Походът на дракона

Глава IX

Това бе един дълъг полет по въздуха от западните блата до Южния Уейр. В началото Ф’нор възнегодува. Един кратък скок през между не би повлиял кой знае колко на ранената му ръка. Но Кант се оказа неочаквано упорит. Големият Кафяв се извиси, хвана попътния вятър и с широк размах на крилата полетя в хладния въздух високо над еднообразната местност.

Кант поддържаше равномерна скорост, чийто ритъм постепенно започна да успокоява Ф’нор. Пътуването не се оказа толкова скучно, тъй като той получи възможността да размишлява. А Ф’нор имаше доста неща, за които да мисли.

Кафявият ездач беше забелязал обгарянията от Нишките. Бе обръщал храст след храст, покрити с белези, но не бе открил и следа от вкопаване в блатната тиня около тях. Нито веднъж не се наложи да използва огнехвъргачката си. А от наземния отряд научи, че имало толкова малко работа, че те се почудили задето Уейра въобще ги е викал на помощ. Повечето от тях бяха от рибарското селище и възнегодуваха, че ги откъсват от работата им, защото довършваха каменните си холдове и ги подготвяха за зимните бури. Всички те предпочитаха Южният континент пред старите си домове, макар да не се оплакваха от Лорд Отерел от Тилек или Лорд Уорбрет от Иста.

Ф’нор се забавляваше от обстоятелството, че хора, с които едва се бе запознал вече бяха склонни да му се доверяват. Това можеше да се окаже и преимущество, въпреки часовете, които трябваше да прекарва в понасяне на брътвежите им. Един от по-младите мъже — шефа на наземния отряд, Торик — му бе разказал как заградил един пясъчен залив близо до своя холд. Бил почти непристъпен откъм сушата, но там бил виждал следи от огнени гущери. Беше решил да си Впечати един и бе сигурен, че ще може, защото успявал и с уер-пазачите. Беше се опитвал да убеди Уейр Форт да му дадат възможност да Впечати Дракон, но не му бе оказана честта да се срещне с Т’рон. Торик бе доста неприязнен спрямо хората от Уейра и понеже знаеше (Ф’нор установи, че всички други знаеха) за инцидента с ножа, той очакваше от своя страна и Ф’нор да бъде зле настроен. За това се изненада, когато Ф’нор безцеремонно прекъсна роптанията му.

Именно тая странна двойственост на холдърите в отношението им към Ездачите бе обсебило мислите на Ф’нор. Холдърите твърдяха, че уейр-людете се държат настрана, че се държат снизходително и надменно към другите хора. В същото време, нямаше мъж или жена, Холдър или Занаятчия, който някога да не бе искал да Впечати Дракон. За мнозина това се бе превърнало в горчива завист. Обитателите на Уейровете смятаха, че стоят над простолюдието, дори когато и те показваха същите апетити като другите хора за материални блага и жени. Обаче те опровергаваха Занаятчийското твърдение, че ездата на Дракон било умение не много по-ценно и рисковано от кой да е занаят на Перн. Защото в никой друг занаят рискът на живота не е всекидневие. Мислите на Ф’нор инстинктивно се отклониха от подобни разсъждения, за да не би те да повлияят на състоянието на големия Кафяв, който яздеше.

Малката кралица се размърда в превръзката, където гой обикновено я носеше.

Сега младият Торик щеше да загуби част от своето ожесточение, ако наистина успееше да Впечати огнен гущер. Тогава щеше да разбере, че твърденията му за Ездачите са безпочвени. Ако огнените гущери наистина се привързваха и можеха да пренасят съобщения насам-натам, то това би било голяма благодат. „Гущер за всеки!“ Можеше да стане девиз. Ф’нор се засмя, като се замисли за възможната реакция на Старовремците. Щеше да им бъде от полза. И той се усмихна като си представи Т’рон опитващ се да примами огнен гущер, който го пренебрегва, за да бъде Впечатан от някое нисшестоящо занаятчийско дете. Добре би било нещо да накърни сляпото тесногръдие на Старовремците. Та нали и те в своето юношеско съзряване са искали да притежават Дракон. После са понасяли студ, излагали са се на смъртна опасност в борбата си с един вечен и лишен от разум враг. И така бяха забравили, че в живота има и други неща освен вечната бойна тревога. Не може цял живот да разсъждаваш, както си разсъждавал като юноша. Когато човек узрее, той научава, че в живота има и други неща.

