Посвещавам този разказ на моя
духовен брат и съратник Янчо Чолаков
Приветствам всички избрани и поканени на моя 1000-ен рожден ден. Знаете, че празнувам не човешкия си ден на раждане, а деня, в който последният от Меровингите ми дари ритуалното си ухапване и ме направи това, което съм. Тук виждам неколцина от оцелелите съратници от онези времена, те днес също като мен споделят грижата за този свят, защото, както казваше онова лудо френско момиче: „Кой, ако не аз, и кога, ако не сега!“. Да, някой трябва да се грижи за храната, защото ако я оставим на самотек, започва да се бунтува, да се досеща кой я пасе и угоява и с каква цел го прави. Помните ли дивите стада от невежи средновековни селяци, които ни преследваха с трепетликовите си колове и светена вода? Къде са сега техните внуци? Цивилизовани, просветени, те не вярват в нашето съществувание, гледат екранните си измислици за нас и разсъждават дали са реалистично направени.
Първият умен ход беше да превърнем нашето момче Борджия в папа Александър V, макар и той да свърши зле, не споря. Но какво направихме със Светата църква в края на краищата – наша институция, която работи за нашите интереси! Не, не е вярно, че ние сме развратили папството – кардиналите и папите и преди нас си бяха сигурни, че Бог няма, как иначе щяха да си позволяват тези извращения и хилядократно погазване на собствените си Божи заповеди – само хора, които със сигурност знаят, че Бог няма и не може да има Божие наказание, могат да си позволят това, което дори ние, вампирите, смятаме за прекалено. Колко храна унищожиха тези фанатици в религиозните войни и инквизицията – като си спомня, сякаш кол пронизва сърцето ми…
Не, не се смейте, това е разхищение, с което още не мога да се примиря. Добре, че започнахме Ренесанса, Просвещението, прогреса и научно-техническата революция, за да можем да се радваме на тези цивилизовани днешни времена. Ако говорим за папството, трябва да кажем и нещо полезно, което те направиха за нас. Помните ли, когато се бяхме маскирали като еврейски богаташки фамилии, достатъчно затворени, за да прикрием смяната на самоличности в безсмъртния си живот? Тогава именно църквата ни лиши от правото да притежаваме земя, и с това ни принуди да се заемем с лихварство! Така че да не се чудят защо и как постепенно изградихме банкерския и финансов елит! Били сме притежавали парите на света… били сме невидимо правителство… Глупаци! Ние притежаваме много повече – всичко онова и онези, които се купуват с пари!!! И така е редно, защото само безсмъртни като нас могат да вземат правилни решения за управлението на стадото еднократни същества, които щъкат по планетата Земя и си мислят, че творят бъдещето си. Ние сме непреходните цивилизатори на човечеството!
Нека седналите от лявата страна на масата, уважаваните представители на върколашкото съсловие, ми кажат: по-добре ли щяха да бъдат днес, ако не бяхме ги кооптирали в нашата организация и не им бяхме дали да ръководят военно-полицейските институции? Да ръмжат срещу луната и един път в месеца да треперят дали някой мераклия няма да ги напълни със сребърни куршуми? Сега всяко посегателство над тях е посегателство над властта, реда и законността, които те представляват! Не, не ме убеждавайте, знам колко сте благодарни… нали непрекъснато получавам доказателства за вашата лоялност.
Ами седналите от дясната ми страна бивши зомбита? Днешни сенатори, съдии, политици и обожествявани лидери! Какво щяхте да бъдете днес без разработките на създадения и финансиран от мен научен институт „Ван Хелсинг“? Без неговите нежни лицеви маски, с които очаровате тълпите, без невролингвистичните упражнения, които превърнаха нечленоразделното ви ръмжене в хипнотични речи и ви осигуряват преизбиране след преизбиране… Нищо щяхте да бъдете! Мишени в стрелбищата на човечетата и олимпийска спортна дисциплина по отстрелване на гнили мозъци… Какво?
А, да… да… вярвам, че разбирате…
Но защо мислите, че не са тук до мен такива съмишленици като Чезаре Борджия, Хитлер, Гьобелс, Мусолини, Бокаса, Мао, Сталин, Пол Пот и други видни кръвосмукачи? Защото те нарушиха принципа, който аз спазвам през целия си хилядолетен път – анонимността! Всеки от тях можеше да бъде превъзходно маскиран като един от моите банкови мениджъри, да има винаги до себе за храна хора, готови на всичко за пари, и до днес безкрайна наслада от живота на живите.
Но не, те не ме послушаха. Попаднаха в капана на човешката представа за власт и могъщество и си платиха за това. А аз спазвам принципите си и ето ме отново пред вас за хиляден път, и ще продължавам да ви водя по-нататък в мъдрото стопанисване на човешкото стадо. Във века на информационната революция това е предимно изкуството на медията. Или изкуството за медийно производство на реалности. Затова на този знаменателен празник съм поканил и наши кадри от най-влиятелния визуален център – Холивуд.
Мнозина от тях, без да са получили честта да станат едни от нас, са избрали да бъдат в списъка на „очакващите“ обезсмъртяване. Е, те и в това си състояние правят изключително много за правилното обучение на храната. Със задоволство отбелязвам успехите им в романтизирането на нашия образ, превръщането му в идеал за милиони тийнейджъри, макар че според мен попрекалиха с розовите сополи… Добре работят и тези, които снимат филми, посветени на нашето демонизиране и избиване от герои. От нас трябва да продължат да се страхуват, но и трябва да се изпуска парата на безпомощното озлобление, защото, дълго сгъстявано, то поражда вредни идеи, планове и намерения.
Това имах да кажа по повод своята така кръгла годишнина… Мерси… Мерси…
Сега приканвам всички да се фокусират върху трапезата! Това в бокалите ви не е червено вино, драги съратници… Най-отбрана кръв от млади девойки с пикантен примес от менструална… За колегите отдясно: сочна млада плът от финансови брокери и икономисти – напоследък имаме малък излишък от тези кадри…
А за хората – всичко, което са в състояние да си пожелаят.
Посвещавам този разказ на Александър Карапанчев
заради споделената ни любов към истинската литература
– И какво казваш, писател си, а?
Никой не беше нахлувал през разбитата врата, не беше го осветявал с прожектор, не беше му извивал ръцете зад гърба. Всичко беше толкова сиво и се развиваше в тишина, от която те побиват тръпки, и ужасът, който следва, е безпричинен и безграничен…
А пък Джон Петрович наистина се смяташе за писател. И имаше основателни причини за това, подредени в специална лавица на библиотеката му. Десетки книги на руски и на английски. Руските – с името Иван Петрович, английските – с името Джон Питърс. Ярки корици с мускулести астронавти и разопаковани дами… Да бъдеш писател, се иска да си наблюдателен, да чуваш и да запомняш. А такова чувство на ужас, когато ежедневността на ставащото те кара да полудяваш, не помнеше. И това безумно желание да си затвори очите и да се събуди в друга реалност… Коленете му не трепереха, не, те се подгъваха. И ръцете му не се потяха и не се тресяха, просто бяха станали съвсем студени и видимо синееха.
Човекът в черно – досущ като от филма, в демонстративно черното си дълго палто, в черната си шапка с черна копринена лента и черни панталони, безупречно положени върху блестящи черни обувки – беззвучно пристъпваше по паркета. И, о, боже, беше с черни ръкавици! Без да ги сваля, той плъзгаше черен пръст по цветните гръбчета на книгите.
– Пи-писател съм – заекна Джон Петрович.
– Писател – това е добре. Писателите са ни нужни. Писателите, да ти кажа откровено, наистина са инженери на човешките души. Ама и колко души развалиха разните му инженерчета с купени дипломи…
– Аз имам висше образование – обидено надигна глас Джон Петрович. – Пет години учих.
– Не говорим за теб – махна с черна ръкавица черният човек. – Ти си писател, за разлика от тях. Нали така?
Джон не се обиди на „ти“-то. Веднага му беше станало ясно, че този в черното може, на него му е разрешено като представител на висши инстанции.
– Да, писател – тоя път успя да не заекне.
– Е, кажи ми ти, писателю, за какво е например тази книга?
Джон се надигна да види по-добре – пустите му корици толкова си приличаха, и подхвана:
– Тук моят герой попада в миналото и започва да поправя историята. Обхожда цялата земя, завоюва почитта и уважението на хората и става…
– Стоп! Ти не ме разбра, писателю мой, аз не те карам да конспектираш кой къде е отишъл и каква я е свършил. Кратко и ясно ми кажи: за какво всъщност е тази книга? Защо е написана?
Петрович съобрази, че да си признае тук за какво е написана тази книга би било крайно неразумно. То това се прави с приятели на чашка, когато има банкет по повод на ново издание. Тогава можеш да се изхилиш цинично и да заявиш, че е писана „за пари“, ама вие, като приятели, не я четете, тя не е за вас, за балъците е. А на тоя в черното какво да му обясниш?
– Един мой познат от Южна Америка – продължаваше неканеният гост – разказваше, че книгата може да е за дългото пътешествие и завръщането у дома. Помниш ли Одисей? Или за дългата война и как завършва всичко. Или пък за търсенето на нещо важно и неговото намиране. Или за бога, който в края на краищата умира за нас. И знаеш ли, моят познат винаги можеше лесно да обясни своите книги. Ами ти? Нали си писател? Ето например, вземи тази… За какво е? Да не би да говори за любовта?
– Е… там има любовна линия…
– А, само линия, значи не е за любовта. Може би е за дружбата тогава? За онази мъжка дружба, която кара приятелите да се хвърлят един за друг и в огън, и във вода? Когато изведнъж пристига телеграма: „Приятелю, на помощ!“, ти зарязваш всичко и отиваш да спасяваш… Това един американец ми го разправяше. Много весел писател беше. И така, за дружбата ли е, а?
Джон Петрович сбърчи вежди в усилие да си спомни какво именно се случваше в тая книга. Ама май че не успя съвсем. Какви дружби можеше да има един планетарен император? Той си има поданици, а приятели… нещо не се връзва…
– Жалко… Не е за дружбата, не е за любовта… Може пък да е за възпитанието? За порастването на героя, за неговото развитие? Тогава това е полезна и нужна книга. Е?… Пак не? В такъв случай за какво, по дяволите, си я писал? Давай накъсо!
Джон трепна като от изплющяване на камшик и каза честно:
– Тази е написана заради попадането в миналото и неговото преправяне.
Черният човек гнусливо запрати томчето в ъгъла.
– А тази?
– Бойна фантастика.
– И какво? Целият смисъл на книгата е в това, че всички се избиват?
– Главният герой накрая оцелява.
– Ами тази?
– Това е космическа опера.
– Опера ли? Да не е в стихове? – гостът даже разлисти няколко страници, видимо заинтригуван.
– Не, това е просто голям роман за полети в космоса.
