Покана за екзекуция (Романи)

1

Най-много бе поразен, че от понеделник ще бъде Лужин. Баща му — истинският Лужин, големият Лужин, Лужин, който пишеше книги — излезе от стаята усмихнат, потривайки ръце, намазани за през нощта с прозрачен английски крем, и с вечерната си велурена походка се върна в спалнята. Жена му вече лежеше в постелята. Тя се надигна и попита: „Е, какво, как?“ Той съблече сивия си халат и отвърна: „Размина се. Прие го спокойно. Уф… Направо камък ми падна.“ — „Колко се радвам… — каза жена му, като полека издърпваше копринената завивка върху си. — Слава богу, слава богу…“

Наистина беше облекчение. Цялото лято — цялото бързо лято в имението, състоящо се от три миризми: на люляк, на сенокос и на сухи листа, — цялото лято обсъждаха въпроса кога и как да му кажат и все отлагаха, отлагаха, настъпи вече краят на август. Кръжаха около него, стягаха предпазливо кръговете, но щом само вдигнеше глава, баща му с престорен интерес чукаше по стъклото на барометъра, чиято стрелка винаги сочеше буря, а майка му потъваше някъде навътре в къщата, като оставяше всички врати разтворени, забравила дългия, рошав букет от камбанки върху капака на рояла. Дебелата французойка, четяща му на глас „Монте Кристо“ и прекъсваща четенето, за да възкликне разчувствувано: „Клети, клети Дантес!“ — предлагаше на родителите му тя да хване бика за рогата, макар непоносимо да се страхуваше от този бик. „Клети, клети Дантес“ не пораждаше състрадание у него и наблюдавайки възпитателните й въздишки, той само присвиваше очи и търкаше картона с гумата в усилието си колкото може по-ужасно да нарисува издатината на нейния бюст.

Много години по-късно, през неочаквано просветлената чудесна година, той със замайващ възторг си спомни тези часове с четенето на верандата, заплавала сред шума на градината. Споменът беше просмукан от слънце и от сладко-мастиления вкус на онези захарни пръчици с дъх на сладника, които тя раздробяваше с удар на джобното си ножче и го убеждаваше да ги държи под езика си. И пирончетата за тапициране, които сложи веднъж върху плетената седалка на креслото, предназначено да поеме с пръхкав пукот тежките й телеса, в спомените му бяха равноценни на слънцето, на шума от градината, на комара, който, впил се в ожуленото му коляно, блажено надигаше рубиненото си коремче. Добре, подробно познава десетгодишното момче коленете си — разчесаната до кръв пришка, белите следи от ноктите върху загорялата кожа и всичките драскотини, с които се подписват песъчинките, камъчетата, острите пръчки. Комарът отлиташе, избегнал удара, французойката настояваше да не се върти на стола; стръвно, лъснал неравните си зъби — които столичният зъболекар бе обхванал с платинена пластинка, — навел глава с къдрички на темето, четеше, дръгнеше ухапаното място с петте си пръста — и бавно, с нарастващ ужас французойката протягаше ръка към тетрадката за рисуване, към невероятната карикатура.

„Не, по-добре аз да му кажа — колебливо отвърна бащата Лужин на предложението й. — Ще му кажа по-късно, сега нека спокойно прави диктовките с мен.“

„Тази нощ луната блести като нож — равномерно диктуваше той, като се разхождаше назад и напред из класната стая. — Тази нощ луната блести като нож.“ И синът пишеше, почти легнал върху масата, лъснал зъби в метални скели, като оставяше празно място в думите „нощ“ и „нож“. Аритметиката му вървеше повече: имаше тайнствена сладост в това, че дългото, мъчно намерено число в решителния миг, след многобройни приключения се дели без остатък на деветнайсет.

Той, бащата Лужин, се страхуваше, че когато синът узнае за какво толкова са му били нужни съвсем безличните Трувор и Синеус1 и таблицата на думите, които се пишат с „е двойно“, и най-важните руски реки, с него ще се случи същото както преди две години, когато бавно и тежко при звука на скърцащите стъпала, на пукащите подове, на местените сандъци, изпълнила цялата къща, се появи французойката. Но нищо подобно не се случи. Той го изслуша спокойно и когато баща му, мъчейки се да подбира най-интересните, най-примамливите подробности, му каза между другото, че като голям ще го назовават по фамилно име, синът се изчерви, запримигва, облегна се назад на възглавницата, разтворил уста и завъртял глава („Не се върти така“ — притеснен каза баща му, забелязал смущението му и очакващ сълзи), но той не се разплака, а вместо това някак изду бузи, зарови лице във възглавницата, пухтейки с устни в нея, и изведнъж, надигнал се бързо — раздърпан, топъл, с блеснали очи, — попита припряно дали вкъщи ще го наричат Лужин.

И сега на път за гарата в навъсения, напрегнат ден бащата Лужин, седнал до жена си в каляската, гледаше сина си, готов начаса да се усмихне, ако той обърне към него упорито извърнатото си лице, и недоумяваше отде накъде изведнъж е станал „ячък“, както се бе изразила жена му… Синът седеше на предната седалка, загърнат в кафеникавия си лоден, с моряшка барета, нахлузена накриво, но която никой на света сега не би посмял да поправи, и гледаше настрани, в дебелите дънери на брезите, които въртеливо преминаваха покрай канавката, напълнена с техните листа. „Не ти ли е студено?“ — попита майка му, когато на завоя към моста излезе вятър, набърчил пухкаво сивото птиче крило на шапката й. „Студено ми е“ — каза синът, загледан в реката. Майка му с мъркащ звук протегна ръка към лодена, но забелязала израза на неговите очи, се отдръпна и само показа с раздвижени във въздуха пръсти: „Увий се, увий се по-хубаво.“ Синът не се помръдна. Издула устни, за да отлепи воалетката от устата си — постоянно движение, почти тик, — тя погледна мъжа си, безмълвно молейки за съдействие. Той също беше с пардесю-лоден, ръцете му в плътни ръкавици бяха отпуснати върху карираното леко одеяло, то висеше полегато и образувало долина, се издигаше едва-едва до кръста на малкия Лужин. „Лужин — изрече той престорено весело, — а, Лужин?“ И под одеялото меко побутна сина си с крак. Лужин отдръпна колене. Ето покривите на селските къщи, нагъсто обраснали с ярък мъх, ето познатия стар стълб с полуизличен надпис (наименованието на селото и броя на селяните), ето геранилото, ведрото, черната кал, една белонога селянка. Извън селото конете поеха ходом по нагорнището и зад тях, долу, се появи втората каляска, в която се бяха сместили натясно французойката и икономката, които се мразеха. По безцветното небе над стърнището полека летеше врана.

Гарата беше на две версти от имението, там, където черният път, пресякъл с тътен и гладко елховата гора, минаваше напряко през петербургското шосе и отминаваше нататък през релсите, под бариерата към неизвестността. „Ако искаш, пусни марионетките“ — угоднически произнесе бащата Лужин, когато синът скочи от каляската и вперил очи в земята, раздвижи врат, защото му боцкаше вълненият плат на лодена. Синът мълчаливо взе подадените му десет копейки. От втората каляска тежко изпълзяха французойката и икономката, едната надясно, другата наляво. Бащата си засваля ръкавиците. Майката, отдръпвайки воалетката, следеше изпъчения носач, поел одеялата. Премина вятър, навдига гривите на конете, изду малиновите ръкави на кочияша.

Оказал се сам на перона, Лужин тръгна към стъкления сандък, в който пет куклички с големи висящи крачета чакаха трясъка на монетата, за да се съживят и завъртят; очакването им днес бе напусто, тъй като автоматът се оказа развален и десетте копейки отидоха залудо. Лужин почака, после се извърна и тръгна към края на перона. Вдясно върху огромен денк седеше момиченце и подпряло лакът с длан, ядеше зелена ябълка. Вляво бе застанал мъж с кожени гамаши, с къс камшик в ръка и гледаше в далечината, към края на леса, откъдето след няколко минути щеше да се появи предвестникът на влака — белият пушек. Напред, оттатък релсите, до един жълт второкласен вагон без колела, враснал в земята и превърнат в постоянно човешко жилище, селянин цепеше дърва. Изведнъж мъгла скри всичко, парна миглите му, не можеше да се понесе това, което ей сега щеше да се случи — баща му с ветрилото от билети в ръка, майка му, преброяваща с поглед куфарите, втурващият се влак, носачът, който подпираше стълбичка към вагонната площадка, за да се качат по-удобно. Той се огледа. Момиченцето си ядеше ябълката; мъжът с гамашите гледаше в далечината; всичко беше спокойно. Стигна, уж разхождайки се, до края на перона и изведнъж се задвижи много бързо, спусна се по стъпалата — утъпканата пътечка, градинката на началник-гарата, оградата, вратичката, елхите — по-нататък деренцето и гъстата гора веднага зад него.

Отначало тичаше направо през гората, шумолеше из папратта, подхлъзваше се по червеникавите листа на момините сълзи, и баретата му висеше отзад на врата, удържана само от ластика, беше му горещо на коленете от вълнените, вече градски чорапи — плачеше бежешком, по детски търкаляше „р“-то, като ругаеше, щом го шибнеше клонка по челото, — и най-сетне се спря, клекна задъхан, така че лоденът му зави краката.

Едва днес, когато се пренасяха от село в града, през този ден, и без това лишен от сладост, когато къщата е пълна е течения и толкова завиждаш на градинаря, който не заминава никъде, едва днес осъзна целия ужас на промяната, за която бе говорил баща му… Предишните есенни — за връщания в града му се видяха щастие. Всекидневната утринна разходка с французойката — винаги по едни и същи улици, по Невски и в кръг, по Крайбрежната улица към къщи — никога не ще се повтори. Щастлива разходка. Понякога му предлагаха да започнат от Крайбрежната улица, но винаги бе отказвал — не само защото от ранно детство обичаше навиците си, а и затова, че непоносимо се страхуваше от оръдието на Петропавловската крепост, от гръмовния, тежък удар, разтърсващ прозорците на къщите, от който можеше да ти се пукне тъпанчето — и винаги нагласяваше така (чрез незабелязани маневри), че в дванайсет да бъдат на Невски, по-далеч от оръдието, иначе изстрелът би го връхлетял до самия дворец, ако би се променил редът на разходката. Свършено е също с приятния размисъл след закуска, на дивана под тигровото одеяло, и точно в два — с млякото в сребърната чаша, придаваща толкова скъпоценен вкус на млякото, и точно в три — с возенето в открития кабриолет. Вместо всичко това идваше нещо, отвратително по своята новост и неизвестност, невъзможен, неприемлив свят, в който ще има пет учебни часа един след друг и тълпа момчета, още по-страшни от онези, които наскоро през един юлски ден го заобиколиха на моста, насочиха тенекиени пистолети, изстреляха в него пръчки, от които коварно бяха свалени гумените накрайници.

В гората беше тихо и влажно. Като се наплака до насита, той си поигра с бръмбара, нервно размахал мустаци, сетне дълго го мачка с камък, мъчейки се да повтори първото вкусно похрускване. След време забеляза, че е заръмяло. Тогава се изправи, намери позната пътечка и се завтече, като се препъваше в корените с неясната, отмъстителна мисъл да стигне до вкъщи и там да се скрие, да прекара зимата, като се храни в килера със сладко и кашкавал. Пътечката лъкатуши десетина минути в гората и се спусна към реката, цялата на пръстени от дъжда, и още след пет минути се показа дъскорезницата, воденицата, мостът, на който затъваш до глезените в талаш, алейката нагоре и зад голите люлякови храсти — къщата. Прокрадна се покрай стената, видя, че прозорецът на гостната е отворен, и като се покатери на зеления олющен корниз, покрай водосточната тръба се прехвърли вътре. В гостната се спря, ослуша се. Дагеротипната снимка на дядо му, бащата на майка му — черни бакенбарди, в ръцете с цигулка — го гледаше в упор, но се изгуби напълно, разтвори се в стъклото, щом погледна портрета отстрани — печално развлечение, което той не пропускаше никога, щом влезеше в гостната. Като помисли, като подвижи горната си устна, тогава платиненото телче на предните зъби свободно се местеше нагоре-надолу, той отвори предпазливо вратата и като трепна от звънкото ехо, твърде бързо настанило се в къщата след заминаването на стопаните, се втурна по коридора и оттам по стълбите на тавана. Таванът беше особен, с прозорче, от което можеше да се гледа долу, към стълбището, към кафявия блясък на перилата му, които се извиваха плавно и се изгубваха в мъглата. В къщата беше съвсем тихо. След време долу, от кабинета на баща му, се дочу сподавен телефонен звън. Звънът продължи с прекъсвания доста дълго. После отново тишина.

Той се намести на един сандък. До него имаше също такъв сандък, но отворен, пълен с книги. Дамски велосипед със скъсана зелена мрежичка, опъната покрай задното колело, бе изправен на главата си в ъгъла, между една нерендосана дъска, подпряна на стената, и огромен продълговат куфар. След няколко минути на Лужин му доскуча, същото чувствуваше, когато имаше компрес на гърлото и не биваше да излиза. Пипна прашните сиви книги в сандъка, остави черни отпечатъци върху тях. Освен книгите имаше корково кръгче за игра с едно перо, голяма фотография (на военен оркестър), дъска за шах с пукнатина и прочие неща, не особено забавни.

Така измина час. Изведнъж дочу шум от гласове, виещия звук на вратата от главния вход и като надникна предпазливо през прозорчето, зърна долу баща си, който търчеше нагоре по стълбището като момче и преди да стигне площадката, отново пъргаво се спусна с разтворени колене. Та долу гласовете сега се чуваха ясно — на бюфетчика, на коларя, на пазача. След минута стълбището отново се оживи, този път по него бързо се качваше майка му, прихванала полата си, но също не стигна до площадката, а се наведе през перилата и после припряно, разперила ръце, заслиза надолу. Най-сетне, след още минута, всички вкупом се качиха горе — плешивата глава на баща му лъщеше, птицата върху шапката на майка му се люшкаше като патица в бурно езеро, подскачаше сивата къса коса на бюфетчика; отзад, навеждайки се час по час през перилата, се изкачваха кочияшът, пазачът и, кой знае защо, млекарката Акулина, а с нея и чернобрадият селянин от воденицата, който щеше да изпълва бъдещите му кошмари. Тъкмо той, като най-силен, го понесе от тавана до каляската.

2

Лужин бащата, Лужин, пишещият книги, често бе мислил какво би могло да излезе от сина му. В книгите му — а всички те освен забравения роман „Шедет“ бяха написани за подрастващите, за юношите, за учениците от средните учебни заведения и се продаваха подвързани със здрави, пъстро оцветени корици — постоянно се мяркаше образът на светлорусо момче, и вироглаво, и замислено, което се превръщаше в цигулар или в живописец, без при това да изгубва нравствената си красота. Едва доловимата особеност, отличаваща сина му от всички онези деца, които според него би трябвало да станат незабележими хора (ако предположим, че съществуват такива хора), той разбираше като скрито движение на таланта и помнейки постоянно, че покойният му тъст бе композитор (впрочем доста сух и на зряла възраст склонен към прекалено бляскава виртуозност), неведнъж в приятна мечта, приличаща на литография, се бе спускал нощем със свещ в гостната, където вундеркинд по бяла риза до петите бе свирил на огромния черен роял.

Струваше му се, че всички би трябвало да забелязват необичайността на сина му; струваше му се, че може би външните хора по-добре се ориентират в нея. Училището, което бе избрал за сина си, се беше прочуло най-вече с вниманието към тъй наречения „вътрешен“ живот на ученика, с хуманността, със задълбочеността, с дружеското, проникновение. Преданието говореше, че през началното време на съществуването му учителите през голямото междучасие играели, с момчетата — физикът мачкал снежна топка, загледан през рамо, математикът си отнасял бежешком удар с топка в ребрата и самият директор с весели възклицания поощрявал играта. Вече нямаше такива общи игри, но идиличната слава бе останала. Класен възпитател на сина му бе станал учителят по словесност, добър познат на писателя Лужин и казано между другото, нелош лиричен поет, издал сборник с подражания на Анакреон. „Отбивайте се — каза той, когато бащата Лужин за пръв път доведе сина си в училището — всеки четвъртък към дванайсет.“ Лужин се отби. На стълбището беше пусто и тихо. Докато минаваше през вестибюла за учителската стая, чу от втори клас далечен, многогласов гръм от смях. По-късно в тишината крачките му особено звънко заудряха по жълтия паркет на вестибюла. В учителската стая, на голямата маса, беше изпълнен с гъделичкащо очакване, с известно вълнение и плахост — с всички онези чувства, които бе изпитал някога, когато, още младеж със студентска униформа, бе отишъл при главния редактор, на когото бе изпратил наскоро първата си повест. И този път, както и тогава, вместо думи на почуда, каквито очакваше смътно (както събудил се в чужд град, очакваш необикновено, блеснало утро още преди да си вдигнеш клепачите), вместо всички тези думи, които с такова удоволствие би подсказал той самият, да не беше надеждата, че все пак ще ги дочака — той чу навъсени, студенеещи думи, доказващи, че възпитателят разбира сина му още по-малко от самия него. За каквато и да било скрита надареност дори не се спомена. Наклонил бледото си брадато лице с две розови вдлъбнатини край носа, от който внимателно бе свалил вкопчилото се пенсне, бършейки очите си с длан, възпитателят заговори пръв, каза, че момчето би могло да се учи по-добре, че както му се струва, момчето не се разбира с другарите си, че момчето малко играе през междучасията… „Безспорно има способности — каза възпитателят, приключил манипулациите с очите си, — но се забелязва известна вялост у него.“ В този миг някъде долу се чу звънецът, премести се нагоре, непоносимо пронизващо премина по цялото здание. След това имаше две-три секунди изключителна тишина — и изведнъж всичко се оживи, зашумя, затропаха капаците на чиновете, вестибюлът се изпълни с говор, с тропот. „Голямото междучасие — каза възпитателят. — Ако желаете, да слезем на двора да погледате как лудуват момчетата.“

Те бързо се пързаляха по каменното стълбище, прегърнали каменния парапет, плъзгаха подметките на сандалите си по излъсканите ръбове на стъпалата. Долу, сред тъмната теснотия на гардероба, се преобуваха; някои седяха на широките прозоречни первази, пъхтяха, докато припряно си издърпваха връзките. Изведнъж забеляза сина си, който, прегърбен, с отвращение изваждаше ботушите си от торбичката. Някакво русоляво момче в бързането си го блъсна, той се отдръпна и изведнъж видя баща си. Бащата му се усмихваше, хванал астраганения си калпак и с другата ръка очертаващ необходимата вдлъбнатина. Лужин присви очи и се извърна, сякаш не забеляза баща си. Седна на пода гърбом към него и се зае с ботушите; тези, които вече бяха успели да се облекат, прекрачваха през него и той след всяко блъсване се прегърбваше все повече, сгушваше се в сумрака. Когато най-сетне излезе — с дълго сиво палто и астраганено калпаче (което един и същи дангалак постоянно събаряше), баща му вече бе застанал до портата в другия край на двора и изчаквателно гледаше към него. До баща му бе застанал възпитателят и когато сивата гумена топка, с която играеха футбол, се търкулна случайно до краката му, учителят по словесност, инстинктивно продължавайки обаятелното предание, си даде вид, че иска да я ритне, запристъпва тромаво, за малко да си изгуби галоша и се разсмя твърде добродушно. Бащата го подкрепи за лакътя и малкият Лужин, издебнал удобния момент, се върна във входа, където вече беше съвсем спокойно и където, скрит зад окачалките, с наслада се прозяваше портиерът. През стъклената врата, между железните лъчи на звездообразната решетка, видя как баща му изведнъж си смъкна ръкавицата, бързо се сбогува с възпитателя и се изгуби през вратата. Едва тогава изпълзя отново, и като заобикаляше предпазливо играещите, се промъкна наляво, под арката, където бяха натрупани дървата. Там, вдигнал яка, седна върху цепениците.

Така преседя към двеста и петдесет големи междучасия до годината, когато беше отведен в чужбина. Понякога възпитателят се появяваше неочаквано откъм ъгъла. „Защо все седиш тъй умърлушен, Лужин? Иди да потичаш с другарите си.“ Лужин ставаше от дървата, излизаше изпод арката на четириъгълния заден двор, пристъпваше няколко крачки, като се мъчеше да открие точката, еднакво отдалечена от тези трима негови съученици, които бяха най-свирепи в момента, отдръпваше се от топката, запратена от нечий звучен ритник, и уверил се, че възпитателят е вече далеко, се връщаше при дървата. Беше избрал това място още първия ден, в същия този тъмен ден, когато почувствува около себе си такава омраза, такова издевателско любопитство, че очите му от само себе си се изпълваха с гореща мътилка и всичко, каквото погледнеше — поради проклетата необходимост да гледа нещо, — се подлагаше на заплетени оптически метаморфози. Страницата на сини квадратчета се обвиваше в мъгла; белите цифри върху черната дъска ту се свиваха, ту се размазваха; сякаш отдалечавайки се равномерно, гласът на учителя ставаше все по-задавен и неразбираем, а съседът по чин, потаен изверг с мъх по бузите, тихо и доволно изричаше: „Ей сега ще заплаче.“ Но той не заплака нито веднъж, не заплака дори когато в тоалетната с общи усилия му натискаха главата към ниската чиния, в която бяха застинали жълти мехури. „Господа — каза възпитателят през един от първите часове, — вашият нов другар е син на писател. Когото, ако досега не сте чели, непременно прочетете.“ И написа с едри букви на дъската, натискайки така, че тебеширът се ронеше под пръстите му с пукот: „Приключенията на Антоша, издател Силвестров.“ Два-три месеца след това на Лужин му викаха Антоша. Извергът с тайнствен вид донесе в училище книгата и по време на час я показваше скришом на другите, като многозначително извиваше очи към Лужин, а когато часът свърши, зачете на глас от средата, като нарочно изопачаваше думите. Петришчев, който гледаше през рамото му, натисна да задържи страницата и тя се скъса. Кребс изтърси припряно: „Моят баща казва, че този писател е твърде второкачествен.“ Громов извика: „Антоша да ни почете на глас!“ „Най-добре да дадем на всекиго парченца“ — с наслада изрече палячото на класа, завладял след бурна схватка червено-златната гиздава книжка. Страниците се пръснаха из целия клас. На една имаше картинка — светлоок гимназист, застанал на ъгъла, дава закуската си на проскубано куче. Следващия ден Лужин я намери грижливо забодена с кабарчета за капака на чина си.

Впрочем скоро го оставиха на мира, понякога само пламваше глупавият прякор, но тъй като той упорито не се откликваше на него и прякорът най-сетне угасна. Престанаха да го забелязват, не разговаряха с него, дори единственият кротушко в класа (какъвто има във всеки клас, както непременно има шишко, здравеняк, шегобиец) странеше от него в страха си да не сподели презряното му положение. Същият този кротушко, получил шест години по-късно Георгиевски кръст заради крайно опасно разузнаване, а по-късно изгубил ръката си през гражданските войни, в усилието да си припомни (през двайсетте години на този век) какъв е бил Лужин в училище, не можеше да си го представи другояче освен в гръб — ту седящ пред него в класната стая, с щръкнали уши, ту отдалечаващ се към края на вестибюла, по-далеч от шума, ту заминаващ си вкъщи с файтон, — ръцете в джобовете, голяма шарена чанта на гърба, вали сняг… Напъваше се да изтича пред него, да надникне в лицето му, но този особен сняг на забравата, безмълвен и обилен, закриваше спомена с плътна белезникава мътилка. И някогашният кротушко, сега неспокоен емигрант, мълвеше, загледан във вестникарския портрет: „Представете си — изобщо не му помня лицето… На, изобщо не си спомням…“

Обаче бащата Лужин към четири поглеждаше към прозореца и виждаше приближаващата се шейна и лицето на сина си като бледо петънце. Синът обикновено веднага влизаше в кабинета му, целуваше въздуха, докоснал бузата му с буза, и веднага се извръщаше. „Чакай — казваше баща му, — чакай. Разказвай какво правихте днес. Изпитваха ли те?“

Той гледаше жадно сина си, който извръщаше лице, и му се искаше да го хване за раменете, да го разтърси, да го разцелува по бледната бузка, по очите, по нежното хлътнало слепоочие. Малкият Лужин през онази първа училищна зима миришеше трогателно на чесън заради инжекциите със стрихнин, предписани от лекаря. Свалиха му платиненото телче, но той по навик продължаваше да оголва зъби, да подвива горната си устна. Беше облечен със сиво английско костюмче, отзад с коланче, с три четвърти панталонки, закопчани под коляното. Стоеше до писалището, балансирайки на един крак, и баща му не посмяваше нищо против непроницаемата му навъсеност. Синът излизаше, повлякъл чантата по килима; бащата Лужин се облакътяваше на писалището, където в сини ученически тетрадки (прищявка, може би ще я оцени бъдещият биограф,) пишеше поредната повест, и се вслушваше в монолога от близката трапезария, в гласа на жена си, която предумваше тишината да пийне какао. „Страшна тишина — мислеше си бащата Лужин. — Не е добре той, води някакъв тежък душевен живот… май не биваше да го даваме на училище. Но нали трябва да свикне със средата на другите малчугани… Загадка, загадка…“

„Хапни поне от кекса“ — горчиво продължаваше гласът зад стената и отново — тишина. Обаче нерядко се случваше нещо ужасно: изведнъж, най-неочаквано, отекваше друг глас, писклив и прегракнал, и вратата изтрещяваше като от ураганен вятър. Тогава той скачаше, втурваше се в трапезарията, хванал в ръка перодръжката като стрела. Жена му с треперещи ръце вземаше от покривката преобърнатата чаша, чинийката, оглеждаше ги за пукнатини. „Разпитвах го за училището — споделяше тя, без да поглежда мъжа си, — той не искаше да отговаря, а после ето… като бесен…“ И двамата се ослушваха. Французойката си бе заминала есента за Париж и сега вече никой не знаеше какво прави там, в стаята си. Тапетите в нея бяха бели, отгоре със светлосиня ивица, по която бяха изрисувани сиви гъсоци и червеникави кутрета. Гъсокът нападаше кутрето и отново същото, трийсет и седем пъти около цялата стая. На етажерката бе поставен глобус и препарирана катеричка, купена някога по Връбница. Под диплите на креслото надничаше зелен локомотив. Хубава стая беше, светла. Весели тапети, весели вещи.

Имаше и книги. Книги, написани от бащата, със златночервени релефни корици, с ръкописен надпис на първата страница: „Горещо се надявам, че моят син винаги ще се отнася към животните и към хората както Антоша“ — и голяма удивителна. Или: „Написах тази книга, като мислех за твоето бъдеще, сине мой.“ Тези надписи предизвикваха у него неясен срам заради баща му, а самите книги бяха толкова скучни, колкото „Слепият музикант“ или „Фрегатата «Палада»“. Големият том на Пушкин с портрет на къдраво момче с дебели устни не се разтваряше никога. За сметка на това имаше две книги — и двете подарени от леля му, — които той обикна за цял живот, държеше ги в паметта си като под увеличително стъкло и толкова страстно ги бе изживял, че двайсет години по-късно, когато ги прочете наново, видя в тях само сух преразказ, съкратено издание, сякаш те бяха изостанали от неповторимия, безсмъртен образ, останал у него. Но не жажда за далечни скиталчества го подтикваше да следва Филеас Фог по петите и не детинска склонност към тайнствени приключения го влечеше в дома на Бейкър Стрийт, където, инжектирал си кокаин, мечтателно свиреше на цигулка дългунестият детектив с орлов профил. Чак доста по-късно си обясни сам с какво толкова го бяха вълнували тези две книги с правилно и безмилостно развиващия се орнамент — Филеас, манекенът с цилиндър, извършваше сложния си изящен път с оправдани жертви ту на слон, купен за милион, ту на кораб, който се налагаше наполовина да бъде изгорен за гориво; и Шерлок, придаващ на логиката обаянието на блян, Шерлок, изготвил монография за пепелта на всички видове пури и промъкващ се с тази пепел като с талисман през кристалния лабиринт на възможните дедукции към единствения бляскав извод. Фокусникът, поканен от родителите му по Коледа, по някакъв начин за известно време сля у себе си; Фог и Холмс и странната наслада, изпитана от него през този ден, заличи всичко неприятно, свързано с номерата на фокусника. Тъй като молбите, предпазливите редки молби „покани другарите си от училището“, не дадоха резултат, бащата Лужин, сигурен, че това ще е хем весело, хем полезно, се обърна към двама свои познати, чиито синове учеха в същото училище, освен това покани децата на свой далечен роднина, две кротки дундести момчета и бледо момиче с дебела черна плитка. Всичките поканени момчета бяха в матроски костюмчета и миришеха на помада. Двамината от тях Лужин позна ужасен — бяха Берсенев и Розен от трети клас, които в училище ходеха нехайно облечени и се държаха бурно. „Ето на̀ — радостно каза Лужин, хванал сина си за рамото (рамото полека се оттегляше под дланта му). — Сега ще ви оставим сами — да се запознаете, да си поиграете, — а сетне ще ви повикаме, ще има сюрприз.“

След половин час отиде да ги вика. В стаята бе пълно мълчание. Момичето седеше в ъгъла и прелистваше приложението към „Нива“, търсеше картинки. Берсенев и Розен се бяха сместили на дивана със сконфузени лица, извънредно червени и напомадени. Дундестите племенници се лутаха из стаята, оглеждаха без любопитство английските гравюри по стените, глобуса, катерицата, отдавна повредения крачкомер, захвърлен на масата. Самият Лужин, също с моряшко костюмче с бяло шнурче и свирка на гърдите, седеше на виенския стол до прозореца и гледаше изпод вежди, загризал нокътя на палеца си. Но фокусникът изкупи всичко и дори когато на следващия ден Берсенев и Розен, вече истински, отвратителни, се приближиха до него в училищния вестибюл, поклониха му се ниско, сетне грубо се изкискаха и прегърнати, олюляващи се, бързо отминаха — дори и тази подигравка не можа да развали омаята. По негова мрачна молба — каквото и да продумаше сега, веждите му мъчително се събираха — майка му донесе от Гостиний двор един голям сандък, боядисан така, че да наподобява махагон, и учебник по чудеса, на чиято корица имаше господин с медали на фрака, вдигнал заек за ушите. В сандъка намери кутийки с двойно дъно, пръчка, облепена със станиол на звезди, тесте груби карти, където фигурите бяха наполовина попове и валета, наполовина овце с мундири, сгъваем цилиндър с различни преградки, връвчица с две дървени фигурки в краищата, чието предназначение не беше ясно… И в кокетни пакетчета имаше прахчета, които оцветяваха водата синя, червена, зелена. Доста по-занимателна се оказа книгата и Лужин без усилие научи няколко фокуса с карти, които с часове показваше на себе си, застанал пред огледалото. Намираше загадъчно удоволствие, неясно обещание за някакви други, още незнайни наслади в начина, по който толкова хитро и точно се подрежда фокусът, но все пак нещо не достигаше, не можеше да долови някаква тайна, която вероятно изкусно владееше фокусникът, когато измъква от въздуха рубла или изважда намислената от публиката седмица спатия от ухото на смутения Розен. Сложните приспособления, описани в книгата, го дразнеха. Тайната, към която се стремеше, бе простотата, хармоничната простота, която смайва повече от най-сложната магия.

В писмения отзив за неговите успехи, изпратен на Коледа, в твърде подробния отзив, където в точка „Общи забележки“ надълго и нашироко, с плеоназми, се говореше за неговата вялост, апатия, сънливост, тромавост и където оценките бяха заменени с наречия, имаше едно „неудовлетворително“ — по руски език — и няколко „едва удовлетворително“ — впрочем, по математика. Обаче тъкмо по това време необичайно го бе увлякъл сборникът задачи с „весела математика“, както бе отбелязано в подзаглавието, своеволното поведение на числата, незаконната игра на геометричните линии — всичко онова, което липсваше в училищния сборник със задачи. Наслада и ужас предизвикваше у него плъзгането на наклонената линия нагоре по другата, по вертикалната, в примера за тайната на успоредността. Вертикалната беше безкрайна като всяка линия и наклонената, също безкрайна, както се плъзгаше по нея и се издигаше все по-нагоре, беше обречена да се движи вечно, не можеше да се измъкне, и точката на пресичането им заедно с душата му отлиташе нагоре по безкрайния друм. Но с помощта на линийката ги принуждаваше да се разделят: просто ги начертаваше наново, успоредно една на друга, и тогава чувствуваше, че там, в безкрайността, където е накарал наклонената да се отмести, е станала невъобразима катастрофа, неописуемо чудо и той дълго примираше на тези небеса, където земните линии обезумяват.

За известно време намери привидно успокоение в сглобяемите картинки. Отначало те бяха лесни, детски, съставени от големи късове, изрязани по края на заоблени зъбци като бисквитите птибер и се захващаха помежду си толкова здраво, че сглобиш ли картината, можеш да я вдигаш на цели части, без да се разпаднат. През тази година обаче английската мода измисли сглобяеми картини за възрастни — „пъзели“, както ги наричаха в магазина на Пето̀, — изрязани твърде разнообразно: късчета с всякакви очертания от обикновеното кръгче (част от бъдещо синьо небе) до най-заплетените форми — с много ъгли, полуострови, провлаци, странни издатини, от които изобщо не можеше да се разбере къде прилягат — дали ще попълнят петнистата кожа на кравата, вече почти довършена, или това тъмно крайче на зеления фон е сянката от тоягата на пастира, чието ухо и част от темето ясно се виждат на едно по-откровено парченце. И когато постепенно отляво се появяваше туловището на кравата, а отдясно, на зеленината, ръка със свирка, и горе пустотата равномерно се запълваше с небесен лазур, и синьото кръгче намясто влизаше в небесата — Лужин чувствуваше удивително вълнение от точните съчетания на тези шарени късчета, които в последния миг образуваха ясна картина. Имаше твърде скъпи главоблъсканици, състоящи се от няколко хиляди части; донасяше ги леля му — веселата, нежна, червенокоса леля — и той часове седеше на масичката за карти в салона и с очи проверяваше всяко зъбче, преди да опита дали пасва на вдлъбнатината, и се напрягаше по едва забележими признаци да определи предварително картината. От съседната стая, където вдигаха врява гостите, леля му предупреждаваше: „Внимавай, за бога, да не изгубиш нещо!“ Понякога влизаше баща му, гледаше късчетата, протягаше ръка към масата, казваше: „Ето това явно е за тук.“. И тогава Лужин, без да се обръща, измърморваше: „Глупости, глупости, оставете ме“ — и баща му, докоснал леко щръкналата коса на темето му с устни, си отиваше — покрай позлатените столове, покрай копието на къпещата се Фрина, покрай рояла, големия безмълвен роял, подкован с дебело стъкло и заметнат с брокатен чул.

3

Едва през април, през великденската ваканция, за Лужин настъпи неизбежният ден, когато целият свят отведнъж угасна, сякаш бяха щракнали ключа и само едно бе ярко осветено сред мрака — новороденото чудо, бляскавото островче, на което бе обречен да се съсредоточи целият му живот. Щастието, в което се беше вкопчил, замря пред него; този априлски ден застина навеки и някъде в друга плоскост продължаваше движението на дните, градската пролет, селското лято — неясни потоци, които едва забелязваше.

Започна се невинно. В годишнината от смъртта на тъста си големият Лужин уреди в жилището си музикална вечер. Самият той не разбираше много от музика, изпитваше тайна, срамна любов към „Травиата“, на концертите слушаше рояла само в началото, а след това гледаше, вече без да слуша, как ръцете на пианиста се отразяват в черния лак. Наложи се от немай-къде да уредят тази музикална вечер с творби на покойния тъст: вестниците мълчаха непоклатимо — забравата беше пълна, тежка, безнадеждна — и жена му с трепереща усмивка повтаряше, че това са все интриги, интриги, интриги, че и приживе са завиждали на бащиния и талант, а сега искат да омаловажат славата му. С деколтирана черна рокля, с прекрасен брилянтов нашийник, с постоянен умилен, сънлив израз на пълничкото бяло лице, тя посрещаше гостите тихо, без възклицания, шепнеше нещо бързо, нежно по звук, и вътрешно зашеметена от свян, през цялото време търсеше с очи мъжа си, който се движеше насам-натам със ситни крачки, с щръкнала изпод жилетката колосана броня, добродушен, внимателен, с първи плахи напъни за маститост. „Отново е излязла гола“ — с въздишка продума издателят на художествено списание, като погледна бегло Фрина, която поради усиленото осветление беше особено ярка. В този миг малкият Лужин се блъсна в краката му и бе погален по главата. Лужин отстъпи заднишком. „Колко е пораснал“ — каза дамски глас отзад. Той се скри зад нечий фрак. „Не, момент, момент — изгърмя някой над главата му. — Не може да се подхожда към нашата преса с такива изисквания.“ Не толкова голям, а напротив, съвсем дребничък за възрастта си, той обикаляше между гостите, като се мъчеше да открие тихо място. Навремени някой го хващаше за рамото, питаше го празни работи. В салона беше тясно от позлатените столове, поставени на редове. Някой внимателно внасяше през вратата стойка за ноти.

С леки маневри Лужин се промъкна до бащиния си кабинет, където беше тъмно, и седна в ъгъла на отоманката. От далечния салон през две стаи долетя нежният вой на цигулка.

Слушаше сънено, прегърнал коленете си и загледан в тюлената пролука между дръпнатите завеси, където над улицата с въз лилава белота гореше газов фенер. По тавана минаваше нарядко светлина на тайнствена дъга, върху писалището се виждаше блестяща точка — кой знае каква: дали отблясък от тежкото кристално яйце или отражение в стъклото на снимката. За малко да задреме и изведнъж трепна, понеже иззвъня телефонът на писалището и веднага стана ясно, че блестящата точка е върху вилката на телефона. От трапезарията влезе бюфетчикът, запали пътем светлината, озарила цялото писалище, вдигна слушалката и без да забележи Лужин, излезе отново, внимателно оставил слушалката върху кожената подложка за писане. След минута се върна, съпровождайки един господин, който попадна в кръга светлина, грабна слушалката от писалището, а с другата напипа зад себе си облегалката на креслото. Слугата притвори вратата отвън, заглуши далечния ромол на музиката. „На телефона“ — каза господинът. Лужин го загледа от тъмнината, като не смееше да помръдне, и бе смутен, че съвсем чуждият човек се е разположил толкова удобно пред бащиното му писалище. „Не, вече изсвирих моята част“ — каза той, загледан нагоре и пипайки нещо върху писалището с бялата си неспокойна ръка. По паветата тихо изтрополи файтон. „Вероятно“ — каза господинът. Лужин го виждаше в профил — носа от слонова кост, лъскавата черна коса, гъстата вежда. „Направо казано, не разбирам защо ми звъниш тук — тихо продума той, като продължаваше да пипа по писалището. — Ако е само да ме провериш… Чудна жена“ — разсмя се и заклати отмерено крака си с лачена обувка. После много умело намести слушалката между ухото и рамото си и докато нарядко отговаряше „да“, „не“, „може би“, вдигна с две ръце това, което бе пипал по писалището. Оказа се малка гладка кутийка, тези дни подарена от някого на баща му. Лужин още не беше успял да види какво има вътре и сега любопитно наблюдаваше ръцете на господина. Но той още не беше отворил кутийката. „И аз също — каза той. — Много, много пъти. Лека нощ, моето момиче.“ Щом остави слушалката, той въздъхна и отвори кутийката, обаче така се бе извърнал, че Лужин не виждаше нищо зад черния му гръб. Той се помести безшумно, в този миг една възглавница се плъзна на пода и господинът бързо се обърна. „Какво правиш тук? — попита той, забелязал Лужин в тъмния ъгъл. — Ах, ах, колко е грозно да се подслушва!“ Лужин мълчеше. „Как се казваш?“ — дружелюбно попита господинът. Лужин се изхлузи от дивана и се приближи. В кутийката бяха наредени изрязани от дърво фигурки. „Прекрасен шах — каза господинът. — Татко ти играе ли шах?“ — „Не зная“ — каза Лужин. „А ти?“ Лужин поклати глава. „Жалко. Трябва да се научиш. На десет години вече играех много добре. Ти на колко си?“

Вратата леко се отвори. Влезе големият Лужин — на пръсти. Бе очаквал, че цигуларят още разговаря по телефона, и се канеше много деликатно да прошепне: „Спокойно, спокойно, като свършите, публиката много ви моли за още нещо.“

„Спокойно, спокойно“ — изрече той по инерция, но зърнал сина си, се запъна. „Не, не, вече свърших — отвърна цигуларят и стана. — Прекрасен шах. Вие ли играете?“ — „Слабо“ — каза бащата Лужин. („Какво правиш тук? Иди също да послушаш музика…“) „Каква игра, каква игра — каза цигуларят, внимателно затваряйки кутийката. — Комбинациите са като мелодии. Разбирате ли, просто чувам ходовете.“ — „Според мен за шаха са нужни големи математически способности — бързо изрече големият Лужин. — А аз в това отношение… Чакат ви, маестро.“ — „По-добре да бях изиграл една партия — засмя се цигуларят и се запъти към вратата. — Игра на боговете. Безкрайни възможности.“ — „Много старо изобретение — каза големият Лужин и се огледа за сина си. — Ами ти? Хайде тръгвай де!“ Но Лужин, преди да стигне до салона, успя да изостане в трапезарията, където беше сервирана масата. Взе си оттам чиния със сандвичи и я отнесе в стаята си. Яде, докато се събличаше, после яде в леглото. Когато вече беше угасил, надникна майка му, наведе се над него, в мрака блеснаха брилянтите на шията й. Престори се, че спи. Тя си излезе и дълго-дълго, за да не тропне, притваря вратата.

Събуди се на следващата сутрин с чувство на необяснимо вълнение. Беше ярко, ветровито, паважът преливаше в лилав блясък; близо до Дворцовата арка над улицата гъвкаво се издуваше огромно трицветно платнище, през него в три различни цвята прозираше небето. Както винаги в празнични дни излезе на разходка с баща си, но това не бяха предишните детски разходки: оръдейният гръм по обед не го плашеше и му беше непоносим разговорът с баща му, който се заяде заради снощи и намекваше, че ще е хубаво да учи музика. За закуска ядоха последния остатък от великденския крем и още неначенат козунак. Лелята, все същата мила червенокоса леля, втора братовчедка на майка му, беше извънредно весела, замерваше ги с трохи и разправи, че Латам за двайсет и пет рубли щял да я повози на своята „Антоанета“, която впрочем пети ден не можела да излети, а в същото време Воазен кръжи като луд, при това толкова ниско, че когато се накланя над трибуните, се вижда дори памукът в ушите му. Лужин, кой знае защо, необикновено ясно запомни това утро, тази закуска, както се запомня денят преди, далечен път. Баща му каза, че ще е хубаво след закуска да се разходят до островите, където поляните са цели в съсънки, и докато говореше, лелята го улучи с троха право в устата. Майка му си мълчеше и изведнъж стана, като се мъчеше да прикрие разтрепераното си лице, и повтаряше шепнешком, че „няма нищо, нищо, сега ще ми мине“ — сетне припряно излезе. Баща му хвърли салфетката на масата и също излезе. Лужин не научи никога какво именно се бе случило, но когато минаваше с лелята по коридора, чу от спалнята на майка си тихо хълцане и утешаващия глас на баща си, който високо повтаряше думата „фантазия“.

„Да се махнем някъде“ — зашепна, лелята, изчервена, притеснена, с неспокойни очи. И те се озоваха в кабинета, там, над коженото кресло минаваше конусовиден лъч, в който се въртяха прашинки. Тя запали цигара и в тези лъчи меко и призрачно се залюляха гънките на дима. Тя беше единственият човек, в чието присъствие не се чувствуваше потиснат, а сега му беше особено хубаво: с това странно мълчание в къщата и сякаш с някакво неопределено очакване. „Да поиграем на нещо — избъбри лелята и го хвана отзад за врата. — Колко ти е тънко вратлето, с една ръка мога…“ — „Играеш ли шах?“ — предпазливо попита Лужин, освободи главата си и приятно потърка буза в синия й като метличина копринен ръкав. „По-добре карти“ — продума тя разсеяно. Някъде хлопна врата. Тя се намръщи и обърнала лице към звука, се ослуша. „Не, искам на шах“ — каза Лужин. „Сложно е, мили, не можеш бързо да се научиш.“ Той се приближи до писалището, намери кутийката, поставена зад портрета. Лелята стана да вземе пепелник, затананика като в някакъв унес края на неясна мисъл: „Това би било ужасно, това би било ужасно…“ — „Ето го“ — каза Лужин и сложи кутията върху ниската турска масичка с инкрустации. „Трябва и дъска — рече тя. — Хайде по-добре на шашки, по-лесно е.“ — „Не, на шах“ — настоя Лужин и разгърна мушамата, разчертана на квадрати.

„Най-напред ще наредим фигурите — подхвана лелята с въздишка. — Тук белите, там черните. Царят и царицата са един до друг. Ето това са офицерите. Това — конете. А това са топовете, те са в края. Сега…“ Тя изведнъж замря, вдигнала фигурата във въздуха, и се загледа във вратата. „Чакай — изрече неспокойно. — Май съм си забравила кърпата в трапезарията. Ей сега ще дойда.“ Отвори вратата, но начаса се върна. „Нищо — продума тя и отново си седна на мястото. — Не, недей ги нарежда без мен, ще объркаш нещо. Това се нарича пешка. Сега виж как се движат. Кончето, разбира се, скача.“ Лужин бе седнал на килима, докосваше с рамо коляното й, гледаше ръката й с тънка платинена гривна, ръката вдигаше и поставяше фигурите. „Царицата е най-подвижна“ — каза той с удоволствие и намести с пръст фигурата, която не стоеше точно в центъра на квадрата. „А се вземат така — продължи лелята. — Разбираш ли, все едно, че се избутват. Пешките ей така, странично. Когато царят може да бъде взет, това се нарича шах; когато няма къде да се скрие, това е мат. Значи ти трябва да вземеш моя цар, а аз твоя. Виждаш ли колко е дълго за обясняване. Някой друг път да играем, а?“ — „Не, сега“ — каза Лужин и изведнъж й целуна ръка. „Ах, милото ми — проточи лелята, — откъде такива нежности… Все пак си добро момче.“ — „Моля те, нека да играем“ — изрече Лужин и като се потътри на колене по килима, застана така пред масичката. Но тя изведнъж скочи от мястото си, при това толкова рязко, че закачи мушамата с полата си и помете няколко фигури. Баща му се бе изправил на вратата.

