Отдавна отминала светлина

10.

Разположена в своята лагуна, в Сереса често беше влажно и дъждовно през пролетта, с мъгла сутрин или силен вятър откъм морето по обърнатите натам канали. Не беше здравословно място, мислеше си временният дук на Сереса, загледан през прозорец в двореца. Лекарите печелеха добре тук, но невинаги имаше полза от тях.

Градът запазваше обаче превъзходството си над останалите търговски средища в света на Джад. Най-богатият, най-хитроумният, с най-пищната показност. Никой не желаеше да оскърби Сереса… или да бъде набелязан като заплаха за него. А когато издигналото се зад лагуната слънце разпръснеше мъглата, дукът дори откриваше страховита красота в своя град.

Обичаше го. Познаваше го добре. Опасности и величие, злато и откраднати творби, плъхове по кейовете и воня, Карнавалът, убийства край каналите нощем.

Можеше да поеме и по друг път, ако не преливаше толкова от гордост и обич. Дуковете, избрани начело на Съвета на дванайсетте, носеха тежък товар, понякога бяха принудени да вършат жестокости и да излагат на риск душите си. А и постът несъмнено отнемаше от времето и силите за търговия, успехът, в която поначало ги правеше подходящи за възлагането на политическа власт.

Баща му беше покойник, убиха го в политически борби преди години. Имаше чичо, двама братя, племенник и почти пораснал син, готови да изпълняват своята роля в увеличаването и опазването на семейното богатство. И той бе решил, че те ще се справят. Разбира се, неговото назначаване на най-овластения пост в града не би навредило на семейството.

Някои биха могли да се стремят към място в съвета, за да натрупат още по-голямо богатство. За него не беше така. Дук Ричи (вече свикваше с титлата) стигна дотук, защото виждаше заплахи за своя град отвсякъде (наистина ги имаше!) и съответната необходимост да бъде бдителен и прозорлив в отблъскването им.

А той беше бдителен и прозорлив. Освен това още не беше истински дук. Заемаше поста неофициално, макар и с официална титла. Дукът на Сереса — Лучино Конти, уважаван, почитан, обожаван, бе повален от болест, която докторите наричаха мозъчен удар напоследък. Тя парализира половината му тяло и го лиши от дар слово. Не толкова изтъкнат човек щеше просто да бъде премахнат от поста си… или удушен. Съветът на дванайсетте нямаше желание да направи нито едното, нито другото, както и да гласува за смяната му, затова реши Ричи да управлява от негово име. И Конти уж му даваше указания. Очакваше се старият дук да се пренесе скоро при бога и тогава щеше да започне обичайното маневриране преди гласуването.

Ричи не можеше да познае колко дълго ще остане на поста, но беше самоуверено убеден, че е най-подходящият. Немалко пари бяха похарчени, за да заеме този пост дори временно, доста гласове бяха купени. Сега трябваше да покаже, че е достоен да остане на него и да носи титлата официално.

В този момент беше в кабинет, който подредиха в по-малка и закътана стая в сравнение с помещенията, обикновено използвани от дуковете, изобщо не приличаше на голямата зала, където се събираше съветът да обсъжда и управлява, да приема пратеници или повиканите да се явят пред него.

На хората не им допадаше много да ги призовава Съветът на дванайсетте.

Когато влизаха в тази уютна стая с изглед към лагуната, не беше толкова вероятно да се плашат, макар че някои сигурно щяха да се страхуват, ако можеха да проникнат в мислите му.

Ричи бе изучавал трудовете на философите и историята. Възхищаваше се на изобразителното изкуство и архитектурата и харчеше пари за тях (някои от покупките му бяха единствено за самохвалство, но не всички). Четеше поезия и дори бе писал стихове във възхвала на жените и бога (когато беше по-млад, много по-млад). Но сред поуките, извлечени през годините под благословеното слънце на Джад, една гласеше, че най-често е добре да нападнеш, преди да бъдеш нападнат. И баща му може би нямаше да загине, ако бе постъпил така.

И друга поука, свързана с първата: нуждаеш се от сведения, за да действаш мъдро. Никакви сведения не са излишни. Сереса се бе прославила зловещо с уменията на шпионите си. Той възнамеряваше да ги подобри още повече, стига да имаше време.

Тази сутрин преглеждаше донесения, цяла купчина от града и отвъд пределите му. Получаваше ги три пъти седмично. Доклади за пристигнали кораби и пренасяните от тях товари. За търговци и други значими хора, влезли в града по суша. За внезапно заминали.

Имаше донесения и за случки, смятани за неподобаващи сред жителите на града: еротични, финансови или някакви други. Контрабандата беше обичайно явление, пресичаха я с крайни мерки. А вниманието му вече беше насочено постоянно и към пиратите отвъд тясното море в техния малък, укрепен, непристъпен град Сенджан. Ставаха все по-досадни.

Освен това се опитваше да научи повече подробности за здравето на Свещения джадитски император в Обравик и каквото можеха да разкрият за неговия най-възрастен син и наследник Родолфо. Говореше се, че бил чудак. Искаше да знае повече за него. Можеше да се окаже важно.

Заговори, интриги и дипломация от един или друг вид до голяма степен определяха Сереса, каквато беше днес. Имаше предизвикателства и заплахи, в които се обгръщаха истините за света. Това було трябваше да бъде изгорено със знания, както изгрялото слънце на Джад разпръскваше мъглата над каналите.

В момента гледаше сложено на бюрото трето донесение за гражданин, който се завърнал в града миналото лято с достатъчно пари без обяснение за произхода им, за да купи съдружие в делово начинание, а миналата седмица платил за ремонт и пристройка към работилницата на своя баща. Знаеха, че парите са били дадени от сина, знаеха и с коя банка работи.

Бащата беше шивач с фамилията Чера. Както се оказа, синът с името Джуданио бил книжар.

„Както се оказа“ беше израз, който използваше с определена цел — и в мислите си, и в речта си. Възползва се от възможността да извлече сведения от бащата, докато той вземаше мерки на един от неговите братя за нова пищна роба. И узнаха, че синът е учил в прочутата школа в Авена, оттам е заминал за Милазия в много драматичен период от историята на онзи град.

Напуснал Милазия месеци след убийството на графа, но не беше отбелязано къде е отишъл и с какво се е занимавал. Сега живееше отново в родния си град и разполагаше със значителна сума за неговите години, и то без очевиден източник на тези доходи.

Имаше неяснота по въпроса, но едва ли беше нещо съмнително. Младият Чера може да е имал късмет в хазарта, да ги е откраднал ловко (ако не го е сторил в Сереса, какво ги засягаше). Или… може би някой му плащаше, което вече би имало значение.

И съществуваше вероятност той да е от хората, които могат да бъдат полезни за своя град. Образованието му несъмнено беше много добро.

За Ричи беше присъщо да се гордее със способността си да разгадава хората. Реши, че трябва да си поговори с този млад книжар. Поне беседата с някого от школата в Авена ще бъде някакво разнообразие. Напоследък му липсваха разговори на някои по-интелектуални теми. Не беше важно. Всъщност беше.

Моят братовчед, вече и делови партньор, беше добър човек. Бихте могли да го наречете и мил човек, той понасяше спокойно закачките на тази тема. Но Алвизо никак не беше глупав. Той спомена, скоро след като станах съсобственик на книжарския дюкян, че мъж дошъл да разгледа неподвързани карти от нашата готова стока през утро, когато излязох да пояздя Гил, не приличал на мореплавател и задал един-два не съвсем нехайни въпроса за мен.

Купил карта на Саурадия и си тръгнал.

Очаквах това. Сереса се гордееше със статута си на свободна република, но наблюдаваше бдително гражданите си. Нямаше как Съветът на дванайсетте да бъде нащрек само за външните заплахи.

Аз не бях заплаха за никого, но те биха искали да се убедят в това. Когато се отбих в Авена по пътя към дома, Гуарино ми каза, че съветът може скоро да проведе избори на нов дук и трябва да следя внимателно събитията.

— Учителю, намислих да стана съсобственик на книжарски дюкян. Защо да отделям внимание и на такива неща?

— Защото ще живееш там и защото прекара много години тук. Те ще бъдат осведомени за тебе, Джуданио, или ще се погрижат да бъдат осведомени. Най-добре е и ти да научиш за тях каквото можеш.

Вече бяхме говорили за Милазия и Морани ди Росо. Още през първата ми вечер в школата. Разказах на своя учител как убих човек в двореца през нощта, когато графът умря. Премълчах какво сторих шест месеца по-късно — убих още един, за да отмъстя за Морани.

Гуарино беше почтен и добродетелен човек. Не исках да го обременявам с второто убийство. Избираме какво да изречем, когато разказваме история.

Разплака се, докато слушаше за Морани и неговото семейство. Отидохме в светилището и се помолихме за тях. Не ми олекна много, честно казано.

Премълчах и че съм видял Адрия Риполи в Милазия и в Бишо, както какво бе направила на двете места. Тези тайни не бяха мои, за да ги споделям. Ако Фолко поискаше да навести своя отдавнашен учител и по някаква причина да му каже всичко това, той би имал правото.

Да се държа предпазливо с Гуарино беше твърде странно, защото на него се доверявах най-много. Поредният момент на преход, навлизане в живот с отговорности — защото постъпих така да опазя него и други хора, не себе си. И се случи тъкмо когато бях решил да обърна гръб на по-широкия свят, за да продавам книги за медицина и поезия, писания за светия Джад.

Светът обаче може да дойде при тебе дори когато опитваш да се отдалечиш от него. Научих и това.

Напуснах и Гуарино, след като го целунах за сбогом с обещание да се върна. Не му казах, че страхът също ме подтикваше да се прибера у дома. Този път защитавах себе си, гордостта си. Не знам какво би ми отговорил. Нали той бе поискал да отида в Милазия. Смяташе, че учениците му са длъжни да служат на света и на бога, че всеки е длъжен да прави това.

Прибрах се вкъщи.

Дадох на своя братовчед Алвизо колкото поиска за равен дял в дюкяна. Съвсем справедлива сделка. След това предложихме да откупим съседния дюкян, където продаваха чудата смесица от стоки — писмовни принадлежности, сапун, очила. Съборихме стената между двете помещения, разчистихме прахоляка и парчетиите, така дюкянът ни стана по-просторен. Алвизо и семейството му живееха на горния етаж.

Аз предложих да продължим с продажбата на перодръжките и очилата. Те като че се съчетаваха добре с книгите. Отказахме се от сапуна, но взех една кутия за майка си. Намерихме кой да ни снабдява с качествени свещи, добавихме и тях към стоките. В по-голямото помещение можехме да покажем по-добре предлаганите от нас отделни листове редом до кожените подвързии, от които купувачът можеше да избере. Имахме и вече подвързани книги за клиенти, които бързаха (често се случваше с гости на Сереса) или ценяха текста повече от придирчиво избрания цвят на подвързията.

Плащах на едно момче в пристанището при оръжейната да раздава листчета за нашия дюкян на търговци, чийто кораби се отправяха към амбициозния Дубрава или на юг покрай брега. Имаше пазари за книги и извън нашата лагуна, ала никое друго място не можеше да удовлетвори нуждите им по-добре от Сереса, където сякаш пристигаха кораби от цял свят.

Настаних Гил при двама братя с конюшня извън града, по-навътре в сушата. Отивах пеша дотам да го яздя по три-четири пъти седмично дори през зимата.

Отседнах за малко при моите майка, баща и сестра, после си намерих жилище на последния етаж в триетажна постройка близо до дюкяна. За пръв път живеех съвсем самостоятелно.

Разполагах с пари след Бишо, останаха ми и след покупката на дял. А и ние печелехме. С книжарството може би нямаше да забогатеем в Сереса, но който се справяше добре в занаята си (включително с подвързването на книги), нямаше да гладува, освен ако гладът не станеше заплаха за всички. Вече се замислях дали някой ден да не си купя дял в търговско плаване. В края на краищата живеех в Сереса.

Купих малка картина на Виеро Вилани — Джад като воин, изобразен в небето над Родиас. Окачих я на стената до креслото в моя апартамент, където четях вечер на запалена свещ от онези, които продавахме. След като се сдобих с тази творба, вече чувствах, че съм постигнал нещо. Най-често се хранех в две гостилници на моята улица. В едната поднасяха гозби със свинско, в другата — източна кухня. В Сереса се намираше какво ли не, включително разнообразна храна. Намерих приятелите от детството си и открих, че с някои от тях още се погаждам добре. И още бях приятна компания за повечето от тях. Обсъждахме политика и търговия — всеки в Сереса говореше на тези теми.

Чувствах се достатъчно щастлив. Имаше кръчми в посоката към квартала на художниците (по-груби, по-интересни), където не прекаляваха с цените на виното или пивото, не ги и разреждаха за постоянните клиенти, а едно-две от момичетата ми харесваха.

Веднъж седмично бях на трапеза в родния дом. Майка ми готвеше по все същия начин както в детството ми преди Авена. Струваше ми се, че е било много отдавна.

В една от тези вечери със завръщането на пролетта моят баща ми каза гордо, че са му поръчали да вземе мерки и да скрои роба за брата на временно назначения дук. Имало шанс, ако харесат работата му, да получи поръчка и от самия дук.

Шивачите отиваха при своите клиенти, известните майстори бяха добре дошли и в най-изящните дворци на Сереса. Създаваха се връзки, тъкмо затова занаятът на моя баща се смяташе за малко по-достоен.

— За какво говорихте? — попитах го аз.

Той се усмихна и приглади брадата си.

— И за тебе отделихме време.

Ето защо не бях прекалено изненадан, когато ме призоваха за среща с дук Ричи няколко дни по-късно. Още тогава познавах нравите в своя град.

Изненадата ме споходи вечерта преди уречената среща в двореца, когато едва не се сблъсках с човек, дошъл да ме търси и носещ меч.

Запътих се към квартала на художниците в края на деня, след като затворихме дюкяна. Рядко стигах до самия квартал. Малцина отиваха там, ако не им се налагаше. В онази част на Сереса бяха разположени и работилниците за щавене на кожи, разнасяше се противна смрад. Разбира се, тъкмо затова художниците живееха на такова място — евтини стаи в скъп град.

Но на половината път между дюкяна и квартала имаше няколко кръчми и публични домове, които ми допадаха, малко встрани от Големия канал. Минах по извития мост малко преди да стигна до тях, минах покрай бъчвата, използвана от младия и сляп бивш моряк, който просеше там всеки ден. Той вече си бе тръгнал към незнайното място, където вечеряше и спеше. Можеше да се каже, че припечелва добре от просията, седнал на бъчвата. Разказваше интересно и беше чудесен клюкар, познаваше хората по гласа или дори по стъпките. Името му беше Пеполо. Заприказвах се с него често и винаги му давах по някоя монета.

Никога не разказваше защо са го лишили от зрение. Почти нямаше съмнение, че се е провинил тежко по време на плаване, за да заслужи такова наказание. Нямах желание да разпитвам или да укорявам. И аз бях убил хора.

В една кръчма видях трима нови приятели и един от момчешките ми години, седнах при тях. Подхвърлях си шеги с жените, докато пиехме, но реших да не се качвам горе тази вечер, затова излязох по-рано от обичайното.

Кой може да каже какви наши безгрижни решения ще имат своя роля в живота ни? Този усет за игра на случайности е причина да се молим или да носим предмети, предназначени да ни дават закрила или сполука, затова живеем в страх от демони.

Трябваше да отида в двореца сутринта. Струва ми се, че ме подтикваше смътното намерение да остана трезвен, да се наспя.

Придружих приятел до неговата сграда, която не беше далеч от моята. Винаги беше по-благоразумно да вървиш с някого нощем в Сереса. Крачех по-забързано, когато бях сам. Влязох в къщата и тръгнах нагоре по стълбата. На всяка площадка имаше запален фенер, живеех на добре поддържано място. Във ветровитата нощ облаците понякога закриваха звездите. Разтърквах ръцете си, за да ги сгрея. Надуших миризма на готвено от първия етаж. Не биваше да готвим вътре, опасността от пожар в града беше ужасна, но някои го правеха… и ги издаваха онези, които изпитваха неприязън към тях.

Чух гласове отгоре, на моя етаж. Толкова гръмки, че спрях и се заслушах. И тогава забелязах, че Маурицио от втория етаж е отворил вратата си. Опря пръст в устните си. Погледнах го въпросително. И той обясни с жест, сякаш вадеше меч от ножница.

Не биваше да го правя, но изкачих още няколко стъпала внимателно, за да не скърцат — исках да чувам по-добре.

— Казах ти вече, синьор Чера не си е вкъщи! Натрапваш се и ще бъде съобщено за тебе. Може би някой от долните етажи вече го прави. Тук живеят почтени хора!

Говореше Петронела — тя, съпругът ѝ и малкото им дете бяха мои съседи.

Озърнах се. И Маурицио беше застанал при стъпалата. Посочих навън и събрах ръце, все едно са оковани в китките. Той кимна и тръгна надолу, за да потърси нощната стража.

— Нищо лошо не съм направил, нямам такива намерения — отговори непознат глас.

— Ти си чужд човек в жилищна сграда по тъмно, носиш меч, искаш да знаеш къде е един от наемателите. Хората не правят такива неща нощем без лоши намерения. Ако беше от Сереса, щеше да знаеш. Не си оттук, нали?

Петронела си беше с буен характер. И май прекаляваше в момента, застанала срещу въоръжен мъж нощем. Питах се къде ли е Иларио, нейният съпруг.

Не ги виждах отдолу. Сетих се, че ако онзи реши да се махне, ще ме завари на стъпалата. Нямах представа защо някой би имал причина да ме търси в този час.

— Ще си тръгна, синьора — каза примирително той. — Не съм искал да ви ядосвам. Само ми кажете някой остави ли при вас писмо, което да предадете на синьор Чера?

— Вече ме попита и аз ти отговорих! Няма писмо, пък и аз не бих отворила на човек, който иска да го остави! Казах ти да си вървиш! Долу са ни чули, стражата ще дойде скоро.

— Значи е време да си тръгна. Ето ви един допани за безпокойството.

Чух как монетата издрънча на пода.

— А бе, аз що не те!… — избухна Петронела.

— Много мило, но не сте мой тип — отвърна мъжът. — Предпочитам по-пищни жени.

Подът изскърца. Врътнах се и слязох припряно, пъхнах се в коридорчето на втория етаж. Долепих се до стената в мрака. Видях го как ме подмина надолу.

Там се натъкна на Маурицио… и стражниците.

Чух врявата. И Петронела я чу. И тя ме подмина по стъпалата към входа. Гласът ѝ заехтя силно от гняв. Казах си, че онзи сбърка с подхвърлената монета.

Отидох при тях на площадката пред вратата на сградата. Едва ли беше особено благоразумно — непознатият все пак търсеше именно мен, но и аз се ядосах от нахалството му. Не знаех за какво писмо говореше. Получих само повикването от дука преди два дена, вестоносецът на двореца дойде в нашия дюкян.

Трима от нощната стража стояха в дворчето пред входа. Един държеше факел, Маурицио също. Тук беше малко по-закътано и вятърът не ги гасеше.

— Добре — казах и пристъпих навън, — хванали сте го. Този мъж заплаши жена, отказа да си тръгне, разпитваше за мен, оскърби честта ѝ. Може би ще искате да го разпитате.

Той не беше висок, но изглеждаше як. И беше гладко обръснат под ниско нахлупената шапка, прикриваща лицето му. Доближих го и се вгледах. Вече знаех кой е той.

Отворих уста да споделя откритието си, но размислих.

— Господа — започнах, — сутринта съм повикан за разговор с дук Ричи и този човек може би има свои причини да попречи на срещата. Това трябва да бъде проверено.

Стражниците се опулиха. Щом беше споменато името на дука, наглед дребното произшествие изведнъж се превърна в нещо доста по-важно.

— Какво? — обади се натрапникът. — Нищо не знам…

— Я най-добре ела с нас без много шум — прекъсна го най-едрият страж. — И ще ти вземем меча и онзи кинжал на колана.

— Как пък не! — възкликна мъжът.

— Сбърка — натърти същият страж.

Без предупреждение заби юмрук в корема му, вторият също тежък удар беше по брадичката, щом непознатият се преви.

В Сереса градската стража е обучена добре.

— Желаете ли да има охрана по пътя към двореца сутринта? — попита едрият, докато си разтъркваше юмрука.

Другите двама вече отнемаха меча и кинжала на непознатия, който се свлече на земята. Изражението на първия подсказваше, че проверява дали съм казал истината.

— Да, вече искам — отговорих му. — Тази случка ме разтревожи.

— А за какво сте повикан в двореца? — попита той.

Вторачих се неприветливо в него.

— Според мен такива въпроси не подобават на вашия пост. Не е благоразумно. Арестувайте този човек, докато не съобщя на дука за него. И дотогава не го разпитвайте. Изпратете хора, които да ме чакат тук един час след изгрев.

Честно казано, подражавах на тона, с който Теобалдо Монтикола даваше заповеди. Как бих могъл самият аз да натрупам опит в това?

Стражът ме гледаше предизвикателно, но реши да не упорства.

— Добре, синьор — каза и се извърна.

Малко оставаше да каже „господарю“, струва ми се. Не бях против, че се въздържа.

Вдигнаха насила натрапника, сложиха белезници на китките му и го поведоха към канала, моста и техния участък, разположен наблизо. А може би щяха да го затворят направо в тъмницата на двореца. Всички говореха, че мястото било неприятно.

Останах пред входа с Маурицио и Петронела. Той се взираше в мен на светлината от факела.

— В двореца ли ще отиваш? — попита недоверчиво.

В края на краищата бях книжар.

— Да.

— Защо? — зададе Петронела по-накратко същия въпрос като онзи страж.

Усмихнах ѝ се.

— Когато науча, ще ти кажа.

И тя се усмихна. Имаше хубава усмивка. Жена, която не се церемонеше. Тази нощ също се убедих в това.

Прибрахме се, навън беше студено. Пожелахме лека нощ на Маурицио на неговия етаж и продължихме нагоре. Петронела ме спря на площадката.

— Данио, почакай.

Влезе в своите стаи и се върна.

— Един човек наистина донесе писмо. — Даде ми го и намигна. — Ще разбиеш някое сърце, Джуданио Чера. Само не забравяй, че излъгах заради тебе.

— А защо го направи? — попитах.

Този път тя не се усмихна.

— Не харесах онзи. Но харесвам тебе. — Запъна се за миг. — Иларио също те харесва. Навести ни някоя вечер, когато бебето заспи, и все ще измислим как да ти угодим.

Обърна се, влезе и затвори вратата.

Останах сам и стъписан в тъмния коридор, едва потиснах нервния смях. Държах запечатан плик, моето име бе написано на него с нечий уверен почерк.

Знаех от кого е написано името ми. Не беше трудно да се досетя, след като познах дошлия да ме търси мъж.

Беше единият от двамата, които забиха стрели в Антенами Сарди миналата пролет.

Значи служеше на дук Аримано от Мачера. Бащата на Адрия. Писмото беше от нея и някой не искаше да го прочета. Ударите на сърцето ми се забързаха. Мина цяла година, но това време не стига да се променят някои неща.

Питах се дали стражниците ще се вслушат в нареждането ми да не му сторят нищо. Май не беше много сполучливо хрумване да го разпитват, като знаех на кой дук служи, а и всъщност не бе навредил никому.

Чак когато се настаних в леглото, хрумна ми закъснял въпрос — защо си наумих, че е дошъл сам? Не спах добре, но нищо не се случи до сутринта, само оставих свещ да гори до късно и препрочетох много пъти едно писмо.

Зимните дъждове валяха отдавна, преди тя да проумее, че нейният баща не позволява писмата ѝ да бъдат изпратени.

Тя беше уверена, че Джуданио Чера не би пренебрегнал писмо от нея. Не знаеше къде живее той, но бе научила къде е домът на неговите родители. Не е трудно да намериш шивач с фамилията Чера. Това сигурно беше достатъчно, за да стигне писмо до него. Фолко и нейната леля в Акорси получиха писмата ѝ, получи отговор и от двамата.

Но нямаше отговор на три писма до Данио.

Адрия си беше у дома в Мачера, имаше време да помисли на спокойствие и прецени, че е грешка да вдига скандал на куриера на нейния баща, пътуващ до Сереса. Той просто би я излъгал, а така щяха да знаят, че тя се е досетила. Научи от Фолко и че когато разкриеш нещо, по-полезно е за тебе другите да не са осведомени за това.

От една страна, тези писма не бяха важни. Пишеше му, за да не се изгубят, той да знае, че не го е забравила, накъдето и да ги поведат техните разминаващи се пътища. Данио Чера беше спомен от живот, който постигна временно. И вероятно това време бе свършило. Да, много ярък спомен, но тя вече не беше същата… или поне от нея се очакваше да не е същата.

Но тя живя далеч от дома си, беше независима твърде дълго, за да се примири ей така с отнемането (и четенето?) на нейни писма. Може и да беше важно в края на краищата. Нейният баща трябваше да научи, че ако ще тя да се е прибрала, още беше онази, в която се превърна.

Или щеше да му каже направо, или щеше да се възползва по друг начин от наученото.

Разбира се, когато избере обител на Дъщерите на Джад и се оттегли от света зад стените ѝ, примирението ще определя нейния живот. Тя обаче знаеше достатъчно за тези свети убежища, за да е убедена, че би могла (щом е влязла там с високо положение в обществото) да се справя все някак с изискванията.

Вече бе решила, че не желае да се омъжи, не би приела такова подчинение. Старша дъщеря в обител има значителна власт. А властта дава свобода редом със задълженията. Като стъпки в сложен танц, казваше си Адрия.

Имаше достатъчно причини да очаква, че като дъщеря на дука на Мачера ще наложи господството си рано или късно. Парите също щяха да изиграят своята роля да стане така. Проблемът беше в избора на онази обител, където това може да се случи по-рано. И щеше да има не по-лесни пазарлъци, отколкото за брачен договор. Все пак щеше да се посвети на бога. Така гласи учението, нали?

Любовните връзки за жена в обител бяха прегрешение, разбира се, но не всички ги отбягваха. Такъв си е светът.

Общо взето, беше готова да приеме всичко това. Не би могла да продължи с живота, който водеше в Акорси. От самото начало знаеше, че ще има и край. Още когато отиде в Бишо, смяташе надбягването за своеобразно сбогуване.

А Монтикола ди Ремиджо знаеше какво бе правила и в Милазия, и в Бишо. Омразата към Фолко би го подтикнала лесно към риска да разпали вражда и с нейния баща, като разгласи стореното от нея… тоест и убийство. Нямаше как да отрече колко лошо е, че той знае. Досега не бе казал нищо, но осведомеността му тегнеше и над нея, и над Фолко. Прастарата поука, че знанието е сила.

Нейните родители нямаха представа какво е правила в Милазия. Фолко, неговият братовчед Алдо и някои от хората им обаче знаеха. И Монтикола. И лечителка, която вече живееше близо до Бишо. И млад мъж от Сереса.

По някое време със смяната на сезоните у нея се зароди увереност, че ако баща ѝ научи и за Милазия, и за съпричастността на син на занаятчия от Сереса, ще заповяда да го убият. Нямаше никакво съмнение в това.

Фолко не би навредил на Данио: тя се погрижи още в странноприемницата. Ако той стореше зло на Джуданио Чера, самата тя би разгласила всичко, така го заплаши… и ще се скрие зад вината и разкаянието в обител на Джад, а той ще понесе последствията.

Но още сутринта, когато потеглиха на коне от двора на странноприемницата, си даваше сметка, че е време да се върне у дома. Преди бе имало отворена врата, която вече се затвори зад нея. Поне сама реши да го направи. Или можеше да си внушава, че е така. Трябваше да види има ли други врати, които би успяла да отвори за себе си.

И по този повод — не беше длъжна да търпи, ако нейният баща се намесваше в кореспонденцията ѝ. Внимаваше какво пише, за да не застраши Данио. Въпреки че, ако искаше изобщо да не го излага на риск, не биваше да му изпраща никакви писма.

И Адрия реши, че нейната сговорчивост си има граници. Каза си, че ако някой желае да я опознае по-добре, ще му се наложи да осъзнае и този факт.

Не беше изключено Данио Чера, който бе учил в Авена, да намери уязвимо място в разсъжденията ѝ, но това не я засягаше. Понякога и вдигнатите рамене са достатъчен отговор.

Изпрати четвърто писмо в Сереса през пролетта. Не по куриера на своя баща.

Само че дукът на Мачера беше досетлив и недоверчив човек, познаваше ума и упоритостта на своята дъщеря. Нейният пратеник успя да тръгне от града с един ден преднина, но дворцовата стража научи за заминаването му (беше коняр, който отдавна се грижеше за конете ѝ) и той беше проследен.

Знаеха къде отива, а вече бяха наясно (за разлика от нея) и къде живее мъжът, на когото тя пише. За малко не настигнаха този коняр по пътя към Сереса, но тя му бе наредила да язди бързо и той се подчини. Не загубиха време да издирват пратеника сред каналите и мостовете на града. Те бяха изпратени там не заради него, а той бездруго щеше да се върне у дома.

Доколкото личеше от писмата на Адрия, книжарят не изглеждаше важен — просто човек, когото срещнала заедно с Фолко, но цели четири писма до него означаваха нещо. Дук Аримано заповяда той да бъде убит за всеки случай. Отдавна бе проумял, че абсолютната безопасност е недостижима дори с дебели крепостни стени, добре платени войски, опитвач на храната му, охрана в спалнята и оръдия, насочени както навън, така и към гражданите, над които властваше. В живот като техния нямаше нищо абсолютно, но това не пречеше човек да бъде предпазлив.

Трима стражници от двореца ме чакаха пред вратата на къщата, когато слязох пременен в най-хубавите си дрехи. Уши ги баща ми и бях облечен по-добре, отколкото иначе щях да бъда с моето положение в обществото. Спрях и огледах тримата мъже. Отдадоха ми чест. Не бях свикнал с това. В светлото утро мъглата се бе разнесла.

Не бях ходил с охрана дотогава, но ми олекна, че дойдоха. Онази мисъл посред нощ за друг пратеник от Мачера не ми излизаше от главата. Ако дук Аримано не искаше неговата дъщеря да пише на син на шивач от Сереса, имаше очевиден начин да сложи край на това.

Той охотно заповяда да убият мъж в странноприемница миналата пролет, без дори да знае по кого ще стрелят. А от нейните писма знаеше кой съм аз. И неговият човек, а може и да бяха повече от един, знаеше къде живея.

Когато разполагат с голяма власт, и мъже, и жени постъпват понякога както никому от нас не би хрумнало. Такова беше мнението ми тогава, не се е променило и до днес.

Взрях се в най-високия от стражниците.

— Още ли е арестуван мъжът, който беше заловен снощи?

Гледаше ме безизразно.

— Сигурен съм, че ще ти кажат онова, което трябва да знаеш.

Бих могъл да се задоволя с този отговор. Едва не се примирих. Предстоеше ми плашеща сутрин. Но Адрия Риполи ми бе изпратила писмо (по-точно писмата са били няколко) и в него имаше скрито послание. Тъкмо заради намека за срещата ни в странноприемницата будувах дълго.

В този момент не бях склонен да търпя пренебрежение.

— Не, аз пък смятам, че ти ще ми кажеш още сега, ако знаеш нещо. Открихте ли и втори човек? Твърде вероятно е да са поне двама.

Пак се вторачи в мен. Явно и той не беше склонен да прави някои неща.

— Повтарям — сигурен съм, че ще ти кажат каквото…

Накарах го да млъкне с жест. Нямаше смисъл да се гневя. Тези хора имаха свои заповеди и навици. Просто бяха дошли да съпроводят някакъв човек от простолюдието до двореца заради произшествие предишната нощ.

Не беше доволен, че го прекъснах така. Не че ме вълнуваше.

Стоях на входа. От двете страни имаше дръвчета в саксии за сянка през лятото. И за да има зеленина, която е рядкост в Сереса.

Пристъпих напред. Погледнах нагоре.

Дължеше се предимно на късмет. И предпазливост. Бихте могли да добавите и страха. Зърнах движение и проблясък на метал върху покрива на сградата отляво. Видях ги, защото ги търсех.

Хвърлих се към по-близкото дръвче, бутнах един от стражниците.

Стрела от арбалет се заби в рамката на вратата зад мястото, където бях преди миг.

— Там горе! — креснах и посочих. — Безполезни фъшкии такива! На покрива!

Все пак опитаха току-що да ме убият. Напомням го като оправдание за думите, които изрекох.

Трябва да призная, че реагираха чевръсто. Двама се обърнаха да препречат достъпа до мен откъм площада и извадиха мечовете си. Третият нададе вопъл, познат на всички кореняци в Сереса:

— Дворцова стража! Градска стража! Повикайте ги!

Всички граждани са длъжни да откликнат на този призив.

Отказът е престъпление. Незабавно чухме още викове за подкрепление откъм моста и канала, после пред нас и отляво. Врявата се разнасяше бързо.

Надникнах полека иззад дръвчето.

Втора стрела прелетя на косъм от мен въпреки разстоянието и стрелбата от покрив. Помнех как улучиха Антенами Сарди. И проумях внезапно, че не са искали да го убият в онзи ден. С лъкове толкова отблизо щяха да го погубят съвсем лесно. Но не ми се вярваше, че правят същото днес.

Само че презареждането на арбалет отнема време. Надникнах отново.

— Прикрий се, синьор! — нареди ми високият страж. — Виждам го. Знаем на кои покриви може да се прехвърли оттам. Няма да се измъкне.

В гласа му вече звучеше потрес. Ако бях умрял, щяха да стоварят вината върху него, а нашият град-държава не знаеше що е прошка.

Вярвах му, че стрелецът няма да избяга. Чувахме тропот на тичащи крака. Още стражници — някои от двореца, други от града. Нямаше значение (въпреки взаимната им омраза).

Накараха ме да не мърдам от мястото си. Дори настояваха да вляза в сградата, но аз останах при дръвчето в свежото утро. Не че въздухът в Сереса е чудесен, но исках да бъда отвън, не да се крия на стълбището. Все пак се криех, но не беше същото. Или така ми се струваше. Да, може и да съм се държал глупаво.

Стоях там със стражниците, които вече бяха петима. Слънцето се издигна, бризът се засили. Чувах повече шум и гълчава откъм моста и Големия канал, великият град се пробуждаше и раздвижваше. Площадът се запълваше с хора, които ускоряваха крачка, щом зърнеха стражниците.

Още един страж дойде забързано. Отдаде чест на високия, който беше старши, и му каза, че стрелецът с арбалет е заловен.

Тръгнахме към двореца. То се знае, закъснях.

— Разпитват и двамата, според доклада на подчинените ми се смята, че не е имало трети — каза временният дук на Сереса.

Намирахме се в неочаквано малък кабинет на втория етаж. До онзи ден не бях влизал в двореца. Имаше прозорец над един от по-тесните канали. Дук Ричи седеше зад голямо бюро, отрупано с книжа. Аз бях настанен на стол без тапицерия пред него.

Изглеждаше по-млад, отколкото очаквах. Знаех, че е заел поста наскоро заради немощта на стария дук, но беше член на съвета от години. Иначе не би седял тук и не би носил тази титла.

Имаше сини очи, спретнато подкастрена брада, високо чело, тъмна коса, дълги пръсти. Владееше добре гласа си. Пред него беше отворен бележник, в който пишеше, когато ме въведоха в кабинета.

— Те ли ви казаха това, господарю?

Имаше много причини за безпокойството ми и още толкова причини да не го проявявам.

— Да. Вече поясних.

— Как ще постъпите с тях?

Той впи поглед в мен.

— Уместен въпрос. А какво е твоето мнение, синьор Чера?

Въпросът и изпитателният поглед ме убедиха, че срещата не е каквато си я представях.

Това изобщо не уталожи тревогите ми.

Временният дук на Сереса прецени, че Джуданио Чера наистина е млад и му личи. Младеж с добро телосложение, кестенява коса, къса брада и голям нос. Несъмнено наблюдателен (огледа зорко стаята, когато влезе, и запомни подробности).

Не биваше той да задава въпроси и вероятно знаеше, че е така, но въпреки това го правеше. Два пъти, от самото начало на разговора. Дукът не се наежи. Мъжът пред него стана по-интересен.

Изведнъж след втория въпрос на Чера — „Как ще постъпите с тях?“, Ричи промени намеренията си за посоката на разговора или по-скоро добави нещо като приток към река. Открай време си мислеше, че способният водач се нуждае от умението да реагира на нови сведения, ако ще и да е само по смътен усет.

Но той вече знаеше от бележките, които бе сложил на бюрото, че младежът е получил добро образование. Човек от съвета го препоръчал за школата в Авена, където приемаха и по някое дете на занаятчия, а Чера останал там по-дълго от обичайното. Имаше смисъл да провери какво би могло да означава това.

Младежът започна внимателно (и дукът долавяше колко внимава):

— Господарю, не ми подобава да…

Ричи го прекъсна рязко, за да види как ще се справи:

— Подобава, синьор Чера, щом аз го искам от тебе.

Чера си пое дъх, но нямаше смущение в погледа му. И дукът се досети, че младежът се опитва да разгадае него, което също не го разстрои. Ставаше още по-интересно. Ричи чакаше. Една от най-полезните тактики.

Посетителят като че взе решение, тоест бе обмислял дали да не постъпи другояче. И каза:

— Те са хора на дук Аримано от Мачера. От личната му стража, доколкото знам.

Ричи се погрижи лицето му да не трепне, но този път се стресна искрено. Още не бяха установили този факт в разпита на първия мъж, а вторият беше заловен преди малко.

— И как научи това? — попита и допълни записките си.

Вече нямаше колебание, младежът бе избрал път и щеше да върви по него. Добра черта, но си оставаше интересно и обмислянето на друг път.

Осъзнах, че вече съм направил избора си. Олекна ми донякъде. Всъщност още от мига, когато дукът на Сереса попита за моето мнение какво да бъде направено, почувствах как нещо се размести в мен, нещо се отключи.

Нали бях от Сереса — моя град, моя дом. Ако исках да бъда верен…

— Господарю — отговорих му, — видях ги с него близо до Бишо. Или поне единия от тях — онзи, когото арестуваха снощи.

— Дук Аримано е пътувал до Бишо? Отдалечил се е от Мачера, за да отиде там?

Изненадата в гласа му личеше ясно.

— Да, господарю. Миналата пролет. Пристигна в деня на тяхното надбягване, но твърде късно, за да го гледа.

— Това изобщо не му е присъщо — отбеляза нашият дук.

Пак си записа нещо. Сведе поглед към страницата, после се взря в мен.

А аз си казах, че щом съм започнал, трябва да стигна до края. В разговора с този човек не можех да увъртам безопасно. Прецених веднага, че е така, макар че увъртах по малко в тази първа среща или поне се опитвах. Сега си припомням разговора и подозирам, че той е знаел, но ми е позволил по незнайни за мен причини. Оттогава до днес неизменно го нареждам сред великите хора на нашето време.

