Покана за екзекуция (Романи)

1

Люлката се поклаща над бездна. Заглушавайки шепота на вдъхновените суеверия, здравият разум ни говори, че животът е само зирка слаба светлина между две идеално черни вечности. В чернотата им няма никаква разлика, но в преджизнената бездна ни е присъщо да се вглеждаме с по-малък смут, отколкото в тази, в която летим със скорост четири хиляди и петстотин удара на сърцето в час. Впрочем познавах един чувствителен младеж, страдащ от хронофобия и спрямо безкрайното минало. С терзание, направо паническо, той гледаше домашния филм, заснет месец преди раждането му, и виждаше познатия си свят, същите мебели, същите хора; но си даваше сметка, че още го няма в този свят, че никой не забелязва липсата му, и това не тежи никому. Особено натрапчив и страшен бе видът на току-що купената детска количка, застанала пред вратата със самодоволната неподвижност на ковчег; количката беше празна, като че „при превръщането на времето в мнимата величина на миналото“, както сполучливо се изрази младият ми читател, бяха изчезнали дори костите му.

Младостта, разбира се, е много податлива на такива видения. И напълно естествено: щом няма стабилна догма, която да подкрепи свободната мисъл, появява се нещо детинско в повишената чувствителност към обратната или предната вечност. Обаче на зряла възраст обикновеният читател така свиква със загадките на всекидневния живот, че се отнася с безразличие към двата черни вакуума, между които му се усмихва миражът, а той го взема за пейзаж. Затова да ограничим въображението. Само незаспалите деца или някой гениален грохнал старец могат да се наслаждават на дивните му и мъчителни дарове.

За да бъде човешки поносим възторгът от живота, хайде (казва читателят) някак да го ограничим.

Въставам решително против всичко това. Готов съм да манифестирам пред своето земно естество с груб надпис под дъжда като засегнат служител. Колко пъти за малко да си изкълча ума, напъвайки се да забележа поне най-слабия лъч на личното сред безличната тъма от двете страни на живота! Готов бях да споделя вярата на последния шаман, само и само да не се откажа от вътрешното си убеждение, че не се съзирам във вечността само поради земното време, заобиколило живота с висока стена. Изкатервах се мислено до сивата от звезди далечина — но дланта ми се плъзваше все по същата непроницаема гладка повърхност. Струва ми се, че опитах всички начини освен самоубийството. Отказвах се от лицето си, за да проникна като най-обикновено привидение в света, съществувал преди мен. Примирявах се с унизителното съседство на романистките, бръщолевещи за разни йоги и атлантиди. Търпях дори отчетите за спиритичните преживелици на някакви английски полковници на служба в Индия, дето доста ясно помнели предишните си въплъщения под ивите на Лхаса23. В търсенето на ключ и разгадка задълбавах в най-ранните си сънища — и щом заговорих за сънищата, моля да се отбележи, че категорично отхвърлям фройдовщината и цялата й назадничава средновековна основа с маниакалното й ровене за полова символика, с мрачните й ембриончета, които дебнат от природните си засади мрачното родителско съвкупление.

В началото на изследванията ми върху миналото не бях разбрал още, че безграничното на пръв поглед време всъщност представлява кръгла крепост. Като не можах да проникна в своята вечност, обърнах се към изучаване на крайграничната й ивица — най-ранното си детство. Виждам пробуждането на самосъзнанието като върволица просветвания с намаляващи паузи. Те се сливат в цветни отвори, в географски форми. Научих се да броя и да говоря почти едновременно и откритието, че аз съм аз, а моите родители са те, се свърза у мен непосредствено с понятието за отношението на тяхната възраст към моята. Ето включвам този ток и съдейки по плътността на слънчевата светлина, която веднага залива паметта ми по длановидния й рисунък, явно в зависимост от прераждането и трепета на лопатовидните дъбови листи, през които тя пада върху пясъка, смятам, че моето самооткриване е станало на село, през лятото, когато съм задал някакви въпроси и съм сравнил наум точните отговори, получени от баща ми и майка ми — между които се появявам изведнъж на сенчестата паркова алея. Всичко това отговаря на теорията за онтогеничното повторение на изминатото. А филогенично у първия човек самоосъзнаването не може да не е съвпаднало с появата на чувството за време.

Тогава, веднага щом добитата формула на моята възраст, свежозелената тройка върху златен фон се срещна в слънчевото течение на алеята с родителските цифри, със сенчестите трийсет и три и двайсет и седем, аз изпитах животворен потрес. При това второ кръщение, по-действително от първото (извършено сред воплите на полуудавения полувиктор — мама успяла звънко, иззад вратата, да поправи пипкавия протопоп Константин Ветвеницки), се почувствувах потопен в блеснала и неподвижна среда, а именно в чистата стихия на времето, която споделях — както споделяш сред вълните ярката морска вода — с другите къпещи се в нея същества. Тъкмо тогава разбрах изведнъж, че двайсет и седем годишното създание в нещо бяло-розово и меко, хванало лявата ми ръка — е моята майка, а трийсет и три годишното създание в бяло-златно и твърдо, стиснало дясната ми ръка — е баща ми. Те вървяха, между тях вървях аз, ту ситнех пъргаво, ту пристъпях от слънчево резенче до слънчево резенче и отново ситнех посред пътеката, в която сега от смехотворната далечина разпознавам една от алеите — дълга, права; обрамчена от дъбчета — те прерязваха „новата“ част от огромния парк в нашето петербургско имение. Беше на рождения ден на татко, на двайсет и първи юли, според нашия календар, 1902 година: загледан натам от страшно далечния, почти необитаем хребет на времето, се виждам през този ден възторжено да празнувам зараждането на сетивния живот. Преди това двамата ми водачи, и левият, и десният, дори да са съществували в мъглявините на моето най-ранно детство, са се появявали там само инкогнито, като нежни аноними, но сега, при съзвучието на трите цифри, стегнатата, обла, издуто-лъскава кавалергардска ризница върху гърдите и гърба на татко изгря като слънце, а отляво като дневна луна увисна чадърчето на мама; и после в течение на много години продължих живо да се интересувам от възрастта на родителите си, да я държа пред погледа си като неспокоен пътник, който, за да провери новия си часовник, все пита спътниците си колко е часът.

Ще отбележа мимоходом, че баща ми беше отбил воинската си служба доста преди моето раждане, а през този бележит ден вероятно бе облякъл полковите си регалии като празнична шега. На тази шега значи дължа първия проблясък на пълноценното си съзнание — което също има рекапитуларен смисъл, тъй като първите същества, усетили течението на времето, безспорно са били и първите, които са умеели да се усмихват.

2

Първобитната пещера, а не модното лоно — такъв е (напук на виенските мистици) изгледът на моите игри, когато бях на три-четири години. Пред мен се възправи големият диван с детелинова шарка по белия кретон в една от гостните на нашата селска къща; това е масив от предисторическата ера. Историята води началото си непосредствено от него, от флората на прекрасния архипелаг, където едрата хортензия в обемна саксия със следи от пръст скрива до половината зад облаците на бледосините си и бледозелени чепки пиедестала на мраморната Диана, върху който е кацнала муха.

Точно над дивана виси батална гравюра с рамка от черно дърво, тя набелязва друг исторически етап. Застанал върху пружиниращия кретон, извличах от нейната смес на епизодично и алегорично разни фигури, чийто смисъл ми се разкриваше с течение на годините, ранения барабанчик, трофеите, падналия кон, мустакатите мъже с щикове и неуязвимия сред тази застинала бъркотия обръснат император в походен редингот върху фона на пищния щаб.

С помощта на някой от големите (комуто се налагаше да действува отначало с две ръце, а после с мощно коляно) диванът се отместваше малко от стената (здравейте, дупчици на щепсела). От валчестите странични облегалки на дивана се правеше покривът; тежките възглавници се изправяха от двете страни. Пълзенето на четири крака по този непроницаемо чер тунел беше приказна наслада. Ставаше задушно и страшно, в коляното ми се впиваше орехова черупка, но все пак се бавех в тази потискаща тъмнина, ослушан в тъпия шум в ушите си, в разсъдливия шум на самотата, толкова познат на малките деца, увлечени от играта в някой прашен, тъжно-самотен ъгъл. Тъмнината се превръщаше в слепота, слепотата се разискряше по някакъв свой начин; и целият лумнал отвътре, с тръпки от сладък ужас, тропайки с коленца и дланички, бързах към изхода и повалях възглавницата. По-мечтателна и по-изтънчена беше друга моя пещерна игра — когато се будех по-рано от обичайното, правех шатра от чаршафа и одеялото и давах воля на въображението си сред бледата светлина, сред платнените и бархетните лавини, в чиито гънки ми се привиждаха примамливо допотопни далнини, силуети на сънени животни. И ето възкръсва образът на детското ми креватче със свалящи се мрежи от пухкав шнур на двете страни, за да не падне авторът; на свой ред този образ насочва паметта ми към друго сутрешно приключение. Как се захласнах понякога по някое възхитително здраво червено кристално яйце, оцеляло от кой знае какъв незапомнен Великден! Подъвквах крайчеца на чаршафа така, че добре да се намокри, увивах стегнато ръбестото си съкровище и продължавах да ближа увитите му плоскости, като гледах как пламтящата руменина постепенно избива през влажната тъкан и все по-наситено се аленее. Рядко съм сполучвал така непосредствено да се изпълвам с красота.

Допускам, че съм неумерено привързан към най-ранните си впечатления, но как да не им бъда признателен? Те ми отвориха път до истинския рай от сетивни и зрителни откровения. И все съм коленичил — в класическата детска поза! На пода, на леглото, над играчката, над нищо. Веднъж, по време на пътуване в чужбина, сред някаква нощ изобщо, бях застанал именно така върху възглавницата до прозореца на спалното купе: сигурно е било през 1903 година, между предишния Париж и предишната Ривиера, в отдавна несъществуващия тежкозвънен train de luxe24, чиито вагони бяха боядисани долу в цвета на кафе, а горе — на каймак. Вероятно съм успял да откопчая и да тикна нагоре твърдата щампосана щора над леглото. С неописуемо примряла душа гледах през стъклото шепата далечни елмазени светлини, които примигваха сред черната мъгла на далечните хълмове, а след това сякаш се плъзнаха в някакъв кадифен джоб. По-късно раздавах такива скъпоценности на героите от книгите си, за да се отърва някак от бремето на това богатство. Загадъчно-болезненото блаженство не се е оттекло през този половин век, щом и сега се връщам към тези първични чувства. Те принадлежат към хармонията на моето тъй съвършено, тъй щастливо детство и благодарение на тази хармония с вълшебна лекота, от само себе си, без поетична намеса се утаяват в паметта ми направо като белови. Мнемозина започва да капризничи и да криви лице само тогава, когато стигам до главите от младостта. И ето още виждане: струва ми се, че в смисъл на това ранно поемане от света руските деца от моето поколение и от моята среда бяха ощастливени наистина с гениална възприемчивост, сякаш съдбата, предвиждайки катастрофата, която щеше веднъж завинаги да помете очарователните декори, честно се опитваше да компенсира бъдещите загуби, дарявайки душите им и с това, което за възрастта им още не им се полагаше. И когато всички запаси и изходни материали бяха осигурени, гениалността изчезна, както се случва с вундеркиндите в тесния смисъл на думата — с някое къдравко, миловидно момче, което дирижира оркестър или укротява огромния тътнещ роял до някоя палма на осветената като Африка сцена, но по-късно се превръща в съвсем второстепенен, възплешив музикант с тъжни очи и с някакъв почти непознат вътрешен тумор, с нещо тежко и смътно уродливо в очертанията на евнуските си бедра. Така е, но все пак индивидуалната тайна е жива и не престава да безпокои мемоариста. Нито в средата, нито в наследствеността мога да напипам скрития инструмент, отпечатал в началото на живота ми този неповторим воден знак, който съзирам само ако го вдигна към светлината на изкуството.

3

За да разположа правилно във времето някои мои ранни спомени, се налага да се ориентирам по кометите и по затъмненията, както постъпва историкът, когато датира откъслеците от саги. Но в някои случаи хронологията поляга в краката ми с любов. Виждам например такава картина: катеря се като жаба по черните, мокри крайморски скали; мис Норкът, морна и печална гувернантка, мислейки, че я следвам, се отдалечава с брат ми покрай брега; катеря се и повтарям като някакво пламенно, красноречиво, утоляващо душата ми заклинание обикновената английска дума „чайлдхуд“ (детство); познатият звук постепенно става нов, особен и накрая се омагьосва, когато в моя малък, препълнен и кипящ мозък към него се присъединяват и други „худ“ — „Робин Худ“ и „Литъл Ред Райдинг Худ“ (Червената шапчица), и кафявата какавида („худ“) на гърбавата фея. В скалата има впадинки, пълни с топла морска водичка, и както си приказвам сам, сякаш правя магия на тези лазурни купели.

Това място, разбира се, е Абация25, на Адриатика. Малко по-рано в кафенето на фиумското пристанище, когато вече ни сервираха поръчката, татко видя на съседната маса двамина японски офицери — и веднага си излязохме, обаче успях да лапна цяла топка лимонов сладолед, която така и отнесох под набъбващото си от болка небце. Значи е 1904 година, на пет години съм. Лондонското списание, за което се е абонирала мис Норкът, с наслада възпроизвежда рисунките на японските кореспонденти, които показват как ще потъват наглед съвсем подобните на играчки — поради стила на японската живопис — влакове на русите, ако те решат да прекарат релси по байкалския лед.

Впрочем в паметта ми има и по-ранна връзка с тази война. Веднъж в началото на същата година в нашата петербургска къща ме поведоха надолу от детската стая към бащиния кабинет да ме представят на генерал Куропаткин, с когото баща ми беше в приятелски отношения. В желанието си да ме позабавлява набитият гост изсипа до себе си на отоманката десетина кибритени клечки и ги нареди на хоризонтална черта, като повтаряше: „Ето — това е морето, когато е тихо.“ После бързо сключи под ъгъл всяка двойка клечки, хоризонтът се превърна в начупена линия и той рече: „А ето — това е морето през буря.“ Насмете клечките и се накани да покаже друг фокус — може би по-хубав, но ни попречиха. Слугата въведе адютанта му, който му доложи нещо. Куропаткин изпъшка напрегнато и както се казва, на бърза ръка скочи от отоманката, при което разпилените клечки подскочиха след него. През този ден беше назначен за върховен главнокомандуващ на Далекоизточната армия.

Петнайсет години по-късно малкият магичен случай с клечките получи особения си епилог. По време на бягството на баща ми от завзетия от болшевиките Петербург на юг през една снежна нощ, когато преминавал някакъв мост, го спрял селянин с прошарена брада и с тежък овчи кожух. Старецът поискал огънче, но баща ми нямал кибрит. Изведнъж те се познали. Не е там работата дали изпадналият на вид Куропаткин е успял, или не, да избегне съветския си край (енциклопедията мълчи, сякаш се е задавила с кръв). По-интересното за мен е логичното развитие на темата за кибритените клечки. Онези някогашните, вълшебните, които ми беше показал, отдавна са се изгубили; погина и неговата армия; някъде потъна всичко; потъна, както пропадаха през слюдения тънък лед моите локомотиви с пружинка, когато, доколкото си спомням, се мъчех да ги пускам по замръзналите локви в градината на висбаденския хотел през зимата на 1904–1905 година. Именно да открие и да проследи през целия си живот развитието на такива тематични плетеници е според мен най-важната задача на мемоариста.

4

Посещавахме различни курорти, морски и минерални, всяка есен, но никога не бяхме оставали толкова дълго — цяла година — в странство, както тогава, и аз, шестгодишен, можах за пръв път истински да изпитам дъхтящия на дървесен дим възторг от завръщането в родината — отново по милост на съдбата една от прекрасните репетиции, заменили представлението, което според мен може вече да не се състои, макар че май го изисква музикалното финално решение на живота.

И така, преминаваме към лятото на 1905 година: мама с трите деца е в петербургското имение; политически ангажименти задържат татко в столицата. През едно от кратките си посещения при нас във Вира той забеляза, че двамата с брат ми отлично четем и пишем на английски, но не знаем руската азбука (спомням си, не можех да прочета на руски нищо освен такива думи като „какао“). Бе решено всеки ден да идва селският учител да ни преподава уроци и да ни води на разходка.

С какъв весел звук в унисон със слънчевата и солена нота на свирката, украсила бялото ми матроско костюмче, ме зове дивното ми детство за възобновена среща с бодрия Василий Мартинович! Той имаше широконосо лице, толстоевски тип, плешива глава с пух, руси мустаци и светлосини очи с цвета на чашата ми за мляко, с малък интересен израстък върху единия клепач. Ръкостискането му беше силно и влажно. Носеше черна лента, завързана либерално на фльонга, и лустриново сако. Към мен, детето, се обръщаше на „ви“ като голям към голям, тоест по съвсем нов начин — не с някак отблъскващата интонация на нашите слуги и разбира се, не с особената пронизваща нежност, звънтяща в гласа на мама (когато се случеше да изгубя най-мъничкия си пътник от влакчето или ме изгаряше температура и тя преминаваше на „ви“, сякаш крехкото „ти“ не би издържало нейното обожание). Той беше, както казваха моите лели, попарвайки човека със съскането на ужаса си като с вряла вода, „червен“; татко го бил измъкнал от някаква политическа история (а после, при Ленин, както се чу, бил разстрелян като есер). Покоряваше ме с чудесата на краснописа, когато, изписвайки „покой“ или „люди“26, придаваше някаква органична плътност на една или друга извивка, сякаш бяха готови да оживеят ганглии, мастиленосини вени. През време на полските разходки съзреше ли косачи, им викваше със сочния си баритон: „Помага бог!“ Из дебрите на нашите гори, жестикулирайки разпалено, говореше за човеколюбието, за свободата, за ужасите на войната и за тежката необходимост тираните да бъдат взривявани с динамит. Когато обаче ме тъпчеше с цитати от „Долу оръжието!“ на добронамерената, но бездарна Берта Зутнер27, горещо въставах в защита на кръвопролитията, спасявайки детския си свят на пистолетчетата с тапи и рицарите от двора на крал Артур.

С помощта на Василий Мартинович Мнемозина може да се движи и по-нататък по личната си пътека край общата история. Година и половина след Виборгското възвание (1906)28 тате прекара три месеца в Крести в удобна килия с книгите си, с милеровата си гимнастика и с надувна гумена вана, изучавайки италиански език и поддържайки незаконна кореспонденция с мама (върху тесни свитъчета от тоалетна хартия), пренасяна от предания приятел на семейството ни А. И. Каминка. Бяхме на село, когато го пуснаха; Василий Мартинович ръководеше тържественото посрещане, като бе украсил черния път с арки от зеленина и с откровено червени ленти. Мама идваше заедно с татко от гара Сиверска, а ние, децата, потеглихме насреща им; припомняйки си именно този ден, с празнична яснота възстановявам родния като кръвообращението ми път от нашата Вира до село Рождествено, отвъд Оредеж; червеникавия път — отначало между Стария парк и Новия, сетне под колонада от дебели брези, покрай неожънати ниви — и по-нататък завоя, склона към реката, искряща между брокатената тиня, моста, разбъбрил се изведнъж под копитата, ослепителния блясък на консервената кутия, оставена от въдичар върху парапета, бялата къща на вуйчо върху моравата на хълма, другия мост през ръкава на Оредеж, другия хълм с липите, с розовата черква, с мраморната гробница на Рукавишникови; накрая: шосето през селото, обрамчено по руски с остра светла трева с песъчливи плешивини и с китки люляци покрай мъшасалите къщи; знамената пред новата тухлена сграда на селското училище редом със старото, дървеното; и при устремното ни препускане черното белозъбо кученце, изскочило отнякъде с невероятна скорост, но без звук, запазило лая си до мига, когато каляската стигне до него.

5

През тези необикновени първи десет години на века фантастично се смесваше новото със старото, либералното с патриархалното. Фаталната нищета с фаталистичното богатство. Неведнъж се бе случвало по време на закуска в обширната, с много прозорци трапезария във Вира, облицована с орехова ламперия, бюфетчикът Алексей да се наведе с угрижен вид към баща ми, съобщавайки му шепнешком (ако имаше гости, шепотът ставаше особено фъфлещ), че са дошли селяни и го молят да излезе при тях. Татко бързо преместваше салфетката от коленете си върху покривката, извиняваше се на мама и ставаше от масата. Един от източните прозорци гледаше към края на градината пред главния вход; оттам долиташе учтиво бръмчене — невидимата тумба приветствуваше господаря. Прозорците бяха затворени заради горещината и смисълът на преговорите не можеше да се разбере; селяните вероятно искаха разрешение да окосят или да отсекат нещо и ако татко веднага се съгласеше, както често се случваше, говорът се надигаше отново и по старинния руски обичай яките ръце разлюляваха тате и го подхвърляха няколко пъти.

В трапезарията междувременно ни казваха — на мен и братчето ми — да продължаваме яденето. Мама, готова да хване с два пръста от вилицата късчето говеждо, надничаше долу, под воланите на покривката, там ли е нейният сърдит и капризен дакел. „Un jour ils vont le laisser tomber“29, отбелязваше M-lle Golay, наперена стара песимистка, някогашна гувернантка на мама, продължаваща да живее в дома ни, винаги вкисната, винаги в ужасни отношения с детските англичанки и французойки. Внезапно, загледан от мястото си през източния прозорец, ставах очевидец на забележителен случай на левитация. Там, зад стъклото, се появяваше за секунда в легнало положение, тържествено и удобно просната във въздуха, едрата фигура на татко; белият му костюм леко се ветрееше, прекрасното му невъзмутимо лице бе извърнато към небето. Два, три пъти той се възнасяше сред възклицанията и „ура“-то на невидимите подхвърлящи, третият полет бе още по-висок от втория и ето за последен път го виждам излегнат по гръб върху индиговия фон на знойното пладне също като онези небесни обитатели, внушителни по размери, ç одеяния, поразяващи с изобилните си и могъщи дипли, дето се реят по черковните сводове сред звездите, докато долу една от друга се запалват восъчните свещи в смъртните ръце и образуват рой светлинки сред омарата на тамяна, и йерейят чете за упокой и памет, и лъскавите траурни лилии закриват лицето на тогова, който лежи там сред сдаващите светлинки в още незатворения ковчег.

1

Винаги съм бил предразположен към леки, но неизлечими халюцинации. Едни са слухови, други са зрителни, но ползата е никаква. Пророческите гласове, възпирали Сократ и поощрявали Жана д’Арк, в моя случай се свеждат до такива откъслечни дреболии, дето — вдигнал телефонната слушалка — начаса ги прекъсващ, понеже не искаш да подслушваш чуждите глупости. Така, преди да потъна в сън, но още в пълно съзнание, често дочувам как в съседната част на мозъка ми непринудено се води някакъв чудноват едностранен разговор, който няма нищо общо с действителното течение на мисълта ми. С други думи, включва се неизвестен абонат, безличен паразит; хладният му, съвсем външен глас произнася думи и фрази, ненасочени към мен и с толкова плоско съдържание, че не се решавам да посоча пример, за да не изостря, без да искам, поне с малко смисъл тъпотата на това мърморене. Той си има и зрителен еквивалент — в някои предсънни образи, които ми досаждат особено след някоя пипкава работа. Нямам предвид, разбира се, „вътрешната снимка“ — лицето на умрелия ти родител, възникваща в тъмнината с телесна яснота, ако се положи страстно, героично усилие; не говоря и за тъй наречените muscal volitantes30 — сенки от микроскопични прашинки върху кристалчето на окото, които плават косо на прозрачни възелчета в зрителното поле и отново започват от същия ъгъл, щом примигнеш. Към тях по-скоро се доближава — до тези подсъзнателни увеселения, за които неприятно става дума — може би ярко просветващата в мрака рана от удълженото впечатление, нанесена от светлината на току-що угасената лампа, преди да се изгуби напълно. От рубинените оптични стигми31 у мен израстваха Рубенсови, Рембрандови платна и цели пламтящи градове. Никакъв особен подтик не е нужен за появата на тези живописни призраци, които полека и бавно се разгръщат пред затворените очи. Движението и смяната им се извършва извън всякаква зависимост от желанието на наблюдателя и всъщност се различават от сънищата само с някак лепливата си новота, присъща на ваденките, и с това също, разбира се, че си даваш точна сметка за всичките им фантастични фази. Понякога са уродливи: натрапи ти се например средновековен груб профил, разгорещен от вино дребосък, безочливо растящо ухо или грозна ноздра. Но понякога точно преди унеса върху багрите падне пухкава пепел и тогава фотизмите32 ми успокоително отплават, някой снове по наметало сред кошери, иззад платнохода се лилавеят тънещи в омара острови, пада сняг, отлитат тежки птици.

Освен всичко съм необикновено надарен с тъй наречената audition colorée — с цветен слух. Бих могъл да подлудя и най-търпеливия читател с невероятни подробности, но ще се огранича само с няколко думи за руската азбука: латинската съм разгледал в английския оригинал на тази книга.

Не зная впрочем дали е правилно в случая да говоря за „слух“: цветното усещане се създава според мен по-сетивно чрез устата, едва ли не по вкусов път. За да определя из основи оцветяването на буквата, трябва да я опитам, да я оставя да набъбне или да излъхне аромата си в устата ми, докато си представям зрителната й шарка. Изключително сложният въпрос как и защо най-малкото несъвпадение между разноезичните изписвания на еднозвучна буква променя и цветното впечатление от нея (или казано другояче, по какъв точно начин във възприемането на буквата се сливат нейният звук, цвят и форма) може някак да досяга понятието „структурни“ багри в природата. Интересно е, че в по-голямата си част руските другояче изписвани букви, но идентични като звук, се характеризират с по-убити тонове в сравнение с латинските.

Черно-кафявата група се състои от: плътното, без галския гланц A; доста равното (в сравнение с раздробеното R) Р; здравото каучуково Г; Ж, различно от френското J, както натуралният шоколад от млечния; тъмнокафявото, полирано Я. В белезникавата група буквите Л, Н, О, Х, Э представляват в този смисъл доста бледа диета от фиде, смоленска каша, бадемово мляко, суха франзела и шведски хляб. Групата мътни междинни оттенъци е образувана от клизменото Ч, пухкаво-сивото Ш и същото, но и леко жълтеникаво Щ.

Преминавайки към спектъра, намираме: червената група с вишнево-тухленото Б (по-гъсто от B), алено-розовото М и телесно-възрозовото (малко по-жълтеникаво от V) В; жълтата група с леко оранжевото Е, охровото Е, с бледожълтото до розово Д, още по-светлото И, златистото У и месинговото Ю; зелената група с гуашевото П, с прашно-елшовото Ф и пастелното Т (всичко това по-сухо от латинските им еднозвучни); и накрая синята, преминаваща към виолетово група с тенекиеното Ц, влажно-синкавото С, боровинковото К и лъскаво-люляковото З. Такава е моята азбучна дъга (ВЕЕПСКЗ).

Ще нарекат претенциозна изповедта на синестета тези, които са защитени от подобни преливания и смесване на сетивата с по-плътни преградки, отколкото съм защитен аз. Но на моята майка всичко й се стори съвсем естествено, когато това мое качество се разкри за първи път: карах шестата или седмата година, правех кула от разноцветни азбучни кубчета и между другото отбелязах, че те са оцветени неправилно. Начаса изяснихме, че моите букви невинаги са същият цвят като нейните; съгласните тя виждаше доста неясно, но за сметка на това музикалните ноти бяха за нея като жълти, червени, лилави стъкълца, докато у мен не събуждаха никакви хроматизми. Трябва да кажа, че двамата ми родители имаха абсолютен слух: но, уви, за мен музиката винаги е била и ще бъде произволно натрупване на варварски звуци. В краен случай мога да разбера и да приема циганогласата цигулка или някое влажно съзвучие на арфа в „Бохеми“ плюс разните испански спазми и звънтеж — но концертният роял с опашките на фрака и абсолютно всичките духови роботи и анаконди в малки дози пораждат у мен скука, а в големи — оголване на всичките ми нерви и дори диария.

Нежната ми и весела майка всячески поощряваше ненаситното ми зрение. Колко ярки акварели бе рисувала пред мен, за мен! Какво откровение бе, когато от леката смесица на червеното и синьото израстваше храст кичест люляк в райски цъфтеж! Каква мъка и страдание изпитвах, когато моите опити, моите мокри, мрачновиолетово-зелени картини ужасно се изкорубваха или се навиваха, сякаш се криеха от мен в друго, лошо измерение! Колко обичах пръстените на мамината ръка, нейните гривни! Понякога в петербургската ни къща тя вадеше от тайното скривалище в стената на най-далечната стая цяла камара скъпоценности, за да ме позабавлява преди сън. Тогава бях съвсем малък и обаянието на тези струящи диадеми и огърлици ми се виждаше не по-малко загадъчно от празничните илюминации, когато в памучната тишина на зимната нощ гигантски монограми и венци от цветни електрически крушки — сапфирени, изумрудени, рубинови — припламваха безшумно над обрамчените в сняг корнизи на къщите.

2

Честите детски болести още повече ме сближаваха с мама. През детството, почти до десетгодишната ми възраст, бях обременен от изключителни и дори чудовищни способности по математика, които бързо угаснаха през училищните години и съвсем изчезнаха през рядко бездарната ми във всяко отношение младост (от петнайсет до двайсет и пет години). Математиката играеше страховита роля в моите ангини и скарлатини, когато заедно с вдигането на живачния стълб в термометъра в мозъка ми безпощадно се издуваха грамадни балони и многозначни цифри. Непредпазливият гуверньор бе избързал да ми обясни — на осем години — логаритмите, а в едно от детските ми английски списания се случи и съобщение за някакъв феноменален индус, който точно за две секунди можел да извлече корен седемнайсети от такова например приятно число като 3529471145760275132301897342055866171392 (май е 212, но няма значение). Не можех да се отърва от тези чудовища, израснали в моите кошмари, които сякаш ме изтласкваха от мен самия и по време на тази безнадеждна борба надигах глава от възглавницата, за да обясня състоянието си на мама. През разместените от логиката на треската думи тя разпознаваше всичко, каквото бе запомнила от своята борба със смъртта през детството си и по някакъв начин помагаше на моята разкъсваща се вселена да си възвърне класическия Нютонов образ.

За бъдещия тесен специалист литератор би било интересно да проследи как именно се е променил при предаването му на литературен герой (в романа ми „Дар“) един случай от детството на автора. След дълга болест лежах в постелята зашеметен, слаб, когато изведнъж ме споходи блажено чувство за лекота и спокойствие. Знаех, че мама е тръгнала да ми купува поредния подарък: планомерната всекидневност на даренията придаваше чар и смисъл на бавните ми оздравявания. Какво ми предстоеше да получа този път — не можех да отгатна, но през магичния кристал на моето настроение със свръхчувствителна яснота виждах шейната й, отдалечаваща се по Болшая морская в посока към Невски (сега булевард някой си Октомври, в който учуден се влива Херцен). Различавах всичко: дорестия бързоног кон, чувах неговото пръхтене, ритмичното пльокане на скротума му и твърдия тропот на омръзналите се буци пръст и сняг по предницата на шейната. Пред моите очи, както и пред мамините, се ширеше огромният задник на кочияша със синьото набрано ватирано палто, с пътния часовник в кожен калъф, провесен от колана; часовникът показваше два и двайсет. Мама с воал, с палто от морски котки вдигаше маншона към лицето си с грациозно-гравюрното движение на елегантна петербургска дама, литнала в открита шейна; мечата кожа бе закопчана отзад за двата ъгъла на ниската облегалка, за която се държеше, застанал прав, нашият лакей с кокардата.

Без да изпускам шейната от фокуса на ясновидството си, спрях пред магазина на Тройман на Невски, където се продаваха канцеларски стоки, примамливи карти за игра и безвкусни дреболийки от метал и камък. След няколко минути мама излезе, съпровождана от слугата: той носеше покупката след нея, тя ми се стори обикновен молив „Фабер“, така че дори се учудих на нищожния подарък и на това, че тя самата не може да носи толкова малко нещо. Докато нашият лакей отново я замяташе с кожата, гледах парата, издишвана от всички, включително и от коня. Виждах и познатата гримаска на мама: тя имаше навика да подухва с устни, за да се отлепи твърде тясната воалетка, и ето сега, когато написах това, нежното мрежесто усещане за студената й буза под моите устни се връща при мен, лети възторжено, стремглаво от снежносиньото, синьопрозоречно (още щорите не са спуснати) минало.

Ето тя влезе в спалнята при мен и се спря с лека лукава усмивка. В прегръдките си държеше голям, издължен пакет. Размерът му бе толкова силно скъсен във видението ми може би защото подсъзнателно се бях поправил поради отвратителната възможност нещата да са запазили известна склонност към гигантизъм от доскорошното ми бълнуване. Но не: моливът наистина се оказа жълт дървен гигант, дълъг към два аршина и съответно дебел. Това рекламно чудовище бе висяло на витрината на Тройман като дирижабъл и мама знаеше, че отдавна мечтаех за него, както мечтаех за всичко, каквото не можеше или не беше редно да се купи за пари (наложило се продавачът най-напред да пита някой си доктор Либнер, сякаш проблемът бил наистина медицински). Помня секундата ужасно съмнение: от графит ли е острието, или е имитация? Не, беше истински графит. Не стига това, ами когато няколко години по-късно пробих дупка в хълбока на гиганта, с радост се убедих, че гръбначният графит преминава, през цялата дължина: да отдадем дължимото на Фабер и Либнер, от тяхна страна това бе чисто „изкуство за изкуството“.

„О, ами да — повтаряше мама, когато се случеше да споделя с нея някое необичайно чувство или наблюдение, — ами да, познато ми е…“ И с непосредственост, предизвикваща тръпки, обсъждаше телепатията, сънищата, спиритичните масички, странното усещане за „вече вижданото“ (le déjà vu). Сред далечните й предци, сибирските Рукавишникови (които не бива да се бъркат с известните московски търговци със същото име), имало староверци и нещо твърдо сектантско звучеше в съпротивата й срещу, обредите на православната черква. Тя обичаше Евангелието с някаква вдъхновена любов, обаче изобщо не се нуждаеше от опората на догмата; страшната беззащитност на душата във вечността и липсата на свое кътче там просто не я интересуваше. Нейната проникновена и наивна вяра еднакво приемаше и съществуването на вечното, и невъзможността то да бъде осмислено в условията на временното. Вярваше, че единствено достъпното за земната душа е да съзира в далечината през мъглата и бляновете на живота проблясъка на нещо истинско. Така хората с особено неудържимо дневно мислене понякога усещат насън, някъде извън интригуващата бъркотия и нелепост на виденията, стройната действителност на отминалата и на предстоящата видимост.

3

Обичай от все сърце, а в останалото се довери на съдбата — такова беше простичкото й правило. „Ето запомни“ — казваше тя с тайнствен вид, предлагайки на вниманието ми някоя съкровена подробност: чучулига, литнала в мътноседефеното небе на безслънчевия пролетен ден, блясъка на нощните светкавици, които заснемаха в различни пози далечната горичка, багрите на кленовите листа върху палитрата на мократа тераса, клинописа на птичата разходка по пресния сняг. Сякаш предчувствувайки, че веществената част на нейния свят скоро ще трябва да погине, тя се отнасяше с невероятно внимание към всички белези на миналото, пръснати по родовото й имение и по съседното, на свекърва й, по земите на брат й оттатък реката. Родителите й и двамата починали от рак наскоро след нейната сватба, а преди това умрели седем от деветте им деца и паметта за целия този изобилен далечен живот, смесвайки се с веселите велосипеди и с дървените чукове за крокет от нейното моминство, украсяваше с митологични винетки Вира, Ватово и Рождествено на подробната, но малко фантастична карта. По такъв начин наследих една възхитителна фата моргана, всичките хубости на неотнимаемите богатства, призрачното имущество — и това се оказа прекрасна закалка за предназначените ми загуби. Майчините следи и белези ми бяха също тъй свидни, както и на нея, така че сега в паметта ми е сместена и стаята, предоставена на нейната майка за химическа лаборатория, и отбелязаното тогава с млада, сега почти шейсетгодишна липа нагорнище към село Грязно, преди завоя към големия Даймешченски друм — толкова стръмно нагорнище, че велосипедистите трябваше да се спешават, където, катерейки се редом с нея, й направил предложение татко, и старата площадка за тенис едва ли не от каренинските времена, свидетелка на благоприлични прехвърляния, а по време на детството ми вече обраснала с плевели и с отровни гъби.

Новата площадка за тенис — в края на онази тясна и дълга редица от възлести дъбчета, за които говорих вече — беше направена по всичките правила на строителното изкуство от работници, изписани от Източна Прусия. Виждам мама как праща топката в мрежата и тропва с краче в ниска бяла обувка. Ръководството на Майерс за игра на лоун-тенис вятърът прелиства на зелената скамейка. С добросъвестно глупави усилия бели пеперудки си пробиват път през оградната мрежа около корта. Леката блуза и тясната памучна пола на мама (тя играе с мен срещу татко и брат ми и аз се ядосвам на пропуските й) принадлежат на същата епоха, от която са и ризите и панталоните от каша на мъжете. По-встрани, оттатък разцъфналата ливада около площадката, минаващите с каруци селяни гледат с почтително учудване пъргавите господа също както са гледали волата или серсото през осемнайсети век. Татко има силен прав удар в класическия стил на английските играчи от онова време и като сверява със споменатата книга, все пита мен и брат ми дали ни е осенила благодатта — дали усещаме драйва33 от китката чак до рамото, както би трябвало.

Мама обичаше и всякакви други игри, а най-вече главоблъсканиците и картите. Под умело витаещите й ръце от хилядите изрязани парченца върху масата за карти постепенно възникваше картина от английския ловен живот и това, което отначало приличаше на конски крак, се оказваше част от планински бряст, а някъде неприлягащото бутонче (мамина дума за всяко заоблено нещо) изведнъж пасваше точно на петнистата конска задница и учудващо добре запълваше белотата, по-точно синевата, тъй като сукното на масичката за карти беше синьо. Това точно попълване ми доставяше като на зрител някакво и абстрактно, и осезателно удоволствие.

В началото на второто десетилетие от века бе я обзела страст към хазартните игри, особено към покера; последният беше внесен в Петербург благодарение на дипломатическия корпус, но по пътя от далечната Америка, преминавайки през сравнително близкия Париж, той стигна до нас с френските наименования на комбинациите като например brelan и couleur. Технически казано, това бе тъй нареченият draw poker с доста честите jackpot34 — и с джокера, който заместваше всяка карта. Мама понякога играеше до четири сутринта и по-късно си спомняше с наивен ужас как шофьорът я чакал през цялата мразовита нощ; всъщност чаят с ром в съчувствената кухня доста разкрасяваше тези вигилии35.

Най-любимото й лятно занимание беше ходенето за гъби. В оригинала на тази книга ми се наложи да подчертая разбираемото от само себе си за руския читател отсъствие на гастрономическо значение в тази работа. Но като се разговорих с московчани и с други руски провинциалисти, забелязах, че и те не разбират напълно някои тънкости, като например това, че гъбите козарки или, да речем, червените млечници и изобщо всичките примитивни агарикови с пластинчат хименофор напълно биваха игнорирани от познавачите, които беряха само класически здраво и заоблено изградените видове от рода Boletus, манатарката, брезовките, масловките. В кишаво време, особено през август, гъмжило от тези чудни растенийца наникваха из дебрите на парка, като ги насищаха с този мочурлив, засищащ мирис — смес от дъх на мъхове, на спарена шума и на компост от теменужки, — от който трепват и се издуват ноздрите на петербуржеца. Но през някои дни се налагаше дълго да се взираш и да шариш, докато откриеш семейство манатарки с тесни шапчици или мрамороподобен „хусар“, или блатната форма на хилавата белезникава брезовка.

Под ръмящия дъждец мама се впускаше самичка в дълъг път, взела кошничка — вечно изцапана отвътре в лилаво от боровинки. След около три часа от градинската площадка можеше да се види спретнатата й фигура с наметало с качулка как се приближава от мъглата на алеята; бисерният прах от ръмежа върху зеленикавокафявата вълна на наметалото образуваше около нея нещо като димен ореол. Ето, излязла от капещите и шумолящи сводове на парка, тя ме забелязва и лицето й веднага придобива странен, огорчен вид, което на пръв поглед би трябвало да означава несполука, но всъщност само скрива ревниво сдържаното щастие, гъбния късмет. Щом стига до мен, тя въздъхва от преувеличена умора и ръката, и рамото й отведнъж провисват, отпускат кошничката едва ли не до земята, за да подчертаят нейната тежест, нейната приказна пълнота.

До бялата, хлъзгава от влага градинска пейка с облегалка тя нарежда гъбите на концентрични кръгове върху облата желязна маса с дупка за оттичане по средата. Брои ги и ги сортира. Старите, омекнали отдолу, се изхвърлят; младите и здравите се обграждат с всячески грижи. След минута слугата ще ги отнесе в незнайно и безинтересно за нея място, но сега може да стои и тихо да им се радва. Спускайки се в червената бездна от навъсени облаци, точно преди залез се случваше слънцето да хвърли живописен лъч в градината и гъбите на масата лъсваха; върху някоя червена или кехлибаренокафява шапчица личеше залепнала тревичка; по някое защриховано извито краче бе полепнал по рождение мъх; и мъничката гъсеничка на педомерката, тръгнала към края на масата, като че наистина мереше нещо с две пръстчета на детска ръка, изопваше се бавно нагоре и търсеше неизвестния храст, от който се бе изтърсила.

4

Всичко, което се отнасяше до домакинството, занимаваше мама толкова малко, сякаш тя живееше в хотел. Татко също нямаше жилка на къщовник. Той обаче поръчваше закуските и обедите. Този ритуал се извършваше на трапезата след десерта. Бюфетчикът донасяше черното албумче. Тате го разтваряше с лека въздишка и като поразмислеше, вписваше менюто за утре с изящния си плавен почерк. Имаше навика да оставя химическия молив или стилото да трепкат бързо-бързо във въздуха над самата хартия, докато обмисляше следващото хребетче от думи. На въпросителните му изброявания на блюдата мама отговаряше с неопределено кимване или се намръщваше. Официално за икономка се броеше Елена Борисовна, някогашната бавачка на мама, престаряла бабичка, много ниска, приличаща на унила костенурка, с големи крака, с дребна главица, с напълно угаснал мътнокафяв поглед и студена кожа като на забравена в килера ябълка. Вярно, не ми беше разказвала, кой знае защо, за Бова, но и не пиеше, както си е пийвала Арина Родионовна (впрочем взета за Олинка Пушкина от Суйда, наблизо до нас). Беше седемдесет години по-стара от мен, излъхваше лек, но непоносим мирис — смесица от кафе и тлен — и през последните години у нея се бе появило патологично скъперничество, през чието развитие скришом от нея се въведе друг домашен ред, учреден в лакейската стая. Сърцето й нямаше да издържи, ако узнаеше, че властта й виси в пространството заедно с халката й с ключовете от килерите, и мама се мъчеше с нежност към нея да пропъди подозрението, проникващо в отслабващия ум на старицата. Тя управляваше непоколебимо някакво свое далечно, спарено малко царство — напълно отвлечено, разбира се, иначе да сме умрели от глад: виждам я как търпеливо трополи натам по дългите жълти коридори под присмехулния поглед на слугите, отнасяйки в тайния си килер отчупена бисквита, намерена в някоя чиния. В същото време при липсата на какъвто и да било надзор над щата от петдесет и повече човека и в имението, и в петербургската къща вилнееше весела оргия от кражби. Според думите на всезнаещите наши стари лели главатарите бяха готвачът Николай Андреич и старият градинар Егор — двамата необикновено свестни наглед, с очила, с прошарени слепоочия — накратко, прекрасно гримирани като предани слуги. Никой не вярваше на доносите на старите жени, но уви, те казваха истината. Николай Андреич бе гений на закупките и както веднъж се изясни, доста известен в петербургските спиритични среди медиум; Егор (и сега чувам черноземно-спаначния му бас, когато в градината се мъчеше да отклони лакомото ми внимание от деликатесните ягоди с вкус на ананас към обикновените) тихомълком продаваше господарските цветя и плодове толкова изкусно, че успя да спечели за нова къща на Сиверска; вуйчо ми Рукавишников веднъж бе ходил да я види и се върна с удивено лице. При равномерния поток от чудовищни и необясними сметки баща ми изпитваше като юрист и държавник особена досада от неумението си да се справи с икономическите неуредици у дома си. Но всеки път, когато се разкриеше явна злоупотреба, все нещо попречваше на възмездието. Когато здравият разум изискваше да бъде прогонен мошеникът камериер, начаса се оказваше, че синът му, чернооко момче на моите години, е на смъртно легло — и всичко избледняваше пред необходимостта да се свика консилиум от най-добрите лекари в столицата. Отвличан ту от едно, ту от друго, тате остави най-сетне домакинството ни в състояние на неустойчиво равновесие и дори се научи да го възприема откъм веселата му страна, а мама се радваше, че като си затварят очите, спасяват безумния свят на нейната стара бавачка, която отнасяше в своята вечност по притъмняващите коридори вече дори не бисквитка, а шепа сухи трохи. Мама добре разбираше болката от разрушените илюзии. Най-малкото разочарование при нея придобиваше размерите на съдбовно злощастие. Веднъж по Коледа, три месеца преди раждането на четвъртото й дете, тя бе останала на легло поради леко неразположение. Според английския обичай гувернантката връзваше за нашите креватчета в нощта на Бъдни вечер, докато спяхме, по един чорап, натъпкан с подаръци, а по случай празника ни събуждаше лично майка ни и като споделяше радостта не само с децата си, но и със спомена за своето детство, се наслаждаваше на нашите възторзи сред шумолящото развиване на какви ли не вълшебни дреболии от магазина на Пето. Онзи път ни накара обаче да й обещаем, че в девет сутринта ще отнесем чорапите неначенати в нейната стая и там ще ги разтворим. Аз карах седмата година, брат ми шестата и като се събудихме рано, бързо се наговорихме, сключвайки безумен съюз — и двамата се втурнахме към чорапите, вързани при краката ни. През опънатата на ъгли и заоблени издутини коприна ръцете ни напипаха сегментите на съдържанието, пукащата увивна хартия. Наизвадихме всичко, развързахме го, развихме го, огледахме го на смуглоснежната светлина, която проникваше през диплите на щорите — и после го опаковахме наново, натикахме го обратно в чорапите, с които се явихме в определеното време при мама. Седнали при нея на осветената й постеля, незащитени с нищо от доволните й очи, се опитахме да дадем очакваното от публиката представление. Но толкова бяхме омачкали меката розова хартия, толкова уродливо бяхме вързали панделките и толкова любителски изобразявахме учудване и възторг (и сега виждам брат си как извърта очи и възкликва с интонацията на нашата французойка: „Ah, que c’est beau!“36), че като ни понаблюдава около минута, клетият зрител избухна в ридания. Изминаха десет години. През Първата световна война (Поанкаре с кожени гамаши, кал, здраве желаем, горкият наследник с черкезка дреха, едрите му сестри, ужасно облечени, с големи свенливи шапки, с хилядите си лични шегички) моята майка много добросъвестно, обаче доста неумело организира собствен лазарет също като другите петербургски дами — и ето, спомням си я с омразната й униформа на сестра как ридае със същите детски сълзи заради фалша на модното милосърдие, заради мъчителната, каменната, абсолютно непроницаема кротост на осакатените войници. И още по-късно — о, много по-късно, — докато се връщаше мислено в миналото, тя често се обвиняваше (според мен несправедливо), че е била по-малко чувствителна към огромната човешка мъка на земята, отколкото към бремето, от чувства, които човек стоварва върху всичко невинно-безпомощно като например старите алеи, старите коне, старите кучета.

