Планета за изгнаници

Глава деветаПартизаните

След първия сняг времето отново омекна. Беше почти както през последната лунна фаза на Есента — слънце, малко дъжд, северозападен вятър, лек скреж нощем. Зимата не се различаваше много от предния сезон и бе трудно да се вярва на летописите от минали Години, в които се разказваше за триметров сняг и за цели лунни фази, през които ледът не се топял. Може би това щеше да дойде по-късно. Сега проблемът бяха гаалите…

Северняците бяха нахлули доста бързо в Аекатевар, без да обръщат особено внимание на партизаните на Агат, който все пак бе успял да им нанесе няколко тежки поражения по фланговете. Но те разпънаха лагера си на изток от гората и на третия ден вече нападнаха Зимния град. Все пак не го унищожиха, явно се опитваха да предпазят от огъня хамбарите, стадата и може би жените. Изтребваха само мъжете. Навярно, както се говореше, щяха да се опитат да оставят някои от хората си да го охраняват. И с идването на Пролетта връщащите се от юг гаали щяха да преминават победоносно през градовете на една империя.

Това не бе присъщо за вирсите, мислеше си Агат, легнал под прикритието на огромно, повалено дърво, където чакаше малобройната си войска да заеме позиция за нападение над Тевар. Вече от две денонощия се сражаваше и се криеше под ясното небе. Болеше го счупеното при побоя в гората ребро, въпреки че бе здраво стегнато, както и одраскването на главата, което получи вчера от една гаалска прашка. Но тъй като имаха имунитет към инфекции, раните зарастваха много бързо и Агат би се разтревожил едва ако ставаше въпрос поне за прерязана артерия. Досега бе пострадал само от удара в главата. В момента беше жаден и малко схванат, но кратката принудителна почивка изостряше мисловната дейност. Тези планове за бъдещето не бяха присъщи за вирсите. За разлика от хората те не разглеждаха нито времето, нито пространството в необратимото им линейно развитие. За тях времето бе нещо като фенер, който осветява една крачка напред и една крачка назад — всичко останало тънеше в мрак. То се състоеше от днешния ден, единствено от днешния ден в безкрайната Година. Нямаха исторически речник, служеха си само с „днес“ и „миналото“. Напред погледът им стигаше най-много до следващия сезон. Никога не се издигаха над времето, а се затваряха вътре в него като лампа в нощта, като сърцето в тялото. Същото се отнасяше и за пространството — за тях то не бе повърхност, която да отделят с граници, а област, център, който не отиваше по-далеч от индивида, от рода, от племето. Около тази област имаше места, които добиваха очертания, щом се приближиш до тях, и ги загубваха при отдалечаването — колкото по-далечни, толкова по-мъгляви. Но липсваха линиите, границите. Тези планове за бъдещето, това желание да се задържи едно победено място във времето и пространството не бяха типични, те бяха признак… за какво? За една автономна промяна в начина на мислене при вирсите или пък за някакво влияние, дошло от древните северни колонии и завоевания на Човека?

За първи път, мислеше си язвително Агат, да вземат някоя идея от нас. Остава ние да вземем да се разболяваме от настинките им. Това ще ни довърши, а тях пък може да ги довършат нашите идеи…

Дълбоко в него се надигаше почти несъзнателно огорчение срещу теварите, които му счупиха черепа и ребрата и разтуриха съглашението. А сега ги изтребваха пред очите му в тъпото им, изградено от кал градче. Не му достигнаха сили да се пребори с тях, а сега почти не му достигаха сили да се бие за тях. Ненавиждаше ги заради това чувство на безсилие, което го обземаше.

В този миг — точно когато Ролери тръгваше обратно към Ландин със стадата — в прахоляка от сухи листа в хралупата зад него изшумоля нещо. Той светкавично насочи заредения си стреломет.

Законът за Културното ембарго, който се бе превърнал във върховна нравственост за изгнаииците, забраняваше експлозивните вещества, но още при първите сблъсъци някои от местните племена ги посрещали с отровни копия и стрели. Освободени от забраната по този начин, лекарите от Ландин бяха разработили много ефикасни отрови, които все още се използваха при лов и сражения. Те можеха да зашеметяват, да парализират, да причиняват мигновена и недотам мигновена смърт. Отровата, с която си служеше той, бе смъртоносна и за пет секунди би смразила нервната система на някой голям звяр, от рода на гаалите например. Стрелометът имаше ясен и прост механизъм и обсег, който надхвърляше петдесет метра.

