Пентаграм

Замисълът за „Проекта Европолис“ възникна през 1999 г. Представата, че през следващите години някъде в сърцето на Европа стихийно може да възникне град – спонтанна столица на Европейския съюз, завладя въображението ми и реших да го предложа на събратята си от Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ като междуавторски, а по-късно и като международен, паневропейски литературен проект. Съответно аз трябваше да напиша първите произведения, които да зададат параметрите и атмосферата на виртуалното селище, където етносите и традициите на всички европейски народи образуват сплав от срещата с енергията на бъдещето. Засега предлагам на вниманието ви тези три разказа. Една повест е в процес на създаване. Николай Теллалов се включи в проекта с три чудесни разказа, Георги Малинов създаде най-крупното произведение в този колективен свят – повестта „Прототипът“, а Григор Гачев работи над своя визия за него.

Пентаграм

Уилмър Бърди потресен огледа остатъците от закуската си, които неравномерно бяха покрили територията на местопрестъплението. Той! Професионалистът! Беше! Повърнал! Върху! Трупа! На убития! Такова нещо не му се бе случвало от двайсет години насам, откакто бе прекрачил прага на отдел „Убийства“. Беше повторил новобранския си подвиг, без да разбере как вълната отвращение го застига абсолютно неподготвен и го кара да изригне с широко отворена уста, като ужасена риба, която е видяла пред очите си безкрайна пустиня.

Наистина това, което убиецът бе направил с тялото на жертвата, надминаваше всяко предположение. Тялото не само бе обърнато практически наопаки, но и вътрешностите бяха подредени, по някаква своя непротиворечива логика, като че ли широко отворените отвъд болката очи е трябвало да наблюдават до самия край процеса на сортирането. Кръвта също беше пролята не навсякъде, а в някакви като че ли обмислени петна и локви.

– Не се стягай, Бърди, все някога можеше да ти се случи отново, дори аз съм впечатлен – старият съдебен фотограф Курт го потупа по рамото и добави съчувствено: – Наистина съм впечатлен! – Това не бяха празни думи в устата на човек, който е фотографирал и дигитализирал поне няколко хиляди трупа, разчленени и пръснати по най-безумни начини.

Бърди го погледна с благодарност, имаше нужда от утеха. Една от изгодите да работиш със стар изпитан екип – съдебният лекар Плачек също съсредоточено се правеше, че не е забелязал нищо, въпреки че беше напълно невъзможно. Уилмър преглътна, изплакна устата си на мивката в ъгъла и написа върху екрана на органайзера си: „Ритуално убийство – семантичен анализ?“. Надрасканите с разкривения му почерк думи плавно се трансформираха в красив дигитален шрифт, което гарантираше, че машинката го е разбрала правилно, и потънаха във въображаемата „три-де“ дълбочина, което пък значеше, че аналитичните търсачки са се заели с работата си и по неведомите друми на мрежата са плъзнали стотици ботове и ловци на аналогии.

Скоро беше снет пълният триизмерен модел на убийството. Курт започна да прибира уебкамерите си и с кисело мърморене да ги подрежда в металния си куфар. Плачек и сътрудниците му се заеха да събират тялото в отделни прозрачни опаковки, като че ли се готвеха за изложба на бодиарт. Но това никак не ги правеше да изглеждат щастливи творци.

Беше оставил колеоптера си на паркинг-терасата, обслужваща 55-ия етаж, и лесно успя да се отдели от небостъргача. Любим ритуал по оглеждането на местопрестъплението му беше станала трикратната обиколка на сградата преди тръгване. Тук имаше какво да се огледа. Огромната петоъгълна сграда бе известна в града под името „Пентагрониум“ и за нейния създател се говореха ред тъмни слухове, които Бърди се надяваше, че никога няма да проверява. Е, опря и до това. Ексцентричният италиански предприемач Фабрицио Мортаделини, за изненада на своите католически предци, се беше побъркал не на готическа тема, както можеше да се предполага, а бе станал поклонник на новооткритата религия Мохенджо Даро. Разчитането на древните йероглифи от тази протоцивилизация в началото на 21-ви век предизвика както голям бум в археологията, така и не по-малък в мистиката. Разкритията на истинския древен мистичен смисъл на пентаграма, водещ към мохенджийския бог Ро-зог и неговото ритуално Куче М-зог, вляха в тъмните езотерични общества нова енергия и се заговори за „нова ритуалистика“. Това пък съвпадна по време със застрояването на Европолис. Динамичният ултрамодерен град растеше с оптимизма на всяко ново нещо, но по неговото тяло като архаични тумори на телесен рудимент се пръкваха такива странни и екзотични постройки като петоъгълната призма на „Пентагрониум“. Макар по-късно и той уволнен от Мортаделини, третият архитект бе успял да изобрази всички противоречиви изисквания на своя работодател и да накара модерната високотехнологична сграда да изглежда едновременно и старинна, и екстравагантна, мрачна и блестяща, с тонираните си във виолетово фасадни стъкла, редувани с плочи от тъмно оксидиран метал и псевдоантрацитни фризове.

Тук живееха само трайните привърженици на Пентагрониума – членове на тайни мистични култове, писатели на хорър и дарк фентъзи, за които това беше въпрос на имидж, фенове на Лъвкрафт и религията Даро, хора, които просто обожаваха готическия ужас и всичко мрачно-загадъчно, е, и, разбира се, редакцията на най-реномираното списание за дарк хорър „Кръв и кости“.

Бърди знаеше, че редакцията си е избрала символичния 13-и етаж на кулата, а тук на 55-ия живееха предимно успели и начинаещи хорър писатели, каквито имаше и на доста от другите етажи. В някакъв необичаен смисъл те бяха обичайното население на тази уникална сграда. И именно тук, на този етаж, през последните пет дена бяха извършени пет убийства, нещо, което изискваше много и мъчително анализиране, и обещаваше да бъде кално, кърваво и оплетено, като всички онези престъпления, които не са причинени от вечните поводи – секс и пари. Отвъд тези стари познайници се простираха безкрайните пространства на маниите, лудостта и религиозните свръхпричини.

Бърди включи автопилота си на обиколка около сградата и с кратка медитация се опита да изгони от главата си всички тези кисели мисли. Искаше му се да попие с поглед тъмните призматични прозорци, да проследи отраженията на околните сгради и залязващото слънце в огледалните ръбове на небостъргача и когато им се насити, да свие рязко в тъмнеещото небе към другия край на Европолис. Там, където може да си поговори с приятел.

… трябва да направя нещо с тези котки… осем котки са лошо число. Само Нели няма да изгоня… О, Ваше жесточество Ро-зог, дайте ми сили да бъда жестока с любимите си котки… Аз, какво, май започнах да си вярвам, впрочем човек трябва поне малко да си вярва, ако иска да вярват поне на това, което пише. Скоро ще излезе трийсет и осмата ми книга, като пусна четиресетата, ще си дам отпуска, и аз имам право на почивка, нали? А и критиката напоследък е ласкава към мен… как го беше казал Пуаре… „Никой не е изграждал по-релефен кошмар след Лъвкрафт…“ Така ли беше, или нещо си досъчинявам? Както и да е, продажбите вървят чудесно… Само дето… е, добре де, мога да си го кажа в прав текст: едва минах четиресетте, а не помня откога в леглото ми не е надниквал мъж, поне не някой като Арпад… Пустият му унгарски циганин, уж се мислеше за Дракула, а като му ударих един зъб по брадясалата гуша, как се разпищя… както и да е… и той е минало, да ходи при оная руса метла Франсин, никога не съм ù завиждала за кльощавия задник. Така, сега да видим, какво ще вкараме тази нощ в петоъгълника… да! Сцената с материализацията на чудовището, разбира се, че нея… така, повиси на дисплея, миличка, цяла нощ, да ти дойде акълът в главата… Боже мой, ако ме види някой как се надлъгвам със стария лаптоп… какво пък толкова – Агата Кристи например е плюскала тонове ябълки във ваната си…

