Огнено сърце

ГЛАВА 8 Ейдриън

Отново работех над онзи тъп автопортрет.

Последният ми опит беше на път за кошчето за боклук, но не заради песимизма, пораждан от магията на духа, а защото просто не струваше. Искам да кажа, че вероятно можех да измисля някакво приемливо обяснение пред преподавателката си за символизма в тази творба. Тя можеше да ми повярва и да получа добра оценка. Но аз знаех истината. Автопортретът не струваше.

Днес се чувствах раздразнителен и докачлив, най-вече защото не спах добре. Въртях се в леглото, но не успях на се унеса в дълбок сън. Всичко изглеждаше още помие, защото днес Сидни нямаше да дойде. Беше решила на прекара свободното си време след часовете със Зоуи. Разбирах разумното желание на Сидни да поддържа миролюбиви отношения с по-малката си сестра, но това не облекчаваше болката ми от отсъствието на любимата ми. Поне по график днес, в петък, трябваше да вечеряме при Кларънс, но не беше същото, когато наоколо присъстваха и други хора.

Телефонът звънна и ме изтръгна от сантименталния унес на самосъжалението. Наложи се да търся къде се бе плъзнал между възглавниците на дивана. Успях да го напипам миг преди да се включи телефонният секретар. Останах доста изненадан, когато разбрах кой ме търси.

– Ваше Величество – изрекох с официална вежливост.

– Здравей, Ейдриън. – Можех да се закълна, че в другия край на линията Лиса се усмихна. – Как е при теб?

– О, знаеш как е. Безгрижен и бляскав живот в Южна Калифорния. Палми и кинозвезди. – Надянах лесно безгрижната и насмешлива маска, за да скрия какво наистина ставаше. Ако беше сега при мен, Лиса не би се хванала, но по телефона бях защитен.

– Е, надявам се, че ще можеш да се откъснеш за малко от забавленията, защото. Имам задача за теб.

– Задача? – Подборът на думите ѝ и промяната в тона, ми подсказаха, че става дума за нещо сериозно.

– Още един стригой беше възстановен, върнат към живота.

Леле, изненадите не преставаха да се сипят.

– Кой е той? И кой, по дяволите, го е направил? Ти ли?

– Не – друга личност, владееща магията на духа, за която не знаехме досега. Казва се Нина Синклер и току-що с върнала към първоначалната ѝ същност сестра си. Олив.

– Нина. Олив. Разбрах. Давай нататък.

Дори и аз проумях, че това бе сериозно. Единственото, което макар и донякъде се доближаваше до невероятното съживяване на мъртъвци, беше преобразяването на стригои отново в морои или дампири. Беше адски трудно, защото не зависеше само от силата и количеството на използваната магия на духа. Владеещият магията трябваше да укроти стригоя. После трябваше да го прободе, докато правеше магията. Познавахме само трима души, с които това чудо се беше случило. Никак не бяха много и познатите ни владеещи магията на духа, затова откриването на още един беше голям успех.

– Искам да зарежеш всичко и веднага да заминеш при тях – каза Лиса. Не го изрече точно с гласа, който пазеше за тронната зала, но тонът ѝ определено не допускаше възражения. – Трябва да разберем дали може да открием в наскоро спасената жена нещо, което може да ни помогне разрешим загадката защо те не могат отново да бъдат превърнати. Соня е в Европа, а аз не мога да напусна кралския двор. Ти си единственият владеещ магията на духа, който най-бързо може да отиде там и да проучи всичко.

Сега осъзнах цялата важност на тази мисия. Стригоите го създаваха по два начина. При първия стригоят изпиваше кръвта на жертвата и после връщаше на него или на нея от своята кръв. Мороите могат да се превръщат в стригои и по собствено желание, ако източат цялата кръв на някой от своите захранващи. Наскоро открихме, че възстановените стригои не могат да се върнат отново в предишното си състояние.

Никой не знаеше дали това явление е уникално за конкретните случаи, или има някакъв начин магията на духа да разпростре тази своя способност и върху други. Не можехме да спрем стригоите да убиват с други средства, ала ако имаше начин да изградим магическа защита и да спасим останалите от ужаса да бъдат насила превърнати в неживи, това щеше да бъде истинска революция за нашия свят. Двамата със Соня работихме усилено около два месеца, правехме проучвания и провеждахме най-различни експерименти, за да видим дали бихме могли да манипулираме духа и да насочим магията му към процеса на възстановяването. Но не успяхме.

