да усетя същите емоции сега, когато годините бяха размножили връзките ми в света. Преди всичко, разтревожената майка, моята любима и повяхнала Идрис, изискваше най-искрените ми грижи; не можех да упрекна безпокойството, което нито за миг не заспиваше в нейното сърце, но се стараех да отвлека вниманието ѝ от твърде задълбочени наблюдения върху истинските обстоятелства, върху близките и по-близките набези на болестта, нещастието и смъртта, от обезумелия поглед на нашите слуги, когато до нас достигаха вести за още и още смъртни случаи, понеже до последно се случваше нещо ново, което сякаш надхвърляше по ужас всичко, което беше минало преди. Нещастните същества пропълзяваха, за да умрат под нашия помагащ покрив; обитателите на замъка намаляваха ежедневно, докато оцелелите се струпваха в страх и както в лодка, поразена от глад, забавление за дивите, безкрайни вълни, всеки гледаше в лицето на другия, гадаейки на кого ще се падне смъртният жребий. Всичко това аз се опитвах да забуля, така че то да не прави впечатление на моята Идрис; все пак, както казах, куражът ми надделя дори над отчаянието: може да бъда покорен, но не бих се предал.

Един девети септември изглеждаше посветен на всяко бедствие, на всяко мъчително произшествие. В началото на деня чух за пристигането в замъка на възрастната баба на една от нашите слуги. Тази старица беше достигнала своята стотна година; кожата ѝ беше сбръчкана, тялото ѝ беше прегърбено и потънало в изключителна грохналост; но година след година тя продължаваше да съществува, надживявайки много по-млади и по-силни от нея, и започнала да се чувства сякаш ще живее завинаги. Чумата дошла и обитателите на нейното село измрели. Вкопчена с подло старческо чувство в остатъка от прекарания ѝ живот, като чула, че морът навлязъл в нейната местност, тя залостила вратата си и затворила прозорците си, отказвайки да общува с когото и да било. Скитала се навън през нощта, за да се сдобие с храна, и се връщала у дома, доволна, че не е срещнала никого, че е в безопасност от чумата. Когато земята опустяла още повече, нейните трудности в набавянето на препитание нараснали; отначало синът ѝ, който живеел наблизо, ѝ угаждал, оставяйки храна по пътя ѝ: накрая и той умрял. Но макар и заплашена от глад, страхът ѝ от чумата вземал връх и най-голямата ѝ грижа била да избягва събратята си. Тя ставала по-слаба всеки ден и всеки ден трябвало да върви все по-надалеч. Предната вечер била достигнала Дачет и скитайки се наоколо, открила отворена и опустяла хлебопекарна. Натоварена с плячка, тя побързала да се върне и се загубила по пътя. Нощта била безветрена, гореща и облачна; товарът ѝ станал твърде тежък за нея и един по един, тя изхвърлила самуните си, все още опитвайки да се справи, макар че куцането ѝ се превърнало в недъг, а най-сетне слабостта ѝ — в неспособност да се движи.

Старицата легнала сред високите житни растения и заспала. Дълбоко посред нощ била събудена от шумолене близо до нея; тя щяла да подскочи, но скованите ѝ стави отказали да се подчинят на нейната воля. Последвал нисък стон в близост до ухото ѝ и шумоленето се засилило; тя чула задушен глас да хъхри „Вода, вода!“ няколко пъти, след това отново се надигнала въздишка от сърцето на страдащия. Старицата изтръпнала, най-накрая смогнала да седне изправена, но зъбите ѝ тракали и коленете ѝ се удряли едно в друго — близо, съвсем близо, лежала полугола фигура, едва доловима в мрака, и викът за вода и сподавеният стон отново били произнесени. Движенията на старицата накрая привлекли вниманието на неизвестния ѝ придружител; ръката ѝ била грабната с болезнено насилие, от което хватката била почувствана като желязо, а пръстите — като острите зъби на капан. „Най-после дойде!“ — били изречените думи, но този напън бил последното усилие на умиращия: ставите се отпуснали, фигурата се проснала на земята, един слаб стон, отбелязал мига на смъртта. Дошла сутринта и старицата видяла трупа, белязан с фаталната болест, близо до нея; китката ѝ била посиняла от хватката, разхлабена от смъртта. Тя се почувствала поразена от чумата; възрастната ѝ снага не можела да я понесе с достатъчна скорост; и тогава, вярвайки, че е заразена, тя вече не се бояла от компанията на други хора, но бързо, доколкото могла, дошла при внучката си в замъка Уиндзор, за да ридае и да умре тук. Гледката беше ужасна; въпреки това тя се бе вкопчила в живота и оплакваше злополуката си с викове и отвратителни стенания; докато бързото напредване на болестта показа онова, което се оказа факт — нямаше да оцелее още дълго.

Докато разпореждах да бъдат положени необходимите грижи за нея, Клара влезе; тя беше бледа и трепереше, и когато разтревожено я попитах каква е причината за нейната възбуда, се хвърли в ръцете ми с плач и възкликна:

— Чичо, най-скъпи чичо, не ме мрази завинаги! Трябва да ти кажа, защото трябва да знаеш, че Евелин, горкият, малък Евелин… — И млъкна, задавена от ридания.

Страхът от едно тъй мощно бедствие като загубата на нашето обожавано дете с хладен ужас спря потока на кръвта ми; но споменът за майка му възстанови присъствието на ума ми. Отидох до легълцето на моя галеник; той беше потиснат от треска, но аз вярвах, наивно и уплашено вярвах, че няма симптоми на чума.

Той нямаше и три години и болестта му изглеждаше като един от онези пристъпи, присъщи на ранната детска възраст. Наблюдавах го дълго — натежалите му, полузатворени клепачи, горящите му бузи и неспокойното извиване на пръстчетата му — треската беше жестока, вцепенеността пълна — достатъчна, за да пробуди тревога и без по-големия страх от чумата. Идрис не биваше да го вижда в това състояние. Клара, макар и само на дванадесет години, заради своята изключителна чувствителност беше тъй предпазлива и внимателна, че се чувствах сигурен да ѝ поверя отговорността да се грижи за него и моята задача беше да попреча на Идрис да забележи тяхното отсъствие. Дадох му подходящите лекарства и оставих сладката си племенница да бди над него и да ме уведоми за всяка промяна, която забележи.

След това отидох при Идрис, измисляйки по пътя правдоподобни оправдания да остана цял ден в замъка и стремейки се да прогоня тревожните следи от челото ми. За щастие, тя не беше сама. Заварих астронома Меривал при нея. Той беше твърде далекоглед в убежденията си относно човечеството, за да обръща внимание на денонощните жертви, и живееше в разгара на заразата, без да съзнава съществуването ѝ. Този беден човек, учен като Лаплас, наивен и непредвиждащ като дете, често е бил на ръба да умре от глад заедно с бледата му съпруга и многобройните им потомци, докато той нито чувствал глад, нито изпитвал страдание. Астрономическите му теории го поглъщаха; изчисленията бяха надраскани с въглища по голите стени на таванската му стая: мъчно изкараната гвинея или някоя част от облекло без угризения биваха заменени срещу книга; той нито чуваше децата си да плачат, нито забелязваше измършавялата фигура на спътницата си, и за него жестокостта на бедствията беше проста като настъпването на облачна нощ, а той би се лишил от дясната си ръка, за да наблюдава небесно явление. Съпругата му бе едно от онези чудни същества, които могат да бъдат открити само сред жените, чийто чувства не могат да бъдат отслабени от нещастието. Умът ѝ бе разделян между безгранично възхищение към съпруга ѝ и нежно безпокойство за децата ѝ — тя се грижеше за него, работеше за тях и никога не се оплакваше, макар че грижите превръщаха живота ѝ в един проточен, мрачен сън.

