Огненият патрул

Епилог

Келнмиир се събуди в пълна тъмнина. Тя беше навсякъде, и преди всичко в него самия — той целият се състоеше от тъмнина. Не можеше нищо да чуе или види, защото тялото му като такова просто не съществуваше. Келнмиир се чудеше как изобщо можеше да мисли.

Минало е много време, или само секунда… той не можеше да определи, защото тук нямаше нищо. Само мисли, и тъмнина…

Как попаднах тук? Спомням си, Кървавият бог ме подхвърли и… тъмнина. Може би ме е изял? По-скоро не, защото тогава щях да съм умрял, а май съм още жив… или това е самата тя, загадъчната и необяснима смърт?

Съвсем неочаквано, някъде дълбоко в съзнанието му се появи нещо чуждо, сякаш някой надничаше в мислите му.

Келнмиир притихна, опитвайки се да не мисли за нищо.

— Страхуваш ли се? — появи се съвсем чужда мисъл.

— Не — помисли в отговор Келнмиир.

— Правилно — съгласи се невидимият събеседник. — Няма от какво да се страхуваш. Аз, като истински баща, не искам да навредя на собствените си деца.

— Татко? — мислено се ухили вампирът. — Какво искаш от мен, татко?

— Правилно разсъждаваш — одобри събеседникът. — Имам за теб една много интересна мисия. Обещавам, че няма да скучаеш, а наградата ще надмине всичките ти очаквания.