Пазителят на меча

Ф. ПОЛ УИЛСЪН

КРЕПОСТТА

Превод: Юлиян Стойнов

chitanka.info

Пролетта на 1941 г. Проходът Дину, Румъния. Войната пълзи на изток. В изоставен

от векове планински замък нацистите се натъкват на Зло, по-ужасяващо дори от самите

тях. Смразяваща е всяка сутрин, защото с нея идва и поредният труп… страхът извира от

недрата на древната земя, където след вековен сън се е пробудило нещо жадуващо за кръв, но боящо се от светлината.

Един-единствен човек (или бог?) може да спре ръката на смъртта. За Глекен,

посланик на далечното минало, настъпва съдбовният час.

Но злото не спира дотук. Минават години и идва денят на…

ПРОЛОГ

Варшава, Полша

Понеделник, 28 април 1941

08.15

Преди година и половина, на вратата сигурно е фигурирало съвсем друго име,

заедно с поста и названието на съответното министерство в полското правителство. Но

Полша вече не принадлежеше на поляците и името беше замазано доста грубо и

безкомпромисно с черна боя. Ерик Кемпфер спря за миг пред вратата и се помъчи да си

припомни това изтрито от историята име. Не че много го беше грижа. По-скоро за да си

упражни паметта. Петното боя бе покрито с махагонова табелка, но краищата му се

подаваха отстрани. Отгоре пишеше:

SS-Оберфюрер В. Хозбах

RSHA — Отдел Раси и Презаселване

Варшавски район

Ерик мислено се приготви за срещата. Какво ли ще иска Хозбах от него? И защо го

вика толкова рано сутринта? Ядосваше се, че си позволява да се безпокои за подобни

неща, но никой в SS независимо от поста си, пък бил той и бързо растящ в кариерата

офицер като него, не би могъл да подтисне чувството на тревога, когато му съобщят, че

трябва да се яви пред своя началник „незабавно“.

Кемпфер пое за последен път с пълни гърди, прикри тревогата си и бутна тежката

врата. Ефрейторът, който едновременно изпълняваше ролята на секретар на генерал

Хозбах го зърна и застана мирно. Беше нов и очевидно не познаваше Кемпфер. И нищо

чудно, като се има пред вид, че последната година почти неотлъчно бе пребивавал в

Аушвиц.

— Щурбанфюрер Кемпфер — произнесе Ерик за да улесни секретаря. Младият

войник се завъртя на токове и изчезна във вътрешния кабинет. Върна се почти веднага.

— Оберфюрер Хозбах ще ви приеме незабавно, хер майор.

Кемпфер го подмина и прекрачи прага на кабинета. Завари Хозбах приседнал на

крайчеца на бюрото.

— А, Ерик! Добро утро! — посрещна го необичайно радостно Хозбах. — Кафе?

— Благодаря не, Вилхелм. — Всъщност, допреди миг не би отказал, но

изненадващата усмивка на Хозбах го караше да се чувства нащрек. Празният му стомах се

беше свил на възел.

— Добре тогава. Но все пак би могъл да си свалиш шлифера и да се настаниш

удобно.

Според календара беше април, но във Варшава бе все още доста студено. Кемпфер

беше облечен в неизменния дълъг есесовски шлифер. Свали го, окачи го на закачалката, и

постави шапката отгоре, давайки възможност на Хозбах да поразсъждава за различията

между двамата. Самият Хозбах бе около петдесетгодишен, нисък, набит и плешив.

Кемпфер бе близо с десет години по-млад, с мускулесто тяло и русолява, по момчешки

гъста коса. И освен това, Ерик Кемпфер бе поел пътя нагоре.

— Между другото, поздравления за повишението и за новото назначение. Мястото в

Плойещи е доста тлъста мръвка.

— Да — кимна Кемпфер като се мъчеше да изглежда невъзмутим. — Надявам се, че

ще имам възможността да заслужа оказаното ми в Берлин доверие.

— Сигурен съм, че ще имаш.

Кемпфер добре знаеше, че доброжеланията на Хозбах бяха почти толкова

чистосърдечни, колкото обещанията за презаселване, които той самият даваше на евреите.

Мило и драго би дал генералът за да получи това назначение. Както и всеки друг от

управлението на SS. Пред коменданта на най-големия концентрационен лагер в Румъния

щяха да се разкрият прекрасни възможности както за повишение, така и за лично

облагодетелстване. В неуморната надпревара за постове, което кипеше в бюрократичната

йерархия изградена от Химлер, където едното ти око непрестанно е вперено в гърба на

човека над теб, а другото бди назад за атака към собствения ти гръб, такива неща като

доброжелателство и искреност просто не съществуваха.

В последвалата неловка тишина Кемпфер плъзна поглед по стената и едва не прихна

като забеляза петната груборазмазана боя, под които доскоро стената е била украсена с

полски лозунги — спомен от предишния обитател. Хозбах очевидно нямаше намерение да

пребоядисва кабинета си. Типично за чиновник, който държи да подчертае, че е

прекалено зает с работа, за да се занимава с подобни маловажни дреболии. Замисълът му

бе съвсем прозрачен. Кемпфер не се нуждаеше от подобен театър, за да показва колко е

заангажиран. Всяка негова съзнателна мисъл бе насочена към възможността да израства в

SS.

Ерик се загледа с престорено внимание в мащабната карта на Полша на стената,

където с карфици бяха отбелязани по-големите струпвания на нерасово население.

Изминалата година беше доста натоварена за управлението на Хозбах, именно от тук се

извършваше цялата работа по изпращането на полските евреи в „центъра за

презаселване“, който се намираше недалеч от железопътния възел Аушвиц. Кемпфер

замечтано си представи неговия собствен кабинет в Плойещи, с картата на Румъния на

стената и кърфичките, отбелязващи подобни подозрителни райони. Плойещи… не,

нямаше никакво съмнение — ведрото настроение на Хозбах не предвещаваше нищо

добро. Някъде нещо бе тръгнало не както трябва и без съмнение, Хозбах щеше да използва

тази възможност за да превърне в ад последните дни, в които Ерик се намираше под

негово командване.

— С какво всъщност мога да ви бъда полезен? — запита изгубил търпение Кемпфер.

— Не точно на мен самия, а по-скоро на Върховното командване. Имаме малък

проблем за решаване в Румъния. По-скоро някакво дребно недоразумение.

— Така ли?

— Да. Едно наше подразделение, разположено в Алпите северно от Плойещи е

понесло известни загуби — изглежда вследствие на местни партизански действия — и

командирът на подразделението е поискал да бъде сменен от поста.

— Но този въпрос е от компетенцията на армията — в гласът на майор Кемпфер се

долови недоволство. — Какво общо има това с SS?

— Има, има — Хозбах се пресегна зад гърба си и придърпа някакъв документ. —

Това се получи в управлението на обергрупенфюрер Хайдрих. От Върховното командване.

Струва ми се, че задачата е тъкмо за теб.

— Защо?

— Офицерът, за когото става дума е капитан Клаус Вьорман. Ако си спомняш

именно ти ми обърна внимание върху него, преди около година, във връзка с отказа му да

влезе в Партията.

За пръв път от началото на разговора Кемпфер почувства известно облекчение.

— И понеже и без това заминавам за Румъния, решихте да ми стоварите тази задача.

— Правилно. Твоят опит от работата в Аушвиц ще ти помогне не само да

организираш лагера, но и да се справиш с партизаните. Уверен съм, че в най-кратко време

ще решиш този малък проблем.

— Мога ли да хвърля едно око на документа?

— Естествено.

Кемпфер пое тънкия лист и плъзна поглед по текста. После го прочете по-

внимателно.

— Съобщението беше ли зашифровано?

— Да. На мен също ми се видя доста странно формулирано и накарах да проверят

два пъти правилното дешифриране. Всичко е точно.

Кемпфер прочете отново странното съобщение:

Моля за незабавно преназначаване на нов пост.

Нещо избива хората ми.

Доста объркващо послание. Познаваше Вьорман лично, още от времето на Великата

война и винаги го бе смятал за човек твърд и непреклонен. И ето че сега, в тази нова

война, като офицер от армията, Вьорман упорито отказваше да влезе в редиците на

Партията, независимо от упражнявания натиск. И още нещо — Вьорман беше последният

човек, който би помолил за преназначение, след като веднъж е заел една позиция,

независимо дали тя е стратегическа, или не. Изглежда нещо наистина не беше в ред там.

Но това, което най-много озадачаваше Кемпфер беше подборът на думите. Вьорман

беше човек интелигентен и прецизен. Той знаеше добре, че съобщението му ще премине

през няколко инстанции, докато стигне Върховното командване и очевидно, се опитваше

да каже нещо между редовете.

Но какво? Думата „избива“ предполагаше човешка намеса. Защо тогава я

предхождаше това неразбираемо „нещо“? Какво е то — животно, отрова, природно

бедствие — всичко това може да погубва, но не и да избива.

— Смятам, излишно е да ти напомням, — продължаваше Хозбах, — че Румъния се

явява съюзническа държава, а не окупирана територия. С други думи, трябва да се пипа

много внимателно.

— И за миг не съм си помислял другояче.

Това означаваше, че с Вьорман също трябваше да се пипа много внимателно.

Кемпфер имаше стари сметки за уреждане с него.

Хозбах се помъчи да се усмихне, но разкривената му маска приличаше по-скоро на

откровена насмешка.

— Всички ние, от RSHA[1], включително и генерал Хайдрих, ще следим с огромен

интерес действията ти по решаването на този въпрос… преди да поемеш комендантския

пост в Плойещи.

Кемпфер не пропусна поставеното ударение върху думата „преди“ и

предшестващата я многозначителна пауза. Хозбах явно бе решил да превърне тази

приятна разходка из Алпите в изпитание с огън. Кемпфер трябваше да заеме поста в

Плойещи след седмица. Но ако не успее да се справи с поставената задача както подобава, нищо чудно някой някъде да сметне, че не е най-подходящият човек за комендант на

лагера. А едва ли щяха да липсват други ентусиазирани кандидати.

Завладян от внезапна тревога, той се надигна и побърза да навлече шлифера.

— Не виждам какво може да ми попречи. Тръгвам веднага. Ще взема две

подразделения есесовци. Ако ми бъде осигурен въздушен транспорт, бих могъл да

пристигна на място още тази вечер.

— Чудесно! — Хозбах се изправи и отвърна на поздрава. — Смятам, че две

подразделения ще са напълно достатъчни за да изтребиш партизаните — Ерик пристъпи

към вратата.

— Повече от достатъчни, уверен съм.

Но щурбанфюрерът от SS Кемпфер не чу прощалната реплика на своя началник.

Други думи кънтяха в главата му.

Нещо избива хората ми.

Проходът Дину, Румъния

28 април, 1941

13.22

Капитан Клаус Вьорман се наведе към южния прозорец на неговата стая и изплю

бялата течност в пространството навън.

Козе мляко — каква гадост! Може би става за сирене, но не и за пиене.

Докато гледаше как белезникавите капки изчезват в бездната под него, Вьорман се

замечта за глътка хубава немска бира. Единственото, което желаеше повече от бирата бе

да напусне час по-скоро това пъклено място.

Но не можеше. Поне засега. Той изправи рамене в типично прусашки маниер.

Малко по-висок от среден ръст, с едро, някога мускулесто тяло, което сега постепенно се

отпускаше в тлъстини. Косата му, тъмнокестенява, бе ниско остригана, кафявите му очи

бяха леко раздалечени, носът — прегърбен след едно сбиване в младежките години, а

устните му бяха плътни, готови да се разтворят в усмивка, стига да се намереше повод.

Сивкавата му куртка бе разкопчана почти до долу, позволявайки на наскоро оформилото

се шкембенце да надниква отвътре. Клаус го потупа с ръка. Май прекаляваше с

наденичките. Винаги ставаше така, когато го спохождаха ядове. Започваше да яде все

повече, а с това трупаше и килограми.

Погледът на Вьорман неусетно се спря върху румънското селце, разположено от

другата страна на клисурата. Окъпано в светлината на следобедното слънце, потънало в

спокойна тишина, то приличаше на видение от друг свят. Клаус обърна гръб на прозореца

и закрачи из стаята с каменни стени, в които бяха вградени множество кръстове ковани от

мед и никел. По-точно четиридесет и девет кръста само в тази стая. Десетки пъти ги беше

броил през последните три дни. Клаус подмина триножника, на който бе закрепена една

почти завършена картина, заобиколи набързо пригоденото за целта бюро и застана до

отсрещния прозорец, който гледаше към вътрешния двор на крепостта.

Долу под него се виждаха войниците от подразделението, събрани на групички,

едни разговаряха тихо, а други бяха потънали в мълчание. Но всички избягваха сенчестите

ъгли на двора. Наближаваше поредната нощ. Идеше ред на поредната жертва.

Един от войниците се бе свил до стената и трескаво дялкаше нещо. Вьорман присви

очи — в ръцете на войника бавно се оформяше доста грубоват кръст. Сякаш и без това

нямаше достатъчно кръстове наоколо.

Страх цареше сред хората му. Дори той беше изплашен. Какъв невероятен поврат,

само за седмица. Клаус си спомни деня, когато прекрачиха прага на крепостта, с гордата

стъпка на войни от Вермахта. Армия, завладяла Полша, Дания, Норвегия, Холандия и

Белгия. Армия, която бе помела останките на англичаните в морето при Дюнкерк, а след

това само за тридесет и девет дни бе прегазила Франция. Миналия месец, в краката й бе

паднала Югославия, а от вчера бе окупирана и Гърция. Нищо не можеше да спре такава

армия. Мъже, родени да побеждават.

