Остриетата на Кардинала (Пиер Певел) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Сферата на душата

1.

Мъжът не стъпваше на нозете си, висеше с цялата си тежест на окованите си китки. Леко се поклащаше и ноктите на пръстите му драскаха земята. Беше почти гол, само по панталони до коленете и скъсана риза, цялата в кръв. Същата кръв — неговата — капеше от сплъстените му коси, стичаше се от подутото му лице, бликаше от наранените му гърди, осветявани от факлите в помещението. Той едва дишаше, но беше жив: глухи стенания разтърсваха сгърченото му от болка тяло и розови струи обливаха счупения му нос.

Не беше сам в това мазе, превърнало се в преддверие на ада. Редом с него стоеше дебел колос, подгизнал от пот, който го удряше с желязна верига и го подлагаше на колкото брутално, толкова и безпощадно мъчение. Имаше и друг, едноок, който говореше и задаваше въпроси на кастилски диалект. Мургав, с ъглесто лице, той беше облечен в черна кожа, чак до ръкавиците и до шапката, която никога не сваляше. Превръзка, украсена със сребро, преминаваше над лявото му око, което несъмнено беше поразено от рансата. Болестта беше нанесла зловещите си поражения около орбитата, петното се разпространяваше към слепоочието и бузата и представляваше нещо като грапав морав орнамент.

Едноокият се наричаше Савелда и служеше на Черния нокът. Със спокоен глас той обеща хиляди изтезания на затворника, ако не получи от него очакваните отговори.

Не лъжеше.

Невъзмутим и решителен, лично ръководеше разпита и не се впечатляваше особено от упоритостта, с която измъчваният пазеше тайните си. Знаеше, че времето, болката и безнадеждността работят в негова полза. Знаеше, че жертвата му накрая ще проговори, както и най-здравата стена рухва под мощта на гюлетата. Щеше да се случи изведнъж, без предварителни симптоми. След поредния удар можеше да се очаква пропукване на ината.

С жест той спря замахването на палача.

После рече:

— Можеш ли да се сетиш какво винаги ме е учудвало?… Колко трудно душата излиза от тялото!

Безсилен, но в съзнание, изтезаваният остана ням. Подпухналите му клепачи бяха полупритворени над оцъклените очи. Алени съсиреци запушваха ушите му. Лиги, жлъчка и кръв се проточваха от подутите му и премазани устни.

— Ти например — продължи Савелда… — В този момент желаеш единствено да умреш. Стремиш се към това с цялата си душа, с цялото си същество. Ако беше в състояние, щеше да посветиш последните си сили на възможността да се пренесеш в отвъдното. Но това не се случва. Животът е тук, в теб, като пирон, дълбоко забит в дървото. Животът се подиграва с желанието ти. Той се подиграва с онова, което изпитваш, и няма никакво намерение да ти направи услуга, като те напусне. Упорства, ожесточава се, открива в теб тайни сили. Наистина, бавно изтича. Но ще е необходимо доста време, преди да остави на мира вътрешностите ти.

Савелда оправи ръкавиците си и опита здравината на кожата, като сви и отпусна юмруци.

— Да знаеш, че именно на него разчитам. Твоят живот, този вдъхнат в теб от Създателя живот, той е моят съюзник. Срещу него лоялността ти и смелостта ти са безсилни. За твое нещастие, ти си млад и здрав. Волята ще те предаде много преди животът да те напусне, много преди смъртта да те отнесе. Така е.

Мъченикът се опита да проговори, промълви нещо.

Савелда се приближи и чу:

— Hijo de puta!20

В този момент някакъв наемник слезе в мазето. Той спря на едно стъпало и като се наведе през парапета, рече на френски:

— Маркизът е тук.

— Ганиер ли? — учуди се едноокият. Той също говореше на френски, но със силен испански акцент.

— Да. Той иска да приказва с теб. Каза, че е спешно.

— Добре. Идвам.

— Ами аз? — запита палачът. — Какво да правя? Да продължавам ли?

С разкопчана риза, от която се виждаха потните му гърди, той размахваше кървавата верига. При този шум, пленникът се сгърчи.

— Не. Ще чакаш — отговори едноокият и пое нагоре по стълбата.

След влажния студ в подземието Савелда с удоволствие вдиша нощната свежест, която усети в къщата. Той прекоси стаята, където неговите хора спяха или убиваха времето си, като играеха на зарове, излезе в мрака и се замая от изпълнения с благоухание въздух. Голяма цветна градина заобикаляше дома.

Все така страшно елегантен, младият и красив маркиз Дьо Ганиер го чакаше на седлото.

— Той все още не е проговорил — заяви Савелда.

— Не идвам за това.

— Проблем ли има?

— Меко казано. Твоите хора са се провалили на улица „При фонтана“. Девойката се е измъкнала.

— Невъзможно.

— Един-единствен се върна, с разбита мутра и ранено бедро. От бръщолевенето му разбрахме, че момичето не е било само. Имало е някой с нея. И този някой е успял да се справи с цялата ни дружина.

Савелда се притесни и не знаеше какво да отговори.

— Поемам грижата да съобщя на виконтесата — поде Ганиер. — Що се отнася до теб, не се проваляй с пленника си. Той трябва да проговори.

— Ще проговори. Още преди да стане утре.

— Да се надяваме.

Благородникът смушка коня си и под лунната светлина, между два реда дървета, потегли в тръс по пътя, покрит с бял прах, който подковите на жребеца му вдигаха.

2.

— Тя си почива — каза Анес дьо Водрьой, излизайки от стаята. — Прави ѝ компания, искаш ли? И ме извикай, щом се събуди.

Избягвайки срамежливо да срещне погледа на баронесата, Наис изпълни поръчението и се вмъкна грациозно през открехнатата врата, която затвори безшумно.

Анес изчака малко и почти слепешката се насочи към стълбището. Не се виждаше нищо в ужасяващия коридор на не по-малко ужасяващия дворец на Ястреба. Всичко беше направено от сив, гол и гробовен камък. В стаите имаше немного и ниски прозорци, затворени с капаци и обковани с железни решетки. В коридорите и по стълбите минаващият трябваше да се задоволи с истински бойници, които в тази част на деня почти не пропускаха бледата светлина на зората. Обикновено хората носеха свещите със себе си и не ги оставяха да светят в празните помещения. Бояха се от пожари, но и правеха икономии — колкото и зловонна да беше, лойта струваше по-евтино и красивите свещи от бял восък бяха истински лукс. Но Анес занесе свещника в стаята.

Внимателно слизаше по стълбата, когато някой я извика.

— Анес — беше гласът на капитан Ла Фарг.

Тя не го беше забелязала и не знаеше, че той я чака, прикрит в мрака и мълчалив. Независимо че тялото му беше претърпяло много изпитания и сражения, изражението му на древен патриарх вдъхваше уважение: войнишка стойка, строго и набръчкано от годините лице, избръснат, изпълнен със сила и мъдрост поглед. Не беше свалил ботушите си, нито сивосинкавия си дублет, макар яката му да беше разкопчана. Затова пък беше без рапира и гологлав, гъстите му сиви коси искряха в тъмното.

Той се приближи до Анес, хвана я нежно за лакътя и я покани да седне до него на първото стъпало. Заинтригувана, тя се подчини, тъй като разбра, че кавалерът иска да разговаря с нея, преди да се срещне с останалите Остриета, чиито гласове долитаха от долния етаж. Полът и трийсетина години разделяха стария капитан от младата баронеса. Беше му трудно да преодолее естествените си усещания, а тя се боеше да му се изповяда. Но особена връзка, основаваща се на взаимно уважение и приятелство, ги свързваше, независимо от свенливостта им и различията между тях. Връзка, която можеше да се нарече обич като между баща и дъщеря.

— Как е тя? — запита Ла Фарг.

Той говореше тихо, като в дома на покойник.

Анес инстинктивно погледна през рамо към вратата на стаята, където спеше спасената от Марсиак девойка.

— Приключението, което е преживяла тази нощ, силно я е разтърсило.

— Довери ли ти се?

— Да. Ако може да ѝ се вярва…

— По-късно — прекъсна я Ла Фарг. — Сега бих искал да зная какво мислиш за нея.

Анес не беше успяла да се преоблече и все още носеше елегантната вечерна рокля, която сложи, преди да отиде с Марсиак при госпожа Дьо Сованж. Полите и фустите ѝ заемаха много място, но тя се отдръпна леко, за да награди капитана с нежния си поглед.

— Странен въпрос — рече.

Наведен напред, с лакти на бедрата и със скръстени ръце, той гледаше втренчено в някаква точка право пред тях.

— Освен останалите ти таланти, ти умееш да проникваш в душите на другите по-добре от когото и да било. И така, какво мислиш за нея?

Анес се обърна на другата страна, въздъхна, опита се да събере мислите си и да реши какво ѝ нашепва интуицията.

— Смятам… — каза тя. — Смятам, че девойката малко лъже и прикрива някои неща.

Невъзмутим, Ла Фарг кимна с глава.

— Смятам също така, че е родена в Испания — продължи Анес. — Или че е живяла там дълги години.

Следеше го с поглед и веднага забеляза реакцията му. Той свъси вежди, повдигна рамене и запита:

— Откъде знаеш?

— Испанският ѝ произход не се долавя в словата ѝ. Но подредбата на изреченията и словосъчетанията е типична за кастилския диалект.

Той отново се съгласи с нея, но този път се замисли и помръкна.

Замълчаха.

— Какво искате да знаете всъщност, капитане? — най-после запита баронесата с нежен глас. — Или по-скоро какво ви е известно?… Бях наблизо, щом Марсиак пристигна с тази девойка. Видях как я посрещнахте. Вие побледняхте…

Когато се върна от игралния дом, Анес откри, че дворецът на Ястреба е щедро осветен въпреки късния час, а Остриетата бяха развълнувани заради отвличането — по заповед от Кардинала — на Маланконтър от граф Дьо Рошфор. Унизен и съсипан, Лепра специално приличаше на буреносен облак и пиеше до забрава. След това Марсиак се появи с тази, която беше спасил след тежко сражение, и всички се струпаха около него.

— Все още не съм сигурен в нищо — каза Ла Фарг. — Иди при другите, моля те. И не им споменавай нищо за нашия разговор. Скоро ще се присъединя към вас.

Анес се поколеба, после стана и пое по стълбата.

Останал сам, старият капитан извади един медальон от дублета си, отвори инкрустирания капак и се втренчи в миниатюрния портрет. Ако не беше правен преди двайсет и пет години, човек би казал, че на него е изобразено новото и тайнствено протеже, което се появи в двореца на Ястреба.

* * *

След като се преоблече и свали грима си, Анес се присъедини към останалите в голямата зала, където пламъците в огнището даряваха повече светлина от бледите лъчи, прокрадващи се през ромбоидните рамки на прозорците.

Седнал на фотьойл близо до камината, Лепра мълчаливо изпразваше бутилка вино, изпънал ранения си крак на поставена пред него табуретка. Малко встрани Алмадес точеше рапирата си — три пъти от едната страна, после три пъти от другата, и така до безкрайност. Настанили се около масата, Балардийо и Марсиак се радваха на щедра кльопачка, която, куцук-куцук с дървения си крак, Гибо им беше приготвил по тяхно желание. Те пиеха, но гасконецът, все още развълнуван от приключението си, говореше повече, отколкото хапваше, докато ветеранът проявяваше такъв апетит, че едва ли на света имаше нещо, което можеше да го укроти.

— Мислех си, че съм изгубен — разпалено обясняваше Марсиак. — Хвърлих се на една страна, а тя хвана пищова с две ръце и — бум! — стреля. И улучи. Наемникът, който ми се нахвърли изотзад, се строполи с куршум в челото.

— Страхотен шанс — произнесе се Балардийо, преди да погълне хапка пастет, придружена от яка глътка вино.

— Съдба, приятелю! Съдба! Щастието спохожда смелите, както твърди латинската поговорка.

Събеседникът му го погледна с ококорени очи.

— Казал го е Вергилий — обясни Марсиак. — Ще рече, че човек трябва да живее, заобиколен от опасности.

Балардийо си помисли да се поинтересува кой е този Вергилий, но се отказа, а гасконецът забеляза Анес и разтревожено запита:

— Как е тя?

— Добре е. Спи.

— Хубава вест.

— Ами ти? Рамото ти?

Освен с треперещата девойка, Марсиак се беше върнал след незабравимата нощ с някои контузии и прах в косите, със самочувствието на победител и с улучено от куршум рамо.

— О, само драскотина — каза той и протегна ръка, облечена в чиста риза. — Почти нямаше кръв.

— Имал си късмет — с известна горчивина се произнесе Лепра от своя фотьойл.

— Никой не успява, ако късметът не е с него — рече Анес и седна зад голямата маса.

Тя взе чиния и като порови из ястията, я напълни с колбаси, студени меса и сирена, а Балардийо ѝ сипа чаша вино. Поблагодари му с поглед. Пристигна Ла Фарг, който възседна стол с лице към облегалката му, и без предисловие започна:

— Първо ти, Марсиак. Кажи ни какво знаеш за това момиче.

— Името ѝ е Сесил.

— И още?

— Това е всичко. Тръгнах по следите на Кастила, когото двамата с Анес открихме в игралния дом на госпожа Дьо Сованж. Кастила ме отведе до Сесил, на улица „При фонтана“. Той не остана там дълго и си тръгна на кон. Съдбата пожела да изпреваря мъжете, които, доколкото разбрах, имаха намерение да похитят Сесил — макар че тогава все още не знаех как се казва тя. Както и да е, реших, че не мога да ги оставя да осъществят пъкления си план. И ето.

— Какви бяха тези мъже?

— Наемни убийци. Получаваха заповеди от някакъв испанец, едноок, облечен в черни кожени дрехи, който беше толкова сигурен в успеха им, че не остана.

— Ще го разпознаеш ли? — попита Лепра.

— Непременно.

— Но никога не си го срещал.

— Не съм.

Ла Фарг осмисли получената информация, след това се обърна към Анес.

— Твой ред е.

Баронесата изпразни чашата си, преди да започне.

— Твърди, че името ѝ е Сесил Гримо. Миналата година живеела с баща си и с майка си в Лион. Сега обаче и двамата са починали, бащата от болест, а майката — от мъка по него. Останала без средства, Сесил отишла при по-голямата си сестра Шантал, която живеела скромно в Париж, изхранвала се като шивачка, но я приела на драго сърце…

— Живеела ли? — подчерта Лепра.

— Ще стигна и до това… С посредничеството на майстор на ръкавици, за когото Шантал понякога работела, тя се запознала с двама испански авантюристи, кавалера Д’Иребан и приятеля му Кастила. Влюбила се в първия и станала негова любовница. Срещали се тайно в малка къщичка в предградието Сен Мартен, за да могат далеч от хорските погледи да се насладят на пламенната си любов. Страстният им роман продължил няколко седмици, а след това те изведнъж изчезнали. Оттогава Кастила ги търси, а Сесил чака. Изглежда, че изпитанието ги е сближило.

— Доколко ги е сближило? — разтревожи се Марсиак и всички разбраха какво му стяга чепикът, тъй като Сесил беше много красива девойка.

— Струва ми се, че имаш галантен съперник насреща си — рече Анес и се усмихна. — Не подлежи на съмнение, че нощните ти геройства накланят везните в твоя полза…

— Въобще нямах предвид това!

— Добре де.

— Стига толкова! — намеси се Ла Фарг с непозната за нрава му строгост.

Но той бързо възвърна спокойния си тон, като се преструваше, че не забелязва многозначителните мимики, които останалите си разменяха.

— Каквото и да говорим — рече Балардийо, — историята е странна.

— Все пак не противоречи на онова, което Рошфор ни каза — отбеляза Лепра с известно съжаление.

Капитанът на Остриетата реши да продължи разговора и запита Анес:

— Какво знае Сесил за Д’Иребан?

— Почти нищо. Ако може да ѝ се вярва, нейната сестра изобщо не споделяла нищо на тази тема.

— А за Кастила?

— Не сме разговаряли за него. Зная само, че е запазил жилището, използвано за любовно гнездо в предградието Сен Мартен, в случай че кавалерът или Шантал се появят отново.

— Можеш ли да посочиш пътя дотам?

— Да.

— Кажи на Алмадес как да стигнем: той ще ме придружи, понеже се надяваме да намерим Кастила, който може би е по-наясно с тази история. Ти остани тук, за да измъкнеш всичко възможно от Сесил, след като се събуди. Колкото до теб, Марсиак, напълно заслужи да си починеш малко…

Тъй като се разбираше от само себе си, че Балардийо ще бъде там, където е Анес, оставаше да решат какво да прави Лепра. Ла Фарг се поколеба каква задача да му даде. Но старият мускетар го изпревари.

— Не се притеснявайте, капитане. Зная, че ще бъда безполезен, докато проклетият ми крак не оздравее. Ще остана на пост, докато ви няма.

Всички приеха нарежданията и тръгнаха да ги изпълняват.

* * *

Докато се приготвяха, Ла Фарг се върна в стаята си и написа кратко писмо, което грижливо скри. Анес го откри малко по-късно, когато почука на вратата на Сесил, размени тихо няколко думи на прага с Наис и ѝ повери посланието.

Баронесата се оттегли, без да бъде забелязана, и отиде да намери Балардийо.

— Приготви се — рече му тя далеч от любопитните уши на останалите.

— За какво?

— Наис ще излезе, вероятно след като капитанът и дружината му потеглят. Искам да я проследиш.

— Наис ли? Но защо?

— Ще видиш.

— Добре.

3.

След като пристигна на улица „Ясен поглед“ маркиз Дьо Ганиер скочи от седлото пред църквата „Света Богородица на Благата вест“ и завърза юздата на коня си на една халка. Беше рано сутринта и на площада нямаше много хора. Но елегантният благородник реши, че ще бъде по-разумно да повери жребеца с луксозната амуниция на някой от търговците на ракия, които от изгрев-слънце бродеха из Париж, викаха: „Пийнете си! Пийнете си!“ и продаваха малки чашки с алкохол, поглъщани с удоволствие от простолюдието в началото на тежкия работен ден.

Църквата беше смълчана, мрачна, влажна и празна. Както всички божии храмове по онова време, вътре нямаше пейки, а столове, наредени в един ъгъл, които човек можеше да наеме от портиера, натоварен да осигурява спокойствието и усърдно да гони просяците и уличните кучета. Ганиер премина между колоните и точно пред главния олтар застана редом със слаб младеж с избръснати бузи, бледа кожа и кристално сини очи. Мъжът не реагира, макар двамата да стояха рамо до рамо. С ботуши и с рапира на кръста, той носеше жълто-кафяв дублет и панталони от фин плат. Макар да не се молеше, беше се вглъбил в себе си, със затворени клепачи и шапка в ръка.

— Много съм учуден, че ви виждам тази сутрин — каза след малко маркизът.

— Нима съм пропускал някоя от нашите срещи? — отвърна Арно дьо Ленкур и отвори очи.

— Наистина не. Но до този момент не са ви арестували.

Няколко секунди бившият енсин в гвардията на Негово Преосвещенство остана безмълвен.

— Значи знаете — най-после промълви той.

— Очевидно. Как си представяте, че подобна новина може да ни се изплъзне?

— Не може, вярно е. Но толкова бързо…

— Ние сме навсякъде, Ленкур. Дори в Кардиналския дворец. Вие по-добре от всеки друг трябва да сте наясно с това.