— Той беше дошъл на юг, за да отведе дъщеря си у дома.

Погледът на дук Ричи стана пронизващ.

— Продължавай — подкани ме, но реши да уточни: — Госпожа Адрия, така ли?

— Да, господарю.

— Която беше при леля си и чичо си в Акорси?

— Да, господарю.

Знаеше много неща. „Разбира се, че знае“ — напомних си.

— И тя е била в Бишо?

Вече бях направил избора си.

— Господарю, тя участваше в надбягването заради Фолко д’Акорси. Той заложи, че тя ще се класира в първата тройка. Тя пресече финала втора и той спечели много пари.

Дукът пишеше. Леко се наведох и видях, че най-горе на една от страниците е моето име. Той не вдигна глава, а попита:

— Умееш ли да четеш наопаки?

Облегнах се на стола изчервен.

— Не много добре, господарю.

Чак тогава ме погледна и се подсмихна.

— Това умение ще ти бъде от полза.

Струва ми се, че отгатнах нещо в този миг. Поне забелязах намека.

— Значи Фолко се е погрижил да я включи в надбягването на Бишо — каза дукът. — Хората не знаеха ли коя е тя?

— Не знаеха, господарю.

— Но ти знаеше?

Колко сини бяха очите му.

— Знаех, господарю. Видях я в Авена, когато дойде там с Фолко.

— И си я запомнил?

— Не е лесно да бъде забравена.

Той се усмихна отново.

— Особено от млад мъж, нали?

Поклатих глава.

— Господарю, съмнявам се, че и вие бихте забравили една Риполи.

Погледът му стана суров.

— Дръзваш да кажеш, че не съм млад?

Смръзнах се, но после видях, че крие усмивката си.

— Всъщност, господарю, изглеждате по-млад, отколкото очаквах.

Той се ухили открито.

— С това би могъл да заслужиш някоя кесия. — Помълча и попита: — Щом си знаел коя е, как постъпи? Защо си бил в Бишо и на мястото, където е отишъл баща ѝ… с хората си, както вече каза?

Аз бях направил избора си.

— Господарю, тогава бях с Теобалдо Монтикола. Казах му, че тя прави това заради Фолко и че вече съм я виждал. А той също заложи на нея. И заради печалбата, и за да направи напук на д’Акорси, убеден съм.

— Убеден си?

Дукът записваше.

— Самият той го каза, господарю.

— А защо поначало е благоволил да ти каже нещо? И защо си бил с него, синьор Чера? Ти май си попадал в компанията на интересни хора.

— Без да искам, господарю.

— Нима? Само с късмет?

— Късметът може да бъде и лош, господарю.

И му разказах как срещнах Монтикола и неговата любовница по пътя към Бишо, за собствената си победа в надпревара и за собствените си залози, с които спечелих достатъчно пари да си купя дял в книжарски дюкян и да платя за разширението на шивашката работилница на моя баща.

Защото бях очаквал да ми зададе въпроси за тези случки след нареждането да се явя в двореца. Отговори, които бях подготвил. Твърде млад бях да разполагам с толкова пари, а в Сереса държаха под око парите на хората.

Слушаше и записваше. Когато млъкнах, ме загледа, без да продума. Опитах се да не шавам на стола, да не покажа безпокойството си. И той попита:

— Значи твоите пари са придобити почтено? Не си ограбил никого? И не ти е платено да ни шпионираш?

Прокашлях се, защото гърлото ми пресъхна внезапно.

— Господарю, насред царящия в Милазия смут след убийството на графа аз бях един от онези, които се сдобиха с още пари. Така купих коня, с който се състезавах срещу войника на Монтикола. За победата ми беше дадена сума, равна на цената на неговия кон, какъвто беше облогът между нас.

Записа и това. Записваше всичко. Промълви тихо:

— Половинчат отговор.

— Господарю, никога не бих се съгласил да шпионирам Сереса и никой не е искал това от мен. И Акорси, и Ремиджо при срещите ни поискаха да се присъединя към тях. Ремиджо — да бъда наставник на неговите по-малки синове. Акорси — да приема предложението на Ремиджо и да му изпращам сведения оттам.

— Можеше да се поставиш в двусмислено положение.

— Да, господарю.

— И ти реши?…

— Да се върна у дома и да стана книжар, господарю.

— Защото?…

От цяла година се опитвах да си отговоря на същия въпрос.

— Не вярвах, че… Господарю, те са опасни мъже, обсебени един от друг над всичко останало, поне така изглежда. Не исках тази вражда да погълне и мен.

Кимна. Не записа това, гледаше ме неотклонно.

— Страхуваш ли се от живота? — попита тихо. — От отваряне на врата, чиято дръжка вече си хванал?

Успя да ме ядоса, въпреки че не забравях къде съм и кой е той.

— Това не е ли част от живота на един син на шивач, господарю? А не на богат търговец или на аристократ?

Той поумува.

— Обвиняваш баща си ли?

— Не го обвинявам. Благодарен съм му през всеки ден от живота си. Просто не искам да бъда пешка в играта на онези двамата.

— Просто? — повтори той.

Забележителен човек. Винаги слушаше внимателно — и тогава, и сега.

— Господарю, може би не избрах подходящата дума. Има и още нещо.

Чакаше да продължа.

— Господарю, аз съм гражданин на Сереса. Не съм нито от Акорси, нито от Ремиджо… или от друго място. Това е моят дом.

Говорех правдиво. Почувствах, че винаги е било вярно, само е трябвало да го осъзная.

Той се усмихна пестеливо. Докосна брадата си и каза неочаквано:

— Кажи ми, Джуданио Чера, имаш ли мнение за младия Родолфо в Обравик? Наследника на императора?

Примигах и го зяпнах. Пак се прокашлях.

— Господарю, нямам мнение, което си струва да споделя. Аз би трябвало да разполагам с писма и донесения, преди да кажа нещо, заслужаващо да бъде чуто.

Той погледна книжата пред себе си.

— Добър отговор. А чувал ли си някой да е говорил нещо по въпроса?

— Само Гуарино, нашият учител — според него той ще бъде подценяван, когато се възкачи на трона, а не би трябвало да е така.

— Това ли каза?

— Да, господарю.

Отбеляза нещо на листа.

— Изпращаш ли писма на Гуарино?

— Да. И той благоволява да ми отговори.

И това беше отбелязано. После остави перодръжката и за пръв път се облегна в креслото. Загледа се през прозореца към купола на нашето величаво светилище и водата на лагуната зад него.

— Джуданио Чера, вярвам ти, че се чувстваш гражданин на Сереса. Имам идея и още няколко въпроса.

Зададе ги и аз отговорих. Стори ми се, че отговорите го удовлетвориха.

Ето как още съвсем млад станах служител в Съвета на дванайсетте и бях изпратен по море с охрана и секретар при Теобалдо Монтикола в Ремиджо.

Моята задача беше да получа ежегодния налог от Ремиджо за правото в тяхното пристанище да акостират търговски кораби в море, което галерите на Сереса защитаваха от крайбрежни пирати и набези на ашари.

Възложено ми беше и да шпионирам.

Джакопо, пратеникът на Адрия, ме навести в книжарския дюкян два дена по-късно. Спретнат човек със скромни обноски, може би се чувстваше малко неловко сред толкова книги. Не се съмнявах, че е научил за онези, които са го проследили, и за залавянето им. Едва ли знаеше какво решение бе взето за тях. Аз знаех.

Вече бях написал отговора си. Дадох го на този човек заедно с книгата за богослужението, която тя поръча. Плати ми, като броеше монетите една по една. Подвързах книгата за нея предишния следобед с червена кожа, както бе пожелала.

Той кимна учтиво и си тръгна.

След три дена и аз отплавах с кораб към Ремиджо.

11.

Скарсоне Сарди, Върховният патриарх на Джад в Родиас, най-висшият духовник в сътворения от бога свят, вдигна ръце над главата си, събра пръсти и направи знака на слънчевия кръг, с което завърши сутрешните обреди.

Обичайното шумолене последва в изящно зографисания параклис на патриаршеския дворец. Коленичилите хора се надигаха и се протягаха.

Само за него беше допустимо да вдига ръцете си по този начин като символ на кръга в края на молитвите, но се знаеше, че и Източният патриарх в Сарантиум прави същия жест с ръце над главата. Сарантиум беше обсаден от ашарите, но изглежда, още ги отблъскваше зад своите тройни крепостни стени с легендарна якост.

Другите в света на Джад, включително дукове и крале, правеха знака на слънчевия кръг пред сърцата си. Върховният патриарх, наследник на хилядолетна традиция, трябваше да показва символа на Джад над главата си — от името на всички чеда на бога.

Както беше известно, някои хора загинали, докато бъде изяснено това разграничение, но това се бе случило отдавна. „Дано Джад в своята мъдрост и благоволение брани онези, които го почитат правилно“ — помисли си той добродетелно. Струваше му се, че така подобава.

Той обаче беше гладен и раздразнен, не се съсредоточи в набожни размисли. Рано сутринта получи донесение за Бишо. И то лошо — за нерадостната перспектива да го обсади наемната армия на неговия чичо, която се бе запътила да покори града.

Всички обсади са нерадостни, нали? Нима би могло да има приятна обсада? Не можеше да проумее какво хората очакваха от него. Изпитваше ужас от своя чичо Пиеро. А и всички знаеха, че това ще се случи.

В този случай неговият най-находчив секретар подбра подходящите думи за послание. Изразяваше пламенна надежда всички участници, в какъвто и да е сблъсък, нарушил мира в Батиара („Какъв мир в Батиара?“ — подхвърли Скарсоне и чу смеха, от който му стана приятно), ще направят всичко по силите си да избягнат ненужни страдания сред невинните.

Скарсоне подписа три екземпляра — по един за Фирента и за Бишо, един за архива тук. Никога не бе виждал архива. Доколкото знаеше, имаше го много отдавна. Представяше си прах, избледняла и крехка хартия, плъхове.

Отиде да хапне. Замисли се мимолетно как биха могли да изглеждат нужните страдания сред невинните.

Йелена не бе живяла на място, сполетяно от война.

Как да го нарече, освен късмет, защото войната беше едва ли не навсякъде. Пролетта означаваше и армии, това беше всеизвестно. Неизменно обстоятелство в тези времена. Слушаше какви ли не истории през целия си живот, но този път не беше ничий разказ, а заплаха за нейния малък укрепен град Донди с настъпването на новата пролет.

Например управляващият града съвет се зае да прогони просяците и бездомниците. Вече принуждаваха и киндатите да се махнат. Нито бяха много, нито бяха просяци и бездомници, но гонеха и тях.

Чу обяснението — и то от един киндат — че започне ли глад заради обсадата, а това щеше да се случи непременно, според възгледи, опиращи се и на вярата, изхранването на неверник е прахосничество, клонящо към ерес.

Името му беше Карденьо и родът му произхождаше от Еспераня по времето преди киндатите да бъдат прогонени оттам. Тръгна си сред първите. Не чакаше да го накарат насила. Събра си стоките към края на зимата и потегли със семейството си, четири каруци и охрана от шестима мъже. Продаде и къщата, и помещенията за търговия. Йелена предположи, че не е получил добра цена при тези обстоятелства.

Сприятелиха се, когато помогна при раждането на третия му син. Каза ѝ, че ще отиде във Фирента. Виждаше ирония в това, което Йелена долови в гласа му. Тъкмо Фирента беше градът, чиято армия можеше да ги обсади, преди да стигне до Бишо. Но изглеждаше, че наглият и набиращ сили Фирента харесваше киндатите… поне засега.

По-дребните занаятчии и търговци също се нуждаеха от пари и киндатите запълваха нишата на малките заеми, с които банките не се занимаваха. Фирента се разрастваше под властта на семейство Сарди. По-точно постигаше целите си чрез войни. Но в основата на всичко беше търговията, и то предимно с платове. Донди се намираше между двата града и плащаше данъци на Бишо. Явно това вече ставаше неприемливо.

Част от заплащането на наемниците се състоеше в разрешението да разграбят някой град след обсадата. Очевидно беше, че плячката е ценна за тях, но Йелена би искала да попита някой войник как си представя изнасилванията и убийствата като заплащане.

Разбира се, градът би могъл да се предаде веднага, но просто щяха да им отнемат всичко ценно… включително и запасите от храна. Тя беше най-важна. Армиите също са застрашени от глад. Снабдяването им може да се превърне в кошмар наяве.

Жителите на града винаги бяха изправени пред трудно решение. Можеше ли малкият Донди, ако ще е защитаван от гарнизон и крепостни стени, да издържи на обсада? Щяха ли изобщо да ги обсадят? Не бяха ли твърде незначителни, за да се занимават с тях? Нямаше ли това да бъде сметнато за бавене в плановете за превземане на Бишо?

Йелена зададе тези въпроси на своя приятел киндат. Той я посъветва да напусне града. Предложи ѝ да пътува със семейството и охраната му до Фирента.

Изкушаващо предложение. Йелена си знаеше, че има приятел (и не само приятел, ако поискаше) в самото семейство Сарди. С края на зимата започнаха оплетени сънища: призраци, пожари по хълмове, две пълни луни в неестествено бързи дъги през небето. Съзираше непознати звезди между тях.

Остана. Ако на това градче, където я приеха, му предстоеше обсада, лечителите бяха още по-необходими. Тук имаха двама доктори и нея, а единият доктор беше отчайващо некадърен.

— Разбери, че се случват гнусотии, когато хората гладуват — каза ѝ нейният приятел киндат.

— Убедена съм в това — отвърна тя.

— Няма как да разбереш, ако не си го преживяла. Не казвай, че си убедена, Йелена.

Тя помнеше как кимна.

— Ще те нарекат вещица — предрече Карденьо — и ще те обвинят за страданията си.

Помнеше и как повтори думата „вещица“. Негов ред беше да кимне.

Тя се страхуваше, но остана. Все пак изпрати по него две писма. Едното до Фирента, другото трябваше да бъде поверено на вестоносец, пътуващ на север оттам.

Събуди се рано и излезе от къщата си, за да изпроводи Карденьо и семейството му в ранното студено утро, по тревата около градските стени още имаше скреж, изгряваше бледо слънце. Стори ѝ се, че нещо витае — не над семейство Карденьо, а над портата на Донди, през която излязоха.

Никой друг като че не забеляза нищо, но Йелена беше свикнала с това.

Ариберти Борифорте беше умерено способен военачалник. (Приписваше си по-големи дарби, но се заблуждаваше.)

Фирента го нае да служи под предводителството на Фолко д’Акорси в кампанията за покоряване на Бишо. Възложиха му придвижването на артилерията. За Борифорте беше неприятно да се подчинява на когото и да било, но нямаше как да възрази в случая с Фолко.

Плащаха добре и на него, и на хората му, но оскъдно в сравнение със сумата, за която техният командир се бе спазарил със Сарди, ако можеше да се вярва на слуховете.

Това го дразнеше малко (кой самолюбие човек не би се засегнал?), но той повтаряше и на себе си, и на различни жени в различни бардаци през зимата, че и неговото време непременно ще дойде. Още беше млад. А това вече не можеше да се каже нито за Фолко, нито за Теобалдо Монтикола, който щеше да командва защитниците на Бишо. Никой нямаше убедително обяснение как в Бишо са събрали парите, които Монтикола им е поискал без никакво съмнение.

Ако трябваше да бъде честен пред себе си — което се случваше обикновено сутрин в някое светилище — Ариберти Борифорте беше доволен, че Фолко д’Акорси командва в тази кампания, щом щяха да се изправят срещу Монтикола. И двамата щяха да умрат някой ден или да изнемощеят по бойните полета и да се приберат в градовете си, но засега не им се бе случило.

Фолко си остана в Акорси през зимата. Борифорте знаеше, че има размяна на писма между него и Пиеро Сарди. Самият той чакаше във Фирента, неговите шестстотин бойци бяха настанени в казарми извън крепостните стени под забрана да влизат в града на групи над десет души — това беше обичайно. Не го осведомяваха какво се споделя или обсъжда в тези писма. Когато му дойде времето, ще си получи заповедите.

Наистина ги получи, щом се запролети истински. А той вече разполагаше с почти хиляда наемници. Внушителен брой. Бойците се събираха там, където можеха да очакват пари и плячка. Повече хора в отряда означават и по-голям престиж, но трябва някак да им плащаш… или да измислиш как да си плащат сами. Успешният предводител се грижи войниците да оцеляват (повечето), да бъдат нахранени, облечени и обути, предлага им пари или плячка. Така привличаш войници под знамето си, така правеха Фолко Чино и Теобалдо Монтикола през годините.

Знамето на Борифорте засега се бе прославило съвсем умерено. Той нямаше да се задоволи с това. Джад му беше свидетел, че година след година в Батиара все имаше богат избор от войни. И достатъчно малки градове, на които да предложиш защита срещу договор, къща и може би дори съпруга с добро потекло.

Имаше нагледни примери, нали?

Наредиха му да се придвижи към Бишо с артилерията и обсадните машини, да съсипе ниви, щом напусне земите на Фирента, но да не губи време в това занимание. И където може, да принуждава селяните да бягат към Бишо. Колкото повече гладни гърла в града, толкова по-скоро ще свърши храната.

Нямаше как да пробият през онези стени, щом щеше да ги брани Монтикола. Значи щеше да има обсада и се налагаше да прекъснат снабдяването и да увеличат броя на гладуващите в Бишо.

Нищо ново. Тъкмо това очакваше.

Разгледа картата, преди да потегли. И го осени нова идея или поне наченките ѝ. Оказа се, че има един укрепен, но доста малък град, значи гарнизонът му е незначителен. Малко на запад от главния път. Жителите му плащаха налог на Бишо… тоест можеше да смята този Донди за подходяща цел. Такъв довод би изтъкнал пред всеки събеседник, само че не сподели с никого хрумването си.

Фолко щеше да тръгне от Акорси с основната войска. Изглежда, имаше план да се забави на някакво място. Нямаше обяснение за замисъла му или поне Борифорте не го научи.

Монтикола също щеше да тръгне на запад от Ремиджо.

Нищо чудно да се срещнат. И да има битка някъде там.

Крайно време им е на онези двамата, мислеше си Ариберти Борифорте. И ако се случат някои неща, може да се открият шансове пред по-млади и решителни наемници.

Антенами Сарди получи писмо от Донди, поверено не на кого да е, а на лихвар киндат. Прочете го внимателно.

Същият човек му даде и второ писмо с молба да осигури получаването му в Мачера. Не го прочете въпреки недоумението си, защото бе изпратено до Адрия Риполи — питаше се какво ли би могло да свързва Пелена с най-младата дъщеря на дук Аримано. Но пък той не се отличаваше със силно любопитство. Нареди на двама от телохранителите си да тръгнат на север с писмото.

Възложи им да попитат в Мачера и за внесени от Фериер седла и хамути. Както бе научил, на север ги правеха в нов стил. Първо щяха да ги доставят в Мачера, а тези неща привличаха вниманието му.

Ако знаеше коя беше ездачката от квартал Сокола в надбягването на Бишо, може би щеше да прояви по-силен интерес към второто писмо.

Отиде в крайпътна странноприемница да привлече чудесна ездачка като своя състезателка и може би партньорка в леглото, раниха го (незнайни нападатели!) и го излекува друга жена, която наистина дойде и в леглото му. Как се отнасяше към всичко това ли?… Ами Джад върши делата си по недостъпни за умовете на смъртните му чеда начини, нали така казваха? Той се бе променил, нямаше как да отрече.

През годината след завръщането си у дома опитваше, и то с неочакван успех, да се занимава повече с финансите и политиката, от които бяха обсебени баща му и брат му.

Знаеше, че техните войски ще се насочат към Бишо през тази пролет. Знаеше го още от миналата година, когато Фолко д’Акорси го придружи на юг, за да гледат надбягването.

Сега бе получил писмо от лечителката, която спаси живота му и го промени — дори би могло да се каже, че го направи по-добър човек. И от град Донди, където живееше, тя споделяше страха си от тяхната армия — армията на неговото семейство.

Той можеше да изпрати хора, за да я доведат тук, но в писмото си тя твърдеше, че не това иска в живота си (същото му каза и преди година). Молеше го да се намеси, да закриля невинните души в застрашеното градче.

В края на краищата неговото семейство и град ги застрашаваха, напомняше тя в писмото си. Антенами отсъди, че е права. Не би могъл да не се съгласи.

Реши да направи нещо и отиде много рано в работния кабинет на своя баща, който май вече бе прекарал там известно време както винаги. Баща му поне наглед не мигваше. Брат му още не бе дошъл. Антенами все не успяваше да прецени кой от двамата го плаши по-силно. Вероятно баща му, но пък Версано толкова умело изразяваше презрението си…

Поздрави баща си, който седеше зад бюрото и четеше документи. Пиеро Сарди вдигна глава да го погледне. Забелязваше се изненадата в иначе безстрастния му поглед.

— Антенами, появи се толкова рано. Защо?

— За да науча повече за нашите планове тази пролет — изрече Антенами думите, които бе репетирал, след като излезе от покоите си. — Не бива да оставам неосведомен за толкова значими дела.

— Досега си оставаше неосведомен с удоволствие — натякна баща му, но не изглеждаше недоволен.

— Знам. Но досега не сме започвали такава война.

— Воювахме и преди.

— С Баринан. Знам, татко. Тази изглежда… по-значима.

Повторно използва думата, неговият брат би му се присмял за това.

Баща му свали очилата си за четене. Вторачи се задълго в своя по-млад син, който все го разочароваше, после устните му помръднаха и почти можеше да се твърди, че се усмихва. Махна с ръка към друго бюро.

— Има екземпляри от заповедите ни за нашите войски. Прочети ги и ми кажи какво мислиш. Това… това ме радва, синко.

Не бе изразявал такова чувство от… всъщност открай време, каза си Антенами.

Опасяваше се, че документите са дълги и объркващи, но не беше така, а и той бездруго търсеше едно име в тях.

Фолко щеше да тръгне от Акорси по главните пътища към Бишо. Нямаше да мине през Фирента, маршрутът му минаваше южно от тях. Имаше шанс да се засече с армията на Теобалдо Монтикола, което беше интересно.

Фолко бе написал, че няма да търси сблъсък, но ако се стигне до такъв, би могъл да надделее в сражение на открито при правилен избор на бойното поле… и така да лиши Бишо от защитници още преди да са стигнали до града.

Разбира се, голяма битка между тези двамата нямаше да започне само от тактически съображения. Дори Антенами беше наясно. Опитваше да си я представи.

Писмото продължаваше с предложението, ако няма такава среща, да съедини силите си с Борифорте, който бе нает да предвожда тяхната по-малка армия, разположена във Фирента. Ще се бият с Монтикола пред Бишо, ако командирът на противника реши да изведе войските си, или ще започнат обсада. Армията на Монтикола е прекалено многобройна, за да успеят срещу нея в пряка атака на града. Но нейното присъствие означава и че ще има още много хора за изхранване, и до лятото гладът може би ще ги принуди да излязат от крепостта. Тогава битката ще бъде неизбежна. Важно щеше да бъде мястото около Бишо, където ще се сблъскат армиите, а Фолко имаше намерение той да го избере.

Питаше за мнението на своите почитаеми работодатели, но смяташе, че така би трябвало да проведат кампанията.

Антенами Сарди хем желаеше да види такава битка, хем искаше да е на безопасно разстояние от нея.

Имаше още книжа, които прочете. Подробните заповеди от Фолко за Ариберти Борифорте, който щеше да придвижи оръдията към Бишо. Антенами го бе виждал неведнъж през зимата в по-реномираните вертепи. Очевидно тяхното семейство му плащаше достатъчно, за да бъде редовен клиент.

Видя, че заповедите за Борифорте вече са подписани, тоест и одобрени от Пиеро Сарди. Той трябваше да се отправи на юг, и то съвсем скоро, за да тормози хората и да ги изтика към Бишо преди обсадата. Изглежда, се очакваше Фолко да обсажда Бишо през пролетта и лятото — накрая в града би трябвало да настъпи глад или Монтикола да изведе армията си за битка.

Имаше надежда градът да се предаде преди това. Монтикола също би могъл да се предаде или просто да уговори оттеглянето на войниците си, като изостави обречения Бишо. Наемниците твърде често постъпваха така.

Но в този втори комплект заповеди Антенами намери каквото търсеше. Фолко бе написал, че не бива да нападат или разграбват никакви градчета или големи села между двата враждуващи града. След победата към онези, които плащаха налози на Бишо, щеше да бъде отправено искане да ги плащат на Фирента. В това беше една от основните цели на войната. Тук още тегнеше споменът за гадостите, извършени след обсадата на Баринан. Случи се не чак толкова отдавна.

Доколкото той си представяше положението, градчето Донди не беше застрашено. Неговият баща искаше жителите на такива места да оцелеят, да процъфтяват, да се занимават със занаятите и търговията си… и да изпращат налозите си тук, може би още от есента с края на военната кампания.

Откри с лека изненада, че май схваща добре всичко. И се престраши да сподели това с баща си. Добави, че според него наистина е най-подходящо да внимават със селищата между двата града, защото беше необходимо те да са настроени дружески или поне не враждебно, щом ще се съюзят с нови господари и ще им плащат.

Баща му пак свали очилата си и кимна уверено.

— Именно. Сбъркахме много зле в Баринан. Струваше ни много пари да се справим с последиците.

Премълча убийствата при плячкосването на онзи град. Както си му беше присъщо.

— По вина на Фолко ли се случи? — попита Антенами.

Баща му сви рамене.

— Той командваше, значи отговорът е „да“. Или би могъл да кажеш, че аз съм виновен.

— В никакъв случай! — възрази Антенами.

— О, не. Аз го наех и му плащах, така че… Но грешката след нахлуването беше на по-нисш командир. Масато. Фолко му повери да поддържа реда, когато войниците влязат в града. Той се провали или по-скоро реши да се провали, за да бъдат доволни хората му.

— Какво го сполетя? Къде е той?

— Погребан е — отговори Пиеро Сарди. Усмихна се. — Сгреши в избора кому да угоди.

Можеше да се усмихва особено, което никак не беше приятно. И тъкмо това направи. В свят, пълен с умни хора, мнозина смятаха бащата на Антенами за най-хитроумния. Той добави:

— На Фолко д’Акорси не му допада да живее с обвиненията за онова насилие, дори до ден днешен.

— Това негова слабост ли е? — изненадващо и за себе си попита Антенами.

Изненада и баща си. Пиеро се взря в по-младия си син.

— Знаеш ли, може и така да е.

Сложи си очилата и записа нещо на листа пред себе си.

Чуха някакъв звук. Антенами се обърна. Брат му беше влязъл. Кимна на техния баща, а него пренебрегна.

Пиеро Сарди обаче още гледаше по-младия без очила на лицето си.

— Искаш ли да придружаваш Борифорте? — попита той. — Нужен ни е служител, който да изпраща донесения и да се занимава със снабдяването. Ти би могъл да поемеш тази роля.

— Брат ми ли?! — избълва Версано с нескрито изумление.

— За мен ще бъде чест да ми поверите задачата — каза Антенами, впил поглед само в баща си.

По-късно проумя, че го направи преди всичко заради намесата на своя брат.

Не му беше ясно с какво трябва да се занимава служителят на града, съпровождащ наемната войска, но се оказа, че не е чак толкова трудно. Не можеше да си обясни защо е смятал, че всичко това е непосилно за него.

Взе Филаро като основното си ездитно животно — щеше да се нуждае от три коня, с него тръгнаха и десетина от телохранителите и прислужниците му.

Потеглиха след седмица по същия път, по който пое преди година към Бишо, виеше се сред зеленина и чуруликане на птички. Лятната жега щеше да изсуши тревата и цветята по-късно, но сега си оставаха прекрасни. Виждаше мъже и жени да се трудят в полето край пътя. Замисли се, че за мнозина пролетта означава война и смърт, не възраждане на живота. И това беше нова мисъл за него.

Първата вечер покани Борифорте на трапезата си. Подхвърли шега за името му — мъжкия вариант на името на една от благословените жертви. Стори му се, че за наемника не беше забавно. Вероятно бе чувал същото твърде често. Нямаше значение. Антенами беше извадил заповедите, за да ги прегледа отново. Подчерта, че трябва да прогонват селяните, щом излязат от околностите на Фирента и доближат земите на Бишо, но ще оставят непокътнати градчетата по маршрута поради изложените в тези заповеди причини.

Забеляза как Ариберти Борифорте се начумери. Питаше се дали не става по-проницателен.

— Наложително е да вземаме такива решения според обстоятелствата — изтъкна командирът на наемниците и отпи от виното си. — Военните са обучени да се занимават с това.

Антенами кимна и си замълча. Помисли обаче, че в края на краищата май ще има полза от присъствието му.

След вечерята Борифорте се накани да излезе и Антенами го попита с престорено нехайство дали знае къде е погребан онзи наемник, който някога бе служил при тях — Чото Масато, и дали са се погрижили за семейството му?

Борифорте отговори, че не знае. Пролича (както Антенами забеляза), че се замисли въпреки изпитото вино.

Преди да си легне, Антенами продиктува писмо на човека, когото бе довел тъкмо за тази задача, защото имаше най-добър почерк и правопис. Изпрати го по конник на брат си с копие до техния баща — настояваше Версано да поиска от Фолко д’Акорси потвърждение, което да му изпрати, че градчетата по пътя не бива да бъдат закачани.

Доколкото си спомняше, никога до този миг не бе изисквал нещо от Версано. И полученото от техния баща копие вероятно би означавало, че Версано ще изпълни искането му. Струваше му се, че с всеки следващ ден се учи на още нещо.

Легна си. Спа учудващо добре в палатката на твърдия нар. Събуди се с птичи песни по изгрев, готов да посрещне каквото още имаше да се случва.

Сред заниманията на Старшата дъщеря във важна обител беше и обширната кореспонденция, понякога и с видни особи. Тъкмо затова обителта можеше да бъде избор за амбициозна жена, ако се стреми не само да направлява собствения си живот, но и може би да влияе на света отвъд стените, зад които се е озовала… или е избрала сама, щом е дъщеря на дука на Мачера и е имала тази привилегия.

Адрия не знаеше дали ще влезе в обител и дали ще бъде назована Старша дъщеря незабавно (младостта не беше задължителна пречка, имаше прецеденти). Дори не беше уверена, че иска това. Първо трябваше да научи много за властта, както се бе поучила от Фолко и своята леля (и от своите родители, честно казано, колкото и да им се сърдеше).

Силна, умна жена, може би от по-възрастните наставници в обител, която би могла да наблюдава — това беше идеално за нея. Дарението, което нейният баща щеше да направи (все пак му спестяваше разходите за зестра), би могло да уреди тя да влезе в убежището като негласно посочена наследница на такава жена.

И в това имаше много политически маневри.

Правеха се внимателни проучвания, когато дъщеря на видно семейство избираше безметежния живот в служба на Джад. Можеше да се забавлява с факта, че искрената набожност не беше задължителна, или да се отнесе сериозно. Адрия се колебаеше между двете настроения.

Не се променяше обаче убеждението ѝ, че това е нейният път. Щом Бишо остана зад гърба ѝ, тази увереност само крепнеше. Период от живота ѝ завърши на онази писта. И тя го знаеше, и Фолко също. Нейната леля Катерина бе проумяла това още по-рано, както Адрия подозираше. Жени като нейната леля или нейната майка имаха шанс да се домогнат до власт и влияние с подходящ брак, но това често не зависеше от тях, твърде много се намесваше и късметът.

Ами ако се омъжиш за глупак? Или за друг Уберто от Милазия?

Не, тази посока беше по-добрият избор. Мислеше си, че дори би могла да открие и набожност в себе си. Едва ли — с това семейство и с този нрав, но… животът те променя понякога, нали? Изобщо не успяваше да си представи как ще се чувства на стари години.

А засега писмата бяха своеобразна подготовка. Не ги диктуваше, искаше самата тя да пише четливо и уверено. Изпрати отделни писма на Фолко и на леля си. И дълго писмо на майката на Копо Пералта, който умря в мрака пред къщата на лечителката, убит от Теобалдо Монтикола.

Не знаеше дали майката на Копо е грамотна — вероятно не, но нали работеше в обител на Дъщерите, все някоя щеше да ѝ го прочете. Адрия ѝ изпрати и пари. Знаеше, че и Фолко е направил същото.

Освен това писа три пъти на книжар от Сереса, но тези писма бяха отнети от баща ѝ (или майка ѝ, това също беше възможно).

Щом се запролети, изпрати четвъртото писмо по свой човек. То бе получено. Знаеше от отговора на Данио — умен и предпазлив. И разсейващ към мисли за научаването на някои неща. Изпрати ѝ книга, подвързана с червена кожа, както тя бе поискала.

Скоро след това научи, че двама от телохранителите на нейния баща са се завърнали от Сереса (не е лесно да опазиш тайни в дворец). Десните им китки бяха отсечени.

И тъй като те служеха на дука на Мачера, това беше извънредно сериозно произшествие.

Съветът на дванайсетте отсъдил, че са виновни за нападение срещу гражданин на републиката в пределите на Сереса. Оказа се, че посегателството било срещу някакъв книжар. Изглеждаше, че суровото наказание е провокация от страна на Сереса. Или имаше друго тълкувание. Щом стражниците са се опитали да убият гражданин в самия град Сереса и са си признали при разпита, всъщност провокацията бе извършена от Мачера…

А преди малко получи неочаквано още едно писмо. Този път от Фирента, с който нямаха съюзнически отношения. Писмо от Йелена — жената, която излекува нея, после и Антенами Сарди… чийто служител го бе донесъл.

Адрия го препрочете. През тази сутрин размишляваше за много неща, но преди всичко за убийци, изпратени да погубят син на шивач, който вече продаваше книги.

Тя отиде при баща си. Сигурно беше изнервен и вбесен заради двамата си войници. Но в същото настроение беше и тя, не се страхуваше от него за разлика от останалите.

Аримано, първият дук на Мачера (пръв, защото плати направо безумна сума за титлата, с която бяха удостоени той и наследниците му вовеки веков), видя как най-младата му дъщеря върви към него през градината в пролетното утро.

Обичаше градините си — островчета на реда сред световния хаос. Отделяше време за тях, когато можеше, съветваше се с хората, наети за създаването и поддръжката им, даваше нареждания. Тези разговори бяха голямо удоволствие за него.

Дук Аримано обичаше много неща. Лова, разбира се. Конете. Кучетата. Гозбите от фазан и доброто вино. Трюфелите през есента. Едрите, щедро надарени жени (каквато съпругата му не беше). И четеше с увлечение — на светло отвън, на лампа или огън в камина. Музиката облекчаваше безпокойството му, ако я изпълняваха умело. Фалшивите тонове го разстройваха и будеха гняв. А той се гневеше лесно, често заради страха си.

Страхуваше се от много неща. Те дори бяха повече от онези неща, които обичаше. Ужасяваха го големите зайци (болен от бяс заек го застраши в детството му, помнеше виковете и писъците). Не понасяше пътуване, странноприемници, чужди замъци или дворци. Не му харесваше да не спи в собственото си легло. Страхуваше се от чужди пениси в ерекция. Плашеха го затъмненията на божието светило. Всички се плашеха от тях, но в рода Риполи се разказваше как дядо му умрял по време на затъмнение, значи имаше причина да се плаши. В страховете имаше скрит смисъл! Боеше се, че ще го отровят, друг човек опитваше пръв храната му. Знаменията и вероятността да съществуват призраци също го плашеха. Живееше в ужас от съдбата на своята душа след смъртта, когато ще бъде съдена от бога. Плашеше се и от своята сестра Катерина, омъжена за Фолко д’Акорси. И от съпругата си също.

Не бе очаквал с порастването на най-малката му дъщеря да се страхува от нейния пламенен и корав характер. И сега си внушаваше, че не го мъчат опасения, докато гледаше как дългокраката млада жена се е устремила към него с вирната глава. Адрия беше много висока, ръстът ѝ винаги го изненадваше, след като не я бе виждал известно време. Все пак не беше по-висока от него и си оставаше негово дете, а нейното своенравие трябваше да бъде укротявано като буен кон.

Обърна гръб на цветните лехи, махна на двамата градинари да се отдалечат и скръсти ръце на гърдите си да я посрещне под слънчевите лъчи, докато обмисляше подобаващ укор към нея.

— В името на божията кръв и всички благословени жертви, татко! Как се осмеляваш?!

Спря твърде близо пред него. Дукът потисна желанието си да отстъпи малко. Щеше да направи лошо впечатление, пък и зад него имаше цветя. Тя изрече думите толкова гръмко, че май стигнаха и до ушите на градинарите.

— Дете, мери си думите — каза той. — Не забравяй коя си.

— Аз съм дъщеря на глупав родител — сопна му се Адрия, без да сниши глас. — И това в никакъв случай не се отнася за майка ми.

Той се разкъсваше между собствения си гняв и потискащата догадка (зародила се тази сутрин), че може да е допуснал много лоша грешка, а тя говори тъкмо за нея.

— Мери си… — опита се да повтори той.

— Няма! — отсече Адрия.

Лицето ѝ червенееше. Тя беше олицетворение по-скоро на жизненост и сила, а не на изящество, но тази сила беше… завладяваща. Гледаше го втренчено, сякаш му мислеше злото!

— Изпратил си хора да убият книжар? — възнегодува тя. — Книжар?! Хора, които могат при разпит да разкрият, че ти служат?

Ето, случи се. Той се опита да я изпепели с поглед.

— Аз съм разярен от онова, което Сереса стори на горките ни хора — изрече студено.

А дъщеря му се разсмя.

— Ако съм научила нещо от Фолко, готова съм да се обзаложа за току-що полученото от тебе писмо, в което ти напомнят, че са могли да ги осъдят — съвсем справедливо! — на смърт, но са смекчили присъдата до осакатяване само от уважение към тебе!

Тя позна. За съжаление. Дукът се прокашля.

— Въпреки това е престъпление срещу войници от личната ми стража и…

— Мъже, които са се опитали да убият гражданин на Сереса в самия град! А Сереса има нов управник, който не може да си позволи да прояви слабост! Сега ние изглеждаме слаби заради тази случка! Мили Джад — книжар?!

— Сам решавам кой ми е навредил!

Имаше предвид книжаря. И видя, че тя го разбира. Ръцете ѝ със стиснати юмруци бяха изопнати покрай хълбоците. Тя се бе състезавала в надбягването на Бишо миналата година и първа от ездачите пресече финала. Толкова се гордееше с нея тогава.

Адрия си пое дъх. И думите ѝ започнаха да го брулят като зимен вятър.

— Татко, този мъж ми спаси живота. Фолко знае за това. Възложих му поръчка от благодарност. Сега ми кажи как един син на шивач би могъл да навреди на дука на Мачера?

