Отдавна отминала светлина

1.

Оставил зад себе си младостта мъж в просторна стая нощем. Има фенери и лампи, факли в скоби, красива маса, високи закрити прозорци, картини в сенките на стените. Не е сам. Въпреки това долавя как умът му се връща към времето, когато наистина е бил млад. Всички го правим. Ухание ни пренася там, глас, име, някой човек ни напомня за друг, когото сме познавали…

Събития се разгръщат в този момент, но има и забавяне, пролука в припряната върволица от влизащи и излизащи, а и миналото е по-близко през нощта.

Той умува над случка от времето, когато опознаваше света и мястото си в него. Не може да разкаже цялата история, а и не би го направил. Виждаме само откъслечно историята, дори да е нашата собствена. Тя бездруго не ни принадлежи изцяло — в памет, в записки, в чуто или прочетено. Можем да си върнем само част от миналото. Понякога и това стига…

Моряците казват, че дъждът тъгува за облака, докато пада в светлина или мрак към морето. Така и аз тъгувам за нея, докато падам през живота си през времето, през хаоса на нашите времена. Все още я сънувам понякога, но нищо не придава смисъл или значение на сънищата, само аз съм и онова, което искам да смятам за истина. Единствено копнеж.

Помня много добре онази есенна нощ. Твърде странно би било да не я помня, след като ме тласна по различен път от този, който си представях. Промени насоката на дните ми, както би казал Гуарино. Смъртта можеше да ме застигне лесно. И не би имало никаква посока. Виденията за ножове останаха задълго в ума ми след това. И за онзи на колана ми, и за използвания преди моя.

Дължа живота си на Морани ди Росо. Паля свещи, за да почета паметта му. Той беше добър човек, май е справедливо да се каже, че нямаше как да не е добър човек, щом беше сред приятелите на Гуарино. Морани беше главен иконом на двореца в Милазия. Той ме прие на служба по препоръка на Гуарино. И затова бях в двореца през нощта, когато граф Уберто, наричан също Звяра, бе убит от момичето.

Струва ми се необходимо да спомена, че станах ученик в школата на Гуарино не защото моят баща беше сред видните хора. Когато поканили Гуарино, най-изтъкнатия човек на нашето време според мен, да открие придворна школа в Авена, той поставил условие — нека му разрешат да приеме и няколко деца с по-обикновено потекло, ако са умни и показват заложби, за да ги образова редом със синовете и някои от дъщерите на благородниците.

Така приеха и мен. Баща ми беше шивач в Сереса. За мен не е срамно да кажа това. Знам какъв беше той, какъв бях аз и какъв съм сега. Забеляза ме духовникът в кварталното светилище до големия канал. И отсъди, че имам пъргав ум, добре развит и възпитан младеж съм, а ученето на писмената и смятането е лесно за мен.

Шивачите в Сереса (а и другаде) все пак имат някакво положение в обществото. Влизат в домовете и личните покои на величията, бъбрят си с тях при меренето на дрехите, научават нуждите им (не само за облеклото), понякога насочват тези нужди. В нашето време външността има значение. Допускам, че в повечето епохи е така.

Насърчен от духовника, баща ми спомена за мен пред един от своите покровители — член на Съвета на дванайсетте, после духовникът написа писмо на същия човек и… всичко се задвижи. Имам спомен за майка си в деня на тръгването — тя спаси жълто птиче от котката. Прогони котката, после се обърна и ме прегърна на сбогуване. Не знам дали е плакала. Ако е проронила сълзи, случило се е, след като потеглих.

Прекарах седем години при Гуарино в Авена. Сега там има негов бюст в двора на палата пред стаите, където се помещаваше школата. Закрита е от години. Гуарино го няма, баща ми (Джад да брани душата му) също го няма, както и мнозина други, които имаха значимо място в живота ми. Случва се, ако живееш достатъчно дълго.

В тази школа завърши и остана детството ми. Научих се да пиша изкусно, а не само правилно. Да говоря изтънчено с видни хора и да излагам ясно доводите си. Да боравя с оръжия и да се справям с новата форма на счетоводство. Да пея (не чак толкова изкусно, честно казано), да яздя коне и да се грижа за тях — това стана любимото ми занимание.

Научих се да говоря подобаващо с по-издигнатите от мен, с равните и с по-нисшестоящите — също, и то поне с престорена лекота. Чух част от историята на Батиара, чух и за събития в нашето време, за които обаче ни бе говорено предпазливо, защото някои неща се премълчаваха дори в школата. Накрая помагах с по-младите ученици. Изобщо не бързах да напусна това спокойно убежище.

Някои от нас се научиха да четат текстове на древните. Научихме за Сарантиум на изток — Града на градовете, какъв е бил преди хилядолетие, какъв е сега и как го застрашават ашарите, кланящи се на звездите. Слушахме истории за императори и колесници.

До голяма степен заради тези езици и разкази за миналото заедно с достъпа до конюшнята в двореца на Авена останах при учителя си по-дълго от повечето други. Както и заради обичта си към него.

Вече обмислях дали не бих могъл да стана търговец и подвързвач на книги у дома в Сереса, където този занаят беше във възход, но Гуарино каза, че подхождам за придворен, за да използвам и споделям онова, на което ме е научил. Смяташе и това за своя задача — да изпраща мъже и понякога жени в света, където да добият влияние, да насочват хората по пътища към по-добър живот във времена, когато насилници властваха и воюваха и в Батиара, и отвъд пределите ѝ.

Ще имаш предостатъчно време да подвързваш и продаваш книги по-късно, каза ми той… ако решиш, че все пак искаш да го правиш. Но първо заеми пост, на който ще можеш да дадеш част от онова, което ти бе дадено тук.

Той бе изпратил писмо на стар приятел и така Морани ди Росо и Милазия влязоха в живота ми. Морани ми предложи да служа в двореца там. В двореца на Звяра.

Понякога избираме сами, друг път избират вместо нас.

Неведнъж умувах какъв можеше да бъде моят живот, ако се бях върнал в Сереса, за да отворя свой книжарски дюкян или да стана съдружник във вече съществуващ. Братовчед ми Алвизо тъкмо бе отворил такъв дюкян до един от по-малките канали. Алвизо обаче не бе учил в знаменитата школа на Авена. Не бе получил този житейски дар. А дадените възможности носят и отговорности. Така ни учеха.

Затова отидох в Милазия. И преди, и сега лоши хора са властвали в някои от по-големите и по-малките градове-държави из Батиара, но не ми се вярва мнозина да оспорят твърдението, че Уберто от Милазия беше сред най-злите по онова време.

И тогава, и днес за мен беше интересно, че порочни хора могат да вземат властта, а поданиците да ги приемат и подкрепят, ако направят живота им малко по-мирен. Ако хамбарите са пълни и гражданите са сити. Ако войната не доведе и глада пред крепостните стени. Уберто бе запечатал свой враг в бъчва, за да провери ще зърне ли как душата му излиза при смъртта.

Щом е неизбежно мъже и жени да бъдат убивани, иска ни се това да се случва другаде. Такива сме си дори когато се молим. В тези времена, когато наемни войски кръстосват насам-натам по хълмове и речни долини, сражават се за наелия ги град-държава или плячкосват за себе си, а Върховните патриарси воюват срещу половината благородници и заговорничат с другата половина, някои откриха в сблъсъците на великите съблазнителни шансове да увеличат собствената си власт.

Села и градове биват опустошени от разярени гладни войници само за да бъдат изтърбушени отново след година. Настъпва глад, а с него и болести. Във времена на тежки заплахи на предводител, комуто стигат силите, а и вдъхва достатъчно страх да опази града си, позволяват какви ли не прояви на порочност и злодеяния между стените на двореца му.

Не беше тайна за никого. Уберто от Милазия се бе прочул със случките в покоите му нощем, когато го прихванеше. Говореше се за млади тела, изнасяни през по-малката порта на двореца в мрака, безжизнени и поругани. И все пак му служеха достойни мъже, които се помиряваха с нашия бог както можеха.

Жонгльорство на душата. Мълчаливото примирение се среща по-често от своята противоположност — съпротивата от гняв и нетърпимост. По света има вълци и в изящните палати, а не само в тъмните гори и пущинаците.

Хората отпращаха дъщерите си далеч от Милазия и околните стопанства през годините, когато Уберто проявяваше нрава си. Не успееха ли да му намерят достатъчно привлекателни момичета, водеха му и момчета.

Това се знаеше, както вече казах. Чувахме слухове и в Авена. Някои в школата с по-добро потекло от мен дори се шегуваха, че да им се водят жени (никой не пускаше шегички за момчетата, за да не рискува прекалено) е сред изкушенията на властта. Справедливо е да спомена, че не говореха за убийства, само за насладите на нощта. Или на повече от една нощ.

Доведените при Уберто никога не оставаха за повече от една нощ. Повечето му гости оцеляваха, прибираха се у дома, дори получаваха монети като отплата — защото момичетата трудно биха си намерили съпруг, а момчетата си носеха срама.

Но не всички напускаха живи двореца. Не всички.

Смъртта можеше да ме сполети първо в онази ветровита есенна нощ, ако Морани не ме бе изпратил да донеса вино по слугинската стълба, щом ни съобщиха, че момичето е дошло.

Когато водеха някого при графа нощем, самият Морани заставаше на пост пред покоите на Уберто. Той като че не искаше да обремени друга душа с този товар. Изглежда, постъпваше така от години.

През онова лято и есен предпочиташе да остана при него преди и след появата на момичето или момчето, но не и в миговете, когато те изкачваха стъпалата. Вече се бе случило три пъти. Тази нощ беше четвъртият път. Не вярвам в свещени числа, само разказвам историята си каквато я запомних.

С Морани беседвахме за мъдростта на миналото пред стаите на графа. Рецитирах поезия, ако той поискаше, докато зад вратата Уберто правеше каквото си бе наумил. Чувахме по нещо от време на време. Покруса се изписваше по лицето на Морани, струваше ми се, че виждах и други чувства. Почти винаги продължаваше разговора с мен — за философи, за идеите на самоограничението, за умението да си безразличен към колелото на съдбата. Пиеше от виното, което му донасях, но никога не прекаляваше.

Не можеше да ме опази да не науча какво се случва, само ме отстраняваше от съучастие във влизането на доведените. Е, да, искаше да остана при него после. Може би му тежеше да стои сам отпред. Или пък смяташе, че ми е потребно да опозная отчасти тъмната страна на света също като светлата. И оттогава ми е хрумвало понякога, че в някакъв смисъл тъкмо такова е състоянието на днешна Батиара — изкуство и философия редом със зверове.

Ако бях до него, когато момичето се е качило по стълбата между факлите, ако довелите я стражници бяха видели и мен там, няма и сянка на съмнение, че щяха да стоварят върху ми същата отговорност за онова, което последва.

Но те не ме видяха. Само Морани я чакаше, за да я приветства благо и да я въведе през вратата след внимателно претърсване за каквото и да е оръжие. Стражниците вече я бяха претърсили долу, но като главен иконом на двореца Морани беше задължен да направи същото пред онази врата.

Само че аз бях там. Видях я.

Вече се бях върнал с пълната манерка и стоях в сенките на задната стълба, където стражниците и момичето не ме виждаха, но аз можех да ги видя. Затова я познах.

Не ми се вярваше, че тя би си спомнила кой съм, ако ме бе зърнала, но аз се сетих веднага коя е. Не бе минало много време. И проумях в същия миг, че нещо не е наред.

Не направих нищо. Не казах нищо. Позволих да се случи.

Няма да е пресилено, ако стоварите върху мен вината за смъртта на Морани ди Росо. Аз му дължах много и изпитвах симпатия към него. Той беше сърдечен човек, имаше малки деца, а аз познах жената и оставих всичко да продължи така, че той да бъде екзекутиран и разчленен на площада скоро след това.

Често съм си мислил, че създаденият от бога свят поне в нашите времена не е милостив към добрите хора. Не знам какви изводи подсказва това за мен и за моя живот.

Трупаме грехове и вина, като просто вървим през дните си и избираме да направим или да не направим нещо. Накрая ще бъда съден и за неговата смърт. Както и за други.

Тя забеляза силуета на слуга в сенките на втората стълба. Държеше нещо, може би съд с вино. Той нямаше значение. Важно беше да изглежда неспокойна в очите на иконома, но не и толкова уплашена, че да я заподозре в нещо потайно. Помнеше и че трябва да бъде непохватна в хубавите дрехи, които бяха донесли от двореца за нея.

Обсъдиха това, когато планът се зароди, когато тя се съгласи да го изпълни, дори докато Фолко казваше натъртено, че е само хрумване, идея. Той не можеше да ѝ заповядва. Разбира се. Но беше достатъчно уверен, че може да успеят.

Тя му повярва. Не би я изпратил да намери смъртта си, не и заради Милазия. Нито заради нещо друго. Имаше шанс да избегне смъртта, докато постигаше каквото той искаше. Тя беше оръжие в неговите очи, а добрият предводител не похабява оръжия. Освен това беше негова племенница.

Отговори с „да“ без колебание. Не ѝ беше присъщо да се двоуми. Имаше много причини да се съгласи. Първо, Уберто от Милазия викаше при себе си деца и ги убиваше. Тя не беше мекушав човек, нямаше как да е в такова семейство, но възприемаше Уберто като… оскърбление. Още не бе убивала и нямаше как да не си спомни това сега. Не беше трудно да покаже на иконома, че е неспокойна. Защото така се чувстваше. Усмихна му се с треперещи устни. Имаше дарба на актриса, отчасти и затова беше полезна.

Икономът ѝ се представи благо. Претърси я за оръжия, както бяха сторили и стражниците. Те се забавляваха, ала той го направи с достойнство, но и усърдно.

— Как се казваш, момиче? — попита я.

Каза му името, което измислиха преди четири месеца, когато тя се премести в стопанството извън градските стени.

Мъжът и жената, получили пари да я представят за своя сродница, преместила се при тях след смъртта на своята майка, щяха да заминат тази вечер. Всъщност би трябвало вече да пътуват колкото може по-бързо в есенния мрак. Разчитаха на хаоса в двореца и града, който ще забави разследването и гонитбата — не би имало човек с власт и ясен разсъдък, който да даде такива нареждания.

В сделката бяха включени кон и каруца, които щяха да ги чакат, а и повече сребро, отколкото бяха виждали някога през тежкия си живот. Щяха да напуснат стопанството без почти никакви вещи, като оставят запалено огнище и дим от комина, за да не събудят подозрения. Изложиха се на голям риск, но и това се налага, ако искаш да постигнеш нещо повече. Капитаните на Фолко умееха да преценяват хората и бяха направили добър избор. Адрия желаеше късмет на двамата, но не отдели време да мисли за тях. Сполуката беше капризна, а за нея беше трудно да се уповава на вярата по какви ли не причини.

— Той е кротък тази вечер — рече икономът.

Нямаше как да знае дали ѝ каза истината, или само искаше да уталожи нейния явен страх. Тя кимна и промълви тихо:

— Това добре ли е, господарю?

Той въздъхна. Тя долавяше, че скърби за нея. Все едно беше, нали щеше да я вкара вътре при онзи?

Нямаше значение. Каквото и да се случеше — и да успееше в замисъла, заради който дойде тук, и да се провалеше в стаята зад вратата, над този човек — Ди Росо, вече тегнеше смъртна заплаха. Ако не се сепне още сега, докато я претърсва…

Не отгатна нищо. Може би жена щеше да забележи, но шансът беше малък, а и жена не би се появила тук.

Някакъв човек от Еспераня бе постъпил на служба при Фолко и имаше умения, за които се знаеше малко в Батиара. Тя се страхуваше, докато се подготвяше, след като в стопанството дойдоха с вестта, че е повикана… но със страха трябва да се справиш, не го оставяш да ти повелява. Фолко често повтаряше това пред всички. Не отричаш, че го чувстваш, а го овладяваш.

Тя беше по-възрастна от твърде младите момичета, които Уберто предпочиташе, вероятно и твърде висока, но красива жена, каквито не бяха останали много в Милазия и околностите ѝ. Нито веднъж не отиде на пазара, за да не се набива на очи, да не стане прекалено натрапчива примамка, но и не се криеше от хората в съседните стопанства, та непременно да има кой да подшушне на стражата в двореца за подходящото момиче срещу няколко монети. На това разчитаха. Обикновено можеше да се предвиди как постъпват хората, ако обмислиш всичко както трябва. Фолко повтаряше и това много често.

И все пак тя пожелаваше лоша смърт на мъжа, който бе казал на стражниците.

Можеше и да е жена, разбира се. Не ѝ се искаше да си го мисли, но откъде да знае? Хората тънеха в жестока нищета. Навсякъде тормозеха селяните, скубеха ги безмилостно с налози, за да бъдат занаятчиите и търговците в градовете по-доволни от своите господари… и съответно не толкова опасни. Дори Фолко правеше същото в Акорси. Още няколко монети в стопанството преди зимата можеха да донесат дърва за огрев, храна, да помогнат някому да оцелее заедно с децата си.

Всеки искаше нещо, което нямаше — понякога просто хляб или топлина. Гурчу, предводителят на ашарите от изтока, искаше да превземе Сарантиум, Града на градовете. А тя искаше повече свобода, отколкото светът беше склонен да предложи на една жена. Други пък искаха обич.

Фолко искаше Милазия. Това беше ход в дълга игра срещу отдавнашен враг, не го правеше заради самия Уберто.

Едва ли би успял да наложи властта си в града незабавно, но имаше някакъв шанс в бъркотията, която тя щеше да причини тази нощ. И самата заплаха Фолко да се разположи по-наблизо стигаше да лиши от спокойствие Теобалдо Монтикола, чийто град и земи се намираха на юг. А безразсъден насилник като Монтикола може и да допусне грешка, ако го лишиш от спокойствие.

Тя знаеше отдавна, че омразата между Фолко Чино д’Акорси и Монтикола ди Ремиджо има голямо значение в света или поне в тази негова част.

Нали заради нея беше тук тази нощ? В този дворец. Сама направи този избор. Втълпяваше си, че е така. И беше почти правдива.

— Когато е по-кротък, обикновено означава по-спокойна нощ — каза икономът в отговор на нейния въпрос. „По-спокойна…“, повтори тя мислено. — Бъди… сговорчива, но не и нетърпелива. Той харесва… на графа му допада да си мисли, че момичето не знае нищо за… тези занимания.

— Аз и досега съм си девствена — рече тя.

Дори беше вярно.

— Разбира се, разбира се! — съгласи се той припряно. В светлината от фенера червенината по бузите му личеше. Икономът се прокашля. — Аз ще чакам. Ето тук.

— Защо, господарю? — попита тя.

Малка непредпазливост.

— Ами… за да повикам стражниците, които ще те върнат у дома след това.

— А, тъй ли било. Сполай ви. — Говореше като селянка. — Той ще ми стори ли зло?

Стори ѝ се, че е уместен въпрос след всички онези истории.

Икономът се извърна.

— Просто… бъди сговорчива. Както казах, тази вечер е по-кротък.

— Да, господарю.

Все още различаваше онзи силует при слугинската стълба. Двамата стражници се бяха върнали долу по главната.

— Хайде — подкани икономът и я заведе пред тежка врата.

Потропа тихо.

— Доведи ми я — веднага откликна нечий глас.

И я уплаши силно. Икономът отвори вратата.

Адрия влезе. Икономът затвори вратата зад нея.

Хубава стая. Ако не бе израснала в по-голям и по-богат палат, щеше да изпита страхопочитание. Но тъкмо така трябваше да се държи, напомни си тя.

Имаше прозорци от двете страни на разпалена камина отсреща. Още една врата отляво не беше затворена. Тя би трябвало да води към вътрешните покои. Килим с шарки на пода от едната страна пред втора камина. Лампи на масите за по-ярко осветление, вино на една от масите. Почти опразнена кана, отбеляза тя.

Отляво до стената с открехнатата врата имаше легло. Там нищо не закриваше пода и по дървото тук-там личаха по-тъмни петна. Знаеше от какво са. И си каза, че няма да се поддава на страха. Два гоблена на стената отдясно. Осветени от пламъците в камината. И двата изобразяваха ловни сцени. Той си мислеше, че е ловецът в стаята с нея.

Но тя беше тук, за да не бъде така. Той беше див звяр, а тя — ловец тази нощ. През целия си живот бе ловувала в горите около техния дворец. Тази мисъл ѝ вдъхна смелост. Отново се усмихна плахо и се отпусна на колене върху килима в тромав поклон. Сведе глава и сплете пръсти безмълвно. Твърде дръзко би било млада селянка да каже първа нещо на графа на Милазия, ако не ѝ бъде наредено да говори.

— Изправи се да те огледам — нареди ѝ той с плътен овладян глас.

