Пазителят на меча

избледня така. Обикновено крушките първо светваха ярко и тогава угасваха. А тази сякаш

просто се изгуби в мрака.

Един от часовоите на южната стена изглежда също я забеляза и закрачи натам за да

види каква е причината. Вьорман понечи да му нареди да повика партньора си, но се

отказа. Другият часовой се виждаше ясно до парапета. Тъмният ъгъл бе затворен

отвсякъде. Едва ли имаше някаква опасност.

Проследи войника, който се изгуби в сянката — една странно дълбока сянка. След

близо петнадесетина секунди Вьорман отклони поглед, но миг след това отново се

втренчи натам, привлечен от странния хъркащ звук, последван от изтрополяване на метал

по каменния под — изпуснато оръжие.

Неочакваният звук го накара да подскочи и докато се надвесваше напред, офицерът

почувства, че дланите му се обливат в пот. Все още не можеше да надзърне в сянката.

Вторият часовой изглежда също бе доловил странният шум, защото се беше обърнал

към сенчестия ъгъл.

Насред непрогледния мрак Вьорман съгледа бледа, червеникава искрица светлина.

Докато нарастваше, той осъзна, че е от угасналата крушка. И тогава видя първия войник.

Лежеше проснат по гръб, разперил ръце, с прегънати под тялото крака, а в шията му зееше

кървава рана. Невиждащи очи се бяха втренчили нагоре към Вьорман, сякаш го виняха.

Нямаше нищо друго, никой друг в ъгъла.

В мига, когато вторият часовой нададе вик за помощ, Вьорман се оттласна назад,

подпря се на стената и преглътна горчилката, която беше бликнала от свития му стомах.

Не можеше да помръдне, нито да говори. Божичко, Божичко!

Заклати се неуверено към масата, скована само преди два дни и сграбчи един молив.

Час по-скоро трябваше да изкара хората си от тук — от крепостта, от прохода Дину ако е

необходимо. Никаква защита не можеше да има срещу онова, на което току що бе станал

свидетел. Не биваше повече да търси връзка с Плойещи. Следващото му съобщение щеше

да поеме направо към Върховното командване.

И какво ще им съобщи? Плъзна поглед по подигравателно хилещите се от стената

кръстове, но не получи никакво вдъхновение. Как да накара ония от Върховното

командване да му повярват без да го сметнат за луд? Как да ги убеди, че той и хората му

трябва да напуснат крепостта, че нещо необяснимо ги заплашва тук, нещо което дори не

трепва пред немската военна мощ?

Започна да премисля различни варианти, но не можеше да се спре на нито един.

Ненавиждаше самата мисъл, че трябва да изостави заетата позиция, но да прекара още

една нощ тук значеше да предизвиква съдбата. Хората му вече бяха изгубили контрол. А

при такава висока смъртност, не след дълго ще е само един офицер лишен от възможност

да командва.

Да командва… устата му се изкриви в насмешлива усмивка. Той вече не командваше

в крепостта. Нещо мрачно и страшно му бе отнело властта.

7

Дарданелите

Понеделник, 28 април

02.44

Бяха някъде към средата на пролива, когато той почувства, че лодкарят се готви да

предприеме нещо.

Пътуването дотук не беше леко. Червенокосият бе пресякъл Гибралтар по тъмно и

се бе насочил към Марбела, където нае една тридесет футова моторна лодка. Същата,

която сега се тресеше под него. Беше с ниско разположени бордове и с два сякаш

прекомерно големи двигателя. Собственикът й не беше капитан за туристически

разходки. Червенокосият можеше лесно да познае контрабандист, когато се изправи пред

него.

В началото собственикът на лодката се беше впуснал в шеметен пазарлък, но се

успокои в мига, когато узна, че ще му бъде платено в златни американски долари —

половината при потегляне, останалите, ако пристигнат безпрепятствено на северния бряг

на Мраморно море. Собственикът настояваше, че за да пресече цялата дължина на

средиземноморието ще се нуждае от екипаж. Червенокосият отказа категорично —

екипажът щеше да е само той.

Плаваха шест дни, поемайки вахтата на всеки осем часа и така поддържаха

неизменната скорост от двадесет възела през цялото денонощие. Акустираха само в

сигурни пристанища, където собственикът беше добре познат на всички и само колкото

да напълнят резервоарите с гориво. Всички разходи плащаше червенокосият.

И ето че сега, предугадил по забавения ход на лодката, той очакваше собственика —

Карлос, да слезе долу и да се опита да го убие. Карлос дебнеше за подобна възможност от

мига, когато бяха напуснали Марбела, но досега не му се беше отдала. Наближаваше краят

на плаването, а с него и на възможността да стане притежател на колана с парите.

Червенокосият знаеше добре какво иска човекът на палубата. На няколко пъти уж

случайно Карлос се беше опирал в него, за да се увери, че пасажерът все още носи колана.

Карлос знаеше, че вътре има злато и съдейки по размерите на колана то не бе никак

малко. Проявяваше също така интерес и към дългия, плосък калъф, с който пътникът не се

разделяше никога.

Червенокосият изпитваше тъга при тази мисъл. През последните шест дни Карлос

му беше добър партньор. И добър моряк. Пиеше малко повече, хапваше си също малко

повече и очевидно не си падаше много по къпането. Червенокосият си даде дума при

първа възможност да се изкъпе. Той също вонеше отвратително. По-лошо от когато и да

било.

Вратата към задната палуба се отвори и отвън нахлу хладен въздух. За миг Карлос се

очерта на фона на звездното небе, после затръшна вратата зад себе си.

Наистина жалко, мислеше си червенокосият, докато се вслушваше в шума на

изхлузващо се от калъфа стоманено острие. Едно приятно пътуване, което предстоеше да

завърши с тъжен край. С ловкост и опит Карлос беше насочил лодката покрай бреговете

на Сардиния, сред чистите, блестящо сини води между северния нос на Тунис и Сицилия,

сетне на север към Крит и Егейско море. А сега се полюшваха сред Дарданелите, тесният

пролив между Егейско и Мраморно море.

Наистина жалко.

Видя блясъка на стоманеното острие в мига, когато се стрелна към гърдите му.

Сграбчи с лявата си ръка китката на Карлос, а с дясната прикова другата ръка на

противника.

— Защо, Карлос?

— Дай ми златото! — просъска другият.

— Щях да ти дам повече, отколкото ми беше поискал. Защо се опитваш да ме

убиеш?

Задавен от силата, с която бяха стиснати ръцете му Карлос потърси някакъв изход.

— Исках само да отрежа колана. Нямах намерение да те нараня.

— Коланът е около кръста ми. А твоят нож беше насочен към гърдите ми.

— Тъмно е тук.

— Не чак толкова. Е, добре… — той поотпусна хватката си. — Колко още искаш?

В този миг Карлос стисна дръжката на ножа и се хвърли напред, ръмжейки:

— Всичкото!

Червенокосият отново сграбчи китката преди да го прониже острието.

— Жалко че постъпи така, Карлос.

Бавно и неумолимо червенокосият изви ръката на убиеца назад към собствените му

гърди. Пропукаха разкъсани сухожилия и стави. Карлос изрева от болка и страх, но викът

му бе заглушен от пращенето на разтрошени кости. Острието на ножа сочеше точно към

лявата гръд.

— Не! Умолявам те… не!

— Дадох ти възможност, Карлос — гласът на червенокосият прозвуча хладно,

безразлично и някак чуждо. — Но ти я отхвърли.

Карлос започна да пищи, но внезапно млъкна, когато собствената му ръка забоде

ножа в гърдите му. Тялото му се изпъна, сетне застина неподвижно. Червенокосият бавно

го положи на пода.

Известно време се вслушваше в туптенето на сърцето си. Потърси в себе си следи на

угризение, но не откри нищо. От много време не беше убивал. Трябваше да почувства

нещо. Но не чувстваше. Карлос беше хладнокръвен убиец. Беше получил каквото

заслужаваше. Нямаше място за угризения, час по-скоро трябваше да достигне Румъния.

Изправи се, взе дългия калъф, излезе на задната палуба и пое щурвала. Двигателите

пърпореха едва доловимо. Червенокосият вдигна оборотите.

Дарданелите. И друг път бе минавал от тук, но никога по време на война, нито с

пълен ход по тъмно. Огряната от звездна светлина морска повърхност пред него беше

тъмно сива, оградена от черните сенки на недалечните брегове. Намираше се в най-

тясната част на пролива, не по-широка от миля. Ориентираше се по компаса и чрез

инстинкт, без да използва светлини в този тъмен лабиринт. Нямаше представа какво би

могло да го дебне зад пелената на мрака. По радиото повтаряха, че Гърция е

капитулирала, не знаеше дали да вярва на съобщението. Може би Дарданелите бяха в

ръцете на немците, или пък наоколо се навъртаха руснаци и британци. Които и да са,

трябваше да ги избегне. Пътуването не беше планирано предварително и червенокосият

не разполагаше с никакво подходящо обяснение за присъствието си по тези места.

Времето също беше против него. Нуждаеше се от всеки допълнителен възел, който

можеше да изстиска от машините. Излезе ли веднъж в Мраморно море, ще разполага с

достатъчно място за маневриране и тогава ще плава докато му стигне горивото. А сетне

ще наближи брега и ще се отправи пешком към Черно море. Ще загуби ценно време, но

друг начин нямаше. Дори и да му стигнеше горивото, не можеше да рискува да пресече

Босфора. Руснаците там сигурно са накацали като мухи на мед. Натисна ръчката на газта

с надеждата, че ще измъкне още малко от двигателите. Но нямаше какво повече. Искаше

му се да има криле.

8

Букурещ, Румъния

Понеделник, 28 април

09.50

Магда държеше мандолината уверено и леко, перцето трептеше в дясната й ръка, а

пръстите на лявата пробягаха нагоре-надолу по грифа, подскачайки от струна на струна, от тушет на тушет. Очите й бяха вперени в нотния лист, една великолепна циганска

мелодия, която искаше да претвори.

Седеше в ярко оцветена каравана в покрайнините на Букурещ. Интериорът бе

изключително претрупан, свободното пространство беше ограничено от рафтове,

натъпкани с екзотични билки и подправки, от шарено извезани възглавници по ъглите,

фенери и висящи от тавана чеснови връзки. Опряла бе мандолината на кръстосаните си

крака, покрити до глезените от груботъкана сива вълнена пола. Под също така сивия и

размъкнат пуловер се подаваше якичката на евтина бяла блузка. Косите й бяха привързани

в захабена кафява кърпа. Ала дори мрачните тонове в облеклото й не можеха да

приглушат блясъка на очите й, нито пламтящите й бузи.

Магда се беше отдала изцяло на музиката. Така поне за малко можеше да избяга от

околния свят, който с всеки изминат ден ставаше все по-враждебен към нея. Те бяха

някъде навън — тези, които ненавиждаха евреите. Те бяха лишили баща й от заемания в

университета пост, прогонили ги бяха от собствения им дом, отнели им бяха законния

престолонаследник — не че крал Карол заслужаваше поста си, но все пак той бе

потомствен крал — и го бяха заменили с генерал Антонеску и неговата Желязна гвардия.

Но никой не можеше да й отнеме музиката.

— Така ли е? — попита тя, когато отзвуча последният акорд и караваната отново

потъна в тишина.

Старицата, която седеше на другия край на кръглата дъбова маса се усмихна,

изпъстряйки с бръчици мургавата кожа около черните си, цигански очи.

— Донякъде. Но в средата трябва да го докараш ей така.

Старицата остави тестето с протрити карти настрана и приближи към устните си

един грубо издялан кавал. После погледна момичето и засвири. Магда я последва с

мандолината до мястото, където бе сбъркала, сетне нанесе корекции в написаното на

листа.

— Така е, струва ми се — повтори тя и събра разпилените листове с израз на

задоволство. — Много ти благодаря, Жозефа.

Старицата протегна ръка.

— Чакай. Дай да видя.

Магда й подаде листа и изчака търпеливо, докато старицата плъзгаше поглед по

ситно изписаните с ноти страници. Жозефа беше фури дай, жената-мъдрец в местния

цигански табор. Баща й неведнъж бе разказвал колко красива е била на младини, но

кожата й сега бе сбърчена, гарваночерната й коса изпъстрена със сребристи нишки, а

тялото й прегърбено. Умът й обаче бе останал непокътнат.

— Значи това е моята песен — Жозефа не умееше да чете ноти.

— Да. Запазена завинаги.

Старицата й подаде нотния лист.

— Но аз не ще мога да я свиря винаги по този начин. Сега ми харесва така. След

месец току виж съм решила да променя нещо. Толкова много съм променяла по нея през

изминалите години.

Магда кимна, докато поставяше листовете в папката. Още преди да започне

колекцията си знаеше, че циганската музика търпи непрестанни импровизации. Това

следваше да се очаква — циганският живот подлежеше на непрестанни импровизации,

караваната бе едничък дом, нямаше писмен език или каквото и да е, което да накара тези

хора да се задържат на едно място. Може би именно този факт я бе накарал да потърси

начин, за да съхрани на нотния лист малко от тяхната неизчерпаема жизненост, да я

запази за бъдещето.

— Засега е добре — отвърна Магда. — А догодина ще впиша онова, което си

променила.

— Книгата няма ли да излезе дотогава?

Магда почувства остра болка.

— Страхувам се, че не.

— Защо?

Вместо да отговори веднага, Магда се зае да прибира мандолината в калъфа. Не

знаеше как да излезе от положението.

— Трябва да намеря друг издател.

— Какво стана с предишния?

Магда не смееше да вдигне очи. Цялата гореше от срам. Беше изживяла един от най-

болезнените моменти в живота си, когато узна, че издателят отказва да публикува книгата

й. И все още я болеше при тази мисъл.

