Планета за изгнаници

Глава седмаЮжното нашествие

Ярко светеше над островърхите покриви звездата, чиято поява отбелязваше началото на Зимата, толкова безрадостно ярко, колкото и в момчешките спомени на Уолд отпреди шейсет лунни фази. Пред Снежната звезда на небосклона бледнееше дори огромният тънък полумесец. Започваше нова лунна фаза, нов сезон. Но те не вещаеха нищо добро.

Дали беше вярно това, което пришълците говореха за луната, че и тя била свят като Аскатевар и другите области, но без живи същества, и че звездите също били светове, където живеели хора и животни и имало лято и зима… Как ли изглеждат обитателите на Снежната звезда? Из въображението на Уолд витаеха отвратителни, белоснежни твари с безкръвни цепки вместо уста и пламтящи очи. Той тръсна глава и се опита да вникне в думите на останалите старейшини. Не бяха изминали и пет дни, и съгледвачите се върнаха с най-различни слухове от север — ето защо старейшините бяха стъкмили огън в обширния Теварски двор и бяха свикали Каменния сбор. Уолд пристигна последен и затвори кръга, тъй като никой друг не се осмеляваше да го измести. Но за него това бе безсмислено и унизително. Защото войната, която бе обявил, не бе започнала, хората, които бе изпратил, не тръгнаха и съюзът, който бе сключил, се разтрогна.

До него седеше Умаксуман, също така смълчан. Останалите викаха и се препираха, без да стигат доникъде. Какво ли очакваха? От удрянето на камъните не се получи никакъв ритъм, само нестроен тропот и стълкновение. Можеха ли след всичко това да се надяват на някакво съгласие? Глупаци, глупаци, мислеше си Уолд, вперил застрашително поглед в огъня, който се намираше твърде далеч, за да го стопли. Повечето от останалите бяха по-млади и можеха да се топлят с младостта си и с крясъците. Но той бе остарял и кожените дрехи вече не го топлеха навън, под ярката Снежна звезда и Зимния вятър. Сега го боляха краката и гърдите от студа и той нито знаеше, нито пък искаше да знае за какво се карат останалите. Изведнъж Умаксуман скочи на крака.

— Слушайте! — извика той и гръмовитият му глас („От мене го има“, помисли си Уолд) наложи известна тишина, макар и тук-там да продължаваха да мърморят и да се подсмиват. Досега, въпреки че вече всички имаха що-годе представа за случилото се, непосредствената причина или повод за кавгата им с Ландин не бе обсъждана извън стените на Уолдовия Родов дом. Просто бе съобщено, че походът няма да се предвожда от Умаксуман, че няма да има никакъв поход и че може да се очаква нападение от пришълците. Онези, които не знаеха нищо за Ролери или Агат, разбираха, че всъщност става дума за борба за надмощие между групировките в най-силното семейство. Именно това проличаваше от всичките речи, които се произнасяха пред Каменния сбор, въпреки че в тях привидно се обсъждаше дали пришълците да се считат за врагове извън градските стени.

В момента беше ред на Умаксуман:

— Слушайте, старейшини на Тевар! Казвате това, казвате онова, ала няма какво повече да кажете. Гаалите идат — след три дни ще са тук. Замълчете и вървете да наострите копията си, вървете да гледате към портите и стените ни, защото врагът иде, връхлита върху нас — гледайте! — махна той с ръка на север и много от тях се извърнаха да видят накъде сочи, като че ли очакваха ордите от Южното нашествие тозчас да нахлуят през стената — толкова убедителна бе реториката му.

— Защо не си гледал към портата, през която излезе твоята родственица, Умаксуман?

Край на недомлъвките.

— Тя е и твоя родственица, Укует — отвърна гневно Умаксуман.

Единият бе син на Уолд, другият му бе внук и двамата говореха за дъщеря му. За първи път в живота си той потъна от срам пред избраниците на народа си, неподправен, безпомощен срам. Седеше със сведена глава и не помръдваше.

