Отмъщението на Монца

Две години половината от Хилядата меча се преструваше, че се бие с другата половина. Коска, когато беше достатъчно трезвен, за да говори, се хвалеше, че никога не са печелели толкова много, без да правят нищо. Опразниха хазните на Никанте и Афоя и тръгнаха на север, заради внезапно възцарилия се мир. Търсеха нови войни, от които да печелят, или амбициозни работодатели, които да ги започнат.

Никой не беше по-амбициозен от Орсо, новия Велик херцог на Талинс, взел властта, след като брат му бе ритнат от любимия си кон. Херцогът нямаше търпение да подпише договор с прочутата Монцаро Муркато. Особено след като враговете му от Етрея бяха наели прословутия Никомо Коска.

Разбира се, беше трудно да се стигне до битка. Двете страни обикаляха като страхливци в кръчмарски бой, правеха множество скъпи маневри, нанасяха големи щети на фермерите и почти никакви на себе си. Най-накрая се наложи да се срещнат в житата до село Афиери, където трябваше да последва битка. Или поне нещо подобно.

Вечерта Монца имаше неочакван посетител в шатрата си. Самият херцог Орсо.

— Ваше превъзходителство, не очаквах…

— Няма нужда от любезности. Знам какво е планирал за утре Никомо Коска.

Монца се намръщи.

— Вероятно да се бие, както и аз.

— Той не планира подобно нещо, както и ти. През последните две години вие двамата се подигравате с работодателите си. Не желая да ме правят на глупак. Ако искам, мога да гледам фалшиви битки в театъра, за доста по-евтино. Затова ще ви платя двойно, ако се биете наистина.

Монца не очакваше подобно нещо.

— Аз…

— Знам, че си лоялна към него. Уважавам това. Всеки трябва да държи на нещо в живота си. Но Коска е минало, а аз реших, че ти ще си бъдещето. Брат ти е съгласен с мен.

Монца определено не очакваше това. Погледна Бена, който се усмихна.

— Така е по-добре. Заслужаваш да водиш.

— Аз не мога… другите капитани няма да…

— Вече говорих с тях — каза Бена. — С всички освен с Верния, но старото куче ще тръгне след теб, като види накъде духа вятърът. Писнало им е от пиянството и глупостите на Коска. Искат дългосрочен договор и командир, с който да се гордеят. Искат теб.

Херцогът на Талинс ги гледаше. Монца не можеше да си позволи колебания пред него.

— Приемам, разбира се. Спечелихте ме още като казахте, че ще платите двойно — излъга тя.

Орсо се усмихна.

— Усещам, че двамата ще сме си много полезни, генерал Муркато. Очаквам вести за утрешната ви победа. — След това излезе.

Входът на шатрата изплющя, а Монца зашлеви брат си и го събори на земята.

— Какво направи, Бена? Какво направи?!

Той я изгледа навъсено и докосна разкървавената си уста.

— Мислех, че ще си доволна.

— Напротив! Мислел си, че ти ще си доволен. Е, надявам се, че си.

Но нямаше какво да прави, освен да му прости и да се възползва от обстоятелствата. Той й беше брат. Единственият, който я познаваше истински. Сесария, Виктус, Андич и останалите капитани се бяха съгласили. Беше им писнало от Никомо Коска. Нямаше връщане. На следващия ден по зазоряване заповяда на войниците си да щурмуват истински. Какво друго можеше да направи?

Вечерта седеше в стола на Коска, Бена се хилеше до нея, а новозабогателите капитани пиеха за нейно здраве. Всички — освен нея — се смееха. Тя мислеше за Коска, за всичко, на което я бе научил и което му дължеше, и как му се бе отплатила. Не беше в настроение да празнува.

Освен това беше капитан-генерал на Хилядата меча. Не можеше да си позволи да се смее.

Шестици

Заровете показваха шестици.

В Съюза наричаха това хвърляне слънца, като слънцето на знамето им. В Баол го наричаха двойно, защото казиното плащаше двойно. В Гуркул бе Пророка или Императора, в зависимост от лоялността на хората. В Тонд беше Златната дузина. В Хилядата острова — Дванайсетте вятъра. В Убежището наричаха двете шестици Тъмничаря, защото тъмничарят винаги печели. В целия Кръг на света хората се радваха при този резултат, но на Дружелюбния му беше все едно. Той не печелеше нищо. Насочи вниманието си към големия мост на Пуранти и хората, които вървяха по него.

Лицата на статуите бяха изгладени от времето, настилката беше напукана, а парапетът изронен, но шестте арки все още се извисяваха грациозно, без да се притесняват от огромната височина. Големите каменни постаменти, на които стояха, високи шест пъти по шест разтега, все още отблъскваха бурната вода. Имперският мост беше на повече от шестстотин години, но си оставаше единственият път през дефилето на Пура по това време на годината. Единственият сухоземен път към Осприя.

Армията на Великия херцог Рогонт маршируваше стройно, в редица по шестима. Тропотът на ботушите беше като могъщо сърце, допълнен от подрънкването на доспехи и юзди, подвикванията на офицерите, мърморенето на зяпачите и бученето на водата отдолу. Преминаваха цяла сутрин, по роти, батальони и полкове. Движеща се гора от копия, проблясващ метал и протрита кожа. Прашни, мръсни, решителни лица. Гордите флагове висяха отпуснати в безветрения ден. Редица номер шестстотин беше преминала преди малко. Около четири хиляди души бяха прекосили реката, а оставаха поне още толкова. Продължаваха да вървят — шест, по шест, по шест.

— Добър ред. Като за отстъпление. — След Визерин гласът на Тръпката беше преминал в гърлен шепот.

— Това е специалитетът на Рогонт — изсумтя Витари. — Има страшно много практика.

— Човек трябва да оцени иронията — обади се Морвийр, който наблюдаваше преминаващата войска с леко мръщене. — Днешните горди легиони маршируват върху останките на вчерашната империя. Така е с военния блясък. Високомерие от плът.

— Невероятно проницателно — подметна Муркато. — Пътуването с великия Морвийр е едновременно приятно и образователно.

— Аз съм едновременно философ и отровител. Не се притеснявайте, заплащането ми покрива и двете. Възнаграждението е за безкрайната ми мъдрост, отровата е без пари.

— Нима късметът ни няма край? — озъби се тя.

— Има ли въобще начало? — измърмори Витари.

Групата беше намаляла до шестима и бяха по-изнервени от всякога. Муркато бе спуснала качулката си и се виждаше само острият й нос, брадичката и намръщената уста. Тръпката беше с наполовина бинтована глава. Другата половина беше млечнобяла, а здравото му око бе хлътнало в тъмен кръг. Витари седеше, провесила крака през парапета. Беше се облегнала на една счупена колона, луничавото й лице бе обърнато към яркото слънце. Морвийр се мръщеше към бурната вода. Ученичката му седеше до него и ядеше сладкиш. И Дружелюбния беше тук, разбира се. Шестима. Коска беше мъртъв. Въпреки името си Дружелюбния рядко задържаше приятели.

— Като говорим за възнаграждение — продължи Морвийр, — трябва да посетим най-близката банка и да изтеглим пари. Не обичам да остават дългове между мен и работодателите. Това внася кисел привкус в нашето меденосладко общуване.

— Сладко — измляска Дей, макар че не беше ясно дали говори за общуването, или за сладкиша.

— Дължиш ми за смъртта на генерал Ганмарк. Ролята ми беше малка, но основна, защото предотвратих гибелта ви. Освен това трябва да подменя екипировката, която бе така безотговорно изгубена във Визерин. Нужно ли е да споменавам, че ако ми беше позволила да се погрижа за проблемните фермери, както настоявах, нямаше да се…

— Достатъчно — изсъска Муркато. — Не ти плащам, за да ми припомняш грешките.

— Това сигурно също е от безплатните услуги. — Витари се смъкна от парапета. Дей лапна последното парче сладкиш и си облиза пръстите. Всички се раздвижиха, освен Дружелюбния. Той продължаваше да гледа водата.

— Време е да тръгваме — каза Муркато.

— Да. Връщам се в Талинс.

— Какво?

— Саджаам щеше да ми изпрати вест тук, но няма никого.

— Талинс е далече. Има война.

— Това е Стирия. Винаги има война.

Очите й бяха почти скрити от качулката. Останалите го гледаха мълчаливо. Хората рядко се вълнуваха, когато се махаше — той също, впрочем.

— Сигурен ли си?

— Да. — Беше видял половин Стирия — Уестпорт, Сипани, Визерин и провинцията между тях — и я мразеше. Едно време при Саджаам се чувстваше уплашен и притиснат и мечтаеше за Убежището. Сега тези дни, със сладникавата миризма на хъск, безкрайните игри на карти, събирането на рекет и редките моменти на предсказуемо и организирано насилие му се струваха като щастлив сън. Тук всеки ден беше под различно небе и нямаше нищо за него. Муркато носеше хаос и той вече не искаше да е с нея.

— Вземи това. — Тя му подаде кесия.

— Не съм тук заради парите.

— Вземи ги. Заслужаваш много повече. Това поне ще улесни пътуването ти.

Той се остави да натика кесията в ръцете му.

— Дано късметът да те следва — обади се Тръпката.

Дружелюбния кимна.

— Днес светът е направен от шестици.

— Дано тогава шестиците те следват.

— Ще ме следват, независимо дали ги искам. — Дружелюбния хвана заровете, уви ги внимателно в кърпата и ги прибра във вътрешния си джоб. Тръгна през безкрайния поток войници, минаващи над безкрайно течащата вода, без да поглежда назад. Насочи се към по-мизерната част на града на западния бряг на реката. Разсейваше се, като броеше крачките, които щеше да извърви до Талинс. Беше направил триста шейсет и шест от сбогуването…

— Господин Дружелюбен! — Той трепна и се обърна, ръцете му посегнаха към ножа и сатъра. Един човек се беше облегнал на един праг, ръцете му бяха скръстени, лицето му бе в сянка. — Какви са шансовете да се срещнем тук? — Гласът беше ужасно познат. — Е, ти разбираш от шансове повече от мен. Но съм сигурен, и двамата ще се съгласим, че са доста щастливи.

— Съгласен съм — отвърна Дружелюбния и се усмихна.

— Брей, имам чувството, че съм хвърлил шестици — каза човекът.

Майсторът на очи

Тръпката отвори вратата, звънчето издрънча и двамата с Монца влязоха. Вътре беше мрачно. Светлината влизаше през единствения прозорец и падаше върху мраморния тезгях, зад който се издигаха прашни рафтове. В дъното имаше голям стол с кожена подложка за главата и висяща над него лампа. Изглеждаше почти уютен, ако не бяха каишите, които трябваше да удържат седящия. На масата до него бяха подредени инструменти. Скалпели, игли, скоби, щипци. Инструменти на хирург.

Едно време щеше да потръпне от тази гледка — и да потвърди с това името си, но не и сега. Беше научил урока от изваждането на окото. На света вече не бяха останали по-големи ужаси. Усмихна се, като си представи колко уплашен щеше да е преди. От всичко и от нищо. От усмивката раната под бинтовете го засмъдя и затова престана да се усмихва.

От една странична врата излезе някакъв мъж и потри нервно ръце. Дребен, тъмнокож, с притеснено лице. Тревожеше се, че сигурно ще го оберат, с оглед на настъпващата армия. Всички в Пуранти се притесняваха. Освен Тръпката. Той почти нямаше какво да губи.

— Сър, мадам, какво ще обичате?

— Ти ли си Скопал? — попита Монца. — Майсторът на очи?

— Аз съм. — Той се поклони малко нервно. — Учен, доктор и хирург, специализиращ в зрението.

Тръпката почна да маха бинтовете.

— Става. Защото аз загубих окото си.

Хирургът се размърда.

— Не говори така, приятелю! — Приближи се към светлината от прозореца. — Не казвай, че си го изгубил, преди да погледна. Ще се смаеш, ако разбереш какво може да се постигне! Науката скача напред всеки ден!

— Скача значи?

— Да, с гигантски скокове. Връщал съм частично зрение на хора, които вярваха, че ще са слепи за цял живот. Наричали са ме магьосник! Представяте ли си! Наричали са ме…

Тръпката свали последния бинт, пристъпи напред и обърна към него лявата страна на лицето си. От студения въздух кожата му изтръпна.

— Е? Какво мислиш? Науката направила ли е чак толкова гигантски скок?

— Извинявам се — каза мъжът. — Но не се бойте, имам страхотни открития и в областта на заместителите!

Тръпката направи още половин крачка напред и се надвеси над него.

— Да ти изглежда, че се страхувам?

— Ни най-малко. Просто… ъъъ… — Скопал прочисти гърло и тръгна към рафтовете. — В момента окулярните протези…

— К’во?

— Изкуствено око — каза Монца.

— О, това е много, много повече. — Скопал свали от един рафт поднос с шест сребристи метални топчета. — В орбитата се намества перфектна сфера от отлична мидърландска стомана. — Извади и една кръгла табла и я завъртя показно. Беше покрита с очи. Сини, зелени, кафяви. Блестяха като истински, някои дори имаха изрисувани червени нишки в бялото. Въпреки това на Тръпката му приличаха на сварени яйца.

Скопал махна самодоволно към стоката си.

— Между металната сфера и клепача се поставя подобно покритие, боядисано в перфектно съответствие с другото око. Покритията се износват и трябва да се подменят периодично, но повярвайте ми, резултатите са невероятни.

Фалшивите очи се взираха немигащо в Тръпката.

— Приличат на очи на мъртвец.

Настана неловка тишина.

— Да, когато са на дъската, но на живо лице…

— Мисля, че е добре. Мъртвите не лъжат, нали? Не ща повече лъжи. — Тръпката пристъпи към дъното на помещението, стовари се на стола и кръстоса крака. — Почвай.

— Веднага ли?

— Защо не?

— Стоманата трябва да преседи поне час-два. Покритията отнемат към две седмици. — Монца хвърли на тезгяха кесия сребърни монети и Скопал кимна смирено. — Ще наглася, каквото имам подръка, а другото ще е готово до утре вечер. — Запали толкова ярка лампа, че Тръпката трябваше да заслони здравото си око с ръка. — Ще се наложи да направя някои манипулации.

— К’во?

— Ще те реже — обясни Монца.

— То си е ясно. Нищо свястно в тоя живот не става без рязане.

Скопал разбута инструментите по масичката.

— Няколко шева и отстраняване на мъртвата плът…

— Да окастрим сухите клони, а? Съгласен съм. Да почнем на чисто.

— Да ви предложа лула?

— Да, по дяволите — обади се Монца.

— Давай я — каза Тръпката. — Писна ми от болка през последните седмици.

Майсторът се обърна и се зае с пълненето на лулата.

— Помня как ти отрязаха косата — каза Монца. — Беше нервен като агне преди първото стригане.

— Ха. Вярно.

— Виж се сега, нямаш търпение да ти сложат око.

— Един мъдър човек ми каза, че трябва да сме реалисти. Странно колко бързо се променяме, когато ни се наложи, нали?

Тя се намръщи.

— Не се променяй твърде много… Аз ще тръгвам.

— Защо? Не ти ли понася?

— Трябва да възобновя едно познанство.

— Стар приятел?

— Стар враг.

Тръпката се ухили.

— Още по-добре. Гледай да не те убият обаче, нали? — Отпусна се на стола и сам затегна каиша под брадичката си. — Все още имаме работа. — Затвори здравото си око. Светлината на лампата сияеше в розово пред клепача му.

Принцът на благоприличието

Великият херцог Рогонт беше устроил щаба си в имперската баня. Сградата беше една от най-величествените в Пуранти и хвърляше сянка над половината площад източно от стария мост. Но като по-голямата част от града и тя бе виждала по-добри векове. Половината фронтон и две от шестте колони бяха рухнали преди много години и камъните им бяха разграбени за съседни по-малки постройки. Напуканата зидария беше изпъстрена с трева, изсъхнал бръшлян и дори две упорити дръвчета. Може би баните бяха по-голям приоритет по времето, когато бе построена, преди Стирия да изпадне в нескончаема война. Щастливи времена, когато топлата вода е била най-големият проблем. Порутената сграда нашепваше за славни изгубени векове и показваше продължителния упадък на Стирия.

Не че на Монца й пукаше.

Умът й беше зает с други неща. Тя изчака пролука в маршируващите роти и закрачи през площада и нагоре по стълбите на банята, като се стараеше да поддържа наперената си стойка. Счупената кост на бедрото скърцаше в ставата и изпращаше вълни от болка право в задника й. Монца отметна качулката си и се втренчи в най-близкия страж, корав ветеран, широк колкото вратата, с белег на бледата буза.

— Трябва да говоря с херцог Рогонт.

— Разбира се.

— Аз съм Мон… Какво? — Очакваше, че ще трябва да се обяснява. Че ще й се присмеят. Че има шанс да я обесят на някоя колона. Но не и да бъде поканена.

— Вие сте генерал Муркато. — Мъжът изви уста в нещо като усмивка. — Очакват ви. Но трябва да оставите меча.

Монца се намръщи, докато му го подаваше. Щеше да е по-спокойна, ако я бяха изритали на улицата.

В мраморното помещение имаше голям мраморен басейн, ограден с високи колони, а водата миришеше на развалени яйца. Старият й враг, Великият херцог Рогонт, облечен в проста сива униформа, се взираше в карта, разположена на сгъваема масичка. До него стояха десетина офицери. Златните им еполети можеха да заемат цял трюм на кораб. Двама вдигнаха глави, докато тя заобикаляше басейна.

— Тя е — процеди някой.

— Мур… ка… то… — Произнесоха името й сякаш беше отрова. За тях си беше така. Правеше ги на глупаци през последните години, а колкото по-глупав е един човек, толкова повече мрази да изглежда глупав. „Генералът с по-малката армия винаги трябва да е в настъпление“, пишеше Фаранс. Затова тя приближи бавно, палецът на превързаната й лява ръка беше пъхнат под колана, сякаш това бе нейната баня и всички оръжия бяха у нея.

— И това ако не е Принцът на благоприличието херцог Рогонт. Добра среща, ваша предпазливост. Много благородна компания сте събрали за човек, който през последните седем години непрекъснато отстъпва. Е, поне днес не е така. — Монца направи пауза. — А, момент. Така е.

