Остриетата на Кардинала

1.

Големи факли осветяваха вратата „Сен Дьони“, когато кавалерът Лепра д’Оргьой пристигна там час след като се спусна мракът. Изморен, мръсен, прегърбен и с изтръпнал кръст, той се чувстваше не по-добре от коня си. Свело глава, клетото животно едва се влачеше и залиташе на всяка крачка.

— Пристигнахме, красавецо — рече му Лепра. — Заслужи си цяла седмица да почиваш в конюшнята.

Въпреки умората, той представи пропуска си с уверена ръка, без да сваля шапка и без да слиза от седлото. Изпълнен с подозрение, офицерът от буржоазната милиция първо вдигна фенера си, за да огледа добре този въоръжен кавалер, чиято съмнителна физиономия го подплаши: обрасли страни, остри черти, студен поглед. След това той обърна внимание на документа, а като видя височайшия подпис, незабавно се промени, поздрави и нареди да отворят вратата.

Лепра благодари с кимане.

Вратата „Сен Дьони“ предоставяше много удобен достъп до Париж. Опирайки се на запад на новопостроена и укрепена крепостна стена, която обхващаше стари предградия, тя беше крайна точка на улица „Сен Дьони“, която, от север до юг, преминаваше по целия десен бряг на столицата, чак до затвора „Шатле“, който се издигаше пред Моста на обменителите. През деня тази почти права артерия се радваше на вихрен и шумен живот. Но щом паднеше мрак, се превръщаше в тясна пътека, подчинена на безмълвните и ужасяващи сенки. Впрочем през нощта целият Париж изглеждаше по същия начин.

Лепра бързо разбра, че го следят.

Отначало го предупреди инстинктът му. След това усети особеното мълчание, в което някой се беше стаил. И най-сетне — едва доловимия шум от някакъв покрив. Наближаваше болницата „Света Троица“, когато забеляза дулото на пищов да се подава между два комина.

— Дий! — смушка с шпори корема на коня си.

Изненаданото животно направи последни усилия да полети напред.

Прозвучаха изстрели.

Куршумите свистяха във въздуха, но не улучиха целта си.

Конят препускаше в галоп, но някакво препятствие го спъна и подкоси. Процвили ранен, падна тежко на една страна и повече не помръдна.

Лепра се строполи на земята. Ударът беше жесток и остра болка прониза ранената му ръка. Свил устни, той застана на колене…

… и видя веригата.

По парижките улици имаше поставени специални подпорки, които позволяваха да бъде обтегната верига през пътя — старо средновековно приспособление, чиято цел беше да възпрепятства движението на тълпите при метежи. Офицерите от милицията залагаха тези букаи, които не можеха да бъдат махнати без ключ. Те бяха широки и много здрави, твърде ниски, за да спрат конника, но достатъчно високи, за да го принудят да ги прескача. В мрака представляваха опасен капан.

В този момент Лепра разбра, че целта на убийците не беше да го премахнат и че истинското място на засадата бе тук, на ъгъла на улица „При мечките“, недалеч от един от малкото фенери, които запалваха след залез-слънце и които светеха, докато големите им лоени свещи изгорят.

Трима мъже се появиха от сумрака, пристигнаха и други. С ръкавици и ботуши, въоръжени с рапири, те носеха шапки и големи тъмни мантии, а черни шалове прикриваха лицата им.

Лепра трудно се изправи, извади драконовата си рапира и тръгна на бой с онези, които го заплашваха. Направи финт и единият от тях прелетя покрай него, понесен от устрема си. След това блокира атаката на втория и блъсна третия с рамо. Изнесе левия си крак напред, прониза нечие гърло и отстъпи светкавично, за да избегне насоченото към него острие. Появиха се други двама маскирани противници. Кавалерът Д’Оргьой се отдръпна и незабавно контраатакува. Докопа нападателя си за яката и го размаза в стената. След това парира удара на втория, отвърна, успя да наложи своя ритъм, за да срази поредния враг и да се заеме със следващия. Обстоятелството, че е левак, му даваше известно предимство, но отворената рана на ръката му го поставяше в неизгодно положение, а противниците му сякаш извираха: когато един биваше обезвреден, на негово място изникваше друг. Най-накрая той прониза нечие рамо и със страшен удар на дръжката на рапирата разби слепоочието на новата си жертва. Тази атака му струваше лош прорез в бедрото, но той успя да се възстанови, докато раненият в рамото побягна, а другият падна мъртъв върху калната земя.

Последните двама нападатели не тръгнаха веднага на щурм. Те предпазливо опитаха да обградят кавалера. Той опря гръб в стената, застана нащрек и внимаваше да не ги изпуска от поглед. Ръката и бедрото го боляха. Пот замъгляваше очите му. И тъй като мъжете не се решаваха да атакуват, Лепра разбра, че очакват подкрепление. Подкрепление, което впрочем пристигаше: трима тичаха надолу по улица „Сен Дьони“. Несъмнено бяха тези, които стреляха от покрива.

Кавалерът не можеше да си позволи да ги изчака.

Той леко промени стойката си, престори се, че атакува противника си отляво, излъга десния и светкавично нанесе удар. Острието от драконова кост блесна на лунната светлина, преди да пререже нечия китка, която държеше здраво рапира. Ампутираният простена и побягна, а чуканчето му оставяше кървава следа по улицата. Лепра го забрави и се извъртя, така че да избегне ботуша, насочен към лицето му. Два пъти парира атаката на бандита, след което успя да докопа прекалено протегнатата му ръка, привлече мъжа към себе си, удари го с глава в устата, после с коляно в слабините и накрая заби острието си в гърлото му.

Остави трупа да се свлече в локва кръв, измъкна кинжала от колана му и се изправи срещу тримата закъснели врагове. Отби първия удар с бялата си рапира, втория — с кинжала, а третият, вместо да прониже окото му, само успя да одраска бузата му. Ритна с ботуш единия, успя да задържи високо горе остриетата на другите двама и тъй като драконовата кост без усилие се справи със стоманата, противниците полетяха настрани. Кинжалът му беше свободен: три пъти промуши най-близкия фехтовач. Лепра се опря на един каменен стълб и като се извъртя, обезглави нещастника, когото беше изритал и който изгуби равновесие. Алени капки, подобни на лепкав дъжд, опръскаха кавалера Д’Оргьой и последния му нападател. Двамата си размениха няколко атаки, всеки от тях излизаше напред и отстъпваше от въображаема линия на земята, от устите им изскачаха ругатни, а погледите им бяха яростни. Най-после, бандитът направи фатална грешка и животът му секна, когато драконовото острие се промуши под брадичката му и излезе от другата страна на черепа.

Капнал от умора и от упражненото насилие, измъчван от раните, Лепра се олюля и се почувства зле. Жестоко гадене го присви на две и го принуди да се опре на някаква врата, за да повърне черна слуз, дължаща се на рансата.

Мислеше, че всичко е свършило, но дочу приближаването на кон.

Свъсил вежди и с гневен поглед, опрял ръка до стената, край която изпразни вътрешностите си, Лепра се взря в наближаващия конник.

Беше много млад и много елегантен благородник с руси мустаци, който яздеше луксозно оседлан кон.

— Моите поздравления, господин Лепра.

Кавалерът направи усилие да се изправи, макар че всичко го болеше и усещаше как дори полъхът на вятъра може да го събори.

— За тези, които не познавам, съм господин кавалерът Д’Оргьой. Моля да ме извините.

Лепра изплю тлъста слюнка, пълна с гной и кръв.

— А вие кой сте?

Кавалерът се усмихна съучастнически и насочи зареден пищов към Лепра.

— Това е без особено значение, тъй като вие, господин кавалер Д’Оргьой, ще отнесете името ми в гроба.

Очите на ранения мъж блеснаха.

— Всеки човек на честта би слязъл от коня и би извадил рапирата си.

— Да. Сигурно е така.

Маркиз Дьо Ганиер се прицели и застреля Лепра право в сърцето.

2.

Легнал си малко по-рано от обичайното, Арман Жан дю Плеси дьо Ришельо четеше, когато някой почука на вратата. Горяха свещи и в тази студена пролетна вечер огромен весел огън от цепеници пламтеше в камината. Тримата секретари, които стояха в стаята на Кардинала, бяха винаги готови да напишат писмото, което трябваше да им бъде продиктувано, или да положат за господаря си грижите, които крехкото му здраве изискваше. Двама от тях спяха на походни легла, подредени до стените, докато третият оставаше буден, седнал на стол. Той стана, изчака нареждане от Негово Преосвещенство, внимателно надникна навън и тогава широко отвори вратата.

Влезе около петдесетгодишен монах капуцин. Облечен със сива власеница и обут със сандали, той безшумно се приближи до голямото легло с колони и завеси, в което Ришельо седеше, опрял гърба си на възглавници, за да облекчи кръста си.

— Пристигна поща от Регенсбург — каза той и подаде някакво писмо. — Вероятно ще искате да го прочетете още сега.

Роден като Франсоа-Жозеф Льоклерк дю Трамбле, този, когото всички наричаха отец Жозеф, беше от благородно семейство и получи солидно военно образование, преди — на двайсет и две годишна възраст — да отиде по призвание при капуцините. Реформатор на своя орден и основател на „Дъщерите на Голготата“15, той се прочу в двора с усърдието и с проповедите си. По онова време беше станал знаменития Сив кардинал, което ще рече най-близкият и най-влиятелният сподвижник на Ришельо. Той понякога ръководеше Съвета, скоро щеше да стане министър и Негово Преосвещенство с пълно доверие му предоставяше управлението на някои държавни дела. Искрено приятелство, взаимно уважение и еднаква убеденост за политиката, която трябва да водят срещу Хабсбургите в Европа, свързваше двамата мъже.

Като затвори „Успоредните животописи“ на Плутарх, Кардиналът взе пратката и поблагодари.

— Има още нещо — каза отец Жозеф.

Ришельо разбра и отпрати секретарите си. Когато онзи, който стоеше на пост, събуди и придружи колегите си в съседна стая, капуцинът взе стол и Кардиналът рече:

— Слушам ви.

— Искам отново да поговорим за вашите… Остриета.

— Мислех, че сме се разбрали по този въпрос.

— Отстъпих, но не успях да приема всичките ви аргументи.

— Вие знаете, че хора с подобна закалка скоро ще бъдат необходими на Франция.

— Има и други освен тях…

Ришельо се усмихна.

— Няма. Когато казвате тях, зная, че имате предвид него, нали?

— Вярно е, че не обичам особено господин Дьо ла Фарг. Той не се подчинява и много често е престъпвал вашите заповеди.

— Така ли?

Капуцинът си позволи кратко обобщение на фактите, като ги изброяваше и ги посочваше с пръсти.

— Спомнете си. В Кьолн, в Бреда, в Бохемия. А да не говорим за катастрофата в Ла Рошел…

— Макар че Ла Рошел излезе от лоното на Франция, за да се превърне в протестантска република, не мисля, че можем да вменяваме отговорността на капитан Ла Фарг. В крайна сметка беше достатъчно, че дигата успя да устои няколко дни на напора на океана… Колкото до останалите събития, които споменахте, струва ми се, че Ла Фарг не се подчини на разпорежданията, за да изпълни по-успешно възложените му мисии.

— Той ще продължи да се държи все така. От онази човешка раса е, която никога не се променя.

— Надявам се.

Отец Жозеф въздъхна и се върна към проблема:

— А какво предполагате, че ще се случи, когато Ла Фарг открие тайните мотиви на мисията, която имаме намерение да му поверим! Ще се почувства излъган и заради недоволството си може да се опита да провали всичко. Ако установи истинската идентичност на граф Дьо Понтеведра!…

— Първо трябва да разбере, че той съществува.

— Това ще се случи, не се съмнявайте. Вашите Остриета са колкото воини, толкова и добри шпиони. Не им липсва хитрост, нито въображение и сме ги виждали да разплитат още по-сложни мрежи.

Дойде ред на Негово Преосвещенство да въздъхне.

— Когато настъпи моментът, ще мислим… Засега от значение е, че тази мисия е жизненоважна за интересите на Франция. А по известни вам причини Остриетата са едновременно тези, които могат да я изпълнят, и тези, които трябва да държим настрана от заговора.

— Любопитен парадокс.

— Вчера казах на капитана, че невинаги мога да избирам оръжията. Това е истина. В тази афера Остриетата са оръжието, което трябва да използвам. Испания изложи условията си. Предпочитам да я удовлетворя, вместо да видя как тя ни унищожава.

Отец Жозеф се съгласи, но с половин уста.

— Изморен сте — рече Кардиналът мило, почти нежно. — Починете си, приятелю.

В Кардиналския дворец стаята на капуцина беше съседна на тази на Ришельо. Отец Жозеф погледна към вратата, която водеше натам.

— Да — каза той. — Прав сте.

— И ако това би ви помогнало да заспите, мислете си, че говорим за кораб, който вече плава в открито море и няма начин да го върнем в пристанището.

Капуцинът смръщи вежди.

— В този момент — обясни Кардиналът — Рошфор съобщава на Ла Фарг детайлите на мисията.

— Значи заровете са хвърлени.

3.

— Благодаря — каза Марсиак на Наис, която остави бутилка вино на масата. — Сега вървете да си легнете.

Младата и красива готвачка поблагодари с усмивка и много изморена си тръгна, съпроводена от погледа на гасконеца.

Той и Алмадес се намираха в голямата зала на двореца на Ястреба, където получиха великолепна вечеря, сервирана от Наис. Остатъци от храната и няколко празни бутилки се валяха по дългата дъбова маса, около която Остриетата някога се събираха и вероятно пак щяха да седнат. Засега бяха само двама и огромната зала изглеждаше пуста. Огънят в камината се опитваше едновременно да осветява помещението и да топли. Той пращеше, пееше, въздишаше и сякаш водеше предварително изгубено сражение срещу тишината и нощния мрак.

— Малката е прелестна — рече Марсиак, за да поведе разговор.

Испанският учител по фехтовка не отговори.

— Да, прелестна… — повтори гасконецът.

Не толкова непринудено, колкото му се искаше да изглежда, той извади колода карти от джоба си:

— Една игра?

— Не.

— Кажете какво желаете. Може би да хвърляме зарове?

— Не го правя.

— Но всички го вършат!

— Не и аз.

Обезкуражен, Марсиак се облегна на стола, който ужасно изскърца.

— Позволете ми да ви кажа, че вие си оставате все такъв досаден спътник.

— Аз съм учител по фехтовка. Не разводач на мечки.

— Най-вече сте скучен.

Алмадес изпи три малки глътки вино.

— Както обикновено — по три, нали?

— Какво?

— Не. Нищо.

Марсиак въздъхна, стана и се разходи из залата.

Беше от тези мъже, чийто гаменски и непринуден чар хармонираше с небрежния му вид. Имаше тридневна брада, по-тъмна от русите му коси; ботушите му се нуждаеха от излъскване, а панталоните му — от ютия; под разкопчания му дублет се виждаше ризата; носеше рапирата си с осъзната, но не изкуствена небрежност, сякаш казваше: „Пази се, друже. Имам добра приятелка, която не ми тежи и не ме обременява; винаги мога да разчитам на нея.“ В погледа му блестеше веселата и съучастническа искра на подигравателна интелигентност, характерна за човек, който играе на надхитряване не със себе си, а със заобикалящата го човешка комедия.

Противно на него, Алмадес беше въплъщение на самата строгост. На повече от четирийсет години, с тъмни коси и посивели мустаци, той пестеше жестовете и думите си, а продълговатото му лице с остри черти винаги изразяваше съмнение. Беше стегнат в безупречно ушит, но стар и овехтял дублет; на шапката му липсваше перо, а ръкавите и яката на ризата му бяха от дантела, непощадена от времето. Беше ясно, че е беден. Но нищетата не пречеше на достойнството му: противопоставяше ѝ горд и непоколебим стоицизъм.

Докато Марсиак безцелно крачеше напред-назад, испанецът стоеше като излят от мрамор. Свел глава и опрял лакти на масата, той въртеше в ръце калаената чаша.

Три превъртания, пауза. Още три, пауза. Пак три…

— От колко време са вътре според вас?

Учителят по фехтовка отправи мрачен и спокоен поглед към гасконеца. С пръст той сочеше към вратата, зад която се бяха затворили Ла Фарг и Рошфор.

— Не зная.

— Час? Може би два?

— Може би.

— Питам се за какво си говорят? Имате ли представа?

— Не.

— Не се ли вълнувате?

— Когато прецени, капитанът ще ни каже всичко, което трябва да знаем.

Марсиак се замисли и почеса наболата си брадичка.

— Мога да залепя ухо на вратата и да се опитам да чуя.

— Не, не можете.

— Защо?

— Защото ви забранявам и ще ви попреча.

— Да, ясно. Причината си я бива.

Гасконецът се върна на стола си като наказан ученик.

Той пресуши чашата си, напълни я отново и за да каже нещо, попита:

— С какво се занимавахте през изминалите пет години?

Може би за да отклони вниманието на Марсиак от вратата, Алмадес направи усилие и отговори:

— Практикувах занаята си. Първо в Мадрид. После в Париж.

— О!

— А вие?

— Същото.

— Имате ли занаят?

— Ами… Всъщност не — призна гасконецът.

Но веднага добави:

— Което не означава, че не бях много зает!

— Не се съмнявам.

— Имам любовница. Една любовница отнема много време. Името ѝ е Габриел. Ще ви я представя, щом тя престане да ме ненавижда. Всъщност е много красива.

— По-красива ли е от младата Наис?

Марсиак си падаше по флиртовете.

Той разбра намека и тъй като не умееше да се преструва, повдигна рамене.

— Тя няма нищо общо.

Под високия таван настъпи мълчание, нарушавано само от бумтенето на огъня.

— Те не се обичат особено — рече най-после гасконецът.

— Кои?

— Ла Фарг и Рошфор.

— Никой не обича Рошфор. Той е прокълнатата душа на Кардинала. Шпионин. Без съмнение и убиец.

— А ние какви сме?

— Войници. Водим тайна война, но това не е същото.

— Между тези двамата обаче има нещо необичайно.

— Така ли смятате?

— Сигурен съм. Забелязахте ли белега, който Рошфор има на слепоочието?

Алмадес отговори утвърдително.

— Е добре, никога не споменавайте за него пред Рошфор в присъствието на капитана. Рошфор може да си помисли, че му се подигравате. Не е изключено да предположи, че знаете.

— А на вас какво ви е известно?

— Нищо. Но се правя, че зная. Това ми придава важност.

Испанецът го изгледа мрачно.

— Предпочитам сега да замълчите, Марсиак.

Вратата се отвори и Рошфор премина през голямата зала, без да погледне към никого. Появи се и Ла Фарг. Той се приближи към масата, прекрачи един стол и се облакъти на облегалката, след което замислено започна да опитва ястията.

— Е? — сякаш небрежно попита Марсиак.

— Възложена ни е мисия — отговори ветеранът от няколко войни.

— Каква?

— Казано накратко, трябва да служим на Испания.

Испания.

Испания, заклетият враг на Франция, и нейният Драконов двор.

Новината се стовари като брадвата на палача върху дръвника и дори крайно сдържаният Алмадес погледна подозрително.

4.

Доволен от сведенията, които му предостави Великият кесар, Сен Люк изчака зората, за да премине към действие.

Мястото чудесно подхождаше на предназначението си: дискретно, изолирано от пътя, благодарение на гората, която го обгръщаше, и на по-малко от час път до Париж. Беше в далечната периферия на предградието Сен Жак, близо до махала, чиято мълчалива камбанария стърчеше. Старата воденица, с отдавна престанало да се върти колело, беше построена край брега на реката. Камъните ѝ устояваха на времето, но покривът, както и покривите на съседните сгради — навес, житница, къщата на воденичаря — бяха пострадали от валежите. Все още здрава стена ограждаше изоставената собственост. Портата ѝ излизаше на единствената пътека, която водеше насам, неизползвана откакто воденицата не работеше.

Откъде Великият кесар знаеше, че Гарваните бяха установили тук едно от своите скривалища? И как се беше досетил, че Сен Люк ги търси? В края на краищата това нямаше значение. Важното беше, че информацията се оказа точна. Оставаше една загадка: причините, поради които владетелят на Двора на чудесата беше помогнал на мелеза. Безспорно имаше интерес Сен Люк да успее и да унищожи Гарваните. Тази банда се подвизаваше в провинцията и в предградията от две години и беше започнала да проявява апетити към столицата. Очертаваше се териториален конфликт, който Великият кесар несъмнено правеше всичко възможно да избегне. Но той най-вече се страхуваше, че действията на Гарваните, дори индиректно, в дългосрочен план ще му се отразят зле. Тези разбойници палеха къщи, изнасилваха, измъчваха с удоволствие, често пъти — убиваха. Те тероризираха населението и дразнеха властите, които се готвеха да реагират жестоко и безпощадно, да мобилизират, ако е необходимо, военен отряд и да устроят десетки засади.