— И в „Шатле“ ли, маркизе? И там ли?

Ганиер смръщи вежди.

— Там стените са… да кажем, по-дебели.

За минута замълчаха в ужасяващото убежище на тази безлюдна църква, която винаги призори беше използвана за тайните им срещи.

„Света Богородица на Благата вест“ отначало беше параклис, разрушен от войската на Католическата лига, когато Наварският крал, бъдещият Анри IV, обсади Париж през 1591 година. Сегашната църква, чийто първи камък постави кралицата Анна Австрийска, беше издигната на неговото място. Столицата отнемаше площи от предградията, тя вече беше стигнала до самия край на квартал Сен Дьони, близо до чертата на града, определена от Луи XIII. Само тясната новоизникнала уличка, от край до край в строежи, я разделяше от бастиона, намиращ се между Вратата на Рибния пазар и вратата „Сен Дьони“.

— Винаги съм бил верен слуга на Черния нокът — обяви Ленкур спокойно. — Лоялността ми е непроменена.

— Позволете ми да се усъмня. Освобождаването ви не е свидетелство във ваша полза. Сега трябваше да бъдете изправен тайно пред съда във Винсен, в очакване на строга присъда. Но вместо да ви обвинят в предателство, вие се оказвате на свобода. Признайте, че странното милосърдие, което Кардиналът прояви към вас, поражда сериозни съмнения…

С повдигане на раменете Ленкур потвърди, че е разбрал в какво го подозират. Той обясни:

— Притежавам документ, който ме защитава и от чието разгласяване Кардиналът се страхува.

Ганиер почувства леко объркване и смръщи вежди. След това почти весело заяви:

— Документ, който не сте ни представили. Чудесна лоялност!

— Аз съм лоялен, но предпазлив — невъзмутимо отговори събеседникът му. — Знаех си, че подобен ден ще настъпи.

Дойде ред на маркиза да приеме аргумента: трябваше да признае, че подобен ден е настъпил.

— Добре. Какъв е този документ?

— Това е списък на тайните служители на Франция в испанския двор. Той е в сигурни ръце и ще бъде оповестен, ако нещо се случи с мен. Кардиналът нямаше друг избор. Двамата постигнахме съгласие да остана на свобода и да живея, докато списъкът остане скрит.

— Вие сте много наивен, ако си представяте, че Рошфор дълго време ще спазва споразумението. Той ще ви изиграе при първа възможност. А може би дори вече се е заел с тази задача. Ще намери списъка и ще ви убие.

— Ето защо се обръщам към вас, вместо да препусна в галоп към най-близката граница.

— Къде е списъкът?

— В сигурни ръце, нали ви казах. Те ще бъдат анонимни.

Ганиер заговори заплашително.

— Можем да изтръгнем от вас тази тайна.

— Не преди всички да се запознаят със списъка.

— И какво тогава? Ние не споделяме страховете на Кардинала. Точно обратното, ще бъдем очаровани, ако отношенията между Франция и Испания станат още по-напрегнати.

— Така е — съгласи се Ленкур. — Обаче други сведения, които се отнасят директно до Черния нокът, също ще излязат наяве. И повярвайте ми, тези сведения могат да причинят големи неприятности.

Ганиер прие новината спокойно, опита се да прецени какво точно знае Ленкур за Черния нокът и каква опасност представлява.

— Още един списък ли? — запита.

— Още един списък.

— Много опасна игра играете, господин Дьо Ленкур…

— Отдавна упражнявам занаята на шпионина, Ганиер. Достатъчно отдавна, за да зная, че агенти като мен са жертвани на драго сърце, също като пехотата на бойното поле.

Вероятно вбесен, че не е могъл да се наложи, маркизът въздъхна.

— Да караме накратко. Нямаше да сте тук, ако не възнамерявахте да ми предложите нещо. Говорете.

— Предлагам да ви предоставя и двата списъка в знак на вярност. Ще унищожите единия, а с другия правете каквото щете.

— Тези документи ви предпазват, но вие сте готов да се разделите с тях? Не вървите ли срещу интересите си?

— Ще се разделя, с риск да предизвикам мълниите на Кардинала. Но в замяна желая да получа сигурната защита от Черния нокът.

Ганиер започна да разбира, но все пак запита:

— Как?

— Искам да вляза в кръга на посветените, където сте и вие. Струва ми се впрочем, че съм заслужил тази чест.

— Не е ваша работа да се самооценявате.

— Зная. Отнесете вестта на този, от когото зависи всичко.

4.

Почти незабележим сред шумната и многоцветна тълпа, която пъплеше по Новия мост, Балардийо дискретно следеше Наис. Беше в много лошо настроение и свъсил поглед, си говореше сам.

— Балардийо, ти не си сложен човек — мърмореше той сред навалицата. — Не си сложен човек, тъй като не си особено умен, и добре знаеш това. Притежаваш вярност и смелост, но не си много умен, така е. Правиш каквото ти се каже и най-често дори без да възразяваш. Или почти не възразяваш, което е същото. Ти си войник и даже добър войник. Ти се подчиняваш. Но зная, че много би те поласкала честта понякога да ти обяснят, поне малко от малко, защо ти заповядват едно или друго…

В този момент от монолога му, следейки бялото боне на Наис, Балардийо повтори словата на Анес и своите, разменени пред вратата на двореца на Ястреба.

„Искам да я проследиш. — Наис ли? Но защо? — Ще видиш.“ Прекрасно обяснение. Какво отговори ти на това? „Добре.“ Нищо друго… Балардийо, навярно умът ти е още по-малко, отколкото ти се струва. Защото в края на краищата нищо не ти пречи да поискаш обяснение. Наистина — хлапачката те пронизваше с онзи поглед, който отлично познаваш, и несъмнено не би ти обяснила нищо. Но все пак можеше да се опиташ да разбереш, вместо да се подчиняваш безпрекословно…

Вървейки с маршова стъпка, Балардийо разтръска глава.

— Добър войник! Добро, вярно куче, да!… И кого първо ще ударят с пръчката? Псето, а не господарката му!… Защото, не се съмнявай, Балардийо, тази история ще свърши зле, за твое голямо съжаление. Никой не действа безнаказано зад гърба на капитана и рано или късно ти…

Зает с мислите си, той блъсна силно един създател на пасквили, който падна и около него се разпръснаха изписани листове.

— Какво? — възмути се ядосано Балардийо. — Защо не гледаш къде вървиш? Това ли е новата мода в Париж?

Другият, тупнал на задника си, трудно започна да се надига. Той се питаше какво му се беше случило, и смаян установи, че бикът беше мъж, който, изскочил кой знае откъде, премина като вихър през него, докато той говореше на тълпата и размахваше листовете си — тъй като не смееше да се нахвърли директно срещу краля, обвиняваше Ришельо, че смазва народа с тежки данъци. Индивидът, внезапно появил се в живота на писача на пасквили, беше от онези, с които никой не би искал да се спречква. Без да е особено едър, той беше тежък, масивен, набит, при това червендалест и гневлив. И въоръжен с голяма рапира.

Но Балардийо, за огромно учудване на невинната си жертва, бързо премина от гняв към състрадание и съжаление.

— О, приятелю. Прости ми. Вината е моя. Ето, хвани се за ръката ми.

Писачът на пасквили беше не просто вдигнат от земята, а направо изстрелян нагоре.

— Приеми извиненията ми. Съгласен си, нали? Да? На добър час! Нямаш нищо счупено, надявам се… Бих ти помогнал на драго сърце да изчеткаш дрехите си, но бързам и обещавам да те черпя чашка ракия при следващата ни среща. Разбрахме ли се? Чудесно! Сбогом, приятелю!

Като изрече тези думи, Балардийо отмина, докато мъжът, все още олюлявайки се, с идиотска усмивка на устните, му махаше за довиждане с трепереща ръка.

Далеч напред, за щастие, Наис не беше забелязала нищо и той трябваше да побърза, за да не я изпусне от погледа си. След Новия мост тя пое по улица „Монетна“ до улица „Бетиси“, оттам навлезе в „Сухото дърво“, изкачи се по улица „Сент Оноре“, която никога не беше се струвала на Балардийо толкова дълга. Те преминаха пред голямата фасада на Кардиналския дворец, покрита със скелета, и стигнаха до улица „Гайон“ по която Наис сви. След построяването на новата градска стена, наречена „Жълтата канавка“, това бивше предградие, наскоро включено в столицата, се беше превърнало в квартал и се оказа непозната територия за Балардийо. Той видя за първи път сградите и строежите тук.

В началото на улица „Врабчова“ Наис прекоси голям портал, който отвеждаше към оживен двор, пълен с хора, а над него, в дъното му стърчеше странна кула, подобна на огромен гълъбарник. Пред входа имаше голяма табела: „Пощенска служба «Гаже»“.

— Пощенска служба „Гаже“ ли? — промърмори Балардийо и смръщи вежди. — Какво ли ще значи пък това?

Спря един минувач и то запита:

— Извинете, господине, каква е тази търговска сграда?

— Нали виждате. Това е пощенска служба „Гаже“.

Мъжът, забързан като всички парижани и високомерен като повечето от тях, продължи пътя си.

Усещайки, че побеснява, Балардийо наду бузи, въздъхна с напразната надежда да преодолее желанието да убие някого, настигна минувача с няколко бързи крачки, хвана го за рамото и го обърна към себе си.

— Мога да чета, господине. Какво още ще ми кажете?

Дишаше тежко, беше почервенял и очите му блестяха. Мъжът разбра грешката си. Леко побледня и обясни, че пощенска служба „Гаже“ предлагала услуги, изпълнявани от дракончета, че доставките били бързи и сигурни, макар и доста скъпи.

— Добре, добре… — прекъсна го Балардийо и го освободи.

За миг се поколеба дали да влезе, спазвайки необходимата дистанция, но предпочете да почака и да наблюдава — може би в крайна сметка Наис щеше да тръгне в друга посока. Не след дълго позната на стария войник физиономия излезе от пощенската служба „Гаже“.

Но това не беше Наис.

Оттам се появи Сен Люк.

5.

В изпълнената със селска атмосфера периферия на предградието Сен Дьони Ла Фарг и Алмадес лесно откриха посочения от Сесил дом. Той беше заобиколен от опасана с висока стена овощна градина, намираше се сред пейзаж от земеделски стопанства, пасбища, ферми, малки къщички и големи зеленчукови полета. Мястото беше очарователно, мирно и пасторално, при това на по-малко от четвърт левга от Париж. Селяните работеха на нивите. Стада от крави и овце пасяха. На изток, отвъд зелените простори, се виждаха покривите на болницата „Сен Луи“.

Пътьом те се сблъскаха с група конници, които, препускайки в галоп, ги принудиха да се отдръпнат настрана. Може би не биха им обърнали внимание при нормални обстоятелства. Но ги предвождаше едноок мъж, облечен с черни кожени дрехи, който много приличаше на този, когото Марсиак изненада същата нощ да подготвя отвличането на младата Сесил Гримо.

— Не вярвам в подобни съвпадения — рече Ла Фарг и проследи с поглед конниците, които се отдалечаваха в посока към Париж.

Тъй като Алмадес му отговори с красноречив поглед, двамата смушкаха конете си, за да пристигнат колкото е възможно по-бързо.

Забавиха ход едва когато се приближиха до желязната порта. Тя беше широко отворена към пътя, който пресичаше овощната градина.

— Заредени ли са пищовите ти? — запита старият капитан.

— Да.

Рамо до рамо, с повишено внимание продължиха по пътя между разцъфналите дървета. Въздухът беше мек, изпълнен с деликатни аромати и ухание на плодове. Утринното весело слънце разпръскваше празнична светлина, а птичките пееха. Листата наоколо се полюляваха под полъха на лекия ветрец.

Пред малката къща стояха двама души. Като забелязаха приближаващите се конници, те любопитно протегнаха вратове, за да ги разгледат по-добре. Бяха въоръжени с рапири, стегнати с дублети и обути с високи ботуши. Единият от тях имаше пищов на колана, точно пред корема.

— Кои сте вие? — извика той гръмогласно.

Направи няколко крачки, докато другият остана назад и беше обърнал гръб на слънцето. В същото време трети мъж излезе от къщата, като остана близо до прага. Ла Фарг и Алмадес точно оцениха положението: посрещачите им се подготвяха за сражение.

— Името ми е Ла Фарг. Идвам да посетя един свой приятел.

— Какъв приятел?

— Кавалерът Кастила.

— Тук няма човек с такова име.

— Но нали това е жилището му?

— Може би. Току-що си тръгна.

Мъжът с пищова се опитваше да изглежда непринуден. Ала нещо го изпълваше със страх, сякаш очакваше да се случи близко и неизбежно събитие и се боеше, че времето работи против него. Другарите му споделяха същата тревога: бързаха всичко да свърши, да видят как неканените гости си тръгват.

— Скоро ли? — запита Ла Фарг.

— Съвсем скоро.

— Ще го почакам.

— По-добре елате пак.

— Кога?

— Когато пожелаете, господине.

Като изморен от язденето конник Алмадес се беше навел напред, а ръцете му висяха на няколко сантиметра от пищовите в кобурите на седлото. С бръснещ поглед под широкополата шапка той следеше потенциалните си противници и преценяваше кой — отчитайки сред останалите фактори спецификата на терена — ще му се падне, ако нещата тръгнат на зле. С показалец, безимен и среден пръст непрекъснато тактуваше разсеяно.

— Ще ви бъда признателен — каза Ла Фарг, — ако осведомите кавалера за моето посещение.

— Разбрано.

— Запомнихте ли името ми?

— Ла Фарг, нали?

— Точно така.

Наемникът на прага беше най-нервен от тримата. Той хвърляше гневни погледи през рамо, сякаш следеше нещо, което се случва вътре в къщата и може всеки момент да излезе наяве. Закашля се, навярно за да даде знак на съучастниците си, че времето тече.

Мъжът с пищова го разбра.

— Е, добре, господа — рече той. — Довиждане.

Ла Фарг усмихнато му кимна и хвана края на шапката си, за да отправи поздрав.

Но Алмадес подуши въздуха: някаква подозрителна, обезпокояваща го миризма подразни ноздрите му.

— Огън — прошепна той с крайчеца на устните си на своя капитан.

Ла Фарг вдигна очи към комина, но оттам не излизаше дим. Затова пък и двамата с испанеца видяха пушек, който се издигаше от прозорците на партера.

Къщата гореше.

Наемниците разбраха, че тайната им е разгадана, и веднага реагираха. Но Алмадес грабна пищовите, разтвори широко ръце и стреля едновременно наляво и надясно, улучи в главите мъжа на прага и онзи, който стоеше настрана. Детонациите изненадаха коня му, който изцвили и се вдигна на задните си крака, като принуди жребеца на Ла Фарг да се отмести. Наемникът с пищова бързо дойде на себе си и се прицели в капитана. Изстрелът му мина покрай Ла Фарг, който, опитвайки се да успокои животното си, се присви на седлото. Все пак успя да запази равновесие, стреля и смъртоносно улучи противника си в гърлото.

Тишината се възцари толкова бързо, колкото се беше развихрило насилието. Ла Фарг извади втори пищов от кобурите си, двамата с Алмадес скочиха на земята, завързаха конете си, разгледаха околностите и къщата, тъй като се опасяваха, че отнякъде може да изникнат нови противници.

— Виждаш ли някого?

— Не — отговори испанският учител по фехтовка. — Струва ми се, че бяха само трима.

— Навярно са останали тук, за да се убедят, че огънят се е разпалил.

— Значи вътре е имало нещо, което е трябвало да изчезне.

С рапири в ръце те полетяха към къщата.

Доста стаи бяха подпалени, черен дим дразнеше очите и гърлата им, но опасността все още не беше чак толкова голяма, макар да изглеждаше късно да бъде изгасен пожарът. Докато Алмадес тръгна нагоре по стълбата към първия етаж, Ла Фарг се зае да изследва партера. Той преминаваше от стая в стая, не намери нищо и никого, накрая спря пред малка вратичка и точно в това време испанецът слезе при него.

— Горе има помещение с ракла, пълна с мъжки и женски дрехи. И също с театрални гримове.

— Да видим мазето — нареди капитанът.

Отвориха вратичката, слязоха по каменните стъпала и в полумрака откриха Кастила, полугол и кървящ, все така овесен на китките си, осъден да загине сред жаравата, която изпълваше къщата. До нозете му лежеше тежката верига, с която го бяха били.

Ла Фарг го държеше здраво, докато Алмадес го развърза. След това го отнесоха през партера далеч от пламъците, които вече обхващаха стените и атакуваха таваните. Положиха клетника на тревата край къщата.

Въпреки че беше ужасно омаломощен, Кастила се гърчеше, стенеше, шепнеше нещо. Сякаш напразно се опитваше да събере последните си сили, за да отправи важно послание. Ла Фарг се наведе и приближи ухото си до мълвящите му устни.

— Какво казва? — запита Алмадес.

— Не зная — отговори капитанът и приклекна. — Нещо като… „гаранегра“?

— Garra negra — промълви испанецът, който се досети, че изреченото е на родния му език.

Ла Фарг го погледна с очакване.

— Черният нокът — преведе Алмадес.

6.

Сен Люк скоро забеляза Балардийо.

Първо инстинктът му го накара да заподозре, че е следен от улица „Врабчова“ на излизане от пощенска служба „Гаже“. За да бъде сигурен, мелезът влезе в една хлебарница. Когато отново излезе на улицата, той с невинно изражение похапваше тарталетка, но използва момента да огледа околността през червените стъкла на очилата си. Така незабелязано, сред обикновените минувачи, съзря кръглото лице на Балардийо с изсечени черти.

Присъствието на стария войник го учуди, но не го изпълни с безпокойство. Очевидно Балардийо бе открил дирите му, следейки Наис, прислужничката в двореца на Ястреба. Несъмнено бе действал по нареждане на Анес. Оставаше да се разбере защо.

Предишния ден, завръщайки се от деликатна мисия, Сен Люк научи, че Остриетата отново са на своя пост и са под директното командване на Ла Фарг. Последният пожела да запази мелеза в запас и се бяха разбрали Сен Люк да чака заповедите му в пощенска служба „Гаже“. Тази идея му се хареса. Тя означаваше, че капитанът иска да съхрани един коз в джоба си и този коз беше той. Но коз срещу кого и в каква игра? Дали Ла Фарг се пазеше от някого в Кардиналския дворец, или може би от член на отряда на Остриетата? Сен Люк реши да не задава въпроси. Все пак нещо се мътеше и Анес дьо Водрьой очевидно се беше досетила. Затова и Балардийо се появи по петите на мелеза.

Носейки в джоба си писмото, което Ла Фарг му изпрати по Наис, Сен Люк пое с равна и спокойна крачка към кея на Сена и премина по него. След това по Новия мост и по елегантния площад „Дофин“ стигна до Съдебната палата. Реши да не пречи на Балардийо да го следи, и да се прави, че не го забелязва — за да не събуди подозрението му и най-вече за да успокои Анес, която като че ли танцуваше странно „па дьо дьо“ с Ла Фарг. Верността на мелеза към капитана беше огромна и палатата се оказа идеалното място за непредвидената игра на криеница. Някога седалище на кралската власт, сега тя приютяваше четиринайсет от двайсет и деветте съдилища в Париж. Така че тук беше най-важната съдебна инстанция в кралството и тя се разполагаше в ансамбъл от сгради, повечето от които бяха построени през Средновековието.

