Огнено сърце

ГЛАВА 19 Ейдриън

Беше рожденият ден на Сидни, а моята колата отказваше да запали.

– Сигурно се майтапиш с мен – изпъшках, като завъртях ключа на запалването може би за стотен път. Двигателят изхърка, отново и отново, но не завъртя. Простенах и отпуснах чело на волана. – Това не се случва на мен.

– Проблеми ли има?

Вдигнах глава и видях Роуина, застанала до вратата, която бях оставил отворена. Вдигнах отчаяно ръце.

– Както виждаш.

Тя наклони глава, за да огледа колата, и някои от бледолилавите ѝ плитчини се люшнаха напред.

– На колко години е този боклук?

– Внимавай какво приказваш, жено. Сидни обича тази кола. Може би повече от мен. Освен това ти си художник. Представи си, че оценяваш някое вино. Нали се сещаш – историята на сорта, майсторлъка на лозарите и винарите.

Тя поклати глава.

– Аз карам приус.

Отново се опитах да вдъхна живот на мустанга. Никакъв успех. – Дявол да го вземе! Точно днес ли трябваше да се случи! На рождения ден на Сидни. Имахме планове.

– Извикай пътна помощ, а аз ще те откарам у вас. – Потупа ме съчувствено по рамото. – Имам един познат, който работи в сервиз. Ще предложи добра отстъпка.

– Едва ли ще е достатъчно – промърморих и извадих мобилния си. – Освен ако е безплатна услуга. Съвсем съм го закъсал до следващата седмица и половина.

– Предполагам, защото си ѝ взел някакъв екстравагантен подарък?

– Не съвсем. Дълга история.

Всъщност се бях примирил, че няма да мога да отрупам Сидни с подаръци. Вече не се чувствах потиснат заради това, нито се тревожех, че се налага да продам копчетата за ръкавели на леля Татяна. Хапчетата навярно ми бяха помогнали, но знаех, че имаше и още нещо. Заради възторжената проповед на Джил и случилото се в Пенсилвания, скъпите материални блага вече не ме блазнеха както някога. Щеше ли да ми достави удоволствие да обсипя Сидни с диаманти? Навярно, но вече не изпитвах необходимост да го сторя. Помежду ни имаше много по-важни неща. Стигаше ми да ѝ сготвя вечеря и просто да се наслаждавам на времето, прекарано насаме с нея.

Разбира се, планирах част от гореописаното време насаме да бъде прекарано в моята кола, която изглежда бе сдала багажа. Може би вече не затъвах в мрачните дебри на отчаянието от типа "не ми се става от леглото", но можех да се вкисна като всеки нормален човек, чийто план е пропаднал. Почти не проговорих, докато Роуина чакаше с мен на паркинга на кампуса, а просто оставих лошото ми настроение да трови атмосферата около мен.

– Направо ставаш за модел на унилия художник – подразни ме тя. – да не вземаш уроци по вкиснато настроение?

– Не, просто такъв съм се родил.

Тя се ухили и ме сръга с лакът.

– Горе главата! Ще те откарам където искаш. Ще ти спасим деня, хлапе.

Трудно е да останеш начумерен, когато си в компанията на толкова слънчева жизнерадостност. А и не можех да допусна Сидни да дойде тази вечер и да ме завари нацупен. Трябваше да сътвори истинско чудо, за да се отърве от Зоуи и отложи сестринското празнуване на рождения ден. Навярно щеше да си спести голяма част от напрежението и стреса, като просто отложи срещата с мен, но за мен означаваше много да честваме празника точно на този ден. Аз настоявах да е тази нощ и сега трябваше да организирам всичко.

Влекачът взе на буксир Ивашкинатора и двамата с Роуина потеглихме към града. Събрах последните си пари, за да купя храна за вечерята, а Роуина едва не получи сърдечен удар, когато влязохме в бакалията и чу какво възнамерявам да купя.

