Остриетата на Кардинала

1.

Изминаха два дни; на третата сутрин Рошфор потърси Ла Фарг, който по-малко от час по-късно беше приет насаме от Ришельо. Седнал зад бюрото си, с лакти на рамките на фотьойла си и със скръстени пред устните му пръсти, Кардиналът дълго се взира в невъзмутимия стар капитан.

Най-после, той каза:

— Господин Дьо Тревил е проявил особено благоволение и е освободил господин Лепра от „Шатле“, нали? Ако нещата зависеха от мен…

Изпънат, вперил поглед право напред, Ла Фарг не отговори.

— Както господин Дьо Тревил твърди — поде отново Ришельо, — въпросният Маланконтър се подиграл с вашия човек, откраднал му дрехите и напуснал затвора преоблечен, като се възползвал от смяната на стражата. Затова ми се струва, че господин Лепра не е такъв, какъвто…

— Никой не е безгрешен, Ваше Преосвещенство.

— Няма съмнение, така е… Естествено, най-лошото, като изключим унизеното достойнство на господин Лепра, е това, че Маланконтър е изчезнал. Знаете ли къде се намира?

— Съвсем не. Но ми се струва, че залавянето на маркиз Дьо Ганиер компенсира тази загуба. Маланконтър се подчиняваше на Ганиер. А господарят винаги знае повече от слугата си.

— Значи сме спечелили от размяната.

— Да, Ваше Преосвещенство. И то — много.

— Ще видим…

Кардиналът обърна поглед към прозореца.

— Как се чувства баронеса Дьо Водрьой?

— Възстановява се.

— А останалите?

— Всички са доста по-добре. Последните дни почивка им се отразиха чудесно.

— Хубаво, хубаво… Остава да обсъдим обстоятелството, че ви заповядах да стоите настрана.

— Вярно е.

— Отец Жозеф ме предупреди, че ще проявите неподчинение. Имате ли да кажете нещо във ваша защита?

— Да. Смятам, че Ваше Преосвещенство не държеше да му се подчиня.

— Така ли?

— Смятам, че Ваше Преосвещенство знаеше, че ще се доверя на едно от моите… от вашите Остриета. Смятам също така, че Ваше Преосвещенство се досети, че ще се противопоставя на Черния нокът. Накрая, смятам, че Ваше Преосвещенство не можеше да стори нищо друго, освен да ми даде такива заповеди, които да се харесат на Испания. Но въпреки всичко Ваше Преосвещенство дълбоко се надяваше, че ще продължа.

— И откъде измислихте това, капитане?

— Преди всичко, защото познавам отлично загрижеността ви за доброто на Франция, Ваше Преосвещенство.

— Добре. А после?

— Нищо не ви принуждаваше да споделите с мен, че Маланконтър е задържан. Казвайки ми това, вие намерихте начин да ме поощрите да действам, без да рискувате да обидите извънредния посланик на Испания. Така привидната добронамереност беше спасена.

Кардиналът се усмихна. Клепачите му се присвиха и в очите му блесна нескрито задоволство.

— Нали разбирате, капитане, мога да твърдя само, че говорите неистини.

— Разбира се, Ваше Преосвещенство.

— Така че знайте, аз осъждам вашата инициатива…

Ла Фарг кимна с глава в знак на съгласие.

— … и ви поздравявам.

Старият благородник се засмя горчиво.

Той беше наясно, че никога няма да разбере за какво Ришельо не се е досещал и за какво се е досещал от началото на историята, какво беше предпочел да изкаже и какво — да скрие, какво бе пожелал другите да повярват и какво бе запазил в тайна. Остриетата бяха оръжие, което Кардиналът използваше по волята си.

Ришельо стана и в знак на особено уважение изпрати Ла Фарг до вратата.

— Бих искал, капитане, да размислите над предложението, което имам намерение да ви направя…

— Ваше Преосвещенство?

— Става дума за много стойностен младеж, който се прояви отлично, изпълнявайки нарежданията ми. За нещастие, нещата се подредиха така, че той не може да заеме отново полагащото му се място сред гвардейците ми. Въпреки всичко не ми се ще да се лиша от него. Обаче ако се съгласите да го приемете сред Остриетата…

— Как се казва?

— Ленкур.

— Да не е този, който…

— Същият е, капитане.

— Обещавам ви да си помисля, Ваше Преосвещенство.

— Великолепно. И скоро ми съобщете, че сте съгласен.

2.

— Аз съм — заяви Лепра, след като почука на вратата на стаята на Анес.

— Влезте.

