Отмъщението на Монца

Рогонт от Осприя закъсня за битката при Суит Пайнс, но Салиер от Визерин все още имаше числено превъзходство и беше твърде горд, за да отстъпи. Особено когато противникът се командваше от жена. Той се сражава, загуби и накрая отстъпи и остави град Каприл незащитен. Жителите доброволно се предадоха на милостта на Змията на Талинс, поради страх от абсолютно разграбване.

Монца завзе града, но остави повечето си хора навън. Орсо беше сключил съюз с баолците и ги беше убедил да се сражават под флаговете на Хилядата меча. Сериозни бойци, но с кървава репутация. Монца също имаше кървава репутация и точно затова не им вярваше никак.

— Обичам те.

— Разбира се.

— Бена, обичам те, но не пускай баолците в града.

— Можеш да ми имаш доверие.

— Вярвам ти. Но дръж баолците извън града.

Тя потегли на тричасова езда по залез, обратно към окървавеното бойно поле на Суит Пайнс, за да вечеря с херцог Орсо и да обсъдят плановете за края на сезона.

— Милост за жителите на Каприл, ако ми се подчинят, изплатят обезщетения и ме признаят за владетел.

— Милост, ваше превъзходителство?

— Нали знаеш какво е това? — Монца знаеше. Но не мислеше, че той е способен на милост. — Искам земята, не живота им. Мъртвите не могат да се подчиняват. Тук спечели грандиозна победа. Ще получите триумф, парад по улиците на Талинс.

Това поне щеше да зарадва Бена.

— Ваше превъзходителство е много мил.

— Ха. Малцина ще се съгласят.

На връщане двамата с Карпи яздеха и се смееха. Гледаха поклащането на житата и си говореха колко плодородна е почвата по бреговете на Капра.

След това видя дима над града и се усети.

Улиците бяха пълни с трупове. Мъже, жени, деца, млади и стари. Птиците ги бяха накацали. Мухите жужаха около тях. Някакво объркано куче закуцука след конете им. Нямаше нищо друго живо. Празните врати и прозорци зееха. Пожарите все още горяха. Цели улици с къщи бяха изгорени до основи.

До миналата вечер кипящ от живот град. Тази сутрин самият ад.

Явно Бена не я бе послушал. Баолците бяха започнали, останалите от Хилядата меча — пияни, ядосани и уплашени, че ще изтърват плячкосването, — се бяха включили с устрем. Тъмнината и лошата компания караха и относително почтените хора да се държат като животни. А сред измета, който командваше, нямаше дори относително почтени хора. Ограниченията на цивилизацията не са толкова корави, колкото смятат нормалните хора. Те се разпадат, изчезват като дим на вятъра.

Монца скочи от коня и повърна изисканата закуска на херцог Орсо върху мръсните павета.

— Вината не е твоя — каза Верния и положи голямата си ръка на рамото й.

Тя поклати глава.

— Знам. — Но разбунтуваният й стомах не мислеше така.

— Това са Кървавите години, Монца. Такива са нещата.

Тя изкачи стъпалата на къщата, където бяха отседнали. В устата й горчеше. Бена спеше на леглото, в ръката му имаше лула с хъск. Тя го хвана за раменете, разтърси го, започна да го удря.

— Казах ти да ги държиш извън града! — Издърпа го до прозореца и го накара да погледне окървавената улица.

— Не знаех! Казах на Виктус… Мисля… — Той се отпусна на пода и заплака. Гневът й изчезна и я остави празна. Вината беше нейна, защото го бе оставила начело. Не можеше да го кори. Той беше добър и чувствителен и нямаше да го понесе. Нямаше какво да направи, освен да се отпусне на колене до него, да го прегърне и да зашепне успокоително, докато мухите бръмчаха зад прозореца.

— Орсо иска да организира парад…

След това слуховете се разпространиха. Змията на Талинс наредила клането. Подканила баолците и пищяла за още. Нарекоха я Касапина на Каприл и тя не отрече. Хората щяха да повярват повече на лъскава лъжа, отколкото на злощастна поредица инциденти. Предпочитаха да вярват, че светът е пълен със зло, а не с лош късмет, егоизъм и глупост. Освен това слуховете бяха полезни. Вече се страхуваха от нея още повече, а това беше добре.

В Осприя я изобличаваха. Във Визерин горяха нейни рисунки. В Афоя и Никанте предлагаха цяло състояние на онзи, който успее да я убие. Навсякъде около лазурното море биеха камбани за нейния срам. Но в Етрисани празнуваха. В Талинс се редяха по улиците, за да викат нейното име и да я замерят с цветя. В Чезале дори издигнаха статуя в нейна чест. Кичозно нещо със златно покритие, което скоро се обели. Двамата с Бена, нямащи нищо общо с действителността, яхнали могъщи коне и намръщени дръзко към благородното бъдеще.

Това беше разликата между герой и злодей, войник и убиец, победа и престъпление.

Завръщане по родните места

Монца се чувстваше адски скапано.

Краката я боляха, задникът й се бе протрил от яздене, раменете и вратът й бяха схванати и постоянно кривеше глава като сова, в напразен опит да се отпусне. Ако някой източник на агония се отдръпнеше за момент, друг мигновено попълваше празнината. Стърчащото й нещастно кутре сякаш беше вързано със струна от болка към лакътя — жегваше я всеки път щом помръднеше ръка. Безмилостното слънце печеше в яркото синьо небе, караше я да се мръщи и засилваше главоболието около монетите в черепа й. Потта се стичаше по главата, капеше по врата, събираше се в белезите от гаротата на Гоба и ги караше да сърбят изключително дразнещо. Кожата й беше влажна и лепкава. Пържеше се в бронята като риба в тиган. Рогонт я беше облякъл като идиотска представа за Богинята на войната. Неприятна комбинация от лъскава стомана и бродирана коприна, предлагаща удобство на кована броня и защита на нощница. Уж беше изработена от оръжейника на Рогонт, но на златистия нагръдник имаше доста повече място за цици, отколкото бе нужно. Според Закъсняващия херцог хората искаха да видят точно това.

И наистина много хора се бяха събрали да гледат.

Тълпите изпълваха тесните улици на Талинс. Натискаха се по прозорци и покриви, за да я зърнат. Трупаха се по площади и градинки, хвърляха цветя, вееха флагове и кипяха от надежда. Викаха, крещяха, свиркаха, пляскаха и се надпреварваха кой да проглуши кънтящия й череп. По кръстовищата се бяха събрали оркестри, които подхващаха военни маршове, щом се приближеше, след което музиката продължаваше да я следва и мелодията се смесваше с марша на следващите музиканти в едно безумно патриотично изпълнение.

Беше като при триумфа й след победата при Суит Пайнс, само че сега беше по-възрастна и в още по-лошо настроение. Брат й гниеше в земята и не се радваше на славата. А зад гърба й не беше старият приятел Орсо, а старият враг Рогонт. Може би накрая историята се свеждаше до това. Човек можеше да се надява само да смени едно гадно копеле с друго.

Минаха по Моста на сълзите, по Моста на монетите и Моста на чайките, с надвисналите птичи статуи, които гледаха мрачно процесията. Река Етрис се влачеше бавно под тях. След всеки ъгъл избухваше вълна аплодисменти. И й прилошаваше. Сърцето й думкаше. Очакваше всеки момент да я убият. Стрелите и остриетата изглеждаха много по-вероятни от цветята и милите думи, а и щяха да са по-заслужени. Агенти на херцог Орсо или на Съюза, или стотици други с лична вражда към нея. Ако тя беше в тълпата и видеше някаква жена да минава, облечена по този начин, щеше да я убие, ей така, за общото благо. Но явно Рогонт беше разпръснал слуховете си добре. Жителите на Талинс я обичаха. Или харесваха идеята за нея. Или поне изглеждаха така.

Викаха името й и името на брат й и изреждаха имената на победите. Афиери. Каприл. Муселия. Суит Пайнс. Хай Бенк. Бродовете на Сулва също. Монца се чудеше дали знаят на какво се радват. Места, на които бе оставила поле от трупове. Главата на Кантейн, побита над портите на Борлета. Ножът й в окото на Хермон. Гоба, насечен на парчета и оглозган от плъховете в подземията под краката им. Мотис и писарите му, с отровени книги, отровени пръсти, отровени езици. Арио и изкланите му гости в „Кардоти“. Ганмарк и избитите му стражи, Верния, висящ на колелото, Фоскар, с череп, разбит в пода. Цели каруци трупове. За някои съжаляваше, за други не. Но за никой не си струваше да се празнува. Намръщи се към щастливите лица по прозорците. Може би по това се различаваше от тези хора. Може би те просто харесваха трупове, стига да не са техните.

Погледна през рамо към така наречените си съюзници, но това изобщо не я успокои. Великият херцог Рогонт, бъдещият крал, се усмихваше на тълпата, заобиколен от бдителни стражи. Човек, чиято любов щеше да трае само докато имаше полза от нея. Тръпката, с проблясващо метално око. Човек, който под нейно влияние се бе превърнал от симпатичен оптимист в обезобразен убиец. Коска й намигна. Най-ненадеждният съюзник и най-непредсказуемият враг на света. А още не беше ясно кое от двете е. Дружелюбния… Кой знаеше какво се крие зад тези вечно празни очи?

Отзад яздеха оцелелите лидери на Лигата на Осемте. Или Деветте. Лироцио от Пуранти с изящните си мустаци, който срочно се бе прехвърлил обратно при Рогонт, след кратка забежка с Орсо. Графиня Котарда с вечно бдителния си чичо зад нея. Патин, Първи гражданин на Никанте, с императорско държане и селски дрехи, който бе пропуснал битката при бродовете, но беше повече от доволен да сподели победата. Имаше дори представители на градове, които бе плячкосала по заповед на Орсо. Граждани на Муселия и Етрея. Тук бе и палавата млада племенница на Кантейн, която внезапно се бе оказала херцогиня на Борлета и видимо се наслаждаваше на това.

Хора, които смяташе за врагове от толкова време, че й беше трудно да промени възприятията си. Като гледаше лицата им, явно усещането беше двустранно. Тя беше паякът в шкафа, който трябваше да изтърпят, за да се отърват от мухите. Но щом това станеше, кой иска паяци в салатата си?

Яздеха по безкрайната крайбрежна улица, чайките се въртяха и кряскаха над тях. Носът й беше изпълнен с гнилата солена миризма на Талинс. Покрай корабостроителницата. Корпусите на два недовършени бойни кораба стояха на подпори като скелетите на изхвърлени на брега китове. Покрай работилниците за въжета, платна, дъскорезниците, ковачниците за вериги и месингов обков. Покрай смърдящия рибен пазар с празни сергии. За първи път без хора, откакто победата й при Суит Пайнс беше изкарала цялото население по улиците.

Стените бяха окичени с плакати, както обикновено след изобретяването на печатарската преса. Стари победи, предупреждения, инициативи, патриотични глупости, слой върху слой. Последните показваха женско лице, строго, открито, със студена красота. Монца осъзна със спазъм в корема, че се предполага да е нейното. Отдолу пишеше: Сила, Кураж, Слава. Орсо беше казал, че за да превърнеш една лъжа в истина, просто трябва да я повтаряш достатъчно високо и често. И ето дръзкото й лице се повтаряше непрекъснато по разпокъсаните плакати на побелелите от сол стени. Имаше и други плакати, как вдига меч под надписа: Не се Предавай, Не Отстъпвай, Не Прощавай. Над тях, на тухлите, с червена боя и високи букви беше изписана една проста дума:

Отмъщение.

На безкрайните кейове имаше рибарски лодки, съдове за забавление, търговски кораби от всяка нация под слънцето. Клатеха се на вълните, такелажът им беше окичен с моряци, които искаха да видят как Змията на Талинс завзема града.

Точно както се бе страхувал Орсо.

Коска се чувстваше почти идеално.

Беше топло, но от проблясващото море подухваше хладен ветрец, а една от все по-нарастващата му колекция шапки му пазеше сянка на очите. Положението беше опасно, защото в тълпата сигурно имаше не един убиец, но за първи път наоколо имаше по-мразени мишени. Питие, питие, питие. Разбира се, гласът в главата му не млъкваше никога. Но вече беше намусено мърморене, а не отчаян вопъл, и виковете на тълпата определено го заглушаваха.

Всъщност много приличаше на Осприя след знаменитата му победа в Битката за Островите, като се махне миризмата на водорасли. Тогава стоеше изправен на стремената начело на колоната и приветстваше аплодисментите. Викаше, „Моля ви, не!“, но всъщност имаше предвид „Още, още!“. Великата херцогиня Сефелин, лелята на Рогонт, се къпеше в отразената му слава броени дни преди да опита да го отрови. Месеци преди нещата да се обърнат срещу нея и самата тя да бъде отровена. Ето това беше политиката в Стирия. Чак се зачуди за момент защо се замесва в нея.

— Обстановката се променя, хората остаряват, лицата се сменят, но аплодисментите си остават същите, жизнени, заразителни и толкова краткотрайни.

— Аха — изръмжа Тръпката. Явно това беше основна част от разговора на северняка напоследък, но устройваше Коска напълно. Въпреки всичките си усилия да се промени винаги предпочиташе да говори, а не да слуша.

— Винаги съм мразел Орсо, разбира се, но не изпитвам радост от свалянето му. — В дъното на улицата се виждаше висока статуя на страховития херцог на Талинс. Орсо беше известен покровител на скулптори, стига да използваха него за модел. Около нея беше издигнато скеле и хората удряха жизнерадостно лицето с чукове. — Вчерашните герои отшумяват толкова бързо. Както отшумях и аз.

— Но явно се завърна.

— Точно за това говоря! Всички се носим по течението. Чуй как превъзнасят Рогонт и съюзниците му, доскоро смятани за най-долните отрепки на света. — Посочи към плакатите на стената, които показваха как херцог Орсо завира главата си в тоалетна. — Смъкни само най-горния и ще видиш други, които обиждат половината от тази процесия по най-груб начин. Спомням си един, на който Рогонт сереше в чиния, а херцог Салиер ръчкаше с вилица. И друг, на който херцог Лироцио яхаше коня си. И като казвам „яхаше“…

— Ха — подсмихна се Тръпката.

— Конят не беше впечатлен. Ако поровиш достатъчно, трябва да призная със срам, че ще има и такива, които ме изкарват най-черния разбойник в Кръга на света, а сега… — Коска изпрати въздушна целувка към група жени на някакъв балкон. Те се усмихнаха и го посочиха, сякаш наистина беше герой.

Севернякът сви рамене.

— Тук хората не тежат. Вятърът ги духа, накъдето си поиска.

— Аз съм пътувал доста — ако бягането от един военен конфликт към друг се броеше — и от опит мога да ти кажа, че хората са еднакви навсякъде. — Коска отвори манерката си. — Хората може да имат дълбоко благородни и принципни вярвания за света, но откриват, че са много неудобни, когато се наложи да ги приложат спрямо себе си. Малко хора оставят морала да застане на пътя на изгодата. Дори на удобството. Човек, който наистина вярва в нещо, отвъд границата, която би му струвало, е рядко и опасно нещо.

— Само малцина избират тежкия път само защото е правилният.

Коска отпи, намръщи се и прокара език по зъбите си.

— Само малцина дори успяват да различат правилния път от грешния. Аз със сигурност не можах. — Той се изправи на стремената, размаха шапката си и се развика като момче. Тълпата изрева одобрително. Сякаш беше човек, който си заслужава аплодисментите. А не Никомо Коска.

Шенкт си тананикаше толкова тихо, че никой не можеше да чуе, сякаш мелодията беше само в ума му.

— Ето я!

Напрегнатата тишина избухна в бурни аплодисменти. Хората подскачаха, махаха с ръце и викаха с истеричен ентусиазъм. Смееха се и плачеха, празнуваха, сякаш животът им щеше да се промени значително от това, че на Муркато й даваха откраднат трон.

Шенкт често беше виждал подобни неща в политиката. Както и да се е издигнал един нов лидер, има един кратък момент, през който той просто не може да направи нещо грешно. Златен период, през който хората са заслепени от собствените си мечти за нещо по-добро. Разбира се, нищо не трае вечно. С времето, при това със застрашителна скорост, образът на лидера се променя в крак с техните разочарования, провали и тегоби. Скоро управникът не върши нищо както трябва. Хората почват да искат нов, за да могат да се преродят. Отново.

Но засега се радваха на Муркато, толкова силно, че дори Шенкт, който бе виждал тази история много пъти, почти си позволи мъничко надежда. Може би това бе началото на велика епоха и след време той щеше да е горд, че е участвал. Та дори участието му да беше доста мрачно. Някои хора могат да поемат само по мрачни пътища.

— Орисии. — Шило беше извила презрително устни. — Виж я на какво прилича! На шибан позлатен свещник. Хубава премяна, за да скрие гнилото.

— Според мен изглежда добре. — Шенкт беше доволен да я види жива, на черен кон начело на процесията. Херцог Орсо може и да беше свършен. Хората му приветстваха нов лидер, а дворецът Фонтецармо беше под обсада. Това нямаше никакво значение. Шенкт щеше да изкара работата си до самия край, колкото и да е горчив. Някои истории свършват само с горчив край.

Муркато мина покрай тях, сериозна и строга, гледаше право напред. Шенкт понечи да разбута тълпата, да се усмихне и да протегне ръка. Но имаше твърде много зяпачи, твърде много стражи. Скоро щеше да дойде момент, в който да я поздрави, лице в лице.

Засега продължи да си тананика, докато конят й отминаваше.

Толкова много хора. Твърде много, за да ги преброи. Ако опиташе, започваше да се чувства странно. Внезапно мярна лицето на Витари в тълпата. До нея стоеше слаб мъж с къса светла коса и застинала усмивка. Дружелюбния се изправи на стремената, но някакво знаме му препречи погледа и моментът отмина. Хиляди други лица в заслепяваща плетеница. Реши да гледа процесията вместо тях.

Ако бяха в Убежището, а Муркато и Тръпката бяха затворници, щеше несъмнено да знае, по погледа на северняка, че иска да я убие. Но уви, това не беше Убежището и Дружелюбния не разбираше тукашните правила. Особено по отношение на жените, защото принципно му бяха чужди. Може би Тръпката я обичаше и този гневно гладен поглед го изразяваше. Дружелюбния знаеше, че те се шибаха във Визерин. Беше ги чул многократно. Но май напоследък тя се шибаше с Великия херцог на Осприя и Дружелюбния не разбираше как се вписва това в останалото. Ето това беше проблемът.

Дружелюбния така и не бе разбрал шибането, камо ли любовта. Когато се прибраха в Талинс, Саджаам го водеше понякога на курви и казваше, че това било награда. Беше грубо да я откаже, колкото и да не я желаеше. На първо място му беше трудно да задържи оная си работа твърда. Най-голяма наслада от тази тегава работа му носеше броенето на тласъците, докато приключи.

Опита да успокои опънатите си нерви, като брои ударите на копитата на коня. Най-добре беше да избягва притеснителните обърквания, да запази тревогите за себе си и да види как ще се развият нещата. В крайна сметка на него не му пукаше, дори Тръпката да я убиеше. Сигурно много хора искаха да я убият. Така се получава, като станеш твърде забележителен.

Тръпката не беше чудовище. Просто му беше писнало.

Писнало му беше да го правят на глупак. Писнало му беше добрите намерения да го таковат отзад. Писнало му беше да се притеснява за съвестта си. Писнало му беше да се притеснява от чуждите тревоги. И най-вече му беше писнало да го сърби лицето. Намръщи се и зачопли белезите с нокти. Монца беше права. Милостта и страхливостта бяха едно и също. Никой не раздаваше награди за добро поведение. Нито в Севера, нито тук, нито никъде. Животът беше гадно копеле и даваше само на тези, които сами си вземаха. Животът беше на страната на най-безскрупулните, най-кръвожадните, най-коварните и аплодисментите на тези глупаци го доказваха. Гледаше как Монца язди черния си кон в челото, а вятърът развява черната й коса. Тя беше права за всичко, повече или по-малко.

И той щеше да я убие, кажи-речи, само защото се шибаше с друг.

Мислеше как я намушква, посича и наранява по десет различни начина. Мислеше си за белезите на ребрата й и как би плъзнал ножа си между тях. Белезите на врата й и как пръстите му щяха да полегнат на точното място, за да я удушат. Предполагаше, че ще му е добре да е до нея за последно. Странно, че бе спасил живота й толкова пъти, рискувайки своя, а сега мислеше само какъв е най-добрият начин да я убие. Кървавия Девет беше прав. Между любовта и омразата имаше разстояние колкото острието на един нож.

Тръпката знаеше сто начина, по които да убие жена. Проблемът беше къде и кога. Тя беше постоянно нащрек и очакваше покушение. Може би не от него, но все отнякъде. Несъмнено имаше и други хора, които я дебнеха. Рогонт го знаеше и беше внимателен с нея като скъперник със съкровището си. Искаше тя да привлече населението на негова страна и постоянно я охраняваше. Тръпката трябваше да изчака и да подбере момента. Трябваше да е търпелив. Карлот беше права. Нищо хубаво не става бързо.

— Стой близо до нея.

— А? — Самият Велик херцог Рогонт се беше приближил от сляпата му страна. Тръпката едва се сдържа да не стовари юмрук в усмихнатото красиво лице.

— Орсо още има приятели наоколо. — Очите на Рогонт оглеждаха нервно тълпата. — Агенти. Убийци. Навсякъде дебне опасност.

— Опасност? Всички изглеждат толкова щастливи.

— Шегуваш ли се?

— Не знам как се прави. — Лицето на Тръпката беше спокойно, отпуснато. Рогонт не можеше да разбере дали му се подиграва.

— Стой близо до нея! Нали уж си телохранител!

— Знам какво съм. — Тръпката докара най-широката си усмивка. — Не се безпокой за това. — Смушка коня си напред. По-близо до Монца, както му бяха наредили. Достатъчно близо, за да види как мускулите на стиснатата й челюст потръпват. Достатъчно близо, за да извади брадвата и да й разцепи черепа.

— Знам какво съм — прошепна той. Не беше чудовище. Просто му беше писнало.

Процесията най-сетне стигна центъра на града, на площада пред древната сграда на Сената. Покривът й беше паднал преди векове, а мраморните стъпала бяха напукани и по тях растяха бурени. По изтритите от времето фигури на забравени богове на фронтона бяха накацали крякащи чайки. Десетте големи колони, които го поддържаха, не изглеждаха в добро състояние, оклепани с курешки и останки от стари плакати. Но могъщата реликва все още се извисяваше над околните сгради, знак за изгубеното величие на Новата империя. От стъпалата започваше каменна платформа, която се простираше сред човешкото море на площада. В единия ъгъл беше древната статуя на Скарпиус, висока четири човешки ръста, как дава надежда на света. Протегнатата ръка се бе отчупила в китката преди няколкостотин години и в пристъп на невероятна прозорливост никой не се бе опитал да я оправи. Край статуята, стъпалата и колоните стояха мрачни стражи. Носеха куртки с кръста на Талинс, но Монца знаеше, че са хора на Рогонт. Уж цяла Стирия беше едно семейство, но войници в синьото на Осприя нямаше да се приемат добре тук.

Скочи от коня и тръгна през тесния проход в тълпата. Хората се бутаха в стражите и молеха за благословията й. Сякаш докосването й беше нещо добро. Досега не беше помогнало на никого. Тя продължи, гледаше все така право напред. Челюстта я болеше от стискане. Очакваше всеки миг острието, стрелата или иглата, която щеше да донесе края. С радост щеше да убие някого за сладкото забвение от лула, но напоследък се опитваше да намали и убиването, и пушенето.

Стигна до стъпалата. Скарпиус се извисяваше и я гледаше със зацапаните си очи, сякаш казваше: „Тази кучка ли е най-доброто, което измислихте?“. Зачуди се дали чудовищният фронтон няма да избере този миг да рухне и да погребе лидерите на Стирия под тонове камъни. Всъщност една част от нея се молеше това да се случи и да донесе бърз край на цялата тази мизерия.

Трима изтъкнати граждани, тоест най-хитрите и алчните, стояха нервно в центъра на платформата, потяха се в скъпите си дрехи и я гледаха гладно, като гъски паница с трохи. Поклониха се, щом тя и Рогонт ги приближиха, със синхрон, който намекваше, че са репетирали. Това успя да я раздразни още повече.

— Изправете се — изръмжа Монца.

Рогонт протегна ръка.

— Къде е диадемата? — И щракна с пръсти. — Диадемата, диадемата!

Най-предният от гражданите изглеждаше като карикатура на мъдростта. Крив нос, снежнобяла брада и хриплив глас. Зелената му филцова шапка приличаше на обърнато нощно гърне.

— Мадам, аз съм Рюбин, избран да говори от името на гражданите.

— Аз съм Скавиер. — Едра жена с огромно деколте.

— А аз Груло. — Висок строен мъж, плешив като задник, който почти избута Скавиер.

— Двамата ни най-старши търговци — обясни Рюбин.

Рогонт не беше впечатлен.

— И?

— С ваше позволение, ваше превъзходителство, се надяваме да обсъдим някои подробности от уговорката ни…

— Да? Казвай!

— По отношение на титлата. Надявахме се да не навлизаме в благородничеството. Велика херцогиня напомня твърде много на тиранията на Орсо.

— Надявахме се — Груло размаха вулгарно изглеждащ пръстен — на нещо, което да отразява властта на обикновените хора.

Рогонт се намръщи, сякаш изразът „обикновени хора“ имаше вкус на пикня.

— Власт?

— Президент, да речем? — предложи Скавиер. — Първа гражданка?

— Все пак — добави Рюбин — старият Велик херцог е все още жив… технически.

Рогонт скръцна със зъби.

— Заклещен е на двайсет мили оттук във Фонтецармо като плъх в дупка! Въпрос на време е да застане пред правосъдието.

— Но вие разбирате, че правните въпроси може да са трудни…

— Правни въпроси? — Рогонт зашепна гневно. — Скоро ще стана крал на Стирия и смятам Великата херцогиня на Талинс да е сред тези, които ме коронясват! Ще бъда крал, разбирате ли? Правните въпроси са грижа на останалите!

— Но, ваше превъзходителство, това може да не е прилично…

За човек с репутацията на търпелив, през последните седмици Рогонт беше станал доста рязък.

— Колко прилично ще е, ако, да речем, ви обеся? Тук. Сега. Заедно с всеки колебаещ се тъпанар в града. Ще може да спорите за право, докато висите.

Заплахата увисна между тях за дълъг, неудобен момент. Монца се наведе към Рогонт, осъзнаваше, че хиляди очи са вперени в тях.

— Смятам, че обесванията ще оставят погрешно впечатление. Дайте да приключим с това и после може да си починем и да поговорим на спокойствие.

Груло внимателно прочисти гърлото си.

— Разбира се.

— Стига глупости! — озъби се Рогонт. — Дайте ми тая проклета диадема!

Скавиер извади тънък златен обръч. Монца бавно се обърна към тълпата.

— Жители на Стирия! — викна Рогонт зад нея. — Представям ви Великата херцогиня на Талинс — Монцаро!

Монца усети леката тежест на златната диадема на главата си.

И просто така беше издигната във висините на властта.

Всички коленичиха. На площада настана тишина и Монца можеше да чуе птиците на фронтона. Дори долови цопването на няколко курешки вдясно.

— Какво чакат? — прошепна тя на Рогонт, като се стараеше да не мърда устни.

— Реч.

— От мен ли?

— От кой друг?

Заля я трескав ужас. Като гледаше, тълпата я превъзхождаше с пет хиляди към едно. Но знаеше, че ако първото й действие като държавен глава е да избяга от подиума, ще направи лошо впечатление. Затова тръгна бавно напред. Най-тежката стъпка, която бе правила. Мъчеше се да събере мислите си и да изрови някакви думи за краткия миг, с който разполагаше. Подмина голямата сянка на Скарпиус и се озова сред море от извърнати нагоре лица, пълни с надежда. Накъсаното им мърморене премина в нервен шепот и накрая в неестествена тишина. Отвори уста, без да има представа какво точно ще излезе.