Няколко брадички се повдигнаха и една-две ноздри потрепнаха. Но тъмните очи на Рогонт се отместиха от картата бавно; може би бяха малко зачервени, но все така красиви и спокойни.

— Генерал Муркато, какво удоволствие! Иска ми се да се бяхме срещнали след голяма битка, а вие да сте разбита и пленена, но уви, напоследък победите ми не са особено много.

— Редки са като сняг през лятото.

— А вие сте все така окъпана в слава. Чувствам се направо гол пред победоносния ви поглед. — Той погледна към дъното на помещението. — Но къде са всепомитащите Хиляда меча?

Монца цъкна с език.

— Верния Карпи ги взе назаем.

— Без да пита? Колко… грубо. Боя се, че сте твърде много войник и не достатъчно политик. Уви, при мен е обратното. Ювенс е казал, че в думите има повече сила от мечовете, но понякога няма заместител за острия метал.

— Това са Кървавите години.

— Така е. Всички сме в плен на обстоятелствата, а те за пореден път ме принуждават да отстъпя. Благородният Лироцио, собственик на тази прекрасна баня, беше много войнствен и наперен съюзник, когато силите на херцог Орсо бяха далече оттук, от другата страна на могъщите стени на Муселия. Трябваше да чуете как скърца със зъби, нетърпелив да извади меча си и да пролее кръв.

— Мъжете обожават да говорят за бой. — Монца обходи с поглед навъсените съветници на Рогонт. — Някои обичат и да се обличат войнствено. Но оцапването на униформите с кръв е друга работа.

Няколко от пуяците тръснаха ядосано глави, но Рогонт само се усмихна.

— И аз го осъзнах. Сега великите стени на Муселия са паднали, благодарение на вас, както и Борлета, а и Визерин изгоря. Армията на Талинс, надлежно подпомогната от бившите ви другари, Хилядата меча, граби земите пред самия праг на Лироцио. Храбрият херцог откри, че ентусиазмът му за сражения се е изпарил. Могъщите мъже са непостоянни като движеща се вода. Трябваше да си намеря по-слаби съюзници.

— Вече е малко късно.

Херцогът изду бузи.

— Твърде късно, това трябва да е моят епитаф. При Суит Пайнс закъснях с два дена, а прибързаният Салиер беше загубил сражението. И така Каприл остана безпомощен пред добре документирания ви гняв. — Това бяха глупости, но Монца замълча. Засега. — При Муселия се появих с цялата си сила, готов да защитавам стените, но открих, че сте завзели града предната нощ и сте в изгодна защитна позиция. — Ново отклонение от истината, но Монца продължи да мълчи. — При Хай Бенк се оказах задържан от покойния генерал Ганмарк, докато също покойният херцог Салиер, страхувайки се да не го направите на глупак за втори път, не нападна и не го направихте глупак за втори път, като разпиляхте армията му като прах на вятъра. И Борлета… — Той се намръщи отвратено и се изпърдя с уста. — Бррр! Храбрият херцог Кантейн… — Прокара пръст през гърлото си. — Твърде късно, твърде късно. Кажете, генерал Муркато, как така винаги стигате първа до бойното поле?

— Ставам рано, сера преди да се съмне, насочвам се в правилна посока и не спирам. А и освен това наистина искам да стигна на бойното поле.

— Какво намеквате? — извика един млад мъж, чието лице бе по-кисело от лицата на останалите.

— Да намеквам? — повтори тя, опули му се като идиот и пак се обърна към херцога. — Можехте да стигнете Суит Пайнс навреме, но предпочетохте да закъснеете, защото знаехте, че гордият дебелак Салиер ще изхаби силите си независимо дали ще спечели, или не. Той загуби и се направи на глупак, а вие изглеждахте като мъдрия партньор, тъкмо както искахте. — Беше ред на Рогонт да замълчи. — Две години по-късно можехте да стигнете стените навреме, но ви беше изгодно да дам урок на гордите муселийци. Най-вече за да бъдат смирени пред ваше благоприлично превъзходителство.

В цялото помещение цареше тишина. Гласът й се усили.

— Кога осъзнахте, че времето изтича? Че сте се забавили толкова много, че съюзниците ви са прекалено отслабнали, а Орсо е станал твърде силен? Несъмнено се опитвахте да стигнете до Хай Бенк навреме, но Ганмарк застана на пътя ви. Опитахте да изиграете добрия съюзник, но вече беше… — Монца се наведе и го прошепна — твърде късно. През цялото време работехте, за да сте най-силният партньор, когато Лигата на Осемте победи. Добра идея и внимателно изпълнение. Само че победи Орсо, а Лигата… — Тя изду бузи и се изпърдя с уста към събраните мъже. — Така става, като винаги закъснявате, шибаняци.

Най-разгневеният пристъпи към нея със свити юмруци.

— Няма да слушам повече обидите ти, мръсницо! Баща ми загина при Суит Пайнс!

Явно всеки имаше да отмъщава за нещо, но Монца носеше достатъчно рани, за да се засяга от подобни нападки.

— Така ли? Е, благодаря.

— Какво?!

— Баща ти е бил сред враговете ми, а целта на битката е да ги убиеш, така че приемам смъртта му като комплимент. Не би трябвало да обяснявам тези неща на войник.

Лицето му се бе превърнало в подпухнала смес от розово и бяло.

— Ако беше мъж, щях да те убия на място!

— Искаш да кажеш, ако ти беше мъж. Понеже съм отнела баща ти, ще е справедливо да ти дам нещо в замяна. — И Монца се изплю в лицето му.

Той я нападна непохватно и с юмруци, точно както очакваше. Всеки, който се разпалваше толкова трудно, нямаше да е особено боязлив, щом избухне. Беше готова. Избегна удара, хвана горния и долния ръб на украсения му нагръдник, използва собствената му тежест и го препъна. Сграбчи дръжката на меча му, докато той падаше, и го измъкна от ножницата. Офицерът изкрещя и се стовари в басейна сред облак пръски. Монца се извъртя с вдигнато оръжие.

Рогонт извъртя очи към тавана.

— О, спрете… — Мъжете му се втурнаха напред, вадеха оръжията си и псуваха. Почти преобърнаха масичката в опита да се доберат до Монца. — Не вадете оръжия, господа. Не вадете! — Офицерът пляскаше във водата, теглен от тежестта на бронята си. Двама от мъжете побързаха да го издърпат, докато останалите настъпваха към Монца.

Най-близкият замахна с меча си.

— Умри, проклета…

— Спрете! — изкрещя Рогонт. — Стига вече! — Хората му се намръщиха като непослушни деца, спипани в беля. — Без дуели в банята! Срамът ми ще свърши ли някога? — Той въздъхна и махна с ръка. — Махнете се!

Мустаците на адютанта му щръкнаха от ужас.

— Ваше превъзходителство, как да ви оставим… с това чудовище?

— Не се тревожете, ще оцелея. — Той повдигна вежда. — Мога да плувам. Сега излезте, преди някой да пострада. Хайде! Къш!

Мъжете прибраха оръжията си и излязоха с мърморене. Подгизналият офицер ги последва. Монца се усмихна и хвърли украсения му меч в басейна. Малка победа, но в последно време се налагаше да се наслаждава на каквото може.

Рогонт изчака мълчаливо да излязат, после въздъхна тежко.

— Беше права, че ще дойде, Ишри.

— Винаги съм права — чу се глас и Монца се стресна. Някаква тъмнокожа жена лежеше на перваза на прозореца на няколко разтега от главата на Рогонт. Краката й бяха вдигнати на стъклото, а едната ръка и главата висяха, така че почти седеше на обратно. — Е, почти винаги. — Тя се отпусна по гръб, превъртя се в последния момент и падна на четири крака, ловко като гущер.

Монца не беше сигурна как я е пропуснала и това не й хареса.

— Ти каква си? Акробатка?

— Нищо толкова романтично. Аз съм Източния вятър. Може да ме приемеш като един от многото пръсти на дясната ръка на Бог.

— Говориш глупости като жрец.

— Не съм толкова суха и прашасала. — Очите й се извъртяха към тавана. — Аз съм страстно вярваща, но само мъже могат да обличат жреческата роба, хвала на Господ.

Монца се намръщи.

— Агент на гуркулския император?

— Агент звучи… доста подценяващо. Император. Пророк. Църква. Държава. Бих се определила като скромен представител на Южните сили.

— Какво ви интересува Стирия?

— Това е бойно поле. — Жената се усмихна широко. — Гуркул и Съюзът може да са в мир, но…

— Войната продължава.

— Винаги. Съюзниците на Орсо са наши врагове, така че враговете му са наши съюзници. Имаме обща кауза.

— Падението на Великия херцог Орсо от Талинс — прошепна Рогонт. — Да даде Господ.

Монца го изгледа с презрение.

— Вече се молиш на бога им ли, Рогонт?

— На който бог ме чуе. И то горещо.

Гуркулската жена застана на пръсти и се протегна.

— Ами ти, Муркато? Ти ли си отговорът на отчаяните молитви на този беден човечец?

— Може би.

— И може би той на твоите?

— Могъщите често са ме разочаровали, но мога да се надявам.

— Едва ли ще си първият човек, когото разочаровам. — Рогонт кимна към картата. — Наричат ме Предпазливия граф. Закъсняващия херцог. Принца на благоприличието. А ти искаш да се съюзиш с мен?

— Виж ме, Рогонт. Почти толкова отчаяна съм, колкото и ти. Фаранс казва, че големите бури събират странни спътници.

— Мъдър човек. Но как да помогна на странната си спътничка? И по-важното, как тя ще помогне на мен?

— Трябва да убия Верния Карпи.

— Защо да се интересуваме от смъртта на коварния Карпи? — Ишри пристъпи напред и изви глава настрани, твърде неестествено, за да изглежда удобно. — Хилядата меча нямат ли си други капитани? Сесария, Виктус, Андич? — Очите й бяха черни и празни. Мъртви като заместителите на лекаря. — Няма ли някой от тези лешояди да заеме старото ти място, нетърпелив да продължи с оглозгването на трупа на Стирия?

— И тежкият ми танц ще продължи — намуси са Рогонт, — но със свеж партньор. Печеля само наградата за най-отстъпващ.

— Тези тримата не са лоялни към Орсо, интересуват ги единствено парите. За съответната цена нямаха проблеми да предадат Коска, а после и мен. Ако разполагаме със средства, мога да си ги върна, след като убия Верния, и да мина на служба към вас.

Тишина. Ишри вдигна изписаните си черни вежди. Рогонт отпусна замислено глава. Двамата се спогледаха бавно.

— Това би могло да поизравни силите.

— Сигурна ли си, че можеш да ги купиш? — попита гуркулската жена.

— Да — излъга хладнокръвно Монца. — Никога не поемам риск. — Още по-голяма лъжа, затова я изрече с повече самочувствие. По отношение на Хилядата меча нямаше сигурност, а още по-малко що се отнасяше до подлите копелета, които ги командваха. Но имаше шанс, стига да убиеше Верния. Трябваше да си осигури помощта на Рогонт, а после щеше да му мисли.

— Колко ще поискат?

— Да се обърнат срещу печелещата страна? Повече, отколкото мога да си позволя. — Дори да разполагаше с всичкото злато на Хермон, а по-голямата част от него беше заровена под разрушената плевня на баща й. — Но ти, херцогът на Осприя…

Рогонт се засмя тъжно.

— Бездънната кесия на Осприя. Затънал съм до шия. Бих си продал задника, ако някой даде повече от няколко медни петачета. Боя се, че няма да изкопчиш никакво злато от мен.

— Ами Южните сили? — попита Монца. — Чух, че планините в Гуркул са направени от злато.

Ишри се подпря на една колона.

— От пръст и камъни са, като всички останали. Но има злато, стига да знаеш къде да копаеш. Как планираш да убиеш Верния?

— Лироцио ще се предаде, щом армията на Орсо пристигне.

— Несъмнено — каза Рогонт. — Той е крайно умел в предаването, както и аз в закъсняването.

— Хилядата меча ще продължат на юг, за да разграбят провинцията, а армията ще ги последва.

— Не е нужно да си военен гений, за да се досетиш.

— Ще намеря някое местенце и ще примамя Карпи. С двеста души ще успея да го убия. Вие не поемате риск.

Рогонт прочисти гърлото си.

— Ако изкараш дъртата лоялна хрътка от кучкарника, мога да ти отпусна хора.

Ишри я изгледа, все едно гледаше мравка.

— И след като го убиеш, ако се споразумееш с Хилядата меча, може да осигуря парите.

Ако, ако, ако. Но Монца нямаше право да се надява на нещо повече. Спокойно можеше да напусне срещата и с краката напред.

— Тогава е решено. За странните спътници, а?

— Да. Бог наистина те е благословил. — Ишри се прозя екстравагантно. — Дойде да намериш един приятел, а си тръгваш с двама.

— Късмет за мен. — Монца не беше сигурна, че е намерила приятели. Обърна се и тръгна по изтъркания мрамор. Надяваше се, че няма да затрепери преди вратата.

— Муркато, още нещо! — Тя се обърна. Рогонт стоеше сам край картите. Ишри бе изчезнала така внезапно, както се бе появила. — Виждам, че позицията ти е слаба и затова се правиш на силна. Такава си си, безразсъдно смела. Не бих те приел другояче. Но и аз съм си аз. Ако искаш общият ни брак да върви гладко за в бъдеще, показвай повече уважение.

Монца се поклони подигравателно.

— Ваша бляскавост, не само съм слаба, но и изпълнена със съжаление.

Рогонт само поклати глава.

— Моят офицер трябваше да извади меча си и да те прониже.

— Ти така ли щеше да направиш?

— Не, уви. — Той отново погледна картите. — Аз щях да помоля за още плюнка.

Ни богати, ни бедни

Докато вървеше безшумно по мрачния коридор, Шенкт си тананикаше. Не че можеше да докара мелодията. Беше някаква набила се в ума му песничка, която сестра му му пееше, като беше малък. Все още виждаше светлината в косата й, прозореца зад гърба й и лицето в сянка. Отдавна отминало време. Избледняло като евтина боя на слънцето. Хич го нямаше в пеенето. Но си тананикаше и си представяше как сестра му пее с него.

Прибра ножа и издяланата птица. Беше почти готов. Само клюнът му създаваше проблеми, но не искаше да го счупи, като прибърза. Търпение. Жизненоважно както за резбаря, така и за убиеца. Спря пред вратата. От мек бял бор, с много чепове, направо паянтова. Над долния праг се процеждаше светлина. Шенкт си мечтаеше работата му да го води на по-хубави места. Вдигна крак и разби ключалката с един ритник.

Осем чифта ръце посегнаха към оръжията, когато вратата се отметна. Осем намръщени лица се втренчиха в него, седем мъже и една жена. Шенкт познаваше повечето. Бяха сред коленичилите в полукръг в залата на Орсо. Изпратени след убийците на принц Арио. Може да се каже другари. Ако мухите по трупа бяха другари на лъва, извършил убийството. Не очакваше подобни типове да го изпреварят, но отдавна бе спрял да се изненадва на повратите на живота. Неговият криволичеше като смъртно ранена змия.

— В лош момент ли идвам?

— Това е той.

— Онзи, дето не коленичи.

— Шенкт. — Последното го каза мъжът, който му бе препречил пътя в тронната зала на Орсо. Когото бе посъветвал да се моли. Шенкт се надяваше да е приел съвета му, но не изглеждаше много вероятно. Двама се отпуснаха и прибраха оръжията си, решили, че е от тях.

— Брей, брей. — Някакъв мъж с белези от шарка и дълга черна коса явно беше начело. Посегна и бутна лъка на жената надолу с един пръст. — Аз съм Малт. Идваш тъкмо навреме, за да ги заловим.

— Тях?

— Онези, за които негово превъзходителство херцог Орсо плаща. Ти за кои мислиш? Ей там са. В пушилнята отсреща.

— Всичките?

— Поне водачката.

— Откъде знаете, че е тя?

— Пело я познава. Нали, Пело?

Пело имаше увиснали мустаци и беше потен.

— Муркато е. Онази, дето водеше армията на Орсо при Суит Пайнс. Беше във Визерин преди месец. Бяхме я пленили. Лично я разпитвах. Там севернякът загуби окото си. — Сигурно ставаше дума за Тръпката, когото бе споменал Саджаам. — А няколко дни по-късно в двореца на Салиер уби Ганмарк, генерала на Орсо.

— Самата Змия на Талинс — каза гордо Малт. — Още е жива. Какво мислиш?

— Смаян съм. — Шенкт се приближи към прозореца и надникна през улицата. Доста мизерно място за прославен генерал, но такъв бе животът.

— Има ли някой с нея?

— Само севернякът. Нищо, което да ни затрудни. Ним Късметлийката и две от нейните момчета чакат в задната уличка. При следващия удар на часовника атакуваме. Няма да се измъкнат.

Шенкт огледа всичките подозрителни лица и им даде шанс.

— Всички ли сте уверени? Всички?

— Разбира се. Тук няма глезльовци, приятел. — Малт го изгледа с присвити очи. — Ще се присъединиш ли?

— Към вас? — Шенкт въздъхна. — Големите бури събират странни спътници.

— Приемам го за да.

— Не ни трябва тоя шибаняк. — Мъжът, на когото бе казал да се моли, измъкна извит нож. Явно му липсваше търпение. — Викам да му прережем гърлото и да не делим с него.

Малт внимателно избута ножа му настрани.

— Не е нужно да сме алчни. И преди съм попадал на такава работа. Всички мислят за парите, а не за задачата и само си пазят гърбовете. Лошо е за здравето и за бизнеса. Ще го направим цивилизовано или въобще няма да се захващаме. Какво ще кажеш?

— Цивилизовано — отвърна Шенкт. — Нека да убиваме като почтени хора.

— Точно така. Орсо плаща достатъчно. Всеки ще има дял и всички ще сме богати.

— Богати ли? — Шенкт се усмихна тъжно и поклати глава. — Мъртвите не са нито богати, нито бедни. — На лицето на Малт тъкмо започваше да се изписва изненада, когато пръстът на Шенкт го разцепи прецизно на две.

