Огнено сърце

ГЛАВА 18 Сидни

Отне два дни, за да се разчистят пътищата и да се организира транспорта ни. И алхимиците, и мороите ни увериха да не се тревожим за следващата вноска за колата под наем, а просто да наемем нова, за да не губим време да чакаме да ремонтират ударената. Казах им, че ми е съвестно да зарежем катастрофиралата кола, още повече, че аварията беше по моя вина. Така успях да удължа престоя ни, докато в сервиза се оправят с многото автомобили, изтеглени с влекача през онази нощ. Поканиха ни да се върнем в кралския двор, но аз се противопоставих на тази идея, като заявих на алхимиците, че се чувствам по-добре в странноприемница, поддържана от хора. Естествено, те ме подкрепиха.

Тези два дни минаха като в прекрасен сън. С Ейдриън все едно бяхме на меден месец. Виждахме Нийл на закуска, но през останалото време той си стоеше в стаята, давайки ни възможност да се посветим изцяло един на друг.

Не всичко беше само секс. Макар и през повечето време. Ейдриън ме дразнеше, че си наваксам за изгубеното време. Може би беше вярно, но не споделях мнението му, защото честно не можех да си представя, че бих могла да го правя с някой друг преди него. Така че нямаше какво да наваксвам. Не можех също да си представя как е възможно да съществува секс за една нощ или какъвто и да е секс, лишен от емоции. Знаех, че хората го правят през цялото време, но ми се струваше чиста загуба на време. С Ейдриън всяко докосване. Всяко наше действие беше. Е, беше усилено от любовта ни. Как могат хората да правят секс без любов? Това бе въпрос, чийто отговор не желаех да търся.

Дори и когато не правехме секс, прекарвахме доста време в леглото. Аз четях или работех на лаптопа. Той гледаше телевизия или спеше. Твърдеше, че го изтощавам, макар че никога не му липсваше енергия по време на секса. Колкото до мен, аз намирах секса освежаващ. След него кипях от жизненост. Чувствах се способна да се заема със сто проекта. И огладнявах.

Но реалността изискваше да се върнем отново към нашите отговорности в Палм Спрингс. Твърде много хора се нуждаеха от нас. За разлика от напрегнатия полет до Пенсилвания, при завръщането ни у дома бяхме изпълнени със спокойно задоволство. Шестте часа полет изтекоха в приятна възбуда. С Ейдриън седяхме един до друг, свързани с неразрушима връзка и дори нямахме нужда да се докосваме.

Като кацнахме на летището в Палм Спрингс, ни лъхна топлият въздух на пустинята, потвърждаващ веднъж и завинаги, че зимната приказка е зад гърба ни. За броени часове се превъплътих в предишната си роля. Вече не бях героинята, запокитена от снежната буря в обятията на любовника си. Аз бях Сидни Сейдж, алхимик, пазач и надзирател, делова и изцяло отдадена на мисията.

Ейдриън трябваше да се върне в апартамента си и да провери какво бе пропуснал от занятията в "Карлтън", а двамата с Нийл поехме към "Амбъруд". В таксито Нийл мълчеше, а аз най-сетне можех да му посветя цялото си внимание. По време на нашата кратка любовна приказка сред снеговете бях твърде заета с Ейдриън и отдадох усамотението на Нийл на някакъв каприз на странния му характер. Но сега виждах, че нещо силно го притесняваше.

– Всичко наред ли е?

Той откъсна поглед от прозореца.

– Да, само си мисля за разни неща.

– За Олив?

– Понякога. – Опита се да се усмихне, но не успя. – Покрай другите неща.

Обзе ме паника.

– Добре ли се чувстваш? Не страдаш ли от някакви странични ефекти?

– Не. Просто имам доста храна за размисъл. – Този път той се усмихна. – Не се тревожи. И без това си имаш достатъчно грижи.

За миг се зачудих дали не се е досетил за Ейдриън. Заради това ли беше така замислен? Не знаеше как да постъпи с нас? Но не, това беше само проява на собствения ми егоизъм. Романтичната ми авантюра с Ейдриън беше най-важното в живота ми досега, но Нийл едва ли бе забелязал, че бяхме в странноприемницата заедно с него. Той си имаше свои тревоги и след всичко, което бе преживял, напълно го разбирах.

Таксито спря първо пред неговото общежитие и той се надигна, за да слезе от колата.