Лелите ми критикуваха встрастеността й в кафявите дакели. В албумите с фотографии, подробно илюстриращи младите й години, сред пикниците, крокетите, това не е излязло добре, сред спортистките с буфан ръкави и гарсонетките, сред старите слуги в стойка „мирно“, тя в бебешката люлка, някакви мъгляви елхи, някаква перспектива от върволица стаи — рядко някоя група минаваше без дакел с разплута от темперамент задница на гъвкавото тяло и винаги с все същия странен, психопатско-звезден поглед, какъвто има тази порода на семейните снимки. През ранното си детство заварих на припек из градината Лулу и Бокс Първи, майката и сина, толкова престарели, че отдавна бе забравена кръвосмесителната им връзка, озадачила навремето някогашните деца. Към 1904 година татко докара от Мюнхенската изложба рижо кутре, Трейни, тя порасна и стана учудващо красива за дакел. През 1915 година й се парализираха задните крака и докато мама не се реши да я отправи на онзи свят с инжекция, клетата кучка унило се тътреше по паркета като cul-de-jatte37. Сетне някой ни подари внука или правнука на Чеховите Хинина и Бром. Това окончателно дакелче (представляващо една от малкото брънки между мен и руските класици) ни последва в изгнанието и дори през 1930 година в Прага, където овдовялата ми майка преживяваше с мъничка пенсия, можеше да бъде видяно как крета по сивкавата зимна улица далеч след умислената си господарка — старият, все още сърдит Бокс Втори — емигрантско куче с дълъг телен намордник и с кърпено палтенце.

Живеех далеч от мама, в Германия или във Франция, и не можех често да я навестявам. Не бях при нея и когато умря през май 1939 година. Всеки път, щом успеех да посетя Прага, през първата секунда на срещата изпитвах болка, смут, пропадане, както когато се налага да направиш усилие, за да настигнеш времето, избързало напред през раздялата, и да възстановиш любимите черти на неостаряващия образец в сърцето си. Квартирата, в която тя живееше с внука си и с Евгения Константиновна Г., най-близката й приятелка, беше донемайкъде жалка. Мушамените тетрадки, в които преписваше дълги години харесалите й стихове, се трупаха по събраните от кол и въже грохнали мебели. Ужасно бързо опърпващите се томчета на емигрантските издания бяха съседи на отливката от ръката на тате. До диванчето й, нощем служещо за постеля, един сандък, обърнат с дъното нагоре и покрит със зелен плат, й заместваше масичката, на него бяха наредени малки неясни снимки с разпадащи се рамки. Впрочем тя едва ли се нуждаеше от тях, защото оригиналът на живота й не беше изгубен. Както пътуваща трупа разкарва със себе си — понеже не са забравени репликите — и дюните през буря, и замъка сред мъглата, и прекрасния остров, така тя носеше у себе си всичко, каквото душата й бе скътала за този сив ден. Виждам я съвсем ясно, седнала на масата за чай, как съзерцава с една карта в ръката някаква фаза от пасианса; с другата ръка се е облакътила на масата и пак с нея, притиснала сгъвката на палеца отстрани до брадичката си, държи до устата си цигара, собственоръчно напълнена. На безименния пръст на дясната ръка — с нея слага сега картата — гори блясъкът на две златни халки: венчалният пръстен на баща ми, прекалено широк за нея, е завързан за нейния с чер конец.

Когато сънувам умрелите, те винаги са мълчаливи, угрижени, неясно потиснати от нещо, макар в живота именно усмивката да е била най-истинското в скъпите им черти. Срещам се с тях без учудване в места и сред обстановка, в които никога не са били през живота си — например в къщата на човек, с когото съм се запознал по-късно. Седят отстрани, мрачно свели поглед, сякаш смъртта е тъмно петно, позорна семейна тайна. И разбира се, не там и тогава, не в тези космати сънища, се предоставя на смъртния рядък случай да надникне отвъд пределите си, не, такъв случай ни се предоставя наяве, когато сме сред пълния блясък на съзнанието, в минутите на радост, на сила и сполука — на мачтата, на превала, на работната маса… И макар че малко неща различаваш през мъглата, все пак блажено искаш да вярваш, че гледаш натам, накъдето трябва.

1

Осемнайсетгодишен напуснал Петербург, аз (ето пример на галицизъм) бях твърде млад в Русия, за да проявя каквото и да било любопитство към родословието си; сега съжалявам за това по технически съображения: при яснотата на личната ми памет неяснотата на семейната се отразява върху равновесието на думите. Вече в емиграция ме снабди с някои забавни сведения братовчедът на баща ми Владимир Викторович Голубцов, голям любител на такива издирвания. Според него излизаше, че старият дворянски род Набокови е произлязъл не от някакви си псковчани, живели някак настрани, на обочието38, и не от кривобоки, набоки39, а от порусения преди шестстотин години дребен татарски княз на име Набок. Баба, майката на баща ми, по баща беше баронеса Корф, произхождаше от старинен германски (вестфалски) род и намираше някаква простичка радост в това, че уж по името на неин далечен прадядо кръстоносец бил назован остров Корфу. Тези корфовци се натурализирали още през осемнайсети век и сред тях енциклопедиите отбелязват мнозина видни хора. По бащина линия се намираме в разнообразна роднинска връзка или близост с Аксакови, Шишкови, Пушчини, Данзас. Мисля, било е вече почти тъмно, когато по скърцащия сняг са качили ранения в каретата на Гекерн. Сред предците ми е имало много хора на царска служба; има обсипани с брилянтови награди участници в славните войни; има един сибирски златодобивник и милионер (Василий Рукавишников, дядото на моята майка Елена Ивановна); има един научен президент на медико-хирургичната академия (Николай Козлов, другият й дядо); има един герой от Фридландското, Бородинското, Лайпцигското и много други сражения генерал от инфантерията40 Иван Набоков (брат на моя прадядо), пак той директор на Чесменския дом за престарели и инвалиди и комендант на Санкт-Петербургската крепост — същата, в която бил затворен опасният Достоевски (рапортите на добрия Иван Александрович до царя са напечатани — струва ми се, в „Красный Архив“); има един министър на правосъдието Дмитрий Николаевич Набоков (моят дядо); и най-сетне известният общественик Владимир Дмитриевич (моят баща).

Гербът на Набокови представлява нещо като дъска за шашки с два мечока, които я държат от двете страни: покана за шах пред камината след лов в родовите гори; Рукавишниковият, по-нов, представлява стилизирана доменна пещ. Интересно е, че уралските находища, фабриките в Алапаевск, решаващите дялове от тях — всичко това бе рухнало отдавна, когато през трийсетте години на този век в Берлин на многобройните потомци на композитора Граун (най-вече някакви германски барони и италиански графове, които за малко да убедят съда, че всички Набокови са измрели) се падна след всичките девалвации някакво наследство от предвидливо замразените доходи от неговите скъпоценни табакери. Този мой далечен прадядо, Карл-Хенрих Граун (1701–1759), талантлив кариерист, автор на известната оратория „Смъртта на Исус“, смятана от съвременните му германци за ненадмината, помощник на Фридрих Велики в писането на опери, е изобразен сред другите приближени (сред тях и Волтер) да слуша кралската флейта на прословутата картина на Менцел, която ме преследваше през емиграцията във всички берлински пансионати. На младини Граун притежавал чудесен тенор; веднъж, както пеел в някаква опера, написана от брауншвайгския капелмайстор Шурман, на премиерата сменил местата, които не му харесвали, със създадени от самия него арии. Само тук чувствувам някаква искра на сродство между мен и този процъфтял музикален деец. Доста по-близък ми е друг мой прадядо, Николай Иларионович Козлов (1814–1889), патолог, автор на такива трудове като „За развитието на идеята за болестта“ или „Стесняване на вратния отвор при умопобъркани и самоубийци“ — в известен смисъл забавен прототип на моите литературни и лепидоптерологични41 работи. Дъщеря му Олга Николаевна беше моя баба; бил съм сукалче, когато тя се споминала. Другата му дъщеря, Прасковия Николаевна, се омъжила за известния сифилидолог Тарновски и самата тя писала много по половите въпроси; тя умря през 1913 година, доколкото си спомням, и нейните странни, ясно произнесени последни думи били: „Сега разбирам: всичко е вода.“ За нея, както и за разните чудати, понякога и страшни Рукавишникови, мама имаше много спомени… Обичам скачването на времената: когато тя, малко момиченце, гостувала у дядо си, стария Василий Рукавишников, в неговото кримско имение, Айвазовски, много посредствен, но твърде прочут маринист от онова време, разказвал в нейно присъствие как като младеж бил виждал Пушкин и високата му жена, и докато разказвал това, върху сивия цилиндър на художника паднала варна капка от прелетяла птица; моретата му тъмно се сивееха из разните кътове на петербургската (а по-късно и на селската) ни къща и Александър Бенуа, като минаваше покрай тях и покрай мъртвилото на брат си академик Алберт, както и покрай „Топящ се лед“ на Крижицки, където нищо не се топеше, и покрай грамадния зализан Перовски „Прибой“ в салона, правеше нещо като наочници с ръцете си и някак музикално-мургаво мучеше: „Non, non, non, c’est affreux42, каква суша, закрийте ги с нещо“ — и с облекчение влизаше в кабинета на мама, където неговите наистина омайни — набъбналата от дъжд „Бретан“ и рижаво-зелената „Версай“ бяха окачени до „вкусните“, както се изразяваха тогава, „Турци“ на Бакст и до акварелната „Дъга“ на Сомов сред мокри брези.

2

Две баронеси Корф са оставили следа в съдебните хроники на Париж; едната, братовчедка на моя прапрадядо, женен за дъщерята на Граун, била онази руска дама, която, намирайки се в Париж през 1791 година, услужила с паспорта и с пътната си карета (току-що направена по поръчка, великолепна, с високи червени колела, тапицирана отвътре с бяло утрехтско кадифе, със зелени щори и всякакви удобства, шестместна) на кралското семейство за прочутото му бягство във Варен (Мария Антоанета пътувала като мадам Де Корф или като нейна камериерка, кралят — или като гувернант на двете й деца, или като лакей). Другата, моята прабаба, половин век по-късно се забъркала в по-малко трагичен маскарад, прочетох тази история в доста пошлото френско списание „Illustratìon“ от 1859 г., стр. 251. Граф Де Морни давал маскен бал; на него поканил — цитирам източника — „une noble dame que la Russie a prêtée cet hiver à la France“43 — баронеса Корф c двете й дъщери. Мъжът й, Фердинанд Корф (1805–1869, праправнук на Граун по женска линия (очевидно не е бил наблизо, но за сметка на това с тях бил приятелят на семейството и годеник на една от дъщерите) на Мария Фердинандовна, 1842–1926), моят бъдещ дядо Дмитрий Набоков (1827–1904). За девойките по случай бала били поръчани костюми на цветарки по 225 франка единият, което тогава представлявало, по явно подривно марксистката забележка на репортера, шестстотин четирийсет и три дни „de nourriture, de loyer et d’entretien du père Crepìn“ (стойността на прехраната, жилището и обувките); очевидно тогава работникът е живял евтино. Обаче костюмите се сторили на баронесата прекалено деколтирани и тя отказала да ги вземе. Шивачката изпратила „huissier“ — съдебен пристав, след което моята прабаба, жена с буен нрав (и не чак толкова добродетелна, колкото би си помислил човек от реакцията й спрямо големите деколтета), дала шивачката под съд с оплакване, че безочливите мамзели, донесли премените, в отговор на думите й — такива деколтета не приличат на благородни девици, „se sont permis d’exposer des théories égalitaires du plus mouvais goût“ (си позволили да изкажат твърде вулгарни демократични теории). Освен това добавила, че вече било късно да се поръчват други костюми — и ридаещите дъщери не отишли на бала; че приставът и помагачите му се разположили в креслата, предоставяйки столовете на дамите; а най-вече, че този пристав посмял да заплашва с арест господин Набоков, „conseiller d’Etat, homme sage et plein de mesure“ (статски съветник, разсъдлив и уравновесен човек) само защото той се опитал да изхвърли пристава през прозореца. Не зная как е могло да се случи, но шивачката загубила делото, при което се наложило не само да върне парите за костюмите, но и да брои на ищцата и хиляда франка за моралните щети. И сметката на фамозната таратайка, представена от каретния майстор през пролетта на 1791 г. (за 5944 ливри), така си и останала неплатена.

През 1878 година Дмитрий Николаевич бил назначен за министър на правосъдието. За една от заслугите му се смята законът от 12 юни 1884 година, който временно прекратил натиска на реакционерите върху съда със съдебни заседатели. Когато през 1885 година излязъл в оставка, Александър Трети му предложил да избере: или графска титла, или парично възнаграждение; благоразумният Набоков избрал второто. През същата година „Вестник Европы“ така се изразил за неговата дейност: „Той се прояви като капитан на кораб по време на силна буря — изхвърли част от товара в морето, за да спаси останалото“ — което в смисъл на контрапункт изящно е съзвучно с началото на кариерата му, когато бъдещият законодател за малко в яда си да изхвърли през прозореца представителя на закона.

Към края на живота умът на Дмитрий Николаевич се бе помътил. Разбираше, че е тежко болен, но вярваше, че ще се съвземе, ако остане да живее на Ривиерата; лекарите обаче смятаха, че се нуждае от планински или от северен климат. Нейде из Италия бе избягал от надзора на лекаря и доста дълго се бе лутал като някакъв Лир, хулейки децата си, за радост на случайните минувачи. През 1903 година моята майка, единственият човек, с чийто надзор той се примиряваше, му стана болногледачка в Ница; брат ми и аз — той караше четвъртата, аз — петата си година — живеехме също там с англичанката мис Норкът. Помня как в блясъка на утрото прозорците дрънчаха от устремния морски вятър и каква чудовищна, неописуема болка беше, когато капка разтопен червен восък падна върху ръката ми. С помощта на свещ, чието пламъче беше изумително бледо на слънцето, което обливаше каменните плочи, току-що тъй хубаво бях превръщал топящите се цветни късчета в дивно миришещи карминени, изумрудени, бронзови петна. Мис Норкът беше в градината с брат ми; на отчаяния ми рев дотича с шумящите си коприни мама и някъде далеч, на същата или на съседна тераса, дядо в двуколесното си кресло чукаше с бастуна по звънкия плочник. Не й беше лесно с него. Той хулеше наред с най-долни думи. Вземаше служителя, който го возеше по Promenade des Anglais44, за омразния свой колега — за Лорис-Меликов, умрял преди петнайсет години в същата Ница. „Qui est cette femme? Chassezla!“45 — изкрещяваше той на мама, като сочеше с треперещ пръст белгийската или холандската кралица, спряла да попита за здравето му. Смътно се виждам как изтичвам до креслото му, за да му покажа красиво камъче — което той бавно оглежда и бавно поставя в устата си. Ужасно съжалявам, че малко съм разпитвал мама по-късно за това странно време от началото на моето съзнание и от края на дядовото.

Все по-продължителни и по-продължителни ставаха пристъпите на безумие. През време на едно такова помътняване на всички чувства той бе откаран в Русия. Мама камуфлира една стая като неговата спалня в Ница. Потърсиха подобни мебели, напълниха вазите с изписани от юг цветя и този ъгъл от стената (особено ми харесва тази подробност), който можеше да се зърне от прозореца, беше боядисан в бляскаво бял цвят, така че при всяко временно проясняване на разсъдъка болният се виждаше в безопасност, сред блясъка и мимозите на илюзорната Ривиера, художествено представена от моята майка, и си умря кротко, без да чува голите руски брези, мартенския шумол на вейките им около къщата.

3

Баща ми е пораснал в държавните апартаменти срещу Зимния дворец. Той имаше трима братя, Дмитрий (женен в първия си брак за госпожица от рода Фалц-Фейн), Сергей (женен за Тучкова) и Константин (безразличен към жените, с което поразително се различаваше от всичките си братя). От петте му сестри Наталия бе омъжена за Петерсон, Вера — за Пихачов, Нина — за барон Раушен фон Траубенберг (а след това за адмирал Коломейцев), Елизавета — за княз Витгенщайн, Надежда — за Боилярлярски. В началото на второто десетилетие от века имах, така да се каже, дадени, т.е. влезли в сферата на родовото ми съзнание и установили се там в познат звезден орнамент тринайсет братовчеди (с повечето от които по различно време бях приятел) и шест братовчедки (в повечето от които бях явно или тайно влюбен). С някои от тези семейства дали поради взаимна симпатия или поради съседство на имотите, се виждахме много по-често, отколкото с другите. Пикниците, спектаклите, бурните игри, нашият тайнствен вирски парк, очарователното бабино Батово, великолепните имения на Витгенщайн — Дружноселие оттатък гара Сиверска и Каменка в Подолска губерния, — всичко това е останало като идиличен гравюрен фон в паметта, която намира сега подобен рисунък само в най-старата руска литература.

4

От страна на мама имах само един близък роднина — единствения й останал жив брат Василий Иванович Рукавишников; той беше дипломат, както и сватът му Константин Дмитриевич Набоков, когото споменах по-горе и сега искам по-подробно да възкреся в мислите си — преди да повикам по-живия, но в тъжния и таен смисъл по-едностихиен образ на Василий Иванович.

Константин Дмитриевич беше възмършав, важен, с тревожни очи, доста меланхоличен самотник, живееше в клубна квартира в Лондон сред снимките на някакви млади английски офицери и се бореше без особен успех срещу съперника си по сполука в посолството Саблин. Като отговорил веднъж: „Не, благодаря, отивам наблизо“ — а в другия случай като променил плановете си и върнал билета, той два пъти през живота си бе избягнал насилствена смърт: първия път в Москва, когато му предложил да го вземе в каляската си великият княз Сергей Александрович, обречен минута по-късно да се срещне с Каляев46; втория път, когато се канел да отплава за Америка с „Титаник“, обречен да се срещне с айсберг. Умря през двайсетте години от течение в една лондонска болница, в която ветровете си даваха среща, простинал след лека операция. Публикува доста четивните „Злополучни приключения на Дипломата“ и преведе на английски „Борис Годунов“. Веднъж през 1940 година в Ню Йорк, където веднага след пристигането си в Америка имах щастието да се потопя в истински рай от научни изследвания, слязох с асансьора от петия етаж на американския Музей по естествознание, където прекарвах цели дни в ентомологичната лаборатория, и внезапно — с мисълта, че може да съм си преуморил мозъка — видях фамилното си име, изписано с големи златни букви върху фреската на вестибюлната зала. Вгледах се по-внимателно и фамилията се съчета с изображението на Константин Дмитриевич: млад, поразкрасен, с испанска брадичка, той участвува заедно с Вите, с Коростовцов и с японските делегати в подписването на Портсмутския мир47 под благодушната егида на Теодор Рузвелт — в чиято памет е построен музеят. Но Василий Иванович Рукавишников не е изобразен никъде и тук идва неговият ред да бъде обрисуван поне с моето цветно мастило.

Имението му с къща от александровските времена, бяла, със симетрични крила, с колони по фасадата, по антифронтона, се издигаше сред липи и дъбове на стръмния хълм с морава оттатък река Оредеж срещу нашата Вира. През ранното ми детство вуйчо Вася и всичко, каквото му принадлежеше — множеството порцеланови петнисти котки в огледалния вестибюл на къщата му, неговите пръстени и копчета за ръкавели, невероятните лилави карамфили в оранжерията му, урните в романтичния парк, цялата горичка череши, остъклена за защита от климата на Петербургска губерния, и самата му сянка, която с незнаен, уж египетски фокус той умееше да кара да се гърчи върху пясъка без ни най-малко движение от своя страна, — всичко това ми се струваше, да принадлежи не към света на възрастните, а към света на моите влакове с пружина, клоуни, книжки с картинки, разните одушевени детски нещица, и изпитвах такова чувство, както когато в нагизден чуждестранен град, под лъчистия от уличните светлини дъжд изведнъж се натъквах като дете с кафяви меки ръкавици на съвсем приказен магазин за играчки или за пеперуди. Той се появяваше в Русия само лете, и то не всяка година, тогава се издигаше флаг с фантастични цветове върху неговата къща и почти всеки ден на връщане от разходка можех да видя как каляската му преминава по моста към нас и прелита покрай елхите в парка. На закуска у нас винаги имаше много хора, после всички те минаваха в гостната или на верандата, а той оставаше още малко в опустялата слънчева трапезария, сядаше на виенския стол, застъпил решетестото си отражение, вземаше ме на колене и с всякакви смешни думи галеше милото дете и, кой знае защо, се радвах, когато тате извикваше отдалеч: „Вася, on vous attend“48 — а слугите с нахални лица раздигаха трапезата и изпълнена със страдание, Елена Борисовна дебнеше да измъкне изпод ръцете им, за да отнесе и да скрие, половин ябълка, кифличка, самотна репичка в соса. Веднъж, след като не бяхме се виждали година и половина, с брат си и с гувернанта заминах да го посрещна на гарата. Сигурно съм карал единайсетата си година и ето, въздъхнаха и спряха дългите кафяви вагони на „Норд-експреса“ — който вуйчо подкупваше, за да спре на вилната гаричка, и страшно бързо от багажния вагон се изнасяха многобройните му сандъци, — и ето че той самият слезе по подвижната стълбичка с килимчето, хвърли бърз поглед към мен и избъбри: „Que vous êtes devenu jaune et laid, mon pauvre garçon!“ (Колко си прежълтяло, колко си погрозняло, клетото ми момче!) На петнайсетия ми рожден ден ме дръпна настрана и доста мрачно на своя отривист, точен, старомоден френски език ме обяви за свой наследник. Добави, че ще изгори имението си до основи, ако германците — това беше през 1914 г. — стигнат някога до нашите места. „А сега — каза той — можеш да са вървиш, аудиенцията е завършена, je n’ai plus rien à vous dire.“49

Виждам като на картина спретнатата му дребна, тънка, приятна фигура, възмургавото лице, синьо-зелените очи с ръждиви петънца, тъмните бухнали мустаци, тъмната къса коса; виждам и много подвижната адамова ябълка между колосаните ъгълчета на яката и змиеобразния пръстен с опал върху възела на светлата вратовръзка. Носеше опали и по пръстите си, а на черно-косматата си китка — златна верижка. В петлицата на бледосивкавото или с някакъв друг пастелен оттенък сако почти винаги имаше карамфил, който понякога бързо помирисваше — с движението на птица, понечила внезапно да порови с човка раменния си пух. Както вече казах, той се появяваше при нас на село само лете (помня не повече от две-три срещи с него в чужбина) и тъкмо през това горещо преливане в скъпоценния камък на миналото време си го представям сега — ето го, присяда на стъпалото на верандата за още една снимка (колко обичаха да се снимат тогава, колко се мъчеха да спрат отминаващото!) и седи със сянка от лаврите върху белия мек плат на панталона, с ръце, положени върху дръжката на бастуна, със слънце върху изпъкналото, луничаво чело в ореола на тикнатата назад гарсонетка.

През есента се завръщаше в чужбина, в Рим, в Париж, в Биариц, в Лондон, в Ню Йорк; в своите южни имения — в италианската си вила, в пиренейския си замък край Раи; и имаше едно прочуто през детството ми негово пътуване до Египет, откъдето той всеки ден ми изпращаше гланцирани картички с едрокраки фараони, насядали един до друг, и с вечерни отражения на силуетни палми в розовия Нил, през който рязко и раздърпано минаваше странно грозният му, целият бодлив, див, кряскащ, т.е. съвсем неприличащ на него самия почерк. И отново през юни, на възхитителния север, когато весело цъфтеше млечната песекиня, която носеше името на безумния Батюшков, и слънцето приличаше след поредния проливен дъжд, едри, синкавочерни с бяла превръзка пеперуди (източен подвид на тополовата нимфа) плаваха ниско на кръгове над апетитната пътна кал, от която ги пропъждаше неговата литнала към нас каляска. С обещание за дивен подарък в гласа, като пристъпваше превзето с малките си крачета в бели обувки на високи токове, ме отвеждаше до най-близката липичка и изящно откъснал листо, ми го подаваше с думите: „Pour mon neveu, la chose la plus belle au monde — une feuille verte.“50 Или от Ню Йорк ми донасяше събрани в книжки цветни серии — смешните приключения на Buster Brown, сега забравено момче с червеникав костюм, с голяма, извадена отгоре яка на ризата и с черна вратовръзка на фльонга; ако погледнеш отблизо, можеха да се различат съвсем отделни малинови точки, от които се състоеше цветът на ризата му. Всяко приключение завършваше за малкия Браун с феноменален пердах, при което майка му, дама с тънка талия и с тежка ръка, грабваше каквото й падне — обувка, четка за коса, чадър, който се счупваше от удара, дори палката на услужлив полицай — и какви облаци прах изтупваше тя от жертвата, преметната на корем върху коляното и! Тъй като през живота ми никой никога не ме беше пляскал, тези наказания ми се струваха чудато, екзотично, но доста еднообразно изтезание — по-безинтересно от, да речем, заравянето на врага с изразителните очи чак до брадичката в пясъка на кактусовата пустиня както на офорта върху корицата на едно от лондонските издания на Майн Рид.

5

Василий Иванович водеше празен и безпокоен живот. Дипломатическите му занимания, най-вече в нашето посолство в Рим, бяха от доста мъгляво естество. Споменаваше впрочем, че е майстор по разгадаването на шифри от пет езика. Веднъж го подложихме на изпитание и наистина твърде бързо превърна „5. 13 24. 11 13. 16 9. 13. 5. 5. 13 24. 11“ в началните думи от известия монолог на Хамлет. С розов фрак, яхнал прелитаща преградите грамадна дореста кобила, той участвуваше в лов на лисици в Италия, в Англия. Загърнат в кожи, веднъж се опита да пропътува с автомобил от Петербург до По, но заседна в Полша. С черното си наметало (бързал за бал) летял с аероплан от шперплат и тел и едва не загинал, когато апаратът му се разбил в Бискайските скали. (Все се интересувах как е реагирал, когато се е свестил, клетият летец, дал под наем аероплана си. „Il sanglotait“51, като помисли, отвърна вуйчо.) Той пишеше романси — меланхолично-ромонлива музика и френски стихове, при което хладнокръвно игнорираше всички правила за беззвучното „е“. Беше играч и изключително добре блъфираше на покер.

Недостатъците и странностите му дразнеха моя деен и праволинеен баща, който много се ядоса, когато например научи, че в някакъв чуждестранен бардак, където младият Г., неопитен и беден приятел на Василий Иванович, бил ограбен от мошеник картоиграч. Василий Иванович, който отбираше от фокуси, седнал да играе с мошеника и преспокойно го измамил в картите, за да помогне на приятеля си. Понеже страдаше от нервно заекване при звуците, които се образуват с устни, не се бе поколебал да преименува кочияша си Пьотр в Лев — и баща ми го нарече феодал. На руски се изразяваше престорено мъчително, предпочитайки в разговор смесица от френски, английски и италиански. Всяко преминаване на руски му служеше като средство за издевателство, което се състоеше в това да изопачи или неуместно да употреби простонароден израз, поговорка, афоризъм. Помня как веднъж на трапезата, правейки равносметка на разнообразните си тегоби — мъчела го сенна хрема, отлетял един от пауните му, изгубила се любимата му хрътка, — той въздъхна и изрече: „Je suis comme une52 тревичка в полето!“ — с такъв вид, като че наистина съществуваше такава поговорка.

Уверяваше, че страда от неизлечима сърдечна болест и че за облекчаване на пристъпа трябва да ляга по гръб на пода. Никой, дори мнителната ми майка, не вземаше на сериозно това и когато през зимата на 1916 година, само четирийсет и пет годишен, той наистина умря от гръдна жаба — съвсем самотен, в мрачна клиника край Париж, — с какво парливо чувство си припомняхме случките, които ни се струваха празно чудачество, глупави сцени — когато понякога непредупреденият бюфетчик внасяше следобедното кафе на изрисуван с божури поднос и баща ми поглеждаше изкриво проснатото насред килима тяло на шурея си, а сетне с любопитство — разтанцувалия се поднос в ръцете на още спокойния наглед слуга.

От другите, по-съкровени терзания, които го мъчеха, той търсеше облекчение — ако разбирам правилно тези странни неща — в религията: отначало, струва ми се, в някакъв клон на руското сектантство, а сетне очевидно в католичеството; около пет години преди смъртта му мама и братовчедката на татко Екатерина Дмитриевна Данзас не могли да заспят в купето си от (руладите) и рева на латински химни, заглушаващи шума на влака — и малко се стъписали, когато научили, че Василий Иванович пее преди заспиване в съседното купе. А явно е била крайно необходима помощ при неговата натура. На живописната му неврастения би подхождало да е съчетана с гениалност, но той беше само аристократичен лаик. На младини много патил от баща си, Иван Василиевич, странен, мъчен човек, безжалостен към него. На старите снимки изглеждаше достолепен господин с ланец на мирови съдия, а в живота бил тревожно-развихрящ се чудак, луд по лова, с разни приумици, със собствена гимназия за синовете си, в която преподавали най-добрите петербургски професори, с частен театър, в който играели Варламов и Давидов, с картинна галерия — три четвърти пълна с всякакви боклуци. Според по-късните разкази на мама бесният му нрав заплашвал едва ли не живота на сина му и в мрачния му кабинет се разигравали ужасни сцени. Имението в Рождествено, купено от него всъщност за първородния, рано починал син — бе с къща, построена върху развалините на двореца, в който Петър Първи, изявил се като отвратителен тиран, заточил някога сина си Алексей. Сега това беше очарователна, необикновена сграда. След повече от четирийсет години с лекота възстановявам и общото впечатление, и подробностите в паметта си: шахматния мраморен под в прохладната еклива зала, небесната светлина отгоре, белите галерийки, саркофага в единия ъгъл на гостната, органа в другия, яркия аромат на оранжерийните цветя навред, лилавите завеси в кабинета, ръчичката от слонова кост за чесане на гърба — и вече отнасящата се към друга глава от тази книга незабравима колонада на задната фасада, под чийто романтичен свод през 1915 година се съсредоточиха най-щастливите часове от моята щастлива младост.

След 1914 година не съм го виждал повече. Тогава за последен път замина за чужбина и две години по-късно умря там, като ми остави милионен капитал и петербургското си имение Рожденствено с тази бяла грамадна къща на зеления хълм, с гористия парк зад нея, с още по-обширните гори, синеещи се зад нивите, и с неколкотостотин десетини великолепни торфени блата, в които се срещаха чудесии видове северни пеперуди и всякакъв аксаково-тургенево-толстоевски дивеч. Не зная как е сега, но преди Втората световна война къщата по донесенията на пътешествениците все още си стояла за художествено-исторически показ пред чуждестранните туристи, които пътували по Варшавското шосе покрай моя хълм, където — на шестдесет версти от Петербург — оттатък единия ръкав на река Оредеж е разположено село Рождествено, а оттатък другия — нашата Вира. Реката на места е застлана от броката на жабуняка и на водните лилии, а по-нататък, по лъките й, сякаш се вграждат в облачносинкавата й вода матовочерните отражения на елховия гъсталак по върховете на стръмните червени брегове, където от дупките си изхвръкват бързолети и лъхти на песекиня, а тръгнеш ли надолу, покрай високия ни парк, ще стигнеш най-сетне бента на воденицата — и тук, загледаш ли се над парапета в бурната пяна, те обзема такова чувство, сякаш плаваш назад и назад, застанал на самата кърма на времето.

6

На това място в американската и великобританската версия на тази книга за назидание на безгрижния чужденец, навремето получил благодарение на умните пропагандисти и тъпите спътници53 чисто съветска представа за нашето руско минало (или просто изгубил парите си в някой местен банков фалит и затова смятащ, че ме „разбира“), си позволих малко отстъпление, което давам тук само за пълнота; то всъщност ще се стори твърде очевидно за руския читател — поне за свободния руски читател от моето поколение:

„Моето отдавнашно несъгласие със съветската диктатура ни най-малко не е свързано с имуществени въпроси. Презирам зубъра русин, който мрази комунистите, понеже му били откраднали паричките и земите. Моята мъка по родината е само своеобразна хипертрофия на мъката по безвъзвратното детство.“

И друго:

Запазвам си правото да тъгувам по екологичната ниша — в планините на моята Америка да въздишам по Северна Русия.

7

Бях на седемнайсет години; втората любов и първите нощни безпокойства занимаваха цялото ми свободно време, за материалната страна на живота през ум не ми минаваше — пък и върху фона на общото благополучие на семейството ми никакво наследство не можеше особено да изпъкне, но сега ми е съвсем странно и дори ми е малко неприятно да мисля, че през кратката година, докато владеех това обречено наследство, бях твърде погълнат от баналностите на младостта — губеща вече първичните си багри, — за да изпитам каквото и да било допълнително удоволствие от веществената собственост върху къщата и дебрите, които душата ми и без това владееше, или каквато и да било досада, когато болшевишкият преврат за една нощ унищожи тази веществена собственост. Неприятно ми е — все едно, че съм постъпил неблагодарно към вуйчо Вася, погледнал съм го него, чудака, със снизходителна усмивка, с каквато го гледаха дори тези, които го обичаха. И вече с истинска обич да си спомням как нашият швейцарец гувернант, набитият и обикновено добродушен Ноазие, пръскаше отровен сарказъм, като анализираше веднъж френските стихове и музиката на вуйчо — „Octobre“ — най-хубавия му романс. Беше написал тази може би банална, но мелодично-ромоняща творба една есен в замъка си край По, в Долните Пиренеи, доколкото си спомням, наблизо до имението на Ростан, покрай което минавахме по пътя от Биариц. Имението се наричаше Перпиня — той го бе завещал на някакъв италианец. Загледан от терасата към лозята, жлътнали се надолу по склоновете, към възвишенията, обвити в лилаво от далечината, измъчван от астма, от прескачащ пулс, от студени тръпки, от някакво Прустово оголване на всичките сетива (в лице приличаше донякъде на Пруст), клетият Рука — както го наричаха приятелите му чужденци — бе платил мъчителна дан на есенните багри — „chapelle ardente de feuilles aux tons violents“54, както бе избликнало у него — и единственият, който бе запомнил романса от начало до край; беше моят брат, тогава несимпатичен шишко с очила, комуто Василий Иванович почти не обръщаше внимание и който поради смъртта си не може сега да ми помогне да възстановя забравените думи.

„L’air transparent fait monter de la plaine“55… с висок тенор пееше Василий Иванович, пристигнал за закуската, седнал пред белия роял, наполовина отразен в светлия паркет на вирската гостна — и ако аз със сакчето за пеперуди от зелен тюл в тази минута се връщах към къщи през парка (край който по зигзага на младите елхи току-що бе прелетял асирийският профил на вуйчовия кочияш — кадифен бюст, малинови ръкави — и вуйчовата гарсонетка), ужасно жалните, преливащи се звуци: „Un vol de tourterelles strie le ciel tendre, les chrysanthèmes se parent pour la Toussaint…“56 — доплуваха до мен сред витите сенки на дишащата в такт алея и в края й пред мен се разкриваше червеният пясък на градинската площадка с ъгъла на зелената къща, от чийто страничен прозорец като от рана се лееше тази музика, тази песен.

8

Още бог знае в каква ранна възраст се научих да заклинам и да съживявам миналото — още когато всъщност нямах никакво минало. Тази страстна енергия на паметта според мен притежава някаква патологична основа — наистина прекалено ярко се възпроизвеждат в изпълнения ми със слънце мозък разноцветните стъкла на верандата, гонгът за закуска и нещо, което винаги докосвах на минаване — пружиниращото обло място в синьото сукно на масичката за карти, то при натискане с пръст с приятна конвулсия моментално изхвърля едно тайно чекмедженце, където са наредени червени и зелени жетони и има някакво ключе, разделено навеки от напълно забравена, а може би вече несъществуваща ключалка. Смятам освен това, че способността ми да нося със себе си миналото е наследствена черта. Имаха я и Рукавишникови, и Набокови. На едно място в гората по една от старите пътеки за Батово с мостче през потока и една загнила откъм края греда, с определена точка на тази греда, на пети август стар стил 1883 година изведнъж кацнала, разтворила копринено-пурпурни крила с паунови очи и била хваната от сръчния германец гувернант на тези предишни набоковски момчета изключително рядката за нашите краища пеперуда дневно пауново око. Татко дори някак пламваше, когато с него се застоявахме на това мостче, прехвърляше и разиграваше цялата сцена още от началото — как пеперудата дишала върху гредата, как нито той, нито братята му се решавали да посегнат със сакчето и как сред напрегнатата тишина германецът пипнешком измъкнал сакчето от ръцете му, без да сваля поглед от благородното насекомо.

В адриатическата вила, която през лятото на 1904 година споделяхме с Петерсонови (до ден-днешен я разпознавам по голямата бяла кула на изгледите от Абация), потънал в мечти по време на сиестата, при спуснати щори, в детското си легло, се обръщах по корем — и грижливо, обичливо, безнадеждно, с художествено съвършени подробности (мъчно съпоставими с нелепо малкия брой на съзнателните ми години) петилетният изгнаник чертаеше, с пръст по възглавницата пътя покрай високия парк, локвата с нападали цветове и с мъртвия бръмбар, зелените стълбове и навеса над входа, всичките му стъпала и непременно, кой знае защо, блесналата между коловозите скъпоценна конска подкова като онази, която имах късмет да намеря веднъж — и при това душата ми се късаше, както се къса и сега. Хайде, обяснете ми, днешни шутове-психолози, тази пронизваща репетиция на носталгията!

Помня и още нещо. На осем години съм. Василий Иванович взема от диванчето в нашата класна стая книга от серията Bibliothèque Rose. Изведнъж с блажен стон намира в нея любимото си място от детските години — „Sophie n’était pas jolie…“57, и четирийсет години по-късно аз изстенах по същия начин, когато в чужда детска стая случайно се натъкнах на същата книжка за момчетата и момичетата, живели преди сто години във Франция онзи стилизиран vie de château58, към който M-me de Sêgur, née Rastopchine59 добросъвестно приравнява детството си в Русия, поради което именно възниква, въпреки вулгарната сантименталност на всички тези „Les Malheurs de Sophie“, „Les Petites Filles Modèles“, „Les Vacances“60, тънката връзка с руския бит в именията. Но моето положение е по-сложно от вуйчовото, защото, когато отново чета как Софи си подстригва веждите или как майка й с невероятен кринолин на приложената картинка с невероятно апетитни манипулации връща зрението на куклата и после с вик потъва при корабокрушението на път за Америка, а братовчедът Пол под необитаемата палма изсмуква змийската отрова от крака на капитана — когато отново чета всичките тези нелепости, не само изживявам тъжното упоение на вуйчо, но в душата ми изниква и собственият ми спомен как той го преживяваше. Виждам класната ни стая на село, тюркоазните рози на тапетите, ъгъла на кахлената печка, отворения прозорец: той се отразява заедно с част от улука отвън в овалното огледало над канапето, където е седнал вуйчо Вася и едва ли не ридае над опърпаната розова книжка. Усещането за безкрайна лекота, за благоденствие, за гъста лятна топлина залива паметта ми и образува такава бляскава действителност, че в сравнение с нея писалката „Паркер“ в ръката ми и самата ми ръка с гланц на вече петнистата кожа ми се струват доста нескопосна лъжа. Огледалото е наситено с юлски ден. Сянка от листа играе върху бялата на сини мелници печка. Долетялата земна пчела като топка на ластик се блъска във всичките ъгли с гипсови украшения по тавана и успешно отскача обратно през прозореца. Всичко е, както трябва да бъде, и нищо никога няма да се промени, и никой никога няма да умре.

1

Във всекидневието на семейства като нашето имаше една отдавнашна склонност към всичко английско: тази дума, ще отбележа, се произнасяше у нас с класическото ударение на (първата сричка), а баба, М. Ф. Набокова, я произнасяше съвсем като едно време: аглицко. Катраненият лондонски сапун, черен като въглен в сух вид, а в мокър — кехлибарен срещу светлината, беше хлъзгав участник в утринните ни водни процедури, за които използувахме надувни гумени вани — също от Англия. Слугата насапунисваше всяко момче от ушите до петите със специална оранжевочервена гъба, сетне няколко пъти го обливаше с топла вода от голяма бяла кана, обвита от черна порцеланова лоза. Взех този мой гумен tub, когато емигрирахме, и вече сто пъти лепен, той беше за мен истинско спасение в безбройните ми европейски пансионати: няма нищо по-мръсно от общата френска баня с изключение на германската.

По време на брекфаста61 яркият петмез, golden syrup, се навиваше на лъскави пръстени около лъжицата, а оттам се плъзваше като змия върху намазания със селско масло черен руски хляб. Миехме си зъбите с лондонска паста, която излизаше на плоска лента от тубата. Безкрайна върволица удобни, здрави изделия и всякакви приятни вещи за различни игри, както и различни хранителни продукти се стичаха към нас от Английския магазин на Невски. Имаше и кексове, и нишадър, и карти за покер, и какао, и спортни сака от каша на ярки райета, и чудни скърцащи футболни топки, и бели като талк, с девствен мъх топки за тенис с опаковка, достойна за най-изтънчени плодове. Райската градина за мен беше като британска колония.

Научих се да чета на английски по-рано, отколкото на руски; малко неприятно за непетербургския слух — а и за мен самия, когато се слушам на плоча — гнусливо произношение в разговорния руски език се е запазило у мен и до ден-днешен. (Помня при първата ни среща, май 1945 година, в Америка, биологът Добжански наивно ми подметна: „Здравата сте забравили родния език, уважаеми“.) Първите ми английски другари бяха скромните герои от граматиката — кафява книга с мастилено петно по цялата корица: Ben, Dan, Sam и Ned. Вечно се изясняваше до безкрай тяхната самоличност и местопребиваване. „Who is Ben?“, „Не is Dan“, „Sam is in bed“, „Is Ned in bed?“62 и тям подобни. Тъй като в началото авторът е бил принуден да използува едносрични думи, представата ми за тези лица беше объркана и суха, но сетне въображението ми дойде на помощ и аз ги видях. Плосколици, плоскостъпни, саможиви диванета, болезнено горди с оскъдните си инструменти (Ben has an axe63), те с отпусната подводна походка бавно крачат край най-задните кулиси на сценичната ми памет; и ето, пред далекогледите ми очи израстват буквите от граматиката като безумна азбука от таблицата на очния лекар.

Класната ни стая е нашарена от начупени слънчеви лъчи. Брат ми смирено слуша конското на англичанката. В запотен стъклен буркан с марля няколко пъстри гъсеници с шипове методично пасат копривените листа и понякога отделят интересни зелени цилиндърчета изпражнения. Карираната мушама върху кръглата маса мирише на лепило. Мастилото мирише на сушени сини сливи. Виктория Артуровна мирише на Виктория Артуровна. Кървавочервеният спирт в големия външен термометър възхитен сочи 24° по Реомюр на сянка. През прозореца се виждат надничарките със забрадки, те плевят ту пълзешком, ту клекнали, ту коленичили алеите в градината: до копаенето на държавните канали има още доста време. Авлигите в зеленината се обаждат със златистия си, припрян, четиризвучен вик.

Ето минава Ned, той посредствено играе помощник-градинар. По-нататък думите, се удължаваха, а към края на граматиката истинското свързано разказче се развиваше с възрастни фрази за награда на малкия читател. Сладко ме вълнуваше мисълта, че и аз ще мога някога да стигна до толкова бляскаво съвършенство. Тази магия още живее у мен — и ако днес ми попадне учебник, най-напред надничам в края му — в бъдещето на прилежния ученик.

2

Лятна здрачина („здрачина“ — какъв морен люляков звук!). Време на действието: топяща се точка сред първото десетилетие на нашия век. Място: петдесет и девет градуса северна ширина, смятано от екватора, и сто източна дължина, смятано от връхчето на моето перо. Юнският ден продължи цяла вечност, преди да угасне: небето, високите цветя, неподвижните води — всичко това някак увисваше в безкрайното замиране на вечерта, което не стигаше края си, а се проточваше още и още с тъжното мучене на крава от далечната ливада или с мъчителния крясък на птица оттатък речната низина, откъм просторното мъгливо мъшасало блато, толкова недостижимо и тайнствено, че още децата на Рукавишникови го бяха нарекли Америка.

Брат ми е вече в леглото; мама в гостната ми чете английска приказка преди лягане. Колкото повече наближава страшното място, където ужасна, може би фатална опасност дебне Тристан зад хълма, тя забавя четенето, многозначително разделя думите и преди да обърне страницата, тайнствено слага върху нея малката си бяла ръка с пръстена, украсен с елмаз и розов рубин; в прозрачните им плоскости, ако бях гледал тогава по-зорко, можех да различа стаи, хора, светлини, дъжд, площад — цялата ера на емигрантския ми живот, който предстоеше да преживея с парите, получени за този пръстен.

Имаше книги за рицари, чиито ужасни — но учудващо предпазени от инфекции — рани се промиваха от млади дами в пещерите. Застанали на една скала и облъхвани от средновековен вятър, младеж с обтегната дреха и вълнистокоса дева гледаха в далечината към овалните Острови на блаженството. Една картинка с някакво огледало ме плашеше и винаги толкова бързо извръщах очи от нея, че сега почти не я помня. Имаше умишлено трогателни, алегорично възвишени повести, скалъпени от малоизвестни англичанки за своите племенници и племеннички. Особено ми харесваше, когато текстът, прозаичен или стихотворен, само коментираше картинките. Живо си спомням например приключенията на американския Холивог. Той представляваше едра кукла от мъжки пол с малинов панталон и светлосин фрак, с черно лице, с широки устни от червен бархет и с две копчета за бельо вместо очи. Пет дървени кукли с подвижни стави образуваха скромния му харем. От тях двете по-големи си бяха измайсторили рокли от американското знаме: Пеги си беше взела достолепните ивици, а Сара Джейн — грациозните звезди, и тогава почувствувах романтично парване, защото нежносиният плат особено женствено обгръщаше неутралната й снага. Двете други кукли, близначки, и петата, миньончето Миджет, бяха останали съвсем голи и следователно безполови.

На Бъдни вечер играчките се събудиха и тъй нататък. Някакъв чорлав нахалник, излетял на пружини от нашарената си кутия, явно бе стреснал и дори ударил Сара Джейн и това беше неприятно (понякога на гости си харесвах някое момиченце, а то си прищипваше пръста или се препъваше и изведнъж се превръщаше в страшен морав изрод — зейнала уста, бръчки). След това срещнаха печалното източно човече, което страдаше в чуждата му Америка. Излезли на улицата, нашите приятели се замеряха със снежни топки. В другите серии те пътуваха с велосипеди до страната на бежовите канибали или се возеха на глътнал бастун червен автомобил от онези времена (около 1906 година) и Сара Джейн беше докарана с изумруден воал, който напълно ме покори. Веднъж Холивог направи за себе си и за четири от куклите си дирижабъл от жълта коприна, а за миниатюрния Миджет собствен малък въздушен балон. Колкото и да беше увлекателно пътешествието на Доливоговата група, друго ме вълнуваше: с изгаряща завист гледах аеронавта лилипут, тъй като в гибелната черна бездна, сред снежинките и звездите, този щастливец се рееше далеч от всички, съвсем сам.

3

След това виждам: насред къщата, от дългото, залоподобно помещение или вътрешна галерия веднага след вестибюла към втория етаж израства и се издига широка и полегата желязна стълба; паркетна площадка на втория етаж като палуба обрамчва стълбището от четирите страни, а горе е стъкленият свод и бледозеленото небе. Мама ме води за ръка към стълбата, аз се бавя и се мъча да се плъзгам след нея, тътря крака и се пързалям по плочите; тя със смях ме дърпа към балюстрадата; тук обичах да се промушвам под извивката между първото и второто стълбче и всяко лято раменете и гърбът ми все по-трудно се провираха, все по-болезнено: сега дори призракът ми надали би се промушил.