– Замразена лазаня? Готова торта? Мислех, че обичащ това момиче.

– Обичам я, но не съм кулинарен гений.

– Но Каси е.

– Да, но тя не е тук.

Роуина въздъхна и извади телефона си.

– Честно казано, чудя се как си се оправял досега без мен.

Час по-късно Роуина и аз посрещнахме Каси в апартамента ми, която носеше пълна пазарска торба. Наблюдавах как изважда най-различни продукти, които не съм и сънувал, че мога да използвам, като andouille[15] и бамя. Имаше и бутилка бяло вино.

– Сидни не пие – осведомих ги.

– Няма значение – заяви Каси и извади тирбушона. – Виното е за мен, докато готвя.

Роуина потръпна. След моята изцепка в онзи бар, бях напълно сигурен, че Роуина твърдо вярва, че трябва да се запиша в група за анонимни алкохолици. Може би беше права. Видях, че се канеше да скастри Каси за пиенето, но аз махнах с ръка да не го прави.

– Добре съм. – За своя изненада установих, че е вярно. – Най-малко аз съм този, който би искал да се пречка на един кулинарен гений.

Каси ме изгледа над чашата.

– Хей, ти ще помагаш. Нямам намерение да правя сама тази супа от бамя.

– Когато си мисля за романтични вечери в чест на рожден ден, не си представям супа.

– Супа? – Тя едва не се задави с виното си. – да не би да си мислиш, че това е просто една супа? Ще приготвя нещо, което не можеш да развалиш, докато чакаш гаджето си да дойде. Тази супа става все по-хубава и хубава, докато къкри, а когато, тя се появи и я вкуси, ще бъде твоя завинаги. Няма нужда да ми благодариш.

Въпреки заканата си, Каси всъщност не ме накара да ѝ помагам толкова много. Мисля, че се боеше, че ще оплескам всичко, въпреки че аз наистина се опитвах да внимавам, надявайки се да подобря уменията си. Чистенето на скариди беше истинска загадка за мен, а и никога не бях чувал за запръжка от масло и брашно. Оказа се, че готвенето е много забавно, когато си е някого, който си разбира от работата. След като сложи всички съставки и подправки в супата от бамя, Каси я остави да ври на бавен огън и се зае с шоколадовите кексчета е ментова глазура. Тъкмо ми бе подала лъжицата, за да разбърквам сместа, когато чух, че телефонът ми звъни. Обикновено го оставям на вибрации, но сега песента на Куин "Под напрежение" се разнесе с пълна сила. Роуина и Каси прихнаха в един глас.

Връчих лъжицата на Каси и хукнах към дневната. Върху дисплея на телефона се бе изписал непознат номер.

– Ейдриън? Маркъс се обажда. Върнах се в страната.

За един ужасяващ момент си представих как Маркъс проваля с гръм и трясък страхотното ми празненство по случай рождения ден на Сидни. Направо го виждах да сърба супата от бамя.

– Още сме в Аризона и довършваме някои подробности – продължи той, – но планирам в неделя да бъда в Палм Спрингс. Реших, че трябва да организираме всичко, но без да се свързвам директно със Сидни.

– Добра идея. – Телефонът на любовта беше запазен за нас двамата, а алхимиците можеха много лесно да проследят другия ѝ телефон. Сидни постоянно се страхуваше да няма неприятности с тях, но Маркъс рискуваше много повече. – Какво имаш наум?

– Знаеш ли колко мастило е приготвила?

Аз бях с нея – през по-голямата част от процеса.

– Примерно казано, достатъчно, за да се напълни стандартна кофа с боя.

– Хм. Може би бихме могли да се срещнем на паркинг пред магазин за строителни материали. Ще изглеждаме като обикновени купувачи.

– Паркирали един до друг си разменят кофа с боя? Да бе, никак не е подозрително.

– А ти имаш ли по-добра идея? Никога не се знае къде и кога наблюдават алхимиците.

