Отмъщението на Монца

Хилядата меча се биха за Осприя срещу Мурис. За Мурис срещу Сипани. За Сипани срещу Мурис и после пак за Осприя. Между договорите разграбиха Оприл. След месец решиха, че може да са пропуснали нещо, и го разграбиха отново, като този път оставиха подир себе си опустошени руини. Биеха се за всеки срещу никого и за никого срещу всички, като почти през цялото време нямаше битки.

Но пък имаше грабежи и плячкосване, палене и опустошаване, изнасилвания и убийства.

Никомо Коска обичаше да се обгражда с хора, които го караха да изглежда странен и романтичен. Деветнайсетгодишната мечоноска и неразделният й малък брат се вписваха в тази категория, така че ги мъкнеше навсякъде със себе си. В началото му бяха интересни. След това полезни. Накрая станаха незаменими.

Двамата с Монца се дуелираха в студените сутрини — стърженето и удрянето на метала, задъханото дишане. Той беше силен, тя бърза и схватките бяха равностойни. Двамата се заяждаха, оплюваха се и се смееха. Останалите се събираха да ги гледат и се забавляваха, защото капитанът им често губеше от момиче наполовина на годините му. Всички се смееха, освен Бена. Той не беше боец.

Но пък се оправяше с числата и скоро започна да води документите на отряда. След това пое препродажбата и разпределението на печалбата от плячката. Правеше пари за всички, имаше лек характер и скоро стана всеобщ любимец.

Монца се учеше бързо. Изчете всичко на Столикус, Вертурио, Баяловелд и Фаранс. Научи всичко, което можеше, от Никомо Коска. Тактика и стратегия, маневри и логистика, как да разчита терена и противника. Първо учеше с гледане, а след това с практика. Овладя всички науки и изкуства, необходими за войника.

— Дяволът те е обладал — казваше Коска, когато се напиеше. Нещо, което се случваше все по-често. Тя спаси живота му при Мурис, а след това той нейния. Всички се смееха — освен Бена. Той не спасяваше животи.

Старият Сазине умря от стрела и останалите капитани избраха Никомо Коска за капитан-генерал. Монца и Бена продължиха с него. Тя предаваше заповедите на Коска. След това му казваше какви заповеди да даде. После даваше заповеди от негово име, докато той се валяше пиян. Накрая спря да се преструва, а и на никой не му пречеше, защото нейните заповеди бяха по-добри от неговите дори когато беше трезвен.

Месеците се превръщаха в години, а Коска изтрезняваше все по-рядко. Даваше заповеди единствено по таверните. Водеше схватки единствено с бутилките. След като Хилядата меча свършеха с тероризирането на някоя местност, Монца тръгваше по кръчмите, пушилните и долнопробните бардаци, за да го измъкне. Мразеше тази част, а и Бена мразеше да я гледа как го прави, но Коска ги бе прибрал и тя се чувстваше задължена. Докато залитаха към лагера, той от пиенето, а тя от тежестта му, Коска често шепнеше в ухото й.

— Монца, Монца. Какво щях да правя без теб?

Отмъщение

Лъснатите ботуши на генерал Ганмарк тракаха по лъснатия под. Обувките на камерхера проскърцваха отзад. Ехото на стъпките им отекваше в огромното помещение. Меките обувки на Шенкт, изтъркани от употреба, не издаваха никакъв звук.

— Когато влезете при негово превъзходителство — започна превзето камерхерът, — ще се приближите, без да бързате, без да гледате наляво или надясно, с наведена глава, и няма да го поглеждате в очите. Ще спрете на бялата черта на килима. Не преди нея и в никакъв случай след нея, а точно на чертата. След това коленичете…

— Аз не коленича — каза Шенкт.

Камерхерът се извърна към него и го изгледа като стреснат бухал.

— Изключение правят само чуждестранните владетели! Всички останали…

— Аз не коленича.

Мъжът загуби говор от възмущение, но Ганмарк се намеси:

— Я стига! Наследникът на херцог Орсо беше убит! Негово превъзходителство не иска хората да му коленичат, а да му донесат отмъщение. Щом държиш, не коленичи.

Двама стражи с бели ливреи отместиха алебардите си, за да минат. Ганмарк бутна голямата двойна врата.

Залата беше огромна, разкошна и величествена. Достойна за тронна зала на най-могъщия човек в Стирия. Но Шенкт беше влизал и в по-величествени помещения и се бе изправял пред по-велики хора и вече не се впечатляваше. По мозаечния под се стелеше тънък червен килим с бяла черта в края. Зад него започваше висок подиум, охраняван от дванайсетима стражи с пълна броня. На подиума имаше златен престол. На престола седеше Великият херцог Орсо от Талинс. С черни дрехи и още по-черно изражение.

Пред него беше коленичила странна и зловеща тълпа. Около триста души, от всякакви раси и с най-различен външен вид. В момента нямаха оръжия, но Шенкт предполагаше, че по принцип носят по много. Някои от тях познаваше по физиономия. Главорези. Убийци. Ловци на глави. Хора от неговата професия, стига да можеше човек да приравни бояджиите с майстор художник.

Той тръгна към подиума, без да бърза и без да гледа наляво или надясно. Мина покрай скупчените в полукръг убийци и спря точно на чертата. Видя как генерал Ганмарк мина покрай стражите и се наведе, за да прошепне нещо в ухото на Орсо. Камерхерът застана до другото му рамо и загледа неодобрително.

Великият херцог изгледа продължително Шенкт и той отвърна на погледа му. Залата остана обгърната в потискащата тишина, характерна само за огромните помещения.

— Значи това е той. Защо не коленичи?

— Защото отказва — отвърна Ганмарк.

— Останалите коленичат. Какво те прави толкова специален?

— Нищо — отговори Шенкт.

— Но не коленичиш.

— Едно време коленичех. Преди години. Вече не.

Орсо присви очи.

— А ако някой те накара?

— Опитвали са се.

— И?

— Не коленича.

— Стой си тогава. Синът ми е мъртъв.

— Моите съболезнования.

— Не изглеждаш много тъжен.

— Не става дума за моя син.

Камерхерът почти се задави, но Орсо не отклони измъчените си очи от Шенкт.

— Виждам, че обичаш да казваш истината. Прямият съвет е ценен за могъщите хора. Идваш с най-високи препоръки.

Шенкт не каза нищо.

— Онова в Келн. Разбрах, че е твоя работа. Свършил си всичко сам. Разбрах, че остатъците били практически неразпознаваеми.

Шенкт не каза нищо.

— Не го потвърждаваш.

Шенкт го изгледа в очите и не каза нищо.

— Но и не отричаш.

Ново мълчание.

— Харесват ми мълчаливите. Човек, който не бърбори пред приятелите си, няма да издаде нищо на враговете.

Тишина.

— Синът ми е убит. Изхвърлен от прозорците на бардак, като боклук. Много от приятелите му, мои поданици, също са убити. Зет ми, негово величество кралят на Съюза, едва успял да се спаси от горящата сграда. Соториус, дъртият канцлер на Сипани, техен домакин, вдига ръце и казва, че не може да направи нищо. Предаден съм. Разярен съм. И посрамен. Аз! — Внезапният му вик отекна в залата и всички потръпнаха.

Всички освен Шенкт.

— Отмъстете — каза той.

— Ще отмъстя! — Орсо удари облегалката на престола си с юмрук. — Бързо и ужасяващо.

— За бързо не мога да обещая. Ужасяващо — да.

— Тогава нека да е бавно, помитащо и безмилостно.

— Може да се наложи да навредя на ваши поданици и собствеността им.

— Каквото е необходимо. Искам главите на извършителите. На всеки мъж, жена и дете, които са замесени. Прави каквото трябва, но ми донеси главите им.

— Ще ги донеса.

— Какъв аванс искаш?

— Никакъв.

— Съвсем никакъв?

— Ако свърша работата, ще ми платите сто хиляди за извършителя и по двайсет хиляди за съучастник до максимум от четвърт милион. Това е цената ми.

— Доста висока! — изписка камерхерът. — Какво ще правиш с толкова пари?

— Ще ги броя и ще се смея, защото богаташът не трябва да отговаря на въпросите на идиоти. Няма да откриете работодател, който е останал недоволен от мен. — Шенкт кимна към коленичилата тълпа. — Разбира се, може да платите по-малко, на по-нисшите.

— Ще го направя — отвърна Орсо. — Ако някой от тях открие пръв убийците.

— Тези условия ме устройват, ваше превъзходителство.

— Добре — изръмжа херцогът. — Тръгвай. Всички тръгвайте! Донесете ми отмъщение!

— Свободни сте! — извика камерхерът.

Убийците се надигнаха с шумолене и тракане. Шенкт се обърна и тръгна към големите врати, без да бърза и без да гледа нито наляво, нито надясно.

Един от мъжете препречи пътя му. Тъмнокож, среден на ръст, но широк като врата. Здравите мускули издуваха шарената риза. Дебелите му устни се извиха.

— Ти ли си Шенкт? Очаквах повече.

— Моли се на който господ вярваш да не видиш повече.

— Не се моля.

Шенкт се приближи и прошепна в ухото му.

— Съветвам те да започнеш.

Кабинетът на генерал Ганмарк беше обширен според общите стандарти, но доста претъпкан. Над камината се мръщеше прекалено голям бюст на Ювенс. Плешивината на темето му се отразяваше във великолепно огледало от визеринско стъкло. От двете страни на бюрото се извисяваха две монументални вази. Стените бяха отрупани с картини с лъскави рамки. Хубави картини. Твърде хубави, за да са сгъчкани по този начин.

— Впечатляваща колекция — каза Шенкт.

— Това е Колиер. Щеше да изгори заедно с имението, в която я открих. Тези две са на Насурин. Тази на Орхус. — Ганмарк ги сочеше изискано с пръст. — От ранния му период, но е ценна. Тези вази са подарък на първия император на Гуркул, преди стотици години, и някак са се озовали в едно имение близо до Каприл.

— А оттам — тук.

— Опитвам да спася каквото мога — продължи Ганмарк. — Може би когато Кървавите години свършат, Стирия ще е запазила някои от съкровищата си.

— Във ваше притежание.

— По-добре при мен, отколкото да изгорят. Започва сезонът на кампаниите и сутринта тръгвам, за да обсадя Визерин. Сражения, плячкосвания и пожари. Походи и отстъпления. Естествено, глад и болести. Осакатявания и убийства. Всичко, случващо се с ужасяваща случайност. Колективно наказание. На всички, за нищо. Война, Шенкт, война. А като помисля, че някога мечтаех да съм почтен. Да върша добро.

— Всички мечтаем за това.

Генералът повдигна вежда.

— И ти ли?

— Дори аз. — Шенкт извади ножа си. Гуркулски нож за дране, малък, но страшно остър.

— Успех тогава. Най-доброто, към което мога да се стремя, е да… намаля загубите.

— Живеем в тежки времена. — Шенкт извади парче дърво от джоба си. В единия край вече се оформяше кучешка глава.

— Не са ли все такива? Вино? От личната изба на Кантейн.

— Не.

Докато генералът си наливаше вино, Шенкт започна да дяла. Стърготините падаха около ботушите му на пода. Предните крака постепенно придобиваха форма. Не беше чак такова произведение на изкуството като предметите наоколо, но ставаше. Имаше нещо успокояващо в движенията на острието и отделянето на стърготините.

Ганмарк се наведе до камината, взе ръжена и разръчка огъня, без изобщо да има нужда.

— Чувал ли си за Монцаро Муркато?

— Капитан-генерал на Хилядата меча. Изключителен командир. Чух, че е мъртва.

— Можеш ли да пазиш тайна, Шенкт?

— Пазя стотици.

— Разбира се. Разбира се. — Ганмарк си пое дъх. — Херцог Орсо нареди смъртта й. Нейната и на брат й. Победите й я бяха направили популярна в Талинс. Прекалено популярна. Негово превъзходителство се притесни да не узурпира трона, както правят наемниците. Не си изненадан?

— Виждал съм всякакви убийства и всякакви мотиви.

— Разбира се. — Ганмарк се намръщи към огъня. — Не беше добра смърт.

— Никоя не е.

— Да. Но тази не беше никак хубава. Преди два месеца изчезна телохранителят на херцога. Не беше изненада. Глупав мъж, който не се грижеше за сигурността си. Имаше много пороци, доста врагове и движеше в лоша компания. Не му обърнах внимание.

— И?

— Един месец по-късно в Уестпорт беше отровен банкерът на херцога. Заедно с половината му служители. Това беше различно. Той се грижеше сериозно за безопасността си. Отравянето му е невъобразимо трудна задача, изпълнена със завиден професионализъм и забележителна липса на милост. Но той се бъркаше в политиката на Стирия, която е опасна игра с безмилостни играчи.

— Вярно.

— „Валинт и Балк“ подозира, че това е поредният удар от гуркулските им врагове.

— „Валинт и Балк“.

— Запознат ли си с тази институция?

Шенкт помисли малко и каза:

— Мисля, че съм работил за тях. Продължавай.

— Но сега убиха и принц Арио. — Генералът направи многозначителна пауза. — Наръган на същото място, на което прониза Бена Муркато, и хвърлен от прозорец.

— Мислиш, че Монцаро Муркато е още жива?

— Херцог Орсо получи писмо, седмица след смъртта на принца. От Карлот дан Айдър, любовница на принц Арио. Отдавна подозирахме, че е шпионин на Съюза, но Орсо я толерираше.

— Изненадващо.

Ганмарк сви рамене.

— Съюзът е сигурен съюзник. Помогнахме им да спечелят поредния кръг от нескончаемата им война с гуркулите. И двете страни разчитаме на подкрепата на „Валинт и Балк“. Да не споменаваме, че кралят е зет на Орсо. Естествено, въпрос на добросъседски маниери е да си пращаме шпиони. Ако трябва да търпиш шпиони, по-добре да са чаровни, а Айдър беше такава, несъмнено. Тя беше с принц Арио в Сипани. След смъртта му изчезна. След това пристигна писмото.

— Какво пише?

— Че е била принудена чрез отрова да съдейства на убийците. Че сред тях са били наемникът Никомо Коска и мъчителката Шило Витари. Водела ги самата Муркато. Съвсем жива.

— Вярвате ли?

— Айдър няма причини да лъже. Знае, че никакво писмо не би я спасило от гнева на негово превъзходителство. Сигурен съм, че Муркато беше жива, когато я хвърлихме от терасата. Не съм я видял мъртва.

— Тя иска да си отмъсти.

Ганмарк се засмя тъжно.

— Това са Кървавите години. Всички търсят отмъщение. Но Змията на Талинс? Касапина на Каприл? Която обичаше само брат си на този свят? Ако е жива, изгаря от гняв. На този свят ще срещнеш малцина по-отдадени врагове.

— Значи трябва да открия Витари, Коска и Муркато Змията.

— Никой не трябва да научава, че е жива. Ако хората в Талинс научат, че Орсо е заповядал смъртта й, ще има безредици. Дори бунт. Хората я обичаха много. Талисман. Символ. Една от тях, издигнала се от нищото. Продължаващите войни и увеличаващите се данъци правят негово превъзходителство… не толкова популярен. Вярвам, че ще запазиш мълчание?

Шенкт запази мълчание.

— Добре. В Талинс все още има хора на Муркато. Може би някой от тях знае къде е. — Генералът вдигна поглед. Оранжевият отблясък на огъня освети половината му уморено лице. — Какво говоря? Ти си професионалист. Ще откриеш хората и… — Пак разръчка пламтящите въглени и предизвика дъжд от искри. — Няма нужда да ти давам акъл, нали?

Шенкт прибра недовършеното си изделие и ножа и се обърна към вратата.

— Няма.

Надолу

Стигнаха Визерин привечер — слънцето се спускаше зад дърветата и земята почерняваше. Кулите се виждаха отдалече. Десетки. Стотици. Високи и тънки, като женски пръсти, щръкнали към синьо-сивото небе. По много от високите прозорци започваха да светват лампи.

— Много кули — измърмори Тръпката.

— Винаги са били на мода във Визерин. — Коска му се ухили. — Някои са от времето на Новата империя, на стотици години. Благородническите фамилии се състезават кой ще построи по-висока. Въпрос на гордост. Помня, че като бях момче, една падна, преди да я довършат, на не повече от три улици от мястото, където живеех. Смаза поне десет бедняшки къщи. Така става то: обикновено бедните страдат от амбициите на богатите. А се оплакват съвсем рядко, защото…

— Мечтаят за собствени кули?

Коска се засмя.

— Ами да, вероятно. Не осъзнават, че колкото повече се изкачиш, от толкова по-високо ще паднеш.

— Хората рядко го осъзнават, преди земята да се устреми към тях.

— Истина е. Мисля, че много от богаташите във Визерин ще се заклатят скоро.

Дружелюбния и Витари запалиха факли, Дей запали трета на каруцата. Пътят се превърна в низ от светлинки, водещи към морето. В друг момент щеше да е красиво, но не и сега. Започваше война и никой не беше в добро настроение.

Колкото повече се приближаваха до града, толкова повече хора срещаха, а отстрани имаше нахвърляни повече боклуци. Половината изглеждаха отчаяни да се доберат до Визерин и да се скрият зад стените му. Другата половина искаше да се измъкне на открито и да избяга. Фермерите бяха изправени пред скапан избор. Да останат при земята си, където със сигурност щеше да има пожари и грабежи, както и убийства и изнасилвания. Или да се скрият в града, стига да ги пуснеха, където можеха да бъдат обрани от защитниците и да се окажат заклещени в капан, ако градът падне. А можеше и да избягат в хълмовете, можеше да ги заловят, можеше да умрат от глад или от студ.

Вярно, войната убиваше войници, но останалите живи получаваха пари и истории, които да разказват вечер около огъня. Но със сигурност убиваше повече фермери и оставяше останалите живи сред пепелища.

Сякаш за да доскапе настроението им, започна да вали. Трепкащите факли засъскаха от водата. Пътят се превърна в кална река. Тръпката усещаше как косата му се мокри, но мислите му бяха съвсем далече. Там, където често се отплесваха последните седмици. Обратно към „Кардоти“ и мрачната работа, която бе извършил. Брат му често повтаряше, че най-долното нещо е убийството на жена. Уважение към жените и децата, придържане към старите обичаи и думата ти, това отличаваше карлите от убийците. Не искаше да я убива, но когато размахваш меч в гъста тълпа, няма как да го избегнеш. Ако искаше да бъде добър човек, това, за което уж бе дошъл тук, трябваше да изгризе ноктите си до кръв. Но когато си представеше как мечът му се забива в ребрата й, глухия звук, втренчения й поглед, докато се свличаше до стената, изпитваше облекчение, че се е измъкнал.

Значи посичането на жена в бардак, по погрешка, беше убийство, а умишленото клане на мъже в битка беше благородно? Нещо, с което да се гордееш и да измисляш песни за прослава? Едно време, около огньовете в студения Север, това изглеждаше просто и очевидно. Но Тръпката вече не виждаше разлика. Не че беше объркан. Напротив, беше взел да разбира по-ясно. Като почнеш да убиваш, няма точен момент, в който да спреш и това да значи нещо.

— Май са те налегнали мрачни мисли, приятелю — каза Коска.

— Не мисля, че е време за шеги.

Наемникът се засмя.

— Старият ми ментор Сазине каза веднъж, че човек трябва да се смее, докато е жив, защото след това определено ще му е трудно.

— Така ли? И какво стана с него?

— Умря от инфекция в рамото.

— Кофти смърт.

— Е, ако животът е шега, определено е черна.

— Тогава по-добре не се смей, в случай че шегата излезе за твоя сметка.

— Или пък си промени чувството за хумор.

— Човек трябва да е доста извратен, за да се засмее на това.

Коска почеса врата си и погледна към тъмните стени на Визерин, които се извисяваха в дъжда.

— Признавам, че и на мен ми убягва смешната страна.

По светлините още отдалече личеше, че около портата има голяма блъсканица, а отблизо нещата не ставаха по-добри. Разминаваха се с хора — старци, младежи, жени, мъкнещи деца, натоварени мулета, колички, скърцащи през лепкавата кал. Хората излизаха от изнервената тълпа, но малцина влизаха вътре. Страхът тежеше във въздуха и със сгъстяването на тълпата ставаше все по-лошо.

Тръпката се смъкна от коня, разтъпка крака и се увери, че мечът му излиза лесно от ножницата.

— Добре. — Косата на Монца беше полепнала по намръщеното й лице под качулката. — Ще ни вкарам.

— Абсолютно ли си убедена, че трябва да влезем? — обади се Морвийр.

Тя го изгледа продължително.

— Армията на Орсо е на не повече от два дни зад нас. Това означава Ганмарк. Може би и Верния Карпи, с Хилядата меча. Където са те, там трябва да сме и ние.

— Щом казваш. Ти си работодателят. Но мой дълг е да отбележа, че може би си прекалено решителна. Сигурно можем да изработим по-малко рисков план от това да се заклещим в град, обсаден от вражески войски.

— Няма полза да чакаме тук.

— Няма полза, ако изгинем всички. План, който не може да се съобрази с обстоятелствата, не… — Монца се обърна, пред той да приключи, и започна да разбутва тълпата към портите. — Жени — изсъска Морвийр през стиснатите си зъби.

— Какво толкова са ти направили жените? — изръмжа Витари.

— Като изключим присъстващите, имат лошия навик да мислят със сърцето си, а не с главата.

— При парите, които плаща, може да мисли и със задника си, ако ще.

— Да умреш богат си е пак смърт.

— По-добре е, отколкото да умреш беден — обади се Тръпката.

След малко неколцина стражи започнаха да разбутва тълпата с копия и да разчистват калния път към портата. След тях се появи намръщен офицер. Монца вървеше зад рамото му. Несъмнено беше посяла няколко монети и сега събираше жътвата.

— Вие шестимата, с каруцата. — Офицерът посочи Тръпката и останалите. — Влизате. Само вие шестимата.

Хората около портата замърмориха гневно. Някой ритна каруцата.

— Майната ви! Това не е редно! Цял живот плащам данъци на Салиер и сега ще ме зарежат отвън? — Някой сграбчи ръката на Тръпката, с която водеше коня си. Фермер, доколкото можеше да се види на светлината на факлите в дъжда. По-отчаян от останалите. — Защо пускате тези копелета? Ами моето семейство?

Тръпката стовари юмрук в лицето му. Сграбчи го, докато падаше, и го удари пак, събори го в канавката. Мъжът се опита да се изправи. Кръвта по лицето му изглеждаше черна. Като почнеш нещо, по-добре да го свършиш. Малко насилие може да ти спести доста неприятности в дългосрочен аспект. Такава беше философията на Черния Дау. Затова Тръпката пристъпи напред, изрита мъжа в гърдите и пак го събори в калта.

— По-добре кротувайте. — Огледа ги: петима-шестима намръщени мъже, жена с две деца в краката. Младеж, който се взираше в него, приклекнал, сякаш се готвеше да му скочи. Може би син на фермера. — С това си вадя хляба, момче. И ти ли искаш да се овъргаляш?

Младежът поклати глава. Тръпката хвана юздите на коня си, цъкна с език и го поведе към портата. Без да бърза. Готов, в случай че някой реши да се пробва. Но хората предпочетоха да се развикат как така тях ги пускали вътре, а останалите вълци ги яли. Това, че на някого му бяха избили зъбите, не беше съществено. Тези, които не бяха виждали подобно нещо, знаеха, че скоро ще стане по-лошо, и се интересуваха само как да не го отнесат. Тръпката тръгна след останалите към арката и дългия тъмен тунел, като духаше охлузените си кокалчета.

Опита да си спомни какво му каза Кучето в Адуа, преди сякаш стотици години. За това как всяко кръвопролитие докарвало ново и не било късно да стане по-добър човек. Не беше късно да стане добър. Руд Три дървета определено беше добър. Цял живот се придържаше към старите обичаи. Никога не поемаше по лесния път, ако знаеше, че е грешен. Тръпката се гордееше, че се е бил под негово командване. Но в крайна сметка какво беше спечелил Три дървета от това? Няколко тъжни споменавания около огъня. Тежък живот и накрая обратно в калта. Обратно, Черния Дау беше едно от най-долните копелета. Човек, който не се изправяше пред противник, ако можеше да го наръга в гръб. Палеше села, без да се замисля, и престъпяше клетвите си. Милостив като чумата и със съвест колкото пича въшка. А сега седеше на трона в Скарлинг. Половината Север беше в краката му, а другата половина трепереше от името му.

