Огнено сърце

ГЛАВА 3 Ейдриън

Независимо дали щеше да ѝ се обади някой от родителите ѝ, или щеше да го научи от шокираната Зоуи, бях сигурен, че Сидни ще знае за предстоящия развод, когато я посетя в съня ѝ.

Малцината владеещи магията на духа, които познавах, бяха добри лечители, но никой от тях не можеше да създава сънищата така умело, както аз. Хубаво беше да зная, че съм много добър в нещо, а и изненадващо, то не изискваше големи усилия – само лек и стабилен прилив на енергия, а не вихрено изригване както при лекуването. Единственият недостатък беше, че за разлика от посещаваното от мен лице, аз всъщност не спях – по-скоро медитирах – и ако сънят продължеше по-дълго, накрая се чувствах доста изтощен. Но тъй като поначало не спях добре, мисля, че нямаше кой знае каква разлика.

Около полунощ създадох съня, в който двамата със Сидни се материализирахме в едно от любимите ѝ места – двора на музея по антична история в Малибу. Тя тутакси изтича към мен, а очите ѝ горяха трескаво.

– Ейдриън.

– Зная – прекъснах я и улових ръцете ѝ. – Бях там, когато позвъниха на Зоуи.

– Тя разказа ли ти за всички отвратителни подробности? – Вдигнах вежди.

– Нима има и друго по-отвратително от самия развод?

Сидни продължи да говори за предстоящата кръвопролитие битка за родителските права. При все че разбирах майка им, която искаше Зоуи да води доколкото е възможно нормален живот, трябва да призная, че моите причини да се надявам ги да спечели битката бяха доста егоистични. Изчезването на Зоуи от Палм Спрингс щеше да облекчи дяволски много живота на двама ни със Сидни. Но знаех, че Сидни е загрижена, задето семейството ѝ се разпада, а за мен най-важното беше тя да е щастлива. Една част от разказа ѝ привлече по-силно вниманието ми.

– Наистина ли мислиш, че баща ти е способен да повлияе и на съдията, като се възползва от авторитета си сред алхимиците? – попитах я. Никога не се бях замислял за това, но не изглеждаше чак толкова невероятно. Алхимиците можеха да създават нови самоличности, да вкарат група дампири и морои в частно училище, без никой да ги усети, и да скрият от пресата трупа на стригой.

Тя поклати глава и приседна на ръба на фонтана.

– Не зная. Може би няма да се наложи, ако Зоуи остане непреклонна в желанието си да живее с баща ни. Наистина не зная как се процедира при тези съдебни изслушвания.

– А ти какво смяташ да направиш? – запитах я. – Какво ще кажеш ти в съда?

Тя посрещна спокойно тревожния ми поглед.

– Няма да злословя за никой от родителите ми, това е сигурно. Но за кого ще се застъпя? Трудно е да се каже. Трябва да си помисля. Споделям възгледите на майка си и дори вярвам в тях. Но ако застана на нейна страна, Зоуи ще ме намрази завинаги – да не говорим за разрива с баща ми и алхимиците. – Малка, горчива усмивка пробяга по устните ѝ. – Когато тази вечер се прибрах в стаята, Зоуи дори не ме попита какво мисля. Просто предположи, че всичко е решено – че ще бъда на страната на татко.

– Кога ще приключи всичко това?

– Няма да е скоро. Още няма насрочена дата в съда.

Тя замълча, а аз си казах, че може би е време да сменя темата.

– Как премина посвещаването? Имаше ли голи танци и животински жертвоприношения?

Този път усмивката ѝ бе по-топла и открита.

– Не. Само чай и прегръдки.

Разказа ми накратко за ритуала. Не можах да се сдържа и се разсмях, когато ми описа как Джаки наблегнала на виното. Колкото и да се опитвах да го изкопча от нея, Сидни не ми каза тайното си име във вещерското сборище.

– Предполагам, че не е било Джета? – попитах с плаха надежда. Когато ми се налагаше да използвам псевдоним, си избирах името Джет Стийл, защото беше толкова безлично.

– Не – засмя се тя. – Определено не.

След това тя пожела да ѝ разкажа как съм прекарал вечерта, естествено разтревожена, че в нейно отсъствие всички са останали гладни. Дълго разговаряхме. При все че ми бе трудно да се съсредоточава заради съвършените ѝ устни и деколтето на блузата ѝ, установих, че ми харесват тези разговори по време на сънищата. Със сигурност не възразявах срещу нашите следобедни срещи, но всъщност отначало се влюбих в нея заради интелекта ѝ.