– Да зарежа всичко, така ли? – изрекох с горчивина, която не успях да прикрия. Макар и да знаеше, че уча в колеж, Лиса явно смяташе, че заниманията ми лесно можеха да минат на заден план.

– Зная, че си ангажиран – въздъхна тя. – Нямаше да те моля за това, ако не беше толкова важно. Тя е възстановена съвсем наскоро. Преди по-малко от двайсет и четири часа. Ако има някои остатъчни следи за това, което се е случило при този процес, не бива да губим време. Можем след няколко часа да ти уредим полет до Далас. Роуз и Дмитрий вече потеглиха за там.

– Наистина ли? – Дотук нищо неочаквано, поне засега. Да прекарам уикенда с бившото си гадже и нейния руски богатир беше навярно само една малка загрявка за още по-големи бъркотии. – Е, поне той ще обнови каубойското си облекло.

– Много добре знаеш защо и той трябва да присъства – рече Лиса и аз долових развеселени нотки в гласа ѝ.

Знаех, разбира се. Дмитрий Великов беше един от тримата щастливци – е, вече стават четирима – върнати към първоначалната си същност. Той не притежаваше способността да вижда духа, но вътре в него бе останала следа за това какво означава внезапно да се "събудиш" и да осъзнаеш, че си бил кръвожадно чудовище, съществуващо за сметка на живота на невинни същества. Дори и аз можех да разбера колко объркан може да си в такъв момент. Няколко съвети от този, който е преживял този разтърсващ ужас, най-малкото можеха да бъдат полезни, ако не и нещо повече.

– Разбирам. Естествено, че ще отида, Ваше Величество.

– Не ме наричай така. И не ми обяснявай, че ще го направиш само защото си мой поданик. Надявам се да го сториш, защото си ми приятел и защото това е правилно. – В гласа ѝ се прокрадна умолителна нотка. Сигурно е трудно, помислих си, когато хората те възприемат повече като кралица, а не като нормална личност.

Следващите ми думи бяха напълно искрени.

– Ще го направя поради всички тези причини, братовчедке.

– Отдавна не си ме наричал така – отвърна тя топло. Ние всъщност не бяхме роднини, но това ласкаво обръщение се използваше често в кралските фамилии.

– Защото отдавна не съм те виждал.

– Да. – Тонът ѝ стана по-тъжен, а аз си помислих съчувствено колко ли е тежко за едно осемнайсетгодишно момиче да носи на плещите си такова огромно бреме като дълга към цяла една нация. – На сватбата не остана време да си поговорим. Как си, Ейдриън? Имам предвид как си в действителност! С Джил. И всичко останало.

– Знаеш как е. – Вече нямаше престорено безгрижие. – В някои дни съм по-добре, в други – по-зле. А ти как си?

Лиса за дълго остана смълчана.

– Все същото. Не осъзнавах колко много ми е помагала Роуз, докато връзката ни не престана да съществува. Тя поемаше голяма част от мрака. Сега целият е в мен. Така е по-добре – додаде тя бързо. – Но все пак е тежко.

– Зная. – Напълно разбирах какво изпитание е бремето на духа и можех само да гадая доколко засилва стреса в нейното положение. – С Джил още не сме стигнали дотам. Тя е в безопасност.

– Засега – уточни Лиса. – Мина известно време, преди мракът да започне да се просмуква в Роуз. Ако можете да се блокирате взаимно, това донякъде ще помогне.

И то в много отношения, помислих си.

– Да, работим над това. Но засега без успех.

Помежду ни настъпи мълчание, но не беше неловко. Дори и по телефона се усещаше топлината между нас, разбирателството ни за магията на духа, нещо, което никой друг – с изключение на Соня и онова момиче Нина – не можеше напълно да проумее. Неимоверно висока бе цената, която заплащахме за магията на духа.

– Кралица или не, аз винаги съм тук – заговори Лиса с мек глас. – Ако някога имаш нужда да поговориш за каквото и да е, аз съм насреща, ще те разбера.

Отново се зарадвах, че разговаряме по телефона, защото не се съмнявах, че щях да ѝ излея всичките си терзания и емоционални вълнения за Сидни. И независимо от добросърдечното уверение на Лиса, наистина не вярвах, че тя ще разбере това.

