Отдавна отминала светлина

4.

Невинаги съм убеден, че нашите намерения, взетите от нас решения градят и насочват живота ни. Струва ми се, че не по-рядко е вярно тъкмо обратното. Внезапен подтик създава историята ни или пък случайността, напълно непредвиденото. Понякога не можем да познаем и какво ще запомним от миналото си. Научих това не от школата в Авена, но мисля, че Гуарино би се съгласил с мен.

Има и друго — често отиваме накъдето ни понесат ветровете на времената, в които живеем. Може да плаваме накъдето желаем подобно на кораб… докато не ни застигне буря или пирати не ни вземат на абордаж призори. Спокойното море и попътните ветрове пораждат илюзията, че владеем положението. Но и това е временно. Набожните казват, че трябва да се уповаваме на Джад. Убедих се постепенно, че те понасят живота по-леко. Преживяваш по-лесно внезапните обрати, когато имаш вярата си.

Ала вече съм видял твърде много, за да остана искрено набожен, макар че този уклон към ерес все още ме плаши, особено ако будувам нощем, както ми се случва често. Човек броди из твърде несигурен свят, ако не е убеден напълно какво ще последва или ако не вижда чрез правотата на вярата си случващото се в отредените ни дни.

Не говоря с никого за това, разбира се.

Гледах как нощта скрива Адрия Риполи, която вече се опираше на друг мъж. Борех се да овладея мислите си или поне да ги проясня. Не постигах нито едното, нито другото. Помня обзелото ме желание да тръгна с тях, с нея: нали тя ме попита искам ли да дойда. Бих могъл. Имаше много по-лоши предводители от Фолко д’Акорси, а и той щеше да ми бъде задължен, че съм спасил племенницата му, която бе убила по негова воля в онази нощ.

Още съм потресен, че я бе използвал по този начин, а тя бе избрала такава задача. Задача ли? Колко слаба дума, казах си: жена бе решила да влезе в двореца на Милазия и да убие графа, да обремени с такъв товар душата си.

А може би богатите и могъщите просто си оставаха неразбираеми за хора като мен. Само че не вярвах да е така. Не и след всички години в школата заедно с деца на владетели. Придържах се към убеждението, че ги разбирам или че поне бих могъл да ги разбера. Риполи от Мачера обаче се нареждаха сред най-богатите родове. И това сигурно имаше значение. Според слуховете Аримано, бащата на тази жена, си бе купил титлата дук за такава огромна сума, че мнозина отказваха да повярват.

Вече не ги виждах, но още чувах как се отдалечават на конете си. Имаше време да ги догоня. Тя ме бе поканила. Слизахме заедно в мрака и слушах смеха ѝ, предизвиках го, осъзнах храбростта ѝ.

И не тръгнах.

Оставих коня да я отнесе далеч от мен. Защо? Как правим избора си в такива мигове? Страхът, предпазливостта, честта ли ни подтикват? Твърдя, че разковничето за мен в онази нощ беше чувството за чест, макар че несъмнено ми повлияха и други подбуди. Но вярвах дори с костния мозък, както се изразяват поетите, че дължа на Морани ди Росо поне опит да го спася от наглед неизбежната участ — заради стореното току-що от Адрия Риполи.

На въпроса защо човек, комуто са преподавали философия, си е наумил да предотврати неизбежното, нямам смислен отговор. Невинаги имаме отговори, когато сме на кръстопът и трябва да изберем посоката в движение, и то посред нощ.

Първо трябваше да стигна до решения, които биха могли да спасят или погубят самия мен. Да вляза ли отново в двореца, да залостя вратата и да се кача обратно по същата стълба? Или да остана отвън, да заобиколя към градската порта с надеждата да е отворена, а хора да търсят убийцата, която — очевидно! — е избягала, като се е спуснала по въже на площада и някак се е промъкнала край стражниците?

В студените повеи под звездите ми хрумна отново, че е твърде вероятно тези стражници да загубят живота си, но зависеше какво ще се случи в двореца.

Тъкмо този въпрос — „Какво ще се случи в двореца?“ — ме накара да се върна вътре. Аз бях оставил лампата си на най-долното стъпало, а Джад проявява милосърдието си и в дреболии и пламъчето не беше угаснало.

Тръгнах нагоре. Нищо не можех да направя с кръвта по стъпалата… и се питах как тя ще понесе ездата, но вече бях направил избора си и нямаше да видя какво ще стане. Несъмнено имаше кръв и по моите крачоли, пък и стъпвах по петната, докато се качвах. Трябваше да имам отговор, когато се покажа горе, обаче не можех да го измисля.

Измъкнах се от скритото стълбище на първия етаж в двореца. Аз бях влязъл от третия, на втория намерих Адрия. А на първия етаж бяха нашите стаи — прислуга, стражници и нисши чиновници. Ако богът беше милостив, трябваше всички да са се надигнали от постелите в безредие и уплаха. Претърсваха двореца и околността или се струпваха с изцъклени погледи пред покоите на графа.

Заслушах се дали е тихо, помолих се да е така, признах се за недостоен Джад да ми помогне и дръпнах резето. Ослушах се още веднъж, вдишах дълбоко и отворих вратата.

Ако в онази стая се бях натъкнал на стражници, на когото и да е, както бях окървавен и се прокрадвах безшумно, животът ми би завършил в Милазия с изтезания и одиране на кожата. Няма никакво съмнение в това.

Жив съм и разказвам историята си — моята част от по-голяма история. Там беше безлюдно.

Затворих ивицата от ламперията, минах припряно през голямата стая, която се оказа трапезария, и свърнах наляво и пак наляво към моята спалня. Делях я с още двама… и не заварих никого от тях. Затворих вратата и огледах своя клин. Кръв на десния крачол, имаше петна и на ботушите. Но от мен не капеше кръв, докато вървях, така благоволи съдбата. Смъкнах ботушите, навлякох другия клин колкото може по-бързо, обух ботушите и през цялото време се страхувах, че вратата ще се отвори, ще ми зададат мъчни за отговор въпроси… и ще умра.

Станах, опитвах се да запазя спокойствие и изобщо не се справях, после си напомних, че Адрия Риполи влезе сама в покоите на Звяра, където той бе убивал. И това ми помогна. Наистина.

Излязох от стаята и се качих по стълбата. Вече виждах хора, които търчаха нагоре или надолу. Всички се споглеждахме стреснато. Един мъж плачеше, седнал на стъпалата, нямаше обувки на краката си. Не го познавах.

Тази беше слугинската стълба, по която занесох виното на Морани. Бързах показно, все едно са ме повикали. Прекрачвах през едно стъпало и се върнах на третия етаж… защото Морани трябваше да е там, ако още не са го отвели или направо убили.

И тогава се изправих пред ново разклонение на житейския си път в онази есенна нощ.

В преддверието се бяха събрали двайсетина или дори трийсетина мъже, кънтеше оглушителна врява, размахваха ръце в несдържани жестове, както ни е присъщо в Батиара според други народи. (Аз не се държа така или поне си въобразявам, че не го правя.) Не видях Морани, затова си поех дъх и започнах да се провирам към вратата, играех същата роля на спешно повикан.

Хората вътре бяха половин дузина, сред тях и Морани. Все още жив.

Някой говореше гръмогласно. Мъртвецът още лежеше на килима. Трупът на Уберто беше покрит не особено старателно с друг килим. Наведох се и подръпнах края на килима, за да закрия лицето му. Очите му оставаха опулени. Никой не ги бе затворил. Хрумна ми нещо и стъпих уж неволно в локвата кръв до него. Вече имах обяснение за изцапаните си ботуши, ако се наложеше.

А когато вдигнах глава, говорещият също се оказа непознат — той въвеждаше ред или поне се стараеше. Едър, плещест, добре облечен.

— Искам всеки в този дворец да участва в издирването! Тук, долу, навсякъде из града! Искам онази жена да бъде намерена!

Почти крещеше. „Искам“ — отбелязах мислено. Кой беше този?

— Всички разбираме колко наложително е това, синьор Валери — отвърна канцлерът на Уберто, когото още не познавах добре. Явно бе бързал при обличането, рядката му коса беше разрошена, не носеше шапка. — Голяма добрина от ваша страна е, че предлагате помощта си на придворните. Убеден съм обаче, че всичко ще потръгне по-успешно, ако оставите стражата и служителите в двореца да си вършат работата.

— Да оставя това на вас ли? Та нали вие ни навлякохте тази гибелна беда! Никой почтен човек в Милазия не би ви поверил нищо!

Примигнах от изненада. Вероятно не само аз.

— Нима? От загриженост за графа и семейството му ли говорите така?

За да оцелее толкова дълго на поста си, канцлерът очевидно бе вникнал задълбочено в тънкостите на интригите и дипломацията.

Мъжът с фамилията Валери се вторачи в него. Той беше червендалест, на около петдесет години. И този път се развика.

— Как смеете! Какви други подбуди мога да имам?!

— Ами… На този въпрос — започна канцлерът тежко — човек би могъл да потърси какви ли не отговори в такава нощ. Осведомявам ви, че вече изпратих отряд стражници в святата обител, приютила графинята. Детето на графа също е под охрана при нас.

— Какво? Кой ви каза да направите това? — сопна му се Валери.

— Синьор Валери — за пръв път се обади Морани, — при цялото ми уважение към вас нека попитам защо служители в двореца биха имали задължението да обясняват на един търговец какво вършат или биха очаквали нареждания от него? Както канцлерът каза току-що, много по-добре е да се върнете в дома си. Всички сме ужасени и разярени тази нощ. Утрото ще ни покаже по-ясно как да продължим.

Всички се смълчаха. Гледах ту Морани, ту канцлера Новаро, ту търговеца с широките рамене. Дори за младеж като мен беше съвсем ясно, че Валери е дошъл с надеждата да намери хаос и слабост в двореца и да натрапи волята си.

Той изпружи показалец към Морани. И незнайно защо жестът му ме накара да пристъпя към него. Никой не бе казал нито дума за моето присъствие и си мисля, че само Морани ме бе забелязал. Слугите и нисшите чиновници щъкат из двореца. Те са като мебелите, не им обръщат внимание. Спомних си нещо и се озърнах. Другите трима в стаята също бяха непознати и носеха ливреи. Те бяха дошли с търговеца. И имаха оръжие.

Едрият мъж изръмжа:

— Имаш дързостта да говориш? Твоето предателство е в основата на всичко това! — Той се извъртя към канцлера. — Как е възможно този човек още да е жив?

Новаро промълви:

— Синьор, изрекохте много тежко обвинение. Казвам ви отново, че е по-добре да…

Валери извади меч. В двореца, в стаята на графа.

— Не! — изрева той. — Не е по-добре за Милазия да допусна гнусният заговор да постигне своето! Хората се нуждаят от водач, не от злодеи в този дворец, които убиха своя господар!

Насочи острието към Морани, който не трепна. Спомням си добре това.

— Синьор! — възкликна канцлерът, но не помръдна от мястото си.

За разлика от мен. Разклоненията по житейските ни пътища. Постъпки без предварителен размисъл. Мигът ни завладява… и предопределя остатъка от живота ни.

Валери направи крачка към Морани, а аз направих две крачки към него, и то светкавично. Аз бях млад и пъргав, вече стисках дръжката на извадения нож. И го наръгах два пъти в гърба — веднъж в кръста, втория път в сърцето.

— Не можеш да вадиш меч в тази стая! — изкрещях. — Никой не може!

Той се свлече. Мъртъв още докато падаше. И в този миг най-големият му син оглави рода, макар че още не знаеше това. Какви ли не частици от бъдещето на Милазия и други места се вляха в мига и произтекоха от него заради стореното от мен. Разклоненията в пътя засягат не само нас.

— Стража! — провикна се канцлерът. — При мен!

Дошлите с Валери трима не бяха никак бързи в реакцията си, но вече посягаха към мечовете си. Един дори извади острието… и го върна в ножницата, щом петима стражници дотичаха в стаята.

— Господа — каза канцлерът на тримата, — сега сложете оръжията си на пода, моля.

Не се поколебаха. Наелият ги мъж изглеждаше мъртъв и бяха заобиколени от дворцови стражници. Оставиха мечовете.

Но тук вече бе убит втори човек. От мен.

Взрях се в канцлера.

— Господарю, моля да потвърдите, че постъпих правилно! Той щеше да се разправи със синьор Росо. Посегна му с оръжие! В тази стая! И какъв беше той, че да се разпорежда тук?

Умоляващият, панически тон на думите ми не беше престорен. Преди броени мигове убих за пръв път в живота си. През нощта, когато и Адрия извърши същото, но си спомних това по-късно.

— Да, какъв пък беше този… — промърмори канцлерът на Милазия. — Що за ужасна нощ — добави тихо.

Морани не отделяше поглед от мен. Не успявах да разгадая изражението му.

А канцлерът Новаро сви вежди. И каза:

— Стража, убийте тези хора, моля ви. Вече се досещам кой е подстрекателят в този заговор, кой е изпратил жената да убие графа.

Зяпнах.

— Почитаеми господин канцлер… — подхвана Морани.

Но дворцовите стражници на Уберто от Милазия бяха добре обучени и убиваха безпрекословно. Справиха се лесно с тримата наемници на търговеца. Най-чевръстият се обърна и скочи към отворения прозорец с вързаното въже. Не можа да избяга. Умря провесен до половината навън. Оставиха го така до сутринта, когато занесоха трупа на площада и го накълцаха на парчета като другите.

— Още не сме заловили жената — каза канцлерът.

Лицето му се беше зачервило, но сега говореше по-уверено. И аз проумях нещо: някой трябваше да бъде обвинен за случилото се тази нощ. Градът щеше да затъне в хаос, който пък поражда насилие.

Канцлерът Новаро явно бе стигнал до свое решение. Изглеждаше, че този търговец Валери е поел риска да хвърли заровете, но загуби. Ако не намереха жената (а аз бяха уверен, че няма да я хванат, освен ако ездата не се окаже непосилна за нея), в двореца вече имаха версия, която да разгласят: заговор в града, а оглавилият го предател е ликвидиран.

Помислих си, че ще избият цялото семейство на Валери, включително децата. Техните къщи, земи извън града и кораби, ако ги имаха, щяха да бъдат унищожени или придобити тихомълком от онзи, който раздаде подкупи на подходящите хора.

Вече ми бяха казвали, че канцлерът е богат и не се гнуси от рушвети. А наследникът на граф Уберто беше деветгодишен. Щеше да се нуждае от наместник, който да напътства и него, и цяла Милазия още много години.

Озърнах се към Морани. Сега той гледаше Новаро. Не каза нищо. Питах се дали този обрат може да спаси живота му. Или не може.

Светът знае какво се случи в Милазия през следващите дни.

Или поне Батиара знае. Ние сме важни — нашите градове-държави имат влияние и богатства, тук в Родиас е и Върховният патриарх, затова си въобразяваме, че местните събития имат значение и другаде.

Не е така. Промените в малък град като Милазия едва ли са били забелязани в Карх или Еспераня, а Сарантиум беше изложен на свои опасности. Освен това делата на силните на деня (или на желаещите да станат такива) не са най-важни и за повечето обикновени хора, на които например предстои да преживеят зимата.

Милазия вече не е в моята история, макар че имах своя роля там и щях да извърша още едно значимо действие, преди да напусна града. Смъртта на Уберто и последствията ѝ станаха всеизвестни и послужиха за поука на други управници.

Канцлерът заяви сутринта, че убийството на графа е заговор на семейство Валери и несъмнено са имали съучастници сред другите търговски родове в града, които ще бъдат разкрити.

„Разкрити непременно“ бяха думите, повтаряни от викачите, които той изпрати на площада пред двореца.

Момичето обаче не бе открито. Сега си давам сметка, че това е била гибелната уязвимост в замислите на канцлера Новаро.

Милазия беше град на набиращи сила търговци, попаднал за известно време под властта на порочен и будещ погнуса господар. Търпяха го, защото беше способен да се погрижи за безопасността на земеделските земи и ловните хижи, които всички те придобиваха извън крепостните стени, както и за корабите им в пристанището (безопасното им плаване в морето не беше негова грижа).

Момичето, което погуби Уберто, се бе изплъзнало на всички стражници пред двореца. Наследникът беше още дете и трябваше да има наместник. За канцлера се знаеше, че е ловък, алчен и хитър, но не и предводител на наемници…

Всичко това накуп вонеше като риба на тезгяха след края на пазарния ден, както гласи поговорката.

Вонеше и на трупове на площада пред двореца в идните дни.

Оказа се, че най-големият син на Опичино Валери, чието име беше Ериджо, е прозорлив и настървен мъж. Имаше приятели сред синовете на други търговци, а всички тези родове имаха свои въоръжени отряди — защото на търговските кораби винаги се качваха наемници заради набезите от Сенджан отвъд тясното море или от пиратски кораби на ашарите, налитащи от югозапад. Тези търговци имаха амбиции и корави бойци, те видяха своя шанс… и се вкопчиха в него.

Случвало се е и в други градове властта да премине от едноличен владетел, както ще да я е завзел, към комуна, както и да се назовава и управлява.

Обикновено без чак толкова много трупове както в Милазия, но и това не беше нечувано. Дук Аримано от Мачера — бащата на Адрия, бе насочил повече оръдия по дворцовите укрепления към своя град, отколкото срещу вероятни нашественици отвън.

Ние сме склонен към насилие народ в изпълнени с насилие времена. И само на малцина от нас не се е налагало да гледат смъртта на мъже и жени.

Неочаквано през онези първи дни в Милазия (поне за мен) беше оцеляването на канцлера Новаро. След като публично стовари вината за убийството върху по-стария Валери и неговите приятели, той видя как по-младият Валери завладя града със своите приятели. И успял някак да ги убеди, че е важно да има опитен човек, който ще се погрижи за приемствеността и сигурността. Напомнил им, че никой от тях не е управлявал град, нито пък познава като него господари на други градове. Щял да им служи всеотдайно и бил необходим.

Предаде им детето на втората сутрин. Даде онова деветгодишно момче на Ериджо Валери и останалите, за да го убият. Не беше публична екзекуция, тревожеха се от размирици. Трупът обаче бе изложен на показ — не биха позволили да плъзнат слухове, че някъде се крие жив наследник.

Позволиха на графинята да остане в своето верско убежище. Тя изобщо не беше опасна за тях. Някои аристократки биха могли да съберат войници и да вдигнат хората на бунт, но не и тя. Тя се бе отнасяла с омраза и страх към покойника, а и почти не виждаше детето си. Повериха я на Джад.

Морани ди Росо беше убит два дена след смъртта на Уберто на площада пред двореца.

И неговата екзекуция не беше официална. Уби го събрана нарочно тълпа. Новаро им го подхвърли като жертвоприношение. Заяви, че Морани бил сред съзаклятниците. И пуснал убийцата при графа… а тя имала нож. Описа окървавените слабини на графа и натърти, че такава диващина била нечувана в любимия им град.

Затова отредиха същата смърт на Морани. Ножове отрязаха половите му органи, след като го съблякоха пред всички, за да извършат тази жестокост в светлината на студеното утро. Той викаше към Джад, че е невинен, но гласът му се губеше в рева на гъмжилото наоколо. После го разкъсаха. Не можеше да има погребение за него.

Гледах от прозорец на двореца. Заставих се да стоя там. И тази гледка ще остане в мен до края. Дори сега не понасям многолюдни сборища. Страхувам се от тях.

А тогава знаех още нещо. Канцлерът Новаро бе предложил на Морани да участва в неговия план. Той можел да предаде детето на водачите на новата комуна. Канцлерът вече уведомил Ериджо Валери, че достойният Морани ди Росо ще направи това.

Не проумях и до днес защо Морани е отказал. Обичаше семейството си и изобщо не му бе омръзнал животът, този дар от Джад. Нито чувстваше (знаех това) каквато и да е преданост към Уберто.

Доколкото успях да се досетя, той се бе посветил на самата идея за вярност в свят, където тя е в оскъдица. Смяташе, че човек трябва да пусне котва някъде, да открие истина, да намери пристан за себе си.

Не би пратил дете на смърт, дори да знаеше, че някой друг ще го направи. Дали и насред най-мрачните времена можем да откажем да станем част от тъмата?

Още не знам. И като се връщам мислено в миналото, дори не съм убеден, че той постъпи правилно.

Аз съм друг, правя си други сметки, струва ми се. Неговите синове и неговата дъщеря бяха убити, а със съпругата му постъпиха ужасно, преди и тя да умре. Как се мери това на везните на една душа?

На търговците, образували комуната в Милазия, им беше все едно че Уберто стана жертва на убийство. Неговата смърт им разчисти пътя. Но беше задължително да има злодеи в историята, която щяха да представят на света. Направиха и Морани ди Росо един от тях, той стана част от историята.

След време отидох в Авена и разказах на Гуарино истината за всичко, което се случи, и за своите деяния. Той се разплака, а с него и аз.

Сълзите може и да са израз на почит към някого, но не заличават факта, че си гледал от прозорец на горния етаж в двореца как го убива тълпа.

Не може и да се отрече, че Милазия остана непокътната (и не толкова страшна нощем) под властта на комуната след Звяра. Търговците под наставничеството на техния канцлер се споразумяха с мъжете, които бяха командвали наемниците на Уберто. Внушителен аванс им осигури уговорката с предводителя на тези хора, последван от къща в града, земи край крепостните стени, а накрая и булка със задоволителна зестра. Търговците нито веднъж не забавиха плащането на наемниците. Достатъчно хитри бяха да не правят тази грешка.

Канцлерът обаче умря в леглото си половин година по-късно.

Аз причиних смъртта му.

Второто ми убийство. Този път беше различно. Подготвих го, вместо да действам импулсивно. И бях оставил оседлан кон отвън, за да избягам — по същата тайна стълба и през същата врата, откъдето изведох Адрия Риполи.

Събудих Новаро, преди да го убия. И изрекох името на Морани до ухото му, докато ножът ми се забиваше в неговата плът. Не се смятам за насилник, но няма спор, че съм творение на своето време, както е с всички ни.

За Милазия разказваха противоречиви и смущаващи истории, но Йелена поне си изясни, че момчето на Уберто е било пожертвано и убито. Показали трупа му, но някои вече говореха (както се очакваше), че можело да е тялото и на съвсем друго дете.

Говореха за много кърваво насилие. И тя си мислеше, че два дена път на кон не е достатъчно безопасно разстояние.

След по-малко от седмица позволи на Адрия Риполи да си тръгне. И ако искаше да бъде честна пред себе си, на решението ѝ повлия и все по-силното объркване от присъствието на тази жена в нейната къща. „Тя е тук, за да я лекуваш“ — напомняше си постоянно. Но внушението помагаше по-малко, отколкото би трябвало. Нощем в леглото се унасяше в полусънища как е накарала момичето от рода Риполи да задоволява нея като извинение. А после, каквато си беше добра, Йелена на свой ред…

Другата жена наистина ѝ се извини още първата сутрин. „Не е нужно, но приемам извинението“ — отговори ѝ Йелена. Имаше нужда, разбира се, а и прие думите… объркана. Не ѝ се вярваше нейната пациентка да долавя колко е объркана. И беше доволна, че е така.

Заради всичко това беше по-добре Адрия Риполи да се върне на север, преди размириците в града да са стигнали до нея, по-добре беше и за тази малка къща и живеещата в нея лечителка.

— Ще обясня на някого от твоите придружители как да сменя превръзката, но вече не е толкова наложително.

— Много пъти гледах как го правиш. Виждам раната на крака си и съм доста сръчна. Ще се справя сама — възрази Адрия. — Но не се съмнявам, че би им харесало да го правят. И да зяпат.

Говореше и нетърпеливо, и развеселено. Готова е да потегли, каза си Йелена.

И ходеше добре. Изглеждаше, че няма да накуцва. Да, щеше да остане белег, но само любовник или прислужница, или бабуваща жена при раждане биха го видели.

— Ще ти дам бинтове и бутилка от сместа, с която почиствам раната.

— Виното не е ли подходящо?

— Не особено. — Йелена също говореше пестеливо. — Вече нямаш нужда от мед. Ако раната се отвори и кърви, намери друг лечител или доктор на север.

— Ще намеря. Много съм ти признателна — благодари Адрия Риполи. — Надявам се, че знаеш това.

— Получих добро заплащане.

— Не стига за случилото се, когато те двамата бяха тук.

— Може и да си права.

— Не стига и за това, че те обидих онази нощ — добави Адрия.

Йелена усети, че се изчервява.

— Казах каквото исках, ти се извини. Всичко е наред.

— Не съвсем. Може би пропилях шанса си да бъдеш до мен в леглото нощем. И си взех поука, ако това има някакво значение.

— Целият ни живот минава в трупане на поуки — отбеляза Йелена и се извърна.

Изтъркани думи, не ѝ беше присъщо да говори така, но пак се смути и се опитваше да прикрие чувството. Може би неуспешно. Тримата мъже бяха отвън, подготвяха конете за пътуване. Още беше ранно, сиво и студено утро, есенното слънце тепърва щеше да се покаже. И двете огнища бяха разпалени. Прахосничество, но щом другите заминеха, щеше да угаси едното.

— Все пак права ли съм? Ако бях попитала с полагащото се уважение, щеше ли да останеш при мен?

Какъв ужасен въпрос! „С полагащото се уважение.“ Йелена долови в гласа на Адрия нещо, за което не намери точната дума. Нищо чудно да беше само удоволствие, че отново се чувства добре, че може да ходи и да язди и… да прави други неща. И Йелена реши, че моментът не е подходящ да поучава отново детето на дука на Мачера какво трябва и какво не бива да се изрича гласно сутрин, когато пред вратата има още хора.

— Спирайте за почивка по-често, отколкото сте свикнали — започна тя. — Необходимо е да раздвижваш крака, да променяш позата. Може да се схване. И помни, че раната трябва да остава чиста, внимавай за кървене.

„Променяй позата“ — повтори безмълвно, загледана във високото стройно тяло на другата жена. Очите на Адрия Риполи бяха ту сиви, ту зелени според светлината. Имаше дългия нос, който се смяташе за отличителна черта на нейния род. И типичната за рода коса. Йелена се прокле безмълвно, но у нея напираше и смях от прищевките и податливостта на ума. И мъже, и жени можеха да събудят желанието ѝ, ала обикновено се справяше много по-добре с овладяването му.

— Ще спазвам заръките ти — каза Адрия и след кратко мълчание добави: — Убедена съм, че Фолко и моята леля биха ти отредили почетно място, ако дойдеш в Акорси.

Йелена завъртя глава. Поне на такива въпроси имаше лесен отговор.

— Ако бях поискала да стана придворна лечителка, щеше вече да се е случило.

— Желанията ни могат да се променят — промълви Адрия Риполи.

Загърна се с мъжкото, обрамчено с кожа наметало, сложи на главата си мъжка шапка. По-добре да не виждат жена да язди с войници само няколко дни след като жена бе убила графа на Милазия.

— Трябва да тръгваме, госпожо — обади се отвън Алдо, братовчедът на Фолко. — Нека се отдалечим оттук, преди да се развидели. Все едно не сме били при лечителката.

— Разбира се — подвикна му в отговор Адрия. — Готова съм.

Тръгна към вратата, спря до Йелена и я целуна по едната буза. Не и по двете, какъвто беше обичаят.

Когато остана сама, Йелена се сети, че Адрия бе убила Уберто от Милазия с устните си. Угаси огнището в лечителската стая. През целия си досегашен живот се смяташе за бунтовница. Бе решила да опита друг път в живота си като жена, не да следва общоприетия. И отишлата си преди малко жена правеше същото.

Замисли се и си каза, че Адрия прави дори повече от нея. Имаше много лечителки, но не се намираха лесно жени, които да постъпват като Адрия Риполи. Тази мисъл зарадва Йелена и облекчи неспокойствието. Добре е, реши тя, че има жени, които с постъпките си правят света по-просторен по различен начин. Могат да си кимнат при среща, когато се разпознаят, и да продължат разширяването на границите на позволеното.

Прецени, че вече се чувства по-добре. Искаше ѝ се обаче да бе имала кого да обича тук.

Разходи се с кучетата, когато слънцето се издигна в небето, намери малко късни есенни билки, с които искаше да разполага. Зърна елен, който всеки ловец би мечтал да повали. Гледаше го как се скрива отново между дърветата. Спа по-дълбоко през нощта.

Малко преди да се запролети тя реши, че е време пак да тръгне на път. Събуди се една сутрин, както вече се бе случвало, и вече знаеше, че е така. Решението е взето, слънчевите лъчи само открояват правотата му.

Даде кучетата на Карлито и се отправи на запад, плати си да се присъедини към група търговци, потеглили към Фирента. И те бяха подранили с превоза на стоките си, за да ги продадат по-изгодно. Тя нямаше намерение да отива там (още не искаше да живее в голям град, поне засега), но беше някаква посока, а и с повече хора беше в по-голяма безопасност.

Не бе намислила къде да отиде, макар сега да си казваше, че в някое градче няма да е толкова самотна. Уединението си имаше добрите страни, но можеше и да дотегне на душата.

И вече я спохождаше идеята да напусне Батиара поне за известно време, ако доживее такъв ден. Да се качи на кораб, отплаващ на изток през тясното море, да научи повече за онова, което светът предлага — в Дубрава, защо не и в Сарантиум. Може би ще отиде чак дотам и ще види града, който толкова отдавна беше световно средище.

Така и не стигна дотам, но пое в тази посока.

Брат Нардо Сарзерола, който живееше и почиташе своя бог в голямо светилище и обител близо до път и река сред полята, беше млад и изобщо не се бе издигнал. Но целият пламтеше от усърдие и вяра. Виждаше себе си като воин на Джад, може и да беше мъничко простодушен.

А в момента стоеше на пътя, и то така, че пречеше на петдесетте конници, които Теобалдо Монтикола ди Ремиджо предвождаше в този пролетен следобед.

От едната страна цъфтяха цветя в червено, бяло и съвсем тъмно синьо. Някой бе казал на Нардо, че очите му имат същия оттенък. Ветрецът поклащаше приятно стъбълцата, а свежите листа по дърветата отвъд реката вече шумоляха. Пчели бръмчаха между цветята дори към края на деня. В далечината на югоизток се виждаха крепостните стени на град върху възвишение (както бяха разположени повечето градове). Светилището беше на север зад реката и не бе построено на хълм.

Монтикола вдигна ръка да спре отряда си, засега изглеждаше, че му е забавно. Но всеки, който го познаваше поне малко, беше наясно колко бързо може да се промени настроението му.

— Добър ти ден, духовнико — поздрави той, яхнал привично едрия си кон.

Брат Нардо с жълто расо и сандали носеше тояга и кошница. Той бе преджапал реката, за да бере билки за лазарета.

Кошницата вече беше оставена на пътя. Щом чу думите, стъпи по-разкрачено и стисна здраво тоягата с дясната си ръка, сякаш беше пророк от първите дни на вярата в Джад по времето на древните. Имаше светла кожа и нямаше брада. Изрече гръмко:

— Ние разпознаваме Вълка от Ремиджо още по знамето!

В този случай „ние“ беше преувеличение. Други хора имаше само в нива южно от пътя, разхвърляха оборска тор там. То се знае, бяха спрели да работят, за да зяпат как минават конниците. Конниците също спряха. Имаше един мъж на пътя пред тях.

— Тоя е мъртвец — подхвърли селянин на другия до него.

— Духовникът ли? Как може, да се свети името на Джад!

Вторият побърза да направи знака на слънчевия кръг с калните си ръце.

— А бе говньо с акъл на плужек, оня там е Монтикола ди Ремиджо. Виж му знамената бе!

— Не познавам знамена.

— Аз пък ги познавам. Тоя с расото ще пукне, ако не се отмести.

— Значи ще се отмести — безметежно отвърна вторият.

Предстояха му много години, които щеше да преживее почти винаги в същата безметежност.

Нардо Сарзерола пък бе чел „Жития на благословените мъченици“. Техният Старши брат се придържаше към възгледа, че по-младите духовници трябва да се стремят към възвисяване чрез четене, ако са свършили възложената им работа и не е настъпил час за молитва. Работа имаше винаги, а и молитви се четяха често. На светилището не липсваха дарения, получаваха ги дори от Бишо и Фирента на запад, затова трябваше да споменават много имена на покойници във всяка молитва, имаше много свещи за палене, много застъпничества пред бога. Открай време беше така. Дарения заради душата на човек, който вече не е сред живите. Молитвите се проточваха, но кой благочестив духовник би се оплакал от това? А през зимата имаха дърва за огрев и предостатъчно храна…

Но прочетеното във времето, което Нардо успя да отдели, му втълпи идеята, че щом човек е посветил живота си на Джад, това понякога може да означава и край на същия живот. „Житията“ изтъкваха недвусмислено, че смъртта на праведник може да стане могъщо оръжие в служба на бога.

Теобалдо Монтикола на коня си пред Нардо беше печално известен с пренебрежението си към благочестието и все воюваше. Нардо се ужасяваше искрено от историите за насилието, което той извършваше още от ранната си младост.

Духовникът се бе помолил набързо, щом прахолякът се разнесе колкото да види знамената… с извезан на тях вълк. Този зъл мъж обявяваше кой е, прогласяваше несправедливо придобитата си власт в божия свят.

За Нардо не беше присъщо да обмисля внимателно.

Излезе на пътя пред доближаващия го отряд с решението, че ще ги принуди да сложат край на живота му, защото нямаше да се отмести. Кой би могъл да каже какви злодеяния е намислил да извърши Вълка там, накъдето бе тръгнал? Кои невинни щяха да пострадат?

Чу учтив поздрав, но за силите на мрака се знаеше, че си служат с престорена любезност, за да отклоняват хората от пътя на Джад. Но той — Нардо Сарзерола, вървеше по този път и нямаше да го подмамят лесно да кривне встрани. Не само в прастари времена мъже и жени са почитали бога и пред прага на смъртта, а не беше задължително човек да е велик, за да прояви добродетелите си. И може би тъкмо доблестта в служба на Джад придава величие?

Треперенето на гласа му беше крайно неприятно за него, когато каза:

— Знам кой си.

— На това разчитам — отвърна едрият мъж върху едрия кон. Все още говореше нехайно. — Иначе няма полза от знамената или славата, не мислиш ли?

— Лоша слава! — сопна се Нардо.

Все така недоволен беше от гласа си — висок и писклив, а при всяко вълнение пресекваше както в момента.

— Виж ти — подхвърли Теобалдо Монтикола. — Лоша слава завинаги ли? Решено ли е вече? Колко ме натъжава това.

Някой зад него прихна. Нардо продължи непреклонно:

— Призовавам те да ме последваш към нашата обител, да коленичиш пред слънчевия кръг в светилището и да се покаеш за множеството си грехове. Никога не е твърде късно!

— Всъщност се убедих от опит, че често е твърде късно за някои неща. — Гласът на Теобалдо Монтикола май вече не звучеше толкова весело. — А в твоя случай скоро ще стане твърде късно да продължиш живота си и да се прибереш с малката си кошница.

Нардо откри, че краката му се подгъват под расото, обаче каза:

— Примирил съм се, че ще умра тук.

— Тук? Да умреш тук? За да ми попречиш да гледам надбягването в Бишо? И ти си мислиш, че Джад ще те почете за тази досадна тъпота?

Казано по такъв начин…

Но той не би позволил да се казва по такъв начин!

— Богът почита онези, които почитат него!

Хареса му как прозвучаха тези думи.

— Ох, Джад да спаси душата ми от заченати в грях духовници, зарязани след раждане пред портата на някоя обител нощем — изтърси конникът пред него.

Нардо не можеше да си представи как е научил обстоятелствата около раждането му. Може би само се…

Борифорта, една от благословените жертви, била убита с дванайсет стрели. Нардо виждаше, че някои ездачи зад Монтикола ди Ремиджо имат къси лъкове. И наистина бе дошло времето за прочутото пролетно конно надбягване в Бишо. Изглеждаше, че отрядът наистина се е запътил натам. Петдесет мъже не бяха войска, а само подобаваща охрана за владетеля на Ремиджо. И все пак този човек имаше опетнена душа, която служеше на тъмата през всички дни от живота му!

