Последният човек

Глава 1

Роден съм в кътче от земята, обградено от море и забулено в облаци, и когато в съзнанието ми изниква земното кълбо с безбрежния му океан и непроходими континенти, родното ми място прилича на незначителна прашинка в необхватната вселена. Въпреки това, като го претеглям мислено, то далеч превъзхожда държави с по-голям размер и по-многобройно население. Вярно е, че човешкият ум е създателят на всичко добро или важно за човечеството, а природата е просто първият му пастор. Англия, разположена далеч на север в мътното море, сега се явява в сънищата ми в образа на грамаден кораб с опитен екипаж, който надделява над ветровете и гордо язди вълните. В момчешките ми години тя бе целият ми свят. Когато изкачвах родните хълмове и до пределите на полезрението ми се ширеха поля и планини, изпъстрени с къщите на сънародниците ми и облагородени от труда им, ми се струваше, че самият център на Земята бе фиксиран в тази точка, а останалата част от кълбото бе измислица, която бях способен да изтрия от съзнанието си, без това да ми коства усилия.

От самото начало моята съдба е пример за променливите сили, които могат да завладеят хода на човешкия живот. По отношение на мен самия, това се случи почти по наследство. Баща ми е бил един от онези мъже, на които природата е дала остроумие и въображение до разточителство, а след това е оставила корабът на живота му да бъде задвижван от тези ветрове, но без здрав разум зад руля или добра преценка като водач на пътуването. Неговото потекло е неизвестно, но обстоятелства отрано го поставили в центъра на общественото внимание и скромното му бащино имущество бързо било прахосано в пищния светски театър, в който участвал. През кратките и необмислени младежки години той бил обожаван от тогавашните високопоставени лентяи, както и от младия монарх, който, в бягството си от политиката и тежките задължения на кралския труд, откривал неизчерпаеми развлечения и вълнения в компанията му. Поривите на баща ми, които никога не били под негов контрол, непрекъснато го въвличали в неприятности, от които единствено изобретателността му можела до го спаси. Трупащите се парични дългове, както и тези на честта, биха сломили всеки друг, но той ги насърчавал с лекомислие и неукротими веселби. Междувременно присъствието му на масите и събиранията на богатите било толкова необходимо, че провиненията му били опрощавани, а той самият бил посрещан с опияняващи ласкателства.

Тази слава, като всяка друга, е мимолетна, а многообразните трудности, с които той е трябвало да се бори, нараствали зловещо в сравнение със скромните му възможности да се изтръгне от тях. В такива случаи кралят, повлиян от възторга си към баща ми, му оказвал помощ и след това добронамерено го нахоквал; баща ми давал най-хубавите обещания, че ще се поправи, но социалният му характер, жаждата му за редовно възхищение и най-вече дяволът на хазарта, който напълно го завладявал, правели добрите му намерения преходни и обещанията му празни. С присъщия му пъргав ум той усетил, че влиянието му в тази бляскава среда започва да се изпарява. Кралят се оженил и надменната принцеса на Австрия, в новата си роля на кралица на Англия, станала главата на светското общество и гледала на недостатъците на баща ми с неодобрение, а на привързаността, която съпругът ѝ изпитвал към него, с презрение. Баща ми предусещал, че неговото падение наближава; но вместо да се възползва от последното спокойствие преди бурята, за да се спаси, той искал да забрави дебнещото зло, като правел още по-големи жертви в името на божеството на удоволствието, измамния и жесток съдник на неговата съдба.

Кралят, който бил човек с благ нрав, но лесно податлив, се превърнал в охотен последовател на властната си съпруга. Първоначално тя го убедила да гледа с неодобрение, а впоследствие и с неприязън на дързостта и безразсъдството на баща ми. Неговото присъствие прогонвало тези облаци и добросърдечната му откровеност, изкусното му остроумие и предразполагащият към доверие маниер били неустоими, но когато баща ми не бил наблизо и разкази за грешките, които допускал, били наливани в ухото на кралския му приятел, той губел влиянието си. Чрез умела манипулация кралицата целяла да удължи тези отсъствия и да събере обвинения по негов адрес. След време кралят бил толкова повлиян, че гледал на баща ми като на източник на безкрайно безпокойство, знаейки, че ще трябва да си плаща за краткотрайното удоволствие от компанията му с цената на досадни проповеди и още по-болезнени разкази за ексцесиите му, чиято достоверност той не можел да опровергае. В резултат на това той решил да направи един последен опит да го укроти и ако се окажел неуспешен, да го изостави завинаги.

Тази сцена вероятно предизвикала дълбок интерес и страстни вълнения. Влиятелният крал, прочут с доброта, която до този момент го правила твърде мекушав, станал надменен в увещанията си, в които се редували молби и порицания, и призовал приятеля си да се погрижи за истинските си интереси, категорично да избягва онези увлечения, които стремглаво го предават, и да използва знаменитите си умения в някоя достойна сфера, в която той, като негов монарх, ще му бъде опора и пръв поддръжник. Баща ми се трогнал от тази доброта; за момент амбициозни мечти изплували пред очите му и решил, че ще е добре да замени сегашните си занимания с по-почтени занятия. Съвсем искрено и разпалено, той дал поисканата му дума, а като обет за дълготрайна подкрепа получил от краля пари, за да погаси неотложните си дългове и да започне новата си кариера под добра егида. Същата нощ, все още изпълнен с благодарност и добри намерения, баща ми загубил всички пари и двойно повече, на масата за комар. В желанието си да възстанови първоначалните си загуби, той рискувал с удвоен залог и това му струвало честта — дълг, който бил неспособен да изплати. Твърде засрамен, за да помоли краля отново за помощ, баща ми обърнал гръб на Лондон, на неговите лъжливи удоволствия и задушаващи страдания, и с немотията като единствен спътник, потънал в самота насред хълмовете и езерата на Къмбърланд. Остроумието му, духовитите изказвания, чаровните качества, пленителните маниери и социалните му умения дълго били помнени и предавани от уста на уста. Но къде бил онзи любимец на светското общество, другарят на благородниците, онзи ярък лъч, който разкрасявал с чужд блясък събиранията на влиятелните и безгрижните? Той бил в немилост, изгубен мъж. Никой не смятал, че е нужно да му се отплати за удоволствията с истинска помощ или че дългото царуване на изкусното му остроумие заслужавало пенсия при оттеглянето му. Кралят тъгувал от отсъствието му; обичал да повтаря изразите на баща ми, да разказва за приключенията им и да възхвалява талантите му, но спомените му стигали дотам.

Междувременно баща ми, макар и забравен, не можел да забрави. Той скърбял от загубата на онова, което му било по-необходимо от въздуха и водата — вълнението от развлеченията, възхищението на благородниците, разкошния и изискан живот на големците. Впоследствие се разболял от тифоидна треска и за него се грижела дъщерята на бедния селянин, в чиято къща живеел. Тя била прекрасна, нежна и най-вече добра към него; не е никак изненадващо, че някогашният идол на високопоставените красавици, дори и в окаяното му състояние, изглеждал като извисено същество в очите на това селско момиче. Привързаността, която се зародила между тях, довела до злощастен брак, чийто потомък съм аз.

Независимо от нежността и благия характер на майка ми, съпругът ѝ продължавал да се самосъжалява за ниското си положение. Непривикнал към работа, той не знаел по какъв начин да допринесе за грижите по разрастващото се семейство. Понякога си мислел да помоли краля за помощ, но се въздържал от гордост и срам и умрял, преди нуждите му да станат толкова належащи, че да го подтикнат да положи някакво усилие. За кратък период преди тази катастрофа баща ми очаквал бъдещето с нетърпение и размишлявал с мъка върху самотната ситуация, в която жена му и децата му щели да се озоват. Последното му усилие било да напише писмо до краля, изпълнено с трогателно красноречие и моментни проблясъци на изключителния дух, който бил неразделна част от него. Той завещал приятелството си с краля на вдовицата и сираците си и се чувствал удовлетворен, че по този начин тяхното благополучие ще бъде подсигурено, ако не през живота му, то след смъртта му. Писмото било поверено на благородник, за когото баща ми вярвал, че ще изпълни тази последна дребна услуга — да го връчи в ръцете на владетеля.

Умрял в дългове и малкото му имущество било иззето от кредиторите. Майка ми, без пукната пара и с бремето на две деца, прекарала седмици и месеци наред в мъчително очакване на отговор, който така и не пристигнал. Нейният опит се изчерпвал с бащината ѝ къща и имението на феодалния господар било най-големият разкош, който можела да си представи. Докато баща ми бил жив, тя се запознала с имената на кралските особи и придворния кръг, но тези неща, тъй далечни от личния ѝ опит, изглеждали смътни и фантастични след загубата на онзи, който им придавал същност и материя. И дори някога да успеела да събере достатъчно кураж, за да се обърне към благородниците, споменати от съпруга ѝ, то лошият успех на неговите молби я накарал да прогони идеята от съзнанието си. Тя не виждала изход от ужасната немотия: непрестанните грижи, преплетени с тъгата от загубата на чудното същество, за което продължавала да мисли с пламенно възхищение, тежкият труд и крехкото ѝ по рождение здраве най-накрая я освободили от непрекъснатите лишения и мизерия.

Положението на осиротелите ѝ деца било особено самотно. Собственият ѝ баща бил имигрант от друга част на държавата и умрял отдавна: те нямали други роднини, които да ги хванат за ръка; били изгнаници, просяци, самотни същества, за които и най-оскъдното подаяние било същинска помощ и с които се отнасяли единствено като с деца на селяци, но по-бедни и от най-бедните, техните родители след смъртта си им завещали неблагодарно наследство — стиснатата милостиня на земята.

Аз, по-възрастният от двама ни, бях на пет години, когато майка ми почина. Спомени за разговорите между родителите ми и връзките, отнасящи се до приятелите на баща ми, които майка ми целеше да ми втълпи с идеята, че един ден ще мога да извлека полза от това знание, се въртяха из главата ми като неясен сън. У мен се породи усещането, че съм необикновен и по-добър от настойниците и другарите ми, но не знаех как и защо. За мен бе полепнало чувство на обида при споменаването на крал или благородник, но не можех да стигна до никакво заключение от тези емоции, което да ме насочва в делата ми. Първото ми истинско познание за мен самия бе като на незащитен сирак насред долините и хълмовете на Къмбърланд. Служех на един фермер и с гега в ръка и кучето ми до мен, пасях многобройно стадо в близките възвишения. Не мога да възхвалявам този начин на живот, чийто беди далеч надхвърляха удоволствията му. Но имаше свобода в него, близост с природата и дръзка самота, ала тези чувства, колкото и да бяха романтични, не бяха в съответствие с любовта към действие и копнежа по човешко съчувствие, характерни за младежта. Нито грижата по стадото ми, нито смяната на сезоните бяха достатъчни, за да укротят нетърпеливия ми дух; животът ми на открито и свободното време бяха изкушенията, които от рано ме подтикнаха към беззаконни навици. Общувах с други като мен, без приятели, направих от тях дружина, бях техният вожд и капитан. Докато стадата ни бяха разпръснати по пасищата, всички овчарчета измисляхме и вършехме всякакви пакостливи лудории, с които си навличахме гнева и отмъщението на селяните. Аз бях водачът и пазителят на моите другари и тъй като бях изтъкнат сред тях, често бях преследван заради техните злодеяния. Но както търпях наказания и болка в тяхна защита с духа на герой, така и предявявах техните хвалби и подчинение за моя награда.

В такава школа характерът ми стана издръжлив, но груб. Апетитът за възхищение и слабите умения за самоконтрол, които бях наследил от баща ми, подхранвани от нещастието, ме направиха дързък и безразсъден. Бях неопитомен като стихиите и необразован като животните, които пасях. Често се сравнявах с тях и установявайки, че основното ми превъзходство се дължеше на власт, скоро се убедих, че единствено във властта съм по-нисш от най-големите владетели на земята. И тъй, необразован в изискана философия и преследван от неуморимо чувство за падение от истинската ми позиция в обществото, скитах из хълмовете на цивилизована Англия, също толкова необуздан дивак, колкото и отгледания от вълци основател на Рим. Спазвах само един закон и той бе, че най-силната ми и важна добродетел е никога да не се предавам.

И все пак нека да оттегля тази присъда, която съм си наложил. На смъртното си легло майка ми, в допълнение към полузабравените и погрешно приложени уроци, с тържествено увещание остави другото си дете в моето братско попечителство; и единствено този дълг изпълних, доколкото позволяваха възможностите ми, с цялото усърдие и любов, с които разполагах. Сестра ми бе три години по-малка от мен; отгледах я от кърмаче и когато различията в половете ни до голяма степен ни разделиха, давайки ни различни занимания, тя продължи да бъде обектът на моята грижовна обич. Сираци в пълния смисъл на думата, ние бяхме най-бедни сред бедняците и най-презирани сред безчестните. Ако моят кураж и смелост ми бяха спечелили някакво учтиво отвращение, то нейната младост и пол, тъй като не предизвикваха нежност, доказваха, че тя е слаба, и бяха причините за многобройни унижения спрямо нея, а и нейният характер не бе така устроен, че да смекчи пагубните последствия от нисшата ѝ позиция в обществото.

Тя бе необикновено същество и също като мен бе наследила много от особеностите на баща ни. Лицето ѝ бе изразително, очите ѝ не бяха просто тъмни, а непроницаемо дълбоки; човек като че ли откриваше едно след друго пространства в нейния интелектуален поглед и усещаше, че душата, която им принадлежи, обхваща цяла вселена от познания. Тя беше бледа и хубава и златистата ѝ коса се струпваше на челото ѝ, а наситеният ѝ цвят контрастираше с живия мрамор отдолу. Грубата ѝ селска рокля, макар и явно неприсъща на изяществото, което лицето ѝ излъчваше, по някакъв странен начин ѝ подхождаше. Тя бе като една от светиите на Гуидо, с небесен рай в сърцето и погледа ѝ, тъй че, като я зърнеше човек, мислеше единствено за онова, което се крие в нея, а облеклото и дори изражението бяха второстепенни на ума, който сияеше на лицето ѝ.

И въпреки че бе прекрасна и изпълнена с благородни чувства, бедната ми Пердита6 (това е чудноватото име, което сестра ми бе получила от умиращия ѝ родител) не бе изцяло свята по природа. Маниерите ѝ бяха студени и сдържани. Да бе отгледана от онези, които я обичаха, може би щеше да е различна, но пренебрегвана и нежелана, тя отвръщаше на добри намерения с недоверие и мълчание. Бе покорна към онези, които имаха власт над нея, но вечен облак витаеше над главата ѝ. Тя изглеждаше сякаш очакваше враждебност от всеки, който я доближеше, и действията ѝ бяха повлияни от същото чувство. Цялото време, с което разполагаше, Пердита прекарваше в уединение. Скиташе до най-непосещаваните места и изкачваше опасни висини, за да се обгърне в самота на онези пусти места. Прекарваше дълги часове, кръстосвайки горските пътеки, сплитайки гирлянди от цветя и бръшлян или наблюдавайки потрепването на сенките и проблясъците на листата. Понякога сядаше до някой поток и докато мислите ѝ се успокояваха, хвърляше цветя и камъчета във водата, гледайки ги как плават и потъват, или пък пускаше лодки от дървесни кори и листа, с перо за платно, и напрегнато наблюдаваше как плават насред бързеите и плитчините на потока. Междувременно дейното ѝ въображение изплиташе хиляди комбинации — тя мечтаеше „за страшни случки по море и суша“7, губеше се блажено в създадените от нея пътешествия и с неохотен дух се връщаше към скучните събития от обикновения живот.

Немотията бе облакът, прикриващ нейните превъзходства, и всичко добро у нея като че ли щеше да загине от липсата на искрената роса на любовта. Тя дори не притежаваше същото предимство, което имах аз, да таи спомени за родителите ни. Придържаше се към мен, брат ѝ, единствения ѝ приятел, но близостта ѝ с мен само допринасяше за отвращението, което настойниците ѝ изпитваха към нея, и те преувеличаваха всяка грешка в престъпление. Ако беше отгледана в онази среда, която по природа прилягаше на крехкия ѝ ум и характер, тя щеше да е обект дори на възхищение, понеже добродетелите ѝ бяха толкова видни, колкото бяха и недостатъците ѝ. Онзи гений, облагородил бащината ѝ кръв, бе създал нейната; възвишен поток течеше из нейните вени; мошеничество, злоба или подлост бяха противоположностите на нейната природа; нейното изражение, когато бе озарено от любезно чувство, можеше да принадлежи на кралица на народите; очите ѝ бяха умни; погледът — безстрашен.

Въпреки че в обстоятелствата и характера си ние бяхме сходно отхвърлени от нормалните форми на социално общуване, помежду ни имаше и голяма разлика. Аз винаги се нуждаех от стимула на дружбата и хвалбата. Пердита си бе самодостатъчна. Независимо от беззаконните ми навици, характерът ми бе обществен, а нейният беше на отшелник. Прекарвах живота си насред материалната действителност, а тя — в бленуване. Може дори да се каже, че аз обичах враговете си, тъй като, предизвиквайки емоции у мен, те някак ме даряваха с радост. Пердита не харесваше дори приятелите си, задето пречеха на мечтателните ѝ настроения. Всички мои чувства, даже тържествените и триумфалните, се превръщаха в горчивини, ако нямаше с кого да ги споделя, а Пердита дори и в радостта избягваше в уединение и можеше да прекара дни, без да разкрива емоциите си или да търси сходни чувства в лицето на другиго. Нещо повече — тя можеше да обича и да размишлява с нежност за погледа и гласа на неин приятел, и в същия миг държанието ѝ да изразява най-студена сдържаност. За нея физически усещания се превръщаха в дълбоки чувства и тя никога не ги изразяваше, докато не бе обединила собствени си представи за външния свят с онези, които бяха породени в съзнанието ѝ. Тя бе като плодовита почва, която поглъща въздуха и росите небесни и отново ги изкарва на светлина в най-прекрасните форми на плодове и цветя, но и често бе тъмна и необработена като същата почва, разровена и наново засята с незабележими зърна.

Пердита обитаваше селска къща, чието подкосено тревно плато стигаше да водите на езеро Улсуотър; букова гора се простираше по хълма зад нея и ромолящ поток, нежно спускащ се от склона, пресичаше затъмнените от тополи брегове и се вливаше в езерото. Аз живеех с фермер, чиято къща бе построена по-високо в хълмовете: зад нея се извисяваше тъмна канара, изложена на север, и снегът оставаше в пукнатините ѝ през цялото лято. Преди да съмне, водех стадото ми на пасищата и го пазех през целия ден. Животът ми бе изпълнен с тежък труд, понеже дъждът и студът дохождаха по-често от слънцето, но аз се гордеех с пренебрежението си към стихиите. Довереното ми куче наглеждаше овцете, докато аз се измъквах и се срещах с другарите ми, и заедно осъществявахме тайните си планове. По обед се срещахме отново и с презрение изяждахме бедняшките си запаси, докато палехме огън и разгаряхме веселия пламък, предопределен да сготви дивеча, откраднат от съседните резервати. След това, наобиколили тенджерата като скитащи пътешественици, идваше ред на разказите за бягствата на косъм, битките с кучета, засадите и спасенията. Търсенето на някое отделило се агне или методите, чрез които сме успели или сме целели да избегнем наказание, запълваха следобедните часове. Вечерно време стадото ми се прибираше в кошарата си, а аз при сестра ми.

Наистина рядко успявахме да се измъкнем невредими. Скромните ни порции често бяха придобити в замяна на удари и плен. Веднъж, когато бях на тринадесет години, бях изпратен в окръжния затвор. Като излязох на свобода, моралът ми бе непроменен, а омразата ми към потисниците ми се бе засилила десетократно. Хлябът и водата не укротиха кръвта ми, нито пък самотното заложничество ме вдъхнови с по-благородни мисли. Бях гневен, нетърпелив, нещастен, единствените щастливи мигове за мен бяха онези, през които кроях планове за отмъщение. Толкова ги бях усъвършенствал в периода на наложената ми самота, че през целия следващ сезон — а аз бях освободен през ранния септември — нито веднъж не се провалих в осигуряването на превъзходна и обилна плячка за себе си и другарите ми. Беше славна зима. Резливата слана и силните снегове укротиха животните и задържаха селските мъже до камините им, а ние се сдобихме с повече дивеч, отколкото можехме да изядем, и вярното ми куче придоби лъскав вид от нашите остатъци.

И тъй изминаха години; а годините единствено допринесоха за любовта ми към свободата и презрението ми към всеки и всичко, което не бе диво и грубо като мен самия. На шестнадесет се бях изстрелял на външен вид до възмъжалост; бях висок и строен; опитен в силните подвизи и привикнал към суровите стихии. Кожата ми бе потъмняла от слънцето и стъпвах уверено в осъзнатата ми сила. Не се боях от никого и не обичах никого. В живота, който последва, си спомнях с учудване за онова, което съм бил тогава; в какво безкрайно незначително същество щях да се превърна, ако бях продължил с престъпната си кариера. Животът ми бе като този на животно и умът ми бе в опасност да се разпадне до онова, което представлява природата на зверовете. До този момент не ме бяха сполетели извънредни беди покрай дивашките ми навици; под влиянието им физическите ми сили бяха израснали и разцъфнали, а умът ми, преминаващ през същата дисциплина, бе пропит от всички жилави добродетели. Но сега горделивата ми независимост ме подтикваше всеки ден към жестоки деяния и свободата ставаше необуздана. Стоях на ръба на зрелостта; страсти, непреклонни като горски дървета, вече се бяха закоренили у мен и с пагубния си растеж щяха да затъмнят пътя на моя живот.

Ламтях за начинания отвъд детинските ми подвизи и кроях смутни планове за бъдещи действия. Избягвах старите си другари и не след дълго ги загубих. Те достигнаха възрастта, на която им бе предопределено да осъществят съдбите в живота си, докато аз, изгнаникът, без някого, който да ме води или подтиква напред, останах на едно място. Възрастните започнаха да ме сочат и дават за пример, младите да ми се чудят като на същество, различно от тях самите. Мразех ги и взех да мразя и себе си — последното ми и най-ужасно падение. Придържах се към свирепите си навици, но и наполовина ги презирах. Продължих войната си срещу цивилизацията, но и изпитвах желание да принадлежа към нея.

Отново и отново въртях в ума си всичко, което помнех от разказите на майка ми за предишния живот на баща ми. Размишлявах върху няколкото реликви, останали ми от него, които загатваха за по-голяма изисканост, отколкото можеше да се открие насред планинските къщи. Ала нищо от това не ми послужи като компас, който да ме отведе към друг, по-добър живот. Баща ми е общувал с благородници, но от тези взаимоотношения на мен ми беше познато единствено последвалото пренебрежение. Аз свързвах името на краля, онзи, към когото умиращият ми баща бе отправил последните си молитви и който жестоко ги бе посякъл, с жестокост, несправедливост и впоследствие — презрение. Бях роден за нещо по-велико от това, което бях, и велик щях да стана. Но величието, поне в моите изкривени понятия, не бе непременно свързано с доброта и свирепите ми мисли бяха необуздани от морални съображения, докато се бушуваха в мечти за почести. И тъй стоях на билото, с море от зло, търкалящо се в нозете ми, на път да се хвърля в него и като потоп да се изсипя върху всички препятствия по пътя към желанието ми, когато чуждо влияние превзе течението на късмета ми и превърна бурния му ход в спокойно криволичене на поток, кръжащ около ливада.

Глава 2

Живеех далеч от оживените човешки средища и слуховете за войни и политически промени долитаха като износен звук в нашите планински обиталища. През ранното ми юношество Англия бе сцената на важни борби. През 2073 година последният английски крал, старият приятел на баща ми, абдикира в отговор на кротките възражения на поданиците му и бе установена република. Просторни имения бяха раздадени на бившия монарх и семейството му, той получи титлата граф на Уиндзор и замъка Уиндзор, старинен кралски имот с обширни земи, който бе част от отреденото му богатство. Не след дълго той умря, оставяйки след себе си две деца — син и дъщеря.

Бившата кралица, принцеса от австрийското кралско семейство, дълго бе подтиквала съпруга си да устои на потребностите на времената. Тя бе високомерна и безстрашна; таеше любов към властта и ядно презрение към мъжа си, задето се бе лишил от кралство. Единствено заради децата си, тя, лишена от кралска власт, приела да остане член на английската република. Когато овдовяла, насочила всичките си мисли в обучението на сина си Ейдриън, втори граф на Уиндзор, с цел да осъществи амбициите си; и наред с майчиното мляко той ги попивал и бил предопределен да порасне с непоколебимия стремеж да си възстанови изгубената корона. Ейдриън вече беше на петнадесет години. Беше пристрастен към ученето и изпълнен отрано със знание и талант: говореше се, че вече бе започнал да осуетява майчините си мечти и да възприема републиканските принципи. Истина или не, надменната графиня не се доверяваше на никого по отношение на тайните на семейното ѝ обучение. Ейдриън бил отгледан в самота и държан настрана от присъщите му приятели на неговата възраст и ранг. Но по някакви незнайни обстоятелства майка му била подтикната да го отпрати от прякото си покровителство и ние дочухме, че щял да посети Къмбърланд. Разпространиха се хиляди разкази, обяснявайки държанието на графинята; вероятно нито един не е бил истина, но всеки ден ставаше все по-ясно, че благородният потомък на бившето английско кралско семейство щеше да бъде сред нас.

В Улсуотър имаше голям имот с господарска къща, който им принадлежеше. Един от придатъците му бе голям парк, изкусно оформен и изобилно снабден с дивеч. Често го бях плячкосвал и занемареното състояние на имота бе улеснило набезите ми. Когато бе решено, че младият граф на Уиндзор ще посети Къмбърланд, работници дойдоха, за да внесат ред в къщата и земите, които щяха да го посрещнат. Покоите бяха възстановени до непокътнатия им блясък и паркът, възстановен изцяло, бе необичайно охраняван.

Бях извънредно обезпокоен от тези сведения. Те събудиха всички мои затихнали спомени и забравени чувства за обида и породиха нови, изпълнени с желание за мъст. Вече не можех да обръщам внимание на заниманията си; всичките ми планове и хитрости бяха забравени; като че ли щях да започна нов живот и този път не под добра егида. Смятах, че решителната схватка ще започне всеки миг. Ейдриън щеше да се появи тържествено в района, в който баща ми бе избягал с разбито сърце; щеше да открие злощастните му потомци, тези нещастни просяци, завещани на баща му с такава напразна вяра. Това, че той щеше да разбере за нашето съществуване и да се отнесе към нас със същото оскърбление, което баща му бе упражнил от разстояние и в отсъствие, ми се струваше като естественото последствие от всичко, което се случило в миналото. Тъй аз щях да се срещна с този облагодетелстван младеж — синът на бащиния ми приятел. Той ще е обграден от прислуги; спътниците му ще са благородници и техните синове. Цяла Англия кънтеше с неговото име и идването му се чуваше отдалеч, като буря. А пък аз, необразован и непредставителен, ако можех, по преценка на придворните му последователи, да се запозная с него, щях да съм доказателството за неблагодарността, която ме бе превърнала в опозореното същество, явяващо се пред очите му.

Съзнанието ми бе изцяло обзето от тези идеи и може да се каже, че бях като обладан да навестявам дома на младия граф. Наблюдавах развитието на ремонта и стоях до фургоните за разтоварване, докато всякакви луксозни предмети, донесени от Лондон, биваха пренасяни в имението. Това бе част от плана на предишната кралица — да обгради сина си с кралско величие. Видях пищни килими и копринени пердета, златни орнаменти, изящно гравирани метали и украсени мебели, и всички тези притурки на високия ранг бяха подредени така, че нищо друго да не може да се мерне в полезрението на онзи с кралското потекло. Погледнах ги и отместих поглед към семплото ми облекло. Отде се пораждаше разликата помежду ни? Отде, освен от неблагодарността, лъжата и изоставянето от страна на неговия баща, от липсата на всякакво доблестно съчувствие и щедро чувство. Несъмнено той, носещ и кръвта на горделивата си майка, той, признатият с кралското богатство и благородничество, е бил научен да повтаря името на баща ми с презрение и да се присмива на моите оправдани молби за подкрепа. Стремях се да мисля, че цялото това богатство е по-скоро позорно и че поставяйки неговото изтъкано от злато знаме до моя оръфан и опетнен байрак, той не провъзглася своето превъзходство, а своето падение. И все пак му завиждах. Красивите му коне, разкошно изработените му оръжия, хвалбите, които го съпровождаха, обожанието, готовността да му се служи, високата му позиция и високото мнение за него — смятах, че те ми бяха насилствено отнети и му завиждах за всички тях с възобновена мъчителна горчивина.

За да довърши моето душевно огорчение, Пердита, мечтателката Пердита, като че ли се събуди от бленуването си, като ме уведоми, че графът на Уиндзор е на път да пристигне.

— И това ти доставя удоволствие? — отбелязах навъсено.

— Истинско удоволствие, Лайнъл — отвърна тя. — Изпитвам голямо желание да го видя, той е потомъкът на нашите крале, първият благородник на земите ни; всички му се възхищават и го обичат, казват, че позицията му е най-несъщественото от достойнствата му, че е щедър, смел и любезен.

— Хубав урок си научила, Пердита — казах. — И го повтаряш тъй буквално, че съвсем забравяш доказателствата, които ние имаме за графските добродетели. Неговата щедрост се вижда в нашето изобилие, смелостта му в закрилата, която ни е предоставил, любезността му във вниманието, което ни обръща. Позицията му била най-несъщественото му достойнство, казваш? Та всичките му добродетели се дължат единствено на ранга му — той е щедър, защото е богат; смел е, защото има власт; любезен е, защото се отнасят добре с него. Нека го наричат такъв, нека цяла Англия вярва, че наистина е такъв, но ние го познаваме — той е нашият враг, нашият безбожен, подъл, арогантен враг. Ако притежаваше дори и частица от добродетелите, които наричаш негови, би се отнесъл справедливо с нас, дори само за да докаже, че когато трябва да нанесе удар, той не би посякъл паднал враг. Неговият баща е наранил моя — баща му, непристъпен на трона му, се осмелил да мрази този, който единствено коленичел пред него, унижавайки се да контактува с онзи кралски неблагодарник. Ние, потомците на единия и другия, също трябва да сме врагове. Той ще разбере, че усещам обидите, ще се научи да се бои от отмъщението ми.

Няколко дни след това той пристигна. Всеки обитател на най-мизерните колиби отиде да запълни потока от хора, който се изсипа, за да го посрещне. Дори Пердита, въпреки последната ми реч, се прокрадна близо до пътя, за да зърне този идол, пленил всички сърца. Аз, почти полудял, срещайки група след група от селяни в най-хубавите им одежди да изкачват хълма, избягах до затъмнените от облаци висини и гледайки безплодните скали наоколо ми, възкликнах:

— Те не крещят „Да живее Графът!“

Когато падне нощта, аз нямаше да се върна у дома, съпроводен от дъжда и студа, защото знаех, че всяка колиба щеше да кънти от хвалебствия по адрес на Ейдриън. Докато усещах как крайниците ми се схващат и вкочаняват, болката ми служеше като храна за побеснялата ми омраза. Та аз почти ликувах в нея, понеже тя сякаш ми даваше основание и оправдание за ненавистта към моя нехаещ противник. Всичко бе приписано на него, понеже тъй изцяло бях преплел представите ми за бащата и сина, че бях пропуснал възможността вторият да е в пълно неведение за пренебрежението на баща му към нас, и докато удрях болезнената си глава, извиках:

— Той ще научи за него! Аз ще бъда отмъстен! Аз няма да страдам като куче! Той ще узнае, че дори да съм просяк без другари, аз няма кротко да се предам пред тази несправедливост!

Всеки ден, всеки час допринасяше към тези преувеличени неправди. Хвалбите по негов адрес бяха като змийски ухапвания върху моята уязвима гръд. Ако го видех да язди красивия си кон в далечината, кръвта ми кипваше от гняв, въздухът бе като отровен от неговото присъствие и родният ми английски език се превръщаше в отвратителен жаргон, понеже всяка фраза, която дочувах, бе свързана с неговото име и почест. Копнеех да облекча тази болезнена завист с някакво злодеяние, което щеше да отвори очите му за моята неприязън. Върхът на неговото оскърбление беше, че той провокираше у мен такива непоносими чувства, а дори не благоволяваше по какъвто и да е начин да покаже, че знае за моето съществуване и болка.

Скоро стана известно, че Ейдриън изпитва голяма радост от парка и резерватите си. Той не ловуваше, но прекарваше часове, наблюдавайки стадата от прекрасни и почти опитомени животни, с които паркът бе снабден, и бе наредил за тях да бъде полагана по-добра грижа от всякога. Така аз открих пролука за моите нападателни планове и се възползвах от нея с цялата груба буйност, която бях извлякъл от активния ми начин на живот. Предложих на няколкото ми останали другари, които бяха най-устремените и беззакония от шайката, да ограбим неговия имот, но всички те се покриха от опасността и бях принуден да осъществя отмъщението си сам. Отначало подвизите ми останаха незабелязани; дързостта ми нарасна; стъпки по росната трева, откъснати клони и следи от клане накрая ме предадоха на пазачите. Те започнаха да охраняват по-внимателно; аз бях откаран в затвора. Влязох зад мрачните му стени в пристъп на триумфално вълнение.

— Той усеща присъствието ми сега — извиках. — И ще го усеща отново и отново!

Не прекарах и един ден в плен — вечерта бях освободен, както ми бе съобщено, по заповед на самия граф. Тази вест ме изтласка от честолюбивия връх, който си бях издигнал. Той ме ненавижда, помислих си; но ще научи, че аз също го мразя и със същото презрение гледам на неговите наказания и милост. На втората вечер от освобождението ми отново бях заловен от пазачите, отново затворен и отново освободен; но четвъртата вечер — такова беше моето упорство — пак ме завари в забранения парк. Пазачите бяха по-разгневени от твърдоглавието ми от господаря им. Бяха получили заповед, че ако отново ме заловят, трябва да ме заведат при графа; и поради неговата снизходителност те очакваха развръзка, която смятаха за неподходяща за моето престъпление. Един от тях, който от самото начало бе водачът на онези, които ме бяха заловили, реши да задоволи собствената си омраза, преди да ме предаде на по-висшите сили.

Късната поява на луната и изключителната предпазливост, която се наложи да използвам в тази моя трета експедиция, отнеха толкова много време, че нещо наподобяващо страх ме обзе, когато усетих мрачната нощ да се предава на здрача. Продължих да пълзя покрай папратта, на ръце и колене, търсейки сенчестите була на шубрака, докато птиците отгоре се събуждаха с нежелана песен, а свежият утринен вятър, играещ си сред клоните, звучеше като стъпки на всеки завой. Сърцето ми биеше бързо, когато се приближих до оградата от колове; ръката ми беше върху единия от тях, един скок щеше да ме отведе до другата страна, когато двама пазачи изскочиха от засада върху мен: единият ме повали и започна да ме налага с камшик. Започнах и аз — имах нож в ръката; хвърлих се върху вдигнатата му дясна ръка и нанесох дълбока, широка рана в дланта му. Гневът и крясъците на ранения мъж и виещите проклятия на другаря му, на които аз отговорих със сходна горчивина и ярост, отекнаха из долината; слънцето изгряваше все повече и повече, неговата небесна красота бе в несъответствие с нашето грубо и шумно съревнование. Аз и моят враг все още се борихме, когато раненият възкликна: „Графът!“. Изскочих от херкулесовата хватка на пазача, задъхан от усилията си; хвърлих яростни погледи към преследвачите си и облягайки се с гръб на едно дърво, бях решен да се защитавам до последно. Дрехите ми бяха разкъсани и те, както и ръцете ми, бяха пропити с кръвта на мъжа, когото бях ранил; едната ръка стискаше мъртвите птици — моята мъчно извоювана плячка, другата държеше ножа; косата ми беше сплъстена; лицето ми беше изцапано със същите признаци за вина, които свидетелстваха срещу мен и от кървящия инструмент, който стисках; целият ми външен вид беше изнемощял и окаян. Въпреки че бях висок и мускулест, сигурно съм изглеждал, какъвто всъщност и бях, като най-обикновения грубиян, стъпвал някога на земята.

Името на графа ме смути и накара всичката недостойна кръв, която топлеше сърцето ми, да се влее в бузите ми; не го бях виждал преди; представях си го като високомерен, самонадеян младеж, който щеше да ме нахока, ако някога изобщо благоволеше да говори с мен, с цялата арогантност на неговото превъзходство. Отговорът ми бе готов; бях измислил укор, който смятах, че ще прободе сърцето му. Междувременно той се появи; и неговият вид прогони като нежен южняшки вятър моя облак от гняв: пред мен застана високо, стройно, красиво момче с лице, изразяващо необикновен разум и изисканост. Сутрешните слънчеви лъчи позлатиха копринената му коса и разпръснаха светлина и великолепие върху сияещото му изражение.

— Какво става тук? — извика той. Мъжете започнаха да се оправдават припряно, но графът ги скастри: — Нахвърлили сте се двама върху едно момче — засрамете се! — И дойде до мен. — Върни, Лайнъл Върни, така ли се срещаме за пръв път? Родени сме да бъдем приятели и въпреки че зла съдба ни е разделила, бихте ли приели наследствената приятелска връзка, която, вярвам, ще ни сплоти оттук нататък?

Докато говореше, откровените му очи, фиксирани върху мен, сякаш прочитаха самата ми душа: сърцето ми, свирепото ми, копнеещо за мъст сърце, усети влиянието на сладка доброта да се вкопчва в него; а пък трогващият глас, като най-нежна мелодия, събуди ням отзвук у мен, преобръщайки из основи жизнената сила в тялото ми. Желаех да отвърна, да призная добрината му, да приема предложеното приятелство, но думи, подходящи думи, не бяха постижими за този грубоват планинар; щях да му подам ръката си, но виновното петно върху нея ме възпираше. Ейдриън се смили над колебливите ми обноски:

— Елате с мен — каза той. — Имам много да ви разкажа, елате у дома. Нали знаете кой съм аз?

— Да — отвърнах. — Мисля, че ви познавам, и се надявам, че ще простите моите грешки, моите престъпления.

Ейдриън се усмихна нежно и след като се разпореди на пазачите си, дойде до мен и поставяйки ръката си в моята, тръгнахме към имението.

Не беше неговият ранг — след всичко, което съм казал досега, със сигурност няма да се подозира, че именно рангът на Ейдриън от самото начало покори сърцето ми и постави пред него целия ми победен дух. Нито пък единствено аз бях почувствал тъй близки съвършенствата му: неговата чувствителност и учтивост очароваха всички. Неговата жизненост, интелигентност и енергична доброжелателност завършваха завоеванието. Дори в тази крехка възраст той беше начетен и изпълнен с духа на висшата философия. Този дух даваше неустоимо убедителен тон на разговорите му с другите, така че той приличаше на вдъхновен музикант, който свири с безпогрешно умение на „лирата на ума“ и тъй произвежда божествени мелодии. На живо той сякаш не принадлежеше на този свят; тънкото му тяло беше претоварено от душата, която го обитаваше; той беше целият ум; „насочете цеплива тръст в гърдите му“8 и ще завладеете силата му; но властта на усмивката му би укротила и гладен лъв или би накарала легион въоръжени мъже да поставят оръжията си в краката му.

Прекарах деня с него. Отначало той не се върна към миналото или към каквито и да било лични събития. Вероятно искаше да ми вдъхне увереност и да ми даде време да събера разхвърлените си мисли. Говореше по общи теми и ми даваше идеи, които никога преди не ми бяха хрумвали. Седяхме в библиотеката му и той ми разказваше за старите гръцки мъдреци и за властта, която те имали над умовете на хората, придобита единствено чрез любов и мъдрост. Стаята беше украсена с бюстове на много от тях и Ейдриън ми описваше техните характери. Докато говореше, аз се чувствах подчинен на него и цялата ми надменна горделивост и сила бяха потиснати от медения глас на това синеоко момче. Той отвори прозорчето към подредената и вече не толкова внушителна цивилизация, която преди, от дивата ми джунгла, бях считал за недостъпна. Пристъпих вътре и когато влязох, почувствах, че газя по родната си почва.

С настъпването на вечерта той се обърна към миналото.

— Трябва да разкажа една история — каза той — и да дам много обяснения по отношение на миналото; може би ще ми помогнете да ги съкратя. Помните ли баща си? Никога не съм имал щастието да го познавам, но името му е един от най-ранните ми спомени: той е гравиран в плочите на ума ми като образа на всичко храбро, любезно и очарователно в човека. Умът му не е бил по-малко забележим от преливащата доброта на сърцето му, която той изсипвал с толкова пълни шепи върху приятелите си, че останал, уви, с малък остатък за себе си.

Насърчен от тази хвалебствена реч и в отговор на неговите въпроси, аз започнах да разказвам всичко, което си спомнях за моя родител; а той описа обстоятелствата, довели до пренебрегването на завещателното писмо на баща ми. Когато впоследствие бащата на Ейдриън, тогавашният крал на Англия, усещал, че положението му става по-опасно и поведението му по-смутно, той многократно си мечтаел за компанията на стария си приятел, който можел да се изправи срещу бурния гняв на кралицата и бил посредник между него и парламента. От момента, в който баща ми напуснал Лондон във фаталната нощ на поражението му на хазартната маса, кралят не бил получавал вест от него; и когато изминали години и той се опитал да го открие, всяка следа била загубена. С по-любящо разкаяние от всякога, той се вкопчил в паметта си и предал на сина си, ако някога срещне този ценен приятел, от негово име да му окаже всякаква помощ и да го увери, че до последно привързаността на краля е оцеляла въпреки раздялата и мълчанието.