Гарваните неминуемо щяха да загубят битката. Но не всички удари щяха да паднат върху тях. Дворът на чудесата също щеше да си изпати и вождът му желаеше да избегне опасността. Въпреки това Сен Люк сериозно рискува, като отиде да го намери във владенията му на улица „Ньов Сен Совьор“ и се опита да измъкне информация от него. Но времето беше крайно недостатъчно и мелезът не се спираше пред нищо, за да изпълни целите си. Някой ден щеше да плати цената за дързостта си. Никой не смееше да пришпорва Великия кесар.

Някакъв мъж дремеше на стол пред къщата на воденичаря, рапирата му висеше на рамката на стола, а пищовът се подаваше на кръста му. Шапка закриваше очите му, беше се загърнал в една от онези големи черни пелерини, които бяха отличителен знак за бандата. Цяла нощ беше бдял на пост и зъзнеше.

Друг Гарван излезе от къщата. Целият в кожа и шаяк, той се прозина, с лявата ръка се почеса по задника, а с дясната по брадичката, след това разтърси рамото на другаря си. Часовият се събуди и на свой ред се прозина. Те размениха няколко думи и облеченият в кожа мъж се отдалечи, като разкопчаваше колана си. Той отиде под навеса, където бяха завързани конете, събу си гащите, приклекна, шумно си свърши малката работа, въздъхна с облекчение и започна и голямата, когато Сен Люк го изненада отзад и преметна кожен ремък през врата му.

Неспособен да извика за помощ, разбойникът се опита да разхлаби каишката, която пристягаше плътта му, и рязко се изправи. Без да го изпуска от прегръдката си, мелезът стори същото и притегли жертвата си към себе си, като отстъпи две крачки назад. Гарванът беше спънат от свалените си гащи. Разпери ръце и залитна, но не падна, тъй като Сен Люк го задържа. Мъжът се съпротивяваше, въртеше се, колкото можеше. Нозете му тъпчеха яростно влажната от урината земя. Хрипове излизаха от гърдите му, а лицето му силно почервеня. Ноктите му се забиваха в приклещеното му гърло, но бяха безсилни да изтеглят ремъка. Тогава той се опита да нанесе удар и юмруците му се насочиха към лицето на мелеза, който, невъзмутим и концентриран, бързо се отдръпна. Ужасът раздираше вътрешностите на клетника. Кафяви и лепкави гадости потекоха по голите му бедра и шумно паднаха на земята. С последни сили, Гарванът отчаяно подири подкрепа, но тя нямаше откъде да дойде. Конвулсиите на тялото му отслабваха. Най-накрая трахеята му изхрущя и от члена му потече белезникава течност. С изплезен език и облещени очи, мъжът бавно се свлече в собствените си изпражнения, а палачът му го наблюдаваше.

Конете почти не бяха помръднали.

Сен Люк остави мръсния труп, зави кожения ремък и нагласи кръглите си очила с червени стъкла на носа си, преди да излезе навън и да огледа обстановката.

Разбойникът беше на поста си. Изпружил нозе и скръстил ръце пред корема си, той беше нахлупил шапката върху очите си и спеше на стола, чиято облегалка беше подпряна на стената на къщата.

Мелезът извади камата си и с решителна крачка тръгна към мъжа. Онзи го чу да идва, но помисли, че другарят му се връща.

— Е? Облекчи ли се? — попита той, без да вдигне глава.

— Не.

Гарванът подскочи, а пищовът падна от кръста му. С един жест Сен Люк затвори устата му с ръка и го притегли надолу, за да не му позволи да стане от стола. Насочи камата под брадичката му. Острието проникна рязко, проби небцето и потъна в мозъка. Разбойникът умря мигновено, облещил огромни очи.

Мелезът изчисти камата си в рамото на Гарвана и остави трупа на стола, свлечен надолу, с висящи ръце. Сен Люк преброи шест коня под навеса. Шест без двама. Оставаха четирима.

Приближи се до вратата, залепи ухото си и леко натисна дръжката. Вътре двама току-що излюпили се от леглата Гарвани похапваха скромна закуска и разговаряха с гръб към него, единият седнал на буренце, а другият — на нестабилна табуретка.

— Скоро няма да има вино.

— Зная.

— Нито хляб. А ти искаше да храниш онзи…

— Добре, добре… Днес ще се свърши.

— И вчера каза същото.

— Повярвай ми, днес — край. Те няма много да се забавят.

Сен Люк влезе безшумно. Минавайки, грабна един ръжен от студената камина.

— Във всеки случай, да знаеш, че нямам намерение да прекарам още една нощ в тази съборетина.

— Ще правиш каквото ти се каже!

— Хайде да видим!

— Няма нищо за виждане. Спомняш ли си за Фигар?

— Не. Не съм го срещал никога.

— Защото той не ни се подчини, преди ти да се появиш.

Сен Люк тръгна към тях по-бързо и по-тихо от обикновен убиец. Първият се строполи с разбит от ръжена череп. Вторият не успя да се изправи и на свой ред се свлече с размазано слепоочие.

Две секунди. Два удара. Двама мъртъвци. Никакъв вик.

Мелезът се готвеше да захвърли окървавения ръжен върху корема на един от труповете, когато чу пантите да проскърцват.

— Е, момчета — възкликна някой. — Плюскате, нали?

Сен Люк се завъртя и присви ръката си.

Ръженът изхвръкна и се заби между очите на Гарвана, който, разрошен и разгърден, не подозираше нищо. Мъжът залитна назад и се просна по гръб.

Четири и един правят пет — сметката не излизаше.

Стиснал в дясната си ръка дръжката на рапирата, мелезът премина в стаята, от която току-що излезе убитият разбойник.

Там бяха постлани походни легла и на едно от тях последният оцелял от клането криеше глава, парализиран от ужас. Беше млад, почти юноша, може би на четиринайсет или петнайсет години. Над горната му устна имаше рус мъх, а лошо акне загрозяваше бузите му. Разбуден от шума, не можеше да откъсне поглед от трупа и от острието от ковано желязо, забито в челото му. Ръженът бавно се изплъзна и разкри зейнала рана, разкъсваща кожата. Той се стовари шумно на земята.

Трясъкът накара младежа да се разтрепери. Насочи вниманието си към мелеза с червените очила. Смъртнобледен и с разкривени черти, с пълни със сълзи очи, напразно се опита да произнесе някакви думи, но по-скоро тръсна глава — израз на безмълвна и безнадеждна молба. Изправи се, опита се с ръце и с лакти да се опре на стената. Носеше само риза и панталони до коленете, а те вече бяха изцапани с урина.

— Ми… Милост…

Сен Люк тръгна бавно към него и извади рапирата си.

Люсиен Байо трепереше от страх, от студ и глад. Беше само по нощница и голата земя, върху която лежеше, беше толкова студена, колкото камъка, на който понякога се облягаше.

Бяха изминали три нощи, откакто непознати го изненадаха, докато сънуваше сладко в апартамента, който обитаваше над кантората си на нотариус. Завързаха го здраво, нахлупиха качулка на главата му, след това го пребиха. Какво бяха сторили с жена му, която спеше до него? Той се събуди тук, със завързани крака и китки, на място, което не можеше да познае, тъй като все така не виждаше нищо заради непрозрачната качулка. Закрепена на стената, къса и тежка верига беше увита около кръста му. Нямаше понятие какво искат от него. Единственото сигурно беше, че се намира не в Париж, а в провинцията. Това издаваха обкръжаващите го шумове, които му даваха възможност да пресметне от колко дни е затворник.

Чувствайки се изгубен, той успя да прегризе превръзката, която запушваше устата му, и нададе вик, изкрещя, колкото му стигаха силите. Най-накрая чу да се отваря някаква врата, крачки на неколцина мъже с ботуши приближиха и един груб глас изрече:

— Тук сме само ние и ти. Никой друг няма да те чуе. Но виковете ти ни вбесяват.

— Какво… Какво искате от мен?

Вместо да му отговорят, отново започнаха да го бият. По корема и по бедрата. С един ритник дори му избиха зъб. Той го глътна, а устатата му се изпълни с кръв.

— Не по главата! — нареди същият глас. — Трябва да го предадем жив.

От този момент нататък нотариусът не помръдна. Часовете и нощите минаваха, изпълнени с несигурност и с ужас от очакващата го съдба, без никой да помисли да му даде да хапне и да пийне…

Някой блъсна вратата и влезе.

Като по инстинкт, Байо се опита да се предпази:

— Умолявам ви — прошепна той. — Ще ви дам всичко, което притежавам.

Махнаха качулката му и щом привикна със светлината, видя, че някакъв мъж се беше навел над него. Непознатият беше облечен като кавалер, със сабя на кръста, носеше странни очила с червени стъкла, които прикриваха очите му. Нещо мрачно и заплашително се излъчваше от него. Нотариусът се изплаши.

— Не се отнасяйте зле с мен, моля ви…

— Казвам се Сен Люк. Мъжете, които ви отвлякоха, са мъртви. Дойдох да ви освободя.

— Да ме… Да ме освободите ли?… Мен…?

— Да.

— Кой… Кой ви изпрати.

— Няма значение. Проговорихте ли?

— Какво искате да кажете?

— Били са ви? Най-вероятно, за да си изкажете и майчиното мляко? Казахте ли им всичко, което знаете?

— Но по какъв въпрос, господине?

Мелезът въздъхна и търпеливо рече:

— В последно време вие сте открили и прочели едно забравено завещание. Това завещание е посочвало къде може да бъде намерен определен документ.

— Това ли било?

— Е?

— Не. Нищо не съм разкривал.

Сен Люк замълча.

— Кълна се! — настоятелно продължи нотариусът. — Те не ми зададоха никакви въпроси!

— Добре!

Мелезът едва сега отвърза Байо, който попита:

— А жена ми?

— Тя е добре — отговори Сен Люк, макар в действителност да нямаше понятие какво се е случило с нея.

— Благодаря на Бога!

— Можете ли да ходите?

— Да. Слаб съм, но…

Чу се цвилене, приближаваше цяла кавалкада. Като остави на нотариуса грижата да освободи сам китките си, Сен Люк отиде до вратата. Байо прояви интерес към околната среда. Намираха се в изоставена и прашна воденица, до огромен воденичен камък.

Мелезът погледна навън и съобщи:

— Шестима конници. Несъмнено тези, на които е трябвало да ви предадат.

— Свети Боже!

— Умеете ли да се биете? Или поне да се защитавате?

— Не. Загубени сме, нали?

Сен Люк забеляза надупчена от дървояди стълба и тръгна нагоре, като прескачаше по четири стъпала.

— Оттук — рече той след малко.

Нотариусът се качи подир него, където се намираше горната част на колелото, закрепена със спускаща се надолу вертикална ос, която някога е задвижвала механизма.

Мелезът счупи едно прозорче.

— Трябва да се измъкнем през този отвор и да се хвърлим в реката. Течението ще ни отнесе надалеч. Ако имаме малко повече късмет, няма да ни усетят. Жалко за конете, които ни чакат в гората.

— Но аз не мога да плувам.

— Ще се научите.

5.

Тази сутрин, отпусната нехайно на дълга и ниска пейка, виконтеса Дьо Маликорн вкусваше покоя на цветната си градина, когато ѝ известиха, че е дошъл маркиз Дьо Ганиер. Беше поставила на мраморния плот до себе си странното кълбо, изпълнено с тайнственост; галеше го нежно, сякаш ласкаеше главичката на заспало коте. Вътрешните колебания на Сферата на душата се проявяваха при всяко докосване и когато излезе на терасата, Ганиер предпочете да гледа в друга посока. Той познаваше опасността, която представляваше глобусът. Имаше ясно съзнание за неговото предназначение и се учудваше от безгрижието, с което младата жена се отнасяше към реликвата, поверена ѝ от Господарите от Черния нокът.

— Добър ден, господин маркиз. Каква новина ми носите при изгрев-слънце?

— Лепра е мъртъв.

— Лепра ли?

— Пратеникът, когото Маланконтър и хората му не успяха да спрат между Брюксел и Париж. Благодарение на получените от вас сведения успях да му устроя засада близо до вратата „Сен Дьони“.

— Господин Лепра… — промълви замислено младата жена. — Виж ти…

— Мускетар на краля — позволи си да обясни Ганиер.

— И едно от някогашните Остриета на Кардинала. Не ви ли казах, че скоро отново ще чуем за тях?

— Помня. Обаче…

— Убихте ли го?

— Да. Пратих му куршум в сърцето.

— Поздравления. А писмото?

Елегантният маркиз си пое дълбоко дъх.

— Не беше у него.

Тогава, за първи път от началото на разговора им, виконтесата вдигна поглед към госта си. Ангелското ѝ лице остана невъзмутимо, но очите ѝ заблестяха гневно.

— Не ви разбрах.

— Не го носеше. Може би в крайна сметка въобще не са му го давали.

— Подиграли са се с нас, докато истинският пратеник е пътувал дискретно, по други пътища и без да срещне препятствия.

— Така мисля.

— Да — рече виконтеса Дьо Маликорн, като отново огледа градината си. — Наистина, възможно е…

За момент замълчаха и Ганиер се почувства в небрано лозе, тъй като неговото съвършено възпитание не му позволяваше да седне, без да е поканен. Затова остана прав, в неудобна поза, държейки в ръка белгийските си кожени ръкавици.

— Ако писмото е в Лувъра — започна той…

— Това означава, че кралят и Кардиналът знаят, че ние представляваме заплаха за Франция — завърши изречението красивата млада жена. — Обзалагам се, че перспективата скоро да си имат работа с Черния нокът в кралството не им изглеждаше приятна.

По леката усмивка, която изгря на устните ѝ, човек можеше да се досети, като размисли, че тази идея я очарова.

— Не си струва да плачем за разляното мляко — заключи тя образно. — Сега имаме други важни задачи…

Стана, взе ръката на маркиза и заедно тръгнаха към градината. Тази инициатива изненада Ганиер, който обаче почти веднага разбра, че виконтесата иска да бъдат по-далече от евентуални недискретни уши. Дори тук, дори в дома ѝ.

— Спомняте ли си — рече тя най-сетне, — че нашите братя и сестри от Испания обещаха да ни изпратят доверен човек. Това вече е факт: Савелда е в Париж.

— Продължавам да мисля, че трябва да го държим настрана от делата си.

— Невъзможно — прекъсна го виконтесата. — Напротив, посрещнете го добре. Не скривайте от него нищо и го използвайте по най-подходящия начин. Тъй като и двамата се досещаме, че мисията на Савелда е да ни наблюдава, не трябва да позволяваме той да усети подозренията ни. Нека покажем, че сме благодарни за честта, която Великата ложа на Испания ни гласува, като поставя подобна личност на наше разположение…

— Така да бъде.

След като се разбраха, виконтесата премина към друга тема:

— Кога ще заловите Кастила?

— Скоро. Вероятно тази нощ.

— А момичето?

— Кастила ще ни отведе при нея и ще я отвлечем.

— Натоварете Савелда с тази задача.

— Но…

— Така ще го впрегнем на работа. И ще освободи ръцете ни, за да подготвим първата си церемония за посвещаване. Когато това стане, във Франция ще съществува ложа на Черния нокът, а братята ни от Испания, колкото и да ревнуват, ще са безсилни.

— Тогава вие ще получите ранга на Господарка.

— А вие — на Първия посветен… Но да не се радваме още на победата. Мнозина са се провалили, защото прекалено рано са смятали, че са успели, и не са усетили близката опасност. Аз обаче предчувствам тази опасност.

В дъното на градината, сред потънал в зеленина кът, имаше пейка. Виконтесата седна и покани Ганиер да я последва.

— Ще ви кажа нещо — прошепна тя, — което господарите ни и Савелда не бива да знаят: вчера един от нашите агенти е заловен в Кардиналския дворец.

— Кой?

— Най-добрият. Най-опитният. Най-ценният.

— Ленкур!

— Да. Ленкур… Все още не зная какво точно се е случило, но арестът е факт. Господин Дьо Ленкур е бил разкрит. В този момент е в затвора и навярно чака да го разпитат.

— Къде?

— В „Шатле“.

— Ленкур няма да проговори.

— Ще видим. Но въпреки всичко трябва да вземем мерки за сигурност.

6.

Дълга нощ измина, откакто капитан Сен Жорж заповяда на Ленкур да предаде рапирата си, и подписа арестуването му за измяна. След това, с многобройна охрана, затворникът беше отведен в „Шатле“, където взеха и последните му лични вещи, преди да го пратят в килията. За света той сякаш беше потънал в недрата на земята.

Вече не съществуваше.

През 1130 г. Луи VI построи малък укрепен замък — на френски „шатле“, за да защитава Търговския мост на десния бряг на Сена. Станал ненужен след издигането на крепостната стена от Филип II Огюст, „Големият Шатле“ — наричан така, за да се различава от „Малкия Шатле“, построен от другата страна на реката — изгуби военното си предназначение. Свети Луи го разшири, Шарл IV го преобрази, а Луи XIII го реставрира. През XVII век „Шатле“ стана седалище на превотския съд16, а главната кула приюти затвор. Килиите бяха разположени на няколко етажа и всяка си имаше име. Най-горе се намираха общите помещения, където се трупаха много затворници: Хубавата гледка, Залата, Варварската обител, Павилионът; под тях имаше три индивидуални килии: Касапницата, Бомон и Дрозда; отдолу беше друга обща зала — Занданът, и накрая, в подземията, най-страшните килии, без въздух и светлина: Дупката, Ямата, Геената и Единочката.

Хвърлиха Ленкур в Геената, където той тъпчеше сам по гниеща и пълна с гадини слама. Поне го съжалиха и не го тикнаха в Дупката, където спускаха затворника с въже. Дъното на тази клоака тънеше в блатна вода и имаше формата на обърнат конус, така че човек не можеше нито да седне, нито да легне, нито дори да се облегне.

Откакто вратата хлопна зад гърба на Ленкур, изминаха часове, протяжни и изпълнени с мълчание, в абсолютен мрак. Някъде отдалече понякога се чуваше ехото на нечий стон, на някой полудял от самота затворник или на клетник, подложен на мъчения. Терзаеше го и шум от вода, бавно се стичаха капки в мръсните локви. Плъхове чегъртаха с нокти влажните камъни.

Изведнъж, най-вероятно сутринта, някакъв ключ се превъртя в бравата. Влезе благородник с посивели мустаци, а тъмничарят му даде запалена факла, преди да затвори вратата.

Ленкур стана и присвивайки клепачи, разпозна Брюсан.

— Не би трябвало да сте тук, Брюсан. Никой не знае, че съм в затвора.

— Вземете — отвърна мъжът и му подаде бутилка вино и комат бял хляб.

Бившият гвардейски енсин на драго сърце прие дара. Той лакомо захапа хляба, но съумя да се овладее и започна бавно да го дъвче. След това отпи глътка вино и попита:

— Как успяхте да дойдете при мен?

— Офицерът на пропуска ми дължеше една услуга.

— Тя равнява ли се на онова, което той сега стори за вас?

— Не.

— Значи сте му длъжник… Съжалявам, при това всичко е безсмислено. Все пак ви благодаря… Сега си тръгвайте, Брюсан. Вървете си, преди напълно да се компрометирате.

— Времето ни е кратко. Но искам да ми кажете нещо.

С небръснати бузи и изострени черти, Ленкур се опита леко да се усмихне.

— Дължа ви го, приятелю.

— Само ми кажете, че всичко това не е вярно — разгорещи се старият гвардеец. — Кажете ми, че грешат. Кажете ми, че не сте шпионин, за какъвто ви обявяват. Кажете ми, в името на приятелството, а аз ще ви повярвам и ще ви защитя!

Затворникът дълго гледа войника.

— Не искам да ви лъжа, Брюсан.

— Значи е вярно?

Мълчание.

— Господи! — възкликна Брюсан. — Вие?… Предател?…

Смазан, разочарован, все още неспособен да повярва на чутото, той отстъпи една крачка. Най-после, като човек, готов да се изправи срещу неизбежното, се изпълни с вдъхновение и възкликна:

— Тогава говорете, Ленкур. Каквото и да се случи, ще бъдете съден и ще си получите заслуженото. Но не избягвайте отговора на моя въпрос…

Ленкур потърси най-точните думи.

— Предателят изменя на господарите си, Брюсан.

— И какво?

— Мога да ви се закълна, че не съм изменил на моите.

7.

Той се събуди превързан и измит в таванската стая, която обитаваше под наем на улица „Кокатрикс“17, и разпозна характерните особености на личното си пространство веднага щом отвори очи.

— Ето че най-после се завърнахте сред нас — дочу красив мъжки глас.