– Сидни. – Поколеба се. – Зная, че трябва да разбереш дали всичко тук е било наред, докато сме отсъствали, но има нещо, за което искам да поговорим насаме, ако имаш удобна възможност. Може да не е днес. Но трябва да е скоро.

– Разбира се – отвърнах. – Ще го уредим.

Но чак по пътя към моето общежитие ми хрумна, че той може би искаше да поговорим за това как бях създала огнена топка в снежната буря. Още тогава осъзнавах, че беше глупаво и опасно, но тези аргументи бяха отстъпили пред реалната опасност да умрем от студ.

– Сидни!

Зоуи се втурна в прегръдката ми, когато влязох в стаята. За миг се разтревожих, че нещо не е наред, но се успокоих, като видях грейналото ѝ лице.

– Всичко беше супер след заминаването ти! Искам да кажа, че ми липсваше, но нямаше проблеми. Уредих всичко за посещението при Кларънс, а Еди дори ми позволи да шофирам, при това не само на паркингите.

Тъкмо отварях куфара си, но от изненада оставих капака да падне обратно.

– Той е направил какво?

– Беше само по черния път между магистралата и дома на Кларънс, така че нямаше проблеми.

– Полицията може да бъде навсякъде! – възмутих се. – Инциденти също се случват навсякъде. – Аз ли не го знаех!

– Всичко беше наред – увери ме сестра ми. – Той дори каза, че съм се справила много добре. Че шофирам като професионалист.

Може би трябваше да се зарадвам, че е започнала да се сприятелява с един дампир, но не можах.

– Не мога да повярвам, че от всички хора точно Еди би направил нещо подобно. Това е безотговорно.

– Той каза – кимна тя, – че ще реагираш точно така, а аз би трябвало да ти отвърна: "Поне не беше Анджелина".

Не можах да се сдържа и прихнах от смях.

– Вярно е. Той не преминава някои граници.

Сестра ми видя, че се успокоих и отново живна.

– Като заговорихме за Анджелина. Можеш ли да повярваш, че никога не е яла шоколадов сладолед с орехи? Заведох цялата тайфа на онова място, където ходихме двете с теб, и беше голям майтап. Ние се опитвахме да не я зяпаме, но беше невъзможно, когато я видяхме как се опули. Омете три купи сладолед, сигурно и четвъртата нямаше да ѝ се опре, ако не трябваше да се прибираме заради вечерния час.

Гледах смаяно блесналите очи на Зоуи, изключително радостна да я слушам как ми говори за закачките с Джил и дамгирите, все едно са нейни обикновени приятели от човешката раса.

– Съжалявам – сепна се Зоуи, изтълкувала погрешно мълчанието ми, – дори не те оставих да говориш. Как мина всичко при теб? Случи ли се нещо важно?

Да, определено се случи.

– Чакаме да видим какво ще стане – отвърнах и отново се заех с разопаковането на багажа. – Инжектираха на Нийл от кръвта на Олив. Силно се надяваме, че това ще го предпазва да не стане стригой.

– Било е много храбро от негова страна – призна тя.

Вдигнах очи от блузата.

– Еха, Зоуи! Струва ми се, че през последните пет минути два пъти се изказа с добро за дампирите.

– Не си въобразявай разни неща – заяви тя, но се усмихваше. – Но. Да, може би не са толкова лоши. Искам да кажа, че не са като нас, но не са чак толкова неприятна компания. Всъщност всичко е по-лесно, ако не ги мразим.

– Със сигурност е така – съгласих се. Озари ме лъч на надежда. През последния месец за мен беше крайно мъчително да живея със Зоуи и суровите ѝ алхимически възгледи. Но как можех да я обвинявам? Не бях ли някога и аз същата? Много време ми отне да преодолея дълбоко вкоренените предразсъдъци. Дали и тя би могла? Навярно с времето ще надрасне стремежа си да впечатли баща ни и ще осъзнае, че мороите и дампирите са като обикновените хора. Колко опияняваща бе мисълта, че отново ще бъдем истински сестри и ще споделяме една и съща бунтовническа философия срещу алхимиците. Може би Маркъс накрая ще развали татуировката ѝ.

Запазих тези мисли за себе си, защото знаех, че не бива да избързвам. Но ми беше трудно да не се изпълня с надежди, когато по-късно вечеряхме с другите и забелязах, че тя вече не изглеждаше така, сякаш едва се сдържа да не скочи от масата и да побегне. Всички бяха в добро настроение, докато очите на Джил не се втренчиха някъде зад мен и тя въздъхна тежко. Обърнах се и видях две момичета, които окачваха обява за бала по случай Свети Валентин.