Измъкнаха се от тунела и навлязоха в града. Водата се изливаше от счупените улуци на паветата. Мокра процесия от мъже, жени, деца, мулета и каруци чакаше да се измъкне навън. Тръпката вдигна глава и присви очи срещу дъжда. Минаваха покрай голяма кула, извисяваща се в нощта. Сигурно беше три пъти по-висока от най-високата сграда в Карлеон, а дори не беше най-голямата наоколо.

Хвърли кос поглед към Монца, както беше свикнал. Беше намръщена, както обикновено. Светлината на отминаващите факли пробягваше по коравото й лице. Беше се прицелила в нещо и правеше всичко, за да го постигне. Майната й на съвестта и последствията. Първо отмъщението, въпросите после.

Осмука зъбите си и се изплю. Колкото повече я гледаше, толкова по̀ се убеждаваше, че е права. Милостта и страхливостта бяха едно и също. Никой не даваше награди за добро държане. Нито тук, нито в Севера, нито никъде. Ако искаш нещо, трябва да си го вземеш и тези, които грабеха най-много, бяха най-велики. Щеше да е по-добре, ако животът беше устроен по друг начин.

Но не беше.

Монца беше схваната и я болеше, както винаги. Беше ядосана и уморена, както винаги. Имаше нужда от лула, повече от всичко. И за да бъде всичко още по-лошо, беше мокра, натъртена от язденето и измръзнала.

Помнеше Визерин като красиво място, с блестящи стъкла, изящни сгради, добра храна, смях и свобода. При последната си визита беше в рядко добро настроение. Вярно, тогава бе краят на лятото, а не хладна пролет и беше само с Бена, без да й се налага да убива четирима мъже.

Сега градът изглеждаше доста различен от приятните й спомени.

Капаците на прозорците бяха затворени и светлината едва се процеждаше навън. Малките стъклени фигури в ниши над вратите проблясваха едва-едва. Домашни духове, традиция от миналото, отпреди Новата империя. Сложени там да носят успех и благополучие и да гонят злото. Монца се чудеше каква ще е ползата от тези стъкълца, когато армията на Орсо почне да опустошава града. Не голяма. Улиците бяха изпълнени със страх. Заплахата беше толкова осезаема, че направо полепваше по влажната й кожа и я караше да настръхва.

Не че Визерин не беше пълен с народ. Някои тичаха към портите или пристанището. Мъже и жени, помъкнали всичко, което могат, на гръб. Старците кретаха зад тях. Каруци, натоварени с чували, сандъци, дюшеци и всякакви безполезни вехтории, които неизменно щяха да бъдат захвърлени по пътя. В подобни ситуации беше загуба на време и усилия да опиташ да спасиш нещо друго освен живота си.

Ако избереш да побегнеш, най-добре да бягаш бързо.

Имаше и мнозина, които бяха избрали да избягат в града, но за тяхно разочарование, това се оказваше задънен изход. Те се трупаха по улиците. Сгушени на праговете, притиснати под одеяла срещу дъжда. Бяха се струпали на един празен пазар и се присвиха, когато мина колона войници с мокри, блестящи на светлината на факлите брони. В мрака отекваха звуци. Чупене на стъкла и пращене на дъски. Гневни и боязливи викове. От време на време истински писъци.

Вероятно някои от местните бяха започнали грабежите. Уреждаха стари сметки или отмъкваха неща, за които завиждаха отдавна, докато усилията на могъщите бяха съсредоточени върху собственото им оцеляване. Един от редките моменти, когато човек можеше да се сдобие с нещо без пари. Щеше да се случва все по-често, докато армията на Орсо настъпваше към града.

Устоите на цивилизацията започваха да се разпадат.

Монца знаеше, че наблюдават веселата й дружина, докато яздеха бавно по улиците. Боязливи очи, подозрителни очи и от онези, които опитваха да преценят дали си струва да ги ограбят. Държеше юздите с дясната ръка, въпреки всички болки, за да може лявата да стои на дръжката на меча. Единственият закон във Визерин беше на върха на острието. А врагът дори още не беше пристигнал.

„Виждал съм ада, това е голям град под обсада“, пишеше Столикус.

Пътят минаваше под мраморна арка, от която се стичаше вода. На стената беше нарисувана картина. Великият херцог Салиер, изобразен като едър, а не ужасно дебел. Беше вдигнал ръка в благословия, а бащинската му усмивка излъчваше светлина. Под него бяха представени гражданите на Визерин, от най-богатия до последния бедняк: наслаждаваха се смирено на облагите от доброто управление. Хляб, вино, богатство. Под тях, около ръба на арката, беше изписано „милосърдие“, „справедливост“, „кураж“, със златни букви с човешки ръст. Някой радетел за истината беше успял да се покатери и да надраска с червено „алчност“, „мъчения“, „страхливост“.

— Арогантното тлъсто копеле Салиер. — Витари се усмихна. Рижавата й коса беше потъмняла от дъжда. — Мисля, че повече няма да се изтъква, а?

Монца само изсумтя. Гледаше кокалестото лице на Витари и си мислеше доколко може да й се довери. Може да бяха посред война, но вероятно най-големите заплахи щяха да дойдат отвътре. Витари? Участваше заради парите. Рискована мотивация, защото винаги можеше да се намери някой мръсник с по-дълбоки джобове. Коска? Как да се довериш на коварен пияница, когото сам си предал? Дружелюбния? Кой го знаеше въобще за какво си мисли? Но всички бяха близки като семейство, освен Морвийр. Погледна крадешком през рамо и го видя да се мръщи на капрата на каруцата. Той беше отрова и щеше да я премаже като кърлеж в момента, в който решеше, че има изгода. Отнасяше се подозрително към решението й да дойдат във Визерин, но тя не искаше да споделя основните причини. Че Орсо вече е получил писмото на Айдър. Че предлага кралска награда от парите на „Валинт и Балк“ за смъртта й. Че половината убийци от Кръга на света кръстосват Стирия, за да вземат главата й. Заедно с главите на помагачите й, разбира се.

Вероятно щяха да са в по-голяма безопасност в битката, отколкото извън нея.

Тръпката беше единственият, на когото можеше да се довери донякъде. Той яздеше прегърбен зад нея, едър и мълчалив. Дърдоренето му беше изнервящо в Уестпорт, но трябваше да признае, че сега й липсваше. Беше й спасил живота в мъглите на Сипани. Животът на Монца вече не струваше много, но спасяването му извисяваше човек в очите й.

— Много си тих напоследък.

Почти не виждаше лицето му в мрака. Само намръщеното изражение, сенките под очите и хлътналите бузи.

— Просто нямам какво да кажа.

— Преди това не те спираше.

— Взех да виждам нещата по различен начин.

— Така ли?

— Мислиш, че е лесно, но на мен ми коства усилия да запазя надежда. Усилия, които не се оправдават.

— Мислех, че това да си по-добър е награда само по себе си.

— Май не е достатъчна за толкова тежка работа. Ако не си забелязала, сме в центъра на война.

— Повярвай, знам добре как изглежда войната. Изкарала съм във война по-голямата част от живота си.

— Колко странно. И аз. Доколкото съм виждал, а то не е малко, войната не е място, където да се държиш добре. Мисля да пробвам твоите начини.

— Избери си бог и му благодари! Добре дошъл в истинския свят! — Не беше сигурна дали не усети леко разочарование, въпреки усмивката. Монца може и да се беше отказала да стане почтен човек отдавна, но някак й харесваше идеята да има такъв до нея. Дръпна юздите и задържа коня, каруцата спря зад нея.

— Стигнахме.

Мястото, което бяха закупили с Бена, беше старо. Отпреди градът да построи хубави стени, когато богатите са се защитавали със собствени средства. Пететажна каменна кула с конюшня отстрани. На първия етаж имаше тесни прозорчета, а на върха — бойници. Извисяваше се мрачно към черното небе. Различен звяр от ниските тухлени и дървени постройки наоколо. Тя извади ключа, погледна вратата и се намръщи. Беше открехната и от процепа се процеждаше светлина. Монца вдигна пръст към устните си и я посочи.

Тръпката вдигна крак и я изрита. Дървото изпращя, защото беше затиснато с нещо от другата страна. Монца се втурна вътре с ръка на дръжката на меча. В кухнята нямаше мебели и беше пълно с хора. Мръсни и уморени, изненадани и стреснати, всички се обърнаха към нея на трепкащата светлина от единствената свещ. Най-близкият, набит мъж с превързана ръка, сграбчи една тояга и изкрещя:

— Махай се!

Друг, с мръсни фермерски дрехи, тръгна напред, държеше брадва.

Тръпката пристъпи покрай Монца и мина приведен през прага. Огромната му сянка пробяга по стената. Беше извадил тежкия си меч и острието проблясваше до крака му.

— Вие се махайте.

Фермерът спря и се взря ужасено в блестящия метал.

— Кои сте вие, по дяволите?

— Аз ли? — извика Монца. — Това е моята къща, негоднико!

— Единайсет са — каза Дружелюбния и застана от другата й страна.

Освен двамата мъже имаше две възрастни жени и един приведен старец с треперещи ръце. Имаше жена на годините на Монца с бебе в ръце и две момиченца със стреснати очи, може би близначки. До огнището стоеше момиче на около шестнайсет. Беше вдигнало ножа, с който кормеше риба, а с другата ръка избутваше десетинагодишно момче зад себе си.

Просто момиче, което искаше да защити малкия си брат.

— Прибери меча — каза Монца.

— А?

— Няма да убиваме никого.

Тръпката повдигна вежда.

— Кой сега е оптимист?

— За щастие, имам голяма къща. — Онзи с превързаната ръка изглеждаше като глава на фамилията, затова тя се обърна към него. — Има място за всички ни.

Той свали тоягата.

— Ние сме фермери от долината. Просто търсехме подслон. Не сме откраднали нищо. Всичко си беше така, като дойдохме. Няма да ви пречим…

— По-добре недейте. Това ли сте всички?

— Казвам се Фърли. Това е жена ми…

— Не ви искам имената. Ще стоите тук и няма да ни се пречкате. Ние ще сме горе в кулата. Няма да се качвате, разбираш ли? Така никой няма да пострада.

Той кимна. Страхът му започна да се смесва с облекчение.

— Разбирам.

— Дружелюбен, прибери конете и каруцата. — Гадеше й се от гладните, безпомощни, отчаяни лица на фермерите. Ритна един счупен стол от пътя си и тръгна към стълбите. Краката й се бяха схванали от ездата. Морвийр я настигна на четвъртата площадка, Коска и Витари бяха зад него. Дей се тътреше отзад със сандък в ръце. Морвийр носеше запалена лампа — светлината й огряваше недоволното му лице.

— Тези селяни определено са заплаха — измърмори той. — Проблем, който лесно може да се реши. Дори няма нужда от Краля на отровите. Един хляб, наръсен с леопардово цвете, и няма да…

— Не.

Той примига.

— Ако възнамеряваш да ги оставиш на долния етаж, съм длъжен да изразя протест…

— Протестирай си. Да видим дали ми пука. Двамата с Дей може да вземете тази стая. — Той се обърна към тъмното и Монца измъкна лампата от ръцете му. — Коска, вие с Дружелюбния сте на втория етаж. Витари, ти явно ще спиш сама, отсреща.

— Да спя сама. — Витари подритна някаква паднала ламперия. — Историята на живота ми.

— Слизам до каруцата да донеса екипировката си в приюта за бездомни селяни на Касапина на Каприл. — Морвийр поклати глава с отвращение и тръгна по стълбите.

Монца изчака, докато стъпките му заглъхнаха. На площадката стана тихо, долиташе единствено гласът на Коска, който дърдореше на Дружелюбния на долния етаж. Монца влезе в стаята на Дей и тихо затвори вратата.

— Трябва да поговорим.

Момичето беше отворило сандъка и тъкмо вадеше парче хляб.

— За какво?

— За същото, за което говорехме в Уестпорт. За твоя работодател.

— Играе ти по нервите ли?

— Не ми казвай, че не дразни и теб.

— Всеки ден през последните три години.

— Предполагам, че не е лесно да се работи за него. — Монца пристъпи напред, гледаше я в очите. — Рано или късно чиракът трябва да излезе от сянката на учителя си, ако иска сам да стане майстор.

— Затова ли предаде Коска?

Монца за момент се сепна. После каза:

— Горе-долу. Понякога трябва да рискуваш. Да сграбчиш възможността. Но ти имаш много по-добри причини, отколкото имах аз. — Каза го така, сякаш беше очевидно.

Беше ред на Дей да се сепне.

— Какви причини?

Монца се престори на изненадана.

— Ами… рано или късно Морвийр ще ме предаде и ще отиде при Орсо. — Не беше сигурна, разбира се, но беше крайно време да се защити от тази възможност.

— Така ли? — Дей вече не се усмихваше.

— Не му харесва как командвам.

— Кой казва, че на мен ми харесва как командваш?

— Не разбираш ли? Ако отиде при Орсо, ще му трябва изкупителна жертва. За Арио.

Дей започна да схваща.

— Не. Той има нужда от мен.

— Откога си с него? Три години? Оправял се е и преди теб, нали? Колко помощници мислиш, че е имал? Виждала ли си някой от тях?

Дей отвори уста, примигна и не каза нищо.

— Може да не направи нищо и да си останем щастливо семейство. Повечето отровители са свестни, като ги опознаеш. — Монца се наведе и зашепна: — Но като ти каже, че отива при Орсо, не казвай, че не съм те предупредила.

Остави Дей да се мръщи на хляба и излезе. Беше посяла семето и трябваше да изчака да види какво ще поникне. Тръгна към стаята на последния етаж. Дъждът леко барабанеше отгоре.

Стаята, в която беше изкарала един щастлив месец с Бена насред тревожните години. Далеч от войните. В смях и приказки. Наблюдаваха света от големите прозорци. Преструваха се какъв би бил животът им, ако бяха забогатели по друг начин, а не с наемничество. Откри, че въпреки всичко се усмихва. Малката стъклена фигурка блестеше в нишата над вратата. Техният домашен дух. Спомняше си усмивката на Бена, докато се протягаше да го постави. „За да те пази, докато спиш, така както ти винаги пазиш мен“.

Усмивката й се стопи и тя отвори единия капак на прозореца. Дъждът беше обвил града в сива пелена. Далечна светкавица освети мокрите покриви долу и кулите, които се извисяваха в мрака. След миг се чу и приглушеният грохот на гръмотевицата.

— Аз къде ще спя? — Тръпката стоеше на вратата с одеяло на рамо.

— Ти? — Монца погледна стъклената статуя, после пак лицето му. Едно време беше с високи стандарти, но пък тогава си имаше Бена, две здрави ръце и цяла армия. Сега разполагаше само с шестима добре платени негодници, здрав меч и пари. Генералът трябва да се държи на дистанция от войниците. Издирваната жена трябва да се пази от всички. Но Монца вече не беше генерал. Бена беше мъртъв и тя имаше нужда от нещо. Човек може да страда заради нещастията или да се стегне и да се оправи с наличното, колкото и да е скапано. Тя затвори капака, седна намръщено на леглото и остави лампата на пода.

— Ти си тук, при мен.

Веждите му се вдигнаха.

— Така ли?

— Точно така, оптимисте. Това е щастливата ти вечер. — Леглото изскърца, когато се подпря на лакът и протегна един крак към него. — Сега затвори вратата и ми помогни да си смъкна шибаните ботуши.

Плъхове в чувал

Коска се намръщи и излезе на покрива на кулата. Дори слънцето беше решило да го тормози, но пък си го заслужаваше. Визерин се ширеше наоколо. Къщи от тухли и дърво, мраморни вили, зелените корони на дърветата, очертаващи улици и паркове. Прозорците блестяха, а стъклените статуи на покривите на богаташките къщи сияеха като скъпоценни камъни. Наоколо имаше и други кули. Десетки, някои доста по-високи от тази, на която стоеше. Всички хвърляха дълги сенки над града.

На юг лежеше синьо-сивото море. Виждаха се пушеците от прочутите стъклолеярни на близкия остров. На изток река Визер беше като тъмна змия, виеща се между сградите. Четири моста свързваха двете половини на града. По средата се намираше островът с двореца на Великия херцог Салиер. Коска беше прекарал множество приятни вечери като негов почетен гост. Когато все още го обичаха, възхищаваха му се и се бояха от името му. Толкова отдавна, сякаш в друг живот.

Монца стоеше неподвижно до парапета. Острието на меча й и кльощавата й ръка правеха идеална линия от рамото до върха. Стоманата блестеше, рубинът на пръстена сияеше в червено, а кожата й лъщеше от пот. Ризата беше полепнала по тялото й. Монца отпусна оръжието, а Коска се приближи и отпи яка глътка от каната.

— Чудех се кога ще се върнеш към пиенето.

— Уви, това е само вода. Не видя ли как се заклех да не пипна повече вино?

Тя изсумтя.

— Чувала съм го и преди, без резултат.

— В момента се променям, бавно и мъчително.

— И това съм го чувала, с още по-малък успех.

Коска въздъхна.

— Какво трябва да направи човек, че да го приемат на сериозно?

— Да удържи на думата си поне веднъж?

— Крехкото ми сърце, разбивано безброй пъти! Може ли да понесе такъв тормоз? — Той изхъмка и смени темата. — Нали знаеш, че съм роден във Визерин? Недалеч оттук. Имах щастливо детство и буйна младост, изпълнена с грозни инциденти. Включително този, заради който се наложи да напусна града и да си потърся късмета като наемник.

— Целият ти живот е белязан от грозни инциденти.

— Вярно. — Имаше съвсем малко приятни спомени. И повечето от тях, осъзна Коска, докато гледаше Монца, бяха свързани с нея. Повечето добри моменти в живота му, както и най-лошият. Той си пое дъх, заслони очи с длан и погледна на запад, към полето отвъд градските стени. — Нашите приятели от Талинс не са ли се появили?

— Скоро. Генерал Ганмарк не е от закъсняващите. — Тя се намръщи. — Няма ли да кажеш, че ме предупреди?

— За кое?

— За Орсо.

— Знаеш на какво съм те учил.

— Никога не вярвай на собствения си работодател. — Урок, който беше научил на скъпа цена от херцогиня Сефелин от Осприя. — А сега аз ти плащам заплатата.

Коска се усмихна насила, въпреки че разранените устни го боляха.

— Но сме достатъчно подозрителни един към друг.

— Разбира се. Не бих ти се доверила дори да изхвърлиш нощното ми гърне.

— Жалко. Сигурен съм, че лайната ти миришат на рози. — Той се облегна на парапета и примижа към слънцето. — Помниш ли как се дуелирахме сутрин? Преди да станеш твърде добра.

— Преди да се пропиеш съвсем.

— Е, след това определено не можех. Има си граница колко да се излага човек преди закуска. Калвес ли носиш?

Тя вдигна меча и слънчевите лъчи пробягаха по острието.

— Поръчах го за Бена.

— За Бена ли? Че за какво? Да го ползва като шиш, за да пече ябълки на огъня ли?

— Дори и това не направи.

— И аз имах такъв. Много добро оръжие. Загубих го на карти. Искаш ли? — Той й протегна каната.

Тя вдигна ръка.

— Може…

— Ха! — Коска плисна водата в лицето й и тя залитна назад. Наемникът извади меча си и замахна още преди каната да падне и да се счупи. Монца успя да парира първия удар, приклекна отчаяно под втория, залитна, падна и се претърколи настрани. Острието на Коска удари на мястото, където бе паднала преди миг. Тя приклекна и вдигна оръжието си.

— Отпуснала си се, Муркато. — Той се засмя и застана в центъра на покрива. — Преди десет години нямаше да се вържеш на водата в лицето.

— Аз и сега не се вързах, глупако. — Тя обърса капките с ръкавицата си, без да откъсва очи от неговите. — Имаш ли още някой номер, или уменията ти стигат само до водата в лицето?

Ако трябваше да е честен, не разполагаше с кой знае какво.

— Защо не проверим?

Тя скочи напред и остриетата се срещнаха с трясък. Имаше дълъг белег на голото рамо и друг на ръката, който изчезваше в ръкавицата.

Коска махна с меча си.

— Биеш се с лявата ръка, а? Надявам се, не от съжаление към стареца.

— Съжаление ли? Не ме ли познаваш достатъчно? — Той успя да отбие първото мушкане, но второто дойде толкова бързо, че едва се измъкна. Острието раздра ризата му, преди да го отбие.

Той вдигна вежда.

— Добре, че съм поотслабнал.

— Може да отслабнеш и повече, ако ме питаш. — Тя тръгна да го заобикаля.

— Искаш да застанеш с гръб към слънцето?

— Не трябваше да ме учиш на всички мръсни трикове. Не искаш ли да използваш лявата си ръка, за да се изравним?

— И да се откажа от предимството? Мислех, че ме познаваш по-добре! — Той финтира надясно и отскочи наляво, а Монца замахна в нищото. Беше бърза, но не чак толкова, колкото с десницата. Препъна я, когато залитна покрай него, и я поряза леко по рамото — направи кръст със стария белег.

Тя се намръщи към раната, от която избиваше капка кръв.

— Дърто копеле.

— Нещо дребно, за да ме запомниш. — Той завъртя меча си и замахна силно. Монца се хвърли напред и остриетата отново се сблъскаха с трясък. Замахване, замахване, мушкане и париране. Малко тромаво, все едно шиеше с ръкавици. Преди правеха демонстративни двубои, но времето се беше отнесло жестоко и с двамата.

— Един въпрос… — прошепна той, без да откъсва очи от нейните. — Защо ме предаде?

— Защото ми писна от тъпите ти шеги.

— Разбира се, заслужавах да бъда предаден. Всеки наемник завършва пронизан отпред или в гърба. Но от теб? — Той мушна напред, след което замахна и я принуди да отстъпи. — След всичко, на което те научих? Всичко, което ти дадох? Убежище и пари. Отнасях се с теб като с моя дъщеря!

— По-скоро ти бях майка. Напиваше се до осиране. Дължах ти много, но всичко си има граница. — Тя отстъпи встрани, търсеше пролука. Остриетата им бяха на не повече от един пръст. — Щях да те последвам в ада, но нямаше да повлека и брат ми.

— Защо? Там щеше да се чувства като вкъщи.

— Майната ти! — Монца финтира, смени ъгъла и го накара да отскочи с цялата грация на умряла жаба. Беше забравил колко трудоемко е дуелирането. Дробовете му вече се задъхваха, а рамото, ръката и пръстите започваха да изтръпват. — Ако не бях аз, щеше да е някой от другите капитани. Сесария! Виктус! Андич! — Придружаваше всяко омразно име с удар по меча му. — Всички нямаха търпение да се отърват от тебе при Афиери!

— Нека не споменаваме това проклето място! — Той парира следващия удар и премина в контраатака, с нещо, наподобяващо предишната му пъргавина, принуди я да отстъпи към ъгъла на покрива. Трябваше да приключи, преди да умре от изтощение. Хвърли се напред и отби меча й със своя. Натисна я към парапета, предпазителите на оръжията изтракаха. Лицата им бяха едно до друго и зад главата й виждаше улицата долу. Усещаше учестеното й дишане на бузата си. За миг се поколеба дали да я целуне, или да я хвърли от бойниците. В крайна сметка не можа да реши и не направи нито едното.

— Беше по-добра с дясната ръка.

— И ти беше по-добър преди десет години. — Тя се измъкна от хватката и го ръгна в окото с кутрето си.

— Аааа! — изпищя той и притисна ръка към лицето си. Коляното й се стовари в чатала му и изпрати пробождаща болка, чак до гърлото. — Оооох… — Коска се преви и мечът се изплъзна от изтръпналите му пръсти.

Монца одра бузата му с върха на меча си.

— Ето нещо, с което да ме запомниш.

— Ах! — Той бавно се отпусна на колене. — Няма място като дома…

Въпреки изгарящата болка чу ръкопляскане от стълбището.

— Витари — изстена той, докато жената излизаше на слънце. — Защо… винаги ме намираш… в най-неудобната поза?

— Защото изпитвам наслада.

— Вие, кучки, нямате представа… какъв късмет имате… че няма да усетите никога болката от удар в топките.

— Що не пробваш да родиш дете.

— Очарователно предложение… Ако не бях контузен точно на това място, бих се замислил над предложението ти.

Както обикновено, остроумието му остана незабелязано. Вниманието на Монца и Витари беше привлечено към бойниците. Коска се надигна с мъка. Дълга колона конници се изкачваше по хребета на запад от града. Копитата на конете вдигаха кафеникави облаци прах.

— Вече са тук — каза Витари. Отнякъде зазвуча камбана, последваха я още.

— И там — обади се Монца. Появи се втора колона. И пушек, зад хълмовете на север.