Той не бе знаел чутото в първото ѝ изречение. И унило търсеше отговор на въпроса ѝ. Чувството не му допадаше. Накрая каза:

— Целомъдрието и честта на моята дъщеря са важни за цялото семейство Риполи.

— И твоята дъщеря го знае, предстои ѝ да избере обител на Дъщерите на Джад с помощта на майка си и леля си. Само че именно ти, татко, даде повод на Сереса да умува… как толкова незначителен човек би могъл да предизвика Мачера? Какво би подтикнало дука да иска неговата смърт, като излага на риск и свои хора, и отношенията си с този град? И някои в Сереса, град, прочул се с проницателността на своите жители, биха могли да си помислят… например дали дъщерята, поръчала книга на този човек, му е предложила нещо повече от монети?

Той се взря в нея. Преглътна тежко.

— Така ли беше?

— Не! — кресна тя.

Единият градинар припряно се отдалечи от тях към кипарисите и се потули между тях, както дукът забеляза. Как му се искаше и той да се скрие там.

— Татко — продължи Адрия, — поставяш ме в лошо положение втори път за една година! Разбираш ли изобщо какво му струваше на Фолко да потули факта, че Антенами Сарди за малко не беше убит заради тебе?

Досега таеше смътната надежда, че тя няма да спомене случката.

Ала тя продължи безцеремонно. Такава си беше открай време, напомни си дукът.

— И си пратил същите хора, татко? За които се знае, че са от твоята охрана? Нима искаш Сереса да се настрои срещу тебе, както щяха да се настроят Сарди, ако се бе разчуло за произшествието миналата година? На такива рискове ли си готов заради тази щуротия?

— Сарди не знаят — отбеляза той, но разбираше колко неубедително прозвуча.

И предвиди отговора ѝ.

— Сарди не знаят, защото други хора те опазиха! Както правя и аз в момента!

— Какво означава това? — заяде се баща ѝ. — Защо и ти?

Поредната грешка. Да, правеше ги. На кого не се случва?

Тя изрече с глас, студен като живот без обич:

— Защото, татко, ако нещо сполети онзи книжар, аз ще разглася пред целия свят кой заби две стрели в сина на Пиеро Сарди миналата пролет.

Дукът усети как пребледнява от възмущение.

— Това би означавало да предадеш семейството си! Да предадеш Мачера!

— Да, прав си. Затова не ме принуждавай да го направя. Казах ти, че той ме спаси. Няма да забравя това. — Тя стисна клепачи, после пак отвори очи. Гласът ѝ се промени, смекчи се най-после. — Татко, той наистина ме спаси. Не бих те лъгала. Фолко знае, защото е свързано с нещо, което направих за него. Повярвай ми. Откажи се. Съчини хитро писмо до дука на Сереса, изпрати им пари и дарове. Купи книги от книжаря.

Тя като че се овладя. Аримано вдиша дълбоко. Внушителна дъщеря имаше. И щеше да стане дъщеря на бога. Нищо чудно това да му помогне с приближаването към смъртта. Всеки човек се нуждае от помощ, поне за душата си. Свещи и молитви, отправени към бога призиви в свято място. Джад му е свидетел, твърде много грешки бе допуснал.

Щом се увери в благото ѝ настроение, той попита:

— Ще поседнеш ли с мен?

Посочи каменна скамейка до пъстрите цветя.

Тя се усмихна. Каква разведряваща усмивка има, каза си баща ѝ. Дъщеря му промълви мило:

— Разбира се, татко.

Тя се постара той да види усмивката ѝ, когато я помоли да седне при него. Това въздействаше на мъжете, дори на баща ѝ. Може би най-вече на баща ѝ. А тя тепърва щеше да поиска още нещо от него.

Седнаха един до друг и Адрия каза:

— Разбира се, никога не бих разкрила тайни пред нашите врагове. Знаеш това.

Той кимна.

— Ако го направиш, ще бъда изненадан, макар че ти се поддаваш на приумици, когато се ядосаш. Винаги си била такава.

Вярно си беше. Не биваше да забравя, че е не само страховит, а и умен.

— Може би Дъщерите на Джад ще ме усмирят — отбеляза тя с усмивка.

Той поклати глава печално.

— Не ми се вярва. Но остаряването би могло. Както и отговорностите, каквито ти никога не си имала.

И това беше вярно.

— Иска ми се да живея достатъчно дълго — продължи той, — за да видя каква си в по-зряла възраст. — Това я сепна, а той попита: — Как ти спаси живота онзи Чера?

Такъв си беше баща ѝ — помнеше към какво да се върне в разговора. Тя се бе надявала да не чуе този въпрос.

— Вършех нещо за Фолко, както вече ти казах.

— И срещна книжар?

— Тогава още не беше книжар. Татко, по-добре е да не…

— Ще предадеш Фолко, ако ми кажеш ли? — попита той.

Едната му вежда се изви нагоре. Тя отговори искрено:

— Ще предам себе си.

Той мълчеше и оглеждаше все по-пролетния вид на градината. След малко рече тихо:

— Адрия, когато отидеш в някоя обител, светът ще загуби нещо.

Тя не очакваше такива думи и се изчерви.

— Благодаря ти. Надявам се да… да постигна нещо и там. Нали затова?…

— … затова го правим ли? Да. И все пак…

Нямаше да дочака по-подходящ момент. И тя каза:

— Жената, спасила живота на Антенами Сарди в онази странноприемница, е същата, която излекува и мен.

Той се вторачи в нея.

— След онова, което не можеш да ми кажеш ли?

— Да, татко. Тя вече ни помогна два пъти.

— Трябва ли да ѝ изпратим пари?

— Фолко ѝ плати и двата пъти.

Той направи кисела гримаса.

— То се знае. И… — Личеше му, че мисли напрегнато. — И сега командва армията си като наемник на Сарди.

Адрия си помисли, че ако човек е обзет от опасения, умът му може да бъде по-буден и проницателен, стига страхът да не го смаже.

— Тя ми писа, получих писмото тази сутрин. Живее в градче близо до Бишо. Тревожи се, че ще бъдат нападнати. Имам намерение да пиша на Фолко за това, но ми е необходим един от твоите вестоносци.

— Ти изпрати свой куриер в Сереса.

Тя се усмихна насила, за да смекчи хапливите думи.

— Искаш ли да обсъдим причината да изпращам по неволя свой човек?

И той пак се извърна.

— Не горя от желание.

— Добре. Няма да я обсъждаме. — Чу шум зад себе си и се огледа. — Мама идва.

Той също погледна натам.

— Джад да ми се притече на помощ. Вие двете накуп?

Адрия се засмя.

Но майка ѝ идваше при нея с новина, която я засягаше.

Намерили обител, която според Корина Риполи, дукеса на Мачера, подхождаше най-добре за дъщеря ѝ. Голяма и известна обител недалеч от Родиас. Щели да я приемат там през лятото, като се подразбирало, че тя ще наследи сегашната Старша дъщеря на поста ѝ. Дукесата погледна своя съпруг и му съобщи, че предложената цена била висока.

— Разбира се — отвърна бащата на Адрия.

— Ще преговаряме — добави нейната майка.

— Разбира се, че ще преговаряме — съгласи се баща ѝ.

„През лятото“ — повтори Адрия мислено. Значи наближаваше. Лесно си представи летните оттенъци в градината, но тогава вече нямаше да бъде тук. Животът, особено ако е собственият ти живот, може да се променя невероятно бързо.

Долови, че баща ѝ е вперил поглед в нея. Обърна се отново към него. Стори ѝ се, че съзря нежност в очите му. „Обича ме.“

— Както изглежда, всички ще изпращаме писма в разни посоки — каза дук Аримано на най-младото си дете. — И ще се погрижа да бъдат занесени където трябва.

Адрия не бе сигурна дали няма да се разплаче. Отдалечи се, преди това да се е случило. По-късно излезе да поязди. Не беше най-приятно да прави това по пладне, но още нямаше жеги. Още не бе настъпило лятото.

След това написа две писма — едното за Фолко, другото за изпращане в Сереса. Във второто поръча още един религиозен текст. И назова обителта близо до Родиас, където щеше да отиде.

Почувства се странно, когато написа името и го произнесе на глас. От нея се очакваше да живее и да умре там.

Отиде с родителите и братята си за молитвите по залез в светилището на двореца. Отправи молитва за прошка както винаги след убийството на Уберто от Милазия. И както винаги потърси в душата си някаква следа от разкаяние, но не я откри.

„Не подхождам идеално — помисли Адрия Риполи — за Старша дъщеря на Джад.“ Незнайно защо ѝ олекна от това.

След вечерята имаше музика. Потанцува с баща си. Той обичаше музиката. И танцуваше добре — по-добре от нея.

— Предлагам — каза ѝ той, докато се раздалечаваха и доближаваха на танцовата площадка — в писмото до дука на Сереса да обясня, че съм се опасявал да не би моята вироглава дъщеря да е започнала да се увлича по някакъв занаятчия, и съм се опитал — да, глупаво — да не допусна това.

— Вироглава дъщеря ли имаш? — подхвърли тя.

Той се усмихна.

— Мога да напиша и друго писмо.

Тя завъртя глава.

— Не съм против първото. Ще създадеш на книжаря незаслужена слава, но за мъжете е приятно.

— Понякога. За някои мъже.

Сега и тя се усмихна, но с леко усилие. Още преживяваше… какво ли не.

— Може би се налага да ме изпратиш в обител на Дъщерите на Джад. За да потиснеш склонността ми към крайности.

И видя изненадана (денят си беше пълен с изненади), че и той трудно се справя с емоциите си.

— Адрия, Родиас е много далеч оттук.

Той мразеше пътуването. Не се бе сетила за това. И натърти:

— Ако не ме навестяваш, няма да се моля за тебе.

Щом тя се завъртя и пак пристъпи към него, той стисна ръката ѝ.

— Значи няма как да не те навестявам, защото, ако не се молиш за душата ми, какъв е смисълът от всичко това?

И Адрия долови, че сълзите напират в очите му. Както и в нейните, но само заради него, опита се да си внуши.

Тя се качи по малката виеща се стълба от нейните покои до покрива на двореца, както ѝ харесваше да прави: сутрин, по залез или понякога нощем както сега.

Вечеряха и танцуваха до късно. Нощта се бе спуснала, когато стъпи на плоския покрив, а изтъняващата синя луна се бе издигнала сред звездите. Имаше вятър, но тя носеше наметало.

Открай време харесваше нощта, нейните звезди и луни. Поклонниците на Джад се молеха за завръщането на слънцето, за безопасното пътешествие на своя бог, но Адрия понякога си мислеше, че можеш да се нуждаеш и от нощните часове, от тяхната интимност, уединение. Поне за влюбените беше вярно. Спомни си израза „жадуващ като нощта“.

Помнеше как един духовник я поучаваше като дете в този дворец, че надмощието на Джад личи в изгряващото слънце, което прогонва звездите и двете луни (или ги превръща в две бледи, невзрачни петънца в небето). Тя попита — тогава беше на осем или девет години — защо в такъв случай да не може да се каже и че те прогонват Джад на запад и властват нощем, както неговото слънце властва денем.

Възмутеният духовник заръча на баща ѝ тя да бъде напляскана за светотатството. Не би дръзнал да ѝ посегне със собствените си ръце. Баща ѝ чу какво се е случило, прикри усмивката си (тя вече можеше да познае кога го прави), отпрати духовника и привлече друг в двореца.

Нейната майка я повика в покоите си (и досега харесваше чудесното ухание в тези стаи), за да ѝ каже също със сдържана усмивка, че хрумването ѝ показва ум, но момичетата — както и жените — трябва да проявяват ума си предпазливо. Не да го отричат, а да го използват находчиво, за да влияят на света, да го побутват ненатрапчиво. Ако смятат някоя от тях за опърничава, упорита, неотстъпчива, това побутване става трудно. Това каза Корина Риполи на своята дъщеря.

Не я биваше много в предпазливостта, рече си Адрия на покрива. Но вече не беше дете, сега ѝ предстояха други уроци. Още имаше какво да научи от майка си и леля си, не само от Фолко и от баща си. Баща ѝ — внезапно прозрение — наистина я обичаше. Не просто защото беше полезна… или може би напротив. Замисли се, взряна в гледката. Предстоеше му дълъг път, за да се вижда с нея в Родиас. А той обеща.

Стоеше на покрива откъм града над защитната стена на двореца. Виждаше обгърнатия в мрак Мачера. Тук-там още примигваха светлинки, но не бяха много в този час. Надясно би могла да гледа надалеч в околността, ако беше светло: поля и гори чак до реката. Ако отидеше на отсрещния край на покрива, щеше да стои над стените и кулите, които ги пазеха от външни врагове. В тези времена дворецът трябваше да бъде крепост.

Не усещаше умора въпреки напрегнатия ден. И вече знаеше къде ще отиде. Нов живот на голямо разстояние от дома, съвсем нов живот. Хрумна ѝ хапливо, че не би подобавало и в обител на Дъщерите на Джад да пита дали богът на слънцето е равностоен на луните на киндатите или звездите на ашарите. Загледа се надолу с лека усмивка.

Ето защо тъкмо Адрия вдигна тревога в тази нощ, спаси двореца и семейството си и така промени хода на историята в Мачера, Батиара и може би в по-широкия свят — кой знае докъде стигат отгласите на събитията?

Зърна запалени факли в града, напредващи към двореца. Твърде необичайно през нощта. Да, винаги имаше светлини в града до късно, но тези се събираха към двореца и бяха достъпни само за нейния поглед или погледите на стражниците по крепостните стени или кули откъм града.

А после видя как долу се отваря главната порта на двореца. Това изобщо не биваше да се случва нощем.

Както се изясни по-късно, шестима от деветимата стражници в нощния караул били подкупени, а останалите трима станалите първите жертви.

Знаеше какво вижда, не можеше да има друго обяснение.

— Стража! — разкрещя се тя. — При градската порта! Нападат ни!

И продължи да вика към предния двор. Щом забеляза движение на мъже в отговор на предупреждението, врътна се и хукна колкото можеше по-бързо по неравния покрив към отсрещната страна, за да призове с викове стражниците по външните крепостни стени. Извън града имаше казарми, където бяха настанени най-добрите бойци на нейния баща. Викаше към стените и кулите, към всеки долу, а сърцето ѝ блъскаше в гърдите.

Дочу гласове, хора тичаха долу. Аримано от Мачера имаше боеспособна войска, на която винаги плащаше добре и редовно, предвождаха я опитни командири. Харчеше за това внушителна част от данъците, които събираше в града и околностите му. Както някои бяха натяквали на тайни срещи през цялата зима, хората в Мачера си плащаха, за да бъдат потискани.

Почти всички войници бяха останали верни на дука и заедно с предупреждението на Адрия това се оказа достатъчно да надделеят в свирепата и кървава битка.

Открай време баща ѝ се страхуваше от града си колкото и от всяка външна заплаха. Не е глупаво да се безпокоиш и плашиш, ако наистина има хора, които жадуват да те свалят от власт и умъртвят, за да заемат твоето място. Родовете Абато и Кондити в Мачера имаха по-знатно потекло от Риполи. И на това основание смятаха Аримано за хитър натрапник, който им дереше кожите с данъци, за да плати за своето безумно скъпо издигане до титлата на дук.

Те биха могли да се поучат — както всъщност се оказа — от събитията в Милазия след смъртта на граф Уберто. Е, да, сега в Милазия нямаше господар, там управляваше комуна, оглавена от търговци, но можеш сам да си подбереш от какво да се поучиш от историята, нали?

Ала в този случай въстанието на двата бунтовни рода (и онези, които решиха да рискуват заедно с тях) беше потушено.

Само че за малко не успяха. Въстаниците проникнаха в предния двор през отворената порта към града. Нахълтаха решително. Някои съумяха да влязат в двореца и се втурнаха нагоре по стълбата към покоите на семейство Риполи. Ако убиеха дука и неговите трима още живи синове, очакваха, щом обявят това пред войниците, те да минат на страната на онези, които могат да им плащат, защото от Риполи няма да е останал никой.

Войникът е по-неверен и от момиче, както гласеше старата поговорка.

Но поговорките не важат нито за всички войници, нито за всички момичета, въстаниците така и не стигнаха по-навътре от централната стълба. Някои се качиха по втората, по-тясна стълба — всички те познаваха добре двореца.

Там също се натъкнаха на стражници, макар и по-малобройни от тях. С тях бе най-младата дъщеря на дука, стиснала дръжката на меч.

В Милазия бе ранена с нож в бедрото. Способна лечителка и божието милосърдие помагат да оздравееш от такава рана. Чувстваше се силна и разярена (и уплашена за семейството си), когато слезе да подкрепи двамата бойци, бранещи задната стълба. В тези мигове двама войници и дъщерята на дука трябваше да възпрат половин дузина противници, тръгнали нагоре към семейните покои.

И други стражници тичаха насам през стаите, чуваше зад себе си виковете и тропота на краката им към тази стълба и към централната. Лошото беше, че звучаха зад гърба ѝ. Няма как да помогнеш, ако все още си далеч, а верните войници от казармите трябваше да си пробиват път с бой през предния двор. Щяха да се забавят.

Един от мъжете пред нея се изпречи на нападател. И дори го уби. Но така остави пролука за друг въстаник да се промъкне покрай стената. Адрия го наръга с меча си. Усети как острието се заби в плът. Но и онзи — не можа да го види ясно — ѝ отвърна със същото.

Разтърсваща болка. Падна назад и на хълбок, а подкрепленията се спуснаха стремглаво по стъпалата към схватката. Един от тях я видя и изпсува яростно. Захвърли меча си и я вдигна. Понесе я с още псувни покрай останалите натам, откъдето бяха дотичали — към семейните покои. Тя изохка, когато мъжът се спъна на горното стъпало. Всяко движение причиняваше болка, усещаше как кръвта ѝ изтича. Отново. Но тази рана беше в корема под ребрата. Лоша рана, знаеше това. Мислеше за Джад. Нали трябва да мислиш за бога? Сега беше под света, далеч от тях.

Мъже и жени умират през всеки час от всеки ден, но душата на Адрия Риполи беше сияйна, немирна, тепърва съзряваща, тя би могла да направи какво ли не в света от обител близо до Родиас или където и да е.

Може да се твърди, че помитащото време ще си свърши работата независимо от онези, които го наблюдават или се опитват да го направляват. Но е възможна и вярата, че стореното от хората има значение. Могат да предложат на други безопасност и покой, завет срещу неудържим вятър… или да станат онези, които носят смърт с този вятър, защото значимите постъпки невинаги са добронамерени.

Но могат и да бъдат.

Тя слезе от покрива на бегом към стаята си, за да грабне меча, който настояваше да държи там, опитваше се да научи как да го използва още от края на детството си. Не придоби големи бойни умения с голямото острие. Лишени сме от някои способности, колкото и силно да е желанието ни.

Тя би трябвало да чака в стаите си под охрана или да отиде при родителите си, където и да се намираха на горния етаж. Или да остане на покрива. Не постъпи така. Заради нрава си, заради гордостта си. Когато светът ни позволява, ние се проявяваме такива, каквито сме.

Техните войници се сражаваха срещу бунтовниците в двора, прекосиха първия етаж на двореца откъм външните казарми. Някои си пробиха път до двете стълби зад нападателите… и им попречиха заедно с онези, които ги възпряха отгоре.

Но не и преди един от въстаниците — установиха по-късно, че е принадлежал към рода Абато — да забие меча си в най-младата дъщеря на семейство Риполи, чието име беше Адрия и сияеше много по-ярко, отколкото нормално се позволява на толкова млади години, и то на жена.

Сложиха я да легне в най-просторната дневна. Там бяха нейните родители, около тях и при вратите стояха стражници с извадени мечове. Нейните братя се сражаваха долу. Едва успяваше да вдиша и пак изохка, когато войникът я сложи внимателно върху наметалото, което някой просна на мраморния под.

Ридаещият Аримано коленичи до дъщеря си, стискаше пръстите ѝ с двете си ръце. По-рано вечерта хващаше тези пръсти в танц. Нейната майка — Адрия сякаш чуваше гласа ѝ в далечината — викаше трескаво лекарите. Сети се за лечителката, която ѝ помогна край Милазия преди две години. Знаеше къде е Йелена сега, нали заради нея написа писмо на Фолко през деня. В часовете преди слънцето да залезе, преди синята луна да се издигне сред звездите и…

Имаше лампи, но стаята изглеждаше чудато сумрачна. Тя затвори очите си и пак ги отвори, но не стана по-светло. Баща ѝ също казваше отдалеч, макар че беше до нея:

— Дете, бъди силна! Лекарите идват!

Но тя вече знаеше — понякога не стига да си силна или храбра. Гледаше го от долу нагоре, виждаше обичта и ужаса по познатото лице. Опита се да вдиша и изрече колкото можа по-ясно:

— Съжалявам, че не бях каквато вие двамата искахте да бъда.

И майка ѝ беше някъде тук, в сенките.

— Не е вярно! — чу гласа на Корина Риполи. — Дори не си го помисляй, Адрия!

Но баща ѝ беше по-близо и каза до ухото ѝ:

— Ти надмина мечтите ни. Не говори. Пази си силите. Виж, те дойдоха! И двамата доктори са тук!

Пак тази дума — „сили“. Твърде късно беше за това. Мярна се мисълта, че беше твърде късно още когато мечът се заби в нея.

Не каза нищо повече преди смъртта си. Понякога няма мъдри или значими слова в края на живота. И не всеки път доблестта е възнаградена, освен може би в спомените на околните, а те са нетрайни.

Тя се чуди още кой е на това място, каквото и да е то. Струва ѝ се, че е увиснала над тялото си. Успява да види своите плачещи родители и други хора. Не е време за сълзи, иска да им каже: нападнати сте!

Умува, че би трябвало да е уплашена. Мъртва е, знае това. Но уплахата не е уместен начин да се подготвиш за срещата със своя бог, нали? Не живя така, не беше такава и нямаше да направи крачка в тази посока. Ако това ѝ беше по силите. И все пак май вече се промъква малко страх.

Ала времето беше толкова малко за нея. Нали в него е разковничето? Нуждаеше се от още време за живот. И може би повечето хора съжаляваха за същото накрая. Винаги има още какво да научиш и да бъдеш. Места, хора. Да намериш любов към мъже и жени. Знания, смях, коне за езда.

Изглежда, няма да се случи. Не и с нея. Още сега (времето не стига дори тук!) хората долу около мъртвото ѝ тяло като че избледняват или се замъгляват, изчезват. За нея. Каквото и да предстои, то започва с края на нещо. На живота. Животът свършва. Нейният. Колко жалко, казва си тя.

И вече ѝ се струва, че е извън стаята, минала е през тавана — изумително! Рее се над двореца, над града. Колко са хубави. Тя е над целия свят, гледа надолу… вече много отдалече към покрива, на който стоеше, когато…

Коне, мисли си тя. Толкова бе обичала тяхната смелост, мощ, ловкост.

Светлина, мисли си тя. Богът, който я предлага. На някои.

Поне вече няма болка. Може да запази смелостта си, своята същност, спомена за нея, и да види какво ще я споходи сега.

И то я спохожда, случва ѝ се, тя е въздух, лунна светлина, изгубена и изчезнала.

През тази нощ умряха и двамата по-големи синове на Аримано. Те също грабнаха оръжия и се втурнаха надолу по централната стълба към двора, за да пресрещнат първата вълна от въстаници. Третият и най-млад бе ранен в ръката, но го издърпаха в безопасност вътре и нагоре по стъпалата, така оцеля.

И това показва отново колко рядко мъжете и жените могат да направляват уверено или дори да предвидят бъдещето.

Този трети брат, само с година по-възрастен от Адрия, беше несравнимо по-надарен от другите. Почти неизбежно беше да не наследи властта при други обстоятелства, но след смъртта на неговите братя стана наследник на Аримано, накрая и дук на Мачера, когато неговият баща се пренесе при бога.

Именно затова — заради него, династията Риполи бе запазена, стана по-силна и се съхрани толкова дълго, което пък повлия значително на Батиара и на света по много различни начини.

В помена за Адрия Риполи беше казано, след бруталното смазване на въстанието с двеста четиресет и шест накълцани тела, гниещи на площада, и отсечени глави, набучени на копия по градските стени, че тя е умряла както би искала, в защита на своето семейство и дом, по-храбра от всяка друга жена. (Такива са думите в прослава на покойниците.)

В това имаше и истина, и прастара изтъркана лъжа, защото тя изобщо не би пожелала да умре толкова млада. Пред нея имаше живот, който да очаква и да живее, да му се наслаждава както човек вкусва свеж плод посред лято или младо вино наесен, или съзерцава през прозореца светлината на двете луни между облаците, след като се е любил.

Погребана е в параклиса на Риполи в голямото светилище на Мачера. На мраморната плоча в стената са изписани само името ѝ, годината на раждане и годината на смъртта. Ако някой разгледа плочата, след като е изминало достатъчно време, не би научил нищо за нея. Само ще знае, че тя е живяла и — както показват датите — е умряла твърде млада. Тъй като е жена, ще предположи, че я е погубило раждане или болест.

Ако не разгледа и стенописа над плочата… и не го свърже с нея. Защото на стената в родовия параклис прочутият Матео Меркати е нарисувал по поръчка на нейния баща една висока жена с тъмночервена коса (която след много години е избледняла до кафяво). Възседнала е великолепен кон, което е твърде необичайно. Изглежда свирепа и горда, дори държи меч с едната си ръка, защото нейният баща пожела да бъде такава на картината.

Жестокостта в разплатата на дук Аримано за онази нощ до голяма степен се дължеше на смъртта на неговата дъщеря. Такова беше преобладаващото мнение.

Тъкмо заради Адрия жените от родовете Абато и Кондити бяха убити на площада до своите бащи, братя и синове, извлечени от домовете им и насечени на парчета. Не ги поругаха преди това — пак заради Адрия, защото той не би понесъл някой да се отнесе така с нея. Просто ги убиха, каквато беше и нейната участ. Жалеше за своята най-млада дъщеря до края на дните си, чувстваше отсъствието ѝ, живееше със загубата.

Като други хора. След тях Фолко д’Акорси и съпругата му Катерина, нейните чичо и леля. И един син на шивач в Сереса, чието познанство с нея беше кратко, срещна я само два пъти, но още от първата им среща на стълба в друг дворец осъзна, че тази жена го е покорила и ще бъде в душата му, както и да живее нататък. Това е прозрение, което, макар и рядко, осенява някои от нас…

Моряците казват, че дъждът тъгува за облака, докато пада в светлина или мрак към морето. Така и аз тъгувам за нея, докато падам през живота си, през времето, през хаоса на нашите времена. Все още я сънувам жива дори сега, но нищо не придава смисъл или значение на съня, само аз съм и онова, което искам да смятам за истина. Само копнеж.

Способни сме понякога да жадуваме нещо толкова силно. Такива сме си.

12.

Вярно беше, че властващите в Авена близнаци издържаха щедро прочутата школа там и образоваха децата си редом със синовете и понякога дъщерите на други аристократи, както и още немалко деца. Братята се отнасяха с почит към Гуарино Пезели, който основа и още ръководеше тяхната школа.

Въпреки това някой би допуснал опасна грешка, ако ги смяташе за мекушави или прекалено добродушни. Особено опреше ли до сигурността на техния град-държава. Или до приходите, на които до голяма степен се крепеше тази сигурност… както и собственото им благоденствие.

Затова когато град Росо, разположен на югоизток от Авена, закъсня за трети пореден път с плащането на данъците, дължими (съгласно договор!) за тяхната закрила, братята Ричардиано решиха единодушно, че е време за сериозно назидание, което в Батиара по онова време означаваше почти винаги разруха и загинали хора.

Росо обаче беше доста голям град, поправил и укрепил защитните си стени — и то вероятно с парите, които дължеше!

Накратко казано, принудата да се подчини или пробиването на крепостните му стени не беше незначително военно начинание. По различни причини, свързани предимно със заетостта другаде на предпочитания от тях предводител на наемници, нямаше как да започнат обсада тази пролет и лято, но несъмнено биха могли да съсипят нивите, водениците и дърводобива наоколо.

А предпочитаният от тях предводител на наемници беше Фолко Чино д’Акорси. Разбира се, той бе учил в школата и остана близък приятел на владетелите на Авена. По едно време дори бяха обмисляли да омъжат за него своята сестра, но Д’Акорси си уреди по-изгоден брак (нямаше как да не признаят това), свързал го със семейство Риполи от Мачера. Братята Ричардиано се радваха на уважението на мнозина, които подражаваха на стила им в епоха, когато стилът беше важен, но Мачера беше много по-голям и богат град.

Все пак Фолко се сражаваше за тях, когато имаше такава възможност, често само заплахата с неговото име и армия стигаше да потисне неприятните признаци на непокорство в градовете, от които получаваха налози.

Ала с Росо не им провървя. И там имаше самоуправляваща се комуна, каквито май никнеха като гъби в Батиара. Явно не им понасяше размерът на облагането, изисквано от Авена (винаги учтиво и със стил!). Изглежда, жителите на Росо си бяха наумили, че заслужават да се освободят от Авена и могат да го направят.

Неподходяща идея, както отбелязаха близнаците единодушно, каквато щеше да бъде дори и ако останалите дължащи им данъци градчета не наблюдаваха събитията с интерес.

Фолко бе нает тази година от Фирента и семейство Сарди за покоряването на Бишо. (Имаше какви ли не мнения колко зле ще повлияе това на съотношението на силите в Батиара, но можеше да се каже, че никой не харесваше перспективата.)

Въпреки това Д’Акорси се съгласи да събере малък отряд и да положи усилия пред стените на Росо заради старите си приятели. Неговото възнаграждение (съвсем справедливо) беше за определен срок с голяма допълнителна сума, ако успее да влезе в града или накара жителите му да се предадат и да платят дължимото. Той пое задължението при неуспех да се върне с по-голяма армия следващата пролет, а за заплащането щяха да се разберат тепърва.

Както винаги беше същинско удоволствие да си имат работа с владетеля на Акорси лично или чрез кореспонденция, но никой не би имал повод за радост, ако не му плати навреме или пълния размер на уговореното.

Той бе разположил пред Росо хиляда и двеста души, четиристотин от тях кавалерия.

Още беше ранна пролет. И се налагаше да потегли скоро на запад към Бишо с армията си от дванайсет хиляди войници. Затова имаше малко време тук, но бе обещал да направи опит и му плащаха.

Още не знаеше като всички останали какво се бе случило в Мачера. Въстанието. Вестта бе стигнала до Акорси за два дена и неговата съпруга бе изпратила веднага вестоносци да го намерят. Фолко трябваше да научи новината по много причини.

Той щеше да плаче, но не където някой би могъл да го види.

А в момента се беше вторачил в добре поддържаните крепостни стени на Росо. То се знае, би могъл да превземе града, но не и за времето, което му оставаше, с толкова малко бойци и без артилерия.

Водеше такива кампании, различаващи се само в подробностите, вече четвърт век, още откакто детството му свърши.

Това беше начин на живот — издържаше семейството си, защитаваше Акорси, сдобиваше се с каквото желаеше: богатство, умерено могъщество, слава. И подхранваше гордостта си с убеждението, че е изтъкнат воин, а светът разбира това.

Стана известен като набожен човек и покровител на художници, архитекти, поети, алхимици, философи, които привличаше в Акорси. Освен това през годините уби много мъже и жени, опожари градове, остави хората си да беснеят в превзети крепости.

В Батиара не виждаха противоречие между тази любов към изкуството и мисълта и живота на насилник, Фолко д’Акорси можеше да послужи като доказателство за това.

Ако искаше да бъде честен пред себе си, което ставаше все по-важно с остаряването и доближаването към смъртта и бога, още я обичаше. Войната. Дори сега, след толкова сезони по бойните полета. С настъпването на пролетта и душата му се ободряваше — не само от новите цъфнали цветя, зелените листа и по-дългите дни.

Според неговата съпруга, която Фолко също обичаше, той предпочитал военните кампании, вместо да бъде с нея в леглото, в градината или пред прозорец по залез. Той отрече. И смяташе, че казва истината. Гледаше я в очите, когато изрече думите, но не беше… толкова просто.

Имаше плам, свирепо огряващ битието, когато воюваше, носеше меч, яздеше добър кон и знаеше, че животът му може да свърши още през този ден или през следващия. В такива мигове мъжът беше способен да види света отчетливо.

Разбира се, имаше и леко двуличие, защото предводителите на наемни отряди, особено многобройни като неговия, рядко се излагаха на огромна опасност от гибел в битка.

По-застрашени бяха от стомашно разстройство или омаломощаваща болка в гърба заради лоша нощ на сгъваемото легло, последвала дълъг ден на седлото. В тези времена изкуството на войната се състоеше в постигане на поставените цели без никакви сражения. Така успяваш да опазиш живота на почти цялата си армия, не губиш коне (а конете имаха много голямо значение) и се връщаш у дома с пари.

Всички видни военачалници се познаваха, всички участваха в същия танц на войната за изгода. Рядко се налагаше да стигнат до нещо толкова хаотично и непредсказуемо като сблъсък на полесражение. В някоя година работодателят би могъл да иска това, което не означаваше, че и твоето желание е такова.

Имаше си установени правила в провеждането на обсада. Градът би могъл да се съгласи, че ще се предаде до определена дата и ще ти изплати определена сума, ако подкрепящата го армия не дойде. Ако армията се появи, тръгваш си. Ако не — позволяваш на града да отвори портите си и да се предаде. Бранещият го гарнизон минава покрай тебе пеша и на коне… а ти не причиняваш големи щети зад крепостните стени.

Имаше много начини за избягване на битките. Срещу подходяща сума би могъл да минеш на страната на досегашния противник. Често се случваше град да победи във война просто защото има повече пари от враговете си. А градовете-държави или Върховният патриарх (може би най-приятният работодател сред всички) едва ли биха се отказали да наемат силен предводител за следващата година. Военачалниците бяха много, ала способните — малко. Същински танц.

Стигнеше ли се до смърт, тя обикновено сполетяваше — други хора. Селяни гладуваха заради съсипани ниви или отнета реколта. Или мъже и жени в градове като Росо, който в момента отказваше упорито и безразсъдно да му се подчини и просто да си плати данъците, които дължеше на Авена. Принудеха ли го да се върне догодина и да пробие крепостните им стени, тези тук щяха да платят ужасна цена. Няма как иначе. Не бива да допускаш такъв отказ.

Преди малко бе изпратил Алдо, своя братовчед и отдавнашен заместник, да отправи това предупреждение пред портата. Алдо беше страховит мъж с рязък глас. Биваше си го за това (и за много други неща) и беше непоколебимо предан на семейството. Нямаше амбиции, надхвърлящи поверените му задължения, и мразеше враговете им може би още по-силно от самия Фолко.

Към крепостните стени го придружаваше за трупане на опит по-младият син на едно от видните семейства в Акорси. Когато синовете на благородници тръгваха с него на война, това повишаваше престижа му на командир, но за владетеля на град това беше и полезна предпазна мярка: тези синове в армията ставаха заложници за послушанието на семейството, докато господарят отсъстваше. Градовете бяха размирни места и трябваше да бъдат държани изкъсо.

Заплахата, която Алдо щеше да отправи, беше проста. Ако Росо не се подчини и не плати всичко дължимо, Д’Акорси ще се върне догодина с несравнимо по-голяма армия. И с артилерия и сапьори. Ще попилеят околностите на Росо, вместо да нанесат почти символичните щети в няколко стопанства, както постъпиха при доближаването на града. Ще се изхранват с припасите, които намерят тук. И ще умрат много хора.

И тогава няма да приемат капитулация, защото на достойните братя, властващи в Авена, би се наложило да платят много внушителна сума на Фолко за такава войска и гневът им ще бъде напълно оправдан. Пък и бойците в тази армия ще настояват за обичайните си привилегии, най-важната от които е три дена плячкосване в завзет град. А Росо ще бъде именно завзет град.

Някой от гражданите на Росо преживявал ли е плячкосване? Алдо щеше да подчертае, че не им препоръчва такъв избор — за самите тях, за техните съпруги, дъщери и невръстни синове.

Плащането на справедливо преценени данъци оставаше далеч по-благоразумният избор. Стига те да не са решили да отидат при бога като страдалци. Така са постъпили благословените жертви, разбира се, но жертвите на плячкосване няма от кого да бъдат благословени. Ще бъдат глупаци, които са умрели мъчително.

Алдо бе казвал същото пред много порти на много укрепени градове.

Тази сутрин думите му не подействаха. Братовчедът на Фолко се върна и му съобщи новината с кисел тон. Водачите на комуната извикали от стената любезно, но решително, че Авена удвоил данъците им миналата година. Платили предишната уговорена сума навреме, но не можели да си позволят увеличението. И тяхната съпротива (както описаха решението си) нямала нищо общо с бунт, а била само молба за справедливост. Алдо сподели, че гласът на представителя на комуната звучал отчаяно.

На Фолко не му се полагаше да има собствено мнение за всичко това. Ако беше тук по своя воля заради Акорси, може би щеше да прецени положението. Не би имало нищо чудно, ако исканото увеличение наистина се окажеше и несправедливо, и непосилно. Обикновено беше така с удвояването на данъци.

Но той дойде като наемен войник, за да наложи каквото по-силна държава изискваше от по-слаба. Вярно си беше, че една от дъщерите на рода Ричардиано щеше да встъпи в доста изгоден брак със син на могъщо семейство в Родиас, значи близнаците щяха да се охарчат сериозно за зестрата ѝ. В такива моменти се случваше подчинените градове да плащат по-високи данъци. И все пак това не беше негова грижа.

Алдо изглеждаше ядосан. Не беше свикнал да се проваля, дразнеше се. Добра черта на характера у старши офицер.

Освен това беше сприхав, което невинаги е добре. Фолко сви рамене, докосна рамото му и го покани да хапнат. Хранеха се под яркото слънце на рязък северен вятър.

— И сега какво? — попита неговият братовчед.

— Ще взема със себе си Джан и ще опитам нещо.

Фолко имаше леко главоболие, кухината на изваденото око смъдеше, както се случваше понякога. В по-ветровитите дни я закриваше с превръзка, но не му харесваше да го прави.

— Щом е така, внимавай. Видях поне една аркебуза, имаше и арбалети по стените.

Очаквано. Всъщност и това бе предвидил в плана.

— Разбира се — каза пестеливо. — Колко са защитниците на града?

— Истинските войници ли? Май са стотина.

Стотина свестни бойци можеха да бранят укрепен град, ако обсаждащата армия не бе докарала артилерия и не разполагаше с много време. Каквато беше ситуацията тук.