Меривал се бе представил на Ейдриън, отправяйки молба да наблюдава няколко планетарни движения от телескопа му. Неговата бедност беше лесно видима и облекчена. Често ни благодареше за книгите, които му заемахме, и за използването на нашите инструменти, но никога не говореше за изменения му дом или промяната на обстоятелствата му. Съпругата му ни беше уверила, че той не забелязва никаква разлика освен в отсъствието на децата от кабинета му, и за нейна безкрайна изненада той се оплакал от тази непривична тишина.

Той бе дошъл сега, за да ни обяви завършването на своето есе „Перицикличните движения на земната ос и движението на равноденствените точки“. Ако един древен римлянин от периода на Републиката беше възкръснал и беше заговорил за предстоящите избори на някой увенчан с лавров венец консул или за последната битка с Митридат, то неговите идеи не биха били по-чужди за нашите времена от беседите на Меривал. Човек, вече загубил апетита си за съчувствие, обличаше мислите си във видими знамения, нито пък имаше останали читатели: докато всеки, захвърлил меча си настрана и останал да се защитава единствено с щита, очакваше чумата, Меривал говореше за състоянието на човечеството след шест хиляди години. Той можеше със същия интерес от наша страна да направи коментар, описващ неизвестните и невъобразими редици от същества, които тогава ще обитават освободения дом на човечеството. Не ни даваше сърце да разбием илюзиите на бедния старец и в момента, в който влязох, той четеше части от книгата си на Идрис, питайки какъв отговор може бъде даден на това или онова място.

Идрис не можеше да скрие усмивката си, докато слушаше; тя вече беше разбрала от него, че семейството му е живо и здраво; макар и неспособна да забрави пропастта на времето, върху която стоеше, аз все пак можех да забележа, че тя за миг се забавляваше с противоположностите между ограничения поглед, който ние тъй дълго бяхме насочили върху човешкия живот, и необятния размер на крачките, с които Меривал встъпваше в наближаващата вечност. Радвах се да я видя усмихната, защото това ме увери в пълното ѝ неведение за опасността на нейното дете: но потръпнах при мисълта какъв обрат щеше да настъпи, щом истината излезе наяве. Докато Меривал говореше, Клара тихо отвори една врата зад Идрис и ме повика да дойда с жест и поглед, изпълнени със скръб. Едно огледало издаде знака на Идрис — тя се стресна. Да заподозре злото, да усети, че щом Алфред е с нас, опасността трябва да грози най-малкия ѝ галеник, да прелети през дългите зали в апартамента му, ѝ отне само няколко мига. Там тя видя нейния Евелин да лежи, поразен от треска и неподвижност. Последвах я и се опитах да ѝ вдъхна повече надежда, отколкото аз самия можех да тая; но тя поклати глава печално. Мъката я лиши от присъствието на ума; тя предаде на мен и Клара ролите на лекар и медицинска сестра; седна до леглото, държейки една изгаряща ръчичка, и с оцъклени очи, приковани в рожбата ѝ, прекара дългия ден в постоянна агония. Не чумата беше навестила нашето момченце тъй жестоко, но Идрис не можеше да изслуша моите уверения; страхът я лиши от преценка и размисъл; всеки малък гърч по чертите на детето ѝ разтърсваше нейното тяло — ако то мръднеше, тя се страхуваше от мигновената криза; ако останеше неподвижно, тя виждаше смъртта в неговата вцепененост и над главата ѝ се надигаше мрачен облак.

Треската на горкото дете се засили с наближаването на нощта. Най-мрачно, за да не използвам по-силни думи, е усещането, с което човек очаква да прекара дългите часове на нощта до болнично легло, особено ако пациентът е дете, което не може да обясни страданието си и чийто трептящ живот наподобява разгарящия се пламък на часовниковата лампа,

С желание човек се обръща на изток, с гневно нетърпение отбелязва еднообразната тъмнина; кукуригането на петел, онзи звук на радост през деня, идва плачещо и разбъркано — скърцането на греди и лекото движение на някое невидимо насекомо е доловимо и усетено като сигнала и образа на самотата. Клара, победена от умора, се беше настанила в подножието на леглото на братовчед ѝ и въпреки усилията ѝ, дрямката натисна надолу клепачите ѝ; два или три пъти тя я отърси, но накрая беше завладяна и заспа. Идрис седеше до леглото и държеше ръката на Евелин; страхувахме се да говорим помежду си; наблюдавах звездите — надвесвах се над детето ми — усещах малкия му пулс — приближих се до майка му — отново се отдръпнах. С настъпването на сутринта една нежна въздишка на пациента привлече вниманието ми, горящото място на бузата му избледня — пулсът му биеше тихо и редовно — мъчението отстъпи на съня. Дълго време не смеех да се надявам; но когато незатрудненото му дишане и влагата, която бе полепнала по челото му, вече бяха символи, които не можеха да бъдат сбъркани с напускането на смъртната болест, реших да прошепна вестта за промяната му на Идрис и най-накрая успях да я убедя, че казвам истината.

Но нито тази увереност, нито бързото възстановяване на детето ни можеха да възстановят дори частица от покоя, на който тя се беше радвала преди. Страхът ѝ беше твърде дълбок, прекалено поглъщащ, твърде пълен, за да бъде превърнат в сигурност. Тя се чувстваше така, сякаш по време на миналото си спокойствие бе сънувала, а сега беше будна; тя беше

… като някой, който е бил прегърнат от бурята и се събужда, за да открие, че корабът потъва. Преди тя беше посещавана от пристъпи на страх — сега дори не се радваше на интервал от надежда. Никаква сърдечна усмивка не сияеше върху красивото ѝ лице; понякога тя се насилваше, а след това бликваше поток от сълзи и морето на скръбта се затваряше над тези останки от минало щастие. Ала когато бях близо до нея, не можеше да се отчайва изцяло — тя ми се доверяваше напълно, — като че ли не се страхуваше от смъртта ми или не обмисляше възможността това да се случи; на моята опека тя предаде пълния товар на тревогите си, отдъхваща си в моята любов, като прерязана от вятъра сърна, застанала до някой елен, като ранено голишарче под крилото на майка си, като малка, разбита на парчета лодка, все още потрепваща под някоя закриляща върба. А пък аз, не тъй гордо, колкото в щастливите ни дни, но нежно и с радостно съзнание за утехата, която предоставях, придърпвах треперещото ми момиче близо до сърцето ми и се опитвах да прогоня всяка болезнена мисъл или жестоко обстоятелство от нейната чувствителна душа.

Още една злополука се случи в края на лятото. Графинята на Уиндзор, бившата кралица на Англия, се завърна от Германия. В началото на сезона тя напуснала опустялата Виена и неспособна да укроти надменния си ум до нещо като подчинение, се забавила в Хамбург и когато най-после дошла в Лондон, изминаха много седмици, преди да уведоми Ейдриън за пристигането си. Въпреки нейната студенина и дълго отсъствие той я приветства с чувствителност, проявявайки такава обич, каквато беше нужна, за да излекува раните от гордост и скръб, и беше отблъснат единствено от нейната пълна и явна липса на съчувствие. Идрис се радваше да научи за завръщането на майка си. Собствените ѝ майчини чувства бяха тъй пламенни, че тя си въобразяваше, че нейният родител сега, в този опустял свят, е изоставил гордостта и суровостта и с радост ще приеме вниманието на дъщеря си. Първата пречка за нейните покорни прояви беше официален намек от падналата кралица на Англия, че аз по никакъв начин не трябва да ѝ се натрапвам. Тя каза, че е склонна да прости на дъщеря си и да признае внуците си; но по-големи отстъпки не бива да бъдат очаквани.

