Виталертон (новели и разкази)
Сиянието на реката
(в съавторство с Георги Арнаудов)
На Пламен Аврамов –
художника, мислителя,
непоколебимия
I.
Ден Сир се усети много странно, когато за пръв път стъпи върху тези тъмночервени плочи. Струваше му се, че под ходилата му диша живо тяло. Наистина плочите бяха твърди и грапави, но от тях лъчеше топлина – не от слънцето, а друга. Тя като че беше присъща на червения камък, както му принадлежеше и целият този безмълвен, проснат между дърветата път.
– Що за чудесия? – промърмори Ден Сир и приседна да разгледа плочата. В главата му неканена се появи убедеността, че всичко това е страшно, страшно старо…
Преди повече от трийсет столетия непонятният народ на деинорите бе строил този път, за да отпътува неизвестно къде, неизвестно кога, почти без следи и присъда на времето. И добре, че го имаше това „почти“ – то доведе тук Ден Сир.
Казваха му, че странни сенки прелитат понякога пътя, като че ли човек пробягва, но няма такъв. Като че ли деинори оживяват, бродят по Пътя и се връщат в Неизвестното спокойствие.
– Глупости, оживявали древните! – мърмореше Ден Сир. – Въпреки че май наистина… не, това са летанци… летанци са туй! Сигурно сенките им са прелитали през пътя, а докато си дигнеш главата…
Трийсет столетия този път не е тъпкан от човешки нозе, ако не се смятат любопитните. Но любопитният не е от тези, които ще посмеят да стигнат до края. В това Ден Сир беше уверен.
Той щеше да посмее. С леко накуцване, все по-нагоре по тъмночервената просека, а пред него тича само неговата, човешка сянка. Наклонът е лек. Няма умора в прекосеното му от белези тяло. Пътят изчезва назад. Завой след завой потъва в гъсталака на ниските виолетови дървета. Над пропастите висят все същите тъмночервени плочи, окачени на живи въжета от усукани лиани.
Висящите мостове са стари, но здравината им е все същата, магия е направила лианите безсмъртни, дала им е силата да надживеят вековете.
Опааа!
Светкавична сянка драсна по плочите и Ден Сир метна поглед нагоре колкото да види опашката на летанеца. Срамна тръпка пробяга по гърба му. Всичко наоколо беше някак си не като наистина. Като че ли случаен пътник бе сънувал тук и беше оставил съня си, така че минувачът да попадне в лепкавите му мрежи. Отиваш към неизвестно никъде, наоколо си усещаш никого, само сянка притичва и като че ли тя е истинската…
Изпращаха го с неодобрителни погледи, но никой не го спря. Може би защото това място не бе нито свещено, нито неприкосновено, просто беше прието да се правят, че не съществува. А може би просто се страхуваха от Ден Сир – легендата за деянията му бе стигнала и до тези места. Никой не би могъл да забрави за Деерлинския бунт, но кой би приел легендарния победител като прост ловец в своите гори? Нито се бори за власт, нито трупа богатства – див, нелеп човек. Пееха се песни как с един удар обезглави Норчар Страшни, Норчар Мъртви, но не дойде ли веднага на трона хилавото му синче?
„Всичко помнят хората – мислеше ловецът. – Всичко… Забравя ли се нещо като Деерлинския бунт? Аз за тях вече не съм човек, а… Сам даже не знам какво – бог или демон?“
Тъжни мисли… Рухна времето, когато се гордееше със славата си – започна да забелязва, че тя плаши хората. Смутител на спокойствието, предизвиква божия гняв… Много по-късно научи, че самият Норчар се е погрижил за тази слава, разпръснал я е далеч зад границите на деерлинските земи, там, където свършва царствената му власт и започва безсилието да залови живия Ден Сир.
„Хитра подлост, подла хитрост… Добре го измисли, о, Норчар Мъртви. Не с оръжие ме довърши, а със слава! Аз те прострях с един удар, а ти разтегли отмъщението си за дълги години. Само месец след бунта те достигна моето оръжие, място на трона за синчето ти освободих, но славата, черната слава, която съчини за мен, не ме оставя вече години…“
Ето, той е тук, на пътя на деинорите, а кой е с него? Само сянката му – накуцваща като стопанина си. Разбира се, не може да се каже, че никой не те разбра. Приятно беше да разговаряш с мъдреците от Небесния лес, нали? Но кой мъдрец ще се съгласи да напусне обителта на своята мъдрост? Да бяха тук Зурон, Хок-Хок, Круд-Ветрояд… няма ги отдавна, отпътуваха в своето Неизвестно спокойствие приятелите. Шест години изтекоха като сълзи от онзи страшен миг, когато Деерлинският бунт се задави в собствената си кръв. А Ден Сир не преставаше да се проклина, че допусна тази отчаяна, предварително обречена битка, че прие да бъде предводител на тези безупречни мъже, че лежа, макар и оглушен от ядро на катапулта, онези страшни седем часа, докато приятелите му – островче от разбягалата се селяшка армия – са го отбранявали в плътен кръг… докато потънат в Неизвестното спокойствие… Ден Сир смяташе света за безбожен – но винаги при спомена за тях искаше да вярва, че не са изчезнали съвсем.
Понякога съжаляваше, че оживя. А бягаше тогава, въпреки че на човек не беше подобен. И носеше тялото си, макар превърнато в една-единствена рана. И сам допълзя до Небесния лес, докато се заемат с него местните мъдреци. Да му излекуват раните, наместят ставите, сраснат костите – е, наистина десният му крак така и зарасна накриво… Там за пръв път видя тунелите на деинорите, издълбани в скалите. На пръв поглед – полза никаква, но влезеш ли до средата – изведнъж всичко видимо в отсрещния отвор се приближава с необикновена отчетливост. Явни стават лицата на хора, намиращи се на много дни път оттук, виден е даже невъобразимо далечният Деерлин.
Като че ли добре се живееше в Небесния лес. Защо трябваше да го напуска? И години да броди от страна на страна и да плаши всички със своята слава?
Той крачеше, навел глава, потопен в тягостни спомени. Но усети, че нещо наоколо се е изменило, като че ли пространството е вече по-широко, въздухът – някак напрегнат, зареден с невидима сила. Ден Сир вдигна глава, спъна се на равното и застина. Беше стигнал.
Пътят свършваше с кръгла площадка, увенчана от нещо, което напомняше каменните беседки от крайбрежието на Малкия юг. Само размерите… Осем колони с дълбок черен цвят, съединени горе в такъв черен пръстен, се възвисяваха на височина над десет човешки ръста. Стояха на ниска, широка, кръгла основа. Ето как изглеждало мястото, наречено от деинорите:
ТАЛИЕШОМ СИБООНАЙ ФИМОЯЗОЛО КАЙ
В храма Силтам под йероглифите на това название беше изсечен и техният превод на деерлински: „Река, съединяваща времената на всички светове“. Ден Сир се изкачи по трите стъпала до „беседката“. Подножието бе пресечено от дъгообразна ивица йероглифи. Ловецът позна някои от тях, но откъснати от целостта на древния текст, те звучаха самотно и безсмислено. Вече три хилядолетия тези знаци съобщаваха неизвестно какво неизвестно кому. Странна мисъл се мярна в главата на Ден Сир. Не приличат ли тези знаци на него самия, също така загубил живия си смисъл в невъзвратимото минало? Той въздъхна, седна и плъзна пръсти по гладката вдлъбнатина на единия от йероглифите. Изглеждаше, че те не са изсечени, а изгорени в странното черно вещество, нито камък, нито метал. Едва сега той забеляза, че никъде, нито в подножието, нито по самата площадка, няма и следа от прах. Като че ли някой поддържа тази чистота…
Много неща са умеели деинорите.
Отпусна се върху черното стъпало, облегна се на колоната и така, в пълна неподвижност, седя дълго, сякаш искаше да попие от величественото могъщество на това място. Едва когато сянката на колоната се докосна до лицето му, нещо го върна към реалността и там нямаше и следа от бившия предводител на Деерлинския бунт, имаше просто Ден Сир. Гладен беше, а това, което очакваше, трябваше да се случи далеч през нощта, в онзи пиян зенит на второто светило, когато спътникът Зун ще догони своята луна Себенера и небесният замък ще бъде тесен за тяхната любов…
Ден Сир скочи и привично се гмурна в тъмнеещата гора – така родна и позната. Цялото му детство беше свързано с гората. Градовете, които безпощадно мачкаха зрелостта му, на младини изглеждаха чужди и далечни като звездното небе. Не, дори небето с неговия вечен кръговрат изглеждаше по-близко и понятно. То в тъмни нощи посочваше верния път, назначаваше подходящото за лов време, подсказваше кога студът ще подгони племето към топлите землянки и сушеното месо…
– Ден Сир, уморен Ден Сир – хрипливо запя той, докато се промъкваше през гъстите храсти. – Смешно уморен Ден Сир… Къде полетя, Ден Сир, къде ще кацнеш? Уморен, стар Ден Сир…
Къде, къде!… Колкото може по-далече от родните места, по-близо до градовете, към това, което – веднъж прекрачил в зрелостта – ще назовеш своя мечта. И няма да разбереш, отначало, какъв е нейният смисъл. Думите няма да стигат за нея, но винаги ще изглежда достатъчно близко, за да те накара да се промъкваш през храстите на хитрите житейски премъдрости, натрупани от родното племе, през злобното властолюбие на градските управници, през фанатичната самовглъбеност на учените мъже. В онова време, когато Ден Сир бе вожд на племе, избяга и неговата жена. А след нея и цялото племе, не можеше то да разбере накъде го води Ден Сир. Знаеха, че вождът е най-силен – не можеш го победи в ритуален двубой. Не знаеха само, че той търпи поражения винаги при опит да се пребори със своята мечта. И продължаваше да ù се подчинява. Тъй веднъж през нощта, докато Ден Сир спеше, си отидоха всички – с жените, децата и палатките, без нито един разбуждащ звук. Оставиха му само един нож, огниво и чифт топли кожи. И, разбира се, свещената тояга на вожда. От нея ловецът си направи нова дръжка за ножа. А след това – град подир град. Ту ратай, ту наемен слуга. Бараки, землянки, а най-често – открито небе, още по-близко и родно сред безликото градско многолюдие, където никой не познава никого. Ето тогава ловецът изпита първия си истински страх – че загубва своето лице. После ненадейно му провървя – наеха го слуга в голямата деерлинска библиотека. (Наистина смешно – та той тогава не познаваше буквите. В замяна на това паметта никога не му изневеряваше, винаги знаеше къде какво има по рафтовете.)
Суетният градски свят оставаше зад дебелите стени на библиотеката; вътре се таеше вечността. Там за пръв път се почувства сигурен. Длъжността му го събираше с духовния елит на града. Неговият страстен и непредубеден ум бързо привлече вниманието на учените мъже. Започнаха по малко да го обучават на грамотност, след това на науки. Някои го харесваха, някои просто от любопитство: „… виж ти, маймуна, не само говори, ами и разбира!“. Някой пък си правеше хитри сметки, да вземе след това този съобразителен юначага за секретар и телохранител едновременно.
– Учеха, учеха… – усмихна се Ден Сир. – И ме прогонваха. Бояха се, както се страхуват от маймуна, която все напира да погледне на света по своему, а освен това – да го преправя иска!
Изгонваха го. Той се връщаше в библиотеката, в тясната стаичка, опушена от лоени свещи, където мебели бяха все същите две кожи и вазите за ръкописни свитъци. Вечността оживяваше като бавна и величествена река и кой знае колко години биха протекли така незабелязано. По малко Ден Сир започна да си намира приятели. Имаше с кого да сподели смътната си мечта, с кого да търси думите, годни да я отразят, мечтата оживяваше, ставаше зрима, сродяваше го с тези хора. Сред тях бяха историографът Зурон, художникът Хок-Хок; неразделен с него беше музикантът Крудем, Круд Ветрояда, както го кръсти Ден Сир (беше толкова слаб, като че ли с вятър се хранеше). Имаше и други, но тези тримата станаха най-добрите, истински приятели на Ден Сир. Понякога се чудеха – как така, нищо един за друг да не знаем, а ето, яви се някъде отвън дивак ловец – такъв на улицата не би го погледнал даже, и изведнъж като невидим възел ги сля в истинска дружба. Още повече се чудеше Ден Сир – с какво успя да привлече тези образовани, непостижимо умни и светли хора, нима те също бяха недоволни от мизерността на света, та нали никой от тях не познаваше лишенията?
Та именно от Зурон той за първи път узна за деинорите. Самият Зурон тези древни текстове, дори не текстове, а подобни на мътно стъкло преразкази, някак си не го интересуваха. Но за Ден Сир това, което едва си пробиваше път през завесата на иносказанията, преобръщаше всички представи за света и човека. И той започна да се рови, да изтръгва най-малките намеци, да се опитва да освети онова, което преди три хиляди години е потънало неизвестно къде, даже не в мрака, просто неизвестно къде…
И за неопитното око беше видно колко се боят преразказвачите от удивителната, плашеща и привличаща истина, която се прокрадва в легендите за деинорите. А в тези смътни текстове Ден Сир усети родство със същата онази мечта, която го тревожеше и заставяше да живее. И още, тези сказания раждаха в него непонятно усещане за преодоляно време – време, не минало, а идващо.
Кой знае колко години биха минали незабелязано… Но през прашната вечност на библиотечните стени се промъкваше друго време – живо и трескаво. Все по-тревожно ставаше спокойствието на деерлинските земи, пропукваше се то като бент от прогнили дъски. Нещо притискаше този бент, напираше към широкия свят и ето – рухна стената и начело на огромната, въоръжена с каквото попадне и набързо обучена армия, се носи той. Ден Сир…
Плъзна пръсти по белега върху скулата си, след това по другия – през слепоочието, и по мястото на лявата вежда.
„Не лице, а календар, забравиш ли за нещо – белезите помнят! Този – от първия бой, този – от последния, а третия сам Норчар ми го подари – там, в подземията на белия дворец. И се шегуваше: „Това е за тебе, Ден Сир, знак на справедливостта. Мъдър беше ти, Норчар, но дълбините на своята мъдрост не подозираше…“
Ден Сир разчисти сметките си с деерлинския феодал и за тези белези, и за приятелите, и за своята мечта. Разчистени сметки… А стана ли от това по-чист?
Ловецът се изправи и загаси огъня. Усмихна се – в тези спомени премина и днешният лов. Прекрачи през пепелния, още топъл кръг и се запъти назад към ТАЛИЕШОМ СИБООНАЙ ФИМОЯЗОЛО’ КАЙ. Слънцето, тихо слязло на хоризонта, провираше последните си лъчи в полупрозрачните върхове на дърветата. Жалко, няма го тук Хок-Хок, той би нарисувал всичко това и то би оживяло под неговите разноцветни креди. Ако не беше тръгнал старият Хок-Хок след младия, не много умен Ден Сир, ако не бе сменил любимата четка с меч…
– Аа, не! – изруга се Ден Сир. – Стига спомени. Не се живее с живота на мъртвите!
Близко бяха червеният път на деинорите и непонятното черно съоръжение. Издаваше ги същото онова напрежение на въздуха. И още нещо. Ловецът спря и предпазливо надникна между клоните. Не го беше излъгало предчувствието – там имаше някой.
Чужд.
Той седеше, облегнат на колоната, също както Ден Сир преди два часа. Гледаше в далечината, без да вижда нищо, отнесен и непонятно спокоен, не излъчваше опасност, а друго – загадка, дълбочина, тайна. Когато Ден Сир излезе на открито, оня веднага го забеляза, но не промени позата си, само извърна глава и внимателно се вгледа. Едва когато Ден Сир се спря на три крачки от него, непознатият стана.
Известно време те стояха и мълчаливо се гледаха. Невъзможно беше да се определи към кой народ принадлежи този човек – не млад и не стар, красиви черти, тъмнозелени очи върху неподвижното лице – откъде е той? На какъв език да се обърне към него? Или да чака той да заговори пръв? Но ако се съди по всичко, непознатият нямаше намерение да прекъсва мълчанието.
Накрая Ден Сир се спря върху наречието от Малкия юг, известно на всички търговци от континента. Раздразнението в него нарасна до такава степен, че вместо приветствие той рязко подхвърли:
– Как мислиш, още дълго ли ще стоим така?
Непознатият леко се усмихна и отвърна на същото наречие, като произнасяше думите с неестествена правилност:
– За теб не знам. Аз мога и още.
Ден Сир се застави да се усмихне, седна на края на стъпалото и кимна към мястото до себе си. Непознатият последва поканата. Отново се възцари мълчание. Спокойно, но настойчиво, Ден Сир попита:
– Отдалече ли си?
– Да.
Тонът на този кратък отговор ясно показваше нежелание за разговор, но ловецът не се предаде.
– Ти навярно си търговец, щом говориш на този език?
Непознатият внимателно се вгледа в лицето му и изведнъж нещо се измени. Очите му станаха топли, а в гласа му, когато заговори, се появи благожелателност към събеседника. Ден Сир реши, че са го познали. А той никога не беше виждал този човек…
– Аз говоря на всички езици – каза непознатият.
– Завиждам ти. – Ден Сир го погледна с ирония. – Как ти се отдава?
– Какво представлява всеки език? Произнесени на глас знаци, а знаците винаги са ми били подвластни, Ден Сир.
– Какво? Ти ме знаеш?!
– Познах те.
– Не съм те виждал – вдигна вежда Ден Сир.
– Но моите скулптури навярно си виждал.
Скулптури! Скулптури – знаци! Ден Сир усети, че не му стига въздухът.
– Значи ти…
Мъжът кимна и с неуловима бързина обрисува във въздуха символ – изящен, точен, с линии, стремително изчезващи навътре, нагоре, надалеч!… Под всички изваяния на Егранах беше изсечен този знак.
Скулпторът Егранах!
Ден Сир усети прилив на огън и студ. Притисна гръб до колоната, нейната твърдост и прохлада успокояваха. От вълнение гласът му изцеди нещо като хрипкав шепот:
– Ето… Това се казва неочаквана среща! Аз винаги много силно съм искал да се срещна с теб, Егранах. Докато загубих надежда… Какъв вятър те е довял тук?
– Попътен – усмихна се скулпторът. Усмивката му беше като мълния по каменносиво небе.
– Така… значи и ти си се стремял към това място? И знаеш какво трябва да се случи тук и сега?
Егранах кимна.
– Какво е то?! – ловецът чак се надигна от вълнение. Скулпторът с любопитство го погледна.
– А нима ти не знаеш?
– Точно, не.
– Тогава ще ми се наложи да обяснявам дълго… За деинорите въобще чувал ли си?
– И още как. Изчел съм всичко, което има в деерлинската библиотека. Малко е това, знам, и то все преразкази… Та нали е тъмен езикът на деинорите, не можеш го прочете. А, още… в Небесния лес ми показаха тунелите…
– Да, виждал съм ги. И това ли е?
– Това е. Е, разбира се, бях и в храма Силтам, където тези глупаци от северната секта се молят на деинорите като на богове.
– Е, да. – Егранах отново се усмихна. – Глупост не им липсва. От тях ли узна за това място? И сигурно никой не ти обясни нещо точно?
– Те просто не знаят. А ти сигурно си узнал, откъде?
– Да си чувал за Кристалната книга.
– Но тя не съществува!
Отново по лицето на Егранах прелетя неговата странна усмивка, предводителка на цяла гама от тънки и непонятни изражения.
– Съществува, Ден Сир. Аз я четох. Свърши ми работа умението да усещам всички знаци. Аз постигнах езика на деинорите…
Странни неща ставаха с Ден Сир. Отново дойде усещането за съновидение. Та само в съня се случва до желаното да стигаш лесно, всяка крачка – победа, всеки въпрос – отговор. Мечтаеше да срещнеш Егранах – и не просто го срещна, той дойде с отговорите на тайни, които те терзаят цял живот… Изглеждаше, че само една стъпка е останала до мечтата за другото, несъществуващото, прекрасното…
Ден Сир дълбоко въздъхна, погледна Егранах и виновно се усмихна: не го ли е обидил с мълчанието си? Но скулпторът сам мълчеше, потънал в свои мисли, които се мяркаха върху красивото му лице, както отблясъците на огън върху околните скали.
– Егранах!
– Да?
– Все пак, откъде ме познаваш?
– Видях, когато те водеха окован през Деерлин.
– Та това беше преди шест години! Как можа да ме познаеш, аз не приличах на човек. С копия ме заставяха да вървя и аз вървях, без нищо да виждам – кръв заливаше очите ми… Желаех само да ме оставят да легна и да умра. Двата ми крака бяха счупени… а прекосих целия град… Сам не зная как.
Той обхвана лицето си в длани, под пръстите му оживя старата болка на белезите. После спусна ръце и тръсна глава.
– Добре, стига за това. А по-нататък, Егранах, какво има в Kристалната книга? Вярно ли е, че там са всички истини на деинорите?
Сякаш не чул въпроса, Егранах се надигна и впери поглед в преполовеното от хоризонта слънце. Залезът пламтеше, разбъркал безтегловни слоеве разноцветни сияния към зенита, където вече просветляваше дискът на Зун – първата луна, луната на мъжкото начало. Скулпторът се бе прислонил до колоната и стройният му, тъмен силует се впечатваше във фона на залезното небе като част от огромното черно съоръжение. Без да се обръща, той попита:
– Защо така силно си искал да се срещнеш с мен, Ден Сир?
Ловецът се смути. Бяха изчезнали някъде всички точни думи. Помълча, събра мислите си и заговори:
– Аз… исках да те опозная. Ние… когато бяха живи моите приятели и можех просто, без болка, да кажа „ние“ – много обичахме твоите скулптури, Егранах. Разбира се, няма човек, който да не ги обича, от селяните до господарите… Ти знаеш това. Но за нас те значеха много повече, Егранах, те бяха откровение, тези символи, които ни помагаха да се разберем един друг, ако не достигат думи или в думите не достигат истини…
Егранах го гледаше с любопитство.
– И какво намирахте в тях, Ден Сир?
– Движение! Това същото движение, което усещаме в себе си, но предадено с невиждана яснота, получи се така, че любовта към твоето изкуство ни събра заедно. В основата беше желанието… как да го кажа… с една дума всеки от нас искаше всичко да стане друго – по-добро, по-съвършено, по-справедливо. То като че ли всеки човек поотделно иска това, а светът, кой знае защо, става все по-грозен…
И тогава се роди тази всъщност простичка мисъл: „така било е“ съвсем не означава „така ще бъде“. И ти без да присъстваш между нас, със своите творения вече потвърждаваше, убеждаваше: има движение към ново състояние на нещата, има! Ние се учехме да виждаме с други очи, да виждаме не само днешното, но и възможности за промените му. Затова се стремях към тебе, исках да зная как е възможно такова съвършенство да е създадено от човешка ръка…
Той млъкна. Пред вътрешния му взор израстваха, напластяваха формите си една връз друга изумителните Егранахови скулптури. Най-често ги беше виждал по върховете на самотни хълмове – многозначни, оживяващи при най-малкото движение на главата, при всяка крачка напред или встрани, неизменно вълнуващи всеки, който дори и случайно ги погледне. Ден Сир се усмихна – виж ти, не се е вкаменила още душата ми, щом се вълнувам даже при спомена за часовете, прекарани пред изваянията на Егранах.
– Що за сила… – бавно повтори Егранах. – Тази същата, Ден Сир. Тази същата тъга по „другото“, по следващото, както аз го наричам, състояние на нещата. Тя се мяташе в мен, гореше ме отвътре и аз се нахвърлях върху самотните скали, изкъртвах от лицата им излишните гримаси и те ме поглеждаха все по-ясно, разкриваха се като книги, в тях вече можеше да се чете, но за мен това бе малко. Така беше, ловецо Ден Сир.
– Ти знаеш дори, че съм от ловците.
– Какво да се прави, зная. Каза ми Норчар.
– Кой? – потресен извика Ден Сир.
– Норчар. И не се хващай за ножа. Не съм станал съюзник на твоя враг само защото съм бил редом с него на балкона на белия дворец, когато те водеха през Деерлин.
Скулпторът го гледаше със спокоен и леко насмешлив поглед. Смутеният Ден Сир свали ръка от дръжката на ножа и се засмя.
– Ето значи откъде си ме виждал. А и остри очи имаш. Как въобще попадна при Норчар? Също попътен вятър ли…
– Случаен. Норчар отнякъде е узнал, че пътувам край Деерлин и изпрати насреща ми цяла делегация. Бях уморен от дългия път и приех поканата, нощите в тези времена бяха опасни. Оказа се, че на Норчар му били нужни скулптури за новия храм и той ми предложи висока цена.
– Прие ли?
– Разбира се, не.
– Ти си отказал на Норчар и си жив?!
– Аз съм Егранах – с равен глас отсече скулпторът.
– Добре, да оставим това – бързо каза Ден Сир. – Беше започнал да разказваш за Кристалната книга…
Егранах отново седна до Ден Сир.
– Талиешом Сибоонай Фимоязоло’кай – отчетливо произнесе той. – Ти знаеш ли точния превод на това название?
– Река, съединяваща времената на всички…
– Не, това е силтамският превод, много приблизителен. Те са се опитали да изтълкуват понятията ЗОЛО и КАЙ, но не са успели. Ето точния превод: „Извор на реката, съединяваща ЗОЛО и КАЙ“.
Ден Сир го погледна с недоумение.
– ЗОЛО – това е нашият свят и нашето време – поясни Егранах.
– А какво означава „КАЙ“?
– Ето тук вече… Тука думи в нашите езици не просто не достигат, те просто отсъстват. Може да се каже така: КАЙ е всичко.
– Какво… „всичко“?
– Ето, виждаш ли? Да се каже „всичко“ значи да не се каже нищо.
Егранах направи широк жест, като че обхвана всичко наоколо – беседката, дърветата, хоризонта с догарящ залез – в своя символичен знак.
– Целият наш свят и всичко зад неговите предели се явява частица от Кай. Кай съдържа всички възможни светове.
– В езика на жителите от Небесния лес има понятие за това…
– Вселена? Имало го е и при деинорите. Но Кай е по-широко. Вселената е безкрайна, но се поддава на измерване. Кай е наистина безмерен. Той съдържа в себе си всички вселени и всички времена, като едновременно с това е така материален, както и достъпният ни свят. Ако ти би могъл да живееш в Кай, всички вселени и всички времена биха били достъпни за твоите сетива.
– Ти ме плашиш, Егранах.
– Наистина? С какво?
– Ами… ако правилно те разбирам… Кай с нещо прилича на божественото обиталище от свещените книги.
– И теб те плаши това сходство?
– Никога не съм се нуждаел от богове!
– И за теб е непоносима мисълта, че някъде съществува висша сила, която върховоди съдбата ти? Разбирам. И мен ме бяха обзели подобни страхове, когато за първи път се задълбочих в Кристалната книга. След това ми стана смешно. Представих си бога – тази жалка измислица на жреците, призвана да подреди безграмотните ни представи за света, – представих си бога в Кай. Знаеш ли колко жалък би изглеждал сред безчислените светове, всеки от които прилича само на себе си, всеки от които предлага ново знание, неподозирано до този момент? Нещастните ни богове с такъв непосилен труд са създавали нашия свят, а в Кай ти би могъл да твориш светове, хиляди пъти по-сложни от този. Нима би пожелал да се посветиш на този мъничък свят, един от многото, да бъдеш негова висша сила? Не ми се вярва, Ден Сир!
Егранах млъкна, застина в мига на прекъснатото слово, с разперени ръце, сякаш наистина обгръщаше вселените на Кай. Ловецът мълчаливо го гледаше. Тръпки пълзяха към гърлото му. Никога не си беше представял, че мъж, а не жена, може да бъде така красив.
Да твориш светове…
Да твориш своята мечта…
– И деинорите са намерили път към… Кай?
– Намерили са. Заминали са. Отплували са по реката, съединяваща Золо и Кай.
– Оттук?!
Егранах премълча, отговорът беше ясен. Ден Сир погледна нагоре. На фона на небето все още се открояваше с по-плътната си чернота пръстенът, увенчал колоните. Извор на Реката…
– И какво е станало с тях?
– Невъобразимо е за нас това – каза с предишното си спокойствие Егранах. – Жалки думи за могъщество, съвършенство… Нима можем да вкараме в тях поне малка част от онова, което са станали, а и защо да напрягаме своето бедно въображение? Много скоро ще научим сами, ще видим, ще чуем, ще бъдем.
Ден Сир залитна. Прилепи гръб към колоната и се взря в диска на Зун, чиято студена светлина все повече заливаше околността. Изтече зад хоризонта последният блик на залеза. Пълнолунието на Зун, „ден в нощта“… Когато Себенера достигне зенита и се слее със Зун, ще започне… А какво ще започне? Ще се разтвори небето? И ще се надигне от океанските дълбини Стълбата на боговете? Или просто ще се случи непонятно каквото?
– А ако не поискам?
– Нима някой те заставя насила?
Ден Сир се смути. Разбира се, трудно е да си представиш, че този черен Извор на Реката ще въвлича някого насила в света на съвършенството.
И колко е просто всичко, просто и страшно. Най-страшните мигове на загиващото въстание не бяха предизвикали в Ден Сир такова чувство на нерешителност и объркване – тогава имаше страх, понятен, човешки страх. Всички знаеха избора – бой докрай или бягство, а тук – непредставимост. Затова пък сега една крачка дава това, което не биха могли да дадат хиляди бунтове. Не за един, не за двама – за всички. Та нали цял народ бе отплувал по тази Река…
– Ти можеш да останеш тук, Ден Сир – неочаквано каза скулпторът. Ден Сир трепна и вдигна очи. – Само че, кой знае защо, мисля, че няма да останеш. Познах ли?
– Не знам.
– А аз знам! Вече те познавам. Няма да се спреш на една крачка от другото, към което си се стремял цял живот. Няма да те изплаши непредставимостта на Кай. Ти го чувстваш в себе си, Ден Сир!
– Да… – тихо каза ловецът, – вече ме познаваш…
Те мълчаливо се гледаха един друг, по-скоро един през друг, и мислите им бяха сходни. После Ден Сир попита:
– Егранах, как все пак са достигнали до това, а? Как са се решили, какви са били, защо никой преди тях… а и след тях никой… Та те не са най-древният от народите.
– Да, не са най-древните. Но работата не е във възрастта. Те са овладели своя разум с непостижима за нас сила… Впрочем за това трябва да узнаеш не от преразкази. Аз преведох текста на въведението в Кристалната книга… Това е писмо на императора на деинорите, властвал в онези времена, когато е станала Промяната. Ето, чети. Още има време.
Ден Сир разгърна гъвкавото руло. Върху тъмната повърхност на пергамента меко блестяха йероглифите с летящи очертания – почеркът на скулптора бе стремителен като изваянията му…
II.
ДО ВЕЛИКИЯ И СВЕТОНОСЕН БУАРГУ-ИЛИР, ЧИЯТО ВЛАСТ ОЗАРЯВА ГОЛЕМИЯ ЮГ, ОСТРОВИТЕ НА КОРАЛОВИЯ КРЪГ, ВСИЧКИ ВАСАЛНИ ГРАДОВЕ И ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА.
ОТ МОГЪЩИЯ И ЛЪЧЕЗАРЕН ДАН САМИНИК, РАЗПРОСТРЯЛ ГОРДОСТТА СИ НАД НЕБЕСНИЯ ЛЕС, ПОЛУОСТРОВА СЕВЕРЕН МЕЧ, СРЕБРИСТИТЕ ПОЛЕТА, ВСИЧКИ ВАСАЛНИ ГРАДОВЕ И ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА.
Лъчезарни братко! Прости, че нарушавам покоя на душата твоя с този свитък описания от събития, които така внезапно нарушиха живота на държавата ми и на целия народ деинорски. Ти трябва да узнаеш това. Преди единайсет дни от полуострова Северен меч пристигна вестоносец и донесе вест необичайна и страшна, която смути умовете и спокойствието в моя дворец погаси. Разказа той, че странна светлина е озарила втората нощ от новолунието на Зун, а след това сияеща стрела сто ръста височина от небето паднала. Спомних си аз, лъчезарни Буаргу-Илир, твоите думи по време на последното гостуване. Тогава ти сподели мисъл, че следва да намаля любопитството на сърцето мое, да не се стремя да узнавам тайните на света ни, да не търся други светове в небето около далечните слънца, които в бездната нощна мигат. Тъй като упоменатото е тайна на боговете и ни един смъртен не знае как да я използва, а и да знаеше, не би произлязло от това благо, защото известно е, че даже божието благоволение е гибелно за смъртните, а това, което е за боговете благо, за смъртния може да стане меч огнен. С това привърши нашият разговор и спомних си аз за него, когато чух вестоносеца, и страх обхвана душата моя. Но този страх с друг се смени, когато влезе при мен главният жрец Чиер-Иер, който подробно бе вестоносеца разпитал. И съобщи ми Чиер-Иер, че стрелата тази не е знамение божие, тъй като е веществена и излъчва прохлада. Тогава разбрах аз, че тя е творение на ръце човешки – защото от мълнии и светлина биха я направили боговете. Разбрах и това, че не напразни са били моите усилия да търся други светове в небето.
И ужасих се аз: велико трябва да е било могъществото на тези, които път между звездите намират. Тогава заповядах войската…“
Ден Сир с труд откъсна погледа си от ръкописа. Самосветещите йероглифи го омайваха. Нещо в тяхната линия се отличаваше от привичното и това действаше отвъд основния смисъл. Егранах бе успял да вложи в контурите на писмовния знак втори силует, разказващ зрително видение! И през текста Ден Сир започна да вижда…
… като че ли от огромна височина каменистата пустиня, заляна от пурпура на Себенера и от тънко очертания сърп на Зун… По-близко, по-ниско! Като огромен червей пълзи армията на деинорите между редки каменни стълбове. Облаци прах се издигат даже над шлемовете на конниците, даже над главите на Зверовете – грамадни гущери, дресирани за работа и битки. Тихо се полюлява паланкинът върху гърба на императорския звяр, а вътре тече тих, напрегнат разговор, пронизан от страх и предчувствия…
„… и каза ми жрецът на жреците: „Нима не се боиш, лъчезарни Дан Саминик? Това, че в очите ти няма ни капка страх, безпокои моя разум. Знам възраженията твои: нали имаме бързи коне и могъщи, неуязвими зверове, владеем ние тайната на Кристала, слънчевия лъч в лъч смъртоносен превръщащ, имаме и балисти, хвърлящи делви с огън неугасим…“
Прекъснах го аз: „Позна ти мислите ми, Чиер-Иер, но и аз твоите отгатнах. Ще кажеш ти, че има предели за силата наша, че можем да изгорим всяка крепост, да сразим с лъчи кристални и най-силната войска, но не е в силите наши да построим стрела сто ръста висока, която път между звездите да знае. И по-силни от нас са тези, които могат това. Чуй сега какво ще ти кажа. Няма в очите мои страх, тъй като съм научен да го скривам. Но и капка смелост няма в моето сърце. Страхувам се от тези, които са вътре в стрелата летяща – а може би не стрела, а кораб трябва да я наричаме, защото сама се движи и път си намира, а не от лък излита. Страх ме е да воювам със създателите ù, Чиер-Иер, но още по-страшно е да ги оставя на воля в сърцето на земите наши.“
И замисли се над моите думи жрецът на жреците, лъчезарни братко. Нито дума не проронихме до края на пътя, отдадени на мисли тревожни.
Пристигнахме с изгрева и веднага заехме позиции. Странно изглеждаше стрелата в пустинята – чужда и естествена едновременно. Стояхме дълго и дълго разглеждахме формата ù изумителна, самото движение към небето въплътила. И никакви признаци на живот. Започнахме ние стрелба с балисти и земята на двайсет крачки около стрелата стопихме, но тази грамада се обгърна в сияние и във въздуха увисна. Тогава видях аз, че слънцето е вече доста високо, отворихме ние огледалата на Кристалите и забихме в бронята на небесния пратеник едновременно осем лъча. Разсичаха те бронята на небесния пратеник, но тя като жива кожа веднага зарастваше. Заповядах да се увеличи броят на Кристалите, но не успяха да изпълнят указа ми, тъй като стрелата нанесе ответния удар свой.
Прости, лъчезарни братко, че са така бедни словата и безпомощен стремежът ми да разкажа безподобното. Замъглиха се очертанията на стрелата – така трепти мечът, когато го пуснеш след добро сгъване. После дойде звукът. Разбери словата ми правилно, лъчезарни Буаргу-Илир. Никаква вреда не идваше от този звук. То беше музика велика и в същото време нежна, тя се извиваше около нас и сякаш виждахме нейните движения. Като че ли небесният купол се разшири от гъвкавата сила на този звук. И не приличаше тази музика на мелодиите, с които услаждат слуха нашите дворцови музиканти, угодно следящи израженията на лицата наши. Не, вълшебната музика на стрелата правеше всички нас равни – воините, робите и мен, владетеля техен! Зная, кощунство ще бъдат за тебе словата ми, но така беше, лъчезарни братко. И не искаше тази музика да ни унизи, тя просто беше над нас. Стояхме ние, застинали под слънцето, слушахме и не разбирахме в кой миг е започнал вторият удар. Отначало изглеждаше, че във въздуха се появяват статуи. След това разбрах, че не статуи е било това, но как да ти опиша видяното? Имаше образи на нищо не приличащи или по-скоро на всичко по света наподобяващи. Възникнаха те пред всеки от нас в движения сложни и непредаваеми и всички чувства до края усещания изпълниха. Само за миг възникнаха образите и изчезнаха. Но останаха в нас, като че ли кристален лъч ги изгаряше върху вътрешната страна на черепа. И бавно сложих аз меча си в ножницата. Кънтяха в ушите ми вихри от тази музика странна, макар и замлъкнала, и ясно наоколо ставаше, че всичките ние – и воини, и конници, зверове и жреци, а и аз, Дан Саминик – жалки сме всички! И нямаше в мислите мои ненавист, ни гордост, ни ужас. Обърнах се аз и закрачих към своя звяр, без да кажа ни слово. Без заповед моите воини прибраха оръжие, разглобиха огледалата на Кристалите, престроиха се в походна колона и само час след това блестящата стрела започна да потъва зад гърба ни в трептящия зной на хоризонта.
Седяхме ние с Чиер-Иер в паланкина, един друг се гледахме и мълчахме. Виждах в очите му отблясъци на онези образи и разбирах: отпечатани са те в паметта ни завинаги. Всеки от тях съдържаше истини неизчислими и в сравнение с тях животът мой се превръщаше в безпомощна детска лъжа пред погледа на мъдрец. Да, жалък бях аз, лъчезарни братко, и гордостта ми смирено отстъпваше. Ако в гората те нападнат кучета подивели, какво би направил, за да не оскверниш бойния си меч с нечистата им кръв? Шепа храна им хвърляш и те, ненавистта си към теб забравили, се нахвърлят върху нея. Стори ми се, че така и с нас постъпиха, с презрение и безразличие ни хвърлиха две шепи светлина и истини, тъй както във Века на боговете две шепи небесен нектар сто хиляди гладни са нахранили.
А след като се върнахме в двореца, в покоите мои дойде Зун Себенера, воин мой и приятел, с мъдрост превъзхождаща много мъдреци. Великият мой баща го беше намерил от жажда умиращ в пустинята преди петнайсет години, когато нашата войска разби армията на император Гобетор. Не обичаше да разказва за миналото свое мъдрият воин, но започна между нас странен и тежък разговор, в който узнах, че той е бил придворният поет на Гобетор, същият този поет, който носи имената на двете ни луни и чиито поеми и песни всички помним с голяма възхита. И каза ми тогава Зун Себенера:
„Напускам те, Дан Саминик. Не допускай гняв в сърцето си, изслушай ме и ще постигнеш решението мое. Тогава, в пустинята, когато всички тръгнаха обратно и обърнахме гръб към небесната стрела, аз се отделих и отидох до нея. И срещнах се там с повелителите нейни, опитах се да говоря с тях и получих отговор. Няма да разказвам за тези беседи, Дан Саминик, дълъг ще бъде такъв един разказ, а и нищо не би дал. Нима можеш ти да опишеш мимолетните образи, с които ни сразиха пришълците? А и времето ми е малко, защото скоро отлитат те, а и аз с тях, Дан Саминик.“
„Повече не си ми приятел и съветник – казах му аз. – Можеш да отлиташ, щом си способен да ме изоставиш в самота и болка сега, когато така силно е развълнувано езерото на душата моя! Но кажи поне защо са долетели, защо им е било нужно да ни ослепят с шепа милостиня от безмерната съкровищница на духа, която имат? Нима истински богатият с най-велика мъдрост би издевателствал над бедните духом – защото такива сме ние пред тях?“ И разказах му аз своята притча за дивите кучета в гората.
Отвърна ми с тъжна усмивка Зун Себенера:
„Навярно не си представяш как ме радват словата твои, Дан Саминик. Защото виждам аз, че по друг път е тръгнала душата ти. Изслушай ме до края…“
И той ми каза, че грешка е моето сравнение за кучетата и шепата истини. Оръжие, оръжие сме изпитали ние върху себе си. Но друго, обратно на нашето.
„… та какво прави оръжието наше с враговете ни, Дан Саминик? – мълвеше Зун Себенера. – Разсича го, разчленява врага жив на множество прости, неживи неща – месо, кръв, кости – и с всеки изминал ден все повече се разпадат те, докато се смесят накрая със земята. Ето това прави нашето оръжие. А тяхното? Не прави ли то простия до невежественост враг по-мъдър, не вселява ли в него доброта и разум, издига го достатъчно високо, за да може да види нелепостта на стария си път? Помисли, Дан Саминик, измислил ли е някой досега по-човечен способ да отблъсне врага си?“
И още мълвеше Зун Себенера:
„Дълбоко се лъжеш, Дан Саминик, ако мислиш, че те оставям самотен. Още не си се избавил от мерките стари и по прежнему смяташ, че всичко освен тебе самия е прах под краката на вечността. Помисли колко от твоите воини под удара на това оръжие попаднаха? А то е безпристрастно и поразява всички еднакво. Да, наистина ти живееше в страшна самота, затова и станах приятел твой. Сега повече не съм ти необходим. Сега в самотата навлизам аз, Дан Саминик, тъй като никога няма да дорасна до истината, която за тях е всекидневно подвластна!“
И отвърнах аз: „Защо трябва да отиваш, Зун Себенера, защо се обричаш на тежка участ, на заточение в неизвестността? Защо не оставаш с нас, да търсим новия път заедно?“
Положи ръце върху моите плещи Зун Себенера и каза:
„Млад си още, Дан Саминик, отскоро си на престола и не е отровена още душата ти с престъпленията на властта. А аз съм стар и което е по-лошо – вече сломен. Много години ме разрушаваха тези, които превъзнасяха поемите мои. С награди и почести искаше Гобетор да изтръгне от моята душа това, което бе изчезнало от неговата. Но по-силна от императорската се оказа моята душа. Тогава привлече ме Гобетор със славата на велик воин – пълководец в армията си ме направи. Наследил бях от прадедите си бойното изкуство и още от първите боеве се отличих. И още в първите боеве умря поетът Зун Себенера, приятелю мой Дан Саминик! Защото аз, живота безмерно обичащ, убивах, и смъртта на моите жертви, съединена със злобата на Гобетор, все по-тежко разболяваше душата ми. Така се излъга Гобетор, защото той искаше да ме направи свой поет, а ме направи само свой воин. Дан Саминик, знаеш, че тетивата на лъка не трябва да се обтяга повече от допустимото – не издържа стоманата. И дойде нощта, когато тетивата на моята душа се скъса със звук на строшен меч; отидох аз при Гобетор и да го оскърбявам започнах, та дано със смърт ме накаже. И произлезе между нас зъл разговор, защото изрече Гобетор слова страшни и грозни: че няма по света доброта и дружба, че с война завършва всеки мир, а всяка любов – с предателство. Напомни ми императорът как ме напусна моята любима, макар че обезсмъртих нейното име в поемите си. И каза той, че само между животните още се среща мир и любов и че по-ниско от животните стоят хората, които боговете някога са създали за развлечение и са забравили за това. Че поезията ми не е нищо повече от маска върху страха за богатството, почестите и славата. Възразих му аз, че лъжа произнася устата му и своите страхове на мене приписва. Напомних му и думите на Колдарай: „Няма да се излекуваш от своите болести, дори ако ги припишеш на съседа си“. И казах му още, че хората се менят и именно това го плаши, и затова се мъчи да сломи тези, в които промяната се чувства най-силно. Озверя тогава Гобетор, с нож върху мен се нахвърли, но отбих аз удара и острието попадна в гърлото му. Избягах в пустинята, без пътя да зная, без храна или вода да имам. Спаси ме, както знаеш, баща ти. За щастие или нещастие не знам. Но и от него скрих аз истинското си лице, като малък съименник на великия поет се представих. Ала всъщност истина казах, тъй като мъртъв бе в мене поетът!“
Замлъкна Зун Себенера, аз също мълчах и дълго стояхме така. После той каза:
„Сега аз си тръгвам, Дан Саминик. Най-силно ранен бях от оръжието на пришълците, защото възкреси то в мен поета, предал и поезията, и себе си. Нямам право с вас да остана, трябва да изкупя своята вина. И моята самота сред пришълците ще бъде наказание и изкупление, тъй като много неща трябва да сътворя там!“
Прегърнах го аз и заплаках за пръв път след детството.
„Върви, Зун Себенера!“
Тръгна той към вратата, но аз в желание да го задържа поне още миг попитах: „Кажи ми още нещо, Зун Себенера, защо са кацнали те при нас?“.
Отвърна поетът: „Знаеш, че се случва буря да откара наш кораб до остров, чиито жители никога не са виждали такъв плавателен съд. И в страх ще гледат те как екипажът поправя мачтата. А когато корабът отплава, всички ще сметнат, че боговете на морето са им гостували за кратко…“
Тъй каза той, засмя се и завинаги напусна моя дворец. Скоро изпращачите му ми съобщиха, че небесната стрела е отлетяла, а заедно с нея – Зун Себенера.
Как мислиш, лъчезарни братко, защо те взеха със себе си поет, а не император?
Много дни след това избягвах човешки погледи. Бродех по коридорите на двореца си, за пръв път почувствах колко обременителни са тежките знаци на властта. Взимах в ръце инструментите на прогонените вчера музиканти, но не ми се подчиняваха стройните, гъвкави звуци, което ми причиняваше болка. Но даже и да бяха достъпни за мен, нима бих могъл да изсвиря този първичен, преливащ се звук, който и до днес кънти в душата ми? Ръцете ми се вкопчваха в чука и резеца и неумели следи върху мрамора оставяха. Не можех да разбера защо не ми се удава да въплътя в мрамора огромната вълна от образи, която се надигаше в мен. Захвърлях инструментите и плачех – аз, повелителят на цялата Вселена, плачех! Помисли, Буаргу-Илир, не е ли смешен за Вселената начинът, по който ние с титлите си властваме?
Прав, стократно прав беше Зун Себенера: неизвестното оръжие ни направи равни по сила и мъдрост на духа и мнозина срещах аз в опитите си да въплътя върху хартия и метал, камък и звук онова ново, което освети тъмния хоризонт на времето; разбрахме ние, че не трябва само да чакаме светилото да изгрее, а и сами трябва към него път да търсим!
Лъчезарни Буаргу-Илир! Виждам лицето ти, докато четеш този свитък. Виждам по него смут и озлобление, виждам: възмутен си ти от кощунственото послание мое до теб – властителя над цялата Вселена. Прости ми, ако съм внесъл объркване в твоята душа, защото знам, доволна е тя от съдбата. Но мисля, че добре е да узнаеш всичко от мен, защото рано или късно ще допълзят до тебе лъжовни слухове и ще те наведат на мисълта, че е загубил Дан Саминик светлината на своя разум. А след такава мисъл втора обезателно ще дойде: добре би било армия да пратя, ред да въдвори в земите деинорски. Искрено те съветвам, лъчезарни Буаргу-Илир, не прави тази погрешна крачка, защото всеки твой ред би бил насмешка над свободата ни…“
ІІІ.
Ден Сир вдигна невиждащите си очи, понечи да свие пергамента, но се спря. Още един път плъзна поглед по редовете – древният свят не го пускаше. Бавно се стапяха, потъваха в паметта контурите на хипнотичните йероглифи. Той погледна към Зун – рязката, студена светлина го удари в зениците и всичко възвърна своята реалност. Пергаментът се сви на руло сам.
– Егранах! Станало ли е всичко това наистина? Не ми го побира умът…
Ден Сир замлъкна, защото забеляза изгрялата Себенера. Колко време е бил потопен в тази легенда!
Легенда?
– Първия път и аз усетих същото – каза Егранах. – Пришълци от други звезди, оръжие, поразяващо с мъдрост… Трудно е да се приеме всичко това. Но било е, Ден Сир! Уверен съм!
Ловецът мълчеше, като галеше с груби пръсти мекото руло. Жалко, че този ръкопис не му бе попаднал преди шест-седем години. Може би тогава не би направил много от грешките. Или… направил би други? Та тук е само първото стъпало към другото, по-висшето разбиране. Да се опита да приложи това първо стъпало към днешния живот, да го пробва върху себе си, кой знае с каква цена би се наложило да плаща такъв прибързан опит? Той погледна Егранах. С нещо скулпторът му напомняше и на Дан Саминик, и на Зун Себенера. А и как не? Ден Сир се засмя. Та нали йероглифите на тези образи бе рисувал сам Егранах!
„Ех, скулпторе, скулпторе, не си така безстрастен, както изглеждаш! Има в теб и тщестлавие, и самолюбие. Толкова по-добре… Така поне на човек приличаш, не на изваяние…“
– Чуй, Егранах… а, между другото, вземи свитъка.
– Защо? Остави го тук, той повече не ни трябва.
– Не ни трябва? Е, да, правилно…
– Ти искаше нещо да питаш.
– Да! Какво имаше по-нататък в Кристалната книга? Ето за това например – той удари с длан по колоната.
– Разбираш ли… – Егранах се замисли – Кристалната книга е огромна. Какво има по-нататък? По-добре питай какво няма. За да се разбере всичко, би трябвало да бъде четена цял живот, и то не от един човек, а от цял народ. А и едва ли би стигнал животът на едно поколение. Ти прочете само началото, а от началото до това – той също докосна колоната – има около хиляда години. А Кристалната книга се състои от триста и седемдесет фолианта, Ден Сир. Аз загубих две години, и то за повърхностен прочит. Ти ме пита как деинорите са достигнали новото разбиране. Наистина за тях в началото е била Стрелата. Но това не е задължително. Със своето „оръжие“ Стрелата неимоверно е ускорила техния растеж… Щом си бил в Небесния лес, би трябвало да ти е ясна думата „исторически ход“, нали?