Фолко си дояде порцията, избърса лицето си и отиде да се изпикае зад палатката. Върна се да си сложи нагръдника, но не взе нито шлем, нито меч. Закрачи към града и махна на Джан да тръгне с него. Ако го придружаваше Алдо, щеше да прояви слабост, защото неговият братовчед вече се бе провалил. Мислеше си колко често бе правил подобни неща през годините.

Две дълги копия бяха забити в земята на разстояние от портата. Негово нововъведение още от началото на военната му кариера. Нареждаш на опитен човек да отбележи докъде могат да те прострелят с лък и с аркебуза. И така е по-безопасно да преговаряш, дори ако носиш флаг за примирие.

Каза на Джан да остане при по-далечното копие и продължи напред сам.

— Господарю! — подвикна Джан зад него. — Те имат…

Отговори, без да се озърне:

— Знам. Виждам ги. Няма да ме улучат.

— Господарю, те непременно имат и обучени…

— Погледни знамената им — прекъсна го Фолко.

Понякога му дотягаше да бъде единственият, който забелязва някои неща. От друга страна, затова постигаше такива успехи и вдъхваше такъв страх толкова дълго. Не му прилягаше да се оплаква.

Двете знамена над портата с глигана в герба на Росо плющяха от южни повеи. А долу не спираше северният ветрец.

Той каза все така с гръб към Джан:

— Понякога се случва по тези места — срещуположни ветрове горе и долу, обикновено през есента.

— Господарю, може и те да са наясно.

— Не са. Защото не са тук — долу. И сега е пролет. Нищо няма да ме сполети.

Подмина двете копия нагоре по склона, вдигна ръка в знак, че иска да преговаря. Не отиде при самата порта — там на стрелеца с лък или аркебуза не би се наложило да отчете измамния вятър. Не бива да ги улесняваш прекалено.

Достатъчно е да изглежда, че го правиш, ако имаш насреща си глупаци.

— Аз съм Фолко Чино д’Акорси — извика той. — Кой говори от името на Росо?

Бездруго щяха да го познаят, ако можеха да видят очната му кухина, но той не ги доближи чак толкова. А беше важно да научат, че е той.

Чу се глас от площадката над портата:

— Аз, владетелю — Горо Калмета, търговец от Росо, начело на тукашната комуна. Сигурно вече сте осведомен от вашия капитан защо постъпваме така, както и за платения на Авена данък в уговорения справедлив размер. Умоляваме ви в името на светия Джад и заради почтеността да се оттеглите от нашия град.

Умен човек — потвърди каквото бяха казали на Алдо, без да повтаря всяка подробност. Вероятно си го биваше в търговията.

— Да, той ми докладва всичко. Сами разбирате, че не подобава аз да преценявам как от Авена облагат с данъци подчинените си градове.

— Пред взора на Джад подобава — възрази Горо Калмета, — но да не говорим повече за това. Мисля си за нещо друго.

Изглеждаше поостарял, но гласът му беше силен.

— Ще те изслушам — каза Фолко. — Но от моя капитан сте чули самата истина: ако не се подчините сега и не платите отредените ви данъци, ако се наложи Авена да ме наеме, за да доведа достатъчно голяма войска догодина, Росо ще има ужасна участ. Ще бъдете унищожени.

— Но ако Росо предложи покорството си на Акорси, владетелю Фолко? Какво ще кажете? Всеизвестен сте в Батиара като почтен господар, който брани своите градове.

Не можеше да не признае, че това вече беше неочаквано. А може би трябваше да го предвиди.

Чу някакъв звук от гърлото на Джан зад себе си. Не се озърна. Имаше голямо значение как се държи, тук играеше роля.

И колкото и изкушаващо да беше предложението, оставаше си немислимо. Той защитаваше Акорси и подчинените му градчета със своите наемници, обаче успяваше да плати на хората си тъкмо с парите за такива задачи (и с още по-големите суми за кампании като възложената му от Фирента). На наемник можеха да простят, ако някой път мине на страната на противника — всички го бяха правили — но не и ако ограби града-държава, който го е наел. Да си присвои Росо означаваше да го открадне от Авена.

Освен това братята Ричардиано му бяха приятели още от прекараното заедно време в тяхната младост. Не най-добрите приятели, но не бе имало свади помежду им, дори когато отказа да се ожени за тяхната сестра и предпочете Мачера и Катерина.

И все пак се изкушаваше. Толкова се изкушаваше, че беше почти нелепо. Росо не беше разположен край морето (а той все така се нуждаеше от пристанище), но имаше пряк път към брега и селски пристан, подходящ за по-малки морски съдове.

Не, каза си той. Няма как да стане. Не и без да се променят твърде много неща.

И както умуваше в този миг, някой прояви глупостта си.

Стрела от арбалет се заби в земята на три крачки вдясно от него — защото някой бе опитал да се съобрази с вятъра по стените. Но долу имаше друг вятър.

С леко съжаление — защото в главата му още се въртяха видения как контролира Росо от Акорси, разполага с някакъв достъп до морето и се радва на по-голям престиж на владетел — той изпъна ръка към портата и насити гласа си със заплаха, както умееше.

— Как смеете! Обрекохте се с това коварство! Що за човек би постъпил така?

— Не е по наша заповед, господарю! Не е по наша воля!

В гласа на Горо Калмета напираше страх.

— И как да ви повярвам? Вие сте проклети от Джад нарушители на примирие!

— Не сме! Всичко е заради един глупак!

Тъкмо на глупака разчиташе. В такива моменти обикновено имаше един-двама, които проявяваха глупостта си.

— Щом е така, предайте ми го.

Мълчание. След малко чу от стената:

— Той е син на един от видните членове на комуната. Той… още е момче, владетелю!

Долавяше отчаяние. Калмета като че се досещаше какво предстои.

И то наистина предстоеше. Фолко вече бе правил и това по един или друг начин, но краят беше все същият.

— И момчетата могат да убиват мъже, синьор Калмета. Това ти е ясно. Могат и да съсипят своите градове.

— Нямаше заповед да стреля!

— Аха, нямало заповед. Ако бях умрял, това щеше да бъде голяма утеха за моя град и семейство, нали?

— Господарю, истината ви казвам, аз мога да…

Гласът на Калмета заглъхна.

Светът сякаш замря в светлината на утрото. Фолко виждаше пчели по цветята.

Направи няколко крачки напред. Трябваше да видят, че напира към тях.

— Сега чуйте какво ще се случи. Човекът, който стреля по мен, ще бъде хвърлен от стената. Незабавно. Портата ще бъде отворена, а вие ще съберете и ще изпратите дължимите на Авена данъци още преди залез, когато всички се отдаваме на молитви. Всички данъци, синьор Калмета. И ние ще преброим парите, и те също, уверявам те. След това ще си тръгна оттук, а вие няма да пострадате. Заклевам се в това. В противен случай комуната на Росо ще бъде нападната догодина от много по-голяма армия с оръжия за превземане на крепости и няма да приемем капитулация. Ще ви унищожим, синьор. Или с оръдия, или с обсада. Непременно сте слушали истории за грабежите, които следват, а може някои от вас да са оцелели някак след такава обсада. Ще има глад. Накрая ще гризете пергаменти и книги, ще варите кожата на барабаните, за да я предъвквате, след като сте оглозгали и последния плъх. Преди да настъпи краят, ще се ядете един друг. Не навличайте такава съдба на своя град и на своите деца.

Винаги бе имал плътен, силен глас и знаеше как да го използва, да го направи неумолимо убедителен.

Впрочем говореше съвсем правдиво. Ако го принудят да се върне, градът ще бъде разграбен, а в тези времена три дена плячкосване бяха обичайното правило. Не му допадаше, но живееше както по мирните, така и по военновременните закони, а искаше армията да му бъде предана.

Чуваше и други гласове от площадката над портата. Настойчиви, разярени, уплашени — какви други да бъдат.

— Господарю Фолко — провикна се Калмета, — моля ви за още малко време. Благоволете да почакате!

— Малко време — да! Но после ви обръщам гръб и си тръгвам, а знаете, че ще се върна.

Чакаше.

— Господарю — тихо се обади Джан зад него, — по-добре се отдръпнете по-надалече и…

— Не — отказа той, вторачен напред. — Не сега. Скръсти ръце на гърдите си, стъпи по-разкрачено и изглеждай разгневен.

— Аз съм си разгневен, господарю — отвърна Джан.

Развети от вятъра знамена, ухание на диви цветя, носещи се в небето бели облаци, издигащо се слънце. Толкова хубави страни си имаше този сезон. Гласът на Калмета прозвуча отново:

— Господарю, ние решихме, че… редно е да платим отредените ни данъци. Ще изпратим и свои представители в Авена да обсъдят какви ще бъдат сумите занапред.

— Добре — отговори Фолко. — Сега за човека, който стреля. Хвърлете го от стената. Хайде, съдбата на вашия град зависи от това.

— Господарю, не бихте ли проявили…

— Не. Не мога.

Това беше важно. Дори ако искаше да постъпи другояче, живееше в опасен свят и нямаше да оцелее толкова дълго без подобни мерки. Необходимо беше да се знае какво се случва, ако нападнеш Фолко д’Акорси… или просто му се опълчиш. Това бе поука не само за Росо, но и за света или поне тяхната част от него. Мълвата за случилото се тук тази сутрин щеше да се разнесе навсякъде съвсем скоро.

— Той е още момче, господарю! Наистина. И той е…

— Искате ли да се върна? Поставих ви две условия. Едно от името на Авена и едно от свое име. Изпълнете и двете, синьор Калмета, и във вечерните молитви днес благодарете за сполуката си.

Пак невъздържани гласове в ожесточен спор. Представяше си как се чувстват. И въпреки това…

Да, въпреки това.

Изпита мимолетно задоволство на предводител, но не и радост, когато видя да хвърлят мъж от стената, който се превъртя с писък и падна в рова. Можеше да е още жив, каза си Фолко.

— Джан, ще се погрижиш ли за него? — След миг добави: — Онези няма да ти сторят зло.

— Знам, господарю — отговори Джан.

Мина покрай Фолко към града. Скри се от погледа му в рова. И скоро се показа отново. Избърса меча си и го прибра в ножницата, без да бърза. Върна се при него.

— Колко млад беше? — попита Фолко.

— Достатъчно пораснал — каза Джан.

Тръгнаха обратно към палатките и бивака. Фолко умуваше какво да правят с каруците, натоварени с данъците, когато излязат през портата. Щяха да излязат, разбира се. Онези вече убиха едно от децата си.

Едва ли се налагаше да брои парите, но бе заявил, че ще го направи. И щеше да съобщи сумата на братя Ричардиано — така се грижеше да получат всичко, което им е изпратено. Хората от Росо можеха да стигнат с каруците си до Авена и без негова помощ, войниците им стигаха за охрана. Щяха да ги изпреварят двама негови вестоносци, за да съобщят за успеха. Всичко завърши по-лесно, отколкото би могъл да очаква. Понякога трябва да си благодарен, че на света има толкова глупаци.

И с доближаването до бивака видя, че са пристигнали двама мъже, които чакаха него. Личеше колко са уморени. А конете им зад тях бяха провесили главите си надолу от изтощение. Лош признак. Идваха от родния му град, познаваше и двамата — служеха в охраната на Катерина.

Ето как щом ги доближи, Фолко научи за събитията в Мачера, за въстанието там и за загиналите. Особено за една от жертвите. И в главата му — или може би в сърцето му — името ѝ започна да кънти като камбанен звън.

13.

Спомагателната армия на Фирента, предвождана от Ариберти Борифорте и съпроводена от административния надзорник на града, който в случая беше (неочаквано за всички, както и за самия него) по-младият син на Пиеро Сарди, се придвижваше бавно на юг. До Бишо имаше само няколко дни път, ако разполагаш с добри коне, но те щяха да се забавят.

И това се дължеше изцяло на артилерията, която по-малкият отряд трябваше да осигури. За тегленето на най-тежките оръдия бяха необходими впрягове от шестнайсет до двайсет и четири вола дори по сухи пътища, а през пролетта такива се намират трудно. Никому не би хрумнало да очаква бързина от волове, теглещи оръдия.

Само че тези оръдия бяха основното средство за превземане на градове. Можеш да започнеш дълга обсада с неизбежните ѝ проблеми как да изхранваш и снабдяваш армията си, докато умориш от глад враговете зад крепостните стени, а можеш и да опиташ пробив в същите стени с артилерията си и колосалните каменни гюлета, които също превозваха. За тях също бяха необходими каруци, волове и хора, които да се занимават с това.

В тази част от бойните действия нямаше нищо привлекателно. Тътриш се полека, кавалеристите скучаят и стават нетърпеливи, сапьорите и артилеристите се тревожат и изнервят. Дори през мека пролет настроението в такава войска рядко е бодро, особено ако знае, че в Бишо ще ги чакат защитници на града начело с Теобалдо Монтикола.

Не бяха научили как градът е успял да плати сумата, която Монтикола трябва да е поискал, за да им служи. Имаше само слухове — както винаги.

През освежаващо ветровит ден войската на Борифорте, наброяваща хиляда и двеста души, стигна по пътя на юг до място, където по-тесен път се отклоняваше на запад към близкото градче Донди.

Случи се в късния следобед на ден с обичайните затруднения, свързани с теглените оръдия и добичетата по път, който не беше по-приятен от повечето пътища в Батиара.

Един командир трябва да има способностите да се справи с това и Борифорте се поздравяваше мислено, че ги има… но тази работа му беше омразна.

Искаше да напада на най-добрия си кон сред най-добрите си кавалеристи. Да посича врагове, да пали селски къщи и хамбари, да плячкосва вещи и храна… също и жени. Иначе за какво бе станал войник! И не забравяше, че командирите имаха правото на пръв избор, както подобаваше.

А все още не бяха нападнали и опожарили нищо. Минаваха през земи, които бяха предложили верността си на Фирента. Едва сега край Донди стигнаха до онези краища, над които Бишо бе разпрострял властта си. Повечето територии, от които Бишо получаваше данъци, се намираха южно и западно от него, а не в посока към Фирента.

С други думи, досега нямаше никакви удоволствия и облаги, а след събирането с армията на Фолко правото на Борифорте да взема решения и да присвоява разни неща щеше да… ами просто щеше да се изпари. Не би го имало.

За един мъж с хъс това беше вбесяващо и можеше да го тласне към неприятности преди свечеряването в пролетния ден.

През същия следобед в Донди (където вече имаше денонощна стража на крепостните стени) Йелена завърши работата си в своята лечителска стая. Загърна се с наметало и излезе да се разходи на слънце и да усети ветреца. Тя беше от хората, които се чувстват притиснати натясно, ако не излязат по някое време, а пролетта я лишаваше от спокойствие.

Донди не беше голям. Нямаше как да обикаля дълго между стените му, а поради заплахата от война жителите му изобщо не биваше да го напускат. Разбира се, някои излизаха от града. Йелена също. Засега нямаше вести за войска от Фирента.

По-малката порта беше на западната страна, сутрин през нея влизаха селяни от разположените натам земи със стока за продан. Там се намираше и по-малкият пазар на града. Донди отваряше портата за малко, залостваше я до затварянето на пазара, после пускаше продавачите да си тръгнат. Мъжете на стената бдяха неспирно. Имаше надежда армиите на Фирента просто да ги подминат. Обаче никой не се уповаваше прекалено на това.

Йелена тръгна с последните селяни и каруците им, излезе с тях и тръгна към залязващото слънце. Знаеше как да се прибере след затварянето на портата. Един от нейните пациенти (мъж с обрив, който тя облекчи) ѝ разкри това. Винаги има начини да влезеш и да излезеш от големи или малки градове.

Чувстваше се прекрасно свободна навън дори насред всички страхове. За пръв път живееше обградена от крепостни стени. За нея беше много важно да има възможност да излиза и да се връща по свой избор. Но и страхът беше съвсем истински.

Нямаше никаква вест дали писмата, които изпрати по своя приятел киндат, са стигнали до получателите си. Тук бе дошъл пратеник от Бишо с насърчаващи думи… но не и войници. Ако нападнеха Донди, градът щеше да бъде превзет. Това беше ясно, както и опасността да загинат… ако не се предадат. Оставаше им само да се предадат и да се надяват.

Трябваше да напусне града със семейството киндати и техните каруци. Не бе живяла тук толкова дълго, че да изпитва силна преданост към Донди. Не можеше да си обясни защо остана.

Реши, че не ѝ харесва да бяга. Предпочиташе да се мести по свой избор. Отново изборът — важна дума в нейния живот, но тя знаеше и че границата между едното и другото може да се размие. А хората прокарваха отчетливи линии в света, каза си Йелена, дори когато нямаха основания да го правят.

Имаше изоставено светилище малко по на юг от отъпканата пътека на селяните. Основали го още когато Донди бил село, преди поне две столетия. Последните духовници, живеещи до светилището, се преместили в града… или заминали другаде. Сега беше порутено, празно и тихо. На Йелена ѝ допадаше да отива там. Понякога се появяваха животни, съществуваше и опасност от вълци, но не и в този сезон, а и не преди здрач. Веднъж зърна отдалече много голям глиган. Знаеше достатъчно за тези животни, за да не ги доближава.

Имаше и гробище зад светилището, с ронещ се нисък зид около гробовете и плочите — някои все още стърчаха, други бяха паднали. Тя тръгна натам. Въпреки вятъра денят беше мек, вече имаше полски цветя. Бледосините цветове на лена бяха навсякъде около нея, правеха света по-ярък. Тя носеше кошница за билки и се отклони от пътеката през полето. Лечителка знае какво да търси. Това беше важна част от работата ѝ.

Не откри нищо полезно днес, но набра анемони за къщата. Любимо цвете, свързано с древността. Всъщност с легенди, в които имаше глигани, богиня и неин умрял любим. Някога имало джадити, които свързвали цветето с Хеладикос — сина на Джад, който паднал със слънчевата колесница на своя баща и намерил смъртта си. Червеното по някои анемони било от кръвта му.

Сега Хеладикос беше ерес. Впрочем тя си беше еретичка. Застрашена. Кой ли не е застрашен?

Говореше се, че на изток отвъд морето, по-близо до Сарантиум имало светилища, в които синът на бога бил изобразен по куполите или стените. Питаше се ще види ли някога поне някое от тях. Светът беше огромен и никога нямаше да зърне голяма част от него. Такъв си е животът. Няма как да опознаеш всичко.

Забеляза ловуващ сокол, слънцето се спускаше зад него. Погледа го и заобиколи рушащите се стени на светилището. Покрива отдавна го нямаше, развалината зееше под небето. Каменният олтар още беше запазен, открит за слънчевите лъчи.

Влезе в гробището през пролука в стената, където някога е била портата. Захлаждаше се към края на деня, макар че още не се здрачаваше — тя трябваше да се прибере в Донди, преди да е притъмняло. Вятърът малко отслабна. Имаше каменна скамейка, където ѝ харесваше да седи, от нея се разкриваше изглед към хълмове и полета на запад и на юг. Тръгна натам и видя силно изненадана, че на пейката вече се е настанила друга жена. Досега не бе срещала никого тук.

Тази жена имаше дълга кестенява коса, разпусната свободно като нейната. И беше висока, по-възрастна от нея, но не и стара. Носеше роба с качулка в почти същия оттенък като косата. Сандали, сребърна огърлица, големи сребърни обеци. Йелена си каза, че е глупаво да носи накити извън града, но пък и самото идване тук е неблагоразумно, така че…

— Здравейте — поздрави Йелена. — Виждам, че харесваме една и съща скамейка.

Жената изви глава и се усмихна за миг. Имаше продълговато лице, светли очи, дълги пръсти. С три пръстена на тях. Още бижута, с които да изкуши някой разбойник.

— Харесвам я — съгласи се другата жена. — Особено в този час, през това годишно време.

— Не съм ви виждала досега. А идвам често.

— Аз пък те виждах. Оставях те да размишляваш в уединение.

— Не съм против разговорите.

— Аз съм против, струва ми се. Открай време. Затова ми харесва тук.

Йелена се постара да не извие вежди. Тази жена май я отпращаше.

— Е, ще ви оставя, щом е така. Насладете се на спокойствието.

Другата жена се взря по-втренчено в нея.

— Някоя е умряла. Виждам призрака ѝ над тебе.

Йелена се смръзна. След малко промълви:

— И това ли можете да видите?

Жената кимна.

— Ти не можеш ли? Нали си лечителка?

Йелена са прокашля. Изведнъж се уплаши. Откога пазеше тайната, а сега я чу изречена нехайно от непозната.

Кимна на свой ред.

— Понякога… Ще ми кажете ли как изглежда тя?

Мислеше си за своята майка и своите сестри, сърцето ѝ се разтуптя. Дори за миг не се усъмни в думите на жената. Как би могла? Нали самата тя виждаше духове? Понякога.

Жената гледаше над нея и малко вдясно.

— Млада, висока. Твърде млада за смърт, но и това се случва. Не прилича на тебе.

Йелена си прехапа устните. Опитваше да се досети коя от срещнатите в живота ѝ жени може да е…

— Името ѝ беше Адрия — добави жената на скамейката. — И още е, струва ми се. Не губим имената си, само живота си.

Йелена се отпусна тежко на скамейката. Имаше място и за нея. Лъхна я някакво благоухание откъм жената — теменужки и още нещо, по-трудно доловимо.

— Адрия Риполи. Ох…

И все пак не се съмняваше. Адрия беше мъртва, а тази жена видя призрака ѝ. За света няма простички обяснения, колкото и да му се иска на някого да не е така. Случайно срещната жена извън стените на малък град, и то насред гробище, би могла да знае за нечия смърт, да види дух и да го назове.

Другата жена сви рамене с безразличие.

— Твоя роднина? Любима?

Йелена поклати глава.

— Жена, която изцелих.

Първи слаб признак на изненада.

— Само това ли? Защо би се явила тук? При тебе?

— Не знам.

И това беше вярно. Въпреки че често сънуваше Адрия. Но тя сънуваше мнозина в нощите, когато би предпочела да не е сама.

Другата жена се изви, за да я гледа право в очите. Беше сплела дългите си пръсти в скута. На един от пръстените имаше тъмночервен кристал.

— И аз бях лечителка.

— Тук ли?

— Да.

— И?…

Другата поклати глава. Сега се взираше нагоре. В синьото небе, където бели облаци се носеха бързо, а соколът още ловуваше. После каза:

— Ще потеглиш скоро. Пътят ще бъде по-дълъг, отколкото повечето хора изминават. Предопределено ти е да заченеш дете от мъж, когото ще срещнеш в края на пътя.

— Какво?!

Пак вдигнати рамене, като че жената скучаеше.

— И ти би трябвало да виждаш тези неща.

— Не — отрече потресената Йелена. — Не мога.

— Ще можеш. Още си млада.

— Накъде… накъде ще се отправя?

— На изток. Някъде натам. Не се отървавай от детето. Тя ще ти бъде утеха по-късно.

Момиче. Щеше да роди момиче. Някъде.

— Защо каза „предопределено ти е“?…

Този път видя усмивка.

— Съжалявам. Така си говоря по навик. Ще заченеш. Но би могла да решиш и да не я родиш. Аз обаче ти казвам, че би трябвало да я родиш.

— И ми е… предопределено да бъда там?

— Ще бъдеш там.

Казано безпрекословно. Видяно и научено бъдеще или поне част от него.

— И… и онзи мъж?…

— Не виждам нищо за него. Ще носи име.

— Всеки…

— Значимо име. Няма да остане. Затова би трябвало да запазиш детето — да не си сама. Освен това наблизо ще има стар бог. Внимавай.

Йелена се изправи. Виждаше как треперят ръцете ѝ.

— И тъй като всеки носи име, ще ми кажеш ли твоето?

— Разбира се. Аз съм Ниора. Фамилното ми име е Баши. — Гледаше Йелена. Слънцето беше зад нея. — Не съм искала дарбите си, както и ти не си ги искала, убедена съм. Ние сме деца в сравнение със силата си, колкото и да е малка. — Тя се озърна през рамо. — Най-добре е да си тръгнеш, преди слънцето да се е спуснало твърде ниско. Видях три вълка вчера.

— Искаш ли да вървим заедно?

— Аз напуснах Донди преди известно време. Не ме заплашва нищо. Няма да вървя дълго. Твоят път е доста по-дълъг. Бъди предпазлива. И бъди благословена.

Ръката с червения камък на пръстена направи знак, но не беше слънчевият кръг.

— Ще мога ли… да те видя отново? Мисля, че мога много неща да науча от тебе…

— Не — прекъсна я Ниора Баши. — Казах ти, не ми допадат разговорите. Съжалявам за онази, която е умряла.

Йелена я зяпна. Отвори уста да зададе друг въпрос, но другата жена пак се бе извърнала, гледаше на запад към гората в чезнещата светлина на деня.

Йелена си тръгна. Провря се през пролуката в оградата, мина покрай останалата без покрив развалина на светилището, прекоси ливадата. Не закъсня и влезе в Донди през все още отворената порта. Стражниците на пост ѝ се усмихнаха. Тя беше лечителка, градът се нуждаеше от нея, не разпитваха за вяра и убеждения онези, които помагаха на хората, както правеше и Йелена.

Тя също успя да им се усмихне. Спря внезапно и се обърна.

— Някой от вас познава ли жена на име Ниора? Ниора Баши?

— Разбира се — отговори по-високият. — Тя беше лечителка тук, преди ти да дойдеш в града.

— Напусна ли? Премести се извън града ли?

— Ти така ли го наричаш?

— Кое?

— „Напуснала“?

— А ти как го наричаш?

Усети студена тръпка, но не беше от вятъра.

— Тя умря преди поне десетина години — обясни високият мъж. — Погребана е до разрушеното светилище, хората още използват гробището там.

Йелена се вторачи толкова задълго в него, че на лицето му се изписа тревога.

— Благодаря ти — каза тя накрая.

Пак се обърна, тръгна по улиците, влезе в къщата си и затвори вратата.

Спа зле през нощта. Как да приеме и смъртта на Адрия Риполи, и самата идея, че тази аристократка, която срещна само два пъти, и то съвсем за малко втория път, ще бъде сред реещите се край нея призраци, за да я зърне жена, която умее да вижда света на духовете.

Не знаеше защо призракът на Адрия е бил край нея. Напрягаше ума си да разбере през часовете на мрак. Но нима беше задължително да познава същността на всичко това? А покойницата каза и още нещо сред надгробните плочи и цветята — за пътя пред нея и детето, което ще роди в далечна земя.

Каза, че ще бъде момиче. Може би двете случки бяха свързани от живота ѝ на жена и опасностите от направения избор. Решенията, които вземаш, могат да те убият, нали? И една жена не би могла да принуди света да се нагоди към нейните потребности и способности?

Но би могла да опита. Поне това.

Лежеше и си спомняше Адрия Риполи по-ясно и по-тъжно, отколкото бе очаквала. Имаше храброст у нея, за да извърши каквото бе направила в Милазия. И да участва в надбягването на Бишо. И почти никой не знаеше, че е била тя, мислеше си Йелена. Правила е нещо в света, повлияла му е, но е останало скрито, тайно, лично.

У нея бе имало и самонадеяност, тя бе родена за власт, но неукротимото ѝ безразсъдство си беше лична черта. Как хората — и мъже, и жени, ставаха такива? Как, питаше се Йелена, самата тя стана каквато беше?

Чудеше се как ли е умряла Адрия.

Сутринта, щом светлината в пролуките на капаците извести изгрева, тя се надигна от леглото и се подготви да се справи с поредния ден.

Нито тогава, нито по-късно ѝ хрумна да прояви недоверие към казаното от Ниора Баши. И тя бе виждала призраци. Защо да ги няма около нея… или защо да не ѝ говорят от каменна скамейка и да не носят сребърни обеци и пръстен с червен камък?

Тя си рече, че е друг вид самонадеяност да вярваш в способността си да разбереш как е устроен светът. Невъзможно е, той е твърде сложен. Но трябва умът ти да остава буден за даровете и изискванията на твоя живот. Нали от години си мислеше за пътуване на изток! Чутото от другата жена беше потвърждение, а не откровение. Йелена си повтаряше това, докато се обличаше и закусваше.

Дръпна резето, отвори входната врата и излезе да види какво е донесло това утро.

Войници на Фирента, както се оказа.

Пред източната порта. Но имаше още нещо. Йелена видя страж, устремил се към нея, избутваше хората по улицата, когато тя излезе сред страха и бъркотията.

— Госпожо — започна той, щом спря задъхан пред нея, — един човек попита за тебе. Трябва да дойдеш при портата! Много е важно.

Светът изисква от тебе. Йелена тръгна с този мъж по улиците и научи, че там е дошъл Антенами Сарди.

Но май не беше довел армията си. Само той и неколцина придружители. Затова портата беше открехната колкото тя да се промъкне. Двама от техните войници стояха въоръжени отвън, но тя тръгна напред сама. Струваше ѝ се, че се събужда тепърва. Антенами? Твърде невероятно беше. Видя, че той носи брониран нагръдник на войник, но не и шлем. До него стоеше друг мъж и държеше юздите на превъзходен кон.

Усмихваше ѝ се Антенами Сарди, чийто рани лекуваше в странноприемница на юг преди година и с когото се люби толкова пъти, когато той се възстанови (достатъчно). Изглеждаше променен. Само за година? Но тази невъзмутима усмивка, бронята, стойката му. И самото му идване тук!

По-късно се върна към този ден в мислите си и прецени, че тази среща пред крепостната стена я изненада повече от разговора с мъртва жена в гробище предишния ден. И това беше забавно посвоему, разбира се.

Слънцето се издигаше зад него, когато ѝ каза:

— Ето те и тебе. Чудесно. Исках да се уверя, че още си тук и всичко е наред с тебе, преди да се заема с останалото. Наистина ли всичко е наред?

Тя успя да кимне. Прокашля се.

— Изглеждаш променен.

Веждите му се събраха на челото.

— Това добре ли е?

Сянка на колебливостта, която бе запомнила. Той беше уверен в знанията си за конете, в положението и богатството на семейството си. И във вкуса си за храната и виното. И в почти нищо друго.

Тя кимна отново.

— Да. Така… изглеждаш много добре.

— Започна от тебе — изтъкна той. — Исках да живея по-добре. След това. Дори баща ми забеляза. Иначе нямаше да бъда тук.

— А защо си тук?

— Той ме назначи за надзорник в тази част от нашата армия. И… не разчитах, че нашият командир ще ви остави на мира. Затова дойдох преди него. Вероятно ще довтаса скоро, щом научи, че съм тръгнал.

Видя, че той се усмихваше. Не се долавяше неловкост, докато говореше за тези неща.

Йелена си напомни, че в края на краищата пред нея е синът на Пиеро Сарди. Може и той да го е осъзнал, да е узрял за този факт.

Антенами добави:

— Погрижих се да препратя другото ти писмо на север към Мачера.

Тя впи поглед в него.

— Знаеш ли… дали нещо се е случило там?

Сега имаше плахост, колебание у нея.

— В Мачера ли? Не съм чул нищо. Ти какво знаеш?

Най-лесно беше да завърти глава и да отговори:

— Нищо. Какво ще… Антенами, какво ще правиш тук?

— Нуждая се от споразумение с водачите на комуната, за да ни дадат много храна и десет хиляди златни серала.

— Какво?! — възкликна тя.

За малък град десет хиляди серала бяха огромно богатство.

Той не се смути, дори вдигна рамене.

— Ще предложа, в случай че превземем Бишо и занапред ние — Фирента, получаваме данъците оттук, тази сума да ви бъде приспадната. Ще удостоверя това със своя подпис. Ако се провалим с Бишо, ще остане сума, която сте платили на армия, за да не ви тормози. Мисля, че мога да накарам нашия командир да се съгласи, но първо трябва да получа храната и парите. На армиите — изрече той сериозно — трябва да се угажда.

— Вече знаеш това?

Той се изчерви леко.

— Мисля, че знам. Освен това мисля, че Ариберти Борифорте копнее да плячкоса Донди. Йелена, аз мога да му заповядам да не го прави и е по-вероятно да ме послуша, като знае кой съм. Но аз се нуждая от храната и златото. Трябва да ми ги дадете. За да оцелеете.

— С мен ли преговаряш?

Той се усмихна отново. Тази усмивка ѝ беше непозната.

— Не. Исках да те видя. И да те попитам дали желаеш да си тръгнеш оттук. Мога да ти осигуря придружители докъдето поискаш. Ти каза… ти каза миналата година, че това място е ново за тебе. Смяташ ли го вече за свой дом?

— Не бих го твърдяла. Но няма и да си тръгна, ако градът е застрашен.

— Но хората си тръгват тъкмо в тези случаи.

Прозвуча разумно според нея.

— Не съм сигурна дали познавам човека, в когото си се превърнал — призна тя.

Гледаше я срамежливо, когато отвърна:

— И аз не съм. Но май го харесвам.

Този път тя се усмихна.

— И аз.

Сега слънцето беше зад него, над дърветата край пътя от изток на запад. Хрумна ѝ — и тя се почувства твърде особено от внезапността на тази мисъл — че това е глупаво, ненужно място да умре.

Щеше да остави за по-късно умуването какви ли места можеха да бъдат мъдри и подходящи за умиране.

Малко неприятно ѝ беше да изрича думите, но го направи:

— Ако не ги склониш да изпълнят твоите искания, кажи ми. Ще си тръгна оттук с твоите придружители. Прав си, Нами. Понякога се инатя излишно.

— Налагало ти се е — отвърна той и с това също я смая леко. — Върни се вътре и поискай някой с власт да излезе при мен. Предпочитам да стигнем до решение, преди да се е появил Борифорте, не се знае колко войници ще доведе.

— Ти наистина си се променил — отбеляза тя.

Не беше свикнала да повтаря толкова често думите си.

Той кимна.

— Ще обмислиш ли предложението ми да останеш с мен? Щом смяташ, че съм се променил?

Тя завъртя глава.

— Ти си Сарди. А аз не съм държанка. И ще потегля на изток, отвъд морето.

— Какво? Още сега ли?

Не бе очаквала да каже това. И толкова бързо да направи избора си част от света.

— Скоро, струва ми се.

— Към Саурадия ли ще тръгнеш?

Тя кимна.

— И към Сарантиум ли?

— Може би по-късно. Ако е безопасно.

— Защо?

Ами да. Защо? Защото призрак ѝ каза ли?…

— Има какво да науча там — заяви Йелена.

И го дари с най-хубавата си усмивка.

Обърна се и каза на стражниците при портата да повикат незабавно водачите на комуната за разговор с надзорника на армията от Фирента, преди да дойдат войниците и утрото да потръгне зле.

Накрая поканиха Антенами в града. Той влезе охотно. Никой не би му навредил. Неговото семейство щеше да изравни със земята крепостните им стени, да изпепели града, да поръси земята със сол и да накълца всеки от тях на мръвки за кучета и лешояди, ако нещо го сполети тук. Знаеха, че е така.

Командирът на съпровождащата артилерията част от армията на Фирента все пак отдели няколко мига да мисли за убийството на надзорника от управата на града. Желанието го обзе, когато видя Антенами Сарди да излиза сам от Донди, след като самият той бе препускал в галоп натам, а зад него и другите двайсет конници се вдигаха облаци прахоляк.

Слугата на Сарди изведе след него великолепния кон, който Борифорте копнееше да притежава. Направо зашеметяващо — градът отвори портата си! Въпреки присъствието на Борифорте и неговите хора. Едва ли не го оскърбяваха! Толкова слаб страх ли им вдъхваше? Очевидно беше, че Сарди е влязъл сам, без нищо да го предпазва.

Докъде щяха да стигнат така светът и военното дело?

По-младият син на Пиеро Сарди сякаш се разхождаше безгрижно към мястото, където Борифорте спря отряда си — внимаваше да са извън обсега на аркебузи и арбалети. Елементарна предпазна мярка. Сарди се усмихваше. Вдигна ръка за весел поздрав.

— Капитане! Радвам се да те видя! Така ще споделя още по-скоро добрите вести.

У Борифорте напираше отговорът „Да ти го начукам, богат шибан натрапнико!“.

Но на глас каза:

— Добрите вести винаги са добре дошли. Но повече не бива да отивате никъде сам, господарю. Нося отговорност за вашата безопасност.

Сарди го доближи. Усмивката му не изчезваше.

— Случва се човек да рискува — подхвърли и махна с нехайството на аристократ. И вече не се усмихваше. — Трябва да добавя, че снощи бях осведомен за твоето намерение да се придвижиш към тези крепостни стени с враждебен и коварен замисъл въпреки получените от мен указания, които са указания и от моя баща. Ще обсъдим това в моята палатка, когато се върнем в бивака, твоето обяснение ще бъде приложено към писмата, които ще изпратя вкъщи и на Фолко д’Акорси. Слез от коня, моля те. Ще ми се схване шията да те гледам от долу нагоре.

Ариберти Борифорте си рече, че гневът може да се изпари в миг, ако го изтласкат твърде тежки опасения. И още: „Ох, мили Джад…“

А идеята му се струваше толкова сполучлива предишния ден — да доближи града и да се върне в галоп с твърдението, че при обикновен оглед за разузнаване и показване на присъствието си са ги посрещнали с куршуми от аркебузи и стрели от арбалети… а такава проява на неуважение към Фирента е недопустима. Не и в началото на военна кампания!

После щяха да превземат и да окупират града, за да правят каквото правят войниците. И да вземат каквото вземат, преди Фолко да е стигнал до Бишо, за да поеме командването на армията и да прибере по-голямата част от облагите.

За него беше важно да разкрие кой го е издал на Сарди.

Може би сгреши, като сподели плановете си с толкова много хора. Всяка армия гъмжи от доносници, особено доносници на градските представители в нея, които се бъркат в нуждите (и желанията) на войниците.

— Слез — повтори Сарди. — Шията ми…

Втория път пропусна думата „моля“.

И Борифорте помисли, че пред него не е същият човек, когото бе виждал да пее посред нощ, стиснал в пръстите си чаша вино, в няколко от по-изисканите вертепи на Фирента през наскоро завършилата зима.

Скочи от седлото.

Толкова му се искаше да убие другия, но тук имаше двайсет кавалеристи, виждаха ги застаналите над портата стражници на Донди и… освен това нямаше особено желание да бъде кастриран и обезглавен, а главата му набучена на копие върху крепостните стени на Фирента.

— Щяхме да дойдем за оглед на местността, в случай че се налага да познаваме, терена.

— Нима? — вдигна вежди Сарди. — Хайде да обсъдим това, съгласен ли си? И можеш да добавиш бележката си към моите писма. Ще го направим както е редно, нали?

— Както е редно. Да — насили се да каже Борифорте.

Конят му пристъпи и тропна с копито до него. Той вдигна свободната си ръка, един конник ги доближи и пое юздите от него.

— Трябва да погледнеш лявото задно копито, струва ми се — посъветва го Антенами Сарди. — Може да е нещо с подковата.

Този човек щеше да го подлуди.