Следващата част от вечерния обред се състоеше в изкачване по стълбите със затворени очи: „Step“ (стъпало), повтаряше мама и ме водеше бавно нагоре. „Step, step“ — и в собствената ми тъмнина изпитвах лунатична сладост да вдигам крак и да пристъпвам. Омаята ставаше все по-забавна, защото не знаех, не исках да зная къде свършват стъпалата. „Step“ — казваше мама с все същия глас и излъган от него, един път повече — високо-високо, за да не се препъна — вдигах крак и за миг дъхът ми секваше от призрачната твърдина на липсващото стъпало, от неочакваната дълбочина на достигнатата площадка. Страх ме побива при мисълта как би „изтълкувал“ някой мрачен кретен фройдист тези деликатни детски вдъхновения.

С учудваща системност умеех да протакам лягането. На горната площадка, където от четирите страни се белееха вратите на многобройните стаи, мама ме предаваше на Виктория Артуровна или на французойката. Вкъщи имахме пет бани и освен тях много старинни скринообразни умивалници с педал: помня как след плач, засрамен от зачервените си очи, издирвах такъв старик в тъмния му ъгъл и като натиснех крачния педал, сляпото фонтанче нежно напипваше подпухналите ми клепачи и запушения ми нос. Клозетите както навсякъде в Европа бяха отделно от баните и един от тях, долу, в деловото крило на къщата, беше чак странно разкошен, но и мрачен с дъбовата си ламперия, с тронния подиум и с дебелия пурпурно-кадифен шнур: дръпнеш надолу пискюла, и нещо сдържано-музикално изшуртява и преглъща в дълбините; през готическия прозорец можеше да се види вечерницата и да се чуят славеите в старите неендемични64 тополи зад къщата; тъкмо там през годините на люляците и мъглата пишех стихове — и по-късно пренесох цялото съоръжение в първата си повест, както се пренася разглобен замък през океана. Но през ранното време, за което става дума сега, ми бе определено значително по-скромно място на втория етаж, доста случайно разположено в нишата на коридорчето между панера за бельо с капак (как си спомних сега скърцането му!) и вратата за банята към детската стая. Държах тази врата открехната, играех си с нея, загледан със сънени очи в парата над пълната вана, във витража на прозореца зад нея с двамата рицари, състоящи се от цветни правоъгълници, в предлинеевата нощна пеперуда, която се блъскаше в тенекиения отражател на газената лампа, а жълтата й светлина през парата озаряваше приказно флотилията във ваната: големия приятен плаващ термометър с дървена рамка и с подгизнала връвчица, промушена през оченцето на дръжката, целулоидния лебед, лодчицата и мене в нея с тристановата арфа. Приведен от удобната дъска, подпирах чело в безкрайно познатия ръб на вратата и леко я движех насам-натам с притиснатата си глава. Съненият ритъм ме обгръщаше целия; капеше кранът, барабанеше пеперудата; и още оттогава, подготвяйки съчетанията на звуковите и зрителните шарки, вторачвах поглед в линолеума и намирах на стъпаловидния рисунък на лабиринта му щитове и пряпорци, назъбени стени, шлемове в профил. Обръщам се към всички родители и наставници — никога не казвайте на детето: „Побързай!“

Последният етап от пътешествието ми настъпваше, когато, окъпан и избърсан, доплавах най-сетне до островчето на постелята. От верандата, където без мен се водеше примамлив живот, мама се качваше да ми пожелае лека нощ. Коленичил на възглавницата, в която след половин минута щеше да потъне звънналата ми от сънливост глава, без мисъл изричах английската молитва за деца, предлагаща в хорей със съседни мъжки рими на кроткия Исус да благослови малкото дете. В съчетание с православната иконка над главата ми, на която се съзираше мургав светия в прореза на тъмното фолио, всичко това образуваше доста поетична смесица. Гореше свещ и пред мен, пред иконката, върху колебливата стена се люшкаше сянката от камъшовия параван и ту се замъгляваше, ту литваше към мен акварелният пейзаж — приказна гора, през стройния й гъсталак се вие тайнствена пътечка; момчето в приказката се е пренесло на тази нарисувана пътечка право от кревата и потъва сред дебрите с дървеното си конче; аз накъсвах молитвата, присядах на петите си, отпуснат в напудрената си, преддремна, блажена мъгла и премислях как да се прехвърля от възглавницата в картината, в омагьосаната гора — където наистина се намерих след време.

4

Несъразмерно дълга върволица английски бони и гувернантки — едни безсилно кършат ръце, други са загадъчно усмихнати — ме посрещат при прехода ми през реката на годините, сякаш съм Бодлеровият Дон Жуан, целият в черно. Бях мъчно, своенравно, до прекрасна крайност разглезено дете. (Глезете повече децата си, господа, не знаете какво ги очаква!) Мога да си представя как им е било скучно на тези клети възпитателки с мен, какви дълги писма са писали в тишината на скучните си стаи. Сега чета лекции по европейска литература в един американски университет на триста студенти.

Мис Рейчъл, най-обикновена дебелана в престилка, си я спомням само с английските бисквити (в тенекиена кутия, облепена със синя хартиена лента, бадемови отгоре и безлично-сухарни отдолу), с които тя ни хранеше — тригодишни и двегодишни — преди сън (всъщност думата „храня“, „храна“ предизвиква в устата ми вкус на някаква топла, сладка кашичка — вероятно едно съвсем старинно руско възпоминание, свързано с бавачка). Споменах вече доста строгата мис Клейтън, Виктория Артуровна: понякога съм се изтегнал или съм се прегърбил, а тя ме мушне с кокалчетата на пръстите си в кръста или самата тя неприятно разкърши и изпъчи снага, за да покаже как трябва да застана. Имахме една морна, чернокоса красавица със сини морски очи, мис Норкът, която изгуби веднъж на плажа в Ница бледата си ръкавица от тънка кожа и аз дълго я търсих сред разните пъстри камъчета, мидички и съвсем изгладените и облагородени от морето стъкълца от бутилки; после се разбра, че била лесбийка, и се разделихме с нея в Абация. Имахме една дребна, вкисната, малокръвна и късогледа мис Хънт, чието кратко пребиваване у нас във Висбаден завърши в деня, когато ние, петгодишният и четиригодишният, избягахме от нейния надзор и по някакъв начин се качихме с тълпата туристи на парахода, който ни отнесе доста надалеч по Рейн, докато не ни пресрещнаха на един от кейовете. Сетне отново Виктория Артуровна. Помня също ужасната старица, която ми четеше на глас повестта на Мария Корели65 „Мощният Атом“ — какво се случило с едно добро момче, което лошите му родители искали да направят безбожник. Имаше и други. Върволицата им завива зад ъгъла и се изгубва, а възпитанието ми преминава във френски и в руски ръце. Малкото часове, които ми оставаха за английската стихия, се посвещаваха на уроците с мистър Бърнес и с мистър Къмингс, които не живееха у нас, а бяха приходящи, идваха у нас, на улица Морская (№47), където имахме триетажна къща от розов гранит с цветна ивица мозайка над горните прозорци. След революцията в нея се настанила някаква датска агенция — а дали къщата съществува още, не знам. Там съм се родил — в последната стая (ако се брои откъм площада, обратно на номерацията) на втория етаж — там, където беше малкото скривалище със скъпоценностите на мама; портиерът Устин лично повел към него въстаналия народ през всичките стаи в ноември 1917 година.

5

Бърнес беше снажен, светлоок шотландец с права жълта коса и с лице на цвят като прясна шунка. Заран преподаваше в някакво училище, а за останалото време вземаше повече частни уроци, отколкото можеха да се поберат в един ден. При пътуването от единия край на града до другия той зависеше изцяло от жалките, жвакащи из калта брички и пак добре, ако попаднеше на първия урок със закъснение до четвърт час, а за втория закъсняваше два пъти повече; за урока в четири стигаше вече към пет и половина. Всичко това правеше чакането още по-отегчително; часовете му бяха твърде скучни и аз все се надявах, че поне този път свръхчовешката упоритост на закъснелия пътник няма да превъзмогне сивата стена на фъртуната, която се сгъстяваше пред него. Това бе само присъщо на осемгодишната възраст чувство и възобновяването му едва ли се предвиждаше през зрялата възраст; обаче ми се случи да изпитам нещо твърде подобно след двайсет и пет години, когато в чуждия, омразен Берлин, принуден аз самият да преподавам английски език, седях вкъщи да чакам един особено настойчив и бездарен ученик, който се появяваше в края на краищата с каменна неизбежност (и невероятно грижливо сгъваше палтото си с хубава подплата като пакет върху стола) въпреки всичките барикади, които мислено издигах по дългия му и труден път.

Самата тъмнина на зимното свечеряване над улицата ми се струваше допълнителен резултат от усилията на мистър Бърнес да стигне у нас. Явяваше се камериерът, щракваше електричеството, безшумно спускаше пищносините щори, изтракваха халките на цветните завеси и той си отиваше. Силното тиктакане на достолепния стенен часовник с медно махало в нашата класна стая постепенно придобиваше тягостна интонация. Късите панталонки ме стягаха в слабините, а черните ръбести плетени чорапи ми жулеха под коленете, на всичкото отгоре чувствувах и желание да отида донякъде, но ме мързеше да го удовлетворя. Имах нужда — както се изразяваше бавачката на сестрите ми, която следваше тяхната англичанка по техническите въпроси — от „набава̀н“ (number one, за разлика от по-сериозното „набату̀“, number two — дано не ме укори благоприличният руски читател заради изобилието от хигиенни подробности в тази глава: няма детство без тях). Тягостно минаваше цял час — Бърнес още го нямаше. Брат ми отиваше в стаята на Mademoiselle, тя там му четеше вече познатия ми „Генерал Дуракин“. Излизах от горния, „детския“ етаж и вяло прегръщах лакираната балюстрада в мътен транс, с леко зяпнала уста се плъзгах надолу по нажежаващите се перила на стълбището към втория етаж, където се намираха стаите на родителите ми. („Интересно, ще се хване ли на тази примамка фройдистът с гнил мозък?“) Обикновено по това време ги нямаше: мама често излизаше, татко беше в редакцията или на заседание — и в здрачното вцепенение на кабинета му младите ми сетива се подлагаха — не зная как да се изразя — на телеологично, целесъобразно въздействие, сякаш събраните в полумрака познати предмети съзнателно и далновидно се мъчеха да създадат един определен образ, който и сега е отпечатан в мозъка ми: често чувствувах тази безшумна дейност на вещите спрямо себе си в минутите на празно, неопределено свободно време. Часовникът на писалището ме гледаше с всичките си фосфорични очички. Тук и там, с отблясък върху бронза, с петно като око върху черното дърво, с лъскавина върху стъклото на фотографията, с гланц по платната на картините се отразяваше в полумрака случаен лъч, проникнал от улицата, където вече горяха лунните глобуси на газта. Сенки, сякаш сенки на самата виелица, сновяха по тавана. Нервите ми се опъваха от сухия звук по мрамора на масичката — ако паднеше листенце от престарялата хризантема.

Будоарът на мама имаше издадена част, която се наричаше еркер, и оттам се виждаше Морская чак до Мариинския площад. Притиснал устни до тънката дантелена завеса, лекичко се наслаждавах през тюла на студеното стъкло. Само след десет години, в началните дни на революцията, наблюдавах от този еркер улична престрелка и за пръв път видях убит човек: носеха го, кракът му висеше и някой от живите се мъчеше да смъкне ботуша от него, а другите грубо го пъдеха, но сега нямаше какво да наблюдавам освен утихналата улица, лилавотъмна въпреки наниза от ярки луни, увиснали над нея; около най-близката от тях плаваха снежинки и леко се въртяха в някакво изящно, едва ли не нарочно забавено движение, сякаш да покажат как се прави това и колко е лесно. От другия еркерен прозорец се заглеждах в по-гъстия валеж на осветения сняг и тогава стъклената ми издатина започваше да се издига като балон. Рядко минаваха файтони; премествах се на третия прозорец и ето че една шейна се спираше точно долу и ми се мярваше неприличният лисичи калпак на Бърнес.

Изпреварвайки нахлуването му, бързах да се върна в класната стая и вече оттам чувах как по дългия коридор се приближават енергичните крачки на изпитания бързоходец. Какъвто и студ да стягаше вън, челото му цяло блестеше в перлена пот. Урокът протичаше така: през първия четвърт час мълчаливо поправяше домашното ми от предния път, втория четвърт час посвещаваше на диктовка, а сетне, трескаво сверил джобния си часовник със стенния, се захващаше да пише поредното упражнение с бързия си закръглен почерк, като натискаше със страшна сила плюещото перо. Точно преди да си тръгне, изпросвах любимото си мъчение. Хванал в юмрука си като пушен бут моята малка ръка, той декламираше един лимерик (нещо като частушка от пет стиха с много строга форма) за lady from Russia66, която пищяла, screamed, когато я стискали, crushed her, и чарът се състоеше в това, че при повтарянето на думата „screamed“ Бърнес все по-силно ми стискаше ръката, така че никога не издържах лимерика до края. Ето го перифразиран от мен:

6

Кротък, прегърбен, брадат, със старомодно държане, със зеленикаво-кафеникаво пардесю-лоден, което му служеше за демисезонна връхна дреха, мистър Къмингс е бил някога домашен учител по рисуване на моята майка и ми се струваше осемдесетгодишен старец, макар че в онези години е нямал дори четирийсет и пет — през 1907–1908, когато идваше да ми дава уроци по перспектива (с небрежен жест бръсваше остатъците от гумата и страшно елегантно държеше молива, който с вълшебни щрихи събираше в една безкрайно отдалечена точка дъното на някаква дивна зала, но кой знае защо, изобщо без мебели). Май беше попаднал в Русия като чуждестранен кореспондент — илюстратор на лондонския Graphic. Разправяха, че личният му живот бил омрачен от нещастия. Тъгата и кротостта прикриваха оскъдността на таланта му. Малките му акварели — полски пейзажи, вечерна река и тям подобни, — придобити от членовете на нашето семейство и от домочадието, събираха праха по ъглите, изтиквани все по-далеч, докато не ги закриеше студената компания на копенхагенски животинки или снимките в нови рамчици. Откак се научих да туширам страничната част на куба и при триене с гумата да не превръщам с пукот хартията в хармоника, симпатичният старец се задоволяваше просто да рисува пред мен своите райски ярки изгледи. По-късно, от десет до петнайсетгодишна възраст, ми даваха уроци други художници: най-напред известният Яремич, който ме караше по-смело и по-свободно, „с широки мазки“ да възпроизвеждам в цветове някакви току-що криво-ляво направени от него пластилинови фигурки, а след това — прочутият Добужински, който не само ме учеше да намирам съотношенията между тънките вейки на оголеното дърво и да извличам нужните скъпоценни шарки от тези съотношения, и за когото през зрелите години си спомнях с благодарност не само когато се налагаше подробно да рисувам, взрян в микроскопа, някаква още непозната структура в органите на пеперудата, но ми внуши и някои правила за равновесие и взаимна хармония, може би полезни и в литературната ми работа. От чисто емоционална страна в смисъл на весели багри, толкова близки на децата, старият Къмингс заема почетно кътче в паметта ми. Той бе още по-голям майстор от мама — с чудна сръчност обираше с мократа черна четчица няколко бои една след друга, следван от бързия звън на белите емайлирани панички, в които някои от боичките, например червените и жълтите, бяха с дълбоки вдлъбнатини от честата им употреба. Насъбрала разноцветен мед, четката преставаше да се върти и да се топва и с две-три сочни мазки овлажняваше листа с равномерен слой оранжево небе, в което, докато още не бе изсъхнало, се очертаваше дълъг акулски облак, черно-лилав на цвят: „And that’s all, dearie — това е, миличък, нищо сложно.“

Уви, веднъж го помолих да ми нарисува международния експрес. Наблюдавах през костеливото му рамо движенията на бързия молив, който очертаваше ветрилоподобна скара за чистене на сняг, или още наречена скотоловка, и предните прекалено красиви фарове за такъв локомотив, който вероятно е могъл да се купи за Сибирската железница, след като е пресякъл Америка през Юта в шестдесетте години на миналия век. След този локомотив се появиха пет вагона, които много ме разочароваха с най-обикновения си и беден вид. Щом свърши с тях, той се върна към локомотива, старателно защрихова обилния пушек, блъвнал от преувеличения комин, кривна глава на една страна и като се полюбува на произведението си, ми го подаде, приятно засмян. Мъчех се да изглеждам много доволен. Беше забравил тендера.

Четвърт век по-късно имах случай да узная две неща: че покойният Бърнес, който сякаш не знаеше нищо друго освен диктовките и глупавата частушка, е бил твърде ценен от единбургските специалисти преводач на руска поезия, на стиховете, които още от дете бяха станали за мен олтар, живот и безумие; и че моят кротък Къмингс, комуто щедро дарявах съвременници от вида на престарелите Рукавишникови и грохналия слуга Казимир с бакенбардите (който умееше и обичаше да отхапва опашките на новородени кученца фокстериери), щастливо се оженил dans la force de l’âge67, тоест на моите сегашни години, за една млада естонка горе-долу по времето, когато се ожених и аз (през 1925 година). Тези новини странно ме потресоха, сякаш животът бе посегнал на творческите ми права, на моя печат и подпис, и бе продължил лъкатушния си ход извън тази моя лична граница, която Мнемозина бе прокарала толкова изящно с толкова икономични средства.

1

В студена стая, в ръцете на белетриста умира Мнемозина. Забелязвал съм неведнъж, че щом подаря на измисления си герой някоя подробност от своето детство, тя започва да помътнява и да се изличава от паметта ми. Благополучно пренесените в някой разказ цели къщи рухват в душата ми съвсем беззвучно като при взрив в нямото кино. Така вписаният в началото на „Защита Лужин“ образ на моята френска гувернантка загива за мен в чуждата среда, натрапена й от автора. Ето един опит да спася каквото е оцеляло от този образ.

Бях на шест години, брат ми на пет, когато през 1905 година при нас пристигна Mademoiselle. Тя ми се стори огромна и наистина беше много дебела. Виждам бухналата й прическа с непризнати бели нишки в тъмната коса, трите — само три, но какви! — бръчки върху суровото чело, гъстите мъжки вежди над сивите очи — с цвета на стоманеното й часовниче — зад стъклата на пенснето с черна рамка; виждам дебелите й ноздри, зачатъчните мустачки и равномерната червенина на едрото й лице, която се сгъстяваше в прилив на гняв до моравост в околностите на третата й, най-обширна брадичка, толкова величествено разположена право върху високия скат на блузата й с безбройни дипли. Ето тя се готви да ни чете; придърпва на тласъци креслото на верандата, незабелязано изпитвайки здравината му, и пристъпва към акта на сядането: пачата под долната й челюст се залюлява, чудовищните й телеса с трите костени копчета на хълбока внимателно се отпускат странишком и накрая цялата й разлюляна маса се предава на камъшовата седалка, която от страх избухва в скърцания и пукот.

Зимата, когато тя пристигна при нас, беше единствената, прекарана от семейството ни на село, и всичко беше ново и весело — и валенките, и снежните човеци, и гигантските сини ледени висулки, проточили се от покрива на червения хамбар, и мирисът на студ и смола, и бумтенето на печките в къщата, където сред разни приятни занимания тихо завършваше бурното царство на мис Робинсън. Годината, както е известно, беше революционна, с бунтове, с надежди, със стачки из градовете и баща ми правилно беше преценил, че за семейството му ще е по-спокойно във Вира. Наистина из околните села както и навсякъде имаше хулигани и пияници — а през следващата година дори се случи така, че зимни пакостници нахлули в заключената къща и откраднали разни дреболии от иконостасите, — но, общо взето, отношенията ни с местните селяни бяха идилични: като всеки безкористен господар либерал баща ми вършеше безброй добрини в границите на фаталното неравенство.

Не участвувах в посрещането й на гара Сиверска, която се намираше на девет версти от нас; сега обаче изпращам призрачния си представител и чрез него я виждам ясно как слиза от жълтия вагон в здрачната тишина на потъналата в сняг гаричка, в дълбините на хиперборейската страна; и какво чувствува в този миг. Руският й речник се състоеше от една кратка дума — същата неразраснала се в нищо неразменяема дума, която десет години по-късно откара обратно в родната си Лозана. Тази най-обикновена дума „къде“ се превръщаше при нея в „кидие“, изпълваше се с магичен смисъл, звучеше като грака на изгубила се птица и придобиваше толкова въпросителна и заклинателна сила, че удовлетворяваше всичките й нужди. „Кидие, кидие?“ — пропяваше тя, като настояваше не само за определяне на мястото, но изразяваше и бездна от тъга — самота, страх, бедност, болест и молба да я откарат в обетованата земя, където най-сетне ще я разберат и оценят.

Безплътният представител на автора й предлага невидимата си ръка. Тя е с палто, имитация на кожи от морски котки, шапката й е с птица. По перона се усуква снежен вихър. Накъде? Нарядко треперливо и с вой в унисон с вихрушката се отваря вратата на чакалнята; оттам избухва светла пара, почти толкова гъста като тази, която изскача през комина на шумно пъхтящия локомотив. „Et je me tenais là abandonnée de tous, pareille à la Contesse Karénine“68, красноречиво, макар и не съвсем точно, се оплакваше по-късно. Но ето, появява се истинският й спасител, нашият кочияш Захар, снажен, с надупчено от сипаница лице, с черни мустаци, по външност същински Петър Първи, чудак, шегобиец, докаран в овчи кожух, с ръкавици, мушнати в червения пояс. Чувам как добросъвестно скърца снегът под валенките му, докато той се занимава с багажа на „мадмазелата“, с такъмите, които подрънкват в тъмнината, и с носа си, заради който заобикаля шейната и мощно го облекчава с нашенския похват чрез стисване и тръскане. Пътешественичката бавно, тромаво, измъчвана от мрачни предчувствия, хваната за помощника си, се настанява в крехката шейна. Ето мушва юмруци в плюшения маншон, ето Захар подвиква на конете, ето пристъпват, напрегнали мускули, враните Зойка и Зинка и ето Mademoiselle се дръпва с целия си корпус назад — шейната е потеглила, изтръгнала се е от материалния плътски свят, за да потече плавно в обратната посока, едва докосвайки безплътната снежна пъртина.

От светлината на гаровия фенер чудовищно преувеличената сянка — с маншон и шапка, прилична на лебед, — бързолетно препуска по преспите пред шейната, сетне я изпреварва вторична сянка там, където шейната се пресреща с последния фенер, и всичко изчезва: пътешественичката потъва в нещото, което по-късно, разказвайки за своите приключения, с ужас наричаше „степ“. Не е ли наистина тя la jeune Sibérienne69? Сред непознатата мъгла я гледат като жълти вълчи очи изменчивите светлинки (сега ще минем вехтото селце в дола, пред него ясно е изписано — през 1840 година, струва ми се, — на леко прогнилата, но яка дъска: 116 души, макар че и трийсет няма). Горката чужденка усеща, че замръзва „до центъра на мозъка“ — защото хвърчи с крилете на възможно най-глупавите хиперболи, когато не следва общоприетите благоразумия. Понякога се оглежда, за да се увери, че втората шейна с нейния черен сандък и с кутията за шапки я следва, без да се приближава и без да се отдалечава като онези весели корабни призраци, описани от полярните мореплаватели.

Да не забравим и пълната луна. Ето я — леко и бързо се плъзга огледална изпод астраганените облачета, обагрени от браздулици с цвета на дъгата. Дивното светило глазира синкавите коловози на пътя, където всяка блеснала буца е подчертана от пламтяща сянка.

Съвсем омайно, съвсем безлюдно. Но аз какво правя сред тази стереоскопична феерия? Как съм попаднал тук? Като в тежък сън шейната се отдалечава и оставя сред страшните руски снегове моя двойник с американското палто, подплатено с вигон. Шейната се е изгубила; нейните звънчета са — единствено раковинният шум на кръвта в моите уши. Да бързаме вкъщи — отвъд спасителния океан! Обаче двойникът ми се бави. Тихо е, всичко е омагьосано от светлия диск над руската пустиня на моето минало. Снегът — той е истински на пипане; когато се навеждам, за да си гребна, половин век живот се изронва на мразовит прах между пръстите ми.

2

В гостната се появява газена лампа върху бял изваян пиедестал. Тя се приближава — и ето, спусна се. Ръката на Мнемозина — този път с памучната ръкавица на бюфетчика Алексей — я поставя, пълна догоре, с пламъче като перуника, насред кръглата маса. Увенчава я розов абажур с волани, околосветно украсен по коприната с полупрозрачни картинчици на зимни маркизки игри. Вратата към преходното кабинетче е отворена, оттам се лее жълт паркет през овалното огледало над дивана от карелска бреза (с всичко това неведнъж съм мебелирал детството на героите си). На тази маса рисуваме. Върху шкафчето в нишата е изгърбила лъскав гръбнак порцеланова маймуна с бледосив плод в ръката — тя страшно прилича на А. Ф. Кони70, захапал ябълка. Висулките на полилея току подрънкват, вероятно защото горе местят нещо в бъдещата стая на Mademoiselle. Старата Робинсън, която не понасям (но все пак е за предпочитане пред неизвестната французойка), оставя книгата и гледа часовника: натрупал е голям сняг и изобщо много неща очакват нейната заместничка.

Лилавият молив е станал толкова къс от честата употреба, че едвам го държа. Синият прокарва хоризонта на всяко море. Светлосиният е ужасно чуплив: клатещото се млечно връхче се крепи от една щръкнала тресчица. Зеленият със спирално движение произвежда липа — или дим от къщурка, в която се готви спанак. Жълтият е безнадеждно строшен. Оранжевият създава слънце, което залязва зад морския хоризонт. Червената огризка е може би още по-къса от лилавата. И от всички само белият молив е запазил девствената си дължина — докато не се досетих, че този албинос, който сякаш не оставя следи по хартията, всъщност е идеалното средство, защото, както го движа, мога да си въобразя незримото създаване на истински, възрастни картини без намесата на собствената ми детинска живопис.

Уви, и тези моливи раздадох на измислените деца. Как се е разляло всичко, как е избледняло! Не помня дали съм давал някому Бокс Първи, любимеца на икономката, надживял своята Лулу-Йокаста. Той спи на везаната възглавница в края на дивана. Побелялата му муцуна с дакелската брадавица до устата е мушната под бедрото, от време на време все още якият му гръден кош се надига от дълбока въздишка. Толкова е стар, толкова застлан отвътре със сънища за миризмите на миналото, че не помръдва, когато шейната с пътешественичката и шейната с нейния багаж пристигат пред къщи и екливият вестибюл с железните решетки се оживява. А толкова се надявах, че няма да пристигне!

3

Съвсем друго куче, не стайно, добродушният родоначалник на свирепото, но продажно семейство на договете-пазачи, пускани от веригата само нощем, изигра приятна за него роля в произшествието, което се случи може би още на другия ден след пристигането на Mademoiselle. Случи се така, че с брат ми Сергей бяхме оставени изцяло на нея. Мама непредвидливо бе заминала за няколко дни за Петербург — безпокояха я събитията през онази година, освен това чакаше четвърто дете и беше много нервна. Робинсън, вместо да помогне на Mademoselle да свикне с обстановката, дали също замина, или бе отстъпена на тригодишната ми сестра — момчетата и момичетата у нас се отглеждаха отделени както в старо време. За да изразим нашето недоволство, предложих на склонния да ме следва във всичко мой брат да повторим висбаденското си изпълнение, когато сред шумола на ярките сухи листа толкова успешно бяхме избягали на пристанището от мис Хънт, а сетне разправяхме врели-некипели на американките в рейнското параходче. Но сега вместо гиздава есен се ширеше снежна пустиня и не помня как си представях, че ще стигнем от Вира до гара Сиверска, където вероятно (както ми се струва сега, щом поровя в паметта си) съм имал намерение да се качим с брат ми на влака за Петербург. Това ставаше вече следобеда, току-що се бяхме върнали от първото си излизане навън с Mademoiselle и кипяхме от възмущение и омраза. Да се борим със слабо познатия ни език и на всичко отгоре да бъдем лишени от всичките си обичайни забавления — с това, както обясних на брат си, не можем да се примирим. Въпреки слънцето и тихото време тя ни накара да навлечем неща, които не обличахме и в най-големите виелици — някакви ужасни гамаши и качулки, които сковаваха движенията ни. Не ни позволи да газим из белите пухкави преспи на мястото на летните лехи, нито да се промъкваме под вълшебното бреме на елхите и да ги разтърсваме. La bonne promenad71, която тя ни беше обещала, се превърна в чинно ходене назад-напред по опесъчения сняг на градинската площадка. Щом се върнахме от разходката, я оставихме да пъхти и да си събува ботите в преддверието, а ние изтърчахме през цялата къща към противоположната веранда, откъдето наново изскочихме в двора, преценили вярно, че тя ще ни търси дълго из гардеробите и зад диваните на още слабоизвестните й стаи. Споменатият дог тъкмо изследваше близката преспа, но жълтите му очи ни забелязаха — и с радостни скокове той се присъедини към нас.

Преминахме тримата по полуутъпканата пътека, скоро свърнахме през пухкавия сняг към пътя и поехме обиколно към тъй наречената Песчанка, откъдето можеше да се стигне до гарата, без да се прекосява село Рождествено. През това време слънцето залезе и скоро стана съвсем тъмно. Брат ми взе да се оплаква, че е измръзнал и се е уморил, и аз му помогнах да възседне дога, единствения член на експедицията, който беше все така весел. Брат ми съвсем безмълвен току се изхлузваше от неудобния си кон и лунната светлина като в страшна приказка се прерязваше от черните сенки на крайпътните гигантски дървета. Изведнъж ни настигна слуга с фенер, качи ни в шейната и ни откара вкъщи. Mademoiselle бе застанала пред входа и възкликваше безумното си „кидие“. Шмугнах се покрай нея. Брат ми се разрева и се предаде. Догът, който впрочем се казваше Турка, се върна към прекъснатите си изследвания сред удобните и осведомителни преспи.

4

През детството най-добре виждаме ръцете на хората, защото те, тези познати ръце, кръжат на равнището на ръста ни; мадмоазелините бяха неприятни с жабешката лъскавина на опънатата кожа върху горната страна, обсипана вече със старчески синапени петънца. Преди нея никой не беше ме пощипвал по бузата — това беше отвратително чуждестранно усещане, — а тя започна именно така — може би като белег на мигновеното си благоразположение. Всичките й превземки, толкова нови за мен след доста еднообразните и сдържани жестове на нашите англичанки, ясно възникват пред мен, щом си представя ръцете й; начинът й да остри моливите с ножче към себе си, към огромната си безплодна гръд, облечена в зелената вълна на елека върху блузата; начинът й да си почесва ухото — изведнъж мушваше кутрето си там и то бързо-бързо трепкаше вътре. И друго — обредът, който се спазваше при издаването на чиста тетрадка: с всякогашното си леко астматично пъхтене, рибешки заоблила устни, правеше полето, тоест рязко прокарваше с нокътя на палеца вертикална черта и по нея сгъваше страницата, след което тетрадката с едно движение се завърташе около оста си, за да се обърне към мен. В любимата ми сардониксова перодръжка тя слагаше ново перо за мен и с влажно свистене наплюнчваше лъскавото му острие, преди деликатно да го топне в мастилницата. Перодръжката с още чисто сребърното, едва до половина посиняло перо, най-сетне ми се връчваше и с наслада от ясните букви — особено защото предишната тетрадка безнадеждно бе завършила с различни задрасквания и безобразия — аз изписвах „Dictée“, докато Mademoiselle ровеше из учебника за нещо по-мъчно и по-дълго.

5

Декорите междувременно се променят. Заскреженото дърво и яркосинята преспа са изнесени от безмълвния бутафор. Градината е в бяло-розово-лилав цвят, слънцето опъва върху ръката си ажурния чорап на алеята — всичко е здраво, всичко е прекрасно, млякото е изпито, три и половина е, Mademoiselle ни чете на верандата, където рогозките и плетените столове миришат от жегата на вафли и на ванилия. Летният ден минава през ромбовете и квадратите на цветните стъкла и пада като драгоценна фреска върху варосаните первази на прозорците, оживява с арлекинови кръпки грубото платно на едно от дългите диванчета, разположени отстрани на верандата. Ето мястото, ето времето, когато Mademoiselle проявява съкровената си същност.

Какво невероятно количество книги и книжлета ни изпрочете тя на тази веранда, до тази кръгла маса, покрита с мушама! Изящният й глас течеше ли, течеше, без никога да отслабва, без никакво запъване; това беше изумителна читална машина, която никак не зависеше от болните й бронхи. Така изслушахме и мадам Дьо Сегюр, и Доде, и безкрайните с отделящи се корици романи на Дюма, и Жул Верн с разкошна подвързия, и Виктор Юго, и какво ли не още. Тя се сливаше с креслото си също тъй плътно, също тъй органично, както, да кажем, горната част на кентавъра с долната. От неподвижното възвишение струеше глас; само устните и най-малката — но истинската — от брадичките й се движеха. Чеховското й пенсне очертаваше черни кръгове около сведените й очи и клепачите й много приличаха на тази брадичка-подковка. Понякога на челото й кацваше муха и тогава и трите й бръчки подскачаха едновременно, но нищо друго не можеше да раздвижи това лице, което тъй често рисувах скришом, тъй като простата му симетрия привличаше моя молив доста по-силно от вазата с градински теменужки, която уж ми служеше за модел.

Вниманието ми се отплесваше — и тъкмо тогава рядко чистият й ритмичен глас изпълняваше истинската си мисия. Гледах стръмния летен облак — и много години по-късно можех ясно да възпроизведа пред очите си очертанията на този бухнал каймак сред лятната синева. Запомнил съм навеки високите ботуши, каскета и разкопчаната жилетка на градинаря, който подпираше божурите със зелени летвички. По пясъка пробягваше стърчиопашка, спираше се, сякаш си бе припомнила нещо, и заситняше по-нататък. Кацналата върху горното стъпало на верандата пеперуда-полигония внезапно отваряше на припека назъбените си бронзови крила, мигновено ги затваряше, за да покаже бялото петънце върху въгленочерната им вътрешна част, блясваше отново — и вече я нямаше. Но постоянен източник на омая през часовете за четене на вирската веранда бяха тези цветни стъкла, тази прозрачна арлекинада! Градината и близкият край на парка, преминали през вълшебната им призма, се изпълваха с някаква тишина и унес. Погледнеш през синия правоъгълник — и пясъкът се превръща в пепел, траурни дървета плават из тропическо небе. През зеления паралелепипед зеленината на елхите ставаше по-ярка от зеленината на липите. В жълтия ромб сенките бяха като силен чай, а слънцето като слаб. В червения триъгълник тъмнорубиненият листак се сгъстяваше над розовия варовик на алеите. Когато след всички тези наслади се обърнеш към някое от малките квадратчета обикновено безцветно стъкло със самотно дребно или дългокрако комарче в ъгъла, се чувствуваш така, сякаш поемаш глътка вода, когато не ти се пие, и трезво се белее пейката под познатите хвойнови клони, но от всичките прозорчета тъкмо през него мъчително жадуваха да погледнат моите герои изгнаници.

Mademoiselle никога не научи колко силна беше магията на равномерно ромонещия й глас. По-късно, след завръщането и в Швейцария, претенциите й към миналото се оказаха съвсем други: „Ah, comme on s’aimait“72 — въздишаше тя и си спомняше: „Колко ни беше весело заедно! А как ти ми доверяваше своите детски огорчения!“ (Никога!) „А уютното кътче в моята стая, където обичаше да се наместваш, толкова топло и спокойно ти беше там…“

Стаята на Mademoiselle и във Вира, и в Петербург беше странно и дори страховито място. В лютивата мъгла на този парник, където покрай останалите изпарения намирисваше отнякъде на поръждавели ябълки, мътно светеше лампа и по масичките проблясваха необикновени предмети: лакирана кутийка със захарни пръчки с вкус на сладника, тя ги режеше с джобно ножче на парченца — те бяха едно от любимите й лакомства; самата Помона73 украсяваше заоблена тенекийка със слепнал дропс — друга нейна страст; дебела топка от слепнали сребърни станиоли на безбройните шоколадени блокчета и парички, които тя ядеше в постелята; цветна снимка — швейцарско езеро и замък с люспи седеф вместо прозорци; няколко кабинетни снимки — на покойния й племенник, на неговата майка (беше се подписала „Mater Dolorosa“74), на тайнствен мустакат мъж, Monsieur de Marante, принуден от семейството си да се ожени за богата вдовица; над всички тях цареше портрет в рамка, обсипана с фалшиви камъни: на него в полупрофил бе заснета стройна млада брюнетка с рокля по тялото, с твърда надежда в очите и с гребен в разкошната прическа. „Имах плитка до петите, ей толкова дебела“ — изричаше с патос Mademoiselle, защото именно тя е била тази бодра матова госпожица, но напразно недоверчивото око се силеше да измъкне от сегашните стереоптични очертания погълнатия от тях тънък силует. Ние с брат ми, уви, бяхме сподобени с тъкмо обратните откровения — което не можеха да видят големите, гледащи само облечената в непроницаеми доспехи дневна Mademoiselle, виждахме ние, всезнаещите деца, когато се случеше на единия или на другия да сънува кошмар и разбудена от зверския вопъл, тя се появеше от съседната стая боса, рошава, вдигнала пред себе си свещта, която с примигването си превръщаше в люспи златните капки по кървавочервения й халат, който не прикриваше чудовищните й подрусвания: в такава минута тя ни се струваше истинско въплъщение на Йезавел от „Athalie“, глупашката трагедия на Расин, откъси от която ние, разбира се, трябваше да знаем наизуст заедно с всякакви други псевдокласически измишльотини.

6

Цял живот към заспивал с огромни усилия и с отвращение. Хората, които оставят вестника и моментално някак ей така започват да хъркат във влака, са ми също тъй неразбираеми, както например хората, които някъде „издигат кандидатурата си“ или влизат в масонски ложи, или изобщо се присъединяват към каквито и да било организации, за да се разтворят енергично в тях. Знам, че е полезно да се спи, но не мога да свикна с тази измяна към разсъдъка, с този всекинощен, доста смехотворен разрив със собственото си съзнание. През зрелите години това при мен се сведе приблизително до чувството, каквото изпитваш пред операция с пълна упойка, но през детството предстоящият сън бе за мен като палач с маска, с брадва в черен калъф и с добродушно-безсърдечен помощник, на когото безпомощният крал прехапва пръста. Единствената ми опора в тъмнината бе пролуката на леко открехнатата врата към съседната стая, където светеше една крушка от полилея на тавана и където Mademoiselle идваше от дневното си леговище към десет вечерта да спи. Без този вертикал кротка светлина не би имало за какво да се хващам в тъмнината, където главата ми се маеше и сякаш се топеше. Учудващо приятна перспектива за мен бе съботната нощ, тази единствена нощ през седмицата, когато Mademoiselle, привърженичка на старата хигиенна школа, съзираща в английските ни навици само извор на простуди, си позволяваше разкоша и риска да вземе вана — и така удължаваше почти с цял час съществуването на моята крехка ивичка светлина. В петербургската къща определената за нея баня се намираше в края на два пъти завиващия коридор, на двайсетина удара на сърцето от моята възглавница и аз, разкъсван между страха, че ще й хрумне да скъси тържественото си къпане, и завистта към спокойно дишащия ми брат зад паравана, никога не успявах да се възползувам от повечето време и да заспя, докато светлинната пролука в тъмнината все още оставаше залог поне за точица от моето аз сред бездната. И най-сетне те отекваха, тези неумолими крачки: ето, тежко се приближават по коридора и достигнали последния завой, принуждават някакво бъбриво предметче да издрънчи безрадостно, да сподели от рафтчето си моето безсъние. Ето — влиза в съседната стая. Извършва се бърз преглед и размяна, на светлинните ценности: свещицата до кревата й скромно продължава делото на лампата, която с пукот взема две стъпала нагоре допълнителна дивна светлина, веднага я отрича и със същия пукот угасва. Вертикалата ми още се крепи, но колко е смътна и слаба, колко неприятно трепка всеки път, когато мадемоазелиният креват изскърцва… Настъпва период на упадък: тя чете Бурже в постелята. Чувам сребристия шумол на оголвания шоколад и стърженето на ножа за плодове, който разрязва страниците на новия брой на Revue des Deux Mondes. Дори различавам познатото зърнесто подсвирване на дишането й. И през цялото време сред ужасни мъки се силя да примамя омразния сън, защото зная какво ще се случи ей сега. Всяка минута отварям очи, за да проверя тук ли е моят мътен лъч. Раят — това е мястото, където безсънният съсед чете безкрайна книга при светлината на вечна свещ! И това наистина се случва; щраква калъфът на пенснето; списанието, шумва и се премества на нощната масичка; Mademoiselle бурно духва; първия път превилото се пламъче се изправя наново; при втория повей светлината загива. Кадифеният убийствен мрак не се прекъсва от нищо освен от личните ми беззвучни фойерверки и губя ориентация, постелята ми тихо се завърта, в паничен трепет сядам и се взирам в тъмнината. Господи, нали знаят, че не мога да заспя без точица светлина — че лудостта, безумието, смъртта е именно тази съвършено черна чернилка! Но ето, постепенно се приспособявам към нея, погледът ми отделя действителното блещукане на ентоптичната шлака и продълговатите бледнини, които сякаш плаваха нанякъде в безпаметността, стигат брега и се превръщат в слабо, но безценно просветващи вдлъбнатини между диплите на завесите, зад които будуват уличните фенери.

Неразбираеми, нищожни изглеждаха тези нощни несгоди пред възхитителните сутрини, когато не само нощта, но и зимата се продънваше в мократа синева на Нева и ме облъхваше в лицето възграпавата пролет на северната палеарктика, и можех да премина от кожухчето от боброви кожи към синьото палто с котвички на медните копчета. Покривите бляскаха, тътнеше Исакиевската катедрала и никъде не съм виждал такава лилава киша като по петербургските паважи. On se promenait en voiture — или en équipage75, както се изразяваха по старинен начин руските семейства. Плюшът с цвят на сини сливи величествено се издува върху гърдите на Mademoiselle, разположила се на задната седалка в откритото ландо с моето тържествуващо и разплакано братче, което аз, седнал отсреща му, понякога накрая сритвам под общото заметнало ни одеяло — още вкъщи сме се спречкали; впрочем не го тормозех често, но и никакво приятелство нямаше помежду ни — дотолкова, че дори нямахме имена един за друг — Володя, Серьожа, — и със странно чувство си мисля сега, че бих могъл подробно да опиша детството и юношеството си, без нито веднъж да го спомена. Ландото бърза напред, конете тичат устремно, хладно ми е на шията и леко ми прилошава; издути от вятъра високо над лицето ми, на въжета над Морская при Арката, три ивици полупрозрачни платнища — бледочервена, бледосиня и просто избеляла — с усилията на слънцето и на пробягващите сенки се отърсват от случайната връзка с някакъв неприсъствен ден, но за сметка на това сега, в столицата на паметта ми, безспорно празнуват пъстротата на онзи пролетен ден, чаткането на копитата по паважа, началото на дребната шарка, разрошеното от невския вятър крило на птицата с едничко червено око върху шапката на Mademoiselle.

7

Тя прекара с нас към осем години и уроците ставаха все по-редки, а характерът й все по-тежък. Като непоклатима скала е в сравнение с прилива и отлива на английски гувернантки и руски възпитатели, минали през нас; с тях всички беше в лоши отношения. Претекстите за обидите й биваха безкрайно нюансирани. Лете на трапезата сядахме не по-малко от дванайсет души, а на имените и рождените ни дни имаше поне три пъти повече хора и въпросът къде ще я сложат, беше животрептущ за нея. От Батово с покрити ланда и с пътни коли пристигаха Набокови Лярски, Раушови, от Рождествено — Василий Иванович, хванал се за пояса на кочияша (което татко смяташе за неприлично), от Дружноселие — Витгенщайнови, от Матюшино — Пихачови; идваха и различни далечни роднини на баща ми и майка ми, компаньонки, управители, гувернантки и гувернанти; докторът от Рождествено пристигаше с лекия си кабриолет с впрегнато високошиесто цирково пони с гривка като четка за зъби; в прохладния вестибюл звучно се секнеше и опаковаше всичко това в кърпата си; проверяваше във високите огледала бялата си копринена вратовръзка милият Василий Мартинович, донесъл в зависимост от сезона любимите цветя на мама или на татко — зеленикави влажни момини сълзи в жилаво скърцащ букет или едра стиска метличини, сякаш изплакнати със синка, завързани с алена панделка. Интересно кой ще забележи, че този пасаж е изграден във Флоберов стил.

Особено зорко следеше Mademoiselle една от най-бедните роднини по Набокова линия, Надежда Илинична Назимова, стара мома, която всяко лято чергаруваше от едно имение в друго и минаваше за художничка — тя пирографираше цветни руски тройки върху дърво и си кореспондираше със старославянски букви с колегите си по членство в някакъв черносотнически съюз. С рядка коса, с бретон, с грамадно лице, ягодово на цвят, така изкривено встрани от простуда през печалната й младост, че говорът й сякаш звучеше през рупор и изглеждаше насочен към собственото й ляво ухо; тя беше уродлива и много дебела, по фигура приличаше на снежен човек, тоест беше по-зле сложена от Mademoiselle. Когато се случеше тези две дами да се устремят една срещу друга по широката паркова алея и безмълвно да се разминат — Надежда Илинична с репей, боднат за освежаване в косата, a Mademoiselle с чадърчето си от моаре, двете с копринени колани и обемни поли, които ритмично метяха наляво-надясно пясъка, те много приличаха на онези два тумбести електрически трамвайни вагона, които тъй еднообразно и невъзмутимо се разминаваха по моста над ледената пустиня на Нева. „Je suis une sylphide à coté de ce monstre“76 — презрително изричаше Mademoiselle. Когато на другата се удадеше да заеме по-хубаво място на празничната трапеза, устните на Mademoiselle се извиваха в треперлива иронична усмивка и ако се случеше някой неин простодушен „визави“ да й отговори любезно с усмивка, тя бързо разтърсваше глава, сякаш се освобождаваше от дълбок размисъл, и произнасяше: „Excusez-moi, je souriais à mes tristes pensées.“77

Природата се бе погрижила да я дари с всичко, което изостря уязвимостта. Към края на пребиваването си у нас започна да оглушава. Случваше се на трапезата да забележим с моя брат как две едри сълзи пропълзяват по големите й бузи. „Нищо, не ми обръщайте внимание“ — промълвяваше тя и продължаваше да яде, докато не започнеше да се дави в сълзи; тогава изхълцваше ужасно, ставаше и почти пипнешком излизаше от трапезарията. Съвсем постепенно стигахме до нищожната причина за нейната мъка: тя например все повече се убеждаваше, че дори общият разговор от време на време да се водеше на френски, това се вършеше нарочно за дяволско развлечение — да не я оставят тя да насочва и да украсява темата. Клетницата толкова бързаше да се влее в разбираемия за нея говор, преди той да се върне в руския хаос, че неизменно изпадаше в неудобно положение. „А как е вашият парламент, Monsieur Nabokoff?“ — бодро изтърсваше тя, макар от времето на Първата Дума да бяха изминали много години. Друг път й се струваше, че става дума за музика и тя многозначително ни сервираше: „Моля ви, и в тишината съществува мелодия! Веднъж, в една дива алпийска долина, аз — няма да повярвате, но е факт — чух тишината.“ Неволна последица от такива реплики — особено когато бе започнал да я подвежда отслабващият слух и тя отговаряше на въображаем въпрос. Възникваше мъчителна пауза, а съвсем не пламваше бляскава, лека canserie78. А всъщност френският й сам по себе си бе толкова обаятелен! Нима не можехме да забравим повърхностното й образование, плоските й разсъждения, озлобения й нрав, когато тази бисерна реч ромонеше и блещукаше, също тъй лишена от дълбока мисъл и от поезия, както стихчетата на любимците й Ламартин и Копе! Към истинската френска литература се приобщих не чрез нея, а чрез рано откритите книги в бащината библиотека; въпреки това искам да подчертая колко много съм й задължен, колко подбуждащо и плодотворно ми въздействуваха прозрачните звуци на нейния език, подобен на святкането на онези кристални соли, които се предписват за пречистване на кръвта. Именно поради това ми е толкова тъжно да мисля днес колко е страдала, като е знаела, че никой не цени славеевия глас, излизащ от слонското й тяло. Забави се с години у нас с вечната надежда, че някак по чудо ще се превърне в grande précieuse79, царуваща в позлатена гостна и омайваща с блясъка на ума си поети, държавници, пътешественици.