— Хайде излизай! — извика Агат по посока на безмълвната хралупа и все още подутите му устни се разтегнаха в насмешка. Щеше ли да му попречи нещо да убие някой вирс?

— Алтера?

Един от тях се изправи в пълен ръст сред сивите храсти около хралупата. С отпуснати встрани ръце. Умаксуман.

— По дяволите — изруга Агат и наведе оръжието си, но остана нащрек. Усилието, с което потисна яростта си, премина като спазъм през цялото му тяло.

— Алтера — повтори дрезгаво теварът, — в бащината ми шатра бяхме приятели.

— А после… в гората?

Но пред него стоеше една смълчана фигура с мръсна коса и посивяло от глад и изтощение лице.

— Чух гласа ти сред останалите. Ако трябваше да отмъщавате за честта на сестра ти, можехте да го сторите един по един. — Агат не махаше пръста си от спусъка, но отговорът на Умаксуман промени изражението му. Оказа се толкова неочакван.

— Аз не бях с тях. Проследих ги и ги спрях. Преди пет дни убих Укует, моя брат-племенник, който стоеше начело. Оттогава съм сред възвишенията.

Агат отпусна оръжието си и извърна поглед.

— Хайде, ела тук — не след дълго каза той. Едва тогава и на двамата им мина през ума, че стоят прави и разговарят на висок глас сред гъмжащите от гаалски съгледвачи възвишения. Агат се смя дълго и беззвучно, докато Умаксуман пълзеше под дънера, за да се настани при него във вдлъбнатината.

— Приятел или враг, какво толкова, дявол да го вземе! — продължи той и му подаде от торбата си парче хляб. — Дръж. Ролери ми е жена от три дни.

Умаксуман взе хляба мълчаливо и лакомо го изгълта.

— Щом свирнат ей там, отляво, ще тръгнем всички заедно към онзи пробив в северната стена. Ще нахлуем в града и ще го прекосим набързо да приберем пътьом когото можем от останалите живи тевари. Гаалите не ни търсят тук, а из тресавищата, където бяхме сутринта. Това е единственият момент, когато можем да ударим града. Искаш ли да дойдеш?

Умаксуман кимна.

— Имаш ли оръжие?

Вирсът вдигна брадвата си. Свити безмълвно един до друг, те наблюдаваха горящите покриви и пълната неразбория и отчаяние, които царяха по опустошените улички на градчето отсреща. Сиви облаци затъмняваха слънцето, а вятърът разнасяше острия мирис на дим.

Вляво от тях се чу пронизително изсвирване. Възвишенията северно и западно от Тевар оживяха от хора — малки приведени фигури се пръснаха надолу към падината, после бързо се изкачиха по склона, струпаха се пред разбитата стена и оттам потънаха в опустошението и суматохата на града.

При стената ландинските бойци се разпределиха на отряди от петима до двайсетина души, които се нахвърляха върху гаалските мародери със стреломети, огнехвъргачки и ножове или пък прибираха по пътя оцелелите теварски жени и деца и се отправяха с тях към портата. Те се движеха толкова бързо и уверено, сякаш бяха имали възможност за репетиция на нападението. Заети с унищожаването и на последната съпротива в града, гаалите бяха изненадани неподготвени.

Агат и Умаксуман действаха рамо до рамо и на площада на Каменния сбор се вляха в една група от осем-десет души. Всички заедно пробягаха по някаква тясна, тунелообразна уличка, която ги изведе на по-малък площад пред голям Родов дом. Един след друг те се втурнаха надолу по издълбаните в земята стъпала и потънаха в тъмнината. Там ги пресрещнаха крясъците и размаханите брадви на белолики мъже с червени пера, втъкнати в рогообразните им коси. Те пазеха плячката си. Стрелата на Агат се заби право в зиналата паст на единия, а до него Умаксуман отсече ръката на друг гаал точно както се сече клон от дърво. Изведнъж настъпи тишина. Жените се свиваха мълчаливо в сумрака. Едно дете се раздираше от плач.

