Пазителят на меча

на север.

Може би бе само една случайност. Не това бе важно — трябваше да направи нещо за

татко. С всяка нова невероятна подробност от ужасния разказ смъртната умора от лицето

му сякаш се стопяваше. И към края на разказа съсипаният от болестта и изтощението

старец се беше превърнал в професор Теодор Куза, експертът, призован да свидетелства в

своята любима област. Той помисли малко преди да отговори:

— Очевидното заключение от чутото е, че нещо е било освободено от помещението

в стената при отварянето му. До колкото ми е известно, няма описан случай на смърт в

крепостта преди този. Но от друга страна, в тази крепост никога не се е настанявала

чужда армия. Ако не бяха събитията от предишната нощ, бих отдал случаите на смърт, на

някой патриотично настроен румънец. Ала няма никакво научно обяснение за

изчезването на светлината, нито пък за раздвижването на обезкървени трупове. Затова

може би ще трябва да потърсим обяснение отвъд границата на естественото в природата.

— Затова си тук, чифут — рече майорът.

— Най-простото решение е да си тръгнете.

— Невъзможно!

— Господа — заговори баща й. — Аз не вярвам във вампири. Във всеки случай… не

вярвам вече. Нито пък в таласъми и духове. Но винаги съм вярвал, че в тази крепост има

нещо особено. За мен тя открай време е била една загадка. Има уникална архитектурна

структура, но не съществуват никакви записи за това кой я е построил. Поддържана е в

идеално състояние, но никой не е обявил официално, че я притежава. Трябва да призная, че години наред се рових в архивите с надежда да намеря някакъв документ за

притежателя й или за онзи, който се грижи за поддръжката й.

— Работим по този въпрос в момента — рече кратко майор Кемпфер.

— Вероятно имате пред вид, че сте влезли във връзка със Средиземноморската

банка в Цюрих? Не си губете времето, вече съм бил там. Парите идват от сметка, разкрита

през миналия век, когато е било основана банката — по-точно от лихвите по този влог. А

по-рано, склонен съм да вярвам, източник на заплащането по поддръжката е била някоя

друга банка, вероятно в друга страна… Но истината е, че никъде не може да бъде открита

връзка с конкретна личност, която е разкрила тази сметка. Парите са вложени, тече им

лихва и заплащането трябва да се извършва in perpetum[1].

Майор Кемпфер блъсна с юмрук по масата.

— Проклятие! За какво си ни тогава, изкуфял старец!

— Аз съм всичко, с което разполагате, хер Майор. Но позволете ми да продължа с

разказа си: преди три години ми хрумна да отправя петиция до румънското правителство

— и тогавашния крал Карол — в която обявявах крепостта за национална ценност и

заявявах, че бих желал да поема грижата за нея. Надявах се, че подобна национализация

ще накара собственикът да излезе на бял свят. Но на петицията ми бе отказано. Крепостта

е построена в затънтен край, към който няма определен интерес, а освен това не

съществуваха конкретни източници, които да доказват, че крепостта е свързана с

румънската история. Последно, но и най-важно — национализацията щеше да изисква

отпускане на държавни средства за поддръжка. А защо да го правят, след като някой вече

се бе заел с тази работа и то така добре? Нямах с какво да оборя подобни аргументи. Ето

защо, господа, се отказах. Влошеното ми здраве ме принуди да се установя за постоянно в

Букурещ. Не ми стана нищо друго, освен да се задоволявам с тъжната мисъл, че съм най-

големият жив експерт по въпросите на крепостта. Което за останалите не значеше нищо.

Магда сведе глава. Тя бе извършила по-голямата част от работата. Знаеше почти

толкова за крепостта, колкото и той. Но предпочете да замълчи. Нямаше право да

противоречи на баща си, особено в присъствието на непознати.

— А какво ще кажете за това? — капитан Вьорман посочи натрупаните в ъгъла

обвити в кожа книги и свитъци.

— Книги? — Куза вдигна учудено вежди.

— Наредих да се започне разрушаването на крепостта. Не след дълго това… нещо…

което търсим, няма да има къде да се скрие. Камък по камък ще извадим това съоръжение

на дневна светлина. Къде ще отиде тогава?

— Добър план — Куза вдигна рамене. — Стига да не освободите нещо още по-лошо.

На лицето на Кемпфер се изписа изненада — изглежда не му бе хрумвала подобна

възможност. Магда забеляза, че баща й поглежда с любопитство към купчината с книги.

— Къде намерихте книгите? В крепостта никога не е имало библиотека, а местните

селяци не могат да разчетат дори имената си.

— В една ниша в стената — обясни капитанът.

— Виж какво има сред тях — нареди й Куза.

Магда коленичи до книгите, щастлива поне за малко да свали тежестта от

изнурените си крака. Количката на баща й бе единственият стол в стаята и никой не й бе

предложил да седне някъде. Огледа купчината, вдъхвайки позната миризма на стара

хартия — обичаше книгите, обичаше и миризмата им. Трябва да бяха поне дузина, някои

съвсем изгнили, една от тях — изцяло на свитъци. Магда внимателно ги разрови,

използвайки възможността да се поразкърши. После взе една от тях. Заглавието бе на

английски — „Книга на Ейбон“. Погледна я изумена. Невъзможно… трябва да е някаква

шега! Разгледа и другите, превеждайки заглавията им от различните езици, на които бяха

написани, а объркването й растеше. Всички до една бяха оригинални! Тя се изправи рязко

и едва не падна от припряността си.

— Какво има? — попита баща й като видя израза на лицето й.

— Тези книги! — възкликна тя, неспособна да сподави вълнението си. —

Невъзможно е дори да съществуват!

Куза придърпа количката към масата.

— Дай ги тук!

Магда вдигна горните две. Едната беше „De Vermis Mysteriis“ от Лудвиг Прин,

другата — „Cultes des Goules“ на Комт Д’Арлет. И двата тома бяха необичайно тежки и тя

настръхваше само от докосването до тях. Заинтригувани, немските офицери се

приближиха и прехвърлиха останалите книги на масата.

Разтреперан от вълнение, Куза мърмореше неразбрано под носа си и от време на

време произнасяше поредното заглавие, на което бе спрял поглед.

— „Пнакотическия ръкопис“, на свитък! Преводът на дю Норд на „Книга на Ейбон“!

„Седемте загадъчни книги на Хсан“! А ето и „Неизречени култове“ на фон Юнц! Тези

книги са безценни! Били са анатемосани и изгорени още през средните векове и са

останали само мълвите за тях. Някои дори се съмняват, че въобще са съществували! Но ето

ги тук, може би единствените оцелели копия!

— Може би с право са били забранени, татко — рече Магда, която никак не

харесваше блясъка в очите му. Знаеше, че в тези книги се описват правила и инструкции

за връзка със сили, далеч отвъд границите на разумното и рационалното. Фактът че

съществуват, че авторите им са били нещо повече от персонажи от зловещи мълви, беше

крайно обезпокояващ. Това променяше смисъла на всичко.

— Може би — кимна Куза без да вдига глава. Беше свалил ръкавиците си, а на

показалеца си бе надянал гумен напръстник. След като нагласи очилата си той се зае да

прелиства страниците. — Но това е било в друго време. Сега сме двайсети век. Не вярвам, че в тези книги има нещо, с което да не можем да се правим.

— Какво толкова страшно може да има в тях? — запита Вьорман, придръпвайки

обкованото с железни катарами копие на „Неизречени култове“. — Вижте, тази е на

немски. — Той отгърна корицата, прехвърли няколко страници и зачете нещо по средата.

Магда посегна да го спре, но се отказа. Нищо не дължеше на тези германци. Видя

как побледнява лицето на капитана, той преглътна сподавено и захлопна книгата.

— Що за болен, побъркан ум би написал подобно нещо? То е… то е… — изглежда

не можеше да намери подходящия израз.

— Какво имаме тук? — рече баща й вдигайки една книга, чието заглавие още не бе

прочел. — О, това е книгата на ван Юнц. Издадена е за пръв път в Дюселдорф през 1839г.

Съвсем ограничен тираж, частно издание, не повече от дузина копия… — той млъкна.

— Нещо не е наред? — попита Кемпфер. Стоеше малко встрани от тях, без да

проявява особен интерес.

— Да. Тази крепост е било построена през петнадесети век… поне доколкото ми е

известно. И всички книги, с изключение тази на Юнц са били написани преди това. А

това означава, че някъде през миналия век и дори по-скоро някой е посетил крепостта и е

подредил книгата при останалите.

— Не виждам как този факт може да ни помогне — отбеляза Кемпфер. — Нито пък

да предотврати смъртта на някой от хората ми… или на теб и дъщеря ти.

— Но затова пък хвърля нова светлина върху проблема — отвърна Куза. — Книгите

пред вас са били забранени през миналите векове като изрази на злото. Но аз твърдя, че те

не са израз, а изследване на злото. Ето тази, която в момента държа в ръцете си е била

особено строго преследвана — „Ал Азиф“ — оригиналното арабско издание.

— О, не! — не можа да сдържи възклицанието си Магда. Тази книга бе най-страшна

от всички!

— Така е! Не разбирам много арабски, но знам достатъчно за да преведа заглавието

и името на поета, който я е създал — той премести поглед от Магда към Кемпфер. —

Отговорът на вашите проблеми може би се крие между страниците на тези книги. Ще се

заема с тях още тази нощ. Но първо искам да видя труповете.

— Защо? — намеси се капитан Вьорман. Най-сетне бе възстановил самообладание,

след уплахата от надникването в книгата на Юнц.

— Искам да разгледам раните им. Така ще разбера, дали смъртта им има някакъв

ритуален характер.

— Веднага ще те отведем при тях — майорът повика двама есесовци за ескорт.

Магда нямаше никакво желание да разглежда труповете на убитите войници, но

страхувайки се да остане сама, постави ръце на дръжката и забута количката по коридора.

Когато стигна стълбите, двамата есесовци я изблъскаха и понесоха количката надолу по

нареждане на майора. Долу в подземията беше хладно. Отново съжали, че е дошла тук.

— А какво ще ни кажете за кръстовете, професоре? — запита капитан Вьорман

докато крачеха край стената. — Какво значение са имали те?

— Не зная. По тия места няма дори легенда, в която да се споменават, освен може

би мълвата, че крепостта била построена по нареждане на папата. Но известно е, че

петнадесети век е бил критичен за Свещената Римска империя, а крепостта е

разположена в район, намиращ се под постоянната заплаха на отоманските турци. Така

че, папската теория е най-малкото смешна.

— Възможно ли е да са я построили турците?

Куза поклати глава.

— Невъзможно. Крепостната постройка няма нищо общо с техния архитектурен

стил, а и кръстовете със сигурност не са турски мотив.

— А какво бихте казали за формата на кръстовете?

Капитанът изглежда бе дълбоко заинтригуван от историята на крепостта и този път

Магда изпревари баща си — тайната на кръстовете възбуждаше любопитството й от

години.

— Никой не знае. Двамата с баща ми прегледахме безчислено количество книги по

история на християнството, римска история, славянска история, но никъде не намерихме

кръстове, които да наподобяват тези. Ако бяхме открили исторически прецедент за

подобен вид кръстове, несъмнено щяхме да го свържем със строителя на крепостта. Но не

открихме нищо. Уникални са като структурата, в която са вградени.

Готова беше да продължи — така поне умът й бе далеч от гледката на подземията —

но капитанът като че ли не й обърна никакво внимание. Би могло да е защото стигнаха до

разклонението, но Магда долови истинската причина — източникът на информацията

беше само една жена. И друг път се бе сблъсквала с подобно отношение, познаваше добре

признаците. По всичко изглежда, че немските мъже имаха много общо с румънските.

Запита се дали всички мъже са еднакви.

— Още един въпрос — обърна се капитанът към баща й. — Как мислите, защо в

крепостта никога не идват птици?

— Да си призная, не съм забелязал подобно нещо.

Магда осъзна, че никога при предишните посещения не бяха виждали птици над

крепостта, но сега за пръв път липсата им й се бе сторила странна.

Парчетата от разбитата стена бяха прилежно подредени. Докато приближаваха,

откъм отвора полъхна студен вятър. Магда бръкна в джоба на количката и извади отвътре

чифт кожени ръкавици.

— Сложи си ги, — поръча тя на баща си, спря и му ги подаде една по една.

— Но той вече има ръкавици! — изръмжа Кемпфер, недоволен от забавянето.

— Ръцете му са много чувствителни — заобяснява Магда. — Вследствие на

заболяването.

— И какво по-точно е това заболяване? — запита Вьорман.

— Нарича се склеродермия.

Лицата им останаха безизразни.

Баща й се зае с обясненията докато си нагласяваше ръкавиците.

— Не бях чувал за него, преди да ми поставят диагнозата. В интерес на истината,

първите двама лекари, при които отидох на преглед не го разпознаха. Не искам да

изпадам в подробности, но трябва да знаете, че не засяга само ръцете.

— Но как по-точно е засегнало ръцете ви? — запита Вьорман.

— Всяка внезапна промяна на температурата повлиява драстично

кръвообращението на пръстите ми, което се свежда до минимум. Предупредиха ме, че ако

не внимавам, мога да получа гангрена и да ги загубя. Ето защо нося ръкавици денем и

нощем и ги свалям само в най-горещите дни на лятото. Не се разделям с тях дори в

леглото — Куза се огледа. — Готов съм да ви последвам.

Магда се присви от хладния полъх, идещ отдолу.

— Мисля, че е прекалено студено за теб, татко.

— Е, нямаме намерение да пренасяме труповете дотук, за да бъдат разгледани —

вметна Кемпфер. Той даде знак на есесовците, те вдигнаха количката на ръце и се

промъкнаха в отвора на стената. Междувременно капитан Вьорман вдигна от пода

газовата лампа, запали я и ги поведе. Отзад, майор Кемпфер запали друга. Магда закрачи

неохотно в колоната, стараейки се да е близо до баща си. Страхуваше се, че някой от

войниците ще се подхлъзне и ще го изпусне. Въздъхна с облекчение едва когато колелата

на количката легнаха на каменния под в подземието.

