Планета за изгнаници

Глава петаЗдрач в гората

Пришълецът излезе от шатрата на Умаксуман и се спря за миг да продължи разговора си с младия вожд. Двамата гледаха на север и присвиваха очи срещу хапещия сив вятър. Агат размахваше протегнатата си ръка, сякаш говореше за планините. Отделни думи долетяха и до Ролери, която ги наблюдаваше от пътя към градските порти. Гласът му я накара да потръпне, през вените й преминаха смътен страх и мрак и й припомниха как същият този глас изпълваше съзнанието й, плътта й, как я зовеше към себе си.

След това в спомените й като изкривено ехо изплува нетърпящата възражение, пареща като плесница заповед, с която я пропъди от себе си на горската пътека.

Изведнъж тя остави на земята кошниците, които носеше. Днес се местеха от червените шатри на скитническото й детство в лабиринта от островърхи покриви и подземни зали, тунели и коридори на Зимния град и всичките й братовчедки, лели и племенници се суетяха, пискаха и тичаха напред-назад по пътеките, влизаха и излизаха през шатрите и градските порти, натоварени с кожи, сандъци и най-различни неща. Без да поглежда към кошниците, тя тръгна към гората.

— Ролери! Рооолери! — разнесоха се след нея пронизителни гласове, които вечно я преследваха, изпълнени с обвинения. Устремена напред, тя не се обърна ни за миг и дори се затича, като навлезе в гората. Забави ход едва когато гласовете потънаха в изпълнената с ридания и стенания тишина на обрулените дървета и нищо повече не й напомняше за лагера на близките й, освен едва доловимият, горчив мирис на дим от горящи дърва, довяван от вятъра.

Огромни срутени стволове запречваха от време на време пътеката и тя трябваше да се катери по тях или пък да пълзи отдолу, а твърдите мъртви клони късаха дрехите й, дърпаха качулката й. В тази вихрушка горите съвсем не бяха безопасно място — дори в момента някъде от висините на хребета долетя тътен от сгромолясващо се дърво, неиздържало на порива. Но това не я интересуваше. Искаше й се да стъпи отново на сивите пясъци, да застане неподвижно, ама съвсем неподвижно и да гледа как пенестата, десет метрова водна стена пада върху нея… Изведнъж тя спря точно тъй внезапно, както бе и тръгнала и застина насред сумрачната пътека.

Вятърът духаше на пориви. Навъсеното небе се гърчеше и спускаше съвсем ниско над плетеницата от безлистни клони. Тук вече цареше полуздрач. Гневът и целенасочеността напуснаха момичето, то сви рамена пред вятъра и се вцепени от страх. Пред очите й проблясва нещо бяло. Тя извика, но не помръдна от мястото си. Бялото нещо отново премина пред нея и внезапно се настани на един грапав клон над главата й — огромен звяр или птица с чисто бели криле, с къси, остри, клюнообразни устни, които се отваряха и затваряха, и с втренчени, сребристи очи. Впила здраво четирите си оголени нокти в клона, неизвестната твар отгоре не изпускаше момичето от погледа си. Сребристите очи не мигваха. Изведнъж огромните бели криле се разпериха, по-широки от човешки бой, размахаха се сред клоните и ги строшиха. Птицата продължи да маха с криле и изграчи в очакване на следващия порив на вятъра. След това се издигна заедно с него през клонака и се понесе бавно към надвисналите облаци.

— Буревестник — рече спрелият на няколко метра зад нея Агат. — Казват, че вещаят снежните виелици.

Гигантската сребриста твар я бе изплашила до смърт. За миг в очите й бликнаха сълзите, които обикновено съпътстваха силните вълнения при хората от нейната раса, и я заслепиха. Първоначалното й намерение бе да му се подиграе, да му се присмее, тъй като под непресторената му самонадеяпост бе забелязала неприязънта, породена от пренебрежителното отношение на хората от Тевар, които го смятаха за по-нисше същество, каквото всъщност си беше. Но бялата твар, буревестникът, я бе изплашила и приковала поглед в него, както преди малко в птицата, Ролери избухна:

— Мразя те, ти не си човешко същество, мразя те!