Тя побърза да стане. Главата ѝ остана сведена. Той ѝ заповяда да вдигне глава. Подчини се. Внимаваше да не срещне погледа му. Той носеше син копринен халат, вързан хлабаво. И нищо друго отдолу. Едър мъж, с отминала младост, но косата му още тъмнееше. И той бе предвождал войски, и той бе извоювал за себе си град с меч в ръката. Случваше се често. Фолко също беше наемник.

Само че Фолко не беше като него. Този пред нея беше чудовище, а тя дойде в бърлогата му. Светлината трепкаше. „Сама направих избора си“ — внушаваше си Адрия за пореден път.

— Толкова си стара — каза графът на Милазия. — Стока, оставена на сергията под слънцето. Избледняла, както се случва с всички ярки неща. — Прозвуча като стихове, които той рецитираше. Тя не бе имала много време да учи наизуст поезия. — Разкопчай се — добави той. — Хайде, покажи се.

Тя го гледаше облещено. Малко оставаше да си прехапе устните, но си спомни навреме, че не бива. Той се усмихна и пристъпи към нея. Хвана я за едната ръка, не грубо, а само за да я дръпне към едната камина. На светло, проумя тя. Искаше да я види. Тя трепереше. Не се преструваше. Не отричаш страха, а го овладяваш. Вдигна ръце към копчетата на роклята, която бяха донесли в стопанството за нея. Корсажът беше зелен. Ръкавите се отделяха и бяха в червеникавокафяво като дългата пола, падаща до глезените.

Той я гледаше. Очите му следяха пръстите ѝ. Илиците на копчетата бяха корави, не беше трудно да покаже, че такива одежди са нещо ново за нея — висока непохватна селянка, свикнала да носи туника до коленете, нахлузвана презглава. Ако поискаше да провери ръцете ѝ, щеше да види мазоли. Тя живя в онова стопанство месеци наред, вършеше груба работа и в Акорси, преди да отпътува на юг. Фолко бе предложил това. Той се подготвяше старателно.

Графът се отдръпна малко по-назад, разглеждаше я с присвити очи. Тя приключи с копчетата и горната част на роклята се свлече.

— Стара — повтори Уберто. Зяпаше гърдите ѝ, не ръцете. — Твърде висока, твърде стара. Презрял плод и презряла плът. И тънки устни.

Трябваше той да я целуне. Или може би тя да целуне ръката му. И той не биваше да се досети, че тя иска това. „Всеки иска нещо“ — рече си. Той я доближи отново. Тя изви глава встрани.

— Не — отсече граф Уберто от Милазия. — Няма да извръщаш глава. Не и с мен.

Тя мълчеше. Той опря два пръста на лявата си ръка в бузата ѝ и завъртя главата ѝ към себе си. Тя потръпна. И той се усмихна, щом видя това. „Харесва му да се страхуват.“

После той плъзна пръстите си към тила ѝ, сграбчи косата и я придърпа към себе си, устата му се долепи до нейната силно и грубо.

И в същия миг я наръга в бедрото с острието в дясната си ръка.

Адрия изпищя. Болка като бърз тежък прилив, а тя знаеше, че този мъж може и да намаже ножовете си с отрова.

Както и тя имаше отрова по устните си.

Вторият слой от онова, с което ги бе намазала, долният слой я предпазваше да не се погуби сама с горния. Поне така бе обещал в Акорси онзи човек от Еспераня.

Уберто завъртя ножа и го издърпа. Болката разтърси Адрия заедно с отчаянието. Тя залитна. Той я остави да се олюлява, впил жаден поглед в нея.

— Господарю! — проплака тя. — Защо?…

— Боли, а? Има болка в потайните наслади — каза мъжът, който властваше тук. — Ще откриеш това тази нощ.

Още държеше ножа. Адрия погледна надолу. Видя кръв по срязаната рокля и по килима. Раната беше лоша. Не знаеше ще може ли да ходи. Ако не можеше, щеше да умре.

Но…

Затътри се към камината, сякаш губеше равновесие заради раната в крака. Той наблюдаваше. Очите му тъмнееха и на нея ѝ се стори, че съзира глад в тях.

— Родени сме в кръв — подхвърли Уберто от Милазия. — Момиче на твоята възраст знае това от години.

Адрия опря ръка в стената до камината.

— Господарю — изхленчи отново.

Кракът ѝ май щеше да се подгъне всеки миг. Наистина не знаеше ще може ли да се опира на него. Искаше ѝ се да заплаче. Всеки иска нещо.

— Смъкни роклята — заповяда той. — Я да видим тази рана. Трябва да се погрижим за нея.

— Прободохте ме, господарю — смънка тя.

Печелеше време. Човекът от Еспераня ѝ бе казал, че няма да се проточи дълго.

— Така е. Може би ще го направя отново, както и някои други…

Есперанецът не бе излъгал. Уберто от Милазия започна, но не довърши последното изречение в живота си.

Видя как ножът падна от ръката му. И сред всичко друго почувства свирепо студено удоволствие. А не само облекчение. Може би щеше да умре тук, ако не беше способна да ходи добре, но мъжът пред нея вдигна ръка към гърлото си и отвори уста за писък, обаче не се чу нито звук. Поредното обещание на есперанеца. Жертвата нямаше да изкрещи, да повика помощ. Щеше да се свлече безмълвно, но падането можеше да е шумно.

Имаше шум, но не силен. Той изпъна ръка да се подпре, но нямаше на какво там, където стоеше. Мекото тупване на пода можеше да бъде тълкувано отвън как ли не, вероятно като част от очакванията за случващото се тук, подобно на нейния писък. Адрия си каза, че не е първата, която е пищяла в тази стая с Уберто от Милазия.

Само че щеше да бъде последната. Несъмнено.

Очите му се ококориха, тя различи ужас в тях. Вече и двете му ръце се вкопчиха в гърлото, бореше се да вдиша. Преживяваното от нея удоволствие може и да беше недостойно. Нямаше да умува дали е така. Тя прекрачи встрани от камината и стената. Ахна, защото кракът ѝ за малко не се подви. Ножът му обаче не бе проникнал надълбоко, чак до дръжката. Просто бе искал да я уплаши. Вероятно се е възбуждал от вида на кръв, но явно нямаше отрова в раната. Не и в нея.

Взря се в мъжа на килима. Още се мъчеше да извика — може би иконома пред вратата, светия Джад или пък да отпъди демоните, които навярно вече виждаше в края на живота си.

Но още не беше умрял. Адрия се наведе, изохка от движението и взе падналия нож. Застана над него. И заговори с привичния си глас:

— Фолко Чино д’Акорси реши, че ти само хабиш живота, дарен ти от Джад. Изпратена съм да сложа край на това прахосване. Името ми е Адрия Риполи. Познаваш моя род. Умри в болка и дано никога не видиш светлина.

Синият халат се бе разгърнал. Тя пренесе тежестта си върху здравия крак, наведе се и заби ножа в половите му органи. И повтори за по-сигурно — заради умрелите тук деца.

Не беше от милозливите жени, никой в семейството ѝ не се отличаваше с добродушие, но как да не си представи деца, доведени треперещи от ужас в тази стая, за да бъдат подложени на зверски гаври и понякога убити. Ето защо използва ножа така, не се задоволи само с отровата по устните си.

Гледаше го как умира. Още кръв, и то в изобилие, по красивия източен килим. Мислеше си колко подобаващ край е тази осакатена голота. Ако имаше още по-зли мъже в света, не би искала да се озове в една стая с никого от тях. Сега този принадлежеше на Джад, за да бъде съден. Тя го изпрати там.

Имаше да върши още неща, стига да можеше, ако искаше да оцелее. А желанието ѝ за живот беше трескаво, не беше готова да се изправи пред същия съд.

— Господарю, моля ви! — изрече гръмко с гласа на селянка.

Пусна ножа и стигна с накуцване до прозорците, като потискаше пъшкането. Единият беше с рамкирани стъкла по новата мода, другият със старовремски капаци. И това бе отбелязано преди нейното идване. Фолко се подготвяше. Неговите хора — също, ако искаха да останат негови хора.

Тя отвори капаците. Изскърцаха, но тихо. Нямаше да се чуе. Наведе се навън да огледа.

Въжето беше на мястото си, вързано за клин в каменната стена и провиснало в мрака. Преди известно време внедриха в Милазия свой човек, който умееше да се катери. Той бе забил клина през някоя предишна нощ, а въжето бе вързал щом научиха, че е повикана. Трябваше да остави капаците отворени, нека стражниците нахълтат и видят въжето…

Ще стигнат до погрешно заключение. Защото нямаше истински път за бягство надолу по тази стена на двореца, не и за нея. Намираше се три етажа над двора и въпреки уменията си, които бяха полезни и за нея, и за Фолко, не би могла да се спусне на ръце по въжето, а и на площада долу винаги имаше стражници.

Само че дошлите в тази стая нямаше как да знаят какво е непосилно за нея. Не биха могли да научат и че Фолко подкупи бивш слуга в този дворец, за да му опише вътрешните покои и да посочи къде е скритата стълба. Фолко бе казал, че винаги има тайна стълба, водеща навън от покоите на владетеля. Адрия знаеше, че такава стълба съществува и в двореца на нейното семейство.

Трябваше да се добере до тази стълба, да се спусне и да излезе. На изхода щяха да я чакат мъже, които да ѝ помогнат в измъкването. Щеше да има кон, на който да препусне към свободата, към живота.

Но ѝ беше трудно да помръдне.

Опасяваше се да не падне в несвяст от болката. Изруга. Ако този курвенски син не я бе наръгал…

Курвенският син бе намислил да ѝ стори и по-голямо зло. Но беше мъртъв. А тя — не.

Никой никога не ѝ бе обещавал лесен път в живота. Особено нейният баща. Не беше такъв човек. Имаше богатство като дъщеря на дук, но нищо нямаше да е лесно. Не и за жена.

Върна се при мъртвеца. Наведе се, задъхана от усилието, и пак взе ножа. Отряза парче от халата и притисна раната с плата. Издърпа пояса на халата изпод трупа и превърза с него покритата рана. Стегна възел. Поне се опитваше да не ръси кръв, докато крачи. Почти изпищя, докато вършеше всичко това. После се опомни и наистина изпищя приглушено, за да я чуят отвън.

Озърташе се, мъчеше се да мисли дали не е забравила нещо. Поне засега раната не кървеше през плата. Каза си, че и това ще стане скоро.

Закуца към открехнатата вътрешна врата, дишаше тежко. Третата врата, така ѝ бяха казали: дъска от ламперията отляво срещу камина. Резе в устата на лъв, гравиран на дървото.

Ще прояви слабост, ако се строполи, внушаваше си, докато заставяше тялото си да се тътри. И ще си навлече смърт. Принуждаваше се да върви, подпираше се на маси или на стени, хващаше се за стълбчетата на балдахина над легло във втората стая. И вече плачеше от болката. Избърса си очите.

Стигна до третата стая. Намери лъва и натисна резето, което отвори ивица от стената. Зад нея имаше стълба. Нали ѝ обещаха, че има?

Чернилката вътре беше непрогледна. Адрия се обърна с проклятие и се завлече през стаята да вземе лампа от една маса. Пъхна окървавения нож под коланчето на роклята си. И чак тогава се сети, че корсажът ѝ още е разкопчан. Закопча го. Може и да беше забавно това желание за приличие пред прага на смъртта, но помнеше останалата зад нея изкормена голота на Уберто и не ѝ беше смешно.

Върна се при отворената ивица и се промъкна вътре, извика тихичко от навеждането. Бутна парчето от ламперията на мястото му. Знаеше си, че сигурно имаше кръв на пода и килимите по изминатия път. Нищо повече не можеше да направи. Оставаше ѝ да се надява — или да се моли? — никой да не забележи поне тази нощ. Да бъдат толкова стъписани и уплашени, че да се втурнат към отворения прозорец, да зърнат въжето и да хукнат надолу към площада, за да призоват с викове стражата.

След няколко крачки обаче Адрия проумя, че това не би имало значение. Трябваше да слезе два етажа по тези тесни, хлъзгави каменни стъпала с лампа в ръката, но нямаше как да се справи.

Не беше среща, която можех да забравя.

Малко повече от година по-рано Фолко Чино, един от прочулите се военачалници в Батиара, а от няколко години след смъртта на неговия баща и владетел на Акорси, посети властващото в Авена семейство Ричардиано и сутринта на втория ден намина при нашия учител Гуарино, за да го поздрави. Фолко като че беше най-прославеният бивш ученик на школата.

Всеки го наричаше с това име, ако ще и да беше фамилиарност спрямо управник на град. Гуарино сподели с неколцина от нас, че това се прави нарочно.

— По този начин се старае да изглежда благ. И такъв може да бъде, но не се оставяйте да ви заблуди.

Едва ли бихме се заблудили, защото Фолко се нареждаше сред най-страховитите командири на нашето време. Помислих си, че ако ще да настоява да го наричаме със собственото му име, не би могъл да заличи този факт от умовете ни.

През онзи ден той доведе още двама души. И едната беше високата жена, която по-късно щях да видя на влизане в стаята, където я чакаше Уберто от Милазия.

Разпознах я в Милазия, защото в градината на школата година по-рано, когато Фолко дойде при нас, аз бях сред още половин дузина старши ученици и двама от най-младите, близнаци. Невръстните братя изпяха приветствена песен при влизането на нашия прославен гост, гласовете им звучаха прекрасно в това утро към края на лятото.

Гуарино одобри изпълнението им със сдържано кимане. Фолко д’Акорси се ухили до ушите и каза:

— Помня как пях същата песен!

Даде по една монета на момчетата и пристъпи към нашия учител, за да го награби в яка прегръдка, като едва не го вдигна над земята. Ние се стъписахме. Всъщност бяхме потресени. Щом беше пуснат, Гуарино оправи сивата си роба и отбеляза:

— Достойнството трябва да бъде ценено, може би дори над всичко останало.

Фолко се разсмя. От мястото си виждах всеизвестната кухина, останала от дясното му око. Той не желаеше да носи превръзка на лицето. Всички знаеха за тази рана. Имаше противоречиви версии как му е била причинена. Според една от тях нанесъл му я Теобалдо Монтикола, което би могло да обясни някои неща.

— Ацопарди ли цитираш, учителю? — подхвърли Фолко. — Но ти даже не си съгласен с неговите тези! Какво ще кажеш за „Никой не заслужава обичта ти повече от онзи, който те учи на мъдрост“?

— И това е негово — отвърна Гуарино невъзмутимо. — По-сполучлива мисъл, признавам. Доволен съм, че не си забравил. Но обичта може да бъде проявена по най-различни начини.

Все пак се усмихваше, спомням си това. Вятърът разрошваше тънките кичури на косата му.

— Може — съгласи се владетелят на Акорси. — Учителю, ще се присъединиш ли към нас на трапезата след лова? Ерицио каза, че е редно да те поканя.

Толкова го прославяха като воин, че си го бях представял по-едър. Под меката червена шапка косата на Фолко Чино беше светлокестенява, но вече се прошарваше с малко сиво в нея. Имаше силно извит нос като човка и белег на същата буза, където му липсваше окото. Изглеждаше як, с издути мускули. Помислих си, че не е човек, с когото искаш да се бориш.

— Ще приема с удоволствие — отвърна Гуарино. — Предай моята благодарност на графа. Но преди да си тръгнеш, доведох някои наши ученици тази сутрин да покажат уменията си, ако нямаш нищо против.

— Не бих имал, ако времето ми стигаше. Но аз ще изляза на кон с Ерицио и Евардо да поговорим преди лова за някои неща около Родиас и Фирента и събитията там.

— Ясно — каза нашият учител. — Сарди стават все по-могъщи.

— Така е — потвърди Фолко д’Акорси. — Пиеро желае да ме наеме отново. И моята армия.

— То се знае — рече Гуарино.

Владетелят на Акорси ни удостои с поглед.

— Не се съмнявам, че се проявявате образцово, всички до един. Иначе вашият учител нямаше да ви доведе тук тази сутрин. Приемете моето съжаление и благопожелания. Трудете се и винаги се отнасяйте към него с почит, той е най-добрият сред нас. Хайде, Копо, Адрия, вече ни очакват.

Той се поклони на Гуарино, обърна се и излезе от нашата малка градина — човек приобщен към насилието, културата и властта, едното око блестящо, другото празно и тъмно. Облечени за езда, високата млада жена и другият мъж го последваха.

„Знаем, че е най-добрият“ — идеше ми да кажа, но бях наясно, че не бива да се обаждам. Затова през онази сутрин не показах уменията си на ездач пред Фолко д’Акорси. Не е изключено някои неща да бяха потръгнали по друг начин, ако бях получил такава възможност. Минавала ми е тази мисъл през главата, но не съм я споделял с никого.

И все пак онази сутрин видях жената. Висока, с червеникава коса, слаба. Чух името ѝ и забелязах как оглежда със скучаещо изражение градината. След това говорихме за нея. И как да не я обсъждат младежи, видели пред себе си Адрия, най-младата дъщеря на дук Аримано Риполи от Мачера, племенница на Катерина Риполи д’Акорси, значи и племенница по брак на Фолко? Влезе с него в нашата градина и си тръгна с него.

Но не това беше името, с което я чух да се представя на Морани в Милазия, когато я доведоха горе по стълбата като девойка от някое стопанство наблизо, повикана за насладите на графа.

Стоях в сенките на задната стълба и не направих нищо. Гледах как Морани я претърси, заведе я при вратата, потропа и я вкара вътре, когато графът му нареди.

Затова и до днес смятам, че за душата на Морани, за неговата смърт ще ми бъде потърсена сметка от бога.

Когато бъда призован с края на живота си, за да бъда съден, ще изтъкна в своя защита, че смъртта на Уберто през онази нощ, спасените и отмъстените животи на невинните трябва да бъдат добавени при отсъждането. Не аз погубих Уберто, разбира се, както и не аз убих Морани, но знаех още с влизането на жената в стаята, че е дошла по волята на Фолко, за да убие.

Не в името на справедливостта, а на властта, на тази жестока игра, танца на гордостта и враждебността в нашето време. Нали бях ученик на Гуарино? Познавах географията на този кът от света. Знаех къде е Ремиджо, градът на Теобалдо Монтикола. И Акорси на Фолко. А Милазия се намираше помежду им.

И докато се взирах, стиснал манерката с виното, за която ме прати Морани, аз реших колко ми е безразличен въпросът „защо“, стига Звяра да умре тази нощ. Прекарах достатъчно време в двореца му, убедих се какъв е графът, а бях млад и справедливостта означаваше нещо за мен.

Изобщо не ми мина през ума, че жената би могла да се провали. И сега съм смаян, щом си спомня това.

Изчаках няколко мига, преди да се появя в преддверието. То не беше нищо повече от открита площадка. Имаше дълъг нисък скрин, опрян в стената на стаята, където сега се намираха графът и жената. Морани седеше на него. Подадох му манерката и чаша. Той махна запушалката и отпи от виното, без да се занимава с чашата, и понечи да ми върне манерката.

Завъртях глава, а той изви вежди. Обикновено пиех с него в такива нощи. Сви рамене и пак отпи. Останах прав, както постъпвах обикновено. Помня, че се страхувах, и знаех, че не бива да се издавам. Ослушвахме се за звуци, но се преструвахме, че не е така. Дочувахме гласове, без да различаваме думите, ако не бяха произнесени силно.

Морани каза тихо (защото и нашите гласове можеха да се чуят вътре):

— Не искаш ли вино?

И аз свих рамене, излъгах го:

— Прекалих с пиенето снощи.

— Младежите би трябвало да понасят пиенето — каза той и опита да се усмихне.

Успях да направя кисела гримаса. А всъщност от мига, когато зърнах жената, си мислех, че може да имам нужда от бистър ум.

— Джуданио, знаеш ли някакви стихове за градини? — попита Морани. — Градини напролет?

Почти винаги ме наричаше с цялото ми име. Обикновено бях Данио за останалите, понякога използваха и друго умалително име от моето детство, което не ми допадаше особено.

— Знам, струва ми се.

Долавяхме гласа на графа през стената откъм близката до нас страна на стаята, на разстояние от леглото и масата, където оставяше играчките си.

Морани пи отново.

И аз казах, може би в пристъп на глупост:

— Струва ли си? И за двама ни?

Той се вторачи в мен.

— За нашите души ли говориш?

— Да.

Не точно за това си мислех.

— Не си струва — отговори той. — Джуданио, ще ти напиша препоръки тази зима. Ще ти намеря по-добър пост.