— Да, така е. И аз съм този, който изми срама от рода ни! С братята ми избихме зъбите от мръсното лице на оня, с когото тя преспа, и тъкмо го бяхме притиснали да го скопим като див звяр, когато ти ни спря, Умаксуман. Спря ни с глупавите си приказки…

— Спрях ви, за да не ни се наложи да се бием с пришълците, вместо само с гаалите, глупако! А тя е достатъчно голяма, за да спи с когото си поиска, и това не е…

— Той не е човек, родственико, и аз не съм глупак.

— Глупак си, Укует, тъй като не пропусна случая да ни скараш с пришълците и по този начин унищожи единствената ни възможност да отблъснем гаалите!

— Не искам да те слушам, лъжец, предател!

С викове и извадени брадви те се нахвърлиха един срещу друг в средата на кръга. Уолд се изправи.

Най-близко седящите до него мъже вдигнаха поглед в очакване той да осуети сбиването в качеството си на старейшина и родов вожд. Но Уолд не направи нищо подобно. Само обърна гръб на разкъсания кръг и тръгна мълчаливо със скованата си, тежка походка по уличката между стръмните покриви и издадените капчуци към дома на своя Род.

С мъка слезе по издълбаните в земята стъпала и се вмъкна в задушното, задимено и топло подземно помещение. Наобиколиха го момчета и жени с въпроси за Каменния сбор — дали е свършил и защо си иде сам.

— Умаксуман и Укует се бият — каза той, за да се отърве от тях, и седна до огъня с крака почти в самата жарава.

От това няма да излезе нищо добро. От какво ли пък вече можеше да излезе нещо добро? Когато разплаканите жени внесоха тялото на внука му Укует, а гъстата кръв от разцепения му череп оставяше дебела диря след тях, Уолд продължи да гледа все така неподвижно и безмълвно.

— Уби го Умаксуман, родственикът му, брат му — нахвърлиха се отгоре му с пронизителпи писъци жените на Укует, но той дори не повдигна глава. Най-сетне замаяно се огледа, като обкръжен от ловци, престарял звяр и рече дрезгаво:

— Млъкнете… не можете ли да млъкнете…

На следващия ден отново заваля сняг. Погребаха Укует, първия мъртвец от началото на Зимата, и вкочаненото му лице се покри със сняг още преди да заровят гроба. В този миг и дълго след това Уолд не преставаше да мисли за Умаксуман, прокуден, сам сред възвишенията, сред преспите. Чия ли участ беше по-добра?

Езикът му бе много надебелял и той не искаше да говори. Седеше си до огъня и понякога дори не беше сигурен дали навън е ден, или нощ. Не спеше както трябва — сякаш непрекъснато се будеше. И в един от тези моменти чу как отвън над земята се надига някакъв шум.

От страничните помещения заприиждаха жени, грабнали родените си през Есента деца, и пищяха:

— Гаалите, гаалите!

Други пък безмълвно, както подобаваше на жени от голям дом, сложиха всичко в ред и зачакаха.

Никой не идваше за Уолд.

Той знаеше, че вече не е предводител, но нима не го считаха и за мъж? Трябваше ли да стои с пеленачетата и жените до огъня в подземната бърлога?

Срама пред другите бе понесъл, но не можеше да понесе загубата на собственото си самоуважение и затова стана едва-едва и започна да рови из старата си, изрисувана ракла и да търси кожения нагръдник и тежкото копие, с което едно време сам бе убил снежен таласъм. Сега беше скован и трудно подвижен, а оттогава бяха минали всичките светли сезони на живота му, но той все още беше същият човек, същият, който бе убивал с това копие в снега на отколешна Зима. Нима не бе същият човек? Не трябваше да го оставят тук, до огъня, когато дойде врагът.