– Да, разбира се.
– Та ето, ако се направи опит да съпоставим историята като верига от непрекъснати промени, може да се предположи, че с всички народи рано или късно се случва нещо подобно. По естествен начин. Само че е необходимо невъобразимо много време. Единствено при деинорите този път е съкратен до часове в сравнение с десетилетия.
Ден Сир стисна юмруци до болка.
Та Егранах… дава ли си сметка за цялата жестокост на своята правота? Като ехо от неговите думи се върнаха мислите, толкова години измъчвали Ден Сир. По друг път беше дошъл той до разбирането на безжалостно бавния исторически ход – размишленията за трагичния край на Деерлинския бунт. Та нали същите предания за деинорите и удивителната красота на техния живот го подтикнаха някога към този бунт. Да, разбира се, всичко би станало и без него, не от добро бяха тръгнали селяните срещу своите феодали. Но нали той, Ден Сир, застана начело! Времето за пътя на деинорите е някаква жалка минута от часовника на вечността… А той искаше да успее за по-малко от секунда. Гибелна се оказа мечтата му на проверка – давайки смисъла на неговия живот, той отнемаше живота на други. И с това се обезсмисляше. И какво? Въвлече във въстанието, във взрива на надеждата, тези хора, които цял живот бяха в сивия мрак на безрадостното ежедневие. И ги погуби. Не му достигна чуждозвездното разбиране на световните закони, което владееха деинорите. Отзвуци само идваха до него и по тях се бе опитал да композира велика музика. И ясно защо нищо добро не можеше да се получи.
– И не се получи – промърмори ловецът.
– Какво каза?
– Нищо… просто така.
Ден Сир отново погледна колоните. Ето го! Великото разбиране, великото знание…
Да твориш мечтата си, да изменяш света по нови закони… Крачка в щастието. Само една крачка.
Изведнъж си спомни думите на Егранах, казани толкова неотдавна, само преди час: „Нима би ти се приискало да се занимаваш с този мъничък свят, един от многото…“ Прекрачил е натам, в мечтата, народът на деинорите, а той, Ден Сир? Егранах? Е, Егранах е решил – за себе си. На него явно не му се занимава с този малък свят. А и на Ден Сир също като че ли не му остава много – мъртви приятели, изгубена надежда, разкъсваща отвътре вина – в какво да се вкопчи?
„В какво? Лъжеш, Ден Сир! Отдавна да си прерязал гърлото си, ако нямаше още от мечтата! Не, Егранах, по-късно ще се срещнем в Кай. Сърбят още старите белези, не е минала болката. Загинаха приятелите, но не са забравени нито песните на Крудем, нито картините на Хок-Хок!“
– Ти какво, Ден Сир? – ловецът трепна и погледна скулптора. – Колебаеш се? Никога не бих помислил…
– И правилно, че не помисляш. Не е колебание това. Не е това колебание.
Егранах разбиращо се усмихна.
„Как всичко разбираш, Егранах. Гледаш през повърхността – и виждаш дълбочината, и няма преграда за твоята мъдрост. През хората виждаш, а самите хора забелязваш ли?“
Той мълчеше неподвижен, само следеше Егранах с поглед. Скулпторът мереше с крачки площадката и в движенията му нямаше спокойствие.
– А твоите скулптури, Егранах? – изведнъж попита ловецът.
– Какво моите скулптури?! Аз отдавна не вая. Това не беше нужният път – тук е необходимият път!
– Нима ваенето пречеше на твоя път?
– Всичко това е вече назад, Ден Сир! – в гласа на ваятеля се прокрадна раздразнение. – Аз вървя по-нататък.
– Значи затова отказа на Норчар.
– Разбира се, затова!
– А как мислиш, защо неумолимият тиранин ти прости отказа? Той никому не е прощавал.
– Вече казах: аз съм Егранах!
– Не е отговор това! Защо?!!
Скулпторът мълчеше, вперил внимателен поглед в Ден Сир.
– Защото не посмя – бавно започна ловецът. – Защото ако те беше убил, щеше да започне метеж, в който щяха да бъдат убити не само простите люде, но и много от аристократите, мъдреците, даже някои от придворните му. Прав ли съм?
– Да допуснем – студено отвърна скулпторът.
– Прав ли съм, или не?
– Прав си!
– Ти си жив чрез любовта на хората, Егранах.
Скулпторът се разсмя с тих изкуствен смях.
– Добре, Ден Сир. Разбирам те прекрасно. Само че не е ли късно да започваме спор? Той е интересен – с удоволствие бих поговорил, но няма време. Разбери – само след няколко минути Реката ще потече. И ще отплуват тези, които навреме слязат от пристана.
Той посочи двойната сянка на пръстена, пълзяща по постамента. Синкавата и пурпурната сенки почти се сливаха с дъгата йероглифи.
– Да, разбира се – промърмори Ден Сир. – За теб, разбира се, спорът е говорене. Един интересен спор…
„А ние? – мислено довърши ловецът. – Интересни ли сме ти ние, човеците? Несъвършени сме – не виждаш сред нас съвършенство, а да го търсиш заедно с нас, не искаш. За тебе всяко колебание има едно име – страх. Ти не се страхуваш – ти си мъдър. И това, което Норчар не посмя да направи – да те отнеме от света, – ще го направиш сам! Добре, ще поспорим, Егранах. Ще дойде време и аз да прекрача в Кай. И то не сам! Кога беше следващото сливане на луните? След осем години? Има време още веднъж да опитам мечтата си!“ Последните думи той каза на глас. Художникът трепна.
– Прощавай, Ден Сир, но има нещо, което не ти казах. Не мислех, че има значение. На нас двамата много ни провървя, че сме тук именно днес. Наистина аз знаех и бързах с всички сили… За последен път ще тече Реката днес, Ден Сир.
– Откъде знаеш? – глухо попита ловецът. Думите на Егранах още не бяха смисъл – беше ги усетил като удар в лицето.
– От Кристалната книга, разбира се. Там е описан законът, по който се отваря Изворът. Той е свързан с нещо отвъд пределите на нашия свят, с какво именно – не разбрах, а и време нямаше да изяснявам. Цикълът е свършил. В Извора повече няма да има вода, Ден Сир…
Бунтовникът мълчеше. Като че ли черните колони се бяха срутили отгоре му. Ако всичко това е за последен път – тогава прав е Егранах, всички колебания имат едно име. Погледна нагоре. Почти се бяха слели Зун и Себенера, луните на мъжкото и на женското начало; осем години мъжът Зун и жената Себенера се догонват, обречени на разлъка от древната легенда…
„Не, прав се оказва Зун Себенера… – спомни си Ден Сир – неизвестното оръжие ни направи равни по сила и мъдрост на духа… освети тъмния хоризонт на времето; разбрахме ние, че не трябва само да чакаме светилото да изгрее, а и сами трябва към него път да търсим!“
Ето, Зун вече обгръща в синкав пръстен пурпурния кръг на Себенера… И пламна нова светлина, меко сияние, което се закълби в средата на черния пръстен. От постамента изчезна сянката, която покриваше дъгата йероглифи. От мъгливото светлинно кълбо надолу падаше широк конус лъчи, които караха постамента да свети с невъзможна, черна светлина! А нагоре… нагоре изтичаше тънък лъч, загубен право в небето. Реката… Изворът.
– Това… Тя ли е?
– Тя… Реката! – също така пресипнало отвърна Егранах.
Почти едновременно отстъпиха назад. Меката светлина измени всичко наоколо неузнаваемо. Ловецът се улови, че напряга слух, но тишината беше пълна, нечовешка и мъртва. Нещо трудно поносимо имаше в това беззвучие на светлината. Изглеждаше, че не е възможно да звънти въздухът, напрегнат до предела на неосезаема твърдост; а ветрецът все така подухваше косите им, само дето не се чуваха шумоленето на гората и виковете на нощните животни. Може би тези звуци гаснеха до границите на сиянието?
– Никога не съм си го представял така – каза Егранах. Ден Сир рязко се обърна към него, художникът също, и те, точно както при първата среща, се загледаха един друг и всеки от тях бе осветен от сиянието на Реката, макар и от различни страни, и отново се опитваха да надникнат един на друг в очите си, но виждаха само чернотата на зениците…
– Е, какво, Егранах – каза ловецът. – Ето я твоята Река.
И без да каже нито дума повече, се обърна и тръгна по пътя, като настъпваше дългата си, скачаща по плочите сянка. Едва на първия завой се поспря и хвърли последен поглед към Извора на Реката. Стори му се, че там – в светлинната скулптура – вижда знака на човек, но скоро и светлината угасна.
– Броят на щастливите се увеличи с още един – промърмори Ден Сир. – Само че… ще съумееш ли наистина да бъдеш между тях, Егранах? Ще дораснеш ли до тази истина, в която те са потопени?…
~ ~ ~
Още дълго тук нищо не се промени. Но прахът все пак започна да взима своето – тънък слой покри червените плочи, безсмъртните колони и пръстена, в който никога повече не блесна светлина. Лианите, поддържащи висящия мост, сляха въздушните си корени в непроходим гъсталак. И хората престанаха да ходят там, дори от любопитство.
Те ходеха по своя свят, който кипеше, мяташе се, успокояваше се, за да избухне отново в кладите на нови човешки страсти. Светът живееше, а някъде дълбоко в него умираше от старост един път, водещ към странно и непонятно творение.
Само от време на време сянка на летящ звяр го прекосяваше, безшумна и безплътна, готова винаги да изчезне, като че ли се е мушнала в някоя от безбройните пукнатини.
На Пламен Аврамов –
художника, мислителя,
непоколебимия
I.
Ден Сир се усети много странно, когато за пръв път стъпи върху тези тъмночервени плочи. Струваше му се, че под ходилата му диша живо тяло. Наистина плочите бяха твърди и грапави, но от тях лъчеше топлина – не от слънцето, а друга. Тя като че беше присъща на червения камък, както му принадлежеше и целият този безмълвен, проснат между дърветата път.
– Що за чудесия? – промърмори Ден Сир и приседна да разгледа плочата. В главата му неканена се появи убедеността, че всичко това е страшно, страшно старо…
Преди повече от трийсет столетия непонятният народ на деинорите бе строил този път, за да отпътува неизвестно къде, неизвестно кога, почти без следи и присъда на времето. И добре, че го имаше това „почти“ – то доведе тук Ден Сир.
Казваха му, че странни сенки прелитат понякога пътя, като че ли човек пробягва, но няма такъв. Като че ли деинори оживяват, бродят по Пътя и се връщат в Неизвестното спокойствие.
– Глупости, оживявали древните! – мърмореше Ден Сир. – Въпреки че май наистина… не, това са летанци… летанци са туй! Сигурно сенките им са прелитали през пътя, а докато си дигнеш главата…
Трийсет столетия този път не е тъпкан от човешки нозе, ако не се смятат любопитните. Но любопитният не е от тези, които ще посмеят да стигнат до края. В това Ден Сир беше уверен.
Той щеше да посмее. С леко накуцване, все по-нагоре по тъмночервената просека, а пред него тича само неговата, човешка сянка. Наклонът е лек. Няма умора в прекосеното му от белези тяло. Пътят изчезва назад. Завой след завой потъва в гъсталака на ниските виолетови дървета. Над пропастите висят все същите тъмночервени плочи, окачени на живи въжета от усукани лиани.
Висящите мостове са стари, но здравината им е все същата, магия е направила лианите безсмъртни, дала им е силата да надживеят вековете.
Опааа!
Светкавична сянка драсна по плочите и Ден Сир метна поглед нагоре колкото да види опашката на летанеца. Срамна тръпка пробяга по гърба му. Всичко наоколо беше някак си не като наистина. Като че ли случаен пътник бе сънувал тук и беше оставил съня си, така че минувачът да попадне в лепкавите му мрежи. Отиваш към неизвестно никъде, наоколо си усещаш никого, само сянка притичва и като че ли тя е истинската…
Изпращаха го с неодобрителни погледи, но никой не го спря. Може би защото това място не бе нито свещено, нито неприкосновено, просто беше прието да се правят, че не съществува. А може би просто се страхуваха от Ден Сир – легендата за деянията му бе стигнала и до тези места. Никой не би могъл да забрави за Деерлинския бунт, но кой би приел легендарния победител като прост ловец в своите гори? Нито се бори за власт, нито трупа богатства – див, нелеп човек. Пееха се песни как с един удар обезглави Норчар Страшни, Норчар Мъртви, но не дойде ли веднага на трона хилавото му синче?
„Всичко помнят хората – мислеше ловецът. – Всичко… Забравя ли се нещо като Деерлинския бунт? Аз за тях вече не съм човек, а… Сам даже не знам какво – бог или демон?“
Тъжни мисли… Рухна времето, когато се гордееше със славата си – започна да забелязва, че тя плаши хората. Смутител на спокойствието, предизвиква божия гняв… Много по-късно научи, че самият Норчар се е погрижил за тази слава, разпръснал я е далеч зад границите на деерлинските земи, там, където свършва царствената му власт и започва безсилието да залови живия Ден Сир.
„Хитра подлост, подла хитрост… Добре го измисли, о, Норчар Мъртви. Не с оръжие ме довърши, а със слава! Аз те прострях с един удар, а ти разтегли отмъщението си за дълги години. Само месец след бунта те достигна моето оръжие, място на трона за синчето ти освободих, но славата, черната слава, която съчини за мен, не ме оставя вече години…“
Ето, той е тук, на пътя на деинорите, а кой е с него? Само сянката му – накуцваща като стопанина си. Разбира се, не може да се каже, че никой не те разбра. Приятно беше да разговаряш с мъдреците от Небесния лес, нали? Но кой мъдрец ще се съгласи да напусне обителта на своята мъдрост? Да бяха тук Зурон, Хок-Хок, Круд-Ветрояд… няма ги отдавна, отпътуваха в своето Неизвестно спокойствие приятелите. Шест години изтекоха като сълзи от онзи страшен миг, когато Деерлинският бунт се задави в собствената си кръв. А Ден Сир не преставаше да се проклина, че допусна тази отчаяна, предварително обречена битка, че прие да бъде предводител на тези безупречни мъже, че лежа, макар и оглушен от ядро на катапулта, онези страшни седем часа, докато приятелите му – островче от разбягалата се селяшка армия – са го отбранявали в плътен кръг… докато потънат в Неизвестното спокойствие… Ден Сир смяташе света за безбожен – но винаги при спомена за тях искаше да вярва, че не са изчезнали съвсем.
Понякога съжаляваше, че оживя. А бягаше тогава, въпреки че на човек не беше подобен. И носеше тялото си, макар превърнато в една-единствена рана. И сам допълзя до Небесния лес, докато се заемат с него местните мъдреци. Да му излекуват раните, наместят ставите, сраснат костите – е, наистина десният му крак така и зарасна накриво… Там за пръв път видя тунелите на деинорите, издълбани в скалите. На пръв поглед – полза никаква, но влезеш ли до средата – изведнъж всичко видимо в отсрещния отвор се приближава с необикновена отчетливост. Явни стават лицата на хора, намиращи се на много дни път оттук, виден е даже невъобразимо далечният Деерлин.
Като че ли добре се живееше в Небесния лес. Защо трябваше да го напуска? И години да броди от страна на страна и да плаши всички със своята слава?
Той крачеше, навел глава, потопен в тягостни спомени. Но усети, че нещо наоколо се е изменило, като че ли пространството е вече по-широко, въздухът – някак напрегнат, зареден с невидима сила. Ден Сир вдигна глава, спъна се на равното и застина. Беше стигнал.
Пътят свършваше с кръгла площадка, увенчана от нещо, което напомняше каменните беседки от крайбрежието на Малкия юг. Само размерите… Осем колони с дълбок черен цвят, съединени горе в такъв черен пръстен, се възвисяваха на височина над десет човешки ръста. Стояха на ниска, широка, кръгла основа. Ето как изглеждало мястото, наречено от деинорите:
ТАЛИЕШОМ СИБООНАЙ ФИМОЯЗОЛО КАЙ
В храма Силтам под йероглифите на това название беше изсечен и техният превод на деерлински: „Река, съединяваща времената на всички светове“. Ден Сир се изкачи по трите стъпала до „беседката“. Подножието бе пресечено от дъгообразна ивица йероглифи. Ловецът позна някои от тях, но откъснати от целостта на древния текст, те звучаха самотно и безсмислено. Вече три хилядолетия тези знаци съобщаваха неизвестно какво неизвестно кому. Странна мисъл се мярна в главата на Ден Сир. Не приличат ли тези знаци на него самия, също така загубил живия си смисъл в невъзвратимото минало? Той въздъхна, седна и плъзна пръсти по гладката вдлъбнатина на единия от йероглифите. Изглеждаше, че те не са изсечени, а изгорени в странното черно вещество, нито камък, нито метал. Едва сега той забеляза, че никъде, нито в подножието, нито по самата площадка, няма и следа от прах. Като че ли някой поддържа тази чистота…
Много неща са умеели деинорите.
Отпусна се върху черното стъпало, облегна се на колоната и така, в пълна неподвижност, седя дълго, сякаш искаше да попие от величественото могъщество на това място. Едва когато сянката на колоната се докосна до лицето му, нещо го върна към реалността и там нямаше и следа от бившия предводител на Деерлинския бунт, имаше просто Ден Сир. Гладен беше, а това, което очакваше, трябваше да се случи далеч през нощта, в онзи пиян зенит на второто светило, когато спътникът Зун ще догони своята луна Себенера и небесният замък ще бъде тесен за тяхната любов…
Ден Сир скочи и привично се гмурна в тъмнеещата гора – така родна и позната. Цялото му детство беше свързано с гората. Градовете, които безпощадно мачкаха зрелостта му, на младини изглеждаха чужди и далечни като звездното небе. Не, дори небето с неговия вечен кръговрат изглеждаше по-близко и понятно. То в тъмни нощи посочваше верния път, назначаваше подходящото за лов време, подсказваше кога студът ще подгони племето към топлите землянки и сушеното месо…
– Ден Сир, уморен Ден Сир – хрипливо запя той, докато се промъкваше през гъстите храсти. – Смешно уморен Ден Сир… Къде полетя, Ден Сир, къде ще кацнеш? Уморен, стар Ден Сир…
Къде, къде!… Колкото може по-далече от родните места, по-близо до градовете, към това, което – веднъж прекрачил в зрелостта – ще назовеш своя мечта. И няма да разбереш, отначало, какъв е нейният смисъл. Думите няма да стигат за нея, но винаги ще изглежда достатъчно близко, за да те накара да се промъкваш през храстите на хитрите житейски премъдрости, натрупани от родното племе, през злобното властолюбие на градските управници, през фанатичната самовглъбеност на учените мъже. В онова време, когато Ден Сир бе вожд на племе, избяга и неговата жена. А след нея и цялото племе, не можеше то да разбере накъде го води Ден Сир. Знаеха, че вождът е най-силен – не можеш го победи в ритуален двубой. Не знаеха само, че той търпи поражения винаги при опит да се пребори със своята мечта. И продължаваше да ù се подчинява. Тъй веднъж през нощта, докато Ден Сир спеше, си отидоха всички – с жените, децата и палатките, без нито един разбуждащ звук. Оставиха му само един нож, огниво и чифт топли кожи. И, разбира се, свещената тояга на вожда. От нея ловецът си направи нова дръжка за ножа. А след това – град подир град. Ту ратай, ту наемен слуга. Бараки, землянки, а най-често – открито небе, още по-близко и родно сред безликото градско многолюдие, където никой не познава никого. Ето тогава ловецът изпита първия си истински страх – че загубва своето лице. После ненадейно му провървя – наеха го слуга в голямата деерлинска библиотека. (Наистина смешно – та той тогава не познаваше буквите. В замяна на това паметта никога не му изневеряваше, винаги знаеше къде какво има по рафтовете.)
Суетният градски свят оставаше зад дебелите стени на библиотеката; вътре се таеше вечността. Там за пръв път се почувства сигурен. Длъжността му го събираше с духовния елит на града. Неговият страстен и непредубеден ум бързо привлече вниманието на учените мъже. Започнаха по малко да го обучават на грамотност, след това на науки. Някои го харесваха, някои просто от любопитство: „… виж ти, маймуна, не само говори, ами и разбира!“. Някой пък си правеше хитри сметки, да вземе след това този съобразителен юначага за секретар и телохранител едновременно.
– Учеха, учеха… – усмихна се Ден Сир. – И ме прогонваха. Бояха се, както се страхуват от маймуна, която все напира да погледне на света по своему, а освен това – да го преправя иска!
Изгонваха го. Той се връщаше в библиотеката, в тясната стаичка, опушена от лоени свещи, където мебели бяха все същите две кожи и вазите за ръкописни свитъци. Вечността оживяваше като бавна и величествена река и кой знае колко години биха протекли така незабелязано. По малко Ден Сир започна да си намира приятели. Имаше с кого да сподели смътната си мечта, с кого да търси думите, годни да я отразят, мечтата оживяваше, ставаше зрима, сродяваше го с тези хора. Сред тях бяха историографът Зурон, художникът Хок-Хок; неразделен с него беше музикантът Крудем, Круд Ветрояда, както го кръсти Ден Сир (беше толкова слаб, като че ли с вятър се хранеше). Имаше и други, но тези тримата станаха най-добрите, истински приятели на Ден Сир. Понякога се чудеха – как така, нищо един за друг да не знаем, а ето, яви се някъде отвън дивак ловец – такъв на улицата не би го погледнал даже, и изведнъж като невидим възел ги сля в истинска дружба. Още повече се чудеше Ден Сир – с какво успя да привлече тези образовани, непостижимо умни и светли хора, нима те също бяха недоволни от мизерността на света, та нали никой от тях не познаваше лишенията?
Та именно от Зурон той за първи път узна за деинорите. Самият Зурон тези древни текстове, дори не текстове, а подобни на мътно стъкло преразкази, някак си не го интересуваха. Но за Ден Сир това, което едва си пробиваше път през завесата на иносказанията, преобръщаше всички представи за света и човека. И той започна да се рови, да изтръгва най-малките намеци, да се опитва да освети онова, което преди три хиляди години е потънало неизвестно къде, даже не в мрака, просто неизвестно къде…
И за неопитното око беше видно колко се боят преразказвачите от удивителната, плашеща и привличаща истина, която се прокрадва в легендите за деинорите. А в тези смътни текстове Ден Сир усети родство със същата онази мечта, която го тревожеше и заставяше да живее. И още, тези сказания раждаха в него непонятно усещане за преодоляно време – време, не минало, а идващо.
Кой знае колко години биха минали незабелязано… Но през прашната вечност на библиотечните стени се промъкваше друго време – живо и трескаво. Все по-тревожно ставаше спокойствието на деерлинските земи, пропукваше се то като бент от прогнили дъски. Нещо притискаше този бент, напираше към широкия свят и ето – рухна стената и начело на огромната, въоръжена с каквото попадне и набързо обучена армия, се носи той. Ден Сир…
Плъзна пръсти по белега върху скулата си, след това по другия – през слепоочието, и по мястото на лявата вежда.
„Не лице, а календар, забравиш ли за нещо – белезите помнят! Този – от първия бой, този – от последния, а третия сам Норчар ми го подари – там, в подземията на белия дворец. И се шегуваше: „Това е за тебе, Ден Сир, знак на справедливостта. Мъдър беше ти, Норчар, но дълбините на своята мъдрост не подозираше…“
Ден Сир разчисти сметките си с деерлинския феодал и за тези белези, и за приятелите, и за своята мечта. Разчистени сметки… А стана ли от това по-чист?
Ловецът се изправи и загаси огъня. Усмихна се – в тези спомени премина и днешният лов. Прекрачи през пепелния, още топъл кръг и се запъти назад към ТАЛИЕШОМ СИБООНАЙ ФИМОЯЗОЛО’ КАЙ. Слънцето, тихо слязло на хоризонта, провираше последните си лъчи в полупрозрачните върхове на дърветата. Жалко, няма го тук Хок-Хок, той би нарисувал всичко това и то би оживяло под неговите разноцветни креди. Ако не беше тръгнал старият Хок-Хок след младия, не много умен Ден Сир, ако не бе сменил любимата четка с меч…
– Аа, не! – изруга се Ден Сир. – Стига спомени. Не се живее с живота на мъртвите!
Близко бяха червеният път на деинорите и непонятното черно съоръжение. Издаваше ги същото онова напрежение на въздуха. И още нещо. Ловецът спря и предпазливо надникна между клоните. Не го беше излъгало предчувствието – там имаше някой.
Чужд.
Той седеше, облегнат на колоната, също както Ден Сир преди два часа. Гледаше в далечината, без да вижда нищо, отнесен и непонятно спокоен, не излъчваше опасност, а друго – загадка, дълбочина, тайна. Когато Ден Сир излезе на открито, оня веднага го забеляза, но не промени позата си, само извърна глава и внимателно се вгледа. Едва когато Ден Сир се спря на три крачки от него, непознатият стана.
Известно време те стояха и мълчаливо се гледаха. Невъзможно беше да се определи към кой народ принадлежи този човек – не млад и не стар, красиви черти, тъмнозелени очи върху неподвижното лице – откъде е той? На какъв език да се обърне към него? Или да чака той да заговори пръв? Но ако се съди по всичко, непознатият нямаше намерение да прекъсва мълчанието.
Накрая Ден Сир се спря върху наречието от Малкия юг, известно на всички търговци от континента. Раздразнението в него нарасна до такава степен, че вместо приветствие той рязко подхвърли:
– Как мислиш, още дълго ли ще стоим така?
Непознатият леко се усмихна и отвърна на същото наречие, като произнасяше думите с неестествена правилност:
– За теб не знам. Аз мога и още.
Ден Сир се застави да се усмихне, седна на края на стъпалото и кимна към мястото до себе си. Непознатият последва поканата. Отново се възцари мълчание. Спокойно, но настойчиво, Ден Сир попита:
– Отдалече ли си?
– Да.
Тонът на този кратък отговор ясно показваше нежелание за разговор, но ловецът не се предаде.
– Ти навярно си търговец, щом говориш на този език?
Непознатият внимателно се вгледа в лицето му и изведнъж нещо се измени. Очите му станаха топли, а в гласа му, когато заговори, се появи благожелателност към събеседника. Ден Сир реши, че са го познали. А той никога не беше виждал този човек…
– Аз говоря на всички езици – каза непознатият.
– Завиждам ти. – Ден Сир го погледна с ирония. – Как ти се отдава?
– Какво представлява всеки език? Произнесени на глас знаци, а знаците винаги са ми били подвластни, Ден Сир.
– Какво? Ти ме знаеш?!
– Познах те.
– Не съм те виждал – вдигна вежда Ден Сир.
– Но моите скулптури навярно си виждал.
Скулптури! Скулптури – знаци! Ден Сир усети, че не му стига въздухът.
– Значи ти…
Мъжът кимна и с неуловима бързина обрисува във въздуха символ – изящен, точен, с линии, стремително изчезващи навътре, нагоре, надалеч!… Под всички изваяния на Егранах беше изсечен този знак.
Скулпторът Егранах!
Ден Сир усети прилив на огън и студ. Притисна гръб до колоната, нейната твърдост и прохлада успокояваха. От вълнение гласът му изцеди нещо като хрипкав шепот:
– Ето… Това се казва неочаквана среща! Аз винаги много силно съм искал да се срещна с теб, Егранах. Докато загубих надежда… Какъв вятър те е довял тук?
– Попътен – усмихна се скулпторът. Усмивката му беше като мълния по каменносиво небе.
– Така… значи и ти си се стремял към това място? И знаеш какво трябва да се случи тук и сега?
Егранах кимна.
– Какво е то?! – ловецът чак се надигна от вълнение. Скулпторът с любопитство го погледна.
– А нима ти не знаеш?
– Точно, не.
– Тогава ще ми се наложи да обяснявам дълго… За деинорите въобще чувал ли си?
– И още как. Изчел съм всичко, което има в деерлинската библиотека. Малко е това, знам, и то все преразкази… Та нали е тъмен езикът на деинорите, не можеш го прочете. А, още… в Небесния лес ми показаха тунелите…
– Да, виждал съм ги. И това ли е?
– Това е. Е, разбира се, бях и в храма Силтам, където тези глупаци от северната секта се молят на деинорите като на богове.
– Е, да. – Егранах отново се усмихна. – Глупост не им липсва. От тях ли узна за това място? И сигурно никой не ти обясни нещо точно?
– Те просто не знаят. А ти сигурно си узнал, откъде?
– Да си чувал за Кристалната книга.
– Но тя не съществува!
Отново по лицето на Егранах прелетя неговата странна усмивка, предводителка на цяла гама от тънки и непонятни изражения.
– Съществува, Ден Сир. Аз я четох. Свърши ми работа умението да усещам всички знаци. Аз постигнах езика на деинорите…
Странни неща ставаха с Ден Сир. Отново дойде усещането за съновидение. Та само в съня се случва до желаното да стигаш лесно, всяка крачка – победа, всеки въпрос – отговор. Мечтаеше да срещнеш Егранах – и не просто го срещна, той дойде с отговорите на тайни, които те терзаят цял живот… Изглеждаше, че само една стъпка е останала до мечтата за другото, несъществуващото, прекрасното…
Ден Сир дълбоко въздъхна, погледна Егранах и виновно се усмихна: не го ли е обидил с мълчанието си? Но скулпторът сам мълчеше, потънал в свои мисли, които се мяркаха върху красивото му лице, както отблясъците на огън върху околните скали.
– Егранах!
– Да?
– Все пак, откъде ме познаваш?
– Видях, когато те водеха окован през Деерлин.
– Та това беше преди шест години! Как можа да ме познаеш, аз не приличах на човек. С копия ме заставяха да вървя и аз вървях, без нищо да виждам – кръв заливаше очите ми… Желаех само да ме оставят да легна и да умра. Двата ми крака бяха счупени… а прекосих целия град… Сам не зная как.
Той обхвана лицето си в длани, под пръстите му оживя старата болка на белезите. После спусна ръце и тръсна глава.
– Добре, стига за това. А по-нататък, Егранах, какво има в Kристалната книга? Вярно ли е, че там са всички истини на деинорите?
Сякаш не чул въпроса, Егранах се надигна и впери поглед в преполовеното от хоризонта слънце. Залезът пламтеше, разбъркал безтегловни слоеве разноцветни сияния към зенита, където вече просветляваше дискът на Зун – първата луна, луната на мъжкото начало. Скулпторът се бе прислонил до колоната и стройният му, тъмен силует се впечатваше във фона на залезното небе като част от огромното черно съоръжение. Без да се обръща, той попита:
– Защо така силно си искал да се срещнеш с мен, Ден Сир?
Ловецът се смути. Бяха изчезнали някъде всички точни думи. Помълча, събра мислите си и заговори:
– Аз… исках да те опозная. Ние… когато бяха живи моите приятели и можех просто, без болка, да кажа „ние“ – много обичахме твоите скулптури, Егранах. Разбира се, няма човек, който да не ги обича, от селяните до господарите… Ти знаеш това. Но за нас те значеха много повече, Егранах, те бяха откровение, тези символи, които ни помагаха да се разберем един друг, ако не достигат думи или в думите не достигат истини…
Егранах го гледаше с любопитство.
– И какво намирахте в тях, Ден Сир?
– Движение! Това същото движение, което усещаме в себе си, но предадено с невиждана яснота, получи се така, че любовта към твоето изкуство ни събра заедно. В основата беше желанието… как да го кажа… с една дума всеки от нас искаше всичко да стане друго – по-добро, по-съвършено, по-справедливо. То като че ли всеки човек поотделно иска това, а светът, кой знае защо, става все по-грозен…
И тогава се роди тази всъщност простичка мисъл: „така било е“ съвсем не означава „така ще бъде“. И ти без да присъстваш между нас, със своите творения вече потвърждаваше, убеждаваше: има движение към ново състояние на нещата, има! Ние се учехме да виждаме с други очи, да виждаме не само днешното, но и възможности за промените му. Затова се стремях към тебе, исках да зная как е възможно такова съвършенство да е създадено от човешка ръка…
Той млъкна. Пред вътрешния му взор израстваха, напластяваха формите си една връз друга изумителните Егранахови скулптури. Най-често ги беше виждал по върховете на самотни хълмове – многозначни, оживяващи при най-малкото движение на главата, при всяка крачка напред или встрани, неизменно вълнуващи всеки, който дори и случайно ги погледне. Ден Сир се усмихна – виж ти, не се е вкаменила още душата ми, щом се вълнувам даже при спомена за часовете, прекарани пред изваянията на Егранах.
– Що за сила… – бавно повтори Егранах. – Тази същата, Ден Сир. Тази същата тъга по „другото“, по следващото, както аз го наричам, състояние на нещата. Тя се мяташе в мен, гореше ме отвътре и аз се нахвърлях върху самотните скали, изкъртвах от лицата им излишните гримаси и те ме поглеждаха все по-ясно, разкриваха се като книги, в тях вече можеше да се чете, но за мен това бе малко. Така беше, ловецо Ден Сир.
– Ти знаеш дори, че съм от ловците.
– Какво да се прави, зная. Каза ми Норчар.
– Кой? – потресен извика Ден Сир.
– Норчар. И не се хващай за ножа. Не съм станал съюзник на твоя враг само защото съм бил редом с него на балкона на белия дворец, когато те водеха през Деерлин.
Скулпторът го гледаше със спокоен и леко насмешлив поглед. Смутеният Ден Сир свали ръка от дръжката на ножа и се засмя.
– Ето значи откъде си ме виждал. А и остри очи имаш. Как въобще попадна при Норчар? Също попътен вятър ли…
– Случаен. Норчар отнякъде е узнал, че пътувам край Деерлин и изпрати насреща ми цяла делегация. Бях уморен от дългия път и приех поканата, нощите в тези времена бяха опасни. Оказа се, че на Норчар му били нужни скулптури за новия храм и той ми предложи висока цена.
– Прие ли?
– Разбира се, не.
– Ти си отказал на Норчар и си жив?!
– Аз съм Егранах – с равен глас отсече скулпторът.
– Добре, да оставим това – бързо каза Ден Сир. – Беше започнал да разказваш за Кристалната книга…
Егранах отново седна до Ден Сир.
– Талиешом Сибоонай Фимоязоло’кай – отчетливо произнесе той. – Ти знаеш ли точния превод на това название?
– Река, съединяваща времената на всички…
– Не, това е силтамският превод, много приблизителен. Те са се опитали да изтълкуват понятията ЗОЛО и КАЙ, но не са успели. Ето точния превод: „Извор на реката, съединяваща ЗОЛО и КАЙ“.
Ден Сир го погледна с недоумение.
– ЗОЛО – това е нашият свят и нашето време – поясни Егранах.
– А какво означава „КАЙ“?
– Ето тук вече… Тука думи в нашите езици не просто не достигат, те просто отсъстват. Може да се каже така: КАЙ е всичко.
– Какво… „всичко“?
– Ето, виждаш ли? Да се каже „всичко“ значи да не се каже нищо.
Егранах направи широк жест, като че обхвана всичко наоколо – беседката, дърветата, хоризонта с догарящ залез – в своя символичен знак.
– Целият наш свят и всичко зад неговите предели се явява частица от Кай. Кай съдържа всички възможни светове.
– В езика на жителите от Небесния лес има понятие за това…
– Вселена? Имало го е и при деинорите. Но Кай е по-широко. Вселената е безкрайна, но се поддава на измерване. Кай е наистина безмерен. Той съдържа в себе си всички вселени и всички времена, като едновременно с това е така материален, както и достъпният ни свят. Ако ти би могъл да живееш в Кай, всички вселени и всички времена биха били достъпни за твоите сетива.
– Ти ме плашиш, Егранах.
– Наистина? С какво?
– Ами… ако правилно те разбирам… Кай с нещо прилича на божественото обиталище от свещените книги.
– И теб те плаши това сходство?
– Никога не съм се нуждаел от богове!
– И за теб е непоносима мисълта, че някъде съществува висша сила, която върховоди съдбата ти? Разбирам. И мен ме бяха обзели подобни страхове, когато за първи път се задълбочих в Кристалната книга. След това ми стана смешно. Представих си бога – тази жалка измислица на жреците, призвана да подреди безграмотните ни представи за света, – представих си бога в Кай. Знаеш ли колко жалък би изглеждал сред безчислените светове, всеки от които прилича само на себе си, всеки от които предлага ново знание, неподозирано до този момент? Нещастните ни богове с такъв непосилен труд са създавали нашия свят, а в Кай ти би могъл да твориш светове, хиляди пъти по-сложни от този. Нима би пожелал да се посветиш на този мъничък свят, един от многото, да бъдеш негова висша сила? Не ми се вярва, Ден Сир!
Егранах млъкна, застина в мига на прекъснатото слово, с разперени ръце, сякаш наистина обгръщаше вселените на Кай. Ловецът мълчаливо го гледаше. Тръпки пълзяха към гърлото му. Никога не си беше представял, че мъж, а не жена, може да бъде така красив.
Да твориш светове…
Да твориш своята мечта…
– И деинорите са намерили път към… Кай?
– Намерили са. Заминали са. Отплували са по реката, съединяваща Золо и Кай.
– Оттук?!
Егранах премълча, отговорът беше ясен. Ден Сир погледна нагоре. На фона на небето все още се открояваше с по-плътната си чернота пръстенът, увенчал колоните. Извор на Реката…
– И какво е станало с тях?
– Невъобразимо е за нас това – каза с предишното си спокойствие Егранах. – Жалки думи за могъщество, съвършенство… Нима можем да вкараме в тях поне малка част от онова, което са станали, а и защо да напрягаме своето бедно въображение? Много скоро ще научим сами, ще видим, ще чуем, ще бъдем.
Ден Сир залитна. Прилепи гръб към колоната и се взря в диска на Зун, чиято студена светлина все повече заливаше околността. Изтече зад хоризонта последният блик на залеза. Пълнолунието на Зун, „ден в нощта“… Когато Себенера достигне зенита и се слее със Зун, ще започне… А какво ще започне? Ще се разтвори небето? И ще се надигне от океанските дълбини Стълбата на боговете? Или просто ще се случи непонятно каквото?
– А ако не поискам?
– Нима някой те заставя насила?
Ден Сир се смути. Разбира се, трудно е да си представиш, че този черен Извор на Реката ще въвлича някого насила в света на съвършенството.
И колко е просто всичко, просто и страшно. Най-страшните мигове на загиващото въстание не бяха предизвикали в Ден Сир такова чувство на нерешителност и объркване – тогава имаше страх, понятен, човешки страх. Всички знаеха избора – бой докрай или бягство, а тук – непредставимост. Затова пък сега една крачка дава това, което не биха могли да дадат хиляди бунтове. Не за един, не за двама – за всички. Та нали цял народ бе отплувал по тази Река…
– Ти можеш да останеш тук, Ден Сир – неочаквано каза скулпторът. Ден Сир трепна и вдигна очи. – Само че, кой знае защо, мисля, че няма да останеш. Познах ли?
– Не знам.
– А аз знам! Вече те познавам. Няма да се спреш на една крачка от другото, към което си се стремял цял живот. Няма да те изплаши непредставимостта на Кай. Ти го чувстваш в себе си, Ден Сир!
– Да… – тихо каза ловецът, – вече ме познаваш…
Те мълчаливо се гледаха един друг, по-скоро един през друг, и мислите им бяха сходни. После Ден Сир попита:
– Егранах, как все пак са достигнали до това, а? Как са се решили, какви са били, защо никой преди тях… а и след тях никой… Та те не са най-древният от народите.
– Да, не са най-древните. Но работата не е във възрастта. Те са овладели своя разум с непостижима за нас сила… Впрочем за това трябва да узнаеш не от преразкази. Аз преведох текста на въведението в Кристалната книга… Това е писмо на императора на деинорите, властвал в онези времена, когато е станала Промяната. Ето, чети. Още има време.
Ден Сир разгърна гъвкавото руло. Върху тъмната повърхност на пергамента меко блестяха йероглифите с летящи очертания – почеркът на скулптора бе стремителен като изваянията му…
II.
ДО ВЕЛИКИЯ И СВЕТОНОСЕН БУАРГУ-ИЛИР, ЧИЯТО ВЛАСТ ОЗАРЯВА ГОЛЕМИЯ ЮГ, ОСТРОВИТЕ НА КОРАЛОВИЯ КРЪГ, ВСИЧКИ ВАСАЛНИ ГРАДОВЕ И ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА.
ОТ МОГЪЩИЯ И ЛЪЧЕЗАРЕН ДАН САМИНИК, РАЗПРОСТРЯЛ ГОРДОСТТА СИ НАД НЕБЕСНИЯ ЛЕС, ПОЛУОСТРОВА СЕВЕРЕН МЕЧ, СРЕБРИСТИТЕ ПОЛЕТА, ВСИЧКИ ВАСАЛНИ ГРАДОВЕ И ЦЯЛАТА ВСЕЛЕНА.
Лъчезарни братко! Прости, че нарушавам покоя на душата твоя с този свитък описания от събития, които така внезапно нарушиха живота на държавата ми и на целия народ деинорски. Ти трябва да узнаеш това. Преди единайсет дни от полуострова Северен меч пристигна вестоносец и донесе вест необичайна и страшна, която смути умовете и спокойствието в моя дворец погаси. Разказа той, че странна светлина е озарила втората нощ от новолунието на Зун, а след това сияеща стрела сто ръста височина от небето паднала. Спомних си аз, лъчезарни Буаргу-Илир, твоите думи по време на последното гостуване. Тогава ти сподели мисъл, че следва да намаля любопитството на сърцето мое, да не се стремя да узнавам тайните на света ни, да не търся други светове в небето около далечните слънца, които в бездната нощна мигат. Тъй като упоменатото е тайна на боговете и ни един смъртен не знае как да я използва, а и да знаеше, не би произлязло от това благо, защото известно е, че даже божието благоволение е гибелно за смъртните, а това, което е за боговете благо, за смъртния може да стане меч огнен. С това привърши нашият разговор и спомних си аз за него, когато чух вестоносеца, и страх обхвана душата моя. Но този страх с друг се смени, когато влезе при мен главният жрец Чиер-Иер, който подробно бе вестоносеца разпитал. И съобщи ми Чиер-Иер, че стрелата тази не е знамение божие, тъй като е веществена и излъчва прохлада. Тогава разбрах аз, че тя е творение на ръце човешки – защото от мълнии и светлина биха я направили боговете. Разбрах и това, че не напразни са били моите усилия да търся други светове в небето.
И ужасих се аз: велико трябва да е било могъществото на тези, които път между звездите намират. Тогава заповядах войската…“
Ден Сир с труд откъсна погледа си от ръкописа. Самосветещите йероглифи го омайваха. Нещо в тяхната линия се отличаваше от привичното и това действаше отвъд основния смисъл. Егранах бе успял да вложи в контурите на писмовния знак втори силует, разказващ зрително видение! И през текста Ден Сир започна да вижда…
… като че ли от огромна височина каменистата пустиня, заляна от пурпура на Себенера и от тънко очертания сърп на Зун… По-близко, по-ниско! Като огромен червей пълзи армията на деинорите между редки каменни стълбове. Облаци прах се издигат даже над шлемовете на конниците, даже над главите на Зверовете – грамадни гущери, дресирани за работа и битки. Тихо се полюлява паланкинът върху гърба на императорския звяр, а вътре тече тих, напрегнат разговор, пронизан от страх и предчувствия…
„… и каза ми жрецът на жреците: „Нима не се боиш, лъчезарни Дан Саминик? Това, че в очите ти няма ни капка страх, безпокои моя разум. Знам възраженията твои: нали имаме бързи коне и могъщи, неуязвими зверове, владеем ние тайната на Кристала, слънчевия лъч в лъч смъртоносен превръщащ, имаме и балисти, хвърлящи делви с огън неугасим…“
Прекъснах го аз: „Позна ти мислите ми, Чиер-Иер, но и аз твоите отгатнах. Ще кажеш ти, че има предели за силата наша, че можем да изгорим всяка крепост, да сразим с лъчи кристални и най-силната войска, но не е в силите наши да построим стрела сто ръста висока, която път между звездите да знае. И по-силни от нас са тези, които могат това. Чуй сега какво ще ти кажа. Няма в очите мои страх, тъй като съм научен да го скривам. Но и капка смелост няма в моето сърце. Страхувам се от тези, които са вътре в стрелата летяща – а може би не стрела, а кораб трябва да я наричаме, защото сама се движи и път си намира, а не от лък излита. Страх ме е да воювам със създателите ù, Чиер-Иер, но още по-страшно е да ги оставя на воля в сърцето на земите наши.“
И замисли се над моите думи жрецът на жреците, лъчезарни братко. Нито дума не проронихме до края на пътя, отдадени на мисли тревожни.
Пристигнахме с изгрева и веднага заехме позиции. Странно изглеждаше стрелата в пустинята – чужда и естествена едновременно. Стояхме дълго и дълго разглеждахме формата ù изумителна, самото движение към небето въплътила. И никакви признаци на живот. Започнахме ние стрелба с балисти и земята на двайсет крачки около стрелата стопихме, но тази грамада се обгърна в сияние и във въздуха увисна. Тогава видях аз, че слънцето е вече доста високо, отворихме ние огледалата на Кристалите и забихме в бронята на небесния пратеник едновременно осем лъча. Разсичаха те бронята на небесния пратеник, но тя като жива кожа веднага зарастваше. Заповядах да се увеличи броят на Кристалите, но не успяха да изпълнят указа ми, тъй като стрелата нанесе ответния удар свой.
Прости, лъчезарни братко, че са така бедни словата и безпомощен стремежът ми да разкажа безподобното. Замъглиха се очертанията на стрелата – така трепти мечът, когато го пуснеш след добро сгъване. После дойде звукът. Разбери словата ми правилно, лъчезарни Буаргу-Илир. Никаква вреда не идваше от този звук. То беше музика велика и в същото време нежна, тя се извиваше около нас и сякаш виждахме нейните движения. Като че ли небесният купол се разшири от гъвкавата сила на този звук. И не приличаше тази музика на мелодиите, с които услаждат слуха нашите дворцови музиканти, угодно следящи израженията на лицата наши. Не, вълшебната музика на стрелата правеше всички нас равни – воините, робите и мен, владетеля техен! Зная, кощунство ще бъдат за тебе словата ми, но така беше, лъчезарни братко. И не искаше тази музика да ни унизи, тя просто беше над нас. Стояхме ние, застинали под слънцето, слушахме и не разбирахме в кой миг е започнал вторият удар. Отначало изглеждаше, че във въздуха се появяват статуи. След това разбрах, че не статуи е било това, но как да ти опиша видяното? Имаше образи на нищо не приличащи или по-скоро на всичко по света наподобяващи. Възникнаха те пред всеки от нас в движения сложни и непредаваеми и всички чувства до края усещания изпълниха. Само за миг възникнаха образите и изчезнаха. Но останаха в нас, като че ли кристален лъч ги изгаряше върху вътрешната страна на черепа. И бавно сложих аз меча си в ножницата. Кънтяха в ушите ми вихри от тази музика странна, макар и замлъкнала, и ясно наоколо ставаше, че всичките ние – и воини, и конници, зверове и жреци, а и аз, Дан Саминик – жалки сме всички! И нямаше в мислите мои ненавист, ни гордост, ни ужас. Обърнах се аз и закрачих към своя звяр, без да кажа ни слово. Без заповед моите воини прибраха оръжие, разглобиха огледалата на Кристалите, престроиха се в походна колона и само час след това блестящата стрела започна да потъва зад гърба ни в трептящия зной на хоризонта.
Седяхме ние с Чиер-Иер в паланкина, един друг се гледахме и мълчахме. Виждах в очите му отблясъци на онези образи и разбирах: отпечатани са те в паметта ни завинаги. Всеки от тях съдържаше истини неизчислими и в сравнение с тях животът мой се превръщаше в безпомощна детска лъжа пред погледа на мъдрец. Да, жалък бях аз, лъчезарни братко, и гордостта ми смирено отстъпваше. Ако в гората те нападнат кучета подивели, какво би направил, за да не оскверниш бойния си меч с нечистата им кръв? Шепа храна им хвърляш и те, ненавистта си към теб забравили, се нахвърлят върху нея. Стори ми се, че така и с нас постъпиха, с презрение и безразличие ни хвърлиха две шепи светлина и истини, тъй както във Века на боговете две шепи небесен нектар сто хиляди гладни са нахранили.
А след като се върнахме в двореца, в покоите мои дойде Зун Себенера, воин мой и приятел, с мъдрост превъзхождаща много мъдреци. Великият мой баща го беше намерил от жажда умиращ в пустинята преди петнайсет години, когато нашата войска разби армията на император Гобетор. Не обичаше да разказва за миналото свое мъдрият воин, но започна между нас странен и тежък разговор, в който узнах, че той е бил придворният поет на Гобетор, същият този поет, който носи имената на двете ни луни и чиито поеми и песни всички помним с голяма възхита. И каза ми тогава Зун Себенера:
„Напускам те, Дан Саминик. Не допускай гняв в сърцето си, изслушай ме и ще постигнеш решението мое. Тогава, в пустинята, когато всички тръгнаха обратно и обърнахме гръб към небесната стрела, аз се отделих и отидох до нея. И срещнах се там с повелителите нейни, опитах се да говоря с тях и получих отговор. Няма да разказвам за тези беседи, Дан Саминик, дълъг ще бъде такъв един разказ, а и нищо не би дал. Нима можеш ти да опишеш мимолетните образи, с които ни сразиха пришълците? А и времето ми е малко, защото скоро отлитат те, а и аз с тях, Дан Саминик.“
„Повече не си ми приятел и съветник – казах му аз. – Можеш да отлиташ, щом си способен да ме изоставиш в самота и болка сега, когато така силно е развълнувано езерото на душата моя! Но кажи поне защо са долетели, защо им е било нужно да ни ослепят с шепа милостиня от безмерната съкровищница на духа, която имат? Нима истински богатият с най-велика мъдрост би издевателствал над бедните духом – защото такива сме ние пред тях?“ И разказах му аз своята притча за дивите кучета в гората.