„Върви си в стаята“ — каза той, почти без да погледне сина си. Лужин, когото пъдеха за първи път през живота му, се вцепени от учудване, както си беше. „Чу ли?“ — каза баща му. Лужин се изчерви ужасно и започна да търси падналите фигури по килима. „По-бързо“ — изрече баща му с гръмовен глас, с какъвто никога не бе говорил. Леля му набързо, криво-ляво, натика фигурите в кутията. Ръцете й трепереха. Една пешка не искаше да влезе. „Хайде, вземи ги, вземи ги — обърна се тя към него, — вземай ги де!“ Той полека сгъна мушамата с квадратите и с посърнало от обида лице пое кутията. Не можа да затвори, тъй като и двете му ръце бяха заети. Баща му пристъпи бързо и така тръшна вратата, че Лужин изпусна мушамата и тя веднага се разгъна; наложи се да остави кутията на пода и наново да я сгъне. В кабинета отначало беше тихо, после креслото изскърца, поело нечия тежест, чу се бързият въпросителен шепот на лелята. Лужин презрително си помисли, че днес всички вкъщи са се побъркали, и тръгна към своята стая. Там веднага нареди фигурите, както му беше показала лелята, дълго ги гледа, като си обясняваше нещо; след това много грижливо ги намести в кутията. От този ден шахът остана у него, баща му дълго не забеляза тази липса. От този ден в стаята му се появи чаровната тайнствена играчка, с която още не умееше да борави. От този ден лелята никога повече не стъпи у тях.

Веднъж, няколко дена по-късно, между първия и третия час се отвори свободно време: беше се разболял учителят по география. Когато минаха пет минути след звънеца и никой не влезе, ги обзе такова предчувствие за щастие, че сякаш сърцата им нямаше да издържат, ако все пак стъклената врата се отвореше и географът се втурнеше в класа почти на бегом както винаги. Само Лужин беше безразличен. Наведен ниско над чина, той си остреше молива, мъчеше се да направи връхчето като игла. Развълнуваният шум нарастваше. Щастието май щеше да се сбъдне. Понякога впрочем ги сполетяваха непоносими разочарования: вместо болния учител се домъкваше дребният, хищен математик, беззвучно затваряше вратата и със злорада усмивка започваше да си избира парченца тебешир от улея под черната дъска. Но изминаха цели десет минути и никой не дойде. Шумът се разрасна. Един в изблик на щастие тресна капака на чина. Веднага от неизвестността се появи класният възпитател. „Пълна тишина — каза той. — Искам пълна тишина. Валентин Иванович е болен. Правете нещо. Но при пълна тишина.“ Той излезе. Вън блестяха огромни, пухкави облаци и нещо ромонеше, капеше, чирикаха врабци. Блажен час, омаен час. Лужин равнодушно се хвана да остри още един молив. Громов разказваше нещо с прегракнал глас, с наслада произнасяше странни, неприлични думи. Петришчев умоляваше всички да му обяснят откъде знаем, че са равни на две прави. И изведнъж Лужин ясно чу зад гърба си особения дървено-разпиляващ се звук, от който му стана горещо и сърцето му заби ускорено. Извърна се предпазливо. Кребс и единственият кротушко в класа бързо нареждаха малки, леки фигурки върху шахматна дъска колкото педя. Дъската беше сложена на седалката между тях. Те бяха седнали много неудобно, странишком. Лужин, забравил за молива, се приближи. Играчите не го забелязаха. Кротушкото, когато се силеше да си спомни своя съученик много години по-късно, никога не се сети за тази случайна шахматна партия, изиграна през свободния час. Като бъркаше датите, той вадеше от миналото някакво смътно впечатление, че Лужин беше бил някого на шах в училище, нещо напираше в паметта му, но не беше възможно да стигне до него.

„Турът си отиде“ — каза Кребс. Лужин, загледан в ръката му, си помисли с мигновено паническо трепване, че лелята не беше му казала всички фигури. Но турът се оказа синоним на топа. „Не бях забелязал“ — каза другият. „Хайде, нищо, върни се“ — каза Кребс.

С разяждаща завист, с парещо неудовлетворение Лужин загледа играта им, като се мъчеше да разбере къде са всъщност тези стройни мелодии, за които бе говорил музикантът, и смътно чувствуваше, че по някакъв начин той я разбира по-добре от тях двамата, макар да си няма понятие как трябва да върви играта, защо това е добре, а това — не, и как трябва да постъпваш, за да проникнеш без загуби в лагера на чуждия цар. Видя един ход, който много му хареса, толкова бе забавен с хармоничността си: фигурата, която Кребс бе нарекъл тур, и царят му изведнъж се прескочиха взаимно. След това видя как черният цар, излязъл иззад пешките си (едната беше избита като зъб), започна объркано да снове насам-натам. „Шах — повтаряше Кребс, — шах (и царят като ужилен отскачаше встрани), тук не можеш, и тук също не можеш. Шах, вземам ти царицата, шах.“ Изведнъж и той самият прозяпа една фигура и настоя да се върне. Извергът на класа плесна Лужин по главата и едновременно с другата ръка блъсна дъската на пода. За втори път Лужин забеляза колко лесно пада шахът.

На следващата сутрин, още в постелята, взе нечувано решение. Обикновено отиваше на училище с файтон и винаги между другото подробно проучваше номера му, разделяше го по специален начин, за да го намести по-удобно в паметта си и да го извади оттам невредим, ако потрябва. Но днес не стигна до училището, от вълнение не запомни номера и като се озърташе боязливо, слезе на улица Караванная, оттам вече по заобиколен път, като избягваше района на училището, се промъкна на Сергиевская. На пътя му за беля се изпречи учителят по география, който, секнейки се и храчейки в движение, хвърчеше към училището. Лужин се извърна толкова рязко, че тайнственият предмет в чантата му издрънча тежко. Едва когато учителят префуча покрай него като сляп вятър, Лужин забеляза, че е застанал пред фризьорска витрина и че накъдрените глави на трите восъчни дами с розови ноздри го гледат от упор. Пое си дъх и тръгна бързо по мокрия тротоар, несъзнателно се мъчеше да прави такива крачки, че токът му всеки път да е на ръба на плочата: Но плочите бяха все с различна ширина и това пречеше на вървежа му. Тогава слезе на уличното платно, за да се отърве от изкушението, тръгна покрай бордюра през калта. Най-сетне съзря необходимата му къща със сливов цвят, с голи старци, напрегнато крепящи балкона, и с изрисувани стъкла на главния вход. Свърна през дворната порта, покрай накацания от гълъбите стълб за афиши и като се шмугна през двора, където двамина със запретнати ръкави миеха ослепителна каляска, се качи по стълбището и позвъни. „Още спи — каза камериерката, загледала го учудено. — Може би ще изчакате ей тук. Ще й докладвам след малко.“ Лужин делово смъкна чантата от гърба си, сложи я до себе си на писалището, на него имаше порцеланова мастилница, бродирана с мъниста подложка за писане и непозната снимка на баща му (в едната ръка книга, показалецът на другата опрян до слепоочието), и от нямане какво да прави взе да преброява колко цвята има на килима. В тази стая бе влизал само веднъж — когато по идея на баща си занесе на лелята за Коледа голяма кутия шоколадови бонбони, половината от които изяде, а другите разположи така, че да не си личи. Лелята доскоро бе идвала всеки ден у тях, а сега бе престанала; имаше нещо такова във въздуха, някаква неуловима забрана, която му пречеше да попита вкъщи защо е така. Щом изброи девет нюанса, вдигна поглед към копринения параван, избродиран с камъшови стръкове и щъркели. Тъкмо бе започнал да преценява дали същите щъркели ги има и от другата страна, когато най-сетне лелята влезе — разрошена, с пъстър халат, с ръкави като крила. „Откъде се взе? — попита тя. — Ами училището? Ах, смешното ми момче…“

Два часа по-късно отново излезе на улицата. Чантата, сега празна, бе толкова лека, че подскачаше върху плешките му. Трябваше някак да прекара времето до часа на обичайното си завръщане. Помъкна се към Таврическата градина и пустотата в чантата постепенно започна да го тормози. Първо, това, което от предпазливост бе оставил у лелята, можеше някак да се изгуби до следващия път; второ, можеше да му върши работа вечер вкъщи. Реши, че занапред ще постъпва другояче.

„По семейни причини“ — отговори на следващия ден на възпитателя, които мимоходом го запита защо не е бил на училище. В четвъртък си тръгна по-рано от училище и не се появи още три дни, след което обясни, че го боляло гърлото. В сряда се случи рецидив. В събота закъсня за първия час, макар че тръгна от къщи по-рано от обичайното. В неделя слиса майка си със съобщението, че е поканен на гости у свой другар, и се губи пет часа. В сряда ги пуснаха по-рано (беше един от онези чудесни дни, когато ваканцията е вече толкова близко и такъв мързел те наляга), но се върна вкъщи доста по-късно от друг път. А сетне последва вече цяла седмица отсъствия — упоителна, безумна седмица. Класният се обади у тях да разбере какво му е. Вдигна баща му.

Когато Лужин се върна към четири, лицето на баща му беше посивяло, очите му — опулени, а майка му сякаш бе онемяла, задъхваше се, а сетне започна странно да се киска с вой, с крясъци. След минутния смут баща му мълчаливо го поведе към кабинета и кръстосал ръце на гърдите, поиска обяснение. Лужин с тежката скъпоценна чанта под мишница се втренчи в пода, премисляйки дали лелята е способна на предателство. „Бъди така добър да ми обясниш“ — повтори бащата. На предателство не можеше да е способна, пък и откъде ще знае, че са го спипали в училище. „Отказваш ли?“ — попита баща му. Освен това дори сякаш й харесваше, че губи от часовете. „Хайде, чуй — продума баща му примирително, — да поговорим като приятели. — Лужин с въздишка седна на ръчката на креслото, все така загледан в пода. — Като приятели — повтори баща му още по-примирително. — Ето значи, излиза, че няколко пъти си отсъствувал от училище. И ето, бих искал да знам къде си бил, какво си правил. Аз също разбирам, че например времето е прекрасно, на човек му се ще да е навън.“ — „Да, навън“ — равнодушно повтори Лужин, защото му доскуча. Баща му пожела да узнае къде е бил и отдавна ли чувствува такава потребност да е навън. След това спомена, че всеки човек има дълг, граждански дълг, семеен дълг, войнишки дълг, а също и ученически… Лужин се прозина. „Върви си в стаята“ — безнадеждно каза баща му и когато той излезе, дълго стоя насред кабинета и с тъп ужас гледа вратата. Жена му, която слушаше от съседната стая, влезе, седна в края на отоманката и отново се разрида. „Той лъже — повтаряше тя, — както и ти лъжеш. Удавена съм в лъжи.“ Той само сви рамене и си помисли колко е тъжно да се живее, колко е мъчно да изпълняваш дълга си, да не се срещаш, да не се обаждаш, да не ходиш там, където те влече неудържимо… на всичкото отгоре сега и синът му… тези странни неща… този инат… Мъка, мъка и нищо повече.

4

В някогашния кабинет на дядо му, където дори през най-горещите дни бе влажно като в гроб, колкото и да отваряха прозорците, обърнати направо към тежките тъмни ели, толкова величествени и уплетени една в друга, че не можеше да се каже къде свършва едната и почва другата, в тази необитаема стая, където на голото писалище стоеше бронзово момче с цигулка, имаше незаключен шкаф за книги и в него дебели томове на някогашно илюстровано списание. Лужин ги прелистваше бързо, устремен към страницата, на която между стихотворение от Коринтски, увенчано от арфообразна винетка, и отдела за куриози със сведения за движещи се блата, за американски чудаци и за дължината на човешките черва бе изгравирана шахматна дъска. Никакви картинки не можеха да удържат ръката на Лужин, докато прелистваше тома — нито прочутият Ниагарски водопад, нито гладуващите индуски деца, скелетчета с издути кореми, нито покушението срещу испанския крал. Животът преминаваше със забързан шумол и изведнъж — спирка — заветният квадрат, етюдите, дебютите, партиите.

В началото на лятната ваканция много му липсваха лелята и старецът с цветята, особено ароматният старец, който миришеше ту на теменужки, ту на момини сълзи в зависимост от цветята, които донасяше на лелята. Идваше почти винаги съвсем навреме — няколко минути след като лелята си погледнеше часовника и излезеше от къщи. „Добре, ще почакаме“ — казваше старецът и сваляше мократа хартия от букета, а Лужин поместваше креслото до масичката, където шахът вече беше нареден. Появата на стареца с цветята бе изход от доста неудобното положение. След три-четири отсъствия от училище се разкри неумението на лелята да играе шах. Фигурите й се струпваха в безобразна купчина, от която изскачаше гол и безпомощен царят. Старецът обаче играеше божествено. Първия път, когато леля му навлече ръкавиците и избъбри припряно: „За съжаление ще трябва да изляза, поиграйте шах с моя племенник, благодаря за чудните момини сълзи“ — първия път, когато старецът седна и произнесе с въздишка: „Отдавна не съм похващал… Казвайте, младежо, лявата или дясната?“ — този пръв път, когато след няколкото хода ушите му пламнаха и се почуди къде да се скрие, на Лужин му се стори, че играе съвсем друга игра, не тази, на която го бе научила лелята. Благоухание обгръщаше шаха. Старецът наричаше царицата дама, топа — тур, и като направеше смъртоносен за противника ход, се връщаше и сякаш разкривайки механизма на скъп инструмент, показваше как би трябвало да играе противникът, за да предотврати злощастието. Спечели първите петнайсет партии без никакво усилие, без да се замисли дори минута за ходовете, на шестнайсетата изведнъж почна да мисли и спечели мъчно, а последния ден, деня, когато старецът пристигна с цял храст люляк, който нямаше къде да бъде поставен, а лелята на пръсти тичаше из спалнята и после вероятно се измъкна през задния вход — през този последен ден след дълга, вълнуваща борба, по време на която се разкри навикът на стареца да сумти, Лужин постигна нещо, у него се освободи нещо, избистри се, изчезна късогледството на мисълта му, затулваща шахматната перспектива с мъчителна завеса. „Е, ясно, реми“ — каза старецът. Той премести няколко пъти царицата насам-натам, както се движи лост на повредена машина, и повтори: „Реми. Вечен шах.“ Лужин също опита дали лостът не действува, повъртя, повъртя царицата и се изпъчи, загледан в дъската. „Далеч ще стигнете, ако продължите в същия дух. Големи успехи. За пръв път виждам… Много, много далеч.“

Пак той му обясни и лесната система за означаване и Лужин, като разиграваше партиите от списанието, скоро откри у себе си едно качество, на което бе завидял, когато баща му веднъж на трапезата бе казал някому, че не може да разбере как тъстът му с часове бил четял партитурите, чувайки цялата музика, докато само преглежда нотите, понякога усмихнат, друг път намръщен, а понякога се връщал минута назад, както прави читателят, за да провери някаква подробност в романа — име, годишно време. „Сигурно е голямо удоволствие — каза баща му — да възприемаш музиката в естествения й вид.“ Самият Лужин сега започна да го изпитва, пробягваше с поглед буквите и цифрите, с които се означаваха ходовете. Отначало се научи да разиграва партиите — безсмъртните партии, останали от предишни турнири, — плъзгаше безмълвен поглед по шахматните ноти и беззвучно местеше фигурите по дъската. Случваше се подир някой ход, отбелязан с удивителна или с въпросителна в зависимост от това дали е бил изигран добре или зле, да следват няколко серии ходове в скоби, защото впечатляващият ход се разклоняваше като река и трябваше да се проследи всяко течение до края преди завръщането към основното русло. Тези второстепенни, подразбиращи се ходове, които обясняваха същността на грешката или на прозрението, Лужин престана полека-лека да осъществява на дъската и ги отгатваше по хармонията на редуващите се знаци. Точно по същия начин разиграната вече веднъж партия можеше да бъде прочетена от него наново, без да използува дъската: това беше още по-приятно, понеже не се налагаше да изважда шаха, да се вслушва всеки миг дали не идва някой; наистина той заключваше вратата, отключваше без желание, след като медната дръжка много пъти скачаше нагоре-надолу — и баща му, дошъл да види какво прави той във влажната, необитаема стая, намираше сина си неспокоен и мрачен, със зачервени уши; върху масата бяха наслагани томовете на списанието и големият Лужин се измъчваше от подозрението, че синът му търси в тях голи жени. „Защо се заключваш? — питаше той (и малкият Лужин се свиваше целият, като си представяше с ужасяваща яснота как ей сега, на мига, баща му ще надникне под дивана и ще намери шаха). — Въздухът тук е направо леден. Какво им е интересното на тези стари списания? Я ела да видим дали няма манатарки под елхите.“

Имаше манатарки, имаше. На мокрото нежнотухлено по цвят калпаче бяха полепнали елхови игли, понякога тревичка бе оставила дълга тънка следа върху него. Отдолу бяха на дупки, понякога с жълти голи охлюви — и бащата Лужин с джобно ножче изчистваше мъха и пръстта от дебелото, петнистосиво пънче, преди да постави гъбата в кошницата. Синът вървеше на пет-шест крачки подир него с ръце на гърба като старче и не само че не търсеше гъби, но дори не му се гледаха тези, които баща му изравяше с доволен вид. И понякога в края на алеята, пълна и бледа, с печалната си бяла рокля, която не й отиваше, се появяваше майката и бързаше към тях, като преминаваше ту през слънце, ту през сянка, и сухите листа, които никога не свършват в северните гори, шумоляха под белите й обувки с високи, леко изкривени токове. И веднъж през юли на стълбището за верандата тя се подхлъзна и си навехна крака, сетне дълго лежа — ту в полутъмната стая, ту на верандата — по розов халат, напудрена, а до нея на масичката имаше сребърна фруктиера с булдегоми2. Кракът й оздравя бързо, но тя остана да лежи, сякаш решила, че така й е писано, че животът именно това й е орисал. А лятото беше небивало горещо, комарите не мирясваха, от реката цял ден ехтяха възгласите на къпещите се момичета и през един такъв ден на изнемога рано заранта, когато стършелите още не бяха започнали да измъчват наплескания с черно вонящо мазило кон, големият Лужин замина за цял ден в града. „Разбери най-сетне. Налага се да се видя със Силвестров — бе говорил той предишната вечер и се бе разхождал из спалнята по халата си с миши цвят. — Колко си странна наистина. Много е важно. Иначе и аз самият бих предпочел да остана.“ Но жена му лежеше все така, свряла лице във възглавницата, и дебелият й безпомощен гръб потрепваше. Въпреки всичко той заранта замина — и синът, застанал в градината, видя как над назъбения край на елхичките, отделящи градината от пътя, премина бюстът на кочияша и шапката на баща му.

Този ден го налегна мъка. Всичките партии в старите списания бяха изучени, всички задачи решени и се налагаше да играе сам със себе си, а това безнадеждно завършваше с размяната на всички фигури и с безинтересно реми. И беше непоносимо горещо. Черна триъгълна сянка полягаше от верандата върху яркия пясък. Алеята бе цялата изпъстрена от слънцето и тези петна, ако примижиш, приличаха на равномерни светли и тъмни квадрати. Под пейката сянката се бе проснала на рязка решетка. Каменните стълбове с урни в четирите ъгъла на градинската площадка се заплашваха взаимно по диагонал. Стрелкаха се лястовички и полетът им напомняше движение на ножици, които бързо изрязват нещо. Както се чудеше какво да прави, той се залута по пътечката покрай реката, а оттатък реката се чуваха веселите писъци и се мяркаха голи тела. Застана зад едно дърво и се взря скришом, с разтуптяно сърце, в това бяло движение. В клоните прошумя птица и той се сепна, бързо тръгна обратно, далеч от реката. Закуси сам с икономката, мълчалива жълтолика старица, която винаги леко миришеше на кафе. След това, както се бе излегнал на дивана в гостната, сънено заслуша разните леки звуци — ту вика на авлига от градината, ту бръмченето на земна пчела, влетяла през прозореца, ту звъна на съдините върху подноса, изнасян надолу от спалнята на майка му, — и тези прозирни звуци странно се преобразяваха в неговия полусън, превръщаха се в някакви сложни, светли орнаменти върху тъмен фон и докато се мъчеше да ги разплете, заспа. Събуди го камериерката, изпратена от майка му… Спалнята беше затъмнена и унила; майка му го прегърна и притисна до себе си, но той така се напрегна, така се заизвръща, че се наложи да го пусне. „Хайде, разкажи ми нещо — продума тихо тя. Той вдигна рамене, като си чоплеше коляното. — Нищо ли не искаш да ми разкажеш?“ — попита още по-тихо тя. Той погледна нощната масичка, сложи в уста един булдегом и го засмука, взе втори, трети, още и още, докато устата му се напълни със сладки, тихо потракващи топчета. „Вземай, вземай колкото искаш — пошепна тя и протегнала ръка, се помъчи някак да го погали. — Не почерня тази година — промълви тя след малко. — А може просто да не виждам, светлината е толкова мъртва тук, всичко е синкаво. Вдигни щорите, ако обичаш. А не, чакай, остави. После.“ Щом досмука булдегомите, запита дали може да си отиде. Тя се поинтересува какво ще прави сега, дали не иска да отиде до гарата за влака в седем да посрещне баща си. „Пуснете ме — каза той. — При вас мирише на лекарства.“

Опита да се плъзне по перилата на стълбището, както другите в училището, и както той никога не бе вършил това в училището, но стълбището бе твърде високо. Под стълбата, в шкафа, още неизследван докрай от него, потърси списания. Изрови едно, намери в него задача за шашки, за глупавите тромави пулове, тъпо застинали върху дъската, но шах нямаше. Все му се въвираше в ръцете албумът хербарий със сухи еделвайси и с пурпурни листа, надписани с детски, тънък бледолилав почерк, толкова неприличащ на сегашния почерк на майка му: Давос, 1885 г.; Гатчина, 1886 г. Ядосан взе да изтръгва листата и цветята и клекнал сред разхвърляните книги, се разкиха от прахоляка. После под стълбището стана толкова тъмно, че страниците на списанието, което прелистваше, започнаха да се сливат в сива мътилка и понякога някоя малка картина го излъгваше, заприличваше му в тъмнината на неясна шахматна задача. Натика криво-ляво книгите в шкафа, помъкна се към гостната, помисли си отпуснато, че сигурно минава седем, тъй като бюфетчикът пали газените лампи. Като се подпираше с бастун и се държеше за парапета, по люляков пеньоар, майка му слизаше тежко, лицето й бе изплашено. „Не разбирам защо още не е пристигнал баща ти“ — каза тя и като се придвижваше мъчително, излезе на верандата, започна да се вглежда в пътя между елховите дънери, обточени тук-там с яркоръждив лъч.

Той пристигна едва към десет, оказа се, че бил закъснял за влака, твърде много работи трябвало да свърши, обядвал с издателя си — не, не, няма нужда от супа. Смееше се и говореше твърде, високо и шумно ядеше, Лужин изведнъж почувствува, че баща му през цялото време го гледа, сякаш е стъписан от присъствието му. Вечерята някак се сля с късния чай, майка му, облегната на масата, мълчаливо присвиваше очи, загледана в чинията с малини, и колкото по-весело разказваше бащата, толкова по-силно примижаваше. Сетне стана и си излезе тихо. На Лужин му се стори, че това вече някога се бе случвало. Остана на верандата с баща си и се боеше да вдигне глава, защото през цялото време усещаше втренчения му, странен поглед.

„Как благоволихте да си прекарате времето? — изведнъж произнесе баща му. — С какво се занимавахте?“ — „С нищо“ — отвърна Лужин. „А сега какво смятате да правите? — със същия напрегнато-шеговит глас, като подражаваше на сина си в обръщението на «ви», попита бащата Лужин. — Ще си лягате ли вече да спите, или ще поседите тук с мен? — Лужин уби един комар и много предпазливо, от долу на горе, погледна баща си. Баща му имаше троха на брадата и очите му блестяха неприятно присмехулно. — Знаеш ли какво? Хайде да поиграем на нещо. Искаш ли например да те науча на шах?“

Видя как синът му се изчерви бавно и съжалил го, добави припряно: „Или на карти — тестето е в чекмеджето на масата.“ — „Тук няма шах“ — прегракнало изрече Лужин и отново плахо погледна баща си. „Хубавият остана в Петербург — спокойно заяви бащата, — но ми се струва, че има един стар на тавана. Хайде да видим.“

Наистина — съпроводен от баща си, който вдигаше високо газената лампа, Лужин намери в сандъка сред разните боклуци шахматна дъска и отново почувствува, че това вече се бе случвало — този отворен сандък със стърчащ гвоздей отстрани, напрашените книги, дървената дъска, пукната по средата. Намери се и кутийката с издърпващо се капаче; в нея имаше крехки шахматни фигури. И през цялото време, докато търси, а после, докато носи шаха надолу до верандата, Лужин се мъчеше да разбере дали баща му случайно бе заговорил за шах, или го бе издебнал някак — без най-простото обяснение да му мине през ума, както понякога, докато търсим решение на задачата, ключ към нея се оказва ходът, който изглежда забранен, невъзможен, извън множеството вероятни ходове.

И сега, когато върху осветената маса между лампата и млякото бе поставена дъската и баща му взе да я бърше с вестник, и лицето му вече не беше подигравателно, Лужин, забравил страха, забравил тайната, изведнъж се изпълни с гордо вълнение от мисълта, че ако пожелае, може да покаже изкуството си. Баща му започна да нарежда фигурите. Вместо една от пешките имаше нелепа лилава фигурка като бутилчица; вместо единия топ имаше пул, конете бяха без глави, а конската глава, останала в празната кутия (заедно с малко зарче и с червено пулче), не пасваше за нито един от тях. Когато всичко бе наредено, Лужин изведнъж се престраши и промърмори: „Аз вече мога малко.“ — „Кой те научи?“ — без да вдига глава, попита бащата. „В училище — отвърна Лужин. — Там някои играеха.“ — „А! Чудесно — каза баща му. — Да почваме тогава…“

Той играеше шах от млади години, но рядко и нехайно, със случайни партньори — в хубавата вечер на парахода по Волга, в чуждестранния санаториум, където навремето бе умрял брат му, на вилата със селския доктор, саможив човек, който периодично преставаше да ги навестява, — и всички тези случайни партии, пълни с прозевки и безплодни размисли, бяха за него небрежна отмора или просто начин благоприлично да мълчи в присъствието на човек, разговорът с когото не върви — кратки, простички партии, без самолюбие, без вдъхновение, които започваше винаги еднакво и почти не обръщаше внимание на противниковите ходове. Без да се ядосва заради загубите, все пак вътрешно смяташе, че играе твърде добре и ако губи, причината е неговата разсеяност, добродушието му, желанието му да оживи играта с храбри атаки, и смяташе, че ако залегне, и без теории може да опровергае всеки гамбит от учебника. Страстта на сина му към шаха толкова го изуми, стори му се толкова неочаквана и заедно с това съдбовна, неизбежна — толкова странно му бе да седи на тази ярка веранда сред черната лятна нощ срещу това момче, чието чело сякаш се разрасна, набъбна, щом се наведе над фигурите, — толкова беше странно и страшно, че не можеше да съсредоточи мисълта си върху шахматния ход и преструвайки се на замислен, ту си спомняше смътно своя незаконен петербургски ден, който му остави чувство на срам, но по-добре да не задълбава в него, ту се заглеждаше в лекото, небрежно движение, с което синът му местеше фигурата. След няколко минути синът му каза: „Ако играя тук, мат, ако тук, губите си царицата.“ И той смутен върна хода, сетне истински се замисли, като навеждаше глава ту наляво, ту надясно, бавно протягаше пръсти към царицата и ги отдръпваше бързо като опарен, а синът през това време спокойно, с неприсъща за него старателност прибираше взетите фигури в кутията. Най-сетне големият Лужин премести царицата и веднага започна разгромът на позициите му, тогава той се засмя неестествено и си събори царя. Така изгуби три игри и почувствува, че дори да изиграе още десет, резултатът ще е същият, и все пак не можеше да се спре. В самото начало на четвъртата синът му върна неговия ход, поклати глава и заяви с уверен, недетски глас: „Най-лошият отговор. Според Чигорин трябва да се вземе пешката.“ И когато с непонятна, безнадеждна бързина изгуби и тази партия, бащата Лужин отново както одеве се засмя и с трепереща ръка взе да си налива мляко в ръбестата чаша, на чието дъно се виждаше скелетче от малина, което изплува на повърхността и се завъртя, сякаш не желаеше да бъде извадено. Синът прибра дъската и кутията, сложи ги в ъгъла върху плетения стол, равнодушно измънка „лека нощ“ и тихо затвори вратата след себе си.

„Е, да, това можеше да се очаква — каза бащата Лужин и избърса с кърпата връхчетата на пръстите си. — Той не се забавлява с шаха, той свещенодействува.“

Мъхеста дебела нощна пеперуда с горящи очи се блъсна в лампата и падна върху масата. В градината леко прошумоля вятър. Тънко засвири часовникът в гостната и удари дванайсет.

„Празна работа — каза си той, — глупава фантазия. Много момчета играят прекрасно шах. Нищо чудно няма. Цялата тази история просто ми подействува на нервите. Не е хубаво. Тя не е бивало да го поощрява. Е, както и да е…“

Споходи го мъчителната мисъл, че сега ще се наложи да лъже, да убеждава, да успокоява, а е вече късна нощ…

„Спи ми се“ — каза си той, но остана да седи в креслото.

А рано заранта в гъстата горичка зад градината малкият Лужин зарови кутията с бащиния шах в най-тъмното и обрасло с мъх кътче, като смяташе, че това е най-лесният начин да избегне всякакви усложнения, тъй и тъй вече има други фигури, които може открито да използува. Баща му, отстъпил пред любопитството си, се запъти при навъсения доктор, който играеше шах къде по-добре от него, и вечерта, след като трапезата беше вдигната през смях, като потриваше ръце и с всички сили се мъчеше да скрие от себе си, че не постъпва добре — а защо да не е добре, самият той не знаеше, — покани сина си и доктора на плетената маса на верандата, подреди им фигурите, като се извиняваше заради лилавата, и седнал до тях, започна жадно да следи играта. Докторът мърдаше гъстите си, раздалечено щръкнали вежди, мачкаше месестия си нос с големия космат юмрук, дълго обмисляше всеки ход и понякога се облягаше назад, сякаш отдалеч се виждаше по-добре, и ококорваше очи, и отново се навеждаше тежко, опрял ръце в коленете. Загуби и така изпъшка, че ракитеното кресло изпука. „Не така, не така — възкликна големият Лужин. — Трябва да местите тук и всичко ще е наред — вие дори сте в по-добра позиция.“ — „Но нали съм в шах“ — избоботи докторът и започна наново да нарежда фигурите. Когато тръгна да го изпраща през тъмната градина до очертаната от светулките пътечка, която се спускаше към моста, бащата Лужин чу тъкмо тези думи, които бе жадувал да чуе, но сега те му причиниха мъка — по-добре да не беше ги чувал.

Докторът започна да идва всяка вечер и тъй като наистина играеше много добре, посрещаше с огромно удоволствие неспирните си поражения. Донесе учебник по шах, посъветва малкия обаче да не се увлича прекалено, да не се изморява, да чете на чист въздух. Разказваше за големите шахматисти, които бил имал щастието да види, за наскорошния турнир, а също за миналото на шаха, за доста фантастичния раджа, за великия Филидор, който бил и голям музикант. Понякога с мрачна усмивка донасяше това, което наричаше „почерпка“ — остроумна задача, изрязана отнякъде. Лужин се блъскаше с нея, намираше най-сетне решението и възкликваше с неясното си „Р“, с необикновен израз на лицето, с блеснали от щастие очи: „Какъв разкош! Какъв разкош!“ Обаче съставянето на задачи не го увлече, той неясно усещаше, че би разпилял в тях тази войнствена, ярка сила, която долавяше у себе си, когато докторът с удари на косматия си пръст отместваше все по-далеч и по-далеч своя цар и най-сетне замираше, поклащайки глава, загледан в дъската, докато баща му, който присъствуваше винаги, жадуваше винаги за чудо — синът му да падне, и сепнат, и радостен, когато синът му печелеше, и съсипан от тази сложна смесица от чувства, хващаше коня или топа, казваше, че не всичко е изгубено, и сам понякога доиграваше безнадеждната партия.

Оттам се започна. Между тези вечери на верандата и деня, когато в столичното списание се появи снимката на Лужин, като че нямаше нищо, нито вилната есен, ръмяща върху астрите, нито преселването в града, нито завръщането в училище. Снимката излезе през един октомврийски ден, наскоро след първата незабравима игра в шахклуба. И всичко останало, всичко друго между нея и преместването в Петербург — два месеца все пак, — беше толкова смътно и толкова заплетено, че по-късно, когато си припомняше това време, Лужин не можеше със сигурност да каже кога например беше вечеринката в училището — където тихо в ъгъла, почти незабележимо за другарите си, би учителя по география, известен любител — или кога по покана на баща му у тях се появи на вечеря един побелял евреин, грохнал шахматен гений, побеждавал из всички световни градове, а сега живеещ в безделие и нищета, полусляп, с болно сърце, изгубил навеки своя плам, устрем, късмет… Едно помнеше съвсем ясно — притеснението, което изпитваше в училище, притеснението, че ще научат за дарбата му и ще го съсипят от подигравки — и по-късно, използувайки този безпогрешен спомен, изчисли, че явно след партията, изиграна на вечеринката, вече не се е веснал в училището, защото, както помнеше всички конвулсии на детството си, не можеше да си представи ужасното изживяване, което би го сполетяло, ако бе влязъл заранта в класа и бе видял любопитните всезнаещи очи. Помнеше освен това, че след появата на снимката бе отказал да ходи на училище и не можеше да развърже в паметта си възела, в който се беше сплела вечеринката и снимката, невъзможно му беше да каже кое е било по-рано, кое по-късно. Списанието му бе донесено от баща му и снимката беше същата, която бяха направили миналата година на вилата: дървото в градината, той до него, върху челото му плетеница от листата, мрачен израз върху леко наведеното лице и онези тесни бели панталонки, които все му се разкопчаваха отпред. Вместо радостта, очаквана от баща му, той не изрази нищо — но все пак изпита скрита радост: ето това слага край на училището. Молиха го цяла седмица. Майка му, разбира се, плака. Баща му го заплаши да скрие новия шах — огромни фигури върху марокен. И изведнъж всичко се реши от само себе си. Той избяга от къщи — с есенното си палтенце, тъй като бяха скрили зимното след един неуспешен опит за бягство — и като не знаеше къде да се дене (валеше бодлив сняг, трупаше се по корнизите и вятърът го издухваше, безкрай повтаряше тази нищожна виелица), той се помъкна най-сетне при лелята, която не беше виждал от пролетта. Срещна я пред входа на дома й. Беше с черна шапка, държеше увити, в хартия цветя, отиваше на погребение. „Твоят стар партньор умря — каза тя. — Ела с мен.“ Ядоса се, че не може да поседи на топло, че вали сняг, че зад воала на лелята блестят сантиментални сълзи — и като се извърна рязко, се махна оттам, вървя близо час, сетне се запъти към къщи. Не си спомняше самото завръщане, най-забавното е, че може би предходното всъщност се бе развило по друг начин, че много неща в паметта му може да са дошли по-късно, да са били от треската, а той лежа болен цяла седмица и тъй като беше много слаб и нервен, докторите предполагаха, че няма да преживее тази болест. Не се разболяваше за пръв път и докато възстановяваше усещането за тази именно болест, неволно си припомняше и другите, с които бе пълно детството му — и особено ярко си спомняше как още съвсем малък, когато си играеше сам, се загръщаше в одеялото на тигрови ивици и самотно си играеше на крал — най-приятно му беше да се прави на крал, тъй като мантията го пазеше от студените тръпки, и му се искаше колкото може повече да отдалечи неприятната минута, когато ще му докосват челото, ще му сложат термометъра и сетне набързо ще го накарат да си легне. Но нищо предишно не приличаше на октомврийската му шахматна болест. Побелелият евреин, бил някога на шах Чигорин, мъртвият старец, обсипан с цветя, баща му, който с весело, хитро лице му носеше списанието, и учителят по география, вцепенен от мата, и стаята в шахклуба, където някакви младежи го бяха заобиколили сред цигарения пушек, и безбрадото лице на музиканта, кой знае защо, хванал телефонната слушалка като цигулка, между бузата и рамото си — всичко това участваше в треската му и приличаше на някаква чудовищна игра върху призрачна, лесно поваляща се, безкрайно падаща дъска.

Когато оздравя, отслабнал и пораснал, го откараха в странство, най-напред на Адриатическо море, където лежа на слънце в една градина и разиграва мислено партии, което не можеха да му забранят, после — на един германски курорт, където баща му го водеше на разходка по алеите, оградени с чудати букови перила. Шестнайсет години по-късно, когато посети същия курорт, позна пръснатите брадати джуджета между кръглите лехи, обрамчени с цветни камъчета, и ред разрасналия се, разхубавен хотел и тъмната влажна гора на хълма, разноцветните мазки с блажна боя (всеки цвят означаваше посоката на определена разходка), с каквито бе снабден буковият дънер или канарата на кръстопътя, та бавно стъпващият пътник да не се изгуби. Същите попивателни преси с изумруденосини, оживени от седеф; изгледи под изпъкнало стъкло се продаваха в магазинчетата край извора и като че същият оркестър в градината свиреше потпури от опери, и кленовете хвърляха жива сянка върху масичките, на които хората пиеха кафе и ядяха клиновидни парчета ябълкова торта с каймачен крем.

„Ето виждате ли тези прозорци? — каза той и посочи крилото на хотела. — Там тогава се състоя едно турнирче. Играеха най-сериозните германски шахматисти. Бях на четиринайсет години. Трета награда, да, трета награда.“

Отново отпусна ръка върху дебелия си бастун с това печално, малко старческо движение, което сега му бе тъй присъщо, и наклони глава, сякаш се заслуша в музика.

„Какво? Да сложа шапката? Слънцето пече, казвате? Не, то не ми влияе. Не, моля ви, защо? Нали сме на сянка.“

Все пак взе сламената шапка, подадена му през масата, потропа с пръсти по дъното, където имаше безформено тъмно петно върху името на шапкаря, сложи я, изкриво усмихнат. Именно — изкриво: дясната му буза се надигаше леко, отдясно устната откриваше лоши, тютюнджийски зъби, друга усмивка той нямаше. И не можеше да се каже, че тъкмо е минал трийсетте — отстрани покрай носа му се спускаха две дълбоки, отпуснати бразди, гърбът му беше превит, в цялото му тяло се долавяше нездрава тежест и когато изведнъж стана рязко, като се бранеше с лакът от осата, пролича, че е доста пълен — нищо у малкия Лужин не бе предвещавало тази отпусната, тежка пълнота. „Какво се е лепнала!“ — възкликна той с тънък, плачлив глас, продължавайки да вдига лакът, а с другата ръка се силеше да измъкне кърпата. Осата се завъртя за последен път и отлетя, а той дълго я изпраща с очи, като машинално тръскаше кърпата, а после, наместил по-устойчиво металния стол върху чакъла и вдигнал падналия бастун, отново седна, тежко задъхан.

„Защо се смеете? Те са много неприятни насекоми — тези оси!“ Той се намръщи, загледан в масата. До табакерата му бе оставена дамска чантичка, полукръгла, от черна коприна. Разсеяно протегна ръка към нея, защрака ключалката.

„Лошо се затваря — каза той, без да вдига поглед. — Един прекрасен ден ще изпогубите всичко.“

Въздъхна, остави чантичката и със същия тон добави: „Да, най-сериозните германски шахматисти. И един австриец. Горкият ми баща, не му провървя. Беше сметнал, че тук няма жив интерес към шаха, а попаднахме направо на турнир.“

Нещо беше достроено, крилото на сградата сега изглеждаше другояче. А бяха живели ей там, на втория етаж. Бяха решили да останат до есента, а после да се върнат в Русия, и призракът на училището, за което баща му не посмяваше да спомене вече втора година, отново се замярка. Майка му се бе завърнала доста по-рано, в началото на лятото. Тя разправяше, че безумно страда без руското село, и това дълго-дълго „безумно“ с вибрираща пронизваща средна сричка беше почти единствената интонация, която синът й бе запомнил. Но все пак си замина без желание — тя самата не знаеше дали да замине, или да остане. Отдавна вече се бе започнало странното й отчуждение от сина, сякаш той бе отплавал нанякъде, и тя обичаше не това голямо момче, този шахматен вундеркинд, за когото вече пишеха вестниците, а онова малко, топло, непоносимо дете, което за щяло и нещяло се тръшкаше на пода и крещеше, и риташе. И всичко това бе толкова тъжно, толкова ненужно — този проскубан, неруски люляк на гарата, и лампите като лалета в спалното купе на „Норд-експреса“, и тази тежест в гърдите, чувството на задушаване — може би гръдна жаба или просто нерви според мъжа й. Тя замина, не пишеше, баща му се разведри и се премести в една по-малка стая, а после, веднъж през юли, малкият Лужин на връщане вкъщи от друг хотел — там живееше един от онези възрастни съсредоточени хора, които играеха с него, които му заместваха връстниците — случайно зърна на склона край дървените перила, сред блясъка на вечерното слънце, баща си с една дама. И тъй като тази дама безспорно беше неговата петербургска червенокоса леля, той се учуди много и, кой знае защо, изпита срам и не каза нищо на баща си. А няколко дни по-късно, рано сутринта, чу — баща му бързо се приближаваше към неговата спалня по коридора и сякаш се заливаше в смях. Вратата се разтвори с трясък и баща му влезе, като подаваше, сякаш за да я махне от себе си, някаква хартийка — телеграма. Сълзи течаха по бузите му, покрай носа, като че бе напръскал лицето си с вода, и все повтаряше разхълцан, задавен: „Какво значи това? Какво значи това? Грешка е, сбъркали са нещо“ — и все отстраняваше листчето от себе си.

5

Игра в Петербург, в Москва, в Нижни Новгород, в Киев, в Одеса. Появи се някакъв Валентинов, нещо средно между възпитател и импресарио. Баща му носеше черна лента на ръкава — траур по жена си — и казваше на провинциалните журналисти, че не би опознал така подробно родината си, ако синът му не беше вундеркинд.

Сражава се на турнири с най-добрите руски шахматисти, игра блинд, често сам срещу двайсет любители. Големият Лужин много по-късно (през годините, когато всяко негово антрефиле в емигрантски вестник му изглеждаше лебедова песен и господ знае колко бяха тези лебедови песни, пълни с лирика и с печатни грешки) замисли повест за точно такова момче шахматист, което бащата (според сюжета — пастрок) разкарва от град на град. Бе започнал книгата през двайсет и осма — когато се върна вкъщи от едно заседание, на което се бе явил единствено той. Толкова неочаквано, толкова живо си бе представил замисъла на тази книга, докато бе седял и бе чакал в отделната зала на берлинското кафене. Беше отишъл както винаги много точно, учуди се, че масите още не са събрани, нареди на лакея веднага да ги нареди една до друга, поръча си чай и чаша коняк. Заличката беше чиста, ярко осветена, с натюрморт на стената: примамливи праскови около разрязана диня. Плавно излитнала, покривката се спусна върху наредените надълго маси. Сложи в чая бучка захар и като топлеше безкръвните си, винаги мръзнещи ръце в стъклото, се загледа как се вдигат мехурчетата. В съседното общо помещение цигулка и роял свиреха мелодия от „Травиата“ и от сладката музика, от коняка, от вида на бялата покривка старецът Лужин така се натъжи, така сладко се натъжи, че не смееше да се помръдне, седеше, облегнат с едната ръка на масата и допрял показалец до слепоочието — жилест старец със зачервени очи, плетена жилетка и кафяво сако. Свиреше музика, празната зала плуваше в светлина, аленееше се динената рана и никой не идваше на заседанието. Няколко пъти си погледна часовника, но сетне толкова се размекна от музиката и чая, че забрави за времето и полека-лека взе да мисли за разни работи — за купената на старо пишеща машина, за Мариинския театър3, за сина си, който толкова рядко се мяркаше в Берлин. А след това се сепна, че седи вече час, че покривката е все така празна и бяла… И в тази светла пустота, която му се стори мистична, седнал на масата, предназначена за несъстоялото се заседание, изведнъж реши, че отдавна напусналото го писателско вдъхновение сега го е споходило.

„Време е да си направя известна равносметка“ — помисли си той и огледа празната зала — покривката, сините тапети, натюрморта — както се оглежда стая, в която се е родил известен човек. И фабулата на повестта, която старецът Лужин бе лелеял отдавна, му се стори току-що възникнала и той покани мислено бъдещия си биограф (по парадоксален начин въпреки напредващата възраст все по-призрачен, все по-далечен) най-внимателно да огледа тази случайна стая, в която се е зародила повестта „Гамбит“. Глътна остатъка от чая, нахлузи палтото и шапката, узна от лакея, че днес не е сряда, а вторник, усмихна се, с известно удоволствие отбеляза своята разсеяност, и като се върна вкъщи, начаса вдигна металния капак на пишещата си машина.