Един от войниците забута количката зад офицерите, които крачеха към подредените

на пода и покрити с чаршафи трупове. Магда се спря в осветеното петно край стълбището.

Нямаше сили за подобни гледки.

Въпреки объркването си забеляза, че капитан Вьорман оглеждаше разтревожен

телата. После се наведе и пооправи чаршафите. Това подземие… толкова пъти бяха

идвали с баща й в крепостта, но нямаха и най-малка представа за съществуването му. Тя

потърка ръце, мъчейки се да запази чезнещата в тях топлина.

Огледа се уплашено, взирайки се в мрака за плъхове. Квартала в Букурещ, където ги

бяха разквартирували насила беше пълен с огромни плъхове. Магда осъзнаваше, че ужасът

й от противните същества е преувеличен, но не беше в състояние да се владее. Изпълваха я

с такова отвращение… от начина по който се движеха, с оголените си опашки, влачещи се

отзад… от вида им й се повръщаше.

Но не забеляза прокрадващи се сенки. Извърна се тъкмо когато капитанът

повдигаше един по един чаршафите на труповете, за да ги покаже на баща й. Не чуваше

добре разговора, но и не изпитваше желание да се приближи.

Най-сетне мъжете се обърнаха и поеха към стълбището. С приближаването, долови

слабия глас на професор Куза:

— … наистина, в момента не мога да твърдя, че раните имат ритуален характер.

Като изключим обезглавения войник, всички останали са починали от масивни

наранявания в областта на шията. Няма следи от зъби, животински или човешки, но

въпреки това, тези рани не са от остри предмети. Били са разкъсани, отхапани по начин, който дори не бих могъл да си представя.

Заплашително прокънтя гласът на майор Кемпфер.

— И този път не ни каза нищо съществено!

— Твърде малко е информацията, която ми предоставяте. Нищо повече ли нямате да

ми кажете?

Майорът избърза напред без да си даде труд да отговори. Капитан Вьорман обаче,

щракна с пръсти.

— Посланието на стената! Написано с кръв, на език, който никой не знае.

Очите на Куза блеснаха.

— Трябва да го видя!

Отново вдигнаха количката на ръце и я изнесоха на двора. Едва тук дадоха

възможност на Магда да я бута. Не след дълго стигнаха в края на слепия коридор и се

спряха пред ръждиво-кафявите букви, надраскани на стената.

Макар с различна плътност, на дебелина щрихите бяха приблизително колкото

човешки пръст. Магда потрепери при тази мисъл и се зае да разглежда буквите. Почти

веднага разпозна езика и би могла да преведе посланието, ако не бе толкова

съсредоточена върху онова, което бе използвано вместо мастило.

???

— Имате ли представа какво означава това? — запита Вьорман.

Баща й кимна.

— Да, — проговори той, разглеждайки замислено надписа.

— Е? — настоя Кемпфер.

За Магда нямаше никакво съмнение, че майорът кипи от гняв, при мисълта, че

трябва да се довери на един евреин. И което бе още по-лошо — да чака заключението му.

За миг съжали, че баща й се държи така предизвикателно.

— Тук пише: „Странници, оставете дома ми!“ Написано е в заповедна форма —

гласът му звучеше механично, докато превеждаше. Нещо в тези думи го бе смутило.

Кемпфер плесна с ръка по кобура.

— Аха! Значи все пак, убийствата са имали политически характер!

— Може би. Но това предупреждение, заплаха или както щете го наречете е

изписано на чист старославянски — един мъртъв език. Като латинския. А буквите са

изрисувани точно както се е пишело на времето. Сигурен съм — виждал съм ги в не един

от старите ръкописи.

Едва сега, когато баща й заговори за езика умът на Магда се съсредоточи върху

думите. Помисли малко и осъзна, какво е смущаващото в тях.

— Вашият убиец, господа, — говореше Куза, — или е високо ерудиран учен, или е

бил замразен за половин хилядолетие.

[1] вечно — (лат.) — бел.прев. ↑

14

— По всичко изглежда, че сме си изгубили времето напразно — заяви майор

Кемпфер, придръпвайки нервно от цигарата. Четиримата отново се намираха на първия

етаж на кулата.

В средата на стаята, Магда се бе облегнала уморено на инвалидната количка. Вече

се бе досетила, че Вьорман и Кемпфер са се вкопчили в мълчалива схватка, чийто правила

й бяха абсолютно неясни. В едно бе сигурна обаче — от изхода на тази схватка зависеше

животът на баща й и нейният.

— Не съм съгласен — отвърна Вьорман. Беше се опрял на стената, със скръстени на

гърдите ръце. — Първо, знаем доста повече отколкото тази сутрин. Не много, но все пак е

някакъв напредък… който сами не успяхме да направим.

— Крайно недостатъчен! — сопна се Кемпфер. — Далеч от желания!

— Добре. В такъв случай, след като не разполагаме с допълнителни източници на

информация, смятам, че трябва да напуснем незабавно крепостта.

Кемпфер не отговори, но продължи да крачи нервно из стаята и да пухти с цигарата.

Куза се изкашля за да привлече вниманието им.

— Не се меси в това, чифут!

— Да чуем все пак какво ще ни каже. Нали затова го домъкнахме тук?

За Магда вече нямаше никакво съмнение, че между двамата офицери съществува

открита вражда. Чувстваше, че и баща й го е разбрал и се опитва да се възползва от този

факт.

— Може би ще мога да ви помогна — рече той и посочи купчината с книги на

масата. — Както споменах по-рано, не е изключено решението на вашия проблем да се

крие там. И ако наистина в книгите има отговор, аз съм единственият човек, който — с

помощта на дъщеря ми — е в състояние да го изрови. Ако ми дадете възможност, бих

опитал.

Кемпфер спря и погледна към Вьорман.

— Заслужава си да опитаме — рече Вьорман. — Аз самият нямам по-добра идея. А

ти?

Кемпфер хвърли горящия фас на пода и бавно го стъпка.

— Три дена, чифут. Имаш три дена за да откриеш, нещо което би ни било от полза.

Той премина покрай тях и излезе, без да затваря вратата зад себе си.

Капитан Вьорман погледна след него.

— Ще наредя на моя подофицер да ви намери дюшеци — той огледа крехкото тяло

на Куза. — Не разполагаме с нищо друго за завивки.

— Ще се оправя, капитане. Благодаря ви.

— Дърва — намеси се Магда. — Ще ни трябват дърва за огън.

— Не става чак толкова студено през нощта — поклати глава капитанът.

— Ръцете на баща ми — ако изстинат, няма да може дори да прелиства страниците.

Вьорман въздъхна.

— Ще наредя на подофицера да направи каквото може — той пое към вратата,

после се спря и се обърна. — Искам да ви кажа нещо. Майорът ще ви смачка без да се

замисли, също както смачка цигарата на пода. Той си има свои причини да търси бързо

решаване на проблема, както и аз си имам мои — не искам хората ми повече да умират.

Успеете ли да намерите начин поне една нощ да не умре никой ще докажете, че струвате

нещо. А съумеете ли да ни подскажете как да се справим с това нещо, кълна се че ще ви

върна в Букурещ невредими.

— В противен случай, — отбеляза Магда, — живи няма да се върнем — не

откъсваше поглед от лицето му. Наистина ли им предлагаше тази възможност?

— В противен случай — повтори мрачно капитанът — няма.

След като нареди стаите на първия етаж да се заредят с дърва за горене, Вьорман се

замисли. В началото бе сметнал докараната от Букурещ двойка за достойна за съжаление

— момичето, привързано към своя баща и бащата — окован в количката. Но докато ги

наблюдаваше и се вслушваше в думите им, той постепенно долавяше в тях някаква скрита

сила. Това беше добре. Защото и двамата щяха да се нуждаят от нея за да оцелеят на това

място. Иначе каква надежда би имало за един беззащитен старец и дъщеря му там, където

въоръжени мъже бяха безсилни?

Внезапно Вьорман осъзна, че някой го гледа. Не знаеше откъде му хрумна тази

мисъл, но почти бе уверен. Чувството би му се сторило странно, но след събитията от

последната седмица по-скоро будеше в него тревога.

Вьорман надникна нагоре по стъпалата, но не забеляза никой. Навсякъде пламтяха

светлините, а часовите двойки бдяха зорко.

И въпреки това, не го напускаше усещането, че някой го наблюдава.

Пое към стълбите, с надежда, че веднага щом напусне това място, странното

усещане ще изчезне. Така и стана. Докато се изкачваше нагоре, постепенно забрави за

него.

Но подсъзнателният страх остана в него, страхът, с който прекарваше всяка нощ,

откакто бе дошъл в крепостта — и увереността, че на следващата сутрин ще открият

поредната жертва, срещнала своята ужасна кончина.

Майор Кемпфер стоеше на изхода на мрачния коридор, в задната част на крепостта.

Оттук проследи с поглед Вьорман, който бе поспрял на входа на кулата и после се бе

изкачил по стълбите. Едвам се сдържа да не изтича през двора, да се изкачи и да почука

на вратата на Вьорман.

Не искаше да остава сам през тази нощ. Зад него се издигаше стълбището, водещо

към неговата спалня, където предишната нощ го бяха посетили двамата убити войници.

Ужасяваше се дори при мисълта, че трябва да се върне в нея.

Вьорман вероятно бе единственият, който можеше да му помогне през тази нощ.

Като офицер, за Кемпфер бе недопустимо да се настани при войниците, а за евреите и

дума не можеше да става.

Вьорман бе единствената възможност. Беше офицер — също като него — и нямаше

нищо странно в това двамата да си правят компания. Кемпфер излезе от коридора и

забърза през двора. Но само след няколко крачки се спря. Вьорман никога не би го

допуснал в стаята си, камо ли да седнат на чаша шнапс. Вьорман ненавиждаше SS,

Партията и всичко свързано с двете. Защо? За Кемпфер подобно отношение бе

неразбираемо. Вьорман без съмнение беше чист ариец. Нямаше защо да се страхува от SS.

Откъде, тогава, тази ненавист?

Кемпфер се завъртя и отново влезе в тъмния коридор. Не можеше да търси

сближаване с Вьорман. Този тип явно бе твърде ограничен и неспособен да схване

същината на Новия ред. А следователно беше обречен. И колкото по-далеч от него се

намираше Кемпфер, толкова по-добре.

И все пак… Кемпфер се нуждаеше от събеседник за тази нощ. Но друга възможност

нямаше.

Той се поколеба, завладян от страх и после бавно заизкачва стълбите към спалнята,

питайки се, какво ли го чака тази нощ.

Огънят изпълни стаята не само с топлина. Той бе източник на светлина, на топло

сияние, с което не можеше да се сравнява блясъкът на единствената електрическа крушка

на тавана. Магда беше разположила единия от дюшеците непосредствено до огъня за

постеля на баща й, но той дори не я забеляза. От дълги години не бе го виждала така

оживен и развълнуван. Месец след месец болестта бе изстисквала силите му, стоварвайки

върху него бремето на непосилното изтощение, часовете за бодърстване ставаха все по-

кратки, а сънят — по-дълъг.

Но сега, докато се ровеше трескаво из книгите, той изглеждаше неузнаваемо

променен. Магда знаеше добре, че това състояние няма да продължи дълго. Отслабналите

му мускули скоро щяха да настояват за отдих. Тялото му не разполагаше със запаси, тази

енергия беше крадена.

Но въпреки това, Магда не смееше да настоява. Напоследък баща й бе изгубил

интерес към всичко наоколо и прекарваше времето си в дрямка край прозореца. Лекарят,

когото най-сетне успя да примоли да дойде на посещение заяви, че това е меланхолия,

съвсем типична за неговото заболяване. Нищо не можеше да се направи за нея. Предложи

й да му дава аспирин за постоянните болки, или пък кодеин — стига да можеше да

намери.

Беше като живия труп. А сега изведнъж показваше признаци на съживяване. Магда

просто не смееше да настоява. Докато го гледаше, той се замисли над „De Vermis

Mysteriis“, свали си очилата и потърка очи с ръкавица. Може би сега бе моментът да го

откъсне от тези ужасни книги и да го накара да си почине.

— Защо не им разкажеш теорията си? — запита тя.

— А? — той вдигна глава. — Коя?

— Каза им, че не вярваш във вампири, но това не е истина. Освен ако

междувременно не си изоставил своята любима хипотеза.

— Не, все още вярвам, че е имало поне един истински вампир в Румъния, от който е

тръгнала оригиналната легенда. Не разполагам с доказателства, но има сериозни

исторически източници. Но без доказателства, не мога да публикувам подобна статия. По

същата причина предпочетох да не съобщавам и на немците.

— Защо? Те не са учени.

— Така е. Но те ме смятат за стар и ерудиран учен, единственият, който може да им

помогне. Ако им разкажа теорията си, ще решат че съм изкуфял стар и безполезен евреин.

Съмнявам се, че един изкуфял стар и безполезен евреин би се радвал на дълъг живот в

компанията на нацисти. Ти как мислиш?

Магда поклати глава. Не в тази посока искаше да поеме разговора.

— И все пак, как мислиш, възможно ли е крепостта да е била обитавана от…

— Вампир? — баща й вдигна крехките си рамене. — Кой би могъл да каже каква е

истинската природа на един вампир? Толкова легенди и слухове има за тях, ако

предположим, че наистина са съществували — къде тогава свършват легендите и започва

истината? И все пак — почти всички подобни предания са локализирани в Румъния и

Молдова, може би наистина нещо обитавало тези места ги е породило. В сърцето си,

всяко предание пази зрънце истина.