— Въпреки това за тебе е най-добре да дойдеш с мен в светилището. Нашият преподобен Старши син ще ни наставлява в молитвите, а ти можеш да се покаеш за злодеянията си.

— И да допринеса към даренията ви? — отново развеселено подхвърли Монтикола.

Нямаше да е никак зле, ако така завърши всичко, каза си Нардо. Особено за него, ако той стане причината да получат значителна сума.

— Това подобава да бъде обсъдено между тебе и нашия Старши — изрече той превзето. — Аз съм обикновен духовник там.

— Ако е така, да се светят името на Джад, кръвта и колесницата му, що за шибана нагла самонадеяност ти внушава, че можеш да се изпречиш на пътя ми? Джад отритва самонадеяните, забрави ли?

— Божието име е осквернено в твоята уста! — натърти Нардо.

И още докато произнасяше думите, знаеше колко лесно е да го погубят.

Лицето на Монтикола почервеня.

— До гуша ми дойде. Вече не е забавно. Моят син пътува към Сарантиум, а може вече и да брани стените му с мъжете и оръжията, които му осигурих. Колко от братята във вашето светилище откликнаха на призивите, духовнико?

Смущаващо твърдение и въпрос, не можеше да има спор по това.

Нардо изведнъж усети, че губи опора.

— Душата му е само негова. Ти не си той.

— Стига толкова. Искаш смърт — ще те сполети. Помоли се. Давам ти малко време.

Някой се промъкваше напред на тъмнокафяв кон. Млад също като Нардо и не носеше ливреята на Ремиджо.

— Владетелю, позволявате ли да кажа нещо? — намеси се той.

— Само че по-бързо — подкани Теобалдо Монтикола. — Свърши ми търпението. Случва ми се с глупаци.

— Тогава го оставете да се прояви като глупак, владетелю. Не го превръщайте в мъченик, защото той като че ли иска това.

— Продължавай.

— В тази дума е разковничето. Ще продължим. Той не може да ни спре, владетелю. Един-единствен човек на пътя, който е добре направен и широк в тази част. Ще минем от двете му страни, владетелю. Той наистина се държи глупаво, нека изтъкнем това, ако ще и само пред онези хора на полето.

Теобалдо Монтикола помълча, отметна глава назад и се разсмя.

— О, светлина на Джад! Защо никой от хората ми не каза това?

Младежът вдигна рамене.

— Може би всички войници виждат опасност в непревзетия замък или град, останал зад тях. Но този човек с кошницата не е замък, владетелю.

На пътя се завъртя вихрушка. Шумоленето на листата в гората се засили.

Вълка от Ремиджо каза:

— Джуданио Чера, доволен съм, че поисках да се присъединиш към нас. Ти ще водиш дясната колона, макар да не си войник. Лявата — последвайте ме! Минаваме от двете страни на нашия малък духовник. Не му правете нищо лошо, само го подминете!

Тъкмо това направиха. На Нардо Сарзерола му хрумна да цапардоса с тоягата от долу нагоре Монтикола, когато той подкара коня си, но не подобаваше да се държи така, а и възможността беше съвсем мимолетна. Просто си стърчеше там, прахолякът и подхвърлените от копитата песъчинки караха очите му да смъдят и скриваха света наоколо, включително яркото слънце на бога, а петдесет конници го подминаваха.

И се чувстваше… ами да, чувстваше се глупаво.

След като се отдалечиха и прахта се слегна, той се прокашля, разтърка очи и се огледа. Цветята и листата си бяха все същите. Селяните в полето се бяха заели отново с работата си. Доближаваха го каруците от Ремиджо, охранявани и натоварени с припаси и придружителки — блудници и любовници, нямаше съмнение в това. Можеше да се изпречи и пред тях, но щеше да бъде съвсем смехотворно.

Той беше жив! Мисълта го споходи с внезапна мощ. Очевидно — да, очевидно Джад му бе отредил още задължения в този свят. Така си беше. Ето го посланието, което да приеме в сърцето си!

И не след дълго заради някои думи, отправени към него на онзи път, в които той откри потаен смисъл, Нардо Сарзерола беше благословен от Старшия и потегли сам на изток.

Качи се на кораб в Милазия (от духовници не искаха пари за плаването), прекоси тясното море и се присъедини към група, която щеше да пътува по суша към Мегариум.

Добра се до Сарантиум наесен. И беше напълно смаян от златото и великолепието там, които дори не би могъл да си въобрази. Направо онемя от страхопочитание към величието на града, от векове прославян като скъпоценността на света. Случвало се бе с много мъже и жени. Сарантиум си беше такъв дори под заплаха.

Имаше твърде значителни разлики между литургиите за Джад на запад и на изток. Имаше и двама патриарси — единият в Родиас (Джад да го закриля!) и другият тук, в Сарантиум. Но нали всички бяха чеда на слънчевия бог, а неверниците ашари се опитваха да завладеят Града на градовете. Набожните мъже не можеха да се примирят с това и Нардо принадлежеше към тях.

Предстоеше му да умре с копие в ръка, много остарял за кратко време… и рамо до рамо с най-големия син на Теобалдо Монтикола, когото потърси още с пристигането си. Сприятелиха се, колкото и да беше странно. Животът им свърши в един и същ ден на най-вътрешната от трите крепостни стени, когато Сарантиум беше превзет.

Младият Монтикола носеше герба си на дрехите, имаше щит с изобразен вълк. За завоевателите той беше трофей. Разнасяха отсечената му глава на копие, което накрая забучиха до други над някога непристъпната порта, обърната към сушата. Нардо беше само поредният духовник в жълто расо. Трупът му остана там, където падна, глозгаха го гладни животни, после беше изгорен на една от многото погребални клади. Падането на града разтърси света до основи.

5.

Нямах никакво намерение да се присъединя към отряда на Теобалдо Монтикола ди Ремиджо. Нито ми беше симпатичен, нито неприятен. Знаех и името му, и с какво се е прославил, разбира се. Наследил властта в Ремиджо, след като баща му го завладял, и станал прочут командир на наемна войска. Грижеше се Ремиджо да не бъде застрашен и хамбарите там да са пълни с много внушителните суми, които му плащаха градове като Сереса и Мачера или текущият Върховен патриарх, служеше ту на едни, ту на други, понякога сменяше работодателя си насред военна кампания, както правеха всички предводители на наемници. Размирна и опасна система, но такава си беше Батиара по онова време. Такава е и сега.

Хората се бяха убедили отдавна, че е по-евтино градовете да си наемат отряди напролет за няколко месеца, отколкото да въоръжават и издържат собствени милиции през цялата година. Пък и някоя градска милиция би могла лесно да се обърне срещу видните хора в града. Твърде лесно.

Не че и в системата на наемните отряди липсваха слабости. Командирът им можеше да стане толкова силен, че да наложи волята си в по-малък град. Или да се ожени за дъщеря от господстващо семейство и така да наследи властта.

Както вече казах, живеем в смутни времена. Драматични, интересни, величави посвоему. Но няма стабилност. Никому не би хрумнало да твърди обратното.

В онези години често обявяваха Монтикола ди Ремиджо за най-изтъкнатия предводител на наемници. Нищо чудно да бяха прави. Нямаше мнозина съперници за титлата. Може би само един.

Казваха за него, че е сприхав и надменен. Носеха се истории за неговата свирепост, но такива истории се разказваха за всички командири, включително за Фолко д’Акорси, неговия враг. Монтикола също като съперника си бе встъпил в брак с жена от по-добро потекло. Тя му родила син и дъщеря, преди да умре. Имал и няколко любовници, една от които му родила още двама синове по-наскоро и я описваха като най-прекрасната жена на нашето време. Да не забравяме обаче, че хората казват това за немалко жени, имащи досег с власт.

Но… аз нямах нищо общо с Монтикола, дори не се сещах за него, докато пътувах на запад през онзи ден. Ако не бях срещнал отряда му на пътя, ако не бях решил по-рано, че преди да отида при учителя си в Авена и след това да се прибера при семейството си в Сереса, ще гледам прочутото надбягване в Бишо, животът ми би продължил в съвсем друга посока.

Такива размишления могат да подкопаят нашата увереност, че сами определяме пътя си. Някои философи ни учат, че има колело на съдбата. И то ни запраща случайно ту нагоре, ту надолу.

Духовниците твърдят, че не е случайно, а Джад има свой замисъл, който не сме способни да разберем. Гуарино си оставаше набожен човек и ни насочваше към тези мисли, колкото и да харесваше древните учения. Понякога, над вечерната чаша вино, той признаваше, че има и друг поглед към всичко това.

У кого сред нас, все едно мъж или жена, няма противоречия?

Щом избягах от Милазия, първо се отбих в стопанството, откъдето бяха отвели Адрия в нощта, когато тя уби Уберто през онази есен. Намерих го достатъчно лесно, но може и да беше глупава постъпка. Струваше ми една медна монета за селянин в полето, който ме упъти натам.

Живеещите там се бяха нанесли, след като двойката арендатори, представяли момичето за своя роднина, избягали посред нощ. Оказа се, че земята принадлежи на семейство Валери. Това може и да беше смешно, а може и да не беше.

Синовете на Опичино Валери, оглавени от най-големия Ериджо, бяха ядрото на възникналата комуна и съвет. Случи се бързо.

Не се застоях в стопанството. Имах причини да продължа бързо, след като бях извършил второто убийство в живота си. Някой би могъл да си помисли, че съм опасен човек.

Нямаше причина да се отбивам в стопанството. Не бих могъл да науча нищо там. Знаех къде би отишла Адрия, ако е оцеляла. Покани ме да тръгна с тях, да служа на Фолко, въпреки че дори не знаеше името ми.

Помня колко огорчен бях, че останах безименен за нея. Тогава бях млад.

Нямаше да отида в Акорси. Време беше да се прибера у дома. Още умувах за книжарски дюкян в Сереса, дали да стана съдружник на моя братовчед Алвизо, ако той се съгласи.

Трябваше да отида и в Авена, за да разкажа на Гуарино какво сполетя неговия приятел. Нямаше да е лесно.

А пролетта бе настъпила отново. Пак имаше цветя, птичи песни, по-ярко утро. И на хората им олекваше, дори на мен. Оцелях през зимата в опасен дворец, макар че тъкмо аз убих Опичино Валери. Оцелях, по единствената причина че никой не подозираше мен. Аз бях твърде незначителен, невидим, измъкнах се навреме от онази стая.

Но имаше още нещо — пролича почти веднага, че Ериджо не е особено натъжен от смъртта на баща си. И това се случва в някои семейства. Остаряващият баща пречи на амбициозния си син.

И затова не обръщаха чак такова внимание на въпроса кой уби Опичино Валери. Той бе завел въоръжени мъже в двореца, с което посрамваше децата си и дори застрашаваше живота им. Изнесоха трупа от двореца тихомълком за бързо погребение и може би бърза забрава.

Бихте могли да кажете, че ми е провървяло. И ще бъде вярно.

Реших да се отправя към Бишо, преди да се върна вкъщи, просто защото започна нов сезон, имаше цветя по склоновете и наближаваше времето за знаменитото състезание. И защото обичах конете, може би по-силно от всичко останало в света.

Купих си добър кон с откраднати пари. След смъртта на Уберто дворецът беше разграбен и от граждани, и от нас — обитателите му. С това също не се гордея. Молих се за опрощение през цялата зима, снишавах се насред смутовете, а после убих канцлера в леглото му: едната длан, затиснала устата му, ножът в гърлото му, името на Морани, изречено до ухото му, преди да умре.

Махнах се същата нощ под двете луни в небето, звездите избледнели в мъждукащо сияние. С чувство за свобода, за бъдеще пред мен, също като пътя, по който тръгнах в смесената бяло-синя светлина с чаткане на копита.

Джиневра се клатушкаше при всяко друсане на каретата по пролетните пътища. И скуката я налягаше. Не би ѝ хрумнало да съжали, че тръгна с Теобалдо към Бишо, за да гледа надбягването там. И все пак…

По-добре би се чувствала на кон, но знаеше, че в каретата е опазена от слънчевите лъчи и очите на простолюдието, а това беше проява на уважение. Така показваше на света, че заслужава положението си, и според отдавнашните ѝ мечти такава показност беше по-важна от удобството в края на краищата.

Опитваше се и да не придава излишно значение на тези неща. Теобалдо се отличаваше с непостоянство и всичко можеше да се промени. Но засега беше тук, с него по пътя на запад.

Вече десет години беше предпочитаната и (както тя вярваше) искрено обичаната любовница на Теобалдо Монтикола, още откакто навърши петнайсет години. Имаха деца — двама синове, а съпругата му бе починала отдавна.

Тя водеше своя завоевателна кампания: да се оженят, а децата да бъдат узаконени. Грижливо обмислена както подготовката на всеки способен командир за битка или обсада. За да остави нещо след себе си. Иначе — нищо. Не само мъжете бяха загрижени какво наследство ще оставят. И начинанието ѝ стана още по-важно, откакто неговият най-голям син потегли на изток.

„На изток“ означаваше в Сарантиум, а според някои — гибел. Очакваха Градът на градовете да бъде превзет.

И за нея, както несъмнено и за всеки друг беше трудно да си представи, че такава потресаваща беда е възможна. Богът не би я допуснал, дори ако неговите смъртни чеда правеха твърде малко, за да я предотвратят. Нищо обаче не ѝ пречеше да пресметне какво би могла да означава за нея, както и за децата ѝ, смъртта на Трусио Монтикола, тъй като баща му нямаше друг жив син от брака си. Като набожна жена никога не би пожелала зло на Трусио, но…

Ето че Джиневра дела Вале се возеше в карета, макар да не беше съпруга, много доволна от пътуването към Бишо, празненствата и състезанието. Можеше да изтърпи скуката.

Тя бе взела най-хубавите си накити, имаше по две скъпи премени за всеки ден, който щяха да прекарат там. Съзнаваше (и още как), че е красива и това има значение за Теобалдо. Матео Меркати щеше да нарисува неин портрет, когато се върнеше в Ремиджо да довърши портрета на владетеля. И това имаше значение. Още един признак. Той беше непредвидим (каквито са някои творци), затова пък прочут. Поредният висок, привлекателен, суетен мъж, само че не проявяваше влечение към жените, които рисуваше. По-скоро би пожелал Теобалдо. Тази мисъл я развесели.

Но репутацията, положението в обществото, богатството, показването му — всичко това открояваше хората. Положението трябваше да се изтъква, да се навира в очите на околните: чрез огърлица със скъпоценни камъни, портрет от знаменит художник, неимоверно пищна сватба на дъщеря, разширяване на дворец или построяване на светилище. Хората трябваше да знаят какъв си… или за какъв се представяш.

А това би могло да затрудни господаря на Ремиджо, може би най-прославения предводител на войска на своето време, ако пожелаеше да се ожени за своята дългогодишна любовница, щом съществуваше и шанс да си намери невяста от виден род.

Тя имаше по-добро потекло от Тео, което той знаеше добре, но родът Дела Вале не беше могъщ, не биха прибавили нищо към неговата сила, а тъкмо в силата беше същината на играта, с която всички те се бяха захванали.

Тя си знаеше какви карти са ѝ раздадени: той наистина я обичаше, имаше двама синове от него, разбираше го необикновено добре и това като че го успокояваше, вместо да го притесни. Често си мислеше, че някои мъже приличат на вечно наежени състезателни жребци, и то не само когато ги яздиш в леглото за удоволствие.

Теобалдо ѝ описа надбягването, което отиваха да гледат, открои разликите от повечето други надпревари, само че говореше, след като се бяха любили, а главата ѝ често се размътваше в такива мигове. Това не ѝ харесваше много, но просто не можеше да се отрече, че той винаги я задоволяваше напълно като любовник, а тя разбираше и колко приятно е за самочувствието му, значи все пак всичко беше наред.

Чу гласове отвън. Мъже говореха ведро отначало, после доста по-напрегнато. Закритата карета за нея и прислужницата ѝ се сгорещяваше лошо през лятото, но я предпазваше от вятъра и слънцето в този сезон, а тя трябваше да внимава със светлата си кожа. Нямаше как да види нищо, ако не се наведе напред и не отметне страничното покривало. Точно това направи.

Обичаше забавленията.

Колучо, старшият от петимата в охраната ѝ (недоволен от задачата да язди отзад с каретата и каруците), разговаряше с ездач, който явно ги бе настигнал и искаше да ги задмине. Колучо беше способен войник, отдавна служеше на Теобалдо. Освен това — според нея — беше още един докачлив и суетен мъж, който понякога успяваше да поощри най-лошото в душата на Теобалдо.

— Вече казах, че харесвам твоя кон — тъкмо изричаше той.

— И аз ви благодарих — отговори другият.

Тя се наведе още по-напред, за да го вижда. Оказа се много млад, висок и слабоват, лицето му не се вписваше в каноните за красота, но пък яздеше великолепно своя тъмнокафяв кон, а гласът му звучеше приятно.

— Не ми се вярва да си разбрал — натърти Колучо. — Когато казвам, че го харесвам, това означава да ми предложиш коня си за продажба и да уговорим цената. Ще бъде справедлива.

— Не се съмнявам — каза другият конник. Произношението му ѝ подсказваше, че е от Сереса, но имаше и друго влияние върху говора му. — Така подобава на офицер от армията на владетеля на Ремиджо. Иначе бихте го посрамили.

— Май не ми допада твоят тон — сопна се Колучо.

Джиневра бе чувала и друг път тона на Колучо. Не предвещаваше мирна беседа.

— Моля да бъда извинен, щом е така — отвърна другият. Запазваше самообладание, но Джиневра очакваше вече да е уплашен. Стига да не е глупак. — Не исках да ви обидя. Но се нуждая от своя кон, иначе няма да стигна до мястото, накъдето съм тръгнал.

— С удоволствие ще ти предложа някой от нашите като част от заплащането — каза Колучо.

— Благодаря още веднъж. Харесвам своя кон. Може ли да мина?

— За съжаление не — отказа Колучо.

Опитът ѝ подсказваше, че спор пред свидетели винаги подронва умението на мъжете да го решат хладнокръвно. Защото се намесва самолюбието.

— Значи бихте откраднали чужд кон?

А това вече е грешка, мислено отбеляза тя, ако ще да е самата истина.

— Какво каза?

— Според мен ме чухте добре. Попитахте дали може да купите моя кон. Отказах и благодарих. Какво друго сте намислили, ако не кражба?

— Ами мога и да те убия, тогава конят ще остане без собственик.

Твърде бързо стигнаха твърде далеч, рече си Джиневра. Можеше да се намеси, но се забавляваше искрено. Щеше да съжалява мъничко, ако привлекателният младеж бъде убит в това утро, но нали не го познаваха?

— И това ли сте готов да направите? Да посрамите своя господар и дамата в тази карета? Ще я принудите да гледа убийство?

Значи я беше зърнал, докато тя надничаше.

Наблюдателно момче. Боравеше изкусно с думите — предположи, че по някое време е бил в благороден дом. И яздеше като придворен, не като войник. Огледа го по-внимателно — не носеше меч. Глупав пропуск.

— Няма да бъде убийство, ако те предизвикам на двубой.

— Аха, ще ме предизвикате. По каква причина?

— Ти ме… оскърби.

— Като не ви позволих да купите коня ми ли?

— Ами… да. Именно!

Мълчание. На Джиневра вече не ѝ се вярваше, че младежът е уплашен. Допускаше, че мисли усилено.

— Така да бъде — съгласи се той накрая. — Нямам меч, не съм войник, значи все пак ще бъде убийство. Спорът е за кон и предлагам надбягване. Вие изберете дали да яздите своя кон или който и да е от този отряд, дори някой от онези отпред, където е вашият господар. Аз ще яздя своя. Победителят взема коня на губещия. Сега аз ви предизвиквам, капитане.

Джиневра забрави за скуката. Отмести покривалото докрай, за да я виждат.

— Колучо, това е честно предизвикателство, а никак не е достойно да убиеш човек, който не носи оръжие.

— Щях да му дам…

— Състезавай се с него — прекъсна го тя и знаеше, че думите ѝ ще бъдат приети като заповед. — Направи го за мен. Но първо изпрати някого да повика Теобалдо. И той ще иска да гледа.

Непременно би поискал. А неговото присъствие щеше да промени случката, да ѝ придаде ново значение. Колучо вече рискуваше да се опозори. Тя нямаше нищо против. Харесваше смелите младежи. И вече се надяваше този пред нея да не умре.

— Графиньо — кимна ѝ почтително младият конник.

Не беше графиня, разбира се, но той искаше да я почете, поклони се на седлото. И тя реши, че не е чак толкова лишен от хубост. Голям нос и големи уши, но…

— Как се казваш?

— За мен е чест, че желаете да научите името ми. Аз съм Джуданио Чера и яздя към Бишо, за да гледам пролетното надбягване, преди да се прибера у дома в Сереса. За мен е чест и да изразя радостта си от неочакваната среща с такова изящество и красота.

Поклони се отново. Да, тя бе познала. По някое време е бил придворен.

— Внимавай с нахалството! — озъби му се Колучо.

— Не е нахалник. Нищо лошо не е казал — промълви Джиневра. — Капитане, покани Теобалдо да дойде и си избери кон.

Тя пак се взря в младежа. Нито следа от самодоволство или злорадство, само бдителност. Сега му се налагаше да победи опитен боец в конна надпревара.

— Къде предлагаш да се надбягвате? — попита тя.

Той се огледа, без да бърза. След малко посочи:

— По ливадата до онзи бор на хълма, заобикаляме го и се връщаме. Разбира се — кимна учтиво на Колучо, — капитанът също би могъл да предложи свой маршрут.

Капитанът го гледаше кръвнишки. Джиневра разбираше, че това се дължи до голяма степен на нея, защото направи сблъсъка още по-публичен и въвлече Теобалдо, но все нещо трябваше да измисли, за да се разведри по пътя, нали?

Лесно е да се твърди, че сбърках, но какво можех да сторя? На път срещаш постоянно какви ли не хора — групи търговци, духовници, вестоносци. Така беше и с мен от няколко дни. Не виждах смисъл да забавя ход, за да остана зад тази карета, трите каруци и придружителите им, докато — кога ли щеше да се случи? — не кривнат към някоя странноприемница за нощувка. Защо би ми щукнало да постъпя така?

Някой сигурно би могъл да изтъкне, че е трябвало да го направя, щом видях знамето с вълка. Аз бях подминал и отклонения от пътя, оставени от каруци, щеше да има още от тях и пред мен. Не знаех докъде ще стигна по тях, но все някак щях да се върна на главния път. Нищо не ми пречеше и да прекося през полето отляво, за да изпреваря тези хора.

Но макар да знаех, че това е отряд на Монтикола, и да усетих леката тръпка на уплахата, нямаше война през онази пролет, не се сещах за причина да си навлека неприятности. Досещах се, че и те са тръгнали към Бишо. И направих избора си: ще настигна каретата, ще се извиня учтиво, че ги изпреварвам, и ще повторя същото с по-многолюдния отряд отпред.

И Гуарино, и други ученици в школата ми бяха казвали, че съм излишно своенравен и това ме застрашава. Не ми се струваше, че е така. Не бих казал, че беше гневливост, а по-скоро прекалена чувствителност към собственото ми достойнство — нямах желание да отстъпвам твърде много или твърде лесно. Готов съм да призная, че това не приляга на човек с моето положение в обществото. Колкото и виден занаятчия да беше моят баща, оставаше си занаятчия. Кроеше и шиеше облеклото на богаташите, мереше парчетата плат на коленете си или приведен над работната си маса. И можеше само да се надява, че ще му платят, защото нямаше какво да стори, ако откажеха.

За случките през онова утро мога да добавя, че обичах коня, който си избрах в Милазия. Първият собствен кон в моя живот, купен с мои пари… ако не задълбавам във въпроса как се сдобих с тези пари. Нарекох го Гил и не бях склонен да го отстъпя на някакъв войник срещу малко монети и някой товарен кон от техния обоз.

Не ми допадна онзи капитан, името му беше Колучо, както чух накрая, но това не биваше да ми влияе, защото той можеше да ме убие лесно, без да се бои от обвинения и последствия. Такъв си беше светът тогава. (Такъв е и сега.) Яздех кон, който войник поиска да притежава, и можех да умра, ако не му позволя да ми го отнеме. Гледаха ни само селяни от нивите, а по-вероятно беше божието слънце да пропадне и да загине в тъмата, отколкото те да кажат и една дума срещу войник.

Такива бяха обстоятелствата, преди изумително красивата жена в каретата да отмести покривалото и да надникне навън. В онзи момент нямах представа коя е тя, но дори малко ум би ми стигнал да разпозная в нея любовница на Теобалдо Монтикола и си казах, че всеки мъж на този свят би могъл да му завиди.

Разбира си, ясно ми беше, че Монтикола е с по-голямата група отпред. И изведнъж трябваше да се уповавам на надеждата, че този негов капитан не му е много симпатичен.

Видях как някой препусна напред да му съобщи какво става. По заповед на жената в каретата, а не на Колучо. Той си седеше на коня и ме гледаше начумерено. Поглед, който вероятно би прекратил живота ми тутакси, ако той беше владеещ магии езичник или беше способен да призове могъществото на Джад в своя полза като пророците в прастари времена.

За мой късмет и едното, и другото не му беше по силите.

Взирах се в неговия кон и се опитвах да преценя как ще се прояви в състезание. Аз му бях предложил да използва който и да е кон от техните, но не ми се вярваше войник да предпочете друго ездитно животно пред своето. Сивият кон имаше внушителен гръден кош и допуснах, че е от издръжливите. Това би трябвало да ме улесни в набирането на преднина, но аз бездруго вече бях намислил как да измина предложения от мен маршрут. В школата се състезавахме често, а ездата беше истинско удоволствие за мен. Дори можеше да се каже, че бях почти уверен в победата.

Грешка. Пренебрегвах обстоятелството, че ще се надпреварвам с капитан на наемници пред погледите на отряда и неговия предводител. Жената може и да не одобряваше насилието, но не би се обадила, ако тук е владетелят на Ремиджо и неин повелител.

Теобалдо одобри това състезание, както тя очакваше. Долавяше, че той също скучае, а имаха още път до Бишо. Той би могъл и да убие някого, за да се разведри, но това сутрешно забавление също беше подходящо.

— Колучо, бих ти предложил да яздиш Марето, но ако загубиш и това момче го вземе, оставам и без кон, и без капитан — ще те убия, че ме лишаваш от коня, който ми е радост в живота.

Колучо се засмя, но пролича, че е насила.

Младежът, за когото тя допусна, че е от Сереса, се подсмихна със стиснати устни. Той вече бе направил подобаващо нисък поклон пред Теобалдо. Макар и съвсем млад, не се държеше като момче. Такова беше влиянието на Теобалдо върху мъжете — караше ги да се чувстват нисшестоящи, освен онези, които насърчаваше да се издигнат.

— Не бях ли аз твоята радост в живота — подхвърли тя нацупено на онзи, за когото беше необходимо да се омъжи.

Той се разсмя и Джиневра видя колко внезапно се подобри настроението му.

— Добре, ще заобиколите дървото — каза той. — И ще се върнете вляво от мен. Всички да им направят място. Победителят ще спечели кон, а аз ще убия победения.

Теобалдо помълча, загледан в двамата мъже, и пак се разкикоти неудържимо на собствената си шегичка, отметнал назад хубавата си глава така, че малко оставаше широкополата му шапка да падне.

Джиневра си рече, че за другите не е толкова смешно, защото си мислеха, че би могъл и да го направи. Всъщност не беше склонен към такива постъпки, но не биваше светът да научи това. Той ѝ бе казвал колко полезен може да бъде страхът. Разбира се, страхът вдъхваше и лека неувереност какво би могло да се случи дори у неговите подчинени.

Теобалдо се обърна към нея.

— Госпожо, ще дадете ли началото на надпреварата?

Винаги ѝ говореше с подчертана любезност пред други хора. Насаме думите помежду им бяха забавно различни понякога, но пък те все още се възбуждаха взаимно, разбира се.

Тя се опря на протегнатата му ръка, за да слезе от каретата, и нагласи периферията на своята шапка заради слънцето и ветреца. Двамата конници застанаха отстрани на пътя, обърнати към ливадата, и се озърнаха към нея.

Струваше ѝ се, че конете им са с горе-долу равни сили, но не ѝ се вярваше, че непознатият младеж дори подозира в какво се е въвлякъл. Опитът я убеди, че войниците са много особен тип хора. Обсади и грабежи, походи под студен дъжд без храна, опожарени стопанства, убиване на хората, бягащи от тези пламъци. Убийства, много убийства. Всичко това променя човека с времето. Животът губи значение, когато си видял или причинил толкова много смърт, оставил си зад себе си толкова страдания. И винаги можеш да отидеш в светилище, да помолиш Джад за прошка, каквото и да си сторил. И пак да се захванеш със същото.

Вдигна ръка и пусна ръкавицата, която държеше.

Войникът на име Колучо препусна пред мен. Предположих, че ще опита, и му позволих. Неговият командир ни гледаше, съратниците му също. За някои в състезанието гордостта е не по-малко важна от уменията. Не и за мен. Важна е само победата, но нали не съм нито благородник, нито войник.

Не бях против той да има преднина. Тревата в ливадата беше пораснала достатъчно високо, за да налага по-големи усилия на водещия кон. Нека проправя пътека и за двама ни. Трябваше да изкачим полегат склон към дървото, а и разстоянието не беше съвсем малко. Победата нямаше да бъде постигната в галоп.

И той проумя това доста скоро, забави крачките на своя кон, а аз направих същото и останах зад него. Ако бях преценил правилно издръжливостта на неговия едър жребец, по-бавното препускане беше от полза за мен. Дотогава не бях яздил Тил в надпревара и може би направих страшна грешка, но аз разчитах на знанията си за конете и не ми се вярваше да съм сбъркал.

От друга страна, не бях готов от канията на колана му да изскочи кинжал, щом се отдалечим от зяпачите на пътя.

А би трябвало да съм подготвен за това. Този беше ветеран, капитан в прочут отряд и нямаше никакво намерение да загуби състезание и кон от някакво момче, и то пред погледа на Монтикола. Какво да кажа? Още бях млад — вече не момче, но и недостатъчно зрял въпреки двамата убити мъже в близкото минало.

И аз имах нож, но не си служех умело с него, особено в сравнение с ездача пред мен. Колучо се погрижи да виждам острието. „Само опитай да ме задминеш и ще се натъкнеш на ей това.“

— Страхливец! — извиках му. — Ти си страхливец!

— Да не мислиш, че си играем? — отвърна ми той с вик през рамо.

Май беше прав. Изобщо не приличаше на нашите състезания извън Авена. Онзи свят остана далеч зад мен.

Обръщаше се начесто да види къде съм. Яздех точно зад него. Изкачвахме се към самотния бор на хълма, доближавахме го. Тил препускаше с лекота под мен. Не се бях заблудил за качествата му. Трудна беше само задачата да подмина съперника достатъчно бързо, че да не ме разпори или наръга. Хрумна ми, че тук мога да умра със същата лекота както на всяко друго място. Монтикола би накарал своя капитан да се моли за прошка в най-близкото светилище и може би да остави дарение там. А на трапезата щяха да обсъдят тази надпревара и да одобрят новия кон на Колучо.

Вече признах какво казваха за мен по онова време — гневях се твърде припряно. Ала почти винаги успявах да овладея и насоча гнева си, имах и тази черта. Половин година обмислях, преди да прережа гърлото на мъж от Милазия в студена мъст за свой приятел.

Помня, че оставах хладнокръвен в мислите си, докато препускахме нагоре по огрения от слънцето склон. Имаше обаче и гняв, откакто зърнах ножа. Не се страхувах. Колкото и да ровя в спомените си, не откривам страх.

Не смеех да ударя с нож коня му, въпреки че можех: застигам го, порязвам бута на коня и го задминавам, когато животното отскочи. Знаех си обаче, че докато Колучо би останал безнаказан, ако ме накълца на парчета и ме зареже бездиханен на ливадата, дръзна ли аз да раня коня на офицер от отряда на Ремиджо, щяха да ме убият в онази сутрин. Гуарино бе говорил на някои от нас за размислите на неколцина философи относно справедливостта сред хората.

Но в състезанието нямаше и помен от справедливост.

И все пак оставаше възможността да заблудя мъжа пред мен, че ще намушкам коня му, а ние вече бяхме на голямо разстояние от зрителите, устремени към дървото, което трябваше да заобиколим.

Когато гневът ти остава студен, можеш да извлечеш полза от него.

Престраших се. Креснах на Гил, плеснах го с длан и той реагира — напредна към лявата страна на другия ездач. И аз извадих ножа си с дясната ръка, за да го види Колучо, който изрева:

— Ще те затрия, шибаняко, само да си пипнал моя…

Не довърши заканата, когато направих истинския си ход. Той бе кривнал наляво и сдържаше коня си, за да замахне към мен, ако го доближа.

Аз бях готов и имах добър кон. Избързах още малко напред, после плеснах Гил силно отляво по шията и той задмина другия кон отдясно, докато Колучо още се завърташе натам, където не бях, за да ме наръга.

Изпреварих го, преди да се обърне.

Чух псувня, зърнах движението на острието. Отметнах се колкото можах надясно върху седлото, без да падна, и вече бяхме пред тях, стигнахме до дървото, заобиколихме в малко по-широка дъга и така беше по-добре, защото стана по-плавно.

Препуснах надолу по склона, а Колучо още дърпаше юздите и заобикаляше дървото твърде близо.

Помня как виеше, че ще ме убие, по цялото разстояние до пътя. Аз бях прибрал ножа отдавна. Пресякох пътя вляво от Монтикола, както той бе наредил. Накарах Гил да забави крачка, потупах го и продължихме ходом. Казах му на ухо, че най-силно обичам него в целия свят и в този миг бях искрен. Изправих се на седлото и спрях при Теобалдо Монтикола.

— Господарю, вашите войници убиват ли онези, които са ги победили в надпревара? С ваше одобрение?

Остана сериозен за момент, после се ухили.

— Обикновено не. Е, случвало се е. Колучо, мирувай.

И Колучо вече бе спрял до нас.

— Господарю! — извика той. — Той щеше да…

— Какво е щял да направи?

— Искаше да намушка моя кон!

— И направи ли го?

— Господарю!

Лицето на капитана аленееше от бяс. Не се съмнявам, че охотно би ме убил в онзи ден. Не всички успяват да охладят гнева си.

— Видях и тебе да вадиш нож. За да се защитиш ли?

Гласът на Монтикола беше кротък, но тонът му можеше да уплаши всеки.

— За да… за да опазя един от нашите коне — запъна се Колучо.

Помислих си, че беше хитро да вмъкне думата „нашите“. Но това не му помогна.

— Така ли било? Стори ми се, че ти замахна към него, когато те задмина при дървото.

— Заради оскърблението, господарю! Към всички нас.

В настъпилата тишина усещах лекия повей по лицето си.

— Но аз — изрече Теобалдо Монтикола ди Ремиджо — не се чувствам оскърбен.

Жената, чието име щях да науча скоро — Джиневра дела Вале, и която не след дълго щеше да позира за един от най-известните портрети на нашето време, се разсмя звънко под сутрешното слънце, изпънала дългата си шия — художникът щеше да я изобрази с възхищение.

Погледнах я само за миг. Монтикола решаваше какво ще се случи. Той се бе вторачил замислено в мен. Накрая каза:

— Колучо, слез от коня, вече е негов. Запази си седлото.

— Владетелю, нямам желание — отвърнах аз — да лишавам вашия отряд от боен кон. Само исках да мина напред без неприятности.

— Разбирам, но имаше облог.

Личеше му, че още умува за нещо. И казаното от него беше вярно. И той, и отрядът щяха да се посрамят, ако дългът не бъде платен.