Както винаги, от нас двамата тя бе отговорната и не забравяше да следи за времето.

– О, Ейдриън, време е за лягане.

Наведох се към нея.

– Това покана ли е?

Тя леко ме отблъсна.

– Знаеш какво имам предвид. Когато си изтощен, никога не си в добра форма.

Това бе учтив начин да ми каже, че когато съм преуморен, съм по-уязвим към атаките на духа към здравия ми разум, с което не можех да не се съглася. Притесненият ѝ поглед издаваше недоволството ѝ, задето използвам магията на духа, за да създам този сън.

– Ще можеш ли утре да се измъкнеш? – Уикендите винаги бяха по-трудни за срещите ни, защото Зоуи се влачеше след нея като сянка.

– Не зная. Ще видя какво мога да направя. О, Господи.

– Какво?

Тя притисна ръка към челото си и изохка.

Хопър. Забравих го в къщата на вещиците. По време на партито търчеше наоколо, но толкова бях разстроена след разговора с майка ми, че побързах да си тръгна заедно с госпожа Теруилиджър.

Улових ръката ѝ и я стиснах.

– Не се тревожи. Хопър ще е добре. Бурна нощ в града, в компанията на по-възрастна жена. Мисълта направо стопля сърцето ми.

– Така се радвам, че си горд баща. Проблемът е как да го върнем у дома. Може би ще успея да се измъкна и да се видим по-късно утре, но не смятам, че ще имам достатъчно време да отида и да го прибера. Освен това мисля, че и госпожа Теруилиджър ще е заета.

– Хей! – нацупих се, леко възмутен. – Как така с лека ръка предполагаш, че щом вие двете с Джаки не можете да го направите, значи всичко е загубено? Аз ще го спася. Ако той пожелае да тръгне.

Тя засия.

– Би било страхотно! Но нали си зает с проекта по живопис?

Предлагах ѝ толкова дребна услуга, която в действителност нямаше да ми струва никакво усилие, но сърцето ми се стопли, когато видях колко много означава това за нея. Сидни толкова често бе принудена да се държи отговорно, да се грижи за всяка подробност, че, според мен, за нея беше смайващо, че някой друг може да изпълни някоя нейна поръчка.

– След това ще имам достатъчно време. Но неволната домакиня на нашия немирник няма ли да се ужаси, ако на прага ѝ цъфне един вампир?

– Не. Само не се престаравай с бащинската си роля. – Целуна ме леко, но аз ловко я притеглих и се постарах целувката да бъде много, много по-дълга. Когато накрая се отдръпнахме един от друг, и двамата бяхме останали без дъх.

– Лека нощ, Ейдриън – пожела ми тя многозначително.

Схванах намека и сънят се разсея.

Обратно в апартамента, се утеших с единствената чаша, позволена ми за деня, надявайки се по-скоро да заспя. Но нямах този късмет. В доброто старо време обикновено се нуждаех от три чаши, преди да изпадна в пиянско забвение. Сега пръстите ми стискаха бутилката с водка, докато водех ожесточена душевна борба дали да изпия още една чаша, или да се въздържа. Алкохолът ми липсваше. Ужасно много. Освен блаженството от опиянението, алкохолът можеше за известно време да притъпи духа и макар магията да бе приятна зависимост, беше прекрасно да си отдъхна за кратко от нея. През годините алкохолното самолечение и тютюнът потискаха отрицателните последствия от магията на духа, но след геройското ми отказване от цигарите и това ново споразумение за алкохола, духът отново взе да надига глава.

Изминаха няколко минути и аз отдръпнах ръка, стискайки я в юмрук. Добрах се до леглото, рухнах върху него и зарових лице във възглавницата. От нея се разнасяше едва доловим мирис на жасмин и карамфил от парфюма, който наскоро подарих на Сидни. Като цяло тя не си падаше по парфюмите, твърдейки, че химикалите и алкохолът са вредни за здравето. Но нямаше как да възрази срещу природно чистата смес, с която се бях сдобил, особено след като узна цената ѝ. Беше твърде прагматична, за да позволи нещо подобно да бъде прахосано.

