Остриетата на Кардинала

1.

Широката стая с висок таван беше пълна с книги, чиито елегантни позлатени корици блестяха в полумрака, осветяван от пламъка на свещите. Навън, зад дебелите пердета от червен велур, Париж спеше под звездното небе и пълното спокойствие на нощните улици се предаваше и тук, където скърцането на перо едва смущаваше тишината. Слаба, мършава и бледа, ръката, която държеше перото, пишеше с фин и стегнат почерк, нервен, но овладян, без задрасквания и поправки. Често потапяше перото в мастилницата. Това ставаше с премерен жест и то бързо се връщаше към листа, продължаваше да следва мисълта, която не познаваше колебания. Нищо друго не помръдваше. Дори пурпурното драконче, свито на кълбо и скрило муцуна под крилото си, спокойно спеше близо до подложката за писане от марокен.

Някой почука на вратата.

Ръката не престана да пише, но дракончето, обезпокоено, отвори изумруденото си око. Появи се мъж с шпага и копринена яркочервена мантия, която имаше бели кръстове в четирите края. Той почтително свали шапката си.

— Какво става? — попита кардинал Ришельо и продължи да пише.

— Той пристигна, Ваше Преосвещенство.

— Сам ли е?

— Такава беше заповедта.

— Добре. Да влезе.

Господин Дьо Сен Жорж, капитан в гвардията на Негово Преосвещенство, се поклони. Готвеше се да се оттегли, когато чу:

— И му спестете формалностите със стражата.

Сен Жорж разбра, отново се поклони и усмихвайки се, се постара да затвори вратата безшумно.

Преди да бъдат приети в покоите на Кардинала, обикновените посетители трябваше да преминат през пет зали, където часовите стояха на пост денем и нощем. Те бяха препасали шпаги и затъкнали пищови на коланите си, дебнеха да не се появи и най-малкото подозрение за опасност и не пускаха да премине никой без специално разпореждане. Нищо не се изплъзваше от ужасно заплашителните им погледи на инквизитори. Облечени в прочутите си мантии, тези мъже бяха в отряда на гвардейците на Негово Преосвещенство. Те го придружаваха навсякъде и бяха не по-малко от шейсетина на мястото, където отсядаше. Тези, които не стояха на пост в коридорите и в преддверията, убиваха времето си между две повинности, като държаха мускетите си заредени. Гвардейците не бяха единствените, които пазеха Ришельо: докато те осигуряваха спокойствието вътре, група мускетари пазеха отвън.

Тази показна бдителност не беше просто демонстрация на зрелищна мощ. Тя беше крайно необходима дори тук, насред Париж, в двореца на две крачки от Лувъра, който Кардиналът непрекъснато разкрасяваше.

Четирийсет и осем годишният Арман Жан дю Плеси, кардинал Дьо Ришельо, беше една от най-могъщите и най-заплашваните личности на своето време. Херцог и пер на кралството, член на Конгреса и първи министър на Негово Величество, той беше ухото на Луи XIII, с когото управляваше Франция от десетилетие. Това му струваше появата на многобройни противници, като най-малко ожесточените интригантстваха, за да предизвикат изпадането му в немилост, докато други направо се опитваха да го убият — тъй като изгнаникът е в състояние да дърпа конците от разстояние, а затворникът винаги може да организира бягството си. В миналото някои заговори за малко не успяваха, а без съмнение се подготвяха и други. Ришельо трябваше да се пази от всички, които го мразеха, защото завиждаха на влиянието, което упражняваше върху краля. Трябваше да взема предпазни мерки и срещу атентатите, замислени от враговете на Франция, на първо място сред които фигурираха Испания и нейният Драконов двор.

Наближаваше полунощ.

Съненото драконче мързеливо се прозина.

— Късно е, нали? — рече Кардиналът и нежно се усмихна на малкото крилато влечуго.

Чертите на лицето му бяха белязани от умората и болестта през тази пролетна нощ на 1633 година.

Ако всичко беше нормално, той щеше скоро да си легне. Успяваше да поспи малко, когато безсънието, мигрената и болките в ръцете и краката го пожалваха. И най-вече, ако никой не дойдеше да го събуди по спешност, за да даде разпореждания или да свика незабавно съвет. Каквото и да се случеше, той ставаше в два часа през нощта и секретарите му веднага го заобикаляха. Бързо си правеше тоалета, закусваше няколко лъжички бульон и работеше до шест часа. След това понякога поспиваше два часа допълнително, преди да започне претовареният му ден с гъмжилото от министри и държавни секретари, посланици и благородници. Но днес кардинал Ришельо не беше приключил с държавните дела.

Панти на врати изскърцаха в другия край на библиотеката, след това някой премина по паркета с решителна крачка и прозвънтяха шпори, докато кардинал Ришельо препрочиташе доклада за политиката срещу Лотарингия3, който трябваше да бъде представен на краля. Неуместният в този час шум, нарастващ и отекващ силно под изрисуваните тавани на библиотеката, успя да събуди дракончето. То, за разлика от господаря си, вдигна глава, за да види кой пристига.

Беше благородник, обигран в изкуството на войната. Едър, силен, все още представителен въпреки годините, с високи ботуши, с шапка в ръка и с рапира на кръста. Носеше сивосинкав дублет4 с червени цепки на ръкавите и съответен панталон до коленете, чиято кройка беше не по-малко строга и груба от материята. Макар че бе избръснат, личеше си, че брадата му има същия сребристосив цвят, както косите му. Грижливо подстригани, те покриваха бузите на сурово лице, белязано от битки и продължително яздене, а може би и от скърби и неволи. Държеше се войнствено, наперено, гордо, почти провокативно. Погледът му трудно можеше да бъде смутен. Пръстен от потъмняло сребро с печат красеше безимения пръст на лявата му ръка.

Ришельо не сложи край на мълчанието и продължи да чете, докато посетителят му търпеливо чакаше. Той се подписа на последната страница, поръси я, за да изсъхне по-бързо, и духна върху нея. Надигналите се кълба прах раздразниха ноздрите на дракончето. Малкото влечуго кихна, с което предизвика усмивка на устните на Кардинала.

— Съжалявам, Малки Приятелю — промълви той.

И след като най-после погледна към благородника, му каза:

— Моля, изчакайте малко.

Разклати едно звънче.

Отзова се неуморният и верен Шарпантие, който от двайсет и пет години изпълняваше длъжността секретар при Негово Преосвещенство. Ришельо му предаде доклада, който току-що беше подписал.

— Преди утре да се явя пред Негово Величество, искам отец Жозеф да прочете това и да добави своите библейски препратки, които толкова обича и които са така полезни за каузата на Франция.

Шарпантие се поклони и се оттегли.

— Кралят е много религиозен — вметна Кардиналът.

След това, сякаш посетителят влизаше в този момент, се обърна към него:

— Бъдете добре дошъл, господин капитан Дьо ла Фарг.

— Капитан ли?

— Нали това е вашият чин?

— Беше, преди да ме отстранят от командването.

— Трябва да се върнете на служба.

— Сега ли?

— Да. Или сте се заели с нещо по-добро?

Това беше първата словесна схватка и Ришельо предполагаше, че ще последват други.

— Един капитан командва рота — каза Ла Фарг.

— Или войска, колкото и скромна по численост да е тя. Вие отново ще получите вашата.

— Тя се разпръсна. Благодарение на усилията на Ваше Преосвещенство.

В очите на Кардинала се появи особен блясък.

— Призовете отново вашите хора. Предназначените за тях писма само чакат да бъдат изпратени.

— Може би не всички ще откликнат.

— Тези, които пристигнат, ще са достатъчни. Те бяха най-добрите и без съмнение още са такива. Не е минало чак толкова много време…

— Пет години…

— … и сте свободен да привлечете и други — продължи Ришельо, без да прекъсва изречението си. — Впрочем докладваха ми, че въпреки моите заповеди, вие не сте разрушили всички мостове към миналото.

Благородникът присви клепачи.

— Установявам, че компетентността на шпионите на Ваше Преосвещенство не е намаляла.

— Действително, малко са нещата, които не зная за вас, капитане.

С ръка на дръжката на рапирата, капитан Етиен-Луи дьо ла Фарг се замисли за миг. Той гледаше право пред себе си, над главата на Кардинала, който го наблюдаваше от фотьойла си с търпелив интерес.

— Е, капитане, приемате ли?

— Зависи.

Представляваше заплаха, тъй като беше влиятелен, и колкото по-влиятелен ставаше, толкова по-силна беше заплахата от него; кардинал Ришельо можеше да разбие нечия съдба с едно драсване на перото или да изстреля нечия кариера към върховете. Твърдеше се, че е човек, който смазва всички, които му се противопоставят. Преувеличаваха, защото, както обичаше да казва, Негово Преосвещенство нямаше други врагове освен противниците на държавата. Но към тях умееше да бъде безпощаден.

Сякаш издялан от мрамор, Кардиналът започна да говори по-твърдо.

— Не ви ли е достатъчно, капитане, обстоятелството, че вашият крал отново ви призовава да му служите?

Без да трепне, благородникът посрещна режещия поглед на Кардинала.

— Не, Ваше Преосвещенство, не ми е достатъчно.

Направи кратка пауза и добави:

— Или по-скоро, вече не ми е достатъчно.

Известно време в луксозната обстановка на голямата библиотека в Кардиналския дворец се чуваше само шумното дишане на дракончето. Разговорът загрубя и двамата мъже — единият седнал, а другият прав — замълчаха, докато Ла Фарг отстъпи. Но не сведе поглед, а напротив, вдигна го и отново го насочи към скъпата тапицерия, загърбена от Негово Преосвещенство.

— Гаранции ли искате, капитане?

— Не.

— В такъв случай, боя се, че не ви разбирам.

— Искам да кажа, Ваше Преосвещенство, че не желая нищо. Не мога да желая нещо, което ми се полага от само себе си.

— О!

Ла Фарг си позволяваше да се противопоставя на онзи, който властваше над Франция повече и от краля. От своя страна, Кардиналът знаеше, че не всички битки се печелят със сила. Докато благородникът оставаше в позата на непоклатимо очакване, готов вероятно да чуе, че ще прекара остатъка от дните си в подземна тъмница или че ще замине да се бие с диваците в Западна Индия, Ришельо се наведе над масата и със скования си пръст погали главата на дракончето.

Влечугото присви клепачи и доволно въздъхна.

— Малкият Приятел ми беше подарен от Негово Величество — каза Кардиналът, за да продължи разговора. — Той го кръсти и изглежда, тези създания много бързо свикват с името си… Както и да е, той очаква от мен да го храня и да го галя. Никога не съм пропускал да сторя това, както никога не съм пропускал да служа на интересите на Франция. Впрочем, ако внезапно го лиша от грижите си, Малкият Приятел скоро ще дръзне да ме ухапе. Без да се съобразява с добрините, които съм му направил… От всичко това можем да си извадим поука, не смятате ли?

Въпросът беше чисто риторичен. Оставяйки дракончето отново да се отдаде на съня, Ришельо потъна във възглавниците на фотьойла си, които напразно използваше, за да успокои ревматичните си страдания.

Направи гримаса, изчака болката да затихне и продължи.

— Зная, капитане, какво ви причиних преди време. Вашите хора и вие служихте отлично. Като познаваме миналите ви успехи и заслуги, дали отправените към вас упреци бяха справедливи? Разбира се — не. Но бяха политическа необходимост. Признавам, че не се провалихте и че неуспехът на деликатната мисия при обсадата на Ла Рошел не зависеше от вас. Но като вземем предвид трагичния обрат на събитията, в които бяхте замесен, короната на Франция не можеше да не се отрече от вас. Тя трябваше да спасява положението и да ви осъди за онова, което тайно бяхте извършили по нейна заповед. Вие трябваше да бъдете жертван, независимо че този лукав ход покри с позор смъртта на един от вашите хора.

Ла Фарг се съгласи, но това му струваше усилие.

— Политическа необходимост — изрече той сдържано и погали с пръст халката на скъпия си пръстен.

Сякаш изведнъж грохнал, Кардиналът въздъхна.

— Европа е във война, капитане. Свещената Римска империя от петнайсет години е потънала в кръв и огън, а вероятно Франция скоро ще трябва също да влезе в сражение. Англия ни заплашва, Испания е край границите ни. Когато не се въоръжава срещу нас, Лотарингия посреща с отворени обятия всички размирници от кралството, а от Брюксел кралицата майка заговорничи срещу краля. В провинциите ни избухват бунтове и най-често тези, които ги подклаждат и водят, трябва да бъдат търсени по горните етажи на властта. Безбройни са тайните заговори, понякога с пари от чужбина, чиито интриги стигат чак до Лувъра.

Ришельо впери поглед в Ла Фарг.

— Невинаги мога да избирам оръжията си.

Настъпи продължително мълчание, след което Кардиналът каза:

— Вие не дирите нито слава, нито богатство. Всъщност аз нищо не мога да ви обещая. Дори бъдете сигурен, че не бих се поколебал, както се случи някога, ако утре обстоятелствата изискват, да жертвам честта или живота ви за благото на държавата…

Тази проява на откровеност изненада капитана, който се намръщи и отвърна на взора на Кардинала.

— Не отказвайте подадената ми ръка, капитане. Вие не сте от тези, които отстъпват от дълга си, и кралството скоро ще има огромна нужда от мъж като вас. Искам да кажа, мъж, който може да събере и да ръководи лоялните и смели Остриета, способни да действат бързо и тайно, да убиват без угризения и да умират, без да се жалят, служейки на своя крал. Е, капитане, щяхте ли да продължите да носите този пръстен, ако не бяхте храбрецът, в когото вярвам?

Ла Фарг не успя да отговори, но за Кардинала нещата изглеждаха ясни.

— Вашите хора и вие обичахте да ви наричат Остриетата на Кардинала, доколкото си спомням. Това прозвище се произнасяше със страх от враговете на Франция. Затова, както и по други причини, то ми харесва. Запазете го.

— Въпреки цялото ми уважение към вас, Ваше Преосвещенство, все още не съм казал „да“.

Ришельо дълго се взира в стария благородник, слабото му и ъгловато лице изразяваше студенина. След това стана от фотьойла си, леко подръпна пердето, за да погледне навън, и рече:

— Ами ако ви кажа, че на карта е поставена съдбата на дъщеря ви?

Побледнял, разтърсен, Ла Фарг обърна глава към Кардинала, който изглеждаше вглъбен в съзерцанието на градините си, потънали в нощния мрак.

— Дъщеря ми… ли?… Но аз нямам дъщеря, Ваше Преосвещенство…

— Много добре знаете, че имате. И на мен ми е известно… Впрочем успокойте се. Тайната на съществуването ѝ се пази от сигурни и доверени люде. Мисля, че дори вашите Остриета не са наясно с истината, нали?

Заловеният в клопка капитан се отказа от предварително изгубената битка.

— В опасност ли е тя? — попита той.

В този момент Ришельо разбра, че е спечелил. Все още обърнат с гръб, той прикри усмивката си и каза:

— Скоро ще разберете. А сега съберете Остриетата и очаквайте да се запознаете с детайлите на първата ви мисия. Обещавам това да стане скоро.

И удостоявайки най-после Ла Фарг с високомерен поглед, добави:

— Лека нощ, капитане.

2.

Анес дьо Водрьой се събуди с вик, с изцъклени очи и изпълнен с ужас поглед — нещо, което се повтаряше почти всяка нощ. Тя седна панически, остана за момент като замаяна и започна да следи сенките около леглото си. Трябваше да изчака сърцето ѝ да спре да блъска лудо в гърдите. Да изчака ускореното ѝ до крайност дишане да се успокои. Да изчака студената пот да изсъхне по кожата ѝ.

Последните остатъци от страха я напускаха малко по малко, със съжалението на хрътка, нещастна, че е изпуснала ранената плячка, която се е оказала прекалено жадна да оцелее.

Младата жена въздъхна.

Благодатна тишина цареше и навън, и вътре, а от осеяното със звезди небе се сипеше сякаш нереална светлина, която влизаше през отворения прозорец и стигаше до леглото с колони. Елегантна и просторна, стаята беше богато мебелирана, украсена с тежка тапицерия, скъпи миниатюри, деликатно боядисана ламперия и позлатени корнизи. Странно безредие обаче смущаваше лукса. Един стол беше обърнат. Мъжка шапка беше накривена върху антична статуя. Свещите се бяха превърнали в купчинки восък в свещниците. Върху красива маса лежаха остатъците от богата вечеря, а разхвърляни дрехи се стелеха по килимите.

Анес се наклони напред, скри нозете си под завивката, подпря се на лакти и плъзна пръсти сред гъстите си коси, от челото до темето. След това бавно повдигна глава и остави дланите си да приласкаят бузите ѝ. Чувстваше се по-добре, но състоянието беше временно. Ловното гонче щеше да се върне гладно и може би по-жестоко. Не можеше да стори нищо друго, освен да го приеме.

И да живее.

Анес се овладя.

Без да безпокои мъжа, който спеше до нея, тя стана, издърпа смачкания чаршаф и се уви в него. Доста висока и много по-слаба и мускулеста, отколкото съвременничките ѝ, които предпочитаха да останат пухкави, за да съблазняват, все пак съвсем не ѝ липсваше чар, дори според критериите на епохата. Жестовете ѝ бяха елегантни, външният ѝ вид — благороден, притежаваше строга и дива красота, високомерна, даже провокираща, която сякаш предсказваше неуспеха на всеки, който би се опитал да я подчини. Натежали от безкрайно много къдрици, дългите ѝ черни коси се спускаха около слабо и волево лице, подчертавайки неговата бледност. Пълните ѝ тъмни устни рядко се усмихваха. Също и смарагдовозелените ѝ очи, в които светеше студен пламък. Но всъщност ѝ беше необходима само малко радост, за да разцъфти всичко в нея.

Придържайки с лявата ръка чаршафа към гърдите си, Анес претърси роклята и смачканата фуста, които носеше предната вечер. Не беше свалила белите си чорапи от своите дълги нозе. Със свободната ръка тя разклати няколко бутилки, преди да намери една, която не беше празна. Сипа остатъка от виното в чаша, занесе я до прозореца и се остави на прохладния полъх на майската нощ да я гали. От първия етаж тя гледаше двора на имението си и полето наоколо, чак до далечното бледо сияние на река Оаз.

Анес изпи на малки глътки виното си в очакване да се зазори.

Призори чаршафът се беше приплъзнал леко надолу и оставяше видим белега на лопатката ѝ, който безпокоеше някои от нейните любовници и разкриваше, че Анес притежава известна магьосническа сила. Все така застанала до прозореца, тя мечтателно си играеше с накита с печат — бижу от потъмняло сребро, което представляваше украсен с лилии гръцки кръст, пронизан от рапира. Анес чу, че мъжът става. Тя остави накита и прикри рамото си, но не се обърна, докато той се обличаше, а след това напусна стаята, без да промълви нито дума. Видя го, когато се появи на двора и разбуди заспалия до впрегнатата карета кочияш. Камшикът просвистя, конете изпръхтяха и колата на този вече забравен от нея благородник скоро се превърна в облак прах по каменистия път.

Скоро имението се оживи, едновременно с камбаните в близкото село, които призоваваха на първата служба. Анес дьо Водрьой най-после се отдели от прозореца, когато забеляза един слуга да получава заповеди от коняря пред конюшнята. Тя набързо се погрижи за тоалета си и припряно сплете дългите си коси. Смени си чорапите, обу панталон по тялото до коленете, облече риза с широка яка, а върху нея — стар елек от червена кожа. Избра най-хубавите си ботуши за езда, сложи си портупей, на който закачи висящата до вратата рапира.

Беше острие, създадено за ръката ѝ и изковано в Толедо от най-добрата стомана. Измъкна го от ножницата, за да се наслади на съвършената направа, на блясъка, гъвкавостта и остротата му. Предприе няколко бързи удара, нападение и отбрана. Накрая с палец измъкна от дръжката дълго колкото ръката ѝ острие, фино и наточено като флорентински кинжал, и го огледа възхитено, с почти любовен плам в очите си.

3.

При кончината на кардинал Ришельо Кардиналският дворец представляваше великолепна основна сграда, две дълги крила, два двора и огромна градина между улиците „Ришельо“ и „Добрите деца“. Но през 1633 година той все още беше имението Анжен, придобито пет години по-рано, а знаменитият му собственик, загрижен да притежава в Париж дом, какъвто му се полага, го уголемяваше и разкрасяваше. Толкова добре го стопанисваше, че тъй като своевременно беше определен за генерален директор на новите укрепления, разпростираше собствеността си върху широка площ близо до крепостната стена, която продължаваше да се строи по̀ на запад от вратата „Сен Дьони“ до новата Врата на Конференцията. Столицата печелеше не по-малко от Кардинала при това разширение: появяваха се нови улици, изникваха нови квартали там, където преди имаше само изоставени земи, канавки, известен пазар на коне и откъдето започваха предградията Монмартър и Сент Оноре. Но Ришельо беше осъден да живее в неудобство още няколко години. Импозантната фасада на двореца, гледаща към улица „Сент Оноре“ щеше да бъде готова едва през 1636 година.

Минавайки под огромни скелета, по които вече бяха накацали работници, тази сутрин в осем часа енсин5 Арно дьо Ленкур влезе в Кардиналския дворец. Мускетарите, които отвориха портите, го познаваха и му отдадоха чест; той отговори подобаващо. След това влезе в стаята за дежурства, която със сто и осемдесетте си квадратни метра площ и с монументалната камина служеше за място, където обикновените посетители изчакваха да бъдат поканени. Те вече бяха двайсетина, но пространството гъмжеше най-вече от червени мантии, тъй като гвардейците, охранявали цяла нощ сигурността на Негово Преосвещенство, се срещаха с тези, които като Ленкур идваха да ги сменят. Мускетите — заредени и готови за стрелба — бяха подредени на пирамидата. Светлината се стелеше от високите, ориентирани на юг прозорци и смесващите се разговори отекваха под дърворезбованата обшивка на таваните.

Слаб и пъргав, Арно дьо Ленкур навярно наближаваше трийсетте. Имаше тъмни вежди, кристалносини очи, прав нос, избръснати страни и беше блед. Фините му черти криеха странен чар, изглеждаше едновременно като мъдрец и като младеж. Човек можеше да си го представи по-лесно като студент по философия в Сорбоната, отколкото облечен в униформата на конните гвардейци на Кардинала. Но той носеше с гордост шапката с пера и мантията с кръстове, както и рапирата, закачена на портупея, който минаваше през гърдите му от страна на лявото рамо. Званието енсин му даваше правата на офицер — младши офицер според тогавашната военна йерархия, но все пак офицер, и имаше всички шансове да се издигне до лейтенант — толкова много го ценеше Ришельо.

Поздравиха го и както бе обичайно, той отговори на поздрава любезно и сдържано, така че сложи край на бърборенията. След това извади от жакета си малка книжка, подвързана с червеникава кожа, и за да чете, отиде да се подпре на един стълб, близо до който двама гвардейци седяха около кръгла масичка. По-младият, Ньовел, едва беше навършил двайсет и шест години и беше новак сред стражата — постъпил бе преди няколко седмици. Затова пък събеседникът му беше побелял. Наричаше се Брюсан, гонеше четирийсетте и служеше под мантията на Кардинала от създаването на отряда през 1626 година.

— Все пак — казваше Ньовел тихо — много бих искал да разбера кой беше благородникът, когото Негово Преосвещенство прие тази нощ толкова тайнствено. И защо.

Тъй като Брюсан, увлечен в пасианса, който подреждаше, не реагира, младежът настоя:

— Помислете си, че той не мина през преддверието. Мускетарите на пост имаха заповед само да предупредят за пристигането му, без да задават въпроси. Ние, останалите пазачи, бяхме държани настрана. Лично капитан Сен Жорж го ескортира до покоите на Кардинала и след това го изпрати!

— Нареждането — отговори най-сетне Брюсан, без да вдига очи от картите — беше да бъдем слепи и глухи за всичко, свързано с този благородник. Не е трябвало да дебнете по коридорите.

Ньовел присви рамене.

— Хм… Какво толкова съм сторил?… Всъщност забелязах само сянка в дъното на тъмния коридор. Този благородник може да дойде и да се ръкува с мен, но аз няма да го позная.