– Сигурен съм, че не наблюдават преподавателката ѝ – казах аз. – А и без това мастилото е в нейната къща. Ще се срещнем там и поне ще имате възможност да поговорите. Сидни несъмнено ще иска да ти даде някои инструкции.

– Това е добра идея – склони Маркъс неохотно. – Щом смяташ, че тази нейна учителка е надеждна.

– На сто процента.

Дадох му адреса и се уговорихме за часа. Когато затворих, Каси и Роуина се кискаха, склонили глава една до друга, докато приготвяха кексчетата, така че реших да не им се пречкам. Изрових телефона на любовта и пратих есемес на Сидни:

" Обади се Робии Худ. Ще се срещне с теб при ДТ, неделя, в осем вечерта. Устройва ли те?"

Отговорът ѝ дойде веднага: "Ще го уредя. Благодаря, че си уговорил срещата."

"Той смята, че заради безопасността е по-добре всичко да минава през мен. Сигурна ли, че ще можеш да дойдеш тази вечер?"

Почти чух въздишката ѝ.

"Да, но беше много трудно и утре ще имам адски проблеми. Освен това избухна и поредната разправия за развода. После ще ти разкажа."

"Нима току-що използва думичката с "а"? Навърши деветнайсет и вече си съвсем друга жена."

Понечих да прибера телефона и забелязах, че имам две пропуснати повиквания от Анджелина отпреди два часа. Зачудих се дали да ѝ се обадя. В крайна сметка винаги съществуваше възможността да задигне училищния автобус. Но разбира се, ако се бе случило нещо важно, Сидни щеше да го узнае преди мен. Анджелина не бе оставила съобщение на гласовата поща, затова реших да приема на доверие, че всичко е наред и просто ѝ е хрумнал някой от нейните шантави въпроси.

Когато се върнах в кухнята, кексчетата бяха готови, а Каси довършваше бъркането на ментовата глазура в една купа.

– Леле, ти можеш сама да правиш това чудо? – удивих се аз. – Мислех, че се доставя само в кутии.

Тя изтръска лъжицата в купата.

– Сигурна ли си, че можеш да гарантираш за този тип, Ро?

Роуина се ухили.

– Не и за готвенето. Но за живопис и романтични намерения е напълно надеждна инвестиция.

– Не забравяй и житейските съвети – уточних аз. – И за това много ме бива.

– Уверявам те, че няма да го забравя – подметна Роуина иронично. Огледа се и се намръщи. – Уютно местенце, но никога не бих предположила, че имаш гадже. Няма никакви снимки. Тя никога ли не забравя по нещо? Сако или плюшена играчка?

От думите ѝ краткотрайна болка прониза сърцето ми, защото тя беше права. Домовете на нормалните хора изобилстват със следи от връзките им. Най-малкото би трябвало да имам залепена върху хладилника снимка на нас двамата със Сидни. В апартамента нямаше никакви признаци, че имам гадже, защото що се отнасяше до останалия свят, аз нямах.

– Ако я познаваше, щеше да знаеш, че тя никога нищо не забравя. – Не споменах за липсата на фотографии. – Прекалено организирана е. Аз съм този, на когото не можеш да се довериш да запомни кое къде е оставено.

Каси посочи към таймера на печката.

– Смяташ ли, че може да ти се доверя да извадиш навреме кексчетата и после да сложиш глазурата? Трябва да изчакаш да изстинат. Повечето хора не го правят.

– Разбира се. И за да докажа колко съм надежден, ще си запиша и.

На вратата се почука и за част от секундата се изплаших, че Сидни е подранила. Въпреки че Роуина и Каси ми бяха приятелки, да завариш две момичета в апартамента на гаджето си надали е най-страхотната изненада за рождения ти ден. Но като погледнах през шпионката, за мой потрес видях Анджелина.

Когато отворих вратата, тя мина наперено покрай мен и отметна меднозлатистите си кичури.