Наоколо се разпискаха глупавите жени и той се обърка и ядоса. Но старата Керли ги отпъди, върна му отнетото копие и завърза на врата му сивата кожена наметка, която му бе направила през Есента. Добре че поне една от жените му знаеше все още какво значи мъж. Тя го наблюдаваше мълчаливо и Уолд усети печалната й гордост. Затова тръгна с високо вдигната глава. Тя бе свадлива старица, а той — стар глупак, но гордостта си беше гордост. Уолд се изкачи по стъпалата и излезе навън, в студения ясен следобед. Отвъд стените се чуваха неразбираеми викове.

Мъжете се бяха събрали на квадратната площадка над комина на Дома на Небитието и му сториха път, когато се изкачи по стълбата. Той се задъхваше и трепереше, затова отначало не можа да види нищо. Но после погледът му се проясни. За миг забрави всичко пред невероятната гледка.

Долината, която се виеше от север на юг в подножието на Теварското възвишение и стигаше до реката на изток от гората, бе препълнена — препълнена като придошла река, гъмжаща, преливаща от хора. Те се движеха на юг, точеха се в нестройна, тъмна върволица, която ту се разтягаше, ту се свиваше, ту спираше, ту тръгваше; крещяха, викаха, подвикваха, скърцаха; плющяха камшици, дрезгаво ревяха хани, плачеха деца, тупуркаха носилки; от време на време проблясваше сгъната червена шатра, шарена женска гривна, някое червено перо, острието на някое копие; носеха се смрад и врява. Цялата тази стихия се движеше на юг, едно безкрайно движение на юг. Южното нашествие. Но никога в миналото не бе имало такова Южно нашествие. Такова стълпотворение от хора. Не можеха да се обхванат с поглед, тъй като не преставаха да извират от разширяващия се северен край на долината. И това бяха само жените, дечурлигата и обозите… Редом с този пълзящ човешки поток Зимният град на Тевар бе едно нищо. Камъче на брега на прииждаща река.

Отначало на Уолд му прилоша. После се съвзе и каза:

— Това е нещо чутовно…

И наистина това преселение на всички северни народи беше нещо невиждано. Радваше се, че го е видял. Застаналият до него старейшина, Ануелд от Сиокманския род, сви рамене и тихо му отвърна:

— Но това значи, че е настъпил краят ни.

— Ако спрат тук.

— Тези едва ли. Но зад тях идват бойците. Те се чувстваха толкова силни и сигурни в многочислеността си, че бойците не ги придружаваха, а ги следваха…

— Довечера ще имат нужда от хранителните ни запаси и от стадата ни, за да изхранят целия този народ — продължаваше Ануелд. — Ще ни ударят веднага щом тия се източат.

— Тогава да изпратим жените и децата на запад, сред възвишенията. Срещу подобна сила този град е само един капан.

— Слушам те — съгласи се Ануелд със свиване на рамене.

— Хайде… бързо… преди да са ни обкръжили гаалите.

— Това вече се каза и се чу. Но има други, които твърдят, че не можем да изпратим жените си да се защитават сами, а ние да останем под прикритието на стените.

— Тогава нека идем с тях! — изръмжа Уолд. — Нищо ли не могат да решат Теварските мъже?

— Те нямат водач — отвърна Ануелд. — Слушат ту този, ту онзи и в крайна сметка не слушат никого.

Още една дума и имаше опасност неволно да обвини Уолд и неговите роднини, затова си позволи само да допълни:

— Тъй че стоим тук и чакаме да ни унищожат.

— Аз ще изпратя жените си надалеч — каза Уолд, раздразнен от невъзмутимото примирение на Ануелд, и обърна гръб на величавото зрелище на Южното нашествие, за да слезе по стълбата и да отиде да каже на роднините си да се спасяват, докато все още има някаква възможност. Възнамеряваше да тръгне с тях, тъй като съпротивата срещу такъв многочислен неприятел бе невъзможна и малко, много малко тевари щяха да останат живи.