Сен Люк пое по улица „Бъчварска“ през врата, край която стърчаха две кулички. Вътре имаше два двора, от двете страни на църквата „Светия параклис“21. Левият двор беше този на Сметната палата: пълен беше с коне и каруци, съседните улици приютяваха много магазинчета, а по стените имаше афиши, на които се мъдреха имената и портретите на избягалите престъпници. Майският двор22 беше вдясно, водеше към стълба и галерия, от която се стигаше до Главното фоайе. То представляваше висока, огромна, прашна и шумна зала, с каменни стени след пожара от 1618 година. Тя гъмжеше от хора — адвокати, прокурори и клиенти, които разговаряха, спореха, често пъти викаха, дори стигаха до ръкопашни схватки в атмосферата на съдебни увъртания. Но просителите и служителите на закона в дълги черни роби не бяха единствените, които посещаваха мястото. Тук беше пълно с любопитни и клиенти, привлечени от двеста двайсет и четирите магазинчета, които бяха разпръснати из галериите и пасажите на палатата. Предлагаше се всякаква „галантерия“, а продавачите шумно привикваха купувачи: коприни, велур, дантели, дребни украшения за дома, бижута, ветрила, скъпоценни камъни, шапки, ръкавици, нагръдници за адвокатски тоги, книги, картини. Мнозина си определяха тук срещите. Елегантни персони се разхождаха. Красиви господа флиртуваха с дамите.

Сен Люк много лесно се изплъзна на Балардийо сред тази гмеж. След няколко обиколки, които изглеждаха напълно невинни, той изведнъж се скри, отдалеч проследи стария войник, който отпраши направо и се затича, а мелезът напусна палатата, много доволен от себе си.

Сега вече можеше да продължи да изпълнява мисията, която му възложи Ла Фарг. Мина по Малкия мост, за да прекоси Сена, и отиде на улица „При фонтана“, в предградието Сен Виктор. Там имаше къща, която първо трябваше да претърси, а след това да наблюдава. Тя беше жилището на млада жена — някоя си Сесил Гримо, която Остриетата защитавали и която наемниците се опитали да отвлекат предишната нощ. Марсиак ги разпердушинил — доказателство, че годините не го бяха променили и че той все още можеше да изпълнява ролята на храбрия рицар, които спасява госпожици в беда. Каквото и да говорим, подобни възможности не се откриваха често и когато изникваха, бяха добре дошли за гасконеца.

Къщата беше малка, скромна, на ъгъла на улицата, само завесите на прозорците я отличаваха от останалите домове в тази сутрин. След бързо и дискретно разпознаване на мястото, Сен Люк го обиколи, премина през градината и намери задната врата счупена и полуотворена. Той предпазливо влезе вътре, внимателно прегледа целия партер, откри на стълбата следи от битка — или поне от стълкновение, качи се на първия етаж, констатира известно безредие и забеляза зейнал прозорец, през който навярно Марсиак и протежето му се бяха качили на покрива.

Нищо не подсказваше, че апартаментът на Сесил е бил претърсван. Сен Люк беше изпълнен с надежда за успех, първо надникна в по-явните части на помещенията, след това се разтърси за скривалища. Късметът му се усмихна. В една кутия за бижута, сред различните пръстени, колиета и обеци без особена стойност, намери извит пирон, който го накара да се усмихне. Сега вече трябваше да отгатне какво повдига този пирон. В ъгъла на стаята попадна на керамична плочка под кръгла масичка, която бе оставила ясни следи по пода, тъй като често беше премествана.

Сен Люк въздъхна и отвори скривалището, донякъде удовлетворен, че намери документите, но също така леко разочарован от лесното откриване на съкровището.

Той беше роден за по-големи загадки.

7.

В двореца на Ястреба Марсиак не беше спал и два часа, когато отиде при Лепра в главната зала. Мускетарят седеше все на същия фотьойл до вече изгасналата камина, раненият му крак стърчеше пред него, опрян на табуретка. Измъчван от бездействието, продължаваше да скучае, но поне беше престанал да пие. Впрочем изглеждаше малко пиян, готов да задреме.

Марсиак беше пълен с енергия. Усмихваше се, очите му блестяха, демонстрираше здраве и радост от живота, които обезкуражаваха Лепра. Да не забравяме и нарочната небрежност на външния му вид. Беше облечен като съвършен благородник: модерен, втален дублет, бяла риза, рапира на портупея и ботуши от великолепна кожа. Но той носеше тези дрехи толкова непринудено, че това издаваше сляпата вяра на гасконеца в чара и в късмета си. Дублетът беше разкопчан от горе до долу, яката на ризата зееше, рапирата висеше накриво, а ботушите отчаяно се нуждаеха от излъскване.

— Хайде — рече весело Марсиак и приближи до креслото. — Трябва да прегледам раната ти и може би да сменя превръзката.

— Сега ли?

— Да. Да не би да имаш друга работа?

— Много е странно…

— Приказвай каквото си искаш, нещастнико. Дадох обещание да се грижа за теб.

— Ти ли? Обещание?… Кракът ми е съвсем добре.

— Наистина ли?

— Искам да кажа, че вече не ме боли толкова.

— Ти опразваш бутилка след бутилка, за да успокоиш страданието си.

— Нямаш ли си друга работа, освен да броиш бутилките?

— Имам. Да се погрижа за крака ти.

Лепра се предаде с въздишка и неохотно го остави да действа. Марсиак мълчаливо свали превръзката и прегледа раната, за да се убеди, че не е инфектирана. Движенията му бяха нежни и точни.

Най-накрая, без да вдига очи към пациента си, той запита:

— Откога знаеш?

Лепра се сепна, отначало изненадан, а после обезпокоен от въпроса.

— Какво да зная? — рече той, защитавайки се.

Този път Марсиак пресрещна погледа му. Гледаше строго и ставаше ясно, че не желае да повтаря питането. Старият мускетар откликна:

— А ти? Ти откога знаеш?

— От вчера — обясни гасконецът. — От първия път, когато се погрижих за раната ти… Забелязах, че кръвта ти е смесена с обатра. Тя беше прекалено много, за да не си наясно, че си болен от ранса.

Според Гален, древноримския лекар от Античността, чиито теории все още бяха в основата на западната медицина, човешката физиология произтичаше от равновесието между четирите телесни течности — хуморалната теория: кръв, жълта жлъчка, черна жлъчка, слуз. Преобладаването на която и да било от тези течности определя характера на индивида и темперамента му — сангвиник, холерик, меланхолик или флегматик. Всичко е добре, когато телесните течности са в хармонични количества, подходящи за организма. Но човек се разболява, щом някоя течност започне да преобладава. Нормалното ѝ количество трябва да бъде възстановено посредством кръвопускания, клизми и други прочиствания на тялото.

Бидейки авангардисти, лекарите от факултета в Монпелие — където Марсиак беше учил — установиха, че заболяването, причинявано от драконите, се дължи на пета телесна течност, характерна за тяхната раса: обатра. „Тя — твърдяха те — нарушава равновесието на човешките течности, една по една ги разваля и води до познатото ни болестно състояние.“ Техните колеги и традиционни опоненти от факултета в Париж не искаха и да чуят за обатра, тъй като Гален никъде не я споменаваше; а той не можеше да греши. Така че безплодните спорове между учените глави нямаха край.

— Болен съм от две години — каза Лепра.

— Прояви ли се голямата ранса?

— Не. Смяташ ли, че бих позволил някой да се приближи до мен, ако бях зара̀зен?

Марсиак избягна отговора.

— Голямата ранса може и никога да не се прояви — рече той. — Някои живеят с малката до смъртта си.

— Или ще ме връхлети и ще ме превърне в окаяно чудовище…

Гасконецът мрачно потвърди.

— Къде е петното? — запита той.

— Навсякъде по гърба ми. Вече стига до раменете.

— Покажи ми.

— Не. Безсмислено е. Никой нищо не може да стори.

Наистина, независимо дали лекарите от Монпелие бяха прави или не за съществуването на обатрата, рансата си оставаше нелечима през XVII век.

— Страдаш ли?

— Само се чувствам страшно изморен. Но зная, че болките скоро ще се появят.

Марсиак не намери какво да каже, и отново превърза бедрото на мускетаря.

— Ще съм ти задължен, ако… — започна Лепра.

Но не продължи.

Гасконецът стана и му се усмихна успокояващо.

— Не се тревожи — рече той. — Никога не съм полагал Хипократова клетва, тъй като не станах лекар, но тайната ти ще остане завинаги заключена в мен.

— Благодаря.

Стъпил здраво на краката си и продължавайки да се усмихва, Марсиак заяви:

— Добре! Сега ще отида да се убедя, че нашето протеже не се нуждае от нищо. Тъй като Наис излезе, може да наобиколя кухните и да ти донеса каквото искаш за хапване…

— Не, и така ми е добре. Струва ми се, че ще се опитам да поспя.

* * *

Като размисли, Марсиак реши, че е малко гладен, и се появи в кухнята. Там нямаше никой, той си взе пастет от черен дроб, извади комат от раклата за хляб и си устрои лека закуска в едно ъгълче на масата. Потенциално фаталната болест на Лепра го притесняваше, но като съзнаваше, че нищо не може да стори, се опитваше да не мисли за нея. Надяваше се само малко да му помогне, като споделя тайната му. Ако мускетарят искаше да поговори с някого за страданието си, той вече знаеше към кого може да се обърне.

Гасконецът отпиваше от чашата си, когато Сесил влезе и го поздрави.

— Добър ден, господине.

Той едва не се задави, но успя да цъфне в чаровна усмивка:

— Добър ден, госпожо. Как се чувствате тази сутрин? Мога ли да направя нещо за вас?

Тя беше бледа, с опънати черти, но си оставаше много красива. Може би слабостта и големите ѝ тъжни очи бяха великолепно допълнение към крехката ѝ хубост.

— Да, господине, търсех ви.

Марсиак предложи стол на девойката и изпълнен с внимание, седна до нея.

— Слушам ви, госпожо.

— Моля ви, казвайте ми Сесил — рече тя срамежливо.

— Добре… Сесил.

— Първо искам да ви благодаря. Без вас тази нощ…

— Забравете това, Сесил. Вече сте на сигурно място сред тези стени.

— Вероятно е така, но аз не зная нищо за вас и за вашите приятели. И продължавам да си задавам въпроси, на които нямам отговор.

Тя погледна тъжно, така че разтопи сърцето му.

Гасконецът пое ръката ѝ. Девойката не я отдръпна. Дали неволно не беше го подтикнала да стори именно това? Марсиак реши, че е така, и играта му хареса.

— По пътища, които не мога да ви обясня, без да издам тайните, които не ми принадлежат — обясни ѝ той, — моите приятели и аз стигнахме до срещата си с вас. Трябва все пак да знаете, че сме ваши съмишленици и че враговете ви са и наши противници. Затова всичко, което можете да ни кажете, ще послужи на вашата кауза, каквато и да е тя. Доверете ни се. И ако това ви е трудно, поне се доверете на мен…

— Но аз вече казах всичко на госпожа Дьо Водрьой! — възкликна намръщено Сесил.

— В такъв случай не бива да се тревожите за нищо, защото ние ще се погрижим за останалото. Заклевам се, че ако това е по човешките сили, ще намерим сестра ви Шантал.

— Много благодаря, господине.

— На вашите услуги.

— Наистина ли, господине?

Той я погледна в очите, този път хвана и двете ѝ ръце, деликатно, с върха на пръстите си.

— Можете да бъдете сигурна — рече.

— Тогава може би…

Тя не довърши изречението, обърна се, сякаш съжаляваше, че си е отворила устата. Гасконецът се престори, че е паднал в капана.

— Моля ви, Сесил. Говорете. Искайте.

Отправи към него свенлив поглед, чиято ефикасност вероятно съзнаваше.

— Бих желала, господине, да ме придружите до моя дом.

— Сега ли?

— Да. Оставих там неща, които ми липсват и които искам да прибера.

— Това би било крайно непредпазливо, Сесил…

— Моля ви, господине.

— Кажете ми какво ви е необходимо и аз ще отида да го потърся.

— Става дума за вещи, без които една жена не може дълго да остава… Нито пък да говори за тях на някой мъж…

— Така ли… Тогава се разберете с баронесата. Или с Наис… Каквото и да става, не бива да се връщате в дома си. Все още опасността е твърде голяма.

Младата жена разбра, че няма да се наложи. Победена, тя тъжно се съгласи и рече:

— Да. Без съмнение сте прав.

— Искрено съжалявам, Сесил.

Тя стана, благодари за последен път, каза че ще се върне в стаята си, и напусна кухнята.

Марсиак остана замислен и неподвижен.

После запита:

— Какво ти е мнението?

Анес приближи, след като известно време беше наблюдавала сцената от прага на вратата. Тя проследи разговора, без Сесил да я види и да я чуе. Но гасконецът я беше забелязал и Анес знаеше това.

— Тя беше готова да пробва всички трикове — каза баронесата. — За момент дори си помислих, че ще паднеш в мрежите ѝ.

— Подценяваш ме.

— Госпожицата е прелестна.

— Какво мислиш, че иска да прибере от дома си?

— Не зная и ще отида да видя.

— Сама ли?

— Някой трябва да остане тук, а нито Лепра, нито чичо Гибо ще попречат на Сесил да избяга.

— Вземи поне Балардийо.

— Не е тук.

— Изчакай го.

— Няма време.

8.

Облечена с рокля от коприна и от син сатен, с еднорог от сив седеф на деколтето, виконтеса Дьо Маликорн се забавляваше, като хранеше дракончето си. От чиния от позлатено сребро тя вземаше късове кървящо месо и ги хвърляше един по един, а малкото влечуго ги улавяше от пръчката в кафеза си. Беше великолепно животно с черни и блестящи люспи и се чувстваше дълбоко привързано към господарката си. Понякога виконтесата му говореше като на съучастник, довереник, дори приятел. Но най-странното беше, че дракончето разбираше, в златните му очи просветваше интелигентност, преди да размаха криле, най-често нощем, и да полети към поредната си мисия.

Когато маркиз Дьо Ганиер влезе в салона, младата и красива виконтеса остави чинията с месото и облиза — деликатно, но лакомо — крайчетата на грациозните си пръсти. Тя не обърна особено внимание на посетителя си и се престори, че се интересува само от заситеното си драконче.

— Савелда току-що пристигна от малката къщичка с овощната градина — обяви Ганиер.

— Скривалището на така наречения кавалер Д’Иребан ли?

— Да. Кастила проговори.

— И?

— Нашите испански братя са сгрешили.

Погледът на младата жена се откъсна от дракончето и спря върху елегантния маркиз. Новината, която той ѝ донесе, очевидно я очарова: доволна усмивка цъфна на тънките ѝ устни.

Сред всички индивиди, които служеха на Черния нокът, малко бяха онези, които действаха, знаейки целите на възложената им задача. Изпълнителите бяха „членове“ на организацията. Обикновено те не подозираха причините и последиците, свързани с мисиите им, получаваха заповеди от посветените, заемащи най-високия ранг, до който можеше да стигне някой без драконова кръв във вените си. Авантюристичен аристократ без земи и богатство, Кастила беше един от членовете, чиято вярност все още не беше напълно доказана. Затова му поверяваха мисии, при които предпочитаха да не се проваля, но съвсем не беше необходимо да познава детайлите. Интелигентен, компетентен, инициативен, той никога не беше ги разочаровал.

Поне до момента на внезапното си изчезване.

— Сгрешили ли са, маркизе? Какво имате предвид?

— Искам да кажа, че Кастила не е бягал от Черния нокът.

Изчезването на Кастила предизвика безпокойство. Беше ли предател и ако да, знаеше ли тайни, които можеха да навредят на Черния нокът? Трябваше да го намерят, за да изяснят всичко, и ако е необходимо, да го премахнат. Шпионите откриха, че Кастила е напуснал Испания с кораб и е дебаркирал в Бордо, в компанията на някой си кавалер Д’Иребан — поне така се беше записал мъжът в бордовия регистър. Дали са се срещнали по време на плаването, или са потеглили заедно? На първо време това нямаше значение, защото Черният нокът изгуби следите им. От Бордо биха могли пак по море да поемат към друг континент или към друга страна. Скоро обаче ги откриха в Париж. Без да се бави, испанският Черен нокът нареди на госпожа Дьо Маликорн да направи всичко възможно, за да ги залови. В столица от петстотин хиляди души това се оказа почти невъзможна задача. Но младата жена не можеше да откаже и противно на всички очаквания, триумфира там, където мнозина се надяваха да се провали, а първите ѝ успехи във Франция предизвикаха завист в Мадрид.

Кастила редовно посещаваше известен парижки игрален дом. Най-напред откриха него. След това дойде редът на една девойка, с която той се срещаше често. Оказа се, че тя всъщност е гиздавият кавалер Д’Иребан. Вероятно, за да бъде дискретна, понякога се обличаше като кавалер. Но когато носеше рокля, се преструваше, че е скромно сираче от Лион. Щом възникна възможност, Ганиер — който също искаше да се представи добре — организира залавянето на двойката с помощта на Савелда, негов помощник, който наскоро беше пристигнал от Испания. Като по чудо спасена, младата жена избяга, а Кастила беше заловен и подложен на мъчения.

— Искам да зная фактите, маркизе. И ми кажете какви тайни изтръгна Савелда тази нощ от Кастила.

— Както подозирахме, Кастила и красавицата са били любовници. Но не от Черния нокът са бягали, когато са напуснали Испания, а от бащата на госпожицата.

— Трябва ли да разбирам, че изразходвахме толкова време и усилия, за да намерим двама любовници, търсещи усамотение?

— Да.

— Значи Кастила не е имал намерение да ни навреди?

— Никога. Нито дори да ни измени.

Виконтесата едва сдържа смеха си.

— При други обстоятелства — рече тя — бих побесняла. Но ето че открихме начин да затворим човките на испанските си братя и ако е необходимо, да им дадем урок за смирение. Впрочем няма как да отрекат, тъй като именно техният пратеник Савелда разкри тази история.

— Съмнявам се дали най-големите завистници сред противниците ни ще усетят цялата ирония, когато новината стигне до Мадрид — засмя се Ганиер.

— Отсега нататък ще усещат всичко онова, което им поднасяме.

Доволна и усмихната, младата виконтеса Дьо Маликорн се отпусна в един фотьойл.

— Но кой е този баща, от когото Кастила е избягал, рискувайки да си навлече гнева на Черния нокът?

— Това е най-хубавата част от историята, госпожо. Бащата е граф Дьо Понтеведра.

Очите на младата жена грейнаха от интерес.

Понтеведра, чуждестранен аристократ с тъмно минало, само за две години бе станал приятел на граф Оливарес и протеже на крал Филип IV. Спечелил богатство и слава в Испания, мъжът беше влиятелен, могъщ и от него се бояха. Сега се намираше в Париж, където го доведе специална дипломатическа задача: от една седмица той тайно преговаряше в Лувъра, вероятно за да осигури сближаването между Франция и Испания.

Сближаване, което Черният нокът на никаква цена не беше готов да приеме.

— Всичко има обяснение — рече виконтесата. — До появата на Остриетата на Кардинала на сцената.

Ганиер се опита да разсее съмненията ѝ.

Упорството, с което събеседничката му виждаше навсякъде агентите на Кардинала, ставаше обезпокоително. Наистина магията можеше да отваря очите ѝ за много неща, които тя не споделяше. Но несъмнено между нея и Остриетата съществуваше стара вражда, която я ръководеше и заслепяваше.