Пред очите му най-ярко изникваше тъкмо този леко ретуширан от писателското въображение спомен: светлата зала, двата реда маси, на масите шахматни дъски. На всяка маса седи човек, зад гърба му се е скупчила групичка зрители, проточили вратове. И ето през свободното място между масите, без да поглежда никого, бърза момче — облечено като принц с празнично бяло моряшко костюмче — и се спира поред до всяка дъска, бързо прави ход или се замисля за миг, навело златисторуса глава. Ако се гледа отстрани, направо не е ясно какво става: възрастни мъже в черно седят навъсени зад дъските, нагъсто изпълнени с някакви сложни по форма кукли, а дребното, пременено момче, дошло тук, кой знае защо, в странната, напрегната тишина преминава леко от маса на маса, единствено то се движи сред тези вцепенени хора…

Писателят Лужин сам не забелязваше стилизацията на спомена си. Не забеляза също, че бе придал на сина си по-скоро черти на „музикален“, а не на шахматен вундеркинд — нещо болнаво, нещо ангелско — и очите, потънали в лека мъгла, и начупената коса, и прозрачната белота на лицето. Но тук се появяваше малка трудност: трябваше да обгради този изчистен от всякакви примеси, изведен до крайна нежност образ на сина си с някакъв бит. Едно бе решил твърдо: че няма да остави това дете да порасне, няма да направи от него онзи навъсен мъж, който го навестяваше понякога в Берлин, кратко отговаряше на въпросите му, седеше, притворил очи, и си отиваше, оставил плик с пари върху перваза на прозореца.

„Той ще умре млад — избъбри гласно старецът и неспокойно закрачи из стаята пред отворената машина, която го следеше с всичките отблясъци на клавишите си. — Да, ще умре млад, смъртта му ще бъде неизбежна и много трогателна. Ще умре както играе последната си партия в постелята.“ Тази мисъл му хареса толкова, че съжали заради невъзможността да почне книгата си от края. Защо всъщност да е невъзможно? Може да опита… Поведе оттам мисълта си обратно — от тази трогателна, толкова ясна смърт към мъглявото раждане на героя, но изведнъж се опомни, седна на писалището и започна да мисли наново.

По-рано, когато мечтаеше за такава книга, чувствуваше, че му пречат две неща: войната и революцията. Дарбата на сина му се разви истински едва след войната, когато от вундеркинд се бе превърнал в маестро. Тъкмо преди войната, която толкова пречеше на спомена да заработи в полза на стройната литературна фабула, той със сина си и с Валентинов замина наново в чужбина. Канеха ги да играят във Виена, в Будапеща, в Рим. Славата на руското момче, победило вече този-онзи от шахматистите, чиито имена се срещат в шахматните учебници, толкова се разрастваше, че за неговата собствена скромна писателска слава също се споменаваше мимоходом в чуждестранните вестници. Тримата бяха в Швейцария, когато бе убит австрийският ерцхерцог. По съвсем случайни съображения (заради полезния за сина му планински въздух, заради думите на Валентинов, че на Русия сега не й е до шах, а синът му живее само с шаха, и освен това поради мисълта, че войната няма да продължи) той се върна сам в Петербург. След няколко месеца не се стърпя и повика сина си. В странно, с много заврънкулки писмо, на което някак приличаше бавният обиколен път, вече изминат от това писмо, Валентинов му съобщи, че синът му не желае да се върне. Лужин писа отново и отговорът, също тъй завъртян и учтив, дойде вече не от Тарасп, а от Неапол. Намрази Валентинов. Връхлитаха го дни на необикновена мъка. Впрочем Валентинов в поредното си писмо му бе предложил да поеме всичките разноски по издръжката на сина му, свои хора сме — ще се разберем (точно така бе написал). Времето вървеше. Той се озова в Кавказ в неочакваната роля на военен кореспондент. След дните на мъка и остра омраза срещу Валентинов (който впрочем му пишеше усърдно) се проточиха дни на душевно успокоение, базиращо се на това, че на сина му е добре в чужбина, по-добре, отколкото би му било в Русия (тъкмо което твърдеше Валентинов).

Сега, почти петнайсет години по-късно, тези военни години се оказаха раздразваща пречка, някакво посегателство върху творческата свобода, защото нали във всяка книга, в която се описва постепенното развитие на дадена човешка личност, би трябвало някак да се спомене за войната, дори смъртта на героя на младини не би могла да се окаже изход от положението. Имаше лица и условия около образа на сина, които за съжаление бяха представими само върху военния фон, не биха съществували без този фон. С революцията беше още по-зле. По общо мнение тя бе повлияла върху живота на всеки русин; не би могъл да прекара героя си през нея, без да го обгори, а беше невъзможно да я избегне. Това вече бе същинско насилие върху писателската воля. А всъщност как ли революцията би могла да засегне сина му? През дългоочаквания ден от есента на хиляда деветстотин и седемнайсета година се яви Валентинов, все така весел, шумен, великолепно облечен, и подир него пухкав младеж с мустачки. Настъпи минута на тъга и смут и на странно разочарование. Синът бе мълчалив и все поглеждаше през прозореца. („Страхува се от възможна стрелба“ — полугласно обясни Валентинов.) Отначало всичко това приличаше на лош сън — но после се уталожи. Валентинов продължаваше да уверява, че „нали сме си свои — ще си оправим сметките“; оказа се, че има големи, тайнствени ангажименти и парите му са натикани по всички банки на съюзническа Европа. Синът започна да посещава най-кроткия шахклуб, доверчиво разцъфнал тъкмо в разгара на гражданските размирици, а през пролетта изчезна заедно с Валентинов — отново в чужбина. По-нататък следваха спомени само лични, спомени непривлекателни, господ ги знае, глад, арест, господ ги знае, и изведнъж — балтийски вятър, спор с професор Василенко за безсмъртието на душата.

От всичко това, от цялата тази груба смесица — досадно шепнеща, напираща от всички кътчета на паметта, принизяваща всеки спомен, преграждаща пътя на свободната мисъл — непременно би трябвало предпазливо, късче по късче, да изстърже и цялостно да пусне в книгата Валентинов. Явно талантлив човек, както го определяха тези, които се канеха веднага да кажат нещо долно за него; чудак, сръчен във всичко, незаменим за уреждане на любителски спектакъл, инженер, чудесен математик, поклонник на шашките и шаха, „най-амюзантния“4 господин, както сам се препоръчваше. Имаше чудесни кафяви очи и изключително привлекателен смях. На показалеца си носеше пръстен с адамова глава5 и даваше да се разбере, че в живота му е имало дуели. По едно време преподавал гимнастика в училището, където бе учил малкият Лужин, и на учениците и учителите им правеше дълбоко впечатление, че идва да го вземе тайнствена дама с лимузина. Между другото беше изобретил невероятен метален паваж, изпробван на Невски до Казанската катедрала. Пак той бе измислил няколко остроумни шахматни задачи и беше първият изложител на тъй наречената „руска“ тема. Беше на двайсет и осем години, когато се обяви войната, и не страдаше от никаква болест. Анемичната дума „дезертьор“ някак не отиваше на този весел, як, сръчен човек — но друга дума не можеш му избра. С какво се бе занимавал в чужбина през войната — така си остана неизвестно.

И ето — бе решил да се възползува напълно от него, с негова помощ всяка фабула би придобила необичайна живост, привкус на авантюра. Но най-важното тепърва предстоеше да бъде измислено. Нали всичко досега бе само багри, наистина топли, живи, но плувнали на отделни петна; искаше да бъде намерен определен рисунък, рязка линия. За пръв път писателят Лужин, замислил книга, започваше от багрите.

И колкото по-ярки ставаха тези багри във въображението му, толкова по-мъчно му беше да седне на пишещата машина. Измина месец, втори, започна лятото, а той все продължаваше да облича в най-гиздави цветове незримата още тема. Понякога му се струваше, че ето книгата е написана, ясно съзираше набора, дългите шпалти с червени йероглифи отстрани, а сетне и новичката броширана книга, пукаща в ръцете, по-нататък нахлуваше вълшебна розова мъгла, сладостни награди заради всичките несполуки, заради всичките измами на славата. Ходеше по гости у многобройните си познати и надълго, с удоволствие разказваше за своята книга. В един емигрантски вестник се появи бележка, че той след дългото си мълчание сега работи върху нова книга. Тази бележка, написана и изпратена от него самия, той препрочете с вълнение няколко пъти, изряза я, прибра я в портфейла си. Зачести на литературните вечери, уреждани от адвокати и от дами, като смяташе, че сигурно всички го гледат любопитно и с уважение. Веднъж, през един измамен летен ден, излезе извън града, намокри го внезапният проливен дъжд, докато, напразно бе търсил гъби манатарки, и на следващия ден легна болен. Боледува самотно и кратко, смъртта му бе неспокойна. Управителният съвет на съюза на емигрантските писатели почете паметта му със ставане.

6

„Ще изтърсите всичко“ — каза Лужин, отново докопал чантичката.

Тя бързо протегна ръка, отмести чантата по-далеч, като я тръшна на масата — сякаш подчертавайки забраната с това. „Вечно трябва да въртите нещо из ръцете си“ — продума тя мило.

Лужин погледна ръката си, разпери и отново събра пръсти. Ноктите му бяха жълти от пушенето, с груби кожички, по ставите се точеха дебели напречни бръчици, по-долу растяха редки косъмчета. Отпусна ръка върху масата до нейната млечнобяла ръка, мека наглед, с късо и грижливо изрязани нокти.

„Съжалявам, че не съм познавала баща ви — изрече тя след малко. — Сигурно е бил много добър, много сериозен, много ви е обичал.“

Лужин премълча.

„Разкажете ми още нещо — как сте живели тук? Нима сте били някога малък, тичали сте, играли сте?“

Той отново отпусна двете си ръце върху бастуна и от израза на лицето му, от сънено спусналите се тежки клепачи, от леко разтворилата се уста, сякаш се канеше да се прозине, тя заключи, че му е доскучало, че му е омръзнало да си спомня. При това нали си бе спомнял равнодушно — беше й чудно, че ето, само преди месец е изгубил баща си и сега без сълзи може да гледа сградата, в която е живял с него като дете. Но дори в това безразличие, в недодяланите му думи, в тромавите му душевни движения, като че душата му се обръщаше насън и заспиваше наново, й се привиждаше нещо трогателно, трудноопределим чар, който бе доловила у него от първия ден на познанството им. И колко тайнствено беше това, че въпреки очевидната вялост на отношението към баща му, все пак беше избрал именно този курорт, именно този хотел, сякаш бе очаквал от видените някога предмети и пейзажи онази тръпка, която не можеше да изпита без чужда помощ. А бе пристигнал чудесно през един зелен и сив ден, под ръмящия дъжд, с безобразната си черна мъхеста шапка, с огромните си галоши — и загледана през прозореца във фигурата му, тромаво измъкваща се от хотелския автобус, тя почувствува, че този неизвестен пристигащ е някак съвсем особен, не прилича на останалите курортисти. Още същата вечер научи кой е. Всички в трапезарията гледаха този пълен, мрачен човек, който ядеше лакомо и немарливо и понякога се умисляше, като прокарваше пръст по покривката. Тя не играеше шах, никога не бе се интересувала от шахматни турнири, но по някакъв начин името му й бе познато, несъзнателно се бе вдълбало в паметта й, но не можеше да си припомни кога го бе чула за пръв път. Фабрикантът, страдащ отдавна от запек, за който говореше на драго сърце, човек, обзет от единствена мисъл, но добродушен, приятен, облечен с известен вкус, изведнъж забрави запека си и в галерията, в която пиеха лековита вода, й съобщи няколко смайващи неща за мрачния господин, който, сменил мъхнатата си шапка със старинна гарсонетка, бе застанал пред витрината, вградена в колоната, и разглеждаше занаятчийските изделия, изложени за продан. „Ваш съотечественик е — каза фабрикантът, като помръдна вежда към него, — прочут играч на шах. Пристигнал е за турнира от Франция. Турнирът ще се състои в Берлин след два месеца. Ако спечели, ще играе със световния шампион. Баща му наскоро почина. Ето тук пише тези неща, във вестника.“

Изпита желание да се запознае с него, да поговори на руски — толкова привлекателен й се стори с тази своя мудност, навъсеност, с ниската си разтворена яка, която го правеше приличен на музикант — харесваше й, че не я гледа, не търси повод да я заговори, както правеха всичките неженени мъже в хотела. Тя не беше особено хубава, нещо не достигаше на дребните й, правилни черти. Като че не бе осъществен последният, решителният тласък, който би я направил прекрасна, оставяйки същите черти, но придавайки им необяснима важност. Но беше на двайсет и пет години, модно подстриганата й коса я правеше обаятелна и имаше едно извръщане на главата, в което проникваше намек за възможна хармония, обещание за истинска красота, неизпълнено в последната минута. Тя носеше съвсем семпли, много добре ушити рокли, откриваше ръцете и шията си, като леко се перчеше с нежната им свежест. Беше богата — баща й, изгубил едни капитали в Русия, бе натрупал други в Германия. Майка й трябваше скоро да пристигне в този курорт и откак възникна Лужин, очакването на шумната й поява стана някак неприятно.

Запозна се с него на третия ден от пристигането му, както се запознават в старите романи или филми: тя си изпуска кърпичката, той я вдига — само с тази разлика, че тя се озова в ролята на героя. Лужин вървеше по пътеката пред нея и последователно изтърси: голямата си копринена носна кърпа, необикновено мръсна, с полепнал по нея боклук от джобовете му, пречупена, омачкана цигара, изронила половината от вътрешността си, един орех и френски франк. Тя вдигна само кърпата и монетата и полека тръгна да го настигне, като любопитно очакваше нови загуби. Лужин вървеше, хванал бастуна с дясната си ръка, докосваше с него всеки дънер, всяка пейка, а с лявата все бърникаше в джоба и най-сетне се спря, преобърна джоба си и заразглежда дупката в него. При това падна още една монета. „Продънен е — каза той по немски, взе кърпата от ръцете й. («И това» — каза тя на руски.) — Платът е слаб“ — продължи той, без да вдигне глава, без да премине на руски, без да се учуди на нищо, сякаш завръщането на нещата му беше съвсем естествено. „Ама не ги тикайте отново там“ — каза тя и се запревива от смях. Едва тогава той вдигна глава и мрачно я изгледа. Пълното му сиво лице, с лошо избръснати, наранени от бръснача бузи, придоби объркан и странен израз. Очите му бяха необикновени, тесни, леко дръпнати, полузатворени от тежки клепачи и сякаш напрашени от нещо. Но през този пухкав прашец проникваше синкав, влажен блясък, в който имаше нещо безумно и примамливо. „Не ги губете вече“ — каза тя и си отмина, като чувствуваше погледа му в гърба си. Вечерта на влизане в трапезарията тя неволно му се усмихна отдалеч и той отговори със същата навъсена, крива полуусмивка, с която понякога гледаше черната бременна котка, безшумно промъкваща се от маса до маса. А на следващия ден в градината, където имаше изкуствени пещери, водоскоци и пръстени джуджета, се приближи до нея и с дълбок, тъжен глас взе да й благодари за кърпата, за монетата (и оттогава смътно, почти несъзнателно все следеше дали тя няма да изпусне нещо — сякаш се мъчеше да възстанови някаква скрита симетрия). „Няма за какво, няма за какво“ — отвърна тя и произнесе още много такива думи — бедни роднини на истинските думи, а колко са тези мънички, запленяващи думи, произнесени забързано, временно запълващи празнотата. Като употреби такива думи, макар да чувствуваше дребнавата им суета, го попита дали му харесва курортът, за дълго ли е тук, пие ли водата. После го попита, като съзнаваше глупостта на въпроса, но безсилна да се възпре — отдавна ли играе шах. Той не отговори, извърна се и тя така се смути, че започна бързо да изрежда всичките метеорологични белези на вчерашния, днешния, утрешния ден. Той продължаваше да мълчи и тя също замлъкна, взе да се рови из чантата, мъчително диреше в нея тема за разговор и намираше само счупеното гребенче. Изведнъж той извърна към нея лицето си и каза: „Осемнайсет години, три месеца и четири дни.“ За нея това беше изумително облекчение, при това изисканата обширност на отговора му някак я поласка. Впрочем скоро започна малко да я дразни, че той на свой ред не й задава никакви въпроси, че я приема сякаш на доверие.

„Артист, голям артист“ — си мислеше често тя, загледана в тежкия му профил, в едрото му прегърбено тяло, в тъмния кичур, винаги залепнал на мокрото чело. И може би защото не знаеше нищо за шаха, тази игра беше за нея не просто домашно занимание, приятно прекарване на времето, а тайнствено изкуство, равно на всички признати изкуства. Никога досега не беше срещала отблизо такива хора — нямаше с кого да го сравни освен с гениалните чудаци, музиканти или поети, чийто образ познаваше също толкова сигурно и смътно като образа на някой римски император, на инквизитор, на скъперник от комедия. Паметта й съдържаше късичка тъмна алея с наредени там всички лица, докоснали по някакъв начин въображението й. Имаше училищни спомени — девическата гимназия в Петербург с необичайния бръшлян по фасадата, обърната към онази недълга, прашна, безтрамвайна улица, и някакъв учител по география, преподаващ също и в мъжкото училище — едроок, белочел човек с чорлава коса, болен — както казваха — от охтика, гостувал — както казваха — на далай лама, влюбен — както казваха — в една от големите ученички, в племенницата на белокосата, синеока инспекторка, чието спретнато кабинетче беше уютно със сините си тапети и с бялата печка. Географът бе останал в паметта й именно върху син фон, заобиколен от син въздух, и бързо се приближаваше, по навик забързано и шумно нахлуваше в класа и изведнъж се стапяше, изгубваше се, отстъпвайки място на друго лице, сторило й се също неприличащо на всички останали. Появата на това лице бе предшествувана от дългото внушаване от страна на инспекторката, че не бива да се смеят, в никакъв случай не бива да се смеят. Беше през първата съветска година, от четирийсетте ученички в класа бяха останали седемнайсет, всеки ден посрещаха учителите с въпроса: „Ще учим ли днес?“ И те неизменно им отговаряха: „Още не сме получили изчерпателни инструкции.“ Инспекторката им нареди да няма никакво кискане, когато ей сега пристигне човекът от Комисариата по народната просвета, каквото и да говори, както и да се държи. И той пристигна, и се настани в паметта й като извънредно забавен човек, дошъл от другия, от нелепия свят. Беше куц, но много подвижен и суетлив, с бързи, скачащи очи. Девиците се струпаха в утихналия салон и той крачеше пред тях назад-напред, като пъргаво накуцваше и се извръщаше с маймунска ловкост. Като куцаше покрай тях, като чевръсто тътреше крак върху двоен ток, като разсичаше с дясната ръка въздуха на правилни късове или го изглаждаше като сукно, той подробно и бързо говореше за лекциите по социология, които ще им чете, за скорошното им сливане с мъжкото училище — и неудържимо, до болка в скулите, до конвулсии в гърлото я избиваше смях. По-късно във Финландия, останала в душата й като нещо по-руско от самата Русия, може би защото дървената вила и елите, бялата лодка върху черното от еловите отражения езеро особено проникваха в нея като руски, особено се ценяха като нещо забранено, останало оттатък Белоостров — в тази още вилна, още петербургска Финландия на няколко пъти отдалеко бе зървала един прочут писател, много блед, с ярко очертана брадичка, все поглеждащ към небето, в което започнаха да се въдят вражески аероплани. И той бе останал по странен начин редом с руския офицер, който по-късно изгуби ръката си в Крим — съвсем кротичък, свенлив човек, с когото през лятото бе играла тенис, през зимата бе карала ски и при този снежен спомен изплуваше отново върху нощния фон вилата на прочутия писател, където той сетне почина, разчистената пътечка, преспите, осветени от електричество, призрачните ивици върху тъмния сняг. След тези заети по различен начин хора, всеки от които обагряше спомена й в свой определен цвят (синият географ, комисарят в защитен цвят, черното палто на писателя и целият в бяло човек, подхвърлящ елова шишарка в ракетата), се ширеше неопределеност и мимолетност — животът в Берлин, случайните балове, монархическите събрания, многото еднакви лица — и всичко това бе още толкова близко, че паметта й не можеше да намери фокус и да се ориентира кое е ценно, а кое е смет, пък и кога ли тепърва да се ориентира, твърде много място бе заел навъсеният, невиждан, тайнствен човек, най-привлекателният от всички, известни на нея. Тайнствено беше самото му изкуство, всичките изяви, всичките белези на това изкуство. Скоро научи, че след вечеря той работи до късно през нощта. Но тя не можеше да си представи тази работа, тъй като нямаше за какво да се захване — нито за статив, нито за роял, а именно към такава емблема на изкуството се насочваше мисълта й. Стаята му беше на първия етаж, разхождаше се с пура из мрака в градината, понякога виждаха лампата му, наведеното му лице. Някой й съобщи най-сетне, че той седи над празна шахматна дъска. Прииска й се с очите си да види и веднъж, няколко дни след първия разговор, се промъкна по пътечката между храстите олеандър до прозореца му. Почувствува обаче внезапно неудобство, отмина, без да погледне, излезе на алеята, до която долиташе музиката от казиното, но не превъзмогна любопитството си и отново се върна към прозореца, като нарочно скърцаше с камъчетата по пътеката, за да убеди себе си, че не наднича в чуждия живот. Прозорецът му беше разтворен, щората не бе спусната и в яркия отвор тя видя как той си съблича сакото и издул шия, се прозява. И в тежкото, бавно движение на рамото му, повтарящо се все пред очите й, докато припряно се отдалечаваше от тъмнината към осветената площадка пред хотела, й се привидя някаква могъща умора след незнайни и дивни усилия.

Лужин наистина се бе уморил. Напоследък бе играл много и безредно, особено го бе уморила играта без да гледа, доста скъпо плащаното представление, което даваше. Намираше дълбока наслада в това: не се налагаше да се занимава с видимите, натрапчиво видимите фигури, които с претенциозната си резба, с дървената си вещественост винаги му пречеха, винаги му се струваха груба, земна обвивка на омайните незрими шахматни сили. Когато играеше без да гледа, долавяше тези разнообразни сили и първоначалната им чистота. Не виждаше тогава нито стръмната грива на коня, нито лъскавите глави на пешките — но ясно усещаше, че един или друг въображаем квадрат е зает от определена съсредоточена сила, така че движението на фигурите му изглеждаше като разряд, като удар, като светкавица — и цялото шахматно поле тръпнеше от напрежение, и той бе властен над това напрежение, тук събирайки, там освобождавайки електрическата сила. Така играеше срещу петнайсет, двайсет, трийсет противници и, разбира се, го изморяваше количеството на дъските, това, че отиваше повече време за играта, но тази физическа умора беше нищо пред мисловната умора — възмездие за напрежението и насладата, свързани със самата игра, която водеше в неземно измерение, действувайки с безплътни величини. Освен всичко останало в сляпата игра и в победите, които тя му доставяше, намираше известна утеха. Работата бе там, че напоследък не му вървеше в турнирите, бе възникнала призрачна преграда, която все му пречеше да стигне пръв. Валентинов веднъж му бе подсказал това преди няколко години, малко преди да изчезне. „Блести, докато можеш — бе заявил той след онзи незабравим турнир в Лондон, първия след войната, когато двайсетгодишният руски играч се бе оказал пръв. — Докато можеш — лукаво повтори Валентинов, — защото скоро е краят на вундеркиндството.“ И това бе много важно за Валентинов. Бе се занимавал с Лужин, доколкото той бе феномен — странно, донейде уродливо явление, но обаятелно като кривите крака на дакелите. През цялото време на съвместния им живот бе поощрявал, развивал неговия дар, без нито за миг да се погрижи за човека Лужин, когото сякаш не само Валентинов, но и самият живот бе прозяпал. Показвал го беше като забавно чудовище на богатите хора, бе се сдобивал покрай него с изгодни познанства, бе уреждал безбройни турнири и едва когато започна да му се струва, че вундеркиндът се превръща просто в млад шахматист, го закара в Русия, върна го на баща му, а сетне като някаква ценност го откара отново, защото му се бе сторило, че все пак е сгрешил, че феноменът ще преживее още две-три години. Когато приключи и този срок, той подари пари на Лужин, както се подаряват на дотегнала любовница, и изчезна, намерил ново развлечение в кинопроизводството, в тази тайнствена като астрологията дейност, където четат папируси и търсят звезди. И потънал сред нахаканите, хлевоусти, шмекерски-важни хора, говорещи за философията на екрана, за вкусовете на масите, за интимността, пресъздадена на кино, и при това печелещи добре, той изпадна от света на Лужин, което бе облекчение за шахматиста, такова странно облекчение, каквото идва в края на злощастна любов. Към Валентинов се бе привързал отведнъж — още през годините на шахматните пътешествия из Русия, а сетне се отнасяше към него, както синът може да се отнася към безгрижен, изплъзващ се, хладен баща, на когото никога не ще кажеш колко го обичаш. Валентинов се занимаваше с него само като с шахматист. Понякога ставаше нещо като треньор, суетящ се около атлет, безпощадно строго му определяше режима. Така Валентинов твърдеше, че шахматистът може да пуши (тъй като в шаха и в пушенето се съдържа нещо източно), но в никакъв случай не бива да пие и по време на съвместния им живот из трапезариите на големите хотели, на огромните, пустинни през военните дни хотели, в случайните кръчми, в швейцарските гостилници и в италианските тратории поръчваше на юношата Лужин все минерална вода. Избираше му лека храна, за да се движи мисълта му свободно, обаче кой знае защо (може би също в мъглява връзка с „Изтока“), много насърчаваше Лужин в любовта му към сладкото. Освен това имаше своеобразна теория, че развитието на шахматната дарба у Лужин е свързано с чувството за пол, че шахът представлява особено претворяване на това чувство, и страхувайки се, че Лужин може да разпилее скъпоценната сила, да изразходва по естествен начин благодатното си душевно напрежение, го държеше настрани от жените и се радваше на целомъдрената му необщителност. Всичко това бе някак унизително; като си припомняше някогашните времена, Лужин учуден установяваше, че той и Валентинов не бяха разменили нито една човешка дума. И все пак, когато три години след окончателното заминаване от Русия, станала толкова неприятна, Валентинов изчезна, той почувствува празнота, липса на подкрепа, а сетне призна неизбежността на случилото се, въздъхна, обърна гръб на миналото, отново се замисли над шахматната дъска. Турнирите след войната постепенно зачестиха. Игра в Манчестър, където грохналият шампион на Англия след два дена борба форсира ремито, в Амстердам, където загуби решаващата партия заради цайтнот и противникът с развълнуван жест удари часовника му, в Рим, където Турати победоносно пусна в ход знаменития си дебют, и в много други градове, всичките еднакви за него — хотел, такси, салон в кафене или в клуб. Тези градове, тези прави редици жълти улични лампи, които преминаваха покрай него, изведнъж пристъпваха напред и заобикаляха каменния кон на площада — бяха все същата обичайна и ненужна обвивка като дървените фигури и черно-бялата дъска; той приемаше този външен живот като нещо неизбежно, обаче напълно безинтересно. Също така и в дрехите, в образа на делничното битие следваше подбудите си, съвсем смътни, без да се замисля за нищо, като сменяше рядко бельото си, машинално навиваше часовника за през нощта, бръснеше се с едно и също ножче, докато то станеше съвсем тъпо, хранеше се случайно и просто — и по някаква печална инерция поръчваше към яденето все същата минерална вода, която леко го удряше в носа и предизвикваше гъдел в крайчеца на очите, като че сълзи по изчезналия Валентинов. Само нарядко забелязваше, че съществува — когато задухът, отмъщението на натежалото тяло, го накараше да се спре със зяпнала уста на стълбището или когато го заболяваха зъби, или когато в късния час на шахматни размисли ръката му, раздрусала кибритената кутия, не предизвикаше в нея тракане на клечки, и цигарата, като че сложела от някой друг незабелязано в устата му, веднага се разрастваше, добиваше значение, плътна, бездушна, инертна, и целият му живот се съсредоточаваше в желанието да пуши, макар че бог знае колко цигари вече бе изпушил несъзнателно. Изобщо толкова беше мътен животът около него и толкова малко усилия изискваше, та понякога му се струваше — някой тайнствен, невидим импресарио продължаваше да го разкарва от турнир на турнир, но понякога настъпваха странни часове, такава тишина наоколо и погледнеш ли в коридора — пред всички врати поставени ботуши, ботуши, ботуши и ушите му бръмнали от самота. Когато бе още жив баща му, Лужин с досада си мислеше за пристигането му в Берлин, че ще се наложи да го навести, да му помогне, да говорят нещо — и този бодро настроен старец с плетена жилетка, който го потупваше смутено по рамото, му беше непоносим като срамен спомен, от който се мъчиш да се отървеш и примижаваш, и мънкаш през зъби. Не пристигна от Париж за погребението на баща си, повече от всичко се боеше от мъртъвци, ковчези, венци и от отговорността, свързана с всичко това — но пристигна малко по-късно, отиде на гробищата, повъртя се под дъжда между гробовете с натежалите си от кал галоши, не откри гроба на баща си, зърна зад дърветата някакъв човек, може би пазача, но странно нежелание и свян го възпряха да попита; вдигна яка и се потътри през пущинака към чакащото го такси. Смъртта на баща му не прекъсна неговата работа. Готвеше се за берлинския турнир с определената мисъл да намери най-добрата защита срещу сложния дебют на италианеца Турати, най-страшния сред бъдещите участници в турнира. Този представител на най-новото течение в шахмата започваше партията с действия по фланга, без да заема средата на дъската с пешките, но влияеше извънредно опасно върху центъра от двете страни. Пренебрегнал благоразумния уют на рокадата, той се стремеше да създава най-неочаквани, най-странни съотношения между фигурите. Лужин вече се бе срещал с него и загуби, тази загуба му беше особено неприятна, понеже Турати по темперамент, по начин на игра, по склонност към фантастична дислокация бе сходен с него, само че бе отишъл по-нататък. Играта на Лужин, която така стъписваше познавачите през ранната му младост с невижданата си дързост и като че ли с незачитането на основни закони в шаха, сега изглеждаше малко старомодна пред бляскавата крайност на Турати. Лужин бе изпаднал в положението, в което се озовава художникът, който, усвоил в началото на попрището си най-новото в изкуството и временно изумил хората с оригиналните си похвати, изведнъж забелязва, че около него е станала незабелязана промяна, че другите, дошли кой знае откъде, са го изпреварили тъкмо в похватите, в които доскоро е бил пръв, и тогава се чувствува ограбен, вижда в надминалите го смелчаци само неблагодарни подражатели и рядко разбира, че сам си е крив, закостенял е в изкуството си, което някога е било ново, но оттогава не е мръднало напред.

Вгледаше ли се в своите осемнайсет и нещо години шахматен живот, Лужин виждаше в началото безброй победи, а сетне странно затишие, тук-там припламващи победи, но, общо взето — ремита, потискащи и безнадеждни, благодарение на които неусетно се прочу като предпазлив, непроницаем, сух играч. И това беше странно. Колкото по-смело се развихряше неговото въображение, колкото по-ярка бе идеята по време на вътрешната му подготовка между турнирите, толкова по-ужасно чувствуваше безсилието си, когато състезанието започнеше, толкова по-боязливо и предпазливо играеше. Отдавна влязъл сред най-добрите международни играчи, много известен, цитиран във всички шахматни учебници, кандидат заедно с петима-шестима други за званието световен шампион, той дължеше доброжелателната мълва на ранните си изяви, оставили около него някакъв смътен ореол, лавровия венец на избраник, белега на слава. Смъртта на баща му дойде за него като пътен знак, по който можеше да определи изминатото. И като се озърна за миг, с леко потреперване забеляза колко бавно се бе придвижвал напоследък и установил това, с мрачно настървение потъна в нови пресмятания, измисляйки и вече неясно предчувствувайки хармонията на необходимите ходове, ослепителната защита. Прилоша му през нощта в берлинския хотел след посещението на гробищата: сърцебиене, странни мисли и чувството, че мозъкът му се е вдървил и е лакиран. Докторът, когото навести на сутринта, го посъветва да си почине, да замине някъде на тихо място, „… да е зелено наоколо“ — каза докторът. И Лужин, като отказа да даде обещания сеанс на блинт, замина за онова очевидно място, което си представи веднага щом лекарят спомена за зеленина, и дори подсъзнателно беше благодарен на услужливия спомен, който така уместно бе назовал необходимия курорт и бе поел всички грижи да го настани във вече съществуващия готов хотел.

Действително се почувствува по-добре сред зелените декори; умерено красиви, те даваха усещането за защитеност и покой. И изведнъж, както става на панаирджийско представление, когато изрисуваната книжна завеса се прокъсва звездообразно и се появява живо, усмихнато лице, кой знае откъде, на човек, толкова неочакван и толкова познат, и заговаря глас, който цял живот като че е звучал под сурдинка и изведнъж избликва през всекидневната мътилка. За да си изясни това впечатление за нещо много познато, съвсем неуместно, но поразително ясно си спомни лицето на младата проститутка с голи рамене, с черни чорапи, застанала пред осветената пролука на вратата, в някаква тъмна пресечка в безименен град. И по нелеп начин му се стори, че тази е тя, че сега се е появила, облечена с прилична рокля, леко погрозняла, сякаш е измила някакъв примамлив руж, но пък поради това е станала по-достъпна. Такова беше първото му впечатление, когато я видя, когато забеляза учуден, че разговаря с нея. И малко му беше криво, че не е чак толкова хубава, каквато би могла да бъде, каквато му се бе привиждала по странните белези, пръснати из миналото му. Бе се примирил и поради това постепенно бе започнал да забравя неясните й праобрази, а сега бе изпитал чувство на успокоение и на гордост, че ето на, с него разговаря, занимава се, усмихва му се истински, жив човек. И през този ден на площадката в градината, където яркожълти оси кацаха по металните масички и мърдаха спуснати хоботчета — когато изведнъж заговори как някога като момче е живял в този хотел, Лужин всъщност започна с далечни ходове, чийто смисъл долавяше съвсем смътно, своеобразното си обяснение в любов. „Хайде, разкажете ми още нещо“ — повтори тя, макар да бе забелязала колко навъсено и отегчено бе замълчал.

Той седеше, подпрян на бастуна, и си мислеше, че с тази липа, изправена на озарения склон, би могло с ход на коня да се вземе ей онзи телеграфен стълб, и същевременно се силеше да си спомни за какво именно бе говорил току-що. Лакеят пробяга покрай крилото на сградата с дузина празни халби, овесени по свитите му пръсти, и Лужин с облекчение си спомни, че бе говорил за турнира, състоял се някога именно в това крило. Развълнува се, стана му горещо, кръгът на шапката стегна слепоочията му и това вълнение още не му беше съвсем ясно. „Елате с мен — произнесе той. — Ще ви покажа. Там сега трябва да е празно. И прохладно.“ Като стъпваше тежко и тътреше подире си бастуна, който шумолеше по камъчетата и подскочи на прага, той влезе пръв в сградата. „Колко е недодялан“ — помисли си тя и се хвана, че клати глава и че това е малко фалшиво — изобщо не я безпокоеше неговата недодяланост. „Ето, май беше тук — каза Лужин и отвори страничната врата. Светеше лампа, дебел мъж в бяло крещеше нещо, търчеше камара чинии с човешки крака. — Не, по-нататък“ — каза Лужин и тръгна по коридора. Отвори друга врата и за малко да падне: надолу се спускаха стъпала, нататък имаше храсти, купища боклук и страхливо, с потрепваща походка отдалечаваща се кокошка. „Сгрешил съм — каза Лужин, — вероятно беше тук, отдясно.“ Той свали шапка, защото почувствува как по челото му се събира пот на горещи мъниста. Ах, колко бе ясен образът на просторния, празен, прохладен салон и колко бе трудно да го намери! „Да опитаме тази врата“ — рече тогава. Вратата се оказа заключена, натисна няколко пъти дръжката. „Кой е?“ — изведнъж се обади дрезгав глас, изскърца креват. „Грешка, грешка — замърмори Лужин и отмина нататък, сетне се огледа и се спря: бе сам. — Къде ли е тя?“ — произнесе той гласно, като тъпчеше на място и се озърташе. Коридор, прозорец към градината, на стената апарат с квадратни прозорчета с номерата на стаите. Някъде прелитна звънец. В едно от прозорчетата накриво изскочи номерът. Усети безпокойство и смут, сякаш се бе изгубил в някакъв кошмарен сън — и бързо тръгна обратно, като повтаряше полугласно: „Странни шеги, странни шеги.“ Озова се неочаквано в градината, там двама души седяха на пейка и го гледаха любопитно. Изведнъж чу отгоре смях, вдигна лице. Тя бе застанала на балкончето на своята стая и се смееше, подпряла лакти на парапета, притиснала длани към лицето си, и укорно-лукаво му кимаше. Бе зърнала едрото му лице, килнатата шапка и чакаше да види какво ще прави сега. „Не успях да ви настигна“ — извика тя, изправи се и разпери ръце в някакъв обяснителен жест. Лужин наведе глава и влезе в сградата. Тя очакваше да почука сега на вратата й и си помисли, че няма да го пусне — ще каже, че е много разхвърляно. Той обаче не почука. Когато слезе за вечеря, го нямаше в трапезарията. „Засегнал се е“ — реши тя и си легна по-рано от друг път. Сутринта излезе да се разходи и да види дали не я чака в градината на пейката, с вестник както винаги. Нямаше го нито в градината, нито на галерията и тя тръгна да се разхожда без него. Когато не се появи и за обед и вместо него видя една престаряла двойка, отдавна хвърлила око на тази маса, попита в рецепцията дали господин Лужин не е болен. „Господин Лужин замина сутринта за Берлин“ — отвърна госпожицата.

Час по-късно багажът му се върна в хотела. Портиерът и момчето делово и равнодушно внесоха куфарите, които заранта бяха изнесли. Лужин се връщаше пеш от гарата — пълен, унил господин, смазан от жегата, с побелели от прах обувки. Спираше да почине на всички пейки, на два пъти откъсна по зрънце къпина и се смръщи от скомина. Докато вървеше по шосето, изведнъж забеляза, че след него ситни русоляво момченце с празна бирена бутилка в ръката, като нарочно внимаваше да не го изпревари, и го гледаше в лицето с непоносимо детско внимание. Лужин се спря. Момченцето също се спря. Лужин тръгна, момченцето също тръгна. Тогава той се ядоса, извърна се и му се закани с бастуна. Момчето подскочи и изтича встрани. Лужин, мърморейки и пъхтейки, продължи пътя си. Внезапно някакво камъче, изпратено много умело, го улучи по лявата плешка. Той ахна и се обърна. Нямаше никого — празен път, гора, калуна. „Ще го убия“ — високо изрече той на немски и тръгна по-бързо, като се мъчеше да криволичи, както правят (някъде бе чел) хората, за да избягнат изстрела в гръб, и повтаряше безпомощната си закана. Бе се задъхал тежко, бе премалял, плачеше му се, когато стигна до хотела. „Отказах се — продума вървешком към решетката на рецепцията. — Оставам, отказах се.“

„Сигурно си е в стаята“ — произнесе той и се заизкачва по стълбището. Нахлу при нея засилен, сякаш бухна вратата с глава, и като я зърна смътно, полегнала на диванчето с розовата си рокля, избъбри припряно: „Здрасти, здрасти“ — и закрачи на кръгове из стаята, като си въобразяваше, че се държи много остроумно, весело, забавно, а същевременно се задушаваше от вълнение. „И тъй, като продължение от гореказаното, трябва да ви съобщя, че ще бъдете моя съпруга, умолявам ви да се съгласите, абсолютно ми беше невъзможно да си замина, сега всичко ще бъде другояче и превъзходно.“ И тогава, приседнал на стол до радиатора, се разрида, закрил лицето си с ръце; после, в стремежа си така да разпери едната си ръка, че тя да закрива лицето му, с другата взе да рови за кърпата и в трепкащите от сълзите пролуки между пръстите съзираше раздвояващата се, разливаща се розова рокля, която шумно се приближаваше към него.

„Хайде, недейте, недейте — повтаряше тя успокоително, — голям мъж, пък така да плаче.“ Той я хвана за лакътя, целуна нещо студено и твърдо (часовничето на китката й). Тя свали сламената му шапка, погали го по челото — и бързо се отдръпна, за да избегне непохватните му хватателни движения. Лужин се издуха в кърпата веднъж, още веднъж, гръмко и сочно, сетне избърса очи, бузи, уста и въздъхна с облекчение, облакътен на парното и загледан пред себе си със светли влажни очи. Още тогава й стана ясно, че този човек, дали й харесваше, или не, вече не може да бъде изхвърлен от живота й, че се е настанил твърдо, неподвижно, явно за дълго. И заедно с това си мислеше как ще го покаже на баща си, на майка си, как ще седи в тяхната гостна — човек от други измерения, с особена форма и цвят, несъвместим с никого и с нищо.

Отначало го натъкмяваше и тъй, и инак спрямо близките си, спрямо тяхната среда, дори и спрямо подредбата на жилището, караше въображаемия Лужин да влиза из стаите, да разговаря с майка й, да яде домашна баница, да се отразява в разкошния самовар, купен в чужбина — но тези въображаеми посещения завършваха с чудовищна катастрофа; Лужин с непохватното си рамо събаряше дома им като част от декор, който падаше с прашна въздишка. А квартирата беше скъпа, уредена, на първия етаж в огромна берлинска сграда. Родителите й, щом забогатяха наново, решиха да заживеят по строг руски вкус, някак съзвучен със старинната славянска плетеница на буквите, с картичките, изобразяващи натъжени госпожици, с лакираните кутийки, по които пъстроцветно се кипреше тройка или жар-птица, и с онова прекрасно издавано, отдавна издъхнало списание, в което се срещаха толкова прекрасни снимки на стари имения и порцелани. Баща й казваше на приятелите си, че му е особено приятно след деловите срещи и разговори с хора от съмнителен произход да се потопи в истински руски уют, да яде истински руски ястия. По едно време им прислужваше истински ординарец, войник, взет от руските бараки край Берлин, но ни в клин, ни в ръкав той стана необикновено груб и беше сменен от германска полякиня. Майка й, снажна дама с пълни ръце, наричаща сама себе си огън жена или казак (резултат от неясни и превратни реминисценции от „Война и мир“), прекрасно играеше руска домакиня, изпитваше склонност към теософия и порицаваше радиото като еврейска измишльотина. Беше много добра и много нетактична, искрено обичаше онази изрисувана, изкуствена Русия, която бе натрупала около себе си, но понякога се измъчваше непоносимо, без да знае със сигурност какво не й достига, защото, както казваше, е изнесла тук своята Русия. Дъщеря й обаче бе съвършено безразлична към тази кукленска квартира, толкова неприличаща на тихия им петербургски дом, където мебелите, вещите имаха душа, където иконостасът беше с незабравим гранатов блясък и с тайнствени портокалови цветчета, където върху коприната на креслото беше извезана дебела, умна котка, където имаше хиляди дреболии, миризми, оттенъци и те всичките заедно съставяха нещо замайващо и раздиращо, незаменимо.

Младежите, които навестяваха дома им, я смятаха за много мила, но леко скучна госпожица, а майка й казваше за нея (с нисък глас, с усмивка), че у дома им тя е представителката на интелигенцията и декадентството — дали защото знаеше наизуст стихотворенията на Балмонт, намерени в „Четец декламатор“, или по някаква друга причина — не беше ясно. Баща й харесваше нейната самостоятелност, тихото й държане и особения й навик да свежда очи, когато се усмихва. Но до най-чаровното в нея още никой не бе могъл да проникне: това бе тайнствената способност на душата й да възприема в живота само онова, което я бе привличало и измъчвало някога през детството, по времето, когато душата има безпогрешния нюх да открива забавното и трогателното; постоянно да изпитва непоносима, нежна жалост към същество, което живее безпомощно и нещастно, да усеща през хиляди версти как някъде в Сицилия грубо налагат тънконого магаренце с мъхнато коремче. Когато наистина срещнеше наскърбявано същество, я връхлиташе чувство на легендарно затъмнение, при което настъпва необяснима нощ и лети пепел, а по стените избива кръв — и й се струваше, че ако сега — веднага — не помогне, не сложи край на чуждата мъка, чието съществуване е необяснимо в този тъй разполагащ към щастие свят, самата тя ще се задуши, ще умре, сърцето й няма да издържи. И затова живееше в постоянно тайно вълнение, непрестанно предчувствуваше ново увлечение или нова жалост и за нея говореха, че обожава кучета и че на драго сърце услужва с пари — а чуеше ли тази незначителна мълва, тя се чувствуваше както през детството по време на играта, когато излизаш от стаята, а другите измислят разнообразни мнения за теб. И сред играещите, сред тези, при които се връщаш след известно време от съседната стая (в която седиш и чакаш да те повикат и честно си тананикаш нещо, само и само да не подслушаш, или отваряш случайна книга и като освободена пружина изскача откъс от роман, краят на неразбираем разговор), сред тези хора, чието мнение трябваше да отгатне, сега имаше един човек, доста затворен, тежкоподвижен, за когото изобщо не се знаеше какво мисли за нея. Подозираше, че той изобщо няма никакво мнение и че ни най-малко не си представя нейната среда, условията й на живот и затова може да изтърси нещо ужасно.