Тръпката седеше на мръсното легло, опрял гръб на стената, а Монца се бе проснала върху него. Главата й лежеше в скута му, а от устата й се чуваше леко похъркване. В превързаната си лява ръка все още стискаше лулата, от която излизаше кафеникав пушек. Тръпката се намръщи на пълзящия дим, който изпълваше стаята със сладникава мъгла.

Хъскът беше добър за болката. Прекалено добър. Толкова добър, че постоянно имаш нужда от още. След известно време дори да си удариш пръста и решаваш, че е основателна причина. Но пушенето на хъск отнемаше остротата на човек и го правеше мек. Може би Монца имаше повече от достатъчно острота в себе си, но Тръпката беше неспокоен. Пушекът дразнеше ноздрите му и го караше да се отвращава и да жадува едновременно. Под бинтовете окото продължаваше да го сърби. Дали пък да не си дръпне от лулата? Какво толкова…

Внезапно изпита паника и се измъкна изпод Монца, сякаш бе затрупан жив. Тя измърмори нещо и се отпусна. Клепачите й потрепваха, косата й беше полепнала по отпуснатото лице. Тръпката стана и отвори раздрънканите капаци на прозореца. Пред очите му се откри задната уличка. Усети студения, миришещ на пикня въздух. Тази миризма поне беше честна.

Пред задната врата стояха двама мъже и жена с вдигната ръка. От високата часовникова кула на отсрещната улица прозвуча звън. Жената свали ръката си, кимна и мъжете извадиха меч и боздуган. Тя отвори вратата и тримата се вмъкнаха вътре.

— Мамка му — изсъска Тръпката. Почти не вярваше на очите си. Трима, а сигурно имаше и други, които щяха да влязат отпред. Нямаше време за бягство. А пък и вече му бе писнало да бяга. Все още имаше гордост, нали? Бягството от Севера в шибаната Стирия го бе накиснало в тази едноока каша.

Посегна към Монца, но спря. В такова състояние нямаше полза от нея. Остави я и измъкна големия нож, който му бе подарила при първата им среща. Дръжката легна удобно в ръката му и той я стисна здраво. Нападателите сигурно бяха по-добре въоръжени, но пък дългите мечове не работеха добре в тесни помещения. Изненадата беше на негова страна, а изненадата беше най-доброто оръжие. Притисна се в сенките до вратата. Сърцето му думтеше лудо, дъхът пареше в гърлото. Нямаше страх, нямаше колебание, само гневна готовност.

Чу стъпките им в коридора и се подсмихна. Не знаеше защо — нещата изобщо не бяха смешни. Изскърцване и приглушено псуване. Явно не бяха най-кадърните убийци в Кръга на света. Прехапа устна, за да не се разсмее с глас. Монца се размърда в мръсните завивки и се усмихна.

— Бена… — прошепна едва чуто. Вратата се отвори с трясък и нахлу онзи с меча. Монца отвори очи. — К’во…

Вторият мъж влетя глупаво — блъсна се в съучастника си. Вдигнатият боздуган остърга ниския таван и събори малко мазилка. Държеше го така, все едно го предлага. Тръпката реши, че е грубо да откаже, и го измъкна от ръцете му, докато наръгваше първия в гръб.

Острието влезе и излезе бързо. Светкавични промушвания, чак до дръжката. Тръпката ръмжеше през зъби, давеше се в остатъците от смеха и продължаваше да ръга. Промушеният само пъшкаше, без да осъзнава какво става. Накрая се завъртя и повлече ножа от ръката на Тръпката.

Другият се обърна, очите му бяха ококорени.

— А…

Тръпката го удари в носа с дръжката на боздугана и го събори към огнището. Мечът на пронизания удари стената над Монца, а самият той се стовари върху нея. Нямаше нужда да се тревожи повече за него.

Тръпката клекна, за да не удари боздугана в тавана, заръмжа и замахна. Удари втория нападател в челото и му разцепи черепа.

Чу писък зад себе си и се завъртя. Жена. Налиташе му с два ножа. Монца, която риташе, мяташе се и се мъчеше да се измъкне изпод трупа, я препъна, без да иска. Жената изпищя от яд, блъсна се в ръцете на Тръпката и изтърва единия нож. Той сграбчи другата й китка, дръпна я и паднаха върху тялото на онзи с боздугана. Удари си главата в камината и това за момент го заслепи.

Все пак удържа хватката. Усещаше как ноктите й дращят по бинтовете. Двамата ръмжаха гневно. Косата й го гъделичкаше, беше изплезила език и натискаше ножа, за да го забие в гърлото му. Дъхът й миришеше на лимони. Тръпката я удари с чело в челюстта. Главата й се отметна, зъбите прехапаха езика.

В същия момент в ръката й се заби меч. Върхът почти закачи рамото на Тръпката и го накара да се свие назад. Видя пребледнялото лице на Монца и все още разфокусирания й поглед. Жената изпищя и опита да се отскубне. Нов несръчен удар с плоското на меча по главата я отхвърли настрани. Монца се блъсна в стената, залитна към леглото и насмалко да се пореже сама. Тръпката изтръгна ножа от хлабавата хватка на жената и го заби в гърлото й чак до дръжката. По стената и по ризата на Монца плисна кръв.

Измъкна се от плетеницата от крайници, прибра боздугана и ножа си от гърба на онзи с меча и залитна към вратата. Коридорът беше празен. Сграбчи Монца за китката и я дръпна. Тя продължаваше да гледа замаяно, омазана с кръвта на жената.

— Ка… какво…

Той я повлече към стълбите. Ботушите й скърцаха по дъските. През отворената задна врата и навън. Тя залитна и повърна върху стената. Изръмжа и се преви отново. Тръпката натика дръжката на боздугана в ръкава си и хвана главата в шепа, готов да го извади светкавично. Осъзна, че отново се подхилва. Не знаеше защо. Нямаше нищо смешно. Точно обратното, доколкото можеше да каже. Но продължаваше да се смее.

— Трябва да спра да пуша — изпъшка Монца и изплю жлъчка.

— Да бе. Веднага щом ми порасне ново око. — Сграбчи я за лакътя и я поведе към голямата улица. На ъгъла спря, огледа се в двете посоки, после я помъкна нататък.

В стаята имаше само трупове. Шенкт се приближи до прозореца, като заобикаляше кървавите локви, и погледна навън. Нямаше следа от Муркато и едноокия северняк. По-добре, че бяха избягали, отколкото някой друг да ги залови. Нямаше да позволи подобно нещо. Когато поемеше някаква работа, винаги я довършваше.

Огледа се. Муркато и севернякът бяха направили не по-малка касапница, отколкото той с хората на Малт. Стените, подът, таванът и леглото бяха омазани с червено. До огнището лежеше мъж с разцепен череп. Другият беше по очи, с множество прободни рани на гърба, ризата му бе подгизнала от кръв. Жената имаше зееща рана на гърлото.

Ним Късметлийката, явно. Но май късметът я беше изоставил.

— Само Ним значи.

Нещо проблясваше в ъгъла до стената. Шенкт се наведе, взе го и го вдигна към светлината. Златен пръстен с огромен кървавочервен рубин. Твърде скъп пръстен за някоя от тези отрепки. Може би беше на Муркато? Наниза го на пръста си, хвана Ним за глезена и я повлече към леглото. Тананикаше си, докато събличаше трупа.

Десният крак имаше някакъв обрив на бедрото, затова избра левия. Разряза месото с три добре отработени движения. Счупи бедрената става с рязко извъртане на китката, отдели крака, отсече глезена с два удара на извитото острие. Уви отрязания крак с колана, за да стои свит, и го прибра в торбата си.

Дебела пържола от бут на тиган. Винаги си носеше от сулджукската смес от четири подправки и характерното за Пуранти олио с дъх на орехи. Малко сол и смлян пипер. Тайната на доброто месо беше в маринатата. Трябваше да е розово в средата, но не кърваво. Шенкт не разбираше хората, които харесваха кървавото месо, самата мисъл за него го отвращаваше. Малко запържен лук. Можеше да нареже джолана и да направи задушено с корени и гъби и капка отлежал оцет от Мурис…

Кимна доволно, почисти острието, метна торбата на рамо, тръгна към вратата… и спря.

На идване беше подминал пекарна и се сети за хрупкавите пресни самуни на прозореца. Миризмата на пресен хляб. Това славно ухание на честност и доброта. Щеше да му е много приятно, ако беше станал хлебар, а не… това, което беше. Ако не беше срещнал стария си господар. Ако не беше последвал предначертания път и не се бе разбунтувал впоследствие. Замисли се. Дебела филия хляб с пастет. Добре звучеше. И може би сладко от дюли, и чаша добро вино. Извади отново ножа и разряза гърба на Ним Късметлийката за черния й дроб.

Все пак не нея вече не й трябваше.

Героично усилие, ново начало

Дъждът спря и слънцето огря нивите. От сивото небе се спускаше бледа дъга. Монца се чудеше дали в края й има елфско езеро, както разправяше баща й. Или си бяха същите лайна като наоколо.

Може би имаше елфски лайна.

Отметна мократа си качулка и се намръщи на запад, където дъждовните облаци отминаваха към Пуранти. Ако имаше справедливост, щяха да се излеят над Верния Карпи и Хилядата меча. Челните дозори вероятно бяха на ден зад тях. Но Монца знаеше, че няма справедливост. Небето пикаеше, където си иска.

Нивите бяха изпъстрени с червени цветя, като капки кръв сред мирната селска картина. Скоро житото щеше да е съвсем готово, само дето нямаше кой да го жъне. Рогонт отново правеше това, в което бе най-добър — отстъпваше и фермерите бягаха заедно с него към Осприя, като мъкнеха всичко, което могат. Знаеха, че Хилядата меча идват, и бяха достатъчно разумни, за да не останат. Нямаше по-известни грабители от мъжете, които Монца предвождаше едно време.

„Плячкосването е толкова голям грабеж, че надхвърля престъплението и навлиза в политиката“ — беше написал Фаранс.

Беше загубила пръстена на Бена. Непрекъснато докосваше средния си пръст с палец и се разочароваше, че не го намира. Красивият камък не променяше факта, че Бена е мъртъв. Но имаше чувството, че е загубила някаква част от него, която е стискала досега. Едно от малкото неща, които си струваха опазването.

Имаше късмет, че бе загубила в Пуранти само това. Беше невнимателна и това щеше да й коства живота. Трябваше да спре да пуши. Да започне ново начало. Трябваше, но въпреки това пушеше повече от всякога. Всеки път като се разбудеше от сладникавото опиянение, се заричаше, че това е последно, но след няколко часа почваше да се поти от отчаяние. Гаденето идваше на вълни, всяка по-силна от предишната. Всяко въздържане изискваше героично усилие, а Монца не беше герой, независимо какво скандираха хората в Талинс едно време. Беше изхвърлила лулата, но при следващия порив купи нова. Всеки път скриваше торбичката с хъск на дъното на различна чанта. Но имаше проблем с това да скриеш нещо от себе си.

Винаги знаеш къде е.

— Не ми харесва тази местност. — Морвийр се надигна от капрата и огледа нивите. — Добра е за засада.

— Затова сме тук — изръмжа Монца. Плетове, тук-там дървета, кафяви къщи и плевни, сами или на групи, пръснати из полята. Много места за криене. Почти нищо не помръдваше. Нямаше звуци, освен враните, платнището на каруцата, мърдащо от вятъра, скърцащите колела, разплискващи локвите по пътя.

— Сигурна ли си, че е благоразумно да се доверяваш на Рогонт?

— Човек не печели битки с благоразумие.

— Да, но планира убийства с него. Рогонт е всепризнато ненадежден дори като за херцог, а освен това ти е стар враг.

— Вярвам му, че ще работи според интересите си. — Въпросът беше още по-изнервящ, защото сама си го задаваше, откакто бяха напуснали Пуранти. — Убийството на Карпи не е риск за него, а ползата, ако докарам Хилядата меча, ще е огромна.

— Това едва ли ще е първата ти грешна преценка. Ами ако ни изостави на пътя на армията? Плащаш ми да убивам по един човек, не да водя война…

— Платих ти да убиеш един човек в Уестпорт, а ти с лекота затри петдесет. Не е нужно да ми даваш уроци по предпазливост.

— Не бяха повече от четирийсет и го направих, за да съм сигурен, че ще спипаме точния. Нима твоята сметка беше по-малка в „Кардоти“? Или в двореца на херцог Салиер? Или в Каприл, да речем? Ще прощаваш, но имам рехава вяра в способностите ти да удържаш насилието под контрол!

— Достатъчно! — изръмжа Монца. — Ти си като коза, която не спира да блее! Върши си работата, за която ти плащам, и толкова!

Морвийр внезапно спря каруцата и Дей писна, защото щеше да си изтърве ябълката.

— Това ли е благодарността, задето ви спасих в последния момент във Визерин? След като така целенасочено игнорира благоразумния ми съвет?

Витари, която лежеше сред провизиите отзад, вдигна дългата си ръка.

— И аз участвах в спасяването. Никой не ми е благодарил.

Морвийр не й обърна внимание.

— Може би трябва да си намеря по-благодарен работодател!

— Може би трябва да си намеря по-послушен шибан отровител!

— Може би…! Чакай! — Морвийр вдигна пръст и затвори очи. — Чакай. — Отвори уста, пое си дълбоко дъх, задържа го за миг и издиша бавно. Още веднъж. Тръпката приближи коня си и повдигна вежди към Монца. Още едно вдишване, след което Морвийр отвори очи и се засмя болезнено фалшиво. — Може би… Трябва да се извиня искрено.

— Какво?

— Осъзнавам, че не винаги съм добра компания. — Витари избухна в смях и Морвийр се намръщи, но продължи: — Ако непрекъснато се противопоставям, то е само защото съм загрижен за успеха на начинанието ни. Никога не съм успявал да бъда сдържан в търсенето на съвършенство. Това е най-необходимото качество за човек, който иска да ти бъде смирен слуга. Ще направиш ли за мен… героично усилие? Да оставим неразбирателството настрана? — Плесна с юздите и подкара каруцата, без да спира да се усмихва през рамо. — Усещам го! Ново начало!

Монца изгледа Дей, която се поклащаше, докато я подминаваха. Русото момиче вдигна вежди, дояде ябълката и хвърли огризката в нивата. Витари свали палтото си и се излегна отзад.

— Слънцето се показва. Ново начало. — Надигна се на лакът и посочи равнината. — А, дъга. Нали знаеш, казват, че в края й има елфско езеро!

Монца се намръщи. Беше по-вероятно да намерят елфско езеро, отколкото Морвийр да положи ново начало. Новопоявилото се покорство беше по-съмнително и от постоянното хленчене.

— Може би просто иска да бъде обичан — чу шепота на Тръпката.

— Хората не се променят просто ей така. — Монца щракна с пръсти.

— Нима има друг начин, по който се променят? — Единственото му око се втренчи в нея. — Ако нещата около тях се променят достатъчно? Хората са крехки. Те не се огъват лесно. По-скоро се пречупват. Премачкват.

Може би изгарят.

— Как ти е лицето? — измърмори тя.

— Сърби.

— Болеше ли при доктора?

— Между това да си порежеш пръста и да ти изгорят окото това се нарежда някъде в дъното.

— Заедно с почти всяка болка.

— А падането в пропаст?

— Не е толкова лошо, ако не мърдаш. Лошото е, когато опиташ да станеш. — Това го накара да се усмихне, въпреки че вече се усмихваше много по-рядко. Не беше изненадващо, с оглед на преживяното. След това, през което бе преминал заради нея. — Предполагам… Трябва да ти благодаря, че ми спаси живота, отново. Взе да ти става навик.

— Нали затова ми плащаш, вожде! Добре свършената работа е награда сама по себе си. Така казваше баща ми. Факт е, че съм добър в нея. Като боец трябва да ме уважават. Във всичко останало съм безполезен шибаняк, пропилял десетина години във войни и можещ да се похвали само с кървави сънища и едно око по-малко от другите. Все още имам гордост. Човек трябва да бъде себе си. Иначе какъв е? Само се преструва? Кой иска да изкара целия си живот, като се преструва на нещо, което не е?

Добър въпрос. За щастие стигнаха някакъв баир и нямаше нужда да отговаря. Останките от имперския път се простираха напред като кафява черта през житата. Вече на осем века, а все още един от най-добрите пътища в Стирия. Тъжен коментар за управлението оттогава. Недалеч имаше ферма. Каменна постройка на два етажа, със затворени прозорци. Керемидите бяха потъмнели от времето, а отзад се виждаше малка конюшня. Калният двор беше ограден от висока до кръста каменна стена. Две кльощави пилета ровеха в земята. Срещу къщата имаше дървена плевня с хлътнал покрив. От наклонената куличка стърчеше ветропоказател във формата на крилата змия.

— Това е мястото! — извика тя и Витари вдигна ръка в знак, че я е чула.

Покрай фермата минаваше поточе и се извиваше към мелница на миля-две в далечината. Вятърът разклащаше листата на плета и житните класове. Гонеше назъбените облаци от небето и сенките им играеха по нивите. Напомняше на Монца за родната й ферма. Замисли се за Бена, малко момче, тичащо през житата, главата му едва се подаваше над класовете, а наоколо се носеше високият му смях. Отдавна, преди баща им да умре. Монца разтърси глава и се намръщи. Стига самосъжаления и носталгия. Мразеше онази ферма. Копаенето, орането, калта под ноктите. И за какво? Не бяха много нещата, за които трябваше да се работи толкова усилено и да се изкарва толкова малко.

На пръв поглед се сещаше само за отмъщението.

От най-ранно детство Морвийр имаше лошия навик да казва грешното нещо. Когато искаше да помогне, се оплакваше. Когато искаше да е смирен, обиждаше. Когато опиташе да окаже подкрепа, излизаше, че пречи. Искаше само да бъде ценен, уважаван и приет, но при всеки опит за добри отношения нещата ставаха по-лоши.

След трийсетгодишен провал в отношенията с околните — майка, която го бе изоставила, жена, която го изостави, чираци, които го бяха изоставили, обирали и опитвали да го убият, обикновено с отрова, но в един много паметен случай и с брадва — беше започнал да вярва, че просто не е много добър с хората. Поне трябваше да е доволен, че отвратителният пияница Никомо Коска е мъртъв и в началото дори бе изпитал задоволство. Но тъмните облаци се бяха върнали и бяха донесли вечната депресия. Отново се караше с работодателката си за всяка дреболия.

