Пазителят на меча

отчаяна при прозореца, който гледаше към крепостта. Като се стараеше да не гледа към

замрялото гнездо, тя плъзна очи по стената на клисурата, надявайки се да види поне

някакъв знак от Глен.

Изведнъж забеляза раздвижване в храсталака отдясно на моста. Без да губи повече

време, Магда се затича надолу по стълбите. Това трябваше да е Глен! Той и никой друг!

Юлиу не се виждаше никакъв и тя напусна безпрепятствено страноприемницата.

Още докато наближаваше храсталака, зърна червеникавата му коса. Сърцето й подскочи.

Почувства едновременно облекчение и радост — и малко яд, затова че я бе накарал да

страда през целия ден.

Намери го излегнал се на една скала, с поглед, вперен в крепостната стена. Искаше

й се да се хвърли в обятията му и да се смее от щастие, че е цял и невредим и

същевременно да му кресне за това, че бе изчезнал без да промълви дума.

— Къде беше през целия ден? — запита тя, стараейки се да запази спокойствие.

Той отговори без да се обръща.

— Разхождах се. Трябваше да обмисля някои неща и затова обиколих из прохода.

Доста дълга разходка.

— Липсваше ми.

— И ти също — Глен се обърна и протегна ръка. — Тук има достатъчно място за

двама — усмивката му не беше така лъчезарна и уверена, както по-рано. Изглеждаше

някак странно отвлечен, умислен.

Магда приклекна до него и после се сгуши в обятията му. Хубаво… беше й хубаво да

усеща присъствието му.

— Какво те тревожи?

— Много неща. Ето тези клонки например — той дръпна шепа листа от близкия

храст. — Те изсъхват. Умират. а сега е едва април. А и селяните…

— От крепостта е, нали? — попита Магда.

— Май така излиза, а? Колкото по-дълго останат тук немците, колкото повече

разрушават, толкова по-надалеч се разпростира злото. Така поне изглежда.

— Да, така изглежда — повтори Магда.

— А и баща ти…

— Той и мен тревожи. Не искам Молашар да го използва както намери за добре, а

после да го захвърли… — тя преглътна мъчително, почти неспособна да продължи — …

като другите.

— И по-лоши неща могат да се случат на един мъж, от това да му изпият кръвта.

Нещо в тона му я стресна.

— И друг път си го казвал. В онази сутрин, когато се срещна с татко. Но какво може

да е по-лошо?

— Може да изгуби себе си.

— Да се загуби?

— Не. Да изгуби себе си. Своята същност. Онова, което е, което цял живот се е

старал да бъде. Ето това може да изгуби.

— Глен, не те разбирам — така беше. Или може би не искаше. Имаше някаква

отвлеченост в погледа на Глен, която я притесняваше.

— Хайде да предположим нещо — отвърна той. — Да предположим, че този

вампир, морой, или както го наричат в легендите — сиреч, дух, който денем е прикован в

ковчега, а нощем се надига, за да се храни с кръвта на живите — не е нищо повече от един

мит, за какъвто винаги си го смятала. Да предположим още, че тази легенда е възникнала

като резултат от опитите на древните предци да концептуализират нещо, което е отвъд

техните разбирания и че в основата на този мит е същество, което съвсем не се вълнува от

банални неща като човешката кръв, но вместо това се храни с хорската слабост, събира

сили от безумието и болката, набира мощ от страха, мизерията и деградацията.

Гласът му, тонът му подсилваха притеснението й.

— Глен, не говори така. Това е ужасно. Как може нещо да се храни от болката и

мизерията? Да не искаш да кажеш, че Молашар…

— Само предполагам.

— Е, сигурно грешиш — отвърна уверено тя. — Знам, че Молашар е зъл, може би и

безумен. Така е, защото той е това, което е. Но той не е зъл в смисъла, който описа ти. И

не може да бъде! Преди да пристигнем, той е спасил селяците, взети от майора за

заложници. А и спомни си какво направи, когато ме нападнаха двамата войници — Магда

затвори очи при спомена. — Той ме спаси. А какво по-ужасно от едно изнасилване?

Какво по-привлекателно за същество, което се храни от деградацията? Но Молашар ме

измъкна от лапите ми и ги уби.

— Да. По доста брутален начин, доколкото разбрах от разказа ти.

Потръпвайки, Магда си припомни ужасяващата кончина на войниците, пращенето

на изпотрошените им кости, докато Молашар ги разтърсваше.

— Е и?

— И той се е позабавлявал.

— Можеше да убие и мен, ако наистина го вършеше само за удоволствие. Но не го

стори. Върна ме на баща ми.

— Точно така! — Глен я прониза с поглед.

Изненадана от отговора му, тя замълча, после продължи припряно.

— А пък що се отнася до татко, последните години за него бяха една нескончаема

агония. Мизерно съществуване. И ето че сега е излекуван от склеродермията. Сякаш

никога не е бил болен! Ако Молашар наистина се хранеше с човешкото нещастие, защо не

остави баща ми болен и недъгав, за да черпи сили от болката му? Защо му трябваше да се

лишава от подобна „храна“, като изцери баща ми?

— Защо наистина?

— О, Глен! — възкликна тя и се притисна към него. — Не ме плаши повече, моля

те! Не искам да се карам с теб — стига ми разправията с татко. Няма да го понеса, ако и

ти ми се разсърдиш.

Глен положи ръка на рамото й.

— Добре, права си. Но помисли върху това — баща ти отново притежава здраво

тяло, каквото е имал преди много години. Но кой се крие в него? Същият човек ли е, с

когото дойде тук преди няколко дни?

Именно този въпрос измъчваше Магда през целия ден. И все не можеше да намери

отговора.

— Да… не… не зная! Мисля, че просто е объркан като мен. Но уверена съм, че ще

се оправи. Това е от шока. Всеки би се държал странно, ако неочаквано бъде излекуван от

безнадеждно, прогресивно осакатяващо тялото заболяване. Ще го преживее. Почакай и ще

видиш.

Глен не отговори и Магда му беше благодарна. Това означаваше, че той също желае

между тях да има мир. Извърна глава към дъното на прохода, откъдето вече се надигаше

вечерната мъгла. Нощта наближаваше.

Нощта. Баща й бе казал, че тази нощ Молашар смята да прочисти крепостта от

немците. Очакването будеше в нея надежда, ала същевременно я плашеше, дори

ужасяваше. И дори обгърналата я ръка на Глен не можеше да я успокои напълно.

— Да се връщаме в хана — предложи му тя.

Глен поклати глава.

— Не. Искам да видя какво ще стане там.

— Нощта може да е дълга.

— Може да е най-дългата нощ — произнесе той, като я гледаше. — Нощ без край.

Магда вдигна глава и надзърна в навъсеното му лице. Какво ли го ядеше отвътре? И

защо не желаеше да го сподели с нея?

26

— Готов ли си?

Куза не беше изненадан от тези думи. Откакто се бяха скрили последните лъчи на

слънцето, той седеше в очакване Молашар да се появи. Дочувайки призрачния глас, той се

надигна от креслото, едновременно горд и щастлив, че е способен да го направи. Целия

ден бе очаквал да дойде залеза, проклинайки бавния ход на времето и лениво пълзящото

по небето слънце.

И ето че мигът бе дошъл. Тази нощ щеше да е негова и на никой друг. Никой не

можеше да му я отнеме.

— Готов съм! — изрече той и се обърна към Молашар, чиято сянка помръдваше

отвъд осветения от пламъка на свещта кръг. Куза бе отвил електрическата крушка.

Чувстваше се по-спокоен сред бледото мъждукане на свещта. По-уверено. По-уютно. И

по-близо до Молашар.

— Благодарение на теб, напълно съм в състояние да ти помогна.

Лицето на Молашар остана безизразно.

— Не е необходима голяма сила за да се изцери една болест. Ако мощта ми бе

пълна, щях да го сторя веднага, ала както съм все още слаб трябваше ми цяла нощ.

— Няма лекар на света, който би могъл да го направи.

— Това е нищо! — прекъсна го Молашар като махна отсечено с ръка. — Разполагам

с огромна сила, която може да убива, но и друга, която би могла и да лекува. Между тях

винаги има равновесие. Винаги.

Куза помисли, че Молашар е в нетипично за него философско настроение. Ала тази

нощ нямаха време за философстване.

— Какво ще правим сега? — попита професорът.

— Ще чакаме — рече Молашар. — Не всичко е готово.

— А после? — Куза едва сдържаше нетърпението си. — После какво?

Молашар застана до прозореца и вдигна поглед към тъмния масив на планината.

След продължителна пауза, той заговори с нисък глас.

— Тази нощ смятам да ти поверя източника на моята сила. Трябва да го вземеш, да

го изнесеш от крепостта и да му намериш подходящо скривалище нейде из тия скали. Не

бива да допускаш никой да те спре. И никой не бива да ти го отнема.

Куза го гледаше изненадан.

— Източникът на твоята сила? — той се ровеше трескаво в паметта си. — Не съм

чувал да се споменава нещо подобно при вампирите.

— Така е, защото пожелахме да го запазим в тайна — отвърна Молашар, като се

обърна към Куза. — От него черпя силата си, но той е и най-слабото място в защитата ми.

Дава ми възможност да съществувам под формата, която виждаш, но попаднало във

вражески ръце може да прекрати това съществуване. Ето защо винаги го държа близо до

себе си, за да мога да го защитавам.

— Какво представлява този източник? Къде…

— Един талисман, скрит долу в подземията. Тъй като възнамерявам да напусна

крепостта, не бива да го оставя тук незащитен. Не мога да рискувам и да го взема с мен в

Германия. Затова трябва да го поверя на някой, комуто имам доверие.

Той се приближи.

Куза почувства как кожата му изстива и настръхва, докато Молашар беше впил

поглед в него, но си наложи да не трепне.

— Можеш да ми имаш пълно доверие. Ще го скрия така добре, че дори планинските

кози не ще го открият. Кълна се!

— Така ли? — Молашар пристъпи още една крачка напред. Светлината от свещта

потрепна по восъчното му лице. — Това е най-важната задача, която си изпълнявал

някога.

— Мога да го направя… още сега — Куза стисна юмруци и вместо обичайната

болка в ставите, почувства как се изпълва със сили. — Никой няма да го вземе от мен.

— Съмнително е който и да било да опита. А и да го стори, едва ли ще знае как да

го използва срещу мен. Но от друга страна — талисманът е излят от злато и сребро. Ако

някой го завладее и реши да го стопи…

Куза беше разколебан.

— Нищо не може да остане скрито завинаги.

— Не е необходимо да е завинаги. Само докато приключа с вожда Хитлер и

неговите слуги. Трябва да е в безопасност до завръщането ми. После аз ще се погрижа за

него.

— Ще бъде в безопасност! — Куза отново бе завладян от увереност. Можеше да

скрие какво ли не в тези планини, стига да е за няколко дни. — И върнеш ли се — ще те

чака. Хитлер унищожен — какъв велик ден ще е това! Свобода за Румъния — за евреите.

А за мен — отплата!

— Отплата?

— Да — дъщеря ми ме убеждаваше да не ти се доверявам.

Молашар присви очи.

— Не биваше да го обсъждаш с когото и да било — дори с дъщеря ти.

— Тя също би желала Хитлер да бъде унищожен. Само че не може да повярва в

искреността ти. Изпаднала е под въздействието на някакъв мъж, страхувам се че дори му е

станала любовница.

— Какъв мъж?

За миг на Куза се стори, че Молашар се е сгърбил, восъчното лице сякаш бе

побледняло още.

— Не знам почти нищо за него. Името му е Глен и изглежда проявява интерес към

крепостта. Но що се отнася до…

Куза изведнъж почувства, че го сграбчват и дърпат напред. В миг Молашар бе

протегнал ръка, стиснал реверите му и после го бе вдигнал пред лицето си.

— Как изглежда? — прецеди през стиснати зъби той.

— Той е… висок! — изломоти уплашено Куза, без да откъсва очи от страшните

жълтеникави зъби, само на сантиметри от него. — Почти колкото теб, и…

— Косата му! Какъв цвят е косата?

— Червена!

Молашар го запрати назад, през бюрото и Куза се строполи на пода. Тялото му се

претърколи. В същия миг от гърлото на боляра прокънтя гърлен рев, сред който Куза едва

разпозна думата:

— Глекен!

Куза почувства как главата му се удря в насрещната стена и няколко секунди лежа

замаян. А когато погледът му се проясни отново, той видя на лицето на Молашар

изписано нещо, което не бе предполагал, че някога ще зърне там — страх.

Глекен? — помисли си Куза, присвит, не смеещ да заговори. Не беше ли това името

на тайната секта, която Молашар бе споменал преди две вечери? Фанатиците, които го

преследвали? И заради които накрая построил тази крепост? Той погледна към Молашар,

изправен до прозореца, вперил очи в селцето отсреща. Нищо не можеше да се прочете по

лицето му. Когато отново се извърна към него, устните му бяха стегнати в тясна, изпъната

линия.

— И от колко време е тук?

— От три дни — по-точно сряда вечерта — Куза не се сдържа и добави: — Защо?

Какво има?

Молашар не побърза да отговори. Той крачеше напред-назад из потъналата в мрак

стая, потънал в мисли. Накрая спря.

— Значи сектата на Глекените все още съществува — рече той с притихнал глас. —

Трябваше да го предположа! Винаги са били завладени от желание да доминират над

света, да управляват и този фанатизъм им е помогнал да оцелеят! Тези нацисти, за които

говориш… този Хитлер… сега вече всичко застава на мястото си. Разбира се!

Куза реши, че вече е безопасно да се изправи.

— Какво застава на мястото си?

— Глекените винаги са предпочитали да работят зад сцената, използвайки различни

народни движения за да прикрият своята идентичност и истинските си намерения —

Молашар стаеше насред стаята, вдигнал юмруци. — Сега вече разбирам всичко.

