Походът на дракона

Глава V

Удоволствието за Джаксъм да язди Дракон — тъй като бе поканен в Уейр Бендън, бе помрачено от гневното мъмрене на неговия опекун. Джаксъм не знаеше, че раздразнението на Литол не се дължеше само на лошия навик на момчето да се губи в неизползваните и опасни галерии на Холд Руат. Нещо по-сериозно го тревожеше. Джаксъм, естествено, бе съвсем съкрушен. Той „не искаше“ да дразни Опекуна си Литол, но изглежда не му се удаваше да го „зарадва“, независимо колко се опитваше. Имаше толкова много неща, които той, Джаксъм — Лорд на Холд Руат, трябваше да знае, да върши, да разбира, че най-накрая му писна и той реши да избяга, за да остане сам със себе си и с мислите си. А единственото тихо място в Руат, където никой не ходеше и не би го безпокоил, бе в задната част на Холда. Въпреки че, можеше да се загуби или да бъде заклещен от някое скално срутване (но съдейки по Архивите, доколкото можеха да бъдат разчетени и по спомените на хората, в Руат не бе имало срутване), Джаксъм досега не бе попадал в беда. Той отлично познаваше пътя си. Откъде можеше да знае, че ще стане така? Неговите изследвания можеха някой ден да спасят Холд Руат от нов нашественик, някой като Факс — неговия баща. На това място мислите на Джаксъм засякоха. Един баща, който никога не беше виждал и майка, която бе умряла при раждането му, го бяха направили Лорд на Руат, въпреки че майка му беше от Кром, а баща му Факс от Високите Хълмове. Предложи го Лесса — сега, Стопанка в Бендън. Последната от Рода Руат. Това бяха все противоречия, които той не разбираше.

Вече беше сменил мръсните всекидневни дрехи с най-хубавата си туника и панталон и си бе сложил мантия от уерова кожа и ботуши до колената. Не, че те можеха да го предпазят от ужасния студ в между. Джаксъм потръпна от страх и възбуда. В между беше като да си увиснал в нищото, а гърлото ти пресъхваше и червата ти се свиваха на топка. Човек се чувстваше завладян от нелепия страх, че никога вече няма да види светлината на деня, или дори нощната тъмнина, в зависимост от местното време там, където отиваше. Той страшно завиждаше на Фелисън, въпреки факта, че не бе съвсем сигурно, че неговият приятел ще стане Драконов ездач. Но Фелисън живееше в Уейр Бендън и около него бяха майка му, баща му и другите Драконови ездачи, а и…

— Лорд Джаксъм! — викът на Литол долетя от Големия вътрешен двор и прекъсна мислите на момчето. То се затича, внезапно уплашено, че ще тръгнат без него.

Само Зелена, помисли си Джаксъм с известно разочарование. Мислеше си, че ще пратят поне Кафяв, тъй като Литол — Опекуна на Владетеля на Холд Руат, някога бе Драконов ездач. После Джаксъм бе обзет от разкаяние. Драконът на Литол е бил кафяв, а бе добре известно, че част от душата на човека завинаги си отива, когато Дракона му умре, а той остане между живите.

Ездачът на Зелената се усмихна за поздрав, докато Джаксъм се катереше по протегнатия крак на Дракона.

— Добро утро, Джералт! — каза той, леко сепнат, защото само до преди два Оборота с този момък играеха заедно в Ниските Пещери. А сега той беше истински Ездач.

— Дж’ралт, моля ви, Лорд Джаксъм! — поправи го Литол.

— Няма нищо, Джаксъм — каза Дж’ралт и ловко пристегна ездачния колан около кръста на момчето.

На Джаксъм му се прищя да потъне в земята. Да бъде поправян от Литол пред Джер… Дж’ралт, само защото е забравил да употреби почетното съкращение! Той не можа да се наслади на тръпката от излитането, яхнал Дракон, понесъл го над високите кули на Холда. Той гледаше долината, ширнала се като килим под вълнообразния зелен врат на Дракона. Но докато кръжаха, Джаксъм трябваше да пази равновесие, като се държеше за неочаквано меката кожа на животното, а топлината от този контакт сякаш облекчи вътрешните му терзания. После видя редиците берачи на полето. Те сигурно гледат нагоре — предположи Джаксъм. Дали тези хулигани — момчетата от Холда знаят, че той Джаксъм — Лорда на Руат беше сега на гърба на Дракона? Младежът отново се почувства добре. Да си Драконов ездач навярно е най-чудесното нещо на света. Джаксъм усети внезапен прилив на съжаление към Литол, който бе имал тази радост, а после я бе загубил и сега сигурно страда, задето язди чужд Дракон. Момчето погледна към неподвижния гръб пред него, тъй като седеше притиснат между двамата мъже и му се дощя да може да утеши своя Опекун. Литол винаги бе честен и ако очакваше от Джаксъм да бъде перфектен, то бе защото Джаксъм бе Лорда на Холд Руат. А това бе чест, не по-малка от тази, да си Драконов ездач. Размишленията на Джаксъм рязко бяха прекъснати, когато Драконът ги отведе в между. Броиш бавно до три, каза си Джаксъм, като се опита да овладее надигащия се страх. Бе загубил всякакъв усет за светлина, звук, допир, не усещаше дори меката Драконова кожа под ръцете си. Опита да брои, но не можа. Мозъкът му сякаш бе замръзнал и точно когато бе на път да закрещи, те се показаха в късното следобедно небе над Уейр Бендън. Никога Конусът му не бе изглеждал толкова приветлив със своите високи стени, обагрени от искрящото слънце. Черните входове на Уейровете, издълбани във вътрешната стена бяха като безмълвно зинали усти, които сякаш учудено го приветстваха.

Докато се спускаха надолу, Джаксъм забеляза бронзовия Мнемент, навярно най-големият Дракон, който някога се бе излюпвал, да се излежава на терасата на Уейра на Кралицата. Тя сега трябва да е в Люпилните Градини, реши Джаксъм, понеже новото люпило се втвърдяваше върху топлите пясъци. Скоро ще има ново Впечатване. А имаше и Златно кралско яйце. Джаксъм бе чул, че още едно Руатско момиче е било избрано на Поход за кандидатка. Той бе сигурен, че тя ще е поредната Стопанка на Уейр от Руат. Неговият Холд бе дал много… Мардра, разбира се, не бе толкова знатна като Лесса или Морета, но също бе от Руат. Тя имаше много чудати идеи за Холда. Все ядосваше Литол. Джаксъм знаеше това, защото мускулчето на бузата на Опекуна му почваше да потрепва, когато тя бе наблизо. Но не и когато идваше Лесса. Само дето напоследък Лесса бе спряла да идва в Холд Руат.

Младият Лорд забеляза и нея, когато те се насочваха към уейра на Кралицата. Тя и Ф’лар бяха на терасата. Зелената се обади, а Мнемент басово й отговори. Приглушен рев проехтя изпод Уейра — Рамот, Кралицата извести за тяхното пристигане.

Джаксъм се почувства много по-добре, особено след като зърна една малка фигурка, която тичаше от дъното на Конуса по стълбите към уейра на Кралицата. Фелисън. Неговият приятел. Не беше го виждал от месеци. Джаксъм не искаше полета да свършва, но нямаше търпение да се види с Фелисън.

Момчето нервно усещаше критичния поглед на Литол, докато изказваше почитанията си на Стопанката и Предводителя на Уейра. Беше повтарял думите и поклоните много пъти и следваше да ги знае наизуст. Ала в същото време се чу как мънка и се почувства глупаво.

— Ти дойде, ти дойде! Казвах на Гандидан, че ще дойдеш! — извика Фелисън, вземайки стъпалата по две наведнъж. Той почти събори Джаксъм с прегръдките си. Фелисън бе с три Оборота по-млад, но беше от Драконовите люде, и въпреки че Лесса и Ф’лар го бяха предали на помайчина, би трябвало да има по-добри обноски. Може би онова, за което Мардра все мърмореше бе вярно. Новите в Уейра нямаха никакви обноски.

В този миг, по-малкото момче сякаш усети неодобрението на своя приятел и се изправи. Поклони се на Литол, все още усмихнат широко с достойна за похвала елегантност.

— Добър ден и на вас, Литол — Опекун на Владетеля! И благодаря ви, че доведохте Лорд Джаксъм. Ще ни извините ли?