– Научна фантастика? Човекът, изправен пред пространството и времето?
– Н-не – отново заекна Джон Петрович. – Пирати, борба за власт и мащабни сражения, но в космоса.
– Тъй… Ами тази?
– Това е хумористична фантастика.
– Искаш да кажеш, писана заради смеха?… Е, какво пък… и чесалка за гърба понякога е нужна на човека, както и килимче в банята…
Мъжът в черно се разтъпка из стаята, вгледан в шарените корици на книгите. Плъзна пръсти по клавишите на включения компютър. Мръдна завесите, така че да влезе слънчев лъч. Беше мрачен и съсредоточен. Джон Петрович обречено го следеше с поглед в очакване на неизвестно какво. Под мишниците му беше мокро и студено. Изведнъж Джон (то кое ли в тая история не беше „изведнъж“) се усети като празна шахта, в която пропада с беззвучен писък. Лети надолу с гърба и стига дъното, където го чака нещо мъничко и топло… Чака го онова желание от младите му години да напише книга за всичко, което наистина липсва в човешкия живот… за онова бъдеще, в което никой не зависи от другия, а се стреми към него, защото това е увлекателно и те прави по-богат с нещо отвъд парите и притежанието…
– Поне достатъчно ли си грамотен? – тихо попита гостът.
– Завършил съм педагогика! – гордо изпъна гръбнак Петрович.
– Е, какво пък… ще се наложи да поработим… Който дълго се мъчи, може и да сполучи. Нали тъй? Ти вземи поразтреби тук, докато ме няма. След някой час ще намина отново. И ще поработим. Ех, как ще поработим!… – той звучно плесна с ръкавиците си и ведно със звука изчезна.
Джон Питърс облекчено въздъхна. Изправи се бавно пред стената на библиотеката си. В ъгъла самотно шаренееше купчинка книги. Пусто…
– И какво беше това? – изрече на глас той.
– Не какво, ами – кой! – чу се откъм тавана. – Аз съм твоят муз, ясно ли е? На някои им пращат музи, а на тебе – мен… Така че до скорошна среща, писателче. Предстои ни яко писане!
От всичко на света най-обичам тези фантастични съботни следобеди. Мама вече е разчистила трапезата от обилния обяд, сипала е първите чашки домашна сливовица и на верандата оставаме само мъжете – Татко, дядо, вуйчо Грую и този път като приятна изненада – чичо Койчо, дето миналата година се върна от корабите – обиколил бил свят и половина, вика дядо.
Никой не ме гони в другата стая – и аз, тупарлакът, съм утрешен мъж, вика тате, нека се уча на мъжки приказки. Много ми се иска да бъда днешен мъж, ама като не може, съм съгласен и на утрешен. Важното е, че ме имат за свой и ме оставят на трапезата да стоя на отделен стол.
Отначало винаги започват с разни глупости за разни жени или правене на пари, тате вика, че било важно, ама аз хич не ги слушам. К’во значение има на коя ù бил по-голям балконът, на коя задният двор. Няма да живея при нея я! Пък и за парите, все някакви „прецакани“ и „изработени“ хора споменават, нищо не им се разбира. Виж, като заговорят за политиката на далечни страни, това чакам!!! Това Америка, това Русия, това Африка, там стават интересните работи…
И днеска всичко почна, когато мама простря на задния чардак телевизора. Тя му е избродирала по краищата на медийното платно едни красиви первазчета с целуващи се гълъбчета – не ти е работа! Та върху това еднометрово килимче започнаха да се редят образи и звуци от света и всички други разговори затихнаха.
„Вече трета седмица боевете по поречието на река Замбези продължават с променлив успех на прогресивните европейски сили. Най-голям напредък имаха частите на Тринадесети трансилвански корпус „Вампирите“, но откак замбийските диктатори поканиха на помощ наемници от Хаитянската зомбармия, нещата се усложниха. Възникнаха проблеми с прехраната на трансилванските командоси, които са съвсем естествени, като се има предвид метаболизмът на нашите „червени каски“. Умиротворителният ход на обединените европейски сили се затруднява и от намесата на отделни групи от местното терористично движение „Патриотичен фронт на черните магьосници“. На екрана се мярнаха демонстранти с плакати: „ЕВРОПИЙЦИ, ВЪН ОТ АФРИКА“.
– Че к’во им пречат толкова зомбитата на трансилванците бре, Койчо? Я с какви армии се справиха преди две години. – Тате винаги пита чичо Койчо, щото той е учен и много знае.
– Зомбито, Паро, е много особено нещо. Колкото да го гърмиш, няма файда, и да го хапеш – също, каква кръв да пият вампирите, като они нямат нито капка. Познавах един чех – беше им зъболекар, вампирски де – специализант по предни зъби, вика, много се грижат за кариесите си, вика, вампирите не са пациенти, а истинско удоволствие. Възпитани хора! – добавя поучително чичо Койчо и набожда нова кисела краставичка.
– Педерасти! – изръмжава ненадейно вуйчо Грую, той като дойде на пет сутрешни ракии, винаги му се привиждат наоколо някакви педерасти.
– Трай бе, Грую – срязва го тате. – Сега ни е паднало да научим нещо от Койча, кога пак ще ни дойде на гости…
Вуйчо махва безнадеждно с ръка и я протяга към нова чашка с ракия.
– Та викаш, Койчо, вампирите възпитани, а?
– Абе то, ние тук к’во знаем за възпитанието?!? Они са едни маниери, една етика, един фюнес, същински джентълмани!
Тате печално изпъшква и подхваща:
– Абе Европата си е Европа, културата си е култура, к’во да каеш?!
– Койчо, бе – надига се треперливият глас на дядо. – К’во ще каеш за руснаците, бре, що така тия хора, все проблеми с тях бе, Койчо?
– Диви и непонятни души са това русите, дядо – кисело отвръща чичо. – Марсианците дойдоха при тях като брат по разум при брата по разум, сключиха законен договор с правителството им! Доставиха им технологии и неограничени количества зелена водка! И срещу това им искат само по една пинта кръв на месец от човек! На тях обаче сигур водката не им харесала! Въстания! Партизански отряди! Сега и тези, дето завладяха склада с водородни бомби в Урал! Няма да си седнат на задниците тия хора. Третото пришествие било настанало!!! Все нещо не им е в ред…
– Е, пък може да не им понася на родна земя толкова чуждопланетни мутри… – плахо се опитва да възрази тате.
Чичо Койчо съвсем се разярява, чак разплисква чашата си в чинията с кисели краставички.
– Не им понасяло! На американците как им понася? Като дойдоха първите летящи чинии на веганците и блокираха електрониката им, какво? Разговори, преговори, като разумни същества. Сключиха търговска спогодба и всеки си гледа кефа. Веганците…
– Баш педерастите! – изригва гръмогласно вуйчо Грую.
– Как тъй педераси бре, Грую? Те даже задници нямат, щото се хранят с менстурална енергия – закачливо подмята дядо.
– Ментална енергия, дядо, от енергията на мисълта се хранят веганците, и да знаеш още, че педерастията е преди всичко духовно явление – утихва Грую.
Всички замлъкнаха, защото тия забележки на вуйчо ги бяха чували и преди. Чичо Койчо като че също се поуспокои и продължи:
– Та ви казвам, американците веднага разбраха къде им е изгодата, бизнесът им върви, гледат си по цял ден телевизия, хрупат си пуканки и каквото им избълват мозъците – готова суровина за продан, лапат ли, лапат веганците и плащат за това скъпо и прескъпо…
– Чичо Койчо, верно ли, че от гледане на хубавата им телевизия на американците мозъците им ставали едни пухкави и раждали най-вкусните мисли? – обадих се аз.
– Така поне казват веганците, пък и на кого му пука какво става всъщност? Важното е, че си плащат.
– Ами ние, Койчо, нали също гледаме американска телевизия, що веганците не щат да ни купуват мислите? – рече дядо.
– Ами, първо, не е само работата в гледането, дядо, трябва да мислиш на американски, пък то докато ти го преведат, десет пъти българинът ще си помисли, тия нещо ме ментят, и хубавите мисли вземат, че се вкиснат. Кой ще ти лапа вкиснатите мисли, дядо?
– Тъй то, тъй, ама нема ли и за нас някои по-дребни нашественици, там от Меркурий или от Нептун?
Дружен смях разтърси трапезата. Щом почнат да се хилят, значи ще наченат пак ония другите разговори. Аз пък ще взема да изляза на улицата да си поиграя на марсианци и веганци. Целият град ми е за игра, откак обявиха, че е отворен пътят към Европа и всички заминаха за там. Помня, когато една сутрин видяхме, че сме сами, тате се изправи и гордо извика: „Да не ми е името Аспарух, ако напусна тази земя, ако ще да съм последният!“. И погледна към мен. Знам какво си мисли, ама аз смятам да се изуча и да напусна тази страна. Може да стана голям човек.
Я руски марсианец, я американски веганец.
В средата на улица „Поприще“ се появи човек. Отникъде, просто възникна като изображение върху фотохартия, пусната в проявител. И като че ли черно-бял. Като се вгледах, разбрах, че само костюмът му беше такъв. Лицето си имаше цвят, ако не се смята пребледняването.
Бях тръгнал да си купя цигари от отсрещната будка, горещина от средата на деня бе разгонила хората, така че бях практически единственият свидетел. Нямах съмнения за халюцинации, ставащото си беше факт и не ми оставаше нищо друго, освен да се приближа и да разбера повече. Топлинен удар също изключих, защото току-що бях излязъл от прохладния апартамент.
Приближих се и човечецът, защото това беше именно средностатистически човечец, ме погледна с надежда. В паметта ми неволно изплува стария приятел Юри и неговата любима наука „средология“. „Нищо средно не е вредно“ – повдигаше саркастичен пръст той, допълваше „А всичко средно е редно!“ и завършваше с въпроса: „Ако имаш два стола, къде ще седнеш?“. Или отсичаше: „На средния – среден…!“ – размахал среден пръст. Но това беше на младини, сега всички страстно се правим на средни – другото не е здравословно.
Изкашлях се комуникативно:
– Извинете, вие откъде сте?
Той ме изгледа, а по лицето му се бореха емоции:
– Току-що умрях. Вие дявол ли сте?
Ето един наистина слънчасал. Кога пък успя толкова бързо?
– Виж, човече, май имаш проблем, хайде да влезем в кафенето отсреща, има климатик!
– Знаех си аз, че ако отвъдното съществува, ще ида направо в ада… – мърмореше гостът, но се остави да го поведа към стъклената врата.
Отдавна смятах да се обзаведа с личен луд. Бат Ваню си имаше поне трима, те му бяха постоянен източник на истории и абсурдистки реплики, които той споделяше пред компанията. Това беше шансът и аз да си имам такъв екземпляр, още повече че моят правеше и чудеса.