— Синьор, знаеш каква чест е за мен да служа при тебе. Знаеш, че…

— Не е заради службата ти при мен! — прекъсна ме Морани и въздъхна. — Остарявам, а мнозина разчитат на мен. И като стоя тук, се опитвам да… да подобря положението. — Гледаше ме едва ли не умоляващо. — Виждал съм глад, Джуданио. Обсади, разграбени и опожарени градове. Ужасни неща видях. А Милазия е опазена от всичко това засега, хората тук са в безопасност, защото той е…

Гласът на графа прозвуча рязко. И жената изпищя.

Стори ни се, че проехтя точно зад Морани. Трепнах. Той се понадигна и пак се отпусна на скрина. Спогледахме се. „Той е кротък тази вечер“, така ѝ бе казал.

„Господарю… защо?“, чухме нейния вик.

— Градина — избъбри Морани. — Стихотворение за градина, Джуданио. Или за друго. Каквото и да е! За слънчеви лъчи.

Гласът на графа: плътен, мазен като зехтин, топъл като греяно вино зиме. И нито звук повече от момичето. Аз трябваше да рецитирам стихове. Накрая все пак посегнах към манерката и пих. В онези дни поднасяха добро вино в Милазия под властта на граф Уберто. Помня как сърцето ми блъскаше в гърдите.

— Трудно ми е да се сетя.

Очите на Морани се вторачиха в моите.

— Трудностите ни предизвикват да се справим!

Сведох поглед. И Гуарино бе казвал същото. В школата. А тя имаше градина. И съществуваше, за да учи мъже и жени как да живеят благоприлично и ползотворно. И може би как да бъдат добри, ако имат такъв шанс, особено ако са на власт. Повечето ученици в школата идваха от овластени родове и се връщаха в тях.

Започнах:

Чухме звуци като от боричкане зад стената, после друг шум, приглушен.

Морани изви глава и се заслуша.

Стореното от мен в този миг не промени нищо, защото Уберто вече е бил мъртъв. Сега знам това. Той вече бе целунал момичето, което му доведоха… или изпратиха. Тогава обаче не знаех, а се намесих, за да задържа Морани ди Росо където седеше, след като и двамата чухме шум като от падане.

— Синьор, знаеш ли това стихотворение? — попитах го. — Преведено е от езика на ашарите на запад — отдавнашно е, от времето, когато те са владеели Еспераня, преди неверниците да бъдат посечени от мечовете, водени от светия Джад.

— И защо ми предлагаш да чуя стихотворение от неверник?

Той пак се обърна към мен.

— Гуарино казва, че можем да открием мъдрост и красота на неочаквани места. До голяма степен дължим знанията си за древните на преводите, направени от ашарите.

— Знам това — отвърна Морани и отпи вино. Взираше се в мен. — Знам също и че сега те желаят да разрушат Сарантиум. Златния град…

Гласът му затихна.

— Ти поиска стихове за градина — напомних му.

Чухме гласа на момичето отново. Твърде тих, за да различим думите ѝ. А после:

„Господарю, моля ви!“

Ужасно е да казвам това, но Морани се облегна — олекна му, че няма нищо необичайно. Защото в гласа на жената в стаята зад него прозвуча ужас, а ние вече бяхме чували такива гласове.

Знам, знам… вече казах, че той беше добър човек. Или ще приемете думите ми, или ще откажете да ми повярвате. Всички ще бъдем съдени накрая.

Продължих със стихотворението. Не знаех името на поета, имената често се губят в потока на времето. И моето ще се загуби, малко неща съм направил, с които да бъда запомнен. За Уберто може би ще си спомнят като за гнусно чудовище или за владетеля, който съхрани мира в Милазия двайсет години. А може би и едното, и другото?

Вярвам, че и Фолко д’Акорси, и Теобалдо Монтикола ди Ремиджо ще бъдат помнени дълго. Ала нищо чудно да греша. Всички можем да сбъркаме в преценките си за времето. А и нямам представа какво ще казват за тях, когато се изнижат векове и историите бъдат преиначени или доизмислени, когато може би дори от построените или разширените от тях дворци останат развалини и никой няма да знае с каква красота са били надарени мъж или жена, освен може би от запазен портрет.

Може би тъкмо изкуството ще надживее всички ни. Виждал съм обаче един портрет, нарисуван от великия Меркати, който макар и да е чудесна творба, изобщо не прилича на истинския човек, когото познавах.

От друга страна, по въпроса за творците, които може би ще ни надживеят, в онези мигове рецитирах любими стихове, а нищичко не знаех за автора им.

По-тих писък. Този път не толкова от болка, колкото от страдание. Все още не откъм очакваната страна на стаята, а при гоблените.

— Да му се обадя ли? — попита Морани.

Никога не ми бе задавал такъв въпрос. Изпълняваше заповед и през определен интервал отиваше до вратата да попита графа всичко ли е наред. Уберто знаеше колко го мразят. И беше предпазлив.

— Не е ли прекалено рано? — попитах и аз с пресилено равнодушие.

Дано Джад ми прости и това. Знаех, че вътре може би се случва нещо непредвидено.

— Прекалено рано е — съгласи се той.

Довърших стиховете от запада. И му предложих друго стихотворение — по-ново и любимо за Морани, съчинено от самия Меркати, смятан от мнозина не само за най-надарения скулптор и художник на нашето време, но и за изтъкнат поет, заради което му прощаваха множеството грехове. Той умря неотдавна. Срещал съм го веднъж.

Често съм умувал през годините и защо на някои хора прощават, а на други — не. Задържах още малко Морани да седи там и да пие от доброто вино. Това не продължи дълго, той явно беше разтревожен. Стана внезапно.

— Ще му се обадя.

Отиде при вратата. Пулсът ми се забърза.

— Господарю! — извика Морани силно. — Добре ли сте?

Това му бе заповядано да прави в такива нощи, докато момичето или момчето не бъде върнато при нас. Или докато не бъдат повикани хора да изнесат мъртво дете. Уберто се прибираше във вътрешните си покои, преди те да дойдат. Не оставаше да гледа как Морани се разпорежда с изпълнението на задачата.

Когато Морани му се обаждаше през вратата, графът отговаряше „Добре съм, икономе“, Морани кимаше сдържано, въпреки че само аз можех да го видя, и се връщаше на мястото си върху скрина.

В онази нощ нямаше отговор.

Морани повтори думите си. Зад вратата тегнеше мълчание. Треперех.

Още едно повикване, Морани си пое дъх и отвори вратата. Виждах как се тресе ръката му. Той влезе. Последвах го.

— Най-мили Джад, който възлюби чедата си… — промълви Морани ди Росо.

Още помня гласа, с който изрече думите. Според мен знаеше в този миг, че и той вече е мъртвец.

Изглежда, смелостта и волята невинаги са достатъчни. Колко лошо, каза си Адрия.

Оказа се трудно да остане нащрек, дори будна сред тази болка. Студът вцепеняваше във влажното каменно стълбище. Чуваше плъхове, може би и други твари. Имаше лампа, виждаше хлъзгавите стъпала, но левият ѝ крак не вършеше онова, от което тя се нуждаеше. Нямаше как да слиза нормално. Успя да седне и да се смъква надолу, изпънала напред ранения крак, защото не можеше да го сгъва без охкане, а не знаеше кой би я чул зад стените.

Не че имаше значение, ако не стигнеше до малката врата (скрита зад храсти, както ѝ бяха казали), през която би излязла в есенната нощ извън градските стени при Копо и останалите, при конете и бягството.

Сега беше на площадка и се опитваше да събере сили. Това трябваше да е вторият етаж на двореца. Ако потърсеше, вероятно би открила врата и тук. Имаше нужда от отдих, знаеше колко е опасно, но… трябваше да си почине поне за малко.

Събуди се от звук и прилив на болка. Зърна светлината от друга лампа, огряла стената на стълбището над нея зад завоя. Още не се виждаха нито лампата, нито носещият я човек. Нейната бе угаснала. Все едно.

Ще ѝ сторят ужасни неща, мислеше си Адрия. Имаше ножа на Уберто под препаската на роклята. Имаш власт над някои неща дори накрая. Дали би могла да убие някого, преди да убие и себе си? Или искаше прекалено много от бога?

Първо видяхме кръвта.

Тя се бе стекла гъста и тъмна при осакатените полови органи на графа. Зяпнах, после отместих поглед и преглътнах буцата в гърлото си. Не бях виждал такава гледка дотогава. И като дете, после и в Авена, където стигнах до възрастта на мъж, не познавах войната. Чувахме за бебета, подхвърляни нагоре след превземането на градове, за да бъдат набучени на копия за развлечение. Но само слушахме такива истории в школата, колкото и да бяха страшни. Учехме философията на древните, музика и подобаващите за придворните обноски. Биехме се с дървени мечове, после и с истински под бдителен надзор. Имаше счупени кости, имаше и рани, веднъж се намушкаха момчета от враждуващи родове, обаче… такива неща нямаше.

Но когато се вгледах в лицето на графа, забелязах нещо. Пръстите му се бяха впили в гърлото, сякаш се е борил със задух. И аз се принудих насила да вдишам в този момент. Принудих се и да мисля.

Гуарино все повтаряше, че истинският придворен стига търпеливо до заключение, когато се сблъска с неочакваното. Аз не бях придворен, но пък той беше мой учител и се опитвах да живея според наставленията му.

Вторачих се в Уберто, в ръцете му върху гърлото. Жената — Адрия Риполи, не би могла да влезе тук със скрито острие. Претърсиха я два пъти. Но би могла…

— Виж! — възкликна Морани.

Прекрачи бързо към отворените капаци на прозореца. Не биваше да са отворени в тази есенна нощ. Тръгнах след него, заобиколих кръвта. Чувствах се зле. Студеният въздух ми помогна, когато се надвесих навън до него. Той сочеше надолу и аз видях клина в стената точно под нас… и увисналото от него въже.

— Стража! — изкрещя Морани. — Ей вие, стражниците долу! Убийца! Една жена бяга между вас! Намерете я! — Озърна се втрещен към мен. — Нима му е отнела ножа? И го е надвила? Как?!

Обърнах се към стаята и се заставих пак да огледам тялото на графа върху килима. Разтвореният халат разкриваше скверно голотата му в смъртта. Очите му бяха облещени. И тези ръце на гърлото. Не виждах нож до трупа.

Морани още беше между капаците на прозореца и пак викаше на стражниците на площада. Чувах слаби гласове в отговор. Трябваше да са го чули и в двореца. Мъже щяха да нахълтат в тази стая и да съзрат какво има тук.

Оглеждах се за пореден път. Мъчех се да видя, да разбера. И този път забелязах още нещо, може би защото се опитвах да не гледам мъртвеца. Изобщо не жалех за Уберто от Милазия, но тази гледка ме разстройваше. И затова открих трите тъмни петънца от кръв по дървения под до вътрешната врата към другите стаи в покоите на графа.

Изведнъж Морани изви глава да ме погледне през рамо.

— Джуданио… — Никога няма да забравя добротата, грижата за живота на друг човек, които прояви в този миг. — Махни се оттук! Донесъл си виното, дал си ми го и си се върнал долу. Сега излез по-скоро! Легни си или иди там, където щеше да бъдеш, ако не беше тук!

Не изчака да види дали ще се подчиня. Пак се наведе от прозореца, през който бе избягала убийцата. Още мъже викаха отдолу, носеха и факли.

Само че тя не бе избягала оттам. Заблуждаваща хитрост. Тук бе изпълнен замисъл. Но не бяха предвидили кръвта, казах си.

Не бях принуден да сторя онова, което направих тогава. Можех да се прибера в стаята си, както ми каза Морани, да сляза по слугинската стълба и да се втурна нагоре с всички други, докато дворецът се разбунваше все по-силно. И животът ми щеше да бъде различен.

А аз проверих дали Морани ме гледа и отидох при вътрешната врата. Но първо се наведох припряно и избърсах капките кръв с кърпа, взета от раклата до стената. Носех кърпата и където видех следата от червени капки, почиствах я.

Значи бихте могли и да ме причислите сред убийците, ако желаете. Няма да отричам. Знаех коя е тя още когато се качи заедно със стражниците. Знаех, че това е измама. И че Фолко д’Акорси участва в нея. И накрая тръгнах след нея, заличавах кървавите ѝ следи.

Първата стая, втората. Тя беше ранена, но бе направила нещо, за да спре почти напълно кървенето. Имаше обаче предостатъчно кръв, която можех да видя. И други щяха да я видят, ако бях оставил капките по пода. Аз обаче не ги оставих.

Влязох в третата стая — следата водеше към вътрешна стена до камина. Доближих и се вгледах. Нищо не се набиваше на очи, както и трябваше да бъде. Живях години наред в дворцов комплекс в Авена. Младежите са хем любопитни, хем се поддават на скуката и се размотават, тършуват. Научавахме какво ли не. Опипах с пръсти. Бръкнах в устата на гравиран лъв, дръпнах намереното там резе и част от стената се отвори с щракане.

Стълбище, чернеещо като нощ в новолуние. Дори още по-черно. Отдръпнах се и взех лампа от кръгла маса насред стаята. Видях още една капка кръв до масата. Изтрих я, върнах се при стълбището и преди да съм се замислил излишно за действията си, за безразсъдството в тях, влязох приведен в тази пролука и затворих вратичката зад себе си… както и тя бе направила.

Постоях неподвижно и тогава почувствах силната уплаха, както и увереността, че предавам владетеля на Милазия, както и добрия човек, който ме прие тук и се отнасяше човечно с мен.

Но Уберто беше мъртъв, как бих могъл да го предам? (Не беше най-честната мисъл в живота ми.) Пък и ако сляза по тези стъпала и заловя момичето?…

Само че не бях стигнал дотук, за да постъпя така, нали? Иначе защо бих заличавал следите от идването ѝ насам?

Пъхнах кърпата под колана си на другия хълбок, не където беше ножницата с кинжала, и тръгнах надолу. Дори с лампа в ръката слизането беше опасно. Почти веднага щях да се търкулна заради по-тясно хлъзгаво стъпало. Не забелязвах никаква светлина отдолу. Може и да бе излязла вече там, накъдето водеше тази стълба.

Но докато слизах, светилникът в ръката ми открояваше още кръв, не само малки капки — не ми се вярваше тя да се е движила много пъргаво. Безпокоеше ме липсата на светлина под мен. Тя би видяла сиянието на моята лампа, ако се озърне нагоре.

Чувах звуци през стената. Дворецът научаваше за ужасното събитие. Не всички биха изпаднали в ужас, разбира се, но нямаше как да позная какво предстоеше. Ако успеех да заловя момичето или да го убия, щях да стана герой в Милазия… или пък нямаше, според това кой би наследил Уберто тук. Единственият му син беше дете, съпругата му предпочиташе през повечето време къщата им в провинцията. Рекох си, че е вероятно момчето да бъде убито.

След поредната извивка на стълбището я видях под мен в светлината от моята лампа. Спрях.

Седеше на площадката, където трябваше да е вратата към втория етаж. Само дотук бе стигнала. Лампата до нея бе угаснала. Или угасена. Вдигна глава да ме погледне.

И каза тихо, защото чувахме крачките на хора в стаята зад стената:

— Убий ме, ако изобщо имаш душа. Събери смелост за това.

Гласът ѝ беше не просто тих, а слаб, натежал от мъртвешка умора.

— Мъчи те болка — отвърнах. — Намушкал те е, а после ти си го накълцала със собствения му нож. Но той вече е бил мъртъв, нали?

Изражението ѝ се промени. Размърда рамене, но не се опита да стане. Не ми се вярваше, че би могла.

— Почти мъртъв. Не напълно. И това ми достави удоволствие.

— Ръгането с ножа ли? — „Удоволствие“, повторих мислено. — Значи е било отрова?

Слязох по още няколко стъпала. Трябваше да говорим тихо.

— Ти си онзи, който стоеше при задната стълба — каза тя, вместо да ми отговори. — Видях те.

Не бях забелязал.

— Да. Аз пък знам коя си ти.

— Какво?!

Свих рамене нехайно, но изобщо не се чувствах обигран придворен.

— Ти си Адрия Риполи от Мачера, дъщеря на дука, племенница на Катерина Риполи д’Акорси. Веднъж дойде в Авена с Фолко.

Тя изпсува свирепо като войник.

— Джад да ти разкапе душата! — добави след това. — Ти си най-гнусната несполука, която можеше да ме сполети!

„По-гнусна от смъртта ти тук ли?“ — едва не изтърсих.

— Защото те познах ли? — Видях я да посяга към препаската на роклята. — Не би успяла да ме прободеш. Мога да си стоя тук. Мога да се развикам и да призова мъжете, които ще дойдат през входа до тебе.

Ръката ѝ спря, тя остана вторачена нагоре към мен. Имаше червена коса, спомнях си я от градината. Очите ѝ бяха зейнали, не помнех цвета им, защото не обърнах внимание първия път. Тогава всички следяхме всяко движение на Фолко.

Тя затвори очи, изтълкувах го като признак на болка. То се знае, иначе защо би седяла на площадката в тъмата? И тогава проумях още нещо.

— Аз съм несполука, защото мога да назова връзката ти с Фолко и да проваля намеренията му тук.

— Ако се разчуе коя съм, вече не бих могла да правя това. Дори да оцелея някак.

— Какво да правиш? Да убиваш хора по заръка на Фолко ли?

Пак ме погледна. И след миг-два каза:

— Да живея както аз избера.

— Ти си… избрала това? Тази стълба? Убийството?

Не отговори веднага. Тръсна глава. Гласът ѝ се промени.

— Ти беше в градината, когато отидохме в неговата школа. Един от доведените да покажат уменията си пред него. Затова си ме… Ох, Джад да прокълне колелото на съдбата дано.

Нова изненада. Онази среща беше толкова кратка, преди Д’Акорси да отведе нея и втория си придружител. За да отидат на лов, както си спомних.

Размишлявах усилено. Но мислите ми не бяха особено ясни. Не ми хареса това преживяване и казах:

— Ако бях дошъл да те убия или да те разоблича, отдавна да съм се разкрещял, нали?

Тя вдиша няколко пъти, докато събере сили да говори.

— Тогава защо си тук?

— Щях да се чувствам по-щастлив, ако знаех.

Тя се засмя тихо. Да, засмя се в това студено плашещо място, ранена и очакваща да умре.

— Все някак трябва да те направим по-щастлив. Да те целуна ли?

Казах си, че има скрит смисъл в думите ѝ.

— Така ли го отрови?

Тя се подвоуми и кимна.

— Досетлив си. Фолко каза, че Гуарино е най-добрият учител в Батиара.

— Най-добрият човек, бихме добавили ние.

Неин ред беше да сви рамене.

— И той го твърди. И така… защо още не си повикал другите? С какво друго си зает сега, освен с желанието за щастие?

Не отговорих. Зад стената вече беше тихо, вероятно стаята бе опустяла.

— Тази стълба извън града ли води? — попитах.

Дворецът беше долепен до крепостната стена на Милазия и ако последният завой на стълбата сочеше на запад…

— Така ми казаха.

— Довели ли са кон за тебе? Ще те посрещнат ли?

— Да. — Тя си пое дъх. — Такъв беше планът. Преди гадната твар горе да ме прободе и да завърти ножа в раната.

— Не можеш ли да ходиш?

— Мога да пърхам и да танцувам — сопна се тя горчиво. — Седях си тук да се порадвам на изгледа и да разменя по някое остроумие с онзи, който дойде да ме залови.

— Да вървим — подканих. Ей така животът се преобръща в миг. — Ако се облягаш на мен, ще успееш ли да слезеш по стълбата?

Тя ме зяпна в трепкащата светлина от лампата.

— Защо би го направил?

Твърде уместен въпрос.

— Не съм сигурен. Мразех Уберто, не ми трябваше много време да стигна до това чувство. Мъжът, когото почитах тук, вече е почти неизбежно обречен — заради тебе. Пусна те да влезеш с отрова и ти извърши убийството. И… Не ме вълнува много дали Фолко д’Акорси ще наложи волята си в Милазия.

— Много точен отговор — отбеляза тя след малко. — Освен това умен.

— Колко мило от твоя страна. Все пак ми отговори. Можеш ли да се изправиш? Можеш ли да се движиш?

— С помощ — може би.

— Ножа… прибери го — настоях аз.

— Всеки момент мога да го извадя отново.

Тя обаче пъхна ножа под препаската.

Слязох при нея. Раната беше на левия ѝ крак. Застанах от тази страна, преместих лампата в другата си ръка, хванах я за мишницата и я вдигнах с немалко усилие. Тя изохка и се олюля. Наместих ръката ѝ на раменете си.

— Няма нужда да бързаме.

— Няма и как да стане — процеди тя през зъби от болка.

— Аз пристъпям надолу, ти подскачаш на здравия крак.

— Аха, значи ви учат на този танц в Авена?

Този път се изненадах от собствения си смях. И от друго чувство в същия миг.