Като реши, че е отсъствувала достатъчно, тя леко прокара ръка по тила си, приглади си косата и влезе усмихната в хола. Лужин и майка й, които току-що бе запознала, седяха в плетените кресла под палмата и Лужин начумерен оглеждаше неприличната си сламена шапка, която държеше на коленете си, и в този миг й бе еднакво страшно да си помисли с какви ли думи е говорил за нея Лужин (ако изобщо е говорил), както и какво ли впечатление е направил самият той на майка й. Предишния ден, когато майка й току-що бе пристигнала и я упрекна, че прозорецът й е на север и крушката на нощната й лампа не свети, тя й разказа, като внимаваше думите й да са на същото равнище като всички предишни, че много се е сприятелила с прочутия шахматист Лужин. „Сигурно му е псевдоним — отбеляза майка й, както ровеше из несесера. — Ще е някой Рубинщайн или Абрамсон.“ — „Много, много е прочут — продължи дъщерята — и много мил.“ — „По-добре ми помогни да намеря сапуна“ — каза майка й. И сега, когато ги запозна, когато ги остави насаме под предлог да поръча лимонада, тя изпита на връщане в хола такъв страх, такова чувство за вече станала непоправима катастрофа, че още отдалече заговори високо и се препъна в края на килима и се разсмя, балансирайки с ръце. Безсмислената игра със сламената шапка, мълчанието, учудените, блеснали очи на майка й, неочакваният спомен как той бе плакал онзи ден, прегърнал радиатора на парното — всичко това бе много мъчно да се понесе. Но изведнъж Лужин вдигна глава, устата му се изкриви от познатата навъсена усмивка — и страхът й се стопи начаса, и възможното нещастие й се стори странно, забавно и нищо непроменящо. Лужин, сякаш очаквал завръщането й, за да се оттегли, изпъшка, стана, кимна по своя си невероятен начин („просташки“ — весело си помисли тя, превеждайки това кимване на езика на майка си) и се запъти към стълбището. По пътя срещна лакея, понесъл таблата с трите чаши лимонада. Спря го, взе едната и като я вдигна предпазливо пред себе си, повтаряйки с вежди движението на люлеещата се течност, започна полека да се изкачва по стъпалата. Когато се изгуби зад завоя, тя преувеличено внимателно взе да отвива хартията на сламката. „Простак — доста високо произнесе майка й и дъщерята изпита същото удоволствие, което те спохожда, щом намериш отгатнатото значение на чуждата дума в речника. — Че това не е човек — продължи със сърдито недоумение майка й. — Какво е това? Направо не е човек. Наричаше ме «мадам», просто «мадам» като някой продавач. Не е човек, а бог знае какво. И сигурно има съветски паспорт. Болшевик, просто е болшевик. Седях като идиотка. И как разговаря. Маншетите му посивели. Забеляза ли? Толкова са мръсни и опърпани.“

„За какво разговаряхте?“ — попита тя усмихната, като погледна под вежди.

„Да, мадам, не, мадам. Тук атмосферата е приятна. Атмосферата, а? Ама че дума! Попитах го отдавна ли е пристигнал от Русия, за да го разговоря някак. Той просто мълчи. Просто мълчи. После каза за теб, че си обичала разхладителните напитки. Разхладителните! Ами мутрата му каква е, мутрата. Не, не, по-далеч от такива…“

Продължавайки играта на мнения, тя забърза при Лужин. При несполучилото му заминаване бяха успели да настанят нов човек в стаята му и сега беше в друга, по-нагоре. Той седеше, облакътен на масата, сякаш смазан от мъка, и в пепелника му димеше тягостно недоубита цигара. По масата и пода бяха пръснати листчета, изписани с молив. Стори й се мимоходом, че са сметки, и се учуди на количеството им. Вятърът, нахлул през отворения прозорец, когато тя отвори, ги насмете, Лужин се отърси от мислите си, вдигна листчетата от пода и грижливо ги нареди, като й се усмихваше и мигаше. „Е, какво? Как е?“ — попита тя. „Ще се дооформи по време на играта — каза Лужин. — Чисто и просто набелязвам някои възможности.“ Тя изпита чувството, че е сбъркала вратата, че е влязла не там, закъдето е тръгнала, но в този неочакван свят беше хубаво и не й се връщаше в другия, където се играеше на мнения. Но вместо да продължи темата за шаха, Лужин се дотътри до нея заедно със стола, хвана й талията с разтреперани от нежност ръце и без да знае какво да предприеме, понечи да я сложи на коленете си. Тя натисна раменете му с ръце и отстрани лицето си, уж че гледаше листчетата. „Какво е това?“ — попита тя. „Нищо, нищо — отвърна Лужин, — различни записани партии.“ — „Пуснете ме“ — продума тя с тънък глас. „Записани различни партии, записани…“ — заповтаря Лужин, като я притискаше към себе си, загледан с примижали очи от долу на горе в шията й. Лицето му изведнъж се сгърчи, очите му за миг станаха безизразни; после чертите му някак се отпуснаха, ръцете му се разтвориха от само себе си и тя се отдалечи от него засегната, без съвсем ясно да съзнава защо се ядосва, и учудена, че той я бе пуснал. Лужин се окашля и жадно засмука цигара, като я следеше с необяснимо лукавство. „Съжалявам, че дойдох — каза тя. — Първо, попречих ви на работата…“ — „Ни най-малко“ — неочаквано весело отвърна Лужин и се плесна по коленете.

„Второ, всъщност исках да науча вашите впечатления.“ — „Дама от висшата аристокрация — каза Лужин, — веднага си личи.“

„За бога — възкликна тя, все още ядосана, — възпитавал ли ви е някой? Учили ли сте някъде? Изобщо срещали ли сте се някога с хора, разговаряли ли сте с тях?“

„Много съм пътувал — каза Лужин. — Къде ли не. Навред по малко.“

„Къде съм? Кой е той? Какво ще става занапред?“ — мислено се попита тя и огледа стаята, масата, покрита с хартийки, омачканата постеля, умивалника, в който се търкаляше ръждиво ножче „Жилет“, открехнатия гардероб, от който като змия изпълзяваше зелена вратовръзка на червени петна. И сред това студено безредие — най-странният човек, който се занимаваше с някакво призрачно изкуство, и тя се мъчеше да се спре, да изтъкне пред себе си всичките му недостатъци и чудатости, да си каже веднъж завинаги, че този човек не й подхожда, и в същото време съвсем явно се безпокоеше как ли ще се държи в черквата, как ли ще изглежда с фрак.

7

Срещите, разбира се, продължиха. Клетата дама започна със страх да забелязва, че дъщеря й и съмнителният господин Лужин са неразделни — имаше някакви разговори между тях, погледи, флуиди, които тя не можеше съвсем ясно да долови; това й се стори тъй опасно, че преодолявайки отвращението си, реши да държи Лужин колкото може по-близо до себе си, отчасти за да го разбере напълно, но най-вече за да не се губи толкова дъщеря й. Професията му беше нищожна, нелепа… Съществуването на такива професии би могло да се обясни единствено с проклетата съвременност, със съвременното влечение към безсмислени рекорди (тези аероплани, които, искат да стигнат до слънцето, маратонското бягане, олимпийските игри). Струваше й се, че в предишните времена, в Русия от нейните младини, човек, занимаващ се изключително с шах, би бил немислим. Впрочем дори и в сегашните дни такъв човек бе толкова странен, че у нея възникна неясното съмнение дали шахматната игра не е параван, измама, дали Лужин не се занимава с нещо съвсем различно — и тя примираше, като си представеше някаква тъмна, престъпна — може би масонска — дейност, която хитрият негодник скрива зад уж встрастеността си в невинната игра. Полека-лека обаче това подозрение отпадна. Как да очаква коварство от такъв мухльо? Освен това той наистина се оказа прочут. Порази я и донякъде я засегна, че мнозина добре знаят името му, което тя изобщо не беше чувала (освен може би като случаен звук в миналото, свързан с далечен роднина, навестяван някога от някакъв си Лужин, петербургски помешчик). Германците в курортния хотел произнасяха това име с уважение, като героично преодоляваха трудността на чуждата им шипяща. Дъщерята й показа последната книжка на берлинско илюстровано списание, където в забавния кът за гатанки и кръстословици бе представена забележителната по нещо си партия, спечелена наскоро от Лужин. „Но нима може човек да се захласва по такива празни неща? — възкликна тя и объркана погледна дъщеря си. — Цял живот да прахосаш, за такива нищожни работи… Ето вуйчо ти, който много добре играеше всякакви игри — шах, карти, билярд, — имаше и държавна служба, и кариера, и всичко.“ — „Той също има кариера — отвърна дъщерята — и наистина е много известен. Никой не е виновен, че не си се интересувала от шах.“ — „И фокусниците понякога също са известни“ — заядливо избъбри тя, но все пак се позамисли и реши за себе си, че известността на Лужин отчасти оправдава съществуването му. А той впрочем съществуваше тягостно. Особено я дразнеше, че постоянно се, изхитряше да седне гърбом към нея. „Все гърбом ми говори, все гърбом — оплакваше се на дъщеря си. — Дори разговорът му не е човешки. Уверявам те, има нещо съвсем ненормално у него.“ Лужин нито веднъж не се обърна към нея с въпрос, нито веднъж не се опита да подкрепи заглъхващия разговор. Правеха незабравими разходки по изпъстрените от слънцето пътеки, където тук и там в приятната сянка някакъв грижовен гений бе наслагал скамейки — незабравими разходки, по време на които всяка стъпка на Лужин й се струваше оскърбление. Въпреки пълнотата и задуха си той изведнъж развиваше необикновена скорост, спътничките му изоставаха, майката, свила устни, гледаше дъщеря си и със съскащ шепот се кълнеше, че ако това рекордно препускане продължи, тя веднага — разбираш ли, веднага — ще се върне вкъщи. „Лужин — извикваше, дъщеря й, — ей, Лужин. Починете си, ще се изморите така.“ (И това, че дъщеря й го наричаше на фамилно име, също беше неприятно — но на забележката й тя отговаряше със смях: „Така са постъпвали Тургеневите девойки. Нима съм по-долу?“) Лужин изведнъж се обръщаше, усмихваше се изкриво и сядаше на някоя пейка. До него се оказваше телено кошче. Той почваше да рови из джобовете си, намираше някоя хартийка, полека я накъсваше и я хвърляше в кошчето, след което отривисто се засмиваше. Какви шегички!

Все пак въпреки съвместните разходки дъщеря й и Лужин намираха време да се усамотят и след такива усамотявания тя доста злобно питаше дъщеря си: „Какво, да не се целуваш с него? Целуваш ли се? Сигурна съм, че се целуваш.“ Но дъщеря й само въздъхваше и отвръщаше с престорена досада: „Ах, мамо, как можеш да говориш такива неща…“ — „Не се отлепяте“ — реши тя и написа на мъжа си, че е нещастна, неспокойна, че дъщеря й е завъртяла невъзможен флирт с опасен мрачен тип. Мъжът й я посъветва да се върне в Берлин или да смени курорта. „Какво ли разбира — помисли си тя. — Добре де, все едно. Скоро това ще свърши. Нашето гълъбче ще се разкара.“

И изведнъж, три дни преди Лужин да замине за Берлин, се случи една дреболия, която не че промени отношението й към Лужин, но все пак я трогна. Излязоха тримата да се поразсеят. Беше безветрена августовска вечер, великолепен залез като изцеден докрай, смачкан портокал. „Малко ми е хладно — каза тя. — Донеси ми нещо.“ Дъщеря й кимна, каза „ъхъм“ както смучеше стъбълце трева и тръгна забързано, леко размахала ръце обратно към хотела.

„Хубавко ми е момичето, нали? Какви стройни крачета.“

Лужин кимна.

„Значи вие заминавате в понеделник? А после, след като играете, отново в Париж?“

Лужин кимна отново.

„Но сигурно няма да останете за дълго в Париж? Нали отново ще ви поканят да участвувате?“

Тъкмо тогава се случи. Лужин се огледа и посочи с бастуна.

„Алеята — каза той. — Вижте. Нататък път. Аз вървях. Представете си кого срещнах. Кого срещнах? От митовете. Амур. Но не със стрела, а с камъче. Бях улучен.“

„За какво говорите?“ — попита с тревога тя.

„Моля ви, моля ви — възкликна Лужин, вдигнал показалец. — Необходима ми е аудиенция.“

Той се приближи до нея, странно полуотвори уста, поради което лицето му придоби необикновен израз на някаква страдалческа нежност.

„Вие сте добра, отзивчива жена — проточено произнесе Лужин. — Имам честта да ви моля за ръката й.“

Той се извърна, сякаш привършил театрална реплика, и започна да изписва с бастуна плетеница върху пясъка.

„Ето ти шала“ — каза отзад задъханият глас на дъщерята и шалът обгърна раменете й.

„А не, горещо ми е, няма нужда, какъв ти шал…“

Разходката през онази вечер бе особено мълчалива. В ума й пробягваха всички онези думи, които трябва да каже на Лужин. Да му намекне за финансовата страна — той сигурно не е богат, заема най-евтината стая в хотела. И много сериозно да поговори с дъщеря си. Немислим брак, крайно глупава идея. Но въпреки всичко бе поласкана, че Лужин толкова развълнувано, тъй старомодно се бе обърнал най-напред към нея.

„Случи се вече, честито — каза тя същата вечер на дъщеря си. — Не ми прави невинни физиономии, прекрасно разбираш. Нашият желае да се ожени.“

„Не е бивало да приказва с теб — отвърна дъщерята. — Това засяга само него и мен.“

„Да се омъжиш за първия срещнат нехранимайко…“ — засегната подхвана тя. „Да не си посмяла — спокойно рече дъщерята. — Не е твоя работа.“

И това, което изглеждаше немислимо, започна да се развива с учудваща бързина. Преди заминаването си Лужин по дълга нощна риза бе застанал на балкончето си, гледаше луната, която, трепереща, се измъкваше от черните листа, и замислен за неочаквания обрат, който вземаше защитата му против Турати, слушаше през тези шахматни мисли гласа, който все продължаваше да звънти в ушите му, който на дълги линии пресичаше съществото му и заемаше най-важните точки в него. Това беше отзвук от разговора, току-що проведен с нея — тя отново бе седяла на коленете му и беше обещавала, че след два-три дни ще се върне в Берлин, ще замине сама, ако майка й пожелае да остане. И да я държи на своите колене, беше нищо пред сигурността, че тя ще го последва, че няма да се изгуби като някои сънища, които изведнъж се пръсват, разпиляват се, защото през тях изплува лъскавото кубенце на будилника. Притиснала рамо до гърдите му, тя се мъчеше с внимателен пръст да вдигне по-високо клепачите му и странна черна светлина подскачаше от лекия натиск върху очната ябълка, подскачаше като черния му кон, който лесно вземаше пешката, ако Турати я придвижеше на седмия ход, както бе сторил при последната им среща. Конят, разбира се, загиваше, но тази загуба се възнаграждаваше от сложно замислената атака на черните и тук шансовете бяха на тяхна страна. Наистина имаше известна слабост във фланга на царицата, по-скоро не слабост, а леко съмнение дали всичко това не е фантазия, не е фойерверк и дали той ще издържи, ще издържи ли сърцето му, или гласът в ушите му все пак го лъже и не ще го съпровожда. Обаче луната се освободи от острите черни вейки — кръглата, тежка, пълна луна — ярко потвърждение на победата му, и когато най-сетне Лужин се обърна и влезе в стаята си, там върху пода вече лежеше огромен правоъгълник лунна светлина и в тази светлина — неговата собствена сянка.

8

Това, към което бе толкова безразлична неговата годеница, му направи такова впечатление, каквото изобщо не можеше да се предвиди. Прословутата квартира, в която дори самият въздух беше порусѐн, Лужин посети веднага след като доби първата си точка, побеждавайки един много упорит унгарец; наистина партията бе прекъсната на четирийсетия ход, но по-нататъшното бе напълно ясно за Лужин. Той прочете на глас на безликия шофьор адреса върху картичката („Пристигнахме. Довечера ви чакаме“) и незабелязано преодолял мъглявото, случайно разстояние, предпазливо опита да дръпне халката в устата на лъва. Звънецът подействува веднага: вратата бурно, се разтвори. „Как, без палто? Няма да ви пусна вътре…“ Но той вече беше прекрачил прага и махаше с ръка, тръскаше глава, мъчеше се да преодолее задъхването. „Пухх, пухх“ — пухтеше той и се приготви за вълшебната прегръдка, но изведнъж забеляза, че в лявата му, вече протегната встрани ръка е ненужният бастун, а в дясната — портфейлът, който очевидно бе стискал от момента, когато се бе разплатил с таксито. „Пак с тази невъзможна черна шапка… Какво се вцепенихте? Ето, насам.“ Бастунът благополучно се гмурна в нещо вазоподобно; портфейлът след втория опит попадна в необходимия джоб; шапката увисна на закачалката. „Ето ме и мен — каза Лужин, — пухх, пухх.“ Тя вече беше далеч, в дъното на вестибюла; блъсна странишком вратата, протегна гола ръка, весело, изпод вежди загледана в Лужин. А над вратата, точно над рамката биеше на очи голяма, ярка, нарисувана с маслени бои картина. Лужин, който обикновено не забелязваше такива неща, й обърна внимание, защото електрическата светлина я обливаше мазно и багрите й го поразиха като слънчев удар. Селянка с алена забрадка до веждите ядеше ябълка, черната й сянка върху стобора ядеше по-голяма ябълка. „Селячка“ — вкусно произнесе Лужин и се засмя. „Хайде, влизайте, влизайте. Да не отнесете тази масичка.“ Той влезе в гостната и някак целият се размекна от удоволствие, коремът му под кадифената жилетка, която, кой знае защо, винаги носеше по време на турнирите, трогателно затрепка от смях. Полилеят с матови висулки като стъклени бонбончета му отговори със странно познато треперене; пред рояла върху жълтия паркет, в който се отразяваха крачетата на ампирните кресла, бе просната бяла меча кожа, разперила лапи, сякаш литнала към лъскавата пропаст на пода. Върху многобройните масички, рафтчета, подносчета имаше всякакви гиздави нещица, нещо като купчина тежки монети се сребрееше в малкото шкафче и едно пауново перо стърчеше от рамката на огледалото. По стените имаше много картини — отново селянки с пъстри забрадки, златен богатир върху бял тежкотоварен кон, дървени къщи под синкави снежни юргани… За Лужин всичко това се сля в умилителен пъстроцветен блясък, от който за миг изскачаше отделен предмет — порцеланов лос или тъмноока икона — и отново весело запъстряваше в очите му, и полярната кожа, в която се препъна и подви края й, се оказа с червена подплата с фестони. Над десет години не беше влизал в руска къща и попаднал сега в жилище, където като изложба наперено се предлагаше шарена Русия, той изпита детска радост, желание да запляска с ръце — никога през живота не бе се чувствувал тъй леко и уютно. „Останало е от Великден“ — убедено заяви той, посочил с кутрето голямото дървено яйце на златни черти (печалба от томболата на благотворителен бал). В тази минута бялата двойна врата се разтвори и бързо влезе, като вече подаваше ръка в движение, господин с пенсне, много напет, късо подстриган. „Моля, заповядайте — каза той. — Радвам се да се запознаем.“ Още на минутата като фокусник отвори ръчно изработена табакера с александровския орел върху капака. „С мундщуци са — каза Лужин, извил очи към цигарите. — Не пуша такива. А ето…“ Почна да рови из джобовете си, да измъква дебели цигари, които се сипеха от хартиеното пакетче; изпусна няколко и господинът чевръсто ги вдигна. „Миличка — каза той, — дай ми пепелник. Седнете, моля. Виноват… вашето име по баща?“ Кристалният пепелник кацна между тях и те едновременно топнаха цигари в него, кранчетата им се сблъскаха. „Пушело ми се е“ — добродушно изрече Лужин, като изправяше края на изкривилата се цигара. „Нищо, нищо — бързо изрече господинът и духна две тънки струи дим от ноздрите на изведнъж изтънелия си нос. — Ето на, вече сте в нашия богозакрилян Берлин. Дъщеря ми разказа, че сте пристигнали за състезанието. — Той издърпа колосания си маншет, поизпъчи се и продължи: — Между другото винаги съм се интересувал дали в шахматната игра няма такъв ход, с който винаги да печелиш. Не зная дали ме разбирате, но искам да кажа… извинете, как беше вашето име по баща?“ — „Не, разбирам — обади се Лужин като помисли прилежно. — Имаме спокойни ходове и силни ходове. Силният ход…“ — „Да, да, виж ти“ закима господинът. „Силен ход е този, който — гръмогласно и радостно продължи Лужин, — който веднага ни дава безспорно предимство. Двоен шах например, с вземане на важна фигура или с извеждане на пешка в дама. И тъй нататък, и тъй нататък. А спокойният ход…“ — „Да, да — каза господинът. — Приблизително колко дни ще продължи състезанието?“ — „Спокойният ход означава измама, клопка, усложнение — като се мъчеше да бъде учтив и сам изпитваше удоволствие, говореше Лужин. — Да вземем някое положение. Белите…“ Той се замисли, взрян в пепелника. „За съжаление — нервно изрече господинът — не разбирам нищо от шах. Само ви попитах… Но дребна работа, дребна работа. Ей сега ще минем в трапезарията. Какво става, миличка, готов ли е чаят?“ — „Да! — възкликна Лужин. — Ние просто ще вземем положението, при което днес беше прекъснат ендшпилът. Белите: царят на це-три, топ на а-едно, кон на де-пет, пешки на бе-три, це-четири. Черните обаче…“ — „Сложно нещо е шахът“ — бързо го прекъсна господинът и гъвкаво скочи на крака, мъчейки се да възпре потока от букви и цифри, които имаха някакво отношение към черните. „Да предположим сега — натърти Лужин, — че черните направят най-добрия си ход при това положение — е-шест, ге-пет. На това аз отговарям със следния спокоен ход…“ Лужин примижа и почти шепнешком, издул устни като за предпазлива целувка, издъхна навън не думи, не просто означение на хода, а нещо най-нежно, безкрайно крехко. Имаше същия израз на лицето — израза на човек, който издухва перце от лицето на младенец, — когато на следващия ден въплъти този ход на дъската. Унгарецът, съвсем прежълтял след безсънната нощ, през която бе успял да провери всички варианти (довеждащи до реми), незабелязал само ей тази скрита комбинация, дълбоко се замисли над дъската, докато Лужин, покашляйки маниерно, с наслада отбелязваше направения ход на листчето си. Унгарецът се предаде бързо и Лужин седна да играе с един компатриот6. Партията започна интересно и скоро около масата им се образува плътен пръстен от зрители. Любопитството, натискът, пукането на стави, чуждото дишане и най-вече шепотът — шепотът, прекъсван от още по-гръмкото и дразнещо „шт!“ — често измъчваха Лужин: той живо усещаше това пукане, този шумол, отвратителната топлина, ако не беше потънал съвсем дълбоко в шахматните бездни. С края на окото си съзираше краката на стълпилите се и, кой знае защо, особено го дразнеше сред всичките тези тъмни панталони чифтът дамски крака с лъскави сиви чорапи. Тези крака явно нищо не разбираха от играта, не бе ясно защо бяха дошли… Сивкавите остри обувки с някакви кръстосани ремъчета най-добре да си тропаха по тротоара — по-далеч оттук. Когато спираше своя часовник, записваше хода или оставяше взетата фигура, все поглеждаше тези неподвижни крака и едва след час и половина, когато спечели партията и стана, като издърпваше жилетката си надолу, Лужин видя, че тези крака принадлежат на годеницата му. Изпита остро щастие, че тя е присъствувала при неговата победа, и жадно зачака изчезването на шахматните дъски и на всичките тези шумни хора, за да я погали по-скоро. Но шахматните дъски не се изгубиха отведнъж и дори когато се появи светлата трапезария и огромният меднолъскав самовар, през бялата покривка неясно избиваха равни квадрати и явно същите квадрати, шоколадови и кремави, имаше върху сладкиша. Майката на годеницата го посрещна със същото снизходително, леко присмехулно благодушие, с каквото го бе посрещнала предишната вечер, когато бе прекъснала шахматния разговор с появата си — а вчерашният господин, явно нейният мъж, подробно заразказва какво образцово имение притежавал в Русия. „Хайде да отидем във вашата стая — прегракнал прошепна Лужин на годеницата си, а тя прехапа устна и го погледна с широко разтворени очи. — Нека да идем“ — повтори той. Но тя сръчно положи върху стъклената му чинийка чудесно малиново сладко и веднага подействува тази лепкава, ослепително червена сладост, преливаща се върху езика като зърнест пламък, облепваща зъбите с ароматна захар. „Мерси, мерси“ — закима Лужин, докато му слагаха втора порция, и отново замляска сред гробовното мълчание, облизвайки още горещата от чая лъжичка, за да не изгуби дори капка от омайния сок. И когато най-сетне постигна желаното и се озова насаме с нея, наистина не в нейната стая, а в пъстроцветната гостна, и привлече към себе си, тръшна се тежко, хванал я за китките, но тя мълчешком се измъкна и като се завъртя, се отпусна върху меката табуретка. „Изобщо не съм решила дали ще се омъжа за вас — каза тя. — Помнете това.“ — „Всичко е решено — заяви Лужин. — Ако те не пожелаят, насила ще ги накараме да подпишат.“ — „Какво да подпишат?“ — попита учудено тя. „Ами не зная… Нали трябват някакви подписи, както ми се струва.“ — „Глупчо, глупчо — няколко пъти повтори тя. — Непоклатима и непоправима глупост. Хайде, какво да ви правя, къде да ви дявам… И колко уморен вид имате. Сигурна съм, че е вредно да играете толкова много.“ — „Ach wo7 — каза Лужин, — две партийки.“ — „А по цели нощи мислите. Не бива така. Вече е късно, да ви кажа. Прибирайте се. Трябва да си отспивате, това е.“ Той обаче остана да седи върху раираното диванче и тя си помисли какви са тези техни разговори, все дрън-дрън — случайни думи. И нито веднъж досега не я е целунал истински, все излиза криво, странно, и нито едно движение, с което я докосва, не прилича на обикновената човешка прегръдка. Но тази сиротна преданост в очите му, тази тайнствена светлина, която го бе озарила, когато днес се бе навел над шаха… И на следващия ден отново нещо я помами в съвсем безмълвното помещение на втория етаж над голямото кафене на онази тясна, шумна улица. Този път Лужин я забеляза веднага; той тихо разговаряше с плещест, добре избръснат господин, чиято късо подстригана коса изглеждаше плътно нахлузена върху главата и под остър ъгъл се спускаше над челото, а дебелите му устни облепваха, всмукваха угасналата пура. Художникът, изпратен от някакъв вестник, вдигайки и спускайки лице като китайска играчка, бързо рисуваше този профил с пурата. Мимоходом надникнала в албума му, тя зърна редом със започнатия Турати вече съвсем готовия Лужин, преувеличено унилия му нос, двойната брадичка на черни точици и познатия кичур върху слепоочието, който тя наричаше къдрица. Турати седна да играе с германски шахматист, а Лужин се приближи към нея и свъсено, с виновна усмивка изрече нещо нескопосно и абсурдно. Тя разбра учудена, че я моли да си иде. „Радвам се, много се радвам постфактум — с умолителен тон обясни Лужин — но засега… засега това е някак пречкащо.“

Проследи с поглед как тя покорно се отдалечава между шахматните масички и като кимна делово сам на себе си, се запъти към дъската, зад която сядаше вече новият му противник, побелял англичанин, който играеше с неизменно хладнокръвие и неизменно губеше. И този път не му провървя и Лужин отново победи, а на следващия ден постигна реми, после отново спечели — и вече престана ясно да долавя границата между шаха и дома на годеницата, сякаш движението се бе ускорило и това, което някога му бе изглеждало редуване на ивици, сега се бе превърнато в трепкаща въртележка.

Движеше се, без да изостава от Турати. Турати вземаше точка, и той вземаше точка. Турати правеше половин точка, и той също половинка. Така се движеха, сякаш се катереха по страните на равнобедрен триъгълник и в решителния миг трябваше да се сблъскат на върха.

Нощите му бяха някак разнебитени. Все не можеше да се овладее и да не мисли за шах; макар че му се доспиваше, сетне сънят все не можеше да проникне в мозъка му, търсеше пролуки, но на всеки вход бе застанал шахматен часовой и това беше ужасно мъчително чувство — че ето, сънят е до него, но оттатък мозъка: Лужин, небрежно разпиляният из стаята, спи, а Лужин, представляващият шахматна дъска, е буден и не може да се слее с щастливия си двойник. Но което беше още по-лошо — след всеки турнирен сеанс все по-трудно и по-трудно се изтръгваше от света на шахматните представи, така че и денем усещаше неприятно раздвояване. След тричасовата партия главата го болеше странно, не цялата, а на части, на черни квадрати от болка, и не откриваше веднага вратата, засенчена от черно петно, и не можеше да си припомни адреса на заветния дом: за щастие в джоба му се бе запазила старата, сгъната на две и вече оръфана на сгъвката картичка. („Пристигнахме. Довечера ви чакаме.“) Още продължаваше да изпитва радост, когато влизаше в дома, пълен с руски играчки, но радостта бе също на петна. И веднъж, през деня за почивка, дойде по-рано от обичайното, вкъщи бе само домакинята. Тя реши да продължи разговора, състоял се по залез в буковата горичка, и като преувеличаваше своята, твърде ценена от нея самата, способност да говори „право, куме, в очите“ (поради което младежите, посещаващи дома й, я смятаха за много умна жена и сериозно се бояха от нея), тя подхвана Лужин, най-напред го скастри заради угарките, намирани из всички вазички и дори в устата на проснатата мечка, а сетне му предложи още днес, тъй и тъй е събота вечер, да вземе вана у тях, след като се изкъпе мъжът й. „Сигурно рядко се къпете — заяви му тя без заобикалки. — Рядко, нали? Признайте си.“ Лужин сви мрачно рамене, загледан в пода, където се извършваше леко движение, забележимо само за него, заплашителна диференциация на сенките. „И изобщо — продължи тя — трябва да се стегнете. — Създала по този начин необходимото настроение у слушателя, премина към най-важното. — Кажете — попита тя, — мисля, че успяхте много да развратите моето момиче, нали? Такива като вас са големи развратници. А тя ми е чиста, не е като днешните. Кажете, нали сте развратник?“ — „Не, мадам“ — с въздишка отвърна Лужин и сетне се намръщи, бързо прокара подметка по пода, за да заличи едно вече съвсем определено сгъстяване. „Защото аз изобщо не ви познавам — продължи бързият, звучен глас. — Ще се наложи да събера сведения — да, да, сведения — дали не сте болен от някаква такава болест.“ — „Задух — каза Лужин. — И друго — малко ревматизъм.“ — „Не говоря за това — сухо го прекъсна тя. — Нещата са сериозни. Очевидно се смятате за годеник, идвате у нас, усамотявате се. Обаче не мисля, че ще може в близко време да стане дума за сватба.“ — „А миналата година имах хемороиди“ — монотонно произнесе Лужин. „Чуйте, говоря с вас за много важни проблеми. Вероятно бихте искали да се ожените още днес. Зная ви аз. После тя ще надуе корема и ще й извадите душата.“ Лужин, стъпкал сянката на едно място, мъчително забеляза, че далеч оттам, където е седнал, на пода се развива нова комбинация. „Ако поне малко се интересувате от моето мнение, трябва да ви кажа, че смятам този брак за дивотия. Освен това сигурно си мислите, че мъжът ми ще ви издържа. Признайте си: нали така мислите?“ — „Изпитвам парични затруднения — каза Лужин. — Бих вземал съвсем мъничко. Предлагаха ми да водя шахматния отдел в едно списание…“ В този миг неприятностите на пода станаха толкова безочливи, че Лужин неволно протегна ръка, за да извади царя-сянка от заплахата на светлинната пешка. И изобщо от този ден избягваше седенето в гостната, където имаше прекалено много дървени нещица, които придобиваха, ако ги гледаш дълго, твърде определени очертания. Годеницата му забелязваше как с всеки изминал турнирен ден изглежда все по-зле и по-зле. Под очите му се издълбаха мътнолилави кръгове, а тежките клепачи се бяха възпалили. Беше толкова блед, че винаги изглеждаше лошо избръснат, макар по настояване на годеницата да се бръснеше всяка заран. Края на турнира тя очакваше с голямо нетърпение и й беше мъчно, като си помислеше какви страшни, вредни усилия трябва да прави той, за да изтръгва точка след точка. Клетият Лужин, тайнственият Лужин… Докато играеше заран тенис с приятелката си немкиня, докато слушаше отдавна дотегналите й лекции по история на изкуството и прелистваше в стаята си опърпани, случайни книжки — „Океан“ на Андреев, романа на Краснов, брошурата „Как да станете йога“, — тя през цялото време съзнаваше, че тъкмо сега Лужин е потънал в шахматни изчисления, бори се, мъчи се и малко й беше обидно, че не може да сподели мъките на изкуството му. В гениалността му вярваше безусловно, освен това беше убедена, че тази гениалност не може да се изчерпва само с шахматната игра, колкото и вълшебна да е тя, и че когато премине турнирната треска и Лужин се успокои и си отпочине, у него ще се развихрят някакви още незнайни сили, той ще разцъфне, ще се пробуди, ще прояви дарбата си и в други области на живота. Баща й наричаше Лужин тесногръд фанатик, но добавяше, че безспорно е много наивен и много почтен човек. Майка й обаче твърдеше, че не с дни, а с часове се побърква все повече, че законът забранява на смахнатите да се женят, и първите дни скриваше невероятния годеник от всичките си познати, което в началото бе лесно — смятаха, че е с дъщеря си на курорт, — но после, много скоро, отново се появиха всичките тези хора, които обикновено идваха в дома им, като например: обаятелният стар вече генерал, дето винаги доказваше, че не ни е мъчно за Русия, а за младостта ни, за младостта; двамината руски германци; Олег Сергеевич Смирновски, теософ и собственик на ликьорена фабрика; няколкото бивши офицери; няколкото госпожици; певицата Воздвиженска; двойката Алфьорови, а също престарялата княгиня Уманова, която наричаха Дама Пика (по известната опера). Тъкмо тя първа видя Лужин и заключи от прибързаното и неразбираемо обяснение на домакинята, че той има някакво отношение към литературата, към списанията — пише нещо, накратко казано. „А знаете ли това? — попита тя, учтиво подхванала литературен разговор. — От новата поезия е… малко е декадентско… нещо за метличините, «все метличини, метличини»…“ Олег Сергеевич веднага го помоли да изиграят една партия, но за съжаление в къщата нямаше шах. Младежите помежду си го нарекоха заплес и само грохналият генерал се отнесе към него извънредно сърдечно и непосредствено, като дълго го убеждава да отидат двамата да видят малкото жирафче, родило се току-що в зоологическата градина. Откак бяха започнали да идват гости, появяващи се сега всяка вечер в различни комбинации, Лужин нито минута не можеше да остане насаме с годеницата си и борбата с тях, стремежът му да проникне през редиците им до годеницата веднага придоби шахматен оттенък. Обаче се оказа невъзможно да ги преодолее, явяваха се все нови и нови и му се привиждаше, че тъкмо те, тези безбройни, безлики гости плътно и горещо го заобикалят през часовете на турнира.

Обяснението за всички събития го осени една сутрин, когато бе седнал на стол посред хотелската стая и се мъчеше да съсредоточи мисълта си само върху едно: вчера бе постигнал десетата си точка, днес му предстоеше да победи Мозер. Изведнъж при него влезе годеницата му. „Направо като някакъв древен идол — разсмя се тя. — Седи си по средата, а другите идват при него с жертвоприношения.“ Тя му подаде кутия шоколадови бонбони и внезапно смехът се изгуби от лицето й. „Лужин — извика тя, — Лужин, събудете се! Какво ви е?“ — „Реалност ли е?“ — тихо и недоверчиво попита Лужин. „Разбира се, реалност. Какъв е този навик да слагате стол по средата и да се разполагате на него. Ако веднага не се съвземете, ще си ида.“ Лужин покорно се съвзе, разтърси глава и рамене, сетне се премести на диванчето и още не съвсем уверено щастие се плъзна в очите му. „Кажете, кога ще свърши това? — попита тя. — Колко партии има още?“ — „Трички“ — отвърна Лужин. „Днес прочетох във вестника, че трябва да спечелите турнира, че този път играете необикновено.“ — „Ами Турати… — каза Лужин и вдигна показалец. — Лошо ми е“ — добави тъжно той. „Тогава никакви бонбони — бързо рече тя и отново хвана квадратния пакет под мишница. — Лужин, ще ви повикам доктор. Направо ще умрете, ако продължите така.“ — „Не, не — произнесе той сънено. — Вече ми мина. Няма нужда.“ — „Това ме вълнува. Значи до петък, до събота… този ад. А у нас вкъщи е доста мрачно. Всички са съгласни с мама, че не бива да се омъжвам за вас. Защо ви прилоша, да не сте яли нещо развалено“ — „Мина ми вече, абсолютно“ — проточи Лужин и отпусна глава върху рамото й. „Вие просто сте много изморен, горкичкият ми. Нима и днес ще играете?“ — „В три часа. Срещу Мозер. Аз изобщо играя… как го бяха казали?“ — „Необикновено“ — усмихна се тя. Главата, отпусната върху рамото й, беше едра, тежка — скъпоценен апарат със сложен, тайнствен механизъм, И след минута тя забеляза, че е заспал, и взе да мисли как сега да премести главата му на някоя възглавница. С много предпазливи движения успя да стори това; той сега полулежеше на диванчето, свит неудобно, и главата върху възглавницата беше като восъчна. За миг я обхвана ужас дали не е умрял внезапно, дори докосна дланта му, беше мека и топла. Когато се изправи, усети болка в рамото. „Тежка глава“ — пошепна тя, загледана в спящия, и тихо излезе от стаята, като отнесе несполучливия си подарък. Помоли камериерката, която срещна в коридора, да събуди Лужин след час и щом се спусна беззвучно по стълбището, се насочи по слънчевите улици към тенисклуба — там се хвана, че все още се мъчи да не вдига шум, да не прави резки движения. Не се наложи камериерката да буди Лужин — той се събуди сам и начаса започна усилено да си припомня приятния сън, споходил го току-що, понеже знаеше от опит, че ако веднага не започне да си припомня, после вече ще бъде късно. А беше сънувал, че е седнал странно — насред стаята — и изведнъж с нелепа, блажена внезапност, присъща на сънищата, влиза годеницата му, подава му кутия, завързана с червена панделка. Тя също е облечена според модата на сънищата — с бяла рокля, с беззвучни бели обувки. Той понечва да я прегърне, но изведнъж му прилошава, завива му се свят, през това време годеницата му разказва какво пишат вестниците за него, но че майка й все пак не иска те да се оженят. Вероятно е имало още много, много други неща, но паметта не е успяла да настигне отплаващото — и мъчейки се да не изпогуби поне това, което бе могъл да изтръгне от съня, Лужин предпазливо се раздвижи, приглади си косата, позвъни да му донесат яденето. След обеда се наложи да играе и през този ден светът на шахматните представи прояви ужасна власт. Игра без почивка четири часа и победи, но когато вече бе взел таксито, се оказа, че из пътя е забравил къде отива, забравил е какъв адрес е дал на шофьора да прочете („… довечера“) и с интерес зачака къде ще спре автомобилът.

Впрочем позна къщата — и отново имаше гости, гости, — но изведнъж Лужин разбра, че просто се е върнал в днешния сън, защото годеницата му шепнешком го попита: „Как сте, не ви ли прилошава повече?“ А откъде наяве ще знае за това? „В хубав сън живеем — каза й тихо той. — Разбрах всичко.“ Той се огледа, видя масата и лицата на седналите, отражението им в самовара — в особената самоварна перспектива — и допълни с голямо облекчение: „Значи и това е сън? Тези господа са сън? Виж ти…“ — „По-тихо, по-тихо, какви ги дрънкате“ — неспокойно зашепна тя и Лужин си помисли, че е права, не бива да се стряска сънят, нека седят хората, има време. Но най-интересното в този сън беше, че наоколо явно бе Русия, от която спящият отдавна си бе заминал. Обитателите на съня, весели хора, пиеха чай, разговаряха на руски и захарницата беше съвсем същата като онази, от която бе вземал пудра захар през лятната малинова вечер преди много години. Лужин отбеляза това завръщане в Русия с интерес, с удоволствие. То го забавляваше най-вече като остроумно повтаряне на известна идея, което се случва, щом например в живата игра на дъската се повтори своеобразно претворена чисто задачна комбинация, отдавна открита от теорията.

През цялото време обаче ту по-слабо, ту по-ярко в този сън избиваха сенките на истинския му шахматен живот и най-сетне той избликна навън, и вече бе настъпила просто нощ в хотела, шахматни мисли, шахматно безсъние, размишления върху острата защита, измислена от него против дебюта на Турати. Той будуваше с бистро съзнание, умът му работеше ясно, изчистен от всякакви боклуци, разбрал, че всичко освен шаха е омаен сън, в който трепка и се стапя като златен лунен дим образът на мила, ясноока госпожица с голи ръце. Лъчите на съзнанието му, които се случваше да се разпиляват, опипвайки околния свят, не съвсем разбираем за него, и затова да губят половината от присъщата им сила, сега се бяха усилили, бяха се съсредоточили, когато този свят се разля в мираж и вече не ставаше нужда да се безпокои за него. Строен, осезаем и богат на приключения беше истинският живот, шахматният живот, и Лужин забелязваше с гордост колко му е лесно да господствува в този живот, как всичко в него е послушно на волята му и е покорно на идеите му. Някои партии, изиграни от него на берлинския турнир, бяха наречени още тогава безсмъртни от познавачите. Една бе спечелил, като бе пожертвувал последователно дамата, топа, коня; в друга бе заел такава динамична позиция с една своя пешка, че тя придоби чудовищна сила и тази сила все се разрастваше, набъбваше, опасна за противника като злокачествен тумор в най-нежното място на дъската; най-сетне в трета партия Лужин, като извърши наглед безсмислен ход, предизвикал ропот сред зрителите, подготви сложна клопка за противника, която той разгада твърде късно. В тези партии и във всички останали, изиграни от него на този незабравим турнир, се чувствуваше поразително ясна мисъл, безпощадна логика. Но и Турати играеше прекрасно, Турати също печелеше точка след точка, донякъде хипнотизирайки противника с дръзкото си въображение и може би прекалено доверявайки се на шахматния късмет, който досега не бе му изменял. Срещата му с Лужин решаваше кой ще вземе първата награда и имаше такива, които твърдяха, че прозрачната и лека мисъл на Лужин ще надделее над развихрената фантазия на италианеца, и имаше такива, които предсказваха, че огненият, побеждаващ с напора си Турати ще победи далновидния руски играч. И денят на тази среща настъпи.

Лужин се събуди, напълно облечен, дори с палто, погледна часовника си, припряно стана и нахлупи шапката, захвърлена насред стаята. Веднага се сепна и се огледа, като се мъчеше да разбере на какво всъщност беше спал. Постелята му не бе омачкана, кадифето на диванчето беше съвсем гладко. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че открай време играе шах — и в мрака на паметта му като в две огледала, отразяващи свещ, имаше само стесняваща се, светла перспектива: Лужин на шахматната маса и отново Лужин на шахматната маса, обаче по-дребен и после още по-дребен, и тъй нататък, безброй пъти. Но той закъсняваше, трябваше да побърза. Бързо отключи вратата и се спря недоумяващ. Според представите му тук веднага трябваше да се намира шахматен салон и неговата маса, и очакващият го Турати. Вместо това видя празен коридор и по-нататък — стълбище. Изведнъж оттам, откъм стълбището, се появи бързо тичащо човече и зърнало Лужин, разпери ръце. „Маестро — възкликна то, — на какво прилича! Чакат ви, чакат ви, маестро… Три пъти ви телефонирах и всички отговарят, че не се обаждате при почукване. Сеньор Турати отдавна е в залата.“ — „Махнали са я — кисело се обади Лужин, посочвайки с бастуна празния коридор. — Откъде да зная, че всичко се е разместило.“ — „Ако не се чувствувате добре…“ — подхвана човечето и погледна печално бледото, лъщящо лице на Лужин. „Хайде, водете ме!“ — с тънък глас извика Лужин и тропна с бастуна по пода. „Моля, моля“ — смутено избъбри човечето. Загледан само в палтенцето с вдигната яка, тичащо пред него, Лужин започна да преодолява неразбираемото пространство. „Пеш — бъбреше водачът му, — само на минута път оттук,“ Той позна с облекчение стъклената въртяща се врата на кафенето и после стълбището, и най-сетне това, което бе търсил в коридора на хотела. Щом влезе, веднага усети пълнотата на живота — спокойствие, яснота, увереност. „Хубава победа ще бъде“ — високо изрече той и тълпата неясни хора му стори път, пусна го да мине. „Бър, бър, бърабър“ — разприказва се, като клатеше глава, внезапно възникналият Турати. „Аванти“ — каза Лужин и се засмя. Между двамата имаше маса, на масата дъска с фигури, наредени за бой. Лужин извади от джоба на жилетката си цигара и машинално я запали.