– Та казваш, току-що умря? – приятелски подхващам приказка аз.
– Последното, което помня, преди да се появя тук, беше, че умирам в леглото си и си мисля дали наистина има съществувание след смъртта, както твърдят някои. Ако си бил вярвал в божието слово, си щял да отидеш в рая, ако не, в ада.
Хитро се усмихвам, толкова години четене на фантастика би трябвало да ми свърши работа…
– И тоя свят, където си живял… също България ли е?
– Какво е това България?
– Държавата, в която се намираш.
– Какво е това държава? Нещо като кръг на ада ли?
– Абе вие там нямате ли си различни народи, езици, всички на български ли говорите?
– Никога не ми е минавало през ума, че езиците могат да бъдат различни, на цялата ни планета езикът е един и същ.
Я па тоя, планетарна хармония му се прищяло!
– И той е български?
– Не знам, сигурно щом душата ми мине отвъд, научава местния език.
– И според вашите познавачи на отвъдното, какво се случва с вас в Ада? – влизам в тон с играта.
– Ами пълно е с дяволи, които ни измъчват. Ти сигурно си някакъв гид и трябва да ме въведеш в обстановката.
Дъвча устни замислено. Защо пък не, ролята на гид дава възможности.
– Питай какво те интересува, но казани и огньове не мога да ти осигуря.
– Какви казани, какви огньове, работата на дяволите е да ни правят живота мъчителен.
– Така ли? И по какъв начин?
– Доколкото си спомням… създали са ред, който за нас е ужасен.
– Например?
– Например, говорят ти неща, които не са действителност, правят ти неща, от които боли, държат те в положение, което причинява страдание, не ти разрешават неща, които са ти нужни.
– Искаш да кажеш: лъжат, бият, принуждават?
– Както ги казваш тези думи, разбирам, че много добре владееш същностите им…
– Ами разбира се, че ги знам, цял живот ги правя и ми ги правят!
– Знаех си аз, че си дявол!
– Е, понякога ми викат „голям гявол“, ама не съм чак толкова òправен.
– И, значи, признаваш, че си правите такива неща един на друг?
Вече ме вбесява тоя! Кипвам:
– Да се лъжем ли? Че то без това няма да има политика, търговия, реклама, договори, правила, в края на краищата! А сигурно и изкуство…
– Защо, ние, живите, си имаме изкуство, и никой не лъже никого. А онова с болката?
– Ами има едни лоши хора, които за удоволствие или защото искат да вземат нещо, пребиват някой човечец. Ама аз не съм от тях!
– Знаех си аз, знаех си… – стене почти речитативно оня.
Май трябва да сменя темата.
– Чакай, чакай, положението не е толкова черно тук. Ами ако беше попаднал някъде в Америка, където снайперисти отстрелват хората по улиците като юрдеци, или в Африка, където могат направо да те изядат, или в Анадола, където да ти направят нещо по-лошо и от смъртта…
– Леле, колко кръгове имал този Ад!!!
Лудият съкрушено клати глава, надига се и без да си плати кафето, тръгва към вратата. На прага спира замислено и се обръща:
– Все пак благодаря ти, че ме въведе в тукашното… Как ти викат?
– Верго ми викат, съкратено от Вергилий Тюфекчиев, майка ми беше литературоведка.
– Ааа! – маха с ръка безнадеждно лудият и излиза. Проследявам го с поглед и прочитам уличната табела на ъгъла.
Чакай, откъде беше това: „На попрището жизнено в средата…“.
Вървя по пролетната улица и се усмихвам на цъфналите дървета. Дишам дълбоко и… не, не живея светски, защото съм обещал да не пия и на жена ми, и на моя психотерапевт.
Той, горкият, съвсем се съсипа, докато ме лекуваше. Накрая започна да ги говори едни… съвсем хахави, чак го съжалих. Моето пиянство било уникално, вика, било се пренасяло на околните, и не само ги заразявало, ами и се предавало на целия свят. И още по-такива неща говори, ама все научни и засукани, та нищо не запомних. Сякаш ме псуваше на латински.
Ама сериозно ме замисли и реших наистина да зарежа пукницата. И ето ме свеж като корнишонче – три дена нито капка. И днес се престраших да изляза навън. За пръв път от години насам се заглеждам в хората, спирам пред витрините… красота. Хранителни стоки, погледът ми залепва в сочен хамбургски салам, кърваво-червен, отдолу реклама: „безумно вкусен…“, бла-бла, съдържание: Е-та десет вида, соя, овкусители, ароматизатори, тоалетна хартия, силаж, отдолу с големи букви: „БЕЗ ПРИМЕСИ НА ГМО И МЕСО!“. Странно, откога хамбургският стана вегетариански? Толкова дълго ли е продължил запоят ми този път?
Я да видим, какво си спомням за тази улица? Точно до тази бакалия трябваше да има бръснарница, или как им викаха, козметичен салон, да, с красив червено-син надпис и вензелни букви: „БРЪСНАРО-ФРИЗЬОРСКИ САЛОН“. Но защо я виждам отразена във витрината? Извъртам се на сто и осемдесет градуса и облещен гледам там, където имаше квартален клуб на някаква партия. Същите вензелни букви, същото червено на синьо, но пише:
МРЪСНАРО-ФРАЗЬОРСКИ САЛОН
С гумени колене и вдървени крака прекосявам улицата и влизам през вратата. Събрание. Май наистина е партиен клуб, а и избори се задават. По стените – полупознати мутри на политиквеници. Ораторът оре ушите на множеството: „… и инвестиции. Но можете да не се съмнявате, че щом отново ме преизберете, щото знаете, че моят опонент Стоянов е още по-алчен и от мене, всички тези международни фондове, които ще усвоявам, е, няма само аз, и за вас нещо ще остане. Разни журналя се опитват да ме изкарат, че пера пари на европейски мафиоти, глупости, аз самият съм европейски мафиот, бе! И пари имам в швейцарски банки, колкото да купя кирливия ви град заедно с гаргите, дето кръстосват над него…“
Изхвръквам като тапа от клуба. Едва не се сблъсквам с бронзовия бюст на некъв класик.
Отдолу надпис: „МАМЕТНИК НА…“. Над главата ми се вее транспарант:
ОТ ДЕМОКТАТУРА КЪМ ДЕМОНОКРАЦИЯ!
Долита разговор на минувачи: „Направиха го началчник и веднага си назначи сексретарка“.
Мамка му! Мамка му! Мамка му! Хептен съм ù изпуснал юздите на тази моя трезвеност!!! Краката сами ме отвеждат пред познатата врата на бар „Алкохолство“. Немощно надигам три пръста на бармана – една чаша, втора, трета – прогарят гърлото ми. Светва ми пред очите, с твърда стъпка излизам навън и се оглеждам. Като че ли – никаква промяна, ама под бронза пише: „Паметник на…“, бръснарницата пак си е на мястото, а като надниквам в партийния клуб, чувам как благ баритон бере души: „… и както ви казах, драги съотечественици, ако сме обединени пред лицето на кризата, ще излезем от нея като истинска Швейцария на Балка…“.
Бог е един – провайдърите са различни.
Когато бог направил човека, пропуснал да го патентова и сега всеки глупак може да прави същото…
Нямало било свобода на човека!!! Ти човек ли си, бе?! Свободен си!!
Изхвърлиха го от прозореца, пък той взе, че се научи да лети.
Първо го окрилиха, след това го попитаха що за птица е.
Казват, че обществото се нуждаело от творчески личности, напротив – творческите личности се нуждаят от общество.
Краставите разуми и през девет галактики се надушват.
Бързата прогноза – слепи ги ражда.
Повторението е майка на знанието, но има и аборти.
Огледай се, ослушай се и ако не иде факт – говори.
Не е важно хвърлен ли е жребият – важното е кой го хвърля!
Семената на враждата се сеят най-добре на нервна почва.
Трудно е да намериш истински приятел, но още по-трудно е да загубиш истински враг!
В някои глави мислите идват само за да умрат там.
Мястото на лидера е отзад. Това ще ви го обясни всеки пастир.
По-добре да събудиш в някого звяра, отколкото животното.
Свободният човек говори винаги каквото мисли. Но не на всеки.
Механизмът на диктатурата се смазва с кръв.
Не вярваш на Дарвин? Ами погледни се в огледалото!
Мъжката логика е правилна, а женската – интересна.
Черните мисли ти идват, когато си загубиш розовите очила.
От политиквено икономижане –
към икономижаво политикане!
Всеки изместник е гадостоен за своя гнуспех.
Социалчното дръвновесие води
към чукундуравенство.
От демоктатура към демонокрация!
Всеки компромислител владее консуматематика.
Планонервна лакомисия по въпростите на олигофрентабилността
и обещателната медалургия
Министъртейски селсъвет
Космикомични закономерзости
Архитектурнат маметник
Истерически мътериализъм
Медицинично здравеопасване
Той я гробичаше егоистински.
Той бе:
нахалтав журнализец,
артистиснат сладникъквец,
овцарствен некадържавник,
мордодоксален маймунистър,
сладострашен системазохист,
доносител на снобелова награда,
конякакъв литератруп в жертворчески дефекстаз,
славотелесен началчник, чантав до бюрокретенизъм,
генералтав офицербер, военослушащ до пагонанизъм,
командиригент на първа мемоармия на ветерангелите,
брадважен министъртей и скандалновиден конгреснаф,
авторитежък атестатко, конюнктурнат за славослагател,
живописнал олигофранцузин, целеосрамен в блатострастие,
ликьорав лигавтор на лицемеротика
и сеавтор на кримианална литературва.
Той покровителствено рече: Ние с вас сме съмишленици, което ще рече, че аз мисля, а вие съ!
И поведе знамената – хората вече ги нямаше.
Живя по принципа: по-добре велико нищожество, отколкото нищожна величина.
Реши всичко да прекарва през сърцето си – и първо го асфалтира.
Всички му завиждаха за умението да сдържа чувствата си,
без да подозират, че той няма какво да сдържа.
Искаше само да застъпи въпроса, а го стъпка.
Съчетаваше в себе си качествата на първия човек
и последния идиот.
Паднал ниско? Значи съгласен с гравитацията!
Бе толкова нисък, че трябваше непрестанно да се издига.
Ама че чудновата, дори екзотична думичка: Бу-ри-ме!
Обла, стегната и енергична като топка за тенис, която без умора прелита над мрежата. Да си призная, доскоро въобще не бях я срещала – нито в 12-годишната ми практика на журналистка, нито пък покрай моята втора магистратура. Уви, отделни термини умеят да се крият не по-лошо от гущерчета из храсти, докато не ги облееш с ярка светлина.6
Такъв силен лъч стана за мен запознанството ми с млада влюбена двойка от фондация „Човешката библиотека“. От тези хора чух за първи път оная странновата дума: те, виждате ли, се готвеха да включат някакво си буриме в техен предстоящ алманах. Преодоляла вродената ми скромност, аз си измолих един файл за четене. И ето, скоро вече плувах стоплена и усмихната из буримейски води.