— Госпожо — започна той с тон, който се опитваше да я вразуми, — нищо не подсказва, че…

— А кой според вас е помогнал на дъщерята на Понтеведра тази нощ? — прекъсна го тя. — Нейният спасител не е паднал от луната, доколкото ми е известно? И е бил достатъчно умел, за да я отведе въпреки многото наемници!… Смелост, дързост, безстрашие: това са отличителните черти на Остриетата… Какво? Още ли се съмнявате?…

Беше кипнала прекалено силно — разбра това по предпазливото мълчание на благородника. За да се успокои, а може би и за да бъде сигурна, отвори едно скъпо ковчеже, поставено на кръглата масичка до нея. Оттам се появи Сферата на душата, тя я погали с върха на пръстите си и притвори клепачи.

Въздъхна и започна да обяснява:

— Направете си труда да помислите. Вие сте граф Дьо Понтеведра и знаете, че вашата избягала дъщеря — и може би заплашена от Черния нокът — се намира в Париж. Няма нещо, което Франция да откаже да изпълни за вас, като се има предвид колко важни са водените преговори. Не бихте ли потърсили помощ от Кардинала? И не ще ли пожелаете най-добрите му войници да бъдат мобилизирани?

— Така е — със съжаление призна Ганиер.

— А най-добрите са Остриетата.

— Вярвам ви.

— Най-после… Но колко лошо, че дъщерята на Понтеведра ни се измъкна! Какъв коз само щяхме да имаме срещу него!

— Може би все още не всичко е изгубено. Изпратих Савелда в дома на девойката, на улица „При фонтана“. Вероятно е намерил нещо и в най-лошия случай то ще ни е от полза.

— Великолепна инициатива. Така ръцете ни ще бъдат развързани да подготвим церемонията за тази вечер. Готово ли е всичко в замъка?

— Подготовката продължава.

— Нищо не бива да попречи на първите ни посвещавания, маркизе. Великата ложа няма да ни прости и най-малката грешка.

— Зная. Обаче…

Замислен, Ганиер не довърши изречението.

Но тъй като виконтесата го погледна и смръщи вежди, той продължи:

— Сега трябва да обсъдим друг деликатен въпрос, госпожо.

— Кой е той?

— Ленкур.

9.

Анес дьо Водрьой изруга през зъби, като намери празното скривалище на пода в стаята. Тя подозираше Сесил, че се е опитала да потули нещо в дома си, затова бързо и дискретно се озова там и претърси всяко ъгълче на малката къщичка. За тази цел нае носилка кресло, която минаваше празна по улица „Светите отци“, и нареди на носачите да я отведат в предградието Сен Виктор, на улица „Орлеан“, а след това да завият по улица „При фонтана“. Плати предварително, влезе, дръпна перденцата и усети, че я повдигат, а след това се остави на поклащането на ритмичния ход. Когато стигнаха на улица „При фонтана“, тя леко дръпна едното перденце, за да се опита да разпознае описаната ѝ от Марсиак къща и да разгледа околностите, без да рискува да бъде видяна. Не забеляза нищо обезпокоително. Нямаше никой. Спуснаха се по улица „Орлеан“, направиха голяма обиколка, за да влязат отзад, което ще рече през градината, далеч от недискретните погледи.

Ето че сега Анес се озова пред две очевидни неща. Първо, точно беше отгатнала намеренията на Сесил: тя криеше нещо в стаята си, нещо изключително ценно, за да иска да се върне там, независимо от опасността; готова бе да използва очарованието си, за да накара Марсиак да я придружи. И второ, някой беше изпреварил Анес.

Но кой?

Вероятно онези, които се опитаха да отвлекат Сесил…

Скривалището на пода не беше голямо и трудно можеше да се каже какво е имало там. Така че най-добре щеше да бъде истината да излезе от устата на заинтересованата девойка. Анес нямаше нищо против, че Остриетата — по волята на Ла Фарг — се бяха отнесли крайно внимателно със Сесил. Действително младата жена беше преживяла вълнуващи патила и никак не изглеждаше подготвена за подобни приключения. Но благодарността, която проявяваше към новите си защитници, не стигаше дотам да бъде напълно откровена с тях. Вече убедена в двойната игра на Сесил, Анес нямаше намерение да я толерира повече.

За всеки случай прерови цялата къща. Напразно. Когато отвори малката врата към градината, се сблъска с мъж в черно, въоръжен, съмнителен и повехнал, който — отначало не по-малко изненадан от нея — скоро се захили зловещо.

— Виж ти, виж ти — рече той със силен испански акцент. — Ето че пиленцето се е върнало в гнезденцето…

Анес разбра.

Тя носеше едноцветна рокля, кафяво наметало, широкопола шапка. Скромността на тоалета ѝ беше нарочно търсена: тъй като нямаше намерение да наема носилка, младата баронеса си мислеше, че след като напусне двореца на Ястреба, ще трябва да ходи пеша до целта, а после да обикаля около къщата, за да прецени обстановката. Така че искаше да остане незабелязана и затова най-добре беше да не изглежда нито богата, нито бедна. Но Сесил би могла да се облече по същия начин. Тя и Анес бяха млади, с разлика само от няколко години, красиви и с дълги черни коси. Ако едноокият никога не беше ги срещал, ако бе получил само бегло описание на Сесил, спокойно можеше да ги сбърка.

Анес се престори на много изплашена, както подхожда на беззащитна девойка, попаднала в ръцете на застрашаващ я враг.

Впрочем едноокият не беше сам. Съпровождаха го наемници с ужасяващ вид.

— Небето ми е свидетел — рече испанецът, — чието око беше поразено от рансата, която напредваше към бузата, — че не се надявах на такъв успех, когато идвах насам… Името ми е Савелда, Сесил.

— Какво желаете от мен?

— Все още не зная и не аз решавам. Само мога да ви обещая, че никой няма да ви стори зло, ако ни придружите безшумно и послушно. Е, Сесил? Ще бъдете ли достатъчно разумна?

— Да.

* * *

Няколко минути по-късно Анес пое по улица „При фонтана“ съпровождана от наемниците, а Савелда крачеше начело. Точно тук тя видя и разпозна Сен Люк: облечен в тъмни дрехи и с рапира на кръста, дискретно застанал на един ъгъл, той наблюдаваше сцената зад очилата си с червени стъкла.

Учудването на Анес беше толкова голямо, че тя едва не издаде вълнението си. Липсваше само мелезът, за да се съберат всичките Остриета на Кардинала, а Ла Фарг не беше съобщил никому за завръщането му. Но неговото присъствие тук не можеше да е случайно. Вероятно наблюдаваше къщата. Иронията беше в това, че двамата с Анес не се видяха по нейна вина: той не можеше да отгатне, че девойката е в носилката, когато тя минаваше по улицата, а след това заобиколи, за да влезе отзад, докато той следеше предната фасада.

Виждайки, че Анес е пленена, Сен Люк вече се готвеше да тръгне към нея и извади рапирата си — не беше се променил, нещата бързо щяха да бъдат разрешени и вероятно само Савелда щеше да представлява известен проблем. Но фалшивата Сесил го спря с поглед и се надяваше, че той ще я разбере.

Понякога да се хвърлиш във вълчата паст е най-добрият начин да намериш леговището на звяра.

10.

Потни, изцапани със сажди и кръв, Ла Фарг и Алмадес се върнаха по обяд, копитата на конете им изведнъж се разтропаха по павирания двор и вдигнаха шум, който измъкна двореца на Ястреба от тъжното му вцепенение. Двамата оставиха конете на чичо Гибо, дотичал толкова бързо, колкото му позволяваше дървеният крак, и бързо се изкачиха по каменното стълбище.

— Военен съвет! — извика капитанът, като влезе в голямата зала.

Прикованият към фотьойла заради раненото си бедро Лепра вече беше там. Марсиак пристигна на мига и в рамките на няколко секунди всички тръпнеха в очакване. Очевидно беше се случило нещо, което не търпеше отлагане, а Лепра и гасконецът се надяваха да научат какво е, докато Ла Фарг нетърпеливо крачеше напред-назад и накрая възкликна:

— Къде са другите?

— Анес излезе — каза Марсиак.

— Балардийо?

— Ето ме — обяви старият войник, докато влизаше.

Той току-що пристигаше, дори бе видял Ла Фарг и Алмадес да минават покрай него в тръс по улицата, докато се връщаше от Съдебната палата, където Сен Люк го остави.

— Излезе ли? — учуди се капитанът, мислейки си за Анес. — И къде отиде?

Въпросът беше насочен към Марсиак и Лепра, но вторият повдигна рамене: той не знаеше нищо.

— Да претърси къщата на Сесил — обясни гасконецът.

— Сама ли? — обезпокои се Балардийо.

— Да.

— Тръгвам натам.

— Не — разпореди Ла Фарг, видимо раздразнен. — Оставаш тук.

— Но, капитане…

— Казах, оставаш!

Балардийо се опита да протестира още, но Алмадес успокоително сложи ръка на рамото му.

— Анес знае какво прави.

Изпълнен с недоволство, старият войник се подчини.

— Марсиак — рече Ла Фарг. — Вратите.

Гасконецът изпълни нареждането, затвори всички изходи от залата и когато приключи, капитанът обяви:

— Намерихме Кастила. Измъчван и захвърлен почти умрял.

— Издъхна ли? — тревожно запита Лепра.

— Не. Но никак не е добре. Палачите не са го пожалили, а ние с Алмадес го спасихме в последния момент от пожара, който трябваше да го погълне. Веднага го пренесохме в болницата „Свети Луи“ която, за щастие, се намираше наблизо.

— Той проговори ли?

— Две думи — намеси се Алмадес. — Черният нокът.

Всички замълчаха: добре знаеха какво означава това.

Черният нокът беше изключително могъщо тайно общество, действащо в Испания и на нейните територии. Беше тайно не в смисъл, че никой не беше чувал за съществуването му, а защото членовете оставаха неизвестни. За това имаше причина. Ръководено от алчни за власт дракони, то не се спираше пред нищо, за да постигне целите си. Известно време се смяташе, че обслужва Испания. Независимо че най-влиятелната и най-активната му ложа се намираше в Мадрид, амбициите му невинаги съвпадаха с тези на испанската корона. Понякога дори ѝ се противопоставяше. Господарите от Черния нокът искаха да хвърлят Европа в хаос, благоприятен за установяване на абсолютна драконова власт. Хаос, който, в крайна сметка, вероятно нямаше да пожали дори Драконовия двор.

Разклонен навсякъде, все пак Черният нокът никъде не беше толкова могъщ, колкото в Испания. Въпреки това той действаше и в Нидерландия, и в Италия, и в Германия, където съществуваха ложи, подчинени на авторитета на първата между тях, най-старата и най-опасната — тази в Мадрид. До момента Франция успяваше да се измъкне от зловещата прегръдка. Макар Черният нокът да сееше интриги, засега не беше основал тук своя ложа.

Но докога?

— Щом Черният нокът е в играта — каза Лепра, — ясно е защо Кардиналът изведнъж се сети за нас. Това означава също така, че опасността е много голяма. И неизбежна.

— Значи цялата тази история е само претекст, за да ни хвърлят по следите на Черния нокът? — възкликна Марсиак.

— Съмнявам се — рече Ла Фарг. — Но вероятно Кардиналът знае повече, отколкото говори.

— В какво трябва да вярваме? И на кого?

— На себе си. Само на себе си.

— Вече съм чувал тази песен…

— Зная.

— Да помислим — предложи Лепра, докато всички потънаха в лошите си спомени. — Ако Черният нокът, също като нас, търси кавалера Д’Иребан, вероятно причината не е само във факта, че той е син на испански гранд…

— Точно в това се съмняваме — прошепна Марсиак.

— Тогава кой е той?

— Кастила и той вероятно принадлежат към Черния нокът. При положение че са предатели, те са имали основателна причина да избягат от Испания и да се скрият във Франция, където Черният нокът все още няма особено влияние.

— Ако Черният нокът беше по следите ми — отбеляза Алмадес намръщено, — нямаше да спра да бягам, докато не стигна до Западна Индия. Дори и там бих се оглеждал изплашено.

— Кастила и Иребан може да не са толкова съобразителни, колкото си ти, Анибал…

— Вероятно.

— Остава да разберем — рече Лепра — какво е искал да изтръгне Черният нокът от Кастила и дали е успял.

— Нямаше да намерим труп, ако беше проговорил — намеси се Ла Фарг. — Окаяното му състояние доказва, че се е съпротивявал, докато е могъл. Така че вероятно е скрил много важни тайни.

— Сигурно се е опитал да предпази Иребан.

— Или Сесил — предположи Балардийо, който до този момент си траеше.

Забележката му предизвика всеобщо мълчание, защото всички забелязаха смущението, което Ла Фарг прояви при споменаването на девойката. При подобни обстоятелства всяка на нейно място щеше да бъде безжалостно разпитана от Остриетата. Но капитанът, по неясни съображения, сякаш желаеше да я защити.

Ла Фарг разбра немия укор на подчинените си.

— Добре — рече той и се опита да си възвърне самочувствието. — Къде е тя?

— Доколкото зная — отвърна Марсиак, — в стаята си.

— Отиди я доведи.

Гасконецът излезе през една врата, а в същото време Гибо почука на другата.

— Господин Дьо Сен Люк чака в двора — обяви старецът.

11.

В двора на двореца на Маликорн каретата беше готова да потегли, когато Ганиер пристигна в галоп.

— Госпожо! — извика той, докато виконтесата, облечена с пътническо наметало с качулка, се готвеше да се качи в колата, а един лакей ѝ държеше вратата отворена. — Госпожо!

Учудена, младата жена спря. Тя носеше в ръцете си ковчежето, в което се намираше Сферата на душата. Подаде го на някого вътре в каретата, а маркизът забеляза само ръцете му в ръкавици. Виконтесата се разпореди:

— Не го отваряйте.

После се обърна към Ганиер:

— Не намирам поведението ви за галантно, маркизе…

Благородникът скочи от коня и заинтригуван кой е в каретата, рече поверително:

— Моля да ми простите, госпожо. Но обстоятелствата изискват да действаме светкавично.

— Слушам ви, господине.

— Хванахме дъщерята на Понтеведра.

Погледът на Ганиер блестеше от възбуда. Затова пък виконтесата прояви само недоверие.

— Наистина ли?

— Тя сама се хвърли в ръцете ни, като се прибра в дома си точно когато Савелда се намираше там. Душите на Прастарите дракони бдят над нас, госпожо!

— Вероятно, да… Къде е тя сега?

— Със Савелда.

Виконтесата се намръщи.

Граф Дьо Понтеведра беше извънреден посланик на испанския крал. Тъй като той преговаряше с Франция за сближаване, каквото Черният нокът не желаеше, момичето представляваше много ценна плячка. Плячка, която трябваше да бъде пазена зорко.

— Когато Великата ложа на Испания научи, че дъщерята на Понтеведра е в ръцете ни — каза младата жена, — тя ще иска да я получи. Затова трябва да я скрием на сигурно място, извън Париж, където никой няма да я намери, без да се натъкне на нас.

Размисли и нареди:

— Савелда незабавно да я отведе в замъка „Торен“.

— Още днес ли? — разтревожи се Ганиер. — Но госпожо…

— Действайте.

Тогава мъжът в каретата се обади, без да показва лицето си:

— По желание на Понтеведра Кардиналът е свикал Остриетата.

Виконтесата се засмя.

Тя си мислеше, че сега вече е в състояние да провали мисията на Понтеведра, като застраши живота на дъщеря му. Но същото можеше да бъде използвано и с друга цел, която щяха да постигнат веднага. Отдаваше им се възможност да проверят колко дълбоки са бащинските чувства на посланика.

— Да съобщим на Понтеведра, че държим в плен дъщеря му и че ако иска да я види отново жива, трябва да прояви благоразположението си към нас. Първо трябва да го накараме да поиска от Ришельо веднага да разпусне Остриетата. Така ще измъкнем големия трън от петата си.

— Кой ще отнесе вестта на Понтеведра? — попита Ганиер.

Виконтесата помисли и стигна до бързо решение.

— Нали господин Дьо Ленкур иска да бъде посветен още тази вечер? Да ни покаже на какво е способен. Ще получи желаното, ако изпълни тази мисия.

* * *

След като Ганиер си тръгна, виконтесата се качи в каретата, която веднага потегли. Тя седна срещу този, когото маркизът не успя да види и комуто повери скъпоценното ковчеже.

— Това е Сферата на душата, нали? — запита мъжът и ѝ подаде ковчежето.

— Да. Без нея, нищо от онова, което ще се случи тази вечер, не би било възможно.

— Нетърпелив съм.

— Не се съмнявам. Но изпитанието е болезнено. И понякога — гибелно.

— Няма значение!

Изпълнена с доверие, младата жена се усмихна на господин Жан дьо Лонле, кавалера Сен Жорж, капитан на гвардейците на Кардинала.

Нямаше съмнение, че ако оживееше, той щеше да бъде изключително значим посветен от френската ложа на Черния нокът.

12.

Тъй като Ла Фарг все още не беше споделил с никого, че е призовал Сен Люк, появата на мелеза беше неочаквана, макар да не предизвика особена изненада. Първо, защото Остриетата не се чувстваха в пълен комплект без него. И второ, понеже беше независим, винаги се оказваше най-ефикасен, когато действаше в сянка и сам. Новината, която донесе, шашна всички. Без предисловия той я съобщи още в двора на двореца на Ястреба.

— Анес е отвлечена.

— Отвлечена ли? — възкликна Балардийо.

Обзет от гняв, той застрашително се отправи към Сен Люк, който не помръдна. Нито за да се защити, нито за да отстъпи. Трудно беше да го впечатли човек.

Ла Фарг обаче се намеси.

— Остави го да разказва, Балардийо.

Невъзмутим, мелезът започна обяснението си:

— Наблюдавах къщата по ваша заповед…

— Дома на Сесил — обясни капитанът на останалите.

— Несъмнено Анес е влязла отзад, тъй като не я забелязах. Същото се отнася и за мъжете, които се появиха с нея и я отведоха.

— Но какви са тези мъже, Господи! — възкликна Балардийо.

— Наемници — отвърна спокойно Сен Люк.

— И ти не се намеси!

— Не. Анес не искаше. Желаеше бандитите да я похитят.

— Откъде знаеш?

— Тя ме видя на улицата. Погледна ме и я разбрах.

— Голям си умник!…

— За разлика от теб.

— Какво?

Балардийо почервеня и пристъпи напред. Сен Люк го гледаше безстрашно. И каза:

— Добре ме чу.

— Стига толкова! — гневно се намеси Ла Фарг.

Лепра, който излезе на двора въпреки раненото си бедро, принуди Балардийо да отстъпи, като го хвана за ръката. Нямаше го само Марсиак, който отиде да търси Сесил в стаята ѝ точно в момента, когато се появи мелезът.

— Продължавай, Сен Люк. Какво се случи после?

— После ли? Нищо… Проследих ги, докъдето можах, но те яхнаха конете си. Аз бях пеша.

— Какво става? — запита Марсиак, който дойде откъм обора и мина покрай Лепра, опитващ се да успокои Балардийо. — Я виж ти! Здравей, Сен Люк.

— Анес е отвлечена — обясни му Ла Фарг.

— Така ли? От кого?

— От наемници, водени от болен от ранса едноок мъж — рече мелезът.