– Иска ми се и аз да отида – пророни тя скръбно.

– На мен също – присъедини се Анджелина.

– Е, какво ви пречи да отидете? – попитах аз.

Джил изгледа Нийл косо, но той бе потънал в своите мисли.

– Защото няма с кого да отида – призна тя. Анджелина закима в знак на съгласие.

– Сигурна съм, че ще намериш някого. – Погледнах към Зоуи. – Както и ти.

Очите ѝ се разшириха.

– Какво? Да отида на бал?

– Разбира се. Всички ходят. И ти трябва да опиташ.

– А защо ти не опиташ? – За няколко секунди не успях да продължа, потънала в спомен за моя първи и единствен бал. Ейдриън се появи, напи се до козирката и се наложи аз да го заведа до жилището му, където токът изгасна. – Понякога не е зле да се разпусне малко.

Еди, който изглежда не се вълнуваше от бала, се ухили.

– Сидни, когато се срещнахме за пръв път, бях готов да се закълна, че няма да доживея да чуя такива думи от устата ти. Какво става с теб?

Всичко, помислих си.

В отговор му се усмихнах.

– Всички се нуждаем от малко забавление. Но предлагам вечерта на Свети Валентин да забравим за бала, а да отидем на кино. Кога за последен път сме излизали всички заедно?

– Мисля, че отговорът е "никога" – каза Джил.

– Е, тогава ще излезем. Ще купим билети, ще вземем и Ейдриън с нас. – Хвърлих изпитателен поглед към Анджелина, но тя не го забеляза. – Може би ще дойдат и други хора. – Чувствах се донякъде виновна, задето обещах на Трей да държа Анджелина по-далеч от Нийл, а виждах, че Нийл сам се грижеше за това. Дължах на Трей много повече, задето ми стана опитно свинче. Може би ако го поканя да дойде с групата на кино това ще му помогне по-бързо да измисли как "да се получат нещата" между него и Анджелина.

Животът скоро се върна към нормалния си ритъм. Възобнових обичайните си кратки посещения при Ейдриън след училище, макар че сегашните ни занимания значително се отличаваха от предишните. Липсваха ми онези дълги, лениви моменти в странноприемницата, когато времето сякаш забавяше своя ход, при все че и сега се радвахме максимално на близостта си. Аз продължавах "да наваксвам за изгубеното време" и дори напреднах толкова много, че започнах да чета книги за различни техники в секса. Чувствах се като задръстена забърка до деня, когато си спечелих впечатленото възклицание: "Къде го научи това, Сейдж?"

Развитието на отношенията ни с Ейдриън ме мотивираше още повече да ни пазя, което означаваше, че всячески се стараех да умилостивя Зоуи. Ние все още не прекарвахме достатъчно време заедно, за да бъде тя щастлива и доволна, но правехме други неща, които сестра ми харесваше, като например разрешавах ѝ от време на време да кара колата. Освен това я окуражавах да участва в безопасни занимания с останалите от групата и наблюдавах как тя все по – свободно общуваше с тях, започваше да се отпуска и да се чувства добре в компанията им.

Единственият облак на хоризонта на сестринските ни отношения бе надвисналата заплаха за развода на родителите ни. Зоуи продължаваше да смята, че съм на страната на баща ни. Каквито и съмнения да имах, всички се стопиха след онзи обяд/вечеря с него. Възнамерявах да свидетелствам в полза на мама, макар да знаех, че това ще доведе до сериозни усложнения в спокойния живот, който си бях устроила. До изслушването оставаха няколко месеца и аз не спирах да напомням на Зоуи колко много ни обича нашата майка и колко добър човек е тя. Дори веднъж предположих, че ако съдът присъди съвместно попечителство, Зоуи ще може да разпределя времето си между родителите ни, вместо да се посвети изцяло на служба на алхимиците, както мама се страхуваше. За миг Зоуи засия при тази идея, но сетне поклати глава.

– Татко не би го одобрил – рече умърлушено. Страхът ѝ от него бе твърде голям.