Все така погълнат от играта, Брюсан почеса прошарения си мустак, без да проговори, след това със задоволство постави щастливо появилия се дракон пика върху вале купа.

— Всички тези тайни са ми интересни — рече Ньовел.

— На грешен път си.

— Така ли? Защо?

Без да дава вид, Брюсан, за разлика от младия страж, беше забелязал дискретната поява на Ленкур.

— Бихте ли му обяснили, господин Дьо Ленкур?

— С удоволствие, господин Дьо Брюсан.

Ньовел погледна към Ленкур, който обърна една страница и рече:

— Трябва да знаете, че има тайни, които е по-добре не просто да не изваждате наяве, но дори да опитвате да разбулвате. Това може да ви се отрази зле. Естествено, на кариерата ви. Но също и на вашето здраве…

— Искате да кажете…

— Да. Точно това искам да кажа.

Ньовел се усмихна нерешително.

— Хайде, стига! Опитвате се да ме изплашите.

— Точно така. И повярвайте ми, за ваше добро.

— Но аз служа в гвардията!

Този път Ленкур вдигна очи от книгата си.

И се засмя.

Ньовел носеше алената си мантия със смесица от гордост и вяра, убеден, не без основание, че тя го предпазва и го възвисява. Тъй като им поверяваше живота си, Ришельо избираше гвардейците си лично. Искаше да са благородници, поне на двайсет и пет и повечето от тях трябваше да са служили най-малко три години в армията. Великолепно тренирани и екипирани, подложени на желязна дисциплина, те представляваха елитен кавалерийски отряд. Кардиналът ги предпочиташе пред пешите мускетари, които също бяха на служба при него, но ги набираха сред обикновените професионални войници. Ришельо възмездяваше верността на гвардейците, като им осигуряваше защитата.

Обаче…

— Да служиш в гвардията, Ньовел, е чест, излагаща ви на опасности, които обикновените смъртни не подозират — или преувеличават, то е същото. Ние сме като стойка за дърва пред огнище, където гори вечен огън. Този огън е Кардиналът. Защитаваме го, но е достатъчно да се приближим прекалено близо, за да си изпатим. Трябва вярно да служим на Негово Преосвещенство. Да умрем за него, ако обстоятелствата го изискват. Обаче не слушайте онова, което ви нашепват. Не гледайте онова, което ви показват. Не отгатвайте онова, което бихте се опитали да разберете. Постарайте се да забравите видяното.

Когато завърши тирадата си, Ленкур спокойно се върна към своето четиво.

— Но нали вие самият…

Младши офицерът се намръщи.

— Какво?

— Искам да кажа, че…

Търсейки точните думи, Ньовел опита да получи помощ от Брюсан, но той го погледна строго. Младият гвардеец разбра, че беше стъпил на ако не опасен, то поне хлъзгав терен. Готов бе да плати скъпо, за да се озове далече-далече, и изпита известно облекчение, когато Ленкур смени темата.

— Господин Дьо Брюсан, говорихте ли за мен с господин Дьо Ньовел?

Запитаният сви рамене, сякаш се опита да подири извинение.

— Човек често се отегчава, когато стои на пост.

— И какво казахте?

— Бога ми, това, което всички говорят.

— А именно?

Брюсан въздъхна.

— Че сте имали намерение да станете юрист, когато Кардиналът ви е забелязал. Че сте били един от личните му секретари. Че скоро след това ви е поверил секретни мисии. Че по време на една от тези мисии сте останали две години извън Франция, а след завръщането сте облекли гвардейската мантия. Та така. Това е всичко.

— О… — рече Арно дьо Ленкур, без да издава чувствата си.

Настъпи мълчание, по време на което той сякаш се опитваше да осмисли чутото.

Накрая кимна в знак на съгласие.

Отново се захвана да чете, Ньовел си потърси работа другаде, а Брюсан се зае с нов пасианс. Изминаха няколко минути и гвардеецът ветеран внезапно поде:

— На вас, Ленкур, мога да кажа…

— Какво?

— Зная кого прие Негово Преосвещенство тази нощ. Забелязах го, когато се обърна, и го познах. Нарича се Ла Фарг.

— Това име не ми говори нищо — рече Ленкур.

— Някога той командваше доверените мъже и изпълняваше тайните мисии, възложени от Кардинала. Полугласно ги наричаха Остриетата на Кардинала. След това се случи нещо неприятно по време на обсадата на Ла Рошел. Не зная детайли, но това беше причината за разформироването на Остриетата. До тази нощ си мислех, че са изчезнали завинаги. Но сега…

Арно дьо Ленкур затвори книгата си.

— Съветите за благоразумие, които дадох на Ньовел, важат и за вас. Да забравим всичко това. Вероятно ще се почувстваме по-добре.

Брюсан се замисли и се съгласи.

— Да, прав сте. Както винаги.

Междувременно капитан Сен Жорж повика Ленкур. Кардинал Ришельо искаше да отиде в Лувъра заедно със свитата си и гвардията трябваше да се подготви. Сен Жорж щеше да бъде начело, а Ленкур, в качеството си на офицер, оставаше да пази двореца.

4.

Две карети бяха спрели на известно разстояние една от друга на ливада край пътя за Париж. Трима елегантни благородници заобикаляха маркиз Дьо Брево близо до първата карета, докато виконт Д’Орван крачеше напред-назад до втората. Той се отдалечаваше, връщаше се, понякога спираше, гледаше хоризонта и пътя, като нервно поглаждаше фините си мустачки и брадичката си, а след това вдигаше нетърпелив взор към кочияша, който оставаше безразличен, но започваше да огладнява.

Най-после един от благородниците се отдели от групата и тръгна към Д’Орван, тъпчейки с решителни крачки хлъзгавата и влажна трева. Виконтът знаеше, какво ще чуе и се опита да се държи колкото е възможно по-достойно.

— Той закъснява — рече благородникът.

— Повярвайте ми, много съжалявам за това.

— Ще дойде ли?

— Предполагам.

— Но знаете ли къде се намира сега?

— Не.

— Не ли? Но нали вие сте негов секундант!

— Какво да ви кажа…

— Четвърт час, господине. Маркиз Дьо Брево ще прояви търпение още петнайсет минути. И когато вашият приятел пристигне, ако пристигне, ние…

— Струва ми се, че идва…

Появи се богато декорирана карета, теглена от великолепен впряг. Тя спря на прашния път и от нея слезе мъж. Дублетът му беше целият разкопчан, а ризата — наполовина излязла от панталона. Държеше шапка в дясната си ръка, а лявата почиваше върху дръжката на рапирата. Остана с единия крак на стъпалото, за да целуне руса, красива, млада жена, надвесена през отворената врата. Това представление не изненада Д’Орван, който все пак вдигна очи към небето, виждайки, че втора целувка за сбогом беше разменена с друга хубавица — кестенява, за разлика от първата.

— Марсиак — промърмори виконтът на себе си. — Никога ли няма да се промениш?

Благородникът, натоварен да предаде протеста на маркиз Дьо Брево, се върна при приятелите си; в това време луксозната карета пое обратно към Париж, а Никола Марсиак се присъедини към Д’Орван. Беше красив мъж, съблазнителен въпреки нехайното си облекло, а може би именно заради него, нуждаеше се от бръснене и се усмихваше широко. Леко залиташе и беше олицетворение на гуляйджията, очарован от прекараната нощ и нехаещ за утрешния ден.

— Но ти си пил, Никола! — разтревожи се Д’Орван, като усети дъха му.

— Не! — възкликна Марсиак възмутено… — Е… мъничко.

— Преди дуел! Това е лудост!

— Не се паникьосвай. Случвало ли се е да губя дуел?

— Не, но…

— Всичко ще бъде наред.

Близо до другата карета маркиз Дьо Брево вече беше по риза и се разгряваше.

— Добре, да свършваме — заяви Марсиак.

Той свали дублета си, хвърли го в каретата на виконта, поздрави кочияша, попита го как е със здравето, изглеждаше очарован, когато разбра, че е добре, изненада Д’Орван, напъха ризата в панталона си, извади рапирата и тръгна към Брево, който вече се беше насочил към него.

Изведнъж, когато двамата се озоваха само на няколко крачки един от друг, той промени решението си, обърна се обратно, без да се интересува, че още повече отчая маркиза, и пошепна на ухото на приятеля си:

— Отговори ми на това, което ще те попитам…

— Да? — въздъхна Д’Орван.

— Първо ми обещай да не се разсърдиш.

— Добре.

— Ами ето какво, ясно ми е, че ще се бия срещу този, който е по риза и ме гледа лошо. Но можеш ли да ми припомниш защо?

— Какво? — възкликна виконтът по-високо, отколкото му се струваше възпитано.

— Ако го убия, би трябвало да зная какъв е мотивът за нашето спречкване, нали?

Отначало Д’Орван не можа да намери точните думи, после се съвзе и рече:

— Дълг от хазартна игра.

— Какво? Пари ли имам да му давам? И на него ли?

— Не! Той!… Той ти… Добре, достатъчно. Ще анулирам тази лудост. Ще кажа, че си болен. Че си…

— Колко?

— Какво?

— Колко ми дължи?

— Хиляда и петстотин ливри.

— По дяволите! А пък аз щях да го убия!…

Развеселен, Марсиак се обърна към маркиза, който изглеждаше вбесен. Зае небрежна поза за начало на битката и отсече:

— На ваше разположение съм, господин маркиз.

Дуелът се разви бързо. Брево пое инициативата и отправи удари, които Марсиак парира вяло, а след това сложи край на атаката с юмручен удар, който разцепи устната на противника му. Отначало изненадан, а след това разярен, маркизът отново се хвърли в атака. И този път Марсиак се задоволи само да се защитава, разсеян и театрален — между два сблъсъка на стоманените остриета едва се сдържаше да възпира прозевките си. Това поведение направо вбеси Брево. Той изрева, грабна рапирата си с две ръце, но без да разбере как, изведнъж се оказа едновременно обезоръжен и ранен в рамото. Марсиак продължи да го преследва. Насочил към него върха на рапирата, принуди маркиза да отстъпи чак до каретата си.

Блед, задъхан и плувнал в пот, Брево се хвана за рамото.

— Добре — рече той. — Вие спечелихте. Ще ви платя.

— Боя се, господине, че голото обещание не е достатъчно. Платете ми сега.

— Господине! Давам ви честната си дума!

— Веднъж вече обещахте, а вижте докъде стигнахме…

Марсиак протегна още малко ръката си и острието се приближи до гърлото на маркиза. Аристократите от свитата на Брево настръхнаха. Един от тях дори започна да изважда рапирата си, а обезпокоеният Д’Орван се приготви да окаже помощ на приятеля си, ако стане необходимо.

Известно време нещата изглеждаха неясни, но след това маркизът свали пръстена от ръката си и го подаде на Марсиак.

— Квит ли сме?

Мъжът взе бижуто и се възхити от камъка му.

— Да — каза той, преди да прибере оръжието си в ножницата.

— Проклет гасконец!

— И аз много ви ценя, господине. За мен ще е удоволствие да чакам нови срещи.

И като се обърна към Д’Орван, добави:

— Великолепен ден, нали?

5.

В малка стаичка, за която само тя имаше ключ, много младата, много руса и много красива виконтеса Дьо Маликорн свали тъканта от черна коприна, покриваща овалното огледало, пред което седна. Помещението тънеше в полумрак, само две свещи горяха отляво и отдясно на огледалото.

Тихо, с притворени клепачи, виконтесата произнесе няколко думи на древния език на Прастарите дракони и на магията. Повърхността на скъпото сребърно огледало се размъти, раздвижи се като слой живак, разлюлян от дълбоки сътресения, а след това се вцепени. Появи се глава на дракон — кървавочервени люспи, черни и блестящи очи, костелив и блед гребен, стърчащи зъби. Тя сякаш изникна от омагьосаното огледало, но леко полупрозрачна; всъщност беше илюзия.

— Поздрави, сестро.

— Поздрави, братко.

Някой, на хиляди левги разстояние, беше отговорил на повика на виконтесата. Където и да се намираше, имаше човешка физиономия. Но огледалото не лъжеше: образите, които възпроизвеждаше, бяха точно копие на истинската природа на тези, които го използваха, така че красивата млада жена също имаше драконово лице за събеседника си. Нито единият от двамата не беше Прастар дракон, те бяха техни наследници. Във вените им течеше кръвта на раса, която еволюира в течение на векове и хилядолетия, за да изостави „върховната драконова форма“ и да се слее с хората. Тази раса беше не по-малко страшна.

— Вашият напредък ни вълнува, сестро.

— Кого вълнува?

— Най-вече мен. Но също така и други, които, противно на мен, не са особено благоразположени към вас. Вие се съобразявате само със съюзниците ни в Черния нокът.

— Мислех си, че организацията се радва на моя толкова близък успех. Успех, който ще бъде също и преди всичко неин.

— Тук, в Испания, някои от нашите братя ревнуват от успеха ви. Вие ще се наложите там, където много от тях се провалиха…

— Не трябва ли да упрекват себе си, вместо да ми пречат?

Драконът в огледалото като че ли се усмихна.

— Хайде, сестро. Не бъдете толкова наивна…

— Не съм.

— Евентуалният провал никога няма да ви бъде простен.

— Аз няма да се проваля!

— Под претекст, че искат да бъдат сигурни, ръководители на Великата ложа решиха да прикрепят към вас един от висшите посветени. Някой си Савелда. Познавате ли го?

— Достатъчно, за да отгатна, че мисията му е не толкова да ми помогне, колкото да следи за възможните ми грешки. Така че, ако не успея, противниците ми ще бъдат по-добре въоръжени, за да ме обсипят с обвинения…

— Значи знаете какво да очаквате. Савелда вече е на път и скоро ще ви се представи. Двойственото му отношение към вас е несъмнено, но мъжът е способен и има сърце да защитава интересите на Черния нокът. Той ще се занимава с политиката. Използвайте го напълно съзнателно.

— Добре.

Воал покри повърхността на огледалото и докато виконтесата направи едно волево усилие, главата на призрачния дракон започна да се губи.

— Изморена сте, сестро. Ако желаете, да оставим нещата за по-късно…

— Не, не. Добре съм… Продължете, моля ви.

В тъмната стая младата жена изтри чевръсто черната капка, която се стичаше от ноздрата ѝ.

— Имаме шпионин — каза драконът, — който се намира в Кардиналския дворец.

— Зная. Той…

— Не. Става дума за друг, а не за този, който ви информира. Все още не познавате човека, за когото говоря — или поне не се досещате за самоличността му, тъй като е сред тези, които предстои да посветите в близко бъдеще.

Виконтесата не беше доволна от чутото.

Първата ложа на Испания също имаше агент при Кардинала, специален агент, за чието съществуване тя сега научаваше. Това беше обичайна практика на Черния нокът, и по-специално на Първата ложа. Тя беше основана преди всички останали. Традиционно упражняваше превъзходството си над другите ложи в Европа и проявяваше огромна ревност, когато някой оспорваше авторитета ѝ. Справедливо я критикуваха, че е смазана под бремето на традициите и е ръководена от господари, които са загрижени най-вече за собствените си привилегии. В Черния нокът драконите интригантстваха срещу нея, тайно мечтаеха да обновят — и дори да разрушат — старите идоли. Виконтеса Дьо Маликорн беше от тези амбициозни бунтовници.

— И какво? — запита тя.

— Нашият шпионин ни информира, че Кардиналът има намерение да потърси помощ от един от старите ни врагове. Тъй като измина известно време, докато новината стигне до Испания, вероятно очакваното вече се е случило.

— Един от старите ни врагове ли?

— Ла Фарг.

— Ла Фарг и неговите Остриета.

— Вероятно — да. Не зная дали завръщането им се отнася до нас, но се пазете от тези мъже и най-вече от капитана им.

6.

Залата за фехтовка на Жан Делормел се намираше на улица „Въжарска“ близо до вратата „Сен Жак“. Тя можеше да бъде открита, след като се преминеше през портала на павиран двор, който беше почти изцяло скрит под короната на разположено в средата му ябълково дърво. В дъното вляво, до красива сграда, имаше конюшня, а близо до нея — малка ковачница. Погледите обаче естествено се отправяха надясно, към къщата, която разпознаваха по традиционната табела, висяща над входа — ръка, държаща рапира.

Седнало на дървена пейка под ябълката, едно десетгодишно момиченце си играеше с кукла — парцалено телце и глава от изрисувано дърво, — когато капитан Ла Фарг пристигна на кон. Рижа и къдрава, чисто облечена, Жюстин беше най-малката дъщеря на учителя по фехтовка Делормел, чиято съпруга беше родила седем деца, три от които оцеляха. Стар приятел на семейството, Ла Фарг беше свидетел на раждането на Жюстин, както бе видял идването на този свят и на по-големите деца. Но по време на отсъствието му кърмачето се беше превърнало в красиво дете, изпълнено с достойнство, което много слушаше и още повече размишляваше. Тази промяна се стори изключително бърза на капитана, когато той се завърна след пет години. Нищо не бе по-изразително за стремителното протичане на времето от порастването на дребосъчетата.

Жюстин стана, изтупа предната част на роклята си и направи прелестен реверанс на конника, който скочи на земята и честно казано, почти забрави за нея, докато вървеше към конюшнята.

— Добър ден, господине.

С юздите в ръка, той спря.

Студеният му поглед, суровото му лице, сивата му брада на римски патриарх, строгата елегантност на дрехите му и гордата сигурност, с която носеше рапирата си — всичко това впечатляваше възрастните и изпълваше с боязън децата. Но тази малка женичка никак не изглеждаше уплашена.

Малко объркан, старият капитан се поколеба.

След това намръщено поздрави с поклащане на глава, докосна шапката си с пръсти и бързо отмина.

Майката на Жюстин имаше работа в кухнята и наблюдаваше сцената през отворения прозорец. Беше млада, привлекателна и усмихната жена, чиито непрекъснати бременности не бяха развалили тънката ѝ талия. Тя се казваше Ан и беше дъщеря на известен учител по фехтовка, който преподаваше на остров Сите. Ла Фарг поздрави и нея, но този път беше по-любезен.

— Добър ден, госпожо.

— Добър ден, господин капитан. Хубаво време, нали?

— Действително. Знаете ли къде е съпругът ви?

— В залата. Струва ми се, че ви очаква… Ще обядвате ли?

По онова време винаги закусваха сутрин, обядваха на обяд и вечеряха вечер.

— С удоволствие, госпожо. Благодаря ви.

Ла Фарг завързваше коня си в конюшнята, когато чу:

— Господине, баща ми вероятно ще ви гълчи.

Той се обърна, видя Жюстин, която стоеше на прага, но не влезе, навярно защото ѝ беше забранено да се приближава до конете.

Заинтригуван, старият благородник свъси вежди. Трудно беше да си представи човек някой да „гълчи“ храбрец като него. Обаче малката все още беше във възраст, в която детето не се съмнява в непобедимостта на своя баща.

— Ще ме гълчи ли? Наистина?

— Татко беше много разтревожен. Мама също. Очакваха да се върнете още вчера вечерта.

— Как разбрахте, млада госпожице?

— Чух ги да си говорят.

— Не си ли бяхте в стаята?

— Бях.

— И не спяхте ли в този късен час, както подобава на една послушна госпожица на вашата възраст?

Хваната в провинение, Жюстин замълча, после рече:

— Да.

Ла Фарг едва сдържа усмивката си.

— Значи така, спяхте в стаята си и чухте родителите си да разговарят…

Момиченцето отговори устато:

— Имам страхотен слух…

И изпълнена с достойнство, си тръгна.

Ла Фарг напусна конюшнята няколко мига по-късно.

Под ябълката Жюстин сега проявяваше интерес само към куклата си, като ѝ отправяше някакви упреци. Наближаваше обяд и слънцето грееше силно, но пищната корона на дървото разпръскваше приятна хладина в двора. Многохилядната гълчава от парижките улици тук беше само далечен шум.

В залата за фехтовка Ла Фарг намери младия Мартин — най-големия син на Делормел и учител в неговата зала. Той даваше частен урок, докато един слуга миеше с вода пода. Стаята беше почти празна, с голи стени, мебелирана само с три пейки, с пирамида за оръжията и с дървен кон за трениране на фехтовка върху седлата. Имаше галерия, до която се стигаше по права стълба — оттам можеше да се наблюдава. Учителят по фехтовка стоеше на балкончето. Той прояви голямо задоволство, щом видя, че капитанът идва към него. Благородникът се изкачи по стъпалата, като мимоходом размени дружеска усмивка с Мартин, риж и слаб младеж, който следеше движенията на ученика си и удряше по земята с голяма тояга.

— Щастлив съм да те видя, капитане. Чакахме те.

Независимо от всичко, Делормел никога не пропускаше да назовава капитана с чина му; вероятно по навик. Но също и за да покаже, че изобщо не е приел обстоятелството, че са му отнели командването.

— Още от нощес, да, зная. Вестта стигна до мен. Съжалявам.

Фехтовачът се учуди:

— Знаеш ли? Откъде?

— Твоята дъщеричка ми каза. Най-малката.

Мъжът нежно се усмихна.

— Дяволче. Нищо не ѝ убягва…

Едър и широк в раменете, Делормел беше от тези учители, които бяха минали през войнишката служба и възприемаха фехтовката повече като практика, отколкото като учебно занимание. Белег опасваше врата му; имаше и друг — на челото му. Но онова, което веднага правеше впечатление, когато го видиш, бяха червените му и гъсти коси, които беше наследил от баща си и предал на своите потомци: един Делормел беше или риж, или не бе истински член на семейство Делормел. Чист и добре сресан, той носеше скромен и отлично изгладен жакет.

— Впрочем — каза Ла Фарг — ти не грешиш, като ме нарече „капитан“.

— Така ли?

— Кардиналът тайно ми върна чина. Той настоява Остриетата отново да се съберат. Под мое командване.

— Всички ли? Искам да кажа, всичките Остриета?

Капитанът присви рамене.

— Тези, които са оцелели и биха желали. А за другите, които откажат, не се съмнявам, че Кардиналът ще упражни методи за убеждаване, за които думата „мощни“ ще е бледа. Вече са разпратени писма до всички.

Като прочете безпокойството по лицето на Ла Фарг, Делормел се поколеба, но все пак попита:

— Нима това не е добра новина?

— Все още не съм си съставил ясно мнение по този въпрос.

— Хайде де, капитане! Остриетата са целият ти живот! Ето че вече от пет години…

Но той не се доизказа.

Изведнъж се изпълни със съмнение, погледна наляво и надясно и промълви:

— Моля те, не ми казвай, че си отговорил „не“ на Кардинала! Никой не казва „не“ на Кардинала, нали? Никой. Дори ти, надявам се?

Ла Фарг не отговори.

С поглед посочи Мартин и ученика му, след това рече:

— Мислех, че отваряш залата следобед.

— Частен урок — уточни Делормел. — Тарикатът, който виждаш, плаща в злато.

Определението „тарикат“ беше показателно. Все пак старият благородник запита:

— Как се справя той?

Учителят по фехтовка направи пренебрежителна физиономия.

— Не разпознава кое му е ляво и кое дясно, държи рапирата като мистрия, смята се за всезнайко, нищо не разбира и мърмори, че му обясняват зле.

— Как му е името?

— Мисля, че Герант. Ако бях на мястото на Мартин, досега десет пъти да съм го шамаросал.

— Щеше да си изгубиш клиента.

— Вероятно, но…

Ла Фарг не изпускаше ученика на Мартин от очи. Той беше богато облечен младеж и всичко в поведението му издаваше, че е дете на пропита с чувство за превъзходство фамилия заради името и заможността си. Липсваше му както търпение, така и талант, нервираше се за дреболии, намираше хиляди глупави извинения за несръчността си. Той не беше на мястото си тук, където обучаваха учениците на сериозна и прагматична фехтовка — нещо, което изискваше усилия и беше несъвместимо със самолюбието.

— Не казах „не“ — изрече изведнъж капитанът. — Тази нощ, на Кардинала. Не казах „не“.

Широка усмивка цъфна на лицето на Делормел.

