Планета за изгнаници

Глава третаИстинското име на слънцето

Кое причиняваше приливите и отливите по този бряг — огромното ежедневно прииждане и отдръпване на водна маса с височина от пет до двайсет метра? Този въпрос би затруднил всички старейшини на Тевар. А в Ландин дори и децата знаеха отговора — приливите и отливите се причиняваха от луната, от лунното притегляне…

Луната и земята обикаляха една около друга във величествен кръг, който се затваряше за четиристотин дни — една лунна фаза, а двете заедно обикаляха около слънцето, сякаш носени от тържествения вихър на танца в нищото. Този танц траеше шейсет лунни фази, двайсет и четири хиляди дни, един живот, една Година. Центърът и слънцето се казваха… слънцето се казваше Елтанин — Гама Драконис.

Преди да потъне сред сивите клони на гората, Джакоб Агат вдигна поглед към залязващото в мъгла слънце над западния хребет и го нарече мислено с истинското му име, което означаваше, че то не беше просто слънцето, а едно от многото слънца, звезда сред звездите.

От склоновете на Теварската планина зад гърба му долетя звънлив детски глас и му припомни подигравателните, извърнати встрани лица, присмехулните шушукания, които прикриваха страха, виковете зад гърба му: „Ето един пришълец! Елате да го видите!“ Останал сам под дърветата, Агат забърза, сякаш се мъчеше да изпревари унижението. Тъй като в шатрите на Тевар бе изпитал именно чувство на унижение и на отчуждение. Прекарал целия си живот в затворена общност от себеподобни, където всяко име, лице и сърце му бяха познати, той се притесняваше сред чужденци. Особено сред враждебно настроени, многобройни чужденци от друг биологичен вид, които се намираха на собствената си земя. Страхът и унижението го застигнаха отново, тъй че той се спря за миг и си помисли: „Проклет да съм, ако се върна там! Нека онзи стар глупак да прави каквото знае! Нека си седи в миризливата шатра и да се опуши целият, докато дойдат гаалите! Невежи, фанатизирани, свадливи, бледолики, жълтооки варвари, тъпоглави вирси, всичките да изгорят — дано!“

— Алтера!

Момичето бе вървяло но петите му. Сега стоеше на пътеката на няколко метра зад него и се подпираше върху набраздения бял ствол на едно базуково дърво. Жълтите й очи блестяха развълнувани и присмехулни сред белотата на лицето й. Агат не се помръдна.

— Алтера — повика го тя повторно с мекия си, нежен глас, извърнала поглед встрани.

— Какво искаш?

Тя леко отстъпи назад.

— Аз съм Ролери. На пясъка…

— Знам коя си. А ти знаеш ли кой съм аз? Неистински човек, пришълец. Ако хората от племето ти те видят с мене, или ще ме кастрират, или пък ще те изнасилят най-тържествено… Знам ли какви са ви законите. Сега си върви!

— Моят народ не постъпва така. А между мене и тебе има роднинска връзка — упорстваше не съвсем уверено тя.

Той се обърна напред и тръгна.

— Сестрата на майка ти е умряла в нашите шатри…

— За наш срам — продължаваше пътя си Агат.

Тя не го последва.

Преди да поеме по лявото разклонение нагоре по склона, той се спря и се обърна назад. В умиращата гора не помръдваше нищо, освен един закъснял футруг, който с мъчително животинско твърдоглавие пълзеше на юг, оставяйки след себе си едва забележима диря.

Съзнанието за расово превъзходство не му позволяваше да се засрами от начина, по който се бе отнесъл с момичето, и всъщност почувства известно облекчение и възвърна самочувствието си. Ще се наложи да свикне с обидите на вирсите и да не обръща внимание на фанатизма им. Те не можеха другояче, по този начин даваха израз на упорството си, на природата си. Старият вожд му бе засвидетелствал, според собствените си разбирания, истинско внимание и търпение. И той, Джакоб Агат, трябва да покаже същото търпение и същото упорство. Тъй като съдбата на народа му, животът на хората на тази планета зависеха от действието или бездействието на вирсовите племена през следващите трийсет дни. Историята на един народ на шестстотин лунни фази, на десет Години, историята на двайсет поколения, непрестанната борба, мъчителният напредък можеха да свършат още преди изгрева на полумесеца. Освен ако не му се усмихнеше щастието. Освен ако не проявеше търпение.