Може би щеше да е най-добре да се оттегли в планината и да стане отшелник. Така нямаше да наранява ничии чувства. Но разреденият въздух не се отразяваше добре на здравето му. Затова беше решил да положи ново героично усилие в името на дружбата. Да бъде по-смирен, спокоен и прощаващ чуждите недостатъци. Затова беше предприел първата стъпка, като се престори, че има главоболие, докато останалите разузнаваха околността за следи от Хилядата меча, и приготви приятна изненада под формата на великолепната гъбена супа на майка си. Може би единственото полезно нещо, с което бе зарязала сина си.

Докато готвеше, се поряза и опари лакътя си на печката, което за малко не го накара да забрави новото начало. Но въпреки това, когато чу конете да се връщат — слънцето вече се спускаше над полето, а сенките се удължаваха, — масата бе готова. Две свещи хвърляха приветлив блясък, двата самуна хляб бяха нарязани, а тенджерата ухаеше приятно.

— Чудесно. — Опрощението му беше гарантирано.

Разбира се, оптимизмът му се изпари още с влизането им. Всички се намъкнаха, без да си свалят обувките, и оцапаха измития под с кал. Изгледаха почистената кухня, сложената маса и подредените прибори с ентусиазъм на затворници, очакващи екзекуция.

— Какво е това? — Устните на Муркато бяха свити, а веждите й намръщени с по-голямо подозрение от обикновено.

Морвийр се постара да не се впряга.

— Това е извинение. След като нашият обсебен от числа готвач замина за Талинс, реших да запълня празнината и да сготвя вечеря. По рецепта на майка ми. Моля, сядайте! — Стараеше се да не обръща внимание на косите им погледи, докато се настаняваха на столовете.

— Супа! — Морвийр се надвеси над Тръпката с тенджера и черпак.

— Не искам. Нали ми направи, как се казваше…

— Парализа — подсказа Муркато.

— Да. Онзи път ме парализира.

— Не ми ли вярваш?

— По задължение — отвърна Витари и го изгледа изпод рижавите си вежди. — Ти си отровител.

— След всичко, което преживяхме? Не ми вярваш заради глупавата парализа? — Той полагаше героични усилия да поправи пробития кораб на професионалното им общуване, но никой не го оценяваше. — Ако исках да те отровя, щях да напръскам възглавницата ти с черна лавандула и да потънеш в сън, от който да не се събудиш. Или щях да сложа тръни от америнд в ботушите ти. Ларинк на дръжката на брадвата. Синапено семе в манерката. — Наведе се над северняка, кокалчетата му бяха побелели около дръжката на черпака. — Има хиляда начина, по които мога да те убия, без да заподозреш нищичко. Нямаше да се мъча толкова много да ти готвя вечеря!

Единственото око на Тръпката се взираше в него. След това севернякът посегна и за миг Морвийр реши, че ще го удари в лицето. Вместо това Тръпката взе черпака от ръката му, сипа си супа, гребна лъжицата, духна леко и опита.

— Добра е. Гъби, нали?

— Ъъъ… да.

— Вкусна е.

— Благодаря. — Морвийр вдигна черпака. — Така, някой друг да не иска супа?

— Аз! — Гласът прозвуча от нищото, като гореща вода, изляна в ухото му. Той отскочи, изтърва тенджерата и горещата супа се изля право в скута на Витари. Тя изпищя и се дръпна. Муркато събори стола си и посегна към меча. Дей изпусна наченатата филия и се ококори. Морвийр се обърна, стиснал черпака като оръжие, без особена полза…

Зад него стоеше усмихната гуркулка със скръстени ръце. Кожата й беше гладка като тъмно стъкло, а очите — черни като нощта.

— Стойте! — извика Муркато и вдигна ръка. — Чакайте. Тя е приятел.

— Не и на мен! — Морвийр отчаяно се опитваше да разбере как се бе появила от нищото. Зад нея нямаше врата, прозорецът беше надлежно затворен, подът и таванът бяха здрави.

— Ти нямаш приятели, отровителю — отвърна жената. Дългото й кафяво палто беше разкопчано. Отдолу тялото й сякаш беше увито в бели бинтове.

— Коя си ти? — настоя Дей. — И как се появи, по дяволите?

— Наричаха ме Източния вятър. — Жената показа перфектните си бели зъби и завъртя грациозно пръст в кръг. — Но сега ме наричат Ишри. Идвам от слънчевия юг.

— Не — започна Морвийр, — тя има предвид как…

— Магия — измърмори Тръпката, единственият, който бе останал на масата. Вдигна лъжицата си и сръбна отново. — Я подайте хляба.

— Майната му на хляба! — извика Морвийр. — И на магията! Как влезе тук?

— Тя е една от тях. — Витари бе стиснала нож за хранене. Очите й бяха присвити като две смъртоносни цепки, а супата продължаваше да капе на пода. — Ядач.

Жената топна пръст в разляната супа и го облиза.

— Всички все трябва да ядем нещо, нали?

— Не искам да съм в менюто.

— Не се тревожи. Аз съм много мнителна по отношение на храната.

— Сблъсквала съм се с такива като теб в Дагоска. — Морвийр не разбираше напълно за какво говорят и това не му бе никак приятно. Но Витари беше очевидно разтревожена, а това на свой ред тревожеше него. Тя определено не беше от хората, които вдигаха шум за нищо. — Какви сделки си сключила, Муркато?

— Каквито трябваше. Тя работи за Рогонт.

Ишри наклони глава, така че застана почти хоризонтално.

— А може би той работи за мен.

— Не ме интересува кой е ездачът и кой магарето — изсъска Муркато. — Стига да ми изпратите войници.

— Вече ги изпрати. Двеста от най-добрите.

— Ще дойдат ли навреме?

— Освен ако Хилядата меча не подранят, което няма да стане. Основната им част лагерува на десет мили. Забавиха се да ошушкат едно село. А после трябваше да го изгорят. Разрушителна тълпа. — Погледът й падна на Морвийр. Черните й очи го караха да се изнервя. Не му харесваше, че е увита в бинтове. Зачуди се защо… — За да ми е прохладно — отвърна тя. Той примигна, зачуден дали не го е изрекъл на глас. — Не си. — Той настръхна. Беше почти същото както когато сестрите откриха тайните материали в сиропиталището и се досетиха за предназначението им. Не можеше да избегне нерационалното заключение, че гуркулската жена по някакъв начин чете мислите му. Знаеше за нещата, които бе извършил и за които се надяваше никой да не научи…

— Отивам в плевнята! — каза той високо и гласът му прозвуча по-пискливо, отколкото искаше. Успя да го овладее. — Трябва да се приготвя, щом утре ще имаме гости. Дей!

— Само да свърша. — Момичето беше спряло да обръща внимание на посетителката и мажеше три филии с масло.

— Добре… — Той потръпна за момент, но нямаше да постигне нищо, ако останеше, освен повече излагане. Тръгна към вратата.

— Искаш ли си палтото? — попита Дей.

— Достатъчно топло ми е!

Но когато затвори вратата и усети студения вятър, който люлееше житата и проникваше през ризата му, разбра, че в никакъв случай няма да му е топло. Само че беше късно да се върне, без да изглежда като глупак, което определено не желаеше.

— Не и аз. — Изпсува и тръгна през тъмния двор. Беше позволил на някаква гуркулска шарлатанка да го изнерви с улични трикове. — Бинтована кучка. — Те щяха да видят. — О, да. — Накрая си го беше изкарал на сестрите, за всички побои. — Ще видим кой кого ще нашиба. — Надзърна през рамо, за да се увери, че никой не го вижда. — Магия! Ще ви покажа няколко номера!

— Ау! — Подхлъзна се и падна по гръб в калта. — Ах! Проклети копелета!

Дотук с героичните усилия и новото начало.

Предателят

Според Тръпката до разсъмване оставаха час-два. Дъждът беше престанал, но капките продължаваха да падат от листата и разкалваха земята. Въздухът беше натежал от влага. Край пътя течеше придошъл поток и шуртенето заглушаваше калните копита на коня. Знаеше, че приближава. Вече виждаше проблясъците на лагерните огньове.

Тъмното време е най-добро за тъмни дела, казваше Черния Дау, а той ги разбираше тия работи.

Тръпката се надяваше някой пиян страж да не прати нервна стрела в корема му. Сигурно нямаше да боли колкото ваденето на око, но едва ли щеше да е приятно. За щастие видя първия пост, преди той да го забележи. Мъжът се беше облегнал на едно дърво, а копието бе подпряно на рамото му. Беше закрил главата си с промазана кожа и нямаше да го види дори да не спеше.

— Ей! — Мъжът подскочи и изтърва копието. Тръпката се усмихна и отпусна ръце на седлото, докато го гледаше как се мотае. — Ще ме спираш ли, или направо да продължавам?

— Кой е там? — изръмжа стражът и вдигна копието заедно със стръкове мокра трева.

— Казвам се Каул Тръпката и Верния Карпи ще иска да говори с мен.

Лагерът на Хилядата меча беше като всеки друг. Мъже, платнища, метал и кал. Страшно много кал. Шатрите бяха пръснати без ред. Конете бяха вързани за дърветата, дъхът им излизаше на пара. Копия, подпрени едно на друго. Някои огньове горяха, в други бяха останали само въглени. Имаше доста будни, предимно увити в одеялата си. Някои бяха на стража, други още пиеха. Всички се мръщеха, докато Тръпката ги подминаваше.

Той си спомни за безбройните студени и мокри нощи, които бе изкарал по лагери из целия Север. Сгушен край огъня, молещ се на мъртвите дъждът да не се усили. Печенето на месо — на копията на мъртвите. Треперенето в снега, навлечен с всичко подръка. Точенето на оръжията преди боя на сутринта. Видя лица на мъже, които бяха отдавна мъртви и в калта, мъже, с които бе споделял смях и пиене. Брат му. Баща му. Тъл Дуру, когото наричаха Буреносния. Руд Три дървета, Скалата на Уфрит. Хардинг Мрачния, тих като нощта. Тези спомени предизвикаха неочаквана гордост. Както и срам, заради работата, която вършеше сега. Повече, отколкото очакваше и изпитваше, откакто бе изгубил окото си.

Изсумтя и лицето го засърбя. Нежният момент и топлината отлетяха.

Спряха пред шатра с размерите на къща. От входа й се процеждаше светлина.

— Внимавай как се държиш, северняшко копеле. — Стражът го сръчка със собствената му брадва. — Иначе…

— Шибай се бе, идиот. — Тръпката го избута с една ръка и влезе. Вътре миришеше на прокиснало вино, мухлясали дрехи и некъпани мъже. По ъглите бяха окачени мъждукащи лампи, заедно с прокъсаните флагове, трофеи от отминали битки.

В другия край имаше стол от тъмно дърво и слонова кост, изцапан, изтъркан и издраскан от употреба. Вероятно столът на капитан-генерала. Едно време на Коска, след това на Монца, а сега на Верния Карпи. Не изглеждаше нещо повече от очукан стол за вечеря в богаташка къща. Определено не беше нещо, заради което да убиеш, но пък на хората рядко им трябва голямо оправдание.

В средата имаше дълга маса, около която седяха мъже. Капитани на Хилядата меча. Груби, с белези по лицата, облъскани като стола; освен това имаха и впечатляващ набор от оръжия. Но Тръпката се бе усмихвал и в по-корава компания, така че се усмихна и сега. Странно, сред тези негодници се чувстваше по-близо до дома, отколкото от месеци. Разбираше техните правила по-добре от тези на Монца. Ако се съдеше по разпилените карти, явно бяха започнали да планират нещо. Но по някое време стратегията бе отстъпила място на игра на зарове. Сега картите бяха отрупани с монети, недопити бутилки и нащърбени чаши. Върху едната имаше голямо петно от разляно червено вино.

Начело на масата стоеше едър мъж — с белязано лице, къса сива коса и оплешивяващ. Имаше гъсти мустаци, а по челюстта му бе набола бяла брада. Верния Карпи, според описанието на Монца. В момента раздрусваше заровете в огромния си юмрук.

— Хайде, лайна такива, изкарайте девет! — Заровете показаха едно и три и предизвикаха няколко въздишки и смях. — Проклятие! — Карпи хвърли няколко монети по масата към висок тип с белези от шарка, крив нос и грозна комбинация от дълга черна коса и плешиво петно. — Някой ден ще те хвана, Андич.

— Не мамя бе. Просто съм роден под щастлива звезда. — Андич измери Тръпката с приятелския поглед на лисица към пиле. — К’ъв е тоя задник с бинтовете?

Стражът се вмъкна до Тръпката и го изгледа мръсно.

— Генерал Карпи, сър, този северняк казва, че трябва да говори с вас.

— Сериозно? — Верния хвърли бърз поглед към Тръпката и се върна към монетите си. — И защо да говоря с него? Виктус, дай ми заровете, не съм свършил.

— Това е проблемът с генералите. — Виктус беше плешив като яйце и хилав като вейка. Купищата пръстени по ръцете и дългите вериги по врата му не му помагаха да изглежда по-добре. — Не знаят кога да спрат. — Подхвърли заровете през масата, а неколцина от играчите се разхилиха.

Стражът преглътна и продължи:

— Казва, че знае кой е убил принц Арио!

— Така ли? И кой го уби?

— Монцаро Муркато. — Всички корави лица в шатрата се намръщиха към Тръпката. Верния присви очи и внимателно остави заровете.

— Само си чувал за нея.

— Да го наемем ли за шут, или да го обесим като лъжец? — подвикна Виктус.

— Муркато е мъртва — обади се друг.

— Тъй ли? — попита Тръпката. — Че тогава с кого се шибам последния месец?

— Ако шибаш Муркато, те съветвам да се върнеш при нея. — Андич се ухили. — Доколкото съм чувал от брат й, никой не прави свирки като Монца.

Това вече предизвика сериозен смях. Тръпката не беше сигурен какво означава това с брата, но пък и нямаше значение. Развърза бинтовете, смъкна превръзката и обърна лице към лампата. Смехът мигновено спря. Лицето му вече бе такова, че набързо разваляше всяка веселба.

— Ето това ми коства дотук. За шепа сребро? Майната й. Не съм толкова глупав, за колкото ме взема, и още имам гордост. Писна ми от тая кучка.

Верния Карпи продължаваше да се мръщи.

— Опиши я.

— Висока, слаба, черна коса, сини очи, често се мръщи. Много е устата.

Виктус махна с отрупана с бижута ръка.

— Това е всеизвестно!

— Има счупена дясна ръка и белези навсякъде. От падането в пропастта. — Тръпката посочи корема си, без да откъсва очи от Верния. — Има белег ей тук и друг на гърба. Каза, че й е от един приятел. Който я наръгал със собствената й кама.

Карпи се бе намръщил като гробар.

— Знаеш ли къде е?

— Чакай малко. — Виктус изглеждаше по-нещастен и от командира си. — Казваш, че Муркато е жива?

— Чух слух аз — отвърна Верния.

Огромен тъмнокож мъж със сиви плитки се надигна от другия край на масата.

— Слухове всякакви. — Гласът му беше дълбок и бавен като морето. — Слуховете и фактите са различни неща. Кога смяташе да ни кажеш?

— Когато се наложи, Сесария. — Обърна се към Тръпката. — Къде е тя?

— В една ферма — отговори севернякът. — На около час бърза езда.

— Колко хора има с нея?

— Само четирима. Един хленчещ отровител и помощничката му, която е още момиче. Една червенокоса жена, казва се Витари, и някаква тъмнокожа кучка.

— Къде точно?

Тръпката се ухили.

— Ами нали затова съм тук. Да ви продам точната информация.

— Не ми харесва тая работа — озъби се Виктус. — Ако ме питаш…

— Не те — изръмжа Верния, без да го поглежда. — Колко искаш, северняко?

— Една десета от това, което херцог Орсо предлага за главата на убиеца на принц Арио.

— Само десета?

— Мисля, че това е повече, отколкото ще получа от нея, но не достатъчно, че да ме убиете. Искам само толкова, колкото мога да отнеса жив.

— Мъдро — отвърна Верния. — Ние не мразим нищо повече от алчността, нали, момчета? — Неколцина се засмяха, но повечето не изглеждаха щастливи от това, че старата им водачка се е завърнала от мъртвите. — Добре, една десета е справедливо. Съгласен съм. — Пристъпи напред и плесна ръка в ръката на Тръпката, гледаше го в очите. — Ако спипаме Муркато.

— Жива или мъртва?

— Със съжаление трябва да призная, че я предпочитам мъртва.

— Добре. Аз също. Не искам да я ядосвам тая откачена кучка. Тя не прощава.

Верния кимна.

— Така е. Смятам, че ще свършим работа. Своле?

— Генерале? — Някакъв мъж с гъста брада пристъпи напред.

— Приготви шейсет конници. Гледай да са с по-бързи…

— Може би ще е умно да сме по-малко — обади се Тръпката.

— Така ли? И защо ще е по-умно да сме малцина?

— Тя спомена, че още има приятели тук. — Тръпката плъзна поглед по коравите мутри в шатрата. — Според нея мнозина няма да имат нищо против да се върне начело. С нея са печелили победи, с които да се гордеят, а с теб само се мотаят и разузнават, докато армията на Орсо отмъква плячката. — Верния за момент отклони очи. Достатъчно за Тръпката, за да се увери, че е засегнал рана. На света няма командир, който да не е малко несигурен. Особено сред наемници. — По-добре да сме по-малко, но само надеждни. Нямам проблем да наръгам Муркато в гърба, тя си го заслужава. Но не искам да ме наръга някой от хората ти.

— Значи са общо пет, от които четири жени? — Своле се ухили. — Една дузина ще ни стигнат.

Верния продължаваше да се взира в Тръпката. После каза:

— Няма значение. Шейсет, както казах. В случай че са повече, отколкото очакваме. Ще е срамота да се окажем недостатъчно.

— Добре. — Своле разбута останалите и излезе от шатрата.

Тръпката сви рамене.