Затворих очи, изпълнен с желанието сега Сидни да е с мен – дори не за секс, а заради спокойствието и насладата от присъствието ѝ. Имайки предвид опасността от кратките ни следобедни срещи, нямаше изгледи скоро да бъдем заедно за цяла нощ, което беше много жалко. Определено щях да спя много по-добре, ако тя беше до мен в леглото. Положението беше доста обезсърчително, тъй като тялото ми наистина бе изтощено, ала възбуденото ми съзнание отказваше да намери покой.

Накрая, след час и половина, заспах, но само четири часа по-късно ме събуди будилникът. Останах в леглото, вперил мътен поглед в тавана, докато се питах дали мога да отменя срещата, която насрочих с една състудентка, за да работим върху проекта. Ама наистина, къде ми е бил умът? Осем сутринта, в събота? Може би бях по-близо до лудостта, отколкото се опасявах.

Добре че поне щяхме да се срещнем в едно кафене. За разлика от прекрасната ми любима, аз нямах ограничения за кофеин и си поръчах най-голямата чаша кафе, която можеха да ми сервират. Кафеджията ме увери, че има още много от самия еликсир. От другия край на салона колежката ми ме гледаше развеселено, докато приближавах към масата ѝ.

– Е, привет, слънчице. Радвам се да видя сияещите ти очи и готовността ти да започнеш деня.

Вдигнах предупредително ръка, докато сядах на стола.

– Задръж така. Ще ми е нужна поне още една чаша от това, преди да започнеш да ми се струваш чаровна и остроумна.

Тя се ухили.

– Едва ли, аз винаги съм такава, денем и нощем.

С Роуина Кларк се бяхме запознали в първия ден от общите ни занятия по мултимедии.

– Имаш ли нещо против да ти правя компания? – попитах, докато се настанявах край масата ѝ. – Предполагам, че най-добрият начин да се изучава едно изкуство е да седиш до истински шедьовър. – Може и да бях влюбен, но все пак си оставах Ейдриън Ивашков.

Роуина ме измери с безразличен поглед.

– Нека да уточним нещо. От километър надушвам лиготиите, а освен това харесвам момичета, а не момчета, така че ако ме можеш да понесеш да ти говоря без преструвки, по-добре да отнесеш някъде другаде остроумията си и гела за коса. Не съм дошла в този колеж, за да търпя красавци като теб. Тук съм заради мъглявата вероятност да си изкарвам прехраната като дипломиран художник и надеждата след занятията да изпия една халба "Гинес".

Приближих стола си към масата.

– Предчувствам, че двамата ще се разбираме отлично.

Така и стана, сближихме се достатъчно, за да станем партньори в проекта за скулптури на открито. Скоро щеше да ни се наложи да преместим работната си площадка в кампуса, по преди това трябваше да довършим скицата, която започнахме по-рано тази седмица в кръчмата, след часовете. Бях се лишил от ежедневното си вечерно питие, за да изпия една бира с нея и макар че слабият алкохол нямаше голям ефект върху мен, Роуина я хвана доста бързо. Скицата ни така и остана недовършена.

– Да не би да си купонясвал снощи до късно? – попита ме тя сега.

Отпих щедра глътка от кафето си, чувствайки се донякъде виновен, че на Си дни щяха да ѝ потекат слюнките, ако можеше да ме види отнякъде.

– Просто си легнах късно – прозях се. – И така, докъде сме стигнали?

Тя измъкна нашата скица, надраскана на салфетка от бара, и прочете: "Пъхни скицата тук".

– Хм – промърморих, – многообещаващо начало.

След като един час обсъждахме идеите си, решихме да сътворим модел на монолита от "2001: Космическа одисея", а след това да го покрием с рекламни слогани и интернет сленг. Честно казано, филмът на Стенли Кубрик ми се беше сторил скучен, но Роуина не спираше да се прехласва какъв символ бил на напредъка на човешката еволюция и как нашият дизайн ще се превърне в иронично потвърждение на това докъде е изпаднало съвременното общество. Аз участвах в проекта най-вече защото си мислех, че нямаше да изисква много усилия. Винаги съм се отнасял сериозно към рисуването, но това беше само един урок от задължителната учебна програма.