И щеше да живее и да се надява, ако не беше Ленски, розов, пълнолик студент с червеникава брадичка, със синкава обръсната глава и добри късогледи очи, който в началото на второто десетилетие живееше у нас като частен учител. Той имаше неколцина предшественици, Mademoiselle не бе обичала никого от тях, но за Ленски казваше, че той е le comble80 — няма къде повече. Бе доста недодялан одесчанин с чисти идеали и макар да се прекланяше пред моя баща, откровено порицаваше някои подробности в бита ни като например лакеите със сини ливреи, живеещите у нас бедни роднини с реакционни възгледи, „снобщината“ на някои от развлеченията ни и, уви, френския език, неуместен според него в дома на един демократ. Mademoiselle, на която през цялото времена съвместното им преживяване през ум не й мина, че Ленски не знае думица френски, реши, че щом той на всичко й отговаря с мучене (поради липса на други възможности чудакът се мъчеше поне да го германизира), върши това с намерението грубо да я оскърби и да я изложи пред всички — защото нали няма кой да се застъпи за нея. Това бяха незабравими сцени и постоянното им повтаряне не правеше чест нито на едната, нито на другата страна. С най-сладък тон, но вече със зловещо потреперващи устни, Mademoiselle молеше съседа да й подаде хляба и съседът й кимваше, като измърморваше нещо от рода на „их денке зо аух“81 и спокойно продължаваше да си сърба супата; в такива моменти у Надежда Илинична, която не прощаваше на Mademoiselle опожаряването на Москва, а на Ленски разпъването на Христа, злорадството се бореше със съчувствието. Най-сетне с преувеличено рязко движение Mademoiselle се устремяваше през чинията на Ленски към кошничката с франзели и се изтегляше обратно отново през него, като извикваше „Merci, Monsieur!“ с такъв убийствен тон, че обрасналите в мъх уши на Ленски ставаха по-алени от мушкато. „Скот! Нахалник! Нихилист!“ — през хълцане се оплакваше тя на брат ми, седнал кротко на постелята й — която отдавна се бе преместила от съседната до нас стая в отделна, само нейна.

В петербургската ни къща имаше малък воден асансьор, който пълзеше по дебело въже до третия етаж покрай бавно слизащите надолу мокри петна и пукнатини по вътрешната жълтеникава стена, странно различаваща се от гранита на фронтона, но почти същата като на другата ни къща в двора, където бяха служебните помещения и май се даваха под наем разни канцеларии, ако се съди по зелените стъклени абажури, светнали сред ватната тъмнина в онези скучни прозорци извън нашия свят. Като намекваше оскърбително за тежината й, този асансьор често стачкуваше и Mademoiselle биваше принудена с множество астматични паузи да се изкачва по стълбите. Срещу й по стълбището малко тромаво, но забързано изтичваше Ленски и в продължение на две зими тя ни доказваше, че на минаване покрай нея непременно ще я блъсне, ще я удари, ще я събори, ще стъпче безжизненото й тяло. Все по-често тя напускаше трапезата — и някой сладолед или еклер, за който би съжалила, дипломатично й се изпращаше в стаята. От дълбините на сякаш все по-отдалечаващата се нейна стая тя пишеше на мама писма по шестнайсет страници, мама веднага тичаше при нея и я заварваше да нарежда трагично куфара си в присъствието на потиснатия Серьожа. И веднъж я оставиха да си нареди нещата.

8

Тя се прехвърли другаде, виждахме се понякога, а в началото на Първата световна война се завърна в Швейцария. Съветската революция ни прехвърли за година и половина в Крим, а оттам завинаги заминахме за чужбина. Аз учих в Англия, в Кеймбриджкия университет, и веднъж по време на зимната ваканция, през 1921 г., струва ми се, заминах с един другар за Швейцария да карам ски — и на връщане в Лозана посетих Mademoiselle.

Надебеляла още повече, съвсем побеляла и почти напълно глуха, тя ме посрещна с бурни излияния. Трябва да беше към седемдесетгодишна — винаги бе крила възрастта си с някаква страст и би могла да каже „l’âge est mon seul trésor“82. Изображението на Тильонския замък бе заменено от недодялана тройка коне, пирографирана върху лакирана кутийка. С такъв плам си спомняше живота си в Русия, сякаш там беше изгубената й родина. Може и така да е: в Лозана живееше цяла колония такива някогашни гувернантки, вече доста възрастни; те се държаха една за друга и ревниво се перчеха със спомените си за миналото, като образуваха странен носталгичен остров сред чуждата им стихия: „Аржентинците изнасилваха всичките ни млади девойки“ — уверяваше все още красноречивата Mademoiselle. Най-добра приятелка сега й беше една съсухрена бабичка, същинска мумия на дете, някогашната гувернантка на майка ми, Mlle Golay, която също се беше върнала в Швейцария, а двете не си говореха изобщо, докато живееха у нас. Човек винаги се чувствува у дома си в своето минало, с което отчасти се обяснява почти посмъртната любов на тези клети създания към далечната и, между нас казано, доста страшна страна, която не познаваха истински и в която, не бяха намерили никакво щастие.

Тъй като разговорът мъчително се затрудняваше от глухотата на Mademoiselle, с приятеля ми решихме още същия ден да й донесем апарат, за който явно не й стигаха средства. Отначало тя нагласи неправилно сложния уред, което впрочем не й попречи да вдигне към мен влажен поглед, по възможност изобразяващ учудване и възторг. Кълнеше се, че чува дори шепота ми. А всъщност това беше невъзможно, тъй като, озадачен и огорчен от поведението на машинката, не бях произнесъл нито дума, а дори да бях заговорил, щях да й предложа да благодари на другаря ми, платил апарата. Може да беше чула същото онова мълчание, в което се била вслушвала някога в усамотената долина: тогава е лъгала себе си, сега — мен.

Преди да напусна Лозана, излязох да се разходя около езерото през студената мъглива вечер. На едно място някакъв особено унил фенер разводняваше мъглата и на минаване през мътната му аура мъглата се превръщаше в бисерен дъжд. Припомних си: „И pleut toujours en Suisse“83 — твърдение, което някога разплакваше Mademoiselle. „Mais non — казваше тя, — il fait si beau, si beau“84 и от обида не можеше да определи по-точно това „beau“. Зад парапета по водата минаваха едри браздулици почти вълни — някога нейде наблизо едва не загинала по време на буря Жули дьо Волмар85. Както се взирах в тежко плискащата се вода, различих нещо голямо и бяло. Беше стар, затлъстял, непохватен лебед, приличен на папуняк. Мъчеше се да се вмъкне във вързаната за брега лодка, но все не успяваше. Безпомощното пляскане на крилата му, триещият се звук на тялото му в борда, клатушкането и шляпането на лодката, мушаменият блясък на черната вълна под лъча на фенера — всичко това ми се стори изпълнено със странна многозначителност също като насън, когато виждаш, че някой вдига пръст до устните, а сетне посочва настрани, но не успяваш да видиш какво и ужасен, се събуждаш.

Споменът за тази мрачна разходка скоро бе заслонен от други впечатления, но когато две години по-късно научих за смъртта на сиротната старица (дали съм успял да я освободя от произведенията си — не зная), първото, което се възправи пред мен, не бяха нито брадичките й, нито пълнотата й, дори не музиката на френския й говор, а именно този нещастен, късен, тройствен образ: лодката, лебедът, вълната.

1

Събудиш се през някое лятно утро и веднага с детински трепет погледнеш: каква ли е пролуката през кепенците? Ако е воднисто-бледа, се стоварваш обратно на възглавницата: не си заслужава дори да разтваряш кепенците, зад които отнапред съзираш цялата досадна картина — оловно небе, набраздена локва, потъмнял чакъл, кафеникава кашица от нападали цветове под люляковите храсти и преждевременно посърнало листо от дървото, плоско залепнало на мократа градинска пейка! Но ако кепенците примижаваха от ослепително росен блясък, веднага карах прозореца да ми даде съкровището си: с един замах стаята се разцепваше на слънце и сянка. Напоените със слънце брезови листа поразяваха погледа с прозрачността на светлозелено грозде; елховите иглици кадифено изпъкваха върху синевата и тази синева бе толкова наситена, че успях да се насладя на подобна едва много години по-късно в планинската борова зона на Колорадо.

От детинство утринният блясък в прозореца ми говори едно и само едно: има ли слънце — ще има и пеперуди. Всичко се започна, когато карах седмата година, и се започна доста банално. Върху кичестия люляк пред верандата на едното крило видях първия си махаон — пеперудата-полумесец, до ден-днешен аоничното обаяние на тези голи гласни ме изпълва с някакъв възторжен ек! Великолепното бледожълто животно, на черни и сини стъпаловидни петна, с папагалско оченце над всяка от двойката черно-жълтеникави шпори висеше от свелата се малиново-лилава чепка и опивайки се от нея, през цялото време конвулсивно припляскваше с грамадните си крила. Стенех от желание. Един от слугите — същият Устин, който беше портиер в петербургската ни къща, но кой знае защо, се бе озовал това лято във Вира — чевръсто хвана пеперудата с униформената си фуражка и тази фуражка с плячката бе затворена в гардероба, където пленничката през нощта би трябвало да умре от нафталина, но когато на другата заран Mademoiselle отвори гардероба, за да вземе нещо, пеперудата излетя с мощен шумол право в лицето й, сетне се насочи към разтворения прозорец и ето, като се гмуркаше и кръжеше, започна да се превръща в златна точка и все продължи да лети на изток, над тайгата и тундрата, към Вологда, Вятка и Перм, а оттам — през суровия Урал, през Якутск и Верхнеколимск — където изгуби едната си шпора — към прекрасния остров Свети Лаврентий и през Аляска към Доусън, и на юг, покрай Скалистите планини, където най-сетне след четирийсетгодишно преследване я настигнах и с удар на сакчето я „отнесох“ от яркожълтото глухарче заедно с глухарчето, в яркозелената горичка, заедно с горичката, високо над Боулдър.

Случваше се да влети в стаята

Цитирам по памет изумителните стихове на Бунин (единствения руски поет освен Фет, който „вижда“ пеперудите). Случваше се някоя голяма гланцовочервена гъсеница да прекоси пътеката и да се озърне към мен. А скоро след историята с гардероба намерих едър кадифен сфинкс със здраво вкопчени крачета на прозореца на главния вход и мама го умъртви с етер. По-късно прилагах различни други средства, но и досега най-малкият полъх с мириса на онова, най-първото, веднага разтваря пред мен вратата на миналото; вече младеж, упоен с етер за операция от апандисит, в наркотичния си сън се видях дете с неестествено прав път в косата, с твърде празнично моряшко костюмче, напрегнато разглеждащо под ръководството на твърде трогнатата ми майка току-що уловен екземпляр на едроока копринарка. Образът беше подчертано ярък като на рекламна картинка, приложена към полезно забавление, макар че нямаше нищо особено забавно в това, че изопнат и разпънат бях всъщност аз, който сънуваше тези неща — мокрия, просмукан с леден етер памук, потъмнял от него, главата на копринарката сякаш с катерича муцунка и ушички, с перести пипалца, и последната тръпка на проснатото й телце, и коравия пукот на карфицата, правилно проникваща в мъхнатото гръбче, и внимателното пропъхване на доста едрото същество през корковата пролука на притискащите за изправяне плоскости, и симетричното разполагане под забодена чертожна хартия на широките, плоски, гъсто опрашени крила с матови прозорчета и с вълнисти орхидейни по тон шарки.

2

В петербургската ни къща баща ми имаше голяма библиотека; там постепенно преминаваше по нещо и от вирската, където стените на вътрешната галерия, посред която стълбището отиваше нагоре, бяха запълнени с книжни рафтове: допълнителни залежи се намираха в един от килерите на горния палубовиден етаж. Бях към осемгодишен, когато, ровейки там, сред „Живописное обозрение“ и „Graphic“ с мраморни подвързии, сред хербариите с плоски теменужки и копринени еделвайси, сред албумите, от които с тропот изпадаха корави, златни отстрани фотографии, непознати хора с ордени, сред разните прашасали разпилени игри от рода на халмата, намерих чудни книги, купувани от баба ми Рукавишникова през дните, когато частни учители на децата й са били зоологът Шимкевич и други знаменитости. Помня такива куриози, като гигантските кафяви томове на монументалното произведение на Албертус Себ (Locupletissimi Rerum Naturalium Thesauri Accurata Descriptio…), Амстердам, около 1750 година; по жълтеникавите им, грубо грапави страници бяха гравирани змии, раковини и странни пеперуди с изпъкнали стави, в една стъкленица се виждаше закачен за врата зародиш на етиопско бебе от женски пол; с часове разглеждах хидрата на таблица C11 — седемте й драконски глави със седем дълги врата, дебелото й пъпчиво тяло и спираловидната опашка. Свалях надолу в прегръдките си от вълшебния килер в ъгловото кабинетче безценни томове: сред тях и чаровните изображения на суринамски насекоми в труда на Мария Сибила Мериан (1647–1717) и Die Schmetterlinge (Ерланген, 1777) на гениалния Еспер, както и Боадювалевите Icônes Historiques de Lépidoptères Nouveaux ou Peu Connus; (Париж, 1832 г. и по-късно). Още по-силно ме вълнуваха трудовете от втората половина на деветнайсети век — Natural History of British Butterflies and Moths на Нюман, Die Gross-Schmetterlinge Europas на Хофман, чудесните Memories на великия княз Николай Михайлович и на неговите сътрудници, посветени на руско-азиатските пеперуди, с несравнимо прекрасните илюстрации на Кавригин, Рибаков, Ланг, и класическият труд на великия американец Скудър Butterflies of New England.

Още от момче ме увличаха ентомологичните списания, особено английските, които тогава бяха най-добрите. Беше времето, когато в систематиката станаха коренни промени. Преди това, от средата на миналия век, ентомологията в Европа бе придобила велика простота и точност, като се превръщаше в добре организирана дейност, ръководена от германци: върховният жрец, прочутият Щаудингер, бе начело на най-голямата фирма, която продаваше насекоми, в негов интерес беше да не усложнява класификацията на пеперудите; дори и днес, половин век след смъртта му, средноевропейската, а също и руската лепидоптерология (впрочем почти несъществуваща при Съветите) не е успяла докрай да се отърси от хипнотичното въздействие на авторитета му. Щаудингер беше още жив, когато школата му започна да губи научното си значение за света. Докато той и неговите привърженици консервативно се придържаха към видовите и родовите названия, станали неприкосновени от дългата употреба, и класифицираха пеперудите само по признаците, достъпни за невъоръженото око на любителя, англо-американските учени въвеждаха номенклатурни промени, а те произтичаха от строго приложения закон за приоритета, и таксономични промени, базиращи се върху търпеливото проучване на сложните органи под микроскоп. Германците се мъчеха да не забелязват новите течения и продължаваха да принизяват ентомологията едва ли не до равнището на филателията. Грижата на щаудингерианците за „обикновения колекционер“, който да не е принуждаван да препарира, забавно напомня грижите на съвременните издатели за „обикновения читател“ — той да не бъде каран да мисли.

По онова време се набелязва и друга, по-обща промяна. Викторианското и щаудингеровското понятие за вида като за продукт на еволюцията, сервиран на колекционера от природата върху поднос, тоест като нещо затворено и еднообразно по състав само с известни външни разновидности (полярни, островни, планински), бе заменено от новото понятие за многообразния, течащ, топящ се в краищата вид, който органично се състои от географски раси (подвидове); другояче казано, видът включи разновидности. Тези по-гъвкави похвати на класификацията по-добре изразяваха еволюционната страна на нещата и в същото време биологичните изследвания на люспокрилите бяха усъвършенствувани до нечувани подробности, и отвеждаха до онези задънени улици на природата, където ни се привижда нейната най-важна тайна. В този смисъл загадката на „мимикрията“ винаги ме е запленявала — и тук английските и руските учени си поделят лаврите — за малко да напиша „ларвите“ — по равно. Как да обясним, че забележителната гъсеница на буковата нощенка, дарена при възрастния си стадий със странни членести придатъци и с други особености, маскира гъсеничната си същност с това, че се захваща „да играе“ двойната роля на някакво дългокрако, гърчещо се насекомо, и на мравка, уж изяждаща насекомото — нима е комбинация, предназначена да измами птичето око? Как да обясним, че южноамериканската пеперуда-преструвана, която абсолютно прилича по външност и по обагряне на местната синя оса, й подражава в това, че ходи като нея, нервно движейки пипала? И колко още битови актьори има сред пеперудите. А какво ще кажете за художествената съвест на природата, когато, без да се задоволява с това, че от затворилата крилца пеперуда калима тя прави учудващо подобие на сух лист с жилчици и стебълце, свръх всичко останало прибавя върху това „есенно“ крило допълнително възпроизвеждане на дупчиците, каквито личинките на бръмбарите прояждат именно в такива листа! По-късно имах случай да изкажа мнението, че „естественият подбор“ в грубия смисъл на Дарвин не може да обясни постоянно срещащото се математически невероятно съвпадение поне на три фактора за подражание у едно същество — във формата, цвета и поведението (тоест в костюма, грима и мимиката); от друга страна обаче и „борбата за съществуване“ няма нищо общо, тъй като понякога защитната измама е изведена до такива върхове на художествено майсторство, които са далеч под възможностите за оценка от страна на хипотетичния враг — на птицата например или на гущера: значи няма кого да лъжат освен може би начеващия природолюбител. По такъв начин още от момче намирах в природата това сложно и „безполезно“, което по-късно търсех и в другата възхитителна измама — в изкуството.

3

Сред множеството човешки чувства — надеждата, която прокужда съня, прекрасното й осъществяване въпреки оцелелия сняг по сенчестите места, тревогите на тщеславието и тишината на постигнатата цел — половинвековните ми приключения с пеперудите, ловни и лабораторни, при мен са на едно от най-почетните места. Докато в ролята на писател намирам удоволствие само в личните светкавици и в пресъздаването им според възможностите си, аз — да си призная — пламвам от необяснимо вълнение, когато прехвърлям наум ентомологичните си открития: изтощителните усилия, промените, които съм внесъл в систематиката, революцията с наказването на колегите в светлия кръг на микроскопа, образа и вибрацията на всички редки пеперуди, които лично съм хванал и описал и оттук нататък безсмъртното си име в измисленото от мен латинско название или пак то, но с малка буква и с латинско „i“ накрая в означението на пеперудите, наречени в моя чест. И някъде на хоризонта на тази гордост в спомена ми греят всички тези необикновени, баснословни места — северните тресавища, южните степи, планините, високи по четиринайсет хиляди фута, — всички, които съм пребродил със сакче в ръце и като стройно дете със сламена шапка, и като младеж с въжени подметки, и като петдесетгодишен дебелак по шорти.

Рано разбрах това, което тъй добре бе разбрала майка ми във връзка с манатарките: че в такъв случай човек трябва да бъде самичък. През цялото си детство и юношество маниакално избягвах всякакви спътници и, естествено, нищо на този свят освен дъжда не можеше да попречи на сутрешната ми петчасова разходка. Майка ми предупреждаваше гуверньорите и гувернантките, че утрото ми принадлежи изцяло — и те благоразумно не ми пречеха. По този повод си спомням: в Тенишевското училище имах един трогателен другар, един отпуснат пелтек с дълго бледо лице; другите му се подиграваха, а на мен, с моите яки юмруци, ми харесваше от чисто спортни подбуди да го браня. Едно лято късно вечерта, целият в прах, с разкървавено коляно, той неочаквано се появи при нас във Вира. Баща му се споминал наскоро, семейството му се оказало разорено и поради липса на пари за влака клетникът изминал близо четирийсет версти с велосипед. На другата заран станах рано-рано и направих всичко възможно да се измъкна незабелязано от къщи. Отчаяно тихо събрах ловните си принадлежности: — сакчето, желязната кутия, с ремъка, пликовете и кутийките за улова — и изскочих навън през прозореца на класната стая. Щом нагазих в гъсталака, почувствувах, че съм спасен, но продължавах да крача бързо с разтреперани прасци и със сълзи в очите, като през парещата призма на срама си представях кроткия гостенин с дългия бледен нос и с траурната вратовръзка как се помайва из градината, как от нямане каква да прави потупва изплезилите език от жегата кучета — и се мъчи някак да оправдае жестокото ми отсъствие.

Май само моите родители разбираха безумната ми, мрачна страст. Случваше се моят толкова невъзмутим баща изведнъж с разкривено лице да се втурне от верандата в стаята ми, да грабне сакчето и да хукне обратно, за да се върне десетина минути по-късно с провлачения стон „аааа“ — изпуснал чудесен ел-албум! Дали защото „чистата наука“ само отегчава или разсмива интелигентния еснаф, но с изключение на моите родители си припомням само неразбиране, раздразнение и подигравки заради моите пеперуди. Щом дори такъв заклет любител на природата като Аксаков е могъл в изключително бездарното си „Колекциониране на пеперуди“ (приложението към студентските му „Спомени“) да изпъстри добронамерените си дрънканици с всякакви нелепости (не зная дали е бил по-наясно за разните славянофилски бърнета и мъздруги), можем да си представим невежеството на обикновения образован човек по този въпрос. Досега с безпомощна досада си спомням как селският ни лекар, милият доктор Розанов, на когото като на учен човек аз, десетгодишен, оставих да наглежда скъпоценните какавиди на рядка нощенка (пътувахме в чужбина и не се реших да ги взема), преспокойно ми писа в Биариц, че прекрасно се били излюпили — но всъщност вероятно ги бе изяла мишка, защото след завръщането измамникът тържествено ми поднесе някакви охлузени копривни пеперуди, кой знае защо, увити в памук, сигурно селските дечурлига му ги бяха наловили из градините. Рано се разкри за мен и нещо друго, именно че ентомологът, смирено зает с работата си, непременно събужда някакви странни чувства у ближните си. Наканим се да идем на пикник с братовчедите си и аз, понеже знам, че наблизо до избраната горичка има чудесно резерватче, тихомълком, без да преча на никого, но като чувствувам вече, че опъвам нервите на близките си, предварително съм понесъл скромните си принадлежности към дългата пътна кола, миришеща на катран, или към червения автомобил, лъхтящ на чай (така миришеше бензинът през 1910 година), и току някоя възрастна наша роднина или чужда мустаката гувернантка се обади: „Vraiment, Volodya87, защо поне този път не оставиш сакчето вкъщи. Нали ще играете на каш-каш и на полицаи и разбойници — за какво са ти тези пеперуди? Нима ти харесва да разваляш удоволствието на всички?“ до крайпътния знак „Nach Bcdenlaube“ в Бад Кисинген (Бавария) тъкмо бях настигнал излезлия на разходка татко и монументалния бледолик Муромцев, доскорошен председател на Първата Дума, когато той обърна мраморната си глава към мен и важно изрече: „И умната, момче, само да не се разтичаш подир пеперудите: това разваля ритъма на разходката.“ На тясната от ароматните храсти пътечка от Гаспра (Крим) към морето през ранната пролет на 1918 година някакъв (…) часовой, куц глупак с обеца на едното ухо, искаше да ме арестува, задето уж съм бил сигнализирал със сакчето на английските кораби. През лятото на 1929 година, когато гонех пеперудите из Източните Пиренеи, май нямаше случай да мина пеш през някое село със сакче в ръката и когато се обърна, да не видя вцепеняващи се по пътя ми обитатели, сякаш аз бях Содом, а те жени на Лот. Още десет години по-късно в Крайморските Алпи забелязах веднъж как след мен лъкатушно-тихо, змийски се люшка тревата и като се върнах, настъпих един тлъст полски стражар, убеден, че незаконно ловя пойни птици за продан. Америка изрази май още по-нездрав интерес към мен. Навъсените фермери с безмълвен жест ми посочваха надписа „Риболовът забранен“; от прелитащите по шосето автомобили ехтеше подигравателен рев; сънените кучета, безразлични дори към най-зловонния бродяга, се надигаха и с ръмжене се насочваха срещу ми; дечицата истерично питаха — какво прави чичото? — своите озадачени майки; старите опитни туристи искаха да знаят дали не съм рибар и дали не събирам щурчета за стръв; списание „Лайф“ ме потърси по телефона да ме пита дали не искам да ми направят цветна снимка как преследвам популярните пеперуди с популярен обяснителен текст; и веднъж в пустинята, някъде из Ню Мексико, сред високите юки с лилийни цветове и настръхнали кактуси две-три мили подир мен вървя огромна врана кобила.

Когато се откъснех от преследвачите и свърнех от мекия червеникав път в парка, за да стигна през него до нивята и до гората, оживлението и блясъкът на лятото за мен бяха като съчувствен трепет от страна на единодушната природа. Тук през пролетта високо и слабо се виеше сред елхите копринено-лазурната синевка; едва забележимата тъмна малинова пеперуда със зелена подплата навестяваше разцъфналите боровинки; през откритите места бързаше бялата зорница с оранжеви крайчета на крилата; сега обаче през юни там, където имаше сенки и трева, покрай пътечките до мостчетата, тихо пърхаше черно-ръждивата кадифянка, появяваща се с тайнствено постоянство само през година; и пак по същите места се отпускаше на припека, разтворила крилца върху листата на младите трепетлики червено-черната, напръскана с бяло еуфидриа. Ето, събрала крилца, полупрозрачна, с графитни жилки, бялата овощна пеперуда е кацнала върху разцъфтелия само от погледа на спомена ми крайпътен репей, а от него излитат и се стрелват нагоре един след друг два самеца на червената лицена; все по-високо и по-високо се издигат те, бият се, а сетне победителят се завръща върху своето цветче, където вместо овощната пеперуда се мъдри пъргава, рижава, изумрудено-седефена отдолу аглаева седефка. Всички те бяха обикновени насекоми, обаче внезапно можеше да спре дъха ми появата на нещо отдавна мечтано, необикновено. Помня как веднъж забелязах на клонка до вратичката във външната ограда на парка притежаваната от мен само в купени екземпляри най-безценна, тъмнокафява, украсена с тънък бял зигзаг отгоре, текла синевка. Преди мен в губернията я бяха забелязвали само веднъж и изобщо тя беше чаровна рядкост. Примрях. Не ми беше на сгода да я захлупя — бе кацнала близо до дясното ми рамо, и аз с безкрайни предпазни мерки започнах да прехвърлям зад гърба си сакчето от едната ръка в другата; синевката междувременно ме изчакваше с хитър израз на крилцата: те бяха плътно стиснати и долните, снабдени с опашчици, подобни на мустачета, се триеха едно в друго с дискообразно движение — може би със звук, твърде висок по тон, за да го долови човек. Най-сетне сакчето със замах изфуча над нея. Всички сме чували стона на тенисиста, когато на ръба на победата губи, пропуснал лека топка, и с ужасни страдания се изстъпва на пръсти, отметнал глава и залепил длан на челото си. Всички сме виждали лицето на прочут гросмайстор, когато изведнъж местният любител Борис Исидорович Шах му вземе дамата. Но нямаше кой да ме види, когато изтърсвах клонката от мрежичката и гледах дупката в тюла.

4

Утринната несполука се компенсираше понякога от лов по здрач или през нощта. В крайната алея на парка лилавият цвят на люляка, до който стоях в очакване на вечерниците, преминаваше в рехавопепеляво, докато денят угасваше бавно, мъглата се разливаше на мляко из полето и младата луна с цвят на Ю висеше в акварелното небе с цвят на В. Из много градини съм стоял така след време — в Атина, Антибите, Атланта, Лос Анджелис, — но никога, никога не съм премалявал от такива магьосни чувства както тогава, пред изпепеляващия се люляк. И ето, започваше се: равномерно бръмчене преминаваше от цветче на цветче и като мержелеещ се призрак увисваше розово-маслинената вечерница, същинско колибри над венчето, от което пиеше във въздуха с дългото си хоботче. Красивата й гъсеница, миниатюрна кобра с очилати петна върху предните сегменти, които умееше забавно да издува, се въдеше през август из влажните места, по високите розови цветчета на петровия кръст. Така всяко време на деня и на годината си имаше свой чар. През мрачните нощи късно есента, под ледения дъжд, ловях нощенки с примамка, намазвах дънерите в градината с ароматна смес от петмез, бира и ром: сред мокрия черен мрак фенерът ми театрално осветяваше лъскаво-лепкавите пукнатини по кората на дъба, където по три-четири на всеки дънер приказно прекрасните нощенки катокали пиеха опияняващата сладост на кората, нервно привдигнали като дневните, пеперуди едрите си полуразтворени крила и показваха невероятния яркомалинов атлаз с черна превръзка на задните изпод лишаевидните предни, „Катокала адултера!“ — възторжено се дерях аз по посока на осветения прозорец и препъвайки се, тичах към къщи да покажа, плячката на баща си.

5

Паркът, който отделяше къщата от полята и горите, беше див и гъсто обраснал в крайречната си част. Из онези места изминаваха лосове, което по-малко сърдеше нашия пазач Иван, достолепен плещест старец с широка брада, отколкото беззаконното самовнедряване на случайни летовници. Имаше и прави пътеки, и лъкатушни, всички те се преплитаха като в лабиринт. През първите години на изгнанието си мама и аз можехме още без усилие да обходим мислено целия парк, и старата, и новата част, но сега вече забелязвам, че Мнемозина започва да се сбърква и смутено да се спира сред мъглата, където като на старинни карти личат обвити в облак тайнствени бели петна — тера инкогнита.

Из неожънатите нивя оттатък парка въздухът гъмжеше от пеперуди сред дивното изобилие от маргарити, скабиози, камбанки — всичко това се плъзга сега като пъстроцветна омара пред очите ми, напомня онези прелитащи покрай широките прозорци на вагон-ресторанта безкрайно омайни ливади, които никога не ще изследва пленникът пътник. А оттатък нивята като тъмна стена се възправяше гората. Бродех с часове из дебрите, обичах да намирам дребните педомерки, принадлежащи към рода „еупитеция“: тези нежни нощни същества с размер колкото нокътче денем залепват за дървесната кора, разперили бледи крилца и повдигнали мънички коремчета. Описани са огромно количество техни видове и въпреки че природата е оцветила тези пеперудки в сивкаво (като при това точно обособява ливреята на всеки вид), гъсеничките им — а те живеят по ниските растения — са с ярките багри на цветните листенца. Бавно се движех из слънчевата зеленина, оглеждах от всички страни дънер след дънер — о, колко мечтаех през онези години да открия нов вид еупитеция! Шареното ми въображение, което сякаш ми се подмазваше и се водеше по детинския ми ум (а всъщност някъде зад сцената в конспиративна тишина грижливо готвеше разпределението на събитията от моето далечно бъдеще), ми поднасяше призрачни извадки с дребен шрифт: „Единственият известен екземпляр Enpithecia petropolitanata е бил уловен от руския ученик (или «от младия колекционер…», или още по-добре «от автора на…») в Царскоселска околия на Петербургска губерния през 1912 г.… 1913 г.… 1914 г.…“

А сетне настъпи едно неспокойно юнско утро, когато почувствувах необходимостта из основи да изследвам обширната блатиста местност оттатък Оредеж. Като изминах пет-шест версти покрай реката, накрая я прекосих по гъвкавото-дъсчено мостче, откъдето се виждаха къщурките по близкия пясъчен склон, песекинята, жълтите греди на зеления бряг и пъстрите петна дрехи, нахвърляни от селските момиченца, които бляскаха и се белееха из плитката вода, кряскаха, гмуркаха се, плискаха се, без да обръщат ни най-малко внимание на минувача, сякаш той бе сегашният ми безплътен пратеник.

На противоположния нисък бряг, където започваше арктиката, гъсто сборище дребни пеперудки, най-вече мъжки синевки, пиянствуваше върху черната кал, мазно изпогазена и наторена от кравите, и целият лазурен рой се вдигна във въздуха изпод краката ми, сетне, поблещукал, отново се спусна долу след отминаването ми.

Пробих си път сред раздърпаните ниски борчета и стигнах моя мъхест, сивкав и ръждив рай. Преди слухът ми да долови характерното жужене на двукрилите, примляскването край туфите, сподавения крясък на голямата бекасина, бях заобиколен от тези полярни пеперуди, които познавах само от научните списания, тъй като разните шметерлингсбухи88 с картинки за средноевропейските наивници, ако изобщо споменаваха тези северни рядкости, не смятаха за необходимо да ги илюстрират — „защото обикновеният любител едва ли ще се натъкне на тях“ — фраза, която ме вбесява и в пошлите ботанични атласи, употребена спрямо редките растения. Не само ги виждах пред очите си, не само живи, а и в естествено хармоничното им взаимоотношение с родната среда. Струва ми се, че това остро и някак приятно вълнуващо усещане за екологично единство, толкова добре познато на съвременните природолюбители, представлява ново или най-малкото по нов начин осъзнато чувство — и само тук, по тази линия, парадоксално се набелязва възможност да възникне синтез между идеята за личността и идеята за общността.

Над храстчетата боровинки с матови зрънца, някак чрез зрението стипчиви и за устата; над кафявия блясък на парливо студените прозорчета вода, където кракът пропадаше изведнъж; над дивите, самотно празнични, изправени като свещи нощни теменужки, се плъзгаше в нисък полет тъмнокафява до леко лилава северна седефка, прелиташе боровинкова жълта ливадна пеперуда, обрамчена с черно и розово, между разкривените борчета пърхаха великолепни мургави енеисови сатириди. Едва забелязвайки ухапванията на комарите, които като чер хайвер изведнъж покриваха голата ми до лакътя ръка, заставах на едно коляно, за да стисна с два пръста с мучене на най-сладко удовлетворение, да хвана през мрежичката трепетната топчица синя със сребърни точки отдолу рядкост и грижливо да освободя бляскавия малък мъртвец от гънките — а дори и върху мрежата кацаха обезумелите от близостта ми комари. Пръстите ми миришеха на пеперуди — на ванилия, на лимон, на мускус, — краката ми се измокриха до слабините, устните ми се напукаха, сърцето ми биеше трескаво, но аз все вървях и вървях, стиснал готовото за удар сакче. Най-сетне стигнах края на блатото. Склонът зад него пламтеше целият от местни цветя — от лупина, кандилки, пенстемон; лилията марипоза сияеше под пондерозовия бор; далеч горе, над границата на дървесната растителност, облите сенки на летните облаци бързаха по матовозелените планински ливади, а зад тях се издигаше скалистосив, на петна от снега, Longs Peak89.

Далеч се залутах, но нали миналото ми е винаги подръка, частица от бъдното е също с мен. В цветущите дебри на аризонските каньони, високо над рудоносните склонове на Сен-Мигелските планини, край езерата на Тетонския резерват и из много други сурови и прекрасни местности, където всички пътеки и урви са ми познати, всяко лято летят и ще летят откритите от мен, описаните от мен видове и подвидове. „Моето име носи“ — не, не река, а пеперуда в Аляска, друга в Бразилия, трета в Юта, където я хванах високо в планината, на прозореца на хотела за скиори — онази Eupithecia nabokovi McDunnough, която тайнствено завършва тематичната серия, започнала в петербургската гора. Да си призная, не вярвам в мимолетността на времето — на лекото, плавно, персийско време! Научил съм се така да сгъвам този вълшебен килим, че едната шарка да съвпада с другата. Дали ще се препъне, или не скъпият посетител, си е негова работа. И най-висшата наслада за мен е — извън дяволското време, но дори твърде вътре в божественото пространство — някой избран наслука пейзаж, все едно в коя географска ивица, в тундрата или сред пелина, или дори сред остатъците от някоя стара борова гора край железопътната линия между мъртвите в този контекст Олбъни и Скънектъди (там лети един от любимите ми кръщелници, моят син samuelis) — накратко, всяко кътче на земята, където мога да бъда в компанията на пеперудите и на хранещите ги растения. Ето това е блаженство и в него има нещо, което не се поддава напълно на определяне. Това е като някаква мигновена физическа пустота, накъдето се устремява, за да я запълни, всичко, каквото обичам на света. Това е като мигновения трепет на умиление и благодарност, обърната, както се казва в официалните американски препоръки, to whom it may concern90 — не зная към кого и към какво — дали към гениалния контрапункт на човешката съдба или към благосклонните духове, лелеещи земния щастливец.

1

В железопътната агенция на Невски беше изложен модел два аршина на кафяв спален вагон: международните композиции по онова време се боядисваха така, че да имитират дъбова ламперия, и този чудесен, тежък на вид предмет с меден надпис под прозорците далеч надминаваше в подробното си правдоподобие всичките ми хубави, но явно тенекиени и обобщени влакчета с пружинки. Майка ми опита да го купи; уви, служителят белгиец беше неумолим. По време на утринната разходка с гувернантката или с възпитателя винаги се спирах и се молех пред него. Да имам в такъв портативен вид, да държа в ръцете си просто ей така вагона, който почти всяка есен ни отнасяше в чужбина, бе едва ли не същото като да бъда и машинист, и пътник, и цветните светлини, и прелитащата гара с неподвижни фигури, и шлифованите до копринен блясък релси, и тунел в планината. Отвън през витрината моделът беше по-достъпен за влюбения поглед, отколкото отвътре, от помещението, където се пречкаха някакви плаката. През пролуките на прозорците можеше да се огледа синята тапицерия на диванчетата, червеникавата шлифовка и щампованият скай на вътрешните стени, вградените в тях огледала, лампите с форма на лалета. Широките прозорци се редуваха с по-тесни, ту единични, ту по двойки. В някои купета постелите бяха разстлани!

Тогавашният величествен „Норд-експрес“ (след Първата световна война вече не беше същият), състоящ се изключително от такива международни вагони, се движеше само два пъти седмично и откарваше пътешествениците от Петербург в Париж; бих казал право в Париж, ако не беше необходимостта — о, не да се прекачват, а да бъдат премествани в съвсем същата кафява композиция на руско-германската граница (Вержболово-Ейдкунен), където широкият руски коловоз се заменяше с тясната европейска линия, а брезовите дърва — с въглища.

В паметта си мога да разплета най-малкото пет такива пътешествия до Париж с Ривиерата или Биариц накрая. Избирам само това през 1909-а година. Струва ми се, че сестрите ми — шестгодишната Олга и тригодишната Елена — останаха в Петербург, наглеждани от бавачки и лели. (Според думите на Елена не съм прав: те също били участвували в това пътуване.) Татко с пътно каскетче и велурени ръкавици е седнал с книга в ръка в купето, в което пътуват с Макс, тогавашния ни гуверньор. Брат ми Сергей и аз сме отделени от тях с обща за двете купета тоалетна стаичка. Следващото купе, съседно с нашето, е заето от мама и нейната възрастна камериерка Наташа и с потиснатия дакел. Нечетният Осип, камериерът на татко (десет години по-късно педантично разстрелян от болшевиките, задето взел нашите велосипеди, а не ги предал на народа) дели четвъртото купе с външен човек — с френския актьор Фероди.

През април същата година Пири достигна до Северния полюс. През май в Париж пя Шаляпин. През юни, угрижен от слуховете за новоизлюпените цепелини, американският военен министър заяви, че Съединените щати имат намерение да създадат въздушен флот. През юли Блерио с моноплана си прелетя от Кале до Дувър (с малко отклонение — изгубил посоката). Сега беше август. Елхите и блатата на Северозападна Русия отминаха на свой ред и на другия ден при леко увеличената скорост се смениха с германски борове и калуна. На подвижната масичка мама играе с мен на карти. Макар че денят още не е започнал да притъмнява, нашите карти, чашата, нишадърът във флакончето и — в друг оптичен план — ключалката на куфара демонстративно се отразяват в стъклото на прозореца. През поля и гори, в изненадващите урви, посред бягащите къщурки, призрачни, частично представени картоиграчи залагат никелови и стъклени жетони, които плавно се хлъзгат по пейзажа. Интересно е, че ето сега в Орегон, през 1953 година, където пиша това, виждам в огледалото на хотелската стая същите тези копчета на същия, сега петдесетгодишен, майчин несесер от свинска кожа с монограм, който мама е носила още през сватбеното си пътешествие и който половин век по-късно аз нося със себе си: това, че от предишните ни вещи са оцелели само пътните, е логично и символично.

„Стига вече, а? Ти май се умори“ — казва мама, а след това се замисля, като бавно размесва картите. Вратата към коридора е отворена, през коридорния прозорец се виждат телеграфните жици — шест тънки черни черти върху бледното небе, — които се вдигат все по-високо, с трогателно упорство, всеки миг ще стигнат горния край на рамката, но пак ги поваля с един удар злобният стълб и се налага отново да тръгват с нов устрем отдолу.

Когато по време на такива пътувания се случеше „Норд-експресът“ да забави ход, за да пропълзи величаво през някой голям немски град, където едва не задява фронтоните на къщите, изпитвах двойна наслада, каквато задънената последна гара не можеше да ми достави. Виждах как целият град с трамваите като играчки, със зелените си липи на овални поставки от пръст и с тухлените си стени с олющени стари реклами на мебелисти и пренос-превоз влиза в нашето купе, вдига се в стенните огледала и изпълва до горе коридорните прозорци. Този допир между експреса и града ми даваше и повод да си представя, че съм ей онзи пешеходец и от негово име да се опиянявам от вида на дългите кафяви романтични вагони с черните хармоники помежду им и с огнените от залеза метални букви („Compagnie Internationale…“); те бавно преминават през делничната улица и постепенно завиват и всички прозорци припламват край последните къщи.

Понякога това пренареждане на зрителните впечатления ми отмъщаваше. След дългата върволица колебливи, тесни сини коридори, които се изплъзваха изпод краката ми, спретнатите маси до широките прозорци на вагон-ресторанта с белите конуси на сгънатите салфетки и аквамариновите бутилки с минерална вода отначало изглеждаха прохладно и стабилно убежище, където всичко примамваше — и перката на вентилатора, и фигурките швейцарски шоколад в лилав станиол до приборите и дори мирисът и люлеенето на многоокия бульон в дебелоустите купи, но с наближаването на фаталното последно ястие все по-натрапчиво се усещаше, че прозрачният вагон с цялото си съдържание, включително и потните, клатушкащи се еквилибристи-лакеи (колко ужасно напираше единият върху масата, пропускайки другия зад себе си), е инкрустиран немарливо и невнимателно в пейзажа, докато този пейзаж сам по себе си се намира в сложно многообразно движение — дневната луна бодро пътува заедно с нас, до равнището на чинията на плавно ветрило се разтварят ливадите в далечината, близките дървета пък летят насреща с невидими люлки и изведнъж в съвсем друг бяг се отдалечават на скокове, като се превръщат в зелени кенгурута, докато през същото време успоредният коловоз се слива с друг, а сетне с нашия и зад него насипът с примигащата трева мъчително се надига, надига — докато цялата тази бъркотия от скорости не принудеше младия наблюдател да върне току-що погълнатия омлет с горещо сладко.

Едва през нощта се оправдаваше напълно вълшебното название „Compagnie Internationale des Wagons-Lits et des Grands Express Européens“91. От моята постеля под леглото на брат ми (Спеше ли той? Беше ли изобщо там?) наблюдавах в полумрака на купето как плахо се движеха и доникъде не стигаха предметите, частите от предмети, сенките, частите от сенки. Нещо дървено пукаше леко и скърцаше. До вратата на тоалетната се люлееха на закачалката дрехи или сенки от дрехи, в такт с тях се люлееше пискюлът на синия абажур, закрил отдолу лампата на тавана, която будуваше над лазурния плат. Тези клатушканици и размествания, тези нерешителни приближавания и въвличания трудно се съчетаваха във въображението ми с дивия полет на нощта вън, която — знаех — препускаше стремглаво сред дългите искри.

И вкъщи се мъчех, да примамвам съня, като пусках съзнанието си в някакъв привичен кръг — представях си например, че съм машинист на влак, а тук наистина влакът ме носеше напред. Реалността, прихлупена от дрямката, блажено забулваше съзнанието ми, докато подреждах всичко толкова хубаво — безгрижните пътници (грижата бе моя, грижата ме омайваше) се гордееха с машиниста си властелин, пушеха цигари, разменяха си разбиращи усмивки, лягаха си, дремеха, а обслужващият персонал (всъщност нямаше къде да го дяна) след тях гуляеше във вагон-ресторанта; самият аз с очила на автомобилен състезател и целият в машинно масло и сажди се подавах от локомотива и се напрягах да зърна през вятъра рубинената точка в черната далечина. Но сетне, вече насън, виждах съвсем, съвсем друго — цветното стъклено топче, което се беше търкулнало под рояла, или локомотивчето играчка — паднало на една страна, то още продължаваше да върти бодро бръмчащите си колела.

Сънят ми понякога се прекъсваше, когато влакът забавяше ход. Тихо крачеха светлините покрай нас; на минаване всяка от тях надникваше през една и съща пролука и светлинният пергел полека измерваше мрака на купето. Влакът се спираше с проточена въздишка на уестингхаузовите си спирачки. Отгоре внезапно падаше нещо (например очилата на брат ми). Най-интересното бе да пропълзя до другия край на леглото — съпровождан от преобърнатата завивка, — да откача внимателно щорката от долното копче и да я вдигна до половината (по-нататък не я пускаше ръбът на горното легло). Вън се ширеше приказен свят — приказен, защото го издебвах случайно и незаконно, без ни най-малката възможност да взема участие в него. Като сателити на огромна планета бледните нощни пеперуди се въртяха около газовия фенер. Разлистен на части вестник пътуваше, подкарван от тласъците на вятъра, по излъсканата пейка. Някъде от вагона се дочуваха сподавени гласове, уютно покашляне. Нищо особено забележително нямаше в случайната част от безименната гара, невинно разголена пред мен и студена като краката ми, но, кой знае защо, не можех да се откъсна от нея, докато тя самата не отпътуваше — боже мой, колко гладко се отделяше от мястото си моят вълшебен „Норд-експрес“.

На другата заран вече се белееше и препускаше край нас мътната Белгия; кафето с мляко и отвратителен каймак някак бе в унисон с изгледа през прозореца, с мокрите нивя, с осакатените иви по радиуса на канавката, с колоната тополи, зачеркнати от ивица мъгла. Влакът пристигаше в Париж към четири следобед и дори ако само пренощувахме там, винаги успявах да си купя нещо, например малка медна Айфелова кула, доста грубо покрита със сребърна боя — преди да вземем по обед „Сюд-експреса“, който по пътя за Мадрид ни закарваше към десет вечерта в Биариц, на няколко километра от испанската граница.

