Огненият патрул

Действие 0

Малката медитативна зала номер 7 беше празна, както и другите учебни помещения от малкия кръг. Под малък кръг се подразбираха всички зали на Академията, в които се обучаваха учениците от началните класове. Залите от средния кръг все още се използваха по предназначение, тъй като не всички по-големи ученици бяха изпратени на практика. Що се отнася до висшите зали, те винаги се използваха — графикът им беше запълнен за месеци напред. Във висшите зали можеха едновременно да се упражняват не повече от двама Майстори, но най-често се използваха индивидуално. Всеки Майстор правеше определени изследвания в своята си област и само във висшите зали му беше позволено да извършва практически експерименти без ограничения. В Академията тези специализирани стаи бяха само две на брой.

Затова пък малките медитативни зали бяха предостатъчно. Ето защо „Децата на дракона“ винаги провеждаха срещите си в някоя от тях.

Първи в залата, както винаги, се появиха Младшите. Това бяха ученици от втори и трети курс, членове на обществото отскоро и още неминали през посвещението. Те влязоха тихо, стараейки се да не вдигат шум — показваха уважение и лека уплаха. А може би не само показваха. В края на краищата тайното общество не беше среща на стари приятели, всичко беше много по-сериозно и опасно. Наказанието за участие в такива срещи можеше да бъде много сурово, включително изключване от Академията без право на възстановяване. Какво караше членовете на тайното общество да обръщат гръб на всички забрани и правила? Може би усещането за постоянен риск и опасност, нали забранения плод е най-сладък. Или ги привличаха тайнствените забранени знания — магията на драконите.

Тъй като залата за медитация не беше предназначена за такива срещи, учениците просто трябваше да се подпрат на стените. Малко след Младшите в стаята започнаха да влизат и Старшите — ученици от горните курсове, преминали през посвещението. Те се събираха в отделни групички и стояха настрани от непосветените.

„Деца на дракона“ започваха да се наричат след първото самостоятелно влизане в осъзнатия сън, при което започваха пълноценното обучение по забранена магия. Целият процес на обучение се провеждаше в нематериалния свят, в който последователите на забранената магия се пренасяха по време на сън. Естествено, разликата в знанията между Младшите и Старшите беше просто огромна.

Последни се появиха няколко Майстора. И по-точно — трима. Насъбралата се тълпа се раздели, пропускайки новодошлите до центъра на залата.

Майсторите пристъпиха спокойно, както подобава на хора от техния ранг. Заставайки в центъра, те създадоха за себе си една неголяма маса и кресла — закъде без удобства?

— Братя — с приятен баритон започна единият от Майсторите. — Днес е дванайсетото ни реално заседание, за което ви поздравявам.

През тълпата ученици премина одобрителен шепот.

— Ние не разполагаме с много време, така че веднага пристъпваме към работата. Както вероятно вече знаете, неотдавна бяха заловени ученици, участвали в изпитания за потенциални последователи на братството. Те бяха осъдени на лишаване от сили за срок от сто години.

Залата зашумя. За всеки човек, занимаващ се със Занаята, загубата на силите е равносилно на ослепяване. Всички „прегорели“ ученици много тежко преживяваха времето до възстановяване на способностите им, което обикновено беше една година. А какво остава за принудителното отнемане на силите за сто години.

— Да, наказанието е тежко — леко повиши глас Майсторът. — Но! Заниманията със забранена магия не изискват използване на обичайната магическа енергия, така че изключените ученици ще могат спокойно да продължат обучението си в магията на драконите извън Академията.

Дори това твърдение не успя напълно да успокои учениците. Въпреки че беше забранена, магията на драконите нямаше приложение в реалния живот. И сега, когато над учениците надвисна реалната заплаха да изхвърчат от Академията, забранената магия и тайното общество мигом загубиха голяма част от своята привлекателност. Много се замислиха дали да не зарежат цялата работа, а някои вече бяха решили и просто не дойдоха на заседанието.

— Това е много тъжно, но обстоятелствата налагат да вземем сериозни мерки — продължи Майсторът. — На събранието на Майсторите беше решено да се създаде специална група за изследване на забранената магия и ние непременно трябва да внедрим свой човек там. Така че ако пред някой от вас се появи и най-малката възможност да бъде сред участниците, направете всичко, за да влезете в нея. В допълнение, има още редица мероприятия, които непременно трябва да проведем тази седмица. Първо…

И тогава в залата гръмна експлозия. От силата на взривната вълна вратата на залата излетя и удари в краката няколко ученика. На прага се появи фигура в сива ливрея и бавно пристъпи вътре.

— Баста, конспиратори, загазихте — каза висшият Майстор. — Всички да застанат с лице към стената, всеки опит да направите заклинание ще се разглежда като нападение срещу представител на Общото събрание.

Учениците, изпаднали в шоково състояние, дори не помислиха да се съпротивляват и послушно се обърнаха към стените, но Майсторите не бяха толкова послушни. Те отлично знаеха какво наказание ги очаква за активното им участие в „Децата на дракона“.

Тримата едновременно скочиха на крака и започнаха да правят заклинания. Много заклинания. Първо, разбира се, се опитаха да се телепортират, но пространството наоколо беше надеждно блокирано и не им оставаше никакъв друг избор, освен да се бият до последно.

Във висшия Майстор се насочиха разноцветни мълнии и много други невероятно сложни заклинания, включително и енергийно заклинание срещу вампири, но той с лекота се защити от тях. Въпреки че пред Майсторите-ренегати стоеше само един човек, в действителност срещу тях се биеха дузина Майстори — сложна система от блокировки обхващаше малката медитативна зала, надеждно отделяйки я от околното пространство, включително от източниците на енергия. Всичко приключи за по-малко от две минути — енергията се изчерпа и потока атакуващи заклинания секна. Единствените пострадали от атаките на Майсторите-ренегати се оказаха колегите им от тайното общество, което не успяха да се прилепят към стените или да легнат на пода.

Залата беше енергийно изпразнена и те не можеха повече да се съпротивляват, само висшият Майстор все още имаше енергия, защото я получаваше по таен енергиен канал. Ако Майсторите-ренегати не бяха толкова заети със създаването на нападателни заклинания, сигурно щяха да забележат тънкия сноп енергия, простиращ се от процепа на вратата до неговата ръка.

— Казах до стената! — високо повтори той и с лекота разпръсна тримата Майстори, използвайки елементарно левитационно заклинание, сякаш бяха недоучени първокурсници.

Майсторът направи няколко крачки напред и зад него в залата се втурнаха десетки други Майстори. Те спокойно и експедитивно започнаха да слагат заклинания за временно блокиране на магическите способности на всички заговорници, след което ги извеждаха от залата.

— Мисля, че с „Децата на дракона“ е свършено — каза Ромиус, гледайки как службата по сигурност в Академията извежда задържаните. — Остана само още една дреболия — да намерим този, който започна целият този цирк.

В същото това време, но на съвсем различно място, се провеждаше среща на основателите на „Децата на дракона“.

Слънцето блестеше по златните покриви на Лита, щедро дарявайки жителите с топлина и енергия. Две фигури — едната в червена ливрея на Майстор, а другата в златните дрехи на Висок дом — висяха в небето над града и водеха спокоен разговор.

— Значи смяташ, че е време да се отървем от тайното общество? — лениво попита благородникът.

— Вече се отървах от него — спокойно отговори Майсторът. — Точно в този момент службата за сигурност на Академията ги залавя.

— Залавя ги? А не беше ли по-добре просто да ги унищожим?

— За какво? Нека в Академията вярват, че са хванали всички „Деца на дракона“.

— Но те могат да научат…

— Те могат да научат толкова, колкото знаят заловените „деца“, а те не знаят нищо — шепа наивни деца. Този ход беше планиран предварително и основната организация няма да пострада, просто ще се възползва от това.

— Щом така смяташ… — дворянинът се протегна лениво. — А какво става с Фонтана на съдбата? Трябва ми да го изследвам и то колкото се може по-скоро.

— Ние работим над това — не много уверено отговори Майсторът след кратка пауза. — В Крайдол възникнаха сериозни усложнения, а не искаме да работим на два фронта. Избягал опитен образец тероризира града, до момента е заразил много хора… а и не само хора, но и плъхове, кучета, котки…

— Нали изпратихте там вампир. Това не е ли достатъчно? — изненада се благородникът.

— Това Същество не знае почивка. Вампирът може малко да ограничи темповете на инфекцията, но с всеки изминал ден става все по-трудно и по-трудно.

Дворянинът разтегна устни в зла усмивка, присъща по-скоро на вампир, а не на представител на човешката раса.

— Е, значи моите изследвания са помогнали да се създаде наистина добро оръжие. Мисля, че скоро Шатерския халифат ще престане да съществува. Ако в градовете им се появят дузина подобни създания, те ще понесат унищожителни загуби. И докато Инквизиторите решават изсипалите се на главите им проблеми, ние ще можем спокойно да ги атакуваме…

— Да — съгласи се Майсторът. — Това непланирано тестване на Черната смърт ни позволи да научим много нови неща и да оценим потенциала на Съществото. Но трябва да отбележа, че Крайдол е наш град и ние сме длъжни да защитаваме жителите му.

— Да, разбира се, — сдържано се съгласи благородникът. — А как са Патрулите? Мислех, че именно за тази цел ги създадохме. В Крайдол нали има поделение на Патрула?

Майсторът дълбоко въздъхна.

— Да, но това са просто ученици.

— Тогава изпратете и някой друг… — лениво махна с ръка дворянинът.

— Уви, с Черната смърт може да се справи само вампир, защото Съществото е абсолютно нечувствително към магия, дори и към физическите й проявления. Между другото, с Фонтана на съдбата също има проблеми — моите хора казват, че е невъзможно да го изнесат от къщата, в която се намира. Така че ще се наложи да изчакате, докато измисля решение на този проблем.

— Не могат да го изнесат? — дворянинът беше малко изненадан.

— Така казват — сплитането на фонтана е тясно свързано с нещо, намиращо се точно под къщата. Ще трябва да се занимая лично с това веднага след като приключа с другите си дела. А дотогава… избягалият образец е много по-важен — трябва да бъде унищожен. Спешно. В противен случай ще стане твърде късно.

— Ако всичко е толкова сериозно, ще почакам. Но търпението ми не е безгранично, не забравяй — ти си ми длъжник…

— Аз винаги държа на думата си — прекъсна го Майсторът и тихо, но много сериозно добави: — И винаги си плащам дълговете.

В гласа на Майстора имаше открита заплаха, но дворянинът не й обърна никакво внимание.

— Това е добре…

Неочаквано дворянинът трепна.

— Време е да се събуждам — бързо каза той. — Следващият сеанс — утре по същото време.

После затвори очи и изчезна.

Майсторът повися още известно време във въздуха, съвсем сам, наслаждавайки се на откриващата се гледка. От такава височина Златният град напомняше малко гнездо. Златното гнездо. В далечината се виждаха очертанията на Пограничните селища, а като едва забележими точки — замъците на вампирите.

Височината беше просто чудовищна — нито една птица не можеше да лети толкова високо над облаците. Но Майсторът не се вълнуваше от този факт.

— Време е и аз да се събуждам — реши той и бавно се разтвори във въздуха.

Слънцето потъна зад хоризонта, превръщайки Древната гора в огромно черно петно, разположено насред Пограничните райони. Черно и опасно петно, надарено със собствен неподражаем разум.

На края му се появиха три фигури. Гората сякаш ги изплю като чужд, вреден елемент. Макар че на практика само двамата бяха вредни, а третият — точно обратното.

— Свобода! — облекчено въздъхна Келнмиир.

— Ура! — присъедини се и Велхеор. — Едва не се разболях от тази зеленина! Мислех, че нищо не може да ме раздразни повече от златните домове в Лита. Оказа се, че може!

Друидът недоволно погледна вампира, но благоразумно замълча.

— Е, сега накъде, към Крайдол ли? — попита или по-скоро нареди бившият цар на вампирите.

— Убиецът там ли е? — рязко попита друидът.

— Не — поклати глава Келнмиир, — но там е тази, която той със сигурност ще преследва.

Херион сви рамене.

— Значи и той ще бъде там. За мен това е достатъчно…

— Самоуверено момче — ухили се Велхеор. — Надявам се, че ще останеш доволен от срещата си с Канмиир…

Те бавно вървяха по едва забележимата пътека, преминаваща през огромното поле. Високата трева на практика ги скриваше от любопитни погледи… но за единственото същество, което ги следеше, тя не беше пречка.

— Херион, представяш ли си, те подпалиха замъка ми — възмущаваше се Велхеор. — Слугите се разбягаха, изгоряха почти всичките ми записки… Дори не може да се живее там!

Друидът се усмихна.

— Не разбирам как изобщо някой може да живее в тези каменни кутии.

— И не е само това! — продължаваше да се оплаква най-кървавият вампир на хилядолетието. — Келнмиир, подлецът, се отказа от семейния замък заедно с титлата Крал на вампирите! И сега просто няма къде да отидем…

Под краката им тихо шумолеше тревата, вятърът виеше, щурците свиреха… На небето бавно се търкаляше бледата луна, осветявайки пътя на пътниците и чертаейки около него тайнствени шарки, на които можеше да се наслади единствено друидът. Вампирите отлично виждаха в тъмното и не правеха голяма разлика между осветени и тъмни места.

— Каква романтика — възхитено въздъхна Келнмиир, прекъсвайки поредната тирада на Велхеор. — Като в добрите стари времена, когато ловувахме начинаещи магьосници, помниш ли? Луна, вятър, природа… красота!

— Студено и грозно — изкоментира Велхеор. — Вече съм твърде стар и отдавна предпочитам топли, тихи и спокойни замъци… разбра ли? Замъци! Хайде да си върнем стария ти замък, а?

Келнмиир нямаше време да отговори.

— Вижте! — извика Херион, сочейки някъде нагоре.

Вампирите послушно погледнаха към небето, но дори и тяхното несъмнено силно зрение не им помогна да определят каква точно е тази черна точка, движеща се над облаците. Нещо много голямо и крилато.

— Дракон? — предположи Келнмиир.

— Може би — съгласи се Велхеор. — Само не си спомням кога за последен път са се появявали в нашата долина.

Под долина той имаше предвид цялата част от континента, отрадена на запад от Далечните планини, на север — от морето, а на юг — от Древната гора. Сега на тази територия се простираше Империята на елирите, но преди време, вампирите отлично помнеха тези времена, тук нямаше нищо друго освен огромни открити пространства — полета и малки горички.

— Вие виждали ли сте изтински дракон? — опули се Херион.

— Пита дали сме виждали дракон — избухна в смях Велхеор. — Чу ли го, Кел?

Келнмиир не откъсваше поглед от небето, наблюдавайки полета на неизвестното същество.

— Чух го.

Вел размаха ръка и гордо попита друида:

— Чувал ли си легендата за възникването на Занаята?

— Кой не я е слушал — леко нервно отговори Херион. Той започваше да подозира накъде бие този странен, често говорещ непонятни неща вампир, и това малко го уплаши.

— Ние взехме пряко участие в нея — потвърди неговите опасения вампирът. — Всъщност аз написах тази легенда, няма какво да скромнича.

— Но „Легендата за дара на Дракона“ е написана от човек — намръщи се друидът, — много добре си спомням.

Велхеор тихо изруга.

— Без коментар. Не съм виновен, че в нашият свят все още не са измислили такова просто нещо като авторските права.

— На младини Велхеор планираше да напише хроника за себе си — каза Келнмиир, без да откъсва очи от небето — но след това го домързя и даде всичките си записки на един човек.

— И той ги публикува от свое име — гневно каза Велхеор. — Разбира се, след това го намерих и му обясних каква грешка е направил… но за съжаление, хроникьорът умря преди да успее да поправи грешката си. Много ме ядоса този крадец на интелектуална собственост.

Известно време продължиха мълчаливо — Келнмиир продължаваше неотлъчно да гледа странната птица, Велхеор наново преживяваше минали събития, а друидът… периодично хвърляше погледи към вампирите и се опитваше да си представи какво е това, да живееш хиляди години и да оставаш все така… жив. Той беше виждал друиди на по хиляда и петстотин години, но те бяха старци, изсушени както отвън, така и отвътре. Херион не искаше да си признае, но вървящите до него вампири изглеждаха много по-живи и жизнерадостни, отколкото много от неговите приятели, живели само по сто години — животът не беше бреме за тях. За разлика от дълголетниците друиди…

— Вижте, изглежда се спуска — изведнъж извика Келнмиир.

И тримата погледнаха към снижаващото се същество и колкото повече се снижаваше, толкова повече растеше увереността на друида, че това е дракон. Той се позоваваше на описанията в книгите и на размера на приближаващото се същество, които наистина много напомняха на това полумитично същество. Затова пък вампирите, често срещали истински дракони, отдавна се бяха уверили, че приближаващото се същество не може да бъде дракон — прекалено тъмен цвят, твърде малки крила, твърде голяма уста и прекалено дълги зъби…

— Не може да бъде — прошепна друидът.