Преди някой от възрастните да успее да отговори, Фелисън хвана Джаксъм под ръка и го замъкна надолу по стълбите.

— Пазете се, Лорд Джаксъм! — извика след тях Литол.

— Няма от какво толкова да се пазят тук — засмя се Лесса.

— Тази сутрин вдигнах на крак хората си само, за да го открием в недрата на самия Холд, където едно скално срутване…

Их, защо Литол трябваше да казва на Лесса? Джаксъм въздъхна и одевешното му недоволство се завърна.

— Намери ли нещо? — попита Фелисън, веднага щом достатъчно се отдалечиха.

— Какво да съм намерил?

— Ами, там, в недрата на Холда? — очите на Фелисън се разшириха, а той зададе въпроса с интонацията на Литол.

Джаксъм ритна едно камъче и остана доволен от траекторията, която описа.

— Ами, празни стаи, прашни и пълни с боклуци. И един стар тунел, който излизаше на една стара пързалка. Нищо особено.

— Хайде, Джакс!

Потайният тон на Фелисън накара Джаксъм да го погледне внимателно:

— Къде?

— Ще ти покажа!

Момчето поведе Джаксъм към Ниската Пещера. Главната зала със сводест таван бе мястото, където жителите на Уейра се събираха за вечеря. Миришеше на топъл хляб и варено месо, приготовленията кипяха с пълна сила. Масите бяха сложени, а жени се суетяха насам-натам и не спираха да си дърдорят. Когато Фелисън мина покрай масата с продуктите, той грабна цяла шепа сурови корени.

— Да не си посмял да си разваляш вечерята, ти пале такова! — извика една от жените, размахала черпак към бегълците. — Добър ден и на вас, Лорд Джаксъм — добави тя.

Отношението на жителите на Уейра спрямо него и Фелисън винаги изумяваше Джаксъм. Фелисън беше също толкова знатен, колкото и един Лорд, но никой не го следеше какво прави, сякаш щеше да се разпадне на части или да се затрие.

— Такъв късметлия си! — въздъхна Джаксъм, докато поемаше своя дял от плячката на Фелисън.

— Защо? — попита по-малкото момче изненадано.

— Ти си… ти просто си си ти! Това е!

Фелисън сви рамене и захапа самодоволно сладкия корен. Той изведе Джаксъм от Главната Пещера и го вкара в едно вътрешно помещение, което бе също така обширно, въпреки че тавана му бе по-нисък. Широка тераса с перила обграждаше вътрешната стена на половин Драконова дължина от пода и от нея тръгваха коридорите към спалните помещения. Долният етаж се използваше за домакински работи. Но сега тук нямаше никой, след като наближаваше времето за вечеря. Никой не се къпеше и в големия басейн в единия край на помещението. Група момчета на възрастта на Фелисън се бяха наредили в кръг и играеха на мигси. Едно от момчетата каза нещо на висок глас, явно за да бъде чуто от всички, но думите му потънаха в смеха на останалите.

— Хайде, Джаксъм! Преди някое от тези момченца да се е помъкнало подире ни — каза Фелисън.

— Къде отиваме?

Фелисън властно му изшътка и бързо погледна през рамо, за да види дали някой не ги следи. Той вървеше много бързо и Джаксъм ускори крачка, за да не изостава.

— Хей, не искам да се забърквам и тук в някоя беля! — каза той, когато разбра, че те продължават навътре в пещерата. Според разбиранията на Джаксъм, едно бе да търси приключения в собствения си Холд, но съвсем друго да нахълта в неприкосновеността на друг, още по-малко в Уейр! Това бе живо кощунство, или така поне го бе учил неговия опекун. И докато той би могъл да понесе гнева на Литол, никога, никога, никога не би искал да ядосва Лесса… или — едва посмя да си помисли — Ф’лар!

— Беля ли? Няма да ни хванат. Всички са заети покрай вечерята. Ако ти не беше дошъл и аз трябваше да помагам — и момчето самодоволно се ухили. — Айде!

После стигнаха до едно разклонение в галерията. Единият път водеше наляво, надолу в Уейра, другият завиваше надясно. Той бе слабо осветен и Джаксъм се поколеба. В неизползваните коридори обикновено нямаше светилници.

— Какво има? — попита Фелисън, като намръщено се извърна към плахия си гост. — Не се боиш, нали?

— Да се боя? — Джаксъм бързо застана до Фелисън.

— Не става дума за страх.

— Айде тогава и по-тихо!

— Защо? — Джаксъм вече бе снишил глас.

— Ще видиш! Само тихо! И вземи това!

Фелисън извади от една скришна дупка полузахлупена кошница с едва мъждукащ светилник и я подаде на Джаксъм. После взе една и за себе си. Каквито и възражения да имаше Джаксъм, те се стопиха от предизвикателството в очите на по-малкото момче. Той важно се обърна и тръгна надолу по тъмния коридор. В праха се виждаха отпечатъци от стъпки, всичките водещи в една посока и това малко го успокои. Но явно възрастните не идваха тук, защото, не се виждаха отпечатъци от ботуши. Всички следи бяха малки. Накъде ли водеше този път?

Те вървяха покрай заключени врати, отдавна неизползвани и страховити на трепкащата светлина на мъждукащите светилници. Защо Фелисън не бе взел няколко нови, след като щяха да трябват? Тези нямаше да изкарат дълго. Джаксъм искрено желаеше да знае къде точно отиват. Нямаше склонност към пътувания из зали и опасни коридори, при това без достатъчно осветление, което да подпомага взора му и да ограничава фантазиите му. Но не можеше да попита. Какво ли толкова имаше в задната част на Уейра? Огромен и абсолютно тъмен коридор се появи отляво и той преглътна от страх, докато Фелисън невъзмутимо продължи напред. Слабото му огънче освети заплашителната паст на друг подозрително празен коридор.

— Побързай! — каза рязко Фелисън.

— Защо? — Джаксъм остана доволен от твърдия нехаен тон, който успя да докара.

— Защото тя винаги отива на езерото по това време и сега е единствената възможност.

— Възможност за какво? Коя е тя?

— Рамот, глупчо! — Фелисън така рязко спря, че Джаксъм се блъсна в него и огънчето в кошницата му започна да трепка.

— Рамот?

— Разбира се. Или те е страх да се промъкнеш и да хвърлиш един поглед на яйцата?

— На яйцата? Честно? — тих ужас се бореше с неутолимо любопитство, докато той съзнаваше, че това наистина би го издигнало над останалите момчета в Холда.

— Честно! Айде!

Другите галерии, по които минаваха вече не криеха непознато зло за Джаксъм при този толкова обещаващ край на това пътуване в мрака. А и Фелисън изглежда знаеше накъде отива. Вървейки, те вдигаха прах, което още повече намаляваше видимостта, но напред се виждаше сребриста ивица светлина.

— Ето къде отиваме.

— Бил ли си на Впечатване досега, Фелисън?

— Разбира се. Цялата ни банда беше на последното и о-о-о, това бе най-страхотното нещо. Направо велико! Първо яйцата се клатят напред-назад, после се появяват едни големи пукнатини, които опасват яйцето на зигзаг. — Фелисън възбудено показа нагледно това с кошничката си. — И тогава изведнъж… — и гласа му прие драматична интонация. — Една огромна цепнатина и хоп — главата се подава през нея. Знаеш ли какъв цвят беше първото?

— Не се ли познава по цвета на черупката?

— Не, освен Кралицата. Те са най-големи и блестят някак… абе ще видиш!

Джаксъм преглътна, но вече бе твърдо решен да стигне до края. Нито едно от момчетата в Холда или дори другите по-малки лордове не бяха виждали яйца или Впечатване. Може би би могъл мъничко да попреувеличи…

— Хей, не ми се ври в краката! — изкомандва Фелисън.

Ивицата светлина се уголемяваше и осветяваше гладката стена насреща. Когато те наближиха и огънчетата им избледняха от външната светлина, Джаксъм видя, че коридора свършва точно до цепнатината. От бъркотията разхвърляни камъни разбра, че тук и друг път са идвали деца. Съвсем сигурно бе, че могат да гледат пъстрите яйца, докато се втвърдяват в горещите пясъци. Изведнъж едно яйце лекичко се разклати, а Джаксъм го наблюдаваше в захлас.

— Къде е яйцето на Кралицата? — попита той полугласно.

— Няма нужда да шепнеш. Виж? Градината е празна. Рамот е отишла на езерото.