– Трябва да поговорим, а ти не ми вдигаш телефона. О! – Очите ѝ се приковаха в кухнята. Имаш среща?

– Само в сънищата му – изсумтя презрително Роуина.

Запознах ги, като представих Анджелина за моя братовчедка, каквото беше прикритието ни в Палм Спрингс. Тъй като никога не бе сигурно какво може да изтърси тя в следващия момент, реших, че трябва колкото се може по-бързо да се отърва от Роуина и Каси.

– Вие, момичета, ми спасихте живота – заявих им. – Наистина. Това е много по-хубаво от замразената лазаня.

Роуина ми смигна.

– Нещо ми подсказва, че ти и неотразимият ти чар щяхте да бъдете достойна компенсация.

– Да де, но сега мога да запазя неотразимия си чар за нещо друго.

Този път дори Каси се усмихна.

– Не забравяй да добавиш счуканите ментови бонбони. И когато ги покриваш с глазурата.

– . Да се уверя, че са напълно изстинали – довърших аз.

Изпратих ги, а тя продължи да ми дава последните напътствия, чак до вратата. Когато се върнах, заварих Анджелина да наднича тук-там из кухнята.

– Не пипай нищо – предупредих я, като я видях да протяга ръка към капака на тенджерата със супата.

Тя се отдръпна.

– Защо каза, че са ти спасили живота? И за какво е всичко това?

– За една приятелка.

– Приятелка, с която спиш?

– Приятелка, която не те засяга.

– Тези кексчета изглеждат много апетитни. – Тя надникна през стъклото на вратичката на фурната. – Знаеш ли, днес Сидни има рожден ден. Би било много мило от твоя страна, ако ми дадеш да ѝ занеса едно-две кексчета.

– Като за начало, все още не зная защо си тук. Нито как си дошла.

– Взех автобуса. – Анджелина заряза огледа на кухнята и се потътри към дневната. – Става нещо странно.

Едва не се засмях, но лицето ѝ беше сериозно.

– Какво конкретно странно нещо имаш предвид?

– Сидни, Нийл и Еди. Нещо замислят. Непрекъснато си шушукат и щом ги приближа, тутакси млъкват.

След това, което се случи в кралския двор, не се изненадах, че Сидни и Нийл си говорят доста. Не се съмнявах, че тя искаше да се увери, че всичко е наред с татуировката – за чието разкрасяване трябваше да дам своя принос, напомних си.

– В двореца се случиха доста неща – казах на Анджелина. – Работата е там, че Сидни и Нийл участваха активно в това. Вероятно просто са ги обсъждали.

– Тогава защо и Еди е намесен?

Добър въпрос. Неговата роля беше малко по-трудна за разбиране, но вероятно Сидни е искала да сподели идеите си с още някого. Можех да разбера защо е предпочела Еди пред Анджелина. А и не беше изключено Анджелина да преувеличава потайността на въпросните разговори. Независимо от всичко аз вярвах безусловно на Сидни и щом тя не желаеше да замесва Анджелина, щях да я подкрепя.

– Сигурно Сидни не иска да те безпокои, понеже си много заета – казах ѝ. – Не се ли провали на теста по английски?

– Не беше по моя вина – изчерви се Анджелина.

– Дори и аз зная, че не можеш да преписваш от Уикипедията, а после да я посочиш като източник в есето си. – Когато ми го разказа, Сидни се чудеше дали да плаче, или да се смее.

– Но аз издигнах този "първоизточник" на изцяло ново ниво!

Честно казано, чудя се как досега сме живели без Анджелина. Животът преди нея трябва да е бил ужасно скучен.

– По-добре се постарай да издигнеш оценките си на изцяло ново ниво. – Изрекох го най-отговорно, почти като Сидни. Чух сигнала на таймера на фурната и побързах да извадя кексчетата. – Сега се върни на автобусната спирка, престани да си фантазираш за конспиративни теории и. Господи! Ти не бива да напускаш кампуса сама!