Малко преди посещението на Ейдриън в Къмбърланд наследникът на благородника, на когото баща ми поверил последния си призив до своя крал, предал това писмо, неотворено, в ръцете на младия граф. Било намерено захвърлено настрана с множество стари хартии и само случайността го извадила на бял свят. Ейдриън го прочел с дълбок интерес; и в него открил живия дух на онзи гениален ум, който често бил почитан пред него. Той открил името на мястото, където баща ми се бил оттеглил и където умрял; научил за съществуването на неговите сираци; и по време на краткия интервал между пристигането му в Улсуотър и срещата ни в парка бил зает да разпитва за нас и да организира различни планове в наша полза, преди да ни се представи.

Начинът, по който говореше за баща ми, ласкаеше суетата ми; завесата, която той деликатно хвърляше върху своето благоволение, призовавайки за подобаващо изпълнение на последната воля на краля, беше успокояваща за моята гордост. Други чувства, по-малко двусмислени, бяха поощрени от неговия помирителен маниер и щедрата топлина в държанието му, от уважението, което бе рядко усещано преди, от възхищение и любов — той бе докоснал моето каменно сърце със своята магическа сила и потокът от безкрайна и чиста привързаност бликна навън. Вечерта се разделихме; Ейдриън стисна ръката ми:

— Ще се срещнем отново; елате при мен утре.

Стиснах тази блага ръка, опитах се да отвърна, ала едно горещо „Бог да ви благослови!“ беше всичко, което моето невежество можеше да изрази, и се отдалечих, победен от новите си чувства.

Не можех да си намеря място. Бродех по хълмовете; западният вятър ги брулеше и звездите блестяха отгоре им. Тичах, нехаещ към външни предмети, опитвайки се да покоря страдащия ми дух чрез телесна умора. „Това — помислих си — е истинската сила! Не да си физически силен, с твърдо сърце, свиреп и дързък, а благ, състрадателен и нежен.“ Спирайки рязко, стиснах ръце и с плама на човек, сменил религията си, извиках:

— Не се съмнявай в мен, Ейдриън, аз също ще стана мъдър и добър! — И след това, съвсем изнемощял, заридах на глас.

Когато този порив от страст отмина, се почувствах по-спокоен. Легнах на земята и давайки воля на мислите си, мислено извървях предишния си живот и започнах, гънка по гънка, да размотавам многобройните грешки на сърцето ми и да откривам колко груб, див и безполезен съм бил досега. Тогава обаче не можех да изпитвам угризения, тъй като смятах, че съм се родил наново; душата ми изхвърли товара на миналите грехове, за да поеме по нов път на невинност и любов. Нищо грубо или нескопосано не остана, за да размътва нежните чувства, които събитията от деня бяха вдъхновили; бях като дете, фъфлещо предаността си към майка си, и изкуствената ми душа бе преработена от майсторска ръка, на която нито желаех, нито можех да устоя.

Това беше началото на приятелството ми с Ейдриън и трябва да отбележа този ден като най-щастливия в живота ми. Тогава започнах да бъда човек. Бях допуснат през онази свещена граница, която разделя интелектуалната и моралната природа на човека от онази, която определя животните. Най-добрите ми чувства бяха предизвикани, за да отвърнат подобаващо на щедростта, мъдростта и благоразположението на новия ми приятел. Той, със своята благородна доброта, безкрайно се наслаждаваше да раздава разточително съкровищата на собствения си ум и богатство на отдавна пренебрегвания син на бащиния му приятел, потомък на онова надарено същество, за чиито качества и таланти бе слушал от детство.

След абдикацията си покойният крал се бе оттеглил от сферата на политиката, но семейната му среда му доставяла малко щастие. Бившата кралица не притежавала нито една от добродетелите на домашния живот, а смелостта и дързостта, които притежавала, се обезсмислили при оттеглянето на съпруга ѝ: тя го презирала и не се опитвала да скрие чувствата си. В съответствие с нейните изисквания царят бил отхвърлил старите си приятели, но не придобил нови под нейното ръководство. В тази оскъдица от съчувствие той прибягнал до невръстния си син и ранното развитие на таланта и чувствителността превърнали Ейдриън в подходящ довереник на баща му. Никога не се уморявал да слуша често повтарящите се разкази за отминали времена, в които баща ми беше изиграл важна роля; находчивите му изрази били повтаряни пред момчето и той ги запомнил; остроумието му, очарованието му, самите му недостатъци били осветени от разкаянието на обичта; загубата му била искрено проклината. Дори ненавистта на кралицата към този любимец била неуспешна в опита си да го лиши от възхищението на сина ѝ: тя била жлъчна, саркастична, презрителна — но докато подхвърляла тежкото си порицание по един и същ начин както върху неговите добродетели, така и върху грешките му, върху преданото му приятелство и неблагополучните флиртове, върху безразличието и прахосничеството му, върху неговите предразполагащи маниери и умението, с което се поддавал на изкушението, нейният двоен изстрел се оказал твърде тежък и не достигнал целта си. Нито пък гневната ѝ злост попречила на Ейдриън да си представя баща ми, както беше казал, като образа на всичко храбро, любезно и очарователно в човека. Следователно не бе никак странно, че когато бе узнал за съществуването на потомството на този прочут човек, той бе решил да го дари с всички предимства, които неговият ранг му позволява. Когато той ме откри — хулиганстващ пастир на хълмовете, крадец, неграмотен дивак, — неговата доброта не се предаде. В допълнение към убеждението, че баща му до известна степен бе виновен, задето ни е пренебрегнал, и че е задължен да ни обезщети по всякакъв възможен начин, той с удоволствие отбеляза, че под цялата ми грубост проблясва висш дух, който се отличава от обикновената животинска смелост, и че съм наследил държание, подобно на бащиното ми, което е доказателство, че неговите добродетели и таланти не са си отишли с него. Каквито и дарби да съм наследил, моят благороден млад приятел бе решен, че те не бива да бъдат пропилени поради липса на култура.

Действайки с това намерение, в последвалите ни разговори той ме накара да пожелая да участвам в онова самоусъвършенстване, което бе разкрасило собствения му интелект. Активният ми ум, веднъж възприел тази нова идея, се закрепи към нея с необикновена жажда. Първоначално моята амбиция бе да се съревновавам с качествата на баща ми и да докажа, че съм достоен за приятелството на Ейдриън. Но скоро в мен се пробудиха любопитство и искрена любов към знанието, които ме подтикнаха да прекарвам дни и нощи в четене и учение. Вече бях добре запознат с това, което мога да нарека панорамата на природата, смяната на сезоните и разностранните облици на небето и земята. Но бях едновременно изненадан и омагьосан от внезапното разширяване на кръгозора ми, когато завесата, която доскоро бе пусната пред интелектуалния свят, беше дръпната и аз видях вселената не само такава, каквато тя изглеждаше пред сетивата ми, но както тя се бе явявала на най-мъдрите хора. Поезията и нейните творения, философията и нейните изследвания и класификации пробуждаха по един и същ начин спящите идеи в съзнанието ми и ми даваха нови такива.

Почувствах се като моряка, който от най-високата мачта за пръв път вижда брега на Америка; и също като него аз бързах да разкажа на спътниците си за откритията си в тези непознати територии. Но в нито едно сърце не успях да породя същата жажда за знание, която гореше в моето. Дори Пердита не можеше да ме разбере. До този момент бях живял в така наречения свят на реалността и се пробуждах за нова държава, откривайки, че във всичко, което виждах, има по-дълбок смисъл от този, който очите ми предаваха.

За мечтателката Пердита всичко това бе само ново тълкувание на старо четиво, а нейното собствено разбиране беше достатъчно неизчерпаемо, за да я задоволи. Тя ме изслушваше, както беше правила с разказите за моите приключения, и понякога проявяваше интерес към този вид информация; но не я възприемаше като неразделна част от своето същество, докато аз, след като я бях получил, не можех да я отхвърля, също както не мога да отрека всеобщото сетиво на осезанието.

И двамата си приличахме в обичта ни към Ейдриън, въпреки че Пердита все още не бе избягала от детството и не можеше да оцени като мен обхвата на неговите качества или да изпита същата солидарност към неговите начинания и убеждения. Аз бях винаги с него. В неговия характер имаше чувствителност и непринуденост, които придаваха нежен и необичаен тон на разговорите ни. Тогава той беше весел като чучулига, чуруликаща от небесната си кула, рееше се в мислите си като орел, беше невинен като благия гълъб. Той можеше да разсее сериозността на Пердита и да отнеме жилото от моята мъчителна природа. Спомнях си за неспокойните ми желания и болезнените борби със събратята ми като за тревожен сън и се чувствах толкова променен, сякаш се бях превъплътил в друга форма, чието ново съзнание и неврологичен механизъм бяха изменили отражението на осезаемата вселена в огледалото на ума ми. Но не беше така; бях все тъй силен и непроменен в жаждата ми за съчувствие и копнежа ми по оживени занимания. Мъжествените ми добродетели не ме напуснаха, тъй както вещицата Урания пощадила къдриците на Самсон, докато той почивал в нозете ѝ, но всички те бяха смекчени и очовечени. Нито пък Ейдриън ме обучаваше единствено в студените истини на историята и философията. Докато, с тяхна помощ, ме възпитаваше да потискам собствения си безразсъден и див дух, той разгръщаше за мен цялата страница на собственото си сърце и ми даваше да усетя и разбера чудния му характер.

Бившата кралица на Англия, дори в крехка детска възраст, се бе опитвала да насади дръзки и амбициозни мисли в съзнанието на сина си. Осъзнала, че той е надарен с гений и ненадминат талант; тези качества тя култивирала с цел да ги използва впоследствие за подпомагане на собствените си идеи. Насърчавала жаждата му за знание и бурната му смелост; дори търпяла непокорната му любов към свободата с надеждата, че тя, както твърде често се случва, ще доведе до страст към командването.

Опитвала се да го възпита с презрение и желание да си отмъсти на онези, които били отговорни за абдикацията на баща му. В това тя не бе успяла. Предоставените му разкази, макар и изопачени, за една велика и мъдра нация, отстояваща правото си на самоуправление, събудили възхищението му: още в крехка възраст той възприел републиканските принципи. Въпреки това майка му не се отчайвала. Към любовта към властта и надменната по рождение гордост тя добавила решителна амбиция, търпение и самоконтрол. Отдала се на изучаването на характера на сина си. Използвайки хвалебствия, порицания и увещания, тя опитвала да потърси и удари подходящите струни; и макар мелодията, която последвала докосването ѝ, да ѝ се струвала неправилна, тя таяла надежди в неговите таланти и била сигурна, че в края на краищата ще го спечели. Заточението, което сега изтърпяваше той, се дължеше на други причини.

Бившата кралица имаше и дъщеря, която сега бе в дванадесетата си година; Ейдриън обичаше да я нарича неговата приказна сестра; тя бе прекрасно, весело, малко същество, цялото изтъкано от чувствителност и искреност. Аристократичната вдовица постоянно пребивавала в Уиндзор с децата си и не допускала никакви посетители освен собствените си привърженици, дошли от родната ѝ Германия, и няколко от външните министри. Сред тях силно отличен от самата нея бил принц Займи, посланик в Англия от свободните земи на Гърция, и дъщеря му, младата принцеса Евадна, прекарвала голяма част от времето си в замъка Уиндзор. В компанията на тази откровена и умна гръцка девойка графинята се отпускала от обичайното си настроение. Нейните възгледи по отношение на собствените ѝ деца я подтиквали да ограничава всички нейни думи и действия спрямо тях, но Евадна била пионка, от която по никакъв начин тя не се бояла; а пък и талантът и жизнеността ѝ били леки облекчения на монотонността в живота на графинята.

Евадна била на осемнадесет години. Въпреки че прекарвали много време заедно в Уиндзор, крайната младост на Ейдриън предотвратявала всякакви подозрения относно естеството на отношенията им. Но той бе пламенен и нежен по сърце, повече от обикновения мъж, и вече се бил научил да обича, докато изящната гъркиня му се подсмихвала добродушно. Макар и по-възрастен от Ейдриън, аз никога не се бях влюбвал и за мен бе странно да ставам свидетел на сърдечните жертви на моя приятел. В чувствата му нямаше ревност, тревога или недоверие; единствено преданост и вяра. Животът му бе погълнат от съществуването на любимата му и сърцето му биеше в хармония с ударите на нейното. Това бе тайният закон на живота му — той обичаше и бе обичан. За него вселената бе дом, който трябваше да обитава с избраницата си, а не обществен заговор или верига от събития, които биха му предоставили или щастие, или неволя. Ала животът и обществените устои са пустиня, обитавана от тигри джунгла! Но насред грешките му, в най-дълбоките му недра, има разплетена и цветна пътека, по която те можеха да поемат в безопасност и наслада. Техният път би бил като преминаването на Червено море — път, който биха извървели със сухи крака, въпреки че от двете им страни ги дебне разрушителна стена.

Но уви! Защо трябва да записвам злочестата заблуда на този ненадминат екземпляр на човечеството? Какво в нашата природа винаги ни подтиква към болка и нещастие? Ние не сме създадени за удоволствие; и както и да сме настроени към посрещането на приятни чувства, разочарованието е неизбежният капитан на кораба на живота ни и той безмилостно ни води към опасни плитчини. Кой бе по-подходящ от този ярко надарен младеж да обича и да бъде обичан, и да жъне неотменима радост от тази непорочна страст? Ако сърцето му не се бе пробудило поне още няколко години, може би той щеше да бъде спасен; но то се събуди в детска възраст; то имаше сила, но нямаше знания, и бе опустошено като цветна пъпка, която процъфтява твърде рано и е посечена от убийствената слана.

Не обвинявах Евадна в лицемерие или желание да измами любимия си; но първото нейно писмо, което прочетох, ме убеди, че тя не го обича; то бе написано с елегантност и въпреки че бе чужденка, с отлично умение на езика. Самият почерк бе изключително красив; имаше нещо в самата хартия и гънките ѝ, което дори аз, неук по подобни въпроси, можех да оценя като изискано. В думите ѝ имаше много доброта, благодарност и нежност, но никаква любов. Евадна беше с две години по-възрастна от Ейдриън; и кой на осемнадесет години е обиквал някой толкова по-млад? Сравнявах нейните равнодушни писма със страстните писма на Ейдриън. Душата му като че ли се изливаше в думите, които той изписваше, и те дишаха върху хартията, носейки със себе си глътка от един живот, изпълнен с любов — неговият живот. Самото писане го изтощаваше; той ридаеше над писмата от неконтролируемите емоции, които те събуждаха в сърцето му.

Душата на Ейдриън беше изписана на лицето му, а потайността или измамата бяха в противовес на откровената му природа. Евадна отправила искрената молба любовта им да не бъде разкривана пред майка му и след като известно време той оспорвал въпроса, накрая се поддал. Напразна отстъпка; поведението му бързо издало тайната му пред зоркия поглед на бившата кралица. Със същата хитра предпазливост, която определяше цялото ѝ поведение, тя прикрила своето откритие, но побързала да премахне сина си от обкръжението на красивата гъркиня. Той бе изпратен в Къмбърланд; но планът за кореспонденция между влюбените, уреден от Евадна, бе успешно скрит от графинята. Така липсата на Ейдриън, устроена с цел да ги раздели, ги обедини в по-дълбока връзка от всякога. Пред мен той непрестанно говореше за своята любима гъркиня. Нейната страна, древните ѝ летописи и минали паметни борби участваха в изграждането на славата и превъзходството ѝ. Той се беше съгласил да е далеч от нея, защото тя бе повелила така; но бе готов да заяви привързаността си към нейното влияние пред цяла Англия и с непоклатимо постоянство да се противопоставя на майчината си съпротивата. Женската предпазливост на Евадна прозирала колко безполезно би било всяко изтъкване на неговите намерения, докато той няма достатъчно години, които да придадат тежест на желанията му. Вероятно изпитвала и скришна неохота да се обвърже пред целия свят с този, когото не обича — или поне не обича с онова страстно въодушевление, което сърцето ѝ подсказвало, че един ден може би ще изпита към друг. Той се подчини на нейните заповеди и прекара една година в изгнание в Къмбърланд.

Глава 3

Щастливи, тъй щастливи бяха месеците, седмиците и часовете на онази година. Приятелството, ръка за ръка с възхищение, нежност и уважение, изградиха в сърцето ми кът на наслада — сърцето, което навремето бе грубо като неутъпкана американска пустош, като бездомния вятър или безплодното море. Ненаситна жажда за знание и безкрайна привързаност към Ейдриън се свързваха и запълваха и сърцето, и съзнанието ми и аз бях щастлив от това. Коя радост е по-истинска и непомрачена от преливащия словоохотлив възторг на младите хора? В лодката ни, насред родното ми езеро, покрай потоците и бледите тополи, които ни обграждаха — в долината и на хълма, гегата ми захвърлена настрани, аз имах по-благородно стадо, за което да се грижа, от глупавите овце — стадо от новородени идеи, когато четях или слушах Ейдриън; и думите му, независимо дали се отнасяха до неговата любов, или до теориите му за усъвършенстване на човечеството, ме пленяваха. Понякога настроенията ми за беззаконие, любовта ми към опасността, съпротивата ми срещу властта се завръщаха, но това бе в негово отсъствие. Под нежното влияние на благите му очи аз бях послушен и добър като момче на пет години, изпълняващо заповедите на майка си.

След като прекара около година в Улсуотър, Ейдриън посети Лондон и се завърна, изпълнен с планове за нашето благо.

— Трябва да започнеш живота си — каза той, — ти си на седемнадесет и колкото повече се бавиш, толкова по-тягостно ще бъде необходимото ти чиракуване.

Той предусещаше, че собственият му живот ще бъде изпълнен с борба и аз трябва да се включа в усилията му. За да ме подготви по-добре за тази задача, сега трябваше да се разделим. Той бе установил, че името ми е добър паспорт за издигане в обществото, и ми бе осигурил позицията на личен секретар на посланика във Виена, където щях да започна кариерата си под най-добрата егида. След две години щях да се върна в родната си страна с прочуто име и изградена репутация.

А Пердита? Пердита щеше да стане ученичка, приятелка и по-малка сестра на Евадна. С обичайната си грижовност, той ѝ бе осигурил независимост в тази ситуация. Как може някой да откаже предложенията на този щедър приятел? Аз не желаех да ги отхвърлям и дълбоко в сърцето си се зарекох, че ще посветя живота, знанията и силата, и всичко, което той ми бе дарил, каквато и стойност да има — всичките ми възможности и надежди до една, — единствено на него.

В това се зарекох, докато пътувах към дестинацията си в пробудено и пламенно очакване: очакване за осъществяването на величието и насладата, които като юноши си обещаваме, че ще притежаваме в зрелостта. Сметнах, че е настъпило времето, когато, оставяйки настрана детинските си занимания, трябва да навляза в живота. Дори в Елисейските полета Вергилий описва душите на щастливите като нетърпеливи да пият от вълната, която ще ги върне към тази бренна обвивка. Младите рядко са в Елисей, тъй като техните желания, надхвърлящи възможностите, ги оставят бедни като безпаричен длъжник. Най-мъдрите философи ни предупреждават за опасностите на света, за измамите на хората и за предателството на собствените ни сърца: но ние все тъй неустрашимо не отлагаме отплаването на нашите крехки кораби от пристанището, разгръщаме платна и напъваме веслата си, за да поемем по многобройните течения на морето на живота. Колко малко са младите, които акостират корабите си на златните пясъци и събират шарените миди, разпръснати по тях. Но в края на краищата всички, запътени към брега с разцепени дъски и разкъсани платна, или корабокрушират, преди да го достигнат, или намират някое блъскано от вълни убежище, някой опустял бряг, където да умрат, без никой да скърби за тях.

Примирие с философията! Животът е пред мен и аз се втурвам като обладан. Надеждата, славата, любовта и непорочната амбиция са моите водачи, а душата ми не знае що е страх. Миналото, макар и сладко, вече не съществува; настоящето е добро само защото е на път да се промени, а бъдещето е изцяло мое. Страхувам ли се, задето сърцето ми бие? Възвишените стремежи пораждат потока на кръвта ми; очите ми сякаш проникват в мъгливата полунощ на времето и в дълбините на мрака разпознават материализацията на всички мои душевни копнежи.

Сега ще спра за малко! По време на пътуването си можех да мечтая и с плаващи крила да достигна върха на високото здание на живота. Сега, вече пристигнал в основата му, моите пера са прибрани, могъщите стълби са пред мен и стъпка по стъпка трябва да се изкача до удивителния храм.

Вижте ме в нова светлина. Дипломат: един сред обществото на търсещите удоволствие в този безгрижен град; младеж с бъдеще; любимец на посланика. Всичко това беше непознато и възхитително за овчаря от Къмбърланд. Със задъхано удивление, аз излязох на веселата сцена, чиито актьори бяха

Скоро, твърде скоро навлязох в шеметната вихрушка, забравяйки моите ученолюбиви часове и приятелството на Ейдриън. Страстният копнеж за съчувствие и пламенното преследване на желаните ми обекти все още ме определяха. Красивите гледки ме завладяваха и привлекателните обноски на мъже и жени печелеха цялото ми доверие. Изпадах в захлас, когато нечия усмивка разтуптяваше сърцето ми, и чувствах как жизнените ми сили сковават снагата ми, щом се приближавах към идола, пред когото се прекланях в този момент. Самият поток от животински пориви беше рай, а с падането на нощта исках единствено да възобновя тази опияняваща заблуда.

Ослепителната светлина на украсени стаи; прелестни форми, облечени в прекрасни рокли; движенията на танца, чувствените тонове на изискана музика прегръщаха сетивата ми в един възхитителен сън.

И не е ли това по рода си щастие? Обръщам се към моралистите и мъдреците. Питам дали в спокойствието на премерените им блянове, дали в дълбоките размишления, които запълват часовете им, те усещат възторга на младия новак в школата на удоволствието? Могат ли смирените лъчи на техните търсещи небесата очи да се сравняват с проблясъците на сърдечната страст, които заслепяват неговия поглед, или пък влиянието на студената философия потапя душата им в радост, сходна на неговата, заета

Но всъщност нито самотните размисли на отшелника, нито бурните възторзи на веселбарите са способни да задоволят човешкото сърце. От едните трупаме неспокойни размишления, от другите — преситеност. Умът поддава под тежестта на мислите и клюмва в хладните разговори с онези, чиято единствена цел е забавлението. От тяхната разсеяна любезност няма полза, а остри скали дебнат под веселите вълнички на тези плитки води.

Така се чувствах, когато разочарованието, умората и усамотението ме подтикнаха отново към сърцето ми, за да събера оттам радостта, без която то бе опустяло. Отпадналият ми дух търсеше нещо, което да облекчи болката, и когато не го намерих, аз изпаднах в унилост. И тъй, независимо от нехайната наслада, която ме посрещна в началото, впечатлението, което имам от живота си във Виена, е меланхолично. Гьоте е казал, че в младостта не можем да бъдем щастливи, ако не обичаме. Аз не обичах, но ме погълна неукротимо желание да бъда от значение за другите. Станах жертва на неблагодарност и хладнокръвно кокетство — тогава се отчаях и повярвах, че моята неудовлетвореност ми дава право да мразя света. Изчезнах в уединение; книгите ми бяха убежище и копнежът ми отново да се насладя на компанията на Ейдриън се превърна в неутолима жажда.

Подражанието, което в своя излишък почти придоби отровните свойства на завистта, озлоби тези чувства. По това време името и подвизите на един от моите сънародници изпълваха света с възхищение. Разказите за делата му и догадките относно бъдещите му действия бяха непресъхващите и най-обсъждани теми. Не се ядосвах за своя сметка, но смятах, че хвалбите, които този идол получаваше, бяха листа, откъснати от лавровия венец, предназначен за Ейдриън. Но трябва да навляза в кратко описание на този галеник на славата — този любимец на чудния свят.

Лорд Реймънд бе единственият потомък от знатно, но обедняло семейство. От крехка възраст той бе гледал на своя произход със самодоволство и горчиво бе оплаквал лишението от богатство. Първото му желание бе да се възвеличи, а средствата, с които щеше да постигне тази своя цел, бяха от второстепенно значение. Надменен, ала трепващ при всяка демонстрация на уважение; амбициозен, но твърде горд, за да издаде амбицията си; нетърпелив да бъде благородник, но и привърженик на удоволствията — той бе встъпил в живота. На прага бил посрещнат от някаква обида, истинска или измислена; някакъв отказ, когато най-малко го очаквал; някакво разочарование, което гордостта му трудно можела да понесе. Той се превиваше под несправедливост, за която не беше в състояние да си отмъсти, и бе напуснал Англия, заклевайки се да не се връща, докато не настъпи подходящото време, когато тя щеше да почувства неговата мощ, която досега презираше.

Той се бе превърнал в авантюрист в гръцките войни. Неговият безразсъден кураж и схватлив ум го бяха направили известен. Беше станал любимият герой на надигащия се народ. Единствено чуждестранният му произход, а той отказваше да загърби предаността към родната си страна, му попречил да заеме най-високите позиции в държавата. Но макар и други да се намирали по-високо по титла и обред, званието на лорд Реймънд било над всички тях. Той бе повел гръцките армии към победа; техният триумф бе изцяло негов. Когато се появявал в някой град, цялото население се изливало навън, за да го посрещне; нови стихове били добавени към народните им песни, чиито теми били неговата слава, доблест и щедрост.

Между гърците и турците бе сключено примирие. По същото време лорд Реймънд, по някаква ненадейна случайност, се бе сдобил с огромно богатство в Англия, където се завърна, увенчан със слава, за да получи заслужената похвала за честта и отличието, която преди му била отказана. Гордото му сърце се разбунтувало срещу този поврат. По какъв начин презираният Реймънд бе различен? Ако придобиването на власт във формата на богатство бе причинило тази промяна, те щяха да усетят тази власт като железен хомот. Надмощието беше умисълът на всички негови начинания; величието — мишената, по която той винаги стреляше. С открити амбиции или в скришни интриги, неговият стремеж беше един и същ — да достигне най-високата позиция в собствената си страна.

Тези разкази ме изпълваха с любопитство. Събитията, които едно след друго последваха завръщането му в Англия, породиха още по-бурни чувства у мен. Освен другите му преимущества, лорд Реймънд беше изключително красив; всички му се възхищаваха; жените го боготворяха. Той беше учтив, с меден език — вещ в изкуството на прелъстяването. Какво в забързания английски свят не бе по силите на този човек? Промяната бе последвана от още промени; цялата история не достигна до мен, защото Ейдриън бе престанал да пише, а Пердита бе лаконичен събеседник. Плъзна слух, че Ейдриън — как да напиша тази безвъзвратна дума — е полудял: че лорд Реймънд е любимецът на бившата кралица, отреденият съпруг на дъщеря ѝ. Още повече че този устремен бъдещ благородник е съживил стремежа на рода Уиндзор за короната и в случай че състоянието на Ейдриън е нелечимо и Реймънд се ожени за сестра му, то неговото амбициозно чело би било обгърнато с вълшебния кралски пръстен.

Такива приказки биваха разнасяни от многобройни хорски мълви; такива приказки направиха непоносим дългия ми престой във Виена, далеч от приятеля от юношеството ми. Сега трябваше да изпълня обета си; сега ще се строя до него и ще бъда негов съюзник и упора до смърт. Сбогом на придворните удоволствия, на политическите интриги; отправям се към лабиринта на страстта и безумието! Да живее Англия! Родна Англия, приеми рожбата си! Ти си сцената на всички мои надежди, могъщият театър, в който се разиграва единствената драма, която може, с цялото ми сърце и душа, да ме въвлече в своята развръзка. Неустоим глас, всемогъща сила ме притеглиха натам. След двугодишно отсъствие слязох на брега ѝ, не осмелявайки се да задавам въпроси, страхувайки се от всяка забележка. Първото ми посещение щеше да бъде при сестра ми, която обитаваше малка селска къща — един от подаръците на Ейдриън, на границите на Уиндзорската гора. От нея щях да науча истината за нашия покровител; трябваше да разбера защо тя се бе оттеглила от защитата на принцеса Евадна и да бъда осведомен относно влиянието, което този ненадминат и внушителен Реймънд оказваше върху съдбата на моя приятел.

Никога досега не бях стъпвал в Уиндзорската област; възхищението ми от плодородието и красотата на местността ме порази и се засили, когато приближих старинната гора. Руините на величествени дъбове, които бяха израснали, процъфтели и изгнили в хода на вековете, отбелязваха докъде са достигали границите на гората, а пък разбитите огради и занемарените шубраци показваха, че тази част бе опустяла заради младите плантации, които дължаха съществуването си на началото на деветнадесети век и сега стояха в апогея на зрелостта. Скромното жилище на Пердита беше разположено в полите на най-старата част; пред него се разстилаше Бишъпгейт Хийт, която на изток изглеждаше безкрайна и беше ограничена на запад от Чапъл и горичката на Вирджиния Уотър. Отзад къщата беше засенчена от многовековните бащи на гората, под които елените идваха да пасат и които в по-голямата си част бяха кухи и изгнили и образуваха чудновати групи, открояващи се от обикновената красота на по-младите дървета. Те, потомците на отминала епоха, стояха изправени и изглеждаха готови да пристъпят безстрашно към идващите дни; докато онези износени отцепници, скършени и разбити, се прилепваха един към друг и крехките им клонки въздъхваха, докато вятърът ги блъскаше — един сломен от времето екипаж.

Тънка преграда заобикаляше градината на къщата, която, с ниския си покрив, сякаш се подчиняваше на величието на природата и се снижаваше насред древните останки от забравени времена. Цветя, децата на пролетта, красяха градината и прозорците; насред смирението имаше атмосфера на елегантност, която загатваше за изящния вкус на обитателя. С туптящо сърце влязох в заграждението; докато стоях на входа, чух нейния глас, напевен както винаги, и преди да я видя, той ме увери в благосъстоянието ѝ.

След миг се появи и Пердита; тя стоеше пред мен в бодрия разцвет на женствеността, променена, но и същата като планинското момиче, което бях оставил. Очите ѝ не можеха да бъдат по-дълбоки, отколкото в детството, нито лицето ѝ по-изразително, но образът ѝ беше изменен и усъвършенстван; интелигентността се бе установила на челото ѝ; когато тя се усмихваше, лицето ѝ бе разкрасено от най-нежната чувствителност, а ниският ѝ, променен глас сякаш бе настроен с любов. Тялото ѝ бе оформено в най-женствените пропорции; тя не беше висока, но планинският ѝ живот бе дал свобода на нейните движения, така че леките ѝ стъпки едва се чуваха, когато краката ѝ докосваха земята, докато тя преминаваше пъргаво през коридора, за да ме посрещне. Когато се бяхме разделили, аз я бях притиснал в пазвата си с несдържана топлина; срещнахме се отново и нови чувства се пробудиха; щом всеки зърна другия, детството премина пред нас, сякаш бяхме пораснали актьори на тази променлива сцена. Този антракт бе продължил само секунда; потокът от близост и естествени чувства, които бяха възпрени, отново връхлетя с пълна силна в сърцата ни и с най-нежната емоция ние набързо потънахме в прегръдките си.

Когато този изблик на бурни чувства приключи, с успокоени мисли седнахме заедно и заприказвахме за миналото и настоящето. Намекнах за студенината на нейните писма; но броените минути, които бяхме прекарали заедно, ми разкриха достатъчно причината за това. В нея се бяха пробудили нови чувства, които тя не бе способна да изрази писмено на онзи, когото познаваше само от детство; но се срещнахме отново и близостта ни беше възродена, сякаш нищо не се бе намесило, за да я прекъсне. Аз описах подробно събитията от пребиваването ми в чужбина и след това я разпитах относно промените, които бяха настъпили у дома, причините за отсъствието на Ейдриън и усамотения ѝ живот.

Сълзите, които се изляха от очите на сестра ми, когато споменах нашия приятел, и нейната напрегната руменина сякаш потвърждаваха истинността на разказите, които бяха стигнали до мен. Но техният смисъл беше твърде ужасен, за да приема мигновено подозренията си за достоверни. Наистина ли цареше хаос в несравнимата мислена вселена на Ейдриън, наистина ли лудостта бе разпръснала добре снабдените легиони и той вече не беше господар на собствената си душа? Любими приятелю, този зъл свят не беше годен за твоя нежен дух; ти отстъпи управлението му на лъжливата човешка природа, която още преди зимата го лиши от листата му и оголи треперещата му жизненост пред пагубното отношение на най-грубите ветрове. Дали тези нежни очи, тези „канали на душата“ са загубили смисъла си, или пък единствено в погледа им се разкрива ужасната история за умопомрачението им? Дали този глас вече не „говори с най-красноречива музика?“12 Ужас, безкраен ужас! Закривам очи от страх от промяната и бликащите сълзи свидетелстват за моето съчувствие към тази невъобразима разруха.

В изпълнение на молбата ми Пердита подробно описа мрачните обстоятелства, довели до това събитие.

Откровеният и неподозрителен ум на Ейдриън, надарен с всяка природна благодат и с превъзходни сили на интелекта, неопорочен от сянката на недостатъците (освен ако неговата безстрашна независимост на мисълта не се тълкува като такъв), беше отдаден, дори като жертва на жертвоприношението, на любовта си към Евадна. Той ѝ бе поверил да закриля съкровищата на душата му, стремежите му към съвършенство и плановете му за усъвършенстване на човечеството. Когато мъжествеността му започнала да изгрява пред него, неговите планове и теории, изцяло непроменени от лични и благоразумни мотиви, придобили нова мощ от силите, които той почувствал, че се зараждат в него; и любовта му към Евадна се вкоренила дълбоко, тъй като всеки ден той ставал все по-уверен, че пътят, който следва, е пълен с трудности и че той трябва да търси наградата си не в аплодисментите или благодарността на своите събратя, и още по-малко в успеха на плановете си, а в одобрението на собственото си сърце и в нейната любов и съчувствие, които трябвало да облекчат всяка мъка и да възмездят всяка жертва.

В усамотение и чрез много скитания далеч от хорските средища, той разработил своите възгледи за промяната на английското правителство и усъвършенстването на хората. Уместно би било да прикрие своите убеждения, докато не придобие властта, която би осигурила тяхното практическо развитие. Но той беше нетърпелив към годините, които трябваше да изминат, безстрашен и с откровено сърце. И не само отрекъл набързо плановете на майка си, но и издал намерението си да използва своето влияние, за да отслаби силата на аристокрацията, за да задейства по-голямо изравняване на богатството и привилегиите и да въведе съвършена система на републиканско управление в Англия. Първоначално майка му се отнасяла към идеите му като към обезумелите бълнувания на неопитността. Но те били така методично подредени и аргументите му толкова добре подкрепени, че макар и все още да изглеждали неправдоподобни, тя започнала да се бои от него. Опитала се да го вразуми и като осъзнала, че е непреклонен, се научила да го мрази.

Необяснимо е, но това чувство било заразно. Неговият възторг по добродетели, което не съществуват; презрението му към неприкосновеността на властта; неговият плам и неблагоразумие са всички противоположности на установения ред на живота; опитните се страхували от него; младите и неуките не съзнавали възвишената строгост на неговите морални възгледи и го мразели като същество, различно от тях самите. Евадна навлязла, но хладно, в методите му. Тя смятала, че той постъпил правилно, отстоявайки собствената си воля, но ѝ се искало тази воля да била по-разбираема за мнозинството. Евадна не притежава духа на мъченик и не била склонна да споделя срама и поражението на паднал патриот. Тя познавала непорочността на мотивите му, щедростта на неговия характер, истинската му и пламенна преданост към нея; и изпитвала голяма привързаност към него. Той се отплатил на тази любезност с най-наивна благодарност и превърнал Евадна в съкровищницата на всички свои надежди.

По това време лорд Реймънд се завърнал от Гърция. Няма други двама души, които да са по-противоположни от него и Ейдриън. Въпреки всички противоречия на характера Реймънд несъмнено бил светски човек. Страстите му били бурни, понеже често оказвали власт над него, той невинаги умеел да насочи поведението си в очевидната посока на личния интерес, но собственото му удовлетворение било най-върховната цел за него. Гледал на структурата на обществото като на проста част от машината, поддържаща тъканта, върху която е отбелязан животът му. За него земята била разстлана като път, небесата — изградени като балдахин.

Ейдриън чувстваше, че е част от нещо голямо. Той бе съпричастен не само към човечеството, но и цялата природа му бе близка; планините и небето бяха негови приятели; небесните ветрове и потомството на пръстта — другари в игрите; докато той, фокусът на това могъщо огледало, усещаше как животът му се преплита с вселената на съществуващото. Душата му бе изпълнена със съчувствие и посветена на поклонението пред красотата и съвършенството. Ейдриън и Реймънд се срещнали и между тях се надигнал дух на омраза. Ейдриън презирал тесногръдите възгледи на политика, а Реймънд изпитвал огромно пренебрежение към милосърдната визия на филантропа.

С идването на Реймънд се разразила бурята, която опустошила едновременно градините на насладата и закътаните пътеки, които Ейдриън вярвал, че бил осигурил за себе си като убежище от поражението и позора. Евадна ценяла Реймънд като най-любим, освободителя на Гърция, великолепния войник, който носел в себе си нотка на всичко характерно за нейните родни земи — Реймънд бил обичан от Евадна. Подвластна на новите си чувства, тя не се спряла, за да ги анализира или да контролира държанието си с каквито и да било други емоции освен тираничните, които внезапно обсебили империята на нейното сърце. Тя се поддала на влиянието му и твърде естественото последствие за едно съзнание, неприспособено към нежни емоции, било, че вниманието на Ейдриън ѝ се сторило неприятно. Тя станала капризна; нежното ѝ отношение към него било заменено с грубост и отблъскваща студенина. Когато забелязвала необузданите или жалки молби върху изразителното му лице, тя отстъпвала и за момент подновявала своята предишна любезност. Но тези колебания разтърсили до дъно душата на чувствителния юноша; той вече не смятал, че светът му е подчинен, защото притежава любовта на Евадна; във всеки свой нерв усещал, че злокобните бури на мислената вселена са на път да атакуват крехкото му същество, което треперело в очакване това да се случи.

Пердита, която тогава пребивавала при Евадна, видяла мъченията, които Ейдриън понасял. Тя го обичаше като по-голям и грижовен брат; роднина, който я насочва, защитава и възпитава без често срещания деспотизъм на родителския авторитет. Тя обожаваше неговите добродетели и с презрение, примесено с възмущение, наблюдавала как Евадна стоварва страшна скръб върху главата му заради някой, който почти не я забелязва. В самотното си отчаяние Еидриън често търсел сестра ми и със скришни думи изразявал нещастието си, докато силата на духа и агонията разделяли трона на ума му. Уви! Бързо бил победен той. Гневът не бил едно от чувствата му. На кого да е ядосан? Не на Реймънд, който не знаел за нещастието, което бе предизвикал; не и на Евадна, за нея душата му ридаела със сълзи от кръв — бедно, заблудено момиче, тя е робиня, а не тиранин, и насред собствените си мъки той скърбял за бъдещата ѝ съдба. Веднъж негово писмо попаднало в ръцете на Пердита; било пропито със сълзи — може ли някой да го пропие с това…

Постепенно здравето му се разклатило от болката и тогава интелектът му се поддал под същата тирания. Държанието му станало необуздано; понякога бил свиреп, понякога погълнат от неизразима меланхолия. Евадна ненадейно напуснала Лондон, за да отиде в Париж; той я последвал и настигнал, когато корабът бил на път да отплава; никой не знае какво се случило между тях, но оттогава Пердита не го бе виждала; той живееше в усамотение, никой не знаеше къде, наглеждан от хора, избрани за тази цел от майка му.

Глава 4

На следващия ден лорд Реймънд се отби в къщата на Пердита, на път за замъка Уиндзор. Поруменелият цвят и блестящите очи на сестра ми наполовина разкриха нейната тайна пред мен. Той беше съвършено хладнокръвен; обърна се към двама ни учтиво, и сякаш веднага проникна в чувствата ни и стана един от нас. Изучих чертите му, които се променяха, докато говореше, но бяха красиви във всяка трансформация. Обичайният му поглед беше нежен, макар че понякога очите му можеха да проблясват свирепо; кожата му беше бледа и всяка черта загатваше за преобладаващо упорство в характера; усмивката му беше приятна, въпреки че надменността твърде често изкривяваше устните му — устни, които за женските очи бяха самият трон на красотата и любовта. Гласът му, обикновено нежен, често те стряскаше с някоя рязка противоречива нотка, която показваше, че обичайният му смирен тембър е по-скоро плод на труд, отколкото на природа. Тъй пълен с противоречия, непоколебим и даже горделив, любезен, но и свиреп, нежен и сетне безразличен, той чрез някакво странно умение откриваше лесен път към възхищението и привързаността на жените; ту ги ласкаеше, ту ги тъпчеше според настроението си, но във всяка своя премяна бе деспот.

Понастоящем Реймънд очевидно искаше да изглежда дружелюбен. Остроумие, веселие и дълбока наблюдателност се преплитаха в речта му, превръщайки всяко изречение, което той изричаше, в огнена искра. Скоро Реймънд превъзмогна прикритото ми отвращение; стараех се да наблюдавам него и Пердита и да имам предвид всяко нещо, което бях чул преди срещу него. Но всичко изглеждаше така невинно и беше тъй пленително, че забравих всичко друго освен удоволствието, което неговата компания ми доставяше. Под предлог да ме въведе в сферата на английската политика и общество, в които аз скоро щях да стана участник, той разказа редица анекдоти и спомена много личности; речта му, богата и разнообразна, се изливаше, просмуквайки удоволствие във всичките ми сетива. С изключение на едно нещо, Реймънд щеше да бъде напълно победоносен. Той намекна за Ейдриън и заговори за него с онова пренебрежение, с което здравомислещите винаги гледат на ентусиазма. Тогава усети, че над нас започват да се събират облаци, и се опита да ги разсее; но силата на чувствата ми не ми позволяваше да подмина тъй леко тази свещена тема, затова казах категорично:

— Позволете ми да отбележа, че съм предано привързан към графа на Уиндзор; той е моят най-добър приятел и покровител. Благоговея пред неговата доброта, възприемам неговите възгледи и горчиво оплаквам настоящото му, и надявам се, временно заболяване. Тази болест, поради нейната особеност, прави споменаването му неизразимо болезнено за мен, освен ако то не е в знак на уважение и обич.