Посветихме голяма част от деня на доставката на материалите за проекта. Роуина бе взела назаем пикапа на свой приятел и ние отидохме в един магазин за строителни материали с надеждата да намерим там голяма, правоъгълна бетонна плоча за нашия монолит. Провървя ни, дори открихме още няколко по-малки блока, които да послужат за фундамент.

– Може да направим пръстен – обясни Роуина, като прибра разсеяно непокорните, боядисани в бледолилаво кичури зад ушите си. – А после ще нарисуваме различните стадии на еволюцията. Например маймуните, пещерните хора и всичко останало чак до някой хипстър[2], пишещ есемеси на джиесема си.

– Не сме произлезли от маймуните – възразих ѝ, докато нагласявахме правоъгълната бетонна плоча. – Най-ранният предшественик на човека се нарича австралопитек. – Не бях напълно сигурен къде се вписва в този процес еволюцията на вампирите, но със сигурност не си го измислях.

Роуина пусна плочата и ме изгледа удивено.

– По дяволите, откъде знаеш това?

– Онзи ден споменах нещо за маймуните, а гаджето ми, хм, ми каза едно-две неща по въпроса. – "Едно-две неща" всъщност означаваше едночасова лекция по антропология.

Роуина се засмя и вдигна един от по-малките блокове. И го бяха доста тежки, но за преместването им не се изискваха усилията на двама души.

– Много бих искала да се запозная с митичното ти гадже, само за да се убедя, че на този свят има някой, които може да те изтрайва. Мога да доведа Каси и да излезем заедно да пийнем по чаша.

– Тя не пие – заявих припряно. – А и е на осемнайсет. Е, почти на деветнайсет. – При тези думи си спомних, че рожденият ден на Сидни е в началото на следващия месец, февруари, а аз не ѝ бях купил подарък. Всъщност след инвестицията ми за виниловите грамофонни плочи, бях почти на червено, докато баща ми не ми изпрати следващия банков превод в средата на месеца.

– Значи младо гадже, а? – подсмихна се Роуина.

– Хей, няма нищо незаконно.

– Не искам да зная нищо за гнусния ти сексуален живот. – Тя повдигна следващия бетонен блок. Можем да отидем при Ени или някъде другаде. Ако не я доведеш в най-скоро време, че реша, че си я измислил.

– Не бих могъл да си я измисля, дори и да се бях опитал – заявих помпозно. Но вътрешно ми стана малко тъжно. Идеята за двойна среща с Роуина и приятелката ѝ никак не беше лоша. Не се съмнявах, че Сидни ще се разбере с Роуина, дори само за да се обединят срещу мен и да ме дразнят безмилостно. Но и дума не можеше да става за публични появи, освен ако не излезем за една вечер в града със Съхранителите.

Отнесохме бетонните си придобивки в кампуса на колежа "Карлтън" и се заехме с тежката работа по преместването им във вътрешния двор, предоставен за използване на нашия клас. Там работеханеколцина наши състуденти, които ни помогнаха за пренасянето на голямата бетонна плоча и така облекчиха значително задачата ни. При все че не беше толкова тежка, колкото монолита от филма за космическата одисея, все пак си оставаше дяволски трудна за повдигане. Остана ни да пренесем по-малките блокове и дока го работехме с Роуина се умълчахме. И двамата бяхме уморени и се радвахме, че приключвахме с работата за следобеда. Рисуването оставаше за утре. Предметът беше специалност и на Роуина и ние искахме да бъдем бодри и отпочинали, за да вложим повечето от силите си в този проект. Случи се хладно време, но небето беше ясно и нищо не ме опазваше от лъчите на слънцето. Точно заради това предпочетох да работя по-рано, за да избегна вредната за мен силна светлина по пладне. Скоро щях да съм свободен. Ще спася Хопър от онази вещица, а сетне ще се прибера у дома с надеждата Сидни да успее да се измъкне и да дойде при мен.

След като всички блокове бяха домъкнати в двора, Роуина се зае с прецизното им подреждане. Тази част от работата не ме вълнуваше, затова се заех да пиша есемес на Сидни по телефона на любовта, в което ѝ съобщавах, че цялото ми изкуство е нищожно и бледнее пред сиянието на красотата ѝ. Тя веднага ми отговори: "Каква досада!". "И аз те обичам" – гласеше следващият ми есемес.

– Можем да направим ето това – заяви Роуина, като нагласи три от по-малките блокове един върху друг. – Минимонолити.