— Промени намеренията си. Каза, че сега не е най-подходящия момент да се

публикува сборник с румънска циганска музика.

— Особено ако е събран от една еврейка — добави Жозефа.

Магда я прониза с поглед, после отново сведе очи. Права беше.

— Може би — тя почувства, че в гърлото й е заседнала топка. Не искаше да говори

за това. — Как върви алъш-вериша?

— Никакъв го няма — Жозефа сви рамене, остави кавала и отново се зае да

подрежда таротовите карти. Типично по цигански беше облечена в миш-маш от най-

различни дрехи — раздърпана блуза, закърпена пола и басмена кърпа за глава. Замайваща

бъркотия от цветове и орнаменти. Пръстите й сякаш надарени със собствен разум ловко и

бързо редяха картите. — Старите клиенти се вясват все по-рядко. А и нови не се появяват, откакто ме накараха да махна табелата.

Магда бе забелязала че надписът го няма, когато тази заран идваше към караваната.

Доскоро над задната врата висеше табела, на която бе изписано: „Доамна Жозефа —

предсказва бъдещето“, но сега табелата беше изчезнала, както и кабалистичният знак

вдясно на прозореца. Носеше се слухът, че Желязната гвардия е наредила на всички

цигани да си „седят на задниците“ и да не се занимават с „мошеничества и измами“ на

гражданите.

— Значи за циганите също дойдоха тежки времена, а?

— За нас ромите времената винаги са били тежки, независимо от епохата или

мястото. Свикнали сме с това. Но вие, евреите… — тя се покашля и заклати глава. —

Чухме за ужасни неща в Полша.

— Ние също ги чухме — прекъсна я Магда, като едва се сдържа да не се разтрепери.

— И ние като вас сме свикнали на тежки времена.

Поне някои от нас. Но не и тя. Тя никога нямаше да привикне.

— Опасявам се, че ще става по-лошо — отбеляза Жозефа.

— За ромите също — Магда почувства в гласа си известна враждебност. Но нищо не

можеше да стори. Светът се превръщаше в страшно място за живеене, единствената й

защита ставаше отрицанието на всичко. Не знаеше дали да вярва на слуховете — разкази

за набези на Желязната гвардия срещу циганите в някои изоставени райони, насилствена

стерилизация и сетне принудителен труд. Може би това бяха само слухове, породени от

страха. Но пък, като се имаше пред вид всичко останало…

— Не се страхувам — рече Жозефа. — Срежи един циганин на десет и пак не ще го

убиеш — само ще направиш десет цигани.

Магда бе напълно уверена, че в подобна ситуация изходът ще е само един мъртъв

евреин. Отново се помъчи да промени насоката на разговора.

— Тези карти таротови ли са? — разбира се, знаеше че са именно такива.

Жозефа кимна.

— Искаш ли да ти предскажа бъдещето?

— Не. Не вярвам в тези неща.

— Да си кажа правичката и аз често не вярвам. Повечето карти не казват нищо,

защото няма какво да се каже. Затова се налага да импровизираме, също както с музиката.

А и какво лошо има в това? Не правя хокане баро, само казвам на момичетата, че скоро ще

си намерят някое хубаво гадже и на момчетата, че бизнесът не след дълго ще им потръгне.

Никому не вредя.

— Но и не предсказваш.

Жозефа вдигна тесните си рамене.

— Но понякога картите познават. Искаш ли да опиташ?

— Не. Благодаря, но… не — не искаше да знае какво й готви бъдещето. Имаше

чувството, че я очакват само неприятности.

— Моля те. Подарък от мен.

Магда се поколеба. Не искаше да обиди Жозефа. Пък и нали старицата сама й бе

признала, че картите не казват нищо? Може би ще се наслади на някоя приятна фантазия.

— Е, добре.

Жозефа посочи колодата.

— Сечи.

Магда вдигна половината и я остави. Жозефа я захлупи с другата половина и

започна да подрежда картите, като не спираше да говори.

— Как е баща ти?

— Не много добре, страхувам се. Изправя се с мъка.

— Жалко наистина. На времето беше страхотно гадже. Мечката на Йоско не

помогна ли за ревматизма?

— Не — поклати глава Магда. — Това не е ревматизъм. Нещо много по-лошо е.

Какво ли не бе опитвал татко за да преустанови прогресивното отслабване и

сгърчване на крайниците, дори позволи да разходят по гърба му питомната мечка на

Йоско — най-големият син на Жозефа, ала изпитаното циганско лечение не помогна в

този случай.

— Какъв добър човечец — проговори замислено Жозефа. — Жалко, че един толкова

учен мъж трябва да… стои затворен… — тя се намръщи, когато гласът и потрепери.

— Какво има? — попита Магда. Изпитваше безпокойство докато наблюдаваше

разтревожения вид, с който Жозефа оглеждаше картите. — Добре ли си?

— Хмм? О, да. Добре съм. Само че картите…

— Нещо не е наред ли? — Магда бе напълно уверена, че картите са в състояние да

предскажат бъдещето колкото и вътрешностите на някоя умряла птица, но въпреки това

внезапно почувства стягане под лъжичката.

— Ами само дето някак странно се подредиха. Никога не съм виждала нещо

подобно. Неутралните карти са разпръснати, но тези които вещаят добро всичките са

вдясно… — тя посочи с ръка — а онези, които предсказват неприятности и злини са

подредени до една в ляво. Странно.

— И какво означава това?

— Не зная. Нека попитам Йоско — тя повика сина си през рамо и после се обърна

към Магда. — Йоско много го разбира тарота. Гледа ме в ръцете от дете.

Мургав красив двадесет годишен младеж със застинала усмивка и мускулесто тяло

пристъпи в стаята, кимна усмихнато на Магда и плъзна поглед по тялото й. Магда изви

глава настрана, въпреки дебелите дрехи се чувстваше разголена. Беше доста по-млад от

нея, но това изглежда не го впечатляваше. При всяка досегашна среща се беше старал да

разкрие желанието си към нея. Ала тя бе отказвала.

— Размеси ги, сечи и подреди отново — рече той.

Жозефа кимна и ритуалът бе повторен.Този път никой не говореше. Въпреки

недоверието си, Магда осъзна, че неусетно се е наклонила напред и следи подреждането

на картите. Не разбираше нищо от тарот и се налагаше да се довери на старицата и сина й

за предсказанието. Още щом вдигна очи към лицата им осъзна, че нещо не е наред.

— Какво мислиш, Йоско? — попита с притихнал глас старицата.

— Не зная… такова струпване на добро и зло… и такова отчетливо разделение

между тях…

Магда преглътна. Устата й беше пресъхнала.

— Искаш да кажеш, че подредбата е същата? — попита тя. — Два пъти една след

друга?

— Да — кимна Жозефа. — Само дето страните се размениха. Сега доброто е в ляво,

а злото в дясно — старицата вдигна глава. — Това означава избор. Тежък избор.

Магда почувства как я завладява безсилен гняв. А не си ли играеха с нея на някаква

игра? Не искаше да я мислят за глупачка.

— Ще си ходя — тя сграбчи папката и калъфа с мандолината и стана. — Не съм ви

някое наивно гадже та да се подигравате с мен.

— Не! Почакай, моля те! Само още веднъж! — старицата протегна умолително ръка.

— Съжалявам, наистина трябва да тръгвам.

Тя забърза към дъното на караваната, мъчейки се да преглътне срама от

невежливото си държание. Гротескните карти с техните странни картинки и загрижените,

учудени лица на двамата цигани подклаждаха в нея отчаяното желание час по-скоро да

излезе навън. Жадуваше да се върне в Букурещ, в добре познатата, непроменена

обстановка на апартамента.

9

Крепостта

Петък, 28 април

19.10

И ето че се появиха змиите.

Хората от SS, особено офицерите винаги напомняха на Вьорман за змии.

Щурбанфюрерът Ерик Кемпфер не правеше изключение.

Вьорман винаги щеше да помни една вечер отпреди няколко години, когато някакъв

местен полицайфюрер — прекалено гръмко название за шеф на областната полиция в

Ратенау — даваше прием. Като многократно награждаван офицер и представител на

армията бе поканен и капитан Вьорман. Не му се ходеше, но Хелга посрещна с такава

радост новината, че просто не му даде сърце да откаже.

Край стената в хола беше поставен стъклен терариум, в който лениво се влачеше

дълга близо метър черна змия. Домашната любимка на стопанина. Обичал да я държи

гладна. Най-малко три пъти през онази вечер той канеше гостите да гледат как подхвърля

жаба на змията. За Вьорман бе достатъчен е един случаен поглед — зърна размахалата

крака жаба, поела надолу в гърлото на змията, все още жива, опитваща се отчаяно да

намери пътя към спасението.

Тази гледка беше напълно достатъчна за да му развали вечерта. Когато на излизане с

Хелга минаха покрай стъклената кутия, Вьорман видя, че змията е още гладна и

продължава да се гърчи с надежда да получи нова жертва въпреки трите подутини по

тялото й.

Спомни си за тази змия докато наблюдаваше Кемпфер да крачи неспирно из

кабинета му — от вратата покрай бюрото до прозореца и обратно. Като се изключи

кафявата риза, Кемпфер бе пременен изцяло в черно — черен шлифер, черни бричове,

черна вратовръзка, колан от черна кожа, черен кобур и лъскави черни ботуши.

Единствените ярки петънца в униформата бяха сребристата „Мъртвешка глава“,

сдвоените есесовски светкавици и офицерските петлици… като блестящи петна отрова по

кожата на черната змия.

Стори му се, че Кемпфер бе остарял от последната им среща в Берлин преди две

години. Но не колкото аз, помисли си мрачно Вьорман. Макар само с две години по-млад

от него, майорът-есесовец бе далеч по-строен и това му придаваше младежки вид. Русата

коса на Кемпфер беше лъскава и блестяща и все още неразредена от сребристи нишки.

Самият арийски идеал.

— Доколкото виждам, взел си само един взвод — отбеляза Вьорман. — А в

съобщението се споменаваха два. Мислех си, че ще домъкнеш цял полк.

— Не, Клаус — произнесе с нисък глас Кемпфер докато крачеше из стаята. — Един

единствен взвод е повече от достатъчен за да се справя с този твой така наречен

„проблем“. Моите есесовци са доста опитни в подобен род дела. Взех два взвода, защото

тук отскачам съвсем за малко.

— А къде е другият взвод? Да не си ги пратил да берат маргаритки?

— Може и така да се каже — усмивката на Кемпфер не беше особено приятна

гледка.

— Какво означава това? — запита Вьорман.

Кемпфер свали шлифера и шапката си, хвърли ги небрежно на вьормановото бюро,

сетне се приближи към прозореца, от който се виждаше селцето.

— Ще разбереш след съвсем малко.

Вьорман се приближи с неохота до майора. Кемпфер бе пристигнал само преди

двадесетина минути и вече беше узурпирал командването. Начело на изтребителния отряд

той бе пресякъл вратата на крепостта сякаш току що я бе завладял. Подсъзнателно,

Вьорман се беше надявал, че подпорите на моста са отслабнали през изминалата седмица.

Но нямаше късмет. Джипът на майора и следващият го камион бяха преминали съвсем

безпрепятствено по моста. След като се разтовариха и наредиха на подофицер Остер —

неговият подофицер Остер — да се погрижи незабавно за настаняването на есесовците,

Кемпфер беше нахлул право в стаята на Вьорман, вдигнал бе дясната си ръка напред и бе

изревал: „Хайл Хитлер!“

— Както виждам, стигнал си далеч от Великата война насам — отбеляза Вьорман

без да откъсва очи от мирно гушещото се селце. — В SS най-сетне си намери мястото.

— Предпочитам SS пред която и да е редовна армия, ако намекваш за това. Далеч

по-ефикасна.

— И аз така чух.

— Ще ти покажа какво значи ефикасно решавате на проблемите, Клаус. А това

означава и бързо спечелване на войната — той посочи отвора на прозореца. — Гледай.

В началото Вьорман не забеляза нищо, после в покрайнините на селцето нещо се

раздвижи. Група от хора. Докато се приближаваше по пътя, групата постепенно се

разтегли, отпред се препъваха десетина местни жители, а зад тях идеха войниците от

втория взвод.

Макар че донякъде бе очаквал нещо подобно, Вьорман беше потресен от видяното.

— Да не си се побъркал? Та това са румънски поданици! Намираме се в

съюзническа държава!

— Същите тези румънски поданици са убили наши германски войници. А и

съмнявам се генерал Антонеску да вдигне шум за смъртта на няколко селски отрепки.

— Нищо няма да постигнеш като ги убиеш!

— О, нямам никакво намерение да ги избивам веднага. От тях стават чудесни

заложници. В селото бе пуснат слухът, че ако само един немски войник пострада и

десетимата заложници ще бъдат незабавно разстреляни. И това ще продължи, докато

настъпи край на убийствата, или привършим със селяните.

Вьорман застана с гръб към прозореца. Значи това беше прословутият Нов ред,

Новата Германия и моралът на господстващата раса. Ето как смятаха да спечелят войната.

— Няма да стане — рече той.

— Разбира се, че ще стане — надмеността на Кемпфер беше направо непоносима.

— Винаги е ставало и винаги ще става. Партизаните ги хрантутят именно онези

приятелчета там. Избрали са за себе си ролята на герои — да видим какво ще стане,

когато другарите им започнат да умират, а жените и децата им бъдат отведени. Тогава

отново ще се превърнат в добри и кротки селяци.

Вьорман отчаяно търсеше някакъв способ за да спаси жителите на селцето. Знаеше,

че те нямат нищо общо с убийствата.

— Този път всичко е различно.

— Не мисля така. Уверен съм, Клаус, че в подобни въпроси имам по-голям опит от

теб.

— Да… Аушвиц, нали?

— Научих много от коменданта Хьос.