По възвишенията се нижеха в безкрайни редици огромни дървета с повяхнали в земята корени, със сухи, безлистни и загниващи клони. Готови бяха да рухнат при първия порив на северния вятър, да останат под преспите и леда хиляди денонощия, да изгният по време на безкрайното пролетно топене и с многобройните си трупове да обогатят земята, където, много дълбоко, сега семената им спяха непробуден сън. Търпение, търпение…

Агат се спусна заедно с вятъра по слънчевите ландински улици, стигна до площада, мина покрай учениците на арената и влезе в островърхата сграда със сводовете, която носеше старинното име — Съюзен палат.

Както и останалите сгради около площада, тя бе построена преди пет Години, когато Ландин бе столица на силна и цветуща малка страна — по времето на възхода. Целият първи етаж представляваше просторна зала за срещи. Сивите й стени бяха изпъстрени с пространни и изящно изработени изображения със златни очертания. На източната страна имаше стилизирано слънце, заобиколено от девет планети, а на западната — седем планети, обикалящи около собственото си слънце по много издължени орбити. Третата планета от всяка система беше двойна и инкрустирана с кристал. Над вратите и в дъното кръгли циферблати сочеха с крехките си, орнаментни стрелки, че днешният ден е 391-вият от 45-тата лунна фаза на Десетата местна година за колонията на Гама Драконис III. Показваха още и че е двеста и вторият ден от Година 1405-та за Вселенския съюз и че в родината е дванайсети август.

Повечето се съмняваха, че Вселенският съюз съществува още, а някои любители на парадоксите дори се чудеха дали въобще някога е имало Родина. Но часовниците тук, в голямата Съвещателна зала, как го и долу, в подземната Летописна зала, които работеха непрестанно от шестстотин Съюзни години насам, като че свидетелстваха с произхода си и с устойчивостта си, че е имало Съюз и че все още има Родина, откъдето е дошъл човешкият род. Те търпеливо отмерваха времето на една планета, потънала в бездната на мрака и годините. Търпение, търпение…

Едни алтерани вече го чакаха горе в библиотеката около камината, други влизаха в момента и се запътваха натам — събраха се десет души. Сейко и Ала Пасфал запалиха газовите горелки и намалиха пламъка. При все че Агат не бе казал нито дума, приятелят му Хуру Пилотсон, застанал при огъня до него, рече:

— Не се оставяй да те ядосат, Джакоб. Стадо тъпи, упорити номади… никога нищо няма да научат.

— Да не би да предавах мислите си?

— Не, разбира се, че не — разсмя се Хуру. Той бе пъргаво, слабовато и стеснително същество, предано на Джакоб Агат. На всички присъстващи, а всъщност и на цял Лапдин бе известно, че той е хомосексуалист, а Агат не е. В Ландин всички знаеха всичко и откровеността, колкото и изтощителна и трудна да беше, бе единственото положително разрешение на проблема за свръхкомуникацията.

— Просто тръгна с твърде големи надежди, това е всичко. Разочарованието ти личи. Но не се оставяй да те ядосат, Джакоб. Та те са само вирси.

Тъй като забеляза, че всички слушат. Агат отвърна високо:

— Казах на стареца всичко, което си бях намислил. Той отговори, че ще извести техния Съвет. Доколко ме е разбрал и доколко ми е повярвал, не знам.

— Аз въобще не се надявах да ти обърне внимание — намеси се Ала Пасфал, безцеремонна и крехка старица със синкавочерна кожа и бели коси, увенчаващи изнуреното й лице. — И Уолд е отдавна на този свят като мене, по-отдавна дори. Не очаквайте да приветства идеята за войни и промени.

— Но той би трябвало да е благоразположен… нали е бил женен за жена от нашите — възкликна Дермат.