Лицето ѝ ми подсказа, че това е най-малкият ѝ проблем.

– Мислех си, че ще ме закараш до училище и ще ме прикриеш, ако някой се разсмърди.

– Колата ми е в сервиза. Ще се наложи да се прибереш сама. – Оставих внимателно кексчетата върху плота. – Моля те, моля те, не се оставяй да те хванат. Сидни най-малко се нуждае от подобен род проблеми.

– Тя ли? Аз ще имам проблеми! – възмути се Анджелина.

– Няма, защото ти просто ще си седиш със скръстени ръце и ще чакаш тя да те измъкне от кашата. – Предпочитах Маркъс да ми се натресе и да омете супата от бамя, отколкото Сидни да прекара вечерта в кабинета на директора на "Амбъруд", опитвайки се да спаси Анджелина от изключване. – А сега трябва да се връщаш. Ти си спец по промъкването крадешком. Можеш да влезеш без да те забележат.

– Продължавам да мисля, че става нещо. – Когато видя, че нямам намерение да пригласям на терзанията ѝ, неканената ми гостенка кимна към кексчетата. – Сигурен ли си, че не може да си взема няколко?

– Още не са готови. Трябва да се покрият с глазура.

– Ами покрий ги сега. Ще ти помогна. Тая работа "да чакаш, докато изстинат" е пълна дивотия.

Това беше един от онези моменти, когато ми се искаше все още да владеех магията на духа, за да ѝ внуша да си тръгне. Накрая – след като изтръсках от джобовете си последните монети и ѝ ги връчих за автобуса – тя се изнесе и ме остави да довърша на спокойствие приготовленията си за рождения ден. Почистих апартамента, запалих свещи и се преоблякох в тъмнозелената риза, която знаех, че Сидни харесва. Когато свърших, кексчетата бяха изстинали, а аз дори опитах от супата и установих, че Каси беше права. Това не беше обикновена супа, а истинско вълшебство.

Сидни пристигна около осем и се закова на място веднага щом пристъпи вътре.

– Ухае ми на скариди. И на мента. И на ананас.

– Вечеря, десерт и тези. – Посочих към светложълтите свещи. – Току-що ги запалих. Наричат се "Хавайска сиеста"[16].

– Това дори не е. Няма значение. – Тя затвори вратата и приближи забързано към мен, за да ме целуне. Това беше една от онези жарки целувки, които ме караха да забравя за всичко наоколо. – Най-добрият ми подарък за рождения ден.

– Не бързай със заключенията – предупредих я и посочих към кухнята.

Тя ме последва и застина с увиснало чене.

– Направил си запръжка от масло и брашно?

– Ако под "направил" подразбираш "надзиравал", то – да.

Хапнахме върху масата за кафе в дневната, седнали на пода на светлината на свещите, също както преди два месеца. Никога не съм си представял, че Сидни може да е по-прекрасна, отколкото в онази приказна червена рокля, ала с всеки изминал ден тя ми доказваше, че съм грешил. В чест на рождения ден Хопър беше съживен и се бе сгушил до Сидни, похапвайки изискано от френската наденица.

Признах си, че съм имал помощнички в кухнята и изглежда, откровеността ми я разнежи още повече. Джил беше права, че с несъвършенството си ще спечеля много повече, отколкото със съвършенството. Ала смехът на Сидни стихна, когато започна да ми разказва за своя ден.

– Зоуи беше бясна. Напоследък се разбирахме толкова добре, Ейдриън! А сега целият напредък в отношенията отиде на вятъра. Казах ѝ, че ще работя заедно с госпожа Теруилиджър – както обикновено – и че и без това за нас ще е по-добре да се измъкнем и да отидем някъде през уикенда, за да отпразнуваме рождения ми ден. Ще имаме повече време заедно и така нататък. – Тя поклати глава. – Но Зоуи не се върза. Всичките ми усилия да си спечеля благоразположението ѝ. Се оказаха напусто. Тя започна да се оплаква, че пренебрегвам мисията заради лични причини и просто искам да отложа излизането ни, за да могат онези създания да дойдат с нас. Но това не беше най-лошото. Казах нещо, което не биваше.