После Ф’нор си спомни, че не бе имал възможността да спомене проблема на Бреке пред Ф’лар. Ф’лар вероятно вече се е върнал в Бендън. Ф’нор се укори за постъпката си, която си беше чисто вмешателство. Сигурно затова, защото твърде дълго е бил Помощник-водач, помисли си той. Не можеш просто ей така да се месиш в работите на чужд Уейр. А и Т’бор си имаше достатъчно грижи. Но, в Името на Първото Яйце, на Ф’нор му бе непоносима мисълта за сцените на Килара, чийто обект щеше да бъде Бреке, ако Орт лети с Уайрънт.

Пътуването взе да го изнервя и дори не се зарадва, когато Кант започна монотонно да му припява, за да го утеши. Но когато пристигнаха и закръжаха в късното следобедно небе на Южния, той не усещаше умора. Няколко Ездачи хранеха животните си на пасището и Кант помоли да бъде нахранен.

— Бреке иска да те види — каза Кант на Ф’нор, като се приземи в уейра си.

— Вероятно, за да ме сгълчи — рече Ф’нор и нежно шляпна Кант по муцуната. После се отдръпна, за да наблюдава как Кафявият се намества в топлата си прашна локва.

Грал надникна изпод презрамката и Ф’нор я качи на рамото си. Тя изписка в знак на протест, задето бързо закрачи към уейра на Бреке. Гущерът трябваше да впие нокти в подплънката на рамото му, за да запази равновесие. Мислите й излъчваха глад.

Когато Ф’нор влезе, Бреке хранеше своя гущер Бърд. Тя се усмихна като чу гладното писукане на Грал и побутна купата с месо към Ф’нор.

— Тревожех се, че може да летиш през между.

— Кант не би ми разрешил.

— Кант има ум в главата си. Как е ръката?

— Не е пострадала. Нямаше много работа за вършене.

— И аз така чух — намръщи се Бреке. — Всичко е наопаки. Имах странното усещане…

— Продължавай! — подкани я Ф’нор, когато тя спря. — Какво усещане? — Дали Уайрънт не бе на път да се разгони вече? Ала Бреке изглеждаше като недокосната от грижи. Ведра, спокойна и уравновесена, добре поддържаше Уейра и лекуваше ранените. Това, че тя признава известна несигурност и неувереност бе доста тревожно. Сякаш отгатнала мислите му, поклати глава, а устните й се изопнаха в тънка линия:

— Не, не е нещо лично. Просто всичко е наопаки… хаотично, променливо…

— Само това ли? Нали те чух да предлагаш не една-две промени? Да се позволи на едно момиче да Впечати боен Дракон? Да раздадеш огнени гущери на тълпата, за да я омилостивиш?

— Това е промяна. Аз говоря за хаос, за голям катаклизъм…

— А твоето предложение не се ли вмества в тези понятия? О, скъпо мое момиче — и Ф’нор й хвърли дълъг проницателен поглед. Нещо в нейните чисти очи дълбоко го обезпокои. — Килара ли те тормози?

Бреке извърна поглед от него и поклати глава.

— Нали ти казах, Бреке, можеш да поискаш още Бронзови от някой друг Уейр. Н’тон от Бендън или Б’дор от Иста… Това би затворило устата на Килара.

Бреке буйно поклати глава, но лицето й остана извърнато.

— Не ми пробутвай приятелите си! — гласът й бе рязък. — Харесвам Южния, тук съм нужна.