… както го беше казал Кафка, „затворената кухина на самотата“ или нещо подобно, Бога ми, защо не могат тези лекета да четат руски декаданс, ако щеш им дай картина на Кандински, пак ще те питат кой е нарисуван тук… Не, не трябва да се разсейвам с това, преводът трябва за другата седмица. Размърдай се, тъп задник, ако искаш да останеш в Европолис. Хората ми дадоха шанса с тази повест, усещам, че не ги смущава невръстният ми вид и ме харесват. Хайде, по дяволите, винаги съм искал да превеждам разкази на ужаса, нали затова емигрирах в края на краищата! Студентството рано или късно ще свърши, и отново, здравей, здравей, туземен край… Пък и разказът е страхотен, копелето здраво пише, я как го е издиплил: „Яростната вълна на кръвта изми душата му“. Как най-точно ще прозвучи това на френски?…

… мама ще го хареса. Никой не може да си представи, че моята майчица е най-добрата ми приятелка. Нека си търсят прилика между психологическите ù романи и моите „Сатанински сънища“ – това са си мои разкази и изборът на теми си е мой, мама няма нищо общо с това. Няма да забравя оня дърт паламуд с изблещените очи, който на премиерата на книгата ми изломоти: „Младата госпожица сигурна ли е, че това, с което се занимава, има смисъл?“. Много ми пука дали има смисъл, важното е, че едва навършила двайсет години, издавам дебютна книга в специалната серия на „Кръв и кости“ и ето ме, в самостоятелен апартамент не къде да е, а в легендарния „Пентагрониум“, в самия „епицентър на дарк хорър взрива“, както обича да казва господин главният редактор, как всъщност му беше името… Пък и обичам да им натривам носовете на самодоволните тарикати… Руди… направо ми олекна, като го изографисах в „Хищната пустиня“. Ха, била съм си отреагирвала на униженията, като че ли половината писатели по света не правят същото… Така му се пада на Руди, не съжалявам за нищо и това е! Ето на, толкова се ядосах, че ми се приспа, ще отложа новия разказ за утре, пък каквото ще…

… студено ме погледна и изговори – баща ми винаги изговаря докрай думите, не си играе с тях като с парите, – ти, вика, синко, да не мислиш, че правенето на милиони е като съчиняване на страхотии? Как мога да му обясня, че единствено, докато съчинявам тези „страхотии“, се чувствам жив, че по този начин виждам скритата жестокост на света? И в култа на Ро-зог ми харесва искрената голота, с която е разсъблечено убийството – може би най-човешкото действие, ако не се смята сексът, разбира се…

Та-тарата-таратата-таратата-татарата, чушки-мушки, бели гушки, да ги пипнеш бели гушки, като чушки или душки, писвай, миксвай, назлъндисвай… хобот, защо пък хобот… май… ааа, да не забравя лекарствата си преди лягане… че утре пак ще имаме ритуал по призоваване на М-зог…

Петима от спящите на 55-ия етаж едновременно сънуваха убийство. Ще кажете, какво толкова, нали са писатели на хорър – това им е работата, но въпреки това такова съвпадение става рядко дори и тук – като парад на планетите.

Никой от живите в този момент не знаеше, а и не можеше да знае, че под подовото покритие на апартаментите на етажа, върху бетонната плоча, с човешка кръв е нарисувано петоъгълно заклинание. Огромният йероглиф на езика даро беше нанесен върху още мокрия бетон на плочата, после бяха положени инсталациите на подовото отопление и красивите пластолитови плочи на настилката.

Йероглифът имаше пет върха, над всеки от които се разполагаше по една спалня от петте ъглови апартамента. Всеки от тези върхове имаше и по една тънка нишка, която го свързваше с центъра на петоъгълника, където според официалните чертежи, оставени в градския архив от Мортаделини, трябваше да има централен ствол на небостъргача. Но на нито един чертеж не беше указано, че в този ствол е предвидена малка камера, запечатана още при основното строителство. В напълно затворения обем имаше само две неща – малка петоъгълна дървена масичка, покрита с ритуални знаци от езика даро, а върху нея стоеше укритият от археолозите уникален артефакт на религията даро – кристалът Възел.

Целият 55-и етаж на небостъргача „Пентагрониум“ беше превърнат в ритуален камък за призоваване на древното божество Ро-зог, представляваше магически капан, който бе готов да щракне, ако се изпълни едно-единствено условие. Удивително е, че условието не се бе изпълнило досега. Едва тази нощ това се случи!

Маститата авторка на 38 романа за убийцата на зомбита Бети Блъди, която имаше навика преди лягане да остави на дисплея на компютъра си недовършена сцена от поредната книга, сега я сънуваше. Чудовището, което се готвеше да я разкъса, не беше от нейния роман и никак не приличаше на сънувано…

Руският студент, който страстно се надяваше никога повече да не види родината си, продължаваше насън да превежда френския разказ, който очакваха от него в списание „Кръв и кости“. В разтегленото пространство на съня убиецът все не можеше да пререже сънната артерия на героя и струята кръв…

Младият автор, който вече бе публикувал два разказа в любимото списание и подготвяше за печат други три, в тази нощ изведнъж ясно видя кого ще убива, сам, със собствените си ръце. Друг път жертвата му беше в мъгла, говореше непонятни фрази и всичко ставаше лесно като в гейм-симулация. Но сега той ясно позна баща си и това го изпълни с неизразима наслада…

Дебютантката преживяваше вечерта след триумфа на първата си книга в сладостни сънища. Превъзходното ù настроение се помрачи само веднъж, когато тълпата симпатични извънземни същества изведнъж промени поведението си, започнаха да ù мятат злобни погледи, предните им зъби се оголиха и тя изведнъж забеляза, че държи в ръцете си автомат, за който знаеше със сигурност, че е със сребърни куршуми. Натисна спусъка. Съществата с ярост гълтаха куршумите и се пръскаха във въздуха на отровно зелени парчета…

След като си бе взел увеличена доза от лекарствата, Франсоа знаеше, че на другия ден „тата-рата-рата-та“ няма да вилнее така безмилостно из главата му и докато управлява автоматите за чистене на любимия му 55-и етаж, ще може все така да си чете любимото списание „Кръв и кости“. Измъченият му от циклофреничните пристъпи мозък си почиваше, като превърташе познати сцени на убийства от любимите му

Всяко от петте спящи тела в петте ъглови спални се обви със слабо бледокафяво сияние.

То изтече надолу и попи през подовата настилка до невидимите линии по бетонирания йероглиф.

Стече се по петте радиални нишки към централната ритуална камера.

Изкачи се по краката на дървената масичка, като накара всеки от резбованите знаци да припламне, сякаш някой го прочиташе.

Преля в кристалния Възел и го накара да свети.

Ако в този миг бе възможен наблюдател, той би видял как подът на камерата се превръща в безкрайна шахта, в дъното на която има Някой. Този несъществуващ и невъзможен зрител би решил, че е видял самото Предисторическо време, което го е погледнало с жестокото си, равнодушно око.

Но той щеше да се излъже.

Там беше Ро-зог.

Боговете, пък дори и когато никой не вярва в тях от хилядолетия, никога не идват направо, когато са повикани.

Те изпращат верните си кучета, за да подготвят света за Пришествието им!