— Ще приема с удоволствие подходяща сума, за да запази капитанът своето ездитно животно — предложих аз.

Той се озърна към Колучо, който още не бе стъпил на земята. Капитанът гледаше като зашеметен. Това не ме разстрои.

— Няма как да ти плати тук — започна Монтикола — цената за добър кон. Аз имам парите. Ще му услужа назаем. Той ще задържи коня си и ще ми върне парите, когато се приберем у дома. Споразумяхме се. — Погледна друг конник до втората каруца. — Вземи от ковчежето четиресет серала и ги дай на този човек.

Четиресет? Изведнъж се сдобих с внушителна сума.

Монтикола ми се усмихна.

— Къде се научи да яздиш така?

Нямаше причина да крия.

— Имах голям късмет да бъда ученик на школата в Авена години наред. Там учат и на езда, това се превърна в моя страст.

— Значи си бил в школата на Гуарино?

— Да, господарю.

— А защо го приписваш на късмета?

— Не съм от високо потекло, господарю. Моят баща е занаятчия в Сереса.

— Ясно. Значи познава видни хора.

— Да, господарю. За мой голям късмет. Както вече отбелязах.

Още претегляше мислено някакво решение. И май пак се забавляваше.

— Накъде си потеглил?

— Към Бишо, господарю.

— За да гледаш надбягването?

— Да, господарю. След това ще се прибера у дома в Сереса.

— И с какво ще се занимаваш в Сереса?

— Намислил съм да стана книжар.

Чух смях. Не се засмя Монтикола. Нито жената. След време ме осени догадката, че тя вероятно се е досетила, дори е била сигурна какво ще последва.

— Достойно поприще за определен вид хора — отбеляза той.

Войниците притихнаха.

— Но не мисля, че ти си от този вид хора. Поне засега. Имам предложение към тебе — каза Теобалдо Монтикола и промени живота ми.

Ето как се присъединих към отряда на Ремиджо и на неговия владетел, макар официално само за пътуването до Бишо и престоя ни там.

Среща на пътя през пролетта. Случайно завъртане на колелото на съдбата. Може да ни запрати нанякъде, да ни промени, да предопредели или да сложи край на дните ни.

Поиска да яздя до него по останалия път на запад. Разбирах, че ме преценява, но не знаех по какви мерки. Монтикола не се оказа какъвто си го представях от слуховете и историите за него. Това не пречеше да ми вдъхва тревога. Долавяше се спотаеното насилие, възможността да се отприщи въпреки сърдечния смях. Яздеше по-добре от мен, всъщност от всички останали.

Втори по старшинство в отряда беше мъж от Фериер с името Гаетан. Нисък, жилав, плешив и гладко обръснат. Никога не се усмихваше, никога не се ядосваше видимо. И той ме притесняваше. Така е с хора, които не издават нищо.

Но по-късно през първия ден аз се справих с проблема, в който се превърна застаналият на пътя духовник. Не Гаетан, не Колучо и не самият Монтикола. Естествено, случи се, защото аз бях единственият в отряда, който нямаше навика да убива хората, отправили предизвикателство или обида. Твърде вероятно беше духовникът да умре, ако не се бях намесил. Такова е колелото на съдбата.

А след няколко дни на кръстовище между широкия път от север и онзи от изток на запад, по който ние се движехме, срещнахме втория син на Пиеро Сарди от Фирента, пременен пищно в златно и сребърно, потеглил с прекомерно показна свита от стотина души, всички в богато облекло. Имаше тръбачи и барабанист, половин дузина карети и най-прекрасния кон, който съм виждал през живота си — водеха животното без ездач.

С тях имаше още един човек.

Във Фирента преобладаваше мнението, че Антенами Сарди не е с най-будния ум в богатото банкерско семейство, което имаше негласната власт в града, затова пък е забавен. Всеки го определяше с тази дума. Не говореха така нито за баща му, нито за неговия брат Версано.

Антенами получи подробни указания от тях двамата как да показва богатство и могъщество в Бишо, за който Фирента имаше планове да обсади и покори през следващата година.

Баща му реши, че моментът е настъпил. Градовете бяха твърде близо един до друг, а по-малкият Бишо си оставаше дразнещо вироглав и настояваше да облага с данъци градчетата и селцата помежду им. За Сарди парите имаха значение — започнаха като банкери и такива си оставаха. Нарастващата сила, а и гордост на Фирента трябваше да налага послушание, особено откакто — колко приятно! — нямаха дрязги с Върховния патриарх.

Защото Върховният патриарх беше човек от семейството.

Струваше им смайващо огромна сума. Антенами знаеше това. Не бе научил точно колко платиха — не попита, а и не би очаквал да споделят с него. Но неговият братовчед Скарсоне се издигна до най-високия религиозен пост в света. Забележително. Чудеше се дали все още е приятно да си в една компания със Скарсоне. Двамата бяха преживели заедно хубави вечери.

Време беше Сарди да започнат да си връщат парите за изпращането на Скарсоне в Родиас, Антенами също разбираше, че е така. И щяха да започнат с налагането на контрол върху Бишо по един или друг начин, както и с прибирането на данъците от близките градчета и села. Практичен план.

Такива си бяха поначало замислите на баща му и брат му. Антенами знаеше, че баща му Пиеро върти изкусно парите, а брат му е студенокръвен хитрец. Самият той се задоволяваше (през повечето време) да бъде симпатичен и богат. Такъв живот го удовлетворяваше.

Сам реши да води и коня. Досещаше се, че ако бе споделил с баща си и брат си своите намерения, едва ли щяха да му позволят. Обикновено точно това се случваше с неговите планове и този път не им каза нищо.

Антенами Сарди дори не помисляше да се бори с брат си за наследяването на техния баща (изпитваше ужас и от двамата), но си оставаше убеден, че му се полагат някои дребни удоволствия, а участието на неговия нов, великолепен жребец в прочутото надбягване в Бишо — за да покаже на света колко е великолепен този кон (и той също!) — му се струваше чудесно начинание.

Нали смисълът на цялото пътуване беше в показността и превъзходството? Щеше да каже на баща си по-късно или може би да му изпрати писмо, което изглеждаше по-лесно и безопасно, в случай че Пиеро не е съгласен с него, както се случваше често според житейския опит на Антенами в неговото семейство.

Поел на юг в пролетен ден, доволен от света и своето място в него (заемано по волята и милостта на Джад, разбира се), той видя мъж на кон да се връща от огледа на пътя отпред, както капитанът на техните наемници изискваше да се прави. Ездачът бързаше. Антенами се подготви да чуе за възможни неприятности.

Според него беше нечестно, някак нередно неприятностите да се намесват постоянно в света дори в този светъл пролетен ден.

Както научи (съгледвачът съобщи вестите на предводителя на наемниците, но спазваха приличието и го правеха в присъствието на Антенами), друг отряд щял да доближи кръстовището от изток по същото време.

Обикновено не би трябвало да са загрижени за такава случка. Над сто души от Фирента придружаваха сина на Пиеро Сарди, разветите знамена показваха ясно това… И никому в Батиара, с изключение на Върховния патриарх не би хрумнало да не им отстъпи предимството на пътя, особено в тази област.

Както чу, в отряда имало петдесетина ездачи. Не бяха незначителна групичка и изглеждало, че са предимно войници. В свитата на Антенами преобладаваха негови приятели, синове на други търговски родове със свои придружители. Все пак имаха и двайсет наемници. Неговият баща настоя за това, макар че Антенами не ги искаше, защото се боеше и от предводителя им.

Тъкмо този предводител му обясни, че възникват някои затруднения, защото другият отряд е от Ремиджо.

Така ставаше по-ясно. Дори Антенами разбираше, че може да не избягнат спречкване, ако срещнат Теобалдо Монтикола на кръстопът. А той в никакъв случай не би отстъпил пред по-малък отряд от по-незначителен град, и то на земи, за които Фирента претендираше. Ударът по авторитета им можеше да бъде ужасен. Лесно си представяше какво би казал неговият баща, виждаше във въображението си леденото презрение, изписано на лицето на неговия брат.

Накратко — безспорно се натъкнаха на неприятности. Колко омразно му беше това.

— Можем да избързаме! — предложи той.

И му беше обяснено, че това само по себе си също би означавало уронване на тяхното достойнство, вероятен повод за шеги, дори за присмех, защото би се разчуло.

Една от лошите страни на могъществото, както Антенами Сарди си мислеше неведнъж, е вечно да си наблюдаван, оценяван и обсъждан.

— Е, не можем да влезем в схватка с тях, за да минем първи по пътя! — троснато каза той.

— Не можем, то се знае — съгласи се командирът. — В затруднено положение сме.

Антенами Сарди смяташе, че по-скоро е глупаво. Не каза това (разбира се), а заяви:

— Вече имам нужда да подкрепя силите си и да се освежа, ще се радвам да навестя дамите. Защо да не спрем? Местността е приятна. Ще хапнем. Може и да половуваме.

Ловът му допадаше.

Командирът на наемниците се спогледа с разузнавача, после двамата се вторачиха в Антенами.

— Това — отбеляза Фолко д’Акорси, нает от Фирента тази пролет за обичайно исканата от него много голяма сума — е много добра идея!

Антенами се усмихна щастливо. Харесваше хората да му угаждат, но му харесваше и те да останат доволни от него. И се радваше да го осеняват добри идеи.

— Ще дойдете ли с мен при каретите? Жените все говорят за вас, надяват се да ги навестите.

Фолко отвърна на усмивката му.

— Много мило от тяхната страна и от ваша, владетелю.

(Сарди не бяха владетели и неговият баща се грижеше никой да не използва почтителни обръщения към тях — във Фирента. Но тук изглеждаше допустимо, а и беше дреболия.)

— Тогава елате — подкани Антенами.

Фолко д’Акорси завъртя глава.

— Може би по-късно? Смятам, че някой трябва да отиде на кръстопътя. Ще се радвам да поздравя владетеля на Ремиджо, може би така е… редно?

„Редно“ беше дума, в която имаше скрито послание, както Антенами се бе убедил с времето. Хората все му казваха какво е редно да направи.

Успя да вдигне рамене небрежно.

— Може би сте прав. Значи и аз ще дойда с вас.

— Ще спрем нашата група тук, както предлагате благоразумно, и ще продължим напред само неколцина, за да изразим удоволствието си от тази неочаквана среща — каза Д’Акорси.

Антенами си рече, че гласът му не прелива от удоволствие. И му се струваше, че знае причината. Акорси и Ремиджо, двете големи средища на наемни армии. И историята помежду им. Не беше тайна за никого. Един от първите им сблъсъци не се ли е състоял наблизо преди много години? На няколко дни път на изток? Някой от приятелите му сигурно знаеше, ако си спомнеше да ги попита. Хрумна му и че може би ще има история за разказване над чаша вино тази вечер за срещата на кръстопътя.

По внезапна приумица слезе от коня и нареди на прислужника да сложи седлото на Филаро — щеше да язди него. То се знае, нямаше да го язди и в състезанието, но за жребеца беше добре да не забравя седлото, а за собствената му гордост и радост беше добре хората да видят тези прекрасен кон.

— Ще бъда много щастлив да купя вашия кон — каза Теобалдо Монтикола ди Ремиджо. — Каквато и цена да назовете. Великолепен е, синьор Сарди.

Не каза „владетелю“. А добрите обноски изискваха от Антенами да използва думата, когато говори на господаря на Ремиджо.

Не можеше да отгатне как би постъпил неговият брат в тези обстоятелства. (А най-често така се опитваше да стигне до някакво решение.) Фолко, наетият от тях предводител на отряд, също беше владетел, неговият род властваше от три поколения в Акорси. Семейство Сарди си оставаха банкери, а не владетели… но контролираха град, превъзхождащ многократно по големина и богатство както Ремиджо, така и Акорси. Тези ритуали на учтивостта ставаха оплетени понякога.

Но в действителност тези двама мъже, колкото и да бяха прочути и свирепи, изпълняваха волята на по-големи сили, към които и Фирента вече принадлежеше. Фирента, Мачера, Сереса, Свещеният джадитски император на североизток отвъд планините, Върховният патриарх в Родиас (както винаги).

Изтъкнатите наемници печелеха пари със своите армии, за да се задържат на власт в малките си градове. Официално бяха владетели, но братът на Антенами ги наричаше „владетелчета“. Обичаше подигравките.

Антенами реши да избегне проблема, което често беше най-доброто решение според опита му. Заговори учтиво, без да използва някакво обръщение:

— Прекрасен е, нали? Но не е боен кон, а и аз му се радвам твърде много. Все пак ви благодаря.

— Няма за какво да ми благодарите. За мен е удоволствие да го гледам.

Монтикола беше едър, забележително хубав мъж. Антенами също си приписваше привлекателност и беше ценител на красивото: коне, жени, мъже, картини, кръчмарска песен…

От двамата прочути наемници тук Монтикола изглеждаше несравнимо по-внушително. От друга страна, колкото и грозен да беше Фолко д’Акорси, бащата на Антенами все наемаше него в служба на Фирента и му поверяваше техните военни кампании.

И пак Фолко превзе Баринан за тях преди три години, но споменът не беше много ведър. Антенами не можеше да разчита много на паметта си, но онзи град, забогатял от добива на алабастър, отказа да плаща поредния годишен налог и се обяви за независим. И се затвориха зад крепостните си стени, наложи се да бъдат обсадени, а войниците от обсаждащата армия се разболяха в лятната жега, мнозина умряха и накрая Фолко д’Акорси явно решил, че няма друг изход, освен да разреши двудневно плячкосване на воля, след като стените били пробити с артилерия.

Във войната нямаше нищо хубаво. Затова Антенами не бе участвал в нито една кампания. Помнеше как неговият брат потегли припряно към Баринан след всичко това и предложи значителна сума за умиротворяване на града, защото възнамеряваха да го управляват и нямаха полза от омразата. Изглежда, плячкосването е било от по-лошите.

Той поначало не би могъл да си представи добро плячкосване. Повикаха Фолко да се върне и да даде обяснения. Очевидно е бил убедителен, защото си оставаше предпочитания от тях командир. И сега беше тук. Още един внушителен символ, който да видят в Бишо. Там знаеха историята на Баринан. Навсякъде я знаеха.

Д’Акорси се взираше в Теобалдо Монтикола. Нямаше сърдечност в този поглед. А Монтикола като че го пренебрегваше, вторачен във Филаро. Кой би могъл да го упрекне за това?

Но напрежението не допадаше на Антенами. Опита се да го разсее. И реши да каже нещо, което според него се подразбираше:

— И без това не мога да го продам. Водя го в Бишо, за да участва в тяхното надбягване.

Последвалото мълчание беше… неочаквано. Още по-изненадващи бяха усилията на Монтикола да потисне смеха си. Антенами се огледа към командира на своя отряд. Фолко си хапеше устните.

Монтикола най-после заговори пряко на другия наемник:

— В името на Джад и всички благословени жертви, Д’Акорси! Водиш го натам, за да направи подобно нещо ли? Въобразил си е, че ще включи свой кон в състезанието им?

Фолко отговори сопнато:

— За пръв път чувам.

Ами не е длъжен да споделя с наети войници всички свои замисли, каза си Антенами.

— Няма да го яздя аз, разбира се — обяви гласно той. — Изобщо не ми подобава. Водя и ездач за него.

— Нима? — отрони Теобалдо Монтикола.

Смехът май още напираше в него. И Антенами Сарди започна да проумява полека, че — за кой ли път — може да е пропуснал нещо, което другите знаят.

А можеше да каже на своя брат какво е намислил.

Пак се вгледа във Фолко д’Акорси, който си пое дъх, успя да се усмихне със съсипаното си лице и заговори.

Ето как на Антенами беше обяснено, и то общо взето благо, че надбягването в Бишо не прилича на останалите. И градската управа нарочно подбира коне, в които няма нищо изключително. Стараят се конете да са приблизително равностойни по издръжливост и бързина. Подбират ездачите им с жребий от голяма група кандидати и ги разпределят случайно да се състезават от името на някой от десетте квартала, участващи през съответната година, после пак с жребий им разпределят конете.

Накратко — никой не можеше да доведе просто така великолепен кон за надбягването в Бишо.

И Антенами Сарди от Фирента си каза, че това трябва да е най-странното извращение на конно състезание, за което бе чувал през живота си.

Изрази гласно мнението си. И се засмя, с което май освободи двамата наемници от нежеланието да се смеят и те. В края на краищата не за пръв път откриваше, че не е разбрал правилно нещо. Не се стигна до лоши последствия. Дали все пак не трябваше да научи повече за надпреварата, преди да угоди на своята внезапна прищявка? Нямаше как да не признае това. Както много пъти досега.

Реши, че не е чак толкова важно. Умееше да загърбва такива случки. Според него човек можеше да прекали с тревогите за достойнството си. И така сам да си попречи в насладата от живота. Антенами си мислеше открай време, че това е най-големият проблем на неговия брат. А тези двамата? Какъв смисъл има, ако най-неутолимото желание в живота ти е да изкормиш някого и да го оставиш да кърви до смърт на пътя под слънцето? Щеше да каже това на приятелите си по-късно или на някоя от жените, които поведе със себе си на юг. „Какъв е смисълът в живот като техния?“ — щеше да попита.

Но жалко за надбягването. Хрумна му още нещо. Самият той ще язди Филаро, когато влизат в Бишо! Точно така ще мине през градската порта като символ (а баща му обичаше символи) на явилото се при тях богатство на Сарди и могъщество на Фирента.

Това би могъл да направи. И после ще гледа с удоволствие тяхното чудато надбягване.

6.

Както си е присъщо на такива събития, в пролетното надбягване около градския площад в Бишо, особено поради твърде чудатите му правила, също имаше поквара и подкупи — във всички техни явни и някои не толкова явни разновидности.

Отговорниците за състезанието не си затваряха очите за това и мерките срещу недопустимо влияние върху резултата бяха безпощадни. Водеше се своеобразна война дълго преди изобщо да се появят конете и ездачите.

От момента, когато изтегляха жребия с имената на ездачите и ги разпределяха на случаен принцип по квартали, никой от тях не можеше да напуска отредения му квартал. Избраните участници можеха да бъдат от цяла Батиара (понякога и от други земи). Нямаха нищо общо с квартала, за чийто флаг и гордост щяха да се състезават, нямаха причини да му бъдат верни, а само победителят печелеше известност и слава (както и значителна сума). И всяко предложение за достатъчно пари от съперничещ квартал, за да не се престарава някой ездач, можеше да прозвучи съблазнително. Това налагаше да ги затварят по кварталите.

Разбира се, повтаряните и натякваните всяка година истории за ездачи, които разярена тълпа от „техния“ квартал убила след състезанието, защото им приписала нежелание да дадат всичко от себе си… може и да бяха само за назидание. Или пък само подтикваха склонните да загубят нарочно към по-изтънчени похвати в това начинание. Все пак ездачите нямаше как да не съзнават, че и тази изтънченост може да не бъде приета добре от вбесени жители на квартала, част от които са загубили пари, понякога не от своя джоб, в залози за своя флаг срещу злобно мразените съседи. Освен това хората обикновено се напиваха към края на надпреварата.

На мнозина вероятно би се сторило, че това ще обезсърчава кандидатите дори да се запишат за тегленето на жребия. Да направиш всичко по силите си, а после да те връхлетят свирепо. Но така биха подценили необичайната слава, спохождаща победителите в състезанието на Бишо. И както можеше да се очаква, ако някой успееше да победи отново или многократно, никога не би му се наложило да си плаща питиетата в града, а пожелаеше ли партньорка нощем, щеше да ги има в изобилие и всички щяха да бъдат извънредно щастливи с него.

До състезанието през следващата година, когато пак можеше да се зародят мрачни подозрения. Нима някой би имал по-добър шанс да поквари чужденец от податлива партньорка в интимното уединение на спалнята — или с чар, или с предложение, което ѝ е заръчано да направи? Или и с двете. Страст и пари.

Имаше какви ли не начини да се повлияе на състезанието. Охраняваха и конете от момента, когато жребият ги разпределяше по квартали, но пазачите и конярите също бяха податливи на съблазни или заплахи (чрез съпруги, деца, родители), за да гледат на другата страна, когато някой даде на коня нещо вредно.

За състезанието в Бишо се използваха тънки и прости седла, шпорите и стремената бяха забранени, но ремъците на седлата можеха да се разкъсат или изхлузят. Имаше много падания. Понякога стъпкваха такъв ездач, често до смърт. Не пренебрегваха и подковите — с леко разхлабване. Никакво махане. Това се забелязваше много лесно.

Отговорниците за надбягването в някой квартал биха могли да си набележат кон, който според тях превъзхожда останалите девет, и да опитат да убедят човека, вадещ топките от кутията при жребия, да го даде на тях. Имаше начини да бъде постигнато и това.

Двамата на старта, които пускаха сдържащото конете въже, за да започне състезанието, биха могли да изчакат знак от някой ездач с жест или кимане, че е застанал свободно, без да го притискат други ездачи. В състезание със сериозно насилие между участниците беше голямо предимство да изскочиш веднага отпред. Често се случваше някой кон да води от падането на въжето до финала в трите обиколки на овала сред ревящото гъмжило в центъра на града.

Напълно невъзможно беше да се познае предварително какво ще се случи през този ден в Бишо. Дюкяните с по-оживена търговия се изнасяха от центъра седмица по-рано заедно с месарите и бродягите. Видни гости се настаняваха в къщи близо до центъра и плащаха безумни наеми за тази привилегия. В деня на състезанието цялото население се скупчваше на площада заедно с хора, имащи парите и свободата да се съберат тук от цяла Батиара, за да залагат, да пият и да се смеят с пролетта — да отпразнуват края на зимата и факта, че още са живи в началото на поредната година.

Някои щяха да умрат до края на този ден, но това важи и за всеки друг ден където и да е по света.

Невъзможно беше да се отрече, че Теобалдо Монтикола изглежда великолепно, докато видът на Фолко д’Акорси преди всичко стряскаше. С такова впечатление останах и от онзи момент в школата, когато го зърнах за пръв път.

Не можех да откъсна погледа си от него. Когато придружих Монтикола към малката група, която видяхме да чака на кръстопътя, вторачих се тъкмо във Фолко… всъщност го зяпах. Не ми се вярва да е забелязал. Той пък рядко отклоняваше погледа си от Монтикола.

Този мъж бе изпратил Адрия Риполи в Милазия. Но не само заради това се бях настроил така през онзи ден. С времето проумях, че има хора, които налагат завладяващото си присъствие в стая или на открито… и Фолко винаги е бил сред тях. Същото мога да кажа и за Теобалдо Монтикола.

Потомъкът на Сарди — Антенами, на моите години или малко по-възрастен, изглеждаше твърде невзрачен до тях, въпреки че като представител на своето семейство въплъщаваше несравнимо по-голямо влияние в света.

Аз бях никой на кръстопътя. Просто наблюдавах и слушах. И тутакси закопнях за черния жребец на Антенами. Не че имаше някакво значение. До някои неща не се домогваме никога: само ги обичаме и мечтаем за тях.

Помня съвсем ясно някои мигове от онзи час. Монтикола заговори пръв, по гласа му личеше, че е развеселен:

— Оцеля ли онова твое отровно момиче?

Аз бях слисан. Дори не подозирах, че той знае за нея. Малко оставаше да се обърна с изцъклени очи към него. Погледът на явно озадачения Антенами Сарди шареше между двамата.

Фолко д’Акорси отговори сдържано:

— Много мило, че проявяваш интерес. Тя е добре, Ремиджо. А как са твоите немалко жени? Коя от тях те придружава? Трябва ли да ѝ поднесем почитанията си и да се възхитим на нейната… премяна?

Теобалдо Монтикола почервеня и си замълча.

Но малко по-късно, след като на младия Сарди бе обяснено какво представлява надбягването в Бишо и двамата с Фолко се наканиха да се върнат при своя отряд, Монтикола изрече тежко:

— Акорси, искам да знаеш, че ако Бишо предложи да ме наеме, ще приема. И ти… по-точно и двамата трябва да сте наясно с това.

— Какво? Какво?! — възкликна Антенами Сарди. — Какво означава това?

Помня как Фолко задълго впи поглед в Монтикола и кимна накрая.

— Разбира се, ще приемеш. Казах това на Пиеро Сарди още преди да тръгнем насам.

И аз осъзнах с голямо закъснение, че пътуваме към Бишо не само за да гледаме състезание. Още бях млад, както вече казвах. Това е оправдание за някои неща, ала за други — не.

Дори знаменитият владетел на Ремиджо бе успял да уговори настаняване в града само за себе си, любовницата си и десетима от хората си. Останалите нощуваха извън крепостните стени също като свитите на други видни хора. Имаше странноприемници наблизо, до една претъпкани през тези дни. Някои плащаха да спят в палатки, в селски къщи или дори на сеното в обори.

Бишо се бе прочул с бъркотията през седмицата на своята надпревара. Градските порти оставаха отворени нощем, нямаше комендантски час, факли горяха навсякъде. Всякакви мъже и жени щъкаха по улиците: картоиграчи, любители на заровете, жонгльори и блудници. Войници и акробати. Гръмогласни продавачи на отвари за пробуждане на обич или причиняване на болка, за убиване на враг или на зародиш в утроба. Духовници проповядваха, вино се продаваше. Духовници пиеха вино. Хора събираха залози за състезанието в набързо сковани будки на почти всеки ъгъл. И всеки залагаше. Изглеждаше, че смятат квартал Кулата за фаворит заради ездача им. Имаше немалка подкрепа и за квартал Лисицата.

Три трупа висяха от бесилка пред северната порта. На шиите им бяха окачени надписани дървени табели. Джебчии. Съмнявах се тяхната смърт да възпре другите желаещи да си опитат късмета, твърде примамлива беше плячката в тези тълпи. Аз пъхнах кесията от моето състезание — парите, получени вместо коня на Колучо — под ризата си на кожена връв. И там не беше в пълна безопасност, но не биваше да остава на колана ми. И щях да спя с кесията под ризата си. Аз също бях настанен в къщата, която Монтикола нае в града. Изглеждаше, че се отнася добре към мен.

Дали защото победих в надпреварата, или защото реших проблема с духовника на пътя? Или защото го разсмивах незнайно как? Сега допускам, че се опитваше да ме прецени. Гаетан беше с нас в къщата. Колучо спеше извън крепостните стени.

Още не знаех как съм настроен към пребиваването си сред войниците на Вълка от Ремиджо. Не беше взето от мен решение. Съдбата като че ми отреди това място засега и аз не се възпротивих.

През първата нощ помолих да ме упътят към публичен дом с по-добра слава и си платих за време с момиче, което ми се стори достатъчно младо и чисто. Имах нужда от жена. Пътуването в един отряд с Джиневра дела Вале ме лиши от спокойствие. Тя беше необичайно красива и съзнаваше този факт. Използваше своята хубост като оръжие.

Отидох там с други трима мъже. Ако бродех сам по улиците, излагах се на сериозен риск да ме ограбят или да ме сполети нещо по-лошо, а аз не носех ливреята, която би ме обозначила като наемник от отряда на Монтикола. Не носех и меч.

За пръв път попадах на място, където имаше такава навалица по тъмно. Хората в Батиара не се размотават след свечеряване. Поне не в нормални времена. За мен това беше и вълнуващо, и смущаващо.

Момичето ми помогна през онази нощ, доколкото беше възможно. Внимавах да не задремя до нея и се върнах в къщата със същите трима. Един от тях май беше настроен доброжелателно и ми каза, че Колучо още е ядосан. Намекна ми, че капитанът ще се възползва с удоволствие от всеки повод да ме убие.

Всъщност нямах нужда от предупреждението.

Надбягването щеше да се състои на третата сутрин след пристигането ни.

Монтикола отиде на среща два дена преди това. Не знаех къде е срещата. Не ме покани да го придружа. Аз бях намерен по пътя като дрънкулка или играчка. Колучо влезе в града с още десет наемници, съпроводиха го по улиците заедно с Гаетан и още петима от къщата. Внушително присъствие — не придворни, а бойци.

Петима останаха да охраняват Джиневра. Не защото наистина се нуждаеше от охрана, но трябваше да се грижат за престижа си — придружители за скъпо облечената любовница на господаря на Ремиджо, ако тя реши да пазарува от дюкяните и сергиите на по-големия град Бишо, където имаше по-богат избор от модни стоки.

Аз излязох сам. Денем не беше опасно, ако се държах благоразумно.

Сутринта преди състезанието отидох в светилище за първите ритуали. Стараех се да правя това, когато имах възможност. Намерих едно в квартал Сокола. Вътре беше препълнено. Скоро видях защо е така. И се облещих, помня добре това.

Те бяха вкарали коня на квартала, за да бъде благословен. Кон в светилище.

Ездачът беше на седлото в дрехите си с цветовете на квартала. Нито бях виждал, нито бях чувал за такова нещо. Беше светотатство без никакво съмнение.

Но имаше четирима духовници в жълти одежди при слънчевия кръг и олтара, виждах обичайните чаши с вино и вода, които вдигаха както се полагаше при напевите с набожно усърдие, а огромното сборище от жители на квартал Сокола отвръщаше. С кон по средата. „И нека животното получи твоя благослов, най-свети Джад…“

Стоях затиснат в ъгъл до главния вход. Не бих могъл да вляза навътре. Просто исках да участвам в сутрешните молитви някъде. Вълнението се усещаше като материална сила тук. Огледах събраните в светилището и се взрях по-внимателно в ездача.

Познато лице.

Излязох на слънце, съзнанието ми приличаше на разхвърляна стая. Дори се бях замаял. Врявата беше изумителна дори в ранното утро. Знаех, че трябва да се успокоя. Но едно е да знаеш, друго е да го постигнеш. Седнах на ръба на фонтан край тълпите по улицата.

Можех да пренебрегна видяното. Да гледам състезанието утре, да се простя с Монтикола, да тръгна на север към Авена и моя учител, след това да се насоча към Сереса и живота там. Да направя избор, да реша.

Можех да избера и друго сред уличната шумотевица в Бишо, където май вече имаше мнозина пияни в сутринта на деня преди тяхното състезание. Споходи ме мисълта да се помоля за духовно напътствие, но нали вече бях в светилище… където благословиха кон. Досещах се, че същото се случва в останалите девет квартала.

И си казах, че това не е нито мястото, нито времето за молитва и размисъл.

А все пак трябваше да реша как да постъпя. И то незабавно. Станах. Някой се блъсна в мен. Вдигнах ръка да проверя дали кесията е в пазвата ми. Разбира се, така издадох къде е, но какво друго да направя?

Какво да правя?

Почти нямах съмнения, че моят братовчед Алвизо ще ме покани за съдружник в книжарския занаят. Той беше умен и добър човек. Дори вече имах парите (ако не ми ги откраднат, преди да се прибера), които да вложа в дюкяна. Моите родители биха преливали от щастие да ме видят у дома, захванал се с избрано поприще. Майка ми би започнала да подбира съпруга за мен. И аз бих ѝ казал, че още ми е рано за брак.

Сереса беше най-вълнуващият град по почти всяка мярка, за която се сетите — в цяла Батиара, ако не и в целия свят. Уверен в себе си, растящ, богат. Продажбата, подвързването на книги бяха почтено занятие… както и четенето им. Дали някой ден не бих могъл и да напиша своя книга?

„Но не мисля, че ти си от този вид хора. Поне засега.“

Теобалдо Монтикола ми каза тези думи, без изобщо да ме познава. След като само видя как победих в конна надпревара нагоре по склон и около дърво срещу войник, извадил нож.

— Поне засега — повторих на глас.

Никой не ме чу в гълчавата. Врявата по улиците на Бишо беше болезнена за ушите. Не бях чувал такъв шум дори по време на Карнавала в родния си град.

Върнах се в къщата, където бяхме отседнали. Попитах за владетеля на Ремиджо. Още не беше излязъл за сутрешните си срещи незнайно къде и с кого. Казаха ми, че е горе със своята дама в нейните покои.

Качих се и потропах на вратата.

— Господарю, аз съм — Джуданио. Искам да ви кажа нещо, което трябва да знаете.

— Влез.

Нейният глас, не неговият.

Отворих вратата и влязох. Хубава стая. За Монтикола бяха отредили къща на богаташ — защото, както вече научих, Бишо може би скоро щеше да се нуждае от него. И армията му.

Двамата бяха облечени официално като улегнала семейна двойка. Тя седеше до отворената врата на балкона над препълнената улица. Не можеха да я видят отдолу, но носеше дрехи като за излизане навън. Той стоеше до нея, отпуснал длан на облегалката на стола. Обърнаха се към мен. Тя с усмивка, той с кротко любопитство.

— Данино — назова ме с детинското име, което предпочиташе, — хайде, кажи ми каквото трябва да знам.

И аз му казах. Поредният миг на избор в моя живот и аз съзнавах това.

— Жена ще язди за квартал Сокола утре. Видях я току-що на коня ѝ в светилище. Познах я. Ще направи това за Фолко д’Акорси, но не знам защо.

Не споменах името ѝ.

Също част от избора ми или поне така си го представях. Аз вече бях убеден, че не прилича на никоя жена, която познавах. Или която някой познаваше. Напълно безсмислено беше да си позволявам такива мисли за нея… но знам, като се връщам мислено в онези дни, че Адрия беше сред причините още да не съм готов за занаята за книжар.

Поне засега.

— И нямаш никакви съмнения в това?

В изражението на Монтикола не бе останала кротост, но и не издаваше само любопитство.

— Никакви, господарю.

— Как?… Защо?… Откъде я познаваш?

Твърде напрегнато утро. Всичко се ускоряваше. Не бях предвидил този въпрос. И казах нещо вярно, но не и опасно.

— Тя дойде веднъж в Авена с Фолко. Той навести нашия учител, който е бил и негов учител. Аз присъствах.

— И си я запомнил толкова добре, че я позна сега? — намеси се Джиневра.

— Да, госпожо. Тя изглежда… необикновено.

— Така ли? И защо?

Труден въпрос. Предпочетох лесен отговор.

— Много висока е за жена. И червенокоса.

Тя се замисли.

— Не е прикрила външността си, не се е предрешила като мъж?

— Не.

И за този въпрос не се бях сетил.

— Жени са участвали тук — отбеляза Монтикола. — Веднъж или два пъти. Една май е умряла или пострадала, вече забравих. Състезанието е грубиянско. — Взря се в мен. — Не знаеш ли коя е тя?

Излъгах.

— Не знам, господарю.

— Аз пък знам. Може да е само Адрия Риполи. По-младата дъщеря на Аримано. Племенница на съпругата на Фолко.

— Какво? — промърморих.

Не посмях да кажа нищо друго. Опитвах се да бъда хитроумен, но нямаше никаква яснота в ума ми. Не бих могъл да преценя защо беше толкова важно за мен да не издам коя е тя. Заблудих се, че мога да скрия този факт. Забравих, че Монтикола знаеше за стореното от нея в Милазия.

„Твоето отровно момиче“ — подхвърли на Фолко при срещата на кръстопътя.

— Теобалдо! — възкликна Джиневра. — Невъзможно е. Тя нали е от рода Риполи? Значи е…

Той изви глава към нея и ми олекна, че не ме пронизва с поглед.

— Аристократка, да — потвърди Теобалдо. — Но не е от жените, които се плашат от насилие. Тя уби Уберто от Милазия по волята на Фолко.

— Какво? — промълви Джиневра на свой ред.

— Чу самата истина. Той искаше да завладее града. Да има пристанище. Аз му попречих.

Нямах представа за това. Разбира се.

Не ми беше трудно да изглеждам смаян. Той като че не очакваше нищо от мен и това беше добре. Защото се чувствах потресен. Как историята на онази нощ — нейното име, връзката с Фолко — бе стигнала до Ремиджо?

Какви напразни героични усилия да опазя тайната ѝ, рекох си.

— Добре — каза Монтикола. — Много добре, Данино.