— Никога не съм… — Гласът й беше доста писклив. Изкашля се, за да прочисти гърло, и се изплю през рамо, макар да знаеше, че не е подходящо да го прави. — Никога не съм си падала по речите! — Това поне беше очевидно. — По-добре да свършиш нещо, отколкото само да говориш за него! Родена съм във ферма. Първо ще се разправим с Орсо! Ще се отървем от този мръсник. След това… битките свършват. — Сред коленичилата тълпа се разнесе странно мърморене. Нямаше усмивки, но имаше просълзени очи и кимащи глави. Монца се изненада от болезнения копнеж в гърдите си. Не беше предполагала, че някога ще иска битките да престанат. Не разбираше от нищо друго.

— Мир. — Мърморенето се разнесе отново. — Ще си имаме крал. Цяла Стирия ще тръгне в една посока. Край на Кървавите години. — Помисли си за вятъра сред житата. — Ще се опитаме да отглеждаме реколта. Не мога да ви обещая по-добър свят, защото той си е такъв. — Премести тежестта си от единия крак на другия. — Мога да ви обещая, че ще направя всичко по силите си. Нека си поставим за цел да изкараме достатъчно за всички и да видим какво ще стане. — Улови погледа на един старец, който я гледаше с насълзени очи. Беше притиснал шапката си към гърдите си и устните му трепереха.

— Това е всичко! — отсече тя.

Всеки нормален човек щеше да е леко облечен в толкова горещ ден, но Муркато с присъщата си опърничавост беше с пълна, при това изключително натруфена броня. Затова единствената възможност за Морвийр беше да се прицели в откритото й лице. Малка цел, но пък представляваше по-задоволително предизвикателство за стрелец с неговите изключителни качества.

За негов ужас в последния момент тя мръдна — погледна надолу — и стреличката пропусна лицето й на косъм й се заби в една от колоните на древната сграда на Сената.

— Проклятие! — изсъска той. Пръстите му намериха нова стреличка, махнаха предпазителя и я поставиха нежно в отвора. За съжаление злата съдба, която го преследваше от детство, се намеси отново, защото в този миг Муркато завърши некомпетентната си риторика с небрежното: „Това е всичко!“. Тълпата избухна в аплодисменти и лакътят му бе избутан от някакъв ръкопляскащ селянин, застанал до прага, зад който се бе скрил.

Смъртоносната стреличка пропусна целта и изчезна някъде в тълпата около платформата. Мъжът, чиито невъздържани жестикулации бяха причина за пропуска, се обърна и на широкото му мазно лице започна да се изписва подозрение. Приличаше на работник. Ръце като дънери и едва доловим интелект в свинските очички.

— Ей, ти какво…

Проклетият пролетариат беше провалил тотално опита на Морвийр.

— Искрено съжалявам, но може ли да те помоля да подържиш това?

— А? — Мъжът погледна към тръбичката, която се озова в мазолестите му длани. — Ау! — Морвийр убоде китката му с игла. — Какво правиш бе?

— Изключително съм благодарен. — Морвийр прибра тръбичката и иглата в безбройните си скрити джобове. На повечето хора е нужно доста време, за да се ядосат истински. Първо следва предсказуем ритуал на размяна на обиди, заплахи, позиране, бутане и тем подобни. Мигновеното действие не им е познато. Затова ръчкащият с лакът тепърва започваше да се ядосва.

— Ти… — Мъжът сграбчи Морвийр за реверите. — Ти… — Очите му се подбелиха. Заклати се, примигна и изплези език. Морвийр го подхвана под мишниците, защото коленете му се подгънаха, и го спусна на земята с неприятно сецване на гърба.

— Какво му стана? — изръмжа някой. Морвийр вдигна очи и видя петима-шестима подобно изглеждащи индивиди, които му се мръщеха.

— Прекалил е с бирата! — Отровителят успя да добави фалшиво засмиване. — Напълно е неадекватен.

— Неа-кво? — попита един.

— Напил се е! — отвърна Морвийр. — От радост, че прочутата Змия на Талинс вече е господарка на съдбите ни! Както се радваме и ние, нали?

— Аха — отвърна мъжът объркано, но донякъде спокойно. — Разбира се. Муркато! — завърши той нелепо под одобрителните възгласи на маймуноподобните си приятели.

— Родена сред нас! — извика друг и размаха юмрук.

— О, абсолютно. Муркато! Свобода! Надежда! Край на пределната глупост! Хайде, приятел! — Морвийр изпъшка и повлече едрия мъж, вече едър труп, към сенките на прага. Намръщи се от болката в гърба. След това видя, че никой не му обръща внимание, и изчезна в тълпата. Кипеше от възмущение. Беше наистина непоносимо, че тези идиоти се радваха за жена, която бе родена в пущинака, на ръба на талинската територия, където границата непрекъснато се местеше. Безскрупулна, коварна, лъжлива, подлъгваща помощнички масова убийца, шумно шибаща се крадлива селянка без следа от съвест, чиито квалификации за командване са свеждаха до груби обноски, няколко победи срещу некомпетентни противници, споменатата склонност към прибързани действия, падане в пропаст и по случайност невероятно привлекателно лице.

Трябваше да признае — за кой ли път, — че животът е неимоверно по-лесен за красивите.

Кожата на лъва

Много неща се бяха променили, откакто Монца яздеше за последно към Фонтецармо и се смееше с брат си. Не можеше да повярва, че е минала само година. Най-мрачната, луда и кървава година в живот, пълен с такива години. Година, през която се бе превърнала от труп в херцогиня, а до края й имаше предостатъчно време, за да се случи обратното.

Този път беше залез, а не зазоряване. Слънцето се спускаше зад тях, докато яздеха по виещия се път. На всяко по-равно място имаше опънати палатки. Войниците се бяха скупчили около трепкащите лагерни огньове. Ядяха, пиеха, оправяха ботуши и доспехи. Гледаха минаващата Монца с безразличие.

Преди година нямаше почетна стража. Сега дузина лично подбрани мъже на Рогонт я следваха като кутрета където и да отидеше. Цяло чудо беше, че не се бутаха и в тоалетната с нея. Бъдещият крал не искаше да я бутнат отново в пропастта. Не и преди да го короняса, във всеки случай. Преди дванайсет месеца тя помагаше на Орсо за короната, а Рогонт й беше смъртен враг. За жена, която държи на думата си, беше сменила доста позиции за четири сезона.

Преди разполагаше с Бена. Сега беше Тръпката. Което значеше, че не говореха въобще, камо ли да се смеят. Погледна го. Лицето му беше просто тъмно очертание, изкуственото око проблясваше с отиващата си слънчева светлина. Знаеше, че той не вижда нищо с него, но имаше чувството, че е постоянно втренчено в нея. Въпреки че почти не говореха, постоянно чуваше: „Трябваше да си ти“.

На билото горяха огньове. Светли точки на склоновете, жълто сияние зад черните стени и кули, кълба пушек, издигащи се към вечерното небе. Пътят зави още веднъж и свърши пред барикада от три преобърнати каруци. Виктус седеше на походен стол и топлеше ръце на огъня. Колекцията откраднати верижки проблясваше около врата му. Той се усмихна и възкликна:

— Великата херцогиня на Талинс в нашия лагер! Ваше превъзходителство, посрамвате ни! Ако имахме повече време да се подготвим за височайшата ви визита, щяхме да направим нещо за тази мизерия. — Разпери ръце и посочи околните камънаци, кал и преобърнатите каруци.

— Виктус. Въплъщението на наемническия дух. — Тя се смъкна от седлото, като се помъчи да скрие болката. — Лаком като патица, смел като гълъб, лоялен като кукувица.

— Винаги съм взимал пример от благородните птици. Боя се, че ще трябва да оставите конете, защото оттук почват окопите. Херцог Орсо не е гостоприемен домакин. Обстрелва посетителите си с катапулти. — Изправи се и протегна ръка, отрупана с пръстени. — Да накарам ли няколко момчета да те носят?

— Не, благодаря. Ще ходя.

Той я погледна подигравателно и похотливо.

— Не се съмнявам, че ще си чудесна гледка. Все пак мислех, че може да се облечеш в коприна, предвид новото си положение.

— Дрехите не правят човека, Виктус. — Изгледа на свой ред подигравателно бижутата му. — Лайното си е лайно, с колкото и злато да го окичиш.

— Ех, колко ни липсваше, Муркато. Последвай ме.

— Чакайте тук — нареди тя на стражите на Рогонт. Като се влачеха след нея постоянно, я караха да изглежда слаба. Сякаш имаше нужда от тях.

Сержантът се намръщи.

— Негово превъзходителство…

— Майната му на негово превъзходителство. Чакайте тук.

Спусна се по импровизираните стъпала от сандъци, следвана от Тръпката. Окопите не бяха по-различни от тези, които бяха изкопали около Мурис преди години. Дълбоки ровове с дървени подпори и същата миризма на болест, мухъл, влажна земя и скука. Окопи, в които бяха живели шест месеца, като плъхове в канал. В тях краката й бяха започнали да гъбясват, а Бена бе хванал такова разстройство, че загуби четвърт от теглото си и цялото си чувство за хумор. Дори видя няколко познати лица, докато вървяха през окопите и тунелите. Ветерани, които се биеха в Хилядата меча от години. Тя кимаше, както бе свикнала, докато командваше, и те й отвръщаха.

— Сигурни ли сте, че Орсо е вътре? — обърна се към Виктус.

— О, сигурни сме. Коска говори с него първия ден.

Не й стана приятно да го чуе. Когато Коска започнеше да говори с врага, обикновено се оказваше забогатял и на другата страна.

— Че за какво толкова са си говорили?

— Питай Коска.

— Ще го питам.

— Обградихме мястото. Не се притеснявай. Окопи от трите страни. — Виктус плесна калната стена. — Ако може да се довериш за нещо на наемниците, то е, че ще изкопаят страхотна дупка, за да се скрият. Освен това имаме постове в гората, под скалите. — Гората, в която Монца бе паднала в боклука и бе стенала като мъртвите в ада. — А след тях са най-добрите войници на Стирия. Предостатъчно войници от Осприя, Сипани и Афоя. До един изгарящи от желание да видят бившия ни работодател мъртъв. И плъх не може да се измъкне без позволение. Ако Орсо искаше да бяга, щеше да го направи преди седмици. Но той остана. Познаваш го по-добре от всички, нали? Мислиш ли, че ще побегне сега?

— Не. — Трябваше да го признае. По-скоро щеше да умре, което я устройваше. — А ние как ще влезем?

— Който е проектирал това шибано място, си е разбирал от работата. Теренът около вътрешната крепост е твърде стръмен, за да опитаме нещо.

— Това го знам и аз. Най-добрият шанс е от северната страна на външната стена и оттам навътре.

— И ние така решихме, но има разлика между мисленето и действията, особено когато са замесени високи стени. Все още нямаме късмет. — Виктус се покатери на един сандък и й махна. Между редицата заострени колове, сочещи към склона, се виждаше ъгълът на крепостта. Една от кулите гореше. Високият покрив беше рухнал и стърчащите греди бяха обвити в пламъци. Черен пушек се издигаше към тъмното небе. — Подпалихме кулата — гордо каза той. — С катапулт.

— Прекрасно. Значи вече можем да се прибираме.

— Е, все е нещо, нали? — Поведе ги през дълга землянка, миришеща на влага и кисела пот. От двете страни на нарове спяха мъже. — Войните не се печелят от едно величествено действие — зацитира Виктус като лош актьор, — а от множество малки шансове. Нали все така разправяше? Кой го е писал? Сталикус?

— Столикус бе, глупак.

— Някакво мъртво копеле. Както и да е, Коска има план, но ще го оставя да ти обясни. Знаеш, че старият обича представленията. — Виктус спря на едно кръстовище, където се събираха четири окопа. Отгоре имаше покрив от опънато платнище, под което гореше факла. — Капитан-генералът каза, че ще дойде след малко. Възползвайте се от удобствата, докато чакате. — Удобства, които се свеждаха до гола пръст. — Освен ако няма още нещо, ваше превъзходителство?

— Само едно. — Той потръпна изненадано, когато плюнката й го улучи в очите. — Това ти е от Бена, коварен дребен шибаняк.

Виктус обърса лицето си, местеше очи от Монца към Тръпката и обратно.

— Не направих нищо, което не би направила и ти. И което не би направил брат ти, със сигурност. Двамата предадохте Коска, а му дължахте много повече, отколкото аз на вас.

— Точно затова само бършеш лицето си, а не си събираш вътрешностите.

— Замисляла ли си се, че може би си го докара сама? Големите амбиции означават големи рискове. Аз само плувах по течението…

Тръпката внезапно тръгна напред.

— Отплувай тогава, преди да съм ти прерязал гърлото. — Монца осъзна, че е измъкнал голям нож. Същият, който му бе подарила, когато се срещнаха.

— Спокойно, здравеняко. — Виктус вдигна ръце и пръстените му проблеснаха. — Тръгвам, не се притеснявай. — Обърна се демонстративно и закрачи в тъмнината. — Вие двамата трябва да поработите над гнева си. — Вдигна пръст и го размаха през рамо. — Няма причина да се палите за всяко дребно нещо. Това ще завърши само с кръв, повярвайте ми!

На Монца не й беше трудно да му повярва. Всичко, свързано с нея, завършваше с кръв. Осъзна, че е останала сама с Тръпката. Нещо, което избягваше през последните седмици като чумата. Знаеше, че трябва да каже нещо, да направи някаква стъпка към подобряване на нещата. Имаха си проблеми, но севернякът поне беше неин човек, а не на Рогонт. Пред следващите дни можеше да има нужда от някой, който да й спаси живота, а той не беше чудовище, както и да изглеждаше.

— Тръпка. — Той се обърна към нея, все още стиснал ножа. Острието и стоманеното око отразяваха факлата. — Слушай…

— Не, ти слушай. — Той оголи зъби и направи крачка към нея.

— Монца! Дойде! — Коска се появи от единия окоп и разпери ръце. — И любимият ми северняк! — Не обърна внимание на ножа и раздруса лявата му ръка. След това сграбчи Монца и я разцелува по бузите. — Нямах възможност да те поздравя за речта. Родена във ферма. Добър ход. Скромност. И приказки за мир. От теб? Сякаш фермер обяснява как се надява на глад. Дори дърт циник като мен нямаше как да не се трогне.

— Начукай си го, дъртако. — Но бе тайно доволна, че не й се налага да е груба.

Коска вдигна вежди.

— Но ти опита да кажеш правилните неща…

— Някои хора не обичат истината — прошепна гробовно Тръпката и прибра ножа. — Не си ли го научил още?

— Всеки ден от живота е урок. Насам, другари! Елате тук и ще видите чудесната гледка от щурма.

— Нападате ли? Сега?

— Пробвахме през деня. Не се получи. — Сякаш и през нощта не се получаваше по-добре. В съседния окоп имаше ранени. Гримаси, стонове, кървави превръзки. — Къде е благородният ми работодател негово превъзходителство херцог Рогонт?

— В Талинс. — Монца се изплю на пода. Имаше достатъчно кал за тази цел. — Подготвя се за коронацията.

— Толкова скоро? Предполагам знае, че Орсо е жив и ще остане жив и здрав още известно време? Няма ли поговорка да не продаваш кожата на лъва, преди да си го убил?

— Споменах му го. Много пъти.

— Представям си. Змията на Талинс съветва към предпазливост Закъсняващия херцог. Сладка ирония!

— Няма полза. Хванал е всички дърводелци, шивачи и бижутери да се трудят в Сградата на Сената. Подготвят я за церемонията.

— Сигурен ли е, че скапаното място няма да се срути върху него?

— Да се надяваме — промърмори Тръпката.

— Това щяло да подчертае гордите спомени от имперското минало на Стирия — обясни Монца.

— Или срамното рухване на последното усилие за единство — изсумтя Коска.

— Споменах и това. Много пъти.

— Пренебрегва ли те?

— Взех да свиквам.

— Високомерие! Като страдащ от дълго време, бързо разпознавам симптомите.

— Значи това ще ти хареса. — Монца не можеше да не се подсмихне. — Внася хиляда бели славейчета от далечния Тонд.

— Само хиляда?

— Явно са символ на мира. Ще ги пуснат над тълпата, когато излезе да я поздрави като крал на Стирия. И почитатели от целия Кръг на света, графове, херцози, принцове и дори богът на шибаните гуркули ще аплодират гигантското му самомнение и ще се надпреварват да му ближат задника.

Коска вдигна вежди.

— Да не долавям влошаване на отношенията между Талинс и Осприя?

— Има нещо в короните, което кара хората да се държат като глупаци.

— Сигурно си споменала и това?

— Повтарях му го, докато не прегракнах, но той не пожела да ме послуша.

— Изглежда, ще е интересно събитие. Жалко, че няма да присъствам.

Монца се намръщи.

— Няма ли?

— Аз? Не, не, не. Само ще разваля настроението на всички. Има притеснения за някаква съмнителна сделка за херцогство Визерин, ще повярваш ли?

— Никога.

— Кой знае как започват тези долни слухове? А и някой трябва да прави компания на херцог Орсо.

Тя го погледна кисело.

— Разбрах, че двамата вече сте си поговорили.

— За дребни неща. Време, вино, жени, неизбежното му унищожаване, такива работи. Каза, че ще ми вземе главата. Отвърнах, че разбирам ентусиазма му, защото и аз я намирам за много полезна. Беше твърд, но забавен диалог, макар че честно казано, той беше малко докачлив. — Коска размаха дългия си пръст. — Сигурно обсадата го е изнервила.

— Значи не сте обсъждали да смениш страните?

— Може би това щеше да е следващата ни тема, но бяхме прекъснати от арбалетен обстрел и неуспешен щурм на стените. Сигурно ще я зачекнем, като седнем да пием чай заедно.

Окопът свърши в землянка с дъсчен покрив, почти твърде нисък, за да стоиш прав. На дясната стена имаше стълби, за да може хората да се включат към атаката. Шейсетина въоръжени наемници тъкмо се подготвяха за това. Коска мина приведен покрай тях и потупа неколцина по гърбовете.

— Слава, момчета, слава и прилично заплащане!

Мръщенето им премина в усмивки и те се развикаха одобрително.

— Генералът!

— Капитан-генералът!

— Коска!

— Момчета, момчета! — Той се засмя и стисна няколко ръце. Точно противоположно на нейния стил на командване. Монца трябваше да е студена, твърда и недосегаема, иначе нямаше да има никакво уважение. Една жена не можеше да си позволи лукса да е приятелски настроена към войската. Затова използваше Бена, да се смее вместо нея. Може би затова нямаше много смях, след като Орсо го уби.

— А ето тук е скромният ми дом. — Коска ги въведе в скована от дебели трупи барака, осветена от две потрепващи лампи. На едната страна имаше широк отвор и последните лъчи на залязващото слънце хвърляха отблясъци пред него. Откъм крепостта имаше тесни прозорчета. Няколко натрупани сандъка в единия ъгъл, генералският стол в другия. Масата беше покрита с разхвърляни карти, недоядени ядки и различно пълни бутилки с всякакъв цвят. — Как върви боят?

Дружелюбния вдигна поглед от заровете между кръстосаните си крака.

— Върви.

Монца отиде до един от тесните прозорци. Вече беше почти тъмно и почти не виждаше атаката. Може би леко движение около бойниците. И тук-там проблясване на метал. Но можеше да чуе боя — далечни викове и дрънчене на стомана.

Коска седна на стола и вдигна калните си ботуши на масата. Бутилките се разклатиха.

— Четиримата заедно отново! Като в Къщата за удоволствия „Кардоти“. Като в галерията на Салиер! Щастливи времена, а?

Чу се свистенето на катапулт и горящият снаряд се понесе напред, разби се в предната кула сред огнени езици и хвърчащи въглени. Блясъкът освети стълбите на стените, фигурките, пъплещи по тях, отрази се в стоманата и всичко отново потъна в мрак.

— Сигурен ли си, че времето е добро за шеги? — измърмори Монца.

— Нерадостните времена са най-добри за повдигане на духа. Не палиш свещи по обед, нали?

Тръпката се мръщеше към склона и Фонтецармо.

— Наистина ли мислиш, че ще превземете тези стени?

— Тези? Ти луд ли си? Това е една от най-здравите крепости в Стирия.

— Тогава защо…

— Защото е лошо само да седиш отвън и да не правиш нищо. Те имат сериозни запаси храна, вода, оръжия и най-лошото, лоялност. Могат да изкарат месеци така. Месеци, през които дъщерята на Орсо, кралицата на Съюза, може да изкрънка от колебливия си съпруг помощ. — Монца се чудеше дали това, че кралят е научил, че съпругата му си пада по жени, има значение…

— И как ще помогне за повдигането на духа това, че хората ти падат от стената? — попита Тръпката.

Коска сви рамене.

— Това изтощава защитниците. Не им дава да си починат и отклонява вниманието от другите ходове, които може да предприемем.

— Прекалено много трупове за отвличане на вниманието.

— Няма как да стане без труповете.

— Как подлъгваш мъжете да се катерят по стълбите?

— По стария метод на Сазине.

— А?

Монца си спомни как Сазине показваше блестящите купчини монети на новобранците и каза:

— Хиляда монети за първия на бойниците, ако стените паднат, и по сто на първите десетима, които го последват.

— Стига да оцелеят, че да си приберат наградата — допълни Коска. — Ако задачата е невъзможна, няма да вземат парите, а ако успеят, е, постигнал си невъзможното само за две хиляди монети. Това осигурява несекващ поток кандидати за стълбите, плюс допълнителната изгода от това, че те отървава от смелчаците в бригадата.

Тръпката го изгледа още по-объркано.

— Че защо ще се отърваваш от смелчаците?

— Смелостта е добродетел на мъртвите. Мъдрият командир никога не й се доверява — измърмори Монца.

— Вертурио! — Коска се плесна по крака. — Обичам автори, които изкарват смъртта смешна! Смелите мъже са полезни, но са крайно непредсказуеми. Тревожат другарите си. Опасни са за зяпачите.

— Да не говорим, че са потенциални съперници за командването.

— Най-безопасно е да ги очистиш. — Коска демонстрира действието с небрежно махване с два пръста. — Средно страхливите са безкрайно по-добри войници.

Тръпката поклати глава отвратено.

— Вие имате страшно шибани методи за война.

— Няма хубави методи за война, приятелю.

— Каза, че им отвличаш вниманието — прекъсна го Монца.

— Да.

— От какво?

Чу се внезапно съскане, пламна огън и Монца посегна към меча си и се извъртя. Ишри се беше опънала на сандъците като мързелива стара котка на слънце. Главата й беше отметната назад, единият й дълъг бинтован крак висеше от ръба и се клатеше лекичко.

— Не може ли просто да влезеш и да кажеш здрасти? — озъби се Монца.

— Къде му е веселото?

— Трябва ли да отговаряш на всеки въпрос с друг?

Ишри притисна ръка към бинтованите си гърди и ококори очи.

— Кой? Аз? — Търкаляше нещо между дългите си пръсти. Черно зрънце, което хвърли с нечовешка точност към лампата до Тръпката. То избухна, напука стъклото и хвърли искри. Севернякът залитна, изпсува и започна да тръска въгленчета от рамото си.

— Някои от хората взеха да го наричат гуркулска захар. — Коска млясна с устни. — Звучи по-сладко от гуркулски огън.

— Две дузини бурета — каза Ишри. — Подарък от пророк Калул.

Монца се намръщи.

— За човек, когото изобщо не сме виждали, той май ни харесва доста.

— Нещо по-добро… — Тъмнокожата жена се изсули от сандъците като змия. По тялото й преминаваха вълни, сякаш нямаше кости. — Той мрази враговете ви.

— Няма по-добра основа за съюз от взаимната омраза. — Коска наблюдаваше гърчовете й със смес от недоверие и изумление. — Това е нова епоха, приятели. Едно време трябваше да копаем с месеци галерии по стотици метри, да слагаме тонове дървен материал за подпори, да напълним тунела със слама и масло, да ги запалим, да бягаме сякаш от ада — и в половината случаи стените не падаха. Сега е необходима само достатъчно добра шахта, слагаш захарта, палиш искрата и…

— Бууум — каза Ишри, изправи се на пръсти и се протегна.

— Буффф — добави Коска. — Очевидно вече всички правят обсадите така, а кой съм аз, че да страня от модата… — Изтупа прахоляк от кадифения си жакет. — Сесария е гений в минното дело. Едно време събори камбанарията на Ганчета. Вярно, че беше преди уговореното време и няколко души загинаха при срутването. Разправял ли съм ви…

— А като съборите стената? — попита Монца.

— Нашите хора ще нахлуят през пробива, ще надвият зашеметените защитници и външната стена ще е наша. След това, през градините, ще имаме подходящ терен и достатъчно пространство, за да използваме численото си превъзходство. Превземането на вътрешните стени ще е стандартен въпрос на стълби, кръв и алчност. След това щурмуваме двореца и действаме по обичайната процедура. Аз ще си получа плячката, а ти…

— Отмъщението. — Монца сви очи към назъбените стени на крепостта. Орсо беше някъде там. Само на няколкостотин крачки. Може би заради нощта, огъня, замайващата смес от мрак и опасност, но усети, че част от старото й въодушевление се завръща. Онзи нажежен гняв, който бе усетила, когато изкуцука от колибата на крадеца на кости в дъжда. — Колко време ще отнеме прокопаването на шахтата?

Дружелюбния вдигна поглед от заровете.

— Двайсет и един ден и шест часа. С това темпо.

— Срамота. — Ишри се нацупи. — Толкова обичам фойерверки. Но трябва да се върна в Юга.

— Писна ли ти вече от компанията ни? — попита Монца.

— Брат ми е убит. — В черните й очи нямаше никаква емоция. — От жена, търсеща отмъщение.

Монца се намръщи. Не беше сигурна дали не й се подиграва.

— Тези кучки винаги намират начин да си го върнат, нали?

— Но винаги на грешните хора. Брат ми е късметлия, той е при Бог. Поне така ми казват. Но останалата част от семейството страда. Сега трябва да работим по-усърдно. — Тя се смъкна ловко по стълбата и наклони глава почти под прав ъгъл. — Гледай да не те убият. Не искам цялото ми старание да отиде напразно.

— Старанието ти ще е първата ми грижа, докато ми прерязват гърлото.

Отговори й тишина. Ишри беше изчезнала.

— Май взеха да ти свършват смелчаците — обади се Тръпката.

Коска въздъхна.

— По принцип нямаше много. — Наемниците вече се връщаха по каменистия склон, осветени от трепкащите огньове над тях. Монца зърна как последната стълба пада заедно с една-две фигури на върха й. — Не се тревожете. Сесария продължава да копае. Въпрос на време е Стирия да се обедини. — Извади от вътрешния си джоб метална манерка и разви капачката. — Или докато Орсо не се усети и не ми предложи достатъчно, за да сменя отново страните.

Монца не се засмя. Вероятно не беше и предвидено.

— Може би трябва да се задържиш на едната страна.

— Че кой би го направил? — Коска надигна манерката, отпи и млясна доволно. — Това е война. Няма правилна страна.

Подготовка

Независимо от естеството на великото събитие ключът към успеха винаги лежи в подготовката. От три седмици Талинс се подготвяше за коронацията на Великия херцог Рогонт. Междувременно Морвийр се подготвяше да го убие заедно със съюзниците му. В двете схеми беше вложена толкова много работа, че когато денят на изпълнението им настъпи, Морвийр почти съжаляваше, че успехът на едната ще означава грандиозен провал на другата.

Честно казано, той нямаше никакъв успех в изпълнението и на най-малката част от крайно амбициозната поръчка на херцог Орсо да убие поне шестима глави на държави и един капитан-генерал. Неуспешният му опит да отнеме живота на Муркато в деня на триумфалното й завръщане в Талинс, който бе завършил с две случайни жертви и сецване на гърба, беше първият от няколко провала.

Беше успял да се вмъкне в едно от най-прочутите шивашки ателиета през разхлабен прозорец и да постави трън от америнд в корсажа на изумрудена рокля, предназначена за графиня Котарда от Афоя. Уви, опитът на Морвийр с роклите беше силно ограничен. Ако Дей беше с него, щеше да забележи, че роклята е прекалено широка за хилавата им жертва. Графинята се появи на вечеря в ослепително здраве, а изумрудената й рокля предизвика сензация. По-късно Морвийр с разочарование научи, че изключително дебелата жена на един от видните търговци поръчала зелена рокля при същия шивач, но не могла да присъства на вечерята поради мистериозно заболяване. Състоянието й се влошило и за жалост жената починала за часове.