2

През онези години Биариц още пазеше изтънчената си същност. Прашните храсти къпини и буренясалите terrains à vendre92, пълни с чудесни педомерки, обрамчваха белия път към нашата вила. Карлтон тогава още се строеше и съдено било да изминат трийсет и шест години, преди генерал Маккроски да заеме кралските апартаменти в „Отел дю Пале“, построен на мястото на двореца, където през шейсетте години невероятно гъвкавият медиум Daniel Home, както разправят, бил хванат да гали с босо стъпало („с дланта“ на извикания дух) императрица Евгения по доверчивата буза. Върху плочника пред казиното опърпана възрастна цветарка с възлилави вежди сръчно вдяваше в петлицата на някой потентат93 в цивилни дрехи неразпукнат карамфил — той извиваше очи към леките й пръсти и гушата му се издуваше отляво. Покрай улицата по задната линия на плажа, извърнат към морския блясък, платнените столове бяха заети от родителите на децата, които си играеха отпред на пясъка. Делегатът читател лесно ще ме забележи сред тях: застанал съм на голите си колене и се мъча с помощта на лупа да запаля камерен в пясъка гребен. Котешките бели панталони на мъжете днес биха изглеждали комично, свили се от пране; дамите през летния сезон на онази година носеха бели или сивкаво-перлени леки манта с копринени ревери, широкополи шапки с високо дъно, гъсто избродирани бели воали — и всичко с дантелени волани: блузките, ръкавите, чадърите. От морския вятър устните ставаха солени: плажът трепкаше като цветна леха и безумно бързо през него прелиташе случайна пеперуда, оранжева, с черни ръбчета на крилата. Сновяха продавачи на различни съблазнителни боклуци — фъстъци, малко по-сладки от морето, вити захарни пръчици, захаросани теменужки, нежнозелен сладолед и грамадни крехки вдлъбнати вафли в червена тенекиена бъчвичка: старият вафладжия с това тежко нещо върху превития си гръб крачеше бързо в ситния пясък, а когато го извикваха, той го хващаше за ремъка, сваляше го от рамото си на пясъка и слагаше изправен червения си съд, сетне обърсваше потта от лицето си и като получеше едно су, с пръст привеждаше в пукащо движение стрелката на лотарийния късмет, а тя се въртеше по циферблат върху капака на бъчвичката: фортуната трябваше да определи размера на порцията и колкото по-голямо парче вафла излизаше, толкова по-мъчно ми ставаше за продавача.

Ритуалът на къпането се извършваше в друга част на плажа. Професионалните бениери, яки баски с черни бански костюми, помагаха на дамите и на децата да преодоляват страха и прибоя. Бениерът поставяше клиента гърбом към връхлитащата вълна и го държеше за ръка, докато премятащата се зелена и пенлива грамада бурно се стоварваше отзад и с мощния си удар или поваляше клиента, или го възнасяше към мокрото, разтрошено слънце заедно с тюлена-спасител. След няколко такива схватки със стихията лъскавият бениер те повеждаше — запъхтян, влажно сумтящ, треперещ от студ — към изгладената от отлива ивица пясък, където незабравима босонога старица със сива четина на брадичката, митичната майка на всичките тези океански баняджии, бързо дръпваше от въжето и те намяташе с мъхеста хавлия с качулка. В кабинката от борови дъски те поемаше друг прислужник, гърбушко с лъчисти бръчици; той ти помагаше да се измъкнеш от подгизналия, хлъзгав, натежал от полепналия пясък бански костюм и ти донасяше леген с упоително топла вода за изплакване на краката. От него научих и завинаги запазих в една стъклена преградка на паметта си, че пеперуда на езика на баските е „мизери-колетея“.

3

Веднъж, както си играех на плажа, се оказа, че действувам с лопатката до френското момиченце Колет. Щеше да навърши десет години през ноември, а аз ги бях навършил през април. Тя важно ми обърна внимание на една нащърбена отломка от лилава мидичка, одраскала тясното й стъпало с издължени пръсти. „Je suis Parisienne — обяви тя — et vous — are you English?“94 В светлозелените й очи в кръг около зеницата бяха пръснати ръждиви точици, сякаш през очите й преплуваха част от луничките, обсипали елфовидното й, изящно личице с чипо носле. Тъй като бе облечена по тогавашната английска мода със син пуловер и със син тесен трикотажен панталон, навит над коленете, предишните дни я бях взел за момче, а сега, като слушах поривистото й чуруликане, с учудване съзрях гривничката на слабата й китка, копринените масури на кестенявата коса, провесили се изпод матроската баретка.

Две години преди това, на същия този плаж, бях пламенно увлечен по друга своя връстничка — очарователната, прасковено загоряла, с бенка под сърцето, невероятно капризната Зина, дъщеря на лекар сърбин, а още по-рано в Болие, когато бях на около пет години, бях влюбен в румънско тъмнооко момиченце със странното фамилно име Гика. Но щом се запознах с Колет, разбрах, че това е истинското. В сравнение с другите деца, с които играех на плажа в Биариц, в нея имаше някакво затрогващо вълшебство; разбирах между другото, че не е щастлива като мен, не е толкова обичана: синината върху леко защрихованата й от мъх китка ме подтикваше към ужасни догадки. Веднъж ми каза по повод на изпуснат рак: „Ужасно щипе, като моята майка.“ Измислях разни героични начини да я спася от нейните родители — от господина с почернените мустаци и от дамата с овално, „направено“, сякаш емайлирано лице. Мама попита за тях някакъв свой познат и той й отговори, като вдигна рамене: „Ce sont des bourgeois de Paris,“95 По свой начин си обясних тази пренебрежителна оценка, защото знаех, че те са пристигнали от Париж в Биариц със синьо-жълтата си лимузина (което не се случваше толкова често през 1909 година), а момиченцето с фокстериера и с англичанката гувернантка били пратени в скучен „седящ“ вагон на най-обикновен rapid96. Фокстериерът беше екзалтирана кучка със звънче на нашийника и вечно въртеше задница. От чиста жизнерадост понякога лочеше морска вода, гребната в синята кофичка на Колет: виждам ярката рисунка на кофичката — платноходка, залез и фар, — но не мога да си припомня името на кучето и ми е много досадно.

През двата месеца в Биариц страстта ми към нея за малко да надмине увлечението по пеперудите. Виждах я само на плажа, но мислех за нея постоянно. Ако се появеше разплакана, кипвах в безпомощно страдание. Не можех да изтрепя комарите, които бяха изпохапали тънкото й вратле, но за сметка на това успешно набих едно червенокосо момче, което веднъж я обиди. Тя ми даваше топли от дланта й стъклени бонбонки. Веднъж двамата се бяхме навели над морска звезда, навитите крайчета на буклите й загъделичкаха ухото ми и изведнъж тя ме целуна по бузата. От вълнение можах само да измънкам: „You little monkey.“97

Имах една златна монета, луидор, и не се съмнявах, че ще ни стигне за бягството. Къде се канех всъщност да откарам Колет? В Испания ли? В Америка ли? В планините над По? „Là-bas, là-bas, dans la montagne“98, както бе пяла Кармен в наскоро слушаната опера. Помня странната, сякаш бях възрастен, прозрачно-безсънна нощ; лежах в постелята, ослушвах се в повтарящото се бухтене на океана и изготвях плана за бягството. Океанът се надигаше, слепешком шареше из тъмнината и тежко се стоварваше по очи.

За самото бягство почти нямам какво да кажа. В паметта ми са само отделни проблясъци: Колет откъм завета на плющящата палатка послушно обува платненки, докато аз тикам в кафяв хартиен плик сгъваемото си сакче за лов на андалуски пеперуди. Като се спасявахме от преследвачите; се мушнахме в черната тъмнина на малкото кино до казиното — това, разбира се, беше съвсем незаконно. Там седяхме, нежно сплели ръце над фокстериера, който подрънкваше звънчето си върху коленете на Колет, и гледахме изключително увлекателния филм, който пробягваше, примигваше като черен дъжд върху бялото платно — за бой на бикове в Сан Себастиан. Последният проблясък: гуверньорът ме отвежда по улицата, дългите му крака се движат със заканителна целеустременост; деветгодишният ми брат, когото води с другата ръка, час по час избързва напред и като бухалче с големите си очила се взира с ужас и любопитство в невъзмутимия престъпник.

Сред дреболиите, накупени преди заминаването ми от Биариц, най обичах не бичето от чер камък с позлатени рога и не асортимента от екливи раковини, а едно доста символично, както става ясно сега, предметче — перодръжка от морска пяна с кристалче в микроскопичното прозорче откъм свободния край. Ако си затвориш едното око и притиснеш другото до кристалчето, но така, че да не ти пречи лъчистият отблясък на собствените ти ресници, през вълшебния отвор можеше да видиш цветна фотография на залива и на скалата, увенчана от фара. И тогава, при този най-сладък трепет на Мнемозина, се случва чудо: отново се мъча да си припомня името на фокстериера — и ето, заклинанието подействува! От онова далечно крайбрежие, от гладко проблясващите вечерни пясъци на миналото, където всяка вдлъбнатина от петата на Петкан се изпълва с вода и залез, стига до мен, лети, отеква в звънкия въздух: Флос, Флос, Флос!

На път за Русия се спряхме за един ден в Париж, където Колет вече бе успяла да се завърне. Там в червеникавия, вече надянал ръкавици парк, под студената небесна синева, сигурно по уговорка между нейната гувернантка и нашия Макс, видях Колет за последен път. Тя се появи с обръч, всичко в нея беше изящно и спретнато, в унисон с есенното парижко tenue-de-ville-pour-fillettes99. Тя взе от ръцете на гувернантката си и предаде на моя доволен брат прощален подарък — кутийка с дражета, бадем с оцветена захар — и той, разбира се, бе предназначен само за мен; погледна ме и начаса се завтече нанякъде, като караше с пръчица по чакъла на алеята своя бляскав обръч през пъстрите слънчеви петна около басейна, цял в листа, нападали от кестените и яворите. Тези листа в паметта ми се смесват с кожата на нейните обувки и ръкавици и доколкото си спомням, имаше още някаква подробност — дали панделка на шотландската й шапчица или орнамент на чорапите й, — като пъстрите спирали в онези малки стъклени топчета, с които си играят чуждестранните деца. И ето сега стоя и държа тази скъпоценност, без да зная къде да я приложа, а през това време тя тича все по-бързо около мен и търкаля вълшебния си обръч, накрая се стапя сред тънките сенки, падащи върху парковия чакъл от плетеницата на телените дъгички, с която са заобиколени астрите в лехата.

1

Сега тук ще демонстрират магичния фенер, но най-напред ми позволете да направя малко въведение.

Роден съм на 10 април 1899 година стар стил в Петербург; брат ми Сергей е роден също там, на 28 февруари следващата година. Колкото по-големи ставахме, толкова повече англичанките и французойките постепенно бяха измествани от родни възпитатели и частни учители, като при ангажирането им татко сякаш следваше остроумния план всеки път да избира представител на друго съсловие или племе.

Предисторически елемент в този списък беше милият ни Василий Мартинович, селският учител, който идваше да ни запознава с руската писменост през лятото на 1905 година. Той ми помага да свържа цялата серия, тъй като последният ми спомен за него е от великденската ваканция през 1915 година, когато брат ми и аз пристигнахме да караме ски в нашата заснежена Вира с татко и Волгин, най-последния ни и най-лош гуверньор. Скъпият Василий Мартинович ни покани „да хапнем“; хапването се оказа истински банкет, приготвен от самия него, включително и великолепният жълтеникав сметанов сладолед, за чието производство той имаше специална машинка. В паметта ми ярко възкръсват скулптурните бръчки на зачервеното му чело и прекрасно имитирания израз на удоволствие върху лицето на баща ми при появата на заека в сметана — той не понасяше това ястие. Стаята на Василий Мартинович в тухлената сграда на образцовото училище, построено от баща ми, беше с горещо напалена печка. Новите ми скиорски обуща при стапянето на снега по тях се оказаха не толкова непромокаеми, колкото се очакваше, и усещането за влага, която стягаше глезените ми, неприятно се съчетаваше с топлината на вълнената риза. С очи, още сълзящи от ослепителния сняг, се мъчех да разчета окачения на стената тъй наречен „печатарски“ портрет на Лев Толстой, тоест портрет, направен от печатарски текст, в дадения случай от „Господар и Работник“, употребен изцяло за изображението на автора, при което личеше поразителна прилика със самия Василий Мартинович. Вече пристъпихме към злополучния заек, когато вратата се разтвори и запъхтяният, заскрежен, омотан в женски шал слуга от Ватово Христофор внесе странишком, с глупава усмивка, голяма кошница с щръкнали бутилки и с всякакво ядене — баба, зимуваща в своето Ватово, от нетактичност бе сметнала за необходимо да ни го прати за в случай, че нашият Василий Мартинович ни е оставил гладни. Преди домакинът да успее да се засегне, татко нареди на лакея да се връща обратно с неразтворената си кошница и с кратка бележка на френски, вероятно смаяла баба, както я смайваха всички постъпки на сина й. С дантелените си ръкавици без пръсти, с широкия си копринен пеньоар, напудрена, с кръгло очертана като за украса черна бенка върху розовата буза, тя беше като стилизирана фигура в малък исторически музей и също такъв експонат изглеждаше синьото й диванче, на което лежеше по цял ден и си вееше с ветрилото от слонова кост, вземаше си от кръглите бонбони и вечно се оплакваше, че някакви мрачни сили са омагьосали най-любимия от синовете й и са го отклонили от бляскавата чиновническа кариера. Особено недоумяваше как така баща ми, който толкова ценеше удоволствията, достъпни само при голям капитал, може да рискува богатството си и да стане либерал, тоест поборник за революцията, която (както съвсем правилно бе предугадила) в края на краищата ще го докара до нищета.

2

Василий Мартинович беше син на дърводелец. Следващата картинка в магическия ми фенер представя един младеж, когото ще назова А., син на дякон. По време на разходките с брат ми и с мен през студеното лято на 1907 година той носеше черно наметало със сребърна катарама под брадата. Из горските гъсталаци, на затънтената пътека под дървото, на което някога се бе обесил тайнствен бродяга, А. ни забавляваше с доста кощунствено представление. Като изобразяваше нещо демонично и пляскаше с черните си вампирски криле, той бавно се виеше около старата мрачна трепетлика, пряка участничка в драмата. През едно влажно утро по време на този танц на наметалото случайно му паднаха очилата и докато му помагах да ги търси, намерих в подножието на дървото самец и самка на твърде рядката из нашите краища амурска вечерница — двойка току-що излюпени, възхитително кадифени лилаво-сиви същества, кротко увиснали in copula на една тревичка, за която се бяха вкопчили с чинчиловите си крачета. През есента на същата година А. замина с нас за Биариц и там внезапно ни напусна, като остави върху възглавницата си вместо прощална бележка самобръсначката си „Жилет“ от ранния тип, голямо изобретение за времето, бяхме му я подарили за именния ден. Рядко ми се случва да не зная кой спомен е мой собствен, а кой само е минал през мен, а всъщност е от втора ръка; тук се колебая: много години по-късно майка ми със смях разказваше за пламенната любов, която, без да иска, запалила у него. Май си припомням открехнатата врата за гостната и там, на зеления килим, нашия А. на колене, едва ли не кърши ръце пред моята вцепенена от учудване майка, обаче тази подробност, че наред с жестикулацията на клетника съзирам замаха на романтичното му наметало, ме кара да мисля, че може да съм пренесъл горския танц в слънчевата стая на квартирата ни в Биариц, където пред прозорците ни в една отделена част от площада местният въздухоплавател Sigismond Lejoyeux надуваше огромен жълт балон.

Следващият ни гуверньор — през зимата на 1907 година — беше украинец, симпатичен човек с тъмни мустаци и светла усмивка. Той също знаеше разни номера — например един чуден фокус с изчезване на монета. Монетата, поставена върху лист хартия, се затваря със стъклена чаша и веднага изчезва. Вземате обикновена чаша. Внимателно залепвате отвора с кръгче карирана или на редове хартия, изрязана точно по периферията на чашата. Върху същата хартия на масата слагате монетата. С бързо движение покривате монетата с приготвената чаша. При това внимавате каретата или редовете на хартията и на чашата да съвпаднат. Иначе няма да възникне илюзията за изчезването. Съвпадението на шарките е едно от чудесата на природата. Чудесата на природата ме занимаваха отрано. През един от почивните дни на горкия фокусник му се случил сърдечен припадък на улицата и като го намерила на тротоара, полицията, без много да му мисли, го затвори в ареста с десетина пияници.

Следващата картинка изглежда нагоре с краката. На нея се вижда третият ни гуверньор, изправен на ръце. Той беше як латвиец, който можеше да ходи на ръце, вдигаше високо във въздуха мебелите, премяташе огромни черни гири и за секунда запълваше една обикновена стая с миризмата на цяла рота войници. Понякога му се налагаше да ме наказва заради една или друга лудория (помня например как веднъж, докато той слизаше по стълбището, от площадката горе пуснах каменно топче право върху примамливата му, невероятно твърда наглед и на звук глава); като избираше наказанието, той прилагаше доста необичаен педагогически похват: весело предлагаше двамата да сложим боксовите ръкавици и да потренираме, след което с ужасни, обгарящи и разтърсващи удари в лицето със смях парираше детския ми натиск и ми причиняваше невъзможна болка. Макар че, общо взето, предпочитах тези неравни битки пред системата на клетата ни мадмоазел, заради която ми изтръпваше китката, докато преписвах по двеста пъти наказателната фраза, нещо от рода на Qui aime bien, châtie bien100, не съжалявах много, когато остроумният атлет си замина след краткото, но бурно пребиваване.

След това имахме един поляк. Той беше студент по медицина, от именит род, наперен младеж, красавец с влажни кафяви очи и с гъста гладка коса — приличаше малко на прочутия през онази година комик Макс Линдер и ще го нарека така в негова чест. Макс остана у нас от 1908 до 1910 година. Помня каква възхита предизвика у мен през едно зимно утро в Петербург, когато внезапно площадно вълнение прекъсна нашата разходка: казаците с глупави и свирепи лица, размахали нещо, вероятно нагайки, напираха срещу някакви хора, падаха калпаци, на снега се чернееше галош и внезапно сякаш един от конните глупаци се насочи срещу нас. Изведнъж с детинска наслада забелязах, че Макс почти е извадил револвера от джоба си, но конникът свърна в пресечката. Не толкова интересно бе друго прекъсване на едно от излизанията ни, когато ни поведе да ни запознае с брат си, съсухрен ксьондз, чиито тънки ръце разсеяно витаха над православните ни перчеми, докато с Макс обсъждаха политически или може би семейни въпроси. Макс носеше копринени люлякови чорапи и май беше атеист. През лятото във Вира се състезаваше с татко по стрелба — те дупчеха ръждивата табела „Ловът е забранен“, закована от прадядо ни Рукавишников за дънера на вековна ела. Предприемчивият, сръчен и як Макс участвуваше във всичките ни игри и затова се зачудихме, когато в средата на лятото на 1909 година взе нещо да се оплаква от мигрена и обща lassitude101, отказвайки да хвърля футболната топка заедно с мен или да дойде да се къпе на реката. Доста по-късно научих, че през това лято бил във връзка с една омъжена дама, която живееше на няколко версти от нас; изведнъж се писа страстен любител на кучета: час по час през деня навестяваше кучкарника, където хранеше нашите догове и им се умилкваше. Пускаха ги от веригата през нощта и му се случваше да се среща с тях под покрова на мрака, когато се промъкваше от къщи към жасминовите и блатните гъсталаци, а там неговият земляк, камериерът на татко, бе скрил за него „туристическия“ велосипед „Дукс“ с всичките му аксесоари — с карбид за фенера, с два вида звънци, с допълнителна спирачка, с помпа, с триъгълен кожен калъф инструменти и дори щипки за призрачнобелите панталони на Макс. Храбрият и пламенен Макс пътуваше през черните пътища и щръкналите напречни коренища по горските пътеки към мястото на далечната среща — към ловния павилион — напълно в славните традиции на светските измени. На обратния път го посрещаха студените мъгли на трезвото утро и четирите слабопаметни кучета, а вече към осем мъчително започваше новият възпитателен ден. Предполагам, че Макс не без известно облекчение е напуснал мястото на нощните си подвизи, за да ни съпроводи през второто ни пътуване до Биариц. Там си взе двуседмичен отпуск, за да извърши поклонение в Лурд, затам впрочем замина в компанията на отракана и миловидна млада ирландка, гувернантка на малката ми плажна приятелка Колет. От нас се прехвърли на работа в една петербургска болница, а по-късно според слуховете станал известен лекар в Полша.

След католика се появи лютеранин, при това от еврейски произход. Ще го нарека Ленски. Той пътува с нас до Германия през 1910 година, след което постъпих в Тенишевското училище, а брат ми — в Първа гимназия, и Ленски остана да ни помага за уроците до 1913 година. Произхождаше от бедно семейство и с удоволствие си спомняше как между завършването на гимназията на юг и постъпването си в Петербургския университет се прехранвал, като украсявал с морски изгледи плоските, шлифовани от вълните камъни и ги продавал за преспапие. Бе пристигнал при нас с голям портрет на петербургския педагог Гуревич, когото твърде изкусно и подробно бе изрисувал с молив, но който, кой знае защо, отказал да купи портрета и портретът остана да виси у нас някъде в коридора. „Разбира се, аз съм импресионист“ — небрежно отбелязваше Ленски, като ни разказваше тази история.

Мен като начеващ художник Ленски веднага ме порази с контраста между, общо взето, стройната си отпред фигура, въздебела отзад. Имаше розово овално лице, миниатюрна червеникава брадичка, изящен нос, стиснат от голо пенсне, светли и също някак голи очи, тънки малинови устни и синкава обръсната глава със свенливо пухкави гънки кожа на тила. Не свикна лесно с мен и с горчивина си спомням как изтръгна от ръцете ми „отвратителната карикатура“, тръгна през стаите на вирската ни къща към верандата (като демонстрираше пред мен именно това шаранско очертание на тялото си с издути хълбоци, което току-що тъй вярно бях нарисувал), хвърли картинката на масата пред мама и възкликна: „Ето последното произведение на този дегенерат сина ви!“

Внедряването на новите наставници у нас винаги преминаваше със скандали, но в дадения случай с брат ми бързо се примирихме, като открихме трите основни качества на Ленски: той беше чудесен учител; беше лишен от чувство за хумор; за разлика от всичките си предшественици се нуждаеше от специалната ни защита. През 1910 година вървяхме веднъж с него по една алея в Кисинген, а пред нас се движеха двама равини и разпалено разговаряха на своя жаргон — изведнъж Ленски с някаква конвулсивна и твърда тържественост, която ни озадачи, произнесе: „Вслушайте се, деца, те произнасят името на вашия баща!“ У нас, вкъщи, Ленски се чувствуваше в „нравствена безопасност“ (както се изразяваше), докато поне единият от родителите ни присъствуваше на трапезата. Но случеше ли се да ги няма, това чувство за безопасност моментално можеше да бъде нарушено от нападка на която и да било от нашите роднини или на някой гост. За лелите ми идеите на моя баща против погромите и другите низости на руския и на световния живот бях приумица на руски дворянин, забравил своя цар, и неведнъж съм подслушвал словоизлиянията им за произхода на Ленски, за машинациите на еврейската община и за снизходителността на моята майка; тогава се случваше да ги нагрубявам заради тези им приказки и потресен от собствената си грубост, плачех в клозета. Утешителната чистота на моите чувства, дори отчасти да е била внушена от сляпото обожание, с каквото се отнасях към своите родители, се потвърждава от факта, че никак не обичах Ленски. Имаше нещо крайно дразнещо в гърления му глас, в педантичната правилност на говора му, в изисканата му акуратност, в навика постоянно да подравнява меките си нокти с някаква особена машинка. Оплакваше се на мама, че ние с брат ми сме същински чужденчета, господарчета, сноби и сме патологично безразлични към Гончаров, Григорович, Мамин-Сибиряк, по които уж всички момчета се били увличали. Постигна разрешение да натрапи по-демократичен ред на детския ни бит и в Берлин ни премести с брат ми от хотел „Адлон“ в някакъв мрачен буржоазен пансион „Модерн“ на унилата Приватщрасе (приток на улица Потсдамска), а изящните, облицовани с кастор, лакирано-огледални, изпълнени със спомени от детството горещо обичани „Норд експрес“ и „Ориент-експрес“ бяха заменени от гнусно мръсния под и вонята от пури на кандилкащите се гръмовни шнелцуги102 или с анемичния уют на обикновените руски вагони с някакви жалки слуги вместо кондуктори. В чуждестранните градове, както впрочем и в Петербург, той замираше в захлас пред битовите витрини, които никак не ни интересуваха. Смяташе да се жени и като нямаше нищо друго освен заплатата, с невероятно подробно пресмятане се мъчеше да надвие настроената против него съдба, когато планираше бъдещата си мебелировка. От време на време необмислени пориви подкопаваха бюджета му. У този педант живееше и мечтател, и авантюрист, и импресарио, и старомоден наивен идеалист. Забелязал на Фридрихщрасе някаква уличница, вперил очи в една шапка с пурпурно щраусово перо във витрината на моден магазин, той веднага й я купи и дълго не можа да се отърве от потресената немкиня. В собствените си покупки действуваше по-благоразумно. Сергей и аз търпеливо изслушвахме подробните му блянове, когато се случеше да ни описва всяко кътче от комфортната, макар и скромна квартира, която мислено мебелираше за себе си и за жена си. Залутаният му блян веднъж се съсредоточи върху скъп полилей в магазина на Александър на Невски, където се продаваха най-безвкусните предмети на буржоазния разкош. Като не искаше продавачът да се досети на коя именно стока е хвърлил око, Ленски ни каза, че ще ни вземе да видим полилея само ако обещаем да се удържим от възторжени възклицания и от прекалено красноречиви погледи. С всевъзможни предпазни мерки и престорено възхищавайки се на някаква съвсем случайна етажерка, той ни отведе под ужасяващ бронзов октопод с гранатови очи и едва тогава с мъркаща въздишка ни даде да разберем, че тъкмо това е прекрасният предмет. Със същите предпазни мерки, шепнешком, за да не събуди враждебния фатум, ни каза, че в Берлин ще се види с годеницата си и ще ни запознае с нея — писал й да пристигне там. Ние видяхме миниатюрна, изящна госпожица в черно, с очи на газела под черната воалетка, с букетче теменужки на гърдите. Запомнил съм, че беше пред аптеката на ъгъла на Потсдамер и Приватщрасе, Ленски с тих глас ни помоли да не съобщаваме на родителите си, че Мира Григориевна е в Берлин, и човечето на механичната реклама безкрайно повтаряше върху картонената си буза по розовата пътечка, разчистена сред нарисувания сапун, движението на самобръсначката, и с гръм преминаваха трамваи, и вече валеше сняг.

3

Сега сме вече близо до темата на тази глава. През зимата на 1911 или 1912 година на Ленски му щукна една безумна фантазия: да вземе под наем (от един свой беден приятел, Борис Наумович) магическия му фенер („с дългофокусен кондензатор“, повтаря като папагал Мнемозина) и два пъти месечно в неделя да организира у нас на Морская общообразователни сеанси с изобилно четене на избрани текстове пред група момичета и момчета. Смяташе, че демонстрацията на тези картини не само ще има възпитателно значение за цялата група, но заедно с това ще научи брат ми и мен да общуваме с другите деца. Преследвайки тази страшна и неосъществима мечта, той насъбра около нас (двете примрели зайчета — в случая бях брат на брат си) новобранци от най-различни разреди: наши братовчеди и братовчедки; безинтересни наши връстници, с които се срещахме по детски балове и светски елхи; наши училищни другари; деца на слугите ни. Апаратът се обслужваше от тайнствения Борис Наумович, много тъжен наглед човек, когото Ленски звучно наричаше „колега“. Никога няма да забравя първия „сеанс“. Един послушник, избягал от планински манастир, броди с расо по кавказките скали и сипеи. Както е обичайно за Лермонтов, в поемата се съчетават непоносими прозаизми с най-омайни словесни миражи. Тя съдържа седемстотин и нещо стиха и това изобилие от стихове бе разпределено от Ленски само между четири стъклени картинки (с несръчно движение бях счупил петата преди началото на представлението). Поради страх от пожар бе избрана доста голяма стая, където се намираше ваната и един котел с вода. Но за театрален салон тя се оказа малка, едва сместихме столовете. Отляво до мен седеше една десетгодишна немирница с дълга бледозлатиста коса и нежен цвят на лицето като розовия оттенък на раковините; тя седеше толкова близко, че чувствувах горната костица на бедрото й при всяко нейно движение — ту опипваше медальона си, ту промушваше ръка между тила и леката си ароматна коса, ту събираше шумно колена под шумолящата жълта копринена подплата, прозираща през дантелената рокля, и всичко това пораждаше у мен усещания, каквито Ленски не бе предвидил. Впрочем тя скоро се премести. Отдясно до мен се намираше синът на татковия камериер, съвсем неподвижно момче с моряшко костюмче; невероятно приличаше на престолонаследника и по странно съвпадение страдаше от същата трагична болест, от хемофилия, така че по няколко пъти годишно синята придворна карета докарваше пред нашия вход един прочут доктор и дълго го чакаше под полегатия сняг, който валеше ли, валеше и ако се вгледаш в някоя снежинка, когато минаваше покрай прозореца, можеш да различиш възгрубата й, неправилна форма и дори полюшването й при бавния летеж.

Светлината угасна. Ленски с тон на актьор по битовите роли пристъпи към четенето!

Манастирът послушно се появи върху чаршафа и застина там в живописно, но тъпо вцепенение (поне лястовица да бе прелетяла над него!) в продължение на двеста стиха, след което бе заменен с приблизителна грузинка, обременена от етнографска съдина. Всеки път, когато невидимият колега изваждаше — без да бърза — пластинката от мястото й пред прожектора, картината се изплъзваше от екрана доста пъргаво, като че общото увеличение влияеше не само върху изображението на планините и на грузинците, но и върху скоростта им на плъзгане при изваждането. Към това се свеждаше магията на фенера. С деликатно движение на показалката Ленски обърна внимание на недоброжелателните зрители върху изключително вулгарните планини, които дори не бяха от веригата очарователни лермонтовски възвишения

и когато младият монах взе да разправя на друг, по-възрастен самотник за битката си с барса, някой сред публиката иронично изръмжа. Колкото повече напредваше в тръс гласът му през мъжките рими на монотонния ямб, толкова по-ясно ставаше, че известна част от аудиторията тайно се гаври с Ленски и че ми предстои сетне да чуя немалко присмехулни отзиви по повод на цялата тази приумица. Притеснявах се и ми беше ужасно жал за героичния коментатор — за упоритото му боботене, за очертания му остър профил и дебел врат, който понякога се мярваше на осветеното платно, и особено за нервната му показалка, върху която при невнимателно движение към екрана се плъзваха светлинните багри и докосваха върха й със студената игривост на котешка лапичка. Към края на „сеанса“ скуката надмина всякакви граници; пипкавият Борис Наумович дълго търси последната пластинка, беше я сложил при „прегледаните“, и докато Ленски търпеливо чакаше в тъмнината, някои момчета взеха доста светотатствено да отхвърлят върху празния светъл екран черните сенки на вдигнатите си ръце, а след още няколко секунди един неприятен палавник (нима съм бил аз въпреки всичката си чувствителност?) успя да покаже силуета на крака си, което, разбира се, веднага предизвика шумно подражание. Но ето — пластинката се намери и пламна върху платното — и неочаквано станах на пет години, а не на дванайсет, защото случайната комбинация от цветове ми напомни как по време на едно от ранните ни пътувания за чужбина експресът, сякаш за да се скрие от планинската буря, се шмугна в Сен-Готардския тунел, а когато излезе от него с облекчена промяна в шума:

4

Това представление бе последвано от други, още по-ужасни. Измъчваха ме покрай другото смътни отзвуци от някои семейни истории, отнасящи се към времената на дядо. В средата на осемдесетте години Иван Василиевич Рукавишников, като не намерил за синовете си училище по свой вкус, наел прекрасни преподаватели и събрал десетина момчета, на които предложил няколко години безплатно обучение у дома си на Адмиралтейска крайбрежна улица. Начинанието нямало голям успех. Невинаги срещал разбиране у тези свои познати, чиито синове му изглеждали подходящи другари за Василий (неврастеник, когото той тероризирал) и Владимир (надарено момче, любимец на семейството, което на шестнайсет години умряло от охтика), а някои от момчетата, които успял да събере (понякога дори срещу заплащане на родителите им), скоро се оказали неприемливи питомци. С бликнало отвращение си представях как Иван Василиевич упорито изследва столичните гимназии и със странните си мрачни очи, толкова добре познати ми от снимките, издирва най-привлекателните по външност момчета сред първите ученици. Всъщност чудатостите на Рукавишников нямаха нищо общо със скромното хрумване на Ленски, но случайната мислена асоциация ме подтикна да попреча на Ленски да се появява пред публика в този глупав и натрапчив вид и след още три представления (на „Медният конник“, „Дон Кихот“ и „Африка — страна на чудесата“) мама склони пред моите молби и припечелил своите сто или двеста рубли, приятелят на нашия добряк изчезна навеки заедно с чудовищния си апарат.

Спомням си обаче не само жалкия вид, грозотата, желатиновата неапетитност в зрително отношение на тези картини върху мокрото платно на екрана (смяташе се, че влагата го изглажда), спомням си и колко очарователни бяха самите пластинки (отделно от фенера и екрана) — просто вдигаш с два пръста това скъпоценно стъклено чудо срещу светлината, за да се насладиш в самота и дори не съвсем законно, сред тайнствена оптическа тишина, на прозрачната миниатюра, на джобния рай, на чудните мънички светове, пронизани от тихата светлина на най-чистите багри. Доста по-късно наново открих същата ясна и мълчалива красота в кръглото светло дъно на магьосническия кладенец — на лабораторния микроскоп. Арарат върху стъклената пластинка разпалваше фантазията ми с умаляването си; органът на насекомото под микроскопа се увеличаваше, за да бъде хладно изучен. Мисля си, че в гамата на световните мерки има такава точка, където проникват едно в друго изображението и знанието, точката, която се постига с умаляване на едрите предмети и с увеличаване на дребните; точката на изкуството.

5

Ленски беше човек разностранен, вещ, умееше да обясни абсолютно всичко, що се отнасяше до училищните уроци; толкова повече ни поразяваха постоянните му университетски несполуки. Те сигурно се дължаха на пълната му бездарност във финансовата и държавната област, тоест именно в сферата, която си бе избрал да изучава. Помня каква треска го беше обзела пред един от най-важните изпити. Безпокоях се не по-малко от него и в порив на дейно състрадание не се удържах от съблазънта да подслушам до вратата как по негова молба татко проверява във вид на репетиция преди изпита знанията му по „Принципи на политическата икономия“ от Charles Gide. Баща ми прелистваше книгата и питаше например каква е разликата между банкнотите и книжните пари — и Ленски някак ужасно предприемчиво и дори радостно си прочистваше гърлото, а сетне потъваше в пълно мълчание, все едно, че го нямаше. След няколко такива въпроса се прекрати дори бодрото му покашляне и паузите се нарушаваха единствено от лекото почукване на татковите нокти по писалището, само веднъж с отчаяние и надежда страдалецът възкликна: „Владимир Дмитриевич, протестирам, този въпрос го няма в книгата.“ Но въпроса го имаше. Най-сетне татко почти беззвучно затвори книгата и рече: „Драги, вие нищо не знаете.“ — „Позволете ми да съм на друго мнение“ — отвърна Ленски с достойнство. Седнал много изправен, той замина с нашия бенц за университета, бави се дълго там, върна се с шейна, сгушен сред невероятната снежна буря, и в нямо отчаяние се качи в стаята си.

В края на пребиваването си у нас той се ожени и замина на сватбено пътешествие за Кавказ, по местата на Лермонтов, след което се върна у нас за още една зима. В негово отсъствие през лятото на 1913 година Monsieur Noyer, набит швейцарец с бухнали мустаци, ни четеше „Cyrano de Bergerac“ и виртуозно променяше гласа си според героите. Когато за пръв път тръгна да язди с нас, конят му се препъна и той през главата му се стовари в храстите като на старомодна карикатура. При сервиза, когато играехме тенис, той смяташе за необходимо да стои до самата линия, широко разтворил дебелите си крака с омачкани ленени панталони, след това някак приклякаше и удряше подхвърлената топка със страшна сила, но не излизаше нищо — топката или се блъсваше в мрежата, или отлиташе в неокосеното поле, оттатък решетката на оградата, през която упорито… — но вече писах за тези бели пеперуди.

През пролетта на 1914 година, когато Ленски ни напусна окончателно, при нас постъпи онзи Волгин, за когото вече споменавах, син на обеднял симбирски помешчик, младеж с обаятелна външност, със задушевни интонации и прекрасно държане, но с душа на пошъл тип и негодник. По това време не се нуждаех вече от никакъв надзор, а с учебна помощ изобщо не можеше да ми окаже, тъй като беше безнадеждно неук (спомням си, че се басирах с него и той загуби един великолепен бокс, понеже твърдеше, че писмото на Татяна започвало така: „От почерка ми ще се удивите“), и всичкото, което получих от него (освен бокса), бяха историите, в които отначало се заслушвах, за похожденията му с жени — истории, които се смениха с неприлични клюки за нашето семейство: научаваше ги от една наша младолика роднина, за която се ожени по-късно. При Съветите този кадифен Волгин стана комисар и скоро така подреди нещата, че да разкара жена си на Соловецките острови104. Не зная как е завършила неговата кариера.

Колкото до Ленски, не го изгубих напълно от очи. Още докато беше у нас, бе отворил с пари на заем доста фантастично предприятие за изкупуване и експлоатиране на разни необикновени патенти. Не че представяше тези изобретения за свои, но ги осиновяваше с такава нежност, че бащинството му биеше на очи, макар да се базираше на чувства, а не на факти. Веднъж с гордост ни прикани да изпитаме с автомобила си „изобретения“ от него нов вид паваж, който се състоеше от някакви преплетени метални ленти; ние опитахме — и пукнахме гума. През Първата световна война продаде на армията пробна партида храна за коне във вид на плоски сиви сухари; винаги носеше със себе си образец, небрежно го гризеше и предлагаше на приятелите си. Много коне боледуваха тежко от тези сухари. По-късно през 1918 година, когато вече бяхме в Крим, ни писа, като ни предложи щедра парична помощ. Не зная дали би успял да ни я окаже, тъй като бе вложил някакво наследство, получено от него, в увеселителен парк на черноморското крайбрежие със скейтингринг105, с музика, с каскади, с гирлянди червени и зелени крушки, но нахлули болшевиките и угасили илюминацията, а Ленски избягал в чужбина и през двайсетте години според слуховете живеел в голяма бедност на Ривиерата, прехранвал се с това, че разкрасявал с морски пейзажи белите камъни. Не зная какво се е случило по-нататък с него. Въпреки някои свои странности всъщност беше много чист, много честен човек, чиито тромави „диктовки“ помня до ден-днешен: „Тази нощ луната блести като нож. Този черномустакичастичък мъж изпонасече начоколилите го чичкови червенотиквеничковчета.“

6

Когато си представям редуването на тези учители, ме поразяват не толкова забавните трусове, които те внасяха в живота ми, колкото устойчивостта и хармоничната цялостност на този живот. Със задоволство отбелязвам висшето постижение на Мнемозина: майсторството, с което тя съединява отделните части на основната мелодия, като събира и свързва момините сълзи на нотите, провесени тук и там по цялата чернова партитура на миналото. И ми харесва да си представям при гръмкия възторжен изблик на събраните звуци отначало някакви слънчеви петна, а сетне, в избистрящия се фокус, празничната трапеза, наредена в алеята. Там, в самото й устие, до пясъчната площадка на вирското имение, пиехме шоколад в дните на летните именни и рождени дни. Върху покривката личи същата игра на светлосенките, както и върху лицата, под разлюляния легендарен листак на липите, дъбовете и яворите, едновременно увеличени до живописни размери и умалени до вместимостта на едно сърце, и целият празник се управлява от духа на вечното завръщане, който ме подтиква да се промъквам към тази маса (ние, призраците, сме толкова предпазливи!) не откъм къщата, откъдето са слезли всички останали, а отвън, откъм дълбините на парка, сякаш мечтата, за да има право да се върне, трябва да се приближи боса, с беззвучните стъпки на блуден син, изнемогнал от вълнение. През трепетната призма различавам лицата на домочадците и роднините, движат се беззвучни уста, безгрижно произнасят забравени думи. Трепка парата над шоколада, синкаво лъщят десертите със сладко от черни боровинки. Крилато семенце се спуска като малък хеликоптер от дървото върху покривката и на покривката леко се е извърнала към преливащото се слънце с тюркоазните жилки на вътрешната страна голата ръка на момиченце, протегната лениво с разтворена длан в очакване на нещо — може би на орехотрошачката. На мястото, където седи поредният гуверньор, виждам само течащ, неясен, променлив образ, който пулсира заедно с променливите сенки на листака. Взирам се отново и багрите намират очертанията си, а очертанията се раздвижват, сякаш се включва вълшебен ток и нахлуват звуците: гласове, които говорят едновременно, пукот на счупван орех, леката крачка на небрежно предаваната орехотрошачка. Старите дървета шумят от вечния вирски вятър, високо пеят птиците, а през реката долита нестройната и възторжена врява на селската младеж, която се къпе, като дивите звуци на нарастваща овация.

1

Бях на единайсет години, когато татко реши, че получаваното от мен домашно образование може полезно да се попълва от училището. През януари 1911 година бях приет в третия семестър на Тенишевското училище: семестрите бяха общо шестнайсет, така че третият отговаряше на началото на втори гимназиален клас.

Учебната година продължаваше от първите дни на септември докъм десети май с обичайните празнични прекъсвания, по време на които гигантската елха докосваше с нежната си звезда високия таван, изрисуван на бледозелени облаци, в една от долните зали на нашата къща или твърдо свареното яйце се спускаше с овален звук в кипналата лилава бездна.

Когато, камериерът Иван Първи (по-късно взет войник) или Иван Втори (той се задържа до времето, когато започнах да го изпращам с романтични поръчки) ме събуждаше, вън още се ширеше мургава мъгла, ушите ми шумяха, прималяваше ми на стомаха и електрическата светлина в спалнята дразнеше очите ми с мрачния си йоден блясък. За половин час трябваше да подготвя премълчания вчера урок (о, щастливо време, когато мозъкът ми можеше да заснеме десет страници за също толкова минути!), да се окъпя, да се облека, да се набрекфастя106. Затова сутрините ми бяха претъпкани и се наложи временно да отложим уроците по бокс и по фехтовка с учудващо гумения французин Лустало. Той продължаваше да идва почти всеки ден, за да боксира и се сражава с рапири с татко, а аз глътвах чаша какао в трапезарията на долния етаж и се втурвах оттам, вече навличайки палтото, през зеления салон (където толкова дълго след Коледа миришеше на мандарини и на бор) към библиотеката, откъдето долиташе тропот и тътрене на подметки. Там намирах баща си, висок, стегнат мъж, който изглеждаше още по-снажен с белия си спортен костюм и с черната си изпъкнала мрежеста маска: той се фехтуваше необикновено мощно, движеше се ту напред, ту назад по намазания с колофон линолеум и възгласите на сръчния му противник — „Вайег!“, „Котрег!“ — се смесваха със звънтежа на рапирите. Запъхтян леко, татко сваляше маската от потното си розово лице, за да ме целуне. В тази част на обширната библиотека приятно се съчетаваха науките и спортът: кожата на подвързиите с кожата на боксовите ръкавици. Дълбоки клубни кресла с дебели седалки бяха наслагани тук-там покрай стените, изпълнени с книги. В единия край проблясваха металните пръти на изписания от Англия пънчбол107 — тези четири пръта подпираха покривообразна лакирана дъска, от която висеше голям, крушообразен, издут кожен чувал за боксови упражнения; при известна сръчност можеше така да се удря по него, че да се чува картечното „ра-та-та-та“ от блъскането по дъската и веднъж през 1917 година този съмнителен звук, проникнал през плътно затворения прозорец, привлече цяла тумба въоръжени до зъби улични бойци, веднага убедили се впрочем, че не съм полицейски пристав в засада. Когато през ноември същата картечна година (с която очевидно завинаги свърши Русия, както навремето си бяха свършили Атина и Рим), ние напуснахме Петербург, библиотеката на татко се разпадна, една част отиде за свиване на цигари, а някои доста странни остатъци и бездомни сенки се появяваха — като на спиритически сеанс — из чужбина. Така през двайсетте години една находка с наш екслибрис ми попадна на улична сергия в Берлин, при което доста уместно тя се оказа „Войната на световете“ от Уелс. Изминаха още години — и ето че държа в Нюйоркската обществена библиотека екземпляр от каталога на бащините книги, отпечатан още когато стояха живи и пълнокръвни по дъбовите рафтове и свенлива стара библиотекарка работеше по картотеката, сгушена в едно кътче. Той отново надяваше маската и се възобновяваше тропотът, нападенията и трепкането на рапирата. Забързвах се обратно по същия път, по който бях дошъл, сякаш репетирах днешното си посещение. След гъстата топлина на вестибюла — там зад тежката решетка, която грамадният син на портиера можеше да вдигне с една ръка, в камината пращяха брезовите дърва, студът вън стягаше дробовете ми с ледена ръка. Преди всичко поглеждах кой от двата ни автомобила, бенц или уолзли, ме чака, за да ме откара в училището. Първият бе управляван от кроткия бледолик шофьор Волков; това бе лимузина миши цвят. (А. Ф. Керенски по-късно го поиска за бягството си от Зимния дворец, но татко му обясни, че колата е слаба и стара и едва ли подхожда за исторически пътешествия — не е като дивната пътна карета на прабаба ни, с която тя услужила на Людовик за бягството му във Варен). В сравнение с безшумната електрическа карета, която го предхождаше, линиите на бенца поразяваха с динамичността си, но на свой ред започнаха да изглеждат старомодни и консервативно квадратни, щом новата ни дълга черна английска лимузина от ролсройсово потекло взе да споделя с него гаража в двора на къщата.