Господарят Хитлер и сподвижниците му са само една фасада, зад която се прикриват

Глекените. Какъв глупак съм бил! Трябваше да разпозная методите им още когато ми

разказваше за онези лагери на смъртта. А и тези пречупени кръстове, с които се кичат

нацистите — какво по-очевидно! Та нали на времето Глекените бяха ръката на църквата!

— Но Глен…

— Той е един от тях! Не марионетка, като тези нацисти, а от вътрешния кръг.

Истински член на сектата — един от убийците!

Куза почувства, че гърлото му се свива.

— Сигурен ли си в това?

— Убийците на Глекените от край време изглеждат по един и същи начин —

винаги сини очи, леко мургава кожа, червенокоси. Обучени са във всички способи за

ликвидиране, включително и в премахване на вампири. Този, който се нарича Глен е

дошъл тук, за да се погрижи никога да не напусна крепостта!

Куза се подпря на стената, завладян от ужас, при мисълта, че Магда е попаднала в

ръцете на човек, който е част от реалната сила зад Хитлер. Беше направо невероятно! И

въпреки това всичко съвпадаше. И това бе най-страшното — че всичко съвпада! Ето защо

Глен бе така разтревожен, когато го чу да казва, че възнамерява да помогне на Молашар в

унищожаването на Хитлер. Ясно бе и защо Глен непрестанно се бе старал да поставя под

съмнение всичко, което бе казал Молашар. И най-вече, това обясняваше откъде у Куза бе

възникнала тази инстинктивна неприязън към червенокосия. Не Молашар, а Глен бе

чудовището! И без съмнение дори в този миг Магда е с него! Трябваше да направи нещо!

Той вдигна очи към Молашар. Точно сега Куза не можеше да си позволи да изпада в

паника. Нуждаеше се от отговори, преди да реши какво да прави.

— И как ще те спре той?

— Знае различни начини… усъвършенствани от сектата му в продължение на

вековна борба с моя вид. Той единствен е в състояние да използва моя талисман срещу

мен. Ако се добере до него ще ме унищожи!

— Ще те унищожи… — Куза го гледаше объркан. Този Глен беше в състояние да

развали всичко. Ако погуби Молашар, това би означавало нови лагери на смъртта, още

успехи за Хитлер… и терзания за еврейския народ.

— Той трябва да бъде ликвидиран — заяви Молашар. — Не мога да рискувам и да

оставя без надзор източника на моята сила, докато той се навърта наоколо.

— Тогава направи го! — рече Куза. — Убий го, както уби и другите!

Молашар поклати глава.

— Още нямам достатъчно сили да се срещна с такъв като него — във всеки случай

не и извън тези стени. Вътре в крепостта съм по-силен. Ако имаше някакъв начин да го

примамя тук, тогава вероятно щях да се справя с него. Бих се погрижил никога повече да

не ми се изпречва на пътя!

— Знам такъв начин! — решението изведнъж блесна в ума на Куза. Всичко бе

толкова просто. — Ще го докараме тук!

На лицето на Молашар се изписа съмнение и интерес.

— И кой ще го стори?

— Майор Кемпфер ще бъде щастлив да изпълни тази задача! — отвърна с

неузнаваем глас Куза и за своя изненада се разсмя. А и защо да не се смее? Не можеше да

подтисне усмивката си при мисълта, че ще се възползва от помощта на един нацистки

офицер за да отърве човечеството от нацизма.

— Защо ще го направи?

— Остави това на мен!

Куза се отпусна в количката и завъртя колелата към вратата. Умът му работеше

бясно. Трябваше да обмисли как да накара майора да извърши онова, което се иска от него

и при това сам да стигне до решението Глен да бъде докаран в крепостта. Междувременно

напусна коридора и излезе на двора.

— Часовой! Часовой! — извика той. Подофицер Остер затича към него, последван

от двама войници. — Извикайте майора! — нареди им той, пухтейки от престорена

умора. — Трябва да говоря с него незабавно!

— Ще предам — отвърна подофицерът. — Но не очаквай да се втурнат незабавно —

войниците се ухилиха при тези думи.

— Кажете му, че съм научил нещо важно за крепостта, за което трябва да се вземат

мерки преди да дойде нощта. Утре ще бъде късно!

Подофицерът погледна един от войниците, кимна към кулата и нареди:

— Бягай!

След това се обърна към другия.

— Погрижи се майорът да не изминава такъв дълъг път за да чуе онова, което

професорът иска да му съобщи.

Избутаха Куза на другия край на покрития с изпочупен камънак двор и го оставиха

да чака там. Професорът седеше притихнал, обмисляйки предстоящите си думи. Измина

доста време преди Кемпфер да се появи гологлав на прага. Имаше намръщен и недоволен

вид.

— Имал си да ми съобщиш нещо, чифут! — запита той.

— От особена важност е, майоре — отвърна с нарочно отслабен глас Куза, за да

накара майора да се наведе над него. — И не е за всякакви уши.

Майор Кемпфер внимателно запрескача камъните, мърморейки проклятия под нос.

Куза не бе очаквал, че сцената ще е толкова забавна.

Най-сетне Кемпфер застана до количката и махна да останалите да се разкарат.

— Дано съобщението да е важно, чифут. Ако си ме повикал тук за някоя глупост…

— Уверен съм, че попаднах на нов източник на информация за крепостта —

прекъсна го Куза с тих, конспиративен тон. — В страноприемницата се е настанил

някакъв непознат. Срещнах се с него днес. Изглеждаше много заинтригуван от това, което

става тук — твърде заинтригуван! Тази сутрин ме разпита съвсем подробно.

— И какво ме интересува мен това?

— Ами, някои от изявления му ми се сториха странни. Толкова странни, че веднага

щом се върнах аз надникнах в забранените книги и открих в тях пасажи, потвърждаващи

изявленията му.

— Какви изявления?

— Сами по себе си не са от особена важност. Това което е по-важно е, че те

потвърждават, че той знае много повече за крепостта, отколкото призна в разговора с мен.

Мисля че по някакъв начин той е свързан с хората, които заплащат поддръжката на

крепостта.

Куза спря за миг, за да позволи на думите да направят необходимото впечатление.

Не искаше да претоварва майора с информация. След кратка пауза продължи:

— Ако бях на ваше място, майоре, бих поканил утре този господин на разговор.

Може би ще научим нещо ценно от него.

Кемпфер изръмжа.

— Не се сравнявай с мен, чифут! Аз не си губя времето, за да каня разни отрепки —

аз нареждам да ми ги доведат! И не възнамерявам, да чакам за това до утре! — той се

обърна и посочи подофицер Остер. — Вземи четирима от моите войници и ги доведи тук

— на бегом! — сетне отново към Куза: — Ще дойдеш с мен, за да съм сигурен, че

арестувам онзи, който ми трябва.

Куза едва прикри усмивката си. Всичко се оказа толкова просто — дяволски просто.

— Другият ти недостатък, за който ще се хване баща ми е, че не си евреин —

обясняваше Магда. Двамата продължаваха да седят сред посърналите листа, без да

откъсват очи от крепостта. Сумракът се сгъстяваше и горе всички светлини вече бяха

запалени.

— Прав е.

— Каква вяра всъщност изповядваш?

— Никаква.

— Но все трябва да си роден с някаква.

Глен сви рамене.

— Може би. Ако е така, значи съм я забравил много отдавна.

— Как можеш да забравиш такова нещо?

— Лесно.

Магда започваше да се обижда от упоритата му съпротива да задоволи

любопитството й.

— Вярваш ли в Бога, Глен?

Той се обърна и я надари с една от чаровните си усмивки.

— Вярвам в теб… това не е ли достатъчно?

Магда се облегна на него.

— Да. Мисля, че е достатъчно.

Би ли могла да заживее с този толкова странен мъж, който така дълбоко вълнуваше

мислите й? Имаше вид на добре възпитан, образован, дори ерудиран, ала същевременно

не можеше да си го представи с книга в ръка. От него се излъчваше сила, но към нея Глен

проявяваше само нежност.

Беше като стегнат възел от противоречия. И все пак Магда чувстваше, че в негово

лице е срещнала онзи мъж, за когото бе мечтала през целия си живот. Бъдещето което си

представяше с Глен не приличаше на нито една от досегашните й мечти. В него нямаше

дълги и скучни ежедневия, а само безкрайни и страстни нощи. Ако въобще успееше да се

измъкне от пипалата на крепостта, искаше животът й да продължи с Глен.

Не можеше да разбере по какъв начин я запленява този мъж. Единственото, което

чувстваше, е че иска непрестанно да е с него. Винаги. Да се притиска към него в нощите, да му роди деца и да се радва на усмивката му.

Ала сега той не се усмихваше. Гледаше към крепостта. Нещо го измъчваше ужасно,

сякаш го ядеше отвътре. Магда искаше да сподели тази болка, да я облекчи. Но беше

безпомощна, докато сам не й се разкрие. Може би сега бе моментът да опита…

— Глен — изрече тихо тя. — Защо всъщност си тук?

Вместо отговор, той посочи крепостта.

— Там нещо става.

Магда проследи ръката му. Шест фигури се очертаваха в светлината на разтворената

порта — една от тях бе в инвалидна количка.

— Къде ли са повели татко? — запита Магда, чувствайки как напрежението стяга

гърлото й.

— В страноприемницата, най-вероятно. Това е единственото място наблизо, до

което се стига пеша.

— Значи идват за мен — заяви Магда. Това беше единственото разумна обяснение

за нея.

— Не, съмнявам се. Едва ли щяха да помъкнат и баща ти, ако възнамеряваха да те

връщат в крепостта. Нещо друго са намислили.

Като предъвкваше замислено долната си устна, Магда наблюдаваше крачещата във

вечерната мъгла групичка, осветяваща пътя с джобни фенерчета. Войниците преминаха

само на няколко крачки от скривалището на двамата.

— Да изчакаме, докато разберем накъде са тръгнали.

— Ако не те намерят, могат да си помислят че си избягала… и да стоварят гнева си

върху баща ти. А решат ли да търсят, ще те открият — тук сме като в клопка. Няма накъде

да бягаме. Така че по-добре иди при тях.

— А ти?

— Аз ще бъда тук, ако ти потрябвам. Мисля, че колкото по-малко се виждам с тях,

толкова по-добре.

Магда неохотно се надигна и си запроправя път през храсталака. Докато стигне пътя

войниците вече бяха отминали. Проследи ги с поглед. Стори й се, че нещо не е наред. Не

можеше да определи точно какво, ала не я напускаше усещането за някаква затаена

заплаха. Отпред крачеше майорът, зад него есесовците, но най-странното беше, че баща й

изглежда ги следваше доброволно, а дори и разменяше по някоя дума с тях. Не, всичко бе

наред.

— Татко?

Войниците, дори онзи, който буташе количката се обърнаха едновременно и

изправиха пред себе си автоматите. Баща й побърза да ги успокои.

— Спрете — моля ви! Това е дъщеря ми! Оставете ме да говоря с нея.

Магда изтича до него, заобикаляйки страшните фигури в черни униформи. Когато

заговори, тя премина на цигански диалект.

— Защо те доведоха тук?

Той й отвърна по същия начин.

— Ще ти обясня по-късно. Къде е Глен?

— В храстите зад мен — отвърна тя, без да се колебае. В края на краищата —

питаше я баща й. — Защо се интересуваш?

Но баща й вече се бе обърнал към майора и му обясняваше нещо на отсечен немски.

— Ето там! — той посочи към мястото. Четиримата войници бързо се разгърнаха в

полукръг и се запрокрадваха към храстите.

Магда зяпна учудено към баща си.

— Татко, какво правиш? — инстинктивно тя направи крачка към храстите, на Куза я

сграбчи за китката.

— Всичко е наред — увери я той, връщайки се отново на циганския диалект. —

Преди малко научих, че Глен е един от тях!

Магда бе толкова объркана, че този път продължи на румънски.

— Не! Това е не…

— Той е член на група, която направлява нацистите. А ето, че ще използваме

нацисти за да го заловят. Той е по-лош и от тях!

— Това е лъжа!

Баща й се беше побъркал!

— Не, не е! Съжалявам, че аз трябва да ти го кажа. Но по-добре да го научиш от мен,

отколкото да го узнаеш, когато е твърде късно.

— Те ще го убият! — извика тя, завладяна от паника. Но баща й продължаваше да я

стиска, изпълнен с новопридобитата си сила и да шепне в ухото й ужасни неща:

— Не! Няма да го убият! Само ще го задържат за разпит и той ще бъде принуден да

разкрие връзката си с Хитлер, за да си спаси кожата — очите на професора пламтяха

трескаво. — И тогава ще ми благодариш, Магда! И ще разбереш, че съм го направил за теб.

— Направи го за себе си! — извика тя, мъчейки се да се освободи от хватката му. —

Мразиш го и затова…

Откъм храстите се чуха викове, после шум от схватка и малко след това се появи

Глен, с опрян в гърба автомат. Почти веднага бе заобиколен от четиримата войници,

всеки от тях насочил оръжието си в гърдите му.

— Оставете го! — изкрещя Магда и понечи да се се хвърли към групата. Но не можа

да се отскубне.

— Не се меси, Магда — рече й Глен, впил мрачен поглед в професора. — Нищо

няма да постигнеш, най-много да те застрелят.

— Колко е галантен! — проговори Кемпфер зад нея.

— Само се преструва! — промърмори баща й.

Войниците побутнаха Глен към моста. Той беше само една неясна фигура, осветена

от идещата през разтворената порта светлина. Глен пое уверено натам, докато стигна

началото на моста, после неочаквано се препъна и падна напред. Магда затаи дъх, но

изведнъж осъзна, че той не е паднал, а се е хвърлил към едната страна на моста. Какво ли

възнамеряваше да…? Само след миг тя осъзна какво е намислил. Да се прехвърли през

парапета и да се скрие под моста — а може би дори смяташе да изкачи отсрещната

скалиста стена на клисурата.