Коска гледаше, докато слънцето се издигаше и вероятно изгаряше плешивото му теме, как силите на херцог Орсо се разгръщат около града. Отрядите заемаха позиции извън обсега на защитниците. Едно солидно поделение пресече реката и дозатегна обръча. Конниците прикриваха пехотата, докато заеме позиции, след което се оттеглиха, за да се върнат към обичайното плячкосване на всичко неприбрано.

Започнаха да се вдигат шатри, появиха се и каруците на обоза. Защитниците по стените можеха само да гледат как силите на Талинс се окопават методично, като добре смазани колелца на часовник. Това не беше в стила на Коска дори когато бе трезвен. По-скоро инженерство, а не войниклък, но нямаше как да не се възхити на дисциплината.

Той разпери широко ръце.

— Добре дошли на обсадата на Визерин!

Останалите също се бяха качили на покрива, за да видят как Ганмарк обкръжава града. Монца беше сложила лявата си ръка на кръста, а дясната на дръжката на меча. Косата й се вееше около намръщеното лице. Тръпката стоеше от другата страна на Коска и гледаше изпод вежди. Дружелюбния беше седнал до вратата на стълбището и хвърляше заровете си. Дей и Витари си говореха тихо близо до парапета. Морвийр беше по-кисел от обикновено, ако това изобщо бе възможно.

— Нима ничие чувство за хумор не може да изтърпи нещо дребно като обсада? По-весело, приятели! — Коска тупна Тръпката по гърба. — Не всеки ден се вижда толкова добре подредена голяма армия! Трябва да поздравим приятеля на Монца генерал Ганмарк за търпението и дисциплината. Може да му напишем писмо.

— Скъпи генерал Ганмарк. — Монца се изплю през бойниците. — Винаги твоя, Монцаро Муркато.

— Простичко послание — обади се Морвийр. — Но несъмнено ще го оцени.

— Много войници — изръмжа Тръпката.

— Някъде към тринайсет хиляди и четиристотин — чу се тихият глас на Дружелюбния.

— Предимно талински войници. — Коска махна с далекогледа си. — Има и подкрепления от старите съюзници на Орсо. Флагът на Етрисани е на дясното крило, а този на Чезале в центъра. Професионална армия. Няма и следа от нашите стари другари, Хилядата меча. Жалко. Щеше да е чудесно да възобновим старите си приятелства, а, Монца? Сесария, Виктус, Андич. Верния Карпи, разбира се. — Да възобнови стари запознанства… и да отмъсти на старите приятели.

— Наемниците са на изток. — Монца кимна към реката. — Ще задържат херцог Рогонт и осприанците.

— Несъмнено ще е голяма забава. Но ние сме тук. — Коска махна към армията извън града. — Генерал Ганмарк е там. Как ще се съберем на щастлива среща? Нали имаш план?

— Ганмарк е културен. Цени изкуството.

— И? — попита Морвийр.

— Никой няма повече предмети на изкуството от Великия херцог Салиер.

— Колекцията му е наистина впечатляваща. — Коска й се бе насладил няколко пъти или по-скоро се преструваше, докато се наслаждаваше на виното.

— Казват, че е най-богатата в Стирия. — Монца тръгна към другия парапет и погледна острова с двореца. — Когато градът падне, Ганмарк ще се отправи натам, за да спаси безценното изкуство.

— Тоест да го открадне за себе си — изръмжа Витари.

Монца стисна зъби по-силно от обикновено.

— Орсо ще иска да приключи с обсадата бързо. За да има достатъчно време да приключи и с Рогонт. Да унищожи Лигата на Осемте и да завоюва короната си преди зимата. Това означава щурмове, сражения и трупове по улиците.

— Възхитително! — Коска плесна с ръце. — По улиците може да има величествени дървета и красиви сгради, но без трупове са някак непълноценни, нали?

— Ще вземем доспехи и униформи от мъртвите. Когато градът падне, което ще е скоро, ще се дегизираме като талинсци. Промъкваме се в двореца и когато Ганмарк дойде за предметите на изкуството и не е нащрек…

— Ще го убием? — предположи Тръпката.

Настана пауза.

— Мисля, че виждам дребна пролука в плана. — Хленченето на Морвийр се забиваше в черепа на Коска като пирон. — Дворецът на Великия херцог Салиер ще е едно от най-пазените места в Стирия, а ние сме отвън. Едва ли ще получим покана.

— Напротив, аз вече имам. — Коска се наслади на момента, когато всички зяпнаха. — Двамата със Салиер бяхме доста близки, когато ме нае да уредя граничния му спор с Пуранти. Вечеряхме поне веднъж седмично и ме увери, че съм добре дошъл всеки път, когато съм в града.

Лицето на отровителя беше карикатура на отвращението.

— Това да не е било, преди да се превърнеш в пияница?

Коска махна безгрижно с ръка.

— По време на дългото и приятно трансформиране в такъв. Като гъсеница, превръщаща се в красива пеперуда. Във всеки случай поканата още важи.

Витари се намръщи.

— И как точно ще го направиш?

— Ами мисля да отида пред портите на двореца и да кажа на стражите: „Аз съм Никомо Коска, известен наемник, и съм дошъл на вечеря“.

Настана неловка тишина, сякаш идеята му не беше гениална, а пълна глупост.

— Прости ми — измърмори Монца, — но се съмнявам, че името ти отваря порти както едно време.

— Може би вратата на тоалетната. — Морвийр поклати глава. Дей се засмя тихичко. Дори Тръпката го гледаше колебливо.

— Витари, Морвийр — каза Монца. — Това е ваша работа. Наблюдавайте двореца. Осигурете ни достъп. — Двамата се спогледаха намръщено и без ентусиазъм. — Коска, ти разбираш от униформи.

Той въздъхна.

— Разбирам. Всеки работодател се опитва да ти пробута неговата. В Уестпорт ми бяха направили дрехи от злато, толкова удобни, колкото оловна тръба в гъ…

— На нас ще ни трябва нещо не толкова забележително.

Коска се изправи и отдаде чест.

— Генерал Муркато, ще сторя всичко по силите си, за да изпълня заповедта!

— Не се напъвай. На твоите години може да си сецнеш кръста. Вземи Дружелюбния, като започнат щурмовете. — Затворникът сви рамене и се съсредоточи върху заровете.

— Съвсем благородно ще преджобим мъртвите! — Коска тръгна към стълбите, но погледна към залива и спря. — А! Корабите на херцог Орсо вече са тук. — Белите платна на хоризонта носеха черния кръст на Талинс.

— Още гости за херцог Салиер — обади се Витари.

— Винаги е бил добър домакин, но ме съмнява, че е готов за толкова много гости. Този град е отцепен. — Коска се усмихна към вятъра.

— Затвор — каза Дружелюбния и също почти се усмихна.

— Безпомощни сме като плъхове в чувал! — извика Морвийр. — Говорите, сякаш това е добро нещо.

— Пет пъти съм бил под обсада и винаги съм се наслаждавал. Това е чудесен начин да ограничиш възможностите. Да освободиш духа. — Коска си пое дъх през носа и издиша. — Когато животът е клетка, няма нищо по-освобождаващо от пленничеството.

Безнадеждна задача

Пожар.

Нощният Визерин се беше превърнал в свят на пламъци и сенки. Безкраен лабиринт от разрушени стени, рухнали покриви и стърчащи греди. Кошмар от несекващи писъци и призрачни фигури в мрака. Сградите се извисяваха като празни коруби, със зеещи изтърбушени врати и прозорци. Овъглени греди, обвити от пламъци. Бели искри, летящи към черното небе и превръщащи се в дъжд от сажди. В града вече имаше други кули — от пушек, проблясващи от огньовете, които ги бяха издигнали, и замъгляващи звездите.

— Колко събрахме предния път? — Очите на Коска изглеждаха жълти заради огньовете от другата страна на площада. — Три, нали?

— Три — изхриптя Дружелюбния. Бяха на безопасно място в стаята му: две брони на войници, едната с дупка от стрела, и униформата на млад лейтенант, затиснат от паднал комин. Лош късмет, но пък в крайна сметка неговата страна бомбардираше навсякъде.

Бяха разположили катапулти пред стените. Пет от западната страна на реката и три от източната. Двайсет и двата кораба в пристанището също имаха катапулти. Дружелюбния ги гледа до зазоряване през първата нощ. Бяха изстреляли сто и осемнайсет горящи снаряда и бяха подпалили пожари в целия град. Пожарите се местеха, разделяха се и се сливаха един с друг, така че не можеше да ги преброи. Цифрите бяха изоставили Дружелюбния и той беше самотен и уплашен. Само за шест дни, три вечери по две, миролюбивият Визерин се бе превърнал в това.

Единствената незасегната част от града беше островът с двореца на херцог Салиер. Муркато беше казала, че там има картини и други хубави неща, които Ганмарк, водачът на армията на Орсо, човекът, когото трябваше да убият, искал да спаси. Той изгаряше безброй къщи с хората в тях и заповядваше убийства ден и нощ, но мъртвите рисунки трябваше да бъдат защитени. Според Дружелюбния такъв човек трябваше да бъде затворен в Убежището, за да може светът да е по-безопасен. Вместо това му се възхищаваха и подчиняваха и светът гореше. Всичко му се струваше грешно и завъртяно на обратно. Но пък Дружелюбния не знаеше кое е правилно, поне така му бяха казали съдиите.

— Готов ли си?

— Да — излъга Дружелюбния.

Коска се усмихна лудешки.

— Тогава към пробива, приятелю! — И затича по улицата. Едната му ръка стискаше дръжката на меча, а другата притискаше шапката към главата му. Дружелюбния преглътна и го последва. Устните му се движеха безшумно, докато броеше стъпките си. Трябваше да брои нещо друго от възможните начини да умре.

В западния край на града беше по-зле. Пожарите се извисяваха с пращене и пукане, високи дяволи, хапещи нощта. Караха очите на Дружелюбния да сълзят. А може би плачеше заради цялата разруха. Ако искаш нещо, защо го изгаряш? А ако не го искаш, защо се опитваш да го отнемеш от другите с бой? В Убежището също умираха хора. През цялото време. Но не по този начин. Там имаше твърде малко неща, за да бъдат унищожавани. Всяко нещо беше ценно.

— Гадният гуркулски огън! — Коска изпсува поредния избухнал пожар. — Преди десет години никой не мислеше да го ползва като оръжие. След това изпепелиха Дагоска с него, а после отвориха дупка в стените на Агрионт. Сега щом почне обсада и всички се надпреварват да взривяват. И по мое време обичахме да подпалим няколко сгради, за начало, но нищо от такъв калибър. Едно време войната беше за печелене на пари. Известна съпътстваща мизерия беше приемлив страничен ефект. Сега всичко е въпрос на унищожение, колкото повече, толкова по-добре. Наука, приятелю, наука. А уж трябваше да направи живота ни по-лесен.

Наоколо маршируваха мърляви войници. Броните им блестяха в оранжево от пожарите. Покрити със сажди цивилни си подаваха ведра с вода по верига, а отчаяните им лица бяха осветени от пламъците. Сърдити призраци, черни фигури в потрепващата нощ. На разбитата стена зад тях имаше рисунка. Херцог Салиер в броня, сочещ пътя към победата. Дружелюбния предполагаше, че херцогът носи флаг, но горната част на стената беше паднала заедно с нарисуваната ръка. Играещите пламъци караха устата на лицето да помръдва, а нарисуваните войници сякаш се готвеха да защитят пробива.

Като беше млад, един старец в дванайсета килия разправяше истории от миналото. Истории за отдавна отминало време, когато този и долният свят били едно цяло и дяволите обикаляли по земята. Затворниците се смееха на стареца и Дружелюбния правеше същото, защото в Убежището не беше разумно да се отличаваш. Но после, когато другите се махнаха, се бе върнал при стареца, за да го пита преди колко години Еюз е затворил портите и е прогонил дяволите. Човекът не знаеше точната цифра. Сега сякаш долният свят беше разбил печатите и се вихреше в хаоса на Визерин.

Минаха покрай една горяща кула. Пламъците се подаваха от прозорците и разрушения покрив и я превръщаха в гигантска факла. Дружелюбния кашляше и се потеше. Устата му беше безкрайно пресъхнала, гърлото разранено, а ръцете омазани със сажди. Видя назъбената стена на града в края на улицата.

— Наближаваме! — каза Коска. — Стой до мен!

— Аз… — Дружелюбния изхриптя в пушека. Чуваше шума и виждаше червената светлина в края на уличката. Блъскане и трясъци, гневни гласове. Шум като от големите безредици в Убежището, преди шестимата най-страховити затворници, сред които и той, да се съгласят да прекратят цялата тази лудост. Кой щеше да прекрати тукашната лудост? Последва грохот, от който земята потръпна, а небето се озари с червеникав проблясък.

Коска приклекна до дънера на едно овъглено дърво. Дружелюбния пропълзя до него. Шумът беше много силен, но блъскането на сърцето му почти го заглушаваше.

Пробивът беше на стотина крачки, разрушен участък от стената, гъмжащ от талински войници. Те пълзяха като мравки по разрушената зидария и се спускаха към обгорения площад в края на града. При първата атака битката може би беше организирана, но сега се бе превърнала в гневно безформено меле. Защитниците се спускаха от набързо издигнати барикади между сградите, а нападателите пъплеха през пробива, добавяйки безсмислената си тежест към битката и бездиханни тела към касапницата.

Мечове и брадви проблясваха, пики и копия се преплитаха. Няколко флага висяха отпуснато в хаоса. Стрели от лъкове и арбалети летяха навсякъде. От нападателите зад стената, от защитниците по барикадите и от една близка кула. От стената се откъсна голямо парче зидария, падна в гъмжилото и отвори сериозна пролука. Стотици мъже се биеха и умираха под адските проблясъци на горящите факли, горящите стрели и горящите сгради. Дружелюбния не можеше да повярва, че това се случва наистина. Всичко изглеждаше размазано и фалшиво, като зловеща картина.

— Пробивът на Визерин — прошепна той, очерта сцената с ръце като картина и си я представи на стената на някой богаташ.

Когато двама мъже опитват да се убият, има някакъв ред. Дори да са неколцина. Даже и десетина. С подобни ситуации нямаше проблем. Трябваше да се спазват правила и ако беше по-бърз, силен и съобразителен, можеше да се измъкне жив. Но тук беше друго. Безсмислена блъсканица. Кой можеше да предвиди кога напъните на тези отзад ще те избутат върху някоя пика? Ужасна случайност. Как можеше да се предвидят летящите стрели и рухващите сгради? Как можеше да видиш връхлитащата смърт и да я избегнеш? Беше една колосална игра на късмет, със залози от човешки живот. И като всички комарджийски игри в „Кардоти“, в дългосрочен аспект играчът можеше само да загуби.

— Изглежда тежко! — извика Коска в ухото му.

— Тежко?

— Бил съм и в по-напечено! Пробивът на Мурис изглеждаше като скотобойна, когато приключихме.

Главата на Дружелюбния се въртеше и той почти не можеше да говори.

— Бил си… в подобно меле?

Коска махна пренебрежително.

— Няколко пъти. Но писва бързо, освен ако не си луд. В началото изглежда забавно, но не е място за джентълмени.

— Как познават кой на коя страна е? — изсъска Дружелюбния.

Оцапаното със сажди лице на Коска се озари от усмивка.

— С гадаене предимно. Стараеш се да си обърнат в правилната посока и се надяваш… аха.

Част от мелето се бе отцепила и напредваше към тях с трясък на оръжия. Дружелюбния не беше сигурен дали са защитници, или нападатели. Въобще не приличаха на хора. От другата страна напредваше стена от копия. Трепкащата светлина пробягваше по метала и намръщените лица. Не отделни хора, а машина за убиване.

— Насам! — Дружелюбния усети как някой го сграбчва и го избутва през разрушен праг. Препъна се и падна на една страна. Изпързаля се през чакъл и облак задушаваща пепел, легна по корем до Коска и продължи да гледа битката на улицата над тях. Мъжете се блъскаха, убиваха и умираха в кървавото меле. Дружелюбния чу нещо през писъците, гневните викове и дрънченето на метала. Обърна се. Коска клечеше и едва сдържаше веселието си.

— Смееш ли се?

Старият наемник избърса очите си.

— Каква друга възможност имам?

Бяха в някаква падина, изпълнена с чакъл. Улица? Пресушен канал? Канавка? Парцаливи хора ровеха в боклука. Наблизо лежеше труп, по лице. Една жена се бе надвесила над него и режеше пръстите му, за да вземе пръстените.

— Махни се от тялото! — Коска се изправи и измъкна меча си.

— Това си е наше! — Появи се кльощав мъж с рошава коса и тояга.

— Не! — Коска размаха меча. — Наше е. — Направи крачка напред и мъжът отстъпи и се скри зад някакъв обгорял храст. Жената най-сетне преряза костите, прибра пръстените в джоба си, хвърли пръстите по Коска, напсува го и изчезна в нощта.

Старият наемник се загледа след нея, без да отпуска меча.

— Талински войник. Вземи му екипировката!

Дружелюбния се приближи и почна да откопчава бронята на мъртвеца. Махна задната пластина и я прибра в торбата си.

— Побързай, приятелю, преди плъховете да се върнат.

Дружелюбния не искаше да се мотае, но ръцете му трепереха. Не беше сигурен защо. Обикновено не трепереха. Смъкна нараменниците и нагръдника и ги прибра в торбата. Четири комплекта. Три плюс един. Още три и щеше да има за всички. След това може би щяха да успеят да убият Ганмарк и всичко да приключи. Можеше да се върне при Саджаам в Талинс и да си брои монетите в игра на карти. Колко щастливи му изглеждаха тези времена. Посегна и измъкна стрелата от арбалет от врата на мъжа.

— Помогни ми. — Не повече от прошепване. Дружелюбния се зачуди дали не му се е сторило. След това видя, че очите на войника са отворени. Устните му помръднаха отново. — Помогни ми.

— Как? — прошепна Дружелюбния. Откопча копчетата от ватирания жакет на мъжа и го съблече максимално нежно, издърпа внимателно ръкава над отрязаните пръсти. Напъха всичко в торбата си и обърна войника по лице, точно както го бе намерил.

— Браво! — Коска посочи към обгорялата кула, която се виждаше над рухналите покриви. — Натам?

— Защо натам?

— А защо не?

Дружелюбния не можеше да помръдне. Коленете му трепереха.

— Не искам.

— Разбирам, но трябва да се движим заедно. — Старият наемник се обърна, но Дружелюбния го хвана за ръката и думите се заизливаха от устата му.

— Губя бройката! Не мога… не мога да мисля. До кой номер стигнахме? Какво… полудявам ли?

— Ти? Не, приятелю. — Коска се усмихна и го потупа по рамото. — Ти си съвсем нормален. Това. Всичко това! — Той махна с ръка наоколо. — Това е лудост!

Милост и страхливост

Тръпката стоеше до прозореца — едното крило беше отворено — и гледаше горящия Визерин. Касата на прозореца го обграждаше като рамка на картина. Фигурата му беше очертана с оранжево от пожарите из града — брадясалото лице, едрото рамо, дългата ръка, мускулите на кръста и вдлъбнатината от едната страна на голия му задник.

Ако Бена беше тук, щеше да я предупреди, че напоследък рискува твърде много. Е, първо щеше да пита кой е едрият гол северняк и да я предупреди чак тогава. Беше се натикала насред обсада, а смъртта бе толкова близо, че почти я докосваше. Да ляга с мъж, на когото плаща, да пощади фермерите на долния етаж… Поемаше рискове и усещаше смесицата от страх и възбуда, характерна за комарджиите. Бена нямаше да одобри. Но тя не слушаше съветите му дори когато беше жив. Ако шансовете са малки, трябва да поемеш по-голям риск, а Монца имаше талант да подбира правилните.

Поне докато не убиха Бена и не я хвърлиха в пропастта.

Гласът на Тръпката прозвуча в тъмнината:

— Как се сдоби с това място?

— Брат ми го купи. Преди доста години. — Помнеше как той стои до прозореца и се мръщи на слънцето, обръща се и се усмихва. За момент усети, че усмивката се прокрадва и на нейното лице.

Тръпката не се обърна, нито пък се усмихна.

— Бяхте близки, а? Ти и брат ти.

— Бяхме.

— И ние с брат ми бяхме близки. Всички, които го познаваха, го харесваха. Беше си такъв. Уби го един мъж, Кървавия Девет. Уби го, след като му обеща милост, и после поби главата му на пика.

Монца не се интересуваше от историята. От една страна я отегчаваше, от друга я караше да си спомня безжизненото лице на Бена, когато го хвърляха от парапета.

— Кой би помислил, че ни свързват толкова общи неща? Отмъсти ли си?

— Мечтаех. Най-искреното ми желание през годините. Имах и възможност. Да отмъстя на Кървавия Девет. Нещо, за което мнозина биха убили.

— И?

Видя как жилата на врата му се напрегна.

— Първия път му спасих живота. Втория път го пощадих и избрах да бъда по-добър.

— И оттогава обикаляш като калайджия с количката си и пробутваш милост на всеки? Благодаря за предложението, но не купувам.

— Вече не съм сигурен, че продавам. Правя се на добър през цялото време, избирам правдивия път, опитвам да се убедя, че съм постъпил правилно, като не съм отмъстил. Като прекъснах кръговрата. Но със сигурност не е така. Милостта и страхливостта са едно и също, точно както го каза. Колелото продължава да се върти, каквото и да правиш. Отмъщението… може и да не отговаря на въпросите. Със сигурност няма да направи света по-добър или да накара слънцето да грее по-ярко. Но е по-добре, отколкото да не го направиш. Определено е по-добре.

— Мислех, че си решил да останеш последният добър човек в Стирия.

— Опитвах да постъпвам правилно, но в Севера не можеш да си извоюваш име, ако не извършиш няколко мрачни дела, и аз дадох моя дял. Бил съм се с Черния Дау, Крумок-и-Фейл и Кървавия Девет. — Той изсумтя. — Мислиш, че тук сте коравосърдечни? Трябва да видиш зимите в родината ми. — Имаше нещо в изражението му, което не бе виждала досега, нито пък го очакваше. — Искам да бъда добър. Но ако ти трябва от другото, определено знам как. — Настъпи тишина, двамата се гледаха. Той до прозореца, тя излегната на леглото с една ръка зад главата.

— Ако наистина си толкова студено копеле, защо се върна за мен? В „Кардоти“?

— Защото ми дължиш пари.

Не беше сигурна дали се шегува.

— Направо ме сгря.

— Освен това си най-добрият ми приятел в тази шибана страна.

— А дори не те харесвам.

— Все още се надявам, че ще ме харесаш.

— Знаеш ли? Може пък и да стане.

Можеше да види усмивката му на светлината от прозореца.

— Пусна ме в леглото си. Остави Фърли и другите в къщата. Ако не те познавах, щях да реша, че съм успял да ти предам малко милосърдие.

Тя се протегна.

— Може би под тази корава, но красива обвивка, аз си оставам нежната фермерска дъщеря, която иска да прави добро. Замислял ли си се за това?

— Не бих казал.

— Пък и какъв избор имам? Ако ги изхвърля, ще вземат да се разприказват. Така е по-добре, защото са ни задължени.

— Най ще е безопасно, ако са обратно в калта.

— Тогава защо не слезеш и не свършиш работата, убиецо? Няма да е проблем за герой, носил багажа на Черния Нау.

— Дау.

— Все тая. Ама първо си обуй панталоните, а?

— Не казвам, че трябваше да ги избием. Просто посочвам фактите. Милостта и страхливостта са едно и също.

— Не се тревожи, ще направя каквото трябва. Винаги съм го правила. Но не съм Морвийр. Няма да убия единайсет фермери, защото ми причиняват неудобство.

— Радвам се да го чуя. Но нямаше нищо против смъртта на всичките хора в банката, стига един от тях да беше Мотис.

Тя се намръщи.

— Това не влизаше в плана.

— Нито пък жертвите в „Кардоти“.

— И там нещата не се развиха, както бях планирала, ако не си забелязал.

— Забелязах аз. Нали те наричат Касапина на Каприл? Какво се случи там?

— Каквото трябваше. — Помнеше как яздеше в здрача и притеснението си, когато видя пушека над града. — Да го правиш и да го харесваш са различни неща.

— Но резултатът е един и същ, нали?

— Ти пък какво знаеш? Не помня да беше там. — Отърси се от спомена и стана от леглото. Приятната топлина от последната лула изчезваше и тя се почувства неудобно в белязаната си кожа, докато минаваше през стаята пред погледа му, гола, с изключение на ръкавицата на дясната ръка. Градът с кулите и пожарите се простираше надалеч, замъглен от стъклото на затворената част. — Не те взех, за да ми припомняш за грешките. Направила съм достатъчно.