— Моят едноок ли? — възкликна гасконецът. — Мъжът от тази нощ?

— Същият се подвизаваше и сутринта — отбеляза Алмадес. — Конниците, които срещнахме по пътя, бяха водени от едноок бандит.

— Това означава, че Анес е в лапите на Черния нокът — заключи Ла Фарг. — Оставила се е да бъде заловена, за да разкрие кои са враговете ни, но не е можела да предположи, че…

— Боя се, че аз също трябва да ви съобщя лоша вест — намеси се Марсиак. — Сесил е изчезнала. Избягала е.

— По дяволите!

Ругатнята на капитана отекна като изстрел с мускет в двора.

Остриетата претърсиха двореца на Ястреба, а когато изчезването на Сесил се потвърди, се събраха в голямата зала. Младата жена вероятно се беше измъкнала през градината, тъй като откриха, че вратичката е открехната — оттам лесно е изчезнала сред лабиринта от улички. По-нататъшното издирване изглеждаше безполезно.

— Според мен ни е шпионирала — рече Марсиак. — И вероятно, тъй като не би могла да отговори на въпросите, които имахме намерение да ѝ зададем, е предпочела да си плюе на петите. Не проявихме достатъчно предпазливост. Тя не е бедното сираче, за което ни се представи, замесено против волята си в заплетена интрига. Дори съм готов да се обзаложа, че нейната сестра, която е изчезнала заедно с кавалера Д’Иребан, никога не е съществувала.

— Тя и Иребан са едно и също лице — обяви Сен Люк и хвърли наръч документи на масата. — Намерих това в дома ѝ. Научаваме, че Сесил е дъщеря на знатен испански благородник, че тя и Кастила са любовници и са избягали заедно, като Сесил се е престорила на мъж, за да измами шпионите. Научаваме също така, че Сесил и Кастила се боят не само от гнева на баща ѝ, но и от заплахата от тайнствен враг.

— Черният нокът — отгатна Лепра.

— Трябва ли да ви припомням, че Анес е в ръцете на Черния нокът? — заяви Балардийо с треперещ от гняв глас. — Не е ли това най-важното?

— Да — съгласи се Ла Фарг. — Обаче може би като разплетем тази история, ще намерим начин да помогнем на Анес…

— А пък аз казвам, че трябва да действаме! Незабавно!

— Анес доброволно се е хвърлила в пастта на вълка — намеси се Лепра, — но вероятно не е имала представа за какъв вълк става дума.

— Тя мина съвсем близо до мен — поясни Сен Люк. — Чух едноокия, който ѝ говореше, докато вървяха, и я смяташе за Сесил. Заблудата му няма да продължи дълго. Балардийо е прав: времето ни е малко.

— Кой може да ни помогне? — затюхка се старият войник. — Кардиналът ли? Или Кастила?

— Съмнявам се, че Кастила е в състояние да говори — рече Алмадес. — Колкото до Кардинала…

Настъпи мълчание, изпълнено с безпокойство, което растеше поради безсилието им.

— Маланконтър — сети се Лепра внезапно.

Другите втренчиха погледи в него, а Алмадес обясни на Сен Люк кой е Маланконтър.

— Маланконтър е подчинен на Черния нокът, иначе нямаше да го изненадаме под прозорците на Кастила. Той вероятно е наясно с много неща, в противен случай Кардиналът не би ни го отнел.

— Но ако добре разбирам хронологията на събитията — рече Сен Люк, — този мъж не може да бъде сигурен къде е отведена Анес, тъй като той е бил арестуван вчера…

— Няма съмнение, че знае достатъчно, за да ни изпрати по верния път!

— Да! — възкликна Балардийо. — Да! Идеята е великолепна!

Той се обърна към Ла Фарг и с поглед потърси мнението му.

— Идеята е добра, да… Обаче…

— Обаче нямаме понятие къде се намира — довърши изречението Марсиак. — Освен това не може да стигнем до него, без да се сблъскаме с Кардинала. И накрая, той няма да проговори, ако не му предложим нещо в замяна.

— Свобода — рече Алмадес. — Маланконтър смята, че е изгубен. Няма да проговори никога, ако не му обещаем свобода.

— Да помолим Ришельо да освободи Маланконтър! — намеси се Балардийо. — Щом разбере, че Анес е в опасност…

Той желаеше да вярва в това, но останалите изглеждаха скептично настроени. Каква стойност имаше за Кардинала животът на някое от Остриетата му? Някога той не се поколеба да ги пожертва всичките в името на политическата необходимост.

— Мога да поискам аудиенция при Негово Преосвещенство — предложи Сен Люк.

— Да опитаме — реши Ла Фарг.

Всички станаха, а Марсиак дръпна капитана настрана.

— С ваше разрешение, ще тръгна да търся Сесил.

— Знаеш ли къде е отишла?

Гасконецът се засмя.

— Ако Анес беше тук, щеше да ви каже, че въобще не познавате жените, капитане.

— Добре, следвай интуицията си. Но скоро ще имаме нужда от теб.

— Няма да се бавя.

13.

През 1607 г. Кончино Кончини, италиански авантюрист, който заедно със съпругата си упражняваше такова влияние върху кралицата Мария Медичи, че тя го направи маркиз Д’Анкр и маршал на Франция, построи просторния дворец на улица „Турнон“. Алчен и неспособен, той беше ненавиждан от народа, който запали палата му за първи път през 1616 година, после и през 1617-та, след неговата смърт. Луи XIII живя там известно време, подир това настани свети Франциск Салски23, сетне го подари на един от фаворитите си и накрая отново го купи от него. Оттогава чак до 1748 година красивият дворец на улица „Турнон“ беше използван като резиденция на извънредните посланици.

По онова време изпращането на постоянни посланици все още не беше практика. В редки изключения в Европа имаше само временни посланици, които водеха специални преговори или представляваха кралете при тържествени случаи — кръщенета на принцове, годежи, сватби и други. Тези пратеници — винаги знатни благородници, които поддържаха бляскав вид на собствени разноски — след това се връщаха в страната си. Дипломацията все още не беше се превърнала в кариера.

В Париж посланиците и техните приближени бяха гости на краля в бившия дворец на маршал Д’Анкр. Изпратен от Филип IV Испански, граф Дьо Понтеведра пребиваваше там от няколко дни и се готвеше да остане колкото е необходимо, за да изпълни тайната си мисия. Какво си говореха графът и Ришельо по време на всекидневните им срещи — срещи, на които идваше лично и кралят? Из двора се носеха какви ли не слухове по тази тема и всеки твърдеше, че знае нещо или че се досеща. Истината обаче нямаше нищо общо с очакванията. Подготвяше се ако не съюз, то сближаване между Франция и Испания. Беше ли възможно подобно нещо? Ако да, то щеше в значителна степен да разтърси европейската политика и да повлияе върху съдбата на милиони люде.

Този ден граф Дьо Понтеведра се върна доста рано от Лувъра. Той пътуваше в луксозна карета, заобиколен от двайсетина въоръжени благородници, чиято задача беше колкото да го пазят, толкова и да издигат престижа му с броя и с елегантността си. В двореца на улица „Турнон“ той влезе сам в покоите си, с бърза крачка, отпрати слугите, отказа дори на камериера си да му помогне да свали брокатовия дублет и украсения със златни нишки портупей. Сипа си чаша вино и се отпусна в един фотьойл. Беше замислен, гризеше го безпокойство. Но не трудността на дипломатическите преговори вгорчаваше дните му и изпълваше с призраци нощите му.

Изскърца врата.

Посланикът стана, побесня и се готвеше да прогони начаса неканения гост, но се вкамени. Погледна към рапирата си, която, за съжаление, беше захвърлил надалече.

— Не се самоубивайте, господине — рече Ленкур, измъквайки се от хола.

Той насочи пищов към графа.

— Ако извикам за помощ, десет въоръжени мъже ще пристигнат тук на секундата.

— Също самоубийствен ход. Вие не ме познавате, но благоволете да ми повярвате, че ще ви уцеля право в челото от това разстояние.

— Вярно е, не ви познавам. Кой сте вие?

— Не съм убиец. Аз съм вестоносец.

— Кой ви изпраща?

— Черният нокът.

Висок, с горда осанка, посивели слепоочия и фин белег на скулата, посланикът изглеждаше много добре за петдесетте си години. Той не трепереше, но побледня.

— Виждам — добави Ленкур, — че сте отгатнали причината за посещението ми…

— Говорете, господине.

— Държим в плен дъщеря ви.

Понтеведра остана невъзмутим.

— Не ми ли вярвате? — запита го Ленкур след малко.

— И защо да ви вярвам? Чакам да ми представите доказателства. Имате ли някакво нейно бижу, което да ми покажете? Или може би къдрица от косите ѝ?

— Нито бижу, нито коса. Но мога да се върна с едното ѝ око…

Отново настъпи мълчание, а двамата мъже се гледаха втренчено, като всеки от тях преценяваше другия.

Посланикът пръв се предаде.

— Как е тя?

— В чудесно здраве, въпреки неудобствата на положението ѝ. В момента, докато говорим, я отвеждат под стража на сигурно място.

— Какво искате? Пари ли?

Ленкур се усмихна приветливо.

— Седнете, господине. На този фотьойл. Това ще ви отдалечи от масата, към която толкова ви се ще да се приближите, и от оставената на нея кама.

Понтеведра се подчини.

Вестителят на Черния нокът на свой ред се настани. На сигурно разстояние от посланика. И без да сваля дулото на пищова от лицето му.

— Имало едно време — започна Ленкур — френски благородник авантюрист, който станал гранд на Испания. Този благородник имал дъщеря, която изведнъж поискала да се отдели от него. Благородникът не бил съгласен. Дъщеря му избягала, преминала през границата, преоблечена като кавалер, и намерила подслон в Париж. Благородникът научил това. Също така разбрал от шпионите си, че и някои от могъщите му врагове заплашват или преследват дъщеря му. Благородникът, както си му е редът, се разтревожил… Какво мислите за тази приказка, господине? Достатъчно вярна ли е, за да продължавам?

Понтеведра потвърди.

— В такъв случай, слушайте… По същото време в Мадрид се подготвяла посланическа мисия. Дали нашият благородник се е постарал особено тя да му бъде поверена, или съдбата му е помогнала? Няма значение. Важното е, че го назначили за извънреден посланик и пристигнал в Париж, за да води преговори с краля на Франция и с неговия министър Ришельо. Политическата мисия била важна, но той я възприемал преди всичко като възможност да спаси дъщеря си. Възползвайки се от цялото си влияние, получил уверение от Франция и лично от Негово Преосвещенство, че дъщеря му ще бъде търсена. Или по-скоро, ще бъде търсен кавалерът Д’Иребан, тъй като под това име и под тази маска тя тайно пребивавала в Париж. Нашият благородник измислил рицар от знатен произход, така че Кардиналът да повярва, че оказва услуга на короната на Испания, а не на посланика… Продължава ли приказката ми да съдържа истини?

— Да.

— Добре… Благородникът дори сторил нещо повече от това да пожелае Франция да търси дъщеря му. Той изявил волята си най-смелите мъже на страната да се заемат с деликатната мисия. Призовал да съберат Остриетата на Кардинала… На Ришельо, който го запитал защо, той отговорил, че Испания иска да бъде сигурна, че Франция ще се постарае да успее: тя ще прояви добра воля, ако прибегне до помощта на Остриетата. Загрижен да не разгневи Испания в навечерието на важните преговори, Кардиналът охотно се съгласил. В края на краищата, не му струвало кой знае какво отново да свика под знамената мъже, които са доказали верността си и които пак могат да бъдат полезни. Така се развили нещата… Но със съжаление усещам, че моята приказка започва да ви досажда.

— Зная добре тази приказка.

— Сега ще стигна до обрат, който навярно не ви е известен.

— Добре. Продължавайте.

— Вече казах, че нашият благородник се тревожел от факта, че неговите врагове преследват дъщеря му. Вярно е, че изпитвал безпокойство, но не се учудвал. Трябва да признаем, че дъщеря му се влюбила в красив авантюрист от групата на тези врагове, което ще рече от Черния нокът. Момичето не знаело това. Благородникът обаче бил наясно. Вероятно именно за да я раздели от опасния обожател, той провокирал гнева и бягството му. Защото момичето било на възраст, когато човек се жертва на драго сърце заради любовта си…

— Обещахте ми неизвестно за мен развитие.

— Ето го. Любовникът на вашата дъщеря е мъртъв и той призна коя е тя — нещо, което до този момент не ни беше известно. Признайте, че за нас тя е ценна плячка… Обаче вие изпратихте Остриетата по следите ни. На това трябва да се сложи край. Още днес.

— Какви гаранции ще ми дадете?

— Никакви. Вие накарахте Ришельо да изправи Остриетата срещу нас. Сторете така, че да ги използва за друго, и дъщеря ви ще живее.

— Ришельо ще откаже, ако се усъмни.

— Ришельо вече се съмнява. Подозренията му започнаха още в момента, в който включихте Остриетата в играта. Не забравяйте, че той отлично знае кой сте вие. Но дали дъщеря ви знае това? И искате ли да научи истината?

14.

Ескортирана от конници, каретата се движеше бързо, със спуснати перденца, по прашния и неравен път, който подлагаше на мъчение скърцащите оси на колата. Вътре, изтерзана от подскоците на кабината, Анес не проронваше нито дума. Тя седеше срещу едноокия, болен от ранса, който я отвлече. Савелда се преструваше, че не ѝ обръща внимание, но дискретно я държеше под око и следеше всяко нейно движение.

След като я изненадаха в дома на Сесил, Савелда и подчинените му отведоха Анес в двора на близкия хан, където ги чакаха конете им. Качиха я на едно седло и неизменно водени от испанеца, наемниците напуснаха предградието Сен Виктор в тръс, като отнеха на Сен Люк всяка надежда да ги последва. Насочиха се към изолирана къща, там за известно време оставиха под стража Анес, вероятно за да съобщят където трябва вестта и да получат разпореждания. Накрая я натовариха на каретата, в която в този момент пътуваше. Но накъде?

Все още никой не беше я разпитвал. От своя страна, тя не говореше, проявяваше послушание, правеше усилия да изглежда разтревожена и беззащитна. Искаше да приспи подозренията на надзирателите си до момента, когато сама реши как да действа. Дотогава нямаше намерение нито да вика, нито да се бунтува, за да не рискува да разкрие недоразумението, поради което беше отвлечена. Тези мъже — начело със Савелда — я смятаха за Сесил. Това трябваше да продължи колкото е възможно по-дълго, за да разбере тя с кого си има работа и какво мотивира враговете ѝ. Тъй като без съмнение те изключително много държаха на плячката си, Анес не се чувстваше застрашена. Но проблемът бе, че тя си нямаше понятие коя точно е Сесил. Играеше опасна игра в желанието си да се превъплъти в някого, за когото почти нищо не ѝ беше известно. Най-добре щеше да е да остане с приведена главица, за да си спести неприятностите. Откриеха ли измамата, животът ѝ не би струвал нито петак.

Ако можеше да ѝ се вярва, Сесил беше невинна девойка, която търсеше по-голямата си сестра, изчезнала едновременно с любовника си, кавалера Д’Иребан. Анес беше твърдо убедена, че тя излъга Остриетата поне отчасти. По всяка вероятност Сесил знаеше повече, отколкото пожела да разкаже, за наемниците, от които Марсиак я спаси през миналата нощ: тя непременно беше наясно какво искаха те от нея и защо. Ако целяха просто да отстранят прекалено любопитната сестра, те щяха да се опитат да я убият, а не да я отвличат. Не толкова неудобен свидетел, по-скоро в очите им тя беше разменна монета, може би начин за оказване на натиск върху някого.

Но за младата баронеса Дьо Водрьой истинският мотив да се тревожи беше друг. Тя подозираше, че Ла Фарг добре знае някои от тайните на Сесил. Тайни, които той не сподели с никого.

Това не беше нормално и изглеждаше подозрително. Никак не отиваше на капитана, чиято откровеност и абсолютна лоялност винаги се оказваха достойни за сляпото доверие на Остриетата. На какво се дължеше недоверчивостта му? Дали годините го бяха променили? Не, времето не може да се отрази на храбрите души. Или предателството на някой негов приятел? Може би…

Откакто Сен Люк се включи в групата, можеше да се каже, че Остриетата на Кардинала са се събрали. Липсваха само двама. Те никога нямаше да се върнат. Единият, Бретвил, беше мъртъв. Другият, Лувесиен, ги предаде. Той беше съратник по оръжие на Ла Фарг, най-старият и най-добрият му приятел, с когото основаха отряда на Остриетата и привлякоха всички останали. Ужасяващо, неочаквано, предателството му предизвика смъртта на Бретвил по време на обсадата на Ла Рошел, а след това и недостойното разпускане на Остриетата. Ла Фарг видя как се сгромолясва творението на живота му по вина на човек, когото смяташе за свой брат и който, забогатял от извършеното от него злодеяние, намери подслон — както се твърдеше — в Испания.

Раната се оказа много дълбока. Вероятно не беше зараснала и това обясняваше защо сега Ла Фарг се отнася подозрително към всички, дори и към хората си. Анес до известна степен го разбираше, но разочарованието ѝ беше искрено. Остриетата бяха твърдина, чийто главен страж беше Ла Фарг. Без да бъде сигурна, че може да разчита на подкрепата му, тя не си представяше, че дълго време ще продължи битката.

Почти стигнала до края на мъчителния преход, каретата забави ход и запъпли по камениста и криволичеща пътека.

Накрая спря.

Савелда слезе пръв, отвори вратата и даде знак на Анес да го последва. Подир мрака в кабината слънцето я ослепи, но след малко тя отвори очи и се озова заобиколена от руините и частично поломените крепостни стени на огромен замък, чиято главна кула се извисяваше над двора, превзет от бурени и храсти. Изолирано на стръмно и гористо възвишение над долината на Шеврьоз, мястото бе изпълнено със страхотно движение и глъчка, които никак не подхождаха на древните камъни. Хора и драки действаха задружно, палеха факли, вдигаха клади, подреждаха три реда пейки от двете страни на подиум, разположен под небето. Пристигаха каруци, натоварени с различни материали. Конници препускаха насам-натам. Ръководителите даваха заповеди и разпределяха задачите, сякаш подгонени от неотложността на онова, което трябваше да се свърши. Една виверна с ездач кръжеше във висините. Друга чакаше оседлана под един навес.

Савелда хвана Анес за лакътя и я отведе в обрасло с треволяци помещение, от което бяха останали само външните стени. Той я накара да слезе по стълба, изсечена в скалата, а долу стоеше на пост наемник. Когато ги видя, той отвори някаква врата и Анес влезе в подземие, затрупано с прашни камънаци. В дъното имаше стара фурна за хляб. Светлината проникваше едва-едва през тясно полукръгло прозорче, което гледаше към двора.

Една дебела жена стана от стола и остави плетивото си.

— Наблюдавай я — нареди Савелда.

След това се обърна към пленничката:

— Не се опитвайте да бягате. Ако сте послушна, няма да ви сторим нищо лошо.

Анес се съгласи и едноокият си тръгна, остави я сама с надзирателката ѝ. След малко, тъй като дебеланата като че ли въобще не се интересуваше от нея, девойката отиде до прозорчето, хвана се за решетката, повдигна се на пръсти и проверявайки същевременно здравината на желязото, се загледа навън.