— Елате с нас! — извика им Агат.

Неколцина пристъпиха към него, но се спряха, като го разпознаха.

В мъгляво осветения вход зад него се появи застрашителната фигура на Умаксуман, нарамил тежък товар върху гърба си.

— Елате, вземете децата! — прогърмя познатият му глас и ги раздвижи. Агат ги подреди при стълбите, разпредели бойците си, които щяха да ги бранят, и даде сигнал. Всички се втурнаха навън и се устремиха към портата. Нито един гаал не се изпречи на пътя на тази чудата тълпа от жени, деца, мъже начело с Агат, който размахваше високо над главата си гаалска брадва, за да прикрива Умаксуман. А той носеше на раменете си полюшкващ се товар — стария вожд, баща си Уолд.

Успяха да се измъкнат през портата, но на предишното място на гаалския лагер се натъкнаха на противников отряд и се разпръснаха из горите заедно с останалите групи ландински бойци и теварски бежанци. Целият набег през Тевар бе траял само около пет минути.

Но и в гората не бяха в безопасност. По пътя за Ландин гъмжеше от гаалски съгледвачи и войски. Затова бежанци и спасители се отклониха поединично или по двама на юг. Агат остана с Умаксуман, който не можеше да се брани сам, тъй като носеше стареца. Заедно си проправяха път през гъсталака. Минаха необезпокоявани през сивите пътеки и могили, през повалените стволове и непроходимите мъртви клонаци и неподвижни храсталаци. А далеч зад тях непрестанно се носеха женски писъци.

Безкрайно трябваше да обикалят в полукръг на юг и запад през гората и хребетите, докато най-сетне тръгнат на север към Ландин. Когато Умаксуман остана без сили, Уолд се опита да върви сам, но пристъпяше едва-едва. Най-накрая се измъкнаха от дърветата и в далечината пред тях, в раздирания от вятъра мрак над морето, заблестяха светлините на града на изгнаниците. Почти влачейки стареца, те с мъка се добраха до Земната порта.

— Пристигат вирси! — звъннаха гласовете на стражите, които бяха успели да различат ясно единствено светлата коса на Умаксуман. Но след това видяха и Агат. — Алтера! Алтера!

Впуснаха се да го посрещнат и да му помогнат хората, които се бяха сражавали редом с него през последните три дни на смъртоносна схватка сред горите и възвишенията, бяха изпълнявали заповедите му и му бяха спасили кожата.

Четиристотин бойци бяха направили каквото можаха срещу вражеските пълчища, които според Агат наброяваха около петнайсет хиляди боеспособни мъже. А в настъплението участваха общо шейсет или седемдесет хиляди гаали заедно с шатрите си, с котлите си за готвене, с носилките, ханите, кожените постелки, брадвите, гривните, с люлките си, с огнивата си: с цялото си оскъдно имущество, със страха от Зимата, с глада си. Той бе виждал в гаалските лагери как жените събират изсъхнал мъх от дънерите и го ядат. Изглеждаше невероятно, че тази вълна на насилие и глад все още не е заляла града на изгнаниците и той се извисява непокътнат с пламтящите факли над обкованите с желязо дървени порти и че има хора, които да го посрещнат у дома.

— Вчера следобед минахме зад предните им позиции и така успяхме да се измъкнем — мъчеше се той да предаде събитията от последните три дни. Но думите бяха изгубили реалния си смисъл, същото се отнасяше и до топлата стая, до безкрайно познатите лица на тези мъже и жени, които сега жадно поглъщаха разказа му. — Земята… зад тях, там, където са минали ордите им… прилича на свлачище. Гола пръст. Нищо друго. Всичко, смазано и изпепелено под краката им…

— Ами как ще продължават? С какво се хранят? — промърмори Хуру.

— Със запасите от хамбарите в градовете, които превземат. От полето всичко е вдигнато, реколтата е прибрана, едрият дивеч е отишъл на юг. Трябва да плячкосват всеки град по пътя си, да преживяват от стадата или да умрат от глад, преди да са се измъкнали от снежните земи.

— Значи и тук ще дойдат — намеси се тихо един от алтераните.