Вече не плачеше. Но отмести поглед встрани и двамата потънаха в мълчание, което продължи доста дълго.

— Ролери! — каза той тихо. — Погледни ме.

Тя не се подчини. Агат тръгна към нея, но Ролери се дръпна назад и изкрещя:

— Не ме докосвай! — Гласът й приличаше на писъка на буревестника, а чертите на лицето й се изкривиха.

— Съвземи се! Ето — дай ръка, дай! — Тя се опита да се отскубне, но той я хвана здраво за китките. И двамата застинаха в това положение.

— Пусни ме — каза тя накрая с естествен глас. Той веднага я освободи.

Ролери си пое дълбоко дъх:

— Гласа ти… чух гласа ти вътре в мен. Долу на пясъците. Можеш ли пак да ми говориш по точи начин?

— Да — кимна той, като я наблюдаваше внимателно и спокойно. — Но нали ти казах, че това е за пръв и последен път.

— Все още чувам гласа ти. Чувствам го. — И тя си запуши ушите с ръце.

— Зная… Съжалявам. Когато те повиках, не знаех, че си вирс… че си от Тевар. Това с противозаконно. А и не би трябвало да ме чуеш…

— Какво значи вирс?

— Така ви наричаме.

— А себе си как наричате?

— Хора.

Тя хвърли поглед към стенещата, потънала в здрач гора, към сивите пролуки сред дървета, към гърчещия се облачен небосвод. Разлюляната сива вселена имаше странен вид, но вече не я плашеше. Допирът с него, осезаемият допир с ръката му разсейваше натрапчивото усещане, че присъствието му е неуловимо, и разговорът я изпълваше с все по-голямо спокойствие. Сега тя разбра, че през последното денонощие почти не е била на себе си.

— Могат ли всички от вашите хора… да говорят така?

— Някои могат. Това е умение, което се придобива. Само трябва да се упражнява. Ела тук, поседни за малко. Доста преживя днес. — Макар и винаги рязък, сега гласът му сякаш издаваше нещо съвсем различно — като че настоятелността, с която я бе извикал там, на пясъците, вече се превръщаше в безкрайно сдържана, несъзнателна молба, в зов за близост. Те седнаха на един повален базуков дънер на няколко метра от пътеката. Ролери забеляза, че походката му е различна от тяхната — стойката на тялото, съвкупността от движенията му й бяха изцяло непознати. Най-силно впечатление й правеха тъмнокожите му ръце, пъхнати между коленете.

— И вашите хора са могли да научат езика на мисълта, ако са искали. Но не са проявили никакво желание, струва ми се, че го наричат магъосничество… В книгите ни пише, че самите ние сме го научили от други същества, много отдавна и на Друг свят на име Роканан. Това е колкото умение, толкова и дарба.

— Можеш ли да чуваш, когато си поискаш, какво казват мислите ми?

— Забранено е — бе категоричният му отговор, който разпръсна страховете й.

— Научи ме на това умение — изведнъж му се примоли тя като някое дете.

— Ще ни е нужна цялата Зима.

— А ти за една Есен ли успя?

— Е, отиде и част от Лятото — усмихна се той.

— Какво означава вирс?

— Това е дума от стария ни език. Означава „високо интелигентно разумно същество“.

— Къде има друг свят?

— Ами не е само един, а са много. Някъде в безкрайността. Отвъд слънцето и луната.

— Значи наистина сте паднали от небето? Защо? Как сте успели от другата страна на слънцето да се доберете чак до нашето крайбрежие?

— Ще ти разкажа, ако имаш желание да слушаш, ала това не е само приказка. Ролери. Много неща не разбираме, но онова, което наистина знаем от историята ни, е истина.

— Слушам думите ти — прошепна тя обредната фраза с вълнение, но без да е убедена докрай.