Нещо много важно се подготвяше тук и въпреки че се подложи на риск, Анес се убеди, че е постъпила правилно, като се остави да бъде доведена в стария замък.

15.

Тъй като предназначението ѝ беше да обслужва периферията, болницата „Свети Луи“ не само беше построена извън Париж, но и приличаше на крепост. Първият камък беше поставен през 1607 година, след тежката епидемия, с която единствената голяма болница в града „Отел Дийо“ не можеше да се справи. Четирите ѝ основни сгради, състоящи се от партер и етаж над него, допълнени в средната част и в краищата с по-високи еркери, се издигаха около правоъгълен двор. Две каменни огради изолираха болницата от останалата част на света. Между тях, симетрично разположени, се намираха жилищата на чиновниците, на медицинските лица и на монахините. Офиси, кухни, складове и хлебарници бяха залепени отвън до първата стена. Наоколо имаше градини, поля и пасбища, които се простираха до предградието Сен Дьони.

След като многократно показа пропуска си, Марсиак се добра до огромната зала, където Кастила лежеше на едно от подредените в редици легла, сред стоновете и пъшканията на болните. Сесил седеше близо до него. Бледа, със зачервени очи, тя галеше челото му с нежната си ръка. Раненият беше чист и превързан, с ужасяващо деформирано, подпухнало лице.

— Оставете ме — рече младата жена, като видя Марсиак. — Оставете ни.

— Сесил…

— Не се казвам така.

— Няма значение.

— Има, и още как!… Ако не бях тази, която съм, ако онзи, който твърди, че ми е баща, не беше този, който е, нищо лошо нямаше да се случи. А той щеше да оцелее.

— Не е мъртъв.

— Сестрите твърдят, че вероятно няма да преживее нощта.

— Те не разбират. Виждал съм мъже да оживяват от рани, които са изглеждали фатални.

Девойката не отговори, сякаш забрави за гасконеца. Наведена над Кастила, тя продължи да гали челото му.

— Как да ви наричам? — попита Марсиак след малко.

— Ана-Лучия… Така предпочитам.

— Искате този кавалер да се вдигне на нозе, нали, Ана-Лучия?

Тя го прониза с поглед, сякаш този въпрос беше най-страшната обида за нея.

— В такъв случай трябва веднага да си тръгнете — продължи кротко Марсиак. — Наемниците, които се опитаха да ви отвлекат, несъмнено все още са по петите ви. Ако ви намерят тук, ще открият и него и тогава…

Тя го погледна изпълнена с безпокойство:

— Така ли смятате?…

— Сигурен съм, Ана-Лучия. Хайде, елате. Трябва да бъдете смела. Обещавам, че утре заедно ще се върнем тук.

* * *

Един час по-късно красивата Габриел, съдържателка на публичен дом на улица „Жабешка“ в Париж, дочу чукане по вратата. Тъй като никой в къщата не се отзова и понеже тропането продължи, тя си зададе въпроса защо плаща на портиера, и повече подразнена, отколкото ядосана, се показа на прозореца.

Отвън Марсиак повдигна сериозното си лице към нея, което я обезпокои, тъй като гасконецът беше по-скоро човек, който посреща с усмивка бедите.

— Нуждая се от теб, Габриел — рече той.

Държеше за ръка потънала в сълзи девойка.

16.

Каретата взе Рошфор от площад „Кръст Траоар“ и след кратък разговор с граф Дьо Понтеведра, скоро го остави пред скелетата, покриващи фасадата на Кардиналския дворец. Извънредният посланик на Испания поиска спешно тази тайна среща. Той обеща да направи важни разкрития и не излъга.

* * *

В едно от фоайетата на Кардиналския дворец Ла Фарг и Сен Люк чакаха. Бяха безмълвни и замислени, осъзнаваха колко важна е аудиенцията, която Негово Преосвещенство щеше да им даде. Без гаранция за успех, единственият им шанс да спасят Анес минаваше през Маланконтър, когото Ришельо пазеше и с когото несъмнено нямаше да се раздели лесно.

След като дълго размишлява, Сен Люк стана от пейката и се приближи към Ла Фарг, който гледаше прав през прозореца.

— Намерих това при Сесил — рече той доверително.

Подаде разпечатано писмо, написано на пожълтяла хартия.

Старият благородник сведе поглед, поколеба се и го взе.

— Какво е това?

— Четете, капитане.

Той се зачете, строг и изпънат, обзет от вълнение, което не позволи да се забележи. След това сгъна писмото, пъхна го в ръкава си и рече:

— Ти си го чел.

— Беше отворено и ако знаех какво съдържа, нямаше да го прочета.

— Прав си.

— Нищо не съм казал на другите.

— Благодаря.

Ла Фарг отново погледна към градините на Кардинала, където работници продължаваха да градят басейни. Дървета с корените в големи керамични саксии пристигаха с каруци.

— Знаехте ли, че имате дъщеря, капитане?

— Знаех.

— Защо го скрихте?

— За да я защитя и да запазя честта на майка ѝ.

— Ориан ли?

Ориан дьо Лувесиен, съпругата на този, който — докато извърши предателство при обсадата на Ла Рошел — беше най-добрият приятел на Ла Фарг.

— Да. И двамата с Лувесиен я обичахме, но тя избра него. И след това дойде тази нощ, когато…

Ла Фарг въздъхна, не завърши изречението, но добави:

— Така се роди Ан.

Сен Люк кимна с глава, невъзмутим зад червените стъкла на очилата си.

— Според вас защо Ориан е написала това писмо?

— Вероятно е искала един ден Ан да разбере кой е баща ѝ…

— Може би дъщеря ви е пристигнала в Париж с надеждата да ви намери…

— Да. Може би.

Изскърца врата и Рошфор премина през фоайето с бърза крачка, без да им обърне внимание. Той никога не чакаше ред, за да бъде приет от Кардинала.

— Това не ми харесва — измърмори мелезът.

* * *

В големия си и луксозен кабинет Ришельо разговаряше с отец Жозеф, когато Рошфор влезе и ги прекъсна. Те говореха за Ленкур, тъй като нямаха вести от него.

— Простете ми, че нахлух така, Ваше Преосвещенство. Но нося важни новини.

— Слушаме ви.

— Граф Дьо Понтеведра току-що ме информира, че кавалерът Д’Иребан е в Мадрид. Смяташе се, че е изчезнал, но той решил да се върне в Испания по свой собствен почин и без да се обажда на никого.

Кардиналът и отец Жозеф размениха многозначителни погледи: те не повярваха нито дума от онова, което чуха. След това Ришельо се изтегна във фотьойла си и въздъхна:

— Дали вестта е вярна, или не — рече капуцинът, — мисията на Остриетата вече е безпредметна, Ваше Преосвещенство…

Замислен, Ришельо се съгласи.

Все пак той помълча известно време, прецени всички обстоятелства и едва тогава заключи:

— Прав сте, отче. Нека влезе капитан Ла Фарг.

17.

В двореца на Ястреба, където Марсиак ги изпревари с четвърт час, Ла Фарг и Сен Люк намериха Остриетата, събрани в голямата зала.

— Ришельо отказа — обяви капитанът още щом влезе.

Съкрушени, всички се смълчаха, а Ла Фарг си сипа чаша вино и я изпи наведнъж.

— Той знае ли… — започна Балардийо с треперещ от гняв глас. — Знае ли, че Анес е в опасност? Знае ли, че е пленничка на Черния нокът? Знае ли…

— Всичко знае! — сухо отвърна Ла Фарг.

После добави с по-равен тон:

— Наясно е, тъй като аз му разказах какво е положението.

— И въпреки това отказва да ни предаде Маланконтър.

— Да.

— Този път Негово Преосвещенство доста бързо ще ни изостави — отбеляза Лепра, чийто мрачен поглед бе потънал в спомените, откъдето изникна смразяващият силует на Ла Рошел.

— Но има и още нещо, нали? — обади се Алмадес от един ъгъл, където се беше опрял до стената със скръстени ръце. — Ришельо не се е задоволил само с отказа да разговаряте с Маланконтър…

— Не — призна капитанът на Остриетата.

Той замълча за миг и заяви:

— На нашата мисия е сложен край. Твърди се, че кавалерът Д’Иребан се е върнал в Мадрид. Така че не е необходимо разследването тук, в Париж, да продължи.

— Но Иребан не съществува! — възкликна Марсиак. — Той и Сесил винаги са били едно и също лице! Как би могъл да се намира в Испания в този момент?

— Така ни беше заявено. Поне ако може да се вярва на извънредния посланик на Испания.

— Абсурд! — отсече Лепра. — Не е възможно Кардиналът да е повярвал на тази лъжа…

— По молба на Испания Ришельо ни повери тази мисия и пак по нейна молба ни я отнема. Преговорите, които в този момент се водят в Лувъра, са много по-важни от нас. Франция трябва да се хареса на Испания. И да внимава да не я раздразни…

— Затова искат да забравим дори за съществуването на Д’Иребан — намеси се Марсиак. — И на Маланконтър. И на Черния нокът, който плете интриги в сърцето на кралството ни!

— Заповядват ни — подчерта Ла Фарг.

— Нима ще изоставим Анес? — запита Балардийо.

— За това дори не стана дума.

Лепра стана и въпреки ранения си крак не можа да се сдържи да не обиколи нервно залата.

— Маланконтър остава най-добрата ни възможност да намерим Анес в най-кратък срок — рече той, размишлявайки на висок глас.

— Кардиналът благоволи само да каже, че Маланконтър е затворен в „Шатле“ в очакване да бъде изпратен в затвора на замъка „Венсен“ — обясни Сен Люк.

Лепра спря да се разхожда.

— Ще ида да говоря с Маланконтър — заяви той.

— Но той е пазен зорко! — възкликна мелезът. — Никой не може да го посети без специална заповед.

— Аз съм само в отпуск от отряда на мускетарите. Все още мога да нося мантията и господин Дьо Тревил няма да ми откаже помощ.

Всички замълчаха, за да преценят доколко е възможно осъществяването на подобна идея.

— Добре — рече Ла Фарг. — Да приемем, че успееш да стигнеш до Маланконтър. И после? Нямаш какво да му предложиш в замяна на сведенията, които ще искаш от него.

— Оставете ме да му река две думички — предложи Балардийо и стисна юмруци.

— Не — отговори Лепра. — Маланконтър и моя милост сме почти стари познати. Нека се опитаме да осъществим плана ми…

* * *

По-късно, докато Лепра се приготвяше, Ла Фарг задържа Марсиак за лакътя.

— Намери ли Сесил?

— Да. В болницата „Свети Луи“ до мъжа, когото обича, както предполагах. Тя е подслушвала на вратата, когато ни казахте, че Кастила агонизира там. Избягала е от двореца, за да иде при него.

— Сега на сигурно място ли се намира?

— На улица „Жабешка“. Никой няма да отиде да я търси в публичен дом, а Габриел и момичетата знаят как да се погрижат за нея.

— Мислех, че ти и Габриел сте…

— Скарани ли? — усмихна се широко гасконецът. — Да, малко… Да кажем, че тя не беше много щастлива, като чу, че ще се върна на служба под вашето командване. Много добре помни как свърши всичко това миналия път.

Замълча, размисли и като повдигна рамене, заключи:

— В края на краищата нейна работа е да реши дали да се омъжи за някой галантерист.

И се обърна, за да си тръгне в отлично настроение, когато капитанът го повика:

— Марсиак!

— Да?

— Благодаря.

Заинтригуван, гасконецът смръщи вежди, но не отговори нищо.

18.

В „Шатле“ надзирателите и персоналът застъпваха на смяна в пет часа вечерта. Сложил синята си мантия със сребърни кръстове, украсени с лилии, Лепра пристигна двайсет минути по-рано на пропуска, показа документа, подписан лично от господин Дьо Тревил, капитан на мускетарите на Негово Величество, и беше отведен до килията на Маланконтър. Мъжът беше тикнат в Ямата, една от единочките в подземието. Тук царяха влага и смрад на гнило, пагубни за здравето и за смелостта дори на най-издръжливите.

Тъмничарят подаде фенера си на Лепра, каза му, че ще чака в другия край на коридора, и затвори вратата. Светлината беше слаба. Тя едва проникваше в зловещия зандан, но беше достатъчна, за да заслепи затворника. Мръсен и грохнал, миришещ на урина и на изпражнения, той седеше върху разпръсната слама, опрял гръб до стената, към която беше окован за китките. Положението му го принуждаваше да стои с вдигнати нагоре ръце, а русите му коси провисваха пред лицето.

— Лепра? — рече и присви зениците си. — Ти ли си, кавалере?

— Да, аз съм.

— Много мило, че дойде да ме посетиш. Искаш ли малко застояла вода? Мисля, че се намира и крайче хляб, което плъховете не са изгризали…

— Дойдох да говоря с теб.

Мускетарят премести рапирата си от драконова кост назад, клекна пред Маланконтър и остави фенера помежду им.

— Знаеш ли какво те чака? — попита той.

— Готов съм да се обзаложа, че скоро ще ми зададат много въпроси.

— Ще отговориш ли?

— Стига да мога да спася живота си.

— Тогава говори. Ако ми кажеш каквото е нужно, ще ти помогна.

Маланконтър се опита да се ухили, но усмивката му се превърна в гримаса, която подчерта белега на ръба на фините му устни.

— Съмнявам се, че си в състояние да ми предложиш нещо, кавалере.

— Лъжеш се. Онези, които ще дойдат след мен, ще ти поставят същите въпроси, но по съвсем друг начин. В „Шатле“ има достатъчно палачи…

— Кардиналът няма веднага да ме подложи на мъчения. Той първо ще поиска да разбере дали съм готов да разкажа онова, което ми е известно. Ще отговоря утвърдително и ще се отнесат добре към мен. Аз не съм герой, Лепра. Напълно съгласен съм да съдействам и се нуждая само от малко уважение.

Клекналото положение беше много неудобно за него заради раненото му бедро. Лепра стана, откри в ъгъла табуретка, седна, но остави фенера там, където си беше.

— Работиш за Черния нокът — рече той.

— Не точно. Работя за един благородник, който може би… Ти служиш на един господар, аз — на друг.

— С тази разлика, че аз съм свободен да ида където искам…

— Вярно е.

— Кой е този благородник?

— Много добър въпрос.

— Агентите на Кардинала няма да схванат разликата. За тях ти си служител на Черния нокът.

— А това прави още по-ценна скромната ми личност, нали?

— Никога няма да излезеш оттук.

— Не се знае…

Мускетарят въздъхна, замисли се как да убеди човек, който беше изгубил всичко и на когото нямаше какво да предложи. Ако не успееше да принуди Маланконтър доброволно да се разприказва, единственото възможно решение на въпроса го смущаваше силно.

Но нали ставаше дума за живота на Анес.

— Кардиналът не знае за появата ти тук, нали? — запита го затворникът. — Хайде казвай, какво те води насам?

— Ще ти предложа една сделка, от която не би могъл да се откажеш.

* * *

Навън, пред „Шатле“ чакаха Ла Фарг и Алмадес. Те бяха пристигнали пеша, а останалите Остриета пазеха конете по-далече, в началото на улица „Сен Дьони“.

— Вярвате ли, че Лепра ще успее?

— Да се надяваме.

Размениха само тези думи, бяха изпълнени с тревога, непрекъснато следяха колко е часът и наблюдаваха кой излиза от огромната и всяваща ужас крепост.

Най-накрая, когато камбаните отброиха, че е минал половин час, видяха, че се появи широкопола шапка, а под нея — мантията на куцащ мускетар.

— Куца не с крака, който е ранен — отбеляза Алмадес.

— Какво значение има това?

Хвърлиха се и обградиха Маланконтър колкото е възможно по-близо, но без да привличат внимание.

— Ще бъдеш свободен едва след като ни разкажеш всичко, което искаме да научим — рече му Ла Фарг с твърд глас.

— И откъде да зная, че след това няма да ми погодите мръсен номер?

— Аз съм гарант. Но ако се опиташ да се измъкнеш…

— Разбрах.

Бързо се насочиха към Остриетата и към конете, като се бояха някой от пазачите при портите на „Шатле“ да не се опита да ги спре.

— Кои сте вие? — запита Маланконтър. — И как успяхте да организирате бягството ми?

— Възползвахме се от смяната на стражите — обясни Ла Фарг, като същевременно хвърляше дискретни погледи наоколо. — Онези, които са видели Лепра да влиза, са различни от надзирателите, които са го пуснали да излезе. Шапката, мускетарската мантия, пропускът, подписан от господин Дьо Тревил, и бялата рапира свършиха останалата работа. Впрочем трябва да ми ги върнеш.

— А Лепра? Не се ли безпокоите за него?

— Разбира се.

— Как ще излезе на свобода?

— Може би никога няма да успее.

19.

Вероятно вече бе станало осем часа вечерта и падаше мрак. Все така в плен, Анес видя достатъчно, за да разбере какво ще се случи в големия укрепен замък. Подготовката завърши. От двете страни на платформата под небето бяха разположени три реда пейки, застлани с черен плат. Върху платформата беше поставен жертвеник пред голяма велурена възглавница. Вдигнаха високи хоругви, декорирани с позлатена драконовска руна, които вятърът развяваше. Факли осветяваха сцената и кладите бяха подготвени да пламнат. Мъжете и драките, които подредиха всичко, не бяха работници, а наемници, командвани от Савелда, под ръководството на много млад и много елегантен рус кавалер, когото Анес не познаваше и към когото се обръщаха с „маркизе“: името му беше Ганиер. Когато изпълниха задачата си, наемниците, които не бяха на стража, се събраха около лагерния огън, далеч от декора, който подготвиха, близо до конюшнята и до навеса за виверните, в подножието на отчасти срутената крепостна стена.

От един час насам пейките се изпълваха с мъже и няколко луксозно облечени жени, чиито коне и карети бяха оставени при главната врата на замъка. Носеха черни домина, както и воали от червена дантела, които покриваха устните и брадичките им. Видимо неспокойни, те бяха замрели в очакване и почти не разговаряха.

Анес знаеше защо.

Тя никога не беше присъствала на подобна церемония, но имаше представа за нея благодарение на послушничеството си при Белите дами, религиозния орден, който трябваше да предпази кралството от драконовата зараза. Черният нокът — чиято будеща страх емблема украсяваше хоругвите и дори бе гравирана в дървото на жертвеника — не беше обикновено тайно общество. Ръководено от дракони магьосници, то основаваше властта си върху древни ритуали, осигуряващи безпрекословната вярност на посветените, като ги привързваха духовно към едно по-висше съзнание, това на Прастария дракон, който проникваше в същността им. Впрочем една ложа на Черния нокът беше нещо много повече от обединение на заговорници, жадни за могъщество и богатство. Тя беше продукт на ритуал, позволяващ на фанатичното съобщество да се превърне в инструмент и приемник на душата на Прастария дракон — той от този момент отново оживяваше благодарение на людете, които му посвещаваха част от себе си, и пак упражняваше своята власт над земята, откъдето някога беше изгонен. Тази церемония можеше да бъде ръководена само от дракон, познавач на великите тайни на драконовата магия. Беше необходима и много рядка реликва, Сфера на душата, откъдето в точния момент щеше да бъде освободена душата на Прастария дракон.