Лицето му беше все така изпънато и безизразно, но очите му пламтяха възбудено.

— Уверен съм, ще се съгласиш с мен, че събитията излизат от рамките на

нормалното. Тези книги са безспорно доказателство, че крепостта е била свързана с

практикуване на магьосничество. А надписът на стената… независимо дали е дело на

безумец, или е знак, че си имаме работа с морой — вампир, тепърва трябва да се изследва

внимателно.

— Но какво е твоето лично мнение? — настоя тя, търсейки поне малко увереност.

Дори само мисълта, че навън би могло да дебне подобно същество караше кожата й да

настръхва. Никога не беше вярвала на подобни истории, а увлечението на баща й по тях

смяташе за някакъв вид интелектуална игра. Ала сега…

— Нямам представа. Но усещам, че се намираме близо до отговора. Не е нещо

рационално… което да бъде обяснено с думи. Но то присъства реално. И ти го чувстваш

също. Знам го.

Магда кимна мълчаливо. Чувстваше го. Не можеше да се съмнява дори.

Куза потърка уморено очи.

— Не мога да чета повече, Магда.

— Хайде, ела — подкани го тя, като разтърси глава за да прогони мислите си. —

Ще те наглася в леглото.

— Не още. Прекалено възбуден съм за да спя. Посвири ми малко.

— Татко…

— Нали си взе мандолината? Знам, че я носиш.

— Татко, знаеш как ти въздейства музиката.

— Моля те.

Тя се усмихна. Не можеше да му отказва.

— Добре.

Беше пъхнала мандолината в най-големия куфар. По-скоро по навик. Винаги я

носеше със себе си. Музиката беше смисъл на живота й — а откак баща й бе загубил

работата си се бе превърнала в способ да си изкарват прехраната. След като се преместиха

в схлупеното жилище и Магда се зае да преподава музика, някои от учениците й идваха да

свирят у тях на мандолина, а други посещаваше в домовете им, за да ги учи на пиано.

Принудили се бяха да продадат тяхното пиано, когато се местеха.

Настани се удобно в креслото, което бяха донесли заедно с дървата за горене и се

зае да настройва струните, отпуснали се по време на пътуването. След като приключи,

изсвири няколко пробни мелодии, научени от циганите и доста сложни за изпълнение, за

да се увери че всичко е наред. Тонът не пиесите бе лирично-трагичен, възпяваха се

естествено разбити сърца и несбъднати любовни терзания. Когато свърши вторият стих,

Магда погледна баща си.

Беше се облегнал назад, с притворени очи и движеше лявата си, сгърчена ръка сякаш

я плъзгаше по невидима цигулка. На младини беше доста добър цигулар и двамата

нерядко изпълняваха заедно тази мелодия, тя поемаше съпровождащата партия на

сърцераздирателното, трагично molto rubato, което той изстискваше от своята цигулка.

И въпреки, че бузите му бяха сухи, баща й плачеше.

— О, татко, не биваше да го правя… не избрах най-подходящата песен — ядоса се,

че не бе се досетила по-рано. Знаеше толкова много мелодии, а избра точно тази, която

щеше да му напомни, че вече не може да свири.

Понечи да се приближи до него, но замря. В стаята сякаш бе притъмняло.

— Всичко е наред, Магда. Помогна ми да си спомня за онези времена, когато свирех

с теб. Все още чувам в главата си мелодията на цигулката — очите му бяха затворени зад

дебелите очила. — Моля те, посвири още.

Но Магда не помръдваше. Почувства че въздухът в стаята изстива и се огледа откъде

би могло да духа. Дали наистина светлината бе отслабнала или всичко бе само рожба на

въображението й.

Баща й отвори очи и забеляза изражението й.

— Магда?

— Огънят угасва!

Пламъците не се смаляваха в дим и жар, по-скоро изчезваха, сякаш се криеха

обратно в дървата. Заедно с тях чезнеше и светлината на лампата. В стаята ставаше все по-

тъмно, но мракът беше повече от липса на светлина. Чувстваше се като нещо материално.

А с него се усилваше и всепроникващият студ. Сетне се появи странен мирис, възкисело

ухание на зло, което пробуждаше картини на отворени гробове и разложение.

— Какво става?

— Той идва, Магда! Застани до мен!

Инстинктивно тя се притисна до него, едновременно за го подкрепи и да потърси

утеха. Цялата разтреперана, тя се сви пред количката, вкопчена в сгърчените му ръце.

— Какво ще правим сега? — прошепна тя без да знае защо.

— Нямам представа — баща й също трепереше.

Сенките се бяха сгъстили още, крушката едва мъждукаше, а огънят беше изчезнал

напълно. Единствено слабото сияние на жарта им даваше някакъв ориентир и спомен за

изчезналата топлина.

Не бяха сами. Нещо се движеше в мрака. Дебнеше. Нещо нечисто и гладно.

Появи се вятър и за секунди прерасна от повей в буреносен шквал, който виеше из

стаята, макар вратите и прозорците да бяха плътно затворени.

Магда се бореше със завладелия я ужас. Пусна ръцете на баща си. Не можеше да

види вратата, но помнеше, че се намира точно срещу огнището. Сред воя на ледения вятър

тя се завъртя зад количката и започна да я бута в тази посока. Да можеха само да стигнат

двора, там сигурно щяха да са в безопасност. Не знаеше точно защо, но й се струваше, че

да останат в тази стая би било като да чакат на опашка, за да бъдат призовани от смъртта.

Количката потегли със скърцане. Магда я избута няколко метра в посоката, където

смяташе, че се намира вратата и после спря. От страх краката й се подкосяваха. Нещо им

пречеше да продължат! Не беше невидима стена, твърда и неподатлива, а сякаш в

тъмнината някой бе задържал количката, подигравайки се с напразните й усилия.

За миг в мрака й се мярна нечие бледо лице, надвесено над нея, после се изгуби.

Сърцето й блъскаше лудо, а дланите й бяха толкова потни, че се плъзгаха по

дървената дръжка. Не беше възможно да се случва подобно нещо! Сигурно беше

халюцинация! Рожба на възбудения й ум… но тялото й вярваше! Тя надзърна в лицето на

баща й, толкова близо до нейното и прочете в него същия ужас.

— Не спирай! — викна той.

— Не мога да продължа напред!

— Бързо! Към огъня!

Магда побутна количката към огнището. В мига, когато се завъртяха колелата, тя

почувства как нечия смразяваща хватка сковава рамото й.

Писъкът замря в гърлото й. Вместо него се разнесе само едва доловим вопъл.

Леденият допир пълзеше по тялото й, право към сърцето. Тя сведе очи и видя вкопчена в

нея ръка. Пръстите бяха дълги и тънки, покрити с къдрави косъмчета, които се спускаха

от ръката и стигаха чак от дългите, черни нокти. Китката сякаш се разтопяваше в мрака.

Това докосване дори през дебелата тъкан на вълнения пуловер пораждаше в нея

отвращение, смразяващ страх и непосилна жлъч. Вгледа се във вятъра за да открие лицето.

Не видя нищо, сетне пусна дръжката на количката и се задърпа отчаяно, за да се освободи, хлипайки от страх. Обувките й драскаха по пода в напразни усилия, но ръката не я

пускаше. Ала не можеше да си наложи да я докосне.

И тогава мракът започна да се променя, да просветлява. Бледо, овално очертание се

раздвижи пред нея и спря само на сантиметри. Беше лице. Сякаш породено от кошмар.

Имаше високо чело. Дълга, смолисто черна коса се спускаше чак до раменете,

кичурите бяха като змии, прикачени със зъби към скалпа. Белезникава кожа, хлътнали

скули и закривен нос. Устните бяха придърпани назад, разкривайки жълтеникави зъби,

дълги, заострени като кучешки. Но именно очите държаха Магда в по-страшна хватка,

дори от тази на ръката, сподавяха вика й и подтискаха трескавите й усилия.

Очите.

Големи и кръгли, хладни и кристални, зениците — тъмни дупки в един хаос, лишен

от логика, отвъд границите на реалността, черни като нощно небе, което никога не е

посинявало от слънцето или озарявано от сиянието на луната и звездите. Ирисите бяха

почти толкова тъмни и докато гледаше към тях се разтвориха като тунели, привличайки я

в светът на безумието отвъд…

… на безумието. Което бе толкова привлекателно. Там щеше да е в безопасност, на

спокойствие, далеч от всичко. О, колко хубаво щеше да е, да премине отвъд и да се потопи

в тези черни извори… колко хубаво…

Не!

Магда се бореше със завладяващото я желание, мъчеше се да се освободи. Но…

какъв смисъл? Животът беше само мъка и мизерия, борба, която всички губеха накрая.

Какъв смисъл имаше? В края на краищата, нищо от онова, което правиш нямаше някакво

значение. Защо тогава да се тревожи?

Почувства как някакво едва доловимо течение я повлича към тези очи. Имаше и

желание в тях, надхвърлящо сексуалните предразсъдъци, желание по всичко онова, което

бе тя. Магда с изненада осъзна, че се обръща и се навежда към двата черни тунела.

Толкова лесно щеше да е, ако се отпуснеше…

… тя се вкопчи в нещо вътре в нея, което отказваше да се предаде, подтикваше я да

се бори с течението. Ала силата срещу нея бе толкова могъща, а тя така слаба и изморена, че съпротивата й се струваше безсмислена.

Звук… или музика… не, не беше музика. Звукът бе вътре в нея, далеч от всякаква

музика… дисхармоничен, крещящ в кошмарна какафония, която разтваряше нови

пукнатини в отслабената й воля. Светът около нея — всичко — започна да избледнява,

оставаха само очите… само очите…

… тя се залюля, надвесена над пропастта на вечността…

… и тогава чу гласът на баща си.

Магда се вкопчи в този звук, сякаш стискаше въже и се придърпа по него. Баща й не

викаше нея, дори не говореше на румънски, но гласът му бе единственото познато нещо в

хаоса наоколо. Очите погледнаха встрани. Магда беше свободна. Ръката я пусна.

Стоеше задъхана, потна, отпаднала, объркана, вятърът в стаята развяваше дрехите й,

отнемайки дъха й. Ужасът й растеше, защото очите се бяха извърнали към баща й. А той

бе така слаб!

Но Куза не трепваше под този поглед. Той заговори отново, думите му бяха

неразбираеми, дразнещи ухото. Магда забеляза, как изчезва страшната усмивка от лицето, а устните се изпъват в тънка линия. Очите се превърнаха в две цепки, сякаш умът зад тях

оценяваше думите на баща й, притегляше ги.

Магда гледаше към лицето, неспособна да направи нещо повече. Видя как се изви по

края линията на устата. Последва кимване, не повече от мигновено трепване надолу.

Решение.

Вятърът изчезна, сякаш никога не бе се появявал. Лицето потъна назад в мрака.

Всичко замря.

Без да смеят да мръднат, Магда и баща й се спогледаха в средата на стаята, докато

тъмнината и студът бавно отстъпваха. В огнището внезапно изпращя съчка и от уплаха

Магда почувства, че губи равновесие. Свлече се напред и в последния миг успя да се

задържи за количката.

— Добре ли си? — запита баща й, но не гледаше към нея. Опипваше върховете на

пръстите си през ръкавиците.

— След миг ще бъда — в ума й всичко се проигра наново. — Какво беше това? Боже

мили, какво беше това?

Но баща й не я чуваше.

— Отиде си. Вече не го усещам — той задърпа ръкавиците.

Магда се изправи и побърза да приближи количката до огъня, който отново се

връщаше към живот. Беше капнала от изтощение и уплаха, но това сега й се струваше

маловажно. Господи… защо винаги се случва с мен? Защо все аз трябва да съм нечия

опора? Защо трябва да съм толкова силна? Веднъж… поне веднъж… би й се искало да се

отпусне и някой да се погрижи за нея. Опита се да не мисли за това. Не беше редно за

една добра дъщеря да се занимава с подобни проблеми, когато баща й се нуждаеше от

помощ.

— Почакай, татко! Не разполагаме с топла вода, ще трябва да разчитаме на огъня за

да ги стоплим!

В мигащата светлина на пламъците бе забелязала, че ръцете на баща й са мъртвешки

бледи, почти като на… съществото. Кожата на пръстите му бе изсъхнала и напукана, а

ноктите дълги и закривени. На края на всеки един от тях се виждаше малка вдлъбнатина, като от заздравяла доскоро гангренясала рана. Това бяха ръце на непознат — Магда

помнеше добре времето, когато тези ръце жестикулираха живо и грациозно, пръстите бяха

гъвкави и изразителни. Ръце на учен. На музикант. Изпълнени със собствен живот. А сега

бяха по-скоро мумифицирани подобия.

Трябваше да ги стопли, но не прекалено бързо. В апартамента в Букурещ през

зимните месеци винаги държеше готова тенджера с топла вода за подобни случаи.

Лекарите го наричаха феномена на Райно — всяко внезапно спадане на температурата

предизвикваше спазми в кръвоносните съдове на ръцете му. Никотинът имаше подобен

ефект и затова се наложи да се откаже от любимите си цигари. Ако тъканите му се

лишаха за продължително време от кислород, неминуемо щеше да се появи гангрена.

Досега беше имал късмет. Раните, макар и гангренясали, бяха заздравели. Но едва ли и

занапред щеше да е така.

Куза протегна ръце към огъня и ги завъртя бавно, доколкото му позволяваха

скованите стави. Магда знаеше, че в момента не чувства нищо. Но възстанови ли се

веднъж кръвообращението, ще дойдат сърбежите и болката.

— Виж какво ти направиха само! — извика гневно тя, наблюдавайки как се появява

отново руменината на ръцете му.

— И по-лошо е било — вдигна глава баща й.

— Зная. Но това въобще не биваше да се случва! Какво всъщност искат от нас?

— Те?