— Не мога да повярвам — удиви се Велхеор. — Това е…

Съществото буквално рухна на земята близо до тях, вдигайки облак прах, който не успя да скрие от погледите на приятелите цялото величие и чудовищност на госта. Именно чудовищност, защото пред тях на задните си лапи стоеше истинско чудовище — огромно сиво тяло, покрито с множество червени, светещи в тъмното изпъкнали вени, ципести крила, сгънати на гърба му, но се виждаше, че са скъсани на много места. Наситено червените очи проблясваха в тъмното с магическа светлина, а огромната, заемаща половината глава уста беше широко отворена в безмълвен писък, или пък беше твърде широка усмивка. Размерите на приземилото се пред приятелите чудовище би накарало дори кралски трол да направи почтителен поклон!

— Кървавият Бог — тихо каза Келнмиир.

Още не можеше да реши как да реагира на появата на толкова легендарно същество.

— Куул-Наг — прошепна до него Велхеор.

Дори живелите повече от три хиляди години вампири никога не бяха чували за хора или вампири, които да са виждали Куул-Наг. Разбира се, в земите на клана Миир имаше една огромна статуя, посветена на Кървавия Бог, но Келнмиир винаги се беше отнасял много скептично към всякакъв вид религия, а Велхеор беше по-невярващ и от него… Така че сега приятелите с огромен интерес разглеждаха един истински бог и болезнено размишляваха какво би могъл да иска той от обикновените, дори и да са живели дълго, простосмъртни.

— Това е ваш приятел, нали? — облекчено въздъхна друидът. — А аз се уплаших, че е дракон.

— Повярвай ми, това е много по-лошо — увери го Велхеор. — С дракон бихме могли най-малко да се споразумеем, но с това… дори не знам дали може да говори — той се засмя нервно. — Приятел, а… голям си майтапчия.

Огромното чудовище смешно наклони глава, сякаш слушаше това, което казваше вампира.

— Вижте, може би не се кани да ни изяде — отбеляза друидът.

За чест на Херион, гласът му почти не трепереше. Е, само съвсем малко…

— А може би се чуди с кого да започне — предположи Келнмиир. — Как мислите, ще успеем ли да стигнем до гората?

Кървавият Бог разпери криле, сякаш за да им покаже, че е безполезно да бягат. Огромната уста се отвори широко и всички се разтресоха от мощния бас:

— Няма да успеете!

За момент им се стори, че земята се разтресе от гласа му. Няколко секунди по-късно се убедиха в това, защото чудовището продължи:

— Имам нужда от един от вас!

— Няма проблем — Велхеор се засмя и погледна друида с многообещаващ поглед. — Сам разбираш, приятелството си е приятелство, но…

Херион се намръщи, но не помръдна от мястото си.

— Един от вампирите! — каза чудовището.

— Сега вече имаме проблем.

Друидът помисли малко и направи крачка встани от вампирите, но не избяга, може би му беше интересно как ще свърши всичко това. А и не можеше като вампирите просто така да зареже своите, дори и временни, другари.

— Ще си счупиш зъбите! — заплаши Велхеор, но на фона на тътена на Кървавия Бог гласът му прозвуча като писък на комар.

Може би това се стори много смешно за чудовището, защото то отвори устата си още по-широко, колкото и да изглеждаше невъзможно, и се засмя.

— Какво ще правим, Кел, ще бягаме или ще се бием? — попита Велхеор, опитвайки се да не падне на тресящата се от смеха на Кървавия Бог земя.

— Ще говорим — отсече Келнмиир.

Изчаквайки момента, когато Кървавият Бог спря да се смее, бившият цар на вампирите направи крачка напред и вирвайки глава, попита:

— Защо ти е нужен един от нас?

— Мисля, че мога да не се отчитам пред теб — прогърмя чудовището. — И тъй като сам излезе напред…

Кървавият Бог внезапно се хвърли напред с намерение да хване вампира, но Келнмиир мълниеносно отскочи назад и се претърколи по тревата. В същото време Херион атакува чудовището с топка зелена енергия, но без да успее да му нанесе някаква вреда.

— Искате да си поиграем? — попита Кървавият Бог, очевидно случващото се му доставяше удоволствие. — Добре, нека да играем.

Вампирите и друидът започнаха да обграждат огромното чудовище от три страни, надявайки се да постигнат някакво тактическо преимущество. Само че можеха ли изобщо да нанесат истински щети на Кървавия Бог…

Друидът се опита да го атакува откъм гърба, но чудовището лениво махна с крило и го отхвърли на стотина крачки. В същия момент Велхеор сграбчи второто крило и започна трескаво да го разкъсва с нокти.

— Ама че си упорит — със странно задоволство в гласа каза Кървавият Бог и внимателно хвана вампира с два нокътя, всеки от които беше с размер на средно голям човек.

Чудовището поднесе вампира към лицето си и го разгледа с интерес от всички страни.

— О, бързак значи. Може би теб трябва да взема?

Междувременно Келнмиир, възползвайки се от кратката пауза, отлетя зад гърба на чудовището и се опита да среже с нокти крака му там, където би трябвало да бъде сухожилието. Куул-Наг изрева от болка и изпусна Велхеор. След това, тропвайки с крак, то изтръска Келнмиир и страховито избоботи:

— Време е да приключим с тази игра!

Куул-Наг ритна Велхеор, принуждавайки го да повтори полета на друида, и с изненадващо бързо за такова огромно същество движение сграбчи Келнмиир. Вампирът просто потъна в огромната лапа на Кървавия Бог — покритите с черни люспи пръсти здраво обхванаха тялото на Келнмиир, спирайки дъха му.

В равнината се разнесе доволен рев:

— Избирам теб!

Неуспелите да помогнат на приятеля си вампир и друид съвсем ясно, като в забавен кадър, гледаха как Кървавия Бог подхвърли във въздуха отчаяно мятащия се Келнмиир, отвори огромната си уста… и го глътна.

— Не-е-е! — извика Велхеор и се хвърли към чудовището, но то просто размаха ципести крила и отлетя. Въздушната вълна повдигна вампира от земята. Той падна по гръб и повече не се опита да се изправи, тъпо гледайки към вдигащото се все по-високо и по-високо чудовище.

— Глупости — промърмори зашеметеният вампир. — Това не може да бъде… разбира се, срещал съм фанатизирани вярващи в Куул-Наг, но никога през живота си не съм виждал доказателства за съществуването му. А тук… изненада… глупости…

На тревата до него седна друидът.

— Мисля, че за първи път осъзнах важността на забраната да напускаме гората.

Действие 1

„Преди да започна да разказвам за магията на драконите, искам да обясня смисъла на такова просто и познато ни състояние като съня. Да, на най-обикновения сън. Сънища сънуват всички — и хората, и друидите, и дори вампирите. Обикновеният сън — това е преди всичко проекция на нашето съзнание, тоест визуално изражение на нашите желания, спомени и преживявания, но само на това, което се съхранява в мозъка ни, пък дори и да е в най-отдалечените му кътчета, не повече. Така че нормалните сънища по никакъв начин не са свързани с магията на драконите и за тях няма да говорим, ще ги оставим на гадатели и психолози.

Магията на драконите е построена на напълно различна форма на пространството. Грубо казано, освен нашия има още стотици други светове, има и свят на дракони, който служи като един вид мост между останалите светове. За да отидеш от един свят в друг, трябва непременно да преминеш през света на драконите. Драконите са пазачите на пространството между световете, те са единствените същества, които могат да пътуват между световете във физическата си форма, всички останали трябва да напуснат тялото си.

Ето че дойдохме до темата за «реалните» сънища, аз винаги съм ги наричал «видения» — от думата «виждам». Виденията — това са нещата, които вижда нашето безплътно «аз» (някои го наричат душа), когато пътува между световете. Най-лесният начин да пуснеш душата си да броди по време на сън, макар и не задължителен, е с медитативни техники, които позволяват това, без да потъваш в нормален сън.

Мислиш, че виденията са твоя Дар? Не, не са, видения може да има всеки човек, друид или дори вампир. Човекът на съдбата, за разлика от обикновените хора, е настроен именно на своята съдба, в това е разликата. Ако виденията на обикновените хора са хаотични и почти неразличими от обикновените сънища, при теб всяко видение пряко е свързано с твоята съдба. Подсъзнателно ще можеш да различаваш обикновен сън от видение, но ще ти е трудно да разграничаваш видението от реалността. Това беше причината за моето… впрочем, за това по-късно.

Ти вероятно вече са имал видения на непознати и странни места, те обикновено започват в зряла възраст, а понякога и по-късно. Първите видения винаги са на други светове — за да видиш нашия свят ще трябва да се настроиш, а това отнема известно време, освен това има и ред други причини, поради които може да посещаваш един или друг свят. Например в някой от световете може да имаш сродна душа, или в миналото твоята душа да е съществувала в друг свят… но за това ще ти разкажа по-нататък. И така с течение на времето ще се научиш да управляваш виденията, настройвайки ги на това, което те интересува, а дотогава се радвай на това, което имаш — съдбата сама ще реши кога и какво следва да ти покаже. И най-важното — никога не се опитвай да провокираш «видение» извън съня, или да пътуваш между световете. Човешката душа не може да съществува дълго време извън тялото, така че лесно можеш да се загубиш между световете и да се разтвориш в пространството. Но пътешествието във физическо тяло е още по-опасно, нашият мозък не е в състояние да издържи на цялата сила на драконовия свят — ще започне да се разрушава и ще полудееш, също като мен. За съжаление, аз нямах наставник, който да ми обясни какво не трябва да правя в никакъв случай. Опитах се максимално да се приближа към света на драконите и платих за това с разсъдъка си…“

Сложих дневника настрана и разтърках сънените си очи.

Да, научавах все повече и повече интересна информация. Излизаше, че ще мога не само да предвидя бъдещето си и да видя някои важни моменти, свързани с тайните около мен, но и да пътувам между световете! Разбира се, това беше опасно и все още напълно непонятно за мен, но по принцип такава възможност имаше! Освен това, ще мога да влизам в чуждите сънища… например мога да погледна съня на Алиса и да разбера какво сънува. Днес тя много руга, дори не само руга, а едва не се нахвърли върху мен с юмруци. И Чез по-късно реагира не по-малко бурно, а пък Наив… този здравеняк едва не се разрида, когато видя Невил.

След срещата със Съществото на крака бях останал само аз, така че се наложи да наема няколко местни жители, за да пренеса всички пострадали при друидите. На половината път срещнахме Алиса и Наив. Какви викове бяха само! Представям си как сме изглеждали отстрани — дузина местни жители с доста опърпана външност (бяхме в бедната част на града), влачещи за краката два вампира, останалите четири ги влачеха за ръцете. А отпред крача аз, очукан и мръсен от главата до петите, с Невил на рамото — него не го оставих на никого.

— Какво се е случило? — изпищя Алиса.

— Какво се е случило с Невил? — като ехо повтори Наив.

— По-добре не питайте — уморено махнах с ръка.

— Кой го е подредил така?

Отговорих честно.

— Аз…

Добре, че бяха прекалено стреснати и не обърнаха внимание на думите ми. В противен случай Наив като нищо можеше да ме убие. Като цяло, нашето печално шествие бързо се превърна в истински цирк, който със скоростта на ужилен в задника кон влетя в общината на друидите. На входа, както и миналия път, имаше един друид охрана, но той не успя да каже нито дума, просто беше пометен от Алиса и Наив. След тях скромно влезе и останалата част от процесията.

Мелисия се ориентира много бързо в ситуацията и веднага извика още няколко друида, които поеха вампирите, а тя самата прегледа Невил. Напразно се бях притеснявал — моята стена не беше му причинила никакви наранявания, само леко мозъчно сътресение. Но проблеми все пак имаше, и то много сериозни. Попадайки под хипноатаката на чудовището, Невил беше започнал да изразходва всичките си магически сили, без да се съобразява, че ресурсите на тялото му далеч не са безкрайни. Друидката ни обясни, че така той просто може да „прегори“… ако вече не е „прегорял“. За съжаление това не може да се разбере веднага, но дори и на пръв поглед — както каза Мелисия — вътрешните му резерви са напълно изчерпани и нещо вътре в него е сериозно увредено. В смисъл не вътрешни органи, а енергийно ниво. Обясниха ни, че лечението на подобни травми може да отнеме доста дълго време. Самият Невил може да се изправи на крака още на следващия ден, но магическите му способности няма да се върнат така бързо. Ако изобщо се върнат…

В резултат на това Невил остана на лечение при друидите. Наив не искаше да се отделя от него и предпочете да нощува при него, а ние се отправихме към дома. По пътя Алиса ме подложи на унищожителен разпит, същото повтори и Чез след прибирането ни в Прокълнатата къща. И едва при Чез обърнах внимание на един интересен факт, който до този момент беше останал извън полезрението ми — търговецът беше изчезнал. Дали просто беше избягал или Съществото го беше докопало? Не знам, но за мен този малък мъж в разноцветни дрипи е много хитър и находчив — вероятно се беше скрил някъде и след като всичко беше минало, е хукнал да възстановява загубите си.

След всички събития през този ден ми трябваха няколко часа, за да дойда на себе си и да смеля всичко, което се случи. Цял час стоях под студения душ, опитвайки се по някакъв начин да подредя мислите в главата си, а след това дълго време лежах на леглото и тъпо гледах в тавана. Накрая реших да почета дневника на лудия Майстор, дано поне малко да се поотпусна. Защото ако спешно не се разсея от лошите мисли, може да се случи нещо още по-лошо… и то със самия мен.

Дракон да ме одере, кой би си помислил, че ще използвам подобно четиво за отмора? На фона на ставащите около мен събития откровенията на психото изглеждаха почти безобидни… Не, трябва да спя, утре е много тежък ден… Кого заблуждавам? При нас сега всеки ден е тежък!

Край, заспивам!

Под мен се простираше Крайдол.

Виждах го много ясно от висотата на птичи поглед — сгради, хора, животни. Моето зрение беше станало изключително остро и виждах всяко живо същество, дори… плъховете?!

Плъховете бяха в два цвята — сиви и черни. Черните като че ли бяха по-малко… опа! Един от сивите плъхове изведнъж стана черен! Болен ли беше или какво? Или… не може да бъде! Може би черният цвят означава зараза с паразити? Нали всичките ми видения напоследък са свързани само с най-неотложните проблеми, а това са паразитите и Съществото. Въпреки че има и Алиса, но в този списък тя все пак е излишна.

Ако съм прав, то черно оцветени са не само плъхове, но и… кучета, котки, хора! И къде отиват те?

Бях толкова шокиран, че не забелязах веднага появата на още един наблюдател.

— Ти какво правиш тук?! — възкликна изненадано човекът в червена ливрея на Майстор, увисвайки във въздуха точно до мен.

Тогава пропаднах надолу.

Рано сутринта в стаята ми нахлу ураган.

— Вчера научих много важна информация — още от прага ми съобщи Алиса и се пльосна на леглото.

Положих усилия да отворя очи и да погледна неочаквания гост, но нямах особен успех. За трезво мислене изобщо да не говорим — каква, дракон да я вземе, информация толкова рано?

— Защо не каза вчера? — вяло попитах аз.

Ама че видение… още бях в шок.

— Вчера не ти беше до мен — обидено се намръщи Алиса. — Беше уморен след бойните си подвизи.

Обидена била — ами да, такъв бой, а не са я поканили?

— И сега ка-акво искаш да ми кажеш? — прозях се сладко.

— Разбрах що за момче е хлапето! — каза тя гордо.

Опитах се да вляза в час, но от мозъка — нищо.

— Какво хлапе? — малко извинително попитах аз.

Алиса изненадано се втренчи в мен.

— Утро е — опитах да се оправдая.

— Детето, което готвачът видя точно преди смъртта си — недоволно поясни тя. — Наложи се да обиколя целия град и дори ходих до близкото село, но го намерих.

Затова вампирите не са успели да ги намерят двамата с Наив! Но изобщо заслужавало ли си е да се мотаят незнайно къде?

— За какво ни е? — изразих на глас съмненията си. — Вече знаем кой е убил готвача и всички останали.

— Знаем — съгласи се вампирката — но с това дете нещата не са прости. Малкото момче е незаконен син на готвача и никой не е знаел за него освен един негов приятел по бутилка, на когото готвача е издрънкал всичко при пиянски запой. Семейството на момчето живее в близкото село, затова не успях да го намеря в града. Но не в това е работата. Физически невъзможно е момчето да е било в града същия ден, когато е убит готвача!

Забавно. И какво ни дава това?

— И да какви заключения ни води това? — попитах аз.

— Дракон знае — честно отвърна Алиса. — Но се случва нещо много странно: готвачът точно преди смъртта си вижда близък човек, когото не би трябвало да може да види.

Кога човек вижда нещо, което всъщност не може?

— Хипноза? — осени ме изведнъж.

— Ами да, това може да е било хипноза! — зарадва се Алиса. — Как не се сетих по-рано?

Намерила на какво да се радва.

— Тоест чудовището хипнотизира жертвите си, така че да не избягат — продължи тя нишката на моите разсъждения. — Но тогава защо нисшия в затвора видя истинският му облик.

Свих рамене.

— Че къде може да избяга?

— Логично — съгласи се тя. — Чудесно, всичко се нарежда.

— Нарежда се, но е по-скоро ужасно страшно — неволно потръпнах. — Ако това Същество може да те накара да мислиш, че пред теб е твой приятел и спокойно те атакува…

— То имаме сериозен проблем — завърши вместо мен Алиса. — Сякаш досега си нямахме.