— Обичаш да се учиш значи — Вьорман вдигна шапката на майора от бюрото и му я

подхвърли. — Ще ти покажа нещо ново! Ела с мен!

Движейки се бързо, за да не даде възможност на Кемпфер да задава въпроси,

Вьорман се спусна по стъпалата на кулата, пресече забързано двора и нахлу в тунела към

подземията. Спря се едва пред отвора в стената, запали един фенер и поведе Кемпфер

надолу по хлъзгавата стълба към влажното мазе.

— Хладничко е тук долу — промърмори Кемпфер и дъхът му се отдели на облак.

Той потърка зиморничаво ръце.

— Тук държим телата. И шестимата.

— Не сте ли ги изпратили обратно?

— Не ми се стори твърде разумно да ги изпращам по един… сред местните сигурно

щяха да плъзнат слухове… а това вреди на престижа. Смятах да ги взема днес, когато

поема на път. Но както знаеш, молбата ми за преместване беше отхвърлена.

Той се спря пред шестте покрити с чаршаф трупове, подредени на земята и отбеляза

с досада, че покривалата бяха разместени. Нищо особено, но все пак струваше му се, че

ако не друго, можеха поне да отдадат почит на мъртъвците, преди да ги изпратят към

вечното им жилище.

Приближи се към последния убит и дръпна чаршафа от главата му.

— Това е редник Ремер. Погледни шията.

Кемпфер го послуша с безстрастно лице.

Вьорман спусна обратно чаршафа, после се наведе над следващата жертва и отново

посочи белезите по шията. Продължиха така, като Кемпфер беше запазил най-

ужасяващата гледка за накрая.

— А това е… редник Лутц.

Най-сетне някаква реакция от страна на Кемпфер — леко изпъшкване. Но дъхът на

Вьорман също бе секнал. Отдолу го гледаше лицето на Лутц, само че преобърнато

наопаки. Върхът на главата беше поставен в кухината между раменете, а размазаната

брадичка сочеше нагоре към пустеещия мрак.

Бързо, мъчейки се да преодолее отвращението си, Вьорман завъртя главата обратно,

заканвайки се мислено на мародера, който бе постъпил по този начин с умрелия си

приятел. Внимателно нагласи покривалата, после се обърна към Кемпфер.

— Разбираш ли сега какво имах пред вид, като казвах, че заложниците няма да

свършат работа?

Майорът не отговори веднага. Вместо това се завъртя на токове и забърза нагоре

към топлото. Вьорман почувства, че есесовецът е впечатлен повече, отколкото бе

предполагал.

— Тези хора не са били просто убити — рече накрая Кемпфер. — Те са били

осакатени!

— Точно така! Който или каквото е направило това е лишен напълно от разум. За

него животът на десетина селяци не ще означава нищо.

— Защо каза „каквото“?

Вьорман издържа изпитателния поглед на Кемпфер.

— Не съм съвсем сигурен. Всичко, което знам е че убиецът се появява и изчезва,

когато пожелае. Каквито и мерки за безопасност да предприемаме, те не помагат.

— Мерките за безопасност не вършат работа — отбеляза Кемпфер, който изглежда

си беше възвърнал предишната показна храброст, — защото никога не са били решение на

проблема. Страхът — ето това е отговорът. Накарай убиеца да се страхува да убива.

Накарай го да се бои от цената, която другите ще заплатят заради деянията му. Страхът

винаги е бил най-добрата мярка за сигурност.

— Ами ако убиецът е някой като вас? Ако не го е грижа за селото?

Кемпфер не отговори.

Вьорман реши да използва спечеленото предимство.

— Твоята теория за страха няма да помогне, когато се изправиш срещу някой, който

разсъждава като теб. Запиши си го преди да се върнеш в Аушвиц.

— Няма да се връщам в Полша, Клаус. Когато приключа тук — а това ще ми отнеме

не повече от ден-два — ще поема на юг, към Плойещи.

— Не виждам какво ще правиш там — няма синагоги за подпалване, само нефтени

рафинерии.

— Можеш колкото си искаш да се правиш на умник — отвърна Кемпфер през зъби.

— Радвай се докато имаш възможност. Защото заема ли веднъж поста си в Плойещи, няма

да смееш да разговаряш с мен по този начин.

Вьорман се настани зад бюрото. Чувстваше се изтощен от разговора с Кемпфер.

Очите му се сведоха към снимката на неговия най-голям син — петнадесет годишният

Фриц.

— Все още не мога да разбера какво ще търсиш в Плойещи.

— Не и петролните рафинерии, уверявам те. Ще оставя на Върховното командване

да се тревожи за тях.

— Колко мило от твоя страна.

Кемпфер изглежда не го чу.

— Не, онова което ме интересува са железопътните линии.

Вьорман не откъсваше очи от снимката на сина си.

— Железопътните линии ли?

— Да! Скоро Плойещи ще се превърне в най-големия железопътен възел на

страната, а с това и в чудесно място за основаване на преселнически лагер.

Вьорман рязко вдигна глава, сякаш изплувал от транс.

— Имаш пред вид нещо като Аушвиц?

— Правилно! Тъкмо по тази причина Аушвиц е там където е. Добрите транспортни

връзки са от жизнено значение при създаване на лагери за презаселване на низшите раси.

От Плойещи петролът поема с влакови композиции към всички краища на страната —

той бавно събра разперените си ръце. — А в обратна посока ще поемат влакове,

натъпкани с евреи и цигани, както и всички останали нищожества, които обитават по

тези места.

— Но това не е окупирана територия! Нямаш право да…

— Фюрерът не желае в Румъния отрепките да се разхождат на свобода. Вярно,

генерал Антонеску и хората му се погрижиха всички евреи да бъдат отстранени от важни

постове. Но фюрерът има далеч по-радикални планове. Намесата на SS тук ще стане

известна като „румънското решение“. Аз бях избран за тази мисия. Аз ще бъда комендант

на лагера в Плойещи.

Вьорман го гледаше, неспособен да отговори.

— Знаеш ли, какъв брой евреи живеят в Румъния, Клаус? Седемстотин и петдесет

хиляди при последното преброяване. Може би са милион! Никой не знае със сигурност,

но веднъж заема ли се с този въпрос, скоро ще научим точния им брой. Ала не това е най-

лошото — страната буквално гъмжи от цигани и франкмасони. И което е най-лошото —

тук е пълно с мюсюлмани! Общо над два милиона излишни създания!

— Ако го знаех в началото — промърмори със съжаление Вьорман. — Никога

нямаше да стъпя в тази проклета страна.

Този път Кемпфер го чу.

— Подигравай се, щом искаш. Но Плойещи ще стане най-важното място. Тъкмо в

този момент насам се прехвърлят през Унгария необходимите средства, гориво и работна

ръка. Появи ли се на бял свят лагерът, ще ни изпратят и евреи. Като комендант аз ще

стана един от на-важните хора в SS… дори в Третия райх! И тогава ще бъде мой ред да се

смея.

Вьорман мълчеше. Не беше се присмивал… просто целият замисъл му се струваше

отвратителен. Лицемерието оставаше единственият изход в този враждебен свят, в който

беше принуден да помага на тези хора в осъществяването на замислите им. Гледаше как

Кемпфер вие своите змийски кръгове из стаята.

— Не знаех, че си художник — рече майорът, спирайки се пред триножника, сякаш

едва сега го беше съзрял. Известно време го изучава мълчаливо. — Ако беше прекарал

почти толкова време в издирване на убиеца, колкото пред тази ужасяваща цапаница,

хората ти нямаше да са…

— Ужасяваща! Няма нищо ужасяващо в рисунката ми!

— Ами сянката на увисналия на примка труп — тя да не те развеселява?

Вьорман скочи на крака и изтича към картината.

— За какво говориш?

— Ето тук — посочи Кемпфер. — Тук… на стената.

Вьорман присви очи. В началото не видя нищо. Сенчестата стена бе изобразена с

няколко сивкави щрихи, които бе нанесъл преди два-три дни. Нямаше нищо, което дори

да напомня… не, почакай. Дъхът му секна. Вляво от прозореца, зад който селото

блестеше осветено от изгрева… една тънка вертикална линия се свързваше с някакво

черно очертание под нея. Би могло да е сгърчен труп, увиснал на въже. Смътно си

спомняше момента, когато бе рисувал тази част, но не беше имал никакво подобно

намерение. И все пак не можеше да понесе мисълта, че трябва да признае пред Кемпфер

невежеството си.

— Красотата и ужасът нерядко вървят ръка за ръка.

Ала умът на Кемпфер вече беше някъде другаде.

— Добре че си успял да приключиш с рисуването, Клаус. Когато се нанеса ще съм

прекалено зает, за да ти позволявам да идваш тук и да се въртиш около цапаницата. Но

можеш да продължиш след като отпътувам за Плойещи.

Вьорман бе предугадил този ход и не остана неподготвен.

— Няма да ти позволя, да се нанесеш в моята квартира.

— Поправка — моята квартира. Изглежда сте забравили, че съм с по-висок чин,

капитане.

— Чин от SS! — изсъска Вьорман. — Глупости! Моят подофицер е пет пъти повече

войник от теб!

— Внимавайте, капитане. Железният кръст от предишната война сега няма да ви

помогне.

Вьорман почувства, че нещо в него се къса. Той дръпна черния кръст от шията си и

го протегна към Кемпфер.

— Но ти нямаш такъв! И никога не ще получиш! Във всеки случай не такъв

истински — най-много да те възнаградят с някой пречупен!

— Стига!

— Не, не стига. Вие от SS сте свикнали да избивате беззащитни жени и деца! Аз

получих този медал докато се сражавах срещу мъже, които стреляха по мен. И двамата

знаем добре — гласът на Вьорман премина в заплашителен шепот — колко се боиш от

хора, които стрелят по теб!

Кемпфер се наклони напред, докато носът му почти опря вьормановия. В сините му

очи кипеше пламтяща ярост.

— Великата война… е вече минало. Ето това е Великата война — моята война.

Старата война, твоята война е потънала в забрава.

Вьорман се усмихна, доволен че е съумял да извади Кемпфер от черупката му.

— Не е забравена. Не, не е. И особено твоята храбра постъпка при Вердюн!

— Предупреждавам те… — рече Кемпфер. — Ще наредя да те… — той млъкна и

затвори уста.

Защото Вьорман бе тръгнал напред. Не можеше повече да понася присъствието на

този хладнокръвен убиец, който говореше за изтребването на милиони със същото

спокойствие, с каквото би обсъждал менюто за вечеря. Вьорман не беше направил

никакъв заплашителен жест, но въпреки това неволно Кемпфер отстъпи назад. Вьорман

го подмина с безразличие и отвори вратата.

— Излизай…

— Нямаш право да ми говориш така!

— Вън.

Известно време двамата се измерваха с поглед. За миг си помисли, че Кемпфер ще

дръзне да го предизвика. Вьорман прекрасно осъзнаваше, че майорът е в по-добра форма

от него и далеч по-силен — но само физически. Накрая Кемпфер отклони поглед встрани.

И двамата знаеха истината за SS-щурбанфюрера Кемпфер. Без да промълви нито дума,

той сграбчи кожения шлифер и изхвърча навън. Вьорман затвори безшумно вратата зад

него.

Около минута постоя неподвижно. Осъзна че е позволил на Кемпфер да го изкара от

нерви. Беше време, когато се владееше далеч по-добре. Приближи се към триножника и

загледа платното. Колкото повече се вторачваше в сянката на стената, толкова повече му

приличаше на обесен труп. Тази мисъл едновременно го плашеше и обиждаше. Целял бе

да представи огряното от слънце селце за фокус на картината, но сега всичко което

виждаше бе тази проклета сянка.

С мъка се откъсна от платното и седна зад бюрото. Отново загледа снимката на

Фриц. Някак неусетно бяха прилъгали момчето да постъпи в Jugendfuhrer, младежката

хитлерова организация. Когато за последен път си беше у дома, Вьорман с досада и

отвращение беше изслушал няколко тиради за превъзходството на арийската раса и

възхвали на фюрера в тон, с какъвто на времето хората споменаваха само името Божие.

Нацистите крадяха душата на сина му пред очите му и искаха да го превърнат в същата

такава змия, каквато беше Кемпфер. И по всичко личеше, че Вьорман не може да направи

нищо.

Също както не можеше да стори нищо на Кемпфер. Нямаше никаква власт над един

офицер от SS. Реши ли Кемпфер да застреля румънските селяци, той беше безсилен да му

попречи. Освен да го арестува. Но дори на това нямаше право. Кемпфер бе изпратен тук

по поръчение на Върховното командване. Да го арестува би означавало да прояви

неподчинение, така че потърпевшият в края на краищата щеше да е той самият. При тази

мисъл в него закипя прусашката кръв. Армията беше неговата кариера, негов дом… тя бе

грижовна майка за него близо четвърт век. Да постави на карта всичко това сега…

Безпомощен. Ето как се чувстваше. Отново си спомни за онзи ден преди година, в

околностите на Познан, когато битката тъкмо бе приключила. Хората му се бяха

разположили на лагер и изведнъж нейде встрани се разнесе автоматична стрелба.

Вьорман пое натам за да разбере причината. Зад близкия хълм есесовците бяха изправили

група евреи — мъже и жени от всички възрасти, дори деца — и ги разстрелваха

систематично с къси откоси. А когато телата се изтъркулваха в окопа зад тях, на тяхно

място довеждаха нови. Пръстта отдолу бе почервеняла от кръв, въздухът смърдеше на

барут и из него се носеха виковете на онези, които все още бяха живи или агонизираха.

Никой не им оказваше последна милост.

Беше безпомощен тогава, безпомощен бе и сега. Безпомощен, да превърне тази

война в битка между войници, безпомощен да спре онова, което избиваше хората му,

безпомощен да попречи на Кемпфер в изтребването на селяните.