Реймънд отвърна, но отговорът му не беше никак помирителен. Видях, че в сърцето си той презира онези, които са отдадени на всеки друг освен на опитни кумири.

— Всеки човек — рече той — мечтае за нещо, за любов, чест и удоволствие; вие мечтаете за приятелство и се посвещавате на един луд; е, ако това е вашето призвание, вие несъмнено сте в правото си да го следвате.

Изглежда, някаква мисъл го прободе и спазъмът от болката, която за миг сгърчи лицето му, пресекна възмущението ми.

— Щастливи са мечтателите — продължи Реймънд, — тъй че не трябва да бъдат будени! Де да можех да мечтая! Но „дългият и неприятен ден“14 е стихията, в която живея; ослепителният блясък на реалността преобръща сцената за мен. Дори призракът на приятелството и любовта си е отишъл. — Той замлъкна; не можех да отгатна дали презрението, което изкривяваше устната му, бе насочено срещу страстта или срещу самия него, задето е неин роб.

Този разказ може да бъде приет като образец на моите разговори с лорд Реймънд. Сближих се с него и всеки ден ми даваше все повече и повече поводи да се възхищавам на неговите огромни и многостранни таланти, които наред с красноречието му, което беше елегантно и остроумно, и вече безмерното му богатство, караха хората да се страхуват от него, да го обичат и мразят повече от всеки друг мъж в Англия.

Моят произход, който предизвикваше ако не уважение, то интерес, предишното ми приятелство с Ейдриън, благосклонността на посланика, чийто секретар бях навремето, и сега близостта ми с лорд Реймънд ми проправиха плавен път към светските и политически кръгове на Англия. Поради моята неопитност първоначално ми се струваше, че сме в навечерието на гражданска война; всяка страна беше агресивна, ожесточена и непреклонна. Парламентът беше разделен на три фракции: аристократи, демократи и роялисти. След като Ейдриън бе обявил пристрастието си към републиканската форма на управление, последната партия почти беше изчезнала, без главатар, без водач; но когато лорд Реймънд се появи като неин лидер, тя се съживи с двойна сила. Някои бяха роялисти заради предразсъдъци и стара привързаност и имаше много умерено предразположени, които еднакво се бояха от своенравната тирания на популярната партия и от непоклатимия деспотизъм на аристократите. Повече от една трета от народните представители се строиха зад Реймънд и броят им непрестанно се увеличаваше. Аристократите градяха надеждите си върху своето превъзхождащо богатство и влияние, а реформаторите — върху силата на самата нация; дебатите бяха жестоки, още по-жестоки бяха речите, изнасяни от всяка политическа група, докато се събираха, за да подготвят своите закони. Оскърбителни епитети биваха разменяни, дори заплашваха със съпротива до смърт; срещите на народа нарушаваха тихия ред в страната; освен с война, как иначе щеше да приключи всичко това? Даже когато разрушителните пламъци бяха на път да избухнат, виждах как те се свиват — укротени от отсъствието на военни, от отвращението, което всеки един изпитваше към всякакво насилие, с изключение на това на речта, и от сърдечната учтивост и дори приятелството на враждуващите водачи, когато се срещаха в лични среди. Поради хиляда причини бях подтикнат да присъствам ежеминутно на хода на събитията и да наблюдавам всеки завой с напрегнато безпокойство.

Не можех да не забележа, че Пердита обича Реймънд; също така смятах, че той гледа на прекрасната дъщеря на Върни с възхищение и нежност. И все пак знаех, че той бърза да се ожени за вероятната наследница на графство Уиндзор, със страстно очакване за предимствата, които ще му се полагат от този брак. Всички приятели на бившата кралица бяха негови приятели; не минаваше и седмица, без той да се срещне с нея в Уиндзор.

Никога не бях виждал сестрата на Ейдриън. Бях чувал, че е прекрасна, любезна и очарователна. Ала по каква причина да я срещна? Има моменти, когато изпитваме неопределим усет за настъпваща промяна към добро или лошо, която ще бъде породена от някакво обстоятелство; и било то за добро или за лошо, ние се боим от нея и избягваме събитието. По тази причина аз избягвах благородната девойка. За мен тя беше всичко и нищо; самото ѝ име, споменато от друг, ме сепваше и караше да потрепвам; безкрайните дискусии относно нейния съюз с лорд Реймънд бяха истинска мъка за мен. Като си помислех, че Ейдриън е откъснат от активния живот и тази прекрасна Идрис вероятно е жертва на амбициозните планове на майка си, бе редно да се появя, за да я защитя от неправомерно влияние, да я предпазя от нещастие и да ѝ осигуря свобода на избор, правото на всяко човешко същество. Ала как да сторя това? Самата тя би презирала намесата ми. След като ще трябва да съм обект на нейното безразличие или презрение, по-добре, далеч по-добре е да я избягвам, да не се показвам пред нея и пренебрежителния свят, за да рискувам да играя безумната игра на един любящ, наивен Икар.

Един ден, няколко месеца след завръщането ми в Англия, напуснах Лондон, за да посетя сестра си. Нейната компания беше основното ми утешение и наслада и настроението ми винаги се подобряваше в очакване да я видя. Разговорите с нея бяха изпълнени с дълбоко внимание и проницателност; в нейната приятна беседка, ухаеща на най-сладките цветя, украсена с великолепни отливки, антични вази и копия на най-прекрасните картини на Рафаело, Кореджио и Клод, нарисувани от самата нея, си представях, че съм в приказно убежище, неопетнено от и недостъпно за шумните разправии на политици и лекомислените занимания на светското общество. Този път сестра ми не бе сама; нямаше как да не разпозная приятелката ѝ: това беше Идрис, невижданият досега обект на моето безумно обожание.

С какви подобаващи изрази на удивление и радост, с какви подбрани фрази и нежен поток на речта мога да представя най-милата, най-мъдрата, най-добрата? Как в скромен сбор от думи да предам славния ореол, който я заобикаляше, хилядите изящества, които неуморно я съпровождаха. Първото нещо, което те поразяваше, когато зърнеш това очарователно лице, беше неговата съвършена доброта и откровеност; прямотата, кацнала върху челото ѝ, непринудеността в очите ѝ, небесната добрина в усмивката ѝ. Високата ѝ слаба фигура се извиваше грациозно като топола на лек западен вятър, а походката ѝ, подобна на богиня, беше като походката на крилат ангел, току-що кацнал на най-високото стъпало в рая; перлената красота на кожата ѝ беше оцветена от непорочна руменина; гласът ѝ напомняше на ниския, приглушен звук на флейта. Може би най-лесно ще е да я опиша чрез съпоставяне. Вече подробно съм разказал съвършенствата на сестра ми и въпреки това тя беше напълно различна от Идрис. Пердита беше сдържана и плаха дори към тези, които обичаше; Идрис беше искрена и съкровена. Едната се отдръпваше в самота, за да се скрие от разочарования и обиди; другата тръгваше напред в открития ден, вярвайки, че никой няма да ѝ навреди. Уърдсуърт е сравнил любимата жена с два прекрасни предмета в природата, но винаги ми се е струвало, че неговите стихове описват по-скоро разликите, отколкото приликите:

Такова цвете беше милата Пердита, не смееща да се повери на самия въздух, прикриваща се от погледите, но все пак издадена от своите преимущества, и отплащаща се с хиляди блага на онези, които я търсеха на самотната ѝ пътека. Идрис беше като звездата, облечена в единствен по рода си разкош върху бледия венец на блажената вечер; готова да просветли и очарова подчинения свят, тя се предпазваше от всяка поквара чрез невъобразимата си далечина от всичко, което не беше близко до небесата като нея.

Заварих това красиво видение в кътчето на Пердита, в задълбочен разговор с неговия обитател. Когато сестра ми ме видя, тя стана и хващайки ръката ми, каза:

— Той е тук, дори само по наше желание; това е Лайнъл, брат ми.

Идрис също се изправи, наведе към мен небесносините си очи и с особена елегантност рече:

— Едва ли имате нужда от представяне; имаме снимка, високо ценена от баща ми, която мигновено заявява вашето име. Върни, ще признаете тази връзка и като приятел на брат ми чувствам, че мога да ви се доверя.

След това, с влажни очи и треперещ глас, тя продължи:

— Скъпи приятели, не смятайте за странно, че сега, посещавайки ви за първи път, моля за съдействието ви и ви споделям желанията и страховете си. Единствено с вас смея да говоря; чувала съм безпристрастни наблюдатели да ви хвалят; вие сте приятели на брат ми, следователно трябва да бъдете и мои. Какво мога да кажа? Ако откажете да ми помогнете, наистина ще съм изгубена!

Идрис вдигна очи, докато слушателите ѝ бяха онемели от удивление; после, като че ли отнесена от чувствата си, тя проплака:

— Братко мой! Любими, злощастни Ейдриън! Как да говорим за твоите страдания? Несъмнено и двамата сте чули последните приказки, може би вярвате на клеветите, но той не е луд! Дори и ангел от подножието на божия трон да го заяви, никога, никога няма да повярвам. Той е набеден, предаден, затворен — спасете го! Върни, вие трябва да сторите това; потърсете го в която и част на острова да е задържан; намерете го, избавете го от преследвачите му, върнете го на себе си и при мен — на широкия свят няма кого да обичам освен и единствено него!

Нейната искрена молба, така нежно и пламенно изразена, ме изпълни с удивление и съчувствие; и когато тя добави с развълнуван глас и поглед „Съгласен ли сте да предприемете това начинание?“, се заклех, решително и искрено, на живот и смърт, да се посветя на възстановяването и благосъстоянието на Ейдриън. След това разговаряхме за плана, който да следвам, и обсъдихме възможните средства за откриване на местонахождението му. Докато разговаряхме сериозно, лорд Реймънд ненадейно влезе: видях как Пердита се разтрепери и пребледня смъртоносно, а бузите на Идрис грейнаха в най-непорочна руменина. Навярно е бил учуден от нашето тайно заседание, обезпокоен от него, предполагам; но нищо от това не си пролича; той поздрави моите придружители и се обърна към мен със сърдечно приветствие. За момент Идрис изглеждаше смутена, но след това с изключителна нежност каза:

— Лорд Реймънд, доверявам се на вашата доброта и чест.

Усмихвайки се надменно, той наведе глава и отговори, наблягайки:

— Наистина ли ми се доверявате, лейди Идрис?

Тя се опита да прочете мислите му и след това отговори с достойнство:

— Както желаете. Със сигурност е най-добре човек да не се излага на риск, укривайки каквото и да било.

— Извинете ме — отговори той, — ако съм ви обидил. Независимо дали ми вярвате, или не, разчитайте на това, че ще направя всичко възможно, за да подпомогна вашите желания, каквито и да са те.

Идрис се усмихна в благодарност и стана, за да си тръгне. Лорд Реймънд поиска разрешение да я придружи до замъка Уиндзор, с което тя се съгласи и двамата напуснаха къщата заедно. Аз и сестра ми останахме — наистина като двама глупаци, които си вярваха, че са се сдобили със златно съкровище, докато дневната светлина не им разкрие, че то е оловно — две наивни, злополучни мухи, които бяха играли на слънчевите лъчи и бяха попаднали в паяжина. Облегнах се на прозореца и наблюдавах онези две славни същества, докато не изчезнаха в горските поляни; и тогава се обърнах. Пердита не беше помръднала; очите ѝ бяха приковани в земята, бузите ѝ бяха бледи, самите ѝ устни бяха бели, неподвижни и сковани, всяка черта стъпкана от неволя, тя седеше. Полуизплашен, щях да я хвана за ръката, но тя, треперейки, я отдръпна и се постара да се съвземе. Призовах я да ми говори.

— Не сега — отвърна, — недей и ти да ми говориш, скъпи мой Лайнъл; не можеш да кажеш нищо, защото не знаеш нищо. Ще се видим утре. А дотогава — adieu!

Тя стана и излезе от стаята, но спирайки на вратата и облягайки се на нея, като че ли прекалено дейните мисли ѝ бяха отнели силата да се крепи, рече:

— Лорд Реймънд навярно ще се върне. Ще му кажеш ли, че ще се наложи да ме извини днес, тъй като не се чувствам добре? Ще се срещна с него утре, ако пожелае, и с теб също. По-добре е да се върнеш в Лондон с него; там можете да направите уговорените проучвания относно графа на Уиндзор и да ме посетите отново утре, преди да продължите пътуването си, а дотогава — на добър час!

Пердита говореше колебливо и приключи с тежка въздишка. Дадох съгласието си в отговор на нейната молба и тя ме остави. Чувствах се така сякаш от порядъка на подредения свят се бях потопил в хаос, неясен, противоречив, неразбираем. Обстоятелството, че Реймънд ще се ожени за Идрис, беше нетърпимо повече от всякога; въпреки това страстта ми, макар и гигантска откакто се бе породила, беше твърде странна, бурна и невъзможна, за да почувствам веднага нещастието, което усещах у Пердита. Как да постъпя? Тя не ми бе споделила; не можех да изисквам обяснение от Реймънд без опасността да предам това, което навярно беше най-съкровената ѝ тайна. Щях да науча истината от нея на следващия ден — междувременно, — но докато бях зает от множащи се размисли, лорд Реймънд се върна. Попита за сестра ми и аз предадох съобщението ѝ. След като разсъждава върху него за момент, той ме попита дали ще се връщам в Лондон и дали ще го придружа. Съгласих се. Той беше дълбоко потънал в мисли и мълчеше през по-голямата част от нашето пътуване; най-накрая рече:

— Трябва да ти се извиня за разсеяността си. Истината е, че предложението на Райланд ще бъде обявено тази вечер и обмислям отговора си.

Райланд беше водачът на популярната партия, твърдоглав човек и по свой начин красноречив; той бе получил разрешение да внесе законопроект, с който опитите да се промени настоящото състояние на английското правителство и действащите закони на републиката се превръщат в държавна измяна. Тази атака бе насочена срещу Реймънд и неговите заговори за възстановяване на монархията.

Реймънд ме попита дали ще го придружа до Камарата тази вечер. Спомних си намерението ми да разузная по отношение на Ейдриън и знаейки, че времето ми ще бъде напълно заето, се оправдах.

— Не — каза моят спътник, — мога да те освободя от сегашната ти пречка. Ти ще направиш запитвания относно графа на Уиндзор. Аз мога да им отговоря веднага — той се намира в резиденцията на херцога на Атол в Дънкелд. При първите прояви на заболяването му той пътуваше от място на място, докато не пристигна в това романтично уединено кътче, отказа да го напусне и ние уговорихме с херцога да остане там.

Нарани ме небрежният тон, с който той предаде тази информация, и отвърнах хладно:

— Задължен съм ви за тази информация и ще се възползвам от нея.

— Ще го направиш, Върни — рече той, — и ако продължиш да си на същото мнение, аз ще подпомогна възгледите ти. Но първо, моля те, бъди свидетел на съревнованието тази нощ и триумфа, който съм на път да постигна, ако мога така да го нарека, понеже се страхувам, че победата за мен ще е поражение. Какво мога да сторя? Най-големите ми надежди, изглежда, са близо до тяхното осъществяване. Бившата кралица ми дава Идрис; Ейдриън е напълно негоден да наследи графството и това графство в моите ръце ще се превърне в кралство. Според властващия Бог така ще стане; незначителното графство на Уиндзор вече няма да задоволява този, който ще наследи правата, които трябва завинаги да принадлежат на лицето, което ги притежава. Графинята никога няма да забрави, че е била кралица, и презира факта, че ще остави намалено наследство на децата си; нейната власт и моята хитрост ще възстановят трона и това чело ще бъде обгърнато от кралска корона. Мога да направя това — мога да се оженя за Идрис.

Той внезапно спря, лицето му потъмня и изражението му се измени отново и отново под влиянието на вътрешни сили. Попитах:

— Обичате ли лейди Идрис?

— Що за въпрос — отговори Реймънд, смеейки се. — Разбира се, че тя ще ме обикне, както и аз нея, когато се оженим.

— Започвате късно — казах иронично, — бракът обикновено се счита за гроба, а не за люлката на любовта. Значи сте на път да я обикнете, но още не я обичате?

— Не ме поучавай, Лайнъл; ще изпълня дълга си към нея, бъди сигурен. Любов! Трябва да укрепя сърцето си срещу това, да го изгоня от мощната му кула, да го затворя отвън: изворът на любовта трябва да престане да се лее, водите му да пресъхнат и всички придружаващи го страстни мисли да умрат — имам предвид любовта, която би ме управлявала, а не тази, която управлявам аз. Идрис е нежно, хубаво, мило момиче; невъзможно е да не изпитвам обич към нея, а моята е много искрена; само не ми говори за любов — любов, тиранинът-престъпник; любов, моят предишен завоевател, сега мой роб; гладният огън, неукротимият звяр, зъбатата змия — не, не, няма да имам нищо общо с такава любов. Кажи ми, Лайнъл, съгласен ли си да се оженя за тази млада дама?

Той насочи пронизващите си очи към мен и неудържимото ми сърце се надигна в гърдите ми. Отвърнах със спокоен глас — но колко неспокойна беше мисълта, изобразена от равнодушните ми думи.

— Никога! Никога не мога да се съглася лейди Идрис да бъде обединена с човек, който не я обича.

— Защото ти сам я обичаш.

— Ваше благородие, можехте да си спестите тази подигравка. Не, не смея да я обичам.

— Поне — продължи той високомерно — тя не те обича. Аз не бих се оженил за управляващ суверен, ако не бях сигурен, че сърцето ѝ е свободно. Но, о, Лайнъл! Кралство е мощна дума и нежно звучащи са отношенията, които съставят кралските маниери. Най-могъщите мъже от древни времена не са ли били крале? Александър е бил цар; Соломон, най-мъдрият от хората, е бил цар; Наполеон е бил крал; Цезар умрял в опитите си да стане такъв, а Кромуел, пуританинът и кралеубиец, се борил за кралска власт. Бащата на Ейдриън отстъпил вече счупения скиптър на Англия; но аз ще издигна падналото растение, ще се присъединя към неговата разчленена структура и ще го възвися над всички цветя в полето. Не е нужно да се чудиш защо щедро разкривам местонахождението на Ейдриън. Не си мисли, че съм зъл или достатъчно глупав, за да основа предназначения ми суверенитет върху измама, и то толкова лесно разкриваема като истината или лъжата за лудостта на графа. Току-що бях при него. Преди да взема решение за брака ми с Идрис, реших да го видя отново и да преценя вероятността за неговото възстановяване. Той е нелечимо луд.

Трудно си поех въздух.

— Няма да ти описвам — продължи Реймънд — мрачните подробности. Ще го видиш и сам ще прецениш; макар че се страхувам, че това безполезно за него посещение ще бъде непоносимо мъчително за теб. Тежи ми на сърцето оттогава. Превъзходен и благ е той, дори и в краха на разума, аз не му се прекланям като теб, но бих се отказал от всичките си надежди за корона и дясната си ръка, за да го видя възстановен и на себе си.

Гласът му изразяваше най-дълбоко състрадание.

— Ти, най-непонятно същество — извиках аз, — накъде са насочени действията ти в целия този лабиринт от умисли, в който изглеждаш изгубен?

— Накъде наистина? Към корона, надявам се, златна диамантена корона; и въпреки това не смея да се доверя и макар да сънувам и да се будя с мисълта за короната, един неизвестен дявол постоянно ми нашепва, че това, което търся, е просто шапката на шут, и ако бях мъдър, щях да я стъпча и вместо нея да взема онова, което е по-ценно от всички корони на изток и правителства на запад.

— И какво е то?

— Ако все пак направя този избор, ще узнаеш; в момента не смея да говоря, дори да мисля за него.

Той отново замлъкна и след кратко прекъсване се обърна към мен, смеейки се. Когато веселието му не бе вдъхновено от презрение, когато истинска радост обрисуваше чертите му в изблик на удоволствие, красотата му изпъкваше и ставаше божествена.

— Върни — каза той, — първата ми задача, когато стана крал на Англия, ще бъде да ни обединя с гърците, да превземем Константинопол и да покорим цяла Азия. Възнамерявам да бъда воин, завоевател; името на Наполеон ще отстъпва пред моето и почитателите, вместо да посещават скалистия му гроб и да превъзнасят достойнствата на падналия, ще боготворят моето величество и ще възхваляват моите знаменити постижения.

Слушах Реймънд с дълбок интерес. Какво друго можех да бъда освен буден слушател на този, който сякаш управляваше цялата земя в своето ненаситно въображение и който трепваше от страх единствено когато се опитваше да ръководи себе си? Следователно от неговата дума и воля зависеше моето собствено щастие — съдбата на всички, които ми бяха скъпи. Опитах се да разгадая скритото значение на думите му. Името на Пердита не беше споменато, ала не се съмнявах, че любовта към нея пораждаше колебанието в намеренията му, което той бе проявил. А кой беше по-достоен за любов от моята благородна по разум сестра? Кой заслужаваше ръката на този самоиздигнал се крал повече от онази, чийто поглед наподобяваше погледа на кралица на народите? Която го обичаше, както и той нея; макар и разочарованието да потушаваше страстта ѝ, а амбицията да се бореше ожесточено с неговата.

Вечерта отидохме заедно в Камарата. Реймънд, макар да знаеше, че плановете и перспективите му ще бъдат обсъдени и решени по време на очаквания дебат, беше весел и безгрижен. Бръмчене, подобно на това на десет хиляди кошера пчели, ни зашемети, когато влязохме в залата за отдих. Групи от политици с тревожни чела и силни, дълбоки гласове се бяха насъбрали. Аристократичната партия, най-богатите и влиятелни мъже в Англия, изглеждаше по-малко неспокойна от останалите, тъй като въпросът щеше да бъде обсъден без нейната намеса. Райланд и неговите поддръжници стояха близо до камината. Райланд беше мъж с неясно потекло и огромно богатство, наследено от баща му, който е бил производител. Като млад, той станал свидетел на абдикирането на краля и на обединяването на Камарите на лордовете и на общините; той бе одобрил тези прочути намеси и трудът на живота му бе да ги укрепи и засили. Оттогава влиянието на поземлените собственици се бе увеличило и отначало Райланд не съжаляваше, наблюдавайки машинациите на лорд Реймънд, които накараха много от привържениците на опонента му да се оттеглят. Но нещата вече отиваха твърде далеч. По-бедните благородници приветстваха завръщането на суверенитета като събитие, което би им възвърнало властта и правата, които бяха загубили. Полуизчезналият дух на кралството се пробуди в съзнанието на хората и те, охотни роби, самоназначили се поданици, бяха готови да превият вратовете си под хомота. Все още оставаха няколко изправени и мъжествени души, стълбове на държавата, но думата „република“ се бе изтъркала за просташкото ухо и мнозина — събитието щеше да докаже дали бяха мнозинство — скърбяха по лъжливия блясък и зрелището на монархията. Райланд беше предизвикан към съпротива; той отстояваше, че самото му страдание бе позволило увеличаването на тази партия, но времето за удоволствия бе отминало и с едно движение на ръката си той щеше да помете паяжините, заслепили сънародниците му.

Когато Реймънд влезе в залата за отдих, приятелите му приветстваха присъствието му почти с вик. Те се събраха около него, преброиха се и подробно описаха причините да приемат сега този или онзи член, които още не се бяха обявили за такива. След като някакви дребни дела на Камарата бяха одобрени, водачите заеха местата си в камарата; врявата от гласове продължи, докато Райланд не се изправи да говори и тогава и най-слабо прошепнатият коментар бе доловим. Всички погледи бяха насочени към него, докато стоеше — с тромаво тяло, плътен глас и маниер, който, макар и не елегантен, бе впечатляващ. Преместих поглед от решителното му, сурово изражение към Реймънд, чието лице, забулено от усмивка, не издаваше безпокойството му; въпреки това устните му някак трепваха и ръката му стискаше пейката, на която седеше, със страшна сила, която караше мускулите му също да треперят.

Райланд започна с възхвала на сегашното състояние на Британската империя. Той им припомни отминали години; жалките спорове, които по времето на бащите ни нарастваха почти до гражданска война, абдикацията на покойния крал и основаването на републиката. Описа тази република; показа как тя дава възможност на всеки човек в държавата да се издигне по важност и дори до временна власт. Сравни кралския и републиканския дух, посочвайки как единият цели да пороби умовете на хората, докато всички институции на другия служат, за да издигнат и най-бедния сред нас до нещо велико и добро. Той отбеляза как Англия е станала могъща, а жителите ѝ доблестни и мъдри, благодарение на свободата, на която се радваха. Докато говореше, всяко сърце набъбваше от гордост и всяка буза грееше във възторг, припомняйки си, че всеки един от тях е англичанин и че всеки един подкрепяше и допринасяше за благополучното състояние на нещата, които биваха възхвалявани. Разпалеността на Райланд се засили — очите му светнаха — гласът му придоби пламенен тон.

— Имаше един мъж — продължи той — който искаше да промени всичко това и да ни върне в дните на безсилие и раздори: един мъж, който се осмеляваше да си приписва честта, полагаща се на всеки, който признава Англия за своето родно място, и да поставя името и великолепието си над името и великолепието на страната си.

В този миг видях, че Реймънд промени цвета си; погледът му се отдръпна от оратора и се впери в земята; слушателите се обръщаха един към друг; но междувременно гласът на говорителя изпълваше ушите им — гърмът на неговите порицания оказваше влияние върху сетивата им. Самата дързост на езика му придаваше тежест; всеки знаеше, че той говори истината — истина, всеизвестна, но не призната. Той откъсна от реалността маската, с която тя беше покрита; и намеренията на Реймънд, които допреди се бяха прокрадвали наоколо, завладявайки с хитростта си, сега стояха като ловуван елен — дори заловен — когато всички забелязаха неудържимите промени в изражението му. Райланд заключи с предложението всеки опит за възстановяване на кралската власт да бъде обявен за държавна измяна, а този, който се осмели да промени настоящата форма на управление — за предател. Овации и силни възгласи последваха края на речта му.

След като предложението му бе подкрепено, лорд Реймънд стана — с празно изражение, леко мелодичен глас, успокояващ маниер; изяществото и нежността му долетяха като лекия полъх на флейта след силния, подобен на орган глас на противника му. Той се изправи — по думите му — за да се изкаже в подкрепа на предложението на почетния представител, добавяйки едно леко изменение. Беше готов да се върне към старите времена и да ознаменува съревнованията на бащите ни и абдикацията на монарха.

— Благородно и възвишено — каза той — знаменитият последен монарх на Англия се пожертва за привидното благо на своята страна и се лиши от сила, която може да бъде поддържана само с кръвта на неговите поданици — тези поданици вече не бяха наричани така, те, неговите приятели и равноправни, в знак на благодарност бяха удостоили него и семейството му с определени блага и отличия. На тях им бе отредено задоволително имение и те заеха първото място сред лордовете на Великобритания. И все пак може да се предположи, че те не са забравили древното си наследство; и че е безмилостно наследникът му да страда по същия начин като всеки друг кандидат, ако се опита да си върне онова, което по историческо право и наследство му принадлежи.

Той не каза дали ще подкрепи подобен опит, но отбеляза, че такъв опит би бил простим; и ако претендентът не стигне дотам, че да обяви война или издигне знаме в кралството, на неговата вина трябва да се гледа със снизходително око. В своята поправка той предложи да се направи изключение в законопроекта в полза на всяко лице, което претендира за суверенната власт от името на графовете на Уиндзор.

Реймънд не приключи, описвайки с ярки и блестящи краски великолепието на кралството в противовес на търговския дух на републиканизма. Той заяви, че всеки човек в английската монархия, тогава, както и сега, е бил способен да добие висок ранг и власт — с едно-единствено изключение — функцията на главен магистрат; по-висок и благороден пост, отколкото една спореща, боязлива държава можеше да си позволи. И заради това едно изключение, до какво възлизаше тя сега? Самото естество на богатството и влиянието насилствено ограничаваше списъка с кандидати до неколцина от най-заможните; и имаше защо да ни е страх, че раздразнителността и разправиите, породени от тази тригодишна борба, няма да успеят да компенсират нейните предимства в безпристрастните очи. Не мога да си спомня потока на езика и изящните изрази, остроумието и непринудените шеги, които придадоха сила и въздействие на неговата реч. Неговият маниер, отначало плах, стана непоколебим — променливото му лице беше озарено до свръхчовешки блясък; гласът му, разнообразен като музика, беше също толкова пленителен.

Беше безполезно да се записва дебатът, последвал това словоизлияние. Партийни речи бяха изнесени, които облякоха въпроса в лицемерие и с празни приказки забулиха простия му смисъл. Предложението беше загубено; Райланд се отдръпна в ярост и отчаяние, а Реймънд, радостен и ликуващ, се оттегли, за да мечтае за бъдещото си кралство.

Глава 5

Има ли такова чувство като любов от пръв поглед? И ако има, с какво се различава то от любовта, основана на продължително съзерцание и плавен цъфтеж? Може би нейното въздействие не е толкова дълготрайно; но чувствата, докато траят, са също толкова бурни и дълбоки. Вървим из неизследваните лабиринти на обществото, необитавани от радост, докато не се натъкнем на онази нишка, отвеждаща ни през лабиринта към рая. Нашата природа, мъждива като незапалена факла, дреме в неопределена празнина, докато огънят не я достигне — този живец на живота, тази светлина на луната и блясък на слънцето. Какво значение има дали огънят ще бъде запален от кремък и стомана, подхранван с грижа, докато се разпали, и бавно ще се предаде на тъмния фитил, или пък набързо ослепителната светлина и топлина ще преминат от подобна мощ и внезапно ще засияят и сигналната светлина, и надеждата. В най-дълбокия извор на сърцето ми копнежите бяха разбъркани; наоколо, отгоре, отдолу, полепващата памет ме обгръщаше като наметало. В нито един бъдещ момент не се почувствах така, както във времето, което бе отминало. Духът на Идрис витаеше във въздуха, който дишах; очите ѝ бяха непрекъснато и завинаги насочени към моите; споменът за нейната усмивка заслепяваше слабия ми поглед и ме караше да вървя като някой не в затъмнение, не в тъмнина и празнина — а в нова и блестяща светлина, твърде необикновена, твърде ослепителна за човешките ми сетива. На всяко листо, на всеки малък участък от вселената (както е гравирано на хиацинта) бе отпечатан талисманът на моето съществуване — тя ЖИВЕЕ! ТЯ е! Все още нямах време да изуча чувствата си, да се захвана със задачата и да обуздая неукротимата страст; всичко беше една мисъл, една емоция, едно знание — това беше моят живот!

Но жребият беше хвърлен — Реймънд щеше да се ожени за Идрис. Веселите сватбени камбани кънтяха в ушите ми; чувах приветствието на нацията, последвало съюза им; амбициозният благородник се издигаше с бърз орелски устрем от ниската земя до кралско надмощие — и до любовта на Идрис. И все пак не бе така! Тя не го обичаше; тя ме бе нарекла неин приятел; тя ми се бе усмихнала; на мен бе поверила най-съкровената надежда на сърцето ѝ, благосъстоянието на Ейдриън. Тази мисъл разтопи смразената ми кръв и приливът на живот и любов отново потече стремглаво напред, и отново се отдръпна, когато дейните ми мисли се промениха.

Дебатът беше приключил в три сутринта. Душата ми беше смутена; прекосявах улиците с нетърпелива бързина. Наистина бях луд онази нощ — любовта, която бях определил като гигантска от самото ѝ раждане, се бореше с отчаянието! Сърцето ми, бойното поле, беше ранено от желязната пета на любовта, напоено от бликащите сълзи на отчаянието. Дойде денят, омразен за мен; оттеглих се в квартирата си — хвърлих се на една кушетка — заспах — беше ли сън? — мисълта все още беше жива — любовта и отчаянието все още се бореха, а аз се гърчех от непоносима болка.

Събудих се наполовина замаян; почувствах тежък гнет върху себе си, но не знаех защо; влязох в съвещателната зала на ума ми и разпитах различните министри на мисълта, събрали се в нея; твърде скоро си спомних всичко; твърде скоро крайниците ми затрепериха под мъчителната сила; скоро, твърде скоро, разбрах, че съм роб!

Внезапно, неочакван, лорд Реймънд се появи в апартамента ми. Той влезе весело, пеейки тиролската песен на свободата; обърна се към мен с любезно кимване и се хвърли върху една кушетка срещу копие на бюст на Аполон Белведерски. След една-две несъществени забележки, на които аз отговорих мрачно, той изведнъж извика, гледайки бюста:

— И аз съм победител като него! Не е лоша мисъл това; тази глава ще послужи за новите ми монети и ще бъде поличба за всички покорни поданици на бъдещия ми успех.

Той изрече това по най-веселия си, ала и добронамерен начин и се усмихна не презрително, а закачливо присмивайки се на самия себе си. Тогава лицето му внезапно се помрачи и с онзи остър тон, характерен за него, той извика:

— Снощи се сражавах добре; равнините на Гърция никога не са ме виждали да постигам по-висше завоевание. Сега аз съм първият мъж в държавата, мотивът на всяка балада и обектът на прошепнатите молитви на стари жени. Какви са твоите размисли? Ти, който си мислиш, че можеш да прочетеш човешката душа, както твоето родно езеро чете всяка пукнатина и падина на околните хълмове — кажи какво мислиш за мен; нетърпелив да стана крал ангел или дявол, какво съм аз?

Този ироничен тон беше в разрез с моето пръскащо се, кипящо сърце; бях жегнат от неговата арогантност и отвърнах язвително:

— Има един дух, нито ангел, нито дявол, осъден да остане само в преддверието на ада.

Видях как бузите му пребледняват и устните му побеляват и затреперват; гневът му послужи само за да разпали моя и с решителен поглед отвърнах на очите му, които ме гледаха яростно; изведнъж те бяха отместени, сведени, помислих си, че една сълза навлажни тъмните мигли; омекнах и с неволна емоция добавих:

— Не че ти си такъв, драги лорд Реймънд.

Помълчах, даже се удивих от тревогата, която той разкри.

— Да — рече Реймънд накрая, като се надигна и захапа устната си, опитвайки се да обуздае изблика на емоции. — Такъв съм! Ти не ме познаваш, Върни; нито ти, нито нашата публика снощи; цяла Англия не знае нищо за мен. Стоя тук, изглежда, избран крал; тази ръка е на път да сграбчи скиптър; това чело усеща с всеки нерв предстоящата корона. Изглежда, имам сила, власт, победа; стоя като колона, подпираща купола; а аз съм слаб като тръстиково стъбло! Имам амбиция и тя постига целта си; моите сънища се сбъдват, моите будни надежди се осъществяват; едно кралство очаква да ме приеме, враговете ми са повалени. Но тук — и той удари сърцето си с ярост, — тук е бунтовникът, тук е препъникамъкът на това доминиращо сърце, което мога да източа от кръвта му, но докато едно пърхащо туптене все още продължава, аз съм негов роб.

Той говореше с грохнал глас, сетне наведе глава и скривайки лице в ръцете си, зарида. Аз все още бях опарен от собственото си разочарование и все пак тази сцена ме потисна до ужас, ала не можех да прекъсна неговия внезапен пристъп на страст. Той затихна накрая и хвърляйки се на дивана, остана безмълвен и неподвижен, с изключение на променливите му черти, които разкриваха силен вътрешен конфликт. Накрая се изправи и каза с обичайния си тон:

— Времето тече, Върни, трябва да тръгвам. Не ми позволявай да забравям моето най-голямо задължение тук. Ще ме придружиш ли до Уиндзор утре? Няма да бъдеш опозорен от моята компания и тъй като това навярно е последната услуга или вреда, която можеш да направиш за мен, ще откликнеш ли на молбата ми?

Той протегна ръка с почти срамежливо изражение. Бързо си помислих — да, ще стана свидетел на последната сцена от драмата. Освен това неговото поведение ме завладя и чувство на привързаност към него отново изпълни сърцето ми — предложих му да ми заповяда.

— Да, това ще направя — каза Реймънд весело, — вече е време да тръгвам; бъди с мен утре сутринта в седем; бъди потаен и предан и съвсем скоро ще бъдеш моята дясна ръка.

Изричайки това, той побърза, скочи на коня си и с жест, сякаш ми подава ръката си, за да я целуна, отново ми каза сбогом засмяно. Оставен насаме с мислите си, с болезнено напрежение се опитах да разгадая мотива зад молбата му и да предвидя събитията от предстоящия ден. Часовете минаха незабелязано, главата ме болеше от размисли, нервите ми сякаш гъмжаха от твърде много грижи — стиснах горящото си чело, сякаш трескавата ми ръка можеше да изцери болката му.

Бях точен в определения час на следващия ден и заварих лорд Реймънд да ме чака. Качихме се в каретата му и се запътихме към Уиндзор. Бях се подготвил и бях решен да не разкривам вътрешната си тревога с какъвто и да е видим признак.

— Каква грешка направи Райланд — каза Реймънд, — когато онзи ден си помисли, че ще ме надвие. Говори добре, много добре; тази тирада щеше да бъде по-успешна, ако бе насочена единствено към мен, а не към глупаците и негодниците, събрани там. Ако бях сам, щях да го изслушам с желание да чуя доводите му, но когато се опита да ме сломи на собствената ми територия, със собствените ми оръжия, той ме предизвика и събитието се разви така, както всеки можеше да очаква.

Усмихнах се невярващо и отговорих:

— Аз съм на същото мнение като Райланд и ако искаш, ще повторя всичките му доводи; да видим доколко ще бъдеш склонен от тях, за да замениш кралския за патриотичния живот.

— Повторението би било безполезно — каза Реймънд, — тъй като ги помня добре и имам много други, лично мои, които говорят с необоримо убеждение.

Той не даде никакви обяснения, нито пък аз откликнах на неговия отговор. Нашето мълчание продължи няколко мили, докато провинцията с открити полета или сенчести гори и паркове не предостави приятни гледки за нашите очи. След няколко наблюдения върху пейзажа и местата Реймънд каза:

— Философите са нарекли човека микрокосмос на природата и са открили отражение във вътрешния ум на целия този механизъм, който видимо действа около нас. Тази теория винаги е била източник на забавление за мен и много безделни часове съм прекарал, упражнявайки изобретателността си в намирането на прилики. Лорд Бейкън не казва ли, че „промяната от шум към хармония, която придава голямата сладост на музиката, наподобява човешките чувства, които се изменят към по-добро след първоначална неприязън“16? Какво море е приливът на страст, чийто извор е нашата природа! Нашите добродетели са плаващите пясъци, които се показват при спокойна и ниска вода; но когато вълните се издигнат и ветровете ги облъскат, горко му на дявола, чиято надежда е била в тяхната трайност — той ги вижда как потъват под него. Способите на света, неговите потребности, уроци и начинания, са ветрове, които задвижват волята ни като облаци в една посока; но надигне ли се гръмотевична буря под формата на любов, омраза или амбиция, стойката се обръща назад, триумфално преграждайки враждебния вятър.

— И все пак — отговорих аз, — природата винаги се явява пред очите ни в болен облик, а пък у човека съществува деен принцип, който е способен да ръководи съдбата или поне да заобиколи бурята, докато по някакъв начин не я победи.

— Това твое разграничение е повече гръмко, отколкото вярно — рече моят спътник. — Дали ние сме съчинили нашата същност, избирайки своите склонности и сили? Аз гледам на себе се като на музикален инструмент със струни и прагове, но нямам силата да завъртя ключовете или да настроя мислите си към по-висока или по-ниска тоналност.

— Други мъже — отбелязах — може да са по-добри музиканти.

— Говоря не за другите, а за себе си — отвърна Реймънд, — и аз съм също толкова добър пример, колкото всеки друг. Не мога да настроя сърцето си към определена мелодия или да премина през съзнателни промени по своя воля. Ние сме родени; не избираме нито родителите си, нито позициите си; ние сме обучавани от други или от обстоятелствата на света и това възпитание, примесено с вродения ни характер, е почвата, от която нашите желания, страсти и подбуди поникват.

— Има много истина в това, което казваш — рекох аз, — и въпреки това никой човек не действа въз основа на тази теория. Кой, когато прави избор, казва: „Тъй избирам, понеже съм принуден?“ Напротив, не чувства ли той свободата на волята у себе си, която, макар и да наричаш измамна, все още го подтиква, както той прецени?

— Точно така — отговори Реймънд, — още една брънка от нечупливата верига. Ако сега предприема действие, който би унищожило надеждите ми и би отскубнало кралската одежда от тленните ми крайници, за да ги облече в семпла премяна, според теб тази моя постъпка дали е породена от свободна воля?

Докато разговаряхме така, забелязах, че не минаваме по обичайния път към Уиндзор, а през Енгълфийлд Грийн, към Бишъпгейт Хийт. Започнах да гадая, че Идрис не бе причината за нашето пътуване, а че бях доведен, за да стана свидетел на сцената, която щеше да предреши съдбата на Реймънд и тази на Пердита. Реймънд очевидно се беше колебал по време на пътуването и нерешителността беше видима във всеки негов жест, когато влязохме в къщата на Пердита. Наблюдавах го с интерес, категоричен, че ако тази нерешителност продължи, ще съдействам на Пердита да преодолее природата си и ще я науча да презира колебливата любов на този, който се двоуми между притежанието на короната и на нея, чието превъзходство и обич надминават стойността на цяло кралство.

Заварихме я в нейната украсена с цветя беседка; тя четеше вестникарската статия за дебата в парламента, който явно я обричаше на безнадеждност. Това сърцераздирателно чувство бе изписано в празните ѝ очи и безжизнени движения; облак се бе надвесил над красотата ѝ и чести въздишки бяха белезите на нейното страдание. Тази гледка оказа мигновено въздействие върху Реймънд; очите му грейнаха с нежност, а разкаяние облече маниерите му в искреност и честност. Той седна до нея и вземайки вестника от ръката ѝ, каза:

— Нито дума повече няма да прочете скъпата ми Пердита за тази разправия между луди и глупци. Не мога да позволя да си осведомена относно обхвата на моята заблуда, инак ще ме презираш; макар че, повярвай ми, желанието ми да се появя пред теб не като победен, а като завоевател, ме вдъхновяваше по време на словесната ми битка.