Младата жена беше все още на легло — не от леност, а по необходимост. Тя изглеждаше добре и драскотините по лицето ѝ не накърняваха нейната красота. До нея беше оставено плато с храна, което Балардийо донесе още щом се върнаха. Лепра забеляза със задоволство, че то беше почти празно.

— Идвам да видя как се чувстваш — обяви мускетарят.

След това посочи един стол:

— Разрешаваш ли?

— Разбира се.

Анес затвори книгата си, погледна към Лепра, който седна, изпъна ранения си крак и зачака.

— Е? — запита той след малко.

— Какво?

— Добре ли си?

— Както виждаш… Почивам си.

— Заслужаваш го.

— И аз така мисля.

Настъпи мълчание, по време на което Анес се забавляваше с усещането за неловкост на Лепра.

— Хайде, давай. Кажи си думата.

— Пое огромен риск като се остави тези мъже да те отведат.

— Не знаех кои са и точно това исках да разбера. Впрочем те бяха пет или шест, а аз не бях въоръжена.

— Въпреки това. Когато видя Сен Люк на улицата, можеше да го… Двамата заедно, щяхте да ги изненадате…

— Зная.

— Имаше опасност събитията да се развият много зле.

— Да. Черният нокът едва не основа своя ложа тук, във Франция.

— Може и така да се погледне на нещата… Но какво щеше да правиш там, да те питам?

— У Сесил ли?

— Да.

— Знаеш добре. Щях да намеря онова, което тя беше скрила. И което Сен Люк откри преди мен, тъй като бе получил тайна заповед от капитана. Ако подозирах…

Лепра потвърди, но гледаше объркано.

— По този въпрос ли дойде да говориш с мен, кажи?

— Той се е променил. Не е същият, както преди… Аз… Аз мисля, че се съмнява в нас.

И Лепра си позволи нервен жест, а гласът му трепереше от безсилен гняв:

— В нас, по дяволите! В своите Остриета!

Младата жена съчувствено докосна дланта му.

— Трябва да се сърдим на Лувесиен. Когато ни предаде при Ла Рошел, той можеше да намушка Ла Фарг в сърцето. Беше най-добрият му приятел. Единственият може би… А като добавим и смъртта на Бретвил, и позорното разпускане на Остриетата. Този спомен несъмнено е жигосан с горещо желязо в паметта му и още го гори отвътре.

Лепра стана, изкуцука до прозореца и се загледа към покривите на предградието Сен Жермен.

— Най-лошото… — призна той след малко. — Най-лошото е, че струва ми се, той има право да се съмнява в нас.

— Какво?

— Най-малкото, в един от нас.

— В кого?

— Не зная.

Обърна се към Анес и ѝ обясни:

— Само ние знаехме къде държим Маланконтър. Но това не попречи на Рошфор да дойде да го вземе след няколко часа. Значи Кардиналът също е бил наясно. Кой му е казал?

Долавяйки чувство, което не гореше от желание да приеме, младата баронеса се обяви за адвокат на дявола:

— Там беше Гибо. И Наис, която познаваме от скоро…

— Наистина ли вярваш в това?

— Подозираш ли ме?

— Не.

— Тогава кой? Сен Люк? Марсиак? Алмадес? Балардийо?… А защо не ти, Лепра?

Той я погледна без гняв, почти с мъка:

— Кой знае…

3.

Граф Дьо Рошфор чакаше в една от изповедалните на църквата „Сен Йосташ“, когато в уречения час някой седна от другата страна на прозорчето, преградено с дървена решетка.

— Негово Преосвещенство — рече той — ви упреква, че не сте го известили за намерението на Ла Фарг.

— Какво намерение?

— Намерението да освободи Маланконтър от „Шатле“.

— Не знаех.

— Наистина ли?

— Да.

— Трудно е да ви се повярва… Къде се крие Маланконтър?

— Ла Фарг го пусна на свобода, тъй като той ни даде необходимите сведения, за да помогнем на Анес. И също така да причиним неприятности на Черния нокът. Ако има поне два грама мозък, Маланконтър вече е напуснал кралството.

— Жалко.

— Мислех си, че поражението, което нанесохме на Черния нокът, ще ви зарадва…

— Не се правете, че не разбирате. Не затова ви се плаща… Знаете ли, че така наречената Сесил всъщност е дъщеря на Ла Фарг?

Настъпи красноречиво мълчание.

— Не — накрая призна мъжът.

— Това е несъмнено. Негово Преосвещенство иска да научи къде се намира тя.

— На сигурно място.

— Не това ви питам.

— Сесил, или както и да се нарича девойката, е само жертва в цялата тази история. Заслужава да бъде оставена на мира.

— Без съмнение. Но вие не отговорихте на въпроса ми.

— Няма да отговоря.

Тонът на събеседника му даде на Рошфор да разбере, че е безсмислено да настоява.