Магда се втурна напред. Божичко, помогни му да избяга! Успее ли да се промъкне

под моста, ще се изгуби в мъглата и мрака. А докато немците спуснат въжета за да го

последват, той вече ще е на дъното — стига да не се подхлъзне и да не срещне смъртта си

в скалите.

Магда бе само на десетина крачки от мястото, когато се разнесоха първите изстрели

от шмайзер и Глен бе обсипан с дъжд от куршуми. Почти веднага се намесиха и другите

оръжия, осветявайки нощта с блясъка на дулата си. Ушите й в миг заглъхнаха от грохота и

Магда замря, вперила ужасен поглед в дървения парапет, от който във всички посоки

летяха трески. Глен се бе навел наполовина над пропастта, когато го удариха първите

куршуми. Видя как тялото му се разтресе и подскочи под оловния напор, който оставяше

кървавочервени следи по крака и гърба му, видя го да се завърта и сгърчва от болка, после

съгледа още две червени дири през гърдите и корема му. Тялото му се изпъна

неподвижно, преви се одве и падна от другата страна.

Глен беше загубен.

Следващите няколко минути бяха кошмарни, Магда стоеше парализирана и

заслепена от ярките блясъци на автоматите. Не можеха да й отнемат Глен — не можеха!

Това бе невъзможно! Той бе прекалено жизнен, за да умре! Всичко това е някакъв лош сън

и всеки миг ще се пробуди в прегръдките му. Ала за момента не й оставаше нищо друго,

освен да играе ролята си в съня — тя се затича напред, огласяйки клисурата с беззвучен

писък.

О, не! Не! Не! Не! Не!

Можеше само да си помисли тези думи — да ги извика нямаше сили.

Войниците се бяха надвесили на ръба на клисурата и осветяваха с фенерчетата си

мъглата под тях. Тя ги разблъска и погледна надолу, но не видя нищо. Сподави желанието

си да скочи след Глен, вместо това се нахвърли с юмруци върху най-близкия войник,

блъскайки го по лицето и гърдите. Реакцията му бе почти автоматична. Свил злобно

устни, есесовецът вдигна автомата и заби дулото му в слепоочието й.

Светът се завъртя пред нея и тя се строполи, изгубила дъх. Викът на баща й дойде

някъде отдалеч. Пред очите й се спусна черна пелена, но през нея все пак успя да види

отдалечаващата се по моста инвалидна количка. Извил се в нея назад, баща й

продължаваше да крещи името й.

— Магда! Всичко ще е наред — ще видиш! Всичко ще се оправи и тогава ще

разбереш! Тогава ще ми благодариш! Не ме мрази, Магда!

Но Магда го мразеше. Заклела се бе, да го мрази вечно. Това бе последната й мисъл,

преди да изгуби съзнание.

Един неидентифициран мъж бе застрелян, оказвайки съпротива при арест и бе

паднал в клисурата. Вьорман бе видял наперените лица на есесовците, докато

маршируваха обратно към крепостта. Зърнал бе и обърканото изражение, изписано на

лицето на професора. Нищо странно нямаше в тази гледка, напротив — есесовците току

що бяха застреляли невъоръжен човек — нещо, за което най-много ги биваше, а

професорът от своя страна за пръв път присъстваше на безсмислено убийство.

Това, което Вьорман не можеше да си обясни, бе гневното, разочаровано лице на

Кемпфер. Спря го в средата на двора.

— Само един мъж? Толкова стрелба заради един мъж?

— Този тип беше страхливец — отвърна раздразнено Кемпфер. — Не биваше да се

опитва да бяга.

— А за какво ти беше нужен?

— Евреинът реши, че знаел нещо повече за крепостта.

— Предполагам, пропуснал си да го уведомиш, че го задържаш само за разпит.

— Той се опита да избяга.

— И в резултат на това, сега знаеш точно толкова, колкото и преди. Сигурно си

изплашил бедния човечец до смърт. Естествено, че ще побегне! И сега вече не може да ни

каже нищо. Омръзнахте ми с вашите тъпи методи, ти… и другите като теб!

Без да отговори, Кемпфер пое към стаята си, оставяйки Вьорман сам на сред двора.

Този път гневът на капитана не бе прераснал в избухване. Чувстваше само отвращение… и

отчаяние.

Плъзна поглед по събраните наоколо войници. Беше ги вдигнал по тревога преди

няколко минути, когато се разнесоха първите изстрели. Ала бой така и не последва и

всички имаха разочарован вид. Разбираше защо. Той също жадуваше за враг от плът и кръв

с когото да се бие, да нанася удари и да го гледа, как се облива в кръв. Но врагът си

оставаше невидим, неуловим.

Вьорман пое към стълбището на подземието. Тази нощ смяташе отново да се спусне

долу. За последен път. Сам.

Трябваше да е сам. Не можеше да разкрие пред никой подозренията си. Особено

сега — когато бе решил да се пенсионира. Трудно му бе да вземе подобно решение, но

знаеше, че трябва да го стори. Тази война не беше за него. А и така ще задоволи

желанието на партийните членове и командването. Но посмее ли само да сподели, какво

очаква да открие в подземието и незабавно ще го обявят за смахнат. Не биваше да позволи

на нацистите да опозорят по този начин името му.

… окаляни ботуши и разръфани пръсти… окаляни ботуши и разръфани пръсти…

Защото онова, което се криеше долу надминаваше всякаква човешка представа.

Струваше му се, че се досеща за природата му, но не можеше да си позволи да озвучи в

думи собствените си мисли. Не смееше дори да си го представи. Умът му се отдръпваше

от изображението, оставяйки го неясно в здрача, сякаш бе наблюдавано в далечината през

бинокъл, чийто фокус е развален.

Той пресече арката и заслиза по стълбите.

Твърде дълго бе загърбвал несправедливостите в армията и безсмислието на тази

война. Но проблемите не се решаваха по този начин. Сега вече го разбираше. Дошло бе

време да признае пред себе си, че жестокостите, на които бе станал свидетел не са

временно извращение. Страхувал се бе да погледне истината в очите, да признае, че

цялата тази война е несправедлива. Ала след като го стори, не желаеше да има нищо общо

с нея.

Подземието щеше да е мястото на неговото изкупление. Ще може да провери сам

какво става там. Да се изправи очи в очи с опасността. Не го ли стори, никога няма да

намери покой. Само след като изпълни дълга си докрай, ще може да се върне при Хелга в

Ратенау. Вината му ще бъде пречистена. Едва тогава ще може да се почувства истински

баща на Фриц… и ще му забрани да членува в „Югендфюрер“, дори ако трябва да му

счупи краката.

Часовоите край входа още не бяха заели местата си след тревогата. Толкова по-

добре. Така ще влезе необезпокояван и без необходимостта от придружители. Той вдигна

един фенер и се спря неуверено, с поглед вперен в мрака под него.

Кой знае защо му хрумна, че може би се е побъркал. Идеята да се пенсионира сега

му се струваше направо безумна. Толкова дълго си бе затварял очите — не можеше ли да

издържи поне още малко? Защо не? Спомни си за картината горе в неговата стая, онази,

със сянката на обесения труп… която с всеки изминат ден ставаше все по-отчетлива.

Нищо чудно да се е побъркал. Защо му трябваше иначе да слиза долу? При това сам и през

нощта. Защо да не изчака сутринта?

… окаляни ботуши и разръфани пръсти…

Сега. Сега или никога. Във всеки случай, няма да слезе долу невъоръжен. С него е

верният люгер и сребърното кръстче, което му върна професорът. Той пое надолу.

Стигнал бе до средата на стълбите, когато за пръв път чу шума. Спря и се заслуша.

Някъде отдясно се чуваше тихо, хаотично стържене, което сякаш идеше от дълбините на

крепостта. Плъхове? Той насочи светлината на фенера натам, но не видя нищо. Никъде не

се виждаха и гадните дребни създания, които го бяха посрещнали при предишното

слизане. Продължи да слиза, докато наближи мястото където бяха подредени труповете. И

тогава замръзна на място.

Труповете бяха изчезнали.

Още щом вратата се затвори зад него, Куза скочи от количката и изтича до

прозореца. Впери поглед в моста, надявайки се да зърне Магда. Макар луната да грееше

ярко, не можеше да види ясно отсрещната страна на клисурата. Ала Юлиу и Лидия

сигурно бяха наблюдавали случилото се. Те щяха да й помогнат. Сигурен бе.

С огромно усилие на волята се бе сдържал да не скочи от креслото и да изтича на

помощ на Магда. Не биваше да се издава. Разкрие ли пред тях способността си да ходи и

ще изложи на риск плана, който бяха замислили с Молашар. А планът бе по-важен от

всичко на света. Унищожаването на Хитлер бе по-важно от живота на една жена, пък

била тя и неговата дъщеря.

— Къде е той?

Куза се извърна, изненадан от гласа зад него. В тона на Молашар се долавяше

заплаха. Дали сега се бе появил, или бе очаквал завръщането му тук?

— Мъртъв — отвърна професорът, стараейки се да звучи убедително. Почувства, че

Молашар се приближава.

— Къде е тялото?

— В клисурата.

— Трябва да бъде намерено! — Молашар бе застанал толкова близо, че по лицето му

се плъзна лунен лъч. — Трябва да сме абсолютно сигурни!

— Той е мъртъв. Никой не би могъл да оцелее след толкова много куршуми.

Получил е смъртоносни рани поне за дузина мъже. Издъхнал е още преди да е стигнал

дъното. А и падането… — Куза поклати глава при спомена. В друго време, при други

обстоятелства щеше да е ужасен от видяното. Но сега… — Няма съмнение, че е мъртъв.

Молашар все още не беше склонен да повярва в това.

— Трябваше аз да го убия, да почувствам как го напуска диханието на живота.

Тогава и само тогава щях да съм сигурен, че не ще се изпречва на пътя ми. А сега съм

принуден да се доверя на твоята оценка.

— Щом не вярваш — провери сам. Тялото му е долу в клисурата. Защо не отидеш и

се увериш?

Молашар кимна бавно.

— Да… да, ще го направя… за да съм сигурен — той отстъпи назад и мрака го

погълна. — Ще се върна, когато всичко бъде готово.

Куза хвърли последен поглед към хана, после се върна в количката. Все още бе

потресен от откритието на Молашар, че Глекените съществуват. Изглежда нямаше да е

така лесно, да бъде прочистен светът от Адолф Хитлер. И все пак, заслужаваше си да се

опита. Трябваше!

Остана да седи в сгъстяващия се мрак, без да си дава труда да запали свещта.

Надяваше се, че Магда е добре.

Кръвта блъскаше в слепоочията му, а фенерчето потрепваше в ръката му. Вьорман

бе замръзнал сред непрогледния мрак, втренчил поглед в разхвърляните по земята

чаршафи, които не покриваха нищо. Само главата на Лутц се въргаляше наблизо, с широко

отворени очи, зяпнала уста, подпряна на лявото ухо. Всичко останало бе изчезнало…

точно както бе предположил Вьорман. Ала фактът, че донякъде се бе досетил за подобно

развитие не намаляваше шокът от гледката.

Къде ли са те?

Някъде отдалеч продължаваше да се чува тихото подраскване.

Вьорман знаеше, че трябва да стигне до източника му. Изискваше го дългът. Но

първо… той прибра пистолета в кобура, бръкна в джоба на куртката си и извади

сребърния кръст. Чувстваше, че ще го защити по-добре от пистолета.

Протегнал кръста пред себе си, той пое по посока на шума. Постепенно подземието

се стесняваше в схлупен тунел, който се извиваше към задната страна на крепостта. С

всяка крачка дращенето се засилваше. После се появиха плъховете. В началото само

няколко — едри, охранени, изправили се край стената те го проследяваха, докато

минаваше край тях. Нататък ставаха повече, стотици, покриваха дори стените и се

събираха все по-плътно, докато накрая тунелът се скри под плътно покривало от гърчещи

се и писукащи гадини, които го гледаха с блестящите си, черни като мъниста очи.

Вьорман продължи напред, мъчейки се да подтисне отвращението си. Плъховете на пода

се отдръпваха пред краката му, но не проявяваха някакъв особен страх от него. Съжали, че

не взе със себе си шмайзера, макар че едва ли някакво оръжие би ги спряло, решат ли да

стоварят върху му своята плътна маса.

Някъде пред него тунелът свиваше вдясно, когато стигна до там, Вьорман спря и се

ослуша. Странният дращещ звук се чуваше още по-силно. Идеше толкова отблизо, че

капитанът се огледа. Трябваше да бъде крайно внимателен. И най-вече да разбере какво

става, без самият той да бъде открит.

Което значи — да изгаси светлината.

Никак не му се искаше да го прави. Плътният слой от плъхове по стените и пода

будеше в него страх от тъмното. Ами ако единствено светлината ги спираше? Ако… не,

няма значение. Трябваше да узнае, какво се крие отвъд. Само няколко крачки го деляха от

последния завой. Може да ги измине на тъмно, после ще завие и ще направи още две-три

крачки. Ако дотогава не открие нищо, ще запали фенера и ще продължи на светло. В края

на краищата, там можеше и да няма нищо. Може би близостта е измамна, акустична

илюзия… а до източника да има още много път. Кой знае?

Вьорман пое дълбоко, после изключи фенера, но остана с пръст на бутона, в случай,

че плъховете предприемат нещо. Нищо не чуваше, не усещаше нищо. Докато стоеше

неподвижно, очаквайки очите му да привикнат с тъмнината, той забеляза, че шумът е

нараснал, сякаш го усилваше липсата на светлина. Пълната липса на светлина. Не се

виждаше дори намек за някое далечно сияние. Каквото и да издаваше тези звуци, би

трябвало да се нуждае поне от малко светлина, нали? Нали?

