Отмъщението на Монца

Явно малко злато може да спести много кръв.

Добре известно бе, че Муселия не може да бъде превзета без безкрайна обсада. Едно време беше велика крепост на Новата империя и обитателите й се гордееха с древните стени. Може би се гордееха твърде много и не плащаха достатъчно на защитниците. Бена уреди една малка странична вратичка да остане незаключена — за почти обидно малка сума.

Поведе Монца по тъмните улички още преди Верния и хората му да овладеят портите и останалите от Хилядата меча да започнат разграбването. Това, че я водеше, беше достатъчно странно само по себе си.

— Защо поиска да сме начело?

— Ще видиш.

— Къде отиваме?

— Да си върнем парите. Плюс лихвите.

Докато бързаше зад него, Монца се мръщеше. Изненадите на брат й често се оказваха не особено приятни. Минаха през тясна арка в тясна уличка. Павиран двор, осветен от две факли. Кантиец с дрехи за пътуване стоеше до покрита с платнище каруца. Монца не го познаваше, но мъжът явно беше приятел на Бена, защото се приближи с протегната ръка и проблясваща в тъмното усмивка.

— Бена, Бена. Радвам се да те видя! — Прегърнаха се като стари другари.

— И аз, приятелю. Това е сестра ми, Монцаро.

Мъжът се поклони.

— Прочута и страховита. За мен е чест.

— Сомену Хермон. — Бена широко се усмихна. — Най-големият търговец в Муселия.

— Скромен продавач, като всички останали. Просто останаха… някои неща за прибиране. Жена ми и децата вече заминаха.

— Добре. Това улеснява нещата.

Монца се намръщи към брат си.

— Какво става…

Бена измъкна камата от колана й и прониза Хермон в окото. Стана толкова бързо, че мъжът още се усмихваше.

Монца инстинктивно извади меча си и заоглежда сенките на двора и улицата, но всичко беше тихо.

— Какво направи, по дяволите? — извика тя. Бена вече беше скочил на каруцата и отмяташе платнището. Отвори капака на някакво сандъче, бръкна вътре и остави монетите да паднат бавно от пръстите му.

Злато.

Тя скочи до него. Повече злато, отколкото беше виждала накуп. Очите й се разшириха болезнено, когато осъзна, че има още сандъчета. Бутна обратно платнището с треперещи ръце. Още много сандъчета.

— Богати сме! — възкликна Бена. — Богати сме!

— И преди бяхме богати. — Погледна надолу към ножа си, който стърчеше от окото на Хермон. Кръвта изглеждаше черна на уличната светлина. — Трябваше ли да го убиваш?

Той я изгледа, сякаш е откачила.

— Да го оберем и да го оставим жив? Щеше да разкаже, че сме го ограбили. Така сме в безопасност.

— Безопасност ли? Толкова злато не може да ни донесе безопасност, Бена!

Той се намръщи, сякаш го бе наранила.

— Мислех, че ще си доволна. Ти, която толкова години ровичка почвата за нищо. — Сякаш го беше разочаровала. — Това е за нас. За нас, разбираш ли? — Сякаш беше отвратен от нея. — Милостта и страхливостта са едно и също, Монца! Мислех, че го знаеш.

Какво можеше да направи? Да съживи Хермон?

Явно малко злато можеше да струва много кръв.

Неговият план за атака

Южният склон на планините Урвал, гръбнака на Стирия, сенчести клисури и величествени върхове, огрени от златистата вечерна светлина, се спускаше на юг и завършваше с големите скали, в които бе изсечена самата Осприя. Дълбоката зелена долина между града и хълма, на който беше щабът на Хилядата меча, беше изпъстрена с диви цветя в стотици цветове. В дъното се виеше река Сулва, на път към далечното море, а залязващото слънце оцветяваше водите й в цвета на разтопен метал.

В маслините чуруликаха птички. В тревите цвърчаха и подскачаха скакалци. Вятърът галеше лицето на Коска и караше перото на шапката, която бе нагласил на сгънатия си лакът, да се разклаща героично. Северно от града имаше лозя. Редици зелени лози на кафявия хълм, които непрекъснато притегляха погледа на Коска и караха устата му да се пълни със слюнка и болезнен копнеж. Най-добрите лозя в Кръга на света растяха на тази почва…

— Милостиви сили, как само ми се пие — промълви той.

— Красиво е — въздъхна принц Фоскар.

— Никога ли не сте виждали Осприя, ваше височество?

— Само съм чувал истории, но…

— Направо спира дъха, нали? — Градът беше построен на четири огромни нива, изсечени в белите скали, всяко със собствена гладка стена, всичките нива претъпкани със сгради, плетеница от покриви, куполи и кули. От планината се спускаше древният Имперски акведукт, повече от петдесет арки, най-високата около двайсет човешки ръста. На върха се извисяваше цитаделата, четири величествени кули срещу потъмняващото лазурно небе. Вече се палеха светлини и градът бе озарен от стотици искрящи точици. — Няма второ такова място.

Пауза.

— Сякаш е почти срамота да го разваляме с огън и меч — отбеляза Фоскар.

— Почти, ваше височество. Но е война и това са достъпните инструменти.

Коска беше чувал, че граф Фоскар, вече принц след злополуката с брат му в известния бордей на Сипани, е неопитен, колеблив и страхлив младок, и беше повече от приятно изненадан от видяното. Вярно, беше неопитен, но пък всеки започва млад, освен това бе по-скоро разумен, отколкото слаб, трезвомислещ, а не страхлив, учтив, а не лигав. Млад мъж, много подобен на Коска на неговите години. Или по-скоро, точно обратното.

— Защитните съоръжения изглеждат впечатляващо… — измърмори принцът, докато оглеждаше стените с далекогледа си.

— Така е. Осприя е била най-далечният пост на Новата империя. Изградена е, за да отблъсква напиращите баолски орди. Някои от стените са удържали диваците повече от петстотин години.

— А херцог Рогонт няма ли да се окопае? Той е известен с това, че избягва сраженията при всяка възможност…

— Ще ви даде битка, ваше височество — каза Андич.

— Трябва — избоботи Сесария, — иначе ще обсадим красивата му долина и ще умре от глад.

— Превъзхождаме го повече от три към едно — добави Виктус.

Коска не можеше да не се съгласи.

— Стените са полезни само когато очакваш помощ, а вече няма кой да помогне на Лигата на Осемте. Трябва да се бие. Ще се бие. Той е отчаян. — Ако имаше нещо, от което да разбира, това бе отчаянието.

— Трябва да призная, че имам някои… притеснения. — Фоскар нервно прочисти гърлото си. — Разбрах, че винаги сте мразели баща ми страстно.

— Страстно. Ха. — Коска махна с ръка. — Като млад оставях страстите да ме водят, но научих няколко доста сурови урока в полза на хладнокръвието. С баща ви сме имали разногласия, но аз преди всичко съм наемник. Ако оставя личните чувства да пречат на кесията ми, ще е ужасно непрофесионално.

— Леле! — Виктус гледаше цинично. Дори повече от обикновено.

— Виж, тримата ми най-близки капитани… — Коска махна театрално с шапката към тях. — Предадоха ме и буквално сложиха Муркато в моя стол. Начукаха ми го чак до топките, както казват в Сипани. До техните топки, ваше височество. Ако бях отмъстителен, щях да насоча отмъщението си към тези три лайна. — Коска се засмя, те го последваха и напрегнатата атмосфера се разведри. — Но ние можем да сме си полезни, затова съм им простил всичко, както и на баща ви. Отмъщението не носи зора на утрото и когато го поставят на везните на живота, не струва и пукната пара. Не се притеснявайте, принц Фоскар. Аз съм изцяло за работата. След като сте ми платили, съм ваш.

— Вие сте самата щедрост, генерал Коска.

— По-скоро съм самата алчност, което не е съвсем същото, но върши работа. Да вървим на вечеря. Някой от вас, джентълмени, желае ли питие? Вчера открихме сандък с чудесно вино в едно имение нагоре по реката…

— По-добре ще е да обсъдим стратегията, преди да започнат празненствата. — Острият глас на полковник Риграт направо пилеше по зъбите на Коска. Беше с остро лице, остър глас и остро самодоволство, към четирийсетте, с добре изгладена униформа. Преди бе заместник на генерал Ганмарк, а сега на Фоскар. Предполагаемият мозък на талинската операция, доколкото зад нея имаше мозък. — Сега, докато всички са още с акъла си.

— Повярвай ми, млади човече — макар че не беше нито млад, нито човек, що се отнасяше до Коска, — акълът ми не си отива лесно. Нима имаш план?

— Имам! — Риграт извади отривисто бастунчето си и Дружелюбния се подаде иззад най-близката маслина и посегна към оръжията си. Коска го спря с усмивка и леко поклащане на глава, останало незабелязано от останалите.

Никомо беше войник цял живот, така да се каже, но така и не можеше да разбере приложението на бастунчето. Не можеш да убиеш човек с него, че даже не можеш и да го заплашиш. Не можеш да забиеш колче на палатка, да опечеш месо на шиш или да го заложиш за някакви пари. Може би служеше за чесане на онези трудно достижими места по гърба? Или за стимулиране на ануса? А може би да бележи, че човекът, който го носи, е глупак? За тази цел определено вършеше възхитителна работа, реши той, докато Риграт сочеше към реката.

— Сулва има два брода! Горен… и долен! Долният е по-широк и по-надежден за прекосяване. — Полковникът посочи мястото, където тъмната черта на Имперския път срещаше реката. Блестящите води излизаха от леко наклоненото дъно на долината. — Горният, на около миля срещу течението, също може да се използва по това време на годината.

— Два брода значи? — Това беше добре известен проклет факт. Коска лично бе пресякъл реката по единия, когато пристигна да бъде възнаграден от Великата херцогиня Сефелин и поданиците й, и избяга през другия, когато кучката се опита да го отрови. Сложи си шапката и от джоба на палтото си извади очуканата манерка — онази, която Морвийр му бе подхвърлил в Сипани. Отви капачката. Риграт го изгледа лошо.

— Мисля, че се съгласихме да пием, след като обсъдим стратегията.

— Ти се съгласи. Аз просто си премълчах. — Коска затвори очи, пое дъх и отпи здрава глътка. След това още една. Усети прохладата в устата и сухото си гърло. Питие, питие, питие. Въздъхна щастливо. — Няма по-хубаво нещо от вечерното питие.

— Може ли да продължа? — изсъска Риграт нетърпеливо.

— Разбира се, момчето ми, давай.

— Вдругиден, призори, ще поведеш Хилядата меча по долния брод…

— Да ги поведа? Най-отпред?

— Че къде другаде да е командирът?

Коска размени смаян поглед с Андич.

— Навсякъде другаде. Някога бил ли си на предната линия? Шансът да те убият там е наистина голям.

— Изключително голям — каза Виктус.

Риграт изскърца със зъби.

— Води, откъдето искаш, но Хилядата меча ще прекосят реката, подкрепяни от нашите съюзници от Етрисани и Чезале. Херцог Рогонт няма да има друг избор, освен да ви нападне с цялата си сила: ще се надява, че ще ви разпердушини, преди да пресечете. Щом сражението започне, нашите редовни войски ще прехвърлят реката по горния брод. Ще нападнем противника във фланг и… — Той удари с бастунчето по дланта си.

— Ще ги ударите с дърво?

Риграт не се засмя. Коска се зачуди дали въобще познава подобни емоции.

— Със стомана, сър, със стомана! Ще ги разбием и ще сложим окончателен край на омразната Лига на Осемте!

Настъпи продължителна пауза. Коска се намръщи на Андич и той му отвърна със същото. Сесария и Виктус поклатиха глави. Риграт барабанеше нетърпеливо с бастунчето по крака си. Принц Фоскар отново прочисти гърло и попита малко нервно:

— Вашето мнение, генерал Коска?

— Хмм. — Коска поклати глава, погледна искрящата река и се намръщи. — Хмм. Хмм. Хмммм.

— Хммм. — Виктус потропа по свитите си устни с пръст.

— Мфффф. — Андич изпусна въздух през издутите си устни.

— Хррррм. — Сесария изръмжа неубедено.

Коска свали шапката си, почеса се по главата и пак си я сложи. Перото отново се заразвява.

— Хмммммммммммм…

— Да разбирам ли, че не одобрявате? — попита Фоскар.

— Да не се издадох? Е, тогава значи не мога да потисна притесненията си. Не съм убеден, че Хилядата меча са подходящи за задачата, която им възлагате.

— Не сме убедени — каза Андич.

— Не сме подходящи — добави Виктус.

Сесария беше като мълчалива планина, изпълнена с колебания.

— Нима не платихме за услугите ви? — настоя Риграт.

Коска се засмя.

— Платихте. И Хилядата меча ще се бият, може да разчитате на това!

— Ще се бият до последния човек! — натърти Андич.

— Като дяволи — допълни Виктус.

— Но като техен капитан-генерал съм загрижен как да се бият най-добре. Знаете, че доста бързо загубиха двама командири.

И наведе глава, сякаш съжаляваше за факта и не бе облагодетелстван от събитията.

— Муркато и Верния. — Сесария въздъхна, сякаш не беше един от главните инициатори за смяната на командването.

— Възлагат им се предимно помощни функции.

— Разузнаване — оплака се Андич.

— Охрана на фланговете — изръмжа Виктус.

— Моралът им е много нисък. Плащате им, но парите не са най-добрата мотивация да си рискуваш живота. — Особено за наемника. — Да ги хвърлите в сериозно меле, срещу отчаян противник, лице в лице… Не казвам, че ще се огънат, но… — Коска се намръщи и се почеса по врата. — Може да се огънат.

— Надявам се, че това не е пример за прословутото ви нежелание за бой — каза презрително Риграт.

— Нежелание… за бой? Питайте който и да е, аз съм истински тигър! — Виктус изсумтя, но Коска не му обърна внимание. — Тук е въпрос на правилен подбор на инструментите. Човек не използва шпага, за да сече дебело дърво. Използва брадва. Освен ако не е пълен задник. — Полковникът отвори уста, но Коска не му даде възможност да говори. — Планът принципно е хубав. Поздравявам ви безрезервно, говоря ви като войник на войник.

Риграт се начумери, зачуден дали му се подиграват, или не, въпреки че беше очевидно.

— Но ще е по-разумно вашите редовни войници, тествани наскоро във Визерин и Пуранти, отдадени на каузата и свикнали да побеждават, бойци с твърд морал, да прекосят реката по долния брод и да се сразят с осприанците, подпомагани от съюзниците от Етрисани, Чезале и така нататък. — Той махна към реката с манерката, доста по-добра показалка от бастунчето, защото с него човек не можеше да се напие. — Хилядата меча ще са много по-полезни за бързите действия. Ще изчакат точния момент! Ще минат по горния брод с кураж и плам и ще изненадат противника отзад!

— Най-доброто място да удариш враг — измърмори Андич, а Виктус се позасмя.

Коска приключи, жестикулирайки с манерката.

— Така вашата корава храброст и нашата огнена страст ще се използват според предназначението си. Ще се пеят песни, ще има слава и ще се твори история. Орсо ще бъде крал… — Той се поклони леко на Фоскар. — И вие, ваше височество, след време.

Фоскар се намръщи към бродовете.

— Да. Да, разбирам. Но нещо…

— Значи се съгласихме! — Коска метна ръка през рамото му и го поведе към шатрата. — Столикус ли е казал, че великите мъже крачат в една посока? Мисля, че е той! Да крачим към вечерята, приятели! — Насочи пръст към тъмнеещите планини и блещукащата Осприя. — Кълна се, толкова съм гладен, че мога да изям цял град!

Топлият смях го изпроводи по пътя до палатката.

Политика

Тръпката се мръщеше и пиеше.

Трапезарията на херцог Рогонт определено беше най-голямото помещение, в което се бе напивал. Когато Восула му говореше, че Стирия е пълна с чудеса, си представяше по-скоро такова нещо, а не мизерните кейове на Талинс. Сигурно беше четири пъти по-широка от залата на Бетод в Карлеон и поне три пъти по-висока. Стените бяха от бял мрамор, изпъстрен с блещукащи черно-сини нишки. По тях бяха издялани листа и лози, които се смесваха с растящия истински бръшлян в танцуващите сенки. Топлият вечерен ветрец влизаше през отворените прозорци, по-големи от порта на замък, и разклащаше оранжевите пламъчета на хиляди лампи, които караха всичко наоколо да блести.

Величествено и магическо място, построено от богове за гиганти.

Жалко, че събраните хора нямаха нищо общо. Жени с натруфени тоалети, сресани, гримирани и окичени с бижута, за да изглеждат по-млади, по-слаби или по-богати от действителността. Мъже с ярки жакети с дантела на яките и с малки богато украсени ками на коланите. Поглеждаха го с умерено презрение на напудрените си лица, сякаш беше направен от гнило месо. А когато им обърнеше лявата си страна, израженията им се сменяха със смаян ужас. Това му доставяше три четвърти удоволствие и една четвърт отвращение от себе си.

На всеки пир има едно грозно тъпо гадно копеле, ядосано на целия свят, което пие твърде много и притеснява останалите цялата вечер. Явно тази вечер щеше да е той и Тръпката приемаше, ролята си с желание. Събра плюнка и се изхрачи шумно на блестящия под.

Някакъв мъж на съседната маса, облечен с жълто палто с дълги поли, направи гримаса с нацупените си устни. Тръпката заби дългия си нож в полираната маса и се наведе към него.

— Нещо ще ми кажеш ли бе, опикано палто? — Мъжът пребледня и бързо се обърна към сътрапезниците си, без да промълви и дума. — Страхливи копелета — изръмжа Тръпката в изпразващия се бокал с вино, така че да го чуят през три маси. — Няма и един куражлия в цялата тая шибана сган!

Замисли се какво ли щеше да каже Кучето за тези контета. Или Руд Три дървета. Или Черния Дау. Подсмихна се мрачно, но смехът му остана някак си задушѐн. Ако имаше шега, то тя бе за негова сметка. Все пак той беше дошъл при тях и разчиташе на милостта им, без нито един приятел до себе си. Поне така изглеждаше.

Намръщи се към високата маса на подиума. Рогонт седеше с най-достойните гости и сияеше като звезда на нощното небе. Монца седеше до него. Тръпката не можеше да я види добре от мястото си, а и всичко бе размазано заради гнева и многото вино, но май се смееше. Несъмнено се забавляваше, след като едноокият й слуга не беше наблизо да я излага.

Принцът на благоразумието беше доста хубаво копеле. Най-малкото имаше две очи. Тръпката искаше да размаже гладкото му смугло лице. С чук, както Монца бе разбила главата на Гоба. А може и с юмруци. Да го смачка с ръце. Да го направи на червена пихтия. Стисна ножа с трепереща ръка и видя пред очите си цялата картина. Завъртя всички кървави детайли, за да изглежда максимално като мъж. Рогонт щеше да квичи за милост и да се напикае, а Монца — да го желае повече от всякога. През цялото време гледаше към двамата с потрепващото си присвито око.

Измъчваше се от усещането, че се смеят на него, въпреки че знаеше, че е невъзможно. Не беше никой, за да се хилят на него, и това го дразнеше още повече. Все още стискаше гордостта си, като удавник, държащ клон, който не може да понесе тежестта му. Смущаваше се от него, след като й бе спасил живота, толкова пъти! Колко пъти бе рискувал своя? И след проклетото катерене по тази проклета планина. След всичко това можеше да се надява на нещо повече от презрение.

Изтръгна ножа от сцепеното дърво. Същият, който Монца му бе подарила, когато се срещнаха. Когато още имаше две очи и много по-малко кръв по ръцете. Когато искаше да зареже убиването и да стане добър човек. Вече почти не помнеше какво беше онова чувство.

Монца се мръщеше и пиеше.

Напоследък изобщо не й се ядеше, а винаги се бе отвращавала от церемониите и още повече от подмазвачеството, така че обреченият пир на Рогонт си беше истински кошмар. Бена беше човекът за приеми и ласкателства. На него щеше да му хареса тук — смях, дърдорене и тупане по гърбовете с отрепките. Ако се откъснеше за момент от ласкателствата на хората, които го презираха, щеше да докосне ръката й успокояващо и да прошепне, че трябва да се усмихне и да изтърпи. Обикновено тя успяваше само да се озъби хищно.

Имаше ужасяващо главоболие, пулсиращо покрай монетите в черепа й, а тракането на приборите и чиниите сякаш забиваше пирони в ушите й. Стомахът й се гърчеше в спазми, откакто бе оставила Верния на воденичното колело. Едва се сдържаше да не се обърне към Рогонт и да плюе, плюе, плюе по бялото му палто със златна бродерия.

Той се наведе към нея с учтива загриженост.

— Защо си толкова мрачна, генерал Муркато?

— Мрачна? — Тя преглътна киселините, достатъчно, за да отговори. — Армията на Орсо настъпва.

Рогонт бавно въртеше чашата си.

— И аз така чух. Подпомогнати надлежно от стария ти ментор Никомо Коска. Дозорите на Хилядата меча вече са на хълма Мензес, срещу бродовете.

— Без повече отлагане значи.

— Така изглежда. Моите стремежи към слава скоро ще станат на прах. Както често се случва.

— Сигурен ли си, че вечерта преди унищожението е подходяща за пиршество?

— Утре може да е късно.

— Ха. — Вярно беше. — Може пък да се случи чудо.

— Никога не съм вярвал в божествената намеса.

— Сериозно? Ами тези защо са тук? — Монца кимна към група гуркули с бели роби и шапчици, характерни за жречеството.