Филип сияеше. Има една такава порода хора, мислеше си Уилмър, винаги вдъхновени от някаква идея. През миналия век съчинителите са преписвали от тях образа на безумния изобретател. Косата – разрошена, очите – блеснали, думите – препускащи една през друга. След края на хилядолетието, когато масовият човек окончателно разбра, че научните изобретения няма да направят живота му райски, а най-много да го усложнят до непоносимост, изобретателите постепенно от мили чудаци се превърнаха в маниакални садисти, после омръзнаха на всички и престанаха да пълнят страниците на романите. А реалният живот си ги взе обратно. Тук и там непрекъснато се пръкваха хора като Филип, палеха се от поредната представа как светът може да стане по-прилично място за живеене, трошаха си главите и… винаги оставяха нещо след себе си.

Бърди го бе открил при Следствието на Стоунските хакери. Беше виртуален очевидец и онези копелета непременно щяха да му „разглобят хардуера“. Като водещ следовател, Бърди трябваше да преживее три дни затворен с него в малка стаичка, имаща изход само към виртуала. Преживяха ги. Излязоха оттам приятели.

Сега Филип тикаше мръсния си пръст по изображението на стената и гъгниво обясняваше:

– И си представи к'ва красота, летиш над спиралния град и всяка сграда е в различен национален архитектурен стил, спиралата, нали разбираш, я прави реката, а от центъра излизат радиални улици, мамка му, спускаш се към някоя от сградите и всяка врата, всяко прозорче представлява вход към света на тоя етнос – народни игри, нали разбираш, триизмерни възстановки по филмите им, живописни мултимедии, навсякъде пълна обратна връзка, по четирите сетива…

Екранът на Филип наистина си заслужаваше да се види. Медийното платно бе заковано с три криви пирона (откъде, по дяволите, ги е намерил?). Не беше ясно как въобще успява да работи, но платното сочно рисуваше триизмерен полет над огромна речна спирала, просечена от седем изумрудени радиуса, и по бреговете на тази вълниста линия бяха накацали като скъпоценни камъни малки, изящни и изумително различни къщи, всяка от които сякаш звънтеше с индивидуалността си. Симулационната чистота на образа, разбира се, както винаги подвеждаше с брилянтността си, но в този проект имаше нещо, от което ти се иска да замижиш с плътно затворени очи и да се окажеш там.

– Чисто мрежова интифа, братко, наистина, инициатори бяха от „федерацията на малките езици“, нали ги помниш, уебзидарите, дето се бореха за въвеждане на Тоталния превод в мрежата и след като това стана, за известно време като че ли изчезнаха, та един ден…

Бърди се чувстваше неизразимо добре. Знаеше, че го притискат срокове, че всъщност в този момент трябва вече да е съвсем другаде, че в края на краищата никой от шефовете му няма да одобри обсъждането на такъв заплетен случай с външно лице. Но за него Филип не беше външно лице, а много даже вътрешно. Част от собственото му съмнение, че това, на което е посветил живота си, има някакъв човешки смисъл. Филип бе от хората, заради които си заслужаваше да бърка в боклука на кипящия град. Изглежда погледът му бе престанал да излъчва внимание, защото вдъхновеният тип пред него заекна и сякаш се събуди:

– Ама ти май… не си дошъл само за да ме изслушаш… а? – криво се усмихна и подсмръкна. – Казвай кого си заклал тоя път.

– И аз си имам една архитектура в главата – печално отвърна Бърди. – Петоъгълна. Само една сграда е, не е като твоя град, ама ми стига, защото вътре има вече пет трупа… – ръката му привично извади плочката на личния органайзер и го насочи към криво висящото медийно платно. Образът затрептя и се смени с мрачната призма на „Пентагрониум“…

Сънят беше гаден, но не това я събуди. Смяташе, че не е сама в стаята. Човешките сетива имат някаква отвъдпрагова способност да разбират тия работи, колкото и дълбок да е сънят. Тя седна в леглото си, с разумната убеденост, че сега ще се измъкне от лапите на нощния кошмар и ще се успокои. Ето, ще огледа празната стая и ще… но защо стената се надува така отвратително? Стените не правят така! Гладката пластолитова стена на спалнята заприлича на нещо средно между корем на бременна кобила и морав оток. После от нея се отдели еластична сфера и преди младото момиче в леглото да успее да издиша плътно смачкания зад зъбите въздух, се превърна в нещо живо и реално. Не беше сън. Напомни ù на някаква древна графика, но ужасът от реалната близост на създанието засенчи всичко. Явно не бе успяла да издаде нито звук, защото жвакащото отлепяне на изрода от стената изпълни спалнята с реализъм. А създанието не бързаше. То пристъпи на два крайника, но приличаше на изправено на задни крака огромно куче. Дългата му конска глава обаче бе изпълнена с различни по дължина и закривеност зъби. Бавно протегна към нея предния си крайник, който завършваше с четири тъмно проблясващи нокътя, чиято десетсантиметрова дължина и острота не будеха никакви колебания.

Създанието беше Убийството, а тя беше Жертвата.

Младата жена в леглото не можеше да престане да бъде писателка дори и в този момент. „Убийствена яснота!“ Помисли си, че за пръв път разбира смисъла на тези думи. В същата секунда си даде сметка, че става дума за нейната смърт в ръцете на това, и ужасът окончателно я превзе. От гърлото ù най-сетне потече онази безкрайна първа буква на азбуката, която премина в хъркане едва когато съществото с мигновено движение на бръснещите си нокти разсече лявата ù гръд, дълбоко, до ребрата.

Студенина, преди болката, разумът разбира, макар и да не иска да повярва, но вече знае! За части от секундата през него пробягват картини на най-плашещите представи „дано не… о, боже, само не…“ и почти в същия миг сетивата донасят, че точно това се случва с тялото ù. В онзи безкраен миг, преди да се раздели с него, тя Разбира какво иска То, но знае, че не може да го каже на никого вече…

М-зог завърши ритуала и старателно избърса ноктите си в един по чудо останал бял къс от чаршафа. Обичаше да оставя следи, те бяха част от Йероглифа Убийство. Господарят Ро-зог можеше да бъде доволен – след още четири такива части всичко щеше да бъде готово за Посрещането. Той тръгна към стената и влезе в нея. Реална за него бе само тънката диря от засъхнала кръв, положена по бетонната плоча на 55-ия етаж, която го водеше към запечатаната стая…

Бърди се почувства адски глупаво. Едно е да изкара цяла нощ в безумни брътвежи с Филип, да спори с него до прегракване и в края на краищата да се остави да бъде убеден, че системният анализ на престъпленията и на самата сграда водят към хипотезата за „скрития убиец“. И какво само направи, копелето му смахнато. Хакна базата данни с конструктивните чертежи на сградата (тях ги пазеха особено старателно от апартаментските крадци), после се включи в потока от текущите кинематични напрежения на кулата (оказа се, че всички високи сгради имат такова наблюдение срещу бури и земетресения) и му доказа, че някъде вътре в централния ствол на небостъргача има премълчана в чертежите кухина. По-точно стая. Как влиза и излиза престъпникът ли? Ами вие, криминалистите, толкова обичате загадката на заключената стая… И толкоз. Това е то Филип – можеш да се съгласяваш или да не се съгласяваш се него, но не можеш да го премълчиш…

И ето го сега него! Професионалистът! В четири през нощта! Въоръжен! Незаконно прониква в сградата на местопрестъплението! Това, ако не е лудост… А какво би могъл да каже на шефа си или на някой колега? Да се опитва да го вербува за безумната хипотеза? Ха! Усещането за нелепост се засили, когато мигащата върху екранчето му точка го доведе пред гладката пластмасова коридорна стена. Сега трябваше да разруши тази приятна и гладка повърхност само в името на една представа, и то без да е готов да обясни поведението си по нито едни приемлив за нормалните хора начин?! Огледа се в двете посоки. Както си беше мъртвило, такова и си оставаше – никой от жителите на хорър свърталището не напускаше уютния свят на своите нощни кошмари, за да види как един следствен инспектор от отдел „Убийства“ ще размени кариерата си срещу призраци.