Но това беше преди седмица. Удивително, как могат да променят хората тези шест

ужасяващи убийства. През последната седмица светът отвън постепенно бе свивал своите

граници, докато накрая за него и войниците му сякаш всичко отвъд тези мрачни стени бе

престанало да съществува. Отвъд тази каменна гробница. Бяха се изправили срещу нещо,

което умело избягваше всички заложени клопки, което убиваше и изчезваше мигновено,

само за да се върне и да убива отново. А хората му губеха кураж с всеки изминат ден.

Те… Вьорман едва сега осъзна, че от известно време подсъзнателно се изключва от

техния кръг. Някъде назад във времето, още когато бяха в Полша, недалеч от Познан, той

за пръв път почувства, че го е напуснал първоначалният ентусиазъм за победа в тази

война. Май това стана след като се появиха специалните отряди на SS и Вьорман лично

присъства на разправата с „нежеланите“. Опитал се беше да протестира. Единственият

резултат бе, че го изтеглиха от оперативната зона. Още по-добре. Защото в онзи мрачен

ден беше престанал да гледа на себе си с гордост, като на повелител на света.

Клаус се върна при бюрото. Спря се и без да поглежда поставената в ъгъла снимка

на жена му и двамата му сина, впери поглед в дешифрираното съобщение.

Щурбанфюрерът от SS Кемпфер ще пристигне още днес с две подразделения

есесовци. Не напускайте заетата позиция.

Майор от SS? Но защо? Тази позиция бе на редовната армия. Есесовците нямаха

нищо общо с тях, нито с крепостта, а дори и с Румъния, доколкото му бе известно.

Всъщност, напоследък много неща от тази война за него бяха неразбираеми. И от всички

възможности, именно Кемпфер! Отвратителен войник, но без съмнение великолепен

есесовец. Защо го пращат тук? При това начело на подразделение от SS? Наричаха ги

изтребителни отреди „Мъртвешка глава“. Подразделения за охрана и поддържане на реда

в концентрационните лагери. Специалисти в избиването на невъоръжено цивилно

население. Именно на техните действия стана свидетел край Познан. Но защо ги пращаха

тук?

Беззащитни невъоръжени цивилни… той започна да се досеща… и неочаквано по

устните му плъзна лека усмивка. Ала очите му останаха хладни.

Нека дойдат онези от SS. Вьорман вече беше дълбоко убеден, че в убийството на

неговите хора наистина има пръст някой, или нещо невъоръжено. Но не от онзи уплашен

тип, с който бяха свикнали да си имат работа есесовците. Нека да дойдат. Нека вкусят

веднъж и те от страха, който толкова много обичат да всяват. И нека да повярват в

невероятното.

Вьорман беше повярвал. Само преди седмица би се изсмял на подобна мисъл. Но

сега, колкото по-близо се спускаше слънцето към хоризонта, толкова повече се

пробуждаше тази вяра в него… и заедно с нея се пробуждаше страхът.

Само за една седмица. Имаше някои странни и необясними неща, когато за пръв път

пристигнаха в крепостта, но все още нямаше страх. Една седмица. Нима бе изминала само

една седмица? Струваше му се, че беше преди столетия онзи миг, когато за пръв път зърна

стените на крепостта…

[1] Управление на Службата за безопасност на Райха — (нем.) — бел. прев. ↑

1

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Рафиниращият комплекс край Плойещи е

сравнително добре защитен от север. Заплаха представлява

единствено неохраняваният проход Дину в Трансилванските Алпи.

Както вече бе отбелязано по-горе в доклада, ниската населеност на

района и условията на пролетното планинско време създават

теоретична възможност значителни по размер моторизирани

части да подходят незабелязани през руската степ и южните

предхълмия на Карпатите и като пресекат прохода Дину, да

излязат в един почти равнинен район само на двадесет километра

североизточно от Плойещи и нефтената рафинерия.

Като се има пред вид ключовото значение на петролните

доставки от Плойещи, препоръчва се до началото на операция

„Барбароса“ в района на прохода да бъде разположено армейско

подразделение. Както вече бе съобщено, в сърцето на прохода има

старо укрепление, което е подходящо за охранителния отряд.

ИЗВАДКА ОТ АНАЛИЗА ЗА

ОТБРАНИТЕЛНОТО СЪСТОЯНИЕ НА

ПЛОЙЕЩИ, РУМЪНИЯ.

Предоставено за ползване на

Върховното командване. Първи април, 1941г.

Проходът Дину

Вторник, 22 април

12.08

Денят тук никога не е дълъг, независимо от сезона, мислеше си Вьорман, като

разглеждаше стръмните скали, които се извисяваха от двете страни на прохода. Слънцето

трябваше да се изкачи поне на тридесет градуса за да надникне през източната стена и да

измине още съвсем малко, преди да се скрие зад западната.

Двете стени на прохода бяха почти отвесни, сякаш още малко и щяха да се сринат в

пропастта под тях. Покрити с мрачни, злокобни зъбери, стръмни падове и тесни, сенчести

цепнатини. Преобладаваха кафявото и сивото, глината и гранитът, само тук-там се

виждаше по някое зеленикаво петънце. В ранната пролет дърветата бяха още съвсем голи, стеблата им — гротескно извити от ветровете, а корените, открити, вкопчени в

нащърбените скали. Тези дръвчета му приличаха на изтощени алпинисти, изгубили

надежда да пълзят както нагоре, така и надолу.

Почти непосредствено зад люшкащата се кола на Вьорман оглушително ревяха двата

камиона натоварени с войници, а зад тях идеха останалите машини, с припаси и

амуниции. Колоната пълзеше нагоре по западната стена на прохода, където от стотици

години една естествена издатина в скалата се използваше като път. Проходът Дину, който

пресичаше най-дивата и непозната част на Трансилванските Алпи беше тесен като всеки

забутан планински проход. Вьорман сведе поглед към дъното на клисурата, само на

петдесетина метра по-надолу. Беше съвсем гладко и покрито с трева. Сигурно от там

пътят щеше да е далеч по-къс и приятен, но пък беше непроходим за машините. Не им

оставаше нищо друго, освен да се придържат към пътя в скалите.

Път ли? — изпъшка Верман. Това не беше път. По-скоро някаква пътека, или скална

площадка. Но не и път. Местните жители изглежда не вярваха в бъдещето на двигателите

с вътрешно горене и с нищо не бяха улеснили преминаването на подобни съоръжения

през тази дива местност.

В разстояние само на няколко минути слънцето се скри зад облаците, разнесе се

оглушителен гръм и сетне отново заваля. Вьорман посрещна поредния дъжд с проклятия.

Пак се задаваше буря. Времето тук беше направо отвратително. Една след друга следваха

шквалове, които се спускаха надолу по отвесните скали и разпиляваха ослепителни

гръмотевици във всички посоки, сякаш се готвеха да разцепят самите устои на планината.

Поройният дъжд всеки момент можеше да повлече надолу кална лавина. Пак се

започваше.

Кой би пожелал да живее на такова място? Семената тук вероятно растат мъчително

бавно, а реколтата едва стига, колкото да се засее нова. Вярно, козите и овцете изглежда

се справяха чудесно, сред ярко-зелената трева и бистрите потоци. Но все пак, кой би

пожелал да живее тук?

За пръв път Вьорман зърна крепостта тъкмо когато колоната се провираше през

поредното стадо овце, запречило един тесен завой. Още в първия миг долови нещо

странно в защитното съоръжение, но не можа да определи какво точно. По форма

крепостта напомняше средновековен замък, но беше значително по-малка по размери.

Ето защо местните я наричаха твърдината. Нямаше си собствено име и това също бе

странно. Вероятно е била построена преди много векове, но въпреки това изглеждаше

така, сякаш последният камък е бил поставен едва вчера. В началото дори си помисли, че

някъде по пътя са завили в погрешна посока. Не можеше да повярва, че укреплението

отсреща, където им предстоеше да заемат позиция е било изоставено преди повече от 500

години.

Вьорман нареди на колоната да спре, после свери местоположението по картата и в

края на краищата стигна до извода, че това наистина е бъдещият му команден пост. Той

отново разгледа укреплението, този път по-внимателно.

Преди хилядолетия една огромна каменна плоча се беше отлепила от западната

стена на прохода. Заобикаляше я дълбока и стръмна клисура, през която бушуваха

ледените води на планински поток, който сякаш извираше от самата скала. Именно върху

тази плоча бе построена крепостта. Стените й бяха отвесни, високи най-малко тридесет

метра, изградени от гранитни блокове, които сякаш се срастваха с гранитната скала на

самата планина — с други думи, творението на човека и природата се сливаха в едно

цяло. Но най-странна бе самотната кула, която се издигаше на предната стена. Отгоре

беше като отсечена, от върха й до дъното на клисурата имаше поне стотина метра. Ето

това беше крепостта. Останка от едно отминало време. Единственото примамливо в нея,

бе надеждата да им осигури суха постеля за през нощта.

И все пак странно, че изглеждаше толкова запазена.

Вьорман кимна на шофьора до него и се зае да сгъва картата. Името му беше Остер,

подофицер Остер, негов пръв заместник в ротата. Остер махна с ръка и потегли, а отзад

трите камиона ги последваха бавно. Пътят — или каквото беше там — се разшири с

приближаването към завоя и ги изведе до малко затънтено селце, което се гушеше в

югоизточната основа срещу скалната стена, върху която се издигаше крепостта.

Докато лъкатушеха между къщите, Вьорман реши да поправи първоначалното си

впечатление. Това не беше селце, поне според немските представи. Това беше всичко на

всичко една купчина от колиби с каменни стени и сламени покриви, едноетажни с

изключение само на една — последната на североизточния край. Тя единствена

приличаше на къща, имаше втори етаж и дори отпред висеше някакъв надпис. Не

разбираше румънски, но по всичко личеше, че това е местната страноприемница. Вьорман

просто не можеше да си представи какъв смисъл има от тази страноприемница — кой ли

въобще би дошъл тук?

Само на неколкостотин метра отвъд селото пътят свършваше в ръба на клисурата.

От тук през пропастта се прехвърляше дървен мост, положен на каменни колони —

единствената връзка на крепостта с външния свят. Хрумнаха му още две възможности —

да се изпълзи нагоре по отвесната скала, или да се спусне въже от върха на стената — но

почти веднага осъзна, че те граничат с безумието.

С око на познавач, Вьорман веднага оцени стратегическите преимущества на

крепостта. Великолепен наблюдателен пункт. От върха на кулата цялото протежение на

прохода Дину се разстилаше като на длан, а прикрити зад стените на крепостта

петдесетина опитни войници можеха да задържат настъплението на цяла армия руснаци.

Не че руснаците биха стигнали някога до прохода Дину, но негова работа ли беше да се

обсъжда заповедите на Върховното командване?

Ала Вьорман притежаваше и друг поглед, погледът на художник, на любител на

пейзажите и с него оценяваше крепостта и околностите по различен начин. Една

акварелна рисунка, или пък маслени бои, мрачни тонове, които да подчертаят суровата

красота? Единствения начин да разбере кое ще е по-подходящо, бе да опита и двете. Ще

разполага с колкото си иска свободно време през следващите месеци.

— Добре, подофицер — обърна се той към Остер, когато спряха в началото на

моста, — какво мислите за нашия нов дом?

— Не бих казал, че съм възхитен, господин капитан.

— Ще привикнете. Нищо чудно да прекараме остатъка от войната тук.

— Да, господин капитан.

Вьорман долови някакво напрежение в отговорите на Остер и го погледна

внимателно. Подофицерът беше по-нисък от него, слаб, с черна коса.

— Не се безпокойте, господин подофицер. Войната скоро ще свърши. Когато

тръгвахме, разнесе се новината, че Югославия е капитулирала.

— Господин капитан, трябваше веднага да ни съобщите! Това щеше да оживи

хората.

— Нима имат нужда от подобна подкрепа?

— Лично аз, в този момент бих предпочел да съм в Гърция.

— Едва ли ще ви хареса. Сладникави напитки, жилаво месо и странни танци.

— Имам пред вид войната.

— А, това.

През последната година Вьорман беше само един безпомощен наблюдател на

собственото си оглупяване. Процес не само незавиден и необратим, но и опасен, за човек, който категорично отказва да стане член на Партията. Но това сякаш беше единственото

спасение от разочарованието, което го бе обхванало с напредването на войната и залезът

на неговата кариера. Подофицер Остер бе съвсем отскоро под негово командване, за да го

знае. Но с времето щеше да научи всичко.

— Може би сте прав, подофицер. Но както вървят нещата, нищо чудно докато

стигнете до вашата Гърция, войната вече да е приключила. Предполагам, че за седмица и

тя ще капитулира.

— И все пак, вярвам и вие ще се съгласите, че ще служим по-добре на фюрера там,

отколкото в тези планини.

— Не бива да забравяте, че именно по нареждане на вашия фюрер се отправихме да

заемем позиция тук.

Вьорман забеляза, не без задоволство, че Остер пропусна покрай ушите си това

„вашия“, сякаш нищо не бе чул.

— Но защо, господин капитан? Каква задача ще изпълняваме тук?

— Върховното командване, — зае се Вьорман да цитира заключенията от доклада

на специалната комисия, — смята, че проходът Дину е стратегическа връзка между

руските степи и петролните рафинерии, които подминахме край Плойещи. И ако не дай

си Боже, връзките между Райха и Съветите някой ден се влошат, нищо чудно руснаците да

нанесат някой мълниеносен удар срещу Плойещи. Излишно е да обяснявам, какво е

значението на петрола за военната мощ на Райха.