Пердита го погледна изумена; изразителното ѝ лице за миг блесна от нежност; само да го зърне бе щастие за нея. Но горчива мисъл бързо засенчи радостта ѝ; тя наведе очи към земята, опитвайки се да овладее изблика на сълзи, който заплашваше да я покори. Реймънд продължи:

— Няма да играя роля пред теб, скъпо момиче, или да се представям за нещо различно от това, което съм — слаб и недостоен, по-способен да събудя твоето презрение, отколкото любовта ти. И все пак ме обичаш; чувствам и знам, че е така, и оттам черпя най-съкровените си надежди. Ако гордостта или дори разумът те водеха, може би щеше да ме отхвърлиш. Направи го, ако твоето съвършено сърце, неспособно на малодушни намерения като моите, откаже да се принизи за моето сърце. Обърни ми гръб, ако искаш — ако можеш. Ако цялата ти душа не те подтиква да ми простиш — ако цялото ти сърце не разтваря широко вратата си, за да ме допусне в самото му ядро, захвърли ме, никога повече не ми говори. Аз, макар и съгрешавайки спрямо теб почти отвъд опрощението, също съм горд; не бива да има сдържаност в твоето опрощение — никаква отстъпка в дара на твоята обич.

Пердита гледаше надолу, объркана, но все пак доволна. Присъствието ми я смущаваше, затова тя не се осмели да се обърне, за да погледне любимия си или да се довери на гласа си, за да го убеди в своята любов; ала руменина покри бузите ѝ и нейното неутешимо изражение бе заменено с изблик на дълбока радост. Реймънд обгърна кръста ѝ с ръката си и продължи:

— Не отричам, че съм се двоумил между теб и най-голямата надежда, която един смъртен човек може да таи; но вече не го правя. Вземи ме — извай ме според твоята воля, притежавай сърцето и душата ми за цяла вечност. Ако откажеш да спомогнеш за моето щастие, аз ще напусна Англия тази вечер и никога повече няма да стъпя тук. Лайнъл, ти чуваш: свидетелствай за мен: убеди сестра си да прости обидата, която съм ѝ причинил; убеди я да бъде моя.

— Няма нужда от друго убеждаване — каза изчервената Пердита — освен твоите скъпи обещания и моето охотно сърце, което ми прошепва, че те са искрени.

Същата вечер тримата се разходихме в гората и със словоохотливостта, която щастието вдъхновява, те ми разказаха историята на своята любов. Беше приятно да гледам как надменният Реймънд и сдържаната Пердита чрез щастието на любовта се превърнаха в бърборещи, игриви деца, изгубвайки характерната им тежест в пълнотата на взаимното блаженство. Преди една-две нощи лорд Реймънд, с угрижено чело и сърце, потиснато от размисли, бе насочил всичките си сили, за да заглуши или да убеди законодателите на Англия, че скиптърът не е твърде тежък за ръката му, докато мечти за господство, война и триумф витаеха пред него; сега, игрив като пъргаво момче, което се забавлява под одобрителното око на майка си, надеждите на неговите стремежи бяха изпълнени, когато той притисна малката нежна ръка на Пердита към устните си; а пък тя, сияеща от радост, наблюдаваше неподвижния вир и не се възхищаваше на себе си истински, но в захлас отпиваше отражението в него, съставено от нейното тяло и това на любимия ѝ, изобразени за пръв път в близко съчетание.

Разходих се настрана от тях. Ако възторгът на признатите чувства беше техен, то аз се наслаждавах на възстановена надежда. Погледнах кралските кули на Уиндзор. Висок е зидът и здрава преградата, които ме делят от моята Звезда на красотата17. Но не и непроходими. Тя не ще бъде негова. Още няколко години прекарай в твоята родна градина, прелестно цвете, докато с труд и време не придобия правото да те откъсна. Не се отчайвай, нито отчайвай мен! Какво трябва да сторя сега? Първо трябва да потърся Ейдриън и да го върна при нея. Търпение, нежност и неуморна обич ще го повикат обратно, ако е вярно това, което казва Реймънд, че той е луд; сила и смелост ще го спасят, ако е несправедливо затворен.

След като влюбените и аз отново се събрахме, вечеряхме заедно в беседката на Пердита. Наистина беше приказна вечеря; та макар и въздухът да бе подсладен от мириса на плодове и вино, никой от нас нито яде, нито пи — дори красотата на нощта остана незабелязана; възторгът им не можеше да бъде засилен от външни обстоятелства, а пък аз бях обгърнат от мечтание. Около полунощ Реймънд и аз се сбогувахме със сестра ми, за да се върнем в града. Той беше целият изпълнен с радост; откъслеци от песни се отронваха от устните му; всяка мисъл в ума му, всеки предмет около нас блестеше под лъчите на радостта му. Обвини ме в меланхолия, в лошо настроение и завист.

— Не е така — казах аз, — макар че признавам, че мислите ми не са така приятно заети, както твоите. Обеща да подпомогнеш посещението ми при Ейдриън; призовавам те да изпълниш дадената си дума. Не мога да се задържам тук; копнея да успокоя — навярно и да излекувам болестта на моя първи и най-добър приятел. Веднага трябва да замина за Дънкелд.

— Ти, нощна птицо — отговори Реймънд, — какво затъмнение хвърляш върху светлите ми мисли, принуждавайки ме да си спомням за онази мрачна разруха, която стои в мисловна пустош, по-непоправима от отломка на изсечена колона в обрасло с плевели поле. Мечтаеш, че ще можеш да го възстановиш? Дедал никога не е извивал тъй безизходен лабиринт около Минотавъра, какъвто лудостта е оплела около поробения разум на Ейдриън. Нито ти, нито който и да е друг Тезей може да се провре през лабиринта, за който навярно някоя жестока Ариадна има нишка.

— Намекваш за Евадна Займи, но тя не е в Англия.

— И да беше — каза Реймънд, — не бих я посъветвал да го вижда. По-добре той да се разпадне в абсолютно умопомрачение, отколкото да стане жертва на системното безумие на похабена любов. Дългата продължителност на болестта му навярно е изтрила от съзнанието му всички следи от нея; и по-добре те никога повече да не бъдат поставяни. Ще го намериш в Дънкелд; благ и послушен, той се скита по хълмовете и в гората или седи до водопада, слушайки го. Сигурно ще го видиш тъй — в косата му са преплетени диви цветя — очите му изпълнени с непроследим смисъл — с грохнал глас — тялото му, отслабнало като сянка. Той откъсва цветя и плевели и изплита венци от тях, или пуска жълти листа и парченца кора по потока, радвайки се на тяхната безопасност или ридаейки по тяхната разруха. Самият спомен ме съкрушава. За бога! Първите сълзи, които съм пролял от детството насам, бликнаха, попарвайки очите ми, когато го видях.

Не беше необходим този последен разказ, за да ме подтикне да го посетя. Единствено се чудех дали да не се опитам да се видя отново с Идрис, преди да замина. Това колебание беше разрешено на следващия ден. Рано сутринта Реймънд дойде при мен; бе пристигнала вест, че Ейдриън е тежко болен и изглежда невъзможно отслабващата му сила да преодолее болестта.

— Утре — каза Реймънд — майка му и сестра му тръгват за Шотландия, за да го видят за последен път.

— И аз ще отида днес — извиках аз. — Още сега ще наема въздушен балон; ще бъда там най-късно след четиридесет и осем часа, може би и по-рано, ако вятърът е попътен. На добър час, Реймънд; бъди щастлив, задето си избрал по-добрия път в живота. Този обрат на съдбата ме съживява. Страхувах се от лудост, а не от болест — имам предчувствие, че Ейдриън няма да умре; може би това заболяване е повратен момент и той може да се възстанови.

Всичко бе благосклонно към пътуването ми. Балонът се издигна на около половин миля от земята и с попътен вятър забърза във въздуха, докато пернатите му ветрила разкъсваха несъпротивляващата се атмосфера. Независимо от потискащата причина за пътуването ми, настроението ми бе развеселено от възкръсналата надежда, от бързото движение на въздушния катер и от блажения съпровод на слънчевия ветрец. Пилотът почти не движеше опереното кормило и тънкият механизъм на крилата, широко разперени, издаваше мърморещ шум, успокояващ сетивата. Равнини и хълмове, потоци и житни поля бяха доловими отдолу, докато ние безпрепятствено и безопасно ускорявахме като див лебед в пролетния си полет. Машината се подчиняваше и на най-малкото движение на кормилото; вятърът духаше равномерно и нямаше никаква трудност или препятствие на пътя ни. Такава беше човешката власт над стихиите; власт, която дълго бе търсена и наскоро бе открита; ала в отминали времена бе предсказано от принца на поетите, чиито стихове често цитирах за учудване на моя пилот, когато му казах преди колко стотици години са били написани:

Кацнах в Пърт; и макар и изтощен от непрекъснатото излагане на вятъра в продължение на много часове, не си отдъхнах, а просто, променяйки вида на превоза си, отидох по суша, вместо по въздух, до Дънкелд. Слънцето изгряваше, когато навлязох в прохода на хълмовете. След вековни промени Бърнам Хил отново бе покрит с млада гора, докато по-остарели борове, засадени в самото начало на деветнадесети век от тогавашния херцог на Атол, придаваха тържественост и красота на пейзажа. Изгряващото слънце първо обагри боровите върхове; и умът ми, дълбоко чувствителен към благодатта на природата поради моето планинско образование, сега, в навечерието на повторната среща с моята любима и може би умиращия ми приятел, беше странно повлиян от гледката на тези далечни лъчи: те със сигурност предвещаваха нещо и аз ги приех като добри поличби за Ейдриън, от чийто живот зависеше моето щастие.

Горкият ми приятел! Той лежеше, опънат върху болнично легло, бузите му пламтяха в оттенъците на треска, очите му бяха полузатворени, дишането му бе неравномерно и затруднено. И все пак бе по-малко болезнено да го видя по този начин, отколкото да го открия изпълняващ телесните функции безпрепятствено, докато умът му боледува. Настаних се до леглото му; не го напусках ден и нощ. Горчива задача бе да гледам как духът му се колебае между живота и смъртта: да виждам топлите му бузи и да знам, че самият огън, който гори твърде яростно там, поглъща жизненото му топливо; да чуя неговия стенещ глас, който може бе никога не ще изрече слова на любов и мъдрост; да стана свидетел на несполучливите движения на крайниците му, които скоро ще бъдат обгърнати в смъртния им саван. В продължение на три дни и нощи такъв, изглежда, щеше да бъде завършекът на моите усилия, който съдбата бе повелила, и аз придобих измъчен и подобен на призрак облик покрай безпокойството и бдението. Накрая очите му леко се разтвориха с поглед на завръщащ се живот; той остана блед и слаб, но сковаността на чертите му бе смекчена от наближаващото възстановяване. Ейдриън ме позна. Какъв неописуем радостен изблик изпитах, когато лицето му за пръв път засия с погледа на разпознаването — когато той стисна ръката ми, по-трескава и от неговата, и когато произнесе името ми! Нямаше и следа от предишната му лудост, която да помрачи радостта ми.

Същата вечер пристигнаха майка му и сестра му. Графинята на Уиндзор по природа бе изпълнена със силни чувства, но много рядко през живота си бе позволявала на нейните обилни сърдечни емоции да се проявят върху чертите ѝ. Заучената неподвижност на лицето ѝ; нейният бавен, уравновесен маниер и нежният, но немелодичен глас бяха маска, скриваща бурните ѝ страсти и нетърпението на характера ѝ. Тя ни най-малко не приличаше на нито едно от децата си; нейните черни и искрящи очи, горящи с гордост, бяха напълно различни от синия блясък и откровения, благ поглед на Ейдриън или Идрис. В движенията ѝ имаше нещо грандиозно и величествено, но нищо убедително, нищо дружелюбно. Висока, слаба и строга, лицето ѝ все още бе хубаво, а гарвановата ѝ коса почти неоцветена в сиво, челото ѝ бе високо и красиво — ако веждите ѝ не бяха някак разхвърлени, щеше да е невъзможно да не бъдеш поразен от нейната външност, дори и от страх. Идрис, изглежда, бе единственото същество, което можеше да устои на майка си, въпреки изключителната благост на характера. Но в моята любима имаше безстрашие и прямота, които заявяваха, че тя няма да посегне на чуждата свобода, ала смята своята за свещена и непристъпна.

Графинята не погледна с добрина на износеното ми тяло, макар че след това хладно ми благодари за грижите. Не и Идрис; първият ѝ поглед бе отреден на брат ѝ; тя хвана ръката му, целуна клепачите му и застана над него с изражение на състрадание и любов. Очите ѝ искряха със сълзи, когато ми благодари, и изяществото на лицето ѝ бе подобрено, а не отслабено, от плама, който я караше почти да заеква, докато говори. Майка ѝ, наострила очи и уши, бързо ни прекъсна; и видях, че тя желае да ме отпрати тихо, като някой, чийто услуги не бяха необходими на сина ѝ сега, когато неговите роднини бяха пристигнали. Бях измъчен и болнав, реших да не се отказвам от длъжността си и все пак се съмнявах по какъв начин да я отстоя; когато Ейдриън ме повика и стискайки ръката ми, ме помоли да не го оставям. Майка му, видимо нехайна, веднага разбра за какво става дума и след като видя влиянието, което имахме над нея, се предаде по този въпрос.

Следващите дни бяха изпълнени с болка за мен; толкова, че понякога съжалявах, че не се бях поддал веднага пред надменната дама, която наблюдаваше всичките ми движения и превърна ценната ми задача да се грижа за моя приятел в болезнена и напрегната работа. Никоя жена никога не е изглеждала така изцяло изградена от интелект, както графинята на Уиндзор. Страстите ѝ бяха подчинили апетита ѝ, дори естествените ѝ нужди; тя спеше малко и почти не ядеше, очевидно гледаше на тялото си като на обикновена машина, чието здраве бе необходимо за изпълнението на нейните планове, но чиито сетива не са част от нейното удоволствие. Има нещо плашещо в човек, който може да превъзмогне животинската част от нашата природа, ако тази победа не е последица от ненадмината добродетел; и с подобно смутно чувство аз наблюдавах будната фигура на графинята, докато другите спяха; постеща, докато аз, по природа въздържан и подтикнат от треската, която ме тормозеше, бях принуден да се подсилвам с храна. Тя възнамеряваше да предотврати или да отслаби възможността ми да придобия влияние над децата ѝ и провали плановете ми с твърда, тиха, упорита решителност, която като че ли не беше от плът и кръв. Най-накрая войната между нас бе безмълвно обявена. Имахме много битки, по време на които не бе изречена и дума, един поглед дори не бе разменен, но в които всеки от нас бе решен да не отстъпва пред другия. Графинята имаше предимството на позицията; така бях победен, макар че нямаше да се предам.

Бях съкрушен. Лицето ми бе оцветено в тоновете на лошо здраве и негодувание. Ейдриън и Идрис видяха това; приписаха го на дългото ми бдение и безпокойство; призоваваха ме да си почивам и да се грижа за себе си, докато аз най-откровено ги уверявах, че най-доброто ми лекарство са техните добри пожелания — те и сигурното възстановяване на моя приятел, което с всеки ден бе по-очевидно. Бледата роза отново порумени бузите му; челото и устните му изоставиха пепелявия оттенък на заплашителния край; това бе ценната награда за моята непрестанна грижа — и щедрите небеса прибавиха изобилни възнаграждения, дарявайки ми благодарността и усмивките на Идрис.

След като изминаха няколко седмици, напуснахме Дънкелд. Идрис и майка ѝ веднага се върнаха в Уиндзор, докато аз и Ейдриън ги последвахме, пътувайки бавно и спирайки често поради продължителната му отпадналост. Докато обикаляхме различните графства на плодородна Англия, всички те ободряваха с лика си моя спътник, чиито болести тъй дълго го бяха отделяли от насладите на времето и пейзажа. Минахме през оживени градове и обработени полета. Земеделците събираха обилните си реколти, а жените и децата, заети с лек селски труд, образуваха групи от щастливи, здрави хора — самата гледка пораждаше радост в сърцето. Една вечер, напускайки странноприемницата ни, тръгнахме надолу по сенчеста алея, после нагоре по тревист склон, докато не достигнахме едно възвишение, което разкриваше обширна гледка към хълмове и долини, криволичещи реки, тъмни гори и светещи села. Слънцето залязваше и облаците, отделящи се като току-що подстригани овце из необятните полета на небето, приемаха златистия цвят на неговите сбогуващи се лъчи; далечните височини засияха и до ушите ни долетя оживеният шум на вечерта, изсвирен мелодично от далечината. Ейдриън, който изпитваше целия подновен дух на възвърналото се здраве, стисна ръце в радост и възкликна с възторг:

— О, щастлива земя и щастливи обитатели на земята! Величествен дворец е построил Бог за теб, човеко! И достоен си ти за твоя дом! Виж зеления килим, разстлан в краката ни, и лазурния балдахин отгоре; земните поля, които произвеждат и подхранват всички същества, и небесния път, който побира и обхваща всички неща. Сега, в този вечерен час, в този период на отдих и разсъждения, аз смятам, че всички сърца дишат един химн на любовта и благодарността и ние, като свещеници от древни времена по върховете на планините, даваме глас на техния смисъл. Със сигурност една най-добронамерена сила е създала величествената структура, която обитаваме, и е съставила законите, по които тя живее. Ако самото съществуване, а не щастието, бе окончателният край на нашето битие, то каква е необходимостта от обилния разкош, на който се наслаждаваме? Защо нашият дом е тъй прекрасен и защо природните ни инстинкти ни отреждат такива приятни усещания? Самата поддръжка на нашата животинска машина е изградена от удоволствия; и нашето препитание, плодовете на полето, е боядисано в превъзходни краски, наситено с успокояващи миризми и апетитно за вкуса ни. Защо би било така, ако Той не бе добър? Имаме нужда от къщи, които да ни предпазват от сезоните, и съзираме материалите, с които сме снабдени; растежа на дърветата с тяхната украса от листа и скалните камъни, натрупани над равнините, които изпъстрят гледката с приятната си неравномерност. Но повърхностните предмети не са съдовете на Духа на доброто. Погледнете в ума на човека, където мъдростта царува на трон; където седи въображението, художникът с четката, потопена в багри по-прекрасни от залеза, украсявайки познатия живот с блестящи тонове. Какъв възвишен дар, достоен за дарителя, е въображението! То отнема оловния оттенък от реалността: то обгръща всяка мисъл и усещане в сияен воал и с красива ръка ни повиква от безплодните морета на живота до градините, кулите и поляните на блаженството. А любовта не е ли дар от божествата? Любовта и нейното дете, Надеждата, които могат да дарят богатство на бедните, сила на слабите и щастие на скърбящите. Моята съдба не е щастлива. Дълго общувах с мъката, навлязох в мрачния лабиринт на лудостта и изплувах, но наполовина жив. И все пак благодаря на Бог, че съм живял! Благодаря на Бог, че съм зърнал престола му, небето, и земята, подножието му19. Радвам се, че съм видял промените през неговия ден; че съм наблюдавал слънцето, извора на светлината, и нежната странстваща луна; че съм видял огнените цветя на небето и цветистите звезди на земята; че съм бил свидетел на сеитбата и жътвата. Радвам се, че съм обичал и че съм изпитвал съчувствена радост и скръб с моите събратя. Сега се радвам, че усещам потока на мисълта в ума ми, както и кръвта в ставите на тялото ми; самото съществуване е удоволствие и благодаря на Бог, че живея! И всички вие, щастливи кърмачета на майката земя, не повтаряте ли думите ми? Вие, които сте съединени чрез любящите връзки на природата; спътници, приятели, любовници! Бащи, които се трудят с радост за своето потомство; жени, които, докато се вглеждат в оживелите фигури на децата си, забравят болките на майчинството; деца, които нито се трудят, нито създават, но обичат и са обичани! О, ако смъртта и болестта бъдат прогонени от нашия земен дом! Омразата, тиранията и страхът нивга не ще създадат бърлога в човешкото сърце! Всеки човек би разпознал брат в другаря си и кътче за отдих насред широките равнини на наследството си! Източникът на сълзи би пресъхнал и устните не ще могат да изричат скръбни фрази. Ах, свят, спящ под доброжелателното око на рая, може ли злото да те навести или скръбта да прегръща до гробовете им твоите нещастни деца? Не го прошепвай, да не би демоните да чуят и да се зарадват! Изборът остава за нас; нека го пожелаем и нашият дом да се превърне в рай. Понеже волята на човека е всемогъща, притъпявайки стрелите на смъртта, успокоявайки леглото на болестта и заличавайки сълзите на страданието. И каква стойност има всяко човешко същество, ако не вложи силите си, за да помага на своите събратя? Душата ми е избледняваща искра, тялото ми е крехко като изнемощяла вълна, но аз посвещавам целия интелект и сила, които са ми останали, на тази една работа и поемам отговорността да закрилям, доколкото съм способен, моите събратя!

Гласът му трепереше, очите му бяха насочени нагоре, ръцете му стиснати, а крехкото му тяло бе прегънато от това изобилие на емоции. Духът на живота сякаш се задържаше във фигурата му, както угасващият пламък на олтар трепти върху жарта на приетата жертва.

Глава 6

Когато пристигнахме в Уиндзор, научих, че Реймънд и Пердита са заминали за континента. Нанесох се в къщата на сестра ми и бях благодарен, задето живея в близост до замъка Уиндзор. Любопитно обстоятелство е, че в този период, когато чрез брака на Пердита бях съюзен с един от най-заможните хора в Англия, а чрез най-съкровено приятелство бях обвързан с най-големия ѝ благородник, аз преживях най-тежката немотия, която някога съм изпитвал. Познанието ми за светските принципи на лорд Реймънд ме възпираше да се обърна към него, колкото и дълбока да бе моята нищета. Напразно си повтарях по отношение на Ейдриън, че кесията му е отворена за мен; че както душевно сме обединени, така и богатствата ни също трябва да бъдат общи. Докато бях с него, никога не можех и да си помисля за неговата щедрост като за лек срещу моята бедност; дори набързо отхвърлих предложенията му да ме обезпечи, уверявайки го с лъжата, че нямам нужда от помощ. Как бих могъл да кажа на това щедро същество:

— Да ме поддържаш с безделие. Ти, който си посветил силата на ума и богатството си в полза на човечеството, трябва ли тъй погрешно да насочваш усилията си, за да подкрепяш в лентяйство силните, здравите и способните?

Ала и не смеех да го помоля да използва влиянието си, за да мога да си набавя почтена прехрана сам — защото тогава щеше да се наложи да напусна Уиндзор. Въртях се постоянно около стените на замъка му, под засенчващите го гъсталаци; единствените ми спътници бяха моите книги и любящите ми мисли. Изучавах мъдростта от древността и наблюдавах радостните стени, които приютяваха възлюбената ми. Въпреки това умът ми беше ленив. Запознах се с поезията на отминали времена; изучавах метафизиката на Платон и Бъркли; четях историите на Гърция и Рим, както и на предишните периоди на Англия, и наблюдавах движенията на дамата на сърцето ми. През нощта виждах нейната сянка по стените на покоите ѝ; през деня я гледах в цветната ѝ градина или яздейки в парка с обичайните ѝ спътници. Мислех, че магията ще бъде нарушена, ако бъда забелязан, но чувах музиката на гласа ѝ и бях щастлив. На всяка героиня, за която четох, приписвах нейната красота и несравнимо превъзходство — такава бе Антигона, докато водеше слепия Едип до дъбравата на Ерениите и когато извършваше погребалните ритуали на Полиник; такава беше Миранда в непосетената пещера на Просперо; такава бе и Хайди на пясъците на Йонийския остров. Бях луд заради изобилието на страстната ми преданост; но гордостта, неукротима като огън, прикриваше душата ми и ми пречеше да се издам чрез дума или поглед.

Междувременно, макар и да се глезех с обилни умствени угощения, дори и селянин би се отвратил от оскъдната ми храна, която понякога открадвах от катериците в гората. Признавам, че често съм се изкушавал да прибегна към беззаконните подвизи от моето юношество и да поваля почти питомните фазани, които кацаха по дърветата и накланяха светлите си очи към мен. Но те бяха собственост на Ейдриън, кърмачета на Идрис; и тъй, макар въображението ми, станало плътско заради недостига, да ме караше да мисля, че е по-добре те да бъдат набодени на шиш в кухнята ми, отколкото да седят върху зелените листа в гората…

… аз утолявах глада си с чувства и напразно мечтаех за „такива сладки хапки“21, до каквито буден не бих се добрал.

Но в този период целият план на моето съществуване бе на път да се промени. Осиротелият и пренебрегван син на Върни бе в навечерието на съединението си с механизма на обществото чрез златна верига и бе на път да навлезе във всички задължения и състояния на живота. Чудеса в моя полза щяха да се случат, машината на обществения живот с огромни усилия щеше да бъде преобърната. Слушай внимателно, читателю, докато разказвам тази приказка за чудеса!

Един ден, когато Ейдриън и Идрис яздели през гората заедно с майка си и обичайните им другари, Идрис, дърпайки брат си настрана от останалата част от шествието, внезапно го попитала какво се е случило с приятеля му Лайнъл Върни.

— Дори от това място — отвърнал Ейдриън, посочвайки къщата на сестра ми — можеш да видиш дома му.

— Наистина! — казала Идрис. — И защо, щом е тъй близо, той не ни посещава и не е част от нашата компания?

— Често го навестявам — отвърнал Ейдриън — Но лесно можеш да отгатнеш причините, които го възпират да дойде там, където присъствието му може да подразни някой от нас.

— Предполагам — рекла Идрис, — но каквито и да са подбудите му, не бих се осмелила да ги оборвам. Кажи ми обаче по какъв начин прекарва времето си той; какво прави и за какво мисли в уединението на къщата си?

— Не, мила моя сестро — отвърнал Ейдриън, — задаваш ми повече въпроси, отколкото мога да отговоря; но ако проявяваш интерес към него, защо не го посетиш? Той ще бъде силно поласкан и така може да погасиш част от дълга ми към него и да замениш пораженията, които му е нанесла съдбата.

— Най-охотно ще те придружа до неговото жилище — казала дамата, — не защото бих искала някой от нас да се освободи от дълга си, който е не по-малко ценен от живота ти и трябва да остане неизплатим завинаги. Но да тръгваме; утре ще се уговорим да яздим заедно и продължавайки към тази част на гората, ще го навестим.

Следователно на следващата вечер, макар есенната промяна да бе довела студ и дъжд, Ейдриън и Идрис влязоха в къщата ми. Завариха ме приличащ на Курий22, гощавайки се с оскъдни плодове за вечеря; но те донесоха дарове, по-скъпи от златните подкупи на сабиняните, а и не можех да откажа безценните провизии от приятелство и радост, с които ме дариха. Със сигурност славните близнаци на Лето23 не са били приветствани така тържествено, когато са били създадени в детството на света, за да разкрасят и просветлят нашата „гола канара“24, както тази ангелска двойка бе посрещната в моето скромно и благодарно сърце. Седяхме около огнището ми като едно семейство. Разговорът ни бе по теми, несвързани с емоциите, които очевидно вълнуваха всеки един от нас; но всеки гадаеше мислите на другия и докато гласовете ни говореха по безразлични въпроси, очите ни изричаха хиляди неща, които никой език не може да произнесе.

Тръгнаха си след час. Те ме оставиха щастлив — колко неизразимо щастлив. Не бяха нужни премерените звуци на човешкия език да сричат историята на моя възторг. Идрис ме беше навестила; щях да я виждам отново и отново — въображението ми не блуждаеше далеч от съвършенството на тази мисъл. Стъпвах във въздуха; никакво съмнение, никакъв страх, никаква надежда дори не ме смущаваха; с душата си сграбчих цялата радост, доволен, нежадуващ, блажен.

В продължение на много дни Ейдриън и Идрис продължиха да ме посещават по този начин. В тези ценни разговори всемогъщият дух на любовта, под маската на възторжено приятелство, проникваше все повече и повече. Идрис го усети. Да, божество на света, разчетох почерка ти в нейните погледи и жестове; чух как мелодичният ти глас отеква от нея — ти ни приготви лек и цветист път, всички нежни мисли го украсяваха — името ти, Любов, не бе изречено, но ти, най-влиятелни гений, стоеше забулен, и времето, а не нечия човешка ръка, щеше да повдигне завесата. Отчетливи звуци на орган не оповестиха обединението на нашите сърца; тъй като неблагоприятните обстоятелства не дадоха възможност на фразите, които витаеха върху устните ни.

О, перо мое! Побързай да напишеш какво е било миналото, преди мисълта за настоящето да възпре ръката, която те води. Ако вдигна очи и видя пустата земя, и усетя, че онези мили очи са изразходвали човешкия си блясък и че онези красиви устни са притихнали, а техните „червени листа“25 избледнели, завинаги ще онемея аз!

Но ти живееш, моя Идрис, дори сега се движиш преди мен! Имаше една поляна, о, читателю! Тревист отвор в гората; сам оживите дървета бяха оставили неговия кадифен простор като храм за любов; сребърната Темза го обгръщаше от едната страна, а от другата една върба се навеждаше, потапяйки косата си като наяда26 във водите, разрешена от невидимата ръка на вятъра. Дъбовете наоколо бяха дом на ято славеи — там съм сега; Идрис, в скъпия разцвет на младостта, е до мен — не забравяйте, аз съм само на двадесет и две, а едва седемнадесет лета са изминали за моята любима. Реката, набъбнала от есенните дъждове, бе наводнила ниските земи и Ейдриън, в любимата си лодка, се е заел с опасното занимание да откъсне най-горния клон на един потопен дъб. Изтощен ли си от живота, Ейдриън, че тъй ухажваш опасността?

Той бе спечелил наградата си и превеждаше лодката си през потопа; в уплах очите ни бяха приковани в него, но потокът го отнесе от нас; той бе принуден да акостира далеч по-надолу и да направи значителна обиколка, преди да се присъедини към нас.

— Той е в безопасност! — извика Идрис, когато Ейдриън скочи на брега и размаха клонката над главата си в знак на успех. — Ще го изчакаме тук.

Бяхме сами заедно; слънцето беше залязло; песента на славеите начена; вечерната звезда блестеше отчетливо в потопа от светлина, който все още не беше избледнял на запад. Сините очи на моето ангелско момиче бяха приковани в този сладък символ на самата нея.

— Как пулсира светлината — каза Идрис, — тя е животът на тази звезда. Нейното колебливо сияние сякаш казва, че състоянието ѝ, дори като нашето на земята, е променливо и непостоянно; смятам, че тя се страхува и обича.

— Не гледай към звездата, скъпа, добра приятелко — възкликнах аз, — не разчитай любов в нейните треперещи лъчи; не гледай далечни светове; не говори за простата фантазия за чувство. Дълго мълчах; толкова дълго, че дори до болка исках да говоря с теб и да предам душата си, живота си, цялото си същество на теб. Не гледай към звездата, любима моя, или го направи и разреши на тази вечна искра да се застъпи за мен; нека ми бъде свидетел и мълчалив поддръжник, докато свети — любовта за мен е каквато е светлината за звездата; докато тя е незатъмнена от унищожение, толкова дълго ще те обичам.

Завинаги забулен пред кораво сърдечното око на света трябва да бъде възторгът на този миг. Все още усещам как нейното грациозно тяло се притиска към преизпълненото ми сърце — все още зрението, пулсът и дишането се побеляват и разпадат при спомена за тази първа целувка. Мудно и мълчаливо отидохме да се срещнем с Ейдриън, когото чухме да се приближава.

Помолих Ейдриън да се върне при мен, след като заведе у дома сестра си. И същата вечер, разхождайки се насред осветените от луната горски пътеки, излях цялото си сърце, неговото въодушевление и надежда, пред моя приятел. За миг той изглеждаше обезпокоен.

— Може и да съм предчувствал това — каза той. — Каква кавга ще настъпи сега! Извини ме, Лайнъл, и не се учудвай, че очакването на спор с майка ми ме разтърсва, но и с радост признавам, че най-големите ми надежди са осъществени, като поверявам сестра си на твоята закрила. Ако още не го знаеш, скоро ще научиш за дълбоката омраза, която майка ми таи към името Върни. Ще разговарям с Идрис; сетне всичко, което може да направи един приятел, ще сторя аз; на нея ѝ принадлежи ролята на любима, ако тя е способна на това.

Докато братът и сестрата все още се колебаеха по какъв начин най-добре биха могли да привлекат майка си на тяхна страна, тя, подозирайки нашите срещи, търсеше сметка на децата си заради тях: обвинила честната си дъщеря в измама и в неприлична привързаност към този, чиято единствена заслуга била, че е син на разхайтения любимец на неблагоразумния ѝ баща, и който несъмнено бил също толкова безполезен както онзи, от когото произхожда. Очите на Идрис пламнали при това обвинение; тя отвърнала:

— Не отричам, че обичам Върни; докажи ми, че той е безполезен, и никога повече няма да се срещна с него.

— Скъпа госпожо — казал Ейдриън, — позволи ми да те помоля да се срещнеш с него, да изградиш приятелство с него. Тогава ще се удивиш, както и аз, на обхвата на неговите постижения, гений и талант. (Извини ме, любезни читателю, това не е ненужна суета; не е напразна, тъй като знанието, че Ейдриън се е чувствал така и сега радва самотното ми сърце.)

— Безумно и глупаво момче! — възкликнала гневната дама. — Избрал си с мечти и теории да провалиш плановете ми за твоето собствено величие; но няма да сториш същото и с онези, които съм създала за сестра ти. Твърде добре разбирам обаянието, под което и двамата сте попаднали; тъй като имах същата борба с баща ти, за да го накарам да прогони родителя на този младеж, който криеше злите си склонности с лицемерието и лукавството на усойница. В онези дни колко често слушах за неговия чар, широкоразпространените му завоевания, остроумието му, изтънчените му маниери. Добре е, когато само мухи биват уловени в мрежата на такива паяци; но и благородните и могъщите ли трябва да склонят вратовете си под трошливия хомот на тези нелепи преструвки? Ако сестра ти бе незначителният човек, който заслужава да бъде, щях с готовност да я оставя на съдбата, злочестата съдба на съпруга на мъж, чийто характер, подобен на този на окаяния му баща, би трябвало да ви напомня за безразсъдството и пороците, които той олицетворява. Но помни, лейди Идрис, не само някогашната кралска кръв на Англия обагря вените ти, ти си принцеса на Австрия и всяка капка живот е сходна на тази на императори и крале. Следователно ти подходящ партньор ли си за едно необразовано овчарче, чието единствено наследство е опетненото име на баща му?

— Мога да изразя само една съпротива — отвърнала Идрис, — същата, която и брат ми предложи; срещни се с Лайнъл, разговаряй с моето овчарче.

Графинята я прекъснала възмутено.

— Твоето! — извикала тя и след това, изглаждайки развълнуваните си черти до презрителна усмивка, продължила: — Ще говорим за това друг път. Всичко, за което сега моля, всички молби на твоята майка, Идрис, са да не се срещаш с това парвеню в продължение на един месец.

— Не смея да се съглася — рекла Идрис, — това би го наранило твърде много. Нямам право да си играя с чувствата му, да приема предложената от него любов и след това да го уязвя с пренебрежение.

— Това отива твърде далеч — отговорила майка ѝ с треперещи устни и очи, отново изпълнени с гняв.

— Не, госпожо — казал Ейдриън, — освен ако сестра ми не даде съгласие никога повече да не го вижда, със сигурност е безполезно мъчение да ги разделяме за един месец.

— Със сигурност — отговорила бившата кралица с язвително пренебрежение, — неговата любов и нейната любов, детските вълнения и на двама им, трябва да бъдат подобаващо съпоставени с моите години, прекарани в надежди и тревога, със задълженията на кралско потомство, с висшето и достойно поведение, което някой от нейния произход трябва да притежава. Но за мен е непристойно да споря и да се оплаквам. Навярно ще имате добрината поне да ми обещаете да не се жените в този промеждутък?

Тази молба била изречена само наполовина иронично; и Идрис се учудила защо майка ѝ иска да изтръгне от нея обет да не прави това, което тя никога не бе и мечтала да стори — но обещанието било поискано и дадено.

След това всичко продължи радостно; срещахме се както обикновено и разговаряхме без страх за бъдещите си планове. Графинята беше толкова нежна и дори повече от обичайно обичлива към децата си, че те започнаха да се надяват на нейното окончателно съгласие. Тя беше твърде различна от тях, прекалено чужда на техните вкусове, за да могат те да се насладят на нейната компания или на изгледите за нейната продължителност, но им доставяше удоволствие да я виждат помирителна и мила. Веднъж дори Ейдриън се осмели да предложи да ѝ гостувам. Тя отказа с усмивка, напомняйки му, че засега сестра му е обещала да бъде търпелива.

Един ден, след като бе изминал близо месец, Ейдриън получи писмо от свой приятел в Лондон, в което той го молеше за незабавното му присъствие за подпомагането на някаква важна цел. Невинният Ейдриън не се съмняваше в никаква измама. Яздих с него чак до Стейнс: той беше в приповдигнато настроение; и след като не можех да се срещам с Идрис по време на отсъствието му, той обеща да се завърне бързо. Неговата веселост, която беше необикновена, имаше странно въздействие, пробуждайки у мен противоположни чувства; предчувствие за зло надвисна над мен; забавих се на връщане; броях часовете, които трябваше да минат, преди да видя Идрис отново. Защо трябва да бъде така? Какво ли зло може да се случи междувременно? Дали майка ѝ не би се възползвала от отсъствието на Ейдриън, за да я подтикне отвъд търпението ѝ, за да я хване в клопка? Реших, каквото и да ни сполети, да я видя и да разговарям с нея на следващия ден. Тази непоколебимост ме успокои. Утре, най-прекрасна и най-добра, надежда и радост на живота ми, утре ще те видя — какъв глупак съм да мечтая, отлагайки момента!

Отидох да си почина. След полунощ бях събуден от ожесточено тропане на вратата ми. Беше дълбока зима; бе валял сняг и все още валеше; вятърът свистеше в безлистните дървета, ограбвайки ги от белите снежинки още при падането им; неговият печален стон и продължаващото тропане се смесиха налудничаво със сънищата ми — най-накрая се събудих и обличайки се припряно, побързах, за да открия причината за този смут и да отворя вратата си за неочаквания посетител. Бледа като снега, който се изсипваше около нея, със стиснати ръце, Идрис стоеше пред мен.

— Спаси ме! — възкликна тя и щеше да се свлече на земята, ако не я бях подпрял. След миг обаче се съживи и с енергия, почти с ярост, ме помоли да оседлая коне, за да я отведа далеч, далеч в Лондон, при брат ѝ — поне да я спася. Аз обаче нямах коне и тя закърши ръце.

— Какво мога да сторя? — извика. — Изгубена съм… и двамата сме завинаги изгубени! Но ела — ела с мен, Лайнъл; не бива да оставам тук — може да вземем файтон от най-близката пощенска станция; може би все още имаме време! Ела, ах, ела с мен, за да ме спасиш и закриляш!

Когато чух нейните сърцераздирателни молби, докато Идрис, с развлечена рокля, разрошена коса и ужасени погледи кършеше ръце, ме връхлетя мисълта: дали и тя е луда?

— Мила моя — придърпах я към сърцето си, — по-добре си почини, отколкото да се скиташ по-далеч. Отдъхни си, любима, ще запаля огън — ти си премръзнала.

— Почивка! — извика тя. — Отдих! Ти бълнуваш, Лайнъл! Ако се забавиш, ние сме погубени; ела, умолявам те, освен ако не ме отхвърляш завинаги.

Това, че Идрис, родената принцеса, кърмачето на богатство и разкош, бе дошла през бурната зимна нощ от своята кралска обител и заставайки пред моята скромна врата, ме призоваваше да препусна с нея през мрака и бурята, със сигурност беше сън — но нейните жални стонове и гледката на нейната прелест отново ме увериха, че това не е само видение. Оглеждайки се плахо наоколо, сякаш се страхуваше да не бъде подслушвана, тя прошепна:

— Открих… утре… тоест днес… утрешният ден вече е дошъл… преди зазоряване чужденци, австрийци, наемници на майка ми, ще ме откарат в Германия, в затвор, в брак — каквото и да е, но не си ти и брат ми — отведи ме или скоро те ще бъдат тук!

Бях уплашен от нейната ярост и предположих, че има някаква грешка в несвързания ѝ разказ; но вече не се колебаех да ѝ се подчиня. Беше дошла сама от замъка, беше прекосила три дълги мили в полунощ, в силния сняг; трябваше да стигнем до Енгълфийлд Грийн, да извървим още миля и половина, преди да можем да се сдобием с файтон. Тя ми каза, че бе удържала силата и смелостта си до пристигането си в къщата ми, а след това и двете я бяха напуснали. Сега Идрис едва вървеше. Въпреки че я подкрепях, тя все изоставаше: и след половин миля, след много спирания, зъзнещи пристъпи и полуприпадъци, тя се изплъзна от моята поддържаща ръка върху снега и с порой от сълзи заяви, че трябва да бъде понесена, понеже не може да продължи. Вдигнах я на ръце; лекото ѝ тяло се отпусна на гърдите ми. Не усетих никаква тежест освен вътрешния товар на противоречиви и спорни емоции. Изпълни ме наслада до преливане. Нейните студени крайници отново ме докоснаха като торпедо; и аз потръпнах в съчувствие към болката и уплаха ѝ. Главата ѝ бе положена на рамото ми, дъхът ѝ развяваше косата ми, сърцето ѝ биеше близо до моето, моят възторг ме разтреперваше, заслепяваше ме, унищожаваше ме — докато един потиснат стон, избухващ от устните ѝ, тракането на зъбите, което тя напразно се опитваше да покори, и всички признаци на страдание, които тя проявяваше, не ми припомниха необходимостта от бързина и помощ. Накрая ѝ казах:

— Ето там е Енгълфийлд Грийн; там е и странноприемницата. Но ако те видят при тези странни обстоятелства, скъпа Идрис, дори по това време враговете ти може да узнаят за бягството ти твърде скоро: не е ли по-добре, ако наема файтона сам? Междувременно ще те оставя на сигурно място и веднага ще се върна при теб.