Трудности, трудности… но Алиса седи до мен на леглото. Даже не седи, а практически лежи! Ливреята така съблазнително очертаваше фигурата на тялото й… За какво мога да мисля?

— За какво мислиш? — попита Алиса подозрително.

— Ами — смутих се аз — мисля за текущите проблеми…

— Ясно — усети се тя и с едно бързо движение скочи от леглото. — Добре, аз тръгвам, днес имаме много работа.

— Не ми казвай — казах, гледайки гърба на вампирката. — Първата работа ще е да посетим Невил.

— Да! — Алиса спря на прага. — Велес обеща да си спомни нещо за този твой Фонтан на съдбата, така че непременно отиди при него днес следобед.

Велес — това същия старик ли е или? Че какво би могъл да си спомни той… Не, ако Алиса ме помоли, аз, разбира се, ще отида…

— Алиса… Аха, вече си тръгна — погледнах с копнеж към мястото, където стоеше допреди малко. — Ама че работа.

Седнах на леглото, бръкнах под възглавницата и извадих дневника. Как да науча повече за виденията? Днес летях над града, наблюдавайки движението на заразените плъхове, а след това се появи този Майстор… Нима и друг използва магията на драконите? Може би „Децата на дракона“? Звучеше съвсем правдоподобно.

Дракон да го вземе този полудял Майстор, не стига, че почеркът му съвсем не е калиграфически, но и съдържание не е написал. Налагаше се да чета всичко наред, при това често да препрочитам по няколко пъти, опитвайки се вярно да преведа бръщолевенията му на разбираем език. Този психар вероятно е писал нещо за Фонтана на съдбата, нали е в къщата му! Но как да намеря къде точно… Всичко е написано разбъркано, при това на един доста старомоден и патетичен език.

Вратата изскърца и на прага се появи физиономията на Чез.

— Спиш ли? — изграчи той.

— Че то може ли да се спи от вас — измърморих аз раздразнено.

Чез се вмъкна в стаята и рухна на стола.

— Не знам за мен, но предишния посетител, мисля, че не би го… проспал.

Сграбчих възглавницата и я хвърлих към Чез, но той успя да постави Въздушен щит.

— Хайде, ставай вече. — Той вдигна възглавницата от пода и я хвърли обратно към мен. — Трябва да ти разкажа за последните събития…

— Какви събития? — предпазливо попитах аз.

— Обличай се, сам ще видиш. Алиса вече хукна да гледа.

Заинтригуван от Чез, аз веднага скочих от леглото и сложих ливреята, справяйки се без проблем с всички връвчици и катарами. Времената, когато губех дълги минути в обличане на специалното ни облекло, отдавна бяха история — сега целият процес ми отнемаше едва няколко секунди.

Слязохме долу и пресякохме празната зала. Странно, вчера тук оставихме двама нисши вампира със строга заповед да не мърдат далеч от ценния кактус.

Чез ме изведе на верандата и с широк жест посочи подредената от друидите градина.

— Възхищавай се.

На неголяма полянка почти на четири крака пълзеше Алиса в компанията на двата вампира, които уж трябваше цяла нощ да пазят Фонтана на съдбата.

— Каква е тази масова лудост?

— Не гледай тях, виж полянката — обясни Чез.

Послушно се вгледах. Поляна като поляна, само тревата е почерняла на места… сякаш е имало пожар.

— Нищо не разбирам — честно признах аз.

— Сега ще ти обяснят всичко — увери ме Чез. — Хей, Даркин, ела тук!

О, и нашият вампирски приятел е тук, направо не го познах. Странно, него не сме го оставяли за охрана. Впрочем той се включваше навсякъде, където е възможно — понякога ми се струваше, че успешната работа на Патрула го вълнуваше дори повече от нас.

— Привет, Зак — енергично поздрави Даркин. — Чу ли вече за нападението?

— Нападение?!

— Аха, още не си чул — стори ли ми се или той се усмихна?

Все пак трудно се общуваше с нисшите вампири — кожените им маски напълно скриваха какви чувства са отразени на лицата им.

— Разказвам — продължи вампирът. — През нощта дойдохме да сменим охраната и попаднахме на много интересна картинка — на полянката беше пълно със сновящи насам-натам плъхове. Много плъхове, десетки, ако не и стотици. И всички се опитваха да влязат в Прокълната къща, а преградата от храсти и магическа защита ги отблъскваше.

— Храсти?

Изглежда, че за една нощ бях много изостанал от живота тук.

— А ти си мислеше, че друидите просто така са посадили градината? — Чез открито ми се подиграваше. Очевидно му доставяше удоволствие да гледа изненаданата ми физиономия.

Аз внимателно се вгледах в храстите… бяха някак смачкани и обгорени.

— Те залавят плъховете с клони и ги душат — обясни ми Даркин. — Сутринта, когато слънцето се показа, всички плъхове изгоряха, затова храстите са обгорени.

— Аха, и черните петна по тревата също са от плъхове — досетих се аз.

— Да, тук вече действаше магическата защита. Не разбрах много, но според мен плъховете ги спираше някаква невидима стена, а след това те залепнаха за нея и останаха до сутринта. Между другото, отстрани всичко това изглеждаше много смешно.

Представях си. Особено ако плъховете са били толкова много, колкото вчера в мазето… Нали в моето видение всички черни плъхове се движеха в определена посока… Дали не е било към нашата къща?

Огледах полянката по-внимателно.

Храстите и тревата бяха доста обгорели, почти навсякъде се виждаха черните петна, оставени от плъховете. И нито един не беше преодолял защитата — кръгът, очертан около Прокълнатата къща.

— А разбрахте ли какво са забравили тези плъхове тук?

Даркин сви рамене.

— Искахме да ги попитаме, но така и не се решихме. Те като бесни се хвърляха върху невидимата стена, а и пищяха твърде силно и противно.

Щом дотук видението ми не грешеше, можех да приема за вярно и останалата част от него. Тоест, че заразата не е само по плъховете!

Отвлякох се за секунда и Алиса се появи до мен.

— Какво се замисли?

— Ами чудех се какво толкова ценно търсите по полянката?

— Нали каза, че Мелисия е помолила да й занесем цял плъх, за да го изследва — напомни ми Алиса. — Така че ние търсехме такъв…

Плъхът! Остана на онази улица, където се сблъскахме със Съществото! Носеше го един от вампирите, увит в дреха, но после къде остана този вързоп… идея си нямах. Тогава изобщо не ми беше до него.

— Съвсем остарях — огорчено казах аз и седнах на стълбите. — Вчера с Невил бяхме намерили един…

— Но сте го изгубили — предположи Чез.

Кимнах.

— Излиза, че напразно пълзяхме в онова мазе… и Невил пострада напразно.

— Невил ще се оправи — опита се да ме успокои Чез. — И друг плъх ще намерим, по-хубав от предишния!

— Ама че си… — замахнах с ръка.

— Нали това казвам, откога е време за закуска — съгласи се Чез и избягна удара ми.

Закуска, та закуска.

Честно казано, не можех залък да преглътна… първите пет минути. След това, разбира се, си наложих да изям три порции пирожки. Или четири? Хайде де, кой ще ми ги брои.

След обилната закуска започнахме да обсъждаме какво предстои да правим. Изглежда ни стана като традиция при всяко хранене да обменяме информация.

— Имайте в предвид, че скоро тук ще стане пренаселено — остро ни напомни Чез.

— И какво от това? — Алиса съсредоточено въртеше в ръце последната пирожка с конфитюр, сякаш се чудеше от коя страна да я захапе. — Даркин ще сложи някой от неговите да приема жалбите.

— Разбира се — съгласи се рижият ми приятел. — Точно на тази маса ще го сложи, така че хайде по-бързо да разпределяме задачите и да се пръскаме.

— Как така да се пръскаме? — изненадах се аз. — Сега трябва да се държим заедно…

— О, не! — почти едновременно възкликнаха Чез и Алиса, спогледаха се и се засмяха.

Но на мен не ми беше до смях. В града с всеки изминал ден ставаше все по-опасно и по-опасно. Надявах се да задържа приятелите си близо до себе си — щеше да бъде много по-безопасно.

— Хей, не разбирате ли, че тези паразити…

— Безусловно са много важни — съгласи се с мен вампирката. — Но първо трябва да се уверя в нещо… и следобед съм изцяло на твое разположение.

— Изцяло? — по инерция попитах аз и едва тогава осъзнах двусмислието на израза.

Алиса изсумтя презрително и за един кратък миг се превърна в онази високомерна вампирка, която крачила в зала „Златния полумесец“ в бяла рокля, високо вдигнала нос и без да обръща никакво внимание на подигравките на другите. Мисля, че отидох твърде далеч.

— И аз съм зает до обяд — прекъсна опасната пауза Чез. — А веднага след обяда заедно ще отидем да видим Невил.

Мелисия всъщност ни каза да не отиваме преди вечерта — Невил трябваше добре да се наспи. Тя и Наив се опита да изгони, но той не искаше и дума да чуе за това. Друидката бързо разбра, че е безполезно да спори с него и се примири, като строго му заръча в никакъв случай да не буди брат си.

— Ти пък с какво толкова си зает? — сопнах се раздразнено на приятеля си. — Алиса води разследването, ние се бихме, а ти какво прави вчера?

Може би бях твърде рязък, но как да обясня на приятелите си, че ситуацията е наистина много опасна? Не можех конкретно да кажа защо, но чувствах, че имаме сериозни проблеми. И ние, и целия град.

— Както ми беше заповядано, разработвах отличителния знак на Огнения патрул — не се смути Чез.

— Направи ли го? — заинтересува се Алиса. — И как изглежда?

— Ще видите — тайнствено се усмихна Чез. — Мисля, че ще ви хареса. След обяд се надявам да получа пробния образец.

Дай му само игрички да играе. Невил пострада, из града скита Същество убиец и разнася паразити, които заразяват плъхове и хора, а той с глупости се занимава!

— Зак — Алиса внимателно ме погледна в очите. — Имаш много странно изражение на лицето…

Спокойно… вдишване, издишване… няма нужда да се ядосвам…

— Така ти се струва — леко напрегнато се усмихнах аз. — Добре, нека да… действаме.

Чез и Алиса тръгнаха за своите много важни дела, а аз все пак трябваше да остана известно време. Нисшите вампири, за разлика от моите приятели, предния ден разрешиха няколко десетки жалби. Един от нас би трябвало да остане, за да контролира тяхната работа, да прочете написаните с ужасен почерк отчети и дори да поговори с няколко жители. Но защо? За да определи професионалната компетентност на вампирите, разбира се. Даркин ме увери, че той лично следи всичко, но тогава някой трябва да контролира него. Тъй като приятелите ми се оказаха много заети хора, с цялата тази бюрокрация трябваше да се заема аз.

За моя изненада вампирите се справиха много добре — нямаше жалби срещу техните действия, и то не защото хората се страхуваха. Просто вампирите съвсем старателно изпълняваха новата си работа и помагаха на жителите на града.

Ето, например, оплакванията на търговците срещу хулигани, които постоянно ограбват техните сергии. Вампирите хванаха осемнадесет крадци само за един ден! За залавянето им подробности в отчета нямаше, но пък много подробно беше описано изражението на лицето на началника на стражата в момента, когато са му докарали цялата тълпа крадци. Градският затвор за един ден беше запълнен, без служителите на реда да имат някакво участие в това. Фактът, че крадците са заловени от нисши вампири, докара до шок половината стражи.

Само за ден броят на престъпленията в Крайдол намаля почти наполовина, и всичко това защото основните нарушители бяха нисши вампири, част от които сега работеха за нас.

Четейки за техните успехи, аз ставах все по-нервен: Чез беше обещал да им плащаме заплата всяка седмица, а пари все още нямахме. Ако от Академията не дойде никакъв отговор и, най-важното, пари, ще бъде много неприятно. И за вампирите, и за нас… и за дракон знае кой още. Но ако изключим финансовата страна, идеята ми работи просто страхотно!

Приключвайки с всички отчети, аз с изненада открих, че съм ужасно гладен. За обяд Даркин любезно ме придружи, въпреки че той нищо не яде. Нашият вампирски приятел не преставаше да ме учудва, той успяваше да е навсякъде! Лично контролираше процеса на приемане на жалбите, също следеше всички служители, постоянно проверявайки качеството на работата им, при това го правеше ден и нощ! Даркин работеше усилено, не жалейки нито свои, нито чужди сили.

При разговора с него разбрах едно много интересно нещо — Даркин беше силно загрижен за съдбата на нисшите вампири. Не за някои конкретно, а за вида като цяло. Той много дълго и задълбочено беше размишлявал над това колко ниско положение в обществото заемат нисшите вампири. Доколкото разбрах от разговора, Даркин искаше да използва работата в Патрула, за да се промени отношението на хората към нисшите вампири. Да заслужи доверието на жителите на града…

На обяда Даркин свали маската си и тук се сетих за един друг въпрос, който не смеех да задам. Какви са тези странни рани по лицето му? Аз говорих с Алиса — всяка рана на вампира заздравява за няколко часа, докато при Даркин изглеждаше сякаш са току-що направени.

За съжаление, не разполагах с достатъчно време да си поговорим от сърце, но си отбелязах да го направя по-нататък. Трябваше непременно да науча повече за него — откъде е, как е станал нисш вампир и защо е толкова загрижен за съдбата на целия вид? За останалите вампири не бях забелязал такава целеустременост, дори най-адекватните от тях периодично правеха такива глупости, че да им се чудиш на акъла. А Даркин изглеждаше много достоен и интелигентен… вампир. Доколкото не звучи странно това словосъчетание.

Алиса и Чез още не бяха се върнали, а отчетите доста ме бяха уморили. Постоянно мяркащите се пред очите ми кожени маски също не спомагаха за подобряване на настроението, така че реших да се разходя. Нали обещах на Алиса да отида и поговоря със стареца, тогава защо да не го направя сега, докато имам свободно време?

Действие 2

Вървях по Пазарната улица и се наслаждавах на суетнята около мен. Минаващите налколо хора вежливо ми кимаха, а някои дори се здрависваха, като ме назоваваха по име. Кога успяха да разберат и запомнят името ми? Необичайно беше, възрастни хора, които могат да ми бъдат бащи, да кимат важно и да ме поздравяват „Добър ден, г-н Никерс“ или „Приятен ден, г-н Майстор“. Честно казано, беше ми приятно и неловко в същото време. Мисля, че не бях заслужил такова уважение.

Като цяло, харесвах този град. Странно. Прекарах само няколко дни в Крайдол и вече успях да свикна с него. Може би беше свързано с факта, че за толкова кратко време станаха толкова много събития. И всичко започна точно в този ресторант, с поетичното име „Мечта“.

Този път заведението на Гръм беше пълно — имаше само две-три свободни маси. Аз седнах на една от тях.

След няколко минути се появи Гръм с две табли в ръце. Опитният поглед на кръчмаря веднага забеляза новия посетител.

— Кого виждам? — прогърмя той от другия край на залата. — Господин Майстор, ей сега идвам.

Гледайки как огромната фигура на Гръм с лекота лавира между масите, неволно се възхитих на ловкостта му. Не беше лесно да се провираш между три почти плътно приближени маси и да не докоснеш никой, а при неговите габарити ставаше още по-сложно.

— Дойдохте за обяд? — радостно попита той.

Не исках да го обидя, още повече че бяхме обещали да му гостуваме в най-близко бъдеще, но вече бях обядвал.

— За съжаление, не — казах аз честно. — Трябва да поговоря с новия ви готвач, няма да отнеме много време.

— Всъщност, той е доста зает — бавно каза Гръм. — Но добре, щом е за приятел. Само да е по-кратко, че клиентите ще се разбягат.

— Разбира се.

— Сега ще го извикам.

Великанът се усмихна добродушно и отиде в кухнята.

Няколко минути по-късно зад завесата, скриваща входа на кухнята, се появи един мъж… Един момент, това същият вонящ старец ли беше? Гладко избръснат, прилежно подстриган, с нови дрехи, той изглеждаше много представително. Набръчканото лице излъчваше добродушие, а бледите, някога сини, а сега воднисто сиви очи гледаха на света с лека тъга.

— Моите уважения — поздрави бившия библиотекар, сядайки на стола срещу мен.

— Моите уважения — кимнах и веднага пристъпих към въпроса: — Алиса ми каза, че можете да си спомните нещо за Фонтана на съдбата.

— На знам много — сви рамене бившият библиотекар. — И то не защото имам лоша памет, просто в книгите Фонтанът на съдбата се споменава само мимоходом. Ако събера цялата информация… Това е един артефакт, подарен на хората от драконите, в знак на благодарност за нещо си.

— А какво може да прави? — попитах нетърпеливо.

— За това не се споменава нищо конкретно. Идеята е, че по някакъв начин той може да влияе на съдбите на хората. Но за да се активира, трябва да се извърши сложен ритуал, който е бил забравен дълго преди да са написани книгите, които съм чел.

— А…

— Преди десет века — поясни Велес.

Да, от доста време, въпреки че Келнмиир със сигурност щеше да е на друго мнение.

— Друго ще можеш ли да ми кажеш за Фонтана?

Бившият библиотекар поклати глава.

— За съжаление, нашата библиотека не беше толкова богата, а сега съвсем я няма — тъжно въздъхна той. — Честно казано, липсват ми всички тези прашни томове, които пазят… пазеха знанията на толкова много поколения.