Остер изслуша търпеливо обяснението, независимо, че го чуваше поне за десети път

и че той самият бе разяснявал целта на пътуването пред войниците. И все пак Вьорман

почувства, че човекът до него не е съвсем убеден. Не го винеше. Всеки сравнително

интелигентен войник би си задал няколко въпроса. Остер бе служил достатъчно дълго в

армията, за да намери за необичаен факта, че начело на четири пехотни подразделения се

поставя временно командващ, при това ветеран от предишната война, без втори офицер в

командването. Още по-странно бе, че същото това подразделение се отправя да заеме

бойна позиция в един почти изолиран от света планински район на съюзническа държава.

Та това си беше работа за някой лейтенант новак.

— Но, господин капитан, руснаците си имат предостатъчно собствен петрол. А и

нали с тях сме сключили пакт за ненападение.

— Разбира се! Колко глупаво от моя страна да го забравя! Пактът. Никой вече не

нарушава подобни пактове.

— Нима смятате, че Сталин би дръзнал да тръгне срещу фюрера?

Вьорман едва се сдържа да не отвърне с това, което мисли: Не, защото фюрера ще го

нападне пръв. Но Остер не би го разбрал. Както преобладаващата част от следвоенното

поколение той бе свикнал да поставя знак за равенство между интересите на фюрера и

интересите на германския народ. За него фюрерът бе вдъхновител, смисъл на живота.

Вьорман се чувстваше твърде остарял за подобни мисли. Миналият месец бе навършил

четирийсет и три. Проследил бе пътя на Адолф Хитлер от бирариите, през Канцеларията

до божествените висини. И нито за миг не го бе харесвал.

Вярно, Хитлер бе съумял да обедини страната и да я поведе по пътя към

самоуважението и величието, нещо заради което всеки лоялен немец го даряваше със

своята благодарност. Но Вьорман не можеше да повярва на този австриец, свикнал да се

заобикаля с противни южняци, каквито бяха баварците. Нито един истински прусак не би

могъл да се довери на подобни типове. Имаше нещо неприятно и страшно в тях. Нещо от

онова, на което бе станал свидетел Вьорман край Познан.

— Съобщете на хората, че могат да излязат и да се поразтъпчат — нареди той, без

да обръща внимание на последния въпрос на Остер. Така или иначе, въпросът беше

риторичен. — Огледайте внимателно моста, искам да ми докладвате, дали ще може да

издържи тежестта на камионите. Аз ще надникна в крепостта.

Докато крачеше по дървения мост, Вьорман си помисли, че масивните трупи

изглеждат достатъчно здрави. Той надзърна през перилата към заострените зъбери и

бушуващата далеч долу вода. До дъното на клисурата имаше поне петдесетина метра.

Вероятно ще е най-добре камионите първо да се разтоварят и после да пресекат моста

един по един.

Масивният дървен портал на крепостта бе широко разтворен, отворени бяха и

кепенците на прозорците, които гледаха към пропастта. Сякаш някой се бе заел да

проветрява вътрешността на крепостта. Вьорман прекрачи прага и пое по покрития със

ситен чакъл вътрешен двор. Тук бе прохладно и необичайно тихо. Едната страна на двора

бе издълбана във вътрешността на скалата, нещо, което не се виждаше отвън.

Вьорман се завъртя на място. Кулата се издигаше високо над него, от всички страни

го заобикаляха сиви стени. Струваше му се, че е застинал в прегръдките на огромно

каменно чудовище и той не смееше да помръдне, за да не го пробуди.

И изведнъж забеляза кръстовете. Бяха стотици… може би хиляди, покриваха

вътрешните стени на двора. Всички до един с еднакъв размер и форма, колкото и

необичайна да бе тя. Горната част на всеки кръст бе не по-дълга от десет сантиметра,

двата края на кръста бяха леко скосени, а напречната част бе толкова високо

разположена, че отдалече те напомняха буквата „Т“.

За Вьорман всичко това бе не само странно, но и объркващо… нещо с тези кръстове

не беше наред. Той пристъпи към най-близкия кръст и прокара ръка по гладката му

повърхност. Горния и долния край бяха от лята мед, а напречната греда — от никел.

Каменното легло на кръста бе изработено с невероятно майсторство.

Вьорман отново плъзна поглед наоколо. Имаше нещо друго, което го смущаваше.

Тук нещо липсваше. И изведнъж се досети — птиците. По скалите не се виждаха никакви

птици. Замъците в Германия бяха убежища на гълъби, които гнездяха навсякъде. А тук не

се виждаше нито една птица, нито в скалите нагоре, нито по кулата и крепостната стена.

Изведнъж Вьорман долови някакъв шум зад гърба си. Извърна се рязко, поставил

ръка на кобура с тежкокалибрения люгер. Румънското правителство бе доказало

чистосърдечната си привързаност към идеите на Райха, но Вьорман не се съмняваше, че

вътре в страната имаше и такива, които не гледаха с добро око на подобна дружба.

Националната Селска Партия например, водеше граничеща с фанатизъм анти-германска

политика. Макар лишена от власт, тя продължаваше да бъде активна. Нищо чудно някоя

терористична група от нейни привърженици да се укрива в тези планински райони,

дебнейки възможността да нанесе удар на немските части.

Шумът се повтори, този път още по-силен. Това бяха човешки стъпки, отчетливи,

спокойни, без никакъв намек за прокрадване. Идваха откъм вратата в задната част на

крепостта. Вьорман впери поглед в приближаващия си мъж. Беше около тридесет

годишен, наметнат с ушит от овча кожа ямурлук. Мъжът не забелязваше Вьорман. В

ръката си държеше хаванче с хоросан. Той приклекна до вратата с гръб към офицера и се

зае да замазва дупките в стената.

— Какво правите тук? — кресна Вьорман. Имаше изричното нареждане крепостта

да бъде очистена.

Изненадан, зидарят подскочи и се обърна. Гневът изчезна от лицето му още щом

видя униформата на човека срещу него и осъзна, че му говорят на немски. Той

промърмори нещо неразбрано — най-вероятно на румънски. С яд и неохота Вьорман си

даде сметка, че ако иска да се разбере с непознатия трябва да намери някакъв преводач, или да научи малко от езика му, докато пребивава по тези места.

— Говори на немски! Какво търсиш тук?

Мъжът поклати глава, едновременно объркан и изплашен. Той вдигна ръка в знак да

го почакат, после се обърна и извика нещо, което прозвуча като „Папа!“

Чу се тропот и на един от прозорците над тях се показа главата на възрастен мъж,

наметнат с подобен вълнен ямурлук. Вьорман стискаше здраво дръжката на пистолета,

докато двамата румънци си разменяха реплики на неразбираемия за него език. След това

възрастният неочаквано се обърна към него на немски:

— Слизам веднага, господине.

Вьорман кимна, донякъде успокоен. Той отново се приближи към вградения в

стената кръст и се зае да го изучава. Мед и никел… а приличаха толкова много на злато и

сребро.

— Точно шестнадесет хиляди осемстотин и седем такива кръста са вградени в

стените на крепостта — обясни нечий глас зад него с плътен акцент.

Вьорман се обърна.

— Нима сте ги броили? — той прецени, че събеседникът му е около петдесет

годишен. Между него и по-младия мъж имаше забележителна, дори изненадваща прилика.

И двамата носеха съвсем еднакви груби селски ризи и бричове, но старецът бе нахлузил

някаква смешна островърха шапка. — Или може би го казвате на всички туристи?

— Аз съм Александру — отвърна другият и леко се поклони. Синът ми и аз работим

тук. И не посрещаме никакви туристи.

— Това е на път да се промени. Но междувременно — доколкото знаех, в крепостта

не живее никой.

— Вярно е, ние сме от селото. Там се прибираме всяка вечер.

— А къде е собственикът?

— Нямам представа — отвърна Александру.

— Кой е той?

— Не зная — повторно свиване на раменете.

— Кой ви плаща, в такъв случай? — разговорът започваше да става отегчителен.

Възможно ли бе този човек да не знае нищо и при всеки въпрос да свива рамене?

— Съдържателят на страноприемницата. Някой му носи пари, два пъти в годината.

Прави оглед на крепостта, дава нареждания и после си отива. Съдържателят ни плаща

веднъж месечно.

— А кой ви дава нареждания? — Вьорман очакваше поредното свиване на рамене,

но този път отговорът дойде почти веднага.

— Никой — Александру изправи рамене и продължи с покорно достойнство. —

Ние вършим всичко. Инструкциите са да поддържаме крепостта като нова. Това е всичко,

което трябва да знаем. И което трябва да вършим. Баща ми прекара целия си живот тук, в

тази крепост, а също и баща му и бащата на неговия баща. Синът ми ще продължи моя

път.

— Ще прекараш целия си живот в поддържане на една стара крепост? Не мога да

повярвам!

— По-голяма е отколкото изглежда. В стените наоколо има множество стаи. Под

краката ни лежат няколко коридора също със стаи от двете им страни, които продължават

навътре в планината. Така че, непрестанно има какво да се върши.

Вьорман плъзна поглед по мълчаливите стени, над които се спускаше дълга сянка и

отново разгледа вътрешния двор, който също тънеше в сянка въпреки ранния следобеден

час. Кой бе построил тази крепост? И кой плащаше, за да се поддържа в такова

безупречно състояние? В това нямаше никаква логика. Загледа се в сенките и изведнъж му

хрумна, че ако той трябваше да издигне подобна крепост, би предпочел да я разположи на

отвъдната страна на прохода, където имаше значително по-приятно юго-западно

изложение, повече слънце и топлина. Така както бе построена сега, нощта вероятно се

спускаше съвсем рано в крепостта.

— Добре, — обърна се той към Александру. — Ще ви позволя да продължите с

поддържането на крепостта дори след като се настаним. Но ти и синът ти ще се явявате на

проверка при часовоя, когато идвате и си тръгвате — той забеляза, че мъжът клати

отрицателно глава и попита. — Какво има?

— Не можете да останете тук.

— И защо не?

— Забранено е.

— От кого?

Александру пак сви рамене.

— От край време е така. Трябва да поддържаме крепостта и да не допускаме никой

в нея.

— И разбира се, досега не е имало подобен случай.

— Не, имаше. Случвало се е от време на време тук да отсядат пътници без наше

съгласие. Отстъпвахме — в края на краищата, не сме наети тук за да се бием. Но те никога

не оставаха повече от една нощ. А често и по-малко.

Вьорман се усмихна. Очакваше нещо подобно. Изоставена, старинна крепост, в

място като това, естествено трябваше да е пълна с призраци. Ако не друго, поне местните

хора щяха да имат тема за приказки.

— И какво ги прогони? Ужасяващ вой? Среднощно дрънкане на вериги?

— Не, тук няма духове, господине.

— Може би случаи на странна смърт? Злокобни убийства? Или самоубийства? —

Вьорман се забавляваше чудесно. — Ние в Германия също не можем да се оплачем от

недостиг на замъци. И за всеки от тях се разказва поне една смразяваща история.

Александру отново поклати глава.

— Никой не е умирал тук доколкото знам.

— Тогава каква е причината? Какво прогонва нарушителите след първата нощ?

— Сънища, господине. Лоши сънища. И все едни и същи, доколкото можах да

разбера… за някакво същество, затворено в малка стая без врата и прозорци и без

светлина… където мракът е непрогледен… и е студено… много студено… и в този мрак

нещо стои до теб… по-хладно от всичко… и гладно.

Докато слушаше, Вьорман почувства как по гърба му полазват тръпки. Мислеше да

попита Александру дали той самият е прекарвал някоя нощ в крепостта, но отговорът

прозираше в очите на мъжа. Да, Александру също бе спал тук. Но само веднъж.

— Ще чакате тук, — нареди им Вьорман, — докато хората ми преминат по моста.

— А след това ще ми покажете крепостта.

Лицето на Александру гореше от безсилен гняв.

— Длъжен съм, хер капитан, — заговори той, — да ви предупредя, че в крепостта не

е позволено да се настаняват наематели.

Вьорман се усмихна, без да дава воля на чувствата си. Уважаваше и разбираше

дълга, на който се бе посветил човекът срещу него.

— Смятай, че си изпълнил дълга си. Но сега срещу теб е изправен отряд на

германската армия. така че не ти остава нищо друго, освен да се подчиниш на силата и да

отстъпиш.

При тези думи Вьорман се обърна и пое към вратата.

Все още не бе зърнал нито една птица. Дали птиците също сънуваха? И те ли си

построяваха гнездо само за една нощ, а после отлитаха завинаги?

Колоната от четири машини внимателно пропълзя по моста и спря в двора на

крепостта без никакъв инцидент. Отзад вървяха войниците, нарамили оръжия, а сетне се

върнаха повторно, за да пренесат разтоварените припаси, генератори и амуниции.

Докато подофицер Остер организираше работата на хората, Вьорман и Александру

тръгнаха на малка обиколка из крепостта. Вьорман разглеждаше изненадан

многобройните медно-никелови кръстове, вградени на равни разстояния в стените на

коридорите, стаите… сякаш бяха навсякъде. Те красяха стените на двора, подземията

отдолу, кулата, издълбаните в скалата коридори. Повечето бяха доста малки по размер,

всички от една и съща сплав.

— Общо четирийсет и девет стаи, ако се броят и тези в кулата — завърши

Александру.

— Странно, защо не са ги направили петдесет?

— Кой би могъл да каже? — сви рамене Александру.

Ако посмее да вдигне рамене още веднъж… помисли заплашително Вьорман.