Тогава се случи нещо странно. Турати, макар да играеше с белите, не пусна в ход прочутия си дебют и защитата, предвидена от Лужин, увисна във въздуха. Дали Турати бе предугадил възможното усложнение, или просто бе решил да играе предпазливо, защото знаеше спокойната сила, която проявяваше Лужин на този турнир, но започна по най-банален начин. Лужин мимоходом съжали за напразната си работа, но в същото време се зарадва: така се чувствуваше по-свободен. Освен това Турати явно се страхуваше от него. От друга страна, в невинното, вяло начало, предложено от Турати, безспорно се криеше някаква измама и Лужин заигра особено внимателно. Отначало играта вървеше тихо като мелодия за цигулки под сурдинка. Играчите предпазливо заемаха позиции, изнасяха по нещо напред, но учтиво, без всякакъв признак за заплаха, а дори да имаше заплаха — тя бе напълно условна, по-скоро намек за противника, че ей там не е зле да се погрижи за прикритие, и противникът с усмивка, сякаш всичко това бе само шега, укрепваше където трябва, и самият той мъничко напредваше. След това без всякакъв повод нежно запя струна. Едната от силите на Турати зае диагоналната линия. Но веднага и при Лужин се набеляза съвсем тихичко някаква мелодия. В миг затрепкаха тайнствени възможности и после отново — тишина: Турати отстъпи, скри се. И ето че известно време двамата противници, сякаш без никакво намерение да настъпват, се заеха с разкрасяването на собствените си квадрати — нещо мърдаха, наместваха, заглаждаха — и изведнъж пак неочаквано припламване, бързо съчетание на звуци: бяха се сблъскали две дребни сили и двете веднага бяха пометени; мигновено виртуозно движение на пръстите и Лужин свали и постави на масата до себе си вече не някаква безплътна сила, а тежка жълта пешка; блеснаха във въздуха пръстите на Турати и на свой ред върху масата кацна тромава черна пешка с отблясък върху главата. Като премахнаха тези две внезапно вдървили се шахматни величини, играчите сякаш се успокоиха, забравиха мигновеното припламване: в това място на дъската обаче още не бе напълно изстинал трепетът, нещо все още опитваше да се оформи… Но тези звуци не сполучиха да встъпят в желаното съчетание — някаква друга плътна, ниска нота забуча отстрани и двамината играчи, изоставили още трепкащия квадрат, се заинтересуваха от другия край на дъската. Но и тук всичко приключи безрезултатно. С тръбни сигнали се обадиха на няколко пъти най-значителните сили на дъската — и отново настъпи размяна, отново шахматните сили се преобразиха в изрязани, лъскави, лакирани кукли. И после настъпи дълъг, дълъг размисъл, по време на който Лужин от една точка на дъската изведе и разигра последователно десетки мними партии и изведнъж видя една чаровна, кристално крехка комбинация — но тя се пръсна със звън още след първия отговор на Турати. И Турати обаче не можеше да направи нищо по-нататък и печелейки време — защото времето в шахматната вселена е безмилостно, — двамата противници на няколко пъти повториха едни и същи два хода, заплаха и защита, заплаха и защита — но при това и двамата мислеха за изключително сложната комбинация, която нямаше нищо общо с тези машинални ходове. И Турати най-сетне се реши на тази комбинация — и отведнъж някаква музикална буря обгърна дъската, Лужин упорито търсеше в нея нужния му ясен мъничък звук, за да го развихри на свой ред в гръмовна хармония. Сега всичко на дъската излъчваше живот, всичко се бе съсредоточило върху едно, все по-яко и по-яко се затягаше; за миг олекна от изчезването на две фигури и отново — фуриозо. Мисълта на Лужин бродеше из шеметни и ужасни дебри, срещайки нарядко из тях мисълта на Турати, диреща същото, каквото диреше и той. И двамата едновременно разбраха, че белите не бива по-нататък да развиват своя замисъл, че всеки миг ще изгубят ритъма. Турати побърза да предложи размяна и броят на силите върху дъската отново намаля. Набелязаха се нови възможности, но все още никой не можеше да каже коя от страните има превес. Лужин, подготвяйки нападение, за което по-напред бе необходимо да изследва лабиринта от варианти, а в тях всяка негова крачка пробуждаше опасно ехо, се замисли продължително: струваше му се, че само още едно последно невероятно усилие, и ще намери тайния път към победата. Изведнъж се случи нещо извън съществото му, пареща болка — и той извика високо, разтърсвайки ръка, ужилен от огъня на клечката, която бе запалил, но бе забравил да вдигне до цигарата. Болката премина веднага, но в огненото пламване бе видял нещо непоносимо страшно, бе разбрал ужаса на шахматните бездни, в които потъваше, неволно погледна отново дъската и мисълта му се сломи от неизпитвана дотогава умора. Шахът обаче беше безмилостен, той го удържаше и го поглъщаше. В това беше ужасът, но в това се състоеше и единствената хармония, защото какво има на този свят освен шах? Мъгла, неизвестност, небитие… Изведнъж забеляза, че Турати вече не седи, а стои, скръстил ръце. „Почивка, маестро — каза нечий глас отзад. — Запишете хода.“ — „Не, не, още малко“ — умоляващо произнесе Лужин, затърсил с очи говорещия. „Почивка“ — повтори същият глас отново отзад, някак изплъзвайки се. Лужин понечи да стане и не можа. Видя, че се е озовал някъде назад със стола си, а върху дъската, върху шахматната дъска, съсредоточила току-що целия му живот, хищно се нахвърлят някакви хора, карат се и вдигат врява, бързо местят фигурите и така, и така. Отново понечи да стане и отново не можа. „Защо, защо?“ — жално промълви той, като се мъчеше да зърне дъската между сведените над нея черни, тесни гърбове. Фигурите на дъската бяха разбъркани, търкаляха се как да е на безобразни купчини. Премина сянка и като се спря, започна бързо да ги прибира в малък ковчег. „Разбира се“ — каза Лужин и със стон поради усилието се откъсна от стола. Някакви призраци все още стояха тук и там, обсъждайки нещо. Беше студено и малко тъмно. Призраците отнасяха дъските, столовете. Във въздуха, накъдето да погледнеше, бродеха лъкатушни, прозрачни шахматни образи и Лужин разбра, че е заседнал, че се е изгубил в една от комбинациите, които бе измислил току-що, направи отчаян опит да се отърси, да се измъкне нанякъде — ако ще и в небитието. „Елате, елате“ — подвикна му някой и се изгуби със звън. Почувствува се сам. Пред очите му ставаше все по-тъмно, той се намираше в шах спрямо всеки неясен предмет в салона — и трябваше да се спасява. Раздвижи се, раздруса цялото си пълно тяло, но все не можеше да съобрази какво се прави, за да се излезе от стая — а сигурно имаше някакъв лесен начин… Неясна черна сянка с бели гърди изведнъж взе да се увърта около него, като му подаваше палто и шапка. „Защо ми е?“ — избъбри той, докато намъкваше ръце в ръкавите и се въртеше заедно с услужливата сянка. „Насам“ — бодро изрече сянката и Лужин пристъпи напред, излезе от страшната зала. Съзрял стълбище, запълзя нагоре по него, но сетне се отказа и тръгна надолу, тъй като му беше по-лесно да слиза, отколкото да се катери. Попадна в задимено помещение, в което седяха шумни призраци. Във всеки ъгъл назряваше атака — и като блъскаше масите, кофичката, от която стърчеше стъклена пешка със златно гърло, барабана, по който биеше наведен гривест шахматен кон, той стигна до стъклен, тихо въртящ се блясък и се спря, без да знае къде да върви по-нататък. Заобиколиха го, искаха да сторят нещо с него. „Вървете си, вървете си“ — повтаряше сърдит глас. „Но къде?“ — през ридания промълви Лужин. „Вървете си вкъщи“ — тихо му прошепна друг глас и нещо подтикна Лужин по рамото. „Как казахте?“ — попита отново той и изведнъж престана да хлипа. „Вкъщи, вкъщи“ — повтори гласът и стъкленият блясък, подхванал Лужин, го изхвърли в прохладния полумрак. „Вкъщи — произнесе той тихо. — Ето значи какъв е ключът за комбинацията.“

И трябваше да побърза. Всеки миг шахматните дебри можеха да го обградят отново. А засега наоколо се чувствуваше мръсна мътилка, тежък ватиран въздух. Попита призрака, шмугнал се покрай него, къде е пътят за имението. Призракът не разбра нищо, отмина. „Един момент“ — каза Лужин, но вече беше късно. Тогава, като поклащаше късите си ръце, ускори крачка. Проплава бледа светлина и се пръсна с печален шумол. Мъчно, мъчно беше да намери пътя към къщи сред тази мека мъгла. Лужин чувствуваше, че трябва да хване наляво, а там ще има голяма гора, вече в гората лесно ще намери пътеката. Отново покрай него се шмугна сянка. „Къде е гората, гората? — настойчиво попита Лужин и тъй като тази дума не намери отговор, опита да потърси синоним. — Лес? Валд? — измърмори той. — Парк?“ — добави сетне снизходително. Тогава сянката посочи наляво и се скри, Лужин, упреквайки се заради бавността си, всяка минута опасявайки се от потеря, закрачи в указаната му посока. И наистина: неочаквано го заобиколиха дървета, под краката му зашушна папрат, беше влажно и тихо. Отпусна се тежко, седна, много се беше запъхтял и сълзи заливаха лицето му. По-късно стана, свали от коляното си един мокър лист и като се полута между дънерите, намери познатата пътека. „Марш, марш“ — сам се подканяше Лужин, закрачил по лепкавата земя. Беше изминал вече половината път. Ей сега щеше да се появи реката и дъскорезницата, през голите храсти щеше да надникне къщата. Ще се скрие там, ще си хапва от големите и малките стъклени буркани. Тайнствената потеря е изостанала далеч назад. Сега вече не могат го хвана. Не, не. Само някак да дишаше по-леко, да беше се махнала тази болка в слепоочията, тази зашеметяваща болка… Пътечката полъкатуши из гората и се вля в напречния път, а по-нататък из мрака проблесна реката. Видя и моста, и отсреща на брега неясна грамада, отначало за миг му се стори, че ето там, върху тъмното небе, личи познатият триъгълен покрив на къщата, черният гръмоотвод. Но веднага разбра, че е някаква хитра клопка от страна на шахматните божества, защото върху перилата на моста бяха пораснали мокри от дъжда, треперещи, голи великанши и невиждан отблясък заподскача върху реката. Тръгна покрай брега, като се мъчеше да намери другия мост, онзи мост, на който затъваш до глезените в талаш. Търси дълго и най-сетне съвсем настрани намери мостче, тясно и тихо, и си помисли, че тук поне може спокойно да мине отвъд. Обаче на отсрещния бряг всичко беше непознато, пробягваха светлини, плъзгаха се сенки. Знаеше, че имението е някъде тук, наблизо, но се приближаваше към него от непозната посока и му беше толкова трудно… Краката му от петите до бедрата бяха налети с олово, както е налята с олово основата на шахматната фигура. Полека-лека светлините изчезваха, разреждаха се призраците, всяка минута го заливаше вълна от тежка чернилка. При някакъв последен отблясък успя да забележи градинка, заоблени храсти и му се стори, че е познал къщата на воденичаря. Протегна ръце към решетката, но тогава тържествуващата болка започна да го надвива, притискаше, притискаше темето му отгоре и той сякаш се сплескваше, сплескваше, сплескваше и сетне беззвучно се разпиля.

9

Тротоарът се изплъзна, вдигна се под прав ъгъл и се люшна обратно. Той се изправи задъхан, а другарят му, като го подкрепяше и също се олюляваше, все повтаряше: „Гюнтер, Гюнтер, опитай да тръгнеш.“ Гюнтер застана напълно изправен и след тази кратка, вече не първа спирка и двамата се запътиха по-нататък по нощната пустинна улица, която ту плавно се устремяваше към звездите, ту се спускаше надолу. Гюнтер, едър здравеняк, беше изпил повече от другаря си, другият, на име Курт, подкрепяше спътника си, доколкото можеше, макар че бирата звучеше като гръмовен дактил в главата му. „Къде са дру… къде са дру… — мъчително се силеше да попита Гюнтер. — Къде са другите?“ Съвсем доскоро бяха седели всичките около дъбовата маса, празнуваха петата годишнина от завършването на училището, хубаво си попяха и се чукаха със силен звън, бяха се събрали май към трийсет души и всичките щастливи, трезви, прекрасно работили през цялата година, а сега, щом си затръгваха, изведнъж — световъртеж, тъмнина, безнадеждно несигурен тротоар. „Другите са там — каза Курт с широк жест, който неприятно събуди за живот най-близката стена: тя се наведе и сетне полека се изправи. — Разпиляха се, разотидоха се“ — тъжно обясни Курт. „А пред нас е Карл“ — бавно и натъртено изрече Гюнтер, а напористият бирен вятър ги отнесе едновременно встрани: спряха се, отстъпиха крачка и отново продължиха напред. „Казвам ти, че Карл е-хей там“ — засегнат повтори Гюнтер. И наистина в края на тротоара седеше човек, оборил глава. Не улучиха крачката и отминаха покрай него. Когато успяха да се приближат, човекът примлясна и бавно се извърна към тях. Да, беше Карл, обаче какъв Карл лицето му безизразно, очите му големи, опустели. „Просто си почивам — с безцветен глас произнесе той. — Ей сега ще продължа.“ Изведнъж по празния асфалт полека се зададе такси с вдигнато флагче. „Спрете го — каза Карл. — Да ме откара.“ Автомобилът се приближи. Гюнтер се стоварваше върху Карл в усилието си да го вдигне, Курт дърпаше нечий крак със сиви гамаши. Шофьорът поощряваше всичко това с добродушни приказки, после излезе и също взе да помага. Отпуснато дърпащото се тяло бе натикано през отвора на вратата и автомобилът потегли веднага. „Ние сме наблизо“ — каза Курт. Застаналият до него въздъхна и Курт, като го погледна, видя, че е Карл, значи откараният се оказа Гюнтер. „Ще ти помогна — рече виновно Курт. — Да тръгваме.“ Загледан пред себе си с празни, детински очи, Карл се наведе към него и двамата поеха напред, започнаха да преминават по развълнувания асфалт към отсрещния тротоар. „Ето още един“ — каза Курт. На тротоара до решетката на някаква градина лежеше свит дебел мъж без шапка. „Този сигурно е Пулвермахер — измърмори Курт. — Нали знаеш, през тези години той много се промени.“ — „Този не е Пулвермахер — отвърна Карл, като седна до него на плочника. — Пулвермахер е плешив.“ — „Все едно — каза Курт. — И него трябва да откараме.“ Помъчиха се да вдигнат човека за раменете и изгубиха равновесие. „Да не счупиш оградата“ — предупреди Карл. „Трябва да го откараме — повтори Курт. — Този може да е братът на Пулвермахер. И той беше с нас.“

Човекът очевидно спеше, и спеше дълбоко. Беше с черно палто с кадифе на реверите. Пълното му лице с тежка брадичка и с изпъкнали клепачи лъщеше под светлината на уличната лампа. „Ще почакаме такси — каза Курт и последва примера на Карл, седнал на края на тротоара. — И тази нощ ще свърши — уверено заяви той и добави, като погледна небето: — Как само се въртят.“ — „Звездите“ — обясни Карл и двамата известно време неподвижно гледаха нагоре, където в чудесната бледосинкава бездна дъгообразно течаха звездите. „Пулвермахер също гледа“ — след мълчание произнесе Курт. „Не, спи“ — възрази Карл, като се взря в пълното, неподвижно лице. „Спи“ — съгласи се Курт.

По асфалта се плъзна светлина и пак същото добродушно такси, откарало нанякъде Гюнтер, се спря до тротоара. „Още един ли? — засмя се шофьорът. — Можеше веднъж.“ — „Но къде?“ — сънено попита Карл приятеля си Курт. „Все някъде адрес… в джоба“ — мъгляво отвърна Курт. Като се олюляваха и кимаха независимо от желанието си, те се наведоха над неподвижния човек и това, че палтото му бе разкопчано, облекчи по-нататъшните им издирвания. „Кадифена жилетка — обади се Курт — Горкият, горкият…“ Още в първия джоб намериха сгъната на две картичка, която се разпадна в ръцете им, едната половинка с адреса на получателя се изплъзна и безследно изчезна. Върху останалата част обаче се намери и друг адрес, написан напряко върху картичката и дебело подчертан. На обратната страна имаше само един равен ред, отляво прекъснат, но дори ако бяха успели да долепят откъсналата се и изгубена половинка, едва ли смисълът на този ред би им станал по-ясен. „Доберепа бу“ — прочете Карл на латиница, което беше извинително. Адресът, намерен на картичката, беше назован на шофьора, а след това се наложи да издърпат безжизненото, тежко тяло в автомобила и отново шофьорът им се притече на помощ. При светлината на лампата върху вратата се мярнаха едри шахматни квадрати — гербовият символ на такситата. Най-сетне натъпканият автомобил потегли.

Из пътя Карл заспа. Тялото му и тялото на неизвестния, и тялото на Курт, седнал на пода, влизаха в мек, безволен допир при всеки завой и след това Курт се оказа на седалката, а Карл и по-голямата част от неизвестния — на пода. Когато автомобилът спря и шофьорът отвори вратата, не можа отначало да се ориентира колцина са в колата. Карл се пробуди веднага, но човекът без шапка бе неподвижен както преди. „Интересно какво ще правите сега с вашия приятел“ — каза шофьорът. „Сигурно го чакат“ — каза Курт. Понеже смяташе, че си е свършил работата и че е мъкнал достатъчно тежести през тази нощ, шофьорът вдигна флагчето и обяви сумата. „Аз ще платя“ — каза Карл. „Не, аз — каза Курт. — Аз го намерих пръв.“ Този аргумент убеди Карл. Освободеният с усилия автомобил си замина. Тримата останаха на тротоара: единият от тях лежеше, подпрян с гръб на каменното стълбище.

Като се олюляваха и въздишаха, Курт и Карл застанаха насред улицата и след това, обърнали се към единствения осветен прозорец в сградата, дрезгаво изреваха и начаса неочаквано отзивчиво жалузите, прорязани от светлина, трепкаха и се вдигнаха. От прозореца надникна млада дама. Без да знае как да започне, Курт се ухили сетне, събрал сили, бодро и високо подвикна: „Госпожице, докарахме Пулвермахер.“ Дамата не отвърна нищо и жалузите паднаха с трясък. Личеше си обаче, че тя остана до прозореца. „Намерихме го на улицата“ — неуверено изрече Карл, обръщайки се към прозореца. Жалузите отново се вдигнаха. „Кадифена жилетка“ — сметна за необходимо да обясни Курт. Прозорецът опустя, но след минута мракът на вратата за главния вход се разпадна, през стъклото се провидя осветено стълбище, мраморно до първата площадка, и преди още това новородено стълбище да се вкамени напълно, на стъпалата вече се появиха бързи женски крака. Ключът заигра в ключалката, вратата се разтвори. На тротоара, гърбом към стъпалата, се бе проснал пълният човек в черно.

Междувременно стълбището продължи да ражда хора… Появи се господин по нощни пантофи, с черни панталони и колосана риза без яка, след него набита бледа камериерка по чехли на бос крак. Всички се наведоха над Лужин и виновно усмихнатите, съвсем пияни непознати заобясняваха нещо, единият от тях все им тикаше като визитна картичка половината от пощенската карта. Петимата понесоха Лужин нагоре по стълбището и годеницата му, която поддържаше тежката му, скъпоценна глава, ахна, когато внезапно угасна светлината. В мрака всичко се люшна нанякъде, чу се тропане, тътрене на подметки, пъхтене, някой стъпи накриво и спомена на немски бога и когато светлината пламна отново, единият непознат бе седнал на стъпалото, върху другия се беше стоварило тялото на Лужин, а по-горе, на площадката, бе застанала майката с ярко избродиран халат и ококорила блеснали очи, гледаше бездиханното тяло, което мъжът й подпираше, като пъшкаше и повтаряше нещо, голямата страшна глава, отпусната върху рамото на дъщеря й. Внесоха Лужин в гостната. Младите непознати току тракваха токове, все се силеха да се представят някому, и се юрваха далеч от масичките, отрупани с порцелан. Виждаха ги отведнъж из всички стаи. Вероятно искаха да си отидат и не можеха да улучат вестибюла. Намираха ги по всички дивани, и в банята, и на сандъка в коридора, и нямаше възможност да се отърват от тях. Количеството им беше неизвестно — колебливо, мъгляво количество, А след известно време те изчезнаха, камериерката каза, че отворила на двама да си вървят и че останалите сигурно още се търкалят някъде, и че пиянството погубва мъжете, че годеникът на сестра й също пие.

„Честито, насмукал се е — каза стопанката на къщата, загледана в Лужин, който, полусъблечен и заметнат с одеяло, лежеше като мъртъв на диванчето в гостната. — Честито. До несвяст.“ И чудна работа, това, че Лужин се беше насмукал до несвяст, й хареса, пробуди у нея топло чувство към този човек. В този скандал тя съзираше нещо човешко, естествено и може би дори нахаканост, душевен размах. В подобно положение се бяха оказвали хора, които тя познаваше, добри хора, весели хора. („И друго да вземем, разсъждаваше тя, това размирно време изкарва човека от релсите, как да не подири понякога нашият русин утеха в чашката…“) Когато обаче се оказа, че Лужин не мирише на алкохол и че спи странно, съвсем не като пиян, изпита разочарование и се засегна заради себе си, че е могла да предположи у Лужин поне една естествена склонност.

Докато го преглеждаше лекарят, пристигнал на съмване, в лицето на Лужин се извърши промяна, клепачите му се надигнаха, изпод тях надникнаха мътни очи. Едва тогава годеницата му излезе от душевното вцепенение, в което се намираше, откак бе съзряла тялото, проснато пред входа. Наистина още снощи бе очаквала нещо страшно, но именно такъв ужас не би могла да си представи. Когато Лужин не се яви вечерта, тя позвъни в шахматното кафене и й казаха, че играта е свършила отдавна. Тогава се обади в хотела и оттам й отговориха, че Лужин още не се е върнал. Излиза на улицата с надеждата, че Лужин може да чака пред заключената врата, отново се обажда в хотела, съветва се с баща си дали да не звънне в полицията. „Глупости — решително каза баща й. — Може да има някакви познати. Отишъл е на гости човекът.“ Но тя прекрасно знаеше, че Лужин няма никакви познати и че отсъствието му е безсмислено.

И сега, като гледаше едрото, бледо лице на Лужин, толкова се изпълни цялата с мъчителна, нежна жалост, че сякаш, ако я нямаше тази жалост у нея, нямаше да има и живот. Невъзможно бе да мисли как този безобиден човек се бе търкалял на улицата, как пияните бяха мачкали мекото му тяло; невъзможно бе да мисли, че всички бяха взели тайнствения му припадък за отпуснатия и груб сън на гуляйджия и че бяха очаквали бравурно хъркане от безпомощната му тишина. Такава жалост, такава мъка. И тази овехтяла, чудновата жилетка, която не може да се гледа без сълзи, и клетата къдрица, и бялата, открита шия, цялата на детински гънки… И всичко това се бе случило по нейна вина — не го опази, не го опази. Трябваше през цялото време да бъде до него, да не го оставя толкова много да играе — как ли досега не го е блъснал автомобил, как тя не се досети, че от шахматната умора може така да се стовари, така да онемее? „Лужин — произнесе тя усмихната, сякаш той би могъл да види усмивката й, — Лужин, всичко е наред. Лужин, чувате ли?“

Щом го преместиха в болница, тя отиде в хотела да му прибере нещата, отначало не я пускаха в стаята му, наложи се да обяснява дълго и заедно с един доста безочлив хотелски служител да звъни в санаториума, сетне да плати за последната седмица пребиваване на Лужин в стаята, парите не й стигнаха, отново се наложи да влиза в обяснения и при това все й се струваше, че гаврата с Лужин продължава, и с усилие си сдържаше сълзите. Когато все пак, отказала се от грубата помощ на хотелската камериерка, взе да събира нещата на Лужин, чувството и за жал се изостри докрай. Сред нещата му имаше такива, които сигурно разнасяше открай време със себе си, без да ги забелязва и да ги изхвърля — ненужни, неочаквани вещи: платнен колан с метална тока като буквата S и с кожено портмоне отстрани, ножче-ключодържател, украсено със седеф, купчинка италиански картички, все синева и мадони, и люляков пушек над Везувий; и безспорно петербургски неща: малко сметало с червени и бели топчета, настолен календар с отмятащи се листа от една съвсем некалендарна година — 1918. Всичко това, кой знае защо, се търкаляше в гардероба сред чистите, но омачкани ризи, цветните едри райета и колосаните маншети на които предизвикваха представа за някакви отдавна отминали години. Пак там се намери и един сгъваем цилиндър, купен в Лондон, в него визитната картичка на някой си Валентинов… Тоалетните принадлежности бяха в такъв вид, че реши да ги остави — да му купи гъба вместо невероятната изтривалка. Шаха, картонената кутия, пълна с листчета с бележки и диаграми, камарата шахматни списания уви в отделен пакет, това вече не му трябваше. Когато куфарът и сандъчето бяха напълнени и заключени, още веднъж надникна из всички ъгли и извади под кревата чифт учудващо стари, прокъсани, изгубили връзките си жълти обувки, които служеха на Лужин за домашни чехли. С два пръста ги вдигна и ги остави отново под леглото.

От хотела замина за шахматното кафене, защото си спомни, че Лужин беше без шапка и бастун, и си помисли, че може да ги е оставил там. В турнирната зала имаше много народ и застанал до окачалката, бодро си събличаше палтото италианецът Турати. Досети се, че е дошла тъкмо за началото на шахматния турнир и че явно никой не знае за заболяването на Лужин. „Да става каквото ще — помисли си тя с известно злорадство. — Нека си чакат.“ Намери бастуна му, но шапката я нямаше. И като погледна с омраза към масата, на която фигурите вече бяха наредени, и към плещестия Турати, който потриваше ръце и като бас преди концерт издебело си прочистваше гърлото, излезе бързо от кафенето, отново се качи в таксито, в което трогателно се зеленееше сандъчето на Лужин, и се върна в санаториума.

Тя не си беше вкъщи, когато се явиха вчерашните младежи. Бяха дошли да се извинят за бурното си нощно нахлуване. Бяха прекрасно облечени, все се кланяха и удряха токове, и питаха как се чувствува господинът, когото бяха докарали през нощта. Благодариха им за помощта и от приличие им казаха, че господинът се е наспал прекрасно след вечерята с приятели, на която са го чествували по случай годежа му. Като поседяха десетина минути, младежите станаха и си отидоха много доволни. Приблизително по същото време в санаториума довтаса объркан дребен човечец, който имал нещо общо с уреждането на турнира. Не го пуснаха при Лужин; спокойната млада дама, която разговаря с него, му заяви студено, че Лужин се е преуморил и не се знае кога ще възобнови шахматната си дейност. „Това е ужасно, нечувано — няколко пъти жално повтори дребният човечец. — Недовършена партия! И колко хубава партия! Предайте на маестрото… Предайте на маестрото моето вълнение, моите пожелания…“ Той безнадеждно махна с ръчица и се потътри към изхода, като клатеше глава.

Във вестниците се появи съобщение, че Лужин се е разболял от нервна преумора, без да довърши решителната партия, и че по думите на Турати черните безспорно са щели да загубят поради слабостта на пешката на е-четири. И във всички шахматни клубове познавачите дълго изучаваха положението на фигурите, проследяваха възможните продължения, отбелязваха слабото място на белите на де-три, но никой не можеше да намери ключа към безспорната победа.

10

През една от най-близките вечери се състоя отдавна назрелият, отдавна тътнещият и най-сетне тежко избухнал напразен, безобразно гръмогласен, но неизбежен разговор. Тя тъкмо се бе върнала от санаториума огладняла, нагъваше елдената каша и разправяше, че Лужин е по-добре. Родителите й се спогледаха и тогава се започна.

„Надявам се — звучно произнесе майка й, — че си се отказала от безумното си намерение.“ — „Още малко, ако обичаш“ — помоли тя и си подаде чинията. „От известно чувство за деликатност…“ — продължи майка й и тогава баща й бързо пое щафетата. „Да — каза той, — от деликатност майка ти не каза нищо през тези дни — докато не се изясни положението на твоя познат. Но сега трябва да ни изслушаш. Сама знаеш, че най-голямото, ни желание и грижа, и цел, и изобщо… желание — е ти да бъдеш добре, ти да бъдеш щастлива и тъй нататък. А за тази цел…“ — „По мое време просто биха ти забранили — намеси се майката, — и нищо повече.“ — „Не, не, забраната няма нищо общо. Чуй ни само, душко. Не си на осемнайсет години, а на двайсет и пет и изобщо не виждам във всичко случило се някакво увлечение, поезия.“ — „Просто й харесва да ни прави напук — отново го прекъсна майката. — Такъв абсолютен кошмар…“ — „За какво говорите всъщност?“ — най-сетне попита дъщерята и се усмихна изпод вежди, облегната меко на стола, като поглеждаше ту баща си, ту майка си. „Че е време да изхвърлиш тези глупости от главата си — извика майката. — Че бракът с полунормален голтак е истинска дивотия.“ — „Ох“ — каза дъщерята и като протегна ръка върху масата, отпусна глава на нея. „Виж какво — отново подхвана бащата. — Предлагаме ти да заминеш за Италианските езера. Не можеш да си представиш какви райски места има там. Помня, че когато за пръв път видях Изола Бела…“ Раменете й заподскача от ситен смях; сетне тя вдигна глава и продължи да се смее тихо, без да отваря очи. „Обясни ни какво искаш“ — й рече майката и тупна по масата. „Първо — отвърна тя, — да не викаш толкова. Второ, Лужин да оздравее напълно.“ — „Изола Бела значи Прекрасен остров — припряно продължи бащата, като се мъчеше с многозначителна гримаса да покаже на жена си, че и сам ще се справи. — Не можеш да си представиш… Син лазур, горещина, магнолии, прекрасни хотели в Стреза — е, да, разбира се, тенис, танци… И особено си спомням — как се наричаха — едни такива светещи хи…“ — „А после? — с хищно любопитство попита майката. — А после, когато твоят приятел — ако не пукне…“ — „Това зависи от него — възможно най-спокойно произнесе дъщерята. — Как така ще зарежа този човек на произвола. И няма да го зарежа. Точка.“ — „Ще се озовеш с него в лудницата — живей си, живей си, драга“ — „Дали ще е лудница, или не…“ — поде с трепереща усмивка дъщерята. „Не те ли привлича Италия?“ — бодро възкликна бащата. „Побъркана… Побелях от теб! Няма да се омъжиш за този шахматен мухльо!“ — „Ти си мухла. Ако пожелая, ще се омъжа. Ограничена и лоша жена…“ — „Хайде, хайде, стига, стига“ — избоботи бащата. „Кракът му вече няма да стъпи тук — задъха се майката. — На, честен кръст!“ Дъщерята заплака беззвучно и излезе от трапезарията, като мимоходом се блъсна в ръба на бюфета и избъбри жално: „По дяволите!“ Бюфетът дълго и обидено звънтя.

„Не биваше така“ — шепнешком рече бащата. „Защитавай я, защитавай я ти…“ — „Ама не, нямам предвид това. Само че всякакви работи се случват. Човекът се е преуморил, както се казва, издиша. Може би — господ го знае! Може пък наистина след такова премеждие да се промени към по-добро… Да ти кажа, ще отида да я видя какво прави.“

А на следващия ден разговаря дълго с прочутия психиатър, в чийто санаториум се лекуваше Лужин. Психиатърът имаше черна асирийска брада и влажни, нежни очи, които вълшебно се преливаха, докато слушаше събеседника си. Каза, че Лужин не е епилептик и не страда от прогресиращ паралич, че състоянието му е последица от продължително напрежение и че още щом стане възможно да се разговаря с него, ще трябва да му се внуши, че сляпата страст към шахмата е пагубна за него и че ще трябва за дълго да се откаже от професията си и да води съвсем нормален начин на живот. „Добре, а може ли да се ожени такъв човек?“ — „Защо не — стига да не е импотент… — нежно се усмихна професорът. — Освен това съпружеството е плюс за него. Нашият пациент се нуждае от грижи, внимание, развлечения. Това е временно помътняване на съзнанието, което постепенно преминава. Доколкото може да се съди — настъпва пълно прояснение.“

Думите на психиатъра направиха лека сензация в дома. „Значи капут на шаха? — с удовлетворение отбеляза майката. — Че какво тогава ще остане от него — само гола лудост ли?“ — „Не, не — каза бащата. — За лудост и дума не може да става. Ще оздравее. Не е толкова верен дяволът, колкото ни се привижда. Казах «верен» вместо «черен» — ти чу ли, миличка?“ Но дъщеря му не се усмихна, само въздъхна. Откровено казано, тя се чувствуваше много изморена. По-голямата част от деня прекарваше в санаториума и имаше нещо невероятно изморително в преувеличената белота на всичко там и в безшумните бели движения на сестрите. Все още много блед, брадясал, по чиста риза, Лужин лежеше неподвижен. Наистина се случваха минути, когато вдигаше коляно под чаршафа или меко раздвижваше ръка, освен това и по лицето му преминаваха леки като сянка промени, в отворените му очи понякога се явяваше почти смислена светлина — но все пак за него можеше да се каже само, че е неподвижен — тягостна неподвижност, съсипваща за погледа, който търси в нея намек за съзнателен живот. А не можеше да отмести поглед — толкова й се искаше да проникне в това жълтеникавобяло лице, което нарядко се сбърчваше от незнайно вътрешно движение, да проникне в неизвестната мъгла, мъчноподвижна, силеща се може би да се разплете, да се сгъсти в отделни земни мисли. Да, имаше движение, имаше. Безобразната мъгла жадуваше за очертания, за въплъщения и веднъж сред мрака се появи като че огледално петънце и в този смътен лъч за Лужин изплува лице с черна къдрава брада, познат образ, обитател на детските му кошмари. Лицето в мътното огледалце се наведе и веднага пролуката се премрежи, отново настъпи мъгляв мрак и полека разпръсващ се ужас. След изтичането на много тъмни векове — една земна нощ — отново се зароди светлина и изведнъж нещо лъчисто се пукна, мракът се разкъса, остана само във вид на топяща се сенчеста рамка, сред която имаше блеснал син прозорец. В тази синева лъщеше дребен жълт листак, хвърляше петниста сянка върху белия дънер, скрит по-надолу от тъмнозелена едра елова лапа; и веднага това видение се изпълни с живот, листата затрепкаха, по дънера плъзнаха петна, разклати се зелената лапа и Лужин не издържа, притвори очи, но светлото люшкане остана под клепачите. „Там, в горичката, съм заровил нещо“ — блажено си помисли той. Но тъкмо да си припомни какво именно, дочу над главата си шумолене и два спокойни гласа. Взе да се вслушва, мъчеше се да разбере къде е и защо върху челото му се отпусна нещо меко и хладно. След време отново разтвори очи. Дебела бяла жена държеше дланта си върху челото му — а там, отвъд прозореца, бе все същият щастлив блясък. Помисли какво да каже и щом зърна забоденото на гърдите й часовниче, облиза устни и попита колко е часът. Наоколо веднага се раздвижиха, жените си зашушукаха и Лужин забеляза учуден, че разбира езика им, че дори може да го говори. „Колко е часът?“ — повтори той. „Девет сутринта — каза едната жена. — Как се чувствувате?“ През прозореца, ако се привдигнеше леко, можеше да види оградата, и тя също на петна от сенките. „Явно съм си вкъщи“ — в размисъл промълви Лужин и отново отпусна празната си, лека глава върху възглавницата. Известно време чуваше шепот, лек звън на стъкленици… Стори му се, че нелепостта на заобикалящото го е приятна с нещо и че е учудващо хубаво да си лежиш, без да помръдваш. Така заспа незабелязано и когато се събуди, видя отново синия блясък на руската есен. Но нещо се бе променило, някакъв непознат се бе появил до постелята му. Лужин извърна глава: на стола отдясно седеше господин в бяло с черна брада и го гледаше внимателно с усмихнати очи. Лужин неясно си помисли, че той прилича на селянина от воденицата, но приликата веднага изчезна, когато господинът заговори: „Карашо?“ — дружелюбно се поинтересува той. „Кон сте вие?“ — попита Лужин на немски. „Приятел — отвърна господинът, — верен приятел. Вие бяхте болен, но сега сте здрав. Чувате ли — напълно здрав. — Лужин се замисли върху тези думи, но господинът не го остави да довърши и гальовно произнесе. — Сега трябва да лежите спокойно. Почивайте си. Спете повече.“

Така Лужин се завърна от дългото пътешествие, разпилял из пътя по-голямата част от багажа си, и го мързеше да възстановява изгубеното. Тези първи дни на оздравяването му бяха кротки и плавни; жените в бяло го хранеха хубаво; идваше обаятелният брадатко и му говореше приятни неща, гледаше го с ахатов поглед, който се разливаше като топлина по тялото му. Скоро Лужин започна да забелязва, че в стаята му има още някой — трепетно, неуловимо присъствие. Веднъж, когато се събуди, някой си отиваше забързано и беззвучно, като че някакъв познат шепот възникна до него и веднага угасна. И в разговора на брадатия му приятел започнаха да се прокрадват намеци за нещо тайнствено и щастливо; то се долавяше във въздуха около него, в есенната хубост на прозореца, тръпнеше някъде зад вратата това загадъчно, изплъзващо се щастие. И Лужин постепенно започна да разбира, че райската пустота, в която го подхранват прозрачни мисли, се запълва от всички страни. Но му провървя: първо се яви най-щастливото видение през живота му.

Предупреден за близостта на прекрасното събитие, той гледаше през решетката над главата си към бялата врата и чакаше, че ей сега тя ще се разтвори и предсказанието най-сетне ще се сбъдне. Но вратата не се отваряше. Изведнъж отстрани, извън зрителното му поле, нещо шавна. Някой стоеше зад прикритието на големия параван и се смееше. „Идвам, идвам, един момент“ — замърмори Лужин, като си измъкваше краката изпод чаршафа и облещен диреше под стола до постелята някакви обувки. „Никъде няма да ходите“ — каза гласът и розова рокля моментално запълни пустотата.

Това, че животът му преди всичко се озари откъм тази страна, облекчи завръщането му. Известно време още оставаха в сянка жестоките грамади, боговете на неговото битие. Възникна нежна оптическа измама: той се завърна в живота не от онази страна, от която беше излязъл, и работата по разпределянето на спомените му пое върху си това удивително щастие, което първо го беше посрещнало. И когато най-сетне тази област от живота беше напълно възстановена и изведнъж с грохота на рухнала стена се появиха Турати, турнирът и всички предишни турнири — пак това щастие успя да отведе съпротивляващия се образ на Турати и да прибере обратно в кутията размърдалите се шахматни фигури. Щом се съживяваха, твърдо ги затваряха наново — и борбата се оказа кратка. Помагаше докторът, скъпоценните камъни на очите му се преливаха и топяха; той говореше, че наоколо се шири свободен и светъл свят, че играта на шах е студена забава, която изсушава и развращава мисълта, и че страстният шахматист е също толкова нелеп, колкото лудият изобретяващ перпетуум-мобиле или броящ камъчетата на пустия океански бряг. „Ще престана да ви обичам — казваше годеницата му, — ако си спомняте за шаха — а аз виждам всяка ваша мисъл, така че внимавайте!“ — „Ужас, страдание, униние — тихо говореше докторът, — ето какво поражда тази изтощителна игра.“ И му доказваше, че самият Лужин прекрасно знае това, че Лужин не може да си помисли за шаха без отвращение, и тайнствено топейки се, преливайки се и блажено успокоявайки се, Лужин се съгласяваше с неговите аргументи. И се разхождаше по огромния, прекрасно ароматен санаториален парк със съвсем нови пантофи от мека кожа и одобрително говореше за гергините, до него вървеше годеницата му и, кой знае защо, си мислеше за прочетената през детството си книга, където всичките неприятности в живота на един гимназист, избягал от къщи със спасеното от него куче, приключваха с удобна за автора треска (не тифус, не скарлатина, а просто треска) и омразната дотогава мащеха толкова се грижеше за него, че той изведнъж започваше да я цени и да я нарича мама, и топла сълзица се плъзваше по бузата му, и всичко беше много хубаво. „Лужин е здрав“ — каза тя, загледана с усмивка в тежкия му профил (профил на подпухнал Наполеон), предпазливо наведен над някое цвете, което — господ го знае — току-виж, го ухапало. „Лужин е здрав. Лужин се разхожда, Лужин е много мил.“ — „Не мирише“ — с мек бас продума Лужин. „И няма защо да мирише — отвърна тя, като го хвана под ръка. — При гергините това не е прието. А ето онзи бял господинчо — тютюнчето, мирише силно през нощта. Когато бях малка, винаги изсмуквах сока от средичката. Сега вече не ми е вкусен.“ — „А в нашата градина… — започна Лужин и се замисли, като примижа срещу лехата. — Имаше ги ей тези цветенца — каза той. — Градината беше много презентабелна.“ — „Астри — обясни тя. — Не ги обичам. Корави са. А в нашата градина…“

Изобщо се говореше много за детството. Говореше и професорът, разпитваше Лужин „Баща ви е притежавал земя, нали? — Лужин кимаше. — Земята, селото — това са чудесни неща — продължаваше професорът. — Сигурно сте имали коне, крави? — Кимване. — Помогнете ми да си представя вашия дом… Около него вековните дървета… Къщата е голяма, светла. Баща ви се завръща от лов…“ Лужин си спомни как веднъж баща му беше донесъл дебело, неприятно птиче, намерено в канавката. „Да.“ — неуверено отвърна Лужин. „А някакви подробности — меко помоли професорът. — Ако обичате. Моля ви. Интересува ме с какво сте се занимавали през детството, как сте играли. Сигурно сте имали войничета…“

Обаче Лужин рядко се оживяваше при тези разговори. За сметка на това мисълта му, непрестанно подтиквана от такива въпроси, се завръщаше отново и отново към областта на неговото детство. Това, което си спомняше, не бе възможно да се изрази с думи — просто нямаше думи в света на възрастните за детските му впечатления, — а дори да разкажеше нещо, говореше откъслечно и без желание, сякаш само бегло набелязваше контурите, като означаваше с буква и цифра богатия с възможности ход. Предучилищното, предшахматното детство, за което не бе мислил никога преди, отстранявайки го с леко потръпване, за да не намери дремещи ужаси в него, унизителни обиди, сега се оказваше учудващо безопасно място, където можеше да извършва приятни, изпълнени с пронизващ чар екскурзии. Лужин сам не можеше да разбере откъде идва това вълнение — защо образът на дебелата французойка с трите кокалени копчета отстрани на полата, които се сближаваха, щом огромното й туловище се друснеше в креслото — защо образът, който толкова го бе дразнил през онова време, сега предизвиква чувство на нежно парване в гърдите. Спомняше си как в петербургската къща нейните астматични дебелини предпочитаха пред стълбището старинния асансьор, задвижван с вода, който се пускаше от портиера посредством лост върху стената на вестибюла. „На добър път“ — неизменно казваше портиерът, като затваряше зад нея двете половинки на вратата, и тежкият, пъхтящ, треперещ асансьор полека запълзяваше нагоре по дебелия кадифен шнур, а покрай асансьора, по олющената стена, която се виждаше през стъклото, бавно се спускаха тъмни географски петна, тези петна от влага и старост, сред които, както и сред небесните облаци, се шири модата да наподобяват очертанията на Черно море и на Австралия. Понякога малкият Лужин се качваше заедно с нея, но най-често оставаше долу и се ослушваше как горе зад стената асансьорът се катери мъчително — и винаги се надяваше той, малкият Лужин, че ще заседне насред път. Честичко се случваше тъкмо това. Шумът се прекратяваше, от неизвестното междустенно пространство проехтяваше вопъл за помощ, портиерът долу движеше с пъшкане лоста и отваряше вратата към тъмното и загледан нагоре, угрижено питаше: „Тръгнахте ли?“ Най-сетне нещо се разтърсваше, задвижваше се и след някое време асансьорът се завръщаше — вече празен. Празен. Бог знае какво се беше случило с нея — може би вече бе допътувала до небесата и бе останала там със своята астма, с бонбоните си с дъх на сладника и с пенснето си с черно шнурче. Празен се завърна споменът и за пръв път може би през живота Лужин си зададе въпроса — къде всъщност се дява всичко това, какво стана с детството му, накъде отплава верандата, къде отпълзяха, шумолейки сред храстите, познатите пътеки?

С несъзнателно душевно движение търсеше тези пътеки в санаториалния парк, но лехите имаха друг облик и брезите бяха разположени другояче, и пролуките сред червеникавия им листак, налени с есенна синева, никак не отговаряха по рисунък на онези паметни брезови отвори, върху които и тъй, и инак налагаше тези изрязани части от лазура. Като че бе неповторим онзи далечен свят, в него бродеха вече съвсем поносими, смекчени от омарата на времето, образите на неговите родители и влакът с пружина, с ламаринен вагон, боядисан да наподобява дървен, потъваше с бръмчене под воланите на креслото и господ знае какво си мислеше при това кукленият машинист, твърде едър за локомотива и поради тази причина настанен в тендера.

Такова беше детството, на драго сърце посещавано сега от мисълта на Лужин. Сетне идваше другото време, продължителният шахматен етап, за който и докторът, и годеницата му казваха, че това са били загубени години, тъмна епоха на духовна слепота, опасна заблуда — загубени, загубени години. Не биваше да си спомня за тях. Там се беше спотаил като зъл дух страшният с нещо образ на Валентинов. Добре, ще се съгласим, достатъчно — загубени години са — вън — забравени са — зачеркнати са от живота. И ако се изключеха по този начин, светлината от детството непосредствено се съединяваше със сегашната светлина, изливаше се в образа на годеницата му. Тя изразяваше всичко гальовно и примамливо, каквото можеше да се извлече от детските спомени — като че петната светлина, разпилени по пътеките на градината в имението, сега се бяха сраснали в едно топло, цялостно сияние.

„Радваш се, а? — покрусена попита майка й, като гледаше оживеното й лице. — Скоро ли ще вдигнем сватбата?“ — „Скоро — отвърна тя и хвърли кръглата си сива шапка на дивана. — Във всеки случай той тези дни излиза от санаториума.“ — „Здравата ще се изръси баща ти — към хиляда марки.“ — „Току-що прерових всички книжарници — въздъхна дъщерята. — Непременно искаше Дул Берн и Шерлок Холмс. И се оказа, че никога не е чел Толстой.“ — „Разбира се, нали е дървеняк — измърмори майка й. — Винаги съм го казвала.“ — „Слушай, мамо — каза тя, като леко тупаше с ръкавица по пакета с книги, — хайде да се разберем. От днес повече никакви такива мили забележки. Глупаво е, унизително е за теб и най-вече няма никакъв смисъл.“ — „Недей се омъжва за него — с променено лице изрече майка й, — недей. Моля ти се. Хайде, искаш ли да ти падна на колене…“ И като се опираше с една ръка в креслото, с усилие започна да подвива крак, да отпуска едрото си, леко пропукващо тяло. „Ще продъниш пода“ — каза дъщеря й, взе книгите и излезе от стаята.