Би трябвало да те назначат библиотекар при нас в столичната библиотека, прах там, разбира се, няма, но книги… Въпреки че в сравнение с библиотеката, където намерих дневника на полуделия Майстор, тя е много бедна.

— Казват, че сте добър готвач — опитах се да ободря стареца. — Това също е добра работа.

— Да — усмихна се бившият библиотекар. — Кой би си помислил, че четенето на стари готварски книги ще ми помогне след време. Затова сега Гръм може да се похвали с толкова разнообразно меню… Виждам, че нищо не сте си поръчали?

— Друг път — усмихнах се извинително. — Сега имаме много… хм… работа. Трябва да се връщам в къщи… — тогава ме осени. — А може ли да ми разкажете нещо за Прокълнатата къща? Какви ли не истории чух за нея, може би ще можете да ми кажете нещо по-достоверно.

Старецът се усмихна.

— Приказки и само приказки. Много са и всички са невероятно различни.

— И нито капка истина? — присвих лукаво очи.

— Добре де, мисля, че мога да изцедя няколко капки — предаде се Велес. — Но истината ще бъде много малко, повярвай ми.

Бившият библиотекар замълча, събирайки мислите си.

— Някога това била най-обикновена къща. Не знам кой е живял преди, но тя стана известна едва след като в нея заживя един Майстор…

— Върховен?

Старецът ме погледна неразбиращо.

— Какъв цвят ливрея носеше? — уточних аз.

— Откъде да знам? — старецът сви рамене. — Всичко това се е случило много преди да се родя. Преди около четиристотин години, там някъде…

— И нищо не се споменава за него в книгите?

— В какви книги, млади човече? — скръсти ръце Велес. — Това са приказки, кой ще седне да ги записва? Тези истории родителите разказват на децата си, когато искат да ги изплашат.

Изверги. Никога не съм разбирал смисъла от тези страшни истории — съсипват психиката на децата, насаждат им комплекси. Добре, че леля никога не ми е разказвала нещо подобно, благодарение на това израснах здрав и напълно нормален, с някои поправки, разбира се…

— Значи, този Майстор се заселил в къщата, която по-късно станала известна като Прокълнатата — продължи разказа си бившият библиотекар — и почти веднага около нея започнали да се случват странни събития. Всичко това са факти — Майсторът наистина е съществувал и наистина са се случвали странни събития, но истината свършва дотук.

— Не е много — въздъхнах аз. — А знае ли се името на Майстора?

— Едва ли — поклати глава старецът. — Ако той наистина е купил тази къща, то покупката трябва да е записана някъде, но това не е за мен.

Това е идея! Ако узная името на полуделия Майстор, ще мога да направя справка в Академията… когато ми се удаде такава възможност.

— Правилно ли разбрах, че тук за тази работа пак стражата отговаря?

— Или стражата, или градската банка. Копия от документите за покупката би трябвало да се съхраняват и на двете места… разбира се, така е сега, а как е било преди няколко века…

Е, това сам ще го проуча. Само да стигна до началника на стражата и той ще ми помогне. Роднини сме все пак, не непознати.

— Ще се опитам да проуча — казах замислено. — Ако си спомните още нещо, непременно се свържете с нас. Мисля, че знаете къде да ни намерите.

— Непременно — кимна Велес. — Е, с ваше позволение, аз ще отивам в кухнята, че Гръм удар ще получи, вижте как хвърля погледи насам. А вие идвайте с това мило момиче Алиса когато ви е удобно, ще ви приготвя нещо специално.

— Ще се опитам — обещах аз, твърдо решен да дойда в най-близко бъдеще. — Да… и най-важното, не казвай на никого за какво сме си говорили. Това трябва да си остане между нас.

— Разбира се — съгласи се бившият библиотекар и се отправи обратно към кухнята.

Как се променя човек, като се преоблече и освежи. А ние с Чез се подигравахме на Алиса, която видя зад мръсотията и вонята един наистина добър човек. Трябва непременно да й се извиня…

Сбогувах се с гостоприемния собственик на ресторанта и с бавни крачки се отправих към Прокълнатата къща. Въпреки всички струпали се върху нас проблеми настроението ми беше приповдигнато.

Още с излизането ми от „Мечта“ за ръката ме сграбчи някакъв хлапак, около осем годишен. Мръсен, разрошен, типичен уличен хулиган.

— Господин Майстор!

Той май ме причакваше тук.

— Слушам те — може би не беше много добра идея, но вече свикнах с това обръщение. Да ги поправям беше безсмислено — нямаше да ме разберат.

— Там има убит!

От това се страхувах — заразените животни са започнали да нападат хора или Съществото отново е изсмукало някой. Така… нещо станах твърде нервен. Трябва да се успокоя…

— Къде?

— Ето там. Стражите ви молят да отидете бързо.

Момент, щом стражите вече са там, защо ме викат?

— Кой те изпрати да ме извикаш?

— Офицер Девлин — бързо отвърна момчето.

Така си и мислех.

— Добре, води ме — съгласих се аз.

Имах ли избор? Ако това наистина бяха плъхове или нещо друго, заразено с паразити, освен Патрула никой друг нямаше да се справи.

Момчето изтича напред да показва пътя. Поведе ме в така наречената „златна“ част на Крайдол. Между другото, до този момент все още не бях посещавал богатата част на града. Сега видях, че домовете тук силно напомнят столичните — прилични сгради, нямащи нищо общо с бараките от „сребърната“ част на града. Значителните по размер домове бяха заобиколени с високи стени и почти до всяка врата стоеше охрана.

Скоро стигнахме до доста скъпо имение, заобиколено от висока желязна ограда. Покривът на къщата блестеше в жълтеникави нюанси и предполагах, че е покрит със специална смес за улавяне на енергия. Явно тук живееха наистина богати хора, които можеха да си позволят инсталация за преработка на слънчева енергия.

Погледнах със съмнение мръсното и опърпано хлапе.

— Сигурен ли си, че сме за това място?

— Разбира се, вече ви чакат — увери ме момчето.

— Ами, виж…

Не направих бойни заклинания — винаги можех да създам Огнена топка. Но Въздушен щит все пак сплетох, ей така, за всеки случай.

Преди да успеем да се доближим до огромната порта, към нас се втурна едър охранител. Беше облечен с леки доспехи, не по-лоши от тези на стражата, а оръжието му беше само къс меч.

— Господин Майстор, вече се умориха да ви чакат!

Да, само дето не падна на колене пред мен! Очевидно ставаше нещо наистина сериозно.

— Кога успяха — не можах да устоя. — Само преди няколко минути дори не знаех, че някъде ме чакат.

Нито охраната, нито момчето оцениха сарказма ми. Почти насила ме избутаха през огромната желязна порта и ме повлякоха към къщата. Триетажната сграда надвисна над мен като сива грамада, карайки ме да потръпна. Усещаше се недобра атмосфера тук…

— Кой е убитият? — попитах охранителя.

— Вътре ще ви обяснят всичко — отговори той уклончиво.

Ставаше все по-подозрително.

Пазачът отвори вратата и пристъпи напред. Преди да го последвам, аз още веднъж проверихи защитното си заклинание. Ако някой ме атакуваше — бях винаги готов да поема удара, а след това как само ще отвърна!

Преминахме през хола толкова бързо, че нямах време да се огледам. Вътре къщата беше направена в най-добрите традиции на дворянството — ярки килими, вази с цветя, няколко рицарски доспехи… Пред една от вратите на втория етаж охранителят рязко спря и я отвори пред мен.

— Заповядайте, г-н Майстор — любезно каза той.

Огледах се за момчето, но то беше успяло да изчезне някъде по пътя, така че влязох без него. Надявах се, че нищо няма да открадне, все пак уличен хулиган в богата къща…

В стаята ме чакаха петима души.

— Здравейте — любезно поздрави офицер Девлин.

Полицаят блестеше в излъсканите си до блясък доспехи в компанията на двама представителни господа. Разбира се, бях виждал и по-представителни, но за Пограничните райони те изглеждаха даже много добре. Още двама души лежаха на пода, изобразявайки мъртъвци. Трябва да призная, че изглеждаха много истински.

— Вие ли изпратихте момчето? — глупав въпрос, но все някак трябваше да започна разговора.

— Господин… ъ-ъ…

Това беше гласът на единия от представителните господа. Цялата му представителност се свеждаше до костюм, излязъл от мода още преди да се родя, и полирана до блясък плешива глава. Разбира се, тук в Пограничните райони, това беше върхът на учтивостта. Освен това имаше такова изражение на лицето, сякаш целият свят му беше длъжен за нещо, но той все още не беше решил с какво точно. Вторият джентълмен беше по-представителен, защото нямаше такава разкошна плешивина, а и костюмът му беше по-семпъл, както и изразът на лицето.

Постарах се да не се обидя от толкова неучтиво обръщение.

— Можете да ме наричате господин Майстор — казах с неутрален тон. — А вие сте…

— Теодор Блекс — с още по-неутрален тон се представи плешивият и слаб господин. — Господин Майстор, поканихме ви по една много сериозна работа.

Да, за да постигне такова сгърчено и недоволно лице, трябва много да се е упражнявал.

— Забелязах — кимнах към труповете.

Те лежаха в средата на стаята, с лица надолу. Мъж и жена. Изглежда, че вече не бяха първа младост, но така погледнати не беше лесно да се определи възрастта им. Облечени в обикновени домашни дрехи, мъжът — в кафяв костюм, а жената — в синя рокля.

Уау, колко равнодушно приемах всичко това. Пред мен лежат мъртви хора, убити… а ми беше все едно. Това нормално ли е?

— Да — плешивият се намръщи. — Това са г-н и г-жа Крей. Прислугата ги е намерила в това състояние преди час.

— Мъртви? — уточних аз.

— Това е едно от най-уважаваните семейства в нашия град — продължи Блекс, без да обръща внимание на глупавия ми въпрос.

И тук беше същото. „Най-уважаваното семейство“. Как ми се повръщаше от тези думи! През целият ми съзнателен живот леля ми непрекъснато повтаряше, че е изключително важно да изглеждаш добре в очите на себеподобните си. Отвратително, наистина.

— Били са — отново уточних аз.

Да, знам, че „господин Майстора“ трябва да бъде винаги сдържан. Но този тип ме дразнеше, както и офицер Девлин, между другото. Беше прекалено надут и превзет, особено за жителите на малкия пограничен град. Може да ме наричате столично конте, но това подобие на благородник предизвикваше само отвращение. Особено като се има впредид, че дори представител на Висок Дом не се осмелява да говори с такъв небрежен тон с Майстор. Вярно, че още не съм Майстор, но и този плешивец не беше благородник, а само успешен търговец, заемащ високо положение в разраснало се село.

— Някой е прерязал гърлата им — каза Девлин.

— Кръвта им напълно ли е източена? — попитах аз.

— Да.

Така си и мислех. Сега ме интересуваше само един въпрос: кой ги е убил — Създанието или полуделите плъхове? Други варианти, предполагам, нямаше.

— Искате ли да открия убиеца?

— Да, искаме да откриете убиеца — в гласа на плешивия прозвуча раздразнение. — Пострада много уважавано семейство. Техният дом беше оборудван с най-новите защитни заклинания и ние сме много загрижени, че убиецът е успял да проникне през тях.

Интересно какво разбира той под най-новите защитни заклинания? Кой може да ги сложи тук?

— Под „ние“ кого имате предвид?

— Ние сме представители на компания, занимаваща се със защитни заклинания — поясни плешивият.

Мълчаливят му приятел кимна за потвърждение.

Аха, всичко се изясни. Момчетата са прецакани и сега искат по някакъв начин да спасят репутацията си с намирането на убиеца. С моя помощ.

— Е, какво е станало със защитните ви заклинания? — попитах аз, оглеждайки се наоколо.

Стаята е служила за нещо като кабинет — една маса, няколко кресла, рафтове с книги. И никакви прозорци. Пък и защо ли са им в кабинета? Магическите светилници отлично осветяваха всеки ъгъл на стаята. Колкото до магията, ако можех да виждам сплитането на чужди заклинания, спокойно щях да ги проуча, но не можех, така че се налагаше да попитам тези господа. Как да измъкна полезна информация от тях без да им показвам своето невежество по въпроса. Аз съм Майстор, трябва да разбирам от всичко!

— За това ще ви каже Дерик — Блекс кимна към втория господин. — Той е нашият специалист по охранителни заклинания.

Веднага ми направи впечатление, че специалистът беше представен не като „господин“, дори и фамилията му не беше спомената. Явно специалистът по заклинания не беше много на почит тук. Или това плешиво парвеню по принцип се стараеше да унижи всички около себе си?

— Къщата е оборудвана със стандартен пакет — започна да обяснява Дерик. — На прозорците има Въздушни щитове, цялата къща е покрита с тънка мрежа от сигнализиращи заклинания — веднага след докосването й при охраната постъпва сигнал. При убийствата такъв сигнал не е постъпвал. В допълнение, около къщата за през нощта се включва система от капани, но по време на убийството тя е била изключена. Проверих цялата сигнализационна мрежа — няма разкъсвания или дупки.

Така, значи този специалист сам създава заклинания? Значи пред мен стоеше точно такъв специализирал заклинания немайстор, за какъвто наскоро говорихме. Ще трябва да поговоря с него насаме, много бих искал да разбера какво точно умее и как го е научил. Доколкото бях разбрал, тези специалисти обикновено се обучават в семейството — знанията се предават от поколение на поколение.

— А може би ги е убил някой, който вече е бил в къщата? — предположих аз.

— Прерязал им е гърлата и им е изсмукал кръвта? — със съмнение попита офицер Девлин. — Всъщност, защо да гадаем, достатъчно е да използвате същото заклинание, което използвахте в „Мечта“ за главния готвач. И веднага ще разберем кой ги е убил.

Хитър полицай. Ако можех да правя това заклинание, няма проблеми, а така… Зачудих се как да се измъкна.

— Виждате ли…

Не, на тези господа не можех да кажа, че не умея да създам това заклинание… дори не си спомнях името му… „некропоглед“ ли беше? Така че ще трябва да пробвам. И ако не се получи, тогава просто щях да обвиня за всичко тях самите. Убийството се беше случило преди час или два, което означаваше, че заклинанието може просто да не сработи. Добра идея, не може ли направо така да им кажа? Ще се престоря, че правя заклинание… Но защо? Защо да не опитам наистина?

— Ще го направя — реших.

Заклинанията по некромантия не принадлежаха към някоя от четирите сфери. Те бяха обособени в отделна система, работеща с напълно различни видове енергия. Разбира се, в представените в нашия справочник заклинания всичко се свеждаше до обикновен „маг“ — универсална единица за енергия, която се превръщаше в желания вид с помощта на вграден „преобразувател“. Нещо обичайно, защото с чисти източници на енергия, според сферата на заклинанието, почти не работим. Едва ли някой ще иска да вземе от жизнената си сила, за да направи заклинание по некромантия. Поне не и ако е нормален…

Заклинанието с поетичното име „Последен поглед“ беше представено само в текстов вид. И не бях убеден, че то изобщо съществува под формата на сплитане. Не и този вид магия…

Думите бяха написани на напълно непознат за мен език, но всяка от тях беше дублирана по-долу на елирски с указания за произношението й. Не изглеждаше толкова трудно.

Пристъпих до телата и започнах старателно да произнасям заклинанието по срички:

— Ин-тра-но-ест-та-рен…

Продължих да издевателствам над езика си около две минути. Приключвайки, аз с нетърпение се взрях пред себе си. Ако всичко беше наред, във въздуха трябваше да се появи облак, който да покаже последните спомени на починалия. Ако ли не, тогава или бях сбъркал нещо, или просто нямах талант за некромантия.

Въздухът над телата започна да се сгъстява. Заформи се вече познатият ми бял облак и скоро в него започнаха да се появяват изображения. Да, именно в множествено число. Когато четях магията, аз съвсем забравих, че трябваше да го адресирам конкретно към някого. Дори не че забравих, а просто не помислих за това.

Сега облакът ни показваше едновременно две гледни точки — на мъжа и на жената. Тук те седят на масата и си говорят нещо, гледайки се един друг, после вратата се отваря и влиза… Странно. Мъжът и жената виждаха съвсем различни хора!

— Какво става? — недоволно попита плешивият.

Ох, ама че противен глас имаше.

— Вижте, заклинанието показва всичко, което са видели мъртвите преди смъртта си — търпеливо обясних аз и с изненада забелязах, че изображението е спряло точно в момента, когато в стаята влизат двама различни човека. Трябва да съм помислил за това и заклинанието веднага е реагирало на мислите ми.

И тримата гледаха в захлас изображението.

— За удобство разделих погледите на мъжа и жената — не без гордост казах аз.

— Тоест сега виждаме пред себе си убиеца? — уточни Девлин.

— Мисля, че да — кимнах аз — но трябва да уточня нещо.

Пуснах изображението напред и назад няколко пъти — тук семейство Крей си говорят, тук двамата обръщат глави към вратата и виждат как през нея влиза човек. Само че виждат съвсем различни хора. Мъж и жена. Гостите, или по-скоро гостът, се приближава към тях, протяга ръка… и край. Тъмнина.