Херцогът се намръщи.

— Тяхната помощ не е съвсем духовна. Те са пратеници на пророка Калул. Херцог Орсо разчита на помощта на Съюза и неговите банки. Аз трябваше да си намеря други приятели. А дори императорът на Гуркул коленичи пред пророка.

— Всеки коленичи пред някого, а? Сигурно императорът и пророкът ще се утешат взаимно, след като жреците съобщят, че главата ти е набита на кол.

— Ще го преодолеят. За тях Стирия е дребна работа. Сигурен съм, че вече се готвят за следващите сражения.

— Да, войната никога не свършва. — Тя изпразни чашата си и я тропна на масата. Осприанското вино може и да беше най-хубавото на света, но за нея имаше вкус на повръщано. Както и всичко останало. Животът й беше направен от прилошаване. Прилошаване и болезнено разстройство.

Подути венци, изприщен език, избити зъби, схванат задник. Някакъв слуга с конско лице и напудрена перука се протегна над рамото й и наля дълга струя вино в празната й чаша. Все едно колкото по-високо вдигаше бутилката, толкова по-добър вкус щеше да има виното. Отдръпна се с отработена лекота. Но пък отстъплението беше местен специалитет. Монца отново взе чашата. Последната лула беше спряла треперенето на ръцете й, но само това.

Молеше се пълното, срамно и оглупяващо опиянение да я залее и да заличи целия този ужас.

Плъзна очи по най-богатите и абсолютно безполезни граждани на Осприя. Като се загледаше, виждаше, че в пиршеството има нотка на истерия. Твърде много пиене. Твърде бърз говор. Твърде висок смях. Нищо не сваляше задръжките по-добре от надвисналата гибел. Едно от удовлетворенията при предстоящото поражение на Рогонт бе, че повечето от тези глупаци също щяха да загубят всичко.

— Сигурен ли си, че трябва да съм тук? — изръмжа тя.

— Все някой трябва да бъде тук. — Рогонт погледна към невръстната графиня Котарда от Афоя без голям ентусиазъм. — Явно благородната Лига на Осемте се е превърнала в Лига от Двама. — Наведе се по-близо. — Ако трябва да съм честен, и аз се чудя дали още има възможност да се измъкна. Тъжната истина е, че вече нямам прочути гости.

— Значи аз съм тук, за да заздравя разклатения ти престиж, така ли?

— Точно. Но поне си прекрасно чаровна. Освен това разклащането ми е долен слух, уверявам те. — Монца нямаше сила да се разгневи, още по-малко да се развесели, и се задоволи с изсумтяване. — Хапни нещо. — Той махна с вилицата си към недокоснатата й чиния. — Изглеждаш отслабнала.

— Лошо ми е. — Освен това дясната ръка я болеше така, че не можеше да държи нож. — Непрекъснато ми е лошо.

— Нещо от храната ли? — Рогонт лапна парче месо с насладата на човек, който едва ли ще доживее края на седмицата. — Или от нещо, което си направила?

— Може би е от компанията.

— Не бих се изненадал. Леля ми Сефелин винаги се отвращаваше от мен. Лесно й прилошаваше. Малко ми напомняш на нея. Остър ум, страхотни таланти, желязна воля и много по-слаб стомах, отколкото би очаквал човек.

— Съжалявам, че те разочаровам. — Мъртвите знаеха, че разочароваше и себе си достатъчно често.

— Мен? О, точно обратното. Никой не е направен от кремък, нали?

Уви. Монца изпи виното и се намръщи на чашата. Допреди година изпитваше към Рогонт само презрение. Помнеше как с Бена и Верния се смееха какъв страхливец е и колко ненадежден съюзник. Сега Бена беше мъртъв, а тя бе убила Верния и бе избягала при Рогонт, като непрокопсано дете при богат чичо. В този случай — чичо, който не можеше да се защити сам. Но бе доста по-добра компания от алтернативата. Очите й колебливо се насочиха към дългата маса отдясно, където седеше Тръпката. Сам.

Тъжната истина бе, че й беше лошо от него. Костваше й усилия да стои до него, камо ли да го докосва. Не беше само грозотата на осакатеното му лице. Беше виждала и причинявала достатъчно, за да може поне да се преструва, че не й пука. По-скоро беше мълчанието му, докато преди не можеше да го накара да млъкне. Пълно с дългове, които не можеше да плати. Виждаше изгореното око и чуваше шепота му: „Трябваше да си ти“. И знаеше, че трябваше да е тя. Вече не казваше нищо за това как трябва да прави правилното и да бъде добър човек. Може би трябваше да е доволна, че е спечелила спора. Беше се опитвала достатъчно напористо. Но единственото, за което мислеше, бе, че е взела един свестен човек и го е направила зъл. Не само тя бе гнила, ами и разваляше всичко, което докоснеше.

От Тръпката й ставаше лошо и фактът, че бе отвратена, когато трябваше да му е благодарна, само влошаваше нещата.

— Губя време — изсъска тя, по-скоро на чашата си.

Рогонт въздъхна.

— Всички сме така. Просто подминаваме грозните моменти, докато очакваме неизбежната смърт, и се надяваме да е възможно най-малко ужасяваща.

— Трябва да тръгвам. — Тя опита да свие юмрук, но от болката й призля още повече. — Трябва да открия начин… да убия Орсо. — Но беше толкова уморена, че едва имаше сила да го произнесе.

— Отмъщение? Наистина ли?

— Отмъщение.

— Ще съм съкрушен, ако си тръгнеш.

Вече почти не й пукаше какво казва.

— За какво ме искаш, по дяволите?

— Да те искам? — За момент Рогонт спря да се усмихва. — Повече не мога да отлагам, Монцаро. Може би още утре ще има голямо сражение. Което ще реши съдбата на Стирия. Какво може да е по-ценно от съвета на един от най-великите воини?

— Ако видя някой, ще ти го пратя — измърмори тя.

— А и ти имаш много приятели.

— Аз? — Не можеше да се сети за поне един жив.

— Народът на Талинс още те обича. — Той вдигна вежди към тълпата, която още й се мръщеше с трудно прикрита неприязън. — Разбира се, тук не си толкова популярна, но това само доказва правотата ми. Злодеят за едни е герой за други.

— В Талинс мислят, че съм умряла, и не им пука. — И на нея вече не й пукаше.

— Напротив. Моите агенти уведомяват гражданите за чудодейното ти оцеляване. На всяко кръстовище има плакати, които отричат историята на Орсо, обвиняват го в опит да те убие и предричат неизменното ти завръщане. Народът те обича истински, с онази симпатия, която обикновените хора изпитват към великите фигури, които не са виждали и няма да срещнат. Ако не друго, това поне ги настройва срещу Орсо и му отваря неприятности у дома.

— Политика, а? — Монца пак пресуши неизвестно кога напълнената чаша. — Дребна работа, когато войната чука на вратата ти.

— Всеки прави, каквото може. Но ти си плюс и във войната, и в политиката. — Усмивката му се завърна, още по-широка. — Освен това нима мъжът има нужда от допълнителна причина да държи красива и предизвикателна жена до себе си?

Монца се намръщи.

— Що не се шибаш?

— Щом казваш. — Рогонт я изгледа в очите. — Но предпочитам да сме двамата.

— Изглеждаш почти толкова зле, колкото се чувствам.

— А? — Тръпката спря да се мръщи на щастливата двойка. — Ха. — Някаква жена му говореше. — Охо. — Беше доста хубава, толкова, че сякаш блестеше. Видя, че май всичко наоколо блести. Явно беше пиян като свиня.

Но жената се различаваше от останалите. Около дългата й шия имаше огърлица от червени камъни. Носеше свободна бяла рокля, като онези чернокожи жени в Уестпорт, само дето беше много бледа. В стойката й имаше някаква лекота, без скованото маниерничене на останалите. Нещо открито в усмивката й. Дори за момент и той й се усмихна. За пръв път от много време.

— Свободно ли е? — Говореше с лек съюзнически акцент. Пришълка, като него.

— Искаш… да седнеш при мен?

— Защо не, да не си заразен?

— С моя късмет, няма да се изненадам. — Тръпката завъртя лявата си страна към нея. — Само това е достатъчно, за да разгони повечето хора.

Очите й се плъзнаха по белега, но усмивката не трепна.

— Всички си носим белезите. Някои отвън, други отвътре…

— Е, поне вътрешните не пречат на красотата.

— Открила съм, че красотата е надценено качество.

Тръпката я изгледа от горе до долу с наслада.

— Лесно ти е на теб. Ти си имаш предостатъчно.

— Маниери. — Тя изду бузи и огледа залата. — Не можеш да намериш в тази тълпа. Кълна се, че ти сигурно си единственият честен тук.

— Не се обзалагай. — Но вече се усмихваше широко. Все пак не е лошо да те ласкае красива жена. Все още имаше гордост. Жената протегна една ръка и той примигна. — Да я целуна ли?

— Ако искаш. Няма да се разпадне.

Беше нежна и мека. Не като ръката на Монца — с белези, пришки и мазоли като на Именуван мъж. И още по-малко като другата с ръкавицата, изкривена като коренище. Тръпката притисна устни към кокалчетата и долови някакъв аромат. Като цветя и още нещо, от което дъхът му спираше.

— Аз съм… Каул Тръпката.

— Знам.

— Знаеш ли?

— Срещали сме се и преди, за малко. Аз съм Карлот дан Айдър.

— Айдър? — Отне му момент да се сети. Полузърнато лице в мъглата. Жената с червеното палто в Сипани. Любовницата на принц Арио.

— Ти си тази, която Монца…

— Преби, изнуди, унищожи и захвърли? Аз съм. — Тя се намръщи към подиума. — Монца, а? Не само на малки имена, ами и с галени съкращения. Двамата сигурно сте много близки.

— Доста. — Но не толкова, колкото бяха във Визерин. Преди да му извадят окото.

— И все пак тя седи там с херцог Рогонт, а ти си тук при просяците и разочарованията.

Сякаш бе прочела мислите му. Гневът му взе да се разгаря наново и той опита да смени темата.

— Какво те води насам?

— Нямах друг избор след клането в Сипани. Херцог Орсо несъмнено предлага сериозна награда за главата ми. Последните три месеца очаквам всеки, който ме срещне, да ме промуши, отрови, фрасне, че и по-лошо.

— Ха. Това чувство ми е познато.

— Тогава ти съчувствам.

— Мъртвите знаят, че имам нужда.

— Можеш да разчиташ на цялото ми съчувствие, колкото и да струва. Ти си само пионка в тази игра, също като мен, нали? И загуби дори повече от мен. Окото ти. Лицето ти.

Тя не се движеше, но сякаш се приближаваше. Тръпката сви рамене.

— Предполагам.

— С херцог Рогонт сме стари познати. Малко ненадежден мъж, но несъмнено красив.

— Предполагам — успя да изръмжи той отново.

— Принудена съм да се оставя на неговата милост. Тежко положение, но е някаква утеха за известно време. Макар че явно си е намерил ново забавление.

— Монца ли? — Фактът, че си мислеше същото цяла вечер, не помагаше. — Тя не е такава.

Карлот дан Айдър изсумтя пренебрежително.

— Наистина ли? Не е коварна убийца и лъжкиня, която ще използва всички и всичко, за да постигне своето? Нали предаде Никомо Коска и открадна стола му? Защо мислиш, че херцог Орсо се е опитал да я убие? Защото е планирала да открадне и неговия. — Беше оглупял от пиенето и нямаше как да противоречи. — Защо да не използва Рогонт? Да не би да е влюбена в някой друг?

— Не — изръмжа Тръпката. — Откъде да знам. Не, по дяволите! Ти изкривяваш нещата!

Тя докосна прекрасната си гръд с ръка.

— Аз ли изкривявам? Има си причина да я наричат Змията на Талинс! Змията обича само себе си!

— Млъкни. Тя те използва в Сипани. Ти я мразиш!

— Вярно, че няма да пролея сълзи над трупа й. Човекът, който я прониже, ще има благодарността ми, и не само нея. Но това не ме прави лъжкиня. — Карлот вече шепнеше в ухото му. — Монцаро Муркато, Касапинът на Каприл? Там са убивали деца. — Усещаше дъха й, кожата му настръхваше от близостта й, а гневът и похотта се смесваха във вряща маса. — Клане! По улиците! Доколкото съм чувала, не е била вярна дори на брат си…

— А? — Тръпката искаше да не е толкова пиян, защото залата започваше да се върти.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам? — Обзе го странна смес от любопитство, страх и отвращение.

Айдър докосна ръката му с длан и той отново улови аромата й, сладък, замайващ, противен.

— С брат си са били любовници. — Натърти на последната дума.

— Какво? — Обезобразената му буза пламтеше, сякаш бе отнесъл шамар.

— Любовници. Спели са заедно, като мъж и жена. Шибали са се. Не е голяма тайна. Питай, когото поискаш. Питай нея.

Тръпката откри, че му е трудно да диша. Трябваше да се досети. Някои неща, на които не бе обърнал внимание, добиваха смисъл. Може би го подозираше. Но въпреки това се почувства излъган. Предаден. Взет за подбив. Като риба, извадена от водата. След всичко, което бе направил за нея, след всичко, което бе загубил. Гневът му кипна толкова силно, че едва го сдържаше.

— Затвори си шибаната уста! — Отблъсна ръката на Айдър. — Мислиш, че не виждам как ме обработваш ли? — Някак успя да се изправи и се надвеси над нея. Залата се люлееше около него, лицата и светлините се размазваха. — За глупак ли ме мислиш? Искаш да ме направиш на нищо, а?

Вместо да се дръпне, тя пристъпи напред и почти се натисна в него. Очите й бяха големи като чинии.

— Аз? Ти не си жертвал нищо за мен! Аз ли те отрязвам? Аз ли те правя на нищо?

Лицето на Тръпката запламтя. Кръвта бучеше в главата му. Изръмжа, задавен от гняв, залитна назад, защото иначе щеше да падне върху нея, и блъсна сребърния поднос на някакъв слуга. Чашите и бутилката се счупиха и оплискаха наоколо с вино.

— Сър, най-смирено…

Левият юмрук на Тръпката се заби в ребрата му и го завъртя, а десният се стовари в лицето му, преди да успее да падне. Слугата отскочи от стената и рухна върху счупените стъкла. По юмрука на Тръпката имаше кръв. Кръв и бяло парче между пръстите. Част от зъб. Истинското му желание бе да клекне върху това копеле, да му хване главата и да пръсне мозъка му по красивите фрески на стената. И насмалко да го направи.

Но успя да се обърне и тръгна със залитане навън.

Времето се влачеше.

Монца лежеше на една страна, с гръб към Тръпката, в самия край на леглото. Колкото се може по-далече, без да се изтърколи на пода. Първите признаци на зората проникваха през завесите и оцветяваха стаята в мръсно сиво. Опиянението се оттегляше и оставаше прилошаването, умората и още по-голямата безнадеждност. Като вълна на мръсен плаж, която уж ще го почисти, но само се оттегля и оставя след себе си купчини умряла риба.

Опита се да помисли какво би казал Бена. Какво би направил, за да я накара да се почувства по-добре. Но вече не можеше да си спомни как звучеше гласът му. Образът избледняваше и вземаше най-доброто от нея със себе си. Представи си го като момче, много отдавна, безпомощно и болнаво. Трябваше да се грижи за него. Представи си го като мъж, усмихнат, как яздят нагоре към Фонтецармо. Все още се нуждаеше от нейните грижи. Знаеше какъв цвят бяха очите му. Знаеше, че около тях има бръчици от вечното му усмихване. Но вече не можеше да види усмивката му.

Вместо това виждаше с кървави подробности лицата на петимата, които бе убила. Гоба и как дърпа гаротата на Дружелюбния с премазаните си подути ръце. Мотис — как кашля розова пяна и се гърчи по гръб, досущ като кукла на конци. Арио, с ръка на врата, докато черната кръв блика от раната. Ганмарк, усмихнат и пронизан от огромния меч на Столикус. Верния, мокър и удавен, висящ на воденичното колело, не по-лош от нея.

Лицата на петимата убити и на двамата, които още не бе успяла да убие. Притеснителният Фоскар, все още младеж. И Орсо, разбира се. Великият херцог Орсо, който уж я обичаше като дъщеря.

„Монца, Монца, какво щях да правя без теб…“

Отметна завивките и спусна потни крака на пода. Нахлузи панталоните си и потръпна, въпреки че беше топло. Главата й кънтеше от започващия махмурлук.

— Какво правиш? — долетя хрипливият глас на Тръпката.

— Трябва да пуша. — Пръстите й трепереха толкова силно, че почти не можеше да запали лампата.

— Може би трябва да пушиш по-малко, не мислиш ли?

— Помислих. — Монца се засуети с торбичката хъск, мръщеше се на осакатените си пръсти. — И реших, че не е така.

— Сега е посред нощ.

— Заспивай тогава.

— Много вреден навик. — Тръпката се надигна, седна на ръба на леглото и извъртя към нея страната със здравото си око.

— Прав си. Ще взема да избивам зъбите на слугите вместо да пуша. — Взе ножа си и започна да дребни хъск в лулата. — Мога да ти кажа, не Рогонт не беше особено впечатлен.

— Доскоро и ти не се впечатляваше много от него. Май чувствата ти към хората се променят като вятъра, а?

Главата я цепеше. Нямаше желание да говори, още по-малко да се карат. Но в подобни моменти хората се хапят най-жестоко.

— Какво те тормози? — извика тя, макар вече да знаеше и да не искаше да го чува.

— Какво мислиш?

— Ами кажи. Аз си имам мои проблеми.

— Това, че ме заряза!

— Зарязала съм те?!

— Тази вечер! Долу при отрепките, докато ти се кипреше със Закъсняващия херцог!

— Да не мислиш, че аз съм подреждала шибаните маси? — озъби се Монца. — Той ме накара да седя там, за да изглежда по-престижно.

Настъпи пауза. Тръпката сви рамене и обърна глава настрани от нея.

— Е, аз определено не мога да помогна в изглеждането добре.

Тя потръпна раздразнено.

— Рогонт може да ми помогне. Това е всичко. Фоскар е някъде навън, с армията на Орсо. Фоскар е… — Фоскар трябваше да умре, на каквато и да е цена.

— Отмъщение, а?

— Те убиха брат ми. Няма нужда да ти го обяснявам. Знаеш как се чувствам.

— Не. Не знам.

Монца се намръщи.

— Ами твоят брат? Нали каза, че Кървавия Девет го е убил? Мислех…

— Мразех шибания си брат. Хората го наричаха преродения Скарлинг, но си беше гадно копеле. Показваше ми как да се катеря, да ловя риба, гъдкаше ме по гушката и се смееше, когато баща ни бе наоколо. Когато го нямаше, ме риташе, докато не можех да дишам. Казваше, че съм убил майка ни. Само защото съм се родил. — Гласът му беше кух, без капчица гняв. — Когато чух, че е мъртъв, исках да се засмея, но плаках, защото така правеха всички. Заклех се да отмъстя на убиеца му, защото трябва да се спазва определено поведение, нали? Не исках да се излагам. Когато разбрах, че Кървавия Девет му е отрязал главата, не знаех дали да го мразя за това, или задето ми е откраднал шанса да го направя сам. Дали да не го целуна за услугата, както се целува… брат…

За момент беше готова да се надигне, да отиде до него и да сложи ръка на рамото му. След това окото му се обърна към нея, тясно и студено.

— Но ти ги знаеш по-добре тия неща. Целуването на братя.

Кръвта забуча внезапно в ушите й, по-зле от всякога.

— Какви бяха отношенията с брат ми си е моя шибана работа! — Осъзна, че размахва ножа, и го хвърли на масата. — Не се обяснявам на никого. И няма да почна да го правя с наемници!

— Само това ли съм за теб?

— Какво друго?

— След всичко, което направих за теб? Всичко, което загубих?

Тя се присви, ръцете й затрепериха по-зле от всякога.

— Малко ли ти се плаща?

— Плаща? — Той посочи лицето си. — Колко струва окото ми, зла кучко?

Тя изръмжа приглушено, скочи от стола, грабна лампата, обърна му гръб и тръгна към вратата на балкона.

— Къде отиваш? — Гласът му внезапно загуби острота, сякаш бе осъзнал, че е прекалил.

— Махам се от самосъжалението ти, гадино, преди да повърна. — Отвори вратата и излезе в студения въздух.

— Монца… — Тръпката се беше присвил на леглото с най-тъжното изражение на лицето. Поне на тази половина, която още имаше. Съкрушен. Безнадежден. Отчаян. Фалшивото му око гледаше настрани. Сякаш щеше да зареве, да рухне и да моли за прошка.

Монца тръшна вратата. Така поне имаше оправдание. Предпочиташе минаващата вина, че му е обърнала гръб, от постоянната, ако го гледа в лицето. Определено си беше за предпочитане.

Гледката от балкона сигурно бе сред най-впечатляващите на света. Осприя се простираше отдолу, откачен лабиринт от медни покриви, всяко ниво на града със собствена отбранителна стена с бойници и кули. Високи сгради от стар бял камък, с тесни прозорчета, натикани край стръмни улички и множество стълбища, тъмни и мрачни, като каньони на планински потоци. Тук-там по прозорците светеха ранни светлини, а по стените се мяркаха факлите на стражите. Долината на Сулва беше потънала в сянката на планината, проблясването на реката се виждаше едва-едва. На хребета на най-високия хълм от другата страна, на фона на кадифеното небе примигваха точиците от огньовете на Хилядата меча.