— Кой не е. А защо ме взе?

— Защото имам ужасна слабост към яки мъже с малко мозък, защо иначе?

— Опитвам да не мисля, защото малкото мозък ме заболява. Но пък почвам да усещам, че не си толкова корава, колкото се изкарваш.

— Че кой е? — Тя посегна и докосна белега на гърдите му. Пръстът й пробяга по космите и набръчканата кожа.

— Всички си носим белезите. — Той плъзна ръка по следата на бедрото й и коремът й се сви. Познатият страх и възбуда на комарджията, примесени с леко отвращение.

— Някои са по-тежки от други. — Думите киселееха в устата й.

— Това са просто белези. — Палецът му пробяга по раните на ребрата. — Не ме притесняват.

Монца свали ръкавицата и тикна осакатената си ръка пред лицето му.

— Така ли?

— Да. — Големите му ръце се сключиха нежно около нейната. Тя се стегна и почти я издърпа. Дъхът й се бе накъсал, сякаш го бе хванала да гали труп. Той започна да разтрива скованата длан, болящия палец, извитите пръсти, чак до връхчетата. Изненадващо нежно. Изненадващо приятно. Тя затвори очи, отвори уста и разпери пръсти.

Почувства го по-близо, топлината му, дъха на лицето й. Напоследък нямаха много шансове за баня, така че той понамирисваше. Пот, кожа и лек дъх на загниващо месо. Остро, но не съвсем неприятно. Знаеше, че и тя е мръсна и мирише. Лицето му се отърка в нейното, брадясалите бузи, твърдата челюст. Тя се усмихна, а кожата й настръхна от ветреца, носещ познатата миризма на горящи сгради.

Едната му ръка още държеше нейната, другата се прокрадна по хълбока, към гърдата и започна нежно да търка зърното й. Малко непохватно, но все пак беше приятно. Другата й ръка се спусна към члена му, готов и втвърден. Тя вдигна единия си крак и го подпря на перваза на прозореца. Пръстите му се вмъкнаха между краката й.

Дясната й ръка беше под брадичката му, разкривените пръсти дърпаха ухото и опитваха да извъртят лицето, палецът отваряше устата му, за да може да го целуне. Имаше вкус на евтиното вино, което пиеха напоследък, но пък вероятно нейният беше същият, а и на кой му пукаше?

Придърпа го и се притисна към него. Не мислеше за мъртвия си брат, не мислеше за осакатената ръка, нито за войната навън, за лулата с хъск, за мъжете, които трябваше да убие. Мислеше само за пръстите си, за неговите пръсти, за члена му и за оная си работа. Не много, но нещо, което определено й трябваше.

— Изчукай ме — изсъска тя в ухото му.

— Аха — изхриптя той, вдигна я и я сложи по гръб на скърцащото легло. Монца се намести, за да му е по-удобно, той се наведе между краката й с лудешка усмивка. Също като нейната. Усети върха на члена му между бедрата си, първо на една, после на друга страна. — Къде е, мамка му…

— Глупави северняци, не можете да си намерите задника и със свещ.

— Определено не търся моя задник.

— Дай. — Тя наплюнчи пръсти, подпря се на лакът, посегна надолу и насочи члена му към точното място.

— Аха.

— Ето тук е — изръмжа тя.

— Да. — Тръпката раздвижи бедра и влезе дълбоко. — Тук… е. — Прокара пръсти по бедрата й и започна да я търка с палец.

— По-нежно! — Тя го плесна по ръката, отмести я и се загали сама. Средният пръст се задвижи в кръг. — Това не е като да чупиш орехи, глупако.

— Твой орех, твоя работа. — Членът му се измъкна, но той успя да го вкара достатъчно лесно. Постепенно започнаха да намират ритъм.

Монца гледаше лицето му, което се взираше в мрака в нейното. Двамата бяха оголили зъби и дишаха тежко. Той отвори уста да срещне нейната, след което се отдръпна, когато тя понечи да го целуне, на косъм от обсега й, мъчеше я, докато тя не отпусна глава, през тялото й премина топла тръпка.

Монца плъзна дясната си ръка по гърба му и стисна едната му буза, която се напрягаше и отпускаше. По-бързо. Влажната кожа шляпаше. Тя протегна ръка и продължи към задника му. Надигна глава, захапа устната му и започна да пъшка в гърлото му. Той се подпря на лакът, другата му ръка се плъзна и стисна болезнено първо едната, а после другата й гърда.

Скръц, скръц, скръц. Краката й се вдигнаха във въздуха. Ръцете му галеха косата й и монетите в черепа. Лицето му се спусна над нейното и тя засмука езика му, захапа го, облиза го.

Дълбока, хищна, гладна целувка. Почти не беше целувка. Натисна пръст към задника му и вкара първата фаланга.

— По дяволите! — Той излезе от нея, сякаш го бе зашлевила, и се напрегна.

Монца издърпа дясната си ръка, лявата все още бе заета между краката й.

— Добре де — изсъска тя. — Това не те прави по-малко мъж. Но пък задникът си е твой. Няма да те закачам…

— Не това. Чуваш ли нещо?

Монца не чуваше нищо освен задъханото си дишане и звука на влажните си пръсти. Притисна бедра към неговите.

— Хайде де. Няма нищо…

Вратата се отвори с трясък, от разбитата ключалка захвърчаха трески. Тръпката скочи от леглото, но се оплете в завивките. Монца беше заслепена от лампата, но зърна проблясък на метална броня, чу вик и свистенето на меч.

Тръпката изкрещя и падна на дъските. Монца усети капки кръв по бузата си. Беше стиснала дръжката на калвеса с дясната си ръка. С дясната! Глупаво, но по навик.

— Недей. — През избитата врата влезе кръглолика жена със зареден арбалет. Мъжът с меча, който стоеше над Тръпката, се обърна към Монца. Тя не виждаше много, освен че е с броня и шлем. Влезе още един войник, с фенер и брадва с проблясващо острие. Монца отпусна изкривените си пръсти и мечът й издрънча на пода.

— Така е по-добре — каза жената.

Тръпката изстена и опита да се надигне. Беше примижал от светлината, лицето му бе оцапано с кръв от рана на главата. Явно го бяха ударили с плоското. Онзи с брадвата го изрита в ребрата. Севернякът изпъшка и се присви гол до стената. Влезе трети войник, носеше някакви черни дрехи.

— Капитан Лангриер.

— Какво намери? — попита жената и му подаде арбалета.

— Тази и още няколко.

— Приличат на талински униформи. — Тя вдигна жакета, така че Монца да го види. — Какво ще кажеш?

Шокът преминаваше и започваше да я изпълва хладен ужас. Това бяха войници на Салиер. Беше толкова съсредоточена върху убийството на Ганмарк и армията на Орсо, че въобще не бе помислила за другата страна. Внезапно усети толкова остра нужда от лула, че почти й прилоша.

— Не е каквото си мислите — изхриптя тя и чак сега осъзна, че е гола и мирише на секс.

— Откъде знаеш какво мисля?

На вратата се появи нов войник с големи увиснали мустаци.

— В другата стая има много бутилки и стъкленици. Не ги проверих. Приличат ми на отрови.

— Отрови ли, сержант Пело? — Лангриер се почеса по врата. — Това е много подозрително.

— Мога да обясня. — Устата на Монца беше пресъхнала. Знаеше, че не може. Не и така, че да й повярват.

— Ще получиш възможност. В двореца. Оковете ги.

Тръпката се намръщи, когато мъжът с брадвата го изправи на крака и окова ръцете му. Един от другите хвана ръката на Монца и я изви болезнено.

— У! Боли! — Издърпаха я от леглото и я бутнаха към вратата. Стъклената статуя на Бена гледаше от нишата си. Толкова за домашните духове. — Няма ли да ни дадете някакви дрехи?

— Не виждам защо. — Избутаха я на стълбището под светлината на фенера. — Чакай тук. — Лангриер клекна и се намръщи на белезите по бедрото й. Розовите точки на шевовете почти бяха избледнели. Сръчка я с палец, сякаш проверяваше парче месо при касапина. — Пело, виждал ли си някога такива белези?

— Не.

Тя погледна Монца.

— Откъде ги имаш?

— Бръснех си оная работа и ми трепна ръката.

Жената се разхили.

— Хареса ми. Смешно е.

Пело също се хилеше.

— Да, смешно е.

— Добре, че имаш чувство за хумор. — Лангриер се изправи и изтупа коленете си. — Ще ти потрябва. — Удари я по главата с разперена длан и я събори по стълбите. Монца се претърколи и падна на рамо, удари си носа в стената. Надигна глава като пияница. Стълбището се люлееше пред очите й. Усещаше вкус на кръв. Изплю я, но устата й се напълни отново.

— Мамка му!

— Нямаш ли още смешки? Имаме още няколко етажа, ако ще ми се правиш на остроумна.

Нямаше. Остави се да я изправят и изстена от болката в рамото.

— Какво е това? — Усети как измъкнаха пръстена от средния й пръст. Лангриер се усмихна и вдигна блестящия рубин към светлината.

— Отива ти — каза Пело. Монца мълчеше. Ако можеше да се отърве само с пръстена на Бена, щеше да е късметлийка.

По останалите етажи имаше още войници, претърсваха кулата. Събориха един от сандъците на Морвийр и се разнесе трясък на счупено стъкло. Дей седеше на леглото с разрошена коса и вързани ръце. Монца засече погледа й, но нямаше време за жалост. Момичето поне беше с дрехи.

Избутаха я в кухнята и тя се подпря задъхано на стената. Вече не й пукаше, че е гола. Фърли беше там, както и брат му. Лангриер отиде до тях и извади кесията си.

— Май сте прави. Шпиони са. — Започна да отброява монети в шепата на фермера. — По пет монети за всеки. Херцог Салиер е благодарен за бдителността ви, граждани. Каза, че има още?

— Още четирима.

— Ще поставим кулата под наблюдение и ще ги приберем. Вие по-добре се подслонете другаде.

Монца гледаше как Фърли прибира парите, ближеше кръвта от носа си и размишляваше докъде я е довело милосърдието. Продадена за пет монети за всеки заловен. Бена сигурно щеше да е разярен от ниската си цена, но тя имаше по-сериозни проблеми. Фермерът я изгледа за последно, докато я извличаха през вратата. В очите му нямаше вина. Може би вярваше, че е направил най-доброто за семейството си. Може би се гордееше, че е проявил кураж и гражданска доблест. Може би имаше право.

Явно думите на Вертурио бяха верни. „Милостта и страхливостта са едно и също“.

Странната двойка

Морвийр определено смяташе, че напоследък прекарва твърде много време по таваните. Това, че този беше изложен на природните стихии, не помагаше на положението. Голяма част от покрива на сградата липсваше и студеният вятър духаше право в лицето му. Напомняше твърде много на онази неприятна пролетна вечер, когато две от най-хубавите момичета в сиропиталището го подмамиха на покрива и го заключиха по пижама. На сутринта го откриха с посинели устни и замръзнал почти до смърт. Всички му се смееха.

Компанията също не беше много приятна. Шило Витари клечеше в мрака, косата й стърчеше на фона на нощното небе, далекогледът бе притиснат към едното й око. Градът гореше. Войната може и да беше добра за бизнеса, но Морвийр предпочиташе да е на една ръка разстояние. Всъщност доста по-далече. Обсаденият град не беше място за джентълмени. Липсваше му овощната градина. Дюшеците с гъши пух. Опита да издърпа яката си по-нависоко и съсредоточи вниманието си върху двореца на херцог Салиер, който стърчеше на острова насред бързо течащата Визер.

— Не мога да разбера защо човек с моите таланти е натоварен с такава разузнавателна мисия. Аз не съм генерал.

— Разбира се, че не си. Ти убиваш в много по-малки размери.

Морвийр се намръщи.

— Ти също.

— Определено. Но аз не се оплаквам.

— Не ми е приятно, че съм натикан в центъра на война.

— Това е Стирия. През пролетта. Естествено, че има война. Давай да измислим план и да се прибираме.

— Ха. Обратно в благотворителната институция за бездомни земеделски труженици ли? От миризмата на лицемерие там ми се повдига.

Витари духна в шепите си.

— По-добре е от тук.

— Дали? Долу фермерските хлапета квичат. Горе недискретно еротичните занимания на работодателката ни и варварския й спътник карат пода да скърца с часове. Кажи, има ли нещо по-обезпокоително от звуците на други хора, които правят секс?

Витари се ухили.

— Имаш право. Ще продънят тавана, ако продължават така.

— Ще ми пробият черепа, ако продължават така. Не може ли човек да изисква поне частичка професионализъм?

— Докато плаща, какво ти пука?

— Загрижен съм дали нейната непредпазливост няма да доведе до ненавременната ми кончина, но засега трябва да се примиря с положението.

— Тогава престани да мрънкаш и свърши малко работа. Как да влезем?

— Благородните лидери на Стирия са доверчиви хора и винаги гостоприемни към неканените гости…

Морвийр насочи далекогледа си към кипящите води на реката. Като за известен естет като херцога, дворецът не беше архитектурна забележителност. Мешавица от различни стилове, покриви, кулички, куполи и арки. Единствената голяма кула се извисяваше в небето. Портата беше сериозно укрепена, с десетки отвори за стреляне. Петнайсет стражи с пълна броня патрулираха отпред.

— Портата е твърде добре охранявана, а фасадата е твърде открита за изкачване.

— Така е. Единствената достъпна част е северната стена.

Морвийр завъртя далекогледа към тясната северна стена на сградата. Мъхест камък и тъмни прозорци, парапет със статуи най-отгоре. Ако дворецът беше кораб, плуващ нагоре по течението, това щеше да е носът. Водата кипеше в основата на стръмния склон.

— Няма да ни видят, но е и доста трудно за достигане.

— Страх ли те е?

Морвийр раздразнено свали далекогледа и видя, че Витари му се хили.

— Да речем, че по-скоро съм скептичен за шансовете ни за успех. Признавам, че съм изкушен да видя как висиш на въже над бурната река, но перспективата да те последвам не ме привлича.

— Защо просто не кажеш, че те е страх?

Морвийр отказа да отговори на такова пряко дразнене. Не беше проработило в сиропиталището, нямаше да проработи и сега.

— Ще ни трябва лодка, разбира се.

— Няма да е трудно да намерим някоя нагоре по течението.

Той стисна устни, преценяваше рисковете.

— Положителното на този план е, че позволява средство за бягство, нещо, за което Муркато въобще не помисля. Ако се справим с Ганмарк, може да се промъкнем на покрива и да се спуснем в лодката. Оттам просто трябва да стигнем до морето и…

— Гледай. — Витари посочи групата, която вървеше бързо по улицата, и Морвийр насочи далекогледа натам. Десетина войници водеха две голи залитащи фигури с оковани ръце. Жена и едър мъж.

— Явно са заловили някакви шпиони — каза Витари. — Кофти късмет.

Един от войниците ръгна мъжа с дръжката на копието си и го събори на земята.

Морвийр се засмя.

— Така е. Подземията на Салиер се славят с лоша репутация дори сред повечето затвори на Стирия. — Той се намръщи през далекогледа. — Чакай малко. Жената прилича на…

— Муркато. Те са, по дяволите!

— Защо нищо не върви по план? — Морвийр изпита ужас, какъвто не очакваше. Най-отзад, по нощница и с оковани ръце, се препъваше Дей. — Проклятие! Спипали са помощничката ми!

— Майната й. Хванали са работодателката ни! Това значи, че няма кой да ни плати!

Морвийр стисна зъби. Затворниците минаха по моста и изчезнаха зад тежките врати на двореца.

— Мамка му! Кулата не е безопасна! Не можем да се върнем там!

— Преди малко въобще не искаше да се връщаш в това свърталище на лицемерие и еротика.

— Екипировката ми е там!

— Съмнявам се. — Витари поклати глава. — Сигурно е в сандъците, които носеха.

Морвийр ядосано удари дъската над себе си и изруга. Някаква треска се заби в дланта му и трябваше да я измъква със зъби.

— Успокой се, Морвийр.

— Спокоен съм! — Най-разумното беше да намери лодка, да се спусне до двореца, да го подмине, да стигне до морето и да отплува. Трябваше да прежали загубите, да се върне в дома си и да обучи нов помощник. Муркато и малоумният северняк трябваше да понесат последиците от собствената си глупост. Винаги предпазливостта на първо място, но…

— Не мога да изоставя помощничката си — извика той. — Просто не мога!

— Защо?

— Ами… — Не беше съвсем сигурен. — Абсолютно отказвам да изтърпя цялото мъчение да обучавам нова!

Дразнещата усмивка на Витари се разшири.

— Добре. Ти искаш момичето, а аз си искам парите. Ще ревеш ли, или ще измислим начин да влезем? Все още предлагам с лодка до северната стена и кука с въже към покрива.

Морвийр погледна отвесната стена и се намръщи.

— Сигурна ли, че можеш да закрепиш кука там?

— Мога да закача кука към задника на муха. Тревожи ме, че ти няма да удържиш лодката.

Нямаше да се остави така.

— Предизвиквам те да намериш по-кадърен гребец! Мога да удържа лодката и в два пъти по-силно течение, но няма да се наложи. Мисля да забия клин в стената и да закотвя лодката за цяла нощ.

— Умно.

— Умно ли? Това е гениално! — Сърцето му се бе разтуптяло от спора. Може и да не харесваше Витари, но компетентността й беше неоспорима. В тези обстоятелства не можеше да иска по-кадърен спътник. Освен това беше и красива, по собствен начин, с коравата дисциплина на сестрите в приюта…

Тя сякаш разчете мислите му и очите й се присвиха.

— Надявам се, че няма да направиш същото предложение като последния път, когато работихме заедно.

Морвийр настръхна.

— Уверявам те, че няма да се повтори!

— Добре. Защото по-скоро бих изчукала таралеж.

— Обясни предпочитанията си и предния път! — отвърна той остро и побърза да смени темата. — Няма смисъл да се мотаем. Трябва да намерим лодка. — Хвърли един последен поглед към двамата и понечи да се изправи. — Кой е този? — Някакъв мъж крачеше дръзко към портите. Морвийр усети как сърцето му потръпна. Нямаше как да сбърка наперената походка. — Коска. Какво е замислил дъртият пияница?

Наемникът вървеше наперено, сякаш дворецът беше негов, а не на Салиер. Спря пред стражите и заговори нещо.

— Какво ли казва?

— Не можеш ли да четеш по устните? — измърмори Витари.

— Не.

— Интересно, че има област, в която да не си световен експерт. Стражите го спират.

— Естествено! — Това беше ясно от алебардите, насочени към гърдите на Коска. Старият наемник свали шапката си и се поклони.

— Той отговаря… казвам се Никомо Коска… известен наемник… и идвам… — Тя смъкна далекогледа и се намръщи.

— Да?

Очите на Витари се стрелнаха към него.

— И идвам на вечеря.

Мрак

Пълен мрак. Монца не би могла да види и ръката си, дори да беше пред лицето й. Не че можеше въобще да помръдне ръце.

Бяха оковали китките й към тавана, а краката към пода. Ако се отпуснеше изцяло, пръстите й едва стъпваха на влажните камъни. Ако пък се надигнеше на пръсти, можеше да намали пулсиращата болка в ръцете, ребрата и тялото си. Уви, прасците й бързо започваха да се схващат и се налагаше отново да увисне на разранените си китки. Беше агонизиращо, унизително, ужасяващо, и най-лошото — тя знаеше, че оттук нататък ще става само по-зле.

Не беше сигурна къде е Дей. Ако примигнеше с големите си очи, пролееше някоя сълза и кажеше, че не знае нищо, сигурно щяха да й повярват. Имаше такова лице, на което хората вярваха. За разлика от Монца. Но пък тя вероятно и не заслужаваше да й вярват. Тръпката се чуваше отстрани. Извиваше се на веригите и псуваше на северняшки и стирийски.

— Шибана Стирия. Шибан Восула. Мамка им…

— Стига! — изсъска му тя. — По-добре… си пази силите.

— Мислиш ли, че ще ни помогне?

Монца преглътна.

— Няма да навреди. — Но и нямаше да помогне. Нищо не можеше да им помогне.

— В името на мъртвите, страшно ми се пикае.

— Ами пикай де — извика тя. — Какво ти пука?

Изръмжаване. Звук от плискащата се по камъните пикня.

Щеше да се присъедини към него, ако мехурът й не беше свит от страх. Изправи се отново на пръсти. Китките й все едно щяха да се откъснат, гърдите й горяха при всяко вдишване.

— Имаш ли план? — Думите на Тръпката заглъхнаха в мрака.

— Какъв шибан план да измисля? Те смятат, че сме шпиони и работим за враговете им. Сигурни са! Ще опитат да ни накарат да проговорим и след като разберат, че няма да чуят каквото искат, ще ни убият! — Животинско изръмжаване и ново издрънчаване на веригите. — Мислиш ли, че дърпането ще ти помогне?

— А какво да правя? — Гласът му беше натежал, сякаш щеше да се разплаче. — Да си вися и да чакам да почнат да ни режат?

— Аз… — Усети познатото напиране на сълзи в собственото си гърло. Нямаше никаква представа как да се измъкнат. Беше безпомощна. Колко по-безпомощен може да си от това да висиш гол и окован в този мрак? — Не знам — прошепна тя. — Не знам.

Чу се изщракване и Монца обърна глава. Вратата се отвори и я заслепи светлина. По каменните стъпала заслиза някой с трепкаща факла в ръка. Не, двама бяха.

— Да видим какво става, а? — Женски глас. Лангриер, тази, която ги бе заловила. Която я блъсна по стълбите и й взе пръстена. Другият беше Пело, с мустаците. Бяха облечени като касапи — с оцапани престилки и ръкавици. Пело обиколи стаята и запали още факли. Можеха да използват и лампи. Но факлите изглеждаха по-зловещо. Не че Монца се нуждаеше от допълнително стресване. Светлината пропълзя по влажните, обрасли със зелен мъх стени. Имаше две маси с железни инструменти. Много неприятно изглеждащи инструменти.

По̀ й харесваше, като беше тъмно.

Лангриер се наведе и раздуха въглените в един мангал. По кръглото й лице заигра оранжево сияние. Пело се намръщи.

— Кой от вас се изпика?

— Той — отвърна Лангриер. — Не че има значение. — Монца видя, че слага няколко железа в огъня, и гърлото й се сви съвсем. Хвърли поглед към Тръпката, който не каза нищо. Нямаше какво. — Най-вероятно след малко и двамата ще се опикаят.

— Лесно ти е на теб, няма ти да чистиш.

— Чистила съм и по-лошо. — Тя погледна Монца отегчено. Без омраза. Без емоция. — Пело, дай им вода.

Мъжът им предложи стомна. Трябваше да се изплюе в лицето му, да го напсува, но беше жадна и заряза гордостта. Отвори уста и отпи. Закашля се, отпи още, водата потече по шията и гърдите й и закапа по студените камъни между босите й крака.

Лангриер я изчака да си поеме дъх.

— Виждате, че и ние сме хора. Но ако трябва да съм честна, това вероятно ще е последната добрина, ако не сътрудничите.

— Война е. — Пело предложи стомната на Тръпката. — Война, а вие сте на другата страна. Нямаме време за нежности.

— Дайте ми нещо — продължи Лангриер. — Нещо малко, което да предложа на полковника и да ви оставим на мира за известно време.

Монца я погледна в очите и се опита да говори максимално убедително.

— Ние не сме с Орсо. Напротив. Тук сме…

— Имате негови униформи, нали?

— Само в случай, че пробият стените. Тук сме, за да убием Ганмарк.

— Генералът от Съюза? — Пело вдигна вежди към Лангриер, която вдигна рамене.

— Или е така, или работят за Талинс. Може да искат да убият херцога. Кое ти се струва по-вероятно?

Пело въздъхна.

— Работим това от дълго време и в девет от десет случая очевидният отговор е верен.

— Девет от десет. — Лангриер разпери извинително ръце. — Пробвай с нещо по-добро.

— Нямам по-добро — изсъска Монца през зъби. — Това е…

Ръкавицата на Лангриер се заби внезапно в ребрата й.

— Истината! — Другата я удари отстрани. — Истината! — Нов удар в корема. — Истината! Истината! Истината! — Слюнката й летеше в лицето на Монца, докато я млатеше. Хриповете на Муркато отекваха във влажното помещение.