Продължиха по посока на крепостния вал, който поемаше диагонално от кулата и

после извиваше назад към скалната стена. Вьорман забеляза, че кръстове имаше дори във

високия до пояс каменен парапет. И неочаквано запита:

— Интересно, защо не видях нито един кръст на външната стена?

— Защото няма. Всички кръстове са отвътре. Ето, погледнете към тези гранитни

блокове. Вижте с каква точност са издялани. Не се е налагало дори да използват хоросан.

Всички стени на крепостта са изградени по този начин. Тайната на това изкуство е

изгубена.

Вьорман не изпитваше никакъв интерес към гранитните блокове. Той посочи

каменния вал под краката им.

— И казваш, че тук, отдолу също има стаи?

— По два реда във всяка стена, с тясна цепка за прозорец и отвор към коридора.

— Чудесно. Ще станат за казарми. А сега да надзърнем в кулата.

Кулата-бойница също имаше необичаен строеж. Състоеше се от пет етажа, всеки

един с по две стаи. Една тясна стълба пълзеше нагоре на зиг-заг по вътрешната й страна.

Задъхан от мъчителното изкачване, Вьорман се облегна на перилата, които

ограждаха върха на кулата и огледа прохода Дину, който от тук се виждаше съвсем ясно.

Мислено вече разполагаше противотанковите гнезда. Нямаше кой знае какво доверие в

ефективността на 7.92 милиметровите „Панцербуше“, но всъщност не очакваше да му

потрябват. И все пак трябваше да ги разположи.

— Нищо не може да остане незабелязано от това място — промърмори той на себе

си.

— Ако не падне пролетната мъгла — отвърна неочаквано Александру. — Почти

всяка нощ през пролетта проходът се изпълва с непрогледни облаци.

Вьорман побърза да го отбележи мислено. Значи часовоите ще трябва не само да си

отварят очите, но и да се ослушват внимателно.

— А къде са всичките птици? — още не можеше да си обясни изчезването им.

— Никога не съм виждал и една птица в крепостта — отвърна Александру. —

Никога.

— Не ти ли се струва странно това?

— Господин майор, крепостта сама по себе си е много странна, с всичките тези

кръстове и прочие. Престанах да си задавам въпроси още на десетгодишна възраст.

Просто приемам нещата такива, каквито са.

— Кой я е построил? — запита Вьорман и се обърна, за да не гледа очакваното

свиване на рамене.

— Попитайте петима и ще получите пет различни отговора. Някой казват, че е

вдигната от влашки болярин, а други — от непокорен турчин. Има и такива, които смятат, че крепостта е построена по нареждане на папата. Кой би могъл да знае със сигурност?

Истината се е изгубила някъде назад през петте века.

— Нима смяташ, че е толкова стара? — запита Вьорман без да откъсва очи от

прохода.

Когато най-сетне се спуснаха отново във вътрешния двор, вниманието на

Александру бе привлечено от удари по стената. Той се затича да погледне каква е

причината и после забърза обратно към Вьорман.

— Хер капитан, те забиват клин между камъните! — извика той и ръцете му се

сгърчиха от вълнение. — Спрете ги! Ще разрушат стените!

— Глупости! Това не са клинове, а най-обикновени пирони, които ще бъдат

поставени през пет метра, за да поддържат кабелите. Като пуснем генераторите,

навсякъде ще има ток и светлина. Немската армия не се осветява с факли.

Двамата продължиха надолу по коридора и изведнъж видяха един войник, който

пъхаше щика си в цепнатината до вградения в стената кръст. Александру придоби още по-

разтревожен вид.

— А този? — запита възрастният мъж. — Той също ли прокарва кабели?

Вьорман се приближи бързо и безшумно и спря зад гърба на войника. Докато

наблюдаваше как ножът се провира все по-надълбоко в стената, той почувства, че го

облива в студена пот.

— Кой ви нареди да правите това, редник?

Войникът се обърна изненадан и изпусна щика. Лицето му побледня, когато видя, че

към него се обръща не друг, а командирът. Той скочи като ужилен.

— Отговаряйте! — изкрещя Вьорман.

— Никой, господин капитан — войникът застана мирно с наведена глава.

— Каква беше задачата ви?

— Да помагам в прокарването на кабелите, господин капитан.

— И защо не го правите?

— Съвсем не знам, господин капитан.

— Момче, аз не съм ти някой глупав подофицер. Искам да знам, какво те накара да

постъпиш като вандал и да плюеш на честта на немския войник. Отговаряй!

— Златото, господин капитан — отвърна с примрял глас войникът. Звучеше

неубедително и той го чувстваше. — Говори се, че крепостта е била построена за да се

скрие в нея папското съкровище. И всички тези кръстове… толкова приличат на златни.

Аз исках само…

— Това е нарушаване на заповедта, редник. Как ти е името?

— Лутц, господин капитан.

— Е, добре, редник Лутц, днешния ден е полезен за теб. Не само ще имаш честта да

научиш, че тези кръстове са излети от никел и мед, но печелиш и правото пръв да

застъпиш на пост през нощта. А и до края на седмицата. Като приключиш с кабелите, ще

се явиш на доклад при подофицер Остер.

Лутц прибра падналия щик и отмарширува. Вьорман се обърна, за да срещне

бледото, разтреперано лице на Александру.

— Никой не бива да докосва кръстовете! — повтаряше румънецът. — Никога!

— Защо?

— Защото така е от край време. Нищо не бива да се променя в крепостта. Именно

това ни е работата. И затова не трябва да оставате тук!

— Довиждане, Александру — отвърна Вьорман с тон, който намекваше, че

разговорът е приключил. Нямаше нищо против стареца, но задълженията си бяха

задължения.

Той понечи да си тръгне, но зад него се раздаде умолителният глас на Александру.

— Моля ви, господин капитан! Кажете им да не пипат кръстовете! Не бива да се

пипат кръстовете!

Вьорман имаше тъкмо това намерение. Не заради Александру, а заради

необяснимия страх, който бе почувствал, докато войникът се опитваше да свали един от

кръстовете. Не беше някакво безпокойство, или неудобство, а хладно, болезнено

пробождане, от което стомахът му се свиваше на топка. Но защо?

Сряда, 23 април,

03.20

Беше доста късно през нощта, когато най-сетне Вьорман се отпусна с благодарност

в леглото. Избрал бе за себе си третия етаж на кулата, който се издигаше над стените и не

беше кой знае колко нависоко. Предната стая щеше да служи за кабинет, а по-малката

задна стаичка — за спалня. От прозорците на кабинета с малки квадратни стъкла, се

разкриваше чудесна гледка към прохода и селцето отсреща, а през двата прозореца на

задната стая можеше да се държи под око вътрешния двор.

Кепенците бяха отворени през цялата нощ. След като изключи осветлението,

Вьорман постоя няколко минути до прозореца. Клисурата бе покрита с тънката пелена на

спуснала се мъгла. Малко след като се скри слънцето, откъм планините бе повял хладен

въздух и се бе смесил с влагата, лъхаща от дъното на клисурата. В резултат се беше

появила тази млечно-бяла река от мъгла. Сцената беше осветена от звездна светлина,

звездите тук бяха ярки и близки, каквито са само в планината. Докато ги разглеждаше,

Вьорман за пръв път почувства онова вдъхновение, което е накарало Ван Гог да нарисува

неговата „Звездна нощ“. Тишината бе нарушена единствено от тихото бръмчене на

генераторите. Пейзаж, сякаш съществуващ извън времето и Вьорман остана да му се

наслаждава, докато усети, че главата му клюма.

Ала веднага след като си легна, той почувства, че сънят го напуска и мислите му

започнаха да се преследват в объркан бяг: студено е… но не чак толкова, че да запали

огнището… а и без това няма дърва… студът няма да е проблем, идва лятото… водата

също, откриха резервоар в подземията, който се пълни от планински поток…

единственият и неизменен проблем винаги е хигиената… колко ли все пак ще останат

тук… денят беше доста тежък… дали да позволи на хората да поспят повече на

сутринта… може би ще е най-добре да поръча на Александру да измисли някакви койки,

каменният под е доста студен… особено, ако останат тук чак до зимата… ако войната

продължи до тогава…

Войната… сега изглеждаше толкова далеч. Отново си спомни за намерението си да

подаде оставка. През деня бе успял да отблъсне тази мисъл на заден план, но с

настъпването на нощта тя отново бе приковала вниманието му.

Не биваше да се отказва сега, когато страната имаше нужда от него. А и какво би

могъл да предприеме тук, в този затънтен край, от който Берлин бе толкова далече. Това

означава да решават съдбата му в негово отсъствие. Знаеше добре какво мислят — ако не

влезеш в Партията край на кариерата, край на всичко. Цял живот ще гниеш в дупка като

тази.

Може би трябва да изчака края на войната. Тази пролет стават двадесет и пет

години откакто е в армията. И както вървят нещата нищо чудно да реши, че четвърт век

служба е съвсем достатъчен. Хубаво ще е да се върне у дома, при Хелга, да заживее с

момчетата и да усъвършенства работата с четка сред пруските пейзажи.

И все пак… армията толкова дълго е била негов дом, не можеше да повярва, че

вечно ще е във властта на нацистите. Ако можеше да издържи докато дойде краят им…

Той отвори очи и се загледа в мрака. Макар че отсрещната стена не се виждаше,

представяше си съвсем ясно вградените в нея кръстове. Не беше вярващ, но долавяше

някакво странно спокойствие, излъчващо се от тях.

Това го наведе на мисълта за инцидента днес следобед. Колкото и да се опитваше,

Вьорман не можеше да се отърси от страхът, който го бе пронизал, докато наблюдаваше

онзи войник — как му беше името — Лутц — да изтръгва кръста.

Лутц… редник Лутц… с този човек ще си имам неприятности… най-добре да

наредя на Остер да го държи под око…

Докато заспиваше, зачуди се дали ще го споходи кошмарът, за който говореше

Александру.

2

Крепостта

Сряда, 23 април

03.40

Редник Ханс Лутц стоеше облегнат на каменната стена, под едва мъждукащата

крушка, самотна човешка фигура в средата на бледо-жълтеникавия светлинен кръг на

пода. Той придърпа от цигарата, после разкопча и свали каската, под която щръкна

русолява, разчорлена коса. Лицето му имаше невинен, детински изглед. Лутц се протегна, беше уморен, боляха го всички стави. Единственото, за което мечтаеше бе да се отпусне в

леглото поне за няколко часа и да потъне в забрава. Би легнал дори тук, на пода в

подземието, стига да беше поне малко по-топло.

Но не биваше да го прави. И без това вече го бяха наказали да дежури всяка нощ,

какво ли щеше да стане, ако го хванат, че спи на пост. Не беше изключено капитан

Вьорман да прескочи насам, за да го провери. Не биваше в никакъв случай да се предава

на умората.

И как можа капитанът да се появи точно в онзи миг, днес следобед? Още щом

пристъпи прага на крепостта, Лутц все не можеше да откъсне очи от тези кръстове. И

най-накрая не издържа на изкушението. Приличаха на излети от злато и сребро, но това

беше невъзможно. Трябваше да провери, а ето че само си навлече беля.

Е, поне задоволи любопитството си — нито бяха от злато, нито от сребро. Само че

подобно разкритие едва ли заслужаваше цяла седмица да кисне на този гаден пост.

Той стисна цигарата в шепи за да постопли замръзналите си ръце. Боже, колко

студено бе само! Със сигурност по-студено отколкото отвън, на стената, където

патрулираха Ернст и Ото. Още преди да дойде, Лутц предположи, че в подземията ще е

доста хладно. Донякъде се надяваше, че ниската температура ще го държи буден и свеж, а

и нямаше нищо против това, да остане насаме.

Защото Лутц все още не беше изгубил надежда, че в крепостта е скрито папското

съкровище. Имаше твърде много на пръв поглед незабележими неща, които навеждаха на

тази мисъл. Едно от тях, бяха самите тези кръстове — това не бяха добре познатите,

симетрични малтийски кръстове и все пак бяха кръстове. И наистина приличаха на

излети от злато и сребро. После, нито една от стаите не беше мебелирана, което

означаваше, че не са предназначени за обитаване. А още по-странно бе, че крепостта беше

поддържана в идеален вид. Тоест, за това плащаше някаква организация и то от векове

насам, без прекъсване. ВЕКОВЕ! Познаваше само една организация, която да притежава

подобна сила, възможности и търпение да го върши — католическата църква.

За Лутц вече нямаше никакво съмнение — крепостта крие в себе си съкровището на

Ватикана.

Сигурно ще е някъде наблизо — в стените или под краката му. И той ще го намери.

Лутц разгледа внимателно стената на другия край на коридора. Тук, в подземието,

кръстовете се срещаха още по-начесто и както онези горе си приличаха досущ, с

изключение на най-левия, в края на редицата, където светлината се губеше. Имаше нещо

особено в начина, по който се отразяваше сиянието от крушката в повърхността му. Игра

на светлината? Или различна полировка?

Или пък друг метал?

Лутц дръпна шмайзера от скута си и го подпря на стената. После свали щика и се

приближи до набелязания кръст. В мига, в който острието докосна блестящия метал, той

почувства, че е открил нещо важно. Металът беше мек… съвсем мек и жълтеникав,

каквото е само чистото злато.

Ръцете му трепереха, докато забиваше острието все по-надълбоко между скалата и

метала. Най-сетне почувства, че върхът опира в нещо твърдо. Натисна по-силно, но ножът

не помръдваше. Значи бе стигнал до основата на вградения кръст. Сигурен бе, че с

минимални усилия ще успее да го измъкне от леглото му. Лутц стисна здраво дръжката и

бавно започна да усилва натиска. Усети че нещо поддава и спря да види какво.