Стиснал зъби той продължи напред, броейки мислено крачките, докато всяка фибра

от тялото му крещеше да се обърне и да побегне. Но той трябваше да разбере! Къде бяха

изчезнали телата? И какво предизвикваше този шум? Може би с това щеше да реши и

тайната на крепостта. Негов дълг бе да разбере. Негов дълг…

След като направи и последната — пета крачка, Вьорман сви наляво и в същия миг

изгуби равновесие. Ръката му — лявата, в която стискаше фенерчето — машинално

потърси опора и се опря в нещо гърчещо се, покрито с козина и надарено с остри като

бръснач зъби. Остра болка го прониза от основата на дланта нагоре. Той отдръпна ръката

си и прехапа устни, докато попремине болката. Не му отне много време, а и важното бе, че не изпусна фенерчето.

Дращещите звуци тук бяха още по-силни и идеха някъде пред него. Но все още не се

виждаше никаква светлина. Колкото и да напрягаше очи, не можеше да различи нищо.

Започна да се облива в пот, някъде дълбоко в червата му се зараждаше страх, който ги

стягаше в желязна хватка. Трябваше да има светлина някъде напред.

Той пристъпи една крачка — не толкова голяма, колкото досегашните — и спря.

Звукът идваше право пред него… и някъде отдолу… стържещ, скърцащ, дращещ.

Още една крачка.

Какъвто и да бе източникът на този шум, създаваше впечатление за усилена работа,

но въпреки това не се чуваше някакво пъшкане. Само неговото развълнувано дишане и

бумтенето на кръвта в слепоочията му.

Само още крачка и ще включи светлината. Той вдигна крак, но почувства, че не

може да продължи. Сякаш обладано от собствена воля, тялото му отказваше да направи

тази крачка в неизвестността.

Вьорман стоеше треперещ. Искаше да се върне обратно. Вече нямаше никакво

желание да узнае какво се крие отвъд. Нищо разумно и присъщо на този свят не би могло

да обитава подобен мрак. По-добре да не узнае. Но телата… не, трябваше да разбере.

Въздъхна със звук, наподобяващ уплашен хленч и запали фенерчето. Необходим му

бе само един миг, докато разширените му зеници се адаптират към внезапния блясък и

доста повече, докато умът му възприеме ужаса на онова, което бе разкрила светлината.

И тогава Вьорман изкрещя… нисък, агонизиращ вик, който постепенно набираше

сила и мощ, отеквайки в стените край които се носеше в трескав бяг. Бягаше покрай

облещените очички на плъховете и нататък. Оставаха не повече от тридесетина крачки до

края на тунела, когато Вьорман внезапно спря.

Имаше някой пред него.

Той насочи светлината към фигурата отпред. Видя бледо лице, шапка, дрехи, дълга

блестяща коса и два бълващи безумие кладенеца на мястото, където трябваше да са очите.

И тогава капитанът разбра. Пред него стоеше изправен господарят на къщата.

Вьорман го гледаше парализиран, обладан от свръхестествено любопитство, после в

него изведнъж проговори половинвековното военно възпитание.

— Пусни ме да мина! — извика капитанът и отправи светлината към стиснатото в

ръката му сребърно кръстче. Беше го вдигнал право пред себе си като някакво могъщо и

непобедимо оръжие. — В името на Господа, в името на Исуса Христа, в името на всичко

свято — пусни ме да мина!

Ала вместо да отстъпи, фигурата продължи напред и сега вече се различаваха

чертите на лицето. То се усмихваше — кръвожадна, вълча гримаса, при вида на която

Вьорман почувства, че коленете му се подгъват, а ръцете му се разтрепереха неудържимо.

Очите му… о, Божичко, очите му…

Вьорман сякаш се бе сраснал със земята, неспособен да отстъпи към онова, което

знаеше, че е зад него и с блокиран път отпред.

Той продължи да държи фенерчето насочено към сребърния кръст — кръста!

Вампирите се боят от кръста! — и пое напред, борейки се със страх, какъвто не бе

познавал досега.

Мили Боже, ако си и моя Бог, не ме изоставяй!

Една невидима ръка се протегна в мрака и изтръгна кръста от шепата му.

Съществото го сграбчи в ръката си и пред ужасения поглед на Вьорман започна да го

прегъва, докато го скърши на две. Сега вече кръстът приличаше на безформено късче

метал. Съществото го захвърли встрани, като фас, запратен в тревата от уморен войник.

Вьорман изкрещя уплашено, когато видя, че същата тази ръка се протяга към него.

Опита се да се отдръпне. Но не беше достатъчно бърз.

27

Магда дойде на себе си и почти веднага почувства болезнен натиск върху ръката си.

Отвори очи. Високо горе блещукаха звездите. Нечия тъмна сянка се бе надвесила над нея, и я дърпаше силно за ръката.

Къде е той? И защо толкова силно я боли главата?

Различни картини изплуваха в мислите й — Глен… моста… стрелбата…

клисурата…

Глен беше убит! Не беше сън — Глен е мъртъв!

Тя се надигна, стенейки болезнено и в същия миг, онзи който я дърпаше нададе

уплашен писък и побягна към селото. Когато световъртежът отмина, тя докосна с ръка

раната на дясното си слепоочие и потръпна от болка при допира.

Едва сега осъзна, че е ожулен и пръстът на дясната й ръка, на който носеше

мамината златна халка. Кожата бе разранена от двете страни. Онзи, който се бе надвесил

над нея сигурно се е опитвал да я свали! Някой от селяците ще да е. Вероятно я е сметнал

за мъртва и после, когато се раздвижи е побягнал ужасен.

Магда се изправи и изведнъж светът около нея започна да се люлее. Когато най-

сетне се успокои, гаденето премина и ревът в ушите й понамаля, тя направи първите

предпазливи крачки. Всяка стъпка предизвикваше остра болка в главата й, но тя

продължи, пресече пътя и хлътна в храсталака. В безоблачното небе бавно плуваше

половин луна. Нямаше я одеве. Колко ли дълго бе лежала в безсъзнание? Трябва веднага

да намери Глен!

Жив е още, повтаряше си тя. Трябва да е жив! Само така можеше да си го представи.

Но как би могъл да бъде? Как може човек да оцелее след толкова много куршуми… и след

падането в клисурата?

Магда заплака, внезапно завладяно от мисълта за невъзвратимата загуба.

Ненавиждаше се за това, че е неспособна да се овладее в този миг. Какви ли не объркани

мисли се блъскаха в главата й. На тридесет и една години най-после бе срещнала мъжа,

когото можеше да обича. Беше прекарала един ден с него, един неописуем ден, в който за

пръв път бе осъзнала цялата красота на света, само за да й бъде изтръгнат и брутално

убит.

Не беше справедливо!

Тя застана на ръба на клисурата и се загледа в мъглата, която я изпълваше.

Възможно ли е да мразиш една каменна сграда? Тя мразеше крепостта. За нея бе

олицетворение на злото. Да имаше само сила, би я запратила в ада, заедно с всички, които

са вътре — да! Дори баща й!

Но крепостта се носеше, мълчалива и недостижима, върху мъгливото море, осветена

отвътре, черна отвън и не й обръщаше никакво внимание.

Приготви се да се спусне в клисурата, както го бе сторила по-предишната нощ. Две

отминали нощи… струваха й се цяла вечност. Мъглата отново стигаше досами ръба,

правейки още по-опасно спускането. Лудост бе да рискува живота си, за да открие

мъртвото тяло на Глен в мрака. Но животът й не значеше нищо, както и преди няколко

часа. Трябваше да го намери… да докосне раните му, да почувства замрялото му сърце и

хладната кожа. Трябваше да е сигурна, че вече нищо не може да му помогне. Инак никога

не ще намери покой.

В мига когато приседна на ръба и спусна крака в мъглата, тя чу как под нея се

срутиха рой дребни камъчета. отначало си помисли, че от тежестта й са се отронили

няколко буци. Но само след секунда шумът се повтори. Магда замря, заслушана. Последва

нов звук — нечие измъчено дишане. Някой се изкачваше през мъглата!

Уплашена, Магда отстъпи назад и се скри в храстите, готова да побегне. Тя затаи

дъх, когато над ръба се показа една ръка и се вкопчи в меката пръст и треволяка. Последва

я още една ръка и после глава. Магда мигновено разпозна очертанията на тази глава.

— Глен!

Изглежда не я чу, а продължи отчаяно да се притегля към ръба. Магда изтича при

него. Вкопчи се в ръцете му и като събра всички сили, на които дори не знаеше че е

способна, издърпа го на равното, където го остави да лежи по лице, задъхан, стенещ.

После приклекна до него, объркана и безпомощна.

— О, Глен, ти си… — ръцете й бяха мокри и тъмни на лунната светлина — …ти

кървиш! — успя само да произнесе тя.

Ти трябваше да си мъртъв! — помисли си тя, но не произнесе тези думи. Щом не го

каза, може би нямаше да се случи. Но дрехите му бяха подгизнали от кръв, шуртяща от

десетките смъртоносни рани. Това, че все още дишаше бе направо чудо. А фактът, че бе

успял да се изкатери по склона на клисурата надхвърляше всякакви представи! И въпреки

това, той лежеше пред нея… и то жив. Щом бе издържал досега… може би…

— Отивам за доктор! — още една глупава идея — по-скоро рефлекс. В целия проход

нямаше никакъв доктор. — Ще повикам Юлиу и Лидия! Те ще ми помогнат да те върна

в…

Глен промърмори нещо, Магда се наведе над него и допря ухото си до устните му.

— Иди в стаята ми — прошепна той с отпаднал, дрезгав глас. Дъхът му бе примесен

с мирис на кръв. Той кървеше отвътре!

— Ще те отнесем там веднага щом повикам Юлиу…

Но дали Юлиу ще се съгласи да помогне?

Пръстите му се забиха в ръката й.

— Слушай! Донеси калъфа… видя го вчера… онзи, с острието…

— Той няма да ти помогне сега! Имаш нужда от медицинска помощ!

— Трябва да го направиш! Нищо друго няма да ме спаси!

Тя се изправи, поколеба се за миг, после се втурна по пътеката. Главата й отново се

цепеше от болка, но Магда не й обръщаше внимание. Глен искаше острието. В това

нямаше никакъв смисъл, но в гласа му се долавяше такава увереност…

Без да забавя крачка Магда влетя в страноприемницата, изкачи на един дъх

стъпалата и спря едва когато се озова в мрака, в стаята на Глен. Пипнешком намери

гардероба и вдигна калъфа. Капакът се отвори с пронизително скърцане — беше

забравила да затвори катарамите, когато вчера я бе изненадал Глен. Острието се

изтърколи от калъфа и с трясък се стовари върху огледалото. Стъклото се разтроши и се

пръсна по пода. Магда приклекна, бързо напъха острието обратно в калъфа, закопча

катарамите и после го вдигна на ръце, изпъшквайки от неочакваната тежест. Преди да си

тръгне дръпна чаршафа от леглото, после влезе в нейната стая за другия чаршаф.

Долу я очакваха Юлиу и Лидия, разтревожени от шума, който бе вдигнала в стаята.

Лицата им бяха изпънати.

— Не се опитвайте да ме спрете! — викна им Магда, докато се носеше край тях.

Нещо в гласа й ги накара да се отдръпнат встрани.

Препъвайки се, тя прекоси храсталака и едва когато наближи Глен забави ход, като

се молеше да е още жив. Намери го да лежи на същото място, неподвижен, с отслабнал

глас.

— Острието… — прошепна той, когато девойката се наведе над него. — Извади го

от калъфа.

В един ужасен миг Магда си помисли, че ще поиска от нея да го довърши. Готова бе

на всичко за Глен — на всичко, освен това. Ала нима един смъртно ранен човек би

изкачил със сетни сили клисурата, само за да поиска подобно нещо? Тя отвори калъфа.

Вътре се въргаляха две едри парчета от строшеното огледало. Побутна ги встрани и

вдигна хладното, тъмно острие с две ръце, усещайки грапавините на руническите надписи

по гладката повърхност.

Притисна го в протегнатата му ръка и едва не го изпусна, когато то засия със слаб,

синкав блясък, подобен на пламъка от газова горелка. Глен въздъхна облекчено, чертите

му внезапно се смекчиха, а на лицето му се изписа спокойствие… изглеждаше като човек, който се е прибрал у дома след дълго и опасно пътуване в развилнялата се зима.

Глен ориентира меча по дължината на окървавеното си и изранено тяло, острието

само на няколко сантиметра от краката му, а клиноподобният противоположен край,

където трябваше да е дръжката, опря в брадичката си. После го обгърна с ръце и склопи

очи.

— Не бива да оставаш тук — рече й той с отпаднал глас. — Върни се по-късно.

— Няма да те изоставя.

Той не отговори. Дишането му постепенно се успокои и задълбочи. Изглеждаше

сякаш спи. Магда продължи да го наблюдава внимателно. Синкавото сияние плъзна бавно

по ръцете му, покривайки ги с прозрачен слой светлина. Тя го загърна с чаршафа, най-

вече за да не забележат светлината от крепостта. Наметна се с другия чаршаф, приседна и

се опря на един камък. Милиарди въпроси, оставени до този миг на заден план, сега

нахлуха с пълна сила.

Кой е той, всъщност? Що за човек е, след като бе получил рани, от които всеки друг

отдавна да е загинал, а после бе изкачил склона на клисурата — труднодостъпен дори при

нормални условия. Що за странни навици — да се крие огледалото в гардероба, заедно с

някакво древно острие, без дръжка? Защо, макар и в предсмъртна агония притискаше

същото това острие към гърдите си? Как да дари с любов и доверие такъв човек? Не

знаеше нищо за него.

Изведнъж си спомни за думите на баща й: Той принадлежи към групата, която

направлява нацистите и ги използва за да постигне собствените си нечисти намерения.

Той е по-лош и от нацистите!

Дали не беше прав Куза? Нима бе така заслепена от увлечението си, та не

забелязваше дори очевидното? Глен със сигурност не беше обикновен човек. Имаше си

свои тайни — в разговорите с нея съвсем не беше открит до край. Ами ако наистина Глен

е враг, а Молашар — техен съюзник?