Пет вечери по-късно, след неприятен следобед, прекаран в купчина въглища — дишаше през тръбичка, — успя да поръси стридите на херцог Лироцио с паешка отрова. Ако Дей беше с него, можеше да предложи да изберат по-обикновена храна, но Морвийр не можа да устои на най-изтънченото ястие. За съжаление херцогът се бе почувствал зле след обилния обяд и на вечеря бе хапнал само малко хляб. Стридите били дадени на кухненската котка, която починала.

Следващата седмица, представяйки се отново за търговеца на вино от Пуранти Ротсак Рийвром, успя да се вмъкне на обсъждане на митата, председателствано от канцлер Соториус от Сипани. По време на обяда завърза разговор за гроздето с един от секретарите на стария политик и със задоволство успя сръчно да тръкне набръчканото ухо на Соториус с екстракт от леопардово цвете. Остана с голям ентусиазъм да наблюдава края на срещата, но канцлерът упорито отказваше да умре. Даже показваше всички признаци на непоклатимо здраве. Морвийр предположи, че Соториус спазва подобен на неговия сутрешен ритуал и вероятно има имунитет към значителен брой отрови.

Но Кастор Морвийр не беше човек, който се отказва след няколко спънки. Беше изстрадал доста през живота си и не смяташе да променя похвалния си стоицизъм само защото задачата изглежда непосилна. С оглед на приближаващата коронация реши да се съсредоточи върху основните мишени: Великия херцог Рогонт и неговата любовница, омразната му бивша работодателка, а сега Велика херцогиня на Талинс, Монцаро Муркато.

Определено не можеше да каже, че нещо бе спестено, за да може коронацията да живее дълго в паметта на Стирия. Сградите около площада бяха прясно боядисани. Каменната платформа, където Муркато беше изнесла тъпата си реч и където Рогонт възнамеряваше да посрещне аплодисментите на поданиците си като крал на Стирия, беше оградена с нови мраморни плочи и позлатен парапет. По фасадата на Сградата на Сената висяха работници и я украсяваха с гирлянди от бели цветя — превръщаха я във величествен храм на суетата на Великия херцог на Осприя.

Като работеше в потискаща самота, Морвийр се снабди с дрехите, инструментите и документите на един пътуващ дърводелец, пристигнал в града да си търси работа и съответно не липсващ на никого. Вчера се бе вмъкнал в Сградата на Сената с тази гениална маскировка, за да огледа мястото и да състави план. Докато го правеше, беше свършил и малко работа по една балюстрада с почти подозрително умение. Определено го биваше в дърводелството, но никога не си позволяваше да забрави, че основната му професия си остават убийствата. Днес се бе върнал, за да изпълни сложната си схема. И да екзекутира Великия херцог Рогонт.

— Добър ден — изръмжа на един страж, докато минаваше през широката порта заедно с останалите работници, връщащи се от обяд. Хрупаше ябълка и гледаше навъсено: изражение, присъщо за хората, отиващи на работа. Предпазливостта винаги на първо място, но когато заблуждаваш някого, са необходими изключително самочувствие и простота, за да се постигнат най-добри резултати. Практически не получи никакво внимание от страна на този страж, както и от страна на онези в дъното на вестибюла. Дояде ябълката и прибра огризката в кутията с инструментите. За един кратък момент се натъжи, като си представи колко щеше да й хареса на Дей.

Сградата на Сената беше отворена към небето, защото величественият купол беше рухнал преди векове. Три четвърти от огромното кръгло помещение бяха изпълнени с концентрични редове седалки, достатъчни да поберат около две хиляди от най-знатните зрители. Всяко мраморно стъпало беше по-ниско от задното и така формираха нещо като амфитеатър, а по средата имаше пространство, където древните сенатори изнасяли речи. Там беше издигната кръгла платформа от инкрустирано дърво, боядисано с изключителна детайлност, с гирлянди от дъбови листа над натруфен златен стол.

От стените висяха огромни флагове от сулджукска коприна, дълги по трийсет стъпки, чиято цена Морвийр не смееше да предположи, за всеки от великите градове на Стирия. Лазурносиньото знаме на Осприя с бялата кула бе разположено директно зад централната платформа. Кръстът на Талинс и Раковината на Сипани бяха от двете му страни. Следваха Мостът на Пуранти, червеният флаг на Афоя, Трите пчели на Визерин, Шестте пръстена на Никанте, гигантските знамена на Мурис, Етрисани, Етрея, Борлета, че даже и Каприл. Явно никой нямаше да бъде изключен от гордото ново държавно устройство, независимо от това дали желае да се присъедини.

Навсякъде гъмжеше от трудещи се мъже и жени. Шивачи се грижеха за завесите и множеството бели възглавнички, предвидени за удобство на най-знатните гости. Дърводелците режеха и чукаха по платформата и стълбите. Цветарки покриваха неизползваното пространство с килим от бели цветчета. Свещари разполагаха восъчната продукция с помощта на стълби. Всичко се наблюдаваше от осприански стражи с ослепително излъскани брони и алебарди.

Рогонт беше избрал да бъде коронован тук, в древното сърце на Новата империя. Арогантността му бе неизмерима. А ако имаше качество, което Морвийр не можеше да понася, това бе арогантността. Все пак скромността не костваше нищо. Той прикри дълбокото си отвращение и тръгна нехайно по стъпалата.

В дъното на голямата зала, може би на десетина стъпки от земята, имаше два малки балкона, на които вероятно едно време бяха седели писарите, записващи дебатите долу. Сега бяха заети от два огромни портрета на херцог Рогонт. Единият го показваше като строг и мъжествен, в героична поза с меч и броня. Другият изобразяваше негово превъзходителство със замислено изражение, облечен като съдия, държащ книга и компас. Господар на мира и войната. Морвийр не можа да потисне подхилването си. Един от тези балкони щеше да предостави добра позиция, за да изстреля смъртоносна стреличка по онзи идиот и да сложи край на гигантските му амбиции. До балконите се стигаше по тесни стъпала от малка неизползвана стаичка, в която едно време вероятно бяха държали архивите…

Намръщи се. Бяха сложили на стаичката тежка дъбова врата, обкована със стомана. В момента поне бе отворена. Морвийр не беше подготвен за такава промяна на този късен етап. Първият му инстинкт беше да постави предпазливостта на първо място и да се изнесе, както често правеше в миналото, когато обстоятелствата се променяха. Но човек не може да си осигури място в историята само чрез предпазливост. Залогът, предизвикателството, потенциалните награди бяха твърде високи, за да го спре една нова врата. Историята дишаше във врата му. Тази нощ името му щеше да е дързост.

Мина покрай боядисваната от дузина декоратори платформа и се насочи към вратата. Бутна я на една страна, после на друга, със свити устни и съсредоточено смръщено чело, сякаш проверяваше как функционират пантите, и след кратко и ненатрапчиво озъртане, за да се увери, че не го наблюдават, се вмъкна вътре.

Нямаше прозорци и лампи. Единствената светлина влизаше през вратата и двете извити стълбища. Покрай стените бяха струпани безразборно празни сандъци и бъчви. Тъкмо се замисляше кой балкон да избере, когато чу приближаващи се гласове. Мушна се бързо зад купчина сандъци и изохка, защото в лакътя му се заби треска. Спомни си за кутията с инструменти и в последния миг я придърпа с крак. След малко вратата се отвори и се чу влачене на крака и пъшкане, сякаш мъжете мъкнеха голям товар.

— В името на Орисиите, ама че е тежко!

— Остави го тук! — Издрънчаване на метал в камъка. — Скапана работа.

— Къде е ключът?

— Тук.

— Остави го в ключалката.

— И каква е целта на ключалка с ключ в нея?

— Да не създава пречки, идиот такъв. Когато изнесем проклетия сандък пред три хиляди човека и негово превъзходителство нареди да го отворим, не искам да те питам къде е ключът и да се окаже, че си го загубил. Разбираш ли?

— Имаш право.

— Тук ще е на по-безопасно място с дузина стражи пред вратата, отколкото в джоба ти.

— Убеди ме. — Чу се нежно потракване на метал. — Ето. Доволен ли си?

Стъпките се отдалечиха. Чу се тежкото изтропване на затварящата се врата, тракането на ключалките и спускането на резето. След това настъпи тишина. Морвийр беше затворен в стая с дузина стражи отвън. Но това не можеше да предизвика страх у човек с неговото изключително хладнокръвие. В подходящия момент щеше да спусне въженце от балкона и да се измъкне, докато всички са вперили очи в гибелта на Рогонт. Измъкна се иззад сандъците, като внимаваше да не се убоде на друга треска.

В средата на пода имаше широк сандък. Истинско произведение на изкуството, с дърворезба и инкрустирано сребро, което проблясваше в сумрака. Явно съдържаше нещо изключително важно за бъдещата церемония. А и след като късметът му бе осигурил ключ…

Морвийр коленичи, завъртя ключа и внимателно вдигна капака. Човек като него не се впечатляваше лесно, но сега очите му се разшириха, челюстта му увисна, а по челото му изби пот. Жълтеникавият блясък на златото почти затопляше кожата му. Но имаше още нещо в реакцията му, различно от оценяването на красотата, символичното значение и несъмнената стойност на предмета. Нещо човъркаше съзнанието му…

Вдъхновението го удари като светкавица и той настръхна. Идеята беше толкова ослепително блестяща и същевременно толкова проста, че чак го беше страх. Великолепната дързост, чудесната икономичност, перфектно пасващата ирония. Искаше му се Дей да е жива, за да оцени гениалността му.

Натисна скритото лостче в кутията си, махна чекмеджето с дърводелските инструменти и погледна внимателно сгънатите копринена риза и бродиран жакет, с които смяташе да се измъкне. Истинските му инструменти бяха под тях. Сложи внимателно ръкавиците си — дамски, от телешка кожа, защото най-малко пречеха на необходимата ловкост, и посегна за кафявото стъклено бурканче. Хвана го с трепет, защото съдържаше контактна отрова собствено производство, която наричаше Подготовка номер дванайсет. Нямаше да повтори грешката с канцлер Соториус, защото тази отрова беше толкова смъртоносна, че даже самият той не можеше да си изгради дори частичен имунитет.

Отвори капачката внимателно — винаги предпазливостта на първо място, — взе художническата четчица и започна работа.

Правилата на войната

Коска пълзеше по тунела. Коленете и гърбът го боляха, защото бе превит почти на две. Накъсаният му дъх ехтеше в застоялия въздух.

През последните седмици и животът, който водеше, беше застоял. По цял ден седеше и движеше само устата си. Закле се наум да започне да се упражнява всяка сутрин, макар да знаеше, че няма да го направи. Все пак по-добре да се закълнеш и да не изпълниш клетвата, отколкото въобще да не мислиш за здравето си. Нали?

Тътрещият се меч оставяше черти по калните стени при всяка стъпка. Трябваше да го остави това проклето желязо навън. Погледна нервно надолу към следата черен прах, която се виеше в сенките, и вдигна мъждукащата лампа колкото се може по-високо, въпреки че бе направена от дебело стъкло и имаше стоманен обков. Пламъците и гуркулската захар бяха неприятна комбинация, особено в затворено пространство.

Видя трепкаща светлина напред, чу чуждо дишане и тунелът се отвори в помещение, осветено от две лампи. Не беше по-голямо от нормална спалня. Стените бяха от скали и пръст, таванът се крепеше на съмнителна конструкция от греди. Повече от половината издълбана в земята стая беше пълна с големи бурета. На всяко беше изрисувана една и съща гуркулска дума. Кантийският на Коска стигаше само колкото да си поръча пиене, но все пак разпозна символите за огън. Сесария — дългите му сиви плитки висяха почти до земята, черната му кожа лъщеше от пот — се беше навел да премести последното буре до останалите.

— Време е — каза Коска. Гласът му прозвуча глухо в застоялия въздух под планината. Надигна се с голямо облекчение, усети замайване от нахлуващата в главата му кръв и залитна.

— Внимавай! — извика Сесария. — Внимавай с лампата, Коска! Една искра и ще хвръкнем в небесата!

— Не се притеснявай. — Коска успя да не падне. — Не съм религиозен, но се съмнявам, че ще пуснат който и да е от нас двамата на небето.

— Тогава ще се продъним в ада.

— Доста по-вероятно.

Сесария намести бурето и попита:

— Другите излязоха ли?

— Вече трябва да са стигнали до окопите.

Едрият мъж обърса ръце в мръсната си риза.

— Значи сме готови, генерале.

— Чудесно. Последните дни направо се влачеха. Цяло престъпление е, че на човек му доскучава, при положение че имаме толкова малко време. Предполагам, че на смъртния си одър ще съжалявам за тези моменти повече, отколкото за най-горчивите си грешки.

— Трябваше да кажеш, че нямаш работа. Можеше да ни помогнеш в копаенето.

— На моите години? Единственото място, където се напъвам, е кенефът. А дори това е по-трудно от едно време. Какво следва?

— Чувал съм, че с годините става по-трудно.

— Така си е. Но имах предвид с мината.

Сесария посочи пътечката от черен прах, проблясваща на светлината на лампата. Свършваше доста преди най-близкото буре.

— Това води до входа на шахтата. — Той потупа торбичката на колана си. — Ще я свържем с буретата, и то така, че да сме сигурни, че ще избухнат. След това отиваме до изхода, палим другия край и…

— Огънят ще пропълзи до буретата и… Колко голяма ще е експлозията?

Сесария поклати глава.

— Не съм виждал повече от четвърт от това количество на едно място. Освен това продължават да го правят все по силно. Това новото… Притеснявам се, че може да е твърде голяма.

— По-добре грандиозен жест, отколкото разочароващ.

— Освен ако не срути цялата планина отгоре ни.

— Възможно ли е?

— Казва ли ти някой?

Коска се замисли за тоновете скала над главите им без ентусиазъм.

— Вече е късно за колебание. Виктус е подбрал мъжете си и е готов за атака. Рогонт ще стане крал тази вечер и очаква да ни почете с величественото си присъствие призори. Иска да сме проникнали в крепостта, за да даде заповед за финална атака. Проклет да съм, ако изкарам цяла сутрин да слушам хленченето на този глупак. Особено като носи корона.

— Мислиш ли, че ще я носи всеки ден?

Коска се почеса умислено по врата.

— Нямам представа. Но не това е важното.

— Вярно. — Сесария се намръщи към буретата. — Някак не ми се струва правилно. Копаеш дупка, палиш с факла някакъв прахоляк, бягаш и…

— Бум — довърши Коска.

— Няма нужда да мислиш. Няма нужда от храброст. Това не е начин за бой, ако ме питаш.

— Единственият правилен начин за бой е този, който убива противника и ти оставя дъх да се засмееш. Ако науката може да опрости процеса, толкова по-добре. Останалото са глупости. Давай да почваме.

— Слушам капитан-генерала и се подчинявам. — Сесария откачи торбичката от колана си и започна да изсипва внимателно прах, съединявайки пътечката с буретата. — Не се ли замисляш как би се почувствал?

— А ти?

— В един миг си вършиш работата, а в другия си разкъсан на парчета. Дори не можеш да погледнеш убиеца си в лицето.

— Не е по-различно от това да заповядваш на други. Дали убиването на някой с прах е по-лошо от това да накараш друг да го наръга с копие? Кога за последно погледна човек в лицето? — Не и когато с готовност бе помогнал да наръгат Коска в гърба при Афиери. Това поне бе сигурно.

Сесария въздъхна и продължи да ръси гуркулската захар.

— Може би си прав. Но понякога ми липсват старите времена. Когато командваше Сазине. Светът сякаш беше по-различен. Някак по-честен.

— И двамата знаем много добре, че нямаше мръсен трик от тази страна на ада, който Сазине да не е склонен да използва — изсумтя Коска. — Старият глупак щеше да взриви целия свят, ако очакваше да падне някоя пара.

— Това си е вярно. Но въпреки това не изглежда честно.

— Не знаех, че си такъв привърженик на честността.

— Е, не е толкова важно, но предпочитам да спечеля почтено, а не нечестно. — Сесария изтръска последния прах точно до бъчвата. — Някак оставя по-добър вкус. Когато се биеш по правила.

— Ха. — Коска го фрасна по тила с лампата и го събори по очи. — Това е война. Няма правила. — Едрият мъж изстена, помръдна и опита да се надигне. Коска се наведе, вдигна лампата и я стовари върху черепа му. Чу се пукот на стъкло, няколко въгленчета се посипаха по сивите плитки.

Може би бяха твърде близо до праха, но пък Коска винаги бе обичал рискованото залагане.

Освен това обичаше и триумфалните речи, но сега времето беше по-важно. Затова се обърна към прохода и забърза по него. Само стотина приведени крачки и пак задиша трудно. Още десетина и му се стори, че вижда светлината на изхода. Коленичи и задъвка устна. Не беше много сигурен колко бързо ще гори пътечката, след като я запали.

— Добре, че винаги съм обичал рисковете… — Започна да отвинтва внимателно капака на лампата.

Беше заял.

— Мамка му. — Напъна го, но той явно се бе огънал от удара в Сесария. — Мамка му!

Изръмжа и напъна с всичка сила. Капакът изскочи внезапно и Коска изтърва двете части. Опита да ги хване, не успя и лампата падна на пода, подскочи и угасна. Проходът потъна в катранена тъмнина.

— Шибана… простотия! — Единствената му възможност беше да се върне до буретата и да вземе лампата на Сесария. Тръгна, протегнатата му ръка опипваше в мрака. Удари се в някаква греда и си сцепи устната. — Ау!

Видя светлина, разтърси глава и се втренчи в тъмното. Движеше се! Отблясъците осветяваха скалите и корените по стените и караха пътечката от черен прах по пода да блести. Сесария се беше свестил и излизаше.

Внезапно това, че си бе взел меча, му се стори гениална идея. Извади го нежно. Трябваше да извърти лакът, за да го насочи напред. Закачи тавана и събори малко пръст по оплешивяващото си теме. Светлината се приближаваше.

Сесария се появи зад завоя, с лампа в огромния си юмрук, лицето му беше в кръв. За момент се спогледаха. Коска приклекнал, Сесария превит на две.

— Защо? — изръмжа едрият мъж.

— Защото се заклех да не оставям мъж да ме предаде два пъти.

— Мислех, че всичко е бизнес.

— Хората се променят.

— Ти си убил Андич.

— Най-щастливият ми миг през последните десет години.

Сесария поклати глава от объркване, гняв и болка.

— Муркато ти отне стола, не ние!

— Това е различно. Жените могат да ме предават, колкото си искат.

— Винаги си си падал по тази откачена кучка.

— Аз съм непоправим романтик. А може би никога не съм те харесвал.

Сесария премести лампата в лявата си ръка и извади тежък нож.

— Трябваше да ме пронижеш одеве.

— Радвам се, че не го направих. Сега ще мога да използвам по-умна реплика.

— Предполагам, че няма да оставиш меча, за да се бием почтено с ножове?

Коска се засмя.

— Ти си падаш по честните неща. Току-що опитах да те убия с удар в гръб и взривяване, забрави ли? Наръгването с меч няма да ме накара да си изгубя съня. — И скочи напред.

Да си едър в такова тясно пространство си беше очевиден недостатък. Сесария изпълваше почти целия тунел, което означаваше, че почти не може да се пропусне. Успя да отбие тромавото замахване с ножа си, но острието се заби в рамото му. Коска замахна за нов удар и изпищя, защото си удари кокалчетата в стената. Сесария замахна с лампата и той отскочи настрани и падна на коляно. Едрият мъж се засили напред и вдигна ножа. Юмрукът му остърга тавана и изрони дъжд от пръст, а ножът заседна в една подпорна греда. Старият наемник изпсува на кантийски, намръщи се и опита да го издърпа. Коска се надигна, мушна с всичка сила напред и го прониза в гърдите.

— На ти! — изкрещя Коска. — Тъпанар с тъпанар!

Сесария залитна напред, пръскаше кървава слюнка. Лицето му беше разкривено в отчаяна гримаса. Острието се плъзна в него, докато дръжката не опря в лепкавата му риза. Той сграбчи Коска, събори го по гръб и му изкара въздуха.

Изпъшка през окървавените си зъби:

— Това ли ти е… умната… реплика?

Вдигна лампата и я разби в земята до лицето на Коска. Стъклото се строши, огънят плъзна, чу се пращене и гуркулският прах се подпали. Коска пусна украсената дръжка на меча и отчаяно се загърчи под отпуснатото тяло на Сесария, за да се измъкне. Носът му се изпълни с киселата миризма на гуркулска захар, бляскавите искри бавно плъзнаха по тунела, за щастие само навътре, към буретата — в борбата си двамата бяха прекъснали пътечката.

Успя да се изправи и затича задъхано към изхода, протегнатата му напред ръка току удряше подпорите. Най-после видя петно дневна светлина и се заклатушка към него. Захили се глупаво, зачуден дали точно в този момент скалният проход няма да хвръкне на цяла миля в небето. Изскочи на открито.

— Бягайте! — изкрещя и размаха диво ръце. — Бягайте! — Затича по склона, спъна се, падна, преметна се презглава, удари се в някаква скала, но успя да се надигне и продължи сред облак прах и камъчета. Видя бруствера на най-близкия окоп и се втурна натам, без да спира да крещи. Хвърли се по корем и падна с главата надолу в окопа сред дъжд от пръст.

Виктус го изгледа изумено и се надигна.

— Какво…

— Прикрий се! — изкрещя Коска. Наоколо задрънча метал — мъжете в окопите приклякаха и вдигаха щитовете над главите си. Запушиха уши, стиснаха здраво очи и се приготвиха за експлозия, която можеше да бележи края на света. Коска се долепи до утъпканата пръст, стисна зъби и затисна ушите си с длани.

Тихият момент се проточи.

Коска отвори едно око. Някаква яркосиня пеперуда се спусна безгрижно по склона, направи кръгче над прикритите наемници и кацна на нечие копие. Виктус беше спуснал забралото на шлема си. Сега го вдигна и попита объркано:

— Какво става, по дяволите? Запалихте ли го? Къде е Сесария?

Коска внезапно си представи как пътечката е изгаснала, как момчетата на Виктус ще влязат в мрака с вдигнати лампи и ще се натъкнат на трупа на Сесария. Пронизан от неговия меч с украсената дръжка. Меч, който всички познаваха.

— Ами…

Земята леко потрепери. След миг последва гръмотевичен взрив. Толкова силен, че чак главата го заболя. Светът внезапно стана напълно тих, с изключение на лекото, но постоянно пищене. Земята се разтресе. Вятърът мина през окопите, развя косата му и почти го повлече. Въздухът се изпълни със задушаващ облак прахоляк, който го накара да се закашля. От небето заваляха буци пръст и камъчета и Коска изстена и се присви като човек, попаднал насред ураган.

Нямаше представа колко продължи всичко това.

Отвори очи, размърда се замаяно и се надигна колебливо. Наоколо се бе спуснала призрачна тиха мъгла. Като в земята на мъртвите. Хората и екипировката бяха само фантомни очертания в сумрака. Мъглата започна да се разнася. Той разтърка уши, но пищенето продължаваше. И други започнаха да стават и да се оглеждат, лицата им бяха оцапани с пръст. Недалеч някакъв мъж продължаваше да лежи в окопа. Шлемът му беше сплескан от парче скала, насочено от жестоките Орисии право в главата му. Коска надникна над ръба на окопа, примигна към склона на планината и се опита да види през постепенно слягащия се прахоляк.

— О! — Стената на Фонтецармо изглеждаше незасегната. Кулите и бойниците продължаваха да стърчат към оловното небе. В скалата беше зейнал голям кратер, но кулата над него продължаваше да стои упорито, въпреки че част от основата й стърчеше над празно пространство. Това сякаш беше най-смазващото разочарование в изпълнения с множество такива живот на Коска.

След това, тихо като насън и неестествено бавно, централната кула се наклони и се срути в зеещия кратер, като повлече и големи части от стената от двете си страни. Всичко се нагъна и стана на чакъл от собствената си тежест. Предизвиканото свлачище от стотици тонове камънак се понесе към окопите.

— Олеле! — възкликна Коска.

Мъжете се хвърлиха за втори път по очи, прикриха глави и започнаха да молят Орисиите и всички богове и духове, в които вярваха или не, за спасение. Коска остана прав, гледаше хипнотизирано как огромно, може би десетинатонно парче зидария се носи към него, подскача по склона и вдига камъни във въздуха. Всичко се случваше без звук, освен може би леко хрущене, като стъпки по чакъл. Най-накрая огромният къс спря само на десетина крачки от Коска, люшна се и замря неподвижно.

Втори прашен облак беше покрил окопите със задушаващата си прегръдка, но постепенно се разнесе и Коска видя широкия пробив в стените на Фонтецармо, на не повече от двеста крачки. Кратерът беше запълнен с натрошени камъни. Втора кула, на ръба му, бе останала опасно наклонена, като пияница от ръба на скала, готов всеки миг да се срине в пропастта. Виктус застана до него, вдигна меча си и изкрещя — думата се чу като казана със съвсем нормален глас:

— Атака!

Мъжете се надигнаха колебливо от окопите. Един направи няколко клатещи се крачки и падна по лице. Останалите стояха и примигваха. Някои започнаха да се катерят полека по склона. Последваха ги други и скоро няколкостотин души се устремиха през натрошените камъни към пробива.

Коска остана сам в окопа с Виктус. И двамата бяха покрити със сив прахоляк.

— Къде е Сесария? — Думите звучаха глухо в пищящите уши на Коска.

Собственият му глас беше като странно гъргорене.

— Той…

— Какво стана?

— Ами… докато излизахме… — Не беше трудно да пророни сълза. Все пак беше покрит с натъртвания и охлузвания от главата до петите. — Изтървах лампата! Изтървах я! И той се спъна в тъмното и си счупи крака! — Сграбчи Виктус за нагръдника. — Помъкнах го по тунела, а той ми каза да го оставя и да бягам…

— Сериозно?

— Да! Та поне единият от нас да се спаси! — Коска закри лицето си с ръце. Гласът му трепереше трагично. — Аз съм виновен! Изцяло аз. Той наистина беше най-добрият сред нас. — Изпищя към небето: — Защо? Защо? Защо Орисиите винаги прибират най-добрите?

Очите на Виктус пробягаха по празната ножница на Коска и след това към големия кратер в склона и зеещия над него пробив.

— Значи е мъртъв, а?

— Изстрелян в ада — прошепна Коска. — Гуркулската захар е опасно нещо. — Слънцето се показа. Над тях хората на Виктус се катереха по стените на кратера като блестящ прилив. Очевидно не срещаха съпротива. Дори някои от защитниците да бяха оцелели, очевидно нямаха желание за бой. Явно външните стени на Фонтецармо бяха техни. — Но пък победихме. Поне саможертвата на Сесария няма да е напразна.

— О, не. — Виктус го изгледа с присвити очи. — Той щеше да е горд с нея.

Една нация

Шумът на тълпата от другата страна на вратите растеше, а заедно с него и паренето в корема на Монца. Опита да разтрие схванатата си челюст. Без полза.

Но нямаше какво да направи, освен да чака. Цялата й роля тази вечер беше да стои със спокойно лице и да изглежда като останалите благородници. Най-добрите шивачи на Талинс се бяха постарали да придадат убедителност на тази грандиозна лъжа. Имаше дълги ръкави, които да скрият белезите на ръцете й, висока яка, за да скрие белега на врата, и ръкавици, с които да направи осакатената си ръка по-представителна. Бяха много щастливи, че могат да й направят дълбоко деколте, без да ужасят деликатните гости на Рогонт. Цяло чудо, че не решиха да изрежат дупка на гърба, за да покажат задника й — единственото друго място, където нямаше белези.

Не се виждаше нищо, което да развали перфектния исторически момент на херцог Рогонт. Белезите си бяха по нея обаче. Но нямаше меч и тежестта му й липсваше като отрязан крайник. Зачуди се кога за последно е излизала без оръжие. Определено го носеше на първото събиране на Съвета на Талинс, на следващия ден след издигането й.

Тогава старият Рюбин отбеляза, че не било необходимо да има оръжие в стаята. Тя му отвърна, че го е носила всеки ден през последните двайсет години. Старецът учтиво посочи, че той и колегите му не носят, а са мъже и по̀ им приляга. Монца пък го попита с какво ще го намушка, ако си остави меча. Никой не беше сигурен дали се шегува, или не. Но не посмяха да повдигнат въпроса повече.

— Ваше превъзходителство. — Един слуга се приближи и й предложи копринена възглавничка. Обърна се към графиня Котарда. — Ваша милост. Започваме.