Макар да беше облечен скромно, благородникът, седнал на един стол край леглото, притежаваше естествена елегантност, която от сто крачки издаваше големия аристократ. Беше с рапира; оставил шапката си близо до себе си, държеше книга, която затвори. Наближаваше четирийсет години и служеше в ротата на кралските мускетари.

— Добър ден, Атос — поздрави го Лепра.

— Добър ден. Как се чувствате?

Лепра внимателно се изправи на възглавницата и огледа раните си. Ръката му беше здраво бинтована, както и бедрото под чаршафа, покриващ голото му тяло. Не го болеше много, усещаше се отпочинал и съзнанието му бе ясно.

— Учудващо добре — отговори той. — А писмото?

— Успокойте се, то стигна до предназначението си. Гвардейският офицер при вратата „Сен Дьони“, на когото предвидливо сте го поверили, щом сте пристигнали в Париж, без да се бави, го е предал на господин Дьо Тревил… Гладен ли сте?

— Да.

— Това е чудесен знак.

Атос взе някаква кошница, която постави на леглото между тях двамата, повдигна кърпата на червени и бели карета, а под нея имаше салам, сирене, рибен пастет, половин самун хляб, нож, две чаши и бутилка вино.

— Значи така — рече Лепра, докато мускетарят му приготвяше намазана филия хляб, — аз съм жив!

— Да, разбира се. Ето, хапнете.

Раненият захапа сандвича с пастет и усети, че апетитът му не е отслабнал.

— И на какво дължа присъствието си на този свят?

— Първо — на Бога. След това — на господин Дьо Тревил… Но първо ми кажете какво си спомняте?

Лепра напрегна паметта си.

— Вчера вечерта, по мрак… Защото това се случи вчера вечерта, нали?

— Да.

— Значи, вчера вечерта, попаднах в засада на кръстовището на улиците „Сен Дьони“ и „При мечките“. Успях да се справя с по-голямата част от нападателите, но последният, благородник, ми видя сметката. Спомням си, че ме застреля с пищов, и всичко след това е мъгла.

— Познавате ли убиеца си?

— Не. Но сега вече бих го разпознал между хиляди други.

Атос кимна и се замисли. Той нямаше представа нито от детайлите, нито от същността на тази мисия, но като дискретен човек не зададе никакви въпроси. Имаше подозрения, че кавалерът също не знае много повече от него. Обърна се назад, свали от облегалката портупея на Лепра и рече:

— Ето причината, поради която най-вече трябва да благодарите на Бога. Той ви е създал левак.

Лепра се усмихна.

Тъй като беше левак, носеше рапирата си отдясно. Тежкият му кожен портупей минаваше през гърдите му от лявото рамо и беше спрял куршума, насочен към сърцето му. Така че той беше припаднал от удара.

— Слава Богу, че убиецът ми не се е целил в главата…

— Има и случайности в сраженията. Те невинаги са гибелни.

Лепра се съгласи с тези думи и пое подадената му чаша вино. Имаше достатъчно военен опит и знаеше, че боецът нерядко дължи живота си на късмета.

— Макар да се досещам — каза той, докато се чукаха за здраве, — кажете ми сега защо трябва да благодаря на господин Дьо Тревил.

Атос изпразни чашата си и чак тогава отговори.

— Разтревожени от шума от схватката, стражите при вратата „Сен Дьони“ пристигнали в момента, когато известният ви тип стрелял във вас. Появата им накарала мъжа да побегне. Отначало помислили, че сте мъртъв, но бързо установили, че не е така и все още дишате. Благодарение на пропуска, който сте им показали, те узнали, че сте кралски мускетар. Един от тях изтичал да потърси господин Дьо Тревил, а другите ви отвели при някакъв доктор. Господин Дьо Тревил незабавно се появил на местопроизшествието, измъкнал ви от лапите на случайния лечител, отвел ви вкъщи и ви поверил на грижите на собствения си хирург. Ето това е.

— Това ли?

— Това.

— А защо вие се появявате в ролята на санитарка?

Атос повдигна рамене.

— Бях дежурен вчера вечерта — обясни той.

И за да приключи разговора, стана, взе си шапката и обяви:

— Сега вече трябва да ви оставя.

— Връщате се на улица „Старият гълъбарник“ ли?

— Да.

— Ако ми позволите, ще дойда с вас.

— Наистина ли?

— Струва ми се, че имам сили и незабавно трябва да рапортувам пред господин Дьо Тревил… Дайте ми само малко време да се облека.

— Добре. Ще ви чакам в коридора.

Антоан Лепра живееше на остров Сите.

Спретна се бързо, но тъй като видя тридневната си брада, той скоро се присъедини към Атос и го помоли да прескочат до бръснаря. Благородникът прие на драго сърце, защото също имаше нужда от освежаване, а господин Дьо Тревил държеше мускетарите му винаги да са представителни. Един бръснар на улица „Еднорог“ си свърши перфектно работата и им предостави възможността да се отпуснат и малко да си побъбрят.

— Има нещо, което ме озадачава — каза Атос.

— Какво?

— Спомняте си само за кавалера, който е стрелял с пищов, нали? Но стражите от вратата „Сен Дьони“ твърдят, че е изникнал втори кавалер и че те са го видели… Кавалер, облечен в светлосиво или в бяло, яхнал кон с бледа козина, който стоял срещу другия, когато вие сте лежали на земята. Появата му според тях била почти призрачна… Той също не бил разпознат.

— Казах ви всичко, което си спомних, Атос.

По-късно, към десет часа, те преминаха по Малкия мост, без впрочем въобще да видят Сена, тъй като този мост, както повечето парижки мостове, беше застроен от двете страни на тесния път със залепени една за друга сгради, така че по нищо не се различаваше от обикновена улица. След това поеха по улица „Арфа“ и по улица „Въжарска“, стигнаха до вратата „Сен Жермен“, където тълпата ги увлече в оглушителната врява на оживената и непрекъсната блъсканица. Но преминаването през някоя от вратите беше задължително изпитание за всеки, който искаше да се измъкне от Париж или да се озове в предградията.

Столицата действително беше укрепена. Опасани с високи по четири метра конусовидни кули, стърчащи над защитен ров, средновековните стени имаха предназначението да предпазят града от опасностите на гражданска война или на чуждоземно нахлуване. Тези мерки обаче не пораждаха напразни илюзии у никого. Не се виждаше нито един топ. Ровът беше пълен с мръсотия. А стените се бяха превърнали в руини, независимо че градската управа се опитваше да ги поддържа. Парижаните, които трудно можеха да бъдат излъгани, казваха, че тези стени са направени от глина и изстрел с мускет би могъл да пробие дупка в тях, а биенето на барабан — направо да ги срути. Независимо от това, в Париж можеше да се влезе само през една от въпросните врати. Те бяха големи сгради, колкото старомодни, толкова и порутени, но там бдяха гвардейци, които събираха входна такса, и войници от буржоазните милиции. Първите вземаха парите за вкарваните в града търговски стоки, а вторите проверяваха паспортите на чужденците и всички стриктно изпълняваха задълженията си, така че трафикът се точеше бавно.

Когато стигнаха до предградието Сен Жермен, Атос и Лепра преминаха пред църквата „Сен Сюлпис“ и на улица „Старият гълъбарник“ пресякоха прага на дома на господин Дьо Тревил.

Тъй като господин Дьо Тревил беше капитан на отряда на кралските мускетари, мястото приличаше повече на военен лагер, отколкото на дворец на знатен благородник. Блъскаха се, особено когато се препъваха в някой горд безпаричен кавалер с безмилостен поглед. Макар да не бяха богати, всички мускетари на Негово Величество имаха синя и гореща кръв. Всички бяха готови да извадят рапири при първа възможност. Също така, независимо дали бяха дежурни или не, независимо дали носеха синята мантия със сребърен, украсен с лилии кръст, те се събираха на драго сърце тук. Почти лагеруваха в двора, спяха в конюшните, стояха на пост по стълбите, весело кръстосваха оръжия по коридорите, за да се позабавляват, да тренират или да покажат фехтовалното си изкуство.

Този живописен спектакъл, който толкова впечатляваше посетителите, не беше нещо необичайно. По онова време по-голямата част от войската биваше събирана, когато възникваше опасност от война, след това, щом вече не се нуждаеха от войниците, ги разпускаха, за да правят икономии. Що се отнася до малкото постоянни военни подразделения, те нямаха общи места за пребиваване… тъй като не съществуваха казарми. Членовете на престижната военна гвардия на краля — мускетарите — бяха тези, на които винаги можеше да се разчита и които не биваха демобилизирани в мирно време. Никой не се грижеше особено за това къде живеят, нито пък как се екипират и как задоволяват всекидневните си нужди: заплатата, давана им от хазната, нищожна и доста нередовно отпускана, трябваше да им е достатъчна.

В дома на Дьо Тревил всички знаеха за засадата, в която беше попаднал Лепра. Смятаха го за мъртъв или за умиращ, затова завръщането му беше възторжено отпразнувано. Без да взема участие в излиянията и в останалите шумни прояви на благоразположение, Атос придружи Лепра до голямото стълбище, заето от мускетари, слуги и просители. Там той го остави.

— Опитайте се да пестите силите си, приятелю. Връщате се от много далече.

— Обещавам. Благодаря, Атос.

Лепра помоли да съобщят за него и не остана дълго в чакалнята. Капитан Дьо Тревил го прие почти незабавно в кабинета си и се изправи да го посрещне още щом той прекрачи прага.

— Влезте, Лепра, влезте. Седнете. Очарован съм, но не очаквах толкова скоро да ви видя на крака. Дори възнамерявах да ви посетя във вашия дом тази вечер.

Лепра поблагодари и взе един стол, докато господин Дьо Тревил се настани зад работната си маса.

— Първо, как сте?

— Добре.

— А ръката ви? Бедрото?

— И двете ще продължат да ми служат.

— Великолепно. Сега да преминем към доклада ви.

Мускетарят се подчини, най-напред разказа как се е справил с убийците на Маланконтър, но е изпуснал главатаря.

— Маланконтър, казвате?

— Така ми се представи.

— Записвам си.

След това Лепра бързо стигна до сражението на улица „Сен Дьони“ и до мистериозния благородник, който беше стрелял в него. Когато свърши, капитанът стана и скръстил ръце зад гърба си, се обърна към прозореца. Оттам се виждаше дворът на дома му, пълен с мускетарите, които той обожаваше, защитаваше и мъмреше като баща. Макар да бяха недисциплинирани и винаги готови за бой, сред тях нямаше такъв, който да не е решен да се подложи на хиляди опасности и да жертва живота си за краля, за кралицата и за Франция. Повечето бяха млади и като всички младежи се смятаха за безсмъртни. Но това не беше достатъчно, за да обясни дързостта и изключителната им вярност. Въпреки че на пръв поглед не вдъхваха доверие, бяха елитни войници, с които можеха да се сравняват само гвардейците на Кардинала.

— Трябва да знаете, Лепра, че в Лувъра са много доволни от вас. Тази сутрин се видях с Негово Величество. Той си спомня за вас и ви изпраща поздравите си… Мисията ви е успешна.

Тревил се отказа да разглежда двора и отново се обърна към Лепра.

— Наредиха ми да ви пусна в отпуск — каза той тържествено.

— Благодаря.

— Не ми благодарете. Става бума за безсрочен отпуск.

Мускетарят се скова, смути се и просто не можеше да повярва на чутото.

Отпуск от няколко дни или няколко седмици си беше награда. Но безсрочен отпуск означаваше, че му отнемат мантията до нова заповед.

Защо?

8.

Една карета, теглена от два коня, влезе в Париж през вратата „Ришельо“, премина по улицата със същото име покрай градините на Кардиналския дворец и хълма Сен Рош, стигна до кейовете и прекоси Сена по дървен мост, за който се плащаше пътна такса: Червения мост, наречен така заради цвета на миниума, с който беше боядисан. Каретата навлезе в предградието Сен Жермен, което, разраствайки се около прочутото си абатство, се беше превърнало едва ли не в отделен град и очакваше да бъде административно прикрепено към столицата.

Нов квартал се издигаше на земята край Червения мост. Дълго време тук пейзажът представляваше кален бряг и огромен празен терен — Пре о Клер, преди в началото на века Маргарита Наварска да реши да построи имение. Така възникнаха кеят, луксозният малък дворец, големият парк и манастирът на августинките. Първата съпруга на Анри IV взе заеми, за да финансира каприза си, и не се отказа въпреки извършените злоупотреби — оттам, както се твърди, идва името на кея Малаке, което ще рече „зле придобит“. През 1615 г., когато почина, тя остави великолепна собственост, но и 1 300 000 ливри дълг! Кредиторите тутакси изпълзяха. За да бъдат възмездени, целият имот беше обявен на търг, парцелиран и продаден на инвеститори, които трасираха и прокараха нови улици.

Управлявана от сигурната ръка на посивял кочияш със солидно телосложение, който пушеше керамична луличка, каретата премина по кея Малаке, след това зави по улица „Светите отци“. На височината на болницата „Шарите“ тя се шмугна в улица „Сен Гийом“ и скоро спря пред голяма и мрачна обкована врата.

В полуизтрита от времето емблема хищна птица, изваяна от тъмен камък, украсяваше фронтона.

Седнал на първото стъпало на външното каменно стълбище в двореца на Ястреба, Марсиак скучаеше и играеше сам на зарове, когато чу силно удряне по входната врата. Той повдигна глава, видя господин Гибо, който, куцукайки с дървения си крак, прекоси двора, за да отиде да провери кой пристига. В същото време Алмадес се появи на отворения прозорец.

Малко по-късно през вратичката, предназначена за пешеходци, влезе някаква жена. Доста висока, слаба, облечена в сиво и червено, тя носеше рокля, чиито поли бяха повдигнати от дясната страна. Под тях се показваха мъжки панталони до коленете и ботуши. Широката ѝ шапка беше украсена с две големи щраусови пера — едното бяло, а другото алено. Имаше и воалетка, която скриваше лицето ѝ, за да го предпази от прахта, полепваща по всеки, предприел дълго пътуване с карета по неравните пътища. Прозираше устата ѝ, красива, с пълни и тъжни устни.

Без да се интересува от Марсиак, който се приближи до нея, тя погледна към двореца, сякаш се готвеше да го купува.

— Добър ден, госпожо.

Жената се обърна към него и го стрелна с очи, без да отговори.

Но на устните ѝ се появи усмивка.

— С какво мога да ви услужа? — настоя гасконецът.

От прозореца Алмадес избра този миг, за да се намеси.

— Паметта ви не струва, Марсиак. Не разпознавате приятелите.

Смаян, Марсиак присви рамене и свъси вежди, след което даде израз на спонтанната си радост, когато баронеса Дьо Водрьой повдигна воалетката си.

— Анес!

— Добър ден, Марсиак.

— Анес! Ще ми позволиш ли да те целуна?

— Позволявам.

Те се прегърнаха приятелски, независимо че преди да се отдръпне, младата жена трябваше да отблъсне една ръка, която се плъзна по бедрата ѝ. Но удоволствието, което гасконецът проявяваше при срещата, изглеждаше искрено и сърце не ѝ даде да го наруши.

— Какво щастие, Анес! Какво щастие!… Значи ти също ще се присъединиш към нас?

Анес показа пръстена с печат, който беше сложила над ръкавицата си от сива кожа.

— Бога ми — каза тя. — Един ден…

— … винаги! — прекъсна я Марсиак. — Знаеш ли, че често си мислех за теб през тези пет години.

— Наистина ли? Бях ли облечена?

— Понякога! — възкликна кавалерът. — Понякога!

— Доколкото те познавам, това е мил комплимент.

Алмадес, който се беше махнал от прозореца, излезе от вратата на сградата.

— Бъдете добре дошла, Анес.

— Благодаря. Аз също се вълнувам от срещата си с вас. Уроците ви по фехтовка ми липсваха.

— Ще започнем отново, когато желаете.

Докато траеха тези излияния, Гибо сам отвори двете крила на входната порта. Каретата влезе, карана от Балардийо, който скочи от капрата и с лула в устата се усмихна широко. И този път срещата беше весела и приятна, особено между стария войник и гасконеца: двамата имаха общи спомени за опразнени бутилки и обърнати фусти.

Трябваше да разтоварят каретата, да я приберат в хангара, да свалят багажа и да отведат конете в конюшнята. Този път всички помогнаха на портиера, който обаче не разреши на Анес да пипне каквото и да било. Тя не го послуша, но с удоволствие се запозна с прелестната и срамежлива Наис, която излезе от кухнята, щом чу чужди гласове.

На свой ред Ла Фарг изникна.

Без да предизвиква вцепенение, появата му все пак укроти веселбата на двора.

— Добре ли пътува, Анес?

— Да, капитане. Наредих да впрегнат конете веднага щом получих писмото от вас, и пристигнах бързо.

— Добър ден, Балардийо.

— Капитане!

— Тук е все така тъжно — рече младата жена и посочи ужасяващите сиви камъни на двореца на Ястреба.

— Сега малко просветля — обади се Марсиак.

— Всички ли се събрахме, капитане?

Изпънат и строг, стегнат в сивосинкавия си дублет и сложил ръка на дръжката на рапирата си, Ла Фарг свъси вежди и помълча, преди да отговори, а погледът му бе насочен към външната порта.

— Почти.

Всички се обърнаха и видяха мъжа, който, с бяла рапира на кръста, им се усмихваше, без да е ясно дали усмивката му е меланхолична, или само нежна.

Лепра.

9.

През неделните и през празничните дни, когато времето беше хубаво, парижани на драго сърце излизаха да се разходят извън столицата. Отвъд предградията селата Ванв, Жантиѝ или Белвил, градчетата Медон или Сен Клу се славеха с гостоприемни странноприемници, където пиенето, танцуването и играта на топка сред свежата зеленина бяха истинско удоволствие под дебела сянка и на чист въздух. Атмосферата беше весела и слободията — пълна, дори скандална според някои. Вярно е, че понякога вечер започваха еротични игри, предизвикани от изпитото вино и от вкуса към флиртове. Клиентелата през седмицата беше по-рехава и тези сгради се превръщаха в идеални места за усамотение, където човек се радваше на спокойствие и на вкусна трапеза — така например „Мавританчето“ във Вожирар дължеше славата си на граха и на ягодите.

Сен Люк и Байо потърсиха убежище в една от тези странноприемници. След като скочиха в реката през прозореца на воденицата, в която нотариусът беше затворен, те успяха да се измъкнат от конниците, пристигнали да дирят затворника, но течението ги отнесе далеч от конете им. За да не се натъкнат на неприятеля, Сен Люк реши да продължат пеша. Вървяха няколко часа през гори и поля, внимаваха преследвачите им да не се появят на хоризонта и с подбити нозе стигнаха до едно село, в началото на което имаше хан.

В този момент Люсиен Байо беше сам в стая на първия етаж. Седнал пред трапеза, приготвена специално за него, той похапваше със страшен апетит, тъй като три дни затвор, лошо отношение и жажда бяха възбудили глада му. Все още беше по нощница — същата, с която го измъкнаха посред нощ от леглото в дома му. Но тя беше чиста поради принудителната баня в реката. Слаб, с измъчено лице, с падащи пред очите му коси, той приличаше на това, което беше: оцелял клетник.

Погледна изплашено към вратата, когато Сен Люк влезе, без да чука. Мелезът носеше пакет дрехи и го хвърли на леглото.

— За вас са. Били са на пътник, който духнал, без да си плати.

— Благодаря.

— Намерих също два оседлани коня — продължи Сен Люк и погледна през прозореца. — Умеете ли да яздите?

— Хм… Да. Малко… Смятате ли, че преследвачите все още са по петите ни?

— Сигурен съм. Искат да ни заловят и няма да се откажат… Труповете на разбойниците, които убих край воденицата, бяха още топли, когато те пристигнаха. Следователно тези конници знаят, че имаме съвсем малка преднина. Тъй като са намерили конете, с които имах намерение да избягаме, са разбрали, че сме двама и че сме тръгнали пеша. Не се съмнявайте, че в този момент претърсват околностите.

— Но ще успеем да им се изплъзнем, нали?

— Имаме шанс, ако не се бавим. Все пак те не знаят къде отиваме.

— В Париж ли?

— Не преди да приберем документа. Не преди да сме го скрили на сигурно място. Обличайте се.

Малко по-късно Байо се премени, но изведнъж рухна. Хвърли се на леглото, обхвана лицето си с длани и избухна в ридания.

— Аз… Не разбирам… — прошепна той.

— Какво? — запита го невъзмутимият мелез.

— Защо аз? Защо всичко това се случва на мен?… Водя съвсем обикновено съществувание. Учих и работих при баща си, а след това наследих кантората му. Ожених се за дъщерята на един колега. Бях добър син и смятам, че съм добър съпруг. Моля се Богу и давам милостиня. Върша делата си честно и почтено. Винаги съм желал само да живея на спокойствие… Защо тогава?