— На добър час! Ти си ти само когато служиш на краля, и каквото и да си мислиш, никога не си му служил по-добре, отколкото през годините, когато командваше Остриетата.

— Но какъв беше резултатът? Смърт и предателство на приятел…

— Ти си войник. Смъртта е част от войната. Колкото до предателството, то е част от живота.

Ла Фарг кимна, но беше невъзможно да се разбере дали наистина е съгласен с казаното.

Вероятно опитвайки се да смени темата, Делормел хвана капитана за лакътя и куцайки леко поради стара рана, го отдръпна от балкончето.

— Не те питам каква ти е мисията, но…

— Можеш — прекъсна го Ла Фарг. — В момента час по-скоро трябва да събера отново Остриетата, при това без да привличам вниманието на околните. И евентуално да намеря още други… Но несъмнено Кардиналът има конкретни планове, които ще науча скоро. Защо свиква Остриетата? Защо тях, след като не му липсват усърдни агенти? И най-вече защо сега, подир толкова много години? Във всичко това очевидно има някаква тайна.

— Времената са смутни — рече Делормел. — И противно на думите ти, може би Негово Преосвещенство не разполага с мъже, способни на това, което Остриетата и ти осъществихте в миналото…

Долу изведнъж избухна скандал, който ги изненада и ги накара да се върнат на балкончето.

Герант беше паднал по своя вина и побеснял, обсипваше с ругатни Делормел. Побледнелият младеж приемаше обидите мълчаливо — той беше обикновен човек, докато ученикът му притежаваше благородническа титла и смяташе, че е недосегаем и всичко му е позволено.

— Добре — отсече Ла Фарг след малко. — Стига толкова.

Той решително слезе по стълбите, докато аристократът се преобличаше и продължаваше да роптае, хвана го за врата, измъкна го от залата въпреки протестите му, пресече с него двора пред очите на изумената Жюстин и го изхвърли на улицата. Герант се просна в кална локва за голямо удоволствие на минувачите.

Яростен, смърдящ на урина и на мръсотия, „тарикатът“ стана и се опита да измъкне рапирата си. Но Ла Фарг предотврати неговия жест и насочи пръста си към гърдите му.

— Господине — каза му той спокойно и заплашително, — аз съм благородник и няма да търпя капризите и настроенията ви. Ако искате да използвате оръжието си, направете го, но ще срещнете силен противник.

Герант се замисли, промени си мнението и прибра острието в ножницата.

— Чуйте и друго, господине — прибави капитанът. — Ако сте ревностен християнин, помолете се. Помолете се да не се случи нещо непредвидено на моя приятел Делормел. Помолете се никой да не безпокои нито клиентите, нито семейството му. Помолете се слугите му да не решат да опожарят залата или жилището му. Помолете се да не получи удари с тояга от спотаени на някоя тъмна уличка мъже… Защото аз ще науча. И без много да размишлявам, ще ви потърся и ще ви убия, господин Дьо Герант. Чухте ли ме добре?

Покрит с кал и унизен, мъжът се опита да окаже известна съпротива. Подигравателните зяпачи го наблюдаваха и той не искаше съвсем да изгуби достойнството си.

— Тази история — обеща той наперено — няма да свърши дотук!

— Ще свърши — отвърна Ла Фарг строго и невъзмутимо.

— Хайде да видим!

— Историята приключва тук и сега, стига да не извадите рапирата си, господине…

Под страшния му поглед Герант се разтрепери.

— И така, какво? — настойчиво го изгледа капитанът.

Делормел и синът му чакаха Ла Фарг в двора. Колкото до съпругата му, побледняла и угрижена, тя дебнеше от прага на жилището, а Жюстин се беше скрила в полите ѝ.

— Да обядваме — каза капитанът, когато се завърна.

Рапирата му не беше напускала ножницата.

7.

В кухнята на замъка на Водрьой една жена с престилка и мека вълнена пола лъскаше няколко медни съдини за готвене.

Казваше се Марион.

Седнала на крайчеца на голяма дъбова маса, потъмняла от употреба, тя бе обърнала гръб на огнището, където пламъците топлеха почернялото дъно на някаква тенджера. Изсушени билки, връзки чесън и керамични гърнета украсяваха издадената част на пещта. Отворената към двора врата пропускаше понесените от вятъра прашинки, които искряха в пролетния въздух. Чак до прага се стелеха сламки.

Чу се пристигането на кон, който препускаше лудо. Той изплаши кокошките, които кудкудякаха и удряха с криле, а на шумотевицата им отговори ядосано куче, вързано на верига. Чуха се нечии крачки и звън на шпори. След малко Анес дьо Водрьой се наведе, за да премине през ниската порта.

Като видя, че младата баронеса пристига, Марион я поздрави с нежна усмивка и с неодобрителен поглед — хитра комбинация, която беше усвоила в течение на годините. Облечена като ездачка, с рапира на бедрото, Анес беше покрита с прах от ботушите до горната част на панталона; тя все още носеше дяволския корсет от червена кожа, който, грапав и лъскав, стегнат като броня, ѝ служеше и за дреха, и за боен талисман. Челото ѝ бе цялото в пот. Тежката плитка, която падаше от тила ѝ, обхващаше част от косите ѝ, а другите оставаха свободни.

— Изведох Смелия — още задъхана, рече младата жена.

Марион кимна, за да покаже, че я слуша.

— Пояздих го в долината и смятам, че раната му е оздравяла.

Прислужничката не намери какво да отговори и на тези ѝ думи.

— По дяволите! Умирам от жажда.

Анес отиде до медния резервоар, който беше сложен в един ъгъл и завършваше с малка канелка. Тя се наведе, пи от дланите си и изпръска с прясна вода каменните плочи. После грабна комат хляб от бюфета и с пръсти издълба средата му.

— Хапвали ли сте нещо днес? — попита Марион.

— Не.

— Ще ви приготвя. Кажете какво искате.

Тя понечи да стане, но девойката я спря с решителен жест.

— Не си прави труда. Добре ми е.

— Но…

— Казах ти, добре ми е.

Прислужничката присви рамене и продължи заниманието си.

Изправена, подпряна на вратата на помещението, в което осоляваха месо, и вдигнала ботуш на пейката, Анес я гледаше. Тя беше привлекателна, все още пищна, леко сивеещи букли изскачаха под ленената ѝ касинка. Някога беше много ухажвана и все още продължаваше да е. Но никога не се беше омъжвала, което предизвикваше вниманието в този район на брега на Оаз.

Настъпи продължително мълчание.

Най-после Марион не издържа и рече:

— Рано сутринта чух да тръгва някаква карета.

— Точно така. Не си глуха.

— Кой беше?

Анес хвърли на масата хляба, от който беше останала само коричката.

— Какво значение има! Спомням си само, че той беше много строен и си разбираше от работата!

— Анес! — възкликна Марион.

Но в гласа ѝ имаше повече тъга, отколкото укор. Тя поклати леко глава и започна:

— Ако майка ти…

— Не с тия! — прекъсна я Анес дьо Водрьой.

Тя изведнъж стана леденостудена и недостъпна. Изумруденозелените ѝ очи блестяха гневно.

— Майка ми е умряла, докато ме е раждала, така че ти злоупотребяваш, като слагаш думи в устата ѝ. Що се отнася до баща ми, той беше прасе, което си пъха оная работа във всяка кочина. Струва ми се, че една зима и ти си минала под ножа. Така че не ме обсипвай с хули за начина, по който се забавлявам в леглото си. Само в подобни моменти се чувствам жива, откакто…

Тя не завърши изречението, разтрепери се, а от очите ѝ бликнаха сълзи.

Прислужничката, сразена от удара и смъртно бледа, захвана с още повече енергия да лъска съдовете.

Сега четирийсетгодишна, Марион бе присъствала на появата на Анес на бял свят и беше неотлъчно до майка ѝ, която агонизира пет дни след раждането. Барон Дьо Водрьой се бе сражавал редом с бъдещия крал Анри IV по време на Религиозните войни, а след това се оказа твърде зает да задиря красавиците от двора и да преследва елените с господаря си, така че не се интересуваше от състоянието на своята съпруга. Като научи, че детето е момиче, той дори не си даде труд да присъства на погребението. Поверено — или по-скоро изоставено — на грижите на Марион и на грубоват войник, който се наричаше Балардийо, момиченцето се срещна с баща си за първи път чак седем години по-късно. По време на това кратко пребиваване в земите си, той вкара Марион в своето легло. Някои подхвърляха, че тя сама му се е предложила. Но той не беше мъж, който би преглътнал отказа на една слугиня. Марион би била прогонена без никакви сантименти, а тя не желаеше да се дели от Анес, която я обожаваше, пък и всъщност имаше само нея. Баронът със задоволство установи, че завоеванието му, вече не в първа младост, беше девица. Когато се насити на девойката, той се премести да спи другаде, като дори ѝ каза, че трябва да му благодари.

Поуспокоена и малко гузна, Анес заобиколи масата, застана зад тази, която я беше отгледала, и прилепи брадичката си към главата ѝ.

— Прости ми, Марион. Мръсна твар съм… Понякога имам чувството, че полудявам… Знаеш добре, че не ти се сърдя за нищо, нали?

— Да… Но на кого сте ядосана тогава?

— Струва ми се, че на самата себе си. И на всичките тези спомени, които предпочитам да забравя. Неща, които съм видяла и които съм сторила… И други, които съм изстрадала…

Тя се изправи, въздъхна и добави:

— Някой ден може би ще ти разкажа всичко.

8.

В каретата, която ги връщаше към Париж, Никола Марсиак и виконт Д’Орван пиеха леко розе — то трябваше да им отвори апетита. Помежду им на седалката стоеше ракитова кошница, пълна с вкусна храна и с подбрани бутилки вино. Те пиеха в малки, сребърни, гравирани чаши, напълнени до половината, за да не се намокрят брадичките и бедрата им при внезапните раздрусвания по пътя, които понякога бяха много силни.

— Не беше пил — рече Д’Орван, като се върна към темата за дуела.

— Само глътка, за да намирисвам. Да не ме мислиш за глупак?

— Защо в такъв случай беше необходима тази комедия?

— За да се хване Брево и да се предаде.

— Можеше да го победиш и без преструвки.

— Да.

— Впрочем, нямаше да е зле да ме уведомиш…

— Но тогава нямаше да е толкова смешно, нали? Само да си беше видял физиономията!

Виконтът не успя да сдържи усмивката си. Приятелството му с гасконеца го беше научило да не се изненадва от подобни фарсове.

— А кои бяха двете прелестни дами, които пътуваха с теб в каретата?

— Е, виконте! Какъв благородник бих бил, ако ти отговорех?

— Както и да е, изглеждаше, че те са много хлътнали по теб.

— Какво да се прави, приятелю? Харесват ме… И тъй като си любопитен, ще ти пошепна, че едната от тях е хубавица, към която маркиз Дьо Брево не е безразличен. Не се съмнявам, че успя да я зърне…

— Лекомислен си, Никола. Няма съмнение, че гневът на маркиза нарасна, но талантът му на фехтовач се стопи, когато те видя да целуваш тази дама. Правейки това, ти все пак му предостави нов мотив за дуел. Не си даде труд да го победиш, но го унизи. За теб това е игра, зная. Но за него…

Марсиак размисли за перспективата — която нито за секунда не беше си представял до този момент — за втори дуел с маркиз Дьо Брево. След това присви рамене.

— Може би да… Ще видим.

След това добави, като протегна празната си чаша:

— Преди да се забъркам с подобни свинщини, сипи ми още малко от прекрасното си вино.

Докато Д’Орван обслужваше приятеля си с риск да разлее напитката върху скъпите си дрехи, гасконецът изложи на светлина пръстена, който беше спечелил от маркиза. За да оцени добре рубина, го пъхна на пръста си, където имаше и друг пръстен с герб. Той привлече погледа на виконта — на герба от потъмняла стомана имаше рапира и украсен с лилии гръцки кръст.

— Ето — рече Марсиак, възхищавайки се на сиянието на рубина — кое ще успокои ламтежите на госпожа Рабие.

— Длъжник си на Рабие ли? — укорително възкликна Д’Орван.

— А ти как мислиш? Имам дългове и трябва да ги изплатя. Аз не съм маркиз Дьо Брево.

— Въпреки това, Рабие… Да вземеш назаем от нея не е добра идея. С удоволствие бих ти дал няколко екю. Трябваше само да ме помолиш.

— Да поискам от теб? От приятеля си? Шегуваш се, виконте!

Д’Орван леко поклати глава в знак на съгласие.

— Все пак има нещо, което събуди интереса ми, Никола…

— Какво?

— Познавам те от четири години и оттогава ти ми оказваш честта да си ми приятел, често съм те виждал безпаричен и дори тази дума е слаба. Ти сто пъти продаде и изкупи отново всичко, което притежаваше. Случвало ти се е да гладуваш принудително дни наред, и навярно би умрял от глад, ако под някакъв претекст не успявах да те поканя на моята маса. Дори няма да забравя как веднъж ми подари рапира… Но никога, никога не се раздели със стоманения пръстен с печат. Защо?

Погледът на Марсиак се замъгли и споменът за деня, в който получи пръстена, изникна в паметта му. В същото време една дупка на пътя принуди мъжете да подскочат на тапицираната кожена седалка.

— Той е важна брънка от миналото ми — обясни гасконецът. — Човек никога не се разделя с миналото си. Нито го залага…

Д’Орван, според когото меланхолията никак не отиваше на приятеля му, попита след малко:

— Скоро ще сме в Париж. Къде искаш да слезеш?

— На улица „Жабешка“.

Виконтът помълча, след това рече:

— Не ти ли стига един дуел за днес?

Марсиак му отговори с усмивка и прошепна сякаш на себе си:

— О, когато умирам, ми се ще да съм сигурен, че съм живял.

9.

През деня Париж беше обхванат от трудов и всеобщ кипеж, но в Кардиналския дворец гвардейците на стража приличаха на пазачи на луксозна гробница. Придружен от многобройната си свита, Ришельо беше в Лувъра и тук, в негово отсъствие, животът течеше бавно, почти както през нощта. Смирени прислужници се движеха по мрачните коридори, без да бързат и без да вдигат шум, ръководени от рутината, с която изпълняваха безропотно задълженията си. Тълпата от просители се беше разредила, когато разбраха, че господарят на двореца е отпътувал, и само няколко крайно упорити все още продължаваха да чакат, закусвайки на крак.

В малката стаичка, където се беше уединил, енсин Арно дьо Ленкур се възползваше от кратката почивка, за да свърши една задача, която се изискваше от него по служба: попълваше регистъра на охранителната дейност. Правилото повеляваше отговорният офицер педантично да впише всичко — и обикновено, и непривично, от часовете на смяна на постовете до евентуалните нарушения на дисциплината, като се премине през събитията или инцидентите, които биха били свързани със сигурността на Негово Преосвещенство. Капитан Сен Жорж преглеждаше регистъра в края на всяко дежурство, за да предаде на Кардинала по-важната информация.

— Влезте — рече Ленкур, като чу, че се тропа на вратата.

Появи се Брюсан.

— Господин Дьо Брюсан, вие не сте дежурен… Не бихте ли се чувствали по-добре в дома си, да си починете след дългата нощ на пост?

— Така е, но… Имате ли време да ми отделите една минута?

— Позволете ми само да свърша досадните си задължения.

— Разбира се.

Брюсан седна край кръглата масичка, на която офицерът пишеше под пламъка на свещ. Единственият прозорец в помещението беше тавански, изрязан полегато, и през него дневната светлина едва проникваше. Несъмнено имаше по-добре осветени килии в Бастилията или в замъка „Венсен“.

Ленкур завърши рапорта си, препрочете го, избърса перото с парцалче, след това го постави между страниците на дебелия дневник и го затвори.

— Ето — каза той. — На ваше разположение съм.

Вперил в него сините си очи, той спокойно чакаше воина да започне.

— Дойдох да се убедя — рече Брюсан, — че не ми се сърдите.

— За какво?

— За отнасящите се до вас факти, които разказах на младия Ньовел. Относно миналото ви. И за обстоятелствата, при които се озовахте сред гвардейците на Негово Преосвещенство.

Ленкур се усмихна приятно.

— Казахте ли нещо, което ме позори?

— Разбира се, че не!

— Нещо неточно?

— Също не. Освен ако не съм бил заблуден.

— В такъв случай няма за какво да се укорявате. Всъщност аз също.

— Разбира се. Обаче…

Последва мълчание, по време на което офицерът не престана да се усмихва.

Тази маска на любезност в последна сметка представляваше великолепна форма на защита. Тъй като тя не изразяваше нищо друго, освен учтив интерес, офицерът оставяше на другите грижата да водят разговора и без да изглежда сърдит, малко по малко ги подтикваше да се оплетат в собствените си предположения. Рядко неуспешна, тази стратегия изглеждаше абсолютно ефикасна прямо Брюсан, чието притеснение растеше.

Но старият гвардеец беше войник и не се предаваше лесно, затова нападна противника си:

— Какво да се прави? Около вас витаят тайни, които пораждат много слухове…

— Така ли?

— Тази знаменита мисия например. Заради нея, както се твърди, сте останали две години в Испания. В знак на благодарност, без съмнение, сте попаднали сред гвардейците на Негово Преосвещенство с чин енсин… И така, вярно ли е всичко, което хората шушукат?

Ленкур не отговори нищо, но неразгадаемата усмивка не слизаше от устните му.

— Простете ми, Брюсан, но дългът ме зове.

Двамата мъже тръгнаха едновременно към вратата.

Докато правеше път на офицера да мине пръв, гвардеецът изрече съучастнически:

— Странна страна е тази Испания, нали?

Ленкур продължи напред и остави Брюсан зад гърба си.

С походката на човек, който знае къде отива, Арно дьо Ленкур премина през няколко салона и преддверия, срещна прислужници, без да им обърне внимание, и часови, които му отдадоха чест. Най-после пое по безлюден служебен коридор, а там, където той стигаше до друг, изчака няколко секунди, преди да тръгне надясно, за да отиде до покоите на Кардинала.

От този момент нататък той се движеше тихо и възможно най-бързо, като внимаваше поведението му да не го издаде. Не ставаше дума да стъпва на пръсти, нито да се промъква покрай стените, привличайки разтревожени погледи. Ако някой го изненадаше, много по-добре щеше да бъде да изглежда естествен. Чинът и мантията му го защитаваха. Но подозрителността беше правило в Кардиналския дворец.

Скоро той отвори някаква врата и влезе в стая с дървена ламперия. Това беше кабинетът, където обикновено работеше господин Шарпантие, секретарят на Ришельо. Мястото беше функционално, но елегантно мебелирано и претъпкано с всевъзможни книжа. Външната светлина се процеждаше през затворените пердета, а една свещ беше почти изгоряла. Тя не можеше да разпръсне мрака. Затова пък от крехкия ѝ пламък щяха да грейнат много други свещи и така кабинетът щеше да бъде осветен ярко дори ако е необходимо посред нощ. Да бъдеш на служба при Негово Преосвещенство означаваше да си на разположение по всяко време и да бъдеш готов да вземеш всякакви предохранителни мерки.

Ленкур остави регистъра за дежурствата.

Той измъкна ключ от джоба на жакета си и отвори един вграден шкаф. Трябваше да действа мигновено, минутите му бяха преброени. На един рафт лежеше ковчеже, разположено между две купчини подвързани ръкописи. Именно него търсеше. Друг ключ, миниатюрен, разкри тайните му. Вътре няколко писма чакаха да бъдат подписани и запечатани от Кардинала. Офицерът набързо ги прегледа и отдели едно, което взе в ръце.

— Това търся — промълви той.

Обърна се, приближи документа до свещта и го прочете два пъти, за да запомни и последната запетайка. Но докато сгъваше хартията, му се стори, че долавя шум.

Като че ли паркетът скърцаше?

Енсинът от гвардейците замръзна, зачака с тръпнещо сърце, а сетивата му бяха изострени до крайност.

Изтече доста време…

Нищо не се случи. Никой не влезе. И ако въобще беше съществувал, шумът не се повтори.

Като се съвзе, Ленкур прибра писмото в ковчежето, а ковчежето в шкафа и го заключи. Преди да излезе, се увери, че нищо не е разместил, и безшумно се изниза, като взе със себе си и регистъра.

Малко след като офицерът се измъкна, някой премина през една врата, останала полуоткрехната, но прикрита в драпировката.

Шарпантие.

Завърнал се от Лувъра по спешност, за да вземе един документ, който се оказа необходим на Кардинала, той беше видял всичко.

10.

Ла Фарг оседла коня си и тъкмо запасваше кобурите на пищовите си, когато Делормел се присъедини към него в конюшнята, сред миризмата на животни, сено и изпражнения.

— Ще те видим ли скоро отново? — попита учителят по фехтовка. — Или пак след пет години?

— Не зная.

— Винаги ще бъдеш добре дошъл у нас.

Ла Фарг погали шията на коня си и се обърна.

— Благодаря — рече той.

— Вземи. Забрави това в стаята си.

Делормел му подаде малък медальон, чиято верижка беше счупена. Старият благородник го пое. Износено, издраскано, потъмняло, бижуто изглеждаше жалко в голямата му ръка, на която беше нахлузена ръкавица.

— Не знаех, че още го пазиш — рече учителят по фехтовка.

Ла Фарг присви рамене.

— Човек не се отказва от миналото си.

— Твоето обаче те преследва.

Вместо да отговори, Ла Фарг се престори, че оправя седлото си.

— Може би тя не те заслужаваше — отбеляза Делормел.

Обърнат с гръб, Ла Фарг се вцепени.

— Не я съди, Жан. Ти не знаеш цялата история.

Не беше необходимо да говорят повече. И двамата бяха наясно, че става дума за тази, чийто портрет се намираше в медальона.

— Вярно е. Но те познавам достатъчно добре, за да разбера, че нещо те терзае. Перспективата да събереш Остриетата, за да служите отново на короната, би трябвало да те радва. Но си давам сметка, че си приел предложението на Кардинала пряко волята си. Подчинил си му се, Етиен. Това не ти прилича. Ако беше от тези, които се подчиняват, вече щеше да притежаваш маршалски жезъл…

— Дъщеря ми може би е в опасност — изстреля на един дъх Ла Фарг.

След това бавно се обърна към занемелия Делормел.

— Желаеше да знаеш, нали? Ето, вече знаеш.

— Дъщеря ти?… Искаш да кажеш…

Учителят по фехтовка направи нерешителен жест и посочи медальона, който капитанът все още държеше в юмрука си. Ла Фарг потвърди:

— Да.

— На каква възраст е тя?

— На двайсет години. Или почти на толкова.

— Но какво ти е известно за опасността, която я дебне?

— Нищо. Кардиналът само ми съобщи, че над нея тегне злокоба.

— Може би те е излъгал, за да те склони да му служиш?

— Не. Съмнявам се, че без повод използва подобен мотив. Това би било…

— … крайно подло. А какво ще кажеш на Остриетата? Тези мъже ти вярват сляпо. Мнозина от тях те възприемат като свой баща!

— Ще им разкрия истината.

— Цялата ли?

Преди да възседне коня си, старият капитан направи трудно признание:

— Не.

11.

Играейки си дискретно със стоманения пръстен с печат, който носеше на безименния пръст на лявата си ръка, Сен Люк наблюдаваше обичайната комедия, която се разиграваше в препълнената кръчма.

Разположена сред бедняшки двор в квартал Маре, далеч от красивите частни имения, които продължаваха да строят наоколо, и от елегантните фасади на Кралския площад, „Червеното екю“ беше дупка, където калпави свещници разпръскваха повече сажди, отколкото светлина в миризливия въздух, отровен от мръсни тела, винени изпарения, цигарен дим и гнусотии, които нозете на посетителите домъкваха от улиците на Париж. Тук всеки говореше високо и принуждаваше събеседника си също да вика, така че всички почти крещяха. Виното също имаше принос за тази атмосфера. Избухваха буйни смехове, както и бързо потушавани сблъсъци. Един старец изпълняваше песни по поръчка. Понякога възклицания и аплодисменти съпровождаха щастливо хвърляне на заровете или шутовщините на някой пияница.

Сен Люк, без да дава вид, следеше всичко зорко.