Терасата не беше място за хора със страх от високото.

Но Монца имаше други проблеми. Единственото, от което се интересуваше, бе да спре да се интересува, при това колкото се може по-бързо. Пропълзя в най-далечния ъгъл, стиснала лампата и лулата като замръзващ човек последното пламъче. Захапа лулата, вдигна плющящата качулка с треперещи ръце, наведе се напред…

Внезапен порив на вятъра натика мазната коса в лицето й. Пламъкът потрепна и загасна. Тя стоеше замръзнала и гледаше загасналата лампа с болезнено объркване и изпотяващо изумление. Лицето й се отпусна ужасено, когато последствията успяха да пропълзят в пулсиращата й глава.

Няма пламък. Няма лула. Няма връщане назад.

Подскочи, направи крачка към парапета и хвърли лампата към улицата с цялата си сила. Отметна глава, пое дълбоко въздух, стисна парапета и изкрещя с всичка сила. Крещеше от омраза към падащата лампа, към вятъра, който я бе угасил, към града под нея, към долината, към света и всички в него.

В далечината гневното слънце започваше да изпълзява над планината и оцветяваше небето около мрачните склонове с кръв.

Без повече закъсняване

Коска стоеше пред огледалото за финалното натъкмяване. Оправи изисканата си яка, завъртя камъните на петте пръстена така, че да сочат право напред, и нагласи всеки косъм на брадата си. По изчисленията на Дружелюбния му бе отнело час и половина. Дванайсет прокарвания на бръснача по колана. Трийсет и едно движения, за да оформи брадичката. Едно дребно порязване вляво под челюстта. Тринайсет дръпвания с пинсетите, за космите в носа. Четирийсет и пет копчета. Четири чифта закопчалки. Осемнайсет каиша за затягане.

— Всичко е готово. Господин Дружелюбен, искам да заемеш поста на първи сержант в бригадата.

— Не разбирам нищо от война. — Нищо, освен че бе лудост, която напълно го побъркваше.

— Не ти трябва да разбираш. Работата ти ще е да стоиш близо до мен, мълчалив, но бдителен, да поддържаш и следваш моя пример и най-важното — да пазиш моя и твоя гръб. Светът е пълен с коварство, приятелю! Понякога ще имаш малко кървава работа и когато се наложи, ще броиш парите, които взимаме и даваме, хората, оръжията и останалия инвентар…

Всъщност това бе същото, което Дружелюбния правеше за Саджаам в Убежището и след това.

— Това го мога.

— По-добре от всеки, не се съмнявам! Ще започнеш ли, като ми помогнеш с тази катарама? Гадни оръжейници. Кълна се, че са я сложили там само за да ми е неудобно. Той посочи страничната каишка на нагръдника си, задържа дъх и глътна шкембето си, докато Дружелюбния я оправяше. — Благодаря, приятелю, стабилен си като скала! Котва! Ос от спокойствие, около която се въртя лудо. Какво щях да правя без теб?

Дружелюбния не разбра въпроса.

— Същото.

— Не, не. Не същото. Не се познаваме отдавна, но чувствам… че имаме разбирателство. Връзка. Ние с теб си приличаме много.

Понякога Дружелюбния усещаше, че се бои от всяка дума, която трябва да изрече, от всеки нов човек и ново място. Крепеше се, и то едва-едва, само чрез броенето на всичко. Обратно, Коска се носеше по живота като цвят по вятъра. Начинът, по който се смееше, усмихваше се, говореше и караше останалите да го правят, му изглеждаше като магия, също като онази гуркулка Ишри, която се бе появила от нищото.

— Въобще не си приличаме.

— Точно за това говоря! Ние сме пълни противоположности, като земята и въздуха, но и на двамата ни липсва… нещо, което останалите приемат за даденост. Някаква част от машината, която кара човека да се вписва в обществото. И на двамата ни липсват различни зъбни колелца. Но пък може би двамата заедно можем да направим един почти нормален човек.

— Едно цяло от две половини.

— Дори необикновено цяло! Аз никога не съм бил надежден, не, не, недей отрича. — Дружелюбния и не опитваше. — Но ти, приятелю, си твърд като скала, с ясен поглед и целенасоченост. Ти си достатъчно честен, че да направиш и мен… по-честен.

— Изкарах по-голямата част от живота си в затвора.

— Където несъмнено си пръскал повече честност сред най-коравите престъпници на Стирия от всички магистрати! — Коска тупна Дружелюбния по рамото. — Честните хора са такава рядкост, че често ги вземат за престъпници, бунтовници, ненормалници. Какви са били твоите престъпления, освен това, че си различен?

— Първия път лежах седем години за обир. Втория път имаше осемдесет и четири обвинения, включително четиринайсет убийства.

Коска повдигна вежда.

— Но наистина ли беше виновен?

— Да.

Коска се намръщи за момент, после махна с ръка.

— Никой не е съвършен. Да оставим миналото зад нас. — Намести перото за последно и нахлузи шапката си под обичайния странен ъгъл. — Как изглеждам?

Черни ботуши до коляното с огромни златни шпори във формата на бичи глави. Нагръдник от черна стомана със златни украшения. Ръкави от черно кадифе и жълта коприна, с дантела от Сипани на китките. Меч с натруфен предпазител и съответстващ кинжал, окачен абсурдно ниско. Широкопола шапка с жълто перо, бършещо тавана.

— Като сводник, който се е отплеснал във военен магазин.

Коска се ухили слънчево.

— Точно видът, към който се стремя! На работа, сержант Дружелюбен! — Отметна платнището на шатрата и пристъпи на ярката светлина.

Дружелюбния го последва. Вече това му беше работата.

Аплодисментите започнаха в момента, в който се качи на голямата бъчва. Беше наредил всички офицери от Хилядата меча да присъстват и те пляскаха, свиркаха и подвикваха с най-голямо старание. Капитаните най-отпред, лейтенантите зад тях, а знаменосците по периферията. В повечето армии това щяха да са най-добрите и най-умните, най-младите и най-благородните, най-храбрите и идеалистите. Но в наемническата бригада бяха точно обратното. Най-дълго служилите, най-порочните, най-гадните главорези, най-кадърните мародери и най-бързите бегълци. Хората с най-малко илюзии и най-много предателства зад гърба. Със същите качества като Коска, с други думи.

Сесария, Виктус и Андич стояха до бъчвата и пляскаха учтиво. Най-черните негодници от цялата тумба. Ако не се броеше Коска, разбира се. Дружелюбния стоеше наблизо със скръстени ръце и оглеждаше тълпата. Коска се зачуди дали ги брои и реши, че това е крайно вероятно.

— Не, не. Не, не. Оказвате ми твърде голяма чест, момчета! Засрамвате ме с вашата привързаност! — Той махна и аплодисментите заглъхнаха в очакваща тишина. Обгорелите на слънцето, обсипани с белези и следи от болести лица го гледаха с очакване. Гладно, като тайфа разбойници. Каквито и бяха.

— Смели герои от Хилядата меча! — Гласът му изкънтя в светлата сутрин. — Е, да кажем, смели мъже от Хилядата меча! Или само мъже! — Разпокъсан смях и одобрителни викове. — Момчета, всички знаете методите ми! Някои от вас са се били до мен… или по-скоро пред мен. — Още смях. — Останалите са чували за… безупречната ми репутация. — И още. — Знаете, че преди всичко аз съм един от вас. Войник, да! Боец, разбира се! Но такъв, който предпочита оръжието му да е прибрано — изкашля се многозначително и се потупа по чатала — и не го вади за щяло и нещяло! — Плесна дръжката на меча, за всеобщо забавление.

— Нека се знае, че ние сме опитни майстори в славната войнишка професия! Повече от палетата, които лижат благородническите ботуши! Мъже с огромна сила! — Плесна Сесария по рамото. — Мъже с остър ум! — Посочи мазната глава на Андич. — Мъже, жадни за слава! — Наведе пръст към Виктус. — Нека не казват, че не поемаме рискове за славни награди! Но нека рисковете да са колкото се може по-малки, а наградите — по-солидни! — Нова вълна на одобрение.

— Вашият работодател, младият принц Фоскар, искаше да прекосите реката по долния брод и да влезете в кръвопролитна битка с противника… — Нервна тишина. — Но аз отказах! Казах му, че ви е платено да се биете, но че си падате повече по заплащането и по-малко по боя! — Надигаща се радост. — Затова ще намокрим ботуши по-нагоре, срещу по-слаб противник! Каквото и да се случи днес, както и да изглежда, трябва да знаете, че винаги взимам присърце… най-добрите ви интереси! — Потърка пръсти и това предизвика още по-голямо одобрение.

— Няма да ви обиждам, като призовавам за кураж, твърдост, лоялност и чест! Знам, че притежавате всички тези качества в най-висока степен! — Масов смях. — Вървете при отрядите си, офицери от Хилядата меча, и чакайте заповедите ми! Нека Късметът винаги бъде на вашето рамо и на моето! Все пак той идва при тези, които най-малко го заслужават! Нека вечерта ни завари победители! Невредими! И най-вече — богати!

Надигнаха се викове. Щитове и оръжия, ръце в брони и ризници, размахващи се във въздуха юмруци.

— Коска!

— Никомо Коска!

— Да живее капитан-генералът!

Той скочи с усмивка от бъчвата, а офицерите започнаха да се разпръскват. Сесария и Виктус тръгнаха към своите отряди, по-точно сбирщини от предатели, престъпници и главорези. Коска изкачи склона и пред очите му се ширна красивата долина. По краищата й все още се задържаха остатъци от мъгла. Осприя гледаше гордо от планината, още по-красива на дневна светлина. Камъни с цвят на стомана и черно-синя зидария. Медни покриви, позеленели от времето или наскоро поправени и лъщящи на сутрешната светлина.

— Хубава реч — каза Андич. — Ако човек има вкус към такива неща.

— Много мило. Имам.

— Още го можеш.

— Ех, приятелю, виждал си как командирите идват и си отиват. Знаеш, че в началото има щастлив период, след издигането, когато можеш да кажеш и правиш каквото си искаш пред мъжете. Като съпруг в очите на новата му жена веднага след сватбата. Уви, това не продължава безкрайно. Сазине, аз, Муркато, злощастният Верен Карпи, приливът застигна всички ни, с различна скорост, и ни остави предадени или мъртви. И моето време ще дойде пак. В бъдеще ще трябва да работя по-здраво за аплодисменти.

Андич се усмихна зъбато.

— Винаги може да наблегнеш на каузата.

— Ха! — Коска се настани на генералския стол, който бе разположен под една маслина и предлагаше добър изглед към бродовете. — Проклети да са шибаните каузи! Служат само за големи оправдания. Никога не съм виждал хора да действат с такова невежество, насилие и злоба за лична изгода, както когато се ръководят от уж справедлива кауза. — Намръщи се към издигащото се в яркосиньото небе слънце. — Както несъмнено ще се уверим в следващите часове…

Рогонт извади меча си и го вдигна високо.

— Свободни мъже от Осприя! Свободни мъже от Лигата на Осемте! Смели сърца!

Монца обърна глава настрани и се изплю. Речи. По-добре да се движиш бързо и да удряш здраво, вместо да говориш за това. Ако откриеше, че има време за реч преди битка, щеше да реши, че е пропуснала изгодния момент, и да се оттегли в търсене на друг. Човек трябваше да е с доста раздуто мнение за себе си, за да мисли, че думите му могат да променят нещо.

Така че не беше изненада, че Рогонт беше изрепетирал речта си.

— От дълго време ме следвате! Отдавна чакате деня, в който ще докажете храбростта си! Благодаря ви за търпението! Благодаря за куража! Благодаря за вярата! — Изправи се на стремената и вдигна меча още по-високо. — Днес ще се бием!

Нямаше спор, че бе хубава картинка. Висок, силен и красив, с развети черни къдрици. Бронята му бе украсена с блестящи скъпоценни камъни, а металът така излъскан, че чак светеше болезнено. Но и хората му бяха не по-малко спретнати. Тежката пехота в центъра, добре бронирана, под гора от копия и широки мечове, с щитове и сини туники с бялата кула на Осприя. Лека пехота по крилата — с кожени брони и дълги копия. Както и стрелци с лъкове и арбалетчици със стоманени шлемове. Отрядът от Афоя в десния край леко разваляше спретнатата организация — мъжете бяха с различни оръжия и строят им бе разкривен, макар да изглеждаха безкрайно по-спретнато от някогашните подчинени на Монца.

Обърна се назад към кавалерията. Блестяща редица в сянката на най-външната стена. Все мъже от благороден произход, конете с излъскани такъми, шлемове с украси, ярко боядисани кавалерийски пики, до един готови да се спуснат към славата. Като излезли от зле написана приказка.

Тя се изплю пак. В нейния огромен опит чистите мъже бяха най-нетърпеливи да влязат в битка и най-нетърпеливи да избягат.

Рогонт бе зает да издига риториката си до нови висоти.

— Днес стоим на бойното поле! След години хората ще кажат, че тук са се сражавали герои! Тук е била решена съдбата на Стирия! Тук, приятели, на наша земя! Пред нашия дом! Пред древните стени на гордата Осприя! — Ентусиазирани възгласи от най-близките отряди. Монца се съмняваше, че останалите чуват нещо. Повечето сигурно не го и виждаха. За останалите блестящата точица в далечината едва ли правеше много за повдигането на бойния дух.

— Съдбата ви е във ваши ръце! — Съдбата им беше в ръцете на Рогонт, но той я беше проиграл. Сега беше в ръцете на Коска и Фоскар и сигурно щеше да е доста кървава.

— За свободата! — Или за по-добре изглеждащия тиран.

— За чест и слава! — Почетно място в тинята на дъното на реката.

Рогонт дръпна юздите с лявата си ръка и накара жребеца да се изправи на задните си крака. Ефектът беше леко развален от няколкото тежки фъшкии, които паднаха от задника на коня тъкмо в този момент. Херцогът препусна покрай строените роти. Всяка го поздравяваше, когато минаваше покрай нея, с вдигнати копия и викове. Можеше да е впечатляваща гледка. Но Монца го беше виждала и преди и знаеше резултата. Добрата реч не помага много, когато те превъзхождат три към едно. Рогонт се приближи в тръс към нея и останалите от щаба си. Същите натруфени и неопитни мъже, които бе направила за смях в баните на Пуранти. Този път се бяха нагласили за битка, а не за парад. Със сигурност продължаваха да не изпитват топли чувства към нея. Със сигурност не й пукаше.

— Хубава реч — каза тя. — Ако човек има вкус към такива неща.

— Много мило. — Рогонт завъртя коня си и застана до нея. — Имам.

— Не бих предположила. И бронята е много хубава.

— Дар от младата графиня Котарда. — Група дами наблюдаваха от склона в сянката на градската стена. Яздеха странично и носеха пищни рокли и бижута, сякаш щяха да присъстват на сватба, а не на клане. Котарда, бяла като мляко и в жълта коприна, махна срамежливо на Рогонт, който отвърна доста вяло. — Мисля, че чичо й си е наумил да ни жени. Стига да преживея този ден, разбира се.

— Млади влюбени. Сърцето ми пламти.

— Успокой сантименталната си душа. Тя изобщо не е мой тип. Предпочитам жени с повече… дързост. Но пък бронята си е хубава. Незапознат наблюдател може да ме сбърка с някакъв герой.

— Ха. Фаранс е казал, че отчаянието изпича герои и от тричаво брашно.

Рогонт въздъхна тежко.

— Боя се, че няма да има време тестото да се надигне.

— Мислех, че приказките, че имаш проблеми с надигането, са само злостни слухове. — Имаше нещо познато в една дама от свитата на графиня Котарда. Беше облечена по-просто, с дълга шия и грациозна. Тя обърна коня си и заслиза по тревистия склон към тях. Монца усети студена тръпка, когато я позна.

— Какво прави тя тук, по дяволите?

— Карлот дан Айдър? Познаваш ли я?

— Познавам я. — Ако удрянето по лицето в Сипани се броеше.

— Тя е стара… приятелка. — Произнесе думата така, сякаш имаше по-дълбоко значение. — Каза, че животът й е в опасност, и помоли за убежище. Как бих могъл да откажа?

— Щеше, ако беше грозна.

Рогонт сви рамене и издрънча леко.

— Признавам, че съм податлив на красотата като всички мъже.

— Много по-податлив, ваше превъзходителство. — Айдър спря коня си до тях и наклони грациозно глава. — О, кого виждам?! Касапина на Каприл! Мислех, че си само крадла, изнудвачка, убийца на невинни и практикуваща кръвосмешение кака! Сега изглежда и че си войник.

— Карлот дан Айдър, каква изненада! Мислех, че това е бойно поле, но сега замириса на бардак. Какво ли е все пак?

Айдър вдигна вежди към строените отряди.

— Като гледам мечовете, бих предположила… първото? Но сигурно ти си експертът. Видях те в „Кардоти“ и сега тук, еднакво удобно облечена като курва и като войник.

— Странно, нали? Аз нося курвенски дрехи, а ти въртиш курвенски бизнес.

— Може би е по-добре да убивам деца?

— О, достатъчно! — извика Рогонт. — Защо съм прокълнат непрекъснато да съм заобиколен от перчещи се жени? Не забелязвате ли, че имам битка за губене? Сега трябва само онази ужасна Ишри да се появи от задника на коня ми, да ме изплаши до смърт и да завърши триото! Леля ми Сефелин беше същата. Все опитваше да докаже, че има най-голяма пишка от всички в помещението! Ако ще се дърлите, може да го правите и зад стените, но ме оставете да премислям падението си на спокойствие.

Айдър наведе глава.

— Ваше превъзходителство, не исках да се натрапвам. Просто исках да ви пожелая късмет.

— Нямаш ли желание да се включиш в боя? — озъби се Монца.

— Има начини да се сражаваш и без да си цялата в кръв и пот, Муркато. — Наклони се към нея и изсъска. — Ще видиш!

— Ваше превъзходителство! — Напрегнат вик, последван от други. Вълна от възбуда сред конниците. Един от офицерите посочи към хребета от другата страна на долината. На фона на бледото небе се виждаше движение. Монца завъртя коня си натам и започна да оглежда с взетия назаем далекоглед.

Първо се появиха конници. Офицери и знаменосци. Бели флагове с черния кръст на Талинс и имената на битките, бродирани по ръбовете с червен и сребрист конец. Това, че бе замесена в голяма част от победите, изобщо не помагаше. След тях се появи широка колона — маршируваше по кафявата черта на Имперския път, към долния брод.

Челният отряд спря и започна да се разгръща на около половин миля от водата. Откъм пътя се зададоха още колони и започнаха да се подреждат в боен ред из долината. В плана нямаше нищо умно, доколкото Монца можеше да види.

Но те имаха числено превъзходство. Нямаха нужда да са умни.

— Талинс пристигна — промърмори ненужно Рогонт.

Армията на Орсо. Мъже, с които се бе сражавала до миналата година. Беше ги извела до победа при Суит Пайнс. След това ги командваше Ганмарк, преди Столикус да падне отгоре му. А сега ги водеше Фоскар. Притеснителният младеж с рехавата брадица, който се бе смял заедно с Бена в градините на Фонтецармо. Нерешителният младеж, когото се бе заклела да убие. Задъвка устна и плъзна далекогледа по челните редици. Все повече мъже се изсипваха иззад хълма.

— Части от Етрисани и Чезале на десния фланг, малко баолци на левия. — Диваци в кожа и тежки ризници от хълмовете и планините на Източна Стирия.

— Основната част от редовната армия на Орсо. Но къде, о, къде са твоите другари от Хилядата меча?

Монца се намръщи към обсипания с маслинови горички хълм Мензес, разположен над горния брод.

— Залагам си живота, че са там, зад склона. Фоскар ще пресече реката по долния брод и няма да имате избор, освен да го пресрещнете. След като сражението започне, Хилядата меча ще пресекат горния необезпокоявано и ще ви ударят във фланг.

— Много вероятно. Какво ще ме посъветваш?

— Трябваше да се появиш навреме при Суит Пайнс. Или Муселия. Или при Хай Бенк.

— Уви, закъснях за всичките битки тогава. А сега вече е съвсем късно.

— Трябваше да нападнеш по-отдавна. Да рискуваш, докато маршируват по Имперския път от Пуранти. — Монца се намръщи към долината и огромния брой войници от двете страни на реката. — Ти имаш по-малка армия.

— Но по-добра позиция.

— Но си отстъпил инициативата. Загубил си шанса за изненада. Сам си се вкарал в капан. Генералът с по-малката армия трябва да е максимално в офанзива.

— Столикус, а? Не предполагах, че си падаш по четенето.

— Разбирам си от работата, Рогонт, с книги и всичко останало.

— Епични благодарности на теб и приятеля ти Столикус, задето ми описахте как съм се провалил. А някой от вас няма ли да даде идея как да победим?

Монца плъзна очи по терена, прецени ъглите на склоновете, разстоянието от хълма до горния брод, от единия до другия, от градските стени до реката. Позицията изглеждаше по-добра, отколкото беше. Рогонт трябваше да покрие твърде голяма територия, а нямаше достатъчно хора.

— Вече може да направиш само очевидното. Удари ги с всички стрелци, докато преминават, и после с цялата пехота, когато стъпят на брега. Запази кавалерията, за да опита да задържи Хилядата меча, когато се появят. Надявай се да пречупиш Фоскар бързо, докато е още в реката, а после се обърни срещу наемниците. Няма да се бият, ако видят, че шансовете се обръщат. Но пречупването на Фоскар…

Тя гледаше как армията се строява в редици с широчината на брода, а по Имперския път продължаваха да прииждат колони.