— А накрая се целуваме по бузите — изпъшках, докато се опитвах да поема върху себе си колкото се може повече от нейната тежест.

— Това би те убило — промълви тя.

Бях забравил. За малко.

— В такъв случай несъмнено можем да отложим целувката — казах и направих първата крачка надолу.

Стисках лампата с лявата си ръка. Тя ни беше жизнено необходима. С дясната ръка около кръста ѝ я крепях колкото можех.

— Да я отложим, синьор? Да отложим първата си целувка? — подкачи ме Адрия Риполи и аз се увлякох безнадеждно.

Мога да посоча момента. Тези няколко думи, изречени безгрижно, когато ѝ помагах да избяга. Споменът е толкова отчетлив. Понякога си мисля, че ще живея до края със спомена за нас двамата на онази стълба.

Мина немалко време, преди да я видя отново.

2.

Преданието в семейството на Йелена гласеше, че тяхната селска къща и овощната градина край Варена съществуват от хилядолетие и са притежание на семейството почти от самото начало. Колкото и да преувеличаваха от гордост, имаше признаци, че имотът е неимоверно стар. В къщата дори имаше древна, почти протрита мозайка с птици от най-различни видове на пода в стаята, която някога е била кабинет, както те налучкваха, но с годините я предназначили за други цели.

Каменната стена покрай пътя за Варена бе поправяна често. И те я поправиха два пъти през живота на това поколение. Садяха нови ябълкови дървета в градината след изкореняването на стари. А самата къща имаше толкова пристройки, че се разпростираше объркващо и само очите на строител биха открили къде са първоначалните стаи и стени.

Варена също се бе разширявал през някои периоди само за да се свие отново, ако населението оредяваше във войни или епидемии. Сега градът пак беше малък и тяхната къща и земя се намираха по-далеч от укрепените стени. Нейният дядо смяташе, че така е било и по времето, когато са построили къщата. Тъкмо той вярваше, че е извънредно стара. Или поне някои нейни части. Сочеше мозайката на пода като доказателство. И казваше, че е от същата епоха като мозайките на старите светилища до града. Просто се вгледайте.

Йелена ги бе разглеждала, разбира се. В детството си отиваше с него да види творбите по стените на онези светилища, но ако не си познавач на мозайките (кой ли беше в наше време?), трудно е да отсъдиш колко са стари. Бездруго мозайките по подовете се различават от онези на стена или на купол.

Но техният имот вдъхваше чувството за древност. Поне това можеше да признае. Усещаше и някакво присъствие в някои стаи.

Свикна да се доверява на този усет, когато я спохождаше. Не приличаше на усещането за глад или на плътска страст. Беше някак… по-вътрешен. Или по-задълбочен? Понякога долавяше неща, които ги нямаше, поне според околните. Представяше си ги като духове, защото не намираше по-подходяща дума. Може и да бяха призраци.

Веднъж се опита да поговори за това с майка си, но се отказа, щом срещна неразбиране и сянка на страх. Това я разстрои. Нима нейната майка можеше да се бои от нея?…

И докато порастваше, тя стигна накрая до убеждението, че някои неща са… ами само нейни. Ако е уверена, ако знае несъмнено, че някой е добър човек или пък изобщо не е такъв, и то при първата среща, или пък ако знае, че някой е болен, или усети нещо да се рее над него…

Случваше се понякога да долови колко е здрав някой, ала това можеше да навлече беседа с духовник или по-лош обрат, а семейството им бездруго не беше образцово с присъствието си в светилищата на бога на слънцето. По-добре да не привличат излишно внимание в тази стара селска къща извън град, за който се твърдеше, че бил кралски още във времената на варварите, преди светлината на Джад да огрее Батиара.

Ако беше сигурна, че е сама, Йелена говореше понякога на птиците от мозайката на пода. И се ослушваше за отговор. Понякога ѝ се струваше, че чува гласове, но не и изречените думи.

Това също не споделяше с никого.

Както и да е, вече не беше в родния си дом. Напусна го преди четири години още млада и неомъжена. Тя бе решила да не се омъжва, а и дума не можеше да става да се затвори в някоя обител на Дъщерите на Джад — онова, в което вярваше не само тя, а и нейната майка, и нейната баба, духовниците биха нарекли „езическо“.

Йелена не използваше тази дума, но ако нямаше как да се измъкне, би казала, че Джад Слънчевия е само един бог, една сила сред още много. Имаше и други в гори и реки, горе в небето, дълбоко в земята.

Ерес, разбира се. Неверниците в Батиара не бяха много. Никакви ашари, освен поробени пленници, а тях използваха предимно като гребци в галерите на Сереса, или пък някое семейство ги държеше в домакинството, за да покаже богатството си. Имаше малцина киндати. И във Варена имаше незначителна групичка от тези поклонници на двете луни. Търпяха ги както в повечето градове, щом си плащаха налога, за да изповядват вярата си, но в по-лоши времена търпимостта можеше да се превърне в нещо по-зло и понякога се стигаше до насилие.

За киндатите се говореше, че имали обширни знания в гадателството, ясновидството, лечителството. Йелена бе обмисляла, хрумваше ѝ дори сега да се опита да учи при някого от тях, но това беше трудно за жена. Както почти всичко останало.

Живя на няколко места през годините, откакто напусна дома си. Хубава дребничка жена с будни очи и светлокестенява коса. Тя беше спокоен човек и изглеждаше, че и другите около нея също се успокояват от присъствието ѝ.

Разбира се, имаше и предизвикателства в избрания от нея живот. Повече отколкото тя можеше да си представи в началото. Носеше ножове и се научи да ги мята точно, а не само да намушква. Не бе убила никого досега, но два пъти се наложи да използва острие срещу човек. Чудеше се дали да не се научи как да борави с лък, но все не се заемаше с това. Въпреки това си мислеше, че лъкът може би е подходящо оръжие за жена.

През годините след заминаването си от Варена видя множество малобройни наемни отряди и банди разбойници, които кръстосваха из Батиара. Ако започнеше война между градове-държави, те постъпваха на служба при някой владетел, който им плащаше да убиват и да грабят. След края на войната оставаха безпарични и гладни, но продължаваха да убиват.

Пътуващите жени бяха в голяма опасност… а и мъжете също. Тя се стараеше да не прекалява с придвижването по пътища. Получи пари от баща си срещу отказа от своя дял от стопанството и градината, прехвърли ги на братята си. Собствеността върху земята се предаваше по женска линия (така беше от незапомнени времена), но Йелена не искаше да остане и направиха тази размяна.

Не доближаваше Фирента, онзи разрастващ се и агресивен град, защото там и духовниците бяха агресивни. Първо живя близо до Авена, после остана две години край Акорси. Управник беше прочутият наемник Фолко Чино (неговият дядо взел властта в града) и той също се държеше агресивно, но там имаха по-меко отношение към вярата. Фолко беше образован мъж, а не само военачалник. Имаше и такива в Батиара. Йелена си казваше, че цитирането на философи не им пречи да изгорят живи обитателите на някоя селска къща.

Накрая потегли на юг към Ремиджо заради смъртта на своя любима. Йелена не можа да я спаси. Треската се загнезди в нея и не я остави на мира. Спомените още я мъчеха нощем. Открай време знаеше, че някои житейски моменти подсказват наложителна промяна.

Никога не се стараеше хората да научат, че живее някъде наблизо и може да направи нещо за онези с разклатено здраве, но в провинцията вестите за лечителите се разнасяха, защото и бедняците се нуждаят от изцеление. Общо взето, внимаваха духовниците да не научават тези вести. По-крайно настроените сред тях виждаха в самото лечение отхвърляне на волята на Джад, намеса в предопределението за живота.

Но в онова градче край Ремиджо, където властваше Теобалдо Монтикола, тя се зае да лекува Старши син на Джад в обител извън градските стени. Това я плашеше (не беше неуязвима за страха) и заради положението му, и защото раната му бе нанесена от самия Монтикола. Мъжът обаче прояви благодарност и щедрост, оттогава Йелена попадна под негова закрила.

Все още се чудеше защо се премести оттам. Може би не ѝ допадаше самата идея някой да я закриля, да се смята за неин длъжник, дори да не е така. Нейният любовник — този път мъж, отпътува за Фирента. Той беше майстор зидар, а там строяха още по-неуморно и упорито, отколкото Монтикола в Ремиджо. Амбициозният град Фирента плащаше на майсторите необичайно много под негласната власт на банкерите Сарди. Зидарят я покани да тръгне с него и тя обмисли предложението, но реши да откаже.

И си каза, че това е поредният знак за промяна, даден ѝ от живота.

За по-голяма безопасност по пътя се присъедини към група поклонници, които се връщаха на север към Фериер от Родиас, но се отдели от тях тихомълком по-рано, отколкото бе възнамерявала, защото смущаваща увереност я споходи при селце недалеч от Милазия.

Колкото и да се местеше, все си оставаше в една област от Батиара. Можеш да правиш промени доста често, да изкореняваш живота си като растение и пак да си оставаш близо до мястото, където си се родила. За седмица-две би стигнала до дома си при овощната градина, би стъпила на мозайката и би видяла семейството си, ако поискаше.

Не го направи. Нямаше желание да се върне у дома. Сама щеше да подрежда живота си — и с любов и приятелство, и без тях, макар да предпочиташе и двете. Не разбираше откъде извираше тази упоритост, както не разбираше и духовете, които съзираше, или внезапната увереност, че трябва да стори нещо. Още беше млада и се опитваше да проумее всичко това. Вярваше обаче, че подчиненият на традициите живот не е за нея, какъвто ще да се окаже нейният.

И си мислеше, че някой ден непременно ще потегли по-надалече. Може би през тясното море към Саурадия или дори отвъд нея. Сарантиум я привличаше, искаше да види Града на градовете, тази съкровищница на древна мъдрост, изложена на смъртна заплаха напоследък. Източният император разпращаше неспирно настойчиви призиви за помощ. Оглавените от своя халиф ашари може би дори щяха да превземат града рано или късно.

Но нали това беше невъзможно? Сарантиум имаше най-яките стени в цял свят, пазеше го и морето.

Тя се настани в празна къща в онова селце край Милазия. Скастри презрително мъж, който се опита да ѝ втълпи, че къщата е негова и трябва да му плаща наем, но после предложи да помогне на малкия му син — страдаше от недъг в гърдите, с който тя вече имаше опит. И успя да изцели момчето.

След това всичко се нареди. Хората ѝ плащаха с храна и дърва за огрев, което я задоволяваше напълно. Бе свикнала да не се поддава на самотата през повечето време. Гората наблизо, реката и нощта таяха сили, тя имаше потребността да ги проумее и трупаше знания. Когато се сресваше, забелязваше в косата си бели нишки. Твърде млада беше за това, но произхождаше от такъв род.

Знаеше, че може би ще е необходимо да се мести постоянно, още от деня, когато напусна дома си и избра този живот. Това беше част от избора. Безопасността има различен смисъл за различните хора и може да се окаже недостижима.

Но някои имат и призвание. Би могло да се нарече глас в душата. Изглеждаше, че и тя е сред тези хора. Вече нямаше смисъл да отрича. Вървеше по този път — нейния път. Носеше в себе си смях и ехидство. Също и страст, въпреки че тя можеше да я лиши от невъзмутимост, затова се стараеше да не се увлича. Не би ѝ хрумнало да твърди, че решенията ѝ са от най-благоразумните, но пък бе уверена, че дарбата ѝ е истинска, колкото и трудно да налучкваше нейната същност.

Ако я попиташе човек, комуто би поискала да отговори, щеше да каже, че е доволна и научава разни неща.

Момичето беше в тежко състояние, когато я доведоха. Йелена им каза това веднага. Още от първите си случаи като лечителка се увери, че е важно да го казва. Хората може би трябваше да са подготвени отрано, а и да знаят защо не би трябвало да обвиняват нея, ако някой умре. Гневът и скръбта от загубата тласкат някои мъже към насилие, а тя живееше сама през повечето време и, общо взето, нямаше как да се защити.

Дойдоха в нейната къща само защото един от мъжете с момичето бе живял в Милазия и бе чувал за Йелена. Тя си напомни да го попита как е научил къде живее. И това имаше значение. Ако например хора идват при нея, защото е прекалено опасно да потърсят лекар, значи се излага на риск.

Състоящото се от десетина къщи селце беше разположено северозападно от Милазия, на два дена усърдна езда. И тези два дена бяха съсипали момичето, но явно хората са били принудени да се отдалечат от града. Не знаеше защо. Те май бяха изпреварили новината.

Доближиха ниската ѝ ограда след залеза — трима мъже и жена, която едва се задържаше на седлото. Вероятно бяха изчакали между дърветата, докато притъмнее. Нейните кучета се разлаяха при портата, за да я предупредят.

Вече бе настъпила нощта и нейната пациентка спеше в лечителската стая. (Тя бе отделила работна част в малката къща.) Имаше лека треска, малко неочаквана, пръстите на Йелена напипаха на гърлото ѝ и прекалено ускорен пулс — но всичко това не изглеждаше опасно, поне засега. Даде ѝ отвара от върбова кора и ранилист, когато жената се оплака от главоболие.

През следващите дни щеше да проличи ще гангреняса ли раната. Ако се случеше, Йелена не би могла да направи почти нищо. Твърде високо на крака беше за ампутация дори от умел хирург, а Йелена не се занимаваше с хирургия. Но според нея раната изглеждаше добре. Завъртян в плътта нож, но не толкова дълбоко, колкото би могъл да проникне. Почисти раната с оцет, намаза я с мед и я превърза. Първото почистване сигурно беше болезнено, но жената мълча, само стискаше юмруци.

Медът върху раните беше нов похват за Йелена. Не знаеше защо помага при заздравяването, но тъкмо това се случваше. Сладост срещу горчивата смърт? Хубава представа, но прекалено опростена. Бащата на Карлито — момчето, на което помогна — имаше кошери и я снабдяваше щедро с мед. Хората можеха да бъдат благодарни и добри. Светът невинаги беше безпощаден.

При такава рана лечителката може предимно да наблюдава, след като направи необходимото. Даваше на жената да пие някоя от отварите си при всяко събуждане, проверяваше треската, цвета и гъстотата на урината. Тревожеше я загубата на кръв, особено след тези два дена на кон. Трябваше да сменя превръзката често. Щеше да има белег, може би и накуцване, но поне оставаше надежда да не се стигне дотам. Каза на тримата мъже да се молят. Вече ги бе отпратила да спят другаде. Щом бяха изминали такова разстояние, за да потърсят лечителка, значи се бояха да заведат жената при някой друг, а Йелена не искаше да ѝ се стоварят още опасности. Каза им само един от тях да идва, за да пита как е момичето, като внимава да остане незабелязан.

Дадоха ѝ сребро още при портата, още преди да внесат момичето в къщата. Лицата им бяха изопнати и уплашени. Може и да се опасяваха за собствения си живот. Йелена укроти кучетата и ги пусна да влязат.

Това момиче беше важно — за тези тримата, за още някого.

Двама от тях, не и онзи от Милазия, приличаха на войници. Момичето… всъщност младата жена беше по-трудна за разгадаване. Мазолести ръце на селянка, обаче…

Имаше време да умува. Или пък нямаше.

Сребърните монети я стъписаха. Твърде необичайно беше да ѝ предложат толкова много пари, в това също имаше скрито послание. Досега бе получавала сребро само веднъж — от онзи Старши син в обител до Ремиджо. Имаше прободено рамо и порязана буза от Теобалдо Монтикола, защото го бе увещавал да се откаже от насилието и от любовницата си, за да потърси помирение с Джад, преди да е станало прекалено късно.

Ама че неразумни приказки. Особено отправени към високопоставен мъж. Що за човек, лишен от мъдрост, би предизвикал така господаря на Ремиджо? Избухливият нрав на Монтикола беше… да, можеше да се каже, че е легендарен. Говореше се и колко силни са чувствата му към неговата любовница. Красива жена. Йелена я видя веднъж.

Доведоха духовника при нея, защото никой лекар в Ремиджо не би се заел с раните му, толкова се страхуваха от владетеля си. Тя си остана убедена, че раненият е глупак, ако ще и да е храбър във вярата си. За Теобалдо Монтикола можеше да се твърди, че има и достойнства, но се бе прославил със свирепостта си, когато го ядосат. Имаше какви ли не истории. Един ден я подмина на кон, когато бе отишла на пазар в града. Висок, смущаващо хубав мъж. Преобладаваше мнението, че е най-способният пълководец в Батиара. И богат по тази причина. Дори се бе сдобил с имоти отвъд тясното море, близо до Дубрава. Лозя и маслинови горички, поне така се говореше. Извеждаше армията си напролет и служеше на онзи, който му плати най-много през годината, за да издържа своя град и жителите му.

Не беше човек, комуто да натякваш пред други как живее.

Можеш да уважаваш набожността на свещенослужител, но да го смяташ за глупак. Светът допускаше двете истини наведнъж.

А собственото ѝ безразсъдство? Доброволно поетите рискове на живота в тези пущинаци? Щом изплуваше тази мисъл, тя си внушаваше, че това е различно, но се забавляваше от своето увъртане. Имаш нужда от способността да се присмиваш на себе си, особено ако почти винаги си сама.

— И кого от двамата мразим повече? — попита Върховният патриарх на Джад.

Подхвърли въпроса нехайно. Сега беше в добро настроение. Често му се случваше. Намираше се в разкошно украсена къпалня в главния дворец на Родиас през това есенно утро. И опипваше харесана отскоро куртизанка с едната ръка, а с другата държеше зрял портокал от Кандария. Наслаждаваше се на разликите в повърхността и твърдостта между гърдата и портокала.

Най-светият духовник сред поклонниците на Джад се бе потопил в дълбока и много гореща вана. Неговите лекари не одобряваха тези горещи вани, явно вярваха, че отварят порите за зарази. Той реши да не обръща внимание на твърденията им. Не беше против да рискува с порите и заразите.

Жената беше във водата до него, порозовяваше приятно и се кикотеше. Отляво двама от съветниците му седяха на каменна пейка до ваната. Пламъци бумтяха в голяма камина, фреската над нея изобразяваше Джад и като че бе сътворена от изтъкнат за времето си художник. Тези дворци бяха смехотворно претъпкани с творби на изкуството.

Виждаше как съветниците му се препотяват и бършат лицата си. Това го развеселяваше. В това утро беше извънредно доволен от живота. Имаше ерекция под водата, а не му се случваше всяка сутрин.

Щеше да отпрати двамата скоро, за да подхване жената онова, което бе призвана да върши. Но първо беше наложително да се заемат с досадния проблем, който представляваха Фолко д’Акорси и Монтикола ди Ремиджо. Според Върховния патриарх Скарсоне Сарди тези двамата твърде често представляваха проблем. Той заемаше високия си пост по-малко от година, но все трябваше да чува имената им… а те дори не бяха владетели на важни градове.

Чичо му Пиеро във Фирента, превърнал банкерското богатство във власт над град, който наистина беше важен (и след това използвал част от тези пари, за да направи Скарсоне патриарх), настояваше да се справи някак с враждата между двамата мъже. Както Пиеро Сарди отбеляза в писмо миналата седмица — за кой ли път — това беше нужно за стабилността в средните области на Батиара.

За жалост чичо му, несъмнено проницателен човек, не бе споменал точно какво би трябвало да направи Скарсоне. Разбира се, едно от възможните решения беше убийството на някого от двамата. Или и на двамата, добави мислено той, вторачен похотливо в пищните извивки на жената до себе си. Не беше много лесно да се съсредоточи върху делата на градовете-държави при такава възбуда, но трябваше да носи бремето на поста си. Да прави жертви за бога, като отлага (за малко) удоволствието заради дълга.

А проблемът бе станал и по-оплетен, и по-неотложен, както неговите съветници изтъкнаха, заради убийството на Уберто от Милазия преди пет дни.

Джад му беше свидетел, че никой нямаше да жали за Уберто, но Милазия се намираше между градовете на двамата, които безпокояха толкова силно всички, и беше… възможно, както единият му съветник се изрази деликатно (толкова са деликатни тук, често отбелязваше Скарсоне), някой от тях да е осъществил план за премахването на Уберто.

Явно беше неуместно да се радват на случката.

Какъвто и злодей да беше Уберто, той имаше своя роля в равновесието на силата и властта в тази част от света, напомняха съветниците му, докато той се къпеше, а те се потяха. Как да познаят какво ще се случи тепърва в Милазия и земите наоколо? Кой би могъл да наложи господството си там? И с кого би се съюзил? Накратко — положението беше непредвидимо. А святата власт, както му ставаше все по-ясно, се защитаваше най-добре със светска власт.