– Че смяташ да отпразнуваш рождения си ден с едно от онези създания? – Нямаше как да не се почувствам виновен. Но със сигурност, ако се бе случило нещо лошо, тя нямаше сега да е тук.

Сидни ми се усмихна вяло.

– Казах ѝ, че ако наистина ме обича и иска да съм щастлива, ще ме остави да прекарам рождения си ден както аз искам, точно като мама, когато бях на дванайсет.

– И какво се е случило, когато си била на дванайсет?

– О, мама предложи да ни изведе на вечеря – само момичетата – баща ни отсъстваше от града – за да празнуваме, но аз не исках. Книгата, която чаках с нетърпение, най-сетне бе излязла, и аз мечтах единствено да се сгуша удобно в леглото и да чета цяла нощ.

– Мили Боже – промълвих и докоснах върха на носа ѝ. – Ти си очарователна.

Тя перна ръката ми.

– Както и да е, Карли и Зоуи наистина искаха да излязат, за да си похапнат нещо вкусно, но мама отсече: "Това е нейният рожден ден. Да я оставим да прави, каквото иска".

– Имаш готина майка.

– Много. – Сидни зарея поглед за няколко минути, светлината на свещите се отразяваше в очите ѝ. – Е, това, че споменах мама, беше най-лошото нещо, което можех да причиня на Зоуи тази вечер. От известно време се опитвам да я убедя да свидетелства за съвместно попечителство, тъй като в този случай тя ще може да живее и с мама, и с татко. Струва ми се, че тя го обмисляше. И се допитала до баща ни. Ами. Той явно е бил доста многословен. Един разговор, който отново ѝ промил мозъка напълно, защото когато споменах за мама, Зоуи се впусна в разгорещена тирада как не бива да забравяме какъв лош човек е тя. И все в този дух. – Сидни въздъхна. – Мисля, че единственото нещо, което я умилостиви и благодарение на което в крайна сметка успях да се измъкна, беше, когато ѝ казах, че съм ѝ издействала разрешение да упражнява сама обръщане на заден и преден ход на 180 градуса, на паркинга на училището.

– О, да, нищо не е в състояние да накара сърцето на едно младо момиче да запрепуска, както шофирането. Чувал съм, че това е много характерно за семейство Сейдж.

Усмивката ѝ започна да се завръща.

– Тъкмо в това е проблемът, в много отношения тя все още е дете. В един миг иска незабавно шофьорска книжка, а в следващия ме критикува яростно, задето нарушавам правилата на алхимиците. Това е опасно, особено когато тя си мисли, че знае всичко.

Събрах празните купи и станах.

– А както на всички ни е известно, само една от сестрите Сейдж знае всичко.

– Не всичко. Например не зная рецептата за тази супа – подвикна след мен тя. – Но трябва да я науча. Беше невероятно вкусна.

– Може би е по-добре да отидем в Ню Орлийнс, вместо в Рим. – Подредих няколко кексчета върху една чиния, взех свещичка и запалката си. Хопър ме наблюдаваше с интерес, особено го вълнуваха кексчетата. – План за бягство номер трийсет и седем: заминаваме за Ню Орлийнс, където ще продаваме скъпи мънистени колиета на нищо неподозиращи те туристи. Няма да имаме и проблем с езика. Обзалагам се, че ще бъде секси, ако се науча да говоря с кажунски[17] акцент.

– Искаш да кажеш по-секси? Знаеш ли, обзалагам се, че Улф се е борил с алигатори надолу по блатата.

– Аз пък се обзалагам, че ги е опитомявал, за да улесни бягството си от пиратите надолу по реката. – Върнах се в дневната и седнах до нея с чинията.

– Обзалагам се, че е правил и двете – не се предаваше Сидни. Замълчахме за миг, сетне избухнахме в смях.