— Къде е яйцето на Кралицата? — повтори Джаксъм и се ядоса, че гласът му пресекна.

— Някъде от онази страна е, не се вижда.

Джаксъм проточи врат, като се опитваше да зърне златното яйце.

— Наистина ли искаш да го видиш?

— Разбира се. Талина беше избрана от моя Холд и тя ще стане Стопанка на Уейр. Руатските момичета винаги са ставали Стопанки.

Фелисън му хвърли продължителен поглед и сви рамене. После се изви настрани и се промуши през процепа, като си проправи път през скалата.

— Хайде! — той подкани приятеля си с дрезгав шепот.

Джаксъм колебливо погледна цепнатината. Той беше по-тежък и по-висок от Фелисън. Обърна се странично и пое дълбоко въздух. Левият му крак и ръка преминаха, но гръдния му кош се заклещи. За да му помогне, Фелисън го сграбчи за ръката и задърпа. Джаксъм мъжествено сподави един вик, докато коляното и гърдите му се ожулиха о скалата.

— Черупки! Съжалявам, Джаксъм!

— Не съм ти казал да „дърпаш“! — после като видя разкаяното изражение на Фелисън добави:

— Добре съм, предполагам.

Фелисън започна да бърше кръвта по гърдите на младия Лорд с крайчеца на туниката си. Скалата беше разкъсала плата. Джаксъм го плесна по ръката. И без това достатъчно щипеше. После видя голямото златно яйце, положено съвсем самичко, леко настрана от шарената група.

— Толкова… толкова е блестящо! — измърмори той и преглътна от страхопочитание и благоговение. Усети нарастващо чувство за вина. Само родените в Уейр имаха право да виждат яйцата.

Фелисън спокойно го погледна над златното яйце.

— И е голямо. По-голямо от последното кралско яйце във Форт. Тяхната порода явно запада — отбеляза той с безразличие.

— Не и ако слушаш какво говори Мадра. Тя казва, че било очевидно, че Бендънската раса е в опасност. Драконите били твърде големи, за да маневрират както трябва.

— Н’тон казва, че Мадра е таралеж в гащите, предвид начина по който се държи с Т’рон.

Джаксъм не хареса темата на разговора. В края на краищата Руат бе под опеката на Уейр Форт и дори и гой да не харесваше много Мадра, не беше длъжен да слуша подобни приказки.

— Да, ама ей това не е толкова голямо. Прилича на яйце от уерска птица. Два пъти по-малко и от най-малките от останалите — и той докосна гладката черупка на яйцето, което лежеше до скалата отделно от останалите.

— Хей, не го пипай! — запротестира Фелисън, видимо стреснат.

— Защо? Няма да го заболи, нали? Като кожено е. — И Джаксъм нежно го почука с кокалчетата си, а после положи ръка върху му. — Топло е.

Фелисън го дръпна от яйцата.

— Не пипай яйцата! Никога! Не и докато не ти е дошъл редът! При това ти не си от Уейра!

Джаксъм надменно го погледна:

— Страх те е — и той отново погали яйцето, за да докаже че него не го е страх.

— Не ме е страх. Но не пипай яйцата! — и Фелисън цапна ръката на Джаксъм. — Освен ако не си кандидат. А ти не си. И аз не съм все още.

— Не, но аз съм Владетел на Холд — и Джаксъм гордо се изпъчи.

Той не можа да устои на желанието още веднъж да потупа малкото яйце, защото макар и да бе Лорд, страшно завиждаше на Фелисън и силно копнееше един ден да стане Ездач. А това яйце изглеждаше толкова самотно, малко, нежелано и така далеч от другите.

— Това, че си Лорд няма да струва и пет пари, ако Рамот се върне и ни хване тук — напомни му Фелисън и решително го задърпа към цепката.

Внезапно боботене в другия край на Градината ги стресна. Един поглед върху сянката на пясъка до големия вход бе достатъчен. Фелисън се оказа по-бърз и стигна пръв до изхода, като се промуши. Този път Джаксъм не възрази, когато Фелисън неистово го задърпа. Те дори не се обърнаха, за да видят дали това наистина бе Рамот. Грабнаха кошничките и побягнаха.

Когато светлината от процепа повече не се виждаше след завоя на галерията, Джаксъм спря да тича. Гърдите го боляха от усилието, както и от одраното.

— Айде! — подкани го Фелисън, след като се спря няколко крачки по-нататък.

— Не мога, гърдите ми…

— Боли ли? — Фелисън вдигна кошничката си, за да освети кървавите петна по бледата кожа на Джаксъм. — Изглежда зле. По-добре бързо да идем при Манора!

— Първо… да… си… поема… дъх!

От тежкия му дъх огънчето му изсъска и напълно изгасна.

— Тогава ще вървим по-бавно — каза Фелисън, а гласа му трепереше повече от страх, отколкото от тичането.

Джаксъм се изправи на крака, решен да не издава паниката, която започваше да го обзема. Усети тежест в корема си, гърдите му пареха от болката, а пот започна да се стича по челото му. Солените й капки падаха върху гърдите му и той пусна една от любимите ругатни на своя опекун.

— Да вървим бързо! — каза той, все още стискайки вече ненужната кошничка и тръгна напред.

Сякаш по взаимно съгласие те се придържаха плътно до стената на галерията, където едва виждащите се отпечатъци от стъпки им даваха кураж.

— Не е много далеч, нали? — попита Джаксъм, когато и второто огънче затрепка зловещо и изгасна.

— А… не! Дано не е!

— Какво има?

— Ами, ние сме се отклонили от пътя.

Те не бяха виждали стъпките далеч преди да им угаснат огънчетата.

— Какво ще правим сега, Джаксъм?

— Ами, в Руат… — започна Джаксъм и пое дълбоко дъх, за да не му секне отново гласа — когато се изгубя изпращат хора да ме търсят.

— Тогава те ще усетят, че ни няма, щом Литол тръгне да си ходи, нали? Той никога не остава за дълго.

— Да, но май е поканен за вечеря и сигурно ще остане. Ти каза че вечерята е скоро! — Джаксъм не може да потисне съжалението от цялото това необмислено приключение. — Нямаш ли представа къде сме?

— Не — трябваше да признае Фелисън, а гласът му прозвуча необичайно. — Винаги следвам стъпките, както одеве. Имаше стъпки. Ти ги видя!

Джаксъм не мислеше да се съгласява, защото би значело да признае, че е виновен, за това че са се загубили.

— А онези коридори, които подминавахме по пътя към цепнатината, накъде водят те? — попита накрая той.

— Не знам. Има толкова много неизследвани места в Уейра. Аз… аз никога не съм ходил по-далеч от цепнатината.

— Ами другите? Колко навътре са стигали?

— Гандидан все говори за това колко навътре бил ходил, но… но не си спомням какво точно е казал.

— В Името на Яйцето, недей да цивриш!

— Не цивря, просто съм гладен.

— Гладен? Това ни е нужно сега! Да подушваш вечеря? Струва ми се, че бихме могли да я подушим дори да сме много далеч.

Те задушиха въздуха във всички посоки. Миришеше на плесен, но не и на готвено. Понякога, спомни си Джаксъм, „можеш“ да подушиш свеж въздух и така да намериш пътя назад. Той докосна стената. Гладкият студен камък някак му подейства успокоително. В между нищо не чувстваш, въпреки че и този коридор бе така тъмен. Болката в гърдите му пулсираше в ритъма на кръвта.

Въздъхвайки, той подпря гърба си о гладката стена и плъзгайки се надолу по нея, тупна на земята.

— Джаксъм?

— Добре съм. Просто се уморих.

— И аз — каза с въздишка на облекчение Фелисън, а рамото му докосна това на Джаксъм. Този допир ги успокои.

— Чудя се как ли е било! — изрече накрая Джаксъм.

— Как е било кое? — попита с известна изненада Фелисън.

— Когато Уейровете и Холдовете са били пълни и когато тези коридори са били осветени и използвани.

— Никога не са били използвани.

— Глупости! Никой няма да си губи времето, за да дълбае коридори които да не водят нанякъде. А Литол казваше, че в Бендън имало над петстотин Уейра, а само половината били използвани…

— Ние в Бендън имаме четиристотин и дванадесет бойни Дракона.

— Разбира се, но преди десет Оборота не са наброявали и двеста. Така че, защо са били нужни толкова много Уейрове, ако някога не са били всичките населени? И защо са тези километрично дълги коридори, зали и стаи в Холд Руат, ако все някога не са били населени?