— Както кажеш.

— Точно както кажа. Можеш да си сигурен. — Верния се обърна към намръщените капитани. — Някое от вас, стари копелета, ще се присъедини ли към лова?

Сесария разтърси дългата си коса.

— Това си е твоя каша, Верен. Оправяй си се сам.

— За една вечер ми беше достатъчно. — Андич вече излизаше, следван от други. Някои изглеждаха подозрителни, други безгрижни, трети пияни.

— И аз трябва да тръгвам, генерал Карпи. — Говорещият се различаваше от мръсните главорези дори само по това, че нищо в него не се набиваше на очи. Имаше къдрава коса и нямаше оръжие, нито белези, нито вид на боец. Въпреки това Верния се усмихна, сякаш човекът заслужаваше уважение.

— Господин Сулфур! — Стисна ръката му в големите си лапи и я раздруса. — Благодарности, че се отбихте. Винаги сте добре дошъл тук.

— О, мен ме обичат навсякъде. Всички искат да са добри с човека, който носи парите.

— Кажете на херцог Орсо и вашите хора от банката да не се притесняват за нещата тук. Ще се погрижа за всичко, както се разбрахме. Само да се оправя с този дребен проблем.

— Животът обожава да ни изправя пред проблеми, нали? — Сулфур се усмихна на Тръпката. Имаше странни очи, едно синьо и едно зелено. — Късмет в лова. — Обърна се и излезе.

— Каза на час езда, нали? — попита Верния.

— Ако се движиш добре за възрастта си.

— Ха. Сигурен ли си, че няма да усети, че си се изнесъл?

— Тя спи. От хъска. Всеки ден пуши все повече от тия лайна. През половината време бълнува за него, а през другата бълнува от него. Няма да се събуди скоро.

— По-добре да не губим време. Тази жена винаги може да поднесе неприятна изненада.

— Вярно е. Освен това очаква помощ. Двеста от хората на Рогонт ще пристигнат утре следобед. Смятат да ти устроят засада, като тръгнеш на юг.

— Няма по-добро чувство от провалянето на изненада, а? — Верния се ухили. — Ти ще яздиш отпред с мен.

— За една десета от парите ще яздя и с дявола.

— До мен е достатъчно. За да ме насочваш. Честните мъже трябва да се държим един до друг.

— Така е — отвърна Тръпката. — Несъмнено.

— Добре. — Верния плесна големите си ръце и ги потърка. — Пикая и си слагам доспехите.

Кралят на отровите

— Шефе? — долетя високият глас на Дей. — Буден ли си?

Морвийр въздъхна недоволно.

— Уви, милостивата дрямка ме освободи от обятията си и ме хвърли право в прегръдките на суровия свят.

— Какво?

Той махна с ръка и каза кисело:

— Няма значение. Думите ми падат като семена по камениста почва.

— Каза да те събудя по зазоряване.

— Съмна ли? Зората е сурова господарка! — Морвийр отметна тънкото одеяло и се надигна от бодливата слама, недостойно легло за човек с неговите необятни таланти, протегна се и слезе по стълбата от сеновала. Трябваше да признае, че вече не е на възраст, да не говорим за изтънчения му вкус, да спи по плевни.

Дей беше сглобила апарата по тъмно и сега, когато първите лъчи на зората проникваха през малките прозорчета, горелките бяха разпалени. Реагентите бълбукаха, парата се кондензираше, а дестилатът капеше весело в събиращите съдове. Морвийр обиколи масата, като почукваше по дървото, от което множеството стъкленици потракваха. Всичко изглеждаше перфектно. Все пак Дей беше учила при истински майстор, може би най-великия отровител в Кръга на света! Но дори видът на добре свършената работа не можеше да го извади от лошото настроение.

Той изду бузи и въздъхна шумно.

— Никой не ме разбира. Това е моето проклятие.

— Ти си сложна личност — каза Дей.

— Точно така! Съвсем точно! Ти го виждаш! — Може би само тя осъзнаваше, че под външността на строгия учител се крие резервоар от чувства, дълбок като планинско езеро.

— Направих чай. — Тя му подаде очукано метално канче, от което се вдигаше пара. Стомахът му изръмжа неприятно.

— Не. Благодарен съм за вниманието, но ще откажа. Храносмилането ми е разстроено тази сутрин. Ужасно разстроено.

— Гуркулската посетителка ли те изнервя?

— Абсолютно и изцяло не — излъга Морвийр и се постара да не потръпне при спомена за черните очи. — Дискомфортът ми е продиктуван от постоянното неразбирателство с нашата работодателка, Касапина на Каприл, винаги противоречащата Муркато! Просто не мога да намеря подход към тази жена! Колкото и добре да се държа, колкото и почтени да са намеренията ми, тя винаги отвръща с лошо!

— Вярно, че е малко чепата.

— Според мен не е чепата, а направо… ръбата. — Нещо не можа да му се получи.

— Ами с това хвърляне в пропастта и мъртвия брат…

— Обяснения, а не извинения! Всички сме имали болезнени загуби. Признавам, че съм почти изкушен да я зарежа на неизбежната съдба и да потърся нов работодател. — Той се позасмя. — Да речем херцог Орсо!

Дей го изгледа остро.

— Шегуваш се.

Наистина беше шега, защото Кастор Морвийр не изоставяше работа, която бе поел. В този занаят трябваше да се спазват определени стандарти на поведение. Но му беше забавно да доразработи темата, така че заизброява плюсовете на пръсти.

— Херцог Орсо е човек, който несъмнено може да си позволи моите услуги. Несъмнено има нужда от тях. Освен това е доказал, че не страда от ни най-малки угризения.

— Човек, който има навика да хвърля служителите си в пропаст.

Морвийр махна с ръка.

— Човек не трябва да е глупав и да се доверява на някой, който наема отровители. Не мисля, че е по-лош от останалите. Цяло чудо е, че тази мисъл не ми хрумна по-рано!

— Но… ние убихме сина му.

— Ба! Такива трудности лесно се заглаждат, когато двама души имат нужда един от друг. — Той размята небрежно ръка. — Ще измислим някаква история. Все ще се намери някоя клета изкупителна жертва да отнесе вината.

Тя кимна бавно, със свити устни.

— Изкупителна жертва. Разбира се.

— Да, налага се. — Един осакатен варварин по-малко нямаше да е загуба. Нито пък един откачен затворник или една груба мъчителка. Почти се наслаждаваше на тази мисъл. — Но засега сме заседнали с Муркато и нейната мъчителна жажда за отмъщение. Отмъщение. Кълна се, има ли по-незадоволителен, безсмислен и разрушителен мотив на света?

— Мислех, че мотивите не ни интересуват — отбеляза Дей. — Само работата и заплащането.

— Правилно, скъпа. Съвсем правилно. Всеки мотив, който изисква услугите ни, е добър. Винаги виждаш право в същността на нещата, сякаш са прозрачни. Какво щях да правя без теб? — Той се усмихна и заобиколи апарата. — Докъде стигна с приготовленията?

— О, знам какво да правя.

— Браво. Много добре. Естествено, че знаеш. Нали си учила от майстор.

Тя наведе глава.

— И научих уроците добре.

— Съвсем добре. — Той се наведе, за да види как есенцията от ларинк капе бавно в епруветката. — Жизненоважно е да сме крайно подготвени за всякакви вероятности. Винаги предпазливостта на първо място. Ау! — Намръщи се към китката си. Малка червена точка се превръщаше в капка кръв.

— Какво… — Дей отстъпи бавно, гледаше го напрегнато. Държеше игла.

— Някой да поеме вината ли? — извика тя. — Аз ли съм ти изкупителната жертва? Начукай си го, копеле!

— Хайде, хайде, хайде. — Верния пикаеше отново. Стоеше до коня си, с гръб към Тръпката, и присвиваше колене. — Айде де… Ето, че възрастта взе да ме застига.

— Или тъмните ти дела — обади се Своле.

— Не съм направил нищо толкова лошо, че да заслужа такова мъчение. Имаш чувството, че ти се пикае повече от всичко на света, а когато си го извадиш, само висиш на студения вятър и… ох… ох… готово! — Къса струйка, още една. После още една. Той изтръска последните капки и се загащи.

— Това ли беше? — попита Своле.

— Теб какво те интересува? — озъби се генералът. — Да няма да го бутилираш? Казах, че възрастта ме застига. — Изкатери се по склона — държеше червеното си наметало с ръка, за да не се влачи по земята — и клекна до Тръпката. — Така. Готови сме. Това ли е мястото?

— Това е.

Фермата бе в края на оградения двор, насред море от сиво жито под сивите, натежали от вода облаци. От тесните прозорчета на плевнята долиташе трептяща светлина, но не се забелязваха други признаци на живот. Тръпката разтърка длани. Никога не беше извършвал голямо предателство. Не и чак такова, и това го изнервяше.

— Изглежда спокойно. — Верния прокара ръка по наболата си бяла брада. — Своле, вземи десетима и заобиколи от другата страна, към онези дървета, за да отрежеш фланга. Ако ни видят, че идваме, и побегнат, ще ги спипаш.

— Готово, генерале. Лесно и просто, нали?

— Няма по-лошо от прекомерното планиране. Колкото повече има за запомняне, толкова повече може да се прецака нещо. Не е нужно да ти повтарям да не прецакаш работата, нали?

— Аз ли? Не, сър. Скриваме се в дърветата и ако видим някой да бяга, нападаме. Точно като при Хай Бенк.

— Само дето Муркато е на другата страна, нали?

— Вярно. Шибана зла кучка.

— Не така — каза Верния. — Покажи уважение. Хвалеше я, когато ни водеше към победи, така че ще я хвалиш и сега. Жалко, че се стигна дотук. Това е. Но поне може да покажем малко уважение.

— Добре. Съжалявам. — Своле спря за момент. — Все пак няма ли да е по-добре да се промъкнем пеша? Не можем да прегазим къщата с конете, нали?

Верния го изгледа.

— Да не са те избрали за нов капитан-генерал, докато пикаех?

— Не, разбира се, само…

— Промъкването не ми е в стила, Своле. Като знам колко често се къпеш, Муркато ще те надуши от сто крачки и ще се приготви. Не, спускаме се с конете, за да щадя колената си. Винаги можем да се спешим, ако трябва. А ако ни е подготвила изненада, предпочитам да съм на седло. — Намръщи се на Тръпката. — Някакъв проблем, момче?

— Не. — Според това, което виждаше, Верния беше от онези, дето бяха добри помощници, но слаби вождове. Много твърдост, но слабо въображение. Явно беше заседнал с едни методи и ги използваше независимо дали вършат работа, или не. Но той нямаше да му отваря очите. Силните лидери се радваха, когато някой предложеше по-добра идея, но слабите — никога. — Няма ли поне да ми върнете брадвата?

Верния се усмихна.

— Разбира се. Веднага щом видя мъртвото тяло на Муркато. Да тръгваме. — За малко щеше да се спъне в наметалото си, докато се обръщаше, затова гневно го вдигна и го метна на рамо. — Шибано наметало. Трябваше да си взема по-късо.

Тръпката погледна за последно към фермата и го последва, като клатеше глава. Вярно, че прекомерното планиране беше лошо. Но липсата на планиране се нареждаше веднага след него.

Морвийр примигна.

— Но… — Направи бавна крачка към Дей. Глезенът му поддаде и той залитна върху масата, събори някаква колба и кипящото й съдържание се разля по дървото. Притисна ръка към гърлото си. Кожата му беше почервеняла. Осъзна какво е направила и това направо смрази кръвта му. Знаеше и какви ще са последиците. — Кралят… на отровите?

— Какво друго? Винаги предпазливостта на първо място.

Намръщи се заради нищожната болка от убождането и много по-дълбоката рана от горчивото предателство. Закашля се, падна на колене и протегна трепереща ръка…

— Но…

Дей изрита ръката му с върха на обувката си.

— Обречен да не го разбират? — Лицето й се бе изкривило от злоба. Дори от омраза. Задоволяващата маска на покорство, възхищение и невинност най-сетне беше паднала. — Какво толкова има да те разбират, високомерен паразит такъв? Ти си пълен идиот! — Това беше най-голямата рана. Неблагодарност, след всичко, което й бе дал! Знание, пари, бащинската привързаност! — Детски акъл в тяло на убиец! Едновременно страхливец и бабаит. Кастор Морвийр, най-великият отровител на света? По-скоро най-отегчителният…

Той се хвърли напред изненадващо ловко, одраска глезена й със скалпел, шмугна се под масата и излезе от другата страна. Усмихна се зад сложния апарат с горелките, извитите тръби и съдовете.

— Ха-ха! — извика Морвийр, съвсем жизнен и определено неумиращ. — Ти ли ще ме отровиш? Великият Кастор Морвийр, убит от помощничката си? Няма да стане! — Тя погледна окървавения си глезен, после него и очите й се разшириха. — Няма Крал на отровите, глупачке! Онзи метод, който ти показах, дето произвежда течност, имаща вид, вкус и мирис на вода? Той наистина произвежда вода! Напълно безвредно! За разлика от веществото, с което току-що те убодох. То може да убие десет коня!

Пъхна ръка в ризата си и пръстите му сръчно намериха правилната стъкленица, след което я измъкна на светло. Вътре имаше прозрачна течност.

— Противоотровата.

Дей се намръщи и финтира от едната страна на масата, след което тръгна от другата. Но краката й бяха тромави и той я избегна без усилие.

— Крайно недостойно, скъпа! Да се гоним около апарата, в плевня, в средата на нищото в Стирия! Ужасно, крайно недостойно!

— Моля те — изсъска тя. — Моля те. Аз…

— Не ни посрамвай и двамата! Вече показа истинското си лице… Неблагодарна харпия! Маската ти падна, коварна кукувицо!

— Просто не исках да поемам вината! Муркато каза, че рано или късно ще преминеш към Орсо! Че ще ме използваш като изкупителна жертва! Муркато каза…

— Муркато? Слушаш Муркато, а не мен? Онази пристрастена към наркотици и прочута с кръвожадността си дегенератка? Страхотна пътеводна светлина! Аз съм проклет идиот, че повярвах и на двете ви! Явно беше права, че съм като дете. Чиста невинност! Незаслужаващо милостив! — Той хвърли стъкленицата към Дей. — Нека се знае… — Дей се заклатушка тромаво през сламата, — че съм — треперещите й пръсти изчовъркаха корковата запушалка — по-милостив, по-щедър и по-прощаващ от всеки отровител — Дей изгълта съдържанието наведнъж — в целия Кръг на света.

Дей обърса уста, пое си дъх и потръпна.

— Трябва да… поговорим.

— Определено. Но не за дълго.

Тя примигна, по лицето й премина странен спазъм. Точно както трябваше. Морвийр сбърчи нос, хвърли скалпела и той издрънча на масата.

— Острието не беше отровно, но ти току-що погълна стъкленица с неразтворен концентрат от леопардово цвете.

Тя падна и подбели очи, а кожата й започна да порозовява. Загърчи се по сламата, на устата й изби пяна.

Морвийр се приближи, клекна, оголи зъби и мушна гърдите си с пръст.

— Ще ме убиваш, а? С отрова? Мен, Кастор Морвийр? — Петите й забарабаниха по твърдата земя, вдигаха малки облачета прах. — Аз съм единственият Крал на отровите… глупачке! — Гърченето й премина в неконтролируемо треперене, гърбът й бе извит в невъзможна дъга. — Какво невежество! Каква арогантност! Каква обида! Каква… — Задъха се, търсеше подходяща дума, но осъзна, че Дей вече е мъртва.

Настъпи дълга тишина. Трупът постепенно се отпусна.

— Лайна! Пълни лайна! — Беглото задоволство от победата вече се топеше като сняг през лятото. Появи се смазващо разочарование от болезненото предателство и неудобство от тази ситуация, в която бе останал без асистент и без работодател. Последните думи на Дей несъмнено хвърляха вината върху Муркато. След всичките самопожертвователни усилия, за които нямаше никаква благодарност, тя бе планирала убийството му. Защо не беше подготвен за такова развитие? Защо не го очакваше, след всички болезнени загуби, които бе преживял? Явно беше твърде мек характер за тази корава земя в тази непрощаваща епоха. Твърде доверчив и приятелски настроен. Беше склонен да гледа на света в розово и прокълнат да очаква винаги най-доброто от хората.

— Пълен идиот, а? Мамка му! Мамка ти! — Зарита падналото тяло. — Високомерен? — Почти го изпищя. — Аз? Аз съм… самата… шибана скромност! — Внезапно осъзна, че не подхожда на човек с неговата чувствителност да рита напълно мъртви хора, особено такива, които е обичал като свои деца. Усети нарастващ прилив на мелодраматично съжаление.

— Съжалявам! Съжалявам много. — Коленичи до нея, приглади косата й и докосна лицето й с треперещи пръсти. Невинното лице, което повече нямаше да се усмихва и да говори. — Толкова съжалявам, но… защо? Винаги ще те помня… Ох! — Замириса на урина. Тялото се изпусна, очакван ефект от колосалната доза леопардово цвете, който човек с неговия опит трябваше да предвиди. Локвата се разпростираше из сламата и бе намокрила коленете на панталоните му. Морвийр се надигна и се намръщи отвратено.

— Мамка му! — Хвана някаква колба от масата и гневно я хвърли към стената. Парчетата стъкло се хвърчаха. — Страхливец и бабаит, а? — Изрита отново трупа на Дей, но си изкълчи палеца и заподскача из плевнята.

— Муркато! — Злата вещица беше подтикнала помощничката му към предателство. Най-добрата и най-обичаната помощничка, откакто бе принуден да отрови Аловео Крей в Остенхорм. Знаеше, че трябва да убие Муркато още в градината, но мащабът, важността и привидната невъзможност на работата бяха погъделичкали суетата му. — Проклета да е суетата ми! Единственият недостатък на характера ми!

Но не можеше да отмъщава.

— Не. — Нищо толкова просто и нецивилизовано, защото това не беше в стила му. Той не беше дивак, нито животно като Змията на Талинс и кликата й, а изискан и културен джентълмен с високи етични стандарти. Определено нямаше да му платят за усилната му и лоялна работа, така че трябваше да си намери нов клиент. Подходящ работодател, с добре планирани и ясни убийства, които да донесат честна печалба.