Проклятие. Закалената стомана на щика беше прерязала мекия златист метал. Опита

се да промени посоката на прилаганата сила, но металът продължи да се огъва, да се

разтяга и изведнъж… камъкът помръдна.

Лутц измъкна щика и огледа внимателно каменния блок. Нищо особено, широк

около две стъпки, висок стъпка и половина и сигурно една стъпка в дълбочина. Подобно

на съседните блокове не беше циментиран, само че сега, за разлика от тях се подаваше на

няколко сантиметра от стената. Войникът стана и премери разстоянието до вратата

отляво, после влезе в близката стая и измери отвътре разстоянието до същата стена.

Повтори процедурата от другата страна, в стаята отдясно на разхлабения камък. Няколко

прости аритметични действия показаха известна разлика. Броят на стъпките не

съвпадаше.

Зад тази стена се намираше широко затворено пространство.

Задъхан от вълнение, Лутц се вкопчи в помръдващия блок и го задърпа трескаво. Но

колкото и да се опитваше, не можеше да го отдели от стената. Мразеше дори самата

мисъл, но трябваше да признае, че без чужда помощ няма да се справи. Налагаше се да

повика още някой за съучастник.

Ото Грюнщад, който патрулираше горе представляваше най-изгодния избор. Винаги

беше готов да спечели някоя и друга марка. А тук едва ли ставаше дума за нещо дребно.

Зад дебелите стени се беше затаило папското съкровище. Лутц беше сигурен в това. Почти

долавяше дъха му.

Той остави шмайзера и щика до стената и се затича нагоре.

— Побързай, Ото!

— Но все още не знам за какво става дума — отвърна Грюнщад като се тътреше зад

него. Беше значително по-едър на ръст от Лутц и въпреки нощния хлад на челото му

блестеше пот. — Не бива да напускам поста си. Ако ме хванат…

— Няма да ни отнеме повече от минутка. Най-много две. Ето тук, наблизо — увери

го Лутц.

След като задигна една газова лампа от склада, той буквално издърпа Грюнщад от

поста му, като не спираше да бърбори за някакво съкровище, за доживотно богатство и че

никога вече няма да се налага да работят. И Грюнщад го последва, като пеперуда,

омагьосана от блясъка на светлината.

— Виждаш ли? — рече Лутц и посочи подаващия се камък. — Ето, по-напред е.

Грюнщад коленичи и огледа от близо извития кръст и камъка с неравни, издраскани

стени. После взе щика на Лутц, пъхна го под кръста и натисна. Металът се огъна като

масло.

— Прав си, злато е — прошепна той. Лутц едвам се сдържа да не го ритне, искаше

му се да изкрещи, че трябва да бързат, но трябваше да остави Грюнщад сам да се увери.

Наблюдаваше го, докато дебеланкото проверяваше близките кръстове. — Всички

останали са от мед. Този е единственият, който струва нещо.

— И камъкът под него е разхлабен — добави Лутц забързано. — А отзад има кухина

широка шест стъпки и Бог знае колко дълбока.

Грюнщад вдигна глава и се ухили. Заключението идеше от само себе си.

— Да започваме!

Като си помагаха и работеха заедно, двамата напредваха доста бързо, но не толкова,

колкото очакваше Лутц. Каменният блок се люшкаше наляво и надясно, разширявайки все

повече отвора, но и след петнадесет минути не се подаваше кой знае колко от стената.

— Чакай, — рече задъхано Лутц. — Това нещо е поне една стъпка дълбоко. Ако

продължаваме така няма да ни стигне и нощта. А трябва да свършим преди следващата

смяна. Да опитаме да извием кръста още малко напред. Имам една идея.

С помощта и на двата щика те успяха да извият ствола на кръста по средата,

толкова, колкото Лутц да подпъхне отдолу своя кожен войнишки колан.

— А сега да дърпаме!

Грюнщад отвърна с уморена усмивка. Беше доста притеснен от факта, че е напуснал

поста си.

— Хайде по-бързо — кимна той.

Двамата опряха с крака в стената, вкопчиха ръце в колана и извиха плещи назад,

срещу съпротивата на упорития камък. С пронизително протестно изскърцване, камъкът

се раздвижи и бавно се плъзна напред. После изведнъж излезе навън. Избутаха го встрани

и Лутц затършува за кибрит.

— Готов ли си да станеш богат? — той запали лампата и я приближи към отвора.

Нищо освен мрак не се виждаше вътре.

— Винаги готов — отвърна Грюнщад. — Кога започваме да броим парите?

— Веднага щом се върна — Лутц нагласи пламъка, след това се пъхна в тесния

отвор, като тикаше лампата пред себе си. Беше в нещо като каменна шахта, извита леко

надолу… и дълга не повече от няколко метра. Шахтата завършваше с друг каменен блок,

съвсем същия като предишния, който им бе отнел толкова много време и усилия. Лутц

приближи лампата към него. Този кръст също приличаше на златен.

— Подай ми щика — прошепна той и протегна ръка назад, към Грюнщад.

Грюнщад пъхна дръжката на ножа в ръката му.

— Какво има?

— Задънена улица.

За миг Лутц бе овладян от разочарование. Шахтата бе толкова тясна, че човек с мъка

се движеше в нея. Невъзможно бе да издърпат и втория камък като първия. Ще трябва да

се събори цялата стена, а за това помощта само на Грюнщад не стигаше, с колкото и нощи

да разполагаха занапред. Не знаеше какво да стори, но трябваше по някакъв начин да

задоволи любопитството си. Ако и този кръст се окажеше от злато, поне щеше да знае, че

е на прав път.

Той се завъртя, пъхтейки от теснотията и заби острието на щика в кръста. Металът

подаде с лекота. Но което бе още по-странно, камъкът под него започна бавно да се

плъзга назад и встрани, сякаш беше закачен на панти. Обхванат от внезапно

въодушевление, Лутц натисна камъка назад, за да открие, че е имитация, дебела не повече

от няколко сантиметра. Плочата се отдръпна почти без никакво усилие и от отвърстието

пред него полъхна хладен, застоял въздух. Мракът отвъд бе още по-непрогледен. Нещо в

този мрак накара да настръхнат космите по гърба и ръцете му.

Студено е, помисли си той, но не е само студа.

Той подтисна надигащите се в него опасения и пропълзя напред, като побутваше

лампата по гранитния под на шахтата. В мига, когато премина през отвора, пламъкът

започна да угасва. Не потрепваше, нито пък димеше вътре в стъклената кухина, така че

причината едва ли беше в някое въздушно течение. Просто светлината бе започнала да

избледнява, да се смалява върху фитила. Мина му през ум, че може би причината е в

отровен газ или нещо подобно, но въздухът не миришеше на нищо, нито пък имаше

някакви затруднения с дишането, дразнене в гърлото и очите.

Най-вероятно газта на лампата беше на свършване. Лутц придърпа лампата за да

провери и почти веднага пламъкът се усили и светлината блесна ярко като преди малко.

Той разклати стъкленицата и почувства плискащата се вътре течност. Газ имаше

предостатъчно. Озадачен, той отново побутна лампата напред и също като преди

пламъкът започна да се смалява. Колкото по-навътре в тясното пространство проникваше, толкова по-малък ставаше този пламък. Нещо не беше наред тук.

— Ото! — извика той през рамо. — Завържи колана за крака ми и дръж здраво.

Слизам надолу.

— Защо не почакаме до утре… тогава ще е по-светло?

— Да не си луд? И другите да научат! Всеки ще иска да получи по нещо, а капитанът

току виж взел цялото съкровище! Ние го намерихме, а на края нищо няма да остане за нас!

— Тази история хич не ми се нрави — в гласа на Грюнщад се долови колебание.

— Какво има, Ото?

— Не със сигурен. Просто не мога да остана тук повече.

— Стига си дрънкал като някоя старица! — изсъска Лутц. Тъкмо сега не беше време

за отпускане. Той самият също изпитваше безпокойство, но само на няколко сантиметра

от него се таеше цяло едно богатство и нямаше намерение да го остави на никого. —

Завържи колана и дръж здраво! Ако шахтата стане още по-стръмна не искам да се плъзна

надолу.

— Добре — чу се неохотният отговор. — Но побързай.

Лутц почака, докато усети, че коланът се стяга около крака му и после отново

запълзя в тъмната шахта, тикайки лампата отпред. Внезапно го завладя тревога. Движеше

се с максимална за тясното пространство скорост. Когато главата му премина през

отвора, светлината на лампата вече се бе превърнала в едва забележимо мъждукане…

човек би си помислил, че светлината е нежелана тук и мракът я притиска навътре към

източника й.

Лутц придвижи лампата още няколко сантиметра напред и пламъкът изведнъж

угасна. В този момент той изведнъж осъзна, че не е сам.

Нещо тъмно и студено също като шахтата, в която бе попаднал се беше пробудило

съвсем близо до него. И това нещо бе гладно. Лутц почувства, че трепери неудържимо.

Ужас разкъсваше червата му. Опита се да пропълзи назад, да измъкне раменете и главата

си, но се беше заклещил. Сякаш шахтата го бе притиснала в обятията си и го стискаше

безпомощен в мрака, който бе толкова непрогледен, че не можеше да каже къде е горе и

къде — долу. Прониза го непоносим студ и с него дойде страхът, Лутц усети, че губи

разсъдък. Отвори уста — искаше да извика на Ото да го изтегли обратно. Студът

проникна в гърлото му и викът му се превърна в ужасен писък.

Навън зад него, вързаният за крака му колан внезапно започна да се люлее,

следвайки ритъма на неговите бясно мятащи се крака. Неясно и притъпено гъргорене

излизаше от дупката в стената и Грюнщад не можеше да повярва, че идваше от устата на

неговия приятел.

— Ханс?

Никакъв отговор.

Завладян от внезапен страх, Грюнщад дръпна с все сила колана, докато краката на

Лутц се озоваха на една протегната ръка. После се вкопчи в ботушите и изтегли приятеля

си обратно в коридора.

В мига, когато съзря какво е измъкнал от шахтата, Грюнщад започна да пищи.

Звукът отекна надолу по коридора на подземията, като отекваше и се усилваше, докато

накрая самите стени се затресоха.

Шибан от оглушителния рев на собствения си ужас, Грюнщад не можеше да откъсне

поглед, а през това време стената, в която бе пропълзял неговия приятел поддаде навън и

масивните каменни блокове се покриха с дребни пукнатини. После каменната плоча

точно над отвора, който бяха направили се разцепи с трясък. Окачените над коридора

мъждукащи крушки внезапно започнаха да гаснат и когато избледняха съвсем, стената

рухна навън с предсмъртна конвулсия, засипвайки Грюнщад с дъжд от разтрошен камък.

В отвора се появи нещо невъобразимо черно, хвърли се към него и го обгърна с едно

единствено неуловимо бързо движение.

И с него дойде ужасът.

3

Тавира, Португалия

Сряда, 23 април

02.35 (по Гринуич)

Неочаквано и бързо бе пробуждането на червенокосия. Сънят се бе отърсил от него

като разкопчано наметало и в първия миг той не можа да осъзнае причината. Изминалият

ден бе доста тежък, морето бурно и уловът богат и когато най-сетне намери постелята,

нямаше никакво съмнение, че ще спи непробудно до сутринта. Но въпреки това, само след

няколко часа той се беше събудил от необяснима тревога. Защо?

Отговорът дойде бързо и сякаш от само себе си.

Лицето му помрачня, мъжът заби гневно юмрук в пясъка до ниско разположеното,

сковано от дъски легло. В движенията му се долавяше не само яд, но и отчаяние. Надявал

се бе, че този миг не ще настъпи никога, дори от известно време бе започнал да вярва в

това. Но сега, когато часът дойде, мъжът осъзна, че случилото се е било неизбежно.

Той се надигна от леглото, обут само по гащи и закрачи из стаята. Имаше правилни,

почти нежни черти, мургава кожа, широки, покрити с белези от рани плещи и стройна

снага. Движеше се с котешка гъвкавост из стаята, бързо и ловко събираше разхвърляните

наоколо дрехи. И същевременно мислено прокарваше пътя, който му предстоеше да

измине до Румъния. Когато най-сетне събра всичко, от което имаше нужда, той го хвърли

на леглото, сви чаршафа на вързоп и завърза здраво краищата.

След като нахлузи панталоните и закопча елека, мъжът метна вързопа на рамо,

дръпна една къса лопата и излезе навън, в студената безлунна нощ, където въздухът бе

пропит с мирис на морска сол. Отвъд дюните се чуваше грохотът на Атлантика. Мъжът

изкатери най-близката до колибата дюна, спусна се от другата страна и започна да копае.

На близо метър дълбочина лопатата удари в нещо твърдо. Червенокосият коленичи и

започна да разравя почвата с ръце. Няколко бързи и мощни изхвърляния и отдолу се

показа тесен и дълъг калъф от кожа, който мъжът измъкна не без известни усилия от

дупката. Калъфът бе дълъг близо пет стъпки, но на широчина не надминаваше десет-

двадесет сантиметра, а дебелината му бе само няколко. Мъжът застина замислен, стиснал

в едната ръка калъфа. Съвсем доскоро бе изпълнен с безкрайната увереност, че никога не

ще се наложи да вади онова, което се криеше вътре. Остави го до себе си и продължи да

копае още. Не след дълго държеше в ръката си масивен колан-кесия, също грижливо увит

в кожа.

Червенокосият завърза колана на кръста под ризата си, а дългия плосък калъф

преметна през рамо. После се изправи и закрачи към съседната дюна, където Санчес бе

изтеглил лодката си. Нощният бриз рошеше косата му. Лодката бе здраво завързана, за да

не я завлече в морето някоя необичайно висока вълна. Предпазлив човек бе този Санчес.