Пътешествието на Фог и мемоарите на Холмс Лужин прочете за два дена и след като ги прочете, каза, че не е това, което е искал — може би изданието не е пълно. От другите книги му хареса „Ана Каренина“ — особено страниците за земските избори и за обеда, поръчан от Облонски. Известно впечатление му направи „Мъртви души“, при което на едно място позна цяло парче, веднъж през детството дълго и мъчително писано под диктовка. Освен тъй наречените класици годеницата му донасяше и всякакви случайни книжки с леко поведение — писанията на галските новелисти. Всичко, каквото можеше да разсее Лужин, беше добро — дори тези съмнителни новели, които той четеше смутено, но с интерес. За сметка на това стихотворенията (например томчето на Рилке, което тя купи по съвет на продавача) го докарваха до състояние на мъчително тежко недоумение и тъга. Съответно с това професорът забрани да се носи на Лужин за четене Достоевски, който според думите на професора оказвал потискащо въздействие върху психиката на съвременния човек, защото като в страшно огледало…

„Ах, господин Лужин не се замисля върху книгите — весело каза тя. — А стиховете го затрудняват заради римите, римите му досаждат…“

Но чудно нещо: въпреки че Лужин беше прочел през живота си още по-малко книги от нея, не бе завършил гимназия, от нищо друго не беше се интересувал освен от шах — тя чувствуваше у него призрака на някаква просветеност, която на нея самата й липсваше. Имаше заглавия на книги и имена на герои, които, кой знае защо, бяха някак домашно познати на Лужин, макар никога да не беше чел самите книги. Речта му беше недодялана, пълна с безобразни, нелепи думи, но понякога в нея трепваше неизвестна интонация, намекваща за някакви други думи, живи, наситени с тънък смисъл, които той не можеше да изговори. Въпреки невежеството, въпреки оскъдните си думи Лужин таеше в себе си едва доловима вибрация, сянка от звуци, чути някога.

Нито за неговата некултурност, нито за останалите му недостатъци майка й вече, не спомена след онзи ден, когато, останала сама на колене, се наплака до насита, притиснала буза до ръчката на креслото. „Всичко бих разбрала — каза сетне тя на мъжа си, — всичко бих разбрала и простила, ако тя наистина го обичаше. Но тъкмо там е ужасът…“ — „Не, не е съвсем така — прекъсна я мъжът й. — На мен също отначало ми се струваше, че всичко това е само по разум. Но отношението й към неговата болест ме убеди в обратното. Разбира се, такъв брак е опасен, пък и тя би могла да избере по-добър… Макар да е от старо дворянско семейство, тясната му професия е оставила известен отпечатък върху него. Спомни си Ирина, която стана актриса — спомни си как после ни бе гостувала. Все пак въпреки всички тези дефекти смятам, че е свестен човек. Ето, ще видиш, той ще се заеме сега с нещо полезно. Не зная ти какво мислиш, но аз не смея повече да я разубеждавам. Според мен, ако искаш да знаеш моето мнение — трябва, макар и със свито сърце, да приемем неизбежното.“

Той говори много дълго и бодро, като се държеше твърде изправен и потракваше с капачето на табакерата.

„Само едно чувствувам — повтаряше жена му, — тя не го обича.“

11

В зачатъчно сако, без единия ръкав, Лужин се бе изправил странишком пред тройното огледало и плешивият шивач ту прокарваше кредата по рамото и по гърба му, ту го набождаше с карфици, като с поразителна бързина ги изваждаше от устата си, където очевидно те си растяха открай време. От всичките мостри платове, разположени грижливо, по оттенъци, в албума, Лужин избра тъмносивия квадрат и годеницата му дълго пощипва съответното сукно, което шивачът хвърли с тежко изтропване върху тезгяха, разгърна светкавично и като се дръпна назад, го притисна до гърдите си сякаш за да закрие своята голота. Тя сметна, че сукното се мачка, и тогава лавина плътни топове започнаха да отрупват тезгяха и шивачът, като мокреше пръст в долната си устна, все разгръщаше, разгръщаше. Най-сетне сукното бе избрано, и то тъмносиво, но гъвкаво и нежно, дори като че някак мъхесто, и сега Лужин, разпределен на три части в огледалото по разрези като за нагледно обучение (… ето гладко обръснато, пълно лице, ето същото лице в профил, а ето рядко виждания от самия субект тил, подстриган доста късо, с гънки по врата и с леко щръкнали уши, пронизани от розова светлина…), поглеждаше себе си и плата, без да познава предишната гладка и щедра целина. „Мисля, че отпред ще трябва мъничко да се вземе“ — каза годеницата и шивачът, като се дръпна крачка назад, примижа срещу фигурата на Лужин, измърка с учтив лек смях, че господинът е малко закръглен, а сетне се захвана с новородените ревери, нещо подръпна, нещо забоде, а през това време Лужин с жест, присъщ на всички хора в неговото положение, леко протягаше ръка или я сгъваше в лакътя, като гледаше китката си и се мъчеше да свикне с ръкава. Мимоходом шивачът го рязна с кредата по сърцето, за да набележи джобчето, след което безмилостно разпра сякаш вече съвсем готовия ръкав и се зае пъргаво да вади карфиците от корема на Лужин.

Освен хубавия костюм на Лужин му бе ушит и фрак, а старомодният смокинг, намерен на дъното на сандъка му, бе подновен в по-добър вид от същия шивач. Годеницата му не смееше да попита, от страх да не събуди шахматните спомени, защо му е бил в предишния живот на Лужин смокингът и сгъваемият цилиндър и затова никога не узна за някакъв си голям обед в Бирмингам, на който между другото Валентинов… Но негова си работа.

Обновяването на Лужиновата обвивка не приключи с това. Появиха се ризи, вратовръзки, чорапи — и Лужин приемаше всичко с безгрижен интерес. От санаториума се прехвърли в малка стая с весели тапети, наета на втория етаж в същата сграда, където живееше годеницата му, и по време на местенето имаше същото чувство, както когато се завръщаше от селото в града. Винаги е странно това настаняване в града. Легнеш да спиш и всичко е толкова ново: в тишината с кретащо чаткане на копита се оживяват за няколко мига нощните павета, прозорците са закрити с по-плътни и бухнали пердета, отколкото в имението; в мрака, леко облекчен от светлата черта на едва открехнатата врата, изчаквателно са замрели предметите, още не съвсем стоплени, още невъзобновили докрай познанството си след дългото лятно прекъсване. А събудиш ли се — вън трезва сива светлина, по млечната небесна мътилка се плъзга слънцето, прилично на луна, и изведнъж някъде отдалеч — прилив на военна музика: тя се приближава на оранжеви вълни, прекъсвана от припрените ситнежи на барабана, и скоро всичко замлъква, вместо бузестите тръбни звуци отново невъзмутимият тропот от копита, лекото подрънкване на петербургското утро.

„Забравяте да гасите лампата в коридора — усмихната каза възрастната германка, дала му стаята под наем. — Забравяте да си затваряте вратата за през нощта.“ И на годеницата му се оплака — разсеян е като стар професор.

„Уютно ли ви е, Лужин? — питаше Годеницата. — Добре ли спите, Лужин? Ех, че не е уютно, не е, но нали скоро всичко ще се промени.“ — „Не бива да отлагаме повече — мърмореше Лужин, прегърнал я и преплел пръсти върху бедрото й. — Сядайте, сядайте, не бива да отлагаме. Хайде утре да се свържем. Утре. В най-законен брак.“ — „Да, скоро ще е, скоро — отвръщаше тя. — Но нали не може да стане за един ден. Има такова едно учреждение. В него ще висим на стената в продължение на две седмици и през това време жена ви ще се завърне от Палермо, ще погледне имената ни и ще каже: не може, Лужин е мой.“

„Забутала съм го — отвърна майка й, когато се обърна към нея за кръщелното си свидетелство. — Тикнала съм го някъде и се е изгубило. Не зная, нищо не зная.“ Документът обаче се намери бързо. Пък и вече беше късно да предупреждава, да забранява, да измисля затруднения. Сватбата се приближаваше фатално гладко, не можеше да я възпреш, сякаш стоиш върху лед и е хлъзгаво, и нямаш опора. Наложи и се да се примири и да помисли с какво да разкраси и как да сервира годеника на дъщеря си, за да не се срамува от хората, и как да събере сили, за да се усмихва на сватбата, за да изиграе доволна майка, да хвали честността и добротата на Лужин. Мислеше и за това колко пари вече са потрошени по Лужин и още колко ще се потрошат и се мъчеше да пропъди от въображението си страшната картина: Лужин дезабийе, пламнал в макакова страст, и нейната покорна от инат, студена, студена дъщеря. Междувременно и рамката за тази картина се оказа готова. Наблизо бе наето не много скъпо, но добре обзаведено жилище, наистина — на петия етаж, но какво да се прави, за астмата на Лужин има асансьор и стълбището не е стръмно, със столче на всяка площадка под прозореца с витраж. От просторното антре, условно оживено от силуетни рисунки в черни рамчици, вратата вляво водеше към спалнята, а вдясно — към кабинета. По-нататък, отново от дясната страна на антрето, се намираше вратата за гостната; свързаната с нея трапезария беше малко по-дълга за сметка на антрето, което на това място благополучно се превръщаше в коридор — преобразяване, целомъдрено закрито от плюшена завеса с халки. Вляво от коридора се намираше банята, зад нея слугинската стая, а накрая беше вратата за кухнята.

Бъдещата обитателка на това жилище хареса разположението на стаите; мебелировката й допадна по-малко, В кабинета имаше кафяви кадифени кресла, библиотечен шкаф, увенчан от плещест, остролик Данте с водолазен шлем, и грамадно празно писалище с неизвестно минало и неизвестно бъдеще. Нестабилната лампа на чер усукан стълб с оранжев абажур се извисяваше до отоманката, на която бяха забравени мече със светла козина и дебело куче с широки розови ходила и петно на окото. Над отоманката висеше фалшив гоблен с танцуващи селяни.

От кабинета — ако лекичко поместеше пълзящата врата — се разкриваше анфиладен изглед към паркета на гостната и нататък към трапезарията с бюфета, намален от перспективата. В гостната лъщеше зелена палма, по паркета бяха разпръснати килимчета. Накрая бе трапезарията с израсналия вече до естествена големина бюфет и с чиниите по стените. От ниската лампа над масата висеше самотно пухкаво дяволче. Прозорецът беше еркерен и от него можеше да се види градинката с водоскока в края на улицата. Когато се върна до масата, тя погледна през гостната към далечината на кабинета, към гоблена, смалил се на свой ред, след това излезе от трапезарията в коридора и се запъти през антрето към спалнята. Там бяха поставени, плътно притиснати едно до друго, две бухнали легла. Лампата се оказа в мавритански стил, завесите на прозорците бяха жълти, което обещаваше заран измамна слънчева светлина, и в нишата бе окачена гравюра: вундеркинд по нощна риза до петите свири на огромен роял, а баща му по сив халат, със свещ в ръката, е замрял, леко открехнал вратата.

Наложи се да добавят това-онова, друго да махнат. От гостната беше изнесен портретът на хазайския дядо, а от кабинета на бърза ръка прокудиха масичката с източен вид, отгоре със седефена шахматна дъска. Стъклото на прозореца в банята, отдолу синкавоискрящо, сякаш изрисувано от студа, се оказа пукнато в горната си прозрачна част и се наложи да го сменят с ново. В кухнята и в слугинската стая белосаха таваните. Под свода на салонната палма израсна грамофон. Общо взето, като оглеждаше и поправяше тази „картина на господарска нога, изрисувана на бърза ръка“, както се шегуваше баща й, не можеше да се отърве от мисълта, че това е само временно, че сигурно ще се наложи да откара Лужин от Берлин, да го разсейва с други страни. Всяко бъдеще е неизвестно, обаче понякога то придобива особена мъглявост, сякаш в помощ на естествено потайната съдба идва и някаква друга сила, донасяща тази упорита мъгла, от която мисълта отскача.

Но колко беше мек и мил Лужин през тези дни… Колко уютно седеше, облечен с новия костюм и украсен с пастелносива вратовръзка, до масата за чай и учтиво, ако не съвсем уместно, се съгласяваше със събеседника. Бъдещата му тъща разказа на познатите си, че Лужин е решил да се откаже от шахматната игра, която му е отнемала прекалено много време, но че не обича да говори за това — и сега Олег Сергеевич Смирновски вече не настояваше за партия, а с пламнали очи му разкриваше тайнствените машинации на масоните и дори бе обещал да му донесе за прочит една чудесна брошура.

В учреждението, където ходиха да известят чиновниците за намерението си да встъпят в брак, Лужин се държеше като голям, носеше сам всичките си книжа, благоговейно и грижливо, запълваше бланките с любов, като усърдно изписваше всяка буква. Почеркът му беше закръгленичък, необичайно подреден и отиваше доста време предпазливо да развинтва новата си автоматична писалка, която малко превзето тръсваше настрани, преди да пристъпи към писането, а сетне, насладил се на плъзгащото се златно перо, пак така внимателно я поставеше обратно в горното джобче с извадена навън лъскава защипка. С удоволствие придружаваше годеницата си по магазините и очакваше като интересен сюрприз квартирата, която тя бе решила да не му показва преди сватбата.

През тези две седмици, докато имената им бяха окачени на показ — ту на адреса на годеника, ту на адреса на годеницата започнаха да идват предложения от разни бдящи фирми: коли за сватби и погребения (с изображение на каретата с впрегнати чифт галопиращи коне), фракове под наем, цилиндри, мебели, вино, зали за тържества, аптечни принадлежности. Лужин добросъвестно разглеждаше илюстрираните каталози и ги трупаше, зачуден защо годеницата му се отнася толкова презрително към тези интересни предложения. Имаше предложения и от друг вид. Случи се това, което Лужин нарече „малко апарте“ с бъдещия му тъст, един приятен разговор, по време на който той му предложи да го настани в едно търговско предприятие — разбира се, по-късно, не веднага, нека си поживеят спокойно няколко месеца. „Така е нареден животът, приятелю — бе казано в този разговор, — че за всяка секунда човек трябва да плаща минимум 1/432 от пфенига и това е мизерен живот; вие обаче трябва да издържате жена си, навикнала на известен разкош.“ — „Да, да“ — каза Лужин, радостно усмихнат и силещ се да извърти в ума си сложното изчисление, извършено с такова нежно умение от събеседника му. „За тази цел се искат малко повече пари — продължи той и Лужин затаи дъх в очакване на нов фокус. — Една секунда ще струва… повече. Повтарям, готов съм на първо време — първата година, да речем — щедро да ви се притичам на помощ… Но след време… Ето, ще ме навестите някой път в кантората, там ще ви покажа интересни неща.“

Така по най-приятен начин всичко наоколо се мъчеше да изпъстри пустотата на живота му. Той се оставяше да го полюшват, да го глезят, да го гъделичкат, приемаше със замижала душа гальовния живот, който го обгръщаше от всички страни. Бъдещето изникваше смътно във въображението му като мълчаливо обятие, продължаващо безкрай, в щастлив полумрак, където преминават, попадат в лъча и отново се скриват, засмени и разлюлени, разнообразните играчки на този свят. Но в неизбежните минути на годеническа самота, късно вечерта, рано сутринта, усещаше странна пустота, като че в пъстроцветната сглобяема картина, наредена върху покривката, са се оказали незапълнени пролуки със странни очертания. И веднъж му се присъни Турати, седнал гърбом към него, Турати се бе замислил дълбоко, подпрян с ръка, но иззад широкия му гръб не се виждаше това, над което се бе навел. Лужин не искаше да види, страхуваше, се да види, но все пак започна да наднича предпазливо през черното рамо. И тогава съзря, че пред Турати има чиния супа и че той не се подпира с ръка, а просто натиква салфетката в яката си. И през един ноемврийски ден, предхождан от този сън, Лужин се ожени.

Олег Сергеевич Смирновски и някакъв балтийски барон бяха свидетелите на това как Лужин и годеницата му бяха отведени в една голяма стая и настанени зад дълга маса, покрита със сукно. Чиновникът бе сменил сакото си с изтъркан редингот и им прочете брачната присъда. При това всички станаха. След което с професионална усмивка чиновникът удостои новобрачните с влажното си ръкостискане и всичко бе приключено. На изхода дебелият портиер с надежда за монета се поклони, като им честитеше, и Лужин добродушно му подаде ръка, която той прие върху дланта си, без веднага да се усети, че това е човешка ръка, а не бакшиш.

През същия ден се състоя и черковната венчавка. За последен път Лужин бе влизал в черква преди много години, на погребението на майка си. Връщайки се по-нататък в дълбините на миналото, той си спомни нощните завръщания по Връбница със свещицата, която се мяташе в шепите му, обезумяла, че я бяха изнесли от топлата черква в неизвестната нощ, и умираше накрая от разрив на сърцето, когато на улицата връхлиташе вятър откъм Нева. Имаше изповеди в тяхната квартална черква на улица Почтамтска, някак особено тропаха ботушите сред възтъмната и пустош, преместваха се, сякаш покашляха, столовете, на които седяха един зад друг чакащите, и понякога от тайнствения, скрит в завеси ъгъл се изтръгваше шепот. Помнеше и великденските нощи: дяконът четеше с ридаещ бас и още хлипайки, затваряше с широко движение огромното Евангелие… И си спомняше колко леко и пронизващо, предизвиквайки парливо чувство под лъжичката, звучеше на гладно думата „Великден“; устата на изнемощелия свещеник; и си спомняше колко трудно бе всеки път да доловиш мига, когато кадилницата плавно се прицелва в теб, именно в теб, а не в съседа, и така да се поклониш, че поклонът точно да съвпадне с кадилния замах. Имаше мирис на тамян и горещо падане на восъчна капка върху кокалчетата на ръката, меден блясък на икона, очакваща допира на устните му. Морни спомени, мургавина, проблясване, вкусен черковен въздух и изтръпнали нозе. И към всичко това сега се прибави обвитата сякаш в дим годеница и венецът, който потрепваше във въздуха над самите им глави и сякаш всеки миг щеше да падне. Той предпазливо поглеждаше към него и на два пъти му се стори, че нечия невидима ръка, държаща венеца, го предаде на друга, също невидима ръка, „Да-да“ — забързано отговори той на въпроса на свещеника и освен това искаше да допълни колко е хубаво всичко това и странно, и меко за душата, но тъкмо развълнувано си прочисти гърлото, когато светлината пред очите му започна лъчисто да се разлива.

А след това, когато всички бяха насядали на голяма маса, имаше същото чувство, както когато се връщаш вкъщи след утринна литургия и те очаква лъснало агне със златни рогца, бут, девствено гладък и сладък крем от извара, който ти се иска да започнеш най-напред, като отминеш шунката и яйцата. Беше горещо и шумно, на масата седяха много хора, вероятно били и в черквата — нищо, нищо, нека останат, докато дойде време… Лужина гледаше мъжа си, къдрицата, прекрасно ушития фрак, кривата полуусмивка, с която приветствуваше блюдата. Майка й, обилно напудрена, със силно деколтирана рокля, показваща както в старо време тясното улейче между повдигнатите й екатеринински гърди, се държа мъжки и дори говореше на „ти“ на зет си, така че Лужин известно време не разбираше към кого се обръща. Изпи само две чаши шампанско и приятен унес започна да го облива на вълни. Излязоха на улицата. Черната, ветровита нощ меко го блъсна в гърдите, незащитени от недоразвитата фрачна жилетка, и жена му го помоли да се загърне с палтото. Баща й, усмихващ се през цялата вечер и вдигащ чашата по някакъв особен начин — безмълвно, до равнището на очите, — жест, възприет от един дипломат, който много изящно произнасяше „скоул“8, сега, все така усмихнат само с очи, вдигаше в знак на сбогуване лъскавата под уличната лампа връзка ключове. Майка й придържаше на раменете си хермелиновата наметка и се мъчеше да не гледа гърба на Лужин, който се наместваше в автомобила. Гостите, всичките малко на градус, се сбогуваха с домакините и помежду си, деликатно усмихнати заобиколиха автомобила, който най-сетне потегли, и тогава някой изрева „ура“ и закъснелият минувач, обърнал се към спътничката си, одобрително отбеляза: „Веселят се земляците.“

В автомобила Лужин начаса заспа и при случайните, разтварящи се на ветрило отблясъци лицето му се оживяваше от белезникавата светлина, меката сянка от носа му описваше бавен кръг върху бузата и сетне над устната, и отново ставаше тъмно в автомобила, докато не преминеше нова светлина, мимоходом погалвайки ръката на Лужин, която сякаш се плъзваше в тъмния джоб, щом отново се спуснеше мрак. И после се зареди върволица ярки светлини, всяка прогонваше изпод бялата папийонка сенчеста пеперуда, тогава жена му внимателно поправи шала, тъй като студът на ноемврийската нощ проникваше дори в автомобила. Той се пробуди и примижа от размаха на уличния лъч, не разбра отначало къде се намира, но в този миг автомобилът спря и жена му тихо продума: „Лужин, вкъщи сме.“ Стоя в асансьора, като се усмихваше и мигаше, малко замаян, без обаче никак да е пиян, и загледа редицата копчета, едно от които жена му натисна. „На известна висота — каза той и погледна тавана на асансьора сякаш за да види там върха на пътя. Асансьорът спря. — Чук“ — каза Лужин и тихо се заля в смях.

В антрето ги посрещна новата слугиня — закръглена мома, веднага им протегна червената си, непропорционално едра ръка. „Ах, не биваше да седите досега“ — каза жена му. Камериерката взе да им честити, забързано да приказва нещо и благоговейно пое сгъваемия цилиндър на Лужин. Той с тънка усмивка й показа как се затваря. „Чудно нещо“ — възкликна камериерката. „Вървете, вървете да спите — неспокойно заповтаря жена му. — Ние ще заключим.“

Едно след друго се озариха кабинетът, гостната, трапезарията. „Отваря се като телескоп“ — сънен промърмори Лужин. Не можа да огледа нищо както трябва — очите му се слепваха. Вече на влизане в трапезарията забеляза, че е понесъл в ръце голямо плюшено куче с розови ходила. Остави го на масата и веднага към него се спусна като паяк пухкаво дяволче, висящо от лампата. Стаите загаснаха, сякаш частите на телескопа се затвориха, и Лужин се озова в светлия коридор. „Вървете да спите“ — отново подвикна жена му на някого и нещо в далечината изтропа и пожела лека нощ. „Ето там е слугинската стая — каза жена му. — А тук отляво е банята.“ — „Къде е за усамотяване? — пошепна Лужин. — Къде е най-малката стаичка?“ — „В банята, всичко е в банята.“ — отвърна тя и Лужин внимателно открехна вратата, убеди се в нещо и пъргаво се заключи. Жена му влезе в спалнята и седна в креслото, като оглеждаше омайно бухналите постели. „Ох, че се уморих — усмихна се тя и дълго следи с очи едрата, отпусната муха, която с безнадеждно бръмчене летеше около мавританската лампа, а сетне се изгуби нанякъде. — Насам, насам“ — извика тя, като дочу в коридора неуверено тътрещите се стъпки на Лужин. „Спалнята“ — произнесе той одобрително и сложил ръце на гърба, известно време се оглежда на всички страни. Тя отвори гардероба, където предишния ден бе наредила дрехите, помисли и се обърна към мъжа си. „Ще взема вана — каза тя. — Вашите неща са тук.“

„Почакайте минута — избъбри Лужин и изведнъж се прозина с цяла уста. — Почакайте“ — затваряйки уста, повтори той, като натикваше между сричките напиращите части на прозявката. Но грабнала пижамата и нощните пантофи, тя излезе бързо от стаята.

Водата зашуртя от крана на синя дебела струя, започна да изпълва бялата вана, като нежно димеше и променяше ромола си с надигането на равнището. Загледана в леещия се блясък, тя с известна тревога си мислеше, че настъпва пределът на женската й практичност и че има област, в която не може да пътеводителствува. Седнала след това във ваната, се загледа как се събират ситните водни мехурчета върху кожата й и върху потъващата пореста гъба. Отпуснала се до шия във водата, се виждаше през вече леко размътената от сапунената пяна вода тънкотела, почти прозрачна, и когато коляното й едва-едва се надигаше от водата, този заоблен, блестящ розов остров бе някак неочакван с безспорната си телесност. „В края на краищата това изобщо не е моя работа“ — каза си тя, извадила бляскава ръка от водата и отхвърляйки косата от челото си. Пусна още гореща вода, като се наслаждаваше на силните вълни топлина, преминаващи по корема й, и най-сетне, предизвикала лека буря във ваната, излезе и почна да се бърше, без да бърза. „Прекрасната туркиня“ — каза тя, застанала само по копринените си пижамени панталони пред огледалото, леко запотено от парата. „Общо взето, е доста благоустроено“ — каза малко по-късно. Продължавайки да се гледа в огледалото, започна полека да облича горната част на пижамата. „Хълбоците ми са малко пълни“ — каза тя. Водата във ваната, изтичаща с леко ръмжене, изведнъж изписка и всичко замлъкна: ваната беше празна, само в дупката все още се виждаше малък сапунен водовъртеж. И изведнъж разбра, че се бави нарочно, застанала по пижама пред огледалото — студена вълна премина през гърдите й, както когато прелистваш миналогодишно списание и знаеш, че сега, сега ще се разтвори вратата и на прага ще застане зъболекарят.

Като си свирукаше високо, тръгна към спалнята и свирукането й веднага секна. Лужин, завит до кръста с пухения юрган, с разкопчана, издула се колосана риза, лежеше в постелята, мушнал ръце под главата, и хъркаше с мъркащ звук. Яката висеше до краката му, панталоните се търкаляха на пода, разперили крачоли, фракът, криво надянат на закачалката, бе захвърлен върху диванчето, подвил едната опашка под себе си. Всичко това тя тихо, събра, подреди го. Преди да си легне, дръпна завесата, за да провери дали е спусната щората. В тъмната дълбина на двора вятърът раздърпваше някакви храсти и при неясната светлина, лееща се кой знае откъде, блестеше нещо, може би локва на каменния плочник до лехата, и на друго място ту се появяваше, ту се изгубваше сянката на някаква решетка. И изведнъж всичко угасна, остана само черната пропаст.

Помисли си, че ще заспи, щом се бухне в постелята, но не стана така. Гугукащото хъркане до нея и странната тъга, и тази тъмнина в непознатата стая я държаха във въздуха, не я оставяха да се плъзне в съня. И кой знае защо, думата „партия“ все й се въртеше в мозъка — „добра партия“, „да си намери добра партия“, „партия“, „партия“, „незавършена, прекъсната партия“, „толкова добра партия“. „Предайте на маестрото моето вълнение, вълнение…“. „Тя би могла да направи блестяща партия“ — натъртено произнесе майка й, проплавала в мрака. „Да се чукнем“ — прошепна нежен глас и бащините й очи се показаха над чашата, пяната се надигаше, налиташе и новите обувки й стискаха, и в черквата беше толкова горещо.

12

Голямото пътуване някъде в чужбина бе отложено до пролетта — единствената отстъпка, която Лужина направи на родителите си, желаещи поне през първите месеци да бъдат до нея. Самата Лужина малко се страхуваше заради мъжа си от берлинския живот, уплетен от шахматни спомени: впрочем се оказа, че не е мъчно да бъде развличан Лужин в Берлин.

Голямото пътуване някъде из чужбина, разговори за него, пътни планове. В кабинета, допаднал много на Лужин, в библиотечния шкаф се намери великолепен атлас. Светът, показван отначало като плътна топка, здраво стегната от мрежата на дължините и ширините, се разгръщаше плоско, разрязваше се на две половини, а сетне се сервираше на части. Когато се разгръщаше, някаква си Гренландия в началото представляваше малък придатък, просто апендикс, и внезапно набъбваше почти до размерите на най-близкия материк. Върху полюсите имаше бели петна. Океаните се простираха като гладък лазур. Дори на тази карта би имало достатъчно вода, за да си измие ръцете например — а какво ли е наистина — колко вода, дълбочина, ширина… Лужин показа на жена си всичките очертания, които бе обичал през детството си — Балтийско море, което приличаше на коленичила жена, кавалерийския ботуш на Италия, капката на Цейлон, паднала от носа на Индия. Смяташе, че на екватора не му върви — минава най-вече през морета; наистина прорязва два континента, но не е в добри отношения с Азия, която се е измъкнала нагоре: много е натиснал, и е премазал малкото, което му е паднало — тук-там по някое ръбче, изронени островчета. Знаеше най-високата планина и най-малката държава и загледан във взаимното разположение на двете Америки, намираше нещо акробатично в позата им. „Но, общо взето, всичко това би могло да се уреди по-пикантно — казваше той, като сочеше картата на света. — Няма идея, няма поанта.“ И дори малко се ядосваше, че не може да открие значението на всичките тези сложни очертания, и дълго търсеше възможност, както я бе търсил през детството, да се премине от Северно море в Средиземно по лабиринта от реки или да се проследи някаква разумна шарка в разпределението на планинските вериги.

„Къде ще отидем? — казваше жена му и леко примляскваше, както правят големите, когато в игра с децата изобразяват приятно очакване. И след това високо назоваваше романтичните страни. — Например най-напред на Ривиерата — предлагаше тя. — Монте Карло, Ница. Или например Алпите.“ — „А после за малко тук — каза Лужин. — В Крим има много евтино грозде.“ — „Какво говорите, Лужин, пазил ви господ, в Русия не може.“ — „Защо? — попита Лужин. — Каниха ме там.“ — „Глупости, млъкнете, моля ви — каза тя, ядосана не толкова, че Лужин говори невъзможни работи, колкото, че косвено си спомня нещо, свързано с шаха. — Погледнете насам — рече му тя и Лужин покорно премести очи върху друго място на картата. — Ето тук например е Египет, пирамидите… А ето я Испания, където вършат ужасни неща с бичетата…“

Знаеше, че в много градове, които биха могли да посетят, Лужин вероятно е бил неведнъж, и затова, за да избегне вредните реминисценции, не назоваваше големите градове. Напразна предпазливост. Светът, по който Лужин бе бродил навремето, не беше изобразен на картата и дори да му беше назовала Рим или Лондон, по звука на тези названия в устата и, по пълнозвучната нота на картата той би си представил нещо съвсем ново, невиждано, а в никакъв случай не смътното шахматно кафене, винаги еднакво, независимо дали се намира в Рим, в Лондон или в същата невинна Ница, доверчиво спомената от нея. А когато тя донесе от железопътното бюро многобройни проспекти, светът на шахматните пътешествия като че още по-рязко се отдели от този нов свят, където се разхождаше турист по бял костюм и с бинокъл на гърдите. Имаше черни силуети на палми върху розов залез и преобърнати силуети на същите палми в розовия като залеза Нил. Имаше чак неприлично синьо море, захарнобял хотел с пъстър флаг, който се ветрееше в една посока, а димът от парахода на хоризонта се отнасяше в друга, имаше снежни върхове и висящи мостове, и лагуни с гондоли, и безкрайно количество стари черкви, и някаква тясна уличка, и магаренце с два огромни денка отстрани… Всичко беше красиво, всичко беше забавно, пред всичко невидимият автор на проспектите изпадаше в захлас, задавяше се от похвали… Звънки имена, милион светци, минерални води, които лекуват всички болести, възрастта на градската крепост, хотели първа, втора, трета категория — от всичко това ти се замайваше главата и всичко беше хубаво, навред очакваха Лужин, зовяха го с гръмовни гласове, обезумяваха от собственото си гостоприемство и без да питат господаря, раздаваха слънцето.

През тези първи съпружески дни Лужин посети кантората на тъста. Тъстът диктуваше нещо, а пишещата машина твърдеше нещо свое — в забързан говор повтаряше сричката „ту“ приблизително със следната интонация: „ту ти не пишеш това, Туту, ту — ту това, ту онова пречи изобщо на писането“ — и нещо с трясък се преместваше. Тъстът му показа пачките бланки, счетоводните книги със зетоподобните линии по страниците, книгите с прозорчета на гръбчетата, чудовищно дебелите томове на търговска Германия, сметачната машина, много умна, съвсем питомна. Обаче на Лужин най-много му хареса Туту, дето пишеше това и онова, думите, които се сипеха бързо върху хартията, вълшебно равните лилави редове и отведнъж появяващите се няколко копия. „Аз също бих… Трябва да се науча“ — каза той и тъстът му одобрително кимна; и в кабинета на Лужин се появи пишеща машина. Беше му предложено един от служителите в кантората да дойде и да му обясни, но той отказа, заяви, че ще се научи сам. И наистина: доста бързо се ориентира в устройството й, научи се да сменя лентата, да слага листата, сприятели се с всичките лостчета. По-мъчно се оказа да запомни разположението на буквите, чукането се придвижваше извънредно бавно, не се чуваше никаква тутукаща бързина и кой знае защо — още от първия ден, — почна да му досажда удивителната — изскачаше на най-изненадващи места. Отначало преписа половин колонка от германски вестник, а след това измисли нещо свое. Оказа се късо писъмце с такова съдържание: „Вие се издирвате по обвинение в убийство. Днес е 27 ноември. В убийство и подпалвачество. Добър ден, милостива госпожо. Сега, когато ми трябваш, къде си ти, удивителна? Тялото е намерено. Милостива госпожо!!! Днес ще дойде полицията!!!“. Лужин го препрочете няколко пъти и като сложи отново същия лист, го подписа доста криво, като мъчително търсеше буквите: „Абат Бузони“. Тогава му доскуча, работата се придвижваше твърде бавно. И някак трябваше да използува написаното писмо. Като порови из телефонния справочник, откри някаква си Луиза Алтман, рентиерка, надписа на ръка адреса й и изпрати своето съчинение.

Донякъде му служеше за развлечение и грамофонът. Шкафчето с шоколадов цвят под палмата пееше с кадифен глас и Лужин, прегърнал жена си, сядаше на дивана и слушаше, и си мислеше, че скоро ще се свечери. Тя ставаше, сменяше плочата, като вдигаше диска към светлината и по него преминаваше колеблив сектор от копринен блясък като лунната пътека върху морето. И шкафчето отново лееше музика, и отново жена му сядаше до него, отпускаше брадичка върху сплетените си пръсти и слушаше, като примигваше. Лужин запомняше мелодиите и дори се мъчеше да ги тананика. Имаше стенещи, пукащи, дюдюкащи танци и един безкрайно нежен американец, който пееше шепнешком, и една цяла опера от петнайсет плочи — „Борис Годунов“ — с камбанен звън на едно място и със страховити паузи.

Често идваха родителите на жена му и така потръгна, че три пъти седмично Лужини вечеряха у тях. Майката все се мъчеше да научи от дъщеря си някои подробности около брака и изпитателно се интересуваше: „Бременна ли си? Сто на сто си вече бременна.“ — „Какво говориш — отвръщаше дъщерята, — отдавна вече родих.“ Тя беше все така спокойна и все така се усмихваше изпод вежди, и все така се обръщаше към Лужин по фамилно име и на „ви“. „Клетият ми Лужин — произнасяше тя, нежно издула устни, — горкичкият ми, горкичкият.“ И Лужин търкаше буза в рамото й, а тя смътно си мислеше, че сигурно има и други наслади освен насладата на състраданието, но че това не я интересува. Единствената грижа в живота й беше да пробужда всяка минута у Лужин любопитство към вещите, да задържа главата му над тъмната вода, за да може да диша спокойно. Питаше го сутрин какво е сънувал, ободряваше утринния му апетит ту с котлетче, ту с английски мармалад, водеше го на разходка, спираше се продължително с него пред витрините, четеше му вечер на глас „Война и мир“, занимаваше го с весела география, под нейна диктовка той чукаше на машината. Няколко пъти го води в музея, показа му любимите си картини и му обясни, че във Фландрия, където е мъгливо и дъждовно, художниците рисуват ярко, а в Испания, в страната на слънцето, се е родил най-мрачният творец. Говори му още, че еди-кой си имал усет за стъклените неща, а онзи обичал лилиите и нежните лица, леко подпухнали от небесна простуда, и му обръщаше внимание върху двете кучета, които съвсем свойски диреха трохи под тясната, бедна маса на „Тайната вечеря“. Лужин кимаше и прилежно примижаваше, и много дълго разглеждаше огромното платно, на което художникът беше изобразил всички мъчения на грешниците в ада — много подробно, много интересно. Ходиха и на театър, и в Зоологическата градина, и на кинематограф, при което се оказа, че Лужин никога преди не е бил на кино. Филмът бързаше с бял блясък и най-сетне след многобройни приключения дъщерята се завърна като прочута актриса в родния си дом и се спря на вратата, а в стаята, без да я забелязва, побелелият й баща играеше шах със съвсем не променилия се за толкова години доктор, верен приятел на семейството. В тъмнината се чу отривистият смях на Лужин. „Абсолютно невъзможно положение на фигурите“ — каза той, но тогава за огромно облекчение на жена му всичко се промени и бащата, увеличавайки се, тръгна към салона и ужасно се развълнува, отначало очите му се разшириха, после се долови леко потреперване, примигна, още веднъж чертите му леко потрепериха и бавно се отпуснаха, бръчките му омекнаха, тиха усмивка на безкрайна нежност се изписа върху лицето му, което продължаваше да потреперва — защото старецът, господа, навремето бе проклел дъщеря си… Но докторът, докторът стои настрана, той помни — бедният, скромен доктор — как тя, още малко момиченце, в самото начало на филма бе хвърляла по него цветя през оградата, докато той, излегнал се на тревата, четеше книга; тогава той вдигна глава: пред него просто ограда, но изведнъж иззад нея се подаде момичешка коса, сресана на път, а сетне две огромни очи — ах, боже мой, какво лукавство, каква игривост! Прескачай през оградата, докторе — ето тича милата палавница, крие се зад дърветата — хвани я, докторе, хвани я! Но сега всичко това е вече минало. Оборила глава, безволно отпуснала ръце, в едната — шапката, стои прочутата актриса (а тя е паднала, паднала…). Баща й продължава да трепери и полека-лека разтваря обятия, изведнъж тя пада на колене пред него. Лужин започна да се секне. Когато излязоха от киното, очите му бяха зачервени и той се закашля, като отричаше да е плакал. И на следващия ден, по време на сутрешното кафе, изведнъж се облегна на стола и замислено произнесе: „Много, много хубаво. — Помисли и отново се обади: — Само че не знаят да играят.“ — „Как да не знаят? — учуди се жена му. — Всичките са първокласни актьори.“ Лужин я погледна бързо и веднага отмести очи, но нещо в това не й хареса. Внезапно тя разбра за какво става дума, започна да решава за себе си въпроса как да накара Лужин да забрави тази проклета игра, която глупакът режисьор бе сметнал за необходимо да вкара за разнообразие. Но Лужин очевидно начаса забрави — увлече се от истинската руска погача, изпратена от тъщата, и очите му отново бяха съвсем ясни.

Така измина месец, втори. Зимата през онази година беше бяла, петербургска. Ушиха на Лужин палто с ватена подплата. Раздадоха на бедните руси някои стари Лужинови вещи — между другото зеления вълнен шал от швейцарски произход. Нафталиновите топчета излъчваха тъжен, грапав мирис. В антрето висеше обреченото сако. „То е толкова комфортно — примоли се Лужин, — толкова извънредно комфортно.“ — „Стига, моля ви — обади се жена му от спалнята. — Не съм го огледала още. Сигурно гъмжи от молци.“ Лужин съблече смокинга, който мереше, за да провери дали не е много напълнял (напълнял е, напълнял — а утре е големият руски бал, благотворително увеселение), и с обич мушна ръце в ръкавите на обречената дреха. Миличкото сако, няма следа от молци. Само в джоба му тази дупка, но не е продънен целият, както се случва понякога. „Чудесно е“ — извика той с тънък глас. Жена му с чорап в ръката надникна от спалнята. „Съблечете го, Лужин. Скъсано е, прашно е. Господ го знае откога се търкаля.“ — „Не, не“ — каза Лужин. Тя го огледа от всички страни, Лужин стоеше и се тупаше по хълбоците и между другото почувствува, че сякаш има нещо в джоба, мушна ръка — но нямаше нищо, само дупката. „Много е овехтяло — рече жена му, като се намръщи, — но може би като работна куртка…“ — „Умолявам ви“ — каза Лужин. „Хайде, дръжте си го — само го дайте после на камериерката хубавичко да го изтупа.“ — „Не, чисто е“ — каза на себе си Лужин и реши да го окачва някъде в кабинета, в някое шкафче, да го съблича и да го окачва, както правят чиновниците. Докато го събличаше, отново почувствува, че сакото отляво май понатежава, но си спомни, че джобовете са празни, и не се зае да изследва причините за тежестта. А виж, смокингът, беше отеснял, наистина бе отеснял. „Балът“ — произнесе Лужин и си представи много, много кръжащи двойки.

Оказа се, че балът се провежда, в салоните на един от най-хубавите берлински хотели. При закачалките имаше много хора, гардеробиерките поемаха и отнасяха вещите като спящи деца. На Лужин му дадоха удобно метално номерче. Сепна се, че жена му я няма, но веднага я откри: беше застанала пред огледалото. Допря металното кръгче до нежното улейче на гладкия и напудрен гръб. „Брр, студено“ — възкликна тя, като раздвижи плешка. „Под ръка, под ръка — заяви Лужин. — Ние трябва да влезем под ръка.“ Така и влязоха. Първото, което видя Лужин, беше неговата тъща, подмладена, румена, с великолепен бляскав покосник. Тя продаваше крюшон, а един възрастен англичанин (просто слязъл от стаята си) се напиваше бързо, облегнат на нейната маса. На другата маса, до разноцветно украсената елха, беше томболната грамада: голям самовар с червено-сини отблясъци откъм елхата, кукли в сарафани, грамофон, ликьори (подарък от Смирновски). На трета маса имаше сандвичи, италианска салата, хайвер — и една прекрасна руса дама викаше нанякъде: „Маря Василиевна, Маря Василиевна, защо отново изнесоха… нали бях казала…“ — „Здраве желая“ — каза някой до тях и жена му вдигна лебедово извита ръка. А по-нататък, в другата зала, вече беше музиката и в пространството между масите тъпчеха и се въртяха танцуващите; нечий гръб засилен връхлетя Лужин, който изохка и отстъпи. Жена му изчезна и като я търсеше с очи, той се запъти обратно, към първата зала. Тук томболата отново привлече вниманието му. Като плащаше всеки път по марка, потапяше ръка в кутията и изваждаше навитото на ролце билетче. Сумтейки през нос и издължавайки устни, дълго развиваше билетчето и без да намери никаква цифра в него, поглеждаше дали я няма на другата, на външната страна — безполезно, но твърде често срещано търсене. В края на краищата спечели детска книжка, някаква „Приказки на Котаран Мърморан“, и като не знаеше какво да я прави, я остави на нечия маса, където две пълни чаши очакваха завръщането на танцуващата двойка. Изведнъж му стана неприятно от теснотията и блъсканицата, от взривовете на музиката и нямаше къде да се дене, и всички вероятно го гледаха и се чудеха защо не танцува. Жена му в почивките между танците го търсеше в другата зала и на всяка крачка я спираха познати. Имаше много свят на този бал — с големи усилия беше докаран един чуждестранен посланик и един прочут руски певец и две киноактриси. Посочиха й тяхната маса: дамите се усмихваха наляво и надясно, а кавалерите им — трима охранени мъже с режисьорско-търговски вид — цъкаха, щракаха с пръсти и хокаха бледия, потен лакей, че бил муден и непохватен. Единият от тези мъже й се стори особено неприятен: белозъб, с грейнали кафяви очи; щом приключи с лакея, той високо заразказва нещо, като вмяташе сред руските си изрази най-изтъркани немски думи. Изведнъж, без видима причина, й стана тъжно, че всички зяпат тези кинематографични дами, певеца, посланика и сякаш никой не знае, че на бала присъствува шахматният гений, чието име се е срещало в милиони вестници, чиито партии вече са наречени безсмъртни. „С вас се танцува чудесно. Паркетът е хубав. Извинете. Ужасна блъсканица. Ще се съберат доста средства. Ето този е от френското посолство. С вас се танцува чудесно.“ С това обикновено разговорът се прекратяваше, с нея обичаха да танцуват, но не знаеха за какво всъщност да й говорят. Доста красива, но скучна млада дама. И този странен брак с някакъв пропаднал музикант или нещо подобно. „Как го казахте — бивш социалист ли? Играч ли? Вие ходите ли у тях, Олег Сергеевич?“

През това време Лужин откри едно дълбоко кресло наблизо до стълбището и се загледа в тълпата иззад колоната, пушейки тринайсетата си цигара. В другото кресло до него, като попита предварително дали не е заето, седна мургав господин с извънредно тънки мустачки. Покрай тях неспирно минаваха хора и Лужин постепенно го обзе страх. Накъдето и да погледнеше, все срещаше любопитни погледи; поради проклетата необходимост да гледа нанякъде се втренчи в мустачките на съседа, който очевидно също беше поразен и озадачен от цялата тази шумна и ненужна олелия. Господинът, почувствувал погледа на Лужин, извърна лице към него. „Отдавна не бях попадал на бал“ — каза той дружелюбно и се усмихна, като клатеше глава. „Най-важното е да не гледаш“ — задавено произнесе Лужин и се закри с длани като с капаци. „Пристигнах отдалеч — делово заяви господинът. — Един приятел ме домъкна тук. Право да си кажа, уморен съм.“ — „Умора й тежест — кимна Лужин. — Не се знае какво значи всичко това. Надминава моята концепция.“ — „Особено ако работиш като мен в бразилска плантация“ — каза господинът. „Плантация“ — като ехо повтори Лужин след него. „Странно живеят тук при вас — продължи господинът. — Светът се е разтворил на четирите си страни, а тук скачат чарлстон на някаква си педя паркет.“ — „И аз ще замина — каза Лужин. — Взех проспекти.“ — „Не е за мен заседналият живот — възкликна господинът. — Вятър да издува платната! А какви чудесни страни… Срещнах един германски ботаник в горите оттатък Рио Негро и живях с жената на френски инженер на Мадагаскар.“ — „Ще трябва да си намеря — каза Лужин. — Много изобщо привлекателно нещо — проспектите. Всичко е крайно подробно.“

„Лужин, тук ли сте били“ — изведнъж го извика гласът на жена му; тя се бе забързала покрай него под ръка с баща си. „Ей сега ще се върна, само да намеря маса за нас“ — подвикна тя, като се обърна, и се изгуби. „Лужин ли се казвате?“ — любопитно го погледна господинът. „Да, да — отвърна Лужин, — но това няма значение.“ — „Познавах един Лужин — полека произнесе господинът, примижал (защото паметта на човека е късогледа). — Познавах един. Да не сте учили случайно в Балашевото училище?“ — „Да речем“ — отвърна Лужин, обзет от неприятно подозрение, и започна да се взира в лицето на събеседника си. „В такъв случай сме съученици! — възкликна мъжът. — Аз съм Петришчев. Помните ли ме? Разбира се, че ме помните! Ама че случайност. По лицето никога не бих ви познал. Не, не вас — тебе. Прощавай, Лужин… Как ти беше… А, май помня — Антон… Антон… А по баща?“ — „Грешка, грешка“ — ужаси се Лужин. „Да, с паметта съм за никъде — продължи Петришчев. — Забравил съм много имена. Ето например сигурно си спомняте — имахме едно кротко момче. После остана без ръка в един бой, беше при Врангел, точно преди евакуацията. Видях го в една черква в Париж. Ама как му беше името!“ — „Но защо ви е? — каза Лужин. — Защо трябва да говорим толкова за него?“ — „Не, не си спомням — въздъхна Петришчев, като отлепи ръка от челото си. — Ето например имахме един Громов, той също е сега в Париж; май добре се е наредил. Но къде са другите? Къде са всички? Пръснали са се, изпарили са се. Странно, като си помисля. Е, ами вие как сте, ти как си, Лужин?“ — „Благополучно“ — каза Лужин, отмести поглед от разпаления Петришчев и го видя изведнъж същия, какъвто беше тогава: розов дребосък, непоносимо присмехулен. „Прекрасни времена бяха, Лужин — извика Петришчев. — Лужин, помните ли, помниш ли Валентин Иванович? Как нахлуваше като ураган в клас с картата на света? А онова старче — ах, отново му забравих фамилното име, — помните ли го как разтреперано казваше: «Ама ха, тюх, празна глава… Само да я позлатиш и нищо друго!» Прекрасни времена. А как препускахме надолу по стълбището за двора, спомняте ли си? А как на вечеринката се оказа, че Арбузов можел да свири на роял? Помните ли как опитите му все не излизаха? И каква рима бяхме измислили за «опити»?“ — „… просто да не реагирам“ — бързо си каза Лужин. „И всичко това се разпиля — продължи Петришчев. — Ето ни тук на бал… А, впрочем май си спомних… Ти се занимаваше с нещо такова, когато напусна училището. Какво беше? Да, разбира се — шах!“ — „Не, не — каза Лужин. — За бога, струваше ли си…“ — „Е, извинете — добродушно промълви Петришчев. — Значи нещо бъркам. Да, да, такива работи… Балът е в разгара си. А ние тук разговаряме за миналото. Аз, да ви кажа, съм обиколил целия свят… Какви жени има в Куба! Или пък например веднъж в джунглите…“

„Само лъже — дочу се мързелив глас зад него. — Никога не му е стъпвал кракът в никакви джунгли.“

„Защо все разваляш всичко“ — проточи Петришчев, като се обърна. „Не го слушайте — продължи някакъв плешив дългунест господин, притежател на мързеливия глас. — Щом от Русия се озова в Париж, чак преди три дни се помръдна оттам.“ — „Чакай, позволи ми, Лужин, да ти представя“ — през смях подхвана Петришчев; Лужин обаче забързано се отдалечаваше, свил глава в раменете, и странно лъкатушеше и потрепваше от бързия си вървеж.