Кой щеше да му плати да убие Касапина на Каприл и нейните варварски слуги? Отговорът не беше труден. Обърна се към прозореца и изигра най-подмазваческия си поклон.

— Херцог Орсо, за мен е несравнима чест… — Намръщи се. На върха на хълма, в надигащата се зора, се виждаха силуетите на няколко десетки ездачи.

— За чест, слава и най-вече за добро заплащане! — Верния вдигна меча си и го размаха, а останалите се засмяха. — Напред! — Конниците поеха в стегната група, спуснаха се през житото и усилиха темпото до галоп.

Тръпката яздеше сред тях. Нямаше голям избор, защото Верния беше точно до него. Ако изостанеше, нямаше да изглежда добре. Предпочиташе да държи брадвата си, но обикновено стремежът към нещо докарваше точно обратното. Освен това при тази скорост беше най-разумно да държи юздите с две ръце.

Вече бяха на около сто крачки, а всичко още изглеждаше миролюбиво. Тръпката се намръщи към къщата, ниската ограда и плевнята, след което се подготви. Сега планът му се струваше лош. То и в началото не изглеждаше никак добър, но в момента беше направо ужасяващ. Земята прелиташе под копитата на коня, седлото натъртваше схванатия му задник, вятърът духаше в присвитото му око и дразнеше незаздравелите рани по лицето. Без превръзките направо усещаше студа. Верния яздеше до него с развято наметало и вдигнат меч и крещеше.

— Дръж строя! — Конниците вляво изпреварваха другите и изкривяваха редицата, по-нетърпеливите започнаха да навеждат копията си под всякакъв ъгъл. Тръпката освободи крака от стремената.

В този момент капаците на прозорците се отвориха едновременно с трясък и се показаха осприанците. Първата зора хвърляше проблясъци по металните им шлемове. Зад оградата се показа друга редица с приготвени арбалети. В някои моменти трябва да направиш необходимото, без да ти пука за последствията. Тръпката затаи дъх и се метна встрани от коня. През тропота на копита, дрънченето на метал и поривите на вятъра чу острия вик на Монца.

Земята го удари и зъбите му изтракаха. Претърколи се няколко пъти и се нагълта с пръст. Светът се завъртя, тъмно небе, изровена почва, скачащи коне и падащи мъже. Копитата думтяха около него, хвърляха кал в лицето му. Чу писъци и се надигна на колене. Някакъв труп полетя, блъсна го и го събори отново по гръб.

Морвийр приближи двойната порта на плевнята и я открехна, за да надникне навън. Видя как осприанците се надигат зад оградата и отправят дисциплиниран и смъртоносен залп.

Наемниците западаха от седлата, а ранените коне хвърляха ездачите си. Хора и животни крещяха и цвилеха от шок и гняв, болка и ужас. Десетина ездачи паднаха, но останалите продължиха атаката, вдигнали блестящи оръжия, и нададоха боен вик, който заглуши писъците на падналите им другари.

Морвийр отстъпи, затвори вратата и я затисна с гръб. Кръвожадна битка. Гняв и случайности. Остър метал на висока скорост. Плискаща кръв, размазани глави и изкормени тела с вътрешности по земята. Крайно нецивилизовани действия и определено извън неговата специалност. Неговите черва, за щастие все още в тялото му, потръпнаха от спазъм, предизвикан от животински ужас и отвращение, и преминаха в по-рационален страх. Ако Муркато победеше… вече бе изразила смъртоносните си намерения към него. Въобще не се бе поколебала да предизвика смъртта на невинната му асистентка. Ако пък победяха Хилядата меча, той продължаваше да е съучастник в убийството на принц Арио. Несъмнено и в двата случая животът му щеше да бъде болезнено отнет.

— Мамка му!

Дворът бързо се превръщаше в кланица, но прозорците бяха твърде тесни, за да се провре през тях. Да се скрие в сеновала? Не, не, да не беше на пет години? Да легне до бедната Дей и да се престори на мъртъв? Какво? Да легне в пикнята? Никога! Изтича до дъното на плевнята и започна да опипва дъсчената стена. Откри една разхлабена дъска и започна да я рита.

— Счупи се, дърво такова! Счупи се! Счупи се! Счупи се! — Звуците от битката на двора ставаха все по-разгорещени. Някой се удари в стената на плевнята и го стресна. От тавана запада прах. Той отново насочи вниманието си към дъската, задъхан от страх и раздразнение, лицето му беше мокро от пот. Един последен удар и дървото се счупи. Приглушената дневна светлина нахлу през назъбената дупка. Морвийр коленичи, завъртя се настрани и си провря главата. Зърна равното поле, кафявото жито и дръвчетата на около двеста крачки. Безопасност. Провря едната си ръка, рамото, половината гърди — и се заклещи.

Трябваше да признае, че бе пробвал да се провре през дупката доста оптимистично. Преди десет години, когато беше гъвкав като върба, можеше с грация да мине и през по-тесен отвор. Уви, оттогава беше изял твърде много сладкиши, които пречеха на операцията и като нищо можеха да му струват живота. Започна да се гърчи и извива, а острото дърво издра корема му. Така ли щяха да го открият? На тази ли история щяха да се смеят с години? Това ли щеше да е неговото наследство? Великият Кастор Морвийр, невидимата смърт, най-страховитият отровител, спипан заклещен в дупка, в дъното на плевня, докато бяга?

— Шибани сладкиши! — изпищя той и с един последен напън се измъкна. Стисна зъби, защото един остър пирон раздра половината му риза и остави дълга резка по ребрата му. — Мамка му! — Успя да издърпа краката си. Освободи се от дращещата прегръдка на скапаното дърводелство и хукна към очакваната безопасност на дърветата. Житата бяха високи до кръста и се оплитаха в краката му.

Направи само пет тромави крачки и падна по очи. Надигна се и запсува. Една от обувките се бе изгубила в житото.

— Шибано жито! — Наведе се да я потърси, но настръхна, защото чу тропот. За най-голям негов ужас от дърветата, към които се стремеше, бяха изскочили конници и препускаха към него с наведени копия.

Той изпищя беззвучно, обърна се и закуцука към дупката, която го бе наранила при първата им среща. Натика единия крак вътре и усети неимоверна агония, защото прасна топките си в дъската отстрани. Полазиха го тръпки — тропотът на копитата се усилваше. Ездачите бяха вече само на петдесетина крачки. Очите на хората и животните бяха изцъклени. Зъбите им оголени. Сутрешното слънце осветяваше метала, а изпод копитата на конете хвърчеше кал.

Нямаше да натика окървавеното си тяло през дупката навреме. Нима щеше да бъде премазан? Бедният, скромен Кастор Морвийр, който искаше само да…

Ъгълът на плевнята избухна в ослепителен пламък. Нямаше друг звук освен пукането на разцепено дърво. Във въздуха литнаха изтръгнати пламтящи дъски, изкривени пирони, вдигна се облак от искри. Конус от житото беше изпепелен на мига в прахоляк, зърно и сажди. Над изпепелената реколта, право на пътя на конниците, сякаш от нищото се появиха два големи варела, от които изскачаха пламъци.

Десният варел експлодира ослепително, а левият веднага след него. Към небето полетяха два фонтана от кал. Водещият кон, който се оказа между тях, избухна заедно с ездача си. Останалите изчезнаха в облака прах, вероятно също разкъсани на парченца.

Порив на вятъра отхвърли Морвийр към стената, изплющя през разкъсаната му риза, косата и очите му. Ушите му изпукаха и заглъхнаха, зъбите му изтракаха. Останалите незасегнати в двата края на редицата два коня полетяха настрани като захвърлени разпрани детски играчки. Единият, обърнат почти наопаки, падна, продължи да се влачи и остави кървава следа в нивата.

По дървената стена на плевнята затупкаха буци пръст. Прахолякът започна да се сляга. На места житото се подпали и се заиздига горчив пушек. От небето още падаха обгорени парчета дърво и димящи останки от хора и животни. Вятърът разнасяше пепелта.

Морвийр се надигна, притиснат до стената на плевнята и замръзнал от изумление. Приличаше на гуркулски огън — или бе нещо по-ужасно, нещо магично? Той се шмугна в житото и надникна. След миг иззад димящия ъгъл на плевнята се появи някой.

Гуркулската жена, Ишри. Едната й ръка и полите на кафявото палто горяха. Явно осъзна, че пламъците облизват лицето й, и смъкна запаленото палто — без изобщо да бърза. Бинтовете, които я обвиваха от глава до пети, бяха непокътнати. Приличаше на някаква древна пустинна царица, мумифицирана за погребение. Огледа опустошението, след което се усмихна доволно и поклати глава.

Каза нещо щастливо на кантийски. Морвийр знаеше този език слабо, но му прозвуча като „още го можеш“. Ишри огледа с черните си очи житата, където се криеше отровителят, и той се притисна плътно към земята. След това жената се обърна и изчезна зад ъгъла, откъдето бе дошла. Морвийр я чу как повтаря по-високо:

— Още го можеш.

Обзе го помитащото и напълно оправдано желание да побегне, без да погледне назад. Но се овладя и запълзя през окървавената нива по корем. Напредваше към дърветата, сантиметър по болезнен сантиметър. Дъхът му пареше в уморените гърди, а ужасът го бодеше по задника през целия дълъг път.

Не по-лош

Монца дръпна калвеса и мъжът изхриптя. На лицето му се изписа смайване и той притисна малката рана на гърдите си. Залитна напред и отпусна късия си меч, сякаш тежеше като наковалня. Монца мина отляво и го наръга точно под ребрата, натика цяла стъпка стомана през кожената му броня. Мъжът обърна глава към нея, лицето му бе почервеняло и трепереше, вените по врата му пулсираха. Тя измъкна меча и човекът падна, сякаш острието бе единственото нещо, което го задържаше прав.

— Кажи на… — прошепна той.

— Какво?

— Кажи й… — Той се надигна от пода. Лицето му беше оцапано с прахоляк. Повърна черна кръв и се отпусна.

Монца внезапно го позна. Казваше се Баро или Паро, нещо с „о“. Братовчед на стария Своле. Помнеше го от Муселия, след плячкосването на града. Беше се засмял след една от шегите на Бена. Помнеше го, защото след като бяха убили Хермон и бяха откраднали златото му, не й беше до шеги. На нея поне не й беше до смях.

— Варо? — промърмори тя и се опита да си спомни шегата. Чу изскърцване на дъска и долови движение, навреме, за да се хвърли на пода. Превъртя се към стената, скочи и се оттласна от нея с лакът, при което строши прозореца. Трясъците на битката нахлуха отвън.

Някой замахна към нея и тя клекна. Ударът се заби в стената и към лицето й литнаха трески. Монца изпищя и замахна към нападателя с калвеса, но осъзна, че ръката й е празна. Беше го изтървала. На прозореца имаше някакво лице.

— Бена? — От устата й потече кръв.

Не беше време за шеги. Нещо я удари в гърба и й изкара въздуха. Боздуган. Лицето на мъжа бе озъбено. Някаква верига се уви около врата му и го дръпна назад. Стаята започна да се намества. Кръвта бучеше в ушите й. Опита да се изправи, но се отпусна по гръб.

Витари беше нападнала мъжа отзад и двамата се мятаха из стаята. Той се мъчеше да я удари с лакът, другата му ръка дърпаше веригата, но тя стискаше силно, а очите й се бяха превърнали в две гневни цепнатини. Монца се надигна, олюля се и тръгна към тях. Мъжът се опитваше да докопа камата на колана си, но Монца го изпревари, стисна китката му с лявата си ръка, извади камата с дясната и започна да го ръга.

— Ъх, ъх, ъх. — Плясък, изстъргване, туптене и летяща слюнка. Нейното сумтене, неговите хрипкави стонове и ниското ръмжене на Витари се смесваха в някакъв животински рев. Същите звуци, които щяха да издават и ако се чукаха. Стържене, туптене, плясък. — Ъх, ох, ах.

— Достатъчно! — изсъска Витари. — Мъртъв е!

— Ъх. — Монца пусна камата на дъските. Ръцете й бяха лепкави от кръв. Обърна се към вратата и примижа към светлината. Пристъпи тромаво покрай трупа на някакъв осприански войник и излезе навън.

Навсякъде се мятаха хора и животни. Смъртоносна буря от тропащи ботуши, чаткащи копита, дрънчащ метал и летяща пръст.

Верния Карпи ревеше като откачен от гърба на бойния си кон, само на десетина крачки от нея. Не изглеждаше променен. Същото честно осеяно с белези лице. Същото плешиво теме, гъстият бял мустак и наболата брада. Беше се издокарал с блестящ нагръдник и дълго червено наметало, по-подходящо за херцог, отколкото за наемник. От дясното му рамо стърчеше стрела от арбалет и ръката му висеше отпусната. С другата ръка размахваше тежък меч и сочеше към къщата.

Странно, но когато го зърна, усети прилив на топлота. Щастливото усещане, когато мернеш приятелско лице в тълпата. Верния Карпи, който бе водил пет щурма под нейно ръководство. Който се сражаваше до нея във всякакви условия и никога не я разочароваше. Верния Карпи, на когото разчиташе с живота си. И който я беше продал евтино, за стола на Коска. Продал бе живота й, както и живота на брат й.

Топлотата се изпари. Заедно с нея изчезна и замайването. През корема й премина вълна от гняв и усети пробождане в главата, там, където монетите заздравяваха черепа.

Наемниците бяха корави бойци, когато се наложеше, но предпочитаха плячкосването. Първият залп и шокът от съпротива, каквато не бяха очаквали, ги бе разколебал. Бяха посрещнати от копия, а по прозорците на къщата и от плоския покрив на конюшнята ги обстрелваха стрелци. Някакъв ездач изкрещя, докато падаше от седлото, копието му издрънча в краката на Монца.

Двама от другарите му пробваха да побегнат. Единият се измъкна. Другият беше пронизан от меч, кракът му се заплете в стремената и остана да се влачи зад побеснелия кон. Верния Карпи не беше страхливец, но човек не оцелява трийсет години като наемник, ако не знае кога да се измъкне. Той завъртя коня си и повали някакъв войник — разцепи му черепа. След това заобиколи ъгъла на къщата.

Монца сграбчи падналото копие с дясната си ръка, дръпна юздите на коня с другата и се покатери на седлото. Внезапната изгаряща жажда да убие Верния върна част от старата й пъргавина в натежалите крака. Обърна коня към оградата и го смушка с пети. Някакъв осприански войник изтърва арбалета си и се хвърли встрани от пътя й. Конят прескочи оградата и препусна през житото нагоре по дългия полегат склон. Монца прехвърли копието, в лявата си ръка, сграбчи юздите с дясната и се приведе. Видя как Карпи спира за миг на билото — черно очертание на фона на светлото източно небе, — след което изчезва зад него.

Тя също стигна върха — житото свърши — и препусна надолу. От копитата на галопиращия кон летяха буци кал. Недалеч напред Карпи прескочи някакъв плет, задните копита на коня му го закачиха и насмалко да падне. Монца си избра по-добро място и прескочи безпроблемно. Започваше да го настига. Очите й бяха вперени само напред. Не мислеше за скоростта, опасността и болката в ръката. Мислеше само за Верния Карпи, за коня му и за неистовата жажда да забие копието си в едното или другото.

Профучаха през някакво незасято поле, копитата тупкаха в гъстата кал, спускаха се към някакъв поток. До него се издигаше варосана сграда, блестяща на сутрешното слънце. Може би мелница, доколкото Монца можеше да прецени при така бързо летящата земя. Започна да навежда копието, вятърът връхлиташе в присвитите й очи. Желаеше само да се доближи до Верния. Да се доближи до отмъщението. Явно конят му беше пострадал при прескачането на плета, защото го застигаше, при това бързо. Беше само на три дължини от него. След това на две. Калта от копитата пръскаше в лицето й. Тя запъна крака в стремената и насочи копието право напред. За момент слънцето проблесна по острието му. Мярна познатото лице на Карпи, който се бе обърнал да надзърне през рамо. Сивата му вежда и бузата бяха оцапани с кръв от рана на челото. Верния изръмжа и заби шпорите, но конят му беше тежък, по-пригоден за щурмуване, отколкото за бягство. Главата на нейния се доближаваше все повече до опашката на неговия. Земята между тях се бе размазала в кафява мъгла.

Монца изкрещя и заби копието в бута на коня. Той подскочи напред, размята глава, от устата му се разхвърча пяна. Верния подскочи на седлото, единият му крак се изхлузи от стремето. Бойният кон продължи за момент, след което раненият му крак поддаде, той падна презглава и Карпи изхвърча от седлото. Монца чу крясъка му, докато профучаваше покрай него.

Дръпна юздите и спря. Конят й дишаше тежко, краката му трепереха от бясната езда. Видя как Карпи се надига замаяно от земята, оплете се в омазаното с кал червено наметало. Беше изненадана, че е още жив, но не и недоволна. Гоба, Мотис, Арио и Ганмарк бяха участвали в плана на Орсо, в убийството на брат й, и си бяха платили за това. Но никой от тях не й беше приятел. Верния беше яздил с нея. Ял с нея. Пил от нейната манерка. И се беше усмихнал, когато я прониза, за да заграби мястото й.

Нямаше да приключи бързо.

Верния се олюля замаяно. Устата му беше отворена, очите на окървавеното му лице — опулени. Тя се усмихна, вдигна копието и извика. Като ловец, видял лисица на открито. Карпи заотстъпва към края на нивата, накуцваше. Ранената му ръка беше притисната към тялото, счупената стрела стърчеше от рамото му.

Усмивката й се вкорави, когато се приближи и чу хрипливото му дишане. Карпи залиташе към потока. Да види този мръсен предател да пълзи в краката й беше едничката й радост от доста време. Верния измъкна меча с лявата си ръка, залитна отчаяно и се подпря на него като на патерица.

— Отнема време да се научиш с лявата ръка! — подвикна Монца. — Знам го от опит! А ти нямаш никакво шибано време, Карпи! — Беше близо до потока, но щеше да го настигне преди това и той го осъзнаваше.