Отвърна ми с тъжна усмивка Зун Себенера:
„Навярно не си представяш как ме радват словата твои, Дан Саминик. Защото виждам аз, че по друг път е тръгнала душата ти. Изслушай ме до края…“
И той ми каза, че грешка е моето сравнение за кучетата и шепата истини. Оръжие, оръжие сме изпитали ние върху себе си. Но друго, обратно на нашето.
„… та какво прави оръжието наше с враговете ни, Дан Саминик? – мълвеше Зун Себенера. – Разсича го, разчленява врага жив на множество прости, неживи неща – месо, кръв, кости – и с всеки изминал ден все повече се разпадат те, докато се смесят накрая със земята. Ето това прави нашето оръжие. А тяхното? Не прави ли то простия до невежественост враг по-мъдър, не вселява ли в него доброта и разум, издига го достатъчно високо, за да може да види нелепостта на стария си път? Помисли, Дан Саминик, измислил ли е някой досега по-човечен способ да отблъсне врага си?“
И още мълвеше Зун Себенера:
„Дълбоко се лъжеш, Дан Саминик, ако мислиш, че те оставям самотен. Още не си се избавил от мерките стари и по прежнему смяташ, че всичко освен тебе самия е прах под краката на вечността. Помисли колко от твоите воини под удара на това оръжие попаднаха? А то е безпристрастно и поразява всички еднакво. Да, наистина ти живееше в страшна самота, затова и станах приятел твой. Сега повече не съм ти необходим. Сега в самотата навлизам аз, Дан Саминик, тъй като никога няма да дорасна до истината, която за тях е всекидневно подвластна!“
И отвърнах аз: „Защо трябва да отиваш, Зун Себенера, защо се обричаш на тежка участ, на заточение в неизвестността? Защо не оставаш с нас, да търсим новия път заедно?“
Положи ръце върху моите плещи Зун Себенера и каза:
„Млад си още, Дан Саминик, отскоро си на престола и не е отровена още душата ти с престъпленията на властта. А аз съм стар и което е по-лошо – вече сломен. Много години ме разрушаваха тези, които превъзнасяха поемите мои. С награди и почести искаше Гобетор да изтръгне от моята душа това, което бе изчезнало от неговата. Но по-силна от императорската се оказа моята душа. Тогава привлече ме Гобетор със славата на велик воин – пълководец в армията си ме направи. Наследил бях от прадедите си бойното изкуство и още от първите боеве се отличих. И още в първите боеве умря поетът Зун Себенера, приятелю мой Дан Саминик! Защото аз, живота безмерно обичащ, убивах, и смъртта на моите жертви, съединена със злобата на Гобетор, все по-тежко разболяваше душата ми. Така се излъга Гобетор, защото той искаше да ме направи свой поет, а ме направи само свой воин. Дан Саминик, знаеш, че тетивата на лъка не трябва да се обтяга повече от допустимото – не издържа стоманата. И дойде нощта, когато тетивата на моята душа се скъса със звук на строшен меч; отидох аз при Гобетор и да го оскърбявам започнах, та дано със смърт ме накаже. И произлезе между нас зъл разговор, защото изрече Гобетор слова страшни и грозни: че няма по света доброта и дружба, че с война завършва всеки мир, а всяка любов – с предателство. Напомни ми императорът как ме напусна моята любима, макар че обезсмъртих нейното име в поемите си. И каза той, че само между животните още се среща мир и любов и че по-ниско от животните стоят хората, които боговете някога са създали за развлечение и са забравили за това. Че поезията ми не е нищо повече от маска върху страха за богатството, почестите и славата. Възразих му аз, че лъжа произнася устата му и своите страхове на мене приписва. Напомних му и думите на Колдарай: „Няма да се излекуваш от своите болести, дори ако ги припишеш на съседа си“. И казах му още, че хората се менят и именно това го плаши, и затова се мъчи да сломи тези, в които промяната се чувства най-силно. Озверя тогава Гобетор, с нож върху мен се нахвърли, но отбих аз удара и острието попадна в гърлото му. Избягах в пустинята, без пътя да зная, без храна или вода да имам. Спаси ме, както знаеш, баща ти. За щастие или нещастие не знам. Но и от него скрих аз истинското си лице, като малък съименник на великия поет се представих. Ала всъщност истина казах, тъй като мъртъв бе в мене поетът!“
Замлъкна Зун Себенера, аз също мълчах и дълго стояхме така. После той каза:
„Сега аз си тръгвам, Дан Саминик. Най-силно ранен бях от оръжието на пришълците, защото възкреси то в мен поета, предал и поезията, и себе си. Нямам право с вас да остана, трябва да изкупя своята вина. И моята самота сред пришълците ще бъде наказание и изкупление, тъй като много неща трябва да сътворя там!“
Прегърнах го аз и заплаках за пръв път след детството.
„Върви, Зун Себенера!“
Тръгна той към вратата, но аз в желание да го задържа поне още миг попитах: „Кажи ми още нещо, Зун Себенера, защо са кацнали те при нас?“.
Отвърна поетът: „Знаеш, че се случва буря да откара наш кораб до остров, чиито жители никога не са виждали такъв плавателен съд. И в страх ще гледат те как екипажът поправя мачтата. А когато корабът отплава, всички ще сметнат, че боговете на морето са им гостували за кратко…“
Тъй каза той, засмя се и завинаги напусна моя дворец. Скоро изпращачите му ми съобщиха, че небесната стрела е отлетяла, а заедно с нея – Зун Себенера.
Как мислиш, лъчезарни братко, защо те взеха със себе си поет, а не император?
Много дни след това избягвах човешки погледи. Бродех по коридорите на двореца си, за пръв път почувствах колко обременителни са тежките знаци на властта. Взимах в ръце инструментите на прогонените вчера музиканти, но не ми се подчиняваха стройните, гъвкави звуци, което ми причиняваше болка. Но даже и да бяха достъпни за мен, нима бих могъл да изсвиря този първичен, преливащ се звук, който и до днес кънти в душата ми? Ръцете ми се вкопчваха в чука и резеца и неумели следи върху мрамора оставяха. Не можех да разбера защо не ми се удава да въплътя в мрамора огромната вълна от образи, която се надигаше в мен. Захвърлях инструментите и плачех – аз, повелителят на цялата Вселена, плачех! Помисли, Буаргу-Илир, не е ли смешен за Вселената начинът, по който ние с титлите си властваме?
Прав, стократно прав беше Зун Себенера: неизвестното оръжие ни направи равни по сила и мъдрост на духа и мнозина срещах аз в опитите си да въплътя върху хартия и метал, камък и звук онова ново, което освети тъмния хоризонт на времето; разбрахме ние, че не трябва само да чакаме светилото да изгрее, а и сами трябва към него път да търсим!
Лъчезарни Буаргу-Илир! Виждам лицето ти, докато четеш този свитък. Виждам по него смут и озлобление, виждам: възмутен си ти от кощунственото послание мое до теб – властителя над цялата Вселена. Прости ми, ако съм внесъл объркване в твоята душа, защото знам, доволна е тя от съдбата. Но мисля, че добре е да узнаеш всичко от мен, защото рано или късно ще допълзят до тебе лъжовни слухове и ще те наведат на мисълта, че е загубил Дан Саминик светлината на своя разум. А след такава мисъл втора обезателно ще дойде: добре би било армия да пратя, ред да въдвори в земите деинорски. Искрено те съветвам, лъчезарни Буаргу-Илир, не прави тази погрешна крачка, защото всеки твой ред би бил насмешка над свободата ни…“
ІІІ.
Ден Сир вдигна невиждащите си очи, понечи да свие пергамента, но се спря. Още един път плъзна поглед по редовете – древният свят не го пускаше. Бавно се стапяха, потъваха в паметта контурите на хипнотичните йероглифи. Той погледна към Зун – рязката, студена светлина го удари в зениците и всичко възвърна своята реалност. Пергаментът се сви на руло сам.
– Егранах! Станало ли е всичко това наистина? Не ми го побира умът…
Ден Сир замлъкна, защото забеляза изгрялата Себенера. Колко време е бил потопен в тази легенда!
Легенда?
– Първия път и аз усетих същото – каза Егранах. – Пришълци от други звезди, оръжие, поразяващо с мъдрост… Трудно е да се приеме всичко това. Но било е, Ден Сир! Уверен съм!
Ловецът мълчеше, като галеше с груби пръсти мекото руло. Жалко, че този ръкопис не му бе попаднал преди шест-седем години. Може би тогава не би направил много от грешките. Или… направил би други? Та тук е само първото стъпало към другото, по-висшето разбиране. Да се опита да приложи това първо стъпало към днешния живот, да го пробва върху себе си, кой знае с каква цена би се наложило да плаща такъв прибързан опит? Той погледна Егранах. С нещо скулпторът му напомняше и на Дан Саминик, и на Зун Себенера. А и как не? Ден Сир се засмя. Та нали йероглифите на тези образи бе рисувал сам Егранах!
„Ех, скулпторе, скулпторе, не си така безстрастен, както изглеждаш! Има в теб и тщестлавие, и самолюбие. Толкова по-добре… Така поне на човек приличаш, не на изваяние…“
– Чуй, Егранах… а, между другото, вземи свитъка.
– Защо? Остави го тук, той повече не ни трябва.
– Не ни трябва? Е, да, правилно…
– Ти искаше нещо да питаш.
– Да! Какво имаше по-нататък в Кристалната книга? Ето за това например – той удари с длан по колоната.
– Разбираш ли… – Егранах се замисли – Кристалната книга е огромна. Какво има по-нататък? По-добре питай какво няма. За да се разбере всичко, би трябвало да бъде четена цял живот, и то не от един човек, а от цял народ. А и едва ли би стигнал животът на едно поколение. Ти прочете само началото, а от началото до това – той също докосна колоната – има около хиляда години. А Кристалната книга се състои от триста и седемдесет фолианта, Ден Сир. Аз загубих две години, и то за повърхностен прочит. Ти ме пита как деинорите са достигнали новото разбиране. Наистина за тях в началото е била Стрелата. Но това не е задължително. Със своето „оръжие“ Стрелата неимоверно е ускорила техния растеж… Щом си бил в Небесния лес, би трябвало да ти е ясна думата „исторически ход“, нали?
– Да, разбира се.
– Та ето, ако се направи опит да съпоставим историята като верига от непрекъснати промени, може да се предположи, че с всички народи рано или късно се случва нещо подобно. По естествен начин. Само че е необходимо невъобразимо много време. Единствено при деинорите този път е съкратен до часове в сравнение с десетилетия.
Ден Сир стисна юмруци до болка.
Та Егранах… дава ли си сметка за цялата жестокост на своята правота? Като ехо от неговите думи се върнаха мислите, толкова години измъчвали Ден Сир. По друг път беше дошъл той до разбирането на безжалостно бавния исторически ход – размишленията за трагичния край на Деерлинския бунт. Та нали същите предания за деинорите и удивителната красота на техния живот го подтикнаха някога към този бунт. Да, разбира се, всичко би станало и без него, не от добро бяха тръгнали селяните срещу своите феодали. Но нали той, Ден Сир, застана начело! Времето за пътя на деинорите е някаква жалка минута от часовника на вечността… А той искаше да успее за по-малко от секунда. Гибелна се оказа мечтата му на проверка – давайки смисъла на неговия живот, той отнемаше живота на други. И с това се обезсмисляше. И какво? Въвлече във въстанието, във взрива на надеждата, тези хора, които цял живот бяха в сивия мрак на безрадостното ежедневие. И ги погуби. Не му достигна чуждозвездното разбиране на световните закони, което владееха деинорите. Отзвуци само идваха до него и по тях се бе опитал да композира велика музика. И ясно защо нищо добро не можеше да се получи.
– И не се получи – промърмори ловецът.
– Какво каза?
– Нищо… просто така.
Ден Сир отново погледна колоните. Ето го! Великото разбиране, великото знание…
Да твориш мечтата си, да изменяш света по нови закони… Крачка в щастието. Само една крачка.
Изведнъж си спомни думите на Егранах, казани толкова неотдавна, само преди час: „Нима би ти се приискало да се занимаваш с този мъничък свят, един от многото…“ Прекрачил е натам, в мечтата, народът на деинорите, а той, Ден Сир? Егранах? Е, Егранах е решил – за себе си. На него явно не му се занимава с този малък свят. А и на Ден Сир също като че ли не му остава много – мъртви приятели, изгубена надежда, разкъсваща отвътре вина – в какво да се вкопчи?
„В какво? Лъжеш, Ден Сир! Отдавна да си прерязал гърлото си, ако нямаше още от мечтата! Не, Егранах, по-късно ще се срещнем в Кай. Сърбят още старите белези, не е минала болката. Загинаха приятелите, но не са забравени нито песните на Крудем, нито картините на Хок-Хок!“
– Ти какво, Ден Сир? – ловецът трепна и погледна скулптора. – Колебаеш се? Никога не бих помислил…
– И правилно, че не помисляш. Не е колебание това. Не е това колебание.
Егранах разбиращо се усмихна.
„Как всичко разбираш, Егранах. Гледаш през повърхността – и виждаш дълбочината, и няма преграда за твоята мъдрост. През хората виждаш, а самите хора забелязваш ли?“
Той мълчеше неподвижен, само следеше Егранах с поглед. Скулпторът мереше с крачки площадката и в движенията му нямаше спокойствие.
– А твоите скулптури, Егранах? – изведнъж попита ловецът.
– Какво моите скулптури?! Аз отдавна не вая. Това не беше нужният път – тук е необходимият път!
– Нима ваенето пречеше на твоя път?
– Всичко това е вече назад, Ден Сир! – в гласа на ваятеля се прокрадна раздразнение. – Аз вървя по-нататък.
– Значи затова отказа на Норчар.
– Разбира се, затова!
– А как мислиш, защо неумолимият тиранин ти прости отказа? Той никому не е прощавал.
– Вече казах: аз съм Егранах!
– Не е отговор това! Защо?!!
Скулпторът мълчеше, вперил внимателен поглед в Ден Сир.
– Защото не посмя – бавно започна ловецът. – Защото ако те беше убил, щеше да започне метеж, в който щяха да бъдат убити не само простите люде, но и много от аристократите, мъдреците, даже някои от придворните му. Прав ли съм?
– Да допуснем – студено отвърна скулпторът.
– Прав ли съм, или не?
– Прав си!
– Ти си жив чрез любовта на хората, Егранах.
Скулпторът се разсмя с тих изкуствен смях.
– Добре, Ден Сир. Разбирам те прекрасно. Само че не е ли късно да започваме спор? Той е интересен – с удоволствие бих поговорил, но няма време. Разбери – само след няколко минути Реката ще потече. И ще отплуват тези, които навреме слязат от пристана.
Той посочи двойната сянка на пръстена, пълзяща по постамента. Синкавата и пурпурната сенки почти се сливаха с дъгата йероглифи.
– Да, разбира се – промърмори Ден Сир. – За теб, разбира се, спорът е говорене. Един интересен спор…
„А ние? – мислено довърши ловецът. – Интересни ли сме ти ние, човеците? Несъвършени сме – не виждаш сред нас съвършенство, а да го търсиш заедно с нас, не искаш. За тебе всяко колебание има едно име – страх. Ти не се страхуваш – ти си мъдър. И това, което Норчар не посмя да направи – да те отнеме от света, – ще го направиш сам! Добре, ще поспорим, Егранах. Ще дойде време и аз да прекрача в Кай. И то не сам! Кога беше следващото сливане на луните? След осем години? Има време още веднъж да опитам мечтата си!“ Последните думи той каза на глас. Художникът трепна.
– Прощавай, Ден Сир, но има нещо, което не ти казах. Не мислех, че има значение. На нас двамата много ни провървя, че сме тук именно днес. Наистина аз знаех и бързах с всички сили… За последен път ще тече Реката днес, Ден Сир.
– Откъде знаеш? – глухо попита ловецът. Думите на Егранах още не бяха смисъл – беше ги усетил като удар в лицето.
– От Кристалната книга, разбира се. Там е описан законът, по който се отваря Изворът. Той е свързан с нещо отвъд пределите на нашия свят, с какво именно – не разбрах, а и време нямаше да изяснявам. Цикълът е свършил. В Извора повече няма да има вода, Ден Сир…
Бунтовникът мълчеше. Като че ли черните колони се бяха срутили отгоре му. Ако всичко това е за последен път – тогава прав е Егранах, всички колебания имат едно име. Погледна нагоре. Почти се бяха слели Зун и Себенера, луните на мъжкото и на женското начало; осем години мъжът Зун и жената Себенера се догонват, обречени на разлъка от древната легенда…
„Не, прав се оказва Зун Себенера… – спомни си Ден Сир – неизвестното оръжие ни направи равни по сила и мъдрост на духа… освети тъмния хоризонт на времето; разбрахме ние, че не трябва само да чакаме светилото да изгрее, а и сами трябва към него път да търсим!“
Ето, Зун вече обгръща в синкав пръстен пурпурния кръг на Себенера… И пламна нова светлина, меко сияние, което се закълби в средата на черния пръстен. От постамента изчезна сянката, която покриваше дъгата йероглифи. От мъгливото светлинно кълбо надолу падаше широк конус лъчи, които караха постамента да свети с невъзможна, черна светлина! А нагоре… нагоре изтичаше тънък лъч, загубен право в небето. Реката… Изворът.
– Това… Тя ли е?
– Тя… Реката! – също така пресипнало отвърна Егранах.
Почти едновременно отстъпиха назад. Меката светлина измени всичко наоколо неузнаваемо. Ловецът се улови, че напряга слух, но тишината беше пълна, нечовешка и мъртва. Нещо трудно поносимо имаше в това беззвучие на светлината. Изглеждаше, че не е възможно да звънти въздухът, напрегнат до предела на неосезаема твърдост; а ветрецът все така подухваше косите им, само дето не се чуваха шумоленето на гората и виковете на нощните животни. Може би тези звуци гаснеха до границите на сиянието?
– Никога не съм си го представял така – каза Егранах. Ден Сир рязко се обърна към него, художникът също, и те, точно както при първата среща, се загледаха един друг и всеки от тях бе осветен от сиянието на Реката, макар и от различни страни, и отново се опитваха да надникнат един на друг в очите си, но виждаха само чернотата на зениците…
– Е, какво, Егранах – каза ловецът. – Ето я твоята Река.
И без да каже нито дума повече, се обърна и тръгна по пътя, като настъпваше дългата си, скачаща по плочите сянка. Едва на първия завой се поспря и хвърли последен поглед към Извора на Реката. Стори му се, че там – в светлинната скулптура – вижда знака на човек, но скоро и светлината угасна.
– Броят на щастливите се увеличи с още един – промърмори Ден Сир. – Само че… ще съумееш ли наистина да бъдеш между тях, Егранах? Ще дораснеш ли до тази истина, в която те са потопени?…
Още дълго тук нищо не се промени. Но прахът все пак започна да взима своето – тънък слой покри червените плочи, безсмъртните колони и пръстена, в който никога повече не блесна светлина. Лианите, поддържащи висящия мост, сляха въздушните си корени в непроходим гъсталак. И хората престанаха да ходят там, дори от любопитство.
Те ходеха по своя свят, който кипеше, мяташе се, успокояваше се, за да избухне отново в кладите на нови човешки страсти. Светът живееше, а някъде дълбоко в него умираше от старост един път, водещ към странно и непонятно творение.
Само от време на време сянка на летящ звяр го прекосяваше, безшумна и безплътна, готова винаги да изчезне, като че ли се е мушнала в някоя от безбройните пукнатини.
След пустинята
І.
Хорхе Родригес. Трийсет и седем годишен. Особени белези… Какви особени белези имаше днес, Хорхе? Я виж в огледалото. Така… Очите ти са някак замъглени. Нещо си замислен. Особени белези: замислен. Нещо друго? Да. Замислен и небръснат. Вземи се обръсни, Хорхе. Ще имаш един особен белег по-малко.
Колко въпроса си зададох досега? Ако броя и този, няма да мога да ги преброя. Човекът с многото въпроси – така Хорхе Родригес помни и познава Хорхе Родригес. Впрочем това все пак съм аз и с този навик да мисля в трето лице сигурно скоро ще стигнем дотам, че Хорхе Родригес ще заживее отделно от мен… Ужасно ножче! С такова и вените си не бих прерязал. Жалко, че не му отива брада. Иначе с парите, които дава за ножчета, можеше да си позволи по-свестен тютюн.
Този телефон може да събуди мъртвец! Без малко да се порежа. Впрочем май наистина…
– Хорхе Родригес слуша.
– Извинете за безпокойството, сеньор Родригес, но искам да говоря с вас относно…
– Уважаеми сеньор, можете да ме намерите следобед в кантората. Работното време е написано на вратата. Държа да ви осведомя, че в момента се бръсна и заради вас се порязах.
– В такъв случай си сложете одеколон, сеньор Родригес – посъветва ме телефонът. – За мен не се безпокойте, ще почакам.
Без малко не затворих телефона. Сдържах се, защото имаше по-добър начин за отмъщение. Оставих събеседника си да чака и се заех с всичко останало по тоалета си. Когато установих, че са изминали двайсет и три минути, реших да проверя все пак как е там моят събеседник.
– Аз съм готов, сеньор.
– Радвам се да чуя това, сеньор Родригес.
Чудесен ход – противникът в мое лице е сразен от търпеливостта на събеседника си!
– Възхитен съм от вас, сеньор. Все пак не забравяйте да се представите.
– Лейтенант Маркес от углавния отдел на полицията.
– Много се извинявам, сеньор лейтенант, но в углавния отдел няма лейтенант Маркес.
– От вчера има. Мога ли да ви помоля за нещо, сеньор Родригес?
– Да, моля?
– Бихте ли проверили в чекмеджето на бюрото си? Струва ми се, че сте забравили там добрите си обноски.
– Сеньор лейтенант, добрите обноски в наше време са дефицит. Научил съм се да ги използвам при по-важни поводи.
– Не се съмнявам, сеньор Родригес. Но все пак имайте милост, обаждам ви се като клиент.
Това ме довърши. Аз отстъпих, хвърлих знамената, предадох сабята си на неприятелския генерал и покорно се договорих за лична среща. Надявам се, че ще ме разберете. Не всеки ден углавният отдел ми идва като клиент.
– Вие сте неотразим, сеньор лейтенант. Случайно не сте ли завършили полицейската школа на Джереми Лестър във Вашингтон?
Дясната му ръка трепна много характерно. В посока към вътрешния джоб.
– Изглежда сте карали тримесечния курс – продължих аз. – Тези, които са минали двегодишния, владеят себе си по-добре. Никога не посягат първо към пистолета. Или поне не го показват.
– Какво да се прави, сеньор Родригес. Държавата няма достатъчно средства, за да плаща удължени курсове в Щатите.
Не, той наистина беше неотразим. Обожавам такова поведение.
– И така, на какво дължа тази чест?
– Сеньор Родригес – Маркес остави кафето, – аз съм новият шеф тук. Идвам от политическия отдел, с углавни досега не съм работил.
– Сеньор лейтенант – изправих се, – беше ми приятно да се запозная с вас, не смея да ви задържам повече.
– Чувал съм за вашата неприязън към политическия отдел – въздъхна човекът. – Аз също я изпитвам и, както виждате, вече не съм там. Все пак изслушайте ме, много ви моля. Наистина имам нужда от вас.
– Вие лично? Или отделът ви?
– И аз, и отделът, и цялата полиция. Не преувеличавам, сеньор Родригес. Към вас ме упъти моят бивш началник.
Седнах в креслото си. Имах чувството, че съм паднал в него.
– Полковник Урбано Томас? Не мога да повярвам.
– Не се съмнявам: той не обича нито мен, нито вас.
– Известно ми е. Не мога да повярвам, че началникът на политическия отдел ще се обърне към новия началник на углавния, който на всичко отгоре е бил негов подчинен, и ще го насочи към мен. Не помня да е имало случай, който да е над личните вражди във вашето учреждение.
Маркес допи кафето, обърна чашката върху чинийката и ги остави така. Навярно ще поиска да му гледам на кафе. Тежко ти, лейтенант.
– Отгатнахте почти цялата картина, сеньор Родригес. Ще допълня само, че случаят засяга също така армейския щаб, а в голяма степен и дипломатическите ни отношения с някои държави.
– Шпионаж?
– Нещо подобно.
– Шпионаж или нещо подобно?
– Търговия с информация, сеньор Родригес.
– Не разбирам какво ме засяга това. Има контраразузнаване. Обърнете се към майор Мендоса.
– Той също ме упъти към вас, сеньор Родригес.
Аз сънувам. Разузнаване, армия и полиция молят за помощ моята особа! Сигурно сега ще влезе лично президентът спасител, за да обясни на сеньор Родригес колко е нужен на държавата и как тя ще загине без него!
– Не бихте ли изложили случая, сеньор Маркес?
Тези прости думички накараха лейтенанта да потъне в самодоволство, без да го крие. Разположи се възможно най-удобно и започна важно-важно:
– Става дума за истински убиец, макар че действията му имат политически характер. Казва се като вас, само че – Диас. 56-годишен, добре сложен и цели две години прави безупречни кражби на секретни документи. При това – унищожава всички свидетели. Ще ви покажа нещо – той се огъна еластично назад, взе куп снимки и ми подхвърли една. – Анна Сантинес, секретарка във Военното министерство. Намерена удушена в килима на приемната. Роган Таварес, чистач в архива. Главата му е била смачкана с вратата на празния сейф. Оставали са му два месеца до пенсия.
На коленете ми падна изображението на възрастен мъж с учудено вдигнати вежди. Като чичо Армандо, след поредното счупено от мен стъкло: „Хорхе, момчето ми, стъкларският занаят е тежък…“.
Малката суха ръчичка на лейтенанта старателно ровеше из протоколните снимки, но аз го спрях.
– Друго, Маркес?
– Другото са схемите на операциите му. Безупречни. Няма съучастници. Действа винаги сам, почти не стреля, превъзходен каратист. Изчезва в тълпата, ползва само градски транспорт. Свикнали сме да работим срещу организации, които имат определена стратегия, срещу анархисти или обикновени престъпници. А случаят Диас е съвсем различен.
– Така и не ми стана ясно защо съм нужен именно аз!
Маркес ме гледа една-две секунди, в очите му блясва досада.
– Сега вече можем да се занимаем с това. Ясно е, че силата на нашия човек е в абсолютната индивидуалност и уникалност на подхода. Както се сещате, в аналитичния отдел има досиета на всички криминални следователи, държавни и частни. И вашето, разбира се. Отговаряте максимално на изискванията, това го установихме с кибернетичен анализ – той разпери ръце. – Изчислихме ви, Родригес, ще прощавате. Така: вие залавяте най-опасния престъпник в практиката си, ние се освобождаваме от огромен проблем.
Всъщност отдавна съм решил. Без Маркес и неговите служби да са ми станали по-симпатични.
– Съгласен съм, сеньор лейтенант.
По лицето му има облекчение, което веднага се сменя със загриженост.
– Между нас казано, най-добре ще е, ако не се опитвате да го арестувате жив, Родригес. Загубихме единайсет агенти за тази амбиция. Всичко говори, че ликвидацията от разстояние е най-добрият начин…
– Къде мога да получа делото?
– В съседната стая – тонът му стана отново сух. – Когато видите ситуационните схеми, ще разберете, че във възможностите на този човек има нещо свръхестествено. Не искам да ви плаша, но…
– Това ли е всичко? – Вече съм станал.
– Да. Вземете – подаде ми плоска кутийка с ремъчета. – Трябва всеки момент да знам къде се намирате!
II.
Две огромни и страшно измъчени очи: това помня от Изаура Нуньес. Настани ме в протрито кресло. Беше разсеяна – съблече палтото си, но не свали воала. Отговаряше кратко, неохотно, но изчерпателно. Да, била свидетелка на смъртта на мъжа си. Държал вкъщи секретни документи. Заварили Диас пред разбития сейф. Жозе се хвърлил към него. Тя останала в коридора и видяла всичко през грапавото стъкло на вратата. Диас ударил Жозе в гърдите и скочил през прозореца. Ударът изглеждал лек, но Жозе паднал, от устата му потекла кръв. Мигновен инфаркт.
Не очаквах да чуя нещо ново. В жената нямаше нищо изкуствено, наистина страдаше. Но аз упорито продължавах да задавам тъпи стандартни въпроси, като я наблюдавах. После ме изпрати до вратата. Опитах се леко да задържа ръката ù, но тя се дръпна.
Да, изтръгна ръката си от моята. Явна нередност! Бях водил подобни разпити. Обикновено ставах обект на сравнение с покойния съпруг, пред който имах неоспоримото преимущество да бъда жив. Те никога не бяха естествени, неволно се стремяха към мен, неволно ме желаеха. Изаура беше естествена. Изпитваше неприязън. Тук имаше огромна нередност. Но тогава аз търсех Диас и още не си задавах странични въпроси.
Колко ми помогнахте, сеньора Нуньес! С нещо ми напомняхте моята Амара. Това обяснява дивата ми реакция, когато научих, че Диас е убил и тази свидетелка, Изаура Нуньес. Понесох се по улиците със сто и петдесет километра в час и кой знае колко полицаи напразно се бяха опитали да запишат номера на моята хонда; излетях на магистралата, а после дълго се носих по някакви странични пътища – без шлем и очила, почти слепешком; вятърът обгаряше очите ми, сълзите изсъхваха в ъгълчетата на клепачите, без да успеят да потекат надолу; не помня колко скока направих с мотора, от тях остана само усещането за полет. Тогава разбрах, наистина разбрах, къде трябва да търся този мръсник.
Диас несъмнено знаеше за мен. Но сега имах преимущество от часове. Бензинът свърши и аз захвърлих хондата в една канавка. Скоро близо до мен кацна полицейски хеликоптер. Пилотът се подчиняваше на заповедите ми. Прелетяхме над града и кацнахме върху покрива на хотел „Бразилия“. Подаде ми найлонов калъф. Автомат със заглушител.
Промъквам се надолу, вече повярвал, че трябва да убия Диас веднага и без разговори. Той е тук, усещам го. № 714, ключът е в бравата. Вадя автомата, намествам пръстите върху хладната дръжка. Човекът с многото въпроси вече не е тук. Отварям безшумно и нахълтвам. Луксозен апартамент, приемната. Открехната врата – кабинет, обилно осветен от прозорец стена. Той е вътре. Приседнал върху облегалката на фотьойла, загледан в близкия корпус на отсрещната сграда. Насочвам дулото, но защо спусъкът е толкова твърд? Диас повдига глава, в погледа му се чете изненада, някакъв въпрос – какъв въпрос? Нещо ужасно не е в ред, но нямам никакво време. Спусъкът бавно потъва, а аз си мисля къде съм виждал тези очи. Не приличат ли на моите? Куршумите потичат лениво, с басов звук, виждам как достигат облегалката на фотьойла. Диас вече лети към прозореца с протегнати ръце, а аз се мъча да го настигна с автомата. Докато ръцете ми вземат завоя, Диас вече е прелетял през взрива на прозореца стена. Фойерверк от стъклени късове се завихря, искри на слънцето, а беглецът е далеч напред, единственият бърз в този застинал свят. Лети към отсрещната стена и се премята, за да я посрещне с крака. Вятърът издува сакото му, изхлузва го през главата, то продължава само. Диас се отблъсва от стената и се понася обратно, десетина метра по-долу. Не съм в състояние да направя друго, освен да гледам как той се появява отново в обратен полет към отсрещния корпус… Няколко оттласвания и пространството от седем етажа е прелетяно, малката фигурка се премята по земята и – да, изправя се, застинала като мен. Но само за секунда, след което колите рязко се понасят, сякаш съживени от магьосник. Тялото ми е свободно, мога да правя каквото си поискам. Единствено празната стая, разхвърляните стъкла и димящият автомат се опитват да ме убедят, че не съм сънувал…
III.
Басово бучене, огромна издължена сянка и в дима на боя, в облаците прах, пламва накъсана огнена нишка. Стрелата на екскаватора се пречупва и безшумно – ушите ни отдавна не възприемат звуци – се забива в покрива на някаква постройка. Роторното колело рухва на една страна, врязва се в камъните и, преди да се успокои, няколко пъти бавно се превърта като огромна монета. Лъчът разсича кабината. Там нещо гори. През оцелелия прозорец излита човешка фигура, понася се към земята. Карабината издрънчава долу, под челюстите на падналото колело…
Назад, Родригес, назад! Мисълта ти все се стреми да стигне края, а е рано… Диас се стопи в тълпата, ти излезе замаян на покрива, върна автомата и заповяда да те откарат в първия бар. После се извини и слезе пеш. След петата чашка си каза: Хорхе Родригес, някъде тук има лъжа. И продължи да пиеш. Но не се напи. Пред очите ти се повтаряше едно и също – Диас бавно прелита през стъклото, около тялото му искрят и се премятат кристални късове. Като в стария „Забриски пойнт“: взривът на луксозната вила, бавният полет на хилядите изхвърлени във въздуха вещи… Липсваше само музиката на Пинк Флойд.
През нощта събуди Маркес – лейтенантът бе заспал на бюрото си. Търсенията нямаха успех. Остави ти кафе и излезе. Някъде звъняха телефони. Маркес влизаше намръщен, мълчалив, без да те гледа. За него беше бита карта, но играта продължаваше и отново милостиво ти предлагаха ролята на коз. При теб пак се върна човекът с многото въпроси. Диас не те уби, а можеше. По някакъв начин се оказа по-бърз от теб. Но не нападна, а избяга. Защо?
Седмица по-късно: Диас отвлякъл малък самолет. Скочил с парашут в северните планински райони. Има сведения къде се крие. Маркес смяташе, че ми дава последен шанс. Но за тази седмица и аз бях успял да свърша нещо. От разговора ни в мен остана една магнетофонна касета. Същата, която и досега вашият началник търси по всички сейфове.
Каньонът: разсякъл стената на платото, той отваряше огромната си уста и аз навлизах в нея. Преди него – военната база, където ме докараха по нареждане на Маркес. На кон, облечен по съответстващ за тези краища начин, изминах двайсетте километра до входа на каньона. Жегата беше безмилостна. С крива усмивка си представих как благородният сеньор Родригес, възседнал своя неуморен жребец, препуска към хасиендата на дон Диас, за да го предизвика на двубой. Защото този Диас не е просто убиец, но си позволява и да не бъде кавалер – държи се грубо с дами. Липсва само издигащата се като кондор в синьото небе хрипкава каубойска хармоничка…
Е, револверът не виси открито на колана – все пак военна база, – а е скрит под лявата мишница. Под дясната – кутийката, която ме следи. И която сега откопчавам, подхвърлям няколко пъти, а после с всичка сила запращам в праха, между двете каменни стени. Защото положението с дон Диас не е точно като в уестърните… Да не рискувам с разговори? Да стрелям в Диас на всяка цена?
Нужната пътека, разбира се, я пропуснах. Всъщност как можех да я открия след такива обяснения: „като стигнете четвъртия завой, сеньор, ще видите един камък, дето прилича на магарешка глава, и като тръгнете по пътеката, след сто крачки ще завиете наляво, дето расте едно съвсем криво дърво, и като карате все така…“. Поне десет скали приличаха на магарешки глави, две наподобяваха конски, а една приличаше на лейтенант Маркес в профил. В края на краищата извадих картата и прецених, че каньонът все едно ще ме доведе до дъното на рудника, а оттам сигурно има някакъв път за нагоре. Прахът властваше навсякъде, покриваше целия пейзаж и спестяваше на гледката всички цветове, които биха могли да я направят радостна.
Ето и проклетото село: липсващата червенина на покривите, несъществуващата зеленина на дърветата. Като черно-бял макет. Хората също. Слязох от равнодушния към всичко прашно-жълтеникав кон. Трябваше да намеря кметство, администрация, изобщо мястото, откъдето шефът на стопанската охрана дон Латарда дърпаше юздите на това взривоопасно сборище от полуиндианци, полуметиси, полумулати, които заедно с отчаяните си повехнали жени и вечно гладни деца работеха по дванайсет часа на ден, без да са чували за профсъюзи и трудови права. Да поднеса пред височайшия поглед хартийката, написана и подпечатана в столицата, да понеса обилните му уверения в лоялност.
Намерих. Поднесох. Понесох. Нисичкият шкембест носител на огромни мустаци и сержантски нашивки ме изпрати чак до вратата.
– При вдовицата Коусейра се настани, сеньор Родригес. Новодошлите тя ги приема първа, нали разбирате, надява се… хе-хе-хе! – Гъстите черни мустаци погълнаха усмивката. – Кой? Регистриран е, сеньор Родригес, от утре трябва да почне работа. А вие защо го търсите? Да не е някакъв…?
Потупах го по рамото, уверих го, че не е и изобщо сега всичко е моя работа и от помощта на дон Латарда няма никаква нужда… Стиснах грамадната му потна ръка и се отправих по главната улица. Знаех къде се намира Диас. Не броях пресечките. Отново бях аз. Залавях убийци. Това даваше цел в един свят, където нравственият смисъл на всички добри намерения неизменно се обръща в своята противоположност. От добрия чичо Армандо, който се опита да разобличи профсъюзната мафия и ме остави съвсем сирак, до законоборчеството на бившия президент, излязъл заедно с хората си от нелегалност – чудесна мишена за военните…
… Стъпките ми оставяха лунни следи върху тежкия прах. Чувствах как в мен нараства напрежението, как вляво пространството се сгъстява и като завия… Малка каменна постройка, без разлика с останалите. И вътре – Диас, който не ме очакваше. Устните му, току-що произнесли „Влезте!“, бяха полуотворени. Ръката му завършваше движението, което бях прекъснал – разгъване на вестник върху масата.
– Познахте ли ме, Диас? – изтрих праха от лицето си.
– Да – отвърна, кратко и студено.
Нещо утихна в мен. Прозрението, което си е свършило работата. Седнах и бръкнах за цигари. Гласът му ме прекъсна:
– Този път нямате автомат – с усмивка, странна усмивка в лявата половина на лицето. Дясната запази студенината си…
IV.
Губи ми се цял пасаж от разговора. Не помня онези реплики, които накараха да се усмихне и другата половина от лицето му. Не помня какво точно каза Диас. Всъщност това не е толкова важно. Един ден ще си го спомня, ако дотогава бъда жив. Ако съм жив… сега. Жив ли съм? По дяволите!
– Спомних си – каза Диас. – Чувал съм за вас. Да, чувал съм.
Миа мадре, колко трудно се говори с този човек. Тъкмо започне някаква фраза и лицето му се променя – понякога съвсем неуловимо, понякога като взрив. В едни моменти е непроницаем като Буда, в други – мога да чета всяка негова мисъл. Дори, струва ми се, понякога ми отговаряше без думи.
– Искам да ви кажа, че промених мнението си за вас, Диас.
„И как?“ – попита неговото лице.
– Аз направих чудеса, Диас. Сега знам имената на хора, с които сте свързан. Адресите на нелегалните ви квартири в столицата. Повечето акции. Почти цялата система на знаменитата ви организация.
– И какво ви накара да не съобщите на шефовете си всичко това?
– Откъде знаете, че не съм го съобщил?
– Знам. Това не е важно. Защо не съобщихте?
Поразходих се из стаята. Отворих прозореца и пак го затворих. Навън беше също толкова душно.
– Вижте, Диас, аз воювам с престъпници. Всъщност цялото мое разследване през тази седмица започна от една касетка. През нощта, когато ми избягахте, направих един номер в полицията. Задигнах тази касетка.
– Какво имаше на нея?
Обясних. Той сякаш потъна в себе си. Бях му благодарен. Мълчанието ми помогна да се съвзема.
– Не ме учудва – внезапно заговори. – Личи си школата на Джереми Лестър. Всъщност изработили са ви сценарий. Искали са да повярвате, че съм престъпник, убиец и така нататък. Знаете ли, трябваше наистина да ме убиете тогава, в хотела. За да остане всичко чисто и ясно. А вместо това се заплетохте в най-кървавата политика. И вместо да изчезнете в чужбина, както би направил всеки, вие дойдохте тук, изложихте на опасност себе си и мен само за да ме питате за кой дявол се боря и наистина ли виждам някакъв изход, и не разбирам ли всъщност колко глупаво е да измъквам вола от калта, след като там му харесва… Вижте какво, Родригес, искате ли да се поразходим малко?
Диас вдигна очи. Погледна ме. Аз, бившият интелигент, който някога тичаше след магически реалисти и пишеше стихове, се учудих на странното сравнение, което ми дойде в главата. Очите на Диас бяха стари като времето! Откъде изплува тази мисъл? Какво означаваше? Нямаше значение. Тези очи бяха стари като времето и аз им вярвах.
– Да излезем – съгласих се покорно.
Вървяхме мълчаливо. Слънцето вече потъваше зад плоските покриви на селището. Дори малиновите му залпове не можеха да разбият потискащата безрадостност на гледката. Инстинктивно търсехме къде да се скрием от нея и, без да обсъждаме, влязохме в почти празната кръчма.
Седяхме на масата до сива, много мръсна стена.
– Сценарий… Прекрасно! Вие можете да управлявате всеки нужен човек. Научете неговото минало. Опишете в досието всички хора, които е обичал. Всички, които е мразил. Проследете как се държи с приятелите си. С враговете и началниците. Ако той е плах и беззащитен, заемете позата на лидер. Ако е силен и честен, вие трябва да бъдете подобен на него, но малко по-слаб. Припишете чертите на врагове от детството. Създайте жертви. И ще видите как той, убеден, че действа по дълбоки вътрешни подбуди, ще тръгне срещу врага, който сте му избрали…
Говорех без прекъсване. Поглъщах съчувствието на Диас. Мен, Хорхе Родригес, вече не ме задоволяваше събеседникът Хорхе Родригес. Аз вече имах истински събеседник. Разказвах за Изаура Нуньес. За прекрасно балансираното поведение на лейтенант Маркес с неговата нагла ирония, която трябваше да ми хареса – и ми харесваше! За магнетофонния запис, запечатал разговора между Маркес и полковник Урбано Томас…
– Това е прекрасна традиция, Диас – протоколирането на всички разговори! Там, на тази касетка, беше записано създаването на вашия образ – на безпощаден и безчовечен убиец. Там се появяваха и утвърждаваха вашите черти, щрихите към портрета, който трябваше да ме ожесточи. С тази касета започна моето собствено разследване. За шест дни научих всичко за вас, Диас. Министерски пост в кабинета на предишното правителство, мистериозно изчезване след така наречената революция, всичките ви акции – от концлагера Тера Муерта до публикациите за „Кървавият април“, от митингите в Буенита до пожара в казармите Оксамадо. Вие сте враг номер едно в списъците на нашия скъп президент спасител генерал Атилио Лопес…
– Враг номер две – усмихна се Диас.
– Защо номер две, кой е първият?
– Всички.
– Свитата му ли имате предвид?
– Не само. Забравяте ли, че нашият скъп Лопес си има финансисти, промишленици, американски специалисти? Има си и народ, който не му принадлежи по право. Ето го врага номер едно, амиго. Нима президентът спасител ще прости на народа си, който не умее да му принадлежи?
Смяната беше свършила. В кръчмата ставаше все по-шумно. Като в товарен вагон, пълен с бежанци. Лицата им бяха донякъде стрити от праха на рудника, но прахът на умората скриваше чертите, сякаш наистина бяха братя. Народът, който не умееше да принадлежи… Всички околни маси вече бяха заети. Десетина души стояха до тезгяха. Диас се вслушваше в разговорите, които се въртяха около едно и също – утрешния карнавал. Дори в градовете, където урбанизацията измества традициите, карнавалът е събитие, за което може да се говори цялата следваща година. Представях си какво означава той за тези обезличени от тежката работа хора. Обсъждаха се бои за маски, някой молеше натрапчиво за няколко метра „гетчупо“ (нямам представа какво можеше да бъде това), питаха с надежда дали няма да завали като миналата година…
V.
Нещо се стовари върху рамото ми. Мина време, докато разбера, че е просто ръка. Непознатият застана срещу нас, леко наведен, опрян с ръце върху масата. Огледа първо Диас, после мен и се усмихна – уморено и в същото време с очакване. Поканихме го, той се представи – Висенте – и бавно седна. Лицето му беше неестествено розово – навярно с нова кожа след обгаряне, върху която острите, изрусени от тютюна мустаци изглеждаха малко странно. Почука с напукан пръст по дъното на цигарената кутия, не извади нищо и попита:
– Вие май отдалече, а? – безцветен и анонимен глас на човек, който знае цената и силата на думите.
Ненадейно Диас сложи тясната си длан върху напуканата ръка на Висенте и бързо каза:
– Аз съм Хорхе Диас от предишното правителство.
Останах смаян. Този човек за кой ли път ме караше да не разбирам нищо. Разкриваше името си пред друг, който само с една десета от цената за залавянето му би могъл да живее прилично до края на живота си. Или за секунди го беше идентифицирал като активист на съпротивата?
В миг Висенте премисли много неща. По лицето му изпълзя гореща червенина, погледна объркано към мен, върна се към Диас. Накрая произнесе със сподавен глас:
– Ти… вие сте жив, камарадо Диас?
Диас тъжно се усмихна и кимна.
– Няма да ме питаш защо съм при вас, нали?
Висенте отрицателно тръсна глава.
– Как я карате тук? – превключи Диас.
– Е, добре се живее, казал умрелият, преди да го закопаят… Тук, амигос, сме все едни такива, дето никъде не никнат. Как я караме… Зле. Няма книги, след работа хората стават само за пиене. Каквото може да им се каже, преди третата чаша да е влязла в главата… Пък и какви хора сме тук? Има десетина като мен, уволнени от градските заводи или пък избягали. Другите – пеони, гаучоси от разорени ферми, емигранти от къде ли не, дори един китаец има. Половината едва знаят испански… И пистолеросите от охраната – петнайсет кучета, начело с дон Латарда, навсякъде се тикат, току напият някого и надушат нещо. Оня ден без малко да напипат една брошура. Размина се, иначе можеше да свърши с разстрел! Колко души са избити тук, ако знаеш…
Давах си сметка колко абсурдно е официалното ми положение на детектив, който внимателно слуша жертвите си, и колко всъщност съм далеч от официалното си положение. Разбирах, че предишният ми живот се е разрушил, как яко са се пропукали основите на света, изграден непоклатимо в мен. Само за седмица… Започна с твърдото ми намерение да заловя чудовището, нарисувано от лейтенант Маркес, после исках да разбера какво всъщност представлява това чудовище, щом за него се е наложило да изиграят такъв сценарий. Сега не знаех какво искам. Пеленгаторът, разбит в камъните на каньона, беше отсякъл всички връзки. Какво ми предстоеше?
На мен, човекът с многото въпроси?
Затвориха кръчмата, дълго се изпращахме с Висенте, продължаваше безкрайният разговор за тактики и стратегии. Така заспах – с въпросите си – върху сламения дюшек до леглото на Диас. Последното, което запомних, беше подмятането му:
– Спи набързо, че утре започва карнавалът. Заслужава си да видиш карнавал по тези места…
Събудиха ме разстроени китари. От време на време някой извикваше, ритмично и глухо тропаха подковани обувки. Помня, че станах и дълго идвах на себе си под крана с противно топла вода. Открих Диас на площада пред кръчмата, където няколко души танцуваха самба. Бяха пияни – трима мъже, четири жени. Трябваше да се включа в танца, за да пресека площадчето. После… какво беше? Разгорещени тела, лица, миризма на пот, остър дъх на маисова ракия… Цяла тълпа нахлу на площада. Китарите станаха двойно повече. Диас се оказа до мен. Силната му ръка постепенно ме изведе до някаква глинена стена. Бях целият мокър. Двамата се качихме и седнахме отгоре. Виждах почти целия площад. За първи път тук имаше толкова цветове. Езеро крещящи шарки, лица и маски се въртяха в кръг, всички танцуваха, вдигнатите нагоре ръце си предаваха глинени шишета и кратунки с ракия. От петте ъгъла на площада долитаха пет различни мелодии. Някой запя. Всички едновременно извикваха последните срички на припева, млъкваха, гласът на певеца дрезгаво се завинтваше в ушите и отново потъваше в ритмични викове. Движенията на танца започваха в центъра и като камък, хвърлен в езеро, плъзваха през цялата тълпа към зидовете.
– Ела – каза Диас и скочи от другата страна на стената.
Последвах го. Минахме през някакви празни дворове и се оказахме зад кръчмата. Мислех, че и тя е претъпкана, но вътре беше свободно. Всички танцуваха на площада. Кръчмарят бе изкарал две бурета с ракия, десетки мургави ръце потапяха вътре шишета, чаши, кратунки.
– Хосе отново е тук – изкрещя някой пред вратата. – Хосе иска още ракия!
– Хайде, влизай! – викна кръчмарят.
– Днес нали няма да ме биеш, дон Карлос?
– Няма, няма, влизай!
Високата прегърбена фигура направи няколко заплетени крачки навътре. Човекът беше с два празни ръкава, единият пъхнат под колана, другият се люлееше отвън. Кръчмарят тръсна върху масата глинена чаша.
– Ще ми подържиш ли чашата, дон Карлос? – провлечено попита Хосе.
– Хайде, пий! Само това ми е работата, да ти прислужвам! Пий и се махай!
Безръкият Хосе се наведе. Захапа със зъби ръба на чашата и бавно я повдигна. Понечих да стана, да му помогна, но той виртуозно отметна глава назад. Гълташе шумно. Две струйки ракия се стичаха по брадичката му. Вторият празен ръкав също се измъкна и се залюля във въздуха.
Чашата падна на пода. Глинената дръжка ме удари по крака. Хосе хукна към вратата, но кръчмарят беше по-бърз. От удара му безръкият отхвръкна до стената. Карлос скочи към него и бавно повдигна крак, обут с масивна обувка.
Не издържах. Отстъпих и рязко го ритнах в хълбока. Тежкото тяло на кръчмаря се срути върху един стол и го счупи. Хосе пъргаво скочи. Излетя навън. Карлос се изправи. Беше позеленял. Устните му оголиха редки жълти зъби. Парирах удара, извих ръката му зад гърба. Той се опита да я изтръгне – и разбра, че така боли повече.
– Дръж се прилично – тихичко говорех на ухото му. – Мълчи и не викай, кучи сине, че ще ти счупя ръката и ще я чупя бавно, докато откачиш от болка…
Очите му губеха цвета си и ставаха все по-кръгли. По мустаците увиснаха капки пот. Усетих, че ми прилошава от отвращение и злост. Пуснах ръката му. Той залитна. Препъна се. Диас го хвана и го блъсна към вратата. Карлос излетя навън. Едва не преобърна бъчвата. Миньорите небрежно го отместиха като непотребна вещ.