Отпусна се в креслото. Какъв смисъл имаше всичко? Трябваше ли да опитва отново?

Нещата се бяха променили към по-лошо. Родил се бе заедно с този век — век на надежда

и обещания. А ето че водеше втора война за краткия си живот — война, която не

разбираше.

И все пак бе желал тази война. Жадувал бе да отвърне с удар на лешоядите, които

бяха стоварили на родината непосилното бреме на репарациите, да натрие лицето на

врага в земята. И ето че бе получил жадуваната възможност и бе станал съучастник в

няколко велики германски победи. Никой не можеше да спре вермахта.

Защо тогава изпитваше подобно нежелание? Не беше редно в подобен миг да мечтае

за дома и Хелга. Нито пък да чувства удовлетворение от факта, че баща му загина по

време на Великата война, с което бе пропуснал възможността да се порадва на

жестокостите, които се вършеха в името на родината.

Въпреки всичко, продължаваше да стои на своя пост. Защо? Отговорът можеше да

бъде само един — дълбоко в сърцето си вярваше, че Германската армия ще надживее

нацистите. Политиците идват и си отиват, но армията винаги ще си остане армия. Да

можеше да издържи поне още малко, докато Германската армия спечели войната, тогава

Хитлер ще си иде и нещата отново ще се оправят. Вярваше в подобно развитие. Друго не

му оставаше.

Колкото и нелогично да бе, молеше се заплахата на Кемпфер да има очаквания

ефект — и смъртта да си иде. Но ако това не стане… ако поредният немски войник умре

тази нощ… Вьорман би желал той да е неговият доскорошен опонент.

10

Крепостта

Вторник, 29 април

01.18

Майор Кемпфер лежеше буден в леглото, все още разгневен от неподчинението на

Вьорман. Поне подофицер Остер се беше оказал човек на място. Подобно на повечето

редовни войници, той очевидно изпитваше страхопочитание пред черната униформа и

знака „Мъртвешка глава“ — отличия, към които началникът му бе съвсем безразличен. Но

всъщност Кемпфер и Вьорман се познаваха доста отдавна, още когато SS просто не

съществуваше.

Подофицерът се бе постарал да осигури подходящи помещения за двата взвода

есесовци и бе предложил един задънен коридор да бъде използван като затвор за

заложниците. Великолепен избор — коридорът бе издълбан навътре в скалата и в него

имаше врати към четири просторни стаи. Единственият изход навън бе през друг дълъг

коридор, който се спускаше от двора под ъгъл спрямо първия. Кемпфер предположи, че

първоначалният замисъл е бил тук да са складовите помещения, защото вентилацията бе

лоша и нямаше огнища в стаите. Подофицерът се бе погрижил да прекарат кабели с

осветление навсякъде чак до дъното на коридора и с това ставаше направо невъзможно

някой да изненада хората му, които щяха да дежурят през нощта по двойки.

За самия майор Кемпфер, подофицерът бе избрал една просторна стая на втория

етаж в задната част на крепостта. В началото Остер бе предложил да го настани в кулата, но Кемпфер отказа, защото разположеше ли се под Вьорман, това би означавало, че стои

по-долу от него в йерархията. А избере ли последния етаж на кулата ще трябва ежедневно

да изкачва прекалено много стъпала. Тук, в задната част на крепостта бе далеч по-

приятно. Имаше широк прозорец към двора, разполагаше с легло, взето от един от

подчинените на Вьорман, а вратата бе от масивно дъбово дърво със солидна брава.

Майорът лежеше изтегнат в леглото, а на пода до него гореше лампа.

Погледът му се спря на кръстовете в стената. Струваше му се че са навсякъде.

Интересно. Понечил бе да попита подофицера за тях, но замълча, опасявайки се че така

ще загуби малко от страховития си ореол. А той беше важна част от мистериозността на

есесовеца и майорът държеше на нея. Може би ще е най-добре ако попита Вьорман —

когато отново намери сили да разговаря с него.

Вьорман… мислите му все се връщаха към него. Странна ирония на съдбата бе, че

го бе събрала на едно място с човека, когото най-малко би желал да срещне. Когато

Вьорман беше наблизо, Кемпфер не можеше да се държи като онзи офицер от SS, който

винаги бе мечтал да бъде. Вьорман просто щеше да впие поглед в него, да го прониже

през есесовската униформа, през воала на силата и да съзре вътре един изплашен

осемнадесет годишен младеж. Този съдбовен ден във Вердюн беше повратна точка в

живота и на двамата…

… с изненадваща контраатака британците бяха пробили немската линия. Кемпфер,

Вьорман и всички наоколо бяха притиснати от убийствен огън, войниците се топяха

непрестанно, картечницата косеше наред, британците се втурнаха в атака… те отстъпиха

и се прегрупираха, единственото разумно нещо в този ад, от командващия не идваха

никакви заповеди… вероятно бе убит… редник Кемпфер се огледа и видя, че от неговото

отделение бяха останали живи само двама — другият бе един зелен новобранец —

доброволецът Вьорман, шестнадесет годишно хлапе, твърде младо за да воюва… той

махна на хлапето да го последва назад… Вьорман поклати глава и запълзя към

замлъкналата картечница… първите изстрели отидоха на вятъра, но в следващите се

долови нарастваща увереност… Кемпфер продължи да отстъпва… знаеше, че не след

дълго британците ще видят сметката на хлапето.

Но през онзи ден Вьорман остана жив. Успял бе да задържи противника докато

пристигнат подкрепления. Повишиха го, наградиха го с Железен кръст. Когато Великата

война свърши, той бе кандидат-офицер и успя да запази поста си дори след страхотните

съкращения в армията, които бе наложил Версайският договор.

А Кемпфер, син на дребен чиновник от Аусбург, след войната се озова на улицата.

Беше уплашен, нямаше пукната пара — един от безчислените ветерани на победената

армия. Не бяха герои — бяха срам за нацията. Накрая се записа в редовете на нихилистите

от „Фрайкорпс оберланд“, през 1927 година след като доказа своя чистокръвен германски

произход го приеха в Нацистката партия, а през 1931 влезе в редовете на SS. И от този

момент SS стана негов втори дом. Изгубил бе първия си след войната и се бе заклел

никога повече да не бъде бездомник.

В SS се научи как да всява ужас и да причинява болка, научи се на изкуството да

оцелява — да си отваря очите за слабостите на хората над него и същевременно да си пази

гърба от подчинените. Така постепенно се издигна до първи помощник на Рудолф Хьос,

най-неумолимият унищожител на евреи.

Не след дълго го произведоха в щурбанфюрер и малко след това получи

назначението да оглави лагера в Плойещи.

Мечтаеше час по-скоро да започне работа в Плойещи. Ала все още на пътя му се

изправяха невидимите убийци на Вьормановите хора. Трябваше първо да се прави с тях.

Всъщност, обидно му бе, че му дадоха подобна дреболия. Искаше да се справи колкото се

може по-бързо, не само за да поеме към лагера, но и за да докаже на Вьорман, че е

некадърник. Бърза разправа с врага и сетне ще си тръгне триумфално, а Вьорман ще стане

за смях.

Така ще запуши устата на мръсника, за да не посмее да разказва за случката във

Вердюн. И ако Вьорман реши някога да го обвини в предателство и позорен страх пред

лицето на врага, Кемпфер спокойно ще отвърне, че опонентът му е огорчен и разочарован

от това, че не е могъл да се справил с нещо, което Кемпфер е решил с лекота.

Извърна се и угаси лампата на пода. Да… трябваше му бързо решение. Чакаше го

толкова работа, далеч по-важна от тази.

Единственото, което подсъзнателно го тревожеше и не му даваше мира бе странния

факт, че Вьорман бе уплашен. Наистина уплашен. А Вьорман не бе от хората, които се

плашеха лесно.

Затвори очи и се помъчи да заспи. Постепенно почувства как сънят се спуска върху

него като меко, топло покривало. Почти се бе увил в него, когато някой го издърпа

брутално. Пробуди се с настръхнала кожа, треперещ от страх. Нещо се приближаваше към

вратата на стаята му. Не чуваше никакъв шум. И въпреки това знаеше, че е там. Нещо

обвито в такава невероятна аура на зло, на студена омраза, на пронизваща неприязън, че

долавяше присъствието му дори през дебелата стена и масивната врата, отделяща го от

него. То беше там, навън и се движеше по коридора, подмина врата и продължи,

отдалечавайки се… нататък…

Сърцето му забави своите удари, кожата му започна да изстива. Изминаха няколко

минути преди да намери сили да се убеди, че всичко е било само един кошмар, макар и

доста осезателен.

Майор Кемпфер стана от леглото и олюлявайки се започна да се сблича. По време

на кошмара неволно бе изпуснал пикочния си мехур.

Фридрих Валц и Карл Флик — войници от първи взвод под командването на майор

Кемпфер бяха застинали неподвижно в черните си униформи и блестящи каски и

трепереха. И на двамата им беше дотегнало, беше им студено и им се спеше. Не бяха

привикнали към подобни нощни постове. В Аушвиц разполагаха с топли стаи и

наблюдателни кули, където можеха да си седят, да пият кафе и да играят на карти, докато

затворниците мръзнеха в мръсните бараки. Рядко се налагаше да излязат навън за да

отворят вратата, или да обходят периметъра.

Вярно, и сега бяха вътре, но мястото бе хладно и влажно като бараките на

затворниците. И това никак не им се нравеше.

Флик преметна шмайзера през рамо и почеса замислено брада. Въпреки

ръкавиците, пръстите му бяха измръзнали. Приближи се до Валц, който се бе подпрял на

стената близо до извивката към предния коридор. Оттук можеха да наблюдават цялата

дължина на коридора чак до черния квадрат на нощта отвън и същевременно държаха под

око затворниците в дъното на другия коридор.

— Карл, ще се побъркам — рече Валц. — Да измислим нещо.

— Какво например?

— Какво ще кажеш, ако ги накараме да направят малко Sachengruss?

— Но те не са евреи.

— Но не са и немци.

Флик обмисли този довод. Sachengruss, или саксонският поздрав бе неговият любим

способ за прекършване волята на новопристигналите в Аушвиц. Караше ги с часове да

повтарят едно и също упражнение — клякане до долу с ръце скръстени на тила. Дори мъж

във великолепна форма само след половин час беше гроги. За Флик винаги най-вълнуващ

бе онзи момент, в който затворниците за пръв път усещаха, че собственото им тяло

започва да им изневерява, а мускулите и ставите се раздират от непоносима болка. И

страхът, изписан на лицата им. Защото онези, които не издържаха или биваха

разстреляни, или ги ритаха докато започнат отново с упражнението. Не можеха да

застрелят някой от румънците тази нощ, но поне щяха да се позабавляват. Макар че и в

това имаше известен риск.

— Остави тая работа — посъветва го Флик. — Само двамата сме. Ами ако някой от

тях се опита да се прави на герой?

— Ще вкарваме само по двама в стаята. Хайде, Карл! Ще се позабавляваме.

— Добре де — отвърна усмихнато Флик.

Е, нямаше да е последното състезание в Аушвиц, когато двамата се надпреварваха

по колко кости могат да счупят на затворник и той да продължава работа. Но поне щяха

да намерят разтуха в нощта.

Флик извади връзката с ключове и се приближи към залостената врата, зад която се

намираха заложниците. Всичките бяха наблъскани в едно тясно помещение. Още щом

отвори вратата той плъзна поглед по лицата им. Прочете само страх и увереност, че не

могат да чакат милост от него. И при тази гледка нещо в него започна да се пробужда,

едно неописуемо, великолепно чувство и той се опиваше от силата му.

Тъкмо понечи да влезе, когато ненадейно го спря гласът на Валц.

— Само за минутка, Карл.

Обърна се. Валц гледаше встрани по коридора, лицето му имаше изненадано

изражение.

— Какво има? — попита Флик.

— Нещо не е наред с една от крушките там. Най-първата, току що изгасна.

— И какво?

— Нали ти казах — изгасна — той погледна бързо към Флик и отново се извърна

към коридора. — Сега угасна и втората! — гласът му изтъня и потрепери. Той сграбчи

шмайзера и го вдигна пред себе си. — Ела веднага тук!

Флик побърза да се присъедини към приятеля си. Тъкмо когато стигна

разклонението изгасна и третата крушка. Колкото и да се мъчеше, не можеше да различи

нищо в непрогледния мрак зад угасналите лампи. Сякаш коридорът бе погълнат от черен

потоп.

— Не ми харесва тази работа — отбеляза Валц.

— И на мен. Но не виждам никой. Може би причината е в генератора. Или пък е

прекъснат кабела — Флик сам не вярваше на предположенията си. Но трябваше да каже

нещо, за да не даде воля на нарастващия в него страх. От есесовците се очакваше да

всяват, а не да изпитват страх.

Четвъртата крушка също започна за избледнява. Мракът бе само на няколко крачки

от тях.

— Ела насам — рече Флик и отстъпи назад по коридора. Чуваше развълнувания

шепот на затворниците в последната стая зад тях. Макар да не виждаха угасващите лампи, вероятно и те бяха доловили, че нещо не е наред.

Притихнал зад Валц, Флик трепереше от нарастващия хлад и не отделяше поглед от

притъмнелия коридор. Търсеше нещо, по което да стреля но отпред имаше само

непрогледна тъмнина.

И изведнъж мракът го обгърна, смрази жилите му и се спусна като пелена пред

очите му. Само за един миг, който му се стори дълъг колкото човешки живот, редник

Карл Флик се превърна в жертва на онзи бездушен ужас, който толкова обичаше да всява у

другите, заедно с него дойде и непоносимата разкъсваща болка. После всичко изчезна.