Тя отвърна, че съм прав и че мога да постъпя с нея както пожелая. Забелязах, че вратата на една малка постройка бе открехната. Бутайки, отворих вратата; с малко разпръснато наоколо сено ѝ направих кушетка и поставяйки изтощеното ѝ тяло върху нея, я покрих с наметалото си. Страхувах се да я оставя, изглеждаше толкова изнурена и отпаднала — но след миг тя се оживи отново и наред с това започна пак да се бои; и отново ме помоли да не се бавя. Да повикам хората от странноприемницата и да се сдобия с превоз и коне, макар че аз самият ги впрегнах, ми отне много минути; минути, всяка една от които бе натоварена с тежестта на години. Наредих файтона да бъде придвижен леко напред, изчаках, докато хората от странноприемницата се оттеглиха, и след това накарах пощальончето да спре файтона до мястото, където Идрис, нетърпелива и вече донякъде възстановила се, стоеше и ме чакаше. Качих я във файтона; уверих я, че с нашите четири коня ще пристигнем в Лондон преди пет — часът, когато тя ще бъде потърсена и липсата ѝ открита. Умолявах я да се успокои; благ поток от сълзи я облекчи и тя постепенно разказа своята история, изпълнена със страх и премеждия.

Същата нощ, след заминаването на Ейдриън, майка ѝ горещо я бе увещавала по въпроса за връзката ѝ с мен. Всяка причина, всяка заплаха, всяка гневна подигравка били изтъкнати напразно. Графинята явно смятала, че е загубила Реймънд заради мен; аз бях злото въздействие върху нейния живот, дори бях обвинен в усилването и укрепването на безумното и подло отстъпничество на Ейдриън от всякакви идеи за развитие и величие; а сега този нещастен планинар щеше да открадне дъщеря ѝ. Идрис ми разказа, че гневната дама не благоволила да прибегне към нежност и убедителност; ако беше, задачата на Идрис да се съпротивлява щяла да бъде изключително болезнена. Но така, както се случило, добрият нрав на нежното момиче бил предизвикан да защити и да се застъпи за моята презирана кауза. Майка ѝ приключила разговора с пренебрежителен поглед и прикрит триумф, които за миг събудили подозренията на Идрис. Когато се разделили за нощта, графинята казала:

— Утре се надявам, че тонът ти ще бъде променен: успокой се, развълнувах те; отиди да си починеш и ще ти изпратя лекарството, което винаги взимам, когато съм прекалено неспокойна — то ще ти осигури спокойна нощ.

Преди Идрис да положи с неспокойни мисли хубавата си буза на възглавницата, прислужницата на майка ѝ донесла течно лекарство; подозрение отново я пронизало при тази странна постъпка, достатъчно притеснителна, за да я накара да не отпива от отварата; но неприязънта към разправиите и желанието да открие дали има оправдано основание за нейните предположения, я накарали почти спонтанно и в противоречие с обичайната ѝ откровеност да се престори, че поглъща лекарството. След това, както била развълнувана от агресията на майка си, а сега и от необичайни страхове, тя лежала, неспособна да заспи, стряскайки се от всеки звук. Скоро вратата ѝ се отворила тихо и когато тя подскочила, чула шепот: „Още не е заспала“ и вратата отново се затворила. С разтуптяно сърце Идрис очаквала ново посещение и когато след известно време в спалнята ѝ отново нахълтали, след като първо се уверила, че натрапниците са майка ѝ и прислужница, тя се отпуснала в престорен сън. Стъпки се приближили до леглото ѝ, тя не посмяла да помръдне, стараейки се да успокои сърцебиенето си, което станало по-буйно, когато чула майка си да прошепва:

— Хубава глупачке, наистина ли смяташ, че играта ти завинаги е приключила.

За миг на бедното момиче ѝ си сторило, че майка ѝ вярва, че е изпила отровата: била на път да подскочи; когато графинята, вече отдалечила се от леглото, заговорила с тих глас на придружителката си и Идрис отново се заслушала:

— Побързай — казала тя, — няма време за губене — отдавна е минало единадесет; те ще бъдат тук в пет; вземи само дрехите, необходими за пътуването ѝ, и кутията ѝ с бижута.

Слугинята се подчинила; малко думи били изречени от двете страни, но те били жадно уловени от планираната жертва. Тя чула да споменават името на собствената ѝ прислужница.

— Не, не — отговорила майка ѝ, — тя няма да идва с нас; лейди Идрис трябва да забрави за Англия и всички, които са част от нея.

И отново чула:

— Тя няма да се събуди до късно утре сутрин, а тогава вече ще бъдем насред морето.

— Всичко е готово — накрая обявила жената.

Графинята отново се доближила до леглото на дъщеря си:

— Поне в Австрия — рекла тя — ще се подчиняваш. В Австрия, където подчинението може да бъде наложено и не остава друг избор, освен този между почтен затвор и подобаващ брак.

След това и двете се оттеглили; ала докато вървяла, графинята казала:

— Тихо; всички спят, макар и не всички да са били подготвени за сън като нея. Няма да позволя никой да ни заподозре или тя може да бъде предизвикана да се съпротивлява, и може да избяга. Ела с мен в моята стая; ще останем там до уговорения час.

Те си отишли. Идрис, поразена от ужас, но оживена и дори подсилена от прекомерния си страх, се облякла припряно и слизайки по задно стълбище и избягвайки района около покоите на майка си, успяла да избяга от замъка през нисък прозорец и през сняг, вятър и неизвестност дошла до моята къща; тя не бе загубила смелостта си, докато не пристигна, и когато постави съдбата си в моите ръце, се предаде на отчаянието и изтощението, които я смазваха.

Утеших я, доколкото можех. Изпитвах радост и възторг, задето я притежавах и спасявах. И все пак, за да не породя нови вълнения у нея, per non turbar quel bel viso sereno27, обуздах въодушевлението си. Стремях се да успокоя нетърпеливия танц на сърцето си; обърнах се настрана от погледа ѝ, сияещ с твърде много нежност, и гордо промърморих към тъмната нощ и неблагоприятния въздух изразите на моите чувства. Стори ми се, че прекалено скоро стигнахме в Лондон; и въпреки това не можех да съжалявам за бързото ни пристигане, когато станах свидетел на щастието, с което любимото ми момиче се озова в обятията на брат си, в безопасност от всяко зло под неговата безукорна закрила.

Ейдриън написа кратко писмо до майка си, в което я уведоми, че Идрис е под негова грижа и опека. Изминаха няколко дни и накрая пристигна отговор, подписан от Кьолн. Надменната и разочарована дама бе написала, че е безполезно графът на Уиндзор и сестра му да се обръщат отново към наранения родител, чиято единствена надежда за спокойствие произлиза от забравата за тяхното съществуване. Желанията ѝ били унищожени, плановете ѝ провалени. Тя не се оплакваше; казваше, че у другаря на брат ѝ Идрис нямало да открие възнаграждение за тяхното неподчинение, а такива обстоятелства и начин на живот, които ще я накарат да се примири със съдбата си. При това положение графинята категорично отказваше да общува с тях.

Такива бяха необикновените и невероятни събития, които най-накрая доведоха до съюза ми със сестрата на моя най-добър приятел, с моята обожавана Идрис. С непринуденост и смелост тя отмести настрана предразсъдъците и съпротивата, които бяха пречки към моето щастие, и не изпита скрупули да се омъжи за този, на когото бе дала сърцето си. Да бъда достоен за нея, да се издигна до нейната височина чрез усилията на таланти и добродетели, да се отплатя за любовта ѝ чрез всеотдайна, неуморна нежност бяха единствените благодарности, които можех да предложа в отговор на несравнимия ѝ дар.

Глава 7

А сега, пропускайки кратък период от време, нека читателят бъде запознат с нашия щастлив кръг. Ейдриън, Идрис и аз се установихме в замъка Уиндзор, — лорд Реймънд и сестра ми обитаваха къща, която той бе построил на границите на Големия парк, близо до къщата на Пердита, както все още наричахме дома с ниския покрив, където ние двамата, бедни дори на надежда, бяхме получили обещанията за нашето щастие. Имахме отделни занимания и общи забавления. Понякога прекарвахме цели дни под листата на горските дървета с книгите и музиката си. Това се случваше през онези редки дни в нашата страна, когато слънцето се изкачва на ефирния си трон насред незамъглено величие, а безветрената атмосфера е като вана с кристална и успокояваща вода, обгръщаща сетивата в спокойствие. Когато облаците забулваха небето и вятърът ги разпръскваше насам-натам, разкъсвайки тъканта им и разпращайки отломките им из въздушните равнини — тогава ние излизахме и търсехме нови красиви и спокойни места. Когато честите дъждове ни затваряха вътре, вечерни развлечения следваха утрините учения, съпроводени от музика и песен. Идрис имаше вроден музикален талант; и гласът ѝ, който бе внимателно развит, беше звучен и сладък. С Реймънд взимахме участие в изпълненията, а Ейдриън и Пердита бяха отдадени слушатели. Тогава бяхме безгрижни като летни насекоми, игриви като деца; винаги се срещахме с усмивки и разчитахме удовлетворение и радост в лицата си. Нашите основни празници се провеждаха в къщата на Пердита и никога не се отегчавахме да говорим за миналото или да мечтаем за бъдещето. Ревността и безпокойството бяха непознати за нас; нито пък страх или желание за промяна някога са нарушавали спокойствието ни. Други казваха „Може би сме щастливи“, ние казвахме — „Щастливи сме“.

Когато се разделяхме за кратко, обикновено беше, защото Идрис и Пердита се разхождаха някъде заедно, а ние оставахме да обсъдим делата на нациите и философията за живота. Самата разлика в нашите характери придаваше жар на тези разговори. Ейдриън имаше превъзходство в знанията и красноречието; но Реймънд притежаваше пъргава проницателност и практически познания за живота, които обикновено се проявяваха в опозиция на Ейдриън и по този начин поддържаха кълбото на дискусията. Друг път пътувахме в продължение на много дни и прекосявахме страната, за да посетим всяко място, прочуто с красота или историческа значимост. Понякога отивахме до Лондон и се включвахме в забавленията на оживената тълпа; друг път в нашето уединение нахлуваха посетители от външния свят. Тези промени само ни правеха по-чувствителни към удоволствието от интимните разговори на собствения ни кръг, спокойствието на нашата божествена гора и нашите щастливи вечери в залите на любимия ни замък.

Характерът на Идрис беше особено откровен, мек и любящ. Нравът ѝ беше неизменно благ; и макар да бе непоколебима и решителна по всеки въпрос, който докосваше сърцето ѝ, тя отстъпваше на онези, които обичаше. Природата на Пердита бе по-малко съвършена, но нежността и щастието подобряваха нейния нрав и смекчаваха естествената ѝ сдържаност. Нейният ум беше бистър и дълбок, въображението ѝ — ярко; тя беше искрена, щедра и разумна. Ейдриън, моят несравним брат по душа, чувствителният и превъзходен Ейдриън, макар обичащ и обичан от всички, изглеждаше обречен да не открие другата половина от себе си, която щеше да допълни щастието му. Той често ни напускаше и се скиташе сам в гората или плаваше с малката си лодка, а книгите бяха единствените му спътници. Често беше най-веселият в нашата компания, но в същото време беше единственият, навестяван от пристъпи на обезверение; стройната му фигура изглеждаше претоварена от тежестта на живота и душата му сякаш по-скоро обитаваше тялото му, отколкото двете да са обединени в едно цяло. Едва ли бях по-отдаден на моята Идрис, отколкото брат ѝ, и тя го обичаше като свой учител, приятел, благодетел, който ѝ бе осигурил осъществяването на най-скъпите ѝ желания. Реймънд, амбициозният, неспокоен Реймънд, си отдъхваше по средата на дългия житейски път и с удоволствие се бе отказал от всички свои планове за суверенитет и слава, за да стане един от нас, цветя на полето. Неговото кралство беше сърцето на Пердита, неговите поданици — мислите ѝ; от нея той беше обичан, уважаван като виеше същество, слушан, обгрижван. Никое задължение, никоя преданост, никоя грижа не ѝ бяха тягостни, щом се отнасяха до него. Тя седеше настрана от нас и го гледаше; плачеше от радост при мисълта, че той е неин. Пердита му издигна храм в сърцевината на своето същество и всяка нейна способност беше свещеник, дал обет да му служи. Понякога тя можеше да бъде своенравна и капризна; но нейното покаяние беше горчиво, а отплатата ѝ пълна, и дори този променлив нрав допадаше на онзи, който не беше създаден от природата, за да плава бездейно по течението на живота.

През първата година от брака им Пердита дари Реймънд с прекрасно момиче. Любопитно беше да се проследи в този миниатюрен модел чертите на баща му. Същите полунадменни устни и победоносна усмивка, същите интелигентни очи, същото чело и кестенява коса; самите ѝ ръце и тънки пръсти наподобяваха неговите. Колко скъпа бе тя на Пердита! С течение на времето аз също станах баща и малките ни галеници, наша радост и възторг, породиха хиляда нови и възхитителни чувства.

Така изминаха години, непроменливи години. Всеки месец довеждаше своя наследник, всяка година — по една, подобна на отминалата; животът ни наистина беше въплъщение на онази красива мисъл на Плутарх, че „душите ни имат естествена склонност към любовта, раждайки се, за да обичат толкова, колкото и да чувстват, да разсъждават, да разбират и помнят“. Говорихме за промяна и дейни начинания, но пак оставахме в Уиндзор, неспособни да нарушим очарованието, което ни привързваше към уединения ни живот.

А и сега, когато децата ни създаваха работа, намирахме оправдания за безделието си с идеята, че ги възпитаваме за едно по-великолепно поприще. Най-накрая нашето спокойствие бе нарушено и ходът на събитията, който в продължение на пет години бе протекъл в притихнало спокойствие, беше смутен от нарушители и препятствия, които ни събудиха от приятния ни сън.

Трябваше да бъде избран нов лорд-протектор на Англия и по молба на Реймънд се отправихме към Лондон, за да станем свидетели и дори да участваме в изборите. Ако Реймънд се бе оженил за Идрис, този пост щеше да бъде неговият мост към по-висш сан и желанието му за власт и слава щеше да бъде увенчано докрай. Той бе заменил скиптър за лютня, кралство за Пердита.

Дали размишляваше върху това, докато пътувахме към града? Наблюдавах го, но не можех да преценя. Той беше особено весел, играейки с детето си и обръщайки се, за да се пошегува с всяка изречена дума. Навярно правеше това, понеже бе видял облака над Пердита. Тя се опита да се развесели, но очите ѝ от време на време се пълнеха със сълзи и гледаше замислено Реймънд и момичето си, сякаш се боеше, че ще ги сполети някакво зло. И така се чувстваше. Предчувствие за нещастие бе надвиснало над нея. Тя се наведе през прозореца, гледайки към гората и кулите на замъка, и когато разни предмети ги скриха от полезрението ѝ, страстно възкликна:

— Пейзажи на щастие! Пейзажи, свещени за преданата любов, кога ли ще ви видя отново! И когато ви видя, ще бъда ли все още любимата и радостна Пердита, или ще бъда с разбито сърце и изгубена, скитаща се сред вашите горички, призрак на това, което съм!

— О, глупаче — извика Реймънд, — върху какво размишлява твоята главичка, че изведнъж си станала толкова внушително мрачна? Горе главата или ще те заведа при Идрис и ще повикам Ейдриън в каретата, който, както виждам по неговите жестове, споделя доброто ми настроение.

Ейдриън беше на кон; той яздеше до каретата и неговата веселост, в допълнение към тази на Реймънд, разсея меланхолията на сестра ми. Вечерта влязохме в Лондон и отидохме в нашите жилища близо до Хайд Парк.

На следващата сутрин лорд Реймънд ме посети рано.

— Дойдох при теб — каза той — само наполовина убеден, че ще ми помогнеш с моя план, но решен да го изпълня, независимо дали ще се съгласиш с мен, или не. Обещай ми обаче потайност; защото, ако не допринесеш за моя успех, поне не трябва да го осуетяваш.

— Ами, обещавам. А сега…

— А сега, скъпи приятелю, за какво дойдохме до Лондон? Да присъстваме на избора на протектор и да дадем нашето „да“ или „не“ за онзи измамен херцог? Или за свадливия Райланд? Вярваш ли, Върни, че те доведох в града за това? Не, ще имаме наш собствен протектор. Ще обявим кандидат и ще осигурим успеха му. Ние ще издигнем Ейдриън и ще направим всичко възможно, за да му дадем властта, която му се полага по рождение и която той заслужава заради своите добродетели. Не отговаряй; знам всички твои възражения и ще им отговоря по ред. Първо, дали той ще се съгласи да стане велик човек, или не? Остави на мен задачата с убеждаването по този въпрос; не те моля да ми съдействаш там. На второ място, дали той трябва да замени заниманието си по събиране на къпини и отглеждане на ранени яребици в гората за ръководенето на нацията? Скъпи мой Лайнъл, ние сме женени мъже и намираме достатъчно работа в това да забавляваме съпругите си и да играем с децата си. Но Ейдриън е сам, без жена, без деца, свободен. Отдавна го наблюдавам. Той страда от липсата на някакъв интерес към живота. Сърцето му, изтощено от ранните му страдания, почива като новоизлекуван крайник и се свива при всяко вълнение. Но неговият разум, неговата благотворителност, неговите добродетели искат поле за упражнения и изяви; и ние ще му го набавим. Освен това няма ли да е жалко, ако геният на Ейдриън изчезне от земята безплоден, като цвете на неутъпкана планинска пътека? Смяташ ли, че природата е създала неговата превъзходна машина без някаква цел? Повярвай ми, той е роден да бъде творецът на безкрайно благо за родната си Англия. Не му ли е дарила тя всеки дар до разточителство — произход, богатство, талант, доброта? Не го ли обича и не му ли се възхищава всеки? И той не се ли радва единствено на онези усилия, които разкриват любовта му към хората? Ела, виждам, че вече си убеден и ще ме подкрепиш, когато го предложа тази вечер в парламента.

— Изложи всичките си аргументи в отличен ред — отговорих аз, — и ако Ейдриън се съгласи, те са необорими. Единствено едно условие бих поставил — да не правиш нищо без неговото съгласие.

— Вярвам, че си прав — каза Реймънд. — Въпреки че първоначално бях решил да уредя въпроса по различен начин. Но така да бъде. Ще отида при Ейдриън на мига; и ако той склони да даде съгласие, ти няма да погубиш труда ми, убеждавайки го да се върне и отново да се превърне в катерица в Уиндзорската гора. Идрис, и ти няма да постъпиш като предател към мен?

— Повярвай ми — отговори тя, — можеш да разчиташ на моето невмешателство.

— От моя страна — рекох аз, — аз съм твърде уверен в достойнствата на нашия приятел и богатствата, които цяла Англия би пожънала от неговия протекторат, за да лиша сънародниците си от тази благословия, ако той се съгласи да им я даде.

Вечерта Ейдриън ни посети.

— И вие ли кроите заговори срещу мен — каза той, смеейки се — и сте се обединили с Реймънд под общата кауза да измъкнете от облаците този беден мечтател, за да го обградите с показност и взривове от земно величие, вместо с небесни лъчи и въздушен простор? Мислех, че ме познавате по-добре.

— Познавам те достатъчно добре — отвърнах аз, — за да смятам, че ще бъдеш щастлив в тази ситуация; но доброто, което би сторил за другите, може да ти даде тласък, тъй като вероятно е настъпил моментът, в който да приложиш на практика своите теории и да предизвикаш такава реформация и промяна, които ще доведат до онази съвършена система на управление, която обичаш да описваш.

— Говориш за една почти забравена мечта — рече Ейдриън и лицето му помръкна леко. — Мечтите на моето юношество отдавна са избледнели в светлината на реалността; сега съм наясно, че не съм човек, пригоден да управлява нации; за мен ще е достатъчно, ако запазя в благоприятно управление малкото кралство на собствения ми живот. Но не виждаш ли, Лайнъл, бездействието на нашия благороден приятел; бездействие, навярно неизвестно за него самия, но очевидно за мен. Лорд Реймънд изобщо не е роден, за да бъде търтей в кошера и да открива щастие в нашия пастирски живот. Той смята, че трябва да бъде доволен; представя си, че настоящето му положение изключва възможността за величие; следователно дори и пред собственото си сърце той не планира промяна за себе си. Но не виждаш ли, че под идеята да ме издигне, той чертае нов път за себе си; път на действие, от който Реймънд отдавна се е откъснал? Нека му помогнем. Той, благородният, войнственият, великият във всяко качество, който може да разкраси ума и характера на човек; той е подходящ за протектор на Англия. Ако — тоест, ако ние го предложим, Реймънд несъмнено ще бъде избран и в службата на тази висока длъжност ще намери поле за изява на внушителните сили на ума си. Дори Пердита ще се зарадва. Пердита, чиято амбиция бе покрит огън, преди да се омъжи за Реймънд — събитието, което за известно време бе осъществяването на всички нейни надежди; Пердита ще се радва на славата и напредъка на своя лорд свенливо и изискано, тя ще бъде удовлетворена от своя дял. Междувременно ние, мъдреците на земята, ще се върнем в нашия замък и подобно на Цинцинат, ще се захванем с обичайните си занимания, докато нашият приятел не се нуждае от нашето присъствие и помощ тук.

Колкото повече Ейдриън разсъждаваше върху този план, толкова по-осъществим изглеждаше той. Собствената му решителност никога да не навлиза в обществения живот бе непреодолима и крехкостта на здравето му бе достатъчен довод срещу това. Следващата стъпка бе да склони Реймънд да признае тайните си желания за титла и слава. Той влезе, докато разговаряхме. Начинът, по който Ейдриън бе приел неговия план да го издигне за кандидат за протектората, и отговорите му вече бяха пробудили в съзнанието на Реймънд намерението, което сега обсъждахме. Лицето и поведението му издаваха нерешителност и безпокойство; но безпокойството бе породено от страх, че ние няма да осъществим успешно нашата идея, и от неговото собствено колебание дали трябва да рискуваме поражение. Няколко думи от нас го убедиха и надежда и радост заблестяха в очите му; мисълта да се впусне в поприще, толкова свойствено за предишните му навици и заветни желания, го направи енергичен и смел както преди. Обсъдихме възможностите му, достойнствата на останалите кандидати и настроенията на избирателите.

В крайна сметка направихме грешни изчисления. Реймънд бе загубил голяма част от популярността си и бе изоставен от своите привърженици. Отсъствието от оживената сцена бе накарало хората да забравят за него; бившите му парламентарни поддръжници се състояха предимно от роялисти, които бяха склонни да му се прекланят като на бъдещ наследник на графство Уиндзор, но които бяха безразлични към него сега, когато той се появи без други качества и отличия освен онези, които те смятаха за често срещани сред тях самите. И все пак Реймънд имаше много приятели, почитатели на неговите превъзходни таланти; присъствието му в парламента, красноречието, обноските и внушителната му красота бяха предвидени да създадат поразително въздействие. Освен това Ейдриън, независимо от своите отшелнически навици и възгледи, тъй противоположни на духа на партията, имаше много приятели и те лесно бяха склонени да гласуват за кандидат по негов избор.

Херцогът на -29 и Райланд, старият враг на лорд Реймънд, бяха другите кандидати. Херцогът беше подкрепен от всички аристократи на републиката, които го смятаха за свой подобаващ представител. Райланд беше популярният кандидат; когато лорд Реймънд първоначално бе добавен в списъка, шансовете му за успех изглеждаха малки. Оттеглихме се от дискусията, последвала неговото издигане: ние, избралите го, бяхме унижени; той се обезсърчи до безкрай. Пердита ни укори язвително. Ние бяхме разбудили надеждите ѝ; тя не беше изтъкнала нищо срещу нашия план, а напротив, бе видимо доволна от него; но очевидният неуспех промени течението на нейните мисли. Чувстваше, че след като бе пробуден, Реймънд никога не би се върнал безропотно в Уиндзор. Навиците му бяха разклатени; неспокойният му ум бе изваден от съня му, сега амбицията щеше бъде негов спътник в живота; и ако той не успее в настоящото си начинание, тя предвиждаше, че това ще доведе до нещастие и нелечимо недоволство. Навярно и собственото ѝ разочарование допринасяше за жлъчта на мислите и думите ѝ; тя не ни пощади и нашите размишления засилиха безпокойството ни.

Беше необходимо да изведем докрай предложението си и да убедим Реймънд да се представи на избирателите на следващата вечер. Дълго време той упорстваше. Казваше, че ще се качи на балон и ще отлети за далечна част на света, където името и унижението му са неизвестни. Но това щеше да е безполезно; опитът му бе забелязан, а неговата цел — обявена пред света; срамът му никога нямаше да бъде изтрит от спомените на хората. По-добре е да се провали накрая, след борба, отколкото да избяга в началото на начинанието си.

От момента, в който възприе тази идея, той беше променен. Депресията и безпокойството му се изпариха; той беше изпълнен с жизненост и енергия. Победоносна усмивка грееше на лицето му; решен да преследва целта си докрай, поведението и изражението му заплашваха с постижението на неговите желания. Ала Пердита не се чувстваше така. Тя беше изплашена от неговото веселие, тъй като се опасяваше от по-голямо злощастие накрая. Ако проявите му ни вдъхваха надежда, то те само правеха състоянието на нейния ум по-болезнено. Боеше се да го изгуби от поглед; ала тя не смееше да отбележи каквато и да е промяна в нрава и съзнанието му. Слушаше го с охота и въпреки това се измъчваше, придавайки на думите му значение, различно от истинското им тълкуване, и пагубно за надеждите ѝ. Тя не се осмели да присъства на съревнованието; но и у дома стана плячка на удвоената си угриженост. Ридаеше над малкото си момиченце и говореше, сякаш се страхуваше, че ще настъпи някакво ужасно бедствие. Пердита беше наполовина обезумяла под въздействието на неудържимата ѝ тревога.

С безстрашна увереност и неусетен призив, лорд Реймънд се яви в парламента. След като херцогът на — и Райланд бяха заключили речите си, той поде своята. Реймънд със сигурност не бе научил урока си наизуст и отначало се поколеба, спирайки насред мисълта си и в избора на фрази. Постепенно той се разпали; думите му се изливаха с лекота, езикът му бе изпълнен с жизненост, а гласът — с убедителност. Той се обърна назад към предишния си живот: успехите в Гърция, заслугите у дома. Защо би загубил сега, когато насъбралите се години, благоразумието и обетът, който с брака си бе дал на своята страна, би трябвало да засилят, вместо да отслабят правото му на доверие? Той описа състоянието на Англия; необходимите мерки, които трябва да се предприемат, за да се гарантира нейната сигурност и да се затвърди благоденствието ѝ. Изрисува блестяща картина на настоящето ѝ положение. Докато говореше, всеки звук бе приглушен, всяка мисъл преустановена от напрегнато внимание. Неговото изискано ораторство прикова сетивата на слушателите му. А и в известна степен Реймънд бе способен да помири всички страни. Произходът му удовлетворяваше аристокрацията; това, че бе кандидатът, препоръчан от Ейдриън, мъж, близък до популярната партия, накара редица, които нямаха голямо доверие нито на херцога, нито на Райланд, да застанат на негова страна.

Спорът беше разпален и променлив. Нито Ейдриън, нито аз самият щяхме да сме толкова притеснени, ако нашият собствен успех зависеше от усилията ни; но бяхме подканили приятеля си към това начинание и от нас зависеше да осигурим триумфа му. Идрис, която таеше най-високо мнение за способностите му, беше горещо заинтригувана от събитието: а горката ми сестра, която не смееше да се надява и за която страхът беше нещастие, бе потънала в болезнено безпокойство.

Дни наред обсъждахме нашите планове за вечерта на събитието и всяка нощ бе изпълнена с дебати, които не предоставяха никакво заключение. Най-сетне настъпи съдбоносният миг: нощта, в която парламентът, който тъй дълго бе отлагал избора си, трябваше да реши: с изтичането на дванадесетия час и началото на новия ден, по силата на конституцията парламентът бе разпуснат, а властта му отменена.

Събрахме се в къщата на Реймънд, ние и нашите поддръжници. В пет и половина се запътихме към парламента. Идрис се опита да успокои Пердита, но възбудата на бедното момиче я лиши от всякаква способност да се контролира. Тя вървеше напред-назад из стаята и поглеждаше обезумяло, когато някой влезеше, представяйки си, че той ще оповести нейната участ. Трябва да съм справедлив към милата ми сестра: тя не страдаше тъй заради самата себе си. Само тя знаеше тежестта, която Реймънд отдаваше на успеха си. Даже пред нас той проявяваше веселие и надежда и ги показваше толкова умело, че ние не предполагахме скришните мъки на неговия ум. Понякога нервен трепет, рязко неблагозвучие на гласа и моментни пристъпи на разсеяност разкриваха пред Пердита жестокостта, която той сам си причиняваше; но ние, съсредоточени върху нашите планове, виждахме само неговия охотен смях, шегите му, пускани във всякакви ситуации, потока на въодушевлението му, който сякаш бе неспособен да секне. Освен това Пердита беше с него в покоите му; тя виждаше раздразнителността, която следваше това принудително веселие; забелязваше нарушения му сън, болезнената му избухливост — веднъж зърнала ли бе сълзите му, нейните бяха престанали да се стичат, понеже бе видяла големите капки, които разочарованата гордост бе накарала да се събират в очите му, но които гордостта не можела да разсее. Не е чудно тогава, че чувствата ѝ бяха разбъркани до такава степен! По този начин си обясних нейното безпокойство; но това не беше всичко и последствията разкриха още една причина.

Използвахме един момент преди нашето заминаване, за да се сбогуваме с любимите си момичета. Не таях големи надежди за успех и помолих Идрис да бди над сестра ми. Когато се приближих до последната, тя хвана ръката ми и ме повлече в други покои; хвърли се в обятията ми и зарида горчиво и продължително. Опитах се да я утеша; вдъхнах ѝ надежда; попитах какви страшни събития биха последвали дори ако се провалим.

— Братко мой — извика тя, — закрилник на детството ми, скъпи, най-скъпи Лайнъл, съдбата ми виси на конец. Имам всички вас около себе си сега — ти, спътникът на моето детство; Ейдриън, толкова скъп за мен, сякаш кръв ни свързва; Идрис, сестрата на сърцето ми, и нейното прекрасно потомство. Това, о, това може да е последният път, когато така ме обкръжавате!

Внезапно тя спря и после извика:

— Какво говоря? Какво глупаво, невярно момиче съм!

Погледна ме обезумяло и сетне внезапно се успокои; извини се за това, което нарече нейните безсмислени думи, като каза, че наистина трябва да е полудяла, защото докато Реймънд е жив, тя трябва да е щастлива; и после, въпреки че все още плачеше, спокойно ми разреши да тръгна. Реймънд я хвана за ръка едва когато тръгваше и я погледна изразително; тя му отвърна с поверителен поглед и съгласие.

Бедно момиче! Колко е изстрадала тогава! Никога не бих могъл да простя изцяло на Реймънд за изпитанията, на които я бе подложил, причинени от неговите себични чувства. Беше решил, ако не пожъне успех в настоящото си начинание, да замине за Гърция, без да се сбогува с никой от нас, и никога повече да не стъпи в Англия. Пердита се бе примирила с желанията му; защото неговото щастие беше основният смисъл на нейния живот, короната на нейното удоволствие; но да остави всички нас, нейните другари, любимите партньори от най-щастливите ѝ години, и междувременно да прикрие това страшно решение, беше задача, която почти покори силата на ума ѝ. Нейна работа бе да организира заминаването им; тя беше обещала на Реймънд през тази решителна вечер да се възползва от отсъствието ни, за да поеме по първия етап от пътуването и той, след като поражението му бъде установено, да се изплъзне от нас и да се присъедини към нея.

Въпреки че, когато бях осведомен за този план, бях горчиво обиден от малкото внимание, което Реймънд бе обърнал на чувствата на сестра ми, след размишления осъзнах, че той бе действал под влиянието на толкова силни емоции, че те му бяха отнели съзнанието и впоследствие вината за тази грешка. Ако ни беше позволил да станем свидетели на неговата тревога, той щеше да бъде ръководен повече от разума; но борбата му за самообладание въздействаше с такава ярост върху нервите му, че унищожаваше силата на неговия самоконтрол. Убеден съм, че в най-лошия случай щеше да се върне от морския бряг, за да се сбогува с нас и да ни превърне в свои довереници. Но задачата, възложена на Пердита, не бе по-малко болезнена. Той я бе изнудил да даде обет за тайна; и нейната роля в драмата, тъй като щеше да се разиграе сама, бе най-мъчителната, която можеше да бъде измислена. Но нека се върна към моя разказ.

До този момент дебатите бяха дълги и гръмки; те често бяха проточвани само с цел да се отложи решението. Но вече всеки изглеждаше притеснен, че съдбоносният момент ще отмине, без изборът да бъде направен. В парламента царуваше необичайна тишина, представителите разговаряха шепнешком и обичайната работа се извършваше с бързина и мълчание. По време на първия етап на изборите херцогът на — бе отхвърлен; следователно съревнованието беше между лорд Реймънд и Райланд. Последният се бе чувствал уверен в победата си до появата на Реймънд; и откакто името му бе включено като кандидат, той ревностно бе привличал гласове. Появяваше се всяка вечер с нетърпение и гняв, отбелязани в погледа му, гледайки ни навъсено от противоположната страна на „Сейнт Стивънс“, сякаш самата му начумереност щеше да затъмни нашите надежди.

Всяко нещо в английската конституция бе уредено за по-успешно опазване на мира. В последния ден само двама кандидати имаха право да останат; и за да се отмени, ако е възможно, последната борба между тях, се предлагаше подкуп на този, който доброволно се откаже от претенциите си за позицията; предоставяше му се работа с голямо възнаграждение и чест, както и обещания за подкрепа на бъдещи избори. Обаче бе странно, че все още нямаше случай, при който някой от кандидатите да прибегне до тази хитрина; вследствие на това законът бе станал отживелица и не бе споменат от никой от нас по време на обсъжданията ни. За наша крайна изненада, когато беше решено, че трябва да утвърдим комисия за избора на лорд-протектор, представителят, номинирал Райланд, се изправи и ни осведоми, че този кандидат се е оттеглил. Сведението му първоначално беше прието с мълчание; последва объркан шепот и когато председателят обяви лорд Реймънд за надлежно избран, избухнаха възгласи на похвала и победа. Изглеждаше, противно на какъвто и да е страх от поражение, дори ако Райланд не се бе предал, всички гласове щяха да се обединят в полза на нашия кандидат. Всъщност сега, когато мисълта за борбата беше отхвърлена, всички сърца се върнаха към предишното си уважение и възхищение от нашия талантлив приятел. Всеки чувстваше, че Англия никога не е виждала протектор, тъй способен да изпълнява тежките задължения на тази висша длъжност. Един глас, съставен от много гласове, отекна из залата; той изричаше името на Реймънд.

Той влезе. Седях на едно от най-високите места и го видях да върви по пътеката към трибуната на говорителя. Естествената скромност на неговия характер овладя радостта от триумфа му. Огледа се плахо; пред очите му падна мъгла. Ейдриън, който беше до мен, побърза към него и скачайки надолу по скамейки, след миг се озова при Реймънд. Появата му оживи нашия приятел; и когато той започна да говори и действа, колебанието му изчезна и той засия величествено и победоносно. Изпълнявайки церемонията по встъпването, предишният протектор му поднесе клетвата и му връчи емблемите на длъжността. След това парламентът се разпусна. Главните държавни представители се събраха около новия магистрат и го отведоха в правителствения дворец. Ейдриън изведнъж изчезна; и преди поддръжниците на Реймънд да намалеят само до нашите близки приятели, той се върна, водейки Идрис, за да поздрави приятеля ѝ за успеха му.

Но къде беше Пердита? Докато грижливо беше осигурявал своето незабележимо бягство в случай на провал, Реймънд бе забравил да уреди начина, по който Пердита щеше да научи за неговия успех; а тя беше твърде разстроена, за да обърне внимание на това обстоятелство. Когато Идрис влезе, Реймънд попита за сестра ми и една дума за нейното мистериозно изчезване беше достатъчна, за да му припомни забравеното. Ейдриън вече бе отишъл да търси бегълката, въобразявайки си, че нейното неукротимо безпокойство я е довело до околностите на парламента, където е била възпряна от някакво зловещо събитие. Но Реймънд, без да дава обяснения, внезапно ни напусна и в следващия момент го чухме да препуска в галоп по улицата въпреки вятъра и дъжда, които разпиляваха бурята над земята. Не знаехме докъде трябваше да стигне той и скоро се разделихме, предполагайки, че бързо ще се завърне в двореца с Пердита и че те няма да съжаляват, ако се озоват сами.

Пердита бе пристигнала с детето си в Дартфорд, ридаеща и неутешима. Тя бе заповядала всичко да бъде подготвено за продължителността на пътуването им и поставяйки прекрасния си спящ товар на едно легло, прекарала няколко часа в пронизващо страдание. От време на време наблюдавала войната на стихиите, мислейки, че и те са се обявили срещу нея, и слушала трополенето на дъжда в мрачно отчаяние. Понякога се надвесвала над детето си, проследявайки приликата му с бащата и страхувайки се да не би в бъдещия му живот и то да проявява същите страсти и неукротими пориви, които го правеха нещастен. С прилив на гордост и възторг, тя отново забелязала в чертите на своето момиченце същата прелестна усмивка, която често грееше на лицето на Реймънд. Гледката я успокоила. Помислила си за съкровището, което притежава в обичта на нейния лорд; за неговите постижения, надминавайки тези на съвременниците му, за неговия гений, за предаността му към нея. Скоро си помислила, че всичко, което тя притежава в света, с изключение на него, може да ѝ бъде отнето, даже с удоволствие би го раздала, като умилостивяваща жертва, за да подсигури върховното благо, което си запазва в негово лице. Сетне решила, че съдбата изисква тази жертва от нея като доказателство, че тя е отмери дадена на Реймънд, и че жертвата трябва да бъде направена с радост. Тя си представила живота им на гръцкия остров, който той бе избрал за тяхното отстъпление; нейната задача да го утешава; грижите ѝ за красивата Клара; нейния път в неговата компания; всеотдайността, за да бъде негова утеха. След това този образ ѝ се явил в толкова сияещи цветове, че тя започнала да се бои от обратното, от живот на великолепие и власт в Лондон, където Реймънд вече няма да бъде само неин, нито тя — единственият източник на неговото щастие. Започнала да се надява на поражение; и само заради неговото благо чувствата ѝ се разколебали, когато го чула да препуска в двора на странноприемницата. Той идвал при нея сам, мокър от бурята, нехаещ за всичко друго освен за скоростта — какво друго би могло да означава това, освен че победени и самотни, те трябва да поемат от родната Англия, сцената на срама, и да се скрият в миртовите горички на гръцките острови?

След миг Пердита била в обятията му. Знанието за успеха му бе станало толкова голяма част от него, че Реймънд забравил, че е необходимо да го предаде на спътницата си. Тя единствено почувствала в прегръдката му скъпо уверение, че докато я притежава, той няма да се отчайва.

— Това е добре — извикала, — това е прекрасно, любими мой! О, не се страхувай от позор или скромна съдба, докато имаш твоята Пердита; не се страхувай от скръб, докато детето ни живее и се усмихва. Нека отидем там, където поискаш; любовта, която ни придружава, ще попречи на нашите разкаяния.

Заключена в прегръдката му, тя заговорила така и отместила назад главата си, търсейки съгласие за думите ѝ в очите му — те искрели с неизразима наслада.

— Защо, моя малка лейди протекторке — казал той закачливо, — какво е това, което казваш? И какъв хубав заговор за изгнание и неизвестност си скроила, докато всъщност трябва да се гласиш за един по-ярък, изтъкан от злато план?

Той я целунал по челото, но своенравното момиче, наполовина съжалявайки за триумфа му и развълнувано от бързата промяна на мисълта, скрило лицето си в пазвата му и заплакало. Той я утешил; внушил ѝ собствените си надежди и желания и скоро лицето ѝ засияло с отзивчивост. Колко радостни бяха те онази вечер! Колко пълно, дори до пръсване, беше щастието им!

Глава 8

След като видяхме нашия приятел подобаващо въведен в новата му служба, насочихме погледите си към Уиндзор. Близостта на това място до Лондон бе такава, че отне мисълта за болезнена раздяла, когато напускахме Реймънд и Пердита. Сбогувахме се с тях в двореца на протектората. Дворецът бе достатъчно хубав, за да посрещне сестра ми в духа на драмата и да изпълни нейната позиция със съответстващото ѝ величие. Вътрешната ѝ гордост и скромност сега, повече от всякога, бяха във война. Нейната боязливост не бе изкуствена, а произтичаше от онзи страх, че тя не е истински оценена, от онази слаба преценка за пренебрежението на света, която също обуславяше Реймънд. Но пък Пердита мислеше по-често за другите, отколкото той; и част от срамежливостта ѝ бе породена от желанието ѝ да отнеме от околните чувството за малоценност; чувство, което никога не бе минавало през нейния ум. Заради обстоятелствата на нейния произход и възпитание, Идрис би била по-подходяща за церемониалните традиции; но самата лекота, съпътстваща подобни дейности, произтичащи от привички, ги правеше досадни за нея; а въпреки всички недостатъци Пердита очевидно се наслаждаваше на положението си. Тя бе изпълнена с безброй нови идеи и не изпита много болка, когато си тръгнахме; нежно се сбогува с нас и обеща да ни посети скоро, но не съжаляваше за обстоятелствата, породили раздялата ни. Настроението на Реймънд бе необуздано; той не знаеше какво да прави с новата си власт; главата му беше препълнена от планове; все още не бе взел никакви решения, но обеща на себе си, на приятелите си и на света, че ерата на неговия протекторат ще бъде отбелязана с някаква постъпка на ненадмината слава.