— Да, за братовчедка ми Арилия, лелята на Джакоб… екзотичният екземпляр в женската зоологическа градина на Уолд. Спомням си как я ухажваше — отвърна Ала Пасфал с толкова остър сарказъм, че Дермат посърна.

— Не взе ли решение да ни помогне? Разказа ли му плана си да посрещнем гаалите на границата? — попита Джонкенди Ли със заекваш от нетърпение и разочарование глас. Той бе много млад и се надяваше на една хубава война с походи и фанфари. Както и всички останали. По-добре, отколкото да умреш от глад или да изгориш жив.

— Да им дадем време. Те ще решат — отвърна му замислено Агат.

— Как те прие Уолд? — Въпросът дойде от Сейко Есмит, последната потомка на голямо семейство. Името Есмит бяха носили единствено синовете на първия водач на Колонията. С нея то щеше да умре. Връстница на Агат, тя бе красива и нежна жена, нервна, злобна, потисната. Погледа си не откъсваше от него, когато се събираха алтераните. Който и да говореше, тя все в него гледаше.

— Като равен.

Ала Пасфал кимна одобрително и добави:

— Винаги се е отличавал с повече разум от останалите си събратя.

Но Сейко настояваше:

— Ами другите? Как мина през лагера им?

Колкото и дълбоко да потули и дори да забрави унижението си, Сейко непременно ше го изрови. Десета братовчедка, сестра, другарка в игрите, любовница, спътница, тя притежаваше способността незабавно да открива и най-малката му слабост или болка, а съчувствието и състраданието й го притискаха в капана си. Бяха прекалено близки. Всички бяха прекалено близки помежду си — Хуру, старата Ала, Сейко. Усещането, че е чужденец, което го бе разстроило днес, му бе дало и възможност да ги погледне от разстояние, да се почувства сам, а може би и да изпита някакъв копнеж. Сейко не отместваше от него ясните си, меки, тъмни очи, които долавяха всяка негова дума или промяна в настроението му. Момичето от вирсите, Ролери, никога не вдигаше поглед към него — очите им никога не се срещаха. Все отправяше някъде встрани златистия си, чуждоземен взор.

— Не ме спряха — отвърна й той съвсем лаконично.

— Е, утре може би ще вземат решение за предложението ни. Или вдругиден. Как върви запасяването на Купола с провизии днес?

Разговорът стана общ, макар че неизменно се въртеше около Джакоб, Агат или пък се връщаше към него. При все че бе по-млад от някои от тях, а и всичките десет алтерани се избираха с равни права за десетгодишния си мандат в съвета, той очевидно бе по всеобщо признание техният водач, техният център. Ако не се смяташе енергичността, с която се движеше и говореше. За това нямаше друга особена причина. Къде се проявява авторитетът — у самия човек или у хората около него? Под въздействието му обаче Агат ставаше все по-напрегнат и по-сериозен, тъй като му тежеше бремето на отговорността, която носеше отдавна и която се увеличаваше с всеки изминал ден.

— Май направих един пропуск — сподели той с Пилотсон, докато Сейко и другите жени от съвета запарваха течност от базукови листа, наречена чай, и я сервираха в малки, обредни чашки. — Толкова упорито се опитвах да убедя стареца в реалната опасност от гаалите, че май за миг му предадох мислите си. Не с думи. Но той се смрази, сякаш видя призрак.

— Способността ти да предаваш мисли е много силна, а когато си под напрежение, не успяваш да се овладееш. Може и да е видял призрак.

— Толкова отдавна престанахме да поддържаме връзка с вирсите… и толкова сме затворени в себе си тук, толкова изолирани, че не мога да разчитам на способността си да се владея. Първо внушавам на онова момиче долу на брега какво да прави, после предавам мисли на Уолд — ако това продължи, ще ни сметнат за магьосници и ще се настроят срещу нас както през първите Години… А ние трябва да ги накараме да ни вярват. Почти не разполагаме с време за това. Де да бяхме разбрали по-рано за гаалите!