– Същото важи и за мен, братовчедке – уверих я с най-галантния си тон. – Само ми кажи кога и къде да отида и аз по най-бързия начин ще се озова там.

– Ще се погрижим да ти изпратим информация за полета. Ох, за малко да забравя. Трябва да вземеш със себе си един от вампирите.

– Да не би да се ползваш с безплатен билет за придружител или какво?

– Не – засмя се тя. – Просто така е по-безопасно. – Ако Олив е поддържала връзки с други стригои – ами, никога не се знае дали няма да се навъртат наоколо. Налага се да вземем предпазни мерки. Но ако така ще се почувстваш по-добре, можеш да избереш кого от дампирите да вземеш.

Нямаше какво да избирам. На върха на езика ми беше да кажа "Еди", когато ме осени вдъхновение.

– Нийл.

– Нийл ли? – Лиса явно се изненада, но нищо не попита – добре. Ще се погрижим за това.

Може би, ако отвлека господин Бъкингамския дворец за няколко дни от Палм Спрингс, това ще влее малко разум в главата на Джил и дори на Анджелина. Разбира се, Джил отначало ще ми се разсърди, но после ще ми благодари, когато осъзнае, че трябва да се откаже от Нийд като средство за разтуха и да се изясни с Еди.

Веднага след края на разговора ми с Лиса написах есемес на Сидни по телефона на любовта: "Можели да поговорим?" Часовете още не бяха свършили, така че се надявах да не е със Зоуи. Разбира се, тя ми позвъни само след минута.

– Какво има? – попита, без да прикрива тревогата си. – Добре ли си?

– Като изключим факта, че моят свят е студено и самотно място, когато ти не си наблизо? Да, иначе съм добре. Но ме изпращат на неочаквана ваканция. – И набързо ѝ разказах за Нина и Олив.

– Еха! – възкликна тя, когато свърших. – Къде заминаваш?

– Опитай се да отгатнеш. "Звездите нощем са големи и ярки".

Възцари се мълчание.

– Не знаеш ли тази песен? – попитах я.

– Не.

– Отивам в Тексас. В Далас. Може би ще намеря някоя готина тексаска одежда, която да ти донеса от там. Ботушки с ресни, къса поличка.

– Донеси само себе си – прекъсна ме тя, а в гласа ѝ прозвуча развеселена нотка. Границата между раздразнението и обожанието помежду ни понякога беше доста тънка. – Кога заминаваш?

– Лиса каза, че навярно ще е след няколко часа, което означава, че в най-скоро време трябва да потегля за летището. Тя ще ми съобщи допълнително точния час на полета, а преди това трябва да уреди някой да говори с Нийл. – Сигурен бях, че той няма да бъде удостоен с кралско обаждане. За разлика от някои други личности.

– Ами, бъди внимателен. Но, леле, каква възможност е това! – Буквално чух как тя превключи в интелектуален режим. Всъщност Сидни винаги е на този режим, но понякога това се усещаше по-осезаемо. – Аз като че ли изгубих вяра, че мога да открия начин да бъде предотвратено превръщането на хората в стригои.

– Още нищо не е сигурно – напомних ѝ. – Може да се окаже, че няма какво да се види. Или аз може да не съм способен да го открия. – Започнах да осъзнавам цялата тежест, стоварила се изненадващо върху плещите ми. Това бе загадка, която вълнуваше някои от най-великите и ярки умове през последните няколко месеца. Сега се бяхме натъкнахме на много сериозна следа.

но точно аз ли трябваше да я проверявам? Кой бях аз, че да разгадая тайните на духа? Соня беше много по-подходяща от мен за целта.

– Ако нещо може да се направи, ти ще го сториш – увери ме Сидни, отгатнала обзелата ме неувереност. – Вярвам в теб.

– Казваш го, защото си ми гадже.

– Казвам го, защото е истина.

По-късно, докато си събирах набързо багажа в пътния сак, почти съжалих, че Сидни ми се обади. Всъщност разговорът само направи раздялата още по-мъчителна. Никога – дори и когато бях обсебен от Роуз – не съм се терзал, че ще бъда далеч от избраницата си. Щях да отсъствам само два дни, а отчаянието вече ме налегна. Каква ирония на съдбата, че някога имах гаджета, с които исках да съм разделен за няколко дни. Добре де, всъщност за доста дни. Всичко приличаше на лудост, но аз бях луд по Сидни.