VI.
Отпуснах се на стола. Облегалката старчески изпращя.
– Глупости… Пак правя глупости. Как успяваш да се владееш, Диас?
– Това не беше глупост, Хорхе.
– Беше! Какъв е смисълът, когато ние утре ще си отидем и Карлос ще продължи да бие нещастника?
Той сложи ръка на рамото ми. Срещнах погледа му. Беше приятелски. Първият приятел от петнайсет години насам. Или повече.
– Аз няма да си отида – каза Диас. – Хорхе, ще ти дам името на един човек. Трябва да изчезнеш веднага, щом съобщиш, че си ме ликвидирал. Ще намериш този човек. По-нататък нещата ще тръгнат лесно. Рано или късно ще се срещнем пак…
– Ето този! – изкрещя Карлос и нахлу вътре заедно с още трима. Сочеше към мен.
– Този ли? – дон Латарда присвиваше в полумрака заслепените си очи.
Бавно станах и влязох в светлината на прозореца. Дон Латарда направи крачка към мен и спря. После изведнъж се извърна към Карлос.
– Този, същият! – развика се кръчмарят, без да долови промяната в тона. Дон Латарда го хвана за яката.
– В работите на този сеньор няма да се бъркаш, глупако! Бързо да му се извиниш!
– Но той ме…
– Малко ти е! – изсъска сержантът и блъсна Карлос към двамата пистолероси. – Я го приберете! Тази нощ да поседи на топло, пък утре го погъделичкайте с камшика и нека после да дойде да се извини на сеньор Родригес.
Пистолеросите отведоха кръчмаря. Дон Латарда ги изпрати с покровителствен поглед. Поглаждайки внушителните си мустаци, с важно поклащане сержантът отиде до тезгяха, отпрати с величествен жест момчето, което заместваше Карлос, и се обърна към хората. В кръчмата се бяха събрали десетина души, измъчени от жегата, без бързане отпиваха от чашите си и хвърляха криви погледи на пристава.
– Хубав празник, а? За тоя карнавал трябва да благодарите само на фирмата и на правителството, неблагодарни свини! – започна той с приятелски тон.
Усетих ръката на Диас върху лакътя си. Гледай, говореха очите му, друг път може и да нямаш възможност.
– … защото фирмата се грижи да имате плюскане, а правителството иска да ви направи добри граждани, за да не се изтрепете помежду си от глупост. Тя, глупостта…
В този момент всички чуха викове и писъци, долитащи отвън. Не бяха песни. Не беше и пиянска караница. Викаха полудели от ярост мъже, ужасени жени и деца. Вратата към площада се отвори шумно и заедно с облака прах в рамката ù застана един пистолерос. С отпран ръкав на ризата си и без пистолет. Ръката на дон Латарда замря върху кобура.
Притичахме в края на селото. Бяхме поне 40–50 души, стояхме в кръг, някой възбудено разказваше и сочеше обезобразените тела. Пистолеросите усмирявали с пръчки двама пияни. Ненадейно единият извадил нож и те го застреляли. Видели това, хората наоколо побеснели и се нахвърлили върху охраната с колове. Трима пистолероси бяха убити, седем работници – ранени. Дон Латарда изчезна. Тълпата започна да оредява много бързо. Останаха само няколко души.
После имаше стрелба. Много стрелба и взривове. Разбрах какво става, когато видях група миньори да хвърлят динамитни пръчки в прозорците на охраната. Шест експлозии разрушиха бараките до основи. Работниците се мятаха между развалините, събираха оръжието на убитите. Нас ни подхвана и почти насила ни повлече голяма група, която търсеше дон Латарда. Диас се хвърли в една от горящите бараки и почти веднага изскочи отвътре.
– Тук е! Стойте!
Хората застинаха от пронизващия му глас.
– Латарда е убит от взрива – спокойно каза Диас в настъпилата тишина. – Убит е пред радиостанцията. Съберете всички на площада. Всички! И намерете Висенте.
Седяхме в кръчмата. Отвън се чуваха гласове – хората се събираха. Дежурните от рудника също идваха на площада.
– Ще пратят наказателен отряд – тихо обясняваше Висенте. – От военната база в равнината. Миналата година тук стана една история, арестуваха шест души. Тогава дойдоха от базата. Бронетранспортьор с войници пратиха. Откараха нашите и повече не се чу за тях.
– Бронетранспортьор, казваш. – Диас разгъна моята карта на платото. – Откъде е минал?
– Оттук – Висенте прокара пръст по каньона. – И после сигурно по тази пътека, защото излезе на четвърта тераса. Пътеката е широка.
– Добре. – Диас погледна през прозореца. – Хората май се събраха. Ти ли ще говориш?
– Не, камарадо Диас. Искам ти да говориш.
– Аз съм чужд тук, а теб те познават.
– Няма значение, камарадо. Ще ти повярват, защото положението е почти безизходно.
Диас кимна. Очите му сякаш потънаха в орбитите си. В тях имаше някакво странно изражение, което тогава взех за вътрешно съсредоточаване. Стана. Тялото му зачеркна яркия правоъгълник на вратата.
– Камарадос – долетя до всички неговият глух, странно ясен глас, – знам, че Висенте ви е казал кой съм и виждам в очите ви надежда. По времето на предишния режим ние с вас не съумяхме да се погледнем в очите с достатъчно взаимна вяра и стана това, което е сега. Гладът и безизходицата ви затвориха в този концлагер, отчаянието ви хвърли в саморазправа. Аз се радвам, че сега съм с вас, за да търся изхода, където и да е той, дори и да го няма. Защото положението е безмилостно. Собствениците на американската фирма, която притежава мините, от няколко месеца са влезли в конфликт с нашия президент. За него този случай е повод да се разправи с вас окончателно.
– Можем да избягаме! – провикна се някой.
– Не можем. При най-бързото придвижване ще стигнем до началото на каньона, защото друг път няма, а там…
– Ах, мекаго си диос! – изпсува гласът, проумял изведнъж еднозначността на положението.
– Пресметнах времето, камарадос – продължи Диас. – Имаме не повече от три часа, докато пристигнат военните, и два часа, докато залезе слънцето. Не можем да се подготвим за бой, на всичко отгоре нощем. Но можем да спечелим време, ако е достатъчно динамитът.
– Динамит има – бавно каза зад него Висенте. – Към триста килограма.
Диас се върна на масата и мълчаливо почука на картата там, където проходът се стесняваше.
Тук вече нямаше прах. Рядка суха трева покриваше земята. Яздех по плоската като дъска равнина на крачка от пропастта, разцепила това плато преди милиони години. Долу вече беше тъмнина. Слънцето блестеше вляво от мен. Полегати лъчи осветяваха отсрещния ръб на каньона. Долу, в мастилената сянка, две светещи точки хвърляха върху пътя триъгълник жълта светлина. До мен достигаше бучене. Натоварен с четвърт тон динамит, камионът долу пълзеше толкова внимателно, че километър по-горе моят бавен кон можеше да ходи успоредно с него. Яздех и си мислех, че отдолу навярно ме виждат. Мъничък, черен, окръжен от сияние конник на километрична височина, на фона на небе, залято с разтопен метал. Сан Хорхе, слязъл от рая.
VII.
Никога не се бях чувствал толкова добре. Мисълта, че след десетина часа ще разбера има ли рай, ме успокояваше. Амигос, мислех си, всъщност това е чудесно. На нас повече не ни е нужен този кален, сив и злобен свят и ние достойно ще го напуснем, в истински бой, когато виждаш приятели до себе си и врагове насреща. Ще го напуснем с мисълта, че след това той ще умре, защото се нуждае от нас много повече, отколкото ние от него.
Спрях. До стеснението оставаше малко повече от километър. Слязох от коня. Отведох го по-далеч от пропастта, потупах го по врата и приседнах на земята, все така с лице към слънцето. То беше вече почти над хоризонта. Дълъг облак закриваше долния му край. Изведнъж се разнесе отчаяно цвилене, което заглъхна във вълна от грохот. Сякаш оживяха геологическите ери, наслоени в скалите. Отдолу се надигна плътна черна стена, меняща очертанията си. На километър пред мен ръбовете на каньона пропаднаха надолу. Постепенно стената от дим и прах изтъня и слънцето си проби път през нея. Огромно. Кърваво.
Бедният кон едва ли някога бе сънувал такъв галоп. Зад мен ставаше по-светло, защото димът се разсейваше, и по-тъмно, защото слънцето залязваше. Препуснах, за да не ме залее тъмнината. Сълзите от парещия вятър се плъзгаха по слепоочията и отлитаха назад. Виждах вече светлините на селото.
Бяха много. Пламъци на факли сновяха във всички посоки: Диас организираше охраната. Възпрях коня, който с облекчение премина в тръс.
После… после беше нощта, през която аз, Диас, Висенте и още няколко души от „щаба“ тичахме като обезумели от група на група, обяснявахме, разпределяхме позициите, търсехме укрития за жените и децата. Петнайсетте автомата на пистолеросите раздадохме на тези, които бяха служили в армията, останалите получиха няколко карабини и десетина пушки. Диас взе единствената базука, кой знае как попаднала в склада на охраната, и двайсетина снаряда за нея. Тези, които нямаха оръжие, правеха връзки от останалия динамит и ръмжаха през зъби онези полухристиянски-полуиндиански напеви, с които Андите посрещат последния полет на кондорите си…
Когато хоризонтът започна да се налива с розово, пристигнаха предните постове и съобщиха, че през нощта войниците почти са разчистили прохода и се готвят да настъпват. Три танка и шест бронетранспортьора. Време бяхме спечелили. На път към предната позиция ме настигна Висенте, придружен от дребно съсухрено човече. Запозна ни – Чжи Юн.
– Сеньор, ти казал, че битка с танкове. Аз работя на хидромонитор, много мощна хидромонитор…
Китаецът ме гледаше очаквателно през тесните процепи на очите си.
– И мислиш, че нещо ще може да направи на танковете?
– Два милион атмосфера, сеньор! – страстно повиши глас Чжи Юн.
Избутахме количката с тежкия монитор до предните окопи, изкопахме канавка за тръбите и кабелите. Чжи Юн се въртеше около количката, завинтваше в земята някакви фиксиращи приспособления, после изчезна някъде.
Залегнахме в окопите. В каньона кънтеше бучене на двигатели. Появи се танк, втори, трети. Машинарията на китаеца издаде остър звук, последва грохот. Тънка сребриста струя спря първия танк, отсече като с нож оръдието. Плъзна се като змия към втория, скъса веригите му, удари бронята. Машината зазвънтя, войниците изскочиха, хванали се за главите, и се проснаха на земята. Сребристата нишка описа над тях осморка – и те вече не станаха. Затракаха картечници, залаяха автомати… Оцелелите отстъпиха. Миньорите наскачаха с радостни крясъци. Вероятно се чувстваха отмъстени за кървавия преврат, за предишния и този преди него – за всички задавени опити да се направи нещо по-добро. Мисълта ми скачаше назад във времето – през трупове, земетръси, еретици и вещици, горящи на клади, през звънтящите доспехи на конквистата…
– Чжи Юн – казах, бяхме насядали да пушим до окопите, – как си попаднал тук, в тоя концлагер?
– Навсякъде концлагер, сеньор – цял свят концлагер! На родина искат възторжен роб; тук поне мога бъда зъл роб!
Изведнъж се разнесе остро тракане. Отгоре нещо проблесна; сянка на хеликоптер премина окопите. Пукот и ужасната миризма на изгоряло месо… Виеше се жълто-кафява димна пелена, мониторът гореше. Стъпих на нещо меко, отскочих – беше овъглено тяло.
– Крийте се в тунелите! – крещеше отнякъде Диас.
През отсрещния склон плъзна димяща ивица. Късове от ажурната конструкция на елеватора се посипаха по терасите. Втора ивица, в чиито пламъци изчезнаха няколко бягащи фигури. Боен лазер. От училището, където се бяха скрили жените и децата, се разнесоха писъци.
– Слънчев дъжд! – извика Чжи Юн. – Велик китайски дракон дошъл, донесъл слънчев дъжд!
Изскочи на открито, затича след хеликоптера с викове. Ръката на Диас смаза рамото ми. Видях краткия блясък на убийствената капка, която зачеркна китаеца.
Диас не можа да ме удържи. Отблъснах се, посрещнах земята с ръка, вдигнах автомата. Полетях заедно с куршумите, в една безкрайна секунда се слях с неподвижните очи на пилота; усетих в лицето си моите собствени куршуми. Зад мен чух базуката на Диас. Обвита в дим, горящата машина се завъртя около оста си – и драконът изчезна в небитието…
Тунел. Малката ни група стреляше по преследвачите и запасите ни се възстановяваха, когато убиеха някого. В един от коридорите попаднахме между два огъня. Стрелях в прожектора и в настъпилата тъмнина лежахме на земята, откосите съскаха над главите ни, докато свършат всички муниции и се нахвърлим в животински бой. Грохот на срутване…
С Диас се промъкнахме към изхода. Гърбове на строени войници, готови за разстрел. На Висенте. Който лежи по корем, с разбито лице, протегнати напред ръце и пръсти, галещи праха. Тялото му, изхвърлено във въздуха от залпа, и застиналите очи, вторачени в нищото…
VIII.
Диас ме водеше нагоре, по разрушения елеватор. Катерехме се между тежките стоманени кошове, за да не ни забележат отдолу. Не помня как се добрахме до края на платото, как тичах след Диас към пропастта. На самия ръб той ме хвана за лакътя.
Помня внезапната тишина.
Спрялото движение.
Беше както тогава, в хотела. Сякаш прозрачна гъста маса заля света. Тогава само Диас бе свободен в движенията си. Сега – и аз. Въздухът стана толкова плътен, че можех да го хвана с ръце. Плавно прелитахме от издатина на издатина, далеч след нас камъните бавно се изтръгваха от склона и политаха като детски балони. Можех да се отблъсквам от въздуха; падайки, успявах да се хвана за почти отвесния склон и да се придърпам обратно. Диас непрекъснато притискаше лакътя ми.
Разбрах, че е достатъчна само една крачка, за да изляза от тази странна зона около него. Имах време дори да мисля. Склонът бавно плуваше нагоре, ние слизахме по изтръгващите се камъни. Диас все ме теглеше встрани – слизахме диагонално. Обърнах се, погледнах нагоре и видях лениво падащата каменна лавина.
Имах чувството, че черепът ми се пръска от горещина. Но вече бяхме долу. Времето отново се върна в своите релси, зад нас загърмоля лавината, няколко камъка се търколиха съвсем близо. Зад гърба ни остана непристъпният и смъртно опасен склон на платото, прострян стотици мили наляво и надясно. Позволен беше само пътят през пустинята, към океанския бряг. Без храна. Без вода. Трийсет километра.
Вечерта бяхме изминали вече порядъчно разстояние, за да си позволим една добра почивка. Краката още не ме боляха, но бяха изтръпнали. Няколко минути мълчаливо се наслаждавах на спокойствието, докато в главата ми започнаха да нахлуват въпроси – всички, които исках да изсипя още в кръчмата… Беше смъкнал обувката си и съсредоточено разглеждаше водния мехур, с който го бе надарила пустинята. За първи път усетих, че този човек не обича тялото си. Разглеждаше наранения си крак с хладна заинтересованост. Тънкият сърп на луната и ярките звезди бяха достатъчни да видя лицето му, което бавно се обърна към мен.
– Ще питаш ли?
– А как мога да не питам?
– Наистина, как… Добре, питай. Впрочем първият ти въпрос ще бъде за слизането по склона, нали?
– Именно. И за онова в хотела. Какво беше това?
– Времето не е едно, Хорхе. Има реално време, вътрешно време, биологично време… Всички могат да се управляват.
– И ти можеш?…
– И ти би могъл да се научиш.
– Но нещата бяха различни, там, в хотела, и сега…
– В хотела аз забавих хода на реалното време. Твоето вътрешно беше останало нормално. Ти възприемаше всичко като в бавен кадър, нали?
– Да, именно. Но как ти се движеше тогава?
– Бях запазил своето биологично време нормално, същото направих и с теб при спускането… Слушай, дай нещо по-лесно, а? Нещо по-общо.
– Добре! Все едно от всички тия времена нищо не разбрах… – Гърлото ми пресъхна от въпроса, който исках да задам, а той беше съвсем прост: – Кой си ти всъщност?
– Хм… сапиенс.
Ядосано ударих с юмрук по земята.
– И мислиш, че ми каза нещо? Само не ми говори за летящи чинии. Не вярвам в тях!
– Защо, какво им е на чиниите? Сигурно няма дим без огън.
Помислих, че ми се надсмива.
– Мадре миа, Диас, говори човешки!
– Трудно ми е да говоря човешки, Хорхе, прощавай… Вече близо трийсет години се старая да говоря човешки, да се държа човешки, да живея човешки.
– Искаш да кажеш, че не си човек? – гласът ми излезе дрезгав.
– Не съм, Хорхе, прощавай.
Знаех, че не е луд. Разбирах, че не се шегува. Чувствах, че говори истината и повярвах на това чудовищно твърдение…
– Хорхе – попита тихо той, – можеш ли да си представиш сто милиона години?
Е, често съм съжалявал за невъзможността да превъртя назад паметта си като магнитна лента. И сега съжалявам. Много бих искал да прослушам отново целия негов разказ, вместо сега да го преразказвам сам на себе си, без да съм сигурен докъде помня и къде досъчинявам…
Там беше пустиня, звездно небе, не особено удобни камъни под главата; не обръщах внимание на празния си стомах, и друг път ми си беше случвало да гладувам по няколко дни, че и повече. Помня цялата обстановка, тихия ясен глас на Диас и непреклонната точност на всяка негова дума. Някъде вътре в мен е запазена нарисуваната картина, която сега трябва да облека с нови думи. За които по-удобно е да си измисля друга обстановка…
Една малка стаичка, в която вечно мирише на прах и мастило. Токът е угаснал. Чичо Армандо, печално вдигнал вежди, пали трите свещи в медните гнезда на свещника. Аз, мъничкият Хорхе, нетърпеливо очаквам той да седне обратно в креслото, за да се върна на коленете му. „Ти обеща да ми разкажеш приказка, чичо.“ „Добре, момчето ми… Ти можеш ли да си представиш сто милиона години?“ „Да, чичо, аз четох една книжка, в която пишеше какво е имало на земята тогава.“ „Знам, Хорхе. Но аз мога да ти разкажа нещо, което никъде няма да прочетеш. Не пипай, Хорхе, това е счетоводната ми книга, в нея също не пише какво ще има след сто милиона години!“ „А ти знаеш ли, чичо?“ „Знам, Хорхе. Ще има една земя с друг въздух, с друго слънце – тъмно като старо вино. Ще има други растения, покриващи други континенти, други животни.“ „И хората ще бъдат други, нали, чичо?“ „Не, Хорхе, хора няма да има след сто милиона години. Съвсем няма да има хора. Мястото, което са заемали хората, много дълго време ще бъде свободно, докато го заемат други същества.“
IX.
„Това ще бъдат едни много дребни, по-дребни от нас животинчета.“ „Като насекомите ли, чичо?“ „Е, не чак толкова дребни, Хорхе, въпреки че ще имат нещо общо с насекомите.“ „Но насекомите са противни, чичо!“ „Ние, хората, сме решили така, а не винаги решаваме умно. Та тези същества ще започнат да пълзят по спиралния път на своята еволюция. И много капани ще има по този път. Едни ще останат в капаните, други ще продължат нагоре. Ще се убиват едни други, докато един ден разберат, че могат и да не се убиват. Тогава ще станат по-умни, отколкото сме ние сега. Достатъчно, за да строят щастието си, без да вграждат в него нещастието на други. За да се освободят от грижата за прехраната. И ще открият в дълбоките геологически пластове следи от древния род на човеците, за които Земята е била като пашкул. Пълзели отначало като личинки по нея, после излетели, вече крилати, и напуснали Земята, която не им била нужна повече. Това ще разкажат следите, но тези същества ще поискат да знаят още. Тогава ще им дойдат на помощ техните последни открития в науката за времето…“
Така си превеждах разказа на Диас, докато сухият му глас люлееше застоялия въздух на пустинята.
– … защото, представи си, Хорхе, обратната ситуация – че ти живееш сред нас, вграден в биологична машина, която осигурява маскировка и живот в чужда атмосфера. Че си принуден да чувстваш чрез нея, да управляваш мускулите, които придават едно или друго изражение; извършват един или друг жест… И това продължава много дълго. Толкова дълго, че твоето естествено поведение постепенно се замества с вече подсъзнателно на твоя биоскафандър! И с годините ти ставаш, според вашата пословица, „Ни риба, ни рак“, защото вече губиш човешките си реакции, а никога няма да станеш един от нас! Представи си всичко това… и ще ме разбереш.
Той говореше, застанал на колене, с отметната назад глава, говореше сякаш на огромните звезди, а всъщност на мен, на първия „хомо сапиенс“, който научаваше неговата истина!
– Какво, Хорхе, страшно ли е? – неочаквано се усмихна Диас.
В усмивката му имаше много печал; и може да бе абсурдно, но в този момент възприемах това същество просто като човек и нищо повече. Ясно беше, че той не може да се върне обратно. Не можех да го върна аз…
– Едно нещо не разбирам, Диас… впрочем, много неща не разбирам, но другите не са толкова важни. Казваш, че нашето бъдеще ще бъде по-умно, по-добро и така нататък. Не вярвам в това, но както и да е. Защо си дошъл сега, тук?
– Как да ти отговоря, Хорхе… Приеми просто, че това е единствената достъпна точка, че два от кръговете на временната спирала отстоят на сто милиона години и скокът между тях е възможен само по права линия. Затова той е само един. Два скока назад – все още ви няма. Един напред – вас вече ви няма.
– И няма ли… да ти пратят помощ?
– Не поисках. За дошлия тук няма обратен път. Все едно вместо един да се удавят двама или трима…
– Имаш ли поне връзка със своето време?
– Имах.
– Прощавай, Диас.
Усмивката му бавно отрази лунната светлина.
– Страшно много съжалявам, че не можах да се върна, Хорхе. Но знаеш ли… Не съжалявам, че останах.
Тази нощ не разговаряхме повече. Бях много изморен. Можеш ли да си представиш сто милиона години, Хорхе Родригес? Или поне един?
– Ще спим ли, Диас? Ако ти изобщо се нуждаеш от сън, разбира се.
– Какво? А… аз вече спя…
На другия ден не ни събуди слънцето. Над нас тежеше плътен тъмносив таван. Теренът беше все същият, с безбройни камъни и издатини. Единственият начин за ходене бе скачането от един камък на друг. Навсякъде – камънак. Нищо живо. Дори змии. Дори птици. Дори кактуси. А днес нямаше и слънце. Облаците мътно сияеха над пустинята. Скоро стана ясно, че не сме сигурни в посоката. Няколко пъти спирахме за кратки почивки. Чувствах, че всичко е безкрайно – пустинята, небето, жаждата, денят, нашето пълзене между облаци и камъни, които стават все по-близки и по-твърди. Към вечерта вече паднах от умора. Най-сетне тялото ми обяви бунт и отказа да се изправи.
Бях много зле. Гладувал съм и друг път, но такава жажда не бях изпитвал. Мъчех се да не мисля за нея, но напуканите сухи устни ме боляха, нещо дереше гърлото ми. Диас беше малко по-добре от мен. Съвсем малко.
– Да, Хорхе, това определено не е най-добрият живот.
Криво се усмихнах.
– Като си помисля само…
Замълчах. Много неща ми пречеха да говоря. Сухостта в устата и гърлото – но не само те.
– Помисли си де! – подкачи ме той с мекия си южняшки диалект.
Човек беше. Въпреки всичко, въпреки че бях повярвал на целия му разказ, за мен той оставаше възрастен силен мъж, не много различен от мен. Успях да се освободя от плахата неувереност. Успях да се ядосам.
– Добре, Диас! Искаше ми се да те разпитвам още за вашия свят, за вас самите. Но друго ме интересува сега. Казваш, не е ли достатъчно да си „сапиенс“. Един мой приятел се майтапеше: „Всички сме хомо – разликата е в сапиенсите“. Ти твърдиш обратното. Да речем, че се съглася с теб. Но едно не мога да разбера – защо си толкова убеден, че правилно оценяваш света ни? Ясно е, че сме различни и като биологичен вид, и като социална история…
– За биологичната разлика – да. Но социалните ни истории са много сходни…
– Донякъде, Диас! Щом сте станали по-умни от нас, има разлика! Ние няма да поумнеем! Ти ми говориш за крилато човечество – аз виждам бездънно невежество, блато без пътеки, крах на всички добри намерения. И не виждам мост между тези две противоположни неща. И не виждам как ти, пришълец, дори и за трийсет години живот сред нас, можеш да прецениш кое е добро и кое – зло!
– Че какво му е лошото на доброто у вас?
– Няма го, Диас! Човечецът се ражда с илюзията за него, размахва радостно ръчички към прекрасния бял свят – и пляс! Първият шамар, започва дресурата. Колкото по-нагоре, толкова по-навътре. Колкото повече навлиза в игрите, толкова по-ясно става, че с това свое добро в себе си за никъде не е, никой не е готов за него; в най-добрия случай ще му го измъкне от ръката и ще го прибере в джоба си. Или ще му тегли куршума! Нали за добро се бихме завчера! Цялото общество се крепи на злото, Диас! Ако опиташ да прокараш някакво добро, ще заглъхнеш като във вата или ще те задушат, както беше с вашия бивш президент…
– Защо „вашия“, Хорхе?
– Тогава съжалявах, че по време на преврата карах криминална школа в Щатите, а не се бих на барикадите… Сега не съжалявам. Ако бях загинал в престрелките, щяха да са на свобода десетки криминални престъпници, които излових. Повечето бяха убийци, които вече не убиват…
– Криминални, казваш. А професионалните убийци, които унищожиха една осма от населението?
– Какво можех да направя срещу тях? Власт, политика! Затова се отказах от политиката, Диас! Криминалните убийци са безкоментарни…
– Да, и за тях съвестта вика „браво“! И главата в пясъка, а, Хорхе?
– Да – противно ми беше, но повторих. – Да, главата в пясъка! Не вярвам в абстрактни революции…
X.
– Разбери ме правилно, Диас – започнах отново, – освен вярата има и реално знание, нали? Знаеш ли колко ужасен беше за мен курсът по социална кибернетика, който ми преподаваха в полицейската школа? Убедих се, че обществото е машина. Че е неизбежно все повече да губим свободата си, ако искаме да бъдем разумни и да победим стихийните закони. Или разум, или свобода и с едното от двете трябва да се плати! Ето, ние се опитваме да счупим машината. Не става: всеки от нас е само клетка в нея – зъбчатка, тригер, каквото щеш, и колкото по-дресиран е да приема тази роля, толкова е по-щастлив. Преди мислех, че поне в себе си можеш да бъдеш свободен. Сега разбирам, че дори и такава свобода е смъртоносна, щом ме доведе дотук… Като в математиката – едно е правилното решение.
– Лошо си учил математика, Хорхе!
– Знам, че има задачи с повече решения. Но не и в обществото!
Той мълчеше. Чувах, че рови с пръсти дребните камъчета. Несъзнателно започнах да правя същото. Бяха студени, с леко загладени ръбове – уж остри, а не бодат. Също като мен…
– Защо мълчиш, Диас?
– Чакам да се успокоиш.
Боляха ме напуканите устни, гърлото, а някъде вътре болеше нещо, несвързано с жаждата.
– Знаеш ли, Хорхе – заговори Диас, – има истина в това, което казваш, в тази част от социалната кибернетика, на която са те учили. Да, зъбчатките се въртят, но нещо е пропуснато: че във всяка е закодиран стремеж към усложняване.
– Чакай, от кого закодиран? От Бога ли?
– Лошо поставен въпрос, Хорхе. Не „от кого“, а „от какво“… От природата. Това е основен закон на еволюцията, нещо повече – самата еволюция! Основното неудобство да бъдеш жив, да притежаваш разум – обречен си, съзнателно или не, да желаеш по-съвършеното следващо. Желание, по-старо от разума, породено заедно с живота, възникнало в структурата на първите органични молекули.
– Стига, Диас! Това е толкова абстрактно, става само за кабинет. Няма да повярвам, че именно този принцип те кара да се пъхаш в устата на Лопес!
Изведнъж ми призля. Задавих се, понечих да стана и… когато бялата мъгла изчезна, разбрах, че лежа по гръб, а Диас, коленичил до мен, разтрива слепоочията ми.
– Жив ли си, амиго?
– Като че ли…
– Ох, че ме изплаши!
– Ще отговориш ли на въпроса ми, Диас?
– Хорхе… – гласът му беше колеблив, – по-добре ще е сега да заспиш, за да можем утре да се движим. Има време за разговори…
– Не, Диас! Когато дойдох при теб в селището, ти предугади всичките ми въпроси, но не отговори на нито един. Смятай, че сега си на разпит…
Почувствах в гласа му усмивка.
– На разпит едва ли щеше да чуеш от мен нещо подобно. Добре… този принцип е универсален, отнася се и за живата клетка, и за обществото. Аз се боря за покачване степента на организация; за създаване на общество, което не дресира потребностите, а само ги координира.
– Значи не дресира, а координира – повторих с ирония.
– Страховете ти произлизат от утопията на гладния, Хорхе!
– Не разбрах…
– На гладния му се струва, че щастието е непрекъснат процес на ядене и всеки намек, че трябва да спре, за да огладнее пак, му се струва посегателство на самото щастие. А идеята за въздържание вече му изглежда като насилие. Пренеси това върху всички останали потребности. Вътрешните връзки на обществото, за което се боря, ще бъдат гъвкави, няма да ограничават движенията на личността в нейната осъзната свобода – свободата да желае странното, да търси и открива новите възможности. Щастието не е факт, а процес, то е непрекъснато издигане. Нищо не е забравено в него, нищо не се губи!
– Много бих искал да ти вярвам, Диас…
– А всъщност ти вече ми вярваш, Хорхе…
Каза това, засмя се и този последен негов смях ме облъхна като горски вятър. В жегата на следващия ден нямаше място, нямаше сили за смях. Страшно беше. Вървяхме, докато можехме, и не стигахме никъде. Ясно беше, че вчерашните облаци са ни отнели посоката. Сега слънцето се издигаше над нас, заливаше ни с все повече кипящ метал, изсушаваше последната останала влага в телата ни. Вече губех усещането за реалност. Понякога поглеждах ръката си и виждах само голи кости. Камъните под краката внезапно омекваха. Затъвах до колене и се изтръгвах за следващата крачка. По време на почивките идвах на себе си. Накрая реших – стига!
Облегнат на един удобен камък, дълго заобяснявах на Диас, че за мен не е от значение дали ще умра тук или сто метра по-близо до океана…
– Нямам сили да те уговарям, Хорхе – Диас лежеше по гръб, закрил очи с лакът. – Може да си прав. Но аз ще продължа. Извинявай, но не мога да не продължа!
– Казах ти, оставам тук. Добре, че можеш още – насекомите са по-издръжливи от хората, нали?
– Не е работата в насекомите. Просто не мога да спра, докато още има някаква възможност…
– Разбирам. Дано успееш!
Наведох се напред, за да може да се опре на рамото ми. Изправи се, постоя малко, олюлявайки се. После тръгна. Дълго гледах мяркащата се между скалите фигура. Докато светът бавно започна да се завърта около оста на погледа ми.
Беше хубаво. Мека и прохладна мъгла… От яркосиньото небе заваля дъжд, капките разбиваха светлината и във въздуха бавно се премятаха късове кристално стъкло. Слънчев дъжд – пееше Чжи Юн, слизайки по безкрайния склон; в подножието на хълма огнепръскачки изхвърляха хладни сребристи фонтани, куршумите дружелюбно бръмчаха из въздуха и сянката на хеликоптера вече закриваше слънцето там, където ръката на Висенте се отпускаше с вяла милувка върху прашната земя…
XI.
Хорхе, амиго, та ти си в болница! Значи жив?
Жив си, Хорхе. За съжаление. Виждаш нормално, чувстваш… болката. Реанимационна система… кардиовизор… електронни стимулатори… Мадре де диос, къде съм попаднал? Такива неща има само в столицата, и то не в коя да е болница, а… Да, ясно е защо си жив. И не е трудно да се досетиш как е станало.
Лейтенант Маркес? Впрочем кой друг би могъл да бъде. Как разбрахте, че съм се събудил, лейтенант? Е, ясно е, тук всеки болен е под контрол.
– Радвам се да ви видя, сеньор Родригес.
Не мога да кажа, че чувствата ни са взаимни, Маркес… Ще ме извините, още не съм в състояние да говоря. Говорете вие, лейтенант.
– Няма да ви безпокоя дълго. Чувате ме, нали? Разбирате ме?
Да, да, лейтенант, разбирам ви… по дяволите вашата слънчева физиономия! Ето, притварям очи в знак, че ви разбирам – щастлив ли сте?
– Сеньор Родригес, не можете да си представите колко се радвам, че с вас всичко е наред! Казаха ми, че вече няма опасност… Имам много малко време, сеньор Родригес, предупредиха ме да не ви безпокоя. Разберете ме, с огромно нетърпение чаках да се събудите… Отговорете само, успяхте ли?
Отново притварям очи: да, лейтенант, успях.
– Не се съмнявах във вас, сеньор Родригес! Приложихме всички усилия да ви спасим. Жалко, че бяхте изгубили пеленгатора, но ние претърсихме половината пустиня и накрая ви открихме под една скала… Имам изненада за вас, Родригес.
Маркес преминава на доверителен шепот:
– Не казвайте на никого, че съм ви съобщил предварително – награден сте със златен кръст за доблест и особени заслуги пред Републиката. Ще ви го връчи лично президентът спасител!
Какво е това свободомислие, Маркес? Следваше да застанете мирно, когато споменахте президента… Е, добре, няма да ви издам, от мен да мине. Само ми се махайте от главата… Ох, най-сетне, мекаго ен диос! Преди да излезе, Маркес се обръща:
– Надявам се, че поне малко сте променили отношението си към мен, Родригес… Всичко хубаво!
Вървете по дяволите, какво ви засяга моето отношение? Нали сте доволен? Сценарият ви приключи успешно, като всеки посредствен сценарий… Впрочем какво може да се очаква от един възпитаник на Лестър… Поне да бяхте минали двегодишния курс, Маркес.
Сега предстои да си „спомня“ (но, уважаеми сеньори, това е толкова трудно при моето състояние) подробностите около ликвидацията на враг номер едно. В селището не съм успял, разбира се, видял съм го как той организира бунта, как държи речи пред тълпата, преследвал съм го към пропастта (войниците едва не объркали работата), спускане надолу по каменната стена (дано Маркес не я е разглеждал прекалено отблизо!), после в пустинята, кой – кого, накрая Диас е хвърлен в една от бездънните карстови ями, а аз, изтощен от борбата и жаждата, съм пълзял, докато зоркият вертолет… И толкова за един уестърн!
Миа мадре, как Диас е успял да се скрие от вертолета? Помня колко смъртно изморен беше гърбът му, отдалечаващ се между скалите. Гръб на смъртно уморен човек…
Човек?
По дяволите, не съм философ! Мога да си позволя да влагам в думите смисъл, какъвто искам!
Чуваш ли, Хорхе Диас, или както се казваш всъщност? Аз, Хорхе Родригес, те приемам в своя род на човеците. Не се стеснявай да ми благодариш, нали сам ми разказваше нещо за великото бъдеще на този род?
Стига тържествени мисли, далеч не всичко е ясно. Възможно ли е Диас наистина да е стигнал океана? Или просто никой не е открил тялото му? Или пък тяхната смърт не е като нашата и… Не, не ми се вярва – поне биологичният му „скафандър“ щеше да остане. Може да не са го намерили. А може и наистина да е стигнал – все пак насекомите са по-издръжливи от хората…
Ще разбера. Всичко ще разбера, само да се изправя на крака. Само да минат всички там церемонии и… разпити, дано издържи моят прекрасно скроен уестърн. Ще бъде солиден изпит – по целия конспект… Когато електронните доносници съобщят някъде там в модерните кабинети, че Хорхе Родригес е в състояние да говори. Вратата ще пропусне дружелюбната усмивка на Маркес и… Изпит по социална кибернетика. По коя част, лейтенант, по първа? Съжалявам, аз се готвех по втора. Какво да се прави, колега, опитвах се да уча по вашите записки, но след тях в главата ми оставаше пустиня. Наложи се да се консултирам с други преподаватели. Непрофесионални. Никой не обича пустиня в главата си, колега Маркес, най-вече аз. Стига ми онази, която се мъчих да пребродя вчера…
Вчера ли?
Всъщност да. Именно днес е първият ми ден отвъд пустинята…
І.
Хорхе Родригес. Трийсет и седем годишен. Особени белези… Какви особени белези имаше днес, Хорхе? Я виж в огледалото. Така… Очите ти са някак замъглени. Нещо си замислен. Особени белези: замислен. Нещо друго? Да. Замислен и небръснат. Вземи се обръсни, Хорхе. Ще имаш един особен белег по-малко.
Колко въпроса си зададох досега? Ако броя и този, няма да мога да ги преброя. Човекът с многото въпроси – така Хорхе Родригес помни и познава Хорхе Родригес. Впрочем това все пак съм аз и с този навик да мисля в трето лице сигурно скоро ще стигнем дотам, че Хорхе Родригес ще заживее отделно от мен… Ужасно ножче! С такова и вените си не бих прерязал. Жалко, че не му отива брада. Иначе с парите, които дава за ножчета, можеше да си позволи по-свестен тютюн.
Този телефон може да събуди мъртвец! Без малко да се порежа. Впрочем май наистина…
– Хорхе Родригес слуша.
– Извинете за безпокойството, сеньор Родригес, но искам да говоря с вас относно…
– Уважаеми сеньор, можете да ме намерите следобед в кантората. Работното време е написано на вратата. Държа да ви осведомя, че в момента се бръсна и заради вас се порязах.
– В такъв случай си сложете одеколон, сеньор Родригес – посъветва ме телефонът. – За мен не се безпокойте, ще почакам.
Без малко не затворих телефона. Сдържах се, защото имаше по-добър начин за отмъщение. Оставих събеседника си да чака и се заех с всичко останало по тоалета си. Когато установих, че са изминали двайсет и три минути, реших да проверя все пак как е там моят събеседник.
– Аз съм готов, сеньор.
– Радвам се да чуя това, сеньор Родригес.
Чудесен ход – противникът в мое лице е сразен от търпеливостта на събеседника си!
– Възхитен съм от вас, сеньор. Все пак не забравяйте да се представите.
– Лейтенант Маркес от углавния отдел на полицията.
– Много се извинявам, сеньор лейтенант, но в углавния отдел няма лейтенант Маркес.
– От вчера има. Мога ли да ви помоля за нещо, сеньор Родригес?
– Да, моля?
– Бихте ли проверили в чекмеджето на бюрото си? Струва ми се, че сте забравили там добрите си обноски.
– Сеньор лейтенант, добрите обноски в наше време са дефицит. Научил съм се да ги използвам при по-важни поводи.
– Не се съмнявам, сеньор Родригес. Но все пак имайте милост, обаждам ви се като клиент.
Това ме довърши. Аз отстъпих, хвърлих знамената, предадох сабята си на неприятелския генерал и покорно се договорих за лична среща. Надявам се, че ще ме разберете. Не всеки ден углавният отдел ми идва като клиент.
– Вие сте неотразим, сеньор лейтенант. Случайно не сте ли завършили полицейската школа на Джереми Лестър във Вашингтон?
Дясната му ръка трепна много характерно. В посока към вътрешния джоб.
– Изглежда сте карали тримесечния курс – продължих аз. – Тези, които са минали двегодишния, владеят себе си по-добре. Никога не посягат първо към пистолета. Или поне не го показват.
– Какво да се прави, сеньор Родригес. Държавата няма достатъчно средства, за да плаща удължени курсове в Щатите.
Не, той наистина беше неотразим. Обожавам такова поведение.
– И така, на какво дължа тази чест?
– Сеньор Родригес – Маркес остави кафето, – аз съм новият шеф тук. Идвам от политическия отдел, с углавни досега не съм работил.
– Сеньор лейтенант – изправих се, – беше ми приятно да се запозная с вас, не смея да ви задържам повече.
– Чувал съм за вашата неприязън към политическия отдел – въздъхна човекът. – Аз също я изпитвам и, както виждате, вече не съм там. Все пак изслушайте ме, много ви моля. Наистина имам нужда от вас.
– Вие лично? Или отделът ви?
– И аз, и отделът, и цялата полиция. Не преувеличавам, сеньор Родригес. Към вас ме упъти моят бивш началник.
Седнах в креслото си. Имах чувството, че съм паднал в него.
– Полковник Урбано Томас? Не мога да повярвам.
– Не се съмнявам: той не обича нито мен, нито вас.
– Известно ми е. Не мога да повярвам, че началникът на политическия отдел ще се обърне към новия началник на углавния, който на всичко отгоре е бил негов подчинен, и ще го насочи към мен. Не помня да е имало случай, който да е над личните вражди във вашето учреждение.
Маркес допи кафето, обърна чашката върху чинийката и ги остави така. Навярно ще поиска да му гледам на кафе. Тежко ти, лейтенант.
– Отгатнахте почти цялата картина, сеньор Родригес. Ще допълня само, че случаят засяга също така армейския щаб, а в голяма степен и дипломатическите ни отношения с някои държави.
– Шпионаж?
– Нещо подобно.
– Шпионаж или нещо подобно?
– Търговия с информация, сеньор Родригес.
– Не разбирам какво ме засяга това. Има контраразузнаване. Обърнете се към майор Мендоса.
– Той също ме упъти към вас, сеньор Родригес.
Аз сънувам. Разузнаване, армия и полиция молят за помощ моята особа! Сигурно сега ще влезе лично президентът спасител, за да обясни на сеньор Родригес колко е нужен на държавата и как тя ще загине без него!
– Не бихте ли изложили случая, сеньор Маркес?
Тези прости думички накараха лейтенанта да потъне в самодоволство, без да го крие. Разположи се възможно най-удобно и започна важно-важно:
– Става дума за истински убиец, макар че действията му имат политически характер. Казва се като вас, само че – Диас. 56-годишен, добре сложен и цели две години прави безупречни кражби на секретни документи. При това – унищожава всички свидетели. Ще ви покажа нещо – той се огъна еластично назад, взе куп снимки и ми подхвърли една. – Анна Сантинес, секретарка във Военното министерство. Намерена удушена в килима на приемната. Роган Таварес, чистач в архива. Главата му е била смачкана с вратата на празния сейф. Оставали са му два месеца до пенсия.
На коленете ми падна изображението на възрастен мъж с учудено вдигнати вежди. Като чичо Армандо, след поредното счупено от мен стъкло: „Хорхе, момчето ми, стъкларският занаят е тежък…“.
Малката суха ръчичка на лейтенанта старателно ровеше из протоколните снимки, но аз го спрях.
– Друго, Маркес?
– Другото са схемите на операциите му. Безупречни. Няма съучастници. Действа винаги сам, почти не стреля, превъзходен каратист. Изчезва в тълпата, ползва само градски транспорт. Свикнали сме да работим срещу организации, които имат определена стратегия, срещу анархисти или обикновени престъпници. А случаят Диас е съвсем различен.
– Така и не ми стана ясно защо съм нужен именно аз!
Маркес ме гледа една-две секунди, в очите му блясва досада.
– Сега вече можем да се занимаем с това. Ясно е, че силата на нашия човек е в абсолютната индивидуалност и уникалност на подхода. Както се сещате, в аналитичния отдел има досиета на всички криминални следователи, държавни и частни. И вашето, разбира се. Отговаряте максимално на изискванията, това го установихме с кибернетичен анализ – той разпери ръце. – Изчислихме ви, Родригес, ще прощавате. Така: вие залавяте най-опасния престъпник в практиката си, ние се освобождаваме от огромен проблем.
Всъщност отдавна съм решил. Без Маркес и неговите служби да са ми станали по-симпатични.
– Съгласен съм, сеньор лейтенант.
По лицето му има облекчение, което веднага се сменя със загриженост.
– Между нас казано, най-добре ще е, ако не се опитвате да го арестувате жив, Родригес. Загубихме единайсет агенти за тази амбиция. Всичко говори, че ликвидацията от разстояние е най-добрият начин…
– Къде мога да получа делото?
– В съседната стая – тонът му стана отново сух. – Когато видите ситуационните схеми, ще разберете, че във възможностите на този човек има нещо свръхестествено. Не искам да ви плаша, но…
– Това ли е всичко? – Вече съм станал.
– Да. Вземете – подаде ми плоска кутийка с ремъчета. – Трябва всеки момент да знам къде се намирате!
II.
Две огромни и страшно измъчени очи: това помня от Изаура Нуньес. Настани ме в протрито кресло. Беше разсеяна – съблече палтото си, но не свали воала. Отговаряше кратко, неохотно, но изчерпателно. Да, била свидетелка на смъртта на мъжа си. Държал вкъщи секретни документи. Заварили Диас пред разбития сейф. Жозе се хвърлил към него. Тя останала в коридора и видяла всичко през грапавото стъкло на вратата. Диас ударил Жозе в гърдите и скочил през прозореца. Ударът изглеждал лек, но Жозе паднал, от устата му потекла кръв. Мигновен инфаркт.
Не очаквах да чуя нещо ново. В жената нямаше нищо изкуствено, наистина страдаше. Но аз упорито продължавах да задавам тъпи стандартни въпроси, като я наблюдавах. После ме изпрати до вратата. Опитах се леко да задържа ръката ù, но тя се дръпна.
Да, изтръгна ръката си от моята. Явна нередност! Бях водил подобни разпити. Обикновено ставах обект на сравнение с покойния съпруг, пред който имах неоспоримото преимущество да бъда жив. Те никога не бяха естествени, неволно се стремяха към мен, неволно ме желаеха. Изаура беше естествена. Изпитваше неприязън. Тук имаше огромна нередност. Но тогава аз търсех Диас и още не си задавах странични въпроси.
Колко ми помогнахте, сеньора Нуньес! С нещо ми напомняхте моята Амара. Това обяснява дивата ми реакция, когато научих, че Диас е убил и тази свидетелка, Изаура Нуньес. Понесох се по улиците със сто и петдесет километра в час и кой знае колко полицаи напразно се бяха опитали да запишат номера на моята хонда; излетях на магистралата, а после дълго се носих по някакви странични пътища – без шлем и очила, почти слепешком; вятърът обгаряше очите ми, сълзите изсъхваха в ъгълчетата на клепачите, без да успеят да потекат надолу; не помня колко скока направих с мотора, от тях остана само усещането за полет. Тогава разбрах, наистина разбрах, къде трябва да търся този мръсник.
Диас несъмнено знаеше за мен. Но сега имах преимущество от часове. Бензинът свърши и аз захвърлих хондата в една канавка. Скоро близо до мен кацна полицейски хеликоптер. Пилотът се подчиняваше на заповедите ми. Прелетяхме над града и кацнахме върху покрива на хотел „Бразилия“. Подаде ми найлонов калъф. Автомат със заглушител.
Промъквам се надолу, вече повярвал, че трябва да убия Диас веднага и без разговори. Той е тук, усещам го. № 714, ключът е в бравата. Вадя автомата, намествам пръстите върху хладната дръжка. Човекът с многото въпроси вече не е тук. Отварям безшумно и нахълтвам. Луксозен апартамент, приемната. Открехната врата – кабинет, обилно осветен от прозорец стена. Той е вътре. Приседнал върху облегалката на фотьойла, загледан в близкия корпус на отсрещната сграда. Насочвам дулото, но защо спусъкът е толкова твърд? Диас повдига глава, в погледа му се чете изненада, някакъв въпрос – какъв въпрос? Нещо ужасно не е в ред, но нямам никакво време. Спусъкът бавно потъва, а аз си мисля къде съм виждал тези очи. Не приличат ли на моите? Куршумите потичат лениво, с басов звук, виждам как достигат облегалката на фотьойла. Диас вече лети към прозореца с протегнати ръце, а аз се мъча да го настигна с автомата. Докато ръцете ми вземат завоя, Диас вече е прелетял през взрива на прозореца стена. Фойерверк от стъклени късове се завихря, искри на слънцето, а беглецът е далеч напред, единственият бърз в този застинал свят. Лети към отсрещната стена и се премята, за да я посрещне с крака. Вятърът издува сакото му, изхлузва го през главата, то продължава само. Диас се отблъсва от стената и се понася обратно, десетина метра по-долу. Не съм в състояние да направя друго, освен да гледам как той се появява отново в обратен полет към отсрещния корпус… Няколко оттласвания и пространството от седем етажа е прелетяно, малката фигурка се премята по земята и – да, изправя се, застинала като мен. Но само за секунда, след което колите рязко се понасят, сякаш съживени от магьосник. Тялото ми е свободно, мога да правя каквото си поискам. Единствено празната стая, разхвърляните стъкла и димящият автомат се опитват да ме убедят, че не съм сънувал…
III.
Басово бучене, огромна издължена сянка и в дима на боя, в облаците прах, пламва накъсана огнена нишка. Стрелата на екскаватора се пречупва и безшумно – ушите ни отдавна не възприемат звуци – се забива в покрива на някаква постройка. Роторното колело рухва на една страна, врязва се в камъните и, преди да се успокои, няколко пъти бавно се превърта като огромна монета. Лъчът разсича кабината. Там нещо гори. През оцелелия прозорец излита човешка фигура, понася се към земята. Карабината издрънчава долу, под челюстите на падналото колело…
Назад, Родригес, назад! Мисълта ти все се стреми да стигне края, а е рано… Диас се стопи в тълпата, ти излезе замаян на покрива, върна автомата и заповяда да те откарат в първия бар. После се извини и слезе пеш. След петата чашка си каза: Хорхе Родригес, някъде тук има лъжа. И продължи да пиеш. Но не се напи. Пред очите ти се повтаряше едно и също – Диас бавно прелита през стъклото, около тялото му искрят и се премятат кристални късове. Като в стария „Забриски пойнт“: взривът на луксозната вила, бавният полет на хилядите изхвърлени във въздуха вещи… Липсваше само музиката на Пинк Флойд.