— Както желаете — отсече студено човекът на Кардинала. — Но трябва да ви кажа, че не заслужихте възнаграждението си, Марсиак.

4.

В двора на великолепния дворец „Турнон“ ескорт от благородници на коне чакаше търпеливо край луксозна карета. Трябваше да се появи граф Дьо Понтеведра, който щеше да поеме пътя към Испания. Тайните преговори с Франция бяха стигнали до неочакван обрат; прекратени рано, те не доведоха до резултат. Оставаше само посланикът да се върне в Мадрид, за да информира краля и неговия министър Оливарес.

Понтеведра почти завършваше приготовленията си, когато му съобщиха, че е пристигнал посетител. Той прояви известно учудване, като чу името му, поколеба се, размисли, след това заяви, че ще го посрещне сам в един от салоните.

Прав, Ла Фарг беше вече там, когато той влезе.

Двамата мъже дълго се гледаха. Видимо те бяха връстници, но единият се беше превърнал в благородник, свързан с двора и с интригите, докато другият си беше останал благородник, отдаден на войната и на честта. Не граф Дьо Понтеведра, извънредният посланик на Испания и фаворитът на Негово Величество Филип IV, беше човекът, в когото Ла Фарг невъзмутимо беше вперил взор. Пред него стоеше Лувесиен, някогашният му брат по оръжие и кръв, единственият и истински приятел, който бе имал и който го беше предал.

— Какво желаеш?

— Дойдох да ти кажа, че Ан, моята дъщеря, е жива и здрава. Струва ми се, че трябваше да научиш.

Понтеведра направи подигравателна гримаса.

— Твоята дъщеря ли?

— Тя е моя дъщеря и ти знаеш това. Впрочем винаги си го знаел. Като мен. Като Ориан. И Ан вече също знае. Както ѝ е известно и кой си ти.

Посланикът побесня.

— Какво си ѝ казал? — изсъска той.

— Нищо. Не съм такъв човек.

— Тогава как?

— Писмо от майка ѝ. Майка ѝ, която ти никога не си обичал толкова, колкото е заслужавала…

— Упрек, който не се отнася до теб — не му остана длъжен другият.

Имаше пяна на устните и от очите му изхвърчаха искри.

— Дълго съм се каял за онази нощ — призна Ла Фарг.

— Хубаво извинение!

— Ориан също изпитваше угризения. Но това беше преди Ла Рошел, преди ти да проявиш истинската си същност, преди да ни предадеш.

— Направих избор. Добрия. За да кажа това с убеждение, е достатъчно да те погледна. Ти нямаш нищо. Ти си никой. Докато аз…

— Ти просто си богат. А Бретвил загина по твоя вина, Лувесиен.

— Аз съм граф Дьо Понтеведра! — изрева бившето Острие.

— Вече и двамата знаем кой точно си — каза спокойно Ла Фарг.

Обърна се, ръката му вече държеше дръжката на вратата, когато почервенелият Понтеведра извика:

— Ще намеря Ан. Където и да си я скрил, ще я намеря!

Капитанът се замисли за дъщеря си, която не познаваше и която дори се боеше да срещне насаме. В този момент тя пребиваваше там, където никой нямаше да се сети да я търси, на улица „Жабешка“, поверена на добрите грижи на красивата Габриел и нейните подбрани пансионерки, благодарение на Марсиак.

Разбира се, това не можеше да продължи дълго.

— Не — заяви Ла Фарг. — Няма да я намериш. Ще забравиш за нея.

Посланикът се разсмя гръмко.

— Ти ли ще ми попречиш? Не можеш нищо да ми сториш, Ла Фарг! Нищо!

— Мога. Ти се възползва от поста си на посланик, за да преследваш личните си амбиции. Сееше интриги и лъжи. Вършейки това, непоправимо навреди на мисията си и не оправда доверието на своя… крал. Дори, като пожела Остриетата и аз да търсим несъществуващия кавалер Д’Иребан, събра мъжете, заради които Испания скоро ще си навлече неприятности. Ти искаше нас, тъй като сме най-способните, нали? Е, добре, ние сме тук. Вярваш ли, че Ришельо отново ще се откаже от услугите ни? Не, Лувесиен. Остриетата на Кардинала се завърнаха, а господарите ти ще съжаляват за това… Помисли си. Държиш ли вестта да се разчуе?

— Не ме заплашвай.

— Разменям мълчанието си срещу моята дъщеря. Ти нямаш избор… О, и още нещо, последно…

— Кажи!

— Следващия път, когато се срещнем, ще те убия. Приятно пътуване към Испания.

Ла Фарг излезе, без да затвори вратата.