Едно от странните неща, които ми се случиха, беше, че се научих да си служа с апарата за татуировки. Радостта ми от сдобиването с истинското мастило на алхимиците много бързо изчезна, когато осъзнах, че не бих могла да помоля Улф да татуира Трей. Не само щях да пратя по дяволите измислената история за премахването на татуировката, но и Улф щеше да стане свидетел на действието на заклинанието. Затова накарах госпожа Теруилиджър да убеди Улф да остави апарата си в дома ѝ, в случай че отново се нуждаем от услугите му на татуировчик. Междувременно изчетох възможно цялата информация за този модел и упътванията за употреба. Когато съобщих новината на Трей, той не остана очарован.

– И защо аз ти вдъхвам повече страх от един едноок тип? – попитах възмутено, когато се срещнахме в дома на госпожа Теруилиджър.

– Той поне прави татуировки от години. А ти колко си направила?

– Нито една – признах си. – Но зная много повече за татуирането, отколкото него.

Единственото, което ме тормозеше, беше, че за разлика от татуирането със сол, мастилото с моройска кръв имаше цвят. И щеше да остави следа. Тъй като според мен втората татуировка трябваше да покрие съвсем точно първата, се налагаше да направя моята върху тази на Улф –

която на свой ред беше над татуировката слънце на Воините. Надявах се да успея да проследя точно линиите на лъчите, ала не знаех доколко умели ще се окажат ръцете ми.

– Ако я разваля, ще платя, за да ти я направят отново – уверих го.

Това малко го поуспокои, но докато лягаше върху работната маса, го чух да мърмори:

– Напомни ми защо се съгласих на всичко това.

– Защото държа Анджелина по-далеч от други съперници. Макар че. Предполагам, че няма да искаш да. Ъъ, да отидеш на кино заедно с нея в деня на Свети Валентин. Искам да кажа с цялата ни група.

– Нали трябва да стоя далеч от нея – из пъшка той.

– Е, не си длъжен да седиш до нея. Освен това няма да си сам.

– Ще си помисля – промърмори той неохотно.

Не знаех дали този кинаджийски план ще доведе до нещо. Нямах много опит със сватовничество го, но очевидно Трей и Анджелина не бяха постигнали особен напредък в преодоляване на чувствата си един към друг. Хрумна ми, че ако двамата започнат отново да се срещат, Трей със сигурност ще трябва да скъса връзките си с Воините. А нямаше ли това да е принос за по-великото всеобщо благо? Или аз само усложнявах нещата?

Но това беше проблем, за който щях да мисля по-късно. Засега вниманието ми бе съсредоточено върху аматьорската татуировка – която всъщност направих доста добре. Подсилих очертанията на слънцето и почти не се отклоних от линиите на лъчите. Трей искаше да се погледне в огледалото, но преди това аз трябваше да довърша заклинанието. Внушението, направено с магията на елемента земя, можеше да има забавено въздействие, което да се активира при определени условия. Ейб бе добавил в кръвта внушението за подчинение, но без конкретна насоченост. И тъкмо тук аз щях да се намеся. Веднага щом кръвта проникне в кожата на субекта, магията се деблокира и е готова за действие. Трей седна, аз се наведох напред и приковах поглед в очите му.

В ритуала на алхимиците, след като кръвта се инжектира, хиерофантът дава на новопосветения стандартните инструкции: "Нашите думи са твои думи, нашите цели са твои цели, нашата вяра е твоя вяра". Никога досега не съм се замисляла над тези думи. Те имаха ритуален характер и доскоро не бях осъзнала колко буквално въздейства заклинанието върху конкретната личност. След това хиерофантът добавяше: "Никога няма да говориш за света на свръхестественото на онези, които не са част от него. Ще пазиш строго тайните му". До това се ограничаваше действието на цялото заклинание. Не можеха да се дават произволни команди. Мороите имаха достатъчно възражения против внушението, затова насищаха кръвта с много ниско ниво на магия. Или поне повечето от мороите постъпваха така. Очевидно, след като някои алхимици бяха програмирани с по-силни команди, съществуваха морои, които бяха готови да нарушат правилата и да придадат повече сила на кръвта.

С Трей нямах подобни тревоги. Аз трябваше само да изрека заклинанието, докато магията е активна в кръвта и готова да го приеме.

– Няма да говориш на никого за чувствата си към Анджелина – казах му строго.

Трей срещна погледа ми и аз видях как тъмните му очи започнаха да помътняват, като че ли бе готов да се покори на волята ми. Сърцето ми се сви. Бях виждала как действа това заклинание върху други татуирани алхимици. Самата аз го бях преживяла. Точно така започваше да действа внушението. Бяхме се провалили. Магията все още действаше и.