Той отбелязваше кой влиза и кой излиза през малката врата в горната част на стълбата, кой преминава през запазената порта за собственика и за кръчмарките, кой сяда при някого и кой остава сам. Не се втренчваше в никого и отбягваше насочените към него погледи. Другите не се интересуваха особено от личността му. И точно на това разчиташе от сумрачното място, което беше заел. Той дебнеше всички възможни знаци, които предвещаваха някаква заплаха. Можеше да бъде какво ли не: разменени погледи между индивиди, които си дават вид, че не се познават, стара дреха, под която се крият нови оръжия, измамна разправия, чиято цел е да отвлече вниманието. Сен Люк беше предпазлив и решителен. Той знаеше, че светът е фалшив театър, в който смъртта, натруфена в одеждите на всекидневието, може да нанесе своя удар всеки момент. И също така отлично съзнаваше, че понякога той е този, който я води със себе си.

След като пристигна, си поръча каничка вино, но не се беше докоснал до нея. Младата жена, която му сервираше, предложи да му прави компания, но той отклони предложението ѝ със спокойно, студено и безапелационно „не“. Тогава тя се присъедини към две други момичета, които го наблюдаваха и с които като че ли споделяше нещо. Очевидно Сен Люк им беше интересен, защото го харесваха. Беше още млад, добре облечен, красив, мистериозен мъж, който криеше ужасните си и възбуждащи тайни. Беше ли благородник? Може би. Във всеки случай, носеше с достойнство рапирата си, дублетът му беше елегантен, а шапката му придаваше спокоен и дързък вид. Ръцете му бяха фини, а страните — гладко избръснати. Естествено, ботушите му бяха изкаляни. Но кожата, от която бяха измайсторени, изглеждаше великолепна, а кой можеше да предпочете да гази из парижката кал, вместо да се вози в каляска? Не, очевидно този кавалер, облечен целият в черно, притежаваше много козове, за да се харесва. А освен това носеше странни кръгли очила с червени стъкла, които висяха на носа му и прикривайки очите му, го правеха да изглежда още по-тайнствен.

След като Сен Люк отпрати една брюнетка, късмета си опита пищна блондинка. Със същия успех. Кръчмарката си тръгна разочарована и обидена. Тя присви рамене, присъедини се към дружките си и им рече:

— Този тип сигурно излиза от публичен дом. Или обича само любовницата си.

— Аз бих казала, че предпочита мъже — подметна брюнетката, без да прикрива уязвената си гордост.

— Може би… — допълни трета. — Но след като не се докосва до чашата си и не търси женска компания, какво го е довело тук?

Другите две се убедиха, че е безсмислено да се натрапват, и Сен Люк — който с крайчеца на очите си следеше действията им — се успокои, че най-после ще го оставят на мира.

След това продължи наблюдението си.

Малко по-късно този, когото Сен Люк чакаше, влезе в кръчмата.

Беше достатъчно едър, небръснат, имаше дълги и мръсни коси, рапирата висеше на кръста му, а погледът му издаваше лукавство. Прякорът му беше Касапина и както обикновено, го придружаваха двама мръсници, които не му отстъпваха по злонравие, но несъмнено не можеха да се мерят с него по жестокост. Те седнаха на маса, която беше освободена веднага щом се приближиха към нея, и дори не се наложи да поръчват шишетата с вино, които собственикът им донесе, гледайки ги страхливо.

Третата кръчмарка, която не изпускаше от поглед Сен Люк, избра точно този момент, за да действа.

Тя беше рижава и бледа, много красива, нямаше дори седемнайсет години и знаеше — от опит — какво въздействие оказват върху мъжете зелените ѝ очи, розовите ѝ устни и младежките ѝ прелести. Носеше платнена пола, а корсажът под бюстието ѝ беше с широко деколте и откриваше голите ѝ рамене.

— Въобще не пиете — рече тя, след като внезапно се изпречи пред Сен Люк.

Той не отговори веднага, но все пак промърмори:

— Не.

— Вероятно поднесеното вино не ви харесва?

Този път мъжът въобще не си отвори устата.

— Ще ви донеса от по-хубавото.

Ново мълчание.

— И на същата цена.

— Не, благодаря.

Но девойката не го послуша. Младежката гордост не ѝ позволяваше да се провали след напразните опити на нейните приятелки.

— Като се върна, ви моля да ми кажете името си — настоя тя с усмивка, изпълнена с обещания. — И аз ще ви прошепна моето.

Сен Люк въздъхна.

След това невъзмутимо свали надолу очилата си и погледна девойката…

… която се вцепени, когато срещна студените очи на влечуго. Всички знаеха, че драконите съществуват, че винаги е било така, че човешката форма е станала нещо естествено за тях и те живеят сред хората от векове. За нещастие на Европа, отдавна се бяха настанили в испанския двор. Далечните братовчеди от тяхната раса, виверните6, бяха използвани като летящи животни, а дракончетата бяха предпочитани домашни любимци. Всеки мелез обаче винаги правеше силно впечатление. Родени от рядко срещаната любов между дракон и жена, те предизвикваха безпокойство, което се изразяваше в омраза при едни, в ужас при други, в еротично омайване при трети. Намираха ги за студени, жестоки, безразлични и презиращи обществото на смъртните.

— Аз… Аз съжалявам, господине… — заекна кръчмарката. — Простете ми…

И тръгна в обратна посока, а устните ѝ трепереха.

Сен Люк нагласи отново очилата си и продължи да наблюдава с интерес Касапина и неговите телохранители. Тъй като бяха дошли само да изпият чаша вино и да изтъргуват цената на своята защита, те скоро си тръгнаха. На свой ред мелезът пресуши чашата си, стана, остави монета на масата и пое след тях.

Касапина и хората му се движеха спокойно по оживените улици, където техният заплашителен вид беше достатъчен, за да им отваря пътя. Те разговаряха безгрижно и се смееха, без да подозират, че ги дебне опасност. Тълпата до такава степен ги обграждаше, че даваше възможност на Сен Люк да ги следи незабелязано. За късмет, скоро завиха по една криволичеща и миришеща на мръсни канали уличка, която беше най-краткият път към старата улица „Паве“.

Откри се златна възможност.

Сен Люк се забърза, изведнъж изскочи пред тях и ги завари напълно неподготвени. Нямаха време дори да чуят свистенето на стоманеното острие, което излетя от ножницата. Първият падна от удар с лакът, който му счупи носа, Касапина се оказа прикован от остър нож, опрян до адамовата му ябълка, а третият, едва докоснал оръжието си, беше спрян от връх на рапира, насочен към дясното му око.

— Помисли си — нареди му мелезът със спокоен глас.

Мъжът незабавно си плю на петите и Сен Люк остана насаме с Касапина. Без да престава да го заплашва с ножа, той се прилепи към него и го принуди да опре гръб до мръсната стена. Дъхът им се смеси, а разбойникът трепереше от страх.

— Погледни ме добре, приятелю. Позна ли ме?

Касапина се опита да преглътне и леко кимна утвърдително пред червените очила, докато потта се стичаше по слепоочията му.

— Чудесно — продължи Сен Люк. — А сега си отвори ушите…

12.

Благородникът скочи на земята в двора на красив частен дворец, построен скоро в квартал Маре, на две крачки от елегантния и много аристократичен Кралски площад, след което повери коня си на един веднага притичал слуга.

— Няма да се бавя — рече той. — Чакайте тук.

Прислужникът се подчини и държейки юздите в ръце, наблюдаваше с крайчеца на окото си маркиз Дьо Ганиер, който гъвкаво и бързо се изкачваше по външното каменно стълбище.

С широка шапка с пера на главата, той беше облечен по последна мода. Толкова бе загрижен за външния си вид, че изглеждаше съвършен: плащ, преметнат през лявото рамо и вързан под дясната мишница с копринен шнур, ленен сив дублет с висока талия и сребърни закопчалки, панталони, подхождащи на жакета и украсени с копчета, бяла яка и бели маншети, ръкавици от белгийски велур и ботуши с обърнат край от ярешка кожа. Безупречното му облекло хармонираше със също тъй безупречната му фигура — стройна и гъвкава. Не беше навършил двайсет години и изглеждаше още по-млад, лицето му излъчваше юношеско очарование, трудно бе да си го представи човек остаряло, а русите му мустачки и фино оформената рехава брада му придаваха прелестта на пухкав красавец.

Побелял майордом го посрещна в горния край на стълбището и със сведени надолу очи го придружи до красив вестибюл, където го помоли да почака, докато бъде известена „госпожа виконтесата“. След малко мъжът се върна и покланяйки се, го покани да влезе през вратата, която държеше отворена. Все така избягваше да срещне погледа на младежа, тъй като нещо горделиво и обезпокоително се излъчваше от него, сякаш елегантността и ангелската красота бяха фалшива премяна на злокобна душа. Той като че ли приличаше на рапирата, окачена на портупея му — дръжката и топката на върха бяха направени от най-фина материя, но острието беше от опасно заострена стомана.

Ганиер влезе и се оказа сам, когато майордомът затвори вратата след него.

Луксозно мебелирана, стаята тънеше в полумрак. Завесите спираха притока на утринната светлина, а няколко парфюмирани свещи създаваха сумрачна атмосфера. Това беше библиотека. Цяла стена беше запълнена с рафтове с книги. Удобен фотьойл се намираше до прозореца, пред кръгла масичка, върху която имаше свещник, кана за вино и малка кристална чаша. Голямо огледало в позлатена рамка висеше над издадената част на камината, а наблизо имаше маса и стар стол, чиято кожена облегалка беше протрита от употреба.

Върху масата беше разположено странно кълбо, закрепено на фина арматура от злато и сребро.

Благородникът се приближи.

Черно, блестящо, омайващо, кълбото сякаш беше пълно с движещо се мастило. То по-скоро поглъщаше светлината, отколкото да я отразява. Погледът се губеше в дълбоките му извивки.

Тревожеше и душата.

— Не го докосвайте.

Ганиер присви клепачи и осъзна, че се е навел над масата, а дясната му ръка е протегната към сферата. Той се изправи, обърна се, но все още беше смутен.

Много млада жена, облечена в черно и пурпур, се появи през тайна врата. Елегантна и строга, с рокля с колосан корсаж, тя беше украсила дантеленото си деколте с еднорог от сив седеф. Беше красива и руса, нежна, с миловидно личице, което сякаш беше създадено, за да му се възхищават. Сините и искрящи очи обаче не гледаха приветливо, а устата ѝ изглеждаше безчувствена.

Виконтеса Дьо Маликорн тръгна бавно, но решително към благородника.

— Аз… съжалявам — рече той. — Не исках…

— Не се укорявайте, господин Дьо Ганиер. Никой не може да устои. Дори аз.

— Дали… Дали това е наистина…?

— Да, Сфера на душата.

Тя покри с извезана със злато кърпа магическото кълбо и сякаш някакво злокобно присъствие незабавно се изпари от стаята.

— Ето. Нали така е по-добре?

Изправи се и се готвеше да продължи, но изплашеното изражение на маркиза я спря.

Смутен, Ганиер обърна показалеца си към нея, след това посочи собствения си нос:

— Имате… Там…

Младата жена разбра, докосна горната си устна с безименния си пръст и видя, че той е изцапан с черна течност, която се стичаше от ноздрата ѝ. Без да се вълнува особено, тя измъкна кърпичка от маншета си и се обърна, за да се избърше.

— Магията е изкуство, което Прастарите дракони са създали за собствена употреба — рече тя, сякаш думите ѝ обясняваха всичко.

Приближи се до голямото огледало над камината и като продължи да чисти устната си, отново подхвана разговора:

— Натоварих ви да осъществите тайна мисия между Брюксел и Париж. Сторихте ли необходимото?

— Разбира се. Маланконтър и хората му се заеха със задачата.

— А какъв е резултатът?

— Все още не зная.

С вече съвсем чисто лице, виконтеса Дьо Маликорн се отдалечи от огледалото и с полуусмивка рече:

— Позволете ми да ви обясня положението, господине. Въпреки всичките му опити да устрои засада, Маланконтър вече на два пъти се провали. Първо на границата, а след това близо до Амиен. Ако кавалерът, когото преследва, продължи със същото темпо, Маланконтър може да се надява да го настигне едва край Клермон. А след Клермон е Париж. Трябва ли да ви припомням, че това писмо в никакъв случай не бива да попада в Лувъра?

Благородникът не си зададе въпроса откъде тя знае толкова много неща: сферата разкриваше тайни пред онези, които умееха да си служат с нея. Затова направо отвърна:

— Имам му доверие, госпожо. Маланконтър и хората му умеят да се справят с подобни мисии. Каквото и да им струва, те ще успеят.

— Да се надяваме, господин маркиз. Да се надяваме…

С грациозен и приветлив жест виконтесата покани Ганиер да седне и се настани срещу него.

— Сега искам да ви занимая със съвсем друга тема.

— Каква, госпожо?

— Кардиналът се готви да изиграе важна карта и се боя, че заплахата е насочена срещу нас. Тази карта е един мъж: Ла Фарг.

— Ла Фарг ли?

— Стар капитан и една от най-верните рапири на краля. Повярвайте ми, завръщането му не вещае нищо добро. Този Ла Фарг е опасен противник. При това той командва Остриетата на Кардинала, таен отряд от сигурни и верни мъже, способни да осъществят и невъзможното. Ако успее отново да ги събере…

Младата жена замълча, но остана замислена и тревожна.

— Известни ли са ви намеренията на Кардинала? — попита предпазливо Ганиер.

— Не. Само се опитвам да ги отгатна… Ето затова искам да разузнаете всичко, свързано с този проблем. Свържете се с нашия агент в Кардиналския дворец и разберете какво знае. Можете ли да се срещнете скоро?

— Да.

— Чудесно.

След като получи заповеди, благородникът реши, че срещата е приключила, и се изправи.

Но виконтесата, без да гледа към него, продължи:

— Всичко се случва в лош момент. Бяхме на прага да постигнем това, което Черният нокът почти не смята за възможно: да стъпим здраво във Франция. Нашите братя и сестри в Испания вече решиха, че победата ни е нереална, и макар да сме на косъм от възможността да им докажем, че грешат, мнозина от тях продължават да се съмняват в нас. А що се отнася до тези, които не се съмняват, те ревнуват от близкия ни успех. Това означава, че тайно се надяват да се провалим.

— Мислите ли, че…

— Не, не… — рече виконтесата и с решителен жест отхвърли хипотезата, която маркизът се готвеше да изложи. — Завистниците няма да се опитат да ни унищожат… Но те не ще простят и най-малкото ни прегрешение, ще намерят поводи да говорят лоши неща за нас, за плановете ни, за компетентността ни. Ще бъдат щастливи, ако успеят там, където ние претърпим крах… Впрочем тези завистници вече задвижиха пионките си. Съобщиха ми, че скоро ще дойде мъж, когото ни изпраща ложата в Испания.

— Кой е той?

— Савелда.

С крайчеца на окото си виконтеса Дьо Маликорн забеляза смутената физиономия на Ганиер.

— Да, маркизе, споделям вашите чувства. Казаха ми, че Савелда идва да ни помогне, за да довършим проекта си, но аз зная, че истинската му мисия е да ни наблюдава и да следи за нашите грешки, в случай че решат да ни укоряват…

— Дръжте го настрана.

— В никакъв случай. Но да се опитаме да бъдем безупречни… Нали сега разбирате колко е необходимо да предвиждаме и да предотвратяваме всички удари, които Кардиналът може да ни нанесе?

— Така е.

— Тогава като начало спрете куриера от Брюксел. След това ще се занимаем и с Остриетата на Кардинала.

13.

Разположена в началото на махала, която вероятно беше изникнала след построяването ѝ, странноприемницата беше типична за станциите за смяна на конете, които по онова време опасваха пътищата на Франция. Освен основната сграда с покрив с червени керемиди имаше конюшня, плевня, ковачница, курник, хангар за каретите и малка кочина за прасетата, а цялата площ беше заобиколена с висока стена, чиито бели и сиви камъни бяха нагорещени от следобедното слънце. Недалеч течеше река, която въртеше колелото на неголяма мелница. Отвъд се простираха поляни и ниви, а на изток се зеленееше гора. Пасяха крави. Времето беше прекрасно, от небето се разливаше ярка светлина, която караше хората да присвиват очи.

Едно куче се разлая, когато видя кавалера да пристига.

В двора, където се разхождаха няколко кокошки, сменяха колелото на пощенска кола. Щом я стегнеха, щяха да впрегнат в нея отпочинали коне и се очакваше тя да стигне до Клермон преди свечеряване. Кочияшът помагаше на ковача, а пътниците ги наблюдаваха или използваха възможността да се разтъпчат. Като изключим инцидентите и неприятните срещи, пощенските коли по редовните линии представляваха надежден и бърз транспорт, независимо от състоянието на пътищата, които бяха потънали в прах през лятото и се разкалваха още при първите дъждове. Но хората трябваше да търпят несгодите на пътуването в тресящите се и шумни коли, подвластни на ветровете, в които мъжете и жените се притискаха по четирима на дървените пейки, рамо до рамо, а коленете им се допираха.

Щом скочи от коня си, Антоан Лепра Д’Оргьой подаде юздите на едно конярче, което не беше навършило и дванайсет години, облечено в широка дреха от груб кафяв плат и босо.

— Среши го и му дай овес. Но нека да не пие много. След малко потеглям отново.

Кавалерът говореше като човек, който е свикнал да заповядва. Момчето изпълни нареждането и тръгна към обора, водейки коня след себе си.

Безразличен за насочените към него погледи, Лепра се отправи към една поилка, в която потопи глава, след като свали шапката си. След това разтри лицето и врата си със студена вода, изжабурка се, плю, среса кестенявите си коси назад и отново сложи черната си шапка, украсена със сиви пера. Ризата му се подаваше под отворения, набит с прах дублет, който беше виждал и по-добри времена, но несъмнено изглеждаше ушит от скъп плат. Ботушите му за езда, мръсни и износени, също бяха от високо качество. А що се отнася до рапирата, скрита в ножницата, която висеше на портупея, никой не можеше да се похвали, че е виждал подобна където и да било. Той я носеше отдясно, понеже беше левак.

Лепра бавно изкачи стълбите на основното здание до помещение, по чиято външна стена се виеше бръшлян. Отвори вратата и известно време остана на прага. Настъпи тишина, докато оглеждаше пътниците, настанили се в стаята, а те също любопитно го наблюдаваха. Висок, добре сложен, с небръснати страни и студен поглед, той притежаваше необикновен чар, който се засилваше от бойното му облекло на уморен конник. Можеше да се предположи, че рядко се усмихва, още по-рядко говори и не се опитва да се хареса никому. Трябва да беше между трийсет и пет и четирийсетгодишен. Изострените черти на лицето му издаваха доблестта на рицар на дълга, когото нищо или почти нищо не можеше да уплаши, защото се беше сблъсквал с всички злини на света. Междувременно разнежен, той погледна към едно момиченце, което, седнало на коленете на майка си, бъркаше с пухкавите си пръстчета в някаква купичка и похапваше конфитюр.

Лепра затвори вратата след себе си. Разговорите бяха подновени, щом той влезе, а звукът от шпорите му отекваше в пространството. Когато преминаваше покрай масите, мнозина забелязаха оръжието, което гордо носеше на кръста си. Виждаха се само дръжката и върхът, които се подаваха от ножницата, но то сякаш беше измайсторено от материя с блясъка на полирана слонова кост.

Бяла рапира.

Това беше достатъчно, за да предизвика интерес, независимо че никой не разбираше за какво става въпрос. Хората дискретно се побутваха с лакти, а учудени мимики отговаряха на питащите погледи.

След като избра отделена от другите маса, Лепра седна с гръб към прозореца, от който можеше да следи какво става в двора, наблюдавайки през рамо. Съдържателят, с посивели коси и мръсна престилка, прикриваща огромния му корем, бързо се озова до него.

— Бъдете добре дошъл, господине! Какво да ви поднеса?

— Вино — отвърна Лепра, оставяйки шапката и рапирата си с ножницата върху масата.

След това, като видя пернатите, които се печаха на шиш в огнището, добави:

— Дайте ми и едно пиле. Също и хляб.

— Веднага, господине. Страхотна жега, чак не е за пътуване, нали? Сякаш лятото е дошло!

— Да.

Като разбра, че разговорът няма да потръгне, съдържателят даде разпореждания на гостилничарката.

Обслужен бързо, Лепра похапна, без да вдига поглед от чинията си. Не беше слизал от коня от предишната вечер и се чувстваше повече гладен, отколкото изморен. Преди три дни тръгна от Брюксел, откъдето потегли посред нощ, и се надяваше да стигне в Париж, преди да се смрачи.

Кучето, което го посрещна, отново започна да лае.

Лепра обърна глава към прозореца и видя конниците, които влизаха в двора. Смяташе, че се е отървал от тях в Амиен, след първата засада, която му устроиха на границата между Франция и Испанска Нидерландия.

Явно се беше излъгал.

Със спокоен жест Лепра повика гостилничарката. Кестенява и повече от закръглена, двайсетинагодишна, тя много приличаше на собственика и навярно му беше дъщеря.

— Господине?

— Бихте ли дръпнали пердето на прозореца, ако обичате.

Девойката се поколеба, тъй като единствено въпросният прозорец осветяваше залата.

— Много ви моля.

— Добре, господине.

Тя се подчини и издърпа пердето, като закри гледката за слизащите от конете си кавалери. Посетителите в странноприемницата се учудиха, защото изведнъж се озоваха в полумрак. Но като разбраха чия заповед е изпълнило момичето, никой не посмя да се обади.

— Готово, господине.

— Сега виждате ли жената с бялото боне? Тази с момиченцето на колене.

— Да.

— Незабавно я изведете заедно с детето навън. Прошепнете на ухото на майката, че е в опасност и трябва да се оттегли заради сигурността на детето си.

— Простете? Но господине…

— Направете това, което ви казвам.

Смутена, младата жена се подчини. Лепра я следеше с поглед, докато тя дискретно разговаряше с майката с бялото боне. Въпросната сбърчи вежди, но макар и обзета от известно безпокойство, нямаше намерение да стане от мястото си…

… поне докато вратата се отвори.

Когато видя кой влиза, тя бързо последва гостилничарката в кухнята, държейки момиченцето си на ръце.

Доволен, Лепра отмести стола си, но не стана.

Грубияните нахлуха дръзко, както проникват грабителите навсякъде, когато са сигурни, че всяват страх. Въоръжени с рапири и облечени с дебели дублети от биволска кожа, те бяха мръсни, потни и смърдяха на обор. Предвождаше ги висок, слаб мъж с дълги русоляви коси — носеше кожена шапка, а на ъгълчето на устните му имаше белег, заради който изглеждаше, че непрекъснато се усмихва странно. Останалите трима, със злокобен вид, вървяха плътно до него, имаха типичните мутри на наемници без съвест, които биха заклали всекиго за трохичка хляб. Накрая пристъпваше този, който, както изглеждаше, особено смразяваше кръвта на присъстващите, замлъкнали от ужас, защото принадлежеше към раса, която драконите бяха създали, за да им прислужва, и чиято жестокост и безскрупулност бяха известни. Беше драк. Сив драк. Фини сивосинкави люспи покриваха бузестото му лице и ръцете му с четири пръста и остри нокти. Той също беше облечен като наемен убиец.

Застинали по местата си и безмълвни, посетителите в странноприемницата се правеха, че не забелязват разбойниците, като по този начин се надяваха да се предпазят от застрашителното им присъствие. Съдържателят се поколеба дали да не отиде при тях, за да ги попита какво биха искали да им сервира, макар да беше ясно, че имат съвсем други намерения. Не му стигна кураж да стори това и остана близо до вратата на кухнята.

Наемниците бавно претърсиха помещението с кръвнишки погледи, а очите им постепенно започваха да свикват с тъмнината. Те видяха, че Лепра е седнал с гръб към прозореца с дръпнатото перде, и се убедиха, че са намерили човека, когото търсят.

Приближиха се към него, без да бързат. Разположиха се край масата му. Дракът остана при вратата. Когато клиентите се опитаха да станат, за да се изнижат незабележимо, той просто обърна глава към тях. Вертикалните ципести клепачи се затвориха рязко над безизразните му очи на влечуго. Хората отново седнаха по местата си.