Тя се сгуши в чаршафа. Единственото, което можеше да прави, бе да чака.

Клепачите й натежаха и се склопиха — последствие от сътресението и ритмичното

дишане на унесения Глен. Тя направи отчаян опит да не заспи… само за малко… само да

си отпочинат очите й.

Клаус Вьорман знаеше, че е мъртъв. И въпреки това… не беше мъртъв.

Спомняше си съвсем ясно мига на смъртта. Беше удушен, бавно и мъчително, тук —

в подземието, в мрака, осветен само от лъча на изпуснатия на земята фенер. Ледени

пръсти с невъобразима сила се бяха затворили около гърлото му, спирайки притока на

въздух, докато накрая кръвта заблъска в ушите му и после се спусна черната завеса.

Но не вечната черна завеса. Още не.

Не можеше да разбере защо все още е в съзнание. Лежеше по гръб, разтворил очи и

гледаше в мрака. Не знаеше още колко ще продължи това. Времето бе изгубило значение.

Като се изключи зрението, инак бе отрязан от тялото си. Сякаш то вече не му

принадлежеше. Нищо не чувстваше, нито каменистия под отдолу, нито хладния въздух,

който го лъхаше в лицето. Никакъв звук не достигаше до ушите му. Не дишаше, не можеше

и да помръдне — дори пръстите си. Когато по лицето му изпълзя един плъх, прикривайки

очите му с телцето си, той дори не можа да ги затвори.

Беше мъртъв. И въпреки това не беше мъртъв.

Изчезнал бе страхът, заедно с него и болката. Освободен бе от всякакви чувства,

освен съжалението. Дошъл бе тук долу, за да потърси отплата, но бе намерил само ужас и

смърт — неговата собствена.

Вьорман изведнъж осъзна, че го носят. Макар да не чувстваше нищо, той откри, че

някой го влачи грубо из тесния, тъмен тунел, в помещението отвъд него и после…

… на светло.

Погледът му се плъзгаше по дължина на безчувственото му тяло. Докато го влачеха

по коридора, очите му гледаха в каменната стена, която Вьорман почти веднага разпозна

— това бе стената, на която бяха изписани с кръв древните слова. Стената беше измита, но отдолу все още прозираха тъмночервените петна.

Пуснаха го на пода. Погледът му бе насочен към отчасти разрушения таван право

над него. В периферията на зрението му се движеше нечия тъмна фигура. Вьорман зърна

дълго и извито като змия въже, преметнато през една оголена гледа над него, видя как

примката се приближава към лицето му и после тялото му отново се раздвижи…

… нагоре…

… докато краката му се люшнаха над земята и безжизненото му тяло започна бавно

да се поклаща. Тъмната сянка изчезна надолу по коридора и Вьорман остана сам, увиснал

на преметнатото през шията му въже.

Искаше да закрещи и да потърси милост от Бога. Защото сега вече знаеше със

сигурност, че създанието на мрака, което управляваше крепостта, бе обявило война не

само на телата на войниците, нахлули във владенията му, но и на душите им.

Даваше си ясна сметка, за ролята, която му бяха наложили в тази война — на

самоубиец. Неговите войници трябваше да си помислят, че е сложил край на живота си! А

това ще ги деморализира напълно! Техният командващ офицер, човекът, на когото се

уповаваха в трудни минути се беше обесил — постъпка страхлива и достойна за

презрение.

Не биваше да позволи подобно нещо да се случи. Но не можеше да направи нищо

срещу това. Защото беше мъртъв.

Това ли беше наказанието, задето си бе затворил очите пред жестокостите на

войната? Ако е така, беше твърде сурово — една ужасна разплата! Да виси тук и да гледа

уплашените лица на неговите войници и насмешливите погледи на есесовците. И най-

нечовешкото изпитание — да види надменната усмивка на Кемпфер!

Затова ли не му беше позволено да потъне във вечната забрава? За да присъства на

този унизителен миг?

Ако можеше да направи нещо!

Коквото и да е, само да си възвърне гордостта и мъжеството. Последен жест, който

да осмисли поне смъртта му.

Един единствен!

Какъвто и да е!

Ала всичко, което можеше да стори, бе да виси и да се поклаща, в очакване да бъде

открит.

Куза вдигна глава, когато в стаята се разнесе пронизително скърцане. Онази част от

стената, зад която се намираше проходът към основата на кулата бавно се отместваше.

Когато плочата спря да се движи, иззад нея се разнесе гласът на Молашар.

— Всичко е готово.

Най-сетне! Очакването бе направо непоносимо. От известно време Куза почти бе

изгубил надежда, че ще види Молашар тази вечер. Никога не бе се отличавал с особено

търпение, ала за пръв път през целия си живот бе така припрян. Опитал се бе да се разсее

с мисли за Магда… но и това не помогна. Наближаващото унищожаване на „вожда

Хитлер“ прогонваше всичко друго от главата му. Отново и отново Куза кръстосваше по

цялата дължина на двете стаи, тръпнещ в очакване да започне и същевременно,

неспособен да направи каквото и да било, преди да получи наставления от Молашар.

И ето че Молашар бе тук. В мига, когато Куза се провираше през тесния проход в

стената, той почувства, че в ръката му пъхат някакъв хладен металически обект.

— Какво…?

Беше фенерче.

— Ще ти потрябва.

Куза включи светлината. Фенерчето беше армейско — немско производство.

Стъклото беше пропукано. Зачуди се, чие ли…

— Последвай ме.

Молашар уверено го поведе по тясната извита стълба, край вътрешната стена на

кулата. Изглежда не се нуждаеше от никаква светлина, за да следва пътя си. Но не и Куза.

Стараеше се да не изостава от Молашар, насочил светлината в краката си. Да можеше

поне за миг да се огледа. Стара негова мечта беше да обследва основата на крепостта, но

до този момент можеше да разчита единствено на помощта на Магда. Ала сега не беше

време за подобни отклонения. Обеща си, когато всичко свърши да се върне и да завърши

сам огледа.

Не след дълго стигнаха до тесен процеп в стената. преминаха през него и се озоваха

в подземието. Молашар ускори крачка и Куза на свой ред трябваше да бърза, за да не

остане назад. Но не посмя да се оплаче, а и бе твърде щастлив от факта че отново се

движи и ръцете му са затоплени от собствената си, възстановена циркулация. Кожата му

дори се потеше! Не е ли чудесно?

Вдясно от него, някакво бледо сияние идещо отдолу осветяваше част от стълбата.

Той премести светлинния кръг вляво. Труповете бяха изчезнали. Немците сигурно ги бяха

вдигнали. Странно, че бяха оставили разхвърляните им покривала.

Над звука на забързаните им стъпки, постепенно до ушите на Куза стигна някакъв

друг шум. В началото едва доловимо драскане. Когато навлязоха в тесния тунел, шумът

постепенно се усили. Куза последва Молашар из многобройните завои и извивки и след

едно рязко свиване Молашар спря и подкани професора да застане до него. Дращещият

звук бе толкова силен, че отекваше в стените.

— Подготви се — рече с неразгадаемо изражение Молашар. — Възползвах се по

определен начин от труповете на убитите. Това, което ти предстои да видиш може и да те

отврати, но то е единственият начин да си възвърна талисмана. Всъщност има и други

начини… но за момента не са подходящи.

Куза бе искрено се съмняваше, че онова, което Молашар е сторил с мъртвите немци

би му въздействало по какъвто и да е начин.

Двамата влязоха в една подземна галерия, чийто таван бе покрит с ледени висулки,

а подът бе невъобразимо мръсен. В средата на галерията имаше дълбок изкоп.

Стържещият шум тук бе почти оглушителен. Откъде ли идваше? Куза се огледа, лъчът от

фенерчето блесна по стените и тавана, озарявайки галерията с многобройни отражения.

Забеляза някакво движение в краката си и по края на изкопа. Множество дребни

помръдващи фигури. Плъховете! Куза затаи дъх. Стотици плъхове бяха наобиколили

изкопа, бутаха се и се гърчеха нетърпеливи… възбудени… чакащи…

Куза съгледа нещо много по-едро от плъх да пълзи нагоре по стената на изкопа. Той

пристъпи напред и насочи светлината надолу — и едва не я изпусна. Все едно, че бе

надникнал в някой от кръговете на ада. Почувствал се внезапно отмалял, Куза протегна

ръка и се облегна на близката стена. Затвори очи и задиша тежко, като куче в августовска

жега, мъчейки се да възстанови изгубеното си самообладание, да удържи надигащата се в

стомаха му вълна и най-вече да възприеме онова, което бе видял.

Долу в изкопа имаше десет мъртъвци, всички облечени в немски униформи — сиви

и черни и всички те се движеха — дори обезглавеният!

Куза отвори очи. В озарената от призрачно сияние подземна галерия, той впери

поглед в един от пълзящите нагоре трупове, който миг преди да стигне ръба се подхлъзна

и срина обратно на дъното.

Куза се отблъсна от стената и приближи края на изкопа, за да разгледа по-ясно

сцената.

Изглежда те нямаха нужда от очи, защото не поглеждаха ръцете си, докато копаеха в

студената, твърда земя. Мъртвите им стави се раздвижваха вдървено, несръчно, сякаш се

съпротивляваха на силата, която ги движеше, но въпреки това работеха неуморно, в пълна

тишина и крайниците им бяха изненадващо ефективни с механичните си жестове.

Ботушите им тъпчеха калта, а пръстите им се забиваха в тъмния слой земя, разширявайки

и задълбочавайки изкопа… а шумът от движенията им отекваше злокобно в стените и

тавана на подземното помещение. Изведнъж шумът изчезна, сякаш не го е имало. Всички

долу замряха неподвижно.

Молашар заговори до него.

— Моят талисман е лежи долу, под не повече от десетина сантиметра пръст. Ти

трябва да го извадиш от земята.

— А защо не те… — Куза почувства, как стомахът му се свива при мисълта, че

трябва да се спусне долу.

— Твърде несръчни са.

Куза погледна Молашар умолително и попита:

— А не можеш ли ти да го изровиш? Ще го занеса където пожелаеш… след това.

В очите на Молашар блесна нетърпение.

— Това е част от задачата ти! И то най-лесната! Нима се страхуваш, да не си

изцапаш ръцете, когато ни чака толкова работа?

— Не! Разбира се, че не! Аз просто… — той хвърли поглед на труповете.

Молашар проследи погледа му. Не каза нищо, не даде никакъв сигнал, но труповете

се раздвижиха отново, обърнаха се и едновременно излязоха от изкопа. После се

подредиха по края, а плъховете пълзяха в краката им. Молашар втренчи настойчив поглед

в Куза.

Без да чака повече наставления, Куза приседна на края и се свлече във влажната

пръст. После закрепи фенерчето на един камък и започна да копае рохката почва в най-

долния край на изкопа. Ръцете му не чувстваха нито студа, нито влагата. След като

преодоля първоначалното отвращение от факта, че трябва да копае там, където до скоро

са ровили труповете, професорът откри, че дори му е приятно отново да се захване за

физическа работа, макар и толкова мръсна. А и беше длъжен да се отплати на Молашар.

На моменти почти изпитваше удоволствие да заравя пръсти в хладната земя. Постепенно

увеличи усилията си и заработи трескаво.

Малко след това пръстите му докоснаха нещо в калта. Дръпна го и в ръцете му се

озова малък пакет, дълъг не повече от една стъпка и дебел само няколко сантиметра.

Пакетът беше тежък — много тежък. Той разкъса изгнилата хартия и след това разви

парцаливото парче плат, служещо за вътрешна обвивка.

Вътре имаше нещо блестящо, металическо и тежко. Куза затаи дъх — в първия миг

си помисли, че е кръст. Не, това бе невъзможно. Предметът приличаше на кръст,

доколкото приличаха и стотиците странни метални изображения, вградени в стените на

крепостта. Ала нито едно от тях не можеше да се сравни напълно с него. Защото без

съмнение, това бе оригиналът, шаблонът по който бяха моделирани всички останали.

Горният му край бе заоблен, почти цилиндричен, а на самия връх се виждаше тъмно и

дълбоко отвърстие, покрито със злато. Напречната част изглежда бе излята от сребро.

Куза разгледа внимателно предмета, търсейки някакви надписи или инкрустации, но не

откри нищо.

Значи това бе талисманът на Молашар — ключът към силата. Предметът

пробуждаше в Куза неясна тревога. В него се таеше сила — чувстваше я как се прелива в

ръцете му. Той го вдигна високо, за да го покаже на Молашар и изведнъж забеляза

някакво сияние около талисмана — или може би това бе само отражение от светлината на

фенерчето?

— Открих го!

Не можеше да види къде е Молашар, но когато вдигна талисмана над главата си,

труповете се отместиха назад.

— Молашар! Чуваш ли ме?

— Да — гласът сякаш идеше от тунела. — Силата ми сега е в ръцете ти. Пази го

внимателно докато го скриеш така, че никой да не го намери.

Въодушевен, Куза стисна по-здраво талисмана.

— Кога трябва да тръгна? И как?

— До един час — веднага щом приключа с германските негодници. Всички до един

трябва да платят за това, че дръзнаха да влязат в крепостта ми.

Някой заблъска по вратата, крещейки името му. По гласа реши, че е подофицер

Остер… изглеждаше на ръба на истерията. Но майор Кемпфер не желаеше да рискува.

Той скочи от леглото и сграбчи люгера.

— Кой е? — постара се да прикрие яда в гласа си. За втори път през тази нощ го

будеха. Първия път заради безплодната разходка отвъд моста, по идея на евреина. Той

погледна часовника си — почти четири часа! За какво ли го будеха в този час? Дали не са

открили поредната жертва?

— Подофицер Остер, господин майор.

— Какво има този път? — тросна се Кемпфер, отваряйки вратата. Един поглед по

пребледнялото лице на подофицера и Кемпфер разбра, че се е случило нещо ужасно.

Нещо повече от обикновена смърт.