Дълбоко въздъхна и извади от чантата си малкия, но мощен плазмен резач.

М-зог вдигна глава от кристала. Някой се опитваше да влезе в обиталището му. Това беше добре. Йероглифът бе сглобен и нямаше нужда да се бави за Ритуала. Щеше да убие дошлия бързо – като храна. Имаше нужда от допълнителна храна.

Зачака.

Втурна се, без да губи ценните секунди, когато противникът е зашеметен. Не беше забравил да включи фотоумножителите и оскъдните отблясъци на коридорното осветление бяха достатъчни да види смътна белезникава фигура, която се хвърли към него. Посрещна я с крачна ножица – удар, който отхвърляше противника на метри назад и практически го изключваше. Нищо подобно! Петите му усетиха насреща си нещо, което отгоре е меко, но само няколко сантиметра по-нататък се превръща в непоклатима твърдост. Това не беше човешко същество, но нямаше време за изненада или размисъл. Серията следващи удари имаха по-скоро разузнавателна цел. Противникът само далечно напомняше изправен хуманоид, а всъщност… ааа, Боже мой, каква болка, отникъде гръмотевично се стовари откритието, че стъпалото на единия му крак липсва, не, не е възможно, там има… възможно беше! За да не падне, трябваше да стъпи на костта и да понесе безумния огнен крясък на ужасеното си тяло. Облегнат на стената, която не усети, защото болката бе направила това невъзможно, Уилмър с кристална яснота разбра, че след миг ще бъде убит. Тъпо и безсмислено от Нещо, което дори не беше идентифицирал. Но съществото не бързаше. То приближи крайниците си към раменете му и нови две огнени колесници хукнаха към мозъка на победения полицай. Безсмъртният изрод го бе приковал към стената с металните копия, заместващи крайниците му. Бавно приближи длъгнестата си мутра към лицето му и светлината на малката индикаторна лампичка се оказа достатъчна да види в дигиталните очила на фотоумножителя си безумната архаична грозота на съществото. Зъбите изглеждаха като нещо, което не е за хранене, а за да предизвиква ужас. От зейналото гърло не излизаше тежък зверски дъх, а миришеше на старо, мухлясало мазе. И това не беше дъх, защото създанието не дишаше. То чакаше нещо. Уилмър се опита да не мисли как тези зъби ще се впият в лицето му, ще разкъсат лицевите му мускули… Съществото още повече се наклони към него, но това не бе нападение, а нещо като жест на нетърпение. В мозъка на Бърди започна някакво отваряне, раздипляне, изригване, отсреща някой искаше… нещо…

Разбирането на всичко дойде като мълния и даже за миг изтласка болката някъде назад.

Тая кошмарна рожба на пиянски сън се хранеше с образите на ужаса, които сама предизвикваше. Телепатичният език облизваше паникьосаното въображение на жертвата и гълташе, задавяше се и пак гълташе. Спомни си странния вид на всички жертви. То ги беше рязало и късало не защото това му е нужно, То жадуваше образите, които пораждат умовете на умиращите. И сега, в желанието си да извлече колкото се може повече от гаснещия ум на детектива, То бе отворило широко телепатичното си гърло, без да крие нищо от себе си.

Последното, което Уилмър Бърди успя да види, бе изненаданият съсредоточен поглед, който чудовището впери в малката уебкамера, скрита в косата на полицая. „Филипе…“ Мрак.

М-зог старателно облиза и погълна последните мисли на човека, умиращ, нанизан върху остриетата му, без да откъсва поглед от миниатюрното оченце, скрито сред косите. В древния му мозък, разбира се, нямаше знание за уебкамера или информационна мрежа, но всичко извън материята беше видимо за него. Особено причините и следствията. Това оченце не принадлежеше на умиращия, то водеше към някакво далечно място и един друг човек. Той го проследи с вътрешното си зрение и запомни пътя. После впери поглед в спомена си за стената, каквато бе преди да я пробие пришълецът. Материята неохотно прие старите си молекулярни връзки и се изпъна, гладка и непокътната като по-рано. Кристалът Възел беше защитен и М-зог скоро щеше да се върне, за да довърши Ритуала. А сега трябваше да привърши с онзи Другия.

Филип продължаваше да гледа екрана със застинал поглед. Мрак. Беше видял всичко онова, което само преди три часа бе планирано като едно увлекателно приключение. Улавяше се как шокираният му мозък се опитва да убеди чувствата, че това е само някаква игра. Но тъкмо чувствата му не приемаха нескопосаната, груба и хаотична гледка като игра – в нея липсваше нагласената красота на „три-де“ екшъна. Въпреки фантастичността гледката стоеше битова, като скучната реалност. И неговият добър приятел Бърди беше убит наистина. И чудовището го бе погледнало, а в очите му беше прочел убийствено обещание. Нищо, че едно измислено чудовище не може да разбира от уебвръзки, да открива отдалечени сървъри и други подобни. Филип със сигурност знаеше, че изродът има начин да го намери.

Когато стената започна да се издува като корем на бременна жаба и от нея да възниква съществото, го обзе безкрайно спокойствие. Дълбоко в себе си беше убеден, че е страхлив и слаб човек. Знаеше, че такива като него винаги предават приятелите си в труден момент, изоставят любимите жени, избягват от изпитанията. Това, че още не се бе прочул с такива подвизи, си обясняваше само с факта, че съдбата просто не му е поднесла нужните ситуации.

Единственото, което го спасяваше от позора, беше неговата влюбеност в идеите. Хвърляше се в тях с главата надолу и се оставяше да го завладеят напълно. И те го напълваха с енергия да работи ден и нощ, да увлича хората около себе си, да открива финансиране по най-изненадващи начини. От време на време се сещаше за своя вътрешен позор и даже се отдаваше на мазохистично очакване, но всичко траеше до следващия пристъп на идеята. И сега, когато работеше над най-вдъхновяващата дигитална скулптура в своя живот на виртуален дизайнер, се стовари всичко това! Загуби най-добрия си приятел и не можа да направи нищо, за да го спаси. А неговият убиец вече стоеше пред очите му и с някаква тържествена демонстративност превръщаше ръцете си в дълги блестящи остриета.

Филип изведнъж осъзна, че това, което го изпълва, не е просто липса на страх. То беше безкрайно презрение към заплашителната твар. Да, тя можеше да го накълца без затруднение. Да го убие по десетки виртуозни начини. Но той интуитивно усещаше, че създанието е рожба на древни времена, когато тялото е било главният и единствен храм на човека, когато куцият човек се е смятал за глупав, а грозният – за кретен. Като човек на виртуалното, Филип знаеше, че това отдавна не е единствената алтернатива за мислещото същество. Той още не знаеше как, но усещаше, че именно на тази основа може да се противопостави на врага.