— Отворили сте неправилното завещание. И което е по-лошо, прочели сте го.

— Но такъв е моят дълг на нотариус!

— Така е.

— Несправедливо е.

Сен Люк не отговори.

От негова гледна точка справедливостта не съществуваше. Съществуваха само могъщи и слаби, богати и бедни, вълци и агнета, живи и мъртви. Така вървеше светът и така щеше да продължи вовеки веков. Всичко останало беше само литература.

Той се приближи към нотариуса с надеждата да му помогне да се стегне. Мъжът изведнъж стана и силно го прегърна. Мелезът се вкамени, а другият говореше, без да спира:

— Благодаря, господине. Благодаря… Не зная кой сте вие. Не зная кой ви изпраща… Но без вас… Бога ми, без вас!… Повярвайте във вечната ми признателност, господине. Нищо не бих могъл да ви откажа. Вие ме спасихте. Дължа ви живота си.

Бавно, но решително Сен Люк се отдръпна.

След това сложи ръце на рамената на Байо, разтърси го и нареди:

— Погледнете ме, господине.

Нотариусът се подчини и очите му се впериха в червените стъкла на очилата на кавалера.

— Не ми благодарете — продължи Сен Люк. — И не се опитвайте да отгатнете кой ме изпраща, нито защо. Правя това, което е необходимо, понеже ми плащат. Щяхте да бъдете мъртъв, ако ми бяха заповядали да ви убия. Така че никога повече не ми благодарете. Мястото ми не е нито в романите, нито в хрониките за епохата. Не съм герой. Аз съм само рапира. Противно на вас, не заслужавам никакво уважение.

Байо отначало слушаше с недоверие, но после разбра смисъла на изреченото.

Накрая, съвсем слисан, той кимна в знак на съгласие и сложи на главата си баретата, която мелезът му беше донесъл.

— Да побързаме — заключи Сен Люк. — Всяка пропиляна минута може да ни погуби.

Нотариусът напусна стаята пръв и докато несръчно се качваше на седлото в двора на хана, мелезът остана за малко вътре, за да плати на съдържателя и да му прошепне нещо на ухото. Мъжът внимателно се вслуша в дадените му инструкции, съгласи се да ги изпълни и получи допълнително златна монета.

По-малко от половин час след потеглянето на Сен Люк и на Байо въоръжените конници пристигнаха. Ханджията ги чакаше на прага.

10.

В двореца на Ястреба, в голямата зала, Остриетата на Кардинала завършваха закуската си.

Седнал в края на дъбовата маса, Ла Фарг сериозно разговаряше с Лепра и Анес. Близо до тях Марсиак слушаше, понякога се намесваше, а през останалото време се клатеше на стола си и редеше пасианс, като задължително изкарваше четирите аса най-отгоре. Алмадес мълчеше и чакаше. Колкото до Балардийо, той си похапваше, като едновременно пушеше лулата си и сръбваше вино, поглеждайки към бедрата на Наис, която прислужваше.

— Красиво момиче, нали? — прошепна му Марсиак още когато старият войник за първи път се взря в засуканата готвачка.

— Да. Много.

— Но рядко говори. Почти е няма.

— Това е предимство.

— Наистина ли? Интересна идея…

Всички малко или повече бяха очаквали с нетърпение и боязън това събиране край трапезата, което, след искрените и кратки прегръдки при първата среща, им даваше възможност да оценят истинските измерения на дружбата си. Какво беше останало от онова, което представляваха някога? Човек никога не знае какво се е случило с приятелите, които отдавна е изгубил от погледа си, а обстоятелствата, предизвикали разформироването на Остриетата при обсадата на Ла Рошел, спускаха траурен воал над спомените им. Обаче този воал бързо се свлече и старите връзки бяха възстановени.

Състояло се по най-естествен начин, разпределението на сътрапезниците около масата изразяваше както някогашната близост, така и възкресените привички. Ето че капитанът председателстваше, а най-близо до него се намираха Лепра и Анес, с които той се съветваше на драго сърце. Мускетарят беше нещо като лейтенант в неформалната организация на Остриетата. Малко по-встрани, Марсиак беше човек, чиято стойност и таланти бяха общопризнати, но той предпочиташе да не се тика напред, никога не се дънеше и смяташе за обидно да му заповядват. Балардийо, привикнал на големи почивки преди битките, се наслаждаваше на мига.

Само три Остриета не се бяха отзовали на повикването. Единият беше изчезнал, сякаш мрачините, от които беше излязъл някога, отново го бяха погълнали след Ла Рошел. Другият ги беше предал и никой все още не беше посмял да произнесе името му. Последният беше загинал и неговата загуба беше рана, която продължаваше да кърви в паметта на другарите му.

Когато Наис напусна стаята с последните чинии в ръце, Анес погледна въпросително към Ла Фарг, той я разбра и даде съгласието си. Тогава младата жена стана и развълнувано произнесе:

— Смятам, господа, че е време да вдигнем чаши в чест на този, когото само смъртта можа да задържи далеч от нас.

Всички се изправиха с чаши в ръце.

— За Бретвил! — рече Ла Фарг.

— За Бретвил! — хорово отвърнаха останалите.

— За Бретвил — повтори Анес глухо, сякаш на себе си.

Остриетата седнаха отново, изпълнени с радост, че са познавали Бретвил, с гордост, че са го обичали, и с мъка, че са го изгубили.

— Трябва да изпълним една мисия — рече след малко Ла Фарг.

Всички слушаха внимателно.

— Задачата е да намерим някой си кавалер Д’Иребан.

— Какво е сторил? — запита Анес.

— Нищо. Изчезнал е и се тревожат за живота му.

— Хората, които не правят никому нищо, не изчезват току-така — заяви Алмадес невъзмутимо.

— Испанец ли е? — учуди се Марсиак.

— Да — каза капитанът.

— В такъв случай Испания се опитва да го намери!

— Точно това Кардиналът би желал да избегне.

Ла Фарг стана, заобиколи стола си и се облегна на рамката със събрани отпред ръце.

— Кавалерът Д’Иребан — продължи той — е наследник на испански гранд. Таен и недостоен наследник. Млад пройдоха, който е пристигнал в Париж под това измислено име, за да харчи очакващото го богатство.

— Какво е истинското му име? — попита Алмадес.

— Не го зная. Изглежда, че Испания иска да запази това в тайна.

— Вероятно защото се бои от скандал — предположи Балардийо. — Ако бащата е…

— Ако ли… — прекъсна го Марсиак. — Трябва ли да приемаме за чиста монета всичко, което ни пробутва Испания?

Но Ла Фарг с поглед накара гасконеца да замълчи и продължи:

— Бащата е зле. Скоро ще умре. А Испания иска да върне блудния син в родното гнездо, след като е установила изчезването му. Иребан сякаш се е изпарил и близките му се безпокоят да не е попаднал в някаква клопка в Париж.

— Ако е водил прахоснически живот — отбеляза Анес, — това е напълно възможно. Ако подозрителните му познати са разбрали, че е син на…

— Пак ако… — промърмори тихо Марсиак.

— Посредством специален пратеник — завърши Ла Фарг — Испания е изложила пред краля положението, безпокойството и намеренията си.

— Намеренията си ли? — възкликна Балардийо.

— Испания държи Иребан да се завърне и направо заплашва, че ще изпрати във Франция свои агенти, ако не сторим необходимото. Затова трябва да се намесим.

Лепра отдавна едва се сдържаше.

Той изгуби търпение, стана и гневно започна да се разхожда из стаята, мълчалив, с изпънато лице и блеснали очи. Първо, никак не му харесваше обстоятелството, че Испания поставя условия на Франция. Но най-вече, той не беше свалил мускетарската си мантия, за да открие същия ден, че ще се наложи да служи на чужда държава.

Вражеска държава.

Ла Фарг очакваше подобна реакция от страна на Остриетата.

— Зная какво си мислиш, Лепра.

Кавалерът застана на едно място.

— Наистина ли, капитане?

— Зная, защото и аз мисля същото. Но зная също, че Ришельо в този момент търси сближаване с Испания. Скоро Франция ще трябва да се бие в Лотарингия, а може би и в Свещената Римска империя. Тя не може да си позволи да бъде заплашвана на границата откъм Пиренеите. Трябва да се опита да се хареса на Испания и да ѝ представи доказателства за своето приятелство.

Лепра въздъхна.

— Добре. Но защо ние? Защо отново събират Остриетата? Доколкото ми е известно, на Кардинала не му липсват шпиони.

Капитанът не отговори.

— Мисията е деликатна — започна Анес…

— … и ние сме най-добрите — добави Марсиак.

Но колкото и приятни да изглеждаха изречени или чути, тези обяснения не задоволиха никого.

Съществуваше някаква тайна, която не даваше мира на Остриетата.

Настъпи мълчание, внезапно гасконецът рече:

— Не зная кое е истинското име на кавалера Д’Иребан, и Испания няма да ни даде повече сведения. Да предположим, че е жив. Да предположим, че се крие или е попаднал в плен. В Париж има стотици хиляди души. Да намерим един от тях, дори испанец, няма да е лесно.

— Намерихме следа — обяви Ла Фарг. — Тя е несигурна и вероятно фалшива, но все пак съществува.

— Каква е? — запита Анес.

— Иребан не е дошъл в Париж сам. Движи се със спътник в гуляите. Благородник, също испанец. Авантюрист, дуелист и голям познавач на нощния живот в столицата. Името му е Кастила. Ще започнем с него. Алмадес, Лепра, вие ще ме придружавате.

Споменатите не се възпротивиха.

— Марсиак, остани тук и заедно с Гибо направи опис на всичко, което ни е необходимо. Още тази вечер обиколи кабаретата и игралните домове, в които може да са се подвизавали Иребан и Кастила.

— Разбрано. Но такива свърталища в Париж има много.

— Постарай се.

— Ами аз? — запита баронеса Дьо Водрьой.

Ла Фарг се забави с отговора си.

— Ти, Анес, трябва да се подготвиш за едно посещение.

Тя разбра и размени погледи с Балардийо.

По-късно Ла Фарг отиде при Лепра, който оседлаваше конете.

— Зная, че ти е трудно, Лепра. За всички нас завръщането на Остриетата е щастие. Но за теб…

— За мен ли?

— Кариерата ти на мускетар върви добре. Нищо не те задължава да се откажеш от нея и ако искаш моето мнение…

Капитанът не продължи.

Събеседникът му се усмихна и си спомни какво му беше казал господин Дьо Тревил, когато го посвещаваше в подробности за новата му мисия:

— Вие сте един от най-добрите ми мускетари. Не искам да ви загубя, особено ако държите да запазите мантията си. Ще застана на ваша страна. Ще заявя на краля и на Кардинала, че вие сте ми крайно необходим, което е самата истина. Може да останете. Трябва само да кажете една дума.

Но Лепра не изрече тази дума.

— Мисията не ми вдъхва доверие — призна Ла Фарг. — Испания никога не играе честно. Боя се, че тя иска да ни използва единствено за своя изгода и дори в ущърб на Франция… В крайна сметка ние няма да спечелим нищо. Докато ти може много да изгубиш…

Мускетарят оседла коня си и го погали по гривата. Беше красив дорест жребец, подарен му от господин Дьо Тревил.

— Може ли да говоря с теб искрено? — запита той.

Обръщаше се на ти към капитана само насаме.

— Разбира се.

— Войник съм: служа там, където ме изпратят. И ако това не е достатъчно, то аз съм Острие.

11.

За Балардийо истинските срещи с Париж ставаха на Новия мост. Ако пазарът на Халите беше търбухът, а Лувърът — главата, то Новият мост беше сърцето на столицата. Сърце, което я кръвоснабдяваше, даваше ѝ живот и движение, ръководеше буйния поток от хора, разлял се по друмите около него. Действително всички се струпваха на Новия мост. Най-вече за удобство, защото той предоставяше възможност директно да преминеш от единия на другия бряг на реката, без да прекосяваш остров Сите и неговия лабиринт от средновековни улички. Но също така и за удоволствие.

Завършен в края на царуването на Анри IV, Новият мост отначало трябваше да бъде гъсто заселен, тъй като това беше правило в град, където се използваше и най-малкото пространство за строеж. Но се отказаха от тази идея, за да не развалят гледката на кралското семейство от прозорците на Лувъра към Сите. От проекта останаха само двата широки банкета, на височина пет стъпки, които се намираха край павирания път. Тези банкети се превърнаха в тротоари, първите в Париж, от тях хората можеха да се възхищават на Сена и да се радват на свежия въздух, без да се боят, че някоя карета или забързан конник може да ги премаже. Парижани бързо оцениха мястото за разходки. Улични артисти и търговци се настаниха край парапетите и в полукръглите ниши, така че Новият мост се превърна във вечен панаир, където тълпите непрекъснато прииждаха.

— Бога ми! — възкликна Балардийо и пое дълбоко дъх. — Чувствам, че отново съм жив!

По-въздържаната Анес се усмихна.

Пешком те бяха влезли през вратата „Нел“ и преминаха покрай двореца „Невер“, за да стигнат до Новия мост. Това беше най-късият път за Лувъра, където отиваха.

— Колко е красиво! — възхити се старият войник. — Не си ли съгласна?

— Да.

— И нищо не се е променило! Виж, спомням си този смешник!

Той посочи един дангалак с окъсани дрехи, който, възседнал не по-малко жалък от него кон, възхваляваше качествата на някакъв прах, който „запазвал зъбите“. Това, че в устата му беше останал само един кътник, не смущаваше убедеността му и не притесняваше многобройните му зрители.

— Хей, вижте там! Табарен и Мондор!… Елате да ги послушаме.

Табарен и Мондор бяха прочути циркаджии, които представяха програмите си в началото на площад „Дофин“. По това време единият от тях изпълняваше неприлична песен, а другият, въоръжен с огромен иригатор за клизми, осмиваше глупавите лекари и предлагаше който иска „да измие розовото му дупе“. Публиката се тресеше от смях.

— По-късно — рече Анес. — На връщане.

— Не си весела, момиченце.

— Забрави ли, че съм баронеса?

— Баронеса, която познавам отпреди да има хубав задник и цици, която съм носил на раменете си и която съм почерпил с първата ѝ глътка ракия.

— Бях на осем години! Отлично хрумване. Спомням си, че през нощта си изповръщах червата.

— Така се калява характерът. Бях на шест, когато баща ми стори с мен същото, което причиних на вас, госпожо баронесо Дьо Водрьой. Имате ли възражения към възпитанието, което татко ми даде?

— Хайде, старо добиче. Шавай… Казах ти, на връщане.

— Обещано?

— Да.

Движението на карети, коне, каруци и двуколки беше толкова интензивно, че беше трудно да се пресече улицата, и единственото спасение бяха тротоарите. Шарлатани, търговци, жонгльори, дресьори на дракончета, вадачи на зъби — „Няма да изпиташ болка! Ей сега ще го измъкна!“ — и разни песнопойци разиграваха комедия и привличаха клиенти на италиански, на испански, дори на латински и гръцки, за да се правят на много учени. Многобройни бяха букинистите, които предлагаха на ниски цени книги втора ръка, овехтели, изпокъсани, но сред тях понякога се криеха истински съкровища. Всички бяха разположили естрадите си, бараките си, палатките си, щандовете си. За търговското място се плащаше скъпо и се завързваха остри спорове. Тези, които нямаха право да се разпореждат тук, оставяха табелки с имената, адресите и занаятите си. Други — цветари, продавачи на стари шапки и снабдители с ракия — крещяха колкото им глас държи и обикаляха от единия до другия бряг с подноси пред корема си или влачейки колички. Всичко се продаваше и се купуваше на Новия мост. Също така много се крадеше, защото не е възможно тълпата да не привлече апашите.

Анес отмина знаменитата „бронзова виверна“ на мраморния ѝ пиедестал — която през 1633 г. все още не беше заменена със статуята на Анри IV — и тогава забеляза, че върви сама. Върна се назад, за да намери Балардийо, заковал се пред една циганка, която тръскаше дайре и танцуваше сладострастно, а красящите полите ѝ пайети издаваха весел металически звук. Анес дръпна за ръкава стария войник. Той отначало се опита да се възпротиви, оплете нозе в ножницата на рапирата си, но скоро наостри уши, защото дочу следния призив:

— Пробвайте си късмета! От три тегления никой не губи! За едно су ще спечелите шест! Пробвайте си късмета!

Този, който си дереше гърлото, предлагаше игра на „късмета“, което ще рече нещо като лотария. Той въртеше някакво колело, а около него се намираха предметни награди: гребен, огледало, обувалка, все вехтории, които не струваха кой знае колко, ако ги погледнеше човек по-внимателно. Балардийо не издържа, включи се в играта и щастлив, получи табакера с нащърбена повърхност. Искаше да я покаже на младата баронеса, чието търпение започна да се изчерпва, но се чу звук от кавалерийска тръба.

Заинтригувани и изплашени, хората от тълпата протегнаха шии и се разшумяха още повече.

От левия бряг войници от поделението на френските гвардейци проправяха път. Те гонеха колите и конниците от паветата, изблъскваха пешеходците на тротоарите и застанаха в три редици на стъпалата, държейки пики или мускети на рамо. Барабани биеха, след тях вървяха група елегантни кавалери — офицери, аристократи, царедворци. Пажове, облечени в кралски ливреи, пристъпваха пеша, а от двете страни на кортежа знаменитите сто швейцарци маршируваха с алебардите си. Появи се кралската каляска, цялата позлатена, теглена от шест великолепни коня и заобиколена от ескорт благородници. Дали наистина отвътре се мяркаше профилът на краля? Може би. Държана на разстояние, благодарение на пиките и на мускетите, тълпата не акламираше. Тя стоеше изпълнена с почитание и мълчалива, сякаш съсредоточена, а всички бяха свалили шапки. Появиха се други карети. Една от тях беше без герб, бяла като впряга. Принадлежеше на настоятелката на Ордена на Сестрите на Сен Жорж — прочутите „Бели дами“, които от два века пазеха френския двор от драконовата заплаха.

Както всички останали, Анес спря, мълчалива и с шапка в ръка.

Но кралската каляска не я заинтересува толкова, колкото онази без герб — още щом я видя, не можеше да откъсне поглед от нея. Когато каретата се изравни с Анес, една ръка с бяла ръкавица повдигна завеската и някаква жена си показа главата. Настоятелката не се поколеба. Тя тутакси намери очите на Анес и се втренчи в тях. Беше дълъг и протяжен миг, сякаш бялото возило се движеше на забавен ход, сякаш времето не искаше да прекъсне мълчаливото съобщество на две човешки същества, на две души.

След това каретата отмина.

Всекидневието отново потече нормално и кортежът се отдалечи. Френските гвардейци под строй се оттеглиха от тротоарите. Новият мост си възвърна обичайното оживление.

Само Анес, обърната към Лувъра, оставаше неподвижна.

— Не бих могъл да понеса този поглед — рече застаналият до нея Балардийо.

Младата жена фаталистично повдигна рамене.

— Поне ми беше спестено отиването до Лувъра.

— Няма ли да разговаряш с нея?

— Не днес… За какво? Тя вече знае, че съм се завърнала. Това е достатъчно.

И твърдо решена да мисли за друго, Анес се усмихна на стария войник:

— Е? — запита тя. — Къде ще ме заведеш?

— Къде ли?

— Хайде да послушаме Табарен и Мондор!

— Сигурна ли си?

— Нали ти обещах!

12.

Добраха се до параклиса следобед.

Той се намираше насред полето — там, където безлюден път се пресичаше с каменист друм. Стадо овце пасеше наблизо. Мелница, чиито криле се въртяха бавно, доминираше над пейзажа от потънали в зеленина хълмове.

— Пристигнахме — рече Байо в окрайнината на гората.

Сен Люк и той яздеха един до друг, но мелезът гледаше не толкова параклиса, колкото панорамата наоколо.

Той забеляза облак прах и каза:

— Почакайте.

Облакът се приближаваше.

Вече се различаваха конниците, препускащи в тръс по пътя. Те бяха четирима, може би петима, всичките въоръжени с рапири. Не за първи път Сен Люк и нотариусът усещаха, че са по петите им. Несъмнено имаха една цел: да хванат Байо и да измъкнат тайната му.

— Оставете ги да отминат — спокойно рече мелезът.

— Но откъде могат да знаят, че тук… — неспокойно се обади похитеният.

— Не знаят. Просто търсят, това е. Успокойте се.

Конниците спряха за кратко там, където пътищата се пресичаха. После се разделиха на две групи, които тръгнаха в различни посоки. Малко по-късно всички изчезнаха надалече.

— Ето — отбеляза Сен Люк и смушка коня си.

Байо го настигна и се спуснаха по тревист склон.

— Мисля, че тук се състоя кръщенето. Вероятно затова…

— Да, без съмнение — прекъсна го мелезът.