Верния се обърна и вдигна непохватно меча. Тя дръпна юздите, зави наляво и мечът разсече само въздуха. Монца се изправи на стремената и наръга Верния с копието — раздра наметалото и проби бронята на рамото. Карпи падна на колене, мечът му се заби в земята. Изстена и се помъчи да стане. По бронята му започна да се стича кръв. Монца измъкна крак от стремето, приближи коня и го ритна в лицето. Главата му се отметна назад, той се претърколи по брега и падна в потока.

Тя заби копието в земята, преметна крак през седлото, скочи на земята и загледа мъчещия се Карпи. Взе пак копието, пое си дълбоко дъх и тръгна към водата.

Малко по-надолу по потока воденичното колело тракаше и се въртеше бавно. Другият бряг беше подзидан с обрасли с мъх камъни. Карпи псуваше и опитваше да стигне дотам. Но с тежестта на бронята, подгизналото наметало, стрелата в едното рамо и раната от копие в другото нямаше никакви шансове. Затова само се клатушкаше по течението, затънал до кръста, а тя го следваше по брега с наведено копие и широка усмивка.

— Трябва да ти се признае, че не спираш. Никой не може да те нарече страхливец. Само идиот. Карпи Глупака. — Тя се засмя високо, подигравателно. — Не мога да повярвам, че се върза така. След като ми служи толкова години, би трябвало да ме познаваш по-добре. Какво мислеше — че ще чакам и ще страдам за нещастията си ли?

Той отстъпи назад. Дишаше тежко и не откъсваше очи от върха на копието.

— Шибаният северняк ме излъга.

— В днешно време не можеш да вярваш на никого, а? Трябваше да ме пронижеш в сърцето, Верен, а не в корема.

— В сърцето ли? — озъби се той. — Ти нямаш сърце! — Запляска през водата към нея с кама в ръка. — Монца замахна с копието, удари го в бедрото и го събори по гръб. Верния се надигна с мъка и процеди през стиснати зъби: — Поне съм по-добър от теб, кучко!

— Като си по-добър, защо ти си в потока, а аз държа копието, шибаняко? — Тя завъртя острието в бавни кръгове. Мокрият метал лъщеше. — Признавам, че не се предаваш, Карпи. Никой не може да те нарече страхливец. Само шибан лъжец. Карпи Предателя.

— Аз ли съм предател? — Той се надигна по стената, близо до тракащото колело. — Аз? След всичките години заедно? Исках да съм лоялен на Коска! Бях му лоялен. Затова ме нарекоха Верния! — Той удари мокрия си нагръдник с окървавената си ръка. — Такъв съм. Такъв бях. Ти ми го отне! Ти и шибаният ти брат!

— Аз поне не хвърлих Коска в пропастта, копеле!

— Да не мислиш, че съм искал? Да не мислиш, че исках да имам нещо общо? — В очите на стария наемник се появиха сълзи, докато се мъчеше да се отдръпне от нея. — Аз не съм водач! Арио дойде и каза, че Орсо повече не може да ви вярва! Че трябва да бъдете отстранени! Че вие сте миналото, а аз бъдещето и че останалите капитани са съгласни. И се съгласих и аз. Какъв избор имах?

Монца вече не се забавляваше. Помнеше как Орсо се усмихваше в шатрата. „Коска е минало и реших, че ти си бъдещето“. Бена се усмихваше до него. „Така е по-добре. Залужаваш да водиш“. Помнеше как се бе съгласила. Какъв избор имаше въобще?

— Можеше да ме предупредиш. Да ми дадеш шанс…

— Както ти предупреди Коска ли? Както предупреди мен? Шибай се, Муркато! Ти посочи пътя и аз само следвах! Който сее кървави семена, ще жъне кръв, а ти пося цялата Стирия! Сама си си виновна! Ти го направи… Ааа! — Той извърна глава и посегна към врата си. Скъпото му наметало се беше оплело във воденичното колело и червеният плат се затягаше все повече и го влачеше надолу. — Шибана… — Пръстите му трескаво заопипваха лопатките на колелото, но нямаше как да го спре.

Монца гледаше с отворена уста и отпуснато копие как Карпи потъва все по-надолу. Надолу, навътре в черната вода. Вече беше до гърдите му, до раменете, до врата…

Оцъклените му очи се обърнаха към нея.

— Не съм по-лош от теб, Муркато! Просто направих това, което трябваше! — Бореше се да задържи уста над бързата вода. — Не съм… по-лош… от…

Лицето му изчезна.

Верния Карпи, който беше водил пет щурма под нейно командване. Който се бе сражавал до нея и никога не я подвеждаше. Верния Карпи, на когото можеше да повери живота си.

Монца скочи в потока, сграбчи протегнатата ръка на Верния и пръстите му се вкопчиха в нея. Задърпа със стиснати зъби, пъшкаше от усилие. Опря копието в дъното и запъна колелото. Пъхна ръката с ръкавицата под рамото на Карпи и задърпа, напрягаше всеки мускул, вече беше във вода до врата. Усети, че започва да го измъква. Показа се ръката, след това лакътят, рамото. Монца посегна към закопчалката на наметалото, но осакатените пръсти не я слушаха. Бяха твърде измръзнали, твърде схванати, твърде потрошени. Чу се пукане и дръжката на копието се строши. Воденичното колело се завъртя бавно, заскърца и повлече Верния надолу.

Водата продължаваше да напира. Ръката му се отпусна и всичко свърши.

Петима мъртви, оставаха двама.

Тя го пусна и задиша тежко. Видя как бледите му пръсти потънаха във водата. Излезе от потока и изкуцука на брега, мокра до кости. Нямаше никаква сила. Краката я боляха чак до кокалите, дясната ръка пулсираше от китката до рамото, раната на главата я щипеше, а черепът й бучеше от придошлата кръв. С безкрайно усилие пъхна крак в стремето и се покатери на седлото.

Погледна назад, коремът я присви и тя се приведе и повърна на земята. Колелото беше издърпало Верния от другата страна и сега го вдигаше. Крайниците му бяха отпуснати, главата се люшкаше, очите бяха отворени, изплезеният му език висеше. По врата му бяха полепнали някакви водорасли. Той се вдигна бавно, бавно, като екзекутиран предател, оставен на показ.

Монца обърса уста с ръка, събра слюнка и опита да изплюе горчилката. Главата й се въртеше. Може би трябваше да го смъкне оттам и да му остави някакво последно достойнство. Нали й беше приятел? Не чак герой, но пък кой ли беше вече? Човек, който искаше да бъде лоялен в коварен занаят в коварен свят. Човек, който искаше да е лоялен, но бе открил, че това отдавна не е на мода. Може би трябваше да го извлече на брега и поне да го остави на земята. Вместо това обърна коня към фермата.

Достойнството не помагаше много на живите и абсолютно никак на мъртвите. Беше дошла да убие Верния и той бе мъртъв.

Вече нямаше смисъл от разкаяние.

Време за жътва

Тръпката седеше на стъпалата на фермата, чоплеше кожа от многобройните охлузвания по ръката си и гледаше как някакъв мъж плаче над труп. Приятел. Може би брат. Човекът не се криеше. Раменете му бяха отпуснати, по страните му се стичаха сълзи. Доста затрогващо, ако си от този тип.

А Тръпката беше. Като момче брат му го наричаше свинска мас, защото беше мек. Плака на гроба на брат си и на баща си. И когато приятелят му Добан беше пронизан с копие, и се мъчи два дена, преди да се върне в калта. В нощта след битката при Дънбрек, когато погребаха половината му отряд заедно с Три дървета. След битката на Височините си беше намерил усамотено място и бе изплакал цяло езеро сълзи. Но тогава бе по-скоро от облекчение, че боят е свършил, а не от тъга за загиналите.

Знаеше, че е плакал всичките пъти, знаеше защо, но не можеше да си спомни какво е чувството, дори животът му да зависеше от това. Зачуди се дали на света е останал някой, за когото би заплакал, и не беше сигурен, че отговорът му харесва.

Отпи глътка кисела вода от манерката си и загледа двама осприански войници, които пребъркваха телата. Единият преобърна някакъв труп, от който изскочиха вътрешности, смъкна ботуша му, видя, че има дупка, и го захвърли. Друга двойка с навити ръкави и лопата на рамото на единия се караше къде да почнат да копаят. Тръпката гледаше мухите, които летяха в натежалия въздух и се събираха около отворените усти, отворените очи, отворените рани. Гледаше назъбените разрези, строшените кости, отрязаните крайници и разпилените черва. Засъхващите пръски и петна, червено-черните локви по каменния двор и не изпитваше задоволство от добре свършена работа. Но не изпитваше и отвращение. Нито пък вина или мъка. Само болката от охлузванията, неприятната жега, умората в крайниците и лека нотка на глад, защото бе пропуснал закуската.

Във фермата, където се оправяха с ранените, пищеше мъж. Пищеше и пищеше. Но пък откъм стрехата на конюшнята чуруликаше птица и Тръпката откри, че без усилие може да се съсредоточи върху едното и да забрави другото. Усмихна се, кимна към птичката, облегна се удобно и протегна крака. Явно с времето човек можеше да свикне с всичко. Проклет да беше, ако позволеше някакво пищене да го изгони от хубавото място на прага.

Чу тропот на копита и се огледа. Монца се спускаше по склона. Черна фигура на фона на яркото синьо небе. Спря коня в двора на фермата и се намръщи към телата. Дрехите й бяха мокри, сякаш бе паднала в поток. Едната страна на косата и бузата й бяха омазани с кръв.

— Ей, вожде. Радвам се да те видя. — Трябваше да е вярно, но му звучеше някак лъжливо. Напоследък не чувстваше почти нищо. — Верния е мъртъв, нали?

— Мъртъв е. — Тя бавно се смъкна от седлото. — Трудно ли го докара тук?

— Не особено. Държеше да доведе повече приятели, отколкото бяхме планирали, и нямаше как да му откажа. Нали знаеш как е, като хората чуят за празненство? Нямат търпение, бедните копелета. Трудно ли го уби?

Тя поклати глава.

— Удави се.

— А? Мислех, че ще го намушкаш. — Тръпката вдигна меча й и й го подаде.

— Понамушках го. — Тя изгледа острието за момент, после посегна и го прибра. — После го оставих да се удави.

Тръпката сви рамене.

— Твоя работа. И удавяне става.

— Става.

— Пет от седем, а?

— Пет от седем. — Не изглеждаше празнично настроена. Не повече от човека, който продължаваше да плаче над мъртвия си приятел. Явно не беше много радостно положение, дори за победителите. Резултатите от отмъщението.

— Кой пищи?

— Някой. Никой. — Тръпката сви рамене. — По-добре слушай птичката.

— Какво?

— Муркато! — Витари се показа на вратата на плевнята. — Ела да видиш.

Вътре беше мрачно и хладно. Слънчевите лъчи проникваха през дупка в ъгъла и през тесните прозорци и хвърляха светли черти по сламата. Една падаше върху трупа на Дей. Тялото й беше извито странно, косата бе паднала върху лицето. Нямаше кръв. Нито следи от насилие.

— Отрова — измърмори Монца.

— Каква ирония — каза Витари.

На масата стоеше дяволска плетеница от метални прътове, стъклени тръби и най-различни колби. Отдолу със синкаво-жълт пламък горяха две лампи, а съдържанието на съдовете кипеше, бълбукаше и капеше. Тръпката мразеше вида на отровителска екипировка повече и от отровителски труп. От трупове поне разбираше, докато науката му бе напълно непозната.

— Шибана наука — изсумтя той. — По-гадна е и от магията.

— Къде е Морвийр? — попита Монца.

— Няма и следа от него.

Тримата се спогледаха мрачно.

— Не е ли сред мъртвите?

Тръпката бавно поклати глава.

— Жалко, но не го видях там.

— Най-добре да не пипаме нищо — каза Монца и отстъпи назад.

— Мислиш ли? — изръмжа Витари. — Какво се е случило?

— Като гледам, е имало различие в мненията между учителя и ученичката.

— Сериозно различие — обади се Тръпката.

Витари поклати глава и отсече:

— Край. Приключих.

— Какво? — попита Монца.

— Приключих. В този занаят трябва да знаеш кога да спреш. Сега кипи война, а аз се старая да не се замесвам в подобни неща. Твърде трудно се прибира печалбата. — Тя кимна към слънчевия двор, където трупаха телата. — Визерин беше сериозна крачка в грешна посока, а тази е още по-голяма. Освен това не искам да съм от грешната страна на Морвийр. Нямам желание да се озъртам през рамо до края на живота си.

— Ще трябва да се озърташ заради Орсо — каза Монца.

— Знаех го, когато приех работата. Но ми трябваха парите. — Витари протегна длан. — Като заговорихме…

Монца се намръщи.

— Отказваш се по средата. Затова ще ти платя само половината.

— Справедливо е. Няма смисъл от цялата сума, ако си мъртъв. По-добре половината и да си жив.

— Бих предпочела да те задържа. Мога да те използвам. А и няма да си в безопасност, докато Орсо е жив…

— Тогава по-добре да го убиеш, а? Но без мен.

— Както искаш. — Монца бръкна в палтото си и извади кожена торбичка, леко намокрена от водата. Разгърна я и извади бележка, влажна в ъгъла и изпълнена с изящен ръкопис. — Повече от половината. Всъщност пет хиляди двеста и дванайсет монети. — Тръпката се намръщи. Все още не разбираше как можеш да превърнеш толкова много метал в лист хартия.

— Шибани банки — измърмори той. — По-гадни са и от науката.

Витари взе бележката от ръката на Монца и я огледа набързо.

— „Валинт и Балк“? — Очите й се свиха повече от обичайното, което си беше постижение. — Дано да го изплатят. Иначе няма да се скриеш никъде в Кръга на света…

— Ще ти платят. Определено нямам нужда от повече врагове.

— Тогава се разделяме като приятели. — Витари сгъна хартията и я прибра в ризата си. — Може пак да работим заедно някога.

Монца я изгледа намръщено, както винаги.

— Нямам търпение.

Витари отстъпи заднишком, след което се обърна към огряната от слънцето врата.

— Паднах в река! — извика Тръпката след нея.

— Какво?

— Като бях млад. При първия ми поход. Напих се, отидох да пикая и паднах в реката. Течението ме повлече и ме изхвърли след половин миля. Когато се върнах в лагера, бях посинял от студ и треперех толкова силно, че ръцете ми щяха да се откачат.

— И?

— Затова ме нарекоха Тръпката. Нали ме пита. В Сипани. — Той се усмихна. Сега вече виждаше забавната страна. Витари го погледна втренчено за момент, след което измъкна стройното си тяло през вратата. — Е, вожде. Май вече сме само ти и аз…

— И аз! — Тръпката подскочи и посегна към брадвата си. До него Монца приклекна и започна да вади меча си. И двамата се взираха в сумрака. Усмихнатото лице на Ишри висеше от сеновала. — Добър ден на двамата ми герои. — Тя се смъкна по стълбата надолу с главата, сякаш бинтованото й тяло нямаше кости. Изправи се на крака. Без палто изглеждаше неестествено тънка. Тръгна през сламата към трупа на Дей. — Единият ви убиец уби другия. Такава работа. — Погледна с ледените си черни очи Тръпката и той стисна брадвата.

— Шибана магия. По-гадна е и от банките.

Тя се приближи с гладна усмивка, докосна с пръст шипа от задната страна на оръжието и го наведе към пода.

— Да разбирам ли, че си убила стария си приятел Верния Карпи и си доволна?

Монца прибра меча си в ножницата.

— Верния е мъртъв, ако това е целта на шибаното ти представление.

— Странен начин за празнуване. — Ишри вдигна дългите си ръце към тавана. — Отмъщението е твое! Хвала на Господ!

— Орсо е още жив.

— А, да. — Ишри отвори очи толкова широко, че Тръпката се зачуди дали няма да изпаднат. — Ще се усмихнеш, когато Орсо умре.

— Какво те интересува кога ще се усмихна?

— Да ме интересува ли? Ни най-малко. Всички в Стирия имат навика да се надуват и хвалят, но да не вършат работа. Радвам се, че има някой, който не е такъв. Върши си работата и се мръщи, колкото си искаш. — Прокара пръсти по масата, след което небрежно загаси пламъците на горелките с длан. — Спомена на нашия общ приятел херцог Рогонт, че можеш да доведеш Хилядата меча на негова страна, нали?

— Ако извадиш златото на императора…

— Виж в джоба на ризата си.

Монца се намръщи, извади нещо и го вдигна към светлината. Голяма червеникавозлатиста монета, сияеща по онзи специален начин, който те кара да поискаш да я задържиш.

— Хубава е, но ще трябват доста повече.

— О, ще има повече. Разправят, че планините в Гуркул са направени от злато. — Ишри погледна към овъгления ъгъл на плевнята и цъкна с език. — Още го мога. — Промуши се през дупката като лисица през ограда и изчезна.

Тръпката изчака малко и се наведе към Монца.

— Не мога да посоча точно какво, но нещо с нея не е наред.

— Имаш невероятни усещания за хората, нали? — Тя се обърна, без да се усмихва, и излезе от плевнята.

Тръпката гледаше намръщено тялото на Дей. Мърдаше мускулите на лицето си и усещаше как белезите по лявата страна се разтягат и сърбят. Коска мъртъв, Дей мъртва, Витари заминала, Дружелюбния заминал, Морвийр избягал и по всяка вероятност настроен срещу тях. Дотук с веселата компания. Трябваше да изпитва носталгия към щастливите приятели от миналото, братята по оръжие. Обединени от обща цел дори само за да останат живи. Кучето, Мрачния Грим, Тъл Дуру. Дори Черния Дау. Все мъже с принципи. Бяха избледнели в миналото и го бяха оставили сам. Тук, в Стирия, където никой нямаше принципи, които да означават нещо.

Дори в този момент дясното му око щеше да заплаче, колкото и лявото.

Почеса белега на бузата си. Много внимателно. Намръщи се и зачеса по-силно. И по-силно. Спря и изсъска през зъби. Сега сърбеше по-лошо от всякога, че и болеше. Все още се мъчеше да открие начин да се чеше, без да влошава нещата.

Такива са резултатите от отмъщението.

