Отклонение

Глава 5

Във Вселената съществуват само крайности. Или чудовищни гравитационни полета, или почти пълна липса на гравитация; невероятен студ или такава топлина, че твърди и течни тела не могат да съществуват; многомилионно атмосферно налягане или почти абсолютен вакуум.

Лед или огън. Древната алтернатива, за която хората са се досещали много преди Експанзията.

Изключение правят планетите — неутрална зона между слънцата и космоса, тънка разделителна повърхност, където могат да съществуват умерени температури и налягания, както и гравитационни полета. И ако това са аномалии, тогава планетите с условия за живот са още по-редки — нулева подсистема в тази система от странности?

И къде в тази напълно непривична среда е подходящо за хора?

— Искате ли да споделите мислите си? — гласът на Ханс Ребка прекъсна мрачните размишления на Дариа.

Тя се усмихна, но продължи да мълчи. Гледаше през илюминатора на „Съмър Дриймбоут“, с глава — изпълнена с неудовлетворителното настояще и далечните мечти от Сентинел Гейт. Беше на 800 светлинни години от дома. Вместо Сентинел — Гаргантюа, голяма колкото по време на летния прилив и далеч по-доминираща, изпълваше небето. „Окото“, задимен вихър от газове, беше достатъчно широко да погълне дузина човешки светове.

— Искате да ми помогнете?

— Сама не бихте могла да си помогнете — Ханс Ребка кимна с глава към контролното табло.

— Те няма да ме допуснат до него. Мисля, че на Калик му доставя удоволствие.

Беше приятно да знаеш, че някой го прави. Влизането в орбита около Гаргантюа беше депресирало силно Дариа — да дойде толкова далеч с такива неясни цели и да не намери нищо, което да посочи и да каже: „Там! Там е то. Точно това се надявах да намеря.“

Всъщност намериха онова, което тя трябваше да очаква. Планета, достатъчно голяма, за да бъде пред прага на ядрен синтез, недостъпна за човека, поради нейната плътност, отровна атмосфера и гигантско гравитационно поле. Танцуващо постоянно присъствие на Гаргантюа бяха четирите големи спътника със своите собствени атмосфери и океани, но въздухът на тях беше главно от азот плюс остър фотохимичен смог от етан и циановодород, а океаните — втечнен етан и метан. Повърхността на спътниците, неотдавна нагрети от приближаването на Мандъл и Амарант, изстиваха към обичайната температура от няколкостотин градуса под точката на замръзване.

Ако имаше вероятност да намерят нещо, това щеше да е на някой от по-малките спътници, лишени от атмосфера. Калик и Д’жмерлиа търпеливо ги идентифицираха и определяха тяхното местоположение за евентуално връщане в бъдеще. Беше невъзможно преплетените орбити да се проследят зрително; дори за компютъра на „Дриймбоут“ задачата беше трудна. Най-сетне екипът щеше да разгледа „нещо интересно“ по неясните критерии на Дариа.

— Колко идентифицираха? — Дариа не беше сигурна дали желае да чуе отговора. Докато си проправяха път през по-големите отломки, тя нямаше представа какво трябва да правят по-нататък, за да не се изправят пред нерадостната възможност да се върнат с празни ръце на Добел.

Ханс Ребка вдигна рамене, но Д’жмерлиа беше чул въпроса. Лимоненожълтите очи се завъртяха на късите си очни стълбчета.

— Четиридесет и осем.

Той продължи с отговор на незададения въпрос.

— До този момент нищо не намерихме. Няма дори изгледи за залежи на полезни изкопаеми.

„Разбира се, че не сте намерили. Не ставай глупав, Д’жмерлиа. Това е част от Фемъс Съркъл, забрави ли? Бедна на метали, бедна на минерали, бедна на всичко. При колонизирането и е била изследвана основно за метали и минерали. Ако е имало нещо ценно, още преди столетието е било извлечено и отнесено.“

Дариа успя да го премълчи. Тя разбра, че я е яд на всичко. Почувства се виновна. Двете извънземни вършеха цялата работа, а тя бездействаше, наблюдаваше ги и се оплакваше.

— Още колко остават за записване, Д’жмерлиа?