Закрачи из стаята. С четири крачки стигна до отсрещната стена, врътна се и тръгна обратно. И пак. Като наежен звяр в клетка. Умуваше.

— Акорси не прави нищо без предварителен план… Какво иска да постигне тук? Конно надбягване. Това състезание. Какво би могъл да?…

Млъкна и продължи да крачи напред-назад.

Спря. И още мълчеше.

Стрелнах с поглед седящата до балкона жена. Тя чакаше.

Теобалдо Монтикола се усмихна. И заяви ликуващо:

— Той ще заложи на нея! Квартал Сокола никога не побеждава в надбягването, а сега — със състезаваща се за тях жена?… Ще го приемат като гавра, все едно щом знаят, че бездруго е невъзможно да победят, просто са решили да позабавляват хората.

— Но щом никога не печелят?… — запъна се Джиневра.

— А тя със сигурност е много добра ездачка — продължи Теобалдо. — От семейство Риполи е, не забравяй. И подозирам, че Фолко вече е похарчил значителни суми, а за залозите — още по-големи. Дори за да уреди изтеглянето на името ѝ в жребия, трябва да е подкупил някои хора.

— Господарю, защо се нуждае от пари? — престраших се да попитам. — Нает е от Фирента. Научихме това по пътя. Не е ли прекалено сложно да?…

— Няма война тази година. Чак догодина, ако Фирента реши да настъпи насам. В сезон без сражения ще получи малко, а той строи в Акорси. Джад ми е свидетел — копелето строи неуморно.

— Ти също, любими — обади се жената.

— Да! Затова и аз се нуждая от доходи в сезон без войни. И ето ни тук! В Бишо. И нищо в този свят на Джад под благословеното му слънце — нищо друго не би ми доставило по-голямо удоволствие от печалбата утре за сметка на Фолко д’Акорси!

Разсмя се от сърце. Такъв жизнен, обаятелен мъж. Пак се сетих за книжарския дюкян в родния град и пак си казах: „Не, поне засега“.

А тя му се усмихна и се зачудих дали някоя жена някога ще ме гледа така.

Той се обърна към мен.

— Данино, ти ми донесе сполука тази сутрин.

— Не знаем дали тя наистина може да победи, или…

— Не е така. Щом я е довел тук тайно и е уредил с рушвети участието ѝ, значи е платил и тя да има добър старт. Не се е захванал с това, без да го обмисли предварително. Фолко не живее така. Не, не. Не! И сега на всички ни предстои работа! Данино, искам от тебе да слезеш долу и да кажеш на Гаетан да доведе десет души от настанените извън града, всички да се съберат на първия етаж. И то скоро.

— Да, господарю.

Обърнах се към вратата.

— Чакай! — спря ме Теобалдо.

Погледнах го отново. Изражението му се бе променило.

— Не беше длъжен да правиш това — тихо каза той.

Срещах погледа му. Поне за този въпрос се бях подготвил.

— Господарю, вие бяхте щедър към мен. Настанихте ме тук при вас. Аз съм ви признателен.

— Поисках да останеш при нас, защото моята дама те харесва. Според нея си хубавичък, но признавам, че не виждам тази твоя хубост.

Тя още се усмихваше. На него.

— За мен е чест — отвърнах. — И мисля, че тя е най-красивата жена, която съм виждал някога.

Може би рискувах, но не ми се вярваше да е така. Тя се усмихна още по-лъчезарно. Той също — с гордост. Проумях, че не е от мъжете, които се тревожат за жените и тяхната привързаност. Особено за привързаността на тази жена.

— Много мили думи, Джуданио — промълви Джиневра дела Вале.

— Не бих казал, че този младеж е само мил — отбеляза Монтикола. — Има и други качества. — Обърна се към мен. — Искаш ли да ми служиш, Данино Чера?

Преглътнах тежко.

— Господарю, вече ви казах, че не съм войник.

— И аз те чух. Всяко селянче може да бъде войник и да бъде убито по един или друг начин, или пък да се издигне, ако не умре.

Мълчах, бях нащрек за следващите му думи. Долових, че и жената вече е настроена така. Подсказваше ѝ нещо познато в гласа му, в промяната на настроението.

— Колко време прекара в школата на Гуарино? — попита той.

— Седем години. — Помня как пулсът ми се ускори. — Той ме задържа в школата. Накрая и аз преподавах на някои от най-младите ученици.

— Така ли? Вече знам, че са те научили да яздиш. А на нещо друго научиха ли те?

— Да, господарю.

— Тракезийски език? Математика?

— И едното, и другото.

— География? Тя е важна.

— Да, господарю.

Тишина. Още помня жената в онзи момент. Позата ѝ се промени, като че сега тя беше наежена и бдителна. А Теобалдо Монтикола каза:

— Не е нужно да решаваш още тази сутрин. Би могъл да се прибереш у дома и да продаваш книги. Но би могъл и да дойдеш с мен в Ремиджо. Имам… имам двама невръстни синове, на които им е време да учат. Ти би ли искал да се заемеш с обучението им?

Най-големият му син Трусио — законният, беше в Сарантиум или още пътуваше натам. Това се знаеше. А майката на двамата по-малки синове беше в стаята с нас.

— Сериозна задача — рекох. — Те биха могли да…

— Има наставници из цяла Батиара и извън пределите ѝ — прекъсна ме той нетърпеливо. — Но аз решавам посвоему. Едно момче в дворец трябва да научи много неща, колкото ще да е важна географията.

— Бихте могли да ги изпратите в Авена.

— Няма да ги изпратя другаде — отсече той.

Видях как Джиневра вирна глава. Пръстите ѝ бяха сплетени в скута. Струваше ми се, че дебне за всяка произнесена сричка.

— Господарю — казах му, — аз съм… аз съм син на шивач.

— Знам. Има ли значение за тебе? За мен няма. Не и в този случай.

Сведох глава, вторачен в килима на пода. Той ме смути силно. Мислите ми пак се разпиляха като зърно, хвърлено сутрин на кокошките.

— Не умувай засега — посъветва ме Теобалдо. — Имаме много работа за вършене. Решавай след надбягването. Ако Адрия Риполи падне от седлото на старта или стигне до финала осма или десета, бездруго е вероятно да те убия.

Не се усмихваше.

— Това ще ме спаси от вземането на решение — отвърнах аз.

И той прихна.

Но тя не се смееше — неговата любовница, майката на онези момчета. Гледаше ту мен, ту него и ми беше трудно да разгадая изражението ѝ.

Дори не се опитах. Излязох от стаята, затворих вратата, която ме отдели от тях двамата, и слязох по стъпалата да кажа на Гаетан какво искаше неговият господар.

Изпрати в града петнайсет от нас, но първо накара хората си да се преоблекат, за да не носят ливреи. Не биваше да ни разпознават. Освен това заръча на Джиневра — чак след време разбрах причината — също да излезе, за да продаде огърлица, нефритена гривна и обеци в бижутерския магазин на един киндат. Тези търговци обикновено бяха честни в сделките, а и едва ли щеше да плъзне мълва. Тя нямаше как да скрие коя е.

Монтикола се нуждаеше от пари, незабавно. Най-добре беше да има серали. Монетите на Сереса се приемаха навсякъде в нашия свят, но и парите на всеки по-голям град бяха подходящи, ако знаеш как ги обменят сарафите, а предводител на наемници винаги бе наясно с това.

През онзи ден научих много за делата, които не се споменаваха в школата на Авена, както и в никой тракезийски философски трактат или есперанско стихотворение, прочетени от мен.

Приличаше на военна кампания. Първо излязоха трима, сред тях и Гаетан, комуто Теобалдо се доверяваше най-много, за да научат отговорите на два въпроса: какви печалби предлагат събирачите на облози при различните залагания и дали някой от тях е приел големи суми, заложени на победа за квартал Сокола.

След това Джиневра излезе със своята охрана.

Другите останахме в къщата. Хората на Монтикола се предрешваха. Трябваше да бъдат намерени още туники. Някои от тях не се оказаха съвсем по мярка.

Теобалдо крачеше насам-натам в приемната на първия етаж. Помня, че у него напираше особено веселие.

Джиневра се върна. Тримата също се върнаха.

Той ги изслуша и взе парите от нея. Написа някакви числа и се замисли над листа. И даде заповедите си натъртено и пестеливо.

Оказа се, че наистина имало заложени суми за коня и ездачката от квартал Сокола. Нито един облог не бил особено голям, но пък били направени в много будки и сергии. Схванах, че това бе очаквал да чуе и че ние щяхме да правим същото. Прекалено голям отделен облог щеше да привлече внимание — особено за злополучен квартал, представляван от жена — и коефициентите щяха да се променят.

Монтикола ни нареди да изглеждаме лекомислени при залагането — като пияници, които пилеят пари на шега. Заръча ни да дърдорим, че ако момичето победи, ще я възнаградим с нощ на наслади, каквито не е преживяла досега с никой любовник. И подобни приказки.

Аз не постъпих така.

Имаше още нещо: заложените от хората на Фолко суми бяха за класиране на коня от квартал Сокола в първата тройка, не за победа.

Наричаха този облог „триана“. За победата на коня от квартал Сокола предлагаха печалба от трийсет и пет към едно, защото смятаха шансовете му за нищожни. Но за триана с този кон предлагаха само седем към едно. Научих, че в тази надпревара е имало какви ли не странни случки. Конете се блъскали един в друг или в дървените стени, издигнати около площада. Някой квартал можел да се класира трети, защото ездачът просто е успял да оцелее в този хаос. За него не би имало слава и шествия, но заложилите на това трето място биха останали доволни.

Научих, че можело да заложиш и ездачът от кой квартал ще падне пръв или колко участници ще паднат, или дори дали някой ще умре. Хората даваха по някоя монета срещу ездача от квартала, който мразеха най-силно. Явно беше местна традиция.

Излязохме малко след пладне в слънчевия ветровит ден и се пръснахме в различни посоки из града. До края на деня правех залози и прибирах разписките, на които бяха удостоверени. Малки суми, по един-два серала, веднъж или два пъти по пет (не чак толкова малко пари) в по-голяма будка или дюкян. Трябваше да залагаме на триана, но Теобалдо бе решил и че всеки пети залог ще бъде за квартал Сокола като победител.

Фолко не правеше същото и аз се питах за причината. Зададох въпроса на Монтикола, преди да изляза.

Той вдигна глава да ме погледне. Стоеше до масата, вторачен в хартиите, които бяха целите изписани с числа.

— Дъщерята на Аримано Риполи от Мачера — отговори ми Монтикола — няма да язди с целта да стигне трета до финала. Състезава се за Фолко, но и за себе си. Може и да е неестествено, но… има нещо в нея, иначе изобщо не би се захванала. Ако ще да не я разбирам, имам намерение да забогатея чрез Адрия Риполи. И при трийсет и пет към едно нищо чудно да се случи. А нашият предпазлив приятел Фолко няма да се облажи.

И докато бродех по улиците, схванах, че тъкмо това е главната му подбуда. Той би взел много пари, а Фолко — не.

Не за пръв път умувах каква е тяхната история. Истината зад мълвата. Мнозина наемници, дори всички биха могли да се окажат противници, а после да се озоват в една и съща армия при следваща кампания. Така воювахме в Батиара. С тези двамата не се случваше никога. Как омразата към някого може да определя толкова голяма част от живота ти?

Цял ден размишлявах над това и за Адрия, както обикалях из Бишо, слънцето ту се показваше, ту се скриваше зад облаци, накрая залезе, вече палеха лампи и фенери, слагаха факли в скоби на стените. И в един миг осъзнах, че знам нещо (или само си въобразявах), което беше неизвестно за Теобалдо Монтикола.

Вероятно проявих самонадеяност, дори безразсъдство, но в последните големи сергии заложих двайсет серала от собствените си пари — по пет на всяко място, от кесията скрита под ризата ми, че Адрия Риполи от Мачера ще завърши надбягването на Бишо в първата тройка сутринта на следващия ден. Избрах триана, а не победа.

„Ако се разчуе коя съм, вече не бих могла да правя това. Дори ако оцелея някак.“

Тя ми каза тези думи. Ето какво знаех.

И четиримата мъже зад масите ме оглеждаха изпитателно и придирчиво, когато приемаха собствените ми залози. Аз бях млад, а пет серала не бяха малко пари, особено похарчени за глупав залог. Двама от тях ми казаха с почти едни и същи думи — единият ухилен, другият не: „Тя няма да те изчука само защото си заложил на нея. Дори няма да научи името ти“.

Прави бяха. Тя не знаеше името ми. И това още ме огорчаваше. Детинщина. Имаше много по-сериозни неща, за които да мисля.

И над всички изпъкваше фактът, че заставах — още в този ден — на страната на Вълка от Ремиджо. Всичко направено от мен се подчиняваше на замисъла той да тържествува над Фолко… и Адрия. Направих своя избор още щом я видях в светилището и се върнах при Монтикола да споделя с него. Сам взех решението си. Не беше непреодолимо обстоятелство, което животът е изпречил на пътя ми. Колелото на съдбата си се върти, но в отговор човек действа или се въздържа от действие според волята си.

Заради постъпката си получих предложение да отида в Ремиджо и да служа в двореца. А имах само един ден да реша. Само един! Още беше ярък споменът за стълбата в Милазия, нейната ръка на врата ми, хаплива шега за целувка без отрова. И спомен за друга нощ там, за убит от мен мъж в леглото му, за назован мой приятел в онзи миг, за да знае намушканият защо умира. Неоспоримо умишлено убийство. Какъв избор правим. И в какви хора се превръщаме.

Тълпите по улиците ставаха все по-буйни вечерта преди надбягването. Купих си пилешко шишче и го изядох на крак, позволих си чаша вино от друг продавач в безистен и още една от по-малка сергия, покрай която минах. Изпих и двете прекалено бързо.

Напоследък съм убеден, че на младите може да се простят много неща, когато навлизат в света и търсят пътя си в него.

7.

Още един мъж заложи значителна сума на коня и ездачката от квартал Сокола на следващия ден, през лудешките сутрешни часове преди целият Бишо да се струпа в центъра на града за състезанието.

Името му беше Кардерио Сакети, обущар като своя баща. Не бе преуспял кой знае колко и не живееше в квартал Сокола. Затова се отдалечи на голямо разстояние от своя квартал Гъската, за да избере маса на събирач на залози и да му даде всички пари, които някак успя да събере (назаем).

Не сподели с жена си, че ще направи подобно нещо. Заложи за победа на Сокола, защото беше закъсал много зле с парите, а и беше мечтател. Но преди всичко защото неговата леля му каза, а за нея се говореше, че е вещица, още откакто левият ѝ крак стана недъгав преди двайсет и пет години и вече зависеше от милосърдието на семейството си, за да оцелява.

Пострада като ездачка в надбягването. Блъснаха я в стената при завоя Фонтена, където имаше толкова много злополуки през годините. Всички знаеха какво сполетя Мина Сакети.

Тя не беше от полезните вещици или знахарки. Никой не ѝ плащаше за изцеление или заклинания. Това би било от полза за семейството въпреки малкия риск. Хората просто я смятаха за смахната озлобена жена, не за ясновидка или врачка.

И племенникът ѝ не знаеше точно какво е мнението му за нея. Но онзи ден вечерта тя се домъкна при него в малкия дом, където се побираха седмината от семейството, и му каза тихо:

— Сокола. Жената, която ще язди за тях. Сънувах я.

— Какво? Що за сън е това? — сепна се Кардерио.

— Заложи на тях.

— Нямам пари за залози.

— Направи го, глупако.

И тя се изхрачи през отворената врата към шумната улица.

Кардерио Сакети не мигна през нощта, заслушан в плача на бебето. Опасяваше се, че то ще умре скоро. И тъкмо преди изгрева реши (може би заради недоспиването), че цял ден ще събира колкото може повече пари, за да ги заложи на момичето, за което неговата леля му каза.

Чак след като заложи три серала и двайсет допани за победата на квартал Сокола, той се сети нещо — леля Мина не спомена, че конят ще победи, само заръча да заложи на него.

А би могъл дори да заложи, че ездачката ще падне точно както неговата леля бе паднала преди двайсет и пет години. И Кардерио Сакети си помисли, че вероятно е най-пропадналият глупак, когото Джад е допуснал в света.

Двама от мъжете, които му дадоха пари назаем, като нищо биха могли да го убият, ако загуби и не може да си върне дълга. Но пък жена му би могла да го убие преди тях, щом узнае какво е сторил. Колко по-добре щеше да бъде, умуваше той над питие сутринта преди надбягването, ако неговата проклета, саката леля се бе сдобила с някаква лечителска дарба, за да помогне на детенцето… а не да подтиква Кардерио към неописуема глупост.

Да, би могъл да откаже. Имаха обаче нужда от лекар за бебето, а двете по-големи деца бяха направо костеливи от глад, жена му пък напоследък като че мразеше Кардерио по-силно и от демоните, които се биеха срещу Джад нощем, заради затъването в такава бедност.

Той, брат му и съпругата му отидоха да гледат състезанието в сектора, отреден за квартал Гъската. И леля Мина беше с тях, както винаги. Братята я носеха по улиците. В този ден хората се отдръпваха да направят път на Мина Сакети — жената, чието име бе изтеглено при жребия преди толкова години и препускаше четвърта (трета според някои), когато на завоя я връхлетя с все сила ездачът от квартал Моста, а нейният кон заради скоростта си се препъна на склона там и премаза левия ѝ крак в стената, всички кости се раздробиха.

По-късно вечерта мъже от квартал Гъската намериха и пребиха почти до смърт ездача от квартал Моста, но каква полза от това за Мина Сакети, за нейния съсипан крак и живот.

Да отмъстиш е редно, каза си Кардерио, но с това не се решава нищо. Учудващо беше и че Мина оживя. Яка жилка, помощ и молитви от семейството. Винаги молитви.

Получиха места отпред между заможни хора, до самата вътрешна стена, а хора дори от други квартали, които обикновено проклинаха или пренебрегваха леля му, идваха да я поздравят и да помолят за благословията ѝ в деня на надбягването.

Кардерио гледаше това както всяка година. Имаше нещо нечестно в случката и все пак го радваше повечето пъти. Дребна утеха за неговата леля в опропастения ѝ живот.

В момента обаче у него напираше въпросът дали тя е искала да направи залог триана за ездачката на Сокола вместо за нейната победа, или дори някакъв друг залог, но се отказа. Разписката за залога беше в джоб на туниката му. Разписката за неговия живот, рече си той.

Антенами Сарди спомена два-три пъти пред видните хора от комуната, с които беше настанен на трибуните, че всички изведени на показ коне (посрещнати с най-необузданите ръкопляскания и вопли, които бе чувал) биха изостанали от неговия Филаро още в първите десетина крачки.

Усмихваха се разсеяно, но гледаха прехласнати хиподрума, в какъвто беше превърнат центърът на техния град, влизащите в него коне и ездачи. Честно казано, май изобщо нямаха желание да слушат за Филаро. Той вече разбираше — не беше някакъв глупак — че за това надбягване нарочно подбират коне, в които няма нищо изключително.

А това си беше същинска глупост.

Град, избрал такива правила за голямата си ежегодна надпревара, несъмнено би се оказал лесна плячка за баща му и брат му, ако те преценят, че му е дошло времето догодина. Реши да сподели с тях мнението си, когато се върне у дома.

Ако пренебрегнеше безразличието към неговия кон, Антенами не можеше да се оплаче от посрещането си тук. Разбира се, страхът обясняваше всичко. Всеки вече се страхуваше от Фирента и семейство Сарди, чийто представител беше той, а го придружаваше и един от най-знаменитите предводители на наемници.

Антенами не беше свикнал да пробужда безпокойство у хората. Не можеше да прецени дали това му допада, но всъщност не зависеше от него, нали? Усмихваше се често, откакто пристигна, подхващаше разговори за коне, лов и вино.

— Онзи там! — кресна изтъкнатият член на комуната до него (чието име забрави, но много по-младата негова съпруга от другата му страна се казваше Лина). Търговецът сочеше. — Виждате ли го? Сивия? Язди го жена!

Антенами се стъписа. Взря се по-напрегнато и се увери, че е вярно. Нямаше съмнение в пола на стройната ездачка. Изглеждаше прекалено висока. Преобладаваше схващането за женска красота, според което ръстът на жената трябва да бъде осем пъти колкото височината на главата ѝ. Но жената на коня надхвърляше значително тази мярка.

— Коя е тя?

— Доколкото успях да науча, тя е от Милазия, дъщеря на капитан от войската на Уберто.

Уберто от Милазия с прякор Звяра бе извършил потресаващи неща според слуховете. Убили го в двореца му миналата година. Светът беше пълен с опасности, дори за хората на власт.

— Така ли?

Фраза, която вече смяташе за полезна, когато не можеше да измисли нищо по-добро.

— Това се говори. Мъжът нямал синове и я научил да язди, все едно е момче.

По неволя разговаряха много гръмко.

— Има добра стойка на седлото — отбеляза Антенами. Умееше да преценява поне коне и ездачи. — Но защо е тук?

Отсреща над вътрешната стена имаше същото гъмжило от зрители като тук и същото буйство. Наистина беше много шумно. Това го вълнуваше.

— Дошла да си опита късмета за място в надбягването. Баща ѝ напуснал Милазия, след като графът бил… призован при Джад. А после умрял, ако не се лъжа. Мога да си представя в какво трудно положение са изпаднали капитаните на Уберто. При така стеклите се обстоятелства.

— Така ли? — повтори Антенами.

Неговият домакин го изгледа. Изражението на търговеца не можеше да се разчете лесно, но Антенами бе свикнал с това, проницателността липсваше сред неговите достойнства.

— Заложихте ли, синьор Сарди? — кокетно попита хубавичката съпруга от другата страна на търговеца.

Тя беше поне с четвърт век по-млада от своя съпруг с провисналите бузи. И Антенами Сарди си каза, че вероятно скучае незадоволена. Ако бе пийнал няколко чаши, умът му сигурно щеше да…

Уви, оставаше си трезвен откакто пристигнаха. Неговият брат обясни ясно (Версано винаги говореше ясно), че поне един от придружителите му ще изпраща донесения по този въпрос. И издръжката, и бъдещите пътувания на Антенами щяха да зависят от това дали е бил достатъчно трезвен, за да излага семейството „колкото може по-малко“. Така се изрази неговият брат.

И все пак тази жена изглеждаше апетитна мръвка. Проститутките имаха по-големи умения и по-малки претенции, но друго си е да пояздиш жена от сой. А той беше млад и силен. Успяваше да тласне цяла дузина пъти в някое момиче, преди да свърши, ако не бе прекалил с пиенето.

— Още не съм — отговори ѝ Антенами. — Кажете ми на кого да заложа!

— О! — засмя се жената. — На нас, разбира се! Заложете на Кулата. Ние сме над всички. Донесете ни сполука!

В ума му се мярна мисълта, че неговото семейство едва ли ще донесе сполука на Бишо. И му хрумна още нещо: ако баща му, брат му и техните наемници завладеят града догодина, може би ще успее да промени правилата на това нелепо надбягване! И тогава всеки ще има възможността да се убеди колко великолепен е Филаро!

Каква приятна идея.

Търговецът повика събирач на залози — облян в пот мъж, който приемаше залози в последния момент. Без да обръща внимание на никакви коефициенти (те бяха за хората, които претегляха старателно шансовете), Антенами даде двайсет серала за победа на Кулата. Не подобаваше да прави голям залог, щеше да изглежда прекалено… податлив.

„Податлив“. Колко уместна дума в случая. Струваше му се, че я е научил от своя брат. Жената му се усмихна отново и насочи вниманието си към овала за състезанието.

А долу двама мъже в зелено и жълто опъваха въже. Антенами и неговите домакини, разбира се, бяха настанени чудесно на скамейки (повечето хора стояха прави) точно при старта и финала.

Той си позволи за няколко мига радостната фантазия, че Филаро е на трасето и изскача напред… за да пробяга трите обиколки, преди някой от тези коне да е завършил дори две!

Огледа се. Заслепяваща пъстрота под утринното слънце, флагове навсякъде за всеки квартал. Врявата ставаше все по-оглушителна. Викове, ревове, вече и писъци. Два от конете се плашеха, мятаха глави и тропаха с копита. Един ездач за малко да падне още преди старта! Мислеше си, че във Фирента не може да има нищо подобно. Е, колкото и глупаво да беше тукашното надбягване, не отричаше, че е вълнуващо. Съжали, че хубавичката млада жена не седна между своя съпруг и госта. Не трябваше ли да постъпи точно така?

Забеляза, че Фолко д’Акорси е наблизо и стои, а не седи. Взираше се напрегнато в хиподрума, но пък той почти винаги изглеждаше напрегнат. А после Антенами Сарди видя доста учуден как техният командир на наемниците направи знака на слънчевия кръг, щом десетте коне с ездачите си доближиха въжето на старта.

Може и да беше хрумване присъщо на младостта, но тази сутрин като че бе побрала най-важните мигове в нейния живот. По-значими от нечие убийство ли? Адрия се скастри за сравнението — безотговорно е и тя съзнава това.

Но… тя уби Уберто тайно, а сега е яхнала кон и е излязла с още деветима ездачи пред всички в Бишо, а мъже и жени крещят така, сякаш желаят и светът, и богът, и покойниците да ги чуят.

Тук има хора от цяла Батиара, виждат как една жена се включва в надпреварата, дори да не знаят — и не бива да научат — коя е тя.

Ако баща ѝ или някой от братята ѝ са дошли от Мачера, шансът, за което според Фолко беше нищожен, може би дори няма да я познаят, въпреки че не бе променила външността си. Изобщо не можеше да им мине през ума, че тя е на коня тук! Толкова безумна щеше да бъде за тях идеята, че дъщеря на семейство Риполи участва в надбягването. Толкова немислима, че не биха могли да я видят. И Фолко каза същото. После добави, че имало по-неотложни трудности, за които да се тревожи. Не беше спокоен, замисълът поначало не беше негов.

Тя дойде тук в края на зимата. Кракът ѝ заздравя. Лечителката се оказа изкусна и позна: белег на бедрото, който боли при натиск. Адрия обаче не куцаше и не усещаше болки при езда. Разбира се, че ѝ провървя.

И тъкмо тя предложи на Фолко, още преди да се е излекувала напълно, да отиде на надбягването в Бишо и — ако той вярва в нея — да заложи на нейния кон и да спечели пари, от които толкова се нуждае. Тя измисли този план.

Каза, че ще се представи за жена от Милазия, единствено дете на командир в кавалерията — така ще обясни как е била научена да язди. И бащата ще стане причината тя да дойде в Бишо, за да го почете в годината на смъртта му.

Ако предлагаш нещо на Фолко, трябва да си го обмислила докрай и да си готова за въпроси. Но жени вече бяха участвали в това надбягване. И двамата го знаеха.

Добави, че в Бишо ще обяви намерението си да се оттегли в обител, каквото и да се случи в състезанието. Ще посвети остатъка от живота си на бога. Това надбягване ще бъде последната мечта, която се е борила да сбъдне в пълния с премеждия свят, преди да потърси покой сред Дъщерите на Джад… и да се моли за душите на своите родители.

Нейният баща бил офицер на Звяра от Милазия. В онази част от света не се отнасяха добре към офицерите на Уберто след промените откакто той умря.

За всеки, който чуе разказа ѝ, оттеглянето в обител, отказът от намерението за сполучлив брак ще изглеждат очевиден, дори неизбежен избор на пътя. Добра дъщеря, набожна, мила и тъжна история. Още в Акорси тя каза, че мнозина дори биха се надявали името ѝ да бъде изтеглено в жребия за участие.

Фолко се съгласи.

Отнасяше се кораво, премерено и решително със света. С нея — и с нейната леля, която обича — беше по-благ, весел, грижлив. Ако в смисъла на думата „грижлив“ включиш и помощта тя да живее както досега — в ролята на негово оръжие.

Тя бе обещала на леля си, че всичко ще приключи скоро. Не ѝ се мислеше за това. Разбира се, хората твърде често не спазват обещанията си: молиш за прошка Джад и онези, които си излъгала. Само че Катерина бе написала за обещанието на майката на Адрия, която пък непременно е казала на баща ѝ. Те не знаеха (нямаше как да знаят!) какво бе направила тя за Фолко, но едва ли би се изплъзнала лесно от завръщането у дома към живот и очаквания, които нито искаше, нито приемаше. Често си мислеше, че има граници, в които една жена може да наложи волята си на света.

Ще се справя с това, като му дойде времето.

Знаеше, че е облагодетелствана с дарове от съдбата и бога. И потеклото, и положението на най-младата от децата. Ако не беше последното дете, не би могла да получи разрешение за толкова дълъг престой в Акорси, по-скоро щяха да я дадат на хитроумно подбран съпруг (както се случи с нейна сестра) или да ѝ уредят място във важна обител.

Но ето я как живее, мислеше си Адрия, яхнала сив кон на пистата в Бишо. Откри как да бъде пълноценно, наситено жива в свят, който не е склонен да позволи това на жена.

Само с много внушителен подкуп е било постигнато изтеглянето на името ѝ сред дванайсетте ездачи — десет участници в състезанието и двама резервни, ако нещо сполети някого от избраниците.

И това не беше рядкост. Охраняваха ездачите от мига, когато бъдат разпределени по квартали, но и на охраната можеше да се плати, за да ти навредят или да допуснат нападение. За ездач в Бишо отказът да бъде подкупен носи не по-малко рискове от приемането на рушвет.

Тя не знаеше колко пари е похарчил Фолко. Шейсет и петима, сред тях и още една жена, се явиха в първия ден от изпитанието.

И все пак се случи: изтеглиха нейното име след завъртане на колелото. Разпределиха я в квартал Сокола.

Те никога не побеждават в надбягването, нямат нито парите, нито влиянието да прокарат гладък път към финала за онзи, който язди техния кон. И така е добре, защото и тя, и Фолко се уповават на големи коефициенти в залозите.

Хората в квартала обаче се отнасят необикновено мило с ездачката си. Изглеждат благодарни, че някой ще се състезава от тяхно име, че дори участват в надбягването. Правят шествия, пият и врещят щастливо, но никога не побеждават. Както изглежда, в победите се редуват три-четири от другите квартали.

Не бе имала известия от Фолко до вчера, когато получи от обслужващата я в къщата жена многократно сгънато листче със съобщение. Адрия бе решила да се представи тук с името Копина по свои подбуди, свързани с преждевременно умрял човек.

Знаеше, че сега Фолко е някъде в тълпата, а неговите хора са залагали на нея дни наред. Освен това бе наясно — от бележката, която изгори — до кой ездач ще опита да се присламчи на старта и какъв ще бъде неговият знак за двамата с въжето, което те ще пуснат чак когато е готов.

Те се нуждаят от пари като всеки друг, нали?

Надбягването в Бишо е опорочено от поквара, това е всеизвестно. И част от неговата непредвидимост е да видиш, щом конете препуснат, кой квартал е дал подкупите си най-умело през тази година. Но дори да е така… облагодетелстван ездач може да сбърка в преценката за наклона и сцеплението на трасето при труден завой или друг може да провали всички планове и в галопа да заличи всички прахосани рушвети с неочаквана бързина или с удар на палката, която всички ездачи носят. Това оръжие не е предназначено за пришпорване на конете.

Някои от мъжете на пистата край нея бяха много едри, което можеше да затрудни техните коне, ако състезанието беше друго. Тя се съмняваше, че би дочакала милост от тях, ако не язди в безопасност отзад — където е мястото, отредено и за нея, и за квартал Сокола. Ако се изпречи между всеки от тях и победата тази сутрин, ще се разправят с нея или поне ще опитат. В това надбягване можеш да причиниш на друг ездач какво ли не, тук са умирали хора. Но ще бъдеш отстранен — а след това и нападнат от тълпа, ако удариш нечий кон. Има правила.

Тя беше добра ездачка. Всъщност много добра. Само че беше жена и участваше за пръв път, без съюзници или приятели по пистата. Нейният кон понасяше шума, докато всички правеха обиколка за оглед от зрителите и последни залози. Тя беше със сивия кон всеки ден, откакто жребият ги събра, учеше се как да го укротява, колко уверено стъпва на завои, от какво се стряска, как реагира на вик или пляскане по шията.

В родния ѝ дом постоянно излизаха на лов или препускаха. Бе усвоила тези умения. Затова беше тук, затова Фолко ѝ позволи. Адрия си мислеше, че ако падне лошо или пострада по друг начин, нейната леля може и да убие своя съпруг, макар да го обичаше.

Сърцето ѝ туптеше ускорено. Твърде ускорено. Трябваше да укротява и себе си, не само коня. Опита се да пренебрегне тълпата, плътната стена на шума от двете страни и за малко да не забележи, че някой я вика и маха с ръка, когато мина покрай част от вътрешните трибуни.

Видя вдигнати, трескаво движещи се ръце и все пак се взря натам. Стара жена, двама мъже я крепят права до дървената стена. Жената подканя с жест да я доближи. Това дори не е секторът на Сокола, а на… Гъската, разпозна флага им.

Адрия се поколеба, после с движение на юздите зави натам. Спря на няколко крачки. Не биваше да оставя впечатлението за потаен разговор с хора от друг квартал. Не и точно преди старта! Случвало се е хора от някой квартал да разкъсват на парчета ездачите си заради подозрение, че са били подкупени. Ако тази жена искаше да ѝ каже нещо, трябваше да вика.

И тя го направи.

— Аз съм Мина Сакети. Състезавах се преди тебе!

Много години преди мен, каза си Адрия, но след миг прецени, че жената не е чак толкова стара, а по-скоро похабена и съсухрена от живота. Дори не може да се крепи сама на краката си… и нещо се намести в ума на Адрия.

— Пострадала си тук? Като ездачка?

— Да! — провикна се другата жена. — Не им позволявай да ти сторят същото!

Адрия вдигна ръка в учтив поздрав. Нали никой не би възразил две ездачки да разговарят пред очите на всички?

— Ще се постарая — отвърна с вик.

— Не! — Гласът на другата вече се издига във вой. — Не им позволявай, казах ти. Внимавай на завоя Фонтена, внимавай с Кулата. Той ще те изблъска там! Това правят! Ще си мислят, че не можеш да им се опълчиш!

Фонтена е най-гибелният завой всяка година, наклонът на трасето е към стената, а завоят е остър. И квартал Кулата винаги е сред фаворитите.

„Те винаги си мислят, че не можем да им се опълчим“ — мислено отговори Адрия Риполи.

Но не каза нищо, само пак вдигна ръка за приветствие и се поклони на лекото си седло към своята предшественица, провалила живота си тук.

Хората ги гледаха. И изразиха с рев сантименталното си одобрение. Съсипана стара жена и млада ездачка за злочест квартал. Защо да не се надяват, че ще остане невредима след трите обиколки на пистата.

И когато приключи с това, нека си тръгне и живее както се полага на жена.

Тръбят фанфари, бумтят барабани. Адрия видя, че са опънали въжето над пистата пред тях. Доближи старта заедно с останалите.

Ей сега ще започне. Можеш да съставяш планове отрано, да обмисляш всичко, да имаш мечти и предчувствия. Можеш да дойдеш в Бишо седмици преди надбягването, да задвижиш начинанието си, да чакаш ще има ли полза от подкупа. Може да се окажеш сред избраниците, да ти отредят квартал, кон, да свикваш с коня (наречен незнайно защо Саурадия на диви отвъдморски земи) и…

И въпреки всичко да усети като рязък невъздържан удар, че това се случва — тук, сега. Но не биваше да си позволява такива удари отвътре. За ударите си имаше оръжие в едната ръка както другите ездачи, а сега се нуждаеше от бистър ум.

Плъзна ръка по шията на коня, зашепна му. Добър кон, за никое животно тук не може да се каже нищо повече, но тя харесваше своя, цвета му, спокойствието. Дори сега бе спокоен. За Саурадия се говореше, че е дива земя някъде около Сарантиум. Не научи как сивият кон се е сдобил с това име.