– Както искаш.

Тя обаче явно размисли и започна да вдига най-горния блок. Не бях напълно сигурен какво стана след това. Струва ми се, че ръката ѝ леко и се измести. Но каквото и да беше, блокът се изхлузи от пръстите ѝ и падна тежко, затискайки ръката ѝ върху тухлената настилка на двора.

Писъкът ѝ отекна наоколо и аз се хвърлих към нея със скорост, която би впечатлила дори Еди Кастъл. Грабнах блока и го повдигнах, но вече знаех, че беше прекадено късно. Усетих част от фините пипала на духа и разбрах, че си е счупила някои кости. И в тези секунди на хаоса аз се задействах. Беше затисната дясната ѝ ръка, а ако бе счупена, тя нямаше да може да рисува до края на семестъра. Роуина умееше да създава върху платното такива нежни и сложни акварели, за каквито аз можех само да мечтая. За нищо на света нямаше да позволя талантът ѝ да бъде застрашен. Мигновено изстрелях към нея импулс от магията на духа. Впрегнах собствената си жизнена енергия, за да изцеря премазаните ѝ кости. Лечението обикновено предизвиква бучене в ушите и едно особено изтръпване у лекувания и по изуменото ѝ изражение разбрах, че тези признаци не са ѝ убегнали.

– Какво направи? – ахна тя.

Фокусирах погледа си и ѝ изпратих импулс за внушение.

– Нищо – рекох. – Само отместих блока. За теб беше твърде травмиращо и объркано преживяване.

За миг очите ѝ се изцъклиха, след което тя само кимна.

Освободих се от магията. Внезапно възцарилата се мен празнота бе единственото доказателство колко много от силите си съм изразходвал за лечението и внушението. Изтръпването ѝ бе преминало и Роуина притисна ударената си ръка до гърдите. Колегите ни дотичаха при нас.

– Мамка му! – възкликна един от тях. – Добре ли си?

– Не зная – потръпна Роуина. – Не чувствам. Искам да кажа, че ме боли. Но не както в първия миг.

– Трябва да отидеш на лекар – настоя едно от момчетата. – Може да имаш нещо счупено.

Роуина трепна и аз предположих, че я обземат същите страхове, които изпитах и аз. Знаех, че няма да има никакви трайни увреждания, но трябваше да продължа с играта, защото прегледът при лекар бе най-логичната постъпка.

– Дай ми ключовете си. Аз ще шофирам – казах ѝ. – Медицинският пункт в кампуса още не е затворен.

Веднага ни пуснаха при лекаря, защото не беше шега да ти се стовари върху ръката петнайсеткилограмов бетонен блок. Но след прегледа и огледа на рентгеновата снимка лекарят само сви рамене.

– Всичко е наред. Може би тежестта не е била толкова голяма, колкото сте си мислели.

– Блокът беше доста тежък – рече Роуина, но лицето ѝ просветна от облекчение. Дори ми се стори, че зърнах блясък от сълзи в очите ѝ, когато ме погледна. – Предполагам, че ти просто си успял много бързо да подхванеш блока.

Нямаше никакви признаци, че помни изблика на изцеляващата ми енергия.

– Защото съм смел мъжкар – заявих тържествуващо.

Пуснаха я да си върви и на излизане ни пресрещна гаджето ѝ Каси. Роуина беше симпатична, но Каси беше поразителна красавица. Прегърна страстно Роуина, а аз поклатих печално глава.

– Как, за Бога, успя да я плениш? – попитах Роуина.

Тя ми се ухили над рамото на Каси.

– Нали вече ти казах: денем и нощем съм чаровна и остроумна.

Уговорихме се утре да довършим проекта и аз се запътих към апартамента. Отдавна не бях използвал толкова голямо количество от магията на духа и бях обзет от незапомнено опиянение. Приказно ярък и цветен, светът преливаше от живот. Все едно плавах във въздуха, когато влязох вътре. Как можеше магията на духа да е нещо лошо, когато ме караше да се чувствам толкова възхитително? Бях по-жив от всеки друг път. Грабнах наслуки една плоча от кутиите. "Пинк Флойд". Не, не подхождаше за сегашното ми състояние. Смених я с плоча на "Бийтълс" и с подновена жар се заех с автопортрета си. Или по-скоро автопортретите. Защото не можех да се спра. Умът ми гъмжеше от идеи и ми бе невъзможно да избера само една. Цветовете се нанасяха устремно и яростно върху платното, докато експериментирах с различни идеи. Единият автопортрет представляваше абстрактно отражение на аурата ми, каквато ми я бяха описвали Соня и Лиса. Другият беше по-точно и реалистично мое изображение, поне дотолкова, доколкото можех да го възпроизведа по снимката, запомнена в мобилния ми телефон, като се изключи това, че се нарисувах в червено и синьо. И продължих в същия дух.