— Ако Орсо смяташе, че имаш някакъв шанс, щеше да избере по-опитен и по-малко ценен командир. Фоскар разполага с поне два пъти повече хора в тази част, а само трябва да те задържи. — Монца погледна към склона. Гуркулските жреци наблюдаваха, застанали недалеч от дамите. Слънцето огряваше белите им роби, тъмните им лица бяха намръщени. — Ако пророкът ти е пратил чудо, сега му е времето.

— Уви, изпрати само пари. И мили думи.

— Ще ти трябва повече от мили думи, за да победиш днес — изсумтя Монца.

— На нас ще ни трябва — поправи я той, — след като се биеш до мен. Защо реши да го направиш, между другото?

Защото беше твърде уморена и отвратена да се бие сама повече.

— Явно не мога да устоя на красиви мъже в беда. Когато ти държеше всичките карти, се биех за Орсо. А виж сега.

— Виж ни и двамата. — Той си пое дъх и въздъхна щастливо.

— Защо си толкова доволен, по дяволите?

— А да се отчая ли? — Рогонт се усмихна, хубав и обречен. Може би двете вървяха заедно. — Честно казано, съм облекчен, че чакането свърши, каквито и да са шансовете. Ние, които носим големи отговорности, трябва да се научим на търпение, но на мен никога не ми е било по вкуса.

— Репутацията ти е друга.

— Хората са по-сложни от репутацията си, генерал Муркато. Знаеш го. Днес ще приключим всичко. Без повече закъснения. — Смуши коня си настрани, за да говори с един адютант, и остави Монца сама, прегърбена на седлото, с отпуснати ръце, да се мръщи към хълма Мензес.

Чудеше се дали Никомо Коска е там и се мръщи през далекогледа си.

Коска се мръщеше през далекогледа си към войниците от другата страна на реката. Към враговете — макар да не изпитваше лична вражда към тях. Бойното поле не беше място за вражда. Над армията се вееха сини знамена с бялата кула на Осприя, едно по-голямо бе обшито със злато. Личният флаг на Закъсняващия херцог. Около него имаше конници, както и група дами с пищни тоалети, дошли да гледат битката. Стори му се, че вижда и група гуркулски жреци, макар да нямаше представа какъв интерес биха имали пък те. Чудеше се дали Монцаро Муркато е сред дамите. Представата как седи странично, в дълга коприна, достойна за коронация, го накара да се усмихне, но само за миг. Бойното поле определено не беше място за забавления. Смъкна далекогледа, отпи от манерката и затвори доволно очи срещу слънцето, което проблясваше през листата на маслината.

— Е? — чу се грубият глас на Андич.

— Какво? А-а. Още се подреждат.

— Риграт прати вест, че започват да атакуват.

— Аха! Значи започват. — Коска пак вдигна далекогледа. Челните редици на пехотата на Фоскар бяха съвсем до реката, други бяха съвсем разпръснати из обсипаната с цветя долина, кафявият Имперски път не се виждаше от вървящите по него още бойци. Чуваше се приглушеното тропане на краката им, виковете на офицерите, думкането на барабаните в топлия въздух, което го накара да започне да си тактува с ръка. — Сериозна демонстрация на военна мощ!

Обърна далекогледа към бавно течащата река и отсрещния склон. Силите на Осприя се разгръщаха на стотина крачки от водата. Стрелците се бяха подредили в дълга линия на по-висок терен.

— Знаеш ли, Андич… Имам чувството, че скоро ще станем свидетели на кръвопролитие. Заповядай на мъжете да застанат зад нас. Да речем, на петдесет крачки под билото.

— Но… тогава ще ни видят. Ще загубим изненадата…

— Майната й на изненадата. Нека да видят битката и тя да ги види. Да усетят вкуса на сражението.

— Но, генерале…

— Изпълнявай заповедта, Андич. Не се мотай.

Андич се обърна намръщено и заговори на един сержант. Коска се протегна с доволна въздишка, изпъна крака, после сложи единия си излъскан ботуш върху другия. Хубави ботуши. Не помнеше колко отдавна не е носил хубави ботуши.

Първата редица от хората на Фоскар навлезе в реката. До колене в студената вода, несъмнено намръщени срещу сериозния противник, който бе заел по-висока позиция. Несъмнено уплашени от очакващия ги порой стрели. Да, пресичането на реката беше незавидна задача. Коска бе доволен, че беше успял да се измъкне от нея.

Вдигна манерката на Морвийр и навлажни леко устни.

Тръпката чу далечните заповеди и след тях избръмчаването на няколкостотин тетиви. Черните стрели заваляха върху талинските войници.

Тръпката се намести на седлото и се почеса внимателно по белега. Линиите на нападателите се разкривяваха, отваряха се дупки, падаха знамена. Редиците забавиха ход, някои мъже заотстъпваха. Други напираха напред, за да излязат по-бързо от водата. Страх и гняв, двете страни на една монета. Никой не обича да се движи в гъст строй по лош терен под тежък обстрел. Да стъпваш върху трупове. И на приятели. Да знаеш ужасяващата истина, че един лек полъх може да е разликата между стрела над рамото ти и стрела в лицето.

Разбира се, Тръпката беше виждал достатъчно битки. Цял живот. Разиграваха се пред очите му или ги чуваше в далечината, докато чакаше сигнала, за да свърши своята работа. Беше пресмятал шансовете си, беше крил страха си от тези, които бе водил, и от тези, които бе следвал. Помнеше Черен кладенец и как тичаше през мъглата със свито сърце и се стряскаше от сенките. Кумнур, където бе надал боен вик, заедно с още пет хиляди, докато тичаха надолу по дългия склон. Дънбрек, където следваше Руд Три дървета в щурм срещу Страховития и почти бе дал живота си, за да удържи строя. Битката на Височините и как шанка се изливаха в долината. Как се биеше гръб в гръб с Кървавия Девет в последното меле. Остри спомени, на които можеше да се пореже. Помнеше миризмите, звуците, отчаяната надежда и трескавия гняв.

Талинските сили вече започваха да излизат от водата, а Тръпката изпитваше само любопитство.

Нямаше връзки с нито едната страна. Не тъжеше за мъртвите. Не се боеше за себе си. Докато гледаше как мъжете падат под обстрела, се оригна. Киселината в гърлото му го притесни повече, отколкото ако реката вземеше да придойде и да отнесе всичките тия копелета право в океана. Ако удавеше шибания свят. Не му пукаше за изхода. Това не беше негова война.

Което го караше да се чуди защо е готов да се бие, още повече на губещата страна.

Окото му пробяга от битката към Монца. Тя тупна Рогонт по рамото и Тръпката усети как лицето му пламва, сякаш го бяха зашлевили. Всеки път като говореха, нещо го пробождаше. Вятърът отмести за момент черната й коса и той видя обичайното й мръщене. Не знаеше дали я обича и иска, или просто мрази това, че тя не го желае. Тя беше белегът, който не можеше да спре да чеше, разранената устна, която постоянно дъвчеше, провисналият конец, който не спираше да дърпа, макар да знаеше, че ще си разшие ризата.

Предните редици на Талинс имаха по-лоши проблеми. Опитваха се да излязат на брега, но строят им беше разкъсан от обстрела. Монца извика нещо на Рогонт и той се обърна към един от хората си. Тръпката чу виковете по склона. Заповед за атака. Осприанската пехота наведе вълна от блестящи копия и тръгна. Отначало бавно, после по-бързо, почти тичешком, откъсваха се от продължаващите да стрелят стрелци, надолу по склона, към искрящата вода и талинсците, които опитваха да установят някакъв строй на брега.

Тръпката гледаше как двете страни се сблъскаха. След миг чу и шума, донесен от вятъра. Удряне, дрънчене, тракане на метал, като градушка по обшит с мед покрив. Из въздуха се носеше ръмжене, викове, писъци. Нов залп се стовари върху редиците, които все още се туткаха във водата. Тръпката се оригна отново.

Щабът на Рогонт беше притихнал, всички се взираха към брода ококорени, зяпнали, с пребледнели лица. Талинската армия също разполагаше с арбалетчици и те също започнаха да стрелят, главно срещу пехотата и стрелците, но и към щаба, макар той да бе извън обсега им. Монца излезе малко по-напред и се изправи на стремената, за да вижда по-добре. Взетата назаем броня сияеше матово на сутрешното слънце. Тръпката се намръщи.

По един или друг начин той бе тук за нея. Да се бие за нея. Да я защити. Да оправи нещата между тях. Или за да я нарани, както тя го бе наранила. Стисна юмрук и заби нокти в дланта си. Кокалчетата му бяха натъртени от зъбите на слугата. Със сигурност знаеше, че още не са приключили.

Само бизнес

Плитчините на горния брод искряха под лъчите на сутрешното слънце. Тесен път водеше към няколкото разпръснати къщи на отсрещния бряг, минаваше през овощна градина и се изкачваше по склона към една порта в най-външната стена на Осприя. Не се мяркаше жива душа — цялата пехота на Рогонт беше хвърлена в боя на долния брод. Осприанската кавалерия чакаше в резерв в сянката на стените, но бе твърде малобройна и твърде далече. Пътят на Хилядата меча към победата изглеждаше безпрепятствен. Коска се прозя. Да, това беше най-подходящият момент за атака.

Андич явно мислеше същото.

— Долу става напечено. Време е да тръгваме.

— Рано е още.

— Сигурен ли си?

Коска го изгледа равнодушно.

— Да ти изглеждам несигурен? — Андич изду бузи и се дръпна към офицерите си. Коска се протегна, сплете пръсти на тила си и загледа развоя на битката. — Та за какво говорех?

— За шанса да зарежеш всичко — отвърна Дружелюбния.

— А, да! Имах шанс да зарежа всичко това. Но избрах да се върна. Промяната не е просто нещо, а, сержант? Напълно виждам и разбирам липсата на смисъл, но въпреки това го правя. Дали това ме прави по-добър или по-лош от човек, който мисли, че се е посветил на благородна кауза? Или от човека, който го прави за лична изгода, без никаква мисъл за правилно и грешно? Или пък всички сме еднакви?

Дружелюбния само сви рамене.

— Хората страдат. Раняват ги. Осакатяват ги. Убиват ги. — Със същата емоция можеше да изрежда списък със зеленчуци. — Изкарал съм половината си живот да разрушавам. А другата половина в отчаян стремеж към саморазруха. Не съм създал нищо. Само вдовици, сираци, руини и мизерия, някое и друго копеле и цели бъчви повръщано. Слава? Чест? Пикнята ми струва повече, защото поне тори плевелите. — Но ако целта му бе да разбуди собствената си съвест, тя все още дремеше упорито. — Бил съм се в много битки, сержант Дружелюбен.

— Колко много?

— Десетки? Стотици? Повече? Границата между битка и сражение е много размита. Някои обсади се проточват с множество сблъсъци. Това като една битка ли се брои, или като много?

— Ти си войникът.

— А дори аз не знам отговорите. Във войната няма ясни граници. Та какво казвах?

— За многото битки?

— А, да! Много! И въпреки че винаги опитвам да избегна пряката намеса в сражението, често не успявам. Много добре знам какво е да си в средата на мелето. Свистящи остриета. Разцепени щитове и счупени копия. Блъскане, жега, пот, миризма на смърт. Дребни геройства и жалки злодейства. Потъпкване на горди флагове и гибел на достойни хора. Отсечени крайници, реки от кръв, разцепени черепи, разпилени черва и така нататък. — Той вдигна вежди. — Днес сигурно ще има и приличен брой удавяния, предвид обстоятелствата.

— Колко би предположил?

— Трудно е да съм прецизен. — Коска се замисли за удавените гуркули в канала на Дагоска, смели мъже, отнесени в океана, който изхвърляше труповете им по брега, и въздъхна тежко. — И все пак гледам без някакъв сантимент. Дали е грубо? Дали е от нужните качества за командване? Дали е от подредбата на звездите при раждането ми? Откривам, че съм жизнерадостен пред лицето на смъртта и опасностите. Повече от всякога. Щастлив, когато трябва да съм ужасѐн, възбуден, когато трябва да съм уплашен. Аз съм загадка дори за себе си. Аз съм преобърнат човек, сержант Дружелюбен! — Той се засмя, после въздъхна и замълча. — Отвътре навън и отгоре надолу. Наопаки.

— Генерале. — Андич пак беше дошъл да досажда.

— Какво пак? Опитвам да философствам!

— Рогонт е напълно ангажиран. Цялата пехота се бие с войската на Фоскар. Няма резерви освен никаквата си кавалерия.

Коска се намръщи към долината.

— Виждам, капитан Андич. Всички виждаме ясно. Няма нужда да повтаряш очевидното.

— Ами… ще ги пометем без съпротива. Дай заповедта и ще се погрижа. Няма да имаме по-удобен момент.

— Благодаря, но вече почва да напича. А тук е толкова приятно. Може би по-късно.

— Но защо не…

— Изумявам се, че след толкова години в походи командната верига продължава да ти убягва! Ще ти е много по-спокойно, ако вместо непрекъснато да предвиждаш заповедите ми, просто ги изпълняваш. Това е най-простият военен принцип.

Андич почеса мазната си коса.

— Разбирам концепцията.

— Тогава се дръж адекватно. Намери си сянка, човече. Седни, почини. Спри да търчиш насам-натам. Поучи се от козата ми. Тя да не би да вдига врява?

Козата вдигна глава от тревата и изблея.

Андич сложи ръце на кръста си, намръщи се, погледна към битката, после Коска и козата, след което се отдалечи, като клатеше глава.

— Всички все бързат, бързат. Сержант Дружелюбен, нямаме ли поне миг спокойствие? Нима не мога да поискам спокоен момент под слънцето? Та за какво говорех?

— Защо не напада?

Щом видя Хилядата меча на хълма — малките фигури на хора, коне и копия на фона на синьото сутрешно небе, — Монца разбра, че скоро ще нападнат. Че ще се спуснат по склона, ще минат необезпокоявани през горния брод и ще пометат фланга на Рогонт точно както бе предвидила. И ще сложат кървав край на битката, на Лигата на Осемте и на надеждите й, доколкото съществуваха. Никой не се хвърляше на лесна плячка по-бързо от Никомо Коска. И никой не бе по-хищен от мъжете, които водеше.

Но Хилядата меча седяха на открито и чакаха. Не предприемаха нищо. Междувременно силите на Фоскар се мъчеха по долния брод и брега, защото водата, теренът и наклонът бяха срещу тях, а стрелите продължаваха да се сипят по задните им редици с ужасяваща регулярност. Течението отнасяше телата и ги изхвърляше по брега или из плитчините под брода.

Въпреки това Хилядата меча не помръдваха.

— Защо се показа въобще, щом не възнамерява да атакува? — Монца задъвка устната си и присви очи. — Коска не е глупав. Защо развали изненадата?

Херцог Рогонт само сви рамене.

— Защо се оплакваш? Колкото повече чака, толкова по-добре за нас, нали? Достатъчно грижи си имаме с Фоскар.

— Какво е намислил? — Монца пак погледна към наемниците по билото на хълма, до маслиновата горичка. — Какво е намислило това дърто копеле?

Полковник Риграт дръпна юздите на запенения си кон и спря рязко. Почти падна, докато скачаше от седлото, но успя да измъкне крака си от стремето. Беше потен и вбесен.

— Коска! Никомо Коска! Проклет да си!

— Полковник Риграт! Чудесна утрин, млади приятелю! Надявам се, че всичко е наред?

— Наред? Защо не нападаш? — Риграт посочи към реката с пръст: явно бе загубил бастунчето си. — Ние започнахме отдавна! Положението е напечено!

— Така е. — Коска се наклони напред и стана от генералския стол. — Може би ще е по-добре да не говорим пред мъжете. Не е добре за авторитета. Освен това плашиш козата ми.

— Какво?

Коска потупа нежно животното по гърба.

— Тя е единствената, която ме разбира. Ела в шатрата. Имам плодове! Андич! Ела с нас!

И тръгна, следван от разгневения Риграт и объркания Андич. Минаха покрай Нокау, който пазеше входа с изваден ятаган, и влязоха в прохладната шатра, украсена с флаговете от минали победи. Коска погали едно разкъсано знаме с обгорени краища.

— Флагът, който висеше на стената на Мурис, при обсадата. Наистина ли минаха толкова години? — Обърна се и видя Дружелюбния, който бе влязъл след останалите и стоеше до входа. — Смъкнах го от най-високата стена със собствената си ръка.

— След като го измъкна от ръката на мъртвия герой, който го бе пленил първи — обади се Андич.

— Каква е целта на мъртвите герои, ако не да подадат пленените флагове на по-благоразумните другари от задните редици? — Коска взе купа с плодове от масата и я тикна под носа на Риграт. — Не изглеждаш добре, полковник. Вземи си грозде.

Лицето на треперещия от яд Риграт вече придобиваше цвета на тъмночервеното грозде.

— Грозде? Грозде?! Настоявам да атакувате веднага! Абсолютно настоявам!

— Да атакуваме? — Коска се намръщи. — През горния брод?

— Да!

— Съгласно чудесния план, който изложи снощи?

— Да, по дяволите! Да!

— Честно, нищо не би ме удовлетворило повече. Обожавам добрата атака, питайте всички, но проблемът е… — Той въздъхна и разпери безпомощно ръце. — Взех огромна сума от приятелката на херцог Рогонт да не го правя.

Ишри се появи от нищото. Материализира се от сенките на шатрата и се плъзна покрай древните флагове.

— Здравейте.

Риграт и Андич я гледаха с еднакво изумление.

Коска вдигна очи към потрепващия таван на шатрата и потупа устните си с пръст.

— Изправен съм пред дилема. Морален сблъсък. Отчаяно искам да атакувам, но не мога да нападна Рогонт. Не мога да нападна и Фоскар, защото баща му ми плати прескъпо. Като млад се люшках насам-натам, според посоката на вятъра, но опитвам искрено да се променя, полковник, както вече ви обясних. Така че единственото, което ми остава, е да седя тук. — Той лапна едно зърно грозде. — И да не правя нищо.

Риграт заекна и посегна към меча си, но големият юмрук на Дружелюбния вече бе на дръжката, а в другата му ръка проблясваше нож.

— Не, не, не.

Полковникът замръзна, а Дружелюбния внимателно извади оръжието му и го подхвърли през шатрата.

Коска го хвана във въздуха и замахна няколко пъти пробно.

— Чудесна стомана, полковник. Поздравявам ви за избора на оръжие, за разлика от стратегията.

— Платили са ти от двете страни? За да не се сражаваш? — Андич се усмихна до уши и тупна с ръце Коска по рамената. — Стари приятелю! Защо не ми каза? По дяволите, радвам се, че се върна!

— Сигурен ли си? — Коска заби меча на Риграт в гърдите му, чак до лъскавата дръжка. Андич се облещи, пъпчивото му лице се разкриви, устата му се отвори в опит да изпищи. Но излезе само леко кашляне.

— Мислиш, че можеш да се обърнеш срещу мен? — викна Коска театрално. — Да ме предадеш? Да продадеш стола ми за няколко сребърника, а после да се усмихваш и да ми бъдеш приятел? Сбъркал си, Андич. Фатално. Мога да карам хората да се смеят, но не съм шут.

Палтото на наемника беше пропито с тъмна кръв, треперещото му лице почервеняваше, вените по врата се издуваха. Задраска слабо по нагръдника на Коска, а на устните му избиха кървави мехурчета. Никомо пусна дръжката, обърса длан в ръкава му и го бутна. Андич падна настрани, изстена и спря да мърда.

— Интересно. — Ишри се наведе над него. — Рядко се изненадвам. Мислех, че Муркато ти отне стола. Нима ще я оставиш ненаказана?

— Честно, мисля, че фактите около моето предаване не съответстват на истината. Във всеки случай човек е по-склонен да прости всякакви прегрешения на красива жена, но не и на грозен мъж. Ако има нещо, което абсолютно не търпя, това е нелоялността. Човек трябва да държи на нещо в живота си.

— Нелоялност? — изкрещя Риграт. — Скъпо ще платиш за това предателство, Коска…

Ножът на Дружелюбния влезе и излезе за секунда. От врата на Риграт бликна кръв и опръска пода на шатрата и знамето на Муселия, което Сазине бе отнел при създаването на Хилядата меча.

Риграт се свлече на колене, стиснал врата си, кръвта се стичаше по ръкавите му. Той падна по лице, потрепери за миг и застина. По платнището на пода се засъбира локва, сля се с другата, под тялото на Андич.

— Хм — каза Коска. Беше планирал да иска откуп от семейството на Риграт. Сега едва ли щеше да стане. — Това не беше много… изтънчено, Дружелюбен.

— Ами… — Затворникът се намръщи към кървавия си нож. — Реших… нали разбираш. Да последвам примера ти. Като първи сержант.

— Разбира се. Поемам цялата вина. Трябваше да съм по-изричен. Винаги съм страдал от… неизричност? Има ли такава дума?

Дружелюбния сви рамене. Ишри също.

— Е. — Коска се почеса по врата и погледна трупа на Риграт. — Дразнещ надут и празноглав. Но ако това са престъпления, половината свят трябва да се избеси, начело с мен. Може да е имал множество добри качества, за които да не зная. Сигурен съм, че майка му би казала така. Но това е битка. Жертвите са неизбежни. — Отиде до платнището на входа, пое си дъх, отметна го и изкрещя отчаяно: — Помощ! Моля ви, някой да помогне!