Спокойствието се дължеше и на нея, но само отчасти. Ездачката и конят са едно цяло — и тя, и той са донесли на тази писта каквото имат, след малко ще научат докъде ще им помогне да стигнат и дали ще бъде достатъчно.

Толкова пъти се е състезавала в родния си град с братята и сестрите си, с братовчеди. Тя беше най-младата, твърде много време оставаше непохватно дългуреста. Точеха се година след година, през които никога не побеждаваше, дори не беше близо до победата, а после настъпи есента, когато започна да успява. Помнеше как нейният най-голям брат каза веднъж, че имала най-добрия кон, подарък от бащата, желаещ да поглези най-малкото си дете. А тя го засрами с предложението да си разменят конете и да повторят надпреварата.

Нямаше как да не се съгласи — такъв беше нравът на тяхното семейство, когато имаше свидетели, съперничество, студения подтик на амбициите. Тя го победи с неговия кон. И той половин година се преструваше, че не я вижда. Престана да се държи така само по заповед на техния баща, който накрая забеляза какво се случва.

А този брат ще бъде дук на Мачера след смъртта на баща им, ако всичко потръгне според очакванията. Плановете, каза си Адрия на кон насред Бишо, невинаги се осъществяват. Нито мъжете, нито жените имат власт над света.

Фолко се опитва, напомни си тя. И тя се опитваше в момента.

Първата ѝ цел на старта бе да застане до ездача на Кулата, който е фаворит, като и шансовете на Лисицата се смятаха за добри тази година. Квартал Кулата бе най-близкият до площада, там бяха най-хубавите къщи в Бишо, в него живееха повечето управници на комуната. Там се гордееха с честите си победи… а за задоволяване на гордостта винаги се харчат пари.

Ездачът на Кулата не беше най-едрият, но имаше сурово лице на южняк с врязани бръчки, а погледът, с който посрещна опита ѝ да провре Саурада по-близо до него, бе мрачен и плашещ. Изглеждаше ядосан. Адрия знаеше, че мъжът е тук от години, обикновено изтегляха името му в жребия… и той е побеждавал многократно. Заради миналото и квартала му сигурно мнозина са заложили на него. Хората ще очакват да победи.

Неговият кон пристъпи надясно и тя се възползва, за да се промъкне ловко покрай коня отляво. Сега е до онзи от Кулата. Гъмжилото беше — ако това изобщо бе възможно — още по-шумно. Някакъв големец се опитваше да държи реч. Нямаше никаква надежда да го чуят. Събраните натясно коне се бутаха, някои мятаха глави с доближаването към въжето. Ездачът на Кулата я прониза с поглед. Тя знаеше, че му се иска да има повече свободно място от двете си страни, и щом въжето падне, да подкара коня си незабавно.

Когато въжето падне ли? Не. Когато той даде знак да пуснат въжето.

Тя посрещна невъзмутимо този поглед и му се усмихна колкото можа по-мило.

— Не обичаш да има жени до тебе ли? — попита Адрия. — Не очаквах да си такъв. Както и да е, все тая е за мен.

Той отметна глава назад. Ездачът на Лисицата от другата ѝ страна се хилеше открито.

— Внимавай с приказките! Ще ти го начукам с тая палка — чегърта гласът на онзи от Кулата.

— Не си падам по палки. — И Адрия не сдържа гласа си. — Ако искаш да знаеш де. На тебе харесва ли ти? Това ли те кефи?

Още смях, вече от устата на повече ездачи. Ездачът на Кулата изпсува. Извърна поглед от нея, започна да обръща коня си право напред. Може би прибързва? Адрия знае какво ще направи той, знае какво прави самата тя. Някои мъже се вбесяват толкова лесно…

Той почти успя да завърти коня си точно по посока на трасето, но и нейният сив кон вече е знаел правилна позиция. Още докато се обръщаше напред, той се плесна с длан по лявото бедро… и двамата на старта пуснаха въжето. Ездачът на Кулата хвана здраво юздите, изкрещя на коня си и потегли рязко.

Адрия мина пред него.

Все пак е Риполи от Мачера, нали? Язди откакто се помни. А при лов прескачаш — огради, живи плетове, ручеи, ями, паднали дървета. Различно умение от препускането по равно поле или три обиколки по писта. Научаваш се как да накараш коня да преодолее препятствието.

Сивият ѝ кон мина лесно над въжето. То вече падаше. Толкова обикновен скок.

И тя вече е на трасето пред всички останали. Плесна веднъж с длан по шията на коня и усети реакцията му. Саурадия, нейната радост тази сутрин. Какво веселие напираше у нея сега, досущ буен ярък поток. Не беше чувство, с което е свикнала, но можеше да го отприщи, ако животът позволи.

Гледах изумен колко съвършено тя подбра мига и прескочи със сивия кон въжето, преди да е паднало на земята. И ето я пред другите, дори пред фаворита от Кулата със светлозелените и тъмнозелените дрехи на квартала.

— Ама че досетливо копеле! — ревна Монтикола до мен. — Научил е сигнала!

— Какво?! — извиках.

Той си остана вторачен в пистата.

— От Кулата са подкупили онези с въжето! Но и Фолко си е платил да узнае при какъв сигнал ще пуснат въжето! В името на кръвта и очите на Джад, тази жена умее да язди! Виж я!

Седяхме над първия завой и те вече ни доближаваха. Спомнях си ръката ѝ на раменете ми в тъмното стълбище. Тя бе прободена с нож в бедрото преди шест месеца, но сега я виждах да подкарва все по-бързо сивия кон, а Бишо обезумяваше. Самият въздух около мен сякаш се тресеше.

Стрелнах с поглед Монтикола. Ако тя спечелеше, ако Фолко спечелеше, той също щеше да спечели, може би още повече от тях — не бе раздавал подкупи, а всеки пети от неговите залози беше за нейната победа, а не просто за класиране в тройката. Не се съмнявах, че би казал това на Фолко. И то с удоволствие, добавих мислено.

Ездачът от Кулата беше точно зад Адрия, още двама близо до него, другите вече изоставаха на различно разстояние. Лошият старт може да те провали веднага в такова надбягване.

Водачите доближаваха най-коварния завой за пръв път точно пред нас. Мястото беше изключително опасно заради наклона на пистата към стената тъкмо когато трябваше да завият. Адрия насочваше сивия кон по вътрешната страна — най-късата дъга встрани от опасността. Препускаше сама отпред и нямаше какво да ѝ попречи, наклонът към външната стена не я застрашаваше… този път.

Зад нея мъжът от Кулата вече размахваше ръка и пляскаше безмилостно коня си. И той се беше откъснал пред съперниците. Следващите двама яздеха един до друг. И онзи от вътрешната страна — ездачът от квартал Лисицата — нарочно се изместваше към стената пред нас. Другият конник от Черупката се опита да го прогони с палката си. Ударите му бяха отбити. Нямаше как да продължи, трябваше да се съсредоточи върху трасето и стената, към която бе изтласкан, и…

Блъсна се пред очите ни. Видях как левият му крак се удари в стената. Тълпата изрева, но ездачът се задържа някак на лекото седло и конят му се отдели от стената, без да забави ход. Хората от квартал Черупката крещяха с възторжено одобрение. Той обаче остана на четвърто място, ездачът на Лисицата бе кривнал встрани точно преди стената и сега преследваше онзи от Кулата, който пък гонеше неуморно Адрия в синьо-белите дрехи на Сокола. „Небе и облаци“ — мярнаха се думи в главата ми.

— Той ще ѝ налети при следващата обиколка! — извика Теобалдо Монтикола незнайно на кого или на всички ни. — Язди по-едрия кон. Ще се опита да я събори. Тя не бива да пада!

Умувах колко странно се съчетаваше всичко в това утро: и двамата врагове се надяваха трескаво една жена на сив кон да успее. Копнееха да се задържи на седлото.

Адрия минаваше по следващия завой, приведена ниско над шията на коня. Забелязах как се озърна към преследвачите. Излязоха на отсрещната част от трасето и вече не ги виждах толкова ясно. Ако останеше пред всички, не биха могли да я ударят, нито да я изблъскат в стената.

Но не ми се вярваше, че може да води до края.

— От Кулата са си платили и за най-добрия кон при жребия — безизразно каза Монтикола. Чух го само защото седях до него. — Да им го набутам — добави той.

Чудех се къде е Фолко д’Акорси, дали вижда същото като него. И дали казва същото.

— Вижте я само тази жена как язди! — изкрещя Антенами Сарди.

Обзе го не само вълнение, а и възбуда. Изведнъж осъзна, че това се забелязва, и си оправи дрехите. Пак му се искаше младата жена, а не съпругът ѝ да седи до него. Тя би могла уж случайно да отмести ръката си, докато вниманието на околните е приковано другаде…

Желаеше и онова момиче на пистата. Тя беше неугледно висока, но каква дързост… Завладяваща! И вече закъсваше. Всеки познавач на коне би могъл да разбере, че мъжът зад нея в различни оттенъци на зеленото има по-голям кон, а трябваше да изминат още две обиколки, след като преодоляха завоя отдясно и пресякоха линията на старта и финала за пръв път. Освен това беше жена, а всички състезатели имаха палки, които по размери повече приличаха на бухалки. И това го подсети за нещо: с тези размахани на пистата палки е много по-добре, че Филаро не участва в надбягването!

Гледащ в захлас, прав, ревящ като всички наоколо, той проумя, че жената ей сега ще се натъкне на друго затруднение — точно пред тях. Наистина беше много вълнуващо.

— Жирафа винаги са с нас! — каза домакинът до ухото му.

Тоест извика.

— Какво?

— Онзи в жълто! Изостава нарочно, за да го настигне тя!

— Виждам! Защо?

— Ще я забави или ще я повали. Гледайте!

То се знае, че ще гледа! Но незнайно защо се озърна отново към Фолко д’Акорси. Наемникът си хапеше долната устна. Очевидно не беше доволен. Антенами не би могъл да познае защо.

Неговият брат сигурно би отгатнал. Впрочем проклет да е.

„Много добре — помисли си Адрия, — знаеш какво трябва да направиш тук.“

Знанието и действието невинаги се съчетават в брак, обичаше да казва нейната майка. И вероятно още повтаря същото у дома, далеч на север. И тя можеше да е там, да се радва на настъпващата пролет в Мачера, в горите и по хълмовете.

Но за нея тук бе по-добре. Беше живот. Каквото и да се случи.

Догони бързо коня и ездача от квартал Жирафа, изпревари го с цяла обиколка. Той се движеше по-бавно, чакаше я, помагаше на Кулата. Тя бе предупредена, че действат задружно. А той бе най-едрият мъж в надпреварата. Палката в ръката му изглеждаше мъничка, макар че всички палки са еднакви, премерени са старателно. Почти забавно е колко точни са правилата за това надбягване… и колко грубо се погазват.

Той дори не се преструваше, че все още участва. Извил се бе на седлото — наляво, както тя видя — и наблюдаваше как тя го доближава стремително, а онзи от Кулата все така бе зад нея. Държеше оръжието с дясната ръка, юздите с лявата.

Тя направо летеше към него по правата отсечка при старта и финала. От лявата му страна, защото той се движеше вдясно, зае по-късата вътрешна дъга. И той започна да се мести наляво към стената. Всъщност дръпна силно юздите, защото тя насочи Саурадия по-близо до външната стена, за да го подмине, а той трябваше да се върне навън, иначе тя щеше да профучи покрай него. По-бърза бе, отколкото той очакваше. И сега конят му пресече трасето почти диагонално, опита се припряно да я засече, да я тласне към стената. Размени ръцете, с които държеше юздите и палката. Искаше да я удари. Не от злоба. Такава бе задачата му.

Тя чакаше да го направи.

Израсна с братя, готови да извършат какво ли не, за да се победят един друг. Оставаше последна в почти всяко състезание години наред. И наблюдаваше.

И когато състезателят на Жирафа размени ръцете, с които държеше оръжието и юздите, контролът над коня и вниманието му се отклониха за един-два удара на сърцето, защото бе принуден да погледне надолу и не я виждаше. Адрия подкара Саурадия рязко надясно — с юзди, колене, глас и силен наклон натам, а нейният сив кон направи точно каквото го научи да прави, докато го яздеше тук два пъти дневно през цели две седмици. Промени посоката — прекрасно според нея — и задмина коня на едрия мъж от вътрешната страна.

Чу неимоверния рев, докато изпреварваше, и защото преливаше от радост и гняв, и защото може би за последен път се проявяваше така в света, свободна да бъде каквото е поискала да бъде, и защото онзи от Кулата още бе плътно зад нея, тя замахна колкото сила има с палката в лявата си ръка към едрия мъж, който още се обръщаше закъснял към нея, неговото оръжие бе в неподходящата ръка, и я стовари с пращене по близката до нея предмишница, той изкрещя от болка (наясно е, че му е счупила костите), пусна юздите и…

Малко остана да успее. Неговият кон отскочи тромаво при задминаването. Напиращият кон на Кулата би могъл лесно да се блъсне в него или да се препъне при заобикалянето. Но състезателят на Кулата, коравият южняк, побеждавал неведнъж тук, наистина бе чудесен ездач и бе нащрек, видял бе как тя кривна надясно, затова е подготвен, не е прекалено наблизо, подкара коня си в по-широка дъга наляво и също изпреварва.

Още е зад нея, макар и леко изостанал, а тя цапардоса задминатия конник, неговия съюзник, изхвърли го от играта за последните обиколки… не може да опита същото отново със счупена ръка.

Вече минава за втори път по трасето. Подмина отдалече опасната стена, когато стигна до нея. Наричат я завой Фонтена, за който другата ездачка — онази осакатена жена, я предупреди.

Знае и прави каквото може. Знанието и действието невинаги се съчетават в брак.

Шапката, нагласена да пази очите ѝ от слънчевите лъчи, отлита нанякъде. Прибрала е косата си под нея преди старта, но фибите вече не държат добре кичурите и тя усеща как започват да се развяват зад главата ѝ.

„Мили Джад, нека това не е последното истинско нещо, което правя.“

Подготвяше се да премахне жената от пътя си в началото на последната обиколка. Знаеше точно какво ще направи и къде. Вече го бе правил. Ако си се състезавал в Бишо от години на все същото трасе, имаш предимство.

Онзи безполезен глупак от Жирафа беше надхитрен от нея и осакатен (трябваше да ѝ се признае, че прояви хитрост), затова се налагаше да свърши сам работата и имаше такова намерение. Не му допаднаха нито нейните приказки на старта, нито изпреварването. Изложи го пред всички.

Това нямаше нищо общо, с каквато и да е неприязън към жените. И срещу мъж на коня от квартал Сокола щеше да направи съвсем същото. Той бе обичал майка си и жалеше за сестра си през всеки преживян ден. Ашари пирати я отвлякоха в робство.

В южния край на Батиара, където се роди, светът беше коренно различен. Тези тук нямаха представа как е там.

Набезите на неверниците — дори навътре в сушата — вдъхваха неспирен тежък страх. Неговата сестра беше на тринайсет години. Той беше на девет и го накараха да побегне с майка си, за да се скрият при набега една пролет. Онези убиха баща му в двора на тяхното стопанство. Намериха и отведоха сестра му от нейното скривалище.

Още се молеше за нея сутрин и вечер.

Десетилетия по-късно не знаеше дали се моли да е жива, или да я е сполетяла милосърдна смърт, за да е вече в светлината на бога.

Знаеше обаче, че бе убивал ашари, щом успееше да ги издебне през младостта си на юг. Имаше ги из областта, защото онзи толкова търпим дук настояваше да ги наемат в стопанства и животновъдни ферми, служеха в дворцовата му стража, позволяваше им да отварят дюкяни и работилници, дори разрешаваше техните отхвърлящи Джад храмове, където се прекланяха пред звездите. Дукът дори ги пращаше да се бият срещу пиратите от собствената им вяра. И живеещите сред тях ашари наистина участваха в битките на негова страна. Така да бъде. За него беше безразлично. И тогава, и сега. Това не променяше нищо. Има граници на онова, което твоята чест допуска да понесеш.

Още съвсем млад Карло Серана реши, че дукът може да прави каквото му скимне, но той ще убива неверници заради сестра си. Може би и заради баща си, но никога не бе изпитвал особено топли чувства към него, честно казано.

Стана един от най-умелите ездачи на юг, учеше се в коневъдните ферми, дори от ашари. Някои от тях яздеха превъзходно. По-късно уби двама от онези, които го учеха. Доверяваха му се и беше лесно. А той беше хитроумен и предпазлив, пък и още млад, никому не хрумна, че е убиецът.

Щом положи майка си в земята за вечен покой, Серано се премести на север. И накрая намери в Бишо мястото, където да живее и дори да преуспее. Нямаше много приятели, не беше дружелюбен човек, но сега във всеки квартал се молеха преди пролетта и надбягването неговото име да бъде изтеглено за техния кон и никой никога не се усъмняваше в почтеността му. Карло Серана беше неподкупен. Това се знаеше от всички. Знаеше се и колко е нежелателно да го засегнеш.

Имаше основание да се каже, че вече е заможен след четирите победи за девет години, с парите си купи земя и се зае с коневъдство, отглеждаше породисти коне за богаташите и за предводителите на наемници, които винаги се нуждаеха от още ездитни животни.

Имаше съпруга, син и дъщеря, която приличаше на сестра му, каквато я бе запомнил. Неговата съпруга казваше, че лицето му ставало благо, когато се усмихне.

Не проумяваше защо някой би искал да изглежда благ. Освен може би пред деца. Но на това трасе мекушавостта водеше само до загуба. Щом от Кулата бяха похарчили немалко пари (вече можеше да налучка горе-долу сумата), за да бъде изтеглено името му за техния квартал — а там живееха хората, властващи в града, Карло Серана щеше да постигне петата си победа за тях тази сутрин и нямаше да му попречи някаква си жена, състезаваща се за квартал от непрокопсаници. Всичко в живота се постига с борба.

Така е подреден светът, особено ако си израснал в страх от морски разбойници, които идват да те поробят и вече са отвели твоята обичана сестра, най-милото момиче.

Надяваше се да е мъртва, молеше се да е жива и невредима. И уби немалко мъже заради нея. Тя не би могла да научи. Джад знаеше. Жената на пистата пред него нямаше и не можеше да има дори смътна представа за живот в страх и мъст, каквато ще да беше. На юг светът беше друг.

Пак поеха по правата отсечка на далечната страна срещу старта. Неговият кон препускаше добре. Всички уж трябваше да имат приблизително равни възможности, но „приблизително“ всъщност означаваше „от — до“, пък той беше коневъд, познаваше ги, а в Кулата разполагаха с достатъчно пари. И веднъж спомена нехайно кой кон би искал да язди, ако съдбата и божията воля отредят да се състезава за квартала този година.

Нейният сив кон също тичаше с лекота, а тя го контролираше умело. И тя беше опитна ездачка. Но не познаваше Бишо, тази писта и живота на Карло Серана.

Допуснала е грешка. Адрия долавя това от звуците на тълпата, които се промениха в нещо мрачно като рев на ловуващ звяр. А тя е подгонената жертва.

На излизане от завоя преди старта и финала с оставаща една обиколка тя направи същото както преди, както всички те правеха… остави Саурадия да се премести достатъчно встрани от вътрешната дъга, за да не е принудена да го възпира или да се бори да променя посоката. Ще се върне към вътрешната линия, щом излязат на правата отсечка.

Само че южнякът, състезаващ се за Кулата, избра това място, колкото и да е невероятно, за своя опит да я задмине.

Но не е точно така… не я изпреварва. За конете е много трудно да изпреварят по вътрешната дъга на трасе, настлано преди дни, хлабаво и неравно. Затова всички оставят животните да се изнесат леко встрани.

Този мъж обаче е побеждавал много пъти тук и сега тя разбира защо е успявал. Тълпата я предупреждава, шумът я заставя да се озърне — да го види как я настига упорито от вътрешната страна, напряга се и да ускори галопа, и да се задържи в завоя.

В това надбягване са важни и оръжията, а не само конете и той… той изведнъж се озовава твърде близо до нея!

Тя се навежда колкото може наляво, принуждава безмилостно Саурадия да кривне натам по трасето и насочената към нея тежка палка разсича пустота… а гъмжилото наоколо просто полудява.

Той не може да удари нейния кон. Прогонват състезателите за това. А понякога ги убиват, така са ѝ казвали. Но заради нейното изплъзване и неговия дързък ход на едър кон почти са се изравнили и сега той е от вътрешната страна, където е по-късата дъга. Неговият кон трябва да се е изтощил от усилието да догонва, казва си Адрия. Няма как да не е изтощен!

А после осъзнава, че е права, но южнякът не би се опитал да я изпревари до края. Намислил е друго.

„Внимавай на завоя Фонтена, внимавай с Кулата.“

Да, ама… Едно е да знаеш, а друго…

Двамата са на правата отсечка, профучават през линията на старта и финала, остава една обиколка, но мъжът отдясно няма намерение да я остави да препуска по тази обиколка. Защо да насилваш своя преуморен кон, ако можеш да събориш съперницата до себе си? Ездачката, която вече е от лошата страна. Защото този път Адрия трябва да мине край външната стена на най-опасния завой.

Той няма да прибегне до палката — не може, необходимо е да внимава много за положението на своя кон. Контролира напълно животното, което се примъква напред по мъничко и вече е почти до нейния кон. Твърде близо, за да се отмести тя от стената, да опита да го засече, твърде близо, за да попречи тя на неизбежното и желаното от него.

Или тя бе сбъркала на предишния завой, или той бе измислил нещо изключително. Нямаше значение, защото тя ей сега щеше да си плати.

Серана няма желание да убие или да осакати жената, въпреки че би могло да я сполети и едното, и другото, когато я повали. Тя яздеше добре, доблестно. И разправата ѝ с онзи от Жирафа (макар да беше глупак) беше прекрасно изпълнение. Той бе конник и обучаваше конници, яздил е през целия си живот… и можеше да се възхити на умението и находчивостта.

Но това не е важно, когато тук се решава победата в надбягването. Издържаше съпруга и две деца, а имаше и самолюбие. Беше сред най-страховитите ездачи в Бишо. Не я мрази за това, че е жива и свободна, само трябва да надделее над нея на това трасе и няма да го смути, че ще премахне жена от пътя си. Тя не бива да му пречи.

Колко пъти бе виждал кон да се блъска в стената на завоя Фонтена? Всички познаваха този завой. Участващите за пръв път изслушваха предупреждения, кварталните отговорници за състезанието ги водеха тук, показваха им наклона на пистата към стената, където се бориш да отклониш коня от нея в пълен галоп… особено ако препускаш първи или втори в надпреварата по последната обиколка и конете все повече губят сили.

Сега е втори, остава съвсем малко, но е прекалено близо до нея, за да замахне тя назад или поне да опита, защото трябва да държи юздите с двете си ръце, не може да отдели внимание за удар с палката към него, докато препускат към завоя, иначе конят ѝ ще се хлъзне непременно към стената и неговият ще я блъсне и премаже. И той не може да се разсейва, за да я удари, но нямаше значение, защото зае вътрешната позиция. И щом тя се удари в стената, той ще отскочи с коня си, ще забави ход за малко, за да го насочи, тя ще падне на земята, или конят ѝ ще залитне, а ездачите на трето и четвърто място са доста по-назад.

Ще измине последната обиколка сам с великолепна преднина.

Не е нужно тя да падне или да пострада, но при такова препускане шансовете ѝ не са големи. Просто трябва тя да изостане безпомощно след сблъсъка. И това щеше да се случи. Ей сега. Устремили са се в галоп натам. Още са на правата отсечка, в самия ѝ край, започва наклонът, връхлитат завоя. Той си позволява да я погледне за миг. И вижда как тя отвръща на погледа му в същия миг.

Не забелязва страх. А си мисли, че би трябвало да го види в очите ѝ.

Джиневра идваше в Бишо за пръв път. Всъщност Теобалдо би я завел където и да е за пръв път, за да я видят всички до него, пременена в най-хубавите си дрехи, приковаваща погледите навсякъде.

А имаше и още нещо: той предложи на Джуданио Чера в нейно присъствие да стане наставник на синовете им — както се обучават децата на владетел. Положи усилия да остане невъзмутима, да прояви само… интерес. Истината обаче беше, че видя този момент като най-важния в живота си — тъкмо по време на пътуването на запад, за да гледат надпреварата на няколко коня.

Но застанала до него (имаха места на скамейки, както подобава на владетеля на Ремиджо, само че сега всеки беше прав), можеше да мисли само за пистата… и яздещата там жена, на която заложиха толкова много пари, дори тези от продажбата на някои нейни накити.

Джиневра дела Вале лежа будна през много от нощните часове след любовните удоволствия за него (както и за нея). Боеше се да заспи, защото знаеше, че ще сънува бъдеще, в което са се оженили, синовете им са признати за законни, по-големият е посочен за наследник на Теобалдо и…

А това би означавало, че сегашният му наследник — най-големият син, е умрял на изток, в Сарантиум, но тя не биваше да му го пожелава, нито да го сънува, за да не застраши душата си.

Ала точно сега имаше мигове, през които не мислеше за това, тя беше насред виеща тълпа, вторачена в друга жена и слушаше как Теобалдо ѝ се възхищава гръмогласно. И у нея нямаше нито завист, нито опасения. Не се съмняваше в неговата привързаност, само се стремеше да се оженят.

Тя също беше завладяна от вълнението, въпреки че не разбираше надбягването — как тъй на ездачите е позволено да се удрят с палки, защо Теобалдо и младежът, когото срещнаха на пътя и поведоха със себе си, крещяха предупреждения към момичето, докато два коня — единия яздеше тя — препускаха към трибуната, на която бяха те, при първия завой след старта. Този завой имаше име, явно е важен, а и опасен.

— Той я приклещи! Джад да скапе душата му! — чу вопъла на мъжа, когото обичаше.

Ярост и болка в гласа му. Рядко се случваше да издаде така чувствата си. И Джиневра помисли, че той вече беснее не само заради залозите и парите, дори не само заради желанието да надхитри Фолко д’Акорси.

Гъмжилото наоколо тътнеше като гръмотевична буря. Самият свят се тресеше. Тъмночервената коса на жената се развяваше зад нея. Нередно, дори срамно, но пък изглеждаше толкова красиво.

— Може би не! — чу вика на Джуданио Чера.

Теобалдо го наричаше с детинското име Данино. Държеше се така с други мъже, за да наложи превъзходството си. Видя го обаче как се озърна мимолетно към младежа, на когото позволиха да седне при тях на трибуната, защото тъкмо той — Джуданио, Данио, Данино — дойде при тях с вестта за ездачка, от която биха могли да спечелят много пари тук.

Или да не спечелят.

До ден днешен не знам какво съм си представял като възможно, когато креснах онези думи при доближаването на двата коня към завоя. Защо отрекох очевидното: тя беше в капан преди най-смъртоносното място на трасето.

Монтикола беше прав, ездачът на Кулата наистина я приклещи.

И въпреки това изкрещях думите с все сила, прегракнал от копнеж.

Може би исках да ги направя верни. Може би исках Джад да ме чуе зад слънцето, докато Адрия препускаше към нас и към стената.

— Свети Джад Светоносни, какво прави тя?! — изпищя Антенами Сарди.

Изпружи ръце нагоре. Не знаеше къде да ги дене.

Тъкмо нейният баща — дук Аримано, винаги толкова готов за всичко, че в сравнение с него Фолко изглеждаше поривист и нехаен — ѝ каза веднъж по време на езда (тя беше на четиринайсет години през онзи ден):

— Дъще, старай се винаги да имаш нещо за всеки случай. Където и да си, с каквото и да се занимаваш. Защото винаги може да настъпи лош обрат.

Това не беше просто лош обрат, а направо катастрофа, но казаното от него важеше. Ще бъде принудена да се блъсне в завоя Фонтена. И в стената първо ще се удари левият ѝ крак, раненият. Не че по-старата рана ще има някакво значение. Ако двамата с коня се халосат в стената с такава сила и Саурадия рухне на земята, тя може и да умре.

Подготвеното от нея не е най-практичното „нещо за всеки случай“, което човек би могъл да измисли, но сега няма какво друго да стори. Хрумва ѝ, че животът е по-прост, когато можеш да реагираш само по един начин, ако ще и твърде съмнителен. А тя все пак е добра ездачка. Мисълта ѝ е по-оплетена — освен това е и дъщеря на своя баща и май завинаги ще си остане такава, колкото и да се отдалечава от него, колкото и упорита да е в опитите си да не бъде само дете на семейство Риполи от Мачера.

Защото бе упражнявала този похват с коня си, когато нямаше други ездачи на пистата.

В края на правата отсечка. Незабавно. Не може да го направи, щом влязат в завоя. И да се моли. Да, тя също се молеше, кой е толкова глупав, че да не го прави?

Захвърля палката. Трябва да се държи и с двете ръце.

С лявата стиска лъка на седлото — тя бе поискала от старшия отговорник в Сокола седло с по-висок лък. Той не я попита за причината. Бездруго не би му обяснила. Впива пръстите на дясната в задния край на тънкото седло. Не е здрава опора, но все някак трябва да я задържи, само с това разполага. Пуска лъка и премята левия си крак (вече оздравял) над седлото и шията на коня. И пак сграбчва лъка на седлото. Пуснала е юздите, Саурадия тича както може, дано упражненията са били достатъчни. Главата ѝ е обърната към стената. Знае какво ще я сполети, ако се блъснат.

И тогава ревящата тълпа в Бишо вижда нещо, което досега не е правено в това надбягване. И никой от зрителите в слънчевото утро няма да го забрави до края на дните си — малко или много, приятни или ужасни, както съдбата и богът отредят.

Тя е силна. Висока, стройна и силна. Крепи се в тази поза с двете си ръце, двата коня фучат по правата близо до стената, твърде близо. Тя се отмята назад, присвива двата си крака към гърдите, язди настрани, все едно е на странично седло, както понякога яздят дамите от някой дворец — но всъщност е съвсем различно. Няма нищо общо с благоприличието.

И докато южнякът, побеждавал четири пъти на тази писта, се озърта стреснато към нея, Адрия рита, изпъва краката си с цялата свирепост, на която е способна, вкопчена с две ръце в седлото, напрегнала докрай коремните си мускули, хем да я задържат, хем да тласнат — и краката ѝ в ботуши се забиват тежко в ребрата му отстрани.

Той не пада, а направо отхвърча.

Наистина отлита от седлото. В един миг е във въздуха, все още я гледа втренчено с безмерно изумление в тъмните си очи. После пада на трасето и отскача, търкаля се и остава проснат, а тя се завърта на седлото, пак премята левия си крак над шията на коня и хваща отново юздите, а останалият без ездач кон на Кулата препуска пред нея и в освободеното място тя отдръпва Саурадия от стената, далеч от опасността, забавя леко галопа му, за да преодолее наклона. И вече се е отървала, още язди, невредима, сама.

Сама пред всеки възторжен, слисан, шеметно преобразен човек в центъра на Бишо. За няколко мига се чувства в средоточието на всички сътворени от бога светове.

„Ще си мислят, че не можеш да им се опълчиш!“, спомня си Адрия чутото от старата жена, която е била осакатена тук, на същата стена.

Тогава проумява още нещо и постигнатото от нея се доближава още повече до съвършенството.

През цялото време тук Джиневра се опитваше да изглежда невъзмутимо елегантна. Правеше го майсторски… ала сега загуби цялото си самообладание. Крещеше с всички останали. „И как да не викаш?“ — мярна се в ума ѝ.

Стореното току-що от онази жена беше толкова… невероятно!

— Ще спечелим! — чу собствения си вик. — Теобалдо, тя побеждава!

И той я изуми с гръмогласния си отговор:

— Не! Не! Не побеждава! Хайде, жено, препускай! Заради мен! Ох, в името на Джад, препускай!

Тя се огледа към мъжа от другата ѝ страна — младежа, който може би щеше да обучава синовете ѝ, който им съобщи за тази жена, дошла да язди, за да спечели Фолко д’Акорси. Той не крещеше и май бе единственият смълчан в тълпата. Виждаше лицето му, докато той наблюдаваше жената на сивия кон, устремена в галоп по отсрещната страна на пистата към последния завой преди финала. Той беше слисан… но имаше още нещо в очите му.

И почувства неочаквано леко влечение към мъж, който беше способен да се затвори така в собствените си преживявания насред лудешка бъркотия. Обзе я желанието да научи какво ли е това нещо в душата му. Прииска ѝ се да го разприказва, да си докаже, че има умението и че чарът ѝ би могъл да надмогне волята му…

Ако той дойде в Ремиджо, нужно е да я обича, каза си Джиневра дела Вале — заради нейните синове, бъдещето им, съдбата им. Но погледът му към червенокосата жена, която завършваше обиколката, ѝ подсказа колко малък е шансът това да се случи. Той беше прехласнат по друга. Безнадеждно.

И това я подразни малко.

Пък и все още не разбираше за какво се е разкрещял Теобалдо.

— О, величие на Джад в светилото! — възкликна Антенами Сарди. Усети се, че още е изпънал ръце над главата си, и ги отпусна надолу. — Видяхте ли това? — провикна се той.

Мъжът до него — големецът от квартал Кулата, също крещеше, смееше се, размахваше юмрук щастливо. Какво благородство, каза си Антенами: Кулата току-що загуби надбягването, ездачът им лежеше на пистата, а съседът му на трибуната се вълнуваше толкова от изумителната жена.

— И аз бих прежалил залога си, за да видя подобно изпълнение! — извика до ухото му.

— Не! — извика в отговор предводителят на комуната. — Не, не, не! Ние побеждаваме! Ще победим! Вижте нашия кон! Ще бъде пръв на финала, все едно е дали има ездач!

И за Антенами не беше трудно да се убеди в това. Останалият без ездач кон на Кулата продължаваше в галоп към последната извивка на пистата преди правата към финала, на няколко конски дължини пред жената.

Колко странно надбягване, рече си той отново. Направо не е за вярване! Но пък какви истории ще може да разказва!

Гледаше как жената пляска своя кон по шията, подканва го с юздите, опитва се да навакса изоставането. Антенами присви очи. Той беше познавач и на конете, и на ездата.

Това надхвърляше всички нейни мечти. Никой мъж няма да я изпревари. Фолко ще спечели от всички свои залози за триана, тя ще бъде почитана и аплодирана, но не беше длъжна да остане, да участва в шествия дни наред след победа в надбягването на Бишо. Кулата ще победи — и там ще празнуват денонощно цяла седмица. А тя ще се измъкне — ще я запомнят, но няма да се набива на очи.

Стараеше се да покаже колко настървено подкарва Саурадия, но нейните колене го притискаха да не ускорява прекалено и той се подчини. Ще изглежда като изтощено, доблестно ездитно животно в края на съсипваща надпревара, подгонило друг кон без ездач, който направо хвърчи пред тях.

Тя си помисли, че би могла да го настигне.

Но бе непоколебимо уверена, че не иска по какви ли не чудесни причини.

Знаех си още вчера, докато обикалях по улиците и залагах за ездачката на Сокола, и всеки пети залог беше за нейна победа при такава печалба, че Монтикола би се сдобил със същинско богатство. Но моите залози със собствените ми пари бяха за триана — класиране в първата тройка, защото знаех коя е тя.

И взрян в Адрия Риполи, подгонила коня без ездач на квартал Кулата — и толкова показно насърчаваща своя кон — аз се убедих в правотата си.

„Ако се разчуе коя съм, вече не бих могла да правя това.“

Трябваше да опази прикритието си, тоест да не победи в надбягването. Прекалено много хора биха задали твърде много въпроси. А тя беше дъщеря на дука на Мачера и бе дошла тук заради Фолко д’Акорси.

Но и заради самата себе си, допълних мислено.

Внезапно си зададох въпроса дали предпазливите залагания на Фолко са се опирали тъкмо на риска за нея, който победата би ѝ навлякла. Може би. И се питах дали и аз някога ще бъда толкова изкусен, с толкова премислена своя стратегия в света като този човек… ако наистина бе предвидил всичко.