— Е, и?

— Искам да кажа къде са отишли всичките тези хора. И как са дълбали в тия скали?

Очевидно този въпрос никога не бе притеснявал Фелисън.

— А направи ли ти впечатление? Някои от стените са гладки като…

Джаксъм спря изумен от това, което започваше да разбира. Почти страхливо, той се обърна и прокара ръка по стената зад гърба си. Беше „гладка“. Преглътна, а гърдите го заболяха по-силно и не само от издраното. — Фелисън…

— Какво… какво има?

— Тази стена е гладка.

— И какво от това?

— Ами, гладка е. Не е груба.

— Какво искаш да кажеш? — Фелисън като че ли се ядоса.

— Гладка е, това е древна стена.

— Е, и?

— Ние сме в старата част на Бендън. — Джаксъм се изправи на крака и ходом прокара ръка по стената няколко крачки напред.

— Хей! — Джаксъм чу как Фелисън тромаво се изправи. — Не ме оставяй, Джаксъм! Не те виждам!

Джаксъм протегна ръка назад, докосвайки плът и дръпна Фелисън към себе си.

— Стой плътно до мен сега! Ако това е стар коридор рано или късно ще излезем навън. Ще стигнем или до задънена улица или до главния сектор. Сигурно е.

— Но откъде знаеш, че се движим в правилната посока?

— Не знам, но е по-добре отколкото да ми висиш на главата и да огладняваш. — С едната ръка подпрян на стената, а с другата стискайки колана на Фелисън, Джаксъм продължи нататък.

Едва можаха да извървят и двадесет крачки, когато пръстите му напипаха един ръб, който стигаше до пода.

— Ей, предупреждавай ме, бе човек! — извика Фелисън като се блъсна в Джаксъм.

— Открих нещо.

— Какво?

— Един ръб — гладък. — Джаксъм припряно протегна двете си ръце и се опита да напипа другия ръб на това, което може би бе изход.

На височината на раменете му, точно зад втория ръб, той напипа квадратна плочка и докато я изучаваше я натисна. С боботещ рев стената изпод другата му ръка започна да се отмества, а от отвора заструи светлина.

Момчетата за един миг се втренчиха в ярката светлина от другата страна на прага, която струеше от някакви странни предмети, преди застоялия газ, с който бе изпълнена стаята да ги обгърне. Но поне светлината остана като фар, по който да се ориентират.

— Тази сутрин вдигнах на крак хората си. Открихме го в недрата на самия Холд, където едно скално срутване му беше препречило пътя — казваше Литол на Лесса, докато гледаха момчетата, които тичаха към Ниската Пещера.

— Тогава значи си забравил за твоето собствено детство — засмя се Ф’лар и любезно покани Литол в Уейра. — Или не си изследвал вътрешните коридори като малък?

Литол се намръщи, изсумтя, но не се усмихна.

— При мен бе различно. Аз не бях наследник на Холд.

— Хайде, Литол, наследник или не, — каза Лесса, като го хвана под ръка. — Джаксъм е момче като всяко друго. Не, моля те, аз не те критикувам. Той е прекрасен младеж, добре се развива. Можеш да се гордееш с него.

— Възприел е и държанието на Лорд — позволи си да каже Ф’лар.

— Правя, каквото мога.

— Изглежда можеш доста — каза одобрително Лесса. — Толкова е пораснал, откакто го видях за последно.

Но мускулчето на бузата на Литол заподскача и Лесса се ядоса, чудейки се какъв повод за недоволство от Джаксъм бе изнамерила Мардра този път. По-добре тази жена да спре да се меси… Лесса сурово си напомни, че и тя би могла да бъде упреквана в същото, задето бе поканила Джаксъм тук, на гости. Когато Мардра научи, че Литол е бил в Бендън…

— Радвам се, че мислиш така — отговори Литол, потвърждавайки Лессините подозрения.

Менестрелът Робинтън се изправи, за да поздрави Литол. А лицето на Фандарел — Водача на Ковачите — прие грубо изражение, което трябваше да мине за усмивка. Когато Ф’лар ги покани да седнат, Лесса започна да налива виното.

— Новият влак дойде, Робинтън, но виното още не е отлежало достатъчно — каза тя, като му се усмихна. Беше тяхна шега, че Робинтън посещава Бендън повече заради виното му, отколкото по работа или заради приятелството. — Ще трябва да се задоволим с десятъка от миналата година.

— Бендънското вино винаги е добре дошло за мен — отвърна мазно Робинтън, като използва комплимента за повод да удари една глътка.

— Радвам се, че дойдохте господа! — започна Ф’лар като прие ролята на домакин. — И се извинявам, че така спешно ви повиках, но аз…

— Винаги ми е приятно да идвам в Бендън — измърмори Робинтън, а очите му заблестяха докато отново надигаше чашката.

— И на мен — каза мрачно Литол, тика на бузата му не преставаше.

— Моята вест е много важна и искам да чуя вашето мнение. Имаше преждевременен Нишковалеж — започна Ф’лар.

— Валежи — поправи го Робинтън без следа от предишната му несериозност — моите глашатаи ме известиха за Кром и Тилек.

— Де да имах такива надеждни куриери! — горчиво каза Ф’лар, през зъби. — И не се ли усъмни в мълчанието на Уейровете, Робинтън? — а той считаше Менестрелът за свой приятел.

— Моята Работилница е под закрилата на Уейр Форт, скъпи ми Ф’лар — отвърна Менестрелът, а една странна усмивка се появи върху устните му — въпреки че Предводителят на Уейра — Т’рон, не винаги следва традицията да осведомява Майстора за необичайните събития. Нямах никаква възможност да се свържа с Бендън.

Ф’лар пое дълбоко дъх, Робинтън потвърждаваше факта, че Т’рон не е знаел. — Т’къл не счете за нужно да информира другите Предводители за Валежа в Тилек.

— Това не ме изненадва — промърмори скептично Менестрелът.

— Едва днес научихме, че Р’март е бил тежко ранен по време на валежа в Кром и затова не е успял да разпрати куриери.

— Искаш да кажеш, че онази глупачка Бедела е забравила да го направи — подхвърли Лесса.

Ф’лар кимна и продължи:

— Бендън узна за това едва когато Нишките заваляха в североизточен Лемос преди обед, а таблицата сочеше Валеж в югозападната част вечерта. Понеже винаги изпращам Ездач ден преди това, за да действа като куриер при всякакви проблеми, които могат да изникнат в последния момент, успяхме да стигнем в Лемос преди Челния Фронт.

Робинтън подсвирна.

— Искаш да кажеш, че графиците не са верни? — възкликна Литол. Кръвта се беше оттеглила от смуглото му лице. — Аз мислех, че този слух не е верен.

Ф’лар мрачно поклати глава, той беше следил за реакцията на Литол.

— Те вече не са верни и не важат при този обрат — каза той. — Лесса ми напомни, а аз ще напомня на вас, че и преди е имало отклонения в курса на Червената Звезда, които са водели до продължителни интервали. Трябва да приемем, че има и нещо друго, което може да предизвика промяна в ритъма на валежите. Веднага щом направим новия график, ще поправим таблиците или ще съставим нови.

Литол неразбиращо го гледаше:

— Но колко време ще ви отнеме? При три валежа трябва да имате все някаква представа. Имам насаждения, гори… Как мога да ги защитя, когато не съм сигурен къде ще паднат Нишките? — той с усилие се овладя. — Извинявам се, но това е… това е ужасна новина. Не зная как ще го приемат другите Лордове след всички неприятности напоследък — Той бързо отпи от виното си.

— Какво искаш да кажеш? Какви неприятности? — попита сепнато Ф’лар.

— Ами начина, по който се държат Уейровете. Онази неприятност в долината Есвей в Набол и случая с насажденията на Лорд Сангел.

— Разкажи ми за долината Есвей и за Лорд Сангел!

— И това ли не си чул? — попита Робинтън искрено изненадан. — Уейровете не общуват ли помежду си? — и той погледна Ф’лар, а после и Лесса.

— Уейровете са автономни — отговори Ф’лар. — Ние не се бъркаме…

— Искаш да кажеш, че Старовремците поддържат връзка с нас на границата на абсолютния минимум — довърши Лесса, а очите й възмутено святкаха. — Не ме гледай така, Ф’лар! Знаеш, че е истина. Макар да съм сигурна, че Д’рам и Т’рон са били шокирани, точно колкото и нас задето Т’къл е запазил в тайна преждевременните Валежи. И така, какво е станало в долината Есвей и Южния Бол на Лорд Сангел?