Мъжът с русолявите коси се настани на масата на Лепра, точно срещу него, но реакция не последва.

— Ще позволите ли? — попита наемникът и посочи с пръст пилето, от което кавалерът похапваше.

Безцеремонно откъсна едното крилце, захапа го и млясна доволно.

— Чест е за мен — продължи той. — Ето че обядвам заедно със знаменития Антоан Лепра, кавалера Д’Оргьой… Защото това си ти, нали? Няма нужда да отговаряш. Достатъчно е да те види човек, за да бъде сигурен.

Той посочи с брадичка бялата рапира, която беше прибрана в ножницата си и лежеше на масата.

— Вярно ли е, че е измайсторена цялата от кост на древен дракон?

— От острието до дръжката.

— Колко подобни на нея мислиш, че има по света?

— Не зная. Може би нито една.

Водачът на наемниците възхитено се взря в оръжието, а удивлението му изглеждаше искрено. Обърна се и извика:

— Гостилничарю! Дай вино за кавалера и за мен. От най-хубавото!

— Да, господине. Веднага…

Двамата мъже се гледаха втренчено, докато съдържателят пристигна да ги обслужи с треперещи ръце, остави каничката и си тръгна.

— А знаеш ли кой съм аз?

Кавалерът го измери с поглед, но не отговори.

— Казвам се Маланконтър.

Лепра се усмихна.

Маланконтър.

Това означаваше лоша среща. Или неприятно приключение.

Да, името напълно отговаряше на човека.

14.

— Достатъчно добър ли съм?

— Винаги ще бъдете достатъчно добър, ако противникът ви е по-зле от вас.

— Но смятате ли, че напредвам?

Алмадес преброи скромната сума, стегна връзките на кесията си и вдигна очи към съвсем младия мъж, който, все още запотен и задъхан от последния си урок по фехтовка, го гледаше тревожно. Той познаваше този поглед. Често го беше засичал през изминалата година и се учудваше, че продължава да изпитва вълнение от него.

— Да, господине. Вие действително напредвате.

Изреченото не беше лъжа, тъй като преди седмица младежът не беше хващал рапира през живота си. Студент по право, той дойде да го потърси една сутрин в тази странноприемница в предградието Сент Антоан, където Алмадес приемаше клиентите си. Предстоеше му дуел и искаше да се научи да борави с оръжието. Времето беше недостатъчно. Но нали се твърдеше, че задното дворче, в което испанецът преподаваше, може да се сравнява с най-добрите зали за фехтовка в Париж? Плащаше се на ръка, а няколко добре усвоени урока навярно щяха да му бъдат от полза. В края на краищата, трябваше да научи две-три движения, чието неспасяемо съвършенство би било достатъчно, за да убие противника си.

Както често се случваше, Алмадес се питаше дали младежът искрено вярва в съществуването на смъртоносни хватки, чийто успех е сигурен, ако знаеш тайната им, без талантът на този, който ги нанася, да има каквото и да било значение. И дори да беше така, можеше ли да си представи човек, че подобни тайни биха били изтъргувани за шепа дребни монети? Но вероятно този студент, ужасѐн от перспективата да рискува живота си с рапира в ръка, би желал да повярва. Той беше като всички други, които честта, гордостта или глупостта водеха към мястото на дуела. Боеше се и поставен в безизходно положение, се надяваше на чудо от сръчен фокусник.

Алмадес обясняваше, че в отреденото кратко време обещава да го научи само на основите на фехтовката, че добрият противник винаги ще може да го победи, че би било по-разумно да се откаже от опасния дуел, вместо да рискува живота си. Но след като се сблъска с настоятелността на студента, той прие да го вземе за ученик, при условие че му плати по-голямата част от предварително уговорената сума. Опитът беше научил Алмадес, че новаците, обезкуражени от трудностите при изучаването на фехтовалното изкуство, доброволно се отказват преждевременно — и той губеше заплащането си.

Това момче обаче не се отказа.

— Моля ви, господине, кажете ми дали съм готов — настоя младежът. — Утре трябва да се бия!

Учителят по фехтовка втренчи поглед в него.

— Най-важното е — рече той — дали сте готов да умрете.

Анибал Антонио Алмадес ди Карло, както беше пълното му име, беше висок, сух, вероятно естествено слаб, но големите лишения също бяха допринесли за мършавостта му. Имаше черни коси и очи, блед тен, посивели и добре поддържани мустаци. Дублетът му, ризата и панталоните до коленете бяха чисти, макар и кърпени. Дантелата на маншетите и яката му бяха износени; на шапката му липсваше перо, а кожените му фуниевидни ботуши не бяха виждали вакса. Но макар да беше облечен във вехти дрехи, Алмадес изглеждаше достолепен. Стара андалуска кръв течеше във вените му и изпълваше цялото му същество със сурова гордост, която се излъчваше от него.

Изплашен от перспективата да умре, студентът пребледня.

— Нали вашият дуел — запита учителят по фехтовка, за да смекчи удара — е до първа кръв?

— Да.

— Тогава всичко е добре. Вместо да използвате изкуството си, за да убиете противника, постарайте се да ви рани леко. Защитавайте се. Отстъпвайте. Пазете силите и въздуха в гърдите си. Изчаквайте той да сгреши, да прояви нехайство. Но не бързайте да свършите, не рискувайте да се излагате на опасност. И дръжте лявата си ръка високо, за да предпазвате лицето си: винаги е по-добре да изгубите пръст, отколкото око.

Младият мъж слушаше внимателно.

— Да — рече той… Ще сторя както ме съветвате.

— Довиждане, господине.

— Довиждане, учителю.

Те се разделиха, като си стиснаха ръцете.

Алмадес излезе от полумрака на странноприемницата и премина в задния двор, където водеше упражненията с учениците си. Кудкудякаха кокошки; изцвили кон; чу се дори далечно мучене на крава. Предградието Сент Антоан се раждаше. Все още почти село, то се състоеше от нови къщи и имения, чиито фасади бяха разположени от двете страни на прашния път, водещ към Париж, а от погледите на пътниците оставаха скрити фермите и пасбищата. Предградието започваше в сянката на Бастилията, веднага след като човек преминеше вратата „Сент Антоан“ и защитния ров. Колкото по-далече оставаха столицата и нейната смрад, толкова по-свеж ставаше въздухът.

От една маса, изложена на капризите на времето, Алмадес взе рапирата, която предоставяше на клиентите си и която, заедно с висящата на кръста му, представляваше не само целият му материал, използван за преподаване, но и цялото му имущество. Беше калпава желязна рапира, прекалено тежка, предразположена към ръждясване. Той седна на един дръвник и започна грижливо да чисти нащърбеното острие с намазан с масло парцал.

Дочуха се стъпки. Група мъже приближиха и спряха на няколко метра. Останаха смълчани, очаквайки да бъдат забелязани.

Алмадес ги погледна изпод периферията на шапката си.

Бяха четирима. Един прево7 и трима чираци. Първият беше въоръжен с рапира, а останалите — с железни прътове. Пристигаха по повеля на един учител по фехтовка, който живееше близо до Бастилията и не му харесваше това, че испанецът дава нелегални уроци.

С желязната рапира на коленете си, той повдигна глава и присви клепачи срещу слънцето. Невъзмутимо наблюдаваше четиримата и докато това продължаваше, извърши един от ритуалите, които човек прави, без да се замисли: три пъти превъртя пръстена с печат, който носеше на левия си безимен пръст.

— Вие сте господин Лорбоа, нали? — обърна се към превото с лек акцент.

Мъжът потвърди и рече:

— Господине, моят господар многократно ви предупреди да престанете да се кичите със званието „учител по фехтовка“, без което практикуването на тази професия е незаконно. Въпреки всичко вие не се вслушахте в думите му. Моят господар ни изпрати днес, за да се убедим, че начаса ще напуснете Париж и околностите му и никога няма да се върнете.

Както всички професии, тази на учителите по фехтовка беше регламентирана. Създадена през 1567 година под патронажа на св. Михаил, общността на парижките учители по фехтовка организираше и следеше практикуването на професията в столицата според статут, определен с кралски указ. Не беше възможно всеки, който желае, да преподава.

Алмадес стана и грабна желязната рапира в лявата си ръка.

— Аз съм учител по фехтовка — каза той.

— В Испания — може би. Но не във Франция. Не в Париж.

— Испанската школа по фехтовка е по-добра от френската.

— Не ни принуждавайте да ви нападаме, господине. Няма да има дуел. Ние сме четирима, а вие сте сам.

— Тогава да се опитаме да изравним шансовете си.

Под погледа на превото, който не разбра значението на изреченото, Алмадес застана насред двора…

… и стисна в дясната си ръка стоманената рапира.

— Чакам ви, господа — рече той и три пъти промуши въздуха с остриетата.

След това застана в позиция за бой.

Превото и тримата чираци се разположиха на разстояние един от друг и веднага се хвърлиха в атака. Алмадес едновременно прониза рамото на единия чирак, бедрото на другия, наведе се, за да избегне пръта на третия, изправи се отново и промуши мишницата му, след това се обърна и кръстоса рапирите си, за да притисне гърлото на превото с върховете на двете оръжия.

Бяха изминали само няколко секунди. Чираците не бяха в състояние да продължат да се сражават, а предводителят им бе изложен на милостта на испанеца. Парализиран от ужас и страх, той не смееше дори да преглътне под угрозата на остриетата, насочени към гърлото му.

Алмадес изчака малко, за да даде възможност на превото да се осъзнае.

— Сега отидете и кажете на този, който ви изпраща, че е жалък учител по фехтовка и че благодарение на вашата несръчност успях да се убедя, че изкуството му буди смях… Изчезвайте.

Унизеният главатар си плю на петите, последван от чираците си, като този с окървавеното бедро беше подкрепян от другите двама. Испанецът проследи как се отдалечават, въздъхна и чу зад гърба си:

— Моите поздравления. Годините не са ви променили.

Обърна се и видя капитан Ла Фарг.

Единственият знак, който издаде изненадата му, беше краткото премигване.

Седнаха на една маса в почти празната странноприемница. Алмадес поръча и плати шише вино, което щеше да го лиши от вечеря, после три пъти наля в чашите.

— Как знаехте къде да ме намерите? — попита той.

— Не знаех.

— Кардиналът ли?

— Неговите шпиони.

Испанецът отпи една глътка, а Ла Фарг му подаде някакво писмо. Нарежданията на Ришельо бяха скрити под печат с червен восък.

— Дойдох — рече капитанът, — за да ви донеса това.

— Какво означава то?

— Че Остриетата отново се събират и се нуждаят от вашето завръщане.

Алмадес посрещна новината с леко помръдване на главата си.

— След пет години ли?

— Да.

— Под вашето командване?

Капитанът потвърди.

Фехтовчикът се замисли, помълча дълго и многократно превъртя пръстена с печат. В паметта му изникнаха спомени, много от които не бяха щастливи. След това той широко отвори очи.

— Трябва да ми купите кон — рече накрая.

15.

Както беше поискал Марсиак, каретата на виконт Д’Орван го остави на улица „Жабешка“ в Париж, и по-точно пред кокетна къщичка, която по нищо не се различаваше от останалите, но редовните посетители я наричаха „Малките жабчета“. Като човек, който често идва тук, гасконецът знаеше, че по това време, рано следобед, ще намери вратата затворена. Така че заобиколи и прескочи оградата, за да премине през красива градина и да отвори ниска порта.

Влезе безшумно в кухнята, където доста закръглена жена с бяла престилка и бяло боне стоеше с гръб към него. Той се приближи до нея, стъпвайки на пръсти, и я изненада със звучна целувка по бузата.

— Господин Никола! Откъде идвате? Щях да умра от страх!

— Да те целуна ли още веднъж, за да ми простиш?

— Стига толкова, господине. Знаете добре, че съм минала възрастта на флиртовете…

— Така ли? Ами този хубав и галантен дърводелец, който си засуква мустаците пред портата всеки път, когато излизаш на пазар?

— Не зная за кого говорите — отвърна изчервената готвачка.

— Както желаеш. Къде са госпожиците?

— Тук са.

След миг Марсиак влезе тържествено в светла и приятно мебелирана стая, където четири млади жени с леки домашни роби убиваха времето си. Първата беше руса и закръглена; втората — кестенява и стройна; третата — червенокоса и дяволита; последната имаше еврейска хубост — със зелени очи и матов тен. Блондинката четеше, а брюнетката бродираше и бъбреше с другите две.

Марсиак лъсна с най-циничната си усмивка, поклони се театрално, размаха шапката си и възкликна:

— Добър вечер, госпожици. Как са прелестните ми малки жабчета?

Посрещнаха го радостни възгласи:

— Господин Никола!… Как сте?… Толкова отдавна не сте идвали!… Известно ли ви е, че ни липсвахте?… Тревожехме се за вас!

Девойките се разбързаха, отнесоха шапката и рапирата на Марсиак и го настаниха на дивана.

— Жаден ли сте? — попита едната от тях.

— Гладен? — осведоми се другата.

— Имате ли някакви специални желания? — рече най-отраканата.

Доволен, Марсиак с удоволствие прие чаша вино и проявеното към него благоразположение. Закачливи пръсти се заровиха в гърдите му през отвора на ризата.

— Е, господин Никола, какво ще ни разкажете, след като мина толкова време?

— О, нищо особено, освен…

Младите жени го погледнаха много разочаровано.

— … че всъщност днес се бих на дуел!

Тази новина предизвика всеобща възхита.

— Дуел ли? Разказвайте! Разказвайте! — насърчи го рижата.

— Преди всичко трябва да ви представя моя противник, тъй като той беше доста необикновен…

— За кого говорите? Убихте ли го?

— Спокойно, спокойно… Ако добре си спомням, струва ми се, че беше висок най-малко четири тоаза.

Един тоаз беше равен на два метра. Момичетата прихнаха да се смеят.

— Вие ни се подигравате!

— Съвсем не — запротестира Марсиак, на седмото небе от удоволствие. — Също така беше с шест ръце.

Смехът избухна отново.

— И трябва да добавя, за да завърша портрета му, че този демон, излязъл направо от ада, имаше рога и бълваше огън през устата и през ду…

— Какво става тук? — прекъсна ги изведнъж авторитетен глас.

Настана мълчание и всички се смръзнаха, а температурата в помещението сякаш се повиши с няколко градуса. Марсиак се беше проснал като паша на дивана, с жабче отляво, друго отдясно, третото легнало в нозете му, а четвъртото — седнало на неговите колене. Той се опита да се усмихне, за да се измъкне от деликатното положение, в което бе изненадан.

Красивата Габриел бе влязла.

Косите ѝ радваха окото с преливащ рус венециански цвят8. Беше от жените, които смайваха не толкова с хубостта си — наистина голяма, — колкото с осанката си. Тъмна рокля от коприна и атлаз подчертаваше съвършенството на тена ѝ и блясъка на светлосините ѝ очи. С течение на годините мънички бръчици бяха започнали да се появяват в ъгълчетата на клепачите ѝ — тези бръчици издаваха нейната опитност и наподобяваха весела гримаса.

Но Габриел не се смееше.

С леден поглед тя измери гасконеца от нозете до главата, сякаш той беше изкаляно куче, което застрашава чистотата на килимите.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да поздравя жабчетата ти.

— Стори ли го?

— Ами… Да.

— Тогава може да си вървиш. Сбогом.

Тя му обърна гръб.

Не без известно съжаление Марсиак стана от дивана и се раздели с жабчетата. Настигна Габриел в коридора, хвана я за лакътя, но убийственият ѝ поглед го смрази.

— Габриел, красавице моя, моля те… Една думичка…

— Въобще не ми говори. След гадния номер, който ми извъртя, трябва да наредя да ти хвърлят бой с тояги!… Я виж, идеята е добра!

Тя повика някого:

— Тибо!

Отвори се една врата — тази на вестибюла, през който обикновено се влизаше в къщата. Появи се колос, облечен като лакей, който се учуди, а след това се зарадва, че вижда Марсиак.

— Добър ден, господине.

— Добър ден, Тибо. Как е синът ти, този, който падна и си счупи ръката?

— Оправя се, господине. Благодаря, че попитахте.

— А най-малката? Все така игрива ли е?

— Много плаче. Растат ѝ зъбки.

— Колко деца имаш всъщност?

— Осем, господине.

— Охо, разбираш си от занаята, приятелю!

Тибо порозовя и сведе поглед.

— Свършихте ли? — попита Габриел с леден глас. — Тибо, заслужаваш мъмрене.

Тъй като той я погледна неразбиращо, красавицата обясни:

— Тук всеки си влиза като в хан!

Тибо се обърна към вестибюла и към входната врата.

— Не е така. Бравата е заключена и се кълна, че не съм мърдал от поста си на столчето. Макар че не би било зле да си сложа възглавничка, тъй като много ме болят…

Марсиак едва се сдържа да не прихне.

— Достатъчно, Тибо — нареди Габриел. — Върни се при столчето си и при заключената врата.

Погледна към жабчетата, които бяха накачулили вратата на салона и им се скара:

— Махайте се! Марш! Измитайте се! И затворете вратата.

Те се подчиниха, но лошото ѝ настроение продължи да се проявява:

— Човек няма спокойствие в тази къща! Ела.

Марсиак я последва в едно преддверие, това към спалнята ѝ, мястото на отминали наслади. Входът към алкова остана плътно затворен и Габриел, рязка и с кръстосани пред гърдите ръце, отсече:

— Искаше да ми кажеш една думичка? Съгласна съм. Говори.

— Габриел — започна гасконецът с помирителен тон…

— Така. Една дума. Изрече я. А сега сбогом. Знаеш пътя… Не ме принуждавай да нареждам на Тибо да те изпроводи.

— При тези обстоятелства — опита се да разведри атмосферата Марсиак — ми се струва, че дори да пожелая непорочна целувка, ще е много нахално…

— Целувка от Тибо ли? Мога да си представя.

Присвил рамене, Марсиак се престори, че си тръгва. Но се обърна и в знак, че моли за мир, ѝ подаде пръстена, спечелен на дуел от маркиз Дьо Брево.

— Това подарък ли е?

Габриел се опита да остане невъзмутима. Но в погледа ѝ просветна блясък, подобен на този, който се излъчваше от рубина.

— Да не е краден?

— Обиждаш ме. Даден ми е доброволно от предишния му собственик.

— Пред свидетели ли?

— Да. Пред Д’Орван. Може да го попиташ.

— Той вече не идва тук.

— Ще го доведа.

— Но това е мъжки пръстен.

— Виж колко е хубав камъкът.

Тя малко поомекна.

— Вярно е.

— Може да се носи и от мъж, и от жена.

Габриел присви рамене, взе пръстена и като насочи заканително пръста си към Марсиак, рече:

— Не смятай, че съм ти простила!

Доволен и изпълнен със съблазън, гасконецът я погледна съучастнически и предложи:

— Да речем, че това е само началото, нали?

16.

В странноприемницата на пътя за Клермон никой не смееше нито да продума, нито да помръдне, откакто се бяха появили петимата наемници.

— Маланконтър — рече водачът им, приглаждайки русолявите си коси зад ухото. — Това е войнствено име, което лесно се помни, нали?

Той се беше настанил на масата на Лепра и си поръча вино. Разговаряше с тон, който издаваше прекалена арогантност, за да изглежда нормален. Трима от хората му стояха прави зад него, а последният от бандата, драк със сиви люспи, пазеше при вратата и наблюдаваше обстановката в помещението.

— Струва ми се, обаче — продължи Маланконтър, — че името ми нищо не ти говори. Знаеш ли защо?

— Не — отвърна Лепра.

— Поради това, че тези, които го чуят от устата ми и не са ми приятели, често пъти умират.

— Аха.

— Не се ли обезпокои?

— Никак.

Маланконтър почеса с нокът белега на ъгълчето на устните си и насила се усмихна.

— Прав си. Защото днес ме намираш в милосърдно настроение. Готов съм да забравя трудностите, които ни причини. Дори съм склонен да ти простя двата трупа, които остави край границата. И даже да забравя мръсния трик, който ни скрои в Амиен. Но…

— Но?

— Но трябва да ни дадеш това, за което се досещаш.

Наемниците не се съмняваха, че ще победят. Те бяха петима срещу противник, който не можеше да се надява на никаква помощ. Усмихваха се, чакаха само да изтеглят рапирите си и да започне да се лее кръв.

Лепра сякаш си даде сметка за положението, затова рече:

— Дадено.

Той бавно плъзна лявата си ръка в прашния дублет и измъкна писмо, скрепено с печат с червен восък. Остави го на масата пред себе си и зачака.

Маланконтър го наблюдаваше с присвити вежди.

Не направи никакво движение, за да грабне писмото, което вече беше струвало два живота.

— Това ли е всичко? — учуди се той.

— Това е.

— Подчиняваш ни се? Без да се съпротивяваш?

— Мисля, че сторих достатъчно. Може би трябва да реагирам, но не си струва да вземете писмото от трупа ми, нали? Впрочем вероятно съм бил предаден, щом ме намерихте толкова бързо. Някой ви е информирал за пътя, по който ще мина. Затова смятам, че не дължа особена вярност на господарите си. Човек не дължи нищо на онези, които не са го защитили.

Тъй като наемникът все още се колебаеше, Лепра настоя:

— Искаш ли писмото? Вземи го. Твое е.

В полумрака на залата, в която единствената светлина идваше от пламъците в огнището, тишината тежеше, както преди палачът да замахне с брадвата — тогава наточеното острие улавя слънчевите лъчи и спира дъха на присъстващите.

— Добре — каза Маланконтър.

Бавно протегна ръката си с мръсни нокти към писмото.

Направи гримаса, когато в последния момент видя мрачен блясък в очите на Лепра, но беше късно да реагира.

Стенанието на главатаря им завари дружината неподготвена: Лепра беше приковал ръката му към масата с мазния нож, с който беше рязал пилето. Маланконтър освободи ранената си ръка и изръмжа:

— Убийте го!

Лепра вече беше станал и успял да извади рапирата си от ножницата.

Със страхотен ритник той обърна масата върху краката на наемниците и ги принуди да се отдръпнат. Те извадиха оръжията си, а Маланконтър, с кървяща ръка, плътно прибрана към тялото, ги разбута, за да посрещне драка, който бързо пристигна на полесражението. С гръб към тъмния прозорец, Лепра беше поставен натясно. Но той успя да си осигури достатъчно пространство, за да се сражава. Спокойно проряза въздуха с рапирата си и измъкна ножницата, която падна на пода.

След това застана готов за бой.

И зачака.

Масите наоколо се изпразниха, чуваше се шумът от отместени столове. Мълчаливи и внимателни, клиентите на странноприемницата се прилепиха до стените или накацаха по стълбите към горния етаж. Бояха се да не пострадат; същевременно им се щеше да не изпуснат зрелището. Съдържателят се скри в кухнята. Явно подобни схватки не му бяха по вкуса.

Междувременно дракът превърза ръката на Маланконтър с парчета, откъснати от първата му попаднала покривка. Останалите трима, най-после готови за бой, застанаха в полукръг. Без да ги изпуска от поглед, кавалерът Д’Оргьой ги остави да се приближат.

По-близо.

Съвсем близо.

На едно острие разстояние.

Това трябваше да ги обезпокои, но те разбраха за опасността твърде късно.

Лепра изведнъж се пресегна с дясната си ръка и смъкна пердето от прозореца. Ярката светлина отвън нахлу в тъмната зала и блъсна наемниците в лицата. Без да се бави, той атакува. Острата драконова кост намери гърлото на ослепения противник. Бликна алена струя, която клетникът, свличайки се, напразно се опита да спре с длани, а кръвта започна да изригва от устните и ноздрите му. Лепра се обърна и отби несръчната атака на един наемник, който все още държеше лакът пред очите си. Той го сгъна на две с удар с коляно и го блъсна да падне с главата напред в огнището. Мъжът жестоко си удари черепа. След миг лицето му потъна в огъня: миризма на опърлени коси и на печено месо се разнесе във въздуха. Третият бандит, който не се изплаши от слънцето, го атакува отзад. Лепра дори не се обърна. Пъхна рапирата под мишницата си, отстъпи една крачка и опря коляно на пода, така че нападателят му се наниза на острието. Мъжът се вцепени с вдигната напред ръка, удивено лице, а на устните му изби розова пяна. Лепра се изправи бавно, обърна се и заби рапирата до дръжката в тялото му. Впери безпощаден поглед в умиращия, след това блъсна трупа, който се просна шумно.