Но капка по капка енергията ми започваше да се изчерпва. Движенията на четката се забавяха и накрая се отпуснах на дивана, изтощен и изцеден. Втренчих се в творенията си – пет различни автопортрета, всичките съхнещи в момента. Стомахът ми се разбунтува и се опитах да си спомня кога за последен път се бях хранил. Не изядох ли някакъв мъфин с Роуина? Май ставах злояд като Сидни. Пъхнах една пица в микровълновата. В главата ми се стрелкаха различни мисли.

Рожденият ден на Сидни. Как можах да го забравя? Е, не бях го забравил. Датата 5 февруари беше като жигосана в ума ми. По-скоро ме тормозеше мисълта е какво да ѝ купя подарих. Извърнах се и се взрях ужасено в разпръснатите кутии и стари плочи. Внезапно ги намразих, задето бях похарчил толкова много пари за тях. Сидни имаше право, че това бе хубава покупка. Какво можех да ѝ купя вместо тези безполезни плочи? Представих си дузина рози, доставени анонимно и общежитието ѝ. Може би две дузини. Или дори три. Също толкова привлекателна ми се стори идеята за диамантена гривна за тенис, стегната върху тънката ѝ нежна китка. Нещо фино и изискано, разбира се. Тя никога не би приела нещо грубо и натруфено.

Мисълта за диамантите ме накара да се сетя за копчетата за ръкавели на леля Татяна. Не обърнах внимание на писукането на микровълновата фурна, оповестяващо за стоплената пица, и се втурнах в спалнята. Копчетата за ръкавели още бяха там – искряща феерия в червено и бяло, проблясваща на светлината на полилея. "Продай ги и ще разполагаш с доживотна издръжка " – беше се пошегувала Сидни. И то не само с издръжка или с пари за наема на колата. Можех да ѝ купя подарък. Или няколко подаръка. Рози, гривна, романтична вечеря.

Не. Никаква вечеря, никаква публична поява. Мисълта се с товари отгоре ми като тежък камък, докато чертаех съвместното ни бъдеще. Дали изобщо някога щяхме да имаме такова? Що за връзка беше нашата, ако се улавяхме единствено за тези откраднати, трескави мигове? Сидни беше прекалено трезвомислеща, за да се примири вечно с това положение. Накрая щеше да осъзнае, че е време да сложи край. Да ме остави да си ида. Върнах копчетата за ръкавели в кутийката. Знаех, че никога няма да ги продам. Сега вече се озовах в пълен плен на мъчителни душевни терзания.

Това се случваше след подобни силни изблици на магията на духа. Едва можех да се надигам от леглото, когато спасих живота на Джил. Цената за използването на такова голямо количество жизнена енергия беше твърде висока и разумът рухваше от висините, до които се бе издигнал. Е, поне моят. Лиса не бе страдала от такива драматични възходи и падения.

Цената при нея се свеждаше до непресекващ мрак, който я държеше в плен за няколко денонощия, унила и меланхолична, докато накрая не изчезнеше. А при Соня се наблюдаваха и двете последици.

"Моят малък, умислен художник", често ми казваше леля Татяна с лека насмешка, когато ме налягаха тези мрачни настроения. "Какво се върти днес в главата ти?" Но говореше с топлота, сякаш бе нещо очарователно. Все едно чувах гласа ѝ сега, сякаш я виждах, застанала до мен. Поех дъх на пресекулки, затворих очи и се напрегнах, за да прогоня видението. Тя не беше тук. Целунатите от сянката можеха да виждат мъртъвците. Лудите можеха само да си ги въобразяват.

Изядох пицата, опрян на кухненския плот, като си повтарях отново и отново, че това настроение ще премине. Знаех го. Винаги преминаваше. Но, о, колко мъчително бе очакването.