На мен тази постъпка ми се стори (ако толкова лек израз може да бъде допуснат) изключително причудлива. Сега, когато човешката раса наистина беше загубила всички отличия на ранга, тази гордост беше двойно по-нелепа; сега, когато чувствахме роднинска, братска връзка с всеки, които носеше белега на човечеството, тези гневни спомени от отдавна отминали времена бяха повече от глупави. Идрис беше твърде погълната от собствените си ужасни страхове, за да бъде ядосана, още по-малко наскърбена; понеже тя смяташе, че безчувственост е източникът на тази продължителна злоба. Това не беше съвсем вярно: но надделяващото своеволие приемаше оръдията и маската на коравосърдечието и надменната дама не понасяше да разкрива какъвто и да е било знак за трудностите, която претърпяваше; роб на гордостта, тя си представяше, че жертва щастието си в името на някакъв неотменим принцип.

Измамно беше всичко това — фалшиво беше всичко освен чувствата на нашата природа и връзката на обичта с удоволствието или болката. Имаше само едно добро и едно зло в света — животът и смъртта. Помпозността на ранга, присвояването на власт, притежанията на богатството изчезваха като сутрешна мъгла. Един жив просяк бе станал по-ценен от цялата национална аристокрация от мъртви лордове. Проклет да е денят! Беше по-ценен от мъртви герои, патриоти или гениални мъже. Голямо падение имаше в това, защото дори пороците и добродетелите бяха загубили своите качества: животът — продължението на нашето животинско устройство — беше Алфата и Омегата на желанията, молитвите, смазаната амбиция на човешкия род.

Глава 20

Когато дойде октомври, половин Англия беше опустяла и ветровете на равноденствие пометоха земята, охлаждайки страстите на болния сезон. Лятото, което беше необичайно горещо, се проточи до началото на този месец, когато на осемнадесети настъпи внезапна промяна от лятна горещина към зимен студ. Тогава чумата се поспря в своя раздаващ смърт устрем. Едва дишайки, не смеейки да изречем надеждите си, ала изпълнени догоре с големи очаквания, ние стояхме, както корабокрушенец седи на пуста скала, обградена от океана, гледайки далечен кораб, въобразявайки си, че той ту се приближава, ту отново изчезва от полезрението. Това обещание за подновяване на живота превърна грубия човешки нрав в разтапяща се нежност, а в противовес изпълни благите характери със сурови и неестествени чувства. Когато изглеждаше, че е отредено всички да умрат, ние бяхме безразсъдни как и кога това ще се случи — сега, когато мощта на болестта беше утихнала и тя сякаш беше склонна да пощади някои от нас, всеки беше нетърпелив да бъде сред избраниците и се вкопчваше в живота с подла упоритост. Все по-често хората изоставяха ближните си; дори и убийства, поболяващи от ужас слушателя, се случваха там, където страхът от зараза бе въоръжил един срещу друг най-близките по кръв. Но тези по-малки и отделни трагедии бяха на път да отстъпят на едно по-жестоко явление и докато ни беше обещан покой от заразните влияния, се надигна друга буря, породена от човешките страсти и подхранвана от най-яростните му пориви, злокобна и невиждана досега.

Редица хора от Северна Америка, останките на онзи многолюден континент, бяха отплавали на изток с обезумял копнеж за промяна, изоставяйки родните си равнини в замяна на земи, които не бяха по-малко засегнати от болестта. Няколко хиляди пристигнали в Ирландия около първи ноември и завладели всички свободни жилища, които могли да намерят, изземвайки свръхобилната храна и бездомните говеда. Когато изчерпвали добива на едно място, те продължавали към друго. Най-накрая започнали да пречат на жителите и силни в своята многочисленост, изхвърлили местните от собствените им домове и ги ограбили от зимните им запаси. Няколко такива събития пробудиха избухливия нрав на ирландците и те нападнаха нашествениците. Някои били изтребени; по-голямата част се измъкнала с навременни действия и опасността ги направила внимателни. Техните хора, ловко приведени в ред, смъртните случаи сред тях прикрити, продължили напред в добър строй и очевидно отдали се на удоволствието, те предизвикали завистта на ирландците. Американците разрешили на неколцина да се присъединят към тяхната група и в настоящия момент новобранците превъзхождаха непознатите — но те нито се присъединили към тях, нито подражавали на възхитителния ред, запазен от трансатлантическите водачи, който ги правел едновременно уверени и страховити. Ирландците последвали следите им в безредни тълпи; всеки ден се увеличаваха; всеки ден ставаха по-беззаконни. Американците бяха нетърпеливи да избягат от духа, който бяха пробудили, и достигайки източните брегове на острова, отпътуваха за Англия. Нахлуването им едва ли щеше да бъде усетено, ако бяха дошли сами; но ирландците, събрани в неестествена численост, започнаха да чувстват набезите на глада и също тръгнаха по стъпките на американците към Англия. Пресичането на морето не можа да ги възпре. Пристанищата на опустелите морски градове в западна Ирландия бяха пълни с плавателни съдове от всякакви размери, от военни фрегати до малки риболовни лодки, които лежаха без моряци и гниеха в ленивото море. Преселниците отпътуваха в групи по хиляда и разгръщайки платната с груби движения, създадоха необикновен хаос от въжета. Тези, които скромно се насочили към по-малките плавателни съдове, в по-голямата си част безопасно завършили своето морско пътешествие. Някои, в истинския дух на безразсъдното начинание, се качили на кораб със сто и двадесет оръдия; обширният корпус се носел с приливите от залива и след много часове неопитният му екипаж решил да разгърне голяма част от огромното платно — вятърът го поел и докато хиляди грешки на кормчията накарали кораба да накланя носа си ту в една посока, ту в друга, необятните платнени полета, които насочвали плаването му, се развели със звук, наподобяващ огромен водопад; или такъв, какъвто морето издава, когато е удряно от северните ветрове на равноденствието. Илюминаторите били отворени и всяка вълна, под влиянието на която залитали, наводнявала палубите и те поемали цели тонове вода. Трудностите се увеличили от нов вятър, който започнал да духа, виещ сред платната, разтърсвайки ги насам и натам и раздирайки в тях ужасяващи цепнатини, и врявата на бурния хаос била засилена от такова бръмчене, каквото навярно е посетило сънищата на Милтън, когато си е представял повея на мощните крила на Сатаната. Тези звуци били примесени с рева на морето, плисъкът на сърдитите вълни около страните на кораба и бълбукането на покачващата се вода в трюма. Екипажът, мнозина от който никога преди не били виждали морето, наистина почувствал сякаш небето и земята се изсипали унищожително заедно, докато корабът потапял носа си във вълните или се издигал високо над тях. Крясъците на пътешествениците били удавени в шума на стихиите и раздиращия гръм на тромавото им обиталище — те открили накрая, че водата ги обкръжавала, и се захванали с помпите; със същия успех биха могли да опитат да изпразнят океана с кофи. Когато слънцето залязвало, бурята се разразила още повече; корабът сякаш усещал, че е в опасност, вече бил изцяло натежал от вода и показал други признаци, че се предава, преди да потъне. Заливът бил претъпкан с плавателни съдове, чиито екипажи наблюдавали непохватните движения на тази огромна, тромава машина — те виждали как тя постепенно потъва; водите вече се издигали над долните ѝ палуби — едва мигнали, преди тя напълно да изчезне, а пък мястото, където морето се затворило над нея, не можело да бъде различено. Неколцина от екипажа били спасени, но по-голямата част, придържащи се към въжетата и мачтите, потънали с кораба, за да се появят на повърхността чак когато смъртта разхлаби хватките им.