Робинтън заговори с безизразен глас:

— Преди няколко седмици, Т’къл отказа да помогне на Мерон от Набол да почистят няколко пояса от залесените склонове в долината Есвей. Каза, че това било работа на наземните отряди, а хората на Мерон били мързеливи и некадърни. Цялата долина трябваше да бъде запалена, за да се спре разпространението на Нишките в земята. Литол изпрати помощ, той знае какво е. Аз посетих някои от семействата. Повечето сега са бездомни и са много зле настроени към Драконовите ездачи.

— Няколко седмици след това, Т’рон си тръгна от Холд Южния Бол, без да направи прочистване заедно с наземните отряди на Лорд Сангел. Трябваше да подпалят три плантации с трайни насаждения. Когато Лорд Сангел запротестира срещу постъпката на Т’рон, му бе казано, че ятата са докладвали, че Валежа бил вече овладян.

— А има и други неща, които допълват картинката. Чух, че много момичета са били отвличани уж по време на Поход…

— Момичетата дават мило и драго да отидат в Уейр — вметна Лесса язвително.

— В Уейр Бендън, може би — съгласи се Робинтън.

— Но моите менестрели ми докладваха, че е имало момичета насила откъсвани от съпруг и деца, само за да робуват на жените от Уейра. Надига се дълбока омраза, лейди Лесса. Винаги е имало негодувание, завист, защото живота в Уейра е различен и защото Ездачите могат да се движат из целия континент. И докато те се радват на специални привилегии, то простолюдието едва свързва двата края. — Менестрелът разпери ръце. — Старовремците наистина вярват в специалните си привилегии, а това само увеличава опасността, произтичаща от разликата във възгледите. Що се отнася до Занаятите, инцидента с онзи нож в Ковачницата на Фандарел е съвсем незначителен, имайки предвид дългия списък от престъпления. Занаятите щедро дават десятък от своята продукция, но Тъкачът Зърг и Шивачът Белесдън са много разочаровани от това, че са им вземани допълнителни данъци.

— Затова ли те бяха така студени с мен, когато ги помолих за няколко парчета плат? — попита Лесса. — Но сам Зърг ми помогна да си избера.

— Знам, че никой в Уейр Бендън не злоупотребява с привилегиите си — отвърна Робинтън. — Никой в Уейр Бендън, обаче. В края на краищата — и той показа в усмивка всичките си зъби и така заприлича на Т’рон. — Бендън е Уейр-отстъпник, който е забравил истинските обичаи и обноски и е станал небрежен в отношението си към Холдове и Занаяти. Ха, та те разрешават на Холдовете, обвързани с Уейра да запазят достойнството си, собствеността си и горите си. Те поощряват Занаятите да се развиват, а животните им са от кой знае каква странна порода! Бендън, обаче — Робинтън спря да се прави на Т’рон и продължи гневно — е уважаван в цял Перн!

— Като Драконов ездач може би трябва да се обидя — каза Ф’лар, толкова смутен от това обвинение, че гласа му прозвуча неуверено.

— Като Предводител на Уейр Бендън ти трябва да поемеш командването! — дръзко отвърна Робинтън на висок глас. — Преди седем Оборота, когато Бендън бе единствения Уейр, ти казваше че Лордовете и Занаятчиите били с твърде ограничени възгледи, за да съумеят да се справят с истинския проблем. Но те поне се поучиха от грешките си. А Старовремците са не само непоправимо ограничени, но нещо по-лошо, те са твърдоглави. Няма да могат да се приспособят към нашето Време. Значи всичко, което сме постигнали за четиристотин Оборота е грешно и порочно и трябва да бъде променено според техните критерии и принципи. Перн сега е по-зрял, развива се и се променя. А те не! И така безнадеждно се отчуждават от холдърите и занаятчиите, че аз съм искрено загрижен… не, уплашен за възможните последствия при тази нова криза.

— Те ще се променят при тези неочаквани Валежи — каза Лесса.

— Кой ще се промени? Предводителите? Холдърите? Не разчитай на това, лейди Лесса.

— Трябва да се съглася с Робинтън — каза Литол уморено. — Нищожна е помощта, която получаваме от Уейровете. Водачите им са надменни, твърдоглави и взискателни. Установих, че Драконовият ездач в мен се бунтува повече отколкото Опекуна. А сега се оказва, че те са неспособни дори да си свършат работата. Какво, например, се прави като хората в настоящата криза? Те изобщо искат ли да правят нещо?

— Ще имате съдействие от Уейровете, гарантирам — каза Ф’лар на Литол. Трябваше да извади човека от унинието му. — Тази сутрин Старовремците бяха потресени. Руат е под закрилата на Форт и Т’рон е осигурил кръстосвачи. От теб се иска да събереш хора за сигналните огньове по билата и да сигнализирате, когато видите, че валят Нишки. В момента, в който огъня бъде забелязан, ще получиш помощ.

— И аз ще трябва да се осланям на изплашени хора и огньове по хълмовете? — попита Литол с разширени от недоверие очи.

— Огънят не става — произнесе напевно Фандарел. — Дъжд го гаси, а мъглата го скрива.

— С удоволствие бих ти дал моите глашатаи, ако смяташ, че биха ти били от полза — вметна Робинтън.

— Ф’лар — настоя Литол. — Знам, че Бендън праща куриери в Холдовете винаги ден преди валежа. Няма ли и другите Водачи да се съгласят на същото? Поне докато узнаем какъв е новия ритъм и кога да очакваме Нишковалеж?! Не харесвам повечето от ездачите във Форт, но поне ще се чувствам по-спокоен, ако знам че имам мигновена връзка с Уейра.

— Както казах — избоботи Фандарел с толкова злокобен глас, че всички се извърнаха към него леко стреснати. — На тая планета има огромна нужда от ефикасни комуникации и аз смятам, че моят занаят успешно може да задоволи тази нужда. Това беше моята новина.

— Какво? — Литол скочи на крака.

— Защо не каза по-рано, бе дебелак такъв?! — попита го Менестрела.

— Колко време би отнело, за да се снабдят всички по-големи Холдове и Уейрове? — въпросът на Ф’лар заглуши останалите.

Фандарел прямо погледна към Предводителя на Уейра, преди да отговори почти оправдателно:

— За нещастие повече време, отколкото можем да отделим в този критичен момент. Хората ми са пренатоварени с изработката на огнехвъргачки. Така че не остава време за моите малки играчки.

— Колко?

— Съоръженията, които изпращат и приемат сигнала са лесни за монтиране, но между тях трябва да се опънат жици. Този процес отнема време.

— Трябват също и хора, гарантирам! — добави Литол и изтощено се отпусна на стола си.

— Не повече, отколкото за огньовете — кротко му рече Фандарел. — Ако Лордовете и Уейровете бъдат накарани да си сътрудничат и да работят заедно. Веднъж вече сме го правили — и Ковача направи пауза като многозначително погледна Ф’лар — когато Бендън ни събра.

Лицето на Литол се проясни и той настоятелно сграбчи Ф’лар за ръката:

— Лордовете ще те послушат, Ф’лар от Бендън, защото ти имат доверие!

— Ф’лар не би могъл да започне преговори с другите Лордове, без да настрои срещу себе си Предводителите на другите Уейрове — възрази Лесса, но също бе изпълнена с надежда.

— Ами ако другите Предводители не знаят… — предложи лукаво Робинтън, въодушевен от идеята. — Хайде, хайде, Ф’лар! Сега не е време да се придържаш към правила… или поне към онези, които са доказали своята несъстоятелност. Погледни над тези неща, човече! Веднъж вече си го правил и ние спечелихме. Помисли за Перн, за цял Перн. Не само за един Уейр, — и той насочи дългия си мазолест пръст към Ф’лар — не за един Холд, — и той се извърна към Литол — или за един Занаят — и го наклони към Фандарел. — Когато преди седем Оборота ние обединихме нашите умове, тогава успяхме да излезем от една много трудна ситуация.

— А аз подготвих почвата за сегашната трудна ситуация — с горчив смях каза Лесса.