— Добре — озъби се Монца, обърна се към двойните врати, изправи рамене и вирна брадичка. — Да започваме шибаното представление.

Нямаше време за губене. През последните три седмици използваше всеки момент — а почти не спеше, откакто Рогонт бе поставил диадемата на главата й, — за да измъкне Талинс от помийната яма, в която се бе постарала да го натика.

Помнеше максимата на Баяловелд. „Всяка успешна държава се крепи на колони от стомана и злато“. Бе изровила всеки наличен бюрократ, който не беше обсаден във Фонтецармо с предишния си господар. Имаше дискусии за армията на Талинс — каквато вече нямаше. Дискусии за хазната — която беше празна. Данъчната система, градоустройството, публичната сигурност, правосъдната система — всичко се бе разпаднало като намокрен хляб. Присъствието на Рогонт, или по-скоро това на войниците му, беше единственото, което стоеше между Талинс и анархията.

Но Монца никога не се спираше пред насрещния вятър. Имаше вродения талант да разпознава човешките качества и да подбира точния кандидат за дадена работа. Старият Рюбин беше помпозен като пророк, затова го направи върховен магистрат. Груло и Скавиер бяха най-безскрупулните търговци в града. Монца не им вярваше, затова ги направи канцлери и ги натовари с данъците. Всеки се надпреварваше да събира, като същевременно следеше алчно другия.

Вече бяха успели да поиздоят нещастните си колеги, а Монца успя да похарчи събраното за оръжия.

Три дни след необещаващото начало на управлението й в града пристигна един сержант, Волфиер. Измъчен и с почти толкова белези колкото нея. Беше отказал да се предаде и бе превел двайсет и тримата оцелели от частта си през цяла Стирия със запазени оръжия и чест. Монца реши, че може да използва толкова упорит човек, и го накара да събере всички ветерани в града. Безработицата беше висока, така че бързо се сдоби с две роти доброволци. Първата им задача беше да съпровождат бирниците и да се уверят, че нито една монета не изчезва.

Беше научила добре уроците на херцог Орсо. Злато, за стомана, за повече злато. Това беше праведната спирала на политиката. Съпротивата, апатията и омразата само я караха да работи по-силно. Изпитваше перверзно задоволство от наглед непосилната задача. Работата изтласкваше болката и нуждата от хъск и я поддържаше нащрек. От много, много отдавна не беше правила нещо съзидателно.

— Изглеждаш… много красиво.

— Какво? — Котарда се бе плъзнала тихо до нея и се усмихваше нервно. — А, мерси, и ти — изръмжа Монца, без да вдига поглед.

— Бялото ти отива. Казват, че аз съм твърде бледа, за да нося бяло. — Монца се намръщи. Точно тази вечер нямаше нерви за подобни безсмислени брътвежи. — Иска ми се да бях като теб.

— Постой известно време на слънце.

— Не, не. Смела. — Котарда сведе поглед и сплете бледите си пръсти. — Иска ми се да бях смела. Казват ми, че съм могъща. Човек би помислил, че като е могъщ, не трябва да се страхува от нищо. А мен ме е страх непрекъснато. Особено при такива събития. — Думите й се заизливаха, което само увеличи неудобството на Монца. — Аз съм такова разочарование… Но какво да направя? Ти какво би направила?

Монца нямаше намерение да обсъжда собствените си страхове. Това само щеше да ги подхрани. Но Котарда продължи:

— Нямам никакъв характер, но как да се сдобия с характер? Или го имаш, или не. Ти го имаш. Всички казват така. Откъде? Аз защо нямам? Понякога си мисля, че съм изрязана от хартия и се преструвам на човек. Казват, че съм страхлива. Но какво да направя? Как да не се страхувам?

Монца сви рамене.

— Преструвай се, че не си.

Вратите се отвориха.

Скритите музиканти подеха величествена мелодия и двете с Котарда пристъпиха в огромното помещение на Сената. Беше горещо, въпреки че нямаше покрив и звездите скоро щяха да се покажат на тъмното небе. Горещо и задушно като в гробница. Сладникавата миризма на цветя заседна в свитото гърло на Монца и почти я накара да повърне. В тъмнината горяха хиляди свещи и изпълваха помещението със сенки. Караха броката да лъщи, скъпоценните камъни да блестят и превръщаха усмихнатите лица в ухилени маски. Всичко беше прекалено изкуствено — тълпата, шумолящите флагове, цялата обстановка.

Прекалено много усилия, за да се види как един човек ще си сложи нова шапка.

Публиката беше разнородна. Основата й беше от стирийци, богати и могъщи мъже и жени, търговци и благородници. Известни художници, дипломати, поети, занаятчии, военни. Рогонт не изключваше никой, който можеше да допринесе за славата му. Повечето хубави места отпред бяха заети от чуждестранни гости. Дошли да засвидетелстват уважението си към новия крал на Стирия или поне да изкрънкат някаква полза от неговото издигане. Търговски капитани от Хилядата острова със златни обеци. Брадясали северняци и светлооки баолци. Жители на Сулджук с ярки коприни, две жрици от Тонд, където почитаха слънцето, с обръснати глави. Трима нервни старейшини от Уестпорт. Очаквано, Съюзът отсъстваше напълно, но гуркулската делегация беше запълнила на драго сърце и тяхното място. Дузина пратеници от император Утман-ул-Дощ, отрупани в злато. Дузина жреци от пророка Калул, в чисто бяло.

Монца вървеше покрай тях, сякаш ги нямаше. С изпънати рамене, с поглед право напред и със студената усмивка, която използваше, когато бе най-ужасена. Лироцио и Патин се приближаваха еднакво помпозно от срещуположната част. Соториус чакаше до златния стол, който заемаше централна роля в церемонията, подпрян на жезъла си. Старецът се бе заклел, че по-скоро ще стъпи в ада, отколкото да слиза надолу по рампа.

Стигнаха кръглата платформа и се събраха пред очакващите погледи на няколкото хиляди зрители. Петимата велики водачи на Стирия, които щяха да споделят честта да коронясат Рогонт. Всичките облечени със символизъм, който щеше да долови и гъба. Монца в перленобяло с кръста на Талинс на гърдите, от блестящи черни кристали. Котарда с аленото на Афоя. Соториус имаше златни раковини по подгъва на черната си роба. Лироцио носеше Моста на Пуранти на натруфеното си наметало. Бяха като лоши актьори, изобразяващи градовете на Стирия в евтина пиеса, само дето всичко бе много скъпо. Дори Патин беше зарязал всякакви претенции за скромност и бе сменил грубите селски дрехи със зелена коприна, кожа и бляскащи бижута. Символът на Никанте представляваше шест пръстена, но той носеше поне девет, като един изумруд беше с размерите на зар на Дружелюбния.

Никой обаче не изглеждаше особено доволен от отредената му роля. Приличаха на пиянска компания, която е решила да скочи в замръзналото море, но сега, със сутрешния махмурлук, започва да размисля.

— Е — изръмжа Монца, докато музикантите привършваха и последните ноти отмираха във въздуха. — Ето ни.

— Аха. — Соториус огледа тълпата с подпухналите си очи. — Да се надяваме, че короната е достатъчно широка. Ето я най-голямата глава на Стирия.

Разнесоха се оглушителни фанфари. Котарда се сепна, залитна и щеше да падне, ако Монца инстинктивно не я бе сграбчила за лакътя. Вратите в дъното на залата се отвориха и с отмирането на гръмките фанфари запяха два странни гласа, високи и чисти, носеха се над публиката. Рогонт пристъпи усмихнато в Сената и гостите избухнаха в добре организирани аплодисменти.

Бъдещият крал, облечен в синьото на Осприя, заслиза с изражение на скромна изненада. Всичко това за мен? Не беше нужно! Разбира се, той беше планирал лично всяка подробност. Монца се учуди, не за пръв път, дали Рогонт няма да се окаже по-лош крал, отколкото би бил Орсо. Не по-малко безсърдечен, не по-лоялен, но много по-суетен и с все по-намаляващо чувство за хумор.

Четирима мъже с осприански ливреи отвориха тежката врата до платформата, влязоха вътре и изнесоха тежък резбован сандък. Рогонт тръгна покрай предния ред. Ръкува се с няколко посланици, обърна внимание на гуркулската делегация и докара аплодисментите до предел. Накрая изкачи стъпалата на платформата и се усмихна, както спечелил голям залог играч се усмихва на разорените си съперници.

— Приятели, приятели! Най-сетне денят дойде!

— Дойде — отвърна простичко Соториус.

— Щастлив ден! — припя Лироцио.

— Дълго чакан! — добави Патин.

— Успешен? — предложи Котарда.

— Благодаря на всички. — Рогонт се обърна към гостите, спря аплодисментите им с жест, отметна наметалото назад и се настани на стола, след което погледна Монца. — Няма ли да ме поздравите, ваше превъзходителство?

— Честито — изсъска тя.

— Мила, както винаги. — Той се наведе по-близо и промърмори тихо: — Снощи не дойде при мен.

— Имах други задължения.

— Вярно? — Рогонт вдигна вежди, сякаш се изумяваше, че нещо може да е по-важно от шибането с него. — Е, държавните глави имат множество грижи. Няма значение.

И махна намръщено с ръка.

Монца стисна зъби. В този момент нямаше нищо против да се изпикае върху него.

Четиримата носачи сложиха сандъка на пода. Единият завъртя ключ в ключалката и вдигна капака с демонстративно театралничене. В тълпата се понесоха въздишки. Короната лежеше на лилаво кадифе. Дебел златен обръч, окичен с блестящи сапфири. От нея излизаха пет златни дъбови листа, а отпред имаше по-голямо шесто, увито около чудовищен диамант с големината на кокоше яйце. Толкова голям, че Монца изпита необяснимото желание да се засмее.

Лироцио посегна и хвана едно от златните листа с изражението на човек, който трябва да чисти тоалетна. Патин го последва със свиване на раменете. След това Соториус и Котарда. Монца хвана последното с покритата си с ръкавица дясна ръка. Кутрето продължаваше да стърчи и изобщо не изглеждаше по-добре в бялата коприна. Тя огледа лицата на предполагаемите си другари. Две пресилени усмивки, леко озъбване и очевидно мръщене. Зачуди се колко време ще отнеме на тези горди владетели, свикнали сами да са си господари, да се примирят с новото, неблагоприятно развитие.

Като гледаше, пукнатината вече бе взела да се разширява.

Петимата вдигнаха короната и направиха няколко несигурни стъпки. Соториус трябваше да заобиколи сандъка. Влачеха се тромаво около безценния символ на величие. Стигнаха до стола и вдигнаха короната високо над главата на Рогонт. Спряха за момент, сякаш по общо съгласие. Може би се чудеха дали няма някакъв шанс да се измъкнат. Цялото грамадно помещение бе потънало в неестествена тишина. Всички мъже и жени в публиката бяха затаили дъх. След това Соториус кимна и петимата внимателно сложиха короната на главата на Рогонт и отстъпиха.

Стирия вече беше една нация.

Кралят се изправи бавно и разпери ръце с отворени длани, гледаше право напред, сякаш можеше да види през древните стени на Сената право в бляскавото бъдеще.

— Скъпи жители на Стирия! — Гласът му отекна в каменните стени. — Наши скромни поданици! И нашите приятели от чужбина, които са добре дошли! — Предимно гуркулски приятели, но пък пророкът беше осигурил такъв голям диамант за короната… — Кървавите години приключиха! — Или щяха да приключат, щом Монца утрепеше Орсо. — Великите градове на нашата горда земя няма да се сражават повече един с друг! — Това предстоеше да се изясни. — А ще се изправят като братя, обвързани от щастливите връзки на приятелство, култура, общо наследство. Крачещи заедно! — В която посока нареди Рогонт. — Сякаш… Стирия се събужда от кошмар. Кошмар, продължил деветнайсет години. Някои от нас почти не помнят време без войни. — Монца се намръщи, мислеше как бащиният й плуг оре черната земя.

— Но сега… войните свършиха! И всички сме победители! Всеки един. — Някои повече от другите, очевидно. — Сега е време за мир! За свобода! За ликуване! — Лироцио прочисти шумно гърлото си и дръпна бродираната си яка с ръка. — Сега е време за надежда, прощаване и единност! — И пълно подчинение, разбира се. Котарда гледаше ръката си. Бледата й кожа беше порозовяла и почти се доближаваше до цвета на роклята й. — Сега е моментът да изковем велика нация, на която да завиди целият свят! Сега е време… — Лироцио започна да кашля, по моравото му лице изби пот. Рогонт се намръщи гневно към него. — Сега е време Стирия да се превърне… — Патин се приведе напред и изпъшка.

— … в една нация… — Нещо не беше наред и всички започваха да го осъзнават. Котарда залитна назад и се препъна. Хвана лъскавия парапет и рухна на пода сред шумолящата червена коприна на роклята си. Публиката ахна ошашавено.

— Една нация… — прошепна Рогонт. Канцлер Соториус падна на колене, трепереше. Розовата му ръка стисна сбръчканото гърло. Патин беше на четири крака, с почервеняло лице и издути вратни вени. Лироцио падна настрани с гръб към Монца, с едва доловимо хриптене. Дясната му длан бе тъмнорозова. Котарда пририта леко и замря. Тълпата наблюдаваше мълчаливо. Вцепенено. Хората не бяха сигурни дали това не е някаква откачена част от представлението. Някаква ужасяваща шега. Патин рухна по очи. Соториус падна назад и се загърчи, токовете на обувките му изтропаха по полираното дърво, след което се отпусна.

Рогонт погледна Монца. Тя не помръдна. Беше замръзнала и безпомощна, както докато наблюдаваше как убиват Бена. Той отвори уста, вдигна ръка към нея, но дъхът му не излезе. Челото му под ръба на короната беше станало яркочервено.

Короната. Всички я бяха пипнали. Очите й се спуснаха към десницата в ръкавица. Всички освен нея.

Лицето на Рогонт се сгърчи. Той направи една крачка, олюля се и падна. Изцъклените му очи се взираха в нищото. Короната се изхлузи от главата му, подскочи по платформата, търкулна се и спря.

Някой в публиката изпищя — разцепващ ушите писък.

Чу се освобождаването на противотежестта, тракането на дърво и хиляда бели славейчета излетяха от клетките си и се издигнаха в нощния въздух като красива чуруликаща буря.

Точно според плана на Рогонт.

Само че от шестимата, предопределени да обединят Стирия и да сложат край на Кървавите години, бе оцеляла само Монца.

Всичко на прах

Тръпката беше изключително доволен от факта, че Великият херцог Рогонт е мъртъв. Може би трябваше да мисли за него като за крал Рогонт, но вече нямаше значение как ще го наречеш и това разширяваше усмивката му още повече.

Може да си велик, колкото си щеш, приживе. Като се върнеш в калта, вече няма разлика. И дори не е нужно много. Може да се случи във всеки глупав момент. Един от приятелите на Тръпката се бе сражавал при Високите хълмове, всичките седем дена, без драскотина. Като на следващата сутрин напускаха долината, се одраска на трън, ръката му гангреняса и след няколко нощи умря. Без смисъл. Без поука. Освен може би да се пазиш от тръните.

Или благородна смърт, като на Руд Три дървета, смърт в щурм, с меч в ръка до последния си миг — и пак същата работа. Сигурно щяха да пеят песни за него, като се напият. Но за мъртвия смъртта си е смърт. Еднаква за всички. Великият изравнител. Прави еднакви и лордове, и просяци.

Огромните амбиции на Рогонт бяха сринати на прах. Силата му бе като мъгла, издухана от сутрешния бриз. Тръпката, едноок убиец, който довчера не бе достоен да оближе ботушите му, днес беше много по-добър. Все още хвърляше сянка. Може би това бе урокът. Взимай от живота, докато още дишаш. В пръстта няма награди, а само мрак.

Излязоха от тунела във вътрешността на Фонтецармо и Тръпката подсвирна и каза:

— Бая работа са свършили.

Монца кимна.

— Или поне са срутили достатъчно. Явно дарът на пророка е проработил.

Тази гуркулска захар беше страховито оръжие. Голям участък от лявата стена беше изчезнал. Кулата в края беше наклонена и напукана и сякаш щеше да рухне по планинския склон всеки момент. На мястото на стената стърчаха порутени останки. Тръпката предположи, че във вътрешността е имало градини, но обстрелът със запалителни снаряди през последните седмици ги бе свел до обгорели храсти, разцепени стебла и изпепелена кал. Всичко това омесено и размазано от снощния дъжд.

Павираният път минаваше през средата на цялата тази мизерия, между шест спрели фонтана, и водеше към здраво затворена черна порта. Няколко сгърчени фигури, надупчени от стрели. Мъртви войници около опожарен таран. Набитото око на Тръпката различи копията, лъковете и проблясващите брони между бойниците. Явно вътрешните стени все още устояваха, а херцог Орсо се бе окопал зад тях.

Минаха покрай голямо влажно платнище, застопорено с камъни. По краищата му имаше локвички дъждовна вода. Докато минаваха, видя отдолу да се подават мокри ботуши и няколко чифта боси крака.

Явно едно от момчетата на Волфиер беше съвсем новобранец, защото пребледня, като видя мъртвите. Тръпката се зачуди кога бе спряло да му пука от гледката на трупове. За него те бяха част от пейзажа, не по-значителни от обгорелите стебла. Един-два трупа не можеха да помрачат доброто му настроение днес.

Монца спря коня си и скочи от седлото.

— Слизай — изръмжа Волфиер и останалите я последваха.

— Защо някои са боси? — Момчето продължаваше да зяпа убитите.

— Защото са имали хубави ботуши — отвърна Тръпката. Момчето погледна собствените си обувки, след което мокрите боси стъпала и притисна ръка към устата си.

Волфиер го потупа по гърба и намигна на Тръпката. Явно закачките с новобранците бяха еднакви навсякъде.

— С ботуши или без, няма значение, като те убият. Не се притеснявай, момче. Ще свикнеш.

— Наистина ли?

— Ако си късметлия — каза Тръпката, — ще живееш достатъчно дълго.

— Ако си късметлия — поправи го Монца, — ще си намериш друга работа. Чакайте тук.

— Да, ваше превъзходителство — каза Волфиер.

Тръпката я изгледа как си проправя път през останките и изчезва. После попита:

— Оправихте ли се с Талинс?

— Надявам се — изръмжа сержантът. — Поне изгасихме пожарите. Сключихме сделка с престъпниците от Стария квартал. Те ще поддържат реда за седмица, а после ние няма да ги закачаме един месец.

— Не е на добре, щом почнеш да караш престъпниците да поддържат реда.

— Светът е крив. — Волфиер присви очи към вътрешната стена. — Старият ми господар е от другата страна. Цял живот се сражавах за него. Докато той беше начело, нямаше безредици.

— Искаш да си при него ли?

Волфиер се намръщи.

— Искам да бяхме спечелили в Осприя. Тогава нямаше да възниква такъв избор. Искам и жена ми да не се беше шибала с пекаря, докато бях на кампания в Съюза преди три години. Само че искането не променя нищо.

Тръпката се усмихна и почука металното си око с нокът.

— Това си е факт.

Коска седеше на полевия си стол в единствената незасегната част на градината и гледаше как козата пасе. Имаше нещо странно успокояващо в бавния, методичен прогрес на животното по останките на ливадата. Мърдането на устните, лекото потракване на зъби, бавните движения, които с постоянство щяха да окосят тревата до стрък. Пъхна пръст в ухото си и опита да махне остатъка от пищенето, който още му пречеше на слуха. Не успя. Въздъхна, вдигна манерката, чу стъпки по чакъла и спря.

Беше Монца. Изглеждаше уморена до смърт. Отпуснати рамене, свити устни, тъмни торбички под очите.

— Защо, по дяволите, имаш коза?

Коска отпи от манерката, направи гримаса и удари нова глътка.

— Козата е благородно животно. В твое отсъствие ми напомня да съм упорит, съсредоточен и да работя здраво. Трябва да се придържаш към нещо в живота, Монцаро. — Козата вдигна глава и изблея в очевидно съгласие. — Надявам се, че няма да се обидиш, ако кажа, че изглеждаш уморена.

— Тежка нощ — прошепна тя и Коска прецени, че това е ужасно подценяващо.

— Сигурен съм.

— Осприанците се изтеглиха от Талинс. Имаше безредици. Паника.

— Неизбежно.

— Някой разпространи слух, че флотата на Съюза е на път.

— Слуховете могат да нанесат повече щети от самите кораби.

— Короната беше отровена — прошепна тя.

— Лидерите на Стирия, повалени от собствената си жажда за власт. В това има някаква поука, не мислиш ли? Комбинация от убийство и метафора. Отровителят-поет успява да убие канцлер, херцог, графиня, първи гражданин и крал и да даде на света ценен урок за живота, всичко това само за една вечер. Нашият общ приятел Морвийр?

— Може би.

— Не мислех, че това педантично копеле има чувство за хумор.

— Прости ми, че не се смея.

— Защо те пощади?

— Не той. — Монца вдигна дясната си ръка. — Ръкавицата ме спаси.

Коска не издържа и се изкиска.

— Гледай ти! Излиза, че като те осакатиха, херцог Орсо и главорезите му ти спасиха живота! Ирониите се трупат една върху друга.

— Ще изчакам по-спокоен момент, за да им се насладя.

— О, аз им се наслаждавам и сега. Изгубих години да чакам по-спокойни моменти. Според моя опит те така и не идват. Само се огледай. Афойците дезертираха още призори. Сипанците се разцепиха на фракции и отстъпиха на юг. Предполагам — за да се сражават помежду си. Армията на Пуранти нямаше търпение да започне гражданска война и взеха да се избиват в окопите. Наложи се Виктус да се намеси! Представяш ли си? Виктус да спира бой? Някои осприанци още са тук, но само защото не знаят какво да правят. Повечето търчат наоколо като кокошки с отрязани глави. Каквито са си. Изумен съм колко бързо се разпадат нещата. Стирия беше обединена за около минута, а сега е в по-голям хаос от всякога. Кой знае кой ще вземе властта, къде и за колко дълго? Явно това, че Кървавите години свършват — Коска се почеса по врата, — се оказа прибързано изказване.

Раменете на Монца сякаш се смъкнаха още по-ниско.

— Не е ли идеална ситуация за наемник?

— От известна гледна точка. Но има прекалено много хаос дори за човек като мен. Кълна се, Хилядата меча са най-организираната и дисциплинирана войска тук. Което показва колко зле са твоите съюзници. — Той протегна крака и сложи единия си ботуш върху другия. — Мисля да отведа бригадата към Визерин и да предявя претенции за трона. Съмнява ме, че при това положение Рогонт ще спази уговорката ни…

— Остани — каза тя и го погледна в очите.

— Да остана?

— Остани.

Настъпи дълга пауза. Гледаха се.

— Нямаш право да искаш това.

— Но те моля. Помогни ми.

— Да ти… помогна? Май се превръщам в най-добрата надежда на всички. Ами верните ти поданици, добрите жители на Талинс? Те няма ли да ти помогнат?

— Те не си падат по битките, както по парадите. Няма да си мръднат пръста дори Орсо да се върне на власт и да ги избеси до крак.

— Бързата смяна на власт, а? Не събра ли войници, докато държеше трона? Не ти е в стила.

— Събрах, колкото имаше, но не мога да им имам вяра. Не и срещу Орсо. Не се знае накъде ще скочат.

— Ех, разделение на лоялностите. Имам опит с това нещо. Непредсказуем сценарий. — Коска пъхна пръст в другото си ухо, пак без особен успех. — Обмисляла ли си възможността… да се откажеш?

Изгледа го, сякаш й говореше на чужд език.

— Какво?

— Аз самият съм оставял хиляди задачи недовършени, незапочнати и направо провалени по целия Кръг на света. Честно казано, пречат ми по-малко, отколкото успехите.

— Аз не съм ти.

— Което е причина за постоянно съжаление и на двама ни. Но все пак. Можеш да зарежеш отмъщението. Да направиш компромис. Да бъдеш… милостива.

— Милостта и страхливостта са едно и също — изръмжа тя и впери свити очи в черната порта в другия край на изгорялата градина.

Коска се усмихна тъжно.

— Дали?

— Съвестта е извинение да не свършиш необходимото.

— Разбирам.

— Няма смисъл да се вайкаш. Светът е такъв.

— Ах.

— Добрите не получават повече. Когато умрат, се превръщат на лайна, като всички нас. Трябва да гледаш напред, само напред и да се биеш, битка по битка. Не можеш да се колебаеш, каквото и да коства, без значение…

— Знаеш ли защо винаги съм те обичал, Монца?

— А? — Тя го стрелна изненадано с поглед.

— Дори след като ме предаде? Дори повече след като ме предаде? — Коска се наведе бавно напред. — Защото знам, че всъщност не вярваш в тези глупости. Това са лъжите, които си повтаряш, за да можеш да живееш с това, което си направила. Което трябва да направиш.

Настъпи дълга пауза. Тя преглътна, сякаш щеше да повърне.

— Винаги си казвал, че в мен има дявол.

— Така ли? Във всички ни има. — Той махна с ръка. — Знаем, че не си светица. Дете на кървавото време. Но въобще не си толкова черна, колкото се изкарваш.

— Не съм ли?

— Аз се преструвам на загрижен за мъжете, но всъщност не ми пука дали ще живеят, или ще умрат. Ти винаги си се грижила за тях, но се преструваше, че не ти пука. Никога не съм те виждал да загубиш напразно човешки живот. И въпреки това харесват мен повече. Ха. Ето ти справедливост. За мен ти винаги си постъпвала правилно, Монца. Дори когато ме предаде, това беше по-добро, отколкото заслужавах. Никога не забравих онзи момент, след обсадата на Мурис, когато не позволи на търговците на роби да отведат децата. Всички искаха да вземат парите. Аз. Верния. Дори Бена. Особено той. Но не и ти.

— Само те одрасках — измърмори тя.

— Не бъди скромна. Беше готова да ме убиеш. Ние живеем в безсърдечни времена и милостта и страхливостта са точно противоположни. Всички се превръщаме на лайна, като умрем, но не всички сме лайна като живи, Монца. Само повечето. — Той вдигна очи към небето. — Бог знае, че аз съм. Но ти никога не си била.

Тя примигна за момент.

— Ще ми помогнеш ли?

Коска вдигна манерката си, осъзна, че е празна, и затвори капачката. Проклетото нещо трябваше да се пълни твърде често.

— Разбира се, че ще ти помогна. Нито за миг не съм се колебал. Даже вече съм организирал щурма.

— Тогава защо…

— Просто исках да ме помолиш. Изненадан съм, че го направи. Как можа да ти хрумне, че Хилядата меча ще свършат тежката работа по обсада, ще имат един от най-богатите дворци на Стирия в ръцете си и ще се оттеглят без никаква плячка? Да не си се побъркала? Не мога да ги разгоня тия алчни копелета и с лопата. Ще атакуваме призори — със или без теб — и ще опоскаме двореца. Предполагам, че по обед момчетата ще свалят оловните листове от покрива. Правилото за четвъртините и така нататък.

— А Орсо?

— Орсо е човек от миналото. — Коска се изправи и потупа нежно козата. — Прави с него каквото искаш.

Неизбежното

Заровете показваха две и едно.

На днешния ден, преди три години, Саджаам беше откупил свободата на Дружелюбния от Убежището. Три години, които прекара без дом. Беше следвал трима души, двама мъже и една жена, през цяла Стирия и обратно. През това време мястото, което мразеше най-малко, се оказа Хилядата меча и не само защото имаше число в името си, което, разбира се, бе добро начало.

Тук имаше ред, до известна степен. Хората получаваха задачи със съответното време да ги извършат и знаеха мястото си в голямата машина. Бригадата беше надлежно заведена в трите счетоводни книги на писаря. Колко хора служат при всеки капитан, заплащане, стаж, наета екипировка. Всичко можеше да бъде преброено. Имаше правила, до известна степен, точни и приложими. Правила за пиене, хазарт и сбивания. Правила за използване на курвите. Правила за това кой къде седи. Кой, къде и кога да ходи. Кой да се бие и кой не. И най-важното Правило на четвъртините, отнасящо се до разпределението на плячката, което се спазваше със стриктна дисциплина.

Когато се нарушаха правилата, следваха стриктни наказания, разбираеми от всички. Обикновено брой удари с камшик. Дружелюбния бе видял вчера как бичуваха един мъж, защото се бе изпикал на неправилно място. Не изглеждаше като сериозно престъпление, но Виктус им обясни. Първо почваш да пикаеш, където ти падне, после да сереш и накрая всички умират от чума. Затова човекът отнесе три камшика.