През нощта събуди Маркес – лейтенантът бе заспал на бюрото си. Търсенията нямаха успех. Остави ти кафе и излезе. Някъде звъняха телефони. Маркес влизаше намръщен, мълчалив, без да те гледа. За него беше бита карта, но играта продължаваше и отново милостиво ти предлагаха ролята на коз. При теб пак се върна човекът с многото въпроси. Диас не те уби, а можеше. По някакъв начин се оказа по-бърз от теб. Но не нападна, а избяга. Защо?
Седмица по-късно: Диас отвлякъл малък самолет. Скочил с парашут в северните планински райони. Има сведения къде се крие. Маркес смяташе, че ми дава последен шанс. Но за тази седмица и аз бях успял да свърша нещо. От разговора ни в мен остана една магнетофонна касета. Същата, която и досега вашият началник търси по всички сейфове.
Каньонът: разсякъл стената на платото, той отваряше огромната си уста и аз навлизах в нея. Преди него – военната база, където ме докараха по нареждане на Маркес. На кон, облечен по съответстващ за тези краища начин, изминах двайсетте километра до входа на каньона. Жегата беше безмилостна. С крива усмивка си представих как благородният сеньор Родригес, възседнал своя неуморен жребец, препуска към хасиендата на дон Диас, за да го предизвика на двубой. Защото този Диас не е просто убиец, но си позволява и да не бъде кавалер – държи се грубо с дами. Липсва само издигащата се като кондор в синьото небе хрипкава каубойска хармоничка…
Е, револверът не виси открито на колана – все пак военна база, – а е скрит под лявата мишница. Под дясната – кутийката, която ме следи. И която сега откопчавам, подхвърлям няколко пъти, а после с всичка сила запращам в праха, между двете каменни стени. Защото положението с дон Диас не е точно като в уестърните… Да не рискувам с разговори? Да стрелям в Диас на всяка цена?
Нужната пътека, разбира се, я пропуснах. Всъщност как можех да я открия след такива обяснения: „като стигнете четвъртия завой, сеньор, ще видите един камък, дето прилича на магарешка глава, и като тръгнете по пътеката, след сто крачки ще завиете наляво, дето расте едно съвсем криво дърво, и като карате все така…“. Поне десет скали приличаха на магарешки глави, две наподобяваха конски, а една приличаше на лейтенант Маркес в профил. В края на краищата извадих картата и прецених, че каньонът все едно ще ме доведе до дъното на рудника, а оттам сигурно има някакъв път за нагоре. Прахът властваше навсякъде, покриваше целия пейзаж и спестяваше на гледката всички цветове, които биха могли да я направят радостна.
Ето и проклетото село: липсващата червенина на покривите, несъществуващата зеленина на дърветата. Като черно-бял макет. Хората също. Слязох от равнодушния към всичко прашно-жълтеникав кон. Трябваше да намеря кметство, администрация, изобщо мястото, откъдето шефът на стопанската охрана дон Латарда дърпаше юздите на това взривоопасно сборище от полуиндианци, полуметиси, полумулати, които заедно с отчаяните си повехнали жени и вечно гладни деца работеха по дванайсет часа на ден, без да са чували за профсъюзи и трудови права. Да поднеса пред височайшия поглед хартийката, написана и подпечатана в столицата, да понеса обилните му уверения в лоялност.
Намерих. Поднесох. Понесох. Нисичкият шкембест носител на огромни мустаци и сержантски нашивки ме изпрати чак до вратата.
– При вдовицата Коусейра се настани, сеньор Родригес. Новодошлите тя ги приема първа, нали разбирате, надява се… хе-хе-хе! – Гъстите черни мустаци погълнаха усмивката. – Кой? Регистриран е, сеньор Родригес, от утре трябва да почне работа. А вие защо го търсите? Да не е някакъв…?
Потупах го по рамото, уверих го, че не е и изобщо сега всичко е моя работа и от помощта на дон Латарда няма никаква нужда… Стиснах грамадната му потна ръка и се отправих по главната улица. Знаех къде се намира Диас. Не броях пресечките. Отново бях аз. Залавях убийци. Това даваше цел в един свят, където нравственият смисъл на всички добри намерения неизменно се обръща в своята противоположност. От добрия чичо Армандо, който се опита да разобличи профсъюзната мафия и ме остави съвсем сирак, до законоборчеството на бившия президент, излязъл заедно с хората си от нелегалност – чудесна мишена за военните…
… Стъпките ми оставяха лунни следи върху тежкия прах. Чувствах как в мен нараства напрежението, как вляво пространството се сгъстява и като завия… Малка каменна постройка, без разлика с останалите. И вътре – Диас, който не ме очакваше. Устните му, току-що произнесли „Влезте!“, бяха полуотворени. Ръката му завършваше движението, което бях прекъснал – разгъване на вестник върху масата.
– Познахте ли ме, Диас? – изтрих праха от лицето си.
– Да – отвърна, кратко и студено.
Нещо утихна в мен. Прозрението, което си е свършило работата. Седнах и бръкнах за цигари. Гласът му ме прекъсна:
– Този път нямате автомат – с усмивка, странна усмивка в лявата половина на лицето. Дясната запази студенината си…
IV.
Губи ми се цял пасаж от разговора. Не помня онези реплики, които накараха да се усмихне и другата половина от лицето му. Не помня какво точно каза Диас. Всъщност това не е толкова важно. Един ден ще си го спомня, ако дотогава бъда жив. Ако съм жив… сега. Жив ли съм? По дяволите!
– Спомних си – каза Диас. – Чувал съм за вас. Да, чувал съм.
Миа мадре, колко трудно се говори с този човек. Тъкмо започне някаква фраза и лицето му се променя – понякога съвсем неуловимо, понякога като взрив. В едни моменти е непроницаем като Буда, в други – мога да чета всяка негова мисъл. Дори, струва ми се, понякога ми отговаряше без думи.
– Искам да ви кажа, че промених мнението си за вас, Диас.
„И как?“ – попита неговото лице.
– Аз направих чудеса, Диас. Сега знам имената на хора, с които сте свързан. Адресите на нелегалните ви квартири в столицата. Повечето акции. Почти цялата система на знаменитата ви организация.
– И какво ви накара да не съобщите на шефовете си всичко това?
– Откъде знаете, че не съм го съобщил?
– Знам. Това не е важно. Защо не съобщихте?
Поразходих се из стаята. Отворих прозореца и пак го затворих. Навън беше също толкова душно.
– Вижте, Диас, аз воювам с престъпници. Всъщност цялото мое разследване през тази седмица започна от една касетка. През нощта, когато ми избягахте, направих един номер в полицията. Задигнах тази касетка.
– Какво имаше на нея?
Обясних. Той сякаш потъна в себе си. Бях му благодарен. Мълчанието ми помогна да се съвзема.
– Не ме учудва – внезапно заговори. – Личи си школата на Джереми Лестър. Всъщност изработили са ви сценарий. Искали са да повярвате, че съм престъпник, убиец и така нататък. Знаете ли, трябваше наистина да ме убиете тогава, в хотела. За да остане всичко чисто и ясно. А вместо това се заплетохте в най-кървавата политика. И вместо да изчезнете в чужбина, както би направил всеки, вие дойдохте тук, изложихте на опасност себе си и мен само за да ме питате за кой дявол се боря и наистина ли виждам някакъв изход, и не разбирам ли всъщност колко глупаво е да измъквам вола от калта, след като там му харесва… Вижте какво, Родригес, искате ли да се поразходим малко?
Диас вдигна очи. Погледна ме. Аз, бившият интелигент, който някога тичаше след магически реалисти и пишеше стихове, се учудих на странното сравнение, което ми дойде в главата. Очите на Диас бяха стари като времето! Откъде изплува тази мисъл? Какво означаваше? Нямаше значение. Тези очи бяха стари като времето и аз им вярвах.
– Да излезем – съгласих се покорно.
Вървяхме мълчаливо. Слънцето вече потъваше зад плоските покриви на селището. Дори малиновите му залпове не можеха да разбият потискащата безрадостност на гледката. Инстинктивно търсехме къде да се скрием от нея и, без да обсъждаме, влязохме в почти празната кръчма.
Седяхме на масата до сива, много мръсна стена.
– Сценарий… Прекрасно! Вие можете да управлявате всеки нужен човек. Научете неговото минало. Опишете в досието всички хора, които е обичал. Всички, които е мразил. Проследете как се държи с приятелите си. С враговете и началниците. Ако той е плах и беззащитен, заемете позата на лидер. Ако е силен и честен, вие трябва да бъдете подобен на него, но малко по-слаб. Припишете чертите на врагове от детството. Създайте жертви. И ще видите как той, убеден, че действа по дълбоки вътрешни подбуди, ще тръгне срещу врага, който сте му избрали…
Говорех без прекъсване. Поглъщах съчувствието на Диас. Мен, Хорхе Родригес, вече не ме задоволяваше събеседникът Хорхе Родригес. Аз вече имах истински събеседник. Разказвах за Изаура Нуньес. За прекрасно балансираното поведение на лейтенант Маркес с неговата нагла ирония, която трябваше да ми хареса – и ми харесваше! За магнетофонния запис, запечатал разговора между Маркес и полковник Урбано Томас…
– Това е прекрасна традиция, Диас – протоколирането на всички разговори! Там, на тази касетка, беше записано създаването на вашия образ – на безпощаден и безчовечен убиец. Там се появяваха и утвърждаваха вашите черти, щрихите към портрета, който трябваше да ме ожесточи. С тази касета започна моето собствено разследване. За шест дни научих всичко за вас, Диас. Министерски пост в кабинета на предишното правителство, мистериозно изчезване след така наречената революция, всичките ви акции – от концлагера Тера Муерта до публикациите за „Кървавият април“, от митингите в Буенита до пожара в казармите Оксамадо. Вие сте враг номер едно в списъците на нашия скъп президент спасител генерал Атилио Лопес…
– Враг номер две – усмихна се Диас.
– Защо номер две, кой е първият?
– Всички.
– Свитата му ли имате предвид?
– Не само. Забравяте ли, че нашият скъп Лопес си има финансисти, промишленици, американски специалисти? Има си и народ, който не му принадлежи по право. Ето го врага номер едно, амиго. Нима президентът спасител ще прости на народа си, който не умее да му принадлежи?
Смяната беше свършила. В кръчмата ставаше все по-шумно. Като в товарен вагон, пълен с бежанци. Лицата им бяха донякъде стрити от праха на рудника, но прахът на умората скриваше чертите, сякаш наистина бяха братя. Народът, който не умееше да принадлежи… Всички околни маси вече бяха заети. Десетина души стояха до тезгяха. Диас се вслушваше в разговорите, които се въртяха около едно и също – утрешния карнавал. Дори в градовете, където урбанизацията измества традициите, карнавалът е събитие, за което може да се говори цялата следваща година. Представях си какво означава той за тези обезличени от тежката работа хора. Обсъждаха се бои за маски, някой молеше натрапчиво за няколко метра „гетчупо“ (нямам представа какво можеше да бъде това), питаха с надежда дали няма да завали като миналата година…
V.
Нещо се стовари върху рамото ми. Мина време, докато разбера, че е просто ръка. Непознатият застана срещу нас, леко наведен, опрян с ръце върху масата. Огледа първо Диас, после мен и се усмихна – уморено и в същото време с очакване. Поканихме го, той се представи – Висенте – и бавно седна. Лицето му беше неестествено розово – навярно с нова кожа след обгаряне, върху която острите, изрусени от тютюна мустаци изглеждаха малко странно. Почука с напукан пръст по дъното на цигарената кутия, не извади нищо и попита:
– Вие май отдалече, а? – безцветен и анонимен глас на човек, който знае цената и силата на думите.
Ненадейно Диас сложи тясната си длан върху напуканата ръка на Висенте и бързо каза:
– Аз съм Хорхе Диас от предишното правителство.
Останах смаян. Този човек за кой ли път ме караше да не разбирам нищо. Разкриваше името си пред друг, който само с една десета от цената за залавянето му би могъл да живее прилично до края на живота си. Или за секунди го беше идентифицирал като активист на съпротивата?
В миг Висенте премисли много неща. По лицето му изпълзя гореща червенина, погледна объркано към мен, върна се към Диас. Накрая произнесе със сподавен глас:
– Ти… вие сте жив, камарадо Диас?
Диас тъжно се усмихна и кимна.
– Няма да ме питаш защо съм при вас, нали?
Висенте отрицателно тръсна глава.
– Как я карате тук? – превключи Диас.
– Е, добре се живее, казал умрелият, преди да го закопаят… Тук, амигос, сме все едни такива, дето никъде не никнат. Как я караме… Зле. Няма книги, след работа хората стават само за пиене. Каквото може да им се каже, преди третата чаша да е влязла в главата… Пък и какви хора сме тук? Има десетина като мен, уволнени от градските заводи или пък избягали. Другите – пеони, гаучоси от разорени ферми, емигранти от къде ли не, дори един китаец има. Половината едва знаят испански… И пистолеросите от охраната – петнайсет кучета, начело с дон Латарда, навсякъде се тикат, току напият някого и надушат нещо. Оня ден без малко да напипат една брошура. Размина се, иначе можеше да свърши с разстрел! Колко души са избити тук, ако знаеш…
Давах си сметка колко абсурдно е официалното ми положение на детектив, който внимателно слуша жертвите си, и колко всъщност съм далеч от официалното си положение. Разбирах, че предишният ми живот се е разрушил, как яко са се пропукали основите на света, изграден непоклатимо в мен. Само за седмица… Започна с твърдото ми намерение да заловя чудовището, нарисувано от лейтенант Маркес, после исках да разбера какво всъщност представлява това чудовище, щом за него се е наложило да изиграят такъв сценарий. Сега не знаех какво искам. Пеленгаторът, разбит в камъните на каньона, беше отсякъл всички връзки. Какво ми предстоеше?
На мен, човекът с многото въпроси?
Затвориха кръчмата, дълго се изпращахме с Висенте, продължаваше безкрайният разговор за тактики и стратегии. Така заспах – с въпросите си – върху сламения дюшек до леглото на Диас. Последното, което запомних, беше подмятането му:
– Спи набързо, че утре започва карнавалът. Заслужава си да видиш карнавал по тези места…
Събудиха ме разстроени китари. От време на време някой извикваше, ритмично и глухо тропаха подковани обувки. Помня, че станах и дълго идвах на себе си под крана с противно топла вода. Открих Диас на площада пред кръчмата, където няколко души танцуваха самба. Бяха пияни – трима мъже, четири жени. Трябваше да се включа в танца, за да пресека площадчето. После… какво беше? Разгорещени тела, лица, миризма на пот, остър дъх на маисова ракия… Цяла тълпа нахлу на площада. Китарите станаха двойно повече. Диас се оказа до мен. Силната му ръка постепенно ме изведе до някаква глинена стена. Бях целият мокър. Двамата се качихме и седнахме отгоре. Виждах почти целия площад. За първи път тук имаше толкова цветове. Езеро крещящи шарки, лица и маски се въртяха в кръг, всички танцуваха, вдигнатите нагоре ръце си предаваха глинени шишета и кратунки с ракия. От петте ъгъла на площада долитаха пет различни мелодии. Някой запя. Всички едновременно извикваха последните срички на припева, млъкваха, гласът на певеца дрезгаво се завинтваше в ушите и отново потъваше в ритмични викове. Движенията на танца започваха в центъра и като камък, хвърлен в езеро, плъзваха през цялата тълпа към зидовете.
– Ела – каза Диас и скочи от другата страна на стената.
Последвах го. Минахме през някакви празни дворове и се оказахме зад кръчмата. Мислех, че и тя е претъпкана, но вътре беше свободно. Всички танцуваха на площада. Кръчмарят бе изкарал две бурета с ракия, десетки мургави ръце потапяха вътре шишета, чаши, кратунки.
– Хосе отново е тук – изкрещя някой пред вратата. – Хосе иска още ракия!
– Хайде, влизай! – викна кръчмарят.
– Днес нали няма да ме биеш, дон Карлос?
– Няма, няма, влизай!
Високата прегърбена фигура направи няколко заплетени крачки навътре. Човекът беше с два празни ръкава, единият пъхнат под колана, другият се люлееше отвън. Кръчмарят тръсна върху масата глинена чаша.
– Ще ми подържиш ли чашата, дон Карлос? – провлечено попита Хосе.
– Хайде, пий! Само това ми е работата, да ти прислужвам! Пий и се махай!
Безръкият Хосе се наведе. Захапа със зъби ръба на чашата и бавно я повдигна. Понечих да стана, да му помогна, но той виртуозно отметна глава назад. Гълташе шумно. Две струйки ракия се стичаха по брадичката му. Вторият празен ръкав също се измъкна и се залюля във въздуха.
Чашата падна на пода. Глинената дръжка ме удари по крака. Хосе хукна към вратата, но кръчмарят беше по-бърз. От удара му безръкият отхвръкна до стената. Карлос скочи към него и бавно повдигна крак, обут с масивна обувка.
Не издържах. Отстъпих и рязко го ритнах в хълбока. Тежкото тяло на кръчмаря се срути върху един стол и го счупи. Хосе пъргаво скочи. Излетя навън. Карлос се изправи. Беше позеленял. Устните му оголиха редки жълти зъби. Парирах удара, извих ръката му зад гърба. Той се опита да я изтръгне – и разбра, че така боли повече.
– Дръж се прилично – тихичко говорех на ухото му. – Мълчи и не викай, кучи сине, че ще ти счупя ръката и ще я чупя бавно, докато откачиш от болка…
Очите му губеха цвета си и ставаха все по-кръгли. По мустаците увиснаха капки пот. Усетих, че ми прилошава от отвращение и злост. Пуснах ръката му. Той залитна. Препъна се. Диас го хвана и го блъсна към вратата. Карлос излетя навън. Едва не преобърна бъчвата. Миньорите небрежно го отместиха като непотребна вещ.
VI.
Отпуснах се на стола. Облегалката старчески изпращя.
– Глупости… Пак правя глупости. Как успяваш да се владееш, Диас?
– Това не беше глупост, Хорхе.
– Беше! Какъв е смисълът, когато ние утре ще си отидем и Карлос ще продължи да бие нещастника?
Той сложи ръка на рамото ми. Срещнах погледа му. Беше приятелски. Първият приятел от петнайсет години насам. Или повече.
– Аз няма да си отида – каза Диас. – Хорхе, ще ти дам името на един човек. Трябва да изчезнеш веднага, щом съобщиш, че си ме ликвидирал. Ще намериш този човек. По-нататък нещата ще тръгнат лесно. Рано или късно ще се срещнем пак…
– Ето този! – изкрещя Карлос и нахлу вътре заедно с още трима. Сочеше към мен.
– Този ли? – дон Латарда присвиваше в полумрака заслепените си очи.
Бавно станах и влязох в светлината на прозореца. Дон Латарда направи крачка към мен и спря. После изведнъж се извърна към Карлос.
– Този, същият! – развика се кръчмарят, без да долови промяната в тона. Дон Латарда го хвана за яката.
– В работите на този сеньор няма да се бъркаш, глупако! Бързо да му се извиниш!
– Но той ме…
– Малко ти е! – изсъска сержантът и блъсна Карлос към двамата пистолероси. – Я го приберете! Тази нощ да поседи на топло, пък утре го погъделичкайте с камшика и нека после да дойде да се извини на сеньор Родригес.
Пистолеросите отведоха кръчмаря. Дон Латарда ги изпрати с покровителствен поглед. Поглаждайки внушителните си мустаци, с важно поклащане сержантът отиде до тезгяха, отпрати с величествен жест момчето, което заместваше Карлос, и се обърна към хората. В кръчмата се бяха събрали десетина души, измъчени от жегата, без бързане отпиваха от чашите си и хвърляха криви погледи на пристава.
– Хубав празник, а? За тоя карнавал трябва да благодарите само на фирмата и на правителството, неблагодарни свини! – започна той с приятелски тон.
Усетих ръката на Диас върху лакътя си. Гледай, говореха очите му, друг път може и да нямаш възможност.
– … защото фирмата се грижи да имате плюскане, а правителството иска да ви направи добри граждани, за да не се изтрепете помежду си от глупост. Тя, глупостта…
В този момент всички чуха викове и писъци, долитащи отвън. Не бяха песни. Не беше и пиянска караница. Викаха полудели от ярост мъже, ужасени жени и деца. Вратата към площада се отвори шумно и заедно с облака прах в рамката ù застана един пистолерос. С отпран ръкав на ризата си и без пистолет. Ръката на дон Латарда замря върху кобура.
Притичахме в края на селото. Бяхме поне 40–50 души, стояхме в кръг, някой възбудено разказваше и сочеше обезобразените тела. Пистолеросите усмирявали с пръчки двама пияни. Ненадейно единият извадил нож и те го застреляли. Видели това, хората наоколо побеснели и се нахвърлили върху охраната с колове. Трима пистолероси бяха убити, седем работници – ранени. Дон Латарда изчезна. Тълпата започна да оредява много бързо. Останаха само няколко души.
После имаше стрелба. Много стрелба и взривове. Разбрах какво става, когато видях група миньори да хвърлят динамитни пръчки в прозорците на охраната. Шест експлозии разрушиха бараките до основи. Работниците се мятаха между развалините, събираха оръжието на убитите. Нас ни подхвана и почти насила ни повлече голяма група, която търсеше дон Латарда. Диас се хвърли в една от горящите бараки и почти веднага изскочи отвътре.
– Тук е! Стойте!
Хората застинаха от пронизващия му глас.
– Латарда е убит от взрива – спокойно каза Диас в настъпилата тишина. – Убит е пред радиостанцията. Съберете всички на площада. Всички! И намерете Висенте.
Седяхме в кръчмата. Отвън се чуваха гласове – хората се събираха. Дежурните от рудника също идваха на площада.
– Ще пратят наказателен отряд – тихо обясняваше Висенте. – От военната база в равнината. Миналата година тук стана една история, арестуваха шест души. Тогава дойдоха от базата. Бронетранспортьор с войници пратиха. Откараха нашите и повече не се чу за тях.
– Бронетранспортьор, казваш. – Диас разгъна моята карта на платото. – Откъде е минал?
– Оттук – Висенте прокара пръст по каньона. – И после сигурно по тази пътека, защото излезе на четвърта тераса. Пътеката е широка.
– Добре. – Диас погледна през прозореца. – Хората май се събраха. Ти ли ще говориш?
– Не, камарадо Диас. Искам ти да говориш.
– Аз съм чужд тук, а теб те познават.
– Няма значение, камарадо. Ще ти повярват, защото положението е почти безизходно.
Диас кимна. Очите му сякаш потънаха в орбитите си. В тях имаше някакво странно изражение, което тогава взех за вътрешно съсредоточаване. Стана. Тялото му зачеркна яркия правоъгълник на вратата.
– Камарадос – долетя до всички неговият глух, странно ясен глас, – знам, че Висенте ви е казал кой съм и виждам в очите ви надежда. По времето на предишния режим ние с вас не съумяхме да се погледнем в очите с достатъчно взаимна вяра и стана това, което е сега. Гладът и безизходицата ви затвориха в този концлагер, отчаянието ви хвърли в саморазправа. Аз се радвам, че сега съм с вас, за да търся изхода, където и да е той, дори и да го няма. Защото положението е безмилостно. Собствениците на американската фирма, която притежава мините, от няколко месеца са влезли в конфликт с нашия президент. За него този случай е повод да се разправи с вас окончателно.
– Можем да избягаме! – провикна се някой.
– Не можем. При най-бързото придвижване ще стигнем до началото на каньона, защото друг път няма, а там…
– Ах, мекаго си диос! – изпсува гласът, проумял изведнъж еднозначността на положението.
– Пресметнах времето, камарадос – продължи Диас. – Имаме не повече от три часа, докато пристигнат военните, и два часа, докато залезе слънцето. Не можем да се подготвим за бой, на всичко отгоре нощем. Но можем да спечелим време, ако е достатъчно динамитът.
– Динамит има – бавно каза зад него Висенте. – Към триста килограма.
Диас се върна на масата и мълчаливо почука на картата там, където проходът се стесняваше.
Тук вече нямаше прах. Рядка суха трева покриваше земята. Яздех по плоската като дъска равнина на крачка от пропастта, разцепила това плато преди милиони години. Долу вече беше тъмнина. Слънцето блестеше вляво от мен. Полегати лъчи осветяваха отсрещния ръб на каньона. Долу, в мастилената сянка, две светещи точки хвърляха върху пътя триъгълник жълта светлина. До мен достигаше бучене. Натоварен с четвърт тон динамит, камионът долу пълзеше толкова внимателно, че километър по-горе моят бавен кон можеше да ходи успоредно с него. Яздех и си мислех, че отдолу навярно ме виждат. Мъничък, черен, окръжен от сияние конник на километрична височина, на фона на небе, залято с разтопен метал. Сан Хорхе, слязъл от рая.
VII.
Никога не се бях чувствал толкова добре. Мисълта, че след десетина часа ще разбера има ли рай, ме успокояваше. Амигос, мислех си, всъщност това е чудесно. На нас повече не ни е нужен този кален, сив и злобен свят и ние достойно ще го напуснем, в истински бой, когато виждаш приятели до себе си и врагове насреща. Ще го напуснем с мисълта, че след това той ще умре, защото се нуждае от нас много повече, отколкото ние от него.
Спрях. До стеснението оставаше малко повече от километър. Слязох от коня. Отведох го по-далеч от пропастта, потупах го по врата и приседнах на земята, все така с лице към слънцето. То беше вече почти над хоризонта. Дълъг облак закриваше долния му край. Изведнъж се разнесе отчаяно цвилене, което заглъхна във вълна от грохот. Сякаш оживяха геологическите ери, наслоени в скалите. Отдолу се надигна плътна черна стена, меняща очертанията си. На километър пред мен ръбовете на каньона пропаднаха надолу. Постепенно стената от дим и прах изтъня и слънцето си проби път през нея. Огромно. Кърваво.
Бедният кон едва ли някога бе сънувал такъв галоп. Зад мен ставаше по-светло, защото димът се разсейваше, и по-тъмно, защото слънцето залязваше. Препуснах, за да не ме залее тъмнината. Сълзите от парещия вятър се плъзгаха по слепоочията и отлитаха назад. Виждах вече светлините на селото.
Бяха много. Пламъци на факли сновяха във всички посоки: Диас организираше охраната. Възпрях коня, който с облекчение премина в тръс.
После… после беше нощта, през която аз, Диас, Висенте и още няколко души от „щаба“ тичахме като обезумели от група на група, обяснявахме, разпределяхме позициите, търсехме укрития за жените и децата. Петнайсетте автомата на пистолеросите раздадохме на тези, които бяха служили в армията, останалите получиха няколко карабини и десетина пушки. Диас взе единствената базука, кой знае как попаднала в склада на охраната, и двайсетина снаряда за нея. Тези, които нямаха оръжие, правеха връзки от останалия динамит и ръмжаха през зъби онези полухристиянски-полуиндиански напеви, с които Андите посрещат последния полет на кондорите си…
Когато хоризонтът започна да се налива с розово, пристигнаха предните постове и съобщиха, че през нощта войниците почти са разчистили прохода и се готвят да настъпват. Три танка и шест бронетранспортьора. Време бяхме спечелили. На път към предната позиция ме настигна Висенте, придружен от дребно съсухрено човече. Запозна ни – Чжи Юн.
– Сеньор, ти казал, че битка с танкове. Аз работя на хидромонитор, много мощна хидромонитор…
Китаецът ме гледаше очаквателно през тесните процепи на очите си.
– И мислиш, че нещо ще може да направи на танковете?
– Два милион атмосфера, сеньор! – страстно повиши глас Чжи Юн.
Избутахме количката с тежкия монитор до предните окопи, изкопахме канавка за тръбите и кабелите. Чжи Юн се въртеше около количката, завинтваше в земята някакви фиксиращи приспособления, после изчезна някъде.
Залегнахме в окопите. В каньона кънтеше бучене на двигатели. Появи се танк, втори, трети. Машинарията на китаеца издаде остър звук, последва грохот. Тънка сребриста струя спря първия танк, отсече като с нож оръдието. Плъзна се като змия към втория, скъса веригите му, удари бронята. Машината зазвънтя, войниците изскочиха, хванали се за главите, и се проснаха на земята. Сребристата нишка описа над тях осморка – и те вече не станаха. Затракаха картечници, залаяха автомати… Оцелелите отстъпиха. Миньорите наскачаха с радостни крясъци. Вероятно се чувстваха отмъстени за кървавия преврат, за предишния и този преди него – за всички задавени опити да се направи нещо по-добро. Мисълта ми скачаше назад във времето – през трупове, земетръси, еретици и вещици, горящи на клади, през звънтящите доспехи на конквистата…
– Чжи Юн – казах, бяхме насядали да пушим до окопите, – как си попаднал тук, в тоя концлагер?
– Навсякъде концлагер, сеньор – цял свят концлагер! На родина искат възторжен роб; тук поне мога бъда зъл роб!
Изведнъж се разнесе остро тракане. Отгоре нещо проблесна; сянка на хеликоптер премина окопите. Пукот и ужасната миризма на изгоряло месо… Виеше се жълто-кафява димна пелена, мониторът гореше. Стъпих на нещо меко, отскочих – беше овъглено тяло.
– Крийте се в тунелите! – крещеше отнякъде Диас.
През отсрещния склон плъзна димяща ивица. Късове от ажурната конструкция на елеватора се посипаха по терасите. Втора ивица, в чиито пламъци изчезнаха няколко бягащи фигури. Боен лазер. От училището, където се бяха скрили жените и децата, се разнесоха писъци.
– Слънчев дъжд! – извика Чжи Юн. – Велик китайски дракон дошъл, донесъл слънчев дъжд!
Изскочи на открито, затича след хеликоптера с викове. Ръката на Диас смаза рамото ми. Видях краткия блясък на убийствената капка, която зачеркна китаеца.
Диас не можа да ме удържи. Отблъснах се, посрещнах земята с ръка, вдигнах автомата. Полетях заедно с куршумите, в една безкрайна секунда се слях с неподвижните очи на пилота; усетих в лицето си моите собствени куршуми. Зад мен чух базуката на Диас. Обвита в дим, горящата машина се завъртя около оста си – и драконът изчезна в небитието…
Тунел. Малката ни група стреляше по преследвачите и запасите ни се възстановяваха, когато убиеха някого. В един от коридорите попаднахме между два огъня. Стрелях в прожектора и в настъпилата тъмнина лежахме на земята, откосите съскаха над главите ни, докато свършат всички муниции и се нахвърлим в животински бой. Грохот на срутване…
С Диас се промъкнахме към изхода. Гърбове на строени войници, готови за разстрел. На Висенте. Който лежи по корем, с разбито лице, протегнати напред ръце и пръсти, галещи праха. Тялото му, изхвърлено във въздуха от залпа, и застиналите очи, вторачени в нищото…
VIII.
Диас ме водеше нагоре, по разрушения елеватор. Катерехме се между тежките стоманени кошове, за да не ни забележат отдолу. Не помня как се добрахме до края на платото, как тичах след Диас към пропастта. На самия ръб той ме хвана за лакътя.
Помня внезапната тишина.
Спрялото движение.
Беше както тогава, в хотела. Сякаш прозрачна гъста маса заля света. Тогава само Диас бе свободен в движенията си. Сега – и аз. Въздухът стана толкова плътен, че можех да го хвана с ръце. Плавно прелитахме от издатина на издатина, далеч след нас камъните бавно се изтръгваха от склона и политаха като детски балони. Можех да се отблъсквам от въздуха; падайки, успявах да се хвана за почти отвесния склон и да се придърпам обратно. Диас непрекъснато притискаше лакътя ми.
Разбрах, че е достатъчна само една крачка, за да изляза от тази странна зона около него. Имах време дори да мисля. Склонът бавно плуваше нагоре, ние слизахме по изтръгващите се камъни. Диас все ме теглеше встрани – слизахме диагонално. Обърнах се, погледнах нагоре и видях лениво падащата каменна лавина.
Имах чувството, че черепът ми се пръска от горещина. Но вече бяхме долу. Времето отново се върна в своите релси, зад нас загърмоля лавината, няколко камъка се търколиха съвсем близо. Зад гърба ни остана непристъпният и смъртно опасен склон на платото, прострян стотици мили наляво и надясно. Позволен беше само пътят през пустинята, към океанския бряг. Без храна. Без вода. Трийсет километра.
Вечерта бяхме изминали вече порядъчно разстояние, за да си позволим една добра почивка. Краката още не ме боляха, но бяха изтръпнали. Няколко минути мълчаливо се наслаждавах на спокойствието, докато в главата ми започнаха да нахлуват въпроси – всички, които исках да изсипя още в кръчмата… Беше смъкнал обувката си и съсредоточено разглеждаше водния мехур, с който го бе надарила пустинята. За първи път усетих, че този човек не обича тялото си. Разглеждаше наранения си крак с хладна заинтересованост. Тънкият сърп на луната и ярките звезди бяха достатъчни да видя лицето му, което бавно се обърна към мен.
– Ще питаш ли?
– А как мога да не питам?
– Наистина, как… Добре, питай. Впрочем първият ти въпрос ще бъде за слизането по склона, нали?
– Именно. И за онова в хотела. Какво беше това?
– Времето не е едно, Хорхе. Има реално време, вътрешно време, биологично време… Всички могат да се управляват.
– И ти можеш?…
– И ти би могъл да се научиш.
– Но нещата бяха различни, там, в хотела, и сега…
– В хотела аз забавих хода на реалното време. Твоето вътрешно беше останало нормално. Ти възприемаше всичко като в бавен кадър, нали?
– Да, именно. Но как ти се движеше тогава?
– Бях запазил своето биологично време нормално, същото направих и с теб при спускането… Слушай, дай нещо по-лесно, а? Нещо по-общо.
– Добре! Все едно от всички тия времена нищо не разбрах… – Гърлото ми пресъхна от въпроса, който исках да задам, а той беше съвсем прост: – Кой си ти всъщност?
– Хм… сапиенс.
Ядосано ударих с юмрук по земята.
– И мислиш, че ми каза нещо? Само не ми говори за летящи чинии. Не вярвам в тях!
– Защо, какво им е на чиниите? Сигурно няма дим без огън.
Помислих, че ми се надсмива.
– Мадре миа, Диас, говори човешки!
– Трудно ми е да говоря човешки, Хорхе, прощавай… Вече близо трийсет години се старая да говоря човешки, да се държа човешки, да живея човешки.
– Искаш да кажеш, че не си човек? – гласът ми излезе дрезгав.
– Не съм, Хорхе, прощавай.
Знаех, че не е луд. Разбирах, че не се шегува. Чувствах, че говори истината и повярвах на това чудовищно твърдение…
– Хорхе – попита тихо той, – можеш ли да си представиш сто милиона години?
Е, често съм съжалявал за невъзможността да превъртя назад паметта си като магнитна лента. И сега съжалявам. Много бих искал да прослушам отново целия негов разказ, вместо сега да го преразказвам сам на себе си, без да съм сигурен докъде помня и къде досъчинявам…
Там беше пустиня, звездно небе, не особено удобни камъни под главата; не обръщах внимание на празния си стомах, и друг път ми си беше случвало да гладувам по няколко дни, че и повече. Помня цялата обстановка, тихия ясен глас на Диас и непреклонната точност на всяка негова дума. Някъде вътре в мен е запазена нарисуваната картина, която сега трябва да облека с нови думи. За които по-удобно е да си измисля друга обстановка…
Една малка стаичка, в която вечно мирише на прах и мастило. Токът е угаснал. Чичо Армандо, печално вдигнал вежди, пали трите свещи в медните гнезда на свещника. Аз, мъничкият Хорхе, нетърпеливо очаквам той да седне обратно в креслото, за да се върна на коленете му. „Ти обеща да ми разкажеш приказка, чичо.“ „Добре, момчето ми… Ти можеш ли да си представиш сто милиона години?“ „Да, чичо, аз четох една книжка, в която пишеше какво е имало на земята тогава.“ „Знам, Хорхе. Но аз мога да ти разкажа нещо, което никъде няма да прочетеш. Не пипай, Хорхе, това е счетоводната ми книга, в нея също не пише какво ще има след сто милиона години!“ „А ти знаеш ли, чичо?“ „Знам, Хорхе. Ще има една земя с друг въздух, с друго слънце – тъмно като старо вино. Ще има други растения, покриващи други континенти, други животни.“ „И хората ще бъдат други, нали, чичо?“ „Не, Хорхе, хора няма да има след сто милиона години. Съвсем няма да има хора. Мястото, което са заемали хората, много дълго време ще бъде свободно, докато го заемат други същества.“
IX.
„Това ще бъдат едни много дребни, по-дребни от нас животинчета.“ „Като насекомите ли, чичо?“ „Е, не чак толкова дребни, Хорхе, въпреки че ще имат нещо общо с насекомите.“ „Но насекомите са противни, чичо!“ „Ние, хората, сме решили така, а не винаги решаваме умно. Та тези същества ще започнат да пълзят по спиралния път на своята еволюция. И много капани ще има по този път. Едни ще останат в капаните, други ще продължат нагоре. Ще се убиват едни други, докато един ден разберат, че могат и да не се убиват. Тогава ще станат по-умни, отколкото сме ние сега. Достатъчно, за да строят щастието си, без да вграждат в него нещастието на други. За да се освободят от грижата за прехраната. И ще открият в дълбоките геологически пластове следи от древния род на човеците, за които Земята е била като пашкул. Пълзели отначало като личинки по нея, после излетели, вече крилати, и напуснали Земята, която не им била нужна повече. Това ще разкажат следите, но тези същества ще поискат да знаят още. Тогава ще им дойдат на помощ техните последни открития в науката за времето…“
Така си превеждах разказа на Диас, докато сухият му глас люлееше застоялия въздух на пустинята.
– … защото, представи си, Хорхе, обратната ситуация – че ти живееш сред нас, вграден в биологична машина, която осигурява маскировка и живот в чужда атмосфера. Че си принуден да чувстваш чрез нея, да управляваш мускулите, които придават едно или друго изражение; извършват един или друг жест… И това продължава много дълго. Толкова дълго, че твоето естествено поведение постепенно се замества с вече подсъзнателно на твоя биоскафандър! И с годините ти ставаш, според вашата пословица, „Ни риба, ни рак“, защото вече губиш човешките си реакции, а никога няма да станеш един от нас! Представи си всичко това… и ще ме разбереш.
Той говореше, застанал на колене, с отметната назад глава, говореше сякаш на огромните звезди, а всъщност на мен, на първия „хомо сапиенс“, който научаваше неговата истина!
– Какво, Хорхе, страшно ли е? – неочаквано се усмихна Диас.
В усмивката му имаше много печал; и може да бе абсурдно, но в този момент възприемах това същество просто като човек и нищо повече. Ясно беше, че той не може да се върне обратно. Не можех да го върна аз…
– Едно нещо не разбирам, Диас… впрочем, много неща не разбирам, но другите не са толкова важни. Казваш, че нашето бъдеще ще бъде по-умно, по-добро и така нататък. Не вярвам в това, но както и да е. Защо си дошъл сега, тук?
– Как да ти отговоря, Хорхе… Приеми просто, че това е единствената достъпна точка, че два от кръговете на временната спирала отстоят на сто милиона години и скокът между тях е възможен само по права линия. Затова той е само един. Два скока назад – все още ви няма. Един напред – вас вече ви няма.
– И няма ли… да ти пратят помощ?
– Не поисках. За дошлия тук няма обратен път. Все едно вместо един да се удавят двама или трима…
– Имаш ли поне връзка със своето време?
– Имах.
– Прощавай, Диас.
Усмивката му бавно отрази лунната светлина.
– Страшно много съжалявам, че не можах да се върна, Хорхе. Но знаеш ли… Не съжалявам, че останах.
Тази нощ не разговаряхме повече. Бях много изморен. Можеш ли да си представиш сто милиона години, Хорхе Родригес? Или поне един?
– Ще спим ли, Диас? Ако ти изобщо се нуждаеш от сън, разбира се.
– Какво? А… аз вече спя…
На другия ден не ни събуди слънцето. Над нас тежеше плътен тъмносив таван. Теренът беше все същият, с безбройни камъни и издатини. Единственият начин за ходене бе скачането от един камък на друг. Навсякъде – камънак. Нищо живо. Дори змии. Дори птици. Дори кактуси. А днес нямаше и слънце. Облаците мътно сияеха над пустинята. Скоро стана ясно, че не сме сигурни в посоката. Няколко пъти спирахме за кратки почивки. Чувствах, че всичко е безкрайно – пустинята, небето, жаждата, денят, нашето пълзене между облаци и камъни, които стават все по-близки и по-твърди. Към вечерта вече паднах от умора. Най-сетне тялото ми обяви бунт и отказа да се изправи.
Бях много зле. Гладувал съм и друг път, но такава жажда не бях изпитвал. Мъчех се да не мисля за нея, но напуканите сухи устни ме боляха, нещо дереше гърлото ми. Диас беше малко по-добре от мен. Съвсем малко.
– Да, Хорхе, това определено не е най-добрият живот.
Криво се усмихнах.
– Като си помисля само…
Замълчах. Много неща ми пречеха да говоря. Сухостта в устата и гърлото – но не само те.
– Помисли си де! – подкачи ме той с мекия си южняшки диалект.
Човек беше. Въпреки всичко, въпреки че бях повярвал на целия му разказ, за мен той оставаше възрастен силен мъж, не много различен от мен. Успях да се освободя от плахата неувереност. Успях да се ядосам.
– Добре, Диас! Искаше ми се да те разпитвам още за вашия свят, за вас самите. Но друго ме интересува сега. Казваш, не е ли достатъчно да си „сапиенс“. Един мой приятел се майтапеше: „Всички сме хомо – разликата е в сапиенсите“. Ти твърдиш обратното. Да речем, че се съглася с теб. Но едно не мога да разбера – защо си толкова убеден, че правилно оценяваш света ни? Ясно е, че сме различни и като биологичен вид, и като социална история…
– За биологичната разлика – да. Но социалните ни истории са много сходни…
– Донякъде, Диас! Щом сте станали по-умни от нас, има разлика! Ние няма да поумнеем! Ти ми говориш за крилато човечество – аз виждам бездънно невежество, блато без пътеки, крах на всички добри намерения. И не виждам мост между тези две противоположни неща. И не виждам как ти, пришълец, дори и за трийсет години живот сред нас, можеш да прецениш кое е добро и кое – зло!
– Че какво му е лошото на доброто у вас?
– Няма го, Диас! Човечецът се ражда с илюзията за него, размахва радостно ръчички към прекрасния бял свят – и пляс! Първият шамар, започва дресурата. Колкото по-нагоре, толкова по-навътре. Колкото повече навлиза в игрите, толкова по-ясно става, че с това свое добро в себе си за никъде не е, никой не е готов за него; в най-добрия случай ще му го измъкне от ръката и ще го прибере в джоба си. Или ще му тегли куршума! Нали за добро се бихме завчера! Цялото общество се крепи на злото, Диас! Ако опиташ да прокараш някакво добро, ще заглъхнеш като във вата или ще те задушат, както беше с вашия бивш президент…
– Защо „вашия“, Хорхе?
– Тогава съжалявах, че по време на преврата карах криминална школа в Щатите, а не се бих на барикадите… Сега не съжалявам. Ако бях загинал в престрелките, щяха да са на свобода десетки криминални престъпници, които излових. Повечето бяха убийци, които вече не убиват…
– Криминални, казваш. А професионалните убийци, които унищожиха една осма от населението?
– Какво можех да направя срещу тях? Власт, политика! Затова се отказах от политиката, Диас! Криминалните убийци са безкоментарни…
– Да, и за тях съвестта вика „браво“! И главата в пясъка, а, Хорхе?
– Да – противно ми беше, но повторих. – Да, главата в пясъка! Не вярвам в абстрактни революции…
X.
– Разбери ме правилно, Диас – започнах отново, – освен вярата има и реално знание, нали? Знаеш ли колко ужасен беше за мен курсът по социална кибернетика, който ми преподаваха в полицейската школа? Убедих се, че обществото е машина. Че е неизбежно все повече да губим свободата си, ако искаме да бъдем разумни и да победим стихийните закони. Или разум, или свобода и с едното от двете трябва да се плати! Ето, ние се опитваме да счупим машината. Не става: всеки от нас е само клетка в нея – зъбчатка, тригер, каквото щеш, и колкото по-дресиран е да приема тази роля, толкова е по-щастлив. Преди мислех, че поне в себе си можеш да бъдеш свободен. Сега разбирам, че дори и такава свобода е смъртоносна, щом ме доведе дотук… Като в математиката – едно е правилното решение.
– Лошо си учил математика, Хорхе!
– Знам, че има задачи с повече решения. Но не и в обществото!
Той мълчеше. Чувах, че рови с пръсти дребните камъчета. Несъзнателно започнах да правя същото. Бяха студени, с леко загладени ръбове – уж остри, а не бодат. Също като мен…
– Защо мълчиш, Диас?
– Чакам да се успокоиш.
Боляха ме напуканите устни, гърлото, а някъде вътре болеше нещо, несвързано с жаждата.
– Знаеш ли, Хорхе – заговори Диас, – има истина в това, което казваш, в тази част от социалната кибернетика, на която са те учили. Да, зъбчатките се въртят, но нещо е пропуснато: че във всяка е закодиран стремеж към усложняване.
– Чакай, от кого закодиран? От Бога ли?
– Лошо поставен въпрос, Хорхе. Не „от кого“, а „от какво“… От природата. Това е основен закон на еволюцията, нещо повече – самата еволюция! Основното неудобство да бъдеш жив, да притежаваш разум – обречен си, съзнателно или не, да желаеш по-съвършеното следващо. Желание, по-старо от разума, породено заедно с живота, възникнало в структурата на първите органични молекули.
– Стига, Диас! Това е толкова абстрактно, става само за кабинет. Няма да повярвам, че именно този принцип те кара да се пъхаш в устата на Лопес!
Изведнъж ми призля. Задавих се, понечих да стана и… когато бялата мъгла изчезна, разбрах, че лежа по гръб, а Диас, коленичил до мен, разтрива слепоочията ми.
– Жив ли си, амиго?
– Като че ли…
– Ох, че ме изплаши!
– Ще отговориш ли на въпроса ми, Диас?
– Хорхе… – гласът му беше колеблив, – по-добре ще е сега да заспиш, за да можем утре да се движим. Има време за разговори…
– Не, Диас! Когато дойдох при теб в селището, ти предугади всичките ми въпроси, но не отговори на нито един. Смятай, че сега си на разпит…
Почувствах в гласа му усмивка.
– На разпит едва ли щеше да чуеш от мен нещо подобно. Добре… този принцип е универсален, отнася се и за живата клетка, и за обществото. Аз се боря за покачване степента на организация; за създаване на общество, което не дресира потребностите, а само ги координира.
– Значи не дресира, а координира – повторих с ирония.
– Страховете ти произлизат от утопията на гладния, Хорхе!
– Не разбрах…
– На гладния му се струва, че щастието е непрекъснат процес на ядене и всеки намек, че трябва да спре, за да огладнее пак, му се струва посегателство на самото щастие. А идеята за въздържание вече му изглежда като насилие. Пренеси това върху всички останали потребности. Вътрешните връзки на обществото, за което се боря, ще бъдат гъвкави, няма да ограничават движенията на личността в нейната осъзната свобода – свободата да желае странното, да търси и открива новите възможности. Щастието не е факт, а процес, то е непрекъснато издигане. Нищо не е забравено в него, нищо не се губи!
– Много бих искал да ти вярвам, Диас…
– А всъщност ти вече ми вярваш, Хорхе…
Каза това, засмя се и този последен негов смях ме облъхна като горски вятър. В жегата на следващия ден нямаше място, нямаше сили за смях. Страшно беше. Вървяхме, докато можехме, и не стигахме никъде. Ясно беше, че вчерашните облаци са ни отнели посоката. Сега слънцето се издигаше над нас, заливаше ни с все повече кипящ метал, изсушаваше последната останала влага в телата ни. Вече губех усещането за реалност. Понякога поглеждах ръката си и виждах само голи кости. Камъните под краката внезапно омекваха. Затъвах до колене и се изтръгвах за следващата крачка. По време на почивките идвах на себе си. Накрая реших – стига!
Облегнат на един удобен камък, дълго заобяснявах на Диас, че за мен не е от значение дали ще умра тук или сто метра по-близо до океана…
– Нямам сили да те уговарям, Хорхе – Диас лежеше по гръб, закрил очи с лакът. – Може да си прав. Но аз ще продължа. Извинявай, но не мога да не продължа!
– Казах ти, оставам тук. Добре, че можеш още – насекомите са по-издръжливи от хората, нали?
– Не е работата в насекомите. Просто не мога да спра, докато още има някаква възможност…
– Разбирам. Дано успееш!
Наведох се напред, за да може да се опре на рамото ми. Изправи се, постоя малко, олюлявайки се. После тръгна. Дълго гледах мяркащата се между скалите фигура. Докато светът бавно започна да се завърта около оста на погледа ми.
Беше хубаво. Мека и прохладна мъгла… От яркосиньото небе заваля дъжд, капките разбиваха светлината и във въздуха бавно се премятаха късове кристално стъкло. Слънчев дъжд – пееше Чжи Юн, слизайки по безкрайния склон; в подножието на хълма огнепръскачки изхвърляха хладни сребристи фонтани, куршумите дружелюбно бръмчаха из въздуха и сянката на хеликоптера вече закриваше слънцето там, където ръката на Висенте се отпускаше с вяла милувка върху прашната земя…
XI.
Хорхе, амиго, та ти си в болница! Значи жив?
Жив си, Хорхе. За съжаление. Виждаш нормално, чувстваш… болката. Реанимационна система… кардиовизор… електронни стимулатори… Мадре де диос, къде съм попаднал? Такива неща има само в столицата, и то не в коя да е болница, а… Да, ясно е защо си жив. И не е трудно да се досетиш как е станало.
Лейтенант Маркес? Впрочем кой друг би могъл да бъде. Как разбрахте, че съм се събудил, лейтенант? Е, ясно е, тук всеки болен е под контрол.
– Радвам се да ви видя, сеньор Родригес.
Не мога да кажа, че чувствата ни са взаимни, Маркес… Ще ме извините, още не съм в състояние да говоря. Говорете вие, лейтенант.
– Няма да ви безпокоя дълго. Чувате ме, нали? Разбирате ме?
Да, да, лейтенант, разбирам ви… по дяволите вашата слънчева физиономия! Ето, притварям очи в знак, че ви разбирам – щастлив ли сте?