Те слязоха от седлата и влязоха в параклиса. Беше прихлупен, хладен, гол, а въздухът тежеше от прах. Вероятно отдавна никой не беше стъпвал тук. Подгонените от лошото време пътници го използваха за подслон.

Сен Люк свали очилата си в полумрака, потърка с пръсти изморените си очи и внимателно проучи помещението. Нотариусът почти веднага посочи статуя на свети Христофор, поставена на пиедестал в една ниша.

— Ако завещанието казва истината, това е мястото.

Те приближиха и разгледаха изваяния образ на светеца.

— Трябва да я наклоним — каза Байо. — Няма да е лесно.

Тежестта на статуята би представлявала трудност, ако Сен Люк държеше да не я повреди. Но той се засили, бутна я рязко, така че свети Христофор падна тежко и се разби на каменните плочи.

Байо се прекръсти заради извършеното светотатство.

Някой някога беше пъхнал под статуята плик, който сега лежеше на пиедестала. Нотариусът го взе, отвори го и извади внимателно откъсната страница от старо кръщелно свидетелство. Пергаментът беше на път съвсем да се разпадне.

— Това е — възкликна той. — Точно това е!

Мелезът протегна ръка.

— Дайте ми го.

— Но ще ми кажете ли най-сетне за какво става дума? Всъщност знаете ли?

Сен Люк се замисли и стигна до извода, че спътникът му има правото да бъде осведомен.

— Този документ доказва законните права на определена личност над едно завещание. Това завещание се придружава от херцогска титла.

— Господи Боже!

Байо се опита да прочете за кое знатно име ставаше дума, но мелезът му попречи. Отначало изненадан, след това мъжът се кротна.

— Може би… може би така е по-добре… Достатъчно неща зная, нали?

— Да.

— Но ето че всичко свърши. Вече нямам повод за безпокойство.

— Така е.

Тогава те чуха пристигането на конници.

— Конете ни! — възкликна тихо Байо. — Сигурно ще видят конете ни!

Преследвачите спряха пред параклиса, но не слязоха от седлата. Изморени от дългото препускане, жребците им пръхтяха. Вътре в помещението тишината продължи дълго. Нямаше никакъв изход.

Нотариусът изпадна в паника и не можеше да си обясни абсолютното спокойствие на мелеза.

— Ще влязат! Ще влязат!

— Не.

С точен и силен удар, Сен Люк прониза сърцето на Байо. Мъжът умря, без да разбере, покосен от този, който първо го беше спасил. Преди да издъхне, невярващият му поглед срещна червените и безизразни очи на убиеца.

Мелезът задържа в ръцете си трупа и внимателно го положи на земята.

След това грижливо избърса камата си, прибра я, докато решително отиваше към вратата, и излезе навън, където светлината го заслепи. Нагласи очилата си с червени стъкла, вдигна очи към небето и въздъхна дълбоко. След това погледна към петимата конници, които стояха пред него, наредени в редица.

— Свърши ли необходимото? — попита го един от тях.

— Свърших го.

— Той повярва ли, че ви преследваме?

— Да. Вие чудесно се справихте с ролята си.

— А кой ще ни плати?

— Говорете с Рошфор.

Конникът поздрави и групата пое в галоп.

Сен Люк ги съпроводи с поглед до хоризонта и остана сам.

13.

Беше ранен следобед, когато дойдоха за Ленкур.

Без да промълвят нито дума, двама тъмничари от „Шатле“ го измъкнаха от килията и го поведоха по влажните коридори и после по вита стълба нагоре. Затворникът не зададе никакви въпроси: знаеше, че е безсмислено. Нозете и китките му бяха свободни. Вероятно можеше да се справи с пазачите си, единият от които вървеше напред с фенер, а другият го следваше. Сигурни в силата си, самоуверени, те бяха въоръжени само с палки, втъкнати в коланите им. Но засега той не мислеше за бягство.

Преминаха през партера, което създаде у Ленкур убеждението, че няма да напускат „Шатле“. Най-после, на първия етаж водещият надзирател спря пред някаква затворена врата. Обърна се към затворника, даде му знак да протегне ръцете си и колегата му завърза китките на младежа с кожена каишка. След това спусна резето и се отдалечи. Другият пазач се опита да блъсне Ленкур. Но той рязко извъртя рамото си и влезе сам в помещението. Затвориха вратата подир него.

Стаята беше прихлупена и студена, с под от каменни плочи, с голи стени. Слънцето изпращаше бледи лъчи през тесните прозорчета, някогашни бойници, а сега оборудвани с рамки и с мръсни стъкла. Имаше камина, а в нея пламтеше огън, чиято топлина се опитваше да прогони влагата. Свещите на два големи канделабъра горяха върху маса, а зад нея седеше кардинал Ришельо, зиморничаво загърнат в дреха с кожена яка. С ботуши, облечен като кавалер, той не беше свалил ръкавиците си, а голямата шапка, с която се движеше инкогнито извън Кардиналския дворец, лежеше пред него.

— Приближете се, господине.

Ленкур се подчини и застана пред масата, на разстояние, което не заплашваше сигурността на Ришельо.

Кардиналът не беше дошъл сам. Без мантия, както и без нищо друго, което можеше да издаде личността и чина му, капитан Сен Жорж, предводител на кардиналската гвардия, стоеше прав от дясната страна на господаря си, леко встрани, с рапира на кръста и с поглед, изразяващ смесица от омраза и ненавист. Един от безбройните секретари на Ришельо също беше тук: седеше на табуретка, държеше на коленете си кутия с писмени принадлежности и беше готов да регистрира детайлите на разговора.

— И така — рече Кардиналът, — вие ме шпионирате…

Секретарят веднага започна да скърца с перото по хартията.

— Да — отговори Ленкур.

— Много лошо. Откога?

— Отдавна.

— Предполагам, от времето на дългата ви мисия в Испания.

— Да, Ваше Преосвещенство.

Сен Жорж потрепери.

— Предател — изсъска той през зъби.

Ришельо властно вдигна ръка, за да го накара да мълчи, и като се увери, че капитанът му се е подчинил, отново се обърна към затворника.

— Бих ви казал с укор, че се ползвахте с пълното ми доверие, но това е задължително условие за всеки, който упражнява вашия занаят. Колко струва шпионинът, който е под подозрение?… Мисля, че се отнасяхме добре с вас. Тогава защо?

— Има каузи, които са по-важни от личностите, които ги изпълняват, Ваше Преосвещенство.

— Значи сте идеалист… Чудесно, мога да разбера… Поне добре ли ви плащаха?

— Да.

— Кой?

— Испания.

— И още?

— Черният нокът.

— Ваше Преосвещенство! — намеси се треперещият от гняв Сен Жорж. — Този предател не заслужава да разговаряте с него!… Да го предоставим на палачите. Те ще изтръгнат всичко необходимо.

— Стига, капитане, стига… Вярно е, че човек, рано или късно, признава необходимото пред палач специалист. Но някои приказват каквото им скимне… И впрочем, нали виждате, че господин Дьо Ленкур ни отговаря на драго сърце.

— Трябва да го осъдят и да го обесят!

— Ще видим дали ще стане така.

Ришельо се върна към Ленкур, който остана невъзмутим, докато траеше този разговор.

— Имам чувството, господине, че не се страхувате от съдбата, която ви чака. Тя едва ли ще е особено благосклонна към вас… Да не сте фанатик?

— Не, Ваше Преосвещенство.

— Тогава ми обяснете, ако обичате? На какво се дължи спокойствието ви?

— Ваше Преосвещенство знае или вече се досеща.

Кардиналът се усмихна, а Сен Жорж кипна и направи крачка напред, като стискаше рапирата си в ръка.

— Не бъдете нагъл! Отговорете!

Ришельо отново се опита да укроти яростта му.

— Готов съм да се обзаложа, господин Дьо Ленкур, че някъде се пази документ, който ви защитава.

— Така е.

— Вероятно е писмо, нали. Писмо и списък.

— Да.

— Колко много се пише… Какво искате в замяна?

— Да живея. Свобода.

— Много е.

— В противен случай отказвам да преговарям.

Сен Жорж остана онемял, докато Кардиналът смръщи вежди и опрял лакти на масата, събра десетте си пръста пред тънките си устни.

— Не искате замяна — поде отново. — Тогава продавате ли?

— Не.

— Не ви разбирам.

— Писмото, за което говорим, ще престане да ме пази, когато се озове в ръцете ви. Никой не се отказва от бронята си пред врага.

— Врагът може да ви обещае мир…

— Врагът може да обещава каквото си ще…

Този път Ришельо вдигна високо ръка, още преди капитанът да реагира. Седналият на табуретката секретар се поколеба дали да отбележи тази дързост. В огнището една цепеница се запали и огънят се усили.

— Искам това писмо — рече след малко Кардиналът. — Тъй като не желаете да ми го дадете, мога да ви пратя при палача. Той ще ви накара да признаете къде го криете.

— Връчих го на човек, в когото имам доверие. Човек, който е защитен от ранга и от рода си. Дори от вас.

— Подобни лица са рядкост. В кралството те могат да бъдат преброени на пръстите на едната ми ръка.

— Онази ръка е от стомана.

— Английска стомана ли?

— Може би.

— Действали сте предвидливо.

Ленкур леко се поклони.

— Обучавал съм се в добра школа, Ваше Преосвещенство.

Ришельо с жест отхвърли комплимента, както човек гони разсеяно нахална муха.

— Лицето, за което говорим, знае ли съдържанието на писмото, което сте му поверили?

— Естествено, че не.

— Кажете какво предлагате?

— Ваше Преосвещенство, вие грешите като твърдите, че държите да се сдобиете с този текст.

— Така ли?

— Предпочитате да го унищожите, нали? Голямото ви желание е написаното там да остане завинаги тайна.

Кардиналът се размърда във фотьойла си и направи знак на секретаря да престане да пише.

— Имам чувството, че отгатвам намеренията ви, господин Дьо Ленкур. Искате да живеете, да бъдете на свобода и в замяна се задължавате този компрометиращ документ да остане там, където е сега. Така ще гарантирате сигурността си. Ако ви хвърля в затвора или ако ви убия, съдържанието веднага ще бъде разгласено. Но какви гаранции ми давате?

— Нищо няма да ме предпази от гнева ви, ако разкрия тайната на писмото, Ваше Преосвещенство. Зная, че където и да отида, няма да е достатъчно далече, за да се измъкна от лапите ви. Ако искам да живея…

— А искате ли да живеете господин Дьо Ленкур?

— Да.

— В такъв случай помислете за вашите господари. Помислете за Черния нокът. Трикът, който прилагате спрямо мен, не важи за тях. Напротив, Черният нокът има огромен интерес тайната, която ни свързва, да бъде разкрита. Кой тогава ще ви предпази от тази организация? Дори бих казал: кой ще ни предпази от нея?

— Не се безпокойте, Ваше Преосвещенство. По отношение на Черния нокът съм взел предохранителни мерки.

Кардиналът се обърна към секретаря и му показа вратата. Мъжът разбра и отнесе принадлежностите си за писане.

— И вие също, господине — обърна се Ришельо към Сен Жорж.

Капитанът отначало помисли, че не е разбрал добре.

— Простете, Ваше Преосвещенство?

— Оставете ни сами, ако обичате.

— Но Ваше Преосвещенство! Опасно е!

— Не се бойте. Господин Дьо Ленкур е шпионин, а не убиец. И освен това, достатъчно е да извикам, за да дотичате, нали?

Сен Жорж неохотно напусна стаята и докато затваряше вратата, чу:

— Вие очевидно сте крайно предвидлив, господин Дьо Ленкур. Обяснете ми какво имате намерение…

14.

— Той не живее тук, господа.

— Отдавна ли?

— Доста.

Ла Фарг и Лепра разговаряха със собственика на странноприемница на улица „Ключ“ в предградието Сен Виктор. Докато Алмадес пазеше конете отвън, двамата седнаха на една маса, поръчаха вино и поканиха гостилничаря да донесе трета чаша за себе си.

Мъжът се поколеба. Избърса големите си червени ръце в лекьосаната престилка, огледа помещението, сякаш за да се увери, че няма какво друго да стори.

След това седна.

Ла Фарг знаеше, че Кастила, спътникът в авантюрите на кавалера Д’Иребан, беше живял тук. За съжаление, вече беше напуснал.

— Моля ви, бъдете по-точен. Кога си замина?

— Почакайте да си помисля… Струва ми се, преди седмица. Взе си нещата една нощ и вече не се върна.

— Значи бързаше.

— Така ми изглеждаше.

— Дълго ли остана тук? — попита Лепра.

— Цели два месеца.

— Сам ли?

— Да.

— Имаше ли посетители?

Гостилничарят се изпълни с подозрение и се раздвижи на стола си.

— Защо са всичките тези въпроси, господа?

Двамата кавалери си размениха погледи и Ла Фарг продължи:

— Кастила има борчове. Дължи пари, много пари, на няколко души. Тези лица искат да им бъде върнато взетото. Те предпочитат имената им да останат в тайна, но биха могли да бъдат много щедри. Разбрахте ли?

— Разбрах… Дългове от комар, нали?

— Да. Как се досетихте?

Гостилничарят се усмихна доволно, като човек, който, без да парадира, знае много неща.

— Хм… Просто си го помислих, така…

— Стаята му — намеси се Лепра. — Искаме да я видим.

— Само че…

— Какво? Да не би да сте я дали на друг?

— Не, но Кастила си плати за цял месец напред. Дали се връща или не, тя си е негова. Бихте ли се радвали, ако научите, че съм отворил вашата стая на чужди хора?

— Не — призна Ла Фарг.

— Тогава какво ще му кажа, ако си дойде утре?

— Нищо няма да му казвате. И дори ще ме предупредите на адреса, който след малко ще ви дам…

Капитанът извади от сивия си дублет кесия — малка, но тежка — и я плъзна по масата към гостилничаря. Тя веднага беше прибрана.

— Последвайте ме, господа — каза мъжът и стана.

Те го придружиха до първия етаж, където стопанинът отвори някаква врата с един ключ от връзката, която носеше на колана си.

— Тук е — рече той и ги покани вътре.

Стаята беше скромна и чиста, с боядисани в бежово стени и с дървен под. Единствените мебели бяха табуретка, малка масичка, върху която имаше кана и легенче, голо легло със сгънат сламеник. Нощно гърне се мъдреше на перваза на прозореца, който гледаше към улицата.

Помещението беше оправено. То сякаш очакваше новия си наемател. Остриетата си размениха съвещателни погледи и въздъхнаха, тъй като не се надяваха да намерят тук нищо особено.

За да даде възможност на Лепра да прегледа стаята спокойно, Ла Фарг изведе гостилничаря в коридора.

— Не ни казахте дали Кастила имаше посетители?…

— Само един. Много млад кавалер, испанец като него. Кастила се обръщаше към мъжа с „кавалере“, но изглежда, бяха добри приятели.

— Имате ли спомен за името му.

— Нещо като Оберан… Барибан…

— Иребан ли?

— Да. Кавалерът Д’Иребан. Точно така… И той ли има дългове?

— Да.

— Това не ме учудва. Тези двамата няколко пъти си говореха да отидат при госпожа Дьо Сованж. А какво ще търсят при госпожа Дьо Сованж, освен да играят?

— Бихте ли ми описали този Кастила?

Без да затваря съвсем вратата, Лепра я притвори, уж да погледне зад нея. След това прерови цялата стая.

Не знаеше какво търси, а това не улесняваше задачата му. Внимателно се взря в стените и в пода, завря се навсякъде, повдигна сламеника и дори се пъхна под леглото…

Напразно.

Стаята не криеше никаква тайна. Ако Кастила притежаваше нещо компрометиращо, то беше го отнесъл със себе си.

Бившият мускетар беше готов да се откаже, когато случайно погледна към улицата. Това, което видя — или по-скоро този, когото видя, — го вцепени.

Маланконтър.

Маланконтър, който, нахлупил кожената си шапка и с превързана лява ръка, спря един минувач, и той му посочи странноприемницата. Мъжът вдигна поглед към прозореца, присви клепачи и веднага тръгна обратно.

— По дяволите! — изруга Лепра.

Той беше наясно, че няма да хване разбойника, ако се спусне по стълбите. Отвори широко прозореца, блъсна нощното гърне, което се разби на пода, и скочи в празното пространство в момента, когато — привлечен от шума — Ла Фарг влезе в стаята.

Пред странноприемницата Лепра се озова до Алмадес. Беше забравил за раната в бедрото си. Болката обаче го прониза и той се строполи с вик, който изплаши цялата улица. Неспособен да стане, гримасничейки и псувайки наум, той все пак успя да посочи Маланконтър на испанския учител по фехтовка.

— Онзи! С кожената шапка! Бързо!

Маланконтър се отдалечаваше, тичаше и блъскаше минувачите.

Алмадес се хвърли да го догони и чу Лепра, който крещеше зад гърба му:

— Жив! Трябва ни жив!

Испанецът изгуби разбойника от погледа си, когато стигна на кръстовището на улиците „Ключ“ и „Орлеан“. Качи се върху една каруца, която разтоварваха, и без да се интересува от сипещите се върху него протести, се огледа наоколо. Забеляза кожената шапка точно когато Маланконтър свиваше в една уличка. Алмадес се втурна сред тълпата, обърна сергия и зеленчуците полетяха на земята. Той не спря, разблъскваше всички, които не се отместваха достатъчно бързо. Хората го пустосваха и му се заканваха с юмруци. Най-после стигна до уличката.

Тя беше безлюдна.

Алмадес извади рапирата си.

Ла Фарг излезе от странноприемницата с рапира в ръка, за да намери Лепра, който се гърчеше от болка на земята, стискаше зъби и се държеше за бедрото. Добри хора се хвърлиха да му помогнат, но се отдръпнаха, когато видяха капитана.

— Бога ми, Лепра! Какво се случи…

— Маланконтър!

— Какво?

— Кожена шапка. Превързана ръка. Алмадес е по петите му. Ще ти обясня. Натам! Бързо!

Ла Фарг взе от седлото на коня си един пищов и полетя напред.

Крачка по крачка Алмадес напредваше по тихите и тесни като коридори улички. Беше оставил зад гърба си глъчката на търговските площи и знаеше, че плячката му вече не бяга. Като че ли дочуваше стъпките му. Мъжът се криеше. За да се отскубне от преследвача си или за да му устрои засада…

Внимание…

Атаката дойде изведнъж отдясно.

Маланконтър изскочи от едно кьоше и нападна с цепеница, измъкната от наръч дърва. Алмадес вдигна рапирата, за да се предпази. Цепеницата жестоко се заби в дръжката на оръжието и то изхвръкна от ръката на испанеца. Двамата мъже се вкопчиха тяло в тяло. Всеки от тях държеше десния юмрук на другия, издаваха нечленоразделни звуци, търкаляха се край стените на уличката и се удряха в каменните дувари. Внезапно Алмадес заби с все сила коляно в кръста на разбойника. Маланконтър го пусна, но успя да стовари цепеницата върху слепоочието на противника си. Замаян, испанецът отстъпи и залитна. Зрението му се замъгли, а ушите му се изпълниха с несекващ шум. Всичко се завъртя пред него.

Усети, че Маланконтър вади рапирата си.

Почувства, че той се готви да нанесе фаталния удар, и се свлече победен на земята.

Сякаш насън, едва дочу детонация.

Маланконтър се простря по гръб.

На десет метра от мястото, Ла Фарг държеше насочен пищов, а дулото му димеше.

15.

Трима конници чакаха на площад „Кръст Траоар“, който винаги е бил неголямо кръстовище в квартала на Лувъра, там където улица „Сухото дърво“ се среща с улица „Сент Оноре“. Мълчаливи и неподвижни, стояха близо до фонтана, чийто красив кръст даваше името на мястото. Единият от тях беше висок благородник, блед, с белег на слепоочието. Когато го съзираха, не всички минувачи разпознаваха граф Рошфор, ужасяващия служител на Кардинала. Но страшният му вид задължително будеше опасения.

Теглена от красив впряг, някаква карета без герб приближи и спря.

Рошфор слезе от коня, подаде юздите на най-близкия от другите двама конници и каза:

— Почакайте ме.

Скочи в каретата, която веднага потегли.

Кожените завеси бяха спуснати, така че кабината се къпеше в жълто-кафяв полумрак. Две свещи от бял восък светеха в аплиците, закачени от двете страни на седалката в дъното. На тази седалка се беше разположил много елегантен благородник. С дълги и гъсти коси, с посивели слепоочия, той носеше брокатен дублет, украсен с позлатени акселбанти и с диаманти. Наближаваше петдесетте, почтена възраст за онова време. Но беше все още здрав и подвижен, притежаваше чар, който не намаляваше с годините. Мустаците и брадичката му бяха идеално оформени. Фин белег пресичаше скулата му.