Не можеше да направи нищо. Да смъкне ръце, да се превие, дори да си поеме въздух. Беше безпомощна като труп на кука. Когато Лангриер спря, тя потръпна за момент, полюшвайки се на веригите. След това повърна водата, пое си отчаяно дъх и застена. Висеше като мокър чаршаф. Косата й беше прилепнала към лицето. Дишаше като пребито куче, но не можеше да спре и не й пукаше.

Ботушите на Лангриер заскърцаха към Тръпката.

— Доказахме, че тя е шибана идиотка. Давам ти шанс, здравеняко. Да почнем с нещо просто. Как се казваш?

— Каул Тръпката.

— Тръпката — присмя се Пело.

— Северняци. Откъде си измислят такива шибани имена? Ами тя?

— Муркато. Монцаро Муркато. — Монца поклати глава. Не защото го винеше за това. Просто защото знаеше, че истината няма да помогне.

— Брей? Касапина на Каприл в моята килия? Идиот! Муркато е мъртва от доста време. Вече почвам да се отегчавам. Губиш ми времето, сякаш всички сме безсмъртни.

— Как мислиш? — попита Пело. — Дали са много глупави, или много храбри?

— Каква разлика има?

— Ти ли ще го държиш?

— Хайде да си ти. — Лангриер се намръщи. — Гадното рамо пак ме щрака. Влажното време направо ме скапва.

— Все пустото ти рамо. — Пело охлаби малко веригата и ръцете на Тръпката се спуснаха надолу. Облекчението му беше краткотрайно. Пело мина отзад, събори го на колене и затисна прасците му с крака.

— Чакайте! — Беше студено, но лицето на Тръпката лъщеше от пот. — Не работим за Орсо! Не знам нищо за армията му. Наистина не знам!

— Истина е — изхриптя Монца, но никой не я чу. Тя започна да кашля, всяко вдишване пронизваше натъртените й ребра.

Пело пъхна ръка под брадичката на Тръпката и изви главата му назад.

— Не! — Монца виждаше едното му око, което се въртеше към нея. — Тя е! Муркато! Тя ме нае! Да отмъсти за брат си! И… и…

— Държиш ли го? — попита Лангриер.

— Държа го.

Тръпката извиси глас.

— Тя е! Иска да убие херцог Орсо! — Трепереше и зъбите му тракаха. — Убихме Гоба и някакъв банкер! Казваше се… Мотис! Отровихме го и после… после… Принц Арио в Сипани! В „Кардоти“! А сега…

Лангриер натика между зъбите му парче дърво и прекъсна безполезните признания.

— Не искам да си прехапеш езика. Все още очаквам да ми кажеш нещо стойностно.

— Имам пари! — изстена Монца. Гласът й беше взел да се връща.

— Какво?

— Имам пари! Злато! Цели сандъци! Не с мен, но… Златото на Хермон! Само…

Лангриер се засмя.

— Ще се изненадаш как всеки си спомня за заровени съкровища в подобен момент. Обикновено измислени.

Пело се усмихна.

— Ако получавах и една десета от обещаното в тази стая, щях да съм богаташ. Ама не съм, ако случайно се чудиш.

— Дори да имаш сандъци със злато, къде да ги харча? Закъсня с няколко седмици да ни подкупиш. Градът е обкръжен. Нямаме полза от пари. — Лангриер се намръщи, разтри рамото си, направи няколко замаха с ръка и извади желязото от мангала. Вдигнаха се оранжеви искри. Вътрешностите на Монца се свиха от страх.

— Вярно е — прошепна тя. — Вярно е. — Цялата й сила беше изчезнала.

— Разбира се. — Лангриер пристъпи и натисна нажежения метал в лицето на Тръпката. Чу се пращене все едно хвърляш бекон в нажежен тиган, но по-силно и разбира се, придружено от безумния, отчаян писък на северняка. Гърбът му се изви и той затрепери като риба на кука, но намръщеният Пело го удържа.

Косата на Тръпката се подпали, но Лангриер духна пламъчетата с отработено движение и развъртя желязото в окото му. Със същия вид, все едно чистеше маса. Неприятна, отегчителна задача, която й се е паднала и трябва да се свърши.

Цвърченето намаля. Писъците на Тръпката преминаха в стонове, след като въздухът в дробовете му свърши. Покрай дървото в устата му се стичаше слюнка. Лангриер отстъпи. Желязото се беше охладило до оранжево, оцапано от едната страна с черна пепел. Тя го хвърли върху въглените с известно отвращение.

Пело освободи хватката си и главата на Тръпката клюмна напред. Чу се глухо гъргорене. Монца не знаеше дали е в съзнание. Молеше се да не е. Стаята миришеше на овъглено месо. Не можеше да го погледне в лицето. Не можеше. Но трябваше да погледне. Черна черта по бузата, продължаваща през окото, червено месо с напукани мехури и лъскава мазнина. Сведе очи към пода и опита да поеме дъх. Кожата й беше студена като на току-що изваден удавник.

— Видя ли? Така по-добре ли е? Само за да запазиш тайните си още няколко минути? Каквото спестиш, ще го измъкнем от русата кучка. — Лангриер махна с ръка пред лицето си. — Смърди. Пело, спусни я.

Веригата издрънча и Монца се свлече. Дори не можеше да стои. Беше ужасно уплашена, ужасно я болеше. Коленете й опряха пода. Тръпката дишаше едва-едва. Лангриер разтриваше рамото си. Пело цъкна с език и оправи веригите. Монца усети как затиска прасците й с крак.

— Моля ви — прошепна тя, зъбите й тракаха. Монцаро Муркато, ужасяващият Касапин на Каприл, Змията на Талинс, чудовището, което бе израснало в Кървавите години, беше далечен спомен. — Моля ви.

— Мислиш ли, че ни харесва? Мислиш ли, че не искаме да се разберем мирно? Мен по принцип ме харесват, нали, Пело?

— По принцип.

— Моля те, дай нещо, което да използвам. Кажи ми… — Лангриер затвори очи и ги потри с китката си. — Кажи от кого получаваш заповеди. Да почнем с това.

— Добре, добре! — Очите на Монца смъдяха. — Ще говоря! — Усети как сълзите потичат по лицето й. — Говоря! — Не беше сигурна какво. — Ганмарк! Орсо! Талинс! — Плямпане. Нищо. Каквото и да е. — Аз… работя за Ганмарк! — Каквото и да е, само да задържи желязото в мангала. — Той ми дава заповеди!

— Директно? — Лангриер се намръщи. — Да бе! Да не ме мислиш за идиотка? — Удари Монца два пъти по лицето и разкървави устата й. — Измисляш си, за да спечелиш време!

Монца опита да поклати глава.

— Какво да ви кажа? — Думите едва успяваха да излязат от подутите й устни.

— Нещо, което да ми помогне!

Монца помръдна устни, но от тях излезе само кървава слюнка. Лъжите бяха безполезни. Истината беше безполезна. Ръката на Пело се обви около гушата й като примка и изви главата й назад.

— Не! — изпищя тя. — Не! — Тикнаха между зъбите й дървото, мокро от слюнката на Тръпката.

Лангриер се наведе над замъглените й очи и размърда ръка.

— Скапаното ми рамо! Кълна се, че изпитвам повече болка от всички, но на кой му пука? — Извади ново желязо от мангала. Отблясъкът освети лицето и капките пот по челото й. — Има ли нещо по-отегчително от чуждите болки?

Вдигна желязото. Насълзените очи на Монца се втренчиха в него, докато се доближаваше до лицето й. Дъхът й секна. Усещаше топлината на бузата и предстоящата болка. Лангриер се наведе напред.

— Спрете. — С периферното си зрение Монца зърна на вратата мъглява фигура. Примигна и видя страшно дебел мъж с бели дрехи.

— Ваше сиятелство! — Лангриер върна желязото в мангала, все едно горяха нея. Хватката около врата на Монца се отпусна, ботушът се махна от прасците й.

Великият херцог Салиер отмести поглед от Монца към Тръпката и обратно.

— Това ли са?

— Да. — Никомо Коска надникна зад рамото му. Монца не помнеше да е била по-радостна да го види. Старият наемник се намръщи. — Твърде късно за окото на северняка.

— Но навреме за живота му. Капитан Лангриер, какво сте направили с нея?

— Белезите са отпреди, ваше сиятелство.

— Сериозно? Страхотна колекция. — Салиер бавно поклати глава. — Тъжно недоразумение със сбъркана самоличност. Тези двамата са мои почетни гости. Намерете им дрехи и се погрижете за северняка.

— Веднага. — Тя извади дървото от устата на Монца и наведе покорно глава.

— Съжалявам за грешката, ваше сиятелство.

— Разбираемо е. Война е. Хората страдат. — Херцогът въздъхна тежко. — Генерал Муркато, надявам се, че ще приемете легло в двореца и ще се включите на закуска?

Веригите издрънчаха и схванатите й ръце се отпуснаха към земята. Едва успя да отрони съгласие, преди да избухне в такъв плач, че не можеше да говори. Сълзите се стичаха по лицето й като река.

От страх, болка и неописуемо облекчение.

Колекционерът

Всеки би помислил, че е обикновено утро в разкошната трапезария на херцог Салиер. Помещение, в което негово сиятелство несъмнено прекарваше много време. В ъгъла свиреха четирима музиканти, сякаш единственото, за което мечтаеха, бе да изнасят концерт в обсаден палат. Дългата маса беше отрупана с лакомства: риба и миди, хляб и сладкиши, плодове и сирена, меса и ядки. Подредени по платата като медали на генералски гърди. Храна за двайсет души, а закусваха само трима, двама от които не бяха гладни.

Монца не изглеждаше добре. Устните й бяха сцепени, лицето — подуто и насинено, едното й око беше кървясало, ръцете й трепереха. Коска я гледаше със съжаление, но предполагаше, че можеше да е и по-зле. Като северния им приятел. Можеше да се закълне, че стоновете му се чуваха през цялата нощ.

Коска посегна да набоде една добре препечена наденичка с черти от скарата, но пред очите му изплува изгореното лице на Тръпката и той се насочи към варените яйца. Почти си беше взел едно, когато осъзна приликата с очна ябълка и го изтърси в чинията си, потискайки напиращото гадене. Надигна чая си и се постара да се самоубеди, че е добре подсилен с бренди.

Херцог Салиер си спомняше за отминалата слава, както често се случва на хора, които отдавна не са на върха. Това беше един от любимите навици на Коска, но сега наемникът реши, че ако и той е толкова скучен като херцога, трябва да го зареже.

— Какви угощения имаше в тази трапезария! Колко велики хора се наслаждаваха на гостоприемството ми! Рогонт, Кантейн, Соториус, та дори Орсо. Още тогава не вярвах на тая подла змия.

— Грациозният танц на стирийската политика — отвърна Коска. — Партньорите никога не се задържат задълго.

— Така е в политиката. — Тлъстата гуша на Салиер подскачаше, докато говореше. — Възход и падение. Вчерашен герой, днешен злодей. Вчерашната победа… — Той се намръщи на празната си чиния. — Боя се, че вие ще сте последните ми гости, и ще ви помоля да ме простите, защото и двамата сте виждали по-добри времена. Все пак! Човек трябва да забавлява гостите си максимално! — Коска се усмихна уморено. Монца не успя дори и това. — Не сте в настроение? Като ви гледа, човек би решил, че градът ми гори. Явно приключихме със закуската. Кълна се, че ядох повече от вас двамата взети заедно. — Коска можеше да се обзаложи, че херцогът също така тежи повече от двамата заедно. Салиер надигна към устните си чаша с бяла течност.

— Какво пиете, ваше превъзходителство?

— Козе мляко. Малко киселее, но е чудесно за храносмилането. Елате, приятели и врагове, защото за могъщия човек няма по-ценно от добър враг. Да се поразходим. — Той се надигна с пъшкане от стола, остави чашата и тръгна по мраморния под, като махаше с ръка в такт с музиката. — Как е вашият спътник?

— Още изпитва голяма болка — успя да отвърне Монца.

— Е… ужасна работа. Но такава е войната. Капитан Лангриер ми каза, че сте седем. Русата жена с детско лице и мълчаливият мъж, който донесе униформите и брои всяко нещо в гардероба ми от първи зори. Човек не трябва да е гений с цифрите, за да открие, че двама от вашите хора още… липсват.

— Отровителят и мъчителката — отвърна Коска. — Жалко, трудно се намират добри.

— Чудесна компания сте подбрали.

— Тежката работа изисква корави хора. Предполагам, че вече са се изнесли от Визерин. — Ако имаха малко акъл, вече щяха да са напуснали Стирия и Коска не ги винеше.

— Зарязани, а? — Салиер изпъшка. — Познато ми е. Съюзниците ми ме изоставиха. Войниците ми. Хората ми. Отчаян съм. Единствената ми утеха е в картините. — Дебелият му пръст посочи коридор с отворени тежки врати, от които долиташе ослепителна слънчева светлина.

Коска забеляза отворите и блестящия метал на тавана. Падаща решетка, освен ако не грешеше.

— Колекцията ви е добре защитена.

— Естествено. Тя е най-ценната в Стирия. Събирана с години. Започната още от прадядо ми. — Салиер ги поведе по коридора. Подът беше покрит със златист килим, разноцветният мрамор сияеше на светлината от огромните прозорци. Отсрещната стена беше покрита с маслени платна в блестящи рамки.

— Това помещение е посветено на майсторите от Мидърланд — отбеляза Салиер. Имаше портрет на плешивия Золер, серия от кралете на Съюза — Харод, Арно, Касимир и други. Изглеждаха толкова наперени, все едно всички серяха злато. Салиер спря пред монументална картина, изобразяваща смъртта на Ювенс: малка окървавена фигура в гората, светкавица, озаряваща смръщеното небе. — Какво майсторство! Какви цветове, нали, Коска?

— Зашеметяващо. — Въпреки че всичките му изглеждаха еднакво.

— Колко щастливи дни съм изкарал във възхищение пред тези творби. В търсене на скритите послания на авторите.

Коска вдигна вежди към Монца. Ако херцогът изкарваше повече време над бойните карти вместо над тия мацаници, Стирия нямаше да се озове в тази ситуация.

— Скулптури от Старата империя — каза херцогът, когато влязоха във втора галерия, отрупана със статуи. — Няма да повярвате колко е скъпо да се прекарат от Калкис. — Герои, императори, богове. Липсващите носове и крайници и очуканите им тела им придаваха болезнено изненадан вид. Забравените победители отпреди десетки векове, превърнати в объркани инвалиди. Къде съм аз? Къде по дяволите са ми ръцете?

— Чудя се какво да правя — каза внезапно Салиер. — И бих помолил за мнението ви, генерал Муркато. Вие сте известна в цяла Стирия с вашата безскрупулност, целенасоченост и отдаденост. Никога не съм бил много решителен. Склонен съм да мисля твърде много какво би се загубило, ако предприема дадено действие. Да гледам със съжаление затварящите се врати, вместо да потърся възможности в тези, които трябва да отворя.

— Това е слабост за един войник — отвърна Монца.

— Знам. Но аз съм слаб човек и лош войник. Разчитах на добри намерения, дадени думи и честни каузи и сега народът ми ще трябва да плати. — По-скоро за неговото сребролюбие, коварство и подстрекателство. Салиер погледна към статуята на мускулест лодкар. Може би Смърт, откарващ души към ада. — Мога да избягам с лодка през нощта. Надолу по реката. И да се оставя на милостта на моя съюзник Великия херцог Рогонт.

— Не задълго — изръмжа Монца. — Рогонт ще е следващият.

— Вярно. А и човек с моите внушителни размери да бяга? Ужасно недостойно. Може би трябва да се предам на вашия скъп приятел генерал Ганмарк?

— Знаете какво ще последва.

Мекото лице на Салиер внезапно се вкорави.

— Може пък Ганмарк да е по-милостив от другите кучета на Орсо… — Той отново се отпусна, а лицето му потъна в тлъстините на гушата. — Но вероятно сте права. — Погледна многозначително към една статуя, която бе изгубила главата си някъде през последните няколко века. — Най-много да набият дебелата ми глава на пика. Като на херцог Кантейн и синовете му, а, генерал Муркато?

Тя го изгледа равнодушно.

— Точно като на Кантейн и синовете му. — Коска знаеше, че главите на пика са винаги на мода.

Завиха и влязоха в още по-дълга галерия с картини. Салиер плесна с ръце.

— Тук са стирийските майстори! Най-великите ни сънародници! Тяхното наследство ще остане дълго след като нас ни забравят. — Спря пред платно, изобразяващо оживен пазар. — Може пък да се спазаря с Орсо? Като му предам смъртния му враг? Да речем, жената, която уби наследника му?

Монца не трепна. Не беше от трепващите.

— Късмет.

— Ба. Късметът изостави Визерин. Орсо няма да преговаря дори да мога да съживя сина му, а вие сте се погрижили това да е невъзможно. Остана ми самоубийството. — Махна към голяма картина с тъмна рамка. Полугол войник, предлагащ меч на победения си генерал. Може би за последната изисквана саможертва. Ето дотам можеше да те докара честта. — Да забия хладната стомана в голите си гърди като героите от античността!

Следващото платно изобразяваше търговец на вино, подпрян на бъчва и вдигнал чаша към светлината. Питие, питие, питие.

— Или отрова? Смъртоносно прахче във виното? Скорпион в леглото? Змия в бельото? — Салиер се усмихна. — А, не! Да се обеся? Чувал съм, че обесените често се изпускали. — Шляпна се с ръце по слабините, за да демонстрира, все едно не схващаха. — Изглежда по-забавно от отровата. — Въздъхна и погледна тъжно към картина на жена, изненадана, докато се къпе. — Хайде да не се преструваме, че имам кураж за подобни изпълнения. Говоря за самоубийството, не за изпускането. Това си го правя всеки ден, признавам си. Ти справяш ли се, Коска?

— Като шибан фонтан — изръмжа той, защото не отстъпваше на херцога по вулгарност.

— Какво да правя? — Салиер се подсмихна. — Какво…

Монца застана пред него.

— Помогнете ми да убия Ганмарк.

Коска я погледна изненадано. Въпреки побоя, раните и врага пред портите Монца нямаше да се откаже. Наистина безскрупулна, целенасочена и отдадена.

— И защо бих го направил?

— Защото той е дошъл за колекцията ви. — Имаше таланта да напипва слабото място у хората. Коска я бе засичал да го прави често, особено с него. — Ще опакова картините, скулптурите и вазите и ще ги прати във Фонтецармо, да украсяват тоалетните на Орсо. — Това с тоалетните беше добро попадение. — Ганмарк е колекционер като вас.

— Това педерастче от Съюза няма нищо общо с мен! — Вратът на Салиер почервеня от гняв. — Обикновен крадец и плячкаджия, дегенерат, който спи с мъже. Напоява почвата на Стирия с кръв, сякаш не е достойна да полепва по ботушите му! Може да ме убие, но никога няма да докопа картините! Ще се погрижа за това!

— Аз мога да се погрижа за това — изсъска Монца и пристъпи по-близо до него. — Ще дойде тук, когато градът падне. Ще дотича, за да присвои колекцията ви. Може да го причакаме, облечени като негови войници. Като влезе — тя щракна с пръсти, — спускаме решетката и го убиваме! Вие ще го убиете! Помогнете ми.

Моментът беше отминал. Тежката меланхолия на Салиер се бе върнала.

— Ето ги двете ми любими. — Посочи нехайно към две еднакви платна. — Изучаването на жените от Партео Гавра. Винаги са вървели в двойка. Майка му и любимата му курва.

— Майки и курви — озъби се Монца. — Майната им на шибаните художници! Говорехме за Ганмарк. Помогнете ми!

Салиер въздъхна тежко.

— Ех, Монцаро, Монцаро. Защо не потърси помощта ми преди пет години, преди Суит Пайнс. Преди Каприл. Дори миналата година. Преди да побиеш главата на Кантейн над портите. Дори тогава можеше да постигнем много и да нанесем удар в името на свободата. Дори…

— Ваше превъзходителство, простете ми, ако съм груба, но цяла нощ ме държаха вързана и увесена като заклано теле. — Гласът на Монца изскърца при последната дума. — Попитахте ме за мнение. Загубихте, защото сте твърде бавен, твърде слаб и мекушав. Не защото сте твърде добър. Биехте се редом до Орсо, когато споделяхте еднакви цели. Усмихвахте се на методите му, когато ви носеха земя. Вашите хора палеха, убиваха и изнасилваха, когато имахте полза. Тогава не говорехте за свобода. Единствената ръка, която получаваха фермерите от Пуранти от вас, бе тази, която ги премазваше. Щом искате, се правете на мъченик, но не пред мен. И без това ми е достатъчно лошо.

Коска се намръщи. В думите й имаше нещо като твърде много истина, особено за ушите на могъщите.

Херцогът присви очи.

— Груба, а? Ако сте говорили така пред Орсо, не е чудно, че ви е хвърлил в пропастта. Чак на мен ми се прииска да имам такава тераса. След като си говорим откровено, кажете, какво направихте, за да ядосате така Орсо? Мислех, че ви обича като дъщеря. Повече от собствените си деца, не че някое от трите става за нещо — лисица, въшка и мишка.

Насинената й буза потръпна.

— Станах твърде популярна сред народа.

— Да. И?

— Боеше се, че мога да му отнема трона.

— Сериозно? Предполагам, че никога не сте го помисляли?

— Само го защитавах.

— Наистина ли? — Салиер се усмихна настрани към Коска. — Нямаше да е първият престол, който лоялните ви нокти изкопчват, нали?

— Не съм направила нищо! — извика тя. — Само печелех битки и го превърнах в най-великия владетел в Стирия. Нищо друго!

Херцогът на Визерин въздъхна.

— Аз съм дебел, Монцаро, не глупав, но както искаш. Ти си самата невинност. Сигурно и в Каприл си раздавала милостиня, а не клане. Пази си тайните. То пък поне да ти бяха от полза.

Излязоха в уединената градина в центъра на галерията на Салиер. В шадраваните по ъглите бълбукаше вода. Лекият ветрец поклащаше цветята, листата на подрязаните храсти, цветчетата на сулджукските череши, докарани от другия край на света с все почвата за наслада на херцога на Визерин.

В средата на чакъла се извисяваше статуя от бял, почти прозрачен мрамор, два пъти по-голяма от реалните размери. Гол мъж, строен като танцьор, мускулест като боец, с протегнат напред бронзов меч, потъмнял през годините. Сякаш заповядваше на могъща армия да щурмува трапезарията. Забралото на шлема му беше вдигнато, за да се виждат перфектните му властни черти.

— Воинът — измърмори Коска. Сянката на големия меч падна върху лицето му, по ръба на оръжието проблясваха лъчите на слънцето.

— Да. От Бонатин, най-прочутия скулптор на Стирия. Това е може би най-великата му творба, създадена във възхода на Новата империя. Стояла е на стъпалата на Сената в Борлета. Баща ми я взел като откуп след Лятната война.

— Водил е война? — Монца изкриви устни. — Заради това?

— Съвсем малка. Но си струва. Красива е, нали?

— Красива е — излъга Коска. За гладуващия е красив хлябът. За бездомния — къщата. За пияницата — виното. Само презадоволените можеха да решат, че парче камък е красиво.

— Доколкото знам, се е вдъхновил от Столикус, когато той е повел прочутото настъпление при Дармиум.

Монца повдигна вежди.

— Сериозно? Нима го е повел без гащи?

— Това се нарича изкуство — озъби се Салиер. — Фантазия. Творецът може да прави, каквото си пожелае.

— Винаги съм вярвал, че човек доказва повече, ако се придържа към истината — каза Коска.

Чуха се забързани стъпки и в градината се появи нервен офицер. Лицето му беше потно, а униформата му кална.

— Ваше превъзходителство…

Салиер дори не го погледна.

— Докладвай.

— Имаше нов щурм.

— Толкова рано след закуска? — Херцогът се намръщи и сложи ръка на корема си. — Този Ганмарк е типичен представител на Съюза. Няма никакво уважение към храната, също като теб, Муркато. Какво стана?

— Силите на Талинс отвориха втори пробив до пристанището. Отблъснахме ги с цената на тежки загуби. Превъзхождат ни сериозно…

— Това го знам. Заповядайте на хората си да задържат позициите, докато е възможно.

Полковникът облиза устни.

— А след това?

— Това е всичко. — Салиер не откъсваше очи от величествената статуя.

— Слушам, ваше превъзходителство! — Мъжът отстъпи към вратата. И несъмнено към героична безсмислена смърт на някой от пробивите. Коска винаги бе смятал, че най-героичните умирания са най-безсмислени.

— Визерин ще падне скоро. — Салиер цъкна с език, загледан в статуята на Столикус. — Колко грандиозно… потискащо. Де да бях повече като него.