Преди Ф’лар да успее да отговори, Робинтън поклати пръста си към нея:

— Само глупавите хора си губят времето да определят вината си, Лесса. Ти доведе Старовремците, за да ни помогнат да спасим Перн. Сега проблемът е друг. Ти не си глупава. Ти, Ф’лар и всички ние ще трябва да намерим друго разрешение. Предоставен ни е този така подходящ случай — сватбата на Телгар. Ще бъде цяло стълпотворение от Лордове и Занаятчии, които ще окажат чест на Лемос и Телгар. Всички ние сме поканени. Да извлечем полза от това обществено събитие, милейди Лесса, милорд Ф’лар. Да ги заставим да подкрепят Бендън. Нека той бъде примера… и всичките други Холдове и Занаяти ще ви последват…

Той се облегна назад като се усмихна с надежда.

Ф’лар тихо каза:

— Недоверието, очевидно, е повсеместно. И само думи и личен пример не стигат, за да се промени съзнанието.

— Занаятчиите ще застанат зад теб, Предводителю, до последната Работилница — каза Фандарел. — Ти защити Бендарек. Ф’нор защити Тери и то срещу един Драконов ездач, който не бе прав. Ф’нор е добре, нали? — обърна се въпросително Ковача към Лесса.

— Ще се завърне след седмица-две.

— Нужен ни е сега! — каза Робинтън. — Ще ни бъде от полза в Телгар. Простолюдието го смята за герой. Какво ще кажеш, Ф’лар? Ние отново сме под твоето командване.

Всички те се обърнаха към него, а Лесса сложи ръка върху коляното му, очите й бяха пълни с надежда. Точно това искаше тя, той да приеме тази отговорност. Той знаеше, че ще трябва да завърши това, което бе изоставил, понеже считаше, че другите Уейрове са по-квалифицирани от него, за да бранят Перн.

— Та онзи твой далекосъобщител, Фандарел, би ли могъл да инсталираш един в Телгар навреме за сватбата? — попита Ф’лар.

Робинтън издаде силен звук, който отекна из стаята и накара Рамот да избоботи от Люпилната Градина. Ковачът показа всичките си замацани зъби и стисна огромните си юмруци върху масата, сякаш, за да задуши всякаква съпротива още в зародиш. Мускулчето на бузата на Литол конвулсивно подскочи и спря.

— Чудесна идея! — извика Робинтън. — Надеждата е велико нещо! Ако дадеш на Лордовете надеждно средство за комуникация, ще преодолееш политиката на изолация на Уейровете.

— Ще можеш ли да го направиш, Фандарел? — попита Ф’лар Ковача.

— Ще успея да прокарам жици до Телгар. Да, ще бъде направено!

— Как работи този далекосъобщител? Не разбирам.

Фандарел кимна с глава към Менестрела:

— Благодарение на Робинтън си имаме код, който ни позволява да разпращаме дълги и сложни съобщения. Трябва ни обучен човек, който да знае кода, за да приема и изпраща. Ако можете да отделите един час от времето си…

— Мога да отделя толкова време, колкото ти е нужно, Фандарел — увери го Ф’лар.

— Да го направим утре. Утре не ни чакат валежи — настоя Лесса, възбудено.

— Хубаво! Ще уредя демонстрация. Ще пратя и повече хора да работят по жицата.

— Аз ще говоря с Лорд Сангел от Южния Бол и Лорд Гроге от Форт — каза Литол. — Дискретно, разбира се, но те знаят, че Руат не е толерирана от своя Уейр — той се изправи на крака.

— Бил съм и Ездач, и занаятчия, а сега съм холдър. Но Нишките не правят разлика. Обгарят навсякъде, всичко, до което се докоснат.

— Даа, ще трябва да припомним това на всички — каза Робинтън и зловещо се усмихна.

— Аз, разбира се, ще се съглася на всичко, което Т’рон ми нареди да сторя, след като сега имам надежда за по-скорошно избавление. — Литол се поклони на Лесса. — Моите почитания, Милейди. Ще взема Лорд Джаксъм и ще ви помоля да ни върнете обратно.

— Но ти пропусна обяда си, остани за вечеря.

Литол поклати глава със съжаление:

— Предстои ни доста работа.

— В интерес на икономията на Драконова сила, аз ще яздя с Литол и Джаксъм — каза Робинтън и погълна остатъка от виното си, като съжали, че трябваше да го изпие така бързо. — Така ще можете да ползвате две животни, които да си поделят Фандарел.

Фандарел се изправи — един кротко усмихнат гигант. Огромните му размери правеха Менестрела да изглежда джудже, а той в никакъв случай не бе нисък.

— Горко на Драконите, принудени да понасят завистливи, малки твари като теб, на гърбовете си!

Никой обаче не си тръгна, понеже нито Джаксъм, нито Фелисън бяха намерени. Една от жените на Манора си спомни, че ги бе видяла да отмъкват зеленчуци и си помислила, че отиват да играят мигси с другите момчета. При разпита, едно от децата — Гандидан, призна, че ги видял да се запътват към задните галерии.

— Гандидан — рече строго Манора — пак ли сте се дразнили с Фелисън за онази дупка за надничане?

Детето наведе глава, а другите деца изглеждаха гузни.

— Хм — и Манора се извърна към обезпокоените родители. — Отново са ми изчезнали употребявани светилници, Ф’лар, така че сигурно са отишли да гледат яйцата.

— Какво? — възкликна Лесса толкова стресната, че момчетата още повече се свиха.

Преди тя да успее да ги смъмри, Ф’лар високо се изсмя:

— Ето къде ще са значи!

— Къде?

Момчетата се притиснаха едно до друго, ужасени от студения й глас, макар тя да се бе обърнала към Предводителя на Уейра.

— В галерията зад Люпилните Градини. Е, Лесса, не се паникьосвай! Това е неизбежно, когато растеш в Уейр, нали, Литол? И аз съм го правил, когато бях на възрастта на Фелисън.

— И ти си знаела за тези разходки, Манора? — попита я Лесса студено, без да обръща внимание на Ф’лар.

— Но, разбира се — отвърна Манора спокойно. — Само гледах да се уверя, че всички са се върнали. Преди колко време са тръгнали, Гандидан? Не поиграха ли с вас?

— Нищо чудно, че Рамот е толкова разстроена. А аз все си мислех, че е нервна заради мътенето. Как си позволила такова нещо?

— Айде и ти, Лесса! — каза Ф’лар успокоително. — Това е въпрос на юношеска гордост — и Ф’лар сниши гласа си до шепот, а очите му се разшириха. — Да не се уплашиш от предизвикателството на тъмнината, от прашните коридори с едва мъждукащи светилници. Дали ще издържат достатъчно дълго, че да стигнем до цепнатината и да се върнем или ще се загубим завинаги в мрака на Уейра?

Менестрелът се усмихна, а момчетата стояха смаяни и със зяпнали уста. На Литол, обаче, не му бе до смях.

— Преди колко време, Гандидан? — повтори Манора и повдигна към себе си главата на момчето. Понеже той явно не можеше да говори, тя огледа изплашените лица на останалите. — Май ще е най-добре да ги потърсим.

Като нищо може да са поели по друг път, ако са им угаснали светилниците. Сигурно така е станало.

Доброволци не липсваха и Ф’лар бързо ги раздели на групи, които да търсят във всеки отделен коридор. Звуци огласиха зали, необезпокоявани от стотици Обороти. Не след дълго Ф’лар и Литол видяха светлината. Щом откриха лежащите на земята деца, Ф’лар прати да повикат останалите.

— Какво им е? — попита Литол, като повдигна повереника си и тревожно затърси пулса му. — Кръв? — той вдигна изцапаните си пръсти, а лицето му бе мрачно с неспирно трепкащо мускулче на бузата.

Значи, помисли си Ф’лар, сърцето на Литол не е от камък. Лесса грешеше като си мислеше, че Литол е твърде безчувствен, за да се грижи за момчето. Джаксъм бе чувствителен и децата имат нужда от обич, ала има много начини да се обича.

Ф’лар направи знак за още светилници. Той вдигна прашната риза на момчето, за да огледа раните.

— Само одрано, струва ми се. Вероятно се е блъснал в стената в тъмното. Носи ли някой мехлем в себе си? Не гледай така, Литол, пулса му е силен.

— Но той не спи, не ще да се буди. — Литол разтърси отпуснатото тяло първо леко, после по-настоятелно.

— По Фелисън няма рани — каза Предводителят на Уейра, докато оглеждаше сина си.