— Убили са ги различни хора? — изненада се плешивият. — Странно…

— Не, това е един човек, дори не е човек, а по-скоро същество.

И тримата се втренчиха в мен.

— Същество?

Спрях да подхранвам заклинанието и образът изчезна.

— Не знам как да го обясня. Вчера се срещнахме с това Същество и в битката загинаха два нисши вампира, а също тока силно пострада и един Майстор. То не само убива хора, но ги и заразява… Дракон да ме вземе!

Те със сигурност са заразени с паразити! Колко ли време им трябва, за да поемат контрола над тялото на човек?

— Какво става? — притесни се плешивият.

Как да им обясня по-меко, така че да не се изплашат прекалено.

— Тези трупове могат да оживеят.

— Какво?! — Специалистът по охранителни заклинания бавно се прилепи към стената. — Шегувате ли се?

Игнорирах глупавият въпрос и се обърнах към Девлин:

— Девлин, бъдете така любезен да отрежете главите им.

— На кого? — не разбра полицая, поглеждайки към представителите на охранителната фирма.

Умник, намери време да се шегува!

— На труповете, на кой друг — казах раздразнено.

Девлин сви рамене извинително.

— Но сега нямам меч.

— Ти си полицай — бях изненадан. — И ходиш без меч?

Той смутено сведе очи.

— Не обичам оръжията.

— Добре, но трябва да им отрежеш главите…

Блекс се приближи до тялото на мъжа и леко го побутна с крак.

— Сигурен ли сте, че могат да оживеят? Мисля, че Крей все пак е мъртъв, а мъртвите не оживяват.

Той ме погледна с такъв поглед, сякаш аз съм ги убил, а сега старателно им пудря мозъците.

— Господин Блекс, струва ми се, че проявявате недоверие към думите на Майстора малко прибързано — отбеляза офицер Девлин.

Браво на него! Знаех си, че има глава на раменете. Е, поне подозирах.

— Ами, това е акт на вандализъм — да се режат глави на трупове. Не мога да ви го позволя!

Исках да му кажа да се махне от труповете, но се отказах. Виж го ти, безстрашния — сам се навира в неприятностите.

И сякаш по команда мъртвият мъж бавно протегна ръка и хвана Блекс за крака.

Как само изкрещя той. И къде отидоха патосът и самоувереността? Мисля, че взе прекрасно „ре“ трета октава. Всяко сопрано би се самоубило от завист.

Вместо да отскочи настрана, Блекс замръзна на място.

— Те са живи! — извика специалистът по защитни заклинания.

Сякаш по команда плешивият се опомни от шока и с гигантски скок скочи към стената, придържайки се с цялото си тяло до нея.

— Не, мъртви са — не се съгласих аз, трескаво обмисляйки по-нататъшните си действия. — Просто са много жизнени.

Трябва да ги обезглавим! Само че, за съжаление, нямахме подръка нито нож, нито какъвто и да е друг инструмент за рязане.

Труповете се размърдаха, опитвайки се да се изправят на крака. Този процес изглеждаше доста кошмарно — ръцете и краката сякаш не се подчиняваха на своите господари… а и кой сега беше техен господар? Паразитите?!

— Направете нещо! — завайка се Блекс.

Точно така, завайка се. Слаб се оказа влиятелният господин, много слаб. И от страх затъпя още повече.

— Ами излезте оттук — избухна Девлин. — До вратата стоите.

Блекс и специалиста по заклинания изскочиха от стаята, оставяйки ни сами да се справяме с мъртвите.

— Каква гадост — намръщи се Девлин, гледайки пълзящите на четири крака мъртъвци. — Какво ще правим с тях?

Аз нямаше от какво толкова да се боя — няколко въздушни щита и щях да съм в пълна безопасност. Но нашият стражник се оказа доста смел. Или ми имаше голямо доверие?

В главата ми се зароди съвсем приличен план, затова останах спокоен. Чудех се само как преди не ми беше дошъл на ум. Можех просто да им отрежа главите с обикновен Въздушен щит, завъртайки го във вертикалната равнина. От него ставаше чудесен меч или копие… при това невидим! Чудесна идея и може да ми спести много неприятности. А и вместо да им режа главите, лесно мога да ги запаля. Но това само в краен случай.

— Седни и гледай. Ще покрия теб и себе си със защитно заклинание и ако нещо се обърка, веднага ще им отрежа главите — предупредих полицая.

— Ами тогава веднага ги режи — сви рамене Девлин.

В крайна сметка човекът има желязно самообладание.

— А, не, — казах с тон на учител. — Искам да видя как ще се държат. Между другото мисля, че това не са единствените хора, убити от Съществото, така че е възможно точно в този момент в друга част на града да се надигат други мъртъвци. Искам да знам какво могат да правят.

— Страхувам се дори да си представя — намръщи се полицаят. — Е, тогава нека да гледаме.

Действие 3

И ние гледахме.

Мъртвите дълго се лутаха по пода. Движенията им ставаха все по-смислени, сякаш паразитите изучаваха новите тела, и малко по-късно вече стояха на крака. Напълно празните погледи обходиха цялата стая и се спряха на мен.

— Хей, защо те гледат така? — шепнешком попита Девлин. — Познават ли те?

Под погледите на мъртвите се почувствах, меко казано, не много удобно.

— Само тези, които стоят вътре в тях, и то бегло — засмях се нервно и се учудих на проницателността си.

Ами разбира се! Щом паразитите ги разпространява Съществото, то те са били в него, така че могат да ме помнят… Чакай малко, паразитите не са толкова умни. И очи нямат…

Мъртвите стояха неподвижно и тъпо се пулеха в мен. За чистотата на експеримента аз се придвижих от единия край на стената до другия — те ме проследиха с поглед, бавно извръщайки глави. Сините лица на мъжа и жената бяха напълно неподвижни, гърдите им не се движеха — не дишаха.

— Видя ли достатъчно? — попита Девлин. — Може ли сега да им отрежеш главите и да се махаме оттук?

— Почакай — аз внимателно наблюдавах мъртвите и не можех да разбера защо не ни нападат. — Стоят на едно място и никого не нападат. Странно е…

— Хайде де! — Девлин започна да се изнервя. — Виж как те гледат, ако не беше защитното заклинание, отдавна да са се хвърлили върху теб и да са те разкъсали на парчета.

Интересна мисъл.

— Значи смяташ, че те виждат моето заклинание? — това ме заинтригува.

— Виждат, чувстват, каква е разликата?!

Между другото, когато ние с Невил хвърляхме към заразените плъхове Въздушни юмруци и Огнени кълба, сивите гадини успешно ги избягваха. Вярно, че двете заклинания можеха да се видят и с невъоръжено око…

— Наистина — кимнах замислено. — Главното е, че те знаят, че сме защитени. Това трябва да се провери… Девлин, отиди в ъгъла.

— Какво смяташ да правиш?!

— Спокойно — успокоих полицая. — Лесно мога да се справя с тях. Стой там, аз ще те покрия с допълнителен щит, а тези ще ги махна.

Девлин сви рамене.

— Както кажеш…

В крайна сметка не бях нито глупак, нито луд. Изчислих всичко точно, дори предвидих възможността да използват телепортация. Преди да премахна защитата, подготвих Копиен щит и няколко нормални Въздушни щита — един за себе си и един хоризонтален, за мъртъвците. И не за да ги защитавам, а точно обратното…

— Да видим в какво настроение сте днес — промърморих аз и махнах Въздушния щит.

В следващия миг мъртвите се втурнаха към мен. Не чаках да се приближат плътно до нас, а предварително създадох пред тях Копиен щит. Защо предварително ли? Защото Въздушните копия не се появяват веднага, трябва им време да израстнат от центъра, който определям самия аз.

Няколко секунди по-късно труповете и Въздушните копия се срещнаха. Ходещите мъртъвци застинаха в нелепи пози, пронизани от десетки копия. Кръв нямаше, тя отдавна беше изпита от Съществото, но пък се разнесе ужасяващ писък! От устата на мъжа се провеси зъбата змия без очи и издаде вече познатият ми музикален етюд. Девлин не беше се сблъсквал с паразити и затова извика не по-слабо от тях:

— Какво е това?!

— Ще ти обясня по-късно — извиках бързо.

Сега не ми беше до него — мъжът с мятащият се в устата му паразит започна да се разтваря във въздуха. И аз си нямах представа къде ще се появи след телепортирането.

За щастие на Девлин мъртвецът се появи до мен, което си беше логично, тъй като той още от самото начало изпитваше необяснима любов към мен.

Щом фигурата му започна да се материализира пред мен, аз без забавяне пуснах една Въздушна стена на нивото на врата му.

Паразитът издаде сподавено ридание и главата на мъжа се отдели от тялото.

— Е, това е всичко — облекчено въздъхнах аз. — Експериментът е завършен, всички са свободни.

— Виж — с разтреперан глас каза Девлин, сочейки към разпнатото тяло на жената — тя се движи.

— Ще ви помоля да останете.

Аз заплаших с пръст мъртвеца и отрязах главата му с още една Въздушна стена.

— От такива експерименти скоро ще побелея — оплака се от ъгъла полицаят.

— Нищо, ще свикнеш — уверих го аз, а за себе си добавих: — Аз вече свикнах.

— Вече наистина ли са мъртви? — попита полицаят и погледна предпазливо към труповете.

— Да — уверих го аз, въпреки че той не остана убеден.

— Тогава, извини ме, ще изляза… О!

Девлин се опита да излезе от ъгъла, но се блъсна в защитната стена, която бях забравил да махна, и разкървави носа си.

— Още от малък имам слаб нос — поясни той, опитвайки се безуспешно да спре кръвта, течаща от носа му.

— Грешката е моя — усмихнах се аз и свалих щита.

Хе, хе, все пак успях да изтрия от лицето ти белоснежната усмивка!

— Няма нищо, случва се — махна с ръка Девлин. — Това е най-малкото, който можеше да ми се случи днес.

— Така си е.

Погледнах обезглавените трупове.

От една страна, трябваше да се изследват, но пък не беше мое задължение. Мисля, че Мелисия щеше да бъде доволна — вместо някакъв си плъх ще получи два почти цели човешки трупа. Това си е широко поле за експерименти.

— Извикай приятелите си — казах на Девлин.

— Те не са ми приятели — промърмори той, продължавайки да размазва кръв по лицето си. — Изобщо не искам да ги виждам…

Я виж ти, оказва се, че уважаемият собственик на компанията за охранителни заклинания не е толкова уважаван. А аз си помислих, че съм станал прекалено претенциозен.

Девлин закуцука към вратата, отвори я и извика:

— Можете да влизате, всичко приключи!

— Сигурен ли сте? — подозрително попита Блекс.

Очевидно го заблуждаваше окървавеното лице на полицая.

След няколко минути убеждаване двамата влязоха в стаята. И видяха двата обезглавени и надупчени с Копийния щит трупа.

— Вандализъм! — изсъска плешивият.

— Не, трябва благодаря да кажете, че спрях мъртвите — обидих се аз. — Ако не бях аз, вие щяхте да се присъедините към компанията на ходещите трупове.

— Ако не бяхте вие, сигурно нищо от това нямаше да се случи — присви очи Блекс. — В края на краищата, те стигнаха до живот след като вие прочетохте заклинание над тях!

Чудесно! Сега съм обвинен в некромантия. Поне наистина да можех да съживявам мъртви, а то…

— Точно така — подкрепи го специалистът по охранителни заклинания.

Очевидно беше специалист само в тази област.

— Аз ще докладвам за вас където трябва — обеща ми Блекс, размахвайки мършав юмрук.

— Както желаете — не тръгнах да споря аз.

Дракон да ме одере, просто не можех да се удържа!

Използвайки проста телекинеза, накарах един от труповете да вдигне ръка и да хване плешивия досадник за крака.

Писъци нямаше. Просто след секунда в стаята останахме само аз и Девлин. Дори си помислих, че тези двамата използваха телепортация, толкова бързо изчезнаха.

Бедният Девлин опря гръб в стената и се загледа в станалото отново неподвижно тяло, но не се опита да избяга.

— Не-е-е, успокой се, този труп вече е мъртъв — засмях се аз. — Аз бях… ох, не мога…

Явно напрежението от последните дни си казваше думата. Защото се смях дълго и не можех да спра. Заливайки се от смях, цели пет минути се опитвах да обясня на Девлин абсурдността на цялата ситуация, но така и не успях. Най-накрая той не издържа и единствено с медицинска цел ми удари лек шамар.

Наистина спрях да се смея. Но на Девлин му отне известно време да се възстанови от Въздушния юмрук в стомаха. Рефлекси, дракон да ги вземе.

До тук оплесках всичко, което можеше, и сега можех спокойно да си ходя. Между другото, днес следобед трябваше да се срещна с приятелите си в Прокълнатата къща! И вече доста закъснявах…

Дадох точни указания на Девлин за това къде и на кого трябва да закара труповете по най-бързия начин и напуснах кабинета с вид на победител. В крайна сметка, така си беше. Срещайки в коридора Блекс и приятелят му, със зловещ шепот им казах, че с мъртвите сега вече е приключено окончателно. Въпросът какво съм им отрязъл сега аз демонстративно пренебрегнах и побързах да се отдалеча.

Едва след като излязох на улицата можах да си поема дъх и да осъзная всичко, което се случи. Паразитите наистина се вселяваха в хора! Те усещаха магията, можеха да се телепортират и следваха своя си, напълно неразбираема за мен, логика. И това бяха само половината беди! Те поне бяха повече или по-малко предвидими, за разлика от мен…

Какво се беше вселило в мен? Не стига, че с несвойствен за мен интерес наблюдавах мъртвите, но им позволих и да ме атакуват! Затова пък изпробвах на практика Копийния щит… Не, преди такава жажда за знания, получени независимо от начина, нямах. Но пък беше интересно!

Прокълнатата къща ме посрещна с мълчание. На златната маса седяха Чез и Алиса със справочниците в ръце. Съдейки от недоволните им лица, явно ме чакаха от доста време.

— Къде беше? — недоволно попита Алиса, потропвайки с пръсти по масата.

— О — кимнах колкото се може по-небрежно. — Бих се с ходещи мъртъвци, та ми отне известно време.

— Мисля, че не се шегува — каза Чез, затваряйки книгата.

Ами разбира се, кога съм се шегувал с такива неща?

— Ще ви разказвам по пътя — многозначително обещах аз, малко обиден от такава спокойна реакция. — Хайде сега да тръгваме към друидите, както планирахме.

Чез и Алиса се спогледаха странно.

— Нещо много си се разкомандвал.

— Хайде де! — погледнах към приятелите си с неразбиращ поглед. — Сами избрахте аз да съм главния.

— Е… — проточи Алиса. — Добре, Чез, да отидем, след като главния заповядва.

Нещо не беше наред с тях. Лошо настроение?

По пътя към квартала на друидите се опитах да разприказвам приятелите си:

— Чез, как вървят нещата с опитния образец?

— После ще ти кажа, като се съберем и петимата — някак злорадо каза той.

— Алиса, намери ли това, което търсеше?

— Разкарай се, — озъби се вампирката.

— Добре, тогава и аз по-късно ще ви разкажа за мъртвите — свих рамене. — Между другото, беше много вълнуващо.

Чез и Алиса рязко ускориха крачки.

— Хей, чакайте! Какво грешно казах?

Успях да ги настигна чак пред къщата на Мелисия. Домораслият друид-пазач този път дори не се появи. И добре направи — Чез и Алиса бяха в много лошо настроение.

— Що за шеги?!

— Ние просто бързаме да видим Невил — каза Чез. — И по-бързо да споделим новостите с всички. С всички!

Той многозначително погледна към Алиса.

— Да не би да споря? — сопна се тя.

А, така няма да я бъде. Първо ще трябва да разбера защо се държат толкова странно.

— Спрете! Не мърдаме оттук докато не ми обясните какво не е наред! — изкомандвах аз.

Колкото и да е странно, те ме послушаха.

— Нищо особено — малко смутено каза Алиса. — Просто докато те чакахме имахме малък спор. Казах на Чез, че ще разкажа за резултатите от моето търсене чак когато се съберем и петимата. Той се съгласи и в замяна не ми показа опитния образец на отличителния знак на Патрула. Кой да знае, че ще се забавиш толкова? След няколко часа чакане почти бяхме умрели от любопитство…

— Но не нарушихме споразумението! — гордо каза Чез.

— Големи сте образи, — засмях се аз. — Добре, нека най-накрая се съберем всички и да обменим информацията.

— Отдавна беше време! — зарадва се Чез. — Напред!

Той се втурна към вратата, но не успя да я отвори — Мелисия го изпревари.

— Нека позная кой вдига шум под прозорците ми — меко се усмихна тя. — Имате късмет, че пациентът е буден, в противен случай щях да ви изгоня.

— Добре, че имаме късмет — засмях се в отговор. — Как е той?

Друидка ни направи път да влезем.

— Добре. След като се събуди, веднага се опита да избяга.

— От такава красива жена? — изуми се Чез, оглеждайки обстановката. — Глупак.

Я, друидките все още можели да се изчервяват. Или Мелисия не беше на чак толкова много години, че да е забравила как се прави.

— Мелисия, а как стоят нещата с магическите му способности? — нетърпеливо зададе Алиса най-щекотливия въпрос.