Внезапно той примигва рязко, като че ли се отърсваше от сън.

– Защо не? – попита.

– Защо не какво?

– Защо не мога да говоря за Анджелина?

– А ти искаш ли?

– Не зная. Понякога.

– Знаеш ли, онзи ден, докато обядвахме, обсъждахме плановете за пролетната ваканция и тя внезапно започна да бъбри как сурикатите[14] не са истински котки и как зоолозите трябвало да ги преименуват, защото това можело да причини големи проблеми, ако някой реши да си вземе една от тях за домашен любимец. – Изгледах Трей внимателно. – Какво мислиш за това?

Изражението му омекна и лицето му се озари от усмивка.

– Това направо ме хвърли в музиката. Не, харесва ми. Зная, че подобни нейни приказки звучат шантаво, но това е защото всичко е толкова ново за нея, разбираш ли? Ние приемаме всичко за дадено, но когато съм с нея, гледам на света с нови очи. Тя прави моя свят по-хубав. Именно затова е толкова страхотна. – Внезапно се сепна и се втренчи подозрително в мен. – Защо си се ухилила до уши?

– Защото ти ми споделяш чувствата си към Анджелина.

– Е, ѝ? – запита той с подозрителен тон.

– Аз ти казах да не го правиш.

– Наистина ли?

Вратата на гаража се отвори и на прага се появи Ейдриън. Налагаше се да остане в кампуса до късно и чак сега бе успял да дойде.

– Още ли се занимаваш с татуировки, Сейдж? Да не си решила да татуираш образа на моя пиратски скелет? – Огледа и двама ни. – Какво става тук?

Разсмях се и скръстих ръце на гърдите си.

– Получи се. Мастилото с каменна сол неутрализира другото мастило. Развали внушението! Човешката магия победи.

Трей повдигна вежди.

– Дали наистина искам да узная подробностите?

Изненадах го, като го прегърнах за миг.

– Подробностите са следните: ти току-що помогна да се докаже едно голямо откритие, което от своя страна ще помогне на много хора.

Напълно разбираемо, той все още изглеждаше озадачен.

– Стига да не си ми нанесла някакво трайно увреждане.

– Ти си напълно чист и свободен и можеш да дойдеш на кино с нас – напомних му аз.

– Все пак нали всички сме приятели – заяви Трей припряно.

– Безусловно – потвърдих аз.

Трей трябваше да тръгва за смяната си затова поговори о нас само още малко. Веднага щом излезе, аз се хвърлих в обятията на Ейдриън и той ме завъртя.

– Умница си ми ти! – похвали ме той. – Успя!

Притиснах устни към бузата му.

– Нямаше да успея без теб.

– Без мен? Не бях аз този, който се сдоби с незаконните съставки, намери човек за опитите и само за една седмица се научи да прави татуировки.

– Ти ми оказваше морална подкрепа, а това е най-важно то. Сега, след като се убедих, че мастилото върши работа, ще трябва да осигуря по-голямо количество до пристигането на Маркъс. Прави ми компания.

Маркъс беше изпратил чрез Сабрина съобщение до Ейдриън, че следващата седмица ще бъде в града. Щом имах свободна минута, правех нова порция мастило и нямах намерение да пропилявам тази възможност. Трябваше да снабдя Маркъс с възможно най-доброто оръжие в битката, която водеше. Когато се върнахме в къщата, госпожа Теруилиджър беше заета в кухнята. Тя ми махна и ме увери, че мога да използвам работилницата ѝ. Въпреки че не знаеше точно с какво съм се заела, нямаше нищо против да я споделя с мен и ми бе разрешила да си оставям там пособията и материалите. В миналото Ейдриън бе идвал безброй пъти и както и тази вечер, седеше близо до мен и мълчаливо се занимаваше със своята работа, а аз – с моята. Атмосферата бе уютна, приятна и почти нормална.

– Не е ли странно? – попита той, наблюдавайки ме, докато отмервах солта. – Цялото това многообразие, което ни предлага животът? Ето ни тук двамата, седим, а аз чета тези стихове, плод на творческото въображение. – Вдигна томчето със стихотворения, което за мой ужас вече беше доста опърпано, с подгънати и разръфани краища на страниците. – А ти правиш научни и магически сметки. В една минута сме мислещи, интелектуални същества. А в следващата се отдаваме изцяло на разюздани физически страсти. Как го правим? Напред и назад, разум и тяло? Как е възможно създания като нас да минават от една крайност към друга?