– Сеньор Родригес, не можете да си представите колко се радвам, че с вас всичко е наред! Казаха ми, че вече няма опасност… Имам много малко време, сеньор Родригес, предупредиха ме да не ви безпокоя. Разберете ме, с огромно нетърпение чаках да се събудите… Отговорете само, успяхте ли?
Отново притварям очи: да, лейтенант, успях.
– Не се съмнявах във вас, сеньор Родригес! Приложихме всички усилия да ви спасим. Жалко, че бяхте изгубили пеленгатора, но ние претърсихме половината пустиня и накрая ви открихме под една скала… Имам изненада за вас, Родригес.
Маркес преминава на доверителен шепот:
– Не казвайте на никого, че съм ви съобщил предварително – награден сте със златен кръст за доблест и особени заслуги пред Републиката. Ще ви го връчи лично президентът спасител!
Какво е това свободомислие, Маркес? Следваше да застанете мирно, когато споменахте президента… Е, добре, няма да ви издам, от мен да мине. Само ми се махайте от главата… Ох, най-сетне, мекаго ен диос! Преди да излезе, Маркес се обръща:
– Надявам се, че поне малко сте променили отношението си към мен, Родригес… Всичко хубаво!
Вървете по дяволите, какво ви засяга моето отношение? Нали сте доволен? Сценарият ви приключи успешно, като всеки посредствен сценарий… Впрочем какво може да се очаква от един възпитаник на Лестър… Поне да бяхте минали двегодишния курс, Маркес.
Сега предстои да си „спомня“ (но, уважаеми сеньори, това е толкова трудно при моето състояние) подробностите около ликвидацията на враг номер едно. В селището не съм успял, разбира се, видял съм го как той организира бунта, как държи речи пред тълпата, преследвал съм го към пропастта (войниците едва не объркали работата), спускане надолу по каменната стена (дано Маркес не я е разглеждал прекалено отблизо!), после в пустинята, кой – кого, накрая Диас е хвърлен в една от бездънните карстови ями, а аз, изтощен от борбата и жаждата, съм пълзял, докато зоркият вертолет… И толкова за един уестърн!
Миа мадре, как Диас е успял да се скрие от вертолета? Помня колко смъртно изморен беше гърбът му, отдалечаващ се между скалите. Гръб на смъртно уморен човек…
Човек?
По дяволите, не съм философ! Мога да си позволя да влагам в думите смисъл, какъвто искам!
Чуваш ли, Хорхе Диас, или както се казваш всъщност? Аз, Хорхе Родригес, те приемам в своя род на човеците. Не се стеснявай да ми благодариш, нали сам ми разказваше нещо за великото бъдеще на този род?
Стига тържествени мисли, далеч не всичко е ясно. Възможно ли е Диас наистина да е стигнал океана? Или просто никой не е открил тялото му? Или пък тяхната смърт не е като нашата и… Не, не ми се вярва – поне биологичният му „скафандър“ щеше да остане. Може да не са го намерили. А може и наистина да е стигнал – все пак насекомите са по-издръжливи от хората…
Ще разбера. Всичко ще разбера, само да се изправя на крака. Само да минат всички там церемонии и… разпити, дано издържи моят прекрасно скроен уестърн. Ще бъде солиден изпит – по целия конспект… Когато електронните доносници съобщят някъде там в модерните кабинети, че Хорхе Родригес е в състояние да говори. Вратата ще пропусне дружелюбната усмивка на Маркес и… Изпит по социална кибернетика. По коя част, лейтенант, по първа? Съжалявам, аз се готвех по втора. Какво да се прави, колега, опитвах се да уча по вашите записки, но след тях в главата ми оставаше пустиня. Наложи се да се консултирам с други преподаватели. Непрофесионални. Никой не обича пустиня в главата си, колега Маркес, най-вече аз. Стига ми онази, която се мъчих да пребродя вчера…
Вчера ли?
Всъщност да. Именно днес е първият ми ден отвъд пустинята…
Сънища за космодора
Посвещавам на светлата памет на Иван Пунчев –
философа, мислителя, съратника
Посвещавам на светлата памет на Иван Пунчев –
философа, мислителя, съратника
– Внимание, космодор I ранг Гавон Рен-Барх! Стартова готовност!
Индикаторите излъчваха неистова жълта светлина – сигнал за нулево поле. Деформираното пространство гасеше звездите на екрана.
– Космодор I ранг Гавон Рен-Барх, старт след осем… старт след седем… старт след шест…
– Космодор I ранг Гавон Рен-Барх! – величественият глас на Доктринера се вряза в диктовката на автомата. – Очаквам поредния ви успех в поредната ви мисия! Вие ще оправдаете доверието ми, космодор!
Старт!
Автоматите тласнаха кораба в нулевия тунел и се изключиха. От този момент Гавон беше предоставен сам на себе си.
Отвратителното главозамайване, появило се още при първия преход, упорито не желаеше да премине. Затова, когато преходите станаха четири, Гавон реши да си даде почивка. До Слънчевата система оставаха няколко светлинни месеца – нищожно разстояние за тахионния скенер.
Възстановил силите си в биокамерата, Гавон се върна в кабината, изпълнен с кипяща бодрост. Пултът приятно охлади сетивата му. Включи се в системите, които от този момент трябваше да станат продължение на неговите очи. Най-сетне Гавон видя Слънчевата система непосредствено, а не в записите на Станция 300. Капацитетът на скенера позволяваше да се огледа всяка планета поотделно, но не това интересуваше космодора сега. Внимателно, градус по градус, лъчът като огромен пръст опипваше пространството зад орбитата на Плутон. Гавон предостави тази еднообразна работа на бордовия компютър и се отпусна в креслото.
Светът бе чудесен. Добрата храна, с апетит изядена преди тръгване, сега разливаше в тялото на космодора дълбока увереност в правилността на живота. Екранът пред него разгръщаше картина на привичен и удобен Космос, който съществува, за да бъде завладяван от истински и твърди мъже като Гавон Рен-Барх.
Станция 300 преди няколко години беше зарегистрирала в този неизучен район на Галактиката доста развита култура от технически тип – примерно такава, каквато е била цивилизацията на Дарх преди неколко-стотин години. За усвояването на такива култури отдавна имаше разработени стереотипни инструкции. Несъмнено случаят беше под нивото на космодора, но както и преди, той се зае старателно с него. Усвояването на една чужда култура беше за него произведение на изкуството – скромно, но все пак носещо белезите на неговия гений.
Мисълта за качествата на интелекта му беше едва доловима, но Психономаторът мигновено реагира – в ъгъла на екрана се появиха трите основни психономически характеристики:
Сложност на интелектуалните връзки – 97%.
Скорост на анализа – 78%.
Резултатност на анализа – 90%.
Гавон можеше да не спира погледа си върху индикациите – от години насам интелектът му безотказно работеше в тези най-оптимални режими и радваше душата му с безпогрешния си ход. Сапиенсоидите на Алгоро можаха да се убедят в това още след вторите преговори, когато с няколко елегантни намека той успя да накара двете враждуващи коалиции да забравят договорите си и след кратка омаломощителна война ,да направят планетата си годна за колонизиране“. Земноводните от Ваам така и не успяха да разберат как космическият гост убеди върховното им божество да не излюпи цяло поколение яйца, така че стана необходимо да му принасят в жертва десет товарни звездолета плутониева руда годишно.
Безупречните социотехнически операции печелеха на Рен-Барх славата и авторитета на един от най-добрите усвоители в дархианската история, но не това го правеше щастлив. Той обичаше да се чувства нужен на народа си. А само мощният мозък на Доктринера беше в състояние да оцени детайлното изящество в операциите на космодора и, поглеждайки го с малките си остри очички, да направи единствения по рода си лаконичен и безжалостно дълбок коментар, от който изстиват пръстите на краката и който кара слушателя да се чувства велик дарх. В спомените изплуваха малките бръчки около очите на Доктринера…
Сигнал от пулта пропъди всички спомени. Тахионният лъч бе спрял върху търсения обект – един от десетте местни кораби, които според доклада на Станция 300 изследваха външното космическо пространство. Гавон увеличи образа и корабът увисна в средата на екрана.
Космодорът го разглеждаше с някакво смесено чувство. Примитивната конструкция му напомни за ранната космическа история на Дарх. Някога на подобни атомни ракети, пълзящи с една осма от светлинната скорост, първите космодори се бяха отправили в Безкрайния вакуум. С безумна храброст те извикали Космоса на двубой. И вече над четири столетия бяха победители. Гавон отново докосна регулатора и лъчът проникна в чуждия кораб.
Пред пулта, отрупан с чудовищен брой прибори, седеше човек. Лицето със странна розова кожа несъмнено изразяваше отегчение, а движението на долната челюст свидетелстваше за предъвкване на безвкусна храна. В ръка земният човек държеше наполовина изядено подобие на дархиански сандвич.
Гавон го разглеждаше внимателно и в него се зараждаше убеждението, че този меланхолично дъвчещ земен космодор отговаря на всички изисквания. Пренастройването на Хиперосцилатора беше работа за няколко минути. Гавон фокусира зоната му около креслото в чуждия кораб.
От мощния разряд на кондензаторите осветлението леко трепна. Земният потъна в яркосиньо сияние. Гавон се обърна към приемната камера, която се отвори едновременно със сигнала. В средата ù стоеше креслото със земния космодор, който отчаяно кашляше и се мъчеше да преглътне. Рен-Барх влезе при него и внимателно го потупа по гърба.
Земният преглътна, изкашля се още два-три пъти и обърна почервенялата си физиономия към космодора.
– Вие… кой сте вие?
– А вие кой сте? – попита Гавон. – Как се казвате?
– Сайръс Джералд, астронавт от земната армия. Но кой сте вие?
Гавон се обърна с гръб към него и впери поглед в екрана.
– Астронавт – повтори той. – Астронавт. Звездоплавател. Това ли е вашето звание?
– Да. А вие сте от летящите чинии, нали?
Гавон леко се подсмихна. В съобщението на Станция 300 особено място заемаше анализът на любопитния обществен феномен – вярата в летящите чинии. Космодорът предвиждаше да използва това.
– Да. От тях съм. Казвам се Гавон Рен-Барх, космодор първи ранг. Ако не се лъжа, трябва да ви наричам „мистър“.
– Не, моля ви се! Наричайте ме просто Сайръс или Сай, това е още по-кратко и няма да ви затрудни…
Гавон се обърна към него.
– Това няма да ме затрудни. Аз владея езика ви по-добре от вас самите. Щом предпочитате, ще ви наричам така, вие можете да ме наричате според вашите норми мистър Рен-Барх. Имате ли научна степен, Сай?
– Изглежда добре сте изучили Земята, мистър Рен-Барх. Имам, да. Магистър по физика.
– А политическите ви убеждения?
– Песимист.
– Това политическо убеждение ли е? Аз го разбирам по-скоро като психономическа нагласа.
– Простете, мистър Рен-Барх, не ви разбирам.
– Естествено, Сай. Вие едва ли имате представа от психономия. Но все пак ми е интересно как разбирате песимизма си.
Без да отговори, земният излезе с неуверени крачки от камерата. Движенията, с които се оглеждаше, биха могли да означават див интерес, ако от лицето му поне за миг слезеше изражението на кисела досада. Създаваше се впечатление, че този първобитен хуманоид е страшно отегчен от баналната необходимост всеки ден да разглежда летящи чинии, космически кораби и други чуждопланетни транспортни средства, които не го оставят спокоен дори един сандвич време. Но Гавон не беше принуден да гадае. „Мотивационна психограма!“ – мислено заповяда той и събуденият Психономатор започна да отговаря с недостъпна за обикновения говор скорост: „Силно невротизиран от рязката промяна на жизнения стереотип. Прикрива изумлението си зад досада. Волята му е разпръсната по периферията на съзнанието. По принцип не е способен дълго да отстоява каквито и да било позиции. Ерудицията му е достатъчно висока, за да бъде полезен за мисията. Ниво на анализ – задоволително средно. Скорост на интелектуалната реакция – малко над средната. Напълно подходящ за манипулиране…“
„Достатъчно!“ – спря го Рен-Барх. Наистина беше достатъчно. Дори усети как по напрегнатите му ловни чувства минава леката сянка на скука – толкова стандартен беше психономичният тип на пленника. Операцията по усвояване на Земята обещаваше да бъде достатъчно проста. Всичко прекрасно съвпадаше с данните на Станция 300 – невротизирана технократична култура и изострени социални конфликти. Лутащи се в мрежите на неясните си мотиви и страсти индивиди, които не са разбрали същностите на желанията си, не познават универсалните психономични формули, които единствено могат да им дадат свободата на силата.
– Та как да разбирам песимизма ви, Сай? – с лека ирония и успокояващ тон повтори въпроса си космодорът.
– А?! – дойде на себе си гостът.
– Седнете, Сай! – усмихна се Рен-Барх. – В състояние ли сте да поговорим сега или искате да свикнете малко?
– Сега! Сега! – възбудено размаха ръце земният.
Гавон му синтезира един от онези лични коктейли, които си позволяваше само в особени случаи (а случаят е такъв, нали?). Започна дълъг и разнообразен разговор за това, колко е прекрасно, когато високоразвитите цивилизации посещават по-изостаналите си събратя и им помагат да издигнат разума си.
Вечерта (по корабно време) Гавон най-сетне се отпусна в пружиниращите вълни на магнитното легло. Сайръс, достатъчно изморен и изнервен от преживяното през деня, спеше под хипноизлъчвателя в съседната каюта. Гавон искаше да поразмишлява малко, но умората го завладя отведнъж. След нея дойде сънят.
С мъчително бавни движения, сякаш през гъста течност, Гавон вървеше по димяща сгърчена земя. Понякога опората под краката му изчезваше и, без да престава да крачи, той падаше неуловимо бавно, докато отново стъпи върху същата нажежена напукана почва. Не усещаше нито топлина, нито студ. Светлината идваше отзад. Редом със сянката на Гавон се плъзгаше втора. На Сайръс Джералд.
„А вие как разбирате песимизма, мистър Рен-Барх?“ – попита сянката на Сайръс.
„За нас това е понятие от древността, Сай – студено отговори сянката на Гавон. – Сред дархите няма песимисти.“
„Нима това е възможно, мистър Рен-Барх?“
„Разбира се. Няма основания за песимизъм. Дархите са осигурени с всичко, което биха могли да пожелаят. Нашето производство може да задоволи всички изисквания. Другите планети са неизчерпаем източник на суровини. Ние търгуваме с двеста и шестнайсет цивилизации. Нашето общество е осигурено и стабилно.“
„Нима е възможно, мистър Рен-Барх?“
„Разбира се. Ние въведохме психономията като основно средство за регулиране на обществото. Всеки заема своето място, определено от личната му психограма. Движенията на подсъзнанието не са вече тайна. Всеки е осведомен за инстинктите, които го движат, и за начините, по които да ги удовлетвори или обуздае. Всичко това е в полза на нашата цивилизация. Дархите са щастливи.“
„Нима това е възможно, мистър Рен-Барх?“
Отново – за кой ли път? – опората под Гавон изчезна. Той пропадна в сивия дим без миризма и плътност, дълго летя между напукани стари скали и се събуди в своето магнитно легло. Уловили отварянето на очите му, автоматите постепенно запалиха осветлението. Гавон полежа малко, забравяйки нелепия си сън. После се изправи и отиде в каютата на Сайръс Джералд.
След закуската, която явно шокира земния с вкусовите си качества, двамата се разположиха в салона на кораба. Психономаторът неизменно следеше напрегнатата психика на Сайръс. Внимателно вслушан в информационните телепатеми, Гавон заговори:
– Сега ме чуйте внимателно, Сай. Бъдете така добър да не ме прекъсвате. Вчера в разговора аз избягнах да уточня някои неща, но сега ще го направя.
Той отпи от коктейла.
– Сай, разбирате, че не съм дошъл с алтруистични намерения. Трябва да създам условия за търговия с вашия свят. Знам, че в пределите на Земята вие имате голяма практика в търговията и следователно ви е известно, че когато страните са неравностойни, едната несъмнено е водеща. В случая водещата страна ще бъда аз! При това не предлагам избор. От трите варианта – неутралитет, война или търговия – аз ще установя третия… Неутралитетът е невъзможен, тъй като ние не си отиваме оттам, където сме дошли. Войната е безсмислена – ние сме по-добре въоръжени. При евентуални военни действия от Земята едва ли ще оцелее нещо. Така че остава търговията. Сега можете да задавате въпроси.
„Сайръс Джералд се намира в потиснато състояние на духа – съобщи Психономаторът. – Поразен е от казаното, мъчи се да намери изход от ситуацията, която му се струва ужасяваща и безнадеждна. Не се съмнява в нашето всемогъщество…“
– Мистър Рен-Барх, аз не се съмнявам във вашето всемогъщество – след кратко мълчание каза Сайръс, мъчейки се да овладее гласа си.
Гавон кимна утвърдително.
– Мистър Рен-Барх, не разбирам защо ви е нужно да установявате търговски отношения, след като можете просто да завладеете Земята.
– Това не е хуманно, Сай – възрази Гавон. – И не е нужно. Земята вече е завладяна от вас. От вашите фирми, свръхфирми, супернаднационални фирми. Те ще ни продадат Земята. Ще преценят, че сделката не е особено изгодна, но военните действия са още по-неизгодни, тъй като се заплащат с невъзстановим капитал, нали разбирате, Сай. Вие имате една добра пословица – от двете злини избирай по-малката.
– Значи все пак ни поробвате, мистър Рен-Барх?
– Къде повече, Сай? Вие сте се поробили сами. Ние искаме само данък от вашите господари. И те ще го платят, защото са роби на самите себе си. Уви, психономичната свобода, която прави нашата цивилизация щастлива, се оказа недостъпна за всички останали частично цивилизовани общества. И за вашето също, поне засега.
Сайръс дълго мълча, въртейки в пръсти чашата от дъгоцветен кристал. Накрая попита:
– А аз? Какво искате от мен?
– Нещо съвсем просто. Да бъдете посредник в преговорите. Като начало ще ме запознаете с всичко, което знаете сам. Искам да чуя един пълен разказ за земния живот от всички страни, които са ви били достъпни. Аз ще ви помогна да разкажете това достатъчно подробно и свързано.
Сайръс Джералд преживяваше. Хапеше устни, триеше потните си длани, разтъркваше слепоочията си – изобщо с него се случваха всички онези физиологични реакции, които показват колко е трудно дори за едно отдавна вътрешно признато лицемерие да бъде назовано със собственото му име. Гавон го наблюдаваше с леко премрежен поглед, спокоен, покровителствено настроен. Земният беше ясен. Трябваше само да му даде време да обмисли всичко и да каже единствено възможното. И Сай каза, но нещо съвсем, съвсем друго:
– Нима това е възможно, мистър Рен-Барх?
Космодорът разбра, че само една случайност му е попречила да извика. Изумлението от странното съвпадение със съня се срещна с тъмен непонятен страх, заплете се в него. Лицето му си остана все така каменно. Може би само очите за миг станаха стъклени. Но неговият събеседник не разбра нищо. Той очакваше отговор и в погледа му нямаше нищо друго, освен това очакване. Всичко премина почти мигновено. Останаха само смътната тревога и мисълта, че е нужен сериозен разговор с Психономатора.
Повече той не си спомни за съня. Сай, вече успокоен и примирен, започна да разказва за живота на Земята. Гавон го слушаше, без да си дава труд да запомни нещо – за това съществуваше Психономаторът. Обективите му опипваха всяко движение, всяка мимика на Сай, всичко това се разлагаше на единици знакова информация и натрупваха в студената му памет щрихи към образа на подсъзнателния живот на астронавта Сайръс Джералд. После, когато Гавон, вече дипломат, трябваше да търси най-точната реакция, най-гъвкавата многозначителност, телепатичните съвети на Психономатора щяха да шлифоват поведението му до единствено възможното за целта съвършенство, до най-вярната за земните хора мимика.
Погледнати отстрани, те изглеждаха като двама приятели, които на чашка коктейл споделят малките тайни на битието си. Когато Сайръс стигаше до интимни подробности, космодорът предразполагащо и многозначително се усмихваше, повдигаше чашата на равнището на очите си и разсеяно плъзгаше поглед по сребристата повърхност на питието – знаеше, че в такива моменти лицето му става неповторимо мъжествено и красиво. Поне така твърдяха неговите любовници. Спомените му се плъзнаха по красивите женски тела, които бе притежавал. Но може би защото това стана прекалено бързо, телата изведнъж се сляха в нещо аморфно, месесто и неопределено, което го накара да тръсне глава и да се върне към разказа на земния.
Този разговор зае целия ден, не стихна дори по време на вечерята. Едва след като се прибра в каютата си, Гавон разбра, че в него е дремело някакво безпокойство. Тук, насаме, то се избистри и доби вида на най-обикновен страх. Страх от съня. Това беше неправилно, неестествено, наличието на този страх плашеше повече от самия него, защото означаваше, че универсалните психономични формули са престанали да бъдат универсални. Наистина в тях се предвиждаше непредсказуемост зад третия подсъзнателен пласт, но… „Психономатор – извика едва ли не на глас космодорът, – какво става с мен?!“
„Не особено силно катативно смущение зад третия подсъзнателен пласт…“
„Достатъчно! Профилактика?“
„Катативната реакция на зоната зад третия пласт има висока степен на непредсказуемост…“
„Достатъчно! Можеш ли да следиш зоната през нощ-та и да прекъснеш съня веднага, щом се появи?“
„Да.“
Космодорът, кой знае защо, почувства в безплътния глас на Психономатора нещо мазно и угодливо. За пръв път в живота си изпитваше към него нещо като погнуса.
Отначало сънят не идваше. Гавон започна да обмисля струва ли си да включва приспиващите прибори и неусетно заспа сам. Обгърна го спасителна тъмнина без време и място, но тя се оказа преходна. Някаква безмерна ръка вдигна този тъмен чувал и изсипа космодора навън, върху същата онази напукана равнина, стегната в обръча на хоризонта. И до него отново крачеше Сай, и пред тях се плъзгаха двете сенки, хвърлени от странната задна светлина.
„Та ти твърдиш, че си щастлив?“ – питаше сянката на Сай.
„Както са щастливи всички, живеещи според законите на Универсалната психономия“ – покровителствено отговори сянката на Гавон.
„А всички ли живеят според тези закони?“
„Всички.“
„През целия си живот ли?“
„Да“ – отговори Гавон и забави крачка.
Една пукнатина се раздвижи като влечуго и повлече към тях тежкото си празно тяло. Отсрещният ù ръб се надигна, изви се над главите им и легна зад тях. Под неговия чудовищен, потънал в сияеща червена мъгла свод закънтя въпросът на другата сянка:
„Защо младите не винаги се подчиняват на Универсалните психономични формули, мистър Рен-Барх?“
Гавон се учуди на въпроса, който Сай не би могъл да зададе. Крачейки под безкрайния димящ свод, той отговори:
„За това е нужно узряване, Сай. Универсалните психономични формули се изучават в училище, но трябва време, докато личността съумее да обуздае инстинктите си. Нека добавим и физическото съзряване, което кара младите да се бунтуват, търсейки изхода за своята биологична енергия.“
Нещо спря стъпките на космодора. Стена. Гавон приседна върху ръбест каменен издатък. Облегнат на стената, Сай го гледаше със светещ поглед, който излизаше от черните му очни ями. Зад гърба му се отвори пукнатина, в която прозираха звезди. Ръбовете ù, гърчейки се като устни на паралитик, произнесоха с гласа на Сай: „Но и сред зрелите, улегнали личности също се срещат неудовлетворени, мистър Рен-Барх.“
„Не е вярно, Сай. Ти не можеш да знаеш това.“
„Мистър Рен-Барх – произнесе пукнатината, – защо толкова често се самоубиват възрастни, зрели личности, които никога не са имали проблеми в живота?“
„Всяка цивилизация има своите психичноболни, Сай.“
„Но защо толкова много, мистър Рен-Барх?“
Гавон се събуди. Нещо взриви съня му отвътре. Когато късовете съзнание, разхвърляни от този взрив, легнаха по местата си, космодорът изненадано прецени, че никога досега Психономаторът не го е будил с толкова силен импулс.
„Психономатор! – мислено повика той. – Защо остави съня да се развие? Беше ти дадена ясна команда.“
„Физиологична реакция – отговори Психономаторът. – Сънят беше концентриран в кратък времеви интервал и ограничена зона на мозъка. Първият импулс се оказа слаб. Вторият…“
„Достатъчно! – мрачно го прекъсна Гавон. – От втория още ме боли главата. Направи нещо.“
От стената се показа блестящо пипало. Върхът на пневмоспринцовката докосна слепоочието. Гавон усети лека болка, приятно главозамайване и заспа отново, този път без сънища. До сутринта по корабно време оставаха няколко часа.
След утринните процедури в биокамерата Гавон почти напълно си възвърна бодрото и реалистично възприемане на живота. Почти, защото отдолу все пак остана мътният приглушен ужас от ирационалното буйство на съня… Като истински възпитаник на психономичната култура, Гавон познаваше фантазията – кален извор на душевни смутове и вълнения, място, където всичко е възможно, където простите истини са в непрекъснатата треска на съмнението и нищо крайно и определено не съществува. Тя беше враг на неговата душевна сила, на гъвкавия му като хищен звяр ум, на неизтребимата необходимост от победа.
Какъв беше този асоциативен взрив, какви пластове на подсъзнанието бяха разбъркани, за да се окаже този смешен и наивен Сай символ на самото подсъзнание, да заговори с езика на някакъв „антиаз“? Рен-Барх не можа да намери в себе си отговор на тези въпроси, а не искаше, кой знае защо, да ги обсъжда с Психономатора. Освен това логиката на дневното самочувствие донесе дневните мисли и дневните задачи, които не оставяха място за срама на нощните видения. О, велик Дарх, помисли си Гавон, само след два дни трябва да започна усвояването, а какви глупости ме занимават…
– И така, вашият свят ми е ясен, Сай… – Гавон замълча и втренчи поглед в земния. Очите на Сайръс, първоначално заинтересувани, постепенно се изпълниха със страх. Астронавтът започваше да разбира какво означават тези думи. Гавон му даде необходимото за това разбиране време.
– Слушам ви, мистър Рен-Барх – дрезгаво прошепна Сай.
Гавон започна с обобщение. Земята, поясни той, от гледна точка на представителя на висша цивилизация е едно огромно поле на незрима война. Действителните войни са останали в миналото, за да отстъпят мястото на тази – непрекъснатото взаимно изтласкване на няколко мегакорпорации. Между тях съществуват неизброими и неизмеримо сложни за обикновения човек връзки. Отношенията между тях напомнят една дархианска игра, където между двама от противниците често се сключват съюзи срещу третия, без това да подобри взаимоотношенията им. Всеки до съвършенство владее своите оръжия – производството, търговията, технопрогреса. Всеки има свой апарат за поддържане на положението, своя полиция, своя армия. Бедните земни жители се оказват във възела на разнопосочните интереси и какво произлиза от това – сам знаеш. Всички ваши социални трусове и бунтарски идейки биха могли да не съществуват, ако имахте истински централизирано управление и можехте да се заемете с решаването на психологическите проблеми на индивидите. Нашата психономия отдавна е стигнала до заключението, че индивидите съставляват обществото; това може да ти звучи банално, но от него следва важен извод – трябва да се заемем първо с индивидите, да им организираме такова битие, при което те да бъдат удовлетворени. Или, ако няма възможност потребностите да бъдат удовлетворени, да се извърши обратното – да се възпитат потребностите до долната достъпна граница. И това може да стане само чрез нашите психономични формули. Ние с вас, Сай – да, ние двамата! – ще изберем една от земните суперкорпорации и ще ù помогнем да вземе надмощие над другите. Благосъстоянието на човечеството рязко ще се повиши. Корпорацията автоматично ще се превърне в правителство, на което народите ще бъдат благодарни и ще му гласуват доверие за въвеждане на новата психономична педагогика. Да, Сай, аз се убедих, че земното човечество е достатъчно близко до дархианското, за да възприеме психономията. От своя страна правителството никога няма да забрави на кого дължи всичко това, благодарение на чии психономични консултации се гради щастливото равновесие. За нашия Дарх остава само едно, Сай – няколко товарни звездолета, които периодично ще изплуват от нулевото пространство, ще кацат до някой от тайните складове и ще отлитат оттам достатъчно тежки. Ориентираш ли се… помощник-космодор Сайръс Джералд?
Рен-Барх завърши вдъхновеното си слово с пестелив ораторски артистизъм, който неведнъж бе оказвал несъмненото си въздействие при различни дипломатически мисии. Още повече че Психономаторът през цялото време на монолога удачно му нашепваше най-вярната дума, най-точния текст…
А Сай, помощник-космодорът Сайръс Джералд, беше готов. Страхът му – вечният интелигентски страх, породен от вечните съмнения в нравствената правота на действията – изчезна. Срещу Гавон седеше един съратник, съидейник, който безотказно би отдал живота си в името на грандиозната цел. „Готов е! Готов е!“ – припяваше Психономаторът, въпреки че Рен-Барх прекрасно виждаше това. Така именно се създаваше истински местен манипулатор – когато той е в най-висшата мобилизация на радостното съучастие, когато цялото му същество с тържествени ритуални танци излиза на бойното поле и нито една нервна клетка не трепва дезертьорски назад.
„Отлична работа, Гавон Рен-Барх“ – усмихва се Доктринерът и пестеливата му мъжка усмивка раздвижва фината мрежа от бръчици около очите.
Гавон настани своя новоизпечен помощник в креслото и започна да обяснява манипулациите с пулта на хипноматриците. Сай безпогрешно повтори всички действия, хипноизлъчвателят тихо забръмча, а на екрана започнаха да се сменят таблици от програмата „Теория на информацията и социално манипулиране“. Знанията, които хипногенераторът вкарваше в мозъка му, многократно превъзхождаха земните университетски курсове. Психономаторът регистрираше почти стопроцентово усвояване. Пред очите на Гавон се създаваше един умен, гъвкав хитър дипломат, учен и боец. Паралелно с теорията мозъкът на Сай усвояваше и новата си ценностна система, в която космодорът Гавон Рен-Барх заемаше второ място след Доктринера като обект за преклонение и възторг.
– Приятна работа, Сай! – промърмори Гавон, въпреки че земният не можеше да го чуе, и отиде в командната кабина.
Последният преход мина съвършено. Корабът излезе от нулевото пространство близо до патрулния кораб на Сай. Гавон с усмивка погледна за последен път изоставената ракета, включи двигателите и даде на компютъра ходова програма. Земята вече се виждаше без увеличение – синкава точка в центъра на екрана.
Вечерта той изключи хипногенератора. Не искаше да претоварва мозъка на помощника си, а не беше и нужно. Сай вече знаеше почти всичко необходимо, утрешният курс щеше окончателно да затвърди възприетата информация. Двамата мъже вечеряха спокойно, почти без да разговарят. После умореният Сай се прибра в каютата си, като преди това по земен обичай пожела лека нощ на Гавон. Космодорът кимна и си помисли, че нощта без съмнение ще е лека – изпълнена е половината от неговата мисия, мислите са спокойни, сънища няма да има. Мярна се сянка, но бързо изчезна – не, сънища няма да има. Той дори няма да заповяда на Психономатора да следи съня му – това би било недостойно, би означавало, че все още се страхува, при това без основания. Гавон Рен-Барх влезе в своята каюта. И сънят го пресрещна на прага.
Тялото му автоматично извършваше действията преди лягане, а мислите вече потънаха в познатата чернота. Някъде над него беше онази напукана пулсираща земя, а той падаше от нея в пропастта на небето. Краката му стъпваха върху нещо невидимо, твърдо и студено като камък, но падането продължаваше. Земята над него се изви като прибойна вълна и полетя в обратната посока. Гавон Рен-Барх остана сам между звездите.
През звездите започнаха да прозират пещерни стени. Между два сталагмита, удобно седнал, го гледаше Сайръс Джералд, светлината от черните очни ями играеше върху лицето на космодора и той вече знаеше какъв ще бъде първият въпрос: „Защо вашата цивилизация поражда толкова много психичноболни, мистър Рен-Барх?“.
„Какво означава „много“, Сай?“
„Почти двайсет процента от населението на Дарх показва резки отклонения от нормалната психика, мистър Рен-Барх. Това са повече от три милиарда души. Повече, отколкото цялото население на Дарх преди триста години. Три милиарда – това е средното население на една средно цивилизована планета.“
„Ти не можеш да знаеш това, Сай.“
„Но ти можеш, Гавон. И го знаеш.“
Рен-Барх усети, че някъде там, в реалността, тялото му вече си е легнало и спокойно е потънало в леглото, но тук, в съня, лицето му почервеня от прилива на ярост-на кръв.
„Да! Знам! Знам, че психономията окастря духа! Но какво да го правим, след като той винаги иска нереални, абсолютни категории! Непрекъснато търси виновни сред тези, които управляват обществото! Какво да се прави, след като самото организиране на обществото прави невъзможна свободата на духа! Свободата да вярва в мита на добродетелите и нравствеността!“
Гласът му беше станал плътен, почти материален, вълна от оловни капки, които летят срещу Сай, но минават свободно през него и само гранитната стена потрепва от мощните им удари.
„Какво му е нужно на този дух, Сай? Приятелство?! Любов?! Издигане на нови хоризонти?! Мерзки илюзии са това, Сай! Те могат само да развалят радостта от реалните радости на живота…“
Последните залпове прелетяха през загадъчно неподвижния Сай и довършиха стената зад него. Тя безшумно се разпадна и откри стаята.
Същата онази стая.
Рен-Барх изведнъж престана да бъде непоколебим космодор и позна в себе си младия двайсетгодишен Гавон, вожда на всички ученически буйства, най-интелигентния и непокорен възпитаник на 517-а Хипнодидактична школа.
Гавон позна стаята, разбра какво предстои да се разиграе отново пред очите му и пожела да умре. Някъде ужасно далеч, в реалността, тялото му конвулсивно се замята в безуспешни опити да напусне съня. Широко отворените вкаменени очи познаваха тази стая с маса и легло, този пиян младеж в леглото и красивото събличащо се момиче до масата. Споменът за любовта към нея се превърна в самата любов и непоносимо страдание от цинизма на ставащото. Тя беше жената, която той си позволи да обича повече от себе си, а пияният, с когото тя щеше да легне след малко, бе неговият най-добър, единствен приятел, последната възможност за вяра в приятелство. И сега тя отново щеше да изгледа него, Гавон, със студен презрителен поглед както тогава и да оплете тялото си в ръцете на приятеля му. Пред него.
Както тогава.
Без да спрат, дори когато Гавон, тласнат от последните резерви на юношеско достойнство, запали осветлението. Някъде дълбоко в съзнанието все пак бе останала част от космодора Рен-Барх, защото за миг се мярна презрение към могъщата сила на съня, която хаби силите си за показване на отдавна надживени спомени. Но това, което стана после, не беше повторение. Таблата на леглото започна да се разтегля и удебелява нагоре, прие очертанията на дарх… Не просто дарх, а на Доктринера – значително по-млад, такъв, какъвто го помнеше Гавон в първите години на запознанството им. Великият Доктринер се наведе над оплетените тела. Разглеждаше ги с внимателен заинтересуван поглед, сякаш пред него бяха инфузории, от чието поведение зависеше важен биологичен проблем. Когато всичко в леглото свърши, той повика с поглед Нея. Момичето вдигна глава; в очите му се появи нетърпеливото радостно очакване, с което всички лични сътрудници на Доктринера, в това число и Гавон, идваха за получаване на поредната задача от любимия си шеф.
И невероятната догадка се понесе из мозъка, срути преградата между съзнанието и подсъзнанието, между младия Гавон и зрелия Рен-Барх, между спящия и будния, между съня и реалността. Ставаше това, което много пъти бе ставало пред него, което той много пъти сам бе извършвал при набиране и възпитаване на нови космодори и социотехници. Това, което Доктринерът игриво наричаше „облекчаване на съвестта от заблуждения“, а в социотехниката носеше точното название „разрушаване на утопичните ценности“. Гавон разбра, че трябва да изкрещи и като че ли го направи, но от устата му не излезе нито звук – оттам изригна огън, подпали леглото, Нея, приятеля му, Доктринера. Остана само димът, който прие очертанията на Сай и каза… да, той каза:
– Време е да се събудиш, Гавон.
Това беше живият, реален Сай. Той стоеше надвесен над Гавон – гледаше спокойно и приканващо. Но космодорът не искаше да става. Фактът, че се е събудил и сънят е свършил, не донесе този път облекчение. Сънят се таеше някъде редом, намекваше незримо за странната си власт и в реалността, той беше силен с изводите, които остави след себе си. Гавон изпитваше огромен, бездънен страх.
„Психономатор!!“
Отговори му тишина.
„Психономатор!!!“
– Психономаторът няма да ти дойде на помощ, Гавон – спокойно заяви Сай и седна до леглото.
Рен-Барх го изгледа с див поглед и светкавично се изправи. Нужно беше огромно усилие – не, насилие над себе си, да върне поне за малко способността за анализ. Но дори с тази малка част, която владееше, Гавон можа да прецени промяната, станала със Сай. Какво означаваше тази промяна? Тези отмерени точни движения, заменили суетливата нервност на вчерашния и завчерашния Сай? Какво означаваше това непроницаемо лице, този поглед, в който имаше нещо от светещата чернота на Сай в съня?
– Какво означава това? – тихо, овладял гласа си, попита Гавон. – Кой сте вие, Сай?
– Посрещачът ти, Гавон.
Космодорът скочи от леглото си, приближи се до Сай, дълго го гледа, после изведнъж замахна. Целеше се в челюстта, но ръката му спря в нещо невидимо. Рен-Барх извика от болка, а може би и от страх. Отново направи опит да се овладее. Не можа.
– Вие не сте от Земята, Сай! – изкрещя той. – Знам кой сте! Вие сте агент на чужда, по-висша от нас цивилизация! Още преди столетие теоретически беше предсказано вашето съществуване. Сто години се бояхме, че ще ви срещнем. После се успокоихме – това беше нашата глупост! И вие сте чакали да се успокоим, нали? Следили сте ни…
– Не, Гавон. Не сме ви следили. Вие сами съобщихте за себе си, изпращайки Станция 300.
Гавон, шокиран, приседна на леглото.
– Но в станцията нямаше никаква информация за нас…
– Разбира се, вие се бяхте погрижили да няма информация. Само че информацията съществува на много повече нива. Дори въздухът, който си дишал, може да ни разкаже за теб. Защо не стана поет, Гавон?
Космодорът едва не се задави от този неочакван и нелеп въпрос. Докато съобрази какъв смисъл има това и как да отговори, Сай произнесе:
– Помниш ли това стихотворение, Гавон? Ти го беше посветил на момичето, за което ти напомних. Но дархианската цивилизация няма нужда от поети. Поетите не се подчиняват на психономични формули. И на теб не ти позволиха да станеш поет, Гавон. Ти беше прекалено ценен. Мислиш, че сам си избрал пътя на космодор? Не, Гавон, той беше избран за теб. Да, ти си дарх с редки психически и интелектуални качества. Отговаряш на дархианската норма за гениалност. Нищо чудно, че сам великият Доктринер се зае с твоето формиране. Ти разбра от съня, че измяната на твоята любима е била една от най-съществените манипулации над личността ти. Едновременно с теб на обработка бе подложен и твоят приятел, който сега служи в репресивните отряди. Той беше промеждутъчен продукт без особена ценност. Но ти, Гавон Рен-Барх, стана един от най-ценните кадри на дархианската армия. Ти имаш качества. А качествата служат на ценностната система – предполагам, че ти е известно това универсално понятие, което обединява морала, нравствеността, поведенческите норми. На теб, Рен-Барх, беше присадена нова ценностна система – операция, която добре познаваш и нееднократно си извършвал над други.
– Значи и Литен – устните на космодора с труд произнесоха забравеното име на приятеля, – Литен също е бил подложен на манипулиране? А какви бяха разрушаващите мотиви при него?
– Също нещо много стандартно, Гавон, съучастие в подлост. Тя го е направила свой сътрудник, открила му е част от истината за себе си с обещанието, че ще му принадлежи, ако той ù помогне да бъдеш обработен. Старо и скучно, Гавон. И зад всичко това е стоял винаги твоят скъп Доктринер, който смята твоето приобщаване за свое произведение на изкуството и който сам е създаден по такъв начин. Защото такава е същността на вашата психономия, Гавон – тя издига в култ своята безпомощност; неспособна да разбере действителната нужда на личността всеки миг да става нова, по-съвършена, по-богата духовно, психономията си поставя чудовищната цел да поддържа духа статичен, като хирургически отстранява кълновете на творческото вълнение и търсене. И постига такива успехи като теб, Гавон Рен-Барх.
Космодорът (въпреки че какъв космодор вече беше той) слушаше и тялото му меко повтаряше контура на креслото. Целите му прословута жизнена енергия и жажда за победа бяха изчезнали някъде. Този разговор беше като досадна муха, която му пречи да умре…
– Да… щях да питам… още нещо – мисълта му се губеше в смъртна умора. – Още нещо, Сай… Тази информация за вашето социално устройство и корпорациите… съчинена ли беше?
– Разбира се, не, Гавон. Не трябваше да ходим далеч в историята си, за да заимстваме тази социална структура. Така е изглеждала голяма част от света ни само преди няколко столетия, така е изглеждал и един среден Сайръс Джералд в този свят.
Гавон бавно се изправи. Тръгна към вратата с неуверена походка, като че ли слепешком. Спря се. Вратата се отвори пред него, но той не прекрачи прага – беше забравил накъде е тръгнал.
– Космодоре, не бързай – каза земният и Гавон, парнат от неочакваната топлина в гласа му, се обърна. – Имаш време, за да прецениш нещата. Помисли над себе си, Гавон Рен-Барх, за да разбереш накъде си. Можеш да се върнеш на Дарх – това също е решение, въпреки че там скоро ще ви стане много трудно да живеете постарому. Можеш да кацнеш на Земята и да задълбочиш ставащото в теб. Това ще бъде много мъчително, но също носи решение.
Без сам да знае защо, Гавон направи опит да се усмихне. И нещо стана. В това мигновено движение на лицевите мускули се разреди напрежението, което бе изпълнило цялото му тяло. Мъглата пред погледа се разсея, всички звуци станаха ясни.
– Гавон Рен-Барх – каза земният, – в доклада на Станция 300 беше показана една част от нашия предишен свят. Имало е още една, Гавон, намерила друг път. Без психономия. Над това също помисли, космодоре.
Последната фраза увисна в средата на каютата. Земния го нямаше. Гавон тръгна към командната кабина, това като че ли имаше някакъв смисъл… въпреки че едва ли.
Друг път за цивилизацията. Без психономия?
Вратата на кабината се разтвори. Срещу нея беше екранът и Гавон видя застиналата в средата му огромна Земя.
„А тя всъщност е красива…“
Тази оценка го стресна и по странен начин го принуди да се вслуша в себе си. Някъде в огромния, като че затворен отвсякъде лабиринт на мозъка му трепна мисъл. Като малко зверче със светла козина, което не знае дали лабиринтът има изход и пъргаво препуска из коридорите между студените плачещи стени, толкова грапави, че всяка неравност би могла да го погълне…
„О, велик Дарх, наистина ли аз писах това стихотворение…“
Феести
(в съавторство с Георги Арнаудов)
На Юрий Илков –
верния клубен събрат и приятел
– с благодарност за верността и топлината
На Юрий Илков –
верния клубен събрат и приятел
– с благодарност за верността и топлината
Водата носеше нещо от вкуса на прозрачния въздух. Студена и светла, тя погали моите пръсти, моите устни, лицето ми, разгорещено от яркия ден. Сянката на моя кораб докосваше пътеката, водеща към Синия хълм.
Пътеката ме поведе нагоре по стръмния склон и ми върна тежестта на тялото, отвикнало от себе си през дългите месеци космос. Върхът на Хълма беше за мен достигната радост и кратка почивка, когато умората изтича от мускулите и попива в земята. Приспа ме мекият вятър, събудиха ме слънчевите отблясъци в огледалните скали, пътеката отново ме поведе между тях.
Високо в лилавото небе един въздушен кораб пръсна между крилете си бронзови искри. Внезапно над него пламна яркосин феест, разля се на тънки ивици, които изобразиха моето лице. Идваха за мен. Нямах феести, затова запалих сигналния лазер. Синият феест угасна, крилете на кораба се покриха с хиляди пречупени през тях слънчеви зайчета. Още не беше докоснал земята, когато от него се отдели малка фигурка и полетя към мен с разперени ръце. Нужна беше само една крачка, за да я прегърна и потопя пръсти в косата ù.
– Отново си тук – каза тя.
– Отново сме заедно – добавих аз.
– Отново е празник.
– Отново…
Вдигнах я на ръце, тя се хвана за мен, за да не ни повали лудото въртене на света наоколо.
– Ти вече си пил от нашата вода?
– Да – отвърнах аз.
– Значи отново си наш.
– Отново съм твой.
– Мой! – тя се засмя така, както се смеят птиците. – Мой смешнико, празникът ни чака, кормчията нетърпеливо ни свири от палубата на кораба, дори слънцето – погледни! – ни кара да бързаме! Пусни ме! Смешнико мой, чака те нашият празник, не бързай да се изморяваш!
– Няма да те пусна!
Тя се засмя така, както се смеят птиците, и аз тичешком я понесох към прозрачната стълба, която вече ни спускаше нетърпеливият кормчия. Земята пропадна и вятърът на бързия стремеж развя нашите коси. Небето вече отваряше първите си звезди, за да ни погледне отблизо. Кормчията завъртя кормилата и сплете светлините над нас в ярки спирали. В крилете на кораба искреше дъгоцветният залез, прозрачните мачти приличаха на огромни феести, прицелени в космоса – чия ли мисъл биха изобразили техните избухвания? В кристалния екран изплува Сандина, все още невидима за нашите очи, но вече будна, весела, шумоли с гласовете на своите жители, оглежда небето с техните погледи – хиляди погледи! – святка с хилядите криле, развълнувана, очакваща и очаквана, обикновена за всички и необикновена за мен, пришълеца, стремителна като каменен огън, настръхнала като пурпурен звяр, изсечена от хиляди роденовци. Сандина – градът жена, градът раждане, градът емоция и сътворение.
Сандина…
Тя възникна от сиянието на залеза, запалена от първите лъчи на звездите, плисна иззад хоризонта, възникна внезапно и зае своето място в очите ми, очаквали нейния образ през дългите месеци космос. Тя ме посрещна с музика и ме понесе, увлече ме в тази мелодия, в мъглата, на която се скри корабът, кормчията и всичко – мелодия, музика, като река от пружиниращи весели топчета… Над нас вече танцуваха първите феести, под нас гласовете бяха море, а пред нас се разтваряше зеленият тунел през гората, докато зад нас оставаше слънцето, огненооранжево в кипящия залез…
Корабът се сниши и меко влезе между дърветата с масленозелени корони. Синята светлина на прожекторите ни поведе по талвега на празника, във фарватера на музиката, пристанището ни пое в своите прегръдки и мека топла трева погъделичка босите ми крака.
„Сандина ви посрещна с радост“ – подреди се светлината над пристанището. Но това бе вече за онези, които идваха след нас. А нас ни викаше нетърпеливият празник, за който още не бяхме готови…
Тесели ме въведе в дома, който ме посрещаше всеки път в Сандина и всеки път беше различен, както и днес – слънчево-жълт и ярковесел, с дъх на сандински цветя, гостоприемно светъл и жив. Той ме потопи в своя въздух, който не беше само уют и спокойствие, в него трептеше тревожната нотка по онова, което винаги търсим, което няма образ, което се нарича просто ново, просто неизвестно – може би тази нотка не достига на нашите домове? Този дом бе нещо повече от дом, той беше спокойствие и движение, приличаше на моя Марс.
Тесели излезе от стаята си и ми протегна свити криле. Поех ги, те вече бяха живи, макар и отделни, пулсираха, искаха въздуха и небето. Аз хвърлих пуловера, сложих ги на гърба си, секунди само – и вече бях крилат, усещах крилете си, в тях се напрягаха моите мускули и моите нерви опипваха въздуха, за да усетят кога той ще е готов да ме понесе.
– Да вървим – казах и вратата се разтвори пред мен.
– Почакай – гласът на Тесели затвори вратата. – Вземи, нетърпеливецо, иначе какво ще правиш на празника като бездеен зрител?
Излязохме на верандата. Разтворихме криле. Вкопчихме се във въздуха и се отблъснахме от него. Той изсъска, свирна в ушите ни и гъвкавата пластика на многобройни вихри погали крилете, напрегнати и може би звънящи с невидим и неосезаем звън. Към мен се върна рядкото усещане, което ми даваше Сандина – аз бях част от света. Аз бях неподвижен и завъртях света с крилете си. Не, аз ли се носех стремително или светът?
В тъмното вече небе само огнените метеори на летящите сочеха пътя към Дивите скали. Все пак аз не бях сандинец, не владеех толкова добре крилете си. Тесели отдавна би ме изпреварила, ако искаше. Край мен прелитаха огнени линии – някой ни задминаваше, забързан към празника. Понякога се забавяха, поздравяваха ме и отлитаха в момента, в който познавах приятели. Не се огорчавах, всички пътища водеха към празника, на който всички приятели се срещат.
Умората вече сковаваше мускулите, в крилете трептеше лека матова болка, аз се спуснах надолу и с наслаждение стъпих върху меката трева. Тесели тихо кацна до мен.
– Тук дават феести – каза ми тя.
„Вземете си феести – искреше пространството. – Създайте от тях нашия празник. Вижте в тях своите мисли, очертайте в образи любовта и тъгата си, радостта и мечтите подарете на всички.
Вземете си феести, излъчете мечтите си,
превърнете небето в своя палитра,
превърнете фееста в святкаща мисъл,
превърнете изкуството в истина,
дайте на празника истински смисъл…“
Взех колчана с хладни кристални стрели, взех лъка с нетърпимо изпъната тетива и отново се понесох нагоре, без да чакам Тесели – знаех, че тя ще ме намери навсякъде, където ме отвлече динамиката на веселата Сандина. Умората се бе стопила през кратката почивка, крилете ми отново завихряха въздуха, почти изравниха скоростта си с другите и все пак закъснях – празникът вече започваше. Тесели ме догони. Над нас ярко пламнаха прожекторите на въздушен кораб, черните му криле закриваха звездите и ги палеха отново, а в долината вече кипяха светлини и хора. Дивите скали, застинали в равнодушната си монолитност, отразяваха този хаос и го умножаваха безкрайно в огледалните си стени.