Това събитие накарало много от онези, които щяха да отплават, да стъпят отново на твърда земя, готови да се сблъскат с всяко зло, вместо да се втурнат в зейналите челюсти на безмилостния океан. Но те били малцина в сравнение с числеността на онези, които пресекли. Много се изкачили чак до Белфаст, за да си подсигурят по-кратко преминаване, и след това, пътувайки на юг през Шотландия, към тях се присъединили по-бедните местни жители на страната и всички се изсипаха в един глас в Англия.

Тези набези ужасиха англичаните във всички градове, където все още имаше достатъчно население, което да усети промяната. В нашата нещастна държава имаше място за точно двойно по-голям брой нашественици; но престъпният им дух ги подтикваше към насилие; те изпитваха удоволствие, изтласквайки собствениците от къщите им; завземайки някое разкошно имение, където благородните обитатели са се изолирали в страха си от чумата; принуждавайки хора от двата пола да бъдат техни слуги и снабдители; докато разрухата не била пълна и те не премествали хищното си нашествие на друго място. Когато никой не им се противопоставял, разпръсквали опустошенията си на шир; при опасност се сплотявали и с ударите на многочислеността си поваляли своите слаби и отчаяни врагове. Те прииждаха от изток и север и насочваха пътя си без очевидни подбуди, но единодушно, към нашата нещастна столица.

До голяма степен средствата за общуване бяха прекъснати от парализиращите последствия на чумата, така че фургоните на нашите нашественици бяха стигнали чак до Манчестър и Дарби, преди да получим вест за тяхното пристигане. Те пометоха страната като завоевателна армия, опожарявайки, опустошавайки и избивайки. Нисшите и скитащи англичани се присъединиха към тях. Някои от лордовете лейтенанти, които бяха останали, се опитаха да съберат войска — но чиновете бяха празни, ужас обзе всички и появилата се опозиция послужи само за засилване на дързостта и жестокостта на врага. Говореха за превземане на Лондон и завладяване на Англия — напомняйки в дълбоки подробности стари обиди, забравени преди много години. Това самохвалство разкри по-скоро слабостта им, отколкото силата им — ала все пак те можеха да причинят изключителни вреди, които, приключващи с унищожението им, щяха да ги превърнат накрая в обекти на състрадание и разкаяние.

Сега научихме как в началото на света човечеството обличало враговете си в невъзможни качества и как мълви, преминаващи от уста на уста, могат като непрекъснато растящата Фама на Вергилий да достигнат небесните склонове и да сграбчат Хеспер и Луцифер с протегнати ръце. Горгони и кентаври, дракони и лъвове с железни копита, необятни морски чудовища и гигантски хидри бяха само част от необикновените и ужасяващи разкази, достигнали Лондон относно нашите нашественици. Тяхното пристигане беше дълго неизвестно, но когато вече бяха доближили на сто мили от Лондон, провинциалните хора, които долетяха преди тях, пристигнаха в последователни войски, всяка от които преувеличаваше броя, яростта и жестокостта на нападателите. Смут изпълни доскоро тихите улици — жени и деца изоставиха домовете си, не знаейки накъде да побягнат — бащи, съпрузи и синове трепереха не за себе си, а за любимите си и беззащитни близки. Докато хората от провинцията се изсипваха в Лондон, гражданите избягаха на юг — те се изкачиха в по-високите сгради на града, въобразявайки си, че ще могат да различат дима и пламъците, които врагът им разпространява около тях.

Понеже Уиндзор бе разположен до голяма степен на пътя на похода от запад, преместих семейството си в Лондон, избирайки Кулата79 за тяхното пребиваване и присъединявайки се към Ейдриън, действах като негов лейтенант в настъпващата борба.

Имахме само два дни за подготовка и умело се възползвахме от тях. Артилерия и оръдия бяха събрани; останките от полковете, които можеха да бъдат събрани от многобройните загуби до някакъв облик на войска, бяха въоръжени с онзи вид военна дисциплина, която би могла да насърчи нашата собствена страна и да изглежда най-страховито в очите на безредната тълпа на нашия враг. Дори музика не липсваше: във въздуха се развяваха знамена и пронизителната флейта и силният тромпет подаваха звуци за кураж и победа. Обученото ухо навярно щеше да проследи неподобаващо колебание в стъпките на войниците; но то не беше породено толкова от страх от противника, колкото от болестта, от мъката и от фаталните поличби, които често тежаха най-мощно върху смелите и потискаха мъжествените сърца до унизително подчинение.

Ейдриън поведе войските. Беше изпълнен с тревога. За него не беше голямо облекчение, че нашата дисциплина може да ни донесе успех в такъв сблъсък; докато чумата все още бе надвиснала, за да изравни завоевателя и завоювания, той не копнееше за победа, а за мир без кръвопролития. Докато напредвахме, бяхме посрещнати от тълпи от селяни, чието почти беззащитно положение, отчаяние и ужас веднага свидетелстваха за ожесточения нрав на идващия враг. Безсмисленият дух на завоевание и жаждата за плячка ги бяха заслепили, докато с безумна ярост те потапяха страната в разруха. Гледката на военните върна надеждата на онези, които бяха избягали, и отмъщението зае мястото на страха. Те вдъхновиха войниците със същото чувство. Безразличието се превърна в плам, бавната стъпка в бърза крачка, а пък кухият шепот на тълпата, породен от едно чувство, смъртоносно изпълни въздуха, удавяйки шума на оръдия и звука на музика. Ейдриън усети промяната и се боеше, че ще бъде трудно да им попречи да не излеят крайното си настървение върху ирландците. Той яздеше из редиците, нареждайки на офицерите да укротят войските, увещавайки войниците, възстановявайки реда и до известна степен успокоявайки жестоката възбуда, която набъбваше във всяка гръд.

Първоначално се натъкнахме на няколко скитащи се ирландци в Сейнт Олбънс. Те отстъпиха и присъединявайки се към други свои другари, се отдръпнаха назад, докато не стигнаха до основната група. Вестите за въоръжен и организиран противник ги подтикнаха да създадат някакъв ред. Те превърнаха Бъкингам в свой щаб и изпращаха разузнавачи навън, за да преценят нашето положение. Прекарахме нощта в Лутън. На сутринта равномерно движение накара всяка от страните да се придвижи напред. Беше рано призори и въздухът, напоен с най-свежото ухание, като в ленива подигравка се заиграваше с нашите знамена и отнесе напред към врага музиката на бандата ни, цвиленето на конете и постоянната стъпка на пехотата. Първият звук от военни инструменти, който връхлетя върху нашия недисциплиниран враг, предизвика изумление, примесено със страх. Припомни им за други дни, дни на мир и ред; беше свързан с времената, когато чумата не вилнееше, а човекът живееше отвъд сянката на надвисналата участ. Замлъкването беше моментно. Скоро чухме тяхната безредна врява, варварските им викове, неорганизираните стъпки на хиляди, прииждащи в безпорядък. Техните войски се изсипаха върху нас от откритите равнини или тесните пътеки; голямо пространство от неоградени полета лежеше между нас; ние отидохме до средата им и след това спряхме: бидейки донякъде на възвишена земя, можехме да различим местността, която те обхващаха. Когато техните водачи ни съзряха изтеглени в съпротива, те също дадоха заповед на мъжете си да спрат и се опитаха да ги подредят в някакво подобие на военна дисциплина. Първите редици имаха мускети; някои яздеха, но ръцете им изглеждаха така, сякаш бяха откраднали тези коне от селяните по време на приближаването си; нямаше никакво единство и имаше малко подчинение, но техните викове и обезумели жестове свидетелстваха за необуздания дух, който ги вдъхновяваше. Нашите войници получиха заповед и напреднаха изключително бързо, но в съвършен ред: техните еднакви облекла, блясъкът на полираните им оръдия, мълчанието им и погледите, изпълнени с мрачна омраза, бяха по-ужасяващи от дивашката глъчка на безбройния ни враг. И тъй, доближавайки се все по-близо и по-близо един до друг, воят и виковете на ирландците се засилиха; англичаните напредваха в подчинение на своите офицери, докато не се приближиха достатъчно, за да различат лицата на враговете си; гледката ги изпълни с ярост: с един вик, който разкъса небето и беше повторен от най-отдалечените редици, те се втурнаха напред; англичаните презираха употребата на куршуми и със стабилни щикове се хвърлиха насред врага, докато редиците се разтваряха на промеждутъци, мъжете палеха топа, чийто оглушителен рев и ослепителен пушек допълниха ужаса на сцената.