Лиса ми изпрати информация за полета и аз взех такси до летището. Сидни щеше да ме убие, ако оставех Ивашкинатора на дългосрочен паркинг. Трябваше да се срещна с Нийл пред гишето на авиокомпанията и тутакси го забелязах, заради високия ръст и скованата поза. Но за мое удивление, до него зърнах една по-ниска и русокоса фигура. Когато приближих, Сидни се обърна и ме посрещна с хладното, делово изражение на алхимик.

– Виж ти, Сейдж старша – промърморих, надявайки се да не е прозвучало сякаш искам да я притисна до стената и да впия устни в нейните. – И теб ли изпращат на това откачено приключение?

– Сидни беше достатъчно любезна, за да ме докара – отвърна Нийл разсеяно.

– Наистина много мило от твоя страна – съгласих се, като се стараех да говоря колкото може по-снизходително. Просто предположих, че двете със сестра ти сте някъде навън, заети със строго секретно цветово кодиране. Или каквото там, вие, момичета, правите за забавление.

Сидни скръсти ръце пред гърдите си и ме изгледа строго.

– Променихме програмата си, за да съм сигурна, че вие, момчета, сте се качили благополучно на самолета. Трябваше да дойда до тук и да се уверя, че ще се появиш навреме. Знаеш, че това е много сериозно.

Свих рамене.

– Щом казваш.

Тя изглеждаше досущ като безупречен, раздразнен алхимик, на когото е писнало да се разправя с такива като мен. Сега, повече от когато и да било, ми се прииска да я разцелувам.

– Нямаме време за вашите спорове, приятели – прекъсна ни Нийл. – И това наистина е сериозно. – Погледна към монитора. Сидни издебна този миг, за да срещне погледа ми. Устните ѝ се извиха в мимолетна усмивка, която мигом се стопи, когато Нийл отново се извърна към нас. – Време е да вървим. Трябва да ни чекират.

– Приятен път и късмет – кимна тя, не по-малко делова от него.

– Ние сами творим късмета си, Сейдж.

Това едва не пропука самообладанието ѝ. Беше наша стара шега и аз се зарадвах, че Нийл беше доста разсеян, за да не долови интимните намеци или езика на телата ни. Двамата със Сидни стояхме на прилично разстояние, но аз усещах всеки сантиметър, който ни разделяше, всяко кътче от тялото ѝ. За всеки минаващ покрай нас, навярно беше съвсем очевидно, че едва се сдържаме да не разкъсаме дрехите си.

Тя се сбогува с нас и си тръгна, без да се обръща, но когато се наредих на опашката пред гишето, получих есемес от нея: " Обичам те"

За толкова кратко разстояние ни бяха взели билети в икономичната класа. Това ми спести изкушението от безплатния алкохол, тъй като главата ми трябваше да остане бистра, за да съм в синхрон с духа. За щастие Нийл се оказа мълчалив спътник и аз се опитах да се развлека с "Великият Гетсби", шедьовъра на Скот Фицджералд. Сидни беше ужасена, когато установи, че в домашната ми библиотека има само един речник на бармана и стар брой на списанието за мъжка мода "Бскуайър". В отговор на разпалената ѝ молба ѝ обещах да прочета нещо по-стойностно. Докато четях романа, се опитвах да се настроя на дълбокомислена вълна, но незнайно защо си представях само как устройвам щури купони.

Нина и Олив обитаваха строго охранявана, сравнително усамотена къща в предградията на Далас. Така съществуваше по-малка вероятност съседите да забележат странната охрана от пазители, обикалящи имота. Паркирахме наетия автомобил на алеята и през прозореца съзрях позната фигура, разположена на шезлонг на верандата, с крака, преметнати през парапета. Побиха ме тревожни тръпки.

– Май нищо няма да се получи – промърморих.

Роуз се надигна, когато се появихме на верандата. За миг се пренесох във времето и мястото на първата ни среща, също на една веранда. Но тя беше покрита със сняг и беше част от тузарски ски курорт. Тогава красотата ѝ секна дъха ми и сега, след цялото това време, все още не бях безразличен. Дългата ѝ тъмна коса се стелеше по раменете, а в кафявите ѝ очи пламтеше огън, едновременно опасен и примамлив. Същата смесица излъчваше и тялото ѝ, дори в тази непринудена поза и обикновени джинси.