Върна се бързо при трупа на Андич, клекна и се наведе над трупа във възможно най-драматичната според него поза, в мига, в който Сесария дотича в шатрата.

— Дъх Божи! — възкликна капитанът, като видя труповете. Виктус нахълта след него и ахна.

— Андич… — Коска посочи меча, който стърчеше от гърдите му. — Риграт го прободе! — Беше забелязал, че хората в стресови ситуации често повтарят очевидното.

— Викнете лекар! — възкликна Виктус.

— По-добре жрец. — Ишри се приближи към тях от дъното на шатрата. — Мъртъв е.

— Какво стана?

— Полковникът го прониза.

— Коя си ти, по дяволите?

— Ишри.

— Той беше много смел! — Коска нежно докосна опуленото, зинало, оцапано с кръв лице на Андич. — Истински приятел. Хвърли се пред мен и пое удара с гърдите си.

— Андич това? — Сесария не изглеждаше убеден.

— Даде живота си… за да спаси моя. — Гласът на Коска почти секна и той обърса една сълза от окото си. — Хвала на Орисиите, че сержант Дружелюбен беше толкова бърз, иначе и аз щях да съм мъртъв. — Тупна гърдите на Андич и юмрукът му изпляска по топлото, подгизнало от кръв палто. — Аз съм виновен! Аз! Вината е моя!

— Защо? — изръмжа Виктус и кимна към трупа на Риграт. — Защо го направи това копеле?

— Аз съм виновен! — изхленчи Коска. — Взех пари от Рогонт, за да не участваме в битката!

Сесария и Виктус се спогледаха.

— Взел си пари… за да не се бием?

— Огромна сума! Ще бъдат разделени по старшинство, разбира се. — Коска махна с ръка, сякаш това вече нямаше значение. — Сериозно заплащане за всеки човек в гуркулско злато.

— Злато? — избоботи Сесария и повдигна вежди, сякаш Коска бе произнесъл вълшебна дума.

— Бих го хвърлил в океана за още дори само миг с моя добър приятел! Да го чуя да говори отново! Да видя усмивката му. Но никога повече… Завинаги… — Коска свали шапката си, сложи я върху лицето на Андич и наведе глава — безмълвен.

Виктус прочисти гърлото си.

— За колко злато говорим по-точно?

— Огромно… количество. — Коска подсмръкна, раменете му потрепериха. — Колкото ни плати Орсо, за да се бием за него.

— Андич е мъртъв. Тежка цена. — Но Сесария явно вече пресмяташе ползите.

— Много тежка. Твърде тежка. — Коска бавно се надигна. — Приятели… ще се погрижите ли за погребението? Трябва да видя как се развива битката. Трябва да продължим. Заради него. Поне да не е загинал напразно.

— А парите? — попита Виктус.

Коска потупа капитаните по раменете.

— Благодарение на пазарлъка ми няма нужда да се бием. Днес Андич ще е единствената жертва от Хилядата меча. Може да се каже, че умря за всички ни. Сержант Дружелюбен! — Коска се обърна и тръгна към ярката слънчева светлина. Ишри се плъзна беззвучно до лакътя му и измърмори в ухото му:

— Страхотно представление. Трябвало е да станеш актьор, а не генерал.

— Между двете има по-малко разлики, отколкото си представяш. — Коска отиде до генералския стол и се отпусна, внезапно уморен и раздразнен. След дългите години, през които мечтаеше да отмъсти за Афиери, резултатът беше незадоволителен. Имаше ужасна нужда от питие. Посегна за манерката на Морвийр, но беше празна. Намръщи се към долината. Армията на Талинс беше ангажирана в люта битка на около половин миля по протежението на реката и очакваше помощ от Хилядата меча. Помощ, която нямаше да дойде. Талинсците бяха повече, но осприанците устояваха и дори ги натикваха в плитчините. Голямо меле, от което бродът направо преливаше от тела.

— Вие, гуркулите, мислите, че всичко си има цел, нали? — въздъхна Коска. — Че Бог има план и така нататък?

— Така казват. — Черните очи на Ишри се стрелнаха от долината към него. — Какъв мислиш, че е Божият план, генерал Коска?

— Отдавна подозирам, че основната цел на Бог е да ме дразни.

Тя се усмихна. Или поне устата й се разкриви и се видяха острите й бели зъби.

— Гняв, параноя и епичен егоцентризъм в едно изречение.

— Всички положителни качества за велик военен стратег… — Той изви глава и се намръщи към хребета зад талинските линии. — А, ето ги. Точно навреме. — Първите флагове вече се виждаха. Първите проблясващи копия. Предните части на, както изглеждаше, сериозна армия.

Съдбата на Стирия

— Там, горе. — Показалецът на Монца — и кутрето й, разбира се — посочи към билото. Идваха още войници, на около миля-две южно от мястото, откъдето се бяха появили талинсците. Много повече войници. Явно Орсо беше запазил няколко изненади. Може би подкрепления от Съюза. Монца осмука зъбите си и се изплю. От бледи надежди към никакви. Малка стъпка, но никой не се радва да я направи. Знамената горе уловиха вятъра за момент и се развяха и тя се намръщи. Свали далекогледа, разтърка око и погледна отново. Не можеше да сбърка Раковината на Сипани.

— Сипанци? — Допреди миг най-неутралните хора на света. — Защо, по дяволите, се бият за Орсо?

— Откъде накъде за Орсо? — Рогонт се усмихваше като крадец, гепил най-тлъстата кесия в кариерата си. Разпери ръце. — Наслаждавай се, Муркато! Това е чудото, което поиска!

Тя примигна.

— На наша страна ли са?

— Определено. И точно в тила на Фоскар! А най-ироничното е, че всичко е благодарение на теб.

— На мен?

— Изцяло на теб! Помниш ли конференцията в Сипани, организирана от онзи надут пуяк, така наречения крал на Съюза?

Голямата процесия по претъпканите улици. Тълпата, приветстваща Рогонт и Салиер и освиркваща Арио и Фоскар.

— Нямах намерение да сключвам мир. Не повече от Арио и Фоскар. Единствената ми цел беше да привлека дъртия канцлер Соториус на моя страна. Опитах да го убедя, че след като победи Лигата на Осемте, херцог Орсо няма да спре алчността си пред границите на Сипани само защото е неутрален. Че след като младата ми глава падне, неговата побеляла ще е следващата.

Съвсем вероятно. Неутралитет даваше толкова защита срещу Орсо, колкото и срещу шарката. Амбициите му нямаха спиране. Една от причините, поради която беше толкова добър работодател, преди да опита да я убие.

— Но старецът стискаше скъпоценния си неутралитет, както капитан на потъващ кораб руля, и не можах да го убедя. Трябва да призная със срам, че се отчаях напълно и мислех сериозно да избягам от Стирия, за да изчакам по-добри времена. — Рогонт затвори очи и обърна лице към слънцето. — И тогава, о, щастлив ден, о, каква щастлива случайност… — Отвори очи и погледна право към нея. — Ти уби принц Арио.

Черна кръв, шуртяща от бледото гърло. Тялото, падащо през прозореца. Огън и пушек в горящата сграда. Рогонт се усмихваше самодоволно, като фокусник, обясняващ номера си.

— Соториус беше домакин. Арио бе под негова защита. Старецът знаеше, че Орсо никога няма да му прости смъртта на сина си. Знаеше, че Сипани е обречен. Освен ако Орсо не бъде спрян. Същата вечер сключихме договор, докато Къщата за удоволствия „Кардоти“ догаряше. Канцлер Соториус тайно включи Сипани в Лигата на Деветте.

— Девет — промърмори Монца, докато гледаше как сипанците слизат по полегатия склон към бродовете и почти незащитения тил на Фоскар.

— Дългото ми отстъпление от Пуранти, което ти смяташе за грешка, беше за да му дам време да се подготви. Отдръпнах се нарочно в този малък капан, за да играя примамка в по-голям.

— По-умен си, отколкото изглеждаш.

— Не е трудно. Леля ми винаги казваше, че изглеждам като идиот.

Монца се намръщи към неподвижните фигури на хълма Мензес.

— Ами Коска?

— Някои хора не се променят. Прие голяма сума от гуркулските ми приятели, за да не участва в битката.

Монца внезапно осъзна, че явно не разбира света толкова добре, колкото си мислеше.

— Аз му предложих пари. Той не прие.

— Сериозно? А уж преговорите са ти силата. Не е приел пари от теб. Но явно Ишри е по-убедителна. Войната е острият край на политиката. Остриетата убиват хора, но само думите могат да ги раздвижат. Добрите съседи са подслон в бурята. Цитат от Ювенс. „Принципите на Изкуството“. Може да е празнодумство, но частта за упражняването на власт е доста интригуваща. Трябва да четеш повече, генерал Муркато. Познанията ти са твърде… откъслечни.

— Започнах късно — изръмжа тя.

— Библиотеката ми е на твое разположение, след като изколя врага и покоря Стирия. — Той се усмихна към брода, където армията на Фоскар беше в сериозна опасност да бъде обкръжена. — Разбира се, ако войниците на херцог Орсо имаха по-опитен командир от младия принц Фоскар, нещата можеше да се развият другояче. Съмнявам се, че човек със способностите на генерал Ганмарк щеше да се набута така в капана. Или дори някой с дългия опит на Верния Карпи. — Той се наведе към нея и се усмихна самодоволно. — Но пък напоследък Орсо имаше доста злощастни загуби в командния състав.

— Радвам се, че съм помогнала.

— О, нямаше да успея без теб. Сега само трябва да удържим долния брод, докато съюзниците ни от Сипани стигнат реката, да премажем войската на Фоскар и да удавим амбициите на херцог Орсо в плитчините.

— Само това ли? — Монца се намръщи към водата. Силите на Афоя, облечени в червено-кафяво, на далечното дясно крило, бяха леко изтикани от брега. Не повече от двайсет крачки през калта, но достатъчно, за да дадат предмостие на талинсците. Освен това някои от баолците бяха преплували по-дълбоката вода нагоре по течението и идваха откъм фланга.

— Да, и както изглежда, сме на път да… О! — Рогонт също ги видя. — Ох! — От сражението започваха да се откъсват мъже и да се насочват към града.

— Изглежда, храбрите ти съюзници от Афоя се умориха от гостоприемството ти.

Настъпилата в щаба на Рогонт след появата на съюзниците от Сипани радост се топеше, защото все повече точици от войската на Афоя се разпръскваха във всички посоки. Над тях стрелците развалиха строя и взеха да поглеждат нервно към града. Със сигурност не искаха да се запознаят отблизо с мъжете, върху които сипеха стрели през последния час.

— Ако баолците пробият, ще ударят хората ти във фланг, ще пометат строя и ще си разгромен.

Рогонт задъвка устната си.

— Сипанците са само на половин час.

— Значи ще дойдат тъкмо навреме, за да преброят труповете ни. А после и своите.

Той погледна нервно към града.

— Може би да се оттеглим зад стените…

— Няма време… Дори за толкова умел в отстъпването херцог.

Той пребледня.

— Какво да правим?

Сякаш внезапно тя започна да разбира света перфектно. Извади меча си — кавалерийски меч, който бе взела от оръжейната на Рогонт. Съвсем обикновен, тежък и смъртоносно наточен. Очите на херцога пробягаха по него.

— Аха. Това значи.

— Да. Това.

— Явно идва време, когато човек трябва да захвърли благоразумието. — Рогонт стисна зъби. — Кавалерия! След мен… — Гласът му заглъхна хрипливо.

„Силният глас на генерала струва колкото цял полк“, пишеше Фаранс.

Монца се изправи на стремената и изкрещя с цяло гърло:

— Кавалерията! Пригответе се за атака!

Щабът на херцога се размърда, благородниците заразмахваха мечове. Ездачите започнаха да оформят дълги редици, псуваха и викаха, оправяха каишките на шлемовете и смъкваха забралата. Конете пръхтяха и риеха земята с копита.

Баолците пробиваха сериозно. Промъкваха се през дупките в десния фланг на Рогонт като вълна през стена от пясък. Монца чуваше острите им бойни викове, докато пъплеха по склона, виждаше окъсаните им знамена и проблясващия метал. Стрелците започнаха да захвърлят лъковете и затичаха към града, смесвайки се с мъжете на Афоя и някои разколебани осприанци. Винаги се изумяваше колко бързо се разпада една армия, щом настъпи паника. Като ключов камък на мост. Махаш го и солидната структура става на руини за миг. Бяха на прага на такъв момент, усещаше го.

Усети и как някакъв конник застава до нея. Тръпката. Изгледа я в очите, с брадва в едната ръка, с юздите и тежкия щит в другата. Не носеше броня, беше само по риза със златни шевици на ръкавите. Онази, която му бе избрала. Ризата за Бена. Не му отиваше. Като нашийник със звънчета на бойно псе.

— Мислех, че си тръгнал към Севера.

— При всичките пари, които ми дължиш? — Окото му се плъзна към долината. — Никога не съм бягал от сражение.

— Добре. Радвам се, че си тук. — Беше вярно, поне за момента. Ако не друго, поне имаше полезния навик да й спасява живота. Извърна очи, когато погледна към нея. А и беше време да тръгват.

Рогонт вдигна меча си и обедното слънце се отрази в огледалното острие, сякаш от него излизаше огън. Точно като в приказките.

— Напред!

Конниците тръгнаха едновременно, сякаш бяха едно-единствено огромно животно. Сърцето на Монца се разтупка. Заля я гъделичкащата смес от страх и радост, че мисленето е свършило и вече остава само действието.

Баолците ги забелязаха и се опитаха трескаво да формират някакъв строй. Монца виждаше озъбените им лица в моментите, когато светът замръзваше. Дългокоси мъже с очукани ризници.

Ездачите от двете й страни наведоха пиките си и преминаха в тръс. Студеният въздух влизаше в носа на Монца, боцкаше пресъхналото й гърло и пареше в дробовете. Тя не мислеше за болката и за нуждата от хъск. Не мислеше за това, което бе направила и в което се бе провалила. Не мислеше за мъртвия си брат и за мъжете, които го бяха убили. Просто препускаше към баолците, които вече се огъваха. Бяха уморени от сражението и тичането нагоре. А връхлитащата срещу теб кавалерия наистина изнервя.

Полуформираният им строй почна да се разпада.

— Атака! — извика Рогонт. Монца изкрещя с него и чу крясъка на Тръпката, както и виковете на останалите от редицата.

Пришпори коня си и той се впусна надолу по склона в разтърсващ галоп. Копитата трополяха по земята, във въздуха се вдигаше кал и трева. Долината се люшкаше около Монца, реката се приближаваше на подскоци. Примижа срещу вятъра, очите й се напълниха със сълзи. Примигна и за момент светът се размаза, след което отново стана безпощадно ясен. Видя как баолците хвърлят оръжията си и побегнат. В следващия миг кавалерията се вряза в тях.

Вятърът свистеше в ушите й, копитата громоляха. Тя крещеше, смееше се и крещеше. Посече някакъв мъж, пропусна следващия и насмалко да падне от коня.

Минаха през баолците като ураган и оставиха просека от окървавени тела. Строшените пики бяха захвърлени и вече играеха мечовете. Наклонът се изравни, защото доближаваха реката.

Нов талински отряд бе започнал да напредва през пробива на баолците. Добре бронирана тежка пехота. Извъртяха щитовете и натиснаха фланга на осприанския строй. Мъжете се напъваха да ги удържат, но численото превъзходство бе на страната на противника, защото все повече войници излизаха от реката и разширяваха пролуката.

Рогонт — блестящата му броня бе опръскана с кръв — посочи с меча си натам и извика нещо, но никой не го чу. Нямаше значение. Вече нямаше спиране.

Талинсците бяха формирали клин около развято бяло знаме с черен кръст. Офицерът до него махаше бясно във въздуха и даваше заповеди за предстоящата атака. Монца за момент се зачуди дали са се срещали. Мъжете с блестящи брони в челото на клина коленичиха и насочиха копията си напред. Онези отзад все още бяха заети с осприанската пехота.

Монца видя как откъм брода полита облак стрели. Намръщи се, докато прелитаха покрай нея, и затаи дъх, макар да нямаше смисъл. Затаяването на дъх нямаше да спре стрела.

Не беше усетила, че си е прехапала езика. Изплю кръвта и пришпори коня.

— Трябваше да си останем фермери — прошепна.

Талинската войска беше точно пред нея.

Тръпката не знаеше откъде се взимат нетърпеливите глупаци във всяка битка, но винаги ги имаше предостатъчно. Този път насочиха конете си право към белия флаг в острието на клина, където копията бяха готови да ги посрещнат. Първият кон спря рязко и направи крачка назад, а ездачът едва се удържа. Следващият го блъсна отзад и го отпрати заедно с ездача му към блестящите остриета. Още един кон спря рязко и хвърли ездача си в калта, където мъжете от предната редица го намушкаха безпроблемно.

По-разумните конници обикаляха клина, като поток стърчаща скала, и удряха по фланговете, където копията не бяха наведени срещу тях.

Монца тръгна наляво и Тръпката я последва.

В ума му изплуваха думите на Черния Дау. Няма по-добро време да убиеш човек от битката. Още повече ако е от твоите хора. Тръпката се изправи на стремената, замахна и заби брадвата в лицето на някакъв пешак. Замахна на другата страна и я стовари върху нечий щит. Пешакът падна. Може и да беше от хората на Рогонт, но Тръпката нямаше време да мисли кой от кои е.

Убий всички пехотинци. Убий всички на коне, които ти пречат.

Убий всички.

Нададе бойния си вик. Онзи, който бе изкрещял при стените на Адуа, когато бяха стреснали гуркулите само с крясъци. Високият вой на ледения Север, макар гласът му да бе пресипнал. Заудря, без да гледа къде, какво и кога.

Пресипналият му глас крещеше на северняшки:

— Умрете! Умрете! Обратно в калта, твари!

Ушите му бяха изпълнени с безумен трясък и ръмжене. Около него кипеше море от мушкащи оръжия, дрънчащи щитове, проблясващ метал, строшени кости, плискаща се кръв, гневни или ужасени лица. Той удряше и ги разсичаше като обезумял касапин.

Беше целият в пот, и не само заради яркото слънце. Напред, и още напред, все към реката, оставяйки кървава пътека от мъртви хора и мъртви коне. Мелето се поразреди и той премина от другата страна. Пред него бягаха разпръснати мъже. Пришпори коня си между двама и нагази в плитката вода. Посече единия между раменете, замахна на обратно и заби брадвата дълбоко във врата на другия.

Наоколо беше пълно с ездачи, копитата на конете им вдигаха фонтани от блестящи пръски. Видя Монца, още по-напред. Конят й беше нагазил в по-дълбока вода, острието на меча й проблясваше, докато се вдигаше и спускаше за удар. Щурмът затихваше. Уморените коне се въртяха в плитчините. Ездачите се навеждаха и сечаха, а пехотинците мушкаха към тях с копия или посичаха краката на конете им с мечове. Някакъв ездач беше паднал във водата и се мяташе отчаяно, украсата на шлема му беше счупена. Войниците около него го удряха с боздугани.

Тръпката изръмжа, защото някой го дръпна назад за ризата и я разпра, мъчеше се да се покатери зад него. Той удари с лакът, но не можа да го улучи. Онзи сграбчи обезобразената част на лицето му, ноктите се забиха в мъртвото око. Тръпката изръмжа, извъртя се, опита да замахне с другата си ръка, но щитът му пречеше. Хвана го, остави се противникът му да го събори от коня, извъртя се в плиткото и се надигна на колене.

Някакъв младеж с кожена броня беше паднал до него, мократа му коса беше полепнала по лицето му. Гледаше нещо проблясващо в ръката си. Приличаше на око. Покритието на изкуственото око на Тръпката.

Момчето вдигна поглед и двамата се взряха един в друг. Тръпката усети движение зад себе си, приклекна и почувства вятъра в мократа си коса, когато собственият му щит прелетя над главата му. Завъртя се и брадвата му сцепи нечии ребра, плисна кръв. От силния замах залитна и пльосна на крачка-две встрани.

Обърна се и видя, че младежът го напада с нож. Тръпката се хвърли към него и успя да хване китката му. Паднаха с плясък в студената вода. Ножът одраска рамото му, но той беше по-едър и по-силен и затисна младежа. Отпусна хватката на брадвата, така че да я хване точно под острието. Младежът също го бе хванал за китката, но нямаше сила да го спре. Тръпката стисна зъби и изви брадвата, така че тежкото острие да пререже гърлото.

— Не — прошепна момчето.

Трябваше да го каже преди битката. Тръпката натисна с цялата си сила, ръмжеше и пъшкаше. Очите на момчето се изцъклиха, металът се забиваше бавно в гърлото му, разширяваше алената рана все повече. Кръвта пръскаше на лепкави тласъци по ръката на Тръпката, по ризата му, изливаше се в реката и тя я понасяше надолу. Младежът потрепери за момент с отворена окървавена уста и се отпусна, взрян в небето.

Тръпката се надигна. Разпраната риза му пречеше, подгизнала от кръв и вода. Доразпра я и я смъкна. Огледа се, примижал от яркото слънце. Мъже и коне се блъскаха в искрящата река, но гледката беше размазана. Наведе се и измъкна брадвата от полуотрязаната глава на момчето. Увитата с кожа дръжка легна в извивките на дланта му като ключ в ключалка.