— Далеч сред звездите имало много светове и на тях живеели най-различни хора. Те правели кораби, които можели да прекосяват мрака между световете, и непрекъснато пътували с тях. Били търговци и изследователи. Обединили се в Съюз, тъй както вашите родове се обединяват, за да образуват една Област. Но се появила сила, враждебна на Вселенския съюз. Враг, който идвал отдалеч. Не зная откъде точно. Книгите са написани за хора, които имали по-големи познания от нас…

Непрекъснато си служеше с думи, които звучаха като думи, но не означаваха нищо. Ролери се чудеше какво е това кораб, какво е книга. Но сериозният, изпълнен с копнеж глас приковаваше вниманието й и тя слушаше омаяна.

— Съюзът дълго се подготвял, преди да влезе в бой с този враг. По-силните светове помагали на по-слабите да се въоръжат, да се приведат в бойна готовност. Също като нас, дето се опитваме да се приготвим за срещата с гаалите тук. Едно от уменията, на които са ни учили, доколкото ми е известно, било приемането и предаването на мисли от разстояние. Освен това имало оръжия, в книгите пише, че имало огньове, които можели да изгорят цели планети и да възпламенят звездите… Тъкмо по това време хората, към които принадлежа и аз, дошли тук, във вашия свят, от родината си. Не били много. Трябвало да се сприятелят с вашия народ и да разберат дали не искате да се присъедините към Съюза и с обши усилия да отблъснем врага. Но той връхлетял. Корабът, който докарал сънародниците ми, се върнал заедно с някои от тях да помага в боевете и отнесъл… далекоговорителя, с който онези хора можели да разговарят помежду си от различни светове. Но други останали тук, дали за да помогнат на този свят, ако дойде врагът, дали защото не могли да се върнат обратно — това не ни е известно. В летописите пише само за заминаването на кораба. Бяло метално копие, по-дълго от цял един град, издигащо се върху огнени пера. Има го на картинки. Струва ми се, че тогава са вярвали в скорошното му завръщане… Това било преди десет Години.

— Ами войната с врага?

— За нея не знаем нищо. Не ни е известно какво е станало след заминаването на кораба. Някои от нас смятат, че войната вероятно е била изгубена, други пък мислят, че е била спечелена, но много трудно и малкото останали тук хора са били забравени по време на безкрайните сражения. Кой знае? Ако оцелеем, един ден ще разберем. Ако тук не дойде никой, ще си направим кораб, ще отидем и ще разберем… — Гласът му бе изтощен с копнеж и ирония.

На Ролери й се зави свят от разкрилата се пред нея бездна на времето, пространството и непонятното.

— С това се живее трудно — каза тя след малко.

— Не е така — засмя се Агат, изтръгнат от мислите си. — Именно то ни изпълва с чувство за гордост. Трудното е това, че трябва да оцелеем в един чужд свят. Преди Години сме били велик народ. Погледни ни сега.

— Казват, че пришълците никога не боледуват, вярно ли е?

— Да. Вашите болести не ги хващаме, а от нашите не сме донесли ни една. Но ако се порежем, ни тече кръв… И остаряваме и умираме като човешки същества…

— Ами да, разбира се — отвърна тя с отвращение.

— Нашата беда е в това — в гласа му вече нямаше саркастични нотки, — че не се раждат достатъчно деца. Толкова много не се доизносват и се раждат мъртви, а толкова малко остават живи.

— Чувала съм за това. И съм го премисляла. Вие постъпвате толкова странно. Зачевате по всяко време на Годината, дори по време на Зимната оран, защо?

— Не можем другояче, така сме устроени — засмя се той отново и я погледна, но тя вече имате много сериозен вид.

— Самата аз съм родена извън сезона, по време на Лятната оран. Тъй че това се случва понякога и при нас, но много рядко, и ето че когато свърши Зимата, ще бъда твърде стара да родя Пролетно дете. Никога няма да имам син. Един ден някой старец ще ме вземе за пета жена, но Зимната оран е започнала и когато настъпи Пролетта, те съм остаряла вече… Значи ще си умра безплодна. Ако една жена се роди извън сезона като мене, по-добре въобще да не се е раждала… И още нещо, вярно ли е това, което говорят, че пришълците имат само по една жена?