Според Скарсоне Сарди положението в света винаги си оставаше непредвидимо, ако не и направо опасно. Такъв поначало си беше животът в тези времена. Все му повтаряха например че прокълнатите от Джад ашари и техният гнусен халиф Гурчу могат да превземат Сарантиум. Ето този е човек, когото си струва да убиеш, каза си той. Не че имаше начин да го направят.

Не преливаше от симпатия и към сарантините. Наглият Източен патриарх, вече около стогодишен, все опитваше да го наставлява в писмо след писмо какъв бил дългът му, искаше армии и пари. Скарсоне не отричаше, че е лошо Гурчу да завладее града, наричан от всички „най-величавия“. Сарантиум Златния.

Но пък не можеше да се каже, че има на разположение войски, които да потеглят по море или по суша, за да го бранят! Източният патриарх как си представяше властта му над градовете-държави тук, над кралете на Фериер и Еспераня или над Свещения джадитски император в Обравик, който би трябвало да го почита и да се бие в защита на бога, а вместо това представляваше огромна заплаха?

Каква бъркотия от заплахи, опасности и равновесие. Човек би могъл да изпадне в мрачно очакване на беди или пък да се радва на каквито удоволствия има в света, а те не липсваха в живота на някои хора.

В момента се налагаше да мисли за Фолко Чино и Теобалдо Монтикола. Може пък да се убият един друг, рече си.

Тези двамата наистина бяха страховити предводители на наемници, а той — Върховният патриарх, се нуждаеше от армии. Всеки от тях би могъл да му служи… или да бъде купен от неговите врагове, зависи чия хазна е по-пълна през годината. Където и да се наемеше някой от тях, най-вероятно беше другият да отиде при противника. Убеждаваха го, че двамата също са част от равновесието в тези времена.

„Май ще взема да намразя този свят накрая.“

Много имаше да учи. Примиряваше се с това. Не беше глупак, макар да подозираше, че някои хора го смятат за такъв. Скоро щяха да се убедят колко са сбъркали. Имаше и подкрепата на своя чичо. А никому не би хрумнало да смята чичо Пиеро за глупак. И никой не би пожелал да го ядоса.

— Не е ли по-добре да изчакаме, за да видим какво ще последва в Милазия?

Това ги попита преди малко. Съветниците мълчаха и се потяха, дрехите им потъмняваха от влага, докато се мъчеха да намерят отговор на много уместния според него въпрос.

Склонен беше да мисли, че изчакването често е най-доброто решение. Проблемът би могъл да изчезне сам. Случваше му се в какви ли не обстоятелства през годините му като умерено буен (както смяташе самият той) младеж във Фирента, после духовник в служба на Джад по волята на своя чичо, който виждаше това като път за издигането и на племенника си, и на рода Сарди.

И замисълът успяваше. Не знаеше колко е похарчил чичо му, за да купи този най-висш пост за него и за техния род. И нямаше никакво желание да научи.

В мълчанието, последвало първия му въпрос, той продължи с въпроса кого мразят по-силно тук — в Родиас. По-скоро от чисто любопитство.

Два добри въпроса, каза си Скарсоне. И още нямаше отговор на нито един от двата. Жената започна да плъзга стъпалото си нагоре по вътрешната страна на крака му под водата, незабележимо за онези двамата. Ту нагоре, ту пак надолу, сякаш се засрамваше изведнъж. Той вече се бе убедил колко гъвкава е тя.

Единият съветник — севернякът, се прокашля. Щом го чу, другият отвори уста, но я затвори безмълвно. Искаше му се да заговори пръв, само че не знаеше какво да каже. И на Скарсоне му се бе случвало същото, когато беше сред семейството си.

Стига толкова. Дотегнаха му.

— Ще изчакаме — заяви той. — Нищо няма да правим засега. Изпратете някого в Милазия да научи как Звяра е бил убит. Все още не знаем.

С удоволствие изрече „Звяра“ вместо „Уберто“.

Хората наричаха и Теобалдо Монтикола „Вълка от Ремиджо“, но не беше същото. Прякорът подсказваше доблест в битките, а не гадна порочност. Скарсоне бе предупреден от чичо си да бъде предпазлив, докато се старае да ограничи влиянието на владетелите на Акорси и на Ремиджо. Нямаха чак толкова голяма власт, градовете им бяха прекалено малки в сравнение със Сереса или Мачера (който под властта на Риполи стана застрашителен), нито пък притежаваха назряващото величие на любимия му роден Фирента… затова пък двамата разполагаха с големи и верни войски. И се мразеха взаимно по причини, които май никой не си правеше труда да обясни съвсем точно. Нещо се случило в миналото.

Върховният патриарх си помисли, че можеш да мразиш някого и по причини, които вече си забравил. Дори по навик.

Всъщност си оставаше убеден, че е най-добре да не се намесват в междуособиците им. Единият ще победи, двамата биха могли да загинат едновременно… Нямаше съмнение, че в Батиара не липсват и други способни пълководци. От по-младото поколение, към което принадлежеше и той. И може би дори щеше да наложи властта на Родиас в града на някого от двамата. Или дори и в двата!

Това е игра, каза си Скарсоне. Да, някои от играещите умираха, но винаги е така, пък и обикновено смъртта сполетяваше незначителните играчи, нали? Очакваше да се наслади на играта. И на това ще му дойде времето. Засега имаше други забавления.

— Това е решението ми — натърти той. — Ще чакаме. Можете да си вървите. — Двамата се изправиха, Скарсоне добави с уместна любезност: — Пак ще обсъдим въпроса.

Те се поклониха и излязоха подгизнали.

— И аз ли да си вървя? — попита жената до него с престорена покруса.

Върховният патриарх на Джад се разсмя. Наплиска я с вода. Тя му отвърна със същото, което беше приятна изненада.

По-рано, още през летните жеги в Акорси навътре в сушата, където нямаше нито пристанище, нито смекчаващо климата влияние на море, владетелят на този град Фолко Чино седеше в покоите на своята благородна съпруга Катерина към края на деня, за да ѝ се любува, както правеше често.

Нейната прислужница вчесваше разпуснатата коса на първата дама на Акорси, която още беше червена и лъскава въпреки отминалата младост и четирите живородени деца. След ресането щеше да бъде ароматизирана с пудра от мускус и карамфил. Червената коса беше отличителна особеност и на мъже, и на жени от семейство Риполи. Както и високомерието, насадило се в Мачера с титлата дук, въпреки че братът на неговата съпруга си я бе купил на главозамайваща цена от Свещения джадитски император, който винаги се нуждаеше от пари и си бе присвоил правото да раздава титли.

Както се взираше в отражението си в огледалото с рамка, инкрустирана с бисери, Катерина каза на своя съпруг, когото обичаше:

— Ако нещо я сполети, ще те напусна и ще отида в обител. Предупреден си.

Подхвана този разговор не за пръв път. Фолко, прочут със своята вярност към съпругата си, кимна към прислужницата (а жена му видя това в огледалото) и отвърна:

— Все живея с едно или друго твое предупреждение.

— Това не ми харесва — отсече Катерина.

— Знам. И тя знае. Не се харесва и на нейните родители, а и никой духовник в Батиара не би го одобрил. По-добре ще е да бъде омъжена ли? Или да избере обител? Твоят брат лесно би ѝ купил поста на Старша дъщеря където тя пожелае, което впрочем би могло да спаси душата му.

— Тя не би останала затворена там, а за да бъде спасена душата на Аримано, са нужни по-големи усилия.

— Именно — натърти господарят на Акорси. — И защо говорим отново за това?

— Защото не е неизбежно тя да се излага на такива опасности — изтъкна съпругата му.

Все още не се обръщаше. Имаше обеци, пръстени и огърлица на масичката до нея. Щеше да ги сложи, преди да стане от стола, никога не излизаше от тези стаи без накити. Тя беше великодушна, имаше блестящ ум и обичаше бижута.

— Това са същите опасности, на които се излагат Алдо или Копо, или всеки друг мой служител — напомни нейният съпруг.

— Фолко, тя не е нито твоят братовчед Алдо, нито Копо Пералта!

— Не е. Но е способна като тях. И това не са празни приказки, любима. Не може да се бие с меч или да тръгне на война с мен, но в почти всичко останало Адрия е сред най-добрите ми оръжия.

— Оръжие — повтори съпругата му.

Забеляза, че той най-после изрече името.

— Тя иска да бъде оръжие.

Спорът наистина бе започнал отдавна.

— Тя иска твоето одобрение. И дори обичта ти. Всъщност, ако умра, тя ще…

— Престани — прекъсна я той със съвсем друг тон.

Катерина се взря в отражението му. И го видя как се извърна смутен. И реши да не продължава.

— Не ти позволявам — промълви Фолко д’Акорси — да умреш преди мен. Вече съм ти казвал.

— Не ми позволяваш… — опита се да каже с присмех, но не можа да се насили.

Той помълча и подхвана отново:

— Катерина, има мъже и жени, които са белязани или се белязват сами за различен живот. Адрия е една от тях. Знаем това. И баща ѝ е наясно, макар да е против. Ето защо е тук, а не в Мачера и не ѝ уреждат брак, който би могъл да повлияе на всичко в Батиара. Аз се опитвам… с твое разрешение… да ѝ предоставя този различен живот за известно време, преди да е принудена да се промени. Зачитам нейните желания, които тя изрази пред всички ни. Любима, по някои от тези пътища, в някои мигове тя може да срещне опасности. Но изборът си остава неин, а тя не е дете.

Вглеждаше се в него чрез огледалото, което беше извънредно скъпо с това злато и бисерите по рамката.

— Така да бъде, но ми обещай…

— Не мога — заяви той.

Три месеца по-късно, след края на горещата суша, с идването на есента, когато беряха гроздето извън градските стени, той пак навести съпругата си в нейните покои. Този път сутринта, малко след изгрева, хълмовете отвъд отворените прозорци грееха изпъстрени в кафеникаво, червено и златно.

Тя беше по халат, четеше писмо от своята снаха. Прислужницата подготвяше първата ѝ премяна за деня.

Той подхвана делово:

— Добро утро. Налага се да замина, любима. С мен ще тръгнат още шестима. Има неща, с които трябва да се заема лично. Ще ловуваме и… ще се справяме с каквото изникне.

— Само шестима ли?

— Не са нужни повече. Все пак не е война. Ще ти изпращам вести както винаги.

Тя го гледаше от стола си. Очите ѝ бяха бледозелени, запомняха се веднага. Катерина Риполи се нареждаше сред аристократичните красавици на своето време. Този брак беше голяма чест за него, стигна до това със службата си в Мачера като предводител на наемници години наред. Колкото и да беше необичайно, нейният баща ѝ предостави възможността да откаже. Но тя не отказа.

— Върни се при мен — рече Катерина. — Не умирай.

Винаги казваше тези думи.

— Още не мога да умра. Твърде много неизкупени грехове имам, за да бъда допуснат в светлината на Джад.

— Така е. И какво ще направиш по въпроса с греховете си?

— Нима не правя нищо? А обителта, която градим?

— А, това ли било. Шумът ми пречи сутрин.

— Всички правим жертви за вярата — ухили се той.

Честно казано, беше грозник — без едно око, с белег, с извит като човка на хищна птица нос, затова пък усмивката му разведряваше живота. Обичаха го и мъже, и жени. А тя най-силно от всички в отговор на неговата любов към нея — от самото начало до ден днешен.

Той се наведе, целуна съпругата си и излезе.

Това се случи десет дни преди Адрия Риполи, преструваща се на млада селянка край Милазия, да бъде посетена от служител в двореца, който ѝ донесе дрехи и съобщи, че следващата вечер ще бъде отведена да се яви пред графа. Също така бе осведомена, че ще получи щедра награда. Ако придружителите не я заварят, стопанството ще бъде опожарено, а нейните чичо и леля ще бъдат издирени и убити, където и да отидат.

Копо Пералта, изпратен от Фолко да бди над нея още през лятото и също живеещ под фалшива самоличност до Милазия, вече знаеше, че ще я повикат.

Други от дошлите с него на юг държаха под око живеещите около стопанството. Най-младият син на съседите беше проследен до града преди няколко дни. Тръгна сам и не носеше нищо за продан. Бездруго не беше пазарен ден.

Отиде при стражата на главния вход на двореца, което не беше типично за селянин. Видяха го да говори с един капитан. После закрачи обратно и излезе от града, без да направи нищо друго.

Още в Акорси Фолко бе казал на Копо, че е вероятно все някой да постъпи така. В това беше разковничето на техния замисъл. Копо попита може ли да убие човека, който го направи, но получи изрична забрана. По-късно можело да помислят за това.

Щеше да мине време, докато последват очакваните решения в двореца на Уберто, но не много време, а Фолко втълпяваше на хората си да изпреварват събитията, не да ги гонят по петите. През този сезон щяха да минат четири дни, докато вестоносец се добере до Акорси. И Копо изпрати един от хората си натам още същия ден. След това отиде в предпочитаното от него светилище в Милазия да се помоли.

Ако това беше отдавна чаканото начало, несъмнено имаха нужда някой да измоли от Джад безопасност и успех, а нямаше по-подходящ от Копо. Произнасяше молитви поне по два пъти всеки ден от живота си, по възможност в светилище, за да почете майка си и бога.

Имаше тук двама от своите, както и онзи от Милазия, който се съгласи да им помага срещу заплащане. Единият дебнеше край западната порта и щяха да научат веднага, когато придворни потеглят към стопанството. Със сигурност щяха да искат да огледат Адрия. Фолко бе казал и на тях, и — разбира се — на нея, че това ще се случи. Тя беше на твърде много години за вкуса на Уберто и прекалено висока, но пък стройна и с разкошна рижа коса. Фолко не се съмняваше, че ще бъде повикана при Звяра някоя нощ.

Копо имаше свое мнение за чара на Адрия: доста умерен, както би го нарекъл. Но ако някой започнеше да го оборва, щеше да признае, че има такова отношение отчасти и защото е твърде противоестествено жена с високо потекло (както всяка друга!) да живее както тя живееше с тях.

Според него не биваше да е така и по светските нрави, и по повелите на Джад. И все пак тя не отстъпваше по непреклонност на всеки друг боец на Фолко, Копо не я чу нито веднъж да се оплаче или да откаже задача, нито пък би я изпълнила по-зле от… ами от самия него, стига да не се изисква сила и боравене с оръжие. Освен това беше по-умела ездачка от всички тях. Дразнещо, но неоспоримо.

Ако трябваше да бъде откровен, съмняваше се да му стигне смелостта, за да се нагърби с ролята, която тя изпълняваше сега: насаме нощем с графа на Милазия с намерението да го убие и да избяга.

Бягството ѝ беше негово задължение, щом тя излезе от двореца. Всъщност след потреслия го разговор с госпожа Катерина в Акорси през следобеда преди той, Адрия и останалите да потеглят в началото на лятото, Копо беше наясно, че това означава да се погрижи и за собственото си оцеляване.

— Ако моята племенница не се върне — каза му господарката, когато го прие в своите покои, — ще се погрижа нашият нов служител от Еспераня да те отрови. Сметнах, че е справедливо да те предупредя.

Справедливо ли? Според Копо си беше крайно несправедливо, защото замисълът за овладяването на Милазия хрумна на Фолко, Адрия даде и съгласието, и одобрението си, той само им помагаше — а цялата тази история дори не му допадаше!

Струваше му се още по-несправедливо, защото каквото и да мислеше за чара на Адрия Риполи, виждаше само безгранична хубост в нейната леля, съпругата на своя предводител.

Смущаваше се в нейно присъствие само с една прислужница при тях и си спомняше някои нощни видения за господарката на Акорси, които го спохождаха напоследък.

И тъкмо тя го заплаши със смърт! От отровите на парфюмиран есперанец, който явно предпочиташе мъжете пред жените. Копо никога не би казал и една дума срещу нещо сторено от Фолко — обичаше го и би умрял за него — но според представите му за света и за постъпките на доблестните мъже трябваше да излезеш на бойното поле с меч в ръка, за да срещнеш погледа на онзи, когото ще убиеш. Не харесваше дори лъковете и пистолетите, а към новата полева артилерия се отнасяше с омраза.

Но както винаги в неговите очи никой не можеше да се мери с Фолко и щом той прибягваше до такава тактика (дори използваше онзи непомирисал бойно поле отровител от запада), Копо Пералта щеше да направи всичко по силите си да му помогне. Би рискувал и душата си.

А в онзи летен ден само избълва тези думи пред елегантната зеленоока жена, която се промъкваше в сънищата му:

— Ако подведа господаря… или вас, госпожо… заслужавам всяко наказание, което ми отредите, включително смърт.

Този едър мъжага беше войник, не се чувстваше на мястото си в такива стаи, не ставаше придворен от него. Нямаше невъзмутимост, все беше като на тръни в разговор с нея, както и да е в същата стая с нея, и то нейната. Но изрече всяка дума съвсем искрено.

Тя го погледна и сякаш надникна в душата му. И каза сериозно:

— Колко си съвършен. Как ви намира и ви задържа около себе си? Хайде, тръгвай. Иди да вършиш онова, което твоят господар иска. И я върни у дома.

Опитваше се да я върне у дома… но тя беше прободена в бедрото и раната кървеше обилно. Не смееха обаче да спрат, преди да са се отдалечили от Милазия. Фолко му заръча това недвусмислено, преди да потегли на юг.

Всъщност тя настоя веднъж да спрат, преди изобщо да са изминали достатъчно разстояние. Поиска торбичката, с която бе дошла тук, дадена ѝ от есперанеца още в Акорси. И както беше на седлото, направи нещо с устата си, като използва стъкленица от торбичката. Копо не задаваше въпроси. Предпочиташе да не научава някои неща.

Но знаеше, че Адрия е свършила работата, заради която всички те дойдоха тук. Хаос щеше да се развихри в Милазия сутринта, дори още тази нощ, което пък означаваше, че ще има още мъртъвци. Не можеше да отгатне дали това ще попречи в издирването на момичето, което бе убило графа, избягало през прозореца, спуснало се на площада и някак изплъзнало се на стражниците там. Щяха да разпитват тези стражници. Как се е промъкнала между тях? Да не са ѝ помогнали? Копо подозираше, че всички те са обречени.

Най-насъщният въпрос беше кой ще контролира града занапред? Фолко си имаше планове, но тепърва предстоеше да се види ще бъдат ли осъществени. Техният Акорси, ако ще да беше чудесен град, нямаше пристанище. Милазия имаше. Добре е да разполагаш с пристанище. Това беше причината за всичките им усилия. А Копо и Адрия имаха заповед да не се застояват близо до Милазия.

Само че беше неизбежно да спрат сравнително наблизо, защото след пътуването на коне през първата нощ вече му беше ясно, че ще затрие Адрия Риполи, ако не намерят незабавно кой да я лекува.

Веднъж успя да я хване, за да не се стовари от седлото. Тогава заповяда да спрат за почивка в маслинова горичка, където нямаха добро прикритие през този сезон дори по тъмно. Прегледа крака ѝ в мрака (без факел) и по-скоро напипа, отколкото видя, че кърви. Сложи нова превръзка на раната и я стегна, но нямаше да помогне много. Тази рана трябваше да бъде почистена, наложена с билки и превързана правилно, иначе Адрия губеше прекалено много кръв. И вече трепереше.

Леоне, който реши да се махне от Милазия и да дойде с тях, след като се бе покатерил по стената на двореца, за да забие клин и да върже въже, спомена за лечителка в селце по-нататък. Копо беше уплашен и недоволен, но не виждаше друга възможност. Каза на Леоне да води към селцето. Понякога можеш да избереш само най-малкото зло. Яздиха до края на нощта и целия ден, стигнаха на мястото чак по залез.

Ужасно пътуване. Денем трябваше да странят от всеки по-поносим път, не биваше да ги зърнат. Четирима на добри коне? Разбира се, че щеше да се говори за това! Но нямаше как да чакат отново до свечеряване. Адрия не би издържала.

Докато изравняваше коня си с нейния там, където пътеките бяха по-широки, Копо си спомняше как я видя да излиза от двореца през ниската вратичка зад храсти и бодливо дърво. И един мъж с нея. Това го нямаше в плана. Тъкмо си помисли, че ще се наложи да го убие, но различи как той я подкрепя на всяка крачка.

Доближи ги предпазливо и долови колко зле е ранена. Изпсува. Обикновено се стараеше да не го прави. Не беше благочестива постъпка.

Чу я да казва на другия:

— Не беше длъжен да го правиш.

— Знам. Ако ме наречеш глупак, ще го преглътна.

— Бих могла и да те нарека. — Копо познаваше този закачлив тон, но гласът ѝ прозвуча отпаднало. Тя добави: — Искаш ли да дойдеш с нас?

Копо примигна. Какво?! Що за приумици…

— Много бих се радвал да тръгна с тебе — тихо отговори мъжът. Не виждаше добре лицето му в тъмнината. Той помълча и продължи: — Но честта ме задължава да остана тук.