— Намерихме капитана… господин майор… капитан Вьорман…

— Значи и него е спипало? Вьорман? Убит? Един офицер?

— Самоубил се е, господин майор.

Кемпфер загледа подофицера в безмълвен шок, неспособен да възприеме случилото

се.

— Чакай тук — той затвори вратата и се заоблича трескаво. После излезе навън и

нареди: — Заведи ме при него.

Докато следваше Остер през лабиринта от коридори, Кемпфер осъзна, че мисълта за

самоубийството на капитана го тревожи далеч повече, отколкото ако го бяха намерили

убит като всички останали. Просто не беше в стила на капитана. Вярно, хората се

променят, но Кемпфер не можеше да си представи, че юношата, който собственолично бе

обърнал в бягство цял британски взвод по време на предишната война, би сложил край на

живота си, независимо от обстоятелствата.

И въпреки това… Вьорман беше мъртъв. Единственият човек, който би могъл да

вдигне ръка към него и да го нарече „Страхливец!“ беше замлъкнал завинаги. Ето това си

заслужаваше всички страдания, които бе изтърпял Кемпфер откакто пристигнаха в това

проклето място. Изпитваше дори удоволствие от края, който бе избрал за себе си

Вьорман. Нищо няма да бъде скрито в окончателния доклад — капитан Клаус Вьорман,

приключил службата си със самоубийство. По-лошо дори от дезертьорство. Какво ли не

би дал Кемпфер да зърне лицата на жена му и двете момчета, с които Вьорман така се

гордееше — и какво ли ще си помислят те, когато научат за края на техния баща, техния

герой?

Вместо да го поведе към стаята на Вьорман, Остер сви вдясно по коридора, в дъното

на който бяха затворили селяците през първата нощ след пристигането им. Тази част на

крепостта бе почти разрушена от войниците. Направиха още един завой и тогава видяха

Вьорман.

Увиснал на дебело въже, тялото му се полюшваше леко сякаш от вятър, но в

коридора въздухът бе неподвижен. Въжето беше преметнато през една оголена греда на

тавана и после завързано. Наоколо не се виждаше никакъв стол и Кемпфер се зачуди как

ли се е покатерил там капитанът. Може би е стъпил на онази купчина от разтрошени

камъни и после…

… очите. Очите на Вьорман бяха изскочили от орбитите. За миг, докато се

приближаваше, Кемпфер си помисли, че се движат и го следват, после се досети, че това е

само игра на светлината, идеща от единствената крушка на тавана.

Той спря пред тялото на полюшващия се офицер. Вдигна поглед към подутото,

ливидно от застоялата кръв лице…

… отново тези очи. Сякаш гледаха право към него. Кемпфер извърна лице и съгледа

сянката на Вьорман на стената. Очертанията й бяха същите — съвсем същите — като

сянката на трупа, която бе открил на Вьормановата картина.

Побиха го ледени тръпки.

Предчувствие? Нима Вьорман бе предвидил своята смърт? Или идеята за

самоубийството е лежала в подсъзнанието му?

Настроението му още повече се влоши, когато си даде сметка, че той е единствения

офицер в крепостта. Сега цялата отговорност падаше върху него. Нещо повече — беше се

превърнал в мишена за следващото покушение. Какво трябва да…

… изстрели откъм двора.

Кемпфер се извърна уплашен. Остер погледна назад по коридора и после се обърна

към него. Ала изненадания вид на лицето му мигновено се смени с ужас, когато

подофицерът вдигна втрещени очи към нещо зад Кемпфер. Есесовецът направи крачка

встрани и погледна зад себе си, за да види какво е предизвикало подобна реакция, но в

същия миг почувства че в гърлото му се впиват ледени пръсти и дъхът му секва.

Кемпфер се задърпа отчаяно, помъчи се да ритне онзи зад него, но краката му се

мятаха безпомощно във въздуха. Отвори уста да изкрещи, но от гърлото му излезе само

мъчително хъркане. Дърпайки, дращейки пръстите, които неумолимо го отдалечаваха от

живота, той се изви трескаво за да погледне нападателя си. Вече знаеше кой е — дълбоко

в едно мрачно кътче на съзнанието си. Но трябваше да го види! Сгърчи се още, зърна

ръкава на нападателя, сив войнишки плат, после плъзна поглед нагоре… нагоре… към

лицето на…

… Вьорман!

Но той е мъртъв!

Завладян от неистов ужас, Кемпфер се мяташе и късаше плътта на мъртвите ръце,

които бяха стиснали гърлото му. Безполезно. Бавно и неумолимо ръката го повдигаше

нагоре, докато накрая само пръстите на краката му докосваха пода. Сетне и те се

отлепиха. Кемпфер протегна ръце за помощ към Остер, но подофицерът се беше

вцепенил. На лицето му беше замръзнала маска на ужас, той отскочи назад, подпря се на

стената и започна да отстъпва — да се отдалечава — от него! Изглежда дори не виждаше

Кемпфер. Погледът му бе фиксиран по-нагоре, към неговия доскорошен командващ

офицер… мъртъв… и същевременно сеещ смърт.

Безпорядъчни картини изплуваха в замъгления ум на Кемпфер, парад от видения,

звуци, които се сливаха и размътваха с всеки удар на блъскащото му сърце.

… откъм двора продължаваха да отекват изстрели, примесени с писъци и болезнени

викове… Остер направи още една крачка към вратата, но все така обърнат към него. Не

видя двамата мъртъвци, които излязоха иззад ъгъла — единият от тях, есесовецът редник

Флик, убит през първата нощ в крепостта… Остер най-сетне ги зърна, но твърде късно и

не знаеше на къде да побегне… още изстрели… този път стреляше Остер, насочил

шмайзера си към пристъпващите трупове, куршумите разкъсваха униформите им,

отблъснаха ги, но не можеха да ги спрат… Остер закрещя, труповете го сграбчиха за

ръцете у го блъснаха в каменната стена… гласът му секна с глух удар и пращенето на

разтрошения му череп…

Погледът на Кемпфер се замъгли… звуците идваха някъде отдалеч… а той неспирно

повтаряше една и съща кратка молитва:

О, Боже! Моля те, остави ме да живея! Ще направя всичко, което поискаш, само,

моля те, дай ми живот!

Изпращяване… краката му блъснаха пода… въжето на обесения се бе скъсало под

тежестта на двете тела… ала пръстите, стинали гърлото му не отслабваха своята хватка…

мислите му постепенно се забавиха… в бледата светлина на коридора той видя как трупът

на сержант Остер се надига и тръгва след убийците си… краят е близо, но миг преди да се

спусне мрака Кемпфер зърна за последен път разкривените от смъртта черти на

Вьорман…

… и видя, че той се усмихва.

В двора цареше хаос.

Навсякъде крачеха трупове, нахвърляха се върху войниците — часовои и почиващи.

Куршумите не можеха да ги спрат — те вече бяха мъртви. Ужасените им доскорошни

приятели изстрелваха пълнител след пълнител, но труповете продължаваха да настъпват

към тях. И най-страшното бе, че убият ли някого, пресният труп се надигаше и се

присъединяваше към редовете на атакуващите.

Две ужасени, облечени в черни униформи фигури дръпнаха резето на портата, но

преди да побягнат навън бяха сграбчени и съборени на земята. Само след миг се

изправиха отново и застанаха на пост до вратата, за да попречат на останалите живи

войници да избягат.

Внезапно всички светлини изгаснаха. Генераторите замряха, поразени от автоматен

откос.

Един есесовец скочи в джипката и завъртя ключа, надявайки се да си пробие път

навън. Но когато подаде прекалено рязко газ, студеният двигател заглъхна. Издърпаха го

от седалката и го задушиха преди да успее да повтори опита си.

Редник със сива куртка се сгърчи под тежестта на един обезглавен труп,

принадлежал някога на Лутц.

Изстрелите постепенно затихнаха. Чуваха се само отделни откоси, после изчезнаха

и те. Утихнаха и писъците на войниците, остана само един самотен вой откъм

помещенията. Скоро и той секна. Настъпва тишина. Труповете бяха застинали

неподвижно в двора, сякаш очакваха по-нататъшни нареждания.

Изведнъж, те започнаха да се свличат безшумно на земята и останаха да лежат там.

Двама от мъртъвците поеха към входа на подземията. На сред двора стоеше само една-

единствена черна фигура — безспорният господар на крепостта.

И когато през полуотворената порта откъм клисурата нахлу мъгла, той се обърна и

закрачи надолу, към подземната галерия.

28

Магда се стресна в съня си, дочула изстрелите откъм крепостта. В първия миг си

помисли, че немците са научили за предателството на баща й и го екзекутират. Но тази

ужасна мисъл не продължи повече от секунда. Изстрелите не приличаха на обичайната

стрелба по команда. Бяха объркани и хаотични, като при битка.

Боят не трая дълго.

Свита на влажната земя, Магда забеляза, че звездите започват да избледняват в

посивялото небе. Ехото на изстрелите не след дълго заглъхна в студения, утринен въздух.

Някой или нещо вече бе взело победата горе. Магда бе сигурна, че това е Молашар.

Тя се надигна и се приведе над Глен. Лицето му бе покрито с едри капки пот,

дишането му бе ускорено. Когато дръпна чаршафа за да огледа раните, от устните й се

откъсна слаб вик — тялото му бе окъпано в синкава светлина, извираща от острието.

Протегна ръка и го докосна предпазливо. Сиянието не я изгори, но почувства на дланта си

приятна топлина. Под разкъсания плат на ризата му, Магда опипа нещо твърдо и дребно.

Бръкна за да го извади.

В утринния здрач й трябваха няколко секунди преди да разпознае това, което

държеше в ръка. Излято бе от олово. Куршум.

Магда отново плъзна ръка по тялото на Глен. Не след дълго напипа още куршуми —

имаше ги почти навсякъде. И раните му — бяха толкова малко. Повечето кървави

отвърстия бяха изчезнали, оставяйки след себе си едва забележими белези. Тя разтвори

окървавената риза, оголвайки корема му, където под кожата се виждаше неголяма

подутина. Пред очите й подутината нарасна и изведнъж се разтвори, изхвърляйки още

един куршум. Гледката бе едновременно ужасяваща и чудесна — острието на меча и

неговото сияние изваждаха куршумите и изцеляваха раните! Магда не можеше да откъсне

очи.

Сиянието започна да отслабва.

— Магда…

Тя подскочи от изненада. Гласът на Глен звучеше далеч по-уверено и силно. Зави го

отново с чаршафа. Очите му бяха отворени, вперени в крепостта.

— Почини си още малко — прошепна тя.

— Какво става там?

— Имаше стрелба — доста дълго.

Глен изпъшка и направи опит да седне. Магда го прегърна и внимателно го положи

на земята. Беше толкова слаб.

— Трябва да отида в крепостта… трябва да спра Рашалом.

— Кой е Рашалом?

— Онзи, когото баща ти нарича Молашар. Нарочно е обърнал името си наопаки…

истинското му име е Рашалом… трябва да го спра!

Той отново се надигна уморено и Магда обгърна раменете му.

— Зазорява се вече. Вампирът няма къде да отиде след изгрев слънце, така че…

— Изгрев слънце на него му влияе точно толкова, колкото и на теб!

— Но нали вампирите…

— Той не е вампир! И никога не е бил! Ако беше, — в гласа на Глен за пръв път се

долови отчаяние, — нямаше да си губя времето с него.

Завладя я неистов ужас, по гърба й се плъзна хладна ръка.

— Не е вампир?

— Той е първоизточника на легендите за вампири, но онова, за което жадува не е

кръв. Този мотив се е прокраднал допълнително в легендите, защото хората могат да

виждат кръвта и да я докосват. Онова, с което се храни Рашалом не може да види или

докосне никой.

— Искаш да кажеш, че е е вярно това, което ми разказа снощи, преди войниците

да… да се появят? — тя не желаеше да си припомня предишната нощ.

— Да. Той черпи силата си от човешката болка, страдание и безумие. Може да се

храни с агонията на умиращите от ръката му, но укрепва много повече от безчовечността

на едни хора към други.

— Това е невероятно! Нито едно същество не е в състояние да живее от подобни

неща! Те са твърде… нематериални!

— И слънчевата светлина ли е „нематериална“ за растението, което зависи от нея?

Повярвай ми — Рашалом се храни с неща, които не могат да бъдат докоснати или видени

— и всички те са лоши.

— Говориш за него, сякаш е самият Дявол!

— Искаш да кажеш Сатаната? Лукавия? — Глен се усмихна отпаднало. — Забрави

религията, сега не е моментът. А и тя нищо не значи. Защото също служи на Рашалом.

— Не мога да повярвам…

— Той е наследник на Първата епоха. Представя се за петстотин годишен вампир,

защото това съвпада с историята на крепостта и на този район. И защото така всява по-

лесно страх — и получава удоволствие. Но всъщност е много, много по-стар. Всичко,

което е казал на баща ти — всичко — е лъжа… с изключение на това, че е слаб и трябва

да набере сила.

— Всичко ли? Ами това, че ме защити? И че излекува татко? А какво ще кажеш за

селяците, които майорът бе взел за заложници? Щяха да ги екзекутират, ако не беше ги

спасил!

— Никого не е спасил. Ти ми каза, че той убил двамата войници, оставени да пазят

селяните. Но дали Молашар ги е освободил? Не! Не само е уплашил, но и унизил майора,

като е накарал мъртвите войници да маршируват до стаята му. Рашалом се е опитал да

предизвика майора сам да екзекутира жителите на селото. Именно от подобни

жестокости черпи сили той. И след близо хилядолетие на затворничество, има нужда от

много сила. За щастие, събитията се обърнаха против него и селяните избягаха.

— Затворничество? Но той е казал на татко… — гласът й затрепери. — Още една

лъжа?

Глен кимна.