По този начин разговаряхме и проповядвахме по техен адрес, когато в намален състав се завърнахме в замъка Уиндзор. Изпитахме изключителна радост от бягството си от политическия смут и търсехме нашето уединение със засилена охота. Ние нямахме нужда от работа, но сега жадният ми характер беше насочен единствено към областта на интелектуалните усилия и открих, че упоритото учение е отличен лек за облекчаване на треската на духа, която при безделие несъмнено би ме повалила. Пердита ни бе позволила да вземем Клара с нас обратно в Уиндзор; и тя, и двете ми прекрасни пеленачета бяха непрекъснати източници на радост и забавление.

Единственото обстоятелство, което нарушаваше нашето спокойствие, беше здравето на Ейдриън. То очевидно се бе влошило, без никакъв симптом, който да ни даде повод да заподозрем болестта му, освен ако неговите озарени очи, оживен поглед и поруменели бузи не ни караха да се опасяваме, че е туберкулоза; но той не изпитваше болка и страх. Отдаде се пламенно на четене и си почиваше от ученето в компанията, което най-много обичаше, тази на неговата сестра и моята. Понякога отиваше в Лондон, за да посети Реймънд и да наблюдава развитието на събитията. Клара често го придружаваше на тези излети: отчасти, за да види родителите си, отчасти, защото Ейдриън се радваше на бърборенето и интелигентния поглед на това прекрасно дете.

Междувременно в Лондон всичко вървеше добре. Новите избори бяха приключили; парламентът се бе събрал и Реймънд бе зает с хиляди благотворни планове. Беше поставил началото на канали, акведукти, мостове, величествени сгради и редица здания за обществено ползване; той непрекъснато бе заобиколен от проектанти и проекти, които щяха да направят Англия сцена на плодородие и великолепие; трябваше да бъде сложен край на бедността; хората щяха да бъдат превозвани от едно място на друго с почти същата лекота като принцовете Хюсейн, Али и Ахмед в „Приказки от хиляда и една нощ“. Скоро физическото състояние на човека нямаше да отстъпва на блаженството на ангелите; болестите щяха да бъдат прогонени; трудът — облекчен от най-тежкото му бреме. Това не изглеждаше разточително. Човешките умения и научните открития се бяха увеличили в пропорции, които задминаваха всички изчисления; храната се появяваше, така да се каже, спонтанно — съществуваха машини, които с лекота удовлетворяваха всяка нужда на населението. Една пагубна посока все пак оцеля; хората не бяха щастливи не защото не можеха, а защото не искаха да победят издигнатите от самите тях препятствия. Реймънд трябваше да ги вдъхнови с благотворната си воля и механизмът на обществото, веднъж подреден според безупречни правила, никога повече нямаше да се отклони към безпорядък. Заради тези надежди той изостави дългогодишните си амбиции да бъде запомнен в хрониките на народите като успешен воин; оставяйки настрана меча си, мирът и трайната му слава се превърнаха в негова цел — титлата, по която той копнееше, бе тази на благодетел на страната си.

Сред другите произведения на изкуството, с които бе зает, Реймънд проектираше издигането на национална галерия за скулптури и картини. Той самият притежаваше много, които възнамеряваше да предостави на републиката; и тъй като сградата трябваше да бъде великото украшение на неговия протекторат, той беше много взискателен в избора на план, по който тя да бъде построена. Стотици му били предложени и отхвърлени. Той се допитал за чертежи дори в Италия и Гърция; но тъй като чертежът трябваше да се отличава както с оригиналност, така и със съвършена красота, за известно време усилията му били безуспешни. Най-накрая пристигнала една скица с адрес, на който да бъдат изпращани съобщения, но без името на художника. Проектът бил нов и елегантен, но погрешен; толкова неправилен, че макар да бил нарисуван от ръка и око с вкус, той очевидно не бил дело на архитект. Реймънд го съзерцавал с възторг; колкото повече го гледал, толкова по-доволен оставал; и въпреки това грешките се умножавали при по-задълбочен оглед. Той писал до посочения адрес, желаейки да се види с чертожника, за да се направят промени, каквито би трябвало да бъдат предложени по време на съвещание между него и създателя.

Дошъл един грък. Мъж на средна възраст, с известна интелигентност, но с толкова обикновена физиономия, че Реймънд едва могъл да повярва, че той е проектантът. Човекът признал, че не е архитект; но идеята за сградата го поразила, макар че я бил изпратил без всякаква надежда, че тя ще бъде приета. Гъркът не бил разговорлив човек. Реймънд го разпитвал, но сдържаните му отговори бързо го накарали да премести вниманието си от човека към чертежа. Той посочил грешките и измененията, които искал да бъдат направени, и предложил на гърка един молив, за да може да коригира скицата на място; това предложение било отхвърлено от неговия посетител, който казал, че го разбира прекрасно и ще работи върху нея вкъщи. Накрая Реймънд му разрешил да тръгне.

На следващия ден той се върнал. Скицата била преначертана; но все още имала много грешки и няколко от дадените инструкции били погрешно разбрани.

— Ела — рекъл Реймънд, — отстъпих вчера, но сега изпълни молбата ми — вземи молива.

Гъркът го взел, но не го държал с похвата на художник; най-накрая казал:

— Трябва да ви призная, господарю, че не съм нарисувал този чертеж. Невъзможно е да се срещнете с истинския проектант; вашите инструкции трябва да минат през мен. Затова отнесете се снизходително, проявете търпение към моето невежество и ми обясните вашите желания; сигурен съм, че след време ще бъдете удовлетворен.

Реймънд го разпитвал напразно; тайнственият грък не казал нищо повече. Дали някой архитект би могъл да се срещне с художника? Тази идея също била отхвърлена. Реймънд повторил инструкциите си и посетителят се оттеглил. Нашият приятел обаче бил решен, че желанието му няма да бъде осуетено. Той подозирал, че необичайна немотия е причината за мистерията и че художникът не желае да бъде виждан в облекло и дом на лишения. Тази мисъл само още повече подбудила Реймънд да го открие; подтикнат от интереса, който проявявал към неизвестния талант, той наредил на човек, вещ в тези въпроси, да проследи гърка следващия път, когато дойде, и да наблюдава къщата, в която той ще влезе. Неговият пратеник се подчинил и донесъл желаните сведения. Бил проследил мъжа до една от най-сиромашките улици в столицата. Реймънд не се учудил, че при това положение художникът се е скрил от показността, но не променил решението си.

Същата вечер той отишъл сам в посочената му къща. Обликът ѝ се отличавал с бедност, мръсотия и окаяна мизерия. „Уви! — помислил си Реймънд. — Имам много работа, преди Англия да се превърне в рай.“ Той почукал; вратата била отворена с връв, висяща отгоре — счупеното, плачевно стълбище било непосредствено пред него, но не се появил човек; той почукал отново, пак напразно — и след това, нетърпелив и нежелаещ да отлага повече, се изкачил по тъмните, скърцащи стълби. Основният му стремеж, особено сега, когато станал свидетел на ужасното жилище на художника, бил да подпомогне на един човек, притежаващ талант, но угнетен от лишения. Той си представил младеж, чиито очи искрят от гений, чието тяло е отслабено от глад. Донякъде се боял да не го обиди, но се надявал, че щедрата му доброта ще бъде оказана тъй нежно, че да не предизвика отказ. Кое човешко сърце е затворено за добротата? И макар че крайната немотия може да направи страдащия неспособен да се предаде на предполагаемия срам от дадената помощ, усърдието на благодетеля трябва накрая да го предразположи към благодарност. Тези мисли насърчили Реймънд, докато стоял пред вратата на най-високата стая в къщата. След като напразно се бил опитал да влезе в другите апартаменти, той забелязал точно на прага на този чифт малки турски чехли; вратата била открехната, но вътре царяла тишина. Вероятно обитателят не бил там, но убеден, че е намерил точния човек, нашият смел протектор бил изкушен да влезе, да остави кесия на масата и мълчаливо да си тръгне. В изпълнение на тази идея той леко отворил вратата, ала стаята се оказала обитавана.

Реймънд никога не беше посещавал сиромашки дом и сцената, която се разкрила пред него, поразила сърцето му. Подът бил потънал на места — стените били грапави и голи; таванът — зацапан от времето; в ъгъла стояло дрипаво легло; в стаята имало само два стола и счупена груба маса със свещ в ламаринен свещник върху нея — и все пак насред тази тъжна и сърцераздирателна бедност царяла атмосфера на ред и чистота, която го изненадала. Тази мисъл била мимолетна, защото вниманието му незабавно се насочило към обитателя на това окаяно жилище. Една жена. Тя седяла на масата; едната ѝ малка ръка прикривала очите ѝ от свещта, а с другата държала молив; погледът ѝ бил насочен към чертежа пред нея, който Реймънд разпознал като скицата, представена на него. Цялата ѝ външност събудила най-дълбокия му интерес. Тъмната ѝ коса била сплетена и омотана в дебели възли като прическата на гръцка статуя; облеклото ѝ било скромно, но поведението ѝ можело да бъде изтъкнато като образец на изяществото. Пред Реймънд се явил объркан спомен, че е виждал тази фигура и преди; той прекосил стаята; тя не вдигнала очи, просто попитала на гръцки: „Кой е там?“. „Приятел“, отвърнал Реймънд на същия диалект. Жената вдигнала поглед в удивление и той видял, че това е Евадна Займи. Евадна, някогашният идол на любовта на Ейдриън; тази, която заради сегашния си посетител бе пренебрегнала благородния младеж, а след това, отхвърлена от онзи, когото тя обичаше, със смазани надежди и изгарящо страдание се беше върнала в родната си Гърция. Какъв обрат на съдбата я бе довел в Англия и я бе подслонил тук?

Реймънд я разпознал; и маниерът му се променил от учтиво милосърдие към най-топлите изявления на доброта и съчувствие. Нейният облик в настоящето ѝ положение преминал като стрела през душата му. Той седнал до нея, хванал я за ръка и изрекъл хиляди неща, които вдъхвали най-дълбокия дух на състрадание и обич. Евадна не отговорила; големите ѝ тъмни очи били сведени надолу, накрая една сълза проблеснала върху миглите ѝ.

— Така — проплакала тя, — добротата може да стори онова, което никое лишение, никое нещастие не са причинявали; аз ридая.

Тя наистина проляла много сълзи; главата ѝ несъзнателно потънала върху рамото на Реймънд; той държал ръката ѝ: целунал напоените ѝ със сълзи бузи. Казал ѝ, че нейните страдания са приключили: никой не умееше изкуството да утешава както Реймънд; той не разискваше и не заявяваше, но погледът му сияеше от съчувствие; той рисуваше приятни образи пред страдащия; ласките му не събуждаха никакво недоверие, понеже те бяха родени изцяло от чувството, което кара една майка да целуне раненото си дете, желание да покаже по всякакъв начин истинността на чувствата си и готовността му да налее утеха в разкъсания ум на нещастния.

Когато Евадна се овладяла, поведението му станало дори по-радостно; той се пошегувал с представата за нейната бедност. Нещо му подсказвало, че на сърцето ѝ не тежали истинските нещастия на немотията, а придружаващите я унижение и позор; докато говорел, той ѝ ги отнел; на моменти оживено възхвалявал нейната сила на духа, сетне, намеквайки за миналото ѝ състояние, я нарекъл своята предрешена принцеса. Реймънд ѝ отправил сърдечни предложения за помощ; тя била твърде заета с по-поглъщащи мисли, за да ги приеме или отхвърли; най-накрая я оставил, като обещал да повтори посещението си на следващия ден. Върнал се у дома, изпълнен със смесени чувства, с болка, предизвикана от окаяността на Евадна, и с удоволствие от възможността да я облекчи. Някаква причина, за която той не си признал дори пред себе си, го възпряла да разкаже приключението си на Пердита.

На следващия ден той се маскирал дотолкова, доколкото едно наметало му позволявало, и отново посетил Евадна. Докато вървял, купил кошница със скъпи плодове, характерни за нейната родна страна, а върху тях поставил разнообразни красиви цветя и понесъл всичко това към окаяната мансарда на приятелката си.

— Виж! — извикал той, когато влязъл. — Какви лакомства за птици съм донесъл за моето врабче на покрива.

Тогава Евадна разказала историята на своите премеждия. Баща ѝ, макар и с висок ранг, в крайна сметка прахосал състоянието си и дори унищожил репутацията и влиянието си в течение на разпуснатите си удоволствия. Здравето му се влошило и надеждата да бъде излекуван се изпарила; и неговото най-искрено желание, преди да умре, било да опази дъщеря си от немотията, която ѝ се полагала от осиротялото ѝ състояние. Затова той се съгласил и я убедил да приеме предложението за брак на заможен гръцки търговец, живеещ в Константинопол. Тя напуснала родната си Гърция; баща ѝ починал; постепенно Евадна била откъсната от всички приятели и връзки от младостта си.

Войната, която беше избухнала между Гърция и Турция около година преди настоящия момент, довела до много обрати на съдбата. Съпругът ѝ фалирал, а след това, в смута и заплахата от клане от страна на турците, те били принудени да избягат посред нощ и с открита лодка достигнали един плаващ английски кораб, който незабавно ги довел до нашия остров. Няколко скъпоценности, които били спасили, ги издържали за известно време. Цялата умствена сила на Евадна била напрегната в подкрепата на разклатената душа на съпруга ѝ. Загубата на имущество, безнадеждността по отношение на бъдещите му възможности, липсата на работа, на която бедността го обрекла, се обединили, за да го доведат до състояние, граничещо с лудост. Пет месеца след пристигането им в Англия той се самоубил.

— Ще ме попитате — продължила Евадна — какво правя оттогава; защо не съм се обърнала за помощ към заможните гърци, живеещи тук; защо не съм се върнала в родната си страна? Отговорът ми на тези въпроси ще ви се стори незадоволителен, но беше достатъчен, за да ми дава сили ден след ден да изтърпя всякакви нещастия, вместо да търся облекчение. Ще се появи ли дъщерята на благородника, макар и прахосник, Займи като просякиня пред своите съперници или подчинени? Ще наведа ли глава пред тях и ще продаде ли със сервилен жест благородството си завинаги? Ако имах дете или някой друг, който да ме обвързва с живота, може би щях да падна тъй ниско, но както стоят нещата, за мен светът е жестока мащеха; охотно бих напуснала дома, който очевидно ѝ се свиди, и в гроба да забравя гордостта си, страданията си, отчаянието си. Скоро ще настъпи моментът; скръбта и гладът вече са разрушили основите на моето същество; не след дълго аз ще умра; неопетнена от престъплението на саморазрухата, неуязвена от спомена за упадъка, душата ми ще захвърли настрана тази нещастна тленност и ще намери такова възнаграждение, каквото силата на духа и смирението заслужават. Това може да ви се струва лудост, но вие също сте горд и решителен; не се учудвайте тогава, че гордостта ми е неукротима, а решителността ми — неизменна.

След като по този начин приключила историята си и описала доводите си да се въздържа от всякакви усилия да получи помощ от сънародниците си, Евадна замлъкнала; въпреки това тя изглеждала сякаш искала да каже и нещо друго, но не била в състояние да намери думите за него. Междувременно Реймънд бил красноречив. Желанието му да възстанови прекрасната си приятелка до нейната позиция в обществото и до загубеното ѝ благосъстояние го оживило и той възторжено излял всичките си стремежи и намерения по този въпрос. Но бил възпрян; Евадна настояла той да обещае, че ще скрие от всички нейни приятели нейното съществуване в Англия.

— Роднините на граф Уиндзор — рекла тя високомерно — несъмнено смятат, че съм го наранила; навярно самият граф ще ме оправдае, но аз вероятно не заслужавам оправдателна присъда. Тогава постъпих, както винаги трябва — спонтанно. Този сиромашки дом може поне да свидетелства за безразличното ми поведение. Няма значение: не желая да защитавам делата си пред никой от тях, дори преди вашата власт, ала вие ме открихте пръв. Ходът на моите действия ще разкрие, че по-скоро бих умряла, отколкото да стана символ на презрението — вижте гордата Евадна в дрипите ѝ! Вижте принцесата-просяк! В тази мисъл има змийска отрова — обещайте ми, че моята тайна няма да бъде нарушена от вас.

Реймънд дал думата си, но след това последвала нова дискусия. Евадна поискала и друг обет от негова страна: че без нейното съгласие той няма да предприема какъвто и да е план в нейна полза, нито ще ѝ предлага съдействие.

— Не ме унижавайте в собствените ми очи — рекла тя. — Бедността отдавна се грижи за мен; суров облик има тя, но е честна. Ако позорът или това, което аз смятам за позор, се приближи до мен, аз съм изгубена.

Реймънд изтъкнал много доводи и пламенни убеждения, за да преодолее чувствата ѝ, но тя била непоколебима; и развълнувана от разговора, бурно и страстно дала тържествен обет, че ако той продължава да настоява със своите позорни предложения, тя ще избяга и ще се скрие там, където той никога не би могъл да я открие, където гладът бързо би довел смъртта, за да сложи край на неволите ѝ. Казала, че може да се грижи за себе си. И сетне му показала как, създавайки различни чертежи и картини, изкарвала оскъдна надница, за да се издържа. Реймънд отстъпил засега. Чувствал се убеден, че след като известно време угоди на своеволието ѝ, накрая приятелството и разумът ще надделеят.

Но чувствата, които подтиквали Евадна, се коренели в дълбините на нейното същество и били израснали така, както той не бил способен да разбере. Евадна обичаше Реймънд. Той беше героят на нейното въображение, образът, издълбан от любовта в непокътнатата същност на сърцето ѝ. Преди седем години, в разцвета на младостта си, тя се бе привързала към него; той бе служил на страната ѝ срещу турците; в собствената ѝ земя той бе придобил онази военна слава, особено ценна за гърците, тъй като те все още бяха принудени да се борят за всеки метър и своята сигурност. И все пак, когато се бе върнал оттам и за първи път се бе появил в обществения живот в Англия, нейната любов не извоювала неговата, която сетне се колебаеше между Пердита и короната. Докато той все още не бе взел решение, тя бе напуснала Англия; вестта за брака му бе достигнала до нея и нейните надежди, тези слабо подхранвани цветя, повехнали и загинали. Блясъкът на живота бил изгубен за нея, розовият ореол на любовта, който бе напоил всеки предмет със свой собствен цвят, избледнял; тя се задоволила да приеме живота такъв, какъвто е, и да извлече най-доброто от безцветната реалност. Омъжила се и отнасяйки със себе си неспокойната си душа към нови пейзажи, Евадна насочила мислите си към амбиции и се устремила към титлата и властта на принцеса на Влахия, а пък нейните патриотични чувства били успокоени от идеята за доброто, което щяла да стори за страната си, когато съпругът ѝ станел глава на това княжество. Живяла за тази цел — също тъй измамна заблуда, каквато била любовта. Заговорничела с Русия, за да подпомогне целта си, и нейните интриги пробудили ревността на турското правителство и враждебността на гръцкото. И двете страни гледали на нея като на предател и последвало разорението на съпруга ѝ; със своевременно бягство те се отървали от смъртта, а тя се сгромолясала от височината на стремежите си до немотията в Англия. Голяма част от тази история Евадна бе скрила от Реймънд; нито пък бе признала, че отказ и отхвърляне — като на престъпник, осъден за най-тежкото престъпление: привеждането на косата на чуждия деспотизъм за отсичането на новопоникналите свободи на собствената му страна, — щяха да последват нейните молби към който и да е грък.

Знаеше, че тя е причината за абсолютното разорение на съпруга си, и се бе принудила да поеме последствията. Упреците, които агонията му хвърляше, или по-лошо — нелечимата, необяснима депресия, когато умът му се бе вцепенил, не бяха по-малко болезнени, задето той бе безмълвен и неподвижен. Тя се упрекна за престъплението на смъртта му; вината и нейните наказания, изглежда, я обкръжаваха; напразно се бе опитала да облекчи разкаянието чрез спомена за своята истинска почтеност: останалият свят, а и тя сред тях, съдеха делата ѝ според техните последствия. Тя се молеше за душата на съпруга си; призоваваше Върховния да остави върху нейната съвест престъплението за самоунищожението му — бе се зарекла да живее, за да изкупи вината му.

Насред това нещастие, което трябвало бързо да я сломи, само една мисъл ѝ давала утеха. Тя живеела в същата страна, дишала същия въздух като Реймънд. Неговата титла на протектор била върху всеки език; неговите постижения, планове и великолепие — темата на всяка история. Нищо не е толкова скъпоценно за женското сърце като славата и превъзходството на този, когото тя обича; и тъй, във всеки ужас Евадна ликувала в неговата слава и благоденствие. Докато съпругът ѝ бил жив, тя гледала на това чувство като на престъпление, което потискала и за което се разкайвала. Когато той умрял, този прилив на любов възобновил старото си течение, наводнил душата ѝ с бурните си вълни и тя, като плячка, се предала на неудържимата му сила.

Но никога, о, никога не бивало той да я вижда в нейното изпаднало състояние. Никога не трябвало да я вижда повалена, както тя смяташе, от прелестната ѝ гордост — покосена от немотия обитателка на мансарда, с име, което се бе превърнало в укор, и с тежестта на вината върху душата ѝ. Но макар и тя да бе непрогледно прикрита за него, обществената му служба ѝ бе позволила да се запознае с всичките му дела, с ежедневието му, дори с разговорите му. Евадна си бе позволила едно удоволствие — четяла вестниците всеки ден и пирувала с похвалите и делата на протектора. Ала и тази наслада не била лишена от съпътстваща скръб. Името на Пердита било винаги обвързано с неговото; тяхната съпружеска радост била чествана даже и от неподправените факти, свидетелстващи за нея. Те били непрекъснато заедно и нещастната Евадна не можела да прочете името и титлата му, без в същото време да ѝ се яви образът на онази, вярната спътница във всички негови дела и удоволствия. Те, Техните превъзходителства, срещали погледа ѝ на всеки ред, забърквайки зла отвара, която отравяла кръвта ѝ.

Във вестника тя видяла обявата за проект на национална галерия. Обединявайки своя вкус със спомените за сградите, които бе виждала на изток, с усилията на гения, тя им вдъхнала единство и създала плана, който бил изпратен на протектора. Ликувала при мисълта, че макар неизвестна и забравена, тя ще окаже помощ на онзи, когото обичала; и с възторжена гордост и нетърпение очаквала изпълнението на нейното произведение, което, увековечено в камък, щяло да бъде предадено на идните поколения, запечатано с името на Реймънд. Тя развълнувано очаквала завръщането на своя пратеник от двореца; слушала ненаситно неговия разказ за всяка дума, всеки поглед на протектора; изпитвала блаженство в това общуване с любимия си, макар той да не знаел към кого се обръща с инструкциите си. Самият чертеж ѝ станал неизразимо скъп. Той го беше видял и похвалил; сетне отново беше докосван от нея, всеки щрих на молива ѝ бил като акорд на вълнуваща музика и раждал идеята за храм, издигнат, за да чества най-дълбоките и най-неописуемите вълнения на душата ѝ. Тези размисли я завладели, когато гласът на Реймънд за пръв път достигнал до ухото ѝ — глас, който веднъж чула ли го, тя никога не могла да забрави; Евадна овладяла прилива на чувствата си и го посрещнала с тиха благост.

Гордостта и нежността ѝ се борели и накрая заедно намерили компромис. Тя щяла да се вижда с Реймънд, след като съдбата го бе довела при нея, и нейното постоянство и преданост щели да заслужат приятелството му. Но нейните права и дълбоко ценената ѝ независимост не трябвало да бъдат накърнени от мисълта за изгода или от намесата на сложните чувства, съпровождащи паричните задължения и обвързаността на благодетеля и облагодетелствания. Умът ѝ бил необичайно силен; тя можела да подчини чувствата си на желанията на разума ѝ и да търпи студ, глад и мизерия, вместо да отстъпи по спорен въпрос. Уви! Жалко, че у човешкия нрав тази висша мисловна дисциплина и презрителна небрежност към самата природа не са обединени в името на морално съвършенство! Но решението, което позволявало на Евадна да се противопостави на мъчителните лишения, произтичало от прекомерно силната мощ на нейните страсти; и на съсредоточеното своеволие, което свидетелствало за тях, било отредено да унищожи дори самия идол, за да запази неговото внимание, на което тя предала подробностите на окаяността си.

Разговорът им приключил. Постепенно Евадна разказала на своя приятел цялата си история, петното, което името ѝ било получило в Гърция, тежестта на греха, натрупал се заради смъртта на съпруга ѝ. Когато Реймънд предложил да изчисти репутацията ѝ и да покаже на света истинския ѝ патриотизъм, тя заявила, че единствено чрез настоящите си страдания се надява на някакво облекчение от ударите на съвестта; че в нейното душевно състояние, колкото и болно да му се струва, необходимостта от занимание е спасителен лек; Евадна завършила, изтръгвайки от него обещание, че в продължение на един месец той ще се въздържа от обсъждането на нейните интереси, а пък тя обещала, че след този промеждутък ще приеме отчасти неговите желания. Не могла да скрие пред себе си, че всяка промяна би я отделила от него; сега го виждала всеки ден. Отношенията му с Ейдриън и Пердита никога не били споменавани; за нея той бил метеор, звезда без спътници, която в определения час се издигала в нейното полукълбо, чийто вид носел радост и която, макар и да залязвала, никога не бе затъмнена. Той идвал всеки ден в нейния сиромашки дом и присъствието му го превръщало в храм, ухаещ на сладости, сияещ от небесна светлина; той участвал в нейното бълнуване. „Те построиха стена между тях и света“30. Вън хиляди харпии беснеели, разкаяние и нещастие очаквали отредения момент за нашествието си. Вътре царял покой като на невинност, безразсъдна слепота, заблуждаваща радост, надежда, чиято неподвижна котва почивала в спокойната, но непостоянна вода.

По този начин, докато Реймънд бе обгърнат от мечти за власт и слава, докато очакваше с нетърпение пълното господство над стихиите и човешкия ум, територията на собственото му сърце се изплъзна от вниманието му; и от този ненадеен извор се издигна могъщият порой, който надви неговата воля и отнесе към безчувственото море слава, надежда и щастие.

Глава 9

А междувременно какво правеше Пердита?

През първите месеци на протектората му Реймънд и тя бяха неразделни; всеки проект бе обсъден с нея, всеки план одобрен от нея. Никога не бях виждал някой тъй съвършено щастлив като милата ми сестра. Изразителните ѝ очи бяха две звезди, които сияеха с любов; надежда и безгрижие бяха кацнали върху безоблачното ѝ чело. Тя се отдаваше дори на сълзи от радост заради възхвалата и славата на своя лорд; цялото ѝ съществуване беше една жертва за него и ако в смирението на сърцето си изпитваше самодоволство, то произтичаше от мисълта, че бе спечелила изтъкнатия герой на века и го бе задържала години наред, дори след като времето бе отнело от любовта обичайната ѝ жар. Нейните собствени чувства бяха непокътнати, като при зараждането им. Пет години не бяха успели да унищожат ослепителната нереалност на страстта. Повечето мъже безмилостно разрушават свещената завеса, с която женското сърце е свикнало да украсява идола на своите чувства. Но не и Реймънд; той беше чаровник, чиято сила никога не отслабваше; крал, чиято власт никога не е била преустановявана: проследиш ли го през дребните събития от обикновения живот, все същото изящество и величие го красяха; той не можеше да бъде ограбен от вроденото обожание, с което природата го бе надарила. Красотата и съвършенството на Пердита се разгърнаха пред погледа му; вече не разпознавах моята сдържана и умислена сестра в очарователната и сърдечна съпруга на Реймънд. Геният, който осветляваше лицето ѝ, сега бе заменен от израз на доброжелателност, който придаваше божествено съвършенство на нейната красота.

Щастието е в най-високата си степен сестра на доброто. Страданието и любезността могат да съществуват заедно и писателите обичат да изобразяват тяхното съединение; в този образ има човешка и трогателна хармония. Но съвършеното щастие е качество на ангелите; и тези, които го притежават, изглеждат ангелски. Казват, че страхът е родителят на религията: дори е създателят на онази религия, която кара своите последователи да принасят човешки жертви пред олтарите ѝ; но религията, която извира от щастието, е една по-прекрасна рожба; религията, която кара сърцето да издиша пламенни благодарности и ни кара да изливаме препълнената ни душа пред твореца на нашия живот; онази, която е родител на въображението и гледачка на поезията; онази, която дарява благотворен разум на видимия механизъм на света и превръща земята в храм, чийто свод е небето. Такова щастие, доброта и религия обитаваха съзнанието на Пердита.

През петте години, които бяхме прекарали заедно като група щастливи човешки същества в замъка Уиндзор, нейната блажена съдба бе честа тема на разговорите на сестра ми. Заради ранните навици и естествената привързаност тя избираше мен пред Ейдриън или Идрис, за да бъда съучастник в изобилстващата ѝ наслада; навярно, макар и очевидно да бях много различен, някаква тайна точка на сходство, последица от кръвното родство, предизвикаше това предпочитание. Често по залез-слънце съм се разхождал с нея по спокойните, сенчести горски пътеки и съм я слушал с радостна отзивчивост. Сигурността придаваше достойнство на страстта ѝ; увереността в пълния ѝ отклик не оставяше някое нейно желание неизпълнено. Раждането на дъщеря ѝ, ембрионално копие на нейния Реймънд, изпълни чашата на нейното щастие и създаде свещена и неразривна връзка между тях. Понякога тя изпитваше гордост, задето той бе избрал нея пред стремежите си за корона. Понякога си спомняше, че бе преживяла силна мъка, докато той се бе колебал в избора си. Но този спомен за отминало нещастие само засилваше нейната настояща радост. Това, което бе спечелила трудно, сега тя притежаваше изцяло, и то бе двойно по-ценно. Тя го гледаше от разстояние със същия възторг (о, даже далеч по-пламенен възторг!), който човек изпитва, когато след опасностите на бурята се озовава в жадуваното пристанище; тя се притичваше към него, за да почувства по-сигурна в неговите обятия истинността на нейното блаженство. Тази сърдечна любов допринесе към дълбочината на нейния разум и блясъка на нейното въображение и я направи неописуемо скъпа за Реймънд.

Ако някога я бе пресичало чувство на недоволство, то е произтичало от мисълта, че Реймънд не е напълно щастлив. Копнежът по слава и самонадеяната амбиция бяха определили младостта му. Първата бе придобил в Гърция; втората бе пожертвал в името на любовта. Интелектът му откри задоволително поле за занимания в домашния му кръг, чиито членове, всички надарени с изисканост и литература, бяха като него, отличаващи се с гений. И все пак дейният живот бе истинската почва за неговите добродетели и той понякога страдаше от монотонния ход на събитията в нашето уединение. Гордостта го караше да се отвращава от жалване, а благодарността и привързаността към Пердита обикновено действаха като опиат на всяко желание, с изключение на това да заслужи нейната любов. Всички наблюдавахме проявите на тези чувства и никой не се разкайваше за тях толкова, колкото Пердита. Нейният живот, посветен на Реймънд, беше малка жертва, за да възнагради избора му, но беше ли достатъчна — имаше ли той нужда от някакво удовлетворение, което тя не бе в състояние да му даде? Това беше единственият облак в синевата на нейното щастие.

Пътят му към властта бе изпълнен с болка и за двамата. Реймънд обаче постигна желанието си; той зае длъжността, за която природата сякаш го беше изваяла. Енергията му бе обилно подхранвана, без изтощение или пресищане; неговият вкус и гениалност намериха достоен израз във всеки от начините, които човешките същества са измислили, за да затворят и покажат духа на красотата; добротата на сърцето му го караше никога да не се изтощава да съдейства за благополучието на своите събратя; неговият великолепен дух и стремежите му към уважението и любовта на човечеството сега се осъществиха; вярно, възторгът му бе временен и може би по-добре, че бе така. Навикът нямаше да притъпи чувството му за наслада от властта; нито пък трудностите, разочарованието и поражението очакваха края на онова, което щеше да издъхне в своята зрялост. Той реши да извлече и побере цялата слава, мощ и постижения, които инак биха били резултат от дълга власт, в трите години на неговия протекторат.

Реймънд беше изтъкнато общителен. Всичко, на което той сега се радваше, щеше да бъде лишено от наслада, ако не бе споделено. Но в Пердита той притежаваше всичко, което сърцето му можеше да пожелае. Любовта ѝ пораждаше съчувствие; интелигентността ѝ я караше да го разбира с една дума; силите на разума ѝ позволяваха да му помага и да го напътства. Той чувстваше нейната стойност. През ранните години на техния съюз променливостта на нейния нрав и все още непокорното своенравие, които опетняваха характера ѝ, бяха леки спънки в пълнотата на неговите чувства. Сега, когато непроменливо спокойствие и нежна отстъпчивост бяха прибавени към другите ѝ качества, уважението му се равняваше на любовта му. Години бяха направили техния съюз непоклатим. Сега те не се досещаха и не залитаха по пътеката, гадаейки начина, по който да доставят удоволствие на другия, надявайки се и в същото време страхувайки се от продължителността на блаженството. Пет години бяха придали трезва сигурност на емоциите им, но не ги бяха лишили от ефирната им същност. Бяха ги дарили с дете, но не бяха отнели прелестта на сестра ми. Плахостта, която при нея се свеждаше почти до неловкост, бе заменена с грациозна решителност; прямота наместо сдържаност определяше нейните черти и гласът ѝ бе настроен към вълнуваща мекота. Тя вече беше на двадесет и три, в апогея на женствеността, изпълняваща скъпоценните задължения на съпруга и майка, притежаваща всичко, за което сърцето ѝ някога бе жадувало. Реймънд беше с десет години по-възрастен; освен предишната му красота, знатни обноски и завладяващ вид, той се бе сдобил с нежна благосклонност, очарователна нежност, изискано и неуморно внимание към желанията на другите.

Първата тайна, която съществуваше между тях, бяха посещенията на Реймънд при Евадна. Той бил поразен от силата на духа и красотата на злополучната гъркиня; и когато нейната непроменена нежност към него се разгърнала, изумен, той попитал с какво свое действие бе заслужил тази страстна и несподелена любов. За известно време Евадна била единственият обект на неговите мечти; а Пердита осъзнала, че мислите и времето му са отдадени на нещо, в което тя не участва. Сестра ми по природа бе лишена от обичайните чувства на тревожна, капризна ревност. Съкровището, което тя притежаваше в обичта на Реймънд, беше по-необходимо за нейното същество, отколкото кръвта, която вдъхваше живот във вените ѝ. По-искрено от Отело, тя би казала:

В настоящата ситуация Пердита не подозираше никакво отчуждение на обичта, но предполагаше, че някакво обстоятелство, свързано с неговата висока позиция, бе причинило тази потайност. Тя бе изплашена и наранена. Започна да брои дългите дни, месеци и години, които трябваше да изминат, преди той да се завърне към предишния си начин на живот и изцяло при нея. Тя не бе щастлива, задето, дори за известно време, той трябваше да има тайни от нея. Пердита често роптаеше, но доверието ѝ в искреността на неговата обич бе непокътнато; и когато те бяха заедно, невъздържана от страх, тя разтваряше сърцето си за най-голямата радост.

Мина време. По средата на бурната си кариера Реймънд изведнъж се спря, за да помисли за последствията. Два изхода се явиха в представите му за бъдещето. Че отношенията му с Евадна ще продължат да бъдат тайна или че най-накрая ще бъдат разкрити от Пердита. Сиромашкото състояние и дълбоко разтревожените чувства на неговата приятелка го възпираха от мисълта да я изостави. От първата им среща той завинаги се бе сбогувал с откровените разговори и пълното съчувствие на спътницата на своя живот. Завесата трябваше да е по-плътна от тази, измислена от турската ревност; стената — по-висока от недостъпната кула на Ватек, за да скрие от Пердита действията на сърцето му и да потули от погледа ѝ неговите тайни постъпки. Тази идея бе непоносимо болезнена за него. Откровеността и общителните чувства бяха същността на природата на Реймънд; без тях качествата му ставаха обикновени; без тях, които разпръскваха блясък върху отношенията му с Пердита, прехвалената му замяна на трона за нейната любов бе толкова слаба и празна, колкото нюансите на дъгата, които изчезват, когато слънцето залезе. Но лек не съществуваше. Дарбите му, предаността и смелостта; украшенията на неговия ум и силите на душата му, всички напрегнати до крайна степен, не можеха да помръднат дори на косъм колелото и да върнат назад колесницата на времето; онова, което се бе случило, бе изписано с непреклонната писалка на действителността върху вечния том на миналото; нито страданието, нито сълзите щяха да са достатъчни, за да отмият и йота от извършеното деяние.

Но това беше по-добрата страна на въпроса. Какво щеше да се случи, ако обстоятелствата накарат Пердита да заподозре нещо и подозренията ѝ се потвърдят? При тази мисъл жилките по тялото му се отпуснаха и на челото му застана студена роса. Много мъже биха се присмели на страха му; но той виждаше бъдещето; и спокойствието на Пердита му бе твърде скъпо, а безмълвното ѝ страдание твърде сигурно и твърде страшно, за да не го угнети. Пътят му бързо бе решен.

Ако се случеше най-лошото; ако тя научеше истината, той нито щеше да понесе нейните упреци, нито мъката на променения ѝ поглед. Тогава щеше да я изостави заедно с Англия, приятелите си и надеждите за бъдещето, щеше да потърси друга държава и на друго място да започне живота наново. След като бе решил това, той стана по-спокоен. Стараеше се да поведе предпазливо конете на съдбата през коварния път, който бе избрал, и бе насочил всички свои усилия, за да скрие по-добре онова, което не можеше да промени.

Съвършеното доверие, което съществуваше между Пердита и него, правеше всеки разговор помежду им обикновен. Те отваряха писмата на другия, тъй като досега и най-съкровената част от сърцето на всеки от тях бе разкрита на другия. Едно писмо бе дошло ненадейно, Пердита го прочете. Ако в него се криеше потвърждение на подозренията ѝ, тя щеше да бъде съкрушена. Така и се случи и трепереща, студена и пребледняла, тя потърсила Реймънд. Той бил сам и разглеждал някои подадени наскоро жалби. Тя влязла мълчаливо, седнала на една кушетка срещу него и го погледнала с такова отчаяние, че най-дивите крясъци и ужасяващи стенания биха били кротки прояви на нещастие в сравнение с живото му въплъщение, изявено у нея.

Отначало той не откъснал поглед от вестниците; когато вдигнал очи, бил поразен от страданието, появило се на променените ѝ бузи; за миг забравил собствените си постъпки и страхове и попитал с ужас:

— Мило момиче, какво става; какво се е случило?

— Нищо — отвърнала първоначално. — И все пак не е така — продължила тя, завързвайки речта си. — Ти имаш тайни, Реймънд; къде ходиш напоследък, с кого се срещаш, какво криеш от мен? Защо съм пропъдена от твоето доверие? Ала не искам това — не възнамерявам да те залавям с въпроси — един ще е достатъчен: аз пълна нещастница ли съм?

С трепереща ръка тя му подала хартията и седнала, пребледняла и неподвижна, гледайки го, докато той четял. Той разпознал почерка на Евадна и кръвта се покачила в бузите му. Със светкавична скорост си представил съдържанието на писмото; сега жребият бил хвърлен и всичко зависело от него; лъжата и хитростта са дреболии в сравнение с настъпващата разруха. Той или напълно щял да разсее подозренията на Пердита, или щял да я напусне завинаги.

— Милото ми момиче — рекъл, — виновен съм; но трябва да ми простиш. Постъпих грешно, когато оплетох тази мрежа от тайни; но го сторих, за да ти спестя болката, и с всеки изминал ден ставаше все по-трудно да поправя грешката си. Освен това бях подтикнат към дискретност от нещастната авторка на тези няколко реда.

Пердита ахнала:

— Е — извикала тя, — продължавай!

— Това е всичко — този лист разказва всичко. Поставен съм в безкрайно трудни обстоятелства. Дадох всичко от себе си, макар че навярно съм постъпил неправилно. Любовта ми към теб е неприкосновена.

Пердита невярващо поклатила глава:

— Не може да бъде — извикала тя, — знам, че това не е истина. Ти може и да ме измамиш, но аз няма да бъда измамена. Загубих теб, себе си, живота си!

— Не ми ли вярваш? — попитал надменно Реймънд.

— За да ти повярвам — възкликнала тя, — бих се отказала от всичко и бих издъхнала с радост, така че в смъртта да почувствам, че си бил верен, но това няма как да се случи!

— Пердита — продължил Реймънд, — ти не виждаш пропастта, над която стоиш. Можеш да повярваш, че не съм подел сегашното ми поведение без нежелание и болка. Знаех, че е възможно то да пробуди твоите подозрения; но вярвах, че само моята дума ще ги накара да изчезнат. Изградих надеждите си върху твоето доверие. Смяташ ли, че ще понеса да бъда обсипван с въпроси и отговорите ми да се отхвърлят така презрително? Мислиш ли, че ще търпя да не ми вярваш, да бъда подозиран, а навярно и наблюдаван, разпитван? Все още не съм паднал толкова ниско; честта ми все още не е толкова опетнена. Ти ме обичаше; аз те обожавах. Но всички човешки чувства имат своя край. Нека любовта ни изтече, но нека не бъде заменяна с недоверие и обвинения. Досега сме били приятели — любовници — нека не ставаме врагове и взаимни шпиони. Не мога да бъда обект на подозрения. Не можеш да ми повярваш? Нека се разделим!

— Точно така — извикала Пердита, — знаех, че ще се стигне до това! Нима не сме разделени вече? Нима поток, безграничен като океан, дълбок като пропаст, не зее между нас?