— Най-малко стотина. Всеки път, когато погледнем по-внимателно, откриваме малки тела. И всяко представлява задача, отнемаща време. Проблемът е в елементите на орбитите… трябва дълго да ги наблюдаваме, преди да можем точно да ги определим. А ни е необходима голяма точност, тъй като отломките се движат. Трябва да сме сигурни, че не сме изпуснали някоя или че сме я записали два пъти. Старите каталози ни помагат, но последните пертурбации ги правят ненадеждни.

— В такъв случай вероятно ще останем тук по-дълго… най-малко няколко дни. Какво мислите, Ханс? Може би трябва да изберем някой планетоид13, на който да се разположим, докато свърши разузнаването. Имаме космически костюми. Най-малкото ще можем да се протегнем нашироко за час-два, без да си пречим.

— Вече имаме един… к-кандидат за такова място — Калик също слушаше и наблюдаваше. Нейната човешка реч беше почти безупречна, но при моменти на възбуда й изневеряваше. — Отбелязахме го още когато го… в-в-видяхме. Д’жмерлиа?

Ло’фтианецът кимна.

— Имаше го и в стария каталог. Идентифициран е като Дрейфъс-27. Навремето една изследователска експедиция го е използвала като база за операциите си. Там трябва да има тунели, може би дори херметическа камера. От орбитата ни в момента можем да стигнем до него с минимален разход на енергия. Искате ли да видите вкараното в паметта описание?

Дариа веднага прие предложението на Д’жмерлиа. Тя си даваше сметка, че това можеше да смути извънземните, но не съжаляваше. Движение, бързина, активност — това й беше необходимо в момента, макар това да беше така безполезно, както самото приспособяване на голо парче скала за дом на хора и извънземни за няколко дни.

Проучването отблизо на Дрейфъс-27 потвърди данните от дистанционните сензори на „Съмър Дриймбоут“. Планетоидът беше тъмно тяло покрито с кратери само десет километра в диаметър, обикалящо по ниска орбита около Гаргантюа. Преди хиляда години следи от никел и желязо във външните слоеве на Дрейфъс-27 подмамило изследователите да сондират вътрешността. Еднометровата покривка от чакъл и отпадъци върху неравната повърхност на планетоида показваха, че не са намерени залежи, заслужаващи преработка, но автоматичната сондажна техника на миньорите продължила да работи. Тя прокопавала тунели, дълбала шахти, правила сондажи, докато вътрешността на планетоида не станала на решето от коридори и камери.

Без въздух и голяма гравитация тези тунели останали непроменени от деня, когато били изоставени. Новопристигналите можели да прочетат разочарованието на миньорите в купищата отломки и полузавършени жилища. Изследователите започнали с големи надежди, достойни да планират създаването на постоянна база, подходяща за големи миннодобивни операции. Тези надежди постепенно се изпарили. Един ден те просто захвърлили всички инструменти и си заминали. Но макар да спрели по средата работата, условията за живот на Дрейфъс-27 бяха повече от достатъчни за краткосрочните нужди на екипажа на „Дриймбоут“.

— Запечатай я и ще стане — каза Дариа. Пет метра под повърхността тя и Д’жмерлиа бяха се натъкнали на празна цилиндрична дупка с тесен вход. Бяха проверили стените, за да са сигурни, че ще издържат налягане една атмосфера.

— Топлинната изолация не е мръднала. Да се върнем горе. Ще напомпаме въздух тук и тогава ще отворим костюмите си. Ще бъде чудесно.

Дариа се огледа. Дупката беше очистена от отломки от скалата, но при всеки допир и вибрация от стените се сипеше прах.

„Ужасно? — помисли си тя. — Боже мой, колко ниско съм паднала. Преди два месеца бих се ужасила от идеята да прекарам десет минути на такова място, а сега с нетърпение очаквам да се настаня.“

Д’жмерлиа вече се чувстваше като у дома си. Ло’фтианците бяха раса, живееща на родната си планета в дупки, които образуваха огромни, свързани помежду си лабиринти. Той притичваше възбуден от един коридор в друг. Д’жмерлиа кимна с глава и тръгна нагоре, без да усеща слабия гравитационен градиент.