— Рашалом въобще не е издигал тази крепост. Нито се е крил в нея. Крепостта беше

построена като клопка, за да го задържи тук… вечно. Кой би могъл да предвиди, че

проходът Дину и това място някой ден ще предизвикат интереса на военните? Или че

някакъв глупак ще разруши стената на неговата килия? А сега, ако избяга на свобода…

— Но той вече е на свобода.

— Не. Още не. Това е поредната му лъжа. Той иска баща ти да повярва че е

свободен, но инак все още е прикован към крепостта, с помощта на другата част на това

— Глен придърпа чаршафа и показа долния край на острието. — Дръжката на това острие

е единственото нещо на земята, от което Рашалом се страхува. И единствената вещ, която

притежава власт над него. Тя може да го окове. Дръжката е ключът. Ключът, който го

държи затворен в крепостта. Острието е безполезно без нея, но съeдинени, двете части са

в състояние да го унищожат.

Магда разтърси глава, опитвайки се да схване по-ясно. С всяка измината минута,

историята ставаше все по-невероятна!

— Но тогава… къде е дръжката? И как изглежда?

— Виждала си изображението й хиляди пъти по стените на крепостта.

— Кръстовете! — умът на Магда изригна като вулкан. Значи това въобще не са били

кръстове! Били са модели на дръжката на меча — нищо чудно, че напречните им части

бяха толкова високо! Години на ред ги бе гледала и нито за миг не й бе хрумнало дори! И

ако Молашар — или може би е по-правилно да го нарича Рашалом — наистина е

източник на вампирските легенди, това обяснява защо страхът му от меча, в легендите на

хората е прераснал в страх от кръста. — Но къде…

— Заровена дълбоко в подземията. Докато дръжката остава в пределите на

крепостта и Рашалом е прикован към нея.

— Но той би могъл да я изкопае и да се отърве от нея.

— Не може да я докосва, дори да се приближава до нея.

— Значи е във вечна клопка!

— Не — отвърна с отпаднал глас Глен, гледайки право в очите на Магда. — Той

има баща ти.

Магда почувства, че й прилошава, искаше й се да закрещи с всичка сила „НЕ!“, но не

можеше. Беше се вкаменила от думите на Глен… думи, чиято достоверност за нищо на

света не можеше да отрече.

— Нека да ти кажа какво според мен се е случило — заговори той след

продължителна пауза. — Рашалом е бил освободен още през първата нощ, след

нанасянето на германците. Имал е сила да убие само един. След това си е отдъхнал и

нахранил. Първоначалната му стратегия, мисля, е била да ги убива един по един, да се

храни от агонията им през деня и от страха, който е растял сред живите, след всяка

поредна жертва. Внимавал е да не прекалява с убийствата и най-вече — да не избива

офицери, инак е щял да ги прогони. Сигурно се е надявал да последва една от трите

възможности: германците изпадат в паника и взривяват крепостта, с което го

освобождават; докарват допълнителни подкрепления, с което го снабдяват с нови жертви

за храна; или сред хората открива някой, склонен към сътрудничество.

Магда едва чуваше собствения си глас.

— Баща ми.

— Или теб. По думите ти заключих, че вниманието на Рашалом първоначално е

било съсредоточено върху теб. Но сетне капитанът те изгони тук, извън пределите на

крепостта. Ето защо Рашалом се е спрял на баща ти.

— Но той би могъл да използва някой от войниците?

— Той черпи силата си най-вече от разрухата на онова, което е добро у хората.

Подкопаването на ценностите дори при един единствен достоен човек го обогатява

повече от хиляди убийства. За Рашалом това е празник! Войниците за него са безполезни.

Ветерани от Полша и други кампании, те с гордост са убивали за техния фюрер. Нищо

ценно няма в тях за Рашалом. Ами подкрепленията им — есесовци от лагерите на

смъртта! Същества изпаднали на най-низкото стъпало! И така — единствената полза,

която е имал от немците, освен страхът и агонията, която им е всял, е че са можели да

копаят вместо него.

Магда не можеше да повярва на чутото.

— Да копаят…?

— Да изкопаят дръжката. ПРедполагам, че „шумът“, който си чула в подземията,

след като те е прогонил баща ти, е идвал от групата мъртъвци, отправила се към изкопа.

Крачещи трупове… тази мисъл й се стори гротескна, повече от фантастична, но тя

си спомни за разказа на майора — как в стаята му влезли двама мъртви войници.

— Но щом разполага със сила да накара мъртвите да ходят, защо не накара някой от

тях да махне дръжката?

— Невъзможно. Дръжката анулира силата му. Всеки труп ще се върне към

безжизненото си състояние в мига, когато я докосне — той пое дъх. — Баща ти ще е онзи, който трябва да я изнесе навън.

— Но в мига, когато татко я докосне, няма ли Рашалом да изгуби власт над него?

Глен поклати печално глава.

— Трябва да си осъзнала вече, че той помага на Рашалом доброволно…

въодушевено. Баща ти ще може да я носи без затруднение, защото ще действа според

собствената си воля.

Магда почувства, че нещо в нея замира.

— Но татко не знае! Защо не му го каза?

— Защото това е негова битка, а не моя. И защото не можех да рискувам Рашалом да

узнае, че съм тук. Така или иначе, баща ти нямаше да ми повярва — той предпочита да ме

мрази. Рашалом е изпипал майсторски работата с него, разрушавайки малко по малко

характера му, обелвайки слой по слой нещата, в които вярва, оставяйки само сърцевината, жизнената му същност.

Това бе самата истина. Беше се случило пред очите на Магда и тя не бе посмяла да

го признае пред себе си, но беше вярно!

Ти можеше да му помогнеш!

— Може би. Съмнявам се. Баща ти воюваше не толкова против Рашалом, колкото

срещу себе си. А срещу злото трябва да се изправяме сами. Баща ти съзнателно си затвори

очите пред тъмните страни на Рашалом, които виждаше и не след дълго съзираше в него

решение на всички свои проблеми. Рашалом започна с религията на баща ти. Той не се

страхува от кръста, но се престори, че го е страх, за да накара баща ти да подложи на

съмнение цялото му интелектуално наследство, подкопавайки вярата и ценностите, които

извличаше от това наследство. След това Рашалом те спаси от потенциалните ти

изнасилвачи — още едно доказателство за неговата находчивост и хитрост — поставяйки

баща ти в дълг пред него. Рашалом продължи, като му обеща унищожение на нацизма и

спасение за вашия народ. А след това — последният удар — премахването на всички

симптоми на болестта, която измъчва баща ти от години. Едва тогава Рашалом се сдоби

със своя верен роб, готов да направи всичко, каквото поиска се от него. Не само обезличи

човека, когото наричаш свой баща, но и го моделира като инструмент, който ще помогне

на най-големия враг на човечеството да бъде освободен от крепостта.

Глен с мъка приседна.

— Трябва да спра Рашалом веднъж и завинаги!

— Остави го — прошепна сразено Магда, мислейки за онова, което бе останало от

баща й по негова воля. Чудеше се, дали тя или някой друг би издържал на подобен натиск?

— Може би така и баща ми ще бъде освободен от въздействието на Рашалом и всичко ще

се върне по местата си.

— Ако Рашалом излезе на свобода никой от нас няма да види бял ден!

— В този свят на хитлеровци и железни гвардии, какво повече би могъл да стори

един Рашалом?

— Ти въобще не си ме чула! — ядоса се Глен. — Веднъж излязъл на свобода,

Рашалом ще направи от Хитлер играчка за бъдещото ти дете.

— Нищо не може да бъде по-лошо от Хитлер! — възкликна Магда. — Нищо!

— Рашалом може. Не разбираш ли, Магда, че колкото и да е зъл Хитлер, при него

все още има някаква надежда? Хитлер все пак е човек. Той ще умре, или някой ден ще го

убият… може би утре, може би след тридесет години, но той ще умре. Той контролира

само една малка част от света. И въпреки, че в момента изглежда непобедим, тепърва му

предстои да се изправи срещу Русия. Англия също не се е предала още. Да не забравяме и

Америка — ако американците решат да преустроят усилията си във военна насока, нито

една страна, пък било това и Германия, не би издържала дълго срещу тях. Така че виждаш

сама, че и в този момент все още има надежда.

Магда кимна бавно. Думите на Глен съвпадаха със собствените й мисли — досега

не бе изгубвала надежда.

— Но Рашалом…

— Рашалом, както ти казах, се храни от човешката деградация. И никога досега в

историята на човечеството не е имало такова изобилие на деградация, каквото има в

настоящия момент в Източна Европа. Докато дръжката е закопана в подземията, Рашалом

е не само затворен, но и изолиран от събитията навън. Премахне ли се пречката — и

всичко ще потече към него — смъртта, мизерията, кланетата в Бухенвалд, Дахау, Аушвиц

и всички останали лагери на смъртта, ще нахлуе ужасът на войната. А той ще го

абсорбира като гъба, ще му се радва и ще расте все по-силен. Мощта му ще се стигне отвъд

всякаква представа.

Но и това няма да го задоволи. Той ще иска още. Ще се придвижва бързо из света,

ще избива глави на правителства, ще хвърля цели държави в хаос, ще превръща народа в

безпощадна тълпа. Коя армия би издържала срещу легионите от мъртъвци, които е в

състояние да вдигне насреща й?

Не след дълго хаосът ще цари навсякъде. И тогава ще започне истинският ужас.

Нямало нищо по-лошо от Хитлер ли казваш? Представи си целия свят като един голям

лагер на смъртта!

Умът на Магда се замъгли от рисуваните от Глен картини.

— Това не може да се случи!

— Защо не? Да не мислиш, че няма да има достатъчно доброволци, които да служат

в лагера на Рашалом? Нацистите доказаха, че не малко човешки същества горят от

желание да избиват събратята си. Но нещата ще стигнат по-далеч. Видя ли какво стана

днес със селяните? Всичко най-лошо в тях изплува на повърхността. Реакцията им към

света бе редуцирана до гняв, омраза и насилие.

— Но как?

— Под въздействие на Рашалом. Вътре в крепостта силата му расте, подхранвана от

убийствата и страха и от бавната деградация на характера на баща ти. Не само че той

набира сила, но и войниците рушат стените на крепостта. С всеки изминат ден те

демонтират по някоя част от съоръжението, нарушавайки неговата цялост. А по такъв

начин и влиянието на Рашалом стига все по-далеч отвъд пределите на крепостта.

Крепостта бе построена по един древен план, изображенията на дръжката бяха

разположени по строго определен начин в стените, за да прекъснат връзката на Рашалом

със света, да отнемат силата му и да го изолират. Сега тази подредба е нарушена и първи

заплащат за това селяните. Ако Рашалом избяга и започне да се храни от лагерите на

смъртта, тогава ще плаща целият свят. Защото Рашалом няма да е така избирателен като

Хитлер, когато става дума за жертви — всички ще се превърнат в страдащи. Раса, религия

— нищо няма да има значение. Ще има равенство в мъката. Богатите няма да могат да

откупят свободата си, нито вярващите ще получат опрощение, или пък изобретателните

ще намерят своя шанс за бягство. Ще страдат всички. Най-вече жените и децата. Хората

ще се раждат в мизерия, ще прекарват дните си в отчаяние и ще умират в агония.

Поколение след поколение, всички ще страдат, за да нахранят Рашалом. — Той спря, за да

си почине и продължи: — Но най-лошото от всичко, Магда, е че няма да има надежда. И

няма да има край! Рашалом ще бъде недосегаем… непобедим… безсмъртен. Освободи ли

се сега, няма начин да бъде спрян. В миналото, мечът е съумявал да го удържи. Но сега…

когато светът е такъв… той ще стане прекалено силен дори за меча — обединен от

острието и дръжката. Рашалом не бива да напуска крепостта!

Магда видя, че Глен се готви да поеме към укреплението.

— Не! — извика тя и протегна ръце да го задържи. Не биваше да го пуска. — В

състоянието, в което си, той ще те унищожи! Няма ли кой друг да го стори?

— Само аз. Никой друг не е в състояние. Също като баща ти, трябва да се изправя

срещу злото сам. В края на краищата, вината е моя, че Рашалом още съществува.

— Но защо?

Глен не отговори. Магда потърси друг начин.

— Откъде идва Рашалом?

— Беше време, когато той беше… човек. Но се отдаде на тъмната сила и бе

променен завинаги.

Магда преглътна болезнено.

— Но щом Рашалом служи на „тъмната сила“, на коя сила служиш ти?

— На друга.

Тя почувства съпротивата му, но продължи да настоява.

— Силата на доброто?

— Може би.

— И за колко дълго.

— За цял живот.

— Защо да е… — страхуваше се от отговора. — Защо да е твоя вината, Глен?

Той погледна встрани.

— Името ми не е Глен — то е Глекен. Аз съм стар колкото Рашалом. Аз построих

тази крепост.

Куза не беше виждал Молашар откакто слязоха в подземието за да намерят

талисмана. Молашар бе споменал нещо за немците и за това, че трябва да си платят за

нахлуването в крепостта, сетне бе изчезнал. Труповете го последваха, подреждайки се в

колона зад мистериозното същество, което ги управляваше.

Куза остана сам, сред студения мрак, плъховете и талисмана. Съжали, че и той не е

тръгнал. Но всъщност, това едва ли имаше някакво значение, след като съвсем скоро те

всички щяха да са мъртви — офицери и войници. Щеше да му е приятно, да присъства на

смъртта на майор Кемпфер, да го гледа как страда в мъките, които е причинявал на

безброй невинни и безпомощни жертви.

Но Молашар му бе наредил да чака тук. И едва сега, когато отгоре се носеше

безпорядъчна стрелба, Куза разбра защо: Молашар не искаше да излага на риск от

раняване човека, комуто бе поверил източника на своята мощ. Не след дълго стрелбата

утихна. Оставяйки талисмана зад себе си, Куза взе фенерчето и се покатери до края на

изкопа, където замря сред плъховете. Те вече не го плашеха, цялото му внимание бе

съсредоточено върху завръщането на Молашар.