Бавно, постепенно, се появи светлината в коридора. Единствените звуци идваха

откъм стаята със затворниците — тихия хленч на жените, уплашеното хлипане на мъже,

осъзнали, че смъртта ги е подминала. Един от мъжете се престраши и надникна през

полуотворената врата. Виждаше съвсем ограничен участък от коридора. Никакво

движение навън. На пода нямаше нищо освен кръв, огромно застинало яркочервено петно.

Кръв имаше и по стената, но тя бе размазана. Кървавите драсканици сякаш се подреждаха

в букви, в послание, което му се стори странно познато. Думите бяха като среднощен вой

на кучета, едновременно реален, близък и неуловим.

Мъжът се извърна и се присъедини към сгушените си съселяни.

Зад вратата имаше някой.

Кемпфер отвори очи, уплаши се, че кошмарът се повтаря отново. Не, този път не

долавяше предишното злокобно присъствие. Който и да стоеше отвън, бе човек. При това

доста непохватен в прокрадването. Кемпфер извади безшумно люгера и впери поглед във

вратата.

— Кой е там?

Никакъв отговор.

Но нечия ръка натискаше трескаво дръжката. Изпод вратата се мяркаше сянката на

човека отвън, но Кемпфер не можеше да познае кой може да е. Понечи да запали лампата, но сетне се отказа. Тъмнината в стаята му даваше известно предимство — нападателят

щеше да е осветен от светлината в коридора.

— Представи се!

Дръжката на вратата замря, после се чу поскърцване, като че ли нечие масивно тяло

се бе опряло на дървената преграда, мъчейки се да премине през нея. В тъмнината, на

Кемпфер му се стори, че вратата хлътва навътре. Невъзможно — близо петсантиметрова

дъбова врата! Скърцането се усили, вратата изпука и Кемпфер почувства, че го облива

хладна пот. Целият трепереше. Изход от тук нямаше. Изведнъж се разнесе нов звук —

сякаш нещото отвън дращеше по вратата. Звукът се усилваше, парализираше го. Дървото

пращеше оглушително, заплашвайки да се разтроши на хиляди парченца, няколко винта

изхвърчаха от железните панти. Досети се, че в ръката си стиска пистолет, но не можеше

да помръдне.

Изведнъж бравата отхвръкна, вратата се отвори с трясък и се блъсна в стената.

Осветени от коридорната лампа, на прага стояха две фигури. По каските Кемпфер позна,

че са немски войници, а ботушите бяха като на есесовците от неговото подразделение. Но

видът им кой знае защо съвсем не го успокои. Какво търсеха тук и защо бяха разбили

вратата на стаята му?

— Кой е? — извика той.

Войниците не отговориха. Вместо това пристъпиха едновременно напред. Имаше

нещо странно в начина, по който се движеха — неуловимо и гротескно. За един кратък

миг майор Кемпфер си помисли, че ще продължат напред докато го прегазят. Но те като

по команда спряха досами леглото. Никой от тях не промълви дума. Дори не отдадоха

чест.

— Какво искате? — би трябвало да е разгневен, но все още не можеше да преглътне

страха си. Целият се тресеше, макар че се опитваше да се успокои.

— Отговаряйте! — това прозвуча по-скоро като молба.

Но отговор нямаше. Той затършува с ръка и напипа фенерчето на пода до леглото,

като не сваляше насочения към фигурите люгер. Поколеба се дали да го запали, заслуша в

собственото си пресекливо дишане. Трябваше да види кои са тези хора и какво искат, ала

нещо в него се бунтуваше против това.

Дойде миг, в който повече не можеше да издържа. Кемпфер изпъшка мъчително,

натисна копчето и насочи фенера нагоре.

Над него се бяха надвесили редниците Флик и Кемпфер, с мъртвешки бели лица и

изцъклени очи. Кървава бразда прорязваше шиите и на двамата. Никой не помръдваше —

мъртвите войници изглежда не можеха, а Кемпфер не смееше. В продължение на една

безкрайно дълга минута той лежеше парализиран в леглото, насочил фенерчето към

лицата им, а устата му се гърчеше в безгласен вик на ужас, който изглежда не можеше да

премине отвъд стиснатото му гърло.

След това безшумно, почти грациозно войниците се наведоха напред и се

строполиха върху своя командира, притискайки го с мъртвешката си плът към чаршафите.

И докато се бореше да се освободи от прегръдката на труповете, Кемпфер чу някъде

отдалече вик на смъртна уплаха. Някаква малка частица от ума му се зае да разпознае

вика и най-сетне успя.

Беше неговият собствен.

— Сега вече вярваш ли ми?

— Да вярвам в какво? — Кемпфер не смееше да срещне погледа на Вьорман. Вместо

това разглеждаше стиснатата в ръката си стъклена чаша с коняк, чието съдържание бе

изгълтал на един дъх. Бавно и мъчително усещаше, че възстановява контрол над себе си.

Тук, в стаята на Вьорман се чувстваше далеч по-спокоен.

— Че с есесовски методи този проблем няма да се реши.

— Нашите методи винаги са решавали проблемите.

— Не и този път.

— Но аз още не съм започнал! Нито един от заложниците не е бил застрелян!

Още докато произнасяше тези думи, Кемпфер си даде сметка, че се е изправил пред

ситуация, която далеч надхвърля компетенцията на SS. Нямаше друг подобен прецедент,

нито пък някой, към когото да се обърне за помощ. Тази крепост бе обитавана от нещо

отвъд страха, отвъд насилието. Нещо, което обладаваше далеч по-голям опит от неговия

във всяването на ужас. Това със сигурност не беше партизанска група, нито някой

фанатизиран бранш на Националната Селска Партия. Беше нещо отвъд пределите на

война, националност или раса.

Но въпреки това, заложниците трябваше да умрат призори. Не можеше да ги

освободи — това би означавало да признае поражението си и да накърни авторитета на

SS. Не биваше никога да позволява подобно нещо да се случи. Нямаше никакво значение,

че смъртта им не ще окаже въздействие на онова… нещо, което избиваше войниците.

Заложниците бяха обречени да умрат.

— Не… няма да умрат — произнесе Вьорман сякаш бе прочел мислите му.

— Какво? — Кемпфер го погледна стреснато.

— Селяните… аз ги пуснах да си вървят.

— Как си посмял! — беше разгневен и най-сетне отново се почувства жив. Надигна

се от креслото.

— Ще ми благодариш по-късно, когато осъзнаеш, че не се е наложило да обясняваш

пред началството систематичното избиване на едно цяло румънско село. А точно това

щеше да се случи. Познавам добре хората от твоя тип. Веднъж захванете ли се с нещо,

колкото и безсмислено да е то, продължавате го докрай. Ето защо реших да ти попреча да

започнеш. Така поне ще виниш само мен. Готов съм да приема упреците ти, а

междувременно да потърсим някое по-безопасно място, където да заемем позиция.

Кемпфер се отпусна назад, преценявайки че решението на Вьорман му е дало

възможност да излезе от трудната ситуация. Чувстваше се изигран. Не можеше да

докладва на началството, че се е провалил. Това би означавало край на кариерата му.

— Няма да се откажа — рече той, мъчейки се да звучи решително.

— И какво ще сториш? Не можеш да се бориш с това!

— Ще се боря!

— Как? Ти дори не знаеш срещу какво си се изправил. Как тогава ще се биеш с него?

— С оръжие! С огън! С… — Кемпфер се присви в креслото, когато Вьорман се

наведе над него. Проклинаше се за своето малодушие, но не можеше да направи нищо.

— Слушай, хер щурбанфюрер. Тези мъже са били мъртви, когато са нахлули в стаята

ти снощи. Мъртви! Кръвта им е изтекла още в задния коридор. Умрели са в твоя скалъпен

затвор. И въпреки това са преминали по коридора до твоята стая, разбили са вратата,

приближили са се до леглото и са се стоварили върху теб. Как ще се бориш с нещо

подобно?

Кемпфер потрепери при спомена.

— Сигурно не са били умрели преди да стигнат стаята ми. Дошли са от лоялност

към мен, за да докладват за раните си.

Не вярваше и на дума от произнесеното. Обяснението му бе хрумнало току що.

— Мъртви са били, приятелче — рече Вьорман без следа от съчувствие в гласа си.

— Не си огледал телата им, защото си бил прекалено зает да почистваш лайната от

гащите си. Но аз ги огледах. Разгледах ги внимателно, както и всички останали жертви на

тази прокълната крепост. И повярвай ми — тези двамата са били убити на място. Всички

големи кръвоносни съдове в шията и на двамата бяха разкъсани. Също и трахеята. Дори да

беше самият Химлер, едва ли щяха да имат възможността да ти докладват.

— Били са пренесени! — продължаваше да настоява той, въпреки яркия спомен от

нощта. — Не са вървели!

Вьорман се облегна назад и го загледа с такова презрение, че Кемпфер се почувства

дребен и беззащитен.

— И да лъжеш ли се научи в SS?

Кемпфер не отговори. Не се нуждаеше от оглед на труповете, за да се увери, че са

били мъртви, когато са влизали в стаята му. Знаеше го още в оня миг, когато освети

лицата им с фенерчето.

Вьорман се изправи и пое към вратата.

— Ще съобщя на хората, че тръгваме на зазоряване.

— НЕ! — изкрещя Кемпфер по-силно, отколкото му се искаше.

— Не гориш от желание да останеш тук, нали? — попита малко насмешливо

Вьорман.

— Трябва да приключа тази мисия!

— Не можеш! Ще загубиш! Сляп ли си, та не виждаш какво те чака?

— Разбирам само, че трябва да променя метода.

— Само един луд би останал!

Не искам да остана! — помисли си Кемпфер. — И аз искам да си тръгна също като

другите. При друг подобен случай досега да беше издал заповед за тръгване. Но сега

нямаше право на подобно решение. Наредено му бе да разреши проблема в крепостта —

веднъж и завинаги — преди да се отправи към Плойещи. Провали ли се, зад гърба му

имаше поне дузина подчинени, готови да сграбчат удалата им се възможност и да поемат

командването на Плойещи. Длъжен бе да успее. Не го ли направи, чака го забрава в някоя

задънена службица, докато бившите му колеги от SS се разпореждат със света.

Нуждаеше се от помощта на Вьорман. Трябваше да го задържи тук поне още няколко

дни, докато намерят подходящо решение. После ще го предаде на военен съд за

освобождаването на заложниците.

— Какво мислиш е това, Клаус? — запита с мек глас.

— Кое? — запита грубо и раздразнително Вьорман.

— Ами убийствата… кой или какво ги извършва.

Вьорман приседна, на лицето му се изписа тревога.

— Не зная. А не мисля, че в този момент това е най-важното. Имаме осем трупа в

мазето и трябва да се постараем да не станат повече.

— Хайде, стига, Клаус. Тук си от една седмица… трябва да имаш някаква идея.

Продължавай да говориш, повтаряше си той. Колкото по-дълго разговаряш, толкова

по-далеч е мига, когато ще трябва да се прибереш в онази стая.

— Войниците мислят, че е вампир.

Вампир! Не за това искаше да разговарят, но той с мъка се овладя и придаде на

лицето си любезно изражение.

— И ти ли мислиш като тях?

— Предишната седмица — Божичко, само до преди три дни — бих се изсмял на

подобна мисъл. Сега обаче не съм сигурен. В нищо вече не съм сигурен. Ако наистина е

вампир, не е като онези, за които сме чели в разказите на ужасите. И сме гледали по

филмите. Единственото, в което съм сигурен е че убиецът не е човешко същество.

Кемпфер се опита да си спомни какво бе чел за вампирите. Дали не пиеха човешка

кръв? Кой би могъл да каже? Гърлата на нещастните жертви бяха разпорени от край до

край и дрехите им бяха така опръскани с кръв, че само специалист и то след подробно

изследване би могъл да определи каква част от нея е изтекла. Спомни си как като дете бе

гледал американската версия на „Дракула“ с немски субтитри. Преди доста години беше,

но дори тогава идеята за съществуването на вампири му се струваше смешна. Но сега…

явно убиецът не беше някой хитроумен славянин, който да се прокрадва в късните часове

из крепостта. А в мазето лежаха вече осем трупа. Нима трябваше да въоръжи хората си с

дървени клинове и чукове?

— Мисля, че трябва да се обърнем към първоизточника — произнесе той, когато

мислите му спряха в задънена улица.

— И къде според теб е той?

— Не къде — кой. Искам да открием собственика на крепостта. Това съоръжение е

било издигнато със строго определена цел и продължава да се поддържа в идеално

състояние. Зад всичко това би трябвало да се крие някаква причина.

— Александру и момчетата му твърдят, че не знаят кой е собственикът.

— Поне така казват.

— Защо им е да лъжат?

— Всички лъжат. Все някой би трябвало да им плаща.

— Парите са дадени на съдържателя на страноприемницата и той ги разпределя

между Александру и момчетата му.

— Тогава да разпитаме съдържателя.

— Накарай го да преведе посланието от стената.

Кемпфер втренчи поглед.

— Какво послание? Коя стена?

— Там долу, където убиха хората ти. Има нещо написано на стената с кръвта им.

— На румънски ли?

Вьорман сви рамене.

— Не зная. Не мога да разпозная дори буквите, камо ли езика.

Кемпфер скочи на крака. Ето нещо, с което можеше да се справи.

— Искам да видя този съдържател!

Името му беше Юлиу.

Близо петдесетгодишен възпълен мъж, плешив, но с гъсти черни мустаци.

Небръснатата му близо три дена брада потрепваше нервно, докато стоеше облечен само

по нощница в задния коридор, където държаха за заложници неговите съселяни.