Реймънд се надигнал, гласът му бил грохнал, чертите му изкривени, маниерът му спокоен като атмосфера, люлееща се от земетресение, и отвърнал:

— Радвам се, че приемаш решението ми тъй философски. Несъмнено ще изиграеш ролята на наранената съпруга възхитително. Понякога може да те пробожда чувство, че си ме оскърбила, но съчувствието на роднините ти, състраданието на света, самодоволството, което твоето съзнание ще ти дари заради неопетнената ти невинност, ще бъдат отлична утеха; а мен няма да ме видиш повече!

Реймънд се приближил към вратата. Той забравил, че всяка изречена дума от него била невярна. До самозаблуда изпълнил ролята на своята невинност. Нима актьорите не ридаят, когато разиграват въображаема страст? Едно по-дълбоко усещане за измислена реалност било обладало Реймънд. Той говорел гордо; чувствал се наранен. Пердита вдигнала очи; тя видяла гневния му поглед; ръката му била върху бравата на вратата. Тя подскочила, хвърлила се на врата му, стенейки и хлипайки; той хванал ръката ѝ и завеждайки я до кушетката, седнал близо до нея. Главата ѝ паднала върху рамото му, тя треперела, през крайниците ѝ се прокрадвали ту огън, ту лед: наблюдавайки емоциите ѝ, той заговорил с омекнал глас:

— Ударът е нанесен. Няма да се разделя с теб в гняв; твърде много ти дължа. Дължа ти шест години неподправено щастие. Но те са отминали. Няма да живея с белега на подозрението, няма да бъда обект на ревност. Обичам те твърде много. Само в една вечна раздяла всеки от нас може да се надява на достойнство и благоприличие в делата ни. Тогава няма да опозорим истинските си същности. Досега вярата и предаността са били есенцията на нашите отношения; сега, когато те са погубени, нека не се присламчваме към безплодната обвивка на живота, към празната черупка. Имаш детето си, брат си, Идрис, Ейдриън.

— А ти — проплакала Пердита — имаш авторката на това писмо.

Неукротимо възмущение пламнало в очите на Реймънд. Той знаел, че поне това обвинение е невярно.

— Повярвай на това убеждение — извикал той, — прегърни го до сърцето си — превърни го във възглавница за главата ти, опиат за очите ти — за мен е без значение. Но пред Бога, който ме е създал, заявявам, че пъкълът не е по-грешен от думите, които ти изричаш!

Пердита била поразена от равнодушната сериозност на неговите твърдения. Тя отговорила искрено:

— Не отказвам да ти повярвам, Реймънд; напротив, обещавам да поставя безусловната си вяра в твоята скромна дума. Само ме увери, че твоята любов и вяра към мен никога не са били осквернени; и подозрението, и съмнението, и ревността веднага ще бъдат разпръснати. Ще продължим, както винаги, едно сърце, една надежда, един живот.

— Вече те уверих в своята вярност — отвърнал Реймънд с високомерна студенина, — трикратни твърдения няма да са от полза, когато човек е презиран. Няма да говоря повече; защото не мога да добавя нищо към това, което вече казах, към това, което ти по-рано презрително отхвърли. Тази разправия е недостойна и за двама ни; и признавам, че се изморих да отвръщам на неоснователни и жестоки обвинения.

Пердита се опитала да разчете емоцията по лицето му, което той гневно обърнал настрана. В негодуванието му имало толкова много истина и душа, че съмненията ѝ били разсеяни. Лицето ѝ, което от години не бе изразявало чувство, несвързано с обич, отново станало лъчезарно и радостно. Ала да успокои и помири Реймънд не била лесна задача. Отначало той отказал да остане, за да я изслуша. Но тя не позволила да бъде отблъсната; уверена в неизменната му любов, била готова да положи всякакво усилие, да използва всяка молба, за да прогони гнева му. Той я изслушал — седнал в надменно мълчание, но я слушал. Пердита първо го уверила в безкрайното си доверие; с него той трябвало да е наясно, тъй като, ако не било то, тя не би се опитвала да го задържи. Изброила годините им, изпълнени с щастие; повикала пред него спомени за минали моменти на близост и блаженство; описала бъдещия им живот, споменала детето им — тогава нежелани сълзи изпълнили очите ѝ. Тя се опитала да ги спре, но безуспешно — думите ѝ я задавили. Преди това не плакала. Реймънд не могъл да устои на тези признаци на болка: навярно се чувствал донякъде засрамен от ролята на наранения, която бил изиграл. И тогава той благочестиво обикнал Пердита; сведената ѝ глава, лъскавите ѝ къдрици, движенията на тялото ѝ за него били предмет на дълбока нежност и възхищение; докато тя говорела, нейните мелодични тонове прониквали в душата му; скоро той омекнал към нея, утешавайки и галейки я, и опитвайки да заблуди себе си, че никога не я е наранявал.

Реймънд беше разклатен от това събитие, както би бил един мъж, току-що подложен на мъчения и очакващ в напрежение кога те ще му бъдат причинени отново. Той бе съгрешил срещу собствената си чест, заклевайки се в пряка лъжа; вярно, бе се отнесъл така към една жена и други вероятно не биха възприели постъпката му за толкова подла, но не и той; понеже кого бе измамил? Неговата доверчива, предана, любяща Пердита, чиято щедра вяра го огорчаваше двойно, когато той си спомняше парада на невинността, с който тя бе изнудена. Умът на Реймънд не бе толкова сурово скроен, нито пък обстоятелствата на живота са се отнесли с него тъй грубо, че да го направят непроницаем за тези размишления — напротив, той беше целия изтъкан от нерви; душата му бе като същински огън, който избледнява и се свива от всяка зараза на мръсния въздух: но сега заразата се бе вляла в същността му и промяната бе още по-болезнена. Истината и лъжата, любовта и омразата загубили вечните си граници, раят се примесил с ада, а чувствителното му съзнание, насочено към полето на тази битка, било поразено до лудост. Той се презираше от все сърце, бе гневен на Пердита, а мисълта за Евадна беше съпроводена от всичко отвратително и жестоко. Страстите му, неговите постоянни господари, придобиха нова сила от дългия сън, в който любовта ги бе приспала, обсебващата тежест на съдбата го пречупи; той беше раздразнителен, измъчван, яростно нетърпелив, заради онова най-дълбоко нещастие — чувството на разкаяние. Това неспокойно състояние постепенно отстъпи на мрачна враждебност и душевна угнетеност. Подчинените му, дори равните му, ако в настоящата си позиция той имаше такива, се стреснаха, откривайки гняв, присмех и огорчение в този, който преди се отличаваше с приветливост и доброжелателност. Той извършваше обществените си дела с неприязън и бързаше да се отърве от тях и да се усамоти в уединение, което едновременно бе неговата отрова и лек. Възседна един огнен кон — този, който го бе отвел напред към победата в Гърция, и се изтощаваше със смъртоносни упражнения, освобождавайки се от угризенията на смутния ум чрез животински усещания.

Бавно започна да се съвзема; накрая като някой, който е бил под въздействието на отрова, вдигна глава над изпаренията от треска и страст, към неподвижната атмосфера на спокоен размисъл. Той бил размишлявал върху посоката, по която е най-добре да се поеме. Беше поразен от времето, което изминало, откакто лудостта, а не някакъв разумен порив, бе започнала да ръководи действията му. Беше изминал месец и през това време не беше виждал Евадна. Нейната власт, която бе свързана с малко от трайните емоции на сърцето му, бе силно повяхнала. Той вече не бил неин роб — не бил неин любовник: нямало да я вижда повече и с пълното си завръщане заслужил доверието на Пердита.

И все пак, точно когато взел това решение, във въображението му изникнал окаяният дом на гръцкото момиче. Дом, който от благородни и възвишени принципи тя отказала да замени за друг, по-разкошен. Той мислел за великолепието на нейното положение и външност, когато я бе срещнал за първи път; мислел за нейния живот в Константинопол, съпроводен от всички подробности на ориенталско величие; за настоящата ѝ немотия, ежедневния ѝ тежък труд, самотното ѝ състояние, избледнелите ѝ, поразени от глад бузи. Състрадание набъбнало в гърдите му; трябвало да я види още веднъж; той щял да измисли някакъв план за възстановяването ѝ в обществото, за да може да се радва на предишната си титла; след това, в реда на нещата, тяхната раздяла щяла да последва.

Отново си помислил как през този дълъг месец бе странил от Пердита, бягайки от нея като от жилото на собствената си съвест. Но сега бил буден; всичко това трябвало да бъде поправено и бъдещата преданост щяла да изтрие спомена за това единствено петно върху спокойствието на техния живот. Той станал бодър, когато помислил за това, и трезво и решително начертал стъпките, които щял да предприеме. Спомнил си, че бе обещал на Пердита да присъства точно тази вечер (19 октомври, годишнина от избора му за протектор) на празник, организиран в негова чест. Ако този празник се окажел щастлив, това щяло да е добра поличба за бъдещите им години. Първо щял да посети Евадна; нямало да остава, но ѝ дължал някакво обяснение, някакво обезщетение за дългото си и внезапно отсъствие; а сетне — напред към Пердита, към забравения свят, към задълженията на обществото, великолепието на титлата, насладата от властта.

След събитията, описани на предходните страници, Пердита беше размишлявала върху пълната промяна във вида и поведението на Реймънд. Тя бе очаквала свобода в общуването и завръщане към онези навици на любящите отношения, които бяха радостта в нейния живот. Но Реймънд не се бе включил в нито едно от нейните развлечения. Той извършвал дневните си дела отделно от нея; излизал, а тя не знаела къде. Болката, причинена от това разочарование, била мъчителна и дълбока. Пердита я възприемала като измамен сън и се опитвала да отмести съзнанието си от нея; но подобно на ризата на Нес32, тя прилепнала към плътта ѝ и с остра болка разяждала нейната жизнена сила. Пердита притежаваше това (макар че подобно твърдение може да изглежда като парадокс), което принадлежи на малцина — способност за щастие. Нейната деликатна структура и творческо въображение я правеха особено податлива на блажени емоции. Преливащата топлина на сърцето ѝ, превръщайки любовта в растение с дълбок корен и величествен растеж, бе настроила цялата ѝ душа към възприемането на щастие, когато тя бе открила в Реймънд всичко, което можеше да разкраси любовта и да задоволи въображението ѝ. Но ако чувството, върху което бе основано зданието на нейното съществуване, станеше обикновено, след като е било споделено, ако безкрайната поредица от внимание и достойни дела е пречупена и вселената на неговата любов — откъсната от нея, то щастието трябва да си отиде и да бъде заменено с неговата противоположност. Същите особености на нейния характер превръщаха тъгата ѝ в агония; нейното въображение ги увеличаваше, чувствителността ѝ я правеше винаги открита за повторния им удар; любовта постави отровата в жилото, пронизващо сърцето ѝ. В скръбта ѝ нямаше нито подчинение, нито търпение, нито себеотрицание; тя се бореше с нея, страдаше под нейната тежест и съпротивата ѝ правеше всеки спазъм по-остър. Отново и отново се завръщаше мисълта, че той обича друга. Пердита бе справедлива към Реймънд; вярваше, че той изпитва нежна привързаност към нея; но дайте нищожна награда на този, който в лотария, определяща живота му, е разчитал на притежанието на десетки хиляди, и тази печалба ще го разочарова повече, отколкото ако не бе получил нищо. Привързаността и приятелството на Реймънд може да са безценни; но отвъд тази обич, прегърнато по-дълбоко от приятелството, беше невидимото съкровище на любовта. Вземете сумата в нейната цялост и никоя аритметика не може да изчисли нейната стойност; извадете от нея най-малката част, дайте ѝ само името на частите, разделете я на градуси и секции и като монета на магьосник, това безценно злато ще се превърне в най-гнусно вещество. Има смисъл в очите на любовта; ритъм в гласа ѝ, сияние в усмивката ѝ, чийто магически талисман може да е собственост само на един; духът ѝ е първичен, същността ѝ единична, божествеността — едно цяло. Сърцата и душите на Реймънд и Пердита се бяха смесили като две планински ручейчета, които се съединяват в спускането си, шептящи и искрящи, преливат над блестящи камъчета до грейнали цветя; но ако единият изостави първоначалната си посока или пък е препречен от задушаващо препятствие, то другият се свива в изменените си брегове. Пердита усещаше отслабването на прилива, който подхранваше живота ѝ. Неспособна да понесе бавното увяхване на надеждите си, тя внезапно създаде план, решавайки да прекрати веднага периода на нещастие и да доведе до щастливо заключение последните пагубни събития.

Годишнината от въздигането на Реймънд до позицията на протектор наближаваше; и по обичай този ден биваше отбелязван с пищен празник. Множество чувства подтикваха Пердита да придава двойно величие на тази обстановка; и все пак, докато се обличала за вечерната галавечеря, тя се чудила на болките, които понася, за да направи разкошно честването на събитието, което ѝ се струвало началото на нейните страдания. „Беди да сполетят деня — помислила си тя, — беди, сълзи и скръб се случиха в часа, в който Реймънд откри друга цел освен любовта, друго желание освен моята преданост; и триж радостен да бъде моментът, когато той ми бъде върнат! Бог знае, аз се доверявам на неговите обети и вярвам в заявената му вяра — но затова не бих дирила онова, което съм решена да постигна. Трябва ли да изминат още две години, като всеки ден допринася към нашето отчуждение, като всяка постъпка е поредният камък, натрупан върху преградата, която ни разделя? Не, моят Реймънд, единственият ми любим, единственото притежание на Пердита! Тази нощ, това прелестно събиране, тези разкошни покои и тази премяна на печалното ти момиче — всички те са обединени, за да отпразнуват абдикацията ти. Веднъж за мен ти се отказа от перспективата за корона. Това беше в дните на нашата млада любов, когато можех само да тая надеждата, а не увереността за щастието. Сега имаш знанието за всичко, което мога да ти дам, предаността на сърцето, непорочната любов и непоколебимото подчинение към теб. Трябва да избереш между тях и твоя протекторат. Това, горд благороднико, е последната ти вечер! Пердита ѝ е дарила цялото великолепие и блясък, които сърцето ти най-много обича — но от тези великолепни стаи, от тези разкошни грижи, от власт и височина трябва да се върнеш, още с утрешното слънце, в нашия провинциален дом; защото няма да получа безсмъртието на радостта, ако понеса още една седмица като предишната.“

Размишлявайки над този план, решена, когато настъпи часът, да предложи и да настоява за неговото изпълнение, уверена в неговото съгласие, сърцето на Пердита олекнало или по-скоро се въздигнало. Бузите ѝ бяха пламнали в очакването за борба; очите ѝ искряха с надеждата за триумф. Поставяйки съдбата си в хвърлянето на един зар и чувствайки се убедена, че ще победи, тя, тази, която аз нарекох носеща белега на кралица на народите върху благородното си чело, сега се издигна над човешката природа и сякаш със спокойна сила, с пръст спря колелото на съдбата. Никога досега тя не бе изглеждала толкова превъзходно.

Ние, идиличните овчари в тази история, възнамерявахме да присъстваме на това празненство, но Пердита ни писа, молейки ни да не идваме или да отсъстваме от Уиндзор, тъй като тя (макар да не ни разкри плана си) бе решена на следващата сутрин да се върне с Реймънд в нашия скъп кръг, за да поднови онзи ход на живота, в който бе открила цялото си щастие. Късно вечерта тя влязла в покоите, подготвени за празника. Реймънд бе напуснал двореца предната вечер; той беше обещал да отдаде чест на събранието, но още не се беше върнал. И все пак тя бе сигурна, че той най-сетне ще дойде; и колкото по-широк изглеждаше проломът на това бедствие, толкова по-сигурна беше тя, че ще го затвори завинаги.

Беше, както казах, деветнадесети октомври; есента бе напреднала и мрачна. Вятърът виеше; полуголите дървета бяха ограбени от остатъка от летните им украшения; състоянието на въздуха, предизвикващ загниването на растителността, бе враждебно към веселието или надеждата.

Реймънд бил въодушевен от решението, което беше взел; но със залязващия ден настроението му повехнало. Първо трябвало да посети Евадна, а след това да побърза към двореца на протектората. Докато вървял по окаяните улици в квартала на нещастната гъркиня, сърцето му го наказвало за цялото му отношение към нея. Първо той бе дал съгласието си, разрешавайки ѝ да остане в това състояние на упадък; а сетне, след кратък, бурен блян, я бе изоставил в печална самота, тревожни предположения и горчиви, все още разочаровани очаквания. Какво бе правила тя през това време, как бе понесла неговото отсъствие и пренебрежение? Светлината притъмнявала в тези тесни улици и когато той отворил добре познатата врата, стълбището било забулено в съвършена нощ. Опипвайки, Реймънд намерил пътя нагоре, влязъл в мансардата и намерил Евадна просната безмълвна, почти безжизнена на окаяното си легло. Той повикал хората от къщата, но не успял да научи нищо от тях, освен че и те не знаели нищо. Нейната история била ясна за него, ясна и отчетлива като разкаянието и ужаса, които забили зъбите си в него. Когато се оказала изоставена от него, тя загубила волята си да преследва обичайните си призвания; гордостта възпрепятствала всяка молба към него; гладът бил приветстван като любезния пазач пред вратите на смъртта, в чиито отварящи се недра тя вече, без грях, можела да си отдъхне. Никое същество не било близо до нея, докато силите ѝ се предавали.

Ако тя умре, в кое досие ще се открие убиец, чиято жестока постъпка да се сравнява с неговата? Кой дявол е по-необоснован в своето зло, коя проклета душа е по-достойна за погибел! Но той не се примирил с тази агония от себе-обвинения. Повикал медицинска помощ; часовете се изтърколили, завъртени от напрежението във векове; тъмнината на дългата есенна нощ отстъпила на деня, преди животът ѝ да излезе от опасност. Тогава той накарал да я преместят в по-подходящ дом и кръжал около нея, отново и отново, за да се увери, че тя е в безопасност.

В разгара на най-голямата си тревога и страх относно случилото се Реймънд се сетил за празника, организиран в негова чест от Пердита; в негова чест тогава, когато нещастието и смъртта прикрепвали неизличим позор към името му, в чест на онзи, чиито престъпления заслужавали ешафод; това била най-ужасната подигравка. Все пак Пердита го очаквала; той написал няколко несвързани думи върху парче хартия, свидетелствайки, че е добре, и помолил жената от къщата да я занесе в двореца и да я предаде в ръцете на съпругата на протектора. Жената, която не го познавала, презрително попитала как той смята, че тя ще получи достъп до тази дама, особено в такава празнична нощ. Реймънд ѝ дал пръстена си, за да ѝ осигури уважението на прислужниците. Така, докато Пердита забавлявала гостите си и с нетърпение очаквала пристигането на своя лорд, неговият пръстен ѝ бил донесен и тя била осведомена, че една бедна жена ще ѝ достави бележка от неговия притежател.

Суетата на старата клюкарка била разпалена от тази заръка, която в края на краищата тя не разбирала, тъй като не подозирала ни най-малко, че посетителят на Евадна бил лорд Реймънд. Пердита се уплашила, че е паднал от коня си или претърпял подобна злополука — докато отговорите на жената не събудили други страхове. От желание за хитрост, упражнено сляпо, натрапчивата, даже зловредна пратеничка не споменала болестта на Евадна, но словоохотливо описала честите посещения на Реймънд, добавяйки към разказа си такива обстоятелства, които, макар да убедили Пердита в тяхната истинност, преувеличили злонамереността и коварството на Реймънд. Най-лошото било, че неговото отсъствие от празника, неговото послание, напълно необяснено освен от позорните намеци на жената, изглеждало като най-смъртната обида. Пердита отново погледнала пръстена — малък рубин, почти във формата на сърце, който тя самата му била подарила. Погледнала почерка, който не можела да сбърка, и си повторила думите „Недей, нареждам ти, моля те, не позволявай на гостите да се чудят на моето отсъствие“, докато старицата продължавала своя разказ, който изпълвал ухото на сестра ми със странна смесица от истина и лъжа. Накрая Пердита я отпратила.

Горкото момиче се върнало при гостите, които не били усетили отсъствието ѝ. Тя се плъзнала в едно сравнително скришно кътче и облягайки се на поставената там декоративна колона, се опитала да се съвземе. Цялата била вцепенена. Погледнала към няколко цветя, които стояли в издълбана ваза наблизо: онази сутрин тя ги подредила, те били редки и прекрасни растения; дори и в този момент, цялата втрещена, тя наблюдавала бляскавите им цветове и звездни форми.

— Божествени проявления на духа на красотата — възкликнала Пердита, — вие не клюмате, нито тъгувате; отчаянието, което стиска сърцето ми, не е разпространило заразата си върху вас! Защо не съм съучастник във вашата безчувственост, споделящ вашето спокойствие!

Тя замлъкнала.

„Обратно към моята задача — продължила мислено, — гостите ми не трябва да виждат действителността, както по отношение на него, така и на мен. Подчинявам се; те не ще усетят нищо, макар и да умра в момента, в който си тръгнат. Те ще видят противоположното на това, което е истинско — защото ще изглеждам жива, а аз съм мъртва.“

Нуждаела се от цялото си самообладание, за да потисне прилива на сълзи, които самосъжалението породило при тази мисъл. След дълга борба тя успяла и се обърнала, за да се присъедини към компанията.

Тогава всички нейни усилия били насочени към прикриването на вътрешния ѝ конфликт. Трябвало да изиграе ролята на учтива домакиня; да обърне внимание на всички; да бъде центърът на удоволствие и благоволение. Трябвало да стори това, докато потънала в неволя, тя копнеела за самота и с радост би заменила претъпканите стаи с тъмни горски дълбини или мрачна, затъмнена от нощта пустош. Но тя се развеселила. Не можела да се държи умерено, нито да бъде, както ѝ беше привично, тиха и доволна. Всички забелязали нейното душевно въодушевление; тъй като всички действия изглеждат елегантни през очите на титлата, гостите взели да ѝ ръкопляскат, въпреки че смехът ѝ бил остър, а изблиците ѝ отривисти, и навярно щели да издадат тайната ѝ пред някой внимателен наблюдател. Тя продължила, чувствайки, че ако спре за миг, овладените води на нещастието ще потопят душата ѝ, че нейните разбити надежди ще надигнат ридаещите си гласове и че онези, които сега повтаряли нейното веселие и провокирали остроумието ѝ, щели да се свият от страх при вида на разтърсващото ѝ отчаяние. Единствената ѝ утеха по време на насилието, което сама си причинявала, била да наблюдава движенията на един светещ часовник и вътрешно да преброява моментите, които трябвало да изминат, преди да може да остане сама.

Накрая стаите започнали да се изпразват. Подигравайки се на собствените си желания, тя се пошегувала с гостите си заради ранното им тръгване. Един по един те я оставили — накрая Пердита стиснала ръката на последния си посетител.

— Колко студена и влажна е ръката ви — казал нейният приятел. — Преуморена сте; моля, побързайте да си починете.

Пердита едва се усмихнала — гостът ѝ я оставил; каретата, отдалечаваща се по улицата, я уверила в последното заминаване. Тогава, сякаш преследвана от враг, сякаш краката ѝ са крила, тя се стрелнала към собствените си покои, освободила прислужниците си, заключила вратите, хвърлила се обезумяла на пода, захапала устните си до кръв, за да потисне крясъците си, и дълго лежала, плячка на лешояда на отчаянието, стараейки се да не мисли, докато многобройните идеи се приютявали в сърцето ѝ; мисли, ужасяващи като фурии и жестоки като пепелянки, се изсипвали тъй бързо една след друга, че сякаш се блъскали и наранявали, докато я довеждали до лудост.

Накрая тя се изправила, по-сдържана, но не по-малко нещастна. Застанала пред едно голямо огледало — вгледала се в отразения си образ; нейната лека и елегантна рокля, бижутата, които пристягали косата ѝ и обгръщали красивите ѝ ръце и шия, малките ѝ крака, обути в сатен, нейните разкошни и лъскави букли — пред нейното помрачено чело и изнурено от неволя лице всички те били като прелестна рамка на мрачна, изобразяваща буря картина. „Ваза съм аз — помислила си тя, — ваза, преливаща от най-ужасяващата есенция на отчаянието. Сбогом, Пердита! Сбогом, бедно момиче! Никога повече няма да се видиш по този начин; разкошът и богатството вече не са твои; в изобилието на твоята немотия може да завиждаш на бездомния просяк; наистина без дом съм аз! Живея насред безплодна пустиня, широка и безкрайна, която не ражда нито плодове, нито цветя; по средата е самотна скала, към която ти, Пердита, си окована и виждаш как мрачното равнище се простира надалеч.“

Тя отворила прозореца си, който гледал към градината на двореца. Светлината и тъмнината се борели, а източното небе било набраздено от розови и златни лъчи. Само една звезда треперела в дълбочината на разпалващата се атмосфера. Сутрешният въздух, веещ свежо над росните растения, се втурнал в горещата стая. „Всички неща продължават — помислила си Пердита, — всички неща продължават, разлагат се и загиват! Когато мине пладне и умореният ден отведе впряга си до западните им конюшни, небесните огньове се издигат от изтока по обичайния си път, като се изкачват и спускат по небесния хълм. Когато техният път е извървян, слънчевият часовник започва да хвърля несигурна сянка на запад; клепачите на деня се отварят и птиците и цветята, стреснатата растителност и свежият полъх се пробуждат; слънцето се появява накрая и във величествено шествие се изкачва към небесната столица. Всичко продължава, променя се и умира, с изключение на мъката в пръскащото ми се сърце. Да! Всичко продължава и се променя: защо е чудно тогава, че любовта се е запътила към своя залез и че господарят на живота ми се е променил? Ние наричаме божествените светлини неподвижни, но те се лутат из онази равнина и ако погледна отново там, където гледах преди час, видът на вечните небеса ще се е променил. Глупавата луна и непостоянните планети всяка вечер сменят своя хаотичен танц; самото слънце, владетел на небето, постоянно и бързо изоставя трона си и предава властта си на нощта и зимата. Природата остарява и разклаща своите разлагащи се крайници — сътворението е несъстоятелно! Защо е чудно тогава, че затъмнението и смъртта са довели до унищожението на светлината на твоя живот, ах, Пердита!“

Глава 10

Тъй тъжни и разбъркани били мислите на моята бедна сестра, когато тя се уверила в изневярата на Реймънд. Всички нейни добродетели и всички нейни недостатъци направиха удара нелечим. Привързаността ѝ към мен, нейния брат, към Ейдриън и Идрис, беше подчинена на господстващите страсти на сърцето ѝ; дори майчината ѝ нежност заемаше половината си сила от насладата, която тя изпитваше, проследявайки чертите и изражението на Реймънд в лицето на рожбата си. В детството си Пердита бе сдържана и дори строга; но любовта бе смекчила грубия ѝ характер и съюзът ѝ с Реймънд бе накарал нейните таланти и чувства да се разгърнат; любовта ѝ бе предадена, а любимият ѝ изгубен, и тя до известна степен се върна към стария си нрав. Нейната съсредоточена гордост, забравена по времето на блажения ѝ сън, се пробуди и ухапвайки я като пепелянка, прониза сърцето ѝ; душевното ѝ смирение изостри действието на отровата; доскоро тя бе възвишена в собствените си очи и отличена с неговата любов: каква стойност имаше сега, когато той ѝ бе отнел тази привилегия? Тя се бе гордяла, че го е спечелила и задържала, но друга го открадна от нея и нейното тържествуване бе изстинало като потушена от вода жарава.

Ние, в нашето уединение, дълго бяхме в неведение за нещастието ѝ. Скоро след празника тя бе повикала детето си, а после сякаш ни бе забравила. По време на последвало посещение при тях Ейдриън бе забелязал промяна; но той не можеше да прецени обхвата ѝ или да предположи причината. Те все още се появяваха заедно пред обществото и живееха под един покрив. Както винаги, Реймънд бил учтив, макар на моменти да имало ненужна надменност или болезнена отсеченост в маниерите му, които стреснали добрия му приятел; челото му не било смръщено, но презрение се било настанило върху устните му и гласът му бил суров. Пердита била изпълнена с доброта и внимание към своя лорд; но тя била мълчалива и неописуемо тъжна. Бе отслабнала и пребледняла; очите ѝ често се пълнели със сълзи. Понякога тя поглеждала Реймънд, сякаш искала да каже, че тъй тъжна ще бъде тя! В други моменти лицето ѝ казвало: „Все още ще направя всичко възможно, за да те направя щастлив“. Но Ейдриън четеше с несигурни очи изразите на лицето ѝ и можеше да ги разбере погрешно. Клара била винаги с нея и Пердита изглеждала най-спокойна, когато можела да седи в някой затънтен ъгъл, хванала ръката на детето си, тиха и самотна. Въпреки това Ейдриън не бе способен да отгатне истината; той ги бе помолил да ни посетят в Уиндзор и те обещали да дойдат през следващия месец.

Май месец пристигна преди тях: сезонът бе покрил горските дървета с листа и пътеките им с хиляди цветя. Бяхме уведомени за намерението им на предния ден; и рано сутринта Пердита пристигна с дъщеря си. „Реймънд ще дойде скоро“, рече тя; бил задържан по работа. След разказа на Ейдриън очаквах да я заваря тъжна, но напротив, тя се появи в най-приповдигнато настроение: вярно, беше отслабнала, очите ѝ бяха някак празни, а бузите ѝ хлътнали, макар и обагрени от ярък блясък. Тя бе въодушевена, че ни вижда; помилва децата ни, похвали техния растеж и напредък; Клара също бе радостна да се срещне отново с младия си приятел Алфред; всякакви детски игри започнаха, в които се включи и Пердита. Тя сподели своето веселие с нас и докато се забавлявахме на терасата на замъка, сякаш не би могла да се събере по-щастлива и по-малко посърнала от грижи компания.

— Тук е по-добре, мамо — рече Клара, — отколкото да сме в онзи мрачен Лондон, където често плачеш и никога не се смееш както сега.

— Тихо, малко глупаче — отвърна майка ѝ, — и помни, че всеки, който спомене Лондон, бива изпратен в Ковънтри за един час.

Скоро след това пристигна Реймънд. Той не се включи както обикновено в игривото настроение на останалите; но захващайки разговор с Ейдриън и мен, ние постепенно се отделихме от другите и само Идрис и Пердита останаха с децата. Реймънд говореше за новите си сгради и за плана му за учреждение за по-добро образование на бедните; както винаги, Ейдриън и той започнаха да спорят и времето се изниза неусетно.

Събрахме се отново с наближаването на вечерта и Пердита настоя да прибегнем към музика. Каза, че иска да ни покаже последното ѝ постижение, понеже, откакто бе в Лондон, тя се бе съсредоточила върху музиката и пееше, без особена сила, но с голяма доза сладост. Не ни позволи да избираме друго освен безгрижни мелодии; и всички опери на Моцарт бяха призовани на помощ, за да изберем най-вълнуващите негови арии. Сред останалите превъзходни качества на музиката на Моцарт, тя, повече от всяка друга, притежава усещането, че произлиза от сърцето; навлизаш в изразените от него страсти и се пренасяш с мъка, радост, гняв или смущение там, където той, господарят на нашата душа, избере де те всели. В продължение на известно време духът на веселието беше жив, но накрая Пердита се оттегли от пианото, тъй като Реймънд се бе присъединил към триото Taci ingiusto core33 от Дон Жуан, чиято подла молба бе смекчена от Реймънд до нежност и развълнува сърцето на Пердита със спомени за промененото минало; това беше същият глас, същият тон, същите звуци и думи, които тя често бе приемала преди като любовна почит към нея — ала вече не беше така; и тази хармония от звуци в несъответствие с техния израз я прободе с разкаяние и отчаяние. Скоро след това Идрис, която свиреше на арфата, подхвана онази пламенна и печална ария от Фигаро, „Porgi, amor, qualche ristoro“34, в която изоставената графиня оплаква промяната на невярната Алмавива. Духът на нежна скръб е съживен от тези тонове; и сладкият глас на Идрис, подкрепян от печалните акорди на нейния инструмент, допринасяше към смисъла на думите. По време на прочувствения призив, с който арията приключва, едно сподавено ридание привлече вниманието ни към Пердита, прекъсването на музиката я съвзе, тя хукна вън от залата, а аз я последвах. Отначало тя сякаш искаше да ме избегне; сетне, поддавайки се на моя искрен разпит, се хвърли на врата ми и зарида на глас:

— Още веднъж — извика тя, — още веднъж на приятелските ти гърди, любими братко, може ли изгубената Пердита да излее скръбта си? Бях си наложила обет за мълчание и от месеци го пазя. Неправилно постъпвам, задето плача сега, и още по-грешно е да давам израз на скръбта си. Няма да говоря! Достатъчно е да знаеш, че съм нещастна, достатъчно е да знаеш, че цветният воал на живота е разкъсан, че седя завинаги забулена в мрак и отчаяние, че скръбта е моя сестра, вечното ридание мой приятел!

Опитах се да я утеша; не я разпитвах. Но я помилвах, уверих я в моята най-дълбока привързаност и силния ми интерес към промените в съдбата ѝ.

— Мили думи — извика тя, — изрази на любов достигат ухото ми като запомнените звуци на забравена музика, която ми е била ценна. Те са напразни, знам; тъй безполезни в опита си да ме утешат или успокоят. Скъпи Лайнъл, не можеш да си представиш какво съм изстрадала през тези дълги месеци. Чела съм за скърбящи хора в древни времена, които са се обличали във вретища, разпръсквали са прах върху главите си, яли са хляба си примесен с пепел и са обитавали мрачните планински върхове, укорявайки на глас небето и земята заради своите беди. Та това е самият разкош на скръбта! По този начин човек може да продължава от ден за ден, измисляйки нови разточителства, наслаждавайки се на дреболиите на неволята, венчани с всички принадлежности на отчаянието. Уви! Аз завинаги трябва да прикривам мъката, която ме поглъща. Трябва да изтъка воал от ослепителни лъжи, за да забуля скръбта си от вулгарни очи, да изгладя челото си и да оцветя устните си в измамни усмивки — дори в уединение не смея да си помисля колко изгубена съм аз, да не би да полудея и побеснея.

Сълзите и вълнението на моята бедна сестра я направиха неспособна да се върне в обстановката, която бяхме оставили — затова я убедих да ми позволи да я поведа през парка и по пътя я подтикнах да ми повери историята за нейното нещастие, като си представях, че разговорът за това ще олекоти бремето ѝ, и бях сигурен, че ако има лек, той трябва да бъде открит и даден на Пердита.

Бяха изминали няколко седмици от празника за годишнината и тя не бе успяла да успокои ума си или да укроти мислите си в някакъв постоянен ход. Понякога се упрекваше, задето приема твърде горчиво и присърце това, което мнозина биха сметнали за въображаемо зло; но това не беше въпрос за разума; и както бе в неведение относно мотивите и истинското поведение на Реймънд, в нейните очи обстоятелствата бяха придобили дори по-страшен вид, отколкото действителността оправдаваше. Той рядко бил в двореца; даже никога, освен когато не бил убеден, че обществените му задължения ще му попречат да остане насаме с Пердита. Те рядко се обръщали един към друг, отбягвайки обяснения, боейки се от всякакъв разговор, който другият би подел. Внезапно обаче поведението на Реймънд се променило; той, изглежда, желаел да намери път за връщане към сърдечността и близостта със сестра ми. Приливът на любов към нея явно бил дошъл отново; той никога не би могъл да забрави как навремето е бил отдаден на нея, превръщайки я в олтара и съкровищницата, в които да поставя всяка своя мисъл и чувство. Ала срамът сякаш го възпирал; въпреки това той очевидно желаел да възроди доверието и обичта. От момента, в който Пердита се възстановила достатъчно, за да състави какъвто и да е план за действие, тя бе измислила един, който сега се готвеше да последва. Приемала с нежност тези признаци на завърнала се любов, не избягвала компанията му; но бе решила да постави преграда на пътя на интимните разговори или болезнените дискусии, която гордостта и срамът на Реймънд не могли да превъзмогнат. Най-сетне той започнал да проявява гневно нетърпение и Пердита осъзнала, че подходът, който бе възприела, не може да продължава; тя била длъжна да му даде обяснение. Не можела да събере смелост да говори, следователно му писала:

Отговорът на Реймънд беше кратък. Какво наистина можеше да отвърне той на нейните жалби, на нейните мъки, които тя ревниво ограждаше, без да допуска мисълта за лек.

— Реймънд правилно пророкува — рече Пердита, — уви, тъй ще се случи! Сегашният ни начин на живот не може да продължи дълго, но няма аз да съм първата, която да предложи промяна. Той вижда в мен тази, която е наранил даже до смърт; и не извличам никаква надежда от неговата доброта; никаква промяна не може да бъде постигната дори от най-добрите му намерения. Също тъй успешно Клеопатра би могла да носи като украшение оцета, съдържащ разтворената ѝ перла, колкото аз бих се задоволила с любовта, която Реймънд може да ми предложи.

Признавам, че не гледах на нещастието ѝ със същите очи както Пердита. Във всеки случай смятах, че раната може да бъде излекувана; и ако останат заедно, така и ще стане. Затова се опитах да успокоя и смекча нейното съзнание; и едва след като бях положил много усилия, отхвърлих задачата като неосъществима. Пердита ме слушаше нетърпеливо и отвръщаше донякъде грубо:

— Мислиш ли, че който и да е от доводите ти е нов за мен? Или че собствените ми горещи желания и дълбока мъка не са ми ги предложили хиляди пъти, с много повече нетърпение и нежност, отколкото ти можеш да вложиш в тях? Лайнъл, ти не разбираш какво е женската любов. В щастливите дни често съм си повтаряла, с благодарно сърце и възторжен дух, всичко, което Реймънд пожертва за мен. Бях бедно, необразовано, неприветливо планинско момиче, а той ме издигна от нищото. Всичко, което притежавах от разкоша на живота, дойде от него. Той ми даде прославено име и благородна титла; уважението на света, отразено от собствената му слава: всичко това, прикрепено към неговата нестихваща любов, ме изпълни с чувства към него, подобни на онези, с които ние се отнасяме към Създателя на живота. Давах му единствено любов. Посветих му се: несъвършено същество, каквото бях, заех се със задачата да стана достойна за него. Наглеждах сприхавия си нрав, укротявах изгарящия ми от нетърпение характер, обучавах егоцентричните са мисли, възпитавайки се до най-високото съвършенство, което можех да постигна, така че плодът на моите усилия да бъде неговото щастие. Не си приписах заслуги за това. Той заслужаваше всичко — всеки труд, всяка преданост, всяка жертва; бих се изкачвала с мъка из безмерните Алпи, за да откъсна цвете, което да му хареса. Бях готова да напусна всички вас, моите любими и надарени другари, и да живея само с него, за него. Не можех да постъпя по друг начин, дори да бях пожелала; защото, ако е прието, че имаме две души, то той беше моята по-добра душа, на която другата бе вечен роб. Една-единствена отплата ми дължеше той, същата вярност. Бях я спечелила; заслужавах я. Понеже съм отгледана в планината и не съм била свързана с благородните и заможните, трябва ли той да ми се отплаща с измамно име и позиция? Нека си ги вземе обратно; без неговата любов те не значат нищо за мен. Единствената им стойност в моите очи беше, че бяха негови.

Тъй пламенно говореше Пердита, без да спира. Когато засегнах въпроса за тяхната пълна раздяла, тя отвърна:

— Нека бъде така! Един ден моментът ще дойде; знам го и го чувствам. Но по отношение на това съм страхливка. Тази несъвършена връзка и нашият брачен маскарад са ми необичайно скъпи. Болезнена е, признавам, разрушителна, неосъществима. Поддържа вечна треска във вените ми; разяжда нелечимата ми рана; изпълнена е с отрова. И все пак трябва да се придържам към него; навярно скоро това ще ме убие и по този начин ще ми направи блажена услуга.

Междувременно Реймънд бе останал с Ейдриън и Идрис. Той, разбира се, бил откровен; продължителното отсъствие на двама ни с Пердита бе забелязано; и Реймънд бързо открил облекчение от ограниченията, продължили месеци, споделяйки открито с двамата си приятели. Той им бе описал положението, в което бе намерил Евадна. Отначало, от деликатност към Ейдриън, той скрил името ѝ; но то било разкрито в хода на неговия разказ и бившият ѝ любим изслушал с най-дълбока тревога историята на страданията ѝ. Идрис споделяше лошото мнение на Пердита за гъркинята; но разказът на Реймънд я размекна и заинтригува. Постоянството, силата на характера на Евадна, дори нейната злочеста и неподходящо насочена любов, пробуждали възхищение и съчувствие; особено когато от подробностите около събитията на деветнадесети октомври станало ясно, че тя би предпочела страдание и смърт пред всяка унизителна в нейните очи молба за съжаление и помощ, отправена към любимия ѝ. Последвалото ѝ поведение не отслаби този интерес. Първоначално, спасена от глад и гроб, обгрижвана от Реймънд с най-нежното усърдие, с онова чувство на спокойствие, характерно за възстановяването, Евадна се отдала на възторжена благодарност и любов. Но размишленията се завърнали със здравето. Тя го разпитала за причините, довели до неговото съдбоносно отсъствие. Оформила запитванията си с гръцка изтънченост; направила своите заключения с решителността и твърдостта, характерни за нейния нрав. Тя не могла да предположи, че проломът, който бе създала между Реймънд и Пердита, вече бил непоправим: но знаела, че при настоящата ситуация той ще се разширява всеки ден и че последствията от него ще унищожат щастието на любимия ѝ и ще забият в сърцето му зъбите на разкаянието. От момента, в който осъзнала правилната посока на поведение, тя решила да поеме по нея и да се раздели с Реймънд завинаги. Противоречивите страсти, дълго таената любов и нанесеното от самата нея разочарование я накарали да гледа на смъртта като подходящо убежище от нейните беди. Но същите чувства и мнения, които преди това я бяха възпирали, действали с удвоена сила; тъй като тя знаела, че мисълта, че той е причинил смъртта ѝ, би преследвала Реймънд през целия му живот, отравяйки всяко удоволствие, замъглявайки всички изгледи за бъдещето. Освен това, макар и яростта на нейните мъки да бе направила живота ѝ отблъскващ, тя все още не бе породила онова еднообразно, летаргично чувство за неизменно нещастие, което в по-голямата част довежда до самоубийство. Бодрият ѝ характер я подтикнал да продължава да се бори с неволите на живота; дори онези, които съпровождали безнадеждната любов, ѝ се стрували по-скоро като противник, който трябва да бъде победен, отколкото като победител, пред когото трябва да се предаде. А пък и тя притежаваше спомени за отминала нежност, която да цени, усмивки, думи и дори сълзи, за които да мисли, защото, макар и припомнени в изоставяне и скръб, те са за предпочитане пред забравата на гроба. Беше невъзможно да разгадаем целия ѝ план. Писмото ѝ до Реймънд не даваше никакви улики; то го уверяваше, че тя не е в опасност и не ѝ липсват средства за живот; в него тя обещаваше да се грижи за себе си и че в някой бъдещ ден може би ще му се представи в позиция, която не е недостойна за нея. След това, с красноречието на отчаянието и неизменната любов, тя си бе взела последно сбогом с него.