Той зашляпа из водата, търсеше още врагове. Търсеше Муркато.

Приливът на сила, предизвикан от атаката, се оттичаше бързо. Гърлото на Монца беше надрано от крясъци, краката й бяха схванати от стискане на коня. Кръвта пулсираше зад очите й. Завъртя коня, без да е сигурна къде е изток и къде запад. Вече нямаше значение.

„По време на война няма ясни посоки“, пишеше Вертурио.

В брода пък съвсем нямаше посоки. Само ездачи и пехотинци, вкопчени в стотици смъртоносни, безумни схватки. Вече трудно се различаваше приятел от враг, а тъй като почти никой не си правеше труда, нямаше и голямо значение. Смъртта можеше да дойде отвсякъде.

Видя копието, но твърде късно. Конят потръпна, когато острието се заби в тялото му, точно до крака й, и се олюля. Копието се заби по-дълбоко, топлата кръв на коня швирна по крака й. Монца изпищя безпомощно и падна, кракът й се заплете в стремето. Мечът изскочи от ръката й.

Беше под водата, около лицето й плуваха мехурчета. Студ. И страх. Успя да подаде глава за миг. Излезе от мрака и звукът от битката отново изпълни ушите й. Пое си дъх, глътна вода, закашля се и пробва отново. Хвана седлото с лявата си ръка и опита да се измъкне, но кракът й беше затиснат под потръпващия кон.

Нещо я удари по челото и тя потъна за миг, замаяна, отпусната. Дробовете й горяха, а ръцете й сякаш бяха от кал. Надигна се отново, колкото да си поеме дъх. Синьото небе с бели облачета по него се залюля също както когато падаше от Фонтецармо.

Слънцето проблесна ярко, докато си поемаше дъх, и се размаза, когато реката се спусна върху лицето й. Нямаше сили да се измъкне от водата. Дали и последните моменти на Верния Карпи бяха такива?

Ето го правосъдието.

Черна фигура закри слънцето. Тръпката — стори й се висок десет стъпки — се надвеси над нея. Нещо блестеше ярко в кухината на окото му. Той бавно вдигна крак и се намръщи, водата се стичаше по лицето му. За момент Монца беше сигурна, че ще стъпи на врата й и ще я натисне надолу. След това кракът му стъпи до нея и разплиска водата. Чу го как пъшка и дърпа коня. Усети как тежестта постепенно се отдръпва от крака й. Заръмжа и започна да се върти. Нагълта вода и се закашля, но накрая успя да се измъкне и се надигна на четири крака.

Трепереше. Искрящата вода стигаше до лактите й. От мократа й коса падаха капки.

— Мамка му! — прошепна Монца. Всеки дъх разкъсваше натъртените й ребра. — Мамка му!

— Идват — чу гласа на Тръпката. Усети как ръката му се впи под мишницата й и я вдигна. — Намери си меч.

Монца залитна под тежестта на мокрите дрехи и бронята към някакъв труп, спрян от голяма скала. От каишката на китката му висеше тежък боздуган. Тя го измъкна с треперещи пръсти, прибра и дългия нож от колана му.

Точно навреме. Някакъв брониран мъж се приближаваше предпазливо, намръщените му малки очички надничаха над ръба на щита. Мокрият меч стърчеше настрани. Тя отстъпи, преструвайки се на довършена. Нямаше нужда да се преструва много. Мъжът направи крачка напред и Монца го нападна. Не беше точно подскок — едва успяваше да задвижи крака във водата, за да последват тялото.

Замахна с боздугана и удари щита му. Ръката я заболя чак до рамото. Изръмжа, пробва да го наръга, но ножът удари бронята и се отплесна. Щитът я блъсна и тя залитна назад. Видя замахването на меча и беше достатъчно съобразителна, за да се наведе. Размаха безуспешно боздугана и изгуби равновесие. Мечът се вдигна.

Видя лудешката усмивка на Тръпката зад мъжа и слънцето по червеното острие на брадвата му. Оръжието разцепи бронираното рамо на войника чак до гърдите и опръска лицето на Монца с кръв. Тя отстъпи назад, избърса я с ръкав и се огледа.

Войниците наоколо бяха спрели да се сражават. Стояха до колене във водата или в седлата и се оглеждаха. Тръпката я гледаше, брадвата висеше от ръката му. Беше гол до кръста, бялата му кожа беше омазана с кръв. Покритието на окото му беше паднало и металната сфера в кухината блестеше на обедното слънце.

— Победа! — изкрещя някой. Мокра, трепереща и замаяна, Монца видя как някакъв мъж на кафяв кон в средата на реката се бе изправил на стремената и вдигаше високо блестящия си меч. — Победа!

Залитна. Тръпката пусна очуканата си брадва и я подхвана. Тя се притисна към него. Дясната й ръка около рамото му, лявата отпусната, все още стискаща боздугана, само защото не можеше да отвори пръстите си.

— Победихме — прошепна тя и усети, че се усмихва.

— Победихме. — Тръпката я стисна силно и почти я вдигна във въздуха.

— Победихме.

Коска свали далекогледа, примигна и разтърка очи. Лявото почти не виждаше, защото мижеше от около час, а другото от постоянното взиране в далекогледа.

— Това беше. — Размърда се на генералския стол. Панталоните му бяха мокри от пот и шевът се беше наврял в задника му. — Бог се усмихва на резултатите. Нали така казвате в Гуркул?

Мълчание. Ишри се бе изпарила също така незабелязано, както се появяваше. Коска се обърна на другата страна, към Дружелюбния.

— Добро представление, а, сержант?

Затворникът вдигна поглед от заровете, намръщи се към долината и не каза нищо. Навременната атака на херцог Рогонт беше запушила пробойната в линиите му.

Кавалерията бе премазала баолците и бе пробила дълбоко в талинския строй. Нещо нехарактерно за Закъсняващия херцог. Всъщност Коска беше странно доволен да види коравата ръка, или по-скоро юмрук на Монцаро Муркато зад това.

Осприанската пехота бе успяла да блокира напълно източния бряг на долния брод, след като опасността за фланга й беше напълно премахната. Новите съюзници от Сипани се бяха доближили и след кратко сражение със стъписания ариергард на Фоскар бяха на път да овладеят и западния бряг. Половината войници на Орсо, или поне тези, които не лежаха мъртви по бреговете и не отплуваха с лица надолу към океана, бяха заклещени в реката и сваляха оръжие. Останалите бягаха — разпръснати точици по зелените западни склонове на долината. Същите склонове, по които бяха марширували толкова горди, уверени в победата, само преди няколко часа. Кавалерията на Сипани, с блестящи на обедното слънце брони, обикаляше и ги довършваше.

— Всичко свърши, а, Виктус?

— Така изглежда.

— Любимата част на всички. Разгромът. — Освен ако не си на страната на губещите, разбира се. Коска гледаше бягащите по огазената трева войници и се насили да потисне потна тръпка от спомена за Афиери. — Нищо не е по-добро от един хубав разгром, а, Сесария?

— Кой би помислил? — Едрият мъж поклати бавно глава. — Рогонт победи.

— Великият херцог Рогонт наистина се оказа крайно непредсказуем и изобретателен джентълмен. — Коска се прозя и се протегна. — Допада ми. Нямам търпение да работим заедно. Може би трябва да помогнем с разтребването. — Имаше предвид претърсването на мъртвите. — Има пленници за откупване. — Или за убиване и ограбване, в зависимост от социалния статус. — Неохраняван обоз, който трябва да се плени, инак провизиите ще се развалят от топлото. — Защото щеше да бъде опожарен и разграбен, преди да го докопат.

Виктус се усмихна зъбато.

— Ще се погрижа за това.

— Направи го, смели капитан Виктус, направи го. Слънцето вече започва да се спуска и е време мъжете да се раздвижат. Ще ме е срам, ако след време поетите кажат, че Хилядата меча са били в битката за Осприя… и не са направили нищо. — Коска се усмихна широко, този път искрено. — Не е ли време да хапнем?

За победителите…

Черния Дау казваше, че единственото по-хубаво от битка е битка и после шибане. Тръпката нямаше как да не се съгласи. И тя също. В крайна сметка го очакваше, когато той се вмъкна в тъмната стая, гола като бебе, протегната на леглото, с ръце зад главата и един дълъг гладък крак, сочещ към него.

— Защо се забави? — попита и разлюля бедра.

Принципно се смяташе за съобразителен, но в момента единственото движещо се нещо беше чепът му.

— Аз… — Не мислеше за нищо освен за тъмните косъмчета между краката й. Гневът му бе изтекъл като бира от пробита делва. — Бях… — Затвори вратата с крак и тръгна бавно към нея. — Няма значение, нали?

— Не особено. — Тя се плъзна от леглото и започна да разкопчава взетата назаем риза, сякаш се бяха уговорили предварително.

— Не мога да кажа, че го очаквах… — Тръпката посегна към нея, почти уплашен да я докосне, за да не се окаже, че сънува. Прокара пръсти по голата й ръка. — Не и след последния ни разговор.

Тя зарови пръсти в косата му и придърпа главата му към себе си. Целуна го по врата, след това по брадичката и накрая по устата.

— Да се махна ли? — Тя засмука устата му.

— Не, по дяволите. — Гласът му беше съвсем пресипнал.

Тя откопча колана и извади члена му. Започна да го търка с ръка, панталоните му се свлякоха бавно на коленете, катарамата издрънча на пода.

Устните й се плъзнаха по гърдите му, по корема, езикът загъделичка пъпа. Ръката й се плъзна под топките му, хладна и гъделичкаща, и Тръпката изпищя почти като жена. Чу засмукващия звук на устните й и се приведе с омекнали колене и висящо чене. Главата й започна да се клати леко и той задвижи бедра в такт, без да мисли, квичеше като прасе пред корито с помия.

Монца обърса уста с обратната страна на ръката си и намръщено го поведе към леглото. Той целуваше врата и гърдите й и ръмжеше като куче, намерило кокал. Монца вдигна крак и го уви около гърба му. Той се намръщи, лявата част на лицето му бе в сянка, а дясната леко осветена от играещия пламък на лампата. Прокара бавно пръст по белезите на ребрата й. Тя плесна ръката му.

— Казах ти. Паднах в пропаст. Сваляй си панталоните.

Той се извъртя нетърпеливо и ги оплете около глезените си.

— Проклятие! Мамка му! Ах!

Най-накрая ги събу и тя го събори по гръб и се покатери отгоре му. Едната му ръка се плъзна по бедрото й, влажните пръсти заиграха между краката й. Тя остана така, надвесена над него, ръмжеше в лицето му и усещаше накъсания му дъх. Търкаше се в ръката му и усещаше втвърдяващия се член до бедрото си…

— Чакай! — Той се надигна намръщено и издърпа кожата на члена си. — Така. Давай!

— Аз ще кажа кога. — Монца се наведе напред на колене, намери мястото и се плъзна леко назад, нито вътре, нито навън.

— Ох. — Той се размърда на лакти и се притисна към нея.

— Ах. — Монца се наведе и косата й погъделичка лицето му. Той се усмихна и щракна със зъби.

— Ъ-ъ-ъх. — Тя натика палец в устата му и дръпна главата му настрани. Той го засмука, захапа го, хвана китката й, облиза ръката й, брадичката и накрая езика.

— А-ах. — Монца започна да се отпуска надолу, усмихна се, изръмжа и чу как той изръмжа насреща.

— Ох.

Беше хванала основата на члена му с ръка и се търкаше с главичката, нито вътре, нито вън, винаги по средата. Другата беше зад главата на Тръпката и го притискаше към циците й. Той ги стисна и захапа.

Пръстите й се плъзнаха по брадичката и нагоре към изгорената буза, галеха нежно, гъделичкаха, дращеха. Тръпката усети внезапен прилив на гняв. Сграбчи китката й и стисна. Извъртя я на колене, изви ръката зад гърба й и я накара да наведе лице към завивките.

Ръмжеше нещо на северняшки, но нямаше представа какво. Усещаше изгаряща нужда да я нарани. Да нарани себе си. Хвана я с другата ръка за косата и блъсна главата й към стената. Заръмжа и се заклати зад нея, а тя застена. Ръката й, все още извита болезнено, го придърпваше по-близо, по-навътре.

Стенеха унесено. Леглото стенеше с тях.

Монца се друсна още няколко пъти. Всеки път той надаваше лек стон и извиваше глава назад. Тя ръмжеше през стиснати зъби, мускулите й се свиваха болезнено и се отпускаха бавно. Замря за момент, приведе се, отпусната като мокри листа, дъхът постепенно се върна в гърлото й. Намръщи се, а той потрепери и се друсна още веднъж. Монца се измъкна от него, хвана чаршафа и се избърса. Той лежеше по гръб, потните му гърди се издуваха и спадаха. Беше разперил широко ръце и се взираше в тавана.

— Значи това бил вкусът на победата. Ако знаех, щях да рискувам по-рано.

— Не, нямаше. Ти си Закъсняващия херцог, не помниш ли?

Той хвана омекналия си член и го размята насам-натам.

— Е, за някои неща е по-добре да си бавен…

Тръпката отпусна пръстите си, още изтръпнали и схванати от стискането на брадвата. Бледите следи по китката й постепенно порозовяха. Той седна, трепереше, болящите мускули се отпускаха, дъхът му се връщаше. Похотта му бе изчезнала, а заедно с нея и гневът. Поне засега.

Огърлицата от червени камъни изтрака, когато тя се завъртя към него. Легна по гръб, с меки цици, потни бедра и нежни ключици. Намръщи се и започна да си разтрива китката.

— Не исках да те нараня — изръмжа той. Излъга, разбира се, но не му пукаше.

— О, не съм толкова крехка. И можеш да ме наричаш Карлот. — Погали нежно устните му с пръст. — Мисля, че вече се познаваме достатъчно добре.

Монца се измъкна от леглото и тръгна към бюрото. Краката я боляха и не я държаха, стъпалата й шляпаха по мрамора. Острието на ножа и полираната лула блестяха. Седна пред тях. Вчера нямаше да удържи треперещите си ръце. Днес, въпреки безбройните нови охлузвания, натъртвания и болежки от битката, нямаше такава нужда. Протегна лявата си ръка, огледа засъхналите корички на раните и се намръщи. Не трепереше.

— Не вярвах, че ще успея.

— А?

— Да победя Орсо. Мислех, че мога да докопам трима. Може би четирима, преди да ме спипат. Не вярвах, че ще оцелея толкова дълго. Никога не съм очаквала, че мога наистина да успея.

— А сега можем да кажем, че предимството е на твоя страна. Колко бързо се съживява надеждата. — Рогонт се изправи пред огледалото. Високо огледало, с разноцветните цветя на визеринските майстори по края. Докато го гледаше как позира, не можеше да повярва, че някога и тя е била толкова суетна. Колко часове бе загубила да се кипри пред огледалото. Колко пари бяха пръснали двамата с Бена за дрехи. Падането от планината, потрошеното тяло, осакатената ръка и шестте месеца живот като куче я бяха излекували поне от това. Може би трябваше да предложи същия лек на Рогонт.

Херцогът вдигна гордо брадичка и се изпъчи. Намръщи се, издиша и докосна една дълга резка до ключицата си.

— Проклятие!

— Да не си се одраскал с пиличка за нокти?

— Подобен дивашки удар с меч можеше да убие някой не толкова величествен. Трябва да знаеш! Но го изтърпях без оплакване и се борех като тигър. Кръвта течеше и течеше по бронята ми! Почвам да подозирам, че дори може да ми остане белег.

— Несъмнено ще го носиш с огромна гордост. Може да изрежеш всичките си ризи, за да се перчиш пред хората.

— Ако не те познавах толкова добре, щях да реша, че ми се подиграваш. Нали осъзнаваш, че ако всичко се развие според плановете ми, а те вървят съвсем както трябва, скоро ще насочваш сарказма си към краля на Стирия. Даже вече съм си поръчал корона, при Зобен Касум, известния бижутер от Коронтиз…

— Несъмнено изработена от гуркулско злато.

Рогонт се намръщи.

— Светът не е толкова прост, генерал Муркато. Бушува велика война.

Тя изсумтя.

— Мислех, че си я изпуснал. Все пак Кървавите години са към края си.

Той изсумтя на свой ред.

— Кървавите години са само дребно сражение. Войната е започнала много преди да се родим. Борба между гуркулите и Съюза. Или между силите, които ги контролират. Църквата на Гуркул и банките на Съюза. Бойните полета са навсякъде и всеки трябва да вземе страна. По средата са само труповете. Орсо е със Съюза. Орсо има подкрепата на банките. И аз си имам своите… поддръжници. Всеки мъж трябва да коленичи пред някого.

— Може би не си забелязал, но аз не съм мъж.

Рогонт се усмихна.

— О, забелязах. Това беше второто нещо, което ме привлече към теб.

— А първото?

— Можеш да ми помогнеш да обединя Стирия.

— И защо да го правя?

— Обединена Стирия… може да е велика като Съюза, като империята Гуркул. Даже по-велика! Може да се освободи от сблъсъка им и да стане независима. Свободна. Никога не сме били по-близо до това! Никанте и Пуранти се надпреварват да си върнат благоволението ми. Афоя никога не ме е изоставяла. Соториус е мой човек, особено като гарантирам няколко концесии на Сипани. Няколко острова и град Борлета…

— А какво ще кажат гражданите на Борлета?

— Каквото аз поискам. Те са продажна тълпа, както сама забеляза, когато ти предложиха главата на обичния им херцог Кантейн. Мурис се преклони пред Сипани, а Сипани се прекланя пред мен, поне на думи. Силата на Визерин се срина. Муселия, Етрея, Каприл. Подозирам, че през последните години двамата с Орсо съвсем смазахте желанието им за независимост.

— А Уестпорт?

— Подробности, подробности. Част от Съюза или от Канта, зависи кого питаш. Не, само Талинс ме притеснява. Талинс е ключът за ключалката, главината за колелото, последното парче от величествения ми пъзел.

— Обожаваш да слушаш гласа си, нали?

— Смятам, че говоря доста разумно. Армията на Орсо е разбита и властта му изчезва заедно с нея, като пушек на вятъра. Той винаги е разчитал на меча, за разлика от някои други… — Вдигна вежди към нея и тя махна с ръка. — Сега мечът му е счупен и се оказва, че няма приятели. Но това няма да е достатъчно да унищожа Орсо. Трябва да го заменя с някой, който да води бунтовните жители на Талинс към моето стадо.

— Обади ми се, като намериш точния пастир.

— О, вече го намерих. Някой талантлив, коварен, с решителност и страховита репутация. Някой, обичан в Талинс повече от Орсо. Толкова, че той се е опитал да го убие, за да не му отнеме трона.

Тя присви очи.

— Не исках трона му тогава. И сега не го искам.

— Но пък след като е свободен… Какво ще правиш, като си отмъстиш? Заслужаваш да те запомнят. — Бена щеше да каже същото и Монца трябваше да признае, че част от нея се наслаждава на ласкателството. Наслаждаваше се да е толкова близо до могъществото. Беше свикнала и с двете, а от много отдавна не ги бе изпитвала. — Освен това какво по-голямо отмъщение от това да сбъднеш най-големия страх на Орсо? — Това й допадна доста и Рогонт се усмихна мазно, защото го знаеше. — Ще ти призная нещо. Нуждая се от теб.

— Ще ти призная нещо. Нуждая се от теб. — Това звучеше добре за гордостта на Тръпката и тя се усмихна мазно, защото го знаеше. — Останах без пукнат приятел в целия Кръг на света.

— Имаш таланта да си създаваш нови.

— По-трудно е, отколкото си мислиш. Да си винаги външен, чужд. — След последните няколко месеца Тръпката нямаше нужда от обяснения. Доколкото виждаше, тя не лъжеше, а просто изкривяваше истината, както й е угодно. — И понякога е трудно да различиш приятел от враг.

— Вярно. — И това нямаше нужда от обяснение.

— Предполагам, че в родината ти лоялността се смята за благородно качество. В Стирия обаче човек се превива според вятъра. — Трудно можеше да повярва, че някой с толкова сладка усмивка е замислил нещо тъмно. Но всичко около него беше тъмно. Всичко имаше скрито острие. — Виж общите ни приятели, генерал Муркато и Великия херцог Рогонт. — Двете очи на Карлот се плъзнаха към неговото. — Какво ли правят в момента, как мислиш?

— Шибат се! — извика той остро и гневът му закипя. Тя се дръпна, сякаш очакваше да й разбие главата в стената. Може би беше готов да го направи. Или да разбие собствената си глава. Но лицето й се успокои и тя се усмихна отново, сякаш убийственият гняв беше любимото й качество.

— Змията на Талинс и Червея на Осприя си подхождат напълно. Пасват си като коварна двойка. Най-големият лъжец и най-голямата убийца на Стирия. — Тя проследи нежно белега на гърдите му с пръст. — Какво ще стане, когато Монца приключи с отмъщението си? Когато Рогонт я закара като кукла пред жителите на Талинс? Ще има ли място за теб, когато Кървавите години приключат? Когато войната свърши?

— Нямам място в мирно време. Вече го доказах.

— Тогава се боя за теб.

— Късметлия съм, че ми наглеждаш гърба — изсумтя Тръпката.

— Искам да направя нещо повече. Но знаеш как Касапина на Каприл решава проблемите си, а пък херцог Рогонт не цени много честните мъже…

— Ценя безкрайно много честните мъже, но да се биеш гол до кръста? Това е… — Рогонт направи гримаса, сякаш бе отпил пресечено мляко. — Клиширано. Аз не бих го направил.