Съвсем като в добрите стари дни, мислеше си Кемпфер докато наблюдаваше от

сянката на близката стая. Постепенно идваше на себе си след преживяното. Обърканото,

уплашено лице на съдържателя го върна в онези ранни години от службата в SS в

Мюнхен, когато почти всяка нощ измъкваха по някой заможен евреин от топлото му

легло, пребиваха го пред очите на семейството му и после се наслаждаваха да ги гледат

как се обливат в страхлива пот в утринния хлад.

Но съдържателят не беше евреин.

Е, това нямаше кой знае какво значение. Евреин, франкмасон, циганин или румънец

— не това интересуваше Кемпфер, а друго — неговата самоувереност, чувството, че

стъпва здраво на краката си — ето кое трябваше първо да смаже. Всички рано или късно

научаваха, че на този свят за тях няма безопасно място.

Остави съдържателя да трепери под хладната светлина на крушката, докато му

позволи собственото търпение. Юлиу бе изправен точно на мястото, където са били убити

двамата есесовци. Заедно с него докараха от страноприемницата и всичко, което би могло

да се използва като дневник или счетоводна книга. Очите на мъжа нервно подскачаха от

кървавите петна на пода към червените драсканици по стената, а сетне се вперваха в

непроницаемите лица на четиримата войници, които го бяха измъкнали от леглото за да

го доведат на това ужасно място. Самият Кемпфер избягваше да гледа към петната. Все не

можеше да забрави разпорените гърла на войниците, които се бяха надвесили над него в

леглото.

Най-сетне майор Кемпфер почувства, че ръцете му измръзват въпреки кожените

ръкавици и реши, че е дошъл моментът да поговори с Юлиу. При вида на черната

есесовска униформа съдържателят отстъпи назад и едва не се препъна в купчината

прашни книги.

— Чия е крепостта? — запита Кемпфер с тих и заплашителен глас вместо

предисловие.

— Не зная, хер офицер.

Мъжът говореше немски с отвратителен акцент, но все пак бе по-добре, отколкото

да прибягват до услугите на преводач. Кемпфер зашлеви съдържателя с опакото на ръката

си. Не изпитваше злоба, това бе стандартна процедура.

— Кой държи крепостта?

— Не зная!

Зашлеви го отново.

— Кой?

Съдържателят изхрачи кръв и заплака. Чудесно — вече беше сломен.

— Не зная! — повтори през сълзи той.

— Кой дава парите, с които плащаш на работниците?

— Пратеник.

— От кого?

— Не зная. Никога не ми казва. Мисля, че идват от банка. Пратеникът пристига два

пъти в годината.

— Подписвал си някакви документи — чек, или бележка? От кого?

— Подписвам се на писмо. В горния край е името на Средиземноморската банка в

Швейцария. Цюрих.

— И как идват парите?

— В злато. Златни монети по двадесет леи. Плащам с тях на Александру и

момчетата му. Винаги е било така.

Кемпфер гледаше как Юлиу си трие очите и постепенно идва на себе си. Беше се

добрал до следващата брънка от веригата. Ще трябва да се свърже с централното

управление на SS и да поиска разследване за това кой изпраща златни монети от Цюрих в

този затънтен край на Трансилванските Алпи. Първо чия е сметката и после, кому

принадлежи крепостта.

И тогава?

Не знаеше, но за момента това му се виждаше единственото разумно решение.

Обърна се и загледа думите на стената. Кръвта, с която бяха изписани — кръвта на Флик

и Валц — вече бе станала ръждивокафява. Самите букви или бяха грубо надраскани, или

просто не напомняха на нито един от познатите му писмени знаци. Една две все пак му се

сториха познати. Но като цяло, посланието изглеждаше неразбираемо. Въпреки всичко, в

него сигурно се криеше някакъв смисъл.

???

Той махна с ръка към думите.

— Какво значи това?

— Не зная, хер офицер! — мъжът се сгърчи пред яростния поглед на Кемпфер. —

Моля… недейте!

Нямаше съмнение, ако се съди по държанието му, че Юлиу казваше истината. Но

той никога не се осланяше на първото си впечатление. Ще трябва да притисне този

проклет румънец, да го смачка, да го прекърши и после да го изпрати в селото, за да

разказва за безжалостната съдба, която очаква всеки, попаднал в ръцете на хората с черни

униформи. И тогава всички ще знаят — трябва да сътрудничат, да пълзят в краката и да

треперят от желание, да се поставят в услуга на SS.

— Лъжеш — изкрещя той и удари с разтворена длан Юлиу в лицето. — Тези думи

са на румънски! Искам да знам какво пише!

— Приличат на румънски, хер офицер — стенеше от болка Юлиу, — но не са. Не

знам какво пише! Това съвпадаше с оскъдната информация, която Кемпфер бе получил от

собствения си речник. Заел се бе да изучава румънски още от първия ден, когато научи за

проекта в Плойещи. Вече имаше най-обща представа от дако-румънския диалект и се

надяваше не след дълго да го говори свободно. Нямаше намерение да позволява на

румънците, с които щеше да работи в лагера, да разговарят по между си без да ги разбира.

Но имаше още три разпространени диалекта, които доста се различаваха един от

друг. И написаните на стената знаци, макар и да приличаха, изглежда не принадлежаха на

нито един от тях.

Юлиу — съдържателят на страноприемницата и вероятно единственият грамотен

човек в селото — не беше в състояние да ги разчете. Но въпреки това, щеше да страда.

Кемпфер застана с гръб към него и четиримата есесовци. Не говореше конкретно на

някой от тях, но значението на думите му бе пределно ясно.

— Научете го на преводаческото изкуство.

Настъпи кратка сърцераздирателна пауза, после се чу приглушен удар, последван от

болезнен вик. Нямаше защо да гледа. Можеше сам да си представи картината на

случилото се — един от войниците бе забил приклада в гърба на съдържателя и го бе

свалил на колене. Останалите войници са се приближи и всеки миг щяха да обсипят с

ритници своята жертва. Познаваха добре онези места на тялото, където болката бе

непоносима.

— Престанете веднага! — нареди нечий глас и Кемпфер веднага позна, че

принадлежи на Вьорман.

Разгневен от намесата, есесовецът се обърна готов да се изправи срещу него. Отново

неподчинение! Открито предизвикателство към по-старшия по чин! Ала в мига, когато

понечи да отвърне, Кемпфер видя, че другият е поставил ръка върху дръжката на

пистолета. Дали наистина смята да го използва? Все пак…

Есесовците гледаха с объркани погледи своя началник. Кемпфер не посмя да им

нареди да продължат, нещо в изцъкления поглед и пребледнялото лице на Вьорман го

караше да бъде предпазлив.

— Този нещастник отказа да ни сътрудничи — рече неуверено той.

— И ти смяташ, че като наредиш да го пребият до смърт ще получиш онова, което

искаш? Каква интелигентност! — Вьорман приближи до Юлиу и изблъска встрани

есесовците, сякаш бяха бездушна мебел. Той сведе поглед към хленчещия съдържател,

после огледа един по един войниците.

— Така ли трябва да действа немският войник в името на родината? Обзалагам се,

че за родителите ви ще е много интересно да наблюдават как ритате един невъоръжен и

беззащитен човек. Каква храброст! Защо не ги поканите някой ден да ви погледат? Или

може би и тях сте ритали до смърт, преди да влезете в армията?

— Трябва да ви предупредя, капитане… — заговори Кемпфер, но Вьорман бе

насочил вниманието си към съдържателя.

— Какво можеш да ни кажеш за крепостта? Нещо, което не сме научили до сега?

— Нищо — промълви Юлиу на пода.

— Някакви легенди, страшни истории или бабешки приказки?

— През целия си живот не съм чувал нито една.

— И никой досега не е умирал в крепостта? Никога?

— Никога.

Кемпфер се вгледа в лицето на мъжа, озарено от надеждата, че ще се измъкне почти

невредим от това нощно премеждие.

— Май има един, който може би ще ви помогне. Ако ми позволите да погледна в

книгата за регистрация…? — съдържателят посочи към смачкания тефтер зад него.

Вьорман кимна, Юлиу запълзя по пода и вдигна омазнената книга. После трескаво

запрелиства страниците, докато най-сетне намери онова, което търсеше.

— Ето — това е! Този човек е бил по тези места три пъти през последните десет

години. Всеки път все по-болен, всеки път придружен от дъщеря си. Той е голям учен от

университета в Букурещ. Експерт по историята на този район.

Кемпфер също бе заинтригуван.

— И кога е идвал за последен път?

— Преди пет години — Юлиу погледна боязливо към Кемпфер и неволно се сви.

— Какво искаше да кажеш с това, че бил болен? — запита Вьорман.

— Последният път вървеше с две патерици.

Вьорман дръпна книгата от ръцете на съдържателя.

— Кой е той?

— Професор Теодор Куза.

— Да се надяваме, че още е жив — рече Вьорман и и хвърли книгата на Кемпфер. —

Уверен съм, че твоите хора от SS в Букурещ ще го открият лесно. Не губи повече време.

— Никога не си губя времето, капитане — тросна се Кемпфер, мъчейки се да

възстанови част от изгубения си пред хората авторитет. Никога нямаше да прости на

Вьорман за случилото се. — Като излезеш на двора ще видиш, че хората ми проучват

стената камък по камък. Докато се извърши проверката в Цюрих и издирят този

професор, ние ще разглобим крепостта парче по парче. Така че, дори ако не постигнем

нищо навън, не ще остане и помен от това място, та никой да не може да се крие в него.

Вьорман сви рамене.

— Предполагам, че така е по-добре, отколкото да седим и да чакаме поредната

жертва. Ще наредя на подофицер Остер да координира усилията на моите хора с твоите

— той се обърна, вдигна Юлиу на крака и го бутна по коридора. — Ще вървя с теб, —

рече той на съдържателя, — за да не те спре часовоят.

Но съдържателят се спря и прошепна нещо на капитана. Вьорман започна да се

смее.

Кемпфер почувства, че в него се надига гняв. Сигурно говореха за него, подиграваха

му се.

— Какво толкова смешно има, капитане?

— Този професор Куза, — рече Вьорман с подигравателна усмивка, — ученият,

който може би ще знае нещо повече за крепостта… той бил евреин!

Капитанът отново избухна в смях и гласът му отекна надолу по коридора.

11

Букурещ,

Вторник, 29 април

10.20

Шумно, настойчиво блъскане едва не изби вратата на апартамента от пантите.

— Отваряй!

Гласът на Магда потрепери, докато задаваше въпроса, чийто отговор вече знаеше.

— Кой е?

— Отваряй веднага!

Магда стоеше до вратата, облечена в широкия си пуловер и дълга, смачкана пола.

Косата й бе в безпорядък. Погледна назад, към баща й, седнал в инвалидната количка.

— Най-добре е да отвориш — произнесе той с фалшиво спокоен глас. По изпънатата

кожа на лицето му почти не се четеше каквато и да е емоция, но очите му горяха от страх.

Магда се обърна към вратата. С рязко движение издърпа резето и после отскочи

назад, сякаш се страхуваше, че ще я ухапе. И тъкмо навреме, защото вратата се отвори с

трясък и вътре нахлуха двама щурмоваци от Желязната гвардия, в пълно бойно

снаряжение и с насочени напред карабини.

— Това е квартирата на Куза — обяви единият. Макар да прозвуча като заключение,

всъщност беше по-скоро въпрос, ала нетърпящ възражение.

— Да — отвърна Магда, отстъпвайки назад към баща си. — Какво искате?

— Търсим Теодор Куза. Къде е той? — очите му се впиха в лицето на Магда.

— Ето го — промълви баща й.

Магда застана до него и го прегърна през раменете, сякаш да го защити. Цялата

трепереше. Страхувала се бе неведнъж, че този ден ще настъпи, молила се бе да не дойде

никога. Ала сега вече нямаше съмнение, че ще ги откарат в някой лагер, където баща й не

ще издържи дори една нощ. Знаеха, че рано или късно анти-семитизмът на настоящето

правителство ще прерасне в ужасяващи репресии, подобни на тези в Германия.

Жандармеристите погледнаха към баща й. Единият, който изглежда бе по-старши,

пристъпи напред и измъкна някакъв документ от колана си. Той плъзна поглед по него,

после вдигна глава.

— Не е възможно да си Куза. Тук пише, че е на петдесет и шест. А те си твърде стар.

— И въпреки това, аз съм той.

Жандармеристите погледнаха към Магда.

— Вярно ли е? Този човек ли е професор Теодор Куза, бивш преподавател в

университета в Букурещ?

Магда почувства, че е парализирана от страх и неспособна да отговори, дори да

диша.

Жандармеристите се поколебаха, изглежда не знаеха как да постъпят.

— Какво искате от мен? — запита баща й.

— Наредено ни е да те отведем на гарата и да те придружим до разклона за

Кампина, където ще те посрещнат представители на Третия райх. От там…

— Немци? Но защо?

— Не е твоя работа да задаваш въпроси! От там…

— С други думи и те не знаят — чу Магда да мърмори баща й.

— … ще бъдеш откаран в прохода Дину.

Лицето на баща й бе огледално отражение на нейната изненада, но двамата бързо

дойдоха на себе си.

— С удоволствие ще ви последвам, господа, — обърна се към жандармеристите

баща й, разпервайки сгърчените си, увити в парцаливи ръкавици пръсти, — защото едва

ли на света има друго по-очарователно място от прохода Дину. Но както и сами виждате, малко съм неразположен в момента.

Двамата жандармеристи оглеждаха колебливо седналия в инвалидната количка

мъж. Магда почти можеше да долови реакцията им. Баща й бе като оживял скелет, покрит

с мъртвешки бледа кожа, по оплешивяващата му глава стърчаха белезникави кичури,

пръстите му бяха сгърчени и покрити с възли, а ръцете и врата му бяха толкова тънки,

сякаш лишени от плът. Изглеждаше крехък, немощен, чуплив. А в заповедта се нареждаше

да открият мъж на петдесет и шест.