Бях до Ейдриън; миг преди това той беше заповядал да спрат и беше останал на няколко ярда настрана от нас в дълбоки размишления: той бързо кроеше своя план за действие, за да предотврати кръвопролития; шумът от топа, внезапната атака на войските и крясъците на врага го стреснаха: с пламтящи очи той се провикна: „Нито един от тези хора не бива да загине!“ и пришпорвайки коня си, се хвърли между борещите се тълпи. Ние, неговата опора, го последвахме, за да го заобиколим и защитим; ала подчинявайки се на сигнала му, се отдръпнахме малко. Когато го съзря, войската се разколеба в атаката си; той не се отклони заради куршумите, които прелитаха близо до него, а препусна веднага между противоположните редици. Тишина последва врявата; около петдесет мъже лежаха на земята умиращи или мъртви. Ейдриън вдигна меча си в знак, че ще проговори:

— По чия команда — изрева той, обръщайки се към собствените си войски — напредвате вие? Кой ви нареди да атакувате? Отстъпете назад; тези заблудени мъже няма да бъдат изклани, докато аз съм ваш генерал. Приберете оръжията си; това са вашите братя, не извършвайте братоубийство; скоро чумата няма да остави един, върху когото да излеете отмъщението си: вие по-безмилостни от чумата ли ще сте? Както почитате мен — както се кланяте пред Бог, в чийто образ те също са създадени — тъй както вашите деца и приятели са ви скъпи — не проливайте нито капка скъпоценна човешка кръв.

Той говореше с протегната ръка и решителен глас, след което се обърна към нашите нашественици и със строго изражение им заповяда да оставят оръжията си:

— Мислите ли — рече той, — че защото сме изтощени от чумата, вие можете да ни завладеете? Чумата е и сред вас и когато вие сте покосени от глад и болест, призраците на онези, които сте убили, ще се надигнат, за да не ви позволят надежда и в смъртта. Оставете оръжията си, варварски и жестоки мъже — мъже, чиито ръце са изцапани с кръвта на невинните, чиито души са натежали от сирашкия вик! Ние ще победим, защото доброто е на наша страна; вашите лица вече са бледи — оръжията падат от нервните ви хватки. Оставете оръжията си, приятели! Братя! Прошка, помощ и братска обич очакват вашето покаяние. Вие сте ни скъпи, защото носите крехката фигура на човечеството; всеки един от вас ще открие приятел и гостоприемник сред нас. Трябва ли човек да бъде враг на човека, докато чумата, нашият общ противник, даже и сега е надвиснала над нас, ликувайки в нашето клане, по-жестоко дори от нейното?

Всяка армия спря. От наша страна войниците стиснаха здраво оръжията си и наблюдаваха със строги погледи врага. Те не бяха хвърлили на земята своите, повече от страх, отколкото от желание за съревнование; ирландците се погледнаха един друг, всеки копнеещ да последва нечий чужд пример, но нямаше кой да ги поведе. Ейдриън слезе от коня си и се приближи до един от току-що убитите:

— Той беше човек — извика той — и сега е мъртъв. О, бързо обвържете раните на падналите — не позволявайте никой да умре; не позволявайте нито една душа повече да избяга през вашите безмилостни разрези, за да разкаже пред Божия трон историята за братоубийството; обвържете раните им — върнете ги при техните приятели. Изхвърлете настрана озверилите сърца, които горят в гърдите ви; пуснете на земята тези средства на жестокост и омраза; в тази почивка от изтребващата ни съдба нека всеки мъж бъде брат, пазител и опора на другия. Отървете се от тези оцапани с кръв ръце и побързайте, нека някой от вас превърже тези рани.

Докато говореше, той коленичи на земята и вдигна на ръце един мъж, от чиято страна бликаше топлият прилив на живот — горкият нещастник изпъшка, — тъй тиха бе станала всяка тълпа, че неговите стенания бяха ясно доловими и всяко сърце, доскоро свирепо насочено към всеобщо клане, сега тревожно биеше с надежда и страх за съдбата на този един човек. Ейдриън откъсна военния си шал и го завърза около страдащия — беше твърде късно, — мъжът издаде дълбоко въздишка, главата му падна назад, крайниците му загубиха своята поддържаща сила.

— Мъртъв е! — извика Ейдриън, докато трупът се строполи от ръцете му върху земята и той сведе глава в скръб и почит. Съдбата на целия свят изглеждаше обвързана със смъртта на този единствен човек. От всяка страна групите захвърлиха оръжията си, дори ветераните заридаха и нашият отряд протегна ръце към враговете си, докато прилив на любов и най-дълбока дружба изпълваше всяко сърце. Двете сили смесени, невъоръжени и ръка за ръка, говорещи единствено как всеки може да помогне на другия, се обединиха; всеки се разкайваше, едната страна за предишната си жестокост, а другата за скорошното си насилие; те изпълниха заповедите на генерала да продължат към Лондон.

Ейдриън беше принуден да прояви крайна предпазливост: първо, за да успокои раздора, а след това, за да се погрижи за множеството нашественици. Те бяха изпратени към различни райони от южните графства, настанени в опустели села — част бяха изпратени обратно на собствения им остров, докато сезонът на зимата засега съживяваше силите ни, проходите на страната бяха защитени и всяко увеличение на числеността забранено.

По този повод Ейдриън и Идрис се срещнаха отново след раздяла, продължила близо година. Ейдриън беше зает с изпълнението на тежка и болезнена задача. Той беше запознат с всеки вид човешко нещастие и завинаги се беше убедил, че силите му са недостатъчни, а помощта му от малка полза. И все пак душевната му воля, енергията и пламенната му решителност предотвратяваха всякакво повторно въздействие на тъгата. Той изглеждаше възроден и някаква добродетел, по-мощна от магичната алхимия на Медея, го даряваше със здраве и сила. Идрис едва разпозна крехкото същество, чието тяло преди сякаш се накланяше дори от летния полъх, в този деен мъж, чието изобилие от чувствителност го правеше по-способен да изпълни висшата си длъжност в подхвърляната от бури Англия.