Малко преди това Анес видя да пристига черна карета. Елегантна дама с воал на лицето и червено-сива рокля слезе, съпроводена от някакъв благородник. Той оправи маската си и когато леко я повдигна, Анес, изпълнена с изненада, успя да зърне лицето му: беше Сен Жорж, капитанът на гвардейците на Кардинала. Той и жената се увериха, че приготовленията са завършени, а след това към тях се присъединиха Ганиер и Савелда, с които размениха няколко думи и се обърнаха към руината, където държаха Анес, в подземието на бивша фурна за хляб. Затворничката бързо се отдръпна от прозорчето, за момент си помисли, че ще дойдат да я навестят, но каретата потегли, отведе всички, с изключение на Савелда, насочи се към главната кула на замъка и премина по подвижен мост над обраслия с храсталаци защитен ров.

Тъй като знаеше, че церемонията няма да започне, преди да падне мрак, Анес реши да изчака спускането на здрача, за да действа, като се възползва от нощните сенки.

Моментът настъпи.

Във вече тъмното мазе тя се обърна към тлъстата и мръсна жена, която я пазеше, но всъщност беше забила нос в ръкоделието си. Дебеланата беше първото препятствие, което трябваше да преодолее. Следващото беше заключената врата и часовият, поставен предвидливо от Савелда пред нея.

— Жадна съм — рече тя, за да привлече вниманието на надзирателката си.

Дебеланата присви рамене.

— Нима нямам право дори на чаша вино? — настоя Анес с невинен глас.

Жената се замисли, поколеба се, представи си розовата амброзия и облиза с език устните си, изпълнена с желание.

— Плащам скъпо за чаша студено вино. Вземете, това е ваше, ако го искате…

Анес свали един от пръстените си и ѝ го подаде. В погледа на дебеланата алчността се смеси с желанието. Но продължаваше да се колебае.

— Заслужили сме малко винце, нали? В края на краищата, от дълги часове сме затворени тук.

Дебеланата присви клепачи, още веднъж облиза устните си, а устата ѝ беше пресъхнала. Остави плетката си, промърмори нещо, което приличаше на одобрение, стана и почука на вратата.

— Какво има? — запита стражът от другата страна.

— Жадни сме — изрече жената.

— Хубава работа!

— Иди ни потърси една бутилка.

— И дума да не става.

— Тогава мен ме пусни.

— Не.

Макар и бясна от яд, дебеланата беше готова да се откаже, когато Анес се приближи към нея и отново ѝ показа пръстена.

— Момичето може да си плати.

— С какво?

— С пръстен. Златен.

След малко Анес чу, че някой вдига дървената греда, с която бе залостена вратата.

Тя се усмихна леко.

— Покажи — рече мъжът и отвори.

Подир няколко минути Анес се озова под мрачното, озарявано от огньовете небе, облечена с дрехите на пазача си и екипирана с неговите оръжия. Техният собственик лежеше в подземието, с кука за плетене, забита в окото му чак до мозъка. Дебеланата се беше проснала недалеч от него, а втората кука стърчеше от врата ѝ.

Анес внимателно огледа околността, нахлупи шапката върху главата си и се отдалечи леко приведена, молейки се никой да не я спре. Видя, че идва маскиран кавалер, който размени няколко думи със Савелда, без да слиза от седлото, след това потегли към главната кула.

Тя пое в същата посока.

20.

Пристигнал по мрак, Ленкур откри големия укрепен замък, осветен от огньовете и фенерите. Преминавайки оттам, той разгледа мястото, където щеше да бъде проведена церемонията по посвещаване, обърна внимание на чакащите да бъдат посветени — маскирани като него, — мерна Савелда и насочи коня си нататък.

— Забавихте се — каза испанецът, щом го разпозна.

— Сигурно са станали нетърпеливи.

— Да, така е. Ей там са.

Савелда му посочи импозантната основна кула, а Ленкур поблагодари с кимване, преди да продължи пътя си, без да забележи, че го следят.

Закъсня, понеже, след като изложи пред испанския посланик условията на Черния нокът, напразно чакаше Виелиста. Мъжът не се появи в мизерната кръчма в най-старата част на Париж, където обикновено се срещаха, и притиснат от отлитащото време, Ленкур трябваше да си тръгне. Затова никой в Кардиналския дворец не знаеше къде се намира в този момент.

Главната кула всъщност се състоеше от три масивни кули, обединени от високи колкото тях крепостни стени, така че се образуваше плътно обграден триъгълен двор. Замък в замъка, до който се стигаше по спускащ се мост, а човек непременно се изпълваше с чувство на потиснатост.

След като остави коня си в двора до черна каруца, Ленкур влезе в единствената кула, която наемниците и работниците бяха осветили. Макриз Дьо Ганиер го чакаше.

— Голямата вечер настъпи — рече той. — Някой иска да се срещне с вас.

Ленкур все още не знаеше дали ще удовлетворят молбата му да бъде посветен.

Той последва Ганиер по вита стълба, която пълзеше нагоре, а голите ѝ стени се озаряваха от пламъка на разположените тук и там факли. Те се изкачиха три етажа, изпълнени с плъзгащи се сенки и с мълчание, влязоха в малка стаичка без прозорци, в която горяха три големи канделабъра. Маркизът потропа на някаква врата, веднага я отвори и мина преди Ленкур.

Разположена на върха на кулата, залата имаше още две врати и три островърхи прозореца, които гледаха към вътрешния двор. Завеса прикриваше някаква ниша. Седнала на стол, пред канделабрите ги очакваше руса и маскирана млада жена, с рокля в сиво и червено. Великолепно черно драконче със златисти очи се беше разположило на рамката на стола. Богато облечен, капитан Сен Жорж стоеше от дясната ѝ страна, а Ганиер се настани отляво, докато Ленкур, по инстинкт, остана до току-що затворилата се зад гъба му врата, между двама наемници на пост.

Той свали маската си с надеждата, че жената ще го последва, но тя не стори нищо подобно.

— Срещаме се за първи път, господин Дьо Ленкур — заяви виконтеса Дьо Маликорн.

— Така е, госпожо — отговори той. — Но имам чувството, че не ме приемате на драго сърце.

— Не сте прав — отвърна тя, без да го слуша повече, — тъй като зная много приятни неща за вас. Поне ако може да се вярва на господин Дьо Сен Жорж… И дори на господин Дьо Ганиер, който обикновено е крайно подозрителен — той също ми каза, че сте… рядък индивид.

Като изслуша комплиментите, Ленкур допря лявата си ръка до гърдите и леко се поклони. Но това предисловие не приспа подозренията му. Той усещаше, че го грози опасност.

— Обаче — каза виконтесата — вашите амбиции изглеждат доста прекалени. Тъй като вие държите на всяка цена да бъдете посветен, нали?

— Положението ми е изключително деликатно, госпожо. Вярвам, че винаги съм проявявал безукорна вярност и сега съм принуден да разчитам на помощта на Черния нокът срещу Кардинала.

Ленкур знаеше, че в този момент играе хазартно.

— В известен смисъл, господине, искате да ви се плати за услугите…

— Да.

— Добре.

Виконтесата направи жест с ръка и Сен Жорж дръпна рязко пердето, което закриваше нишата, а зад нея се оказа Виелиста, полугол и кървящ, може би мъртъв. Окован към стената, дрипавият старец висеше безжизнен на ръцете си.

Тази гледка разтърси Ленкур. За по-малко от секунда той разбра, че е разкрит, че свръзката му беше проговорила, след като го бяха измъчвали, и че Черният нокът вече нямаше да повярва на скроената от Ришельо манипулация срещу него.

Манипулация, чийто инструмент беше Ленкур и сега можеше да се превърне в жертва.

Той удари силно и внезапно един от наемниците в адамовата ябълка, завъртя се, за да изрита с коляно другия в слабините, хвана главата му с две ръце и пречупи врата му. Сен Жорж го нападна с извадена рапира. Ленкур избягна удара, наведе се, за да мине под ръката му, изправи се и го сграбчи откъм гърба, принуди го да замре, като опря кинжал до гърлото му.

Виконтесата се надигна инстинктивно и Ганиер я закри с тялото си, насочил пищов към противника. Изнервено, дракончето се изплю и разпери криле, но остана прилепено към рамката на стола.

— Ще го заколя само ако мръднете — заплаши Ленкур.

Младата жена го изгледа…

… и помоли Ганиер да отстъпи. Той обаче не престана да държи Ленкур и жертвата му на мушка.

Сен Жорж трепереше, едва дишаше, не смееше да преглътне. На земята наемникът със смазаната адамова ябълка се гърчеше и стенеше ужасно. Всички очакваха той да умре и да се възцари тишина.

Това продължи сякаш цяла вечност.

* * *

Историята започна в Мадрид, където Арно дьо Ленкур, вече на служба при Кардинала, беше настанен като частен секретар и довереник на аристократ изселник, посредством когото Франция официално общуваше с испанската корона. Един агент на Черния нокът се сближи с него по време на двегодишната му мисия и отгатвайки с кого си има работа, Ленкур веднага информира Ришельо с тайно писмо. Кардиналът му нареди да продължи играта, но без да се компрометира прекалено много: трябваше противникът да движи пионките си съвсем спокойно. Ленкур си позволи няколко прояви на добра воля спрямо Черния нокът, а организацията от своя страна, тъй като се боеше да не провали възможния и обещаващ успех, не поиска кой знае колко много от него. Нещата не стигнаха по-далече, докато той се върна в Париж.

Приет сред гвардейците на Кардинала, Ленкур бързо получи чин енсин. Той не можа да разбере дали това внезапно издигане по служба беше награда за верността му, или беше с цел да възбуди алчността на Черния нокът. Както и да е, след дълго мълчание организацията се свърза с него посредством маркиз Дьо Ганиер. Благородникът му разкри за кого са предназначени сведенията, които предаваше в Испания. Даде му да разбере, че вече е много късно и няма начин да се откаже. Трябваше да продължи да служи на Черния нокът с ясно съзнание за мисията си. Нямаше да съжалява, щеше да бъде възмезден.

Със съгласието на Ришельо, Ленкур се престори, че приема, и в продължение на месеци предаваше на новите си господари внимателно подбрани сведения, като спечели доверието им и се издигна в сенчестата им йерархия. Задачата му беше да открие този или тази, които ръководят зараждащата се ложа на Черния нокът във Франция. Също така трябваше да им попречи да постигнат целите си и да демаскира шпионина, който несъмнено действаше на високо равнище в Кардиналския дворец. Бяха взети много сериозни предпазни мерки. Ленкур не общуваше с Ришельо по обичайните тайни канали — дори Рошфор не подозираше нищо. Единственият му контакт беше със стария Виелист, с когото се срещаше в окаяна кръчма и за когото не знаеше абсолютно нищо, освен че Кардиналът му вярваше безпрекословно.

Но тази комедия не можеше да продължава до безкрай. Тъй като предаваше не толкова съществена информация, колкото на пръв поглед изглеждаше, и понеже тя винаги обслужваше в по-голяма степен Франция, отколкото враговете ѝ, Черният нокът най-накрая щеше да отгатне каква игра въртеше той. Трябваше да побърза, и то колкото е възможно повече, защото скоро щеше да бъде създадена френска драконова ложа…

В тесен кръг, като се има предвид, че само отец Жозеф беше в течение на заговора, Ришельо и Ленкур измислиха дързък план. Енсинът трябваше да бъде заловен. Обвинен в предателство, Ленкур беше арестуван, хвърлен в затвора, а след това — освободен, тъй като заплаши да разкрие много важни документи. Такива документи не съществуваха. Но явно се оказаха достатъчно значими, за да принудят Черния нокът да приеме искането на Ленкур: да го обяви за посветен заради заслугите му.

Впрочем планът не предвиждаше да се стигне чак дотук. Важното беше той да открие водача на Черния нокът във Франция и да научи датата и мястото на голямата церемония за посвещаване. Посредством Виелиста трябваше да информира Ришельо, за да бъде организиран голям ответен удар.

Но Виелиста не дойде на срещата.

И за това си имаше причина…

* * *

Виконтесата вдигна безразличен поглед към трупа на наемника и се усмихна на Ленкур.

— Ами сега?

Все така изправен пред насочения към него пищов на Ганиер, шпионинът на Кардинала се поколеба, още по-силно притисна Сен Жорж и посочи с брадичка Виелиста.

— Мъртъв ли е?

— Може би?

— Кой го предаде?

Този въпрос не даваше мира на Ленкур. С изключение на него, само Ришельо и отец Жозеф знаеха каква е ролята на Виелиста в играта. Дори предателят Сен Жорж не подозираше нищо.

— Никой — отговори младата жена.

— Тогава как…

— Не съм толкова наивна, колкото ме смятате, господине. Просто наредих да ви следят.

Ленкур смръщи вежди.

— Кой?

— То — тя посочи с пръст дракончето. — Благодарение на него научих за последната ви среща със стареца. Можете да се досетите какво се случи след това… Всъщност трябва да ви благодаря, че принудихте граф Дьо Понтеведра да отдалечи Остриетата на Кардинала от нас. Но много се опасявам, че това беше последната услуга, която ни оказахте…

Като разбра, че не може да стори нищо друго, освен да се опита да спаси живота си, Ленкур изрита с все сила жертвата си в глезените и рязко го бутна. Сен Жорж политна напред и се строполи в ръцете на Ганиер. Но той успя да стреля и улучи шпионина на Кардинала в рамото, докато се промъкваше през вратата и се опитваше да я затвори след себе си.

Ганиер се освободи от товара си, но вратата не се поддаде на натиска му, когато се хвърли да настигне беглеца. Той се обърна и погледна безпомощно към виконтесата.

Много спокойна, тя нареди:

— Да оставим на Савелда грижата да търси господин Дьо Ленкур. Ние тримата трябва да свършим доста по-важни неща. Церемонията не бива да закъснява.

21.

С фенер в едната ръка и рапира в другата, Савелда отвори с ритник вратата на празна и пълна с прах стая, слабо озарена от нощния зрак, който се прокрадваше през единственото прозорче. Той огледа помещението от прага, а в това време наемниците търчаха нагоре-надолу по стълбите.

— Тук няма никой! — обяви той. — Продължете издирването. Претърсете основно главната кула. Ленкур не може да е отишъл далече.

След това затвори вратата.

Мълчанието се възвърна и мина малко време, преди Анес да се спусне от гредите на тавана, за които се беше закрепила. Предпазливо долепи ухо до вратата и успокоена се върна назад и погледна през прозорчето. Тя не знаеше кой е Ленкур, и мисълта, че Савелда търси някой друг, а не нея, я поуспокои. Очевидно бягството ѝ все още не беше разкрито. Но бандитите, които претърсваха кулите, бяха не по-малко опасни за девойката.

* * *

Навън, сред руините на укрепения замък, на петдесетина метра от главната кула, ритуалът продължаваше.

Той започна при изгряването на луната, воден от Ганиер, който стоеше гологлав, облечен с церемониална роба. Произнасяше заклинанията на древен драконовски език, неразбираем за аудиторията, но чиято мощ, независимо че смисълът се губеше, проникваше в душите на зрителите. Разтърсени, кандидатите за посвещаване слушаха, обзети от магически плам.

После виконтесата, все така маскирана, се появи тържествено под топлата светлина на факлите и кладите, и зае мястото си пред жертвеника. Настъпи тежка тишина, а през това време Ганиер се приближи до нея и с наведена глава, със скръстени на корема ръце, се съсредоточи. Тогава тя започна на драконовски език дългата молитва на Прастарите дракони, чиито истински имена произнасяше, и ги призоваваше да защитят събралите се люде. Това продължи дълго, всеки Прастар дракон трябваше да бъде назован с титлата си и да бъдат изредени тесните му семейни връзки. Имената, които изричаше преди всеки панегирик, бяха повтаряни от Ганиер в качеството му на Първи посветен, а след това подети в хор от множеството.

Накрая виконтесата отвори едно ковчеже, поставено върху жертвеника, и извади Сферата на душата, която вдигна високо. Все така на драконовски език, призова Саск’Креш, Прастария дракон, чиято първична същност предизвикваше черни вихри в кълбото. Тя спомена всичките му родители и наследници, всичките му достойнства, всички факти, говорещи за легендарна слава, и докато декламираше, атмосферата се изпълни с нечие колкото възбуждащо, толкова и ужасяващо присъствие, дошло от кладенеца на времето и възкръснало напук на природните закони.

Тогава, начело с Ганиер, последван от Сен Жорж, всички участници в ритуала преминаваха чинно пред жертвеника, падаха на колене през виконтесата, целуваха Сферата на душата, която беше поставена на тяхната височина, след това се изправяха и отминаваха. Посредством тази целувка те изразяваха волята си. Бяха готови да жертват част от себе си, очакваха Саск’Креш да се покаже и да проникне в душите им.

Изпаднала в транс, виконтеса Дьо Маликорн насочи кълбото към луната. Тя издаде на висок глас някаква заповед. Вихрушки се надигнаха около нея. Над укрепения замък облаците по небето се разпръснаха, сякаш прогонени от центробежна сила. От побелялата Сфера на душата се отделиха сиви и черни спираловидни изпарения. Те се вдигнаха във въздуха, подобни на дълга панделка, а някакъв глух шум се развихри в мрака, постепенно изникна формата на призрачен дракон, който нарасна, разпери криле, достигна огромни размери. В течение на векове Саск’Креш беше надвивал смъртта, пленник на Сферата на душата, в която беше концентрирана цялата му мощ. Той триумфираше, почти възстановен напълно, макар опашката му все още да не успяваше да се освободи от реликвата, която виконтесата държеше здраво, а тялото му се мяташе в екстаз. Не му оставаше нищо друго, освен да приеме властта над душите, предложени му от неговите верни чада.

Никой не чу изстрела, но всички видяха как млечно бялата в този момент Сфера на душата се разлетя на парчета.

Виконтесата изстена и се строполи на земята. Останалите изпаднаха в шок и не знаеха какво да правят, а Саск’Креш нададе ужасяващ вой и се сгърчи. Освободен от реликвата, преди напълно да се възстанови, той се мяташе диво, приличаше на животно, попаднало в клопката на пожар, който се готвеше да го погълне.

Ганиер първи дойде на себе си.

Той се хвърли към изгубилата съзнание виконтеса, клекна, леко я повдигна, убеди се, че диша, и безпомощно се заоглежда наоколо, надявайки се да разбере какво става.

Нима ритуалът се беше провалил?

Небесата отново тъмнееха. Продължавайки да вие, призрачният дракон примираше от болки, а от тялото му се отделяха части, подобни на парцали от мъгла. Проблясваха светкавици, чуваше се буреносен тътен. Пурпурни и златни отражения раздираха мрака. Саск’Креш освобождаваше сила, която търсеше отдушник.

Ганиер видя дракончето на виконтесата, което летеше край тях. Влечугото яростно изръмжа в отговор на проявеното внимание от страна на маркиза и се отправи към главната кула на замъка. Той го проследи с поглед и съзря фината струйка пушек, която излизаше от едно прозорче.

* * *

С все още димящ в ръката пищов, Анес бързаше надолу по стълбата на кулата, откъдето стреля скрита и без да пропусне нито миг от церемонията. Осъзнавайки какво се разиграва там и съмнявайки се, че ще види пукването на зората, тя реши, страх — не страх, да предизвика колкото е възможно по-големи поражения и изчака разгара на ритуала, за да се намеси.

Сега трябваше да оцелее и може би да успее да избяга.