— Все пак — отвърна внимателно Пилотсон — предупреждението, което получихме, дължим единствено на предвидливостта ти да изпратиш съгледвачи на север, където вече няма наши селища. За твое здраве, Сейко — добави той и пое от подноса миниатюрната чашка, от която излизаше пара.

Агат взе последната чашка и я изпи на един дъх. В прясно запарения чай имаше изостряща сетивата съставка и той възприемаше с избистрено съзнание стипчивата й, чиста топлина, която се разливаше в гърлото му, напрегнатия поглед на Сейко, празната, просторна, осветена от огъня зала, здрача отвъд прозорците. Синята порцеланова чаша в ръката му бе много стара, изработена още през Петата година. Стари бяха и ръчнопечатаните книги в шкафовете под прозорците. Дори стъклата на прозорците бяха стари. Всичките им богатства, всичко, което ги приобщаваше към цивилизацията, всичко, което ги правеше алтерани, бе старо. На тях вече отдавна, от много години, още преди да се роди Агат, не им стигаха ни сили, ни време за изкусните и сложни превъплъщения на човешкото умение и дух. Сега гледаха само как да се запазят, как да оцелеят.

Постепенно, Година след Година, от поне десет поколения насам редиците им оредяваха — макар и едва забележимо, но броят на новородените намаляваше. Те се съсредоточаваха на едно място, събираха се по-близо един до друг. Първоначалните стремежи за господство бяха потънали в забвение. Онези, които бяха оцелели от Зимите и от нападенията на враждебно настроени вирсови племена, се бяха завърнали в стария център, в първата колония, Ландин. Учеха децата си на старите науки и порядки, без да ги осъвременяват. Живееха все по-скромно и по-скромно и отдаваха все по-голямо и по-голямо предпочитание на простотата пред сложността, на спокойствието пред борбата, на издръжливостта пред успеха. Просто се оттегляха.

Загледан в миниатюрната чашка пред себе си, Агат долови в ясната й, чиста полупрозрачност, в съвършенството, с което бе сътворена, в крехкостта на материала умаления образ на духа на народа си. Въздухът извън високите прозорци имаше същия полупрозрачен синкав цвят. Но бе студен — необятен и студен син здрач. Отново го налегнаха старите страхове от детинството, за които той, вече голям, разсъждаваше по следния начин — този свят, на който е роден той, на който са раждани баща му и дедите му от двайсет и три поколения, просто не е неговата родина. Тук всички те са чужди. И дълбоко в себе си никога не забравяха това. Бяха пришълци. И малко по малко, с величествено спокойствие, с безмозъчното упорство на еволюционния процес този свят ги убиваше — отхвърляше присадката.

А може би и те приемаха това развитие твърде покорно, с твърде голямо желание да измрат. Но нали от самото начало силата им се криеше в покорството — в желязното им подчинение на Съюзните закони. И още бяха силни — всеки един от тях. Но нямаха нито знанията, пито способността да се борят с безплодието и с преждевременните раждания, които топяха поколенията им. Явно Съюзните книги не можеха да обхванат цялата човешка мъдрост, а човешкото познание от ден на ден, от Година на Година се свиваше и подменяше с някоя информация от непосредствено значение, отнасяща се до ежедневното съществуване тук и сега. Накрая те вече и не разбираха голяма част от това, което бе написано в книгите. Какво наистина им бе останало от наследството до този момент? Ако въобще някога корабът, както твърдяха старите сказания и надежди, се спусне в пламъци от звездите, дали хората от него ще разпознаят в тях себеподобните си?

Но нямаше никакъв кораб и нямаше и да има. Те щяха да умрат. Ще се свърши с присъствието им тук, с дългото им изгнание и борба на тази планета, всичко ще се разтроши като глинена отломка.

Агат много внимателно сложи чашата върху подноса и изтри потта от челото си. Сейко отново го наблюдаваше. Той рязко й обърна гръб и се заслуша в разговора на Джонкенди, Дермат и Пилотсон. Мрачните му предчувствия за миг ненадейно бяха прекъснати от спомена за леката, гъвкава и изплашена фигура на момичето Ролери, протягащо ръка към него от черните скали сред морето, и той видя в това и обяснение, и знамение.