Съществото тръгна към него и Филип отстъпи заднишком, докато опря с плещи стената. Инстинктивно бе отвел изрода по-далеч от компютрите си, като квачка от пилетата. С неуловимо бързо движение чудовището го прикова към мазилката, толкова бързо, че дизайнерът успя да усети само тежката хладина на остриетата, пронизали меката тъкан под мишниците му. Но шокът от всичко ставащо и безумното му желание да се противопостави въпреки елементарната логика, му подейства като анестезик. Обзе го още по-силно презрение към могъщото страшилище. Когато конската глава с разкривени зъби се доближи до лицето му, той вече Знаеше. Дали му бе помогнал Бърди от небитието, или сам бе извървял пътя на озарението, но той знаеше какво иска и какво очаква М-зог.

М-зог се беше отворил телепатично към него, когато Филип с едно мигновено движение на въображението си концентрира гигантската „три-де“ симулация на спиралния виртуален град, над който работеха в този момент. Свръхсложната представа за хилядите сгради линкове, където можеха да се срещат хилядите човешки цивилизации на етносите от планетата Земя. Място, където те не са в състояние да се противопоставят една на друга, а само да се откриват помежду си, да се правят взаимно по-богати и по-мъдри, да играят на националните си игри една с друга, да откриват красотата на музиката си, езиците си, природите си, начините си за любов и всички онези малки неща, които всеки народ прави по различен начин, но винаги по една и съща причина.

Озъбеният конски череп се сгърчи в почти човешка гримаса. Все едно, че вместо очакваната апетитна хапка, бе получил огромен чук в зъбите. Вместо очакваната представа за убийство този луд индивид го беше зашлевил с нещо, което бе огромно, тежко и убийствено блестящо, то идваше от по-горните етажи на небитието, където можеше да ходи само Господарят Ро-зог. Това друг Господар ли беше? Господарите можеха да пораждат такива като него, Господарят Ро-зог бе Убийство, а какво може да е по-абсолютно от Убийството? Самата Смърт? Не, това спиралното не беше Смърт, не бе и познатият Живот. Това беше нещо трето, с което М-зог не можеше да се бори. То се навинтваше спирално в него, проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко, разпиляваше възлите, с които го бе сглобил Господарят Ро-зог, и това разпадане нямаше край… нямаше край… нямаше край… нямаше край… край… край.

Филип намести нескопосаната превръзка на дясната си ръка и отново извърна очи към локвата белезникава ектоплазма, която беше останала от М-зог.

– Ти, гаден боклук, пропусна нещо, с което можеше истински да ме ужасиш – измърмори уморено той. – Трябваше да ме заплашиш с лудост…

Сън в лятна нощ

Каква прекрасна нощ! Облаците се бяха отдръпнали от вечно задръстеното небе над Европолис и милиардите звезди безочливо се зъбеха към лицето на Сит, когато погледна нагоре. Той обаче нямаше намерение да им се любува, нощта беше отредена за Убийство.

„Интересно, дали вече съм поканил жената на Аранжора?“ – мярна се някъде в периферията на мислите му… Нямаше никакво значение… сега трябваше да се съсредоточи върху Убийството! Все пак за пръв път… как ли не, за пръв! Убивал го беше и на Вечните ловни полета, тогава копеленцето беше в какво?! В Метатанк с осемнайсет различни бластерни приставки и нищо не го спаси, изпържих му задника като някакъв Файерман. Ами в подводната битка? Като му пуснах облака от концентрирана киселина, копелето се сбръчка като стар ботуш и скоро през скелета му можеха да се четат стари вестници… не че днес някой знае какво е това стар вестник.

Стой, Сити, нали се разбрахме, че няма да бъркаш „Синтема Виртуалите“ със скучната реалност? Нека подредим поред фактите, после въображението… въпреки че именно въображението е нашият хляб… и всички онези неща, които вървят с хляба… нали? Да, да, но фактите! Кога всъщност започна това?

Когато разбра, че претенденти за първо място в Абсолютни гейм аранжименти за годината са трима: той – Сит, Джипси и Флеш, направо подивя. Имаше реална опасност да загуби шампионския си меч – нещо, на което държеше повече от живота си. Тъпите ламери, които живееха извън виртуалитето, не можеха да проумеят – „Ти какво, за нещо, което е просто дигитално описание в програмна среда, ли си готов да умреш?“ – „Вашите мозъчета, копелета, са биологични описания в социална среда, да ви го начукам…“ Този меч е уникален и според правилата на Тоталния геймплей, който вече е по-значим от законите на електронното кметство на Европолис, такъв меч не може да има втори и ако бъде разрушен, няма да се появи повече. И вече втора година той, Сит, е абсолютният шампион и не смята да отстъпва меча си на никого!

Кучетата и паяците, които изстреля в мрежата, веднага обрисуваха картинката – узна кой се крие зад аватарите на Джипси и Флеш. Последният отпадна веднага – беше надушил грижливо пазената му тайна – Флеш е дърт педофил и показаното на нужното място и в нужния момент херувимско дупенце щеше да го разсее за тези няколко секунди, които му трябват да ликвидира аватара му. Дори си бе написал програмка, във виртуала оформена като бумеранг, която да стартира в сублимния миг. Но с Джипси нещата стояха много по-зле. Гаднярчето беше кораво – младо, почти на годините на Сит, с пълна фиксация върху гейма, прочут с убийствена концентрация, никакви хобита, почти не излизаше от бърлогата си, оборудвана с най-нова охранителна техника, въобще – захлопната мида. Шестото, а и следващите чувства на Сит му говореха, че това е истинският Изместник, такъв, от какъвто се страхуваше отдавна, макар да не би си признал пред никого. Беше го побеждавал няколко пъти, но в доста по-ранните версии на гейма. Убивал го бе с лекота и наслада, е, разбира се, във виртуалитето. Даваше си сметка, че реалното убийство няма да е така лесно за понасяне, но след толкова виртуална кръв, която бе пролял, и то по най-садистични начини… Беше убеден, че е узрял за „истински екшън“.

Естествено веднага си хакна всички данни по методите за криминално разследване на убийства. Стъписа се. Ченгетата бяха толкова напреднали, че какъвто и сценарий да направеше, в изпреварващия модел винаги накрая го хващаха. Опита с въвеждане на всички най-нови параметри, които можеше да си представи, и все тая! Накрая се озлоби до такава степен, че започна да въвежда абсолютно фантастични способности на убиеца, левитация например – и пак го хващаха!… Взе да си дава сметка, че тези му планове просто миришат на самоубийство, и спря.

Тогава се появи Третия крак. За тоя луд хакер из мрежата се носеха такива небивалици, че Сит го смяташе за маскиран ИИ.

Първо се мярна като някакво анимирано банерче с гърчави въпросчета: „Имате непримирим враг? Не смеете да се отървете от него? Трябва ви желязно алиби?“… и така, все по-натрапчиво, като конска муха. Отначало просто не го видя, рекламите от всякакъв род са не повече от бял шум за истинския геймър. После си даде сметка, че именно това му е нужно – не да укрива следите си като убиец, а да ги афишира, защото си е създал желязно алиби.

И набра кода, изобразен на банерчето. Начинът, по който се появи Третия крак, беше такъв, че Сит не можеше да има никакви съмнения кой виртуален субект е насреща му. Не му се спомняше за преговорите – толкова оплетени и мъчителни бяха, но накрая му стана ясно – предлагаха му нов вид временно клониране, по-точно да му направят пълен биодвойник, който след като си изпълни задачата, се реинтегрира обратно в оригинала, като спомените и на двете разклонения на аз-а се сливаха в едно. Не успя да разбере как точно го правят, но и много-много не се опитваше. Важното бе, че тая телесна шизофрения му даваше възможността да си създаде абсолютно алиби. И то по много прост начин. Нощта преди финалния гейм щеше да има голям банкет при Аранжора, където щяха да бъдат всички значими фигури на Тоталния европолски геймплей. И той, като настоящ шампион, щеше да танцува със съпругата на Аранжора пред очите на всички, докато другото му аз убива копеленцето Джипси. Каквито и доказателства да представеха следствените органи, включително и видеокадри как извършва убийството, всичко щеше да бъде прието като постановка на конкурентите да го натопят – не можеха да игнорират показанията на най-важните хора в управата на Европолис, нали? Трябваше само да реши кой от Двамата да Го направи и естествено облагодетелстван беше оригиналът – за копието оставаха банкетът и мазните приказки с височайшата съпруга!