– Защото така сме устроени – отвърнах му с усмивка. Много се радвах, че хапчетата не бяха заглушили философстванията на Ейдриън. Обичах да слушам тези негови полети на фантазията. – И това не е непременно крайност. Искам да кажа, че онова, което правихме вчера в апартамента ти. Ами, може би беше проява на "разюздани физическите страсти", но в същото време беше и много творческо. Кой е казал, че разумът и тялото не могат да действат в хармония?

Той се надигна от стола и приближи към мен.

– Много точно казано. И ако не ме лъже паметта, моят гений го измисли.

Оставих на масата шишенцето със субстанцията.

– Не беше твоят. Беше изцяло моят.

– Има само един начин да разрешим този спор. – Ръцете му се обвиха около кръста ми и той ме притисна към масата. – Трябва да надминем онзи творчески полет на фантазията. И ти ли си мислиш същото, което и аз?

– Че госпожа Теруилиджър е в съседната стая? – Но пулсът ми се бе ускорил от близостта на тялото му и аз вече си представях как ще разчистя масата.

Ейдриън се отдръпна и отиде да затвори вратата на работилницата.

– Тя е дискретна – увери ме. – И умна. Първо ще почука.

Мислех, че се шегува, докато той не ме сграбчи отново и не ме сложи върху масата, обвивайки краката ми около кръста си. Устните ни се срещнаха жадно и сръчните му пръсти на художник започнаха да разкопчават копчетата на блузата ми. Внезапното избръмчаване на мобилния ми телефон ме сепна и прекъсна целувката ни.

– Не вдигай – прошепна накъсано Ейдриън, с пламтящи очи.

– Ами ако нещо се е случило в училище? – попитах. – Ако Анджелина "случайно" е задигнала един от училищните автобуси и е нахлула с него в библиотеката?

– И защо ще го прави?

– Да не би да твърдиш, че не е в състояние да го направи?

Той въздъхна.

– Иди да провериш.

Скочих от масата с раздърпани дрехи, грабнах телефона и видях, че есемесът беше от Нийл, този, от когото най-малко очаквах. "Трябва да поговорим. Може ли да се видим довечера? На някое усамотено място? Важно е."

– Хм – промърморих неразбиращо и показах съобщението на Ейдриън.

Той беше не по-малко озадачен.

– Сещаш ли се за какво може да се отнася?

– Не, той спомена, че се налага да поговорим още когато се върнахме в града. – Огънят помежду ни вече гаснеше и аз се заех да закопчавам блузата си. – Ами ако се отнася за магията, която използвах?

Ейдриън стана сериозен.

– Не, не мисля така. Сигурен съм. Той няма с никого да говори за това.

– Обаче трябва да разбера за какво става дума. Ако нещо не е наред. Ами, аз съм тази, която в крайна сметка трябва да се справи с проблема. – Коленичих, за да сложа запасите си върху рафта, който ми бе отделила госпожа Теруилиджър. – Може да е нещо важно. Освен това, вече става късно.

– Знаеш ли кое друго е важно? Рожденият ти ден е след няколко дни. Ще получиш ли "отпуск на брега"?

Усмихнах се и се изправих.

– Не зная. Зоуи е намислила да правим нещо заедно. Бихме могли да си устроим групов пикник, на който можеш да дойдеш и ти.

Ейдриън ме прегърна.

– Не ми стига. Искам ти – само ти – да дойдеш в апартамента ми, където ще те нагостя с най-възхитителната вечеря, която някога си вкусвала, сътворена от някой, който не умее да готви. А след това. Двамата ще се качим в колата ми.

Почаках да уточни дестинацията ни.

– И?

Той ме целуна нежно по тила.

– А ти какво мислиш?

Изразът е свързан с моряшката отпуска. – Бел прев.

Не можах да сдържа тихия си възглас на възторг.

– Ох, леле!

– Улучих в десетката, нали? Блъсках си главата кой ще е най-хубавият подарък и изведнъж осъзнах, че едва ли може да има по-страхотен подарък от този двамата с теб да бъдем на най-любимото ти място в целия свят.

Преглътнах.