Не беше минала и минута, откакто изтръгна пердето, а трима калени в битки наемници вече лежаха мъртви, сразени от кавалера Д’Оргьой. Добре познат в Париж, в Лувъра, както и във всички салони за фехтовка, той минаваше за един от най-добрите рапиристи на Франция. Очевидно репутацията му не беше преувеличена.

Маланконтър не беше в състояние да се сражава, но дракът все още очакваше да се появи на арената.

Лепра го измери с поглед. Той замахна с рапирата си така, че по пода се разлетяха алени капчици, измъкна кама от дрехата си и отново застана в бойна поза. Дракът като че ли се усмихваше. На свой ред той се оказа с рапира и остър нож в ръката.

Също щеше да използва в схватката две оръжия.

Дуелът се ожесточи още след първата размяна на удари. Съсредоточени и внимателни, дракът и Лепра атакуваха, отстъпваха, отново щурмуваха, без да се щадят. Влечугото знаеше с кого си има работа, а кавалерът бързо разбра, че противникът му не е за подценяване. Като че ли никой от двамата не вземаше превес. Когато единият се отдръпваше на няколко крачки, веднага след това се хвърляше напред. А когато другият се отбраняваше, винаги успяваше да поеме инициативата за следващия напор. Лепра беше опитен и талантлив боец. Но дракът беше силен и издръжлив: ръката му изглеждаше неуморна. Стомана срещу драконова кост, драконова кост срещу стомана, остриетата се сблъскваха със скорост почти непостижима за погледите на околните. Лепра започна да се задъхва и усети умора.

Трябваше да приключи бързо.

В един момент камите и рапирите се срещнаха близо до дръжките. Притиснати един към друг, дракът и Лепра се озоваха лице в лице, със сплетени ръце. Като изръмжа диво, влечугото изхрачи отровна плюнка в лицето на кавалера, който му отвърна с жесток удар с глава. Така успя да се освободи от зашеметения противник и избърса с ръкав очите си, които пламтяха. Дракът обаче веднага се хвърли към него с разпенени устни и кървящ нос. Това беше слабото място на тези изчадия: те бяха импулсивни и бързо се поддаваха на сляпа ярост.

Лепра откри в атаката му възможност, която не биваше да пропуска.

С крак отпрати табуретка в краката на драка. Той се препъна, но продължи напред, тичаше, но същевременно залитна да падне. Нападението му беше яростно, но непрецизно. Лепра се отмести наляво, а влечугото прелетя от дясната му страна. Кавалерът се обърна, държейки ръката си хоризонтално, и замахна.

Острието от драконова кост се заби в живата плът.

Една люспеста глава изхвръкна, падна на пода и се търкулна надалече. Обезглавеното тяло на драка се строполи, а от врата му се стичаше кръв.

Лепра мигновено потърси Маланконтър. Не го намери, но чу викове в двора и някакъв кон потегли. Той се хвърли към вратата и видя мъжа, който се отдалечаваше в галоп, наблюдаван от всички, които стояха прави и не смееха да помръднат.

Изцапан с кръвта на жертвите си, все още със следи от плюнката на влечугото по бузите си, Лепра се върна в странноприемницата. Остана безразличен към проявеното внимание на присъстващите, при които ужасът се смесваше с облекчението. Те продължаваха да стоят като вцепенени и не шукваха. Нозете им нервно потръпваха.

С оръжията в ръце, Лепра спокойно наблюдаваше безредието и опустошенията. Сред обърнатите мебели, счупените съдове и стъпканата храна три трупа лежаха в огромни локви кръв, четвъртият продължаваше да се пече в огнището, а кожата на лицето му се беше стопила от пламъците. Миризмата, смесена с тази на кръвта, на жлъчта и на страха, беше отвратителна.

Проскърца врата и съдържателят се появи от кухнята, като носеше в ръце стара пушка. Дебелакът беше нахлузил на главата си нелеп шлем и се беше пременил с железен нагръдник, но не бе успял да завърже всичките му ремъци. И тъй като целият трепереше, дулото на оръжието му — зейнало като зяпнала уста — сякаш следваше волния полет на въображаема муха.

Лепра се опита да се засмее, но усмивката му изглеждаше много уморена.

Тогава видя кръвта, която се стичаше от левия му ръкав, и разбра, че е ранен.

— Всичко е наред — каза той. — Служа на краля.

17.

— Какво? — възкликна един търговец. — Каква е тази амазонка с развети коси, която сутринта ни изпревари, препускайки в галоп? Баронеса ли?

— Бога ми, така е — потвърди старият воин. — Щом ви казвам!

— Да не повярва човек! — обади се друг търговец.

— Не се чудете — намеси се трети, който добре познаваше района. — Не можеш да избягаш от истината.

— Откога баронесите носят рапири?

— Ами откакто така им харесва…

— Не е обичайно…

— Баронеса Анес дьо Водрьой… — мечтателно въздъхна първият търговец.

— Вероятно е от знатен род? — запита вторият.

— Стара благородническа фамилия — рече един ветеран от Религиозните войни. — Най-аристократичната. Единствената… Предците ѝ са участвали в кръстоносните походи, а баща ѝ се сражаваше на страната на крал Анри.

Този разговор се водеше в „Сребърното буренце“, селски хан по пътя за Париж. Двамата търговци бяха спрели тук, след като направиха чудесен пазар в Шантили, което повдигна настроението им. Двама мъже се самопоканиха на масата им. Единият беше словоохотлив и живописен постоянен посетител, стар войник с дървен крак, който живееше с нищожна пенсия, прекарваше по-голямата част от дните си в пиене и посвещаваше останалата част от времето си на онези, които му правеха компания. Другият беше амбулантен търговец, който не изпитваше огромно удоволствие от перспективата отново да преметне на гръб ракитовия кош и да тръгне на път. Беше минал цял час след обяда, оживлението в кухнята стихна и масите бързо се опразниха. С помощта на виното разговорът течеше леко и доста гръмогласно.

— Струва ми се много хубава — каза единият търговец.

— Хубава ли? — възкликна ветеранът. — Тя е нещо много повече… Твърда гръд. Дълги бедра. И какво дупе, приятели! Какво дупе!

— Като те слуша човек да говориш за дупето ѝ, остава с впечатлението, че си го виждал…

— Чумата да го тръшне, не съм имал това удоволствие… Но други са го виждали. И са го галили. Дори са се възползвали от него. Тъй като става дума за доста благосклонно дупе…

Пиячите се разбъбриха, темата подлежеше на дълго обсъждане, така че каничките бързо бяха изпразнени и трябваше други да се появят на тяхно място. Междувременно перспективата да направят добра сметка не радваше особено Леонар, собственика на „Сребърното буренце“. Обезпокоен, но без да посмее да стори нещо повече, той наблюдаваше с крайчеца на окото си мъжа, който седеше сам на една маса.

Той беше с фуниевидни износени ботуши, панталони до коленете от кафява кожа и велурен дублет, широко разгърден. Имаше солидно телосложение, но изглеждаше напълнял — широки бедра, могъщи рамене, къс врат. Навярно беше на петдесет и пет години, може би и на повече. Под избръснатата брада изсеченото му като с длето лице на стар войник беше подпухнало през последните години и червените петна, говорещи за начало на розацея9, се открояваха по страните му. Все пак погледът му оставаше жив. И усещането за сила, което се излъчваше от него, не беше измамно.

— Къде са тези щастливи познавачи на дупето ѝ? — весело възкликна най-буйният и най-пиян търговец. — Искам да чуя историите им.

— Те са навсякъде. Хубавицата не е от срамежливите.

— Казват, че убивала любовниците си — прошепна амбулантният търговец.

— Бабини деветини!

— Кажи по-скоро, че им изпива силиците! — поправи го ветеранът и мръснишки намигна. — Разбирате ли какво ви казвам…

— Разбирам отлично — отвърна търговецът. — Бих рекъл, че има и по-злокобни начини да умреш от този… С удоволствие ще си поиграя с дяволицата!

При тези думи онзи, който ги слушаше, стана с категоричността на човек, решен да изпълни дълга си. Той тръгна напред и когато се озова на половината път от масата, стопанинът Леонар му препречи пътя, което беше много смело от негова страна, тъй като беше с две глави по-нисък и тежеше много по-малко от непознатия. Но мирът в хана му беше в опасност.

— Господин Балардийо, моля ви се…

— Не се безпокойте, стопанино Леонар. Вие ме познавате.

— Разбира се, ценя ви… Те са пили. Доста са се наквасили. Не знаят какво говорят.

— Не се безпокойте, нали ви казах — рече мъжът с учтива и успокоителна усмивка.

— Обещайте ми да не се биете — удари на молба ханджията.

— Обещавам да сторя всичко, което е по силите ми.

Леонар се отдалечи, избърса влажните си ръце в престилката и се загледа след Балардийо, който продължи пътя си.

Като го видя, ветеранът с дървения крак побледня. Останалите трима се полъгаха по приятното му изражение.

— Простете ми, господа, че ви прекъсвам…

— Моля ви, господине — отвърна единият търговец. — Какво можем да направим за вас? Желаете ли да седнете на нашата маса?

— Нуждая се само от едно мнение, господа.

— Слушаме ви.

— Искам да зная, на кого от вас четиримата ще имам честта първо да разбия главата.

18.

Някакъв шум стресна Сен Люк, който подремваше.

Беше непрекъснато, неравномерно драскане, което за момент спираше и веднага след това се появяваше отново. Драскане с остри нокти. По дърво.

Мелезът въздъхна и се изправи в леглото. Беше късно следобед.

— Какво има? — прозвуча съненият глас на младата жена, която се изтягаше до него.

— Не чуваш ли?

— Да.

— Какво е?

— Нищо. Заспивай.

И тя се обърна на другата страна, като придърпа завивката към себе си.

Тъй като имаше два-три часа за убиване през деня, Сен Люк се появи на улица „Глатини“ приятно местенце на остров Сите, където още от Средновековието се бяха настанили леките жени. Предложи да ѝ плати пребогато, при условие че тя му разреши да си почине в дома ѝ. След като сделката беше сключена, девойката го отведе в малката си мансарда до Съдебната палата. „Не си ми първият“ рече, когато забеляза, че мелезът има очи на влечуго.

След това се съблече.

Час по-късно жената спеше. Сен Люк известно време се взираше в порутения таван. Нямаше особено влечение към компанията на проститутките, но платеното им гостоприемство имаше своите предимства — едно от тях беше, че за разлика от хотелиерите, не държаха посетителите да се регистрират.

Драскането продължи.

Сен Люк стана, нахлузи ризата и прилепналите си панталони, дълги до коляното, наостри уши и дръпна кафявия парцал, който служеше за перде на единствения прозорец. Шумът идваше оттам. Дневната светлина нахлу вътре и зад стъклото се очерта силуетът на черно драконче.

Мелезът остана за миг слисан.

— Твое ли е?

Младата жена — твърдеше, че се казва Магдалена, като „онази от Евангелията“ — седна и присвила очи заради светлината, измрънка:

— Не. Но то вероятно така си мисли… Направих грешка, като го нахраних веднъж-дваж. И сега непрекъснато се връща и си проси.

Истинските диви дракончета почти бяха изчезнали от Франция. Но имаше и изгубени, избягали или прогонени от господарите си и те водеха из градовете живота на скитащи котки.

— Намерѝ какво да му дадем да хапне — заповяда Сен Люк и отвори прозореца.

— О, не! Ще го свикна непрекъснато да се влачи тук. Не е…

— Ще ти платя и за него. Имаш ли подходяща храна?

Магдалена се изправи съвсем гола, докато мелезът и дракончето се разглеждаха един друг еднакво предпазливо. Люспите на влечугото блестяха на слънцето, което отиваше към зенита си.

— Ето — рече Магдалена и му подаде завита в краищата дрипава кърпа.

Сен Люк я разви и намери вътре сухо, наръфано парче салам.

— Това ли е всичко?

— Да — потвърди жената и си легна отново, — но в края на улицата има месар, ако искаш…

Мелезът протегна ръка и подаде част от салама на дракончето. Животното се поколеба, помириса го, пое храната с острата си муцуна и без особено удоволствие я погълна.

— Предпочиташ жертвите ти да са живи и да се защитават, нали? — промърмори Сен Люк. — Прав си, аз също…

— Какво каза? — запита го Магдалена от леглото.

Той не отговори и продължи да храни дракончето. Междувременно една виверна — натоварена с кралско послание, тя се носеше към Лувъра — прелетя високо в небето и нададе дрезгав вик. Сякаш в отговор на зова на голямото влечуго, дракончето разпери криле и си тръгна.

Сен Люк затвори прозореца, погълна остатъка от салама и се облече.

— Тръгваш ли си? — обезпокои се Магдалена.

— Както виждаш.

— Среща ли имаш?

— Да.

— С кого?

Мелезът се поколеба, накрая реши, че невероятната истина ще свърши по-добра работа от лъжата.

— С Краля на петака10.

Проститутката прихна да се смее.

— Предай му моите поздрави. И на целия Двор на чудесата, щом отиваш там!…

Сен Люк леко се подсмихна.

Минутка по-късно той закопча дублета си, закачи ножницата на рапирата си на портупея и сложи странните си очила с червени стъкла. След това застана на прага на мансардата, отвори вратата, но се обърна и хвърли две сребърни монети на леглото.

Този жест учуди Магдалена, тъй като вече ѝ беше платил за услугите.

— Много са за парче салам — рече подигравателно тя.

— Едната е, за да нахраниш дракончето, когато се завърне.

— Добре. А втората?

— За да не забравиш за какво е предназначена първата.

19.

Арно дьо Ленкур живееше на улица „Железарска“ разположена между квартал Сент Опортюн и Халите; тя беше продължение на улица „Сент Оноре“, намираше се близо до Гробището на невинните11 и правеше връзка с улица „Ломбар“, така че тук бе едно от най-оживените места в столицата. Беше широка едва четири метра, но много шумна. Носеше ѝ се лоша слава, защото точно на нея, възползвайки се от спирането на кралската карета поради задръстване на движението, Раваяк12 беше нанесъл два удара с нож в гърдите на крал Анри IV. Местожителството на Ленкур беше съвсем обикновено. Той беше наел къща, подобна на много други в Париж: тясна и висока, сякаш смачкана между съседните здания, с магазинче на партера — за търговия с платове. До магазинчето имаше врата, която водеше към коридор, стигащ до тъмна стълба. Оттук, облъхнат от смрадливия въздух, човек тръгваше нагоре по етажите, като се държеше за разклатен дървен парапет.

Ленкур се намираше на първото стъпало, когато чу нечии стъпки зад себе си в мрака на коридора.

— Добър ден, господин офицер.

Беше господин Лаборд, продавачът на платове. Несъмнено беше дебнал кога ще се появи, тъй като следеше всички, които влизаха и излизаха. Освен с магазинчето, той разполагаше с три стаи за семейството си на първия етаж, както и със скромна стаичка за прислугата на втория. Беше главният наемател в къщата. В това си качество събираше наемите и зорко надзираваше всичко, горд с доверието, което му гласуваше собственикът, и крайно загрижен за приличния вид на помещенията.

Ленкур се обърна и едва сдържа въздишката си.

— Здравейте, господин Лаборд.

Както повечето дребни буржоа, продавачът на платове хранеше боязлива омраза към народа, презираше по-малко богатите от него, завиждаше на людете, които му бяха равни, защото смяташе успехите им за несправедливи, на драго сърце се подчиняваше на могъщите и изпитваше необходимост да спечели благоволението на представителите на властта. Мечтаеше да привлече за свой клиент Ленкур, енсин от конните гвардейци на Негово Преосвещенство.

— Каня ви да ми окажете честта да посетите магазинчето ми скоро, господине. Получих няколко топа коприна. Ако се вярва на съпругата ми, чудесно ще отиват на дублета, който тя е видяла, че носите.

— Така ли?

— Да. И вие не по-зле от мен знаете, че жените имат око и вкус за подобни неща.

Ленкур не можа да се въздържи да си помисли за съпругата на Лаборд и за метрите цветни панделки: те украсяваха всичките ѝ рокли, които не можеха да се нарекат скромни, като се вземат предвид импозантните размери на дамата.

— Истинската елегантност се крие в детайлите, нали? — отбеляза продавачът.

Детайл. Думичка, която никак не отиваше на огромната госпожа Лаборд, която шумно пиеше шоколада си и нагъваше сладкиши до пръсване.

— Така е — рече Ленкур с усмивка, която не означаваше нищо. — Довиждане, господин Лаборд.

Офицерът се качи на втория етаж и след като мина покрай вратата на стаичката, където спеше слугата на продавача, влезе в дома си. Апартаментът му се състоеше от две съвсем обикновени помещения, което ще рече студени и мрачни, където сякаш не се проветряваше. Нямаше особени основания да се оплаква, защото всяка стая имаше прозорец, независимо че единият гледаше към мръсен двор, а другият — към уличка, чиято отсрещна страна човек можеше да докосне, като протегне ръка напред. Мебелировката му беше скромна: легло и шкаф за дрехите в спалнята; маса, разклатен бюфет и два стола в другата стая. Впрочем тези мебели не му принадлежаха. С изключение на шкафа за дрехи, те бяха тук преди нанасянето му и щяха да си останат, след като си тръгнеше.

За да не наруши безупречната чистота, първата грижа на Ленкур беше да се събуе, като си обеща скоро да изчисти ботушите си от черната и лепкава гадост, която покриваше парижките улици. След това окачи портупея си на същия пирон, където висеше шапката му с бяло перо, и свали мантията си.

На масата имаше всичко необходимо за писане и Ленкур веднага се захвана за работа. Трябваше да препише писмото, което прочете на обяд в кабинета на Шарпантие, секретаря на Ришельо.

Възпроизвеждаше го по памет, но използваше латински думи за речника и гръцки за граматиката. В резултат всеки идиом, без да е напълно неразгадаем, можеше да бъде прочетен само от човек, който великолепно знаеше и двата езика, а това бе по силите само на ерудитите. Енсинът нито за миг не се поколеба, докато изписваше листа със стегнатия си почерк, и остави перото едва след като сложи последната точка.

Неподвижен и безстрастен, той чакаше мастилото да изсъхне, когато някой почука на вратата. Ленкур обърна глава натам и присви клепачи.

Тъй като чукането продължи, офицерът реши да отиде и да отвори. На прага застана прислужницата на Лаборд, девойка с червени бузи, която хранеше тайна любов към младия енсин от гвардейците на Кардинала.

— Да?

— Добър ден, господине.

— Добър ден.

— Не зная дали ви е известно, но тук дойде един благородник.

— Благородник ли?

— Да. И разпитваше за вас.

— Въпроси, на които господин Лаборд вероятно усърдно е отговарял…

Прислужничката потвърди смутено, сякаш самата тя имаше вина за словоохотливостта на господаря си.

— Каза ли си името този благородник? — попита Ленкур.

— Не.

— Опиши го!

— Беше висок, нелюбезен, с черна коса. И с белег на слепоочието… Не правеше нищо особено, но… ми се стори страшен.

Енсинът я изслуша невъзмутимо.

Междувременно госпожа Лаборд повика прислужничката си, която побърза да изпълни желанието ѝ, след като почтително се поклони.

— Благодаря — рече Ленкур.

Щом затвори вратата, той се върна към масата и прибра възстановеното писмо в луксозен плик. След това дръпна стола, повдигна килима, измъкна дъска от пода и скри документа.

Или почти го скри.

Както забеляза, едно ъгълче от килима се беше подвило; очевидна аномалия, която контрастираше с царящия в стаята ред.

Енсинът се замисли, след това присви рамене и се приготви да излезе. Обу изкаляните си ботуши, нагласи портупея, взе шапката си и преметна сгънатата си мантия през рамо. Камбаната на „Сент Опортюн“ би веднъж, почти веднага последвана от камбаната на църквата при Гробището на невинните.

20.

В „Малките жабчета“ Марсиак се събуди щастлив и заситен в обърнатото наопаки легло, след това се подпря на лакът, за да се наслаждава на Габриел, която се решеше, седнала полугола пред тоалетката. Този спектакъл го изпълни с възхита. Тя беше красива, гънките на лекия пеньоар, който едва я покриваше, можеха да се сравнят с елегантността на воалите на древните статуи, а лъчите на залязващото слънце, които се промъкваха през прозореца, позлатяваха буйните ѝ коси, галеха заоблените ѝ бледи рамене, подчертаваха линията на стройния гръб. Беше един от онези върховни моменти, в които се проявяваше цялата хармония на света. Стаята беше потънала в тишина. Чуваше се само ласкавото докосване на четката до вълшебната грива.

Изведнъж Габриел улови погледа на любовника си в огледалото и без да се обръща, наруши мълчанието:

— Трябва да ти върна подаръка.

Гасконецът погледна пръстена с печат, който беше спечелил на дуел. Габриел го свали от пръста си и го остави до ковчежето си за бижута.

— За теб е — рече Марсиак. — Няма да го приема обратно.

— Ти имаш нужда от него.

— Не.

— Да. За да платиш на Рабие.

Марсиак седна на леглото. Габриел, която почти му беше обърнала гръб, продължи да се реши невъзмутимо.

— Значи ти е известно? — учуди се той.

Тя присви рамене.

— Разбира се. В Париж всичко се знае. Достатъчно е да умееш да слушаш… Много ли ѝ дължиш?

Марсиак не отговори.

Той отново се просна по гръб, с широко разперени ръце и се загледа в тавана.

— Нима дългът ти е толкова голям? — възкликна Габриел.

— Да.

— Как стигна дотам, Никола?

В гласа ѝ имаше едновременно упрек и състрадание — така майките се отнасят към непослушните си деца.

— Играх, спечелих, но накрая изгубих тройно — обясни гасконецът.

— Рабие е много лоша жена. Тя може да те унищожи.

— Зная.

— А ръцете на мъжете, на които заповядва, са изцапани с кръв.

— И това ми е известно.

Габриел остави четката, обърна се и отправи към Марсиак спокоен и пронизващ поглед.

— Трябва да ѝ платиш. Пръстенът достатъчен ли е?

— За начало.

— Тогава всичко е решено, вземи го.

Двамата размениха усмивки. Нейната беше изпълнена със страст, а неговата — с признателност.

— Благодаря — каза той.

— Не мисли повече за това.

— Трябва да се съветвам с теб за всички решения, които вземам.

— Задоволявай се да правиш обратното на онова, което ти диктува твоят каприз, и нещата ще се подредят.

Марсиак се засмя от все сърце, стана и започна да се облича, докато любовницата му обуваше белите си чорапи — отново спектакъл, който не биваше да се пропуска.

След това, без предисловие, Габриел рече:

— Тук пристигна писмо за теб.

— Кога?

— Днес.

— И тъй като ми беше бясна — предположи гасконецът, обувайки си панталоните, — навярно си го изгорила.

— Не.

— Не си го скъсала?

— Не.

— Дори не си го смачкала?

— Започваш да ми досаждаш, Никола! — възкликна Габриел.

Тя почти се развика и като вцепенена гледаше право пред себе си.

Понеже често си разменяха подобни закачки, той не можеше да си обясни странната ѝ реакция. Гол до кръста, Марсиак се загледа в жената, която обичаше, и откри, че тя много се бои.

— Какво ти е, Габриел?

С пръсти тя изтри една сълза, бликнала от очите ѝ. Той се приближи, наведе се над нея и я прегърна нежно.

— Кажи ми защо си такава? — промълви той.

— Прости ми. Вземи го.

Марсиак грабна писмото, което тя му подаде, и разбра вълнението ѝ, като видя скрепения с червен восък печат.

Беше на кардинал Ришельо.

— Мислех си — рече Габриел с треперещ глас, — че този момент от живота ти завинаги е отминал.

Марсиак вярваше в същото.

21.