Ала по-младите мъже от рода му не бяха съгласни и не желаеха да се подчиняват на заповедите му. Щели да останат и да се сражават.

— Но вие ще измрете — убеждаваше ги Уолд, — а жените ви може да се спасят с децата… ако не са тук при вас. — Езикът му отново надебеля. Едва го дочакаха да свърши.

— Ще се бием с гаалите — отвърна му един от по-малките внуци. — Нали сме бойци!

— Тевар ще издържи, старейшино — добави друг с увещаваш, ласкателен глас. — Ти ни показа как да го построим.

— Ще издържи на Зимата, но не и на десет хиляди бойци. По-добре жените ми да умрат от студ сред голите възвишения, отколкото да живеят като наложници и робинн при гаалите. — Но те не го слушаха, само чакаха да свърши.

И той отново излезе навън, но нямаше повече сили да се изкатери до площадката. Затова си намери едно укритие, където можеше да чака, без да пречи на движението по тесните улички. Това бе вдлъбнатината под наклонения подпорен стълб на южната стена, недалеч от портата. По него можеше и да се изкачи горе, за да наблюдава Южното нашествие, а когато вятърът започне да прониква през наметката му, ще може да приклекне, да опре брадичка в коленете си и да се подслони във вдлъбнатината.

Известно време слънчевите лъчи стигаха до скривалището му. Той се радваше на оскъдната им топлина и не мислеше за нищо. Веднъж-дваж вдигна поглед към Зимното слънце, остаряло и останало без сили.

Изпод отъпканата земя до стената вече напираха зимните треволяци — мимолетните, бързоцветни растенийца, които щяха да избуят в промеждутъците между снежните бури, но само до средата на Зимата, когато снегът преставаше да се топи и не вирееше нищо друго освен безкоренните снегорасляци. Светът нито за миг не оставаше без живинка — всяко едно създание си изчакваше времето във великата Година, разцъфтяваше и умираше, за да се роди отново.

Дългите часове се нижеха едва-едва.

От северозападния край на стените долитаха викове и рев. Наоколо, по уличките на градчето, където под надвисналите капчуци имаше място само за един човек, притичваха хора. След това виковете заехтяха зад гърба на Уолд и отвъд портата вляво от него. Високата дървена плъзгаща се порта, която се вдигаше отвътре с помощта на скрипци, се тресеше в рамката си. Атакуваха я с таран. Уолд с мъка се изправи на крака — толкова се бе вкочанил от седенето на студа, че нищо не усещаше. За малко се облегна на копието си, а след това си възвърна равновесието, като се опря на подпорния стълб, и приготви оръжието си за ръкопашен бой.

Гаалите навярно си служеха със стълби, тъй като вече бяха нахлули в града от северната му страна — по шума се познаваше. Над покривите безпрепятствено прелетя едно копие, изстреляно с копиехвъргачка. Портата отново се разтресе. Едно време те нямаха стълби и тарани, не идваха с хиляди като сега, а минаваха поотделно — дрипави племена от страхливи варвари, които бягаха на юг от студа, а не оставаха да живеят и да умрат в собствените си земи като истински мъже… Изведнъж пред очите му изникна един от тях — с широко, бяло лице и червено перо в насмолената, високо вдигната коса, и се впуснала отвори отвътре портата. Уолд пристъпи напред и заповяда:

— Не мърдай!

Гаалът се стъписа и старецът заби желязното острие на двуметровото си копие във врага, встрани под ребрата. Още не го бе извадил от гърчещото се тяло, когато зад гърба му портата започна да се разцепва. Отвратително беше да гледаш как дървото се цепи пред очите ти като изгнила кожа и как през процепа наднича острието на дебел кол. Уолд остави копието си в корема на гаала и се запрепъва по уличката към Дома на своя род. Островърхите дървени покриви на града пред него бяха обхванати от пламъци.