Обаче това не беше вярно за Идрис. Тя не се оплакваше, но самото ядро на страха се бе закоренило в сърцето ѝ. Беше станала слаба и бледа, очите ѝ се изпълваха с неволни сълзи, гласът ѝ беше грохнал и тих. Тя се опита да забули промяната, която знаеше, че брат ѝ ще забележи у нея, но усилията ѝ бяха несполучливи; и когато бе сама с него, в изблик на неудържима скръб, тя даде израз на своите опасения и скръб. Идрис описа с ярки думи непрестанната тревога, която с постоянно подновяващ се глад разяжда душата ѝ; тя сравни това оглозгващо, неспокойно очакване за зло с лешояда, хранил се със сърцето на Прометей; под влиянието на това вечно вълнение и на безкрайните борби, които тя понасяше, за да се бори с него и да го прикрива, тя каза, че се чувства сякаш всички колела и пружини на плътската машина работели с двойна скорост и бързо се похабявали. Сънят не бе сън, тъй като нейните будни мисли, обуздани от някакви останки от разума ѝ и от гледката на децата ѝ, щастливи и в добро здраве, след това се превръщаха в безумни сънища, всичките ѝ страхове ставаха действителност, всички нейни опасения получаваха своето ужасяващо изпълнение. В това състояние нямаше никаква надежда, никакво облекчение, освен ако гробът не получи бързо своята предопределена плячка и на нея ѝ бъде позволено да умре, преди да изживее хиляди пъти смъртта при загубата на онези, които тя обича. Страхувайки се да ми причини болка, Идрис прикриваше, доколкото можеше, обхвата на страданието си, но срещайки се тъй с брат си след дълго отсъствие, тя не можа да възпре изблика на неволята и с цялата ослепителност на въображението, с което нещастието винаги е наситено, изля сърдечните си емоции пред нейния любим и съчувстващ Ейдриън.

Настоящото ѝ посещение в Лондон послужи за усилване на състоянието ѝ на безпокойство, разкривайки в най-крайна степен разрухата, причинена от чумата. Лондон едва бе запазил облика на обитаван град; трева никнеше бурно по улиците, площадите бяха обрасли с плевели, къщите бяха заключени, а пък най-натоварените райони на града сега се отличаваха с тишина и самота. И все пак насред пустошта Ейдриън беше опазил реда и всеки продължаваше да живее според закона и обичаите — по този начин човешките учреждения надживяха божествените и макар законът за населението да бе отменен, собствеността продължаваше да бъде свещена. Това беше меланхолична мисъл и въпреки спада в извършваното зло, тя пробождаше сърцето като ужасна подигравка. Всяка мисъл за забавления, за театри и празници се беше изпарила.

— Следващото лято — каза Ейдриън, когато се разделяхме при завръщането ни в Уиндзор — ще реши съдбата на човешката раса. Дотогава аз не ще прекратя усилията си; но ако чумата се съживи следващата година, всякаква борба с нея трябва да бъде прекратена и единствената ни задача да бъде изборът на гроб.

Не бива да забравям една злополука, случила се при това посещение в Лондон. Посещенията на Меривал в Уиндзор, допреди чести, внезапно бяха секнали. По това време, когато само косъм разделяше живите от мъртвите, се опасявах, че нашият приятел е станал жертва на всеобхватното зло. По този повод отидох, боейки се от най-лошото, до дома му, за да видя дали бих могъл да съдействам на онези от семейството му, които може би са оцелели. Къщата беше изоставена и беше една от онези, които бяха предназначени за нахлулите непознати, настанени в Лондон. Видях неговите астрономически инструменти, използвани по странен начин, глобусите му обезобразени, документите му, покрити с неясни изчисления — унищожени. Съседите не можаха да ми кажат много, докато не се натъкнах на една бедна жена, която беше влязла в ролята на болногледачка в тези опасни времена. Тя ме осведоми, че цялото семейство е мъртво с изключение на самия Меривал, който бил полудял — полудял го нарече тя, но след като я разпитах повече, ми се стори, че той просто е обладан от бълнуванията на прекомерната скръб. Този стар мъж, олюляващ се по ръба на гроба и разширяващ кръгозора си чрез милионите пресметнати години; този мечтател, който не беше забелязвал глада в измъчените лица на съпругата и децата си или чумата в ужасяващите гледки и звуци, които го заобикаляха; този астроном, видимо мъртъв на земята и жив единствено в движението на сферите, обичаше семейството си с незабележима, но дълбока обич. През дългите години те бяха станали част от него; липсата му на светски знания, отсъствието на ума му и наивността му го бяха направили напълно зависим от тях. Едва когато един от семейството му умрял, той усетил опасността, надвиснал над тях; един по един те били отнесени от чумата и съпругата му, неговият другар и подкрепа, по-нужна му от собствените му крайници и тяло, която едва била научила урока за самосъхранение, добрата спътница, чийто глас винаги му донасял покой, бе затворила очи завинаги. Старецът усетил как системата на вселенската същност, която тъй дълго беше изучавали обожавал, се изплъзва изпод него; застанал сред мъртвите и надигнал глас, кълнейки. Нищо чудно, че придружителката е взела опустошителните проклятия на поразения от скръб старец за безумие.

Бях започнал търсенето си късно през деня, в един ноемврийски ден, който приключваше бързо с потракващ дъжд и меланхоличен вятър. Когато обръщах гръб на вратата, съзрях Меривал, или по-скоро сянката на Меривал, отслабнала и обезумяла, да минава покрай мен и да сяда на стъпалата пред дома му. Полъхът разпръсна сивите кичури по слепоочията му, дъждът напои незащитената му глава, той седеше, криейки своето лице в повехналите си ръце. Стиснах рамото му, за да привлека вниманието му, но той не промени позицията си.

— Меривал — рекох, — отдавна не сме те виждали; трябва да се върнеш с мен в Уиндзор — лейди Идрис желае да те види; не можеш да откажеш на нейната молба — ела у дома с мен.

Той отвърна глухо:

— Защо заблуждавате този безпомощен старец, защо говорите лицемерно на някой, наполовина полудял? Уиндзор не е моят дом; аз съм открил моя истински дом — домът, който Създателят е подготвил за мен.

Неговият глас, изпълнен с озлобено презрение, ме разтрепери.

— Не ме изкушавайте да говоря — продължи той, — думите ми биха ви уплашили; във вселена на страхливци аз се осмелявам да мисля — насред църковните гробници, насред жертвите на неговата безмилостна тирания аз се осмелявам да укоря върховното зло. Как може да ме накаже той? Нека да оголи ръката си и да ме прониже с мълния, това също е едно от неговите качества — и старецът се засмя.

Той се надигна и аз го последвах в дъжда до един църковен двор наблизо — Меривал се хвърли върху мократа земя.

— Ето ги — извика, — красиви създания — дишащи, говорещи, обичащи същества. Онази, които денем и нощем се грижеше за износения от годините любим на нейната младостта; онези, частици от плътта ми, моите деца — ето ги: повикайте ги, изкрещите техните имена в нощта; те няма да отговорят!

Той се вкопчи в малките купчини пръст, които отбелязваха гробовете.

— Искам само едно нещо; не се страхувам от неговия ад, защото го живея тук; не желая неговия рай, но нека умра и бъда положен до тях; нека, когато легна мъртъв, да усетя как плътта ми се разлага, примесена с техните. Обещайте ми — и той мъчително се изправи и сграбчи ръката ми, — обещайте да ме погребете с тях.

— Бог ми е свидетел, заклевам се в себе си и близките ми, обещавам — отговорих аз — при едно условие: върнете се с мен в Уиндзор.

— В Уиндзор! — проплака с писък той. — Никога! От това място аз никога не ще си тръгна. Моите кости, моята плът, аз самият вече са погребан тук и това, което виждате от мен, е развалена пръст като тях. Ще лежа тук и ще се придържам за това място, докато дъждът, градушката, мълнията и бурята, съсипващи ме, не ме превърнат в една материя с тези отдолу.

С няколко думи трябва да завърша тази трагедия. Бях принуден да напусна Лондон и Ейдриън пое отговорност да бди над Меривал; задачата скоро беше изпълнена, възрастта, скръбта и суровото време, всички се обединиха, за да успокоят мъките му и да донесат покой на сърцето му, чиито удари бяха непоносими. Той умря, прегърнал земната повърхност, която бе натрупана върху гърдите му, когато той бе положен до съществата, за които се разкайваше с такова обезумяло отчаяние.