— Каквото и да е — ще трябва да дойдеш с нас — рече по-старшият.

— Но той не може! — проплака Магда. — Това пътуване ще го погуби!

Жандармеристите се спогледаха. Мислите им можеха да се разчетат: наредено им

бе да открият професор Куза и да го отведат час по-скоро в прохода Дину. И по всичко

изглежда — жив. Ала човекът пред тях изглеждаше така, сякаш не би издържал дори пътя

до гарата.

— Ако можех да разчитам на помощта на дъщеря си — чу тя да произнася баща й,

— вероятно бих се чувствал по-добре.

— Не, татко! Не можеш! — но какво говореше той?

— Магда… тези хора са твърдо решени да ме отведат. Ако искам да оцелея, ще

трябва да дойдеш с мен — той вдигна поглед към нея, а очите му нареждаха. — Трябва.

— Да, татко — не знаеше какво е намислил, но трябваше да се подчини. Беше й

баща.

— Разбираш ли накъде тръгваме, скъпа? — запита той, поглеждайки я

многозначително.

Опитваше се да й каже нещо, да намери някакъв ключ в ума й. И тя изведнъж си

спомни съня от преди седмица и наполовина събрания куфар в леглото й.

— На север!

Жандармеристите се настаниха на седалките срещу тях в купето. В редките минути,

когато откъсваха очи от тялото на Магда, увито в дебели вълнени дрехи, те разменяха по

някоя мързелива реплика. Баща й се настани до прозореца, на ръцете му имаше два чифта

ръкавици, отгоре кожени, а отдолу платнени. Букурещ безшумно се изнизваше край тях.

Предстоеше им да изминат около осемдесет километра — петдесет до Плойещи и още

тридесет на север до Кампина. Нататък идваха трудностите. Молеше се баща й да

издържи.

— Знаеш ли защо ги накарах да те вземат? — запита я той с пресекнал глас.

— Не, татко. Не виждам въобще защо ни трябваше да тръгваме. Можеше да се

измъкнеш по някакъв начин. Предполагам достатъчно бе да поискаш среща с техните

началници и те сами щяха да се убедят, че си неспособен да пътуваш.

— Хич нямаше да ги е грижа. А и не съм чак толкова зле, колкото изглеждам — е,

не че съм добре, но поне не съм живия труп, на какъвто приличам.

— Не говори така!

— Преди много години се отказах да се самозалъгвам, Магда. Когато за пръв път ми

откриха ревматоиден артрит, уверен бях, че грешат. И така беше — защото се бях разболял

от нещо далеч по-лошо. Мина време и най-сетне се примирих — няма надежда, не ми

остава и много време. Ето защо, ще вложа всичко от себе си в тази работа.

— Но не биваше да им позволяваш да те мъкнат чак в прохода Дину!

— И защо? Винаги съм обичал това място. Не по-лошо за умиране от всяко друго.

Каквото и да сторя, щяха да ме отведат там. Трябвам им по някаква неясна причина и

нямаше да се откажат от намерението си — той се наведе към нея. — Знаеш ли защо им

казах, че имам нужда от теб?

Магда се замисли над въпроса. Колко типично за баща й — вечния учител,

неизменния Сократ на всяка ситуация, готов да задава въпрос след въпрос, докато доведе

събеседника си до желаното заключение. Магда винаги се дразнеше от подобни разговори

и се мъчеше да ги приключи колкото се може по-скоро. А в момента бе толкова

напрегната, че едвам се сдържаше.

— За да съм твоя болногледачка, както винаги — тросна се тя. — Какво друго? —

съжали за думите си в мига, когато ги произнесе, но баща й сякаш не я бе чул. Беше

прекалено погълнат от онова, което искаше да й каже, за да я чуе.

— Да! — прошепна той в отговор. — Точно това исках да си помислят. — Но

всъщност, това е едничкият ти шанс да се измъкнеш от страната! Когато пристигнем в

Дину, бих искал при първа възможност да избягаш и да се скриеш в планината!

— Татко, не!

— Слушай ме! — прекъсна я той и се наведе към ухото й. — Никога няма да ни се

отдаде друг подобен случай. Много пъти сме били в Алпите. Познаваш добре прохода

Дину. Наближава лятото. Ще се скриеш за известно време, после ще поемеш на юг.

— Накъде?

— Не зная — където и да е! Само се измъкни от тази страна! Иди в Европа! В

Америка! В Турция! В Азия! Където и да е, просто се махни!

— Самотно пътуваща жена във военно време — изрече Магда, като се стараеше да

прикрие укора в гласа си. Баща й бе загубил способността си за трезво разсъждение. — И

докъде мислиш ще стигна?

— Трябва да опиташ! — устните му трепереха.

— Татко, какво има?

Той се загледа през прозореца и когато отново се извърна към нея, гласът му бе едва

доловим.

— Свършено е с нас. Ще ни пометат от лицето на тази земя.

— Кой?

— Нас — евреите! Няма надежда — поне в Европа. Може би някъде другаде.

— Не бъди толкова…

— Така е! Гърция току що се предаде! Осъзнаваш ли, че откакто нападнаха Полша

преди година и половина, не са изгубили нито една битка? Никой не е в състояние да

издържи срещу тях повече от шест седмици! Нищо не може да ги спре! И този безумец,

който ги води се заканва да изтрие нашия народ от лицето на Земята! Нали чу слуховете

от Полша — същото ще се случи и тук! Изтребването на румънските евреи се отлагаше

досега само защото предателят Антонеску и ръководителите на Желязната гвардия се

дебнат един друг. Но решат ли веднъж споровете си, не ни остава много надежда.

— Грешиш, татко — побърза да отвърне Магда. — Румънският народ никога не ще

го позволи.

Той я погледна с блеснали очи.

— Не ще го позволи ли? А ние? Какво стана с нас? Протестира ли някой, когато

правителството се зае да „румънизира“ еврейската собственост? Защо поне един от

колегите ми в университета — и приятели от десетилетия — не се възпротиви срещу

изгонването ми? Нито един! Нито един! А след това — дойде ли някой, за да види как

съм? — гласът му трепереше. — Никой!

Той отново се обърна към прозореца и потъна в мълчание.

Магда отчаяно търсеше някаква дума с която да го успокои, но не намираше нищо

подходящо. Не се съмняваше, че от очите му биха бликнали сълзи, ако болестта не бе го

лишила от тази възможност. Когато баща й заговори отново, вече беше поуспокоен, но

въпреки това не отделяше поглед от пейзажа навън.

— Съвсем скоро румънските фашисти ще ни предадат на своите германски

приятели. Краят ни е близо!

Магда бе вперила поглед в тила на баща си. Колко огорчен и циничен бе станал в

последно време. А защо да не стане? Беше повален от болест, която бавно и неумолимо

стягаше тялото му на възел, сгърчваше пръстите му, превръщаше кожата му в чуплив

пергамент, изсушаваше очите и устата му и все повече затрудняваше гълтането му. Ами

кариерата му — въпреки дългите години в университета, въпреки, че бе ненадминат

авторитет по румънския фолклор, въпреки че бе стигнал до поста заместник-декан на

Историческия факултет, беше уволнен безцеремонно. Е, да, обясниха, че причината е в

напредналия стадий на заболяването, но баща й знаеше, че го направиха, защото е евреин.

Изхвърлиха го като мръсен парцал.

Така беше — здравето му се рушеше, не му позволиха да преподава и изучава

румънска история — на която бе посветил живота си — а сега го гонеха и от дома му. И

на всичко отгоре, трябваше да наблюдава как машината, създадена да унищожи неговия

народ е готова да заработи и в тази страна. Идеше и редът на Румъния.

Естествено, че ще бъде огорчен! — мислеше си тя. Има пълното право да бъде!

И аз съм огорчена. Защото искат да унищожат моя народ. А значи и мен.

Не, не и нея. Това не биваше да се случи. Нямаше да позволи. Магда почувства

тежест в гърдите си. Откакто майка й бе починала преди единадесет години, върху

плещите й се бе стоварило непосилно бреме. Трудно бе да си жена в този свят. Трудно

беше ако си омъжена, още по-трудно — ако не си, защото нямаше на кого да се опреш,

кой да застане на твоя страна. Почти невъзможно бе за една жена да реализира някакви

амбиции извън домакинството. Ако си омъжена — гледай си семейството, ако пък не си

— в теб намират нещо съмнително. А ако си еврейка…

Тя погледна крадешком към седналите отсреща жандармеристи. Защо не ми

позволяват да оставя нещо от себе си в този свят? Не кой знае какъв белег… поне малка

драскотина. Моята книга с песни… едва ли ще е кой знае колко популярна, но може би

някой ще я разтвори след стотина години и ще изсвири една от песните вътре. И когато

песента свърши… музикантът ще затвори книгата и тогава ще прочете името ми на

корицата. В този миг аз ще живея отново. Музикантът ще узнае, че песента е съхранила за

него Магда Куза.

Тя въздъхна. Не биваше да се предава. Още не. Всичко се бе преобърнало наопаки и

заплашваше да става още по-зле. Но не беше свършило. Поне докато не е изгубила

надежда.

Но тя знаеше, че само гола надежда не е достатъчна. Трябваше да има още нещо. Ала

в началото стигаше и надеждата.

Влакът премина покрай лагер от ярко боядисани вагони, струпани край запален

огън.

— Виж! — извика тя, надявайки се да подобри настроението му. Баща й бе

отдавнашен любител на циганския фолклор. — Табор.

— Виждам — отвърна без никакъв ентусиазъм той. — Махни им за сбогом, и те са

обречени като нас.

— Престани, татко!

— Истина е. Ромите също ще бъдат унищожени — за облекчение на властите. Те са

свободни люде, привикнали на веселие, смях и празненства. Фашистката душевност не е в

състояние да понася подобни неща. Те се раждат в сянката на фургоните, живеят без

постоянен адрес, нито пък имат работа. Не използват дори едно и също име непрестанно, защото имат три — едно за пред хората, друго вътре в табора и трето — потайно, което

майка им прошепва в ухото при раждане, за да прогони дявола. За фашистите те са

изчадия адови.

— Може би — каза замислено Магда. — А какво ще кажеш за нас? И ние ли сме

изчадия?

Най-сетне баща й откъсна очи от прозореца.

— Не зная. И не мисля, че някой знае със сигурност. Ние сме добри и послушни

граждани — там където ни има. Предприемчиви сме, умели в търговията, плащаме си

данъците. Може би тук ни е слабото място. Просто не зная — той поклати глава. — Не

веднъж съм мислил върху това. Не мога да разбера. Така както не мога да разбера защо

трябва да ни откарат насила в прохода Дину. Единственото забележително нещо там е

крепостта, но тя по-скоро би заинтересувала такива като мен и теб. Не и германците.

Той се облегна назад и затвори очи. Малко след това се унесе в сън и тихичко

захърка. Спа през целия път до Плойещи, събуди се за малко източно от Флорещи и после

отново потъна в сън. През това време Магда разсъждаваше върху онова, което ги очаква и

се чудеше какво биха могли да искат немците от баща й. И то точно в прохода Дину.

Влакът се поклащаше равномерно и тя неусетно се унесе в познатите мечти — как

се омъжва за някой красив, любещ и интелигентен мъж. Ще имат много пари, но няма да

ги дават за бижута и скъпи дрехи — за Магда това бяха дрънкулки без значение — а за

книги и пътешествия. Ще живеят в къща, която ще прилича на музей — натъпкана с

предмети, ценни единствено за тях двамата. И тази къща ще е построена в някоя далечна

страна, където никой не го е грижа дали си евреин. Мъжът й ще е брилянтен учен, а тя ще

стане известна и уважавана заради музикалните си аранжименти. Татко също ще живее

при тях, под наблюдението на най-добрите лекари и сестри.

На устните на Магда се появи слаба, измъчена усмивка. Празни фантазии — ето

какво бе всичко това. Вече й беше твърде късно да се омъжва. Беше на тридесет и една —

възраст, на която никой подходящ мъж не би я избрал за съпруга и майка на децата му.

Ставаше само за любовница. На това, естествено, не би се съгласила никога.

Преди повече от десет години си имаше един приятел — Михаил — студент на баща

й. И двамата изпитваха влечение един към друг. Сигурно накрая щеше да излезе нещо от

тази история, но неочаквано бе умряла мама и се наложи Магда да отделя цялото си време

за баща си. Михаил бе останал забравен. Нямаше избор — баща й бе направо съсипан от

внезапната смърт на мама и само Магда можеше да му вдъхне сила за живот.

Магда докосна тънкия златен пръстен на ръката й. Спомен от мама. Колко по-

различно щеше да е всичко, ако сега тя бе жива.

Често си спомняше за Михаил. Беше се оженил малко след това и сега имаше три

деца. А Магда си имаше само баща.

Всичко се бе променило след смъртта на майка й. Магда не можеше да обясни как

се е случило, но постепенно баща й се превърна в смисъл на нейния живот. И макар че в

онези първи дни все още бе заобиколена от мъже, тя почти не ги забелязваше.

Вниманието и чувствата им към нея бяха като капчици попаднали върху стъклена

статуетка, неприети, неабсорбирани и оставящи само неясна мъглява следа след като се

изпарят.

Следващите години прекара бореща се между желанието да бъде необикновена и

чудата и същевременно да получава всичко онова, от което би имала нужда една млада

жена. Но сега вече бе твърде късно. Нищо хубаво не я чакаше напред — знаеше го от ясно

по-ясно.

А колко различно би могло да е всичко! И по-добро! Ако мама не бе умряла. Ако

татко не бе се разболял. Ако не беше се родила еврейка. Последното никога не бе посмяла

да произнесе пред баща й. Щеше да посрещне думите й с гняв. Но тя наистина го

мислеше. Ако двамата с него не бяха евреи и сега нямаше да пътуват с този влак, татко

щеше да си работи в университета, а бъдещето нямаше да изглежда като мрачна бездна

пълна със заплахи и безнадеждност.