— Нужна? Ти си безсрамно експлоатирана и то не само от Южняците!

Тя го изгледа, изненадана от импулсивния му изблик. За момент, Ф’нор си помисли, че знае причината, но изведнъж очите й станаха предпазливи и се зачуди какво ли би могла да крие тя.

— Нуждата е по-силна от експлоатацията. Нямам нищо против тежката работа — каза тихо момичето и пъхна едно парченце месо в широко отворената уста на Кафявия. — Не ми отнемай и малкото щастие, което съм намерила тук!

— Щастие?

— Шт. Тревожиш гущерите.

— Те ще се оправят. Те могат да се борят. Лошото при теб, Бреке, е, че ти не би се борила. Ти заслужаваш много повече, отколкото получаваш. Не знаеш колко си мила, щедра, необходима… ох, Черупки! — и Ф’нор смутено спря.

— Необходима, полезна, блага, способна, надеждна, списъкът е ясен, Ф’нор. Зная какво още ще ми кажеш — изрече Бреке, а гласът й странно пресекна. — Бъди спокоен, приятелю, знам каква съм.

В думите й имаше такава горчивина и такава сянка бе помрачила обикновено ясните й зелени очи, че Ф’нор не можеше да го понесе. За да изтрие това нейно подценяване, за да изглади впечатлението от неговата собствена нетактичност, той се пресегна през масата и я целуна по устните.

Не мислеше да бъде нещо повече от приятелска утеха и се оказа съвсем неподготвен за своята реакция и за тази на Бреке. Както и за далечното боботене на Кант.

Без да изпуска Бреке от очи, Ф’нор бавно се изправи и заобиколи масата, седна до нея на пейката и я притегли към себе си със здравата си ръка. Главата й се отметна върху рамото и той се наведе привлечен от неописуемата сладост на устните й. Тялото й бе меко и податливо, а ръцете й се обвиха около него. Притисна го към себе си с пълна всеотдайност, каквато той никога досега не бе срещал. Без значение колко възбудени или задоволени са били другите, такова пълно отдаване не бе получавал никога. Такава невинност…

Изведнъж той вдигна глава и я погледна в очите:

— Ти не си спала с Т’бор — каза го като констатация.

— Въобще не си спала с мъж.

Тя скри лице в рамото му, а мекотата на тялото й изчезна. Той нежно повдигна главата й.

— Защо искаш всички да мислят, че ти и Т’бор…

Тя леко поклати глава, с поглед който нищо не скриваше, ала лицето й бе тъжно.

— За да държиш другите мъже далеч от себе си? — попита Ф’нор и леко я разтърси. — Защо? За кого се пазиш?

Ала той знаеше отговора още преди тя да заговори, знаеше го, когато тя сложи пръст на устните му, за да го накара да замълчи. Но не можеше да разбере тъгата й. Бил е глупак, но…

— Обичам те от мига, в който те видях. Ти беше толкова мил с нас — откъснатите от Занаяти и Холдове и зашеметени от дългото пътуване, доведени тук, за да Впечатим Уайрънт. Една от нас щеше да стане всъщност Стопанка. А ти… ти беше всичко онова, което един Драконов ездач трябва да бъде — висок, красив и толкова добър. Тогава не знаех… — и Бреке се поколеба. Ф’нор се обезпокои, защото сълзи премрежиха очите й.

— Откъде можех да знам, че само Бронзовите дракони могат да летят с Кралиците!

Ф’нор притисна плачещото момиче към гърдите си, докосна с устни меката й коса, пое треперещите й ръце в своите. Да, сега вече можеше да разбере много неща за Бреке.

— Скъпо момиче — каза той, когато сълзите понамаляха, — затова ли не искаше Н’тон?

Тя поклати глава на рамото му и отбягна погледа му.

— Тогава си едно глупаче и заслужаваш всичката мъка, на която си се подложила — каза той, а закачливият тон намали хапливостта на думите му. Той я погали по рамото и въздъхна дълбоко.