Манора и Лесса дотичаха, вдигайки прах, въпреки настойчивото предупреждение на Ф’лар. Но след като прегледа момчетата, Манора го увери, че те са добре и нареди да бъдат занесени обратно в Уейра. После се извърна към любопитната тълпа, която се бе струпала в коридора:

— Положението е овладяно. Връщайте се всички. Вечерята е готова. Силон, внимавай като ходиш, че и без това се е вдигнала достатъчно прах — тя погледна Предводителя и Ковача. Като един и двамата заедно влязоха в тайнствената стая. Лесса и Литол ги последваха.

Отсечените команди на Манора бързо прочистиха коридора, докато останаха само те, петимата.

— Светлината не идва от светилници — обяви Ковача, като внимателно надникна в светлата стая — а откъм полираните стени, това е част от оригиналния Уейр — той се намръщи към Ф’лар. — Знаел ли си, че съществуват такива стаи? — прозвуча почти като обвинение.

— Е, имаше слухове, разбира се — каза Ф’лар и влезе вътре — но не съм стигал по-далеч от цепката, като малък. А ти, Литол?

Опекунът на Лорда ядно изсумтя, но сега като знаеше, че Джаксъм е добре, той не се сдържа и погледна вътре.

— Вероятно трябва да дадеш разрешение на момчето да скита и из Руат, ако има талант да намира стаи като тази! — предложи Робинтън шеговито. — Ала, какво пък трябва да значи това сега, а? Лесса, ти си нашия специалист по стенописите, какво ще кажеш?

Той посочи към една рисунка, която представляваше изображение на странни свързани помежду си линии и кръгове, подредени стъпаловидно от пода до тавана.

— Не мисля, че е гениално, но цветовете са хубави — каза тя и съсредоточено се вгледа в стената. Докосна с пръст една от шарките. — Ха, боята е изпичана направо върху самата стена! А вижте и тук! Някой не го е харесал и го е преправял, макар да не мисля, че поправките са били от полза. Прилича повече на драсканица, отколкото на нещо смислено. Дори техниката на оцветяването не е същата.

Фандарел заразглежда внимателно рисунката, като се приближи на педя от стената:

— Странно, много странно! — после отиде да огледа и другите чудесии, а огромните му ръце благоговейно галеха металните рафтове и окачените лавици. Бе толкова възхитен, че Лесса едва сподави смеха си. — Просто удивително! Мисля, че този метален рафт е бил направен от цял ламаринен лист — той зацъка с език.

— Щом е било правено, значи ще може да се направи и сега. Ще трябва да помисля.

Ф’лар бе погълнат от рисунката. В нея имаше нещо изключително познато.

— Лесса, кълна се че съм виждал точно същата глупост и преди.

— Но ние никога не сме били тук. Никой не е бил.

— Сетих се! Същата е като рисунката върху онази метална плочка, която Ф’нор намери в Уейр Форт. Онази, в която се споменава за огнените гущери. Виж тази дума — и пръста му проследи буквите, които изписваха думата „еврика“ — същата е. Кълна се! И е очевидно, че е била поставена след като рисунката е била завършена.

— Щом искаш да я наречеш рисунка… — каза колебливо Лесса. — Но наистина мисля, че си прав. Но защо са тези кръгове тук? И ето тук, при драскулките?

— Има толкова много, много загадки в тази стая — монотонно пропя Фандарел. Той бе отворил една странична врата, след кратка борба с магнитната ключалка, която отвори и затвори няколко пъти, като не спираше да се усмихва в захлас на гениалното й устройство. Едва тогава забеляза странния предмет върху най-вътрешната лавица.

Той въздъхна учуден, след като свали предмета от поставката му.

— Внимавай! Може да се разпадне! — каза Робинтън, развеселен от действията на Ковача.

Въпреки че, уредът бе дълъг почти колкото човешка ръка, в лапите на Фандарел сякаш се смали, докато той го опипваше отвътре. — И те са можели да валцуват ламарина и да правят тръби без шевове! Хм! Облицовано е! — и той бързо погледна към Ф’лар — със същото вещество, което сега използваме за облицовка на големите котли. Нанесен е и защитен слой, но как? — той погледна в тръбата. — А, стъкло, фино стъкло! През това нещо май се гледа! — той си поигра с подвижното, поставено в рамка стъкло, прикрепено в долната част на инструмента. Той погледна в отвора:

— Този уред е за гледане — той се изправи намръщен. Издаде боботещ звук, сякаш механизмите на мисълта му превключиха. — Наскоро Уонзър ми показа една доста повредена скица. Един уред — и пръстите му се отпуснаха върху обръчите поставени по протежението на цилиндъра — който увеличава предметите стотици пъти. Но е нужно много време, за да се направят лещи и да се излъскат огледалата. Хм! — той отново се наведе и изключително внимателно започна да върти копчетата от едната страна на тубуса. Хвърли бърз поглед към огледалото, забърса го със зацапания си пръст огледа го, после отново се взря в тубуса. — Невероятно! Виждам всеки дефект в стъклото — той съвсем не осъзнаваше, че всички го наблюдаваха смаяни от държанието му. Откъсна един косъм от гъстата си четина и го постави на огледалото, напречно на малкия отвор. Нагласи копчетата още веднъж и издаде радостен рев:

— Вижте! Вижте! Та това е само един косъм! Ама, я го погледнете сега колко е голям! Прашинките изглеждат като воденични камъни, ами пърхота, ами отчупеното крайче на косъма!

Той възбудено дръпна Лесса и почти натика главата й до окуляра.

— Ако не виждаш ясно, мести това копче докато фокусираш образа!

Лесса се подчини, но със сепнато възклицание се отдръпна. Робинтън изпревари Ф’лар.

— Но това е фантастично! — измърмори Менестрела, като си играеше с копчетата. После погледна косъма с просто око, за да го сравни с видения през тубуса.

— Може ли? — попита остро Ф’лар и Робинтън се усмихна извинително, задето бе окупирал уреда.

Ф’лар зае мястото му и на свой ред сравни това, което видя през уреда и това, което видя с просто око. Тънкият косъм се бе превърнал в дебело въже, прашинките проблясваха на светлината и най-малките детайли бяха придобили огромни размери.

Когато вдигна глава и се обърна към Фандарел, той заговори тихо, сякаш не смееше да изрази на глас крехките си надежди.

— Щом като има начин малките неща да се виждат уголемени, то има ли начин далечни обекти да изглеждат достатъчно близо, че да се наблюдават в детайли?

Чу как секна дъхът на Лесса и как Робинтън задържа своя. Погледна Ковача като се надяваше да чуе желания отговор.

— Мисля, че има — каза Фандарел след един дълъг миг, който се стори цяла вечност на Ф’лар.

— Ф’лар?

Той погледна бледото лице на Лесса, изплашените й очи пълни с благоговеен страх и вдигнатите й в тревожен протест ръце.

— Не можеш да отидеш до Червената Звезда! — гласът й едва се чуваше.

Ф’лар улови ръцете й — студени и напрегнати — и въпреки че я притисна успокоително към себе си, той се обърна повече към останалите:

— Нашият проблем, господа, винаги е бил как да се отървем от Нишките? Защо да не атакуваме направо източника им? Един Дракон може да отиде навсякъде, ако има картина или образ на мястото, където отива!

Когато Джаксъм се събуди, моментално осъзна, че не си е в Холда. Отвори смело очи, въпреки че беше уплашен, защото очакваше да е тъмно. Вместо това сводестият каменен таван над него бе озарен от пълна кошничка светилници, закачена в средата му. Той въздъхна облекчено.

— Добре ли сте, млади човече? Болят ли ви гърдите?

— Манора се наведе над него.

— Вие сте ни намерили? Добре ли е Фелисън?

— Съвсем добре, яде си вечерята. Така, болят ли ви гърдите?

— Гърдите ми ли? — сърцето му сякаш спря, когато си спомни как и къде ги беше наранил. Но Манора го гледаше. Той застана нащрек.

— Не, благодаря за вниманието.

На всичко отгоре се обади и коремът му, надавайки звуци които допълнително го смутиха.

— Мисля, че и вие имате нужда от вечеря.

— Значи Литол не ми е сърдит? Нито Предводителят? — осмели се да попита той.

Манора нежно му се усмихна и приглади разрешената му коса.

— Не се тревожете, Лорд Джаксъм — каза мило тя.