Равнината навън постепенно бе изместена от хълмове и влакът пое бавно по склона.

Слънцето вече грееше над Алпите, когато поеха по последния хълм преди Кампина.

Когато минаваха покрай нефтените кули на малката рафинерия Стяуа, Магда се зае да

облича баща си в пуловер. Веднага щом приключи, привърза косата си с кърпа и после

отиде в задната част на вагона за да докара количката. По-младият от двамата

жандармеристи я последва. През целия път чувстваше очите му върху тялото си. Колкото

повече се отдалечаваха от Букурещ,, толкова по-дръзки ставаха тези погледи.

В мига, когато Магда се наведе да изправи седалката, тя усети ръцете му да опипват

талията й през дебелата вълнена пола. Едната от тях се плъзна под полата й и после се

стрелна нагоре между краката. Стомахът й се сви от уплаха, тя се извърна към него и с

мъка се сдържа да не впие нокти в лицето му.

— Мислех, че ще ти хареса — рече той и се притисна към нея, обгръщайки я с ръце.

— За еврейка не изглеждаш зле, а по очите ти познавам, че си падаш по-истинските мъже.

Магда го погледна. Беше всичко друго, но не и „истински мъж“. На възраст бе не

повече от двадесет годишен, горната му уста бе покрита с едва набол мъх, а якичката му

чернееше от мърсотия. Той я тласна назад, притискайки я към вратата.

— Отзад е багажното. Да отидем там.

— Не — рече Магда, стараейки се да изглежда равнодушна.

— Тръгвай! — той я побутна по-силно.

Докато търсеше изход от ситуацията, тя с мъка преглътна отвращението от неговото

докосване. Трябваше да отвърне нещо, да се съпротивлява, но се страхуваше, че така само

ще го предизвика повече.

— Не можеш ли да си намериш момиче, което да те иска? — попита тя, като го

погледна право в очите.

— Разбира се, че мога — премигна той.

— Тогава защо насилваш тези, които не искат?

— Когато свърши ще си ми благодарна — захили се той.

— Сигурен ли си?

За миг издържа на втренчения й поглед, после сведе очи. Магда не знаеше какво ще

последва. Но бе твърдо решена да се разкрещи и да се опита да го ритне, ако

жандармеристът продължи да нахалства.

Влакът се разтресе и забави скорост със скърцане. Навлизаха в района на Кампина.

— Няма да имаме време — рече той и погледна към постройките на гарата, които се

плъзгаха бавно отвън. — Жалко.

Спасена. Но Магда предпочете да замълчи. Искаше й се да въздъхне облекчено, но

не смееше.

Младият жандармерист се отдръпна, приглади коса и рече, сочейки през прозореца:

— Сигурен съм, че щеше да предпочетеш мен, пред тях.

Магда се наведе и погледна навън. Зърна на перона четирима войници облечени в

черни униформи и краката й се подкосиха. Достатъчно бе слушала за SS, за да ги познае

още при първата среща.

12

Карабурун, Турция

вторник, 29 април

18.02

Червенокосият стоеше изправен на вълнолома, усещайки топлината на залязващото

слънце по лицето си. Черно море. Глупаво име. Беше синьо на цвят и приличаше на

океана. Зад него се издигаха двуетажни тухлени къщурки, струпани на самия бряг, а

червените им керемидени покриви пламтяха като алената пътека на залеза.

Не беше никак трудно да си намери лодка. Макари улова по тези места да бе винаги

богат, рибарите оставаха бедни. Прекарваха живота си в борба да изкарат прехраната.

Вместо бързоходния катер, сега разполагаше с една разядена от сол рибарска ладия.

Далеч не онова, от което се нуждаеше и същевременно най-доброто, което можеше да

получи тук.

Катерът на контрабандиста го бе откарал до Силиври, западно от Константинопол

— не, всъщност сега го наричаха Истанбул. Припомни си, че местният режим бе взел

властта преди десетина години. Трябваше да привикне с новото име, но старите навици се

изкореняваха трудно. Акустирал бе на брега, после си бе събрал багажа, а накрая бе

тласнал катера обратно в Мраморно море, където щеше да се носи, с трупа на своя

съдържател на борда, докато го открие някой рибар, или военен кораб.

А червенокосият бе поел през европейската част на Турция — близо четирийсет

километра до другия бряг. Не беше трудно да наеме кон за пътя, както и да си намери

лодка на северния бряг. Звънът на златото имаше магическа сила в тези времена, когато

правителствата падаха за броени дни, а книжните пари се превръщаха в стари вестници.

И ето че в краката му се плискаше Черно море, а той почукваше нетърпеливо с

пръсти по калъфа, докато зареждаха ладията с гориво. Едвам се сдържаше да не изтича

при собственика и да го подкани да бърза, дори ако трябва да си послужи с ритници. Би

било безполезно. Знаеше, че не може да накара тези хора да бързат, те живееха с друго

темпо, далеч по-бавно от неговото.

От тук до делтата на Дунав бяха около шестстотин километра по права линия и

почти още толкова на запад по суша до прохода Дину. Ако не беше тази проклета война,

щеше да наеме самолет и досега да е пристигнал.

Какво ли се бе случило? Дали в прохода е имало битка? По радиото не бяха

съобщили нищо за сражения в Румъния. Както и да е. Нещо там не беше наред. А той си бе

мислел, че е решил нещата завинаги.

Устните му се изкривиха. Завинаги? Единствен той от всички хора би трябвало да

знае, колко малко неща на този свят оставаха непроменени завинаги.

И все пак, имаше малка надежда, че събитията не са стигнали отвъд онази точка, зад

която връщане няма.

13

Крепостта

Вторник, 29 април

17.52

— Не виждате ли, че е изтощен? — извика Магда, чийто страх се бе сменил от гняв

и яростен инстинкт за съхранение.

— Не ме интересува дали ще издъхне — отвърна есесовският офицер, когото

наричаха майор Кемпфер. — Искам да ми каже всичко, което знае за крепостта.

Пътуването от Кампина до крепостта бе направо кошмарно. Наблъскаха ги

безцеремонно в каросерията на един покрит с платнище военен камион, където ги

охраняваха двама войници със свирепи лица, докато другите двама се настаниха в

кабината. Баща й бе разпознал в тях щурмоваците-есесовци и се бе постарал да й обясни с

какво точно се занимават. Но дори без неговите обяснения тя ги намираше за

отблъскващи — отнасяха се с нея и баща й като с багаж. Не говореха румънски, а вместо

него използваха езика на грубостта и ударите с приклади. Но Магда почти веднага долови

още нещо зад стената на обичайната им бруталност — преумора. Изглеждаха сякаш са

доволни, че са далеч от прохода Дину и никак не горят от желание да се върнат там.

Особено тежко бе пътуването за баща й, който с мъка се крепеше на тясната

скамейка в каросерията. Машината се тресеше и подскачаше по пътя, който изглежда

никога не е бил предвиждан за подобни превозни средства. Всяко раздрусване беше

агония за баща й, а Магда трябваше безпомощно да наблюдава как потръпва и стиска

болезнено зъби. На едно място камионът спря, защото пътят бе запречен от волска талига

и Магда използва отдалата й се възможност за да премести баща си обратно в количката.

Действаше бързо, не знаеше колко ще се задържат, но бе сигурно, че докато шофьорът

натиска така ядно клаксона, колата няма да потегли. Когато потеглиха отново,

единственото което трябваше да върши бе да прикрепя количката за да не се изтърколи

назад и същевременно да се държи на скамейката. Войниците от охраната не откъсваха

очи от нея, но не направиха и най-малък опит да й помогнат. Когато пристигнаха в

крепостта, Магда бе изтощена до смърт.

Крепостта… тя сякаш се бе променила. Изглеждаше добре поддържана както

винаги, когато по здрач я наближиха, но като че ли бе обвита в някакъв злокобен воал и

дори въздухът, докосващ с хладни пръсти откритите части на лицето й изглеждаше по-

смразяващ от обикновено.

Баща й също долови промяната, разбра го по това как вдигна глава и се огледа,

мъчейки се да класифицира усещането.

Вътре германците се мятаха като в развълнуван кошер — едните бяха облечени в

черни униформи, но имаше и други — в сиви. Двама от тези в сиви униформи свалиха

капака на камиона и замахаха с ръце повтаряйки кресливо:

— Schnell! Schnell!

Магда им заговори на немски, език който не само разбираше, но и говореше добре.

— Той не може да ходи! — за момента това бе самата истина. Баща й бе на

границата на припадъка.

Войниците не се поколебаха за миг. Те скочиха на платформата и свалиха баща й

направо с количката, но през двора оставиха тя да го бута. Докато ги следваше, усещаше

как сенките над нея се сгъстяват.

— Нещо не е наред тук, татко! — прошепна в ухото му. — Нима не го чувстваш?

В отговор само бавно кимване с глава.

Магда го избута до първия етаж на кулата. Тук я очакваха двама немски офицери —

единият в сиво, а другият в черно, застанали до празна маса, над която от тавана гореше

самотна крушка.

Вечерта едва бе започнала.

— Първо, — произнесе баща й в отговор на заповедта на есесовеца да разкаже

каквото знае, — това не е крепост, а твърдина или както я наричат по тези места —

доньон. С други думи, това е сърцевината на укреплението, най-защитеното място,

предназначено за господаря и неговите близки. Тази сграда, — той си позволи да махне с

ръка, — е уникална. Не знам как е най-правилно да се нарече. Твърде стилна и масивна е

за да бъде обикновен наблюдателен пост, от друга страна е прекалено малка, за да е била

построена от някой влиятелен феодален болярин. Открай време я наричат „крепостта“,

може би поради липса на по-добро название. Предполагам, че за момента ще свърши

работа.

— Не ме интересува какво предполагате! — кресна майорът. — Искам да знам

всичко, което вие знаете! Историята на крепостта, легендите свързани с нея — всичко!

— Не може ли да почака до сутринта? — намеси се Магда. — Баща ми едва ли е в

състояние дори да разсъждава. Може би утре…

— Не! Трябва да ни разкаже всичко тази нощ!

Магда премести поглед от русокосия есесовец към другия офицер — когото

наричаха капитан Вьорман. Беше с обгоряла от слънцето кожа, значително по-едър и до

момента бе запазил мълчание. Надникна в очите и на двамата и съзря същото, което бе

видяла в погледите на чакащите я на гарата войници. Изведнъж осъзна какво бе общото

между тях. Тези хора бяха изплашени. Офицери, войници и щурмоваци — всички те се

бояха.

— За какво по-точно става дума? — запита баща й.

Капитан Вьорман най-сетне проговори.

— Професор Куза, през изминалата седмица, откакто сме тук, бяха убити осем от

хората ни — майорът хвърли свъсен поглед на капитана, но той продължи да говори,

сякаш не го забелязваше. — По едно убийство всяка нощ, с изключение на последната,

когато на двама войници едновременно бяха разпорени гърлата.

Отговорът почти се беше оформил на устните на Куза. Магда се молеше да не изрече

нещо, с което да разгневи германците. Но изглежда баща й бе претеглил внимателно

думите си.

— Нямам никакви политически връзки и не знам в този район да действа

терористична група. Не мога да ви помогна.

— Ние не мислим, че тук става дума за терористична група — произнесе капитанът.

— Тогава какво? Кой?

Отговорът като че ли причиняваше болка на капитан Вьорман.

— Не сме сигурно дори, че става дума за човек.

За миг думите увиснаха във въздуха и тогава Магда забеляза, че баща й е разтворил

уста в онзи мъртвешки изглед, който напоследък при него означаваше усмивка.

— Господа, да не би да смятате, че тук имат пръст свръхестествени явления? Убити

са няколко от хората ви и тъй като не можете да откриете убиеца, нито пък бихте

признали, че румънските партизани са по-хитри от вас, търсите обяснение в

свръхестественото. Ако наистина ви трябва моята…

— Млъквай, чифут! — изрева ненадейно майорът от SS, с изкривено от гняв лице.

— Единствената причина, поради която си тук, единствената причина, поради която не

съм наредил да застрелят теб и дъщеря ти е фактът, че си обикалял из тези места и си

експерт по местния фолклор. Колко дълго ще останеш жив зависи само от това колко

полезен можеш да ни бъдеш. До този момент не си произнесъл и една дума, с която да ме

убедиш, че не съм си изгубил времето като съм наредил да те докарат тук!

Магда видя, че усмивката от лицето на баща й се изпарява, заместена от маска на

ужас. Заплахата бе оказала необходимото въздействие.

— Ще направя каквото мога — произнесе тихо той, — но първо ще трябва да ми

разкажете за всичко, случило се тук. Може би ще намеря някое по-правдоподобно

обяснение.

— Надявам се, защото е за твое добро.

Капитан Вьорман разказа, че двама войници открили на една от стените кръст от

злато, а не от мед и никел като останалите, пробили отвор в нея и попаднали в тесен

тунел, който водел до някакво плътно затворено помещение, разказа за пробива в стената

на коридора, за срутването на част от пода в подземията, за съдбата на редник Лутц и

останалите. Капитанът описа също така поглъщащата вълна от мрак, която бе забелязал на

крепостната стена преди две нощи и за двамата есесовци, които неизвестно как бяха

стигнали до стаята на майор Кемпфер с разпрани гърла.

Разказът му смрази Магда. При други обстоятелства вероятно би й се сторил

забавен. Но обстановката в крепостта през тази нощ и мрачните лица на германските

офицери му придаваха достоверност. Вслушана в гласа на капитана, тя изведнъж осъзна,

че нощта на първата смърт в крепостта съвпада с пробудилия я кошмарен сън за пътуване