На другия ден ми се прииска да познавам автора на нестандартния текст… който се оказа фантастът-оркестър АТАНАС П. СЛАВОВ. Уредиха ми среща с него в пицарията на бившия Младежки дом и там ние – хм, не без златистата помощ на пържени картофки плюс бира – си направихме хубав предварителен разговор за живота и изкуството.
Подир седмица успях да взема от Атанас късо като спартански меч, но съдържателно интервю.
Въпрос: За машината на времето някакви трийсет-четиресет годинки са просто „хапка за единия зъб“… Вие, господин Славов, спомняте ли си как именно и при какви обстоятелства се роди идеята за Буримето?
Отговор: Най-напред трябва да опиша рамката на реалните събития. Тогава течаха първите години на 70-те от миналия век, ние току-що създавахме клуба в София и бяхме пълни с креативна енергия, която се разплискваше през ръбовете на душите ни. От самото начало ни беше ясно, че ще правим пародия на основни положения във фантастиката. Разбира се, още не бяхме гледали „Междузвездни войни“ (колко далеч бяха те!), измисляхме всичко като за пръв път и си доставяхме неизразимо удоволствие. Идеята за подобно умотворение ни беше позната от списание „Техника – молодежи“, където мнозина известни съветски фантасти продължаваха историите си един след друг.
Решихме и ние да опитаме според собствените си сили.
Въпрос: Ами защо чак сега се появяват – на хартия или в електронен вид – отломки, тоест отделни части от епопеята Буриме?
Отговор: В продължение на около година завършихме първа книга, състояща се от над 120 страници, а после започнахме втора. Помня, че в нея се включиха допълнителни автори, станали фенове на поредицата, докато тя се пишеше. Понеже нямахме средства за копиране (пък и ксероксите по онова време бяха под контрола на органите), ние четяхме от машинописния оригинал, който в даден момент се загуби. Никой не си призна, че го е взел. Е, по-късно е имало и самоподценяване от наша страна…
Въпрос: Казано на високопарен език, кои бяха основните „демиурзи“ на този мегатекст? А инак, с думички прости: кои хора пишеха главите на Буримето?
Отговор: Един от най-главните автори, макар и не по обем на сътворените части, беше биологът Алексей Чернов – баш шегаджия и пародист в ранното ни клубно общество. Аз лично съм много благодарен на тоя мъж, защото той ме научи да понасям шеги и приятелски подигравки (дотогава никак не го умеех това: както всеки млад мечтател бях болезнено чувствителен към всякакво шеговито интерпретиране на позициите ми). Альоша създаде и до голяма степен бе прототип на мосю Аристид – духовния аристократ на празнолета, непрекия потомък на ахейците и галите и т.п. Ние със Сашо Карапанчев бяхме нещо като работните мулета на текста. Всяка новонаписана част се четеше на всеослушание и се превръщаше в истински празник на колективното общуване.
Специфично бе участието на младия Юрий Илков. Той, бидейки все още лейтенант, вече беше известен с прозвището си Генерала. Никога няма да забравя сборищата ни в неговата ергенска квартира зад Нотариата, която любовно наричахме „Късноприемница под пагона“, понеже там се изсипвахме цяла тумба след 22–23 часа, когато най-после успяваха да ни изгонят от Младежкия дом. Не ми се мисли как Юрата е отивал на другия ден на работа в 6… Помагаше и Георги Арнаудов, който тогава беше кандидат-автор и двамата заформяхме нашето по-късно сътрудничество.
Дори се сещам, че имаше не особено кадърни мераклии, които написаха отклонения от сюжета, но те не бяха одобрени от основния творчески колектив. Доскоро из папките ми се мяркаха такива машинописи…
Въпрос: Освен частите с по-самостоятелно звучене, дело на Александър Карапанчев или на самия вас, съществуват ли други запазени? Нали един класик със славянско име беше казал, че ръкописите не горят?
Отговор: Абе, те може и да не горят, ама се губят. Нямате си представа какво ли не съм правил, за да ги намеря!!! Дълго време подозирах колегата Васил Сивов, че съм му дал Буримето да го чете, но се оказа, че не! Така частите, написани от Чернов, са най-сериозната загуба на текста – в тях допълнително бяха мотивирани доста от чертите на Аристид, Халофер и мадам Ахак Хък. Това съответно би могло да породи известно недоумение у съвременния читател.
Въпрос: Погледнато през вълшебния кристал на толкова текли-изтекли години, как преценявате сега Буримето? И къде е мястото му в обобщената картина на родната фантастика?
Отговор: На моменти ми се струва, че то вече е загубило своя чар, а аз си го харесвам само защото ми напомня за мен – младия. Ала докато го сканирах и редактирах за публикация (която практически се явява първа), въпреки литературните му недостатъци реших, че си заслужава да бъде прочетено и днес…
Въпрос: Добре, но има ли какво да вземат от това Буриме съвременните ни фантасти – от неговия текст, от социума, когато то е създавано, въобще от целия този експеримент?
Отговор: Мисля, че да, и то не е единствено докосването до онова, над което сме се смеели и подигравали тогава. Смятам, че в „Полетът на „Буриданово магаре“ (така бяхме озаглавили нашия опус) още живеят универсални сатирични и лирични попадения, които са над времето. За моите части ми е трудно да преценя, обаче цялостните истории на Карапанчев според мен са истински фантастични разкази с оригинални социални идеи и с плътна по своему атмосфера.
Въпрос: Накрая – господин Славов, знаем, че оцеляването на днешния отечествен фантаст е свързано с много болки и тъги. Да ви попитам: вие лично как успявате да се преборите с тях?
Отговор: По метода „Луд умора няма“. Например – на фона на пълното равнодушие към нашего брата от страна на масовото общество – наскоро в Бургас основахме национално Дружество на българските фантасти, наречено „Тера Фантазия“. И си подадохме един на друг ръка. Или както би казало самото Буриме: „Ако се взаиморазбираме взаимообразно, защо да не се подкрепяме взаимоуважително?“.
Трансгалактическият празнолет „Буриданово магаре“ се носеше по обсипаните с космически прах друмове на Галактиката. Неговият духовен глава мосю Аристид, изпълняващ по съвместителство длъжността Генерален космосъзерцател, се бе отпуснал пред централния екран и пребиваваше в блажена дрямка. Пред неговия душевен взор се нижеше издрасканата лента на спомените от близкото и недотам близкото минало. С потресаваща детайлност в кадъра на паметта му възникнаха плесенясалите стени на бар „Формоза“, където той и старшина-школникът от Bоенно-търговския флот Халофер давеха скуката си в долнокачествено уиски. Аристид четеше любимия си вид проза – менюто! Синтетичният мозък на Халофер, безнадеждно остарял модел, негоден за инсталиране на И. И., непрекъснато бъркаше пистите на мисълта си, така че на моменти репликите му придобиваха неподозирани и неподозреваeми обрати.
Мосю Аристид се помъчи да изчопли от спомена някой от номерата на стандартната полузабавна програма в бара. И тутакси в киносалона на подсъзнанието му изскочи метр Жану – барманът с най-мегалитен нос в цялата Галактика. Той отваря уста да обяви поредния номер, но не успява. Номерът е започнал без него, и то откъм противоположната посока – вратата.
Да, вратата се отвори, даже (ако не го лъжеше паметта) през пантите. Това, което влезе, имаше твърде много краища и нито едно начало. Съществото закриволичи между масите, устремено към бара, където мегалитът на Жану набъбваше в застрашителна удивителна. Пъшкащото явление се закова пред масата на мосю Аристид и изломоти:
– Извинете, ако аз… нещо… – след което се разпадна на две части.
Първоначално мосю Аристид реши, че това се дължи на крайната степен на смущение, но след като се вгледа по-внимателно, разбра грешката си. Неопределеното явление бе изпуснало от себе си един напълно определен хуманоид с червена като цвекло физиономия, който мигновено се свлече на пода и с изражение на пълна некомуникабелност продължи да доглежда отдавна започнат сън.
Другата част на явлението, останала след неговото отделяне, се оказа очарователен небесносин септопод, по-точно септоподка, несъмнената грация и темпераментните оранжеви очи на която издаваха твърдо принадлежността ù към изящния пол. Тя се засуети около лежащия. Мосю Аристид понечи да се върне към менюто, ала това явно не му беше писано. Халофер в пристъп на гражданска съвест скочи и с помощта на септоподната дама вдигна хуманоида, за да го монтира на срещуположния стол.
„Сега поне има шансове да стане интересно“ – оптимистично предположи гръко-французинът и с поглед на познавач огледа дамата, която никак не беше зле. Мосю Аристид ненапразно носеше в себе си 50% френска кръв. Той разбираше от жени, ценеше параметрите им и познаваше правилата за контактуване с тях.
– Многозвездна коксан – изящно произнесе той универсалната формула за обръщение към разумно същество от женски пол, – как бихте позволили да ви наричам?
По лицето на коксан пробягаха чаровни зелени петна и тя неудържимо заприлича на кисела краставичка – от онези, които мосюто бе свикнал да възприема предимно със сливова.
– Името ми е Ахак Хък – изчурулика тя с нежен молюскоиден акцент. – Жителка съм на бившата планета Фък.
– Бившата? – с нефалшифициран интерес запита потомъкът.
– О, да! – изхлипа коксан и протегна към очите си няколко пипала с носни кърпички. – Нашата планета беше разкъсана, ама наистина разкъсана от демографски взрив!
– Мдааа – проточи с топло съчувствие непрекият потомък на французите. Беше му пределно позната тази модна в последно време форма на гибел у провинциалните цивилизации. – А вашият… хм… спътник?
Коксан Ахак Хък се разхлипа окончателно. Картечен откос от сълзи срази пепелника. Фас изцвърча и угасна – невинна жертва на чужди страсти.
– И той е като мен! – плачеше септоподката. – Ние с него имаме обща съдба. И той е последен, ах, от своята раса! Той е жертва на информационен потоооп! Ах, хлъц, извинете, мосю. Аз лично го извадих от потопа, правих му изкуствено дишане! Знаете ли колко терабайта беше нагълтал клетият! Още малко и щеше да се удави. Оттогава си е все такъв: чуе ли разговори или види събития, които носят информация, моментално се изключва. Очите му се затварят, устата също. Изобщо – алергия към информацията.
Септоподката подсмръкна и доверително добави:
– Ама вие трябва да се запознаете! Аз ей сегичка ще се опитам да го включа.
Тя протегна пипала и по майчински открехна очите на цвеклоида, сетне повдигна кожените капачки на ушите му. Изпод червените гънки надникнаха подозрително будни очи. Те нещо преценяваха, нещо пресмятаха, нещо категоризираха, после устата се отвори и отчетливо съобщи:
– Излишно много битове!