— Кое, да се биеш ли?

— Как смееш, жено?! Аз съм прероденият Столикус! Знаеш за какво говоря. Твоят северен спътник с… — Рогонт махна лениво към лявата страна на лицето си. — С окото. Или по-скоро без.

— Вече ревнуваш? — На Монца й се догади дори от повдигането на темата.

— Малко. Но не ревността ме притеснява. Този човек е твърде склонен към насилие.

— Затова го взех.

— Може би е време да го зарежеш. Бесните кучета нападат по-често стопаните си, отколкото враговете им.

— И най-вече любовниците на стопаните си.

Рогонт прочисти нервно гърлото си.

— Не бихме искали това. Той изглежда направо залепен за теб. Когато водораслите се залепят за дъното на кораб, е време да се приложи внезапна, неочаквана… решителна сила.

— Не! — Гласът й прозвуча по-остро, отколкото искаше. — Не. Той спаси живота ми. Повече от веднъж. И рискува своя. Спаси ме вчера, а днес искаш да го убием? Не. Задължена съм му. — Спомни си миризмата, когато Лангриер притискаше метала към лицето му, и потръпна. „Трябваше да си ти“. — Не! Няма да го закачаш.

— Помисли. — Рогонт тръгна бавно към нея. — Разбирам колебанието ти, но и ти трябва да разбереш, че това е най-безопасният начин.

— Най-благоразумният? — присмя му се тя. — Предупреждавам те. Остави го на мира.

— Монцаро, моля те, разбери… За твоята безопасност… ааау! — Тя скочи от стола и го изрита. Хвана ръката му, докато падаше на колене, изви я зад гърба му и притисна лицето му в хладния мрамор.

— Не чу ли какво ти казах? Ако искам внезапна, неочаквана и решителна сила… — Монца изви ръката му още малко и той изпищя и се загърчи безпомощно. — Мога да се оправя и сама.

— Да! Ау! Да! Разбирам! Много добре разбирам.

— Добре. Повече не повдигай тази тема. — Тя пусна китката му и Рогонт остана да лежи за момент по очи, дишаше тежко. Обърна се по гръб, потри нежно ръка и се намръщи, защото тя седна на корема му.

— Защо го направи? Заболя ме.

— Може би ми достави наслада. — Монца погледна през рамо. Членът му бе полутвърд и се търкаше към крака й. — А май и на теб.

— Всъщност… Трябва да призная, че ми е приятно да съм под силна жена. — Докосна коленете й, прокара пръсти по белезите на бедрата й и нежно обратно. — Предполагам… че няма да се съгласиш… да пикаеш върху мен?

Монца се намръщи.

— Не ми се пикае.

— Може би… да пийнеш малко вода? И след това…

— Предпочитам гърнето.

— Жалко. То няма да го оцени.

— Като го напълня, можеш да правиш с него каквото поискаш. Как ти звучи?

— Уф. Изобщо не е същото.

Монца поклати глава и стана.

— Претендентка за Велика херцогиня да пикае върху бъдещия крал. Как пък го измисли?

— Достатъчно. — Тръпката беше покрит с натъртвания, охлузвания и синини. Гадно одраскване точно на гърба, където не можеше да се почеше. Членът му омекваше и всички дребни дразнители се завръщаха в потната жега и дразнеха търпението му. Беше му писнало от говорене, след като й двамата лъжеха очевидно, като гниещ труп в леглото. — Ако искаш Муркато мъртва, просто го кажи.

Тя го зяпна.

— Ти си изненадващо прям.

— Не. Аз съм точно толкова прям, колкото се очаква от едноок убиец. Защо?

— Какво защо?

— Защо толкова искаш да умре? Аз съм идиот, но не чак толкова голям. Знам, че жена като теб няма да е привлечена от лицето ми. Нито от чувството ми за хумор. Може би искаш да си отмъстиш за това, което ти стори в Сипани. Всички искат да отмъщават. Но това е само малка част.

— Не е малка… — Тя бавно прокара пръст по крака му. — Колкото до привличането, винаги съм си падала по честни мъже, а не просто красиви лица, но се чудя… мога ли да ти имам доверие?

— Не. Ако можеше, тогава нямаше да съм подходящ за задачата, нали? — Хвана пръста й и го изви, придърпа намръщеното й лице към себе си. — Какво ще спечелиш ти?

— Ау! Има един човек в Съюза! Този, за когото работех. Който ме изпрати в Стирия да шпионирам Орсо!

— Сакатия? — Витари беше споменала името. Човекът, който стоеше зад краля на Съюза.

— Да! Ау! Ау! — Тя изпищя, защото той изви пръста й още малко, преди да го пусне. Карлот го придърпа към гърдите си и се нацупи. — Защо го направи? Заболя ме.

— Може би изпитах наслада. Продължавай.

— Когато Муркато ме накара да предам Орсо, предадох и Сакатия. Може и да оцелея с враг като Орсо, но…

— Но не и с враг като Сакатия?

Тя преглътна.

— Да. Не и с такъв враг.

— По-лош враг от Великия херцог Орсо, така ли?

— Много по-лош. Муркато е цената му. Тя заплашва да провали внимателния му план да включи Талинс в Съюза. Иска я мъртва. — Спокойната маска беше изчезнала. Карлот бе отпуснала рамене и гледаше завивките. Гладно, болно и много, много уплашено. На Тръпката му хареса. Може би първият истински поглед, откакто бе пристанал в Стирия. — Ако намеря начин да я убия, ще спася живота си — прошепна тя.

— И аз мога да ти помогна.

Тя го погледна твърдо.

— Можеш ли да го направиш?

— Можех да го направя днес. — Беше мислил как можеше да й сцепи главата с брадвата. Можеше да й стъпи на лицето и да я натисне под водата. Тогава щеше да се научи да го уважава. Вместо това я спаси. Може би защото се надяваше. Може би още се надяваше… но това само го бе направило на глупак. А на Тръпката му бе писнало да е глупак.

Колко души беше убил? Във всички битки, вражди и отчаяни сражения в Севера? Май по-малко, отколкото за последната половин година в Стирия. В „Кардоти“ сред пушека и цялата лудост. Сред статуите в двореца на херцог Салиер. В битката преди няколко часа. Може би двайсет. Повече. И жени също. Беше затънал в кръв, не по-малко от Кървавия Девет. Едва ли добавянето на още някой щеше да му коства мястото между праведните. Устата му потрепери.

— Мога да го направя. — Беше видно, като белега на лицето му, че Монца не я е грижа за него. Защо трябваше него да го е грижа? — Може да стане лесно.

— Направи го. — Тя изпълзя върху него на четири крака, с полуотворена уста, белите й цици се люшкаха. Погледна го право в окото. — За мен. — Зърната й се отъркаха в гърдите му. — За теб. — Огърлицата от кървавочервени камъни изтрака нежно в брадичката му. — За нас.

— Трябва да подбера момент. — Той пусна ръка по гърба към задника й. — Предпазливостта на първо място, нали?

— Разбира се. Хубавата работа не става бързо.

Главата му беше пълна с аромата й, сладникава миризма на цветя и остра на отминал секс.

— Тя ми дължи пари — изръмжа последното си оправдание.

— Пари. Занимавала съм се с търговия. Купуване. Продаване. — Дъхът й пареше шията му, устата, лицето. — Според дългия ми опит, когато хората започнат да говорят за цена, сделката вече е сключена. — Тя се притисна към него, устните й докоснаха белега на бузата. — Направи го и обещавам, че ще получиш повече, отколкото можеш да похарчиш. — Хладният й език се спусна нежно върху изгорялата плът около металното му око, сладко и успокояващо. — Имам уговорка… с Банкова къща… „Валинт и Балк“…

Толкова много за нищо

Среброто блестеше на слънчевата светлина, с онзи блясък, от който ти потичат лигите, блясъкът, свойствен единствено на парите. Цял сандък блясък, изкаран на открито и привличащ погледа на всеки мъж в лагера, повече отколкото ако някоя гола графиня им се беше предложила на масата. Купчини прясно изсечени лъскави монети. Най-чистите пари в Стирия в ръцете на най-мръсните й граждани. Задоволителна ирония. От едната страна на монетите бяха изсечени везни, традиционният символ на стирийската търговия от времето на Новата империя. От другата стоеше строгият профил на Великия херцог Орсо от Талинс. Още по-забавна ирония за Коска, защото плащаше на Хилядата меча с лицето на мъжа, когото тъкмо бяха предали.

Войниците от първа рота на първи полк на бригадата стояха в нестройна опашка, мръщеха се, чешеха се, кашляха и минаваха покрай сгъваемата масичка, за да получат незаслуженото си плащане. Надзираваха ги главният писар и дузина от най-надеждните ветерани, което беше добре, защото още от сутринта Коска се бе нагледал на неизброими номера.

Мъжете опитваха да се наредят по няколко пъти, сменяха дрехите си, даваха измислени имена или имена на загинали другари. Преувеличаваха, извъртаха и направо лъжеха относно ранга и стажа си. Плачеха за болни майки, деца и приятели. Оплакваха се от храната, пиенето, екипировката, разстройство, началници, вонята, времето, кражби, претърпени контузии, засягания на несъществуващата им чест и така нататък. Ако демонстрираха същата находчивост и настойчивост в боя, както когато се опитваха да измъкнат някоя незаслужена пара от командира си, щяха да са най-великата армия на всички времена.

Но сержант Дружелюбния наблюдаваше зорко. Беше изкарал години в кухните на Убежището, където десетки от най-известните световни измамници се прецакваха един друг за парче хляб, и знаеше всеки мръсен номер, лъжа и трик от тази страна на ада. Нямаше промъкване покрай вкаменяващия му поглед. Затворникът не позволяваше дори една монета да попадне в грешен джоб.

Коска поклати глава с дълбоко неодобрение, след като последният мъж, който настояваше за компенсация за окуцяването си, се отдалечи с чудодейно излекуван крак.

— В името на Орисиите, човек би помислил, че ще се зарадват на бонуса! Не им се наложи да се бият за него все пак! Дори не им се наложи да го откраднат! Кълна се, колкото повече даваш на някого, толкова повече иска и толкова по-нещастен става. Никой не оценява какво получава, без да прави нищо. Мамицата й на благотворителността! — Тупна писаря по рамото и на грижливо изписаната страница капна грозно петно.

— Наемниците не са като едно време — изръмжа писарят кисело, докато се опитваше да го попие.

— Не са ли? Според мен са все така склонни към насилие и гадории, както винаги. Това, че нещата не са както преди, е оправдание за глупаци. Когато хората говорят, че времената са били по-добри, имат предвид себе си, защото са били по-млади и надеждите им не са били смачкани. Светът става все по-мрачен, колкото повече се доближаваш до гроба.

— Значи всичко си е същото, така ли?

— Някои стават по-добри, други по-лоши. — Коска въздъхна тежко. — Но в цялостен аспект не съм забелязал значителни промени. На колко от нашите герои платихме досега?

— Това беше ротата на Скуайър, от полка на Андич. Бившият полк на Андич.

Коска избърса несъществуваща сълза.

— Моля те, не говори за този храбрец. Загубата му още ме пробожда. На колко платихме?

Писарят наплюнчи пръсти, отметна няколко страници и започна да брои.

— Един, двама, трима…

— Четиристотин и четирима — каза Дружелюбния.

— А колко души има в Хилядата меча?

Писарят се намръщи.

— С обоза, слугите и търговците?

— Абсолютно.

— И курвите ли?

— Тях ги брой първи, защото работят най-съвестно от цялата проклета банда!

Мъжът се намръщи към небето.

— Ъ-ъ-ъ…

— Дванайсет хиляди осемстотин и деветнайсет — каза Дружелюбния.

Коска го изгледа.

— Казват, че добрият сержант струва колкото трима генерали, но ти, приятелю, си поне колкото три дузини! Значи към тринайсет хиляди? Ще трябва да стоим тук до утре вечер!

— Вероятно — изръмжа писарят и отметна друга страница. — Следва ротата на Крапстан от полка на Андич. Бившият… полк… на Андич.

— Ха. — Коска отвори манерката, която Морвийр му бе подхвърлил в Сипани, надигна я към устните си, разклати я и установи, че е празна. Намръщи се към очукания метал и си спомни с известен дискомфорт презрителния коментар на отровителя, че човек никога не се променя. Толкова дискомфорт, че нуждата му от питие се вдигна рязко.

— Кратка почивка, докато си налея. Ротата на Крапстан да се подреди. — Стана и се намръщи, защото старите му колена изпукаха, но след миг се усмихна. Едър мъж вървеше към него, стабилно през калта, пушека и разпръснатите палатки на лагера.

— Я, господин Тръпката от студения кървав Север! — Севернякът явно се бе отказал от хубавите дрехи и носеше кожен жакет и груба риза с навити ръкави. Косата му, която беше като на муселинско конте, когато се запознаха, беше пораснала в рошава плетеница, пускаше си и брада. Нищо от това обаче не скриваше огромния белег на лицето му. Само с косми нямаше как да стане. — Старият ми другар в приключенията! — Или по-скоро в убийствата. — О, как блестят очите ти. — Буквално, защото металната сфера в очната кухина отразяваше слънчевите лъчи с почти болезнена яркост. — Изглеждаш добре, приятелю, много добре! — Макар да изглеждаше като обезобразен дивак.

— Щастливо лице, щастливо сърце. — Севернякът пусна крива усмивка: изгорената плът почти не помръдна.

— Точно така. Ако закусваш усмивки, на обяд ще сереш радост. Участва ли в битката?

— Участвах.

— И аз така реших. Винаги съм знаел, че не те е страх да запретнеш ръкави. Кърваво ли беше?

— Кърваво.

— Някои мъже се опияняват от кръв, а? Смятам, че познаваш такива.

— Познавам.

— И къде е твоята работодателка, моята известна ученичка, приемничка и предшественичка генерал Муркато?

— Зад теб — чу се остър глас.

Той се завъртя.

— В името на божиите зъби, жено! Не си загубила навика да се промъкваш зад хората. — Престори се на стреснат, за да прикрие сантименталното трепване, което съпътстваше всяка нейна проява и заплашваше да изпълни гласа му с емоции. Монца имаше дълга драскотина на бузата, няколко синини по лицето, но иначе изглеждаше добре. Даже много добре. — Разбира се, радостта ми, че те виждам жива, е безгранична. — Той свали шапката си, развя перото и коленичи на едно коляно пред нея. — Кажи, че ми прощаваш за театъра. Сега виждаш, че през цялото време мислех за теб. Привързаността ми към теб е безгранична.

— Привързаност, а? — Повече отколкото тя подозираше, но никога нямаше да научи. — Значи цялата пантомима е била за мое добро? Ще припадна от благодарност.

— Една от най-милите ти черти е непрекъснатата ти готовност да припаднеш. — Коска се изправи. — Поради чувствителното ти женско сърце сигурно. Ела с мен. Искам да ти покажа нещо. — Поведе я през дърветата към ферма с варосани стени, които блестяха на обедното слънце. Дружелюбния и Тръпката се влачеха зад тях като лоши спомени. — Трябва да призная, че освен услугата към теб и изкушението да забия най-сетне ботуш в задника на Орсо бях привлечен и от предложението за някои лични облаги.

— Някои неща не се променят.

— Нищо не се променя. Защо аз да го правя? Предложиха ми сериозна сума гуркулско злато. Знаеш, ти беше първата, която предложи. Освен това Рогонт беше крайно любезен да ми предложи, при все по-вероятно изглеждащия случай, че стане крал на Стирия, Великото херцогство Визерин.

Беше крайно доволен да види изненаданото й сепване.

— Ти? Шибан Велик херцог на Визерин?

— Е, сигурно няма да слагам „шибан“ на декретите, но да. Великият херцог Никомо. Добре звучи, нали? Все пак Салиер е мъртъв.

— Това го знам.

— Той нямаше наследници, дори далечни. Градът беше разграбен, опожарен, управата му рухна, населението е избито или избяга. Визерин има отчаяна нужда от силен и самоотвержен лидер, който да възвърне старата му слава.

— А вместо това ще получи теб.

Той си позволи да се засмее.

— Че кой е по-добър? Нима не съм родом от Визерин?

— Много хора са родом оттам. Но не се домогват до титлата.

— Защото е само една и е моя.

— За какво ти е изобщо? Обвързаност? Отговорности? Мислех, че мразиш такива работи.

— И аз така мислех, но пътеводната ми звезда ме отведе само в канавката. Животът ми не беше продуктивен, Монцаро.

— Не думай.

— Разпилях талантите си за нищо. Самосъжалението и самоомразата ме поведоха по мрачния път на себеотричането, себеконтузването и на ръба на саморазрушението. Какво е общото?

— Ти?

— Точно така. Суета, Монца. Егоцентризъм. Травмите на детството. Трябва най-после да порасна, за свое добро и за доброто на тези около мен. Да отворя талантите си навън. Както все ми повтаряше. Идва време, когато човек трябва да държи на нещо. Какво по-добро от това да се посветя изцяло в служба на родния ми град?

— Ако се посветиш изцяло, тежко му на Визерин.

— Ще им е по-добре, отколкото при онзи лаком крадец на предмети на изкуството.

— Сега ще си имат крадящ всичко пияница.

— Подценяваш ме, Муркато. Човек може да се промени.

— Нали каза, че нищо не се променя?

— Промених си мнението. Защо не? За един ден си осигурих състояние и едно от най-богатите херцогства на Стирия.

Тя поклати глава хем отвратено, хем изумено.

— И то само като седеше на едно място.

— Ето, това е истинският номер. Всеки може да печели награди. — Коска отметна глава и се усмихна към тъмните клони и синьото небе над тях. — Знаеш ли, съмнявам се, че в цялата история някой е постигал толкова много, без да прави абсолютно нищо. Но не само аз печеля от вчерашните събития. Вярвам, че и Великият херцог Рогонт е щастлив от развоя на събитията. А и ти направи гигантска крачка към грандиозното си отмъщение, нали? — Наклони се към нея. — Като го споменах, имам подарък за теб.

Тя се намръщи с вечното си подозрение.

— Какъв подарък?

— Няма да развалям изненадата. Сержант Дружелюбен, отведи бившата си работодателка и северния й спътник в къщата и покажи какво открихме вчера. Да прави какво пожелае. — Коска й се усмихна мило. — Вече всички сме приятели!

— Вътре. — Дружелюбния отвори ниската скърцаща врата. Монца погледна към Тръпката. Той сви рамене и тя се наведе и влезе в мрачната стая. Вътре беше хладно, в контраст с жегата навън. Таванът беше от тухли, а по прашния каменен под имаше светли петна. Очите й привикнаха със сумрака и тя видя свитата в ъгъла фигура. Човекът мръдна напред, веригите на глезените му издрънчаха и светлината от мърлявия прозорец падна върху половината му лице.

Принц Фоскар, по-малкият син на херцог Орсо. Монца се напрегна.

Явно най-сетне беше пораснал, откакто го бе видяла за последно — когато бягаше от бащината си зала във Фонтецармо, понеже не желаеше да участва в убийството. Погледна към Тръпката и Дружелюбния, които влязоха зад Монца. Двамата не бяха от хората, които можеха да дадат надежда на затворник. Накрая колебливо срещна очите на Монца. Имаше измъчения вид на човек, който знае какво ще последва.

— Значи е вярно — прошепна Фоскар. — Жива си.

— За разлика от брат ти. Наръгах го във врата и го хвърлих от прозореца. — Той преглътна болезнено. — Отрових Мотис. Прободох Ганмарк с един тон бронз. Верния е намушкан, посечен, удавен и го оставих да виси на едно воденично колело. Може и още да е там. Гоба беше късметлия. Само му премазах ръцете, коленете и черепа с чук. — Списъкът предизвикваше гадене, а не задоволство, но тя се насили да го довърши. — От седмината, когато убихте Бена, остана само баща ти. — Тя извади меча си. Стърженето на метала в ножницата беше грозно като детски писък. — Баща ти… и ти.

Стаята беше задушна. Лицето на Дружелюбния бе празно като на труп. Тръпката се облегна на стената до нея със скръстени ръце и се усмихна.

— Разбирам. — Фоскар се приближи. Къси, неохотни стъпки, но все пак към нея. Спря на една крачка и падна на колене. Неудобно, защото ръцете му бяха вързани на гърба. През цялото време я гледаше в очите.

— Съжалявам.

— Ти ли съжаляваш? — процеди тя през стиснати зъби.

— Не знаех какво ще се случи! Обичах Бена! — Устната му потрепери, по лицето му пробяга страх. Страх и вина. — Брат ти беше… като мой брат. Не исках подобно нещо… и за двама ви. Съжалявам… че участвах. — Той не беше участвал. Тя го знаеше. — Аз просто… искам да живея!

— И Бена искаше.

— Моля те. — Сълзите оставяха блестящи следи по бузите му. — Само искам да живея.

Стомахът й се сви, гърлото и устата й се напълниха с жлъчка. „Направи го!“ Беше изминала толкова път, беше изстрадала толкова много и бе накарала други да страдат, за да може да го направи. Брат й нямаше да има колебания. Почти чуваше гласа му.

„Направи каквото трябва. Съвестта е извинение. Милостта и страхливостта са едно и също“.

Беше време да го направи. Той трябваше да умре.

„Направи го!“

Но скованата й ръка сякаш тежеше хиляда тона. Погледна пепелявото лице на Фоскар. Големите му безпомощни очи. Нещо в него й напомни за Бена. Като млад. Преди Каприл, преди Суит Пайнс, преди да предадат Коска, дори преди да се включат в Хилядата меча. Когато просто искаше да сее и да жъне. Смеещото се момче в житата, преди години.