– И така, рожденичке. – Сложих едно от кексчетата пред нея и забучих свещичката отгоре. Макар да не я бях ползвал от месец, запалката мигом запали фитила. – Пожелай си нещо.

Сидни ме озари с усмивка, по-сияйна от пламъка пред нея и аз усетих как сладкогорчива болка прониза сърцето ми. Какво си пожела тя? Рим? Ню Орлийнс? Някъде другаде? Тя не сподели желанието си, както и бе редно, и просто духна свещичката.

Изръкоплясках и изсвирих, а след това загребах с лъжичка в глазурата на моето кексче, нетърпелив да опитам вкуса на творението си. Имайки предвид, че бях свършил най-тежката работа – глазурата и украсата – чувствах, че мога спокойно да ги нарека мои творения. Каси само бе купила съставките, намерила рецептата и отмерила и смесила продуктите.

– Никога не би ми хрумнало, че толкова добре си пасват супа от бамя и кексчета за десерт. – Сидни замълча, за да оближе глазурата от пръстите си и аз тутакси загубих способността да разсъждавам.

– Това беше част от гениалния план на Каси – казах накрая. – Тя каза, че целувките винаги са по-сладки след глазурата.

– Брей. Тя наистина е кулинарен гений. – Сидни дояде глазурата и изтри деликатно пръстите си със салфетка. – Като заговорихме за целувки. Да разбирам ли, че си излъскал до блясък мустанга?

– Ох. Ами. – Почти бях забравил за колата. – Не се паникьосвай, но.

– О, не. Какво си му направил?

Вдигнах отбранително ръце.

– По-спокойно, нищо не съм му направил.

Разказах ѝ накратко за случилото се този следобед и с тревога видях как дяволитият ѝ поглед изчезва и изражението ѝ помръква.

– Горката кола. Ще се обадя сутринта в сервиза, за да разбера какво не е наред. Май ще трябва да я откараме в специализиран сервиз.

– Ха. Не съм сигурен, че мога да си позволя дори този.

Тя сложи ръка върху моята.

– Ще ти дам назаем.

Усещах какво следва и знаех, че няма начин да ѝ се противопоставя.

– Ще ми се притечеш на помощ?

– Разбира се. Нали това правим. – Тя се приближи до мен. Хопър се опита да се намести между нас, но аз го избутах. – Аз спасявам теб. Ти спасяваш мен. Ние просто ще се редуваме всеки път, когато някой от нас се нуждае от помощ. И ако това ще те накара да се почувстваш по – добре, мисли си, че спасявам Ивашкинатор, а не теб.

Засмях се и я прегърнах през кръста.

– Това променя всичко. Само дето сега нямам кола и не мога да изпълня обещанието си за рождения ти ден.

Сидни се замисли за няколко мига.

– Е, аз имам кола.

След час бях готов да се закълна, че никога повече няма да си правя майтап за онази мазда.

Оказа се една от най-вълнуващите ни срещи. И безусловно, една от най-изобретателните, имайки предвид колко е тясно на задната седалка. Докато лежахме един до друг, загърнати в одеялото, което се досетих да взема, се опитах да запечатам в паметта си всяка подробност. Гладката ѝ кожа, извивката на бедрото ѝ. Вьодушевяващата лекота, изпълваща душата ми, блажената умора.

Сидни дръзко се изправи и протегна ръка към люка на покрива на колата.

– Как ти се струва това като фон за рожден ден? – попита тя триумфално. Сребристият лунен лъч се процеждаше между клоните и струеше върху главите ни.

Преди да си свалим дрехите, тя обиколи квартала, за да се увери, че никой не ни следи. Макар да нямаше основания да подозира, че алхимиците ни шпионират, Сидни предпочиташе да не рискува. Доволна от предпазните мерки, накрая паркира на едно много удобно място на моята улица – от едната страна имаше дървета, а от другата – пустееща сграда на една пресечка от сградата ми. Естествено, някой можеше да мине покрай колата и да ни забележи, но вероятността за това беше много малка в този мрак.