Две и едно.

Любимото място на Дружелюбния беше столовата. В храненията имаше някаква успокояваща рутина, която му напомняше за Убежището. Намръщените готвачи с лекьосани престилки. Парата от големите казани. Чукането и тракането на ножове и лъжици. Сърбането и мляскането. Опашките от бутащи се мъже, които все искаха повече, но никога не получаваха.

Мъжете, които щяха да щурмуват тази сутрин, получиха допълнително по две кюфтета и един черпак супа. Две и едно. Коска беше казал, че е едно да те наръгат с копие на стълбата, но няма да позволи хората му да падат от глад.

— Ще атакуваме след час.

Дружелюбния кимна.

Коска си пое тежко дъх, издиша през носа и се намръщи.

— Предимно със стълби. — Дружелюбния бе проследил направата им през последните дни. Общо двайсет и една. Две и едно. Всичките имаха по трийсет и едно стъпало, освен една, която имаше трийсет и две. Едно, две, три. — Монца ще тръгне с тях. Иска да се добере първа до Орсо. Държи си твърдо на отмъщението.

Дружелюбния сви рамене. Тя си беше такава.

— Честно казано, притеснявам се за нея.

Дружелюбния сви рамене. На него му беше все едно.

— Битката е опасно нещо.

Дружелюбния кимна. Това беше очевидно.

— Приятелю, искам да стоиш до нея по време на сражението. Погрижи се да не пострада.

— Ами ти?

— Аз ли? — Коска тупна Дружелюбния по рамото. — Единствената защита, която ми е нужна, е високото мнение, което останалите имат за мен.

— Сигурен ли си?

— Не. Но аз ще съм на обичайното място. Колкото се може по-далеч от сражението, в компанията на моята манерка. Нещо ми подсказва, че Монца ще има по-голяма нужда от теб. Там все още има врагове. Дружелюбен…

— Да?

— Бъди нащрек и внимавай. Лисицата е най-опасна, когато е в капан. Орсо ще е приготвил някои смъртоносни трикове. — Изду бузи. — Неизбежно е. Оглеждай се… за Морвийр.

— Добре. — Муркато щеше да разполага с него и Тръпката. Същите трима като при убийството на Гоба. Двама и една. Уви заровете и ги прибра в джоба си. Загледа как разсипват храна с димящи черпаци. Заслуша мърморенето на мъжете. Започна да брои оплакванията.

Сивата зора преминаваше в златисто утро, слънцето изпълзяваше над бойниците на стената, която трябваше да изкачат, назъбената сянка започваше да се плъзга по опустошената градина.

Скоро щяха да започнат. Тръпката затвори око и се усмихна към слънцето. Годината си отиваше и ставаше все по-студено. В момента бе като прекрасна лятна утрин в Севера. Като утрините, в които се бе сражавал в големи битки. Утрини, в които бе извършвал велики подвизи, както и някои доста ниски постъпки.

— Изглеждаш доста щастлив — долетя гласът на Монца — като за човек, който ще си рискува живота.

Тръпката отвори око и насочи усмивката си към нея.

— Постигнах мир със себе си.

— Браво. Това е най-трудната за печелене война.

— Не казвам, че спечелих. Просто спрях да се бия.

— Почвам да мисля, че това е единствената победа, която си струва — измърмори тя почти на себе си.

Пред тях първата вълна наемници беше готова да започне. Мъжете стояха до стълбите, стискаха големи щитове в левите си ръце и пристъпваха нервно, което беше обяснимо. Тръпката не можеше да каже, че задачата му допада. Не бяха направили никакво усилие да прикрият какво са планирали. Всички и от двете страни на стената знаеха какво ще се случи.

Втората вълна, по-близо до Тръпката, също се подготвяше за тръгване. Последен оглед на меча, затягане на каишките на бронята. Два бързи вица, с надеждата, че няма да са последните, които разказваш. Тръпката се усмихна, докато ги наблюдаваше. Беше виждал това десетки пъти. Чувстваше се почти като у дома.

— Усещала ли си някога, че си на грешното място? — попита той. — Че ако минеш отвъд следващия хълм, прекосиш следващата река, погледнеш в следващата долина… всичко ще пасне. Ще бъде наред.

Монца присви очи към вътрешните стени.

— Горе-долу цял живот.

— Цял живот се готвиш за следващото нещо. Вече изкатерих доста хълмове. Прекосих доста реки. Даже минах морето. Зарязах всичко познато и дойдох в Стирия. Но когато слязох от кораба на кейовете, бях същият мъж, със същия живот. Следващата долина не е по-различна от тази. Във всеки случай не е по-добра. Мисля, че научих… да се задържам на място. Да бъда такъв, какъвто съм.

— И какъв си?

Той погледна брадвата на коленете си.

— Бих казал убиец.

— Само това?

— Честно ли? Ами да. — Той сви рамене. — Нали затова ме взе?

Монца се намръщи към земята.

— А какво стана с оптимизма?

— Не може ли да съм оптимистичен убиец? Човекът, който уби брат ми, ми каза, че доброто и злото зависят от това къде стоиш. Всички си имаме причини. А дали са почтени, зависи кого ще попиташ, нали?

— Дали?

— Мислех, че точно ти би се съгласила.

— Може би преди. Сега не съм сигурна. Може би това са лъжите, които си казваме, за да можем да живеем с това, което сме извършили.

Тръпката не можа да се удържи и избухна в смях.

— Кое му е забавното?

— Аз нямам нужда от извинения. Това се опитвам да ти обясня. Как се казваше, когато нещо е длъжно да се случи? Имате дума, нали? Когато не можеш да спреш нещо? Не можеш да се измъкнеш, колкото и да опитваш?

— Неизбежно — отвърна Монца.

— Точно. Неизбежно. — Тръпката завъртя думата в устата си, като къс сочно месо. — Щастлив съм от случилото се. Щастлив съм за това, което ще се случи.

Във въздуха се разнесе високо изсвирване. Първата вълна се надигна с тракане на доспехи и се раздели на групи по дузина, дузините хванаха дългите стълби. Заподтичваха напред в не особено добър ред, хлъзгаха се из калната градина. Последваха ги колебливи стрелци с лъкове и арбалети, които трябваше да отвличат вниманието на защитниците по стените. Чуха се няколко стона и викове за „спокойствие“, но като цяло си беше тиха атака. Пък и няма смисъл да надаваш бойния си вик, докато тичаш към стената. Като стигнеш там, какво ще правиш? Не можеш да крещиш, докато изкачваш стълба.

— Почна се. — Тръпката се надигна и размаха брадвата над главата си. — Хайде! Хайде, копелета!

Прекосиха половината градина, преди някой да изкрещи команда за стрелба. От стените се разнесе щракане и бръмчене. Стрелите западаха сред налитащите мъже. Чуха се отделни писъци и викове, няколко момчета паднаха, но останалите продължиха щурма, още по-бързо. Наемниците отвърнаха със свой залп, но повечето стрели отскочиха от бойниците или прелетяха над стената.

Чу се ново изсвирване и втората вълна тръгна. Мъжете, които бяха изтеглили щастливия късмет да се катерят. Предимно с леки доспехи, за да се движат бързо и ловко. Първата дузина беше стигнала до стените и вдигаше стълбата. Един от мъжете падна със стрела във врата, но останалите се справиха със задачата — стълбата се люшна и изтрака в парапета. Останалите стълби също взеха да се надигат. Ново раздвижване по стените. Появиха се мъже, които хвърляха камъни надолу. Върху втората вълна също се посипаха стрели, но наемниците се движеха бързо и вече започваха катеренето. Шест опрени стълби, после десет. Единайсетата се разпадна, щом удари бойниците, и парчета дърво се посипаха върху момчетата отдолу. Тръпката се захили.

Летяха стрели и камъни. Мъже падаха от стените или на път към тях. Наемниците сечаха като луди, щом стигнеха до бойниците, но очакващите ги копиеносци ги пронизваха.

Защитниците изляха нещо върху една от стълбите, хвърлиха факла и стълбата избухна в пламъци. Масло значи. Тръпката тикна брадвата в примката на гърба си. Най-доброто място, когато катериш стълба. Освен ако не се подхлъзнеш и не ти отреже главата, разбира се. Тази мисъл го накара да се засмее отново. Двама от мъжете около него се намръщиха, че се смее толкова често, но не му пукаше. Кръвта му вече кипеше. Само го караха да се хили повече.

Наемниците бяха успели да овладеят парапета вдясно. Още хора напираха отдолу. Стълба с войници беше избутана от стената с помощта на пръти. Задържа се вертикално за момент, като най-доброто представление с кокили. Бедните копелета на върха нямаха никакъв шанс. Стълбата бавно се наклони назад и се стовари на паважа.

Имаше втори пробив и отляво, точно до портата. Пет или шест от стълбите бяха съборени, две горяха, но по останалите се катереше стабилен прилив от войници. Защитниците едва ли бяха много и разликата в бройката си казваше думата.

Свирката прозвуча отново и се задвижи третата вълна. По-тежко бронирани мъже, които трябваше да задълбочат щурма и да атакуват двореца.

— Да тръгваме — каза Монца.

Тръпката си пое дъх и затича.

Лъковете и арбалетите вече бяха спрели. Само няколко стрели полетяха от амбразурите в кулите. Така че беше по-щастлива атака от тази на предишната вълна. Леко сутрешно бягане между труповете в изпепелената градина към една от средните стълби. Двама мъже и един сержант стояха я държаха здраво. Сержантът тупаше всеки изкачващ се по гърба.

— Нагоре, момчета, нагоре! Бързо, но стабилно! Не се мотайте! Качете се и ги убийте тия шибаняци! Хайде, копеле… О, извинете… а-а-а… ваше превъзходителство?

— Само дръж здраво. — Монца започна да се изкачва.

Тръпката я последва. Ръцете му се изплъзваха от грубите пречки, ботушите му стържеха по дървото, дъхът му свистеше през усмивката, мускулите се напъваха болезнено. Гледаше само към стената. Нямаше смисъл да се оглежда. Ами ако долети стрела? Няма какво да направиш. Ако някой хвърли камък или изсипе казан с вряла вода? Няма какво да направиш. Ако избутат стълбата? Скапан късмет, но оглеждането само ще те забави и ще го направи по-вероятно. Затова продължаваше, като пъхтеше през стиснати зъби.

Стигна догоре и се прехвърли през парапета. Монца беше извадила меч и оглеждаше вътрешния двор. Чуваха се звуци от бой, но не наблизо. На стената лежаха няколко трупа, от двете армии. Някакъв наемник се бе облегнал на зида и стенеше. Ръката му бе отсечена от лакътя, а рамото бе стегнато с въже, за да спре кръвта.

— Падна от ръба, падна от ръба — продължаваше да повтаря той. Тръпката прецени, че едва ли ще оцелее до обед, но пък така щеше да има повече пари за останалите. Трябваше да гледа от добрата страна, нали? Това беше смисълът на оптимизма.

Смъкна щита от гърба си и тикна ръка в каишките. Извади брадвата я хвана здраво. Усещането беше добро. Като ковач, взимащ чука и подготвящ се за работа. Под тях имаше други градини в изсечени в склона тераси. Не бяха толкова пострадали като външните. От трите им страни се издигаха сгради. Блестящи прозорци, изкусно каменоделство, куполи, кулички, окичени със статуи и блестящи шипове. Не беше нужно да си много умен, за да забележиш двореца на Орсо. Добре, защото Тръпката знаеше, че не е много умен. Само кръвожаден.

— Да тръгваме — каза Монца.

Тръпката се ухили.

— Следвам те.

Окопите, които ограждаха прашния планински склон, бяха празни. Войниците се бяха разпилели обратно към домовете си или за да вземат участие в множеството боричкания за власт, избухнали след ненавременната кончина на крал Рогонт и неговите съюзници. Бяха останали само Хилядата меча, заобиколили гладно двореца на херцог Орсо, като червеи около труп. Шенкт беше виждал всичко това и преди. Лоялност, дълг, гордост, все емоции, които правеха хората доволно щастливи в мирно време, но се изпаряваха светкавично, щом се надигнеше буря. Но алчността? На алчността винаги можеше да се разчита.

Мина по извития път и през осеяното със следи от битка пространство пред стените и се озова пред надвисналата порта на Фонтецармо. Само един наемник стоеше на походно столче пред отворените врати, копието му беше опряно на стената.

— Каква работа имаш тук? — попита той без особен интерес.

— Херцог Орсо ми поръча да убия Монцаро Муркато, понастоящем Велика херцогиня на Талинс.

— Страхотно. — Стражът придърпа яката около ушите си и се облегна на стената.

Хората често вярваха най-малко на истината. Шенкт се замисли за това, докато вървеше по тунела към вътрешността на крепостта. Подредената красота на градините на херцог Орсо беше изчезнала, заедно с половината северна стена. Наемниците бяха опустошили всичко. Типично за войната. Голяма бъркотия. Също типично за войната.

Очевидно последният щурм беше започнал. По вътрешните стени имаше подпрени стълби, а в подножието им бяха разпръснати трупове. Около тях се въртяха санитари, предлагаха вода, поставяха шини и превръзки и изнасяха мъжете на носилки. Шенкт знаеше, че малцина от тези, които не могат да станат сами, ще оцелеят. Но хората се вкопчваха и в най-крехката надежда. Това беше едно от малкото неща, достойни за уважение.

Спря мълчаливо до един счупен фонтан и загледа как ранените се приближават към неизбежното. Някакъв мъж се плъзна покрай него и почти го блъсна. Незабележителен оплешивяващ човек с износен кожен жакет.

— Ах! Най-искрените ми извинения!

Шенкт не отвърна нищо.

— Вие… вие… така да се каже… в нападението ли участвате?

— В известен смисъл.

— И аз, и аз. В известен смисъл. — Нямаше нищо по-естествено от наемник, бягащ от схватката, но нещо не се връзваше. Този мъж беше облечен като главорез, но говореше като лош писател. Едната му ръка потрепваше, сякаш да отвлече вниманието, а другата очевидно посягаше за скрито оръжие. Шенкт се намръщи. Нямаше желание да привлича излишно внимание. Затова реши да даде шанс на мъжа, както правеше, когато му се удадеше възможност.

— Значи и двамата имаме работа. Нека не си губим повече времето.

Лицето на човека с кожения жакет засия.

— Абсолютно сте прав. На работа.

Морвийр се засмя фалшиво и усети, че по погрешка е използвал истинския си глас.

— На работа — изръмжа с неубедителен баритон.

— На работа — отвърна мъжът. Блестящите му очи не трепнаха.

— Така. Добре. — Морвийр го заобиколи и се отдалечи. Дръпна пръсти от отровната игла и отпусна ръката си безобидно настрани. Несъмнено странникът имаше необичайни маниери, но ако тровеше всеки срещнат с подобни недостатъци, нямаше да стигне доникъде. Задачата му бе да отрови седем от най-влиятелните личности на континента и едва напоследък бе успял да постигне забележителен успех.

Все още бе в захлас от мащаба на делото си, от дързостта, с която бе изпълнено, и от безпрецедентния успех на плана. Не се съмняваше, че е най-великият отровител и че неоспоримо е влязъл в историята. Тежеше му, че не може да сподели успеха си със света. Не можеше да се наслади на абсолютно заслужения триумф. Ако колебливият директор на сиропиталището бе видял този щастлив ден, щеше да е принуден да признае, че Кастор Морвийр наистина е безкрайно талантлив! Ако жена му го бе видяла, щеше най-сетне да го разбере и никога да не се оплаква от необичайните му навици! Ако прословутият му някогашен учител Мумах-ийн-Бек беше тук, най-сетне щеше да признае, че ученикът му го е задминал окончателно. Ако Дей беше още жива, щеше да пусне сребристия си смях, признавайки гения му. Щеше да се усмихне невинно и да го докосне нежно, може би дори… Но сега не бе време за такива фантазии. Имаше си сериозни причини да отрови и четиримата, така че трябваше да се задоволи със собствените си поздравления.

Явно убийството на Рогонт и съюзниците му беше елиминирало окончателно организацията по обсадата на Фонтецармо. Въобще не беше преувеличено да каже, че вътрешният двор не се охранява изобщо. Знаеше, че Никомо Коска е префърцунен палячо, заклет пияница и абсолютно некомпетентен, но предполагаше, че все ще вземе някакви мерки за сигурност. Това беше почти разочароващо лесно.

Битката на стената беше стихнала. Вратата към вътрешния двор беше в ръцете на наемниците и зееше широко отворена. Звуците от сражението долитаха приглушено, някъде откъм градините. Явно Хилядата меча бяха превзели цитаделата и гибелта на херцог Орсо беше неизбежна, но това не притесняваше Морвийр. Все пак великите мъже идват и си отиват. Той разполагаше с обещание от Банкова къща „Валинт и Балк“, а това беше над всеки човек или държава. Това беше безсмъртно.

Ранените лежаха на опосканата трева в сянката на дърво, за което някой необяснимо беше вързал коза. Морвийр направи гримаса, докато минаваше на пръсти покрай тях. Гледката на кървави превръзки, разкъсани дрехи и плът…

— Вода… — прошепна един от тях и го стисна за глезена.

— Все вода! — Морвийр освободи крака си. — Намери си сам! — Забърза и отвори вратата на най-голямата кула във външното крило, където бяха покоите на управителя на двореца, понастоящем заети от Никомо Коска.

Вмъкна се в тъмния, осветен само от амбразурите за стрелците коридор. Запромъква се по витото стълбище, опрял гръб в стената. Езикът му бе притиснат към небцето. Хилядата меча бяха толкова лесно заблудими, колкото и командира им, но знаеше, че лошият късмет може да помрачи радостта му във всеки момент. Винаги предпазливостта на първо място.

Първият етаж беше превърнат в склад и напълнен с разни сандъци. Морвийр го подмина. На втория имаше празни нарове, несъмнено заемани от защитниците на крепостта. Изкатери още две площадки, отвори леко вратата с пръст и надникна.

В кръглата стая имаше голямо легло със завеси, етажерка с множество впечатляващо изглеждащи книги, писалище, ракла за дрехи, стойка за брони с лъскав нагръдник, стойка за мечове с няколко оръжия, маса с четири стола и тесте карти, голям резбован шкаф със стъклени чаши. На закачалката до леглото висяха няколко отвратителни шапки с кристални игли, проблясваща бродерия и разноцветни пера, поклащащи се от нежния ветрец през отворения прозорец. Несъмнено това бе стаята, която си бе присвоил Коска — никой друг нямаше да мъкне толкова абсурдни аксесоари за глава. В момента пияницата го нямаше. Морвийр се вмъкна и затвори внимателно вратата. Мина на пръсти през стаята, като внимателно заобиколи едно покрито ведро, и внимателно отвори вратите на шкафа.

Позволи си минимална усмивка. Никомо Коска несъмнено се мислеше за романтик и ексцентрик, който не се поддава на правила. Но всъщност беше предсказуем като звездите и честотата на прилива. Повечето хора никога не се променят и пияницата винаги си остава пияница. Основната трудност идваше от голямото разнообразие бутилки, които бе събрал. Нямаше как да се разбере коя е следващата. Морвийр нямаше избор освен да отрови всичките.

Сложи си ръкавиците и измъкна разтвора от зелено семе от вътрешния си джоб. Беше смъртоносен само при поглъщане и появата на ефекта зависеше най-вече от жертвата, но оставяше съвсем лек плодов мирис, абсолютно неуловим, ако се смеси с алкохол. Запомни внимателно местата на всички бутилки и как точно са запушени. След това ги отвори и започна да капе прецизно по една капка с пипетката си. Усмихваше се, докато тровеше бутилки с най-различни форми, размери и цветове. Тази работа беше обикновена, за разлика от вдъхновяващото отравяне на короната, но не по-малко благородна. Щеше да прелети през стаята като вятъра на смъртта, неуловим, но носещ заслужен край на противния пияница. Още един слух за смъртта на Никомо Коска. Само още един. Малцина щяха да отрекат, че това е правилно и заслужава публична похвала…

Замръзна. По стълбите се чуваха стъпки. Запуши бързо последната бутилка и се шмугна през една тясна вратичка в някакво тъмно малко помещение…

Сбърчи нос от силната миризма на урина. Суровата господарка Съдбата не пропускаше възможност да го унижи. Трябваше да се досети, че ще му се наложи да се крие в тоалетната. Сега само можеше да се надява, че Коска не е обзет от неудържима нужда да изпразни мехура си…

Битката за стените беше спечелена, при това без почти никакви затруднения. Несъмнено сраженията продължаваха в богатите стаи и мраморните зали на двореца. Но Коска, застанал на върха на кулата, не виждаше нищо. А и да виждаше, каква разлика? Като си присъствал на едно падане на крепост…

— Виктус, приятелю!

— А? — Последният оцелял старши капитан на Хилядата меча свали далекогледа и го изгледа с обичайното си подозрително намръщване.

— Подозирам, че победата е наша.

— Подозирам, че си прав.

— Двамата не можем да помогнем повече, дори да виждахме нещо.

— Говориш вярно, както винаги. — Коска прие това за шега. — Вече е неизбежно. Остана само да разделим плячката. — Виктус несъзнателно погали множеството верижки на врата си. — Любимата ми част от всяка обсада.

— Да поиграем карти?

— Че защо не?

Коска сви далекогледа си и тръгна по витото стълбище към стаята, която бе заел. Отиде до шкафа и отвори резбованите врати. Разноцветните бутилки го поздравиха като тълпа стари приятели. Ех, питие, питие, питие. Взе чаша и измъкна тапата на най-близкото шише с нежно изпукване.

— Питие? — попита през рамо.

— Че защо не?

Все още имаше сражение, но нищо, което да се нарече организирана съпротива. Наемниците бяха овладели стените, избутаха защитниците от градините и в момента нахлуваха в кулите, сградите и двореца, уплашени да не пропуснат плячкосването. Никой не се сражаваше по-свирепо и бързо от Хилядата меча, когато надушеха плячка.

— Насам. — Монца забърза към главната порта на палата, вървеше по същия път като в деня, в който убиха брат й. Мина покрай кръглия шадраван. Две тела плуваха по корем в сянката на колоната на Скарпиус. Тръпката я последва със странната усмивка, която не слизаше цял ден от лицето му. Минаха покрай нетърпелива група мъже, сгъчкани около някаква врата; гледаха с алчен блясък в очите, докато двама я блъскаха с брадви. Щом я разбиха, започнаха да крещят, да се бутат и да се ръчкат с лакти кой да влезе пръв. Двама паднаха на земята и се сборичкаха, макар още да не бяха откраднали нищо.

По-нататък двама наемници бяха спипали слуга със златиста ливрея. Единият го удряше и крещеше: „Къде са шибаните пари?“. След това другият правеше същото. Главата на слугата се мяташе напред-назад.

— Къде са шибаните пари, къде са шибаните пари, къде са шибаните пари…?

Някакъв прозорец се пръсна сред дъжд от олово и строшени стъкла и от него излетя резбовано бюро и се строши на паважа. Последва го подвикващ наемник, мъкнещ нещо бляскаво. Може би завеси. Монца чу писък, обърна се и видя как някой полита надолу с главата от прозорец на горния етаж и пада в градината. Отнякъде се носеха писъци. Звучеше като женски глас, но беше толкова отчаян, че не можеше да се прецени. Навсякъде се чуваха викове, смях и пищене. Преглътна прилошаването и се опита да не мисли, че тя е виновна за всичко това. Ето до какво бе довело нейното отмъщение. Можеше само да гледа право напред и да се надява да открие първа Орсо.

Да го открие и да го накара да си плати.

Големите укрепени врати на палата бяха все още заключени, но наемниците бяха намерили път покрай тях — през един от величествените прозорци. Явно някой се бе порязал в бързината да забогатее, защото первазът беше оцапан с кръв. Ботушите на Монца изпращяха по натрошеното стъкло и тя се вмъкна в голямата трапезария. Беше вечеряла веднъж в нея. Беше се смяла заедно с брат си, с Верния, Орсо, Арио, Фоскар, Ганмарк и цяла тълпа офицери. Почти всички от гостите онази вечер бяха мъртви. Стаята също не беше в по-добро състояние.

Приличаше на поле, опустошено от скакалци. Наемниците бяха отмъкнали половината картини, а останалите бяха нарязани, просто така. Двете огромни вази до камината бяха твърде тежки, затова ги бяха счупили и бяха отмъкнали позлатените дръжки. Бяха отнесли всички завеси и всички чинии, освен начупените по полирания под. Странно как в такова време хората са не по-малко склонни да строшат нещо, отколкото да го откраднат. Все още се въртяха наоколо. Измъкваха чекмеджета, изтръгваха свещници от стените, отмъкваха всичко, което можеше да струва нещо. Някакъв глупак беше качил на масата стол и се протягаше, за да стигне до полилея. Друг човъркаше с нож кристалните дръжки на вратите.

Един наемник с белези от шарка й се ухили; ръцете му бяха пълни с посребрена посуда.

— Гепих лъжиците!

Монца го бутна, той залитна и изтърва плячката си. Останалите се скупчиха като гладни гъски. Монца ги разбута и влезе в мраморния коридор. Тръпката беше до рамото й. Отдолу долитаха звуци от сражение. Викове и крясъци, тракане на метал и пукане на дърво, отвсякъде и никъде. Тя се огледа в сумрака, за да се ориентира.

— Насам. — Подминаха някаква всекидневна. Вътре наемниците режеха тапицерията на столовете, сякаш Орсо бе скрил парите си там. Нетърпелива тълпа разбиваше следващата врата. Някакъв мъж получи стрела във врата, щом я събориха, но останалите нахлуха вътре и се чу дрънчене на оръжия. Монца беше вперила очи напред и мислеше само за Орсо. Тръгна нагоре по стъпалата със стиснати зъби, почти без да усеща болката в краката си.

Озоваха се в мрачна галерия с висок таван, окичен с позлатени листа. Цялата стена представляваше огромен орган с най-различни лъскави тръби, резбована дървесина и стол за музиканта пред клавишите. Отдолу, под красивите дървени перила, имаше стая за музика. Наемниците пищяха, хилеха се и изкарваха налудничава симфония, докато трошаха инструментите.

— Близко сме — прошепна тя през рамо.

— Добре. Значи е време да приключваме.

Точно нейните мисли. Тя се плъзна към високата врата на стената.

— Покоите на Орсо са в тази посока.

— Не, не.

Намръщи се и погледна през рамо. Тръпката бе спрял и се усмихваше, металното му око проблясваше на оскъдната светлина.

— Не това.

Монца усети студените иглички по гърба си.

— А какво?

— Знаеш какво. — Усмивката му се разшири, белезите помръднаха и той изпука врата си — наляво, после надясно.

Тя приклекна в бойна стойка тъкмо навреме. Тръпката изръмжа и я нападна, размахал брадвата. Монца отскочи, блъсна една табуретка и почти падна, докато осъзнаваше случващото се. Брадвата издрънча в тръбите на органа и изтръгна лудешка нота. Тръпката я измъкна — в крехкия метал остана голяма дупка — и скочи отново към нея, но объркването бе преминало и студеният гняв запълваше празнината.

— Едноок педераст! — Не беше умно, но от сърце. Монца мушна напред, но той отби меча с щита си, замахна с брадвата и тя едва успя да отскочи. Тежкото острие удари дървената ламперия и от нея се разхвърчаха трески. Тя отстъпи внимателно, стараеше се да запази дистанция. Имаше по-малък шанс да парира тежката стомана от това да засвири на органа.

— Защо? — изръмжа Монца. Острието на калвеса се движеше в малки кръгове. Всъщност не й пукаше за причините. Просто печелеше време, докато търсеше пролука.

— Може би ми писна от презрението ти. — Тръпката пристъпи напред, прикрит от щита, и тя отново отскочи. — А може би Айдър ми предложи повече.

— Айдър? — Монца се изсмя в лицето му. — Това е проблемът ти! Ти си шибан идиот! — Мушна отново при последната дума, опитваше се да го хване неподготвен, но той не се заблуди и отблъсна удара с щита.