И сега, докато Сит се промъкваше през защитите на Джипси, отпечатваше загадъчната си усмивка върху записите на охранителните му камери (а за ченгетата това щеше да е най-сигурното доказателство, че имат работа с убиец, маскиран като Сит), в този сублимен момент неговият двойник навярно извършваше онези смешни движения, така популярни в приличното общество, и изразяваше възторзи към двойната гуша на достолепната дама, както го бяха обмислили предварително. После трябваше да излезе на огромната мраморна веранда пред банкетната зала и да изчака истинския Сит. В момента, в който се окажеха на половин метър един от друг, щеше да се задейства механизмът на реинтеграцията и те отново щяха да се превърнат в един-единствен Сит – безспорният шампион и на новия Тотален геймплей на Европолис!

Когато Сит нахлу в стаята, копеленцето Джипси просто спеше. Тъпакът бе намалил до крайност звуковите сигнализации на сигналната система и просто нищичко не беше чул! Сит бе разочарован, той очакваше борба, съпротива, а от леглото го гледаха две уплашени очи на хлапе, което дори не си е и помисляло да става мъж. И най-смешното – Джипси наистина беше от цигански произход, но сега силно мургавото му лице бе побеляло. Гледаше го едновременно и с недоверие, и с разбиране, но като че ли се готвеше нещо да възрази.

Сит не го изчака. Стреля. Пръстът му привично натисна спусъка, макар той за пръв път да беше на истинско оръжие, но автоматизмът на милионите изстрели, извършени във виртуалитето, си каза своето. Не се случи нищо ефектно – нито плющящ звук, нито кървавочервен гейзер, просто на челото на Джипси се появи неравномерна дупка и лицето му доби изражение на обиден тийнейджър, на когото са откраднали скейта. За кратко. Миг след това там нямаше никакви изражения.

Сит се обърна и излезе от стаята, като внимателно затвори вратата. Слезе по пожарното стълбище и напусна сградата. Всички тези движения беше намислил предварително и сега ги извършваше. Не пропусна нито едно. Прекоси тъмния парк и вече си представяше късия път към балната зала, където ще се слее със своя биодвойник. Без да знае защо, вдигна глава и видя звездите. Веднага в абсолютно празното пространство на ума му се появи фразата „Каква прекрасна нощ за Убиване!“.

Кой? Защо?

Двата въпроса като оловни капки паднаха върху повърхността на неподвижната му душа и я взривиха. За наносекунда разбра всичко. Онова, което бе възприел като Третия крак, всъщност е било Психохакер. Той чрез хипнопрограма е кракнал рационалната му съпротива и е инсталирал в съзнанието му въображаемата технология на биодвойника. Сега отлично разбираше, че тя е невъзможна и няма да бъде възможна. Оттам нататък всичките му действия на убиец с желязно алиби са били всъщност самоубийство. И това го е направил Флеш. С едно движение той е отстранил и двамата си по-силни конкуренти.

„Никой не танцува с жената на Аранжора“, опита се да каже Сит, но чу вълчи вой. Звукът идваше от гърлото му. Осъзна, че е паднал на четири крака.

И не защото беше някаква драматична поза от негова страна, просто от това положение се виеше най-добре.

Кихот Д`Арк

Срещнаха се в бар „Стоп кадър“, който се намираше почти в средата между колосалните здания на кинокорпорациите „Биоскоп“2 и „Синемà виртуалитè“3. Това място бе считано за „демаркационната зона“ между непримиримите конкуренти и там можеха да се срещнат както прима-статисти от „Биоскоп“, така и виртуализатори от „Синемà“. Публиката тук идваше със скромното намерение да поотпусне нерви след тежките трудодни в кинозанаята на чашка „молоко“4, в което, разбира се, нямаше очакваните наркотици, а леки еуфоранти, които те карат да гледаш на света оптимистично и с лек примес на ирония.

Навярно повечето двойки, насядали край масичките, се бяха събрали тук и по свои мъжко-женски причини, но това едва ли можеше да се каже за новодошлите. Той прилягаше на всичките си петдесет години, висок и кокалест, с леко оплешивяващ изглед на наследствен неудачник, но в очите му тлееше нещо нетипично за тая порода – топлота и загриженост към другите, каквато могат да си позволят само силните хора. Тя бе на не повече от двадесет, средна на ръст и набита, с прави черти на лицето, които излъчваха неженска твърдост и енергия. Запознаха се във форума на „Биоскоп“, където прима-статистите обменяха опит и споделяха проблеми, свързани с адаптацията след Ролите. Форумът бе закрит за външна публика – достъп получаваха само тези, които са одобрени за изпълнение на роли в „Биоскоп“ – тоест са били харесани като физически подходящи за образите, сключили договор за временно отдаване на тялото си за Роля. Това на практика означаваше да легнат в апаратурите за психоскулптура и върху предишната им личност да бъде записана „ролевата програма“ – ново „аз“, съчинено от писатели, сценаристи и психолози – сложна система от лъжливи спомени, навързани в такава цялост, която би могла да издържи няколкото месеца живот на героя, докато траят снимките със скрити камери. После опитни монтажисти да направят колаж от заснетата в реално време житейска съдба и това да се превърне в концентрирано кинодействие, годно да обикаля киносалоните и ТВ екраните по света. Накрая да легнат отново в апаратурите и да получат обратно стария си живот, подобрен с немалък хонорар.

– Ти ли си, Жана?

– Здравей, Дон.

Наместиха се край малката запазена масичка и почти синхронно изживяха неудобството от първата среща на живо след толкова разговори във форума.

– Значи ти…

– Значи ти…

Този път едновременният им смях беше спонтанна реакция, а не резултат от смущение, така че отчуждението между непознати скоро се превърна в приятелски разговор.

„… целия дирекционен съвет на „Синема виртуалитè“ – гръмна в залата нерегулиран звук и веднага се нормализира до нивото на човешките разговори. Някой беше включил медийната стена, фиксирана винаги върху канала „Киновини“. Предаваха за тържествената премиера на блокбастъра „Тристан и Жулиета“.

Двамата почти не му обърнаха внимание, едва ли можеха да им съобщят нещо, което вече не знаят за новия филм – че ролята на Тристан я играе виртуалният двойник на Елвис Пресли, а Жулиета – дигиталната реставрация на Шърли Маклейн, че виртуализаторите, които управляват триизмерните герои, са най-добрите сред най-добрите….

– При мен всичко започна няколко дни след като излязох от Ролята – заговори Доналд, – една нощ се събудих с мисълта, че трябва да накарам Санчо на сутринта да подкове по-добре Росинант, защото забелязвам, че накуцва напоследък. Вечерта за пръв път бях гледал филма „Дон Кихот“, в който изпълнявам главната роля, и отдадох това на шока да видя как човек с моята външност изживява неща, които са почти неразбираеми за мен. Но това не беше външно, идваше отдълбоко, като личен укор на съвестта, аз наистина се тревожех за моя Росинант, усещах го като член на семейството си. И това – аз, който не съм виждал жив кон през живота си, камо ли да яздя.