— Нацистите! Те си правят експерименти с нас! Не знам какво точно се случи тук…

беше едновременно реално и нереално. Невъзможно е да се случи подобно нещо!

Хипнотизирали са ни, дали са ни някакво лекарство, после са намалили светлината…

— Всичко беше реално, Магда — проговори с мек глас той, потвърждавайки онова,

което вече знаеше, но не смееше да признае пред себе си. — Също както забранените

книги са реални. Зная…

Дъхът му секна внезапно, докато кръвта нахлуваше в пръстите и ги оцветяваше в

тъмночервено. Изгладнелите тъкани го наказваха, отмивайки от себе си натрупаните

токсини. Толкова пъти преди Магда бе наблюдавала тази сцена, че почти можеше да

изпита болката.

Когато пулсациите намаляха и сърбежът стана поносим, Куза продължи пресекливо.

— Заговорих му на старославянски… уверих го, че не сме негови врагове… помолих

го да ни остави на мира… и той си тръгна.

Лицето му за миг се изкриви от болка, сетне той погледна Магда с ярко пламтящи

очи. Гласът му бе нисък и дрезгав.

— Това е той, Магда. Уверен съм! Това е той!

Магда не отговори. Знаеше, че е прав.

15

Крепостта

сряда, 30 април

06.22

Въпреки усилията си тази нощ капитан Вьорман не можа да остане буден. Беше се

настанил до прозореца към двора, с верния люгер в скута, макар че се съмняваше девет

милиметровите куршуми да спрат онова, което нощем кръстосваше крепостта. Но дългите

безсънни нощи и разпокъсаните придремвания през деня си бяха казали своето.

Събуди се внезапно, изгубил ориентация. В първия миг му се стори, че си е у дома, в

Ратенау, при Хелга, която пържи ароматни яйца в кухнята, а момчетата вече са станали и

доят кравите. Но всичко се оказа само сън.

Когато видя, че небето е просветляло, той побърза да се надигне от креслото.

Мракът си беше отишъл и той все още беше жив. Оцелял бе и тази нощ. Ала радостта му

бе краткотрайна, защото беше уверен, че някой друг не е бил такъв късметлия. Знаеше, че

някъде из крепостта лежи труп, окъпан в кръв и чака да бъде открит.

Вьорман пъхна люгера в кобура, пресече стаята и излезе на площадката. Всичко

изглеждаше спокойно. Той заслиза по стълбите, търкайки сънено очи. Когато стигна

първия етаж, вратата на стаята с евреите се отвори и отвътре се показа дъщерята.

Не го видя. Носеше в ръце малък метален съд, а лицето й имаше разгневен вид.

Потънала в мисли, тя излезе през отворената врата в двора и сви към стъпалата за

подземието без дори да го забелязва. Изглежда имаше представа къде отива и това му се

стори странно, преди да се сети, че е била тук многократно. Явно знаеше, че в мазето има

бъчви с прясна вода.

Вьорман пристъпи на двора и я проследи с поглед. Имаше нещо нереално в тази

сцена — жена, крачеща призори по калдъръма, заобиколена от сиви каменни стени

покрити с метални кръстове, а в краката й се виеха пашкулите на утринната мъгла.

Приличаше на сън. Без съмнение, под дебелите вълнени дрехи се криеше стройно и

привлекателно тяло. Имаше някакво естествено очарование в начина, по който

полюшваше бедра и то събуждаше мъжкото у него. Лицето й също бе хубаво, с големи

кафяви очи. Сигурно щеше да е красива, ако посмееше да разпусне косите си под

забрадката.

В друго време, на друго място, в подобна компания тя несъмнено щеше да е в голяма

опасност — пет взвода от изгладнели за жена войници. Но сега тези войници си имаха

друга грижа — те се бояха от тъмното, в което ги дебнеше смъртта.

Тъкмо понечи да я последва в мазето, за да се увери, че наистина е тръгнала за вода,

когато забеляза, че към него тича подофицер Остер.

— Капитане! Капитане!

Вьорман въздъхна и се приготви да чуе неприятната вест.

— Кого загубихме този път?

— Никого! — подофицерът вдигна списъка. — Проверих, всички са живи!

Вьорман не бързаше да се радва, веднъж, през миналата седмица вече се беше

подлъгал. Но поне си позволи малка надежда.

— Сигурен ли си? Съвсем?

— Да, господин капитан. Проверих всички, с изключение на майора. И евреите.

Вьорман неволно погледна към дъното на крепостта, към стаята на майора. Ами ако

е той…?

— Оставих офицерите за накрая — почти се извиняваше Остер.

Вьорман кимна без да го слуша. Възможно ли е? Дали Ерик Кемпфер не беше

поредната жертва? Прекалено хубаво беше, за да се надява. Никога досега Кемпфер не

беше изпитвал такава сляпа омраза към друго човешко същество.

Борейки се с нетърпението си той закрачи натам. Ако Кемпфер беше убит, не само

светът щеше да стане по-чист, но той оставаше най-старши по чин и щеше да изведе

хората си от тук само за няколко часа. Есесовците можеха да дойдат с него или да

останат, докато пристигне друг офицер — тяхна воля. Кемпфер обаче не се съмняваше, че

ще го последват.

Ако, от друга страна, Кемпфер беше още жив, разочарованието нямаше да е така

непоносимо, защото това би означавало, че през изминалата нощ не е загинал нито един

немски войник. Нима не беше чудесно? Духът им ще бъде приповдигнат, щеше да се

появи и слаба надежда, че е прекъсната мрачната серия.

Докато пресичаха двора, Остер добави:

— Как мислите, дали причината е в евреите?

— За кое?

— Затова, че снощи не умря никой.

Вьорман спря и вдигна поглед към прозореца на Кемпфер, точно над главите им.

Остер очевидно не се съмняваше, че майорът е жив.

— Какво искате да кажете, подофицер? Какво биха могли да направят те?

Остер сбърчи вежди.

— Не зная. Но войниците вярват… нашите войници — те го измислиха. В края на

краищата, това е първата нощ без жертва. А единствената промяна е, че вчера пристигнаха

евреите. Може би те са открили нещо в онези книги, дето ги изкопахме.

— Може би — Вьорман влезе през входа и заизкачва стълбите.

Интригуващо, но малко вероятно. Едва ли за толкова кратко време старият чифут и

дъщеря му са открили нещо. Старият чифут… ето, че и той започваше да говори като

Кемпфер! Отвратително.

Когато стигнаха вратата на Кемпфер, Вьорман пухтеше от умора. Май наистина

прекаляваше с наденичките. А и напоследък много се заседяваше, вместо да скита

наоколо. Тъкмо посягаше към дръжката, когато вратата се отвори и на прага застана

майорът.

— А! Клаус! — изръмжа той. — Стори ми се, че чух някой да идва — Кемпфер

пристягаше на кръста си черния кожен колан с кобура. След като се увери, че го е

поставил добре, той пристъпи в коридора.

— Радвам се, да видя че с теб всичко е наред — рече Вьорман.

Доловил неискреността в гласа му, Кемпфер го прониза с поглед. После погледна

към Остер.

— Е, подофицер? Кой беше тази нощ?

— Господин майор?

— Убитият! Кой умря снощи? От моите, или от вашите беше? Искам чифутинът и

дъщеря му незабавно да бъдат докарани при трупа и да…

— Простете, господин майор, — прекъсна го Остер, — но никой не беше убит

снощи.

Кемпфер вдигна изненадано вежди и погледна към Вьорман.

— Никой? Вярно ли е?

— Щом подофицерът го твърди, нямам основания да се съмнявам.

— Тогава успяхме! — Кемпфер удари дланта си с юмрук. Успяхме!

— Успели сме? Бихте ли ми пояснили, господин майор, какво по-точно сме

направили?

— Ами как, успяхме да изкараме една нощ без смъртен случай! Нали ви казах,

направим ли го веднъж — победили сме врага!

— Вярно — рече Вьорман, като подбираше внимателно думите си. Очевидно се

забавляваше от сцената. — Но все пак, кое оказа така желания ефект? Какво ни защити

през тази нощ? Искам да го знам точно, за да се възползвам от него и идната.

Радостта на Кемпфер повехна със същата скорост, с която бе бликнала.

— Да вървим да видим чифутина — той ги отстрани и се спусна по стълбата.

— Помислих си, че ще ти хрумне тази мисъл — промърмори Вьорман и го последва.

Когато излязоха на двора, Вьорман долови приглушен женски глас, който идеше от

подземията. Не чуваше ясно думите, но тонът очевидна бе уплашен. Жената викаше от

страх, или гняв.

Той се затича към входа на подземията, където преди малко бе слязла дъщерята на

професора — сети се, че името й беше Магда. Видя я в дъното на коридора, пуловерът й

бе разкъсан, скъсана бе ризата и блузата под нея, оголвайки раменете й и едната й гръд.

Тя блъскаше яростно с ръце и крака есесовецът, който бе заровил лице в гърдите й.

В първия миг Вьорман се вцепени, после затича надолу по стълбите. Войникът бе

така погълнат от разголената гръд пред него, че дори на забеляза приближаването му.

Стиснал яростно зъби, Вьорман изрита есесовецът с все сила в хълбока. Достави му

удоволствие да причини болка на един от тези копелдаци. С мъка се сдържа да не

продължи.

Есесовецът изръмжа от болка и се извърна да посрещне нападателя. И макар че

съзря пред себе си офицер, той не изглеждаше особено склонен да се подчини.

В последващите няколко секунди Вьорман мислено се молеше щурмовакът да

отвърне на удара. Дебнеше и за най-малкия жест на съпротива, положил ръка на кобура.

Никога не бе допускал, че би могъл да застреля немски войник, но нещо в него зовеше да

довърши този убиец, олицетворение на всичко, потъпкало родината, армията и кариерата

му.

Войникът направи крачка назад. Вьорман въздъхна.

Какво ставаше с него? Не си спомняше някога да е горял от такава омраза. Убивал

бе неведнъж в бой, от разстояние и лице в лице, но никога не беше мразил. Беше някакво

объркано и неуютно усещане, сякаш в дома му се бе настанил непознат и той не знаеше

как да го изгони.

Докато войникът оправяше раздърпаната си униформа Вьорман погледна към

Магда. Беше се увила в разкъсаните си дрехи и се надигаше от стълбите. После

неочаквано се извъртя и зашлеви насилника през лицето с опакото на ръката си,

отхвърляйки го назад към стената. Толкова изненадващ бе този удар, че войникът изгуби

равновесие и едва не се строполи.

Жената изсъска нещо на румънски, изразът на лицето и тонът ясно разкриваха

смисълът на казаното. После изтича край Вьорман и пътьом вдигна захвърлената съдинка.

Наложи се Вьорман да използва цялото си прусашко самообладание за да не

изръкопляска. Той се обърна бавно към есесовеца, който изглежда се двоумеше дали да

застане мирно или да хукне след девойката за да отвърне.

Девойката… защо я наричаше така в мислите си? Беше не повече от петнадесетина

години по-млада от него и със сигурност с десет години по-възрастна от най-големия му

син — Курт, а той го смяташе за мъж. Може би причината беше в някаква неуловима

свежест в нея, в невинния изглед на очите й. Имаше нещо зад тези очи, нещо безценно,

което заслужаваше да бъде съхранено.

— Името ви, редник?

— Редник Лееб, господин офицер. SS-поделение.

— Често ли ви се случва да насилвате жени, когато сте на пост?

Никакъв отговор.

— Питам — дали онова, което видях бе част от дадената ви заповед за охрана на

подземието?

— Господин офицер, тя е долна еврейка.

Очевидно това би трябвало да обясни всичко, което мъжът бе възнамерявал да

извърши с момичето.

— Не отговорихте на въпроса ми, редник! — гневът му наближаваше точката на

кипене. — Повтарям — опита за изнасилване влизаше ли в преките ви задължения тук?

— Не, господин офицер — отговорът прозвуча неохотно и ядно.

Вьорман пристъпи напред и дръпна шмайзера от рамото на войника.

— Ще бъдете задържан под стража, редник…

— Но, господин офицер!

Вьорман забеляза, че апелът бе отправен не към него, а към някой отзад. Не се

налагаше да се обръща, за да разбере кой е този някой. Вместо това продължи да нарежда, без да губи темпо:

— … за напускане на поста. Подофицер Остер ще изпълни заповедта… — той спря

за миг, обърна се към стълбите и впи поглед в очите на Кемпфер. — … стига, разбира се, майорът да не желае по-тежко наказание.

Формално Кемпфер имаше право в този момент да поеме инициативата в свои ръце.

Поделенията им принадлежаха към различни войскови формирования, а и майорът се

намираше тук по нареждане на Върховното командване, което означаваше, че най-старши

тук е той. Такъв беше и по чин. Но в конкретния случай Кемпфер беше безсилен. Да

остави ненаказан редник Лееб би означавало да си затвори очите пред едно напускане на

поста. Нито един офицер не би допуснал подобно нещо. Кемпфер нямаше избор. Вьорман

го знаеше и бързаше да се възползва.

Майорът нареди сподавено.

— Отведете го, подофицер. Ще се разправям с него по-късно.

Вьорман подхвърли шмайзера на Остер и той поведе съкрушения есесовец по

стълбите.

— При други подобни случаи, — просъска кисело Кемпфер, когато останалите

излязоха, — не желая да се разпореждаш с хората ми. Те са под моя, а не под твоя

команда!

Вьорман се отправи към стълбите. Когато се изравни с Кемпфер, той му препречи

пътя:

— Тогава дръпни им поводите!

Майорът пребледня от неочакваната атака.

— Чуй, господин офицер от SS, — продължи Вьорман давайки воля на гнева си, —

и се старай да слушаш внимателно. Не знам как да ти го кажа, за да ме разбереш по-добре.

Бих опитал с логика, но страхувам се си имунизиран против нея. Затова ще се опитам да

събудя инстинкта ти за самосъхранение — и двамата знаем колко добре е развит при теб.