И – хлоп! щрак! клоп! – последни се затвориха ушите, а на смаяния Халофер му се причуха секретни ключалки с цифров шифър.
По-нататък паметната лента на благородния гръко-французин беше съвсем издраскана и залята с уиски, така че на нея личаха само няколко по-драматични епизода.
Между тях беше например една оспорвана турнирна среща около кръглата маса (на рулетката), където поради неизвестни засега природни закони мосю Аристид непрекъснато губеше.
Затъмнение… и се появи следващият кадър: Халофер в ролята на девствен новак залага всичките си налични суми на червено, в резултат на което пред него изниква твърде прилична купчина жетони, стимулиращи доброто настроение. Спечелената сума се оказа напълно достатъчна, за да се наеме един нелош празнолет и купонът да бъде пренесен все така успешно във вселенските бездни. И ето че компанията се отправи към кантората на „Галактикал интерсолар“.
Усмивката върху лицето на чиновника беше увековечена чрез средствата на пластичната хирургия, та затова нещастникът процеждаше с труд през разтеглените си устни:
– Имаме прекрасен празнолет, точно за вас, господа, ах, простете, коксан, илюминатори с южно изложение, бронята му не пропуска никакви космически течения, а пък двигателите…
Докато ломотеше, петте му трансплантирани ръце чевръсто оформяха документите, а шестата почесваше пипонестото теме.
Прекрасният празнолет се оказа ръждив атомен галош, на който изправни бяха само ремонтните вундеркибери. Именно те предпазваха с механична самоотверженост „Буриданово магаре“ от окончателен разпад, разкапване и разруха. През своя пъстър живот мосю Аристид бе употребявал немалко празнолети и немалко от тях бе оставял в такова състояние, но със стопанисването им оттам нататък се занимаваха обикновено други.
– Е, защо един благороден мосю да не се повози и на такава каруца? – жизнерадостно си каза непрекият потомък на ахейците и поведе компанията по коридорите на „Магарето“.
Ахак Хък възторжено пляскаше със свободните си пипала, придържайки в останалите кротко дремещия цвеклоид. Халофер, едничкият що-годе професионален пилот тъдява, би могъл да забележи нещо нередно, ала пистите в главата му отново се бяха объркали, така че на него едва ли можеше да се разчита.
След като всички се разположиха по каютите, мосю Аристид извика старшина-школника. Без да обръща внимание на спазматичните му опити да възрази, непрекият потомък на своите деди започна да му втълпява, че той, Халофер, е единственият кадрови звездопроходец тук и ако той, Халофер, не иска нашите братя, сестри и, дявол ги взел, братовчеди по разум да останат в безплодно очакване на контакти, то час по-скоро да се заеме с пилотиране на празнолета, изпълнявайки по съвместителство длъжностите щурман, лоцман, боцман, кок, бордови инженер, както и инженер по двигателите, водопроводите и радиаторите, докато той, мосю Аристид де, с пълно съзнание за оказаното доверие се заема с длъжностите Централен и Фундаментален организатор на Контактите, Върховен консултант по Всякакви въпроси, Бордови философ, Старши корабен наблюдател и, естествено, Генерален космосъзерцател. Обаче той, Халофер, да не смята…
На това място благородният мосю прекъсна поучителното си слово по независещи от него обстоятелства. Една от стените на каютата, раздирана от комплекси и вътрешни противоречия, напусна вертикалния си стоеж и с грациозна неумолимост понечи да похлупи двамата събеседници. Непрекият потомък на галите беше философ по натура и природа, поради което ненавиждаше всякакви излишно бързи телодвижения. Така че в създалата се неприятна ситуация единственото, което си позволи да направи, бе да се натъпче в креслото със сила, неизключваща известно достойнство, и да остави съдбата си в ръцете на провидението и високата облегалка на стола. И не сбърка. Край него (подобно на чиния, изстреляна от ръката на ревнива съпруга) профуча един ремонтен вундеркибер, подпря с рамо стената и раболепно застина в ъгъла.
– Коксан, Аристид, о! – възкликна Халофер, който все още пребиваваше в междупистово състояние.
Вундеркиберът протегна ръка и бръкна в ухото на неадекватно усмихнатия старшина-школник. В очите на последния се появи някаква осмисленост, ръцете му прекратиха хаотичните си движения, изпънаха се по шевовете и с възгласа:
– Кеп, разрешете да пристъпя към обязаности, задължения, необходимости, наложителности! – старшината се втурна към фок-мачтата на главния реактор.
Трогнат от тези драматични събития, мосюто извлече изпод стола своята чаша, предвидливо укрита там по време на инцидента, и отвори уста с намерение да каже няколко хвалебствени слова за нашите младши кибернетични братя, които ни спасяват. Но го спря погледът на вундеркибера: беше някак прекалено нагъл, намекващ, подсказващ и настоятелен. Страшна догадка парна мозъка на полуфранцузина. „И ти ли, Бруте!“ – изстена той, пък протегна на нахалника банкнота от един долар. Роботът светкавично я грабна и излетя през люка.
В обективите му светеше безкористна любов към паричните знаци.
На другата сутрин празнолетът вече пореше Вселената. В каюткомпанията се бяха събрали всички търсачи на разум. Дори цвеклоидът, изкушен от безинформационната тишина, щедро открехваше ляво око и дясно ухо. Върху носовия екран, проснат върху цялата предна стена, се ширеше безбрежният междузвезден океан – крайно безконечен, приятелски враждебен, обилно перфориран с черни и бели дупки и, естествено, претъпкан с разумни и недотам разумни форми на живот от всякакви породи и разцветки, страдащи от непреодолим хроничен глад към контакти и братски събеседвания.
Мосю Аристид усети, че сега е моментът да се кажат няколко думи за предстоящите велики събития. Той се надигна и елегантно закръглената му фигура (продукт на скъпи вина и луксозни цигари) се открои върху фона на звездната безбрежност.
– Скъпи нехуманоидки и хуманоиди! – начена гръко-французинът. – Настана великият час, когато ние, представители на разумните раси от познатата Вселена, водени от могъщите и благородни нагони на познанието, се впускаме в търсене на роднини по разум! Напред към нови роднински връзки! Нека всички наши контакти преминават в дух на взаимно разбирателство и роднинска взаимопомощ, защото не е възможно да си взаимопомагаме, ако не се разбираме взаимообразно, тъй като за да помогнеш на някого, респективно той да ти помогне, е крайно нужно да знаеш как да се разбереш с този, на който мислиш да помагаш, и съответно той да се разбере с тебе…
Последните метри от споменатата лента в главата на Аристид изтекоха пред вътрешния взор на благородния елино-гал. Верен на своята длъжност на Бордови космосъзерцател, мосюто се бе изтегнал пред носовия стеноекран и интелигентно бе проснал крака срещу безкрайността. Хоризонталната проекция на подметките му падаше върху Крабовидната мъглявина. Погледът му, макар и замъглен след доброто хапване, беше вперен в светлото бъдеще. Мисълта му нанизваше като лазерна връв грандиозен гердан от светлинни години, парсеци, галактики, мъглявини и друга космична бижутерия. Неусетно Фундаменталният консултант по всички въпроси, Специалистът по контактите и щепселите и Бордови мислител заспа.
Обладан от мъдра философска дрямка, мосю Аристид беше затруднен да следи околното пространство. Поради тази естествена и обяснима причина той не видя как до „Буриданово магаре“ се паркира чужд звездолет, виртуозно маскиран като летяща чиния. Това беше безотказна маскировка, защото всички сапиенси четяха списание „Космос“ и знаеха, че летящи чинии няма и не може да има. Пък и да има, те са само продукт на нездрави сензации или метеорологични явления. Така че и най-безочливото показване на подобен сервизен предмет предизвикваше само скептични усмивки и забележки от рода на: „Абе, знаем ги ние тия…“.
Невъзможното летателно тяло, невидимо за всеки, спокойно взе на абордаж празнолета. От люка на НЛО-то се изнизаха няколко безформени създания, всяко от които стискаше по един предмет с чудновата форма, и то далеч не миролюбива. Те се доближиха до външната врата на „Магарето“ и тъй като тя беше заключена, се процедиха през ключалката.
Празните пластмасови коридори ги посрещнаха с кобно мълчание. Само някакъв смотан вундеркибер надникна иззад един ъгъл и протегна лапа за паричен знак на уважение. Това невинно действие му струва живота, пардон, функционирането. Позитронната му душа отлетя във виртуалния рай, където текат реки от благовонно смазочно масло, дърветата раждат разноцветни чипове и резервни части, а благо усмихнатият свети Айзък Азимов всяко тримесечие раздава пресни драйвъри. Мир на ръждата му!
Агресорите стигнаха до вратата на каюткомпанията. Там спряха, измоделираха външния си вид до пълно оприличаване с древните пиратски прадеди, търпеливо изчакаха вожда си, докато му израсте черната превръзка върху лявото око и довърши дървения си крак. След това блъснаха вратата, изкрещяха дружно:
– Информацията или организацията! – и нахлуха вътре.
С изненадваща за самия него скорост мосю Аристид напусна света на розовите галактични сънища и впери поглед в конкретната ситуация. Тя бе трагична! Вождът на шайката метаморфи насочваше масивното дуло на дезорганизатора си право в пъпа на непрекия потомък. Последният, като всяко същество с висша организация на своята материя, изтръпна. Жестоката истина се развиделяваше.
Нападателите явно бяха от племето Мегабитници! Тези сапиенси бяха избрали собствен начин за движение и прогрес. Вместо да придобиват ум по трънливите пътища на познанието, те просто го изземваха със средства, разработени още от древните гангстери. Гръко-французинът си спомни десетките намерени празнолети и техните екипажи, които външно изглеждаха недокоснати, но мозъците им, като се почне от главния с всичките му дялове, после през гръбначния, дългия и се свърши с костния, бяха изстискани до последното битче информация!
Мосюто си представи своя безинформиран труп, където дори белите дробове са забравили финия дим на ароматните пури, а мъртвият стомах не може да се сети даже за едно от пикантно сготвените ястия на бар „Формоза“, за корабната кухня, за всички ресторанти и барове, обиколени от благородника през неговия дълъг и ярък живот. Тази покъртителна представа събуди духа на непреките му прадеди. В очите му заигра пламъкът на гръко-френския боен дух, мозъкът заработи светкавично. Той гордо призова провидението на помощ и то не закъсня да сложи приятелска ръка върху рамото му.
Коксан Ахак Хък, най-сетне схванала ужаса на ставащото, с пронизителен писък се тръшна пред краката на вдървения цвеклоид, като с инстинктивен жест на самозащита го събори върху себе си. Краката на Цвекльо се оказаха пред потомъка подобно на някакъв оръдеен лафет. Това беше оръжието!!! Мосю Аристид имаше пред себе си универсален информационен топ!