Той кимна. Очевидно кимването за него бе като свиването на рамене за нея.

— Ами нищо чудно, че сте на изчезване!

Той се усмихна широко, но тя продължаваше да държи на своето:

— Много жени — много синове. Ако беше от Тевар, вече щеше да имаш пет-десет деца! Имаш ли деца?

— Нямам, не съм женен.

— Но нима никога не си лягал с жена?

— Е, лягал съм — отвърна той и след това допълни с по-утвърдителен тон, — разбира се, че съм лягал. Но когато искаме деца, ние се женим.

— Ако беше като нас…

— Да, но не съм.

Настъпи мълчание. Най-сетне той каза внимателно:

— Тук обичаите и нравите нямат значение. Не знаем какво пречи, но всичко иде от семето. Някои лекари смятат, че тъй като това не е нашето слънце, под което са раждани дедите ни, то ни влияе неблагоприятно и малко по малко променя семето у нас. А промяната убива.

Мълчанието помежду им се възобнови за известно време.

— Как е изглеждал другият свят… родината ви?

— Има песни, които дават известна представа — отвърна й той, но млъкна, когато Ролери го попита съвсем плахо какво е това песен.

— У дома — продължи той след малко — светът бил по-близо до слънцето си и цялата година там била по-кратка дори от една лунна фаза. Така пише в книгите. Само си помисли, цялата Зима траела само деветдесет дни…

При тези думи и двамата прихнаха.

— Нямаш време и един огън да запалиш — рече Ролери.

Дрезгавината в гората се сгъстяваше, превръщаше се в мрак. Пътеката пред тях се губеше, заприличваше на неясна пролука между дърветата, която наляво водеше към нейния град, а надясно — към неговия. А тук, по средата, имаше само вятър, мрак и самота. Нощта се спускаше бързо. Нощта, Зимата, войната, сезонът на смъртта.

— Страх ме е от Зимата — каза тя едва доловимо.

— Всички ни е страх — отвърна й той. — Каква ли ще бъде?… Досега сме виждали единствено слънчевата светлина.

Още никой от познатите й не бе успял да разчупи неустрашимата и волна самотност на духа й. Тя нямаше връстници, а и по собствено желание бе все самичка, независима, непривързана към никого. Но сега, когато светът посивяваше и бъдещето не обещаваше нищо друго освен смърт, сега, когато за първи път я обземаше страх, изведнъж се бе появил той — тъмна сянка близо до скалистата кула над морето, а гласът му бе заговорил в кръвта й.

— Защо никога не ме гледаш в очите? — попита я той.

— Ще те погледна, ако поискаш — но не го стори, въпреки че усещаше върху себе си странния му, тъмен поглед. Най-накрая протегна ръка и той я взе.

— Очите ти са златисти. Искам… Искам… Но ако само знаеха, че сме заедно, дори сега…

— Твоите ли?

— Твоите. Моите това въобще не ги интересува.

— А моите не е необходимо да разберат.

И двамата говореха почти шепнешком, но настойчиво, без да се изчакват.

— Ролери, след две нощи заминавам на север.

— Зная…

— Когато се върна…

— Ами ако не се върнеш! — извика момичето, обхванато от ужас, че Есента наближава края си и вещае студ и смърт.

Той я държеше в прегръдките си и я успокояваше, че ще се върне. Докато й говореше, тя усещаше как сърцето му бие заедно с нейното.

— Искам да съм с теб — повтаряха и двамата едновременно.

Наоколо бе тъмно. Те се изправиха и бавно потънаха в сивкавия мрак. Тя тръгна с него, към неговия град.

— Къде ли можем да отидем? — засмя се той горчиво. — Това не е като любовта през Лятото… Отвъд хребета има ловен заслон… В Тевар ще забележат, че те няма.

— Няма — прошепна тя.