Мисли — никой не загина тази нощ. И единствената разлика от предишната е

присъствието на двамата евреи. Трябва да има някаква връзка. Ето защо, ако искаш да

получим отговор на въпроса защо убийствата престанаха, дръж животните си далеч от

тях!

Без да чака отговор, опасявайки се, че какъвто и да е само ще подсили гнева му,

капитанът се завъртя и пое към кулата. След няколко крачки чу, че Кемпфер го следва.

Спря се пред вратата на първия етаж, почука и без да чака покана влезе. Вежливостта си

беше вежливост, но цивилните трябваше да знаят кой командва тук.

Професорът хвърли разсеян поглед на влезлите в стаята му офицери. Беше сам в

предната стая, седеше в количката до купа с книги, както го бяха оставили снощи и

отпиваше чай. Погледът му се плъзна по книгите, после се зарея встрани. Спомни си

откъсът, който бе прочел в една от тях през нощта… за това как да се подготвят

жертвоприношенията за някакво божество, чието име се състоеше от труднопроизносима

последователност от съгласни. Потрепери при спомена за онова, което трябваше да бъде

поднесено в жертва и как точно би трябвало да бъде приготвено. Как са могли на времето

да четат подобни умопобъркани…

Вьорман огледа стаята. Беше по-малка от неговата, два етажа по-нагоре, или може

би даваше такъв вид заради купчината от книги.

— Тазсутрешният случай ще се повтаря ли всеки път, когато ни е необходима вода

за пиене? — запита професорът с дрезгав, пресипнал глас. — Нима всеки път, когато

излиза от стаята си, дъщеря ми ще бъде жертва на насилие?

— Вече се погрижих за това — рече му Вьорман. — Войникът ще бъде наказан.

Мога да ви уверя — той хвърли кос поглед на Кемпфер, крачещ в другия край на стаята, —

че случаят няма да се повтори.

— Надявам се — отвърна Куза. — В противен случай обстоятелствата едва ли ще са

подходящи за да търся онова, което ни е нужно в тези книги. Умът се бунтува… да върши

работа, когато е подложен на постоянна заплаха от физическа разправа.

— Съветвам те да избягваш подобни бунтове, чифут! — каза Кемпфер. — Върши си

онова, заради което си тук!

— Искам само да кажа, че не бих могъл да се концентрирам върху текста, когато

непрестанно се тревожа за дъщеря си. Вярвам, че се изразявам достатъчно ясно.

Вьорман почувства, че професорът отправя молбата си и към двамата, но не бе

напълно сигурен за съдържанието й.

— Опасявам се, че подобни случаи са неизбежни — поясни той. — Тя е

единствената жена в крепостта. А жените нямат работа във военни лагери. Освен ако… —

изведнъж му хрумна нещо. Той погледна към Кемпфер. — Ще я изпратим в

страноприемницата. Може да вземе част от книгите и да ги изучава там, а от време на

време ще идва да ви види.

— Изключено! — възпротиви се Кемпфер. — Ще остане тук за да можем да я

държим под око — той се надвеси над Куза. — В момента повече съм заинтригуван от

онова, което си научил снощи и което ни е запазило живи!

— Не разбирам…

— Никой не беше убит през тази нощ — обясни Вьорман. Той потърси някаква

реакция по застиналото като маска лице на стария учен. Стори му се, че в очите на Куза

блесна изненада.

— Магда! — извика той. — Ела тук!

Вратата на задната стая се отвори. Магда изглеждаше поуспокоена след сутрешния

инцидент, но Кемпфер забеляза, че ръката й, поставена на дръжката, трепери.

— Да, татко?

— Снощи не е имало смъртен случай — рече Куза. — Сигурно причината ще е в

някое от тези заклинания, дето ги четох вечерта.

— Вечерта ли? — за миг на лицето на момичето се изписа объркване, дори ужас от

спомена за изминалата нощ. Тя впи очи в баща си и между тях сякаш прелетя някакво

послание, професорът кимна леко и тогава лицето й просветна.

— Чудесно! Чудя се, кое ли от много заклинания ще е било?

Заклинания? Вьорман ги гледаше смаяно. Само допреди седмица би се изсмял на

подобен разговор. От него намирисваше на вяра в черни магии и вълшебства. Но сега…

Готов бе да повярва във всичко, стига да е онова, което им е осигурила нощ без

инциденти. Във всичко.

— Искам да видя това заклинание — заяви Кемпфер, в чийто очи блестеше интерес.

— Разбира се — Куза придърпа един доста дебел том. — Това е „De Vermis

Mysteriis“ от Лудвиг Прин. Написана е на латински. Разбирате ли латински, хер майор?

В отговор майорът стисна устни.

— Жалко — поклати глава професорът. — Тогава ще ви преведа…

— Лъжеш ме, нали, чифутино? — бясно прошепна Кемпфер.

Но Куза дори не трепна и Вьорман се възхити от самообладанието му.

— Отговорът е тук! — извика той, сочейки книгите. — Изминалата нощ го доказва!

Все още не знам какво витае из тази крепост, но с малко повече усилия и време, както и

покой, сигурен съм че ще открия. А сега, приятен ден, господа!

Куза нагласи дебелите си очила и придърпа към себе си книгата. Вьорман сподави

усмивката си от безсилния гняв на майора и заговори преди есесовецът да е направил

нещо прибързано.

— Струва ми се, от интерес на всички ни е да позволим на професора да изпълни

задачата, заради която сме го довели тук, нали?

Кемпфер скръсти ръце на гърба си и пое към вратата. Вьорман го последва, но

преди да излезе погледна към Куза и дъщеря му. Тези двамата криеха нещо. Дали се

отнасяше за крепостта, или за пагубното същество, което кръстосваше из нея, не беше

сигурен. Но в момента това нямаше особено значение. Нека да си пазят тайната, стига

повече хората му да не загиват в нощта. Не беше напълно уверен, че би искал да знае тази

тайна. Ала започнат или отново да откриват трупове, щеше да я изкопчи от тях на всяка

цена.

Едва капитанът затвори вратата зад себе си и професор Куза бутна книгата встрани.

Той разтърка един по един върховете на пръстите си.

Най-трудно му бе винаги на сутринта. Именно тогава болките бяха най-силни,

особено в ръцете. Всяка става бе като ръждясала панта на врата, шумно и болезнено

протестираща на всякакво раздвижване, злобно съпротивляваща се на промяната в

положението. Ала не бяха само ръцете. Боляха го ставите по цялото тяло. Пробуждането, надигането и настаняването в количката беше като ходене по мъките, агонизиращ хор,

който започваше от кръста и се разпространяваше във всички посоки. Едва малко преди

обед, след няколко аспирина и една таблетка кодеин — стига да имаше на разположение

— болката във възпалените тъкани намаляваше до поносими размери. Вече не мислеше за

тялото си като за изградено от плът и кръв, виждаше го като забравен на дъжда

часовников механизъм, който е ръждясал невъзвратимо.

На всичко отгоре устата му бе вечно суха. Лекарите се постараха да му разяснят че

„било напълно типично за заболелите от склеродермия да получат забележително

снижаване на саливацията“. Произнасяха термините си с многозначителен и важен тон,

ала те нямаха нищо общо с отвратителното усещане да живееш с изсъхнал език, сякаш е

направен от пластилин. Стараеше се винаги да има вода под ръка, ако не отпиваше от

време на време, гласът му започваше да звучи като влачеща се по пясъка стара подметка.

Най-мъчително от всичко беше преглъщането. Дори водата преминаваше трудно

през гърлото му. Ами храната — трябваше да сдъвква всеки залък, докато запищят от

болка мускулите на челюстта му и едва след това можеше да направи опит да преглътне

храната.

Отвратителен начин на живот и той неведнъж бе обмислял възможността да му

сложи край. Но никога не бе опитвал. Може би му липсваше смелост, или пък още не бе

се изчерпало желанието да среща тези ежедневни трудности. Не беше сигурен кое от

двете.

— Добре ли си, татко?

Погледна към Магда. Стоеше близо до огнището, скръстила ръце на гърдите,

трепереща. Не от студ. Знаеше, че все още е разтърсена от преживяното снощи. Почти не

беше мигнала. Също и той. На всичко отгоре и нападението тази сутрин…

Диваци! Какво ли не би дал да ги види всичките мъртви — не само тези в крепостта,

а всички гадни нацисти, които бяха прекрачили границата! Дори и онези, в Германия.

Мечтаеше нещо на този свят да ги изтреби до крак, преди те да изтребят народа му. Но

какво би могъл да стори? Той бе само един нещастен инвалид, човек на науката, който не

можеше да защити дори бедното си дете. Какво би могъл да направи?

Нищо. Искаше му се да крещи, да чупи, да разруши стените, както е направил

Самсон. Готов бе да избухне в безсилен плач, но дори от сълзи бе лишен. Това беше

нечовешко. Но всъщност, кое ли беше човешкото в този свят.

— Добре съм, Магда — промърмори той. — Нито по-добре, нито по-зле. Както

винаги. Просто се тревожа за теб. Тук не е място за жена.

Тя въздъхна.

— Зная. Но няма никакъв начин да си тръгна, преди те да ни пуснат.

— Моята вярна дъщеря — рече той, погълнат от обичта си към нея. Магда беше

любеща и всеотдайна, със силна воля и чувство за дълг. Запита се, с какво ли я е заслужил.

— Не говорех за нас. Говорех за теб. Искам да напуснеш крепостта веднага щом се

стъмни.

— Не ме бива да пълзя по стените, татко — усмивката й беше бледа. — А и нямам

намерение да съблазнявам часовоя на входа. Просто не зная как се прави.

— Пътят за бягство е под краката ни. Не помниш ли?

Очите й се разшириха.

— О, да. Бях забравила за това!

— Как си могла да забравиш. Та нали ти го откри?

Случило се бе при последното им посещение на крепостта. Тогава все още се

придвижваше сам, макар и с помощта на две патерици. Но вече с мъка изкачваше стълби и

затова бе изпратил Магда в подземията, за да потърси някой надпис… или знак, каквото и

да е, от което да съдят за строителите на крепостта. Така и не намериха надпис. Ала

Магда бе открила голям, гладък камък в основата на кулата, който се отместваше по

малко, когато го притиснеш с тяло. Прикрепен бе от едната страна и беше идеално

балансиран. През отвора бе нахлула слънчева светлина, осветяваща тясно стълбище, което

се виеше нагоре.

Въпреки протестите му, Магда бе настояла да огледа основата на кулата, надявайки

се да открие стари ръкописи. Ала всичко, което намери бе това извито, тясно стълбище, завършващо със сляпа ниша в основата на кулата. Всъщност — не съвсем сляпа, защото

нишата опираше точно в стената на стаята, която обитаваха в момента. Стената й подобно

на онази в основата представляваше идеално балансирана каменна плоча, която се

отваряше в по-голямата от двете стаи, позволявайки таен достъп отдолу.

На времето Куза не беше обърнал особено внимание на тайния ход — нещо типично

за една стара крепост или замък. Но сега виждаше в него единствената възможност Магда

да се озове на свобода.

— Веднага щом се стъмни ще слезеш по стълбата, внимателно ще се спуснеш в

клисурата и ще поемеше на изток. Стигнеш ли устието на Дунав, търси начин да излезеш в

отрито море. А от там, за Турция…

— Без теб?

— Разбира се, че без мен!

— Немислимо, татко! Където си ти, там ще съм и аз!

— Магда, заповядвам ти да ми се подчиниш! Аз съм ти баща!

— Не го прави! Никога не ще те изоставя. Ако го направя, не бих могла да се

понасям!

От думите й не му стана по-леко. Явно заповедите нямаха да помогнат тук. По-

добре ще е ако я помоли. През изминалите години се бе научил да получава онова, което

иска от нея. По един или друг начин, чрез настойчиви молби или гръмоносни заплахи,

накрая винаги постигаше замисленото. Понякога се мразеше за начина, по който се

разпореждаше с живота й, но той бе бащата, а тя — негова дъщеря. И имаше нужда от нея.

А ето че сега, когато я подтикваше към свободата, Магда не желаеше да се раздели с него.

— Моля те, Магда. Последна милост към умиращия старец, който би издъхнал

щастлив, че дъщеря му е далеч от лапите на нацистите.

— А аз да знам, че ти си при тях? Никога!

— Моля те, послушай ме! Можеш да вземеш с теб „Ал Азиф“. Знам че е доста тежък,

но вероятно е единственото оцеляло копие в целия свят. В не една страна би могла да

продадеш книгата и с парите да прекараш остатъка от живота си осигурена.

— Не, татко — поклати глава тя с такава увереност, каквато не помнеше да е чувал в

гласа й.

Тя се обърна, влезе в другата стая и затвори вратата зад себе си.

Сам съм си виновен, помисли си той. Обвързах я плътно със себе си, а сега не мога

да я откъсна дори за нейно добро. Дали по тази причина не се омъжи? Заради мен?

Куза разтърка уморено очи, докато мислите му се понесоха назад през годините.

Още от пубертета Магда бе постоянен център на мъжко внимание. Имаше нещо в нея,

което пробуждаше интерес в мъже от различен тип, малко бяха онези, които я

подминаваха незаинтригувани. Досега вероятно да се е омъжила и да си има деца, а той

да е дядо, ако не беше смъртта на майка й. Всичко стана така неочаквано, преди

единадесет години. Магда се беше променила толкова бързо, приемайки ролята на негова

помощница, секретарка, приятелка в живота и науката и сега болногледачка. Мъжете,

които се навъртаха около нея се озоваха на заден план. Магда постепенно си бе изградила

стена на уединението. Куза добре познаваше всяко слабо място на тази стена — и можеше

при нужда да го пробие. Но за всички останали, тя бе недостъпна.