„Изчезна — учудено рече Петришчев и добави замислено: — В края на краищата може да съм го взел за друг.“

Лужин се блъскаше в хората, с плачлив глас възкликваше: „Пардон, пардон!“ — и все се натъкваше на хора, внимаваше да не ги поглежда в лицето и търсеше жена си; когато внезапно я видя, я хвана отзад за лакътя така, че тя трепна и се обърна, но отначало не можеше да каже нищо, толкова много се беше запъхтял. „Какво има?“ — попита го тя уплашена. „Да си вървим, да си вървим“ — забъбри той, без да пуска лакътя й. „Успокойте се, Лужин, моля ви, недейте така — промълви тя, като го побутваше встрани, за да не чуват останалите. — Защо искате да си отидете?“ — „Там има един човек — избъбри Лужин, като дишаше тежко. — И такива неприятни разговори…“ — „Познавали сте го по-рано, така ли?“ — попита тихо тя. „Да, да — закима Лужин. — Нека да си идем. Моля ви.“

Примижал, за да не го види Петришчев, той си проби път до входа, започна да бърника из джобовете си, като търсеше номерчето, намери го след няколко огромни секунди паника и отчаяние; запристъпва на място от нетърпение, докато гардеробиерката ровеше за дрехите му като сомнамбул… Облече се пръв и пръв излезе, а жена му побърза след него, закопчавайки в движение палтото си от къртичи кожи. Едва в автомобила Лужин задиша по-спокойно и изразът на объркана унилост се смени от виновна лека усмивка. „На милия Лужин му е било неприятно“ — каза жена му, като го погали по ръката. „Съученик, съмнителен тип“ — обясни Лужин. „Но сега вече на милия Лужин му е хубаво“ — прошепна жена му и целуна меката му ръка. „Сега вече мина“ — каза Лужин.

Но не беше точно така. Нещо бе останало — някаква загадка, трънче. Нощем започна да се замисля защо го бе ужасила толкова тази среща. Разбира се, имаше всякакви отделни неприятности — това, че Петришчев някога го бе измъчвал в училище, а сега по косвен начин си бе спомнил за една разпокъсана книга, и че целият свят, изпълнен с екзотични съблазни, се бе оказал лъжа на измамник и занапред не биваше да вярва на проспектите. Но беше страшна не самата среща, а нещо друго — тайният смисъл на тази среща, който предстоеше да разгадае. Нощем започна напрегнато да мисли, както се случваше Шерлок да се замисли над пепелта от пура — постепенно започна да му се струва, че комбинацията е още по-сложна, отколкото бе предполагал в началото, че срещата с Петришчев е само продължение на нещо и че трябва да търси по-надълбоко, да се върне назад, да преиграе всичките ходове на живота си от болестта до бала.

13

На сивкавата пързалка (където лете бяха площадките за тенис), леко поръсена от сух снежец, предпазливо се вихреха гражданите и точно в минутата, когато край тях по тротоара минаваха Лужини, излезли на утринната си разходка, най-буйният от кънкьорите, юначага по пуловер, изящно се засили с холандска крачка и устремно се тръшна върху леда. После в малката градинка тригодишно дете, цялото в червено, пристъпи колебливо с вълнени крачета, заклатушка се към стълба в оградата, гребна с ръкавичка сняг от апетитната купчинка и го вдигна до устата си, заради което веднага бе сграбчено и плеснато отзад. „Ах, горкичкото“ — озърна се и каза Лужина. По побелялата улица мина автобус, остави след себе си две дебели черни ивици. От магазина за говорещи и свирещи апарати се чу зъзнеща музика, някой затвори вратата, за да не настине музиката. Дакел с кърпено синьо палтенце, с ниско клатушкащи се уши, се спря, като душеше снега, и Лужина успя да го погали. Нещо леко, остро, белезникаво ги удряше в лицата; щом погледнеха празното небе, светли топчици танцуваха пред очите им. Лужина се подхлъзна и погледна укорно светлите си ботинки. Край руския гастроном срещнаха познати, семейство Алфьорови. „Какъв студ“ — възкликна Алфьоров, раздрусал жълтата си брадичка. „Недейте, ръкавицата е мръсна“ — издърпа ръката си Лужина и попита Алфьорова с усмивка, загледана в миловидното й, винаги оживено лице, защо не намине към тях. „Понапълнели сте, драги“ — подхвърли Алфьоров с палав поглед към корема на Лужин, преувеличен от дебелото палто. Лужин умолително извърна очи към жена си. „Така че заповядайте“ — закима тя. „Чакай, Машенка, знаеш ли им телефона? — попита Алфьоров. — Знаеш ли го? Добре. До скоро виждане — както се казва по съветски. Поздрави на майка ви.“

„Той е някак жалък — каза Лужина, като хвана мъжа си под ръка и промени ход, за да е в крак с него. — Но Машенка… Каква е миличка, какви очи… Не вървете толкова бързо, скъпи, хлъзгаво е.“

Снегът спря, на едно място небето бледо просветля и там проплава плоският, безкръвен слънчев диск. „Знаете ли, днес ще свърнем ей оттук, вдясно — предложи Лужина. — Струва ми се, там не сме ходили.“ — „Портокали“ — каза Лужин, като посочи количката с бастун. „Искате ли да купим? — попита жена му. — Вижте, пише с тебешир на дъската: сладки като захар.“ — „Портокали“ — повтори вкусно Лужин и си спомни как баща му разправяше, че когато произнасяш „лимон“, неволно издължаваш лице, а когато кажеш „портокал“ — се усмихваш широко. Продавачката чевръсто разтвори кесията и наслага в нея студените, поресто-червени плодове. Лужин в движение започна да бели портокал, като се мръщеше в очакване сокът да го пръсне в очите. Наслага коричките в джоба си, тъй като те биха изглеждали твърде ярки върху снега, пък и освен това от тях може да се направи сладко. „Харесва ли ви?“ — попита жена му. Той изсмука последното резенче и с доволна усмивка тъкмо да хване отново жена си под ръка, но се спря, като се озърташе. Помисли, тръгна обратно към ъгъла и погледна как се нарича улицата. После бързо настигна жена си и посочи с бастун по посока на най-близката къща, обикновена сивокаменна къща, отделена от улицата с малка градинка зад желязна ограда. „Тук живееше баща ми — каза Лужин. — Трийсет и пет А.“ — „Трийсет и пет А“ — повтори след него жена му, без да знае какво да каже, и се загледа нагоре, към прозорците. Лужин тръгна напред, срязвайки с бастуна снега от оградата. Малко по-нататък замря и пред магазин за канцеларски принадлежности, където на витрината бюст на восъчен мъж с две лица, едното тъжно, другото радостно, отгръщаше сакото си ту отляво, ту отдясно: автоматичната писалка, сложена в лявото джобче на бялата жилетка, беше напръскала белотата с мастило, докато отдясно имаше писалка, която никога не протича. Двуликият мъж много се хареса на Лужин и той дори помисли дали да не го купи. „Чуйте, Лужин — каза жена му, когато се насити на витрината. — Отдавна исках да ви попитам — след смъртта на баща ви сигурно са останали някакви неща. Къде са те?“ Лужин вдигна рамене.

„Имаше един Хрушченко“ — измърмори той подир време. „Не разбирам“ — въпросително произнесе жена му. „Писа ми в Париж — без желание обясни Лужин, — че, нали, смъртта и погребението, и тям подобни, и че при него се пазят нещата, останали от покойния.“ — „Ах, Лужин — въздъхна жена му. — Какво правите с руския език. — Помисли и добави: — Е, на мен ми е все едно, само ми се струваше, че ще ви е приятно да ги имате — например като спомен.“ Лужин не отговори. Тя си представи тези никому ненужни вещи — може би писателската перодръжка на стария Лужин, някакви книжа, снимки — и й стана мъчно, мислено упрекна мъжа си в коравосърдечие. „Но едно непременно трябва да направим — каза тя решително. — Трябва да отидем на гробищата да погледнем гроба дали не е много занемарен.“ — „Студено е и е далече“ — каза Лужин. „Ще идем тези дни — реши тя. — Времето все ще омекне. Внимавайте, автомобил.“

Времето съвсем се влоши и Лужин, като си припомни унилия пущинак и гробищния вятър, помоли да отложат ходенето до следващата седмица. Между другото стегнаха незапомнени студове. Пързалката се затвори, не й вървеше: миналата зима все киша, киша, локви вместо лед, а сега такъв студ, че дори на учениците не им се караха кънки. Из парковете по снега лежаха малки птици с изпъкнали гърдички и вирнати крачета. Безволният живак под влияние на околната среда падаше все по-ниско и по-ниско. И дори полярните мечки в Зоологическата градина се видяха в чудо, намирайки, че дирекцията е прекалила.

Жилището на Лужини се оказа един от тези благополучни домове с героично централно отопление, в които не се налагаше да седят по кожени палта и увити в одеяла. Родителите на жена му, обезумели от студ, с безкрайно удоволствие идваха на гости при централното отопление. Лужин по старото си сако, спасено от гибел, седеше на писалището и усърдно рисуваше белия куб, сложен пред него. Тъстът му се разхождаше из кабинета и разправяше предълги, съвсем прилични вицове или четеше вестник на дивана, като от време на време поемаше дълбоко въздух и покашляше. Тъщата и жена му оставаха на чайната маса и от кабинета, през тъмната гостна, се виждаше яркият жълт абажур в трапезарията, осветеният профил на жена му върху тъмния фон на бюфета, голите й ръце, облакътени навътре на масата и извити към едното й рамо със сплетени пръсти, понякога едната й ръка плавно се изпъваше и докосваше някой лъскав предмет върху покривката. Лужин изоставяше куба и грабнал бял лист хартия, приготвил ламаринената кутийка с кръглите акварелни бои, бързаше да нахвърля тази далнина, но докато внимателно изтегляше с линийка перспективата, там нещо се променяше, жена му се изгубваше от яркия отвор на трапезарията, светлината загасваше и се запалваше по-близо, в гостната, и вече нямаше никаква перспектива. Изобщо рядко се стигаше до бои, пък и, право казано, Лужин предпочиташе молива. Хартията неприятно се сгърчваше от влажните акварели, мокрите бои се сливаха; понякога не можеше да се отърве от някакво прекалено натрапчиво берлинско синьо — вземаш си само с връхчето на четката, а тя вече се плъзнала по емайла, съсипвайки приготвения тон, и водата в чашката е отровносиня. Имаше твърди тубички с китайски туш и с бяла боя, но капачките им неизменно се изгубваха, отворът им засъхваше и при натискане тубичката се пукваше отдолу и оттам се измъкваше лъкатушно дебелото червейче на боята. Резултатът беше само безплодни цапаници и най-лесните неща — ваза с цветя или залез, изкопиран от проспекта за Ривиерата — излизаха петнисти, болезнени, ужасни. Обаче му беше приятно да рисува. Той нарисува тъща си — и тя се обиди; нарисува жена си в профил и тя каза, че ако е такава, защо се е оженил за нея; за сметка на това излезе много хубава високата колосана яка на тъста. Лужин с удоволствие остреше молива, мереше нещо, присвил око и вдигнал молива с опрян в него палец, внимателно движеше гумата по хартията, придържайки листа с длан, тъй като от опит знаеше, че иначе листът с пукот се смачква. И много деликатно издухваше атомите гума от страх да не зацапа рисунката с ръка. Най-много обичаше това, с което по съвет на жена си бе започнал, това, към което се връщаше постоянно — белите кубове, пирамиди, цилиндри и късчето гипсов орнамент, което му напомняше за часа по рисуване в училището — единствения приемлив урок. Тънките линии бяха успокоителни, пречертаваше ги по сто пъти, постигайки пределна тънкост, точност, чистота. Извънредно хубаво бе да тушира, нежно й равномерно, без да натиска много, с правилно поставени щрихи.

„Готово“ — каза той, като отдалечи от себе си листа и се загледа през ресници в завъртяния куб. Тъстът му сложи пенснето си и дълго гледа, като кимаше. От гостната дойдоха тъщата и жена му и също се загледаха. „Дори отхвърля лека сянка — каза жена му. — Много, много симпатичен куб.“ — „Бива си го, направо футуристика“ — избъбри тъщата. Лужин, усмихнат с единия крайчец на устата, взе рисунката и огледа стените на кабинета. До вратата вече висеше едно негово произведение: влак на моста, прехвърлен през пропаст. В гостната също висеше нещо: череп върху телефонна книга. В трапезарията имаше едни много кръгли портокали, които всички, кой знае защо, вземаха за домати. А спалнята бе украсена от направен с въглен барелеф и от интимния разговор на конус с пирамида. Той излезе от кабинета и жена му каза с въздишка: „Интересно къде ще го окачи милият Лужин.“

„Мен още не сте сметнали за необходимо да ме уведомите“ — започна майка й, посочвайки с брадичка купчината пъстри проспекти, оставени върху масата. „И аз не зная — каза Лужина. — Много е трудно да се реши, навред е красиво. Смятам, че най-напред ще заминем за Ница.“ — „Бих ви посъветвал: Италианските езера“ — подхвана баща й, сгънал вестника и свалил пенснето, и взе да разпратя колко са прекрасни тези езера. „Страхувам се, че малко му дотегнаха разговорите за пътешествието — каза Лужина. — В един прекрасен ден просто ще вземем влака и ще заминем.“ — „Не по-рано от април — умолително проточи майка й, — нали ми обеща…“

Лужин се върна в кабинета. „Намираше ми се една кутийка с кабарчета“ — каза той, загледан по писалището и тупайки се по джобовете (при това отново за трети или за четвърти път почувствува, че в левия му джоб има нещо — но не кутийка, — и все нямаше кога да го изследва). Кабарчетата се намериха в чекмеджето. Лужин ги взе и забързано излезе.

„Да, съвсем бях забравила да ти кажа. Представи си, вчера сутринта…“ И тя заразправя на дъщеря си, че й се обадила по телефона една дама, неочаквано пристигнала от Русия. Тази дама като госпожица често идвала у дома им в Петербург. Оказало се, че преди няколко години се омъжила за съветски търговец или чиновник — и на път за курорта, където мъжът й заминавал да си възстановява силите, спряла за две седмици в Берлин. „Да ти кажа, някак ми е неудобно да идва у нас, но е толкова натрапчива. Чудя се как не се страхува да ми звъни. Нали ако там, в Совдепията, научат, че ми се е обаждала…“ — „Ах, мамо, тя вероятно е много нещастна жена — изскубнала се е за малко на свобода, иска да се види поне с някого.“ — „Ами да ти я прехвърля — облекчено каза майката, — тъй и тъй при теб е по-топло.“

И веднъж, след няколко дни, по пладне се появи новопристигналата. Лужин още си почиваше, тъй като бе спал зле през нощта. На два пъти се бе пробуждал с гърлен вик, задушаван от кошмар, и сега на Лужина някак не й беше до гости. Новопристигналата се оказа слабичка, пъргава, сполучливо гримирана и подстригана дама, облечена както се обличаше Лужина, скъпо и семпло. Гръмогласно, една през друга, се убеждаваха взаимно, че никак не са се променили, а само са се разхубавили, после влязоха в кабинета, където беше по-уютно, отколкото в гостната. Пристигналата си помисли, че Лужина преди десет-дванайсет години бе доста изящно, подвижно момиченце, а сега е напълняла, поизбледняла и се е умирила, а Лужина намери, че скромната, мълчалива госпожица, посещавала някога дома им и влюбена в един студент, по-късно разстрелян, се е превърнала в хубава, интересна дама. „Ама и този ваш Берлин… Моля ти се. За малко да пукна от студ. У нас, в Ленинград, е по-топло, ей богу, по-топло е.“ — „Как изглежда сега Петербург? Сигурно много се е променил?“ — попита Лужина. „Променил се е, разбира се“ — бодро отвърна пристигналата. „И животът е тежък, тежък“ — закима умислено Лужина. „Ами, глупости! Нищо подобно. Работят, строят. Дори моят малкият — как, не знаехте ли, че имам момченце? — ами да, чудесен малчуган, — та дори моят Митка смята, че при нас в Ленинград «лаботят», а в Берлин «булжоата нищо не вълшат». И изобщо смята, че в Берлин е къде-къде по-зле, не иска нищо да погледне. Такъв ми е наблюдателен, да ви кажа, чувствителен… Не, сериозно, детето е право. И аз самата чувствувам, че ние сме изпреварили Европа. Да вземем нашия театър. Ето, при вас в Европа театър няма, просто няма. Разбирате ли, никак, никак не хваля комунистите. Но се налага да призная: те гледат напред, те строят. Интензивно строителство.“ — „Нищо не разбирам от политика — жално проточи Лужина. — Обаче ми се струва…“ — „Само казвам, че трябва да се мисли широко — припряно продължи пристигналата. — Ето например веднага щом се озовах тук, купих едно емигрантско вестниче. И дори мъжът ми каза, така, на шега — защо, мила, си даваш парите за такова лайно — той се изрази по-лошо, но да кажем така от приличие, — а аз не; казах му: всичко трябва да се види, всичко да се знае, съвсем без предубеждения. И представете си — отварям вестника, чета, в него напечатана такава клевета, такава лъжа, толкова е плоско всичко.“ — „Рядко виждам руски вестници — виновно промълви Лужина. — Ето, мама получава руски вестник, от Сърбия, струва ми се…“ — „Едно си знаят — устремно продължи пристигналата. — Само хулят и никой не смее да шукне нещо «за».“ — „Право да ви кажа, по-добре да говорим за нещо друго — объркано рече Лужина. — Не мога да го изразя, не ме бива да говоря за такива работи, но чувствувам, че грешите. Ако поискате някой път да разговаряте с моите родители за това…“ (И както го каза, Лужина не без известно удоволствие си представи опулените очи на майка си и нейните паунски възгласи.) „Е, вие сте малка още — снизходително се усмихна пристигналата. — Разкажете ми какво правите, с какво се занимава вашият мъж, какъв е.“ — „Той играеше шах — отвърна Лужина. — Чудесно играеше. Но после се преумори и сега си почива, и моля ви се, не бива да разговаряте с него за шах.“ — „Да, да, зная, че е шахматист — каза пристигналата. — Но какъв е? Реакционер? Белогвардеец?“ — „Да ви кажа, не зная“ — засмя се Лужина. „Общо взето, съм чувала за него — продължи пристигналата. — Когато вашата maman ми каза, че сте се омъжили за Лужин, веднага, кой знае защо, си помислих, че е същият. Имах една близка позната в Ленинград, тъкмо тя ми беше разказвала — с такава наивна гордост — как научила малкия си племенник да играе шах и как той по-късно станал извънредно…“

На това място от разговора в съседната гостна се дочу странен шум, сякаш там някой се бе ударил и извика. „Само минутка“ — продума Лужина и скочила от дивана, понечи да дръпне плъзгащата се врата, но се отказа и мина в гостната през антрето. Там видя един съвсем неочакван Лужин. Той беше по халат, по пантофи, в едната ръка държеше парче франзела — но разбира се, чудното не беше това — чудното беше треперещото вълнение, изкривило лицето му, широко разтворените бляскави очи; и челото му сякаш беше набъбнало, с издута жила; като видя жена си, той дори не й обърна отначало внимание, а продължи да стои, загледан със зяпнала уста към кабинета. В следващия миг се оказа, че вълнението му е радостно. Някак радостно тракна със зъби към жена си и после тромаво се завъртя, за малко да събори палмата, изпусна си единия пантоф, той се плъзна като жив в трапезарията, където вдигаше пара какаото, и Лужин пъргаво го последва. „Няма нищо, нищо“ — лукаво каза той и като човек, зарадван от тайно откритие, се тупна по коленете и примижал, завъртя глава. „Тази дама е от Русия — изпитателно каза жена му. — Познава вашата леля, която — е, накратко, една ваша леля.“ — „Чудесно, чудесно“ — избъбри Лужин и изведнъж прихна да се смее. „От какво се плаша? — помисли си тя. — Просто му е весело, събудил се е в добро настроение, може би е искал…“

„Някаква шега ли, Лужин?“ — „Да, да — каза Лужин и добави, намерил изход: — Исках да се представя по халат.“ — „Ето, весело ни е, това е добре — каза тя с усмивка. — Хапнете сега, а сетне се облечете. Днес май е по-топло.“ И Лужина, оставила мъжа си в трапезарията, бързо се върна в кабинета. Гостенката седеше на дивана и разглеждаше пейзажите от Швейцария по страниците на пътеводителната брошурка. „Знаете ли какво — каза тя, щом зърна Лужина, — ще ви отмъкна. Трябва да купя това-онова, пък изобщо не зная къде са най-хубавите магазини. Вчера цял час висях пред една витрина и си мислих: може да има и още по-хубави магазини. Освен това и с немския…“

Лужин остана да седи в трапезарията и продължи от време на време да се пляска по коленете. И имаше причина да се радва. Комбинацията, която мъчително бе разгадавал от времето на бала, му се разкри благодарение на случайната фраза, долетяла от другата стая. През първите минути само успя да изпита острата радост на шахматен играч и гордост, и облекчение, и това физиологическо чувство за хармония, което е толкова добре познато на творците. Извърши още много дребни движения, преди да разбере същността на необикновеното си откритие — допи си какаото, избръсна се, премести копчетата за ръкавели на чиста риза. И изведнъж радостта му изчезна, връхлетя го мътен и тежък ужас. Както се случва по време на жива игра върху дъската да се повтаря неясно някаква задачна комбинация, известна теоретически — така в сегашния му живот се набеляза последователно повторение на известна схема. И щом отмина първата радост — че е установил самия факт на повторението й, — щом започна грижливо да проверява откритието си, Лужин потрепери. Със смътна наслада и смътен ужас проследи колко страшно, колко неуловимо, колко гъвкаво се бяха повтаряли през това време, ход след ход, образите от неговото детство (имението, градът, училището, петербургската леля), но още не разбираше напълно с какво е толкова ужасно това повторение за душата му. Едно чувствуваше живо: известна досада, че толкова дълго не беше забелязвал хитрото съчетание от ходове, и сега, спомняйки си някоя дреболия — а те бяха толкова много и понякога така изкусно предлагани, че повторението почти не личеше, — Лужин се възмущаваше от себе си, че не се е усетил, че не е взел инициативата, а в доверчива слепота е оставил комбинацията да се развива. Сега вече беше решил да бъде по-бдителен, да следи по-нататъшното развитие на ходовете, ако има такова — и разбира се, разбира се, да държи откритието си в непроницаема тайна, да бъде весел, изключително весел. Но от този ден не намери спокойствие — трябваше да измисли все пак защита против тази коварна комбинация, да се освободи от нея, но първо трябваше да предугади тайната цел, съдбовната й насока, а това все още му се струваше невъзможно. И мисълта, че повторението вероятно ще продължи, беше толкова страшна, че му се искаше да спре часовника на живота, изобщо да прекъсне играта, да застине, а същевременно забелязваше, че продължава да съществува, че нещо се подготвя, пълзи, развива се и не е в негова власт да прекрати движението.

Може би жена му по-бързо би забелязала промяната у Лужин, вдървената му веселост в пролуките между мрачните настроения, ако през тези дни беше повече до него. Но така се случи, че именно през тези дни я беше отмъкнала, както предварително се закани, натрапчивата дама от Русия — караше я по цели часове да я развежда по магазините, без да бърза, мереше шапки, рокли, обувки и дълго седеше у Лужини. Продължаваше да говори, че Европа нямала театър, и със студена лекота произнасяше „Ленинград“, и Лужина, кой знае защо, я съжаляваше, съпровождаше я до кафенето, купуваше играчки на сина й, мрачно, дебело момче, което пред чужди хора не си отваряше устата, но то без желание и боязливо вземаше играчките, а майка му твърдеше, че тук нищо не му харесва и че мечтае да се върне при своите малки пионери. Срещна се и с родителите на Лужина, но за съжаление не можаха да поговорят за политика, само си спомняха предишните познати, а Лужин мълчаливо и съсредоточено тъпчеше Митка с шоколадови бонбони, Митка мълчаливо и съсредоточено ги лапаше, сетне стана червен като рак и набързо беше изведен от стаята. Междувременно студът поомекна и на два пъти Лужина каза на мъжа си, че когато най-после си замине тази нещастна жена с нещастното си дете и с неудобния си за показване мъж, ще трябва незабавно, без да отлагат, да отидат на гробищата; и Лужин кимаше, като се усмихваше старателно. Той бе зарязал пишещата машина, географията, рисуването, знаеше вече, че всичко това влизаше в комбинацията и е усложнено повторение на фиксираните през детството му ходове. Нелепи дни: Лужина чувствуваше, че не е достатъчно внимателна към настроението на мъжа си, че нещо й убягва, но все пак продължи учтиво да слуша бъбренето на гостенката, да превежда исканията й на продавачите и особено й беше неприятно, когато някакви обувки, вече подносени, се оказваха, кой знае защо, негодни и трябваше да ходи с нея в магазина, където пламналата дама на руски хокаше фирмата, настояваше да й сменят обувките и Лужина трябваше да я успокоява, доста да воалира в немския вариант нейните ядни думи. Вечерта преди заминаването си тя дойде с Митка да се сбогува. Остави Митка в кабинета и влезе в спалнята, където Лужина за стотен път й демонстрира гардероба си. Митка седеше на дивана и си почесваше коляното, като се мъчеше да не гледа Лужин, който също не знаеше къде да гледа и мислеше с какво да забавлява дундестото дете. „Телефон!“ — най-сетне с тънък глас възкликна Лужин и като сочеше с пръст апарата, се закикоти с престорено учудване. Но Митка погледна мрачно натам, отмести очи и долната му устна увисна леко. „Влак и пропаст!“ — опита отново Лужин и протегна другата си ръка, сочейки собствената си картина на стената. Лявата ноздра на Митка се напълни с блеснала капка, той подсмръкна, безучастно загледан пред себе си. „Авторът на една божествена комедия!“ — гракна Лужин, вдигнал ръка към бюста на Данте. Мълчание, леко сумтене. Лужин се измори от гимнастическите си движения и също замря. Започна да премисля дали няма бонбони в трапезарията, дали да не пусне грамофона в гостната, но момчето на дивана го хипнотизираше с присъствието си и бе невъзможно да излезе от стаята. „Да имаше играчка“ — си рече сам, погледна писалището, прецени ножа за разрязване от гледна точка на момчешкото любопитство, намери, че не може да събуди никакво любопитство, и отчаяно почна да рови из джобовете си. И отново, за кой ли път вече, почувствува, че левият джоб, макар и празен, по някакъв тайнствен начин крие в себе си някакво неосезаемо съдържание. Лужин си помисли, че подобен феномен, е в състояние да заинтересува Митка. Седна до него в края на дивана, хитро му намигна. „Фокус — каза Лужин и взе да показва, че джобът му е празен. — Тази дупка няма нищо общо с фокуса — обясни той. Митка вяло и недоброжелателно загледа движенията му. — И все пак тук има нещо“ — възторжено каза Лужин и отново намигна. „Под хастара“ — едвам отрони Митка, вдигна рамене и се извърна. „Правилно!“ — изобразявайки възхищение, извика Лужин и почна да провира пръсти в дупката, като придържаше с другата ръка края на сакото. Отначало се показа някакъв червен ъгъл, сетне и целият предмет — беше нещо като плоско кожено бележниче. Лужин го погледна, вдигна вежди, повъртя го, натисна пъпката отстрани и го отвори. Не беше бележниче, а малък сгъваем шах от марокен. Лужин веднага си спомни, че му го бяха подарили в парижкия клуб — на всички участници в тамошния турнир бяха раздали по един такъв за реклама вероятно на някаква фирма, а не просто за спомен от клуба. В преградки от двете страни на самата дъска имаше целулоидни нещица, прилични на нокътчета, и на всяко бе изобразена шахматна фигура. Тези нещица се слагаха така, че острата им част влизаше в тънка цепка в долния край на всеки квадрат, а заоблената част с нарисуваната фигура лягаше плоско върху квадрата. Беше много изящно и точно — тази малка червено-бяла дъска, красивите целулоидни нокътчета, дори имаше златни букви покрай хоризонталния край и златни цифри покрай вертикалния. Лужин, раззинал уста от удоволствие, започна да нарежда нокътчетата — отначало само пешките, — но после се отказа и като хващаше внимателно с крайчетата на пръстите плоските изображенийца, нареди онова положение от партията с Турати, на което бяха прекъснали. Това нареждане бе извършено почти моментално и веднага цялата веществена част на въпроса отпадна: малката дъска, разтворена върху дланта му, стана неосезаема и безтегловна, марокенът се стопи като розова мъгла, всичко се изгуби освен самото шахматно положение, сложно, остро, наситено с необикновени възможности. Допрял пръст до слепоочието си, Лужин така се замисли, че не забеляза как Митка от нямане какво да прави слезе от дивана и залюля черния ствол на лампиона. Изведнъж той се килна и светлината угасна. Лужин се опомни сред пълната тъмнина и в първия миг не разбра къде е и какво става наоколо. Невидимо същество шаваше и лъхтеше някъде наблизо, внезапно оранжевият абажур отново грейна в прозрачна светлина и се видя бледото момче с обръсната глава, което, застанало на колене, нагласяваше шнура. Лужин трепна и затвори дъската. Малкият, страшен негов двойник, малкият Лужин, за когото бе нареден шахът, пропълзя на колене по килима… Това се беше случва повече веднъж… И отново се усети в капана, отново не бе предвидил как ще се осъществи в живата игра повторението на познатата тема. В следващия миг обаче равновесието се възстанови: Митка с подсмърчане изпълзя на дивана; в лекия здрач около оранжевата лампа плаваше и се полюшваше кабинетът на Лужин; червеното марокенено бележниче невинно лежеше на килима — но Лужин знаеше, че всичко това е измама, комбинацията още не се е развила изцяло и скоро ще настъпи ново съдбовно повторение. Наведе се бързо, грабна и прибра в джоба си веществения символ на онова, което толкова сладостно и ужасно бе завладяло наново въображението му, и си помисли къде да го скрие за по-сигурно, но тогава се чуха гласове, влязоха жена му и гостенката, двете се устремиха към него като през цигарен дим. „Митка, ставай, тръгваме. Да, да, мила, толкова багаж има да стягам — приказваше дамата, после се приближи до Лужин и започна да се сбогува с него. — Много ми беше драго да се запозная с вас — каза тя и междувременно успя да си помисли това, което неведнъж си бе помисляла: «Ама че заплес, ама че тип!» — Много ми беше драго. Ще разкажа на леля ви, че съм се видяла с нейния малък шахматист, който вече е голям, известен…“ — „Непременно да ни се обадите на връщане“ — припряно и високо я прекъсна Лужина, като за пръв път погледна с омраза усмихнатите, червени като восъчен печат устни и безпощадно глупавите очи. „О, естествено на всяка цена. Митка, стани и си вземи довиждане! Митка изпълни нареждането с леко отвращение и всички излязоха в антрето. — При вас в Берлин всяко излизане се превръща в истински проблем“ — иронично каза тя, загледана как Лужин взема ключовете от подставката под огледалото. „Не, имаме асансьор“ — неуместно отвърна Лужина, която с бясно нетърпение жадуваше дамата да си отиде, и направи с вежда знак на мъжа си да й държи палтото от морски котки. Лужин свали от закачалката детското палтенце… Но в този миг, слава богу, дойде и камериерката. „Довиждане, довиждане“ — закима Лужина, застанала на вратата, докато гостите, съпровождани от камериерката, влизаха в асансьора. През рамото на жена си Лужин видя как Митка се покатерва на пейчицата, след това двете половинки на вратата се затвориха, желязната асансьорна клетка пое надолу и изчезна. Лужина се завтече в кабинета и се хвърли по очи на дивана. Той седна до нея и се залови дълбоко в себе си с усилие да подготвя, да слепя, да съшива усмивка, за да е готов за мига, когато жена му се обърне към него. Жена му се обърна. Усмивката се оказа много сполучлива. „Уф — въздъхна Лужина, — отървахме се най-сетне.“ И като прегърна бързо мъжа си, го зацелува — по дясното око, после по брадичката, после по лявото ухо — спазвайки строгата последователност, някога одобрена от него. „Хайде, разведрете се, разведрете се — повтаряше тя. — Тази мадам си замина, изчезна.“ — „Изчезна“ — покорно каза Лужин, въздъхна и целуна ръката, която го потупваше по врата. „Какви нежности — прошепна жена му, — ах, какви мили нежности…“

Време беше да си лягат, тя отиде да се съблича, а Лужин почна да снове из трите стаи, дирейки място да скрие джобния шах. Никъде не беше безопасно. Сутрин хоботът на хищната прахосмукачка се въвираше на най-неочаквани места. Трудно, трудно се крие предмет — ревниви и нерадушни са другите предмети, здраво си пазят мястото и няма да приемат бездомния в нито една пролука, а нали той е техен събрат, спасяващ се от преследване. Тази вечер така и не скри марокененото бележниче, а след това реши изобщо да не го крие, просто да се отърве от него, но това също не беше лесно; така си остана то в хастара му и едва след няколко месеца, когато всякаква опасност отдавна, отдавна бе отминала, едва тогава марокененото бележниче се намери отново и произходът му завинаги остана неизвестен.

14

Лужина призна пред себе си, че за нея не мина безследно триседмичното пребиваване на дамата от Русия. В мненията на дамата имаше лъжа и глупост — но как да го докажеш? Ужаси се, че през последните години толкова малко бе мислила върху науката за изгнаничеството и равнодушно бе приемала блесналите с лака и златните си орнаменти възгледи на родителите си, като бе слушала без внимание речите по събранията, а те по едно време бе прието да се посещават. Мина й през ум, че и Лужин може би ще се увлече по изследване на гражданските чувства, както очевидно по тях се увличат милиони умни хора. Така или иначе, му е необходимо ново занимание. Бе станал странен, пак се бе появила познатата й мрачност и често в очите му се мяркаше онзи изплъзващ се израз, като че крие нещо от нея. Безпокоеше я, че още не беше се встрастил истински в нищо, и тя се кореше, че поради своята умствена ограниченост не може да намери областта, идеята, обекта, които биха дали работа и храна на бездействуващите му таланти. Знаеше, че трябва да бърза, че всяка празна минута от живота на Лужин е вратичка за призраците. Преди заминаването за живописните страни трябваше да намери занимателна игра за Лужин, а вече след това да се обърне към балсама на пътешествията, това решаващо средство, с което романтичните милионери лекуват своите тегоби.

Започна се от вестниците. Абонира се за „Знамя“, „Россиянин“, „Зарубежный голос“, „Объединение“, „Клич“, купи му най-новите книжки на емигрантските списания и за сравнение няколко съветски вестници и списания. Беше решено, че всеки ден след вечерята ще си четат на глас. Забеляза, че в някои вестници се срещат шахматни рубрики, и отначало си помисли дали да не изрязва тези места, но се побоя да не обиди Лужин. На няколко пъти се мярнаха стари Лужинови партии като пример за интересна игра. Това беше неприятно и опасно. Нямаше как да скрива броевете с шахматните рубрики, тъй като Лужин събираше вестниците, за да ги подвърже един ден във вид на големи книги. Когато във вестника, който разтваряше, се мернеше шахматна дъска, тя следеше израза на лицето му, но той чувствуваше погледа й, затова нехайно отминаваше задачите. И тя не знаеше с какво греховно нетърпение той чака четвъртъците или понеделниците, когато имаше шахматна рубрика, и не знаеше с какво любопитство разглежда в нейно отсъствие отпечатаните партии. Задачите запомняше отведнъж, с един поглед схващаше разположението на фигурите, а после ги решаваше за себе си, докато жена му четеше на глас уводната статия. „… Цялата дейност се изчерпва с коренната промяна и с допълнението, което трябва да осигурят…“ — монотонно четеше жена му. „Разположението е интересно — мислеше си Лужин. — Царицата на черните е напълно свободна.“ — „… прокарва ясна граница между жизнените интереси, при което не е излишно да отбележим, че ахилесовата пета на тази наказваща десница…“ — „Срещу заплахата на хаш-седем черните имат явна защита“ — си мислеше Лужин и машинално се усмихна, тъй като жена му, прекъснала четенето, изведнъж произнесе полугласно: „Не разбирам. Ако в този смисъл — продължи тя — разгледаме по-нататъшните им планове…“ „Ах, каква красота“ — мислено възкликна Лужин, намерил ключа към задачата — очарователно изящна жертва. „… и ще настъпи катастрофата“ — завърши статията жена му и щом я завърши, въздъхна. Лошото беше, че колкото по-внимателно четеше вестниците, толкова по-скучно й ставаше и мъглата от думи и метафори, от предположения и изводи закриваше ясната истина, която тя чувствуваше винаги и никога не можеше да изрази. Когато обаче се обръщаше към оттатъшните, съветските вестници, скуката й нямаше граници. От тях я лъхаше студът на някакво гробарско счетоводство, на жалка канцеларщина и те й напомняха образа на дребния чиновник с мъртвешко лице от едно учреждение, в което се бе наложило да отидат през дните, когато двамата с Лужин ги препращаха от канцелария в канцелария заради някаква хартийка. Чиновникът беше вкиснат и уморен, дъвчеше диетично хлебче и вероятно получаваше мизерна заплата, бе женен и детето му се бе обринало по цялото тяло. На документа, който нямаха и който трябваше да си осигурят, той придаваше космическо значение, целият свят се крепеше на тази хартийка и безнадеждно се сриваше в праха, ако човек се окажеше лишен от нея. Не стига това: излезе, че Лужини не могат да я получат, преди да изтекат някакви чудовищни срокове, хилядолетия отчаяние и пустота и само чрез писане на прошения им се разрешаваше да облекчават мировата си скръб. Чиновникът се озъби на горкия Лужин, че пуши на обществено място, и Лужин, трепнал, мушна угарката в джоба си. През прозореца се виждаше строяща се сграда в скели, полегат дъжд; в ъгъла висеше черно сако, което чиновникът за служебните часове сменяше с лустриново, писалището му излъхваше общо впечатление за лилаво мастило и за все същото трансцендентално униние. Отидоха си, без нищо да свършат, и Лужина се почувствува така, сякаш се е борила против сивата и сляпа вечност, която е победила и е отблъснала с отвращение плахия земен рушвет — трите пури. В друго учреждение получиха хартийката моментално. Лужина после с ужас си бе мислила, че дребният чиновник, който ги беше отпратил, вероятно си представяше как бродят като безутешни призраци из безвъздушните пространства и може би все очаква покорното им, обляно в сълзи завръщане. Не й беше ясно защо именно неговият образ й се мяркаше още щом хванеше московския вестник. Скуката и жалостта вероятно бяха от едно и също естество, но това не й беше достатъчно, умът й не беше удовлетворен — и изведнъж тя разбираше, че търси формулата, официалното въплъщение на чувството, а работата изобщо не е в това. Неразбираема за ума бе сложната борба на мъглявите мнения, изказвани от различните изгнанически вестници; това разнообразие от мнения особено я порази, нали беше свикнала да смята равнодушно, че всички, които не мислят като нейните родители, мислят като куция забавен тип, който бе говорил за социология на тълпата весели ученички. Излизаше, че има извънредно деликатни отсенки на мненията и изключително ехидна вражда — и докато всичко това си оставаше извънредно сложно за ума й, душата й започна съвсем ясно да разбира едно: и тук, и там измъчват или искат да измъчват, но там мъките и стремежът да се причинят мъки са стократно по-големи от тук, затова тук е по-добре.

Когато дойдеше ред на Лужин да чете на глас, тя му избираше фейлетон с шеговито заглавие или къс, вълнуващ разказ. Той четеше, като смешно се запъваше, произнасяше странно някои думи, задминаваше понякога точката или не достигаше до нея и безсмислено повишаваше или понижаваше гласа си. Не бе трудно за нея да разбере, че вестниците не го интересуват; когато тя подхванеше разговор в духа на току-що прочетената статия, той на бърза ръка се съгласяваше с всичките й изводи и когато, за да го изпита, тя нарочно каза, че емигрантските вестници само лъжат, той също се съгласи.

Вестниците са едно, хората — друго; добре би било да чуят тези хора. Представи си как в квартирата й ще се събират най-различни гости — „всякаква интелигентщина“ според израза на майка й — и как, слушайки живите спорове и разговорите на нови теми, Лужин, дори да не разцъфне, поне ще си намери временно развлечение. От всичките познати на майка й за най-просветен и дори „ляв-“, както с известно кокетство твърдеше майка й, се смяташе Олег Сергеевич Смирновски, но когато Лужина се обърна към него с молба да доведе у тях неколцина интересни, свободомислещи хора, четящи не само „Знамя“, но и „Объединение“, и „Зарубежный голос“, Смирновски отвърна, че той не се движел в такива среди, започна да порицава въпросните движения и бързо обясни, че се движел в други кръгове, където било необходимо движение, и главата на Лужина неприятно се замая както в Лунапарк на въртящия се диск. След тази несполука от разни кътчета на паметта си взе да измъква хора, които бе срещала случайно и които сега можеха да й бъдат полезни. Спомни си руската госпожица, която седеше с нея в школата за приложни изкуства, дъщеря на политически деец демократ; спомни си и Алфьоров, който се вреше навсякъде и вечно разправяше как веднъж в ръцете му умрял стар поет; спомни си един слабо ценен роднина на служба в кантората на руския вестник, чието заглавие всяка вечер предлагаше с гърлени викове дебелата вестникарка на ъгъла. Подбра още този-онзи и освен това си помисли, че мнозина вероятно си спомнят за писателя Лужин, знаят за шахматиста Лужин и с удоволствие ще посещават дома му.