— Споменахте добри вести…

— О, да! — усмихна се младият Сарди. — Донди се съгласи да ни даде — още днес — осем хиляди златни серала, както и двайсет каруци, пълни със зърно в чували, също и конете за тях. Всичко мина съвсем лесно. Те изобщо не биха искали да ни оскърбят. Нито — добави тихо — ние да развихрим насилие в град, който скоро ще принадлежи на Фирента и ще плаща данъците си на него.

— Осем хиляди? — повтори Борифорте.

Неимоверна сума, ако малък град трябва да я събере незабавно. Правеше сметки наум.

— Убеден съм — продължи Сарди със същата усмивка, — че нашите войници ще бъдат доволни, когато им съобщим. Без обсада, без сражения, без бавене, без хабене на гюлета, от които ще се нуждаем за Бишо. И с дял за всеки от тях. И за капитаните, разбира се, както си ги поделяте обичайно.

— Осем хиляди серала. Днес?

— Както вече казах. След това и зърното. Ще оставим хора да чакат каруците и да ги съпровождат зад нас. Имам обаче въпроси какъв е замисълът на Фолко, за да не допусне Теобалдо Монтикола да го изпревари и да влезе в Бишо. Ами ако се натъкнем на неговата войска преди пристигането на основната част от армията ни, няма ли да загубим оръдията си? Няма ли и ние да бъдем погубени?

— На ваше място не бих се тревожил за Фолко — каза Борифорте, вкопчил се в остатъците от гордостта си на военен, защитаващ своя командир.

— Добре. Щом според тебе не бива, няма да се тревожа. Да потеглим ли обратно към бивака? Усещам, че огладнявам. Щях да хапна в Донди, поканиха ме, но тогава някой забеляза, че идвате.

„Осем хиляди. Двайсет каруци.“ Идиотът бе постигнал забележителен успех.

Още искаше да го убие. И не желаеше в никакъв случай описаните от Сарди писма да стигнат до баща му или до Фолко. Светът, каза си Борифорте, е пълен със затруднения. Случва се да те приклещят от всички страни.

Върнаха се. В бивака Сарди неочаквано повери на него да съобщи новината. Армията дълго надаваше радостни възгласи. Но щеше да се разчуе скоро, ако още не се знаеше, кой е договорил всичко — не беше техният командир.

Приклещен. От всички страни. Да беше станал духовник в обител на Синовете на Джад, носещ грубо жълто расо и слънчев кръг на врата си, палещ свещи по всяко време, будещ се в зимните нощи, за да коленичи и да се моли… обвързан от толкова много правила на набожността. Без коне, оръжия, пожари, кръв. И без живот.

14.

Отплавах от Сереса към Ремиджо, преди да получим вести за случилото се в Мачера. Затова не бях чул за Адрия, докато не се срещнах с Теобалдо Монтикола.

Не мисля, че бих постъпвал различно, ако знаех, но е невъзможно да съм уверен в това. Няма как да се върнем назад в живота си и да го направим друг, за да сравняваме. Няма живот, в който не слязох с нея по стълба в Милазия или не я намерих в странноприемница до Бишо, където тя не участваше в конно надбягване през отдавна отминала пролет, или не умря на друга стълба в родния си дом.

Бездруго бях съвсем незначителен човек, каквото и да чувствах. Един нисш представител на Сереса, изпратен да уреди някои финансови дела с владетеля на Ремиджо. Изпратен, защото дук Ричи бе решил по известни само на него причини, че аз имам заложби, както и защото споделих с него за предишната среща с Монтикола и благосклонното му отношение към мен.

Сереса открай време успяваше да намира дори най-дребните предимства в своя полза. Започнах да го проумявам още тогава. А сега знам много добре, че е така.

В онова пътуване Брунето Дузо ме придружаваше за пръв път. Старшият сред онези стражници, които бяха дошли на площада, за да ме съпроводят при дука. И не бяха забелязали убиеца на покрива.

— Желаеш ли да бъде екзекутиран старшият страж? — попита ме Ричи след края на разговора, през който ми предложи пост и първото пътуване по море.

— Какво?! — ахнах, искрено стъписан.

— Той се провали. Задачата му беше да те доведе невредим при мен.

— Господарю, той успя да ме доведе невредим.

— Само защото ти си видял онзи мъж на покрива. Нито той, нито подчинените му са го видели.

Гледах дука облещен. По онова време заемаше поста си отскоро, но не личеше по държанието му. Седеше невъзмутимо зад бюрото си, едната му ръка държеше очилата.

— Наистина ли ще заповядате да го убият, ако поискам това от вас?

— Разбира се. Иначе нямаше да те питам.

— Дори за да ме подложите на изпитание ли?

Усмихна се.

— Джуданио Чера, аз бих могъл да те преценя по отговора, но да заповядам той да бъде екзекутиран независимо какво ще кажеш.

— Недейте. Поне нека да не е по мое желание. Нали заловиха бързо онзи мъж.

— Вярно. Така да бъде. Желаеш ли да го изпратя с тебе? Ще се погрижа да го осведомят, че ти дължи живота си.

Примигнах.

— И охрана ли ще имам?

— И придружители. Както подобава на представител на съвета.

Преглътнах. Толкова бързо се случваше всичко…

— Ще се радвам, стига той… ако също желае…

— Неговите желания — заяви временният дук на Сереса — нямат никакво значение.

Неговите желания обаче отдавна имат значение за мен. Брунето присъства значимо в живота ми, винаги е до мен като мой приятел. И още е с мен след толкова години, макар че и двамата отдавна не сме младежи.

Адрия отсъства. Никой сред живите днес не знае какво означава това, колко често си я спомням и досега. Глупаво е, готов съм да си призная. Понякога сме глупаци. Но нали е вярно и че след смъртта си хората продължават да съществуват само в спомените на другите?

Убедих се, че понасям добре плаването, това ми помагаше през годините оттогава. Брунето се чувстваше зле през цялото време и още е така, когато морето е бурно.

Изляхме масло зад борда, за да бъде благословено пътуването, и поехме на юг покрай брега, спирахме в пристанища към края на всеки ден. Онези от Сенджан нападаха кораби в тези води, стигаха дори до бреговете ни, както научихме, а ние пренасяхме и стоки. (Защо да прахосваме плаване, без да продадем нищо?)

Харесваше ми да гледам делфините край кораба и зад него, харесваше ми и соленият привкус във вятъра. Още умувах какво ме сполетя. Аз бях книжар, а сега…

Една вечер с издигането на бялата луна над водата спряхме в пристанището на Милазия и платихме таксата за престоя.

Споходиха ме оплетени спомени през онази вечер, докато гледах крепостните стени и светлините на двореца в мрака. Аз бях убил двама мъже там, а мой приятел бе разкъсан от тълпа на площада.

Плавахме със задача от Съвета на дванайсетте, не качвахме пътници и никой не би поверил поща на хора от Сереса, защото се знаеше, че писмата ще бъдат отворени и прочетени. От друга страна, тъкмо ние охранявахме това море в полза на всички търговци и пристанища, нашите бойни галери ги бранеха от нападения на ашари и — доколкото ни стигаха силите — набези от Сенджан. Милазия и Ремиджо, също като останалите градове по брега, имаха разрешение да приемат кораби в пристанищата си само след като ни платят годишен налог.

Отчасти и на това се дължеше пътуването ми към Ремиджо. А дължимото от Милазия можеше да получи някой друг по-късно съгласно договора. Не бях против. Там имаше хора, които биха могли да ме познаят, а изобщо нямах желание това да се случи.

След няколко дни с източен вятър в платната си зърнахме Ремиджо на възвишение над водата, куполът на наскоро построено светилище лъщеше под косите слънчеви лъчи в края на деня. Влязохме в дълбокия, защитен от бури залив край града на Теобалдо Монтикола с развят над нас флаг на Сереса, Повелителя на моретата, и с официален пратеник на борда — аз.

— О, Тео, виж кой дойде при нас! Скъпият ми Данио!

Тя ме позна в мига, когато влязох, макар че седеше в отсрещния край на залата. Още не бяха обявили името ми. Признавам, че се почувствах много поласкан. Но Джиневра дела Вале си беше такава. Досещам се, че трябва да е била бдителна от самото начало, за да стигне до този момент… седнала до владетеля на Ремиджо и омъжена за него от миналата зима.

Да, случи се. Новината се бе разнесла бързо навсякъде из Батиара, защото такива събития бяха важни. Вълка от Ремиджо бе встъпил в нов брак, покорен и опитомен от отдавнашна, прочула се с красотата си любовница. Опитомен поне в техните отношения.

Тя беше забележителна личност. Опасно привлекателна и опасно умна. Да каже за мен „скъпият ми Данио“ можеше да бъде както добре, така и зле. Не можех да предвидя как ще ми се отразят думите ѝ. Забелязах обаче как някои мъже се обърнаха и впиха погледи в мен.

Монтикола седеше на трона си облечен като за лов, усмихваше се безгрижно, ала бях сигурен, че ме позна само след предупреждението ѝ заради моето официално облекло и новото ми положение в обществото. За него не бях нищо повече от присламчил се към отряда му човек, който го забавляваше по пътя, а после му направи услуга — помогна за голяма печалба.

— Данино е, вярно — каза той. — Много си се издигнал за една година. Ела насам.

Имах само най-обща представа за правилата, макар че един от спътниците ми на кораба, чието име беше Кератези, подхвърляше по някой съвет. Струваше ми се, че според него той — а не аз — би трябвало да е назначен за представител на съвета в това пътуване, а не само да ме придружава. Но беше прекалено опитен, за да се цупи неприкрито, и все пак ми каза някои неща.

Пристъпих към края на килима под техните тапицирани кресла и се поклоних със свалена шапка.

— Господарю, издигнах се само доколкото да имам отново удоволствието да видя и двама ви.

Тези думи като че подхождаха за случая.

Джиневра дела Вале в зелено и златно до своя повелител се усмихваше приятно.

— Колко е мил! — възкликна тя.

Стана сякаш по внезапно хрумване, слезе по трите стъпала на подиума и се изправи на пръсти, за да ме целуне по бузата. Носеше златни обеци, в уханието ѝ се долавяше нещо от източните земи. В залата се разнесе тиха гълчава.

— Нима искаш да го убия от ярост? — попита ухиленият Монтикола.

— Ще ти сипя отрова във виното, ако направиш това! — заплаши го тя със смях.

Придържаше полата на роклята с ръце, когато се върна да седне до него.

Възползвах се от повода за шега.

— Не бих казал, че ще имам някаква полза от това, щом вече ще съм мъртъв.

Монтикола се засмя, но само за миг.

— Доколкото си спомням, ти реши да се върнеш в родния си град, за да станеш книжар, след като отказа да постъпиш на служба при мен. А сега?…

Опасност както винаги. Колко бързо възниква. Може да се бе настроил срещу мен, защото съм го отхвърлил… заедно с децата му. Не би понесъл леко отказа.

— Аз бях книжар, господарю. Съвсем доскоро. Някой се опита да ме нападне в Сереса и дук Ричи ме повика да обсъдим случката. След това реши, че си струва да провери с тази мисия на какво съм способен.

— И те изпрати в нашия дворец, защото те познаваме и е възможно да бъдем по-откровени, отколкото с непознат.

Жената изрече тези думи, и то не като въпрос.

И двамата, напомних си аз: трябваше да бъда предпазлив.

Чудех се ще заприличам ли някога на тях в будната им проницателност. Или в каквото и да било важно качество. Ще бъда ли от онези, които участват в техния свят по периферията му? Или през лятото отново ще подвързвам и продавам книги?

— Господарю, госпожо, неизменна част от живота на Сереса е събирането на сведения. Както и от вашия живот. Но такава задача не ми е възлагана. Твърде неопитен съм. Тук съм само във връзка с… дължими суми тази пролет.

Дукът поиска от мен да кажа тези думи, включително да направя многозначителната пауза. Накара ме да ги повторя. Имаше причини за това. Той ми обясни и тях, както и за какво трябва да внимавам. Такъв си беше Сереса, моят роден град.

Имаше около четиресет души в залата за аудиенции. Монтикола не заповяда да излязат. Ние отидохме в по-малка стая през врата зад креслата — той, аз, Брунето като мой подчинен и двама придворни. Единият с много хубави дрехи имаше изкривена китка, значи беше Джерардо Монтикола. Разказаха ми за него, че е най-довереният човек на своя брат. Изглеждаше добродушен. Посъветваха ме да не се подвеждам по изражението му.

След като вратата се затвори зад нас, попитах:

— Господарю, намерихте ли наставник? За вашите деца?

Прецених, че е важно да задам въпроса. Монтикола се вторачи в мен не особено приветливо. С това телосложение, славата си и присвитите очи наистина плашеше.

— Защо това би имало значение за представител на Съвета на дванайсетте? Или за книжар?

Прокашлях се.

— Господарю, може да ни интересува нещо и извън отреденото ни място в живота. Вашето предложение беше чест за мен. Съжалявам, ако въпросът ми е неуместен.

Погледът му остана пронизващ, но видях и някаква промяна. Това му беше присъщо. Понякога нравът му го тласкаше към насилие, друг път в обратната посока.

— Да, имаме наставник. От Варена. Вече половин година. Умерено доволен съм от него. Не повече.

Хрумна ми подходящ шеговит цитат, но го премълчах. Чаках.

— Да си свършим работата — подкани той. — Дължа на Сереса осем хиляди. А ти ми носиш?…

Затова се бяхме усамотили в стаята.

— Петнайсет хиляди серала, господарю, като допълнение на заплащането ви от Бишо. Мачера предложи същата сума.

— А ти си донесъл и сумата от Мачера, нали?

— Да.

— Значи днес ще получим от тебе банкови менителници за двайсет и две хиляди серала? Петнайсет хиляди от Мачера и седем хиляди от Сереса, като приспаднем осемте хиляди, които дължим?

Обърнах се. Въпросът беше зададен от неговия брат с плътен силен глас. Джерардо, който управляваше Ремиджо през отсъствията на своя брат… и до голяма степен дори когато си беше у дома, така ми бяха казали.

— Да, господарю — отговорих му. — Моят служител ги съхранява.

— Надявам се, че не подлежат на изплащане от банка Сарди във Фирента.

Думи на Теобалдо, изречени с усмивка. Нали и Бишо, и ние му плащахме да се сражава срещу армията на Сарди.

Аз не се усмихвах. Разговорът беше важен — същината на моята мисия тук. Честно казано, имаше и страх у мен. Само носех парите, но ги носех на него. За да воюва. Защото Мачера и Сереса бяха решили поотделно, а след това и съвместно, че няма никаква полза за тях, ако Фирента завладее Бишо и земите, от които този град получава данъци.

Прецениха, че имат общ интерес и са необходими разходи, за да помогнат на по-малкия град да наеме виден военачалник — най-видния може би с изключение само на един от другите. Разходи в разумни размери, то се знае. По петнайсет хиляди от всеки град изглеждаха достатъчно разумно, както дукът ми бе казал. И трябваше да бъде направено дискретно, защото Върховният патриарх вече беше от рода Сарди.

— Да, няма да ги изплаща банка Сарди — потвърдих. — Брунето?

Той пристъпи напред със склонена глава, както подобаваше, и извади книжата от своята чанта. Даде ми ги. Аз пък ги връчих на Джерардо, който ме доближи. Сложи си очила и ги прочете до запалена лампа. В утрото завесите на тази стая закриваха прозорците. Той погледна брат си и кимна.

Монтикола се усмихна.

— Имах свои причини да очаквам с нетърпение тази война, а вие ми дадохте още една. Добре. — После добави: — Аз обаче имам и едно условие.

Бях предупреден, че може да постави и условия. И имах указания да не се съгласявам с нищо, което е свързано с пари. По останалите въпроси трябваше да разчитам на собствения си разсъдък.

Нямах представа дори какво биха могли да означават тези думи. Можех ли да разсъждавам самостоятелно? Подозирах, че ако не се представя добре, пак ще си бъда книжар. В онзи момент такова бъдеще не ми изглеждаше чак толкова лошо. Нали година по-рано бях решил, че амбициите водят до оплетени ситуации.

— Условие ли, господарю?

— Да. — Още се усмихваше. Тази усмивка не ми вдъхваше доверие. Самоувереният хубавец срещу мен каза: — Ти ще дойдеш с мен на запад. Не чак до Бишо. Имам намерение да намеря Д’Акорси по пътя. Искам и ти да бъдеш там, когато се случи.

— Защо, господарю? — попитах, без гласът ми да трепне.

Но вече знаех отговора.

— Защото рано или късно ще се разчуе за ролята на Сереса. Бишо не би могъл да ме наеме само със свои пари. Но искам да се разчуе в подходящ момент за мен… или за Бишо, ако така ти харесва повече.

Не преливахме от добри чувства към Бишо, по-важни бяха опасенията ни от Фирента. Размишлявах напрегнато и се насилвах да извлека нещо полезно от ума си.

— И за ролята на Мачера ли, господарю?

— Ти не си свързан с Мачера, но той ще се досети. Каквото и да мислим за Фолко, не можем да отречем досетливостта му. Същото важи и за онова хитро копеле Пиеро Сарди.

— Господарю, възложено ми е да предам сумата и да се върна.

— И несъмнено ти е наредено да действаш според събитията. Познавам Сереса, не забравяй. Вече се е случвало да ме наемате. И моето условие е тъкмо такова събитие. Действай според него. Изпрати писмо по кораба, Данино от Сереса. Ще потеглим скоро, щом вече ми е платено.

Действай според събитията. И условията. Подвързването на книги беше по-лесно.

— Да, господарю — гласеше моят отговор. — Така ще направя.

— Не съм се съмнявал. А сега седни. Трябва да ти кажа нещо.

— Господарю?…

Той се настани пръв до голяма маса с две запалени лампи на нея. Посочи ми друг стол. Не можех да отгатна какво става. Сега си мисля, че той само проявяваше любезност, защото не знаеше чак толкова много…

Седнах.

— Имало е въстание в Мачера — започна Теобалдо. — Научихме снощи. Бунт на рода Абато, подкрепен и от Кондити. Можеше да се случи по всяко време.

Аз сякаш усетих леден повей в стаята.

— Аримано е смазал бунта — продължи той, — но двама от синовете му са загинали. И дъщеря му Адрия. Говори се, че умряла с меч в ръката. Забележителен подвиг, ако е вярно. Тя беше забележителна жена. Известно ми е, че ти я познаваше и може да не ти е била безразлична. Ако е така, съчувствам ти, но смятах, че трябва да научиш.

Ето как научих.

Дъждът тъгува за облака, докато пада в света.

Понякога е полезно да имаш задачи и задължения. Убеждавал съм се в това многократно. Когато първата ми съпруга умря при раждането на второто ни дете, което също умря, имах неотложна нужда да се занимавам с нещо. И намирах начини. Изстрелваме се като каменни гюлета в работата, докато не се забием в някаква стена на съзнанието си и тогава скърбим… ако мога да си позволя риска да прекаля с образността.

Върнах се на кораба и написах писмото си до дука и съвета. Постарах се да опиша колкото мога по-точно утрото в залата за аудиенции и по-малката стая зад нея… освен подробностите за Адрия Риполи и моята покруса. Дори когато служиш, позволено е някои неща да останат само в душата ти.

Все още вярвам в това, но е вярно и че можеш да смяташ нещо за лично, а да не е така.

Казах на Кератези, че той е старши при завръщането на кораба. Аз щях да пътувам с Теобалдо Монтикола на запад. Попита ме за причината. Не можех да отрека, че въпросът е основателен. Но му отказах отговор. Натъртих, че отговорът се съдържа в писмото до дука.

Не беше доволен да чува заповеди от мен, но му харесваше, че ще се разпорежда. И за нищо на света не би отворил запечатано писмо, предназначено за дук Ричи. Ако се разкриеше такова деяние, човек можеше да си навлече лоша смърт, а семейството му да бъде лишено от цялата си собственост. На кораба имаше шпиони. Сереса шпионираше и собственото си население, не само хората отвъд каналите и лагуната.

Проумях правотата на Монтикола. Нашето участие в отбраната на Бишо щеше да се разчуе скоро. Вероятно имаше предположения за това още откакто Вълка от Ремиджо се отправи към онзи град да гледа надбягване… и да разговаря с водачите на комуната там. Услугите му бяха скъпи. Не че те бяха бедни, но… той си оставаше скъп наемник. И не беше тайна за никого, че други сили няма да са въодушевени, ако Фирента разпростре властта си натам.

Нямаше да разкрия нищо, ако ме видят с него. Може би нещо щеше да стане очевидно заради присъствието ми и това дори би могло (размишлявах аз и ми се искаше да го обсъдя с някой мъдър човек) да предотврати война или обсада. Сарди бяха дръзки, биха могли да проверят колко решително са настроени други градове-държави, но Пиеро беше преди всичко банкер, значи благоразумието смекчаваше дързостта. Или поне аз стигнах до този извод без напътствие или подкрепа, докато си мислех безпомощно за Адрия.

Тръгнахме след три дена. Но преди това още нещо се случи през следобеда на онзи ден в пристанището.

Още пишех на дука и съвета. Първото от толкова много подобни писма по-късно. Опитвах да си представя какви изрази би подбрал моят учител.

Брунето застана пред ниската врата на малката каюта и съобщи, че някой на кея искал да говори с мен. После ми каза кой е човекът. Излязох на палубата и слязох по подвижното мостче.

Денят преваляше, слънцето осветяваше кулите и куполите на Ремиджо, корабите в пристанището наоколо. Пред мостчето бе спряла изискана карета. До нея стоеше с открито лице Джиневра дела Вале.

Отидох при нея и се поклоних ниско. Не мога да кажа какво съм очаквал. Изобщо не разбирах какво се случва.

Там бяхме сами в светлината на следобеда с кръжащите над нас чайки, с морския бриз и звуците на оживено малко пристанище. Тя изрече тихо и отсечено каквото бе дошла да каже и ме загърби.

Преглътнах на сухо и подвикнах след нея. Тя пак се обърна бавно към мен. Погледът ѝ беше спокоен и бдителен.

Зададох ѝ въпрос, колкото и неловко да се чувствах.

Веждите ѝ се извиха.

— Защото вече представляваш Сереса, синьор Чера, а твоят град е змийско гнездо. Искам да си наясно, че аз знам това и няма да забравя.

„Аз“, а не „ние“ или „Теобалдо“.

Само кимнах. Как да възразя срещу мнението на цяла Батиара за нас… за което имаше причини? Пак се поклоних. Тя се врътна и влезе в каретата, която потегли с тракане на колела и тропот на копита.

Върнах се на моя кораб, нашия кораб — на Сереса. Дотогава си бях въобразявал детински, че тя ме харесва, че дори изглеждам донякъде привлекателен в нейните очи. Може и така да е било, но беше толкова маловажно за нея, че всъщност нямаше значение. Сега разбирам това по-добре.

Монтикола ди Ремиджо поведе в подкрепа на Бишо голяма армия с добро снаряжение. Кавалерия с броня на конете, копиеносци и щитоносци сред пехотата, както и неговите знаменити конни стрелци с лък. Нямаше артилерия. Бишо разполагаше с оръдия, неговите щяха само да го забавят по пътя.

Армията чакаше в палатки извън Ремиджо. Изглеждаше, че са чакали мен… тоест плащането. Големите армии са скъпи, военачалниците не тръгваха на път без достатъчно пари. Но тръгнеха ли, способните предводители напредваха бързо, особено ако имаха намерение да изненадат врага и да стигнат първи до някое място. Поне толкова проумях положението, когато се отправихме на запад.

Яздех добър кон. Предполагам, че Монтикола се бе разпоредил лично за това. Помня го като човек, който умееше да изненадва по какви ли не начини.

И двамата бяха такива — той и Фолко. Равностойни в свирепото си противопоставяне, коренно различни, но с почти еднакви способности, желания, постижения.

Добрахме се до мястото, към което се стремеше Монтикола, но не преди Фолко да се появи. Тогава не разбирах защо е избрал това място. Сега знам. Попадах там не за пръв път.

От срещата им последваха големи промени, защото ние не повеляваме нито на всички, нито дори на повечето сили в света: земята и въздуха, водата и огъня, светлината и мрака. Нито на сполуката и завъртането на колелото ѝ.

Фолко д’Акорси все още сънува кошмари понякога. Никога не говори за сънищата си, но други го правят, някои са ги записвали още от епохата на древните, затова той знае открай време, че е нормално да има такива видения. Не се отличава с това. За хората е присъщо да преживяват неспокойни нощи, макар и всеки посвоему.

Той би предпочел да не прилича на останалите в това, но си остава смъртен човек и трябва да приеме тази истина смирено… и да се моли да намери светлината на Джад след смъртта си. Не е срещал досега войник, който да не се замисля за смъртта.

Случва се нощите му да са тревожни и от страх за неговата съпруга и децата, които доживяха да пораснат. Понякога сънува, че Акорси е обсаден от голяма, обгърната в мъгла армия, изпратена от могъщите градове-държави — а неговият град не е сред тях. Той е военачалник, баща му и дядо му също бяха такива, тяхното семейство се наложи в малък град. Продължава да бъде владетел на Акорси, защото го търпят Мачера, Сереса, Родиас, а напоследък и Фирента, откакто Сарди забогатяха. Служи на тези сили на бойното поле, има своята роля в запазването на равновесието между тях… за да стоят далеч от стените на неговия град.

Да, ако сега превземе Бишо за Сарди, ще наруши равновесието, но има и моменти, когато трябва да застанеш на страната на онези, които набират мощ. Или само да изглежда, че си на тяхна страна. Защото Фолко д’Акорси постига военните си победи колкото с умения, толкова и с хитроумие.

Не му се вярва, че ще превземе Бишо тази пролет.

Той е почти убеден, че Сереса и Мачера ще платят съвместно за толкова голяма армия, че не би могъл да я победи. Ще вземе пари от Пиеро Сарди, ще тръгне на война за него, после ще договори примирие пред стените на Бишо… преди жегите насред лято, вещаещи болести и глад за обсаждащата войска. Още пари, насърчаващи го да си тръгне, ще минат от едни ръце в други.

Такива са очакванията му. Това би трябвало да се случи, ако е познал в предвижданията си. Но трънчето в окото му, което все му пречи да прозре предстоящите събития достатъчно ясно, да състави правилно плановете си, е изпречващият се срещу него Теобалдо Монтикола… твърде много се е натрупало зад тях и помежду им.

Миналото може да съсипе увереността в настоящето.

В един от сънищата си, който едва ли би нарекъл кошмар, той убива другия. С различни оръжия, по различни начини. Не се съмнява, че Монтикола сънува как убива него.

И Монтикола има град, който трябва да опази, той също не иска да се превърне във враг на по-могъщи сили, но е толкова опасен. Смел, блестящ тактик. Склонен към внезапни хрумвания, затова непредвидим. А Фолко се опита да напредне към неговите земи, когато се погрижи Уберто от Милазия да бъде убит с надеждата да покори града му в хаоса, който би могъл да последва.

Колко жалко, че Монтикола бе научил за това от своята шпионка (отдавна мъртва) в Акорси. Онази жена — в собствения дворец на Фолко, в покоите на Катерина. Как да не сънува кошмари при подобни обстоятелства. Не може да си представи как ще продължи живота си, ако съпругата му умре. Лоша истина, но си оставаше истина.

Само че най-тежкият кошмар, който все го мъчи, не е за това. Твърде честото видение не е за бъдеще в скръб, а го връща в миналото…

Той беше съвсем млад.

Когато се събужда в ужас, всеки път си втълпява това отново: като прошка, обяснение, разбиране. Където и да е спал в този момент, потта лепне по лицето и тялото му, дори в палатката сега, когато е повел армия към Бишо след толкова много години.

Двайсетгодишен през онова лято. Не беше новак във войната, защото баща му го водеше със себе си в походи от години, учеше го (с резки думи), след това му поверяваше командването с по-дребни задачи: да събере налог, да се справи с разбойници, да се подчинява на старши военачалник, към чиято войска е присъединил своя отряд по уговорка. Джад му е свидетел, имаше предостатъчно войни, в които да върши такива неща.

Учеше се бързо. Внимаваше, запомняше и никога не му липсваше смелост. Яздеше умело, биеше се с меч умело. И беше много силен още на млади години. Приспособи се към загубата на окото при единоборство по време на зимно пиршество в Мачера. Оглеждаше се по-често и по-бързо, научи нови хитрости в схватките с мечове, стана още по-точен стрелец с лък. Капризите на сполуката ту даваха, ту отнемаха. Каква полза би имал от хленчене? Изразяваш благодарността си за даровете, молиш се за светлина накрая и продължаваш нататък.

В онази лятна жега предвождаше най-голямата си войска дотогава. Топлият сезон клонеше към края си, но им бяха платили да се присъединят към внушителна армия, сражаваща се за патриарха. Родиас искаше да наложи подчинение на два града, които изразиха неприемливо желание за независимост, тоест да не плащат данъци, за да поддържат хазната на патриаршията. Вече им бяха наложени верски наказания — останаха без благослов от духовници при раждане и смърт, което обаче рядко подтикваше хората да платят дължимото в този толкова неблагочестив свят.

За това бяха необходими войници. Заплахата със смърт беше ключът за ковчежетата.

Неговият баща се съгласи да добави отряд от Акорси към армията на друг предводител. Повери командването на Фолко. По онова време баща му вече страдаше от подагра, която се влошаваше в летните жеги. Фолко не вярваше, че болестта ще погуби баща му, но сбърка. До следващото лято той стана владетел на Акорси.

И вече носеше спомен, който още нахлуваше и тегнеше в твърде много нощи.

Теобалдо Монтикола също беше младеж, макар и по-възрастен с три години от него. По-късно, когато и двамата бяха признати за изтъкнати военачалници, хората предполагаха, че Фолко е по-възрастният. Не беше трудно да се заблудят. С годините Монтикола ди Ремиджо си оставаше смайващ хубавец, бе запазил цялата си коса, здрави зъбите си, не му липсваше око, не се сдоби с набиващ се на очи белег. По-късно разлика от три години беше нищо, но в младостта им този допълнителен опит във войните можеше да проличи.

Армията на Ремиджо бе наета от двата града, които патриархът желаеше да накаже. А тъй като наказанията в тези времена и в тази част от света обикновено включваха насилие, градовете обединиха силите си и наеха за защитата си един вече проявил се и може би великолепен млад командир.

А Теобалдо Монтикола наистина беше великолепен на бойното поле. С времето това стана неоспоримо като всяка друга истина, прошепната към бога пред олтара, но дори тогава познавачите на военното дело виждаха заложбите му.

В армията на Фолко имаше немалко кавалерия с по три коня за всеки ездач и двама придадени към него помощници, единият носещ пика според последното нововъведение. С пехотата и стрелците с лък числеността на армията ставаше почти пет хиляди. Нямаше как да пренебрегне и обичайните придружителки на войската (за да бъдат неговите войници доволни от живота), но те не биваше да го бавят. Той също си водеше жена. Това беше едва ли не задължително. Командирът трябваше да бъде мъжкар в очите на подчинените му мъже, особено ако беше съвсем млад. По-късно същата година започнаха преговорите за брака му с Катерина Риполи. Завършиха с голям успех за Акорси — техният млад господар се сроди със семейството, което властваше в Мачера.

Любовта между двамата съпрузи не беше важна в сложния танц на градовете-държави, въпреки че можеше да стане определяща за живота на мъжа и жената.

Той изпращаше съгледвачи. Двама от тях го предупредиха, върнали се в галоп един следобед в бялата мараня на жегата, че армията на Монтикола е разположила бивака си пред тях на широко равно поле. Имаше гора на север, а реката течеше южно от полето. Преценили, че противникът има горе-долу същата численост като тях.

Такава среща с вражески сили беше необичайна. И плашеше, макар че той не биваше да се издава. Защитниците на градове (в този случай два) вече трябваше да бъдат зад крепостните стени, за да подсилят отбраната и да се погрижат за докарването на още припаси. Изключително рядко се случваше армиите да влязат в пряк сблъсък на открито. Наемниците отбягваха смъртта като всеки друг. Искаха да си получат парите. Ако някой град решаваше да се предаде, обикновено спазваха уговорките. Понякога пробиваха крепостните стени и плячкосваха града. И това не се случваше често. Войници загиват при атаките. Прахосване на сили.

Щом младият владетел на Ремиджо (бащата на Монтикола бе умрял, когато той навърши седемнайсет години) бе извел войската си на това поле и им препречваше пътя, отправяше явно предизвикателство, дори подигравка към още по-младия син на владетеля на Акорси. Теобалдо Монтикола сигурно разчиташе да принуди армията на Фолко към позорно бягство или да ги удари толкова зле, че да навреди много на общата армия, която щеше да нападне поставилите се под негова защита градове.

Ето как двайсетгодишният Фолко бе предизвикан пред своите войници — и пред света — от човек, за когото вече се знаеше, че е опасен в битка.

Той прецени, че би могъл да заобиколи гората, като остави Монтикола да го преследва, и сам да избере полесражението, ако реши да се бие. Усетът му подсказваше, че другият очаква това и не би го подгонил. Договорът задължаваше Монтикола да потегли на югозапад, за да бъде зад крепостните стени на два града и да раздели силите си по неволя.

След време Фолко стигна до извода, че Монтикола се е съобразявал тъкмо с принудата да раздели армията си. И затова се е опитал предварително да победи по-неопитния командир. Както и за да умножи славата си… която можеше да му донесе още пари в бъдеще.

Не се бяха срещали в сражение дотогава.

А вече имаше слухове, че Теобалдо му извадил окото при дуел. Разбира се, всеизвестно беше как Теобалдо посегнал на сестра му Ванета една нощ в свята обител. Техният баща направи необходимото да се разчуе. Беше полезно.

Още преди срещата на това поле през лятото семействата и тези двама млади мъже вече се мразеха до смърт.

Фолко не се оттегли. Не заобиколи гората, за да избегне глупав сблъсък или да избере по-изгодно за него полесражение. Можеше да има какви ли не обяснения за решението му.

Според съгледвачите избраното от Монтикола място беше равно, все едно другият го приканвал към битка. Армиите им бяха равностойни. А ако успееше да победи Теобалдо Монтикола тук или поне да му нанесе достатъчни загуби, кампанията щеше да приключи.

Пък и той беше на двайсет години. Оттегляне щеше да бъде забелязано, разгласено, запомнено. Монтикола би се погрижил за това. Младият Фолко д’Акорси си беше предпазлив и пресметлив по природа, но не биваше да забравя как го виждат околните в началото на военната му кариера.

И в края на краищата не бягаше от предизвикателства.

Заповяда на армията си да продължи напред.

По залез се разположиха за нощувка в равнинна местност, откъдето виждаха войската от Ремиджо. Личеше, че земята се обработва, но не и тази година, всичко беше стъпкано. Бездруго нямаше какво да расте в препечената кафява почва посред лято. Негови хора пропълзяха по-наблизо, преди да притъмнее, за да преброят противниците по-точно, и потвърдиха сведенията: силите бяха равностойни.

Той можеше да победи в тази война сутринта. Това предопредели решението му. Внуши си, че постъпва правилно. И легна да спи, след като каза на офицерите си как ще разгърнат силите си, щом се зазори. Говореше пестеливо и точно. Знаеше какво иска.

И дори заспа, макар че с изгрева му предстоеше първата голяма битка като военачалник. Но се събуди в тъмата, сърцето му блъскаше в гърдите от ужас, чиято причина изобщо не успя да налучка. Страх от войната? От смъртта? Не му беше присъщо! Нали се бе сражавал!

Лежеше на койката в командирската палатка и му се причуваха гръмотевици в неговите вени. Устата му пресъхваше. Подвикна дрезгаво за вода и някой му донесе пълна чаша в мрака. Стана и излезе от палатката, стоеше под синята луна и оглеждаше мястото на предстоящата битка.

И нещо — инстинкт, който никога не можа да обясни или да разбере (тъкмо това му навличаше кошмарите занапред, нямаше никакъв контрол върху тази мисъл, тя просто… изникна в главата му под луната) — го накара да повика своя братовчед и втори по старшинство в армията. Заповяда на Алдо тихо и незабавно да поведе осемстотин пехотинци и стрелци с лък първо зад бивака, после към гората на север и да чакат в готовност там зад първите дървета, за да реагира при нужда.

Натърти, че не знае какво може да се случи, но има… има предчувствие. Не можеше да се изрази по-ясно. Алдо, верен до смърт и мразещ Теобалдо Монтикола може би по-силно и от него, щеше да твърди по-късно, че военният гений на неговия братовчед се проявил още тогава.

Фолко си знаеше, че не е така. Дължеше се на страха и подтика да направи нещо, за да го уталожи. Дръпна платнището и се върна в палатката. Дори поспа на пресекулки.

Слънцето се издигна, а с него нахлу и водата. Събуди се в наводнена палатка. Ботушите се носеха с водата около койката.

Облече се с трескава припряност. Пулсът му се забърза бясно. Ординарец му помогна да си сложи бронирания нагръдник и шлема. Навън крещяха. Навлече подгизналите ботуши и наджапа бързо в кошмар под слънцето.

Имаше плитко езеро, насред което стърчеше бивакът на неговата армия. Прътите на някои палатки се бяха изтръгнали, виждаше ги как плават наоколо. Имаше още ботуши във водата.

Стрели се издигнаха в дъги и се спуснаха към тях — от запад, където Теобалдо Монтикола бе преместил армията си на достатъчно високо място, за да не стигне водата до тях. Ординарецът на Фолко газеше шумно, за да вдигне щит пред своя командир.

След това си изясниха какво е станало.

Монтикола бе заповядал да отворят шлюзовете в бента край брега, през които селяните напояваха преди посев в годините, когато използваха тези земи. Вражеският командир ги бе забелязал и бе измислил как да се възползва от тях, ако има насреща си млад противник, когото ще подмами да разположи бивака си точно където е необходимо.

С пламнало от гняв и унижение лице Фолко изреждаше заповедите си толкова бързо — и невъзмутимо — колкото можеше. И неговите стрелци с лък можеха да отвръщат на враговете оттук. Хората на Монтикола нямаше как да напреднат в мочурището, без да си навлекат същите проблеми с придвижването. Изпрати пехотинците с пиките малко по-напред, предпазени от щитоносци, за да възпрат такива опити на кавалерията.

Най-разумно беше да отстъпят към възвишение. Войската на Ремиджо не би могла да ги последва, защото на свой ред щеше да се постави в уязвимо положение. Той прецени, че така щяха да се посрамят, но нямаше да бъдат разгромени. Положението не беше гибелно. Явно Монтикола бе решил предишната вечер, че пряко стълкновение не му е нужно. Но да превърне противника в посмешище беше великолепно постижение. Така се развеселяваше и разведряваше. А и можеше да подрони репутацията му за цял живот, както Фолко си даваше сметка — до края на живота и на двамата, щом историята се разчуе. Непременно.