Ала въпреки че ѝ се възхищавах, не изпитвах някогашното привличане, нито болка. Разбира се, в мен винаги щеше да остане огорчението от безчувствения начин, по който тя сложи край на кратката ни връзка, но сърцето ми вече не биеше лудо щом я зърнех. Не се чувствах опустошен, задето любовта бе изтръгната от живота ми. Дори вече не изпитвах омраза към нея. Улових се, че мисля най-вече за Сидни, с дългите ѝ стройни крака, кръстосани под нея, докато четеше книги върху леглото ми, с лице, огряно от златистата слънчева светлина, когато вдига глава и ми се усмихва многозначително.

– Бързо сте пристигнали – казах, вместо приветствие. – да не би Великов да е изкривил времето и пространството, за да се доберете тук толкова бързо? Той може да го направи, нали? – Кралският двор на мороите се намираше в Пенсилвания и тяхното пътуване беше по-дълго от нашето.

Роуз се усмихна, но аз долових известна предпазливост в нея. Тя не знаеше какво да очаква от мен и се опасяваше, че мога да направя някаква сцена. Не я обвинявах. Вероятно затова бе излязла де ме посрещне на верандата, преди да ме въведе при останалите.

– Не и днес. Извадихме невероятен късмет и се качихме на самолета веднага щом научихме за това. Пристигнахме тук преди около час. – Тя стисна ръката на Нийл. – Аз съм Роуз.

– Нийл – представи се той и сведе глава в знак на уважение. – За мен е голяма чест да се запозная с вас. Вашите геройски приключения с Дмитрий Великов са се превърнали в легенда.

– Хм, благодаря – промърмори тя. Приятно бе да се види, че поне една жена беше имунизирана срещу този акцент. Това не означаваше, че Роуз не си припада по чужди акценти. Просто предпочиташе онези от другата страна на Европа. – Ако искаш да се запознаеш с него, той е вътре.

Лицето на Нийл светна.

– Би било страхотно. – Хвърли ми неуверен поглед и аз му махнах с ръка да влезе.

– Върви. Аз ще съм добре. А и това е не особено деликатният начин на Роуз да каже, че иска да поговори насаме с мен. Иди да се поклониш пред героя.

Нийл не се нуждаеше от ново подканяне. Тя го изпрати развеселено с поглед, сетне се извърна отново към мен и лицето ѝ доби по-сериозно изражение.

– Предположих също, че ще искаш да запалиш цигара. Сигурно едва издържаш след, колко, три часа? – подразни ме тя.

– Три часа? По дяволите, Роуз. Вече шест седмици не пуша.

Шокираното ѝ изражение беше най-приятната гледка за целия ден. Ако трябва да бъда честен, удивлението ѝ не беше съвсем необосновано. Докато ходех с нея, почти бях отказал цигарите, макар че няколко пъти не издържах и отново пропушвах, така че накрая зарязах тези опити.

– Ти. Си ги отказал?

Пъхнах ръце в джобовете и се облегнах на перилото.

– Това е лош навик.

– Леле. Ами, браво на теб. – Бившето ми гадже преодоля изумлението си и явно реши да оцени допълнително новоизлюпената ми порядъчност. – Освен това чух, че си постъпил в колеж?

– Аха. Посещавам часовете по изобразително изкуство. Току-що завърших един проект, символизиращ еволюцията от древните австралопитеци до съвременните хора, обсебени от модерните безсъдържателни медии. – Думите се лееха с лекота от устата ми и аз се зачудих колко ли червени точки щях да спечеля, ако Сидни беше тук.

– Леле! – едва успя да промълви Роуз с разширени очи.

– Просто нещо, което сътворих набързо – додадох хладно. – Но нека се съсредоточим върху работата. Какво ме очаква вътре?

Тя тутакси доби делово изражение.

– Прилича на това, което видях в Лексингтън, когато Робърт Дору спаси Соня. Изтощен владеещ магията на духа и объркан пациент. Дмитрий говори с Олив, което, изглежда, ѝ помогна и вече се посъвзема. Сигурна съм, че и Нина ще се почувства по-добре в твоята компания.

Моментът беше благоприятен за шега от рода как всички жени обожават да са в моята компания, но реших да спестя бляскавото си остроумие, докато не видя всичко с очите си.