Жана слушаше съсредоточено, сякаш от това, което казваше събеседникът ù, зависеше съдбата на човечеството.

– После започнаха още по-странните неща. Живея в един от крайните комплекси на Европолис и често ми се случва сутрин, като тръгвам на работа, да намирам във входа някой пребит наркоман, я защото не си е платил дозата, я защото нощни банди са се развличали с него. Обикновено го прекрачвам и звънвам в полицията да се погрижат за него. Но тази сутрин, щом видях поредния нещастник, проснат в локва от собствените си отпадъци, без секунда забавяне се наведох и започнах да го почиствам, изправям и обгрижвам. Нямах никакви съображения, намерения или идеи за този младеж – просто човешко същество се нуждаеше от помощ, и аз я давах, така естествено, както дишам. От този момент нататък се улавях, че все по-често реагирам, преди да съм помислил, и то все за неща, които имат отношение към справедливостта, помощ към слабите, борба с властниците. Спомените от целия ми живот се размесиха с житейската история на литературния персонаж Дон Кихот от Ламанча, така, както са го конструирали сценаристите и психолозите на „Биоскоп“. Доколкото съм чел, писателят Сервантес го е създавал като пародия на рицарските романи по онова време, но историята е останала в паметта на човечеството като пример за всеотдайно и беззащитно служение на морални принципи, които обществото вече счита за отживели. Не знам докъде ще я докарам с този душевен хибрид в главата, ама май досегашният ми живот отиде по дяволите. Пак добре, че хонорарът ми позволи да напусна работата си… Ами ти, Жана, как понася твоят живот събудените ролеви спомени?

– Истинското ми име е Жанет, във форума взех ника Жана… сещаш се защо…

– Моето пък е Дончо, от източните квартали на Европолис съм – с необяснима печал се засмя мъжът.

– Донтшоу, нещо като „не показвай“ ли? – игриво прокоментира момичето.

– Все така го разбират, макар че у нас си е най-обикновено име, та се принудих да приема Дон.

– И аз не можех да си представя, че моето обикновено име Жанет ще се прелее в легендарната Жана Д`Арк, ама се случи. Минах кастинг за физическо подобие и ме одобриха. Да си призная, явих се само заради парите, винаги съм смятала, че нямам грам артистичност, дори и този процент, който се полага на всяка жена. За моя голяма изненада избраха мен сред стотици кандидати. Тогава си мислех, че всичко е въпрос на анатомия, докато не започнаха сънищата. Интересното е, че аз даже още не съм гледала филма с мен и не мога да си го обяснявам с влияние от там. Прочетох това-онова за историческата Жана, но нищо не знам за интерпретацията, която са правили сценаристите от „Биоскоп“…

Тя ненадейно хвана ръката му и тихо каза:

– Дон, не се оглеждай веднага като ме чуеш, но не ти ли се струва, че онзи мъж през две маси ни гледа прекалено натрапчиво?

Дон се направи, че търси нещо под масата, и хвърли поглед нататък. Оня наистина гледаше. С кръглоликата си глава и малки очички Зяпачът приличаше на пенсиониран продавач и на фона на интелектуалната бохема наоколо изглеждаше като таралеж на изложба за расови кучета.

– Гледа си, сигурно ни е познал от ролите, в които фигурираме – вдигна рамене Дон; не му се обръщаше езикът да каже „играхме“. – Дано не е папарак и утре из медиите да плъзнат съчинения за връзка между двамата касови прима-статисти.

– Мислиш ли, че ще се занимават с нас както с едновремешните кинозвезди? – със съмнение възрази Жанет. – Едва ли има зрител, който да не знае за технологията на психоскулпурата, по която се правят нашите Роли. Помня, когато се появиха първите прима-статисти, имаше опит да ги правят звезди, но като се натъкнаха на пълната неадекватност между ролите и хората, които ги изпълняват…

– О, да, помня… – Все същият печален смях пробяга по лицето на Дон.

– Ето, пак нахлу… – по чертите на Жана плъзна тревожна сянка.

– Жан, добре ли си?

– При мен не идва по време на сънища, а нахлува като дежавю – изведнъж започвам да усещам, че някога преди съм стояла в този бар, пак така сме си говорили и съм си спомнила, че всъщност съм Жана Д`Арк, току-що съм превзела Орлеан и се готвя да поставя на трона Шарл VII, и в главата ми звучи безкрайно повтарящото се „Кой ако не аз, и кога, ако не сега“. И макар в момента да си спомням това като нещо изживяно, съм сигурна, че и предишния път съм си спомняла, че съм си спомнила как си спомням… нали ме разбираш?

– Как няма да те разбирам, и при мен имаше подобни усещания, но сънищата са много по-силни.

– Отначало си мислех, че трябва да поискам обяснение от „Биоскоп“ за тези бъгове в психоскулптурната им система, но започнах да си давам сметка, че това ми харесва. Сега като си помисля какво ме е вълнувало преди Ролята, ми става някак тъжно…

– При мен е същото – смятах, че професията ми дава всичко, което ми е нужно. Усещах се почти художник, като започна да обзавеждам нов офис, а сега си давам сметка, че просто съм си заравял главата като щраус, за да не виждам несправедливия свят наоколо.

– О, не споменавай думата „несправедливост“ пред мен, че оная дивата отвътре веднага надига глава и започва да търси враговете. Честно, на моменти усещам как дланите ми търсят дръжката на меч, и…

– Извинете, че ви прекъсвам разговора, но бих искал да се присъединя към вашата компания.

Двамата изненадано вдигнаха глави и видяха пред себе си Зяпача. Малките му очички гледаха дружелюбно, но в никой случай не нагло.

Дон се облегна назад и колкото можа студено запита:

– Какъв интерес представляваме за вас, господине? Още одеве забелязах, че не сваляхте очи от нас.

– Не просто интерес – стеснително избърбори човечецът. – Аз ви чувствам нещо… като свои деца…

– Когато за последно посетих родителите си, вие не бяхте сред тях – иронично подметна Жанет.

– Не, не – отбраняващо размаха ръце новодошлият. – Не в такъв смисъл – той изглежда събираше сили да каже нещо и накрая сякаш издуха съпротивляващите се думи: – Аз съм психоскулпторът на вашите роли. И съм причината да имате такива проблеми със самоличността си.

– А, значи си признаваш, че ти си допуснал тези бъгове в деинсталирането на ролите ни? – агресивно подхвана Дон и сякаш стана още по-висок и ръбат.

– Не просто допуснал, а умишлено предизвикал – тихо довърши Зяпачът-психоскулптор, с някаква смесица от разкаяние и тържествуване.

– Искаш да кажеш, че умишлено си искал нашите роли да започнат да се възстановяват в паметта ни след деинсталирането? Защо? – изумено изшепна Жана.