Ала тогава историята се промени, както също се случва. Защото Джад като че не искаше младият Фолко Чино д’Акорси да бъде съсипан по такъв начин.

Собствените му стрелци с лък в гората, които бе пратил там през нощта под командването на Алдо, се заеха да обсипват със стрели армията на Ремиджо. Вълните от стрели се издигаха и спускаха към враговете една след друга. А после по заповед на Алдо пехотата излезе между дърветата и удари по фланга на кавалеристите от Ремиджо. И ги удари зле, преди да са реагирали и отвърнали на изненадата — изведнъж като по чудо подигравката се провали. Другата армия също крещеше и се щураше объркано, а някои от враговете умираха.

Конницата на Монтикола не смогваше да се престрои и оттегли достатъчно бързо, в такава ситуация атака на пехотинци с пики ставаше смъртоносна. А загубата на прекалено много коне също беше бедствие за една армия.

Фолко заповяда на тръбачите да дадат сигнал за отстъпление.

След успеха на контраатаката по фланга това решение беше избор на стратегия, а не слабост. Бълваше заповедите неспирно. Част от хората му събираха всичко от снаряжението, което можеха да пренесат. Палатките щяха да изсъхнат лесно в лятната жега. Както и почти всичко останало.

Виждаше как Монтикола пренарежда войската си, за да се справи с Алдо. Неговият братовчед обаче знаеше какво прави: оттегли пехотинците си обратно между дърветата. И пое с отряда си през гората, за да се присъедини към основната част от армията по същия маршрут, който изминаха през нощта.

Армията на Ремиджо можеше да ги подгони, но схватките в гора са трудни, а войниците на Фолко можеха да ги обстрелват по фланга, ако тръгнеха натам. Фолко заповяда на стрелците да се приготвят за това, ако е необходимо.

Но и онзи отсреща разбираше какво може да си навлече. Ето че и двете войски вече се оттегляха. И двете. Хвала на милостивия Джад — и двете.

И както се разказваше след това, шлюзовете били отворени през нощта, за да наводнят бивака на армията от Акорси, но опасността била предвидена от млад командир, който под прикритието на мрака изпратил голям отряд в гората, за да нанесе загуби на противника с неочаквани залпове от стрели и нападение на пехотинци.

Значи и двамата командири били умни, а по-младият Д’Акорси нанесъл по-тежки загуби, въпреки че се говореше със смях как войниците му и самият той газели във вода през лятното утро.

Нищо непоправимо не сполетя нито войниците му, нито неговата репутация… но само защото се бе събудил посред нощ от страх, който така и не разбра.

Размина се на косъм с ужасно поражение, дори плен, в най-добрия случай с посрамване, от което може би нямаше да се опомни… още през първата си голяма военна кампания.

Животът може да зависи изцяло от такива моменти. Понякога и ние, и други сме на ръба. Понякога стрелата или мечът не ни улучват или пък само ни раняват, вместо да убият, земетресението разрушава всичко малко встрани от мястото, където сме ние, и има още живот пред нас…

Яхна коня си и се загледа към пътя, по който дойдоха на това поле. Имаше обител на Синове на Джад, която бяха подминали. И сега куполът на светилището ѝ блестеше в светлината на изгрева.

После се обърна с гръб към слънцето към силуета на Теобалдо Монтикола, който също бе възседнал кон. Другият вдигна ръка за поздрав. На Фолко му се причу смях. Не му се вярваше да го е чул наистина сред виковете на мъжете наоколо и на такова разстояние, но оттогава все го слушаше в сънищата си.

Вече не помнеше дали отвърна на поздрава. Мислеше си, че сигурно го е направил. Така би трябвало — да отвърне с подобаващо послание.

15.

Без теглени от волове оръдия напредвахме бързо на запад от Ремиджо. Скоростта се определя от пехотата и снабдителите на една армия (не бива да се откъсваш много от тях), а имахме каруцари, готвачи с преносими печки, пекари, ковачи, коняри и лечители за конете. Но колкото и да беше необичайно, с нас не потеглиха жени и търговци. Монтикола отиваше в Бишо да отблъсне нападение или да издържи на обсада, нямаше място за типичните придружители на войската. Всичко се свеждаше до израза „безполезни гърла“.

Чувал съм истории за командири, които са заповядвали жените с армията да бъдат хвърлени от мост в буйни води, след като не изпълнили заповедта да се върнат. Питал съм се дали е вярно и дали войниците са се разбунтували, или са дезертирали. Възможно ли е да се подчиняваш на мъж, който е навлякъл смърт на близка за тебе жена, само за да е по-подвижна войската му?

Нищо хубаво няма във войната.

Но беше вълнуващо. Ако отрека това, бих излъгал. Имаше нещо особено в ставането сутрин (времето беше приятно по време на похода), хапването набързо, възсядането на конете и увереността, че врагът е някъде отпред и ще има изпитание за храбростта, може би също слава и богатство. Или смърт.

Не и за мен. Аз бях наблюдател и символ. Монтикола искаше да бъда до него, за да ме види и познае Фолко д’Акорси, ако го срещнем по пътя (каквото май беше намерението му), и да разбере, че Сереса е срещу него. Или срещу Фирента и Сарди, на които той служеше. И вероятно да проумее, че Мачера също участва. Имах достатъчно време да се досетя за всичко това.

Но мислите за Мачера ме подсещаха за Адрия и удоволствието от настъпилата пролет изчезваше. Съзнавах, че е глупаво. Срещнах я два пъти. Нейният живот нямаше почти нищо общо с моя.

Но и в никоя от срещите ни нямаше нищо обикновено, а в последното си писмо тя ме насърчаваше да продължа да ѝ пиша… с намек, че би искала и да я навестя някой ден. Знаех, че не съм си въобразил това.

Аз бях млад, а тя завладя някаква дълбоко скрита част от душата ми и легна с мен. А в сърцевината на преживяванията ми беше предчувствието, че може би никога няма да срещна жена като нея.

С годините — някои спокойни, други не толкова — се убедих, че съм познал. Тя живя не за да остави спомен у мен или у когото и да било, но се превърна в спомен. Някои хора те белязват, докато те подминават.

По пътя на запад мислех и за Джиневра дела Вале и за няколкото мига в Ремиджо. За казаното от нея на пристана под залязващото слънце и напиращия вятър. Съвсем друга жена, съвсем друг спомен.

„Трябва да знаеш следното: ако той умре в тази кампания, ще се погрижа да те убият.“

Липсваше ми самообладание в отговора на тези думи.

— Мен? — Гласът ми изтъня срамно. — Защо бихте… какво бих могъл да…

И тя ми отговори на свой ред. Аз представлявах Сереса пред тях в онази пролет. Тя ни нарече змийско гнездо.

Фолко знаеше точно накъде иска да потегли, щом се насочиха на запад след онази бърза, успешна, дребна кампания пред Росо. Братовчедът Алдо, който беше до него през почти целия им живот, си оставаше убеден, че Фолко винаги знае какво иска да постигне в една война.

Говореше се още от детството им, че Алдо всъщност е полубрат на своя командир, поредният син на бащата на Фолко (който имаше още няколко деца къде ли не из Батиара). Слухът не бе потвърден от никого, а и вече едва ли имаше значение. Алдо беше готов да умре за другия мъж, независимо дали му е братовчед, или брат.

Алдо Чино беше от рядко срещаните хора, които преценяват точно и достойнствата, и недостатъците си. Съзнаваше, че мястото му до Фолко през всички тези години е най-подходящото за него. И вярваше, че Джад е отправил милостив взор към него в деня на раждането му. Затова и беше изключително набожен в епоха, когато вярата в бога влизаше в душите на властниците през последната част от живота им, щом мислите им се насочеха към смъртта и незнайното след нея.

Алдо се стараеше неговият братовчед да изрича сутрешните и вечерните слова към бога, стига да е възможно. В Акорси това беше грижа на духовника на двореца. Но когато яздеха или вървяха в поход, или преди битка Алдо смяташе за свое задължение да напомня. И винаги отправяше молитва за душата на Ванета Чино, която бе обичал, внимаваше братовчед му да чуе тези думи и да стори същото.

Двамата се помолиха тази сутрин, преди да разположат своята много внушителна армия малко встрани от мястото, където пътят на югозапад срещаше другия от Ремиджо.

Наблизо имаше и голяма верска обител, Алдо виждаше стените ѝ, докато минаваха оттам, поглеждаше към купола на светилището и дима от комините, разнасян от хладния ветрец на утрото.

Разбира се, познаваха твърде добре и отдавна това място. Алдо се обърна на юг към реката, после на север към гората, спомените още бяха ярки. Помнеше как се промъкна в онази гора през нощта с осемстотин войници. И той бе преживял свой гняв и свои страхове, свързани с местността. Притаиха се задълго в душата му.

За Фолко тези чувства бяха още по-силни. Затова дойдоха тук.

Алдо се зае с разгръщането на армията. Знаеше какво неговият братовчед иска да бъде направено. Повери три хиляди конници на Джан, който беше много способен, и му даде точни указания. Те се отправиха на юг, минаха по речните бродове, пресякоха другия път и се отдалечиха през наскоро засети ниви, за да не бъдат видени. Нямаше как да не стъпчат нивите, присъщо е на армиите. Стопаните и техните ратаи не се мяркаха никъде. Алдо си рече, че постъпват благоразумно.

Проследи с поглед конниците на Джан, докато не се скриха зад един рид. Фолко бе запомнил този рид и го спомена в заповедите си. Алдо се върна при своя братовчед, който също бе гледал кавалеристите.

— А сега? — попита Алдо.

— Няма да чакаме дълго. Може би днес, ако не — утре, струва ми се. Той ще дойде тук.

Алдо долови, че Фолко е настроен да убива. Настървението му за битка не беше типично за него. Трябваше да е заради племенницата му, заради вестите, които получиха пред портите на Росо.

Искаше му се да каже, че смъртта на Адрия не е свързана по никакъв начин с Фолко и със съгласието му тя временно да бъде сред тях (по нейно решение и желание). Всичко се бе случило единствено заради предателство в Мачера, дори заради нехайството на баща ѝ, вероятно и заради собствената ѝ безразсъдна доблест (последното би премълчал).

Изобщо не се дължеше на нещо направено от Фолко или от нея за Фолко.

Все едно. Не можеш да върнеш миналото, Фолко скърбеше, те бяха тук и Теобалдо Монтикола идваше към тях.

Алдо мразеше Монтикола ди Ремиджо. Може би по-силно, отколкото неговият братовчед го мразеше.

За мен беше странен устремът, с който Монтикола се движеше на запад. Още беше ранна пролет, несъмнено имаше време да влезе в Бишо преди пристигането на войски за обсада. Умувах дали не искаше да пресече пътя на по-малката армия от Фирента, която щеше да докара артилерията. Но в този случай би изпратил кавалерията си напред, вместо да ограничава бързината ѝ с пехотата и обоза.

Примирих се, че не разбирам, а само присъствам. Пък и защо трябваше да разбирам войната? Всъщност исках ли?

Не можех да не искам поне в някакъв смисъл. И тогава, и сега (толкова години по-късно) войните бяха театрално действие, в което мъжете играеха роли, подлагаха се на изпитания, издигаха се в света. Като стъпваха по труповете на други, разбира се — но никой от нас не се е родил във времена на мир и благопристойност.

Моят учител Гуарино се опитваше да втълпи поне на някои от нас идеята, че има и други пътища да се докажеш и издигнеш, дори накрая да управляваш делата и отношенията между градове и държави. Само че почти всички негови ученици бяха потомци на могъщи родове и това учение нямаше особен успех сред тях. Днес бих казал, че той се опитваше да навлезе в тесен залив при насрещен вятър.

Към края на поредно утро проумях къде сме дошли, защото от случката бе минала само една година, а тя беляза особено важно място в собствения ми живот.

Пред нас вляво от пътя се простираха ниви, които помнех, вдясно минаваше речно русло, отвъд което имаше низина с още ниви, а нататък местността се издигаше и ставаше гориста. Тъкмо тук бях догонил малкия отряд от Ремиджо, всички се бяхме запътили да гледаме надбягването в Бишо.

Подминахме възвишението и самотното дърво — натам бях препускал, за да запазя коня, който още обичах. Недалеч оттук трябваше да се намира обителта, откъдето бе дошъл млад духовник, за да се изпречи пред Теобалдо Монтикола и отряда му (и неговата елегантна любовница).

Питах се какво ли се е случило с този духовник. Едва ли нещо особено. Сигурно е продължил с безкрайно повтарящите се молитви зад онези стени, които щяхме да зърнем скоро. Толкова малко време бе минало. Той би трябвало все така да търси набожността и безметежността в ритъма на камбаните и сезоните.

Конник препускаше в галоп към нас, зад него се стелеше прахоляк. Дръпна рязко юздите, за да спре пред Монтикола. Гласът му се разнесе към всички наоколо:

— Той вече е тук! Малко по-нататък, господарю! От другата страна на реката, в поле зад святата обител. Д’Акорси! С армията си!

Монтикола ди Ремиджо се усмихна и след миг се разсмя.

— Разбира се, че е тук — провикна се. — Нека отидем да се видим със скъпия ни Фолко. Това удоволствие липсва в живота ми толкова отдавна!

И аз тръгнах с него, затова мога да разкажа тази история.

Теобалдо продължи напред покрай руслото. Видяхме обителта от другата страна. Малко по-нататък започнахме да прекосяваме тясната бърза река. Артилерията остана пред нея. Дори ми хрумна, че биха могли да ни нападнат при минаването през водата, но с тези двамата тук не би се случило. Вестоносци на коне бяха изпратени да срещнат онези, които Фолко бе изпратил.

Видях как нашите войници се подреждат в полето. Армията на Фолко вече бе разгърната в западния край, ние заемахме източния. По-точно наемната армия на Теобалдо Монтикола го заемаше. Тази мисъл се мярна в главата ми — аз нямах нищо общо, а след миг я измести противоположната: тук представлявах Сереса, подкрепил Бишо срещу Фирента, което пък означаваше, че съм на страната на Монтикола. Така щяха да виждат присъствието ми.

Все едно беше как се отнасях към двамата. Аз заемах пост, моята роля беше определяща. Ново чувство за мен.

Опитвах се и да проумея какво означаваше числеността на двете армии, заемащи позиции между водата и дърветата. И си повтарях, че няма как да влязат в битка тук. Това би довело до неимоверно клане, а всички знаеха колко е омразно за предводителите на наемници да губят войници. Обителта с купола над светилището се виждаше добре от мястото, където бяхме ние. И те би трябвало да виждат всички ни оттам. Чудех се какво ли си мислят зад своите стени.

Монтикола спря на брега от нашата страна, гледаше срещата на вестоносците отвъд реката.

— Той не е забравял и за миг. Затова сме тук. Мина четвърт век, а споменът го изгаря отвътре.

Нямах представа за какво говори. Не го каза на мен… или на друг наоколо. Вятърът стихна. Нашите знамена с вълци провисваха от прътите си. На знамената на Фолко имаше ястреби, тези платнища също се увиваха около прътите. Помня, че следобедът не беше горещ. Приятни ухания във въздуха. Слънчево въпреки белите облаци високо в небето.

Нашите вестоносци се върнаха, копитата на конете им пръскаха капки над реката.

— Той казва, че за него ще бъде удоволствие да се срещне с вас — съобщи по-възрастният от двамата.

— Така ли се е изразил?

— Повтарям неговите думи, господарю. Предлага да имате по двама придружители.

Монтикола се усмихна. И назова две имена. Единият беше Гаетан от Фериер, вторият по старшинство в армията.

Аз бях другият. Аз.

Втълпявах си, че не е заради самия мен. Той искаше Д’Акорси да види човек от Сереса и да разбере какво означава това. И днес смятам, че почти налучках истината.

Тримата прекосихме реката. Кавалерията на Монтикола също бе преминала на другия бряг, но по на изток, за да не пречи на срещата или поне да не изглежда, че го прави. Реката беше бърза и студена, бреговете — доста стръмни. Видях шлюзове и започващи от тях канали на север. Водата можеше да бъде пусната по тях за напояване на нивите от другата страна.

Яздещият към нас Фолко също бе съпроводен от двама. Монтикола спря близо до брега. Чакахме, без да слизаме от конете. Устата ми пресъхваше. Хем исках да бъда тук, хем исках да бъда където ще да е, но не и тук. Чувах птичи песни. В такава пролет защо птиците да не чуруликат?

Монтикола започна пръв. Открай време беше по-спонтанен.

— Приветствам те! Да отворим ли шлюзовете, за да стане по-интересно?

— Отгатнах, че ще кажеш това — отвърна Фолко невъзмутимо. — Хайде да не ги отваряме. Забравих да докарам лодки.

Другият прихна, искрено развеселен.

— И аз. — Изражението му се промени. — Чух за Мачера. Както изглежда, дукът се е справил с въстанието, но съжалявам за момичето, Д’Акорси.

Не очаквах да говори за това още в началото. Преглътнах трудно, надявах се никой да не забележи. Едва ли ми обръщаха внимание.

— Мили думи — рече Фолко все още спокойно. И пронизващото единствено око вече се взираше в мен. — Довел си човек, за когото новината също е била тъжна.

Злепоставяше ли ме? Или само се опитваше? Монтикола знаеше, че познавах Адрия по някакъв начин, нали аз му казах за нея в Бишо преди надбягването. Само го излъгах за същината на познанството с нея. Или Фолко имаше друг замисъл?… Оплитах се отново.

— Така е, господарю — обадих се. — Тя дори започна да купува книги от моя дюкян в Сереса.

— Дошъл си доста далеч за един книжар, Джуданио Чера.

Не ми се вярваше, че е запомнил името ми.

— Аз вече не съм…

— Той е представител на Съвета на дванайсетте, изпратен да получи пристанищните такси от мен — рязко ме прекъсна Монтикола.

— Аха. И да ти плати за тази армия ли?

Фолко се бе взрял в Монтикола, но пак ме стрелна с поглед и поклати глава.

— Нима сте си въобразили, че е неочаквано за мен Сереса, а и Мачера… да не искат Бишо да бъде превзет? — Вторачи се отново в Монтикола. — Нужно ли беше това послание към мен? Или към Пиеро Сарди?

Монтикола сви рамене, но ми се стори, че е недоволен. Твърде малко постигна, като ме доведе. Всъщност нищо. Мълчах. Помня, че се страхувах. Онези двамата вдъхваха боязън у околните.

— Е, добре, значи той вече може да си върви у дома — каза той.

— Защо да ме е еня какво ще прави? — подхвърли Фолко д’Акорси.

За пореден път ме погледна и аз като че долових (или само се заблудих) разочарованието му. Не разбирах причината. И до ден днешен не съм разбрал. За какво им беше дори да говорят за мен? Или с мен? Или просто се възползваха от присъствието ми, както някой би могъл да попита друг за лозята или конете му, преди да го убие?

— Ще ти се да ме убиеш тук, нали?

Монтикола изрече думите. Мислех си обаче, че нищо не пречеше да ги каже и мъжът срещу него.

Фолко се усмихна, яхнал привично своя великолепен кон.

— А у тебе липсва подобно желание, така ли?

Теобалдо не отвърна на усмивката му.

— Не липсва. Винаги е с мен, Д’Акорси. Стига ми да си припомня лъжата за твоята сестра. Как я използвахте.

— Не я споменавай — натърти Фолко.

— Защо? От страх ли? От тебе ли да се страхувам? Или защото, щом заговоря за това, разобличавам пред света твоя баща… и тебе като лъжци?

— Не. Само от благопристойно отношение към покойниците, Ремиджо. Способен ли си на това?

— Да. Както винаги. А твоят баща? А ти — например в този момент?

Виждах как мъжът до Фолко се бе вкопчил в юздите на своя кон, сякаш потискаше гнева си. И Монтикола го забеляза.

— Алдо Чино! — каза той ведро. — Помагал ли си наскоро на Дъщери на Джад да прескачат оградата по тъмно?

Не бих могъл да се досетя за значението и на тези думи. Мъжът, който се оказа братовчедът и заместникът на Фолко, не продума. Но лицето му пребледня.

Не бих искал някой някога да ме гледа както Фолко гледаше Монтикола.

— Да оставим на мира починалите отдавна или наскоро. Да се помолим да бъдат с Джад. Можем ли да го направим?

Изражението на Монтикола беше странно. Инат, ярост, обида?

— Д’Акорси, покойниците бяха твое оръжие. И преди, и сега. Набожните слова не звучат добре от твоята уста.

Фолко изпсува грубо.

— Какво искаш, човече?

Теобалдо се разсмя отново, но нямаше веселие в смеха му.

— Какво искам ли? Да защитя Бишо срещу Фирента. Платено ми е да направя това. Ако изтребя достатъчно от твоите хора тук, ще си свърша работата.

— Предпочиташ битка ли?

Размахана ръка почти с възмущение.

— Фолко, в името на Джад, ти разгърна хората си тук! Аз съм се запътил към Бишо. А ти какво искаш? Да заличиш срама отпреди двайсет и пет години ли? Не мога да ти помогна.

Още не проумявах, но зърнах как се изопна лицето на Фолко. Неговият братовчед не го изпускаше от поглед.

Фолко завъртя глава.

— Не. Забавно е да съм тук. За да видиш какво ще разположим пред Бишо. Но ако искаш да се бием…

Монтикола изсумтя.

— Знаех какво се придвижва към Бишо. Знам колко сте. А артилерията? Поверена е на онзи суетен глупак Борифорте, нали? Той ли беше най-доброто, което Пиеро Сарди успя да направи за тебе? И ти си наясно с какво ще отида там, след като научи, че имам пари за по-голяма войска. — Посочи ме, докато казваше тези думи. — И така… вече не искаш да се биеш ли?

Повторно завъртане на главата.

— Мислех, че искам, но ще бъде прахосничество. Макар че щях да те победя.

Кратък смях.

— Никога през живота си не си ме побеждавал на бойното поле.

— А ти побеждавал ли си ме? Готов ли си да твърдиш подобно нещо? Пред Джад? Ремиджо, бихме погубили тук твърде много от хората си.

— Вярно е. Разбира се, бихме могли и да се бием само двамата. А после твоят братовчед ще те погребе тук или ще откара трупа ти вкъщи. Онези духовници могат да извършат литургията за тебе. — Монтикола кимна към обителта. — Д’Акорси, аз съм убеден и сега, че заслужаваш позорна смърт заради онова, което стори с доброто име на Ванета и паметта за нея.

Братовчедът пак помръдна на седлото, но този път и Фолко направи рязък жест.

— Казах ти да не говориш за нея! Не произнасяй името на моята сестра.

Монтикола почервеняваше.

— Вкопчил си се в лъжата? Сигурно не можеш иначе след толкова години. Така да бъде. Бий се с мен. Но знай: аз ще браня честта на Ванета Чино, а не нейният брат.

— Недей! Не изричай името ѝ!

— Как пък не! Дотегна ми, това се проточи твърде много. Аз ще говоря за нея и ще заявя, че баща и брат опетниха нейната памет… за свои себични цели. Бий се с мен заради тези думи! С армия или с меч в ръка. Ти избери. Нищо не се случи в онази обител!

— Ти отиде там! За да отмъстиш!

— И нищо не се случи. Знаеше го още тогава — от нея! Бий се с мен!

— Ти си порочен син на порочно семейство. Съсипа я със самото си отиване там! С нея бе свършено още когато се покатери през оградата и влезе в стаята ѝ. Каква полза да отричаме, след като това се разчу?

— Каква полза ли? От нейната дума, от моята дума под клетва? И Старшата дъщеря би се застъпила пред олтара за нея… и за мен, ако някой я бе попитал. Но твоят прокълнат от Джад баща реши, че няма да бъде така. Той съсипа детето си, за да навреди на мен и на Ремиджо, а ти повтаряше лъжата през всички тези години! Почиташ него, като позориш нея ли? Много достойно, владетелю!

Фолко вече трепереше. Монтикола — също, както виждах. „Миналото — хрумна ми внезапно — може да убива и днес.“

— Значи ще бъдем само двамата — изтръгна се от гърлото на Фолко. — Крайно време беше.

— Така е — потвърди Монтикола.

— Трябваше да те убия преди години.

— Трябваше да умреш, докато се опитваше. Желаеш ли първо да отправиш молитва, владетелю на Акорси? Помирил ли си душата си с Джад?

— Доколкото бих могъл.

— Фолко… — понечи да се намеси неговият братовчед.

Същият разсичащ въздуха жест, след който братовчедът млъкна.

Усетих, че и аз треперя. Чувах птиците, шума на реката зад нас.

И тогава чух… ние чухме друг звук, който ни накара да проумеем, че всичко се е променило. За всички преживяващи дните си в нашите времена, на това място, в света, даден ни какъвто беше… или създаден от нашия избор.

Спокоен ден с най-лек повей. Високо далечно небе. И в тази безметежност долу, където бяхме на божията земя до една река, ние чухме как зазвъняха камбани, ехтяха ясно иззад стените на обителта и светилището над полето към нас.

Още не знаехме. Не и в онези мигове. Обърнахме се обаче натам и видяхме как трима духовници в жълти раса излязоха през портата на обителта и закрачиха към нас.

Двама носеха камбани от тежките, които трябваше да държат с две ръце, и звъняха равномерно с тях. Третият беше висок слаб мъж, и то вече възрастен, както забелязах с приближаването им, видях и как ридае, сълзите се стичаха по лицето му, другите двама също плачеха, докато разклащаха своите тежки камбани. Вървяха към нас по пролетната земя под слънцето и високите облаци, спряха наблизо до нашата група от конници и високият — Старши син на Джад в онази обител, ни заговори.

Така аз научих… ние научихме за току-що получената при тях вест, че Сарантиум е превзет и светът се е променил.

Убедил съм се, че паметта е своенравно нещо. Припомняме си отчетливо някои моменти, дори отдавнашни (или си мислим, че е така), а с други, не по-маловажни, може би дори по-значими в нашия живот, се затрудняваме.

Денят, през който бях с владетелите на Акорси и Ремиджо и научих, че Градът на градовете е превзет от ашарите, беше слънчев и пролетен, знам това. Но щом се опитам да се върна в миговете, след като духовникът ни каза какво са научили преди малко… все ми се струва, че мъгла е изпълзяла откъм нашата лагуна или дъжд е скрил в сивота онова, което се опитвам да зърна отново през годините.

Бях потресен. Или е по-уместно да кажа, че бях смазан. Всички бяхме. И как да не бъдем? Как? Ние бяхме стъкло, пуснато отвисоко да се разтроши на каменен под.

В първия ясен спомен съм слязъл от коня (не помня как го направих), стоя на онова поле и гледам как Фолко Чино и Теобалдо Монтикола коленичат. Постъпих като тях. Старият духовник още плачеше, по-младите още разклащаха тежките камбани, по-големите камбани в светилището още звъняха. Или е така според моята памет. Ако може да се разчита на нея за онзи ден.

Струва ми се, че Фолко произнесе първите думи.

— Прости ни, най-свети боже. Това е страшният ни грях пред тебе и ще ни тежи завинаги.

И сякаш разтърсен от внезапно прозрение, той изви глава припряно към коленичилия до него Монтикола, който не продумваше и закриваше лицето си с длани.

— Теобалдо! — За пръв път го чух да произнася името. — Уповавай се на вярата и на бога! Може да е жив! Не всички са останали в града, не всички от останалите, убеден съм, са били…

— Да! — възкликна Гаетан, отдавнашният съратник на Монтикола, коленичил до мен. — Да, господарю. Трусио може да е оцелял! Не бива да…

В моя спомен Теобалдо Монтикола вдига хубавата си глава, обръща се към Фолко и казва:

— Не. Моят син е останал и е загинал на крепостните стени. Познавам го… познавах го. Мога само… мога… ще се помолиш ли с мен, Акорси, за душата му? Ще направиш ли това?

— За него, за всички тях — каза Фолко. — И за прошка, каквато не заслужаваме.

След това си спомням, че сме в оградената обител, въпреки че влизането ни там не е останало в паметта ми. Ние сме в светилището и отправяме молитви пред олтара заедно с духовниците: за Сарантиум и за всички онези, които са загинали там, докато ние сме се занимавали с живота си, с нашите войни, амбиции и обиди, сякаш именно първо към тях е трябвало да насочваме вниманието и копнежите си.

Градът на градовете. От моя учител знаех отчасти какъв може да е бил някога. Той ни бе показвал хроники, описания. Четохме ги. „Не можем да забравим тази красота“ — отбелязал в писмо до родината посланик на Москав, след като разгледал Сарантиум. Гуарино заведе някои от нас във Варена, показа ни мозайките там с изобразени двама императори и техни придворни.

Дори в нашето време, след дългия упадък на някогашната слава… дори хилядолетие след онези бляскави палати Сарантиум бе останал най-великият град в света. Твърдина на Джад на изток с тройни крепостни стени, ако ще там да имаха други възгледи за бога. А сега… вече го нямаше. Превзет. Виждах пожари във въображението си. Непристъпните стени бяха пробити. Не беше трудно да си представя какво са вършили там завоевателите под обсипаните със звезди флагове на своята вяра, към какво ги е подтикнало ликуването след толкова дългата и тежка обсада.

В паметта ми и досега, до тази нощ в Сереса са останали техните гласове в песнопението, както бяха коленичили един до друг. Гласът на Теобалдо неочаквано лек и мелодичен, гласът на Фолко по-плътен, носещ вярата — както си помислих тогава — като тежък клон.

Чувствах се погубен, унищожен, затова спомените са откъслечни, разкъсани, ненадеждни. Знаех, че собствените ми чувства са нищожни, имаха значение само за мен. Мислех за всички духовници наоколо и какво означава това бедствие за тяхната вяра. А докато стоях до вратата на светилището и се подготвях за завръщане в коренно различен свят, още не бях научил как до тях е стигнала вестта за падането на града.

Преди година един от тях потеглил на изток към Сарантиум. През пролетта, докато аз бях в Бишо с тези двама мъже и Адрия Риполи, гледах я в надбягването, последвах я в странноприемницата, завладян и преобразен от нея — отново. „За цял живот“ — рекох си. Дори в онези мигове вярвах, че е така.

Казаха ни, че тъкмо през онзи сезон млад духовник напуснал тази обител и отишъл на изток да брани Джад от посегателства… както не бе постъпил никой от нас. Е, почти никой. Синът на Монтикола също е бил там. От мястото ми до вратата кожата по лицето на Ремиджо изглеждаше опъната върху костите.

Оказа се, че младият духовник изпращал писма до обителта през цялата година — стигали по-бавно в зимните месеци, но ги получавали. В последното писал, че го изпраща с последния кораб в нощта преди последния щурм — не можели да устоят, написал им той, нямало как да издържат.

Стената била пробита. Защитниците на града не стигали. Сарантиум бил лесна плячка. На сутринта щял да бъде превзет и те щели да умрат. Това им написал.

Той бил сред храбреци, някои от Батиара. Императрицата била отведена против волята си на безопасно място заедно с нейния син. (Предстоеше ѝ дълъг живот. Още е жива в Дубрава, докато си спомням онзи ден и разказвам историята.)

Но императорът и Източният патриарх останали с тях, написал духовникът, за да поведат оцелелите в битка за Джад и Града, а когато намерел смъртта си сутринта, щял да я посрещне с умиротворена душа, защото е служил на своя бог заедно със смели, силни мъже. И призовал да се молят за всички загинали в Града на градовете, не само за него, но помолил и да бъде помнен, а не забравен. Това ни каза старецът. Слушах го и душата ми се чувстваше дребна и незначителна.

Те бяха умрели преди седмици. И това беше част от ужаса.

Получените вести описваха отминал момент, колкото ще нови и тягостни да бяха за нас. Времето ставаше твърде особено, когато и разстоянието беше част от него. Научаваш нещо, смазва те в ден на разцъфтяваща пролет в света… а се е случило преди много седмици.

Фолко Чино д’Акорси излезе през отворената врата на светилището, спря и се загледа в сивите каменни стени на обителта и дърветата в огрения от слънцето двор. Монтикола го последва навън, подмина го и също се огледа, преди да се обърне към него.

Фолко му каза:

— Няма да воювам никъде тази пролет или лято. Нито за Сарди, нито за други. Ще им върна каквото ми платиха или ще поискам да го прехвърлим за догодина. Никой от нас не би трябвало да се сражава сега.

— Но ще се бием догодина, така ли? — попита Монтикола.

Усмихваше се само с устните, не и с очите, изтънелият му глас звучеше бездушно. И останалите излязохме при тях. Аз бях последен, не ми се искаше да напусна светилището, това средище на покой и молитви със слънчевия кръг и олтара, даващи нещо различно от… останалия свят.

— Такива сме си — каза Фолко пред мен, когато пристъпих към тях. Аз се взирах в Монтикола. — Не съм подходящият човек да се моля в обител до края на дните си.

— Вие можете да съберете войска, за да завоювате отново Града! — намеси се старият духовник внезапно и настойчиво. — Двамата можете да я поведете!

Военачалниците се спогледаха.

— Няма да се случи — промълви Монтикола потиснато. — Ще има приказки от устите на хора, които са по-могъщи от нас, но няма да се случи. Както нищо не бе направено, когато можехме да отплаваме натам и да разкъсаме обсадата.

Фолко кимна. Неговият братовчед стоеше до него, виждах в профил лицето на Алдо Чино, който също гледаше измъчено.

Фолко попита Монтикола:

— Ще загубиш ли парите си, ако аз се оттегля?

Другият сви рамене.

— Може би не. Де да знам. Мога да постъпя като тебе и да ти се опълча в Бишо догодина.

След кратко мълчание Фолко добави тихо:

— Много съжалявам за твоята загуба. Добре е, че имаш и други синове.

— Така е.

— Трябва да живееш, за да ги отгледаш.

— Вече ме съветваш ли, Д’Акорси?

Изречено с нотка на гняв. Или на болка.

— Съжалявам. Не исках да…

— Все още мога да те убия. В този двор или извън тези стени. С това щяхме да се заемем, забрави ли?

Фолко се вторачи в него.

— Да, щяхме. Това ли искаш?

Устните на Монтикола приличаха на тънка черта.

— Какво искам аз ли? Искам твоето признание пред този свят човек в този ужасен ден, че ти и проклетият ти баща лъгахте през всички тези години за твоята сестра. Ако не го чуя — да, в настроение съм да убия някого. А ти си подходящ, при това повече от всеки друг мой познат.

— А твоите синове? Твоят град? Ако бъдеш убит?

— Няма да се случи. Признай лъжата — тази лъжа на семейство Чино, после двамата можем да се отправим към домовете си. Ако откажеш и се бием, ти ще умреш. Изобщо не се съмнявай. Краят на твоите дни ще настъпи тук.

Лесно е да бъде разказано случилото се след това. Думите се редят просто, защото са само думи.

Чух задавен звук отдясно, иззад Фолко, и се обърнах натам. Помня това. И дори прекрачих натам, тласнат от някакъв инстинкт. Наистина. Старият духовник вдигна ръка. Помня и това.

И Алдо, братовчедът на Фолко, кресна с болката на изтезаван човек:

— Не беше лъжа, копеле! Ти я съсипа!

Измъкна кинжала си от ножницата на колана и го метна.

Спомням си как моите пръсти посегнаха към мишницата му, към рамото, за да попречат някак… но разстоянието беше прекалено голямо. След като излязох, застанах от другата страна на Фолко. От случайности зависи кой живее и кой умира, какви събития има в света.

Само ми се струва, че извиках, но виждам съвсем ясно как Фолко се извърта рязко при думите на своя братовчед, заради движението вдясно от себе си, вече знае… прави бързо движение, но пак е твърде бавно (завинаги си остава твърде бавно)… и неговата ръка се протяга отчаяно.

И помня, ще помня завинаги как ножът на Алдо Чино, хвърлен от човек, прочут с умението си, се забива в окото на Теобалдо Монтикола. Никога няма да престана да виждам това, докато изобщо съм способен да виждам нещо. Убеден съм.

Вероятно някои поети са писали оттогава за пробито око и за друго око, извадено отдавна… Не съм чел такива стихове, но е толкова натрапваща се асоциация за онези двама мъже, а истината умира преди сполучливите образи или мълвата.

Фолко уби своя братовчед (когото обичаше още от детството си), като преряза с кинжал гърлото му. Алдо носеше броня в онзи ден, не можеше да бъде наръган в гърдите. Кръвта шуртеше обилно, помня как опръска и мен, защото се бях устремил безполезно към него. Стоеше на бузата ми като петно или клеймо.

Видях как двама духовници притичаха към Монтикола, но той вече беше мъртъв. Всички знаехме това. Умря, преди да се свлече на земята. Старият духовник се отпусна отново на колене и зарида от мъка, закрил очите си с длани, сякаш за да се скрие от ужаса, извършен в святото средище.

И аз исках да се скрия.

Сведох поглед към ръцете си и открих, че несъзнателно съм извадил своя кинжал. Фолко се оказа по-чевръст (то се знае, че беше така) и уби братовчед си, който бе убил неговия отдавнашен враг.

Погледнах го и нямаше как да не се извърна встрани.

Дали рискуваш, или направо губиш надеждата си за светлина, мисли си той, ако проклинаш, когато си мъртъв? Когато сякаш гледаш отгоре тялото си и ругаеш глупавата си смърт тук? Тъкмо сега? От острие в окото… от ръката на братовчеда на Фолко Чино! Горчив плод на безмилостен… и вече изгубен свят.

Но неговата болка, гневът му — или неговата скръб, това е подходящата дума — незнайно как все още е за Трусио. Рее се над собствения си труп… и мисли за своя син, който трябва да е умрял в Сарантиум.

Преди седмици. Преди седмици. Ако наистина беше загрижен баща, нямаше ли да се сепне посред нощ в началото на тази пролет и да усети — да знае! — смъртта на сина си?

И все пак беше (преди смъртта си) загрижен, горд, обичащ баща. Толкова му тежеше на душата, когато неговият син се отправи отвъд морето към Сарантиум. Не можеше обаче да му откаже правото да постъпи така.

А преди малко Фолко Чино, хем самонадеян, хем проницателен, му напомни за задължението да живее, за да закриля по-малките си деца. Защото щяха да бъдат страшно уязвими, ако си отиде от света, преди те да са израснали като мъже. Ако това се случи.

И вече го няма. Напълно безполезен е за тях, не им е закрилник. Гледа надолу от някакъв странен промеждутък, неговите невръстни синове ще бъдат беззащитни пред света, а той познава този свят. Познаваше го.

Нямат никакъв шанс, мисли си, и му се приплаква. (Плачат ли мъртъвците?) Няма как да оцелеят след неговата смърт. Джиневра може и да запази живота си — в ролята на нечий трофей. Неговият брат, когото също обичаше, сигурно ще бъде убит заедно с момчетата. Ремиджо ще бъде прекалено изкусителна плячка. И градовете в Батиара ще се сръфат като олигавени от глад псета, за да я докопат.