Тя се сгуши отново под одеялото до мен и се извърна, за да отпусне глава върху гърдите ми.

– Чувам сърцето ти – рече тя.

– Нима от време на време проверяваш, за да се убедиш, че не съм нежив?

Отговорът ѝ беше тих смях, последван от дълга, чувствена целувка отстрани по врата ми.

Ръцете ми се стегнаха около нея. Отново се опитах да запомня всяка подробност от този момент. Телата ни се преплитаха в идеална хармония. Струваше ми се невъзможно, че извън блажения лунен рай на тази кола съществува един свят, от който трябва да се крием; свят, който иска да ни разкъса. Мисълта за това, което ни заобикаляше, караше всичко помежду ни да изглежда още по-призрачно и нетрайно.

– Разпадат се нещата; центърът не издържа – промърморих аз.

– Сега Иейтс ли цитираш? – попита тя недоверчиво, като леко повдигна глава. – Тази поема е за апокалиптични видения и Първата световна война.

– Зная.

– След секс имаш доста странни поетични предпочитания.

Усмихнах се и прокарах пръсти през косата ѝ. Не бяха нито златисти, нито сребристи, а е някакъв вълшебен, междинен цвят. Дори във вихъра на любовта и радостта усещах как ме завладява частица от капризното униние на Ейдриън Ивашков.

– Ами. Просто понякога чувствам, че това е твърде хубаво, за да е истина. Дори в моите сънища не бих могъл да създам нещо толкова съвършено. – Притеглих я по-близо и притиснах буза о нейната. – И все пак съм достатъчно песимист, за да зная, че накрая ще се събудим.

– Това няма да се случи заяви тя убедено. – Защото това не е сън. Това е реалност. И ние можем да се справим с всичко, което ни очаква. В поемите, които четеш, не си ли се натъквал на Уилям Морис?

– Това не е ли онзи тип, който произвежда цигари? – Ето че сега ме обвиняваше, че чета неромантични поеми.

– Не. Уилям Морис е английски писател. – Тя се претърколи настрани и се зарови в купчината дрехи на пода на колата. След секунди намери телефона си и потърси името в интернет. – Сега ще го намерим. – "Ръцете им не трепереха, нозете им не се препъваха." – Захвърли телефона обратно върху купчината, сгуши се отново до мен и сложи ръце върху гърдите ми, там, където туптеше сърцето ми. – Поемата се нарича "Любовта е достатъчна". Докато сме заедно, ще бъдем като тях. Без треперене. Без препъване. Няма да ни спрат.

Улових ръцете ѝ и ги целунах.

– Как така ти стана мечтателна романтичка, а аз започнах да се безпокоя за всичко?

– Мисля, че си влияем взаимно. Само не се шегувай с това – предупреди ме Сидни.

– А ти не ми давай такива добри поводи.

У смихнах ѝ се, но онази тъга продължи да витае над мен, дори когато лежах там, преливащ от щастие. Никога досега не съм си представял, че мога толкова силно да обичам друг човек. И никога не съм и помислял, че мога така да се страхувам да не го изгубя. Така ли се чувстват всички влюбени? Така ли се вкопчват в любимите същества и се будят ужасени посред нощ, изплашени да не останат сами? Това ли е неизбежният начин на живот, когато обичаш толкова дълбоко? Или това се случва само с тези от нас, които вървят по ръба на пропастта, които живеят в такава паника?

Приближих лице на милиметри до нейното.

– Толкова те обичам.

Тя примигна по онзи начин, както когато се боеше да не се разплаче.

– И аз те обичам. Хей. – Едната ѝ ръка се плъзна нагоре и се притисна към бузата ми. – Не гледай така. Всичко ще бъде наред. Центърът ще издържи.

– Откъде знаеш?

– Защото ние сме центърът.