По-малко подвижна при свободно падане, Дариа изостана далеч зад него. Когато стигна близо до повърхността, тя с изненада откри, че входът на тунела е осветен отвън. Дрейфъс-27 се въртеше бавно около оста си с период малко повече от един час. Преди да слязат във вътрешността на планетоида, Гаргантюа беше изпълнила небето над входния тунел; сега шахтата беше осветена в горния си край от отслабващата зимна слънчева светлина на Мандъл.

Корабът стоеше, където го бяха оставили, кацнал на сто метра над повърхността. Дариа хвана дебелото въже и с лекота се изкатери по него. Когато се изкачи горе, Д’жмерлиа беше още в малкия шлюз за излизане на открито и тя трябваше да чака навън, докато завърши цикъла по отваряне на шлюза. Оттам тя виждаше по-голямата част от неправилното полукълбо на Дрейфъс-27. От разпръснатите скални отломки на слабата светлина повърхността приличаше повече на пустиня. Острите контури между светло и тъмно почти не се омекотяваха от микроскопичните частици прах и ледени кристали, раздвижени от кацането на „Съмър Дриймбоут“. Около Гаргантюа имаше стотици отломки, всичките с големина вероятно подобни на тази. Загубила ли си беше ума, за да си представя, че тайните на изчезналите Строители могат да бъдат скрити в такава пустиня?

Ханс Ребка още стоеше до шлюза, когато тя излезе от него. Дариа включи костюма си на пълна двустранна прозрачност и изчака няколко секунди да влезе в режим.

— Д’жмерлиа казва, че сте намерили нещо добро — почна Ребка. — Той е истински въодушевен.

— Мисля, че са някакви дупки… лабиринт от тунели. На него му хареса. Предполагам, че се чувства като у дома му. Погледнете ги.

Д’жмерлиа беше отишъл при контролното табло на кораба, където Калик седеше, изпружил крака както го беше оставила Дариа, когато беше излязла от кораба. През последните няколко дни хименоптът неотлъчно стоеше до таблото и старателно проследяваше и наблюдаваше малките спътници на Гаргантюа. Ло’фтианецът и хименоптът развълнувано разговаряха на езика на Калик с цъкания и подсвирквания, които нито Дариа, нито Ханс владееха. Подсвиркванията и цъканията стана по-силни и по-припрени, докато накрая Дариа каза:

— Хей, престанете с този шум, проглушихте ни ушите! — после се обърна към Ребка и добави: — Определено не видях вътре нищо чак толкова вълнуващо.

Той кимна.

— Какво става с тях? Д’жмерлиа! Калик! По-тихо.

Д’жмерлиа издаде едно последно оглушително изсвирване, после се обърна към хората.

— Извинения, искрени извинения. Но Калик има чудесни новини. Тя е уловила сигнали, преди две минути… от „Хев-ит-ол“.

— Корабът на Луис Ненда? Не мога да повярвам! — Ребка прекоси каютата и отиде до контролното табло. — Дариа каза, че е излетял от Куейк с огромно ускорение. Сигналната апаратура вътре в кораба сигурно се е потрошила.

Гладката черна глава на хименопта се обърна към хората.

— Не е тт-така. Улових определен сс-сигнал, макар и много слаб.

— Искаш да кажеш, че „Хев-ит-ол“ е там, но е в беда?

— Не непременно в беда. Това не е сигнал за бедствие, предназначен е само да подпомогне локацията.

— Тогава защо не го хванахме по-рано при сканиране на целия район?

— Защото той се активира чрез входящ сс-сигнал. Нашето първо сс-сканиране беше пасивно, използваше звездна радиация. Сега сканирам повърхността с активна микровълна за определяне на състава и извършване на детайлен анализ на скалните отломки.

Челюстта на хименопта зейна от вълнение и радост.

— С извинения и уважение, но ние не можем да скрием радостта си. К-к-корабът не е разбит! Той е оцелял, има енергия и е в добро състояние. Точно както с Д’жмерлиа се и надявахме по време на летния прилив, нашите господари не са загинали. Луис Ненда и Атвар Х’сиал сигурно са живи… и само на няколко часа път от нас.