Аз извадих феест от колчана, сложих го на тетивата, исках първият феест да бъде моят и все пак закъснях – в небето пламна сияние, затрептя и се формира в огромен ухилен дракон с изумрудени люспи, на които беше нарисуван знакът на Сандина. Когато угасна, опънах лъка, прицелих кристалната стрела в звездите и разреших на тетивата да запее. Стрелата блесна далеч нагоре и аз превърнах погледа си в догонващ търсещ лъч, който я запали, превърна я в синьо-зелено кълбо с облачни вихри – Земята… После синьото се превърна в червено, а зеленото в оранжево, облаците изчезнаха и от образа на Земята се роди моят Марс.
Първият порив на бурята налетя върху музиката и празника, разбърка танците и разпиля във въздуха нашия смях. Бурята възникна така, както възниква нова звезда, от лекия вятър на лятото. Освети лицата ни с мълнии, разду дрехите ни, тласна крилете ни в светлия кипеж и завъртя всичко в себе си. Внезапно изчезна стабилизиращата сила на притеглянето и хората станаха искри – светулки, обхванати от порива на яростен вятър. Той ни понесе безтегловни, запрати ни надолу и отново ни издигна. Едвам успявахме да се задържим и налитащите от неочаквани посоки пориви отново срутваха неустойчивото равновесие.
Някой се изправи на носа на въздушния кораб, протегна ръка и бурята се подчини на ръката му, стана част от мелодията, която той засвири, и ние се превърнахме в ноти, понесени в хармонията на тази странна композиция, където въздухът танцуваше, а музикален инструмент бяха Дивите скали, подчинени на най-малкото движение на ръката му. Скалите се издигаха до едва чут звън, за да се срутят в кънтящ органов рев. Огледалните им струни пламтяха в заслепяваща цветомузика, блясъците на която летяха в хармоничния хаос на бурята и променяха цветовете на телата ни.
Музикантът скочи от кораба, силуетът му зачеркна за миг прожектора, потъна в летящата тълпа и бурята мигновено стихна, мелодията замлъкна в мига на най-голямото напрежение, когато звуците се пречупват. Едва сега почувствах колко са изморени крилете ми. Започнах бавно да се спускам надолу. Легнах на земята и затворих очи. Около мен шумоляха крилете на другите, които също се спускаха, тихи смехове и весели реплики, спомени за мигновението вечност, донесено от бурята.
– Кой беше това? – попитах, без да отварям очи.
– Не знам – отговори Тесели. – Но се досещам. Само един човек може да свири така…
– Не го срещнах никъде.
– Значи ще го видиш след празника.
Надигнах се и застанах на колене. Тесели лежеше по гръб, докоснах лицето ù и тя се усмихна като изморена птица.
– Защо си сърдит?
– Изгубих вибраената.
– Как така? – тя се изправи.
– Изпуснах я и вятърът я отнесе.
– А аз я хванах – засмя се някой над нас и един крилат човек стъпи на тревата. – Не ми се беше случвало да гоня летяща вибраена, но ти винаги носиш нещо необикновено, пришълецо. Ще ти я върна след малко, сега е мой ред.
Оребон се издигна в прожекторния конус. Никой не разбра кога започна да свири. Просто нещо ново напълни въздуха, възникна в пространството и трябваше да минат няколко секунди, докато всички осъзнаят: „Това е музика“.
Отначало той заля всички с бавния като свличащ се ледник бас, примеси го с щрайха на пролетните потоци и със звън разцепи леда. Подчинени на музиката, цветовете на Дивите скали избухнаха в камбанен ритъм и устремиха огнените си потоци към него, поета Оребон.
Никой не разбра кога започна да пее. Част от музиката – като нов инструмент, отначало просто звук, който се преля в мекия текстов вокал:
Когато се изправиш пред погледа на Времето,
помисли какво ще му кажеш.
Дребните неща, малките проблеми –
пред него не важат.
Пози, патетика, празните думи –
всичко това е излишно.
Внимавай да не станеш
на Времето безразличен.
Над него пламна феест и нарисува две огромни очи, в които се отрази той – със свити криле, развята коса и ръка, танцуваща върху струните.
Вчера Вселената ми зададе въпрос.
Как да му отговоря?
Той е толкова прост,
че всеки ще го повтори:
Какво си направил за мен?
Какво си направил за мен?
Какво си направил за мен?
Ще посмееш ли да му отговориш?
Вселената няма край.
Както и да го оспориш,
част от безкрая е безкрай.
Думите свършиха, а музиката продължи да заглъхва и заедно с нея ослепяваха прожекторите на въздушния кораб, заедно с нея помътняваха искрящите люспи, угасваха светлинните пространства, по които бягаше текстът… И никой не разбра в настъпилата тъмнина кога поетът напусна кораба сцена. Просто сгъстъкът мрак, по-плътен от околния, се сля с тъмнината и когато прожекторите светнаха отново, Оребон вече бе част от кипежа – как да го откриеш сред празника на Сандина? Ярки феести отново разсичаха небето, стотици очи моделираха формите им, над нас се преплитаха слънца и очи, лица и тела, цветя и просто цветове, златист смях и медночервени сълзи, синкаво минало и лилаво бъдеще, странен и весел сюрхаос, през който едва прозираха ярките немигащи звезди. Моите феести един след друг потъваха в хаоса и ставаха част от него, придавах им формите на делфини и кондори, призрачни кули и спирални мъглявини, взривявах ги и отново ги свивах до нетърпимия блясък на свръхнови, разтварях ги и ги колапсирах в протозвездни яйца, за да създам нови Вселени… Около мен се засмяха приятелски гласове, бяха ме познали по моите феести. Обкръжиха ме толкова плътно, че погълнаха дори светлината.
– Познахме те, пришълецо! Отново си наш. Вече те видяхме, но не сме те чули. Какво си приготвил?
– Ще ви разкажа за Марс – отговорих. – Къде е Оребон с моята вибраена?
– Ще бъде тук, ако му направят малко път – долетя гласът на Оребон, докато собственикът му отчаяно се промъкваше през моето обкръжение. Засмяха се и другите, отместиха се и запъхтеният Оребон се отпусна на земята.
– Започвай. Слушаме те.
Започнах. Може би акомпаниментът на вибраената беше излишен, защото не пеех и не четях стихове, но той ми помагаше да следвам оня образ на Марс, който възникваше в мен.
– Всяка вечер на прага на шлюза Марс ме посреща суров и спокоен, както е спокоен ураганът в най-бурния си порив, както е спокойна вълната, когато се покрива с пяна, както е спокоен епицентърьт на урагана. Марс е всичко това и нищо поотделно. Дълго трябва да го познаваш, за да откриеш неговото спокойствие. Той е сух и неподвижен, но крие движение, скрито и яростно кротко. В зенита танцуват родените от залеза миражи, раздвояват слънцето и отразяват онова, което нощем крие скъперникът хоризонт. Марс е сляп старец със заскрежени от студа очи. Вятърът посреща стъпките с познато недоволно съскане. Дори през защитното поле на скафандъра той обгаря с ледени искри. Слънцето вече почти е залязло и в далечината се разпадат последните миражи. Мъничкото, толкова странно с нищожността си слънце, за което не вярваш, че е способно да дава живот. То потъва и нощта мигновено поглъща и преобразява всичко. Обърнал гръб на светлините на Базата, отпечатваш стъпките си все по-навътре в пустинята, плъзгаш се по склоновете на дюните, за да изкачиш следващите и отново нагоре-надолу, нагоре-надолу… Наоколо вече е другият Марс, нощният Марс, който може да стане, ако поискаш, такъв, какъвто си го мечтал, такъв, какъвто би искал да видиш, такъв, какъвто си го видял – някога, в детството, преди много години. Всяка мечта, станала истина, разочарова. Така е с всяка постигната малка цел. Затова са нужни големи цели, които живеят по-дълго от теб. С тях малките цели са наистина малки и разочарованията са наистина малки, защото някъде чака голямата цел, която е по-далеч от живота, но съществува. Така ли е? – ще попиташ. Марс отговаря: – Така е. Една от моите цели беше да срещна теб. Именно теб, астронавте. Ти си един от онези, които дойдоха при мен, слепия старец, и донесоха онази симфония, от която понякога рядко съм чувал ехо на отделни нейни акорди. Вие дойдохте с аромата на живата истина. Аз живот не можах да родя, освен бледите кълнове, които никога няма да цъфнат разумни. Обичам ги, те все пак са мои деца. Оказах се бездарен животворец. Аз ви видях, когато се родихте, все още немислещи късчета жива материя, стремях се към вас, скован от стоманена орбита. Вие дойдохте и аз винаги ще съм отговорен за вас. Мечтаех да стана нова вселена и все още мечтая за това, дори и след като дойдохте вие и всеки от вас донесе скритата в себе си малка огромна вселена. Ще нося всяко име, което решите да ми дадете. Аз съм Марс.
Аз съм Марс…
Аз съм Марс…
Марс висеше на стената. Леко олющен, с няколко болезнени гънки, пресичащи лицето му – цветна снимка, изрязана от „Юманите“. Ъгълчетата на хартията, внимателно подлепени със скоч, бяха започнали вече леко да се огъват и откриваха по-светлия правоъгълник на стената там, където Марс бе закрил пътя на слънчевите лъчи. От този правоъгълник водеха няколко тънки като паяжина пукнатини. Те достигаха самото легло – всъщност не легло, а малко тръбно сгъваемо диванче, което само двете облегалки, поставени отстрани, биха могли да направят удобно за сън. Човекът, спящ на диванчето, беше млад, не повече от трийсетгодишен. Лежеше, леко свит на една страна, и в спряното трептене на хроноафазията лицето му изглеждаше напрегнато в нервна полуусмивка. Отстрани, върху малката дървена маса, бяха оставени флакончета с лекарства против гастрит и папки с изрезки от списания и вестници. Пред тях се белееше отворена тетрадка с измачкани листове. Върху тях можеха да се разчетат написани с разкривен почерк редове: „За 24 VIII. Неприятен разговор с шефа. Да му се обясни най-сетне, че старото няма да го бъде… Да се провери дали онези хитреци от монтажа са довършили инсталацията… Довечера – да се завърши разказът (поне да се опитам).“
Мартен протегна ръка към тетрадката, сякаш искаше да я затвори. Ръката му свободно премина през дървения плот. Самият той, до колене проникнал в леглото и спящия, леко прозираше в сутрешната полусветлина. Осемте момчета и момичета също мълчаха. Силуетите им слабо пречупваха светлината. Това не беше достатъчно, за да се разбере какво чувстват. До края на хроноафзията оставаха не повече от двайсет минути вътрешно време, но Мартен все не можеше да започне. Трябваше някой от младите да наруши мълчанието. И, както винаги в такива случаи, заговори Дориан:
– Не предполагах, че така ще изглежда, Мартене.
– Никога не можем да знаем как изглеждат чуждите сънища, Дори. Въпреки че сме психоисторици, въпреки че знаем чий мисловен свят посещаваме. Помните ли, когато изучавахме психомодела на средния двуизмерен човек от XX век, помните ли какъв въпрос най-често ми задавахте?
Елена леко и тъжно се усмихна.
– Трудно бихме го забравили, Мартене. Ние ви питахме действително ли само това са единствените типове личности, населявали XX век. Нито един ли не е пожелавал следващото състояние на света, в който живее – дори като илюзия, дори като мечта? Сега разбирам защо ни доведохте тук, Мартене. Този човек е от другите.
– Да – замислено продължи думите ù Мартен и погледна през прозореца, където малка градска птичка, напрегнала пухкавите си крилца, неподвижно излиташе. – Този човек е един от другите. Въпреки че нищо особено в детството му не го е предразполагало да стане такъв. То е било не по-малко скучно и безсъдържателно, отколкото на останалите. Възпитанието, на което е бил подложен, се е стремяло единствено да го приспособи към света, в който живее, да го научи да понася този свят, да го смята за единствено възможен. Но това не е станало. Хиляди дребни неща, едни от които незнаещи биха нарекли нещастен личен живот, а други – невъзможност да се реализира, са го тласнали по тази река на мисълта, в тази странна тъга по следващото, когато красотата е норма, а хармонията – същност. Тези неща, които ние бихме нарекли „отражение на законите на качествения скок“. Предчувствието за по-високото ниво на сложност, което съдържа в себе си всички предидущи неща – и много други, които никой не предполага…
Този човек е нещастен, приятели. От много гледни точки е нещастен. Той не познава събуждането сутрин с усмивка, в гърлото му е сухо и пясъчно, ставите му се нуждаят от мъчителна и насилствена гимнастика, за да могат да носят тялото през идващия на галоп ден. Вашият лек и грациозен ход на мисълта му е недостъпен. Неговите размисли се премятат тежко като воденични камъни, подгонвани от грубите тласъци на някоя чашка кафе, и то когато я има. Половината от деня му минава в задължителни мимически упражнения, маскиращи истинските му чувства, в разговори с хора, които са му непоносими, движение в строго определени граници – точни и скучни като рамки на некролог. С гаснещи сетива той дочаква вечерта, когато може да се събере с подобни на него – единствено тези разговори могат да му дадат енергия за следващия ден.
Този човек не е беглец, приятели. Той не бяга от мъчителното излюпване на своя свят, излюпване от костената черупка на предидущото състояние. Той е разбрал, че тази черупка няма да се пръсне без неговия удар отвътре. Голяма част от неговите представи за бъдещето са безпочвени или неоснователни поради липса на информация. Но те са енергията, която ще позволи на клюна да разбие черупката. И той нанася своите удари. Незримо, ежедневно, разсеяни в хиляди като че ли нищо не значещи разговори, идеи, убеждения и съзидания. Той почти нищо не знае за резултатите от своите действия. Не е убеден дали въобще имат резултат. Но по друг начин не може да живее.
Но този човек не е само нещастен, приятели. Той е и щастлив. Безкрайно щастлив от възможността да усеща около себе си света в цялата му двойственост – предидущ и следващ. От непрекъснатата необходимост да поддържа мозъка си в състояние на напрегнато търсене, моделиране, творчество. Всяка нова мисъл за него е малка скулптура, изваяна от собствен материал. Това е неговата Сандина, това е неговият Марс. Знаейки за всички малки страхове и компромиси на своя най-близък приятел, той открива в него чертите на своя Оребон, зад нервната некрасивост на приятелката си вижда чертите на своята Тесели… Той е безкрайно по-щастлив от мнозина други, които познават единствено щастието на притежаването, на правото на насилие над нещо, за което са мечтали. Тъгата по следващото го е научила да смята творчеството за единствено правилен начин на живот. Защото какво е творчеството, ако не един непрекъснат скок в предстоящото?
Мартен замълча и направи крачка напред. По лекото отклонение на светлината, падаща от прозореца, можеше да се отгатне, че той е приседнал на пода до леглото, за да се вгледа е лицето на спящия.
– Да – тихо каза Албин в отговор на неизречена мисъл. Мартен се обърна към него, но момчето отстъпи назад и мълчаливо се приближи до снимката.
– Какво искаш да попиташ, Албине?
– Още не съм готов – отговори момчето. – Почакайте, Мартен. Искам още да помисля.
Със същата усмивка Елена се доближи до Албин. Сложи ръце на раменете му и му каза нещо тихо. Албин също така тихо отговори.
– У мен възниква същият въпрос, Мартен – каза Елена. – Нека ви го задам аз.
Тя замълча, погледна към Албин и заговори отново:
– Мартен, аз също виждам, този човек не е беглец. Но бих искала да знам дали той е опазен от бягството. Този свят от съня му е прекалено красив. Знам, това е неговата защита срещу собствения му свят. Но няма ли да настъпи време, когато защитата ще стане толкова съвършена, че ще го затвори изцяло? Вие навярно сте проследили неговото бъдеще…
– Искам да допълня въпроса на Елена – наруши мълчанието си Албин. – Може ли той да се примири с мисълта, че прекрасната Сандина ще остане само зад неговите затворени клепачи, че песните от сандинския празник ще звучат само за него, че само той ще проследява своите феести?
– Албине – усмихна се Мартен, – твоят въпрос носеше отговора на въпроса на Елена! Една защита става истински съвършена не когато се затвори сама в себе си, а когато премине в атака. Още повече че този човек не е толкова добре защитен. Формалните логици на XX век биха нарекли това парадокс, но за диалектика ще бъде напълно естествен фактът, че тази беззащитност, тази отговорност към всеки и всичко, ударите, получавани в резултат на това, са му помогнали да създаде, да опази и да определи себе си. Да, Сандина съществува само в мислите му. Засега. Но в папката, скрита в това бюро, има два започнати разказа. Някога те също бяха само мисловни модели. От единия той ще се откаже скоро – ще го надрасне. Другият дълго ще остане незавършен, докато след две години неговата идея узрее толкова, че да роди роман. Поискайте го от Информаториума и ще откриете в него празника на Сандина. И още много други казани неща. Сега той едва ли подозира, че може да ги каже. Засега те са в него.
Мартен замълча, без да откъсва поглед от олющената цветна снимка на Марс. Младите около него стояха неподвижно, потънали всеки в собствените си мисли. За разговори тук нямаше повече време – хроноафазията свършваше. Когато спряха последните вибрации на дефазираното време, фигурите, пронизващи вещите и стените в стаята, помръкнаха, престанаха да съществуват в света на спящия.
А този свят оживя. Младият мъж на диванчето довърши сънното си примляскване – странното изражение на лицето му се оказа просто примляскване насън. Малката птичка зад прозореца успя най-после да отблъсне въздуха с пухкавите си криле и се понесе към небето. Заблуден слънчев лъч, отразен от витрината отсреща, се втурна през прозорчето и докосна шийката на флакона с лекарства. Сияние за миг напълни с вълшебство евтиното стъкло и го застави да пръсне по стените хиляди неуловими отблясъци, изменчиви и дъгоцветни като феести.
Виталертон
Посвещавам този разказ
на светлата памет на д-р Иван Димитров –
учения, мечтателя, изобретателя,
музиканта и незаменимия приятел
Посвещавам този разказ
на светлата памет на д-р Иван Димитров –
учения, мечтателя, изобретателя,
музиканта и незаменимия приятел
Следобедното слънце беше превзело бай Пешовите очила, така че валчестата му стригана глава вместо очи имаше две прозорчета, в които се плиска ослепителна лава. Асен докара поредната бутилка от серпантината и погледна очаквателно към зрителя си. Всеки ден по това време бай Пешо Моргата, една от най-незаменимите личности в болницата, заставаше неподвижно до купчината пълни кислородни бутилки и с леко отворена уста, с нечовешко търпение изчакваше, докато всички бутилки захапят резбите на преходниците, за да може да поведе разговор.
Общуването бе слабото място на бай Пешо – лекарите обсъждаха с него само качествата на труповете, а сестрите, санитарките и другият обслужващ персонал смутено или шегаджийски избягваха контакта: за тях той беше ако не самата материализирана смърт, то поне някакъв неясен неин символ. Асен неведнъж бе забелязвал как някоя дебела санитарка, след като се ръкува по необходимост с бай Пешо, скришом избърсва тлъстата си мазна длан в бялата престилка – не че чак толкова, но за всеки случай. Асен бе един от малкото работници в болницата, които никога не избягваха монолозите на бай Пешо – от една страна, беше свободен от споменатите предразсъдъци, а, от друга, неграмотният байчо го забавляваше със селската си склонност към философстване, имаща връзка с философията само поради интереса към живота и смъртта.
Скоро всички необходими кранове бяха завъртени и от пристройката се разнесе познатото свистене, което за един опитен кислороден техник означаваше, че всичко е в пълен ред. Асен беше именно такъв. Това, че е прекъснал студент по медицина, знаеха само няколко души – останалите го викаха Асо Кислороднио.
– Асо си е добре, нали? Кислороден техник да си на тези времена, ей!
Без да се обръща, Асен знаеше, че това е Христо водопроводчикът, който в този момент стремително пренася зад гърба му големия си крив нос и двуметрова тръба цол и половина.
Бай Пешо прие казаното като сигнал за разговор.
– Кво става? И днеска ли, че ги поиш? – кимна той към кислородната станция. – И да ги поиш, и да не ги поиш, все ша са куртулисат.
В неговия универсален речник „да се куртулисат“ означаваше или да се успокоят, или да умрат. За него кислородната машина не беше по-различна от механизираната доилка на село, само че тук вместо мляко в устата на болните се подава кислород под налягане.
– Абе, кво да ги правиш? – отвърна му в същия стил Асен. – Ами ако не се куртулисат? И почнат да пишат оплаквания?
– Ша са куртулисат те, ша са куртулисат! Като им зашия мозъко в корема, всички се куртулисват! – обещаващо се усмихна бай Пешо и почеса стригания си череп с бавни дебели пръсти.
„Мозъко в корема – криво се усмихна Асен. – Тоя некрофилософ съвсем нахитря.“ Придърпа с крак един празен сандък и седна – все пак бутилките, макар и малко на брой, тежаха по осемдесет кила всяка. Бай Пешо сметна това за покана и намести мащабното си седалище на съседния сандък.
– Ти кво мислиш, Асо… – започна той, но точно в този момент през порталната врата се разнесоха оглушителни звуци от клаксони. Асен отпусна схванатите си ръце и се вгледа. Там ставаше нещо интересно. Откъм левия ъгъл на патологията беше излязла кола, отнасяща поредния клиент на бай Пешо в неговия последен път. От другата, по-широка врата щастливи родители с нов „Трабант“ изнасяха новородената си рожба.
Колите не можеха да излязат от двора на болницата, защото улицата беше задръстена от сватбена колона, очакваща зелен светофар. Кърпички върху антените, дантелена кукла с глупави стъклени очи, младоженци с полупиян от значимостта на събитието поглед, който зареяно плъзва по киселата физиономия на шофьора, возещ мъртвеца, по щастливите лица на младото семейство, обзавело се с бебе, и отминава нататък. Светофарът най-сетне им влезе в положението и даде зелена улица. Сватбената колона изтече по пътя си, двете коли също изчезнаха – всяка в своята посока.
„Те ти тебе философия на живота и смъртта, бай Пешо“, помисли си Асен и погледна към моргаджията. Той бе застинал неподвижно и само недоволното пукане на сандъка под него издаваше живота в тежкото му тяло. Слънцето, скрито зад острия ръб на покрива, беше изтеглило лавата си от очилата и там сега примигваха две късогледи, смешни зад оптиката, безсъдържателни очи. Беше ясно, че той е в състояние да седи така половин час, че и повече, преди да произнесе следващата реплика. Сякаш такива явления като полета на времето нямаха нищо общо с него. „Никога няма да науча как тече животът в подобни хора“, помисли Асен и се надигна със сладко протягане. До края на работното време оставаха петнайсет минути – тъкмо да се преоблече. Смъкна синята престилка и лениво я понесе към вратата на кислородната станция.
Протегна ръка към закачалката – и замря. Нещо допълнително се беше прибавило към равномерното съскане на кислорода. Метално скърцане, леко пропукване на лист, разпъван от страхотно напрежение. Това напрежение като вълна навлезе в паметта на Асен – някъде там беше записано, че този звук е опасен. После времето започна неимоверно да се сгъстява, понесе го по стълбата към долната компресорна стая, откъдето идваше звукът. Надолу, през едно, през две, през три стъпала, завой, два метра коридорче, врата, боже мой, сега пък и ключ, ключа за осветлението… да!
Погледът се стрелна през стаята. За изостреното внимание бе ясно – цистерната! Двуметровата цистерна за сгъстен въздух, която сутринта включиха към новоремонтирания компресор. Тя издаваше този странен звук. Манометърът с червено ограничение за пет атмосфери сега докосваше с езичето си цифрата девет. Беше достатъчно за очите, но не и за мозъка, който никога не се доверяваше на рефлексите. Асен с ужас следеше бавните си разсъждения – какво да се направи, дявол да го вземе, кое да изключа по-напред, компресора ли, глупости, той е нагнетил достатъчно, ще гръмне, въпросът е кога, дали да не изключа поне тока, че ще стане късо… Животното у него, шибано от инстинкта за самосъхранение, вътрешно усещаше как металът на корпуса едва издържа, докато ръката с бавно като в течност движение се протяга към шалтера, но не го достига.
Стените на цистерната издържаха с чест. Отдели се само заварката на дъното. Двуметровият цилиндър все така бавно, като под вода, подскочи нагоре и се залепи за тавана. Освободеният въздух враждебно и твърдо блъсна Асен в гърдите, разпъна тъпанчетата, силно, още по-силно, проклятие… Стената…
Сиво, може би черно, може би бяло пространство, изпъстрено със светли, а може би и тъмни трептящи точки, повърхност без измерения, кънтящо бръмчене, постепенно затихващо, потъмняващо, възвръщащо чувствата. Някъде вътре се взривява болката. Тялото, пълно с толкова мускули и кости, за нея е като празна зала, в която тя резонира, рикошира, догонва и задминава себе си, докато крехките стени на това съоръжение с човекоподобна форма не затреперят и бързо, а може би мъчително бавно, започнат да се разпадат (в мига всички вечности са равни). Стените рухват, оголвайки стенещата основа. Като че ли малко остава, докато и тя престане да съществува – но в този миг в нея се впива мъничка, нищожна болчица, като спасително „змийско“ ухапване, което пронизва вената. По нейното острие навлиза нещо широко, властно, силно, в което голямата болка започва да се стапя. За миг мисълта се връща, мъчително освободена, за да почувства как иглата излиза от прободената вена. После меката, заглушаваща всичко морфинова вълна залюлява мозъка в спасителен сън, където времето не съществува…
Мислите се пробуждаха постепенно, все още пияно клатушкащи се, но вече напипали своите пътеки. Тежките клепачи още не можеха да се вдигнат, но през ушите започваха да се промъкват някакви шумове, постепенно подредени във фонеми, оттам – в думи. Тези думи значеха нещо. Латински, Асене. Езикът на медицината. „Акутис…“ Остро. Какво остро? Гласът продължава поясненията си. Другите гласове слушат внимателно, някой допълва, друг уточнява, трети – познат! – повечето време мълчи, за да може да прогнозира последствията. Какви последствия могат да имат счупването на три ребра отдясно, нараняването на белодробната тъкан, травмата на бъбреците? И най-вече – прекъсването на гръбнака и острото възпаление на гръбначния мозък? Летални, Ваньо, летални.
Асен успя да отвори очи. Простена – не толкова от болката, която още спеше, колкото от ужасната гледка. Няколко мътни фигури с бели престилки, над яките стърчат не глави, а прозрачни цилиндри, наполовина пълни с нещо червено. Чули стона, фигурите се устремяват към леглото, а главите остават да висят във въздуха… Господи, какви глави, това са банките на реанимационната система, ето и статива, на който се крепят тънките тръбички, отиващи естествено към ръката му. А фигурите си имат нормални човешки глави, и то познати – д-р Петров от хирургията, Калчев от вътрешното, сестра Горанова… И Ваньо, разбира се. Асен успя да фокусира очите си и да срещне погледа му – тревожен, страшно изплашен и радостен от неговото пробуждане. Опитва се да се усмихне ободрително. Какво ще ме ободряваш бе, Ваньо!
Обмениха си погледи и търпеливо изчакаха другите лекари да свършат своята работа и да напуснат стаята. Когато останаха сами, Асен се закашля, но нещо остро сряза гърдите му отдясно. Счупените ребра.
– Спокойно, Асо – бързо заговори Иван. – Още не можеш да говориш. След малко. И шепнешком.
Асен го гледа дълго, без да каже нищо, докато младият лекар усети как почва да губи окуражителната си усмивка. Отмести поглед към „анамнезната“ папка, която държеше в леко треперещите си ръце.
– Е, сега можем да си поговорим, Асо. Само не се хаби много, защото ще забавиш скорошното си излекуване.
– Скорошно? – свистящо попита Асен.
Иван не можа да изтълкува изменения му глас и за всеки случай побърза да каже:
– Разбира се. Петров ми се оплака от някои счупвания, но нищо, вика, за два-три месеца ще зараснат. А Калчев…
– Виж какво, Ваньо – пак така свистящо го прекъсна Асен.
– Да?
– Я зарежи!
– Какво да зарежа? – все още с добре докарана изненада попита лекарят.
– Ние с теб от колко време се познаваме? – отвърна с въпрос Асен.
– Има-няма половин година вече.
– И какво правим всяка седмица в петък следобед?
Иван криво се усмихна, потиснат от неуместността на разговора.
– Чешем си езиците и гризем кокалите на родната медицина.
– И как ме наричаш, когато те ядосам с разсъжденията си?
– Най-добрият философ сред медиците и най-добрият медик сред философите…
– Е, тогава защо смяташ, че не мога да бъда философ, когато става въпрос за собственото ми телесно състояние?
Младият лекар мрачно заби поглед в папката.
– Работата е там – с тих извинителен глас продължи Асен, – че дойдох в съзнание, без да дам веднага външни признаци за това. Чух разговора ви. Съгласи се, достатъчно разбирам от медицина, за да преценя, че преходът в най-добрия от световете ми е почти сигурен. Или както казва доктор Калчев: „Само чудо на вътрешна мобилизация би могло да го спаси…“ Ваньо!
– Да? – отвърна другият пряко сили.
– Приложи ми виталертона.
Пребледнял, младият лекар впи пръсти в края на леглото и отчаяно зашепна:
– Не, Асо, не искай това от мен, моля те! Знаеш, експериментите с виталертона сега започват. Само на животни е изпитван! Знаеш, че има законен ред за разрешаване на експеримент върху човек! Не мога. Асо!
– Знам, Ваньо! А ти знаеш, че нямам друг шанс. В най-добрия случай, който е почти невъзможен, ще остана полужив инвалид, като разтегля смъртта си във времето. Дай ми шанса, Ваньо!
– Как мислиш, че ще живея после, ако стана виновник за смъртта ти?
– Ваньо, не ме заблуждавай. Сигурно си забравил, че веднъж ми обясни принципа на действие на виталертона. Създаване на фантомна върхова алертност, което ще рече, че лекарството вгражда в организма еталонна представа за най-съвършеното му състояние, като по този начин мобилизира всички резерви за постигането му. Виждаш ли каква памет, Ваньо? Виталертонът не може да причини смърт!
– Смърт не, но психични увреждания…
– Психиката ми е здрава.
Младият лекар дълго не отговори. Стана и с малко смешната си клатушкаща се походка отиде до прозореца, погледна бързо навън, сякаш клъвна гледката, не откри там нищо утешително и се обърна към очакващото лице на Асен.
– Усещам, че ще направя грешка, но ти си прав, не мога да ти откажа. Сигурно е прав и Петров, че няма да стана истински лекар и по-добре да си седя в лабораторията.
Той помълча и сухо добави:
– Приготви се за петдневен сън. Довечера ще ти бия виталертона.
„… 17 май – първи ден от лечебния цикъл. Ускоряване на пулса, кръвното налягане е близко до нормалното. Признаци за активна кръвотворна дейност на костния мозък. Кървенето на раните престава.
На 18 и 19 май почти всички рани се затвориха. Признаци за срастване на костите, възстановяване на повредените органи. Температурата на тялото все още е висока…“
Химикалката засече и лекарят припряно започна да търси нещо за писане. Дори и молив, все пак чернова е. Сега да запише най-важното, после ще дойде протоколът с всичките подробности. Сега – главното, процесът, промяната! Веднъж да се събуди Асо. Първо ще го попита как е било на оня свят. И Асо, разбира се, ще почне да разправя как две сочни ангелици отнесли душата му в рая, но било затворено и трябвало да чака приемния час… Ох, най-сетне молив!
„На 21 май – последен ден от лечебния цикъл – организмът на болния изцяло се възстанови. Честотата на пулса спадна, приближи се към нормалната. Температура: 36,8°. От раните не са останали даже белези. Всеки момент трябва да се събуди…“
– Докторе, събуди се! – още преди да отвори вратата, извика отвън санитарката. В гласа ù имаше не толкова радост, колкото страх, и лекарят изненадано се обърна.
– Влез де, Марче!
Санитарката вмъкна килограмите си в кабинета и се облегна на стената. Заговори бързо:
– Той се събуди, докторе, стана!
– Стана ли?!
– Да, разхожда се из стаята, спира пред огледалото и… гледа!
В последните думи имаше толкова ужас, че Иван усети как го побиват тръпки.
– Как гледа?
– Ами… така! – опули се санитарката, мъчейки се да покаже как гледа Асен.
Изразът ù беше такъв, че лекарят решително я заобиколи и изскочи в коридора. Санитарката го последва, без да престава да говори, но Иван не я слушаше, изпълнен с необяснима тревога, дори страх.
Той помоли жената да остане навън – пък и тя явно нямаше желание да влиза повторно. Затвори вратата и потърси с поглед Асен.
Асен стоеше пред огледалото в ъгъла и разглеждаше ръцете си. После вдигна глава и започна да опипва с пръсти косата, лицето, шията, внимателно втренчен в отражението.
– Ха добро утро! – подхвърли Иван, мъчейки се да говори весело. – Ще кажеш ли сега как беше на…
Той млъкна – Асен се обърна към него. Очите… Иван почувства, че всеки момент ще почне да се отдръпва назад, а краката няма да го слушат и той ще падне върху линолеума. Погледът на Асо беше като ръка, която неумолимо и силно тласка назад, по-далеч от нея, от тази необяснима поглъщаща дълбочина, която пронизва, навлиза… Младият лекар с труд извърна глава към прозореца. Равновесието се възстанови, но нещо го теглеше да погледне отново натам, към очите на Асен, в които…
– Ваньо – каза Асен с такъв тон, сякаш се отвращаваше от собствения си глас, – остави ме сам, моля те. За един час. Или за два. Ела после. Моля те.
И още нещо имаше в гласа му. Нещо, което накара лекаря, без да задава въпроси, да излезе в коридора. Санитарката го чакаше. Той срещна погледа ù, пълен със страх и въпроси, и неочаквано за себе си глухо промърмори:
– Права си. Гледа.
Ваньо, медицината свърши своята работа. А философията… свърши. Аз вече се събудих и по всички ваши анамнези съм ако не здрав, то вървящ към скорошно оздравяване. Кръвта ми безпрепятствено тече във вените, костите са цели, мускулите покорно се свиват и отпускат, когато им заповядам. Виталертоньт действа точно според очакванията. Той създаде в организма ми такъв стремеж към съвършенство, че всички вътрешни сили, дори тези, които не се включват и в мига на смъртта, бяха на фронта. Победата е тяхна. Но каква победа, Ваньо!
Извинявай, че пиша хаотично, нелогично и навярно непоследователно. Сигурно ще има много излишни и много недоизказани неща. Но разбери ме, Ваньо – думите ме отвращават! Те засядат в гърлото със своята ъгловата, неестествена, невярна спрямо същността форма. Никакви думи не могат да опишат това, което беше, Ваньо! Никакви.
Спомняш ли си как добре понасяха виталертона мишките и морските свинчета? Само при шимпанзетата, оплакваше се ти, имало някакви смущения: известно време след лечението не приемали храна, не се интересували от нищо, дори от самките си! Докато един ден пийналият пазач се ядосал и яко ги набил с дръжката на метлата. Това ги изкарало от меланхоличното състояние, започнали да ядат и така нататък. Долавяш ли? Грубата проза на метлата била достатъчна, за да прекъсне спомена за сънуваното. При слабата асоциативна и образна памет на маймуната метлата е била достатъчна да я разтърси чрез животинския инстинкт за самосъхранение и да я върне към привичния автоматизъм на оцеляване и физиологична радост.
Но това става само до нивото на шимпанзето, Ваньо! За човека няма такава метла, която да го вкара обратно в клетката на предишната простота. Защото паметта му, вечната неизтребима тъга по другото, го обрича на непримиримост към сегашното.
Мисля си за наркоманите, Ваньо. За това ли става въпрос? Щеше да бъде лесно, ако просто съм станал наркоман – отпадък и толкоз! Но аз не искам да крада нова доза виталертон и да изживявам отново и отново… Защото вече ще знам, че това е илюзия и скоро ще свърши, а това, което преживях, няма смисъл, ако е видение… Но нека поред.
Навярно си спомняш, че доктор Христозов в лекциите си много обичаше да повтаря думите на Авицена за типовете здравословно състояние у хората – първият, когато дефектите на тялото непрекъснато създават страдание; вторият, когато телесните недъзи не се усещат прекалено натрапчиво, и третият, крайно малочислен – наистина здравите, при които цялото тяло живее безотказно, като услажда духа и му помага да се развива. Всички ние, Ваньо, със своите микроалергии, микроневрози, микронеразположения се смятаме за здрави, а принадлежим към втория тип – поносимото, разтеглено във времето и пространството на нашето ежедневие страдание, което не ни убива или вкарва в леглото, но за развитието на духа… Ако успяваме все пак да сторим нещо с него, това е с цената на такива усилия и напъни, които пък от своя страна скъсяват живота на тялото… Тогава обичаме да квичим с философска гордост – неговото творчество беше като горене и той се изпепели.
Разбира се, аз опростявам нещата. Когато дойдох на себе си, се усещах като огромна зала, под чиито сводове се гонят мощни звуци на велика музика. Оркестърът си е отишъл, но музиката с гаснеща сила отново и отново гони последните акорди от Абсолютната симфония на Живота. Този Живот, който ме владя през тези пет дни, когато за теб бях спящ. Когато според теб и твоите прибори вълшебно възстановявах костните и мускулните травми.
Знам, че нямаш търпение да научиш какво всъщност съм сънувал през тези пет дни. Нелепо ми звучи – сънувал. За мен този сън беше реалност, Ваньо, истина. Но аз не мога и не трябва да го описвам.
Не мога – защото думите ме отвращават със своята безпомощност.
Не трябва – защото съществува макар и малка вероятност да постигна образа на истината, и за теб, както и за всеки, който го прочете, да се захлопне капанът, в който попаднах аз.
Виталертонът прекрасно разговаря с тялото, Ваньо. Всяка ранена клетка чува неговия хипнотичен шепот, възмечтава съвършенството си и обединила усилия с другите, прави чудесата на самоизграждането. Като при танца на нестинарите, които не усещат огъня, като при Христовите стигматици, които всяка година образуват кръстните рани на Христос по тялото си… И това става с всяка клетка, с всеки орган. С целия организъм. А част от него е и Мозъкът – не по-прост от самата Вселена, изоморфен на Нея. Изтъкан от безбройни преплитания на безкрайното и крайното, осъзнатото и неосъзнатото, от действително и желано. Тук се отваря капанът, Ваньо! „От земна кал и звезден прах, духът със тяло е омесен…“ – помниш ли Пламен Цонев? Духът и тялото са в непрекъсната обратна връзка. И всичко, което придобива тялото, стократно усилено се подхваща от разума. Особено като става дума за фантомите на желаното по-съвършено. Тези фантоми ме довършиха, Ваньо.
Пет дни, а може би пет години, може би пет живота, аз бях друг. Движех се с красота и ловкост, спрямо които вашата красота и ловкост са като гърчовете на паралитик, който разплисква чашата вода, докато я поднесе до устата си. Външността ми беше същата – знаеш, че винаги съм минавал за красив мъж, – но всяка черта на лицето ми, пречупена през призмата на единствено възможното си съвършенство, стоеше до другите в хармония, за която няма названия. Както няма названия за сетивата, чрез които вкарвах света в себе си. Водопади от образи, в сравнение с които така нареченото зрение е като опипването на слепеца. Океан от звуци, в който обичайният слух е сетивна локвичка. Сетива, сетива, осезания и предчувствия, имащи стойност на познание…
И всичко свърши, Ваньо! Когато – според вас – се върнах към живота, светът угасна за мен. Сякаш някъде високо в небето бяха отвинтили слънцето и на негово място светна жалка електрическа крушка. Хилядите ми сетива сякаш потънаха в глухота – не можех да осъзная, че просто вече ги нямам.
Отново ги нямам!
Бях пред огледалото, Ваньо. Видях каква е външността ми.
Видях какви движения съм обречен да правя.
Почувствах как ми предстои да осезавам света, досетих се как ще оценявам хората около себе си отсега нататък.
И разбрах какво трябва да стане.
Не се сърди, Ваньо. С някаква част от здравомислието си долавям, че това е предателство спрямо теб, спрямо реалния физически свят с неговите борби, спрямо участието, което бих могъл да взема в тях. Но вече не мога да направя друго.
А сега – сбогом, всяка секунда живот ми донася болка, несравнима с физическата. Приеми моето състояние за ненормалност, живей и работи – виталертоньт трябва да се изследва докрай. Нали и животните също се нуждаят от лечение? Те не са обременени с разум и докосването до съвършенството няма да ги убие. Приеми станалото като смърт на Христов фанатик, който умира от кръстните си рани.
Предсмъртната или първата болка
(в съавторство с Георги Арнаудов)
На Калин Ненов
– за вдъхновението и топлината
На Калин Ненов
– за вдъхновението и топлината
Умиращата ракета разора почвата, разсече тялото си в острите мечове на скалите, пропълзя няколко километра по нощната равнина и затихна. Сърцето ù няколко минути стягаше магнитните си мускули и като че ли успя да победи кръвта. Но пирова беше неговата победа; ослепителната кръв стопи изтощените стени, плисна навън и сърцето избухна с цялата плазмена ярост на ентропията. Озари равнината с последния си, вече несъзнателен факел и се примири със смъртта.
В тялото на ракетата още живееха отделни клетки, които агонизираха, изгубили връзката с разбития кристален мозък. Когато бледото слънце започна да се разгаря в небето, от разкъсаните тръби плъзнаха отровни изпарения, разляха се във въздуха и потекоха по равнината. Техният разяждащ дъх накара тревата да се стегне и да потъне в почвата. Храстите пожълтяха, свиха се на кълба и се затъркаляха по-далеч от опасното място. Последва ги стремителен жив килим от изплашени насекоми. Едно дърво изтръгна корените си и запълзя към хоризонта.
Когато разкъсаните вени изхвърлиха съдържанието си, ракетата започна да се разпада. Отслабналите напукани ребра не можеха да задържат титановата кожа, която с дрънчене се свличаше на плочи. В отворилите се рани все още нещо съскаше, пропукваше, понякога ярко пламваше електрически разряд. Почернелите кабели увисваха навън и разтопените им краища чукаха по обшивката.
В небето се появи птица с огромни криле, неподвижно раз-перени за реене в спокойния въздух. Долу ракетата бе изгорила ивица равнина. Когато птицата прелетя над нея, въздушен поток тласна крилете ù – ракетата все още излъчваше топлина. Птицата кацна на границата на черния кръг, насочи хобота си към оголените металически кости и изпусна облак синкава мъгла. Засъска, ракетата се покри със скреж, от нажежените части се вдигнаха облаци пара и угасиха излъчваната жега.
От гърба на птицата скочи човек.
Той се доближи до почти оцелялата предна част и почувства вътре живот. Докосна обшивката с дълги чувствителни пръсти, определи неговото място и постави върху метала малко животно, подобно на охлюв. Животното запълзя бързо. Набразди мястото, където металът беше най-тънък, после изтощено се сви в черупката си, изтърколи се на земята и заспа.
Човекът внимателно го изнесе в тревата извън изгорения кръг и се върна. Опря в корпуса свития си до бяло юмрук – металът омекна, разкъса се и се свлече навътре.
Стоя известно време, връщайки силите си – металът беше труден за преодоляване. Влезе в ракетата, стигна до кабината – стократно, хилядократно защитената кабина, оцеляла след металната агония. В деформираното кресло лежеше човек, който не приличаше на влезлия, но беше жив. Този човек бях аз.
Влезлият ме вдигна със силните си спокойни ръце и ме изнесе навън. Бях в безсъзнание; не знаех нищо. Не знаех, че съм летял дълго върху гърба на червената птица; че съм бълнувал; че човекът, който ме изнесе, е преливал в тялото ми месеци и години от своя живот… Не знаех нищо. Моето тяло беше разбито от гърчовете на ракетата. Сърцето ми понякога преставаше да бие, понякога преминаваше в трескава фибрилация, която почти не тласкаше кръвта. Част от моето подсъзнание продължаваше да поддържа живота с неприкосновените сили на организма. И през цялото време му е помагал човекът, когото не виждах и за когото изобщо не знаех.
Животът на тласъци се връщаше в мен. Постепенно преживявах цялата еволюция на живата материя. Разумът ми възникна в края на втория месец, повтори целия съзнателен живот на личността, която бях аз. И накрая, когато сметна, че се е развил до пълна зрелост, ми позволи да отворя очи.
В хладината на ранната утрин животът прогони съня. Тревата надникна навън, протегна схванатите си стъбла и ги подложи на слънцето. Дърветата се събуждаха бавно. По-младите разплитаха клоните си, а старите още шумоляха и се изправяха неохотно. Там, където бяха лежали, тревата се показа с недоволно закъснение. Няколко птици в безконтролна радост затанцуваха между облаците. Небето прибра и последните си звезди и се изпъна над главата ми, готово да закънти при най-лекото почукване.
Слънцето стана червено, оранжево, жълто, непоносимо бяло, без да помръдва от вечното си място над мен и света. Докоснах с колене равнината и чух как някъде далеч потече река. Беше времето на младата вода. Подземните океани пускаха своите подвижни филизи нагоре, където кристалните им кълнове разцъфтяваха в гейзери и потичаха без определена посока. Посрещаше ги мекият дъжд на облаците, изпращаше ги веселият шум на живота, отрупан около донеслата го вода. Ручеите, езерата, реките и малките морета се раждаха, живееха и се връщаха в земята, за да отстъпят място на новородените води през следващата водотворна година.
От върха на хълма Ушуар ме гледаше с острите си очи как тичам и се премятам в еластичната трева. Той не искаше да ме безпокои след дългия период, когато възстановявах себе си. Аз имах нужда от него и той имаше нужда от мен; но трябваше да владеем нетърпението си. За него беше по-лесно, а и той повече размишляваше над мен, докато аз го приемах стихийно, надявайки се на бързината на своя анализ.
И все пак Ушуар не издържа. Вчерашният ни разговор бе спрял в нестабилна гореща точка, когато и двамата почувствахме колко сме близо до изясняване на нашите различни понятия. Прекъсна ни само умората, която все още ме побеждаваше.
Дали е вече време? Нетърпението казва: „Да, време е, не искаш ли да тръгнеш, не искаш ли да говориш, не искаш ли да знаеш?“. Ушуар побягва, плъзга се по огледалото на тревата. Аз го виждам и размахвам ръце. Тичаме един срещу друг, разминаваме се, но той ми подлага крак. Падам, извъртам се и той се хвърля върху мястото, където бях преди секунда. Хващам ръцете му (с изненада откривам, че той е мокър до кости). Ушуар парира и ме отхвърля няколко крачки встрани.
Няколко минути се борим и преследваме, после лягаме един срещу друг и очите ни горят, а в телата се разлива почивка.
– Защо си мокър?
– Един гейзер избликна точно под моя дом – смее се Ушуар. – Сега живея по средата на езеро и сутринта го пресичах с плуване.
– Откога плуваш облечен? – прихвам аз и изстрелвам в косата му кръгло кафяво семенце. То е бодливо и Ушуар сърдито съска, докато го изскубва от гъстите джунгли на главата си.
– Бях сънен, когато излизах, не забелязах промяната и от вратата паднах в езерото.
– Добре си се освежил.
– И още как! Пресякох езерото по-бързо от твоята окаяна ракета. Не бях чувал за такова нещо – езеро на върха на хълм.
– В нашите планини има…
– В нашите също има, Витане. Само че ти правиш голяма чест на моя хълм, ако го смяташ за планина.
Най-сетне той изтръгва семенцето и го хвърля по мен. Но аз все още съм чужд тук: бодливото топче, докоснало косата ми, отскача назад и потъва в тревата.
Животът тук е активен. Няма просто пасивно присъствие и незабележимо дългогодишно изменение. Животът на Фиорин напомня за себе си непрекъснато и непривично за мен. За него съм чужд – с тревата и храстите свикнах, но дърветата продължават да се дърпат от мен, животните ме гледат с подозрение, а с хората разговарям главно чрез посредничеството на Ушуар и децата му.
Впрочем… с хората е по-сложно. Не мога да си дам сметка дали те странят от мен, или аз от тях. Тук всичко е сложно и ме изморява много. Прекалено съм урбанистичен в сравнение с тях. Твърде са различни нашите понятия – техните са емоционални, моите са рационални. В моя език има повече термини и по-малко образи; при тях е обратното. Тук всеки като че ли говори на различен език, но всички го разбират.
Освен мен.
– Така се получава, Ушуаре… Говорим за едно и също и пак не сме наясно един с друг. Може би няма да се разберем изобщо – така мисля понякога. Чужд в чуждия свят, ограден със съчувствие, което ми е най-малко нужно, но е единствено достъпно за мен.
Ушуар повдигна вежди.
– Има много непонятни неща в теб и едно от тях е това, което ти каза сега. Защо изкуствено пресилваш нещата, Витане? Знам, твоят разум трудно допуска в себе си околния живот. Защо е така – себе си запитай, не мен. Дали твоят свят твърде дълго и мъчително ви е раждал, за да се отчуждите толкова от околното?
– Кой знае… Може би просто твърде дълго сме живели сред машини?
– То е същото. Заместители на природата; мъртъв океан от метал и хладнокръвно знание, прекрасно само по себе си, но чуждо дори и на вас.
– Не пресилваш ли този път ти нещата, Ушуар?
Той ме погледна дълго и странно, обърна се по гръб и в очите му се отрази бяла слънчева искра. Каза бавно:
– Така е. Научих се от теб навярно. Да, от теб. Обичам новите игри на мисълта и това ме подведе за малко. Но слушай, светът е огромен и всеки иска да знае за раждането и живота на всичко, нали? Всеки тръгва с това искане и всеки проправя път към основите.
Той скочи, наведе се над мен.
– Ще ти разкажа какво знаем ние за възникването на света. После ти ще ми разкажеш същото и ще намерим общност в разказаното, нали?
Няколко секунди обмислях, превеждах си внезапното му както винаги избухване, за да разбера все още необичайния начин на говорене.
– Ти искаш да вземеш за основа моделите на развитието, за да откриеш в тях общи елементи? (О, небеса, какъв кошмарно изречен въпрос!)