— На всичко отгоре си и от Работилница. Нищо ли не си запомнила от това, което са ти казали за драконовството? Стопанките не могат да се подчиняват на морала на простолюдието. Една Стопанка на Уейр трябва да бъде отдадена на нуждите на Кралицата си, в това число и да спи с Ездачите на Драконите, с които Кралицата й спи. Повечето момичета от Работилници и Холдове завиждат на подобна свобода…

— Съзнавам много добре това — каза Бреке, а тялото й сякаш се възпротиви на допира с неговото.

— Уайрънт възразява ли срещу мен?

— О, не. — Бреке изглеждаше уплашена. — Исках да кажа… Ох, не знам какво исках да кажа. Обичам Уайрънт, но не можеш ли да разбереш. Аз просто не съм родом от Уейр и нямам това… тази… поквара по природа. Аз съм… аз имам задръжки. Ето! Казах го! Имам задръжки и се ужасявам, че мога да ги прехвърля и на Уайрънт. Не мога да се променя и да се приспособя към порядките в Уейра. Аз съм си аз!

Ф’нор се опита да я утеши. Не беше сигурен как да подходи, тъй като това развълнувано момиче бе съвсем различно от кротката сериозна Бреке, която той познаваше.

— Никой не иска и не очаква от тебе да се промениш изцяло. Тогава ти не би била нашата Бреке. Но Драконите не критикуват. Нито пък Ездачите им. А и повечето Кралици са склонни да предпочетат един Бронзов пред останалите и то за дълго…

— Ти все още не разбираш — обвинението й прозвуча като безнадежден вопъл. Никога не бях срещала мъж, който да искам да… да притежавам… — прошепна тя. — Не и по този начин. Не и докато не те видях. Не искам друг мъж да ме притежава. Ще се скова. И няма да мога да помогна на Уайрънт. А аз я обичам. Толкова много я обичам, а тя скоро ще се разгони и аз не мога… мислех, че ще мога, но зная, че ще…

Тя се опита да се освободи от него, но дори с една ръка Кафявият ездач беше по-силен. Хваната в капан, тя започна да се извива със силата на пълното отчаяние.

Той нежно я разтърси и извади ръката си от превръзката, за да погали косите й.

— Няма да загубиш Уайрънт. Различно е, когато Драконите се любят, обич моя. Ти се отъждествяваш с Дракона си, пленена в емоции, които имат само едно разрешение — той здраво я притисна, докато тя сякаш се опитваше да се измъкне, сякаш се страхуваше от него, сякаш искаше да избяга от неизбежно зло. Той се сети за Т’бор и другите Ездачи в Южния и усети отвращение. Тези мъже, които се отдаваха на екзотичните прищевки на Килара, щяха да покварят това неопитно дете.

Ф’нор огледа ниската кушетка и се изправи. Бреке бе в прегръдките му. Той я поведе към леглото и спря, като чу гласове навън. Всеки можеше да влезе тук.

Като все още я притискаше до себе си, той я изведе от Уейра и притисна главата й към гърдите си, за да заглуши протеста й, когато тя разбра намеренията му. Имаше едно местенце зад Уейр-залата, зад локвата на Кант, където папратта растеше сладка и буйна и където те нямаше да бъдат обезпокоявани.

Той искаше да бъде нежен, но Бреке най-неочаквано започна да се съпротивява. Тя го молеше и викаше силно, че щели да събудят Уейрънт. Той не беше нежен, но бе всеотдаен и накрая Бреке го възнагради с такава страст и себеотдаване, сякаш Дракона й правеше същото в небето.

Ф’нор се изправи на лакът и отметна един потен кичур от притворените й очи, доволен от мекото спокойствие, изписано на лицето й. Бе необикновено доволен от себе си. Всъщност един мъж никога не можеше да предвиди как би се любил с една жена. Толкова скрити намеци имаше във флирта, в любовната игра, а накрая те не се материализираха напълно.