— Така изглежда. Утре или вдругиден. — Това бе самата истина, но за него и тя нямаше реален смисъл. Той прокара ръка през изцапаното си, сковано лице и докосна незаздравялата рана на устните. Знаеше, че трябва да даде отчет пред управата на града си, но се чувстваше толкова уморен, че не можеше да каже нищо повече, а техните думи не достигаха до съзнанието му. Изведнъж се обърна към коленичилата до него, безмълвна Ролери.

— Би трябвало да си идеш у дома, Алтера — каза му тя нежно, без да вдига кехлибарения си поглед.

Почти не се бе сещал за нея през всичките тези безкрайни часове, докато се сражаваше, бягаше, стреляше и се криеше в горите. Познаваше я от две седмици, около три пъти бе разговарял малко по-дълго с нея, веднъж спаха заедно, а преди три дни се ожениха призори в Залата на правосъдието и след час той замина с партизаните. Нима знаеше нещо повече за нея, освен това, че не принадлежи към човешкия род? А след още няколко дни навярно и двамата ще са мъртви.

— Разбира се, заведи ме у дома — засмя се той беззвучно и леко и сложи ръка върху нейната. Безмълвна, крехка, чужда, тя се изправи и го зачака да се раздели с останалите.

Разказал й бе, че Уолд, Умаксуман и още около двеста души от близките й са избягали или са били избавени от опустошения Зимен град и се намират на сигурно място тук, в Ландин. Тя не изяви желание да ги види, но го попита по стръмния път към дома му:

— Защо влязохте в Тевар да спасявате хората?

— Защо? — Въпросът й му се стори странен. — Ами защото те нямаше да се спасят сами.

— Това не е причина, Алтера.

Тя имаше вид на покорна, плаха местна съпруга, която изпълнява волята на господаря си. А всъщност, както той разбираше полека-лека, бе изтъкана от упорство, дързост и гордост. Говореше тихо, но казваше точно това, което мислеше.

— Причина е, Ролери. Не може да седиш със скръстени ръце и да гледаш как тези мръсници бавно изтребват хората. Във всеки случай искам да се бия… да отмъстя…

— Ами твоят град — как ще изхраниш тези хора, които си довел? Ако гаалите ни обсадят, а и после, през Зимата?

— Храната ще ни стигне. Не тя ме тревожи, а числеността ни. Хора ни трябват.

Агат вече се препъваше от изтощение. Но ясната, студена нощ бе избистрила ума му и той усети как в жилите му се разлива радост, каквато отдавна не бе изпитвал. Дълбоко в себе си съзнаваше, че това леко успокоение, тази приповдигнатост на духа се дължат на присъствието й. Преди отговорността падаше единствено върху него. Тя, непознатата, чуждата, от друг биологичен произход, не споделяше нито силата му, нито начина на мислене, нито знанията, нито изгнанието му. Нищо не я свързваше с него, но тя се появи на пътя му и мигновено и изцяло му се отдаде и те се сляха над безкрайната пропаст от различие, което ги разделяше — сякаш именно това различие, тази противоположност помежду им ги срещна и освободи, като ги свърза един с друг.

Те бутнаха незалостената врата и влязоха в дома му. Във високата, тясна сграда от грубо издялан камък беше тъмно. Тя бе построена преди три Години, което правеше сто и осемдесет лунни фази. В нея се бяха родили прадядо му, дядо му, баща му и той самият. Познаваше я като дланта си и сега изпитваше особено удоволствие, че влиза вътре с Ролери, със скитницата, чийто единствен дом би била шатрата на някое възвишение или пък пренаселените бърлоги под снега. Момичето го изпълваше с безкрайна, неизразима нежност. Неволно произнесе името й, не на глас, а паравербално. Тя тутакси се извърна към него в мрака и го погледна в очите. Къщата и градът наоколо тънеха в тишина. В мислите си той я чу да казва собственото му име, като шепот в нощта, като ласка над бездната.

— Ти ме извика в мислите си — изрече той на глас, развълнуван, удивен. Ролери не отговори, но той отново чу в съзнанието си, в кръвта си, в нервната си система как мислите й го зовяха: „Агат, Агат…“