— Аз ли съм идиот? Колко пъти те спасих? Загубих окото си! За да ме презреш с празноглавото копеле Рогонт? Правиш ме на шибан глупак, продължаваш да очакваш лоялността ми и после аз съм идиот? — Беше трудно да го отрече, особено след като й го хвърляше в лицето. Трябваше да послуша Рогонт и да го остави да го убие, но се бе поддала на вината. Милостта може и да беше смела, както казваше Коска, но май не винаги беше умна. Тръпката помръдна отново и тя отстъпи. След малко нямаше да има накъде да отстъпва.

— Трябваше да го предвидиш — прошепна той и Монца призна, че има право. Очертаваше се от доста време. Откакто бе преспала с Рогонт. Откакто бе обърнала гръб на Тръпката. Откакто той бе изгубил окото си в подземията на двореца на Салиер. Може би това се задаваше от първия момент, в който се бяха срещнали. Даже още преди това. Винаги.

Някои неща са неизбежни.

Във въртележката…

Брадвата на Тръпката издрънча отново в тръбите. Не знаеше за какъв чеп служат, но издаваха много шибани звуци. Монца вече бе отскочила и вдигаше меча си с присвити очи. Трябваше да й сцепи черепа в гръб и да приключи. Но искаше тя да знае кой и защо го е направил. Имаше отчаяна нужда от това.

— Не трябва да го правиш — изсъска тя. — Все още можеш да се измъкнеш.

— Мислех, че само мъртвите прощават. — Той се завъртя, за да й отреже пространството за маневриране.

— Давам ти шанс, Тръпка. Върни се в Севера, никой няма да те преследва.

— Да ме преследва който иска. Но мисля да се задържа още малко. Човек трябва да държи на нещо, нали? Все още имам гордост.

— Майната й на гордостта! Щеше да си продаваш задника по улиците на Талинс, ако не бях аз! — Твърде вероятно. — Знаеше рисковете. Сам избра да вземеш парите. — Също вярно. — Не съм правила никакви обещания, нито съм нарушавала нещо! — Съвсем вярно — Онази кучка Айдър няма да ти даде и монета!

Беше трудно да спори с повечето й доводи, но вече бе късно да се връща, а и брадва в главата слагаше край на всеки спор.

— Ще видим. — Тръпката тръгна към нея, прикрит зад щита. — Не става въпрос за пари. Това е… отмъщение. Мислех, че ще ме разбереш.

— Майната му на твоето отмъщение! — Тя сграбчи табуретката и я хвърли по него. Тръпката я изби с щита си през балкона, но Монца нападна веднага. Той успя да блокира меча й с дръжката на брадвата и острието се плъзна по нея. Монца беше притисната в него и ръмжеше, а върхът на меча се въртеше около здравото му око.

Тя го заплю в лицето и той инстинктивно се дръпна. Удари го с лакът под челюстта и главата му се отметна настрани. Дръпна меча назад за удар, но той успя да замахне първи. Монца отскочи, а брадвата откърти голямо парче от дървения парапет. Тръпката се изви, защото знаеше, че мечът й идва. Усети как стоманата се плъзга по ризата му и оставя гореща следа по корема му. Монца залитна, загубила равновесие. Севернякът премести тежестта си, изръмжа и замахна с щита, с цялата си сила и гняв. Удари я по лицето, отметна главата й и я отхвърли върху тръбите с глухо издрънчаване. Тилът й остави голяма вдлъбнатина. Монца отскочи и падна по гръб, мечът се изплъзна от ръката й.

Тръпката я изгледа за момент. Кръвта бучеше в черепа му, потта капеше от обезобразеното му лице. Някакъв мускул на врата й помръдна. Тънък врат. Можеше да пристъпи и да отсече главата й, сякаш сече дърво. При тази мисъл пръстите му стиснаха нервно брадвата. Тя изкашля малко кръв, изстена и разтърси глава. Започна да се надига с размътен поглед и застана на четири крака. Взе да опипва замаяно за меча.

— Не, не. — Той пристъпи и го изрита към ъгъла.

Монца потръпна, обърна глава на другата страна и бавно запълзя към меча. Дишаше тежко, кръвта от носа й капеше по дървения под. Той я последва, като продължи да говори. Странно. Кървавия Девет му беше казал веднъж, че ако искаш да убиеш някого, го направи, а недей да дрънкаш, и Тръпката се стараеше да го спазва. Можеше да я убие лесно, сякаш премазва бръмбар, но не го направи. Чудеше се дали говори, за да удължи момента, или за да го изчака да премине. Но въпреки това продължаваше.

— Нека не се преструваме, че ти си жертвата в ситуацията! Ти изби половината Стирия, за да постигнеш своето! Ти си подла, лъжлива, отравяща, убиваща, предаваща, шибаща брат си кучка. Нали! Аз върша правилното. Всичко е въпрос на гледна точка. Не съм чудовище. Може би причините ми не са съвсем благородни. Всеки си има причини. Но светът ще е по-добър без теб! — Искаше гласът му да не е толкова хриплив, защото казваше истината. — Аз върша правилното! — Факт, и искаше тя да го признае. Дължеше му го. — Ще е по-добро място без теб! — Надвеси се над нея, чу тропащи стъпки зад гърба си, обърна се…

Дружелюбния го блъсна с пълна скорост и го събори. Тръпката изръмжа, хвана го за гърба с ръката с щита, но успя единствено да го повлече след себе си. Двамата строшиха дървения парапет и се превъртяха в празния въздух.

Никомо Коска се появи пред очите му и хвърли шапката си с театрален жест през стаята. Явно пропусна целта, защото тя падна на пода, недалеч от вратата на тоалетната. Устата на Морвийр се изви в триумфална усмивка. Старият наемник държеше метална манерка. Същата, която самият Морвийр му бе подхвърлил като обида в Сипани. Дъртият гаден пияница сигурно я бе прибрал с надеждата да оближе последните капки грог. Колко празно изглеждаше обещанието му да не пие повече! Толкова за възможностите на човек да се промени. Разбира се, Морвийр не очакваше нещо друго от световния експерт в празните обещания, но почти тъжното сриване на Коска сякаш го изненада.

Чу как шкафът се отваря.

— Само да си долея. — Гласът на Коска, макар да не го виждаше. Тракане на метал.

Морвийр можеше да зърне невестулчата физиономия на спътника му.

— Как пиеш тая пикня?

— Все нещо трябва да пия, нали? Препоръча ми го стар приятел, който, уви, е мъртъв.

— Останаха ли ти стари приятели, дето да не са мъртви?

— Само ти, Виктус, само ти.

Звън на чаши и Коска мина покрай тесния процеп, през който наблюдаваше Морвийр. В едната ръка държеше манерката, а в другата чаша и бутилка. Красиво лилаво шише, което Морвийр помнеше, че е отровил преди миг. Явно беше изработил нова фатална ирония. Коска щеше сам да е виновен за разрушението си, както се случваше често в този живот. Но този път щеше да е задоволително окончателно. Чу характерния шумолящ звук на бъркане на карти.

— По пет монети на ръка? — предложи Коска. — Или да играем за чест?

Двамата избухнаха в смях.

— Да ги направим десет.

— Десет. — Още размесване. — Така е цивилизовано. Нищо по-добро от игра на карти, докато другите се бият, а? Като в старите времена.

— Само дето Андич, Сесария и Сазине ги няма.

— Да, прав си — призна Коска. — Така. Ти ли ще раздаваш, или аз?

Дружелюбния изстена и се надигна. Тръпката беше на няколко крачки, сред парчета дърво, слонова кост, месинг и оплетени струни, допреди малко арфата на херцог Орсо. Севернякът се надигна на колене. Все още стискаше щита и брадвата си, а от една рана над проблясващото метално око капеше кръв.

— Броящ шибаняк! Нямах проблем с теб. Но вече имам.

Двамата се изправиха, гледаха се внимателно. Дружелюбния извади ножа от канията и сатъра от палтото си. Потъмнелите дръжки легнаха удобно в ръцете му. Можеше да забрави за целия хаос в градините, за цялата лудост в двореца. Един срещу един, както правеха в Убежището. Едно и едно. Най-простата аритметика, за която можеше да се надява.

— Така значи — каза Дружелюбния и се ухили.

— Така значи — изсъска Тръпката през зъби.

Един от наемниците, които разграбваха помещението, направи крачка към тях.

— Какво правите, по дяволите…

Тръпката прескочи останките на арфата, брадвата проблесна над главата му. Дружелюбния се изви надясно, приклекна под удара и усети вятъра в косата си. Сатърът му удари ръба на щита и острието се вряза в рамото на северняка. Но не достатъчно силно за нещо повече от порязване. Тръпката се извъртя бързо и брадвата профуча надолу. Дружелюбния се измъкна и чу как се заби в останките зад него. Мушна с ножа си, но севернякът вече бе обърнал щита си и ударът го изби от юмрука му. Посече със сатъра, но Тръпката се притисна към него и натисна лакътя му с рамо. Острието го шляпна с плоското по сляпата страна и остави кървава драскотина под ухото.

Дружелюбния отстъпи половин крачка и замахна странично, без да дава пространство на брадвата на противника си. Вместо това Тръпката нападна с щита, изби сатъра и го повдигна. Ръмжеше като бясно куче. Дружелюбния го удари отстрани, опитваше се да заобиколи големия дървен кръг, но севернякът беше по-тежък и бе набрал инерция. Затворникът залитна през вратата, удари рамката с рамо, а щитът продължаваше да го бута и да набира скорост. Ботушите му се плъзгаха по пода, той загуби опора и пропадна. Главата му се удари в камъка. Той подскочи и се затъркаля неудържимо. Охкаше и стенеше, а светлината и мракът се въртяха около него. Стълбище. Падаше по стълби и най-лошото бе, че не можеше да ги преброи.

Изръмжа отново и се надигна. Намираше се в кухня, сводесто помещение с малки високо разположени прозорчета. Левият крак, дясното рамо и тилът му пулсираха, кръв по бузата, един разпран ръкав и дълга драскотина по предмишницата. Кръв по крачола — вероятно се бе порязал на сатъра, докато падаше. Но все още можеше да движи всичко.

Тръпката стоеше горе, на четиринайсет стъпала над него. Два пъти по седем. Едра тъмна фигура с проблясваща светлина в едното око. Дружелюбния му подвикна:

— Слез де.

Пълзеше. Единственото, което можеше да направи. Влачеше се, педя по педя. Не откъсваше очи от дръжката на меча в ъгъла. Пълзеше, плюеше кръв и се надяваше стаята да спре да се върти. През цялото време усещаше гъделичкане в гърба, очакваше брадвата на Тръпката да се стовари и да доведе до грозния, но заслужен край.

Поне едноокото копеле бе спряло да дрънка.

Ръката й стисна дръжката и Монца се извъртя, изръмжа и замахна, така както страхливец би махал с факла в мрака. Нямаше никого. Нямаше нищо. Само назъбена дупка в парапета в края на галерията.

Обърса разкървавения си нос с ръкавицата и се надигна. Замайването изчезваше, писъкът в ушите й бе преминал в стабилно бучене. Лицето й беше подуто. Имаше чувството, че всичко е два пъти по-голямо. Заклати се към разрушената балюстрада и погледна надолу. Тримата наемници, които разграбваха помещението, стояха и гледаха строшената арфа. Нямаше и следа от Тръпката и от това какво се е случило. Но Монца мислеше само за едно.

Орсо.

Стисна зъби, изкуцука до вратата и я отвори. Озова се на широк балкон. На големия купол отгоре имаше нарисувано небе с изгряващо слънце и седем крилати жени с мечове. Грандиозната фреска на Аропела, за Орисиите, които носят съдбите на света. Под нея се извиваха двете големи стълбища, изсечени от три вида мрамор. На върха бяха двойните врати с лъвските глави. Пред тези врати бе казала на Бена за последно, че го обича.

Нещата определено се бяха променили.

По кръглия мозаечен под, мраморните стъпала и дори на отсрещния балкон кипеше люта битка. Мъже от Хилядата меча се сражаваха със стражите на Орсо. Поне шейсетина в кипяща, счепкана гмеж. Мечове удряха щитове, боздугани се стоварваха върху брони, брадви се вдигаха и падаха, копията мушкаха. Мъжете ръмжаха гневно, пищяха от болка, биеха се и умираха. Наемниците бяха полудели от жаждата за плячка, а защитниците нямаха накъде да отстъпват. И двете страни явно не разполагаха с милост. Двама мъже с талински униформи зареждаха арбалетите си на балкона пред нея. Единият се надигна да стреля, но бе поразен от стрела в гърдите. Падна назад с изцъклени очи, закашля се и опръска с кръв хубавата статуя до него.

„Никога не води собствените си битки, ако има някой друг, който да се бие вместо теб“, бе написал Вертурио. Монца тихо се отдръпна в сенките.

Корковата тапа се измъкна с най-любимия звук на Коска. Той се наведе през масата и наля чашата на Виктус.

— Благодаря за отровата — изръмжа наемникът.

Гуркулската гроздова наистина не беше по всеки вкус. Коска бе развил ако не любов, то поне толеранс към нея, когато го наеха да защитава Дагоска. Всъщност беше придобил толеранс към всичко, съдържащо алкохол, а гуркулската гроздова съдържаше доста, при това на съвсем приемлива цена. Самата мисъл за този славно отвратителен парещ вкус караше устата му да се пълни със слюнка. Питие, питие, питие.

Отвъртя капачката на манерката си и погали нежно облегалката на генералския стол.

— Е?

Лицето на Виктус излъчваше подозрение и Коска се замисли, че не познава човек с по-лъжлив поглед. Очите му се плъзнаха към неговите карти, после към картите на Коска, към монетите на масата и отново към командира.

— Добре. Плащам удвояването. — Хвърли няколко монети към центъра на масата, чу се характерният само за парите звън. — Какво имаш, старче?

— Земя! — Коска разтвори победоносно картите си.

Виктус хвърли ръката си.

— Проклета земя! Винаги си имал късмета на демон.

— А ти неговата лоялност. — Коска се озъби, докато смиташе с ръка монетите към себе си. — Не се коси де. Момчетата ще ни донесат още много сребро. Правилото за четвъртините и така нататък.

— С това темпо ще си загубя дяла, преди да дойдат.

— Надявам се. — Коска отпи от манерката и направи гримаса. Отпи още една киселееща глътка и завинти капачката. — Така! Имам сериозна нужда да сера. — Плесна по масата и се надигна. — Няма да нагласяш картите, докато съм в кенефа, чу ли ме?

— Аз? — Виктус беше самата невинност. — Нямаш ли ми доверие, генерале.

— Разбира се, че ти имам. — Коска тръгна, вперил очи в тъмния процеп на вратата на тоалетната, пресмяташе разстоянието. Усети тръпки по гърба си, като си представи точната позиция на Виктус. Изви китка и метателният нож падна в дланта му. — Също както ти имах при Афиери… — Обърна се и замръзна. — А!

Виктус беше измъкнал отнякъде малък арбалет и се целеше с впечатляваща стабилност на ръката право в сърцето му.

— Андич да поеме удар с меч заради теб? — озъби се капитанът. — Сесария да се пожертва? Аз ги познавах бе! Ти за идиот ли ме мислиш?

Шенкт скочи през строшения прозорец и тихо стъпи в помещението, допреди час вероятно величествена трапезария. Но Хилядата меча бяха отмъкнали всичко, което можеше да струва нещо. Имаше само строшени чаши и чинии, разкъсани картини на начупени рамки и парчета от твърде тежки мебели. Три малки мухи се гонеха в геометрични фигури над голата маса. До тях двама мъже се караха, а момче на около четиринайсет гледаше нервно.

— Казах ти, че бях докопал шибаните лъжици! — крещеше мъж с белези от шарка на друг, с очукан нагръдник. — Но оная кучка ме събори и ги изтървах! Ти защо не отмъкна нищо?

— Щото пазех вратата, докато ти крадеше, шибан…

Момчето вдигна мълчаливо пръст към Шенкт и двамата зарязаха караницата и го изгледаха.

— Кой си пък ти, по дяволите? — попита крадецът на лъжици.

— Жената, която ти е съборила приборите — отвърна Шенкт. — Муркато ли беше?

— Попитах кой си, по дяволите!

— Никой. Просто минавам.

— Така ли? — Мъжът се усмихна на приятеля си и извади меч.

— Това е нашата стая и има такса за минаване.

— Да, има такса — изсъска онзи с нагръдника с тон, който несъмнено трябваше да е плашещ.

Двамата се раздалечиха. Момчето колебливо отстъпи към стената.

— Какво имаш за нас? — попита първият.

Шенкт го погледна в очите и му даде шанс.

— Нищо, което да поискате.

— Аз ще преценя. — Погледът му се спря на пръстена с рубина на ръката на Шенкт. — Ами това?

— Не е мой, за да го дам.

— Значи ще си го вземем. — Те се приближиха, а онзи с белезите махна с меча си. — Ръцете зад главата, копеле, и падай на колене.

Шенкт се намръщи.

— Не коленича.

Трите мухи се забавиха, закръжиха мързеливо и почти спряха.

Гладната усмивка на крадеца на лъжици започна да се превръща — бавно, съвсем бавно — в озъбване.

Бавно, съвсем бавно, ръката му се вдигна за удар.

Шенкт пристъпи покрай меча. Ръбът на дланта му потъна дълбоко в гърдите на мъжа и излезе обратно. Парче от ребрата и гръдната кост изхвърча с нея и се лепна на тавана.

Шенкт избута меча настрани, хвана другия мъж за нагръдника и го запокити през стаята. Главата му се размаза в стената, а кръвта изригна под такова налягане, че опръска тапетите от пода до тавана. Мухите бяха засмукани от движението му и се завъртяха във въздуха в откачена спирала. Смразяващият трясък на строшения череп се присъедини към съскането на изливащата се от другаря му право върху ошашавеното момче кръв. Времето върна нормалния си ход.

— Жената, която е съборила приборите на приятеля ти. — Шенкт изтръска няколко капки от ръката си. — Муркато ли беше?

Момчето кимна замаяно.

— Накъде тръгна?

Опулените му очи се извъртяха към вратата.

— Добре. — Шенкт предпочиташе да го остави. Но момчето можеше да повика други мъже и да донесе допълнителни неприятности. Понякога трябва да отнемеш един живот, за да спасиш няколко, и в такива моменти сантиментът не помага на никого. Един от уроците на стария му господар, които не бе забравил. — Съжалявам.

Показалецът му потъна в челото на момчето чак до третото кокалче с остро изпукване.

Биеха се в кухните, като се стараеха всячески да си видят сметката. Тръпката не го бе планирал, но кръвта му кипеше. Дружелюбния беше на шибания му път и трябваше да го премахне, просто трябваше. Беше се превърнало във въпрос на гордост. Тръпката бе по-добре въоръжен, имаше по-голям обсег и щит. Но затворникът беше хлъзгав като змиорка и търпелив като зимата. Отстъпваше, избягваше ударите, не напираше и не показваше пролука. Имаше само сатър, но Тръпката знаеше, че с него е убил доста народ, и нямаше намерение да се присъединява към списъка.

Сблъскаха се отново. Дружелюбния се мушна под брадвата и замахна със сатъра, скъсявайки дистанцията. Тръпката пристъпи напред, отблъсна го с щита и нападна, избута го назад към някаква маса. Ухили се, но в същия миг забеляза, че масата е отрупана с ножове. Дружелюбния сграбчи един и изви ръка, за да го хвърли. Севернякът се прикри зад щита и усети как ножът се забива в дървото. Надникна над ръба и видя, че към него лети още един. Острието отскочи и мина покрай лицето му, одра му бузата. Дружелюбния посегна за нов нож.

Тръпката не смяташе да седи и да служи за мишена. Изръмжа и се хвърли напред, скрит зад щита. Дружелюбния отскочи назад и се претърколи през масата. Брадвата го пропусна, удари дървото и ножовете подскочиха във въздуха. Тръпката продължи да натиска, удряше с ръба на щита и размахваше диво брадвата. Строшени чинии, дрънчащи тигани, счупени бутилки и разхвърчали се трески. Някакъв съд с брашно се изсипа и изпълни въздуха със заслепяващ прах.

Тръпката оставяше в кухнята разрушения, с които би се гордял и Кървавия Девет, но затворникът отскачаше и приклякаше, ръгаше и сечеше с ножа и сатъра, винаги извън обхвата му. Единственото, което успя да спечели от проявата на гняв, когато приключиха грозния си танц през дългото помещение, бе кървяща резка на ръката и зачервено петно по лицето на Дружелюбния, където го бе ударил с щита.

Затворникът го очакваше в началото на стъпалата, водещи навън. Ножът и сатърът бяха отпуснати до краката му. Плоското му лице беше лъскаво от пот, охлузено от размяната на удари, плюс падането от балкона и търкалянето по стълбите. Но Тръпката така и не бе успял да го засегне сериозно. Работата не изглеждаше и наполовина свършена.

— Ела бе, шибаняк хлъзгав! — изсъска Тръпката. От размахването на брадвата ръката го болеше от рамото до пръстите. — Време е да свършвам с теб.

— Ти ела — отвърна Дружелюбния. — Аз ще свърша с теб.

Тръпката сви рамене, разтърси ръце, обърса кръвта от челото си с ръкав и изпука врата си. И нападна отново. Нямаше нужда от подкана.

Коска се намръщи на ножа си.

— Ако кажа, че исках да си обеля портокал, има ли шанс да ми повярваш?

Виктус се усмихна. Коска май не познаваше човек с по-лъжлива усмивка.

— Съмнявам се, че ще повярвам на каквото и да кажеш. Но не се притеснявай. Няма да говориш дълго.

— Защо хората със заредени арбалети винаги държат да злорадстват, вместо направо да стрелят?

— Злорадстването е забавно. — Виктус посегна за чашата си, без да откъсва самодоволните си очи от Коска. Блестящият връх на стрелата в арбалета въобще не помръдна дори докато я надигаше. Изпи я до капка. — Уф. Тая ракия горчи бе!

— По-сладка е от ситуацията ми — измърмори Коска. — Предполагам, че сега ти ще вземеш генералския стол, нали? — Жалко. Тъкмо беше взел да свиква отново с него.

— Че защо да правя подобна глупост? — изсумтя Виктус. — Тоя стол не е донесъл нищо добро на задниците в него, нали? Сазине, ти, двамата Муркато, Верния Карпи и пак ти. Всички са мъртви, или почти, а през цялото време аз ставам по-богат, отколкото заслужава долно копеле като мен. — Намръщи се и се хвана за корема. — Не, ще намеря някой идиот да го заеме и да ме направи още по-богат. — Отново се намръщи. — Проклето пиене. Уф! — Залитна на стола и се хвана за ръба на масата. На челото му пулсираше издута вена. — Какво ми направи, мръснико? — Арбалетът се люшна настрани.

Коска се хвърли напред. Спусъкът изщрака, тетивата избръмча, но стрелата издрънча в мазилката отляво. Коска се претърколи до масата с триумфално възклицание и вдигна ножа.

— Ха-ха!

Арбалетът го фрасна по челото, точно над окото.

— Ух!

Две ръце го сграбчиха за гърлото. Пръстите, обсипани с тежки пръстени. Моравото лице на Виктус се надвеси над неговото, от озъбената му уста хвърчеше слюнка.

Коска се подхлъзна, стаята се преобърна и той удари глава в масата. Всичко потъна в мрак.

Битката под купола бе приключила. Сражаващите се бяха направили красивата ротонда на Орсо на нищо. Шарените мозайки на пода и стъпалата бяха покрити с трупове, изтървани оръжия и тъмна кръв.

Наемниците бяха спечелили, ако това, че бяха останали само десетина, можеше да се нарече победа.

— Помощ! — пищеше един от падналите. — Помогнете ми!

Но другарите му си бяха наумили нещо друго.

— Отворете шибаните врати! — Секо беше поел командването. Същият ефрейтор, който стоеше на пост, когато Монца бе пристигнала в лагера на Хилядата меча, за да открие, че Коска я е изпреварил. Той избута трупа на някакъв войник, който бе запречил лъвските порти, и го изрита надолу по стълбите. — Намерете брадви!

— Орсо със сигурност има още хора вътре — обади се Монца. — По-добре да изчакаме подкрепления.

— Да чакаме? И да делим плячката? — Секо се изсмя подигравателно. — Шибай се, Муркато! Вече не даваш заповеди! Разбийте вратата!

Двама мъже заблъскаха с брадви, разлетяха се трески. Останалите се бутаха опасно зад тях, останали без дъх от алчност. Вратите явно бяха направени да впечатляват гостите, а не да удържат армии, защото затрепериха и увиснаха на пантите. Още няколко удара и една от брадвите проби и откърти голямо парче дърво. Секо извика триумфално и пъхна копието си в пролуката, за да вдигне резето.

Наемниците се втурнаха в светлото помещение, където бе умрял Бена. Пищяха като деца на угощение, опиянени от кръвта и сребролюбието. Монца знаеше, че е лоша идея да ги следва. Знаеше, че Орсо може да не е там, а ако беше, щеше да е подготвен.

Но понякога се налага да минеш и през тръните.

Втурна се през прага, приведена ниско. И чу бръмченето на тетивите. Наемникът пред нея падна. Друг полетя назад, стиснал щръкналата от гърдите му стрела. Трополяха ботуши, викаха хора, а голямата стая, с големи прозорци и картини на световните герои, се люшкаше около нея, докато тичаше. Зърна проблясваща стомана на мечове и пълна броня. Личната стража на Орсо.

Видя как Секо замахва с копието си, което не можеше да направи нищо на яката стомана. Чу тежкото издумтяване, когато един наемник удари шлем с боздугана си, след което извика, защото беше посечен в гръб от голям двуръчен меч. Нова стрела порази нападащ мъж и го отхвърли настрани. Монца приклекна зад една мраморна масичка, преобърна я, клекна зад нея и потръпна, когато една стрела издрънча в плота и отскочи.

— Не! — пищеше някой. — Не! — Някакъв наемник бягаше към вратата, през която бе нахлул с ентусиазъм преди малко. Чу се избръмчаване на тетива и от гърба му щръкна стрела. Мъжът направи още една крачка, залитна и падна по очи. Опита да се надигне, изкашля кръв и замря. Умря, взрян право в нея.

Това получаваш, като си алчен. Тя вероятно щеше да е следващата.

Дружелюбния отстъпи по последните стъпала и към някакво огромно помещение. Високо, кръгло, под купол с изрисувани крилати жени и седем широки арки. От стените гледаха статуи — безброй очи, следящи движенията му. Явно защитниците бяха оказали съпротива, защото подът и двете извити стълбища бяха покрити с трупове. На наемниците на Коска и стражите на Орсо. Вече всички на една страна. Дружелюбния сякаш чуваше шум от бой някъде отгоре, но за него имаше достатъчно и тук.

Тръпката пристъпи през арката. Косата му беше сплъстена от кръв, обезобразеното му лице бе мораво от напрежение. Беше целият в одрасквания и охлузвания. Десният му ръкав беше сцепен и от ръката течеше кръв. Но Дружелюбния не можеше да нанесе фатален удар. Севернякът — щитът му беше обсипан с прорези — все още стискаше брадвата, готов за бой. Плъзна единственото си око през помещението и каза:

— Много трупове.

— Четирийсет и девет — отвърна Дружелюбния. — Седем пъти по седем.

— Харесва ми. Като добавим твоя и ще станат петдесет.

Хвърли се напред, като финтира високо и замахна ниско, в покосяващ глезените удар. Дружелюбния го прескочи и насочи сатъра към лицето му. Тръпката вдигна щита навреме и острието издрънча и изпрати вълни от болка чак до рамото на затворника. Той замахна странично, закачи ръката си в дръжката на брадвата, но въпреки това успя да резне северняка в ребрата. Вдигна сатъра, за да довърши работата, но Тръпката го прасна с лакът в гърлото, преди да успее. Дружелюбния залитна назад и почти се спъна в някакъв труп.

Изправиха се отново един срещу друг.

— Пак? — прошепна Тръпката.

— Давай — изхриптя Дружелюбния.

Сблъскаха се. Ръмжене и пъшкане, удари на метал в метал и камък отекваха в мраморните стени и боядисания таван.

Кълцаха, сечаха, плюеха, ритаха, ръгаха се, прескачаха трупове и се спъваха в изтървани оръжия. Ботушите им скърцаха и се хлъзгаха в кървавите локви по мрамора.

Дружелюбния се отдръпна от един тромав замах с брадвата, който удари стената и откърти парченца камък, и видя, че е стигнал до стъпалата. И двамата бяха уморени и вече по-бавни. Човек може да се бие, поти и кърви само до време. Тръпката нападна отново.