Като приключих, се върнах в дневната и се втренчих в картините. Това, което преди малко ми се струваше прекрасно и вдъхновяващо, сега ми изглеждаше плиткоумно и тъпо. Срамувах се от тези цапаници. Събрах ги и ги захвърлих като боклук в ъгъла, една върху друга, без да мисля за разкъсаните платна или незасъхналите бои.

После нападнах шкафа е алкохола.

Почти бях пресушил бутилката с текила, проснат върху леглото, заслушан в грохота на "Пинк Флойд", когато два часа по-късно вратата на спалнята се отвори. Усмихнах се, като зърнах Сидни. Носех се по опияняващите води на текилата, която бе притъпила духа и разсеяла донякъде онзи ужасен мрак. Не можех да кажа, че бях жизнерадостен и кипящ от сили и енергия, но вече не исках да се свра в някоя дупка. Бях победил духа, а когато видях красивото лице на Сидни, се изпълних с вьодушевление.

Тя ми се усмихна, но в следващия миг, само с един зорък поглед, оцени ситуацията. От усмивката ѝ не остана и помен.

– Ох, Ейдриън – беше всичко, което промълви.

Надигнах бутилката.

– Някъде по света днес е Sinco de Mayo[3], Сейдж.

Огледа набързо стаята.

– И Хонър ли празнува с теб?

– Хопър? Защо, за Бога. – Млъкнах за няколко секунди. – Аз. Уф. Май го забравих.

– Зная. Мод е изпратила есемес на госпожа Теруилиджър с молба някой да отиде да го прибере.

– Мамка му. – След всичко, което се бе случило с Роуина, моят подопечен дракон беше последното, за което можех да мисля. – Съжалявам, Сейдж. Напълно го забравих. Но съм сигурен, че е добре. Той всъщност не е истинско дете. Както мече ти казах, навярно се чувства отлично там.

Но сериозното ѝ изражение не се промени, дори стана още по-мрачно. Пристъпи към мен, взе бутилката с текила и отиде до прозореца. Твърде късно схванах какво се канеше да направи. Сидни отвори прозореца и изля навън остатъка от съдържанието на бутилката. Изненадан, скочих на крака.

– Това е много скъпа напитка!

Тя затвори прозореца и се извърна към мен. Изражението ѝ ме стресна. Не беше гневно. Не беше тъжно. Беше. Разочаровано.

– Ти ми обеща. Ейдриън. Пиенето на алкохол в компания не е проблем. Но самолечението с бутилката е проблем.

– А ти откъде знаеш, че е било самолечение? – не се сдържах, макар че не исках да ѝ противореча.

– Защото те познавам и са ми ясни признаците. Освен това понякога проверявам запасите ти от бутилки. Тази вечер си изпразнил бутилката, а това е много повече от едно питие за разтоварване.

Едва се сдържах да не изтъкна, че формално погледнато, по-скоро тя бе изпразнила бутилката.

– Не зависеше от мен – промърморих, при все че съзнавах колко неубедително звучах. Толкова зле, колкото и мантрата на Анджелина "аз не съм виновна". – Не и след това, което стана.

Сидни остави празната бутилка на шкафа и приседна до мен на ръба на леглото.

– Разкажи ми.

Обясних ѝ за Роуина и за ръката ѝ и за останалите събития, случили се до края на деня. Трудно ми бе да разказвам последователно, защото не спирах да се отклонявам и да се оправдавам. Спестих ѝ признанието си за отчаянието, обзело ме заради подаръка за рождения ѝ ден. Когато най-сетне замлъкнах, Сидни ме погали нежно по бузата.

– Ох, Ейдриън – повтори тя, този път с тъга в гласа.

Отпуснах ръка върху нейната.

– Какво можех да направя? – прошепнах. – Сякаш историята с Джил се повтаряше. Е. Не беше толкова зле. Но Роуина се нуждаеше от мен, а аз можех да ѝ помогна. И после, когато тя се усети, че става нещо странно, ѝ внуших да го забрави. Какво друго можех да сторя? Да я оставя със счупена ръка?

Сидни ме привлече в прегръдката си и за дълго остана смълчана.

– Не зная. Искам да кажа, ясно ми е, че не е било възможно да не ѝ помогнеш. Ти си такъв. Но ми се иска да не го беше правил. Не. Не се изразих правилно. Радвам се, че си го направил. Наистина. Само ми се щеше да не беше толкова. Сложно. – Поклати глава. – Не ме бива за това.