— Строен? — измърмори Коска.

— Войнствен, но като каза, защо не и строен? Благодаря за… почти неудобно откровения съвет, генерал Муркато. Може би имам още няколко дни, за да взема решение. — Да отложи неизбежното с цената на живота на стотици и хиляди хора. — Надявам се, че двамата ще останете. Както и тримата ви приятели.

— Като гости? — попита Монца. — Или като затворници?

— Вече видяхте как се отнасят със затворниците. Кое предпочитате?

Коска пое дъх и се почеса по врата. Изборът се налагаше сам.

Кошмар

Лицето на Тръпката бе почти излекувано. Лека розова линия през челото, веждата и бузата. Най-вероятно щеше да избледнее след няколко дни. Окото още го болеше, но поне можеше да вижда. Монца лежеше в леглото, кльощавият й гръб беше обърнат към него. Усмихна се, гледайки как ребрата й мърдат леко, докато диша. Сенките между тях се свиваха и разширяваха. Обърна се към прозореца и погледна навън. Градът гореше, пожарите озаряваха нощта. Странно, не беше сигурен в кой град е и какво прави тук. Умът му се движеше бавно. Намръщи се и потърка бузата си.

— Боли — изстена. — В името на мъртвите, боли.

— Тебе ли те боли? — Той се обърна и рязко се дръпна. Над него се бе надвесил Фенрис Страховития. Плешивата му глава опираше в тавана, половината му тяло бе татуирано, а другата половина покрита с метал. Лицето му бе на мехури, като вряща каша.

— Ти си… мъртъв!

Гигантът се засмя.

— Ти ли ще ми кажеш? — В тялото му беше забит меч. Острието влизаше над бедрото и излизаше по диагонал от рамото. Фенрис тупна дръжката и кръвта потече по предпазителя и закапа по килима. — Ето това боли. Подстригал си се, гледам. Преди ми харесваше повече.

Бетод посочи размазаната си глава — пихтия от кръв, мозък, коса и кости.

— Муъкнете и дуамата. — Не можеше да говори хубаво, защото челюстите му бяха счупени. — Ето туа е боука! — Той посочи Фенрис. — Защо не спечеуи бе, тъпо копеуе?

— Сънувам. — Тръпката тръсна глава. — Сигурно сънувам.

Някой пееше.

— Аз съм… направен… от смърт! — Чук, удрящ пирон. — Аз съм Великият изравнител! — Прас, прас, прас. Всеки удар му причиняваше болка. — Аз съм бурята по Височините! — Кървавия Девет си тананикаше, докато режеше тялото на брат му на парчета. Беше гол до кръста, целият в белези и омазан с кръв. — Значи си добър човек, а? — Махна с ножа към Тръпката. — Трябва да се стегнеш, момче. Трябваше да ме убиеш. Я ми помогни за ръцете, оптимисте.

— Мъртвите знаят, че го мразя и в червата, но определено има право. — Главата на брат му се наведе от знамето, за което бе прикована. — Трябва да се стегнеш. Милостта и страхливостта са едно и също. Що не вземеш да го извадиш тоя пирон?

— Ти си моят срам! — Баща му, с обляно в сълзи лице, размахваше стомна. — Защо не умря ти, а не брат ти? Безполезен шибаняк! Безполезно страхливо лайно!

— Това са глупости — изръмжа Тръпката със стиснати зъби и седна до огъня. Главата му се пръскаше. — Това са… глупости!

— Кое е глупост? — изгъгна Тъл Дуру. Кръвта капеше от прерязаното му гърло, докато говореше.

— Всичко това. Лица от миналото, които говорят мъдрости. Очевидно, нали? Не можете ли да измислите нещо по-добро?

— Тц — отвърна Мрачния.

Черния Дау изглеждаше някак не на място.

— Не вини нас, момче. Нали ти сънуваш? А бе, ти да не си се подстригал?

Кучето сви рамене.

— Ако беше по-умен, можеше да имаш по-умни сънища.

Усети, че го сграбчват отзад и извиват главата му. Кървавия Девет се беше притиснал към него, косата му беше сплъстена от кръв, белязаното му лице беше омазано с черно.

— Ако беше по-умен, нямаше да ти изгорят окото. — Заби палец в окото на Тръпката и натисна. Силно. Тръпката се задърпа, закрещя и се заизвива, но нямаше измъкване. Вече се бе случило.

Събуди се с писък, естествено. Вече беше само така. Дори не можеше да го наречеш писък. Гласът му беше само немощно хъхрене в гърлото.

Беше тъмно. Болката разкъса главата му като вълк гърлото на сърна. Той зарита безпомощно одеялата. Сякаш желязото беше още притиснато в него и продължаваше да го изгаря. Блъсна се в стената, падна, надигна се на колене. Стисна главата си, сякаш това щеше да спре болката. Всичките му мускули бяха стегнати до пръсване. Ръмжеше и стенеше, хлипаше и се зъбеше, от устата му хвърчеше слюнка, разсъдъкът си отиваше. Докосна го, натисна го. Задържа треперещите си пръсти върху бинтовете.

— Шшшшт. — Усети ръка. Монца отмяташе косата му.

Болката проряза празнината на окото му, като брадва, цепеща дърво, сякаш разтвори черепа му и мислите залетяха несвързано.

— В името на мъртвите… кажи й да спре… мамка му, мамка му! — Стисна ръката й до болка и тя се намръщи. Не му пукаше. — Убий ме! Убий ме. Накарай я да спре. — Дори не беше сигурен на какъв език говори. — Убий ме. В името… — Плачеше, сълзите се стичаха от здравото му око. Монца го пусна и той се заклати отново. Болката режеше лицето му като трион дъска. Нали се бе опитал да бъде добър?

— Опитах. Мамка му, опитах. Накарай я да спре, моля те, моля те…

— На.

Той сграбчи лулата и я захапа като пияница бутилка. Дори не усещаше пушека. Напълни дробовете си, а Монца го прегръщаше и люлееше. Мракът се изпълни с цветове. Замъгли се с проблясъци. Болката се отдръпна, вече не го изпълваше до пръсване. Дишането му се забави до хленчене.

Монца го изправи на крака, лулата падна от отпуснатата му ръка. Отвореният прозорец се залюля, приличаше на картина от друг свят. Може би беше адът — с червени и жълти петна от пожарите, мацнати с четка в мрака. Леглото се приближи и го погълна. Лицето му пулсираше, но болката беше притъпена. Спомни си, спомни си защо.

— Мъртвите… — прошепна той и сълзите потекоха по другата му буза. — Окото ми. Те ми изгориха окото…

— Шшшт — прошепна тя и го погали. — Тихо, Каул. Тихо.

Мракът се пресягаше и го обгръщаше. Преди да го стисне, той стисна косата й с пръсти и дръпна лицето й толкова близо, че можеше да целуне превръзката му.

— Трябваше да си ти — прошепна Тръпката. — Трябваше да си ти.

Чуждите сметки

— Тука е — каза хлапето с насинената буза. — Саджаам е тука.

Мръсна врата на мръсна стена, облепена с плакати, описващи Лигата на Осемте като злодеи, узурпатори и долни престъпници. Карикатури на тлъстия херцог Салиер и намръщения херцог Рогонт. До вратата стояха двама престъпници, не по-малко карикатурни образи. Единият чернокож, а другият с голяма татуировка на ръката. И двамата оглеждаха улицата с идентично мръщене.

— Благодаря, деца. Купете си ядене. — Шенкт даде монета на всяка измъчена ръка. Дванайсет чифта очи на дванайсет мърляви лица се разшириха при вида на толкова пари. Знаеше, че това няма да им помогне след няколко дни, да не говорим за няколко години. Повечето щяха да са просяци, крадци, курви и трупове. Но Шенкт беше извършил доста мрачни дела през живота си и се опитваше да е добър, когато бе възможно. Знаеше, че това не оправя нищо. Но пък една случайна монета можеше да наклони везните и нечий живот да бъде пощаден. Щеше да е добре да пощади поне един.

Затананика си и пресече улицата. Двамата престъпници му се мръщеха.

— Идвам да говоря със Саджаам.

— Въоръжен ли си?

— Винаги. — Втренчи се в очите на тъмнокожия пазач. — Острият ми ум винаги е готов да удари.

Стражите не се усмихнаха, но Шенкт не го очакваше, пък и не му пукаше.

— Какво имаш да кажеш на Саджаам?

— „Ти ли Саджаам?“ Това ще е първото ми изречение.

— Подиграваш ли ни се, дребосък? — Пазачът сложи ръка на боздугана на кръста си. Несъмнено смяташе, че е много страшен.

— Не бих посмял. Дойдох да похарча малко пари за забавления, нищо друго.

— Значи си дошъл където трябва. Ела с мен.

Шенкт го последва в мрачна стая с гъст пушек и сенки. Имаше лампи от разноцветно стъкло: синьо, зелено, оранжево и червено. И имаше пушачи на хъск. Лицата им бяха разкривени от идиотски усмивки или напълно отпуснати, безжизнени. Шенкт се усети, че пак си тананика, и спря.

Мазната завеса се отмести и го пропусна в по-голямо помещение, което миришеше на немити тела, пушек, повръщано, стара храна и порочен живот. Мъж, покрит с татуировки, седеше на мръсен диван, брадвата му бе подпряна на стената. В отсрещния край друг мъж човъркаше парче месо с нож, а до него лежеше зареден арбалет. Над главата му имаше стенен часовник. Махалото висеше като вътрешности на изкормен труп и се клатеше, тик-так, тик-так. В центъра на стаята, на голяма маса, вървеше игра на карти. Навсякъде бяха разпилени монети и чипове, бутилки и чаши, лули и свещи. Около масата бяха шестима. Дебел — от дясната страна на Шенкт, и кльощав от лявата — разправяше със заекване някакъв виц на съседа си.

— И той я о-о-о-о-пъна!

Груб смях, груби лица, евтин живот с евтин пушек, евтино пиене и евтино насилие. Водачът на Шенкт ги заобиколи и заговори с едър чернокож мъж с бяла коса и самодоволна собственическа усмивка. Играеше си със златна монета — прехвърляше я по кокалчетата на пръстите си като фокусник.

— Ти ли си Саджаам? — попита Шенкт.

Мъжът кимна — абсолютно спокойно — и каза:

— Не се познаваме значи.

— Не се.

— Тук не идват често непознати, нали, приятели? — Двамина се усмихнаха криво. — Повечето ми клиенти са познати. Какво може да направи за теб Саджаам, страннико?

— Къде е Монцаро Муркато?

Стаята потъна във внезапна, ужасяваща тишина, като човек, пропаднал през тънък лед. От онази тишина, преди небесата да се разцепят. Напрегнатото застиване преди неизбежното.

— Змията на Талинс е мъртва — отвърна Саджаам и присви очи.

Шенкт усети лекото раздвижване на мъжете край него. Прокрадващи се усмивки, прокрадващи се към оръжията ръце.

— Жива е и ти знаеш къде е. Искам само да говоря с нея.

— За к-к-к-какъв се мисли това копеле? — попита кльощавият и неколцина от останалите се разсмяха. Напрегнат, фалшив смях, за да прикрият напрежението си.

— Само ми кажи къде е. Моля те. Така никой няма да си затормозява съвестта. — Шенкт нямаше нищо против да моли. Беше се отказал от суетата си преди години. Погледна всеки в очите, даваше шанс да получи каквото искаше. Даваше шанс на всеки, когато можеше. Уви, твърде малко го приемаха.

Но тези мъже само се усмихваха. Саджаам най-широко.

— Нямам си проблеми със съвестта.

Старият му господар вероятно щеше да каже същото.

— Някои имаме. Това е орисия.

— Виж какво, да хвърлим монетата. — Златото в ръката на Саджаам проблесна. — Ако е ези, те убиваме. Ако е тура, ще ти кажем къде е Муркато… — Белите зъби блестяха на черното лице. — И после те убиваме. — И той подхвърли монетата.

Шенкт си пое дъх през носа, бавно, бавно.

Златната монета литна във въздуха, въртеше се, въртеше се…

Часовникът заби бавно, като весла на голяма галера.

Юмрукът на Шенкт потъна в корема на дебелия почти до лакътя. Мъжът не можа дори да изпищи, само въздъхна и се опули. След миг ръбът на дланта на Шенкт отнесе учуденото му лице и половината глава, премаза костите като хартия. По масата плисна кръв, а израженията на мъжете тепърва започваха да се променят от гняв към шок.

Шенкт сграбчи най-близкия от стола му и го хвърли към тавана. Още не беше почнал да вика, когато се удари в гредите и започна да пада сред дъжд от трески, прах и мазилка. Беше още във въздуха, когато Шенкт сграбчи главата на следващия картоиграч и я заби — през масата — в пода. Вдигна се вихрушка от карти, счупено стъкло, трески и плът. Шенкт изтръгна брадвата от ръката му и я метна през стаята към татуирания, който се опитваше да скочи от дивана. Улучи го с дръжката, но толкова силно, че нямаше значение. Тялото се завъртя като пумпал и запръска кръв във всички посоки.

Арбалетът избръмча басово, а стрелата сякаш заплува в сироп. Поклащаше се бавно, докато летеше. Шенкт я хвана и я заби в черепа на следващия мъж — лицето му се огъна навътре. Сграбчи го и го хвърли през стаята с едно движение на китката. Трупът удари стрелеца и двете тела излетяха през стената, оставяйки назъбена дупка в дъските.

Стражът до вратата вдигаше боздуган, устата му бе отворена, готова да изкрещи. Шенкт прескочи падащата на пода натрошена на парчета маса и го удари с кокалчетата на юмрука си. Гръдният кош на мъжа се пръсна, тялото се превъртя, боздуганът изхвръкна от безжизнената ръка. Шенкт пристъпи напред и хвана падащата монета на Саджаам.

Издиша и времето отново върна нормалния си ход.

Последните два трупа паднаха на пода. Прахолякът от мазилката се слегна. Ботушът на татуирания потупваше по пода, защото кракът му подритваше, докато той умираше. Един от другите стенеше, но не му оставаше много. Последните капки кръв падаха върху счупените стъкла, парчетата дърво и труповете. Една възглавница се беше скъсала и във въздуха летеше облак перушина.

Юмрукът на Шенкт затрепери пред смаяното лице на Саджаам. От него се вдигна пара и стопеното злато потече между пръстите към китката. Той отвори юмрук и показа дланта си, оцапана с тъмна кръв и лъскаво злато.

— Ни ези, ни тура.

— Е-е-е-ба си. — Заекващият все още седеше на стола си и стискаше картите, целият опръскан с кръв.

— Ей, заекващият. Само ти ще живееш.

— Е-е-ббб…

— Пощадявам те. Изчезвай, преди да размисля.

Мъжът хвърли картите и тръгна с клатушкане към вратата. Шенкт го изгледа. Добре беше да пощади поне един.

Обърна се и видя, че Саджаам вдига стола над главата си. Столът се счупи в рамото на Шенкт, парчетата се посипаха по пода. Напразен опит — той дори не го усети. Ръбът на дланта му удари ръката на чернокожия и я счупи като съчка. След това Шенкт го блъсна и той се затъркаля по пода.

Шенкт тръгна след него. Меките му обувки не издаваха никакъв звук и сякаш сами намираха път между останките. Саджаам се закашля, поклати глава и започна да се влачи по гръб към стената. Петите на бродираните му гуркулски чехли оставяха дири в кръвта, праха, перушината и треските, които се бяха слегнали на пода, като есенен горски пейзаж.

— Човек спи през по-голяма част от живота си — дори когато е буден. Имаме толкова малко време, но въпреки това го пилеем безгрижно. Гняв, ярост и съсредоточаване върху безсмислени неща. Това чекмедже пак заяжда. Какви карти има този отляво и колко пари ще измъкна от него? Ех, да бях по-висок. Какво ли ще има за вечеря, писна ми от ряпа…

Шенкт бутна един труп от пътя си с върха на обувката.

— Само в такива моменти се осъзнаваме, вдигаме очи от калта към небесата, съсредоточаваме се върху настоящето. Сега оценяваш колко ценен е всеки момент. Това е моят дар за теб.

Саджаам стигна до стената и успя да се изправи, опрял гръб на нея. Ръката му висеше безпомощно.

— Презирам насилието. Това е последният инструмент на глупаците. — Шенкт спря на крачка от него. — Така че хайде да спрем с глупостите. Къде е Монцаро Муркато?

Трябваше да признае, че Саджаам имаше кураж — посегна към ножа си.

Пръстът на Шенкт потъна между гърдите и рамото му, точно под ключицата. Прониза ризата, кожата и плътта — нокътят му остърга кокала — и натисна тялото на Саджаам към стената. Чернокожият изпищя и ножът падна от увисналата му ръка.

— Казах да спрем с глупостите. Къде е Муркато?

— Последно чух, че е във Визерин! — Гласът на Саджаам трепереше от болка. — Във Визерин!

— Насред обсадата? — Саджаам кимна. Окървавените му зъби бяха стиснати яко. Ако още не бе превзет, Визерин щеше да падне, докато Шенкт успееше да стигне там. Но той не зарязваше работата наполовина. Трябваше да приеме, че е жива, и да продължи преследването. — Кой е с нея?

— Някакъв северняк, викат му Тръпката! Един от моите, Дружелюбния! Затворник! Затворник от Убежището!

— Друг? — Шенкт завъртя пръст в раната. Кръвта потече покрай втвърдяващото се злато, надолу по китката, и закапа от лакътя, кап, кап, кап.

— Аааа! Свързах я с един отровител, казва се Морвийр! В Уестпорт! А в Сипани с една жена, Витари! — Шенкт се намръщи. — Жена, която си разбира от работата!

— Муркато, Тръпката, Дружелюбния, Морвийр… Витари.

Отчаяно кимане.

— И накъде ще тръгне тази смела дружина след това?

— Не знам! Ааах! Тя каза седем мъже! Седемте, които са убили брат й! Аа! Може би Пуранти! Пред армията на Орсо! Ако спипа Ганмарк, може да пробва с Верния, Верния Карпи!

— Може би. — Шенкт извади пръста си с лек засмукващ звук и Саджаам падна на пода. Мокрото му от пот лице беше разкривено от болка.

— Моля те — изпъшка той. — Мога да ти помогна. Да ти помогна да я откриеш.

Шенкт клекна до него. Окървавените му ръце висяха от коленете на окървавените панталони.

— Вече ми помогна. Другото го остави на мен.

— Имам пари! Имам пари.

Шенкт не каза нищо.

— Мислех да я издам на Орсо, когато цената стане достатъчно висока.

Отново нищо.

— Това няма да ми помогне, нали?

Мълчание.

— Казах на тая кучка, че един ден ще ме затрие.

— Прав си бил. Дано това те успокои.

— Не особено. Трябваше да я убия още тогава.

— Но реши да изкараш малко пари. Искаш ли да кажеш нещо?

Саджаам го изгледа.

— Какво да кажа?

— Някои хора държат на последните думи. А ти?

— Какво си ти? — прошепна Саджаам.

— Бил съм много неща. Ученик. Пратеник. Крадец. Войник в древни войни. Слуга на могъщи сили. Участник във велики събития. Сега? — Шенкт изду недоволно бузи и огледа пръснатите из стаята осакатени тела. — Сега съм човек, който урежда чужди сметки.

Майстор на меча

Ръцете на Монца трепереха, но това не я изненадваше. Опасност, страх, неяснота дали ще преживее следващия момент. Брат й бе убит, тялото й бе осакатено, всичко, което бе постигнала, беше изгубено. Болката, трескавата нужда от хъск, невъзможността да се довери на някого, ден след ден, седмица след седмица. Освен това беше причинила толкова смърт в Уестпорт и Сипани, че това тежеше на раменете й като товар камъни.

Последните месеци можеха да накарат всеки да се разтрепери. А може би беше и заради това, че беше гледала как вадят окото на Тръпката и очакването тя да е следващата.

Погледна нервно към вратата между неговата и нейната стая. Скоро щеше да се събуди. Да пищи отново, което беше достатъчно лошо, или да мълчи, което я караше да се чувства още по-зле. Моментът, в който я поглеждаше с единственото си око. Обвиняващият поглед. Знаеше, че трябва да му е благодарна и да се грижи за него, както се бе грижила за брат си. Но част от нея желаеше само да го рита безспир. Може би, когато Бена умря, всичко човешко и топло в нея беше изгнило на онзи планински склон.

Свали ръкавицата и погледна ръката си. Розовите белези от наместването на костите. Дълбоката линия, прорязана от жицата на Гоба. Сви пръстите си в юмрук — освен кутрето, което продължаваше да стърчи упорито, като ветропоказател. Не болеше като едно време, но достатъчно, че да я накара да се намръщи. Болката преряза страха и смачка колебанията.

— Отмъщение — прошепна тя. Единственото важно беше да убие Ганмарк. Ганмарк с мекото тъжно лице и воднистите очи. Колко спокойно прободе Бена в корема. Как претърколи трупа му през парапета. „Готово“. Стисна юмрук още по-силно и го захапа със зъби.

— Отмъщение. — За Бена и за нея. Тя беше Касапина на Каприл, безстрашна и безмилостна. Змията на Талинс, смъртоносна като пепелянка и също толкова безжалостна. Да убие Ганмарк и после…

— Който е следващ. — Ръката й спря да трепери.

От коридора се чуха тичащи стъпки. Чу викове в далечината. Не различаваше думите, но страхът беше ясно доловим. Отиде до прозореца и го отвори. Стаята, или килията й, беше високо в северното крило на двореца. Нагоре по течението на Визер имаше мост, по който търчаха дребни фигурки. Дори от такова разстояние личеше, че бягат, за да спасят живота си.

Добрият генерал разпознава миризмата на паника, а тук направо вонеше. Армията на Орсо беше овладяла стените. Започваше разграбването на Визерин. Ганмарк вероятно приближаваше двореца, за да докопа колекцията на херцог Салиер.

Вратата изскърца и Монца се обърна. Капитан Лангриер, с талинска униформа и торба в ръка. Отляво на кръста й висеше меч, отдясно — дълга кама. Монца нямаше никакво оръжие и болезнено осъзнаваше това. Отпусна ръце, за да прикрие готовността си да се бие. И по-вероятно да умре.

— Значи наистина си Муркато, а?

— Да.

— Суит Пайнс? Муселия? Хай Бенк? Спечели всичките тези битки?

— Точно така.

— Ти ли нареди да избият всички в Каприл?

— Какво искаш, по дяволите?

— Херцог Салиер се съгласи с твоя план. — Лангриер хвърли торбата на пода. Вътре бяха униформите, събирани от Дружелюбния по време на обсадата. — Обличай се. Не знаем колко време имаме, преди твоят приятел Ганмарк да цъфне тук.

Значи щеше да живее. Поне засега. Монца извади лейтенантска куртка, навлече я над ризата си и започна да се закопчава. Лангриер продължи:

— Исках само да ти кажа… докато имам възможност. Такова… Че винаги съм ти се възхищавала.

Монца я зяпна.

— Какво?

— Като жена. Войник. На това, което постигна. Може да си враг, но за мен винаги си била нещо като герой…

— Мислиш ли, че ми пука? — Монца не знаеше кое я отвращава повече. Това, че я наричат герой, или кой го казва.

— Не можеш да ме виниш, че не ти повярвах. Мислех, че човек с твоята репутация ще е по-корав в подобно положение…

— Гледала ли си как вадят окото на някого и да знаеш, че си следващата?

Лангриер се позамисли.

— Не точно.

— Пробвай. Да видим тогава колко корава ще излезеш. — Монца извади някакви ботуши, които не бяха съвсем зле.

— На. — Лангриер й подаде пръстена на Бена с блестящия рубин. — На мен и без това не ми отива.

Монца го сграбчи и го надяна на пръста си.

— Какво? Връщаш ми откраднатото и очакваш, че сме квит ли?

— Виж, съжалявам за окото на човека ти и така нататък. Но разбери, не беше заради теб. Някой е заплаха за града ми и аз трябва да го разкрия. Не ми харесва, но трябва да се направи. Не се преструвай, че не си вършила и по-лошо. Не очаквам да станем приятелки. Но засега ще работим заедно и трябва да оставим миналото зад гърба си.

Монца продължи да се облича мълчаливо. Беше си вярно. Беше правила и по-лошо. Или поне гледаше. Даваше заповеди, което не беше по-хубаво. Нахлузи нагръдника, явно взет от някой млад офицер, защото й ставаше добре, и закопча каишите.

— Трябва ми нещо, с което да убия Ганмарк.