И добър моряк. Червенокосият трябваше да признае, че работата при него му бе доставяла

удоволствие.

Той скочи на борда на лодката, порови на дъното и изхвърли навън рибарските

мрежи. Малко след това ги последва дървеният сандък с принадлежности за риболов и

поправка на такелажа. От целия инструментариум мъжът задържа само чука и нитовете.

След това пое към колибата на Санчес, като по пътя отброи четири австрийски златни

монети по сто крони. Имаше много и най-различни монети в колана — руски

десетрублови чеврони, австрийски шилинги, чешки дукати, американски долари с

изобразени два орела — това, което ги обединяваше бе, че всички бяха златни. Налагаше

се да се опре на универсалния прием на златото, за да пресече средиземноморския басейн

през това размирно военно време.

С няколко бързи и уверени удара на чука червенокосият прикова монетите към

стената на колибата. Златото щеше да стигне за нова лодка на Санчес. И далеч по-хубава.

Той развърза въжето, с което бе привързана лодката, изтегли я на плиткото, скочи

вътре и грабна веслата. След като преодоля прибоя и разпъна единственото платно,

червенокосият насочи носа към Гибралтар, намиращ се не много далеч на юг и си

позволи да хвърли прощален поглед към осветеното от звездна светлина рибарско селце в

най-южния край на Португалия, където бе прекарал последните няколко години от

живота си. Не беше никак лесно да извоюва уважението на тези хора. До края така и не го

приеха за свой и никога нямаше да го приемат. Но го ценяха като добър помощник. Затова

го уважаваха. А тежката работа бе свършила онова, което целеше, възвръщайки силата и

здравината на мускулите му, отпуснати след дългите години лек живот в града. Вярно,

имаше и приятели, макар и не особено близки. Но никой, заради когото да се установи

завинаги.

Животът тук бе труден и все пак би останал с радост, вместо да поема натам,

накъдето бе тръгнал. Но трябваше да се изправи пред неизбежното. При мисълта за

предстоящата схватка ръцете му стиснаха конвулсивно дръжките на греблата. Нямаше кой

друг да отиде. Само той бе останал.

Не биваше да губи нито миг. Трябваше час по-скоро да стигне Румъния, а до там го

деляха над три хиляди километра — почти цялата дължина на Средиземно море.

Някъде дълбоко в съзнанието му бе залегнало опасението, че може бе не ще успее да

стигне навреме. Когато пристигне ще е твърде късно… с всички произтичащи от тази

възможност ужасяващи последствия.

4

Крепостта

сряда, 23 април

04.35

Вьорман се събуди разтреперан и облян в пот. И не само той. Причината не беше в

продължителния смразяващ вопъл на Грюнщад, защото звукът не стигаше до стаята на

Вьорман. Друго бе, което го бе откъснало от съня… чувството, че се е случило нещо

ужасно.

След краткотраен миг на объркване, Вьорман наметна куртката, обу панталоните и

се затича надолу по стълбите към основата на кулата. Един по един войниците се

подаваха от стаите и когато слезе долу, на двора вече се бе събрала малка тълпа,

замръзнала под ечащия сякаш от всички стени на крепостта пронизителен вик. Вьорман

насочи трима от войниците към входа на подземието. Тъкмо се приближаваше към

тъмното отвърстие, когато насреща му се появиха разтреперани двамина от изпратените,

с побледнели лица и сгърчени устни.

— Там долу има мъртвец! — прошепна единият.

— Кой е той? — запита Вьорман, после ги блъсна и се втурна надолу по стълбите.

— Мисля че е Лутц, но не съм сигурен, защото беше обезглавен!

Насред централния коридор лежеше проснат труп в бойна униформа. Трупът бе

обърнат по корем и засипан с натрошени каменни парчета. Обезглавен. Главата не беше

отрязана, като на гилотина, нито отсечена — изглеждаше, сякаш е била откъсната, а от

шията се подаваха потъмнели артерии и разтрошени прешлени. Единственото, което

можеше да се каже със сигурност бе, че войникът е бил редник. Още един войник, също

редник, седеше наблизо вперил своите разширени, невиждащи очи в дупката на стената

срещу него. Докато се приближаваше, войникът издаде протяжен и нисък стон. Вьорман

почувства, че настръхва.

— Какво е станало тук, редник? — запита капитанът, но войникът не отговори.

Вьорман го сграбчи за рамото и го разтърси, ала по всичко личеше, че войникът не го

забелязва. Имаше такъв вид, сякаш бе пропълзял дълбоко в себе си и се бе затворил за

останалия свят.

Зад Вьорман пристъпваха и другите, притичали за да видят какво се е случило.

Вьорман събра сили, наведе се над обезглавената фигура и започна да преравя джобовете.

В портфейла намери лична карта на името на редник Ханс Лутц. И друг път бе виждал

мъртъвци, жертви на войната, но сега бе различно. Тази смърт го подтискаше както никоя

досега. Смъртта на бойното поле беше хладна и безлична, но не и тази. Това беше

ужасяваща, обезобразяваща смърт в името на някаква необяснима идея. Някъде дълбоко в

него се надигна въпросът: Дали това не е наказанието, за оскверняване на кръст в

крепостта?

Най-сетне се появи Остер с лампа в ръка. Запалиха я и Вьорман пристъпи през

голямата дупка в стената. Светлината на лампата потрепна по черните стени. Дъхът му се

отдели на пара и бавно отплува встрани. Беше студено, по-студено отколкото би трябвало

да бъде, долавяше се някакъв странен тежък аромат и още нещо… дъх на разложено, от

който едва не се втурна назад. Но зад него бяха войниците.

Вьорман пое по посока на студеното течение към самия източник — една голяма

дупка в пода, с неравни краища. Изглежда че околните каменни блокове бяха пропаднали

навътре със срутването на стената. Вьорман надвеси лампата над отвора. Надолу водеха

каменни стъпала, покрити с изпотрошени парчета от стената. Една от тези отломки беше

малко по-окръглена от останалите. Той сведе лампата за да я разгледа по-добре и едвам

сподави вика си. Там долу лежеше откъснатата глава на редник Ханс Лутц, с широко

отворени невиждащи очи и окървавена уста.

5

Букурещ, Румъния

Сряда, 23 април

04.55

Магда осъзна какво върши едва когато до нея достигна гласът на баща й.

— Магда!

Тя вдигна глава и зърна лицето си в огледалото. Косите й бяха разхвърляни, блестящ

водопад от тъмно-кафяви къдрици, които се сипеха по раменете й назад към гърба. Не

беше свикнала да се вижда такава. Обикновено косата й бе плътно привързана с кърпа, с

изключение на няколко немирни кичура, които също се стараеше да прикрие. Никога не

разпускаше косата си през деня.

Всъщност, какъв ден беше днес? — запита се тя объркана. И колко ли е часът?

Магда погледна към часовника. Пет без пет. Невъзможно! Събудила се бе преди

петнадесет-двадесет минути. Сигурно часовникът е спрял през нощта. Тя го грабна, но

още преди да го разтърси почувства потракването на малкия механизъм. Странно…

Две бързи стъпки към прозореца. Внимателно надзъртане иззад дебелите завеси.

Навън е Букурещ, притихнал, потънал в сън.

Магда погледна надолу и забеляза, че все още е по нощница, синята, без ръкави,

дълга чак до пода. Под тънкия, размъкнат плат стърчаха малките й, твърди гърди.

Внезапно засрамена, Магда побърза да скръсти ръце върху тях.

Магда беше мистерията на местната общност. Въпреки меките, нежни черти на

лицето, бледата кожа и големите, кадифени очи, на тридесет и една тя все още не беше

омъжена. Магда — учителката, любещата дъщеря, грижовната помощница. На път да се

превърне в стара мома. Но не една и две от по-младите и вече задомени девойки

завиждаха на гърдите й — свежи, зрели, недокосвани и нецелувани. Самата Магда не

гореше от желание да променя своя начин на живот.

Отново до нея долетя гласът на баща й:

— Магда! Какво правиш?

Тя погледна към набързо събрания куфар на леглото и думите от само себе си

бликнаха на устните й:

— Приготвям малко топли дрехи, татко!

След кратка пауза баща й отвърна:

— Ела тук, не искам да будя целия блок с виковете си.

Магда направи няколко предпазливи крачки в тъмното към леглото на баща си.

Апартаментът бе разположен на приземния етаж и се състоеше от четири стаи — два

спални, непосредствено една до друга, миниатюрна кухня със зидана печка и една малко

по-голяма стая, която служеше едновременно за предверие, дневна, столова и кабинет.

Ужасно й липсваше старата им къща, но трябваше да се преместят тук преди шест месеца

за да има с какво да живеят. Продадоха дори мебелите.

Кварталът бе доста неспокоен, но един от циганите — приятели на баща й — бе

нарисувал отвън на вратата патрински кръг, който означаваше „приятел“.

Малката лампа на лавицата до леглото на баща й гореше със слаб огън. Вляво,

дървеното кресло с високи облегалки пустееше. Притиснат между завивките на леглото

като някакво бледо, измъчено цвете, лежеше баща й. Той вдигна една сгърчена, хилава

ръка и й направи знак да се приближи, мръщейки се от болката, която му причиняваше

дори това минимално усилие. Магда сграбчи ръката, приседна до баща си и се зае да я

масажира, стараейки се да прикрие мъката при мисълта, че баща й чезне с всеки изминат

ден.

— Какво чух за събиране на багажа? — попита той, като я разглеждаше с

блестящите си, влажни очи. Сетне примижа късогледо. Очилата му лежаха на шкафчето, а

без тях беше почти сляп. — Не си споменавала нищо за тръгване.

— И двамата заминаваме — отвърна усмихнато тя.

— Къде?

Магда почувства как усмивката й се топи от смущение. Къде всъщност щяха да

отидат? Тя изведнъж осъзна, че нямаше ясна цел, а само смътна представа за белеещи

снежни върхове и пронизващ вятър.

— В Алпите, татко.

Устните на баща й се разтвориха в мъчителна усмивка, от която сухата, изпъната

кожа по скулите му сякаш щеше да се нацепи.

— Сигурно пак си сънувала, мила. Никъде няма да ходим. Аз, във всеки случай, едва

ли ще стигна много надалеч. Било е сън. Един хубав сън и нищо повече. Забрави го, иди и

си легни.

Магда се намръщи от примирението, което звучеше в гласа на баща й. Винаги е бил

толкова борбен. Но изглежда с времето болестта все повече черпеше от силите му. Сега не

бе моментът да спори с него. Тя го потупа по ръката и се протегна към шнура на нощната

лампа.

— Мисля, че си прав. Било е само сън — Магда го целуна по челото, изключи

лампата и излезе, оставяйки го в мрака.

След като се прибра в стаята си, тя огледа отчасти подредения куфар на леглото й.

Разбира се, онова което я е накарало да подрежда багажа е бил само някакъв сън. И какво

друго? Изключено бе да отидат където и да е.

И все пак, чувството бе останало… по-скоро това бе неясна, но твърда увереност, че

трябва незабавно да заминат на север. Сънищата не оставяха след себе си подобни

внушения. Изпитваше някакво странно усещане… сякаш нечии хладни пръсти се плъзгаха

по кожата на ръцете й.

Все още не можеше да се отърси от преживяното. Затвори куфара, пъхна го под

леглото, като остави дрехите вътре… топлите дрехи… все още бе доста хладно в Алпите

по това време на годината.

6

Крепостта

сряда, 23 април

06.22

Изминаха часове преди Вьорман най-сетне да намери време за чаша кафе, в

компанията на подофицер Остер. Редник Грюнщад бе отнесен в една стая, където бе

оставен насаме със себе си. Преди това, двама от войниците го съблякоха, измиха го и го

положиха в леглото. Изглежда, че се бе подмокрил из основи по време на преживения

кошмар.

— Доколкото си представям нещата, — заговори Остер, — стената се е срутила и

един от каменните блокове е паднал на врата на нещастника, откъсвайки главата му.

Вьорман почувства, че Остер се старае да говори спокойно и разумно, но вътрешно е

объркан и потресен като всички останали.

— Обяснение, не по-лошо от всяко друго, при липсата на възможност за съдебно-

медицинска експертиза. Но това все още не ни пояснява, какво са търсели двамата долу, нито състоянието в което намерихме Грюнщад.

— Това е шок.

Вьорман поклати глава.

— Този човек е участвал в сражения. Сигурен съм, че е виждал и по-страшни неща.

Не мога да приема, че шокът е единственото обяснение. Трябва да има още нещо.

Той също се бе постарал да реконструира хода на събитията от изминалата нощ.

Каменният блок с разкривения златен кръст отгоре, завързаният за крака на Лутц колан, проходът в стената… всичко навеждаше на мисълта, че Лутц е пропълзял в тясната шахта, очаквайки да открие още злато и сребро. Но там имаше само една малко, празно

помещение… като тясна затворническа килия… или пък скривалище. Никакво разумно

обяснение нямаше за съществуването на подобно помещение на това място.

— Сигурно са нарушили структурата на стената като са извадили най-долния камък

— продължи Остер. — И това е причинило срутването.

— Съмнявам се — отвърна Вьорман и отпи глътка кафе. — Що се отнася до пода на

подземието, да, съгласен съм, че се е срутил надолу. Но стената на коридора… — той си

спомни как бяха разхвърляни каменните отломки, сякаш стената бе взривена отвътре. Ето

това бе съвсем необяснимо. Вьорман положи чашата. Обясненията ще трябва да почакат.