— Защо? — попита Адрия.

— Заради Морани. Ще се опитам да го защитя.

— Едва ли ще постигнеш нещо — възрази тя.

— Той не би могъл да знае за отровата.

„Този знае прекалено много“ — каза си Копо, вече сериозно разтревожен.

— Няма значение — отсече Адрия. — Той ме пусна да вляза.

„Стига толкова“ — реши Копо Пералта. Отиде при тях. И двамата се стреснаха, но Адрия го позна веднага.

— Копо! Джад все пак е добър.

— Такъв е — потвърди Копо и направи знака на слънчевия кръг. — Успя ли?

— Успях. Но аз съм… опасявам се, че ще ми бъде трудно да яздя.

— Съмнявам се, че изобщо би могла — обади се другият мъж. — Нямате ли резервен план? Може би лодка?

Нямаха друг план. Пък и кой е този, че да им говори така?

— Ти не се набърквай — сопна се Копо. — Благодаря ти, че си ѝ помогнал. Нататък ние имаме грижата.

Адрия още не се бе отместила от този мъж. Ръката ѝ още беше преметната на раменете му. Чак сега я смъкна неловко и каза:

— Ти ми спаси живота. Няма да забравя тази среща.

— И аз — отговори той. — Моли се за мен.

— Не ме бива много в моленето. Ще накарам Копо.

„Ама че грешка, изобщо не биваше да казва името ми, и то два пъти! Ами ако подложат този на изтезания?“

— Много ли го бива в молитвите?

— Много. — Мълчание. Копо чакаше нетърпеливо, вече не го свърташе на едно място. А Адрия каза на другия: — Бих те целунала за благодарност, но…

— Но това ще ме убие. Вече ми каза. И засега не би искала това да се случи.

Копо чу тихия ѝ смях.

— Засега.

Тя най-после — най-после! — изкуцука тежко към Копо.

— Трябва да ме крепиш отляво и да ме вдигнеш на седлото. Ще търпя колкото мога.

После се озърна, но си замълча. И онзи мъж не каза нищо. За Копо той си остана само тъмен силует и глас. Непознатият се обърна, мина между храстите и дървото, за да влезе през вратичката. Затвори. Чу се залостването на резе.

Копо си мислеше, че щом този ѝ е помогнал, щеше да е по-добре, ако бе тръгнал с тях. С връщането в двореца рискуваше да си навлече смърт.

Не че го засягаше. Ако не се брои опасността да го изтезават и да спомене, че е чул името му, което би могло да издаде връзката между тази нощ и Фолко.

Канеше се да натякне това на Адрия, но се отказа. Той беше огромен мъж и направо я пренесе до конете. Хвана я с двете ръце за кръста и я качи на единия. Тя изохка, когато трябваше да прехвърли единия си крак над седлото.

Сведе поглед към него и си пое дъх пресекливо.

— Той знаеше коя съм и че се подчинявам на Фолко. Нямаше значение дали ще спомена името ти. Никога не си мисли, че съм немарлива.

Тя беше Риполи и такава щеше да си остане. Родена за самонадеяност и власт, колкото ще да бягаше от тях.

Копо изсумтя и кимна. Въпросите и отговорите щеше да остави за по-късно.

Потеглиха — Леоне водеше, Копо до Адрия, Джан отзад, мълчалив и умел. Първо поеха на север, после свърнаха по пътека на запад покрай река в мразовитата есенна нощ, подминаваха лозя отляво, а зад тях синята луна се издигаше над морето.

Йелена щеше да живее дълго и да се смята за благословена преди смъртта си, макар че нямаше да я подминат скръбта и загубата, но в чий ли живот ги няма? Дните ѝ щяха да завършат в опасност в друга земя на изток отвъд морето.

Щеше да срещне мъже с присъща сила и храброст, както и жена, може би още по-смела и безразсъдна от проснатата в стаята за лечение в тази нощ — макар че и у нея, оздравяваща от нанесената с нож рана, се долавяше могъща жизненост.

Щеше да се влюби в същински великан и да зачене от него единственото си дете, но никога нямаше да му каже това и нямаше да живеят заедно. Изобщо не би ѝ хрумнало да сподели с него за детето… или за любовта си. Така би го обременила с нов товар, а тя не искаше да се превръща в задължение или товар за никой мъж или жена в този свят. А и той нямаше да е от мъжете, които се обвързват.

Йелена щеше да бъде до него при смъртта му, а двамата не биха очаквали той да умре стар, в постеля. Тя щеше да ридае през онази нощ. Никога нямаше да ѝ липсват страст или копнеж, но си оставаше решена да не се посвещава на нищо и на никого, освен на своето призвание и умения. И щеше да иска нейната дъщеря да се отдели, да решава сама за живота си, но това нямаше да се случи. Не всички бяха същите като нея, а имаше и по-лоши неща от умно дете, което остава с тебе да научи доколкото е способно твоите знания и умения. Има и по-лош живот за едно дете.

Но и във всичко това, запълнило дългата поредица от дните ѝ, Йелена никога не забрави тази есенна нощ недалече от Милазия.

Започна с Карлито, после кучетата се разлаяха при портата след свечеряване. Йелена винаги бдеше над поверените на нейните грижи с падането на мрака и преди зазоряване, когато душите се отнасяха твърде лесно. Тя беше с жената в лечителската стая, пак сменяше превръзката на раната, вътре горяха няколко лампи и огнището. Светлината беше важна за тези занимания.

Раната още кървеше. Каза на пациентката си, че е заради дългата езда. Чу име, когато я попита как се казва, но не се съмняваше, че е фалшиво. Също като тримата мъже, тя криеше самоличността си, за да опази някого друг, както си мислеше Йелена. Не научи как е била причинена раната, как една млада жена е била намушкана в крака и след това е трябвало да търси помощ далеч от всички места, където биха могли да я издадат. Не беше нужно да знае. Нейна задача беше лечението, а получи сребро за това.

Мъжете спаха другаде предишната нощ и останаха скрити по светло. Хората в това селце се държаха добре с Йелена, защото и тя беше добра към тях, но не биваше да им дава поводи да умуват, ако дойде някой на кон, носи униформа или ливрея и зададе въпроси за отминали или останали тук ездачи…

Един от тримата — старшият, се вмъкна безшумно преди малко, за да попита как е жената и после да говори с нея шепнешком, защото я завари будна и Йелена му разреши.

Изгаряше от желание да продължат по пътя си. Йелена бе казала ясно, че не може да им забрани нищо, дори не би опитала, но ако той иска спътничката му да запази крака си и да оцелее, нека тръгват, щом трябва, но да я оставят тук за лечение.

— Той би ли дошъл тук? — попита жената.

Мъжът се огледа неспокойно към Йелена.

— Изпратих… ъъ, Марко снощи да му каже къде сме, но се съмнявам. Твърде близо сме до… града.

Не беше изкусен лъжец. „Марко“ беше поредното измислено име. Имаше загадки тук, а Йелена не беше лишена от любопитство. Няма обаче как да заставиш някого да ти се довери, а и понякога е по-добре да си останеш в неведение.

Карлито подсвирна отвън както го бе научила, а кучетата си траеха, защото го познаваха. Щом тя кимна на едрия мъж, той се потули зад вратата на лечителската стая. Карлито мина по пътеката и влезе през входната врата, носеше каменно гърне с мед.

— Помислих си, че ще се нуждаеш от още мед — каза многозначително.

Той беше схватлив и досетлив. И вероятно обречен да няма голяма полза от тези качества в живота, който ще му бъде позволен. Йелена бе започнала да умува над тези неща — колко важно е да имаш шанс, за да правиш онова, на което си способен. Очакваше това момче да остане тук до края на дните си или да се махне, за да стане войник… и може би така да намери смъртта си вместо друг, по-добър живот.

— Благодаря ти, наистина имах нужда от още мед.

Нямаше, но защо да му казва това?

— Видях нещо, като идвах насам — сподели Карлито. — Един мъж на кон.

И тогава кучетата се разлаяха. Йелена се взря в момчето.

— Само един? Сигурен ли си?

— То се знае.

— Добре. Благодаря ти. Щом е тъй, върви си, мини през оградата отстрани и се прибери вкъщи. Не се помайвай тук, Карлито, говоря съвсем сериозно.

Той я погледна и се увери, че е така. Кимна. Можеше и да не я послуша, но не ѝ се вярваше. Допадаше му да помага и да я нарича своя приятелка, не би искал да загуби благоразположението ѝ. Излезе и свърна наляво към пролуката в оградата. Тя го последва до прага и викна на кучетата да кротуват. Един мъж не беше страшен.

Да, беше само един. Видя го да слиза от коня пред портата.

— Заведи коня между дърветата — обади се тя тихо.

— Разбира се — отговори мъжът, който и да беше.

Видя го да води коня към горичката на запад от нейния двор. Тя чакаше. Той се върна пеша. Тя задържа кучетата при себе си. Навън беше студено. Усети, че едрият мъжага стои при вратата зад нея. Бе пристъпил съвсем тихо.

— Не ми се вярваше, че ще дойдеш — каза той на онзи при портата. — Тъкмо говорехме за това.

Другият се обърна учтиво към Йелена:

— Може ли да мина през вашата порта?

Тя не очакваше такава любезност.

— Да.

Непознатият влезе в двора, мина по пътеката, поздрави я и назова името си. Истинското. Не беше човек, който би скрил самоличността си. И така Йелена срещна за пръв път Фолко Чино д’Акорси, прочут навсякъде в Батиара, а тази нощ застанал на пътеката пред входа на нейната къща.

— За мен е чест — отговори тя. — А сега ще бъда ли убита?

— Не от мен — отрече той.

Фолко посочи и тя се отдръпна, за да го пусне вътре, но той не влезе. Остана пред нея. По-нисък от очакванията ѝ, много як и — откровено казано — стъписващо грозен с изваденото око, белег и счупен нос. Не носеше превръзка на очната кухина. По-едрият и по-млад мъж пристъпи напред, сведе почтително глава и когато Фолко кимна към портата, отиде там. Щеше да бди на пост, досети се Йелена. Новодошлият промени нощта с появата си.

— Тя е в лечителската стая отляво — уведоми го Йелена. — И тя ли ви служи?

— Тя е Адрия Риполи, най-младата дъщеря на дука на Мачера — отговори Фолко.

Йелена усети внезапно как краката ѝ се подгъват. Той се вторачи в нея.

— Както може би вече си разбрала, важно е да я изцелиш.

И влезе в лечителската стая, преди тя да продума.

— Да се свети името на Джад, Адрия, какво си направила със себе си? — чу го да казва, щом мина през вратата.

Не долови отговора. Отиде при огнището, за да кипне вода за следващата отвара на своята пациентка. Умуваше напрегнато, докато се успокояваше с привичните действия. Как тази жена попадна тук? От рода Риполи? В тази къща?

Но и да беше аристократка, и да имаше посетител (ако можеше, щеше да накара този мъж да си тръгне по-скоро), процесът на изцеление не биваше да се променя. В другата стая говореха приглушено. Още по-трескаво се надяваше Карлито да си е отишъл направо вкъщи. Тази случка беше твърде значима, тези хора бяха прекалено важни, опасността ставаше много голяма.

Остави привичните действия, самите движения на ръцете да забавят пулса ѝ. Справяш се по-добре, ако си върнеш спокойствието.

Но колкото и да се бе овладяла с работата, спокойствието се пръсна като стъклена чаша, запратена в стената, защото кучетата се разлаяха отново, но този път яростно.

Отиде припряно до вратата и я отвори. Чу как едрият мъж, който застана на пост, каза на някого да спре пред портата. Фолко д’Акорси побърза да излезе от лечителската стая и застана до нея.

— Копо! Не се бий с него! — извика той в нощта.

Твърде късно, защото бяха избълвани рязко враждебни думи, звъннаха мечове и (почти незабавно, както ѝ се стори) някой се строполи с крясък.

Кучетата още лаеха до прегракване.

— Джад да скапе душата му в тъмата! — изръмжа мъжът до нея. — Ще го убия този път. Ще го убия!

Йелена видя силует при портата на къщата ѝ, още един грамаден мъж, и чу плътен благ глас — не беше на онзи, когото наричаха Копо — и нейните кучета млъкнаха.

А това никога не се случваше при появата на непознат.

Портата се отвори. Някой поспря да поздрави двете кучета, после тръгна към тях с дълги крачки. Видя го да прибира меч в ножницата.

Спря на пътеката, на няколко крачки преди вратата и светлината.

— Той ме предизвика, Д’Акорси. И може да съм го убил. Защо го изпрати да пази сам?

До нея Фолко дишаше тежко.

— Грешка. Не те очаквах засега.

— Засега ли? Смятал си, че ще дойда?

— Разбира се. Отвратително предвидим си.

Презрение, див гняв и още нещо. Йелена сплете пръсти, за да не треперят ръцете ѝ. Фолко се обърна към нея.

— Неспокойна нощ за тебе. Съжалявам, че е така. Ето ти го и Теобалдо Монтикола, когото някои наричат Вълка от Ремиджо. Според мен харесва прякора си. Дошъл е да ми заложи капан. Ако е убил човек, когото ценя, ще бъда много недоволен.

— Той ме предизвика — меко повтори другият и дойде по-наблизо. — Глупава постъпка, ако ме е познал. Налага се някак да понеса твоето недоволство.

Щом светлината го огря, Йелена видя красотата, която се запечатваше в паметта. И той се бе прочул като стоящия до нея мъж, а може и да беше още по-страшен. Вече го бе виждала веднъж в Ремиджо. Нямаше как да го забрави. Помисли си, че е направо невъзможно тези двамата да са тук. Нали в света не ставаха такива неща?

Двамата мъже се разсмяха едновременно. Нямаше веселие в този смях. Въздухът ѝ се струваше твърд и сякаш щеше да се пропука. Не виждаше призраци. Но изпита истински страх.

— Ще наредя да внесат твоя човек вътре — каза красавецът.

Направи няколко крачки към портата и подвикна заповедите си на хора, които Йелена не успяваше да различи. После се върна при тях.

— Д’Акорси, твоите шестима трябва вече да са разоръжени. Заповядах засега да не им правят нищо лошо. Не мога да обещая, че нищо няма да ги сполети, разбира се.

— Откъде знаеш, че са шестима? — тихо попита Фолко.

Монтикола го изгледа.

— Проследихме ви, докато идвахте.

— Как пък не. — Този път думите на Фолко д’Акорси бяха толкова тихи, че едва се чуха. — Нескопосана лъжа.

И от този миг Йелена очакваше да умре преди сутринта.

3.

Хората вярваха, че молитвите в светилище имат по-голяма сила, но в литургиите учеха, че можеш да се обърнеш към Джад навсякъде и по всяко време, богът винаги присъства, дори нощем, когато кара колесницата на слънцето под света, за да се бие с демони в мрака и да брани човечеството.

Копо бе чул веднъж, че на изток изобразяват Джад не сияйно величав и светлокос, а мургав, брадат, изтерзан: страдащ за своите чеда и измъчен от бремето на дълга да ги закриля. Това беше ерес, но понякога му хрумваше, че има защо да представят бога така. Дългът да се грижиш, отговорността да защитаваш наистина са товар. А в света, който Джад бе сътворил за чедата си, имаше предостатъчно страдания.

Казваше си, че неговата скръб е твърде нищожна сред всичко наоколо, но винаги жалеше за баща си, всеки ден. Онази злополука в каменоломната отне преждевременно живота на достоен човек и стовари върху неговия единствен десетгодишен син прекалено голяма отговорност. А нали отговорността е тежкото бреме на Джад? Защо да не я носят и смъртните?

Никоя от двете луни не се бе издигнала в небето, той стоеше сам на пост пред къщурката на лечителката, която Леоне намери за тях — за Адрия. И Фолко вече бе дошъл, по-бързо, отколкото Копо очакваше. Но нали бе казал на Джан да съобщи, че Адрия е била ранена, докато е вършила каквото бе дошла да направи. Всички много се тревожеха за нея, особено Фолко, като се има предвид потеклото ѝ и недоволството на госпожа Катерина от ролята ѝ при тях.

„Ако моята племенница не се върне, ще се погрижа нашият нов служител от Еспераня да те отрови.“ Това бе казала господарката на Акорси на него — Копо Пералта, който я сънуваше. Не го каза сериозно, той беше уверен в това, и все пак…

Ето че вече трябваше да се безпокои и за Фолко в тази усамотена къщурка прекалено близо до Милазия, където несъмнено се бяха развихрили насилие и бъркотия. Копо си помисли, че с идването на Фолко поне не му се налага да решава какво да правят.

Звук отляво. Кон, от който слезе мъж, без да го е еня дали вдига шум. Копо извади меча си.

— Назови се! — извика в нощта.

— С удоволствие — отговори му глас. — Аз съм Теобалдо Монтикола ди Ремиджо. Чувал си за мен. Да те убия ли, или ще се отдръпнеш?

На Копо никога не му бе липсвала смелост, а пред него беше най-свирепият от многобройните врагове на неговия господар. Тъкмо за да напреднат към неговия Ремиджо бяха дошли тук, затова Адрия отиде в Милазия.

— Не мога да се отдръпна. А вие, господарю, не можете да влезете в тази къща, ако не бъдете поканен.

— Нито едното е вярно, нито другото. — Копо видя от мрака да се показва мъж, който не му отстъпваше по размери. — Спаси живота си и се дръпни от портата. Сам съм, ако искаш да чуеш това.

— Ще почакате тук, а аз ще вляза да съобщя за вас.

— Не — отказа другият. — Няма да стане така, войнико. Харесва ми да изненадвам хората. А толкова отдавна не съм изненадвал Фолко. — Копо чу познат звук — изваждане на меч от ножница. — И не мисля, че ще позволя на някакъв пазач да ме лиши от такова удоволствие. Не ми допада да ме лишават от нещо. Но нежеланието ми да се бия с тебе е искрено.

— Казах да спрете!

Копо също вдигна оръжието си напред.

— Олеле. Вече мога да смятам, че си ме заплашил — заяви Теобалдо Монтикола. — Нима един благоразумен човек би постъпил така?

Копо се биеше умело, затова случилото се беше още по-ужасно дори преди всепоглъщащата болка първо в лявото рамо, после и в хълбока от същата страна — с такава лекота го надви противникът. Толкова бързо, че всъщност нямаше схватка. Чу своя крясък, когато се свличаше на земята.

Щеше му се да вярва, че така предупреди за опасността, но този вик беше само от болка… И страх, че вече е мъртъв — тук, в тази нощ.

Другият, владетелят на Ремиджо, дори не го погледна. Копо чу как го подмина и отвори портата, която той трябваше да пази. И се сети за майка си в обителта, където слугуваше като перачка за Дъщерите на Джад. Тя имаше само Копо в този свят. Е, да, имаше и своя бог.

След тази нощ може би ѝ оставаше само Джад. Той опипа хълбока си и усети кръвта. Май беше по гръб, загледан в небето. Толкова много звезди, последвани от бавно сгъстяваща се тъма. Изпитваше срам, болка и смайваща печал. Чудеше се дали богът винаги понасяше толкова тежка печал. Надяваше се да не е така.

Двама мъже с дрехи за езда, без издаващи принадлежността им ливреи, внесоха ранения в лечителската стая на Йелена. Където минеха, оставаха капки кръв.

Можеше да се каже, че го носят внимателно. На Йелена ѝ се стори, че това занимание е привично за тях. И как да не е, ако са войници на господаря на Ремиджо. Неговият баща бе завоювал града. По-точно жителите му предложили властта като на водач, който е способен да ги защитава. Същото бе постигнал и дядото на Фолко в Акорси. Силни мъже с армии? По-добре да те бранят, отколкото да се случи обратното.

Щом сложиха ранения на сламеника, където тя спеше, ако искаше да е при пациент през нощта, лечителката установи, че няма значение дали са го носили внимателно. Посърна, взряна в този мъж. Доскоро е бил момче. Но и момчетата умираха във войните. Както жените и момичетата, както винаги се случваше с бедняците.

Войниците излязоха, ботушите стъпваха по кръвта. Йелена коленичи до сламеника да прегледа раните.

— Мили Джад… Можеш ли да го спасиш? — обади се жената от леглото.

Подпираше се да седне, притиснала другата си длан към устата.

Йелена се изправи. Още когато се зае с лечителство, взе решение да казва истината за онова, което може или не може да направи.

— Не. Опасявам се, че той ще ни напусне.

След години щеше да се промени и да увърта умело, за да остави време за осъзнаване неизбежността на смъртта — защото и хората около умиращ, понякога изпитващи обич към него, имат своите потребности, за които също трябва да се грижи, щом е избрала призванието на лечителка. Трябва обаче да натрупаш възраст, за да проумееш някои неща, а през тази нощ Йелена още беше млада.