Върнах се в Уиндзор по желание на Идрис, която беше на мнение, че това място предлага по-голяма безопасност за нейните деца, и защото, веднъж поел опеката на местността, нямаше да я изоставя, докато има и един оцелял жител. Отидох също, за да действам в съответствие с плановете на Ейдриън, които бяха да събере в мнозинства онова, което бе останало от населението, тъй като той бе убеден, че единствено чрез благотворителните и обществени добродетели ще има някаква надежда за безопасността на останките от човечеството.

Печално преживяване беше завръщането на това тъй скъпо за нас място, сцената на щастие, рядко срещано преди, за да отбележим тук изчезването на нашия вид и да проследим дълбоките незаличими стъпки на болестта върху плодородната и обична почва. Обликът на природата толкова се бе променил, че беше невъзможно да се заемем със сеитба на семена и друг есенен труд. Този сезон вече бе отминал и зимата беше придошла с внезапна и необичайна суровост. Редуващите се мраз и разтапяне, които водеха до наводнения, направиха местността непроходима. Тежките снеговалежи придаваха арктичен вид на пейзажа; покривите на къщите се подаваха под белите купчини; ниските колиби и величествените имения, еднакво обезлюдени, бяха затрупани, праговете им неразчистени; прозорците бяха счупени от градушката, докато надмощието на североизточен вятър правеше усилията на открито изключително болезнени. Промененото състояние на обществото превръщаше тези злополуки на природата в източници на истинско страдание. Разкошът от господството и грижите на подчинението бяха загубени. Необходимите условия за живот наистина бяха събрани в такива количества, че да снабдят до изобилие нуждите на намалялото население; но все още се изискваше много труд, за да се уредят тези сурови материали, и потиснати от болестта и страхуващи се от бъдещето, ние нямахме сили, за да подемем смело и решително каквато и да е структура.

Мога да говоря за себе си — липсата на сила не беше мой недостатък. Последствието от напрегнатия живот, който ускоряваше пулса ми и ободряваше тялото ми, не бе да ме въвлече в лабиринта на дейното съществуване, а да възвиши моята смиреност и да придаде величествени пропорции на незначителни предмети — можех да живея живота на селянин по същия начин; моите дребни занимания бяха раздути до важни начинания; чувствата ми бяха стремителни и завладяващи страсти и природата с всичките ѝ промени беше покрита с божествени особености. Самият дух на гръцката митология се засели в сърцето ми; боготворях планините, поляните и потоците, аз

Необяснимо е, но докато земята бе поддържала еднообразния си ход, аз бях живял с непрекъснато обновяващо се удивление по древните ѝ закони, а сега, когато с чудата колесница тя се втурваше по непозната пътека, аз усещах как това чувство избледнява; борих се с униние и умора, но те ме задушаваха като мъгла. Навярно след усилията и изумителното вълнение през отминалото лято, спокойствието на зимата и почти робския труд, който тя донесе със себе си, бяха като естествен отговор двойно по-тягостни. Ненаситната страст от предходната година не беше онова, което придаваше живот и характер на всеки момент — не бяха и болките, причинени от бедствията на времената, в които живеехме. Пълната безсмисленост, която беше съпроводила всички мои усилия, им отне обичайното въздействащо вълнение и отчаянието направи несполучлив балсама на самопохвалата — копнеех да се завърна към старите си занимания, но от каква полза бяха те сега? Да чета беше безсмислено, да пиша — даже суета. Земята, допреди просторен площад за изява и достойни подвизи, необятен театър за великолепни драми, сега представляваше едно пусто място, празна сцена — понеже нито актьорът, нито зрителят вече имаше какво да каже или чуе.

Нашият малък град Уиндзор, в който оцелелите от съседните графства бяха основно събрани, имаше меланхоличен облик. Улиците му бяха затрупани със сняг — неколцината пътници изглеждаха парализирани и замръзнали от жестокото изпитание на зимата. Да избягаме от тези злини беше целта и обхватът на всички наши усилия. Семейства, допреди посветени на величие и изискани занимания, заможни, разцъфнали и млади, в намален състав и изпълнени с тревога сърца, се струпваха над огъня, станали себелюбиви и унижени от страдания. Без помощта на слугите беше нужно да извършваме всички домакински задължения сами; ръце, непривикнали на такъв труд, трябваше да месят хляба, а при липса на брашно държавниците или парфюмираните придворни трябваше да се заемат с месарската длъжност. Бедните и богатите вече бяха равни или по-скоро бедните бяха по-висши, тъй като те се захващаха с тези задачи с пъргавина и познания; докато невежеството, неспособността и навиците на безделието правеха тези занимания уморителни за разкошните, оскърбителни за гордите, отвратителни за всички, чиито умове, насочени към интелектуалното усъвършенстване, вярваха, че е тяхна най-ценна привилегия да бъдат освободени от грижите по обикновените животински нужди.

Но при всяка промяна добротата и любовта могат да намерят поле за труд и изява. Сред някои от тези промени се зародиха отдаденост и саможертва, едновременно елегантни и героични. Това беше гледка, на която привържениците на човешката раса се наслаждаваха; те виждаха, както в древни времена, патриархалните маниери, в които многообразието на роднинството и приятелството изпълняваше своите добросъвестни и сърдечни длъжности. Младежи, благородници на земята, в името на майка или сестра, с приветливо веселие влизаха в ролята на слуги. Те ходеха до реката, за да разбият леда и да донесат вода: те се събираха на походи за храна или с брадва в ръка поваляха дървета за топливо. Жените ги посрещаха при връщането им с простия и нежен прием, познат преди само на нисшите колиби — чисто огнище и ярък огън; вечеря, приготвена от любими ръце; благодарност за осигуряването на храна за утрешния ден: това бяха необикновени удоволствия за англичаните от благороден произход, ала сега бяха техният единствен, мъчно спечелен и скъпоценен разкош.

Никой не беше по-виден с това изящно подчинение на обстоятелствата, благородно смирение и находчиво въображение, разкрасяващо подобни дела с романтични оттенъци, от нашата Клара. Тя видя моето униние и мъчителната тревога на Идрис. Нейното непрестанно старание беше да ни освободи от труда и да разпръсне лекота и дори елегантност в нашия променен начин на живот. Все още имахме някои слуги, пощадени от болестта и горещо привързани към нас. Но Клара ревнуваше от помощта им; тя искаше да бъде единствената прислужница на Идрис, единственият изпълнител на нуждите на малките ѝ братовчеди; нищо не ѝ носеше тъй голямо удоволствие, колкото, като я наемахме по този начин; тя надхвърляше нашите желания, искрена, усърдна и неуморна.

Моята задача беше всеки ден да посещавам различните семейства, събрани в нашия град, и когато времето позволяваше, се радвах да удължа пътуването си и да размишлявам в усамотение върху всеки променлив облик на нашата съдба, опитвайки се да открия уроци за бъдещето от опита на миналото. Нетърпението, с което, докато бях сред обществото, злините, които измъчваха моя вид, ме повеждаха, биваше олекотено от самотата, когато личното страдание се сливаше в общото бедствие, и странно е да призная, ала беше по-малко болезнено да размишлявам. Често по този начин, мъчно прокарвайки си път през тесния, затрупан от сняг град, прекосявах моста и отивах в Итън. Нямаше младежка сбирка от храбри и сърдечни момчета, която да се тълпи пред портата на колежа; тъжна тишина изпълваше някога оживената класна стая и шумната преди площадка. Продължавах пътуването си до Солт Хил, от всяка страна възпрепятстван от снега. Това ли бяха плодородните полета, които обичах — това ли бяха редуващите се нежни възвишения и обработени долини, някога покрити с развяващи се житни растения, разнообразени от величествени дървета, напоени от лъкатушещата Темза? Един бял пласт ги покриваше, докато горчивите спомени ми нашепваха, че студени колкото облечената в зима земя бяха и сърцата на жителите. Срещнах табуни коне, стада говеда и овце, скитащи се на воля; тук събарящи купа сено и приютяващи се в сърцевината ѝ от студа, което им предоставяше подслон и храна — там завземащи някоя пуста колиба.

