Пентаграм

Разказите и новелите на Атанас П. Славов се открояват сред всичко българско, което съм чел, защото:

– нямат равни в разнообразието си – и на идеи, и на форми;

– при все това разнообразие ги прониква и споява един идеал: Мечтата за Човека – еволюиращия, търсещия, отзивчивия, готовия да дръпне другите подире си. А този идеал, уви, дори в световната фантастика се среща рядко. И малко са читателите, дето няма да го от-рекат „наивен“ или даже „остарял“… а колко са онези, дето ще се вдъхновят сами да търсят, да се отзовават, да дърпат другите подире си? С което авторът печели точки и за смелост;

– са писани на език, който смълчава редактора у мен и кара пишещия да си води записки;

– вълнуват.

„Психопрограмираният“ няма и двеста страници обем, нито главният му герой Баюн – трийсет години живот, но усещането ми в края на пътя е за хиляди прелетени километри и за десетилетия, сбити до пренасищане – по едно във всеки от двайсетината дни на сюжета. Това е история-концентрат, дестилат, може би повече от всички други истории на Атанас П. Славов. И – може би – е най-личната му.

Хиляди прелетени километри, сбити десетилетия, концентрат… „Психопрограмираният“ чак замайва, накъртва с наситеност. На жадния за идеи и интересни герои читател у мене му се ще да имаше още – два, три, седем пъти повече случки и разговори. Толкова, че да прекарам същото време в света на Баюн, колкото съм прекарал край Данло от „Падналите богове“; да раста успоредно с него, да ми остави същия траен отпечатък. Аз съм последният пишещ, който да вини другите в лаконизъм и недоизказаност – и все пак, и все пак…

Е… у Атанас къкри (клокочи!) поне още един роман. И колко ли разкази, статии с решения на бъдещето и проницания за настоящето… Ще чакам.

(Калин Ненов – преводач, творчески директор на фондация „Човешката библиотека“)

Понеже ми е трудно да пиша за човек, когото познавам, няма и да го правя. Ще спомена само, че Н. Славов е един от малкото наши писатели, при които автор и личност се припокриват, за разлика от други автори, които са скрили добре в ежедневието си онази същност, която се проявява единствено при писане.

(Светозар Златков – изобретател)

Аз всъщност съм чел голяма част от разказите и всички повести, но… Първо, събрано на едно място, усещането и внушението е съвсем, съвсем различно. Второ, някои неща съм ги чел в далечната бездна на времето (като „Сиянието на реката“ и „Феести“) като пъпчив възторжен пубер, на когото малко му е било мъгляво в главата като за какво толкова иска да ни каже големият брат от София. :-) Сега виждам, че това, което съм разбирал с младежкия си мозък, е било по-скоро някаква емоционална реакция на прекрасния изказ, чудния наниз от думи, изплитащ като прежда някакъв тайнствен, красив и обаятелен свят.

Сега, трийсетина години по-късно, откривам вече и логиката на този свят. Сякаш видях себе си отстрани и света край мен. Възхитително. Ние сме възхитени – както казва нашият познайник Кот Бегемот.

За разказите – поздравления за „Война и мир“ и „Сън в лятна нощ“. Най обаче ми хареса „Сто години самота“. Може някъде в океана от фантастични идеи да има подобна, стил „Хищникът“, но твоята версия е уникална. Както би казал героят от разказа: Атанасе, Атанасе, каква месарска фантасмагория си опропастил, каква златна жила за Холивуд си затрупал. Кой ти говори днес за Човека, за творчество, за утрешното.

При теб няма и намек за технократизъм, всичко е в човека, в силата на разума, в еволюцията на социалното.

И още една много важна разлика. При теб, особено при разказите, има история. Има хитро измислена и майсторски структурирана история, направо по Аристотел: завръзка, познание, катарзис. Това е страшно важно според мен. Фантастиката е литература и читателят иска освен да му кажеш нещо, и да му Разкажеш. А за да му разкажеш, трябва да имаш интересна история. Като в „Пентаграм“ например и „Сън в лятна нощ“. Перфектни истории, а „Пентаграм“ с финала си уби всички модели а ла Холивуд. Идеята, че може да победиш някого (нещо?) не чрез друго, а като му покажеш нещо хубаво, е уникална.

И лично ми допадна, че не си дал голям дан, като много други – и аз в това число, на втръсналия вече киберпънк. Е, „Матрицата 4: резолюции“ не го броя за такъв.

А със сигурност на някои няма да допаднат нещата ти. И то не защото непременно ще са глупаци, неразбиращи и хора „не от нашата кръв“. Не се ядосвай и притеснявай от нехаресването от страна на „свестни“ хора. Това просто си е начин на възприемане на изкуството. Защото, колкото и вчера да се мъчеше да ни убедиш, че не се броиш за писател, фантастиката си е все пак литература.

Е, накрая за да не те само хваля: Малко с фалшив революционен патос ми дъхти „След пустинята“. Знам, че е писан в друго време, но според мен цялата идея на разказа можеше да си остане и без барикадните боеве и битките с „жандармеристите“. За хора, които не знаят кога е писан разказът и какъв беше духът на времето, особено за по-младите, със сигурно ще звучи наивно и непонятно.

Толкоз от мен. Следващия път, като дойде романът. :-)

(Георги Малинов – IT инженер, писател-фантаст)

Втора българска книга тази година, която за себе си определям като истинска фантастика! От две прочетени! Изглежда нещо наистина се раздвижва и трябва да следя по-отблизо родната продукция. И на мен поезията в някои от нещата (явно страшно харесвани от по-лирично настроените натури) ми дойде множко, но за сметка на това мисълта, идеите, позицията на автора, атмосферата, оригиналният хумор ми доставиха огромно удоволствие. Дори установих, че без да искам, съм запомнил дума по дума някои моменти.

Поздравления за отличния сборник и такова… ами… искаме още…

(Иван Иванов – програмист)

За да не повтарям похвалите, изредени досега, ще кажа само, че това е една от най-писателските книги в новата българска фантастика. Най-после малко истинска литература. Нещо, което почти не се среща от Любен Дилов насам. И едно прекрасно заглавие на сборника, което нямаше как да не ми стане любимо.

(Мартин Петков – юрист, писател)