Чу шум зад себе си и се огледа навреме, за да зърне Фолко д’Акорси, който се врътна в рамката на вътрешната врата и се върна в нейната стая. Тя се подвоуми и също отиде там. Каза си, че има някакъв нищожен шанс да не допусне насилие в собствения си дом. Но по-голям беше шансът и тя да срещне смъртта, преди да се издигнат лунните сърпове.

Двамата войници на Монтикола бяха излезли. Само тя беше в стаята с владетелите на Акорси и Ремиджо, за чиято взаимна необуздана омраза знаеха навсякъде в Батиара.

Доближи безмълвно огнището и котлето. Водата вреше. Зае се да приготви отварата за жената в другата стая.

— Той ще умре ли? — попита Теобалдо Монтикола. Явно Фолко бе казал нещо. — Съжалявам, ако е така. Не беше нужно. Не биваше да вади меча си.

— Можеше да го избиеш от ръката му — каза Фолко.

С гръб към двамата Йелена изтръпна от чутото в гласа му.

— Може би — отвърна по-едрият мъж. — Навън е тъмно, нямаше как да знам дали е сам. И прецених, че е неразумно да се сдържам прекалено, след като той насочи меч към мен. Наредих да го донесат тук, Д’Акорси. Поне това признай.

— „Поне това признай“… — повтори другият присмехулно.

— Да, говоря сериозно — кротко каза Монтикола. — Ето те и тебе тук. Много време мина. Остарял си. И си станал още по-грозен. Къде е част от косата ти?

Йелена се обърна. Монтикола бе седнал на опрян в стената скрин с изпънати крака, кръстосани в глезените. Фолко д’Акорси стоеше насред стаята.

Не отговори веднага.

— Загубих я някъде.

Не се усмихваше.

— На сватбата на Сарди ли се видяхме за последен път? Когато се женеше по-големият син на Паоло във Фирента?

— И ти ли беше там? Забравил съм.

Другият се ухили.

— Ти не забравяш.

Вирнала глава, Йелена ги подмина с отварата в ръка и отиде при жената на леглото.

— Изпий това. — Даде ѝ чашата и доближи мъжа върху сламеника. — Той е в несвяст, не усеща болка.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Той би искал молитви — каза жената. — И присъствие на духовник. Това е важно за него.

— Няма духовник наблизо. Ти кажи молитвите.

— Не подхождам.

— Убедена ли си? Ако той има семейство, можеш да ги увериш, че словата са били изречени.

Жената впи поглед в нея. Но след миг-два Йелена чу познатите изречения от литургията за пренасящите се в отвъдното. Не вярваше в тях, но ги бе слушала през целия си живот.

Коленичи отново до сламеника и се взря в двете рани. С едната на рамото би се справила, но другата в хълбока беше смъртоносна. Мъжът дишаше, но лицето му вече губеше цвят, а кръвта се бе просмукала и още капеше през тънкия сламеник на пода.

— Бих се опитала да облекча болката му, но наистина не мисля, че я усеща.

Говореше колкото на другата жена, толкова и на себе си. И осъзна, че се повтаря. Чувстваше се потресена и уплашена. И други хора бяха умрели в тази стая, но не от насилие. Схватки, война, убийствена омраза не бяха нахлували в нейния двор. Само злощастия при раждане и злополуки в селския живот, както и влошаване на болести. Чудеше се не би ли трябвало да е по-разгневена. Може би и това предстоеше.

Както гледаше, коленичила сякаш в молитва (но не се молеше), Йелена долови мига, когато мъжът умря. Мигът на завършека, началото, промяната.

Животът може да бъде в тебе със своя дар, с възможностите си, а после… да го няма. Има пулс и вече няма пулс. И си само тяло на сламеник — няма те, не можеш да споделиш как е в отвъдното.

Скръсти ръцете му на гърдите. Озърна се към жената на леглото.

— Съжалявам. — Изправи се. — Познаваш ли семейството му?

— Има само майка в обител до Акорси.

— Дъщеря на Джад ли е?

— Работи за тях.

— Значи те ще произнесат молитви за него.

— Не ти ли е все едно? Вярваш ли във всичко това?

Изобщо нямаше желание да прави такива признания пред чужди хора. Готова беше да ги изцелява или поне да опита, но вярата ѝ засягаше само нея. Стъписа се обаче, че жената беше достатъчно проницателна за този въпрос… и дръзка, за да го зададе.

— Вярвам в онова, което носи утеха на живите. Съчувствам и на тебе, защото изглежда, че сте се познавали добре.

— Изглеждало… — промълви жената горчиво.

Йелена се върна в другата стая. Завари двамата мъже там, единия прав, другия седнал отпуснато, поне привидно. Стори ѝ се, че не са продумали, докато я нямаше, което беше необичайно. И щом се появи отново, Фолко каза, сякаш я бе чакал като зрителка на представление:

— Мъртъв ли е?

Погледна го.

— Уви, мъртъв е. — Обърна се към другия, седнал върху нейния скрин със завивките. — Може ли да наредите на хората си да го изнесат със сламеника от моята лечителска стая? Има барака отдясно в двора. Не е заключена, могат да го сложат на сандъците там засега.

— Какво значение има? — подхвърли той. — Мъртъв е.

Тя се вторачи в него.

— Тук има жена, която лекувам. Не искам да има труп в стаята при нея. Ще бъдете ли така добър да помогнете, или да повикам мъже от селото?

— Лошо хрумване — отвърна той.

— Тогава повикайте хората си.

И двамата носеха мечове, имаха и кинжали на коланите. Омразата беше като още едно присъствие в стаята. Замайваше я почти до припадък. Изведнъж се почуди дали Монтикола знае коя е жената в другата стая. Може би не. Не я бе видял.

Отвън се чу задавен вик, последван от втори, имаше боричкане. И пукот като от настъпена съчка… или нещо друго.

Двамата впиха погледи във външната врата, затворена заради нощния студ. Ослушваха се. Не помръдваха.

— Твоите шестима — каза Монтикола. — Както вече споменах, ако им стига благоразумието, само са обезоръжени, без да пострадат сериозно. Е, благоразумни ли са?

„Проследихме ви, докато идвахте.“ Но Фолко бе отхвърлил това като лъжа.

Той не отговори. Прекрачи към вратата и я отвори.

— Братовчеде? — подвикна.

— Готово — разнесе се отговор.

— Колко са? — попита Фолко не особено гръмко.

— Дванайсет, както каза.

Инстинктът накара Йелена да се озърне към Теобалдо Монтикола. Лицето му оставаше старателно безучастно, но позата му се промени.

— Благодаря ти, братовчеде — рече Фолко спокойно. — А сега, Алдо, моля те да избереш трима от тях, ако може да нямат съпруги и деца. Убийте ги. За съжаление трябва да ти кажа, че Копо Пералта лежи мъртъв тук.

Някой — може би братовчедът, изпсува грозно в мрака.

— Само трима ли, господарю?

— Трима. Но го направете още сега.

— Да, господарю.

Монтикола се надигна и сякаш изпълни малката стая.

— Акорси, ако те направят това, ще убия първо тебе, после лечителката, накрая и момичето от рода Риполи, което отиде да убие Уберто по твоя воля. Избирай бързо.

Знаел е коя е, мислено отбеляза Йелена.

Застаналият на прага Фолко се обърна към него и тя видя усмивката му.

— Няма да го направиш. Имам двайсет мъже около тази къща, не шестима, а ти обичаш живота си твърде силно, за да го пожертваш само срещу моята смърт и смъртта на две жени, дори едната да е дъщеря на дука на Мачера. Това перчене не ти подхожда.

Затвори вратата и остана с лице към другия.

Йелена се отдръпна към огнището. Изпадаше в ужас. Не откриваше духове, реещи се около тях, но долавяше как смъртта витае в стаята или напира към нея.

— Ти би могъл да ме убиеш каквото и да сторя, щом имаш двайсет души тук.

— Имам. И бих могъл, да.

— Ще се разчуе кой ме е убил. Няма как да опазиш тайната.

— Съгласен съм — кимна Фолко.

— Казах накъде тръгвам.

— Не се съмнявам. Елементарна предпазливост.

— Но първо ти ще умреш, двете жени също.

— А защо да не побягна през тази врата?

Монтикола се изсмя.

— По-скоро сам би сложил край на живота си.

Фолко се подсмихна със стиснати устни.

— Колко добре ме познаваш.

— Колкото ми е нужно. Но… както изглежда, не мога да се разправя с тебе тук. Защото си излъгал колко души ще поведеш насам.

— Какъв късметлия съм, че го направих.

— Но и ти не можеш да ме убиеш.

— Още обмислям това.

— Не го обмисляш. Искаш да го направиш, но не го обмисляш. Желанието не е намерение.

Фолко вдигна ръце в престорено възхищение.

— Какъв изтънчен мислител си!

— А дори не съм учил при Гуарино древни езици и нови дворцови танци.

— Още ли те дразни образованието ми?

Монтикола тръсна глава.

— По-малко, отколкото си въобразяваш открай време. Предполагам, че там бих се научил да пея и бих изчукал някое и друго момиче, но пък момичета никога не са ми липсвали, а и каня музиканти в двореца си. — Негов ред беше да се усмихне. — И Меркати дойде да украси тавана в трапезарията ми и да нарисува портрета ми, преди да дойде при тебе.

Йелена забеляза, че тези думи истински жегнаха Фолко, колкото и да беше изумително в този момент.

— Но после го подмамих да си тръгне — натърти той.

— Така е! Похарчи толкова пари. И тази година го загуби, защото той отиде в Родиас при дебелия млад Върховен патриарх Сарди. Говори се, че дори не бил завършил твоя портрет!

— Аа… Значи вече следиш кой творец къде се мести?

— Разбира се. Продължавам да строя в Ремиджо. И за мен в твоя дворец работи не само една прислужница.

— Глупаво е да ми го казваш, ако е вярно.

— Може би. А може би лъжа, както ти винаги правиш. Така правеше и баща ти. И все пак нито аз мога да те убия тук, нито ти мен, защото си прав, ученико на Гуарино: не искам да умра тази нощ в дома на лечителка езичница.

Йелена се поколеба дали да каже нещо, но реши, че би сбъркала.

Реакцията ѝ обаче пролича — и двамата мъже извиха глави към нея.

— А имаш ли вино случайно? — попита Монтикола. — Яздихме дълго към тази колиба.

Не беше колиба, а къща. Но тя само кимна. Не беше уверена, че няма да изтърве нещо неуместно.

Йелена научи коя е младата жена, от какво потекло е и какво е свършила в тази област на Батиара. Риполи? Дошла да убие Уберто от Милазия? Случващото се тази нощ вече ѝ се струваше немислимо.

Застана пред масата до огнището. Взе голямата манерка и напълни две чаши с младо вино — подарък от винарната тази сутрин. Ръцете ѝ почти не трепереха. От гняв остави виното на масата, не го поднесе на мъжете, както подобаваше на домакиня.

Тези не са гости, каза си.

Обърна и видя за пореден път усмивката на Теобалдо Монтикола заради постъпката ѝ. Накара я да си помисли, че се държи дребнаво. Този знаеше добре какъв красавец е. Вчесваше назад дългата си тъмна коса, за да остане открито високото му чело над прав нос, какъвто повечето хора наричаха „родийски“, присъщ за останалите от древните статуи. И блестящите му очи бяха тъмни. Йелена си призна, че се плаши от него. От усета, че сегашната любезност и самообладание са само прикритие, което може да изчезне в миг. Отдръпна се, когато той доближи масата да вземе чаша. Взе и втората, подаде я на Д’Акорси.

— Добре си го измислил с шестимата. Хитра клопка.

Фолко кимна.

— Две-три неща през последната половин година ме подтикнаха да се замисля. Коя е тя?

— Моята шпионка ли? Незначителна жена. Мъртва ли е?

— Ще умре, щом изпратя вест на благородната си съпруга. След като бъде разпитана пред духовници, които ще запишат признанията ѝ.

— Разпитана, значи. Съмнявам се да бъде проявена милост. На хората от рода Риполи не им харесва да ги мамят, нали?

— Никому не се харесва. Дори на рода Монтикола. В края на краищата и баща ти е бил недоволен от майка ти.

По-едрият мъж настръхна. Йелена знаеше тази история. Както и всеки друг. Чичото на Монтикола и майка му били убити, когато ги заварили заедно.

Разнесе се още някакъв звук в нощта. Вопъл. Не от животно.

— Трима — каза Фолко д’Акорси по-рязко. — За човек, който ми беше скъп.

— Аха — изсумтя Монтикола. — Скъп ти бил, така ли? И това променя всичко?

— Мога да убия шестима — добави Фолко.

Не беше празна закана. Йелена го разбра веднага. И този вдъхваше ужас. С грозотата си, с могъщите мускули, със студенината на своята воля и ум. Не бяха хора, между които да избереш с думите, че единият служи на доброто в света, а вторият — не.

Служеха само на себе си.

— Няма да убиеш шестима — възрази Монтикола. — Противоречи на всичко, което са ти втълпявали. Ами ако Гуарино научи?

Фолко д’Акорси отпи от чашата, преди да отговори. Йелена усети, че е затаила дъх.

— Така да бъде — рече той накрая. — Щом стигнахме дотук, ето какво предлагам. И двамата си тръгваме оттук тази нощ. Ще заповядам на хората си да пуснат твоите.

— Много си добър. Но първо ме чуй и… ами… Звяра в Милазия мъртъв ли е?

Кратко двоумене.

— Бездруго ще научиш сутринта, затова… да, мъртъв е.

— Колко тъжно. Благочестив мъж, любимец на бога. Само как ще жалят за него. И кой би могъл да познае какво ще се случи там занапред?

— Да, кой ли би могъл. Единствен Джад знае.

— Е, да. И по този повод… Джад знае още нещо, Фолко — ти няма, повтарям, няма да се промъкваш натам, в моята посока чрез Милазия. Дори ако изпратиш само дузина мъже на юг, аз ще науча и ще се погрижа да плъзне мълвата как Адрия Риполи е убила Уберто… по твое нареждане.

— Ще ти повярват ли? Който и да е?

— Мисля, че ще повярват, щом бъдат представени доказателства пред Върховния патриарх и Свещения джадитски император как е умрял Уберто заедно с описанието на момичето и роднинската ѝ връзка с тебе и твоята съпруга. Както и факта, че един есперанец със съмнителна слава е постъпил на служба при тебе.

— А, онзи ли. Значи твоята шпионка е споменала и него?

Фолко се опитваше да говори нехайно, но Йелена си рече, че чутото е неочаквано за него. И много неприятно.

— Гнуся се от отровите, да знаеш — каза му Монтикола.

— Използвал си ги.

— Вярно. Въпреки това се гнуся. И мога да кажа, че никога не бих изпратил момиче… това момиче да се изложи на такава опасност. Толкова малко ли означава за тебе животът ѝ? Тя да не е само ловен сокол за тебе? Нищо повече?

— Тя ми е племенница. Тя е…

— Твоята съпруга знае ли изобщо какво си я накарал да свърши? — Последва мълчание и Монтикола се засмя. — Фолко, харесва ти да вярваш, че си добродетелен, а аз не съм. Залъгваш се. Както с броенето на мъртъвците тази нощ.

— Нищо подобно.

— Напротив! Лъжеш света… и себе си. Правиш го отдавна, знаем и коя е най-голямата ви лъжа — твоята и на баща ти.

— Недей да…

— Ще правя каквото ми скимне, Д’Акорси. Аз поне казвам честно какво бих сторил и какво — не. Иди си у дома и помисли задълбочено над думите ми. Допитай се до философ. Или… — Усмихна се отново и показа здравите си зъби. — Или можем да сложим запалени факли в двора и пред нашите хора като свидетели да се бием, докато единият от нас умре. Никой от силните на деня не би възразил. Подозирам, че може и да се зарадват.

— Нима? Ама че глупост!

И Монтикола се разсмя за кой ли път.

— Ама че страх. Мога да те надвия в схватка. Имам две очи и град на брега, за да търгувам по море, а тялото не ме мъчи след твърде дълга езда. Нищо чудно, че ме мразиш, Д’Акорси.

Йелена видя, че този път Фолко се ухили.

— Имам толкова причини да презирам и тебе, и семейството ти. Да започна ли с твоята убита леля? Да продължа ли с твоята нещастна, мъртва, неудобна съпруга? Родът Монтикола… сладури като лятно вино.

Йелена видя как едрият мъж остави внимателно чашата си. И застана по-устойчиво. Беше пребледнял.

— Не бих говорил така на твое място. Наистина, Д’Акорси. Добре ще е да внимаваш повече. Мога да предложа как да постъпим на човек, за когото ми повтарят колко бил умен, а мога и да го убия тази нощ. Може би греша за ума ти. Прояви го. Две жени зависят от тебе.

— Две ли? За какво ти е да убиваш лечителката?

— Нуждая ли се от причина? — попита Теобалдо Монтикола, взрял се в Йелена.

— Повечето хора се нуждаят — каза тя, без гласът ѝ да трепне.

— Е, ако вярваш на приказките, аз убивам за развлечение. Щом е нужна причина, ето ти една: защото лекуваш жена, от която Д’Акорси се възползва, за да ме застраши.

— Да не мислите, че съм знаела?

— Да не мислиш, че ми пука какво си знаела?

Тишина и в стаята, и отвън.

— Какво предлагаш? — попита Фолко накрая. — Слушам те.

Йелена пак се усети, че е забравила да диша.

— И двамата си тръгваме. Нямам подбуда да разглася как е умрял Уберто, ако ти не ме принудиш. Неговата смърт не ми вреди, ако ти не напреднеш на юг, очевидно е и че не искам вражда с Риполи от Мачера. Ти си уреди много изгоден брак, признавам.

— Продължавай — подкани го Фолко.

— Ще ме подтикнеш да направя нещо, ако се придвижиш дори малко към Милазия.

— Ако аз не го сторя, ти даваш ли съгласието си да се въздържаш?

— Няма нужда да давам съгласие. Няма как да ме заставиш.

— Има, и още как. Толкова бързо ли забрави за Риполи? И за моя изгоден брак? Толкова могъщи, толкова богати. И вече с титла дук! А ти си решил да шпионираш една от тях в собствения ми дворец. Любимата сестра на дука! Пратил си убийца в нейните покои.

— Нямаше задача да убива.

— Историята може да бъде преиначена, драги владетелю на Ремиджо. Няма съмнение, че ще признае това при разпита. И ще бъде записано от духовниците. Знаеш какво се случва по време на разпит. Изобщо не биха ти стигнали силите да се опълчиш на Риполи, какво остава пък за новия патриарх Сарди… комуто може и да хрумне, че Ремиджо се вписва в новите ламтежи на неговия род.

— А, да, Сарди. Пак Фирента. Банкерите.

— Онези много, ама много богати банкери. И те вече си имат Върховен патриарх в рода.

— Пиеро му купи поста.

— Разбира се, че го купи! И вече го притежават, нали? И двамата трябва да внимаваме. Не сме могъщи като тях или като Риполи, или като Сереса. Ние сме войници с малки градове, които търсят пролуки между тях, за да оцелеят. Както се подразбира… — Фолко пак се усмихна със стиснати устни, — … ако решиш да не внимаваш и те унищожат, моята скръб ще бъде доста умерена.

Усмивката на грамадния мъж се позабави. Той взе чашата и допи виното, после погледна Йелена.

— От тази есен ли е? От местните лозя? Харесва ми. Ще поръчам да ми доставят. — Той дори ѝ се поклони учтиво. — Благодаря ти, лечителко. Натрапихме ти се по най-лошия възможен начин. Впрочем бих те убил само с голямо нежелание. Може би някой ден ще дойдеш да ми служиш в Ремиджо. Способни сме и на щедрост, а не държа моите лекари да са набожни.

Той се обърна към Фолко, преди тя да отвори уста.

— Ако си съгласен с казаното от мен за Милазия, значи съм постигнал целта, заради която дойдох тук, и можем да се разотидем. Искаш ли да направим облог? В Милазия няма да приемат сина на Уберто. Момчето ще бъде убито. Може вече да е мъртво. Ще се стремят да станат република като Бишо или Сереса.

— Няма да се обзалагаме. Същото мисля и аз. Ще се нуждаят от армия. Питам се чия ли войска ще наемат.

Монтикола направи кисела гримаса.

— Нито моята, нито твоята.

— Нито моята, нито твоята — повтори като ехо другият и също допи виното си. — Тръгвай. Приемам твоето предложение. Но можеше да не убиваш онзи човек отвън.

И пак внезапен гняв като видима вълна.