Слънцето беше все още високо, когато Анес дьо Водрьой пристигна в селото. Дублетът ѝ беше разкопчан, а в бедрото ѝ се удряше ножницата, която беше посивяла от прахта, вдигана изпод копитата на носещия се в галоп кон. Бузите на Анес розовееха, а челото ѝ лъщеше от пот. Раздърпана от препускането, дългата ѝ плитка се беше превърнала в маса разхлабени оплетки, които продължаваха да се държат заедно само заради свързващата ги панделка, но имаше и свободно изхвръкнали буйни черни къдрици. Лицето ѝ все така изразяваше смесица от неумолима решителност и нестихващ гняв. А погледът ѝ оставаше вперен в целта, към която жребецът ѝ неуморно приближаваше.

Някога малка махала, сега селото се беше разраснало около църквата. То се намираше на пресечната точка между два друма, провиращи се сред залесените хълмове. Беше спирка по пътя за Шантили, но дължеше все по-голямата си привлекателност на „Сребърното буренце“ — хан, известен с добрата си кухня и с виното си, както и с приятната компания на гостилничарките. Местните люде идваха тук да изпият по чашка, а добре информираните пътници с удоволствие преспиваха — на отиване, когато делата им не изискваха да бъдат в Шантили преди зазоряване, а понякога и на връщане.

Анес забави ход, когато премина покрай първите къщи. По улиците тя яздеше в тръс и скоро стигна до площада. Там, пред вратата на „Сребърното буренце“, беше пълно със селяни. Те се смееха и разговаряха, понякога оживено жестикулираха. Един от тях се покачи на каменна пейка и предизвика бурен кикот, правейки неприлични движения и давайки ритници във въздуха. Всички изглеждаха на седмото небе, сякаш излизаха от театър, където бяха гледали страшно весел фарс. Анес се досети какъв е поводът за това веселие, което не предвещаваше нищо хубаво, защото забавляващите се зрители не бяха непременно добронамерени. По онова време тълпите се стичаха да наблюдават как наказват осъдените, и много се дивяха на стоновете и гърчовете на клетниците, подложени на мъчения.

Като забелязаха появата на ездачката, някои си свалиха шапките, а палячото слезе от пейката.

— Коя е тази? — попита някой.

— Баронеса Дьо Водрьой.

— Чудо!

— Така е, приятелю. Така е…

„Сребърното буренце“ представляваше живописна картина с различните по големина сгради, със старите и красиви сиви камъни, с фасадите, покрити с бръшлян, и с покривите с червени керемиди.

Анес премина през външната врата, скочи от седлото, подметките на високите ѝ ботуши отекнаха по паветата в двора. Тя избърса с ръкав потното си лице, развърза косите си и тръсна глава, та тежките ѝ черни къдрици се разлюляха свободно. След това, раздърпана, прашна, без да обръща внимание на отправените към нея погледи, огледа околното пространство.

Пред основната сграда разпозна собственика на хана, който търсеше начин да смекчи неспокойството, дори гнева, на неколцина клиенти. Изнервени и възбудени, те с цялата си сериозност се караха на стопанина, размахвайки юмруци пред гърдите му. Ханджията се опитваше да ги укроти с жестове и проявяваше раболепно почитание, независимо че препречваше пътя на всеки, който понечваше да влезе вътре. Положението изглеждаше неспасяемо. Клиентите не се разотиваха. Анес забеляза, че облеклото на мнозина — макар да не беше в чак толкова окаян вид като нейното — изглеждаше странно. Десният ръкав на дублета на един от тях висеше, разкъсан на рамото; друг, с измъкната от панталоните риза, бършеше с кърпа влажното си лице; шапката на трети беше смачкана, а дантелата на яката му я нямаше.

Като видя кой пристига, ханджията се извини на благородниците. Те продължиха да роптаят, но той побърза да посрещне Анес. Повика един слуга от конюшнята, който остави кофата и вилата, за да се погрижи за коня на баронесата.

— О, госпожо! Госпожо!

Тя тръгна решително към него. Тъй като не забави ход и не смени посоката, когато се срещнаха, наложи се той да се обърне бързо и да я последва.

— Какво е сторил отново? — запита Анес.

Ханджията беше сух и слаб, макар че имаше издут като балон корем. Той носеше къса жилетка над ризата си, а на кръста му бе вързана престилка, която покриваше бедрата му.

— Благославяйте не Господа, а момчето, което дойде да ме предупреди, стопанино Леонар… Къде е Балардийо? Е, какво е сторил?

— Вътре е, госпожо.

— Защо тези хора чакат отвън?

— Защото дрехите и багажът им са в залата, госпожо.

— А каква е причината да не влизат да си ги приберат?

— Господин Балардийо не позволява на никого да припари вътре.

Анес спря.

Изненадан, ханджията направи още две крачки, преди да замръзне на мястото си.

— Какво говорите, стопанино Леонар?

— Както ви казвам, така е, госпожо. Заплашва да размаже главата на всеки, който отвори вратата, стига това да не сте вие.

— Въоръжен ли е?

— Има пищови.

— Пиян ли е?

Стопанинът я погледна като човек, който не е разбрал въпроса, и се бои да не сбърка с отговора.

— Искате да кажете: дали е по-пиян от обикновено?

Баронесата гневно въздъхна.

— Да, точно това искам да кажа.

— Да, мадам. Много е пиян.

— Чумата да го тръшне този пияница! Как не умее да пие с мярка! — рече тя сякаш на себе си.

— Мисля, че никога не е успявал да остане трезвен, госпожо.

— Как започна всичко?

— Ами — поколеба се ханджията… — Тези господа си седяха… Трябва да знаете, госпожо, че чудесно си бяха хапнали и виното ги направи доста приказливи…

— Добре. А после?

— Някои от приказките им не се харесаха на господин Балардийо…

— Който им го е показал, както му е присъщо. Добре, разбрах. Къде са тези господа?

Леонар се учуди.

— Не са излизали от вътре, госпожо!

— А кои са тогава тези тримата, които виждам, покрити с рани и цицини?

— Те се опитаха да се намесят.

Анес вдигна поглед към небето и отново тръгна към хана. Стопанинът побърза да я изпревари и услужливо ѝ направи път с жест.

Виждайки, че девойката има намерение да влезе вътре, един елегантен офицер, когото нищо не задържаше на мястото, освен комичността на положението, ѝ каза:

— Госпожо, не ви съветвам да минавате през тази врата.

— А пък аз, господине, не ви съветвам да ми се пречкате — отвърна нахакано баронесата.

Офицерът сви рамене, повече учуден, отколкото разсърден. Тогава Анес разбра, че е искал само да прояви галантността си. Затова смекчи тона си:

— Не се безпокойте, господине. Познавам мъжа, който е устроил клопката.

— Какво? — намеси се клиентът със смачканата шапка. — Познавате този беснеещ ненормалник?

— Мерете си думите, господине — произнесе с леден тон Анес дьо Водрьой. — Този, за когото говорите, се е погрижил за вас, а пък аз мога да продължа действията му. И няма да се отървете само със смачкана шапка.

— Желаете ли да ви съпроводя? — настоя любезно офицерът.

— Не, благодаря, господине.

— Искам да знаете, че съм готов.

Тя му поблагодари и влезе.

Прихлупена и притихнала, залата беше потънала в безредие: изпочупени столове, преобърнати маси, потрошени съдове. Петна от вино аленееха по стените — там, където бяха летели каничките. Един прозорец беше останал без стъкло. Имаше счупени подноси. В огнището шишът за печене на месо се държеше само на една скоба, а механизмът, на който се въртеше, висеше безполезен.

— Най-после! — възкликна Балардийо радостно, сякаш беше видял отдавна чакан посетител.

Триумфално властвайки над хаоса, той седеше на един стол и опрял крак на поддържаща греда, леко се поклащаше. Дублетът му от червен велур разкриваше мощна, космата и потна гръд. Мъжът се усмихваше широко и изглеждаше изпълнен с непристойна радост въпреки — или може би заради — разцепената си уста и посиненото око. Балардийо беше от хората, които се изпълват с възхита след здрав кьотек.

Той държеше в едната си ръка бутилка вино, а в другата — нещо, което приличаше на дървен крак.

— Най-после ли? — учуди се Анес.

— Дявол да го вземе. Ние те чакахме.

— Ние? Какво значи ние?

— Тези господа и аз.

Анес отмести погледа си от стария войник и се взря в малката групичка. Стана ѝ жал, толкова окаяно беше състоянието им.

Двама богато облечени мъже — без съмнение търговци — лежаха един върху друг, като че ли бяха изпаднали в безсъзнание. Друг, навярно амбулантен разносвач, не изглеждаше по-добре: ръцете и торсът му бяха потънали в големия му ракитов кош, който бе пробил с глава. Най-после, четвъртият беше сгърчен в нозете на Балардийо, а изплашеният му взор говореше, че очаква да получи поредния шамар. Баронесата го познаваше: беше ветеран от Религиозните войни, изгубил крака си; куцукайки, той посвещаваше дните си да обикаля местните кръчми.

— Добре си ги подредил — коментира Анес.

Тя забеляза, че протезата на ветерана липсва, и разбра с какво си играеше Балардийо.

— Заслужиха си го.

— Да се надяваме. Защо ме чакахте?

— Държах този господин там да ти се извини лично.

Анес погледна клетия инвалид, който, целият треперещ, си пазеше главата с ръце.

— Да ми се извини ли? Защо?

Балардийо крайно се затрудни. Как можеше да обясни на баронесата естеството на вулгарните и гадни думи, изречени по неин адрес, без да ги повтори?

— Ами…

— Чакам.

— Важното е — поде отново старият войник и размаха дървения крак като жезъл… — Важното е този дрипльо да ти се извини. Нищожество, госпожата чака!

— Госпожо — проплака ветеранът, — моля ви да приемете най-чистосърдечните ми и изпълнени с уважение извинения. Изложих се много, но не мога да диря прошка заради скромния ми произход, заради лошото ми възпитание и заради недостойните ми навици. Обещавам от днес нататък да контролирам поведението и действията си, и като осъзнавам грешките си, се оставям на вашето благородство. Ще добавя, че съм грозен, устата ми мирише на дирник и като ме гледа човек, не може да повярва, че Всевишният е създал Адам по свой образ и подобие.

Мъжът издекламира разкаянието си на един дъх, сякаш го беше научил наизуст, а Балардийо придружи тирадата му с равномерни поклащания на главата си и с доволни движения на устните си.

Изглежда, че чутото го зарадва.

— Много добре, нищожество. Ето ти крака.

— Благодаря, господине.

— Но ти забрави да споменеш противната си мутра, която…

— … може да накара майчиното мляко да секне. Съжалявам, господине. Да започна ли отново?

— Не зная. Разкаянието ти ми изглежда искрено, но…

Балардийо погледна въпросително към Анес.

Тя изглеждаше смаяна и думите не ѝ достигаха.

— Не — отсече старият войник. — Госпожа баронесата е права: достатъчно. Наказанията трябва да бъдат справедливи, но не жестоки, ако искаме да постигнат целта си.

— Благодаря, господине.

Балардийо стана, протегна се, изпразни бутилката си на две глътки и я хвърли през рамо. Тя се разби в черепа на амбулантния търговец, който оставаше затворен в ракитовия си кош.

— Чудесно! — възкликна радостно Балардийо и потри ръцете си от задоволство. — Да си вървим!

Зад гърба му удареният с бутилката амбулантен търговец се срина на една страна, като преобърната кошница.

22.

Предизвестена от сина си, жената излезе на прага на къщичката, за да наблюдава летящия насам конник, и заповяда на момчето да ѝ донесе нещо от вътре. То побърза да изпълни нареждането и се върна с пищов, който предаде в ръцете на майка си.

— Прибери се, Тонен.

— Но, мамо…

— Скрий се под леглото и не излизай, докато не те извикам.

Беше късен следобед, духаше свеж ветрец. Докъдето поглед стигаше наоколо, нямаше други постройки. Най-близкото село се намираше на една левга разстояние и пътят, който водеше към него, не минаваше покрай къщата. Дори амбулантните търговци и продавачите на книги рядко се отбиваха тук. Човек трябваше да разчита само на себе си в това пустинно място във френската провинция.

Жената остана сама, провери дали пищовът е зареден и дали барутът е сух. След това прикри оръжието под мишницата си, така че да не го види пътникът, който влезе в двора и изплаши разхождащите се кокошки.

Тя едва кимна, когато Антоан Лепра я поздрави, без да слиза от коня си.

— Искам да напоя жребеца. И с благодарност ще ви платя, ако ми дадете чаша вино.

Стопанката дълго се взираше в него, без да отговори.

Небръснат, прашен и разгърден, той изглеждаше изтощен и не вдъхваше доверие. Беше въоръжен: пищовите бяха прибрани в кобурите на седлото, а бяла рапира висеше на кръста му, от дясната страна — навярно беше левак. Тъмносиният му дублет беше разкопчан, под него се подаваше подгизнала от пот риза, а ръкавът му беше скъсан близо до рамото и там се виждаше превръзка. Кръв течеше по ръката му, което подсказваше, че раната се е отворила.

— Къде отивате? — попита жената.

— В Париж.

— По този път ще стигнете чак през нощта.

— Зная.

Тя продължи да го разглежда.

— Ранен сте.

— Да.

След сражението с Маланконтър и неговите убийци Лепра не забеляза веднага, че кърви. В разгара на битката не успя да разбере кой от противниците му го рани в ръката. В първия момент не усети и болка. Тя се появи по-късно, когато разбра, че по ръкава на дясната му ръка тече кръв. Макар че не беше особено опасна, раната се нуждаеше от грижи, но той се задоволи да я превърже надве-натри, преди бързо да тръгне на път.

— Злощастна среща — обясни Лепра.

— Разбойници ли?

— Не. Убийци.

Жената не мигна.

— Преследват ли ви?

— Преследваха ме. Не зная дали още са по петите ми.

От станцията за смяна на конете Лепра тръгна по тесни пътища, които, макар да бяха заобиколни, намаляваха риска от засади. Пътуваше сам и раната му го правеше лесна плячка за обикновените бандити. Но той се боеше, че по пътя за Париж го причакват онези, които го преследваха от самото начало.

— Ще се погрижа за вас — каза жената и престана да крие пищова, който държеше. — Но не искам да оставате тук.

— Нуждая се само от кофа с вода за коня ми и от чаша вино за мен.

— Ще се погрижа — повтори тя. — Ще се погрижа и след това си заминавате. Влезте.

Той я последва в къщата, която се състоеше от голяма, тъмна и схлупена стая, бедна, но чиста, с пръстен под и много малко мебели.

— Може да се покажеш, Тонен — рече жената.

Докато момчето се измъкваше изпод леглото и отправи срамежлива усмивка към чужденеца, тя приготви кофа с вода и чисто бельо, без да изпуска пищова.

Лепра изчака да му посочи пейката, за да седне.

— Казвам се Лепра — рече той.

— Женевиев Ролен.

— Аз пък съм Тонен!

— Здравей, Тонен! — усмихна се Лепра.

— Вие благородник ли сте? — попита хлапето.

— Да.

— И воин?

— Да.

— Моят баща също беше войник. В Пикардийския полк.

— Стар и престижен полк.

— А вие, господине? Къде служите?

Предвиждайки каква ще е реакцията, която ще предизвика, Лепра обяви:

— Аз съм конен мускетар на Негово Величество.

— Вие сте кралски мускетар? — възхити се Тонен. — Наистина ли? Чу ли, мамо? Мускетар!

— Да, Тонен. Викаш достатъчно силно, за да ми спукаш тъпанчетата…

— Познавате ли краля, господине? Разговаряли ли сте с него?

— Няколко пъти.

— Иди да напоиш коня на господин мускетаря — нареди Женевиев и остави кофа с вода на пода.

— Но, мамо…

— Веднага, Антоан.

Момчето знаеше, че лошо му се пише, когато майка му преминава от Тонен на Антоан.

— Да, мамо… Ще ми разкажете ли още нещо за краля, господине?

— Ще видим.

Развълнуван от тази перспектива, Тонен излезе от къщата.

— Добър и мил син имате — каза Лепра.

— Да. Той е на възраст, когато мечтае само за слава и приключения.

— Понякога при мъжете подобни желания не минават с възрастта.

— Точно това уби баща му.

— Съжалявам, госпожо. В сражение ли е загинал?

— Войниците умират по-често от глад, студ и болести, отколкото от удар с рапира… Не, господине, отнесе го рансата по време на една блокада.

— Рансата… — промълви Лепра, сякаш си припомняше стар противник, от когото се страхуваше.

Рансата беше заразна болест, която се дължеше на драконите и на тяхната магия. Драконите — или по-точно древните им човекоподобни предци — почти не боледуваха, ала мъжете и жените, които общуваха дълго с тях, рядко биваха пощадени. Първият симптом беше малко петънце върху кожата, отначало почти незабележимо, подобно на бенка. То често оставаше неоткрито, тъй като по онова време хората не се миеха и никога не сваляха ризите си. Петното нарастваше, оцветяваше се в мораво и ставаше грапаво. С течение на времето, понякога почерняваше и се пукаше, гноеше, излизаха огромни тумори. Това беше „голямата ранса“. Болестта ставаше заразна и се появяваха първите болки, първите подутини, първите малформации, първите уродливости…

Църквата съзираше във всичко това очевидна демонстрация, че драконите представляват олицетвореното зло, до което дори не може да се приближиш, без да се погубиш. Що се отнася до медицината през XVII век, тя беше безсилна да се бори и да предпазва от ранса, независимо дали е „голяма“ или „малка“. Разбира се, продаваха се лекове, в магазинчетата на аптекарите и в бърлогите на шарлатаните почти всяка година се появяваха нови церове. Но повечето от тях бяха творения на мошеници и на неумели лечители. Колкото до сериозните медикаменти, беше невъзможно обективно да се прецени ефикасността им, тъй като болните имаха различна съдба. Едни си отиваха от този свят за две седмици, а други живееха дълго след появата на първите симптоми и не страдаха особено. По улиците скитаха клетници в последния стадий на болестта, превърнали се в окаяни чудовища, които просеха, за да преживяват. Принуждаваха ги да носят червени шаячни дрехи и да въртят кречетала, а понякога ги затваряха принудително в болницата на неизлечимите, която наскоро беше открита в Париж.

Женевиев прогони лошите спомени и присви рамене, след което помогна на Лепра да свали дублета си. После махна превръзката, която той набързо беше направил върху ръкава на ризата.

— Сега си дайте ризата, господине.

— Откъснете ръкава, това ще бъде достатъчно.

— Ризата още си я бива. Само ще зашия скъсаното място.

Лепра си помисли, че цената на една нова риза не е еднаква за благородника и за селянката, приучена на икономии.

— Добре — съгласи се той. — Само затворете вратата, ако обичате.

Жената се поколеба, погледна към пищова си, но накрая затвори зейналата към двора порта. След това протегна ръка към мускетаря, който току-що се беше съблякъл, и разбра всичко, като видя мускулестия му гръб.

Грапаво и мораво, там имаше голямо петно от ранса.

— Не се бойте, госпожо. Болестта ми засега не е заразна. Но предпочитам да спестя гледката на сина ви.

— Изпитвате ли болки?

— Все още не.

23.

Марсиак беше пил и се чувстваше кисел.

Седеше в празна кръчма, а собственикът, превил гръб, метеше пода след дългия ден. Гасконецът мрачно разглеждаше дъното на чашата си, когато осъзна, че някой стои прав до него.

— Капитане.

— Здравей, Марсиак.

— Седнете, ако обичате.

— Благодаря.

Ла Фарг премести един стол и се настани на него.

На масата изникна втора чаша, достатъчно чиста за подобно място. Марсиак я взе и се приготви да я напълни за стария благородник.

Но каничката се оказа на свършване. Беше останала само една глътка.

— Съжалявам, капитане. Само това мога да ви предложа.

— Не се притеснявай.

Ла Фарг не докосна чашата си и докато цареше мълчание, забеляза смачканото писмо, което гасконецът беше получил на улица „Жабешка“.

— Остриетата се завръщат на работа, Марсиак.

Мъжът потвърди, тъжен и замислен.

— Нуждая се от теб, Марсиак.

— Ммм…

— Остриетата се нуждаят от теб.

— Кои са?

— Все същите. Писмата вече заминаха. Скоро ще пристигнат.

— Същите, това ще рече живите.

— Да.

Отново замълчаха, този път по-продължително.

Най-после Марсиак рече:

— Сега аз имам свой живот, капитане.

— Харесва ли ти?

Те размениха погледи.

— Доста ми харесва.

— И накъде те води?

— Всеки живот води към гробището, капитане. Важното е да вървиш по приятния път.

— Или по полезния.

— Полезен ли? За кого?

— Ние служим на Франция.

— В клоаката.

— Ние служим на краля.

— И на Кардинала.

— Това е едно и също нещо.

— Невинаги.

Размяната на реплики, бърза и остра като сблъсък на смъртоносни оръжия, приключи с тези думи. Марсиак обърна поглед настрани, пресуши чашата си и попита:

— Поне ще бъдем ли възнаградени по достойнство?

— Нито почести, нито слава, ако питаш за това. В този план нищо не се е променило.

— Да говорим за пари. Ако приема, искам да бъда заплатен богато. Много богато. В определен ден и час. При първото закъснение прибирам рапирата.

Заинтригуваният Ла Фарг присви клепачи.

— Разбрахме се.

Гасконецът се поколеба още няколко секунди и се загледа в стоманения си пръстен с печат.

— Кога започваме? — запита той.

24.

По онова време в Париж съществуваха дузина дворове на чудесата. Всичките бяха организирани по модел, наследен от Средновековието, и събираха на тайни места общност от бедняци, разбойници и отхвърлени от обществото. Разположили се в столицата, те дължаха името си на професионалните просяци — преструващи се на болни и сакати, — които „като по чудо“ си възвръщаха здравето далеч от любопитните погледи, след тежък работен ден. Един от тези дворове се намираше в квартал Сен Дьони, край църквата „Света Екатерина“; имаше друг на улица „Бак“; трети — близо до пазара „Сент Оноре“. Но най-прочутият, този, който заслужаваше да се изписва с главни букви, беше дворът на улица „Ньов Сен Совьор“ близо до вратата „Монмартър“.

Забутан в един от „най-зле устроените, най-мръсните и най-изпадналите“ квартали според хроникьор от епохата, той представляваше широк двор, запазил се още от XIII век. Беше смрадлив, кален, заобиколен от мърляви и порутени сгради; към него водеха криволичещи улички, а наблизо се намираше манастирът на Божиите дъщери. Тук живееха стотици нищи и разбойници заедно с жените и децата си, най-малко хиляда обитатели, които се разпореждаха като абсолютни господари на тази територия, не приемаха натрапници, чужденци, нито стражи, посрещаха ги с ураган от камъни, тояги и псувни. През 1630 г. беше планирано оттам да минава улица: работниците бяха малтретирани и проектът беше изоставен принудително.

Защитавайки независимостта си, непокорното общество в Двора на чудесата живееше според собствените си закони и обичаи. Начело стоеше Кралят на петака, или както още го наричаха, Великият кесар, с когото Сен Люк искаше да се срещне този следобед. От мръсното стъкло на един прозорец на първия етаж той наблюдаваше през червените си очила тъжната и почти безлюдна по това време уличка — тя се оживяваше едва при настъпването на нощта, когато мошеници и просяци се връщаха с плячка или с празни ръце. Декорът беше ужасяващ и тягостен. Човек се чувстваше на вражеска земя, точно преди да попадне в неизбежната засада.

Мелезът не беше сам.

Компания му правеше възрастна жена, облечена цялата в черно, която гризеше остатъци от хляб, както заек хруска морковчета, държеше ги в костеливите си ръце, а очите ѝ блуждаеха в празното пространство. Тук беше и Касапина, разбойникът, с когото Сен Люк беше влязъл в единоборство. Мъжът се опитваше да направи атмосферата колкото е възможно по-непоносима с тежкото си мълчание и с мрачния си и заплашителен поглед, насочен към посетителя, както и с това, че държеше ръката си на дръжката на рапирата. Обърнал му гръб, Сен Люк остана невъзмутим. Минутите минаваха, а мляскането на старицата нарушаваше тишината.