Ала в момента имаше по-важни въпроси за решаване. Не успее ли да измъкне Магда

от крепостта, дните й ще бъдат преброени. На всичко отгоре трябваше да обмисли и

случаят от снощи. Куза не се съмняваше, че му предстои нова среща през идната нощ, но

не желаеше Магда да присъства на нея. Имаше нещо в онези очи, което караше сърцето му

да се свива в ледената прегръдка на страха. Някакъв бездънен глад… не, по-добре Магда

да е далеч.

Но повече от всичко той искаше да остане тук и да изчака завръщането на

среднощния гост. Това бе звездният миг на неговия живот — на много поколения! Да се

изправиш лице в лице с един мит, със същество, което от векове пробужда страх в душите

на хората. Да докажеш че съществува! Трябваше да разговаря с него отново… да потърси

отговори. Трябваше да узнае кои от легендите и мълвите за него са истински и кои —

измислени.

Дори само при мисълта за възможната нова среща сърцето му заби развълнувано.

Странно, но сега не изпитваше страх от съществото. Знаеше езика му и дори бе общувал с

него предната нощ. А то го беше разбрало и ги бе оставило на мира. Куза чувстваше, че

съществува възможност за разбирателство, за среща на умовете. Със сигурност не искаше

да го спре в започнатото дело — Теодор Куза не можеше да е враг на онзи, който се е заел

да стопява редовете на германската армия.

Вгледа се в безпорядъка на масата пред него. Уверен бе, че не в книгите ще намери

нищо, с което да сплаши съществото. Сега вече разбираше добре защо са били забранени

тези книги. Но смяташе да ги използва като важен коз в малката пиеска, която

разиграваше пред двамата германски офицери. Щеше да остане в крепостта, докато научи

всичко което е възможно от съществото, обитаващо подземията. А после нека германците

правят каквото искат с него.

Но Магда… Магда трябваше да поеме към свободата, преди да се отдаде на тази

опасна задача. Не искаше да тръгне сама… ами ако бъде принудена? Капитан Вьорман би

могъл да се окаже от полза тук. Не изглеждаше особено въодушевен от мисълта в

крепостта да пребивава жена. Да, ако го провокира…

Куза се ненавиждаше заради онова, което смяташе да стори.

— Магда! — повика той. — Магда!

Тя отвори вратата.

— Надявам се, че не възнамеряваш отново да ме убеждаваш да напусна крепостта.

Защото в такъв случай…

— Не крепостта, само тази стая. Гладен съм, а германците казаха, че можем да се

храним от тяхната кухня.

— Донесоха ли ни храна?

— Не. И не мисля, че ще го направят. Ще трябва ти да отидеш.

Тя замръзна.

— През двора? Искаш да се върна там след всичко, което се случи?

— Сигурен съм, че няма да се повтори — мразеше да я лъже, но друг избор нямаше.

— Войниците са били предупредени от офицерите. А и този път няма да слизаш в мазето.

Ще си навън, на открито.

— Да знаеш само как ме гледат…

— Не можем да останем без храна.

Настъпи продължителна пауза, през време на която дъщеря му го гледаше. Накрая

кимна.

— Прав си.

Докато пресичаше стаята към вратата, Магда закопча жилетката си чак догоре.

Излезе мълчаливо.

Когато вратата се затвори, Куза почувства че гърлото му се свива. Беше толкова

смела и му вярваше… а той бе предал вярата й в него. Но беше го направил заради нея.

Знаеше добре какво може да я чака отвън, но въпреки това я бе отпратил. Казал й бе, че е

гладен.

А не беше.

16

Делтата на Дунав, източна Румъния

Сряда, 30 април

10.35

Брегът беше съвсем близо.

Идваше краят на тези шестнадесет изнурителни часа, всеки един като ден.

Червенокосият стоеше на обветрения нос и гледаше към брега. Ладията бе прекосила

гладката повърхност на Черно море с учудващо добра скорост, но на единствения й

разтревожен и нетърпелив пътник изглеждаше сякаш пълзят. Имаха късмет поне, че двата

патрулни кораба — румънският и руският — които минаха покрай тях не проявиха

интерес. В противен случай последствията можеха да са пагубни.

Точно отпред се простираха многобройните ръкави на делтата, през които Дунав се

изливаше в морето. Брегът бе блатистозелен и обрасъл. Да се слезе на него нямаше да е

никак трудно, ала пътят до твърдата земя щеше да отнеме доста време. А времето и така

не стигаше!

Трябваше да открие друг път.

Червенокосият погледна през рамо към стария турчин на руля и после отново огледа

делтата. Ладията не газеше особено дълбоко, със същата лекота щеше да се движи и в

плитки води. Това разкриваше нова възможност — да навлязат по един от тесните ръкави

нагоре по реката докато стигнат Галати. Ще трябва да плават срещу течението, но и така

ще е по-бързо отколкото да се влачи километри наред през блатистите острови.

Той бръкна в колана и извади две мексикански петдесет песетови златни монети.

Заедно се равняваха приблизително на две и половина унции злато. Червенокосият се

обърна и ги подаде на турчина, заговаряйки го на родния му език.

— Кимил! Още две жълтици ако ме откараш нагоре по течението!

Морякът втренчи поглед в монетите, дъвчейки замислено горната си устна. В джоба

си вече имаше достатъчно злато за да се върне като най-богатия човек в селото. Поне за

няколко години. Но нищо не е вечно и не след дълго пак щеше да е като уловена в мрежа

безпомощна риба. Тези две жълтици можеха да отдалечат този ден. Кой би могъл да каже

колко безжалостни дни в морето, колко изгребани километри, или издърпани с улов

мрежи можеха да се равняват на тяхната стойност?

Червенокосият проследи мислите на Кимил, който преценяваше възможните

рискове, които щеше да му струва допълнителната печалба. А междувременно, той също

преценяваше своите рискове. Ще пътуват през деня, близо до брега, защото коритото е

тясно, в румънски води с ладия с турска регистрация.

На пръв поглед изглеждаше безумие. Дори ако по някакво чудо достигнат

необезпокоявани Галати, за Кимил шансовете ще са почти нищожни на обратния път.

Заловят ли го, ще го тикнат в затвора, а ладията ще конфискуват. С други думи, рискът бе

по-малък за червенокосия. Ако ги спрат и ги откарат в пристанището, сигурен бе, че ще

намери начин да се измъкне и да продължи пътуването си. Но Кимил в най-добрия случай

ще изгуби лодката си. В най-лошия — живота си.

Не си заслужаваше. А и не беше честно да постъпва така. Той отдръпна монетите

тъкмо преди турчинът да посегне към тях.

— Няма значение, Кимил — каза червенокосият. — Мисля, че ще е по-добре да се

придържаме към първоначалното споразумение. Остави ме някъде тук.

Старецът кимна, а на лицето му се изписаха последователно облекчение и

разочарование. Вида на протегнатите към него монети го бе накарал да се почувства

глупак.

Докато ладията внимателно се приближаваше към брега, червенокосият отвърза

връвта на преметнатия през гърба му калъф и го вдигна на ръце. На няколко метра от

покрития с пясък и трева бряг Кимил спря двигателя и даде заден ход. Червенокосият се

изправи на предната палуба и скочи на брега.

После се обърна към Кимил. Турчинът помаха и завъртя руля встрани.

— Кимил! — извика той. — Дръж! — една по една, червенокосият хвърли в ладията

двете златни монети. Миг по-късно жълтиците бяха здраво стиснати от мургавата,

мазолеста длан.

Докато зад него се носеха гръмогласни и живописни благодарности в името на

Мохамед и всичко свято, създадено от исляма, червенокосият се огледа и после навлезе в

блатото. Наоколо го дебнеха отровни влечуги, тресавища, издигаха се облаци от хапливи

насекоми, а някъде зад тях се спотайваха постовете на Желязната гвардия. Нито една от

тези опасности не можеше да го спре, но всяка би могла да го забави. Като заплаха за

живота му те бяха несравними с онова, което го очакваше на половин ден път западно от

тук — в прохода Дину.

17

Крепостта

сряда, 30 април

16.47

Застанал до прозореца Вьорман наблюдаваше войниците на двора. Довчера тя бяха

размесени — с черни и сиви униформи, есесовци и редовна армия. Днес следобед бяха

разделени от невидима стена.

Довчера те имаха общ враг, който ги убиваше независимо от цвета на униформата.

Но последната нощ мина без инциденти и сега всички те се държаха като победители,

всеки опитвайки се да препише успеха на себе си. Подобно съперничество бе напълно

естествено. Есесовците се смятаха за елитни части, специалисти в особен тип война.

Хората от армията пък се мислеха за истински войници и макар да се бояха от онова,

което олицетворяваха черните униформи, виждаха мъжете в тях като полицаи.

Още по време на закуска бе изчезнала добронамереността. Сякаш всичко бе

започнало, когато се появи момичето — Магда. В началото имаше няколко закачливи

сръгвания с лакти, докато тя се приближаваше към кухнята, за да вземе храна за баща си.

Нямаше някакъв особен инцидент и все пак, появата на момичето бе разделила двете

военни части. Есесовците автоматически решиха, че след като е еврейка, имат пълното

право да правят с нея каквото си искат. Войниците от своя страна не бяха готови да им

признаят това право. Момичето беше красиво. Колкото и да се стараеше да прикрие

косите си под кърпата и тялото под дебелите дрехи, не можеше да скрие своята

женственост. Тя блестеше над всякакви опити да бъде прикрита. Имаше я в мекотата на

кожата й, в гладката й шия, в блестящите й кафяви очи. С други думи — биваше си я и

истинските воини имаха право първи да й се порадват.

Тогава, сутринта, Вьорман не бе забелязал тази първа цепнатина във войнишката

солидарност.

Когато момичето се появи отново по обед, няколко от войниците в сиво и черно се

сблъскаха. Двама от тях се подхлъзнаха и паднаха. Вьорман побърза да прати подофицера

за да избегне по-сериозни схватки. Дотогава Магда бе взела храната и се бе прибрала.

Малко след обяд тя бе излязла да го потърси. Каза му, че баща й се нуждае от кръст

или разпятие за експериментите си с ръкописите. Би ли могъл капитанът да й услужи с

нещо подобно? Той кимна и й подаде малък сребърен кръст, останал от един от убитите

войници.

И ето че сега едната смяна войници почиваше в двора, докато другата рушеше

задната част на крепостта. Вьорман обмисляше как да избегне сблъсъците на вечеря.

Може би най-добре ще е ако нареди на някой да отнесе храната на стария евреин и

дъщеря му. Колкото по-малко се появяваше сред тях, толкова по-добре.

Вниманието му беше привлечено от някакво раздвижване точно под него. Това беше

Магда, в началото колебливо, а после все по-уверено тя крачеше към входа на подземията

с кофа в ръка. Мъжете я проследиха отпърво с погледи, после се надигнаха от местата си

и я последваха като въздушни мехури, изчезващи в отточния канал.

Когато се появи отново на входа, с пълна кофа вода в ръка, войниците я очакваха

подредени в полукръг, като онези от задните редици бутаха предните за да виждат по-

добре. Сред виковете и закачките им Магда си запробива път обратно към кулата. Един от

есесовците се изправи на пътя й, но беше изблъскан от друг войник, който дръпна кофата

от ръката й и я понесе с подигравателна галантност. Изблъсканият встрани есесовец се

опита да ритне кофата, но успя само да я разклати, а част от водата се разля по ботушите

на войника.

Докато черните униформи се заливаха от смях, лицето на измокрения войник

ставаше все по-червено. Вьорман вече виждаше какво се задава, но от мястото където се

намираше беше лишен от възможност да се намеси. Успя само да види как войникът

замахва с празната кофа, която попадна право в лицето на есесовеца. Миг след това

Вьорман се носеше надолу по стълбите. Докато пресичаше площадката на първия етаж

девойката влетя през вратата на стаята и я затръшна след себе си. Навън схватката беше

придобила масов характер. Наложи се да стреля два пъти преди да отклони вниманието

им, а след това трябваше да заплаши, че ще застреля следващия, който посмее да замахне, за да спре боя.

Момичето трябваше да си върви.

Когато всичко утихна, Вьорман остави подофицера да наглежда войниците и се

насочи право към първия етаж на кулата. Докато Кемпфер се занимаваше с есесовците си, Вьорман смяташе да отпрати момичето далеч от крепостта. Ако съумееше да я прехвърли

през моста преди Кемпфер да е научил за намеренията му, имаше реална възможност да я

настани безпрепятствено в страноприемницата, извън обсега на войнишките погледи.

Без да губи време за да почука той блъсна вратата и влезе в стаята.

— Фройлайн Куза!

— Да? — попита тя от задната стая.

— Искам да си съберете багажа и незабавно да тръгнете за страноприемницата.

Имате две минути.

— Но аз не мога да оставя баща си!

— Две минути или ще тръгнете без нещата си!

Надяваше се, че лицето му изразява достатъчна непоколебимост. Не искаше да

разделя бащата от дъщерята — професорът очевидно се нуждаеше от грижи, а момичето

без съмнение бе доста привързано към него — но по-важна бе дисциплината на

войниците. А Магда имаше деморализиращо влияние върху нея. Бащата ще трябва да

остане в крепостта, а дъщерята ще бъде преместена в страноприемницата. Решението му

бе окончателно.

Вьорман я наблюдаваше как поглежда умолително баща си, сякаш очаква да се

намеси в нейна полза. Но старият учен не проговори. Накрая тя въздъхна и се скри в

задната стая.

— Имате минута и половина — рече й Вьорман.

— Минута и половина за какво? — повтори някой зад него. Беше Кемпфер.

Вьорман мислено изскърца със зъби и се извърна, готвейки се за поредната схватка.

— Идвате тъкмо на време, хер майор — поде той. — Преди малко наредих на

фройлайн Куза да си събере багажа и да се премести в страноприемницата.

Кемпфер отвори уста за да възрази, но беше прекъснат от професора.