– Ти мразиш това, нали? Когато не знаеш какво да направиш? – Отпуснах глава на рамото ѝ и долових лекото ухание на парфюма ѝ. – И заради това мразиш и мен.

– Обичам те – рече тя простичко. – Но се тревожа за теб. Замислял ли си се някога за. Искам да кажа, нали Лиса известно време вземаше антидепресанти? Те не ѝ ли помогнаха?

Вдигнах рязко глава.

– Не. Не мога да направя това. Не мога да се изолирам от магията по този начин.

– Но тя сега е по-добре, нали? – настоя Сидни.

– Тя. Да. Може да се каже, че е добре. – Нямах проблеми с "лечението с течности", но се отвращавах от хапчетата. – Тя наистина се чувстваше по-добре. Не изпадаше в депресия. Не се самонараняваше. Но ѝ липсваше магията и затова спря да взема хапчетата. Не знаеш какво е това, онзи неудържим порив на духа. Имаш чувството, че си в хармония с всяко живо същество на този свят.

– Може би разбирам по-добре, отколкото допускаш – възрази тя.

– Но това не е всичко. Лиса спря хапчетата, защото се нуждая от магията, за да помогне на Роуз. Какво ще стане, ако и на мен магията отново ми потрябва? А какво ще стане, ако ти пострадаш или умираш? – Сграбчих раменете на Сидни.

Нуждаех се да разбере отчаянието ми и колко много тя означава за мен. – Какво ще стане, ако имаш нужда от мен, а аз не мога да ти помогна?

Тя свали ръцете ми от раменете си и ги пое в своите. Лицето ѝ сега беше спокойно.

– Тогава все някак си ще се справим. Това правят повечето хора на този свят. Ще разчитаме на късмета. Предпочитам да си спокоен и щастлив, вместо да жертваш здравия си разум заради малко вероятната възможност да ми падне бетонен блок на главата.

– А ти би ли гледала безучастно, ако можеше да помогнеш някому?

– Не. Именно заради това се опитвам да ти помогна. – Но аз бях наясно с противоречията, които я измъчваха; разбирах тревогата ѝ.

– Никакви хапчета – отсякох категорично. – Това повече няма да се повтори. Ще се старая да бъда по-твърд. Да бъда по-силен. Само ми повярвай, че мога сам да се справя.

Тя се поколеба. За миг ми се стори, че ще продължи този спор, но накрая кимна примирено. Придърпа ме на леглото и ме целуна, макар да знаех, че никак не ѝ се нрави вкуса на текилата. Целувката беше едновременно нежна и страстна и укрепи връзката между нас, онова изгарящо усещане, което никога не ме е напускало, че тя е създадена за мен и аз за нея. Обсипах я с целувки, искаше ми се да направя много повече от това. Само ако можех да потъна в нея, никога нямаше да ми трябват нито алкохол, нито каквито и да било хапчета.

Но въпреки учестения ѝ пулс и топлината в очите ѝ, тя не позволи да стигнем по-далеч от обичайното. И както обикновено, аз не я притисках. Тя може и да не беше съгласна с политиката на алхимиците, но както и преди, се придържаше към много от техните порядки – консервативно облекло, никакво пиене. Не бях наясно дали позволяваха секс преди сватбата, но след като мнозина от тях бяха силно религиозни, нямаше да се изненадам, ако и тя спазваше това ограничение.

– Трябва да тръгвам – пророни Сидни накрая. – Излязох уж само да купя паста за зъби. Достатъчно скучно занимание, за да съм сигурна, че Зоуи няма да изяви желание да дойде с мен.

Отметнах непокорните златисти кичури от лицето ѝ.

– Утре вечер сме у Кларънс, нали?

– Този път няма да пропусна сбирката – кимна тя.

Изпратих я до външната врата. Тя погледна отново картините, които бях съсипал, но не каза нищо и запази неутрално изражение.

– Говорех сериозно – уверих я. – Ще се опитам да се справя.

– Зная – кимна тя.

Ала предишното разочарование в очите ѝ продължаваше да ме терзае.

– Мога да бъда силен – додадох.

Сидни се усмихна и се надигна на пръсти, за да ме целуне на раздяла.

– Ти вече си силен – промърмори, преди да изчезне в нощта.