Върхът на калвеса потрепери и чукна пода.

Фоскар потрепери и си пое дъх. Затвори очи, а когато ги отвори, бяха пълни със сълзи.

— Благодаря ти. Винаги съм знаел, че имаш сърце… Каквото и да говорят. Благодаря…

Огромният юмрук на Тръпката го удари в лицето и го събори по гръб. От счупения му нос потече кръв. Фоскар успя да изпищи от ужас, преди севернякът да скочи върху него и да го стисне за гърлото.

— Искаш да живееш, а, шибаняк? — изсъска Тръпката с озъбена усмивка и стисна по-силно. Фоскар риташе безпомощно, гърчеше се мълчаливо, лицето му стана розово, после червено и накрая мораво. Тръпката хвана главата му, вдигна я достатъчно близо, че почти да я целуне, и я удари в камъните. Чу се остър пукот. Ботушите на Фоскар потръпнаха, веригата между тях издрънча. Тръпката намести ръцете си на врата му за по-добра хватка, вдигна главата отново, без да бърза, и тя тресна в пода с глухо тупване. Фоскар изплези език, единият му клепач затрепери, изпод косата потече кръв.

Тръпката изръмжа нещо на северняшки вдигна отново главата на Фоскар и я удари в пода. Приличаше на зидар, който намества камък в зид. Отново и отново. Монца гледаше с отворена уста и не правеше нищо. Не беше сигурна какво трябва да направи. Да го спре или да му помогне. Стената и подът се покриха с пръски кръв. През пукането на строшени кости Монца чуваше глас. Сякаш гласът на Бена, който все още й повтаряше да го направи. Осъзна, че чува Дружелюбния, който спокойно броеше колко пъти се удря черепът на Фоскар в пода. Беше стигнал до единайсет.

Тръпката вдигна обезобразената глава на принца, примигна и я пусна.

— Май стига. — Изправи се бавно, стъпил от двете страни на трупа. — Ха. — Погледна дланите си, после се озърна, сякаш търсеше в какво да ги обърше. Накрая ги отри една в друга, размаза тъмната кръв чак до лактите си. — Още един. — Погледна странично с окото си и се усмихна гадно. — Шест от седем, а, Монца?

— Шест и едно — каза Дружелюбния на себе си.

— Всичко става, както си мечтаеше.

Тя гледаше Фоскар. Главата му беше отметната на една страна, очите гледаха към стената. От разбития му череп течеше кръв и се събираше на черна локва. Тънкият й глас сякаш идваше от много далече.

— Защо го…

— Защо не? — прошепна Тръпката и пристъпи към нея. Тя видя отражението на собственото си пребледняло насинено лице в металната сфера. — Нали затова дойдохме тук? Нали затова се бихме цял ден в тинята? Мислех, че никога не се отмяташ. Каза, че милостта и страхливостта са едно и също, и още цял куп глупости. В името на мъртвите! — Усмихна се. Обезобразената плът почти не помръдна. Бузите му бяха опръскани с кръв. — Почти мога да се закълна, че не си и наполовина толкова зла кучка, на каквато се преструваш.

Подвижни пясъци

Морвийр се вмъкна в огромната зала за аудиенции на херцог Орсо, като се стараеше максимално да не привлича внимание. За толкова необятно и впечатляващо помещение имаше твърде малко хора. Може би вследствие на затрудненията, в които се бе озовал владетелят. Катастрофалната загуба на най-важната битка в историята на Стирия несъмнено отблъскваше посетителите. Но пък Морвийр винаги го теглеше към работодатели в затруднено положение. Те плащаха най-добре. Великият херцог на Талинс все още изглеждаше величествено. Седеше на украсен стол на висок подиум, облечен в обшито със злато кадифе, и се мръщеше с царствен гняв над шлемовете на половин дузина не по-малко намръщени стражи. От двете му страни стояха двама абсолютно противоположни мъже. Отляво пълен възрастен мъж с червено лице — златните копчета на яката му бяха закопчани така, сякаш държеше да се удуши. Беше опитал напразно да прикрие плешивината си с няколко дълги кичура сива коса, отгледани специално за целта. Камерхерът на Орсо. Отдясно стоеше млад мъж с къдрава коса и дрехи за пътуване, подпрян на дълга тояга. Морвийр имаше дразнещото усещане, че го е виждал, но не можеше да се сети къде, а отношенията му с херцога бяха леко тревожна мистерия, засега.

Единственият друг посетител беше с гръб към Морвийр, добре облечен, свел глава в поклон и с шапка в ръка. Блясъкът от пот по плешивото му теме се виждаше още от вратата.

— Каква помощ от зет ми, върховния крал на Съюза? — настояваше Орсо със сърдит тон.

Гласът на посланика, какъвто очевидно бе мъжът, звучеше като скимтене на сритано псе, което очаква още бой.

— Вашият зет изпраща искрените си съжаления…

— Така ли? Но не и войници! Какво да направя? Да обстрелвам враговете си със съжалението му ли?

— Армиите му са изцяло заети с неуспешната ни война на север, а бунтът в град Ростод създава допълнителни трудности. Благородниците заговорничат. Селяните се вълнуват. Търговците…

— Търговците искат пари. Разбирам. Ако извиненията бяха войници, щеше да ми е пратил цял легион.

— Той е потънал в неприятности…

— Той ли е потънал? Той? Неговите синове ли убиха? Неговите ли войници изклаха? Неговите ли надежди рухнаха?

Посланикът закърши ръце.

— Ваше превъзходителство, той е затрупан с проблеми. Съжаленията му са безкрайни…

— Но помощта му няма начало! Върховният крал на Съюза! Хубави приказки и усмивки, когато времето е хубаво, но щом се заоблачи, не търси подслон в Адуа, а? Когато трябваше да помогна, го направих, нали? Когато гуркулските орди тропаха на портите му! А сега, когато имам нужда от помощ — „прости ми, татко, затрупан съм с проблеми“. Махни се от очите ми, преди съжаленията на господаря ти да ти костват езика! Разкарай се от очите ми и кажи на Сакатия, че прозирам неговата намеса! Ще му досъдера кожата аз!

Яростните писъци на Великия херцог отекваха над стъпките на посланика, който отстъпваше максимално бързо, кланяше се и се потеше още повече.

— Кажи му, че ще си отмъстя!

Посланикът се провря покрай Морвийр и двойните врати се затвориха зад него.

— Кой се спотайва там, в дъното? — Гласът на Орсо не беше много по-приятен, въпреки че вече бе по-спокоен. Точно обратното.

Морвийр преглътна и тръгна по кървавочервения килим. Орсо го гледаше с разтреперващ поглед. Напомняше му за неприятната среща с директора на сиропиталището по повод мъртвите птици. Ушите му пламтяха от срам и ужас при спомена за този разговор, повече от задника при последвалото наказание. Той се поклони в най-угодническата си стойка, но за нещастие развали ефекта, като залитна от нервност.

— Някой си Кастор Морвийр, ваше превъзходителство — обади се камерхерът.

Орсо се намръщи.

— И какъв е този Кастор Морвийр?

— Отровител, ваше превъзходителство.

— Майстор отровител — поправи го Морвийр. Може и да беше подмазвач, когато трябваше, но държеше на точната си титла. Нима не я беше заслужил с пот, опасности, дълбоки физически и емоционални рани, дълго обучение, никаква милост и множество болезнени разочарования?

— Майстор значи? — подсмихна се Орсо. — И кои известни личности си отровил, за да заслужиш тази титла?

Морвийр си позволи най-скромната усмивка.

— Великата херцогиня Сефелин от Осприя, ваше превъзходителство. Граф Бинарди от Етрея и двамата му синове, макар че лодката им беше потопена и така и не ги откриха. Гхасан Маз, сатрап на Кадир, и при допълнителните проблеми неговия приемник Сувон-ийн-Саул. И стария лорд Ишер от Мидърланд, беше мое дело. Принц Амрит, който щеше да е наследник за трона на Мурис…

— Разбрах, че умрял от естествена смърт.

— Каква по-естествена смърт за могъщ човек от доза леопардово цвете, вкарана в ухото, докато спи, с тънък конец? Също и адмирал Брант, командир на флотата на Мурис, както и жена му. Уви, и стюарда му, който се случи наблизо. Жалко за младия му живот. Няма да губя ценното време на ваше превъзходителство, но списъкът продължава с все известни и мъртви хора. С ваше позволение ще добавя само последното име.

Орсо кимна едва забележимо. Беше спрял да се усмихва. Морвийр беше доволен от този факт.

— Някой си Мотис, началник на уестпортския клон на Банкова къща „Валинт и Балк“.

Лицето на херцога застина като каменен блок.

— Кой ти беше работодател?

— Въпрос на професионализъм е да не споменавам имената им, но вярвам, че случаят е изключение. Бях нает от самата Монцаро Муркато, Касапина на Каприл. — Вече се бе въодушевил и не се стърпя за лек коментар. — Вярвам, че се познавате.

— Какво… — прошепна Орсо. Стражите му се размърдаха моментално, сякаш се командваха директно от настроенията на господаря си.

Морвийр осъзна, че може би е попрекалил. Мехурът му се сви и трябваше да стисне колене.

— Ти ли проникна в централата на „Валинт и Балк“ в Уестпорт?

— Аз — изхриптя Морвийр.

Орсо погледна настрани към къдравия мъж.

— Поздравления за постижението. Въпреки че създаде значителни затруднения на мен и помощниците ми. Обясни сега, защо да не те убием?

Морвийр опита да подмине въпроса с жизнерадостен смях, но той скоро изчезна в хладния простор на залата.

— Аз… ъ… не знаех, разбира се, че ще навредя на вас. Въобще. Уви, това беше достойна за съжаление грешка или по-скоро преднамерена непочтеност, даже лъжа, от страна на проклетата ми асистентка. Не трябваше да се доверявам на тази алчна кучка… — Осъзна, че няма полза да обвинява мъртвите. Могъщите мъже имат нужда от живи обвиняеми, които да измъчват, бесят, обезглавяват и така нататък. Труповете не предоставяха компенсация. Реши да промени ловко тактиката. — Аз бях инструмент, ваше превъзходителство. Просто оръжие. Оръжие, което сега полагам в ръката ви, за да го използвате, както ви е угодно. — Поклони се отново, този път още по-ниско. Бедрата го боляха от изкачването по проклетата планина до Фонтецармо. За момент поддадоха и той се разтрепери, уплашен да не падне по очи.

— Търсиш си нов работодател?

— Муркато прояви към мен също такова коварство, както и към ваше благородно сиятелство. Тази жена наистина е змия. Гърчеща се, отровна и… люспеста. — Краят не се получи. — Имах късмет да се изтръгна от отровните й нокти жив и сега търся изкупление. Готов съм да го търся най-искрено и няма да се спра!

— Всички търсим изкупление — промърмори къдравият. — Новините за оцеляването на Муркато се разпространяват като горски пожар. Плакати с нейното лице на всеки ъгъл. — Вярно, Морвийр ги беше видял, докато вървеше през града. — Казват, че сте я пронизали в сърцето, но е оживяла, ваше превъзходителство.

— Ако я бях пронизал, определено нямаше да целя сърцето — изсумтя херцогът. — То несъмнено е най-неуязвимият й орган.

— Казват, че сте я изгорили, удавили, нарязали на парчета и хвърлили от балкона, но я зашили и се оправила. Че убила двеста души при бродовете на Сулва. Че нападнала сама строя ви и разпиляла войниците като листа на вятъра.

— Запазената марка на Рогонт — изсъска херцогът през зъби. — Това копеле е родено за писач на евтини приказки, а не за владетел. Скоро ще чуем, че на Муркато са й пораснали крила и е родила второто пришествие на Еюз!

— Няма да се изненадам. Плакатите я обявяват за инструмент на Орисиите, изпратен да отърве Стирия от тиранията ви.

— Значи съм тиран? — Херцогът се подсмихна тъжно. — Колко бързо се мени вятърът в модерната епоха!

— Казват, че не може да бъде убита.

— Така ли? — Кървясалите очи на Орсо се обърнаха към Морвийр. — Ти какво ще кажеш, отровителю?

— Ваше превъзходителство. — Морвийр се наведе в най-ниския възможен поклон. — Изградил съм успешна кариера върху факта, че всяко живо нещо може да бъде лишено от живот. По-скоро, винаги съм се учудвал колко лесно е едно убийство, а не колко невъзможно.

— Искаш ли да го докажеш?

— Ваше превъзходителство, само смирено моля единствено за възможност. — Морвийр се поклони вече невъзможно ниско.

— Давам ти я. Убий Монцаро Муркато. Убий Никомо Коска. Убий графиня Котарда от Афоя. Убий херцог Лироцио от Пуранти. Убий първия гражданин на Никанте Патин. Убий канцлер Соториус от Сипани. Убий Великия херцог Рогонт, преди да стане крал. Може и да не получа Стирия, но поне ще получа отмъщение. За това можеш да си сигурен.

В началото Морвийр се усмихваше топло. Към края вече поддържаше озъбването си с огромно усилие. Смелата му маневра беше довела до неочаквани резултати. Това му напомни как бе опитал да отмъсти на четирима свои мъчители в сиропиталището, като сложи ланкамова сол във водата, което, разбира се, доведе до печалната кончина на целия персонал и повечето деца.

— Ваше превъзходителство — изхриптя той. — Това са много убийства.

— И много имена за малкия ти списък, нали? Но наградата също ще е много голяма. Можеш да разчиташ на това. Нали, господин Сулфур?

— Така е. — Сулфур вдигна очи от ноктите си към Морвийр. Разноцветни очи, едно синьо и едно зелено. — Аз съм представител на Банкова къща „Валинт и Балк“.

— Аха. — Морвийр си спомни кой е този човек с искрено безпокойство. Беше го видял да говори в банката с Мотис. — Аха. Наистина нямах ни най-малка представа… — Искаше му се да не беше убивал Дей. Така можеше шумно да я обвини и да има какво да хвърли в подземията на херцога. За щастие господин Сулфур явно не търсеше изкупителни жертви. Засега.

— Както казахте, вие сте само оръжие. Ако режете така остро и за нас, няма от какво да се притеснявате. Освен това Мотис беше ужасно скучен. Какво ще кажете за един милион, в случай на успех?

— Един… милион? — заекна Морвийр.

— Всяко живо нещо може да бъде лишено от живот. — Орсо се наведе и впери очи в лицето на Морвийр. — Почвай работа!

Стигна по тъмно. В мръсните прозорци светеха лампи, а звездите бяха разпилени по нежното небе като диаманти на бижутерска витрина.

Шенкт не обичаше Афоя. Беше учил тук като млад, преди да коленичи пред господаря си и преди да се закълне, че повече няма да коленичи. Беше се влюбил в жена. Твърде богата, твърде стара и твърде красива за него — и беше направен на глупак. Улиците бяха пълни не само със стари колони и сухи палми, а и със следи от младежки срам, ревност и крещяща несправедливост. Странно как колкото и да загрубее кожата ти, раните от младостта остават.

Шенкт не харесваше Афоя, но следата водеше насам. Трябваше нещо повече от грозни спомени, за да зареже една работа наполовина.

— Това ли е къщата? — Беше забутана в задните улички на най-стария квартал, далеч от оживените улици, където имената на управниците бяха изписани на стените заедно с най-добрите им качества и други, доста по-обидни думи и картинки. Малка къща със схлупен покрив, натикана между някакъв склад и килната барака.

— Това е. — Гласът на просяка беше мек и миризлив, като гнил плод.

— Добре. — Шенкт натика пет монети в мръсната му ръка. — Това е за теб. — Затвори юмрука на мъжа около парите и го задържа за момент. — Никога не се връщай тук. — Стисна по-силно. — Никога.

Плъзна се по павираната улица към стената на къщата. Сърцето му биеше необичайно бързо, дланите му бяха лепкави от пот. Мина тихо през обраслата градинка и се приближи към осветения прозорец. Надникна вътре колебливо и почти със страх. Три деца седяха на стар червен килим до малкия огън. Две момичета и момче с еднакви рижи коси. Играеха си с шарено дървено конче на колела. Катереха се на него, бутаха се, падаха и пищяха от удоволствие. Той продължи да клечи и да ги гледа запленено.

Невинни. Неоформени. Пълни с възможности. Преди да почнат да правят избори или да изгубят възможностите за избор. Преди вратите да се затворят и да ги отпратят по единствения път. Преди да коленичат. Сега, за този кратък момент, можеха да са всякакви.

— Брей. Виж ти кой дошъл.

Клечеше на покрива на ниската барака. Главата й беше наклонена настрани, светлината от прозорците от другата страна на улицата осветяваше част от лицето й. Рошава червена коса, червена вежда, присвито око, лунички, ъгълче на намръщена уста. От единия й юмрук висеше верига, заостреният метален кръст се поклащаше в края й.

Шенкт въздъхна.

— Спипа ме.

Тя се плъзна по стената и скочи ловко на земята; веригата подрънкваше. Изправи се, висока и стройна, направи крачка към него и вдигна ръка.

Той си пое дъх, бавно, бавно.

Виждаше всеки детайл по лицето й, бръчките, луничките, светлите косъмчета на горната устна, русолявите мигли…

Чуваше как сърцето й бие тежко, като таран по порта.

Дум… дум… дум…

Тя го прегърна през врата и го целуна. Той притисна слабото й тяло към себе си. Тя зарови пръсти в косата му, а веригата обърса раменете му. Висящото желязо го почукваше леко отзад по бедрото. Дълга, нежна целувка, която го накара да се разтрепери от устните до пръстите на краката.

Тя се отдръпна.

— Не сме се виждали отдавна, Кас.

— Знам.

— Твърде отдавна.

— Знам.

Тя кимна към прозореца.

— Липсваш им.

— Може ли…

— Знаеш, че може.

Поведе го през вратата и по коридора. Окачи веригата на стената — кръстовидният нож продължи да се полюшва. Най-голямото момиче изскочи от стаята и щом го зърна, спря.

— Аз съм. — Той тръгна бавно към нея. Гласът му беше прегракнал. — Аз съм. — Другите две деца също се появиха и надникнаха зад сестра си. Шенкт не се боеше от никого, но пред тези деца беше страхливец. — Нося ви нещо. — Посегна към джоба си с треперещи пръсти.

— Кас. — Протегна издяланото куче и момченцето с неговото име го грабна с усмивка. — Канди. — Сложи птичката в ръцете на най-малкото момиченце и то я зяпна глупаво. — И за теб, Тий. — Подаде котката на най-голямото момиче.

То я взе.

— Никой не ме нарича вече така.

— Съжалявам, толкова време мина. — Докосна косата на момичето, но то потръпна и Шенкт дръпна притеснено ръка. Усети тежестта на касапския нож под якето си, изправи се рязко и направи крачка назад. Децата го гледаха, стиснали издяланите животни.

— Лягайте си — каза Шило. — Той ще остане и утре. — Погледна го и сбърчи луничавия си нос. — Нали, Кас?

— Да.

Тя укроти мрънкането и посочи стълбите.

— Лягайте си. — Те отстъпиха бавно, стъпка по стъпка. Момчето се прозяваше, а малкото момиче клатеше глава. Голямото се оплакваше, че не е уморено. — После ще дойда да ви попея. Ако сте тихи, може и баща ви да дойде, да изтананика ниските части. — Малкото момиче му се усмихна от дупката на перилата на върха на стълбището, докато Шило го избутваше в дневната и затваряше вратата.

— Колко са пораснали — промърмори той.

— Това им е работата. Защо си тук?

— Не може ли просто…

— Знаеш, че можеш, но не го правиш. Защо си… — Видя рубина на пръста му и се намръщи. — Това е пръстенът на Муркато.

— Загуби го в Пуранти. Почти я настигнах там.

— Настигна я? Защо?

Той направи пауза.

— Тя се въвлече… в моето отмъщение.

— Ти и твоето отмъщение. Не мислиш ли, че ще си по-щастлив, ако го забравиш?

— Скалата може да е по-щастлива, ако е птица и лети свободно над земята. Скалата не е птица. Ти работеше ли за Муркато?

— Да. И какво?

— Къде е тя?

— Затова ли си дошъл?

— Да. — Той погледна към тавана. — И заради тях. — След това обратно към очите й. — И за теб.

Витари се усмихна, около очите й се събраха бръчици. Той се изненада колко обича да вижда тези бръчици.

— Кас, Кас. За толкова умно копеле си наистина тъпо копеле. Винаги търсиш грешните неща на грешните места. Муркато е в Осприя при Рогонт. Даже се сражава в битката. Всеки с уши щеше да чуе.

— Не чух.

— Защото не слушаш. Сега е дружка със Закъсняващия херцог. Предполагам, че ще я сложи на мястото на Орсо, за да контролира народа на Талинс, когато посегне към короната.

— Значи ще тръгне с него към Талинс?

— Точно така.

— И аз ще ги последвам. Обратно в Талинс. — Шенкт се намръщи. — Можех просто да си седя там и да я чакам.

— Така става, като непрекъснато преследваш нещо. По-добре да го изчакаш само да дойде при теб.

— Бях сигурен, че ще си намериш друг мъж досега.

— Намерих двама. Не ставаха. — Тя протегна ръка. — Готов ли си да тананикаш?

— Винаги. — Хвана ръката й и тя го поведе през стаята, през вратата и към стълбите.