Започнеше ли денят с пътуването с новата кола, значи започваше добре. Пирогов, вторият ни шофьор, беше доста независим дребен дебеланко, напуснал царската си служба, защото не пожелал да отговаря за някакъв мотор, който не му харесвал. Рижавата външност на закръгления Пирогов си подхождаше с лисичето кожено палто, облечено върху кадифената му униформа, както и бутилкообразните му грамадни кожени ръкавици. Ако задръстване в уличното движение накараше този дребен шишко внезапно да удари спирачките — яко да натисне педала, — вратът му, отделен от мен чрез стъклената преграда, се зачервяваше, което впрочем се случваше и когато се мъчех да му предам нещо през не особено разговорливия рупор и стисвах пискливата тромба, облечена в бледосив плат и с мрежа, чийто бледосив шнур стигаше до шофьора. Пред тази скъпоценна градска кола той предпочиташе торпедоопела, червен, с червени кожени седалки, който използувахме на село; с него ни караше по Варшавското шосе, отворил заглушителя, със скорост седемдесет километра в час, което ни се струваше тогава шеметно; как гърмеше вятърът, как миришеше прахолякът след дъжда и тъмната зеленина на полята — а сега синът ми, харвардски студент, небрежно взема същото разстояние за половин час, пътувайки просто ей така от Бостън до Алберта, до Калифорния или до Мексико. Когато през 1915 година Пирогов бе призван в армията, замени го Циганов, възлест, кривокрак, черен, с някак див израз в жълтите си очи; той някога бил автомобилен състезател, участвувал в международни състезания и си счупил три ребра в Белгия. През лятото или през есента на 1917 година той реши въпреки енергичните възражения на баща ми да спаси страстно обичания от него уолзли от възможна конфискация, поради което го разглоби на части, а сетне ги изпокри по различни, известни само нему места, и вероятно татко щеше да го даде под съд, ако не бяха му попречили по-важни събития. Не зная защо, но по петербургските паважи снегът и поледицата не пречеха толкова на автомобила, колкото например в асфалтирания Бостън четирийсет години по-късно — на географската ширина на Неапол и при доста по-съвършените коли. Не помня лошото време някога да ми е попречило да стигна до училището само за няколко минути. Нашата розова гранитна къща се намираше на №47 на Болшая Морская. До нея бе къщата на Огински (№45). Сетне идваше Италианското посолство (№43), Германското посолство (№41) и обширният Мариински площад, след който номерата на къщите продължаваха да намаляват по посока на Дворцовия площад. Вляво от Мариинския площад, между него и великолепната, но дотеглива Исакиевска катедрала, имаше градинка; там веднъж сред листата на съвсем невинната липа бяха намерили ухото на терориста, загинал при небрежното до лекомислие преопаковане на смъртоносния си товар в една наета от него стая наблизо до Дворцовия площад. Същите тези дървета (сребърен филигран над хълмчето, от което се пързаляхме шумно с шейни през детството) станаха свидетели как конните жандарми, укротяващи Първата революция, поваляха със сполучливи изстрели, сякаш гърмяха по врабчета, дечурлигата, накатерили се по клоните.

Щом свърнеше по Невски, автомобилът пет минути караше по него и колко ми беше весело да изпреварваме без усилия бързите пръхтящи коне — на някой увит в шинел гвардеец с лека шейна, запрегната с чифт врани коне със синкава мрежа. Завивахме наляво по улицата с чудесното име Караванная, завинаги свързана за мен с магазина за играчки на Пето и с цирка на Чинизели, от чиято заоблена каменна стена се подаваха каменни конски глави. Най-сетне през канала криввахме по Моховая и там спирахме пред вратата на училището. Префучавах през входа, затичвах се през тунелния проход и пресичах широкия двор към училищната врата.

2

Моят баща, станал един от лидерите на Конституционно-демократическата партия, по този начин презрително отхвърли всички чинове, които толкова изобилно бяха валели върху предците му. На някакъв банкет отказал да вдигне чаша за здравето на монарха — и преспокойно даде обява във вестниците, че продава придворния си мундир. Училището, в което ме бе настанил, бе подчертано напредничаво. Както по-подробно съм обяснил в американското издание на тази книга, в Тенишевското училище не съществуваха класови и религиозни различия, учениците не носеха униформа, в горните семестри се преподаваха такива неща като законознание и според възможностите се поощряваше всякакъв спорт. С изключение на тези особености Тенишевското училище не се различаваше по нищо от всички останали училища в света. Както във всички училища по света (нека ми бъде разрешено тук да се нагодя към Толстоевия дидактичен говор) учениците понасяха някои учители, а други мразеха. Както във всички училища между момчетата се извършваше постоянна размяна на неприлични духовитости и физиологични сведения; и както във всички училища не бе прието много-много да изпъкваш. Аз бях прекрасен спортист; учех се без особено напрежение, балансирах между настроението и необходимостта; не отдавах на училището нито трошица от душата си, пазех всичките си сили за домашните радости — за своите игри, за своите увлечения и чудатости, за своите пеперуди, за своите любими книги — и, общо взето, не бих се измъчвал особено в училището, ако дирекцията просто по-малко се грижеше за спасението на гражданската ми душа. Обвиняваха ме в нежелание „да се приобщя към средата“, в надменно перчене с френски и английски изрази (които попадаха в руските ми писмени работи само защото изтърсвах първото, каквото ми минеше през ум) и категоричен отказ да използувам отвратително мокрия пешкир и общия розов сапун в умивалнята, в това, че се гнусях от опипания сивкав хляб и от чуждия за мен чай, и в това, че при свиванията използувах по английския маниер кокалчетата на юмрука, а не долната му част. Един от най-общественически настроените училищни наставници, зле ориентиран в чуждестранните игри, макар твърде силно да одобряваше социалното им значение, веднъж взе да ми дотяга с въпроса защо, когато играя футбол, аз (встрастен във вратарството, както друг се отдава на саможертвата) все стоя някъде „в края“, а не тичам с другите „деца“. Особена причина за раздразнение бе също и това, че шофьор „с ливрея“ докарва „господинчото“ с автомобил, докато повечето добри тенишевци използуват трамвая. Най-възмутително беше, че още тогава изпитвах непреодолимо отвращение към всякакви групировки, съюзи, обединения, дружества. Спомням си в какъв бяс изпадаше темпераментният В. В. Гипиус, един от стожерите на училището, доста необикновен червенокос мъж с остро рамо (таен автор на чудесни стихове), защото решително отказвах да участвувам в някакви си кръжоци, където се избираше „председателство“ и се четяха исторически реферати, а по-късно дори се провеждаха дискусии на политически теми. Напрежението, създадено от моята съпротива на тази скука, на тези безплатни прибавки към училищния ден, се задълбочаваше от положението, че моите обществено настроени наставници — безспорно чудесни добронамерени хора — с някакво фанатично упорство ми даваха за пример дейността на баща ми.

Възприемах тази дейност, както често се случва с децата на прочути бащи, през обичайните семейни призми, недостъпни за външните хора, и отношението към баща ми имаше много най-различни оттенъци — безусловна, почти безпредметна гордост, нежна снизходителност, тънък усет за най-дребните му лични особености, постоянното чувство, че независимо от заниманията си (дали пише уводна статия за „Речь“, дали работи по специалността си на криминалист, дали изнася сказка като политически оратор, или участвува в безкрайните си събрания) ние с него винаги сме в съзаклятие и сред всяко от тези чужди за мен занимания може да ми даде — и ми даваше — таен знак за своята принадлежност към изключително богатия „детски“ свят, в който бях свързан с него със същото тайно връстничество, с каквото бях свързан с мама, или както днес съм свързан със сина си.

Заседанията често се провеждаха у нас и че такова заседание предстоеше да се състои, винаги разбирах от долитащото от портиерната бръмчене на специалния уред, донякъде подобен на шевна машина „Сингер“ с колело; въртеше го портиерът Устин, зает с безкрайното острене на „комитетските“ моливи. Този неведнъж споменаван от мене Устин ми изглеждаше — както толкова много членове на многобройната ни прислуга — примерен стар слуга, веселяк и добряк; беше женен за дебела естонка, която с много смешно отривисто съскане го викаше от стаята в сутерена („Устя! Устя!“), откъдето топло миришеше на кокошка. Но очевидно постоянната тягостна работа с тези красиви моливи по неусетен начин бе повлияла върху нрава му и толкова го бе озлобила вътрешно, че той, както се изясни по-късно, бе постъпил на служба в тайната полиция и се бе намирал в доходен контакт с безобидни, но досадни агенти, които се навъртаха около дома ни.

Към осем вечерта под надзора на Устин постъпваха многобройни галоши и кожени палта. Появяваше се приличащият малко на Теодор Рузвелт, но в по-розови тонове, Милюков с целулоидната си яка. И. В. Гесен, като потриваше ръце и леко свеждаше настрани умната си плешива глава, се взираше през очилата си в присъствуващите, А. И. Каминка, със синкавочерна, сресана грижливо коса и с израз на учтиво внимание в подвижните си кръгли кафяви очи, вече доказваше разпалено нещо на съратника си. Постепенно преминаваха в комитетската стая до библиотеката. Там върху тъмночервеното сукно на дългата маса вече бяха наредени стройните моливи, блестяха чаши, по рафтовете се трупаха подвързани списания и тракаше махалото на високия стенен часовник, който изпълняваше музиката на часовника от Уестминстърското абатство. Зад това помещение имаше сломени лабиринти — те се свързваха с някакви килери и с други дебри, в които понякога потъваше за дълго страдащият от стомах Лустало и където по време на игрите с братовчед ми Юрик Рауш стигах до Тексас — и там веднъж по случай някакво специално заседание полицията бе настанила някакъв твърде муден агент, дебел, хрисим, недовиждащ господин, общо взето, доста приличен наглед, който, щом беше открит, бавно и тромаво се стовари на колене пред нашата библиотекарка Людмила Абрамовна Гринберг. Интересно как бих могъл да споделям всичко това с училищните си другари и с учителите.

3

Реакционният печат постоянно нападаше кадетите и мама с безпристрастието на учен колекционер събираше в албум образци на бездарното руско карикатурно изкуство (изчадие на германското). На тях баща ми бе изобразяван с подчертано „господарска“ физиономия, с подстригани „по английски“ мустаци, с къса коса, която преминаваше в плешивина, с пълни бузи, на една от които имаше бенка, и с „набоковски“ (в генетичен смисъл) вежди, решително насочени нагоре от края на римския му нос, но насред път губещи всяка следа от растителността си. Помня една карикатура, на която от него и от многозъбия котомустачест Милюков благодарното Световно Еврейство (нос и брилянти) приема подноса с хляб и сол — майка Русия. Веднъж (не помня точно годината, вероятно 1911 или 1912) „Новое время“ бе поръчало на някакъв пройдоха оскърбителна за татко статия. Тъй като авторът (някой си Снесарев, ако не ме лъже паметта) беше личност недуелоспособна, моят баща извика на дуел редактора, издател на вестника, Алексей Суворин, сигурно малко по-приемлив в този смисъл. Преговорите продължиха няколко дни; не знаех нищо, но веднъж в класа забелязах, че отворено на някаква страница списание обикаля от ръка на ръка и предизвиква кискане. Улових го, то се оказа жълт седмичник, където в кафешантанни стиховце се разправяше надълго и нашироко историята с дуела, придружена от най-различни коментари; от тях между другото научих, че за свой секундант татко поканил зет си, адмирал Коломейцев, герой от Японската война: в Цушимското сражение капитан втори ранг Коломейцев, командуващ миноносец, успял да се приближи до запаления флагмански броненосец и да спаси началника на ескадрата, ранения в главата адмирал Рождественски, когото лично моят чичо не понасяше. След свършването на часа установих, че списанието е било донесено от един от най-добрите ми приятели. Обвиних го в предателство. В последвалото сбиване той падна по гръб на чина и си закачи някак крака за нещо. Глезенът му изпука, той остана няколко седмици на легло, но благородно, скри от семейството си и от учителите в училище моето участие в тази история.

Към ужасните чувства, разбунени у мен от списанието, болезнено се примесваше образът на злополучния ми другар, когото като труп бе понесъл надолу друг мой другар, якият Попов, горила с обръсната глава, мръсен, но доста добродушен мъж-гимназист — човек не можеше да го надвие дори в бокс, — който всяка година „оставаше“, така че вероятно цялото училище, клас след клас, би преминало призрачно през него, ако през 1914 година не беше избягал на фронта, откъдето се върна хусар. Като напук този ден автомобилът не дойде да ме вземе, наложи се да наема шейна и по време на необичайното, невероятно бавно, унило и студено пътешествие от Моховая до Морская успях да премисля много неща. Сега разбрах защо снощи мама не беше слязла за вечеря и защо вече трета сутрин идваше Тернан, треньор по фехтовка, смятан за още по-добър от Лустало. Това не означаваше, че изборът на оръжието е приключен — и аз мъчително се колебаех между шпагата и куршума. Въображението ми предпазливо, вземаше толкова любимата, толкова жарко изпълнена с живот фигура на фехтуващия татко и я пренасяше без маската и защитния накрайник в някакъв сайвант или манеж, където зиме ставаха дуелите с шпаги, и ето вече виждах баща си и неговия противник с черни панталони, голи до кръста, биещи се яростно — виждах дори онази енергична непохватност, която и най-елегантният фехтовач не може да избегне в истински двубой. Тази картина беше толкова отвратителна, толкова живо си представях зрялата голота на бясно пулсиращото сърце, което всеки миг ще бъде прободено от шпагата, че за миг ми се прииска изборът да падне върху по-механичното оръжие. Но начаса отчаянието ми се засили още повече.

Докато шейната, в която бях седнал умърлушен, пълзеше на тласъци по Невски, където сред мразовитата мъгла вече се бяха запалили разводнените светлини, си мислех за тежкия черен броунинг, който баща ми държеше в горното чекмедже на писалището си. Този привлекателен предмет, при който като на поклон бях водил Юрик Рауш, ми беше също толкова познат, както и останалите по-очевидни украшения на кабинета: модерният през онези дни брик-а-брак108 с кристал или с камъчета; многобройните семейни фотографии, огромният меко осветен Перуджино; малките холандски картини, преливащи с меден блясък под своите лампички; цветята и бронзът; и точно зад мастилницата на огромното писалище, закрепен към неговия хоризонт, розоводимният пастелен портрет на мама, направен от Бакст: художникът я бе нарисувал полуфас и изумително бе предал нежните й черти, високата прическа на пепелявата коса, сивкавата синева на очите, заобленото очертание на челото, изящната линия на шията. Но когато молех грохналия файтонджия, който; приличаше на парцалена кукла, да кара по-бързо, се натъквах на сънлива, сложна лъжа: старецът с привичен полузамах лъжеше коня, че уж се кани да измъкне камшика от кончова на дясната си валенка, а конят го лъжеше, че раздрусал глава, се кани да ускори своя тръс. Аз пък в снежното си вцепенение, в което ме бе потопило това заспало каране, изживявах всичките прочути дуели, толкова добре познати на руското момче. Грибоедов показваше окървавената си ръка на Якубович. Пистолетът на Пушкин падаше с дуло в снега. Лермонтов се усмихваше на Мартинов под буреносния облак. Дори си представях, да ми прости бог, онази крайно бездарна картина на бездарния Репин, на която четирийсетгодишният Онегин се прицелва в къдравия Собинов. Май няма нито един руски автор, който да не е описал тези английски дуели à volonté109, и докато моят дремлив кочияш свръщаше към Морская и пълзеше по нея, в замъгления ми мозък като в магичен кристал се сливаха силуетите на дуелистите — из горичките на старинните имения, на Волково поле, зад Чорная речка на белия сняг. И между тези придошли образи като бездна бе зейнала моята нежна любов към татко — хармонията на нашите отношения, тенисът, велосипедните разходки, пеперудите, шахматните задачи, Пушкин, Шекспир, Флобер и тази всекидневна размяна на скрити от другите ни домашни наши шеги, които представляват тайният шифър на щастливите семейства.

Предоставих на Устин сметката на файтонджията и се втурнах вкъщи. Още в приемната до мен достигнаха отгоре гръмки весели гласове. Николай Николаевич Коломейцев се спускаше, по мраморното стълбище с всичките си морски регалии сякаш в нарочно измислен апотеоз, в приказен свят на уреждащи всичко съвпадения. От площадката на втория етаж, където безръката Венера се извисяваше над малахитовата купа за визитни картички, моите родители още говореха с него и той, докато се спускаше, засмян се обръщаше към тях и пляскаше с ръкавицата си по перилата. Веднага разбрах, че дуелът няма да се състои, че противникът се е извинил, че светът ми е цял. Като отминах чичо, се втурнах нагоре към площадката. Видях спокойното всякогашно лице на мама, но към татко не можах да погледна. Успях за психологическо алиби да избъбря нещо за сбиване в училището, в този миг сърцето ми се надигна — надигна се, както на морските вълни се е надигнал „Буйни“, когато палубата му се изравнила за миг с борда на „Княз Суворов“, и нямах носна кърпа.

Всичко това беше отдавна — много преди онази нощ на 1922 година, когато в берлинската лекционна зала татко закрил Милюков от куршумите на двама неизвестни негодници и докато с боксов удар повалил единия от тях, бил смъртно ранен с изстрел в гърба от другия, но дори сенчица от това бъдеще не падаше върху празнично озареното стълбище на петербургската ни къща и както винаги беше спокойна голямата прохладна длан, сложена върху главата ми, и няколкото линии в сложната шахматна композиция още не бяха се слели в етюда на дъската.

1

Както е известно, книгите на капитан Майн Рид (1818–1883) в опростени преводи бяха любимото четиво на руските момчета и след като бе отминала неговата американска и англо-ирландска слава. Понеже владеех английски от люлчините си дни, можех да се наслаждавам на „Безглавият конник“ (превеждам точно) в несъкратения му и доста многословен оригинал. Двама приятели си разменят дрехите, шапките, конете и злодеят обърква жертвата си — ето главната извивка на сложната фабула. Изданието, което имах (вероятно лондонско), остана да стои върху рафта на спомена като дебела книга с подвързия от червено платно, с воднистосива картинка на титулната страница, чийто гланц отначало бе замъглен от димната оризова хартия, която го предпазваше от неизвестни посегателства. Помня постепенната гибел на този защитен лист, който в началото започна да се сгъва неправилно, по уродлив диагонал, а сетне се разкъса; самата картинка обаче, сякаш избеляла от слънцето на жаркото ми въображение, не мога да си припомня: сигурно на нея е бил изобразен клетият брат на Луиза Пойндекстър, два-три койота, кактуси, бодлив мескит — и ето че вместо онази картинка през прозореца на ранчото виждам истинската югозападна пустиня с кактусите, чувам утринния, нежно-жален писък на венценосната яребичка и се преизпълвам с чувството за някакви небивали постижения и награди.

От Варшава, където баща му, барон Рауш фон Траубенберг беше генерал-губернатор, братовчед ми Юрий пристигаше на гости през лятото в нашето петербургско имение и тъкмо с него играех общоизвестните Майн-Ридови игри. Отначало за горските си двубои използувахме пистолети играчки, изстрелващи доста силни пръчки колкото молив, при това за по-голяма скорост сваляхме от металното острие вакуумната гумичка; по-късно преминахме към въздушни пушки разнообразни марки и се стреляхме взаимно с малки стоманени стрели с ярки пера, които оставяха леки, но болезнени ранички, ако попаднеха в бузата или в ръката. Читателят лесно може да си представи всичките тези развлечения на двете самолюбиви момчета, всяко от които се мъчеше да надмине другото по смелост; веднъж се прехвърлихме през реката край дъскорезницата, като прескачахме от един плаващ дънер на друг; те се хлъзгаха, въртяха се под краката ни и дълбоката вода се синееше черно, това не представляваше голяма опасност за мен, тъй като плувах добре, но Юрик, който не изоставаше от мен, изобщо не умееше да плува, не бе ми казвал това и едва не се удави на два сажена от брега.

През лятото на 1917 година, вече юноши, се забавлявахме с това, че всеки поред лягаше по гръб на земята под ниската дъска на люлката, на която другият мощно се рееше и се плъзгаше над самия нос на легналия — докато него по тила го щипеха мравки; след година и половина Юрик участвувал в конна атака в кримската степ и докараха мъртвото му тяло в Ялта да го погребат; цялата предна част на черепа му бе тласната назад от силата на петте куршума, убили го на място, когато сам препуснал срещу червената картечница. Може би неволно пригаждам миналото към известна стилизация, но сега ми се струва, че моят толкова рано загинал другар всъщност не бе успял да се отърси от войнствено-романтичния Майн-Ридов блян, който го поглъщаше доста повече от мен по време на нашите не кой знае колко чести и не много продължителни летни срещи.

2

Наскоро в библиотеката на американски университет намерих същия „The Headless Horse man“ в стогодишно, много непривлекателно издание без никакви илюстрации. Сега не мога да го чета ред по ред, но има проблясъци на талант и на места се забелязва дори някаква Гоголева живописност. Да вземем за пример описанието на бара в тексаския дървен хотел от петдесетте години. Напереният барман без редингот, по атлазена жилетка, по риза с басти е описан много живо и етажите разноцветни, бутилки, сред които „антикварно тиктака“ холандски часовник, „изглеждат блеснала зад гърба му дъга и заобикалят напарфюмираната му глава“ (много ранният Гогол, разбира се). „От стъкло в стъкло преминават и ледът, и виното, и мононгахилата (вид уиски).“ Мирисът на мускус, на абсент и лимонова кора изпълва кръчмата, а рязката светлина на „канфиновите лампи подчертава тъмните астериски110, оставени от експекторацията (плюнките) по белия пясък, с който е посипан подът“. Деветдесет години по-късно, а именно през 1941 година, из онези места, някъде на юг от Далас, събирах през една баснословна пролетна нощ чудесни нощенки и педомерки около неоновите светлини на безсънен гараж.

В бара влиза злодеят, „робоизтезателят мисисипец“, някогашният капитан на доброволците, мрачният красавец и скандалджия Касий Къхуун. Той вдига груба наздравица: „Америка за американците, долу проклетите ирландци!“ — при което нарочно блъска героя на нашия роман, Морис Джералд, младия укротител на мустанги с кадифени панталони и ален шал на врата. Впрочем той е само скромен търговец на коне, а както се оказва по-късно за радост на Луиза, и баронет — сър Морис. Не зная, може би именно този британски шик да е бил причината толкова бързо да залезе славата на нашия романист ирландец в Америка, във втората му родина.

Веднага след блъсването Морис извършва ред действия в следната последоватеност.

Поставя чашата си с уиски на тезгяха.

Изважда копринена кърпа (актьорът не бива да бърза).

Избърсва с нея бродираната на гърдите си риза от сквернилото я уиски.

Премества кърпата от дясната си ръка в лявата.

Отново взема чашата от тезгяха.

Плисва остатъка от уискито в лицето на Къхуун.

Отново поставя спокойно чашата върху тезгяха.

Неслучайно помня толкова точно тази художествена серия от действия: много пъти сме я разигравали с братовчед ми.

Дуелът с шестзарядни колтове (налагаше ни се да ги заменяме с револвери с восъчни куршумчета в барабаните) става също тук в опустялата кръчма. Въпреки интереса, породен от двубоя („двамата бяха ранени… кръвта плискаше върху пясъка, на пода“), още на десетгодишна възраст, дори и по-рано, нещо неудържимо ме подтикваше да напусна кръчмата с нейните вече пълзящи на четири крака дуелисти, за да разгледам по-отблизо „в ароматния здрач“ някакви под сурдинка и съблазнително споменати от автора „сеньорити от съмнително естество“. С още по-голямо вълнение четях за Луиза Пойндекстър, за светлокосата братовчедка на Къхуун и бъдеща лейди Джералд, дъщеря на плантатор. Тази прекрасна, незабравима девойка, почти креолка, се явява пред нас разкъсвана от мъките на ревността, която добре познавах от детските балове в Петербург, когато някое безумно обичано момиченце с бяла панделка, кой знае защо, изведнъж преставаше да ме забелязва. И така, Луиза е застанала върху плоския покрив на дома си, подпряла се е с бялата си ръка на каменния парапет, още влажен от нощната роса, и двойката нейни гърди (тъкмо тъй е написано „twin breasts“) се вдигат и се спускат, а лорнетът й е насочен — този лорнет намерих по-късно у Ема Бовари, а сетне го пое Ана Каренина, от която премина у Дамата с кученцето и бе изгубен от нея на ялтенския кей. Ревнивата Луиза го бе насочила към петнистата сянка под мескитите, където тайно обичаният от нея конник разговаряше с несимпатичната както за мен, така и за него амазонка, дона Айседора Коварубно де лос Лянос, дъщеря на местен земевладелец. Авторът доста отблъскващо сравняваше тази преувеличена брюнетка с „миловиден младеж с тънки мустачки“, а буйната й коса с „разкошната опашка на див кон“.

„Веднъж се случи — обяснява Морис на Луиза, тайно обичана от него — да окажа малка услуга на дона Айседора, а именно да я избавя от шайка дръзки индианци.“ — „Малка услуга! — възкликва Луиза. — Но знаете ли вие, че ако мъж ми окажеше такава услуга…“ — „Как бихте го възнаградили“ — пита Морис с извинително нетърпение. „О, аз бих се влюбила в него!“ — възкликва откровената креолка. „В такъв случай, госпожице, натъртено произнася Морис, — бих дал половината от живота си, за да попаднете в лапите на индианците, а другата половина — за да ви избавя.“

И тук нашият романтик капитан вмъква странно авторско признание. Превеждам го дословно111: „Най-сладката целувка през моя живот бе тази, която имах, седейки в седлото, когато онази жена — прекрасно създание, сред ширната равнина — се наведе към мен от своето седло и ме целуна мен, ездача.“

Това тежкотоварно „седейки“ (as i sate) придава, разбира се, и плътност, и продължителност на целувката, която капитанът толкова елегантно е „имал“ („had“), но дори на единайсет години ми беше ясно, че такава кентавърска любов по неволя е донейде ограничена. При това Юрик и аз познавахме един лицеист, който бе изпитал това на Островите, но конят на дамата му блъснал неговия кон в една канавка с вода. Съсипани от приключения във вирския чапарал, лягахме на тревата и говорехме за лени. Невинността, ни сега ми се струва почти чудовищна в светлината на разните изповеди за тези години, изложени от Хавелок Елис, където става дума за някакви дечица от всевъзможни полове, занимаващи се с всичките гръко-римски грехове постоянно и навсякъде, от англосаксонските промишлени центрове до Украйна (откъдето има едно особено вавилонско донесение от някакъв помешчик). Бордеите на любовта не ни бяха познати. Когато ме накара с кръв (от палеца, порязан с джобно ножче) да подпиша върху пергамента клетвата за мълчание, тринайсетгодишният Юрик ми разказа за тайното си влечение към една омъжена дама от Варшава (неин любовник той стана доста по-късно — на петнайсет години). Две години бях по-малък от него и нямаше с какво да му се отплатя за откровеността, ако не се броят няколкото бедни, леко украсени разкази за детските ми увлечения по френските плажове, където беше толкова хубаво и мъчително, и прозрачно-шумно, и из петербургските къщи, където винаги биваше толкова странно и дори малко страшно да се криеш и да си шепнеш, и да бъдеш хващан от гореща ръчица по време на общите игри из чуждите непознати коридори, из суровите сиви лабиринти, пълни с неизвестни бавачки, след което главата те болеше тежко и по стъпалата на каретата преминаваха дъги от светлините. Впрочем точно същата година, която сега постепенно освободих от шлака на по-ранните и по-късните впечатления, все пак имах случай да изпитам нещо като романтично приключение с наплива на първите мъжки чувства. Имам намерение да демонстрирам много мъчен номер, своеобразно двойно салтомортале в тъй наречения „вализки“ вариант (ще ме разберат старите акробати) и затова моля за пълна тишина и за внимание.

3

През есента на 1910 година с брат ми ни изпратиха заедно в Берлин за три месеца с гуверньора, за да ни изправят зъбите: горните при брат ми се издаваха напред, а моите растяха, както им падне, дори един допълнителен се беше подал от средата на небцето като на млада акула. Всичко това бе твърде досадно. Прочутият американски зъболекар в Берлин изкорени това-онова с клещите, причинявайки ми дива, неприлична болка, а колко ужасен бе при някогашните зъболекари мрачният изглед през прозореца пред вдигнатия нагоре стол и памук, памук, сух, дяволски памук, който напъхваха около венеца на пациента. Този жесток американец стегна останалите зъби с корав конец, преди да ни обезобрази с платинени телчета. Разбира се, смятахме, че трябва да ни се предоставят много развлечения като награда за тези адски сутрини Ин ден Целтен ахтцен А — ето, спомних си дори адреса и безшумното движение на електрическия автомобил под наем. В началото много играехме тенис, а когато настъпиха студовете, почти всеки ден започнахме да посещаваме скейтингринга на Курфюрстендам. Военният оркестър (през онези години Германия беше страна на музиката) не можеше да заглуши механичното мъркане на ролковите кънки. В Русия съществуваше порода момчета (Вася Букетов, Женя Кан, Костя Малцев — къде са всичките днес?), които чудесно играеха футбол, тенис, шах, бяха блестящи върху леда на пързалките, правеха завоите „през коляно“, кънките им за дълго бягане бяха като бръснач, яздеха, скачаха със ски във Финландия и моментално научаваха всеки нов спорт. Аз бях същият и затова много се веселях на този паркетен скейтинг. Имаше десетина души в червени униформи с бранденбурги, повечето от тях говореха английски (никога не научих немски и през живота си не съм прочел нито едно литературно произведение на немски). Най-пъргавият от тях, мрачен млад бандит от Чикаго, ме научи да танцувам на ролкови кънки. Брат ми, кротък и несръчен, тихомълком се измъкваше настрани, без да пречи никому, а гуверньорът ни пиеше кафе и ядеше паста мока в кафенето зад кадифената завеса. Скоро забелязах група изящни, стройни млади американки; отначало те всички се сливаха за мен в едно странно привлекателно явление; но постепенно започна диференциация. Веднъж във валса, няколко секунди преди едно от най-болезнените си падания, каквито съм изтърпявал когато и да било (разбих лицето си), бях чул от тази съблазнителна група вече познатия за мен глас, пълнозвучен като удар по арфа, който ми изрази одобрение. И досега бавно се плъзга тя пред очите ми, тази висока млада американка със син тайор, с голяма черна шапка, проводена от бляскава карфица, с бели меки ръкавици и лачени чепички и с някакви особени ролкови кънки. Нощем не ме хващаше сън, представях си тази Луиза, стройната й снага, откритата й, нежносинкава шия и се учудвах на странното физическо неудобство, което, дори да бях усещал преди, не беше свързано с някакви си фантазии, а само защото ми жулеха спортните панталони. Веднъж минавах през вестибюла на ринга, пред една дорийска колона бе застанала тя и моят инструктор; този гладко сресан нахалник от типа на Къхуун я държеше здраво за китката и настояваше за нещо, а тя детински въртеше пленената си ръка — и през близката нощ няколко пъти поред го заклах, застрелях, удуших.

Нашият гуверньор, същият „Ленски“, за когото писах по друг повод, високонравствен и малко наивен човек, бе за пръв път в чужбина. Невинаги му бе лесно да съчетава разпаления си интерес към туристическите примамки с педагогическия дълг и, общо взето, на нас с брат ми често ни се удаваше да го заведем на места, където родителите ни вероятно нямаше да ни пуснат. Така например той лесно се поддаде на примамливата Винтергартен112 и ето че веднъж се озовахме седнали с него в една от предните ложи под изкуственото звездно небе на това прочуто заведение да смучем през сламки необикновено вкусния „айсшоколад“ с каймак.

Програмата беше обикновена: имаше жонгльор във фрак; имаше певица, внушителна на вид, припламваща с фалшивите си скъпоценни камъни в променливите лъчи на зеления и червения прожектор; след това се появи комик на ролкови кънки; между него и велосипедния номер (за който ще кажа, когато му дойде времето) в програмата бе обявено: „Gala Girls“ — и с поразителна срамна внезапност, заприличала ми на падането върху покритата с черен прах пързалка, познах моите американски хубавици в тази гирлянда от гърдести „гърлс“, които ръка за ръка, в плътна пищна редица, се полюшваха от ляво на дясно и после обратно и ритмично подмятаха ту десет леви, ту десет десни еднакви розови крака. Намерих лицето на моята едроока Луиза и разбрах, че всичко е свършено дори и да се различаваше с някаква грация, с някакъв белег на придобита мекота от своите вулгарни другарки. Не можех отведнъж да престана да мисля за нея, по преживяният удар се превърна в подтик за индуктивен процес, тъй като скоро забелязах сред новите момчешки чудеса, че сега вече не само тя, а всеки женски образ, който позира като академична робиня на нощните ми блянове, пробужда у мен вече познатото все още загадъчно неудобство. Попитах простодушно родителите си за тези симптоми, те тъкмо бяха пристигнали в Берлин от Мюнхен или от Милано, и татко усилено заразгръща немския вестник, който бе разтворил току-що, и ми отговори на английски, започвайки явно дългото обяснение с интонацията на „мним цитат“, с чиято помощ обичаше да започва речите си: „Това, момчето ми, е само една от абсурдните комбинации в природата — също както са свързани помежду си смущението и пламналите бузи, мъката и зачервените очи — shame and blushes, grief and red eyes… Tolstoi vient de mourir“113, изведнъж се прекъсна сам с друг, потресен глас, като се обърна към мама, седнала до вечерната лампа. „Не може да бъде — покрусено и тихо възкликна тя и сплете ръце, сетне добави: — Време е да се прибираме“ — сякаш смъртта на Толстой беше предвестница на някакви апокалиптични бедствия.

4

Да се върнем сега на велосипедния номер — в моята версия. През лятото на следващата 1911 година Юрик Рауш не пристигна и аз останах сам с натрупаните неясни вълнения. Клекнал пред неудобно ниския рафт в галерията на вирската къща, сред полумрака, който сякаш нарочно трябваше да пречи на тайните ми издирвания, търсех значението на всякакви смътни, неясно съблазнителни и дразнещи термини в осемдесет и двутомната енциклопедия на Брокхаус. За икономия съответната дума в целия по-нататъшен текст се даваше само с началната й буква, така че към затруднението от слабото осветление, от прахоляка и ситния шрифт се присъединяваше и маскарадното мяркане на главната буква, означаваща слабопознатата дума, която се криеше сред сивия петит от младия читател и от малиновата ижица на челото му. Ловът на пеперуди и разните видове спорт запълваха слънчевите часове на лятното денонощие, но никаква физическа умора не можеше да обуздае безпокойството, което всяка вечер ме пращаше на смътно пътешествие. Преди обед яздех, а по залез с напомпани гуми натисках педалите на своя стар „Енфилд“ или на новия си „Суифт“ кой знае накъде, така бях обърнал кормилните му рога, че вулканитовите им ръкохватки идваха по-ниско от седалката и можех да извия гръбнак като състезател. С чувство за безплътност потъвах в цветния вечерен въздух, летях по парковата алея, следвах вчерашните следи на собствените си дънлопови гуми; внимателно заобикалях корените на пъновете и гумените жаби; отдалеч си набелязвах суха съчка и с лек пукот я пречупвах с чувствителната гума; умело лавирах между две листенца или между камъче и трапчинка в земята, откъдето пак моето преминаване го бе извадило предишния ден; един миг се наслаждавах на кратката гладкост на мостчето над потока; натисках спирачката и с предното колело разтварях бялата вратичка в края на Стария парк; и сетне, замаян от свобода и тъга, препусках по твърдата лепкава крайпътна ивица на полските друмища.

През онова лято всяка вечер минавах покрай златна от залеза дървена къща и там на черния праг винаги по това време стоеше Поленка, моя връстница, дъщерята на кочияша. Тя стоеше, подпряла рамо на вратата, меко и свободно скръстила ръце на гърдите, въплъщение на rus114 и Рус — и отдалеч наблюдаваше моето приближаване с учудващо приветливо грейнало лице, но колкото по-близо стигах, толкова повече този блясък се свиваше до полуусмивка, сетне до леко трепкане в крайчеца на стиснатите й устни и накрая изобщо избледняваше, така че, когато се изравнявах с нея, просто не откривах никакъв израз върху чаровното й кръгло лице с леки следи от сипаница, нито в малко разногледите й светли очи. Но щом само отминех и се озърнех към нея, преди да излетя нагоре, вече отново проличаваше тънка трапчинка върху бузата й, отново скъпите черти излъчваха тайнствена светлина. Боже мой, как я обожавах! Никога не размених нито думица с нея, но откак престанах да карам по онзи път през онзи ниско-слънчев час, безмълвното ни познанство от време на време се възобновяваше в продължение на още три-четири години. Влизам понякога навъсен, с кожени гамаши, със стек, в обора за добитъка или в конюшнята и изведнъж се появява тя, сякаш изникнала от златистата земя, и винаги застана малко отстрани, винаги боса и като потрива, с извивката на стъпалото; прасеца на другия крак или почесва с безимен пръст пътя в светлорусата си коса, винаги подпряна на нещо, на вратата на конюшнята, докато ми оседлават кон, или на дънера на липата в рязко ярката септемврийска сутрин, когато селската ни прислуга се събираше пред главния вход да ни изпрати за през зимата в града. Всеки път гърдите й под сивата басма ми се струваха все по-меки, а голите и ръце все: по-яки и веднъж, малко преди да замине за друго, далечно село, където на шестнайсет години я дадоха за жена на пияницата: ковач, забелязах веднъж, както минавах покрай нея, блясъка на нежен присмех в раздалечените й светлокафяви очи. Странно, звучи, но през живота ми тя беше първата, която, притежаваше магичната способност с кипнала светлина, и сладост да прогаря съня ми до дъното (а го постигаше с това, че не оставяше усмивката си да угасне), но същевременно в съзнателния живот дори не помислях за сближаване с нея, при това повече се опасявах да не изпитам отвращение от спечената кал по краката й и от застоялата миризма на селската й рокля, отколкото да не я оскърбя с банално господарско ухажване.

5

Преди да се разделя с тази натрапчив образ, бих искал да задържа пред очите си: едновременно; две картини. Едната от тях дълго живя у мен отделно от скромната Поленка, стъпила на черния: праг до златната си къща; понеже пазех спокойствието си, избягвах да отнасям към нея онова русалско въплъщение на; жалната й хубост, което веднъж случайно бях видял. Беше през юни същата година, когато двамата бяхме: навършили тринайсет; промъквах се по брега на Оредеж, преследвах тъй наречените „черни аполонови пеперуди“ (Parnassuis mnemosyne), чудновати, от древен произход, с полупрозрачни, гланцови крила и пухкави като върба коремчета. Преследването на тези дивни създания ме отведе в гъсталак от песекини и елши до брега на синята студена река, изведнъж чух викове и плясък и зърнах зад благоуханния храст Поленка и три-четири други деца, които се плискаха голи край останките от дървени подпори, оцелели от някогашна къпалия. Мокра, ахкаща, задъхана, със сопол под чипия нос, с изпъкнали детски ребра, рязко очертани под бледата, настръхнала от студа кожа, с черна кал по прасците, с кръгъл гребен, пламнал в потъмнялата от водата коса, тя се спасяваше от остригано нула номер момиче с изпъкнал корем и от безсрамно възбудено момче с ширити на кръста (май против уроки), които се закачаха с нея, плискаха и шляпаха по водата с изскубнати стъбла на водни лилии.

Вторият образ се отнася към коледните празници на 1916 година. Застанал в предвечерната тишина на заснежения перон на гара Сиверска, гледах далечната сребърна горичка, която постепенно ставаше оловна под гаснещото небе, и чаках да се появи от нея пушекът, сякаш от гваш, на влака, който трябваше да ме откара обратно в Петербург след веселия скиорски ден. Лилавият дим се появи и в тази минута Поленка мина край мен с друга млада селянка — двете бяха с дебели шалове, с големи валенки, с безформени салайдисани елеци, памукът стърчеше на фъндъци от прокъсания черен плат и Поленка, със синина под окото и подута устна (чуваше се, че мъжът й я биел по празник), рече, без да се обръща към никого, замислено и мелодично: „А младият господар хич не ме позна.“ Само този единствен път се случи да чуя гласа й.

6

С нейния глас ми говорят сега летните вечери, през които като момче толкова беззвучно и бързо бях прелитал покрай дългата сянка на ниската й къща. На мястото, където черният път се вливаше в пустинното шосе, слизах от велосипеда и го подпирах на телеграфния стълб. На близкото, изцяло разкрило се небе стинеше великолепен страховит залез. Сред неусетно променящите се негови грамади погледът различаваше оцветените с фуксин структурни части на небесните организми и алените пукнатини в тъмните масиви, и гладките ефирни плитчини, и миражите на райски острови. Тогава още не умеех — както сега чудесно умея — да се справям с такива небеса, да ги претопявам в нещо, което може да се даде на читателя, нека той примира; и тогавашното ми неумение да се измъкна от красотата задълбочаваше мъката ми. Исполинска сянка започваше да залива равнината, сред медената тишина монотонно бучаха стълбовете и кръвта напрегнато блъскаше в мен, хранещите се нощем гъсеници на някои пеперуди започваха бавно да изпълзяват по стъблата на растенията. С едва доловим хрупкав звук очарователно светлосиньо червейче на зелени ивички движеше челюсти по ръбчето на полско листенце, като прояждаше от горе на долу правилно отворче, изправяше шийка и отново гризеше от горната точка, за да разшири полукръга. Машинално преместих гладника заедно с листенцето в една от кутийките, които винаги ми се намираха, но мислите ми както никога бяха далеч от отглеждането на пеперуди. Колет, моята плажна приятелка; танцьорката Луиза; всичките поруменели, уханнокоси момиченца с ниско вързани ярки копринени колани — с всички тях бях играл по детските празници; графиня Г., тайнствената дама на моя братовчед; Поленка, подпряна с усмивка на неизвестно страдание до вратата сред пламъците на новите ми сънища; всичко това се сливаше в един образ, още неразбираем за мен, но който скоро ми предстоеше да постигна.

Помня една такава вечер… Блясъкът й аленееше върху изпъкналия велосипеден звънец. Над черните телеграфни струни като ветрило се разтваряха гъстолилавите ребра на разкошните малинови облаци; това бе като някакъв възторжен вик, в който звукът бе заместен от екливи багри. Звукът посърваше, въздухът гаснеше, полята тъмнееха, но над самия хоризонт, над ситните зъбци на отдалечаващата се на юг борова гора, прозрачната като вода пролука, горе подчертана от слоевете почернели облаци, изглеждаше за окото отделна подробност със свои украшения, които само много глупав читател би взел за резервни части към дадения залез. Тази пролука заемаше съвсем незначителна част от огромното небе и в нея личеше онази нежна яснота, присъща на предметите, когато ги погледнеш от обратната страна на телескопа. Там в миниатюрен вид се беше разположило семейство ведри облаци, струпали са се светли въздушни извивки, анахронизъм от млечни цветове; нещо много далечно, обаче разработено до последните подробности; фантастично умален, но вече съвсем готов да ми бъде предаден моят утрешен приказен ден.

1

За пръв път видях Тамара — избирам й псевдоним с цветовите нюанси на истинското й име, — когато тя бе на петнайсет години, а аз на шестнайсет. Около нас като че нищо не бе се случило, бляскаше и се браздеше вирското лято. Втора година продължаваше далечната война. Две години по-късно прословутата промяна на държавния строй щеше да премахне познатата, кротка обстановка в имението — и вече тътнеше задкулисният, гръм в стиховете на Александър Блок.

В началото на лятото и в течение на цялото предишно името „Тамара“ се появяваше (с онази престорена наивност, която е толкова присъща на съдбата, когато пристъпва към нещо важно) в различни места из нашето имение. Намирах го изписано с химически молив върху бялата врата или с пръчка върху червеникавия пясък на алеята, или недоизрязано върху облегалката на пейката, сякаш самата природа, скришом от стария ни пазач, който водеше вечна борба против нахлуването на летовници в парка, с тайнствени знаци ме предупреждаваше за приближаването на Тамара. През този юлски ден, когато най-сетне я видях, застанала съвсем неподвижно (движеха се само зениците й) сред тюркоазната светлина на брезовата горичка, тя сякаш се бе родила от петната на тези акварелни дървета с беззвучната внезапност и съвършенство на митологично въплъщение.

Изчака да кацне невидим за мен стършел, шляпна го и доволна, през оживялата и разиграла се горичка хукна да настигне сестра си и приятелката си, които я викаха настойчиво; малко по-късно от обрасналите с малинак стари гробища, слизащи странишком като сакат човек по стръмния склон към реката, видях как и трите минаха през моста, като еднакво потропваха с високите си токчета, еднакво мушнали ръце в джобовете на тъмносините си жилетки и за да пропъждат мухичките, еднакво разтърсваха глави, нагиздени с цветя и панделки. Много скоро чрез проследяване изясних къде майка й е наела виличка: тя бе скрита зад кичести ябълки. Всеки ден на кон или на велосипед, минавах покрай тях и при завоя на единия или другия път нещо ослепително избухваше под лъжичката ми и аз задминавах Тамара, както вървеше покрай пътя с дейно целеустремен вид. Същата природна стихия, която я бе произвела сред топящия се блясък на брезака, тихомълком отведе най-напред приятелката й, а сетне и сестра й; лъчът на съдбата ми явно се бе съсредоточил върху тъмнокосата глава ту с венец от метличини, ту с голяма панделка от черна коприна, с която бе вързана на тила сгънатата на две кестенява плитка, но едва на девети август по нов стил се реших да я заговоря.

През грижливо избърсаните стъкла на времето красотата й гори все така близко и жарко, както бе горяла някога. Тя не беше висока, бе с лека склонност към напълняване, което благодарение на гъвкавата й снага и на тънките й глезени не само не нарушаваше, а, напротив, подчертаваше нейната пъргавина и грация. Примесът от татарска или черкезка кръв обясняваше вероятно особената форма на веселите й черни очи и румената мургавина на бузите й. Профилът й на светлината бе очертан от онзи скъпоценен мъх, с който са обвити плодовете на бадемовите овошки. Омайната й шия бе винаги открита дори през зимата — по някакъв начин си бе издействувала разрешение да не носи якичка, каквато всички гимназистки трябваше да носят. Имаше най-неочаквани поговорки и огромен запас от второстепенни стихове — сред тях и на Жадовска, и на Виктор Гофман, и на К.Р., и на Мережковски, и на Мазуркевич, и бог знае на още какви дами и мъже, по чиито текстове се пишеха романси от рода на „Вашето кътче украсил съм с цветя“ и „Христос воскресе, пеят в храма“. Щом кажеше нещо смешно или твърде лирично, тя, силно изпухтявайки през нос, произнасяше иронично: „Ама че хубаво!“ Хуморът й, дивното безгрижно прихване, бързината на говора й, неясното „р“, блясъкът и хлъзгавата гладкост на зъбите, косата, влажните клепачи, нежната гръд, старите обувчици, леко гърбавият нос, евтиният сладък парфюм, всичко това се смесваше и бе съставило необикновената, възторжена омара, в която напълно потънаха всичките ми чувства. „Добре де, нали сме еснафки, значи нищо не знаем“ — изричаше тя с такава цъкаща усмивчица, сякаш люпеше семки, но всъщност беше по-изтънчена, по-добра, по-умна от мен. Твърде смътно си представях семейството й: баща й бил на служба в друга губерния, майка й носеше моминско име като в пиеса на Островски. Животът без Тамара ми изглеждаше физическа невъзможност, но когато й казвах, че ще се оженим още щом завърша гимназия, тя твърдеше, че много греша или нарочно приказвам глупости.