– Донякъде ме е срам, че съм толкова развълнувана и радостна. – Никога не съм предполагала, че любовта ми към колите ще играе толкова важна роля в сексуалния ми живот. Еди беше прав. Нещо се бе случило с мен.

– Всичко е наред, Сейдж. Всички си имаме нещо предпочитано, което ни възбужда.

– Да, но ти провали изненадата.

– Не. Това е част от подаръка: да мислиш за него през следващите три дни. Реших, че е отличен стимул да се измъкнеш от Зоуи.

– Отличен стимул.

Целунахме се за довиждане и аз се отправих на срещата с Нийл. Усамотеното място, където искаше да се видим, беше малката горичка близо до библиотеката. Не беше позволено да се влиза в нея, особено по това време на вечерта, но ако ни хванеха, щяхме да се оправдаем, че сме искали да минем по-напряко на път за библиотеката. С моята слава на старателна ученичка никой нямаше да се усъмни.

За моя изненада Нийл закъсняваше, което не беше типично за него. Когато най-после се появи, изглеждаше раздразнен.

– Извинявай. Анджелина се бе залепила за мен и едва успях да се отърва от нея.

– Нали знаеш, че тя те харесва? – Не изпитах вина да го кажа, защото той трябваше да го знае. – О, ами, по-скоро харесва представата за теб. Вижда в теб нещо като романтичен заместител.

– Какво, за Бога, означават тези глупости? Няма значение. – Нийл поклати глава. – Нямам време за подобни занимания.

Запитах се дали щеше да има време за "подобни занимания", ако Олив живееше наблизо.

– И така, какво става? – Подготвих се за нещо като разпит за магията. Това, което последва, искрено ме стъписа.

– Имам нужда от помощта ти, за да открия стригой.

За няколко минути помежду ни се възцари напрегната тишина.

– Ще трябва да ми обясниш по-подробно.

Нийл посочи татуировката върху ръката си.

– Всички са толкова развълнувани за това, но какво всъщност означава то? Струва ли си усилията и вълнението? Никога няма да разберем, освен ако не го изпробваме със стригой.

Втрещих се. Разбира се, знаех, че той е прав, но не очаквах, че някой ще пришпори събитията въпреки очакваните трудности.

– Нима искаш да се превърнеш в стригой?

– Не, не. Разбира се, че не. Ето каква е работата. Преглеждах някои доклади на пазителите и прочетох, че са забелязали стригои в квартал на Лос Анджелис.

Това не ме изненада. В Лос Анджелис винаги имаше стригои.

– Всъщност става дума само за един стригой – продължи Нийл. – Искам да го намеря и да го примамя, преди пазителите да са го погнали. Те вече познават навиците му достатъчно добре и рано или късно това ще се случи. Обикновено той само пие и убива, но в докладите се споменава, че няколко пъти е превърнал жертвите си. Както и да е, ако ме използвате като примамка, той ще вкуси кръвта и от реакцията му ще разберем дали татуировката действа.

Това беше едно от онези заключения, които на пръв поглед изглеждаха логични и разумни и аз бях почти съгласна с него. Само че имаше няколко недостатъка.

– Ако татуировката не сработи, ти или ще умреш, или ще станеш стригой.

– Тъкмо тук идва твоята роля – развълнувано рече той. – Онова нещо, което направи с огъня.

– Нийл.

Той вдигна ръка.

– Не, не. Няма да кажа на никого. Дори няма да те питам как си го направила. Но ако се скриеш някъде наблизо и отново сътвориш онова чудо, ще можеш да го изпепелиш, преди той да ми е сторил непоправимо зло. – Част от ентусиазма на Нийл помръкна. – А ако успее да ме превърне в стригой, тогава ще убиеш и двама ни.

– Нийл! Чуваш ли какви ги дрънкаш? Това е лудост. Ти буквално говориш за самоубийство.

Погледът му срещна моя в полумрака на сенките.

– Да, а животът ми ще бъде един скромен принос за получаването на тези отговори. И това не е мелодрама. Зная, че някои от вас – особено Ейдриън – ме намират за смешен натегач, но се кълна, че службата на мороите е моята най-висша цел. Искам най-доброто за всички нас. А сега единствено чакаме. Което е все едно да не правим нищо. Ако успеем да осъществим този план, това може да е пробивът, за който всички не спират да говорят.

Отместих погледа си. Всичко беше налудничаво. Но имаше някакъв смисъл.

– Разбирам те, но ако искаш да си поиграеш с някой стригой, най-добре е да получиш разрешение от пазителите. Нека те да уредят нещо.