Веднъж, в един мразовит ден, тласкан от неспокойни, неудовлетворителни размисли, аз потърсих едно любимо кътче, малка гора недалеч от Солт Хил. От една страна бълбукаше извор над камъчета, а от другата имаше насаждение от няколко бряста и бука, които едва заслужаваха и все пак продължаваха да носят названието гора. Това място имаше за мен особена прелест. Беше любим кът на Ейдриън; беше уединено и той често казваше, че в юношеството си е прекарвал най-щастливите си часове тук; когато бягал от величествения затвор на майка си, той седял върху грубо изсечените стъпала, водещи към извора, ту четейки любима книга, ту размишлявайки с мъдрост, неприсъща на годините му, върху все още разплетените конци на морала или метафизиката. Мрачно предчувствие ме наведе на мисълта, че никога повече нямаше да видя това място, затова с дълбоко старание наблюдавах всяко дърво, всяка извивка на поточето и неравност на почвата, така че по-добре да мога да си ги припомня в отсъствието ми. Една червеношийка падна от заснежените клони на дърветата върху замръзналия ручей; задъханите ѝ гърди и полузатворени очи разкриха, че умира; един ястреб се появи във въздуха; внезапен страх обзе малкото същество, то напрегна последните си сили, хвърляйки се по гръб, вдигайки ноктите си в безсилна защита срещу мощния враг. Взех го и го поставих в пазвата си. Нахраних го с няколко трохи от курабия; постепенно се съживи; неговото топло, трептящо сърце биеше до мен; не мога да обясня защо описвам подробно това маловажно събитие, но гледката все още е пред очите ми — покритите със сняг полета, надничащи през посребрените стъбла на буковете; потокът, в щастливите дни жив и с искрящи води, а сега задушен от лед; голите дървета, чудно облечени в скреж; фигурите на летните листа, изобразени от замръзналата ръка на зимата върху твърдата земя; мрачното небе; печалният студ и непрекъснатата тишина, — докато, прегърнато в пазвата ми, пернатото ми кърмаче лежеше топло и невредимо, изразявайки задоволството си с леко чуруликане; болезнени спомени се спуснаха, разбърквайки ума ми в дива суматоха: цялата Земя бе студена и приличаща на смърт като снежните полета, поразен от нещастие бе животът на обитателите ѝ — защо да се съпротивлявам на водопада на унищожението, който ни помиташе? Защо да впрягам нервите си и да подновявам изтощените си сили? Защо? Освен че моята непоколебима смелост и бодри усилия биха могли да защитят любимата ми половинка, която избрах през пролетта на моя живот; макар и туптенето на сърцето ми да е наситено с болка, макар и надеждите ми за бъдещето да са замръзнали, докато твоята скъпа глава, моя най-нежна любов, намира покой върху това сърце и докато извличаш от неговата насърчаваща грижа успокоение и надежда, борбата ми няма да спре — няма да се нарека напълно победен.

В един хубав февруарски ден, когато слънцето си бе възвърнало част от своята мека власт, се разхождах в гората със семейството си. Беше един от онези прекрасни зимни дни, които отстояват способността на природата да дарява красота на пустошта. Голите дървета разстилаха влакнести клони насред чистото небе; техните заплетени и проницаеми мотиви приличаха на фини водорасли; елени преобръщаха снега в търсене на скритата трева; снегът бе още по-ослепителен на слънчевите лъчи и стъблата на дърветата бяха по-забележими от загубата на превъзхождаща зеленина, събрана наоколо като колоните на просторен храм; беше невъзможно да не изпитваш наслада при тази гледка. Нашите деца, освободени от зимния затвор, подскачаха пред нас; преследваха елените или разбуждаха фазаните и яребиците от техните скривалища. Идрис се бе облегнала на рамото ми; тъгата ѝ отстъпваше на настоящето чувство на удоволствие. Срещнахме други семейства на Дългата разходка82, наслаждавайки се като нас на завръщането на жизнерадостния сезон. Внезапно сякаш се събудих; захвърлих полепналата леност от изминалите месеци; земята придоби нов облик и моят поглед към бъдещето внезапно се проясни. Извиках:

— Сега разбрах тайната!

— Коя тайна?

В отговор на този въпрос, аз описах нашия мрачен зимен живот, нашите мизерни грижи, нашия робски труд:

— Тази северна страна — казах — не е място за отслабналата ни раса. Когато човечеството е било малко, не се е борило тук с мощните стихии на природата и е имало възможност да покрие земното кълбо с потомство. Трябва да издирим някоя естествена райска градина на Земята, където нашите прости нужди лесно да бъдат удовлетворени и насладата от чудесния климат да се отплати за обществените удоволствия, които сме загубили. Ако оцелеем през настъпващото лято, няма да прекарам следващата зима в Англия; нито аз, нито никой от нас.

Говорих без особена предпазливост и самото заключение на това, което казах, доведе със себе си и други мисли. Дали някой от нас щеше да преживее настъпващото лято? Видях, че челото на Идрис се смрачи; отново почувствах, че сме приковани към колесницата на съдбата, над чиито коне нямахме контрол. Не можехме вече да кажем: „Това ще направим, а това ще оставим несторено“. Помощна сила от човешката беше наблизо, за да разруши нашите планове или да постигне това, което ние избягвахме. Беше лудост да предвиждаме друга зима. Тази беше последната ни. Настъпващото лято беше самият край на нашето полезрение; и когато пристигнем там, вместо продължение на дългия път, се разтваряше една бездна, в която ние насилствено бивахме хвърлени. Последната благодат на човечеството беше изтръгната от нас; вече не можехме да се надяваме. Може ли обезумелият, докато дрънка веригите си, да се надява? Може ли да се надява нещастникът, отнесен до ешафода, където, щом положи глава на пъна, различава двойната сянка на себе си и палача, чиято вдигната ръка държи брадвата? Може ли да се надява корабокруширалият моряк, изтощен от плуване, който чува зад себе си плискащите води, разделени от акула, която го преследва през океана? Такива надежди като техните можехме и ние да таим!

Една стара легенда ни разказва, че този нежен дух изскочил от кутията на Пандора, инак препълнена със злини; но те били невидими и нищожни, докато всички се възхищавали на вдъхващата живот красота на младата Надежда; сърцето на всеки човек се превърнало в неин дом; тя била въздигнатата кралица на нашия живот, сега и в бъдеще; тя била боготворена и почитана, обявена за нетленна и вечна. Но както всички други дарове от Създателя за човека, тя е смъртна, животът ѝ е достигнал последния си час. Ние сме бдели над нея, отглеждали сме нейното мъждукащо съществуване, а сега тя се е изтърколила внезапно от младостта в старостта, от здравето в неизлечимата болест; даже, докато се попиляваме в борби за нейното възстановяване, тя умира; до всички народи достига „Надеждата е мъртва!“. Ние сме просто опечалените в погребалната свита и кое безсмъртно създание или тленно творение ще откаже да стане част от печалното шествие, съпровождащо до гроба мъртвия утешител на човечеството?