— Може би малко ще ви се поскарат. Но Литол беше извън себе си от страх.

Джаксъм си представи странна картина на двама Литоловци седнали един до друг с бузи потрепващи едновременно.

— Но не бих препоръчала повече такива самодейни експедиции — тя се подсмихна. Възрастните отдавна са забравили тези игри.

Джаксъм бе твърде зает, да се чуди дали тя знае за цепнатината и че момчетата са надзъртали през нея. Дали знаеше, че и той го е правил. Преживя една малка смърт в очакване да види дали, тя ще каже, че Фелисън е признал тяхното престъпление, но после осъзна че тя бе казала, че само леко ще ги посмъмрят. На Манора можеше да се вярва. А щом тя знае и не е сърдита… Но ако не знае, а той вземе че я попита, може и да се разсърди…

— Вие сте открили онези стаи, Лорд Джаксъм. Ако бях на ваше място, щях да си вирна носа.

— Стаи ли?

Тя му се усмихна и протегна ръка.

— Мислех, че сте гладен.

Ръката й бе хладна и мека, докато го извеждаше на терасата, която водеше до спалните помещения. Трябва да е късно, помисли си Джаксъм, докато минаваха покрай дръпнатите завеси на спалните. Огънят в центъра бе угасен. Няколко жени се бяха събрали до една от работните маси и шиеха. Те бързо погледнаха към Манора и Джаксъм и се усмихнаха.

— Вие казахте „стаи“? — попита Джаксъм с учтива настоятелност.

— Освен стаята, която сте отворили има още две, а и останки от стълбище водещо нагоре.

Джаксъм подсвирна:

— И какво има в стаите?

Манора тихо се засмя:

— Никога не съм виждала Ковача толкова развълнуван. Открили са някакви уреди със странна форма и разни стъкълца, които не мога изобщо да схвана за какво са.

— Старовремска стая ли е? — Джаксъм бе впечатлен от важността на откритието си. А той едва бе успял да погледне вътре.

— Старовремски ли? — Манора така леко се намръщи, че Джаксъм реши че му се е сторило. Манора никога не се мръщеше. — Бих казала, древни стаи!

Когато влязоха в Главната Пещера, Джаксъм осъзна, че тяхното появяване прекъсна оживените разговори на Ездачите и жените, които бяха насядали около голямата маса за хранене. Привикнал към такива критични погледи, Джаксъм изпъна рамене и завървя с отмерена крачка. Той бавно обърна глава, като кимаше важно и се усмихваше на тези, които познаваше. Не обръщаше внимание на лекия кикот, с който също бе свикнал; един Лорд трябва да се държи с подобаващо за неговия сан, достойнство, дори и да не е навършил дванадесет Оборота и да бе в присъствието на по-възрастни от него.

Във вътрешната част на Конуса бе пълна тъмнина, но той видя святкащите очи на Драконите, накацали по терасите на Уейровете. Усети лекия повей, когато някои от тях раздвижиха огромните си криле. Погледна нагоре към Звездните Скали, които изпъкваха на по-светлото небе, видя гигантския силует на стражевия Дракон. Далеч навътре в Конуса дочу неспокойния тропот на затворените в кошарата добичета. А езерото в средата отразяваше звездите в небето.

Ускори крачка и това принуди Манора да стори същото, за да не изостава. Достойнството може да бъде забравено в мрака, а той бе и ужасно гладен.

Мнемент избоботи приветствено от терасата пред Уейра на Кралицата и Джаксъм погледна към обърнатото към него око, което леко отпусна единия си клепач и поразително наподоби човешко намигване.

Дали Драконите имаха чувство за хумор? — зачуди се той защото уер-пазача със сигурност нямаше, а той беше от същия подвид.

— Връзката е твърде далечна!

— Моля? — каза сепнато Джаксъм и погледна към Манора.

— За какво, млади ми Лорде?

— Не казахте ли нещо?

— Не.

Джаксъм погледна бързо назад към голямата сянка на Дракона, но главата на Мнемент бе извърната. После подуши печеното месо и тръгна още по-бързо.

Докато вземаха завоя, Джаксъм се взря в златното тяло на излегналата се Кралица и бе обзет от чувство за вина и страх. Ала тя дълбоко спеше и в съня си се усмихваше с простодушно спокойствие. Изумително! Също като новото бебе на помайчината му! Той извърна поглед, да не би да я събуди и тогава видя наредените около масата, хора. Дойде му твърде много. Очакваше там да са Ф’лар, Лесса, Литол и Фелисън, но тук бяха също Ковача и Менестрела.

Само рутината му помогна да отговори учтиво на поздравите на знатните хора, без да знае че Манора и Лесса му се притекоха на помощ.

— Нито дума, докато детето не се е нахранило, Литол — каза твърдо Стопанката, а ръцете и нежно подбутнаха Джаксъм до Фелисън, който между две хапки му хвърли съучастнически поглед. Но посланието убягна на младия Лорд. — Джаксъм е пропуснал обяда си в Холда и не ял вече часове. Той добре ли е, Манора?

— Не е пострадал повече от Фелисън.

— Имаше малко оцъклен поглед, докато идвахте насам. — Лесса се взря в очите му и Джаксъм учтиво я погледна като дъвчеше нервно. — Как се чувстваш?

Джаксъм бързо опразни устата си, като се опита да преглътне едно полусдъвкано парче зеленчук. Задави се и Фелисън му наля чаша вода, а Лесса пъргаво го потупа по гърба.

— Добре съм — успя да каже той. — Добре съм, благодаря. Зачака, неспособен да откъсне поглед от чинията си и се почувства облекчен, когато Ф’лар през смях припомни на Лесса, че тя беше тази, която каза, че момчето първо трябва да се нахрани.

Ковачът почука с изцапан клюнообразен пръст по избелялата Архивна кожа, която бе покрила масата, с изключение на местата, където се хранеха момчетата. Другата ръка на Фандарел собственически прегръщаше нещо в скута му, но Джаксъм не можеше да види какво бе то.

— Ако правилно съм разбрал, трябва да има още няколко стаи под и над тази, която са открили момчетата.

Джаксъм се запули към картата, когато засече погледа на Фелисън. И той беше развълнуван, но продължаваше да яде. Джаксъм загреба с лъжицата си още една огромна хапка — беше толкова вкусно. В същото време му се щеше кожата да бе обърната към него.

— Бих се заклел, че няма други входове от тази страна на Конуса — измърмори Ф’лар, поклащайки глава.

— Към Конуса има достъп и откъм приземния етаж — каза Фандарел, а с пръста си посочи картата. — Ние го намерихме, но е затрупан вероятно от скално срутване.

Джаксъм уплашено погледна към Фелисън, който бе погълнат от яденето си. Щом Фелисън прави тези физиономии, това трябва да значи, че не им е казал. Или пък им е казал? Джаксъм искаше да знае.

— Този процеп бе едва забележим — каза Менестрела. — Това, с което са го запечатали е по-ефикасно и от най-надеждния хоросан, който съм виждал. Веществото е прозрачно, гладко и здраво.

— Човек не може да го пробие — избоботи Фандарел и поклати глава. — Но защо им е трябвало да запечатват входа към Конуса? — попита Лесса.

— Защото не са използвали този сектор от Уейра — предположи Ф’лар. — В Името на Яйцето, тези коридори сигурно не са използвани кой знае от колко Оборота! Там, където претърсихме липсваха дори отпечатъци от стъпки.

Докато чакаше гнева на възрастните да се изсипе върху му, Джаксъм бе забол поглед в чинията си. Не би могъл да понесе укорите на Лесса. Притесняваше се и от Литол, когато той научи за кощунствената постъпка на повереника си. Как е могъл да бъде така глух за търпеливите наставления на Литол?!

— Открихме доста интересни неща в прашните, плесенясали, стари Архиви, които досега мислехме за безсмислени — продължи Ф’лар.

Джаксъм се осмели да вдигне поглед към Предводителя и го видя как той рошеше косата на Фелисън. Гледаше го, докато човекът не му се усмихна. Джаксъм щеше да припадне от облекчение. Никой от възрастните не знаеше какво са правили той и Фелисън в Люпилните Градини.

— Значи тези момчета са ни отвели до едно изключително съкровище, а, Фандарел?

— Да се надяваме, че това не са единствените съкровища в тези изоставени стаи — избоботи Ковачът. Той разсеяно погали гладкия метал на увеличителния уред, който люлееше в скута си.