И не след дълго чу стъпките му. Бяха повече, отколкото очакваше. Той насочи

светлината от фенерчето към входа на подземната галерия и в същия миг иззад ъгъла се

появи майор Кемпфер, приближавайки се към него. От устата на Куза се откъсна уплашен

вик и той едва не се строполи в изкопа. Ала веднага забеляза изцъклените очи,

безжизненото изражение и осъзна, че майорът от SS е мъртъв. Зад него крачеше Вьорман, в същото състояние, а от врата му висеше разкъсано въже.

— Помислих си, че ще ти е приятно да видиш тези двамата — произнесе Молашар,

който вървеше най-отзад. — Особено този, който трябваше да вдигне лагера на смъртта,

за нашите сънародници — власите. Сега ми остава да намеря Хитлер и да ви отърва от

него, също както постъпих с неговите слуги. Но първо — талисмана. Ти трябва да се

погрижиш той да бъде скрит в планината. Едва след това ще мога да посветя цялата си

енергия на ликвидирането на нашия общ враг.

— Да! — възкликна Куза, усещайки, че сърцето му бие. — Талисманът е тук!

Той се плъзна надолу в изкопа и сграбчи талисмана. Докато се катереше нагоре,

забеляза, че Молашар отстъпва назад.

— Увий го — промълви той. — Иначе безценният метал ще привлече нежелано

внимание върху себе си.

— Разбира се — отвърна Куза и протегна ръка към натрупаните наблизо парцали.

— Като излезем горе на светло ще го загърна грижливо. Не се тревожи. Ще се погрижа да

бъде на…

— Увий го още сега! — заповедта проехтя в галерията.

Куза замря, поразен от злобата в гласа на Молашар. Не разбираше защо се държи по

такъв начин. Но в края на краищата, може би това бе типично за нрава на един боляр от

петнадесети век.

Той въздъхна.

— Е, добре — приклекна в края на изкопа и уви талисмана с няколко ката парцали.

Най-отгоре постави хартия.

— Чудесно! — отбеляза гласът някъде зад и над него. Куза вдигна глава и забеляза,

че Молашар е застанал в далечния край на галерията. — А сега — побързай. Колкото по-

скоро науча, че талисманът е в безопасност, толкова по-бързо ще се отправя към

Германия.

Куза пое с трескава крачка. Насочи се към тунела, който щеше да го изведе навън, в

новия ден — не само за неговия народ, но и за цялото човечество.

— Това е дълга история, Магда… от една друга епоха. Страхувам се, че нямаме

достатъчно време, за да ти я разкажа.

Гласът му звучеше така, сякаш идва от далечния край на дълъг и тъмен тунел. Той й

бе обяснил, че Рашалом е по-стар дори от юдейството, а сетне бе споменал, че той е на

възрастта на Рашалом. Но това не беше възможно! Мъжът, който я обичаше, не би могъл

да е останка от отдавна отминала епоха! Той беше истински! Беше човек! От плът и кръв!

Някакво движение привлече вниманието й и я върна в настоящия момент. Глен се

опитваше да се изправи на крака, използвайки острието за подпора.Почти успя да застане

на колене, но бе твърде слаб за да продължи.

— Кой си ти? — запита го, гледайки право в него. Имаше чувството, че го вижда за

пръв път. — И кой е Рашалом?

— Началото е твърде далеч — заговори той, покрит с пот, олюляващ се на лишеното

от дръжка острие. — Далеч преди фараоните, преди Вавилон, дори преди Месопотамия. В

онази епоха, когато имаше друга цивилизация.

— Първата епоха — промълви Магда. — И друг път си го казвал — идеята не беше

нова за нея. Беше попадала на подобни сведения в някои исторически книги и

археологически списания, които бе преглеждала, помагайки на баща си. Според тази

теория, цялата позната история представяла само Втората епоха на Човека, но много,

много отдавна е имало могъща цивилизация, разпростираща се на територията на Европа

и Азия и дори отвъд нея — в земите на Атлантида и Му — един огромен свят, за който се

смятало, че е изчезнал след гигантски по сила катаклизъм. — Тази идея отдавна бе

опровергана — рече с разтреперан глас Магда. — Всички историци и археолози са на

мнение, че е плод на нездрав разсъдък.

— Да, зная — кимна Глен с подигравателна усмивка. — Също като онези

„специалисти“, които се присмиваха на предположенията, че Троя е съществувала, докато

Шлиман не им натри носовете. Но не смятам да споря с теб. Първата епоха наистина е

съществувала. Аз бях роден през нея.

— Но сега…

— Остави ме да свърша. Нямаме много време, а аз бих искал да разбереш някои

неща, преди да потърся Рашалом. Всичко беше различно през онази Първа епоха. Тогава

този свят бе бойно поле на две… — той затърси подходяща дума. — Не бих искал да кажа

„божества“, защото ще получиш погрешната представа, че се касае за строго определени

персонажи. Това бяха две огромни, непонятни… сили… могъщества, владеещи тези земи.

Едната, Тъмната сила, наричана още Хаос, се претворяваше във всичко враждебно на

човечеството… А другата сила беше…

Той поспря за миг и Магда не се сдържа да подхвърли:

— Имаш предвид Бялата сила… силата на Доброто?

— Не е толкова просто. Наричахме я Светлината. Важното беше, че се

противопоставя на Хаоса. И така Първата епоха бе разделена на два лагера — онези,

които търсеха превъзходство посредством Хаоса и другите, които се възправиха срещу им.

Рашалом бе некромансерът на своето време, брилянтен ученик на Тъмната сила. Той й се

отдаде напълно и с времето стана водач на Хаоса.

— А ти избра да си водачът на Светлината — на Доброто — надяваше се, да й

отвърна с „да“.

— Не… не бих казал, че съм правил избор. Не мога да твърдя и че силата, на която

служа е добра, или светла. Аз бях… призован. Обстоятелствата бяха твърде сложни, за да

ги обяснявам сега, а и с времето са изгубили значението си за мен — но така или иначе, те ми позволиха да застана в редовете на армията на Светлината. Постепенно осъзнах, че

не бих могъл да я напусна, а с времето се превърнах в неин преден отряд, водач. Получих

меча. Острието и дръжката бяха изковани от един древен народ, отдавна изчезнал от

лицето на Земята. И този меч бе създаден с една едничка цел — да унищожи Рашалом. А

след това дойде време за последната битка между враждуващите сили — Армагедон,

Рагнарок, всички съдбовни сражения, събрани в едно. Последвалия катаклизъм —

земетресения, огнени бури, огромни вълни — изтри всички следи от Първата епоха на

човечеството. Само шепа хора оцеляха, за да започнат всичко отначало.

— Ами силите?

Глен вдигна рамене.

— Все още съществуват, но след катаклизма интересът им една към друга намаля.

Почти нищо не бе останало за тях в този разрушен свят, чийто обитатели се бяха върнали

към първичен начин на живот. Вероятно са насочили вниманието си някъде другаде,

докато Рашалом и аз воювахме през времето и пространството и никой от двама ни не бе

в състояние да наложи волята си над другия, нито пък бе повален от болест или старост. И

някъде по този път ние изгубихме нещо…

Той погледна надолу, към парчето от огледало, което бе изпаднало от калъфа и се

въргаляше в краката му.

— Подръж го пред лицето ми — помоли я.

Магда вдигна парчето и го доближи до бузата му.

— Как изглеждам? — запита той.

Магда надникна в огледалото… и го изпусна с писък. Огледалото беше празно!

Също както баща й бе разказал за Рашалом!

Мъжът, когото обичаше, нямаше отражение!

— Отраженията ни бяха отнети от Силите, на които служим, може би за да

напомнят на мен и Рашалом, че животът повече не ни принадлежи.

Мислите му за миг отплуваха надалеч.

— Странно е да не виждаш лицето си в огледало, или във застинала вода. Човек

никога не може да привикне — той се усмихна тъжно. — Всъщност, предполагам, че вече

съм забравил как изглеждам.

Сърцето на Магда се сви.

— Глен…

— Но нито за миг не спрях да преследвам Рашалом — продължи той, разтърсвайки

глава. — Винаги когато научавах за клане или убийства, отправях се натам и го намирах.

Ала с течение на времето цивилизацията започна да се възражда, хората се струпваха на

все по-големи групи, а Рашалом ставаше все по-изобретателен. Сееше наоколо си смърт и

страдание, а когато през четиринадесети век пое от Константинопол за Европа, във всеки

град по пътя си пускаше заразени с чума плъхове…

— Черната смърт!

— Да. Ако не беше Рашалом, това щеше да е неголяма епидемия, но както сама

знаеш, се превърна в най-страшната катастрофа на Средните векове. Именно тогава ми

хрумна как да го спра завинаги, преди да е измислил нещо още по-ужасяващо. И ако си

бях свършил работата както трябва, сега нямаше да сме тук.

— Но как можеш да се виниш? Защо Рашалом да е избягал заради твоя грешка?

Германците бяха тези, които го пуснаха.

— Той трябваше да е мъртъв! Можех да го убия преди половин хилядолетие, но не

го сторих. Дойдох тук, за да се срещна с Влад Наколвача. Чул бях за жестокостта му и тя

ми напомни за похватите на Рашалом. Очаквах Рашалом да се представя за Влад. Но

грешах. Влад беше само един безумец, изпаднал под влиянието на Рашалом, подхранващ

мощта на Рашалом чрез мъките на хиляди невинни. Ала дори той не би могъл да се сравни

с онова, което всеки ден става в лагерите на смъртта. Аз издигнах крепостта. Аз

примамих Рашалом да влезе в нея. Аз го оковах със силата на дръжката и го зазидах в

стената на подземието, където трябваше да остане вечно — той въздъхна. — Или поне си

мислех, че ще остане вечно. Можех да го убия тогава — трябваше да го убия тогава — но

не го направих.

— Защо?

Глен затвори очи и потъна в продължително мълчание.

— Не е лесно да са каже… но се страхувах. Разбираш ли, бях съществувал дълго

време като противотежест на Рашалом. Но какво би станало, ако най-сетне го победя и го

убия? Изчезне ли веднъж заплахата му, какво ще се случи с мен? Зад себе си имах

хилядолетия, но така и не изпитвах умора от живота. Може би ти е трудно да повярваш, но

винаги откривах по нещо ново — той отвори очи и погледна замислено Магда. — Винаги.

Страхувам се, че двамата с Рашалом сме свързани, че в съществуванието си зависим един

от друг. Че аз съм ян, а той — ин. Още не съм готов да умра.

Магда трябваше да знае истината.

— А можеш ли да умреш?

— Да. Доста е трудно да бъда убит, но не съм безсмъртен. Ако не беше ми донесла

острието, раните от тази нощ щяха да ме довършат. Стигнал бях предела на силите си и

щях да го премина… ако не беше ти — очите му надникнаха за миг в нейните, после се

впериха в крепостта. — Рашалом сигурно ме мисли за мъртъв. Това може само да ми е от

полза.

Магда жадуваше да го притисне в прегръдките си, но не смееше да го докосне. Сега

вече разбираше защо на лицето му понякога се изписваше мъка.

— Не отивай там, Глен.

— Наричай ме Глекен — поправи я тихо. — Толкова отдавна не са ми казвали

истинското име.

— Добре… Глекен — думата прозвуча приятно, сякаш го свързваше още по-здраво с

нея. Но имаше още толкова незададени въпроси. — Ами онези ужасни книги? Кой ги скри

там?

— Аз. В нечестиви ръце могат да бъдат опасни, а нямах сили да ги унищожа.

Познанието от какъвто и да е характер — дори за злото — трябва да бъде съхранено.

Имаше още един важен въпрос, който Магда не смееше да зададе. Беше открила, че

не отдава значение на истинската му възраст, след като тя не променяше с нищо мъжа,

когото познава. Но какво изпитваше той към нея?

— А аз? — запита най-сетне тя. — Не си ми казвал… — искаше да узнае, дали не е

само поредното му завоевание, спирка по пътя. Беше ли любовта, която грееше в очите му

измама? И въобще, способен ли бе той да обича? Не смееше да изрази на глас мислите си.

Дори непроизнесени й причиняваха болка.

Глекен сякаш надникна в нея.

— А би ли ми повярвала, ако ти кажа?

— Та нали вчера…

— Обичам те, Магда — рече той и протегна ръка. — Толкова дълго живях затворен

в себе си. Ти ме докосна. Никой не беше способен да го стори — от толкова дълго време.

Може би съм по-стар от всичко, което познаваш, но все още съм мъж. Това никой не можа

да ми отнеме.

Магда бавно постави ръце на раменете му и се притисна нежно към него. Искаше да

го задържи на това място, да го закотви далеч от опасната крепост.

След известно време той прошепна в ухото й.

— Помогни ми да се изправя, Магда. Трябва да спра баща ти.

Магда знаеше, че трябва да му помогне, макар да се страхуваше за него. Сграбчи

ръката му и го дръпна, но коленете му се подкосиха. Накрая той се стовари на земята и я

блъсна със свит юмрук.

— Трябва ми още време!

— Аз ще отида — произнесе Магда, без да знае от къде са дошли думите. — Мога да

посрещна баща ти при портата.

— Не! Твърде опасно е!

— Ще поговоря с него. Той ще ме послуша.

— Баща ти не е на себе си сега. Ще слуша само Рашалом.

— Трябва да опитам. Нима имаме друга възможност?

Глекен мълчеше.

— Тогава тръгвам — искаше й се да изправи гордо глава, за да покаже, че не се бои.

Но трепереше от страх.

— Не пресичай прага — предупреди я Глекен. — Каквото и да правиш, не

пристъпвай в крепостта. Там сега е царството на Рашалом!

Зная, мислеше си Магда, докато тичаше към крепостта. Но няма да позволя и на тате

да премине от тази страна — ако носи със себе си дръжката на меча.

Куза се бе надявал, че когато стигне подземието, няма да се нуждае от фенерчето,

но всички светлини бяха угаснали. Въпреки това забеляза, че коридорът не тъне в