В края на краищата всичко сторено от него беше напразно. Няма да остави нищо след себе си заради тъпия, озлобен, жадуващ смъртта му Алдо Чино… който също лежи мъртъв до вратата на светилището, погубен от ръката на Фолко.

Ако можеше да види Алдо в това пространство, ако другият също някак се рееше тук (каквото и да означаваше „тук“), би рискувал надеждата си да бъде с Джад и светлината, за да му каже прямо какво мисли. Не му се вярва, че би могъл да убие покойник, но може би има как да му каже какво би искал да му направи, нека и богът научи това.

А трябваше да внимава за изненади като хвърлен нож, след като спомена отново сестрата на Фолко. Всеизвестно беше, че Алдо е бил влюбен в нея.

Правдивостта на това съжаление го изгаря дори тук, където е недостъпен за погледите на живите.

Случи се заради Трусио. Затова прояви нехайство. Дори не съзнаваше точно какви думи изрече. Каза настървено на Фолко, че иска да го убие, но всъщност (както знаеше в душата си) си мислеше за избавление от скръбта чрез… това тук.

Недостойна мисъл, толкова много хора разчитаха на него… неговите и на Джиневра деца… дори Фолко му го напомни.

И сега не може да направи нищо, освен да чака ще му прости ли Джад греховете, защото е обичал искрено някои хора и не е извършил дори половината злодеяния, приписвани му през годините.

Хрумва му нещо. Мярнала се нишка на мисъл. Винаги се е поддавал на внезапни приумици, винаги е вярвал, че той е способен да прави неща, непосилни за другите, затова напряга всичко, което е останало от него тук — от Теобалдо Монтикола ди Ремиджо, най-изтъкнатия военачалник в Батиара, ако не и в цял свят — насочва волята си докрай към Фолко и онзи младеж от Сереса, който му беше симпатичен, застанал сега до Д’Акорси. Опитва се да превърне тази идея, това желание в нещо като кинжал от отвъдното.

Устремява желанието си към тях през цялото останало му време, с цялата си воля, с целия си копнеж и отчаяние, но вече чувства промяната в това пространство на сенките. Явно не може да се застоява в него.

Вижда онези около трупа му все по-мънички, все по-далечни. Вече не може да направи нищо нито на тях, нито заедно с тях. Може само да се рее… и да чака каквото му предстои сега и завинаги. Сеща се колко харесваше сътворения от Джад свят и своето място в него.

И тогава отправя искрена молитва към Джад — да благослови Джиневра и децата, също и брат му, който му беше скъп през всеки ден на земята. И си пожелава да бъде запомнен колкото е възможно по-честно в тези времена на безчестие. Дали пък не искаше твърде много, мисли си той с края на мисълта.

Привидя му се светлина и не знаеше дали ще бъде и негова, дали имаше милост за такива като него. Жадуваше както жадуваме всички, но не знаеше, защото никой от нас не може да знае.

Ашарите презимуваха край величавите крепостни стени на Сарантиум, продължаваха обсадата и през студените месеци, за да прекъснат снабдяването на града.

През пролетта с нови подкрепления и още оръдия те подновиха нападенията си. Припасите, необходими за презимуването тук, както Трусио Монтикола обясни на духовника Нардо, бяха колосално прахосничество. Напълно безсмислено с оглед на загубите сред хората и животните, които зимният студ и болестите причиняваха, както и цената за (недостатъчно) храна, подслон и отопление, та поне част от нашествениците да оцелеят.

Можеше да бъде оправдано само със свирепо настървение, каза Трусио. Но в града вече се бяха убедили, че халифът Гурчу е настървен безмерно. Искаше града, искаше и тяхната смърт. За него беше все едно колко от неговите войници ще умрат през зимата или в битка — стига да превземе Сарантиум.

И щеше да го превземе. Тази сутрин. Няколко седмици преди сблъсък край светилище и обител далеч на запад, където бащата на Трусио щеше да умре с мисълта за сина си. Същата обител, която Нардо Сарзерола бе напуснал, за да дойде в Града на градовете. Как би могъл човек да проумее по какви пътища се движи светът на Джад?

Нардо не беше войник, но молитвите и набожността биха помогнали непременно за опазването на града, мислеше си той, докато пътуваше насам преди година. Вече не си го мислеше, макар че бе запазил вярата си. И знаеше, че ще умре с нея.

През нощта — последната нощ, двамата с Трусио се прегръщаха, прекалено изтощени, прекалено и страшно изгладнели, за да се любят, но още живи в мрака, още търсещи подслон в друга душа, особено ако е на обичан човек. Нардо знаеше, че синът на Теобалдо Монтикола е тук, нали чу това от бащата при сблъсъка им миналата година. Щом пристигна, потърси го за поздрав, за да разкаже историята си и да обясни защо е тук. Цяла бездна делеше случилото се между тях от очакванията му. Това си беше благослов. До днес.

А сега по изгрев се бяха събрали пред зеещата рана в стените, пробита от вражеските оръдия, стояха сред останалите защитници и той знаеше, че краят е близо. Последен изгрев, последни чути птичи песни, последен сутрешен повей по лицето. Грамадните стени и морето бяха бранили града цяло хилядолетие. Ала нямаше да го опазят в този ден.

Врявата откъм враговете също беше като стена, долиташе към тях над разхвърляните отломки. Нардо усети как Трусио стисна ръката му, щом Източният патриарх завърши сутрешния призив към бога с думите и мелодията, които използваха тук. Някога Нардо би ги нарекъл ерес, заслужаваща смърт на кладата. Вече не мислеше така, но огънят предстоеше.

Изправиха се. Всеки тук беше толкова изнемощял и отслабнал от глада. Мършави мъже си помагаха взаимно да станат. Нардо се вгледа във високия мъж, когото обичаше, в когото неочаквано откри близка душа накрая, и видя в очите на Трусио, че и той — Нардо Сарзерола, е обичан, колкото и да беше изумително.

Шумолене зад тях. Стоящият до патриарха император ги доближаваше. Поздрави Трусио Монтикола, наследника на Ремиджо, сред хората с най-благородно потекло, които дойдоха в Сарантиум… и останаха. Целуна го по двете бузи, накрая и по устата. Така поздрави и Нардо, за колкото и недостоен да се смяташе младият духовник. Но и той беше тук, до тези двамата.

Императорът изрече със своя висок мек глас:

— Ще видим нашия бог днес и можем да му кажем, че бяхме твърди във вярата си.

Никой друг в света на Джад не бе постъпвал така, рече си Нардо. Не произнесе думите. Не подобаваше.

Императорът продължи нататък, за да поздрави другите и да поговори с тях.

Нардо, хванал неловко копие, натежал от бронята, която го накараха да носи, се озърна към Трусио.

— Сбогом — каза му другият. — Ти беше незаслужен дар на нежност. Аз съм тук и те обичам. Не се бой.

Нардо поклати глава.

— Аз вече съм отвъд страха. Двамата с тебе ще бъдем в светлината на бога днес.

Трусио се подсмихна както му беше присъщо. Тръсна хубавата си глава.

— Твърде много грехове съм натрупал. Не ми се вярва.

Нардо се насили да отвърне с усмивка.

— Но аз нямам много грехове, а ти си мой. Ще те отведа в светлината на Джад. Почакай и ще видиш. Само почакай и ще видиш, любими.

Барабани отвъд пробива в стената. Чуваха се гръмогласни заповеди, после врявата… ревът на пълчища, тръгнали към тях. Идваха.

Императорът им викаше да заемат боен строй. Знамената на Джад и Сарантиум се вееха до него в ръцете на момчета. Те сигурно се страхуват, помисли Нардо. Трусио се обърна и отиде отпред да посрещне първия щурм, затова и Нардо направи същото с броня върху жълтото расо на духовник и двамата умряха заедно в това утро до последния император на Сарантиум, когато градът бе превзет.

16.

Ще се кълна до последния си дъх, че вятър повя из двора в миговете след смъртта на Теобалдо Монтикола.

Нямам представа какво бих могъл да направя, за да променя онова, което се случи там. Но сънувам дори сега в неспокойни нощи как бутам ръката или тялото на Алдо със своето или съм до Монтикола и виждам хвърлянето на ножа, тласкам го встрани, изкрещявам предупреждението, което ще опази живота му.

И какъв ли щеше да бъде нашият свят, ако успеех?

Може би не по-рядко от това, което бихме искали да се случи, ние сънуваме онова, което бихме искали да не се е случвало. Носим се напред с времето, но умовете ни връщат назад.

За да не излъжа, няма да кажа, че Теобалдо Монтикола ми беше скъп. Уважавах го, страхувах се от него. Но той се държа добре с мен от мига, когато се срещнахме на пътя толкова близо до мястото, където животът му завърши. Той беше толкова завладяващ човек. Не биваше да умира така.

Впрочем същото важи и за Алдо Чино д’Акорси. И неговият живот завърши зле — убит от братовчеда, когото обичаше, трупът му бе предаден по-късно на армията на Монтикола, за да правят с него каквото поискат… а както всеки знае, някои гаври с тялото застрашават душата. Те поругаха трупа. Мълвата се разнесе.

Ами ако Монтикола не бе казал онези думи — за Фолко и за баща му? Умувам и за това, и то не само когато будувам нощем. Щеше ли Алдо да си кротува? Щяха ли двамата врагове да се бият в двора? Не ми се вярва, че някой от тях наистина искаше. Не и в онзи момент.

Изречени думи не бива да означават смъртна присъда, но могат да бъдат и се е случвало.

И убийството на братовчеда, и предаването на тялото му несъмнено бяха тежко бреме за Фолко. Да отстъпи трупа на Алдо на хората от Ремиджо беше правилно, дори необходимо… но дори това можеше да не стигне, за да опази Батиара от затъването в гнусна война. А тя можеше да започне още същия ден западно от оградата на обителта, където се бяха събрали две големи армии.

Но нямаше война. Камбаните биеха над нас. Сарантиум бе превзет и този неотменим факт хвърляше сянката си върху всичко, дори убийството на владетеля на Ремиджо.

Ала вятърът повя, кълна се в това.

И не беше нормален вятър. Не мога да ви обясня, но знам. Може би защото с напора на тази студена вихрушка в мек пролетен ден ме споходи една мисъл. Тя ми бе дадена, натрапена. Така и не намерих подходящите думи за нея. Но в онзи миг проумях какво ще направя. Изглеждаше, че нямам друг избор.

Втораченият в двата трупа Фолко д’Акорси се обърна и единственото му око срещна моя поглед. „И той го почувства“, казах си. Убеден съм, че той долови същото за мен.

През същия ден той продиктува писмо на духовниците и те започнаха да го преписват. Фолко щеше да подпише всички копия, които Старшият брат трябваше да удостовери. Даде два екземпляра и на мен с указания какво да правя. Говореше спокойно и точно. Но след това се върна в светилището и прекара цялата нощ в молитви. Аз също — до него.

Сарантиум бе превзет. Позволихме да бъде превзет. По едно време преди зазоряване той ме погледна и излязохме схванати навън. Поговорихме тихо под избледняващите звезди в сутрешния хлад, застанали до входа, където умряха двамата мъже.

Повече говореше той, а аз слушах. Вече знаеше къде ще отида. Затова ми даде две копия от писмото. Щом млъкна, аз кимнах. Бях готов да тръгна. Решението бе взето. Заради онзи вятър.

Помолих за два коня, преди да се е върнал в светилището. Той подвикна на човек, когото не бях видял в тъмнината. Джан пристъпи към него и изслуша заповедите. Отидох с него в техния бивак и получих коне. Брунето ме намери там, както си знаех, че ще направи. Той ме наглеждаше. Потеглихме с развиделяването към изгряващото слънце.

Джиневра дела Вале трябваше да е в Ремиджо — град, беззащитен пред света. Имаше две малки деца, останали без баща.

„Ако той умре в тази кампания, ще се погрижа да те убият“, бе казала тя.

Пътувах натам.

— Нямам нищо общо с това! — кресна Върховният патриарх на Джад от трона си към залата, претъпкана с разтревожените най-старши съветници. — Дори още не съм бил тук по време на почти всички събития на изток!

Не беше съвсем вярно. Повече от две години беше патриарх в Родиас. Но какво би могъл да направи?

Получиха вестта за превземането на Сарантиум.

Ужасът изпъкваше мрачно по лицата в пищно украсената зала. И поне този път нямаше преструвки. Патриархът забелязваше плачещи мъже. Това само засилваше опасенията и гнева му. Наистина ли се канеха да обвинят него? Някои биха опитали, знаеше си!

Уведоми ги внезапно, че слага край на тази среща. И обяви, че ще се молят отново. Нека се вижда, че отвръща с набожност… и ще има още време за размисъл!

Но и през допълнителното време, докато ръководеше рядко изпълняваната следобедна литургия, не успя да стигне до някаква смислена идея.

След това поиска да не го безпокоят. Извърши вечерните ритуали само с трима духовници в своите покои пред малкия олтар там. Нахрани се в усамотение и си легна рано без компаньонка. И в тъмнината, останал само с охраната и прислужник пред вратата, откри с изумление в някакъв миг, че също плаче.

Постът на патриарх беше неимоверна радост за млад човек сред този разкош и полезна власт. Нямаше почти нищо, което да пожелае и да не му бъде предложено от човек, стремящ се да му угоди.

Но в мрака на нощта, след като научиха за превземането на Сарантиум, прозрение (доста закъсняло, би казал някой) осени Скарсоне Сарди — властта може да налага и задължения. А някои събития са безвъзвратни и биха могли да променят света.

Примири се, че няма да заспи. Нареди да донесат светилници и от любимото му кандарианско вино (нямаше причина да променя всички свои навици, нали?). Заповяда да повикат главния секретар. Да, посред нощ. Градът на градовете бе превзет с огън и смърт. Един секретар може да стане и да си върши работата в такива времена!

Първо продиктува писмото до своя чичо във Фирента.

Заповяда на Пиеро Сарди (на когото никога не бе заповядвал до този миг) да се откаже от обсадата на Бишо. Нямаше да напада града през тази година. На света на Джад щеше да бъде наредено да спазва траур до есента, а каквито и да е бойни действия, каквито и да е сблъсъци щяха да навлекат на виновниците патриаршеско отлъчване от всички религиозни ритуали и служби, включително сватби, кръщенета, погребения и помени за душите на покойниците.

Диктуваше на секретаря си, че всички управници в градовете-държави и страните, почитащи бога, ще получат същите нареждания. Западът щеше да жали за Сарантиум… и да се покайва за общия си провал.

За следващата година щяха да мислят тепърва. Но светът, заяви Скарсоне, можеше поне да забави крачка, ако и да беше невъзможно да спре.

Хареса този израз. Не се върна в спалнята. Накара слугите да съберат духовниците от двореца за извънредно ранно начало на сутрешната служба, с което стъписа и тях, и себе си — донякъде.

Вече осъзнаваше нещо въпреки истината в думите си, че не е бил в Родиас през всички години, когато ашарите подготвяха завоеванията си на изток. Той ще бъде запомнен, може би завинаги, като Върховния патриарх по времето, когато е бил превзет Сарантиум, защото не получил никаква подкрепа от запад въпреки честите си молби. Това не му допадаше.

Извършиха богослуженията с особено усърдие през цялата седмица, дори добавиха онази обедна служба за Издигащото се слънце. Скарсоне беше по-зает от всякога с кореспонденцията си. Имаше твърдото намерение да наложи едногодишно примирие в Батиара и отвъд пределите ѝ, което споделяше с всяка видна особа.

Няколко дни по-късно до тях стигна новината и за друга смърт.

Нямаше да е почтено, ако кажеха, че мнозина ще скърбят за внезапната кончина на буйния, неукротим Теобалдо Монтикола. И все пак възникваха затруднения, причинени от неговата смърт.

Двама от съветниците на патриарха побързаха да изтъкнат очевидното: нямаше изявен водач, който да го замени в Ремиджо, защото синът и наследник на Монтикола също трябваше да е умрял през тази пролет. „На изток“, както те се изразиха.

Скарсоне Сарди не одобри тази уклончивост, макар да знаеше защо се държат така. Трусио Монтикола бе загинал като герой на Джад в Сарантиум. Другите синове на неговия баща още бяха малки и съвсем наскоро узаконени чрез брака му с тяхната майка. Затова пред Ремиджо можеше да има какво ли не бъдеще и… да, би могъл да попадне и под властта на Родиас.

Върховният патриарх можеше да се заеме благородно със закрилата на момчетата и нещастната им майка в името на свещената божия кауза… и покрай това да контролира добро пристанище в закътан залив.

Само че получиха и още едно писмо с неочакван подател, което промени всички сметки.

Бурни времена. Когато се връщаше мислено в миналото, Скарсоне Сарди щеше да помни тази пролет като слята поредица от молитви и постъпки, през която (както имаше основания да се твърди) самият той се промени значително.

Тези промени смутиха някои хора, което невинаги беше благоразумно (или безопасно) в средище на яростни амбиции като Родиас, но младият Върховен патриарх вече не беше загрижен за това.

За разлика от превземането на Града на градовете. Нито за миг не го напускаше убеждението, че от неговия отговор зависи как ще го съдят и богът, и идните поколения.

Така и не успя да сплоти запада за избавлението на Сарантиум. Твърде много несъвместими цели и стремежи имаше из различните дворци, твърде много вкоренена омраза, както и твърде силен страх от ашарите. Каквато и война на изток да започнеха, щеше да бъде страшно опасна. Трябваше навреме да защитят града, а не сега да се опитват да го отнемат от врага.

На изток не потегли могъща, единна, жадна за мъст войска на Джад.

Скарсоне Сарди направи каквото му беше по силите. Умоляваше, заповядваше, посрамваше. Изпращаше писма, изричаше гръмовни хули и отлъчвания. Призоваваше крале и принцове в Родиас. Понякога те идваха. Казваха правилните слова, ала не се обвързваха с обещания. Нито веднъж до края на живота си не спомена „Ашариас“ — новото име, с което неверниците назоваваха доскорошния Сарантиум. Не позволяваше и никой да го изрича в негово присъствие.

Покани императрицата-майка на Сарантиум да живее в някой от дворците на Родиас, щом бе потвърдено, че тя се е спасила от опустошението и пожарите. Тя отказа, избра обител на Дъщери на Джад отвъд морето в Дубрава. Може би за да остане по-близо до дома. До някогашния си дом. Казаха му, че е безцеремонна и озлобена жена. И май е по-добре да я няма в Родиас.

Когато отидеше при своя бог, Скарсоне Сарди можеше да каже правдиво, че поне се опита. И не беше онзи разпуснат човек, поставен на трона в Родиас именно защото беше лесно да го управляват, равнодушен към оплетената сложност на света, стига да има приятна компания в леглото, уют и забавления.

Никога не се отказваше от удоволствието да сподели леглото с жена или момче — внушаваше си, че Джад би искал да намира някакво облекчение от тежкото си бреме, но работните му дни в двореца бяха дълги и подчинени на строга дисциплина. Родиас и светът на Джад откриха, че имат решителен и явно набожен духовен и политически водач.

Разбира се, това разочарова чичо му Пиеро и братовчедите му от рода Сарди. Имаше (както винаги) какви ли не слухове след внезапната смърт на Върховния патриарх дванайсет години по-късно по време на зимно пиршество.

Статуята му в неговия параклис на светилището беше чудесна. Хората твърдяха единодушно, че това е една от най-прекрасните творби на великия Матео Меркати.

Писмото на Фолко до по-малкия отряд, който трябваше да се присъедини към неговите сили при Бишо, бе изпратено до надзорника от града, тоест Антенами Сарди. Когато Борифорте му го донесе, виждаше се, че е било отворено, и това го ядоса, после обаче зърна изражението на мъжа срещу себе си. Не каза нищо и прочете писмото.

Накара се да вдиша няколко пъти, преди да се опита да говори. И пак прочете писмото. Стискащата листа ръка трепереше. Борифорте мълчеше. Съобщеното от Фолко бе променило току-що света и далеч, и у дома. Сарантиум беше превзет, а Теобалдо Монтикола беше мъртъв.

Фолко щеше да се прибере с армията си, нямаше да воюва тази година. Както бе написал, не му подобаваше да казва на семейство Сарди и на Фирента как да постъпят, но ги съветваше също да се върнат и да жалят за превзетия град. Добавяше, че е писал и на бащата на Антенами, щели да се споразумеят за сумата, която е трябвало да получи.

Антенами вдигна глава. Още не беше готов да говори, да изразява мисли. Заплахата тегнеше над Сарантиум толкова отдавна, че сякаш се бе превърнала в част от подредбата на света. Винаги щеше да бъде застрашен, винаги щеше да иска помощ, ала нямаше да бъде — не можеше да бъде покорен.

— Не биваше да отварям писмото — каза Борифорте. — Съжалявам. Видях, че е от Фолко…

Гласът му притихна.

— Няма значение — отвърна Антенами. Хем имаше, хем нямаше. Но в точно в този момент май нямаше. — Монтикола е мъртъв — промълви той.

Още едно огромно събитие, по-незначително само от новината, която бяха получили от изток.

— Той… не обяснява как се е случило — смънка Борифорте.

— Така е. Сигурен съм… е, ще научим скоро, сигурен съм в това.

Борифорте кимна. Личеше колко е потресен. Антенами си каза, че собственото му изражение едва ли се различава много.

— Ще се върнем ли? — попита Борифорте.

— Как бихме могли да не се върнем?

Краят на утрото в прекрасен ден. Сега бяха южно от Донади, не много далеч от града, но още по-близо до Бишо. Опасно близо, както си бе помислил Антенами, но Борифорте като че знаеше какво да прави поне в този случай. Той бе избрал изгодна позиция на възвишение, за да са предпазени от безразсъдна атака откъм града. По-малките оръдия бяха разположени за стрелба. Антенами бе попитал какво ще се случи, ако Теобалдо Монтикола изпрати срещу тях част от войските си, за да ги лиши от артилерия. „Фолко няма да допусне това“, гласеше отговорът.

Монтикола беше мъртъв. Бишо вече нямаше страховит командир, който да го брани.

Само че нямаше и страховит командир, който да го нападне.

— Погрижи се вестоносецът да получи храна и вода — нареди Антенами.

— Разбира се — отговори командирът на техния отряд.

Борифорте имаше странно детински вид, като че можеше да се разхлипа всеки миг. Това, рече си Антенами, би го посрамило. И пак си напомни да диша дълбоко.

— Защо двамата с тебе да не се върнем в Донди? — предложи той. — И те трябва да научат. Можем да се помолим с тях в светилището им.

— Би ми олекнало — призна Борифорте. — Да изпратим ли вест и на Бишо?

Антенами обмисли думите му.

— Добре се сети. И при тях ще отиде вестоносец, не се съмнявам в това, но според мен подобава да им съобщим, че няма да нападнем. Това е… да, така трябва да постъпим.

Другият кимна.

— Ще избереш ли вестоносец и ще напишеш ли съобщение? — помоли Антенами.

Борифорте кимна още веднъж.

Антенами не го харесваше. Този мъж беше глупав и не можеше да се разчита много на него, но си оставаше човек и живееше през отредените му дни под божието слънце както умееше. „Като всички нас“ — хрумна му.

Дори неизречени, думите му се сториха твърде нравоучителни, но как да бъде настроен след такива новини? Неговият баща може би знаеше отговора и на този въпрос. А засега не намираше нищо лошо в желанието за молитва. Напротив. Малко по-късно двамата се отправиха към Донди с малобройна охрана.

Но тъкмо да потеглят и Борифорте вдигна ръка да ги възпре. Новите листа на дърветата шумоляха с ветреца.

— Заслушайте се — настоя Борифорте.

След миг и Антенами Сарди чу звуците от юг. Невидими оттук, всички камбани в Бишо разнасяха скръбния си звън надалеч. И там знаеха.

Йелена не отиде с всички в светилището, когато вестта стигна и до Донди. Всъщност Антенами им я съобщи. И той беше вътре, молеше се заедно с другите.

Не отиде не защото никога не влизаше в светилище, не се чувстваше под заплаха в свято средище на Джад, просто не би намерила там утеха или напътствие. А сега хората наоколо се нуждаеха в това време на страх и печал от залата под купола, от олтара и слънчевия кръг, от извършваните вътре ритуали. Затова се почувства отчуждена, откъсната от тях, както ѝ се случваше през твърде голяма част от времето.

Споделяше тяхната печал, разбира се. Въображението ѝ показваше с плашеща яркост какво може да се е случило, когато онези легендарни крепостни стени са били пробити и нашествениците, отблъсквани толкова дълго, са нахлули вътре като река през разкъсан бент.

Но представата за потоп, каквато и разруха да носеше той, не можеше да побере целия ужас на бедствието. Дори да се чувстваше откъсната — или поне се опитваше — от войните между Джад и Ашар в света, тя живееше в Батиара, в този град, сред тези потресени чеда на Джад и нямаше как в душата на човек да не се промъкне някаква вярност, някаква привързаност.

Поне в нейната душа. Не познаваше ашари, само неколцина киндати. Нейният свят беше свят на Джад, който почти винаги я търпеше, позволяваше ѝ онзи живот, който вече изграждаше за себе си.

Можеше да скърби заедно с тях. Нима не беше печално за всеки да умрат толкова хора, да има такова ужасно опустошение. Предстояха промени. Тъкмо тя — млада лечителка в градче някъде из Батиара, не би могла да предвиди какво ще се промени, но превземането на Сарантиум щеше да разтърси неизбежно света.

Тя бе имала желанието да тръгне на изток някой ден, ако обстоятелствата са благоприятни, да стигне чак до великия град: да разгледа величавото светилище, построено от Валерий преди хилядолетие, още по-старите укрепления и мястото, където е имало състезания с колесници пред петдесет хиляди зрители (петдесет хиляди!), палатите и градините, морето с делфините, за които някога се говорело, че отнасят душите на мъже и жени след смъртта им.

Езическо вярване, днес се смяташе за ерес. Всъщност тя не вярваше в това, ала то беше по-близко до нейния усет за света, до представата ѝ как всичко може да бъде божествено, свято, вплетено в неспирно разгръщаща се история.

Собствените ѝ промени, рече си Йелена, новото обмисляне на планове беше дреболия. Може би щеше да види града някой ден… или пък не. И докато се заслушваше в ехтящия из Донди звън на камбани и песнопенията от светилището, седнала в двор наблизо, тя реши, че все пак ще тръгне на изток.

И… да, разговорът с призрак извън крепостните стени също повлия. Кой би пренебрегнал думи от света на полусенките?

Изчака службата в светилището да завърши. Стоеше отпред и чакаше Антенами. Той я видя в мига, когато излезе. Тя си помисли, че е свестен мъж, който може да стане и влиятелен човек.

Той дойде при нея. „Мога да ти осигуря придружители докъдето поискаш“, това каза, когато дойде да предотврати щурм на града. А тя му отвърна, че не е държанка и ще отиде в Саурадия. Може би дори в Сарантиум някой ден, ако обстоятелствата позволяват. Помнеше как изрече думите.

Не беше трудно да ги запомни. Случи се толкова наскоро, преди светът да се преобрази.

Може би, мислеше си той, докато крачеше към Йелена през пълния със скърбящи хора площад, се е влюбил в тази своенравна, самостоятелна жена, която спаси живота му… и го направи съвсем различен.

А може и да беше само влечение, породило се от особената им среща, когато той за малко не умря, и от страстта им, докато оздравяваше. Страст като част от лечението?

Какво пък толкова, прецени Антенами Сарди, това също не е лоша причина да се влюбиш в някоя жена.

— Колко ужасно е всичко — каза ѝ, след като се поздравиха.

— Прав си, разбира се.

Хора навсякъде около тях. Същинско гъмжило на площада. И все пак сякаш бяха намерили чудато уединение. И насред тълпа можеш да се уединиш, хрумна му. Стояха един до друг, за да се чуват въпреки гълчавата и камбаните.

— Прости ми — започна Антенами, — но сега не е подходящо време да тръгнеш към Саурадия.

Тя кимна. Той се бе опасявал да не прояви ината си. Нямаше как да я възпре.

— Знам — каза Йелена. Усмихна се само за миг. — Упорита съм, но…

— Няма как да знаем какво ще се случи в онези земи.

— Знам — повтори тя. — Мисля да се възползвам, ако още имаш желание да ми осигуриш придружители. До Фирента, ако си решил да се прибереш, и след това до родния ми край във Варена. Съгласен ли си?

Не бе очаквал това.

— То се знае. Може би ще се опитам да те склоня да останеш при мен.

— Може би за малко.

— Като… благодарност ли?

Йелена разпозна съмнението в гласа му. И отговори искрено:

— Не, ще остана, защото ми харесва да съм с тебе.

Той се изчерви. Потомък на рода Сарди, най-богатите банкери в тези времена, властват във Фирента, а един от тях е Върховен патриарх…

— Ще оставя на Борифорте връщането на армията и оръдията. Ще потегля към дома с половин дузина мъже. Ти ще дойдеш с нас. Ще се приготвиш ли до сутринта?

Тя кимна.

— Но ако ще се движите бързо, трябва да те предупредя, че не съм умела ездачка.

— Мога да те науча. Познавач на конете съм.

— Вярвам ти.

Той се усмихна, но гласът му прозвуча сериозно:

— Йелена, няма ли да останеш с мен? Няма ли поне да си помислиш? Не е приумица.

Тя се взираше в него. Някой я бутна и се извини.

— Според мен е приумица, но си напълно искрен. И казвам искрено, че ми харесва да съм с тебе. Но това не е нито моята съдба, нито твоята. Вярно е обаче и че ще ми липсваш, когато си тръгна.

И във Фирента я убеждаваше отново да остане. Нощем бяха заедно в къщата, където я настани, но той знаеше, че дните… а и нощите с нея са преброени. Тя му даряваше удоволствие и блаженство, той вярваше, че я дарява със същото. И си знаеше през тази пролет, че животът му би станал несравнимо по-добър, ако тя присъства в него.

Не се заблуждаваше, но вярно беше и че смисълът на нейния живот не е да прави неговия по-добър, накрая дори той успя да го проумее.

Една сутрин, докато Йелена още беше във Фирента, той се срещна с баща си и брат си в двореца. Баща му вдигна поглед от счетоводната книга — и тримата имаха изписани с числа книжа пред себе си.

— Кажи ми коя е тя — започна той направо.

Антенами дори не помисли да се преструва, че не разбира. Отношенията с баща му бяха по-добри от когато и да било, постигаха някакво разбирателство, сякаш отвориха капаци на прозорци, за да има светлина.

— Не се тревожи. Тя е лечителка, езичница, но ще си тръгне скоро, за да се прибере у дома си във Варена.

Неговият брат също вдигна глава и се усмихна със стиснати устни.

— Езичница ли? Може да ни бъде от полза. Защо да не я дадем на духовниците. Моментът е подходящ хората да отприщят яростта си срещу неверниците.

Антенами запази самообладание. Едно от откритията му напоследък беше, че вече не се бои толкова от гнева си, макар все още да се налагаше да го обуздава. Каза тихо:

— По-скоро бих те убил.

Стори му се, че тъкмо спокойният му тон подтикна техния баща да си мълчи, да гледа и да слуша.

— Какво? Заради езичница?

— Тя ми спаси живота.

— А, тази ли била? — вметна баща им.

— Да.

— Значи всички сме ѝ задължени.

Версано се ухили отново.

— Е, ако Антенами стиска зъби и я чука от благодарност, бих казал, че вече е изплатил семейния дълг.

Оказа се по-лесно, отколкото очакваше, да вплете такива думи в своите… представи за Версано. Смяташе, че вече разбира по-добре своя брат.

И рече сдържано:

— Знаеш ли, може би аз съм виновен за всичко това. Нашият баща беше принуден да разчита само на тебе. Аз не помагах в нищо. Залисвах се с незначителни неща, проявявах нехайство. Но както изглежда, братко, с времето ти си станал злобен и дребнав. Това никак не подобава на един Сарди. Аз бях небрежен, но няма да е така занапред. Ще те държа под око.

И сякаш зърна с ъгълчето на окото как устните на баща му се извиха за миг, преди пак да наведе глава към сметките, за да се прикрие.

— Я си го набутай — процеди Версано.

Антенами се постара неговият брат да види усмивката му и пак се зае със своята работа.

Тя знаеше, че не може да остане, колкото и интересен да беше Фирента. В края на краищата откри, че не се страхува от големия град. Тук дори се нуждаеха от лечители, макар че би трябвало да има ожесточена конкуренция между тях и лекарите в толкова богат град. Тя се досещаше, че може и да съществува някаква опасност за нея в месеците след превземането на Сарантиум.

Войните бяха отменени временно в Батиара, може би и другаде. Фолко д’Акорси отведе армията си, армията на Ремиджо също се прибра с тялото на своя господар. Но това не пречеше да има какво ли не насилие.

Наоколо бродеха наемници, останали без пари тази година, да тръгне сама беше недопустимо безразсъдство. След два месеца в къщата, която ѝ осигури Антенами, тя му каза, че е време да се прибере у дома. Нямаше да се заседява и във Варена, но беше важно да отиде там. Той се погрижи да я придружат двайсет мъже в лятната жега. Според нея бяха прекалено много, но не отказа този жест. Сутринта, преди тя да замине, той се разплака в спалнята, която споделяха.

За своя почуда Йелена също едва сдържаше сълзите си. Целуна го с цялата нежност, която имаше в душата си.

Неговите хора я отведоха до дома ѝ. Тя бе писала на семейството си, посрещнаха я с изненада, но не и с изумление. Всичко беше наред.

Остана две години в къщата, където бе израснала. Време на насилие и несигурност отвъд морето. Войски на ашарите налагаха покорство навсякъде из Саурадия. А това означаваше предимно плащане на налози, включително поголовен данък, ако семейството откажеше да приеме тяхната вяра. Можеше да означава и смърт, ако се разбунтуваш. Налозите бяха важни за ашарите. Империите са скъпи.

Тя превърна едно от помещенията в лечителска стая — онова с птици в древната мозайка. До Варена имаше немалко път, но хората започнаха да идват при нея: от града, от околностите, а след време и от по-далечни места. Тя изцеляваше умело, вече имаше и усет, и опит.

Една сутрин се събуди с летния дъжд и разбра, че моментът е настъпил. Сънува нещо, но не го запомни. След няколко дни целуна за сбогом майка си и сестрите си, прегърна силно баща си, напусна семейството и дома си и тръгна към брега. Качи се на кораб и отплава през тясното море към Саурадия. Вестите гласяха, че положението там се е подобрило. Някои търговци дори пътуваха отново до Сарантиум, макар че уж имаше наложена забрана. Сега градът се наричаше Ашариас. Поредната промяна в света. Йелена си казваше, че винаги има промени.

Нейната майка я бе попитала защо прави това. Досега би трябвало да има смислен отговор на този въпрос, обаче нямаше. Повтори каквото бе казала на Антенами Сарди: „Има какво да науча“.

Поне беше вярно, а може и да имаше по-дълбок смисъл в думите. Не знаеше дали е така.

С нея пътуваха трима телохранители. Спечели пари през тези две години, дори спести някаква сума, въпреки че бе настояла да плаща на родителите си за подслона, храната и лечителската стая. Можеше да се свърже с Антенами въпреки изминалото време, да го помоли отново за придружители, но сега ѝ се струваше нередно — щеше да се възползва от дълга му, без да предложи нищо в замяна. Твърде самолюбива беше, както чуваше от всеки, който я познаваше. Бе разбрала отдавна, че това няма да се промени.

Изобщо не бе намислила къде да отиде в Саурадия. Знаеше малко за тези земи и чувстваше лека уплаха, когато потегли на изток през пущинаци от пристанищния град, където корабът акостира. Дърветата бяха други, както и много от есенните диви цветя.

Можеше да остане на брега, да отиде на юг в Дубрава — всички казваха, че е великолепен град, който приемаше лечители. Не успя да прецени защо не постъпи така и какво търсеше… или какво я зовеше.

Един ден на широк път от запад на изток керванът на търговци, към които се бе присъединила с телохранителите си, стигна до място, където дървари бяха изсекли гората нагоре по северен склон. И тъкмо там Йелена усети някакво присъствие. Нещо огромно, сила в гората. Не я разбираше. И я завладя страх, какъвто не бе изпитвала дотогава. Причуваше ѝ се рев в гората. Дъхът ѝ секна. Трепереше.

Наложи се да спре на пътя, за да се опомни. И телохранителите спряха, впиха погледи в нея. Но след миг тя осъзна, че всъщност трябва да продължи, да се махне от това място. Изобщо не можеше да отгатне какво има в гората, а не личеше някой друг да е чул нещо. Засегна само нея. И преди се бе случвало, но не така.

Ужасът ѝ отслабна малко, после още малко, когато продължиха нататък. Йелена извади кърпа и избърса студената пот от лицето си. Усещаше как пулсът ѝ се забавя постепенно. Само че не поглеждаше наляво. Вторачи се напред, без да се озърта към дърветата.

По-късно през същия ден видяха малко светилище на Джад, увенчано с купол, имаше и ниска ограда около него. Търговците пожелаха да спрат, за да се помолят, както и двама от телохранителите ѝ. Йелена не влезе. Не и в такъв ден. Остана отвън с третия телохранител.

След време щеше да влезе в това светилище, за да разгледа купола отвътре — стара мозайка с бога на вярващите в Джад, показан мършав, с тъмна брада и очи според източната традиция. Въздействащ, загадъчен образ, но не беше нейният бог. Някои мънички плочки бяха паднали, мозайката бе изработена отдавна. Понякога се чудеше кой я е създал. Духовниците не знаеха. Твърде древна беше, твърде много време бе изминало. Винаги се губи по нещо, включително знания.

През онзи пръв ден тя и въоръженият мъж повървяха по тихия път. Приятен следобед, листата променяха цветовете си, но още не падаха, имаше свежест във въздуха. Запомни тези подробности.

Скоро стигнаха до село, нямаше никакви защитни стени. Просто селце с въглищари, берачи на диви плодове и билки, ловци, земеделци с малки ниви, които тя виждаше южно от пътя — хората живееха заедно за взаимна защита, утеха и топлота. И за да бъдат близо до светилището и гробището.

Доближи ги куче. Обикновено се плашеше от тези животни, но кучето се оказа кротко, имаше златиста козина и проявяваше предпазливо любопитство. Йелена протегна ръка въпреки припряното предупреждение на телохранителя и кучето облиза пръстите ѝ, после отърка глава в краката ѝ.

— Намерихте си приятел — подвикна засмяна жена от входа на къща.

— Така изглежда — усмихна се и Йелена.

— Топля супа, ако вие двамата сте огладнели — предложи жената.

— Ще бъде чудесно, ако можем да я опитаме.