Недоумяващите нападатели видяха как Съзерцателят ловко отваря съпротивляващите се уши на цвеклоида и нещо му обяснява, обаче не намериха в туй нищо опасно и продължиха да очакват доброволно сдаване на всичката налична информация. Ето, това беше последната им грешка. Аристид хвана цвеклоглавия за краката и насочи отворената му уста срещу Мегабитниците.
– Ха-ха! И любителите на рози могат да бъдат удавени в розово масло – изсмя се той наум и даде сигнал.
Отначало Цвеклоний откри бегъл огън с логаритмичните таблици в десетична и дванайсетична числова система. Корсарите мигом прибраха оръжието си и се превърнаха в огромни уши, които поглъщат всяко битче информация, избълвана от гейзеровидния хуманоид.
Последваха трасиращо-разривните куршуми на афоризмите. Ушите застенаха от удоволствие.
Масивните снаряди на повестите и новелите се смениха с многотомните ракети на романите, трилогиите, квадрилогиите… Ушите се огънаха!
Попаденията на историческите трактати, философските студии и творческите плагиати накараха редиците на противника да се залюшкат, а пък когато Халофер, вдъхновен от общия боен дух, превключи на стари вицове, враговете опразниха в панически бяг територията на контакта. Само се чу тропот на дървен крак и други атрибути…
– Срещата премина в дух на откровеност – резюмира мосю Аристид и устреми поглед в безкрая, където набъбваха нови приключения.
За всеки случай „Буриданово магаре“ остана на орбита. Халофер доброволно пое вахтата, а благородният, макар и непряк потомък на дедите си, приканен от многоръката и многосърца дама на празнолета, я поведе към десантния катер. После смело, ала предпазливо излетя към неизбежната неизвестност (или обратното, каквото и да означава това). Цвеклоидът бе оставен да прави компания на Халофер.
Совалката се втурна в атмосферата, обаче мигновено беше подхваната от неизвестни, но свръхмощни алфа-бета-делта силови полета и водена от тяхната твърда ръка, се приземи на огромен космодрум. Гръко-французинът надникна през открехнатия люк и с подозрение огледа пейзажа. Към тях със ситен тръс се носеха посрещачи. Начело на групата препускаше беловлас хуманоид с грамадна глава и хилаво, ама спортно тяло, разкриващо десетки поколения с идеална интелектуална наследственост.
Малко по-назад и вдясно прииждаше внушителен гражданин с брада еспаньолка. Неговото гордо и целеустремено лице, обрулено от суровите ветрове на науката, декларираше академична непреклонност и абсолютна неотклоняемост по разните му там житейски пътечки. С твърда стъпка до него крачеше очарователна фея. Пъргавият взор на мосюто оцени несъмнените ù телесни данни, като не пропусна да отбележи пламенните погледи, които феята хвърляше към академичния субект. Устремен в своята целеустременост, последният не забелязваше нищо. Отляво пък подтичваше неизбежният младеж с одухотворено, но нещастно лице и небесносини очи, вперени с неподправения кретенизъм на безнадеждно влюбен в красивата си спътница.
– Ндааа – въздъхна непрекият ахеец. – Нищо ново под звездите!
Групата се доближи на достатъчно разстояние и предводителят изкомандва спиране. В огромните му като стартови площадки очи светеха бездънна мъдрост и неземна доброта в съотношение 2:3. Той миролюбиво направи няколко крачки напред и протегна ръце в многократно трениран страстен порив:
– О, любезни сапиенси, сърцето ми прелива от безбрежните си брегове при мисълта за близкия ни контакт и за неговите перспективи. Добре дошли на планетата Казаниада7! Тя цялата е превърната в очакване на великия информационен обмен между нашите братски разуми, достигнали такива върхове на познанието, които са върхови дори и за такава върхова цивилизация като нашата (и естествено вашата)! Идвате тъкмо навреме – с радостно угрижен тон допълни той, – защото това тримесечие съвсем провалихме плана си за контакти с тъй наречените братски разуми. И така, заповядайте на една изпълнена с искрена братска взаимопомощ разходка по нашата свидна цивилизация…
Мосю Аристид поведе притихналата коксан към светлия хоризонт, където направо от земята се издигаха неземните постройки на искрящ като фаянсови плочки град.
– Добре дошли в залата за контакти, братя – изрече мъдрочелият старец и въведе гостите през една огромна врата. Непозната сила подхвана мосюто и коксан, за да ги настани в две неудобни кресла, отвсякъде оградени с пултове и екрани.
– Предлагам да започнем – кимна казаниадецът. – Тази зала е директно свързана с централния информаториум на планетата. Всяка ваша дума ще бъде запечатана в кристаломатрица за вечни времена и за бъдните поколения.
Аристид се огледа. В залата и от лицата на братята по разум лъхаше спартанският аскетизъм на погребално бюро.
– Достопочтений, прощавай, че не ти знам името – започна елино-галът, – на борда на нашия празнолет се намира единственият и уникален във Вселената мъдрец, носител на всички и всякакви знания, сведения, мнения и препоръки за каквото и да било. Той е свърталище на абсолютната информация, утеха за всички търсачи на истината. Ако не възразяваш, ще го повикам тук. Само той може да ви се отблагодари достойно за безподобното гостоприемство.
– Действай, пришълецо! – мъдрецът величествено посочи един от пултовете. – Ето това копче тук.
Мосюто натисна въпросното копче и нахлузи върху главата си услужливо подадения шлем за телепатична връзка. Гледката около него изчезна. Появи се познатата командна кабина на „Буриданово магаре“. На преден план стоеше Халофер с отчаяние върху лицето и кълчища в ушите. „Прочиствал си е информационните писти – констатира Аристид. – Ама защо е толкова тъжен?“
Да, Халофер наистина страдаше. Топлото му другарско сърце не можеше да понесе отсъствието на прекрасната двойка и сега бавно, но сигурно се пържеше върху огъня на мъката. Изведнъж в главата му, някъде в пространството между лявото полукълбо и продълговатия мозък, прозвуча глас. Гласът на неотразимия мосю Аристид:
– Халоферчо, приятелю, чуваш ли ме?
– Капитане, умиращите те приветстват!
– Виж какво, момчето ми, друг път ще умираш, сега ми трябваш жив. В добро състояние ли е нашият цвеклолик приятел?
– Йес, сър!
– Така. Тогава кацай по нашия пеленг, чакаме те.
– Идвам, мосю! А вие пазете нашата гургулица Ахак…
Обаче гръко-галът вече се беше изключил.
„Гургулица нашата пазете…“ – въздъхна наум Халофер и отиде да стяга „Магарето“ за кацане.
Долу контактът вилнееше.
След като се разбра, че цвеклоглавият мъдрец ще пристигне скоро, вълните от възторжени казаниадци понесоха върху гребените си Аристид и неговата дама. Съзнанието на мосюто заприлича на сандвич от някакви подземни заводи, които произвеждаха машини, или може би от машини, които произвеждаха заводи? Безкрайни плантации, където растяха крави или може би пасяха? Великолепни роботи заместваха хората или може би това бяха хора, които заместват роботи, които от своя страна също заместваха хора? Или пасяха? С една дума, всичко се въртеше, произвеждаше, кипеше и никаква надежда за спиране или за каквато и да било промяна не се очакваше.
Бордовият философ се огледа замаян. Като единствен придружител бе останал синеокият младеж с одухотвореното, но нещастно лице. Преди час внушителният носител на брадата еспаньолка беше отвел в неизвестна посока научната фея, обяснявайки ù от движение: „Съгласете се, че полициклоидалният херматазъм е невъзможен без мегавилното макарониране…“. Феята се съгласяваше възторжено, без да си прави труда да разбира.
Нещастният одухотворен младеж дуднеше унило:
– О, аз направо се вълнувам от вълнение, като си представя непредставимите полети, до които може да долети гениалната мисъл на човешкия гений! Всичко, което виждате, братя, е дело на ръкотворния труд на трудовите ръце, както и творба, сътворена от творчеството на истински творчески творци…
Тук монологът му бе прекъснат от тълпа освирепели от възторг казаниадци, които бяха закъснели за началото и сега бързаха да наваксат. За нула време Аристид се лиши от новата си вратовръзка и иглата за скафандър – внос от съседната метагалактика. Той беше нацелуван, изпонапрегръщан и полузадушен от вулканоподобния ентусиазъм. На Ахак Хък това френетично внимание отначало ù харесваше, но когато от няколко нейни пипала изчезнаха пръстените, и на нея ù писна. Тя размаха крайници като вятърна мелница и кой знае как щеше да свърши всичко, ако в този сюблимен момент не се беше разнесъл кошмарен вой.
Халофер пристигаше с гръм! Ето че реактивната струя измете от космодрума тълпата контактьори. Вратата на „Магарето“ се отвори и отвътре на собствен ход излезе цвеклоглавият! Изглежда, че поради друсането в полета част от пакетите с информация, натрупани по лавиците на бездънната му памет, се бяха сместили и отворили място за нови впечатления. Така че нашият герой за пръв път от много време можеше да се прояви според характера си. Наистина беше величествен. Неговите уши стърчаха като локатори, ноздрите му бълваха радиоактивни пламъци, а пък очите му приличаха на лазери.
– Здравей, брате по разум! – приветства го появилият се отново мъдрочел старец.
Цвеклониус интелигентно, но твърдо кимна.
– Вашият капитан ни информира, че вие сте свърталище на информацията. Бихте ли споделили тези известни само вам сведения, мнения, данни и т.н.?
Свърталището се усмихна светски и позволи да бъде отведено в залата за контакти. Мосю Аристид хвана коксан за пипалото и насочван от седмо чувство, зае изгодна позиция до вратата.
Гостоприемните домакини настаниха госта в кресло пред пулта. Тук обаче се яви затруднение – нито един от шлемовете не пасваше върху цвеклоидния череп! Най-сетне приспособиха криво-ляво някакъв и се започна транслирането на информация.
След кратко затишие наченаха събития, които хвърлиха в недоумение наблюдателите. Мъдрочелият старец бясно размаха юмруци пред червендалестата физиономия на своя брат по разум. Последният с неподозирана ловкост смъкна шлема, запрати го в тълпата и хукна към вратата. Пътьом махна с ръка на гипсираните мосю и Ахак, като им обясни с поглед: „Абе, кой да ги знае, че не носят на мръсни вицове?“ и излетя навън.
Стреснатите приятели, към които неусетно се беше присъединил и Халофер, тръгнаха да го търсят.
О, темпора, о, морес
– Не такива груби шеги, колега! – със зрял укор в гласа зовеше мосю Аристид.
– Шеги, колега, не груби такива! – припяваше отново сбърканият Халофер.