— Щом стигнем градината, не преди…

Монца видя как някаква ръка се протяга към камата на Лангриер. Тя понечи да се извърти, но острието щръкна от гърлото й. Лицето на Тръпката се надвеси над нейното. Пребледняло и измъчено. На превръзката му, на мястото на окото, имаше петно. Лявата му ръка обгърна Лангриер и я притегли. Близко, като любовник.

— Не е заради теб, разбери. — Почти целуваше ухото й, а кръвта покапа по върха на камата и надолу по шията й. — Ти ми отне окото, аз ти отнемам живота. — Тя отвори уста, езикът й се показа и от него закапа кръв по брадичката. — Не ми харесва. — Лицето й стана мораво. — Но трябва да се направи. — Краката й заритаха и той я вдигна във въздуха. — Съжалявам за гушката ти. — Острието преряза гърлото и кръвта зашуртя към леглото и стената.

Тръпката я пусна и тя падна по лице, сякаш костите й се бяха разтопили. От врата й също струеше кръв. Ботушите й продължаваха да потръпват. Ноктите дращеха пода. Севернякът издиша бавно, след което погледна Монца с усмивка. Палаво усмихване, сякаш бяха споделили някаква шега само между тях двамата, а Лангриер не бе разбрала.

— В името на мъртвите, поолекна ми. Ганмарк вече е в града, така ли?

— Аха.

— Значи ни чака работа. — Тръпката явно не обръщаше внимание на локвата кръв, която се разширяваше покрай босите му пръсти. Вдигна торбата и надникна вътре. — Това униформите ли са? Да взема да се обличам, а? Мразя да ходя на празненства с неподходящи дрехи.

Градината на Салиер не показваше признаци на предстояща гибел. Водата бълбукаше, листата шумоляха, пчели прелитаха по цветята. От дърветата се отронваха бели цветчета и падаха по окосените морави.

Коска седеше с кръстосани крака и точеше меча си. Манерката на Морвийр беше притисната към бедрото му, но не изпитваше нужда да пие. Смъртта чукаше на вратата и той беше спокоен. Любимият му момент преди бурята. Наклони глава, затвори очи и усети слънцето по лицето си. Чудеше се защо не може да се чувства така, освен ако светът наоколо не се срива.

Лекият ветрец минаваше покрай колоните и влизаше в галериите. През един прозорец се виждаше как Дружелюбния, в талинска униформа, брои всички войници от колосалната картина на Насурин, показваща Втората битка за Оприл. Коска се усмихна. Винаги опитваше да е снизходителен към слабостите на другите. Все пак и той имаше достатъчно. Половин дузина телохранители на Салиер бяха останали, дегизирани като войници на Орсо. Достатъчно лоялни, за да умрат с господаря си. Коска изсумтя и отново прокара бруса по острието. Лоялността се нареждаше заедно с честта, дисциплината и въздържаността в неразбираемите за него добродетели.

— Защо си толкова щастлив? — Дей седеше на тревата до него, с арбалет в скута, и дъвчеше долната си устна. Униформата, която носеше, сигурно беше от някой малък барабанчик, защото й седеше добре. Дори много добре. Коска се зачуди дали е странно, че го привлича красиво момиче в мъжки дрехи. Дали пък не можеше да я убеди да помогне в точенето на меча на един другар по оръжие? Прочисти гърло. Не, разбира се. Но пък нямаше лошо да си помечтае.

— Може нещо да съм сбъркан. — Коска избърса острието с пръст. — Събудих се. — Пак прокара бруса по острието. — Чака ни хубава работа. — Още веднъж. — Мир. Спокойствие. Трезвеност. — Вдигна меча към светлината и огледа проблясващата стомана. — Това са нещата, които ме ужасяват. Обратно, опасността е единственото ми спокойствие. Хапни нещо. Ще ти трябва сила.

— Нямам апетит — отвърна тя мрачно. — Никога досега не съм се изправяла пред сигурна смърт.

— Е, стига, не говори така. — Коска се изправи и отупа цветчетата от капитанските нашивки на униформата си. — Ако съм научил нещо от отчаяните ситуации, то е, че смъртта никога не е сигурна… а само крайно вероятна.

— Много вдъхновяващи думи.

— Ами старая се. — Коска прибра меча си, вдигна калвеса на Монца и тръгна към статуята на Воина. Херцог Салиер стоеше в сянката, готов за благородна смърт, в снежнобяла униформа със златни еполети.

— Как се стигна дотук? — мърмореше си той. Същият въпрос, който си задаваше Коска, докато се наливаше с евтино вино. Когато се събудеше пред прага на непозната къща. Когато извършваше поредното зле платено насилие. — Как се стигна дотук?

— Подценихте отровната амбиция на Орсо и безскрупулната компетентност на Муркато. Не се упреквайте толкова, всички го направихме.

Салиер погледна настрани.

— Въпросът беше риторичен. Но си прав, разбира се. Явно бях арогантен и наказанието ще е сурово. Смъртно. Но кой да очаква, че някаква млада жена ще започне да печели победа след победа? Как се смях, когато я направи своя заместничка, Коска. Как всички се смяхме, когато Орсо й даде командването. Вече планирахме триумфа и как да си разделим земите му. А после смехът ни се превърна в плач, а?

— Често се случва.

— Това я прави велик воин, а мен слаб. Но пък аз никога не съм искал да съм воин. Щях да съм безмерно щастлив като обикновен херцог.

— Но сега сте нищо, както и аз. Такъв е животът.

— Време е за едно последно представление.

— И за двама ни.

Херцогът се ухили.

— Двойка умиращи лебеди, а, Коска?

— По-скоро стари пуяци. Защо не бягате, ваше превъзходителство?

— Признавам, че и аз се чудя. Май от гордост. Цял живот съм бил Велик херцог на Визерин и настоявам да умра такъв. Отказвам да съм дебелият господин Салиер, някога важна клечка.

— Гордост, а? Не бих казал, че това чувство ми е познато.

— Тогава защо не бягаш, Коска?

— Ами… — Защо не бягаше? Да стане просто господин Коска, някога важна клечка, който винаги е мислил само за собствената си кожа? Глупава любов? Откачена храброст? Стари дългове? Или за да може милостивата смърт да го отърве от бъдещ срам? — Вижте! — Той посочи към портата. — Само да си помислим за нея и се появява.

Носеше талинска униформа, косата й беше прибрана под шлем, лицето й бе строго. Точно като гладко избръснат млад офицер, нетърпелив да се захване с войната. Ако Коска не знаеше, можеше да се закълне, че няма да я познае. Може би нещо в походката? Бедрата или дължината на врата? Отново се замисли за жените в мъжки дрехи. Трябваше ли да го измъчват толкова?

— Монца! Притеснявах се, че няма да се появиш навреме!

— И да ви оставя да умрете героично сами? — Тръпката вървеше зад нея, с нагръдник, предпазители и шлем, откраднати от едър труп. — Доколкото чувам, вече са пред портата на двореца.

— Толкова скоро? — Езикът на Салиер пробяга по дебелите му устни. — Къде е капитан Лангриер?

— Избяга. Явно славата не я привлича.

— Няма ли вече лоялност в Стирия?

— Ха, лоялност! — Коска подхвърли калвеса и Монца го хвана във въздуха. — Всеки е лоялен само към себе си. Има ли план, или просто ще чакаме Ганмарк?

— Дей! — Монца посочи тесните прозорчета на горния етаж. — Искам те там. Спусни решетката, щом спипаме Ганмарк. Или щом той ни спипа.

Момичето изглеждаше облекчено, че поне за малко няма да е насред опасностите. Коска знаеше, че това няма да продължи дълго.

— Добре, ще затворя капана. — Тя забърза към вратата.

— Останалите ще чакаме тук. Когато Ганмарк се появи, ще му кажем, че сме заловили Великия херцог Салиер. Ще се приближим с негово превъзходителство и… Нали разбирате, че всички може да умрем днес?

Херцогът се усмихна. Едната му буза потрепваше нервно.

— Аз не съм боец, генерал Муркато, но не съм и страхливец. Ако ще умра, то поне мога да се изплюя от гроба.

— Напълно съм съгласна — каза Монца.

— И аз — обади се Коска. — Макар че гробът си е гроб, с плюнка или не. Сигурна ли си, че ще дойде?

— Ще дойде.

— И тогава?

— Ще го убием — изръмжа Тръпката. Някой му беше дал щит и тежка брадва с шип от другата страна. Той замахна пробно със злоба.

Монца изпъна врат и преглътна.

— Ами ще изчакаме и ще видим.

— Ще изчакаме и ще видим — засмя се Коска. — Любимият ми план.

В далечината се чу трясък, викове и едва доловим звън на стомана. Монца опипа с лявата си ръка дръжката на меча си.

— Чухте ли? — Отпуснатото лице на Салиер беше пребледняло. Стражите му, разпръснати из градината, опипваха оръжията си и не изглеждаха по-ентусиазирани. Това беше проблемът, когато си изправен пред смърт, както казваше Бена. Колкото повече приближава моментът, толкова по-страшен изглежда. Тръпката сякаш нямаше колебания. Може би нажеженото желязо ги бе прогорило. Коска също нямаше проблеми. Усмивката му се разширяваше с всеки миг. Дружелюбния седеше наблизо и хвърляше заровете си.

Вдигна поглед към нея с обичайното си празно изражение.

— Пет и четири.

— Това добре ли е?

Той сви рамене.

— Девет.

Монца повдигна вежди. Наистина беше събрала странна група. Но когато планът ти е откачен, ти трябват откачени да го изпълнят.

Нормалните могат да се изкушат да потърсят по-добра работа.

Нов трясък и тънък писък, този път по-близо. Войниците на Ганмарк си пробиваха път през двореца към градината в центъра. Дружелюбния хвърли заровете още веднъж, след което ги прибра и стисна меча си. Монца опитваше да стои спокойно, гледаше вратата към галерията с картини и коридора към останалата част на палата. Единственият вход.

През арката се подаде глава с шлем. Последвана от бронирано тяло. Талински сержант с меч и щит. Мина внимателно покрай решетката. Излезе предпазливо на открито и им се намръщи.

— Сержант — поздрави го жизнерадостно Коска.

— Капитане. — Мъжът се изпъна и свали оръжието си. Последваха го още няколко души. Добре въоръжени ветерани, готови за бой. Изглеждаха изненадани, но не и нещастни да видят свои хора в градината. — Той ли е? — попита сержантът и посочи Салиер.

— Той е — усмихна се Коска.

— Брей. Дебело копеле, а?

— Да, доста е тлъстичък.

Появиха се още войници, а зад тях група щабни офицери, с мечове, но без брони. Начело вървеше мъж с меко лице, влажни очи и властно излъчване.

Ганмарк.

Монца може и да изпитваше мрачно задоволство, че бе предвидила действията му, но то бе изтикано от горещата омраза, когато го зърна. Генералът носеше дълъг меч на лявото си бедро и къс на дясното. Според традициите на Съюза.

— Обезопасете галерията! — нареди той и тръгна към градината. — Не искам никакви щети по картините!

— Да, сър! — Мъжете се разтичаха да изпълнят заповедта. Много мъже. Монца ги наблюдаваше със стиснати зъби. Може би твърде много, но вече нямаше накъде да се отстъпва. Единственото, което имаше значение, бе да убие Ганмарк.

— Генерале! — Коска се изпъна в поздрав. — Заловихме херцог Салиер.

— Виждам. Браво, капитане. Ще получите награда за бързината си. Изключителна бързина. — Той се поклони подигравателно. — Ваше превъзходителство, за мен е чест. Великият херцог Орсо ви праща братски поздрави.

— Да му сера на поздравите — озъби се Салиер.

— И съжаленията си, че не може да види поражението ви лично.

— Да му сера и на съжаленията.

— Несъмнено. — Ганмарк се обърна към Коска. — Сам ли беше?

Коска кимна.

— Чакаше, сър, и гледаше това. — Махна към голямата статуя в центъра на градината.

— Воинът на Бонатин. — Ганмарк я обиколи и се усмихна на мраморния образ на Столикус. — На живо е още по-красив. Ще изглежда много добре в градините на Фонтецармо. — Беше само на пет крачки. Монца опита да затаи дъх, но сърцето й биеше до пръсване. — Трябва да ви поздравя за чудесната колекция, ваше превъзходителство.

— Да ти сера на поздравленията.

— Явно серете навсякъде. Но пък за човек с вашите размери не е учудващо. Докарайте го по-близо тоя дебелак.

Това беше моментът. Монца стисна калвеса и хвана Салиер под лакътя. Коска застана от другата му страна. Офицерите и войниците на Ганмарк се бяха разсеяли — гледаха статуята, Салиер, градината, галериите. Двама стояха до генерала, единият с изваден меч, но не изглеждаха нащрек. Не бяха подготвени. Нали уж всички бяха на една страна.

Дружелюбния стоеше неподвижно, като статуя с меч в ръка. Щитът на Тръпката беше отпуснат, но кокалчетата около дръжката на брадвата бяха побелели, а окото му трескаво оглеждаше противниците. Когато приближиха Салиер, Ганмарк се усмихна широко.

— Е, ваше превъзходителство. Още си спомням вдъхновяващата реч, която изнесохте при сформирането на Лигата на Осемте. Какво казахте? Че ще умрете, но няма да коленичите пред куче като Орсо? Искам да ви видя на колене. — Той се усмихна на Монца, която бе само на две крачки. — Лейтенант, може… — Позна я и очите му се разшириха. Тя скочи напред и замахна към гърдите му.

Усети познатото издрънчаване на стомана в стомана. Ганмарк някак бе успял да извади меча си и да парира удара. Извъртя глава настрани и острието на калвеса остави дълга резка по бузата му, преди да го избие настрани.

След това в градината настана хаос.

Острието на Монца остави дълга резка по лицето на Ганмарк. Най-близкият офицер се опули.

Мечът на Дружелюбния се заби дълбоко в главата му, заклещи се и затворникът го пусна. И без това предпочиташе да работи отблизо. Извади сатъра и ножа и се наслади на познатите дръжки. Обзе го обичайното спокойствие — нещата вече бяха прости. Убий колкото се може повече, докато са изненадани. Изравни шансовете. Единайсет срещу двайсет и шест не беше достатъчно добре.

Наръга един червенокос офицер в корема, преди той да извади меча си, и заби сатъра в рамото му. Избегна нечие копие и войникът залитна покрай него. Дружелюбния го намушка под мишницата и острието изстърга в ръба на бронята. Чу се скърцане и решетката се спусна. Под арката стояха двама войници. Единият остана затворен в галерията заедно с останалите. Другият опита да се дръпне назад, но шиповете се забиха в корема му и го приковаха към пода. Той запищя, но това вече нямаше значение. Вече всички пищяха.

Боят се пренесе в градината и четирите красиви коридора около нея. Коска събори един войник с удар през бедрата. Тръпката беше разсякъл един почти наполовина и сега отстъпваше, притиснат от други трима, назад към галерията със статуите. Махаше бясно и издаваше някакви звуци между ръмжене и смях.

Червенокосият офицер куцукаше към коридора и оставяше кървава следа по лъскавия под. Дружелюбния скочи след него, отби тромавия меч и отнесе задната част на черепа му със сатъра. Затиснатият войник гъргореше и блъскаше безсмислено по решетките. Някакъв объркан офицер с родилен белег на бузата откъсна вниманието си от картините и извади меч.

Двама. Един и един. Дружелюбния почти се усмихна. Това поне го разбираше.

Монца замахна отново към Ганмарк, но един от войниците му й препречи пътя и я блъсна с щита си. Тя се подхлъзна, претърколи се и боят се развихри около нея.

Салиер извика, извади тънкия си меч и посече някакъв изненадан офицер през лицето. Хвърли се към Ганмарк с изненадваща за фигурата си пъргавина, но не беше достатъчно бърз — генералът отстъпи хладнокръвно настрани и го прониза в корема. Монца видя как окървавеното острие се подаде през бялата униформа. Точно както се бе подало през гърба на бялата риза на Бена.

— Ооох — изпъшка Салиер. Ганмарк го избута с крак и го отпрати към мраморния пиедестал на Воина. Херцогът падна на земята и стисна раната, от която бликаше кръв.

— Убийте ги! — изкрещя Ганмарк. — Но пазете картините!

Двама войници се приближиха към Монца. Тя отскочи настрани, за да си препречат пътя. Единият замахна непредпазливо отгоре и тя го намушка в слабините, точно под бронята. Мъжът изпищя и падна на колене, но другият я атакува, преди да успее да отскочи. Едва успя да парира, а силата на удара почти изби калвеса от ръцете й. Войникът я удари с щита си в корема и й изкара въздуха. Тя се преви, а той вдигна меча си да я довърши, но изведнъж изкрещя и падна. От врата му стърчеше стрела от арбалет. Монца видя Дей, която се подаваше от един прозорец.

Ганмарк махна към нея и викна:

— Убийте русокосата! — Дей изчезна навътре, а войниците под арката хукнаха да я намерят.

Салиер гледаше кръвта, която се процеждаше през пръстите му.

— Кой би помислил… че ще умра в бой? — Главата му клюмна към пиедестала на статуята.

— Нямат ли край изненадите? — Ганмарк откопча горното копче на униформата си, извади кърпичка, попи кръвта от лицето си и след това изтри кръвта на Салиер от меча. — Значи е вярно. Наистина си жива.

Монца възвърна дъха си и вдигна меча на брат си.

— Вярно е, духачо.

— Винаги съм се възхищавал на красноречието ти. — Онзи, когото беше наръгала в слабините, стенеше и се влачеше към изхода. Ганмарк пристъпи внимателно около него, прибра окървавената кърпичка и закопча униформата си. От галериите се чуваше трясък и викове, но за момента бяха сами в градината. Без да се броят разпилените наоколо трупове. — Само двамата, а? Отдавна не съм се сражавал наистина, но ще се постарая да не те разочаровам.

— Не се тревожи. Смъртта ти ще е напълно задоволителна.

Той се усмихна и влажните му очи се плъзнаха към меча й.

— С лявата ли се биеш?

— Реших да ти дам някакъв шанс.

— Трябва да отвърна на такава любезност. — Той прехвърли сръчно меча в другата си ръка и зае позиция. Ще почваме ли?

Монца не беше от тези, които чакат покана. Мушна, но той беше готов, пристъпи настрани и отвърна с две замахвания, високо и ниско. Остриетата им се сблъскаха и задрънчаха, улавяйки слънчевите лъчи, проблясващи между дърветата. Безукорно лъснатите ботуши на Ганмарк се движеха по чакъла с танцьорска грация. Замахна към нея със светкавична скорост. Тя парира един, два пъти и едва успя да се извърти. Залитна, отстъпи няколко крачки, пое си дъх и застана в позиция.

„Не е добре да се бяга от врага, но понякога е за предпочитане пред алтернативата“, беше написал Фаранс.

Ганмарк пристъпи напред, блестящият връх на острието му се движеше в малки кръгчета.

— Боя се, че гардът ти е твърде ниско. Пълна си със страст, но без дисциплина е бебешка работа.

— Защо не млъкнеш и не се биеш?

— О, мога да говоря и да те кълцам едновременно. — Ганмарк нападна устремно, избута я от единия край на градината до другия. Монца парираше отчаяно, опитваше се и да нападне, но твърде рядко и без ефект.

Беше чувала, че е най-добрият фехтовач на света, и не бе трудно да го повярва, още повече че и той се биеше с лявата ръка. Много по-талантлив от най-добрата й форма, която бе стъпкана под ботуша на Гоба и размазана в пропастта под Фонтецармо. Ганмарк беше по-бърз и по-силен. Нейният шанс беше да е по-умна и по-мръсна. По-гневна.

Изпищя, финтира наляво и замахна надясно. Ганмарк отскочи назад. Монца смъкна шлема си и го хвърли към главата му. Той приклекна, но шлемът все пак го забърса по темето и го накара да изпъшка. Монца продължи атаката, но генералът се отмести и тя успя само да закачи златния еполет на рамото му. Замахна отново, но той парира, вече възвърнал стойката си.

— Хитро.

— Шибай се отзад.

— Може и да ми дойде настроението, щом те убия.

Замахна към нея и Монца пристъпи напред, вместо да отстъпва. Дръжките на мечовете им се сплетоха. Опита да го препъне, но той се мръдна встрани, без да губи баланс. Ритна го в крака и коляното му за момент поддаде. Замахна злобно, но Ганмарк отскочи и мечът й удари някакъв храст с малки зелени листенца.

— Има и по-лесни начини за подрязване на плета, ако това целиш. — Той се хвърли напред със серия от разсичания, отблъсна я по чакъла. Монца прескочи някакъв войнишки труп и се скри зад краката на статуята. Мъчеше се да измисли някакъв начин, с който да го нападне. Откопча нагръдника и го остави да падне. Срещу майстор като Ганмарк нямаше да е от полза, а тежестта му само я уморяваше.

— Нямаш ли повече номера, Муркато?

— Ще измисля нещо, копеле!

— Мисли бързо. — Мечът му се стрелна между краката на статуята и я пропусна на косъм. — Няма да спечелиш само защото си ядосана. Или защото вярваш в справедливостта. Печели по-добрият, а не по-гневният.

Престори се, че ще мине откъм огромния десен крак, но вместо това тръгна в другата посока, като прескочи отпуснатия до пиедестала труп на Салиер. Монца го усети, отби меча и замахна към главата му, без елегантност, но пък със сила. Генералът приклекна навреме. Острието на калвеса удари добре оформения прасец на Столикус и откърти парченца мрамор. Тя едва успя да удържи оръжието и отстъпи. Ръката й беше изтръпнала.

Ганмарк се намръщи и докосна пукнатината в статуята.

— Ама че вандализъм! — Скочи към нея и тя пак заотстъпва. Ботушите й се хлъзнаха по чакъла, а след това и по ливадата. Опитваше да намери някаква пролука, но Ганмарк предусещаше всичко и се справяше с майсторство и проста ефективност. Дори не се бе задъхал. Колкото повече се биеха, толкова по̀ я опознаваше и шансовете й намаляваха.

— Трябва да внимаваш с обратното замахване. Твърде е високо. Така се ограничаваш и се откриваш. — Тя замахна отново, но той отби с отегчение. — И твърде много накланяш меча надясно, когато се протягаш. — Монца мушна, Ганмарк парира и мечът му се изви около нейния. С минимално извъртане на китката той изтръгна калвеса от ръката й и го прати на пътеката. — Видя ли?

Тя отстъпи смаяно назад. Видя блестящия връх на острието му. Мечът прониза лявата й длан, мина покрай костите, заби се в рамото и прикова ръката й към него — Ганмарк направо я наниза като месо и лук на гуркулски шиш. Болката дойде мигновено и тя изстена. Ганмарк изви меча и я събори безпомощно на колене.

— Ако мислиш, че е незаслужено, приеми, че е подарък от жителите на Каприл. — Отново завъртя меча си и Монца усети как върхът задълбава в рамото й, а стоманата стърже в костите на ръката й. Кръвта потече по униформата й.

— Да ти го начукам! — Тя го заплю, защото й оставаше само това или да запищи.

Ганмарк се усмихна тъжно.

— Много мило предложение, но брат ти беше по̀ мой тип. — Мечът му излезе от раната и Монца падна на четири крака, дишаше тежко. Затвори очи, очакваше острието да се забие между раменете й, точно както при Бена.

Чудеше се дали ще боли много и дълго. Много може би, но едва ли продължително.

Чу как стъпките му се отдалечават по чакъла и вдигна глава. Ганмарк подпъхна крак под калвеса и го изрита към ръката си.

— Точка за мен. — Подхвърли меча и той се заби в тревата до нея с нежно поклащане. — Какво ще кажеш? Да играем две от три, а?

Дългият коридор в който се намираха стирийските произведения от колекцията на херцог Салиер, беше доукрасен с пет трупа. Най-добрата декорация за всеки дворец, но предвидливият диктатор трябва да ги сменя често, за да избегне неприятната миризма. Особено в топло време. Двама от дегизираните телохранители на Салиер и един от офицерите на Ганмарк лежаха в недостойни пози, но един от талинските войници бе успял да докара що-годе епична — беше се превил до маса с голяма орнаментирана ваза.

Друг войник се влачеше към вратата и оставяше червена следа по полирания под. Коска го беше наръгал в корема, точно под нагръдника. Трудно е да пълзиш и едновременно да държиш вътрешностите си да не изпаднат.

Това оставяше двама млади щабни офицери с блестящи мечове и гневни очи. Може би и двамата щяха да са приятни хора при други обстоятелства. Сигурно майките им ги обичаха, както и те тях. Определено не заслужаваха да умрат в този храм на алчността само защото бяха избрали една страна вместо друга. Но какъв избор имаше, освен да се постарае да ги убие? И най-мизерните охлювчета и плевели се борят за живот. Нима най-известният наемник в Стирия трябваше да отстъпва на този стандарт?