— Хайде. Чака ни работа.

Вьорман се отправи към кабинета си, а Остер отиде да докладва за инцидента по

радиостанцията. Вьорман му бе наредил да го представи като нещастен случай.

Вьорман се облегна на перваза на прозореца и погледна към потъналия в сянка двор

на крепостта, под озарените от утринните лъчи на слънцето небе. Крепостта се беше

променила. В нея се долавяше някакво неспокойствие. Вчера тя не бе нищо повече от една

стара каменна постройка. Днес имаше още нещо. Всяка една от сенките бе по-дълбока и

мрачна от преди и злокобна, по някакъв неуловим начин.

Вьорман реши, че причината сигурно ще е в ранния час и шокът от преживяната

смърт. Най-сетне слънцето изгря над планинските върхове и прогони сенките от стаите

на крепостта. Но Вьорман бе дълбоко убеден, че светлината не ще успее да изличи

прокобата, която се долавяше наоколо. Единствено можеше да я прогони за известно

време под повърхността.

Чувстваха го и хората му. Виждаше го съвсем ясно. Трябваше по някакъв начин да ги

накара да забравят за лошите си мисли. Веднага щом се появи Александру ще го изпрати

до селото да докара една каруца с дървен материал. После ще нареди на войниците да

сковат маси, столове и койки. И тогава крепостта ще се изпълни със звънливия и

ободряващ шум на удрящи в дървото чукове. Вьорман се приближи към прозореца, който

гледаше навън, към моста. Ето го, Александру, този път с двете си момчета. Скоро всичко

ще бъде наред.

Той вдигна поглед към огряното от слънцето селце, чиято долна част все още

тънеше в сянка. Изведнъж осъзна, че жадува да нарисува селцето точно такова, каквото е

сега. Вьорман отстъпи назад — селцето, оградено в черната рамка на прозореца, блестеше

като бисер. Ето така ще го пресъздаде… в рамка. Контрастът направо го омагьосваше.

Изпитваше неудържимото желание да се захване за работа незабавно. Винаги рисуваше

най-добре, когато беше под въздействието на някакъв стрес. Това бяха любимите му

мигове, изгубен сред перспектива и композиция, светлина и сянка, цветове и тъкан.

Останалата част от деня се изниза някак неусетно. Излезе, за да присъства на

полагането на обезглавеното тяло в подземието, където го оставиха да лежи, покрито с

един мръсен чаршаф. Температурата тук долу бе близка до нулата. Не се виждаше никаква

растителност, мястото изглеждаше сякаш е предназначено именно за трупохранилище.

Тъкмо ще имат възможност да уредят транспорта на Лутц по-нататък през седмицата.

При други обстоятелства Вьорман сигурно щеше да нареди да се огледа внимателно

цялото подземие, ако не за друго, то нищо чудно по стените на издълбаните в скалата

пещери да открият интересни рисунки от миналото. Но не и този път. Каза си, че е

студено, по-добре да изчакат лятото. Но знаеше, че не това е причината. Имаше нещо в

тази пещера, което го караше да я напусне, колкото се може по-скоро.

С напредване на деня ставаше все по-ясно, че с Грюнщад ще си имат проблеми.

Нямаше никакви белези за подобрение. Войникът продължаваше да лежи, така както го

бяха оставили, вперил неподвижен поглед в тавана. От време на време по тялото му

преминаваше гърч и той издаваше сподавен вопъл, понякога започваше да пищи с пълни

гърди. И продължаваше да се подмокря. В подобно състояние, без да приема храна и вода, без квалифицирана медицинска помощ, едва ли щеше да изкара и седмица. Няма как, ако

не се оправи ще трябва да го транспортират заедно с останките на Лутц.

През целия ден Вьорман държеше под око хората си, вслушвайки се внимателно в

настроенията им и остана доволен от разведряването, което настъпи, когато се захванаха

за дърводелска работа. Работеха здравата, въпреки недоспиването и смъртта на Лутц.

Всички познаваха добре Лутц, знаеха че е хитрец и сметкаджия, не един и двама от тях си

бяха патили заради него. И сякаш бяха стигнали до мълчаливото съглашение, че той сам

си е бил виновен за смъртта.

Вьорман се постара да не им остави свободно време за размисъл. Първо ги накара да

сковат тоалетни с докарания от селото материал, после маси и столове. Когато най-сетне

денят си отиде, всички бяха толкова изморени, че нямаше желаещи дори да изпушат по

една цигара след вечеря. С изключение на часовите, всички до един се отправиха към

леглата.

Вьорман извърши някои промени в постовете, така че часовоят в двора да държи

под наблюдение коридора, който водеше към стаята на Грюнщад. Нещастникът

продължаваше да вие и стене и никой не искаше да си ляга близо до него. Все пак,

дебелият Ото бе спечелил симпатията на останалите войници и те се чувстваха

задължени, да не му позволят да се нарани.

Наближаваше полунощ, а Вьорман все още не можеше да си легне, въпреки

налегналото го изтощение. С настъпването на мрака отново го завладя напрежението,

което не му позволяваше да склопи очи. Най-накрая той се предаде на тревогата и реши да

провери дали някой от постовете не е заспал.

Обиколката го отведе до коридора на Грюнщад и Вьорман си помисли, че не е зле

да надникне при него. Опитваше се да си представи какво е довело нещастника до

подобно състояние. Спря се пред отворената врата и надзърна вътре. В далечния край на

стаята бе оставена запалена газова лампа. Войникът бе в едно от по-спокойните си

състояния, само дишаше учестено и от време на време започваше да хленчи. Хленченето

обикновено завършваше с протяжен вой и Вьорман би предпочел в този момент да е

някъде по-далеч. Ужасно обезкуражаващо бе да слуша подобни звуци от гърлото на едно

човешко същество… чийто разум е изгубен неизвестно къде.

Тъкмо наближаваше края на коридора и се готвеше да излезе в двора, когато се чу

поредният вой. Само че този не беше като предишните. До ушите му достигна

пронизителен писък, сякаш Грюнщад се бе събудил внезапно и бе осъзнал, че е обхванат

от пламъци, или пък пронизан от хиляди остриета — в гласът се долавяше не само

душевна но и физическа болка. А после писъкът внезапно спря, сякаш някой бе дръпнал

шнура на радиото.

Вьорман замръзна за миг, борейки се с подсъзнателно съпротивляващото се тяло,

после с невероятно усилие си наложи да се обърне и да се затича обратно по коридора.

Той нахлу в стаята. Вътре бе студено, по-студено отколкото преди минута и лампата бе

угаснала. С разтреперани пръсти Вьорман запали една клечка и потърси с очи Грюнщад.

Още един мъртвец. Очите на нещастника бяха изцъклени и вперени в тавана,

устните му бяха замръзнали по средата на писъка в гримаса на ужас. А на шията… зееше

огромна и страшна рана. Леглото бе подгизнало в кръв, с кръв бяха напръскани и стените.

Преди още Вьорман да осъзнае случилото се, в него заговори дългогодишният

рефлекс. Ръката му измъкна пистолета от кобура и той се огледа наоколо за извършителя.

Но не видя никой. Вьорман изтича до тесния прозорец, пъхна глава и погледна надолу

към стената. Не се виждаше никакво въже, от тук нямаше никаква възможност за бягство.

Той се извърна и отново огледа стаята. Това беше направо невъзможно! Никой не беше

излязъл след него по коридора, нито пък би могъл да се измъкне през прозореца. И

въпреки това Грюнщад беше убит.

Мислите му бяха прекъснати от шума на тичащи крака — часовоите бяха чули

писъка. Слава Богу! Вьорман трябваше да признае, че е уплашен. Мисълта, че ще остане

дори още само секунда в тази стая му беше направо непоносима.

Вторник, 24 април

Вьорман нареди да положат тялото на Грюнщад до това на Лутц, а след това хората

отново се заеха с дърводелска работа. Почти беше уверен, в района има някаква нелегална

съпротивителна група. И все пак не можеше да е съвсем сигурен, защото той самият беше

в онзи коридор в мига на убийството и знаеше, че няма никакъв начин убиецът да се

измъкне незабелязан покрай него — освен ако не можеше да лети, или да ходи по стени.

Тогава, каква беше тайната?

Първото което предприе бе да удвои нощната стража и да постави допълнителни

постове край казармите, за да пазят спящите.

Под непрестанния шум от блъскащите в двора чукове, в ранния следобед Вьорман

най-сетне намери свободно време да разпъне триножника с платното. А след това се зае

да рисува. Трябваше да върши нещо, каквото и да е, само да заличи от паметта си спомена

за ужасеното лице на Грюнщад. Не след дълго бе погълнат от избора на подходящи

цветове, смесваше боите, докато най-сетне получи оттенък, наподобяващ този на стените

на неговата стая. Целия следобед прекара в подготовка на платното, нарисува фона и

рамката на прозореца, като остави в средата светло петно за място на селцето.

Нощта прекара в сън. След прекъснатия покой на първата нощ и пълната липса на

сън през втората, изчерпаното му тяло просто се строполи в леглото.

Редник Руди Шрек обхождаше бдително и предпазливо поверения район, като не

изпускаше от очи крачещия на отвъдния край на двора Венер. В началото на вечерта,

двама часови за такова малко място му се струваха прекалено, но с падането на мрака,

който ставаше все по-гъст и непрогледен, Шрек почувства облекчение при мисълта, че

съвсем близо до него има друг човек. Двамата с Венер се бяха уговорили да обикалят

двора покрай стената на крепостта, разположени на срещуположните му краища. Така,

макар и разделени, покриваха по-голям район.

Руди Шрек не се страхуваше за живота си. Неспокоен, да, но не и уплашен.

Чувстваше се бодър, на щрек, стискаше в ръцете си готов за стрелба автомат, с който

умееше да борави добре — онзи, който бе видял сметката на Ото предишната нощ нямаше

да успее и с него. И все пак, не би имал нищо против дворът да е малко по-осветен.

Наредените по стената мъждукащи крушки въобще не можеха да разпръснат спусналия се

мрак. Двата ъгъла в дъното на двора сякаш бяха извори на непрогледна тъмнина.

Нощта бе хладна. И което бе още по-лошо, през здраво залостената порта се

просмукваше нощна мъгла и постепенно изпълваше двора на крепостта. Металната каска

и автоматът бяха покрити със стичащи се капки. Шрек избърса очите си с ръка. Трябваше

да признае, че е уморен. Не само изморен, а и отегчен от всичко, с което трябваше да се

примирява в казармата. Войната нямаше нищо общо с първоначалните му представи.

Когато преди две години, на осемнадесет, се записа в армията, главата му бе пълна с

мечти за блестящи победи, велики битки и храбро сражаващи се воини на полето на

честта. Така поне бе описана войната в историческите книги. Но истинската война се

оказа нещо съвсем различно. Тя се състоеше предимно от чакане. И това чакане

обикновено бе мръсно, студено, неприятно и влажно. Руди Шрек чувстваше, че вече се е

наситил на войната. Искаше да се прибере у дома, в Трейша. Там живееха родителите му, а имаше и една девойка — Ева, която напоследък пишеше все по-рядко. Жадуваше за

предишния живот, където не се налагаше да носи тази противна униформа, нито имаше

внезапни проверки, строеви подготовки, подофицери и началници. Нямаше и нощни

стражи.

Ето че отново наближаваше североизточния край на двора. Мракът тук изглеждаше

по-непрогледен от където и да е… далеч по-непрогледен от предишния път. С

приближаването Шрек забави крачка. Глупаво е да се притеснявам, повтаряше си той.

Това е само игра на светлината. Нищо от което да се бои.

И все пак… не искаше да върви натам. Изпитваше желание да заобиколи този

участък. Би отишъл във всеки друг ъгъл, освен този.

Шрек изправи рамене и пое решително натам. Това беше само една сянка.

А той е възрастен човек, няма какво да се бои от мрака. Руди продължи напред, на

една ръка от стената, право към потъналия в мрак ъгъл…

… и изведнъж се изгуби. Студен, изсмукващ мрак се спусна над него. Той се обърна

назад, за да се върне по обратния път, но мракът беше навсякъде. Сякаш целият останал

свят бе изчезнал. Шрек придърпа шмайзера от рамото и го приготви за стрелба. Целият

трепереше от студ и въпреки това от него шуртеше пот. Щеше му се всичко това да е само

някакъв номер, помисли си, че може би Венер е изключил по някакъв начин светлината в

мига, когато навлизаше в ъгъла. Мракът беше толкова гъст, че сякаш притискаше очите му

и прояждаше пещери в смелостта му.

Някой се приближаваше към него. Шрек не можеше нито да го чуе, нито да го види,

но знаеше, че има някой. И този някой идваше все по-близо.

— Венер? — повика тихичко той, стараейки се да прикрие уплахата в гласа си. —

Ти ли си, Венер?

Но това не беше Венер. Шрек го осъзна с приближаването му. Това беше някой —

или по-точно нещо друго. Приличаше на дълго и тежко въже, което изведнъж се уви около

краката му. В мига, когато се отдели от земята, редник Руди Шрек нададе пронизителен

писък и натисна спусъка на автомата. А след това тъмнината го погълна и войната свърши

за него.

Вьорман се стресна в съня си от няколко къси откоса на шмайзер. Той скочи към

прозореца, гледащ към двора. Един от часовоите тичаше към задната част. Къде беше

другият? Проклятие! Беше оставил двама часовои в двора! Тъкмо преди да се обърне, за да

изтича долу, Вьорман забеляза нещо на стената. Бледо петно… което приличаше на…

На тяло… обърнато наопаки… нечие голо тяло се полюшваше, завързано за краката.