Гледах я как завършва надбягването втора след бясно препускащия кон на Кулата, но пред всички останали ездачи. Вдигна ръка след финала, но я размаха съвсем кратко. Тя не победи. Но постигна победа, разбира се.

И не знаеше името ми.

Карло Серана, четирикратен шампион в Бишо, състезаващ се за Кулата тази година, бе падал поне стотина пъти от коне. И не се нарани чак толкова зле. Дори сам излезе от пистата, движеше се схванато и тромаво седмица-две, но накрая се възстанови.

И все пак нещо се случи с него тази сутрин. Не се и опита да участва повече в надбягването на Бишо.

Нито веднъж не обясни причините. Вероятно не би могъл. Занимаваше се със своето коневъдно стопанство, не загуби клиенти сред наемниците, аристократите и богатите търговци, които винаги бяха готови да купуват коне от него. А неговите бяха много добри, той имаше чудесен усет, това се знаеше от всички.

Дори прехвърли стопанството на своя син, след като го обучи, търговията с коне продължи. През последните си години седеше до огнище в кръчма през зимата или на своята веранда в по-топло време и разказваше истории за своите надбягвания, напомняше на хората, че яздените от него коне по пистата на онзи площад в Бишо са побеждавали пет пъти.

И дори казваше истината.

Тя оставя Саурадия да забави ход след линията на финала. И пак доближава завоя Фонтена. Изнесли са ездача на Кулата оттам. Вдига глава към трибуните и все още оглушителната врява, от която се клатят видимо, вижда едър мъж под флаг с вълк.

Не знае дали е трябвало да потисне изкушението, но в тези мигове е толкова въодушевена, толкова невъзможно доволна от живота, че подкарва Саурадия към стената, над която той стои на първия ред, усмихва се на Теобалдо Монтикола ди Ремиджо, вдига два изпънати пръста — „второ място“ — и вижда как той вирва глава. А после се проявява достойно, много достойно — разсмива се.

Защото в бележката от Фолко предишната вечер, която ѝ даде грижещата се за нея жена в квартал Сокола, тя бе прочела не само с какъв знак ездачът на Кулата ще накара двамата мъже да пуснат въжето, а и за залозите, направени от хора на Монтикола навсякъде из града — някои са за нейна победа. С други думи, някой я е разпознал.

Сега се усмихва на владетеля на Ремиджо и мисли за загубените залози. Въпреки това е припечелил добре, затова може да си позволи този смях, но тя решава в този момент на пистата да му покаже, че и те са знаели.

До него стои необичайно красива жена. Тя наблюдава озадачено Адрия, която обаче е свикнала жени да я гледат така, дори собствените ѝ сестри, нищо ново. Но след миг се смущава силно, защото вижда мъжа до тях. Познава го — той ѝ спаси живота в Милазия.

И ето го с Монтикола ди Ремиджо, а неговото изражение не успява да разгадае или може би няма желание. Все пак е потресена. И това ли трябваше да се случи в този ден…

Извръща се, но не престава да мисли за него. Вижда видните хора на квартал Сокола да тичат по пистата към нея и коня ѝ, да размахват ръце, да викат пронизително и да подскачат от радост, тя вече знае, че в края на краищата ще има празненство, защото случилото се днес е незапомнено за всички присъстващи — конят на Сокола е втори, когато за тях е яздила жена, това е… това е чудо! Някои я доближават просълзени. Чудо!

Но едно чудо наистина се случи тази сутрин.

Не се дължеше на обиграно умение, храброст и добра подготовка. Истинско чудо, като такова се запечата в ума и душата на човека, който го преживя… а вече си бе представил, че с него е свършено.

Обущарят Кардерио Сакети, чието сърце блъскаше лудешки в гърдите му, твърде обладан от надеждата и твърде смазан от ужаса, за да вика, гледаше как жената преследва коня на Кулата… и не успява да го догони. Той закри лицето си с длани и зарида.

Неговата леля също плачеше, но със сълзи от щастие. Обърна се към него и извика:

— Нашата разписка! С твоя залог! Племеннико, спечелихме!

А Кардерио си помисли, че смъртта трябва да го споходи още сега. Крайно време беше. Чудеше се каква ли ще бъде участта на децата. Бебето щеше да умре, това беше ясно. Може би неговият брат щеше да измисли как да издържа жената на Кардерио и двете по-големи деца. Брат му беше свестен човек. Но щеше да носи тежък товар.

Бръкна в туниката си да извади листчето с глупавия, страшен залог. Синята разписка за победа на квартал Сокола. И видя в своята внезапно затреперила ръка зелена разписка.

Залог за триана. Какъвто не бе направил. Знаеше, че не го е направил.

Странен звук се изтръгна от гърлото му. Звук, какъвто чуваше за пръв път в живота си. Обръщаше неспирно листчето и от двете страни, ръката му вече трепереше така, че се боеше да не го изтърве.

Зелено. Остана си зелено.

Той заложи за победа на Сокола. Синя разписка. За победа.

Изви глава към своята леля, за която говореха, че е нещо като вещица. Но тя не беше такава, той си знаеше, че не беше. Тъжна, осакатена, гневна жена, чийто живот бе съсипан преди двайсет и пет години.

После помисли, че може събирачът на залози зад онази сергия да е сбъркал, просто не е повярвал, че ще се намери глупак да заложи за победа на жената от Сокола, и е решил, че залогът е за триана.

Как пък не — знаеше, че получи и прибра в джоба си синя разписка.

И сега тя беше зелена. А това означаваше, че е спечелил, имаха повече пари от когато и да било. Можеше да плати на лечител за бебето, да купи храна и…

Разплака се отново.

— Джад е добър — успя да промълви незнайно на кого, на синьото небе. — Случи се нещо невероятно! Трябва да отида в нашето светилище!

— Да! — извика неговата леля. — Ще се молим, всички ще се молим. Джад да благослови момичето!

Двамата с брат му я крепяха, отпред жена му разбутваше хората. И той още плачеше. Много време мина, докато се махнат от площада в тази навалица. Докато се провираха, той видя ездачката на пистата, вече я носеха на раменете си мъже от квартал Сокола. Смееха се и пееха, сякаш бяха победили.

Видя и че хора от Кулата са помогнали на своя южняк да се изправи. Крепяха го да върви през тълпата. И те празнуваха, но не го носеха. Не и тази година.

Кардерио Сакети не вадеше едната си ръка от джоба, в който беше разписката. Страхуваше се да я погледне още веднъж в това гъмжило. Но по-късно в светилището, когато коленичиха пред слънчевия кръг, той се престраши.

Още беше зелена.

Семейство Сакети не забрави този ден, през който жената, позната в града като Копина от земите край Милазия, дъщеря на кавалерийски офицер, направи нещо нечувано на завоя Фонтена и спечели второ място в надбягването за квартал Сокола.

И те като всички останали в Бишо не я зърнаха повече. Според мълвата тя си тръгнала незабелязано следобед. Още преди състезанието бе казала, че ще се оттегли в обител, каквото и да се случи. Добродетелна жена. И каква ездачка! Какво успя да направи!

Коленичил в светилището на квартал Гъската, Кардерио Сакети обрече най-малката си дъщеричка на бога, ако оцелее. Даде обет в свято място през онзи ден.

Тя оцеля. Щом майка ѝ започна да се храни добре, имаше достатъчно мляко, а лечителят, комуто платиха да дойде, им даде балсам, с който да разтриват телцето на бебето. И от този ден момиченцето процъфтя. Всички те процъфтяха. Кардерио започна да продава обувки в нов стил, измислен от него — съвсем случайно (но не споменаваше това пред никого).

Някогашното бебе Леора постъпи в обител на Дъщерите на Джад, когато навърши десет години. Скоро се прочу с блестящ ум и набожност. Научи се да чете и да пише на няколко езика, да прави сметки и още какво ли не. След много години стана Старша дъщеря, видна и искрено почитана личност и в своята обител, и извън нея. Пишеше си с влиятелни духовници на Джад и в Батиара, и в много други страни.

Казваха, че преди да почине на преклонна възраст сред всеобща обич, дори Върховният патриарх знаел името ѝ, а в самия Родиас произнесли молитви и запалили свещи за душата ѝ.

8.

Имаше традиция, за която се говореше открито — победилият в надбягването на Бишо мъж можеше да прекара тази нощ и още много следващи нощи с на практика която и да е жена (или повече от една наведнъж, ако такова бе желанието му) в квартала, за който е спечелил надпреварата.

Някои се отказваха от такива вълнения по какви ли не причини, а един-двама си уредиха нощни забавления с мъже, които харесваха. За това не се говореше много-много, но се бе случвало. За победата се полагаше не само възнаграждение в пари, каквото също имаше. В края на краищата победилият квартал щеше да предвожда с флага си всички шествия в Бишо цяла година и да се фука пред останалите.

В някои години положението беше по-объркано. Ако кон без ездач постигнеше победата — както се случи преди малко — нито кварталът, нито самият състезател смятаха за особено уместно да бъде почетен самият той. То се знае, плащаха му, иначе кварталът би се посрамил, но нощните награди не се предлагаха със същото въодушевление.

Този път ездачът на коня, участвал за Кулата, който победи днес (без конника), не беше и в особено добро състояние.

Нямаше нищо друго счупено, освен ребра, вече бе преживявал такива падания, но болките наистина бяха силни и той предпочете да си отиде у дома, където неговата съпруга и прислужница му помогнаха внимателно да се изкъпе. Не последваха никакви нощни удоволствия за известно време, ако човек не смята за такива успешното обръщане в леглото.

Не по-малко объркано беше и положението в квартал Сокола.

Не победиха, макар че състезателката им пресече финала първа сред ездачите, а те от половин век не можеха да се похвалят с толкова великолепен резултат и затова празнуваха цял следобед, през нощта и още няколко денонощия. Виждаха се деца на первази и парапети, които подражаваха успешно или не чак толкова на двойния ритник, изхвърлил ездача на Кулата от седлото.

Един мъж се опита да направи същото, падна от балкон на горен етаж и си счупи ключица късно през нощта. Бе прекалил с виното.

Нямаше съмнение, че мнозина мъже и някои жени от квартала биха празнували щастливо с тяхната ездачка. За да я почетат, да я възнаградят насаме, ако бе пожелала.

Уви, Копина — тяхното високо, червенокосо чудо, не се мяркаше никъде, след като я придружиха на коня ѝ до светилището в квартал Сокола. Усмихваше се и махаше с ръка на приветстващата я тълпа, но личеше, че не се чувства много добре… и използва това оправдание, за да се усамоти веднага.

Разбира се, съгласиха се. Надбягването беше трудно и изтощително.

Но когато привечер различни хора се събраха пред дома, където беше настанена, и потропаха на вратата, за да я поканят на вечеря с големците на квартала, не дочакаха отговор.

Сутринта собственикът на къщата отключи вратата и установиха, че я няма вътре и дори не е спала на леглото.

Така кварталът дори спести пари. Събраха някаква сума като награда за жената, макар че не бе победила официално. Обсъдиха как да постъпят и дариха половината на светилището, а другата половина отделиха за разходи по надбягването догодина.

Изчезването ѝ (отворени капаци, спускане от балкона) беше изтълкувано като признак на набожност. Копина им бе казала, че това надбягване ще бъде последната ѝ светска проява, преди да отиде при Дъщерите на Джад някъде.

Явно бе постъпила точно така. Може би по-скоро, отколкото очакваха, но…

За Бишо тя се превърна в подобие на легенда. Наричаха момичета в нейна чест, и то не само в квартал Сокола, а и немалко момчета бяха наречени Копо — очевидното мъжко съответствие на името ѝ.

Не я намериха, поне не и в Бишо. Имаше слухове по-късно, че може и да не е била онази, за която се представи, дори се чуваха догадки за благородното ѝ потекло, но нищо не се знаеше, а около паметните събития се трупат всякакви истории. Историите ни привличат, живеем с тях.

Не я мъчеха болки, но беше уморена до премала, а в главата ѝ всичко още кипеше. Искаше гореща вана, но се налагаше да почака. Все пак се отърва от някои кални дрехи. Облече чиста туника и горнище върху нея, но остана с панталона за езда, имаше причина за това. Прибра косата си назад с фиби. В стаята имаше блюдо с нарязани пушени меса и сирене, тя отдели малко време да хапне. Не беше изненадващо, че прегладня. Отпи съвсем малко от виното. Разсъдъкът ѝ трябваше да остане ясен.

Нейните стаи бяха отзад в къща на аптекар, над алея. Знаеше, че Фолко е научил къде е настанена и е изпратил свой човек да я чака.

Реши да не се помайва, докато притъмнее. Тогава непременно би заварила някого долу, на такива закътани алеи се уреждаха любовни срещи. Не искаше и да се спотайва като мишка в тази стая, когато се струпат хора пред вратата. Вече бе чула разни предложения и обещания. Хората в квартал Сокола се радваха безмерно.

Отвори високите капаци. Излезе на балкона, като че искаше да подиша чист въздух в следобеда, ако някой я види. Огледа алеята. Откри почти незабавно човека на Фолко, застанал на такова място, че да го забележи. Той пристъпи напред от вратата на къщата отсреща. Чакаше я Джан. Нямаше други наоколо. Адрия му се усмихна, той не ѝ отвърна със същото. Не беше от хората, които се усмихват често. Но пък можеше да се мери по способности с всеки от хората на Фолко, може би, с изключение на неговия братовчед Алдо.

Той беше преметнал мантия през едната си ръка. Огледа алеята и в двете посоки, после кимна. Тя не чака повече. Нямаше защо да го прави. Прехвърли се през парапета и се възползва от пролуките по дървенията на къщата, за да се спусне. Джан я доближи и протегна ръка, но тя нямаше нужда от помощ. Даде ѝ мантията с качулка и тя се загърна.

— Той казва, че си се справила добре — сподели Джан.

— А ти какво ще кажеш?

— Същото.

От него не можеше да очаква по-многословен отговор.

— Готова ли си? — попита той.

— Нали съм тук.

Получи от него колан с меч, за да се препаше като част от маскировката. Достатъчно висока беше да прилича на мъж, косата ѝ бе прибрана под качулката. Имаше засъхнала кал на бузите и челото си, но качулката скриваше и тях, пък и точно сега хората по улиците на Бишо не бяха особено чисти.

Завариха навалица, когато излязоха от алеята на площада. Носеше се музика. Джан я поведе нататък.

Северната градска порта беше отворена. Излязоха заедно с цяла тълпа. Адрия се преструваше, че говори с Джан, който не беше много словоохотлив в своите преструвки, но нямаше значение. Някой му подаде манерка, той отпи както се очакваше, даде манерката на нея и тя глътна малко лошо вино… което ѝ хареса невероятно в този момент.

На двайсет минути пеша от крепостните стени ги чакаха коне, пазени от друг човек на Фолко. Тя наистина беше преуморена и вече се схващаше, затрудни я дори качването на седлото. Постара се Джан да не забележи това.

А дори той да забеляза, не се издаде.

Потеглиха в слънчевия следобед и срещаха все по-малко пътници. Повечето хора щяха да останат в града до късно. Адрия не обръщаше почти никакво внимание на гледката наоколо. Подминаха една странноприемница, добраха се до втора, влязоха в претъпкания двор и повериха конете на прислужник.

Имаше запазена стая за нея — на името на Джан. Тя попита ханджията може ли да внесат вана в стаята, за да се изкъпе. Мъжът каза, че ваната вече е в стаята, както му било заръчано по-рано, и веднага ще ѝ донесат гореща вода.

Тя се качи на втория етаж. Стъпалата вече се превръщаха в препятствие. Усещаше как мускулите ѝ смъдят. Джан остана в кръчмата долу.

Отключи с дадения ѝ голям ключ и седна на широкото легло. Смъкна мъжката мантия от раменете си. И почти незабавно някой потропа на вратата. Отвори вратата и се върна на леглото да гледа как две момичета сипват вода във ваната насред стаята. Върнаха се още няколко пъти, докато я напълнят.

И огнището в стаята беше разпалено. Двете момичета изобщо не се изненадаха, че завариха жена в стаята. Адрия се досети, че разни хора могат да се виждат тайно тук за какви ли не занимания. Опита се да свали ботушите, но се наложи една от прислужниците да ѝ помогне. Адрия подхвърли шега за случката, момичето обаче не се засмя. То беше съвсем младо.

Щом напълниха ваната, тя се съблече и се потопи. Гореща вода. Чудесно гореща. Накара едното момиче да остане, за да ѝ помогне с измиването на косата и гърба. Търкаше лицето и ръцете си, виждаше как водата потъмнява. Щом се усети чиста, поиска да напълнят отново ваната с гореща вода, смъкна се колкото можеше надолу с присвити колене и затвори очи. Може би дремеше.

Не знаеше колко време е минало, но водата изстиваше, а момичето бе излязло. Чу отново тропане по вратата.

— Какво има? — обади се Адрия.

Не виждаше смисъл да се преструва, че не е тук.

— Аз май чух обещание за целувка на една стълба в Милазия — каза някой.

Тя бе очаквала Джан да е пред вратата. Но не беше той.

През първата част от следобеда, след като се нахранихме в къщата, отделена за Монтикола, участвах с останалите в прибирането на нашите печалби.

Очевидно беше доста по-добре да не се бавим. Разказаха ми, че веднъж събирач на залози избягал от Бишо през нощта преди надбягването и отнесъл цялата сума от залозите. Не бил женен, но убили майка му и баща му, а също и сестра му, зет му и тяхното бебе, двете къщи били конфискувани от комуната и парите от продажбата им компенсирали частично причинените от него загуби.

Издирвали го навсякъде в Батиара. Намерили го в стая над кръчма до пристанището на Сереса, щял да се качи след два дена на кораб за Саурадия. Кастрирали го и хвърлили трупа в залива. И върнали в града колкото пари намерили в стаята.

Както научих, оттогава нямали проблеми с желаещи да офейкат с парите от залозите.

Но дори ако събирачите на залози вече не бяха склонни да изчезнат, нищо не пречеше да привършат наличните им пари, ако сполуката се е обърнала срещу тях… и беше по-благоразумно да си вземем по-скоро полагаемото, особено поради нежеланието на Монтикола да се застоява в града.

В този ден войниците му носеха своите ливреи с вълка на герба. Аз не принадлежах към наемния отряд, навсякъде в Бишо ме съпровождаха четирима въоръжени войници. Получавахме и пренасяхме големи суми по улици, които гъмжаха от пияни хора. За нас беше от полза да виждат кои сме.

Връщахме се редовно в къщата, оставяхме монетите и излизахме отново. Аз също си получих печалбите срещу разписките на местата, където направих личните си залози. За никого от събирачите на залози не можеше да се твърди, че е доволен да ни види. Мислех си, че щяха да бъдат още по-намусени, ако Адрия все пак бе победила в надбягването и Монтикола трябваше да получи смайващи печалби при такъв обрат. Подобно нещо щеше да разори мнозина от тях.

Още бях убеден, че тя изостана нарочно въпреки показните усилия да подкарва коня си с цялата му бързина. Не искаше да победи, искаше да си тръгне, да се върне незабелязано в Акорси, и то колкото може по-скоро…

Осени ме идея.

Дори не мога да твърдя, че виното ме е подтикнало към необмислено решение. Ние обикаляхме припряно и не пихме много. Обещаха ни да се отпуснем на вечерното пиршество. Но и съвсем трезвият човек е способен да действа внезапно и безразсъдно.

Е, поне аз бях способен на млади години. Все я виждах в представите си, докато обикаляхме из града. Образи, мигове: на онзи сив кон днес, влизаща при Уберто, на скритата стълба в двореца, отдалечаваща се под звездите извън крепостните стени на Милазия.

Щом изпълних задачата си за Монтикола, върнах се сам в града. Лесно открих къде са я настанили в квартал Сокола. Немалко мъже и жени пееха пред голяма къща. Казаха ми, че тя е вътре. „Може би“ — отвърнах безмълвно. Предложиха ми вино и отпих голяма глътка, преди да върна шишето.

Заобиколих към задната страна на къщата — отдалечих се по улицата и свърнах към алеята, която очаквах да видя. Застанах да чакам във входа на друга къща. Не беше изключено вече да е тръгнала, но не ми се вярваше да е така. Някой беше подхвърлил, че първо я завели заедно с коня в светилището.

След малко забелязах, че и друг чакаше. Той не ме видя. Мъжът стоеше от същата страна на алеята във вход по-близо до къщата, където беше Адрия. Значи още не беше заминала.

Така я видях да излиза на балкона и да се спуска на земята. Той ѝ даде мантия и колан с меч, за да изглежда като мъж, тръгнаха по алеята и излязоха на претъпкания площад — просто още двама празнуващи. Имах време да се почувствам доволен от себе си, а след това да се чудя с какво, в божието име, съм се захванал.

Вървях след тях и внимавах да не ги изгубя от погледа си. Една жена ме целуна, после един мъж, и то доста напористо. Адрия и придружителят ѝ излязоха през градската порта сред щастливата шумна тълпа, тръгнах подире им по пътя на север заедно с още мнозина.

Когато яхнаха коне, аз продължих пеша, но се досещах какво са намислили, какво Фолко е уредил и след малко повече от час със залязващото слънце вляво от мен стигнах до крайпътна странноприемница. Надникнах в конюшнята и видях конете, които бяха яздили.

Да, оказах се прозорлив, обаче още тогава си знаех, че тези постъпки не са най-благоразумните в живота ми. Ала не беше връх на предпазливостта и да ѝ помагам в бягството от Милазия, напомних си.

Необосновани разсъждения, както би отбелязал моят любим учител: предишно неблагоразумие не е оправдание за следващо.

Отправям поглед в миналото и бих могъл да изтъкна довода, че когато правим избор — безразсъден или не, някои пътища се затварят за нас в същия миг. Други се откриват пред нас като възможности… и някои постъпки дори могат да изглеждат принудителни по една или друга причина.

Но не мога да обсъждам това с Гуарино, няма го отдавна. Живея с някои спомени. Сигурно така е с всички ни.

Кръчмата долу беше препълнена с хора, които преживяваха шумно надбягването отново и отново. Имаше и жени, не само прислужници или блудници. Състезанието в Бишо преобръщаше наопаки правилата за малко.

Някакъв мъж скочи на тезгяха и показа двойния ритник на Адрия на онези, които не бяха присъствали, или просто му се искаше да го направи. Видях онзи, с когото тя бе дошла тук. Седеше сам с лице към вратата. Изражението му не насърчаваше никого да се настани на неговата маса. „Трябва да внимавам“ — казах си. И добавих, че ако поначало бях настроен така, изобщо не биваше да съм тук.

Почаках група да мине към тезгяха между мен и бдящия човек на Фолко, тогава изкачих припряно стъпалата. И там беше пълно, проститутка ми се усмихна подканящо и изви вежда в ням въпрос.

Не можех да отгатна в коя стая е Адрия, но съдбата може да завърти колелото си и за глупавите, не само за достойните или смелите. Видях прислужница да излиза от стая, да слага две кофи на пода и да затваря вратата. Вдигна кофите зачервена от усилието.

Рискувах.

— Тя изкъпа ли се вече? — Момичето като че се стресна и аз добавих: — Заповядано ми е да не я безпокоя, докато не приключи с къпането.

— Тогава почакай още — отвърна тя и продължи по коридора към стълбата.

Можеше да спомене на някого долу за този разговор, но не очаквах да го направи.

Чаках. Крачех напред-назад по коридора, още нямаше запалени свещи или лампи в края на деня. Осветлението е скъпо. Отидох в края и отворих капаците на прозореца, все едно съм се зазяпал навън. Чувах хора да щъкат зад мен, врата се отвори и затвори, щракна резе. Никой не дойде да ме попита какво правя там. Оживен, пълен с вълнения ден дори в отдалечена от градските стени странноприемница. Някои от дошлите в Бишо за надбягването сигурно са отседнали тук, ако не са успели да си намерят стаи в града или наемът е бил прекалено голям. Едва ли и тук е било евтино през последната седмица.

Прозорецът беше обърнат на запад. Гледах залеза. Имаше тълпа и в двора под мен. Гледах и тях в мъждивата светлина. Някой палеше факли. След малко осъзнах, че протакам, защото се страхувам. Това ме подтикна към действие. Често се е случвало, случва се и досега. Не ми харесва страхът да определя моите постъпки… макар че понякога е водач, на който можеш да разчиташ.

Обърнах се. Изчаках двама мъже да излязат от стая и да тръгнат със смях към стълбата. Отидох пред вратата, откъдето излезе момичето с кофите. Потропах.

— Какво има? — чух гласа ѝ.

Поех си дъх.

— Аз май чух обещание за целувка на една стълба в Милазия.

Дори не знаех предварително, че ще кажа тези думи.

Дълго мълчание. След това я чух да се движи из стаята. Не ми отговаряше. Времето минаваше.

Вратата се отвори.

Косата ѝ беше мокра, туниката — влажна. Виждах ваната в средата на стаята зад нея.

Тя не се усмихна, а каза:

— Не помня да е било обещание.

Отдръпна се обаче, за да вляза. Нямаше други в стаята. Тя затвори вратата, до която останах прав.

— Как ме намери? — попита Адрия.

Прокашлях се.

— Отидох в квартал Сокола, имаше тълпа пред една къща. Някои пееха.

— Чух ги.

— Пееха доста фалшиво.

— Така е.

— Но бяха щастливи.

— Да. Значи намери къщата и?…

— Отидох на алеята отзад и чаках.

— Знаел си, че ще си тръгна?

— Да, помислих си го. Ако вече не си бяхте тръгнали. Подхожда на това… което знам за вас.

— Каквото знаеш за мен… — повтори тя. — И Джан изобщо не те е видял.

— Аз го забелязах пръв.

Наистина беше много висока, дори боса както в момента. Мокри следи от ходила по дървения под. Мократа туника очертаваше тялото ѝ прекалено добре, за да запазя спокойствие.

— Е, Джуданио Чера, трябва да призная, че това е неочаквано.

И изявлението ѝ беше неочаквано.

— Аз… знаете името ми, почитаема госпожо?

Тя се изчерви. Усещах, че кръвта е нахлула и в моето лице.

— Попитах след Милазия — поясни Адрия.

— Вие… как?

— Изпратих писмо в Авена през зимата. В школата. Където си ме видял, както сам каза.

— Попитахте Гуарино кой съм аз ли? И той ви отговори?

Усмивката ѝ беше леко крива.

— Той не би отказал отговор на жена от семейство Риполи.

Вярно си беше. Това ми върна самообладанието — напомнянето коя беше тя.

— Споделихте ли с него, че сме се срещнали в Милазия? А казаното от мен за школата? Не ви ли попита защо сте били там, или защо искате да знаете кой съм?

— Той не би си позволил да ме разпитва.

Кимнах. И добавих тихо:

— Почитаема госпожо, мога да препоръчам своя баща в Сереса за всякакви одежди, които желаете да бъдат ушити майсторски.

Не отговори. От една страна, не ми беше ясно защо и аз казах това, но от друга, знаех, разбира се. Очите ѝ бяха сиви или зелени, не личеше добре в оскъдната светлина. Имаше две запалени лампи — до стената и близо до леглото. Тя бе отворила капаците на прозореца. Чувахме звуци отдолу. Идването ми тук, самото ѝ проследяване изглеждаха нелепи.

Тя каза:

— Попитах го кой си, защото ми се струваше редно да знам кой ме спаси с риск за своя живот.

— Разбира се — отговорих. — Както виждате, оцелях въпреки риска и се стигна до този момент.

— Да. И аз съм доволна, разбира се.

— Освен това съм по-богат от когато и да било благодарение на вас, така че… вече не ми дължите нищо, дори ако сте си го мислили.

Долових как умува и се досеща. И си казах, че има изключително будно лице. За пръв път я виждах толкова отчетливо, отблизо, поне малко осветена.

— Заложил си на мен?

— Заложих. На триана.

— А не на победа? Не вярваше в мен ли, синьор Чера?

— Напротив. Вярвах, че не искате да победите.

— О… Разбирам.

„Това, което знам за вас“ — бях казал преди малко.

Стоеше само на две-три крачки от мен. Денят бе притъмнял още в кратките минути, откакто стоях пред онзи прозорец в коридора. Здрачаваше се.

— Правих залози и от името на Теобалдо Монтикола — добавих.

Струваше ми се, че е необходимо. Този факт беше оплетен с всичко останало.

— За него ли работиш?

— Срещнах го на пътя. И победих в свое надбягване с един от неговите капитани. Спечелих коня му, а Монтикола го откупи, затова разполагах с пари. Той ме покани да ги придружа до Бишо, за да гледаме състезанието заедно.

Тя вече беше още по-нащрек.

— Правилно ли съм отгатнала, че е научил от тебе коя съм аз?

— Видях ви в светилището, когато благославяха коня. Казах му, че ако участвате в надбягването, значи го правите за Фолко, но премълчах коя сте.

— Само че той е знаел.

Не прозвуча като въпрос.

— Да. Не знам как е научил.

— Да, разбира се, че не знаеш — рече тя рязко.

Не обясни тона си. Защо да го прави? Настроението ѝ се промени. Очаквах това, след като намеся и Монтикола в случката. Тя беше племенница на Фолко, вършеше разни неща за него. А аз бях помогнал наскоро на мъжа, когото той мразеше най-силно в целия свят и за когото също беше най-мразеният човек.

— Той също залагаше на триана, но правеше залози и за вашата победа.

Усмивка огря бавно лицето ѝ.

— Знам. Така е щял да постигне победа над Фолко. И после щеше да му каже, то се знае. Ти не сподели ли с него какво ти се върти из главата? За моето нежелание да победя?

— Не. Аз… още не му служа.

— Още ли?

— Той ми предложи пост… като наставник в Ремиджо.

— Синът на Монтикола е по-възрастен от нас.

— И е заминал за Сарантиум. Не, иска да обучавам по-младите му синове от Джиневра дела Вале.

— Аха, научавам нещо ново от тебе — подхвърли Адрия. — Е, ще заминеш ли за Ремиджо?

— Не съм решил. Той ми даде време да обмисля предложението. По-точно до тази вечер.

— Какво има да умуваш? Това е голяма чест за толкова млад човек. С какво… с какво друго би искал да се занимаваш?

Тонът ѝ пак се промени.

— Не знам. — Усетих как и моят глас се промени. — Мислех си дали да не се върна в Сереса. Моят братовчед… е отворил книжарски дюкян. А аз вече имам пари. Благодарение на вас. Мога да си купя дял, а не само да работя за него.

— Книжарски дюкян… — проточи тя, но без дори следа от пренебрежение.

— Не съм войник.

— Ти обаче яздиш толкова добре, че си победил в надпревара един капитан на наемници?

Това ѝ бе направило впечатление. И пак се усмихваше малко накриво.

— Имам опит с коне.

— От школата ли?

— Да. — Поколебах се. — Не съм подходящ за придворен. Нямам никакво положение в обществото… почитаема госпожо.

Тя леко завъртя глава. И каза:

— Донесоха ми вино. Ще изпиеш ли чаша с мен?

И аз отговорих (без да знам откъде ме споходиха тези думи):

— Почитаема госпожо, бездруго съм замаян от вашето присъствие.

Тя отвори уста, после пак стисна устни.

— Какво изтънчено ласкателство…

— От сина на шивач, това ли намеквате? — изтърсих прибързано.

Вторачи се в мен задълго, преди да отговори:

— Ние сме каквито сме и светът е какъвто е.

— Съжалявам. Знам, че е така.

И тя каза — ще помня думите ѝ до последния си ден:

— Наистина ли ти обещах? В Милазия?

Прокашлях се. Аз си бях замаян, и още как.

— Честно ли? Не. Вие…

— Изразих съжаление, че по неволя ще отложим целувката. Спомням си.

— Да. Заради отровата.

Мимолетна пауза като в музика.

— Донякъде и заради това, да.

„Донякъде.“ Сърцето ми се забърза неимоверно. Светлината в стаята трепкаше. Не можех да различа добре дали още е изчервена, но така изглеждаше.

— Ти наистина ме спаси.

— Благодарност ли чувствате?

— Така си мисля. — Тя вдиша дълбоко и добави: — Джуданио Чера, трябва да ти кажа нещо и да ти задам въпрос.

— Да, почитаема госпожо.

— Не бива да ме наричаш така. Не точно сега.

Кимнах. И тя продължи:

— Нямам отрова на устните, но си оставам опасна по друг начин… сигурно се досещаш… защото съм каквато съм. Семейството ми.

Кимнах отново. Бях загубил дар слово.

— Освен това… — Струваше ми се, че е притеснена. И тя се прокашля. Запъваше се: — Трябва да ти кажа, че… никога не съм… и не можем да…

— Не можем да се любим — продължих вместо нея, — защото никога не ти се е случвало и не бива да зачеваш дете.

— Да — отрони тя едва чуто. — Това е. Да. Благодаря ти.

— А въпросът? — подканих я.

Наведе глава и пак ме погледна.

— Все пак има… тоест има… — Изпсува внезапно като войник и попита: — Знаеш ли как да задоволиш жена?

Сега се връщам в спомените си и ми се привижда, че стаята изведнъж се озари сияйно. Взрях се в нея. И подбрах думите си внимателно:

— Имам някаква представа. И съм готов да се уча.

Почти смущаващо е колко я възбуждат неговите думи. Сега не усеща никаква умора.

И казва спокойно, въпреки че трябва да положи усилие за това:

— Щом е така, според мен трябва да ме целунеш.

Тя като че трепери. Да, трепери. Той прави крачка към нея и спира. Не го разбира. Не ѝ се иска да е спрял. Но сега ѝ се усмихва — хубава усмивка. Малко по-висок е от нея. Двамата са насаме в стая с легло в деня, когато тя препускаше към славата в Бишо. Той ѝ спаси живота преди половин година.

Сега казва:

— И аз имам въпрос, ако позволиш? — Бави се за миг. — Знаеш ли как да задоволиш мъж?

Това е танцът. Познат от нейния дом, от света на дворците. Тя се бе опълчила на този живот, замина за Акорси, за да съществува по различен начин, но го познава добре и този път решава, че невинаги е неприятен.

Изрича сериозно:

— Имам някаква представа. И съм готова да се уча.

Тя прави крачката към него, обвива с ръце шията му и устните ѝ докосват неговите — сдържано, а после невъздържано.

Философи са писали за времето, че не е задължително да си го представяме като равномерен поток, а можем да говорим за ускоряването или забавянето му, дори за спирането му в някакъв момент. И аз бях напълно убеден, сплетен в прегръдка с Адрия Риполи на легло в странноприемница близо до Бишо, че всички тези идеи са премъдри, заслужават да бъдат обмисляни и усърдно сравнявани.

Но нямаше да се случи точно в онези мигове.

Съзнавах, че светът съществува извън стаята и ще бъда принуден да се върна в него, ще бъда запратен отново в него, ще продължа живота си, ще ми се налага да вземам решения в пълния с насилие свят. И че в такъв живот, в моя живот, не може да има място за тази жена и чувствата ми към нея, обзели ме — колкото и да беше невероятно — преди половин година в Милазия.

— Сигурно си бил много добър ученик в Авена.

От известно време в стаята се бе чувало само дишането ни. Едната ѝ длан се опираше в бедрото ми.

— И казваш това, защото?…

— Защото се учиш бързо, синьор Чера.

— Важи и за двама ни, ако ми позволиш да отбележа.

Тя се засмя.

— Позволявам.

— Лесно ми е да си представя, че някой може да бъде убит само защото те е докоснал.

— Значи би трябвало да има много силно желание, за да рискува.

— Да.

Смехът ѝ пак разпали желанието ми. Не че имаше особена нужда да бъде разпалвано. Придърпах ръката ѝ към устата си, целувах дланта, пръстите. Смъкнах се по леглото, което беше възшироко, можеше да побере и четирима спящи, както вероятно се случваше през много нощи в тази странноприемница извън града.