Старият нов капитан-генерал

Монца беше виждала безброй най-различни рани. Причиняването им й беше професия. Беше виждала тела, осакатени по всякакъв начин. Премазани, разсечени, наръгани, изгорени, обесени, одрани, изкормени. Но белегът на Каул Тръпката беше най-лошото, което бе виждала на лицето на жив човек.

Започваше като розова черта в ъгъла на устата му, продължаваше разкривен и широк колкото пръст към скулата, разширяваше се в петно разтопена плът към окото. По бузата и отстрани на носа се виждаха множество червени точици. Завършваше на челото с дебела черта, която покриваше половината вежда. Естествено оставаше и окото. Беше по-голямо от другото. Миглите бяха изчезнали, клепачите спаружени, долният леко висеше. Когато мигаше с дясното око, лявото само помръдваше, но оставаше отворено. Преди малко беше кихнал и окото потръпна като преглъщащо гърло, мъртвата зеница я гледаше през розовата дупка. Тя се насилваше да не гледа, но бе обзета от ужасяващо любопитство. Непрекъснато се чудеше дали ще се случи отново и знанието, че Тръпката не може да я види, не й помагаше.

Трябваше да изпитва вина. Нали бе станало заради нея. Можеше да изпитва съчувствие. И тя си имаше достатъчно грозни белези. Но чувстваше единствено отвращение. Искаше й се да язди от другата му страна, но вече бе късно. Искаше й се да не беше махал бинтовете, но вече не можеше да го накара да ги сложи. Казваше си, че белегът ще се излекува, и сигурно щеше да е така.

Но не много повече.

Тръпката се обърна внезапно и тя осъзна защо е гледал към седлото. Дясното му око беше насочено към нея. Лявото, в средата на белега, продължаваше да гледа надолу Покритието се беше изплъзнало и му придаваше объркано кривоглед вид.

— Какво?

— Твоето… ъъъ… — Тя посочи към лицето му. — Малко се е… разместило.

— Пак ли? Шибана работа. — Тръпката пъхна палец в окото си и го намести. — По-добре ли е? — Сега фалшивото гледаше право напред, докато истинското продължаваше да се взира в нея. Беше почти по-зле и отпреди.

— Много — отвърна Монца и се усмихна насила.

Тръпката измърмори нещо на северняшки.

— Невероятни резултати, разправяше оня. Ако мина пак през Пуранти, ще му направя една визита на това копеле…

На следващия завой се видя първият пост на наемниците. Няколко съмнителни типа с различни доспехи. Монца видя кой е начело от пръв поглед. Познаваше всички ветерани от Хилядата меча и знаеше в какво са добри. Този се казваше Секо, корав стар вълк, който служеше като ефрейтор от поне шест години.

Той вдигна копието си към тях, докато забавяха ход, а хората му приготвиха арбалети, брадви и мечове.

— Кой идва…

Монца отметна качулката си.

— Кой мислиш, Секо?

Думите замръзнаха на езика му и той свали копието, докато минаваха покрай него.

В лагера мъжете закусваха и си стягаха багажа за поход. Неколцина вдигнаха глави, докато двамата с Тръпката минаваха по пътеката, или по-скоро по калния проход между палатките. Някои се позагледаха. Към тях се присъединиха други и почнаха да я следват от разстояние.

— Това е тя.

— Муркато.

— Жива е!

Монца минаваше покрай тях по обичайния си начин. С изправени рамене, вдигната брадичка, презрителна усмивка и без да се оглежда. Сякаш бяха нищо. Все едно тя бе по-добро животно. През цялото време се молеше да не осъзнаят това, което не бяха разбрали през годините и което я ужасяваше до дъното на душата й.

Че всъщност не знае какво прави и един нож може да я убие, както всеки друг човек.

Никой не се опита да я заговори, нито да я спре. Наемниците бяха страхливци, дори повече от обикновените хора. Мъже, които убиват, защото това е най-лесният начин да си вадят хляба. Наемниците нямаха лоялност. Нито към водачите си, нито към работодателя си.

Точно на това разчиташе.

Палатката на капитан-генерала беше издигната на една височинка на голямата поляна. Червеното знаме висеше отпуснато над кърпените й платнища. Монца смуши коня си по-бързо и накара двама мъже да отскочат от пътя й. Опитваше се да не показва нервите, които вече кипяха в гърлото й. И така си беше сериозен риск. Ако покажеше и капка страх, с нея щеше да е свършено. Смъкна се от коня и уви безгрижно юздите около някакво дръвче. Заобиколи една вързана коза и тръгна към палатката.

Нокау, гуркулският изгнаник, който я охраняваше през деня още от времето на стария Сазине, стоеше зяпнал и дори не беше извадил огромния си ятаган.

— Затвори си устата, Нокау. — Тя протегна ръка и бутна отпуснатата му челюст с ръкавицата, така че зъбите му изтракаха. — Някое пиле ще си свие гнездо. — Мина покрай него и влезе в шатрата.

Същата маса, макар че картите изобразяваха други местности. Същите флагове, някои от които бе спечелила тя, при Суит Пайнс, Хай Бенк, Муселия и Каприл. И същият стол естествено, който Сазине уж бе откраднал от трапезарията на херцога на Чезале в деня, когато формирал Хилядата меча. Стоеше празен върху два сандъка и очакваше задника на новия капитан-генерал. Нейният задник, ако Орисиите бяха милостиви.

Но трябваше да признае, че принципно не бяха.

Близо до импровизирания подиум стояха тримата най-старши капитани — Сесария, Виктус и Андич. Тримата, които Бена бе убедил да я направят капитан-генерал. Тримата, които бяха убедили Верния Карпи да заеме мястото й. Тримата, които трябваше да убеди, за да й го върнат. Щом я видяха, те се напрегнаха.

— Брей, брей — изръмжа Сесария.

— Брей, брей, брей — промърмори Андич. — И това ако не е Змията на Талинс.

— Лично Касапинът на Каприл — изхленчи Виктус. — Къде е Верния?

Тя го погледна в очите.

— Няма да дойде. Момчета, имате нужда от нов капитан-генерал.

Тримата се спогледаха. Андич цъкна шумно с език. Навик, който Монца смяташе за отвратителен. Едно от многото противни неща при дългокосия плъх.

— Общо взето и ние стигнахме до същото заключение.

— Верния беше добър човек — избоботи Сесария.

— Твърде добър за тази работа — добави Виктус.

— Правилният капитан-генерал трябва да е поне зло лайно.

Монца показа зъбите си.

— Според мен всеки от вас тримата е повече от достатъчно зъл. А в Стирия едва ли ще намериш по-големи лайна. — Не беше шега. Трябваше да убие тези тримата, а не Верния. — Но сте твърде големи лайна, за да работите един за друг.

— Вярно е — отвърна Виктус кисело.

Сесария наклони глава и я изгледа над големия си сплеснат нос.

— Трябва ни някой нов.

— Или някой стар — отговори Монца.

Андич се усмихна и повтори:

— Общо взето и ние стигнахме до същото заключение.

— Браво. — Нещата се развиваха по-гладко, отколкото очакваше. След осем години начело на Хилядата меча знаеше как да се оправя с хора като тези тримата. Алчност, чисто и просто. — Аз не съм от хората, които ще оставят дребна вражда да застане на пътя на големите пари, нито пък вие. — Извади монетата на Ишри и я вдигна към светлината. От едната страна бе изобразен императорът, от другата — пророкът. Подхвърли я на Андич. — Ще има още много, ако преминете към Рогонт.

Сесария я изгледа изпод гъстите си вежди.

— Да се бием за Рогонт срещу Орсо?

— Обратно през цялата Стирия? — Веригите по врата на Виктус издрънчаха, когато отметна глава. — Същата земя, която завоювахме последните осем години?

Андич вдигна поглед от монетата и изду пъпчивите си бузи.

— Звучи като твърде много бой.

— С мен начело сте печелили и при по-лоши шансове.

— Това е факт. — Сесария махна към разпокъсаните флагове. — С теб начело спечелихме много чест и още повече слава.

— Ама пробвай да платиш на курва с тях. — Виктус се хилеше, а тази невестулка никога не се усмихваше. Нещо не беше наред, сякаш й се подиграваха.

— Виж. — Андич положи мързеливо ръка на облегалката на стола и го изтупа с другата. — Не се съмняваме и за миг, че когато опре до сражения, ти си най-добрият проклет генерал, за който можем да мечтаем.

— Тогава какъв е проблемът?

Лицето на Виктус се разкриви.

— Не искаме сражения! Искаме… шибани… пари!

— Кой ви е донесъл някога повече пари от мен?

— Хъм… — прозвуча глас право в ухото й. Монца се обърна и замръзна, с ръка на дръжката на меча. Пред нея, с малко притеснена усмивка, стоеше Никомо Коска.

Беше обръснал мустаците и косата си и по неравния му череп и острата челюст имаше едва наболи косми. Обривът по врата му беше избледнял до розово. Очите му не бяха толкова хлътнали, а лицето не се обливаше в трескава пот. Но усмивката му беше същата. Леката усмивка и палавият блясък в тъмните му очи. Същите както при първата им среща.

— Радвам се да видя, че и двамата сте добре — каза той.

— Ъ — изръмжа Тръпката. Монца осъзна, че е издала подобен звук, но просто нямаше думи.

— В отлично здраве съм, вашата загриженост е крайно затрогваща. — Коска мина покрай тях и тупна опуления северняк по гърба. Зад него се появиха още от командирите на Хилядата меча и се разпръснаха в шатрата. Мъже, чиито имена, лица, качества или по-скоро липсата на такива, Монца познаваше добре. Най-отзад се появи едър мъж, почти без врат и с износено палто. Повдигна вежди, докато ги подминаваше.

— Дружелюбен? — изсъска тя. — Каза, че се връщаш в Талинс!

Той сви рамене, сякаш това беше нищо.

— Не можах да стигна.

— Виждам, проклет да си!

Коска се качи на сандъците и се обърна към присъстващите с очевидно самодоволство. Беше докопал отнякъде величествен черен нагръдник със златни букви по него, меч с украсена дръжка, превъзходни черни ботуши с блестящи катарами. Настани се в стола на капитан-генерала помпозно като император на трон. Дружелюбния застана зад него със скръстени ръце. Шатрата избухна в учтиви аплодисменти, докато задникът на Коска се спускаше на стола. Капитаните пляскаха съвестно, като благородни дами на театър. Както бяха направили и за Монца, когато открадна стола. Ако внезапно не й беше призляло, щеше да се засмее.

Коска махна пренебрежително на аплодисментите, въпреки че очевидно му харесваха.

— Не, не, наистина не заслужавам. Но се радвам, че се върнах.

— Как, по дяволите…

— Оцелях ли? Явно раната не беше толкова фатална, колкото предполагахме. Заради униформата талинсците ме взеха за един от тях и веднага ме отнесоха при способен хирург, който успя да спре кръвта. Две седмици бях на легло, след което се измъкнах през един прозорец. В Пуранти установих контакт със стария ми приятел Андич, понеже предполагах, че има желание за промяна в командването. Той, както и благородните му приятели. — Коска махна към капитаните в шатрата. — И ето ме тук.

Монца затвори уста. Нямаше план за това. Никомо Коска беше самата дефиниция на непредвиден развой. Но план, който е твърде корав, за да не се огъне според обстоятелствата, е по-лош от никаквия.

— Поздравления, генерал Коска — насили се да каже тя. — Но офертата ми остава. Гуркулско злато, ако преминете към херцог Рогонт…

— Ах. — Коска се намръщи и пое дъх. — За съжаление, има дребен проблем. Вече сключих ново споразумение с Великия херцог Орсо. Или по-точно с неговия наследник принц Фоскар. Многообещаващ младеж. Ще нападнем Осприя, точно както планираше Верния Карпи преди ненавременната си кончина. — Размаха пръст във въздуха. — Ще сложим край на Лигата на Осемте! Ще се сразим със Закъсняващия херцог! В Осприя има предостатъчно плячка. Планът е добър. — Одобрително мърморене от капитаните. — Защо ни е друг?

— Но ти мразиш Орсо!

— Добре известно е, че го ненавиждам искрено, но нямам нищо против парите му. Те са със същия цвят като другите. Ти поне трябва да го знаеш. Плащал ти е достатъчно.

— Дърт негодник.

— Не бива да ми говориш така. — Коска нацупи устни. — Аз съм само на четирийсет и осем. Освен това дадох живота си за теб!

— Да, но не умря, проклетнико! — извика Монца.

— Е. Слуховете за моята смърт често са преувеличени. Зложелателни помисли от страна на многобройните ми врагове.

— Почвам да разбирам как се чувстват.

— Стига де, какво си мислеше? Благородна смърт? Аз? Изобщо не е в моя стил. Мисля да си отида без ботуши, с бутилка в ръка и жена на чепа ми. — Веждите му се повдигнаха. — Не си дошла за тази работа, нали?

Монца изскърца със зъби.

— Ако е въпрос на пари…

— Орсо има пълната подкрепа на Банкова къща „Валинт и Балк“. Няма да намериш по-дълбоки джобове от техните. Плаща добре и предобре. Но не всичко е въпрос на пари. Сключих договор. Дадох честната си дума.

Тя го изгледа.

— Откога взе да ти пука за честната дума?

— Промених се. — Коска извади от джоба си манерка и отпи дълга глътка, без да откъсва развеселените си очи от лицето й. — Трябва да призная, че дължа това на теб. Оставих миналото зад гърба си. Намерих си принципи. — Усмихна се към капитаните и те му отвърнаха. — Малко са мъгливи, но ще ги уточним. Ти си изковала добри отношения с Орсо. Лоялност. Чест. Стабилност. Не искам да изхвърлям цялата ти усилена работа в кенефа. Освен това трябва да се съобразим с първото правило на войника, нали, момчета?

Виктус и Андич отвърнаха в унисон, както бяха свикнали още преди тя да заеме стола:

— Никога не се бий на губещата страна!

Коска се усмихна още по-широко.

— Орсо държи картите. Ако намериш добра ръка, ушите ми са винаги отворени. Но засега си оставаме с него.

— Каквото кажеш, генерале — обади се Андич.

— Каквото кажеш — отвърна като ехо Виктус. — Радваме се, че се върна.

Сесария се наведе и прошепна нещо в ухото на Коска. Новият капитан-генерал се отдръпна като ужилен.

— Да ги предадем на херцог Орсо? Абсолютно не! Днес е щастлив ден! Истински празник! Няма да има убийства, не и днес. — Махна с ръка към Монца, сякаш пъдеше котка от кухнята. — Можеш да тръгваш. Но не се връщай утре. Тогава няма да сме толкова радостни.

Монца пристъпи към него, отвори уста да го напсува. Чу се дрънчене на метал: капитаните започнаха да вадят оръжията си. Дружелюбния блокира пътя й, отпуснал ръце и с безизразно лице. Тя спря.

— Трябва да убия Орсо!

— И ако успееш, брат ти ще възкръсне ли? — Коска наклони глава на една страна. — Ръката ти ще оздравее ли? Не!

Тя настръхна.

— Той си го заслужи!

— Както и ние. И всички ще си го получим, рано или късно. Колко още народ ще повлечеш във водовъртежа на клането междувременно?

— За Бена…

— Не. За теб. Познавам те, не забравяй. И аз съм бил на твоето място, предаден, победен, унижен, но продължих. Докато имаш кого да убиваш, си още великата и ужасяваща Монцаро Муркато! А без това? — Коска изви устни. — Самотен инвалид с кърваво минало.

Думите бяха на буца в гърлото й.

— Моля те, Коска. Трябва…

— Не трябва да правя нищо. Квит сме, не помниш ли? Даже повече, бих казал. Изчезвай, влечуго, преди да те пратя в буркан на Орсо. Северняко, искаш ли работа?

Здравото око на Тръпката се плъзна по Монца и за момент тя беше сигурна, че ще отговори с да. Но той бавно поклати глава.

— Ще остана с вожда.

— Лоялност, а? — Коска изсумтя. — Внимавай с тези глупости, може да те убият! — Чу се разпокъсан смях. — В Хилядата меча няма място за лоялност, нали, момчета? Няма да търпим подобни детинщини! — Още смях. Поне двайсет корави усмивки, прицелени в Монца.

Чувстваше се замаяна. Шатрата й се струваше едновременно твърде ярка и твърде тъмна. Носът й усещаше всички миризми — на потни тела, на алкохол, на развалена храна и на нужник, изкопан твърде близо до щаба, и стомахът й се преобърна, в устата й загорча. Лула, за бога, лула! Обърна се, насмалко да се олюлее, разбута двама засмени мъже и излезе от шатрата в ярката сутрин.

Навън беше още по-зле. Слънчевата светлина я заслепи. Лица, десетки, безброй очи, вперени в нея. Съдийско жури от отрепки. Опита се да гледа напред, винаги напред, но не можеше да удържи треперещите си клепачи. Искаше да върви по стария начин, но коленете й трепереха толкова силно, че сигурно се чуваше пляскането им в панталоните. Все едно бе складирала целия страх, слабост и болка. И сега всичко се бе изляло в една огромна вълна и я помиташе. Кожата й беше ледена от студена пот. Ръката я болеше, чак до врата. Виждаха каква е наистина. Виждаха, че е загубила. Самотен инвалид с кърваво минало, точно както бе казал Коска. Стомахът й се сви и в гърлото й се надигна жлъчка. Светът се разлюля.

Омразата може да те поддържа само до едно време.

— Не мога — прошепна тя. — Не мога. — Не й пукаше какво ще стане, просто трябваше да спре. Краката й се подгънаха и усети как започва да пада. Тръпката я сграбчи за ръката.

— Върви — изсъска в ухото й.

— Не мога…

Ръката му я стисна жестоко и болката спря за момент въртенето на света.

— Върви, по дяволите, или сме свършени.

С помощта на Тръпката успя да стигне до коня. Събра достатъчно сила, за да стъпи на стремето. Достатъчно, за да се покатери на седлото с болезнено пъшкане и да насочи коня си в нужната посока. Почти не виждаше, докато яздеха през лагера. Великият капитан-генерал, който щеше да отмъсти на херцог Орсо, се клатеше на седлото като труп.

Ако се вкоравиш твърде много, ставаш чуплив. Една пукнатина и се пръсваш на парченца.