Двамата офицери се разделиха. Единият тръгна към високите прозорци, другият към картините. Изтикваха Коска към края на стаята, а най-вероятно и на живота му. Беше се изпотил под униформата, дробовете му горяха при всяко вдишване. Боят до смърт определено беше занимание за младите.

— Вижте, момчета — изсумтя той. — Защо не ми дойдете по един? Нямате ли чест?

— Чест ли? — озъби се единият. — Ние?

— Вие сте дегизирани, за да нападнете подло генерала ни! — изсъска другият, почервенял от гняв.

— Така е. — Коска смъкна върха на острието си. — Направо съм прободен от срам. Предавам се.

Левият не се хвана. Този вдясно го погледна объркано и отпусна меча си за момент. Коска хвърли ножа си по него.

Оръжието прелетя във въздуха, заби се в младежа и той се преви. Коска скочи към него, целеше се в гърдите. Може би офицерът беше твърде наведен, а може би мерникът му изневери, но мечът закачи врата и отряза чисто главата, оправдавайки цялото точене. Тя отскочи, оплисквайки наоколо с кръв, и се удари в една от картините. Тялото падна напред, от врата бликнаха дълги струйки и запълзяха по пода.

Коска извика триумфално, но в този момент другият противник му налетя, размахваше меча бясно, сякаш щеше да тупа килим. Наемникът се наведе, отби, отскочи от дивашкия замах, спъна се в обезглавения труп, падна в кървавата локва и изпусна меча.

Офицерът изкрещя и скочи, за да довърши работата. Ръката на Коска посегна към най-близкото нещо, сграбчи го и го хвърли. Отрязаната глава. Тя уцели младежа в лицето и той залитна. Коска намери оръжието си и се завъртя. Ръцете, дрехите, лицето и мечът му бяха омазани с кръв. Напълно подходящо за човек с неговия живот.

Офицерът отново налетя с дивашки удари. Коска гледаше да отстъпва максимално бързо, без да падне, и симулираше изтощение, макар че не му се налагаше да се преструва много. Блъсна се в масата и лявата му ръка затършува отзад, напипа гърлото на вазата. Офицерът скочи напред с триумфален вик, който се превърна в смаяно възклицание, когато вазата полетя към главата му. Успя да я разбие с дръжката и керамичните парчета се разхвърчаха наоколо. Това обаче го остави открит за момент и Коска се хвърли отчаяно напред. Острието срещна лека съпротива, докато пронизваше бузата и излизаше през тила на противника му. Като по учебник.

— Ох. — Младежът залитна, когато Коска издърпа меча си и отскочи настрани. — Това… — Погледът му беше изненадан, като на човек, който се е събудил след пиянски запой и е открил, че са го обрали и са го вързали гол на уличен стълб. Коска не помнеше дали подобно нещо му се бе случило в Уестпорт или Етрисани. Онези години малко му се сливаха.

— Костааааан? — Офицерът бавно замахна и Коска отстъпи и го остави да се върти в кръг. Младежът падна, после се изправи. Кръвта се процеждаше през малката рана до носа. Окото над нея потрепваше, лицето му вече почваше да посивява.

— Ти… шшш…

— Моля?

Офицерът вдигна меч и нападна. Нападна стената. Удари се в картината с къпещото се момиче и сряза платното. След това залитна назад и я събори върху себе си. Единият му ботуш се подаваше под резбованата рамка. Не помръдна повече.

— Късметлийско копеле — прошепна Коска. Да умре под гола жена. Това си беше негова стара мечта.

Раната в рамото на Монца пареше. Тази на лявата й длан гореше още по-лошо. Пръстите й бяха лепкави от кръв. Не можеше да стисне юмрук, камо ли да хване меч. Нямаше избор. Смъкна ръкавицата от десницата си със зъби и стисна дръжката на калвеса. Потрошените кости на пръстите й се размърдаха, но кутрето продължаваше да стърчи настрани.

— А. Минаваме с дясната ли? — Ганмарк подхвърли меча си във въздуха и го хвана с ловкостта на цирков артист. — Винаги съм се възхищавал на устрема ти, дори да не е насочен в правилна посока. И сега ще отмъщаваш ли?

— Ще отмъщавам — озъби се тя.

— Отмъщение. Каква полза, дори да успееш? Цялото това влагане на усилия, пари, болка, кръв — за какво? Кой има полза от това? — Тъжните му очи я гледаха как бавно се надига. — Не и жертвите. Те си изгниват. Не и тези, на които се отмъщава. И те са трупове. И какво, остават отмъщаващите? Мислиш ли, че спят по-спокойно, след като натрупат убийство след убийство? Като посеят кървавите семена на стотици нови отмъщения? — Тя се олюля; мъчеше се да измисли начин да го убие. — Предполагам, че всички онези трупове в Уестпорт са твоя работа? Убийствата в „Кардоти“, като пропорционално продължение?

— Направих каквото трябваше!

— А, каквото трябваше. Любимото извинение за безброй извършени злини. — Той затанцува около нея. Мечовете им се сблъскаха, един, два пъти. Ганмарк мушна, тя парира и мушна в отговор. Всеки сблъсък изпращаше вълни от болка в ръката й. Стисна зъби и докара най-мрачното си изражение, но не можеше да прикрие колко я боли и колко тромава е всъщност. Ако шансовете й с лявата бяха нищожни, то с дясната бяха практически нулеви и генералът го знаеше.

— Нямам представа защо Орисиите са избрали да те спасят, но трябваше да се възползваш от възможността и да изчезнеш. Нека не се преструваме, че двамата с брат ти не заслужавахте това, което получихте.

— Шибай се! Не съм заслужила това! — Докато изричаше думите, все пак се зачуди. — Поне брат ми не го заслужаваше!

Ганмарк изсумтя.

— Никой не е по-склонен да прости на красив мъж от мен, но брат ти беше подъл страхливец. Очарователен, алчен, безскрупулен, безгръбначен паразит. Изключително долен характер. Единственото, което го повдигаше от дъното, беше ти. — Той скочи към нея със смъртоносна скорост и Монца отстъпи назад, блъсна се в една череша и падна сред дъжд от бели цветчета. Генералът можеше да я прониже, но стоеше като статуя и се усмихваше, докато гледаше как се мъчи да се изправи.

— Нека си говорим с факти, генерал Муркато. Въпреки неоспоримите ти таланти никога не си била символ на добродетелност. Сигурно има сто хиляди души с мотив да хвърлят омразния ти труп от терасата!

— Не и Орсо. Той нямаше! — Прицели се ниско в бедрото му, но той отби меча с лекота.

— Шегата не е смешна. Да се оправдаваш пред съдията, когато доказателствата са повече от очевидни? — Движеше се като майстор художник, нанасящ боя върху платно, и я изтикваше назад по пътеката. — Колко смърт си причинила? Колко разрушение? Ти си разбойничка! Прочута печалбарка! Червей, надебелял от трупа на Стирия! — Три бързи удара като скулптор с чук и длето, отмятащи меча й в различни посоки. — И казваш, че не си го заслужила? Така наречената ти дясна ръка не става за нищо. По-добре спри да се посрамваш.

Монца опита уморено, болезнено и несръчно пробождане. Той го отби с отвращение и пристъпи встрани, оставяйки я да залитне. Монца очакваше да я прониже в гърба, но вместо това той я ритна в задника и тя падна на алеята. Мечът на Бена отново се изхлузи от схванатите й пръсти. Монца остана да лежи за момент, после се надигна на колене. Нямаше смисъл да става. Щом я пронижеше, отново щеше да се просне. Дясната й ръка трепереше и болеше. Откраднатата униформа беше подгизнала от кръв от раната в лявото рамо.

Ганмарк изви китка, отсече едно цвете и то падна право в протегнатата му длан. Той го вдигна към носа си и го помириса.

— Хубав ден и приятно местенце да умреш. Трябваше да те довършим още във Фонтецармо, заедно с брат ти. Но и тук става.

Тя не можеше да измисли достатъчно обидни думи, затова просто го заплю. Плюнката й се стече по бузата, врата и натруфената му униформа. Не беше голямо отмъщение, но по-добре от нищо. Ганмарк се намръщи.

— Перфектни обноски до самия край.

Очите му се стрелнаха настрани и той отскочи от нещо блестящо, което се заби в близката саксия. Метателен нож.

Чу се ръмжене и Коска го нападна като бясно куче, изтика го по алеята.

— Коска! — Монца залази към меча си. — Закъсняваш, както винаги.

— Имах малко работа отсреща — изръмжа старият наемник и млъкна, за да си поеме дъх.

— Никомо Коска? — Ганмарк се намръщи. — Мислех, че си мъртъв.

— Винаги е имало фалшиви слухове за смъртта ми. Зложелателни помисли…

— От страна на многобройните му врагове. — Монца се изправи и отърси слабостта от крайниците си. — Като искаше да ме убиеш, трябваше да го направиш, вместо да дрънкаш.

Ганмарк бавно отстъпи и измъкна късия си меч с лявата ръка. Насочи го към Монца, а дългия към Коска, местеше поглед между двамата.

— Е, още има време.

Тръпката не беше на себе си. Или пък най-сетне беше. Болката го подлудяваше. Или пък единственото му око не работеше както трябва. А може и да беше опиянен от непрестанното пушене на хъск през последните дни. Каквато и да беше причината, се намираше в ада.

И му харесваше.

Дългият коридор пулсираше, блестеше и се люшкаше като развълнувана вода. Слънчевата светлина нахлуваше и сияеше през безброй проблясващи стъкла. Статуите лъщяха, усмихваха се и го подкрепяха. Може и да беше с едно око по-малко, но виждаше нещата по-ясно. Болката беше помела всички колебания, страхове, въпроси и избори. Всичките глупости, които му тежаха. Всичките глупости, които бяха слабост, лъжи и загуба на време. Преди се притесняваше, че нещата са сложни, а те бяха красиви и ужасно прости. Брадвата му разполагаше с всички отговори.

Острието отрази светлината и остави трептящо бяло петно, когато се заби в нечия ръка. Плющене на дрехи. Разкъсана плът. Разцепени кости. Окървавен метал. Някакво копие се удари в щита му и той усети сладкото ръмжене в устата си, докато замахваше с брадвата. Удари нагръдника и му остави сериозна вдлъбнатина. Тялото падна върху някаква урна, пръсна я и се завъргаля сред керамичните парченца.

Светът се бе обърнал наопаки като лъскавите вътрешности на офицера, когото бе изкормил преди малко. Преди, когато се биеше, се уморяваше. Сега ставаше по-силен. Гневът кипеше и се изливаше от него, караше кожата му да пари. С всеки удар нарастваше, напираше в мускулите му и трябваше да го изкрещи, да го изплаче, изсмее, изтанцува.

Отблъсна нечий меч с щита си и го изби от ръката на войника. Прегърна го и го целуна по лицето. Изръмжа и се затича, блъсна го в една статуя, която падна върху друга и се начупи на пода сред облаци прах.

Мъжът изстена и опита да се завърти. Брадвата на Тръпката се стовари върху шлема му с глухо издрънчаване. От носа му рукна кръв.

— Умри бе! — Тръпката удари отстрани и отметна главата му. — Умри! — Нов замах и вратът изхрущя като чорап, пълен с чакъл. — Умри! Умри! — Дрън, дрън, като миене на съдовете в потока след вечеря. Някаква статуя го гледаше неодобрително.

— Мен ли зяпаш бе? — Тръпката разби главата й с брадвата. След това скочи на някого, без да осъзнава как се е озовал там. Забиваше ръба на щита си в лицето, докато то не се превърна на червена пихтия. Чуваше как някой шепне в ухото му. Луд, съскащ, хриплив глас.

— Аз съм направен от смърт. Аз съм Великият изравнител. Аз съм бурята по Височините. — Гласът на Кървавия Девет, но идваше от неговото гърло. Коридорът беше пълен с парчета от паднали мъже и статуи. — Ей. — Тръпката посочи с окървавената брадва към последния оцелял, който се присвиваше в другия край на помещението. — Виждам те, шибаняк. Никой няма да се измъкне. — Осъзна, че говори на северняшки. Човекът не можеше да го разбере. Не че имаше значение.

Очевидно схващаше смисъла.

Монца се напрягаше до последен предел, ръмжеше, мушкаше и сечеше тромаво, без да спира нито за миг. Ганмарк отстъпваше, минаваше през слънчево място, сянка и отново слънчево, намръщено съсредоточен. Очите му се местеха между двамата, оръжията му парираха нейното и това на Коска, който нападаше през колонадата отдясно. Тежкото им дишане, забързаните стъпки и дрънченето на стоманата отекваха под издигнатия таван.

Монца замахна, без да обръща внимание на изгарящата болка в юмрука си, и за пореден път отби удара на късия меч. Ганмарк се изви да отбие един от ударите на Коска с дългия и се откри. Монца се усмихна и тъкмо да го прониже, нещо се разби в прозореца до главата й и я обсипа със стъкла. Стори й се, че чува Тръпката: ревеше нещо на северняшки от другата страна. Ганмарк избегна удара на Коска, шмугна се между две колони и отстъпи по тревата към центъра на градината.

— Стегни се и го убий това копеле — изхриптя Коска.

— Опитвам. Мини вляво.

— Добре, ляво. — Разделиха се и изтласкаха Ганмарк към статуята. Вече изглеждаше изтощен. Дишаше тежко, меките му бузи бяха почервенели и лъщяха от пот. Тя се усмихна и финтира, усещайки победата. Усмивката й се стопи, когато генералът скочи към нея. Монца избегна първия удар и замахна към врата му, но Ганмарк парира. Съвсем не беше толкова уморен, колкото изглеждаше, за разлика от нея. Монца стъпи накриво и залитна. Ганмарк замахна и мечът му остави дълбока резка на бедрото й. Тя опита да се отдръпне, падна, претърколи се и калвесът изхвръкна от скованите й пръсти.

Коска изкрещя като луд и скочи към него. Ганмарк се наведе под удара му, протегна се отдолу и го прониза ловко в корема. Мечът на Коска се удари в пищяла на Воина и изхвърча от ръката му, заедно с парченца от статуята. Генералът измъкна оръжието си и Коска се свлече на колене и изпъшка.

— Готово. — Ганмарк се обърна към нея. Най-прочутото произведение на Бонатин се извисяваше над него. Няколко късчета от глезена се отрониха. Мястото беше напукано и от предишния удар на Монца. — Трябва да призная, че ме накарахте да се поизпотя. Ти си жена, или по-скоро беше, с невероятна решимост. — Коска се влачеше по калдъръма към тях. — Но гледаш само напред и не поглеждаш към онова, което става около теб. Към естеството на великата война, в която участваш. Към хората, които са ти най-близки. — Ганмарк извади отново кърпичката, попи потта си и внимателно обърса кръвта от меча. — Херцог Орсо и Талинс може да са средство в ръцете на „Валинт и Балк“, но ти си само едно просто острие. — Докосна блестящия връх на меча си с пръст. — Винаги мушкащо, винаги убиващо, но без да се запита защо. — Чу се леко пукане и мечът на статуята зад него леко се разклати. — Както и да е. Вече няма значение. За теб битката приключи. — Ганмарк — продължаваше да се усмихва тъжно — пристъпи към нея. — Последните ти жалки думи?

— Умри — изръмжа Монца през стиснати зъби. Воинът се наклони леко.

— След теб обаче.

Чу се трясък. Кракът на Воина се пречупи и огромната статуя полетя неудържимо напред.

Ганмарк дори не успя да се обърне. Гигантският меч на Столикус го улучи между раменете, събори го на колене, излезе през корема му, разби се в калдъръма и опръска охлузеното лице на Монца с кръв и отломки. Ходилата останаха на пиедестала, а останалото от краката се натроши на мускулести късове след облак бял мраморен прах. Цял от бедрата нагоре, най-великият воин се взираше мрачно в генерала на Орсо, когото бе затиснал и пронизал с гигантския си меч.

Ганмарк изгъргори като вода, изтичаща от вана, и изкашля кръв върху униформата си. Главата му клюмна, мечът падна от безжизнената му ръка.

За момент се възцари тишина.

— Ей на това му викам късмет — изхриптя Коска. — За него лош де.

Четирима мъртви, оставаха трима. Монца видя как някой наднича от колонадата, направи гримаса и хвана меча си. Не беше сигурна коя от двете й ръце е по-зле. Появи се Дей, със зареден арбалет. Дружелюбния се тътреше зад нея с нож и сатър в отпуснатите си ръце.

— Довърши ли го? — попита момичето.

Монца погледна пронизания от бронзовото острие Ганмарк.

— Столикус го довърши.

Коска беше допълзял до една череша и бе опрял гръб на стъблото. Приличаше на човек, който си почива в топъл пролетен ден. Ако не беше окървавената ръка, с която притискаше корема си. Монца изкуцука до него, заби меча си в тревата и клекна.

— Дай да видя. — Замота се с копчетата на униформата, но преди да стигне до второто, Коска хвана ръцете й — осакатената и току-що прободената — и изпъшка:

— От години чакам да ми разкъсаш дрехите, но точно днес ще ти откажа. Свършен съм.

— Ти? Никога.

Той стисна ръцете й по-силно.

— Право в корема, Монца. Свършен съм. — Очите му се стрелнаха към портата и Монца чак сега чу виковете на войниците, които се мъчеха да отворят решетката. — Скоро ще си имате други проблеми. Все пак стигна до четири от седем, момиче. — Той се усмихна. — Не очаквах да ги докараш дотолкова.

— Четири от седем — прошепна Дружелюбния зад нея.

— Иска ми се и Орсо да бе сред тях.

— Е. — Коска повдигна вежди. — Желанията са хубаво нещо, но не вярвам, че ще успееш да ги убиеш всичките.

Тръпката се приближи бавно. Дори не обърна внимание на трупа на Ганмарк.

— Няма ли други?

— Тук не. — Дружелюбния кимна към решетката. — Но там има.

— Явно. — Севернякът спря до тях. Отпуснатата брадва, нащърбеният щит, бледото лице и бинтовете бяха опръскани и омазани с тъмночервено.

— Добре ли си? — попита Монца.

— Честно казано, не знам.

— Питам дали си ранен?

Той докосна бинтовете с ръка.

— Не повече, отколкото преди да започнем… Днес май съм любим на луната, както казват по хълмовете. — Окото му се стрелна към окървавеното й рамо и прободената длан. — Тече ти кръв.

— Ще ми мине.

— Да те превържа?

Тя кимна към портата, където глъчката на талинските войници се усилваше.

— Ще сме късметлии, ако имаме време да умрем от загуба на кръв.

— Сега какво?

Отвори уста, но не каза нищо. Нямаше смисъл да се бие, дори да разполагаше със сила. Дворецът беше пълен с войници на Орсо. Нямаше смисъл да се предава, дори да беше от този тип. Щяха да имат късмет, ако ги откараха до Фонтецармо, преди да ги убият. Бена винаги я предупреждаваше, че не мисли достатъчно напред, и май имаше право…

— Имам идея. — Лицето на Дей се озари от неочаквана усмивка. Монца проследи сочещия й към покрива пръст и примижа срещу слънцето. На фона на яркото небе клечеше черна фигура.

— А, добър ви ден! — Не очакваше, че някога ще е толкова доволна да чуе дразнещото квичене на Кастор Морвийр. — Исках да видя известната колекция на херцога на Визерин, но май съм се объркал! Някой от вас, любезни люде, да знае къде мога да я открия? Чух, че притежавал най-великата творба на Бонатин!

Монца посочи през рамо с окървавения си палец падналата статуя.

— На живо не е толкова хубава!

Витари се появи до отровителя и започна да спуска въже.

— Спасени сме — каза Дружелюбния със същия тон, с който щеше да каже: „Мъртви сме“.

На Монца не й бяха останали сили да се зарадва. Даже не знаеше да се радва ли въобще.

— Дей, Тръпка, качвайте се.

Дей хвърли арбалета и се затича. Севернякът се намръщи към Монца, но я последва.

Дружелюбния кимна към Коска.

— Ами той?

Старият наемник се бе унесъл, очите му бяха затворени.

— Ще трябва да го пренесем. Вдигни го.

Затворникът пъхна една ръка под гърба му и понечи да го вдигне. Коска трепна, отвори очи и се намръщи.

— Ох! Не, не, не, не…

Дружелюбния го положи внимателно на земята. Коска поклати глава, дишаше тежко.

— Няма да си изхрача дробовете по въжето само за да умра на покрива. Мястото е добро, а и времето също. Обещавах си да го направя от години. Веднъж пък може да си удържа на думата.

Монца клекна до него.

— Предпочитам да те нарека лъжец отново, но да продължиш да ми пазиш гърба.

— Стоях там… само защото ми харесва задникът ти. — Той се намръщи, оголи зъби и изстена.

Тропането по решетката се усилваше.

Дружелюбния му подаде меча.

— Ще дойдат. Искаш ли го?

— За какво ми е? Точно играта с него ме докара до това положение. — Опита да се намести, направи гримаса и се отпусна отново. Кожата му бе започнала да придобива восъчния оттенък на труп.

Витари и Морвийр успяха да прехвърлят Тръпката през парапета. Монца се обърна към Дружелюбния.

— Твой ред е.

Той я погледна, после се обърна към Коска.

— Искаш ли да остана?

Старият наемник стисна огромната му ръка и се усмихна.

— Дълбоко съм трогнат от предложението ти. Но не, приятелю. По-добре да остана сам. Хвърли заровете си заради мен.

— Ще ги хвърля. — Дружелюбния тръгна към въжето, без да се обръща. Монца го изгледа. Краката, рамото и ръцете й горяха. Всъщност всичко я болеше. Обходи с очи пръснатите в градината трупове. Сладка победа. Сладко отмъщение. Хора, превърнати в мърша.

— Направи ми една услуга — каза Коска с тъжна усмивка, сякаш отгатнал мислите й.

— Ти се върна за мен, нали? Каквото кажеш.

— Прости ми.

Тя изхлипа — полуплач, полусмях.

— Какво да ти простя? Нали аз те предадох!

— Какво значение има? Коварството е навсякъде. Прошката е рядкост. Искам да си отида без дългове. Освен парите, дето дължа в Осприя. И в Адуа. И в Дагоска. — Той махна немощно с окървавената си ръка. — Да се ограничим до дълговете към теб.

— Това мога да направя. Вече сме квит.

— Добре. Живях като лайно. Доволен съм, че поне умирам както трябва. Тръгвай.

Част от нея искаше да остане, когато войниците на Орсо нахлуеха, и да се увери, че всички дългове са платени. Но не чак толкова голяма част. Не се влияеше особено от сантименти. Орсо трябваше да умре и ако тя загинеше тук, кой щеше да го убие? Измъкна калвеса от земята, прибра го в ножницата и тръгна без повече приказки. Думите бяха излишни в подобен миг. Тя изкуцука до въжето и го уви около бедрата и китката си.

— Давай!

От покрива се виждаше целият град. Широката извивка на Визер и елегантните мостове. Множеството кули и извисяващите се пушеци от пожарите. Дей беше намерила отнякъде круша и я гризеше лакомо. Вятърът развяваше русите й къдрици, а сокът капеше по брадичката й.

Морвийр посочи с брадичка кръвопролитието в градината.

— С облекчение забелязвам, че в мое отсъствие сте свели клането до необходимия минимум.

— Някои неща не се променят — озъби се Монца.

— Коска? — попита Витари.

— Няма да дойде.

Морвийр се усмихна мръсно.

— Този път не успя да си спаси кожицата, а? Значи дори пияницата може в крайна сметка да се промени.

Въпреки че я беше спасил, Монца щеше да го прониже, ако разполагаше с поне една здрава ръка. Като гледаше как се мръщи Витари, и тя се чувстваше по същия начин.

— Да оставим щастливите поздравления за лодката — каза Витари. — Градът е пълен с войници на Орсо. Време е да отплаваме към морето.

Монца погледна надолу за последен път. В градината всичко бе спокойно. Салиер се бе свлякъл от пиедестала и лежеше по гръб, с разперени ръце, сякаш приветстваше скъп приятел. Ганмарк лежеше по очи, пронизан от огромния бронзов меч на статуята, главата му сякаш се поклащаше. Коска седеше със затворени очи и ръце в скута, а на лицето му имаше лека усмивка. Откраднатата му униформа беше обсипана с бели цветчета.

— Коска, Коска — прошепна Монца. — Какво ще правя без теб?