– А ти как разбра за това?

– Обади се един от пазителите. Предполагам, че Нина дълго е търсила сестра си и е прибягнала до помощта на един свой приятел сред пазителите, за да устроят целия този сложен капан за преобразяването на Олив отново в дампир. – По лицето на Роуз се изписа съчувствие. – Но Нина не е била подготвена за физическите и психическите последствия върху двете им. Именно тогава този пазител потърси помощта ни. Всичко се случи преди по-малко от двайсет и четири часа.

– Това обяснява спешните действия – промърморих. Всички бяха реагирали почти светкавично. – Е, хайде да видим какво ще успея да открия. Духът е капризен и непостоянен.

– Да, повярвай ми, зная го от опит. Липсва ми онази връзка с Лиса, но не страдам от липсата на духа. – Наклони глава и ме огледа внимателно. – Как са нещата с Джил?

Отвърнах ѝ по същия начин, както преди това на Лиса.

– Нищо ново, знаеш как е. До нея не достигат много от неприятните странични ефекти, но още не сме се научили как да издигаме прегради помежду си. Така че тя продължава да изживява потресаващите приключения на Ейдриън Ивашков,

– Малко съм разтревожена доколко са "потресаващи". – Подозрителният ѝ поглед се превърна в ужасен. – О, Господи, Ейдриън. Нали не се сваляш с всяко момиче морой в Южна Калифорния?

– Разбира се, че не – възмутих се. – Аз съм много по-придирчив.

Тя изохка.

– Дори и една ти е прекалено много. Би трябвало да се срамуваш от себе си, задето подлагаш Джил на изпитанието да бъде свидетел на сексуалния ти живот. Толкова ли ти е невъзможно да се въздържаш поне за известно време от евтините свалки за една нощ? Заради Джил?

Част от мен искаше да защити значителността на връзката ми със Сидни. Останалата част обаче знаеше, че ако целият свят смята, че съм се отдал на бурни нощни оргии с момичета морои, никой никога няма да заподозре, че съм предан на едно човешко същество. Усмихнах се предизвикателно.

– Хей, нали и аз трябва да живея?

Тя поклати глава с отвращение и се запъти към вратата.

– Предполагам, че някои неща никога не се променят.

Къщата бе стара, но все още в добро състояние и аз се запитах откъде я бяха изнамерили. Според думите на Лиса домът не принадлежал на нито една от двете сестри и бил уреден от пазителите като сигурно убежище. Когато влязохме в предната стая, заварихме да ни очаква едно момиче морой, приблизително на моите години. Тъмните ѝ къдрави коси бяха разчорлени, а раменете ѝ бяха загърнати с одеяло, като с пелерина.

Роуз тутакси омекна.

– Нина, трябва да се върнеш в леглото.

Момичето поклати глава и ни изгледа подред с големите си сиви очи.

– Искам да зная какво става. Защо дойдоха всички тези хора? Какво възнамерявате да правите с Олив? Да не би да експериментирате с нея, сякаш е лабораторно животно? – Момичето се разтрепери, по лицето ѝ се изписаха страх и възмущение. Сърцето ми се сви от съчувствие към нея.

– Всичко ще бъде наред – казах и изпратих импулс на внушението, за да я успокоя.

Чертите на лицето ѝ се отпуснаха, но след миг тя примигна внезапно и ме стрелна с изпепеляващ поглед.

– Не се опитвай да правиш това с мен.

Изтощена или не, Нина Синклер си оставаше опитен владеещ магията на духа. Усмихнах се и вдигнах ръка в жест на помирение.

– Просто се опитвам да помогна.

– Всичко ще бъде наред – увери я Роуз. – Това е Ейдриън. Той просто иска да поговори с нея. Ти също можеш да присъстваш.

Нина задържа дълго върху мен подозрителния си поглед, но не каза нищо и ни последва вътре в къщата. Влязохме в просторна спалня с олющени тапети и легло, покрито с юрган. На него седеше едно момиче дампир. Успях да прикрия изумлението си. Никой не го бе споменал и аз просто предположих, че и двете сестри са от расата на мороите. При все че и двете имаха черни коси, във всичко друго бяха напълно различни. Кожата на Олив беше меднокафява, което ме наведе на мисълта, че има индиански произход, а очите ѝ бяха големи и тъмни. Имаше атлетично телосложение, както при повечето дампири, което контрастираше с високата и слаба фигура на сестра ѝ. Единствено сходството във формата на лицата и високите скули подсказваше, че вероятно имат общ родител, навярно баща им, тъй като мъжете морои харесваха жените дампири. Това ме изпълни с още повече уважение към Нина, защото една заварена или природена сестра дампир невинаги се признаваше. Нина бе рискувала живота си заради своята.