Най-после, предвождан от страховит индивид с гола глава, Великият кесар влезе в стаята, където мръсният под, стените и касите на вратите контрастираха с чудноватия лукс на мебелите и на килимите, откраднати от някой дворец или от богаташки буржоазни домове.

Слаб и рус, Великият кесар беше на не повече от седемнайсет години — възраст, на която по онова време човек биваше възприеман като зрял, но Кралят изглеждаше прекалено млад, за да ръководи тези груби и всяващи страх представители на парижкото дъно. Независимо от това, той демонстрираше уважаваната и плашеща достолепност на монарсите, а когато авторитетът му се оспорваше, започваха да текат кръв и сълзи. Дясната му буза беше белязана от незараснала рана. В светлите му очи блестяха цинизъм и интелигентност. Не беше въоръжен, тъй като беше сигурен, че нищо не го заплашва във владенията му, където един негов поглед можеше да осъди някого на смърт.

Великият кесар се настани удобно в специално предназначения за него фотьойл, а мъжът, който му отвори вратата, застана редом, прав и безучастен. Сен Люк го познаваше. Казваше се Грангие и беше „архиапаш“. В строгата йерархична структура на Двора на чудесата архиапашите се нареждаха непосредствено след Великия кесар, наравно с „тарашите“. Последните отговаряха за сформирането на бандите и обучаваха новаците в изкуството да пребъркват джобовете и да предизвикват състрадание. Архиапашите бяха съдии и съветници, често пъти образовани. Благодарение на изключителната си проницателност, разпопеният свещеник Грангие се беше превърнал в ухо на господаря си.

Сен Люк се поклони, но не свали шапката си.

— Трябва да призная, че не ти липсва смелост — рече Кралят без никакво предисловие. — Ако ставаше дума за друг, щях да си помисля, че е идиот.

Мелезът не отговори.

— Да се появяваш тук, след като се отнесе толкова грубо с двамина от хората ми и заплаши клетия Касапин, че ще му прережеш гърлото…

— Искаше ми се да бъда сигурен, че ще ти предаде посланието ми.

— Знаеш ли, че сега той непрекъснато се заканва да те изкорми?

— Това няма никакво значение.

Касапина побесня и посегна да извади рапирата си. Кралят прихна да се смее.

— Добре! Можеш да се похвалиш, че успя да спечелиш любопитството ми. Говори, слушам те.

— Става дума за бандата на Гарваните.

При тези думи лицето на Великия кесар помръкна.

— И какво?

— В последно време Гарваните са придобили някаква стока. Скъпа и крехка. Такава стока, която никога до този момент не ги е интересувала. Разбираш ли за какво ти говоря?

— Може би.

— Искам да зная къде крият стоката. Вече ми е известно, че не е в Париж, но не разполагам с повече подробности. Затова ти…

Господарят на Двора на Чудесата замълча. После се наведе към Грангие и му прошепна няколко думи на наркоа — неразбираемия за външни лица жаргон. Архиапашът отговори по същия начин. Без да реагира, Сен Люк изчака края на консултацията. Тя свърши бързо.

— Дори да предположим, че зная това, което искаш — поде Великият кесар, — защо да ти го казвам?

— За подобно сведение съм готов да платя прескъпо.

— Аз съм богат.

— Ти си негодник, който не вярва в нищо и не признава законите. Но най-вече си добре осведомен.

— Какво ще рече това?

— Гарваните ти правят сечено. По тяхна вина влиянието ти и доходите ти започват да намаляват. Но най-вече те действат, без да чакат заповеди от теб.

— Този проблем скоро ще бъде разрешен.

— Така ли? Аз мога да го разреша в твоя полза. Кажи ми каквото искам да зная, и ще нанеса на Гарваните такъв удар, от който няма да се съвземат лесно. Дори ако желаеш, може да си присвоиш заслугата… Ние не сме си дружки, Кралю. Няма съмнение, че някой ден между нас ще започне да се лее кръв. Но днес интересите ни съвпадат.

Великият кесар се замисли, почеса се по брадичката и мустаците си, които представляваха по-скоро юношески мъх.

— Толкова ли е скъпа тази стока?

— За теб тя няма никаква стойност.

— А за Гарваните?

— Те ще получат цената, която им е предложена. Мисля, че в тази афера са само изпълнители и ще предадат стоката на този, който ги е наел. Няма да мога да действам, когато това стане, а ти ще изпуснеш възможността да им отмъстиш. Времето не чака, Кралю.

— Дай ми един час да размисля.

Кралят и мелезът размениха погледи, като всеки от тях се опитваше да проникне в душата на другия.

— Един час. Не повече — отсече Сен Люк.

След като мелезът си тръгна, Великият кесар запита архиапаша:

— Какво мислиш за всичко това?

Грангие помълча известно време.

— Две неща — рече той накрая.

— И какви са те?

— Първо, имаш интерес да помогнеш на мелеза срещу Гарваните.

— А второто?

Вместо да отговори, архиапашът се обърна към старицата, която — той беше сигурен — внимателно проследи нишката на мислите му. Тогава тя, между две примлясквания, с все така вперен в нищото поглед, като сляпа или безразлична към света, каза:

— В някой близък ден трябва да го убием.

25.

Гвардейците на Кардинала получаваха заплащане на всеки трийсет и шест дни. Това беше повод за „парад“, който даваше възможност да бъде направен преглед на личния състав. Гвардейците се строяваха. След това капитанът или лейтенантът минаваха с лист в ръце. Всеки от бойците на висок глас си казваше името и то веднага беше записвано на хартията. След това имената се изреждаха на документ, подписан и подпечатан от офицера. Документът се предаваше на ковчежника и всички отиваха — под строй — да си получат парите в кабинета му.

Този ден беше определено парадът да се състои в пет часа следобед, в двора на Кардиналския дворец, тъй като Негово Преосвещенство в този момент си почиваше. Всички гвардейци, с изключение на дежурните, се бяха събрали. Униформите им изглеждаха безупречни: лъснати ботуши, изгладени мантии и почистени оръжия. Те още не бяха се строили и разговаряха, доволни от обстоятелството, че скоро щяха да станат малко по-богати. Бяха благородници, но повечето от тях нямаха състояние и живееха от заплатите си. За щастие, Кардиналът плащаше добре — петдесет ливри за гвардеец и до четиристотин за капитан. Но най-вече — той уреждаше сметките с тях винаги навреме. Дори прехвалените мускетари на краля не получаваха толкова редовно парите си.

Седнал на рамката на прозореца, Арно дьо Ленкур четеше настрана от другите, когато Ньовел отиде при него. Младият мъж, щастлив че присъства на първия си парад, сияеше.

— Е, господин Дьо Ленкур, какво ще сторите с вашите 154 ливри?

Толкова се полагаше на енсините от гвардейците на Негово Преосвещенство.

— Ще платя на хазяина си, Ньовел. Както и всичките си дългове.

— Нима имате дългове? Не ви подхожда… Не ми се сърдете, но не мога да си представя, че харчите безразборно…

Ленкур се усмихна приветливо, но не отговори.

— Нека помисля — продължи Ньовел. — Можах да се убедя с очите си, че не пиете и мразите кулинарните излишества. Не играете хазарт. Не кокетничите. Дали пък нямате тайна любовница? Носи се слух, че давате всичките си спестявания за благотворителност. Но човек не трупа дългове, като дарява, нали?

— Дълговете ми са към един книжар.

Ньовел се изблещи и почеса тънките си мустаци.

— Аз чета само „Ла Газет“ на Рьонодо13. Всеки ден намирам по някой изоставен екземпляр. Понякога новините са поостарели, но ми се струва, че все пак съм добре информиран.

Ленкур му кимна, но в сините му очи се четеше кротко неодобрение.

От две години Теофраст Рьонодо — с кралско благоволение — издаваше вестник с новини, който се разграбваше, а разносвачите го разпространяваха из страната. Всекидневникът „Ла Газет“ се състоеше от трийсет и две страници, половината от които бяха посветени на „вести от Изтока и от Централна Франция“, а другата половина — „от Запад и от Север“. Изданието съдържаше и информация за събитията във френския двор. Подготвяше се и месечно приложение, което обобщаваше и допълваше новините от изминалия месец. Обществена тайна беше, че кардинал Ришельо упражнява строг контрол над всичко, което излиза в „Ла Газет“. Случваше се дори да грабне перото, за да пише статии и дори да ги подписва. Колкото и странно да изглеждаше, кралят следеше внимателно събитията, които пряко го засягаха.

— Какво четете сега? — попита Ньовел, за да продължи разговора.

Ленкур му подаде книгата.

— По дяволите — възкликна младият гвардеец. — Написаното да не е на латински?

— На италиански е — обясни офицерът и с това сложи точка на коментара си.

Както повечето от благородниците, които въртяха рапири, Ньовел беше почти неграмотен.

Той не скри възхищението си:

— Чувал съм, че освен латински и гръцки владеете още испански и немски. Но италиански?

— Ами зная го…

— А за какво се говори в тази книга?

— За драконовата магия.

Близката камбана и няколко други наоколо се обадиха, което подсети гвардейците, че е време да се приготвят за парада. Ньовел върна книгата, както човек се освобождава от компрометираща го вещ, а Ленкур я прибра в дублета си, под мантията.

В този момент един лакей, облечен в ливрея, каквато носеха прислужниците на Кардинала, се приближи към тях.

— Господин Дьо Ленкур, секретарят на Кардинала, ви вика при капитан Дьо Сен Жорж.

— Сега ли? — учуди се Ньовел, като видя, че отрядът се строява.

— Да, господине.

Ленкур успокои младия гвардеец с поглед и последва лакея.

След като се качиха по стълба и стояха дълго в едно преддверие, Арно дьо Ленкур, без да се изненада особено, разбра кой го чака под високия изрисуван таван на специалния кабинет. Стаята беше огромна, плашеща, златните ѝ орнаменти и скъпата дървена ламперия блестяха на светлината, която нахлуваше през двата големи прозореца в дъното. Те гледаха към представителния двор и можеше да се чуе, че парадът продължава.

Неподвижни и невъзмутими, шест прочути с верността си часови стояха на стража, трима отдясно и трима отляво, едни срещу други, сякаш показваха пътя към голямата работна маса, зад която капитан Сен Жорж седеше с гръб към светлината. Прав до него, леко отдръпнат, беше застанал Шарпантие.

Присъствието на личния секретар на Ришельо тук и при тези обстоятелства можеше да означава само едно и Ленкур разбра истината. Той изчака лакея да затвори вратата зад себе си, след това бавно премина покрай стражите. Старият Брюсан беше сред тях и като че ли едва сдържаше вълнението си, изглеждаше по-вдървен от останалите и май трепереше.

Всички останаха безмълвни, а Ленкур свали шапката си и се поклони.

— На вашите заповеди, господине.

Тогава Сен Жорж, с леден поглед, стана и заобиколи масата.

Протегна ръка и с категоричен тон рече:

— Дайте ми рапирата си, господине.

В същия момент биене на барабан сложи край на парада.

26.

— Ти добре знаеш, че не си виновна, нали?

Анес дьо Водрьой потръпна, сякаш остър ръжен се беше забил в кръста ѝ. Тя беше задрямала и като подскочи, отворената върху бедрата ѝ книга падна на пода. Обзе я учудване, смесено със страх, но една секунда се оказа достатъчна, за да си даде сметка, че е сама. Впрочем гласът, който беше чула наяве или насън, може да идваше само от отвъдното.

След като се върна от хана с Балардийо, тя се усамоти в любимата си стая, много голяма и почти лишена от мебели, където тишината изглеждаше неземна. От едната страна, по стените, древни доспехи съжителстваха със средновековно рицарско снаряжение и пирамиди за пушки. От другата, през четири високи прозореца с каменни рамки, дневната светлина проникваше косо и осветяваше оръжията, сякаш застанали непоколебимо на стража. Две огромни камини с потъмнели тухли бяха разположени в двата края на залата, предназначена най-вече за банкети. Но столовете и впечатляващата маса бяха махнати, а тежките полилеи от ковано желязо висяха над почти празното помещение.

Когато времето беше лошо, Анес идваше тук сама или с Балардийо. Тя обичаше да се усамотява, за да чете, да размишлява или просто да изчака денят, а понякога нощта, да отмине. За тази цел се приютяваше край камината, която палеха още при първите студове. Разполагаше с фотьойл с кожена облегалка, похабена от възрастта масичка, надупчена от дървояди ракла и етажерка, на която бяха наредени трактати по фехтовално изкуство. Редом стърчеше и старо чучело за рицарски упражнения.

Това беше целият ѝ свят.

Този следобед Анес се посвети на четене. Закачи портупея си на чучелото, свали ботушите и корсета си от червена биволска кожа, след това се настани удобно във фотьойла, изпъна нозе и кръстоса глезени на раклата пред себе си. Но несъмнено беше по-изморена, отколкото предполагаше. Сънят я събори, докато проучваше една глава, посветена на позата за отбиване при фехтовката, когато противникът има по-дълга ръка.

След това се появи гласът:

— Ти добре знаеш, че не си виновна, нали?

Погледът на Анес се насочи към чучелото.

Преди да бъде превърнато в закачалка, то дълго време беше използвано като манекен при упражнения с рапира. Две трети от хоризонтално изправените му ръце бяха ампутирани, а тялото — забито на солидна поставка. Тя не му позволяваше да помръдва — беше покрито с пробождания, които ставаха все повече и повече в близост до символичното сърце, очертано в дървото. Балардийо, войникът, на чиито грижи Анес беше поверена от баща си, беше донесъл това полуизгнило туловище от полето, където то служело за плашило. По онова време, още дете, бъдещата баронеса трудно повдигаше с две ръце една рапира, дълга колкото нея. Но не искаше и да погледне никоя друга.

Викът на приближаваща виверна разцепи тишината.

Анес обу ботушите си, облече кожения корсет, който се завързваше отпред, преметна през рамо портупея, грабна рапирата си и отиде на двора, където се появяваха първите сенки на вечерта.

Ездачът слезе от бялото влечуго с широки прибрани криле. Цветът на животното и на ливреята на мъжа не оставяха място за никакво съмнение: той беше кралски куриер. Вероятно пристигаше направо от Лувъра.

След като се увери, че пред него стои самата баронеса Дьо Водрьой, и почтително я поздрави, той ѝ подаде писмо, което извади от кобура на седлото.

— Благодаря. Очаквате ли незабавен отговор?

— Не, госпожо.

Анес видя Марион да се появява на прага на кухнята и насочи кралския пратеник към нея, за да му сипе чаша вино и да му даде за хапване всичко, което поиска, преди да си тръгне. Мъжът поблагодари и остави Анес в компанията на виверната, която, кротка и благонамерена, протягаше дългия си врат, за да разгледа околностите с невъзмутим поглед.

Анес разчупи восъчния печат на кардинал Ришельо и безучастно зачете писмото.

— Какво има? — попита Балардийо, който се появи, за да научи новините.

Тя не отговори веднага, но обърна глава към него и дълго го гледаше втренчено.

След това, за първи път от много време насам, се усмихна.

27.

Вечерта трима конници преминаха през вратата „Бюси“ за да се озоват в просторното и спокойно предградие на абатството „Сен Жермен“. Те поеха по улица „Гълъбарника“, скоро завиха по „Светите братя“, минаха покрай Протестантското гробище и при болницата „Шарите“ тръгнаха по улица „Сен Гийом“.

— Пристигнахме — рече Ла Фарг и скочи на земята.

Марсиак и Алмадес едновременно погледнаха към портата, пред която бяха спрели — масивна, мрачна врата с две правоъгълни крила, украсени с дървени плоскости, забити с големи пирони с кръгли главички. Всички слязоха от седлата и докато капитанът удари три пъти с чукчето от ковано желязо, те разглеждаха спокойната улица, която наблизо, се отклоняваше към улица „Сен Доминик“. Вече нямаше навалица по паветата, позлатени от залязващите лъчи, а търговците прибираха стоката си. Миризма на готвено се примесваше с парижката смрад на изпражнения. Недалеч житен сноп служеше за разпознавателен знак на една гостилница.

— Почти нищо не се е променило — рече гасконецът.

— Не е — отговори лаконично испанският учител по фехтовка.

Малка вратичка за пешеходци беше разположена в долния край на едно от крилата на портата. Тя леко се отвори и отвътре някакъв глас попита:

— Кои сте вие?

— Посетители — отговори Ла Фарг.

— Очакват ли ви?

— Нуждаят се от нас.

Странната размяна на любезности предизвика носталгичната усмивка на Марсиак.

— Може би най-после тази парола трябва да бъде сменена — промълви той на Алмадес. — Все пак, след пет години…

Събеседникът му повдигна рамене: важното беше в този късен час да им отворят, и точно това се случи.

Ла Фарг влезе пръв, останалите го последваха, като дърпаха юздите на конете си, за да ги накарат да сведат глави. Щом преминаха през вратата, шумът от копитата на жребците отекна по паветата и дворът се изпълни с глъчка.

Беше стара сграда в строг архитектурен стил, масивна, цялата от сив камък, която един хугенот пуритан беше построил по свой вкус непосредствено преди Вартоломеевата нощ14. Тя приличаше на древните господарски домове, които оцеляваха след многобройни кампании и чиито фасади бяха крепостни зидове, а прозорците — бойници. Висока стена отделяше двора от улицата. Отдясно на входа се издигаше порутеното крило на съседното здание. Насреща стърчаха портите на голямата конюшня, а до нея беше хамбарът за просо. Отляво се намираше основната част, предназначена за обитаване. Най-горе имаше куличка и гълъбарник, таванското помещение беше под солидния покрив, два реда прозорци с каменни рамки гледаха към двора, кабинетът заемаше цял етаж, после идваше приземният, до който се стигаше по няколко стъпала.

Марсиак остави коня си, изкачи се по стълбите, обърна се към спътниците си, останали назад, и заяви патетично:

— Ето ни отново в двореца на Ястреба. Както виждате, очарованието му не е изчезнало… По дяволите! — продължи той по-тихо. — Мястото е още по-ужасяващо, отколкото е в спомените ми, а това ми се струваше невъзможно.

— Този замък отлично е служил в миналото — заяви капитанът. — И пак ще послужи. Впрочем ние сме свикнали с него.

След като затвори малката врата, посрещачът им се присъедини към тях.

Старецът имаше дървен крак. Дребен, слаб, нечист, веждите му бяха разрошени, а голият му череп беше обграден от корона от дълги и фини, жълтеникавобели коси.

— Добър вечер, господине — рече той на Ла Фарг и му подаде тежка връзка ключове.

— Добър вечер, Гибо. Благодаря.

— Господин Гибо? — намеси се Марсиак, след като се приближи. — Господин Гибо, нима сте вие?

— Бога ми, господине, аз съм.

— Струваше ми се, че разпознах гласа ви, но… Нима продължавате да пазите тези тъжни камъни цели пет години?

Мъжът реагира, сякаш бяха наругали някой от членовете на семейството му:

— Тъжни камъни ли, господине? Може би този замък не е особено весел и вероятно тук-там ще намерите прах и паяжини, но мога да ви уверя, че покривът, конструкцията, стените и дъските на пода са здрави. Камините още работят. Мазетата и конюшните са просторни. Също така в дъното на градината има вратичка, гледа към уличка без изход, която…

— Ами тя? — прекъсна го Алмадес. — Коя е тя?

Девойка с бяла престилка и боне стоеше на входа на жилищната част. Руса и закръглена, със сини очи, тя се усмихваше срамежливо и беше скръстила ръце.

— Това е Наис — обясни Гибо. — Вашата готвачка.

— А госпожа Лудрен? — запита Марсиак.

— Почина миналата година, господине. Наис е нейна племенничка.

— Умее ли също така добре да готви?

— Да, господине.

— А ще си държи ли езика зад зъбите? — поинтересува се Ла Фарг, който отлично разбираше най-важните неща.

— Тя е почти няма.

— Как така почти?

— Толкова е срамежлива и смирена, че почти никога не говори.

— Не е същото…

Наис се колебаеше дали да се приближи, но Ла Фарг ѝ даде знак да дойде при него, обаче в същото време чукчето от ковано желязо на портата отекна два пъти. Всички се изненадаха, а девойката дори подскочи.

— Той е — рече Гибо с известно безпокойство в гласа.

Капитанът кимна, посребрените му коси се стелеха по яката на сивия му дублет.

— Отидете да отворите, господин Гибо.

— Той ли? — попита гасконецът, докато портиерът изпълняваше заповедта. — Кой е той?

— Ето го — заяви капитанът и повдигна брадичката си към благородника, който влизаше в двора, теглейки за юздата дорестия си кон.

Между четирийсет и пет и петдесетгодишен, той беше висок, слаб и блед, изпълнен с високомерие и достолепие, облечен с пурпурен дублет и черни панталони до коленете.

Марсиак го разпозна още преди да види добре поддържаните му мустаци и белега на слепоочието.

— Рошфор.

28.

Както обикновено, младият маркиз Дьо Ганиер обядваше рано, в своя дом и сам. Неизменен ритуал уточняваше и най-дребните детайли на храненето — от хармоничната подредба на трапезата до задължителното мълчание на прислужниците, като се мине през многообразието на ястията, приготвени от прочут и талантлив майстор готвач, който се съобразяваше и с най-изтънчените вкусове на клиентите си. Върху чистата ленена покривка съдовете бяха от позлатено сребро, чашите и каните — кристални, а приборите — сребърни. Облечен достатъчно луксозно, за да се отличава и да блести в двора, Ганиер ядеше с вилица, според италианската мода, която все още беше непозната във Франция. Той режеше малки, равни парчета и ги дъвчеше бавно, невъзмутим и изпънат, с вперен напред поглед, и всеки път оставяше приборите от двете страни на чинията си. Когато пиеше, внимателно избърсваше устните и финия си рус мустак, за да не изцапа краищата на чашите.

Завършваше хапка пастет от фазан, когато един лакей се възползва от смяната на платата и му пошепна нещо на ухото. Маркизът го изслуша, без да прояви каквато и да било емоция, нито мускул от лицето му не трепна. След това даде разпорежданията си.

Малко по-късно влезе Маланконтър.

Беше мръсен и разгърден, смърдеше на обор, косите му се бяха залепили на челото, а лявата му ръка беше увита в нечиста превръзка.

Ганиер го погледна изпитателно.

— Готов съм да се обзаложа — рече той, — че нещата не са се развили според твоите планове.

Поставиха пред него пълнен пъдпъдък и той започна старателно да го разрязва.

— Какво стана с хората ти? — попита Ганиер.

— Мъртви са. Всичките. Уби ги един мъж.

— Само един ли?

— Но не кой да е! Беше Лепра. Разпознах рапирата му.

Ганиер лапна парче пъдпъдък, дълго го дъвка и го преглътна.

— Господин Лепра — промълви като че ли на себе си. — Господин Лепра и знаменитата му драконова рапира…

— Мускетар! — възкликна Маланконтър, като че ли с тези думи искаше да оправдае неуспеха си. — И то от най-добрите!

— Да не смяташ, че кралят ще повери тайната си поща на някой комедиен герой?

— Не, но…

— А писмото?

— Все още е у него.

Маркизът довърши пъдпъдъка си, докато Маланконтър гледаше безмълвно младежкия му и невъзмутим профил. След като кръстоса приборите си в чинията, той взе една камбанка и каза:

— Може да си вървиш, Маланконтър. И се опитай по-бързо да излекуваш ръката си, защото не си ми необходим сакат.

Влезе лакей, който раздигна масата, а когато излизаше, наемният убиец видя друг прислужник, който носеше писмо на скъп поднос. Писмото беше предадено на Ганиер, който внимателно разтвори плика.

Беше написано от ръката на виконтеса Дьо Маликорн.

Маркизът сгъна листа и изпи последната глътка вино.

В същия момент, в здрача, самотният кавалер Лепра препускаше по прашния и пуст път.

Близо до сърцето му, в гънките на ризата, под изцапания с кал, пот и засъхнала кръв дублет, той носеше тайната дипломатическа поща, която се беше заклел да защитава дори с цената на живота си. Изтощен и ранен, отслабен от болестта, която постепенно го разяждаше, той галопираше към Париж и очакваше нощта, без да предполага какви опасности го дебнеха.