– Аз съм един от създателите на тази технология. Отначало това беше просто предизвикателство – можем ли да го направим. Работехме денонощно, шефовете плащаха безотказно. Аз аранжирах цялостната синхронизация между литератори, психолози, историци, сценаристи и програмисти в създаването на непротиворечиви ролеви психоскулптури. Виждах как всички тези наистина талантливи люде влагат най-доброто от себе си в моделирането на образите, на вътрешния им монолог, на самооценката им и отношението към обществото. После избирахме на кастингите някой като вас, който анатомически прилича на героя от филма… и след това знаете какво… Не ми трябваше много време да стигна до извода, че нещо страшно не е в ред с изтриването на тези пълнокръвни и автентични исторически персонажи, които създавахме за ролите… Особено трудно приех деинсталирането на психоскулптурата Леонардо да Винчи, който градихме повече от година. И защо? За да може да се върне към стария си живот копирайтърът Джон Смит, да, иронично, но наистина така се казваше прима-статистът, който бе изпълнен от ролята на Леонардо. Деинсталирахме всичко, което бяхме създали, за да може безликият Джон да продължи да преработва рекламни статийки от един сайт за друг, в една от най-нетворческите и примитивни информационни професии, които съществуват само защото още не е написан достатъчно приличен софтуер да ги замести. Преди малко споменах, че екипът създатели на Роли влагат най-доброто от себе си при моделирането на ролевата психоскулптура, но зад тази шаблонна фраза се крие нещо, което трудно може да се опише на човек извън творчеството. Когато работим по такива поразителни личности от историята като Леонардо, Микеланджело, Жана Д`Арк или литературни персонажи като Дон Кихот, Робин Худ, Тил Ойленшпигел, ние неизбежно попадаме под влиянието на мита, който те носят в човешката култура. Всеки от нас проектира в тях всичко най-ярко, добро, необичайно, което би искал да види в живота около нас, у себе си, ако щете. Взаимно се редактираме и допълваме, доразвиваме идеите си, и като резултат се получава нещо, което едва ли е съществувало в реалните исторически лица или във въображението на автора, писал някога литературния шедьовър – нашите Роли са концентрат от качество и уникалност.

– Значи вие… – надигна се Дон – все още преглъщаше това, което му казват.

– Да – сниши глас психоскулпторът. – Аз съзнателно промених алгоритмите на деинсталацията на Ролите от вашите умове, така че след време Те да започнат да се възстановяват като спомени, временно поразени от амнезия. Така спасих своите деца – Ролите.

Той разтърка слепоочията си.

– Давам си сметка какво насилие е това спрямо вас и как бихте могли да ме мразите, съдите и дори вкарате в затвора, но не можех да не го направя. А и не можех да се освободя от безумната надежда, че това ще ви хареса повече, отколкото ще ви ужаси, и ще станете мои съмишленици вместо обвинители.

Около масата настъпи мълчание.

– Може да си направил в ума ми и нещо друго – обади се Жана – освен алгоритмите за деинсталацията, защото въобще не съм вбесена. Напротив, интересно ми е да усещам как в съзнанието ми се образуват нови гледни точки, нещо се намества, размества, откривам красотата на действието и избора, което преди въобще не ми беше в характера. И същевременно помня коя съм и как е минало детството ми, кои са приятелките ми, работата ми. Но едновременно с това знам да въртя меч, разбирам стратегията за превземане на феодални градове, помня разпитите на свещениците, готова съм да споря с тях за всички обвинения, които ми измислиха. И на моменти се усещам, че го правя наум по инерция…

Силен звук прекъсна монолога ù:

– … нападение над офисите на „Биоскоп“ – този път някой умишлено беше усилил звука на медийната стена.

По екрана се мятаха цветни багри, явно предаването беше от ръчна камера, и първоначално нищо не се разбираше, после образът се избистри и стана ясно, че операторът е проникнал на етажа, където са директорските кабинети на „Биоскоп“. Сред луксозния интериор се мятаха фигури в униформи на корпоративната охрана. Скоро гледната точка се смени – излетя безпилотна камера и един от кабинетите започна да се приближава, залитайки наляво и надясно – явно камерата беше много малка, а навярно дори носена от насекомо, защото гледката се изкриви оптически като от „рибешко око“. Мярна се огромен горен ръб на вратата и гледната точка се пренесе вътре в стаята. Виждаха се скупчените в средата заложници със завързани усти и разположени около тях четири черни фигури в униформи от Вермахта. По жестикулацията се разбираше, че несъмнен лидер е най-дребният – нервно човече с малки мустачки. Лицето му беше толкова познато, че първата мисъл на Дончо беше „маска“. Но макар напоследък пазарът да бе залят с латексови маски на исторически лица, никоя от тях не би могла да възпроизведе безумните гримаси и крясъци, които издаваше малкото човече.

– Предава фриланс-репортер Сам Рот. Както, надявам се, виждате, членовете от управителния съвет на „Биоскоп“ са взети за заложници от четири неизвестни субекти, дегизирани като Адолф Хитлер, Мартин Борман, Херман Гьоринг и Йозеф Гьобелс. Дали това има връзка със заснемания в момента от „Биоскоп“ филм „Фюрербункер 1945“ за последните дни на нацистката върхушка?… Но ето, идва полицията и съм длъжен да предам управлението на камерата си на офицерите. Очаквайте новото ми включване.

С това директното предаване прекъсна и на екрана се заупражняваха в красноречие видни коментатори, политици и други официални локумджии, които бяха запознати със ситуацията точно колкото своите зрители.

Дон и Жана впериха въпросителни погледи в психоскулптора.

Той не бързаше да коментира и явно бе дълбоко шокиран. Но не и изненадан. Очевидно случващото се не му изглеждаше нелепо и невъзможно.

– Значи наистина е било… – измърмори смутен.

– Какво наистина? – почти синхронно реагираха двамата му събеседници.

– Програмист от „Екип В“, които работеха над „Фюрербункер 1945“, ми докладва, че е регистрирал хакерско проникване в софтуерната среда, поддържаща Ролите на нацисткия генералитет, но не открихме никакви следи от сваляне и презапис, така че не го направихме на въпрос. А те явно са проучвали пътечки до деинсталационната програма…

– И какво са успели да направят? – повиши глас Дон.

– Явно са ме наблюдавали какво правя с Ролите и са постъпили както Дявола чете Евангелието…

– В какъв смисъл? – запита Жана.

Кръглото лице на психоскулптора видимо се наля с кръв и той яростно изшептя:

– Така са променили алгоритмите на деинсталацията, че малко след като завършат тестовете за успешно деинсталиране, Ролите отново да възстановят пълната си власт над прима-статиста….

Жана се обтегна назад върху стола си и хладно попита:

– Искаш да кажеш, че сега из коридорите на „Биоскоп“ се вихрят автентични фашисти?

– Доколкото автентично сме ги моделирали – кимна към екрана психоскулпторът.

Мрачно мълчание обзе тройката. Зяпачът изглеждаше направо убит.

– Е, ти поне си искал да върнеш на нашия обезличен свят ярки исторически личности, докато тези хакери събуждат демони от миналото и ги пускат сред нас. – Жана сложи длан върху ръката му.

– Каквото и да прави ученият, все оръжие излиза – никога не съм го харесвал този афоризъм, но май ще излезе верен – додаде Дон.

– Можех да си представя, че шефовете ми ще надушат нещо и ще се заемат с мен, но че някой през цялото време ще ме наблюдава, за да изврати метода ми по този начин, не ми и мина през ума. Защитната стена на интранета5 ни е толкова мощна…

Изведнъж психоскулпторът вдигна енергично глава:

– Знаете ли, сещам се как би могло да поправим нещата…

– Ти представяш ли си какво полицейско обкръжение има, а и отрядите SWAT вече са се настанили… – с нежелание да опровергае надеждата се обади Дон.

– Знам, но аз много пъти съм закъснявал в лабораторията си далеч след като охраната пусне металните решетки на изходите. И съм открил един изход през кухненските складове…

Двамата прима-статисти се бяха превърнали целите във внимание. Те изслушваха съсредоточено всяка подробност, допълваха, търсеха скрити недостатъци на плана, Дон напираше за фронтална атака на кабинета, Жана даваше примери из средновековни фортификации, но и двамата ни най-малко не се съмняваха, че трябва да рискуват живота си за една почти безнадеждна кауза, готови да направят каквото трябва, тук и сега, пък да става каквото ще…