– Смяташ ли, че ще ми позволят да го направя? – Не отговорих, защото се съмнявах. – Именно. Онази вечер огънят, който накара да се появи от нищото, беше доста голям. Мислиш ли, че с него можеш да унищожиш един стригой?

– Да – отвърнах без колебание. – Но наистина няма да се чувствам спокойна, ако само аз те деля от проклятието.

– Това няма да се случи. – Нийл посочи зад мен. – Точно навреме.

Обърнах се и видях Еди да крачи към нас, с озадачен вид.

– Хей, получих съобщението ти – рече той. – Какво става?

Невероятно, но Нийл засипа Еди със същите надъхани приказки за саможертва в името на благото на мороите. Нийл не спомена мен и магията, но предложението към Еди беше същото: че се нуждае от някой, който да му помогне срещу стригоя, ако нещата излязат от контрол. Всъщност нямаше "ако", заключих аз. "Когато" беше по-точната дума.

Мисля, че Еди беше по-шокиран дори и от мен.

– Не!

– Еди – поде Нийл със спокоен глас, – зная, че помежду ни има разногласия, но истината е, че аз те уважавам. Смятам, че ти си един от най-великите пазители, които някога съм срещал, и в живота си ти си направил много повече отколкото най-опитните пазители някога ще сторят. Двамата със Сидни сте идеалният отбор, който да ми пази гърба. Трябва да разбереш колко важно е това. Вярно е, че никога не съм се сражавал със стригои, но съм виждал как ги убиват. Когато бях по-млад. – Мрачна сянка се спусна върху лицето му. – Още го сънувам и ако съществува и най-малката вероятност да спрем онези чудовища, трябва да се възползваме от нея. Само си помисли какво ще стане, ако можем да предотвратим превръщането на други хора в стригои!

Думите му не разколебаха Еди, но лицето му доби изражение, което никога преди не бях виждала.

– Не го оспорвам по принцип, но е твърде опасно. И не само за теб. Веднъж направих нещо подобно. – Болката, изкривила чертите му, бе толкова силна, че направо ми скъса сърцето. – Бяхме аз и неколцина приятели. Мислехме, че ще можем да заловим един стригой. И най-добрият ми приятел загина. Независимо от това за колко подготвен се смяташ, дори и да си изправен само пред един от тях, винаги може да се случи нещо непредвидено. Двамата с теб може да не сме достатъчни. А Сидни определено не е – не искам да я обидя. Нуждаем се от много повече, за да имаме шанс за победа.

Нийл внезапно ме погледна очаквателно. Бяха ми нужни няколко секунди, за да осъзная какво искаше.

– Ти обеща, че няма да кажеш на никого!

– И няма да кажа – съгласи се той. – Но помислих, че ти можеш да решиш да го направиш. А ако не, аз няма да настоявам. Смяташ ли, че Еди ще те предаде?

И двамата ме наблюдаваха напрегнато и аз изпитах желание да цапардосам Нийл. Той държеше на думата си. Но в доста широк смисъл. След като чух два пъти речта му, аз почти се разколебах. Може би защото бях вьодушевена от невероятния успех с татуировката на Трей. А колко прекрасно би било да се извърши още един подвиг, от който ще зависи съдбата на толкова много хора? Ако и Еди участва, бе напълно възможно да се справим с един стригой.

Но това означаваше да разкрия тайната си на Еди, а и без това вече знаеха прекадено много хора. Припомних си старата поговорка: "Двама могат да пазят една тайна, ако единият от тях е мъртъв." Колкото повече се знаеше за това, толкова по-голяма опасност ме заплашваше.

Въпреки това, когато срещнах твърдия поглед на Еди, си спомних за нашето приятелство и всичко, което бяхме преживели. В един свят на тайни и лъжи, имаше малцина, на които можех напълно да се доверя. Но в този миг, без никакво съмнение, разбрах, че Еди е един от тях.

Поех дълбоко дъх, надявайки се, че не постъпвам глупаво, и протегнах ръка. Огледах се нервно, за да се уверя, че сме сами. Призовах магическата си сила и върху дланта ми заискри пламък, който бавно започна да расте, докато не стигна размерите на топка за тенис.

Еди се наведе над нея и ахна, а оранжевите пламъци затанцуваха върху лицето му.

– Може би. Може би нашите шансове значително се увеличиха – призна той.