Целунах я по гърдите и продължих по корема, докоснах с устни белега на бедрото ѝ. Пръстите ми се плъзнаха между краката ѝ и кръжаха там, както тя ме научи преди малко. От нея се изтръгна чудесен звук — и въздишка, и молба. Преместих се и устата ми се озова между краката ѝ.

— Данио, можеш и да не го правиш отново — прошепна тя.

Вдигнах глава. Тя ме гледаше покрай тялото си. Зърната на гърдите ѝ бяха щръкнали както преди.

— Не искаш ли? — попитах.

— Не искаш ли? — пита той, тя долавя закачката в гласа му и това е… това е…

— Не го казах — чува своя шепот. — Мили Джад, не го казах.

Смехът му е тих и топъл, после вече прави други неща и тя слуша своето дишане, след малко и гласа си, изричащ забързано слова, които не се разбират лесно.

Когато успява да овладее дишането и тялото си, той пак е легнал до нея, тя го докосва сякаш небрежно и открива колко приятно възбуден е отново. Плъзга само един пръст нагоре-надолу, и пак надолу съвсем бавно.

Той казва малко по-задъхано:

— Можеш и да не…

Тя дори не удостоява с отговор такава преструвка.

Сега е неин ред да се смъкне надолу по тялото му.

— Ще ме съсипеш — чува го да мълви и в този миг за радостта ѝ от света няма думи, макар да не забравя онова, което витае както винаги над тях като някаква форма, като сянка, недостижима за светлината.

„Ние сме каквито сме и светът е какъвто е“ — каза му, когато още бяха прави един срещу друг, а не на това легло.

Иска ѝ се той да проникне в нея. И знае, че не може да си го позволи. Това ще има край, както ще има край и времето при Фолко в Акорси. След като той свършва разтърсващо, тя му казва:

— Никога не забравяй. И аз ти обещавам никога да не забравя.

Вижда го да тръска глава, той като че се опомня, за да може да говори.

И накрая казва:

— Не мога да забравя. Аз съм… дамгосан от тебе, Адрия.

За пръв път изрича нейното име. Какви думи. Прекрасни, тъжни думи. Защо винаги има печал, пита се тя, преплетена с веселието? Защо животът трябва да бъде такъв?

Придърпва се нагоре и го целува отново. И след време, но не веднага, двамата стават, Джуданио се облича (а тя — не), тръгва към вратата, тя върви с него във високата си, задоволена и чудесна голота, пак се целуват там, дълго и сладко, накрая той се връща в свят, който не е тази стая, и винаги си остава какъвто е.

И сякаш в доказателство за тази истина, почти като подигравка тя чува гръмък разговор в коридора, тропане по вратата и глас, който не познава. А след малко и познат глас.

Съдържателят на странноприемница „Оръдейната камбана“ (историята на това име е дълга, но до голяма степен забравена) беше мършав човек с дълго лице, нямаше никаква прилика с вкоренения образ на закръглен и жизнерадостен провинциален ханджия. Свикна да чува подхвърляния, че трябва да гледа по-ведро. Не виждаше кой знае какви причини да се вслуша в съвета.

Не съответстваше на очакванията и със своята честност, поднасяше доста добро, неразредено пиво и местни вина, чието качество надхвърляше типичното за такива места. И ако клиентите му даваха бакшиш, за да си мълчи, той наистина си затваряше устата.

Разчиташе да намери своя бог в светлината след смъртта си. Открай време живееше с тази надежда и носеше на шията си протъркал се с времето слънчев кръг дори нощем. Жена му казваше, че го опипвал в леглото по-често, отколкото опипва нея, но това си беше тяхна работа.

От друга страна, решимостта му да не подвежда онези, които го подкупваха, досега не беше подлагана на изпитание от толкова голяма сума, предложена от добре облечения и настойчив мъж пред него.

Човек с толкова внушително богатство, че броенето на парите ставаше нелепо, искаше да научи кой е дошъл в странноприемницата и е заел стая на горния етаж към средата на следобеда или по-късно. И подсказа, че гостът може би е поискал да се изкъпе.

Имаха само един такъв клиент. Мъжът не свали качулката си, когато влезе, а направо се качи по стълбата. Хората си имат най-различни причини да пазят в тайна кои са, нямаше нищо необичайно в случката. А спътникът на въпросния клиент още беше в кръчмата вляво от съдържателя. Затова помоли събеседника си да говори по-тихо.

И прие предложените му пари.

Само някой подлуден от пълната синя луна би отказал такава сума, а и този пред него нямаше вид на опасен човек. Малко беше пийнал, заваляше думите, но такива бяха повечето мъже наоколо в този ден, а и все повтаряше: „Нищо лошо не съм намислил. Никому не мисля злото, Джад вижда в душата ми“.

Прозвуча достатъчно набожно. Съдържателят му каза коя е стаята и помоли да се позабави, да си вземе питие, за да не е прекалено очевидно какво прави. И добави, че човек при отсрещната стена наблюдава стълбата.

— Аха! — Добре облеченият мъж пак повиши глас излишно. — Охрана! Значи я намерих!

„За жена ли говори?“ — мярна се в ума на съдържателя.

Пусна тежката кесия в джоб на туниката си и предпочете да отиде в своите стаи, където имаше слънчев кръг на стената, за да се моли за прошка. Разбира се, също и за безопасното пътешествие на бога под света, където всяка нощ бранеше човешкия род от демони.

Само че тази вечер попречиха на молитвите му.

Други мъже нахълтаха с тропот в странноприемницата малко след като първият се качи по стъпалата. Половин дузина, петима от тях с мечове и кавалерийски лъкове. Предвождаше ги строен, властен, вече застаряващ и оплешивяващ човек с късо подкастрена сива брада, чийто също хубави дрехи бяха запрашени от пътуването. Неговото искане към съдържателя беше същото… но не предложи пари.

Само изрече неприветливо:

— Търся някого. Ще бъдеш обесен на дърво в двора, а странноприемницата — изгорена до основи, ако не ми кажеш кой е дошъл следобед и се е настанил в предварително запазена стая. Ако няма такъв, ще си тръгнем, но аз те съветвам да не изпитваш търпението ми.

Съдържателят стрелна с поглед пазача, седнал до източната стена. И го видя как изопна гръб. Направо се скова, все едно потискаше внезапна болка. И съдържателят се чувстваше така.

Нямаше желание да изпитва търпението на този висок неприветлив мъж, който явно бе свикнал с подчинението на околните. Хората му, за разлика от първия събеседник изглеждаха опасни. Всички се качиха незабавно по стълбата — първо трима войници, после мъжът с посивялата брада, накрая двама войници.

Чак когато се скриха от погледа му и горе се разнесоха сърдити гласове, съдържателят си спомни чия ливрея носеха войниците.

Изпсува. Случваше се изключително рядко. Но онзи мъж можеше да подпали странноприемницата, ако му скимнеше, и то без никакви последствия за себе си.

— Коя е онази в стаята, да ѝ го начукам? — промърмори под носа си.

Чу го само съпругата му, която се бе върнала на мястото си зад тезгяха. И се засмя.

— Ти изобщо знаеш ли какво означава тази дума?

Искаше му се да си мисли, че никой друг не чу и нейните думи.

Антенами беше много доволен от себе си, обзет от надеждата да задоволи две желания, след като я намери.

Не проявяваше почти никакъв интерес към семейните дела. Неговият брат се опитваше да го учи на счетоводство, но това беше отчайващо досадно. Всъщност разбираше правилата, но му беше все едно.

Същевременно харчеше с голямо удоволствие парите, които тяхната банкерска империя трупаше. Говореше се, че вече започвали да съперничат на Сереса, а това можеше да се окаже опасно, но нека е грижа на баща му и брат му. Антенами предпочиташе да не се разстройва, ако го държат настрана от такива решения, стига винаги да разполага с пари. По-големият му брат твърдеше, че е негоден за нищо. Не беше против да е така.

Този следобед похарчи пари на семейството си в квартал Сокола. Плати на трима мъже. Третият сподели, че е видял ездачката на квартала да се спуска от заден балкон на къщата, пред която пееха серенада в нейна чест.

Не, нямал представа накъде е потеглила, но тръгнала загърната в мантия с някакъв мъж… а трети човек ги проследил. Каза, че отишли на север. Лесно било да се досетиш, че ще прекара нощта извън градските стени. Може би си е уговорила среща? Мъжът се ухили порочно. Не споменал нито дума досега пред никого, защото го забавлявали всички глупаци от Сокола, които неспирно се трупали пред къщата с надеждата тя да излезе. Той бил от съседния квартал Гъската. Нека тези от Сокола да си пеят на празната къща.

Антенами се надяваше тя да не си е уговорила среща, а и не му се вярваше. Поне нямаше да е романтична. Разчиташе на усета си за жените и конете. Е, с конете познаваше по-често.

Тръгна с двама придружители по главния път на север. Нищо интересно в първата странноприемница. Във втората я намери.

Да, би трябвало да си тръгна, но се върнах при прозореца в края на коридора. Никой не бе затворил капаците, които аз отворих. Вече имаше запалени лампи в коридора. Пламъчето на най-близката до прозореца трепкаше от течението, но не угасваше. Наведох се навън да усетя вятъра. Още факли в двора и много повече хора.

Не разбирах защо се бавя тук. Може би желание, някаква надежда, че тя ще отвори вратата, ще надникне да ме потърси. И ще ме повика, за да каже…

Какво да каже? Това си беше опасна щуротия — и за нея почти колкото за мен. Не исках нищо да я сполети. Но още не бях готов пак да се потопя в света, да сляза по стъпалата в кръчмата и да слушам как онези долу обсъждат разпалено превъзходната езда на жената от квартал Сокола по-рано през деня. И с какво удоволствие биха яздили нея, ако имат и най-мъничкия шанс!

Докато се обличах, тя ми каза от широкото легло:

— Ще отидеш ли при Монтикола?

— Не съм решил. А вече трябва да дам отговор.

— По-добре го направи. Така ще имаш достоен пост в дворец. И ще ти се открият какви ли не възможности.

— И в Милазия служих в дворец.

— Не е същото. Знаеш го. Фолко мрази Монтикола, имат си стара вражда, но той не е като Уберто.

— Знам. А ти… знаеш ли защо те?…

— Искат да се убият един друг ли? Не знам всичко. Имало е сблъсък на бойно поле преди години, но и двамата са водили много битки. Разказват се и други истории.

— Окото му?

— Не го е направил Монтикола.

— Значи не знаеш…

— Те са наемници, съперници, така са натрупали богатствата си и още се занимават със същото. Може да е свързано със сестрата на Фолко. Никога не ми е казвал. И моята леля мълчи за това.

„Моята леля.“ Напомняне каква беше Адрия.

Вече се бях облякъл и казах:

— Трябва да си вървя. Ще бъде зле за тебе, ако…

— Ако заварят мъж тук ли? Може би. Само ако са научили коя съм.

Гледах я. Опитвах се да я запечатам в паметта си. Защото нямаше да я видя повече.

Тя сякаш отгатна мислите ми и рече:

— Данио, бих искала да знам къде си. Ще се опиташ ли да ми пратиш вест?

Мили думи. Любезни. Не исках да се поддавам на тъгата. Кимнах.

Тя добави:

— Ще ти кажа нещо за този ден. Фолко знаеше, че Монтикола залага за моя победа. Изпрати ми бележка какъв ще бъде сигналът за пускането на въжето.

Нагласих колана си с ножницата на кинжала. Взирах се в нея. Как копнеех да остана с тази жена до края на нощта. И не само тази нощ.

— Затова ли не желаеше да победиш? — попитах я.

— Не. Ти си познал каква е подбудата ми. За нищо на света не бих могла да се измъкна, ако бях победила в надбягването. И хората щяха да упорстват в стремежа си да научат коя съм. Но…

— Но беше още едно удоволствие да знаеш, че Монтикола ще загуби парите за онези залози?

— Фолко би се зарадвал на това.

— А за тебе е приятно да го зарадваш ли?

Тя не се усмихна.

— Длъжница съм му за този живот и за шанса, който ми даваше.

Тя каза „даваше“. До отворения прозорец във ветровития коридор умувах за тази дума. Не каза „дава“.

Не би могло да е случайно. Надбягване, постигната цел, както тя е искала да се случи. Това ли беше отговорът? Денят бележеше края на тази част от живота ѝ. И още: „Бих искала да знам къде си“.

Казах си, че хората изричат такива слова, за да смекчат раздялата.

Предстоеше ми избор. Къде да отида? Това също можеше да стане край на нещо и начало на друго в моя живот.

Обърнах гръб на прозореца, за да сляза по стълбата. Време беше. Още умувах над всичко това, разсейваха ме спомените за нея — външността, вкуса, уханието и допирът — когато зърнах Антенами Сарди да изкачва стъпалата и да отива пред нейната врата.

Имаше лампа наблизо. Познах го след онази среща на кръстопътя. Фолко го придружаваше към Бишо.

Той си пое дъх, опря длан в стената, за да се крепи на краката си. Не беше трезвен. Не знаех как я е открил, но…

— Отвори на най-големия си почитател! — внезапно закънтя гласът му. — Аз съм Антенами Сарди и имам предложение за тебе! Две предложения! Първото е… първото е за един кон…

Лесно се досетих какво е второто. Но може би говореше сериозно и за коня. Толкова се гордееше със своя жребец, от невежество го бе довел толкова далеч, за да участва в надбягването на Бишо. Може би искаше да я наеме като състезателка…

Останах където бях. Хрумна ми да се спусна от прозореца. Но не бях проверил има ли къде да опирам краката си при слизането по стените, а при скок можех като нищо да си счупя крак.

Рекох си, че мога и да се промъкна покрай него. Ще вървя бързо, все едно съм излязъл от някоя стая и…

Не помръднах. Не изглеждаше опасен и не се съмнявах, че Адрия би се справила с него, но преди малко се бях надигнал от нейното легло и… останах до прозореца.

Действието или бездействието в някой момент означават разклонения по житейския път.

Нямаше отговор от стаята или поне не се чу на мястото, където стоях. Сарди потропа на вратата пет пъти, после още пет.

— Аз само искам да изразя почитта си! Да покажа възхищението си. Да те възнаградя!

Пари, казах си. Този мъж разполагаше с пари и разчиташе те да убеждават вместо него. В повечето случаи сигурно успяваше. А той, също като всички в Бишо, си представяше, че жената, състезавала се за квартал Сокола, е останалата без баща дъщеря на наемник в Милазия.

Тя бе заявила, че ще се оттегли в обител. Но мъже като този тук можеха да предложат и други възможности. Ако се съдеше по настроението му, засега не бе дочакал отговор от стаята.

Той се изпъчи и настоя:

— Трябва да ме пуснеш вътре. За толкова много неща можем да поговорим! — Поколеба се. — Знам, че ти не се постара да догониш другия кон. Знам всичко за конете!

А ето това, помислих си, вече е опасно. Припрян глупак с богатство и чувство за неуязвимост, който можеше да навреди просто защото нехаеше.

Само че не беше неуязвим въпреки защитата на парите и властта. Не и срещу всеки друг. Не и срещу злощастните случайности.

Тропот по стълбата. Мъже нахлуваха в далечния край на коридора. Трима, после още един, беше висок. И нови двама. Въоръжени. Стоях си до прозореца. Твърде късно беше за измъкване. Оставаше ми само надеждата, че няма да погледнат към мен.

— Отстъпи от вратата! — властно заповяда високият мъж.

Не знаех кой е, затова пък този тон ми беше познат.

Антенами Сарди се обърна към него. Досещах се, че не е свикнал да чува заповеди.

— Гледай си твоята работа — сопна се той. — Имаш ли представа кой съм аз? Върви се изпикай зад някой къща и ме остави на мира!

— Застреляйте го — изръмжа високият.

Това стигаше. Две думи. Две стрели.

Сарди се свлече с глухо тупване на пода в коридора. Забелязах, че главата му се удари силно в дъските. Друг звук не се чу от него. Долната ми челюст бе увиснала. Затворих си устата. Ясно ми беше колко застрашен е и моят живот в този момент. Кой би се подвоумил да убие очевидец?

Почти сигурно беше, че не подозират самоличността му, но много видна особа току-що бе набучена с две стрели и може би умря. А последствията от това щяха да се усетят навсякъде в Батиара.

Високият мъж пристъпи напред, прекрачи гнусливо тялото на пода и потропа на същата врата, зад която беше Адрия.

Думите му проясниха много неща:

— Дъще, отвори веднага. Връщаш се у дома с мен.

„Свети Джад — мярна се в главата ми. — Стана немислимо зле.“

Дукът на Мачера заповяда преди няколко мига да бъде прострелян, може би убит човек от семейство Сарди. Мислех и за Адрия, както и за края на онзи живот, който си бе избрала сама.

Хрумна ми, че тя се е досещала. И може такъв да е бил собственият ѝ замисъл. Не ми се вярваше, че е очаквала да се случи точно така… и не по нейна воля.

Вратата се отвори. Тя излезе от стаята. Погледна надолу към Сарди, чак след това мъжа пред себе си.

— Това е неочаквано. Колко приятно ми е да те видя, татко — каза тя с изненадващо самообладание. — Съжалявам обаче, че си решил да издадеш коя съм и да накараш хората си — както виждам носят твои ливреи и лесно се разпознават — да застрелят човек, на когото наистина не биваше да посягаш.

Той като че се стъписа.

— Пияница, който напираше да се вмъкне в леглото ти? Разбира се, че ще го…

— Скъпи татко, ти току-що уби Антенами Сарди. По-младия син на Пиеро. Ще споделиш ли с мен колко пари дължиш на банката Сарди?

Не смеех да дишам.

— О, Джад — ахна дук Аримано от Мачера. — О, свети Джад! Как бих могъл… А ти защо не…

— Какво не съм направила? Не съм ти казала ли? Татко, ти какво правиш тук? Какво те е подтикнало да тръгнеш насам? Защо си тук?!

Дукът пак се загледа в падналия мъж. Отдръпна се малко по-назад. Жестът му изразяваше едва ли не безпомощност.

— Твоята… твоята майка…

— Аа! Майка ми е настояла да дойдеш, за да ме прибереш вкъщи? — засмя се Адрия. Чувах съвсем друг смях от устата ѝ, когато двамата бяхме в стаята. Тя посочи мъжа на пода. — Това е бедствие. За всеки!

— Може би е — обади се друг глас зад телохранителите на Риполи. — И вероятно е точно така.

Войниците се обърнаха пъргаво, един извади меч.

Видях Фолко д’Акорси на горното стъпало, а зад него — мъжа, който придружи Адрия дотук. Фолко попита сдържано:

— Някой направи ли си труда да провери дали е мъртъв?

— Прелестно! — възкликна Адрия. — Нека всички се струпат в странноприемницата, където трябваше да прекарам нощта анонимно!

— Фолко! — зарадва се дукът. — Ти си тук! Слава на Джад!

— Аримано — кимна му почтително Фолко, — много си се отдалечил от дома си. И ме постави в трудно положение.

— Аз съм поставил тебе в трудно положение? — Изражението на дука се промени, гласът му зазвуча още по-високо. — Като знам какво си я карал да върши тук? Фолко, ще бъдеш в още по-лошо положение, когато аз…

— Аримано, престани. Изслушай ме. Сарди ме наеха тази година. Аз се грижех за безопасността на този човек. А ти се погрижи да бъде надупчен със стрели.

— Тъй ли… — промълви дукът на Мачера.

„Тъй ли“ — изрекох и аз наум.

Всъщност бях забравил, че Фолко хем е зет на Риполи, хем е наетият от Сарди предводител на наемници, изпратен от тях да не допусне дори и най-лекото подобие на такава беда.

— Кой — сопна се Фолко д’Акорси — стои до прозореца? Покажи се или ще те убием.

Дори с едно око не пропускаше почти нищо. Ако той не ме убиеше, щеше да го направи дукът на Мачера. Аз бях очевидец.

Тръгнах към всички тях. Мислех по-трескаво от когато и да било в живота си.

Тя мисли по-трескаво от когато и да било в живота си.

Уверена е, че Джуданио ще умре тук. Хората на нейния баща са наежени и неуверени също като него, а това може да предизвика насилие. Фолко наглед запазва самообладание, но той винаги се държи така, а тя знае колко е загазил в момента.

Още не може да повярва, че баща ѝ е тук. Фолко я бе уверил, че никой от нейното семейство няма да дойде в Бишо. Не е присъщо за семейство Риполи, особено за нейния баща, който никога не напуска охотно Мачера, дори своя дворец, освен за лов. Този човек иска храната му да бъде опитвана от други преди него, а спалнята му — претърсвана от телохранители, преди да се настани в леглото за сън.

Нейната майка не е като него. Вдъхва му ужас (но не на Адрия, и то отдавна). Само че… как е научила, че дъщеря ѝ е тук? Кой би могъл да ѝ каже?…

И се пита дали шпионите в двореца на Фолко в Акорси не са били повече.

Струва ѝ се правдоподобно нейните родители да са поверили някому задачата да бди отстрани над дъщеря им. И си казва, че Фолко също трябва вече да се е досетил за това.

Но преди не подозираше или е знаел, обаче е сбъркал в предположенията си какво би направило нейното семейство. Грешка. „Аз също правя грешки — признаваше неведнъж пред нея. — Никога не ми приписвай непогрешимост.“

— Никой няма да стори зло на този човек — натъртва тя.

— Защо? — пита баща ѝ.

— Защо? — пита и Фолко.

Тя има отговор, но би го изрекла с нежелание — той я спаси в Милазия. Така ще си навлече още много проблеми. Джуданио обаче я изпреварва.

— Защото аз съм наставникът на по-младите синове на Теобалдо Монтикола, дошъл тук с най-невинни намерения, и не очаквам някой от вас да желае война с него, особено ако правото бъде на негова страна. Господарю Фолко, едва ли сте ме запомнили, но се срещнахме на кръстопътя, когато идвахме към Бишо. Синьор Сарди изрази желанието си да включи своя кон в надбягването, нали?

— Това помня, но не и тебе — признава Фолко. — И защо си дошъл тук толкова невинно?

Данио вече е осветен от лампите.

— За да изразя благодарността на владетеля на Ремиджо към младата жена, която яздеше коня на квартал Сокола. Той спечели значителна сума, като заложи на нея. Изпрати ме тук да донеса кесия. Въпреки че тя е изразила намерение да намери място при Дъщерите на Джад, парите могат да бъдат от полза и в някоя обител. Това трябваше да ѝ предам от негово име.

— Щом е така, защото се спотайваше в края на коридора? — пита Фолко неприветливо.

Тя долавя съмненията му, макар той да знае за залозите.

— Господарю, чух как някой се качва по стълбата и се отдалечих, за да не се набивам на очи, докато той се махне.

— Как я намери?

Фолко е скръстил ръце на гърдите си.

— Не беше трудно, господарю — отговаря Данио и тя си казва, че рискува, защото и Джан е тук. — Ние я потърсихме в квартал Сокола и я видяхме да тръгва с вашия служител.

„Ние“ е хитро измислено. Подсказва, че с него са били и други хора на Монтикола, затова са можели да наблюдават цялата околност на къщата, където беше настанена тя.

— А ти, най-скъпи ми татко? Ти как ме намери?

Трябва поне малко да отвлече вниманието от Данио.

— С пари — отсича той. — Ако този наистина е Сарди, направил е същото.

— Той наистина е Сарди — уверява го Фолко.

— Това, което всички вие сте сторили — сопва се искрено ядосаната Адрия, — е отчайващо глупаво. Наистина ли искате да ме принудите да отида в обител?

— Според мен из цялата земя на Джад няма по-добро място за тебе — мрачно отвръща баща ѝ. — Можем да те оставим в някоя от тях по пътя към дома.

— Както желаеш. И оттам мога да разкажа на света как яздих в надбягването на Бишо и какво друго съм правила. Мисли по-внимателно, татко. Разбира се, имаш и избора да ме убиеш.

— В името на кръвта на Джад и колелата на колесницата му! — избухва той.

Тя предполага, че ще каже тези думи. Познава го много добре. И си го обича. Знае, че и той я обича. И е много нещастен в момента.

Вижда как Данио кляка до падналия мъж. Първият, който стори това, макар че Фолко зададе въпроса. Опира пръсти в гърлото на Сарди.

— Не е мъртъв.

Фолко кима.

— Добре. Имаме шанс.

— Толкова ли си убеден — тихо се обажда баща ѝ, — че е добре? Може би ако той умре… няма да знаят кой… може да е бил този наставник!

Дукът на Мачера и неин баща е лукав, хитроумен, студенокръвен и склонен към грешки, когато е разстроен. С всеки е така, мисли си тя.

— Татко, твоите хора носят ливреи. Влязоха тук с мечове… и лъкове. Лъкове, татко! Рани от стрели? Всеки ще знае кой го е направил.

— Кръвта на Джад… — мърмори дукът отново.

Гледа Фолко, който е женен за неговата сестра и тази година служи на семейството на мъжа, проснат на пода. Иска помощ. Тя познава този поглед.

Разбира баща си. Той може да бъде и зъл, но никога към децата си. Само че е опасен, защото винаги се страхува.

Вижда и че Фолко обмисля възможностите. Познава и неговото изражение. Самата тя не се сеща за добър избор, но чака — всички чакат. И това се случва около Фолко.

Накрая той казва:

— Така да бъде. Ето най-добрата ми идея. Аримано, напусни незабавно с хората си. Отдалечете се колкото можете повече на север тази нощ и се приберете по най-прекия път. Закрий лицето си с качулка, когато слизате долу.

— Нямам качулка — отговаря баща ѝ.

— Аз имам — намесва се Адрия.

Влиза в стаята и се връща с мантията, която носеше по пътя насам. Дава я на баща си.

— Няма да ми е съвсем по мярка — възразява той.

— Моля за извинение — отвръща тя.

И съзира съвсем блед проблясък, досущ призрак край сноп лунни лъчи — забавно му е. Той е умен, просто мрази да е в чужди земи и да допуска глупава грешка.

А тя помни — всъщност никога не забравя — че той ѝ разреши да прави онова, което върши за Фолко. Е, не всяка подробност, но я пусна да отиде в Акорси при леля си — и при Фолко. Иначе не би могло да се случи.

Пристъпя напред, наглася мантията и качулката му. Целува го по бузата.

— Ще се видим у дома.

— Ще се върнеш ли? — пита той.

— Нищо чудно. Поне за известно време.

„Поне.“ Точно сега не знае какво е нужно да направи и какво иска.

Той кима.

— Добре ще направиш. Ти наистина ли победи в онова надбягване?

— Първа сред ездачите пресякох финала — отговаря тя.

Ще му обясни по-късно.

Баща ѝ се заглежда в Джуданио, който още е клекнал до падналия мъж. Обърнал е Сарди настрани и стрелите вече не опират в пода.

— И Монтикола е заложил на тебе? За какво му е било да го прави?

Много проницателен въпрос. Не бива да го подценява.

И Джуданио Чера не е за подценяване, убеждава се тя. Той се изправя.

— Знаеше, че тя участва заради владетеля на Акорси. И моят господар от Ремиджо прецени, че Акорси знае нещо повече за надбягването. Почитаеми господа, моля ви — докато разговаряте, един човек…

— … може би умира. Така е — съгласи се Фолко. — Аримано, потегляй на север по-скоро. Джан, доведи ми съдържателя.

Джан слиза припряно по стъпалата.

А бащата на Адрия пак се е вторачил в нея.

— Не мога да одобря това, но браво на тебе, ако си победила в надбягването. Не приемай кесия с пари от Монтикола. Не ни подобава.

— Аз съм обикновено момиче от Милазия.

— Не си.

Целува я по бузата и се обръща да тръгне. Но спира до Фолко.

— Според мен ѝ стига толкова, какво ще кажеш?

— Може и да си прав. Но първо да оправим бъркотията.

— Добре, оправете я — отвръща баща ѝ, сякаш заповядва, сякаш не той е причинил този хаос.

Фолко като че иска да каже нещо по този въпрос на брата на своята съпруга, но само кима.

— Накарай своите войници да прикрият лъковете, докато не възседнете конете и не се отдалечите.

Баща ѝ кима. Той и хората му слизат долу.

Обзема я странно чувство. Отдавна не е виждала баща си. Какъв претъпкан със събития ден. И още не е завършил.

Фолко я поглежда и казва:

— Ти се справи добре тази сутрин.

У нея май напира усмивка, но тук лежи мъж със забити в тялото стрели.

— Аз бях щастлива.

Знае, че той ще я разбере.

— Как си? — пита Фолко. — Можеш ли да яздиш, ако се наложи да изчезнем бързо?

Тя се смръщва.

— Три пъти обиколих на кон площада на Бишо, това е.

— Това било, значи. — Той също не се усмихва, но гласът му е по-ведър. Извива глава към Джуданио. — Донесъл си кесия за нея?

Тя бе предвидила въпроса. Проверка на чутото обяснение.

— Да, господарю. — Джуданио бърка под туниката си. Тя се сеща какво носи там. Собствените си пари, спечелени от залози. Много е досетлив, казва си тя. Харесва досетливите мъже. — Но ако тя е от семейство Риполи, трябва да отбележа, че…

Отново хитроумие. И той е чул думите на нейния баща, от него се очаква да реагира на тях.

Някой се качва по стълбата. Съдържателят и Джан. Тя си мисли, че Джан е много недоволен. Проследен е дотук. „Не беше трудно“ — каза Джуданио. Това го е жегнало.

Съдържателят се облива в пот въпреки хладната нощ.

— Господарю — подхваща той и си бърше челото, — какво бих могъл да…

Млъква и опира длан в устата си. Видял е мъжа на пода.

— О, Джад! Какво се случи?

— Злощастна грешка — спокойно отговаря Фолко. — И ти трябва да ни помогнеш да я поправим. Най-близкият способен доктор? Къде е?

— Тази нощ ли, господарю? Тази?! Но… нали имаше надбягване! Всички лекари в Бишо са…

— Тази нощ. Веднага. Име. Джан ще го доведе. Побързай, иначе виден човек може да умре в твоята странноприемница и ще има разследване.

А разследванията, казва си Адрия, никога не са от полза за една странноприемница.

— Виден човек ли, господарю?

— Вече ти казах.

— Лекарите в Бишо пият и се шляят по улиците, господарю. Тази нощ градът е…

— Тогава извън Бишо. Име, човече!

Отговаря му друг глас. Женски, от стълбата. Всички се обръщат.

— Знам за такъв човек.

Дребна, наглед оправна жена с прибрана назад коса, отпуснала ръце покрай хълбоците си.

— А ти си?… — пита Фолко.

— Моята съпруга — пояснява съдържателят.

— За моя покруса е вярно — изтърсва жената.

Фолко не се засмива.

— Кажи ми за този лекар.

— Има една лечителка, дошла е наскоро в Донди, на север оттук.

— Колко път има дотам?

— Няколко часа с добър кон. Нощем.

— Името ѝ?

— Йелена. Дошла е към края на зимата. Израждала е бебета там, вършила е и други неща. Чухме за нея.

Сърцето на Адрия се разтуптява.

Озърта се към Фолко. Този път си е позволил да се усмихне.

— Разбира се, че това е името — промърморва той. — Богът се забавлява с живота ни.

Съдържателят припряно прави знака на слънчевия кръг, щом чува нечестивите думи.

Фолко клати глава.

— Джан, тръгвай с два коня и се моли тя да умее да язди. Чуй упътванията, намери я, обясни ѝ за раните от стрели. И бързай колкото е възможно по тъмно. Наистина не искаме този човек да умре.

Джан и двамата собственици на странноприемницата слизат долу. Адрия остава с Фолко, Джуданио Чера и пронизаното от стрели тяло на Антенами Сарди… а те наистина не искат да умре.

Фолко се е вторачил надолу в него.

— Така… Хайде да го вдигнем от пода и да го сложим на леглото. — Извива глава към Данио. — Двамата с тебе ще можем ли да го вдигнем?

— Тримата — обажда се тя.

Успяват. И той не умира, докато го пренасят. Но и не се освестява.

— Ударът по главата може би е лош колкото раните — казва Фолко в стаята, след като е огледал Сарди по-внимателно.

Поръчва да им донесат гореща вода и чисти чаршафи. И храна за тримата. На Адрия ѝ олеква, че е оправила завивките, преди да отвори вратата на своя баща. Понякога и тя е предпазлива, казва си сега. Но не достатъчно.

Впива поглед в Антенами Сарди, проснат на нейното легло. „Богът се забавлява с живота ни“ — бе казал Фолко в коридора.

9.

Фолко пита Данио:

— Името ти, синьор?

— Джуданио Чера, господарю. От Сереса.

— Джуданио Чера, не си дошъл да ѝ предадеш кесия от Монтикола, нали?

Данио не отговаря веднага. Но и лицето му не издава нищо.

Адрия знае, че трябва да се намеси.

— Не дойде за това. Фолко, той ме спаси в Милазия.

Едното му око я гледа втренчено.

— Кръвта на Джад! — изтърсва, както и баща ѝ прави често. Обръща се към Данио, гласът му вледенява. — Проследил си я до Бишо?

— Дори не подозирах, че тя е там. Наложи се да напусна Милазия, запътил съм се към дома си в Сереса. Но намислих първо да гледам надбягването.

— А защо се наложи да си тръгнеш от Милазия? — интересува се Фолко, който слуша внимателно събеседниците си.

— Уредиха отиването ми там като подчинен на един от онези, които умряха след убийството на графа. Приятел на Гуарино от Авена. За мен стана опасно да остана.

— Толкова ли си важен, че да те убият?

— Напълно незначителен човек съм, господарю. — Тя долавя нещо по-остро в гласа му, но пък е досетлив и спомена Гуарино, когото Фолко обича. Данио добавя: — Там умряха и незначителни хора, господарю.

Тя вижда, че Фолко го преценява усърдно или поне се опитва.

— А Монтикола? Защо сега си при него?

Все едно е излязъл на лов, казва си Адрия — всеки път е така, щом онзи бъде споменат.

— Господарю, срещнах го на пътя малко преди да срещнем и вас.

— Значи излъга, като се представи за наставник на синовете му?

— Не излъгах, господарю. Той ми предложи този пост. Още не съм решил.

— И защо ти го предложи?

— Господарю, не мога да говоря от негово име.

Изражението на Фолко вече не е чак толкова сурово. И той харесва хората с буден ум.

— Все пак какво предполагаш?

— Защото учих в Авена.

— Аха… — Тя знае, че Фолко е наместил още едно парченце от цялата картина. — Ти вече го спомена. И аз учих там.

— Знам, господарю. Видяхме ви… заедно с госпожа Адрия в нашия двор. Вие дойдохте да навестите нашия учител.

— И си я запомнил оттогава?

— Тя е… Да, господарю, запомних я.

Данио много се старае да не гледа към нея. Фолко също.

Адрия се досеща за нещо и вече се бои, защото познава Фолко д’Акорси и начина му на мислене.

— И владетелят на Ремиджо ти е предложил поста само по тази причина? Защото си учил в Авена?

— Вече казах, че няма как да знам. Може би и защото победих един от неговите капитани в състезание на коне. И защото… може би тъкмо е взел някакво решение за по-младите си синове?

Мълчание. И накрая Фолко се обръща към нея. За пръв път се двоуми.

— Да не си вършила глупости?

Тя вирва глава.

— Ще бъде глупаво от твоя страна да не се откажеш от този въпрос.

Той се извръща. Не се случва често.

— Значи да смятам, че не си вършила глупости.

— Смятай каквото пожелаеш — изрича тя студено.

Пак я гледа.

— Адрия, наясно си, че твоята леля е единственият човек, от когото се страхувам.

Тя си мисли, че са двама — едната обича, а другия мрази, но никога не би го казала на глас.

— Чичо, върша глупости само по твоя заповед.

И той клати глава.

— Какъв късметлия съм! — Вторачва се в Джуданио. — Трябва ли да те убия?

Ето от какво се е страхувала.