Отстъпването по стълбища не е добра идея дори когато не са покрити с трупове. Дружелюбния беше толкова зает да наблюдава Тръпката, че стъпи върху някаква ръка и си усука глезена. Севернякът видя това и замахна с брадвата. Дружелюбния не можа да се измъкне и острието се заби в прасеца му и почти го събори. Тръпката изръмжа и вдигна отново брадвата. Дружелюбния се гмурна напред и разряза предмишницата му с ножа. От червено-черната рана бликна кръв. Севернякът изръмжа и изтърва брадвата. Дружелюбния замахна към черепа му със сатъра, но той успя да вдигне щита и острието само го облиза. Кръвта опръска и двамата. Севернякът сграбчи рамото на Дружелюбния и го придърпа към себе си. Здравото му око пламтеше налудничаво, стоманеното беше опръскано с червено.

Дружелюбния заби ножа в бедрото му, чак до дръжката. Тръпката изпищя от гняв и болка. Челото му се стовари върху устата на затворника с ужасяващ трясък. Залата се залюля, Дружелюбния падна на стъпалата, главата му се удари в мрамора. Видя, че Тръпката се надвесва над него, и реши, че ще е добре да вдигне сатъра. Преди да успее, севернякът стовари металния ръб на щита си. Дружелюбния усети как двете кости на ръката му се строшават. Сатърът издрънча по стълбите, изпуснат от безчувствените му пръсти.

Тръпката опипа пода и юмрукът му се сви около дръжката на брадвата. При всеки стенещ дъх от устата му излизаше кървава слюнка. Дружелюбния го наблюдаваше с умерено любопитство. Всичко беше светещо и размазано. Видя белега на китката на северняка — във формата на числото седем. Седем беше добро число днес, както и в деня, когато се срещнаха. Винаги беше добро.

— Извинете. — Тръпката за момент замръзна и окото му се отклони. Извъртя се, а брадвата го последва. Зад него стоеше строен мъж със светла коса. Не се видя какво точно стана. Брадвата пропусна, щитът се пръсна на трески, Тръпката беше дръпнат и изхвърча към другия край на помещението. Натресе се в стената с гъргорене, отскочи и се затъркаля към стъпалата. Превъртя се веднъж, два пъти, три пъти и остана да лежи неподвижен.

— Три пъти — изфъфли Дружелюбния през сцепените си устни.

— Не ставай — отвърна бледият мъж и го заобиколи.

Не беше трудно да се подчини. Нямаше други планове. Само изплю парче зъб от подутата си уста. Лежеше, мигаше бавно и гледаше крилатите жени на тавана.

Седем, със седем меча.

За последните мигове Морвийр бе минал през цял спектър от емоции. Триумфална наслада, като видя как Коска отпива от манерката и се обрича сам. Ужас и напразно търсене на прикритие, когато старият наемник обяви, че ще ползва тоалетната. Любопитство, като видя, че Виктус измъква арбалет и го насочва към гърба на генерала. Отново триумф, когато видя, че и Виктус поглъща фатална доза от алкохола. Накрая беше принуден да притисне с ръка устата си, за да не се разхили, когато отровеният Коска се хвърли тромаво към отровения си противник, повали го, двамата се сборичкаха и останаха да лежат неподвижно на пода.

Положителните иронии се трупаха една върху друга. Двамата бяха опитали да се убият, без да разберат, че Морвийр вече е свършил работата.

Продължи да се усмихва и извади иглата от вътрешния джоб на наемническия си жакет. Винаги предпазливостта на първо място. В случай, че в някой от дъртите наемници имаше следа от живот, едно убождане от лъскавата игла, намазана с Подготовка номер дванайсет, щеше да сложи окончателен край и да отърве света от тях. Морвийр отвори вратата на тоалетната и се вмъкна на пръсти в стаята. Масата беше преобърната на една страна, по пода имаше разпилени карти и монети. Коска лежеше по гръб. Лявата му ръка беше отпусната, манерката бе съвсем близо до нея. Виктус лежеше върху него. Все още стискаше окървавения арбалет, с който бе ударил Коска. Морвийр коленичи, промуши ръка под трупа на Виктус, изпъшка и го претърколи.

Очите на Коска бяха затворени, устата зееше, от раната на челото се стичаше кръв. Кожата му беше восъчнобледа, с характерния мъртвешки цвят.

— Човек можел да се промени, а? — присмя се Морвийр на трупа. — Пияниците са си пияници, драги!

За негов невероятен ужас очите на Коска внезапно се отвориха.

И за още по-голям ужас нещо го прободе ниско долу. Неописуема болка! Той изпищя нечовешки. Погледна надолу и видя, че старият наемник е забил нож в слабините му. Вдигна отчаяно ръка…

Коска я сграбчи, изви я и заби иглата във врата му. Настъпи напрегната тишина. Останаха замръзнали, като човешки статуи. Ножът в слабините му, иглата във врата, а ръката му стисната от ръката на Коска…

Наемникът се намръщи. Морвийр мълчеше. Затрепери. Не каза нищо. Какво можеше да каже? Последствията бяха смазващо очевидни. Най-силната позната отрова си пробиваше път от врата към мозъка му и караше крайниците му да изтръпват.

— Отровил си гроздовата, а? — изсъска Коска.

Морвийр само изгъргори. Не можеше да произнесе нито дума.

— Забрави ли, че обещах да не пия? — Старият наемник пусна ножа, посегна с окървавената си ръка, хвана манерката, отвинти капачката с отработен жест и я наклони. По пода се разля бяла течност. — Козе мляко. Добро е за храносмилането, така казват. Най-силното нещо, което съм пил, откак напуснахме Сипани, но нямаше как да го разглася. Трябваше да си пазя репутацията. Затова са всичките тези бутилки в шкафа. Носят ми ги, а аз не ги пия.

Избута Морвийр върху трупа на Виктус.

Агонията в слабините бе преминала в приглушена болка. Коска го изгледа.

— Нали обещах, че ще спра? За какъв ме взимаш? За човек, който не си държи на думата?

Морвийр не можеше да отговори, камо ли да изпищи. Поне болката намаляваше. Зачуди се, както се случваше често, как ли щеше да се развие животът му, ако не бе отровил майка си и не се бе обрекъл на живот в сиропиталището. Погледът му се размаза и потъмня.

— Трябва да ти благодаря. Виж, Морвийр, човек може да се промени, ако има стимул. Та значи тъкмо твоята омраза ми даде необходимия тласък.

Убит от собствената си отрова. Много от практикуващите професията си отиваха по този начин. И то точно в навечерието на оттеглянето си. Беше сигурен, че някъде в това има ирония…

— Знаеш ли кое е най-доброто? — Гласът избумтя в ухото му, а усмивката на Коска се спусна отгоре. — Сега мога пак да почна да пия.

Един от наемниците стенеше и молеше за пощада. Монца се бе притиснала към студения мрамор на масичката и го слушаше. Дишаше тежко и стискаше меча в ръка. Едва ли щеше да й свърши много работа срещу бронираните стражи на Орсо дори да имаше желание да се изправи срещу всички едновременно. Чу влажния звук на пронизващ плътта метал и молбите преминаха в писък и тихо гъргорене.

Звук, който не вдъхваше никаква увереност.

Надникна над ръба на масичката. Имаше седмина прави войници. Един вадеше копие от гърдите на мъртвия наемник, двама се обръщаха към нея с тежки мечове, четвърти измъкваше брадва от разцепения череп на Секо. Трима бяха коленичили и навиваха арбалетите. Зад тях беше голямата кръгла маса с картата на Стирия. На картата имаше корона — обръч от блестящо злато и дъбови листа, украсени със скъпоценни камъни. Почти като онази, която бе убила Рогонт и мечтите му за обединена Стирия. До короната, облечен в черно, с къса черна коса и добре оформена брада, стоеше Великият херцог Орсо.

Гневът й закипя, горещ и успокояващ. Един от стражите сложи стрела в арбалета и се прицели. Монца понечи да се скрие зад масичката, но Орсо вдигна ръка.

— Чакай! Спри. — Същият глас, на който се бе подчинявала безпрекословно осем мъчителни години. — Монцаро, ти ли си?

— Аз съм, проклет да си! — извика тя. — Приготви се да умреш! — Макар че по-вероятно щеше да е първа.

— Готов съм от известно време — отвърна той тихо. — Ти се погрижи за това. Добра работа! Мечтите ми се сринаха, и то благодарение на теб.

— Няма нужда да ми благодариш! Направих го за Бена!

— Арио е мъртъв.

— Ха! — изкрещя Монца. — Разбира се, че е мъртъв! Нали го наръгах това безполезно лайно във врата и го хвърлих през прозореца! — Бузата на Орсо потрепери. — Но защо само Арио? Ами Гоба, Мотис, Ганмарк, Верния… Избих ги всичките! Всеки, който беше в стаята, когато убихте брат ми!

— А Фоскар? Не съм получавал вест след поражението при бродовете.

— Може да спреш да чакаш! — Каза го с веселие, което не чувстваше. — Лежи с размазан череп на пода на една ферма!

Гневът на Орсо беше изчезнал, очите му бяха тъжни.

— Сигурно си щастлива.

— Не съм тъжна, това е сигурно!

— Великата херцогиня Монцаро. — Орсо плесна с ръце и острият звук отекна под високия купол. — Поздравявам те за победата. Накрая постигна каквото искаше!

— Каквото исках ли? — За момент не можа да повярва какво чува. — Мислиш, че исках това? След всички битки, които водих? Всички победи, които спечелих за теб? — Почти пищеше. Смъкна ръкавицата си със зъби и размаха осакатената си ръка. — Исках това ли? Каква причина ти дадохме, за да ни предадеш? Бяхме лоялни! Винаги!

— Лоялни? — Орсо я изгледа невярващо. — Радвай се на победата си, но не претендирай за невинност! И двамата знаем!

И трите арбалета вече бяха заредени и прицелени.

— Бяхме лоялни! — изкрещя Монца хрипливо.

— Нима ще отричаш? Че Бена се срещаше с изгнаници и революционери, предатели сред неблагодарните ми поданици? Че им обещаваше оръжия? Че обещаваше как ще ги поведеш към славата? Как ще заемеш мястото ми? Как ще узурпирате трона? Мислеше ли, че няма да науча? Вярваше ли, че ще стоя безучастно?

— Какво… Шибан лъжец!

— Продължаваш да отричаш? И аз не го повярвах, когато ми съобщиха! Моята Монца? По-близка от децата ми? Моята Монца да ме предаде? Видях го със собствените си очи! Лично! — Ехото от гласа му заглъхна. Чуваше се само тихото потракване на броните на четиримата, които бавно се приближаваха към нея.

И внезапно тя започна да осъзнава.

„Може да си имаме свой град“. Думи на Бена. „Може да си херцогиня Монцаро от… някъде си“. Явно мислеше за Талинс. „Заслужаваме да бъдем запомнени“. Беше го планирал сам, без да й даде избор. Както беше предал Коска. „Така е по-добре“. Както беше взел златото на Хермон. „Това е за нас“.

Винаги той беше човекът с големите планове.

— Бена — прошепна тя. — Глупак такъв.

— Не си знаела значи — каза Орсо тихо. — Не си знаела и ето докъде стигнахме. Брат ти обрече себе си, нас двамата и половин Стирия. — Засмя се тъжно. — Точно когато мислех, че знам всичко, животът намира начин да ме изненада. Закъсня, Шенкт. — Очите му се стрелнаха настрани. — Убий я.

Монца усети как върху нея падна сянка и се обърна рязко. Някакъв мъж се бе промъкнал, докато говореха; меките му обувки не издаваха нито звук. Стоеше до нея, достатъчно близо, че да я докосне. Протегна ръка. В шепата му имаше пръстен. Рубинът на Бена.

— Това е твое, нали?

Бледо слабо лице. Не старо, но с дълбоки бръчки, остри скули и гладни хлътнали очи. Монца се опули. Шокът от разпознаването я заля като ледена вода.

Новодошлият се усмихна, но усмивката беше като на череп — не стигаше до очите.

— Да я убия? — каза той. — След всички усилия, които положих да я запазя жива?

Беше толкова бледа, както когато я откри в боклука по склоновете на Фонтецармо. Или когато се събуди и след като той й махна конците, погледна с ужас безобразното си тяло.

— Да я убия? — повтори той. — След като я пренесох от планината? След като наместих костите й и я сглобих отново? След като я спасих от твоите наемници в Пуранти?

Обърна ръката си и пръстенът падна на блестящия под до осакатената й дясна ръка. Монца не благодари, но той не го и очакваше. Не беше дошъл за нейните благодарности.

— Убийте ги и двамата! — изкрещя Орсо.

Шенкт винаги се чудеше колко предателски настроени може да са хората, когато имат затруднения, и колко лоялни остават, когато животът им е погубен. Тези последни стражи все още се биеха до смърт за Орсо, въпреки че времето му очевидно бе свършило. Може би не осъзнаваха, че толкова могъщ човек като Великия херцог на Талинс може да умре като всеки друг и властта му да се превърне на прах. Може би за някои подчинението се превръщаше в неоспорим навик. А може би се посвещаваха на служенето на господаря и избираха кратката стъпка към славна смърт пред дългия труден и незначителен живот.

В такъв случай Шенкт не можеше да им откаже. Пое си дъх бавно, бавно.

Провлаченото избръмчаване на тетивата отекна в ушите му. Той отстъпи от пътя на първата стрела и я остави да профучи под ръката му. Следващата беше добре прицелена към гърлото на Муркато. Хвана я във въздуха с палец и показалец, докато минаваше покрай него, остави я на полираната маса и тръгна през стаята. Хвана идеализирания бюст на един от предците на Орсо, може би на дядото наемник, и го хвърли към най-близкия стрелец. Бюстът го удари в корема и потъна дълбоко в бронята. Мъжът политна с разперени ръце и крака към стената, арбалетът изхвърча от ръцете му и бавно се завъртя във въздуха.

Шенкт удари следващия по шлема и го вряза дълбоко в раменете. От смачканото забрало швирна кръв, брадвата бавно падна от ръката му. Следващият беше с открит шлем и тъкмо се ококорваше изненадано, когато юмрукът на Шенкт се вряза в нагръдника му така, че изду гърба на бронята. Шенкт стъпи на масата да я прескочи и мраморът се разпука под ботушите му. По-близкият от двамата останали стрелци вдигна бавно арбалета си, сякаш да го ползва като щит. Ръката на Шенкт разцепи дърво и метал, пръсна шлема и отпрати тялото към стената, където то рухна сред облак от мазилка. Шенкт сграбчи другия стрелец и го изхвърли през един от високите прозорци. Блестящите стъкълца бавно полетяха към пода.

Предпоследният вдигаше меча си и от устата му започваха да изхвърчат слюнки, защото надаваше бойния си вик. Шенкт го хвана за китката, извъртя го и го запрати върху последния. Двамата се блъснаха в някаква библиотека, книгите изпопадаха, разтвориха се и бавно запърхаха към пода.

Шенкт издиша и времето възобнови нормалния си ход.

Изхвърчалият арбалет падна, отскочи от плочите и издрънча в ъгъла. Великият херцог Орсо стоеше до масата с картата на Стирия и искрящата корона. Ченето му беше увиснало.

— Никога не зарязвам работа по средата — каза Шенкт. — Но никога не съм работил за теб.

Монца се изправи и излезе иззад обърнатата масичка. Покрай телата на наемниците и стражите. Покрай трупа на Секо. Мозъкът му блестеше на слънчевите лъчи, влизащи през високите прозорци.

Орсо гледаше мълчаливо как се приближава. Величествената картина, изобразяваща гордата победа в Битката при Етрея, се извисяваше над него. Дребният човек и раздутият му мит.

Крадецът на кости се дръпна и ги загледа. Ръцете му бяха омазани в кръв чак до лактите. Монца не знаеше какво бе направил, как и защо. Това нямаше значение в момента обаче.

Ботушите й захрущяха по натрошено стъкло, трески, скъсана хартия и разбита керамика. Навсякъде имаше черни локви кръв и подметките й оставяха кървави отпечатъци. Като кървавата следа, която бе оставила през Стирия, за да стигне дотук. Да застане на мястото, където бяха убили брат й.

Спря на един меч разстояние от Орсо. Не знаеше какво чака. Моментът беше дошъл. Моментът, за който бе напрягала всеки мускул, бе изтърпяла толкова болка, бе похарчила толкова пари, бе погубила толкова хора. Но й беше трудно да мръдне. А след това какво?

Орсо вдигна вежди. Вдигна короната от масата с пресилена грижовност, като майка, вдигаща новороденото си.

— Това трябваше да е мое. Почти беше мое. За това се бих през всичките години. И накрая ми го отне. — Завъртя я бавно в ръцете си и камъните заблестяха. — Когато построиш живота си само върху едно нещо, обичаш само един човек, имаш само една мечта, рискуваш да загубиш всичко за миг. Ти построи живота си около брат си. А аз около короната. — Въздъхна тежко, сви устни и хвърли короната върху картата на Стирия. — Виж ни сега. И двамата сме еднакво осакатени.

— Не еднакво. — Тя вдигна меча — калвеса, който бе поръчала за Бена. — Аз все още имам теб.

— И след като ме убиеш, за какво ще живееш? — Очите му се стрелнаха към меча, после към нейните. — Монца, Монца… какво ще правиш без мен?

— Ще измисля нещо.

Върхът проби жакета с леко изпукване, плъзна се без усилие в гърдите и излезе през гърба. Орсо изпъшка и очите му се разшириха. Тя издърпа острието. Останаха така, един срещу друг, за момент.

— О. — Той докосна тъмния плат и пръстът му се оцвети в червено. — Това ли е? — Погледна я объркано. — Очаквах повече.

Коленете му се подгънаха и той падна напред, лицето му тупна глухо на мрамора до ботушите й. Едното око, което се виждаше, се завъртя бавно към нея, а устата се изви в усмивка. След това не помръдна.

Седем от седем. Беше приключила.

Семена

Беше студена и ясна зимна сутрин и дъхът на Монца се виждаше във въздуха. Стоеше пред помещението, където бяха убили брат й. На терасата, откъдето я бяха хвърлили. Ръцете й бяха на парапета, от който я бяха претърколили. Над пропастта, в която се бе потрошила. Усещаше постоянната болка в костите на краката, ръката с ръкавицата и отстрани на черепа. Непрестанната нужда от хъск, която знаеше, че няма да се махне никога. Въобще не беше уютно да гледа стръмния склон и малките дръвчета, които бяха омекотили падането й. Точно затова го правеше всяка сутрин.

„Добрият водач не бива никога да се чувства уютно“, пишеше Столикус.

Слънцето се изкачваше и яркият свят бе изпълнен с цветове. Кръвта се бе оттеглила от небето и бе оставила жизненото синьо, с високи бели облаци. На изток гората отстъпваше място на обработваема земя, незасята угар, богата черна почва, златистокафяво стърнище. Нейните поля. Още по-нататък сивата река се вливаше в морето с широка делта, изпълнена с островчета. Монца едва различаваше малките кулички, сгради, мостове и стени. Великият Талинс, не по-голям от нокът. Нейният град.

Идеята все още й изглеждаше налудничаво.

— Ваше превъзходителство. — Камерхерът бе застанал на един от високите прагове и се кланяше толкова ниско, че почти ближеше пода. Същият човек, който служеше петнайсет години на Орсо, бе успял да се отърве невредим от разграбването на Фонтецармо и се прехвърли от господар към господарка с възхитителна лекота. Монца беше откраднала града на Орсо, двореца, даже някои от дрехите — след известно преправяне. Защо да не вземе и служителите му? Кой разбираше по-добре от работата им?

— Какво има?

— Вашите министри са тук. Лорд Рюбин, канцлер Груло, канцлер Скавиер, полковник Волфиер и… господарката Витари. — Прочисти гърлото си и я погледна колебливо. — Може ли да запитам дали господарката Витари вече има специфична титла?

— Тя се оправя с тези неща, за които няма специфична титла.

— Разбира се, ваше превъзходителство.

— Кажи им да влязат.

Тежките врати, които се отвориха, бяха украсени с медни фигури на извити змии. Не бяха чак произведение на изкуството като лъвовете на Орсо, но бяха много по-здрави. Монца се беше погрижила за това. Посетителите й влязоха веднага, стъпките им отекнаха в хладния мрамор на стаята за лични аудиенции на Орсо. Бяха минали два месеца, но Монца още не можеше да я приеме за своя.

Витари влезе първа. Носеше почти същите тъмни дрехи и самодоволна усмивка, както при запознанството им в Сипани. Следваше Волфиер — ходеше вдървено в натруфената си униформа. Скавиер и Груло се състезаваха да го следват. Старият Рюбин се мъчеше най-отзад, приведен от веригата на поста си, без да бърза да стигне до същността, както винаги.

— Още не си се отървала от това? — Витари намръщено кимна към портрета на Орсо на отсрещната стена.

— Че защо? Напомня ми за моите победи и поражения. Напомня ми откъде идвам. И че нямам намерение да се върна.

— Освен това е хубава картина — отбеляза Рюбин и се огледа тъжно. — Не останаха много.

— Ако не друго, Хилядата меча са старателни. — Стаята бе изгубила всичко, което не бе заковано или изрязано в камък. Широкото писалище на Орсо беше леко изкривено в ъгъла и имаше следи от брадва, защото някой бе търсил скрити чекмеджета. Голямата камина, на която имаше огромни мраморни бюстове на Ювенс и Канедиас, очевидно не можеше да се мръдне и сега в нея горяха няколко цепеници, които въобще не успяваха да затоплят широкото помещение. Голямата кръгла маса също си беше на мястото, със същата разпъната карта. Както в последния ден на Бена, макар сега в единия ъгъл да имаше няколко тъмни петна от кръвта на Орсо.

Монца тръгна към нея, като се мръщеше от болките в бедрото. Министрите се събраха в кръг, точно както по времето на Орсо. Казват, че историята се движи в кръг.

— Какви са новините?

— Добри — отвърна Витари, — ако харесваш лошите новини. Десет хиляди баолци прекосили реката и навлезли в Осприя. Мурис обяви независимост и отново е във война със Сипани, докато синовете на Соториус се избиват по улиците. — Пръстът й пробяга по картата. — Визерин е без водач, само сянка на предишната си слава. Има слухове за чума в Афоя и голям пожар в Никанте. Пуранти е в хаос. В Муселия има безредици.

Рюбин потърка нещастно брадата си.

— Тежко й на Стирия! Рогонт излезе прав. Кървавите години свършиха. Започват Огнените години. Светците в Уестпорт обявиха, че идва краят на света.

— Тези копелета обявяват край на света всеки път, като се изцвъка птица — изсумтя Монца. — Има ли място без безредици?

— Талинс — каза Витари. — Въпреки че дворецът Фонтецармо беше разграбен. И Борлета.

— Борлета? — Нямаше и година, откакто Монца бе обяснила на Орсо как е опустошила града. Да не говорим, че бе побила главата на владетеля му над портите.

— Младата племенница на херцог Кантейн е предотвратила заговор на благородниците за свалянето й. Явно е произнесла такава реч, че те хвърлили мечовете си, паднали на колене и се заклели във вечна вярност на място. Поне това е официалната версия.

— Карането на въоръжени хора да паднат на колене е страхотен трик, както и да го е постигнала. — Монца си спомни как Рогонт бе завоювал великата си победа. „Оръжията убиват хора, но само думите могат да ги трогнат, а добрите съседи са най-сигурното убежище в бурята“. — Имаме ли нещо като посланик?

— Смея да кажа, че ще намерим — отвърна след кратко колебание Рюбин.

— Намери и го прати в Борлета с достоен дар за убедителната херцогиня и… предложи нашата сестринска загриженост.

— Сестринска… загриженост? — Витари изглеждаше така, сякаш е намерила лайно в леглото си. — Не мислех, че това е в стила ти.

— Всичко, което върши работа, е в стила ми. Казват, че добрите съседи са най-сигурният подслон в бурята.

— Те и добрите мечове.

— Добрите мечове са задължителни.

Рюбин гледаше с дълбоко извинение.

— Ваше превъзходителство, репутацията ви не е… напълно точна.

— Никога не е била.

— Но ви обвиняват за смъртта на крал Рогонт, канцлер Соториус и останалите от Лигата на Деветте. Оцеляването ви беше…

— Безкрайно съмнително — подметна Витари.

— Разбира се, в Талинс само ви обичат повече. Но на останалите места… Ако Стирия не беше толкова разделена, несъмнено щеше да се обедини срещу вас.

— Трябва ни някой да поеме вината — каза Груло намръщено.

— Нека я поеме който трябва — каза Монца. — Поне този път. Кастор Морвийр е отровил короната по заповед на Орсо. Разгласете го. Колкото се може по-широко.

— Но, ваше превъзходителство… — Рюбин явно бе във възразително настроение. — Никой не го познава този Морвийр. За големите престъпления трябва да се винят големи личности.

Монца завъртя очи. Херцог Орсо й се надсмиваше от картината на битка, в която дори не бе участвал. Усети, че му се усмихва. Добрите лъжи бият простата истина всеки път.

— Тогава го раздуйте. Кастор Морвийр, смъртта без лице, най-известният майстор отровител. Най-великият и умел убиец в историята. Отровител поет. Човек, който се вмъкна в най-охраняваната сграда в Стирия, уби монарха и четирима от великите водачи и се измъкна незабелязано като нощен ветрец. Кой е в безопасност от самия Крал на отровите? Аз просто имах късмет да се спася.

— Ти си самата невинност. — Витари поклати глава. — Гадно ми е да трупаме слава върху това нищожество.

— Според мен си преживяла и по-тежки проблеми.

— Мъртвите не са добри изкупителни жертви.

— Е, стига де. Ще му вдъхнете малко живот. Плакати на всеки ъгъл, обявяващи вината му за това мерзко престъпление, и награда, да речем сто хиляди монети за главата му.

Волфиер изглеждаше все по-разтревожен.

— Но… той е мъртъв, нали?

— Погребахме го с останалите, докато запълвахме окопите. Но пък така няма да се наложи да плащаме наградата. По дяволите, направете я двеста хиляди. Хем ще изглеждаме по-богати.

— Да изглеждаш богат е почти толкова полезно, колкото да си — отбеляза Скавиер и се намръщи към Груло.

— При историята, която ще съчиня, името на Морвийр ще се произнася шепнешком дълго след като всички умрем. — Витари се ухили. — Майките ще плашат децата си с него.

— Сигурно се смее в гроба — каза Монца. — Разбрах, че си разкрила малък бунт.

— Няма да обиждам думата, като я прилагам за тези аматьори. Глупаците бяха разлепили плакати за срещите си! И без това знаехме — но плакати? На открито? Според мен заслужават смъртно наказание дори само заради глупостта си.

— А може и изгнание — предложи Рюбин. — Малко милост ви прави справедлива, добродетелна и могъща.

— А аз имам нужда по малко и от трите, а? — Монца помисли за момент. — Глобете ги здраво, публикувайте имената, прекарайте ги голи пред Сената и… ги освободете.

— Да ги освободим? — Рюбин повдигна гъстите си бели вежди.

— Да ги освободим? — Витари повдигна своите рижи.

— Това колко справедлива, добродетелна и могъща ще ме направи? Ако ги накажем тежко, ще дадем на приятелите им повод за отмъщение. Като ги пощадим, съпротивата изглежда абсурдна. Наблюдавайте ги. Каза, че са тъпи. Ако отново планират измяна, ще ги спипаме. Тогава вече може да ги обесим.

Рюбин прочисти гърлото си.

— Както нареди ваше превъзходителство. Ще отпечатам плакати, в които обявявате милост за тези хора. Змията на Талинс решава да не използва зъбите си.

— Засега. Как са пазарите?

По мекото лице на Скавиер плъзна твърда усмивка.

— Работят, работят ден и нощ. Търговците пристигат при нас — бягат от хаоса на Сипани, Осприя и Афоя и са доволни да плащат таксите, стига да доставят стоките си безпрепятствено.

— Хамбарите?

— Реколтата е достатъчна, за да изкараме зимата без безредици, надявам се. — Груло цъкна с език. — Но голяма част от земите към Муселия остават незасяти. При настъплението на Рогонт фермерите са избягали. След това Хилядата меча са опустошили всичко, почти до бреговете на Етрис. Фермерите винаги пострадват първи в тежки времена.