Слезе един етаж по-ниско, стигна на първия и чу чевръсти крачки, които идваха насреща ѝ. Изруга, издърпа стара драперия от стената и я хвърли като мрежа за риба срещу първите наемници, които се появиха, изрита някого и му счупи челюстта. Жертвата ѝ падна назад и повлече другарите си, всичките бяха обвити в прашната материя, която се опитваха да разкъсат, но не успяваха да се освободят от нея. Тези, които се трупаха след тях, трябваше да отстъпят назад, но изведнъж прозвуча гневният глас на Савелда.

Анес смени посоката и тръгна нагоре, като прескачаше през четири стъпала. Единствената ѝ надежда беше да се изкачи на върха на кулата и да поеме по обиколния път, който свързваше сградите на централната част. Внезапно насреща ѝ се появи самотен бандит. Тя измъкна рапирата си, отби удара му, а след това заби дръжката на пищова си в слабините му и го запрати да си счупи врата по стълбата надолу.

Хората на Савелда бяха по следите ѝ, тя стигна до последния етаж на кулата, когато нечия ръка я хвана за рамото. Един мъж се беше прилепил до стената, край малка вратичка, която почти не се виждаше в полумрака. Анес се озова в началото на тесен коридор, прилепена до човек, който ѝ прошепна:

— Тихо.

Тя не промълви нито дума и не помръдна, а в това време наемниците от другата страна на вратата поеха, без да спират, по пътя между кулите.

— Името ми е Ленкур. Не се бойте.

— От какво да се боя?

Ленкур усети, че острието на кама бавно пълзи между бедрата му.

— Аз служа на Кардинала — прошепна той.

— Търсят ви, господине.

— По това си приличаме. А вие как се казвате?

— Анес. Чух изстрел малко преди да започне церемонията. С вас ли беше свързана пукотевицата?

— В известен смисъл. Елате, те скоро ще се усетят.

Безшумно поеха по тъмния коридор и минаха покрай сводест прозорец.

— Ранен сте — отбеляза Анес, като съзря кървящото рамо на Ленкур.

— Не аз стрелях.

— Можете ли да си движите рамото?

— Да. Почти не е засегнато, куршумът само го одраска. Нищо сериозно.

Преминаха през друга врата и влязоха в коридор, осветяван от правоъгълни прозорци, гледащи към двора. Таванът беше толкова нисък, че не можеха да вървят, ако не се превият одве.

— Този коридор извежда право на обходния път. По него ще стигнем до съседната кула. Вероятно все още не ни търсят там.

— Изглежда, добре познавате района…

— Отскоро.

В края на коридора пак се натъкнаха на врата.

Ослушаха се, отвориха я предпазливо, излязоха зад гърба на постови, когото Ленкур закла и прихвана, за да не се чуе шум от падане. До тях достигна голяма олелия на долните етажи, намериха всички врати заключени и се принудиха да изкачат няколко стъпала и да повдигнат някакъв капак, за да се озоват на покрива.

За щастие, той беше безлюден, независимо че видяха факли и силуети да се движат по един от съседните покриви — този, който Савелда и хората му претърсваха. В бурното небе призрачният дракон беше отстъпил място на могъща, неконтролируема магическа енергия. Алени и златни светкавици цепеха висините. Гръмотевичен тътен пронизваше вътрешностите на хората и заплашваше да срази укрепения замък.

— Бързо! — рече Ленкур.

Под прикритието на бойниците, по обиколния път те се насочиха към третата кула. Движеха се бързо, колкото им беше по силите, без да се обръщат назад, и започнаха да се надяват, че ще се измъкнат благополучно, когато пронизителен вик отекна наблизо: дракончето на виконтесата летеше наравно с тях и сочеше къде се намират. Всички погледи се насочиха натам. Наемниците се вдигнаха като по тревога.

Ленкур насочи пищова си и уби влечугото с един куршум, който му откъсна главата.

— Излишен изстрел — коментира Анес.

— Не съвсем — отговори шпионинът на Кардинала, мислейки си за Виелиста, който бе заловен до вина на дракончето.

Намираха се по средата между втората и третата кула, към която наемниците на Савелда вече летяха. Двамата бегълци тичаха под обстрела на неточните и откъслечни изстрели, пристигнаха първи и се опитаха да вдигнат капака.

Той беше залостен.

— По дяволите! — изруга Ленкур.

Анес прецени положението. Савелда и хората му напредваха от първата кула по обиколния път. Други вече бяха превзели втората и им отнеха възможността за отстъпление. Земята се намираше на петдесет метра разстояние. Нямаше време да разбият капака.

Бяха заловени.

Анес и Ленкур застанаха с опрени един в друг гърбове, приготвиха се да посрещнат ударите на противника… и зачакаха.

Крайно предпазливи, наемниците забавиха ход, наобиколиха ги, а Савелда, спокоен и усмихнат, се приближи.

Кръг от рапири се очерта около бегълците, решени да умрат, но да не се предават.

— Обикновено — промърмори Анес сякаш на себе си — именно в такъв момент злото се появява…

Ленкур я чу.

— Какво казахте? — подхвърли той през раненото си рамо.

— Нищо. Очарована съм, че ви срещнах.

— Аз също.

И помощта се появи от небето.

22.

Замъкът беше потънал в хаос, предизвикан от развихрянето на енергиите, които се освободиха при разрушаването на Сферата на душата. От нощното небе падаха мълнии — те поразяваха дървета и храсти, повдигаха чимове трева, трошаха камъни, рушаха крепостната стена. Една от тях разцепи жертвеника, а Ганиер хвърли церемониалната си роба и побягна, носейки изпадналата в безсъзнание виконтеса. Хора крещяха. Коне цвилеха панически. Адепти и наемници търчаха във всички посоки, без да знаят къде да се скрият и от кого да се пазят.

Защото Остриетата на Кардинала бяха преминали в атака.

* * *

Благодарение на разкритията на Маланконтър, Ла Фарг И дружината му дискретно се появиха в замъка точно когато Анес сложи край на церемонията. Колкото и отчаяна да изглеждаше, тази инициатива им помогна, тъй като вниманието на всички се насочи към големия призрачен дракон. Ла Фарг, който мина по кратък път, ограден с нисък зид, стигна до навеса, където двамата ездачи на виверни, ненужни след като се стъмни, пазеха своите влечуги. С лула в устата, с тежки дисаги през рамо, Балардийо се насочи към крепостната стена, пречупи врата на някакъв пазач и зае мястото му пред главната порта. Сен Люк пък прекрачи безжизненото тяло на убития от него разбойник и се приближи към лагерния огън, около който се бяха събрали петима наемници — изумени, те следяха ужасяващия спектакъл, разиграващ се в небесата. По същото време Марсиак се промъкна в конюшнята.

* * *

В основния корпус Анес и Ленкур препускаха от покрив на покрив, за да заблудят хората на Савелда, когато навън първата мълния се стовари над мястото на церемонията. Обхванати от паника, адептите се разпръснаха, скрили глави в раменете си, последваха нови мълнии и наемниците, които охраняваха ритуала, също се изплашиха.

Балардийо реши, че е настъпил идеалният момент за действие. Той бръкна в дисагите, запали фитила на една граната с лулата си и я хвърли слепешката отвъд парапета, до който се беше навел. Веднага я последваха втора и трета, те експлодираха сред викове и сред тътена на свръхестествената буря. Тогава той погледна надолу, със задоволство откри труповете на пазачите, а после съзря виверна, която излетя от навеса. Изправи се и продължи да обсипва тълпата с гранати.

* * *

Наемниците, струпали се около лагерния огън, видяха как в далечината експлодират гранатите, извадиха рапири и…

… се вкамениха.

Един облечен в черно мъж, с очи, скрити зад червените стъкла на кръгли очила, които блестяха на светлината на пламъците, беше застанал зад тях. Той чакаше и беше изпънал ръка, в която държеше рапира. Изглеждаше едновременно небрежен и решен на всичко. Досетиха се, че е там от известно време. Осъзнаха, че трябва да минат през него. И въпреки че имаха опит в сраженията и в кланетата, някакво чувство на боязън ги обзе.

С изтръпнали от страх вътрешности, те си дадоха сметка, че ще умрат.

* * *

Паникьосани под тътена на мълниите, адептите и въоръжените мъже се затичаха към конюшнята, но вратите ѝ се отвориха широко, там бушуваше пожар, а освободените от Марсиак коне препуснаха насреща им. Изплашените жребци бутаха и тъпчеха първите изправили се на пътя им люде, хвърлиха в бяг следващите и цвилеха грозно, летейки на всички страни.

Силуетът на гасконеца се открои сред пламъците, той се измъкна оттам също с рапира в ръка. Светкавично се справи с неколцината оцелели, преряза едно гърло, прониза нечия гръд, смаза лицето на друг.

Като се възползва от секундата отдих, той вдигна очи към полудялото небе, след това забеляза Сен Люк, който бързо се отдалечаваше и спираше само за да срази изправилите се насреща му наемници. Внезапно мелезът се обърна към Марсиак и му посочи мрачното туловище на централната кула, към което тръгна. Гасконецът го разбра, пое след него, но преди това се наложи да елиминира двама нови противници.

* * *

Обкръжени на кулата, Анес и Ленкур смятаха, че краят им е дошъл, когато хвърлени отвисоко гранати с горящи фитили полетяха към смаяните наемници, предизвикаха панически бяг и експлодираха една след друга в облаци от барут; те успяха да разкъсат всички онези, които не смогнаха достатъчно бързо да се оттеглят към обходния път.

Изправена на задните си крака, пляскайки с криле, за да намали скоростта си, една виверна кацна на покрива.

— Капитане! — възкликна Анес, като видя кой язди влечугото.

— Бързо! — нареди Ла Фарг.

Подаде ѝ ръката си в ръкавица, но младата жена посочи Ленкур.

— Той също ще дойде.

— Какво? Не! Много ще натежим!

— Той също ще дойде!

Не беше нито мястото, нито времето да спорят: около тях наемниците отново се скупчваха.

Анес и Ленкур се качиха зад Ла Фарг, който дръпна поводите и виверната потегли. Тя направи няколко тежки крачки към парапета. Виждайки, че плячката му се измъква, Савелда изтича към тях, прицели се, изкрещя на хората си да се пазят и стреля. Куршумът от пищова му премина през дългия врат на виверната точно когато тя се хвърли в бездната. Влечугото потрепери. Изненадата, болката и прекалено тежкият ѝ товар я принудиха да започне да пада. Тя разпери криле едва когато земята приближаваше, и Ла Фарг с всички сили се стараеше да я командва. Виверната успя да полети в последната секунда. Коремът ѝ се отърка в паветата. Острите ѝ нокти одраскаха камъка и полетяха искри. Премина през малкия двор, без да има възможност да се издигне нависоко. Ла Фарг успя само да я насочи към вратата на основната кула. Влечугото с бясна скорост се опита да префучи под свода. Но тялото му беше много едро. Ударът строши кожените му криле. Виверната изръмжа от болка. Подобно на хвърлен по наклон огромен камък, тя премина по спуснатия подвижен мост. Преобърна се сред вихрушка от кръв и прах. Изхвърли ездачите си. Накрая се строполи върху една от запалените за церемонията клади.

* * *

Балардийо видя как виверната изхвърча от основната кула и три тела полетяха във въздуха.

— Анес! — изрева той, преди влечугото с пречупени криле да падне в кладата.

Прескочи парапета, озова се шест метра по-ниско и продължи да тича, без да усеща болката в изкълчения си глезен. Двама наемници драки го атакуваха. Той не забави ход, не извади рапирата си. Свали от рамото все още пълните с гранати дисаги, развъртя ги над главата си, разби нечие слепоочие и премаза друга люспеста челюст. Отново си плю на петите, разблъска всички, които се изпречваха на пътя му, и не спря да повтаря:

— Анес!… Анес!…

Видя Ла Фарг, който се изправяше, и отиде към него.

— Анес! Къде е Анес?

Капитанът, все още замаян, се олюляваше. Той премига и едва не се строполи на земята. Балардийо го задържа.

— Капитане! Къде е тя? Къде е Анес?

— Аз… Аз не зная…

Пристигна Марсиак.

— Какво става? — попита той, опитвайки се да се предпази от мълниите и от заслепяването, предизвиквано от магическите светкавици.

— Търся Анес! — обясни старият войник с ужас в гласа. — Тя е някъде тук! Помогни ми!

* * *

Гримасничейки, виждайки света като през мъгла, Ленкур стана мъчително, първо на ръце и на колене. Започна да кашля, изплю пръст и кръв.

След това се изправи в цял ръст.

Около него хаосът на приключващото сражение се смесваше с вихъра на невижданата буря. Разрушителните мълнии ставаха все по-могъщи и ужасяващ тътен разтърсваше самите основи на замъка, а камъните от стените се рушаха. Вече никой не помисляше да води битка. Всички търсеха път за спасение. Малкото оцелели сред адептите и наемниците от Черния нокът се стичаха към вратата, която Балардийо вече не защитаваше с гранати.

Ленкур също би се втурнал да бяга.

Но трябваше да изпълни една последна задача.

* * *

С все така безжизнената виконтеса в ръце, Ганиер пристигна в двора на главната кула едновременно със Савелда и с неговите хора, които слязоха от горните етажи.

— Нападнаха ни! — възкликна подгизналият от пот Ганиер.

— Да — отговори едноокият испанец. — И се провалихме… Дайте ми я.

Пое натежалата виконтеса.

Маркизът не го спря, прекалено замаян, за да протестира.

— Трябва да бягаме! — рече той. — Все още има време. Бързо!

— Не.

— Какво?

— Не и вие. Вие оставате.

— Но защо?

— За да осигурите отстъплението ни… Да ни предпазите от него.

Ганиер се обърна.

Сен Люк влизаше през свода, въоръжен с рапира и с кама в лявата ръка.

— Ти и ти, идвате с мен — посочи двама наемници Савелда. — Останалите, вървете с маркиза.

И последван от избраните мъже, изчезна през една врата, като остави благородника и четирима бойци в двора.

Ганиер се опита да отвори вратата: тя не поддаде. Тогава погледна към мелеза, който смело се взря в него и се усмихна на наредените в редица убийци, сякаш те бяха незначително препятствие, което само временно ги разделяше. Тази мисъл проникна в съзнанието на маркиза и той почувства, че го е страх.

Грабна някаква рапира от един труп, паднал от високото, и извика:

— Нападайте!

Също смутени от спокойствието на Сен Люк, предвещаващо зло, наемниците изтръпнаха, но се хвърлиха напред. Мелезът отклони две остриета с рапирата си, заби камата в корема на първия си противник, завъртя се и преряза гърлото на втория. Мълниеносно се наведе и избегна удара на един драк, промъкна се под ръката му и успя да го претърколи през рамото си. Той падна тежко по гръб, а Сен Люк отстъпи назад, за да прониже гръдта на последния наемник. След това, завършвайки гибелния си танц, повдигна вертикално рапирата си и без да гледа, прикова драка към земята.

Невъзмутим, мелезът измери с поглед Ганиер.

* * *

Под навеса остана само една виверна, която несъмнено щеше да избяга, ако не беше вързана. Сен Жорж я оседла и вече беше стъпил с единия ботуш на стремето, когато ясно чу:

— Отдръпни се.

Ранен, окървавен, Ленкур стоеше на няколко метра зад него и беше насочил пищов към гърдите му. Трудно му беше да държи очите си отворени, но в тях светеше фанатичен блясък.

— Изпълнявай — продължи той. — Откога чакам удобна възможност да ти пръсна мозъка.

Без да прави резки движения, Сен Жорж свали крака си от стремето и разпери ръце. Но не се обърна. И не се отдалечи от виверната и от пищовите, втъкнати в кобурите на седлото. Пищови зад гърба му, които Ленкур не успяваше да съзре.

— Можем да се разберем, Ленкур.

— Съмнявам се.

— Аз съм богат. Много богат…

— Златото ти е цената на твоята измяна. Колко верни мъже умряха по твоя вина? Несъмнено последните ти жертви бяха куриерите от Брюксел, чиито маршрути ти съобщи на Черния нокът. Ами преди тях?

— Златото си е злато. Блясъкът му не се променя.

— Твоето няма да ти потрябва там, където ще отидеш.

Внезапно Сен Жорж се обърна с пищов в ръка.

Чу се изстрел.

И Ленкур видя как предателят се свлича на земята с пробито око и отнесена от куршума задна част на черепа.

След това той се насочи към оседланата виверна.

* * *

Бурята се развихри още повече. Торнада от енергия се издигаха от земята, а мълниите падаха всяка секунда и образуваха дълбоки кратери. Замъкът сякаш беше подложен на артилерийска канонада, която целеше да го разруши.

— Тук! — изрева изведнъж Ла Фарг.

Той се наведе над току-що намерената Анес и повдигна главата ѝ. Младата жена беше в безсъзнание. Косите ѝ бяха целите в кърви. Но тя дишаше.

— Дали…? — цял треперещ запита протичалият Балардийо.

— Не. Жива е.

От една пробойна в крепостната стена изникна кавалер. Беше Алмадес, който водеше със себе си конете на Остриетата. Отлични бойни жребци, които, за щастие, не трепваха от грохота на сраженията.

— Анес не е в състояние да язди! — заяви Ла Фарг.

— Аз ще я нося! — отсече Балардийо.

Близо до тях падна мълния и ги покри с димяща пръст.

— Гледайте! — извика гасконецът.

Черната карета на виконтесата се появи от главната кула, карана от Сен Люк.

— Бъди благословен, Сен Люк — промълви Балардийо.

Мелезът спря каретата точно пред тях. Той трудно удържаше впряга. Конете цвилеха и подскачаха при всеки тътен, а колата се тресеше дори на място. Марсиак хвана здраво юздите и се опита да ги укроти.

Ла Фарг успя да отвори вратата и видя нечие лице.

— Вътре има някой!

Това беше Ганиер. Лежеше в безсъзнание, беше получил рана от рапира в лявото рамо.

— Ново приятелче! — не можа да спести иронията си Сен Люк. — Хайде! Бързо!

Балардийо грабна Анес на ръце и влезе в каретата. Ла Фарг затвори вратата след тях и смушка коня, който му предаде вече възседналият седлото гасконец.

— Напред! Скоро тук ще настъпи самият ад!

Сен Люк успя да подкара впрегнатите животни. Кавалерите яздеха отстрани и отваряха път на каретата, която се отдалечаваше в галоп. Като по чудо изплъзващи се от експлозиите, чийто вихър носеше покрай лицата им всевъзможни отломки, те излязоха през вратата точно преди страхотна мълния да я изкърти. Стремително летяха по криволичещия път, безмилостно мачкаха озовалите се насреща им бегълци и оставиха зад гърба си руините, станали жертва на разрушителната стихия от магически енергии.

Изведнъж се възцари ужасяваща тишина и от небето се стовари ослепителна сила. С апокалиптичен тътен тя помете последните останки от замъка и удави в озарението си силуета на една виверна с ездач, която се отдалечаваше в небесата.

* * *

По същото време на четвърт левга разстояние се издигаше желязна ограда сред горичка от млади фиданки. Савелда пръв я премина, като се пребори с острите храсти; последваха го двама души, които носеха виконтесата. Тя беше отново възрастна, завинаги се беше превърнала в старица: лицето ѝ беше набръчкано и съсухрено; кожата ѝ беше изгубила свежестта и красотата си; дългите ѝ руси коси бяха посивели; а свежите ѝ устни бяха сухи и мършави. Черна течност се стичаше от устата и от ноздрите ѝ, дишаше тежко, стенеше, хълцаше.

Но беше жива.