— Забранявам! — извика той с пресипнал, писклив глас. — Няма да позволя да

отведете дъщеря ми!

Кемпфер присви очи и се втренчи в професора. Дори Вьорман се извърна изненадан

от повелителния тон.

— Ти ни забраняваш, чифутино? — произнесе дрезгаво Кемпфер като се

приближаваше към него. — Ти ни забраняваш? Чуй добре какво ще ти кажа — тук ти

нямаш глас! Никакъв!

Старецът сведе уплашено глава.

Доволен от лесно постигнатата победа Кемпфер се обърна към Вьорман.

— Разпореди се да напусне крепостта незабавно! От нея ще имаме само ядове!

Объркан и замаян Вьорман проследи напускащия гневно стаята Кемпфер. После

погледна към Куза, който, изненадващо, нямаше вече уплашен вид.

— Защо не протестирахте преди да се появи майорът? — запита го Вьорман. —

Имам чувството, че искате дъщеря ви да е извън крепостта.

— Може би. Просто промених решението си.

— Забелязах го — също и предизвикателното ви държание само преди малко.

Всички ли манипулирате по този начин?

— Скъпи ми капитане — заговори със сериозен тон Куза. — Никой не обръща

голямо внимание на един инвалид. Хората гледат тялото, виждат че е разрушено от болест

или инцидент и автоматически прехвърлят недъга към ума. — „Той не може да ходи,

следователно не е в състояние и да мисли или да се изразява разумно“. И така инвалидите

постепенно се научават да внушават на околните по един или друг начин своите мисли и

намерения така, сякаш са техни собствени. Това не е манипулация, а форма на

убеждаване.

В момента, когато Магда се появи от стаята с вързоп в ръка, капитанът осъзна, че

той също е станал жертва на споменатата манипулация, или „форма на убеждаване“. Вече

знаеше, чие хрумване е Магда да се премести в страноприемницата, а също и защо

толкова често през деня бе отскачала до подземието. Ала тази мисъл не го притесни

особено. Собствените му инстинкти крещяха против присъствието на жената в крепостта.

— Ще трябва да ви оставя без охрана в хана — каза той на Магда. — Уверен съм,

разбирате сама, че опитате ли се да избягате, ще пострада баща ви. Доверявам се на

вашата дума и на привързаността ви към него.

Не добави, че предложението някой от войниците да я охранява би предизвикало

бунт в лагера — възможността едновременно да се напусне крепостта, при това в

компанията на една привлекателна жена щеше още повече да задълбочи търканията

между войниците. Нямаше друг избор освен да й се довери.

Бащата и дъщерята се спогледаха.

— Не се безпокойте, капитане — рече му Магда, без да откъсва поглед от баща си.

— Нямам никакво намерение да бягам и да го изоставям.

Вьорман забеляза, че юмруците на Куза се свиха гневно.

— По-добре ще е да вземеш с тебе това — промърмори Куза, побутвайки копието на

„Ал Азиф“. — Прегледай го тази нощ, а утре ще го обсъдим.

— Нали знаеш, татко, — отвърна дъщеря му с горчива усмивка, — че не мога да чета

арабски. — Тя вдигна друга, по-тънка книга. — Предпочитам да взема тази.

Двамата се гледаха навъсено през масата. Тук очевидно имаше борба на желания и

Вьорман имаше чувството, че се досеща за първопричината.

Неочаквано Магда заобиколи масата и целуна баща си по бузата. Тя приглади

косите му, сетне се изправи и погледна Вьорман право в очите.

— Грижете се за баща ми, капитане. Моля ви. Той е всичко, което имам.

Още преди да помисли, Вьорман чу собствения си глас:

— Не се безпокойте. Ще се погрижа за всичко.

Едва сега се прокле. Не биваше да казва това. Беше в разрез с цялото му офицерско

възпитание и прусашко наследство. Но в очите й имаше нещо, което го караше да отвърне

на молбата й. Нямаше си дъщеря, но ако случайно бе имал, би искал да се грижи за него

така, както тя се грижеше за баща си.

Не… не биваше да се безпокои, че ще избяга. Баща й — той бе опасният. Него

трябваше да наблюдава внимателно. Вьорман си повтори, че в никакъв случай не бива да

се доверява на тези двамата.

Червенокосият пришпори жребеца си сред хълмовете към юго-източният вход на

прохода Дину. В бързината почти не обръщаше внимание на зеленината наоколо.

Слънцето се спускаше все по-бързо пред него, хълмовете от двете страни ставаха все по-

стръмни и скалисти, сближавайки се един към друг. Премине ли веднъж през тесния като

гърло на бутилка вход, проходът ще се разшири. От там пътят ще е лесен, дори в мрака.

Познаваше го като дланта си.

Тъкмо се радваше на късмета си, че не е срещал никакви патрули, когато забеляза,

че малко по-напред на пътя са застанали двама войници с насочени към него пушки.

Отпред блестяха щикове. Червенокосият дръпна юздите на коня, премисляйки мигновено

как да действа. Не искаше проблеми, затова реши да се държи кротко и смирено.

— Накъде си се забързал, козарино? — запита го по-старият от двамата. Имаше

гъсти мустаци и подпухнало лице. Младият се изсмя на обръщението „козарино“.

Изглежда и двамата намираха нещо комично в думата.

— Бързам да се прибера в селото. Баща ми е болен. Моля ви, пуснете ме.

— Всяко нещо с времето си. Докъде смяташ да идеш?

— До крепостта.

— Крепостта ли? Никога не съм чувал за нея. Къде е тя?

За червенокосият това бе възможност да получи допълнителна информация. Щом

тия двамата не са чували за крепостта, значи тя не е въвлечена в някаква военна акция.

— Защо ме задържате? — запита той, като се помъчи да си придаде изненадано

изражение. — Сбъркал ли съм нещо?

— Не ти е работа да разпитваш Желязната гвардия! — отряза го мустакатият. — Я

слез да те поогледаме по-добре.

Значи не бяха обикновени войници, а жандармеристи от Желязната гвардия. Щеше

да е по-трудно, отколкото предполагаше да се промъкне през този пост. Червенокосият

слезе и зачака нетърпеливо, докато двамата го оглеждаха.

— Не си от този край — отбеляза мустакатият. — Дой да ти видя открития лист.

Именно от това се беше боял червенокосият през целия път.

— Не ги нося с мен, господине — отвърна той с невинно изражение. — Толкова

бързах като тръгвах, че ги забравих.

Жандармеристите се спогледаха. Пътник без документи бе човек извън закона —

можеха да се разпореждат с него както си искат.

— Нямаш открит лист? — запита мустакатият и вдигна пушката пред гърдите си.

Докато произнасяше тези думи той забоде приклада в слабините на червенокосия. — И

откъде да знаем, дали не пренасяш оръжие за селяците в планината?

Червенокосият се сви и отстъпи назад, смръщвайки се далеч повече, отколкото го бе

заболяло. Знаеше, че да приеме ударите стоически би означавало да предизвика още

повече мустакатия.

Все така ще стане, мислеше си той. Което и време да е, където и да се намирам,

каквато и власт да управлява, верните й кучета-пазачи са винаги едни и същи.

Мустакатият отстъпи назад и насочи дулото на пушката към червенокосия.

— Претърси го! — нареди той на по-младия.

Онзи преметна своята пушка през рамо и се зае доста грубо да опипва джобовете на

пътника. Спря се, когато напипа колана с парите. После дръпна ризата и измъкна колана.

Когато видяха златните монети, двамата се спогледаха наново.

— И къде ги открадна? — запита мустакатият, като отново го блъсна с приклад.

— Мои са — рече им той. — Това е всичко, което имам. Можете да ги задържите,

само ме пуснете да продължа — наистина го мислеше. Златото повече нямаше да му

трябва.

— О, мерси, ще ги задържим — засмя се мустакатият. — Но първо да видим какво

още носиш. — Той посочи дългия плосък калъф, привързан отстрани на коня. — Отвори

го — нареди на другаря си.

Червенокосият реши, че повече не бива да протака. Не можеше да им позволи да

отворят калъфа.

— Не пипайте това! — извика той.

Вероятно бяха доловили в гласа му заплаха, защото и двамата се втренчиха в нега, а

мустакатият се озъби гневно. Той вдигна пушката, готов наново да забие приклада в

гърдите на пътника.

— Абе ти ли…

Макар следващите движения на червенокосия да изглеждаха грижливо обмислени,

те по-скоро се дължаха на изграден рефлекс. В мига, когато мустакатият замахваше с

пушката, червенокосият сграбчи дулото и я изтръгна от ръцете му. Докато противникът се

цъклеше в празните си ръце, пътникът замахна и заби приклада в челюстта му, а с втория

удар прекърши гръкляна. Извърна се тъкмо, когато другият се готвеше да нанесе удар. С

едно движение заби щика право в гърдите на младия жандармерист. Войникът прегъна

колене, свлече се и издъхна.

Червенокосият огледа безстрастно сцената. Мустакатият беше още жив, но едва ли

щеше да изкара дълго. Той се гърчеше на земята, борейки се отчаяно да прокара поне

глътка въздух през скършения си гръклян.

Също както когато бе убил Карлос моряка, червенокосият не почувства нищо. Нито

триумф, нито съжаление. Не виждаше какво би загубил светът, ако изчезнат тия двамата.

Знаеше добре, че ако се бе забавил само миг, сега той щеше да лежи проснат на земята, ранен или умиращ.

Когато приключи със завързването на колана мустакатият вече беше мъртъв.

Прикри телата сред камъните на хълма, покри ги с храсталаци и продължи в галоп към

крепостта.

Магда кръстосваше нервно малката, осветена от единствена свещ стая в

страноприемницата, търкайки зиморничаво ръце. От време на време спираше и

поглеждаше през прозореца към крепостта. Нощта бе тъмна, високо горе облаците летяха

на юг, а луната не се виждаше никаква.

Мракът я плашеше… мракът и самотата. Не помнеше кога за последен път бе

оставала сама. Знаеше, че сега е изложена на рискове повече от когато и да било. Вярно, наблизо бе Лидия, жената на Юлиу, но с какво можеше да помогне, ако съществото

отново реши да я посети?

От прозореца крепостта се виждаше съвсем ясно — всъщност, това бе единствената

стая, която гледаше на север. Именно по тази причина я бе избрала. Нямаше особени

затруднения, тя бе единствената посетителка.

Юлиу я посрещна внимателно, дори радостно. Това я изненада. И при предишните

им посещения бе проявявал вежливост, но далеч по-сдържана. А сега буквално се

прекланяше пред нея.

От прозореца виждаше ясно стаята на първия етаж в кулата, където знаеше, че се

намира баща й. Не се забелязваше движение, значи баща й бе сам. Беше се ядосала, когато

осъзна как ловко я бе изиграл да напусне крепостта. Но с течение на часовете гневът й

постепенно се смени с тревога. Как ли щеше да се грижи за себе си?

Тя се обърна, подпря се на перваза и плъзна поглед по четирите бели стени, сред

които бе принудена да живее. Стаята й беше малка, почти като килер, малък шкаф със

заковано на него захабено огледало, трикрак стол и голямо меко легло. Отгоре на

завивките лежеше мандолината, недокосната, откакто бе пристигнала тук. Също

неразтворена бе и старинната книга — „Coultes des Goules“ — която бе взела със себе си.

Нямаше никакво намерение да я изучава.

Трябваше да излезе навън, поне за малко. Магда духна две от свещите и остави само

една да осветява стаята. Не искаше да бъде заобиколена от пълен мрак. След снощната

среща щеше да се бои вечно от тъмнината.

Изтърканата дървена стълба я отведе на първия етаж. Намери съдържателя седнал

на прага да дялка нещо замислено.

— Как е, Юлиу?

Той се извърна, погледна я и после продължи безцелното си тананикане.

— Баща ви… добре ли е?

— За момента — да. Защо?

Юлиу остави ножа и прикри очи с ръка. Думите почти излетяха от устните му.

— И двамата сте тук заради мен. Срамувам се… аз не се показах мъж. Но те искаха

да знаят всичко за крепостта и аз знаех какво още да им кажа. И тогава си спомних за вас

и баща ви и че ви е известно всичко за крепостта. Нямах представа, че е толкова болен, нито пък предполагах, че ще доведат и вас. Но какво можех да сторя? Те ме измъчваха!

Магда почувства, как в нея се надига гняв. Юлиу не е имал право да споменава баща

й пред германците! Ала само след миг призна пред себе си, че при подобни

обстоятелства, тя вероятно също би издала всичко, което знае. Сега поне знаеше как

германците са научили за баща й и защо Юлиу се държи така любезно.

Нещо в умолителното му изражение я накара да трепне.

— Мразите ли ме, госпожице?

Магда се наведе и положи ръка на рамото му.

— Не. Не си ни мислел злото.

Той покри ръката й със своята.

— Надявам се всичко да свърши добре за вас.

— Аз също.

Тя пое бавно към дефилето, а тишината наоколо се нарушаваше единствено от

скърцащите под краката й дребни камъчета. Магда спря близо до един гъст и ароматен

храст и се загърна по-плътно с дебелата вълнена жилетка. Наближаваше полунощ,

въздухът беше хладен и влажен, но студът който изпитваше бе далеч по-дълбок от този,

който предизвикваше спадането на температурата. Зад нея страноприемницата бе

масивна мрачна сянка, отвъд клисурата се издигаше крепостта, огряна от запалените в нея

електрически светлини. Мъглата се надигаше от дъното на прохода, изпълвайки

клисурата и обвивайки крепостта. Светлината от двора се филтрираше през сивата пелена

във въздуха създавайки сияние, подобно на фосфоресциращ облак. Крепостта приличаше

на огромен луксозен презокеански лайнер, носещ се сред морето от мъгла.

Страхът наново се пробуди в нея, докато гледаше към крепостта.