— Засега не са се възстановили — веднага понижи глас друидката. — Опитайте се да не засягате тази тема пред него, Невил е много разстроен по този повод.

Разбирах го. Всеки един от нас би бил нервен на негово място.

— И кога ще се възстанови? — продължи да настоява вампирката.

— Днес, утре, след седмица… не знам, и никой не може да каже. „Прегарянето“ е напълно неизследвано явление — каза друидката и рязко смени темата: — А вие не сте първите посетители днес.

По тона й веднага разбрах, че се е случило нещо сериозно.

— Кой друг?

— Същите плъхове, за които ми разказвахте.

Значи аз и Невил сме целта им! Така си и мислех.

— Отблъснахте ли ги?

— Без особени трудности — увери ни Мелисия. — И получих много материал за изследване.

Ако са ги нападнали толкова плъхове, колкото имаше и при Прокълнатата къща, то материалът наистина ще е повече от достатъчен. Само не разбирах защо плъховете нападнаха Прокълнатата къща и квартала на друидите, а не докосваха обикновените хора… Или грешах? Богатото семейство Крей го намериха слугите, но кой ще намери обикновените хора, убити в собствения им дом?

Мелисия ни заведе в хола.

— Вече изследвах плъховете и сега със сигурност мога да кажа — в тях наистина са се вселили паразити!

— Кой би си помислил — Чез се засмя. — Това дори и аз го знам, а напоследък така се получава, че всичко научавам последен.

Алиса кимна в съгласие и ми хвърли изразителен поглед. Сякаш аз криех от тях… е, не всичко, а само някои детайли.

— Това е невероятно — продължи друидката, без да обръща внимание на думите на Чез. — И не само това, те имат разум! Разбира се, не като човек, но все пак. Може и да греша…

Когато някой говори така, започвам да се изнервям. Тази фраза обикновено предхожда най-неочаквани предположения, които често са близо до истината.

… но според мен тези паразити са създадени изкуствено.

Веднага си спомних първия сън за Съществото. Майсторите в него говореха за някакви експерименти… Може би те са създали тези гадини в някаква лаборатория. Само не беше ясно дали тези Майстори са членове на „Децата на дракона“ или не. Разбирах, че тайното общество преследва собствените си цели, които нямат нищо общо с политиката на Академията…

— Напълно възможно е да са програмирани на определен модел на поведение.

И отново на помощ дойдоха моите сънища. Мислите на плъховете от мазето бяха пределно ясни — да унищожат всеки, които ги е видял. Освен това, днешните мъртъвци не обръщаха никакво внимание на Девлин и нападаха само мен. Значи те имаха памет и избираха жертвите си по определен принцип.

— Така си и мислех — казах аз тихо.

— Каза ли нещо? — отвлечено попита друидката.

— Не му обръщай внимание — обади се Чез. — Той често си говори сам.

— Стига — махнах с ръка и се обърнах към друидката: — Точно такова нападение плъховете извършиха и над къщата ни. По всяка вероятност са търсели мен и Невил.

— Досетих се — кимна тя. — Очевидно тези паразити могат да обменят мисли. Или да общуват…

— Това не е всичко — прекъснах аз Мелисия. — Както предполагахме, паразитите наистина се вселяват в хората, днес се сблъсках с двама от тези ходещи мъртъвци. Ето още едно потвърждение на догадките ни — те нападаха само мен, въпреки че в стаята беше и офицер Девлин, тоест тези гадини искаха само мен.

— Това не е добре — тихо каза Чез.

— Имам подозрение, че извършените през тази нощ атаки над Прокълнатата къща и общността на друидите са свързани — плъховете са искали мен и Невил — продължих аз. — Вярвам, че Съществото не обича да оставя излишни свидетели, каквито се оказахме аз и Викерс-старши. И още нещо — силно се опасявам, че плъховете могат да заразят целия град…

— Не — поклати глава друидката. — Плъховете не могат да заразят никого. Защото паразитите не се размножават. Веднъж вселили се в плъх или човек, те се срастват с нервната му система. Така че единствения приносител на заразата е Съществото. То се явява като ферма за производство на пищящите паразити…

— Каква гадост — Алиса се намръщи. — Това нещо като хвърляне на хайвер ли е?

— Да — кимна Мелисия. — Само че Съществото хвърля паразити във всички живи същества, които му попаднат под ръка.

— Тогава защо не е заразило целия град? — учуди се Чез. — А само глупавите плъхове?

— Трудно е да се каже точно сега — друидката поклати глава. — Може би ще мога да кажа нещо по-конкретно след като изследвам труповете, нападнали Зак. Добре, стига сме говорили за работа, отидете при приятеля си, а аз ще приготвя нещо освежаващо.

Влязохме в неголяма стая, нещо като отделение за пациенти.

— Откога ви чакам — недоволно ни посрещна Невил. — Съвсем забравихте за мен.

Той лежеше в леглото, увит в топло одеяло, а до него на малък диван кротко спеше брат му.

— Как изобщо си го помисли? — плесна с ръце Чез. — Аз никога няма да те забравя, хайде, дай да те целуна, скъпи мой!

— Стой далеч! — уплашено извика Невил.

На пътя на Чез моментално се появи Наив.

— Ако искаш да целуваш някого…

— Предпочитам да целуна Алиса — бързо реагира Чез и веднага получи шамар зад врата от вампирката.

— Никой не ме иска освен приятелката ми, а тя е толкова далеч — тъжно въздъхна Чез, разтривайки врата си. — Може би трябва да ме ранят. Тогава всички ще ме посещават, и лакомства ще ми носят…

Невил се намръщи.

— Стига си говорил глупости, я по-добре кажете какво става навън, докато аз лежа тук.

Спогледахме се с Алиса и Чез.

— Кой ще започне пръв? — изразих на глас въпроса.

— Ти започвай — предложи Алиса. — Още повече, че само твоят разказ е пряко свързан с нашата работа.

— Добре — не спорих аз. — Значи, отидох да посетя бившия библиотекар на новата му работа в ресторант „Мечта“…

— Онзи смрадливец ли? — усмихна се Чез.

Ние с Алиса заговорихме почти едновременно:

— Да не си посмял да го наричаш така!

— Ще си го получиш по врата — предупреди го Алиса.

— Аз ще й помогна — подкрепих я.

— Това заговор ли е… — ошашави се Чез. — Веднага на бой налитате…

— Време е да се научиш да показваш уважение към хората, които са много по-възрастни от теб — казах поучително.

Чез завъртя пръст в слепоочието си.

— До вчера го наричаше по същия начин.

— Това беше вчера — смутих се аз. — Сега изцяло промених мнението си…

Алиса ми хвърли благодарен поглед.

— Както и да е, той ми разказа една много интересна история за Прокълнатата къща — въодушевено продължих аз — а след това излязох на улицата…

— Непременно разкажи всичко това на Мелисия — беше първото, което каза Невил след края на разказа ми. — Описанието на поведението на ходещите мъртъвци може да й бъде от голяма помощ в изследванията.

— Разбира се — разположих се удобно на дивана, който Наив ми отстъпи като ръководител на Огнения патрул. — Скоро трябва да донесат телата им тук…

— Уф, каква гадост — Алиса се намръщи. — Но това е наистина полезно. Зак…

Тя седеше на дивана до мен, така че, когато се обърнах към нея, лицето й се оказа близо до моето… много близо.

— Браво, не си се изплашил и дори си ги изучавал — малко дрезгаво каза тя.

— Радвам се, че оценяваш усилията ми — казах аз, гледайки очаровано червените й очи на потомствен вампир.

Получи се прекрасна пауза, която, както обикновено, прекъсна Чез:

— Хей, и аз се справих много добре! Още не сте чули какво успях да направя днес.

— Кхм… — Алиса бързо се отдръпна от мен. — Да, хайде разказвай, твой ред е.

Чез се изправи и гордо отиде в средата на стаята.

— И така, както знаете, аз работих над опознавателния знак за новите сътрудници на нашия Огнен патрул. Той трябваше да бъде нещо като амулет или медальон със специфични свойства, който да не може да се имитира. По съвет на Невил отидох до магазина за техномагии, намиращ се в центъра на града, в непосредствена близост до сградата на стражата. Запознавайки се с господата, разработващи всякакви техномагически джаджи, изясних нещо много интересно — той ни изгледа победоносно. — Например принципа, по който се създават техномагическите предмети. По принцип тази информация е достъпна само за посветените, потомствените специалисти по техномагии, но за мен те направиха изключение.

— Сигурно толкова им е досадил — прошепна в ухото ми Алиса, — че накрая са решили да му разкрият тайните си само и само да се отърват от него.

Радвах се, че Чез не чу тази забележка. Напоследък беше станал много чувствителен… Кой би си помислил, нали? Аз да съм загрижен за душевното равновесие на никога не униващият ми приятел. А до постъпването ни в Академията всичко беше точно обратното.

— Напразно сме си мислили, че те също са Майстори, само че строго специализирани и обучени в тесен семеен кръг. Не, тайните наистина не излизат от семейството, просто принципите на работа са съвсем различни. Представете си проста музикалка — малка кутия с произволна форма, в която има сложно заклинание, възпроизвеждащо музика, плюс още едно, за да я предава до ушите на потребителя, както и още няколко други. И всичко това в едно мъничко нещо! Ние вече няколко месеца се обучаваме за Майстори, кажете, може ли да се поберат толкова сложни заклинания в пространство с размер на длан?

— Не — почти в хор отговорихме ние.

Признавам, че наистина бях заинтригуван от Чез. По времето, когато имах малко магическа сила, можех да сплитам много тънки енергийни модели, но те бяха доста опростени! Как трябва да са се обучавали в семействата си тези техномагове, за да станат такива майстори? От друга страна, ако те имат, например, много малко сила, моделите им могат да бъдат много малки. Но всичко си има граници!

— Грешите, може! Но за тази цел те използват специални артефакти. Гледах процеса и беше много интересно — те използват увеличителна система, която им позволява да виждат извънредно тънки енергийни сплитания.

— Колко тънки? И как ги сплитат?

Чез очевидно получаваше истинско удоволствие от нашето невежество.

— С помощта на много тънка пръчка, като молив, която рисува енергийни модели. Освен това, тъй като те не създават сами моделите, за да ги видят им се налага да използват специални очила.

Тоест на практика те нямат никакво отношение към магията? Не са обучени да използват силата, но най-вероятно разбират по-добре теорията, отколкото много Майстори. Интересна картинка се получава — техномаговете използват техномагия, за да изследват техномагически артефакти.

— Хей, а тези очила… — Алиса се размърда нетърпеливо. — Можем ли да получим едни?

— Ти какво, за глупак ли ме мислиш? — обиди се Чез. — Вече поръчах по едни за всеки от нас. При това не такива, каквито използват техномаговете, а много по-удобни.

И сега ще можем да виждаме енергийните модели?! Без никакво обучение за „виждане“?

— Къде са? — извика Наив.

— Прощавайте, но всичко струва пари — недоволно измърмори Чез. — Образецът на медальоните ми го дадоха без пари, така че щеше да е много нахално от моя страна да моля за очилата. После ще започнат да говорят, че Майсторите са авантаджии. Веднага след като ни изпратят пари от Академията ще вземем и очилата, и останалите медальони.

Остава да се надяваме, че наистина ще ни изпратят пари.

— А ако парите не дойдат? — сякаш ми четеше мислите Алиса.

Чез сви рамене.

— Тогава ще останем без медальони, очила и новите си служители.

Каква неприятна перспектива.

— Хайде покажи медальона, не мъчи болния човек — помоли Невил.

Рижият ми приятел се помота още известно време и накрая извади от вътрешния джоб на ливреята си малък кръгъл амулет. На вид нищо особено — с цвят на бронз, с изображение на дракон, бълващ пламъци от устата си.

— Това ли е? — разочаровано попита Алиса. — Е, картинката е красива… И какви магически свойства има?

Що се отнася до мен, аз бях в шок. Напоследък всяко споменаване на дракони, ако не да ме плашат, то поне ме разстройват… А тук такава рисунка. Интересно, какво е накарало Чез да изобрази точно това на медальона?

— О, няколко са! Най-простото е, ето…

Той направи няколко прости действия и каза:

— Гори!

Не можех да повярвам на очите си — драконът от медальона се обърна към нас и от устата му излезе пламък с дължина около двадесет сантиметра.

Зяпнахме от учудване.

— Това е, за да се гарантира, че не могат да бъдат фалшифицирани — каза Чез. — Нашата визитна картичка.

— Страхотни са — възхити се Наив. — Нали не са само за вампирите, а и ние ще получим?

— Задължително — разля се в усмивка Чез. — Защото другите свойства на медальона ще ни бъдат много полезни. Най-важното от тях е, че можем да открием всеки от нас в пределите на града. Е, за това се използва специален артефакт, който е много по-скъп от всички медальони… но това са подробности.

— Тоест този супер скъп артефакт ще показва движението на всички притежатели на медальони? — уточни Алиса.

— Точно така — потвърди Чез. — Между другото, това е най-нова разработка! По думите на техномаговете дори в Академията не съществува подобна система, така че ние сме истински късметлии. Между другото, към медальоните може да се изпраща сигнал за тревога от управляващ артефакт, например, ако трябва да се свика съвещание на всички служители на Огнения патрул.

Явно Чез беше вдъхнал голямо доверие на техномаговете, за да станат толкова щедри откъм нововъведения. От друга страна, за тях това беше чудесен начин да тестват готовите си заклинания.

— Прекрасни са — изрази нашата обща реакция Невил. — Само не съм сигурен, че ще могат да се пригодят към нас.

— Хайде, няма да са ни излишни — засмя се Алиса. — Хей! Внимавай!

Наив беше взел медальона от Чез и веднага реши да види огъня на дракона. В резултат вампирката едва не се лиши от прекрасната си черна коса.

— Дай ми го! — Чез грабна медальона от Викерс-младши и го подаде на брат му. — Огънят не е играчка за деца.

И казва това на нашето „огнено момче“?

Ние с Алиса се спогледахме и се разсмяхме.

— Добре де — изчерви се Наив. — Аз случайно…

— Както обикновено — подкачих го аз.

— Кой го казва — сръга ме с лакът Алиса.

Да, тук ме хвана натясно.

Невил седна удобно на леглото и завъртя медальона в ръце.

— Алиса, Чез и Зак вече разказаха за своите приключения, сега е твой ред.

Вампирката прокара ръка през пострадалата си коса и дълбоко въздъхна.

— Моите новини не са толкова вълнуващи, колкото на Зак, и не толкова интересни, колкото на Чез. Работата е там, че в това село, където намерих момчето на готвача… живее много странен млад мъж…

— Зак, тя се запозна с ново гадже — многозначително изграчи Чез. — Ще трябва аз да се разправя с него в името на бъдещото ви семейно благополучие.

Алиса едва не се задави от възмущение. Усещайки, че може да се стигне до използване на заклинания, Невил удари символичен шамар по врата на Чез.

— Като не те питат, не се обаждай.

Вампирката заплаши с юмрук приятеля ми и продължи:

— Казва се Стил.

Действие 4

Стил. Приятно момче. Ние с него заедно постъпихме в Академията на занаятите и учихме в една група. Там, където се появеше голата му глава, винаги се чуваше смях. Освен това Стил беше най-силният ученик в Огнения факултет и дори участва в двубоите. До последния момент го считах за наистина приятно момче. Но после стана ясно, че той е шпионин на Шатерския халифат и такъв човек като Стил изобщо не съществува. Просто психоматрица, която е използвал шпионинът, за да проникне в Академията. Естествено, за това е била измислена обаятелна личност, непредизвикваща ни най-малко подозрение. Само по щастлива случайност успях да го разкрия. Той беше заловен и ние не знаехме нищо за по-нанатъшната му съдба. До този момент.

— Сигурна ли си? — Невил скочи на леглото.

— Това е невъзможно! — възкликна Чез. — След всичко, което се случи, просто не биха го пуснали жив от Академията.

Благоразумно реших да запазя мълчание, търпеливо чакайки по-нататъшни обяснения.

— Отначало аз също не повярвах на очите си — съгласи се Алиса. — И точно затова, натъквайки се на него още вчера, аз не ви казах. Днес специално се върнах в селото и дори се опитах да поговоря с него. Мога да кажа със сигурност — това наистина е Стил… но само отчасти.

— Отчасти? — попитах аз.

— Главата е на Стил, а тялото — на куче? — предположи Чез.

Алиса го погледна укорително.

— Намери време да се шегуваш.

Моят приятел послушно млъкна.

— Външно наистина е Стил — продължи вампирката — но отвътре… е просто едно хлапе. Или на езика Чез — недоразвит. Той наскоро се появил в селото. Дошъл незнайно откъде целият мръсен и изтощен. Семейството на ковача съжалили глупака и го подслонили, и сега той живее с тях, носи вода, грижи се за градината, като цяло, върши прости работи.

Това просто не ми го побираше главата. Нима Майсторите са прочистили мозъка му и просто са го изхвърлили на улицата?!

— И как говори с него? Той спомни ли си за теб? — нетърпеливо попита Невил.

— Какво да говоря? — избухна Алиса. — Та той две думи не може да каже! Просто тъпо изпълнява всичко, което му кажат. Ходи нагоре-надолу с отсъстващо изражение, а лигите му текат!