Не напусна това селце до края на дните си, а те бяха още много въпреки цялото насилие в света, което не подминаваше и хората тук.

Една нощ много висок мъж със суров поглед и рана от меч дойде на кон, вече се знаеше, че в селцето има лечителка. Тя го пусна в къщата си тихомълком, защото го издирваха ашарите и излагаше на риск всички.

В лечителската стая почисти и превърза раната на светлината от фенер. Почти не говореха. Той ѝ благодари и не пожела да остане. Знаеше, че носи опасност на околните. Плати ѝ и си тръгна в мрака.

Връщаше се много пъти, винаги нощем, винаги безшумно, винаги преследван, пак ранен или довел друг ранен мъж, винаги отиваше да воюва отново, връщаше се към своя пожизнен бунт. В някои нощи обаче оставаше, лягаше с Йелена, за да потърси облекчение във взаимното желание и страст, заради убежището, давано и вземано от нея — убежище, което тя беше за другите през целия си живот.

А то се намира трудно. Място може да се превърне в наш дом поради причини, които не разбираме. Градим спомените, които ни правят каквито сме, а после каквито сме били, когато се огледаме към миналото. Живеем в светлината, която ни огрява.

17.

Яздихме с Брунето почти по целия път от мястото, където Теобалдо Монтикола умря. Той беше с мен в много пътувания на кон и с кораб през живота ми, макар че историята не е за тях. Сега разказвам моята част от история за хора и събития преди много време, когато бях млад и имах досег с живота на по-ярки личности от мен.

Той беше мой приятел през всички тези години. Според мен знае колко ценя това. Мисля си за онова утро, когато се запознахме, когато едва не умрях от стрела по заповед на бащата на Адрия, както стоях пред входа на сградата, където живеех.

Когато отивахме на изток през онази година, накарах го да тръгне по едно разклонение на пътя на няколко дни от Ремиджо. Аз може би си навличах гибел и не беше необходимо, нямаше никаква причина той да бъде до мен. Дадох му едно от двете писма, които Фолко ми бе поверил — предназначеното за дука на Сереса.

Бездруго бях решил, че е по-добре да бъда сам. Никой с моя ранг (имах и пост, и задача от Сереса) не би пътувал без придружители в Батиара. Появата ми пред портите на Ремиджо щеше да бъде послание и сама по себе си.

Поне се надявах на това. Тя бе казала, че ще ме убие, ако той умре.

Мъката (и страхът) у нея и у всички в Ремиджо щеше да боли като открита рана. Сега нямаха закрила — жената, двете деца, градът. Държах се глупаво, като отивах там. Брунето не се умори да ми повтаря това по пътя. А аз нямах смислен отговор. Мисълта да постъпя така просто ме споходи в двора на обителта. Стори ми се правилна, но и решението сякаш не беше само мое. То ми бе внушено. Няма как да го обясня по-добре дори сега, след толкова години.

Видях Ремиджо във ветровито утро, морето отвъд града бе сиво и развълнувано. Понякога в спомените си за онези дни все усещам вятър. Знам, че не е вярно, но истината и паметта не са добри партньори за танц, както казваме в Сереса.

Както и очаквах, новината ме бе изпреварила, макар че се движех много дни пред армията, завръщаща се в Ремиджо с тялото на владетеля.

Отвориха ми портата и аз влязох. Един-единствен мъж, който не заплашваше никого, а един страж на крепостната стена ме помнеше и потвърди думите ми кой съм. Сереса ме защитаваше и ми даваше самоличност.

Придружиха ме до двореца. Виждах признаци на спряно строителство по улиците. Сега всичко бе замряло в Ремиджо. Може би освен страха, засилващ се като удари на барабан. Улиците бяха призрачно пусти в пролетната сутрин. Забелязах, че камбаните на светилището и кулата с часовника не бият. Питах се кога ли са млъкнали. Усещах повея на морския бриз.

Пред портата на двореца отведоха коня ми. Помнех просторната, красива зала, чиято врата ми отвориха. Не се измих и преоблякох, бях прашен и мръсен, не знаех ще сметнат ли това за неуважение, но нямах избор. С удоволствие бих се отбил някъде да се почистя и да сменя дрехите си. Никой не обяви официално пристигането ми, въпреки че явно им бяха съобщили. Бърз вестоносец от портата.

— О, вижте — изрече Джиневра дела Вале, — Сереса ни навестява отново.

Гласът ѝ не звучеше като миналия път, когато всички доловиха радостта ѝ да ме види… или преструвката. Този път имаше студена злоба в него. Помня, че потръпнах.

Тя не седеше на някой от двата трона. Стоеше пред тях в дълга, черна, препасана в талията рокля, косата ѝ бе прибрана под черно дантелено боне. Наблизо и едно стъпало по-надолу бе застанал Джерардо Монтикола, братът с изкривената ръка. Онзи, който никога не бе воювал, камо ли да командва. Имаше други способности.

Миналия път тук присъстваха около четиресет души, сега бяха осем-десет, както и десетина въоръжени стражници. Почувствах как в залата тегнат страх и гняв. Мярна ми се мисълта, че ще бъде благоразумно да коленича.

Но аз не можех да падна на колене. Все още бях представител на дука и съвета на Сереса, а ние бяхме по-силни и много по-влиятелни от Ремиджо. Имаше си правила.

Попадал съм отново в подобно положение един или два пъти по-късно. Изпълняваната роля може да те ограничи и контролира с риск за собствения ти живот. Случва се. Понякога хора наистина умират заради такива неща.

Все пак се поклоних. Направих няколко крачки и се поклоних повторно и на двамата. Щом се изправих, застанах с колкото можеше по-вирната глава. „Ти си Сереса“, напомних си.

Чакаха. Никой не продумваше, затова аз трябваше да говоря. Започнах внимателно:

— Скръбта ми е тежка, господарке, господарю. Аз бях там, видях смъртта му. Видях как бе убит и мъжът, който го погуби. Знам и че връщат тялото му тук.

— И ние знаем — каза Джерардо Монтикола. — Защо дойде?

Сопнато, рязко, тъжно, гневно.

Уместен въпрос, разбира се. Имах доста дни да стъкмя отговора си. От опит научих, че се справям по-добре, когато разполагам с време да умувам.

— Дойдох да ви предам писмо и — ако позволите — да споделя с вас някои мисли.

— Защо ще искам да слушам твоите мисли? — тросна се Джиневра.

Братът се огледа към нея само за миг. Съвсем безизразно, но тя не пренебрегна погледа. Обърна се към него:

— Казах на този, че ще го убия, ако Теобалдо умре.

— Защо тъкмо него? — попита Джерардо.

— Имах си причини.

Забелязах висок, изключително хубав мъж сред малкото хора в залата. Знаех кого виждам. Не го бях срещал дотогава, но славата му се разнасяше навсякъде редом с каква ли не мълва за него. Трябваше да е художникът Меркати. Той бе работил по различни поръчки тук. В Ремиджо строяха и украсяваха. Теобалдо и Фолко си бяха съперничили и за неговите услуги… а искаха да го привлекат и Мачера, и патриархът, и Фирента. Модерният творец, какъвто си остана още години след това. Ние също го примамвахме. Сереса не би изостанал в нищо, което беше свързано с престижа му.

Не ми се вярваше да се застои в Ремиджо. Не заради някаква заплаха лично към него, но този човек отиваше там, където му плащаха, а парите щяха да се превърнат в проблем тук без наемна армия под командването на владетеля. Долових с какво хищно внимание ни наблюдаваше Меркати. Ние бяхме зайци в поле, а той — сокол в небето. Помислих, че той ще се възползва от този ден. За него не бяхме източник на печал или загриженост, а материал за картина или скулптура. Нашите лица, пози, настроението в залата, светлината на утрото в прозорците.

Художниците (рекох си за пръв, но не и за последен път) могат да бъдат и студенокръвни твари.

После забравих за него, защото Джиневра каза:

— Говорех сериозно, Джуданио Чера. Имах видение за предстоящото.

Преглътнах на сухо.

— Ако беше по силите ми да не допусна това, господарке, щях да го направя независимо от риска. Опитах се. Само че бях… от другата страна.

— От другата страна — повтори тя враждебно. — Прилича на точно описание. А както знаеш, някои хора умират именно защото са били от другата страна.

— Господарке, исках да кажа, че…

— Знам какво искаше да кажеш. Ти спомена писмо.

Май нямаше да умра незабавно. Трудно е да обясня, но наистина си бях мислил по пътя към Ремиджо, дори на влизане в тази зала, че тя може и да заповяда убийството ми. Брунето, който се опитваше да ме убеди, че не бива да идвам, имаше същите опасения. Значи не се дължеше на моята страхливост.

— Нося го.

Бръкнах в малката си кесия да го извадя.

— И то е от?… — попита Джерардо с глас, чут от всеки в залата.

Поех си дъх.

— От Фолко д’Акорси.

Двамата мълчаха. Не се обади и никой друг, разбира се. Видях как художникът се приведе напред, сякаш зоркото му внимание ни поглъщаше. Пристъпих към подиума и подадох писмото с ръка, която успя да не трепне. Джерардо го взе. Погледна Джиневра дела Вале. Тя кимна. И той отвори писмото.

— Знаеш ли съдържанието? — попита ме тя.

— Да, господарке. Заръчано ми е да ви осведомя, че копия от писмото са изпратени до всеки по-голям град-държава в Батиара и до патриарха.

— И какво ни е писал?

Джерардо четеше. Той се бе преместил до прозорец, за да вижда по-добре думите. Но тя се взираше в мен. Помнех как Фолко диктуваше на писарите в обителта, докато камбаните още биеха. Поиска да стоя до него, за да знам всяка дума.

И аз изрекох в напълно притихналата зала:

— Заявява, че и той, и баща му са знаели — Теобалдо Монтикола никога не е сторил никакво зло на тяхната сестра и дъщеря Ванета. Тя е потвърдила това под клетва пред олтар, била е и прегледана. Казва, че съжалява за стореното от тях двамата и се моли всеки ден за прошка. Неговият баща е взел решението, че ще бъде изгодно за стълкновенията им с рода Монтикола да се разгласи история за посегателство. Когато сестра му починала, вече нямало кой да опровергае лъжата, а тя бездруго не би се опълчила на баща си. Той също не го направил, макар да знаел, че е негов дълг. И заявява, че така е опетнил душата си.

По-нататък отбелязва, че с това писмо гарантира независимостта на Ремиджо и безопасността на вдовицата и децата на Теобалдо Монтикола до края на своя живот. Всяка войска — от наемна армия до сили на патриарха или на град-държава, потеглила в поход, за да наложи волята си на този град, ще се сражава срещу армията на Акорси, в което той се заклева пред Джад в скръб и в памет за преждевременно и неправедно погубения владетел.

Писмото вече е всеизвестно, разбира се, всички научиха за него още до края на онази пролет. Отекна като гръмотевица в нашия свят. Но тогава може би за пръв път беше и прочетено от получател, и разгласено.

Питах се дали тя няма да заплаче. Не се случи. Тя се озърна към своя девер. И той кимна. Забелязах, че Джерардо по-трудно сдържа сълзите си.

— Не е достатъчно — промълви Джиневра дела Вале.

Не това очаквахме всички в залата, включително и аз.

И казах (изненадан от самия себе си):

— Нищо няма да е достатъчно, господарке. Не можем да върнем покойниците сред нас. Можем само да облекчим хаоса, причинен от кончината им.

— Хаоса, причинен от кончината им — повтори тя присмехулно. — Какво красноречие. Ти пък какво знаеш за хаоса, Данино?

Детинското ми име. Монтикола го предпочиташе. Може би заслужено. Наведох глава. Образът на Адрия нахлу в ума ми, още в същия миг, смъртта ѝ ме прониза като острие. Знаех, че няма да я видя никога до края на дните си, когато и да настъпи. Но не казах това. Мястото не подхождаше. Каквото и да чувствах, не можеше да се мери с преживяното от нея. Джиневра загуби съпруг, а този град — своя щит.

— Наемната армия, която ще ни нападне, може да бъде и собствената ни — каза Джерардо Монтикола.

Извих глава към него. Още стоеше до прозореца.

— Нямате ли доверие на предводителите им?

— Доверявах се на тяхната преданост към моя брат. Но новите обстоятелства подклаждат амбиции.

— А това писмо?…

Според мен онова утро отбеляза моето начало като човек, който би могъл да вникне задълбочено във властта и света. Все казвах думи, които бяха неочаквани и за мен. И се стараех. Да разбера, да повлияя по колкото може по-добър начин. Ако нямаше как всичко да е наред, исках поне да няма разруха.

Джерардо се обърна към Джиневра, за да отговори на нея, а не на мен.

— Това писмо би могло да ги обуздае.

— Следователно?… — подкани го тя.

Изглеждаше пребледняла.

— Следователно предводителите, особено Гаетан, може би ще приемат ранг и заплащане, за да командват нашите войски. Някои може и да си тръгнат, но други ще решат да останат, да бъдат наша армия и занапред, за да има градът свои приходи.

— Вероятно ще има време, за да уговорите всичко — вметнах аз. — Не ми се вярва да се водят сражения тази година, не и след като…

— … Сарантиум е бил превзет. Така е. Съгласен съм. — Той ме погледна. — Трябва да си смел, щом дойде тук.

Мълчах. И двамата впихме погледи в жената на подиума.

— Така е — призна тя накрая. — Спомена, че имаш да казваш още неща.

„Защо ще искам да слушам твоите мисли?“, бе ме скастрила преди малко.

Събитията могат и да се преобразят още докато се случват, понякога твърде бързо. Понякога дори към добро.

— Убеден съм — подех, — че Сереса ще подкрепи позицията на Фолко. Нямаме претенции към Ремиджо, твърде отдалечени сте на юг, а и не се нуждаем от вашето пристанище. Ние бихме желали да запазите своята независимост и ще се противопоставим на ламтежите на друга сила. Може би в замяна на предоговаряне на таксата за търговия по море, която се стремим да правим безопасна с… с по-големи разходи напоследък.

— То се знае, че Сереса веднага ще подхване разговор за пари — подхвърли тя.

Вече имаше някакъв блед руменец на бузите ѝ.

— С какво ще платим подкрепата ви? — уточни Джерардо. — С тази по-висока такса ли?

Върна се на подиума и пак застана на стъпалото под нея.

— Постът ми е твърде нисък за такова решение — отговорих. — Но аз се връщам в родния си град и бих могъл да предам предложение от вас.

— Те ще поискат да се омъжа за някого от Сереса — натърти Джиневра с груба прямота и отегчение от света. — Джуданио от Сереса, ти би ли се оженил за вдовица?

— Не го разигравай. — Джерардо не се усмихваше. — Не се налага да вземеш такова решение скоро.

— Нима? — промълви тя едва чуто. — Така ли мислиш? Пресметливите и амбициозните още не умуват за вдовицата на Теобалдо Монтикола, сама с децата си в Ремиджо?

— Не си сама — каза той тежко. — А тази сутрин вече получихме две предложения за подкрепа.

Тя затвори очи. Когато ги отвори отново, пак се чудех дали ще видя сълзи, но ги нямаше. Тя въздъхна:

— Но аз съм сама, братко. Той няма да се върне при мен.

И аз осъзнах, че има не само власт и загуби в тази игра, а и още нещо. Тук бе имало силна обич. Но вече я нямаше.

Не ме убиха, разбира се. Седя тук и се връщам назад (по много причини) към своята част от стара история. Минали са двайсет и пет години, сега е нощ в Сереса, в голямата зала на дукския дворец. Занимаваме се с разгръщащи се събития, а аз мисля за вчерашното. За онова време, когато все ми се е струвало, че брули вятър. Мисля и си спомням Адрия, Монтикола, Фолко Чино и Джиневра дела Вале, която умря чак миналата година, без да напуска Ремиджо, където властва нейният по-голям син и командва тяхната армия. Те оцеляха. Аз оцелях. Младият Монтикола прилича на баща си, а другият брат — на майка си. Техният полубрат загина в Сарантиум.

В онзи отдавнашен ден, когато бях дошъл сам в Ремиджо, някой потропа на вратата ми по тъмно.

Настояха да остана в двореца. Заръчаха на слуга да се грижи за мен, но аз вече го бях отпратил в този час. Останах сам. Бях помолил да ми дадат хартия и мастило, седях пред прекрасно бюро в прекрасна стая. Записвах случките и мислите си за дука. Не за да му изпратя записките, щях да ги отнеса у дома, но исках да съхраня всичко казано сутринта, включително и от мен. Имаше вероятност, и то сериозна, да съм прекалил опасно в твърденията си за закрилата, която Сереса би предложил. Какъв бях аз, кой бях аз, че да говоря от името на републиката? Тук знаеха, че нямам такива пълномощия, но аз все пак бях официален представител.

Вдигнах глава припряно, щом чух тропането.

От опит знам, че ако не очаквате любим човек, посетители в нощния мрак не са особено желани. То се знае, че бях уплашен. Целият град беше уплашен. Предстоеше да си тръгна сутринта. Казах и направих онова, заради което дойдох. Не исках армията с тялото на владетеля да ме завари в Ремиджо. И Брунето настоя за същото, когато му казах да се прибере в нашия град. Силните на деня могат да говорят и да постъпват както си искат, но на войниците може да им хрумне нещо друго, а тези се бяха отнасяли с обич към Монтикола.

Нямаше смисъл да не отворя. Нима бих възпрял убиец, като се преструвам, че ме няма? Станах, отпих бърза глътка от чашата с вино на бюрото (прекрасна чаша, както всичко изглеждаше в Ремиджо), отидох при вратата и отворих.

— Разкажи ми как умря той — помоли тя. — Разкажи ми всичко както се случи.

Онемях за миг-два. Тя носеше тъмносиня рокля и бе разпуснала косата си за нощта. Може да се е приготвяла за сън. Отдръпнах се безмълвно и тя мина навътре покрай мен.

Напомних си, че тази жена знаеше много добре какво прави, особено с мъжете, а скръбта не би променила тази черта, само би я откроила. Заради нейните нужди в безмилостен свят, заради нуждите на децата ѝ.

Доближих масата и обърнах листовете със записките си. Тя видя и се подсмихна. Взех втора чаша, сипах вино и за нея. Тя завъртя глава и аз оставих чашата настрана. Напълних отново своята чаша, но оставих и нея.

Тя седна на леглото. Аз застанах до камината, където дървата догаряха. Не добавих още дърва и не разрових жаравата.

Разказах ѝ всичко за онзи ден, както си го спомнях. Спречкването на полето, когато едва не се стигна до сражение на място, което и двамата май помнеха. Звънът на камбани след това, тримата духовници, дошли при нас с вестта. Връщането с тях в обителта. Молитвите и случилото се след това.

Смъртта.

— Мисля… — запънах се, — всъщност съм убеден, че вашият съпруг бе повлиян твърде силно от смъртта на своя син.

— Как да не бъде! — Тя махна нетърпеливо с ръка. — Нима не е очевидно? Това го е разсеяло, отвлякло е вниманието му.

— Може и да е станал безразсъден от гняв.

— От мъка, не от гняв — поправи ме тя. — Гневът само му даваше сили. Такъв мъж беше. Размислих, ще пия вино.

Подадох ѝ чашата. Пръстите ѝ докоснаха моите, когато я поемаше. Знаех, че беше нарочно. Нямаше нищо общо с желание или интерес към мен — бе поредният ход в стратегия. В някаква схема, съвсем второстепенна, обмислена мимолетно, тя бе решила, че си струва да ме привлече като съюзник.

И аз я уверих:

— Господарке, аз съм ваш съюзник. Нямам представа как бих могъл да помогна, знаете колко съм незначителен. Но ще направя каквото мога.

— Защо?

Прям въпрос, прям поглед в полумрака на стаята. Вдигнах рамене.

— Той се отнасяше добре към мен. И беше несравним с никого. Не биваше да умре. Вие също се държахте добре с мен.

— Знаеш, че имах себични причини. Не си…

— Знам, че ги имахте. Знам, че ги имате и сега.

Тогава тя се усмихна. Отпи от виното.

— Ако оцелееш, Джуданио Чера, може и да станеш важен човек.

— Ако решите да не ме убиете тук ли?

Тя пак махна с ръка.

— Това вече би било глупост, може би дори прахосничество.

— Може би — откликнах аз.

Устните ѝ пак се извиха нагоре, макар и съвсем леко. Тя попита:

— Наистина ли си добронамерен към нас?

Връщам се в миналото и виждам как се променях тогава. За добро или за зло — човек, крачещ напред през дните си.

— Да — потвърдих. — Но не мога да говоря от името на Сереса. Мога само да…

— Не можеш, разбира се — прекъсна ме тя.

Запънах се, но продължих:

— Господарке, наистина стоях от другата страна. Съдба, случайност. Чух звук и се обърнах. Фолко също.

— А Тео? Той какво направи?

Припомнях си.

— Гледаше Фолко. Само него.

— Ах, както винаги. — Джиневра дела Вале отпи още една глътка от виното. — Дебнеха се, където и да бяха. И Фолко уби своя братовчед?

— Да, господарке. А аз знам, че го обичаше.

— И от това трябва да ми олекне ли?

Примигнах.

— Не вярвам да ви олекне, каквото и да кажа. Само разказвам какво се случи.

Тя вече държеше чашата с двете си ръце, взираше се в мен от долу нагоре.

— Данио, утешавал ли си жена досега?

Нямаше нищо общо с плътско желание, знаех това. Спомних си (как да не си спомня?) Адрия Риполи ранена, на тъмна стълба в Милазия, докато слизах към нея. Но тази жена мислеше не за такава утеха.

— Не съм, господарке. Не и в такава скръб. Съжалявам.

Накара ме да се почувствам твърде млад.

— Може и да го направиш някой ден — каза тя. — Зависи накъде ще те поведе животът. Понякога е добре да си човечен. Невинаги, но се случва.

— Вие го обичахте — промълвих аз.

Не беше въпрос. Тя мълча по-дълго, отколкото очаквах.

— Той ме закриляше. От всичко, освен от тази загуба. Да, обичах го.

Сви рамене и се изправи. Остави чашата и тръгна към вратата. Последвах я. Спря пред прага и ме целуна леко по бузата.

— Благодаря ти. Бъди наш съюзник.

Кимнах. Изведнъж загубих дар слово.

Тя се загледа в мен още миг-два.

— Вече няма да бъдеш книжар. Знаеш, нали?

— Аз… не знам какво ще се случи, когато се върна в Сереса.

— Е, да, не знаеш. Но аз съм права. Освен това, Данио, нужно е да се научиш как да прикриваш по-добре лъжите си.

— Не съм ви лъгал, господарке. Не и в тази стая.

— Знам. И все пак е нужно. Запомни. Научи се. Важно е.

Научих се как да прикривам по-добре лъжите си през годините между онази нощ и тази. Всичко е преплетено между паметта и онова, в което се превръщаме. Винаги сме хората, които сме били някога, но и ставаме нещо съвсем различно, ако живеем достатъчно дълго. Вярно е и едното, и другото.

Тя излезе. Затворих вратата.

С това нощта би трябвало да приключи, така да завършат спомените от онези часове в Ремиджо, докато седя и си мисля за тях в голямата зала на Съвета на дванайсетте в Сереса толкова години по-късно. Имаме важни дела тази нощ, но има и забавяне, затова умът ми се отплесва. С повод, разбира се. Жената, дошла при нас тук и излязла преди малко…

Но през онази нощ в Ремиджо през младостта ми, след като Джиневра дела Вале ме целуна по бузата и напусна стаята… е, ако пресъздавах внимателно историята, ако я насочвах с умение и цел, моят разказ би завършил, а аз щях да съм потеглил към родния град сутринта. Но аз само си припомням и въпреки че паметта подвежда и подлъгва, знам за следващото тропане по вратата на стаята ми доста скоро след като тя си тръгна.

Животът, истинските разгръщащи се събития не са точно или изящно стъкмени, какъвто вид би могъл да им придаде някой автор. Има мигове, които ни намират като бездомно куче на селски път и може да не са значими, а само истински: случили са се и ние ги помним.

Отворих вратата отново. Незнайно защо не се боях втория път. Обземаха ме любопитство, съмнения, печал, но вече не се страхувах, че може да умра през онази нощ.

Много високият мъж, когото видях да ни наблюдава в тронната зала, сега стоеше в коридора и държеше свой запален фенер.

— Бих искал да те нарисувам — каза Матео Меркати. — Не е нужно да се чукаш с мен, просто ми позирай.

— Сега ли? — изтърсих глупаво.

Той се засмя.

— На прага ли ще говорим?

Отдръпнах се и той влезе. Долових, че веднага забеляза двете чаши с вино. Погледна ме и се усмихна за миг.

— Видях я да влиза и изчаках. Тя не се заседя дълго.

— Да — потвърдих.

— Питаш се какво става — започна той. — Вече ти обясних. Искам да те нарисувам и дойдох да ти го кажа. И да добавя, че си проявил смелост с идването си тук. Искам да съхраня в картината твоето изражение сутринта, когато влезе в залата.

— Ясно — отвърнах.

Но не ми беше ясно, честно казано. Твърде много неща ми се струпаха едновременно, за да схвана… или да придам значение на това.

Той прекоси стаята с дълги крачки, взе чашата, оставена от Джиневра, и попита:

— Ти искаш ли си виното?

Пак тази уверена усмивка. Какъв самонадеян и умен мъж беше. Най-изтъкнатият художник на нашето време. По-късно щях да осъзная, че да го наречеш само „умен“ означаваше да го подцениш.

Не изчака да му отговоря. Взе и моята чаша, подаде ми я. Моите записки още бяха обърнати с текста надолу на бюрото. Зарадвах се, че е така. Той явно беше от хората, които забелязват всичко. „Моето изражение тази сутрин ли?“

— Ще замина след ден-два — рече той. — Сега не им е до изкуство тук, значи няма и пари. А аз обикновено предпочитам да ми плащат.

Взрях се в него.

— Те биха могли да ви помолят да проектирате гробницата му.

Той кимна.

— Все някога, но няма да е скоро. Всичко споменато от тебе днес трябва да бъде обмислено и уговорено. Може да бъдат нападнати, обсадени, собствената им армия може да се опълчи срещу тях. Или някой военачалник да реши, че ще му хареса да е на власт тук. Може би ще се наложи тя да се омъжи за такъв човек. Всичко е несигурно.

— Фолко им обеща закрила. И то писмено.

— Чух това. Ами ако от Родиас му предложат по сто хиляди серала годишно в продължение на пет години, за да бъде главнокомандващият на патриарха, а в замяна да ги остави да си присвоят Ремиджо и неговото великолепно пристанище?

До ден днешен този разговор си остава сред най-чудатите в моя живот. Той бе дошъл в моята стая („не е нужно да се чукаш с мен“) посред нощ, малко след излизането на Джиневра…

— Не мисля, че той би приел предложението. Не и ако означава да се отметне от дадената дума. И смятам, че затова даде обещание в писмо, което разпрати навсякъде.

Той вдигна рамене.

— Може и да го познаваш по-добре. Но хората се отмятат често. Готов съм да призная, че Фолко е необикновен мъж. Рисувал съм в Акорси само веднъж, а той не си беше у дома почти през цялото време. Но… признавам честно, че бих приел такова предложение, ако бях на негово място. И бих направил такова предложение, ако бях на мястото на патриарха. Не че някога ще бъда патриарх. Или командир на наемна армия. — Прихна от собствената си шегичка. — А пристанището си е великолепно, няма спор. Разбира се, Сереса и други сили също биха имали какво да кажат, ако се случи нещо подобно. Интересно е, а?

— Не и тази нощ — възразих.

Усмивката му избледня, но грейна отново. Меркати беше такъв хубавец през целия си живот. Умря преди няколко години в Родиас, изпълняваше поръчка на най-новия ни патриарх. Цяла Батиара скърбеше за него… освен може би някои от другите творци. Струва ми се, че той освободи много място за тях.

— Преценяваш ме — подхвърли той през онази нощ. — Все едно чувам и виждам как го правиш. Не съм против. Аз все пак искам да те нарисувам. Къде да те намеря?

— Знаете къде. Живея в Сереса, служа на съвета и на дука.

— Значи там, стига да оцелееш. Опасно си е в Сереса. Открай време съм се убедил в това. И е влажно. Но пък вие плащате винаги. Не може да се отрече. Благодаря ти за виното.

Остави чашата и се накани да си тръгне, прибра си фенера от масата.

— Почакайте — помолих го аз. — Защо? Защо искате да ме нарисувате?

Отговори ми незабавно.

— Ти влезе в онази зала с видим страх, но опитваше да го прогониш, да го овладееш. Иска ми се да използвам твоето изражение от сутринта за образа на Леандрос, когато отишъл да се бие с Малтиас.

Толкова древна легенда. За пастирчето и великана. Нашите набиращи сили градове-държави я въплъщаваха в стенописи или в статуи, за да покажат, че се борят срещу тиранията. Те бяха младият Леандрос в началото на пътя му към властта.

— Някой е поръчал, така ли? — попитах го.

— Досетлив си. Да, помолиха ме от Милазия и се съгласиха с цената, която назовах. В края на краищата нали и те свалиха своя тиран.

Излезе и ме остави за пореден път да се пренеса мислено в Милазия, където започна толкова важна част от живота ми: Адрия, ние двамата, толкова млади, стъпало след стъпало надолу, накрая излязохме в света и се разделихме.

Така и не ме нарисува. Някой друг му е позирал за прочутата скулптура, която създаде за Милазия. Той проектира и една знаменита гробница, но не на Монтикола. И пак Меркати нарисува Адрия на кон в параклиса на Риполи в огромното светилище на Мачера.

Отидох там като пратеник на Съвета на дванайсетте, а по-наскоро и като член на съвета, след като се издигнах достатъчно в обществото чрез втория си брак, за да уреди дукът моята кандидатура да бъде гласувана. Видях какво е постигнал Меркати с образа на Адрия Риполи. Превъзходна картина. Но жената изобщо не приличаше на нея.

И едното може да бъде вярно, и другото.

Не мога да кажа убедено защо онези години, когато я срещнах и обикнах (и тази любов, изглежда, ще остане с мен завинаги), когато срещнах Фолко, Теобалдо, Джиневра и моя дук, присъстват толкова отчетливо в мен, не само през тази нощ в залата на нашия съвет.

Може би е вярно за всеки живот, че времето на младостта остава с нас, дори когато хората вече ги няма, дори ако много, твърде много случки са се наместили между настоящето и спомените.

Тази нощ съм препълнен със спомени от онова време… Когато срещнатите хора ме променяха и пресътворяваха.

Фолко умря в годината, когато и Меркати почина. Неговият син властва в Акорси, както синът на Теобалдо властва в Ремиджо. Сега няма раздори между тези семейства. Дори се говори, че синът на Теобалдо ще се ожени за внучката на Фолко. Сереса не е нито за, нито против такъв брак — обсъдихме го и стигнахме до това решение.

Дук Ричи, избран на поста с официално гласуване преди години след смъртта на Лучино Конти, живял по-дълго, отколкото някой очакваше, беше нашият представител, когато положиха ковчега на Фолко в параклиса във вече построеното светилище на Акорси. Дукът ме покани да го придружа, макар че в онзи момент тепърва ми предстоеше да стана преуспяващ търговец и негов съветник. Още не се бях оженил повторно. Той знаеше — винаги знаеше толкова много неща — колко важен е бил някога в моя живот Фолко д’Акорси, ако ще и за съвсем кратък период.

Видях там Антенами Сарди, управника на Фирента след смъртта на неговия баща и покушението срещу неговия брат. Помнех го като глупак, срещнат на пътя към Бишо, а после пред стаята на Адрия в странноприемница. Той вече не беше глупак. Някои хора се променят неузнаваемо. Не мисля, че същото важи и за мен — аз само бях неоформен и придобих своя образ с напътствия, защото имах шанс.

Сарди е на моята възраст, по-побелял от мен, по-натежал. Говорихме за малко покрай погребението, предимно за коне. Оказа се, че той ме помнеше от онези дни в Бишо, изненада ме с това. Казах му, че не съм забравил неговия превъзходен кон и дори името му — Филаро. Нямам представа защо още помня. Когато чу тези думи, погледът му се замъгли.

По пътя към дома научих от дука, че Сарди е пътувал с група търговци до Ашариас (новото име на Сарантиум). Имало и някаква озадачаваща история как спрял в селце до някакво светилище по пътя и останал там няколко дни.

Докато яздехме по обратния път в безветрието на есенния ден, дукът отбеляза, че Сарди може и да е стигнал до зрялост, ала си е останал чудак. Но пък ръководеният от него Фирента процъфтяваше, което трябваше да признаем като заслуга на Антенами Сарди, добави той.

За самия себе си мога да кажа, че несъмнено се справих добре в нашия опасен свят и град. Достатъчно добре, за да търсят някои хора моята благосклонност и подкрепа, а други да ме мразят. Моята втора съпруга се отнася с неприязън към мен, аз ѝ отвръщам със същото, но умеем да се държим сърдечно помежду си пред околните, когато е необходимо — тоест често с оглед на моя пост.

Аз бях обикнал силно първата си съпруга. Тя дари двама ни с дъщеря две години преди да умре заедно с второто ни бебе. Почитам паметта за нея, а обичта ми към моята дъщеря е безмерна и знам, че и тя ме обича. Имам тази радост в живота. Не всекиму е дадено. И онзи първи брак беше уреден, но се случва, както стана при нас, да се зароди привързаност. Имаше смях в нашия дом, в нашата спалня, имаше чувство, че светът е място, което си струва да опознаваме заедно. Ние бяхме млади, това има значение.

Мнозина ме смятат за прекалено разсъдлив и излишно сериозен. И съпругите, и приятелите ми знаеха, че не е вярно. Първата ми съпруга се радваше на това, чувствахме се добре насаме. Провървя ми. Според втората, с несравнимо по-добро потекло от мен, моите прищевки и приумици ме лишават от достойнство. Вероятно е права, щом още се държа така на сегашната си възраст.

Вторият ми брак стана последствие от желанието на дука да ме включи в съвета, където да го подкрепям. Видният баща на втората ми съпруга му дължеше значителна сума. Бракът ми с дъщерята беше цената за опрощаването на дълга. Тя не можа да прости нито на баща си, нито на мен. Разбирам я. Аз съм син на занаятчия. Но тя беше доволна, когато ме избраха в Съвета на дванайсетте, пък и аз спечелих много пари, освен това помагах на баща ѝ.

Нямаме деца. Не живеем в любов. Не на всекиго се случва.

Странно е колко съм оплетен в паметта си тази нощ. А може и да не е чак толкова странно. Жената, излязла преди малко от тази зала през малката странична врата заедно с мъжа, редом с когото ще шпионира за нас в Дубрава, толкова напомня за Адрия. А аз познавам бащата на тази жена. Аз убих дядо ѝ.

Убих само двама мъже през живота си. И двамата в Милазия.

При такова съвпадение не е чудно, че съм до заседателната маса на съвета в пролетна нощ и преживявам отново онези отдавнашни години.

По какъв начин някой ти напомня за друг човек? Няма никаква външна прилика. Тази жена е нисичка и слабовата, с по-печално изражение, отколкото някога съм виждал на лицето на Адрия. Тя беше в обител на Дъщерите на Джад на известно разстояние от брега, изпратена там от баща си, за да скрие срамната тайна на семейството. И името на бащата е Ериджо Валери от Милазия.

Родила дете в обителта, взели ѝ го веднага. Изпратих запитване, защото е добре да имаш такива сведения, но те не ми отговориха, затова не знаех къде са отнесли детето. Старшата дъщеря ни бе осведомила, че при тях е постъпила жена със силен дух и явен ум. И тази жена може би ще прояви желание да ни бъде полезна, ако я отървем от живота в обителта. Както се подразбираше, срещу дарение от Сереса за Дъщерите.

Правили сме го и преди.

Дук Ричи изпрати мен да поговоря с нея, Брунето ме придружаваше. Дукът знае толкова много неща, но не знаеше, че съм убил някого от семейство Валери. Никой не знае. И когато яздех към обителта за срещата с тази жена, това завъртя нов кръг на времето за мен, а може и да се каже, че миналото се вряза в настоящето като острие.

Тя се оказа каквато ни я описаха. Скърбяща и разгневена. Не желаеше да приеме безропотно живота, който семейството ѝ бе избрало за нея. Тоест баща ѝ бе избрал. Обясних ѝ какво предлагаме и какво ще искаме от нея и си тръгнах.

Върнахме се след два дена. Тя се съгласи да бъде шпионка на Сереса. Каза го направо, изрече думата. Потеглихме заедно с нея към града. Тя яздеше превъзходно и сякаш преоткриваше поне представата за радост, ако не и самото чувство, докато пътуваше на добър кон до мен към Сереса.

Може би това тласна мислите ми към Адрия, която също отхвърли границите на избора, наложени ѝ от света, но не ѝ бе позволено да доизрасне и да се превърне в онази жена, която можеше да бъде.

Исках тази непозната, тази Леонора Валери да има такъв шанс за избор. Изобщо не знаех дали ще приеме. Не ѝ предлагахме кой знае какво, а опасностите нямаше да бъдат малко. Хора умират, докато шпионират. Но тя реши, че такъв живот е по-добър от онзи зад стените на обител.

Тя вече излезе от залата, яркото присъствие го нямаше. Долавям, че и дукът откри нещо познато в нея. Личеше по държанието му, докато тя беше тук…

И с отслабнало зрение той забелязва повече неща от всеки друг мой познат. Ще ни напусне скоро. Говори за остров в лагуната, за беседи с набожни люде и философи, за ритуалите на молитвата. Обещах да го навестявам. Не съм готов за оттеглянето му. А засега той задвижи някои неща тази нощ и ще видим тепърва докъде ще стигнат. Харесва му да прави това. Направи го и с мен преди двайсет и пет години, ето къде съм сега. Да, ето къде съм.

Пред нас ще се яви и млад художник, чакаме го, но има малко забавяне. Още една интрига, още един шпионин, когото искаме да изпратим със задача… а може да стане и убиец. Винаги имаме такива кроежи в Сереса. Никой не ни вярва.

Светлината на оставените от слугите лампи трепка и играе по голямата дъбова маса сред мрака. Просторната зала ехти, тъмата скрива стените ѝ. Нейната величавост би трябвало да вдъхва страхопочитание. Портретите на дуковете на Сереса ни гледат отгоре. Трудно ми е да ги различа в този момент, много нависоко са.

В спомените ми е по-светло. Не съм стар. Има места, които искам да видя, и мечти, които мога да сбъдвам. Може и да намеря любов, преди да отида при бога.

Някога познавах жена, искряща като диамант, и двама мъже, които няма да забравя. Изиграх своя роля в история насред свирепо, диво, обрулено време. Поне това имам. И винаги ще го имам. Аз съм тук и то ми принадлежи през онзи отрязък от вечността, който ни е отреден.