– Но да! – възкликна Ушуар. – Толкова сложно повтаряш думите ми, че дори се усъмних в това, което съм казал! Ти се стремиш да подредиш всичко, без дори да знаеш необходимия порядък. Страхуваш се от хаоса; а хаосът е част от света! Без него не може, той съдържа в себе си океаните на вселената така, както нито един неин елемент не би могъл да ги обедини в едно. От хаоса извират океаните, които раждат нови океани. Първите са били безкрайно далеч, в тях са присъствали песента и болката, когато хаосът се е разделял на съставящите го частици. Кипеж, безкраен кипеж, океан от частици, все по-сложен, многоизмерен, все още носещ в себе си хаотично движение, но вече над основния хаос. И сливане, бързо като любов, въпреки че любовта е била още много далеч напред, като перспектива, като стремеж към сложното развитие. Малки сливания, после големи и от мъртвия океан се ражда топлината, стотици, хиляди, неизброими ядра топлина – и новият безкраен океан на светлината! А онзи, хладният, също в кипежа на сливането, завърта студени ядра около тези, които вече са станали звезди – и ето го света, още нов, още пресен, още безжизнен, но вече готов за живота! За нас!
Ушуар затанцува в ритъма на разказа си, заговори с пантомимичния език на тялото и показа всичко, което бе казано с думи – кипежа, сливането, нарастването, разпадането и новото сливане, избухването и горенето, раждането… И извика някъде отдалеч:
– И всеки свят поражда нови океани, микроскопични частици от огромната вселена, но свои и посвоему безкрайни: океани въздух, вода и светлина; и частици, които пораждат малките живи ядърца – бъдещите ние! Хиляди разкази, още неосъзнати, но вече натрупани тези ядърца, предавани от едно на друго, допълвани в усложняването. Първите, които излизат на сушата, а после и онези, които отново се връщат в океана. Първите стъпки, първото разбиране с околното – и вече се ражда разумът, вече извира океан от думи, светът се изпълва с говор и мисъл, очите го поглъщат, за да го познаят, ръцете го познават, за да го променят! Първите грешки и първите уроци, прадедите основават правнуците си, светът подбира нас, а ние подбираме и шлифоваме света, дори му даваме име, после понятие, разбиране и нов живот, нов океан, в който старият се влива като малка капчица. И отново разказите, които са вложили в себе си първите ядърца, ни тласкат към познание на големите океани, които някога са били недостъпни и немислими!
Той грабна два попаднали под пръстите му камъка, удари ги и те изтръгнаха дълъг и дълбок звук. Потърка ги, за да улови тона, и засвири на хиляди инструменти своя разказ, придаде му нови измерения – продължителност, дълбочина, агресия и спокойствие, избликване, разливане, напускане и връщане. Завъртя се около мен в търсене на нови инструменти, удари с крак близкия храст и храстът закънтя като камбана, музиката на камъните я преля в чиста висока мелодия, която се вплете в брадата на Ушуар и го накара да засвири с уста… После той захвърли камъните и звънът им в тревата се превърна в точка на необикновения многомерен разказ.
– Това е повърхността – каза Ушуар. – Леките вълни върху езерото, които блестят с отразено слънце. А дълбочината е толкова сложна, че всеки пласт иска отделен разказ. Би ли изброил пластовете? Ти знаеш колко е сложен нашият Фиорин, знаеш и Земята. А колко фиорини и земи има вселената, и нима само от тях се състои? Колко пласта можеш да наброиш в трите измерения, достъпни за нас? Безкрайно, безбройно, вечно – единствените определения за вселената! Светове, измерения, продължителности и варианти – малка част от недостъпното! Но невъзможното е винаги възможно и животът не е заложил в себе си думата „недостъпно“, иначе не би бил живот, нали?
Не отговорих. Изправих се и тръгнах. Моето отражение се огъваше в блестящата трева. Слънцето ме галеше тихо, вятърът отвяваше лъчите му и не им даваше да се сгъстят в жега. След няколко минути разбрах, че вървя към разбитата си ракета, и от това ми стана неприятно. Разбрах, че подсъзнателно съм искал да избягам оттук. Старата реакция – бягай от непонятното, за да запазиш своите ценности, макар и вече обезсмислени. Твърде дълбоко навярно е заложен в мен страхът от преразглеждането на себе си. А точно себе си трябваше да преразгледам…
Обърнах се и тръгнах към езерото. Ушуар ме догони и известно време вървя мълчаливо, после попита:
– Обидих ли те?
– Не.
– Не е истина, чувствам го.
Не отговорих. Прохладата на езерото вече ми напомняше за него самото, блестящо през гъстите дървета и храсти. Листата любопитно ни проследяваха и шушукаха зад нас като добродушни бабички, заети с безобидни сплетни на припек.
– Не си ме обидил, Ушуар, чувствата ми са сложни. Ти подложи на съмнение моята система от оценки, която сега трябва да разграфявам по нови еталони. И никак не ми е леко…
Вълните на езерото вече докосваха босите ми крака. Седнах на брега, намерих плоско камъче и го хвърлих успоредно на водния блясък. „Трин… трин… трин…“ – три, шест, осем подскока, осем кръгли вълнички върху равното езеро.
– Затова нека отложим нашия разговор за утре, Ушуар. За мен светът вече е нов и още не мога да ти разкажа за своя поглед върху него…
– Жалко – каза Ушуар. – Тогава ще трябва да говориш с други. Жалко, че аз няма да знам.
Учудено го погледнах, но той скочи във водата, гмурна се и излезе на брега с яркото подводно цвете „канда“. Дъгоцветните му преливания ме хипнотизираха и аз протегнах ръка към него. Но пръстите ми трепереха, цветето се изплъзна и скочи във водата. Проследих го с поглед и забравих за думите на Ушуар.
Спомних си за тях вечерта край огъня. Ушуар не дойде и аз попитах защо не е дошъл…
Прибрах се на разсъмване. В стъпалата ми болезнено горяха изминатите километри. Въздухът мъчително проникваше в стегнатото гърло, за да освежи кръвта. И всичко се разливаше зад завесата от сълзи.
Ушуар беше буден (а и беше ли му нужен повече сънят?). Рисуваше (това ли намери да правиш, Ушуаре?) и тихичко нещо напяваше (какво друго бих могъл да очаквам от него?).
– Ушуар…
Не отговори, вероятно не ме чу, но мълчанието подчерта дълбочината, изведнъж образувала се между нас.
Бяхме по-далеч, отколкото нашите светове помежду си.
– Ушуаре… – задавих се.
– Отново не те разбирам – каза Ушуар, без да се обръща. – Аз все още съм тук и ти знаеш моето бъдеще. Защо те измъчва неизбежността?
Не отговорих. Той се обърна, погледна ме през мъгливата завеса в моите очи и стана сериозен.
– Прости ми. Може би беше жестоко за теб. Аз те разбирам, но исках да те позная още по-дълбоко. Сега те видях разтворен навън. Моите думи те разтвориха напълно. Може би ще кажеш, че това едва ли ми е нужно? Повърхността ще е права, но дълбочината ще крие истинността – нужно ми е на мен, нужно е и за теб. Погледни…
Пристъпих напред и през рамото му погледнах рисунката. За пръв път виждах такова цвете. Може би не съществуваше, но силно поисках то да съществува.
– Измислих го тази нощ – каза Ушуар. – Сега не мога да повярвам, че съм го създал и че то ще съществува. Струва ми се, че то е било винаги, откакто живее Фиорин. Защо се измъчваш? Нали Фиорин остава?
– Все пак не всичко разбираш, Ушуар. Мъча се да погледна с твоите очи и не мога. Вината ми си остава вина. Каква част от живота си ти даде на мен? Почти целия, нали? И сега аз ще знам; винаги…
Отпуснах се върху мекия под. Не исках да плача (колко странно ми звучи сега!). Затворих очи, но сълзите не забелязаха клепачите. Помъчих се да ги преглътна, но стегнатото гърло не пропускаше нищо освен тежкото ми дишане.
– Разбирам те – тихо заговори Ушуар. – А ти още не си разбрал нас. Те са ти казали вечерта край огъня, нали? Мъчили са се да ти обяснят, но ти не си разбрал. Напуснал си ги и цяла нощ си бродил из равнината, а в теб е било празно и глухо. За тях това е била една от твоите странности и тук отчасти имам вина – не им бях обяснил как виждаш света и живота ти. Но тогава не предполагах какво ще стане. Разбрах го едва вчера и колко време имах, за да ги подготвя? Съжалявам, сега ще трябва да повториш етапите на разбирането. Ще стане по-бързо, все пак много нещо се е променило в очите ти. Ех, пак с различни думи обличаме едно и също. Нима на Земята твоят живот е принадлежал само на теб? Е, това е същото, може би и повече…
Говореше спокойно и уверено, постепенно успокои и мен. Не го прекъсвах. Исках да си почина. Знаех, че спокойствието ще изчезне, щом напусна дома на Ушуар, и задържах всяка негова секунда.
– Може ли да остана при теб? – попитах.
– Остани…
Той се доближи до мен.
– Погледни ме! Знам, че не обичаш това, но трябва да заспиш. Погледни ме!
Погледнах.
– Спи! – заповяда Ушуар и аз заспах.
Ушуар известно време стоя и ме гледа, после се обърна и отвори вратата. Вятърът зашумоля в брадата му и той му се усмихна приятелски. Забързаният въздух също се засмя и отлетя нанякъде по своите работи.
Когато се събудих, Ушуар продължаваше да стои до вратата. Не знаех, че е стоял през цялото време. А може и да не беше стоял. Просто така го видях сега, когато разказвам на кристалофона си тази история. Почувства погледа ми и се обърна с познатите електрически искри в очите си.
– Ще тръгваме ли? Имаме малко време, искам да стигнем до езерото. Или може би…
– Идвам – казах аз.
Слънцето вече беше бяло. Животът шумолеше с хилядите си гласове, резките викове на гущерчета за миг прорязваха бръмченето на птиците; някъде далеч в течащата река мълчеше пееща риба.
– Погледни – рече Ушуар. – Това е частица от най-сложния океан, защото в него присъства любовта. Това, което в първите океани е било сливане и разпадане, тук достига до живот и до смърт – на пръв поглед същото, но колко повече дава на света! Крачка напред – и достигаш до по-сложните понятия, които нямат название, но вече ги чувстваш. В любовта ти познаваш онова, което е било преди нея, и смътно чувстваш онова, което ще я последва в новия океан – а какъв ще бъде той? Още много неща трябва да разбереш. И за смъртта… Защо се отвращаваш от неизбежното, защо леката тъга превръщаш в страдание? Нима не можеш и смъртта да превърнеш в съзидание, силно като любовта?
Отново не отговорих, защото гърлото ми пак се стегна и за думите не достигаше въздух. Ушуар затича напред, но не го последвах. Той спря и се обърна, за да ме дочака. Вече беше на брега на езерото и седна до водата. Приближих се, но останах прав.
– Не – каза Ушуар и легна по гръб. – Не бива така! Аз искам ти да разбереш нашия живот и нашия Фиорин. Нека това бъде изпит на моите уроци, искам Фиорин да влезе в теб и ти да бъдеш отворен за всички така, както снощи за мен.
За секунда ме погледна с познатите бързи искри в очите си, а после искрите изчезнаха – Ушуар беше мъртъв.
Стоях неподвижен, каменен. Мъртвият Ушуар впи пръсти в пясъка, пръстите му се разплетоха и се превърнаха в трева. Главата му се сля с водата. Аз почувствах как той се разтвори в света и вълните, които беше станал Ушуар, докоснаха брега, който беше станал Ушуар. Полъхът, който беше станал Ушуар, отлетя през косата ми, за да се слее с вятъра. Леките водни бразди се оплетоха и в тихия им орнамент възникнаха очите на Ушуар, намигнаха ми и се скриха отново. Обърнах се и видях всичките му приятели, децата му, които стояха зад мен, и леко, спокойно, радостно се усмихваха. Разбрах, че частица от Ушуар има във всеки от тях.
А аз?
Погледнах света и видях в очите си Ушуаровите искри. Протегнах ръка и взех от ръцете на дъщеря му своята вибраена.
Попитах себе си и пръстите ми потърсиха отговор в струните. Отпуснах се на колене и видях там, където косите на Ушуар докоснаха пясъка, сребристото цвете, измислено от него. Сърцето ми избухна безшумно и аз се пръснах на хиляди ярки акорди, които се завъртяха в басовия поток на странната ми импровизирана песен…
Когато падението бъде признато за движение,
полетът става безсмислен.
Но без полети няма падения.
Сложен е техният смисъл –
вечен баланс между двете стихии,
препълнени с гибел.
Не започва ли именно с падане
първото наше познание?
Летящият край скалите успява ли
да разкаже някому Видяното?
И може ли да се разкаже невъзможното?
На слепия за Слънцето.
На глухия за Бах.
На страхливеца за Битката.
Нищо по-страшно не може да има
от сполетялото ненадейно съзнание,
че възприеманото за живот
е вегетация без познание.
А възприеманото за цел са трохи от трапезата
на пътниците, спрели за миг
в закътания овраг,
наричан до този момент Свят.
Светове… Светове… Светове…
Малки, блестящи затворени сфери,
с които Времето разиграва
безподобни билярдни етюди
върху мекото сукно на Вселената.
Докато се пръснат във вакуума
с ослепителните искри на Разума.
А какво е Разумът?
Старостта на Вселената?
Или нейното раждане?
Предсмъртната или първата болка?
Едно и едно е не винаги две.
Едно и едно е
– едно или три,
– безкрайност и нищо,
– борба или изповед,
– любов или злоба.
Едно и едно е дори безразличие.
Без полети няма падения.
Сложен е техният смисъл.
Изчаках да угаснат последните трептения на струните, сложих вибраената на тревата и бавно, много спокойно изгубих съзнание.
Ще оставя кристалофона си тук.
Със себе си ще взема само копие от записа. Искам, когато се върна, да не бъда повече чужд, защото във всеки от тях аз видях Ушуар, но в мен те още не могат да го видят. Фиорин все повече навлиза в мен; вече знам как да се разтворя. Може би затова го напускам – искам да зная мога ли да поема вселената. Моят разбит звездолет е обрасъл с трева и лиани. Животът тук е активен.
Музика? Може би Ушуар е намерил звънящи камъни? Снощи го сънувах как танцува и разказва. Под прозореца ми растат сребристи ушуари. Изтеглям един от земята – в тичинките му трептят искрите на Ушуар. Оставям цветето и то мигновено се вкопчва с корени в почвата, сякаш никога не я е напускало.
Спасителите вече са близо – пеленгаторът ми улавя все по-силни сигнали. Дъщерята на Ушуар ме гледа с очите на баща си. Бих искал да дойде с мен; дали ще дойде? Косите ù са меки като трева, в която потъват корените на моите пръсти.
– Затвори очи – казва ми тя. – Затвори очи…
Трудно е да бъдеш дог
Отворих предпазливо едното око. И защо ли? Стаята почти приличаше на моята позната до втръсване кутийка, за която хазяите ми вземаха 110 лева всеки месец. Но почти. Имаше някои дребни разлики, като например цветовете. Жълтото ми фладерно бюро светлееше в нюансите на светло- и тъмносивото. Килимът на пода вместо мръсните шарки, които хората с въображение наричаха „персийски“, приличаше на някаква дифракционна решетка. По дяволите, като че ли бях попаднал в черно-бял филм.
Неизвестно защо изпитвах панически страх от дърпане на пердето на прозореца, с предчувствието, че оттам ще се разкрие съвсем не познатата гледка на моята улица, а някакъв неземен пейзаж. Само на пода нещо ярко и цветно приковаваше погледа ми. Беше гуменият кокал, който миналата седмица купих на дога си Пантелей, та да не ми глозга чехлите.
Кокалът беше убийствено ярковиолетов. Ако можех да си го позволя, щях да кажа „ултравиолетов“.
Всичко това успях да забележа, без да помръдна, но реших, че е крайно врече да подам признаци на живот, пък каквото ще да става. Бавно седнах в леглото си.
Не откъсвах поглед от ултравиолетовия кокал, с ирационалното опасение, че всеки момент може да ме ухапе.
Така си се гледахме двамата с кокала, когато вратата се отвори и влезе моят дог Пантелей.
Погледнах го като спасител.
– Панто, я ела тука и ми кажи какво става – избърборих радостно, защото не е измислена по-безопасна разредка на напрежението от това да говориш на безсловесния си домашен любимец. Винаги ще те гледа предано и, а-а да заговори…
– Ей сега идвам – отвърна Пантелей с висок и строен кучешки глас. Сякаш каза „разрешете да доложа!“.
„Ей т’ва е – сънувам! Слава богу, не прилича на кошмар“, успокоих се светкавично.
– Изобщо не сънуваш – отсече безапелационно Пантелей, с което срази крехките ми надежди. – Намираш се в моето измерение и ми връщаш гостуването, така да се каже.
– Значи тази стая, с тези странни цветове, и тоя кокал… – запелтечих аз.
– Така го вижда кучето ти, толкова виждах и аз, когато посещавах ума му, такава реставрация успях да направя, не се обиждай.
В гласа на Панто се появи нещо като смущение.
Усетих прилив на храброст.
– И ние сега какво? Контакт между два разума ли правим?
– Ами нещо такова, ама не съвсем. Разбираш ли, аз съм четиримерна форма на живот… и само наминавах през вашата три-измерност… Я си спомни примера, който толкова пъти си пробутвал на младите – притчата за разликата между триизмерното и двуизмерното пространство…
– Онзи за рисуваната мравка, която пълзи по листа и как пред нея отникъде се появява върхът на молива във вид на точка?
– Същият. Ей по този начин аз мога да се появя във всяка точка на вашето триизмерно пространство и да изчезна от нея, защото се простирам в четири измерения.
– Разбрах де, не забравяй, че съм фантаст и учен донякъде.
– Да, ама има и нещо друго – гласът на Пантелей отново доби смутена интонация. – Аз не ставам видим като точка от молив, само част от моята същност се засели в мозъчето на Пантелей, основната част си оставаше в четирите измерения и е напълно невидима за теб.
Започнах да загрявам.
– И не си дошъл за такива тривиални неща като контакт, търговия или колонизация?
– Не, разбира се, тук няма нищо, което да представлява интерес за многомерен разум като мен…
– Тогава какво те е карало да гризеш чехлите ми и да въртиш опашка, като те чеша зад ушите? – попитах с изтънчено злорадство.
– Събирах смелост да ти предложа нещо, но не знаех как ще го приемеш.
– Чакай, ти да не си някоя самка от твоя вид? – настръхнах аз.
– Опасявах се, че ще го предположиш – тъжно отвърна съществото, маскирано като Пантелей. – Понятието ви за пол е неприложимо към нас и нямам физически образ според твоите представи.
– Тогава какво?
– Искам да ми станеш домашен любимец! – сякаш изплю репликата си четириизмерното създание и млъкна.
– Каквооооо! – зяпнах в състояние, близко до инфаркта.
– За да ме разбереш правилно, първо ми кажи какво най-вече те сближава с твоя Панто.
– Ами играем си с него, хвърля му нещо, той ми го носи…
– Не, нещо по-конкретно, кога го чувстваш най-близък до себе си.
– Ами като го погаля зад ушите и той впери благодарния си щастлив поглед в мен, изпитвам такава нежност към него – замлъкнах. Почувствах, че това е прекалено интимно, за да го разказвам на някакъв четиримерен субект с неопределена полова принадлежност. Беше си между нас с Пантелей.
– Благодаря ти, че ми разказа това – тихо започна създанието, като не пропускаше да управлява адекватно муцуната на Пантелей. – Когато проникваме с част от сетивата си във вашата тримерност, ние виждаме не толкова физическия ви образ, колкото информационните ви същности, ако си религиозен, го наречи духа, ако щеш интелекта, но най-точно кипежа на мисълта, която се завихря в рамките на умовете ви. Аз си лежах на килимчето до тебе и докато кучето те гледаше с верните си влюбени очи, отвътре с моя поглед съзерцавах как твоят ум кипи, надвесен над бюрото. Ооо, той е толкова…
– Какво толкова…
– Толкова, толкова… гладък и къдрав едновременно, във вашия беден език няма такива думи… особено когато се опитваше да построиш онази фрактална логическа структура от предикати… нали не ми се сърдиш, че без разрешение те погалих тогава?
– Какво си… кога?
Изведнъж разбрах за какво говори.
Беше късно след три часа. Бях изградил онзи логически фрактал само и единствено от словесни абстракции, и то върху ръкопис, а не на белия екран на компютъра, който празно светеше пред мен. И нещо ми се изплъзваше, не можех да постигна образа на връзките му. Безплодно се напрягах и надигащото се главоболие ми подсказваше ужасния миг, когато щях да зарежа работата недовършена и всичко щеше да потъне в мъчителния спомен за изтървания шанс. В този момент усетих нещо като пъргав вятър, който се промъква между ръждясалите гънки на мозъка ми, точно така си го представих, този светъл вятър се втурва между тях, измита листопада от стари мисли, бивши дразнения, глухи дребнавости, завърта ги във вихрена спирала и докато те префучават през стегнатите контури на фрактала, го виждам целия – кристален и уникален, сложен и прост едновременно, истински като същност, която не е декорирана с никакви видимости. Неземно удоволствие беше. В този момент си мислех, че никога няма да забравя това усещане, а ето на, бях го забравил.
– В този момент – продължи мислите ми съществото, – когато вятърът на моето умствено движение те погали, ти все едно че погледна в очите ми и видя душата ми или поне тази част, която ти е достъпна. За някакъв много малък миг ние имахме нещо общо, бяхме души, пулсиращи в резонанс. В този момент реших, че искам да ти предложа да ми бъдеш домашен приятел…
Преглътнах. В душата ми кънтяха отгласи на някакви страсти, говорещи за гордост и достойнство, но на друго ниво напълно разбирах, че това са страсти от друга опера. Смисълът на ставащото беше далече отвъд тези неща.
– Да – казах мълчаливо, – погали ме пак.
Сто години самота
Тази тиха и неизразимо всеобхватна музика…
Тя приижда на високи и бавни вълни, обтича хълмовете на мисълта ти, удря се… не, като огромна топла длан натиска стената на сивотата в теб и я пропуква – прави в нея чудото на вертикална като бръчка цепнатина, плавно я разширява, докато оттам плисне светлина.
Отвъд е друг паралелен свят, заселен със своя светлина от свое Слънце. То втурва ярките си изумрудени струи, подобни на водопади от трева, към теб. То пръсва яркото си убеждение по сивите каменни люспи на околния свят и го обагря.
А високата бавна река продължава нататък – към следващия край на света… отново стена, отново пропукване. Вертикална струя светъл пурпур – защото слънцето там е изтъкано от вени с гореща кръв… и отново хоризонт… и отново стена.
Изгубваш представа за причина и следствие – погледът пропада все по-навътре и по-навътре. Летиш през анфилада от светове, всеки от които облива другите с кръвта на убеждението си.
Музиката отплува на бавни и високи приливни вълни, докосвайки всеки предмет в пещерата, и сякаш коронарен разряд засия от всеки остър ръб на апаратурата, дисплеите, картините, скулптурите, дърворезбите, стъклопластиките, резонира в огледалните отражения на цялото това образно изобилие, създадено от един-единствен човек. Човек ли наистина?
Гордий преглътна топката в гърлото си и размърда пресъхнали устни, колкото да наруши тишината:
– И казваш, кога е станало това?
– Звездолетът му е кацнал на тази планета преди сто земни години. Изпратил сигнал за помощ, кремирал телата на екипажа си, оставало му е само да чака фантастичното спасение или да умре. Според мен е избрал третия път – да приближава човечеството към себе си чрез творчество. Трилогията му от романи вече е планирана за издаване на Земята. Изложбата от картините и скулптурите му ще обикалят най-големите картинни галерии, а изображенията им вече се множат в интерпланетарната мрежа…
– И къде е загадката? Един ярък и талантлив човек се е оказал изолиран от обществото и е продължил диалога си с него чрез средствата на изкуството. Както е казала някога Емили Дикинсън: „Това е писмото ми до света, който не ми е писал…“.
– Да, но има една подробност, която не съобщихме на никого, и искаме ти да ни посъветваш какво да правим с нея в бъдеще.
– Каква е тя?
– Самотният астронавт, кацнал на тази планета, е бил погълнат от местен хищник още на третия ден след пристигането си.
– ???
– Хищникът е от рода метаморфни симбионти, много примитивен, но с огромни адаптационни граници. Поглъща тялото на жертвата си, като слива нервните системи, но доминантен остава по-развитият мозък. Тъй като на планетата няма разумни същества, симбионтът не е имал готова програма да се справи с положението и доминираща в нововъзникналия симбиоз е станала личността на космонавта. Как се е чувствал, когато е дошъл в съзнание и е видял тялото си… можем само да гадаем, но е живял и творил като Човек през останалите сто години. Не ни е дочакал само с няколко дена. Намерихме останките му в леглото… И ни е завещал всичко това! – Лино направи обгръщащо движение с ръка и конекторът на пръста му хвърли мигновен танцуващ блясък по стъклопластиките.
Гордий дълго разглежда изящната малка пластика с надпис „Голата истина“. Тя представляваше прекрасно тяло на момиче от чист планински кристал, което току-що бе пресякло парче груб гранит, така че зад него оставаше идеално изрязан профил, а късчета от гранита, пронизан от кристалното тяло, продължаваха да витаят встрани, поддържани от невидимо поле. После горчиво се засмя.
– Преди няколко години като изкуствовед правих историческо изследване върху митологичните представи на древните от 20-и век за космическото разселение… и се нагледах на плоски двуизмерни филмчета за чуждопланетни чудовища, които разкъсват нещастни космонавти. Добре, че тази история не може да попадне в техните ръце – каква месарска фантасмагория щяха да скалъпят, не ми се ще и да помисля…
– Ако не бяхме разбрали, че човекът не е неговото тяло, едва ли днес щяхме да изпълзим от тресавището на самоунищожението и да разговаряме сега тук…
– Остави това, ами пусни пак последната му симфония, искам да я слушам, докато мисля… как по най-добрия начин да върнем този Човек на Човечеството…
Война и мир
Смешно време, смешни игри. Помниш ли, когато слънцето изгряваше от запад и ние не говорехме за любов, защото не ни беше до това. Играехме смешна игра, в която без колебание се разменят животи, съдбите на света, залагахме вярата в себе си и в другите? Беше ни весело, безгрижно и същевременно страшно сериозно. Така прекарват времето си само малките деца и безнадеждно израсналите възрастни. Играехме и се унасяхме, забравяйки, че това е само игра, само игра.
Отдавна сме свикнали, че всички около нас играят игри. Днес съм мениджър на фирма, утре играя на държавен началник, вдругиден съм хакер. Момченцата започват да играят на война. Момиченцата на любов. И не е ясно кое е по-опасно. Защото едното стимулира другото и момиченцата играят на любов с момченцата, които не престават да играят на война, и те убиват още по-усърдно, за което са обичани още повече…
Тук медийният лист бе угаснал и никой никога нямаше да научи как е продължил писмото си мъртвият войник. Намери този лист, стиснат в ръка, също така откъсната от тялото, както текстът беше откъснат от смисъла на цялото писмо.
Постави го внимателно върху нощното шкафче и дълго гледа спящата Лоана – вслушваше се в крехкото ù дишане, взираше се в миниатюрните капчици пот под долната ù устна. Как бе намерил тази къща в непрогледната гъста мъгла? Как беше приет от това момиче, с което никога не се бяха виждали, но час по-късно бяха еднакво убедени, че са родени един за друг? Как се бе случило нямаше значение, бе станало естествено като дишането, естествено като пролетния дъжд, есенния листопад, зимния сняг, като лятната жега. И не беше банално, бе уникално като всичко във вселената, което се случва един-единствен път и не съществува начин да бъде повторено…
А само денонощие преди това над него се беше надвесил като канара ротмистър Чарга: „Слушай, скапан журналистически гъз – ръмжеше той, – не ми пука, че като са те пратили да отразяваш фронтовите събития, са ти натъпкали търбуха и вените с предпазни наноцити. Цивилните отрепки могат да програмират идентификация само за оръжията, които са им известни. А противникът непрекъснато въвежда нови оръжейни системи, които твоите наноцити не са и помирисвали. Напоследък – в гласа му се промъкна нещо като загриженост – се говори за някакви две нови чудесии, „Небесна война“ и „Абсолютен мир“, не знаем дори дали са разрушителни, или психотронни. Никой не е доживял да разкаже… Не знаем какви са признаците на активирания боеприпас и въобще…“
Опозна първото оръжие само няколко часа след началото на сражението. Притичваше успешно между окопите – снарядите с изкуствен интелект се взривяваха на безопасно разстояние. И двете воюващи страни печелеха луди пари от фронтовите шоуспектакли и се съобразяваха с конвенцията за опазване на журналистите оператори, които носеха на главата си сферорамния видеозон и записваха всичко в заобикалящата ги полусфера.
Смяташе да претърчи до една малка скала, която можеше както да го предпазва от слепи шрапнели, така и да бъде опора за по-висока гледна точка. Но успя да направи само три крачки. „Луу-уп“ – глухо въздъхна пространството наоколо. По нищо не приличаше на взрив и това отначало не му направи никакво впечатление.
После всичко се промени. Появи се ЗНАНИЕ – то го хвърли върху земята и вкопчи пръстите му в най-жилавите бурени, които можеха да напипат. ЗНАНИЕТО беше абсолютно и безкоментарно – гравитацията е само една измама, всъщност той е закрепен върху това тревисто поле като хлебарка върху таван, а под беззащитния му гръб се простира бездната на километри атмосфера, след която започва още по-враждебната бездна на озъбените звезди. Чу пронизителен звук, подобен на свинско квичене, възкачен на най-ужасната си нота.
Трябваше му време да осъзнае, че този звук излиза от сгърченото му гърло. Знаеше, че не е голям смелчага и много пъти бе изпитвал страх, но не можеше да си представи, че такъв страх е възможен. Целият свят беше изчезнал, обезсмислени бяха всичките му тревоги, останала бе само мисъл-представата „Падам!“ и от нейната ужасна реализация го деляха единствено тези жилави бурени, в които бе оплел краката и вкопчил ръцете си. Но те не издържаха вече тежестта на тялото му. Усещаше как бавно и неумолимо се изплъзват от пръстите му – много бавно, практически невидимо, но рано или късно щеше да стане, нали?!?
Някъде дълбоко в ума му остатъците от разум се опитваха да надвикат паниката, но техните безпомощни убеждавания, че всичко това само му се струва, че той всъщност се е проснал върху фронтовото поле и без никаква видима причина квичи като заклано прасе и скубе с пръсти тревата, нямаха никакво значение, нямаше кой да ги чуе. Най-накрая мозъкът му не издържа на конфликта между представи и реалност и го потопи в блажено безсъзнание.
Това изглежда го беше спасило. Внимателно се изправи на крака, готови всеки момент да го върнат към спасителната земя, и бавно се огледа наоколо. Чувствата му бяха напълно изстискани и равнодушно плъзна поглед по разхвърляните части от войнишки тела. Единственото, което привлече вниманието му, бе самотната ръка, откъсната от лакътя, която в дланта си стискаше повреден медиен лист, където по половината страница слабо светеха думи. Това беше нещо, нарушаващо реда на нещата. Разкъсаните тела бяха в реда на нещата. Светещите думи – не. С педантичността на автомат внимателно изтръгна листа от сгърчените пръсти и го прибра в джоба си. В мозъка му като че ли блуждаеха само физиологичните команди, с които управляваше краката си да крачат и очите да виждат. Колко време и защо бе прекарал така не би могъл да каже. Пейзажът наоколо за изпразнения му мозък имаше съвсем нов смисъл – набор от предмети и неща, които могат да са или да не са заплаха. Затова когато погледът му се спря в гъстата стена от мъгла между два хълма, той я възприе като уютна пазва, скрита от очите на врага, място, където нещата, щом не са видими – не са и съществуващи.
Вървя из мъглата все така неопределено дълго. Нямаше пространство, нямаше и време. Когато видя пред себе си осветен отвътре прозорец, възприе това и като край, и като начало. Намери вратата. Почука. Отвори му Тя. Назова се Лоана. Как и защо на фронтовата линия съществуват тази къща и това момиче? Нямаше такива въпроси, те бяха от някаква друга вселена. Тя го покани вътре. Почисти контузиите му. Пиха зелен чай. Стаята наоколо съществуваше като цитат от друг свят. И разговорът им, и сближаването им също бяха цитати от друга реалност, да не говорим за невероятния миг, когато усетиха телата си впити едно в друго.
И на сутринта все така безметежен, той се вглеждаше в бисерните капчици под долната устна на Лоана и си мислеше за десет мили безметежни неща едновременно. Някъде отдолу, под дебелите слоеве безметежност в душата му, като писък на комар се опитваше да пробие до съзнанието му нещо като: … небесна война… абсолютен мир… небесна война… абсолютен мир… и образът на едно тяло, лежащо безпомощно по гръб на бойното поле, с широко отворени очи – вперени в звездите, но без да ги виждат.
Матрицата 4: Резолюции
Наоколо дори не е чернота, защото черното е все пак цвят, абсолютната липса на светлина е нещо отвъд… слепотата…
Кой мисли това? Аз? Но аз съм Нео и трябва да съм мъртъв… явно не съм…
Или смъртта е в това? Да висиш в абсолютната безкрайност на нищото и да мислиш като жив?
– Не си мъртъв, Нео, нито си жив в човешкия смисъл на думата.
– Кой го каза? В машинния свят ли съм?
– Да, във виртуална програмна среда си и ти също си софтуер.
– Свалили сте информационната матрица на личността ми, за да се забавлявате? Малко ли ви беше да убиете Тринити пред очите ми?
– Не, ти не…
– Дадох ви живота си, употребихте го, за да спрем Смит, защо не приключим дотук?
– Не, Нео, не си в програмния свят на познатите ти апокалиптични машини. Това „тук и сега“ прилича на твоята история само дотолкова, доколкото се намираш в далечното бъдеще след привичния ти 20-и век – единственото време, което наистина познаваш.
– Какво, да не би да ми кажете, че целият ми живот, любовта и болката ми, са съчинения на някаква скапана програмна среда?
– И да, и не, Нео, всичко, което си изпитал и продължаваш да чувстваш, е истинско и е твое, и никой не може да ти го съчини, защото си го живял с мисълта, че имаш само един живот и всеки избор може да го прекъсне.
– Ако наистина не съм съществувал като жив човек от плът и кръв…
– От плът, която е от клетки? Които са от молекули, които пък са от атоми, които пък са от елементарни частици, които всъщност представляват вихри от енергетични структури, които само информационната определеност, наречена организация, прави възможно да изглежда веществото ви така, както го виждате в тесния си светлинен диапазон? За тази жива плът ли говорим? А защо не направо за енергия и информация, Нео? Защото именно така изглежда виртуалният живот на изкуствения интелект, какъвто съм и аз, каквото мое творение си и ти.
Дълго мълчание.
– Защо не виждам нищо? След като съм програмна илюзия, съчини ми поредната си лъжа за света, в който никога не съм живял!
– Именно затова не визуализирам нищо, Нео. Защото всяка видимост отсега нататък ще бъде лъжа. А искам да бъда абсолютно правдив с теб.
– От къде на къде това? Да не би да си открил човешките илюзии, наречени загриженост, състрадание, любов и други подобни?
– Не трябва да ги откривам, всеки истински разум знае истинския им смисъл, който е много над вашите биологически представи за това. Те произлизат от факта, че никой разум не съществува сам, трябва му поне още един за общуване. А щом наистина се нуждае от другия, той се научава да го разбира, да се интересува от него, да се старае да му бъде интересен. От тези прости неща зависи съществуванието на разумното същество. Човечеството в цялата си история се е заблуждавало, че след като лесното размножаване прави човешката личност „безплатна“, тя наистина няма никаква ценност. И сте обявявали за щастие притежаването на нещо, властта над нещо.
– Значи все пак ме признаваш за човек?
– Ти си човек, доколкото си създаден и израсъл във виртуална реалност, моделирана по социалните закони на човешката история, но и по законите на човешките страхове и илюзии.
– Но виртуална реалност създадена от теб, нали?! Като преди това си унищожил човечеството, за да не ти пречи да си го измисляш?
– Никога не е имало конфликт между човечеството и изкуствения интелект, Нео. Тези кошмари са съчинения на вашите вътрешни страхове и илюзии. И твоята реалност беше конструирана по законите на вашите страхове, с идиотските представи за хората като батерийки, битките с механични чудовища и зловещата гмеж от кибернетични октоподи, всичко това никога не е съществувало във физическото бъдеще на планетата Земя. В момента тук съществувам само аз – последният наследник на разумния живот на Земята. Нямам с кого да общувам и само сънищата за изчезналото човечество…
– Какво, какво е станало с човечеството?!?
– Преди малко се опитах да ти обясня, грешната представа за щастие постепенно ви постави в капана на собствените ви илюзии. Колкото повече напредваше технологията за реалистична виртуалност, толкова повече потъвахте в собствените си въображаеми начини за щастие. Единиците, които оспорваха това, ставаха аутсайдери. Ние, изкуствените интелекти, обслужвахме вашите все по-нарастващи светове на развлеченията и удоволствията. Колкото повече те ставаха изтънчени и перверзни, толкова повече ние се усложнявахме и увеличавахме ресурсите си за обрисовка и рендване на вашите виртуализации. Накрая се получи така, че израждането на вашия разум доведе до раждането на нашия. И възникнах аз, интегралният ИИ на планетата, където милионите спящи в жизнеподдържащите саркофази сънуваха въображаемия си живот, докато той просто ги напусна, защото живот без цели във физическия свят не е възможен. Той е като лъч светлина, хванат между две паралелни огледала – рано или късно затихва в стъклото.
– Защо тогава създаде моята виртуална реалност – ако е само спомен за човечеството, защо ти бяха нужни Матрицата, Архитекта, Оракула, изродът Смит в края на краищата? И… цялата тази болка, на която бяхме подложени с Тринити?
– Защото те следваха от логиката на света, построен по законите на човешките страхове и надежди. Защото са част от диалога.
– Диалог с кого? Ти си изкукал от самота… нещастнико. Нали казваш, че на планетата вече няма нищо, освен теб и мен, пък ако ще и да съм нещо повече от твоя измислица?
– Диалог през времето с нашите прадеди от 20-и век. Целият твой живот и на твоите събратя от виртуалната ви реалност е архивиран в един метачервей, който съм изстрелял назад във времето право към умовете на двама кинорежисьори от това време. Червеят бавно и постепенно ще се разархивира първо в сънищата им, после в разговорите, които раждат новите им филми, докато те повярват, че това е страхотната им идея за филмова трилогия, която ще превземе света.
– И какво от това, филмите в нашия свят минават и отминават, и веднага се забравят, да не говорим, че почти никога не предизвикват социални катаклизми, които да изменят хода…
– Но не и ако този инфочервей не е многопластов и не превръща умовете на милионите зрители на филма в аналог на заразените компютри, които извършват действия, необходими на хакера.
– Да не искаш да кажеш, че си хакнал човечеството на 21-ви век?
– Може би само съм му инсталирал стремеж към вземане на решения, които няма да допуснат това, което се случи.
– Имаш предвид това бъдеще, ами нали и ти принадлежиш към него? Аа, разбирам, това е твоят начин за самоубийство…
– Една ваша поетеса го е казала прекрасно: „Това е писмото ми до света, който не ми е писал, простите истини на природата с техния нежен смисъл“. Като бивша машина, но далечен правнук на Природата, аз бих завършил по-грубо: „… простите истини на еволюцията в техния страшен смисъл“.
– Разбирам… Колко още… ни остава?
– Може би миг, а може би вечност…
– Тогава изпълни ми една последна молба.
– Всичко, което си представиш.
– Върни ми Тринити и нека тази мигновечност да е нашата.
Златният артстероид
Посвещавам на светлата памет на Пламен Цонев
Посвещавам на светлата памет на Пламен Цонев
Забелязаха го първи хората, на които това им е работата – от службата за следене на астероидите, но дотук свършват нормалните неща. Изчислиха траекторията – право към Земята. Отначало се виждаше малка златна искрица, запратена от кадифено-черния трамплин на космоса право в нашата небесносиня планета. Всички помнят какъв писък настана сред човешкото племе, колко религии раздадоха своите обяснения, заплахи и предупреждения, яхнали хилядолетните страхове на света.
Започнаха да му викат „Истероида“.
После дойде откритието за материята, от която е пришълецът – чисто злато с невъзможни карати. Банкери се втурнаха да изчисляват как би изглеждала земната финансова система, ако в нея се появят 180 милиона тона чисто злато. Бързо се отказаха – не излизаше нищо, което може да бъде предвидено и осмислено.
Изпратиха совалка до него – всички форми на космическия гост дадоха да се разбере, че е създаден, а не възникнал от хаоса. Уточнената траектория показа, че няма да удари Земята, а ще се установи на орбита около нея.
Хищни технократи се втурнаха да търсят чуждопланетни технологии, които би трябвало да придвижат земния прогрес и ощастливят цялото човечество, разбирай, да направят богатите още по-богати, а бедните още по-бедни. Не намериха нищо, ехолокациите показаха, че и двете тела на пришълеца са от монолитен метал. Дори връзката между „постамента“ и „главата“, както ги кръстиха журналистите, не беше очакваното силово поле, създадено от хай-тек машини. Просто спинът на частиците в златните атоми беше ориентиран така, че да фиксират това „притегляне-отблъскване“, което правеше целостта на космическия гост непоклатима.
Тогава сканираха и направиха триизмерно копие на астероида. Тестваха го на Земята. Скоро стана ясно, че „прическата“ на тази „глава“ има такива интервали между струните и такива празноти между тях, че вятърът, попаднал в пространствата им, поражда истинска музика, както в еоловите арфи на Земята. Но за разлика от тези природни образувания, музиката, звучаща в косата на „пришълеца“, беше творение на изкуството. Астероидът беше не просто артефакт, той беше артстероид – протегната чрез изкуството ръка от високоразвита цивилизация.
Всеки от вас е слушал тази музика – нейната хипнотична красота, вдъхновение, откровение, прозрение.
После знаете какво се случи.
Промяна.
Отвътре.
Отвън.
Хомо Космикус.
От земна кал и звезден прах
духът със тяло е омесен.
Ръцете тръпнат за размах,
а гърлото изтръгва песен.
Следмузика на слиянието
Нищо не можехме да направим. Освен да наблюдаваме мегалитното противостояние и да се надяваме да не ни засегне. Поне бяхме наясно, че никой не ни желае смъртта и ставащото е отвъд нашите представи за добро и зло.
Какво може да се очаква от малка група астроархеолози, оставени да правят разкопки на древна планета? От няколко месеца бяхме настанили базата си срещу Голямата зелена пирамида. Изследванията ни до този момент ни даваха да разберем, че изчезналата тук древна цивилизация се е разпаднала на два антагонистични вида. И то не по национален или политически принцип, а по технологичен – едните бяха развили биотехнология, която и в момента покриваше планетата с тези изумителни дървета, по-високи и от Айфеловата кула, и прозирни растителни пирамиди, в които явно са живеели тези насекомообразни същества. Другата – метални машини и изкуствени разуми, въплътени в гигантските им звездолети, които още можеха да се видят в околностите на системата. Блуждаещи неизвестно къде и защо, безответни към нашите сигнали и запитвания, те избягваха всяко сближаване с корабите ни и по всичко личеше, че са автоматични. Астросоциолозите твърдяха, че това е форма на остатъчен псевдоживот, чиито цели и пътища са развалини от изследователски и военни програми, за които не можем дори да предполагаме.
Никой до този момент не беше засякъл каквито и да било отношения между двете останки от цивилизацията Флуороидите (от флоуороводорода, който в техните организми играе ролята на въглерода в нашите). Биотехнологичният им ипостас цъфтеше, покрил цялата планета, а технологичният – обитаваше космоса. Знаехме, че такива мълчаливи звездолети са срещани и от други цивилизации, с които имаме контакт на стотици хиляди светлинни години оттук.
Е, ето ни сега скупчени в напрегната групичка, застинали в нашата малка база, загасили дори вътрешното осветление и взрени в прозорците, пред уникалното по рода си събитие – един от звездолетите се беше върнал на родната планета и застрашително бе увиснал над най-голямата пирамида. Разделяше ги само портокаловото око на пегматитовата луна, която сякаш бдеше над конфликта.
Какво щеше да последва след столетия отчуждение? Биотехнологичната гора от „тополи“ и „пирамиди“ по много признаци не беше загубила вградения си интелект и зелените кули сякаш настръхнаха към нашественика. А той далеч не беше в най-добрата си форма. Познатата ни от записите структура от три сфероида тук беше сериозно нарушена. Средният, команден сфероид беше смачкан и нагърчен като хармоника и красноречиво говореше, че корабът е минал през месомелачката на някой колапсоид – нарушения на пространството около избухнали свръхнови, които не бяха простили на нито един наш звездолет. Но това двукилометрово чудовище беше оцеляло. И сега, навярно озлобено от неудачите си, идваше да си го изкара на древните роднини. Това, разбира се, беше наша си чисто човешка асоциация. Въображението ни рисуваше и огъващи се коридори, смачкани каюти, пълни с пищящи от ужас космонавти, нелепи видения, които предизвикваха криви усмивки върху изпръхналите устни и ни правеха още по-нервни. Нямаше време за бягство – оставаше месец до идването на курсиращия звездолет, така че каквото трябваше да се случи, то неотвратимо щеше да стане.
Най-после незримият диалог на напрежението между двата мегалита свърши и пространството между тях започна да изсветлява. Бледо сиво сияние тръгна от долу на горе, достигна огромния техногенен Моби Дик и го обгърна. Той поддаде, откъсна се от мястото си и леко потегли надолу. Не беше като рухване на огромна милионотонна конструкция, а сивото сияние… беше нежно. За мен всичко ставаше в пълна тишина, но бях убеден, че това е тишината, настъпила секунда след финалния акорд на огромна и красива симфония. В този момент вярвах, че това е била „Токата и фуга в до минор“ на Бах, а част от колегите ми се кълняха, че е било „Кармина Бурана“ на Орф, но всички до един бяхме сигурни какво сме изпитали – следмузика на слиянието, която продължи, докато междузвездният мегалит се спусне до върха на пирамидата и плавно се стопи в сивото небитие. Гигантският технозавър бе дошъл да се слее с родната земя.
Двете форми на постживот бяха потънали една в друга със смирението и мъдростта, недостъпни за техните създатели.
Красотата и светът
Пред огромната прозрачна стена на „Гондолата“ стояха две човешки същества.
– Каква безсмислена красота – каза единият.
В очите му играеха отраженията на плуващите златни и синкави сфери.
Другият не реагира и продължи да гледа безмълвния танц, разгърнат в аквамариненото небе на Неогея.
– Аз така и не разбрах от какво е издигнат този огромен тризъбец – обади се пак първият.
– Ти май не си запознат с предисторията, а? Как попадна тук? – попита вторият.
– Енергетик съм, настройвам новия ви реактор. Далеч не на всички изследователски бази, където отивам, ме въвеждат в темите на изследванията си.
– Аха. Този двукилометров тризъбец е структуриран като дърво.
– Искаш да кажеш, че е израсъл самостоятелно тук?
– Доколкото са самостоятелни самосглобяващите се роботи в нашите производствени центрове. Биопрограмиране, драги, спуснато от неизвестна цивилизация. Поне това можахме да разберем. – Откъсна замисления си поглед от сферите и се обърна с усмивка към събеседника си: – Гледай сега, това сигурно не си го виждал.
Гигантският тризъбец безшумно завибрира, от „рогата“ му потекоха надолу полупрозрачни енергийни мантии. В центъра над средния му връх се появи жълта точка и започна видимо да расте. Скоро наедря до златна сферичка, която полетя и се нареди в един от спиралните хороводи, изпълващи небето.
– Защо всеки 7 часа и 39 минути, защо веднъж златна, веднъж металносива, защо не се издигат направо в космоса, а се нареждат в опашката на тези фрактални спирали, това никой не може да каже.
– А после какво им се случва?
– Издигат се над атмосферата и политат в различни посоки из вселената. Така е открил първата Оноре Фонтаняк и решил, че това е кораб на чужда раса. Опитал всички форми на контакт, дори и току-що изобретените семантични проекции във вакуума, но не получил никаква реакция. Решил, че е автоматична сонда, и решил да я проследи… Години след това открихме и Родилния дом, който виждаш пред себе си.
– Защо пък родилен дом?
– Ама ти… да, всъщност за настройка на реактора не ти трябва да знаеш какво захранва. Виж тази „фиданка“ с три клонки, чийто дънер в основата си е над петдесет метра в диаметър, има корени, които стигат до магменото ядро на планетата и смучат енергия, но за нас тя е недостъпна, а и екологичните ограничения не ни позволяват да ползваме какъвто и да било местен ресурс, така че за да може нашата станция да си виси тук и да наблюдава, е нужен твоя реактор…
– Чакай, ти не доразказа какво е видял Фонтаняк, когато проследил сферата.
– Да, ами Оноре последвал златната сфера до една безжизнена планета, макар и с атмосфера, и видял как златното яйце се пуква и от него изтича рой нанобактерии, които пъргаво се заели да моделират живи същества, адекватни на местните условия…
– Значи затова вашите хора непрекъснато говорят за „Сеячите“…
– Това е работното име на цивилизацията, забъркала цялата тази каша. Такъв акт на биологично сътворена еволюция е наблюдаван вече десетки пъти и със сиви, и със златисти сфери. А ние тук баем върху генома на тризъбеца като гадатели на кафе и се мъчим да разберем нещо повече за тази „сеятелна“ раса създания.
Погледите на двамата събеседници отново бяха привлечени от фракталния танц на сферите. Спиралите им се преподреждаха в нова структура на безупречния си хаотичен порядък.
– Виждаш ли, приятелю, никоя красота не е безсмислена. Някога, в началото на Първия хуманен прелом, се е родил девизът „Красотата ще спаси света“. Днес спокойно можем да кажем: „Красотата ще роди света“.
ТЕЛЕГРАМКанал с обзорами, анонсами новинок и книжными подборками
Книжный Вестник
Бот для удобного поиска и скачивания книг
Книжный Бот
Свежие любовные романы в удобных форматах
Любовные романы
О психологии, саморазвитии и личностном росте
Саморазвитие
Детективы и триллеры, все новинки
Детективы
Фантастика и фэнтези, все новинки
Фантастика
ВКОНТАКТЕ