Така. Може би Алиса наистина беше права, просто са му изтрили цялата памет и са го превърнали в дете. Разбира се, това е по-добре, отколкото направо да го убият… но от всемогъщите Майстори такова нещо не очаквах. Все пак, това е нечовешко…

— Какъв ужас — за първи път се чу гласа на Наив, много точно изразяващ отношението на всички ни към ситуацията.

Замълчахме за малко, смилайки информацията и най-вече, чудейки се как да приемем всичко това. Стил беше добър човек, но това беше само една психоматрица, самият шпионин сигурно е бил голяма гадина.

— Какво мислите за това? — попита Алиса след известно време.

— Нямам думи, само емоции — каза Невил. — И далеч не са положителни.

— И аз — съгласих се. — Освен, че в паметта ми са още пресни спомените за веселяка, който сега се е превърнал в пълен идиот, имам и смътно подозрение… че нещо подобно може да се случи, или вече се е случило, и с други неугодни за Академията хора.

— Някак си не е патриотично — изкоментира изказването ми Чез.

— Но пък е по същество — отрязах го аз.

Настроението на всички ни се развали окончателно и безвъзвратно. Затова когато Мелисия влезе в стаята и ни покани на масата, ние почти не реагирахме.

— Какво сте увесили носове? — изненада се друидката.

— По-добре не питай — вяло отговори Невил. — Впрочем по-късно, като дойдем на себе си, към теб ще имам няколко въпроса, свързани с лечението на хора.

Вместо обещаните разхладителни напитки ни чакаше горещо „као“. Доста скъпо удоволствие, между другото. Много ободрява и тонизира. В Лита сутрин го пият всички уважаващи себе си семейства, но в Пограничните райони да срещнеш такъв лукс си е малко неочаквано.

— Откъде такъв разкош? — изненада се Чез, наливайки си трета поредна чаша.

— За някои е разкош, а за други е най-обичайна напитка от листата на дървото, което расте точно под прозореца — засмя се друидката.

На Чез очите му светнаха.

— Хей, можеш да направиш собствен бизнес с продажба на „као“!

— Да — още повече се развесели Мелисия. — Между другото, във вашата градина също растат няколко дървета. Всичко, което ти трябва, е да се научиш правилно да вариш напитката.

— Няма да е трудно — уверено каза Чез. — Още тази вечер ще пробвам… ти само ми посочи дървото, за да не сваря нещо друго.

Прекарахме си чудесно шестимата. Шегувахме се, приказвахме, но без да засягаме нашите проблеми. Уви, след известно време проблемите сами напомниха за себе си.

— Стражите ей сега ще дойдат — изведнъж каза друидката. — Охранителят съобщи, че току-що са минали покрай него.

— Вероятно носят… материала за научни изследвания — предложих аз и едва тогава схванах смисъла на фразата.

Охранителят съобщи? Телепатично? Значи те действително могат да предават мисли от разстояние. Четох за това, но не смеех да питам самите друиди… А дали могат да четат чужди мисли? Непременно трябва да попитам Мелисия.

Друидката стана от масата.

— Ще отида да видя.

— Идвам с теб — бързо казах аз и обясних на приятелите си: — Ако с тях е Девлин, трябва да поговоря с него.

— Нямам никакво желание да гледам какво са донесли — намръщи се Чез. — Така че оставам тук да изпия още една-две чашки от тази прекрасна напитка…

Останалите се съгласиха с него.

Е, очевидно само на мен не ми действат мъртъвците. Незнайно защо… А останалите — слабаци!

В двора ни очакваше самият офицер Девлин.

— Моите уважения — поздрави той Мелисия. — Хората ми вече внесоха носилката под надзора на вашия охранител.

— Знам — кимна Мелисия. — А защо носилката е само една? Чух за две… носилки.

Девлин се смути.

— Ами… знаете ли, когато сложихме единият от труповете в колата… той изгоря.

Не ги ли предупредих, че мъртвите не трябва да се показват на слънце? Май не!

— Грешката е моя — признах вината си. — Забравих да ви предупредя…

— Няма проблем. След всичко, което се случи в онази стая… аз също бих забравил. — Девлин се намръщи. — Още дълго ще сънувам кошмари…

— Убиецът още не е убит — казах аз. — Така че напълно е възможно кошмарите тепърва да предстоят… при това наяве.

Девлин се ококори срещу мен.

— А… защо… още не е убит? Искаше да кажеш, че още не е задържан?

— Е, не — ние с Мелисия се спогледахме. — Този убиец не е толкова лесен за убиване, да не говорим да бъде задържан.

— Нищо не разбирам — призна Девлин.

Помислих малко и стигнах до извода, че на този полицай можем да разкрием цялата картинка.

— Влез, ще ти обясним всичко, и ти обещавам, че след нашите разкази ще сънуваш кошмари до края на живота си…

Почерпихме Девлин с „као“ и му разказахме цялата истина за паразитите, плъховете и Съществото. Отначало полицаят просто не можеше да повярва, но фактите говореха сами за себе си — Девлин със собствените си очи беше видял ходещите мъртъвци и пищящите паразити.

След като обсъдихме всичко случило се да този момент, пристъпихме към бъдещите си действия. И тогава Девлин даде една проста идея, за които никой от нас не беше се сетил вече няколко дни. Не, няколко пъти я споменавахме, но някак си между другото… Може би защото още от началото се бяхме настроили, че групата ни е сама в този град срещу всички. А нали освен нас в Крайдол имаше още един Патрул!

— Виждал ли си ги? — попита Чез. — От кой факултет са?

Девлин се намръщи.

— Съдейки по белия цвят на качулките — от Въздушния факултет, ако не греша?

— Точно така — потвърди Алиса. — Е, това са свестни момчета, с тях можем да се сработим. Те идваха ли при вас?

— Още първия ден. Говориха с шефа и пристъпиха към изпълнение на задълженията си.

Невил зяпна широко.

— И добре ли се справят?

— Нямам представа. Оттогава не съм ги виждал, колегите ми също…

Подозрително. Ние препускаме из целия град като луди, а „въздушните“ са решили да отмарят. Стоят си, предполагам, в отредената им къща, и се упражняват в Занаята, подготвяйки се за следващия турнир.

— Трябва да опитаме да се свържем с тях — предложи Алиса. — Заедно ще ни е много по-лесно.

Бях напълно съгласен с нея.

— Девлин, знаеш ли адреса им?

— Разбира се.

Накрая останахме при Мелисия за вечеря. Само Девлин бързо се поклони и си тръгна, казвайки, че той винаги вечеря у дома — било семейна традиция.

На вечеря се опитахме да направим план на следващите си действия, но така и не измислихме какви да са те. Единствената светлина в песимистичната картинка внесе Мелисия, обещавайки да измисли някакъв начин поне приблизително да локализира заразените с паразити същества.

На връщане вече беше тъмно. Бяхме четиримата. Успяхме да убедим Наив да остави брат си поне за една нощ. Всъщност заслугата беше на Чез, който каза на Викерс-младши, че брат му много иска да остане насаме с друидката. Много е вероятно той наистина да е искал, но Чез, както винаги, всичко преувеличаваше… много. Подозирах, че ако Наив разкаже на брат си и половината от това, което чу от Чез, рижият ми приятел сериозно ще пострада. Какво ти — Невил направо ще го убие!

Ние се наслаждавахме на вечерната прохлада и бавно крачехме по Пазарната улица. Колкото и да е странно, на мен взе да ми харесва да се разхождам именно в най-оживената част на града, по главната му улица. Имаше нещо особено в цялото това блъскане, викане, суетене. Във всичко около нас се усещаше истинския живот — в хората, къщите, въздуха. Дори тротоарът, утъпкан от хиляди хора и съхранил частица от жизнената им енергия, беше много по-различен от безжизнения мрамор на Златния град. По него беше приятно да се стъпва, наистина…

— Интересно дали днес плъховете ще повторят нападението над Прокълнатата къща и общината на друидите? — размишляваше на глас Чез. — Може би четиримата трябва да дежурим през нощта, а? Всеки от нас ще будува по няколко часа на първия етаж, заедно с нисшите вампири. Така ще ни бъде много по-спокойно.

Да не би да сме свидетели на чудо — рижият ми приятел да е станал сериозен?

— Е, за себе си, да допуснем, ще се погрижим — Алиса направи широк жест към хората, минаващи край нас. — А какво ще стане с тях?

Аз вече мислих за това, но нищо свястно не успях да измисля. Идея си нямах как може да се изловят всички заразени плъхове или да се обезопасят всички жители на града.

— Не можем да ги защитим — казах честно. — Градът е голям, хората са много, а ние сме малко. Твърде малко. Единственото нещо, което можем да направим, е да се опитаме да намерим бърлогата на Съществото… и на плъховете, и по някакъв начин да издирим заразените хора. Ако Мелисия успее да направи обещаните артефакти…

— Всичко това ще трябва да го направим през деня — многозначително добави Чез. — А през нощта, колкото и да не искаме, по-добре да не излизаме навън.

— Това е неправилно — въздъхна вампирката. — Ние трябва да защитаваме хората, а вместо това страхливо се крием в дома си.

Известно време вървяхме мълчаливо.

— Слушайте — изведнъж извика Чез. — Ами ако…

Не успя да довърши, защото полетя на земята, повален от някакъв минувач.

— Хей, по-внимателно! — извика Наив след него, помагайки на Чез да стане от земята.

— Уф — зашеметено каза Чез. — Какво беше това, стена ли?

Погледнахме към отдалечаващата се фигура в сиво наметало.

— Пак ли вампир? — възкликна Алиса.

Каква е вероятността, в един доста приличен по размер град, сред тълпите от местни жители да се сблъскаме с вампир от Бойния клан? Излиза, че не е толкова малка! Особено ако отчетем, че Пазарната улица пресича целия град, а вампирът е свикнал всички да се плашат от него като от чума и затова върви напред, без да обръща внимание на другите. Впрочем съвсем не бях сигурен, че щеше да се държи по друг начин дори и хората да не му правеха път, зъбатия сгази Чез без изобщо да забави крачка. И ние бяхме същите — вървим, говорим си и не забелязваме, че хората почтително ни правят път. Естествено и ние, и вампирът вървим в самия център на улицата. С една дума, пада ни се…

— Хей, това сигурно е същият вампир от Бойния клан, който ни помогна вчера на нас с Невил — сетих се аз. — Трябва да го настигнем и да го разпитаме!

— Забележете, този път тази глупава идея не излезе от моята уста — саркастично отбеляза Чез, разтривайки насинения си задник. — И не нося никаква отговорност за последствията.

Сякаш до този момент е носил отговорност за нещо. Не си спомням такъв случай.

— Да хукваме? — предложи Наив.

— Не бързай — посъветва го Чез. — Зъбатият няма да ни избяга.

И той бързо, за част от секундата, сплете заклинание за търсене. Явно се е упражнявал, но кога е намерил време?

— Имай предвид, че миналия път вампирът лесно засече заклинанието и ни направи засада — напомних му аз, наблюдавайки тънката червена ивица мъгла, стелеща се по тротоара.

— Ще бъдем по-внимателни — лекомислено каза Чез. — Какво толкова, само искаме да поговорим. Ти вече успя да се запознаеш с него.

Алиса погледна първо мен, а след това и Чез.

— Май ще трябва да дойда с вас — въздъхна тя. — Някой трябва да ви наглежда, иначе ще стане като миналия път.

Чез се усмихна ехидно.

— Е, зад широкия ти гръб се чувствам в пълна безопасност.

— Ще тръгваме ли вече? — попита Наив. — Искам да спя, хайде по-бързо да приключим с това.

Викерс-младши не преставаше да ни радва.

— Това е смелчага — възхити се Чез. — Е, щом огненото момче заповядва бързо да се справим с вампира от клана Сеон, ще трябва да побързаме. Заклинанието скоро ще се разсее.

— Тогава какво чакаме? — казах аз. — Напред!

И нашата четворка тръгна след вампира. Така и не разбирах защо минувачите не обръщаха никакво внимание на червената мъгла от заклинанието. Дали просто бяха лишени от любопитство или това беше ефект от заклинанието. По-скоро второто, според мен.

Вървяхме бързо, но не хукнахме да бягаме — обилната вечеря не предразполагаше към подобно забавление. Пък и не беше нужно. Рано или късно следата щеше да ни отведе там, където трябва. Въпреки че не бих искал да е твърде късно…

Следата отново ни отведе към „сребърната“ част на града. Дали вампирът отново беше решил да търси Съществото или… страхувах се дори да си го помисля.

До последния момент си мислех, че следата ще ни отведе в някаква къща, в краен случай — в мазе, но се случи друго. Завихме зад поредния ъгъл и почти си сблъскахме носовете с вампира. По-точно, нашите носове с неговия гръб, тъй като вампирът беше твърде зает — пиеше кръвта на някакъв минувач.

— Хей, пусни го веднага! — извика Чез, чийто език реагира на ситуацията много по-бързо от мозъка му.

Вампирът бавно обърна към нас бледото си лице. От ъгълчетата на тънките му устни се стичаха капки кръв, а червените му очи светеха в полумрака. При това светеха много жестоко.

— Кои сте вие? — изсъска той.

— Огненият патрул! — гордо отвърна Наив.

— Не мърдай! — добави Алиса.

Аз, за разлика от моите приятели, нямах намерение да дърдоря празни приказки, защото от пръв поглед разбрах, че това изобщо не е същият вампир, когото очаквахме да видим. И едва ли непознатият щеше да е миролюбиво настроен към хората, прекъсващи вечерята му. Не знам за другите, но аз вече бях готов с атакуващи и защитни заклинания.

Вампирът се ухили зловещо.

— Разкарайте се, докато не съм се ядосал.

Наистина можехме да се разкараме… О, какви ги говоря! В двубой победих два ходещи трупа, та някакъв вампир ли ще ми казва къде да ходя?

— Имам няколко въпроса към теб и докато не ми отговориш никъде няма да ходиш — с неочаквано хладен глас казах аз и сам се изненадах. Откъде се взе тази увереност? Със сигурност не от много ум.

Моите приятели бяха не по-малко изненадани и впериха в мен неразбиращи погледи, вместо да гледат вампира.

Вампирите от Бойния клан явно не се отличаваха с особена приказливост. Във всеки случай, този дори не искаше да знае какви въпроси имам да го питам, или поне да изясни кои сме ние. Не, той веднага се хвърли към нас, и ако не беше Алиса… щяхме да загубим битката още преди да е започнала. Все пак рефлексите и скоростта на вампирите са много над нашите.

Отпред стояхме ние с Чез и когато вампирът направи едва доловимо с очи движение напред, Алиса някак си успя да хване и двете му ръце. Едната беше насочена към гърлото на Чез, а другата… към моето. Ех, трябваше по-рано да задействам защитни заклинания…

— Не толкова бързо, приятелче — тихо каза вампирката. — Тук не само ти си бърз.

Вампирът засъска и повдигна горната си устна, оголвайки бели зъби.

— С-сами си го търсите!

Ние бързо отстъпихме назад, освобождавайки място за маневриране. В тази тясна уличка дори ние четиримата едва се събирахме, а сега тук бяха вампирът и лежащата на земята жертва, която трябваше да не нараняваме…

— Наив!

Късно. Огненото момче отново излезе напред с неговата разрушителна Огнена топка. Добре, че вампирът не избягна топката, която летеше точно към жертвата му, а просто я отклони настрани.

— Махни се — извикахме заедно с Чез.

Наив наведе глава и послушно отстъпи зад гърбовете ни… Добре, че не запали топката зад гърбовете ни.

Вампирът много удобно излезе на алеята и аз успях да го затворя в сферичен Въздушен щит.

— Сега ще отговориш на всички мои въпроси — казах му аз.

Вампирът дори не ме удостои с отговор, просто удари право в невидимото поле. Въздушният щит се пръсна, сякаш го удариха не с юмрук, а най-малко с чук.

Чез вече беше подготвил няколко Огнени птици, правилно предполагайки, че без самонасочващи се заклинания няма да минем при бой с вампир. Алиса също правеше някакво заклинание, а аз… аз какво? Размишлявах над това какво да правя? Е, докато размишлявах, направих няколко Въздушни щита между нас и вампира. Основната особеност на тези заклинания сега беше в наша полза — те лесно пропускаха енергийни атаки, но физически тяхното преодоляване не беше толкова лесно… ако, разбира се, не си вампир от клана Сеон. Този подлец с лекота разбиваше Въздушните ми щитове един по един, при това небрежно отскачаше от Огнените птици и Ледените стрели — ето какво е майсторила Алиса. Колко сме ограничени, нищо ново… с целия ни арсенал вампирът се справяше без особени проблеми. Само да можеше количеството да премине в качество…

Мислите бавно се въртяха в главата ми, а тялото действаше. Или не беше тялото? Какво в нас отговаря за сплитането на енергийните модели? Душата? Дракон знае…

— Може ли аз? — плахо предложи Наив, поглеждайки зад гърба ми.

— Не!

Вампирът изведнъж спря да разбива Въздушните щитове и много странно размаха ръце пред себе си.

— Лягай! — заповяда Алиса.

Ние с Чез послушно рухнахме на земята, но Викерс младши се засуети.

С крайчеца на окото си забелязах как над главата ми проблесна странен блясък.

Когато се обърнах, Наив го нямаше. Енергийният удар на вампира го беше отнесъл.