– Цвекльооо! Цвеклинчооо! Цвеклонииий! – нажежаваше се коксан Ахак Хък. Казаниадската столица отдавна се бе скрила зад хоризонта, а до момента нямаше никаква следа от цвеклоида.
Тримата пътешественици се скупчиха и развълнувано закоментираха необяснимото събитие. Коксан бълваше хипотези, в които бяха намесени всички космични и отвъдкосмични сили и където цвеклоидът (ах, Цвекльо, ох, Цвеклоний!) присъстваше неизменно като невинна, безпомощна и, естествено, дълбоко нещастна жертва. На мосюто му се прииска да има самозатварящите се уши на изчезналия и с голяма мъка успяваше да задържа лодката на мисълта си върху вълните на коксаниното словоблудие. От своя страна Халофер приличаше на тубичка, от която на равни интервали се изстисква неразбираемо словесно пюре. И накрая достойният потомък на своите родители не се стърпя:
– Я внимавай! Слушай моята команда! За търсене на Цвекльо напосоки, ходом марш!
И компанията пое в синхронна стъпка накъдето ù видят очите, защото когато нужната посока е неизвестна, всички направления са еднакво добри. „Ако ги оставя, те могат да спорят чак до апокалипсиса – мислеше си елино-галът, – понеже в спора се изясняват отношения, а не истини.“
Пътят се оказа, общо взето, безпрепятствен. Каменистата равнина се разнообразяваше само от вертикални каменни стълбове и наподобяваше банкетна маса, от която са изнесли всичко освен празните бутилки. Тази бутилирана асоциация изчезна едва когато пред тях се изправи съществото. Разкрачило дългите си крайници от двете страни на пътя, то основателно приличаше на арка, за каквато и го помислиха отдалеч. Но в средата на тялото му надничаха две симпатични, добродушни и, даже бих казал, интелигентни очи.
Мосю Аристид изкомандва троицата за спиране.
– Извинете… – неопределено започна той.
– Моля? – учтиво се отзова създанието на добър средногалактически.
– Извинете за нахалния въпрос, ама вие какво сте?
– Нехуманоид!!! – с обидна гордост в гласа заяви дългокракият.
– Това го виждам, но бихте ли се уточнили? – прохладно отвърна философът.
– Най-точно мога да бъда класифициран в отряд Дългокрачни, вид Аркообразни, семейство Ветроплодни. В качеството си на хоби аз изпълнявам ролята на арка и информирам пътниците.
– Ах, прекрасно! А нас имате ли какво да ни информирате, ох? – възбуди се коксан.
– Мога само да ви съобщя, че сте на прав път – загадъчно изскърца съществото.
– Ха, че откъде знаете кой път е за нас правият?
– Знам си аз. Всички бързате за долината!
– Долина коя? – наостри уши Халофер.
– Тази зад хоризонта. Долината на консервираното въображение.
Без да губи нито секунда, мосю Аристид заби пръст във въздуха пред себе си. С енергична стъпка кавалерите се изнизаха под арката, обаче коксан заобиколи. Тя нямаше намерение да рискува новата си рокля, преминавайки под разни същества с неизвестна физиология.
– Извинете! – провикна се след тях аркообразното ветроплодно.
– Обичате, моля, ще, какво? – стресна се Халофер.
– А вие от кой вид сте?
– М-м-млекопитаещи! – с мъка изплю старшината.
– Тогава приятно млекопитание! – учтиво се сбогува създанието.
Мосю Аристид водеше тройката напред и в главата му се рееха подозрения: „Това ветроплодно не знаеше ли прекалено много? Ааа, тук има нещо!“
Само че този път благородният гръко-французин се лъжеше. Чисто и просто тук нямаше нищо.
Скоро пред взорите на тримата спътници се раздипли Долината на консервираното въображение. Тя беше прекрасна като пълна банкова сметка и мамеше окото досущ като чаша бульон трезве след тридневен банкет на държавна сметка. Пресичаше я път, прав като мнение на началник. От двете му страни (на пътя, не на началника) се издигаха къщи, постройки, заведения и институции. Селището беше заобиколено от шумящи вековни дървета с дънери, могъщи като нахалството на келнер, и корони, вечнозелени като физиономията на току-що уволнен чиновник. Край някои стволове си играеха мечета. Други се отличаваха с кубистичност на формите, а листата им приличаха на клинци. Под тях си почиваха пирамидални девойки или свиреха на инструменти, припомнящи за Светата инквизиция.
Цялата тази вълшебна картина развълнува поетичната душа на компанията, но тя запази самообладание и продължи към главната улица. Още повече че една от първите сгради се оказа очарователна, пропита с алкохол и скандали кръчма. Там се ядеше и (естествено) пиеше, при това (забележете) интензивно! Изгладнялата троица нахлу вътре.
Атмосферата тук бе някакъв трудно смилаем гювеч от пушек и ругатни и до такава степен напомняше родната „Формоза“, че благородният мосю почти се подмокри. В очите де. В единия ъгъл двамина души спокойно и методично, без излишно престараване биеха трети. Битият им отговаряше с вяли, отегчени оплаквания. Вдясно пък се водеха интелектуални дискусии, съпроводени с обмяна на аргументи, бутилки и части от мебелировката.
Мосю Аристид реши, че не е настроен за диалог на такова високо ниво, и поведе групата по-навътре. Ето че намериха прекрасна маса с изглед към бара и със само две заети места. Съседната маса също имаше две свободни, ала там се държаха прекалено шумно.
Гръко-французинът придърпа един от техните столове и разположи Халофер срещу ъгъла на дървената плоскост. „Профилактика против женитби, момчето ми!“ – бащински поясни той.
В същото време Ахак Хък огледа аборигените оттатък и преценявайки принадлежността им към силния пол, взе наложителни мерки, като напарфюмира седемте си мишници и се обърна към единия от тях. Това бе приятен младеж с модерна подстрижка и страдалческо изражение. Чашата, която надигаше през равни интервали, явно не му доставяше никакво удоволствие, но той с примиренческа жертвоготовност отново и отново я поднасяше към зъбите си.
– О, ах, прощавайте, имам вълнуващото чувство, че ви познавам! Случайно да сме се срещали на Златните астероиди? Ах, ама не! Навярно това е станало на курорта Слънчев мрак? – тактично подхвана общуването си дамата.
– Едва ли – тъжно изфъфли младият мъж. – Аз по такива места не ходя. Аз съм остросъвременен млад герой и се отличавам с комплекси.
– А защо, ако смея да попитам, пиете от чашата си с такава покруса?
– Отговарям веднага – хлъцна момъкът и залитна напред. – Между нас казано, страдам от цироза и не нося на пиене, обаче авторът ми иска да съм максимално близо до народа…
В този момент мосю Аристид ги прекъсна:
– Ме-з анфан! В извънредни ситуации са валидни екстраординерни мерки. Смятам, че дългът и изчезналият Цвеклоний ме зоват. Тръгвам. Ако не се случи нищо ново, рандеву след 72 часа пред „Буриданово магаре“. Бон шанс! Адио!
– Ох, ах, мосю Аристид, на кого ни оставяте? – изплака многозвездната дама. – Аз съм слаба, беззащитна жена, а тук е вертеп, мен ме е страх!
– Коксан, льо кураж! – потомъкът величествено изпусна кълбо дим от пурата си. – Всичко е преходно: и страхът, и раздялата, и вертепът. Бъдещето е пред нас, миналото е зад нас, а пък ние сме на гребена на вълната! Нашата следваща среща ще бъде продиктувана от историческите събития. Гарантирам ви го! Е, сега пийте и се ослушвайте. Аз ви имам пълно доверие. Ин вино веритас. Оревуар!
И бордовият мислител изчезна в зейналата врата.
– Кураж, коксан! – рапортува Халофер и пи на екс. – Вие сте с мен и ще се крепите в трудните минути. Напред към пълно доверие! Резервуар!
В този момент към масата се доближи тъмна фигура и кимна учтиво:
– Мога ли да се възползвам от свободното място?
– Питате или се интересувате? – рече да блесне Халофер.
– С ваше позволение, коксан Ахак Хък – поклони се непознатият и седна.
– Ах! – задави се септоподката от Фък. – Вие знаете името ми? Много интересно. Не помня да са ни запознавали някъде, нали, Хали?
– Да, тя някъде не помни да са ни запознавали – заинтригувано потвърди школникът.
Непознатият тъмен субект стана, поклони се любезно и започна:
Неща тъй странни и нечувани
предлагат ни добри надежди.
Внезапно в тебе нечий глас
вещае бури и премеждия.
Ти често чуваш този зов,
но сам обзет от суетата,
не виждаш спуснатия мост
и не надничаш през вратата.
И тук е твойта грешка, знай!
Та всеки намек нещо значи.
И никой не е съжалил,
щом през вратата е прекрачил.
Тръгни със мен, изостави
лъжата с нейните награди.
Ти таз лъжа зовеш живот,
а той не крие изненади.
Живот, а всъщност бавна смърт.
Не се мами, ти нямаш избор.
Живот банален като клюка,
на скуката безкраен извор.
Дълбоко в себе си таиш
неща тъй сладостни и дръзки,
като крайморски вълнолом,
окъпан от солени пръски.
Бленуваш райски брегове.
И с поглед, замъглен в тъгата,
изпращаш бялата фрегата,
летяща в приказния свят,
изпълнен с рев на океана,
и южен бриз, и морска пяна,
окъпала тайнствен остров…
Целуваш кръст и „Коза Ностра“
изписваш със собствената кръв.
„На абордаж!“ – и ти си пръв,
противника си ти намушкваш,
под тебе мостикът се люшка.
Ти взимаш ключа във ръка,
небрежно смел, и ей така
отключваш най-подир вратата.
Прекрачваш праг и красотата
пред теб потресена мълчи.
„Мадам, за вашите очи,
за правото да бъда роб
на хубостта ви чак до гроб
разсякох вашите окови!“
В гърдите бликват чувства нови
и в тоз прекрасен върхов миг
ти си човек, ти си велик!
Но пеят сребърни фанфари!
Сега напред, часът удари
кръвта да сменяш срещу злато!
И сигурен бъди, богато
таз сделка ще те награди,
със орден твоите гърди
и с лаври ще красиш челото.
Ще станеш знатен и прочут
и злото гордо ще презираш
от цезарските висоти,
в които ти ще се намираш.
А може би желаеш ти
да властваш в хорските мечти?
Велик художник и поет
да бъдеш, да четат навред
твойте поеми или оди?
Да тачат всичките народи
нечувания ти талант?
В изкуството да си гигант?
Кажи ми само, че желаеш,
и туй ще стане, щом мечтаеш!
Но виждам аз, ти се увлече!
О, жалко хилаво човече!
Това бе твоят звезден сън.
Сега стани, излез навън
и хващай своя път. Ха! Път ли?
Там всекидневието пъпли.
Каква оптимистична гледка!
И ти оставяш свойта клетка.