Ако трябва да се направи сравнение, седналият от дясната му страна мъж въобще не хващаше окото.

Дребен, с гола глава, облечен скромно, той беше нагизден с кафява дреха, бели чорапи и обувки с панделки. Поведението му беше смирено и покорно. Не беше слуга. Но се долавяше, че е подчинен, човек от простолюдието, издигнал се над средата си с постоянство и с труд. Изглеждаше трийсет-трийсет и пет годишен. Лицето му беше трудно забележимо и веднага се забравяше.

Рошфор седна срещу двамата, с гръб към посоката на движение.

— Слушам ви — рече граф Понтеведра на съвършен френски език.

Рошфор се поколеба, погледна към дребосъка.

— Игнацио ли ви притеснява?… Забравете го. Той е без значение. Все едно, че го няма.

— Добре… Кардиналът иска да знаете, че Остриетата са събрани.

— Вече?

— Да. Всичко е готово. Чакахме да отговорят на повикването.

— Което те не закъсняха да сторят, предполагам… А Ла Фарг?

— Той е начело.

— Добре. Какво знае?

— Търси някой си кавалер Д’Иребан, чието изчезване притеснява Мадрид, тъй като е син на испански гранд.

— Това ли е всичко?

— Както пожелахте.

Понтеведра потвърди и се замисли, а свещта отстрани подчертаваше волевия му профил.

— Трябва капитан Ла Фарг да няма понятие за истинския механизъм на аферата — най-после рече той. — Това е от огромно значение.

— Негово Преосвещенство се погрижи.

— Ако открие, че…

— Не се безпокойте, господин графе. Тайната се пази грижливо. Обаче…

Рошфор не завърши изречението.

— Кажете, какво? — нетърпеливо изсумтя Понтеведра.

— Обаче трябва да бъдете наясно, че успехът на Остриетата не е сигурен. Ако Ла Фарг и хората му се провалят, Кардиналът иска да знае дали…

Благородникът го прекъсна:

— Мой ред е да ви успокоя, Рошфор. Остриетата няма да се провалят. Ако те не успеят, значи никой не е в състояние да го стори.

— Следователно Испания…

— … ще удържи на думата си при всички обстоятелства, да.

Понтеведра отново отвърна поглед.

Изглеждаше обзет от страшна тъга и в очите му блесна искрата на безпокойството.

— Остриетата няма да се провалят — глухо добави той.

Но изразяваше не толкова убедеността си, колкото отправяше молба към небесата.

16.

Когато пристигна в двореца на Ястреба, Лепра трудно се държеше на седлото, а Маланконтър лежеше върху коня на Алмадес. Ла Фарг повика другарите си и всички се събраха на двора. Първо се погрижиха за Лепра — Анес му помогна да върви, а в това време Гибо затвори портала. После Балардийо и испанецът отнесоха Маланконтър вътре. Изпълниха нарежданията на капитана и го настаниха на легло в необитаемо помещение без прозорци.

— Но какво се случи? — запита Марсиак, след като отиде да вземе от своята стая куфарче от тъмно дърво.

— По-късно — отговори Ла Фарг. — Погрижи се за него.

— За него ли? А Лепра?

— Първо за него.

— Кой е той?

— Името му е Маланконтър.

— И какво?

— Трябва да оживее.

Гасконецът седна на леглото, обърна се към изпадналия в безсъзнание ранен мъж и остави куфарчето до нозете си. Обковано с желязо, то имаше формата на малка ракла, която лесно може да се пренася благодарение на ремъка, закачен на капака. Беше куфарче на хирург. Марсиак го отвори, но не докосна ужасяващите инструменти — остриета, триони, чукове, клещи, — които лежаха вътре. Наведе се над Маланконтър и много внимателно започна да сваля кървавата превръзка от черепа му.

— Какво се е случило с него?

— Теглили са му куршум в главата — обясни Ла Фарг.

С усмивка на устните, Марсиак се обърна към капитана.

— И трябва да живее ли? Може би не е било необходимо да му трошите кратуната?

— Той щеше да убие Алмадес. Аз не се целех в главата му.

— Вероятно това ще му помогне да оздравее.

— Направи всичко, което е по силите ти.

Марсиак остана насаме с ранения.

Малко по-късно се присъедини към останалите в голямата зала.

— Е? — запита тревожно Ла Фарг.

— Вероятно ще живее. Куршумът ви само е одраскал черепа му. А мъжът има твърда глава… Но мисля, че доста дълго няма да е в състояние да отговаря на въпроси. Впрочем още не е дошъл в съзнание.

— По дяволите!

— В известен смисъл наистина е в ада. А сега мога ли да се заема с Лепра?

Загрижен и замислен, капитанът разреши.

С вдигнат върху табуретка крак, Лепра беше удобно настанен в един фотьойл. Скъсаният му панталон разкриваше раненото му бедро, което Наис промиваше с хладка вода и с чиста кърпа.

— Моля те, Наис, отстъпи ми мястото до него.

Младата прислужничка се дръпна, разгледа хирургическото куфарче с интерес и отправи въпросителен поглед към гасконеца.

— Аз съм лекар — обясни той. — Или почти… Историята е много сложна…

Това разкритие още повече учуди Наис. Тя се обърна към Анес, която потвърди с кимане на глава.

Докато действаше, разказаха на Марсиак как Лепра е получил раната. След това стана дума за преследването, за битката на Алмадес срещу Маланконтър в уличката и за спасителната намеса на Ла Фарг.

— Почивка и патерица — постанови лечителят, след като превърза другаря си. — Ето какво се случва с човек, който не е оздравял, а се прави на акробат.

— Опитах се да преценя силите си — започна да се оправдава Лепра.

— Струва ми се, че не си размислил добре. В близките дни те съветвам да похапваш крехко месце и да пийваш червено винце, без да раздаваш удари.

— А сега ни разкажи какво те прихвана — намеси се Ла Фарг. — Кой е този Маланконтър? И какво искаше ти от него?

Всички се приближиха, за да слушат, без Наис и Гибо, които напуснаха стаята, и Балардийо, който остана облегнат на стената и хрупаше захаросани бадеми, купени в голямо пликче от Новия мост. Почерпи с тях само Анес.

— Тази сутрин — започна Лепра — все още бях сред мускетарите. И вчера изпълнявах тайна мисия… От известно време кралските куриери бяха нападани и убивани между Брюксел и Париж. Първия път помислиха, че става дума за случайна среща с разбойници. Но имаше втори, после трети път и накрая — четвърти, въпреки взетите мерки. Установихме, че бандитите знаят не само кога тръгват куриерите, но и откъде ще минат… В Лувъра бе направено разследване. То не даде резултат. Тогава решиха да бъде устроен капан на врага.

— И този капан се оказа ти — предположи Анес.

— Да. След като пристигнах в Брюксел инкогнито, тръгнах обратно с писмо от нашето посолство в Испанска Нидерландия. Замисълът проработи: на няколко левги от Париж, в пощенска станция за смяна на конете, бях атакуван от разбойници. Само един от тях успя да се спаси. Беше Маланконтър.

— Това ли е всичко? — запита Ла Фарг.

— Почти… Прибрах се в Париж едва вчера вечерта. Тъй като конят ми се измори, не успях да пристигна бързо, избрах обиколни пътища за по-сигурно и струва ми се, Маланконтър ме е предварил. Както и да е, попаднах на засада на улица „Сен Дьони“. И щях да бъда мъртъв, ако насоченият към сърцето ми куршум не беше спрян от кожения ми портупей.

— Кога получи раната в бедрото? — осведоми се Марсиак.

— На улица „Сен Дьони“.

— А тази в ръката?

— На пощенската станция.

— И изпълнен с щастие, че си оцелял след пистолетния изстрел, още на следващия ден скачаш през прозореца…

Лепра повдигна рамене.

— Не помислих… Маланконтър ме видя в момента, когато и аз го съзрях. Хукна да бяга, а аз…

Той не довърши изречението и се обърна към Алмадес.

— Съжалявам, Анибал.

Гологлавият испанец държеше влажна кърпа до слепоочието си.

— Оставих се да бъда изненадан — рече той. — Трябва да се сърдя само на себе си. Получих хубава цицина.

— Да се върнем към най-важното — разпореди се Ла Фарг. Какво друго знаеш за Маланконтър?

— Нищо. Зная името му, защото той ми го каза. И зная, че работи за противниците на Франция.

— Испания — предположи Марсиак. — Кой друг освен Испания ще иска да научи съдържанието на френската поща, която идва от Брюксел?

— Всички — опонира му Анес. — Англия, Свещената Римска империя, Лотарингия. Може би дори Холандия или Швеция. Без да слагаме в сметката партията на кралицата майка в изгнание. Всички. Приятели и врагове.

— Да, но не всички търсят кавалера Д’Иребан… — проговори Балардийо в промеждутъка между два изядени бадема.

— Маланконтър — уточни Лепра — не се намираше случайно на улица „Ключ“. Той търсеше странноприемницата на Кастила, когато го разпознах. И дума не може да става за съвпадение.

Настъпи тишина, нарушавана само от хрускането на Балардийо, докато всеки размишляваше над току-що чутото. След това Ла Фарг постави ръка на масата и рече:

— Не е необходимо да гадаем. Без съмнение тази афера е по-сложна, отколкото изглежда, това е очевидно. Да се надяваме да научим повече неща за Маланконтър, когато той дойде в съзнание. Но сега имаме да изпълняваме мисия.

— Коя ще бъде следващата ни крачка? — запита Анес.

— Всичко зависи от Марсиак.

— От мен ли? — учуди се гасконецът.

— Да. От теб… Познаваш ли някоя си госпожа Дьо Сованж?

17.

Гражданинът Гаже разговаряше с един от служителите в процъфтяващото си предприятие, когато му съобщиха, че стоката е пристигнала на вратата „Сент Оноре“. Информацията му донесе разрошен хлапак, който пристигна в двора почти без дъх.

— Най-сетне — рече Гаже.

Падаше мрак и парижките врати скоро щяха да бъдат затворени.

Гаже подхвърли монета на юношата, побърза да предаде на служителя си последни разпореждания и извика лакея си. Смени обувките си с ботуши, необходими да се пребори със столичната кал, и в този момент Големият Франсоа се присъедини към него.

— Вземи сопа — каза му Гаже. — Излизаме.

И така, съпровождан от як лакей с още по-яка сопа в ръце, той тръгна да плати данъка на стоката.

Тъй като щедро се раздели с няколко допълнителни монети, формалностите бързо приключиха. Скоро видя тежката каруца да се движи сред колоната от пътници и снабдители, получили разрешение да влязат. Гъста тълпа се беше струпала край вратата и се носеше към улица „Сент Оноре“. Беше една от главните артерии на Париж преди по-късното разрастване на столицата. Винаги оживена, тя се простираше до новата градска стена — наречена „Жълтата канавка“ заради цвета на земята, от която беше издигната, — а навалицата много затрудняваше движението.

Натоварена с десетина клетки, във всяка от които имаше драконче, каруцата напредваше бавно, но равномерно, теглена от волове. Един селянин държеше юздите, а друг отстъпи мястото си на капрата на Гаже, докато Големият Франсоа вървеше напред и с усилие пробиваше път сред гъмжилото. За щастие, не трябваше да продължават по улица „Сент Оноре“ до лабиринта от криволичещи улички в старата част на Париж. Те поеха по улица „Гайон“, прекосиха я почти от край до край и най-сетне минаха през портик точно в началото на улица „Врабчова“. Кварталът под сянката на хълма Сен Рош и на неговите мелници беше един от най-приятните на десния бряг — наричаха го „Града“, за разлика от „Университета“ на левия бряг и от „Сите“ на острова. Все още не беше напълно готов през онази пролет на 1633 година, но беше добре устроен, набразден от прави улици, освежаван от многобройни градини и с огромен площад, на който имаше конски пазар. Доказателството за успеха му беше, че там започваха да строят красиви и богати частни дворци.

Ако беше разположена в друга част на града, собствеността на гражданина Гаже навярно щеше да представлява цяло каре къщи. Каменни сгради се разпростираха около павиран и постлан със слама двор, включително източена и кръгла кула с коничен шистов покрив и няколко реда полуобли отверстия. Тя приличаше на гълъбарник, но на огромен гълъбарник, чиито пансионери се хранеха с гълъби. Чуваше се как дракончетата лудуват вътре, ръмжат, понякога плюят и удрят лудо с криле.

Гаже дължеше на тези малки крилати влечуги богатството си и беше много зает с тях. Започна, като наследи бащиния си занаят и продаваше обикновени дракончета по пазарите. След това се захвана с луксозна търговия и предложи на по-богатите расови животни или такива с неповторими физически характеристики. Но идеята, която му даде възможност да натрупа състояние, дойде по-късно, когато реши да използва дракончетата за специални задачи: като куриери. Докато гълъбът може да пренесе само нищожен свитък хартия, дракончето е достатъчно силно, за да носи писма, дори малки пакети, по-бързо и по-далече.

Проблемът беше в това, че ако дракончетата можеха да бъдат дресирани да свържат две точки в един град, те не притежаваха възможностите на пътуващите гълъби: губеха се и бягаха, когато разстоянието беше по-голямо. Разрешението се оказа в майчинския инстинкт на женските — инстинкт, който винаги ги връщаше към яйцата им, колкото и труден и дълъг да беше преходът. Гаже се изхитри да използва женските веднага след като снесяха яйцата си, замествайки ги при нужда с ефектни подобия, към които те се привързваха и неотменно отнасяха там пощата, щом ги пуснеха. Оставаше само накрая да бъдат върнати в отправната точка.

Без напълно да се отказва от търговията с дракончета, дресьорът упражняваше новото си занимание и се сдоби с кралска грамота, която му осигуряваше монопола „в Париж и в околните градове“. Куриерската му дейност бързо се разви и свързваше столицата с Амиен, Реймс, Руан и Орлеан. С кратка почивка беше възможно да се изпрати поща дори в Лил, в Рен или в Дижон.

Слаб и доста красив мъж, посивял и с горда осанка, Гаже присъстваше при разтоварването на каруцата и наблюдаваше своите служители, които отнасяха клетките в сграда, където дракончетата оставаха затворени сами няколко дни, докато се успокоят от паниката, породена от пътуването, и свикнат с новото обкръжение. Плод на стриктен подбор, те бяха предназначени за продажба и всяко от тях струваше малко състояние. Пазеха ги, за да не се наранят взаимно и да не се осакатят.

Доволен, собственикът остави надзирателя да огледа влечугите и се върна в работния си кабинет, където го очакваше много писане. Свали горната си дреха, ботушите, установи, че е излязъл без шапка, и изведнъж подскочи, когато почувства нечие присъствие, а той смяташе, че е сам. С тръпнещо сърце, той въздъхна облекчено, щом разбра кой е посетителят. Бързо установи, че кралската грамота, която му връчиха, го принуждава да прави дребни услуги. Дължеше тази привилегия на милостта на Кардинала, а човек не отказва нищо на благодетеля си, особено когато той ви гласува доверие. Така че крилатите пратеници на Гаже предаваха тайни послания.

И дори нещо повече.

— Изплаших ви — рече Сен Люк.

Той седеше на фотьойла с нахлупена над очите шапка, с протегнати напред и кръстосани нозе, а облегалката се допираше до рамката на прозореца.

— Вие… Изненадахте ме — призна дресьорът. — Откъде влязохте?

— Има ли значение?

Гаже бързо си възвърна самоувереността, заключи вратата и дръпна пердетата.

— От три дни очаквам пристигането ви — заяви той.

— Зная — отвърна мелезът и повдигна шапката си.

Небрежно започна да чисти стъклата на очилата си с ръкав. Очите му на влечуго блестяха в полумрака.

— Посети ме граф Дьо Рошфор — рече дресьорът.

— Какво искаше?

— Новини. И да ви предам, че се безпокои какво сте свършили.

— Страховете му са безпредметни.

— Успяхте ли, преди да стане много късно?

Сен Люк сложи очилата си и добре обмисли отговора си.

— Не смятам, че съществува друга възможност…

След това запита:

— Кога отново ще се видите с Рошфор?

— Вероятно тази вечер.

— Предайте му, че това, което го вълнува, е свършено.

— Вече?

Сен Люк стана, опъна дублета си, оправи портупея и се приготви да си върви.

— Добавете, че документът е у мен и очаквам да разбера на кого трябва да го предам.

— Зная това. Трябва да го отнесете лично на Кардинала.

Мелезът спря и през червените стъкла на очилата погледна заинтригувано към Гаже.

— Лично ли?

Укротителят на дракончета потвърди думите си.

— Веднага, така ми бе казано. Още тази вечер. В Кардиналския дворец.

18.

Каретата стигна до предградието Сен Жак, преди да падне мрак, и пое по Пощенската улица, след това продължи по „Арбалет“, преди да влезе през портала в голям частен дворец. Макар и все още ненужни по това време, в двора горяха факли, от многобройните впрягове слизаха гости, а елегантни кавалери оставяха конете си на прислужниците от конюшнята. Три етажа с високи прозорци светеха празнично. В началото на каменното стълбище посетителите разговаряха в очакване да поздравят господарката на дома. Госпожа Дьо Сованж се усмихваше и намираше мили слова за всички. Облечена с луксозна рокля, весело хокаше онези, които не я посещаваха често, отправяше комплименти към други и майсторски задоволяваше суетата на всички.

Дойде ред на Балардийо да докара каретата до входа. Един лакей отвори вратичката и елегантно облеченият Марсиак се появи и подаде ръка на Анес. Фризирана, напудрена, нагиздена, баронеса Дьо Водрьой грееше в рокля от коприна и ален атлаз. Всъщност леко излязла от мода рокля, което направи впечатление на присъстващите. Анес го знаеше, но не ѝ стигна времето да си поднови гардероба. Освен това разчиташе на красотата си и тази грешка с тоалета отговаряше на персонажа, в който се бе въплътила.

— Всички гледат само теб — прошепна ѝ Марсиак, докато чакаха на стълбите.

Действително тя забеляза погледите. Подозрителни и понякога враждебни погледи на жените; изпълнени с интерес и очаровани — на мъжете.

— Така е справедливо, нали? — рече младата жена.

— Ти си великолепна. Ами аз?

— Не мога да кажа, че ме срамиш… Всъщност дори не подозирах, че е възможно да се избръснеш…

Гасконецът се усмихна.

— Опитай се да не бъдеш чак толкова взискателна. Не забравяй, че тази вечер…

— За дебютантка ли ме вземаш?

Те се изкачиха няколко стъпала по-нагоре.

— Виждам само богаташи — отбеляза Анес.

— Тежки богаташи. Академията за комар на госпожа Сованж е една от най-престижните в града.

— И ще те пуснат ли да влезеш?

— Колко си лоша! Важното е, че ако гостилничарят на Кастила казва истината, кавалерът Д’Иребан и Кастила често идват тук.

— Всъщност коя е тя?

— Госпожа Дьо Сованж ли? Вдовица, чийто мъж ѝ оставил дългове, а тя решила да задоволи нуждите си, като открие салони за най-запалените играчи на комар в столицата… Впрочем тук не само се играе. Също така се плетат много интриги.

— Какви?

— Всякакви. Галантни, търговски, дипломатически, политически… Не можеш да си представиш какво се решава в тайните помещения между две раздавания на картите и с чаша испански мускат в ръка…

Те стигнаха до госпожа Дьо Сованж, кестенява и доста закръглена жена, некрасива, но чиито усмивка и фини маниери вдъхваха симпатия.

— Господин маркизе! — възкликна тя.

„Маркиз ли?“

Анес устоя на изкушението да потърси въпросния маркиз наоколо.

— Очарована съм, че отново ви виждам, господине. Знаете ли, че много ни липсвахте?

— Искрено съжалявам — отвърна Марсиак. — И не си мислете, че съм ви изневерил. Важни дела ме задържаха далеч от Париж.

— Успешно ли приключиха тези дела?

— Да.

— Това е чудесно.

Марсиак продължи да разговаря с госпожа Дьо Сованж, но се обърна леко към Анес:

— Позволете да ви представя госпожа Дьо Ларемон, моя братовчедка, която развеждам из нашата красива столица.

Собственичката на дома поздрави така наречената госпожа Дьо Ларемон.

— Бъдете добре дошла, скъпа… Кажете ми, маркизе, имам чувството, че всичките ви братовчедки са очарователни…

— Семейна черта, госпожо. Семейна черта.

— Скоро ще се видим пак.

Анес и Марсиак пристъпиха под позлатения таван на ярко осветен вестибюл и влязоха през широко отворените врати в салоните.

— Значи, ти си маркиз…

— Бога ми — отвърна гасконецът, — щом Кончини18 можеше да бъде маршал Д’Анкр, защо аз да не съм маркиз?