Всички тези обстоятелства вече бяха споделени с Ейдриън и Идрис. Сетне Реймънд оплакал неизцеримото нещастие на ситуацията с Пердита. Той заявил, че я обича, независимо от нейната грубост, дори я нарекъл студенина. Някога той бил готов да ѝ се предаде със смирението на разкаялия се грешник и с дълга на васал, отстъпвайки самата си душа на нейното ръководство, за да стане неин ученик, неин роб, неин поръчител.

Тя отхвърлила тези молби и моментът за такова бурно подчинение, което трябва да се основава на любов и да бъде подхранвано от нея, вече бил отминал. И все пак всички негови желания и усилия бяха насочени към нейното спокойствие, и главното му притеснение възникваше от усещането, че усилията му са напразни. Ако тя продължава да бъде непреклонна в своето поведение, те трябва да се разделят. Съчетанията и проявите на този безсмислен начин на общуване го влудяваха. И въпреки това той не би предложил раздяла. Реймънд бе преследван от страха, че ще причини смъртта на някое от съществата, въвлечени в случилото се, и не можеше да убеди себе си да ръководи хода на събитията, да не би той, не познавайки земята, която прекосява, да отведе онези, привързани към колесницата, към непоправима разруха.

След обсъждане на този въпрос, продължило много часове, Реймънд се сбогува с приятелите си и се върна в града, несклонен да се срещне с Пердита пред нас, съзнавайки, както всички, какви бяха преобладаващите мисли в умовете и на двамата. Пердита се приготви да го последва с детето си. Идрис се опита да я убеди да остане. Горката ми сестра погледна своята съветничка с уплаха. Тя знаеше, че Реймънд бе разговарял с нея: дали той не бе провокирал тази молба? Това ли бе прелюдията към тяхната вечна раздяла? Вече споменах, че недостатъците на характера ѝ се пробудиха и придобиха нова сила от нейното противоестествено положение. Тя се отнесе с подозрение към поканата на Идрис; прегърна ме, сякаш бе на път да бъде лишена и от моята обич: наричайки ме повече от брат, единствения ѝ приятел, последната ѝ надежда, тя прочувствено ме призова да не преставам да я обичам; и с нараснала тревога замина за Лондон, мястото и причината за цялото ѝ нещастие.

Последвалите събития я убедиха, че все още не бе проумяла мрачната бездна, в която се бе хвърлила. Всеки ден нейното нещастие приемаше нова форма; всеки ден някоя неочаквана случка сякаш спираше, но всъщност повеждаше напред влака от бедствия, който сега я сполетя.

Избраната страст в душата на Реймънд беше амбицията. Готовността на таланта, способността да навлезе и да води човешките нрави; искреното желание за отличие бяха будителите и болногледачите на неговата амбиция. Но други съставки се бяха примесили с тях и му бяха попречили да се превърне в пресметливата, решителна особа, която сама създава един успешен герой. Той беше упорит, но не и твърд; доброжелателен в първоначалните си действия; суров и безразсъден, когато е провокиран. Преди всичко той беше безмилостен и непоколебим в преследването на който и да е обект на желание, колкото и незаконен да е той. Любовта към удоволствието и по-нежната чувствителност на нашата природа съставяха важна част от характера му, завладявайки завоевателя; въздържайки го в момента на постижението; помитайки настрана мрежата на амбицията; карайки го да забрави седмици, изпълнени с мъки, в името на моментното удовлетворение на новия и същински обект на неговите желания. Подчинявайки се на тези пориви, той бе станал съпруг на Пердита: подстрекаван от тях, той се бе оказал любовник на Евадна. Сега бе загубил и двете. Той не притежаваше нито облагородяващата възхвала, която постоянството вдъхновява, за да го утеши, нито сладострастното чувство за отдаване на забранената, но опияняваща страст. Сърцето му беше изтощено от скорошните събития; насладата му от живота беше унищожена от негодуванието на Пердита и бягството на Евадна; и непреклонността на първата постави последния печат върху погрома на надеждите му. Докато разединението им оставаше тайна, той таеше надежда за повторно пробуждане на отминалата нежност в нейните гърди; сега, когато всички бяхме запознати с тези събития и когато Пердита бе обявила своите решения пред други, заричайки се в тяхното изпълнение, Реймънд отхвърли идеята за сдобряване като безполезна и тъй като не можеше да ѝ повлияе да се промени, искаше единствено да се примири с настоящото състояние на нещата. Той даде обет срещу любовта и нейната върволица от трудности, разочарования и разкаяния, и потърси в прости плътски удоволствия лек за пагубните посегателства на страстта.

Упадъкът на характера е сигурният последовател на подобни начинания. И все пак това последствие нямаше да бъде забелязано веднага, ако Реймънд бе продължил да се посвещава на осъществяването на своите планове в обществена полза и на изпълнението на задълженията си на протектор. Но, краен във всичко, отдал се на внезапни вълнения, той пламенно навлезе в това ново преследване на удоволствия и проведе неуместните интимности, предизвикани от него, без размисъл и предвидливост. Залата за заседания беше безлюдна; тълпите, които го съпровождаха като представители на различните му проекти, бяха пренебрегвани. Веселбата и дори либертинството бяха на дневен ред.

Пердита с ужас наблюдаваше нарастващия хаос. За момент тя си помисли, че може да спре пороя и да убеди Реймънд да се вслуша в разума. Напразна надежда! Моментът на нейното влияние беше отминал. Той слушаше високомерно, отговаряше презрително; и ако тя наистина успееше да събуди съвестта му, единственият ефект беше, че той потърсваше опиат за болката в тези несъзнателни бунтове. С вродената ѝ сила Пердита се опита да запълни мястото му. Техният все още явен съюз ѝ позволяваше да стори много; но в крайна сметка никоя жена не можеше да предостави лек срещу нарастващата небрежност на протектора; който, сякаш обзет от пристъп на лудост, потъпка всяка церемония, всякакъв ред, всички задължения и се отдаде на своеволието.

Слуховете за тези необикновени прояви стигнаха до нас и ние не бяхме сигурни по какъв път да поемем, за да накараме нашия приятел да се опомни и да го възстановим на страната му, когато Пердита ненадейно се появи сред нас. Тя подробно описа развитието на печалната промяна и помоли Ейдриън и мен да отидем в Лондон и да се опитаме да поправим нарастващото зло.

— Кажете му — извика тя, — кажете на лорд Реймънд, че моето присъствие вече няма да го дразни. Че няма нужда той да затъва в тази разрушителна разпуснатост, за да ме отврати и да ме накара да избягам. Тази цел вече е осъществена; няма да ме види никога повече. Но нека, това е моята последна молба, нека ми позволи във възхвалата на неговите сънародници и благополучието на Англия да открия оправдание за избора на моята младост.

По време на нашето пътуване до града Ейдриън и аз обсъждахме и спорихме относно поведението на Реймънд и неговото пропадане от надеждите за дълготрайното превъзходство, които той преди ни беше дал повод да таим. Двамата с приятеля ми бяхме образовани в една школа, или по-скоро аз бях негов ученик в убеждението, че постоянното придържане към принципи е единственият път към честта; непрекъснатото спазване на законите за всеобщото благо — единствената добросъвестна цел на човешката амбиция. Но макар и двамата да споделяхме тези идеи, ние се различавахме в тяхното приложение. Оскърблението ми правеше порицанието ми по-язвително и осъждах поведението на Реймънд със сурови определения. Ейдриън беше по-добронамерен, по-внимателен. Той призна, че принципите, които бях изложил, са най-важните; но отрече, че те са единствените. Цитирайки Евангелието — „в дома на моя Баща има много стаи“38, — той настоя, че начините да станеш добър или велик са толкова разнообразни, колкото и характерите на хората, за които може да се каже, както за горските листа, че няма два еднакви.

Пристигнахме в Лондон около единадесет вечерта. Предполагахме, независимо от това, което бяхме чули, че ще намерим Реймънд в „Сейнт Стивънс“: натам забързахме. Залата беше пълна — но протекторът не беше там и имаше мрачно недоволство, изписано върху лицата на водачите, и шепнещо и оживено бърборене сред подчинените, което не бе по-малко зловещо. Побързахме към двореца на протектората. Заварихме Реймънд в трапезарията му с още шестима: бутилката биваше подавана весело и бе причинила значителни пробиви в разума на един или двама. Този, който седеше близо до Реймънд, разказваше история, от която останалите се превиваха от смях.

Реймънд седеше сред тях, и макар да бе навлязъл във всеобщия дух, вроденото му достойнство никога не го изостави. Той беше весел, закачлив, очарователен — но никога не превишаваше благоприличието на нрава си или уважението, което дължеше на себе си, и в най-дивите си изблици. И все пак признавам, че имайки предвид задачата, която Реймънд бе поел върху себе си като протектор на Англия, и грижите, на които подобаваше да обърне внимание, бях извънредно раздразнен, наблюдавайки безполезните хора, на които беше посветил времето си, и веселото, даже пияно настроение, което, изглежда, беше на път да го ограби от по-добрата му същност. Стоях, съзерцавайки зрелището, докато Ейдриън прелиташе като сянка сред тях и с трезви думи и поглед се опитваше да възстанови реда в събранието. Реймънд изрази радостта си, че го вижда, заявявайки, че приятелят му трябва да се включи в празничността на вечерта.

Тази постъпка на Ейдриън ме провокира. Бях възмутен, че той седна на една маса с другарите на Реймънд — мъже с развратни нрави или по-скоро без никакви, отпадъците на благороден разкош, позорът на страната им.

— Нека те помоля, Ейдриън — извиках аз, — да не се съгласяваш: по-скоро се присъедини към мен в опитите ми да измъкнем лорд Реймънд от тази обстановка и да го върнем в друга компания.

— Драги приятелю — каза Реймънд, — не е нито времето, нито мястото за изнасяне на морални лекции: повярвай на думата ми, че моите забавления и компания не са толкова лоши, колкото предполагаш. Ние не сме нито лицемери, нито глупаци — за останалото: „Мислиш ли, че понеже твоя милост е такъв светец, та вече няма да има на този свят вино и баници?“39

Обърнах се гневно.

— Върни — каза Ейдриън, — ти си много циничен: седни; или ако не го сториш, може би, тъй като не си чест гостенин, лорд Реймънд ще ти угоди и ще ни придружи до парламента, както се бяхме договорили преди.

Реймънд го погледна остро; можеше да прочете доброжелателността само от нежните му черти; той се обърна към мен, наблюдавайки с презрение моето мрачно и неприветливо поведение.

— Ела — каза Ейдриън, — дал съм думата си за теб, позволи ми да спазя обещанието си. Ела с нас.

Реймънд направи неспокойно движение и лаконично отговори:

— Няма!

Междувременно компанията се беше разделила. Разглеждаха картините, разхождаха се из другите помещения, говореха за билярд и един по един изчезнаха. Реймънд крачеше гневно нагоре-надолу из стаята. Аз стоях, готов да получа и да отвърна на неговите упреци. Ейдриън се облегна на стената.

— Това е безкрайно нелепо — извика той, — да бяхте ученици, не бихте могли да се държите по-неразумно.

— Не разбираш — рече Реймънд. — Това е само част от системата: тираничен план, на който никога няма да се подчиня. Понеже съм протектор на Англия, трябва ли да бъда единственият роб в империята ѝ? Личният ми живот да е нарушен, действията ми порицавани, приятелите ми обиждани? Но ще се отърва от всичко наведнъж. Бъдете свидетели. — И той свали от гърдите си звездата, емблемата на длъжността, и я хвърли на масата. — Отричам се от позицията си, абдикирам от властта си — който иска да я поеме!

— Нека да я поеме — възкликна Ейдриън — този, който може да се изяви или когото светът ще обяви за превъзхождащ теб. В Англия не съществува мъж с достатъчно самонадеяност. Опомни се, Реймънд, и възмущението ти ще изчезне; самодоволството ти ще се върне. Преди няколко месеца, винаги когато се молехме за благополучието на нашата страна или нашето собствено, ние в същото време се молехме за живота и благосъстоянието на протектора, тъй неразривно свързан с нея. Твоите часове бяха посветени на нашето благо, твоята амбиция беше да получиш нашата възхвала. Ти украси нашите градове със сгради, дари ни полезни учреждения, надари почвата с изобилно плодородие. Мощните и несправедливите се снижиха пред стъпалата на твоето съдилище, а бедните и потиснатите се издигнаха като пробудени от утринта цветя под топлината на твоята закрила. Можеш ли да се учудваш, че всички сме ужасени и скърбящи, когато това, изглежда, се е променило? Но ела, този язвителен пристъп вече е преминал; поднови работата си; твоите поддръжници ще те приветстват; враговете ти ще бъдат безмълвни; нашата любов, чест и дълг отново ще се разкрият за теб. Овладей себе се, Реймънд, и светът ще ти е подвластен.

— Всичко това би било много приемливо, ако бе отправено към друг — отвърна Реймънд унило. — Научи урока си сам и ти, първият благородник в страната, може да станеш неин суверен. Ти, добрият, мъдрият, справедливият, може да властваш над всички сърца. Но аз осъзнавам, твърде скоро за собственото ми щастие, твърде късно за доброто на Англия, че съм се заел със задача, за която съм негоден. Не мога да ръководя себе си. Моите страсти са моите господари; най-малкият порив — мой тиранин. Мислиш ли, че се отказах от протектората (а аз се отказах от него) в пристъп на лошо настроение? В Бога, който съществува, се заклевам никога повече да не хващам този жезъл; никога повече да не се товаря с тежестта на грижата и нещастието, на което тя е видимият белег. Веднъж пожелах да стана крал. Беше в разцвета на младостта, в апогея на момчешкото безразсъдство. Познавах себе си, когато се отрекох от този стремеж. Отказах се от него, за да спечеля — вече няма значение какво, понеже и това изгубих. В продължение на много месеци се подчинявам на това измамно величие, на тази тържествена подигравка. Вече не съм негов будала. Ще бъда свободен. Загубих онова, което красеше и въздигаше живота ми; онова, което ме свързваше с другите хора. Отново съм самотен човек; и ще стана отново, както в ранните си години, скитник, наемен войник. Приятели, понеже, Върни, чувствам, че ти си ми приятел, не се опитвайте да разклатите моята решителност. Пердита се омъжи за фантазия, нехаеща към това, което се крие зад воала, чиято истинска същност е грешна и подла. Пердита се отрече от мен. С нея беше достатъчно хубаво да играя ролята на суверен; и както в кътчетата на любимата ви гора играехме маскирани и си се представяхме като идилични овчари, за да угодим на моментния каприз, така и аз се задоволих, по-скоро заради Пердита, отколкото заради себе си, да възприема характера на един от великите хора на земята; да я водя зад кулисите на величието, да разнообразя живота ѝ с краткотрайна пиеса на великолепие и сила. Това трябваше да бъде окраската; любовта и доверието, същността на нашето съществуване. Но ние трябва да живеем, а не да разиграваме нашия живот; преследвайки сянката, аз загубих действителността — сега се отричам и от двете. Ейдриън, на път съм да се върна в Гърция, за да стана отново войник, може би завоевател. Ще ме придружиш ли? Ще видиш нови места; нов народ; ще станеш свидетел на могъщата борба, водена там между цивилизацията и варварството; ще видиш и навярно насочиш усилията на едно младо и дейно население към свобода и ред. Ела с мен. Очаквах те. Чаках този момент; всичко е подготвено; ще ме придружиш ли?

— Ще го направя — отговори Ейдриън.

— Веднага?

— Утре, ако искаш.

— Разсъждавай! — проплаках аз.

— Защо? — попита Реймънд. — Скъпи приятелю, не съм направил нищо друго освен да разсъждавам върху тази стъпка цяло лято; и бъди сигурен, че Ейдриън е побрал епоха на размисъл в този кратък миг. Не говори за разсъждения; от този момент нататък се отказвам от тях; това е единственият ми щастлив момент от дълго време насам. Трябва да замина, Лайнъл — боговете го повеляват и трябва. Не се опитвай да ме лишиш от спътника ми, приятеля на изгнаника. Още една дума относно жестоката, несправедлива Пердита. Известно време смятах, че като изчакам някой подобаващ момент, поддържайки все още топлата пепел, бих могъл да разпаля отново пламъка на любовта в нея. Вътре в нея е по-студено от огън, оставен от цигани през зимата, от изразходваната жарава, увенчана със снежна пирамида. Сетне, опитвайки се да нараня собствения си нрав, направих всичко по-злощастно и от преди. И все пак смятам, че времето и дори отсъствието може да я върнат при мен. Не забравяйте, че все още я обичам, че най-съкровената ми мечта е тя отново да бъде моя. Зная, макар и тя да не е наясно, колко лъжливо е булото, което тя е разпростряла върху реалността — не се опитвайте да разкъсате това измамно покривало, а постепенно го оттеглете. Подарете ѝ огледало, в което тя да се разпознае; и когато Пердита е веща в тази необходима, но трудна наука, тя ще се удиви на сегашната си грешка и ще побърза да ми върне това, което е по право мое — нейната прошка, нейните сърдечни мисли, нейната любов.

Глава 11

След тези събития мина много време, преди да успеем да постигнем някаква степен на спокойствие. Морална буря беше потопила нашия пищно натоварен кораб и ние, останките от намалелия екипаж, бяхме ужасени от загубите и промените, които бяхме претърпели. Идрис обичаше брат си пламенно и мъчно можеше да понесе отсъствието, чиято продължителност беше неопределена; компанията му беше скъпа и необходима за мен — с възторг бях продължил избраните ми литературни занимания под неговото ръководство и помощ; неговата кротка философия, безпогрешен разум и възторжено приятелство бяха най-добрата съставка, възвишеният дух на нашия кръг; дори децата горчиво съжаляваха за загубата на техния другар в игрите. По-дълбока скръб потискаше Пердита. Въпреки негодуванието си, денем и нощем тя си представяше мъките и опасностите, грозящи пътешествениците. Реймънд, отсъстващ, борещ се с трудности, загубен от властта и ранга на протектората, изложен на премеждията на войната, стана обект на тревожен интерес; ала Пердита не изпитваше никакво влечение да го повика обратно, ако това означаваше връщане към предишния им съюз. Такова завръщане тя смяташе за невъзможно; и докато вярваше, че е така, и с мъка съжаляваше, че така трябва да бъде, тя продължаваше да е гневна и нетърпелива с този, който бе предизвикал нейното нещастие. Тези недоумения и разкаяния я караха да окъпва възглавницата си в сълзи всяка нощ и отслабиха характера и ума ѝ до сянка на онова, което тя някога беше. Тя желаеше уединение и ни избягваше, когато във веселие и невъздържана обич се срещахме в семейния ни кръг. Самотни размишления, безкрайни скитания и тържествена музика бяха единствените ѝ развлечения. Пренебрегваше дори детето си; затваряйки сърцето си пред всякаква нежност, тя стана сдържана към мен, нейния първи и верен приятел.

Не можех да я гледам тъй изгубена, без да се пробвам да поправя злото — знаех, че е непоправимо, ако накрая не я убедя да се помири с Реймънд. Преди той да замине, използвах всеки довод, всяко убеждение, за да я подтикна да спре пътуването му. Тя ми отвърна с прилив на сълзи, казвайки ми, че ако бъде убедена, животът и благата на живота биха загубили стойността си. На нея не ѝ липсваше воля, а способност; отново и отново заявяваше, че също толкова лесно би било да оковеш морето, да сложиш юзди на невидимите течения на вятъра, колкото тя да приеме лъжата за истина, измамата за честност, безсърдечното общуване за искрена, доверяваща се любов. Тя отвърна по-кратко на моите доводи, заявявайки с презрение, че решението е нейно; и докато не успея да я убедя, че миналото може да бъде изтрито, че зрелостта може да се върне в детската люлка и че всичко това, което се е случило, може да бъде променено, беше безполезно да я уверявам, че в нейната съдба не бе настъпила същинска промяна. И тъй, с непреклонна гордост тя понесе неговото заминаване, макар че сърдечните ѝ струни се скъсаха при постъпката, която откъсна от нея всичко, което правеше живота ѝ ценен.

За да сменим обстановката за Пердита, а дори и за самите нас, които бяхме разстроени от облака, който ни бе покрил, убедих двамата си останали спътници, че е по-добре да напуснем Уиндзор за известно време. Посетихме северната част на Англия, моя роден Улсуотър, и се върнахме на места, богати на хиляди спомени. Удължихме обиколката си в Шотландия, за да видим Лох Катрин и Лох Ломонд; оттам прекосихме към Ирландия и прекарахме няколко седмици в района на Киларни. Промяната на обстановката подейства до голяма степен, както очаквах; след една година отсъствие, Пердита се завърна в по-благо и покорно настроение в Уиндзор. Първата гледка на мястото за кратко я разколеба. Тук всяко кътче се отличаваше със спомени, които бяха станали горчиви. Горските поляни, папратовите долини и тревните възвишения, обработваната и бодра провинция, простираща се около сребърната пътека на древна Темза, цялата земя, въздух и вълни подеха един хоров глас, вдъхновен от паметта, изпълнен с жално разкаяние.

Но моите опити да я насоча към по-трезв поглед върху собствената ѝ ситуация не приключваха дотук. Пердита все още беше до голяма степен неука.

Когато тя за пръв път бе напуснала своя селски живот и живееше с елегантната и образована Евадна, единственото постижение, което постигна до някакво съвършенство, беше това на живописта, за която тя имаше дарба, почти равна на тази на някой гений. Рисуването я беше занимавало в самотната ѝ къща, когато бе напуснала закрилата на своята гръцка приятелка. Палитрата и стативът ѝ сега бяха захвърлени настрани; опиташе ли се да рисува, натрупалите се спомени караха ръката ѝ да трепери, а очите ѝ се пълнеха със сълзи. Наред с това занимание тя се отказа и от почти всяко друго; умът ѝ се измъчваше почти до лудост.

От своя страна, откакто Ейдриън за пръв път ме беше изтеглил от моята залесена пустош в неговия собствен рай на реда и красотата, аз бях венчан за литературата. Бях убеден, че както и да е било в минали времена, на сегашната сцена на света ничия способност не може да бъде развита, ничий морален принцип разширен и свободомислещ, без обширно познанство с книгите. За мен те заеха мястото на дейна кариера, на амбиция и на онези осезаеми вълнения, нужни на повечето хора. Съпоставянето на философски мнения, изучаването на исторически факти, усвояването на езици бяха едновременно моите развлечения и сериозната цел на живота ми. Самият аз станах писател. Моите произведения обаче бяха значително непретенциозни; те бяха ограничени до биографиите на любими исторически фигури, особено на онези, за които вярвах, че са били оклеветени или около които витаеше неизвестност и съмнение.

С разрастването на авторството ми се сдобих с нови усещания и удоволствия. Намерих още една ценна връзка, която да ме прикове към моите събратя; моята гледна точка беше разширена и наклонностите и способностите на всички човешки същества бяха от дълбок интерес за мен. Кралете са наричани бащи на своите народи. Ненадейно аз сякаш станах баща на цялото човечество. Идните поколения се превърнаха в мои наследници. Мислите ми бяха скъпоценни камъни за обогатяване на съкровищницата с интелектуални притежания на човека; всяко чувство беше ценен подарък, който им дарявах. Нека тези стремежи не биват приписвани на суетата. Те не бяха изразени с думи, нито дори сведени до форма в собствения ми ум; но те изпълваха душата ми, възвисявайки мислите ми, пораждайки топло въодушевление, и ме поведоха отвъд неясната пътека, по която ходех допреди, и по яркия, осветен от обедно слънце главен път на човечеството, превръщайки ме в гражданин на света, кандидат за безсмъртни почести, жаден претендент за похвалата и съчувствието на моите събратя.

Със сигурност никой никога не се е наслаждавал на удоволствията на музиката по-силно от мен. Ако напуснех гората, тържествените звуци на развяващите се клони и величествения храм на природата, дирех просторните зали на замъка и гледах обширната, плодородна Англия, разстлана под кралската ни планина, и междувременно слушах вдъхновяващи музикални тонове. В такива моменти тържествените хармонии или вълнуващите душата арии даваха криле на моите застояли мисли, позволявайки им, смятах, да проникнат в последния воал на природата и нейния Бог и да разкрият най-върховната красота във видим за човешкия разум облик. Докато музиката продължаваше, идеите ми сякаш напускаха техния тленен дом; те разтърсваха крилата си и започваха полет, реейки се из спокойния мисловен поток, изпълвайки творението с нова слава и пробуждайки възвишени образи, които иначе спяха безмълвно. Тогава се втурвах към бюрото си, изтъкавах новооткритата мисловна мрежа в твърда текстура и ярки цветове, оставяйки оформянето на материала за някой по-спокоен момент.

Но този разказ, който може да принадлежи както на предишен период от живота ми, така и на настоящия момент, ме отвежда надалеч. Именно удоволствието, което изпитвах от литературата, дисциплината на ума, която произтичаше от нея, ме направи нетърпелив да поведа Пердита към същите занимания. Започнах с лека ръка и нежно примамване, първо пробуждайки любопитството ѝ, а сетне задоволявайки го по начин, който може да я подтикне, докато наполовина е забравила скръбта си в работа, да намери в часовете, които следват, взаимодействието на доброжелателността и търпението.

Интелектуалната дейност, макар и не насочена към книгите, винаги е била черта на сестра ми. Тя се бе проявила рано в живота, повеждайки я към самотни размишления насред родните ѝ планини, карайки я да създава безброй съчетания от обикновени предмети, придавайки сила на възприятията ѝ и бързина в подредбата им. Любовта беше дошла като тоягата на господаря пророк, за да погълне всяка дребна склонност. Любовта бе удвоила всичките ѝ превъзходства и бе поставила корона върху нейния гений. Трябваше ли тя да престане да обича? Вземете цветовете и миризмата от розата, променете сладката питателност на майчиното мляко към жлъчка и отрова; също толкова лесно бихте могли да отучите Пердита от любовта. Тя тъгуваше за загубата на Реймънд с мъка, която прогони всички усмивки от устните ѝ и проряза тъжни черти по красивото ѝ чело. Но всеки ден сякаш променяше същността на нейното страдание и всеки следващ час я принуждаваше да преработи (ако мога тъй да я нарека) кройката на траурното облекло на нейната душа. В продължение на известно време музиката успя да задоволи апетита на нейния умствен глад, така че нейните меланхолични мисли се подновяваха при всяка смяна на тоналността и се изменяха с всеки обрат в мелодията. Моето влияние за пръв път я тласна към книгите; и ако музиката беше храната на скръбта, то произведенията на мъдрите се превърнаха в нейния лек.

Усвояването на непознати езици беше твърде досадно занимание за тази, която насочваше всеки израз към вътрешната си вселена и не четеше, както много хора правят, само за да запълни времето; но която все още търсеше отговори от себе си и от своя творец, извайвайки всяка мисъл по хиляди начини, пламенно копнееща да открие истината във всяко изречение. Тя желаеше да подобри проницателността си; инстинктивно сърцето и нравите ѝ станаха благи и нежни от тази доброкачествена дисциплина. След известно време тя откри, че сред всички свои новопридобити знания, нейният собствен характер, който по-рано бе смятала, че напълно разбира, стана първият по ранг сред terras incognitas, неизследваната дива природа на държава, за която не съществува карта. По грешен и необичаен начин тя започна работата по себепознанието, осъждайки себе си. И след това отново осъзна собствените си достойнства и започна да уравновесява правилно везните на доброто и злото. Аз, който неизразимо копнеех да я върна към щастието, на което тя все още беше способна да се наслаждава, наблюдавах с тревога последствията от тези вътрешни явления.

Но човекът е необикновено животно. Не можем да разчитаме на неговите сили като на двигател; и макар че един порив ни тегли с мощност на четиридесет коня към това, което изглежда склонно да ни се предаде, сякаш от презрение към изчислението, това движение не се осъществява. Нито скръбта, нито философията, нито любовта можеха да накарат Пердита да мисли умерено за изоставянето на Реймънд. Тя изпитваше удоволствие от компанията ми; пред Идрис изпитваше и проявяваше пълно и нежно чувство за нейната стойност и в обилни размери сестра ми поднови своята нежност и грижи към детето си. Но аз можех да открия сред цялото ѝ негодувание дълбока неприязън към Реймънд и незарастваща рана, които изтръгнаха надеждата ми, когато изглеждах най-близо до осъществяването ѝ. Наред с други болезнени ограничения, Пердита бе създала закон сред нас никога да не споменаваме името на Реймънд пред нея. Тя отказваше да чете всякакви писма от Гърция, поисквайки от мен единствено да спомена, когато някое пристигне, и дали пътешествениците са добре. Любопитно беше, че дори малката Клара спазваше този закон към майка си. Това прекрасно дете беше почти на осем години. Преди тя беше безгрижно дете, чудато, но весело и наивно. След заминаването на баща ѝ размишления се бяха отпечатали върху младото ѝ чело. Децата, неопитни в езика, рядко намират думи, за да изразят мислите си, а пък и ние не можехме да кажем по какъв начин изминалите събития се бяха отразили на съзнанието ѝ. Но тя със сигурност се отдаваше на дълбоки размишления, докато в мълчание забелязваше промените, които се случваха около нея. Никога не споменаваше баща си пред Пердита, изглеждаше наполовина уплашена, когато говореше за него пред мен, и въпреки че се опитах да я привлека към темата и да разсея мрака, който витаеше около мислите ѝ за него, не можах да успея. И все пак всеки ден, в който пристигаше чуждестранна поща, тя следеше за пристигането на писма — познаваше пощенската марка и ме наблюдаваше, докато четях. Често я намирах да чете внимателно статията за гръцкото разузнаване във вестника.

Няма по-болезнена гледка от тази на преждевременно безпокойство у дете и тя бе особено забележима при онази, чийто характер досега е бил радостен. И все пак у Клара имаше толкова много сладост и послушание, че възхищението на човек биваше пробудено; и ако настроенията на ума са умишлени, за да оцветят бузите с красота и да дарят елегантност на движенията, със сигурност нейните размишления трябва да са били небесни; тъй като всяка черта беше изваяна в прелест и нейните движения бяха по-хармонични от грациозните подскоци на елените в родната ѝ гора. Понякога спорех с Пердита по въпроса за нейната сдържаност; но тя отхвърляше моите съвети, докато чувствителността на дъщеря ѝ пробуждаше в нея още по-пламенна нежност.

След като измина повече от година, Ейдриън се завърна от Гърция.

Отначало, когато нашите изгнаници бяха пристигнали, между турците и гърците съществуваше примирие; примирие, което беше като сън за смъртното тяло, сигнал за подновената активност при събуждане. С многобройните азиатски войници, с всички бойни запаси, кораби и военни двигатели, с които богатството и мощта разполагаха, турците веднага решиха да смажат един враг, който, пълзейки постепенно от неговата крепост в Морея, бе придобил Тракия и Македония и бе повел армиите си дори до портите на Константинопол, докато обширните му търговски отношения привличаха интереса към неговия успех на всяка европейска нация. Гърция се подготви за буйна съпротива; мъжете се превърнаха във войници, а жените, жертвайки най-големите си скъпоценности, въоръжиха синовете си за война и с духа на спартанската майка им наредиха да победят или да умрат. Талантите и смелостта на Реймънд бяха високо ценени сред гърците. Роден в Атина, градът го приемаше за свой, и повелявайки му своята дивизия от армията, единствено главнокомандващият притежаваше по-висша власт. Реймънд беше броен сред нейните граждани, името му беше добавено към списъка на гръцките герои. Неговата преценка, дейност и ненадмината храброст оправдаха избора им. Графът на Уиндзор стана доброволец, подчинен на своя приятел.

— Лесно е — рече Ейдриън — да бъбрим за война в тези приятни сенки и с неуместно ласкателство да изразяваме радост, задето много хиляди от нашите събратя напускат с болка този сладък въздух и родна земя. Няма да бъда заподозрян в неприязън към гръцката кауза; знам и чувствам необходимостта ѝ; повече от всяка друга, това е добра кауза. Защитих я с меча си и бях готов да издъхна, закриляйки я; свободата е по-ценна от живота и гърците постъпват правилно, че защитават своята привилегия до смърт. Но нека не се заблуждаваме. Турците са хора; всяка тъкан, всеки крайник е също толкова чувствителен, колкото и нашите, и всеки спазъм, бил той психически или телесен, бива усетен също толкова истински в сърцето или мозъка на един турчин, колкото и в гръцкия. Последното действие, на което присъствах, беше завземането на — 40. Турците се съпротивляваха до последно, гарнизонът загина из укрепленията и ние го щурмувахме. Всяко дишащо същество зад стените беше избито. Мислите ли, че сред писъците на потъпкана невинност и безпомощно детство не усетих във всеки нерв плача на мой брат? Страдащите бяха мъже и жени, преди да са мохамедани, и когато се въздигнат без тюрбан от гроба, в какво освен техните добри или зли дела ще бъдат те по-добри или по-лоши от нас? Двама войници спореха за едно момиче, чиято богата рокля и изключителна красота възбуждаха бруталните апетити на тези негодници, навярно добри мъже сред семействата си, но които моментната ярост бе превърнала във въплътени злодеи. Възрастен мъж със сребриста брада, немощен и плешив, можеше да е неин дядо, се намеси, за да я спаси; бойната брадва на един от тях разсече черепа му. Втурнах се на нейна помощ, но яростта ги правеше слепи и глухи; те не различаваха моето християнско облекло и не се вслушваха в думите ми — тогава думите бяха тъпи оръжия, защото, докато войната крещеше „опустошение“, а убийството повтаряше подобаващо, как бих могъл

Едно от момчетата, вбесено от моята намеса, прободе страната ми с щика си и аз паднах в безсъзнание. Тази рана вероятно ще съкрати живота ми разрушавайки едно тяло, слабо само по себе си. Но аз ще съм доволен да умра. В Гърция научих, че един човек в повече или в по-малко е от малко значение, докато има човешки тела, които да запълват изтънелите войнишки редици; и че самоличността на човек може да бъде пренебрегната, стига войсковият списък да съдържа пълните си бройки. Всичко това има различно въздействие върху Реймънд. Той е в състояние да размишлява върху идеала на войната, докато аз съм чувствителен единствено към нейната действителност. Той е войник, генерал. Той може да въздейства на кръвожадните бойни кучета, а пък аз напразно се съпротивлявам на техните склонности. Причината е проста. Бърк е казал, че „всички тела, които биха ръководили, трябва също в значителна степен да следват“42. Не мога да следвам; защото не споделям мечтите им за клане и слава — да следва и да води в това поприще е естествената склонност на съзнанието на Реймънд. Той винаги е победоносен и ръководи справедливо, като в същото време печели върховно име и позиция за себе си, за да осигури свобода, а вероятно и разширена империя, на гърците.

Умът на Пердита не беше успокоен от тази история. „Той — помисли си — може да бъде велик и щастлив без мен. Само да имах някакво занимание! Бих ли могла да натоваря някой неопитен кораб с всичките си надежди, сили и желания и да го пусна в океана на живота — насочен към някаква постижима точка, с амбицията или удоволствието на руля! Но неблагоприятни ветрове ме задържат на брега; като Одисей седя на брега на водата и ридая. Но моите хладнокръвни ръце не могат нито да отсичат дърветата, нито да изглаждат дъските.“ Под влиянието на тези мрачни мисли, повече от всякога тя се влюби в скръбта. И все пак присъствието на Ейдриън беше за добро; той веднага наруши спазвания закон за мълчание относно Реймънд. Отначало сестра ми се стресна от необичайния звук; ала бързо свикна с него и го обикна, и жадно слушаше разказите за неговите постижения. Клара се освободи и от сдържаността си; Ейдриън и тя бяха стари другари в игрите; и сега, докато вървяха или яздеха заедно, той се поддаваше на нейните искрени молби и разказваше за стотен път някоя история за храбростта, щедростта или справедливостта на баща ѝ.

Междувременно всеки кораб донасяше вълнуващи вести от Гърция. Присъствието на наш приятел в нейните армии и съвети ни подтикна да навлезем възторжено в подробностите; и от време на време някое кратко писмо от Реймънд ни описваше как е бил погълнат от интересите на новата му държава. Гърците бяха силно привързани към търговските си занимания и щяха да бъдат доволни от настоящите си придобивания, ако турците не ги бяха предизвикали чрез нашествие. Патриотите бяха победоносни, беше насаден дух на завоевание и те вече гледаха на Константинопол като на техен. Реймънд непрекъснато се издигаше в очите им; никой мъж не притежаваше по-висша власт в армиите им. Той беше твърде виден за своето поведение и избора си на позиция по време на битка, водена в равнините на Тракия, на бреговете на Хеброс, която щяла да реши съдбата на исляма. Мохамеданите били победени и изгонени изцяло от страната, на запад от тази река. Битката била кръвопролитна, загубата на турците видимо непоправима; гърците, загубвайки само един мъж, забравили безименната тълпа, разпръсната по кървавото поле, и престанали да оценяват себе си според тази победа, която им коствала… Реймънд.

По време на битката при Макри той ръководил кавалерията и преследвал бегълците дори до бреговете на Хеброс. Любимият му кон бил намерен да пасе край пределите на спокойната река. Не бе ясно дали той бе попаднал сред неразпознатите; но нямаше счупена значка или опетнено облекло, които да издадат съдбата му. Подозираше се, че турците, оказвайки се в притежание на толкова прочут пленник, решили да задоволят своята жестокост, а не алчността си, и боейки се от намесата на Англия, стигнали до решението да прикрият завинаги хладнокръвното убийство на войника, когото най-много мразеха и от когото най-много се страхуваха в ескадрилите на своя враг.

Реймънд не бе забравен в Англия. Абдикирането му от протектората бе предизвикало невиждано вълнение; и когато неговите великолепни и мъжествени маниери биваха съпоставяни с тесногръдите възгледи на последвалите политици, периодът на неговата власт биваше споменат със скръб. Непрекъснатото повтаряне на името му, съпроводено от най-почетните атестати в гръцките вестници, поддържаше интереса, който той беше предизвикал. Реймънд сякаш бе любимото дете на съдбата и неговата преждевременна загуба помрачи света и отрази остатъка на човечеството с отслабнал блясък. Англичаните нетърпеливо се вкопчиха в надеждата, че той може все още да е жив. Техният министър в Константинопол беше подтикнат да направи необходимите обиски и ако се установи, че е жив, освобождаването му да бъде изискано. Трябваше да се надяваме, че усилията им ще са успешни и че макар сега да е пленник, забавление за жестокостта и мишена за омразата, той ще бъде спасен от опасността и възстановен към щастието, силата и честта, които заслужава.

Въздействието на тази вест върху сестра ми беше поразително. Тя нито за миг не повярва историята за смъртта му; реши незабавно да отиде в Гърция. Разумът и убеждението бяха попилени по нея; тя нямаше да изтърпи никаква пречка, никакво забавяне. Може да се приеме за истина, че ако доводи или молби могат да отклонят някого от отчаяна цел, чиято подбуда и последствие зависят само от силата на чувствата, то тогава е правилно да го отклоним, тъй като неговата покорност показва, че нито причината, нито последиците са били достатъчно мощни, за да го поддържат през препятствията, свързани с начинанието. Ако, напротив, той е неподатлив на разубеждаване, точно тази устойчивост е поличба за успех и се превръща в задължение на тези, които го обичат, да съдействат в премахването на препятствията по пътя му. Такива емоции задвижиха малкия ни кръг. Осъзнавайки, че Пердита е непреклонна, ние обсъдихме най-подходящите средства за подпомагане на нейната цел. Тя не можеше да отиде сама в страна, в която нямаше приятели, където навярно щеше да пристигне, само за да чуе страшната вест, която би я смазала от мъка и разкаяние. Ейдриън, чието здраве винаги е било крехко, сега понасяше значително влошаване на страданията му вследствие от раната му. Идрис нямаше да понесе да го остави в това състояние; а пък не беше редно нито да напуснем, нито да вземем с нас младо семейство на такова пътуване. Накрая реших да придружа Пердита. Раздялата с моята Идрис беше болезнена, но необходимостта ни примири с нея до известна степен: необходимостта и надеждата да спасим Реймънд и да го върнем отново към щастието и Пердита. Нямаше време за губене. Два дни след като бяхме решили, тръгнахме към Портсмът и се качихме на кораба. Беше май месец, времето бе спокойно; беше ни обещано благополучно пътешествие. Подхранвайки най-пламенните надежди, поели из пустия океан, с радост видяхме отдалечаващия се бряг на Великобритания и на крилете на желанието изпреварихме добре издутите ни платна, запътили се на юг. Леките къдрави вълни ни понасяха напред и старият океан се усмихваше на товара на любовта и надеждата, поверен на неговото управление; той помилва нежно бурните си равнини и пътят беше изгладен за нас. Денем и нощем вятърът право зад нас даваше равномерен тласък на нашия кораб — нито сурова буря, нито коварен пясък, нито разрушителна скала не поставиха препятствие между сестра ми и земята, която трябваше да я върне на първия ѝ любим,