Какво го интересуваше Лужин всичко това? Единственото, което истински увличаше съзнанието му, беше сложната лукава игра, в която той — необяснимо как — беше забъркан. Безпомощно и навъсено издирваше белезите на шахматното повторение, продължаваше да недоумява накъде клони то. Но винаги да бъде нащрек, винаги с напрегнато внимание — също не можеше: нещо временно отслабваше у него и безгрижно се наслаждаваше на партията, отпечатана във вестника, но изведнъж той се опомняше и тъжно забелязваше, че пак се е отплеснал и в живота му току-що е бил извършен тънък ход, безпощадно продължение на фаталната комбинация. Тогава реши да удвои бдителността си, да следи всяка секунда от живота си, защото клопката може да бъде навсякъде. И най-много го измъчваше невъзможността да измисли разумна защита, защото целта на противника още не е ясна.

Твърде пълен и отпуснат за възрастта си, той се движеше между хората, измислени от жена му, мъчеше се да открие тихо място и през цялото време гледаше и слушаше дали някъде няма да се изплъзне намек за следващия ход, дали не продължава играта, не от него започната, но насочена с ужасна сила против него. Случваше се да улови такъв намек, нещо се поместваше напред, но общото значение на комбинацията не ставаше по-ясно. И му беше много трудно да намери тихо място — към него се обръщаха с въпроси, които трябваше да си повтаря няколко пъти, преди да разбере простия им смисъл и да намери прост отговор. И в трите стаи, разтворени като телескоп, беше много светло — не бяха пощадили нито една лампа, — хора седяха и в трапезарията, и на неудобните столове в гостната, на отоманката в кабинета, а един с бледи меки панталони все гледаше да се намести върху писалището, като за удобство избутваше кутията с бои и купа неразпечатани вестници. Възрастен актьор с лице, омачкано от многото роли, целият податлив, мекоглас, кой знае защо, правеше впечатление на човек, който най-добре играе по домашни пантофи и там, където се иска пъшкане, охкане, пресилен махмурлук, усукани, бухнали думи, седеше на отоманката до стегнатата черноока жена на журналиста Барс, някогашна актриса, и си спомняше с нея как някога в Самара двамата играли в „Мечта на Любовта“. „Спомняте ли си какъв гаф стана с цилиндъра? И колко хитро се измъкнах?“ — меко говореше актьорът. „Безкрайни овации — каза чернооката дама, — толкова ми аплодираха, че никога няма да забравя…“ Така се прекъсваха взаимно, всеки си припомняше за себе си, а човекът по бледи панталони вече за трети път искаше от завеяния Лужин „цигара, цигарка“. Той беше начеващ поет, четеше стихотворенията си с патос, напевно, леко тръскаше глава и гледаше в пространството. Изобщо си държеше главата високо вдигната, поради което бе твърде забележима едрата му, подвижна адамова ябълка. Така и не получи цигара, защото Лужин унесен отиде в гостната, и загледан благоговейно в дебелия му врат, поетът мислеше какъв чудесен шахматист е той и предвкусваше времето, когато с отпочиналия си, съвзел се Лужин ще може да поговори за шаха, който много обичаше, а сетне забеляза през отворената врата жената на Лужин и известно време решава за себе си въпроса дали си заслужава да я поухажва. Лужина усмихната слушаше какво й говори високият сипаничав журналист Барс, а всъщност си мислеше колко е сложно да нареди всичките тези хора около масата за чай и няма ли да е по-добре за в бъдеще чаят да бъде разнасян из цялото жилище. Барс говореше необикновено бързо и винаги така, сякаш трябваше за възможно най-кратко време да изрази някоя много сложна мисъл с всичките й придатъци, изплъзващи се опашчици, да обхване, да намести всичко това и ако му паднеше внимателен слушател, той полека-лека започваше да разбира, че в лабиринта на тази забързана реч постепенно се очертава учудваща хармония, и самият този говор с неправилните понякога ударения и с вестникарските клишета внезапно се преобразява, сякаш възприема от изказаната мисъл нейната стройност и благородство. Лужина, зърнала мъжа си, му връчи чинийка с красиво обелен портокал и мина покрай него за кабинета. „И забележете — произнесе човек с невзрачен вид, изслушал и оценил мисълта на журналиста, — забележете, че нощта при Тютчев е прохладна, звездите са кръгли, влажни, бляскави, а не просто светли точки.“ Не каза нищо повече, тъй като изобщо говореше малко не толкова от скромност, колкото сякаш от страх да не разплиска нещо скъпоценно, което не му принадлежеше, но бе поверено именно нему. Между другото Лужин много го харесваше тъкмо заради неговата невзрачност, заради незапомнящите се черти, сякаш той сам по себе си беше единствено съсъд, напълнен с нещо толкова свещено и рядко, че би било дори кощунствено да се разкраси външността на съдината. Казваше се Петров, в живота не беше прочут с нищо, нищо не пишеше, май живееше мизерно, но никога не говореше на тази тема. Единственото му предназначение беше съсредоточено и благоговейно да носи това, което му е било възложено, което трябваше непременно да запази до най-малки подробности, с цялата му чистота, и затова стъпваше със ситни, плахи крачки, внимаваше никого да не блъсне и много рядко, само когато доловеше у събеседника си сродна внимателност, показваше за миг — от всичко огромно и тайнствено, което носеше в себе си — някаква нежна безценна дреболия, стих от Пушкин или народното название на полско цвете. „Спомням си баща му — каза журналистът, когато гърбът на Лужин се отдалечи към трапезарията. — В лице не си приличат, но има нещо аналогично в наклона на раменете. Мил, добър човек беше, но като писател… Какво? Нима смятате, че тези олеографни повести за юноши…“ — „Заповядайте, заповядайте в трапезарията — заговори Лужина, връщайки се от кабинета с намерените там трима гости. — Чаят е сервиран. Хайде, моля ви.“ Тези, които вече бяха на масата, седяха на единия край — на другия самотно се бе наместил Лужин, мрачно навел глава, дъвчеше портокала и бъркаше чая в чашата. Тук бяха Алфьоров с жена си, една мургава, ярко гримирана госпожица, която чудесно рисуваше жар-птици, един плешив млад мъж, който иронично се наричаше вестникар, но тайно мечтаеше да стане политически водач; две дами — съпруги на адвокати… И освен това на масата беше лъчезарният Василий Василиевич, свенлив, благообразен, светлобрад, със старчески гамаши, човек с кристална душа. Навремето си бил заточен в Сибир, после прокуден в чужбина, върнал се оттам, успял да хвърли едно око на революцията и отново бил заточен. Разказваше увлекателно за нелегалната работа, за Каутски, за Женева и все с умиление поглеждаше Лужина, в която намираше прилика с някакви яснооки идеални госпожици, работили заедно с него за благото на народа. И този път, както и предишните пъти, Лужина забеляза, че когато най-сетне всички гости бяха събрани и настанени заедно на масата, настъпи мълчание. Мълчанието беше такова, че ясно се чуваше дишането на камериерката, когато сервираше чая. Лужина няколко пъти се хваща в невъзможната мисъл, че ще е добре да попита камериерката защо диша толкова силно и не може ли по-тихо. Общо взето, тя не беше и от най-чевръстите, тази закръглена мома — особено се ядосваха с телефоните. Заслушана в дишането й, Лужина мимоходом си спомни, че тези дни камериерката засмяна бе й докладвала: „Обади се господин Фа… Фа… Фати. Ето, записах му номера.“ Лужина се обади на този телефон, но рязък глас й отговори, че е кинематографска кантора и няма никакъв Фати. Безнадеждна бъркотия. Сега тъкмо се канеше да поодума германските камериерки, за да извади от мълчанието съседа си, но забеляза, че разговорът вече тече, че говорят за някаква нова книга. Барс твърдеше, че е написана изящно и сложно и че всяка дума говори за безсънни нощи; дамски глас каза, че „ах, не, тя се чете толкова леко“; Петров се наведе към Лужина и й прошепна цитат от Жуковски: „Само написаното с усилие се чете леко“, а поетът прекъсна някого насред думата и със завалено „р“ извика, че авторът е кретен, на което Василий Василиевич, който не беше чел книгата, укорно поклати глава. Едва в антрето, където всички вече се сбогуваха пробно помежду си, тъй като сетне отново се сбогуваха вън на улицата, макар че бяха в една посока — актьорът с омачканото лице изведнъж се плесна по челото. „За малко да забравя, миличка — каза той, като на всяка дума, кой знае защо, стискаше ръката на Лужина. — Тези дни за вашия телефон пита един човек от царството на киното.“ После се ококори учудено и пусна ръката й. „Как, нима не знаете, че сега се снимам? Ами да, ами да. Големи роли, цялата ми мутра в едър план.“ На това място го измести поетът и Лужина изобщо не разбра за кого е искал да й каже актьорът.

Гостите си отидоха. Лужин седеше странишком до масата, на която в различни пози биха замрели като действуващите лица в заключителната сцена на „Ревизор“ остатъците от гощавката, празните и недопитите чаши. Едната му ръка бе тежко разперена върху покривката. Изпод сведените, отново подпухнали клепачи той гледаше черното, сгърчено от болка връхче на кибритена клечка, угаснала току-що в пръстите му. Едрото му лице с вяли гънки покрай носа и устата леко лъщеше, по бузите му на златиста от светлината четина вече бе успяла да избие вечно избръсваната и вечно поникваща брада. Тъмносивият мъхест костюм му се опъваше вече още по-плътно отпреди, макар че бе ушит доста широк. Така седеше Лужин, без да се помръдва, и стъклените бонбониери проблясваха; някаква лъжичка бе застинала върху покривката далеч от всякаква чинийка и кой знае защо, съвсем недокоснат бе останал малкият, не особено примамлив наглед, но много, много вкусен сладкиш. „Какво значи това — помисли си Лужина, загледана в мъжа си — Господи, какво значи това?“ И почувствува безсилие, безнадеждност, смътна тъга, сякаш се бе заловила за нещо, твърде мъчно за нея. И всичко ставаше ненужно като този сладкиш, всичко ставаше ненужно — защо да се блъска, да измисля развлечения, да кани интересни гости. Искаше да си представи как ще разкарва този Лужин, отново сляп, отново навъсен, по Ривиерата и видя само едно: Лужин в хотелската стая с поглед, забит в пода. С неприятно чувство, че наднича през ключалката на съдбата, за миг се наведе и видя бъдещето: десет, двайсет, трийсет години — и все същото, никакво подобрение, все същият навъсен, прегърбен Лужин и мълчание, и безнадеждност. Грозна, недостойна мисъл. Душата й веднага се отърси и наоколо се върнаха познатите образи и грижи: време е да си лягат, другия път няма да поръчва такъв сладкиш, колко е мил Петров, утре сутринта ще трябва да се обикаля заради паспортни работи, гробищата отново се отлагат. На пръв поглед какво по-лесно — качват се на едно такси и отиват там, извън града, на малките гробища, заобиколени от пущинак. Но все се оказваше така, че не можеха да тръгнат — ту Лужин го заболяваха зъби, ту, сега ето, паспортните грижи, ту нещо друго — дребни, незабележими пречки. И толкова различни неща ще възникнат още… Непременно трябва да го заведе на зъболекар. „Пак ли зъбите?“ — попита тя и сложи длан върху бузата му. „Да, да“ — каза той и с изкривено лице всмука едната си буза с мляскащ звук. Тези дни беше измислил зъбобола, за да обясни някак своята потиснатост, и мълчание. „Още утре ще се обадя на зъболекаря“ — решително каза тя. „Не искам — проточи Лужин, — моля ви, не искам.“ Устните му затрепериха. Той почувствува, че ей сега ще избухне в плач, твърде страшно ставаше всичко. „Какво не искате?“ — попита го тя гальовно и изрази въпросителния знак с малък звук, нещо като „ъм?“, със затворени устни. Той разтърси глава и за всеки случай отново си посмука зъба. „Не искате на зъболекар ли? Не, Лужин ще бъде заведен на зъболекар. Не бива да се изоставяте.“ Лужин стана от стола и като се хвана за бузата, отиде в спалнята. „Ще му дам хапче — каза тя. — Това ще помогне.“

Таблетката не подействува. Лужин още дълго лежа буден, след като жена му заспа. Право казано, нощните часове, часовете на безсъние в тъмната, затворена стая бяха единствените, когато можеше спокойно да мисли, без да се страхува, че ще пропусне някой нов ход от чудовищната комбинация. През нощта, особено ако лежеше неподвижно, със затворени очи, нищо не можеше да се случи. Най-старателно и по възможност хладнокръвно проверяваше вече направените ходове против него, но щом започнеше да гадае какви форми ще възприеме по-нататъшното повторение на схемата от неговото минало, му ставаше тягостно и страшно, сякаш над него с безпощадна точност се надвесваше неизбежна и непредвидима опасност. През тази нощ особено остро почувствува безсилието си пред тази бавна, изтънчена атака и изпита желание изобщо да не заспива, да продължи, доколкото може, тази нощ, тази тиха тъмнина, да спре времето в полунощ. Жена му спеше съвсем беззвучно; по-точно казано, изобщо я нямаше. Само тиктакането на часовника върху нощното шкафче доказваше, че времето продължава да живее. Лужин се заслушваше в това ситно сърцебиене и се замисляше отново, и изведнъж трепна, забелязал, че тиктакането на часовника е спряло. Стори му се, че нощта е застинала завинаги, сега вече нямаше нито звук, който да отбелязва преминаването й, времето бе умряло, всичко беше хубаво, кадифена тишина. От това щастие и успокоение незабележимо се възползува сънят и вече в съня нямаше спокойствие, ширеха се все същите шейсет и четири квадрата, голямата дъска, посред която, треперещ и съвсем гол, бе застанал Лужин, на ръст колкото пешка, и се вглеждаше в неясното разположение на огромните фигури, гърбави, едроглави, венценосни.

Събуди се, защото жена му, вече облечена, се бе навела над него и го бе целунала по носа. „Здравейте, мили Лужин — каза тя. — Вече е десет часът. Какво ще правим днес — на зъболекар ли отиваме, или за визите?“ Лужин я погледна със светли, объркани очи и веднага отново затвори клепачи. „А кой е забравил снощи да навие часовника? — засмя се жена му, като леко го потупваше по пълния бял врат. — Така човек може да си проспи живота.“ Тя наклони глава встрани, загледана в профила на мъжа си, обкръжен от издутата възглавница, и като забеляза, че отново е заспал, се усмихна и излезе от стаята. В кабинета постоя пред прозореца, загледана в зеленикаво-сивкавото небе, зимно, безоблачно, и си помисли, че днес сигурно е много студено и ще трябва да извади вълнената жилетка за Лужин. Телефонът на писалището иззвъня, сигурно беше майка й, щеше да пита дали ще обядват у нея. „Ало?“ — каза Лужина, приседнала в края на писалището. „Альо, альо“ — развълнувано и сърдито завика неизвестен глас по телефона. „Да, да, слушам ви“ — каза Лужина и се премести в креслото. „Кой е?“ — на немски, но с руска интонация попита недоволният глас. „А кой се обажда?“ — поинтересува се Лужина. „Вкъщи ли е господин Лужин?“ — попита гласът на руски. „Кой го търси?“ — с усмивка повтори Лужина. Мълчание. Гласът като че взе да решава дали да се разкрие, или не. „Искам да говоря с господин Лужин — подхвана отново гласът на немски език. — По много спешна и важна работа.“ — „Момент“ — каза Лужина и се разходи два пъти из стаята. Не, не си заслужаваше да буди Лужин. „Още спи — каза тя. — Но ако искате да му предам нещо…“ — „Ах, това е много лошо — заговори гласът, преминал вече изпяло на руски. — Обаждам се втори път. Миналия път си бях оставил телефона. Става дума за нещо много важно за него и нетърпящо отлагане.“ — „Аз съм жена му — каза Лужина. — Ако е необходимо нещо…“ — „Много се радвам да се запознаем — делово я прекъсна гласът. — Казвам се Валентинов. Вашият съпруг, разбира се, ви е разказвал за мен. Та значи кажете му, веднага щом се събуди, да вземе кола и да дойде при мен. Киноконцерн «Веритас», Рабенщрасе, 82. Работата е много бърза и много важна за него.“ — продължи гласът, като отново премина на немски дали защото го изискваше важността на работата, или просто защото немският адрес го бе увлякъл в съответния език — не се знаеше. Лужина се престори, че записва адреса, а после каза: „Може би, но все пак ми кажете за какво се отнася.“ Гласът неприятно се развълнува: „Стар приятел съм на вашия мъж. Всяка, секунда е скъпа. Чакам го днес точно в дванайсет. Предайте му, моля. Всяка секунда.“ — „Добре — каза Лужина. — Ще му предам, обаче не зная — днес за него може да не е удобно.“ — „Ще му пошепнете само: Валентинов те чака“ — засмя се гласът и като пропя немското „довиждане“, се продъни в някакъв люк. Лужина седя няколко мига в размисъл, после се нарече глупачка. Трябваше преди всичко да обясни, че Лужин е престанал да се занимава с шах. Валентинов… Едва тогава си спомни визитната картичка, намерена в сгъваемия цилиндър. Валентинов, разбира се, е познат на Лужин от света на шаха. Други нямаше. За никакъв стар приятел никога не беше й разказвал. Тонът на този господин е съвсем невъзможен. Трябваше да настои той да й обясни каква е тази работа. Глупачка. Какво да прави сега? Да пита Лужин ли? Не. Какъв е този Валентинов? Стар приятел… Граалски й бе казал, че са го питали… Аха, много лесно. Тя влезе в спалнята, убеди се, че Лужин още спи — а заран той спеше много дълбоко, — и се върна на телефона. За щастие актьорът се оказа у дома си и веднага се зае да й разказва една дълга история за лекомислените и дори подли постъпки, извършени някога от вчерашната му събеседничка. Лужина го доизслуша нетърпеливо и попита кой е този Валентинов. Актьорът ахна и взе да приказва, че „представете си какъв съм забраван, не мога да живея без суфльор“; и накрая, след като й разказа подробно за отношенията си с Валентинов, спомена бегло, че Валентинов според неговите собствени думи бил шахматен настойник на Лужин и го бил направил велик играч. След това актьорът се върна към вчерашната дама, разказа още една нейна подлост и взе многословно да се сбогува с Лужина, при което последните му думи бяха: „Целувам ви шепичката.“

„Това било значи — избъбри Лужина, като затвори слушалката. — Добре.“ Тогава се сепна, че по време на разговора на два пъти бе споменала името Валентинов и че мъжът й може случайно да го е чул, ако е излизал от спалнята към антрето. Сърцето й се сви и тя изтича да провери дали спи още. Беше се събудил и пушеше в леглото. „Днес няма да ходим никъде — каза тя. — Стана много късно. А ще обядваме у мама. Полежете още, вие сте дебел, полезно ви е.“ Плътно затвори вратата на спалнята и след това вратата на кабинета, припряно издири в телефонната книга номера на „Веритас“ и като се ослушваше дали Лужин не е станал, го набра. Оказа се, че не е толкова лесно да се свърже с Валентинов. Трима различни хора един подир друг вдигаха слушалката, отговаряха й, че сега ще го повикат, сетне телефонистката от градската централа прекъсваше връзката и трябваше да започва отначало. При това се мъчеше да говори колкото може по-тихо, налагаше се да повтаря и това беше неприятно. Най-сетне едно жълтичко, слабичко гласче й съобщи унило, че Валентинов го няма, но че непременно ще дойде в дванайсет и половина. Тя помоли да му предадат, че Лужин не може да се види с него, тъй като е болен, дълго ще боледува и много моли повече да не го безпокоят. Когато постави слушалката върху вилката, се ослуша отново, дочу само биенето на сърцето си, чак тогава си пое дъх и с безкрайно облекчение каза „уф“. С Валентинов беше приключено. Слава богу, че се беше оказала самата тя до телефона. Сега тази опасност отмина. И скоро ще потеглят на път. Освен това трябва да се обади на майка си и на зъболекаря. Но с Валентинов е свършено. Какво сладникаво име. И тя се замисли за миг, извърши за тази минута, както се случва понякога, дълго и подробно пътешествие: насочи се в Лужиновото минало, помъкнала и Валентинов, когото си представяше по гласа с рогови очила и дългокрак, и както пътешествуваше през леката мъгла, търсеше място къде да приземи Валентинов, хлъзгав, отвратително подвижен, обаче не намираше мястото, тъй като не знаеше почти нищо за младостта на Лужин. Промъкна се още по-навътре, по-надълбоко, и през призрачния курорт с призрачния хотел, където бе живял четиринайсетгодишният вундеркинд, се намери в детството на Лужин, където бе някак по-светло — но и тук не сполучи да смести Валентинов. Тогава се върна обратно със своя все по-отвратителен товар и тук-там из мъглата на Лужиновата младост видя острови: той заминава за чужбина да играе шах, купува картички в Палермо, държи в ръка визитна картичка с тайнствено фамилно име… Наложи се да се върне отново с лъхтящия, тържествуващ Валентинов и да го предаде на фирмата „Веритас“ като препоръчана пратка до неоткрит получател. Нека си остане там, незнаен, но безспорно вреден, със страшното си прозвище: шахматен настойник.

По пътя за нейните родители, хванала Лужин под ръка и вървяща до него по слънчевата и стегната от лек студ улица, тя започна да говори, че след седмица най-много ще заминат, а преди това трябва да навестят забравения от всички гроб. Веднага набеляза плана за тази седмица — паспортите, зъболекарят, покупките, събиране на гости за довиждане и — в петък — посещение на гробищата. В квартирата на майка й беше студено, майка й се загръщаше в чудесен шал с божури върху зелен фон и загръщайки се, зиморничаво разтърсваше рамене. Баща й пристигна за обеда и поиска водчица, потривайки ръце със сухо шумолене, Лужина за пръв път забеляза колко е тъжно и празно в тези звънки стаи, забеляза, че веселостта на баща й е също тъй престорена както усмивката на майка й, че двамата вече са стари и много самотни, че не обичат клетия Лужин и се мъчат да не споменават за близкото им заминаване. Спомни си всичко ужасно, каквото се бе говорило за годеника й, зловещите предупреждения и крясъка на майка й: „На парчета ще те насече, в печката ще те изгори…“ А от всичко това сега бе останало нещо много кротко и потискащо, и всичко й се усмихваше с мъртва усмивка: фалшиво наперените селянки по картините, овалните огледала, берлинският самовар, четиримата насядали на масата. „Затишие — мисли си Лужин през този ден. — Затишие, но скрити действия. То иска да ме издебне. Да се концентрирам и да наблюдавам.“

Всичките му мисли напоследък бяха от шахматно естество, но още се крепеше — забраняваше си да се връща към прекъснатата партия с Турати, не разтваряше заветните вестници — и все пак можеше да мисли само с шахматни образи, и мисълта му работеше така, сякаш бе седнал пред шаха. Понякога насън се кълнеше на доктора с ахатовите очи, че не играе шах — ето, само веднъж е наредил фигурите на джобното шахче и е прегледал две-три партии, отпечатани във вестника — просто така, да си убие времето. Пък и тези падения са го сполетели не по негова вина, а са били като серия ходове от общата комбинация, която изкусно повтаря някаква загадъчна тема. Трудно е, много е трудно предварително да се предвиди следващото повторение, но още малко — и всичко ще стане ясно, може би ще се намери защита…

Но следващият ход се подготвяше много бавно. Затишието продължи два-три дни; Лужин се снима за паспорта, фотографът го хващаше за брадичката, извръщаше леко лицето му, молеше го да си отвори още устата и му пили зъба с напрегнато жужене. Жуженето спираше, зъболекарят търсеше по стъкленото си рафтче нещо и щом го намери, удари печата на паспорта и се залови да пише, като бързо-бързо движеше перодръжката. „Заповядайте“ — каза той и му подаде един лист, на който бяха нарисувани двата реда зъби и на два зъба с мастило бяха поставени кръстчета. Нямаше нищо съмнително във всичко това и лукавото затишие продължи до четвъртъка. А в четвъртък Лужин разбра всичко.

Още предишния ден му бе хрумнал интересен похват, с който може би щеше да отхвърли коварствата на тайнствения противник. Похватът се състоеше в това да извърши по свой почин някакво нелепо, обаче неочаквано действие, което да наруши общата планомерност на живота и по този начин да забърка по-нататъшното съчетание от ходове, предвидени от противника. Защитата беше експериментална, така да се каже, защита наслуки — но Лужин, обезумял от ужас пред неизбежността на следващото повторение, не можеше да намери нищо по-добро. В четвъртък през деня, придружавайки жена си и тъща си по магазините, той изведнъж се спря и възкликна: „Зъболекарят. Забравих зъболекаря.“ — „Какви глупости, Лужин — каза жена му. — Нали вчера той каза, че всичко е приключено.“ — „Ако опира — рече Лужин и вдигна пръст. — Ако пломбата ми опира. Каза, че ако ми опира, да се явя точно в четири. Опира ми. Четири без десет.“ — „Нещо бъркате — усмихна се жена му. — Но, разбира се, ако ви дразни, вървете. После си елате вкъщи, аз ще се върна към шест.“ — „Вечеряйте у нас“ — произнесе с умолителен глас майка й. „Не, довечера ще имаме гости — гости, които ти не обичаш.“ Лужин махна с бастуна за довиждане и взе едно такси, като се прегъна на две, за да се качи. „Малка маневра“ — усмихна се той и понеже му стана топло, си разкопча палтото. След първия завой спря таксито, плати и без да бърза, пое към къщи. И тогава изведнъж му се стори, че някога бе извършил всичко това и толкова се уплаши, че свърна в първия магазин, като реши с нова изненада да надхитри противника. Магазинът се оказа фризьорски салон, дамски. Лужин се спря и се озърна, а една усмихната жена го попита какво желае. „Да купя…“ — каза Лужин, като продължи да се озърта. Тогава съзря един восъчен бюст и го посочи с бастуна (неочакван ход, великолепен ход). „Не се продава“ — каза жената. „Двайсет марки“ — изрече Лужин и извади портфейла. „Искате да купите тази кукла ли?“ — недоверчиво попита жената, приближи се още някой. „Да“ — каза Лужин и заразглежда восъчното лице. „Внимание — прошепна си сам изведнъж, — май влизам в клопката.“ Погледът на розовата дама, розовите й ноздри — това вече също се беше случвало някога. „Шега“ — каза Лужин и излезе от фризьорския салон. Стана му отвратително неприятно, ускори крачка, макар че нямаше закъде да бърза. „Вкъщи, вкъщи — бъбреше той, — хубавичко да изкомбинирам всичко.“ Когато наближи до къщи, забеляза, че пред входа е спрял голям огледалночерен автомобил. Господин с бомбе питаше нещо портиера. Портиерът, като забеляза Лужин, изведнъж протегна, ръка и го посочи с показалец, като извика: „Ето го!“

Леко помургавял, така че бялото на очите му изглеждаше още по-светло, все така елегантен, с палто с голяма яка от морска котка, с дълъг бял копринен шал, Валентинов пристъпи към Лужин с обаятелна усмивка — озари Лужин като прожектор и в светлината, с която го обля, видя пълното, бледо Лужиново лице, мигащите клепачи и в следващия миг това бледо лице стана съвсем безизразно и ръката, която Валентинов стисна с двете си длани, беше абсолютно безжизнена. „Скъпи мой — грейна в думи Валентинов, — щастлив съм да те видя. Бяха ми казали, че си на легло, че си болен, скъпи. Но е станала някаква грешка…“ И като наблегна на „грешка“, Валентинов издаде червените си мокри устни и сладко присви очи. „Обаче да отложим нежностите за после — прекъсна се той сам и шумно си сложи бомбето. — Тръгваме. Работата е изключително важна и забавянето би било… пагубно“ — довърши той, разтвори вратата; след което, прегърнал Лужин през гърба, сякаш го вдигна от земята, и го понесе, после се стовари заедно с него върху ниската мека седалка. На допълнителната седалка пред тях бе седнал странично дребен, остронос човечец с вдигната яка на палтото. Валентинов, щом се облегна и скръсти крака, продължи разговора си с този човечец, разговор, прекъснат на запетайката и сега ускоряващ се заедно със засилването на автомобила. Язвително и най-подробно го хокаше, без да обръща никакво внимание на Лужин, който седеше като внимателно подпряна на нещо статуя, напълно вцепенен и дочуващ като през тежка завеса неясното боботене на Валентинов. За остроносия това не беше боботене, а много силно шибащи обидни думи — но силата беше на страната на Валентинов и обижданият само въздишаше и чоплеше с нещастен вид мазното петно на черното си палтенце, а понякога, при особено остра дума, вдигаше вежди и поглеждаше Валентинов, но не издържал неговия блясък, веднага примижаваше и тихо завъртваше глава. Мъмренето продължи чак до края на пътуването и когато Валентинов меко изтика Лужин на тротоара и захлопна вратата зад себе си, смазаният човечец си остана вътре и автомобилът веднага го откара нататък, и макар че сега имаше много място, той остана, унило прегърбен, на сгъваемата седалка. Междувременно Лужин впери неподвижен безсмислен поглед в бялата като яйчена черупка табелка с чер надпис „Веритас“, но Валентинов веднага го потътри по-нататък и го пусна в кожено кресло от рода на клубните, което хващаше по-здраво и по-непреодолимо от седалките на автомобила. В този миг някой повика Валентинов с развълнуван глас и той, тикнал в ограниченото поле на Лужиновото зрение отворена кутия пури, се извини и изчезна. Звукът на гласа му остана да трепти в стаята и за Лужин, бавно отърсващ се от вцепенението, той постепенно и незабележимо започна да се превръща в някакъв изкусителен образ. При звука на този глас, при музиката на шахматната съблазън Лужин си спомни с изумителна влажна тъга, присъща на любовните спомени, хилядите партии, които бе изиграл някога. Не знаеше коя да избере, за да й се наслади през сълзи, всичко привличаше и галеше въображението му, и той летеше от една към друга, прехвърляйки разкъсващите за миг душата му комбинации. Имаше чисти и стройни комбинации, където мисълта се възкачваше към победата по мраморни стъпала; имаше нежен трепет в ъгъла на дъската, страстен взрив, фанфарен глас на царицата, тръгнала на жертвена гибел… Всичко беше прекрасно, всичките модулации на любовта, всичките лъкатушни и тайнствени пътеки, избрани от нея. И тази любов беше пагубна. Ключът бе намерен. Целта на атаката беше ясна. С неумолимото повторение на ходовете тя го отвежда отново към същата страст, разрушаваща жизнения му сън. Опустошение, ужас, безумие.

„Ах, недейте“ — високо каза Лужин и понечи да стане. Но той беше безпомощен и затлъстял, и вкопчилото се в него кресло не го пускаше. И какво ли можеше да предприеме тепърва? Защитата му се бе оказала погрешна. Противникът бе предвидил тази грешка и неумолимият ход, отдавна подготвян, сега вече бе направен. Лужин застена и се окашля, като се озърташе смутено. Пред него имаше кръгла маса, на нея албуми, списания, отделни листове, снимки на уплашени жени и на хищно примижали мъже. А на една имаше блед човек с безжизнено лице и огромни американски очила, увиснал на ръце от ръба на небостъргач — всеки миг можеше да се откъсне и да падне в пропастта. И отново се чу непоносимо познатият глас: Валентинов, за да не губи време, заговори с Лужин още на път към вратата и когато я отвори, продължаваше вече започнатата фраза: „… ще извъртим нов филм. Сценарият е мой. Представи си, скъпи, млада девойка, красива, страстна, в купето на експрес. На една от гарите влиза млад мъж. От добро семейство. И ето — нощ във вагона. Тя заспива и насън се е отвила. Разкошна млада девойка. Мъжът, представяш си, такъв един, напращял, съвсем чист, неизкушен младеж, започва буквално да си губи ума. В някакъв транс се нахвърля върху нея. (И Валентинов скочи, като си даде вид, че диша тежко и се нахвърля…) Той чувствува мириса на парфюма, дантеленото бельо, разкошното младо тяло… Тя се събужда, отблъсква го, крещи. (Валентинов притисна юмрук до устата си и облещи очи…) Втурва се кондукторът, пътници. Съдят го, изпращат го на каторга. Старата му майка отива при младата девойка да я моли да спаси сина й. Драмата на девойката. Работата е там, че още от първия миг — в експреса, тя се е увлякла по него, увлякла се е, увлякла, цялата пламти от страст, а той заради нея, разбираш ли, и ето откъде идва напрежението — заради нея е изпратен на каторга. — Валентинов си пое дъх и продължи по-спокойно: — По-нататък следва неговото бягство. Приключения. Променя фамилията си и става прочут шахматист и тъкмо тук, мой скъпи, ми трябва твоето съдействие. Осени ме бляскава мисъл. Искам да заснема нещо като истински турнир, с моя герой да играят истински, живи шахматисти. Турати вече се съгласи, Мозер също. Необходим е още гросмайстор Лужин…“

„Предполагам — продължи Валентинов след известна пауза, през която бе гледал съвсем безстрастното лице на Лужин, — предполагам, че той ще се съгласи. Много ми е задължен. Ще получи известна сума за кратичкото си участие. При това ще си спомни, че когато баща му го бе захвърлил на произвола на съдбата, аз щедро си развързах кесията. Тогава смятах, че като свои хора ще си разчистим някога сметките. Продължавам да мисля така.“

В този миг вратата с трясък се разтвори и къдрав господин, без сако, извика на немски с тревожна молба в гласа: „Ах, моля ви, господин Валентинов, само за минутка!“ — „Извинявай, скъпи“ — каза Валентинов и тръгна към вратата, но преди да стигне, рязко се извърна, порови в портфейла си и хвърли някакво листче на масата пред Лужин. — „Наскоро я измислих — каза той. — Ти решавай. Ще се върна след десетина минути.“ Той изчезна. Лужин предпазливо вдигна клепачи. Машинално взе листчето. Беше изрезка от шахматно списание, диаграма на задача. Мат в три хода. Композиция на доктор Валентинов. Задачата беше студена и хитра и като познаваше Валентинов, Лужин моментално намери ключа. В този засукан шахматен фокус той като на длан видя цялото коварство на неговия автор. От тъмните думи, току-що тъй изобилно произнесени от Валентинов, бе разбрал само едно: няма никакъв кинематограф… кинематографът е само претекст… клопка… Въвличане в шахматната игра и след това поредният ход е ясен. Но този ход няма да бъде направен.

Лужин се дръпна и мъчително озъбен, се измъкна от креслото. Обзе го жажда за движения. Въртейки бастуна и щракайки с пръстите на свободната ръка, излезе в коридора, закрачи напосоки, попадна в някакъв двор и оттам на улицата. Пред него спря трамвай с познат номер. Качи се, седна, но веднага отново стана и като преувеличено въртеше рамене, хващайки се за кожените ремъци, се прехвърли на друго място, до прозореца. Вагонът бе празен. Даде една марка на кондуктора и силно затръска глава, като се отказваше от рестото. Не го сдържаше на едно място. Скочи отново, за малко да падне, тъй като трамваят завиваше, и седна по-близо до вратата. Но и тук не го сдържа — и когато ни в клин, ни в ръкав вагонът се напълни с цяла тумба ученици, с десет бабички, с петдесет дебелаци, Лужин продължи да се движи, настъпвайки чуждите крака, и сетне се промъкна до площадката. Щом зърна дома си, напусна трамвая в движение, асфалтът профуча под левия му ток, извъртя се, удари го в гърба, бастунът, заплел се в краката му, изведнъж изскочи като освободена пружина, излитна към небето и падна до него. Две дами дотърчаха и му помогнаха да стане. С ръка си отърси палтото, нахлупи шапката и без да се озърне, закрачи към дома си. Асансьорът се оказа повреден и Лужин изобщо не се ядоса. Жаждата му за движение още не беше утолена. Заизкачва се по стълбището и тъй като живееше много високо, това изкачване продължи много, струваше му се, че се катери по небостъргач. Най-сетне стигна до последната площадка, отдъхна си и като изщрака с ключа в ключалката, влезе в антрето. От кабинета насреща му излезе неговата жена. Тя беше много зачервена, очите й блестяха. „Лужин — каза тя, — къде бяхте?“ Той си съблече палтото, окачи го, премести го на друга кука, понечи още да се занимава с него, но жена му се приближи плътно, а той, като я заобиколи дъгообразно, влезе в кабинета и тя след него. „Искам да кажете къде бяхте. Защо ръцете ви са в такъв вид? Лужин!“ Той закрачи по кабинета, а после се покашля и през антрето влезе в спалнята, където се захвана усърдно да си мие ръцете в голямата бледозелена чаша, увита от порцеланов бръшлян. „Лужин — объркана извика жена му, — разбрах вече, не сте били при зъболекаря. Току-що се обадих. Хайде, отговорете ми нещо.“ Като бършеше ръцете си с кърпата, той обиколи спалнята и все така загледан неподвижно пред себе си, се върна в кабинета. Тя го хвана за рамото, но той не се спря, приближи се до прозореца, отмести завесата, видя бягащите светлини във вечерната бездна и като подъвка устни, продължи по-нататък. И тогава се започна странната разходка — по трите свързани стаи Лужин ходеше назад и напред, сякаш с определена цел, а жена му ту вървеше редом с него, ту сядаше някъде, вгледана объркана в движението му, понякога Лужин се насочваше към коридора, надничаше по стаите, гледаше към двора и отново се появяваше в кабинета. В някои минути й се струваше, че може това да е една от тромавите шеги на Лужин, но лицето на Лужин имаше такъв израз, какъвто тя не бе виждала никога, такъв израз… тържествен или нещо такова… мъчно можеше да се определи с думи, но кой знае защо, загледана в това лице, тя изпитваше наплив на неописуем страх. И той все продължаваше, като се окашляше и мъчително си поемаше дъх, да обикаля из стаите с равномерна стъпка. „За бога, седнете, Лужин — тихо промълви тя, без да сваля очи от него. — Хайде да поговорим за нещо, Лужин! Купих ви несесер. Ах, седнете, моля ви! Ще умрете, ако се разхождате толкова много. Утре ще отидем на гробищата. Утре има още много работи за вършене. Несесерът е от крокодилска кожа. Лужин, моля ви!“

Но той не се спираше и само нарядко забавяше крачка до прозорците, вдигаше ръка, но поразмислил, продължаваше по-нататък. В трапезарията бе сервирано за осем души. Тя се сепна, че ето сега, сега ще дойдат гостите — късно е вече да им се обади и да ги върне — а тук… е ужас. „Лужин — извика тя, — ето сега ще дойдат хора. Не зная какво да правя… Кажете ми нещо. Може да ви е сполетяло нещастие, дали не сте срещнали някого от неприятните си познати? Кажете ми. Толкова ви моля, повече не мога да моля…“

И изведнъж Лужин се спря. Беше същото, сякаш целият свят беше спрял. Това се случи в гостната, до грамофона.

„Стоп, машина“ — тихо каза тя и изведнъж се разплака. Лужин заизважда нещата от джобовете си — най-напред автоматичната писалка, после смачканата кърпа, още една кърпа, грижливо сгъната, дадена му заранта; след това си извади табакерата с препускаща тройка коне на капака, подарък от тъщата, после празна червена кутия от цигари, две отделни цигари, леко пречупени; портфейлът и златният часовник — подарък от тъста — бяха извадени особено предпазливо. Освен всичко това му се намери и една едра костилка от праскова. Остави всичките тези предмети върху грамофонното шкафче, провери дали няма още нещо. „Струва ми се, че друго няма“ — каза той и си закопча сакото на корема. Жена му вдигна мокрото си от сълзи лице и учудено се взря в малката колекция от неща, наредени от Лужин. Той се приближи до жена си и леко кимна. Тя премести поглед върху лицето му с неясната надежда, че ще види кривата му позната полуусмивка — и наистина: Лужин се усмихваше, „Единственият изход — каза той. — Трябва да изпадна от играта.“ — „От играта ли? Нима ще играем?“ — гальовно попита тя и в същото време си помисли, че ще трябва да се напудри, гостите ей сега ще дойдат, Лужин й протегна ръцете си. Тя пусна кърпичката на коленете си, припряно му подаде пръсти. „Беше хубаво“ — каза Лужин и й целуна едната ръка, после другата, както го беше учила. „Какво правите, Лужин, сякаш се сбогувате?“

„Да, да“ — каза той, преструвайки се на разсеян. После се обърна и като се окашля, излезе в коридора. В този миг се чу звънецът от антрето — простодушният звънец на точен гост. Тя хвана мъжа си в коридора, сграбчи го за ръкава. Лужин се обърна и без да знае какво да каже, се втренчи в краката й. Отвътре изтича камериерката и тъй като коридорът беше доста тесен, стана леко, бързо сблъскване: Лужин се отдръпна леко, после прекрачи напред, жена му също се раздвижи насам-натам и несъзнателно си приглади косата, а камериерката, като си приказваше нещо и бе навела глава, се мъчеше да намери пролука, за да се промъкне. Когато най-сетне мина и се изгуби зад завесата, отделяща коридора от антрето, Лужин както одеве кимна и бързо отвори вратата, пред която бе застанал. Без сама да знае защо, жена му хвана дръжката на вратата, която той вече затваряше зад себе си; Лужин натисна, тя се хвана още по-здраво и започна да се смее трескаво, мъчейки се да пъхне коляно в още доста голямата пролука, но тогава Лужин натисна с цялото си тяло и вратата се затвори, райберът щракна и освен това ключът се обърна два пъти в ключалката. През това време в антрето вече се чуваха гласове, някой пъхтеше, някой се здрависваше с някого.

Лужин, заключил вратата, най-напред запали лампата. С бял блясък се разкри емайлираната вана до лявата стена. На дясната висеше рисунка с молив: куб, отхвърлящ сянка. В дъното, до прозореца, имаше малък скрин. Долната част на прозореца беше като че покрита от равномерен скреж, искрящосиня, непрозрачна. В горната част се чернееше квадратна нощ с огледален отблясък. Лужин дръпна за ръчката долната рамка, но нещо се бе залепило или закачило, тя не искаше да се отвори. Замисли се за миг, сетне хвана за облегалката стола, оставен до ваната, и удари с края на облегалката като с таран. Нещо изпращя, той удари още веднъж и внезапно в мразовитото стъкло се появи черна звездообразна дупка. Настъпи миг очаквателна тишина. Сетне дълбоко-дълбоко долу нещо нежно иззвънтя и се пръсна. Мъчейки се да разшири дупката, той удари още веднъж и клинообразно парче стъкло се строши в краката му. Тогава замря. Зад вратата се чуваха гласове. Някой почука. Някой високо го извика по име. После тишина и съвсем ясно гласът на жена му: „Мили Лужин, отворете, моля ви.“ С мъка възпирайки тежкото си дишане, Лужин остави стола на пода и опита да се подаде през прозореца. В рамката още стърчаха големи клинове и ъгли. Нещо го рязна по шията, той бързо прибра главата си обратно — не, не може да се натика. По вратата заудря юмрук. Два мъжки гласа спореха и сред този гръм се извиваше шепотът на жена му. Лужин реши повече да не троши стъклата, много звънтят. Вдигна очи. Горната рамка. Но как да я стигне? Като се мъчеше да не вдига шум и нищо да не троши, засваля предметите от скрина: огледалото, някакво шишенце, чашата. Вършеше всичко бавно и добре, напразно го припираше грохотът по вратата. Свалил и покривката, той се опита да се качи на скрина, който му стигаше до кръста, но не сполучи веднага. Сгорещи се, съблече си сакото и тогава забеляза, че ръцете му са окървавени и предницата на ризата е с кървави петна. Най-сетне се оказа върху скрина, скринът изпращя под тежестта му. Бързо се надигна към горната рамка и вече чувствуваше, че думкането и гласовете го подтикват и не може да не бърза. Вдигнал ръка, дръпна рамката и тя се отвори. Черно небе. Оттам, от тази студена тъма, се чу гласът на жена му, тихо каза: „Лужин, Лужин.“ Спомни си, че по-нататък, по-наляво, се намира прозорецът на спалнята, тъкмо от него се бе подал този шепот. Междувременно зад вратата гласовете и ударите нарастваха, сигурно там имаше двайсетина души, сигурно — Валентинов, Турати, старецът с цветята, пъхтящ и охкащ, и други, и други, и всичките заедно блъскаха с нещо по треперещата врата. Квадратната нощ обаче бе все още твърде високо. Препънал коляно, Лужин издърпа и стола върху скрина. Столът се крепеше несигурно, мъчно се балансираше, но все пак Лужин се покатери. Сега вече можеше спокойно да се облакъти върху долния край на черната нощ. Дишаше толкова гръмогласно, че сам се оглушаваше, и вече далеч-далеч останаха виковете зад вратата, но за сметка на това беше по-ясен пронизващият глас, изтръгващ се от прозореца на спалнята. След множеството усилия той се оказа в странно и мъчително положение: единият му крак висеше навън, къде беше другият — не се знаеше, а тялото му някак не искаше да се промуши. Ризата на рамото му се скъса, цялото му лице бе мокро. Вкопчил ръка в нещо горе, той се промъкна странишком през отвора на прозореца. Сега двата му крака висяха навън; трябваше само да пусне това, за което се държеше — и беше спасен. Преди да го пусне, погледна долу. Там се извършваше някаква припряна подготовка: събираха се, изравняваха се отраженията от прозорците, цялата бездна се разпадаше на бледи и тъмни квадрати, и в мига, когато Лужин разтвори ръце, в мига, щом нахлу в устата му устремен леден въздух, той видя каква именно вечност услужливо и неумолимо се бе проснала пред него.

Изкъртиха вратата. „Александър Иванович, Александър Иванович!“ — изреваха няколко гласа.

Но нямаше никакъв Александър Иванович.