И двамата не забелязаха един млад и много елегантен благородник, който ги наблюдаваше; или по-точно — който беше впил очи в баронеса Дьо Водрьой, вероятно впечатлен от ослепителната красота на непознатата. Ако присъстваше тук, Лепра би разпознал кавалера, който го застреля на улица „Сен Дьони“. Това беше маркиз Дьо Ганиер. Към него се приближи лакей, който дискретно му прошепна нещо на ухото.

Благородникът кимна, напусна салона, слезе в малко дворче, през което влизаха слугите и снабдителите. Там го чакаше някакъв бандит. С ботуши, с ръкавици, въоръжен, носеше дрехи и шапка от черна кожа. Превръзка — също кожена и украсена с малки сребърни габърчета — минаваше през лявото му око, но не успяваше да прикрие петното от ранса, което се очертаваше около него. Имаше матов тен и ръбесто лице. Набола тъмна брада покриваше страните му.

— Маланконтър не се върна — рече той със силен испански акцент.

— Все още няма да се безпокоим — отсече Ганиер.

— Добре. Какви са вашите заповеди?

— Савелда, искам веднага да събереш дружината. Ще действаме през нощта. Тази история продължи прекалено дълго.

19.

Конниците стигнаха до старата воденица по здрач, когато златните и пурпурни отражения от последните лъчи се плъзгаха по земята. Те бяха петима, всичките въоръжени и с кожени ботуши; принадлежаха към бандата на Гарваните, но не носеха големите черни мантии. Бяха препускали дълго от горския лагер, където голямата част от другарите им се бяха настанили в последно време. Предпочитаха да не рискуват и никой да не може да ги разпознае.

Първия труп, който видяха, лежеше пред дома на воденичаря, свлякъл се до стола, където седеше, когато Сен Люк го изненада и намушка.

Един от конниците скочи от седлото и останалите веднага го последваха. Набит, около петдесетгодишен; заради лицето му, изкривено и покрито с белези, го наричаха Мутрата. Той свали шапката си, с кожената си ръкавица избърса потта по напълно голия си череп и грубо се разпореди:

— Претърсете навсякъде.

Докато мъжете се разпръскваха, той влезе, намери две безжизнени тела край камината, както и друг труп по-далече от тях. Те се валяха в локви от засъхнала кръв, които бяха истински празник за големите черни мухи. Миризмата на кръвта се смесваше с мръсния въздух, натежал от прах и изгорели цепеници. Чуваше се само бръмченето на насекомите. Вечерната светлина се сипеше от прозорците в дъното. Стелеше се ниско по земята и раждаше мрачни сенки в помещението.

Гарваните, които оглеждаха воденицата, скоро се появиха.

— Няма никакъв затворник — рече единият от тях.

— Кориард е при конете под навеса — обади се друг.

— Мъртъв ли е? — запита Мутрата.

— Да. Удушили са го, докато си е вършил работата.

— Бога ми, Мутро! Кой е сторил това?

— Някакъв мъж.

— Сам ли? Срещу петима?

— Не е имало сражение. Всичките са били убити от засада. Първо Кориард под навеса, след това Тракен пред къщата. После Гало и Фьойан тук, докато са се хранили. И накрая — Мишел… Един-единствен мъж им е видял сметката… Добър е…

— Не зная как ще съобщим вестта на Сорел…

Мутрата не отговори и клекна до последния труп, който откри. Споменатият Мишел лежеше на прага на отворената врата към стаята, където Гарваните спяха — там имаше дървени легла и завивки. Беше с голи нозе, с измъкната от панталоните риза, а челото му беше разцепено от падналия до него ръжен.

— Случило се е рано сутринта — отсече Мутрата. — Мишел е ставал от сън.

Той се надигна и нещо привлече вниманието му. Свъси вежди и преброи леглата.

— Шест одъра — рече Мутрата. — Някой от нашите го няма… Добре ли претърсихте навсякъде?

— Хлапето! — възкликна един Гарван. — Бях го забравил, но нали си спомняш? Настоя да тръгне с тях и Сорел накрая скло…

Той не успя да завърши изречението.

Чуха се глухи удари и разбойниците, по рефлекс, извадиха рапири.

Ударите продължиха.

Начело с Мутрата, мъжете предпазливо тръгнаха към вратата на някакво килерче. Отвориха я рязко и откриха единствения оцелял от клането.

Завързан, целият омотан, с червени и влажни очи, четиринайсетгодишен юноша ги гледаше изплашено и умоляващо.

20.

Навън цареше мрак, но при госпожа Дьо Сованж грейналите полилеи и свещници разпръсваха топла светлина, която галеше златните орнаменти, кристалните сервизи и огледалата. Дамите бяха ослепителни в скъпите си тоалети, а кавалерите не им отстъпваха. Всички бяха облечени така, както биха се появили в кралския двор. Мнозина жадуваха за развлеченията и флиртовете, които не бяха по вкуса на Луи XIII в Лувъра. Далече от този срамежлив и безличен крал, който обичаше само удоволствията на лова, тук те се забавляваха в приятна компания. Бъбреха на воля, съблазняваха, смееха се, злословеха, вечеряха, пиеха и разбира се, играеха комар.

Имаше маси за билярд, върху които се мъдреха топки от слонова кост. На разположение на гостите винаги бяха шах, дама и табла. Хвърляха се зарове. Но най-много бяха любителите на картите. Пикет, империал, хок, трийсет и едно, щастливците разчитаха на някое асо купа, на деветка спатия, виверна каро или поп пика. Едни печелеха богатства, други ги губеха. Цели наследства изчезваха след поредното злощастно раздаване. Бижута и полици биваха залагани на масите, както и реки от златни монети.

Изоставена от Марсиак, фалшивата госпожа Дьо Ларемон се разходи из салоните, постави на местата им няколко самонадеяни ухажори и накрая позволи на един възрастен благородник да прояви галантността си. Виконт Дьо Шовини беше на шейсет години. Все още изглеждаше добре, но зъбите му бяха изпадали, затова държеше кърпичка пред устата си, когато говореше. Беше симпатичен, забавен, знаеше безброй анекдоти. Задиряше Анес, без да се надява на успех, единствено заради удоволствието от галантния разговор, всички тънкости на който му бяха известни, а и вероятно си припомняше времето, когато дамите го възприемаха като изпълнен с чар кавалер и лесно падаха в обятията му. Младата жена с удоволствие поддържаше разговора, тъй като успя да измъкне от него много ценни сведения. Научи, че кавалерът Д’Иребан и Кастила често идвали в двореца на госпожа Дьо Сованж, че Д’Иребан изчезнал от известно време, но Кастила, макар да не се задържал дълго, се появявал почти всяка вечер.

Опитвайки се напразно да открие Марсиак, Анес видя закръглена жена, която със суровия си вид, лукавите си очи и със скромната черна рокля трудно се вписваше в пейзажа. Тя бродеше, нападаше чиниите с лакомства и се оглеждаше хищно. На пръв поглед никой не я забелязваше, но всъщност всички я избягваха.

— Коя е тази?

Виконтът проследи погледа на новата си позната.

— О! Тази ли?… Това е Рабие.

— Каква е?

— Опасна лихварка. Позволете ми да ви дам един съвет, госпожо. Продайте последната си рокля и тръгнете по нощница за Индия, но не прибягвайте до услугите на тази пиявица. Тя ще изсмуче кръвта ви до последната капка.

— Не изглежда чак толкова страшна…

— Погрешна преценка, която е струвала много скъпо на мнозина.

— Как я оставят да действа безнаказано?

— Кой ще ѝ попречи?… Всички са ѝ длъжници на дребно, а тя е жестока само към онези, които до гуша са потънали в борчове.

След като погледна с подозрение през рамо, Рабие напусна залата.

— Искате ли да пийнете нещо? — запита Шовини.

— С удоволствие.

Виконтът остави Анес и скоро се върна с две чаши вино.

— Благодаря.

— За ваше здраве, госпожо.

Чукнаха се, отпиха и старият благородник реши да продължи започнатия разговор:

— Впрочем току-що видях идалгото, за когото ми говорехте…

— Кастила ли? Къде?

— Там, при вратата. Струва ми се, че си тръгваше.

— Моля да ме извините — рече Анес и подаде чашата си на Шовини, — но трябва на всяка цена да се срещна с него…

Тя полетя към изхода и разпозна Кастила по описанието, което гостилничарят от улица „Ключ“ му беше направил. Слаб, хубав, с фини мустаци и черни очи, той слизаше по каменното стълбище и пътьом, със силен испански акцент, поздрави някаква своя позната.

Анес си помисли дали да го спре. Но по какъв повод? И какво щеше да му каже?

Не, по-добре да го проследи.

Проблемът беше, че Балардийо не се намираше наблизо, а тя не можеше да си представи как ще върви след Кастила сред нощния Париж с бални обувки и с вечерна рокля. Колко много ѝ се искаше Марсиак да се появи отнякъде!

Анес изруга наум.

— Затруднява ли ви нещо? — запита госпожа Дьо Сованж.

— Нищо, госпожо. Нищо… Нали този мъж, който се отдалечава е господин Кастила?

— Да. Познавате ли го?

— Можете ли да ми кажете къде е маркизът?

— Не.

Прикривайки объркването си, младата жена се върна в салона, направи се, че не забелязва Шовини, който започна да ѝ се усмихва отдалече, потърси Марсиак. Мина покрай един прозорец и зърна Кастила, който вървеше по улицата. Поне беше си тръгнал пеша…

Най-после гасконецът се появи от някаква врата.

Анес изпита насмешка към достолепието, с което той се движеше.

Тя го хвана за лакътя.

— Бога ми, Марсиак! Къде изчезна?

— Аз ли?… Тук…

— Кастила беше в салона. Тръгна си току-що!

— Кастила ли? — учуди се Марсиак, сякаш чуваше за първи път това име.

— Да, Кастила! По дяволите, Марсиак, стегни се!

Гасконецът затвори клепачи и въздъхна дълбоко.

— Добре — отсече той. — Какво искаш да сторя?

— Пое пеша. Ако никой не го чака с карета или с кон на улицата, можеш да го настигнеш. Облечен е като кавалер, с червено перо на шапката. Разбери къде отива. И не го изпускай за нищо на света!

— Разбрано.

Марсиак полетя, последван от погледа на Анес.

Младата баронеса остана за момент неподвижна и загрижена. След това, обзета от съмнение, отвори вратата, от която преди малко изскочи гасконецът. Тя водеше към вестибюл без прозорци, където горяха няколко свещи.

Похапвайки лакомо от чиния с бадемов крем, лихварката Рабие поздрави Анес, като кимна с глава възпитано и сдържано.

21.

През тази нощ Сен Люк се срещна с Рошфор в една чакалня на Кардиналския дворец. Поздравиха се хладно, с кимване с глава, като всеки от тях потвърждаваше, че приема присъствието на другия, но не проявява никакви чувства. Беше поздрав, разменен между двама професионалисти, които се познаваха и оставаха безразлични един към друг.

— Той ви очаква — рече човекът на Кардинала. — Не чукайте.

Изглеждаше забързан и веднага отмина. Мелезът се позабави, за да остане сам. Свали очилата си с червени стъкла, оправи облеклото си и след това отвори вратата.

Влезе.

Стаята беше висока и широка, тиха, луксозна и почти тъмна. В другия край на обширния кабинет, затрупан с ценни книги, отвъд креслата, етажерките и красивите масички, чиито форми и лакирани повърхности едва се виждаха, свещите на два големи сребърни канделабъра осветяваха работното бюро, пред което седеше Ришельо, обърнал гръб на великолепната тапицерия.

— Приближете се, господин Дьо Сен Люк. Приближете се.

Сен Люк се подчини, пресече помещението и стигна до осветената му част.

— Отдавна не сме се виждали, нали?

— Да, Ваше Преосвещенство.

— Господин Гаже е успешен посредник. Какво мислите за него?

— Той е дискретен и компетентен.

— Смятате ли, че ни е верен?

— Повечето мъже са верни, когато не е в техен интерес да изменят, Ваше Преосвещенство.

Ришельо леко се усмихна.

— Информирайте ме как се развиват нещата около вашата мисия, господин Дьо Сен Люк. Граф Рошфор се притеснява, че времето лети. Според него дните ни са преброени…

— Ето — рече мелезът и подаде откъснатата някога страница от регистър за кръщене.

Кардиналът я взе, разгъна я, приближи към нея свещ, за да разчете написаното с бледо мастило, и внимателно я постави в кожена папка.

— Запознахте ли се с нея?

— Не.

— Справихте се за три дни. Мислех, че искането ми е невъзможно. Приемете поздравленията ми.

— Благодаря, Ваше Преосвещенство.

— Как го сторихте?

— Искате да научите детайлите ли?

— В основни линии.

— Узнах от Великия кесар кой и къде държи в плен Байо. След това го освободих и успях да го убедя, че ни преследват тези, на които е трябвало да бъде предаден.

— Което не беше истина…

— Да. Но конниците, които вървяха по следите ни през полетата и застрашаваха, че всеки момент могат да ни заловят, имаха единствената задача да плашат Байо, за да мога да взема от него документа.

— Ето значи за какво са били необходими мъжете, които сте поискали от Рошфор.

— Точно така, Ваше Преосвещенство.

— А нотариусът?

— Той няма да проговори.

По този въпрос Кардиналът не пожела повече обяснения.

Известно време той гледаше умилително пурпурното си драконче, което, в просторна клетка от ковано желязо, глозгаше голям кокал.

След това въздъхна и рече:

— Ще ми липсвате, господин Дьо Сен Люк.

— Простете, Ваше Преосвещенство?

— Дадох обещание, което трябва да спазя. За мое огромно съжаление, повярвайте ми…

Появил се дискретно, един секретар прекъсна разговора, тъй като прошепна нещо на ухото на господаря си.

Ришельо го изслуша, кимна с глава и каза:

— Господин Дьо Сен Люк, моля ви, изчакайте малко в съседното помещение, ако обичате…

Мелезът се поклони и през една открехната врата излезе след секретаря. Малко по-късно влезе Ла Фарг, а неговите решителни крачки издаваха спешността на появата му. Държеше с дясната си ръка дръжката на рапирата, но поздрави, като си свали шапката.

— Ваше Преосвещенство.

— Добър вечер, господин Дьо ла Фарг. Напредвате ли?

— Още е рано да се каже, Ваше Преосвещенство. Но плътно вървим по една следа. Научихме, че кавалерът Д’Иребан и един от близките му приятели посещават госпожа Дьо Сованж. В този момент две от моите Остриета се намират там под чужда самоличност.

— Отлично… Но какво ще ми кажете за пленника си?

Ла Фарг примига учудено.

— Пленник ли?

— Днес сте прибрали някой си Маланконтър, с когото господин Лепра наскоро е имал разправия. Искам този човек да ми бъде предаден.

— Ваше Преосвещенство! Маланконтър още не е дошъл в съзнание! Не е проговорил и…

— Всичко, което би могъл да каже, няма нищо общо с вашата мисия.

— Но как да бъдем сигурни? Съвпадението изглежда много голямо…

Кардиналът вдигна ръка и принуди събеседника си да замълчи.

Заповедта му не подлежеше на обсъждане и старият капитан, със стисната челюст и с гневен поглед, трябваше да се подчини.

— Ще изпълня разпорежданията ви, Ваше Преосвещенство.

— Ще разберете, че все пак не съм човек, който взема, без да дава — промълви Ришельо.

И гръмогласно, така че да бъде чут в съседното помещение, той изкомандва:

— Въведете господин Дьо Сен Люк.

22.

По тъмни и безлюдни улички Кастила отведе Марсиак в близкото предградие Сен Виктор. Те пресякоха улица „Муфтар“, изкачиха се по „Орлеан“ отминаха „Ключ“ където доскоро испанецът пребиваваше в странноприемницата, и накрая поеха по малката уличка „При фонтана“. Там, след като внимателно се огледа наоколо, без да забележи гасконеца, Кастила почука три пъти на вратата на някаква къща. Отвориха му почти веднага и докато влизаше, Марсиак успя да мерне женски силует.

Гасконецът изчака малко, след това безшумно се приближи. Стигна до прозорците, но спуснатите пердета му позволяваха само да установи, че вътре свети. Продължи по уличката и забеляза много високо и много тясно таванско прозорче, което никой не пазеше. Покатери се по стената и успя да се залови за еркера. Без да може да ги чува, видя Кастила и млада жена да разговарят в чиста и подредена стая. Непознатата беше кестенява, стройна, красива, косите ѝ бяха прибрани на кок, а гъсти букли се спускаха към слепоочията ѝ. Носеше съвсем обикновена рокля, каквато можеше да си позволи само дъщерята на скромен занаятчия.

Кастила и хубавицата общуваха така, че беше невъзможно да се разбере дали са приятели, любовници, или брат и сестра. Ръцете на Марсиак отмаляха и той гъвкаво се приземи. Скоро чу да се отваря врата откъм градината, след това изскърцаха други панти. Изцвили кон и малко по-късно испанецът премина в тръс по уличката. Марсиак се принуди да се скрие в сянката на зида, за да не бъде видян или дори премазан. Бързо пое след Кастила, но той изчезна на ъгъла на улица „При фонтана“.

Гасконецът изпсува през зъби. Знаеше, че напразно ще хаби усилия, ако се опита да настигне конника.

Какво да прави тогава?

Да остане на пост цяла нощ беше безполезно и впрочем, рано или късно, трябваше да се върне и да докладва в двореца на Ястреба. Щеше да е по-добре веднага да се свърже с останалите Остриета и час по-скоро да организират наблюдение над къщата и над очарователната ѝ обитателка. Във всеки случай Ла Фарг трябваше да вземе решението.

Марсиак се готвеше да тръгне, когато чу подозрителен шум откъм улица „Кладенецът на Ермит“. Той се поколеба, смени посоката си и надзърна от ъгъла на една къща. Малко по-нататък наемни убийци бяха наобиколили някакъв кавалер, облечен в черна кожена дреха и с превръзка на лявото око.

„Тези типове подготвят нещо отвратително“, помисли си Марсиак.

Не беше достатъчно близо, за да чуе какво говорят, и безрезултатно потърси начин да се присламчи дискретно към тях. Затова пък забеляза един балкон, покатери се на него, оттам се прехвърли на покрива и безшумно премина от едната къща на другата, стискайки дръжката на рапирата си. Движенията му бяха гъвкави и решителни. Празното пространство, което трябваше да прескочи, не го изплаши. Той се наведе, когато стигна до най-близкото място, и се заслуша.

— Това е улица „При фонтана“ — говореше едноокият с испански акцент. — Знаете коя е къщата, нали?… Девойката е сама, така че не очаквам да срещнете затруднения. И не забравяйте, че тя ни е необходима жива.

— Няма ли да дойдеш с нас, Савелда? — попита един разбойник.

— Не. Имам по-важна работа. Не се издънвайте.

Без да се бави повече, мъжът в черно смушка коня си и изчезна, докато Марсиак, все така незабелязано, напусна наблюдателния си пост.

23.

Мръсен и небръснат, Ленкур излезе от „Шатле“ късно вечерта. Върнаха му дрехите, шапката, рапирата, но надзирателите си присвоиха съдържанието на кесията му. Това не го изненада и той дори не помисли да се оплаква. Честността не беше критерий за избора на тъмничари. Нито за охраната впрочем. Нито за повечето от обикновените войници, които служеха на кралското правосъдие. Чиновници, гвардейци, нотариуси — всички бяха подкупни.

Пребиваването в затвора му се отрази тежко.

Гърбът, кръстът и вратът го боляха. Мигрена стягаше слепоочията му при всеки удар на полудялото му сърце. Очите му горяха. Чувстваше, че започва да го втриса, и мечтаеше за удобно легло. Не беше гладен.

От „Шатле“ лесно можеше да стигне до улица „Железарска“, като се придвижи по „Сен Дьони“. Но знаеше, че апартаментът му беше посетен — и вероятно оставен обърнат с краката нагоре — от хората на Кардинала. Навярно натоварените с тази задача са пристигнали с гвардейски мантии, яхнали коне, разбили са вратата и са вдигнали ужасен шум, така че са предизвикали паника сред всички наоколо, и любопитните не са посмели да припарят наблизо. Сигурно сега в квартала се говореше само за това събитие. Ленкур не се боеше от чуждите погледи. Впрочем вече нищо не го задържаше на улица „Железарска“, тъй като енсинът от гвардейците на Негово Преосвещенство вече не съществуваше.

Той тайно бе взел под наем и друго жилище, където пазеше единственото значимо според него имущество: книгите си. Въпреки всичко реши да не отива и там веднага, пое по улица „Тъкаческа“ и стигна до площада пред гробището „Сен Жан“. Тъй като се опасяваше, че може би го следят, правеше много завои, премина през тъмни кьошета и се заби в задни дворове.