Още през втората половина на август брезите пожълтяха; през брезака тихо проплаваха, едва помахвайки черно крило, траурници, големи кадифени пеперуди, обрамчени в светложълто. Срещахме се оттатък реката в парка на съседното имение, което принадлежеше на вуйчо: през онова лято той бе останал в Италия и ние с Тамара владеехме изцяло този обширен парк с неговите мъхове и урни, и есенния лазур, и русата сянка сред шушнещите алеи, и градината, пълна с месести, розови и пурпурни гергини, и беседките, и пейките, и терасите на заключената къща. Моят и на брат ми гуверньор — Волгин, който поради зрелостта на годините ни бе редно, разбира се, да ограничава услугите си само с участие в тениса и в писането вместо нас на онези сатанински училищни теми, които се даваха за през ваканцията (а вместо него ги пишеше някакъв негов роднина), се мъчеше да се крие из храстите и едва ли не цяла верста да следи мен и Тамара с тромавия далекоглед, който бе изровил на тавана на вирската къща; вуйчовият управител Евсей почтително ми доложи това и аз се оплаках на мама — тя знаеше за Тамара, храстът и далекогледът също толкова я оскърбиха, колкото и мен. Когато вечер заминавах сред плътната чернилка на верния си „Суифт“, тя само поклащаше глава и заръчваше на лакея да не забрави да остави кисело мляко и плодове за завръщането ми. В тъмнината шуртеше дъжд. Зареждах велосипедния фенер с магични парчета карбид, бранех клечката от вятъра и затворил белия пламък в стъклото, предпазливо потъвах сред мрака. Кръгът светлина избираше влажния изгладен край на пътя между живачния блясък на локвите по средата и сивкавите треви отстрани. Като колеблив призрак моят блед лъч подскачаше по глинестата стръмнина на завоя и отново напипваше пътя, по който потраквах едва чуто към реката. Оттатък моста пътечката, обрамчена от мокър жасмин, стръмно поемаше нагоре; налагаше се да слизам от велосипеда и да го тикам, по ръцете ми капеше. Горе мъртвешката светлина на карбида се мярваше по лъщящите колони, които образуваха портика откъм задната страна на вуйчовата къща. Там, в приветливия ъгъл до затворените кепенци на прозореца, под аркадата, ме очакваше Тамара. Загасвах фенерчето и пипнешком се изкачвах по хлъзгавите стъпала. Сред неспокойната нощна тъма стогодишните липи скърцаха и шумно кипяха от вятъра. От водосточната тръба, отстрани на благосклонните колони, припряно и неуморно шуртеше вода като в планинско усое. Понякога случаен допълнителен шумол, надвил ритъма на дъжда сред листака при допира на два мощни клона, накарваше Тамара да извърне лице към въображаемите стъпки и тогава различавах тайнствените й черти, те сякаш излъчваха собствена фосфоричност; но с нас бе само дъждът и тихо въздъхнала, тя отново притваряше очи.

2

С настъпването на зимата безразсъдният ни роман бе пренесен сред градската, доста по-малко внимателна към нас обстановка. Всичко това, което можеше да изглежда — и наистина така изглежда за мнозина — просто атрибути на класическата поезия като „горските сенки“, „усамотение“, „селска нега“ и прочие Пушкинови галицизми, внезапно придоби важност и значение, когато наистина се лишихме от селското си убежище. Стаите под наем, съмнителните, както се казва, хотели, сепаретата, целият трафарет на френските влияния върху родната книжовност след Пушкин беше, да си призная, извън дръзновенията на шестнайсетгодишния тенишевец. Негласните срещи, толкова приятни и естествени на село, сега се обърнаха против нас; и тъй като и за двама ни бе непоносима мисълта да се срещаме у нас или у тях под неизбежното чуждо наблюдение, а нямахме достатъчно лукавство, за да предвидим колко бързо бихме се справили с това наблюдение, Тамара със скромната си сива шубичка и аз с бокса в кадифения джоб на палтото бяхме принудени да се скитаме по улиците, по заледените петербургски градини, из тесните пресечки, в които крайбрежната улица се разпадаше и където се случваше да се натъкнем на хулигани — тези постоянни търсения на подслон пораждаха странно усещане за бездомност: оттук започва темата за бездомността — смътният увод към по-късните, доста по-сурови скиталчества.

Ние бягахме от училище: не помня как се справяше Тамара, а аз подкупвах портиера Устин, който отговаряше за долния телефон (24–43), и Владимир Василиевич Гипиус, който се обаждаше често от училището да пита за моето влошило се здраве, не ме виждаше в клас, да речем, от понеделник до петък, а във вторник отново се разболявах. Седяхме по пейките на Таврическата градина, смъкнали отначало снежния чул от студената седалка, а сетне и ръкавиците от горещите си ръце. Посещавахме музеите. В делник сутрин там беше дремливо и празно, климатът беше оранжериен в сравнение с външния, зад източния прозорец, където червеното като зрял портокал слънце висеше ниско в замръзналото сивкаво небе. В тези музеи издирвахме най-далечните, най-невзрачните залички с малки мургави холандски пейзажи с кънкьорски развлечения сред мъгла, с офорти, които никой не идваше да гледа, с палеографски експонати, с потъмнели макети, с модели на печатарски машини и тям подобни сиромашки нещица, сред които някоя забравена от посетителите ръкавица направо излъчваше живот. Една от най-хубавите ни находки беше незабравимият килер, в който бяха наслагани стълбички, празни рамки, четки. В Ермитажа, както си спомням, имаше все пак някакви кътчета — в една от залите сред витрините с египетските калпаво стилизирани бръмбари, зад саркофага на някакъв жрец по име Нана. В музея на Александър Трети трийсетата и трийсет и третата зала, където свято се пазеха такива академични безсмислици като например картините на Шишкин и Харламов — някоя „Просека в гората“ или „Глава на циганче“ (по-точно не си спомням) — се отличаваха с кътчета зад високите стъклени шкафове с рисунки и ни оказваха нещо като гостоприемство, докато не ни улавяше грубият инвалид. Постепенно от големите и прочути музеи преминавахме в малките, в Музея на Суворов например, където сред херметичната тишина на една от малките стаи, пълна със старинни доспехи и прокъсани копринени знамена, восъчни войници с високи ботуши и зелени мундири стояха на почетен караул пред нашата безумна непредпазливост. Но където и да се отбиехме, рано или късно един или друг белокос пазач с велурени подметки се втренчваше в нас и се налагаше отново да се преселваме другаде — в Педагогическия музей, в Музея на придворните карети и най-сетне в миниатюрното хранилище на старинни географски карти — и оттам отново на улицата, сред вертикално падащия от Света на Изкуството едър сняг.

Привечер често се скривахме на последния ред в един от кинематографите на Невски, в Пикадили или в Паризиана. Филмовата техника безспорно напредваше. Още тогава, през 1915 година, имаше опити да се усъвършенствува илюзията с въвеждането на цветове и звуци: морските вълни, боядисани, в нездрав син цвят, се търкаляха и се разбиваха в ултрамариновата скала, в която със странно чувство познавах Rocher de la Vierge115, Биариц, прибоя на международното си детство и докато това море се плакнеше като бельо в синка, специална машина се занимаваше със звукоподражаване, като издаваше съсъка, който никога не можеше да се спре заедно с морската картина, а все продължаваше още две-три секунди, когато вече примигваше следващата: доста бодро погребение под дъжда в Париж или хилави окъсани военнопленници, до тях подчертано гиздавите наши юнаци, които са ги взели в плен. Доста често за название на кинопрегледа, кой знае защо, служеше цял цитат като: „Прецъфтяха отдавна хризантемите в парка“, или: „Със сърцето като с кукла той игра и сърцето като кукла разби“, или: „Не й досаждайте с въпроси“ при което се започваше с това, че двамина твърде любознателни интелигенти с изкуствени бради изведнъж скачаха от пейка на булеварда, който носеше по-скоро името на Достоевски, отколкото на Блок и жестикулирайки, настъпваха срещу някаква уплашена жена, като значи й задаваха някакви въпроси. През онези години звездите от женски пол имаха ниски челца, разкошни вежди, със замах изрисувани очи. Един от любимците на екрана беше актьорът Мозжухин. Някакво руско филмово дружество бе купило красива извънградска къща с бели колони (тя приличаше малко на вуйчовата, което ме трогваше) и тази къща се появяваше във всичките филми на това дружество. По фотогеничния сняг към нея се приближаваше с бърза шейна Мозжухин, с палто с астраганена шал-яка, с астраганен калпак, и устремяваше светлостоманен поглед от тъмнооловната очна кухина в осветения прозорец, в същото време прочутият мускул на челюстта му се движеше под стегнатата кожа на скулата.

Когато студовете отминаха, ние много се лутахме през лунните вечери по класическите пустоши на Петербург. Из простора на дивния площад пред нас беззвучно изникваха различни градоустройствени призраци (придържам се към лексикона, който ми харесваше тогава). Гледахме от долу на горе гладкия гранит на стълбовете, полирани някога от робите, наново ги полираше луната и те се въртяха бавно над нас в полираната нощна пустота, отплаваха във висинето, за да подпрат там тайнствените заоблености на катедралата. Спирахме се някак на края — сякаш това беше бездна, а не височина — на страховитите каменни грамади и в лилипутско благоговение отмятахме глави, срещайки все нови видения из пътя си — десетина атланти или гигантска урна до желязната решетка, или този стълб, увенчан от черен ангел, който в лунното сияние безнадеждно се напъваше да стигне подножието на Пушкиновия стих.

По-късно, през редките минути на униние, Тамара казваше, че нашата любов някак не могла да издържи онова трудно петербургско време и била прорязана от тънка дълга пукнатина. През всичките три месеца не преставах да пиша стихове за нея, до нея — по две-три „парчета“ на седмица; през 1916 напечатах сборник и останах поразен, когато тя ми посочи, че повечето от тези стихотворения са за раздели и загуби, тъй като по странен начин началните ни срещи в лиричните алеи, сред селската усамотеност под шумола на листата и шепота на дъжда, през онази безпризорна зима вече ни се струваха невъзвратим рай, а тази зима — изгнание. Бързам да добавя, че тази моя първа стихосбирка беше изключително слаба и изобщо не биваше да се издава. Съвсем заслужено веднага я съсипаха малцината рецензенти, които я забелязаха. Директорът на Тенишевското училище, В. В. Гипиус, който с псевдоним Бестужев пишеше стихотворения и те ми изглеждаха тогава гениални (и досега ме побиват тръпки от някои останали в паметта ми редове в удивителната поема за сина му), веднъж донесе екземпляр от моя сборник в класа и подробно го направи на пух и прах сред всеобщия или почти всеобщ смях. Той беше голям хищник, този червенобрад огнен господин в странно тясната си жилетка под винаги разкопчаното сако, което някак летеше около него, когато той устремно крачеше през салона за почивка, мушнал едната си ръка в джоба на панталоните и вдигнал едното рамо. Значително по-известната му, но по-малко талантлива братовчедка Зинаида, когато срещнала на заседание на Литературния фонд баща ми, който май беше председател, заявила пред него: „Моля, предайте на сина си, че никога няма да стане писател“ — сетне трийсет години не можа да ми прости своето предсказание. Някой си Л., журналист, човек добър, нуждаещ се и невеж, в желанието си да изрази благодарност към баща ми, че му оказал някаква материална помощ, написа възторжена статия за жалките ми стиховце, към петстотин реда, от които капеха сладникави похвали; татко научил за нея и успял да попречи на публикуването й, ясно си спомням как четохме писарския почерк на ръкописа и издавахме звуци — смесица от скърцане със зъби и тънък стон, с какъвто у нас сдържано реагирахме на безвкусицата, неудобното положение, пошлата грешка. Тази история ме излекува завинаги от всякакъв интерес към бързата литературна слава и бе вероятно причина за почти патологичното ми безразличие към „рецензиите“, лоши или хубави, умни или глупави, което по-късно ме лиши от много остри изживявания, присъщи, както разправят, на авторските натури.

От всичките ми петербургски пролети тази пролет на 1916 година ми изглежда най-ярката, защото си спомням такива образи, като: златисторозовото лице на моята красива, на моята мила Тамара с непознатата за мен голяма бяла шапка сред зрителите на футболното състезание, по време на което рядка сполука съпровождаше моето вратарство; едва доловимия вятър и първата пчела на първото глухарче на две крачки от мрежата на вратата; бученето на камбаните и тъмносините бразди на свободната от ледовете Нева; пъстрата от конфети кал на Конногвардейски булевард по Връбница, писъка, пляскането, новата американска игра, при която дребни предметчета се издигаха и спускаха сред люляковия спирт в стъклените тръби, почти като асансьорите в прозрачните, изцяло осветени нюйоркски небостъргачи; пеперудата траурница — връстница на нашата любов, — излетяла след презимуването и приличаща върху облегалката на пейката в Таврическата градина под лъчите на априлското слънце своите изподраскани черни крила с избледнял до бяло кант; и странно развълнувания въздух, опиянението, слабостта, непоносимото желание отново да видя гората и полето — в такива дни дори Северянин ми се струваше поет. Тамара и аз цялата зима мечтаехме за това завръщане, но едва в края на май, когато ние, тоест Набокови, вече се бяхме преместили във Вира, майката на Тамара най-сетне отстъпи пред молбите й, като отново нае виличка в нашите краища, поставяйки при това, доколкото си спомням, едно условие на дъщеря си, което тя прие с кротката твърдост на Андерсенова русалка. Веднага след пристигането й ни обгърна упоителното младо лято и ето — виждам я, надигнала се на пръсти, за да дръпне надолу клонка на песекиня със сбръчкани плодове, и дървото, и небето, и животът искрят в засмения й взор, и от веселите й усилия на горещото слънце по жълтата й лятна рокля се плъзва тъмно петно под вдигнатата ръка. Отивахме много надалеч, из горите оттатък Рождествено, сред покритите с мъх дълбини на боровата гора, и се къпехме в едно заветно езеро, и се кълняхме във вечна любов, и беряхме колцовски цветя за венци, които тя като всяка руска русалка умееше тъй хубаво да вие, а в края на лятото тя се завърна в Петербург, за да започне работа (тъкмо това бе условието, което й бе поставено), а после няколко месеца изобщо не я видях, погълнат поради душевната си пипкавост и сърдечната, си бездарност от разнообразни похождения, с каквито според мен трябвало да се занимава младият литератор, за да натрупа опит. Тези преживелици и усложнения, тези женски сенки и измени, и отново стихове, и неприятности с белите дробове, и санаториумът сред планинския сняг, всичко това сега, при възстановяването на миналото, не само никак не ми е изтрябвало, но дори донякъде измества фокуса и колкото и да въртя винтовете на насочената памет, много нещо вече не мога да различа и не зная например как и къде сме се разделили с Тамара. Впрочем има и друга причина за това помътняване: в разгара на срещите си твърде усърдно бяхме свирили на струните на раздялата. През това наше последно лято, сякаш я репетирахме, се разделяхме навеки след всяка среща, всяка нощ, на пепелявата пътека или на стария мост със сгънати върху него сенки на перилата, между небесната месечина и речната, аз целувах топлите й, мокри клепачи и свежото й от дъжда лице, тръгвах и веднага се връщах, за да се сбогувам с нея още веднъж, а сетне дълго се катерех нагоре по стръмнината към Вира, превит о̀две, и натисках педалите в плътния, чудовищно мокър мрак, вземащ символичната форма на някакъв ужас и мъка, на някаква зловещо надигаща се сила, която не можеше да бъде смазана.

Разкъсваща душата мрачна яркост ми припомня вечерта в началото на следващото лято, 1917 година, последните припламвания на още свободната, на още приемливата Русия. След цяла зима необяснима разлъка изведнъж във вилния влак видях отново Тамара. Само няколко минути между две гари постояхме един до друг с нея на площадката в гърмящия вагон. Беше ме обзел никога преди това неизпитван смут; задушаваше ме смесица от мъчителна любов към нея, от съжаление, учудване, срам и дрънках фантастични дивотии; тя обаче спокойно ядеше шоколад, внимателно отчупваше квадратчета от дебелото блокче и ми разказваше за канцеларията, в която работеше. От едната страна на платното, над синкавото блато, тъмният дим от горящия торф се сливаше с догарящите развалини на оранжевия залез. Интересно дали бих могъл да докажа чрез някакво печатно свидетелство, че тъкмо през тази вечер Александър Блок е отбелязал в дневника си този дим, тези багри. На всички е известно какви залези горяха поличбено тогава над димна Русия и по-късно, в полубиографичната си повест, сметнах, че имам право да свържа това със спомена за Тамара, но тогава не ме интересуваха; никаква поезия не можеше да украси страданието ми. Влакът спря за минута. Чу се простодушното цвърчене на щурче и като се извърна, Тамара наведе глава и слезе по стъпалата на вагона в наситената с жасмин тъма.

3

(…) Баща ми реши до последна възможност да остане в Петербург. Изпрати семейството си в още обитаемия Крим. Заминахме на две партиди; брат ми и аз пътувахме отделно от мама и от трите по-малки деца. Бях на осемнайсет години. Ускорено, месец преди формалния срок, си взех изпитите и възнамерявах да завърша образованието си в Англия, а сетне да организирам ентомологична експедиция из планините на Западен Китай: всичко това бе съвсем просто и правдоподобно, и, общо взето, доста неща се сбъднаха. Твърде продължителното пътуване до Симферопол започна във все още прилична атмосфера, първа класа се отопляваше добре, лампите бяха цели, в коридора стоеше една актриса и барабанеше по стъклото, аз имах цял куп бели стихосбирки с цялата гама тогавашни заглавия, тоест от простичкото „Ноктюрни“ до изисканото, „Пъртина“. Някъде по средата на Русия настроението ни се развали: във влака, включително и в нашия спален вагон, се натъпкаха войници, които се завръщаха по домовете си от някакъв фронт. С брат ми, кой знае защо, намерихме за забавно да се заключим в купето и да не пускаме никого. Като продължаваха натиска, неколцина войници се покатериха на покрива и се опитаха не без известен успех да използуват вентилатора на купето като клозет. Когато ключалката на вратата не издържа, Сергей с неговите сценични способности се престори на болен от тифус и ни оставиха на мира. На третата сутрин май, щом едва разсъмна, се възползувах от спирането на гара, за да сляза и да подишам чист въздух. Не беше лесно да мина по коридора през ръцете, лицата и краката на налягалите да спят хора. Над безименната гара висеше белезникава мъгла. Бяхме някъде близо до Харков. Тогава, да се смееш ли, да плачеш ли, носех бомбе и бели гамаши, държах в ръка бастунче от прадядовата си колекция — бастунче от светло, чаровно, луничаво дърво с кръгла коралова дръжка с коронообразен обков. Да си призная, ако бях на мястото на някой от тези трагични бродяги с войнишки шинели, щях да се поддам на изкушението да хвана този фукльо, който се разхожда по перона, и да го унищожа. Тъкмо се наканих да се кача, когато влакът се раздруса и от тласъка бастунчето се изплъзна от ръцете ми и падна под потеглилия влак. Не беше ми изтрябвало кой знае колко (пет години по-късно в Берлин го изгубих от небрежност), но от прозорците ме гледаха и пламът на младежкото самолюбие ме накара да извърша нещо, на което днес не бих се решил. Оставих вагона да пропълзи, него и сънените или присмехулни лица, следващия вагон, третия, четвъртия, цялата композиция (руските влакове, както се знае, съвсем постепенно набираха скорост) и когато най-сетне релсите се оголиха, грабнах падналото между тях бастунче и се втурнах да догонвам отдалечаващия се като в кошмар буфер. Яка пролетарска ръка, следвайки правилата на сантименталните романи въпреки твърденията на марксизма, ми помогна да се кача на площадката на последния вагон. Но ако не бях настигнал влака или нарочно бях изпуснат от тези весели обятия, правилата на жанра може би нямаше да се нарушат, тъй като щях да се окажа наблизо до Тамара, която вече бе заминала на юг и живееше в един чифлик на стотина километра от глупавото ми приключение.

4

Научих за местопребиваването й неочаквано, месец след като се настанихме в Гаспра, близо до Кореиз. Крим ми се стори съвсем чужда страна: нищо не беше руско, мирисите, звуците, потемкиновата флора из крайбрежните паркове, сладникавият пушек във въздуха на татарските села, магарешкият рев, викът на ходжата, неговата тюркоазна куличка върху фона на прасковеното небе; всичко ми приличаше на Багдад и аз веднага се потопих в Пушкиновите ориентализми. Ето, виждам се застанал на кремъчната пътека над бялото като тебешир корито на ручея, отделните му струйки с прозрачни трепкащи ивички обливаха яйцеподобните камъни, покрай които течаха — и в ръка с писмо от Тамара. Гледах стръмната урва на Яйла, обраснала чак до скалния си венец с астрагана на таврическия бор, дъбака и магнолиите между планината и морето; вечерното седефено небе, където с персийска яркост гореше лунният сърп и до него звезда — и изведнъж с не по-малка сила, отколкото през последвалите години, изпитах горчилката и вдъхновението на изгнанието. Не само под влияние на Пушкиновите елегии и докараните от чужбина кипариси — имаше и нещо истинско; залог за него беше писмото на неизмислената Тамара и оттогава за няколко години загубата на родината си остана за мен равнозначна на изгубената любима, докато писането на една, впрочем несполучлива, книга („Машенка“) не уталожи мъката ми.

Междувременно животът на семейството ни коренно се промени. С изключение на някои скъпоценности, случайно взети и остроумно скрити в кутиите с тоалетен талк, не ни остана нищо (…) Успял да избегне най-разнообразни опасности на север, баща ми по онова време вече се присъедини към нас и вероятно в края на краищата щяха да го хванат; някаква странна атмосфера на безгрижие замъгляваше живота ни. Графиня Панина ни предостави в своята Гаспара отделна къщичка в края на градината, а в голямата живееха майка й и вторият й баща, Иван Илич Петрункевич, стар приятел и сподвижник на татко. На терасата толкова наскоро — преди някакви си петнайсет години — бяха седели Толстой и Чехов. През някои нощи, когато слуховете за грабежи и разстрели ставаха особено упорити, татко, брат ми и аз, кой знае защо, излизахме да пазим градината. Веднъж през януари, струва ми се, при нас се промъкна фигура с разбойнически вид, която се оказа нашият предишен шофьор Циганов: той не бе се поколебал да допътува чак от Петербург на влаковия, буфер през цялото пространство на ледена и зверска Русия, само за да ни докара парите, изпратени от наши приятели. Докара и писмата, дошли на петербургския ни адрес (неизтребимостта на пощата винаги ме е смайвала), и сред тях беше онова първо писмо от Тамара, което четях под звездата като капка. Циганов поживя при нас около месец и заяви, че кримската природа му дотегнала, и се запъти по същия начин на север с голям чувал на гръб, натъпкан с различни предмети, които с удоволствие бихме му дали, стига да знаехме, че са му харесали тези нощници, жилетки от пике, обувки за тенис, пътни часовници, ютията, недодяланата преса за панталони и още някакви боклуци: пълния списък получихме от камериерката, чието бледо обаяние той също не беше пощадил. Интересно, че веднага разгада тайната на тоалетния талк, и предума майка ми да прехвърли всичките си пръстени и перли на по-класическо място и сам изкопа трап в градината за тях, където се намериха недокоснати след заминаването му.

Розовият облак на цъфналите бадеми вече оживяваше крайбрежните склонове, аз отдавна се занимавах с първите пеперуди, когато болшевиките се изгубиха и скромно се появиха германците. Те постегнаха това-онова по вилите, от които се бяха евакуирали комисарите, и на свой ред си заминаха. Смени ги доброволческата армия. Баща ми стана министър на правосъдието в Кримското краево правителство и замина за Симферопол, а ние се преселихме в Ливадия. Ялта се оживи. Както, кой знае защо, през онези години веднага възникнаха разни театрални начинания, започваше се с поразително вулгарни кабарета и се завършваше с киноснимките на Хаджи Мурат. Веднъж, докато се изкачвах на Ай Петри в търсене на местния подвид на испанската сатирида, на планинската пътека срещнах странен конник с черкезка. Лицето му беше чудновато изрисувано с жълта боя и той непрестанно, неумело и ядосано дърпаше поводите на коня, който, без да му обръща ни най-малко внимание, се спускаше по стръмнината със съсредоточения вид на гост, решил по лични съображения да напусне шумна вечеринка. Познах нещастния Хаджи — беше толкова добре известният ни с Тамара актьор Мозжухин, когото конят отнасяше от снимките на филма. „Хванете проклетото животно“ — каза той, като ме видя, но в същата минута, сред скърцането и грохота на сипея фалшивият Хаджи бе настигнат от двамина истински татари и аз със сакчето продължих да се изкачвам през боровете и буковете към назъбените скали.

През цялото лято си писах с Тамара. Колко по-прекрасни бяха удивителните й писма от засуканите и банални стихчета, които някога й бях посвещавал; с каква сила и яркост възкресяваше тя северното село! Думите й бяха бедни, словото й беше обичайно за госпожица, на осемнайсет години, но интонацията… интонацията беше изключително чиста и по тайнствен начин превръщаше мислите й в особена музика. „Боже, къде е то — всичко това далечно, светло, мило!“ Тъкмо този звук дословно помня от едно нейно писмо и никога по-късно не успях по-добре от нея да изразя мъката по миналото.

На тези нейни писма, на тези тогавашни копнежи по нея дължа особения оттенък, в който оттогава се оцвети тъгата ми по родината. Тя се впи, тази тъга, в едно малко кътче от земята и може да бъде изтръгната само заедно с живота ми. Днес, ако си представям келявата трева на Яйла или Уралската теснина, или солените земи оттатък Аралско море, оставам също тъй студен в патриотичен и носталгичен смисъл, както спрямо, да речем, пелина в Невада или рододендроните в Сините планини, но ми дайте на който и да било материк гората, полето и въздуха, напомнящи Петербургска губерния, и тогава душата ми се преобръща. Какво ли би било наистина да видя, отново Вира и Рождествено — трудно ми е да си представя въпреки огромния си опит. Често си мисля: ето, ще замина за там с фалшив паспорт с фамилно име Никербокер. Това би могло да стане.

Но, едва ли ще го направя някога. Твърде дълго, твърде бездейно, твърде прахоснически мечтах за това, пропилях си мечтата. С вглеждането в мъчителни миниатюри с дребен шрифт, с двойна светлина безнадеждно развалих вътрешното си зрение. По същия начин се изхабих, когато през 1918 година мечтаех, че преди зимата, когато приключа с ентомологичните си разходки, ще постъпя в Деникиновата армия и ще стигна до чифличето на Тамара; но зимата отмина — а аз още се канех, през март Крим вече взе да се рони под напора на червените и започна евакуацията. На малкото гръцко корабче „Надежда“, завръщащо се в Пирея, натоварено със сушени плодове, в началото на април напуснахме Севастополския залив. Пристанището вече бе завзето от болшевиките, чуваше се безредна стрелба, звукът й, последният звук на Русия, започна да замира, но брегът все още припламваше дали от вечерното слънце в стъклата, или от беззвучни далечни взривове и аз се мъчех да съсредоточа мисълта си върху шахматната партия, която играех с баща си (единият кон беше без глава, жетон за покер заменяше липсващия топ), и не зная какво се е случило после с Тамара.

1

През лятото на 1919 година се заселихме в Лондон. Баща ми и преди беше посещавал Англия, а през февруари 1916 бе пристигнал заедно с петима други видни дейци на печата (сред тях Алексей Толстой, Немирович-Данченко, Чуковски) по покана на британското правителство, пожелало да им покаже военната си дейност, която не се оценяваше достатъчно от руското обществено мнение. Имало банкети и речи. По време на посещението на Георг Пети Чуковски, преувеличаващ както мнозина руси литературното значение на автора на „Дориан Грей“, внезапно на невероятния си английски език настойчиво заразпитвал краля дали му харесват произведенията, „дзи воркс“ — на Оскар Уайлд. Свенливият и малко глуповат крал, който не бил чел Уайлд, пък и не разбрал какви думи произнася Чуковски толкова старателно и мъчително, учтиво го изслушал и го попитал на френски, не особено по-добър от английския на събеседника, как му се струва лондонската мъгла — „бруар“. Чуковски разбрал само, че кралят променя разговора, и по-късно, тържествуващ, посочвал това като пример за английското лицемерие — да пренебрегват гениалния писател заради безнравствения му личен живот.

Това и други забавни недоразумения татко разказваше чудесно на трапезата, но в книгата му „От воюваща Англия“ (Петроград, 1916 г.) намирам малко примери за обичайния му хумор: той не беше писател и не чувам гласа му например в описанието на английските окопи във Фландрия, където гостоприемството на домакините любезно включило дори взривяване на германски снаряд близо до посетителите. Този отчет най-напред беше напечатан в „Реч“: в една от статиите баща ми разказва с донейде старовремско простодушие как подарил автоматичната си писалка Swan на адмирал Джелико, той я поискал по време на закуската, за да подпише менюто, и похвалил плавността й. Неуместното обнародване на названието на фирмата предизвика веднага отклик в голямата вестникарска реклама на фирмата Mabie, Todd & Co., Ltd., която цитира баща ми и го изобрази на рисунката как предлага нейното изделие на главнокомандуващия флота под хаотичното небе на морско сражение.

Но сега, три години по-късно, нямаше нито речи, нито банкети. След годината пребиваване в Лондон баща ми с мама и с трите по-малки деца се премести в Берлин (където до смъртта си на 28 март 1922 година редактира заедно с И. В. Гесен антисъветския вестник „Руль“), а през това време аз и брат ми влязохме през есента на 1919 година в Кеймбриджкия университет — той в Crist’s College, а аз в Triniti.

2

Спомням си мътния, мрачен и мокър октомврийски ден, през който с чувство на неудобство, че участвувам в някакъв маскарад, за пръв път облякох тънкото черно наметало, средновековна кройка, и черната квадратна шапка с пискюл, за да се представя на Харисън, моя „тютор“, наставник, който следи успехите на студента. Като обиколих празния и мъглив двор на колежа, се изкачих по посоченото ми стълбище и почуках на леко открехнатата масивна врата. Далечен глас отривисто ме покани да вляза. Отминах малкото преддверие и попаднах в обширен кабинет. Здрачът ме бе изпреварил; в кабинета нямаше светлина освен от лумналия огън в голямата камина, до която седеше тъмна фигура. Приближих се с думите: „Казвам се“ — и нагазих в чайните принадлежности, оставени на килима до ниското камъшово кресло на Харисън. С недоволно пъшкане той се наведе от креслото от гребна от килима с негнуслива ръка, сетне тръсна обратно в чайника черна шепа чайни листенца. Така студентският цикъл в живота ми започна с недодяланост и това предопредели дългата серия от непохватности, грешки и всякакъв род несполуки и глупости, включително и романтични, които ме преследваха през последвалите три-четири години.

На Харисън му се стори бляскава идеята да ми даде за съквартирант друг White Russian116, тъй че в началото споделях квартирката си в Triniti Lane с един малко озадачен свой съотечественик, който все ме съветваше да прочета „Протоколите на Сионските мъдреци“117, за да попълня необяснимите пропуски в образованието си, и още една книга, попаднала му през живота, май „L’Homme qui Assassina“118 на Фарер. В края на годината, като не можа да си вземе изпитите за първи курс, той съгласно регламента бе принуден да напусне Кеймбридж и през следващите години живях сам. Жилището, което заемах, ме поразяваше с мизерността си в сравнение с обстановката на руското ми детство, защото — както сега ми е ясно, — когато избрах Англия, бях очаквал да попадна не в някакво неизвестно продължение на младостта си, а напротив, сред живописното си детство, на което именно Англия, нейният език, книги и предмети бяха придавали празничност и приказност. Вместо това намерих продънен, вмирисан на прах диван, еснафски възглавнички, чинии по стените, раковини на камината и на видно място вехта изкилена пианола, чиито ужасни, отчаяни и мъчни звуци квартирната хазайка разрешаваше и дори молеше да извличам в който искам ден освен неделя. Това, че някой съвсем външен човек можеше нещо да ми разрешава или да ми забранява, бе за мен дотолкова ново, че в началото бях сигурен — глобите, с които мутрестите портиери на колежа с бомбета ни заплашваха например, ако тъпчем тревата — са просто традиционна шега. Покрай прозореца ми към служебните помещения водеше петстотингодишна уличка, по чиято дължина се сивееше плътна стена. Не бе прието спалнята да се отоплява. Духаше от всички пролуки, постелята беше като глетчер, през нощта водата в каната замръзваше, нямаше нито вана, нито дори течаща вода; затова се налагаше сутрин да извършвам унило поклонение до банята в колежа, да вървя по моята пресечка сред мъгливия студ по тънък халат върху пижамата, с гъба в мушамената торбичка под мишницата. Често настивах, но нищо на света не би ме накарало да нося онези трикотажни фланелки, едва ли не от меча вълна, каквито англичаните обличаха под ризите, след което поразяваха чужденеца, че зиме се разхождат без палта. Обикновеният кеймбриджки студент носеше обувки с гумени подметки, тъмносиви панталони от каша, кафеникава плетена жилетка с ръкави (джемпър) и спортно сако с коланче отзад. Модерните младежи предпочитаха сако от хубав костюм, яркожълта жилетка, бледосиви панталони от каша и стари лачени обувки. Времето на Онегиновите ми грижи бе кратко, но живо си спомням колко приятно ми бе да открия съществуването на ризите с пришити яки и възможността да мина без жартиери. Няма да продължавам описанието на тези маскарадни впечатления. Истинската история на моето пребиваване в английския университет представлява историята на моите напъни да удържа Русия. Имах чувството, че Кеймбридж и всичките му прочути особености — величествените брястове, изрисуваните прозорци, пеещите часовници по кулите, аркадите, сиво-розовите стени сред асата пика на бръшляна — сами по себе си нямат никакво значение, че съществуват само колкото да обрамчват и да поддържат непоносимата ми носталгия. Бях в състоянието на човек, който току-що е изгубил невзискателна, нежна към него стара роднина и изведнъж разбира, че поради някакъв си душевен мързел, приспан от омаята на житейската суета, никога не е намерил време истински да опознае покойната и никога не й е изразил своята, тогава слабо осъзнавана любов, която сега вече няма как да излее и да облекчи. Под бремето на тази любов седях с часове пред камината и сълзи избликваха от очите ми под напора на чувствата, от разсейващата баналност на тлеещите въглени, от самотата, от далечната часовникова мелодия — и ме измъчваше мисълта колко неща съм пропуснал в Русия, колко бих успял да натъпча из всичките джобове на душата си и да откарам със себе си, ако бях предвидил разлъката.

За някои мои събратя по изгнание тези чувства бяха толкова очевидни и познати, че да се заговори за тях дори в този сподавен тон, към който се мъча да се придържам сега, би изглеждало излишно и неприлично. А когато имах случай да разговарям с най-невежите и реакционни руси в Англия, забелязвах, че патриотизмът и политиката при тях се свеждаха до животинска злоба, по-скоро насочена срещу Керенски, отколкото срещу Ленин, и повлияна изключително от материалните неудобства и загуби. Този случай няма нужда от много приказки; доста по-сложно бе положението с другите мои английски познати, които се смятаха — и които аз самият смятах — за културни, изтънчени, човеколюбиви, либерални хора, но които въпреки духовната си изисканост започваха да дрънкат потискащи глупости, щом станеше дума за Русия. Особено добре съм запомнил един студент, участвувал във войната и четири години по-голям от мен: той се наричаше социалист, пишеше бели стихове и беше чудесен специалист по (примерно казано) египетска история. Беше дългунест великан със зачатъчна плешивина и конска челюст, забавените му и сложни манипулации с лулата дразнеха събеседника, когато му възразяваше, но в друго време запленяваха с усещането за уют. Чудя се, като си спомня — през онези години „спорех за политика“, — много и мъчително спорех с него за Русия, в която той, разбира се, никога не бе стъпвал; горчивината у мен се стопяваше, щом той заговореше за любимите ни английски поети; сега е голям учен в родината си; ще го нарека Бомстън, както Русо е нарекъл дивния си лорд.

Казват, че по Лениново време съчувствието на английските и американските прогресивни среди към болшевизма се основавало на вътрешнополитически съображения. Струва ми се, че до значителна степен то зависеше от най-обикновеното невежество (…) Бомстън си изтърсваше лулата, като я чукаше в решетката на камината, и променяше положението на грамадните си кръстосани крака с думите, че ако не била съюзническата блокада, нямало да възникне и терорът. Всички руски емигранти, всички врагове на Съветите, от меншевика до монархистите, той преспокойно струпваше в купчината „царистки елементи“ и каквото и да му крещях, смяташе, че княз Лвов е роднина на императора, а Милюков е някогашен царски министър (…) Според него това, което той доста превзето наричаше „известно еднообразие на политическите убеждения“ на болшевиките, било последица „от липсата на всякаква традиция за свободомислие“ в Русия (…)

Бомстън само снизходително се усмихваше, когато аз, продължавайки да крещя, му доказвах, че връзката между прогресивното в политиката и прогресивното в поетиката е чисто словесна (от което, разбира се, на драго сърце се възползува съветската пропаганда) и че всъщност колкото е по-радикален русинът в политическите си възгледи, толкова е по-консервативен обикновено в художествените.

Намерих начин малко да разколебая невъзмутимостта на Бомстън едва когато взех да развивам пред него мисълта, че руската история може да бъде възприемана от две гледни точки: първо, като своеобразна еволюция на полицията (странно безлична и дори някак отвлечена сила, понякога действуваща в празно пространство, понякога безпомощна, а понякога надминаваща правителството по зверства — и сега достигнала такъв разцвет); а второ, като развитие на изумителна, свободолюбива култура. Тези очевидности се посрещаха от английските интелигенти с учудване, досада и присмех, докато младите ултраконсервативни англичани (като например двамата братовчеди на Бомстън от виден род) на драго сърце ме подкрепяха, но само поради такива грубо реакционни съображения, и използуваха такива елементарни черносотнически понятия, че изпитвах само неудобство от презряната им подкрепа. Впрочем гордея се, че още тогава, през мъглявата си, но независима младост, съзрях признаците на това, което с такава страшна очевидност се изясни сега, когато постепенно се образува особен семеен кръг, свързващ представители на всички нации: жовиалните119 строители на империи из просеките сред джунглите; германските мистици и палачи; заклетите погромаджии сред славяните; якия американец-убиец (…)

3

Доста бързо зарязах политиката и се отдадох на литературата. От английската ми камина запламтяха пурпурните щитове и сините светкавици, с които се е започнала руската книжовност. Пушкин и Толстой, Тютчев и Гогол застанаха от четирите страни на моя свят. Потъвах в четене на великолепната описателна проза на великите руски естествоизпитатели и пътешественици, открили нови птици и насекоми в Средна Азия. Веднъж на пазарния площад посред Кеймбридж намерих на една сергия сред изтърканите Омировци и Хорации Тълковния речник на Дал в четири тома. Купих го за половин крона и го четях по няколко страници всяка вечер, като отбелязвах омайните думи и изрази: „ольял“ — будка по шлеповете (сега е вече късно, никога няма да ми потрябва). Страхът да не забравя или да не затлача единственото, което успях да изтръгна с впрочем доста силни нокти от Русия, ми стана направо мания. Заобиколен от романтични развалини или може би донкихотовски камари томове (имах и Мелников-Печерски, и стари руски списания с „мраморни“ подвързии), аз майсторях и лакирах мъртви руски стихове, които израстваха и се втвърдяваха като лъскави подутини около някой словесен образ. Колко бих се ужасил, ако бих видял тогава това, което сега виждам толкова ясно — стилистичната зависимост на руските ми композиции от тези английски поети, от Маруел до Хаусмън, с които бе заразен самият въздух на тогавашния ми бит. Но, боже мой, как работех над своите ямби, как лелеех техните пеони и колко се радвам сега, че съм напечатал толкова малко от Кеймбриджките си стихове. Внезапно в някое мъгляво ноемврийско утро се свестявах и забелязвах колко е тихо, колко е студено. Повдигаше ми се от изпушените двайсет турски цигари. И все пак още дълго не можех да се насиля да мина в спалнята, страхувайки се не толкова от безсънието, колкото от прескачанията на сърцето и от този рядък, макар и нищожен недъг, който винаги ме е съпровождал, anxietas tibiarum — когато в краката нещо те „дърпа“ като у бременна жена. В камината нещо тлееше още под пепелта: зловещ залез през боровите лишеи — хвърлях още въглища и усилвах тягата, като закривах зейналата паст на камината от горе до долу с двоен лист на лондонския „Таймс“. Започваше се приятно боботене зад хартията, изопната като кожа на тъпан и прекрасна като пергамент срещу светлината. Боботенето се превръщаше в тътен, а след това в мощен рев, насред страницата се появяваше тъмнооранжево петно, то изведнъж избухваше в пламък и огромният горящ лист с пърхащ шум на освободен феникс излиташе през комина към звездите. Налагаше се да плащам по няколко шилинга глоба, ако долагаха на властите за тази жар-птица.

Литературната компания, Бомстън и неговият донякъде упадъчен кръжец, и някакви младежи, които пишеха триолети, усилено съчувствуваха на нощните ми мъки, но за сметка на това не одобряваха множеството други мои интереси като например: ентомологията, местните хубавици и спорта. Особено ме увличаше футболът, това, което се наричаше футбол в Русия и в старата Англия, а в Америка се нарича сокър. Както някой се ражда хусар, така аз съм се родил футболен вратар. В Русия и изобщо на континента, особено в Италия и в Испания, доблестното изкуство на вратаря открай време носи ореола на особен романтизъм. Има нещо байроновско в неговата самота и независимост. Прочутият вратар минава по улицата — зяпат го дечурлигата и девойките. Съперничи си по загадъчно обаяние с матадора и с автомобилния състезател. Носи екип собствен стил: широкият пуловер, каскетът, дебело бинтованите колене, ръкавиците, втъкнати в задния джоб на гащетата — всичко го отличава от десетимата други еднакво раирани членове на отбора. Той е бялата врана, той е желязната маска, той е последният защитник. През време на мача фотографите, застанали наблизо до вратата, благоговейно коленичили, го снимат, когато литва като лястовица, за да докосне с крайчетата на пръстите си и да парира светкавичния шут в ъгъла, или когато, за да прегърне топката, се хвърля с главата напред в яростните крака на нападателите — и стадионът изревава, когато героят остава да лежи по очи на земята пред неопетнената си врата.

Уви, в Англия, родината на футбола, прекалената сериозност към всеки спорт, националният страх пред фрапантния блясък и твърде голямото внимание към здравата спойка на целия отбор слабо поощряваха чудноватите страни на вратарското изкуство. Поне така се мъчех да си обясня моето не толкова успешно, както би ми се искало, участие в университетския футбол. Не ми вървеше — а освен другото вечно ми натрапваха и потискащия пример на моя предшественик и съотечественик Хомяков, наистина изумителен вратар — както например на Чеховия Тригорин критиците са досаждали, като му изтъквали Тургенев. О, разбира се, имаше бляскави бодри дни на футболното поле, мирис на пръст и трева, вълнение пред важно състезание — и ето, изскубва се, приближава се прочутият нападател на противника, води новата жълта топка, с оръдийна сила бие по моята врата — и в пръстите ми бръмва огънят на отклонения удар. Но имаше и други, по-паметни, по-езотерични дни под тежките зимни небеса, когато пространството пред моята врата представляваше всъщност рядка черна кал и топката сякаш беше намазана с мас, и ме болеше главата след безсънната нощ, посветена на писането, а стиховете бяха загинали на съмване. Изменяше ми окомерът — и пропуснал втори гол с чувството, че животът е глупост, изваждах топката от мрежата. След това нашите започваха да напират, играта преминаваше в другия край на полето. Ръмеше досаден дъжд, спираше както в „Скъперникът рицар“ и отново заръмяваше. Гаргите грачеха с някаква гърлена нежност, както скачаха из обезлистения бряст. Падаше мъгла. Играта се свеждаше до смътното мяркане на силуети пред една забележимата противникова врата. Далечни неясни удари, свирка, отново мътно мержелеене — всичко това ни най-малко не се отнасяше за мен. Скръстил ръце на гърдите и подпрян на лявата греда, си позволявах разкоша да затворя очи и в такова положение слушах плътното биене на сърцето си, усещах слепия ръмеж върху лицето си, чувах звуците на все още далечната игра, мислех за себе си, за екзотичното същество, преоблечено като английски футболист и пишещо стихове на никому неизвестно наречие за презморска страна. Не е чудно, че другарите ми в отбора не ме зачитаха твърде.

Но странно: имаше нещо такова в Кеймбридж… Не футболът, не виковете на вестникопродавците сред сгъстяващата се тъмнина, нито силният чай с розови и зелени пасти — накратко, не преходната мода, нито достъпните за чувствата подробности, а някаква изтънчена същина, която сега бих определил като шир на времето и простор на вековете. Каквото и да погледнех около себе си, нищо не беше стеснено или закрито пред стихията на времето; напротив, навред зееха отвори към синкавата му стихия, така че мисълта свикваше да работи в особено чиста и волна среда. Тъй като във физическото пространство положението не беше същото, тоест тялото бе ограничено от тясната уличка, от затворената в стени градинка, от тъмните прохлади и арки, душата възприемаше особено живо свободните далнини на времето и вековете. Не изпитвах ни най-малък интерес към историята на Кеймбридж или на Англия и бях сигурен, че Кеймбридж изобщо не въздействува върху душата ми; обаче именно Кеймбридж осигуряваше за мен и руските ми размисли не само рамка, но и ритъм. Средата влияе върху независимия младеж единствено ако у него вече е заложена възприемчива частица; такава частица у мен беше всичко английско, подхранвало моето детство. За пръв път това ми стана ясно през последната ми кеймбриджка пролет, когато се почувствувах в същия естествен допир с непосредствената си среда, в какъвто бях с руското си минало, и достигнах това състояние на хармония в минутата, когато най-важното ми занимание през тези три години, внимателната реставрация на моята може би изкуствена, го възхитителна Русия, бе най-сетне приключена, тоест вече знаех, че съм я укрепил завинаги в душата си. Един от малкото „практически полезни“ грехове, които тежаха на съвестта ми, е, че употребих (наистина съвсем малка) част от този скъпоценен материал за лекото и успешно вземане на изпитите. Кажи-речи, най-засуканият въпрос беше предложението да опиша градината на Плюшкин — същата градина, която Гогол толкова живописно е отрупал с всичко, каквото е насъбрал из ателиетата на руските художници в Рим.

4

Не се срамувам от нежността, с която си припомням замисленото движение по кеймбриджката тясна и лъкатушна река, сладостния хавайски вой на грамофоните, които плаваха през сянката и светлината, и отпуснатата ръка на една или друга Виолета, въртяща шареното си чадърче, излегнала се върху възглавниците на своеобразната гондола, която аз полека движех с помощта на прът. Белите и розовите кестени бяха отрупани с цвят, грамадите им се трупаха по бреговете, изместваха небето от реката, и особеното съчетание на листата и на конусообразните им съцветия представляваше картина, сякаш изтъкана en escalier120. Топлият въздух бе просмукан учудващо от кримски миризми, едва ли не на мушмула. Трите арки на каменното мостче венециански тип над тясната река образуваха заедно с отраженията си три вълшебни овала и на свой ред водата отхвърляше преливащ се отблясък към вътрешната страна на свода, под който се плъзгаше моята гондола. Понякога листенце, отронило се от цъфнало дърво, падаше бавно и със странното чувство, че напук на жреците издебвам нещо, което нито богомолецът, нито туристът би трябвало да знае, се мъчех да уловя с поглед отражението на това листенце, което доста по-бързо, отколкото падаше от самото, се издигаше нагоре срещу него; и ме обземаше страх, че фокусът няма да стане, че благословеният от жреците огън няма да пламне, че отражението няма да улучи и листенцето без него ще отплава по течението, но всеки път омайното съединение се извършваше — с точността на поетовите думи, които насред път срещат неговия или читателския спомен.

5

Когато отново след седемнайсетгодишно прекъсване посетих Англия, допуснах груба грешка, а именно запътих се за Кеймбридж не в тихо грейнал майски ден, а под леден февруарски дъжд, който само дето ми напомни за старата ми мъка по родината. Милорд Бомстън, сега професор Бомстън, с разсеян вид ме поведе на закуска в ресторанта, който добре познавах и който би трябвало да ме потопи в спомени, обаче мебелировката се беше променила, дори таванът бе с друг цвят и прозорецът на паметта ми не се отвори. Бомстън беше оставил пушенето. Чертите му се бяха смекчили, мислите му бяха избледнели. Този ден го занимаваше нещо съвсем странично (мислеше за неомъжената си сестра, която му беше икономка — тя май се беше разболяла и същия ден й предстоеше операция) и както се случва при хората, които се отдават напълно на една мисъл, страничната грижа му пречеше да се съсредоточи върху този важен и спешен въпрос, в който толкова разчитах на съвета му. Обзавеждането беше друго, облеклото на сервитьорките беше друго, без някогашните виолетови панделки в косите, и нито една от тях не бе дори наполовина толкова привлекателна, както онази, която толкова живо бях запомнил в прашния лъч на миналото. Разговорът се разпадаше, Бомстън се вкопчи в политиката. Беше вече краят на трийсетте години и някогашните естети спътници сега Хулеха Сталин (но впрочем тепърва им предстоеше да се умилят от него по време на Втората световна война). (…)

Бомстън си погледна часовника, аз също си погледнах часовника и се разделихме, тръгнах да бродя под дъжда из града, а сетне посетих прочутия парк на някогашния си колеж и сред черните брястове намерих познатите гарги, а в димно-бисерната трева — първите минзухари, сякаш боядисани с великденска химия. Докато се разхождах отново под тези толкова възпявани дървета, напразно се силех да достигна спрямо студентското си време същото пронизващо и трепетно чувство за миналото, каквото тогава, през онези години, изпитвах към детството си.