Но Бреке се оказа пряма в любовта, мила и всеотдайна, каквато бе винаги. Нейната невинност и искреност бяха по-възбуждащи от ласките на най-опитните партньорки, с които Ф’нор някога се бе забавлявал.

Тя отвори очи и погледите им се срещнаха за един дълъг миг.

После със стон тя извърна глава, за да скрие лице от изучаващия му взор.

— Нали не съжаляваш, Бреке?

— О, Ф’нор, какво да правя когато Уайрънт се разгони?

Тогава Ф’нор отчаяно започна да проклина и тя студено се извърна от него. Той проклинаше разногласията между Холдове и Уейрове, а пулсиращата рана на ръката му доказваше различията, които съществуваха дори между Ездачите. Продължаваше да ругае, като пределно ясно съзнаваше, че това което най-много обичаше не можеше да му принадлежи докрай. Мразеше се, съзнавайки, че в усилията си да помогне на Бреке, той беше изложил на риск нейната ценностна система и вероятно я беше унищожил.

Инстинктивно, обърканите му мисли достигнаха Кант и той откри, че се опитва да възпре този контакт. Кант никога не трябва да узнае, че неговия Ездач би могъл да го упреква затова, че не бе бронзов.

— Аз съм голям, колкото повечето Бронзови — каза Кант с невъзмутимо спокойствие. Той сякаш бе учуден, че Ездачът му не знае това. — Аз съм силен. Достатъчно силен, че да издържа повече от кой да е Бронзов тук.

Възклицанието на Ф’нор стресна Бреке.

— Няма причина Кант да не лети с Уайрънт. В Името на Черупката, той може да надлети всеки Бронзов тук. Вероятно и Орт, ако си го постави за цел.

— Кант да лети с Уайрънт?

— Че защо не?

— Но Кафявите не могат да летят с Кралиците. Бронзовите могат. Ф’нор пламенно я прегърна, като се опитваше да й предаде собственото си ликуване, неизказаната радост и облекчението си.

— Единствената причина, поради която Кафявите не летят с кралиците е, че са по-малки. Нямат сила да издържат полета. Но Кант е голям. Кант е най-големия, най-силния, най-бързия Кафяв на Перн. Не разбираш ли, Бреке?

Тялото й се отпусна. Надеждата възвърна цвета на лицето й и вля живот в зелените й очи.

— Правено ли е досега?

Ф’нор нетърпеливо поклати глава:

— Време е да изоставим обичаите, които ни пречат. Защо да не започнем с този?

Тя го остави да я гали, но в очите й се четеше сянка на съмнение и някаква неохота в тялото й.

— Искам, о как искам, Ф’нор, но толкова ме е страх. Страх ме е до мозъка на костите.

Той я целуна страстно, като безсрамно използваше всякакви методи, за да я възбуди.

— Моля те, Бреке!

— Не е грешно да си щастлив, нали Ф’нор? — прошепна тя, а една тръпка премина през тялото й.

Той отново я целуна, като използваше всички трикове, които бе научил от стотици случайни срещи, за да предразположи към себе си нейното тяло, душа и разум, докато усещаше възторжената подкрепа на Кант.

Кипяща от гняв, Килара гледаше мъжете, които си отиваха и я оставяха сама на поляната. Противоречивите й чувства, й пречеха да измисли подходящо отмъщение, но тя щеше да ги накара да съжаляват за думите си — и двамата! Ще си върне на Ф’лар задето изгони Кралицата й. Тъпкано ще си върне и на Т’бор задето се осмели да я порицава в присъствието на Ф’лар — нея, Стопанката на Южния Уейр от Рода Телгар. О, той ще съжалява за това оскърбление! И двамата ще съжаляват! Ще им покаже тя на тях!

Ръката й пулсираше от одраното и тя я притисна към себе си. Болката само подсилваше другите й терзания. Къде ли можеше да намери малко мехлем? Къде беше Бреке? Къде бяха всички останали във време, когато двора на Уейра трябваше да гъмжи от хора? Всички ли я избягваха? Къде е Бреке?