От перспективата пленен,
започваш „твоя“ трудов ден.
И тъй, избирай: или с мене,
далеч от сивото ти бреме,
или оставай тук със здраве,
да вършиш що не ти се прави.
Ще питаш кой съм аз? Профан!
Та вгледай се във моя профил!
На хората съм стар приятел
и верен спътник –
МЕФИСТОФЕЛ.
Канадската ливада върху главата на Халофер настръхна. Коксан дишаше учестено с розовите гири на бюстовете си. Тя се вълнуваше като девица, току-що излязла от пансион, решена да навлезе в живота и респективно животът с пълна сила да навлезе в нея. Очите ù горяха в предчувствие на велики събития.
– Въх, хер Мефистофел, вие ме карате да тръпна от емоции, вие покачвате кръвното ми налягане и смъквате килограмите ми заедно с всичко ненужно от мен. Аз съм ви задължена до гроб, аз никога няма да ви забравя, аз ще ви подаря кичур от моята коса!
– Да, и аз ще ви подаря кичур от моя гроб и никога няма да забравя моята коса, ще смъкна кръвното си налягане, защо-то то не ми е нужно! – с треперещ глас обеща Халофер.
Предразположен от екзотичните признания, дяволът отново седна и отправи към дамата и школника ей такава на реч:
– Приятели, братя мои! Моят скъп, донякъде роднина и не съвсем родител Саваот ме предупреждаваше, че прекаленото пъхане в обществото на простосмъртните ще предизвика у мене неподозирани промени. И това стана, но не съжалявам. Ще кажете, какво пък ти е било лошо като дявол? А вие имате ли представа, по дяволите, как протича един трудов ден в ада? Знаете ли как се калкулират изкушените души, степента на изкушаемост, амортизацията на изкушеността? Как се картотекират оформените грешници? И когато след целия кошмар на един такъв ден отруденият дявол се завърне у дома с глухата надежда за чиния топъл катран, на вратата го посреща законната дяволица с тризъбец в ръка… Оказва се, че нещастникът е забравил да вземе пъкловизора от ремонт, а вечерта ще има директно предаване от рая… И щом полумъртвият рогоносец най-сетне се добере до трапезата, там го чака някаква консерва от душа на счетоводител. „Кaaaк!!! – реве с последни сили нещастникът. – Нали беше обещала…?“ „Абе, ти чуваш ли се какво говориш? – отсича съпругата и посяга към тризъбеца. – Яж там и мълчи!“ Адски живот, повярвайте ми. Затова, когато ме пратиха да проверявам кой от групата става за изкушаване, аз бях щастлив. Намерих самотната очарователна Ахак Хък, приех вида на цвеклоподобния хуманоид и …
– Как, ама нима…? – хлъцнаха на три гласа двамата слушатели. – Нима вие сте нашият Цвеклоний?
– Да – лукаво се усмихна лукавият. – Да, приятели, аз споделях с вас радости и скърби и се убедих, че вашата компания е онова, което съм търсил през целия си живот. И ето ме сега тук, отворен като книга за похвали и оплаквания. Ще ме приемете ли в истинския ми вид, мен, многогрешния по природа? – патетично възкликна дяволът и коленете му чукнаха в пода.
– Многогрешен? – възбудено сподели коксан. – Всякак!
– Всякак! – неразбрано, ала твърдо отсече Халофер. – Многогрешен!
– О, това трябва да се полее – скочи Мефисто и хукна към бара.
Изведнъж край масата стана тъмно. Достъпът на светлината бе отрязан от масивните фигури на четирима мрачни (много мрачни!) мъжаги, наобиколили компанията. Лицата им сякаш бяха правени, за да не предвещават нищо добро. Ниските чела, сключените вежди и малките студени очички недвусмислено декларираха, че собствениците им са готови да ликвидират, премахнат, елиминират или отстранят всекиго и каквото и да било (щом за това се плаща надлежно) по всяко време на денонощието и във всякакви социално-битови и метеорологични условия. В ръцете си четиримата държаха едрокалибрени аргументи с дула, насочени към четвъртия седящ до масата.
За него авторът не е споменал нито дума досега и това не е случайно, защото такъв персонаж изисква съвсем отделно описание.
Героят беше мъж, и то от най-расовата му порода. Бе облечен минимално, явно за да могат да се обозрат неимоверните му бицепси, трицепси и други цепси, образуващи неговата суперяка снага. Гръдният му кош беше с такива размери, а раменете – с такава ширина, че върху тях можеха да се поместят поне три глави. Но главата беше една, наполовина състояща се от врат, мощен като дорийска колона. Вратът преминаваше в ярко изразена мъжествена челюст, над която надничаха благородни очички.
Мъжът дремеше скромно, положил глава върху един бицепс.
Пръв реагира остросъвременният млад герой. Той извади нос от чашата си и приятелски сръга могъщия си съсед:
– Твоичките пак са тук!
Суперменът открехна поглед. Върху лицето му се изписа страдалческо изражение на човек, когото за осми път през този ден заставят да изтупа килима. Той стана и протегна ръка към най-близкия. Злодеят сценарно се усмихна, пък вдигна пищов:
– Умри, куче!
Само подир секунда обаче бе зает да преглъща личното си оръжие и с изкълчени крайници да полита към изхода. Останалите тъпо проследиха траекторията му. Следващите секунди бяха посветени на тях. Над масата се извъртяха вихрушка от плътни шляпания, пунктир от юмручни орбити, пюре от предсмъртни викове – всичко туй беше отмерено с аптекарска точност, така че нашите герои можеха да наблюдават, без ни най-малко да пострадат.
Коксан предпазливо бе притворила едното си око, ала с другото следеше мощния танц на мускулите и върху лицето ù се изписваше лакомо изражение. Под влияние на напиращите чувства долната челюст на Халофер бе увиснала до такава степен, че това изглеждаше необратимо.
Когато тупаникът свърши, суперът седна и пак задряма скромно. Коксан отвори и двете си очи. Халофер с трясък захлопна челюсти. Хармонията отново властваше. Двойката се огледа за Мефисто, но не го видя никъде – видимо дори дяволските му таланти не му помагаха да се самообслужи по-бързо. Старшина-школникът тъкмо понечи да тръгне да го търси, когато съседната маса брутално привлече вниманието им. Там определено прехвърляха нормите на приличие.
Двамата събеседници край тази маса бяха, меко казано, странни. Единият представляваше брадясал хуманоид, облечен в неутрални дрипи, които след задълбочен анализ биха се оказали скафандър. Върху косматите гърди на космическия вълк имаше татуирана ракета, а малко по-надолу личаха два зараснали метеоритни белега, както и прелъстително усмихната кибернетична русалка. Мъжът разпалено говореше нещо, гънките на корема му се диплеха и русалката сякаш намигаше. Съществото до него – откровен нехуманоид – показваше явно нежелание за контакт с парцаливия си партньор.
– Оставете ме, моля ви се, на мира! – пищеше в ултразвук то. – Не виждате ли, че съм продукт на друга еволюция и логиката на мисленето ми е качествено различна от вашата?!?
– Ти м-мен ув-в… важаваш ли ме? – с трудно управляем език ломотеше брадясалият и потните му ръце опипваха талията на създанието. – Ти мен шъ мъ слушаш и ей тука шъ мъ гледаш! – той посочи с два пръста очите си, при което парцалите на рамото му се разместиха и откриха татуировката на газова мъглявина, пронизана от лазерен лъч. – Хайде, кажи си еволюцията, а пък логиката ти ще я опраим. Ти само ела да видим що за продукт си!
Халофер не издържа.
– Не! Това не е зрелище за една дама! – очите му блеснаха с неподозирана яснота. – Това не е дама за едно зрелище! Безподобният мосю Аристид ме е отредил да се грижа за вашата морална и физическа цялост и в светлината на тези инструкции аз настоявам да опразним територията на контакта, още повече че той става все по-нечистоплътен!
– Ама, моля те бе, Хали… Аз не съм толкова … – опита съпротива коксан.
Напразно. Неумолимият старшина-школник вече я влачеше към изхода. Пред него внезапно се материализира Мефисто. Запъхтян, с изплезен червен език, дяволът мъкнеше под всяка мишница по няколко бутилки с дъгоцветни етикети. Дори в опашката му беше омотано тумбесто шише уиски.
– Ние сме продукт на други зрелища и еволюцията ни няма логика! – изстреля на един дъх Халофер, но виждайки затрудненото положение на нечестивия, добави по-меко: – Взимай си тръгването и бутилирай след нас.
Рогатият намести бълбукащата стъклария в прегръдките си и заситни подир тях.
Над улицата се лееше песимистичен здрач. Стъпката на Халофер изгуби доста от твърдостта си. По пипалата на коксан изби студена пот. Бутилките тихо потракваха в треперещите лапи на Мефистофел. Нервите на компанията бяха опънати като струни и съдбата не пропусна да дрънне върху тях дисхармоничния си акорд.
– Не по този начин, мон шери! Много гру… – чу се зов от мрака. И това можеше да бъде единствено гласът на безподобния мосю Аристид. А задавеният финал на репликата му би могъл да означава само едно: Генералният космосъзерцател се намираше в беда!
Всеки реагира по своему. Халофер праволинейно и центростремително се понесе в посоката към гласа. За коксан не може да се каже нищо определено, доколкото главното ù пипало бе стиснато в ръката на старшината и поради това – нейният устрем не му отстъпваше с нищо. Мефистофел също не остана глух за вопъла на Аристид. Овладял от малък простата истина, че всяка опасност трябва да бъде оставяна зад гърба, той се завъртя на копита, със саможертвено усилие на волята захвърли безценните бутилки и с дълги скокове се понесе заднишком подир приятелите си. Съпроводи го жален звън на разбита стъклария.
Тъмнината беше станала мастилена и стенещата зад облаците луна не успяваше да я разсее. Препускащата троица се носеше към неизбежната съдба и по причина на овъгления мрак не виждаше, че съдбата е приела вида на широко отворена врата в глухата и простираща се във всички посоки стена. Накъсо казано: ВРАТА В СТЕНАТА!
Халофер и Ахак влетяха първи, след тях – гърбом и Мефисто. Вратата се затръшна. Тя се оказа облицована с кафяв плюш и на нея имаше табела:
ВХОД КЪМ СЪСЕДНОТО ПРОСТРАНСТВО.
ЗА ЛИЦА С РАБОТА – СТРОГО ЗАБРАНЕНО!
И така, нашите герои се оказаха именно в съседното пространство. Ето, вече втори месец очакваме те да се завърнат и да разкажат как е аджеба там. Рано или късно това ще стане – както всички главни герои, нашите също са родени под щастлива звезда. Не ни остава нищо друго, освен наистина да чакаме. Но вторият месец действително изтича, а пък вратата продължава да стои захлопната като челюстта на … е, знаете на кого.