Дъждовният ден се смали до бледожълта ивичка на сивия запад, когато, решил преди заминаването си да навестя моя стар тютор Харисън, се запътих през познатия двор, където из мъглата минаваха призраци в черни наметала. Изкачих се по познатото стълбище, виждах подробностите, които не бях си припомнял седемнайсет години, и машинално почуках на познатата врата. Едва тогава си помислих, че трябваше да попитам Бомстън дали Харисън не е починал, но той не беше умрял, на моето чукане някъде отдалеч се откликна познатият глас. „Не зная дали ще си спомните за мен“ — подхванах аз, тръгнал пред кабинета към мястото, където той бе седнал до камината. „Кой бяхте вие? — произнесе Харисън, като полека се извръщаше в ниското си кресло. — Май не ще мога…“ Тогава с отвратителен пукот и пращене нагазих в подноса със съдини за чай, оставен на килима до креслото му. „Да, разбира се — каза Харисън, — разбира се, че ви помня.“

1

Спиралата е одухотворението на кръга. В нея, отделен и освободен от плоскостта, кръгът престава да бъде порочен. Това ми дойде наум през гимназиалните години и също тогава измислих, че някога толкова популярната в Русия Хегелова триада всъщност изразява само естествената спиралност на нещата спрямо времето. Извивките следват една подир друга и всеки синтез представлява теза на следващата тройствена серия. Да вземем най-обикновената спирала, тоест който се състои от три извивки или дъги. Да назовем първата дъга теза, с нея спиралата започва от някакъв център. Антитеза тогава ще бъде по-широката дъга, която противостои на първата и я продължава; а синтез ще бъде още по-голямата дъга, която продължава предходната, огъвайки се около външната стена на първата извивка.

Цветна спирала в стъклено топче — ето модела на моя живот. Дъгата на тезата, това е моят двайсетгодишен руски период (1899–1919). Антитеза е емигрантското време (1919–1940), прекарано в Западна Европа. Тези четиринайсет години (1940–1954), които живея в новата си родина, като че очертават вече започващ се синтез. Но нека се заема с антитезата. Когато се обръщам към годините на волност в чужбина, виждам себе си и хиляди други руски хора, водещи донякъде странен, но нелишен от хубави страни живот във веществена нищета и в духовна наслада сред лишените от каквато и да било роля призрачни чужденци, в чиито градове ни се налагаше ние, изгнаниците, да водим физическото си съществуване. Тези туземци бяха като прозрачни, плоски фигури от целофан и макар че използувахме постройките им, изобретенията им, зеленчуците, лозята, местата за увеселение и т.н., между тях и нас нямаше дори помен от човешките отношения, каквито повечето емигранти поддържаха помежду си. Но уви, призрачните нации, през които ние и руските музи се плъзгахме безгрижно, изведнъж отвратително трепваха и се втвърдяваха; желето се превръщаше в бетон и ясно ни показваше кой всъщност е безплътният пленник и кой е тлъстият хан. Нашата безнадеждна физическа зависимост от една или друга държава ставаше особено очевидна, когато се налагаше да си издействуваме или да продължим някоя идиотска виза, някоя палячовска карт д’идантите, защото тогава начаса алчният бюрократичен ад стръвно засмукваше молителя и той слабееше и крееше, докато досиетата му дебелееха по рафтовете на разни консули и полицейски чиновници. Бледозеленият жалък нансенов паспорт беше по-ужасен от свидетелство за неблагонадеждност; преместването от една страна в друга биваше съпровождано от фантастични трудности и разтакавания. Английските, германските, френските власти някъде в мътните дълбини на сливиците пазеха интересната идейка, че колкото и да е била лоша изходната страна (в дадения случай съветска Русия), всеки беглец от родината си априори трябва да бъде смятан за презрян и съмнителен, тъй като съществува извън каквато и да било национална администрация. Не всички руски емигранти, разбира се, кротко скланяха да бъдат прокудени от обществото привидения. Някои от нас с наслада си припомнят как кастрехме и лъжехме разните висши чиновници, гнусните плъхове из всевъзможните министерства, префектури и полицай-президиуми.

2

Моите американски приятели явно не ми вярват, когато разказвам, че през петнайсетте години живот в Германия не съм се сближил с нито един германец, не съм прочел нито един германски вестник или книга и никога не съм изпитал ни най-малкото неудобство от незнаенето на немския език. Прехвърляйки в паметта си моите твърде малко на брой и съвсем случайни срещи с берлинските туземци, отбелязах в английската версия на тези бележки германския студент, на когото май поправях някакви писма, изпращани до братовчедка му в Америка. Той беше хрисим, благоприличен и благополучен младеж с очила, изучаваше хуманитарни науки в университета. Кой ли само не се е гаврил през епохата на Разума с колекционерите на пеперуди — сред тях и Лабрюйер, който в шестото издание (1691) на своите „Характери“ презрително отбелязва, че някои сноби обичат насекомите и ридаят над умряла гъсеница; и напудрените англичани Гей и Поуп, небрежно споменаващи в стиховете си глуповатите философи, дето довеждат до абсурд науката, като търчат подир красивите насекоми, толкова ценени от любознателните германци. И ето, интересно какво биха казали тези моралисти за манията на този млад германец, моята плячка от 1903 година: той колекционираше фотографски снимки на екзекуции. Още при втората среща ми показа купената от него серия („Ein bischen retouschirt“121, тъжно произнесе той, набърчил луничавия си нос), изобразяваща разни моменти от някаква декапитация в Китай; с тънко познаване на въпроса ми сочеше красотата на съдбовната сабя и прекрасната атмосфера на пълна кооперираност между палач и пациент, която на съвсем ясната снимка се приключваше с феноменален гейзер димносива кръв. Младият колекционер имаше известен капитал, който му даваше възможност доста да пътува. Оплакваше се обаче от липса на късмет. На Балканите присъствувал при две-три посредствени обесвания, а на булевард Араго в пленителния Париж на широко рекламираната, но всъщност твърде мизерна и механична „гилотинада“ (както се изрази, смятайки, че на френски е така); всеки път се оказвало, че не вижда добре, че се губели подробности и не успявал да заснеме нищо интересно с доста скъпото апаратче, скрито в ръкава на пардесюто му. Въпреки изключително силната простуда наскоро пътувал до Регенсбург, където екзекуцията се извършвала по старинен начин — с брадва; очаквал много от това зрелище, но за най-голямо разочарование осъденият вероятно бил натъпкан с някакво наркотично средство, поради което диването почти не реагирало, отпуснато се тръшкало, като се дърпало от несръчните помощници на палача, стоварващи се върху му. Дитрих, така се казваше младият любител, се надяваше някога да иде в Америка, за да види електроекзекуцията, и бърчейки мечтателно вежди, се питаше: нима е истина, че по време на тази операция сензационни облачета дим излизат от естествените отвори на гърчещото се тяло. При третата ни и за съжаление последна среща (колко още щрихи имаше в този Дитрих, които ми се искаше да досъбера и да запазя за писателски цели!) той, без да се ядосва — макар че си заслужаваше яда, — а напротив, с кротка тъга разказа, че наскоро прекарал цяла нощ, като търпеливо наблюдавал един свой приятел, решил да сложи край на живота си и след доста молби склонил да стори това в присъствието на Дитрих, но уви, приятелят се оказал безчестен лъжец и вместо да се гръмне в устата, както бил обещал, се напил най-безобразно и на сутринта изпаднал в безочливо настроение — кикотел се и се бръснел. Отдавна съм изгубил от очи милия Дитрих, но съвсем ясно си представям израза на пълно удовлетворение и облекчение („е, най-сетне…“) в светлите му рибешки очи, когато днес, в някое уютно германско градче, избягнало бомбардировките, сред други ветерани от Хитлеровите походи и опити, демонстрира на другарите си, които през смях на добродушно възхищение („Дизер Дитрих!“) се пляскат по бутовете, тези абсолютно вундербар снимки, които толкова неочаквано и евтино е имал щастието да заснеме през онези години.

3

Почти всичко, каквото мога да кажа за берлинския си живот (1922–1937), е използувано от мен в романите и в разказите, които тогава съм написал. Отначало емигрантските хонорари не можеха да ми стигнат. Усърдно давах уроци по английски и френски, а също и по тенис. Превеждах много — като се започне от „Alice in Wonderlands“122 (за чиято руска версия получих пет долара) и завършвайки с какво ли не, включително и с търговско описание на някакви кранове. Веднъж през двайсетте години съставих за „Руль“ нещо ново — главоблъсканица като тези, които се появяваха из лондонските вестници — и тогава измислих новата дума „крестословица“, която така бързо навлезе във всекидневието.

За „Руль“ си спомням с голяма благодарност. Йосиф Владимирович Гесен беше първият ми читател. Доста преди моите книги да почнат да излизат в неговото издателство, той с бащинска снизходителност печаташе в „Руль“ незрелите ми стихотворения. Синевата на берлинския здрач, шатрата на ъгловия кестен, лекият световъртеж, бедността, влюбеността, мандариновият оттенък на подранила светлинна реклама и животинската мъка по още доскорошната Русия — всичко това в ямбичен вид се мъкнеше в кабинета на редактора-издател, където Й.В. вдигаше листа до очите си. Вече към края на двайсетте години преводните права на книгите ми започнаха да ми носят прилични пари и в края на 1929-а с теб заминахме да ловим пеперуди в Пиренеите. В края на трийсетте изобщо напуснахме Германия, а преди това, в течение на няколко години, периодично навестявах Париж за литературните четения и тогава обикновено отсядах у Иля Исидорович Фондамински. Неговите политически и религиозни интереси ми бяха чужди, различавахме се по нрав и навици, приемаше на вяра литературната ми работа и всичко това нямаше никакво значение. Попаднал в сиянието на този най-човечен човек, всеки се изпълваше с изключителна нежност и уважение към него. По едно време живях у дома му в малкия будоар, до трапезарията, където вечер често ставаха събирания, на които домакинът благоразумно не ме пускаше. Понякога, преди да изляза, неволно попадах в положението на пленник подслушвач; спомням си веднъж как двамина литератори, явили се рано-рано в съседната трапезария, заговориха за мен. „Бяхте ли снощи на вечерта на Сирин123?“ — „Бях.“ — „Е, как?“ — „Ами нищо особено, да ви кажа.“ Диалогът за съжаление бе прекъснат от третия гост, влязъл с приветствието: „Бонжур, мсьо-дам.“ Кой знае защо, изразите, присъщи на френските пощенски раздавачи, изгледаха за нашите поети връх на парижкия стил. В чужбина се бяха събрали изключително много руски литератори и познавах безкористни и героични хора сред тях. Но в Париж имаше и особени групи, в тях не всички можеха да минат за Альоши Карамазови. Талантливият, но безотговорен водач на една такава групировка обединяваше лириката и пресметливостта, интуицията и невежеството, бледата немощ на изкуствените катакомби и разкошната антична морност. В този мъничък свят, където цареше тъга и гнилоч, от поезията се изискваше да бъде нещо храмно, някакъв кръгов колектив от тлеещи лирици, общо място с външен изглед на плеяда — И никак не ме влечеше към тях. Освен белетристика и стихове по едно време пишех и посредствени критични бележки — тук тъкмо искам да се покая, че прекалено се заяждах с ученическите недостатъци на Поплавски и недооцених обаятелните му добри страни. Малко се срещах с писатели. Веднъж с Цветаева направихме странна лирична разходка, май през 1923 година, при силен пролетен вятър по някакви пражки хълмове. През трийсетте години си спомням Куприн, под дъжда и жълтите листа вдигнал отдалече за поздрав бутилка червено вино. Ремизов, който с необикновената си външност ми напомняше шахматен топ след ненавременна рокада, срещах, кой знае защо, във френски среди, на извънредно скучните сборища на Nouvelle Revue Française124 и веднъж Raulhan ни замъкна с него на вилата на някакъв меценат, един от онези нещастни дойни господа, които, за да печатат, трябва да плащат.

Задушевна симпатия, чувство за душевно удобство създаваха у мен малцина мои събратя. Проницателният ум и милата сдържаност на Алданов за мен винаги бяха изпълнени с чар. Добре познавах Айхенвалд, човек с мека душа и твърди принципи, и го уважавах като критик, който в миналото бе тормозил Брюсовците и Горкиевците. Много се сближих с Ходасевич, чийто поетичен гений още не е истински оценен. Понеже презираше славата и нападаше със страшна сила продажничеството, пошлостта и подлостта, той си създаде доста влиятелни врагове. Виждам го толкова ясно, кръстосал тънките си крака до масата, как намества с дълги пръсти половинка „Зелен капрал“ в цигарето.

Обичах книгите на Бунин през юношеството си, а по-късно предпочитах удивителните му струящи стихове пред тази брокатна проза, с която се бе прочул. Когато се запознах с него в емиграция, току-що беше получил Нобелова награда. Болезнено го занимаваше течението на времето, старостта, смъртта и с удоволствие отбеляза, че се държи по-изправен от мен, макар да е по-стар трийсет години. Спомням си, покани ме в някакъв — вероятно скъп и хубав — ресторант за задушевен разговор. За съжаление не понасям ресторантите, водчиците, мезенцата, музичките и задушевните разговори. Бунин беше озадачен от безразличието ми към яребичката и подразнен от отказа ми да си разкрия душата. Към края на вечерята ни беше непоносимо скучно заедно. „Вие ще умрете в страшни мъки и в пълна самота“ — ми каза той, когато се запътихме към закачалките. Слабичка девойка в черно, понесла тежките ни палта, се стовари заедно с тях върху ниския тезгях. Понечих да помогна на стройния старец да си облече палтото, но той ме възпря с движение на дланта. Като продължихме учтиво да се боричкаме — сетне той се зае да ми помага, — бавно изплавахме в бледата мрачина на зимния ден. Спътникът ми понечи да си закопчае яката, но изведнъж лицето му се изкриви от недоумение и яд. С общи усилия измъкнахме дългия ми вълнен шал, който момичето бе пъхнало в ръкава на неговото палто. Шалът излизаше малко по малко, това бе някакво развиване на мумия и ние тихо кръжахме един около друг. Завършихме тази египетска операция и мълчаливо продължихме пътя си до ъгъла, където се разделихме. След това доста често се срещахме сред други хора и, кой знае защо, помежду ни възникна някакъв ужасен шеговит тон — и, общо взето, никога не заговорихме за изкуство, а сега е късно, и героят излиза в поредната градина, пламтят светкавици, сетне той заминава за гарата, звездите зловещо и дивно горят върху ковчежното кадифе, а от полята лъха на нещо горчиво, в безкрайно екливата далечина на младостта ни петли опяват нощта.

4

През двайсетте години емигрантски живот в Европа посвещавах чудовищно количество време на измислянето на шахматни задачи. Това сложно, възхитително и безсмислено изкуство стои някак обособено: с обикновената игра, в борбата на дъската то е свързано само в смисъл, както, да речем, еднаквите свойства на топката се използуват и от жонгльора, за да създаде крехкия си художествен космос във въздуха, и от тенисиста, за да разгроми колкото може по-бързо и категорично противника. Характерно е, че шахматистите — независимо дали са обикновени любители или гросмайстори — слабо се интересуват от тези изящни и чудати главоблъсканици и макар да чувствуват чара на заплетената задача, изобщо не са в състояние да я измислят.

За такова съчинителство е нужен не само опит и изтънчена техника, но и вдъхновение, а това вдъхновение е от някакъв сборен музикално-математико-поетичен тип. Случваше се през някой спокоен ден между две празни занимания, в килватера на случайно проплавала мисъл, внезапно, без всякакво предупреждение да почувствувам приятно потръпване на мозъка, където да се набележи зачатъкът на шахматна композиция, която ме подготвя за нощ на труд и задоволство. Внезапният проблясък можеше да се отнася например до нов начин да се слее в стратегическа схема еди-каква си засада с еди-каква си защита; или пък пред очите ми за миг се появяваше в стилизиран и затова непълен вид разположението на фигурите, което би трябвало да изрази изключително мъчна тема, преди изглеждала неосъществима. Но най-често това биваше просто движение в мъгла, маневра на привидения, бърза пантомима и в нея участвуваха не различни фигури, а безплътни силови единици, които, вибрирайки, влизаха в оригинални сблъсъци и съюзи. Усещането беше, повтарям, твърде сладостно, и единственото ми възражение срещу шахматните композиции е, че заради тях съм изгубил толкова часове, които тогава, през най-плодотворните ми, кипящи години, отнемах безгрижно от писателството.

Познавачите различават няколко школи в изкуството на задачите: англо-американската съчетава чистотата на конструкцията с ослепителното тематично хрумване; с нещо приказно поразяват оригинално-уродливите триходови композиции на готическата школа; неприятни са с пустотата си и с лъжливия си блясък произведенията на чешките композиционисти, ограничили се в изкуствени правила; навремето си Русия е изобретила гениални етюди, сега обаче прилежно се занимава с механично натрупване на сиви теми с цел за ударно преизпълнение. (…) Лично мен в задачите ме запленяват миражите и измамите, изведени до дяволско съвършенство, и макар че по въпросите на конструкцията съм се старал по възможност да се придържам към класическите правила като например единство, точност, икономия на силите, винаги съм бил готов да пожертвувам чистотата на рационалната форма пред изискванията за фантастично съдържание.

Едно е да се запалиш от някаква задача, друго — да я създадеш върху дъската. Умственото напрежение стига до налудничава крайност; представата за времето изпада от съзнанието; ръката на строителя напипва в кутията необходимата пешка, стиска я, докато мисълта се колебае дали е необходима запушалка, дали може да се мине без преграда — и когато юмрукът се разтваря, се оказва, че е изтекъл цял час време, изпепелено в нажежения до сияние мозък на съставителя. Постепенно дъската пред него се превръща в магнитно поле, в звездно небе, в сложен и точен уред, в система от атаки и припламвания. Офицерите се движат през нея като прожектори. Конят се превръща в лост, с който опитваш и наместваш, и наново опитваш, като извеждаш композицията до точка, в която чувството за изненада трябва да се слее с чувството за естетическо удовлетворение. Колко мъчителна биваше понякога борбата срещу топа на белите, когато трябваше да огранича силата му заради избягването на двойно решение! Работата е там, че съперничеството в шахматните задачи не е между белите и черните, а между автора на задачата и въображаемия събеседник (също както в произведенията на писателското изкуство истинската борба се води не между героите на романа, а между романиста и читателя), затова до голяма степен ценността на задачата зависи от броя и качеството на „илюзорните решения“ — на разните привидно силни първи ходове, на лъжливите следи и на другите заблуди, хитро, и внимателно подготвени от автора, за да може да уплете с невярната нишка на Лъже-Ариадна влезлия в лабиринта. Но каквото и да се каже за изкуството на задачите, едва ли бих могъл докрай да обясня бляскавата му същина. Това творчество има допирни точки с авторството и най-вече с писането на тези невероятно сложни по замисъл разкази, където авторът в състояние на ясно ледено безумие си поставя единствени по рода си правила и прегради; превъзмогването им дава чудотворния тласък за съживяването на цялото създание, за превръщането му от кристал в жива клетка. Когато обаче изграждането на задачата наближи края си и изваяните фигури, вече видими и нагиздени, се появят за генералната репетиция на авторовата мечта, мъчението се заменя с чувство на почти физическа наслада, в чийто състав между другото влиза това безименно усещана за „съзвучие“, толкова познато на детето, когато в леглото мислено преповтаря не урока, а подробния образ на утрешното си развлечение и чувствува как очертанията на въображаемата играчка учудващо точно и приятно прилягат към съответните ъгълчета и трапчинки в мозъка. В подреждането на задачата съществува същото удоволствие: гладко и удобно едната фигура минава зад другата, за да може в сянката и сред тайната на хитроумната засада да запълни квадрата, и има приятно плъзгане на добре смазаната и полирана машинна част, леко и точно движеща се и така, и така под пръстите, които вдигат и поставят фигурата.

Спомням си една определена задача, най-хубавото ми произведение, върху което работих два-три месеца през пролетта на 1940 година в тъмния вцепенен Париж. Най-сетне настъпи, нощта, когато успях да въплътя странната тема, с която си блъсках главата. Ще се опитам да обясня тази тема на читателя, който не играе шах.

Тези, които изобщо решават шахматни задачи, се делят на наивници, на умници и на мъдреци — или другояче казано, на начеващи, опитни и изтънчени. Задачата ми бе насочена към изтънчения мъдрец. Наивникът новак изобщо не би забелязал нейните поанти и доста бързо би намерил решението й, като би отминал заплетените мъчения, очакващи опитния умник в нея, защото този опитен умник би пренебрегнал простотата и би се хванал в орнамента и илюзорното решение, в „бляскавата“ паяжина от ходове, базиращи се върху твърде модерна и „напредничава“ в изкуството на задачите тема (а тя се състоеше в това, че докато губят черните, белият цар парадоксално изпада в шах), но това напредничаво „решение“, което авторът много внимателно, с изобилие от интересни варианти бе предложил на отгатващия, напълно се унищожаваше от скромен до нелепост ход на едва забележима черна пешка. Умникът, преминал през този пъклен лабиринт, се превръщаше в мъдрец и едва тогава стигаше до простичкия ключ на задачата, както ако някой би търсил най-краткия път от Питсбърг за Ню Йорк и би тръгнал, изпратен от шегобиец, през Канзас, Калифорния, Азия, Северна Африка и Азорските острови. Интересните пътни впечатления, уелингтъниадите, тигрите, гонговете, разните живописни местни обичаи (например сватба някъде в Индия, когато младоженецът и младоженката три пъти обикалят свещения огън в земно огнище — особено ако човек е етнограф) компенсират с лихвата досадата на остарелия пътешественик и след всичките приключения простичкият ключ доставя художествено удоволствие на мъдреца.

Спомням си как бавно се отърсих от омаята на шахматната мисъл и ето върху грамадната английска марокенена дъска на бели и червени квадрати безупречното положение се балансира като съзвездие. Задачата действуваше, задачата живееше. Моят Staunton’ски шах (през 1920 година чичо Константин го подари на баща ми), великолепните масивни фигури с бархетни подложки, натежали от олово, с пешки, високи шест сантиметра, и царе почти десет, важно лъщяха с лакираните си изпъкнали части, сякаш съзнаваха ролята си на дъската. На същата дъска, която точно се побира на ниската масичка, играят Лев Толстой и А. Б. Голденвейзер на 6 ноември 1904 година стар стил (рисунка на Морозов, сега е в музея на Толстой в Москва) и до тях на овалната маса под лампата се вижда не само отворената кутия за фигурите, но и хартиеният етикет (с надписа Staunton), залепен от вътрешната страна на капака. Уви, ако се вгледа човек в моите двайсетгодишни (през 1940 година) фигури, може да забележи, че се е отчупило връхчето от ухото на единия кон и основите на две-три от пешките са изронени като ръбче на гъба, понеже съм ги разкарвал много и надалече, докато съм сменил над петдесет квартири през европейските си години, обаче върху кралския топ и върху челото на кралския кон се е запазило още очертанието на червена коронка — подобно на кръглата точка върху челото на щастливеца индус.

Часовникът ми — ручейче на времето в сравнение със заледеното му езеро върху дъската — показваше два и половина през нощта. Беше месец май — към 19 май 1940 година. Наскоро, след няколко месеца ходатайства, молби и разправии, успях да мушна подкуп на необходимия плъх в необходимия отдел и с това да го накарам да издаде необходимата visa de sortie125, която на свой ред ми даваше възможност да получа входна виза за Америка. Загледан в шахматната си задача, изведнъж почувствувах, че с приключването на работата по нея благополучно е дошъл краят на цял период от живота ми. Европа не пораждаше нищо друго у мен освен скука и отвращение. Облекчението, което изпитвах, придаваше известна нежност на тишината. Изпод дивана надничаше детско камионче. В съседната стая ти и нашият малък син спяхте кротко. Лампата на масата беше с нощна шапчица от синя хартия (военна предпазливост) и поради това електрическата светлина оцветяваше изваяния от цигарения дим въздух в лунни оттенъци. Непроницаеми завеси ме отделяха от затъмнения Париж. Вестникът на дивана съобщаваше с едри букви, че Германия е нападнала Холандия.

Пред мен е листът калпава хартия, на който през онази лилаво-черна парижка нощ нарисувах диаграмата на задачата си. Белите: цар на a7, дама b6, топ f4 и h5, офицери e4 и h8, коне d8 и e6, пешки b7 и g3. Черните: цар e5, топ g7, офицер h6, коне e2 и g5, пешки cЗ, c6, d7. Белите започват и дават мат в два хода. Решението съм посочил в следващата глава. А лъжливата следа, илюзорната комбинация е такава: пешката отива на b8 и се превръща в кон, след което белите с три различни очарователни мата отговарят на трите различни разкрити шаха на черните, но черните разрушават цялата тази блестяща комбинация, защото, вместо да дадат шах, извършват мъничък, безсмислен наглед изчаквателен ход на друго място на дъската. В единия ъгъл на листа с диаграмата е поставен същият печат, с който нечия неуморна и безделническа ръка е украсила всички книги, всички книжа, които съм изнесъл от Франция през май 1940 година. Това е кръгъл печат колкото копче и цветът му е последната дума на спектъра: violet de bureau126. В центъра се виждат две ръкописни букви, главно „R“ и главно „F“, инициалите на френската република. От другите букви, малко по-дребен шрифт, по периферията на печата се образуват интересните думи „Contrôle des Informations“127. Вече мога да обнародвам тази тайна информация.

1

„О, как гаснат — в степта, в степта отминават годините!“ Годините гаснат, мила моя, и когато напълно се отдалечат, никой няма да знае това, което знаем ти и аз. Нашият син расте; розите на Пестум, на мъгливия Пестум, прецъфтяха; хора неумни, с големи способности в математиката, бодро достигат до тайните сили на природата, предсказани от кротки, с ореол от бели коси и също не особено съобразителни физици (за свое тайно учудване). А затова май е време, скъпа, да разгледаме старите снимчици, пещерните рисунки на влакове и аероплани, залежите от играчки в килера.

Да надникнем още по-нататък, а именно да се върнем в майското утро на 1934 година в Берлин. Чакахме дете. Откарах те в болницата до Байришер плац и в пет сутринта си тръгнах за вкъщи към Грюневалд. Пролетни цветя украсяваха оцветените фотографии на Хинденбург и Хитлер по витрините на магазините за рамки и за цветя. Крайно леви групи врабци свикваха гръмогласни събрания из люляковите храсти на градинките и в липите по тротоарите. Прозрачното разсъмване разголи едната страна на улицата, другата обаче все още се синееше от студ. Сенките с различна дължина постепенно се скъсяваха и свежо миришеше на асфалт. Сред чистотата и пустотата на непознатия час сенките падаха от необичайна страна, сред пълно разместване, нелишено от известна изящност, също както в огледалото на бръснаря се отразява част от тротоара с безгрижните минувачи, отдалечаващи се в абстрактен свят, който изведнъж престава да бъде забавен и облъхва душата ти с вълна от ужас. Когато мисля за любовта си към някого, имам навика да прокарвам радиуси от тази любов, от нежната ядка на личното чувство към чудовищно изплъзващите се точки на вселената. Нещо ме кара колкото мога по-съзнателно да съизмервам личната любов с безличните и неизмерими величини — с празните пространства между звездите, с мъглявините (самата им отдалеченост е вече вид безумие), с ужасните клопки на вечността, с цялата тази безпомощност, студ, световъртеж, стръмнини на времето и пространството, които преминават по необясним начин от едно в друго. Така през някоя безсънна нощ разраняваш нежното връхче на езика си, като безкрайно проверяваш с него острия ръб на счупен зъб, или също, докоснал нещо друго — рамката на вратата, стената, — трябва неволно да преминеш през цял строй докосвания до различни плоскости в стаята, преди да върнеш живота си в предишното равновесие. Няма как, трябва да възприема плана на местността и някак да отпечатам себе си в него. Когато този бавен и беззвучен взрив на любовта избухва в мен, като разтваря своите топящи се краища и ме обгръща със съзнанието за нещо много по-истинско, нетленно и могъщо от целия комплекс вещества и енергия, в който и да било космос, тогава трябва мислено да се ощипя — дали не спи разумът ми. Трябва да извърша светкавична инвентаризация на света, да направя цялото пространство и време съучастници в смъртното ми чувство на любов, за да мога като болка да уталожа смъртността и да си помогна в борбата срещу глупостта и ужаса на това унизително положение, в което аз, човекът, съм могъл да развия у себе си — безкрайност на чувството и мисълта при крайността на съществуването.

Тъй като в метафизичните въпроси съм враг на всякакви обединения и не желая да участвувам в организирани екскурзии по антропоморфни парадизи, се налага да разчитам на собствените си слаби сили, когато мисля за най-хубавите си изживявания, за пламенната грижа, преминаваща почти в захлас, с каквато се отнесох към нашето дете още в първия миг от появата му на този свят. Да си припомним нашите открития (има такава idée reçue128: „всички родители правят тези открития“): идеалната форма на миниатюрните нокти на бебешката ръка, която ти ми показваше без думи върху дланта си, където тя лежеше като останала от отлива малка морска звезда; епидермата на крака или на бузата, която ти предлагаше на вниманието ми с димно-отдалечен глас, сякаш нежността на осезанието можеше да бъде предадена само от нежността на живописна отдалеченост; нещо неясно, изплъзващо се в синевата на очния ирис, сякаш удържал сенките, попити от древните баснословни гори, където е имало повече птици, отколкото тигри, повече плодове, отколкото бодли, и където в пъстрите дълбини се е зародил човешкият разум; а също първото пътешествие на малкия в следващото измерение, в новата връзка между окото и предмета, тайнствената връзка, която възнамеряват да обяснят същите бездарници, дето правят „научна кариера“ благодарение на лабиринтите с дресирани плъхове.

Най-близко до зараждането на разума (и в човешкия род, и в отделния човек) според мен е може би онзи дивен подтик, когато, взрян в бъркотията от клонки и листа, изведнъж разбираш, че приеманото дотогава за част от тази пъстрота всъщност е птица или насекомо. За да се обясни началното разцъфване на човешкия разсъдък, струва ми се, следва да предположим пауза в еволюцията на природата, животворна минута на мързел и отмала. Борба за съществуване ли — каква глупост! Проклятието на труда и на битките води човека обратно към глигана. С теб често сме се смели на маниакалния блясък в очите на някоя домакиня, когато в хранителните си и разпределителни замисли е зареяла изцъклен взор из моргата на месарницата. Пролетарии, разединявайте се! Старите книги грешат. Светът е бил създаден в деня за почивка.

2

Когато детето ни беше малко, в Германия на гръмкия Хитлер и във Франция на мълчаливата „Мажино“ вечно не ни стигаха парите, но добрите ни приятели не забравяха да снабдяват сина ни с всичко най-хубаво, каквото можеше да се намери. Макар ние самите да бяхме безсилни, с безпокойство следяхме да няма голяма разлика между веществените блага в неговото детство и в нашето. Впрочем науката за отглеждане на деца е направила невероятни успехи: на девет месеца аз например не съм получавал за обед цял фунт пюре от спанак, нито сок от дузина портокали за един ден; и постигнатата от теб педиатрична рутина беше много по-художествена и по-грижовна от всичко, каквото са могли да измислят бавачките и боните от нашето детство.

Обобщеният буржоа от предишните дни, патер фамилиас в предишния формат, едва ли би разбрал отношението към детето от страна на свободния, щастлив и нищ емигрант. Когато понякога го вдигнеше, нахранен с топла кашица и важен като идол, и го държеше така в очакване да се оригне, преди да превърнеш вертикалното бебе в хоризонтално, аз участвувах и в търпението на твоето очакване, и в притеснението на неговата ситост, преувеличавайки и едното, и другото, а сетне изпитвах възхитително облекчение, когато кръглото мехурче изскочеше и се пукнеше и ти с поздравителен шепот се наведеше ниско, за да отпуснеш бебето в белия здрач на постелката му. Досега чувствувам в китките на ръцете отзвука на онази професионална похватност, на онова движение, когато трябваше леко и умело да натисна дръжката на количката, в която го разхождах по улиците, за да се вдигнат предните колела от асфалта на тротоара. Той отначало имаше великолепна белгийска количка миши цвят с дебели, почти автомобилни гуми, толкова голяма, че не влизаше в загубения ни асансьор; тази калясчица плаваше по тротоара с плененото бебе, легнало по гръб под пуха, коприната и кожите: само ирисите му се движеха очаквателно и навремени се обръщаха нагоре с бързо трепване на красивите ресници, за да проследят плъзгащата се сред шарките на вейките синева, а сетне ми хвърляше мнителен поглед, сякаш за да узнае дали тези примамливи орнаменти на листата и небето не са от същия род неща като неговите дрънкалки и родителския хумор. След тази каляска последва по-лека бяла количка и в нея той се мъчеше да става, като опъваше коланите. Стигаше до края и с любопитството на философ гледаше изхвърлената от него възглавница, и веднъж самият той се изтърси, когато коланът се скъса. Още по-късно го возех на специално столче с две колела (малпостче129): от първоначално пружиниращите и спокойни висини детето се спусна съвсем ниско и сега, на година и половина, можеше да докосне земята, като се изхлузваше от седалката на малпостчето и чукаше с подметки по тротоара, предвкусвайки пускането на свобода в градската градина. Зададе се нова вълна на еволюцията и отново започна да го издига. На две години, на рождения си ден, получи боядисан със сребърна боя алуминиев модел на състезателен мерцедес, дълъг два аршина, който се движеше с два педала за краката, и в тази бляскава кола през дивното лято полугол, загорял, златокос препускаше по тротоарите на Курфюрстендам с помпащи и гърмящи звуци, движеше крачета, виртуозно действуваше с волана, а аз тичах отзад и от всички разтворени прозорци ехтеше дрезгавият рев на диктатора, който се биеше в гърдите и нечленоразделно ораторствуваше в Неандерталската долина, оставена от нас далеч назад.

Вместо глупашките и долни фройдистки опити с куклени къщи и куклички в тях („Какво правят твоите родители в спалнята, Жоржик?“), може би си заслужава психолозите да се помъчат да изяснят историческите фази на обичта, която децата изпитват към колелата. Всички знаем, разбира се, как виенският шарлатанин обясняваше интереса на момчетата към влаковете. Ще оставим него и спътниците му да се друсат в третата класа на науката през тоталитарната държава на половия мит (каква грешка допускат диктаторите, като игнорират психоанализата, с която биха могли да се развратят цели поколения). Младият растеж, устремността на мисълта, бързото кръвообращение, всичките видове жизненост са всъщност видове скорост и нима е чудно, че развиващото се дете иска да изпревари природата и да изпълни минималния отрязък от време с максимална пространствена наслада. Дълбоко в човешкия дух е заложена способността да намира удоволствие в преодоляването на земното привличане. Но както и да се обяснява любовта към колелото, ние с теб вечно ще пазим и ще браним на едно или друго полесражение мостовете, по които сме прекарвали часове с двегодишния, тригодишния, четиригодишния ни син в очакване на влака. С безкраен оптимизъм той се надяваше, че семафорът ще превключи и ще долети локомотив от точката в далечината, където се сливаха толкова релси между черните гърбове на къщите. През студените дни беше с кожухче и с дългоухо калпаче, кафеникави на цвят и като че леко заскрежени, този негов пашкул и пламенната му вяра в локомотива го обвиваха в плътна топлина и сгряваха и теб, защото, за да не ти замръзнат пръстите, трябваше само да стиснеш ту едното, ту другото юмруче в ръката си — и се чудехме какво количество топлина може да развие тази печка тялото на едно дете.

3

У всеки малчуган има и стремеж към преизвайване на земята, към пряко влияние върху сипкавата среда. Ето защо децата толкова обичат да ровят из пясъка, да правят шосета и тунели за любимите си играчки. Той имаше над сто автомобилчета и си вземаше ту едно, ту друго за игра в градината. От слънцето голият му гръб блестеше като мед, на него се кръстосваха презрамките на плетеното му тъмносиньо гащеризонче (при потапянето във вечерната вана този хикс на презрамките и късите крачолчета се представяха от съответно очертана белота). Никога по-рано не бях седял на толкова пейки и градински столове, на каменни бордюри и стъпала, по парапети на тераси и ръбове на басейни. Милозливите германци ме вземаха за безработен. В прословутата борова гора край Грюневалдското езеро ходехме рядко: твърде много боклук и отпадъци имаше из кея и не беше съвсем ясно кой се бе трудил да мъкне специално толкова надалеч тези тежки неща — железния креват, оставен насред полянката, или парализирания гипсов бюст под шипковия храст. Веднъж дори в гъсталака намерих стенно огледало, малко обезобразено, но още бодро, подпряно на един дънер и дори сякаш пияно от смесицата слънце и зеленина, бира и шартрьоз. Може би тези сюрреалистични явления по бюргерските места за почивка да бяха откъслечни пророчески видения за бъдещите неуредици и взривове като онази купчина глави, които Калиостро предвиди във Версайската канавка. Близо до езерото през неделните дни всичко бъкаше от тела в различна степен на оголеност и загорялост. Само катеричките и някои гъсеници оставаха с палта. Сивокраки жени по долно бельо седяха на мазния сивкав пясък, мъжете с мръсни от тинята плажни гащета играеха на гоненица. Из градските градини събличането беше забранено, но беше допустимо да се освобождават две-три копчета на ризата и на всяка пейка можеха да се видят младежи от ярко изразен арийски тип, които, затворили очи, излагаха на одобреното от правителството слънце пъпчивите си чела. Гнусливата и може би преувеличена тръпка, отразила се в тези бележки, вероятно е резултат от постоянния ни страх да не се зарази детето ни от нещо. Ти не само го държеше идеално чисто, но и от малко го научи да обича тази чистота. Винаги ни е вбесявало общоприетото и нелишено от еснафщина мнение, че истинското момче трябвало да се отвращава от миенето.

Бих искал да си спомня всички градинки, из които сме седели с него. Извиквам в паметта си един или друг образ и често мога да определя географското положение на градинката по някой белег. Съвсем тесни пътечки, посипани с чакъл, обрамчени от нисичък чимшир и вечно пресрещащи се като комедийни персонажи; ниска пейка, индигова на цвят, с жив плет кубична форма зад нея и отстрани; квадратна леха рози, заградена от хелиотроп — тези подробности са явно свързани с малките градинки на берлинските кръстовища. Също толкова очевидно столът от тънко желязо с паякообразна сянка под него, леко изместена от центъра, и грациозната въртяща се пръскачка с мъничка собствена дъга, увиснала над влажната трева, за мен означават парк в Париж, но както добре разбираш, очите на Мнемозина са толкова напрегнато насочени към малката фигура (клекнала, товареща малката каручка с камъчета или разглеждаща лъскавия мокър маркуч, по който интересно е залепнал малко от този цветен чакъл, по който току-що е пропълзял), че разнообразните ни местожителства — Берлин, Прага, Франценсбад, Париж, Ривиерата и тъй нататък — губят своята суверенност, събират в общ фонд вкаменените си генерали и мъртвите си листа, слепват с общ цимент съдружеството на алеите си и се сливат във федерация от слънчеви петна и сенки, през които изящни деца с голи колене мечтателно се пързалят с бръмчащи ролкови кънки.

Нашето момче беше на около три години през онзи ветровит ден в Берлин, където, разбира се, никой не можеше да избегне познанството с вездесъщия портрет на фюрера, когато се спрях с него до лехата бледи градински теменуги; върху личицето на всяко цветче имаше по-тъмно петно като мустак и след доста глупавия ми намек той с райски смях разпозна в тях тълпа разбеснели се от вятъра малки хитлери. Това беше на Фербеллинерплац. Мога също да назова онази разцъфтяла градина в Париж, където забелязах кротко, хилаво момиченце със съвсем безизразни очи, облечено в тъмна, безобразна, нелятна рокля, сякаш беше избягало от сиропиталище (наистина малко по-късно видях как го повлякоха две плавни монахини) — то с пъргави пръстчета върза с конец жива пеперуда и с навъсено лице поведе на разходка слабо пърхащото, леко травмирано насекомо с тази каишка (вероятно е било принудено да се занимава с пипкаво бродиране в сиропиталището). Често си ме обвинявала в жестокосърдечие при ентомологичните ми изследвания из Пиренеите и Алпите; наистина, ако отклоних вниманието на нашето дете от тази мрачна Титания, сторих го не защото изпитах жалост към нейната ванеса, а защото изведнъж си спомних как И. И. Фондамински ми беше разказвал за един много лесен старомоден начин, използуван от френските полицаи, когато водят в участъка някой размирник или пиян — превръщат го в покорен сателит, като удържат клетника с малка кукичка като риболовците, забодена в неговата не твърде глезена, но много чувствителна плът. Стооката ни нежност се мъчеше да опази доверчивата нежност на нашето момченце. Но в себе си знаехме, че отвратителната мръсотия, нарочно оставена от някой хулиган на детската площадка, е все пак най-малката от злините, и че ужасите, които миналите поколения мислено са пренебрегвали като анахронизми или като нещо, което може да се случи само твърде далеко, из получовешките ханства и мандаринства, всъщност ставаха около нас.

Когато сянката, отхвърляна от тази тъпачка Историята, започна най-сетне да проличава дори на слънчевия часовник и ние неспокойно закръстосвахме Европа, имах чувството, че сякаш градините и парковете пътешествуват с нас. Разнопосочните алеи на Льонотр и цветните му лехи останаха зад нас като влакове, преместени в глуха линия. В Прага, където се отбихме да покажем нашия син на моята майка, той си игра в Стромовка, където зад чимширите погледът се запленяваше от невероятно волните далнини. Спомни си и онези градини със скали и алпийски растения, които сякаш ни изпроводиха до Савойските Алпи. Дървени ръце с маншети, заковани за дънерите в старите курортни паркове, ни ориентираха за посоката, откъдето долитаха тихите звуци на духов оркестър. Умна пътечка съпровождаше алеята-улица: не навсякъде вървеше успоредно с нея, но винаги признаваше водачеството и, като дете се връщаше на подскоци от езерото с патиците или от басейна с водните лилии, за да се присъедини отново към платановата процесия на мястото, където градските първенци са поставили статуя. Корените, корените на нещо зелено в паметта, корените на ароматни растения — корените на спомените — могат да преминават големи разстояния, като преодоляват някои препятствия, а през други проникват, използувайки всяка пукнатина. Така тези градини и паркове вървяха с нас през Европа: пътечките с чакъл се събираха накуп, за да те видят как се навеждаш за топката, търкулнала се под птичия дрян, но там, на тъмната влажна пръст, нямаше нищо освен продупчено светло автобусно билетче. Кръгла седалка се впускаше на път по периферията на дебелия дъбов дънер и намираше от другата страна тъжен старец, който четеше вестник на езика на малък народ. Лакирани лаври затваряха полянката, където нашето момченце намери първата си жива жаба и ти каза, че ще вали. По-нататък, под не толкова оловните небеса, се заредиха трикрили цветарници с рози и се превръщаха едва ли не в перголи, по които се виеха лози, за да ни отведат към кокетна обществена тоалетна със съмнителна чистота, където на прага прислужница в черно плетеше черен чорап. Надолу по склона пътеката, настлана с плочи, като пристъпваше все с единия крак напред, се промъкваше през гъсталака от перуники и се вливаше в пътя, където меката земя бе цялата в следи от подкови. Градината и парковете започнаха да се движат по-бързо, колкото повече се издължаваха краката на нашето момче; то беше вече на три години, когато шествието цъфтящи шубраци решително свърна към морето. Както виждаш скучния началник-гара на малка спирка, застанал самотен на перона, а покрай него прелита твоят влак, така този или онзи парков пазач се отдалечаваше, оставайки на мястото си, докато отминаваха нашите градини, понесли се на юг, към портокаловите горички, към пилешкия пух на мимозите и pâte tendre130 на безоблачното небе. С низ от тераси, със стъпала, от които избликваха ярки щурчета, градините слязоха към морето, а маслините и олеандрите едва не се поваляха взаимно от нетърпение да видят плажа. Там той коленичи, хванал вафлен букет от сладоледи, и така е заснет върху трепкащия фон: на снимката морето се е превърнало в бяло петно, но в действителност беше сребристосиньо, с теменужни тъмноти тук и там. Имаше зелени, розови, сини стъкълца, облизани от вълната като стъклени бонбони, и черни камъчета с бели превръзки, и мидички от две части, и парчета от пръстени съдове, още запазили цвета и глечта си: той ни носеше тези отломки за оценка и ако по тях имаше сини ивички или детелинова шарка, или всякакви други лъскави емблеми, те с лек звън се пускаха в кофичката. Не се съмнявам, че между тези леко вдлъбнати чирепчета майолика е имало такова парченце, чийто орнаментален бордюр като в картинна мозайка е продължавал украсата на късчето, което аз намерих през 1903 година на същия бряг, а тези две отломки са продължавали рисунъка на трета, която на същия Ментонски плаж майка ми е намерила през 1885 година, и на четвърта, намерена от майка й преди сто години — и тъй нататък, така че ако можеше да се събере цялата серия глинени отломки, от тях би се наредила цялата чаша, строшена от италианско дете бог знае къде и кога, но сега възстановена с помощта на тези бронзови скоби.

Впрочем да не забравя: решението на шахматната задача от предишната глава — офицер на c2.

През май 1940 година отново видяхме морето, но вече не на Ривиерата, а в Сен Назар. Там една последна малка градинка ни заобиколи теб и мен, и шестгодишния ни син, който вървеше между нас, когато слизахме към пристанището, а там, още скрит от къщите, ни чакаше „Шамплен“, за да ни отнесе в Америка. Тази последна градинка е останала в ума ми като безцветна геометрична рисунка или кръстословица, която лесно бих могъл да запълня с багри и думи, лесно бих могъл да измисля цветове за нея, но това би означавало нехайно да наруша чистия ритъм на Мнемозина, а нали смирено го следвах от самото начало на тези бележки. Единственото, което помня за тази безцветна градинка, е остроумният й съюз с трансатлантическите градини и паркове, защото изведнъж в минутата, когато стигнахме края на алеята, ти и аз видяхме нещо, върху което отначало не обърнахме вниманието на сина си, за да не му развалим изумената радост самичък да открие пред себе си огромния прототип на всичките параходчета, които бе пускал, седнал във ваната. Там, пред нас, където накъсана редица къщи ни отделяше от пристанището и където погледът срещаше всякакви сортове камуфлаж като например сини и розови ризи, които плющяха на въжето, или дамски велосипед на желязно балконче в съседство с раирана котка — сред бъркотията от коси и прави ъгли можеше да се съзрат издигащи се иззад прането великолепни параходни комини, толкова безспорни и истински, както по скритите картинки, където всичко нарочно е объркано („Намерете какво е скрил морякът“), веднъж видяното никога не може вече да се върне в хаоса.