Предишната нощ… увлечена в проблемите от изминалия ден, тя почти бе я

забравила. Но тук, в тъмнината всичко се върна отново — очите, вледеняващата хватка

върху ръката й. Тя докосна мястото над лакътя, където бе почувствала допира на онова

нещо. Имаше едва доловим белег — малко сивкаво петънце. Кожата там приличаше на

умъртвена, колкото и да се бе мъчила, не можа да го изтрие. Не беше казала на баща си.

Но това бе доказателство, че случката снощи не е била само кошмарен сън. Или по-скоро, че беше кошмар, по-истински от реалността. Едно същество, което винаги бе смятала за

породено от легендите изведнъж бе придобило реални очертания. Сигурно и сега беше

някъде там, в каменната сграда. Където бе и баща й. И той нетърпеливо очакваше да се

срещне с него. Не й го бе казал, но тя не се съмняваше. Седеше и го чакаше, а тя дори не

беше до него, за да му помогне. Предишната нощ съществото ги бе пожалило, но дали тази

вечер баща й щеше да има такъв късмет?

Ами ако наистина пак се появи? Ако прехвърли клисурата и дойде при нея? Дори

само мисълта за подобна среща й се струваше непоносима.

Не, това не беше възможно! Вампири просто не съществуваха!

И все пак снощи…

Мислите й бяха прекъснати от тропот на копита. Тя се обърна и съзря неясна сянка

на конник, който се носеше покрай страноприемницата. Сянката се приближи към моста,

очевидно с намерението да го пресече, но в последния миг конникът промени решението

си и дръпна рязко поводите. Конят и конникът се очертаха ясно на фона на идещото

откъм крепостта сияние. Магда забеляза привързания от едната страна на коня дълъг и

плосък калъф. Конникът скочи на тревата и направи няколко предпазливи крачки по

моста. След това спря.

Магда се притаи зад един храст, наблюдавайки го как изучава крепостта. Не знаеше

защо реши да се скрие, може би станалото през последните дни я караше да изпитва

недоверие към непознатите.

Беше висок, вероятно мускулест, с разрошена червеникава коса. Гърдите му се

повдигаха учестено. Бавно извърташе глава, проследявайки движението на часовите по

стената. Изглежда ги броеше. Позата му беше напрегната, сякаш едва се сдържаше да не

заблъска с юмруци залостената порта в другия край на моста. Имаше изморен, ядосан и

малко изненадан вид.

Постоя неподвижно няколко минути. Магда усещаше, че краката й се схващат от

неудобното положение, но не смееше да мръдне. Най-сетне мъжът се обърна и бавно се

върна при коня. Докато се приближаваше, очите му шареха по отсамния край на

клисурата. Неочаквано той се спря и впери поглед право към мястото, където се бе свила

Магда. Тя притаи дъх, чувайки думкането на сърцето си.

— Ей ти, там! — повика той. — Излез! — тонът му беше повелителен, изразяването

напомняше мегленитския диалект.

Магда не смееше да мръдне. Как бе успял да я съгледа в мрака на храсталака?

— Излез, инак аз ще те измъкна!

С дясната си ръка Магда опипа един тежък камък. Тя се вкопчи в него, изправи се и

пристъпи напред. Беше решила, че най-добре ще е да срещне опасността на открито.

Който и да бе този мъж, нямаше да му позволи да й стори зло. Стигаха й подигравките на

войниците от тази сутрин.

— Защо се криеш там?

— Защото не знам кой си — Магда се опита да си придаде смелост.

— Права си — той кимна отсечено.

Магда чувстваше натрупаното в него напрежение, но същевременно разбираше, че

няма никаква връзка с нея. Въздъхна малко по-спокойно.

— Какво става там? — мъжът махна с ръка към крепостта. — Кой е осветил

крепостта, като че ли е някаква туристическа атракция?

— Немски войници.

— И на мен ми се стори, че каските им приличат на немски. Но какво правят тук?

— Не зная. Струва ми се, че и те не знаят.

Мъжът погледна отново към крепостта и промърмори нещо, което й прозвуча като

„глупаци“. Не беше сигурна. Имаше някаква отчужденост в него, сякаш въобще не е

заинтересуван от нея, а само от онова, което става в крепостта. Престана да стиска така

силно камъка, но не посмя да го пусне. Още не.

— Какво толкова те интересува? — попита го тя.

Той я погледна навъсено.

— Просто питам. И друг път съм идвал тук като турист и реших, че мога да се отбия

и да преспя в крепостта.

Веднага почувства, че я лъжат. Никакви туристи нямаше нощем в прохода Дину,

камо ли да препускат с такава бясна скорост. Освен ако не са си изгубили ума.

Магда отстъпи назад и бавно закрачи към хана. Страхуваше се да остане в тъмното с

мъж, който очевидно я лъжеше.

— Къде отиваш?

— Връщам се в стаята си. Студено ми е тук.

— Ще те изпратя.

Обезпокоена Магда ускори крачка.

— И сама ще намеря пътя, благодаря.

Но той сякаш не я чу, или не й обърна внимание. Дръпна юздите, изравни се с нея и

поведе коня след себе си. Пред тях, страноприемницата изглеждаше като двуетажна

кутийка. Виждаше слабото сияние на запалената в стаята й свещ.

— Можеш да хвърлиш този камък — каза й той. — Няма да ти потрябва.

Магда с мъка сподави изненадата си. Възможно ли бе мъжът да вижда в тъмното?

— Остави на мен да преценя.

От него лъхаше възкисел мирис, смесица от мъжка и конска пот, която й се

струваше неприятна. Ускори още крачка, оставяйки го зад себе си.

Мъжът не направи опит да я застигне.

Магда пусна камъка едва когато стигна прага. Когато влезе, столовата отдясно

тънеше в мрак. От другата страна, Юлиу тъкмо се готвеше да духне свещта на масата,

която му служеше за бюро.

— Не бързай — предупреди го тя, без да спира. — Струва ми се, че ще имаш

посетител.

Лицето му светна.

— Тази нощ?

— Ей сега.

Юлиу радостно разтвори регистрационната книга и отвъртя капачето на

мастилницата. Страноприемницата принадлежеше на рода му от много поколения. Някои

твърдяха, че е била построена за да приюти зидарите на крепостта. Не беше нищо повече

от една схлупена двуетажна къщичка, която не предлагаше никакви удобства и броят на

посетителите през всичките тези години оставаше крайно малък. Първият етаж служеше

за дом на семейството. Основния приход за Юлиу и близките му всъщност идеше от

посредничеството между него и хората, оставени за да поддържат крепостта. Останалото

припечелваха от вълната на овцете — малкото непожертвани за храна на семейството.

А сега две от трите свободни стаи на страноприемницата щяха да бъдат заети —

цяла златна мина.

Магда изтича пъргаво нагоре по стълбите, но не бързаше да се прибира в стаята си.

Спря се, за да чуе какво ще каже странникът на Юлиу. Зачуди се от какво ли е породен

интересът й. Мъжът й се бе сторил крайно неприятен, в добавка на миризмата и мрачния

изглед, в гласа му се долавяха арогантност и настойчивост, които я дразнеха.

Защо, тогава, се бе спряла да подслушва? Никога преди не беше го правила.

Разнесе се тежък тропот пред вратата и след миг мъжът влезе вътре. Гласът му

отекна по стълбите.

— Ей, съдържателю! А, още си тук. Добре. Погрижи се някой да изтрие коня ми и да

го наглежда няколко дена. Това е вторият ми кон за днес и доста го поизморих. Искам

добре да го подсушат, преди да го оставят да се наспи. Ей, слушаш ли ме?

— Да… да, господине — гласът на Юлиу звучеше напрегнато, дори уплашено.

— Ще го направиш ли?

— Да. Ей сегичка ще извикам моя племенник.

— И стая за мен.

— Имаме две свободни. Моля да се разпишете.

Настъпи пауза.

— Искам тази отгоре — дето гледа на север.

— Ах, съжалявам, господине, но трябва и второто име. Само „Глен“ не е достатъчно

— гласът на Юлиу трепереше от вълнение.

— Да не би още някой с името Глен да е отседнал тук?

— Не, но…

— Тогава Глен ще ти стигне.

— Добре, господине. Но трябва да ви кажа, че северната стая е заета. Можете да

вземете източната.

— Който и да е, кажи му да си смени стаята. Ще платя допълнително.

— Не е „той“, господине. Тя е и не мисля, че ще иска да се премести.

Колко си прав, Юлиу — помисли си Магда.

— Кажи й! — прозвуча като команда, с нетърпящ възражение глас.

В мига, когато обувките на Юлиу се провлачиха по пода Магда се шмугна в стаята

си и зачака. Беше вбесена от поведението на непознатия. С какво ли така бе уплашил

Юлиу?

Тя открехна вратата още при първото почукване и впери поглед в объркания

съдържател, с бледо, изпотено лице и едри капки пот по мустаците. Имаше направо

ужасен вид.

— Моля ви, домнишора Куза — запелтечи той. — Има един мъж долу, който иска

вашата стая. Ще бъдете ли така добра да му я преотстъпите? Моля ви!

Той хленчеше. Умоляваше. Магда почувства жал към него, но не смяташе да дава

стаята.

— В никакъв случай! — тя понечи да затвори вратата, но Юлиу я спря с ръка.

— Трябва!

— Няма да го направя, Юлиу! И това е последната ми дума!

— Тогава, не бихте ли… не бихте ли му го казали сама? Моля ви!

— Защо толкова те е страх от него? Кой е той?

— Не зная кой е той. И не съм сигурен… — гласът му съвсем притихна. — Ще му

кажете ли вместо мен?

Юлиу буквално се тресеше от страх. В първия миг Магда бе решила да остави този

проблем на него, но после се досети, че ще изпита известно отмъстително удоволствие,

ако откаже собственолично на нахалния непознат. Два дена никой не й бе дал

възможността да каже какво мисли. Ето че сега можеше да заяви правата си на висок глас.

— Разбира се, че ще му кажа — кимна тя.

Магда се пъхна край замрелия Юлиу и се спусна по стълбите. Мъжът очакваше

развръзката долу, подпрял се небрежно на дългия калъф, когото бе съзряла привързан на

коня. За пръв път го виждаше на светло и трябваше да признае, че първоначалното й

впечатление беше погрешно. Да, наистина беше мрачен и миришеше на пот, но чертите на

лицето му бяха правилни, носът — дълъг и прав, скулите — изпънати. Косата му беше

ярко червена като пламък, разрошена и въздълга, но подобно на мириса дължеше изгледа

си вероятно на дългия и тежък път. Очите му се спряха върху нейните, бистро сини като

планински езера. Единственият дисонанс бе мургавата му кожа — сякаш не на място в

компанията на светлите очи и червеникавата коса.

— Така си и помислих — че сте вие.

— Няма да си дам стаята.

— Аз ще я получа — изправи се той.

— Засега е моя. Можете да се настаните в нея, когато си тръгна.

Той направи крачка към нея.

— Изключително важно е да имам северно изложение. Аз…

— Имам си собствени причини да държа крепостта под око — прекъсна тя

поредната му лъжа. — Също както, уверена съм, вие си имате ваши. Но моите са далеч по-

важни. Няма да я отстъпя.

Очите му блеснаха яростно и за секунда Магда си помисли, че е прекалила в

настойчивостта си. Неочаквано, както и преди той придоби невъзмутим и спокоен вид и

отстъпи назад, с едва доловима усмивка на уста.

— Изглежда не сте от тези места.

— От Букурещ съм.

— Така и предполагах — Магда долови нещо в погледа му, някакво неясно

уважение. Но това й се стори странно. Защо ли я гледаше така, когато отказваше да му

даде онова, което искаше? — Ще си промените ли решението? — попита той.

— Не.

— Е, добре — въздъхна червенокосият. — Източната да бъде. Съдържателю!

Покажи ми стаята!

Юлиу се втурна надолу по стълбите, като едва не падна от припряност.

— Веднага, господине. Стаята вдясно от стълбите вече е готова за вас. Аз ще взема

багажа… — той посегна към калъфа, но Глен го изпревари.

— Мога и сам да се справя. Ала на седлото има навито одеало, което бих желал да

получа — той пое нагоре по стълбите. — И гледай да се погрижиш за коня! Бива си го —

след един последен поглед към Магда, поглед който пробуди в нея непознати, но не

неприятни чувства, мъжът изчезна на горния етаж. — И веднага ми приготви банята!

— Да, господине! — Юлиу спря до Магда и стисна ръцете й в своите. — Благодаря

ви! — прошепна той, все още уплашен, но вече поуспокоил се. След това се втурна да се

разпореди за коня.

Магда остана известно време в предната стая, обмисляйки странната

последователност от среднощни събития. Имаше много необясними неща, но не можеше

да им отделя внимание сега, когато далеч по-важни бяха въпросите, които будеше

крепостта…

Крепостта! Беше забравила баща си! Магда изтича нагоре по стълбите, мина покрай

затворената врата на Глен, влезе в своята стая и се спря до прозореца. Горе, в кулата, светлината в стаята на баща й блестеше както преди.

Тя въздъхна облекчено и се отпусна на леглото. Легло… истинско легло. Може би в

края на краищата всичко ще се уреди. Тя се усмихна уморено. Не, нямаше смисъл да се

успокоява. Знаеше, че нещо ще се случи. Магда извърна глава от светлината на свещта,

която се отразяваше в огледалото зад нея. Колко уморена бе само! Ако можеше поне за

миг да даде отдих на очите си, щеше да се почувства по-добре… най-добре да си мисли за

хубави неща… ех, да ги пуснат обратно в Букурещ, или да избягат от германците и онова

ужасяващо явление…

Шумът от движение пред вратата прогони мислите й далеч от крепостта. Изглежда

онзи мъж — Глен — слизаше в банята. Поне няма да мирише както когато го срещна.