— Храни си гущера. И аз съм гладна — каза Придет толкова твърдо, че Килара изненадано я погледна.

— Цветът ти не е добър — каза тя, а яростните й мисли бяха прекъснати от необходимостта да се погрижи за Придет, като инстинктивно разбираше, че не бива да отчуждава Дракона от себе си.

Е, нямаше желание да вижда широкото селско лице на Бреке. Тя, разбира се, нямаше желание да вижда и други гущери. Не сега! Ужасни създания, никаква благодарност! Нито имаха акъл в главата си, само знаеха да се перчат! Придет ги отведе до Градините за Хранене и се приземи толкова рязко, че Килара изохка от болка. Сълзи замъглиха очите й. И Придет ли?

Но Придет скочи на гърба на едно дебело тъпо добиче и започна да се храни със свирепост, която очарова Килара и я извади от самосъжалението й. Кралицата лакомо довърши животното. Беше се заела с втория козел и го изкормваше толкова ненаситно. Жената не можа да не признае факта, че наистина бе занемарила Придет.

Тя усети, че е също в плен на глада и гнева й започна да се разсейва представяйки си Т’бор като втория козел, Ф’лар като третия и Лесса като голямата уерова птица. След като гладът на Придет бе утолен, съзнанието на Килара се бе освободило.

Тя върна Кралицата си в Уейра и прекара доста време в миене и търкане на кожата й, докато отново възвърна предишния й блясък. Накрая Придет се сви и доволно задряма върху напечената от слънцето скала, а греха на Килара бе опростен.

— Прости ми, Придет, не съм искала да бъда небрежна с теб. Но толкова често съм пренебрегвана. А един удар по моя авторитет е и удар върху твоя. Но скоро те няма да смеят да ни пренебрегват. А ние няма да останем затворени в тоя скучен, забутан Уейр. Силни мъже и най-мощните Бронзови ще молят за нашето благоразположение. Ще те мажат, ще те хранят, чешат, търкат и ще ти угаждат, както ти се полага. Ще видиш. Те ще съжаляват за поведението си.

Очите на Придет бяха вече съвсем затворени, а дъхът й излизаше с леко свистене.

Килара погледна към издутия й корем. След това количество, което бе погълнала ще спи доста дълго време.

— Не трябваше да й давам да се тъпче толкова — промърмори Килара, но имаше нещо толкова припряно в начина, по който Придет разкъсваше месото. Нещо, което накара всички обиди и оскърбления да се отцедят от жената, както кръвта на изкормените добичета се стичаше по тревата.

Ръката отново започна да я боли. Тя свали туниката си от уерска кожа и наметна Придет, а върху струпеите й попаднаха песъчинки. Изведнъж се почувства мръсна, отвратително мръсна от този пясък, прах и пот. А беше и уморена. Ще се изкъпе и нахрани, ще накара Ранели хубаво да я изтрие с почистващ пясък и да я намаже с балсам. Но първо да вземе малко обезболяващ мехлем от малката квачка Бреке!

Тя мина покрай страничния прозорец на Уейра и дочу приглушен мъжки глас и тих доволен смях, с който му отговори Бреке. Килара се спря, удивена от сребристата нотка в гласа на момичето. Тя надникна, но не я видяха защото Бреке виждаше само тъмната глава сведена над нея.

Ф’нор! И Бреке?

Кафявият ездач бавно вдигна ръка, за да отметне един непокорен кичур коса от бузата на Бреке. Направи го с такава любяща нежност, че Килара не се усъмни нито за миг. Те са се любили до преди малко!

Почти забравеният й гняв прерасна в студена ярост. Бреке и Ф’нор! След като той нееднократно бе отклонявал нейните ласки.

Бреке и Ф’нор значи!

Тъй като Килара продължи, Кант не я издаде на Ездача си.