— Защото сте убеден, че ще споделя с владетеля на Ремиджо какво се случи тук ли? Защо да го правя?

— А защо не? — сопва му се Фолко. — Ако станеш негов придворен и искаш да спечелиш благоволението му? Ако той научи, че дук Риполи причини това на един Сарди… и може би го уби… това ще увеличи силата му.

— Така е — потвърждава Данио. — Но няма да го научи от мен.

— Защото?…

Тя затаява дъх.

— Защото с това бих могъл да навредя и на дъщерята на дука, която сега е с нас, а аз няма да постъпя така за нищо на света.

Казано без увъртания и Адрия чувства отново как богатството на преживяванията и тъгата могат да се преплетат в този свят.

Фолко размишлява напрегнато. Не му харесва да има неща, които са извън неговия контрол. Както е с Данио сега. Тя се чуди дали трябва да се намеси, но не знае какви да бъдат думите.

— Щом е така, работи за мен — предлага Фолко.

Това вече е неочаквано. А той добавя:

— Човек в Ремиджо може да ми бъде полезен.

Тя гледа мъжа, с когото легна в тази стая и който ѝ спаси живота през есента — вижда борбата в ума му. Пита се дали той съзнава, че може да умре тук, ако сбърка с отговора. Фолко е невъзмутим, но той убива и с това изражение, а сега са намесили и Монтикола в разговора.

— Ще ме убиете ли — пита Джуданио Чера, — ако откажа да бъда ваш шпионин?

Фолко се засмива. Това също не е очаквала.

— Бих могъл да уредя убийството ти по пътя. Бездруго си имаме един почти мъртвец тук. Но откога младите хора поумняха толкова? Нали уж се трупало с времето?

Джуданио не се усмихва.

— Това важи за мъдростта. Хората могат да проявят ум на всяка възраст. Господарю, ако отида в Ремиджо, ще бъда учител, а не шпионин. Но никога няма да проговоря за тази вечер. Ако се разнесе мълва за случилото се тук, няма аз да бъда източникът. Желаете ли да се закълна?

— И клетва може да бъде лъжлива.

Адрия гледа ту единия, ту другия. И открива какво е искала да каже.

— Фолко, изборът е по-прост, отколкото мислиш. Ако му сториш зло, ще разглася, че убих Уберто по твоя воля.

— Какво?! Защо би го направила? — възкликва Данио, а не Фолко.

Фолко само е впил поглед в нея. И казва тихо:

— Така ще съсипеш и своя живот.

— Не ми се вярва. Това би обяснило моята гузна съвест и покаянието, причината да стана Дъщеря на Джад, да се моля за своята душа и за душите на други хора през остатъка от дните си.

— Адрия…

Този тон ѝ е познат.

— Чичо… — отвръща тя.

— Но това е твърде глупаво! — намесва се Джуданио.

— Ти си мълчи — троснато му нарежда Фолко, без да откъсва погледа си от нея. Челото му се е набръчкало. — Няма да те питам отново дали си вършила глупости тук.

— Чудесно — студено натъртва тя. — Много мъдро.

Тропа се по вратата. Фолко кима и Данио отива да отвори.

Съдържателят и съпругата му. Не искат други да виждат какво има в стаята. Май се опитват да не поглеждат към мъжа на леглото и кръвта. Носят храна и чаршафите, които Фолко поиска. Скоро ще бъде донесена и гореща вода.

— Трябва да тръгвам — казва Джуданио, след като семейството излиза. — Предстои ми доста път по тъмно.

— Накъде? — пита тя.

— Накъде? — пита и Фолко.

Данио се взира в нея, не в него. Той е висок, тъмнокос и тъмноок, забавен и проницателен. Може би дори е мъдър или поне му предстои да помъдрее. Неговият баща е шивач в Сереса.

— Не знам — отговаря и я напуска за втори път след подобаващ поклон към двамата.

Вратата се затваря. След малко тя среща погледа на Фолко.

— Прав си — съобщава му с тежка въздишка. — Какъв печален ден, загубих девствеността си тук. И мисля, че съм заченала. Усещам тялото си сякаш е…

Той псува. Твърде грубо. Доволна е.

— Фолко, казах ти вече, че не съм вършила глупости.

Почти правдиви думи.

— Вярвам ти — подсмихва се той. — Иначе той щеше да се съгласи да шпионира за мен, омаян от любов.

Този път тя го псува, струва ѝ се уместно.

Изяждат донесените им гозби. Антенами Сарди не се събужда, но и не престава да диша. Кърви, но не чак толкова силно при две забити в него стрели, съвсем не като Уберто, когато го накълца в слабините.

После тя ляга за отдих на постелята за прислужник пред голямото легло, наистина е изтощена. Мисли за изминалия ден и многото случки в него. Заспива.

По някое време, когато вече е будна, пак се тропа на вратата. Сега Фолко отива да отвори. Не след дълго ще се зазори и лечителката Йелена вече е тук, Джан стои в коридора зад нея. Синята луна отдавна е в небето и вече клони към хоризонта. Адрия я вижда, оставиха единия капак на прозореца отворен.

Йелена видя първо Фолко д’Акорси. Все същият си е. Не е мъж, когото забравяш лесно.

— Добре си дошла — посрещна я той — и ти благодаря.

Не се усмихваше. Тя също. Не беше уплашена, но се тревожеше от случката, от пътуването на кон в студената нощ. Не очакваше това. Да, могат да потърсят лечителка по всяко време на денонощието, но този път беше… друго.

Той добави:

— Радвам се да те видя. И съм ти признателен. Допусках, че би поискала да се махнеш от околностите на Милазия. Заради нас ли реши така? Заради онази нощ?

— Всъщност не — сви рамене Йелена. — И както изглежда, поне от вас не се отървах.

— Не обичам способни хора да се отървават от мен — каза той.

Усмихна се за миг. Йелена обаче забеляза признаци на безпокойство. Тя вдигна глава към тавана, търсеше присъствието на смъртта в тази стая или витаещ призрак. Не ги откри… засега.

Премръзна по пътя. Видя мъж на леглото. И както ѝ бе обяснено, от тялото му стърчаха две стрели. Лежеше на хълбок и това беше добре. Предводител на наемници несъмнено бе научил какво да прави в такива случаи. А и лесно е да се досетиш, че стрелите не бива да опират в нищо. Имаше кръв, разбира се.

Дошлият да я отведе мъж, който ѝ предложи внушителна кесия и обеща още пари (раненият бил богаташ, пострадал от стрелци с лък), не сподели повече подробности. Особено за чакащия я Фолко д’Акорси. Имаше изтормозен вид, когато я намери. Силно вълнение и страх, това долови у него.

Водеше кон и за нея. Йелена умееше да язди, но не особено добре, а трябваше да пътуват по тъмно. Не потеглиха толкова скоро, колкото искаше той. Трябваше да си събере принадлежностите. Нуждаеше се от лечебни средства за раните, които той описа. Мъжът взе торбата на своя кон, носеше я и по стъпалата, когато се добраха до странноприемницата. Още не беше настъпило утрото, но завариха неколцина в кръчмата долу, огнищата бяха разпалени.

Фолко отстъпи навътре в стаята. Тя влезе и… видя Адрия Риполи.

Йелена вдиша рязко. И си рече, че своенравното колело се върти тази нощ.

Попита сдържано:

— Госпожо, оздравя ли кракът ви?

— Оздравя. И отново ти благодаря сърдечно — отговори другата жена. Седеше на нар, от който стана. Йелена почти бе забравила колко е висока. — Както виждаш, пак се нуждаем от тебе. И пак посред нощ.

— Не съм хирург — напомни Йелена.

— Според мен по способности превъзхождащ повечето от тях — намеси се Фолко. — Освен това той си удари главата в пода, когато падна. И там има рана.

Тя кимна. Доближи леглото. За тези двамата и за спомените от миналата есен можеше да умува по-късно… ако реши. Засега имаше задача, а колкото и пари да предложеха, щяха много да подобрят положението ѝ. Щяха да проявят щедрост. Знаеше предварително. Мъжът на леглото носеше необикновено хубави дрехи. Жакет от коприна, и то червена, но не от кръвта. И платът, и цветът подсказваха богатство.

Премести се тази пролет, имаше намерение да си намери място в град, не в затънтено селце. Да опита и такъв живот.

Голямото възнаграждение щеше да ѝ помогне в началото. Трябваше да мисли и за тези неща като самостоятелна жена, разчитаща единствено на себе си.

Тя каза на Фолко д’Акорси:

— Не ми се иска това да се повтаря често, но ще направя каквото мога. Погрижете да бъде по-светло тук, моля ви да осигурите много гореща вода и колкото е възможно повече чист плат.

— Чаршафите са донесени — увери я Фолко и кимна към спретната купчинка на скрин под прозореца.

Адрия Риполи излезе. Чуха я как подвикна от стълбата за водата и лампите. Върна се. След нея съвсем скоро дойдоха мъж и жена с по две лампи в ръцете. Оставиха ги и се изнизаха, сякаш искаха да се престорят, че изобщо не са били тук. Фолко сложи лампите близо до леглото.

— Затворете капака и елате да го държите. — Йелена свали наметалото си и го остави настрана. — Необходимо е стрелите да бъдат извадени. — Прибра косата си назад и подкани с жест служителя на Фолко до вратата да донесе торбата с нейните принадлежности. — Чакайте малко… — сепна се тя. — Трябва ли да знам кой е той?

— Май е по-добре да не знаеш — отвърна Фолко.

— Защото ще се уплаша и разколебая ли?

Той се вторачи в нея. И тя пак видя кривата му усмивка. Грозен си беше, вярно, но какво жизнено лице… на мъж, чийто живот до голяма степен се свеждаше до убиване.

— Този е Антенами Сарди — каза Фолко. — По-младият син на Пиеро. Може би вече се досещаш защо толкова упорстваме да го опазим жив.

Краката на Йелена наистина се подгънаха. Опита се да прикрие слабостта си.

— Напоследък срещам твърде много видни особи. Къде ли е и Теобалдо Монтикола тази нощ?

Пак същата усмивка на лицето му.

— Напоследък срещам твърде много умни млади хора. И той е в Бишо, между другото. Надявам се да не ни навести.

— Струва ми се, че ви разбирам — отвърна Йелена.

Питаше се от чии лъкове са тези стрели. Щом Фолко беше тук, толкова угрижен…

Взе голяма шивашка ножица от торбата и се зае да среже дрехата на ранения. Щом махна жакета и от двете стрели (едната пронизала рамото, втората между ребрата от другата страна), извади инструмент, който направи сама според указанията в много стара книга, която бе намерила в една библиотека във Варена. Искаше да махне първо втората стрела и щеше да бъде по-трудно, защото върхът не бе излязъл от тялото. Разшири с нож входната рана, а това причиняваше болка както винаги. Не беше хирург, но и това бе вършила.

Антенами Сарди се размърда, чу се приглушен стон. Двамата мъже го притискаха да не шава. И те бяха вършили това преди. Войници.

— Най-смислените звуци, които съм чувал от устата му — промърмори Фолко д’Акорси.

Смаяната Йелена едва не се засмя. А не биваше, защото тъкмо вкарваше метален инструмент в рана със стърчаща стрела.

— Не ми помагате.

— Прости ми — извини се той, но нямаше разкаяние в гласа му.

Тя не изви глава да погледне дали пак се е усмихнал. Той нямаше да пострада, ако мъжът на леглото умре. Или… може и да не беше така. Затова ли всички те се бяха събрали в тази стая?

— Може и да не ви простя — подхвърли тя.

Напипа онова, заради което човъркаше раната. Пое си дъх и извади стрелата с едно плавно движение, режещите ръбове на върха ѝ бяха обгърнати в чашката на дълго тънко приспособление, което тя изработи по рисунка. Книгата се опираше на още по-стар текст, писан от лекар в Еспераня преди столетия.

Имаше какво да бъде научено от миналото. Избягване на грешки или търсене на пътища. Важеше и за собствения ѝ живот. Чудеше се дали би дошла, ако знаеше предварително кого ще завари.

После призна нещо пред себе си: щеше да дойде, разбира се. Колелото на съдбата може да се върти, но и ти избираш дали да го завъртиш и виждаш накъде те носи, а тя още беше млада и искаше тъкмо такъв живот.

Светът беше мътилка. Клатушкаше се и имаше твърде много болка в него. Той нямаше представа къде е. Когато отвори очи, не виждаше. Знаеше, че има светлина и отчасти на нея се дължеше болката. Някакво ухание в стаята — от билки? Май лежеше. Лявата ръка го болеше ужасно, гръдният кош отдясно — също. Не разбираше защо е така. Не можеше да накара очите си да вършат работа както трябва.

Беше нещастен. Изохка.

И глас — много мил глас се отзова незабавно точно до него.

— Синьор, вие сте в странноприемница близо до Бишо. Бяхте ранен със стрели. Раните се лекуват. Чувате ли ме?

Искаше да я чува и занапред. Женски глас, толкова умиротворяващ, толкова благ.

— Да не съм умрял?

Не му се вярваше и все пак…

— Още не.

Тя като че се развесели, но добродушно, а не злобно или с присмех за негова сметка.

Още напрягаше очите си да работят, за да я види. И чак сега проумя, че върху тях е сложен тънък влажен плат.

— Очите… — успя да промълви.

— Първо ще затворя капаците — тихо отговори тя. — Светлината ще ви заслепи.

Толкова добре се държеше с него, каза си Антенами Сарди. Доплака му се изведнъж. Чу скърцането на дъсчения под, после и на капаците. Май чуваше добре. Стъпките ѝ се върнаха към него. Тя свали плата от челото и очите му.

Той виждаше. В стаята беше сумрачно, но щом вдигна поглед, съзря жена с изключителна прелест и хубост, да стои усмихната над него.

— Честито завръщане, синьор Сарди — каза тя.

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита Антенами.

Тя пак се засмя, но мило, толкова мило.

Остана там три седмици, за да се възстанови. И тя остана с него. Ездачката си бе тръгнала, Фолко д’Акорси — също. Научи, че Фолко дошъл, след като той бе прострелян, и се погрижил тази лечителка да бъде доведена.

Фолко ѝ бе дал внушителна сума пари, за да остане, отделил и трима от хората си, които да го съпровождат по пътя към дома, щом отново се сдобие със сили да язди. Грижеха се за Филаро в конюшнята на странноприемницата. Парите винаги помагаха да се реши всичко.

Имаше съвсем неясен спомен какво се случи. Стоеше пред стаята на жената, която участваше в надбягването. Помнеше някакъв висок, неприятен мъж. Той стана причината да ранят Антенами със стрели, колкото и да беше невъобразимо! Можеше да умре! Не би могъл да отгатне кой е онзи мъж… стрелците носеха ливреи, но не ги запомни добре. Помнеше обаче висок властен глас.

Неговият брат Версано изпрати свой човек да зададе въпроси за случилото се. Важно беше да се знае кой е онзи мъж. Пратеникът разпита съдържателя, но неуспелите убийци слезли загърнати в плащовете си и никой не знаел кои са. Нахълтали, махнали се бързо и веднага препуснали на конете си. Смятало се, че тръгнали на север, но никой не беше уверен в това.

Фолко обяснил, че не успял да ги свари вътре. Изпратил човек да доведе лечителка (и то чудесна лечителка!), а тя спасила живота на Антенами.

Научи, че било възможно (и дори имало шанс да им бъде от полза) убийците да са от Бишо — дръзко (и глупаво) посегателство срещу Фирента, представлявана от член на най-могъщото семейство там. И биха могли да разгласят тази версия независимо каква е истината. Обикновено не успяваше да стигне до собствена преценка за такива неща, особено сега. През първите дни го мъчеше и главоболие, но то стихна.

Никой не знаеше и коя е ездачката. Пратеникът на неговия брат спомена, че биха могли да я потърсят в обител за Дъщери на Джад между Бишо и Фирента. Антенами вече се бе опомнил достатъчно, за да възрази, че няма смисъл, тя по никакъв начин не беше замесена в произшествието. Както си представяше, може би съперник за нейното внимание се е разлютил, че Антенами го е изпреварил пред вратата на стаята ѝ. И това се случваше.

Знаеше си какво неговият брат би казал за постъпките му, но нали двама телохранители дойдоха с него в странноприемницата. Не се държа безразсъдно. Те били прогонени. И имали късмет, че не са ги екзекутирали за безполезното им седене долу и след време също толкова безполезното им връщане при голямата група. Не му допадаше, че неговият брат гони някого от хората му, но изглежда, така подобаваше. Малко оставаше да умре!

Пратеникът на неговия брат си тръгна. Лечителката остана.

Той беше влюбен в нея. Казваше ѝ го често. Тя пък му отвръщаше, че много често мъже или жени чувстват привързаност към лекаря или лечителката, а той трябвало да се съсредоточи в оздравяването си.

Каза ѝ, че си оздравява и му е все едно колко често се случвало, за него е първият път. Питаше я всеки ден дали ще се омъжи за него. Не пропусна да обясни какви са и той, и неговото семейство.

Тя бе наясно, но му отказваше. И отчасти тъкмо защото е такъв, какъвто е. Немислимо било, никой нямало да го приеме добре. И не се съмнявала, че той също разбира това. Толкова благо се държеше.

Той си даваше сметка, че е права, но не искаше и да знае.

Една нощ към края на престоя му там, когато нямаше съмнение, че се е възстановил, тя се премести в леглото му от малкия нар, където спеше, и се любиха, тя върху него — кротко, а после не чак толкова. След това се зае да го научи на някои неща, за които не бе и помислял в любовния акт с жена, на която не е платил. Хареса му да ги научава. Хареса му и когато тя започна да споделя, че също се наслаждава на техните занимания.

Той имаше желание да го правят всеки ден, многократно. Тя се усмихваше и му казваше, че оздравяването е най-важно. Той отговаряше, че така също го лекува.

Една сутрин се събуди и тя си бе отишла. Бе му оставила бележка. Обясняваше, че рамото може да го наболява известно време, може би дори винаги, но не виждала шанс това да му пречи в нещата, които той обича да прави — ездата и лова. Молеше го да прояви любезност и сговорчивост, да я остави да продължи живота си и да запази спомените за времето, през което бяха заедно — неизбежно кратко според нея. Пожелаваше му сполука.

И в най-забележителната проява на сдържаност през целия си живот досега Антенами Сарди се примири. Не отиде да я потърси в нейния град наблизо, въпреки че знаеше къде е. Потегли към дома си с прехода на пролетта в лято, яздеше Филаро на север между хълмове и лозя, сред яркозелен листак, цветя, птичи песни, гледаше крепости и градове на възвишения над пътя. Едно от градчетата по този път беше нейното. Но той продължи нататък. Както тя го помоли.

Не е пресилено да се каже, че той се преобрази. Дори неговият брат призна това накрая. Баща им го забеляза още по-рано. Както и някои от жените, които той предпочиташе да кани в леглото си в родния град. Радваше се да чува такива думи. Рамото все пак го наболяваше понякога, с времето това зачестяваше, особено в сезона на зимните дъждове всяка година, но животът само на малцина е свободен от болка или загуба.

Баща му възнамеряваше през следващата пролет да започне война на Фирента срещу Бишо и командир на войските им да бъде Фолко д’Акорси. Явно предстояха и болка, и загуба.

Твърде неблагоразумно беше да се връщам пеша на лунна светлина без меч на кръста и с тежка кесия на шията си. Моите печалби бяха скрити под туниката, но ако някой бе решил да ме ограби, щеше да отправи невъздържани благодарности към бога за онова, което щеше да намери.

Можех да наема кон от странноприемницата, но се сетих чак след като изминах немалко разстояние на юг. Бездруго се нуждаех от време за размисъл. Сега виждам онзи нощен път като още една повратна точка в живота си.

Изобщо не бих могъл да постигна безстрастно състояние на духа, но беше време да направя избор. Според мен в младостта си често сме убедени, че направеният от нас избор ще предопредели целия ни предстоящ живот. Това може да е заблуда, понякога дори смешна, но невинаги е така.

Последвалите събития потвърдиха правотата на моето предчувствие през онази нощ, дори ако признаем, че никой не знае какво би се случило, ако завие на север или на изток вместо на юг при поредното разклонение на пътя.

Двама войници на Монтикола стояха на пост пред вратата, когато се върнах при къщата. Знаех, че има стража и на задния вход. Колкото предпазна мярка срещу заплахи, толкова и нагледна поука за силата му. Хората се страхуваха от този мъж, а той бе дошъл да уговори възможното си наемане в Бишо. И може би щеше да ги брани, ако Фирента изпрати армия срещу тях. Разбира се, начело на тази армия щеше да бъде Фолко.

Колкото и разсеян и уморен да бях, в ума ми се мярна въпросът дали затова Монтикола би се наел да защитава града. Отдавнашната им вражда да се разгърне на сцена, предложена от по-богати градове и платена от тях? Политика и власт на високо равнище, но с лична омраза (или любов), добавени или противоположни на тях. И кой знаеше какво повежда този мрачен танц?

Аз не знаех. Не знам и досега. Пазачите ми кимнаха, единият подхвърли груба шега и добави неприличен жест. Личеше къде съм бил според тях, повечето им съратници отидоха в бардаци през нощта, за да харчат парите си преди завръщането в Ремиджо. На бдящите пред вратата мъже не им бе провървяло в жребия и стояха тук трезви през нощта на всеобщото буйство.

Страхувах се, когато влязох. Мислех за родителите си, за Сереса, за живота, който ми бе отреден по рождение в моите представи. А ето ме тук — оплетен в делата на Монтикола и Акорси. Фолко поиска да шпионирам за него. Адрия гледаше и двама ни, когато той изрече думите. Аз бях син на шивач и имах късмета да получа образование. Но какво означаваше това? И какво би могло да означава?

Моментът не подхождаше за такова умуване. Наистина бях уморен в този неописуем ден, а и вървях дълго. Нима надбягването се състоя сутринта на същия ден? Бях склонен да се кача горе и да си легна, а да обмислям живота си, когато се събудя.

Намеренията ни често се разминават с действията. Животът ни невинаги зависи от самите нас.

Монтикола ди Ремиджо будуваше в дневната стая вляво от стълбата. Вратата зееше отворена. Седеше на тапицирано кресло с висока облегалка, каквито правеха отскоро, и ме гледаше, имаше чаша вино до лакътя му, краката в ботуши бяха изпънати с кръстосани глезени. Изглеждаше, че чака мен, въпреки увереността ми в обратното. Джиневра дела Вале стоеше до него, облякла тъмносиня роба с бледозелени ръкави. Не носеше накити в домашна обстановка посред нощ.

— Данино! — повика ме той въодушевено с детинското име. — Появи се най-после!

Отгатнах на мига, че не е трезвен. И май долових предупреждение в погледа на Джиневра. Не знаех как да се възползвам от него.

— Господарю…

Спрях в рамката на вратата и се поклоних на двамата.

— Къде беше?

Въпросът може и да беше подхвърлен съвсем небрежно. Усмихнах се принудено.

— Шляех се из града. Не бих казал нищо повече в присъствието на дамата…

— Тя не е самата невинност — прекъсна ме той. — Курвата задоволи ли те?

— Теобалдо — укори го Джиневра. — Може и да не съм самата невинност, но имам свои разбирания какво бих искала да слушам.

— Нима? — прихна той. — Ще ги споделиш ли с нашия приятел?

— Не — отвърна тя. — Не мисля. Смятам да се оттегля. По-добре и ти да направиш същото. Ще дойдеш ли с мен?

— Засега не — отказа Монтикола. Гледаше мен, а не нея. — Потегляме сутринта, приключих каквото имах да правя тук. Нашият млад Данино още не ми е казал дали приема предложения от мен пост. Е, млади Данино, приемаш ли? Ще бъдеш ли наставник на моите синове? Синовете на тази дама? Дори си мисля, че това би я зарадвало.

Тя не помръдна. Стоеше неподвижно, отпуснала ръце покрай хълбоците си. Сега и тя ме гледаше.

Не го бях виждал в такова настроение. Почувствах се в ужасна опасност. И как да не се почувствам?

Отказах му. Не знаех, че ще откажа. Вървях обратно към града под двете луни, без да знам, че ще го направя.

— Господарю, аз още съм ученик, който опознава света на Джад, а не учител. Нито съм подходящ, нито съм достоен да бъда наставник за синовете на благородник. Аз… аз ще отплавам към Сарантиум, господарю.

Не знаех предварително и че ще кажа тези думи.

Той се усмихна. Не беше усмивка, която вдъхва спокойствие.

— И как ще осъществиш намерението си, ти, който още опознаваш света на Джад? Ще се биеш с ашарите на крепостните му стени като моя син или само повтаряш старата поговорка?

Подцених го. Наистина исках да се възползвам от старата поговорка. Гуарино ни я обясни. Означаваше, че човек предвижда голяма промяна в живота си. Не очаквах и той да я знае. Сигурно се надявах, че заради примера на неговия син ще изтълкува това като стремеж към героизъм и няма да задълбава повече.

Бях напълно трезвен. За щастие.

— Не знам бъдещето си, господарю. Не съм войник и…

— Все това повтаряш — прекъсна ме той.

— Но… остава си вярно, господарю. Намислих да посетя своя учител, след това ще се видя със своите родители и там ще решавам какво ще правя.

— Ще се молиш богът да те напътства, разбира се?

Той вече ми се подиграваше.

— Ще се моля, господарю.

— И що за напътствие би те насърчило да откажеш пост в двореца на владетеля на Ремиджо? Какво не ми казваш?

И двамата в една и съща бурна нощ. Акорси и Ремиджо. Оглеждам се назад и не мога да проумея как оцелях. Е, може да се каже и че знам. Две жени ме спасиха. Адрия в странноприемницата, а сега и…

— Тео, не можем да накараме насила никого да ни служи — каза Джиневра. — Може да бъде разбран, ако не е уверен какво иска да прави и какъв да бъде. Помниш ли какъв беше ти в младостта си?

— Аз знаех непоколебимо какво искам да правя и какъв да бъда — натърти той, но по-кротко.

— Защото твоят баща е бил владетел на Ремиджо и те е отгледал като повелител. Както се надявам и ти да отгледаш нашите синове.

Той се озърна към нея. Внимавах да не вдишам шумно.

Мълчанието като че се проточи, после той се надигна със скърцане и на креслото, и на пода.

— Ако се наложи, любима, ще ги отгледам така. И можем да поставим началото, щом се върнем у дома.

„Ако се наложи.“

Ако другият му син умре на изток.

На мен каза почти равнодушно:

— Отиди да се наспиш. Благодарен съм ти за направеното покрай надбягването. Това беше услуга и аз ще я помня. Ако ти е нужно нещо от мен, просто го поискай. Никога не са казвали за мен, че не съм щедър.

— Господарю — поклоних се и понечих да изляза.

— Почакай.

Жената ме спря. Направи две крачки към мен.

— След като се прибереш у дома и се посъветваш, ако решиш, че искаш да бъдеш учител на по-младите от тебе, прати ни вест. Може дотогава да сме намерили по-подходящ наставник, а може и да не сме. — Тя се усмихна. — Както и да е, Джуданио Чера, ще се радвам да те видя в Ремиджо и да ти поднеса чаша вино, налята от мен.

От такава жена може да ти спре сърцето.

— Госпожо — поклоних се и на нея.

И избягах, макар че изкачвах бавно стъпалата заради приличието. Влязох в стаята си, затворих вратата и се облегнах на нея.

Целият се тресях. Помня как зяпах треперещите си ръце.

Аз бях решил току-що, застанал пред Монтикола в онази стая, да не отида в града му. Защото всичко ми се струпа наведнъж и губех опора? Защото той ме плашеше? Онова чувство, че ако сбъркам само с една дума…

Той вдъхваше ужас на почти всички. Също като Фолко. В това бяха еднакви. Сега си мисля, че се плашеха един от друг, макар че и двамата биха могли да убият онзи, който им го каже в очите.

Аз бях живял в опасния дворец на Уберто в Милазия, където умряха мнозина, двама от тях погубих аз. Може би не се чувствах готов да попадна отново на такова място? Или краткият опит сред широкия свят ми беше предостатъчен в онази нощ? Може би у дома щях да намеря спокойствие. Моите родители, моят братовчед, дюкян, книги за четене, познати канали и мостове.

Не знам. Наистина не знам.

Харесва ни да вярваме или да се преструваме, че знаем какво правим в живота си. Случва се това да е лъжа. Вятърът вее, вълните ни носят, дъждът измокря до кости озовалия се на открито през нощта, мълнии сякаш цепят небето, а в някакъв миг и сърцето му, гръмотевици го раздрусват и му напомнят, че ще умре.

Опитваме се да издържим колкото можем в тези обстоятелства. Крачим напред колкото можем с надежда за светлина, доброта, милосърдие за нас и за любимите ни хора.

Понякога сме дарени с всичко това, друг път не сме.

Тръгнах сутринта, без да ги видя отново. Намерих Гил в конюшнята до крепостните стени при останалите коне от Ремиджо, оседлах го и потеглих. Слънцето изгряваше отдясно, когато напуснах Бишо в мекия пролетен ден. Поех на север, минах покрай странноприемницата, където Адрия Риполи може би още спеше или лежеше будна, или пък се беше измъкнала оттам през нощта.

Не биваше да яздя сам, като знаех колко пари нося. За всеки разбойник по пътя щях да бъда богаташ. Като нищо можеха да ме ограбят тогава, яздех ценен кон, нямах спътници или охрана, нямах оръжие.

Не ме ограбиха по целия път на север. Понякога завъртане на колелото ти носи добър късмет, дори ако се държиш глупаво. И докато слънцето се издигаше в първия ветровит ден, а всички те оставаха все по-далеч зад мен, аз си казвах, че може и да съм щастлив. Измъкнах се. Бях понесен от враждата на Ремиджо и Акорси и всичко между тях, но се освободих. Може и да съм запял, както яздех. Не помня, но ми се случваше понякога на млади години.

Изглежда, че един млад мъж разказва своята история. Разказват се истории и на други хора.

Има направляващ творец зад всички тях. Същото е с рисунките по купол или портрет на дървена повърхност, изобразен с грунд джесо, а не с маслени бои по някаква причина. Същото е с изваяние, оформено с ръце. Някой е създал това и е правил избор, докато го е вършил.

Песен припомня дом, друга пробужда страх, че домът ще бъде превзет от онези, които ще го разрушат. Поет поставя чаши за вино по ръба на фонтан под звездите. Художник рисува покойната си съпруга на купол… сред звезди. Танцьорка се разтваря в музиката, докато не стихне. Някой е сътворил музиката, някой я свири, докато тя танцува.

А сред разказаните истории е и тази…

Имало едно време двама младежи — необикновени, многообещаващи и дори изключителни. Вече били предвождали други мъже в битка. Единият бил висок, с добро телосложение, справял се умело с коне, оръжия и тактика. Сприхав, но се учел как да обуздае нрава си, да го използва. Неговият баща завладял град-държава и му го предал в наследство, затова вече бил господар, а бащата го облагодетелствал и с достатъчно дългия си живот, дал му време да се превърне от момче в мъж — и така да оцелее, да задържи властта над града, наричан Ремиджо.

Другият от Акорси бил по-нисък, с голям гръден кош отрано, плещест, но не и красавец, още имал и двете си очи, както и изтънчен, буден, прозорлив и образован ум. А той бил и много силен, прочул се с това. Никой не се борел с него за забавление, откакто убил неволно мъж при схватка в двореца на Мачера. Сражавал се с тежък, поразяващ меч в десницата си. Неговият дядо също бил наемник, оженил се за дъщерята на владетеля на Акорси и така наследил града, затова младежът можел да се опре на две предишни поколения, за да се обяви за благородник — едно повече в сравнение с другия.

Такива обстоятелства имали значение в света.

Високият мъж нямал вина за загубеното око на плещестия. Отдавнашната им война не се дължала на това, но била дълга и си оставала война, а някои все пак я приписват на окото. Не е така.

Може да се разкаже печална история за началото на тази вражда. Предшествала е тези двамата. Наследили са я с всичко останало. Онзи дядо наемник от Акорси съблазнил лелята на другия, похвалил се с това по-късно… и тя била убита от своя съпруг в Ремиджо.

Такива сблъсъци често започват с казани думи. Историите имат значение.

Високият красавец, който още не бил владетел на Ремиджо, още бил съвсем млад, скоро след това отишъл в една свята обител, за да намери сестрата на другия сред Дъщерите на Джад там и да…

Аха, виждате ли началото на друг разказ? Как някоя история поражда още една, после и други? Защото той не ѝ посегнал през онази нощ, но според разказаната на света история направил тъкмо това… и я повтаряли упорито, защото така било изгодно на някои хора.

Но когато момичето Ванета, сестра на Фолко Чино, говорила за пръв път с баща си и брат си след случката, тя им казала как Теобалдо Монтикола влязъл в нейната стая през нощта, след като се покатерил през оградата, и първо я уплашил до полуда, но дори не я докоснал — и тя се заклела в името на Джад и надеждата за милост и светлина след смъртта, че това е истината.

Казала, че разговорът бил дълъг. Не споделила за какво са говорили. Накрая той се поклонил и преди да си тръгне, изразил съжалението си, че я е уплашил.

А нейният баща, владетел на Акорси, ѝ казал непреклонно (той поначало си бил непреклонен), че повече няма да отрича посегателството никога и пред никого.

Заповядал ѝ да запази мълчание до края на дните си за истината, да остави света да тълкува нейното мълчание като набожност или срам, който както предпочита. Но повече нито думичка за това, ясно ли е?

Ето как момичето станало поредното оръжие във война. А после умряла съвсем млада от плъзнала нашироко зараза, макар и след по-интересен живот, отколкото може да се очаква в обител на Дъщери на Джад, защото нямала желание само да си седи кротко там.

Нейният брат заедно с техния братовчед Алдо понякога ѝ помагал да излезе (да, с прехвърляне над същата ограда) и да се върне, веднъж или два пъти след отсъствие, проточило се няколко нощи (в тези случаи пари преминавали от едни ръце в други). Ванета опознавала повече света, смехът ѝ звучал различно. И след това се връщала към молитвите.

Но не нарушила мълчанието си за онази нощ в нейната стая. Дали е щяло да бъде по-добре, ако се бе опълчила на баща си? Толкова много други събития можеха да се случат, ако бе казана истината. (Защото това била истината.)

Или не. Може би щяло да бъде все едно. Имало и едно бойно поле още в младостта на двамата мъже…

Толкова много истории могат да бъдат разказани, включени или съпътстващи, или преплетени с онази, която чуваме. Нима не знаем всички, че историите могат да бъдат искри, изскачащи от буйния огън на предложения ни разказ, за да разпалят свой огън, ако паднат на подходящо място, ако там има тресчици и лек полъх, а не бурен вятър?

Някой решава какво да ни разкаже. Какво да добави, какво да премълчи изцяло или кога (и как) да разкрие нещо. Знаем това и когато си представяме друг младеж, син на шивач от Сереса, който си припомня път на кон през пролетта и как му харесвало да си пее тогава…

Искаме да се потопим в разказа, да забравим собствените си житейски истории, дори да бъдем погълнати от разказа за известно време. И можем да се възпротивим на напомнянето за създателя и създаденото. Искаме да се увлечем, да не си спомняме какво правим и какво правят с нас, докато прелистваме книга, взираме се в картина, слушаме песен, гледаме танц.

И все пак тъкмо това правят с нас. Така е.

Но въпреки всичко… пак обръщаме страницата и можем да се захласнем отново. И в пълното обвързване с историята можем да открием себе си или да се променим, защото тези разкази се превръщат в голяма част от нашата същност, от разбирането ни за нашите дни.

Ето го отново: мъж на кон през пролетта, язди сам, млад е, има ветрец.

Обръщаме страницата. Научаваме, че е изминала една година. Цветя са изсъхнали и са цъфнали отново. Пак има зелени листа по дърветата, слънцето грее през нова пролет. Сокол се рее, спуска се устремно да убие.

Историята продължава…