Освен Роуз, Дмитрий и Нийл, в стаята имаше още трима пазители. Сцената беше комична, като се има предвид колко кротка бе Олив. Всъщност в момента Дмитрий се опитваше да го обясни на единия от тримата пазители:

– Повярвайте ми, тя вече не е стригой. Няма нужда от такава засилена охрана. От нейна страна не ни грози никаква опасност.

Ала другият пазител не изглеждаше убеден.

– Изпълняваме заповеди.

Разстроен и обезсърчен, Дмитрий прокара пръсти през косата си. Той най-добре от всеки друг знаеше, че преобразеният стригой вече не обладаваше същността на неживите създания. На практика всички го знаеха, но страхът още оставаше вкоренен в някои хора. Като ме видя, Дмитрий прекрати спора и ми се усмихна чистосърдечно. Напоследък на двамата ни се бе наложило да прекараме доста време заедно и при все че ми беше трудно да се примиря, задето Роуз ме изостави заради този руски богатир, не можех, макар и неохотно, да не изпитвам уважение към него.

– Ейдриън – заговори той, – радвам се, че си тук. Надяваме се, че благодарение на бързите си действия, ще открием нещо, което не успяхме при опитите и изследванията.

Той продължи да говори, но вниманието ми бе приковано към Олив. Призовах магията на духа, за да видя аурата ѝ, която се оказа смесица от това, което очаквах за един дампир, и нещо неочаквано: блестящи златисти сияния, характерни за владеещите магията на духа. Ала докато я наблюдавах, блясъкът на златото постепенно чезнеше. Използвах още от магията и чух как Нина затаи дъх. Може би беше твърде изцедена, за да призове сама духа, но за нея навярно беше очевидно колко много от силата му използвах. Отново се концентрирах върху Олив, като се опитвах да пренебрегна аурата ѝ и да надникна по-дълбоко в същността ѝ. Досега никога не го бях правил и се оказа по-трудно, отколкото бях очаквал. Дори не бях уверен дали ще постигна нещо. Просто действах импулсивно.

Стиснах зъби и се съсредоточих още повече. Ето. Трудно бе да се види. По-скоро беше усещане, а не конкретен образ. Но всяка частица от съществото на Олив беше заобиколена от същото златисто сияние. Не успях да видя нищо на клетъчно или на някакво друго ниво, но внезапно разбрах, че цялата е обвита от духа. И също както в аурата ѝ, той гаснеше с всяко нейно дихание. Все още имаше много, но предвид съотношението между това, което виждах сега, и времето, изтекло от спасението ѝ, имах предчувствието, че магията щеше да се разсее най-късно до няколко часа. Примигнах и духът, който ме изгаряше отвътре, угасна. Олив отново изглеждаше нормална.

В стаята цареше тишина. Откъснах поглед от нея и огледах останалите. Всички се взираха с очакване в мен. Преглътнах и за секунда безпокойството в гърдите ми нарасна. Мащабите на ставащото ме зашеметиха. Бяхме на прага на едно от най-великите открития в историята на нашата раса и всички очакваха аз да го разгадая. Аз! Какво си въобразяваха? Не бях гений като Сидни. Бях просто един безделник, който всеки ден се бореше с изкушението да не посегне към алкохола и дори не можеше да дочете "Великият Гетсби." Кой бях аз, че да направя това?

В съзнанието ми изплува лицето на Сидни, спокойно и прекрасно. "Вярвам в теб. "

Тревогата ми изчезна. Поех дълбоко дъх и срещнах погледите на онези, които ме наблюдаваха в спалнята. Кой бях аз, че да направя това?

Аз бях Ейдриън Ивашков. И смятах да поема нещата в свои ръце и да раздавам заповеди.

– Ако искате да имате поне някакъв шанс да разберете как да спасите другите, трябва да изпълните съвсем точно това, което ще ви кажа. При това веднага.