Тук се намираше истинският стар Париж на криволичещите улички, където слънцето никога не проникваше, където смрадта беше нетърпима и където пъплеха рояци паразити. Навсякъде беше кално, много повече отколкото на други места. Калта покриваше паветата, цапаше стените, лепеше се по подметките. Черна и зловонна, тя представляваше смесица от конски изпражнения и говежди лайна, от пръст и пясък, от гнилоч и боклук, от тор, от изхвърлени отпадъци от нужниците, от органични останки от кланиците и кожарските работилници. Не засъхваше никога, разяждаше материите, не пожалваше дори кожата. „Руанската сипаница и парижката кал са неизтребими“ твърди стара поговорка. За да запазят чорапите и панталоните си, пешеходците задължително обуваха високи ботуши. Други се возеха в карети, в носилки, в зависимост от материалното си състояние, яздеха коне, мулета и… хора. Когато минаваха, редките боклукчии натоварваха част от мръсотията и изхвърляха каруците на някое от деветте сметища, разположени извън града. Селяните от околностите познаваха качествата на парижката кал. Те идваха всеки ден, за да я събират, и наторяваха нивите си, а столичаните твърдяха, че бунищата са много по-чисти от улиците на града.

Ленкур отвори вратата на някаква кръчма и влезе в атмосфера, задушна заради дима от лулите и от лошите лоени свещи. Мястото беше мръсно, миризливо, гнусно. Смълчани и омърлушени, малобройните посетители изглеждаха смазани под бремето на непобедима тъга. Старец свиреше меланхолична мелодия на виела19. Облечен във въшливи парцали и нахлупил жалка капа с подобие на перо отгоре, той държеше на верижка еднооко и мършаво драконче, което бе кацнало на рамото му.

Ленкур седна на една маса и веднага му поднесоха чаша възкисело вино. Той накваси устните си, направи гримаса, но го допи, за да се ободри. Старецът скоро престана да свири, съпроводен от всеобщо безразличие, дойде и се настани срещу него.

— Жал ми е, като те гледам, хлапе.

— Трябва да платиш виното. Нямам нито су.

Свирачът се съгласи.

— Какво се случи? — запита той.

— Вчера ме арестуваха, а тази сутрин ме пуснаха.

— Видя ли Кардинала?

— В „Шатле“. В присъствието на Сен Жорж и на един секретар, който записваше всичко.

— Играеш опасна игра, хлапе. И не знаеш правилата…

— Нямах никакъв избор.

— Разбира се, че имаш! Впрочем все още не е късно да…

— Знаеш, че няма да го сторя.

Старецът впери поглед в Ленкур, след това отмести очи и въздъхна.

Дракончето скочи от рамото на господаря си на масата. Легна, проточи тънкото си вратле и започна да чопли с нокти засъхналия восък по мръсната повърхност.

— Виждам, че си твърдо решен да стигнеш докрай, хлапе. Но ще ти струва скъпо, повярвай ми. Рано или късно, ще бъдеш приклещен между Кардинала и Черния нокът като между чук и наковалня. Така че нищо от това, което…

— Кой е този капитан Ла Фарг?

Въпросът завари стареца неподготвен.

— Знаеш ли кой е Ла Фарг? — настойчиво продължи Ленкур.

— Откъде… Откъде ти е известно това име?

— Той се появи в Кардиналския дворец.

— Наистина ли? Кога?

— Миналата нощ. Негово Преосвещенство го прие… Е?

Старецът помълча и накрая неохотно промълви:

— Това е стара история.

— Разкажи ми я.

— Не зная подробностите.

Ленкур още повече се разпали.

— Не мога да ти тегля думите с ченгел. Длъжен си да ми съобщаваш всичко и да ми се подчиняваш, нали?

Но свирачът продължи да се колебае.

— Казвай това, което знаеш! — нареди младежът и повиши глас.

— Да, да… добре…

Старецът отпи глътка вино, обърса устата си с ръкава, погледна укорително към Ленкур и рече:

— Някога Ла Фарг командваше групата, която…

— … изпълняваше тайни мисии за Кардинала, да. Това ми е известно.

— Наричаха ги Остриетата на Кардинала. Не бяха повече от десетина. Някой твърдят, че вършели тъмни дела. Аз бих казал, че са били шпиони и войници. И понякога, наистина, убийци…

— Убийци ли?

Старецът присви вежди.

— Може би думата е твърде силна… Но не всички врагове на Франция се сражават на бойните полета, не всички напредват под ударите на барабан и биват предвождани от знаменосец… Не на теб трябва да обяснявам, че войните се водят също зад кулисите и жертвите са многобройни.

— И тези жертви, трябва някой да ги поваля…

— Да. Все пак съм убеден, че Остриетата са спасили много повече животи, отколкото са отнели. Понякога трябва да ампутираш китката, за да спасиш ръката и живота на човека.

— Какво се е случило при обсадата на Ла Рошел?

Отново изненадан, но този път — по-решителен, старецът отклони питането на Ленкур.

— Щом поставяш такива въпроси, значи знаеш отговора…

— Слушам те.

— Остриетата са били натоварени с мисия, която е трябвало да сложи край на блокадата. Но не ме питай каква е била тази мисия… Каквото и да се е случило, Ла Фарг е бил предаден.

— От кого?

— От един от неговите хора, от Острие… Мисията се провалила и друго Острие се простило с живота си. Предателят успял да избяга… Колкото до блокадата, знаеш как завърши. Дигата, която възпрепятстваше обсадените да бъдат подпомогнати по море, се срина, кралят призова армията си да отстъпи, преди да изгуби кралството си, а Ла Рошел стана протестантска република.

— И след това?

— След това вече никой не отваряше дума за Остриетата.

— До днес… Какво общо имат Остриетата с Черния нокът?

— Нищо. Поне доколкото ми е известно…

Дракончето заспа. Хъркаше леко.

— Завръщането на Ла Фарг вероятно означава повторното появяване на Остриетата — полугласно рече Ленкур. — Безспорно има някаква връзка с мен.

— Съвсем не е сигурно. Кардиналът несъмнено трябва да вади много кестени от огъня.

— Няма значение. Бих предпочел да не трябва да се оглеждам настрани, че и назад…

— В такъв случай зле си избрал пътя си, хлапе… Да, много зле…

Когато малко по-късно Ленкур излезе в мрака, едно черно драконче със златисти очи излетя от близкия покрив.

24.

Ла Фарг препускаше заедно с Алмадес из Париж. Той току-що беше излязъл от Кардиналския дворец и се беше срещнал с учителя по фехтовка, който го чакаше отвън с конете. Преминаха по кея пред Лувъра и бързо пресякоха безлюдния Нов мост.

— Негово Преосвещенство иска да получи Маланконтър ли? — викаше капитанът, за да заглуши тропота на копитата. — Добре. Не мога да не изпълня тази заповед. Но нищо не би ми попречило преди това да му извадя душичката!

— Щом Кардиналът го иска, значи Маланконтър струва повече, отколкото предполагахме. Вероятно знае много неща. Но какви ли са те?

— Или за кого са?… Ако можем да вярваме на Кардинала, онова, което е известно на Маланконтър, няма нищо общо с нашата мисия. Ще проверим…

Малко след като се отдалечиха от Новия мост, трябваше да спрат пред вратата „Бюси“.

Минаха покрай двете високи кули с бойници, под широкия свод, а копитата на конете кънтяха по паветата като изстрели с мускет. Дежурните от милицията повикаха офицера си, който, държейки фенер, прегледа пропуските на кавалерите и разпозна печата на Кардинала — той имаше стойност на „Сезам, отвори се!“ навсякъде из Франция.

Мостикът беше спуснат. Но трябваше да отворят огромната порта и сънливите милиционери провлачиха крака, за да вдигнат резетата и да дръпнат тежките крила от ковано желязо. Това отне време, а Ла Фарг бързаше.

Той прояви нетърпение.

— Не се мотайте, господа! Не се мотайте!

— Маланконтър се чувстваше много зле преди малко — рече му Алмадес. — Едва дойде в съзнание и не…

— Няма значение… За по-малко от час ще изтръгна от него всичко, което знае. Ако е необходимо — и със сила. Каквото и да ми струва.

— Но капитане…

— Не! В крайна сметка, не съм длъжен да предам тази гадина в добро здраве. Нито дори жив, ако помисли човек…

Най-после преминаха и смушкаха конете, за да преодолеят рова, пълен с гнусна кал, и бързо да се озоват в предградието. Изникнаха на малката уличка „Сен Гийом“ в момента, в който Гибо се готвеше да затвори портала на двореца на Ястреба. Алмадес забави ход, но не и Ла Фарг. Той продължи в галоп и принуди стария портиер рязко да се дръпне и да отвори широко едно от крилата на вратата. Конят се закова на място в двора, кавалерът скочи от седлото, хвърли се към сградата…

… и намери Лепра седнал, или по-точно проснат на каменното стълбище.

Гологлав, с разкопчан дублет и извадена от панталона риза, изпънал ранения си крак, бившият мускетар се беше облегнал назад и се опираше с лакти на последното стъпало. Без да изпитва особена жажда, пиеше вино от бутилка с тясно гърло. Рапирата му лежеше до него.

— Много е късно — изохка той… — Отведоха го.

— Маланконтър ли?

Лепра потвърди.

— Кой? — настоя Ла Фарг. — Кой го отведе?

Другият отпи последна глътка, установи, че бутилката вече е празна, и я запрати с все сила към стената. След това грабна рапирата си и мъчително стана.

— Кардиналът ви повика, за да ви отдалечи оттук, нали? — рече той с горчивина.

— Спести ми заключенията си, ако обичаш. И отговори на въпроса ми.

— Рошфор и копоите му, естествено… Заминаха си. Носеха заповед, подписана от Негово Преосвещенство. Заповед, която с огромно удоволствие Рошфор ми натика в лицето.

— Не можех да предвидя това! Откъде да зная…

— Какво да знаете? — разгорещи се Лепра. — Да знаете, че нищо не се е променило? Да знаете, че Кардиналът продължава да играе собствената си игра с наша помощ? Да знаете, че сме марионетки в ръцете му? Да знаете, че са готови да ни продадат на безценица?… Е, капитане, каза ли ви Кардиналът защо му е необходим Маланконтър? Не, нали? Затова пък предвидливо ви съобщи решението си едва когато беше сигурен, че не можете да сторите нищо… Това трябва да събуди у вас някои спомени. И да породи немалко въпроси…

Отвратен, Лепра се върна, куцайки, вътре в двореца.

Той остави Ла Фарг, към когото се приближи Алмадес, държейки конете за юздите.

— Той… Той е прав — промълви капитанът с леден глас.

— Да. Но това не е най-лошото…

Ла Фарг се обърна към испанеца.

— Гибо — обясни Алмадес — току-що ми каза, че Рошфор и хората му са дошли с карета, с която са отвели Маланконтър. Което означава, че Кардиналът е бил известен не само, че го държим в плен, но и че той не е в състояние да язди.

— И какво?

— Само ние знаехме, че Маланконтър е ранен, капитане. Само ние. Никой друг.

— Един от нас тайно докладва всичко на Ришельо.

25.

След като се убеди, че входната врата е здраво заключена, младата жена загаси всички светлини, с изключение на една на партера, и със свещник в ръка тръгна по стълбата, като пазеше примигващия пламък с длан. Свещта озаряваше отдолу красивото ѝ лице и запалваше две златни точки в зениците ѝ, а стъпалата скърцаха в смълчаната къща.

Когато стигна в стаята си, девойката остави свещника върху скрина и след като развърза панделката, пристягаща дългите ѝ черни коси, отиде да затвори открехнатия зад завесите прозорец. Започна да освобождава връзките на роклята си, когато някой я грабна отзад и запуши устата ѝ с ръка.

— Не викайте — промълви Марсиак. — Не ви желая злото.

Тя кимна в знак на съгласие, усети, че яката прегръдка се отпуска, опита се да се освободи напълно със силен удар с лакът и се втурна към нощната си масичка, откъдето грабна малка кама.

Марсиак, който страдаше не толкова от болката, колкото от наранената си гордост, протегна ръка успокоително и запазвайки дистанцията, рече с мек глас:

— Не бива да се страхувате от мен. Напротив.

Опасяваше се, че тя може да се нарани.

— Кой… Кой сте вие?

— Името ми е Марсиак.

Той внимателно понечи да тръгне напред, но внимаващата млада жена проследи движението му с върха на ножа.

— Не ви познавам!… Какво търсите в дома ми?

— Задачата ми е да ви пазя. И точно това се опитвам да сторя.

— Задача ли? Кой ви я е възложил?

Гасконецът беше добър играч.

— Мъжът, който току-що ви напусна — заяви той. — Кастила.

Произнасянето на това име възбуди още по-силно подозрение у девойката.

— Кастила ли?… Той… Той не ми е казал нищо такова.

— Не искаше да ви тревожи излишно. Плати ми и нареди да не се показвам пред вас.

— Лъжете!

С рязък жест той хвана китката на младата жена и без да ѝ отнема оръжието, я обърна към себе си. Притисна я здраво, като внимаваше да не ѝ причини болка.

— Сега ме чуйте добре. Нямаме време. Наемниците се готвят да ви отвлекат. Не зная кои са. Не зная какво точно искат. Зная само, че няма да ги оставя да си разиграват коня. Но вие трябва да имате доверие в мен!

Когато произнесе тези думи, пантите на партера започнаха ужасяващо да скърцат.

— Чувате ли? Те вече са тук… Сега разбрахте ли всичко?

— Да — отговори с треперещ глас девойката.

Той я пусна, завъртя я, сложи ръцете си на раменете ѝ и впи поглед в очите ѝ.

— Кажете ми името си.

— Сесил.

— Имате ли друго оръжие, освен тази играчка?

— Пищов.

— Изправен и зареден ли е?

— Да.

— Чудесно. Вземете го и сложете пелерината си.

Без да чака повече, той напусна стаята и тръгна към стълбата. Наостри слух и дочу, че някакви мъже се изкачват нагоре в индианска нишка, колкото е възможно по-тихо. Изчака първия да се появи на площадката, и като изскочи от сянката, го халоса с табуретка по лицето.

Човекът тръгна да пада, повлече другите и предизвика паника. Разнесоха се викове, а наемниците се търкаляха надолу по стълбите. За да завърши делото си, Марсиак хвърли на сляпо табуретката и вдигна страхотен шум.

Сесил се присъедини към него, облечена с голяма пелерина с качулка. Той я отведе към един прозорец и го отвори. Гледаше към странична уличка, на по-малко от метър от някакъв балкон. Гасконецът помогна на младата жена да премине от другата страна и след това я последва. От балкона се изкачи на покрива и протегна ръка в празното пространство. Сесил я пое и се опита да се покатери нагоре точно когато един от наемниците се появи на прозореца. Мъжът искаше да я дръпне за роклята, но ноктите му само се плъзнаха по плата. Младата жена извика. Тя блъсна, без да иска, Марсиак и той залитна назад, а Сесил се стовари върху него.

— Как сте? — запита той.

— Добре.

Двамата се изправиха.

Един наемник вече беше излязъл на балкона. Готвеше се да поеме към покрива, когато гасконецът го изненада с жесток ритник, който разби брадичката му, и той се строполи шест метра по-долу.

Без да изпуска ръката на Сесил, Марсиак се втурна из лабиринта от покриви. Прозвуча изстрел и един куршум се заби в комина, зад който се скриха. Чуваха наемниците, които се събираха и организираха преследване — някои по покривите, други по улиците. Бегълците продължаваха да тичат, приличаха на изгубени деца под звездното небе. Стреляха напосоки, но Марсиак разбираше, че трябва да вземе съдбоносно решение. Рано или късно, се налагаше да слязат долу. Иначе рискуваха да се изправят пред непреодолима бездна, затова се насочиха към дълбоката и черна кал на някакъв вътрешен двор.

Там имаше останки от зарязан строеж, огромно скеле беше издигнато до третия етаж на недовършеното здание. Марсиак хвана Сесил за ръката и ѝ помогна да се закрепи на скелето. Появи се наемник. Гасконецът извади рапирата си и започна ожесточен дуел. Двамата се сражаваха върху самия край на покрива. Те се движеха напред-назад, изправени между небето и бездната. Керемидите под нозете им подскачаха, падаха на скелето и оттам се натрошаваха на хиляди парчета на двора, петнайсет метра по-надолу. Най-накрая, след като отрази един силен удар, Марсиак улови противника си и се опита да го прехвърли през рамо, но маневрата му не успя. Той изгуби равновесие и при падането си повлече и наемника. Двамата мъже се изтъркаляха и изхвърчаха от покрива. Пред погледа на Сесил, която едва се сдържа да не извика от ужас, те паднаха на горното ниво на скелето и след това се изтърколиха на долното. Ударът разклати цялата структура, която като по чудо издържа. Дъските се пропукаха. Чу се силен грохот, сякаш нещо много лошо щеше да се случи.

Макар и замаян, Марсиак пръв скочи на крака. Той потърси рапирата си, видя, че тя е в дъното на двора, и с ритник под брадичката довърши противника си, който тъкмо се опитваше да се изправи. След това нареди на Сесил да го последва, като се спусне по пречупената в средата конструкция. Държеше я за ръка, успокояваше я с поглед и заедно те продължиха надолу, като непрекъснато изпитваха панически страх, че старото скеле може да се стовари отгоре им.

Вече на земята, установиха, че дворът има един-единствен изход: мрачен пасаж, от който изникнаха трима наемници. Един от тях насочи пищов към бегълците. Марсиак закри девойката с тяло и обърна гръб на стрелеца. Прозвуча изстрел. Куршумът засегна рамото на гасконеца, който стисна зъби и избута Сесил зад каруца, пълна с бъчви вино. Той побърза да вземе рапирата си, която лежеше в калта, и точно навреме се изправи срещу нападателите си. Сражаваше се концентрирано и ожесточено, без да отстъпва нито крачка, тъй като се страхуваше, че може да изложи спътницата си на опасност. След това, когато изглеждаше, че не може да повали наемник, без друг да се изправи веднага срещу него, се реши на отчаяна атака. Закла първия с кинжала си, помете втория с удар с лакът в слепоочието, изрита третия в слабините и заби рапирата си до дръжката в гърдите му.

Надяваше се, че е свършил, когато Сесил го повика и му посочи клатещото се скеле: с рапири в ръце, двама убийци се бяха смъкнали от покрива и внимателно слизаха надолу. В същото време закъснял наемник се появи от тъмния пасаж и кварталът започна да се събужда. Изморен, ранен, гасконецът си даде сметка, че не може да се справи с още трима нападатели. Щяха ли да му стигнат силите и времето да даде отпор на първия, преди да пристигнат другите двама?

Той отстъпи към Сесил и към двуколката, зад която тя се криеше. Невъзмутимо изчака първия наемник да приближи, докато другите двама все още слизаха по скелето. Изведнъж, хващайки рапирата си с две ръце, с всичка сила я стовари върху опънатото въже, което, преминавайки през закованите в паветата на двора халки, поддържаше каруцата в хоризонтално положение. Отрязаното въже изхвръкна със свистене. Двуколката се наклони рязко и освободи пирамидата от бъчви, които полетяха напред като лавина.

Наемникът в двора бързо се отдръпна, скри се под скелето и успя да избегне бъчвите. Някои от тях се разбиха в стената и потекоха потоци вино. Но други удариха нестабилните опори, на които се държеше скелето. Те не издържаха и триетажната структура се сгромоляса със страшен шум, който удави виковете на нещастниците, затрупани под тоновете дърво. Парчета от мазилката се изкъртиха от фасадата на сградата. Вдигна се невероятен облак прах, който обхвана целия двор и се извиси до покривите…

… след това се стовари обратно върху побелелия декор и се възцари тишина.

Марсиак изумен гледаше настъпилия хаос. После, тъй като из квартала се чуха разтревожените викове на гражданите, той прибра рапирата и тръгна към Сесил. Покрита с прах, също като него, тя се беше свряла в един ъгъл.

Той клекна и обърна гръб на разрушенията.

— Свърши се, Сесил.

— Аз… Аз… Тези мъже — шептеше несвързано девойката.

— Всичко е наред, Сесил.

— Мъртви ли са?

— Да. Ето, хванете ръката ми…

Тя сякаш не чуваше и не разбираше нищо.

Той нежно настоя.

— Трябва да тръгваме, Сесил. Скоро…

Опита се да ѝ помогне да се изправи, когато прочете в очите ѝ внезапен ужас и разбра.

Един наемник беше оцелял.

Усещаше, че стои зад него и се готви да нападне. Знаеше, че няма време да се обърне, да стане, и още по-малко да извади рапирата си.

Погледна многозначително девойката, помоли се Богу тя да го е разбрала, и сякаш усети леко кимване… Бързо се отдръпна.

Сесил държеше пищова с две ръце и стреля.