Дори от това разстояние, Вьорман виждаше кръвта, която се стичаше от разкъсаната шия

към лицето. Един от неговите войници, в пълно бойно снаряжение беше убит,

разсъблечен и окачен да виси като заклано пиле в касапницата.

И тогава страхът, който досега само го бе пронизвал като тънка игла, се превърна в

смразяваща, задушаваща хватка.

Петък, 25 април

В подземието мъртъвците вече бяха трима. Щабът в Плойещи бе уведомен за

смъртните случаи, но до момента нямаше никакъв отговор.

През деня в двора кипеше работа, но с далеч по-ниска продуктивност. Вьорман

нареди, през следващата нощ часовоите да се движат по двойки. Струваше му се направо

невероятно, някакви местни партизани да успеят да изненадат на пост един опитен, врял

и кипял войник, но вероятно точно това бе станало. Невъзможно бе да се повтори, когато

войниците се движат по двойки.

В ранния следобед той се върна при триножника и намери известно облекчение в

атмосферата на обреченост, която тегнеше над крепостта. Отпърво добави още малко

сивкави щрихи към стената, а после се зае да оформя рамката на прозореца. Решил бе да

не рисува кръстовете, защото смяташе, че ще отвличат вниманието, а акцентът трябва да

падне върху селцето. Работеше като автомат, съсредоточен върху движенията на четката, забравил за ужаса наоколо.

Тихо се спусна нощта. От време на време Вьорман се надигаше от леглото и

поглеждаше към двора, сякаш щеше да запази живота на хората си, като ги държи

непрестанно под око. При една от поредните проверки забеляза, че часовоят обикаля долу

сам. Вьорман сметна, че ще предизвика излишна паника, ако му извика и пое надолу

собственолично.

— Къде е твоят партньор? — запита той самотния часовой, когато излезе на двора.

Войникът се извъртя, после започна да заеква.

— Беше уморен, господин офицер. Позволих му да си почине.

Вьорман почувства, как в стомаха му се надига неясно безпокойство.

— Наредих да се движите по двойки! Къде е той?

— В кабината на първия камион, господин капитан.

Вьорман забърза към камиона и дръпна вратата на кабината. Седналият вътре

войник не помръдна. Вьорман го побутна с ръка.

— Събуди се.

Войникът започна да се накланя към него, в началото бавно, после все по

неудържимо, докато накрая се свлече в прегръдките на своя командир. Вьорман с мъка го

задържа, но в следващия миг беше готов да го отблъсне ужасен. Защото, докато войникът

се свличаше, главата му се изкриви назад и разкри грозната, кървава рана на шията.

Вьорман положи тялото на земята, след това отстъпи назад и стисна зъби, за да заглуши

напъващия го вик на ужас.

Събота, 26 април

На сутринта Вьорман нареди да не пускат в крепостта Александру и синовете му. Не

изпитваше към тях подозрения, но подофицер Остер го беше предупредил, че хората са

крайно изнервени от всичко, което се беше случило. Вьорман реши, че ще е по-добре да се

избегнат всякакви възможности за саморазправа.

Но това не реши проблема. Малко по-късно същата сутрин в двора избухна свада.

Един корпорал нареди на един от войниците да му даде своя осветен кръст. Редникът

отказа и в последвалата свада се намесиха още десетина войници. Изглежда, че още след

първата смърт сред тях бе плъзнал слухът за обитаващ в крепостта вампир. В началото

всички се подсмихваха, но с всеки следващ инцидент тази идея придобиваше все повече

тежест и сега вярващите бяха повече от невярващите. Все пак, намираха се в Румъния, в

Трансилванските Алпи.

Вьорман прекрасно осъзнаваше, че трябва да пресича в зародиш подобни свади.

Събра хората в двора и им говори близо половина час. Припомни им, за дълга като

германски войници, че трябва да бъдат храбри пред лицето на опасностите, да останат

верни на каузата и да не позволяват в редиците им да се насаждат страхове, които да ги

обръщат един срещу друг и по такъв начин да ги водят към поражение.

— И накрая, — приключи той, щом забеляза, че хората губят търпение, — искам

всички да забравите тези глупави суеверия. Срещу нас е изправен човек, или група и ние

ще се справим с врага. Няма съмнение, че към крепостта води един, или няколко тайни

входа, които позволяват на убиеца, или убийците, да проникват и изчезват незабелязано.

Ще прекараме остатъка от деня в издирване на тези входове. Тази нощ половината от

личния състав ще остане на пост. Трябва да се справим с това веднъж и завинаги!

Думите му приповдигнаха духовете на хората. В интерес на истината, той самият

също се чувстваше по-уверен.

Вьорман продължи да обикаля сред хората до вечерта, окуражаваше ги,

наблюдаваше как измерват стените и подовете, търсейки скрити помещения. Но не

откриха нищо. Той също извърши няколко огледа на подземията. Слезе и в галерията под

тях, която изглежда се спускаше към самото сърце на планината, но реши засега да я

остави неизследвана. Нямаше време, а и по покрития с кал под не се виждаха никакви

следи от скорошно минаване. Въпреки това нареди четирима души да останат на пост

пред входа към подземията, в случай, че някой се опита да проникне в крепостта през

галерията.

Все пак следобед успя да открадне един час от задълженията си и да нахвърли

очертанията на селцето. Докато работеше с черния молив, той почувства как тревогата

постепенно го напуска, сякаш платното я изсмукваше от него. На следващата утрин ще

трябва да отдели малко време за да изрисува селцето в цветове и то такова, каквото

изглеждаше при изгрев слънце.

С отмирането на деня светлината намаля и се наложи да преустанови работа. Още

щом устави четките, Вьорман почувства как в него се пробуждат старите страхове. Докато

слънцето грееше високо в небето, мисълта, че срещу тях е изправен опитен убиец му се

струваше приемлива, колко и неприятна да бе тя. Готов бе да се разсмее на всякакви

приказки за вампири. Но с настъпването на мрака, отново се върна страхът, заедно със

спомена за окървавения мъртвец в прегръдките му, предишната нощ.

Една спокойна нощ. Една единствена нощ без смърт и може би ще успея да се

преборя с това нещо. Половината от войниците ще пазят другата половина и настъпи ли

утрото, всички ще си отдъхнем.

Една нощ. Само една нощ без смърт.

Неделя, 27 април

Утрото беше типично неделно утро — ярко и слънчево. Вьорман бе заспал в

креслото, събуди се целият схванат. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че тази

нощ бе минала без писъци и изстрели. Той нахлузи ботушите и се спусна на двора, за да се

убеди собственолично, че не е загубил нито един човек през изминалата нощ. Часовоите

на смяна го потвърдиха — никакви опити за нападение през нощта.

Вьорман изведнъж се почувства подмладен с десет години. Успяха! Значи все пак,

можеха да спрат убиеца! Но десетте години започнаха да се топят като сняг, когато зърна

уплашеното лице на войника, който бързаше към него.

— Господин офицер! — повика го войникът. — Нещо не е наред с Франц — искам

да кажа — редник Гент. Не може да се събуди.

Вьорман почувства как тялото му се изпълва с безмерна тежест, сякаш силата му се

бе изпарила за миг.

— Прегледа ли го?

— Съвсем не, господин офицер. Аз, аз…

— Заведи ме.

Той последва редника към помещенията край южната стена. Въпросният войник

лежеше на крайната койка, с гръб към вратата.

— Франц! — извика приятелят му, щом влязоха. — Капитанът е тук!

Но Гент не помръдваше.

Моля те, Боже, нека да е болен, или да е умрял от сърдечен удар, мислеше си

Вьорман, докато пристъпваше към леглото. Само да не е с разкъсано гърло. Каквото и да

е, но не това.

— Редник Гент! — извика той. Тялото не помръдваше, нямаше го равномерното

движение на белия чаршаф, като при спящ човек. Предчувстващ онова, което ще види,

Вьорман се наведе към койката.

Гент бе завит до брадата. не се наложи да дърпа завивките надолу. Нямаше никакъв

смисъл. Стъкленият поглед, бледата кожа и огромното кърваво петно на одеялото му

подсказваха какво ще открие.

— Хората са на границата на паниката, господин капитан — обърна се към него

Остер.

С бързи и опитни движения, Вьорман нанасяше цветове върху платното. Утринната

слънчева светлина озаряваше селото точно както го искаше и той бързаше да се възползва

от момента. Сигурен бе, че Остер го смята за побъркан и може би беше прав. Въпреки

ужасяващите събития, той мислеше единствено за картината.

— Не мога да ги виня. Предполагам, че искат да отидат в селото и да застрелят до

един всички местни жители. Но това няма да…

— Моля за извинение, господин капитан, но не това е, за което мислят.

Вьорман свали четката.

— Така ли? А за какво, тогава?

— За това, че убитите са покрити с далеч по-малко кръв, отколкото би трябвало.

Освен това, смятат, че смъртта на Лутц не е случайна… че и той е бил убит като другите.

— По-малко кръв…? Ах, разбирам. Отново разкази за вампири.

Остер кимна.

— Тъй вярно. Войниците говорят, че Лутц го е пуснал на свобода с отварянето на

онова тясно помещение в подземието.

— Не мога да се съглася — отвърна Вьорман и отново се зае да рисува. Трябваше да

запази самообладание, да остане като котва в бурното море. И да продължава да се

придържа към реалността, далеч от суеверията. — За мен няма никакво съмнение, че

Лутц е бил убит от паднал каменен блок. За мен няма никакво съмнение също така, че

последвалите четири убийства нямат нищо общо с инцидента с Лутц. Убитите бяха

целите опръскани в кръв. Господин офицер, не съществуват никакви пиещи кръв

същества!

— Но гърлата им бяха разкъсани…

Вьорман се замисли. Да, бяха разкъсани. Не бяха прерязани с нож, или гарота. По-

скоро приличаха на изтръгнати. Преднамерено. Но с какво? Със зъби?

— Който и да е убиецът, опитва се да ни сплаши. И не без успех, трябва да

признаем. Ето какво ще направим. Тази вечер ще бдим всички, дори и аз. Войниците да се

придвижват по двойки. И всички да си отварят очите та и нощна пеперуда да не

прехвръкне незабелязана!

— Но, господин офицер, невъзможно е да бдим всяка нощ!

— Не, но ще го сторим тази нощ и може би следващата. Който и да е убиецът, ще го

хванем.

— Разбрано, господин офицер! — кимна радостно Остер.

— Кажете ми нещо, подофицер — обърна се към него Вьорман в мига, когато Остер

се готвеше да излезе.

— Да, господин капитан?

— Откакто се настанихме в крепостта, спохождали ли са ви кошмари?

Младежът сбърчи чело.

— Не, господин капитан. Струва ми се, че не.

— А някой от хората да е споменавал нещо подобно.

— Никой. Вие имате ли, господин офицер?

— Не — поклати глава Вьорман и Остер разбра, че разговорът е приключил.

Никакви кошмари, помисли си Вьорман. Само дето дните се превърнаха в ужасни

съновидения.

— Ще се свържа незабавно с Плойещи — рече Остер и излезе.

Вьорман се зачуди дали съобщението за петимата убити ще предизвика тревога в

щаба на армията в Плойещи. Всеки ден Остер излъчваше по няколко съобщения, но до

момента нямаше отговор. Нито предложение за помощ, нито пък заповед да напуснат

крепостта. Изглежда не ги беше грижа какво става в този затънтен край, стига да се

удържаше позицията. Налагаше се Вьорман час по-скоро да реши какво да сторят с телата.

Отчаяно се молеше поне една нощ да няма никакви инциденти, преди да ги отправят към

родината. Поне една.

Той се извърна към картината, но откри че светлината е сменила ъгъла си. Зае се да

почиства четките. Не се надяваше да заловят убиеца през идната нощ, но може би

събитията щяха да приемат нова насока. Ако всички бдяха и бяха на щрек, може би щяха

да оцелеят. И тогава ще си възвърнат бойния дух. Неочаквано го порази една страшна

мисъл: Ами ако убиецът е някой от неговите хора?

Понеделник, 28 април

Полунощ дойде и отмина без да се случи нищо особено. Подофицер Остер бе

определил средата на двора за място за проверка и до момента нямаше данни някой да

липсва. Допълнителните светлини в двора и върху кулата вдъхваха но войниците

увереност независимо от присъствието на дългите сенки. Да се оставят будни всички

войници от ротата бе драстична мярка, но сигурно щеше да даде положителен резултат.

Вьорман се подаде от един от прозорците, които гледаха към двора. Погледна към

седналия на масата Остер и войниците, които кръжаха из двора по двойки. В далечината

се чуваше приглушения тътен на работещите генератори. Няколко прожектора бяха

насочени към скалата, оформяща задната стена на крепостта. Часовоите на крепостния

вал държаха под наблюдение външната стена да не би някой да се прокрадва нагоре.

Порталът беше здраво залостен, а едно отделение охраняваше пробива в стената.

Крепостта се пазеше грижливо.

Докато разглеждаше среднощната картина, Вьорман изведнъж осъзна, че той е

единственият човек в цялото укрепление, останал сам. Извърна се и колебливо огледа

потъналата в мрак стая зад него. Това беше привилегията да си офицер.

Отново плъзна поглед навън и зърна сгъстяващия се мрак в основата на кулата

откъм южната стена. Докато гледаше натам, електрическата крушка отслабваше и накрая

светлината й съвсем се изгуби. В първия момент си помисли, че е прекъснат кабела, но

трябваше да отхвърли подобна възможност, когато забеляза, че всички останали крушки

продължават да светят. Значи, изгоряла е само тази. Това ще да е. И все пак, странно, защо