— Той беше войник на пост пред портата в мрака. И насочи меч към мен. Казах го три пъти. Да не е бил твой любим? Това ли те мъчи?

— Върви си! — озъби се Фолко д’Акорси.

И Йелена се уплаши, че всичко ще се провали.

— Няма да ми говориш така — тихо натърти Теобалдо Монтикола. — Никога. Разбра ли?

Фолко не отмести поглед. Йелена долавяше как го изгаря отвътре смъртта на неговия войник. И я осени прозрение: все пак той може и да не бъде победен в схватка с другия.

Видя го как се извърна внезапно и прекрачи към вратата. Отвори я и вътре нахлу студен повей. Извика в тъмата:

— Пусни ги, братовчеде. Да натоварят на коне и мъртъвците си. Негова светлост господарят на Ремиджо ще им заповяда да си тръгнат мирно. И ти ще им позволиш. Ясно ли ти е?

Дълго мълчание.

— Да, щом такава е волята ти.

— Такава е, Алдо.

Фолко се обърна към Монтикола.

— За мен беше удоволствие да пийна вино с тебе и да си поприказваме за световните дела. Трябва да го направим отново, ако Джад благоволи да доживеем такъв ден.

Монтикола се усмихна до ушите. Той се бе овладял отново. И Йелена пак си помисли: „Знае, че е хубавец“. Не приличаше на вълк, прякорът му бе лепнат по други причини. Тя знаеше и история за обител на Дъщери на Джад и сестра на Фолко. Името ѝ било Ванета. Тази обител се намираше край Варена, близо до родния ѝ дом. Израсна с тези слухове.

— Ела ни на гости в Ремиджо! — с великодушен тон предложи Теобалдо Монтикола. — Може би напролет, когато морският бриз носи свежест. Живееш толкова далеч от морето! Доведи тази лечителка и момичето от рода Риполи, ако оцелее. Може би дори благородната си съпруга? Ще можем да се забавляваме на слънце там.

Фолко д’Акорси си замълча. Монтикола го подмина твърде близо, когато излизаше през вратата.

Йелена си каза: „Смъртта беше тук с тях, но вече я няма“.

Спомни си за мъжа, убит пред портата ѝ, и за другите трима, и я досрамя от тази мисъл.

Адрия знаеше, че войниците обикновено погребват мъртвите си съратници там, където са паднали в боя, стига погребението да е възможно. Случваше се войната да попречи и на това. А членовете на наемнически отряд произхождаха откъде ли не. Фолко имаше хора от Фериер, Карх, Саурадия, от всички краища на Батиара. И един от Еспераня, познавач на отровите.

Както и дъщеря на дук Аримано от Мачера, която би трябвало вече да е омъжена, да властва някъде до съпруга си и да му ражда наследници. Или да бъде обучавана за управница на важна верска обител. Не можеше да твърди, че провидението ѝ е отредило ужасен живот. Само че още не го искаше, така бе решила. И получи разрешение да отлага каквото бе предопределено за нея… засега. Би трябвало да е признателна за това. И точно така се чувстваше.

Сети се, че може би ще се окаже трудно да откарат и нея в Акорси. А до Мачера и нейните родители имаше още по-дълъг път на север. Питаше се дали е време да потегли към дома си. Не беше готова да го направи. Имаше още неща, които искаше от света… и всъщност настояваше да ги получи.

Не ѝ се вярваше да умре тук. Това каза и лечителката при последната смяна на превръзката. Нямаше съмнение, че тази изненадващо млада жена е езичница. Като мнозина други лечители в затънтените места, където рядко се мяркаха лекари, а традициите бяха пуснали корени. Адрия не бе видяла досега слънчеви кръгове в къщата, а и жената не направи знака на слънчевия кръг след смъртта на Копо. Ако внимаваш, забелязваш какво ли не.

А лекарите в градове и дворци понякога дори бяха киндати с присъщите им одежди в синьо и сребристо. Имаше лечебни наставления и церове от прастари времена и онези, които не бяха отгледани с вярата в Джад, като че знаеха повече за тях. Фолко ѝ каза веднъж, че дори ашарите притежават знания, от които хората тук са лишени. Тя не бе виждала с очите си нито един от последователите на Ашар. Всички изпитваха силен страх от тях, разбира се. Освен когато бяха пленени и поробени.

Но не беше необичайно сред жените с по-високо положение в обществото да ги лекуват еретици от една или друга разновидност. Не разгласяваш това, обаче би могла да споделиш за някого сред семейството или приятелки, ако се окаже способен. Раждането може да те погуби и затова всяка помощ е добре дошла.

Повечето владетели на градове или командири на армии плащаха на някой астролог или друг предсказател на бъдещето. А върху това също бе наложена забрана. Очакваше се, че ще съобщаваш за такива мъже или жени, за да бъдат прогонени от града или дори изгорени на клада, където отношението към тях е по-зло. Само че светът преливаше от несигурност. Молитвите и ритуалите в светилищата бяха важни, но достатъчно благоразумен човек не би се оставил само в ръцете на духовниците, освен може би в края на живота си, за да облекчи присъдата, когато се изправи пред бога.

Не беше изненадана, когато Фолко каза, че ще погребат Копо още тази нощ при гората западно от къщата. Разбираше защо се стремят да запазят тайната. Оказа се, че са дошли двайсет мъже. Прекалено много бяха и не биваше да се разчува, че е идвал Фолко д’Акорси или жена от рода Риполи… тоест тя.

Не бе подозирала за шпионката на Монтикола в Акорси. Можеше да отгатне лесно как нейната леля ще постъпи с онази жена и какво би сторила майка ѝ, ако се бе случило в нейния роден дом.

Адрия се убеди от опит, че жените не са по-мекушави от мъжете, и все пак не познаваше жена, която да се е превърнала в чудовище като Уберто от Милазия. Нейната сестра, преди да се омъжи и да замине за Обравик, ѝ разказа за някои императрици в Сарантиум, които по една или друга причина лишавали от очи или крайници свои деца. Твърдеше, че живялата отдавна Аликсана постъпила така. Адрия обаче чу от майка си, че това е само легенда, а императрица Аликсана дори не била родила нито едно дете. Не знаеше на коя версия да повярва.

При цялото си величие Сарантиум си оставаше загадка за нея: позлатен, украсен със скъпоценни камъни, с история, скрита в мъглите на времето. Мозайки, делфини, надпревари с колесници. И някогашно заслепяващо величие. Не бе научила почти нищо друго, а нямаше много подробности и в историите, които бе слушала. Често мислеше, че е трудно да съхраниш ясните спомени за миналото. С удоволствие би гледала състезанията с колесници.

В малко светилище във Варена имаше мозайка с образите на Аликсана и император Валерий. Тя не бе виждала творбата, но нейният баща ѝ каза, че императрицата нямала лице на убийца. Художникът би могъл и да излъже, разбира се. Случваше се.

Матео Меркати още не бе довършил портрета на Фолко. Според мълвата това си беше присъщо за Меркати: смятаха го за велик, всички се опитваха да го привлекат и никой не беше уверен дали ще остане някъде толкова дълго, че да завърши произведението си. Той бе започнал да рисува Фолко в профил отляво. Така не се виждаха празната очна кухина и белегът. И ако не го познаваш, няма как да предположиш, че ги има. Леля ѝ подхвърли, че картините са послания, а не истини.

А истината се понася трудно понякога. Копо Пералта умря на подгизнал от кръвта му сламеник в тази стая. Скръбта се смесваше с гняв. Хората умират, тя се лиши от сестра и един от братята си, нали затова хората се опитваха да зачеват толкова много деца. Този път обаче беше различно. Теобалдо Монтикола го уби. Както бе убил мнозина досега. Фолко също убиваше, разбира се, но не това беше важно. Тя все се взираше в покойника, когото познаваше още от пристигането си в Акорси. Копо я доведе тук с тази тежка рана, за да бъде изцелена… иначе и тя можеше да падне мъртва някъде.

Адрия си напомни, че след Милазия и тя вече е от онези, които са убили човек. Все си повтаряше, че Уберто беше злодей. Че заслужаваше смъртта си. Разбираше обаче и че Фолко може би щеше да иска убийството на графа на Милазия, дори той да беше набожен и добросърдечен.

Знаеше и че нейните родители ще бъдат недоволни до бяс, ако научат цялата тази история. Баща ѝ — дукът, щеше да прелива от ледена ярост към Фолко, че ѝ е възложил толкова опасна задача, затова пък едва ли би се разстроил, че се е научила да убива. Щеше да отбележи мислено това качество като полезно, защото си беше такъв. Хитроумен и страховит мъж.

Не ѝ беше лесно да се бори с потока от мисли в такава нощ. Питаше се дали пак я мъчи треската с тази бъркотия в главата като копчета в торбичка.

— Вдигнете ме — бе казала на Фолко. — Трябва да бъда там.

— Не — отговори той.

Влязлата лечителка повтори отказа.

Наложи волята си и на двамата, което ѝ донесе сдържано удовлетворение.

Понесоха Копо навън, след като изкопаха гроба в несъмнено твърдата студена пръст. Алдо, братовчедът на Фолко, и Джан я подкрепяха, за да излезе увита във вълненото наметало на лечителката. Алдо гледаше начумерено. Тя знаеше от леля си Катерина, че Алдо ненавижда Теобалдо Монтикола още по-силно, отколкото Фолко го мрази. Семейни разпри.

Болеше я при всеки опит да пренесе поне малко от тежестта на тялото си върху ранения крак. Страхуваше се, че повече няма да ходи нормално или да язди без болки… а ездата беше толкова важна за нея.

Често питаше лечителката за това и често чуваше отговора, че е твърде рано да се знае. Лечителката не беше много по-възрастна от нея, но вече се отличаваше със самообладанието на човек, преживял какво ли не. Адрия се чудеше ще бъде ли такава в очите на околните. И не можеше да отгатне това наистина ли е присъщо на другата жена, или е само привидно.

„Твърде рано е да се знае…“

Спряха пред гроба, двамата мъже я крепяха права. Мракът беше плътен, не си позволиха да запалят факли.

Фолко извърши заупокойната служба. Тя знаеше, че го е правил неведнъж. Нямаше как да съхрани предаността на хората си толкова дълго без тяхната увереност, че ще ги изпрати грижливо при бога, ако се стигне до този момент.

Предаността, размишляваше Адрия, вдигнала поглед към звездите, вече и с двата лунни сърпа над полето, може да има най-различни източници. Кръвна връзка, обща кауза, вяра? Обич? Войник може да бъде верен и на предводител, който е способен да побеждава в битката, да плаща щедро. Понякога позволяваха на войските да плячкосат град, който не бе направил благоразумния избор да се предаде. Случваше се. И обикновено отреждаха три дена за плячкосването. Знаеше отчасти и какво се случва през това време.

А ако си войник, застрашен от гибел, искаш да вярваш, че ритуалните слова ще бъдат произнесени над тялото ти, както сега над Копо в мразовита тъма при дървета недалече от селце, съратниците му скупчени тук, две кучета кръжат безмълвно под есенно небе с луни. Адрия изричаше с останалите отговорите на ритуалните въпроси, познати откакто се помнеше, докато се молеха душата на Копо да срещне светлината на Джад.

Тя се усети, че плаче. Опитваше да си втълпи, че е заради болката в крака, стъпил на твърда земя в студа, но не беше вярно. Не беше неин любим (още не бе обичала така никой мъж), но го познаваше добре и вече го нямаше. Можеш да си предана и на приятел.

Не иска да е мъртъв. Няма никакво желание да съзира отгоре тези струпали се хора на поле нощем, да чува гласа на своя командир, който го изпраща при бога, въпреки че признава колко по-зле щеше да бъде, ако никой не го правеше.

Измъчва го мисълта за живот без нищо постигнато. А нали бе искал да направи какво ли не! Да служи вярно и умело, за да му бъде отвърнато с все по-доброто мнение на Фолко д’Акорси. Може би и на благородната му съпруга от семейство Риполи. Искаше да спечели пари от участието си в битки, да ги вложи разумно, за да натрупа достатъчна сума и да я предложи на святата обител, където се бъхтеше неспирно майка му, за да бъде тя гостенка там на стари години, да се моли и да се молят за нея, вместо да се труди денонощно, за да ѝ позволят да бъде там.

Щеше да бъде много доволен, ако успееше.

Дали Фолко… но не му се вярва, че Фолко изобщо е научил къде е майката на Копо. Адрия знае, веднъж говориха за това. Може би тя ще каже на господаря. Може би ако тя…

Спохожда го мисълта, че да си мъртъв означава да съжаляваш, че не ти е потръгнало по друг начин. Поне в това начало на новия път. Не може да разгадае къде е и какъв е. Още не се е пренесъл надалече, а му се струва, че много се е отдалечил.

А той сякаш се… бави тук. Все още някак вижда събралите се долу, чува напевите и отговорите. Адрия е с тях, увита в наметало. Усеща сиянието на луните, смесената им светлина. Има звезди. И незнайно защо изглеждат по-ярки сега. Светлина, казва си той, винаги е копнял за светлина.

И ето че словата са към края си или пък ако още ги изричат в завършващия погребален ритуал, той вече не ги чува добре, нито различава толкова ясно стоящите долу. Гледката и звуците стават все по-смътни.

Няма представа какво ще последва. Иска му се да не бе извадил меч срещу Теобалдо Монтикола. Иска му се да е жив, да обича и да се страхува.

Няма горчивина. Има печал.

Толкова кратък живот, повтаря си той. Без оставена следа в божия свят. Така е с повечето хора. Представя си, че това е приемливо за Джад, иначе би сътворил всичко по друг начин.

Но как той — Копо Пералта, да знае така ли е, щом вече го няма?

Фолко потегли на север преди зазоряване, трябваше да се махне, за да не го видят. Остави я при лечителката и гроба на Копо.

Адрия знаеше, че е дошъл на юг да заложи капан, но и да прецени какво се случва в Милазия, дали има възможност за някакъв дързък ход там. Не бе измислил плана за убийството на Уберто заради погазена нравственост. Не беше такъв човек. Мечтаеше за пристанище. Акорси нямаше излаз на море, а Милазия имаше.

Само че нямаше да се случи. Монтикола се хвана в капана с историята за шестимата, но пък знаеше твърде много и беше готов да се разприказва, за да държи Фолко настрана от Милазия.

Не всеки план или заговор се осъществява. Някои водят до смърт. Ако си предводител и управник, във войната и властта винаги има такива рискове. Той ѝ каза това в лечителската стая, след като погребаха Копо. Неговите хора бяха отвън, яхнали конете си, готови да потеглят. Не откриваше признаци, че Фолко скърби, но той умело прикриваше мислите и чувствата си.

За него беше опасно да се застоява тук. Дори без пищни одежди Фолко д’Акорси беше всеизвестен с едното си око и отличаващия го белег. Възможно беше да го разпознаят — бивши войници от една или друга армия имаше навсякъде в Батиара.

Той дойде на юг, за да постигне своя цел, но му попречиха. И каза, че човек се нагажда към обстоятелствата. Адрия била в добри ръце тук, затова оставял Алдо и още двама да я доведат у дома, щом лечителката прецени, че вече е добре. Адрия искаше да тръгне с тях. И той, и жената на име Йелена смятаха това за немислимо.

— Няма да те взема — отсече Фолко. — Ако искаш да се държиш глупаво, племеннице, намери си кон и тръгни сама. И се опитай да не умреш.

Налагаше се да остане още седмица, дори две. А това криеше рискове, ако в Милазия овладееха положението дотолкова, че някой да потърси убийцата на Уберто — висока жена с червеникава коса, доведена при него през нощта от стопанство наблизо.

Фолко каза, че не му се вярвало да въведат ред в града толкова скоро, а това селце беше съвсем затънтено. Оставените тук негови хора щели да се ослушват за вести и да правят каквото е нужно. Адрия разбираше, че братовчедът Алдо е най-способният съратник на Фолко, втори по старшинство, винаги редом с него от самото начало в тяхната младост.

Целуна я набързо по двете бузи и излезе.

Но не пропусна да каже „Ти свърши добра работа“, преди да си тръгне.

По-късно тя си спомни, че дори не спомена пред него за мъжа, който ѝ помогна да избяга от двореца. Можеха да извлекат някаква полза от него, а Адрия дори не знаеше името му. Учил е в Авена, там я е видял заедно с Фолко. Оказа се много проницателен младеж и я изведе навън в момента, когато тя вече очакваше смъртта си на онази стълба. Трябваше да го попита за името му. Добре е да имаш шанс да намериш отново такъв човек след време… ако не го погубят размириците в онзи дворец и град. Прецени, че би могла да го издири чрез школата, ако все пак реши, че има смисъл.

Лечителката пак сменяше превръзката. Кръв се бе просмукала до горния слой на предишната. Жената все още беше недоволна, че Адрия е ставала и ходила. Но как да не го направи за приятел, който умря. И който не биваше да умре така.

Ръцете на лечителката се движеха бързо, пестеливо, точно. А може би „уверено“ беше подходящата дума. Адрия забеляза, че пръстите ѝ са дълги. И попита:

— Откога се занимаваш с това?

Пак останаха само двете в сякаш опустялата къща, имаше още часове до изгрева.

— От известно време — отговори лечителката, свали пропитата с кръв превръзка и я остави настрана.

Адрия се опита да огледа раната, но не виждаше добре.

— Къде започна?

— Работата си ли? У дома, по малко.

— Къде е домът ти?

— На север.

Адрия се засмя.

— Не обичаш да говориш за себе си, а?

— Не обичам — потвърди другата жена и все пак я погледна с усмивка за миг.

Тя беше нисичка, стройна, с дълга коса — все още светлокестенява, но вече личаха бели косми.

Адрия се облегна и докато лечителката се занимаваше с раната ѝ нагоре по бедрото, неочаквано стигна до преживявания, каквито не ѝ се бяха случвали отдавна.

И усети как се изчервява, но се надяваше другата жена да не забележи. Ала усещанията или поне желанията за такива усещания не изчезваха. И преди я бяха докосвали там. Не особено често, но дъщеря на семейство Риполи можеше да разчита на такава помощ от жени в своите покои. Така беше по-добре, отколкото мъж да се промъкне в стаята и да проникне в нея с риск тя да забременее. Това се подразбираше и се смяташе за приемливо. Прибягваше рядко до това, но…

Отдели още малко време на усилията да си спомни кога я бяха опипвали за последен път, докато усещаше колко ускорен е пулсът ѝ. Накрая се прокашля и попита:

— Ще нарушиш ли обетите си на лечителка, ако ме облекчиш и по други начини?

Ръцете се забавиха за миг и продължиха движенията си в предишния ритъм. Тялото на Адрия беше проблем, с който трябваше да се занимават. Лечителката не продумваше.

Докато не довърши работата си. Зави Адрия, провери пулса на китката ѝ и чак тогава се взря спокойно в очите ѝ.

— Ще ти приготвя вечерното питие. Но първо ме чуй. Ако бе казала, че ме желаеш и се питаш дали и аз те желая, разговорът ни можеше да потръгне другояче. Но дори жена от рода Риполи не може да се възползва от мен по този начин. А ако ти наистина се стремиш да не живееш така, не би трябвало да си позволяваш подобни думи, към която и да е жена… или мъж. Очакваш да бъдеш обслужвана и смяташ, че имаш право на това? Струваше ми се, че се опитваш да намериш друг път за себе си, но може и да съм сбъркала.

Тя излезе с окървавената превръзка в ръце.

Адрия се почувства сякаш я прободоха повторно. Бузите ѝ се сгорещиха. Стисна клепачи.

Лечителката се върна след малко с чашата отвара. Адрия ѝ благодари. Не си казаха нищо друго. И не след дълго заспа — нали затова пиеше отварата.

Унесе се засрамена и се събуди със същото чувство.

Йелена лежа будна до края на нощта, сякаш се бе оплела в трънлив храст от гняв и пробудено желание… и неочаквано съчувствие. По някое време видя как просветляват тесните пролуки около капаците на прозорците. Другата жена беше по-млада, но вече бе извършила нещо, което дори не можеше да се присъни на Йелена, съпроводено с ужасна опасност. Убийство! Но май си оставаше каквато беше по рождение — дъщеря на владетеля на Мачера, отгледана в най-величавия дворец в цяла Батиара.

Йелена си каза, че ако са те възпитали така, отнели са ти твърде много, а ако поискаш да промениш живота си, трябва да положиш огромни усилия.

Тримата мъже, убити пред къщата на лечителката по заповед на Фолко д’Акорси, също бяха млади, защото той предпочиташе да не са женени и да нямат деца. Другите войници пренесоха телата им на юг и ги погребаха по изгрев.

Всеки от тях имаше своя история, отвела го в онзи селски двор само за да стигне до гроб в чужда земя.