Урок, от който Монца нямаше нужда.

— Градът е пълен с просяци, нали?

— Просяци и бежанци. — Рюбин отново потърка брадата си. Щеше да му окапе от търкане, ако продължеше с тъжните истории. — Знак за лоши времена…

— Тогава раздайте земя на всеки, който иска да произвежда реколта и да плаща данъци. Земята без фермери е просто кал.

Груло се поклони.

— Ще се погрижа.

— Много си тих, Волфиер. — Старият ветеран гледаше картата и скърцаше със зъби.

— Шибаният Етрисани! — изригна той и удари дръжката на меча си с юмрук. — Съжалявам, извинявам се, ваше превъзходителство, но… Гадни копелета!

Монца се ухили.

— Пак ли неприятности по границите?

— Изгорили са три ферми. — Усмивката й се стопи. — Фермерите липсват. Патрулът, който тръгна да ги търси, е бил обстрелван от горите. Един човек е убит, а двама са ранени. Имало е преследване, но съгласно заповедите ви сме спрели на границата.

— Изпитват те — каза Витари. — Ядосани са, защото бяха първите съюзници на Орсо.

— Дадоха всичко за неговата кауза и се надяваха на златна жътва, като стане крал — добави Груло.

Волфиер прасна ядосано ръба на масата.

— Мислят си, че сме твърде слаби да ги спрем!

— Така ли е? — попита Монца.

— Имаме три хиляди пехота и хиляда кавалерия. Екипирани и обучени, все мъже, които са виждали битка.

— Готови за бой?

— Само дайте заповед и ще се докажат!

— Ами Етрисани?

— Надуват се — засмя се Витари. — Второстепенна сила, дори в най-добрите си времена, а те отминаха отдавна.

— Имаме предимство в количество и качество — изръмжа Волфиер.

— Освен това имаме и несъмнено справедлива кауза — каза Рюбин. — Кратко нападение през границата, за да им дадем урок…

— Имаме средства и за по-продължителна кампания — добави Скавиер. — Имам идея за финансови претенции, от които може да забогатеем значително.

— Народът ще ви подкрепи — прекъсна я Груло. — А обезщетенията определено ще покрият разходите!

Монца се намръщи към картата и по-специално към кървавите петна в ъгъла. Бена щеше да я посъветва да е предпазлива. Щеше да поиска време за планиране. Но Бена беше отдавна мъртъв, а Монца винаги предпочиташе да се движи бързо, да удря здраво и чак след това да се тревожи за планирането. — Полковник Волфиер, пригответе хората си. Смятам да обсадя Етрисани.

— Да го обсадите?! — възкликна Рюбин.

— Обграждаш града и го караш да се предаде — обясни Витари и се ухили.

— Знам дефиницията! — озъби се старецът. — Ваше превъзходителство, бъдете предпазлива. Талинс току-що претърпя болезнено…

— Имам дълбоко уважение към познанията ви за законите, Рюбин — каза Монца. — Но войната е моя специалност и повярвайте ми, като почнеш да воюваш, няма по-лошо от половинчати мерки.

— Но защо не потърсим съюзници?

— Никой не иска съюзник, който не може да защити своето. Трябва да демонстрираме решителност, иначе вълците ще оглозгат трупа ни. Трябва да съкрушим кучетата от Етрисани.

— Да ги накараме да си платят — изсъска Скавиер.

— Да ги смачкаме — изръмжа Груло.

Волфиер се усмихваше широко, като на парад.

— Армията ще е готова до седмица.

— Ще си излъскам бронята — каза Монца, макар че винаги я държеше лъсната. — Нещо друго? — Петимата замълчаха. — Благодаря ви тогава.

— Ваше превъзходителство. — Всеки се поклони по свой начин. Рюбин с намръщено колебание. Витари с лек присмех.

Монца ги изгледа как излизат. Искаше да остави меча и да кара нещата да растат. Както едно време, след смъртта на баща й. Преди да започнат Кървавите години. Но беше видяла достатъчно и знаеше, че никоя битка не е последна, каквото и да вярваха хората. Животът продължава. Всяка война носеше в себе си семената на следващата и тя планираше да е напълно подготвена за жътвата.

„Приготви си плуга, но дръж кама подръка, за всеки случай“ — пишеше Фаранс.

Намръщи се към картата и сложи лявата си ръка на корема. Започваше да се подува. Три месеца, откакто кръвта й бе спряла. Това означаваше, че детето е на Рогонт. А може би на Тръпката. Дете на мъртвец или на убиец. На крал или на просяк. Единственото важно бе, че е нейно.

Отиде бавно до бюрото и се отпусна на стола. Свали верижката от врата си и отключи ключалката. Извади короната на Орсо и я сложи пред себе си. Златото проблясваше на зимното слънце. Беше изтръгнала скъпоценните камъни, за да купи оръжия. Злато за стомана, за повече злато, както я бе учил Орсо. Но откри, че не може да се раздели с короната.

Рогонт беше умрял неженен и без наследници. Неговото дете, дори копеле, щеше да има добри претенции за титлата му. Велик херцог на Осприя. Крал на Стирия даже. Все пак Рогонт бе носил кралската корона, макар и съвсем за малко. Усети как се усмихва. Когато загубиш всичко, може да потърсиш отмъщение. Но щом го постигнеш, какво? Орсо беше прав. Животът продължава. Има нужда от нови мечти.

Тръсна глава, взе короната и я прибра в бюрото. Гледането й не беше по-добро от гледането на лулата за хъск и чуденето дали да я запали. Тъкмо завърташе ключа, когато вратата се отвори и камерхерът отново почти докосна пода с лице.

— Какво сега?

— Представител на Банкова къща „Валинт и Балк“, ваше превъзходителство.

Монца знаеше, че ще се появят, но това не ги правеше добре дошли.

— Да влезе.

Не изглеждаше впечатляващо като за човек от институция, която купуваше и продаваше нации. Беше по-млад, отколкото очакваше, с къдрава коса, приятни обноски и лека усмивка. Това я разтревожи още повече.

„Най-горчивите врагове идват с най-сладки усмивки“. Вертурио. Кой друг?

— Ваше превъзходителство. — Той се поклони почти толкова ниско, колкото камерхера, което не беше лесно.

— Господин…?

— Сулфур. Йору Сулфур, на вашите услуги. — Когато се приближи до писалището, тя забеляза, че има различни очи, синьо и зелено.

— От Банкова къща „Валинт и Балк“.

— Имам честта да представлявам гордата институция.

— Късметлия. — Тя огледа обширното помещение. — Опасявам се, че по време на щурма бяха нанесени доста щети. Нещата са… по-простички, отколкото при Орсо.

Усмивката му се разшири.

— На влизане видях, че и стените са пострадали. Но простичкото ме устройва перфектно, ваше превъзходителство. Тук съм, за да говорим по работа. Всъщност да ви предложа пълната банкова подкрепа на моите работодатели.

— Разбирам, че сте идвали често при моя предшественик, Великия херцог Орсо, да му предлагате подкрепа.

— Точно така.

— И сега, когато го убих и му отнех поста, идвате при мен.

Сулфур не мигна.

— Точно така.

— Подкрепата ви се нагажда лесно в новите ситуации.

— Ние сме банка. Всяка промяна трябва да е възможност.

— И какво предлагате?

— Пари — каза той лъчезарно. — Пари за финансиране на армии. За публични услуги. Пари, за да се възвърне славата на Талинс и на Стирия. Може би и пари, за да стане дворецът ви не чак толкова простичък.

Монца не беше взела златното съкровище от родната си ферма. Предпочиташе да стои там. За всеки случай.

— А ако предпочитам така?

— Уверен съм, че може да ви предложим и политическа помощ. Знаете, че добрите съседи са най-сигурното убежище в бурята. — Не й хареса подборът му на думи толкова скоро след като ги бе употребила тя, но той продължи спокойно: — „Валинт и Балк“ има дълбоки корени в Съюза. Крайно дълбоки. Не се съмнявам, че може да уредим съглашение между вас и краля.

— Съглашение? — Не сподели, че почти бе изконсумирала друг тип съглашение с краля на Съюза в лъскавата стая в „Кардоти“. — Въпреки че е женен за дъщерята на Орсо? Въпреки че синовете му могат да имат претенции за херцогството ми? Мнозина биха казали, по-големи от моите.

— Винаги се опитваме да работим с каквото разполагаме, преди да се мъчим да го променяме. При точен лидер и точна подкрепа Стирия е готова за покоряване. Къща „Валинт и Балк“ иска да работи с победителите.

— Въпреки че проникнах в клона в Уестпорт и отрових вашия човек Мотис?

— Успехът ви в това начинание само демонстрира невероятните ви качества. — Сулфур сви рамене. — Хората се заменят лесно. Светът е пълен с тях.

Тя потропа замислено по бюрото си с пръсти.

— Странно, че идвате тук с такава оферта.

— Защо?

— Вчера имах подобна визита от представител на пророка на Гуркул. Предложи ми… неговата подкрепа.

Той направи пауза за миг.

— Кого изпратиха?

— Една жена. Казва се Ишри.

Очите на Сулфур се присвиха съвсем леко.

— Не може да й вярвате.

— А на теб мога, защото се усмихваш така сладко? И брат ми беше така, а лъжеше с всеки дъх.

Сулфур се усмихна по-широко.

— Истината тогава. Може би знаете, че пророкът и работодателите ми стоят от двете страни на велик конфликт.

— Чувала съм.

— Повярвайте ми тогава, като кажа, че не искате да сте на грешната страна.

— Не съм сигурна, че искам да съм на която и да е страна. — Тя се отпусна в стола. Опитваше се да говори небрежно, въпреки че се чувстваше като измамничка. — Не се бойте. Казах на Ишри, че цената за подкрепата им е твърде висока. Кажете, господин Сулфур, каква цена ще иска „Валинт и Балк“ за помощта си?

— Съвсем справедлива. Лихва по заемите. Преференции за работата на нашите партньори и сътрудници. Да не се занимавате с гуркулите и съюзниците им. Когато работодателите ми поискат, да помагате на силите на Съюза…

— Само когато работодателите ви поискат?

— Може би един или два пъти в живота ви.

— А може и повече, ако прецените. Искате да ви продам Талинс и да ви благодаря за привилегията. Искате да коленича пред вратата на трезора и да моля за услуги.

— Драматизирате…

— Аз не коленича, господин Сулфур.

Беше негов ред да се сепне от подбора й на думи. Но само за момент.

— Може ли да бъда съвсем откровен, ваше превъзходителство?

— Опитайте.

— Вие сте нова във властта. Всеки коленичи пред някого. Ако сте твърде горда, за да приемете приятелската ни ръка, други ще го направят.

Монца изсумтя, въпреки че под присмеха сърцето й блъскаше лудо.

— Късмет на тях и на вас. Дано приятелската ви ръка донесе по-щастливи резултати, отколкото на Орсо. Мисля, че Ишри щеше да започне от Пуранти. Може би вие трябва да отидете в Осприя, или в Сипани, или в Афоя. Сигурна съм, че все ще намерите някой в Стирия, който да приеме парите ви. Ние сме известни с курвите.

Усмивката на Сулфур се разшири още повече.

— Талинс има голям дълг към работодателите ми.

— Орсо им дължи пари, търсете си ги от него. Мисля, че го изхвърлих с кухненските отпадъци, но ако се разровите, ще го откриете. Ще ви услужа с лопата на драго сърце.

Той продължи да се усмихва, но не пропусна заплахата й.

— Ще е жалко, ако не ни оставите избор, освен да позволим на кралица Терез да потърси отмъщение за смъртта на баща си.

— Ех, отмъщение, отмъщение. — Монца се усмихна на свой ред. — Не се плаша от сенки, господин Сулфур. Сигурна съм, че Терез настоява за война, но Съюзът има затруднения. Имат врагове в Севера и Юга, както и в собствените си граници. Ако жената на вашия Върховен крал иска трона ми, да дойде и да се бие за него. Но подозирам, че негово августейшо величество има други тревоги.

— Май не разбирате опасностите в тъмните ъгли на света. — В усмивката на Сулфур вече нямаше веселие. — Ето, дори докато си говорим, стоите тук… сама. — Беше се превърнала в гладен присмех, пълен с остри бели зъби. — Толкова, толкова крехка.

Тя примигна, сякаш учудено.

— Сама ли?

— Грешиш. — Шенкт беше пристъпил безшумно, докато разговаряха, и стоеше незабелязано в сянката на Сулфур.

Представителят на „Валинт и Балк“ се обърна, направи крачка назад и замръзна, сякаш смъртта дишаше в ухото му.

— Ти? — прошепна той.

— Да.

— Мислех…

— Не.

— Значи… това е твое дело?

— Имах пръст в цялата работа. — Шенкт сви рамене. — Но хаосът е естествено състояние, защото всеки дърпа в своята посока. Тези, които искат светът да крачи само в една посока, сами си създават затруднения.

Мъжът с различните очи погледна Монца, после пак Шенкт.

— Нашият господар…

— Твоят господар — прекъсна го Шенкт. — Аз вече нямам, не помниш ли? Казах му, че приключих. Винаги предупреждавам, когато мога, така че ме чуй. Изчезвай. Ако се върнеш, няма да ме завариш в добро настроение. Върни се и му кажи, че ти служиш. Аз служех едно време. Вече не коленичим.

Сулфур кимна, след което отново се усмихна самодоволно, както на влизане.

— Умрете прави тогава. — Обърна се към Монца и се поклони. — Пак ще се чуем. — След това излезе небрежно.

Шенкт повдигна вежди и каза само:

— Добре го прие.

На Монца не й беше до смях.

— Има много неща, които не ми казваш.

— Да.

— Кой си ти всъщност?

— Бил съм много неща. Чирак. Посланик. Решавах тежки проблеми и създавах такива. Днес явно съм човек, който урежда чуждите сметки.

— Загадъчни лайна. Ако искам гатанки, ще ида на гледачка.

— Ти си Велика херцогиня. Можеш да си извикаш някоя тук.

Тя кимна към вратите.

— Познаваш го.

— Да.

— Имали сте един господар?

— Едно време. Много отдавна.

— Работил си за банката?

Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.

— В известен смисъл. Те не се занимават само с броене на пари.

— Почвам да усещам. А сега?

— Сега не коленича.

— Защо ми помогна?

— Защото те създадоха Орсо, а аз руша всичко, което създадат.

— Отмъщение — промърмори тя.

— Не е най-добрият мотив, но понякога от злите помисли излиза и по нещо добро.

— Както и обратното.

— Разбира се. Ти постигна всички победи за херцога на Талинс и затова те наблюдавах. Мислех да го отслабя, като те убия. Но Орсо се опита сам. Затова те излекувах. Мислех да те убедя да заемеш мястото му. Но подцених решителността ти и ти се измъкна. Оказа се, че и ти си намислила да убиеш Орсо…

Монца помръдна неловко в стола на бившия си работодател.

— И заех мястото му.

— Защо да преграждаш река, която вече тече в твоя посока? Да речем, че си помогнахме взаимно. — Той отново се усмихна като череп. — Всички имаме сметки за уреждане.

— Докато си уреждаше своите, ми създаде много могъщи врагове.

— Докато ти уреждаше своите, потопи Стирия в хаос.

Това беше вярно.

— Не го целях.

— Щом отвориш кутията, намеренията ти нямат значение. А кутията зее като гроб в момента. Чудя се какво ли ще изпълзи оттам? Дали ще се надигнат праведни лидери, които да поведат Стирия по светлия път и да я направят маяк за целия свят? Или ще имаме сенки на старите тирани и ще се въртим в кръг по кървавите стъпки на миналото? — Светлите му очи не се откъсваха от нейните. — Ти от кои ще си?

— Предполагам, че ще видим.

— Ще видим. — Той се обърна и излезе абсолютно безшумно.

Монца остана сама.

Всичко се променя

— Нали знаеш, че не е нужно да го правиш?

— Знам. — Но Дружелюбния искаше да го направи.

Коска се размърда ядосано на седлото.

— Само да можех да те убедя, че светът е… пълен с безкрайни възможности! — Опитваше се да убеди Дружелюбния през целия път от нещастното село, където бяха отседнали Хилядата меча. Не можеше да разбере, че Дружелюбния го осъзнава напълно и болезнено ясно. И че го мрази. Според него колкото по-малко възможности, толкова по-добре. А безкрайно беше твърде далеч от приятното.

— Светът се променя, преправя и всичко започва наново и различно, всеки ден! Човек никога не знае какво ще му донесе следващият момент.

Дружелюбния мразеше промяната. Единственото нещо, което мразеше повече, бе незнанието какво ще донесе всеки момент.

— Има безброй различни забавления…

Различните хора имаха различни забавления.

— Да се заключиш далеч от живота е… като да признаеш поражението!

Дружелюбния сви рамене. Поражението не го плашеше. Той нямаше гордост.

— Имам нужда от теб. Отчаяно. Добрият сержант струва колкото трима генерали.

Настана продължителна тишина. Копитата на конете им трополяха по сухата земя.

— По дяволите! — Коска отпи от манерката. — Положих всички усилия.

— Оценявам го.

— Но си твърдо решен?

— Да.

Най-големият страх на Дружелюбния беше, че може да не го приемат обратно. Докато Муркато не му бе дала документ с голям печат за властите на Муселия. Съдържаше присъдите за участието му в убийствата на Гоба, Мотис, принц Арио, генерал Ганмарк, Верния Карпи, принц Фоскар и Великия херцог Орсо и го осъждаше на доживотен затвор. Или поне докато не поискаше да го освободят. Дружелюбния беше сигурен, че няма да поиска подобно нещо. Това беше единствената отплата, която бе пожелал. Най-големият подарък. И сега беше грижливо сгънат във вътрешния му джоб до заровете.

— Ще ми липсваш, приятелю, ще ми липсваш.

— И ти на мен.

— Но не толкова, че да те убедя да останеш?

— Не.

За Дружелюбния това беше като дългоочаквано завръщане. Знаеше броя на дърветата покрай пътя към портата. В гърдите му се надигна приятна топлина, докато ги броеше. Изправи се нетърпеливо на стремената и зърна отблясък от портата, зърна и тухлената стена през зеленината. Не беше архитектура, която да зарадва повечето осъдени, но сърцето на Дружелюбния подскочи. Знаеше бройката на тухлите в арката. Искаше ги, копнееше за тях, сънуваше ги от толкова време. Знаеше броя на стоманените нитове по портите, знаеше…

Пътят зави към входа и Дружелюбния се намръщи. Вратите бяха отворени. Ужасно предчувствие смачка радостта му. Какво можеше да е по-нередно от затвор с отключена и широко отворена порта? Това не беше част от ежедневието. Смъкна се от коня и се намръщи на скованата си дясна ръка. Все още се лекуваше, въпреки че бяха махнали шините. Тръгна бавно към вратите, почти уплашен да надникне вътре. На стъпалата на къщичката на стражите седеше самотен дрипав човек.

— Не съм направил нищо! — Мъжът вдигна ръце. — Кълна се!

— Имам писмо от Великата херцогиня на Талинс. — Дружелюбния разгъна скъпоценния документ и го протегна, все още с надежда. — Трябва да бъда затворен незабавно.

Мъжът го изгледа за момент.

— Не съм пазач, приятел. Просто спя в къщичката.

— Къде са надзирателите?

— Няма ги.

— Няма ли ги?

— В Муселия има безредици и сигурно никой не им плаща… така че просто се махнаха.

Дружелюбния усети как го побиват студени тръпки.

— А затворниците?

— Освободиха ги. Повечето избягаха веднага. Други чакаха. Затваряха се сами в килиите нощем, можеш ли да си представиш?!

— Мога — каза Дружелюбния с дълбок копнеж.

— Сигурно не са знаели къде да избягат. Но изгладняха и накрая и те се махнаха. Вече няма никой.

— Никой?

— Само аз.

Дружелюбния погледна към тясната пътека към арката в скалистия хълм. Всичко беше празно. Залите бяха тихи. Небето все още висеше над вътрешния двор, но го нямаше тракането на решетките, когато затваряха килиите всяка вечер. Нямаше я успокояващата рутина, която обгръщаше живота им като майка детето си. Вече не се отброяваше всеки ден, всеки месец, всяка година. Големият часовник бе спрял.

— Всичко се променя — прошепна Дружелюбния.

Усети ръката на Коска на рамото си.

— Целият свят се променя, приятелю. Всички искаме да гледаме назад, но миналото го няма. Трябва да гледаме напред. Трябва да се променим, колкото и да е болезнено, или ще бъдем зарязани и ще останем съвсем сами.

Така изглеждаше. Дружелюбния обърна гръб на Убежището и се качи вяло на коня.

— Да гледаме напред. — Но към какво? Към безкрайните възможности? Усети как паниката го сграбчва. — Напред зависи от това в каква посока гледаш. Накъде да се насоча сега?

Коска се усмихна.

— Животът се състои тъкмо от тези избори. Мога да ти направя едно предложение.

— Моля те.

— Мисля да поведа Хилядата меча, поне тези, които не се пенсионираха след разграбването на Фонтецармо и не останаха на работа при херцогиня Монцаро, към Визерин и да предявя претенциите си за трона на Салиер. — Той пак отвори манерката. — Напълно основателните си претенции. — Отпи глътка и се оригна, запращайки към Дружелюбния тежка миризма на силен алкохол. — Все пак кралят на Стирия ми обеща титлата. Градът е в хаос и жителите му имат нужда някой да им покаже пътя.

— Ти?

— И ти, приятелю, и ти! Няма нищо по-ценно за владетеля на голям град от честен мъж, който може да брои.

Дружелюбния погледна за последно назад с копнеж. Портата вече изчезваше между дърветата.

— Може би ще го отворят отново някой ден.

— Може би. Но междувременно мога да се възползвам от благородните ти таланти във Визерин. Имам напълно основателни претенции за престола. Знаеш, че съм родом оттам. Ще има работа. Много… работа.

Дружелюбния се намръщи.

— Пиян ли си?

— Абсолютно, приятелю, като талпа. Много добра ракия. Отлежала гроздова. — Удари нова глътка и млясна. — Промяната, Дружелюбен… промяната е забавно нещо. Понякога хората се променят за добро. Понякога за лошо. А често, много често, стига да имат време и възможност… — размаха манерката за момент, след което сви рамене, — се променят обратно.

Щастливи краища

Няколко дни след като го затвориха, издигнаха отпред бесилки. Виждаше ги от малкото прозорче на килията, ако стъпеше на нара, надигнеше се на пръсти и притиснеше лице към решетките. Човек би се зачудил защо затворник би положил толкова усилия да се измъчва, но той го правеше. Може би това беше цялата идея. Голяма дървена платформа с централна греда и четири спретнати примки. На пода имаше капаци, така че само трябваше да ритнат ръчката и чупеха по четири врата наведнъж, сякаш трошаха съчки. Сериозна работа. Тук си имаха машини за засяване на реколтата, за печатане на хартия, а явно и за убиване на хора. Може би това имаше предвид Морвийр, като дрънкаше за науката преди месеци.

Обесиха няколко души веднага след падането на крепостта. Служители на Орсо, които бяха обидили някого и заслужаваха отмъщение. Двама от Хилядата меча. Явно бяха направили нещо наистина гадно, защото при разграбване принципно нямаше много правила за нарушаване. Но от доста време не бяха бесили никого. Седем седмици, или осем. Може би трябваше да брои дните, но какво значение имаше това? Беше почти сигурен какво предстои.

Всяка сутрин, когато слънчевата светлина пропълзеше в килията, Тръпката се чудеше дали това ще е денят, в който ще го обесят. Понякога му се искаше да не се бе обръщал срещу Монца. Но само защото нещата се бяха развили така. Иначе не изпитваше съжаление за стореното. Може би баща му нямаше да одобри. Вероятно брат му щеше да му се присмее и да каже, че не е очаквал нищо друго. Несъмнено, Руд Три дървета щеше да поклати глава и да каже, че справедливостта винаги възтържествува. Но Три дървета беше мъртъв — и справедливостта заедно с него. Братът на Тръпката беше копеле с геройско лице и присмиването му вече не значеше нищо. А баща му беше обратно в калта и го бе оставил да открие сам как да прави нещата. Толкова за добрите мъже и правилното нещо.

Понякога се чудеше дали Карлот дан Айдър се е измъкнала от ситуацията, в която я бе поставил провалът му, или Сакатия я е докопал. Чудеше се дали Монца е успяла да убие Орсо и дали това й е донесло удовлетворение. Чудеше се кое беше това копеле, което се появи от нищото и го хвърли през цялата зала. Вече едва ли щеше да получи отговор на тези въпроси.

Но знаеше, че животът си е такъв. Не винаги получаваш всички отговори.

Беше на прозореца, когато чу дрънченето на ключове по коридора и почти се усмихна с облекчение. Значи вече беше време. Скочи от нара. Десният крак още го болеше от ножа на Дружелюбния. Изправи се и загледа металната врата.

Не очакваше тя да се появи лично, но бе доволен, че е дошла. Доволен от възможността да я погледне още веднъж в очите, нищо че имаха тъмничаря и половин дузина стражи за компания. Несъмнено изглеждаше добре, не толкова хилава и не толкова намръщена.

Чиста, изрядна и богата. Като кралска особа. Беше трудно да повярва, че някога е имала вземане-даване с него.

— Виж се само — каза Тръпката. — Великата херцогиня Монцаро. Как, по дяволите, успя да се измъкнеш от цялата тая идиотщина?

— С късмет.

— Точно. На мен пък винаги ми е липсвал.

Тъмничарят отключи решетката и я избута със скърцане. Двама от стражите влязоха и стиснаха Тръпката за ръцете. Той не виждаше особен смисъл да се съпротивлява. Само щеше да се излага допълнително. Изведоха го в коридора и го изправиха пред нея.

— Ама голямо пътуване беше, нали? Аз и ти, Монца.

— Голямо пътуване — отвърна тя. — Но ти изгуби пътя, Тръпка.

— Не. Намерих себе си. Ще ме обесиш ли? — Не изпитваше особено задоволство от тази мисъл, но и не тъжеше много. Сякаш беше по-добре, отколкото да гние в килията.

Тя го изгледа. Дълго. Сини очи, студени. Гледаше го като първия път, когато се срещнаха. Сякаш нищо, което направеше, не можеше да я изненада.

— Не.

— А? — Това беше неочаквано. Сякаш почти го разочарова. — Тогава какво?

— Можеш да си вървиш.

Той примигна.

— Какво?

— Върви си. Свободен си.

— Не мислех, че още ти пука за мен.

— Кой казва, че някога ми е пукало? Това е за мен, не за теб. Наситих се на отмъщение.

Тръпката изсумтя.

— Кой би си помислил? Касапина на Каприл. Змията на Талинс. През цялото време била добра жена. Мислех, че от добрините няма полза. Нали милостта и страхливостта уж бяха едно и също.

— Тогава да речем, че съм страхлива. Мога да живея с това. Но не се връщай тук. Страхливостта ми си има граници. — Тя свали пръстена си, онзи с големия червен рубин, и го хвърли на мръсната слама в краката му. — Вземи го.

— Добре. — Наведе се, вдигна го и го обърса с ризата си. — Не съм горделив. — Монца се обърна и тръгна към осветеното стълбище. — Значи така свършваме, а? — подвикна Тръпката след нея. — Това ли е краят?

— Да не мислиш, че заслужаваш нещо по-добро?

И излезе.

Той нахлузи пръстена на кутрето си и погледна блещукащия камък.

— Нещо по-лошо.

— Мърдай — изръмжа единият страж и махна с извадения си меч.

Тръпката се ухили.

— О, изчезвам, не се притеснявайте. Наситих се на Стирия.

Усмихваше се, докато вървеше по тъмния тунел и по моста, водещ извън Фонтецармо. Почеса сърбящия белег и пое дълбока глътка студен, свободен въздух. Като се вземеше предвид всичко и с оглед на крайно лошия му късмет, май се бе измъкнал добре. Вярно, че бе загубил окото си в Стирия. Вярно, че напускаше не по-богат, отколкото като слезе на брега. Но беше по-добър човек. В това не се съмняваше. По-мъдър. Преди беше най-лошият си враг. А сега — на всички останали.

Нямаше търпение да се върне в Севера и да си намери подходяща работа. Можеше да спре в Уфрит и да посети стария си приятел Восула. Заслиза по планината, все по-далече от крепостта, ботушите му хрущяха по сивия чакъл.

Зад него изгревът имаше цвят на кръв.