— Това е! — гневно извика Чез. — Сега ще си го получиш!

Той разпери ръце настрани и, не повярвах на очите си, пръстите му се покриха със скреж! А след това във вампира се удари син лъч.

— Получи се! — радостно извика Чез. — Аз го замразих!

В действителност беше го замразил само частично — вампирът се беше прикрил с ръка и сега размахваше заледения си крайник.

Аз продължавах да хвърлям Въздушни щитове към вампира, за да не може да напусне бойното поле или да дойде твърде близо до нас, а Алиса го атакуваше с всички известни й заклинания. Като резултат вампирът остана в моите шитове и нямаше никаква възможност да избяга, но пък нямаше и никакво намерение да се предава. Сега всичко се решаваше от издръжливостта — който се умореше по-рано, той щеше да загуби.

— Толкова ли ти е трудно да поговориш с нас? — обърнах се към вампира, опитвайки се да надвикам воя на огнените заклинания.

— Майната ти! — не много учтиво отговори вампирът, отбивайки със здравата си ръка поредната огнена птица на Чез. — Ще ти извия врата, сополанко!

— По-добре мисли за твоя врат! — ядосах се аз.

Ще ти дам аз един сополанко!

Вампирът, разбира се, беше бързак, но как ще се спаси от стотици Въздушни копия? Мисля, че зрелището си заслужава гледането. Дръж се, зъбати ми приятелю.

Създадох Копийния си щит, който толкова ми помогна в битката с ходещи мъртъвци. Само да не закача някой друг.

— Алиса, Чез, внимавайте, сега ще сваля всички Въздушни щитове — предупредих приятелите си. — Отдръпнете се!

И отново сработи отработената в стотици учебни двубои реакция. Приятелите ми реагираха на моите думи автоматично, без да задават въпроси. И тогава аз изстрелях във вампира десетки Въздушни копия.

Трябва да призная, че вампирът от Бойния клан показа истинска класа. Той се движеше с чудовищна скорост, превръщайки се в размазана сянка. И може би щеше да се измъкне невредим, ако не бях повторил заклинанието си. От втория облак копия не можа да се спаси. Също като мъртъвците, той застина в нелепа поза, закован от тънките Въздушни копия към стената на къщата. Аз бях поразен от две неща: първо — той не успя да се спаси само от няколко копия, и второ — на местата, където беше прободен, нямаше кръв! Очевидно вампирът така добре контролираше тялото си, че не позволяваше да изтече нито капка от ценната течност.

— Браво, Зак — възхити се Чез. — Прикова го като пеперуда.

Да, и най-учудващото беше, че всичките ми заклинания се получиха. Дали ми се връщаше някогашната координация или просто от страх, но всичките ми сплитания ставаха удивително точни.

— Ще те докопам! — злобно извика вампирът, напразно опитвайки да се освободи.

Обърнах се да потърся Алиса, но тя вече беше притичала до падналия Наив.

— Надявам се, че всичко с него е наред — изграчи Чез, последявайки погледа ми, и размаха юмрук към вампира. — Иначе ще те направим на парчета, зъбатко! Виж го ти, решил да ни напада, ще ти покажа аз как да уважаваш Патрула…

И Чез се впусна в дълга тирада, в която подробно обясняваше какво и как ще направи на вампира в случай… във всеки случай. А Сеонецът беше принуден да слуша всичко това, защото не можеше да помръдне ни ръка, ни крак.

— Сега нека да поговорим — прекъснах аз потока ругатни на Чез. — Много лошо поведение имаш, приятел, но сега ще говорим за друго. Разкажи ни за черното Същество. Какво отношение имате вие към него?

Вампирът спря с опитите да се освободи и учудено се втренчи в мен.

— За какво изобщо говориш?

— За Съществото, разпространяващо паразити — вече не толкова уверено повторих аз. — Един от вас обикаля из града и събира главите на заразените хора. Нагъл също като теб, в сив плащ, на ръст малко по-нисък.

— Стига си отричал — подхвана го Чез. — По-добре отговаряй на въпросите, че може да се ядосаме.

Вампирът се задърпа още по-силно.

— Вие май съвсем сте полудели, а? Освен мен в това градче ловуват само още два вампира от клана Сеон и те са женски! На никой от нас никога и през ум няма да му мине да колекционира човешки глави! А единствените същества и паразити, които съм виждал днес, стоят сега пред мен!

Ние с Чез се спогледахме.

— И не си наясно с факта, че черното Същество с пищящи пръсти заразява плъхове и хора?

— Луди! — извика вампирът. — Нима вече подбират ненормални за Майстори? Или разумът ви е напуснал след обучението?

— Да, ей сега целият ще те превърна в буца лед — обеща му Чез.

Вампирът оголи зъби.

— По-добре да се превърна в лед, отколкото да слушам глупостите ви!

— Млъквай — тихо заповядах аз. — Повиси тук, докато решим какво да правим с теб.

Периодично поглеждайки към вампира — да не би да избяга, ние с Чез отидохме при Алиса и Наив. Викерс-младши седеше на тротоара и отблъскваше първата помощ на Алиса, изразяваща се в лечебни шамари.

— Вече дойдох на себе си, дойдох! — мърмореше пострадалия.

— Как си, добре ли си? — попита Чез, хвърляйки подигравателен поглед към вампирката. — Или тя ще те довърши?

Алиса му хвърли не предвещаващ нищо добро поглед.

— Сеонецът го удари не с обикновен Въздушен юмрук — обясни тя. — Това нещо изкарва цялата сила на човека.

Наив поклати глава.

— Това е за човека, а аз съм бъдещ Майстор. Не трябва да показвам слабост — той се опита да се изправи, но не успя.

Не трябвало да показва слабост… май все пак е вредно да чете всички тези глупави книги.

— Почини си — посъветва го Алиса. — След малко слабостта ще отмине… отчасти. Е, с наша помощ ще се добереш до къщата.

— Много ме успокои — изръмжа Викерс-младши.

— Добре, какво ще правим със сеонеца? — попита Чез. — Алиса, представяш ли си, нищо не е чувал за никакво Същество. Освен това, онзи гад, който ме държа с главата надолу на покрива, също не съществува. Или изобщо не е той, а тя.

— Чух — кимна вампирката. — А сигурни ли сте, че вампирът не лъже?

О, да, тя имаше удивителен вампирски слух… между другото, и сеонецът също!

Направих за всеки случай една Завеса на мълчанието, да не ни слуша вампирът.

— Сеонецът така ругаеше, че не вярвам да лъже — казах аз.

Алиса ме погледна насмешливо.

— Хайде де! Изненадана съм от твоята наивност, вампирите могат да изиграят каквото си поискат, затова са вампири — играчи, актьори, с неуравновесена психика. Сега той може да каже едно, а след това нещо съвсем друго.

Чез се усмихна ехидно.

— Но ти, приятелко, също си вампир.

— Аз съм съвсем различна — вирна нос Алиса. — Дневният клан е много по-близо до хората, отколкото до вампирите.

Всъщност не до хората, а до друидите. Между другото, Алиса никога не ни е разказвала за произхода си и историята на Дневния клан. Така че тя също има тайни от нас. И няма значение, че аз знам за това дори повече от самата Алиса.

— Добре, дори с нищо да не може да ни помогне… не трябва да го пускаме! — ядосано каза Чез. — Той вече уби този… или тази… жертва.

Тогава си спомних, че в уличката все още лежи жертвата на вампира. Дали е още жива?

— Вампирите не убиват — обади се Наив. — Те само пият част от кръвта.

— Значи жертвата ще е жива? — уточних аз.

— Да — кимна Алиса. — Но с вероятност деветдесет и девет процента в тази уличка се роди нов нисш вампир.

По мое мнение, щом човекът е оцелял — това е добре. А че след това вече не е точно човек, е нещо второстепенно.

— Трябва да го предадем на стражата — казах уверено. — Надявам се, че знаят какво да правят с истински вампири. Сериозно се съмнявам, че затворът ще удържи такъв пъргавелко.

— Като стана дума за него — извика Чез. — Вижте, опитва се да се измъкне!

Вампирът все още беше прикован към стената от Въздушните копия, но с помощта на заледената си ръка беше успял отчасти да се освободи.

— Не се измъквай! — извиках аз.

О, да, той не можеше да ни чуе.

— Да отидем да го укротим, трябва да е във вид, удобен за транспортиране — казах на приятелите си.

— Как си го представяш това? — заинтересува се Чез. — О! Виж, той се измъква!

Заедно с вика му прозвуча ужасен грохот. Вампирът все пак намери начин да се измъкне, но какъв само! Той не счупи Въздушните копия, не, просто изтръгна стената, към която беше прикован.

Ние изтичахме към дупката, но беше твърде късно — вампирът избяга.

— Ама че случка, — възхитено извика Чез. — И колко е бърз.

— С вампирите не трябва да се разсейваш — ядосано изсъска Алиса. — Трябваше веднага да го убием.

Не беше толкова просто. Едно е да убиваш плъхове или да се биеш със Съществото… и съвсем друго — да извършиш хладнокръвно убийство.

Изведнъж от нищото до нас достигна вик:

— Психари! Пак ще се срещнем!

Гласът на вампира дойде от всички посоки едновременно и така заплахата прозвуча двойно по-зловещо.

— Обиди се — доволно каза Чез. — Хей, успяхме да обидим вампир от Бойния клан… приятели, супер сме!

— Вампирите са много злопаметни същества — каза Алиса. — Така че, Чез, няма защо да се радваш. Сега ще трябва да бъдем още по-внимателни.

— Накъде повече — засмях се аз. — Хайде да видим как е ухапания.

В уличката ни очакваше още една изненада — ухапания се оказа момиче, при това доста хубава. Вампирът явно имаше добър вкус.

Тя лежеше на земята в безсъзнание, по шията й се стичаше тънка струйка кръв.

— Няма ли да умре от загуба на кръв? — попитах разтревожено, внимателно повдигнах главата й и затиснах раната с ръка.

— Едва ли — поклати глава Алиса, станала нашия най-голям специалист по вампирите. — Не случайно казват, че вампирите смучат кръв. Те много внимателно пробиват вената и изсмукват от нея ценната течбост. В допълнение, слюнката на вампира спомага за бързото й съсирване, така че след малко тя ще спре да тече.

Взех момичето на ръце и я изнесох от уличката.

— Е, сега накъде?

— Пак ли при Мелисия? — намръщи се Чез. — Нещо много често взехме да ходим при нея.

— Всъщност на това момиче не й трябва никаква помощ — отбеляза Алиса, хвърляйки ми много странен поглед. — Единственото нещо, което можем да направим, е да я върнем у дома й. И утре тя ще се събуди или същата като преди, или като нисш вампир… разбира се, понякога трансформацията продължава няколко дни, но това е рядкост. Това е неконтролируем процес, който протича основно в душата.

Погледнах лицето на жертвата. Тъмнокосото момиче, вероятно няколко години по-младо от нас, все още беше в безсъзнание.

— Как да разберем къде живее?

— Трябва да я свестим — охотно обясни Алиса. — Дай на мен, вече имам известен опит.

Без да се замислям, аз се съгласих. Как можах да забравя любимия начин на Алиса да свестява хората?

— Хей, събуди се!

Няколко елегантни, но тежки шамара по бузите на момичето, и тя вече се извиваше и дърпаше в ръцете ми.

— Нека да я успокоя — любезно предложи вампирката.

— Не — изпъхтях аз, опитвайки се да удържа момичето на ръце. — Хей, спри да се дърпаш!

— Пуснете ме на земята! — закрещя спасената.

Тази молба изпълних с голямо удоволствие.

Момичето скочи на крака и се отдалечи на няколко крачки от нас.

— Кои сте вие?

— Сляпа ли си? — каза Алиса. — Ние сме Майстори.

Виж само колко естествено произнася тези думи. Тук, в Пограничните райони, можехме да си позволим тази малка лъжа, но ако случайно се изтървем в Академията. За това можем и шамар по врата да получим.

— Какво правите тук? — вече малко по-спокойно попита момичето.

— Тебе, глупачката, от вампири спасяваме — охотно обясни Чез. — Спомни ли си?

Тъмнокосото момиче си спомни, очите й се обърнаха назад и тя пак припадна.

— Няма да я нося — предупредих аз. — Вече ме насини целия.

Алиса тихичко се засмя в шепи.

— Ясно — въздъхна Чез. — Аз ще съм. Не мисля, че Наив ще може… Хей!

Викерс-младши се приближи до момичето и нежно я вдигна от земята.

— Още си твърде слаб! — запротестирахме ние.

— Няма проблем, тя е лека. Освен това мисля, че знам къде може да живее.

— Аха — съгласи се Чез. — Съдейки по дрехите и поведението… пътят ни е към „златния“ квартал.

Как тъй не обърнах внимание? Червеният й костюм беше доста стилен, приблизително от миналия сезон за Лита. Очевидно беше от доста заможно семейство.

— Надявам се, че по пътя ще дойде в съзнание — въздъхна Чез. — Не искам цяла нощ да търсим дома й.

Не ни се наложи сами да търсим дома на спасеното момиче. Тя бързо се събуди и ни обясни къде да я заведем. Между другото, от ръцете на Наив тя не се дърпаше, както от моите. По-точно изобщо не се дърпаше, а когато я изпратихме до дома й тя дори целуна Викерс-младши по бузата в знак на благодарност. При това нас с Чез ни забрави. Обидно! В края на краищата всички я спасявахме, а тя благодари само на Наив. Поне благодаря да беше казала… А тя целуна огненото момче и изчезна. Въпросът е, защо по целия път Наив я носи на ръце, щом тя просто избяга?

По целия път обратно обсъждахме случката с вампира.

— Знаете ли — каза Алиса замислено. — Мисля, че това беше много млад вампир.

— Хайде, те всички изглеждат млади — не разбрах аз. — Виж Келнмиир на външен вид е едва ли не по-млад от мен.

— Просто прекалено лесно се справихме с него — обясни вампирката. — Ако това беше опитен вампир, нямаше да можем нищо да му направим.

Следващите десет минути загубихме в спор за нашата безусловна, според Чез, сила. По неговите думи нашият добре организиран отбор, ако пожелае, може да се справи и с няколко истински вампира. Алиса посочваше оскъдността на нашите знания и аз бях склонен да се съглася с нея. Да, научихме няколко заклинания, но чак срещу истински вампири? При равни други условия вампирът дълголетник е равен по сила на Върховен Майстор!

В допълнение към спора за невероятната ни по мащаби вселенска сила Алиса ни изнесе лекция за вампирите. Но този път научихме много нови неща за нисшите, заразени с „вампиризъм“ чрез ухапване.

По думите й всеки петдесети има реален шанс да си остане човек, при останалите след ухапването започва процес на промяна на душата. Тя ставала черна, а самият човек много бързо се трансформирал. Светлинната енергия на слънцето ставала гибелна за него, но имало и предимства — той преставал да старее и дори започвал да младее, застивайки на възраст между осемнадесет и тридесет години, освен това получавал страхотни реакции и способност да се регенерира. На с това хубавото свършвало, имало много отрицателни ефекти. На първо място е рязкото влошаване на характера, като степента на влошаване зависела основно от личните качества на човека, както и всеизвестната жажда за кръв. Не получавали никакви психокинетични способности, оставайки само жалка пародия на истинските вампири.

Неочаквано към разказа й се включи Наив, разказвайки за отношението към нисшите вампири в Крайдол. Невил се опита да обясни всички противоречия и неясноти на положението на нисшите в обществото… Родните семейства на заразените се държали различно — някои се отказвали от такива роднини, а други, напротив, правели всичко възможно да им помогнат и да ги задържат в семейството. Но в повечето случаи вампирите сами се отделяли от роднините си, предпочитайки обществото на себеподобните си. Жителите на града се отнасяли към полувампирите по различен начин — някои ги съжалявали, други ги недолюбвали, но всички се стараели да стоят по-далече от тях. Стражите постоянно ги задържала за безредици, но за по-сериозни провинения не са ги хващали. Като цяло общността на нисшите била доста обособена и сама следяла за своите — ако някой от тях правел глупости от рода на убийства или други тежки престъпления, те сами го предавали на стражата. Така си живеели — като нещо средно между изгнаници и бедни родственици.

С такива оптимистични разговори стигнахме до любимата Прокълната къща. Колкото и да е странно, всичко беше тихо и спокойно, в рамките на нормалното. Не „твърде тихо“ и не „твърде спокойно“ — търговците си търгуваха, хората се разхождаха. Нищо подозрително. Направо да не повярваш.

Посрещналият ни на прага Даркин също не донесе лоши новини. Това си беше притеснително, наистина. Очакваме всичко, но не и разкази за успеха в борбата срещу престъпността. За плъхове и Съществото не бяха чули нищо и никакви странни убийства не бяха се случвали… може би защото Съществото днес се беше насочило към „златния“ квартал, където жителите не афишираха много личния си живот. А какво може да бъде по-лично от смърт на роднина? Най-вероятно те сами ще тръгнат да търсят убийците или ще наемат някой… интересно кого?

Даркин се прибра у дома си, оставяйки в Прокълнатата къща два нисши вампира да дежурят, а ние… с труд се добрахме до втория етаж и се пръснахме по стаите си.

Вяло пожелание за лека нощ и хлопване на врати. Нямах ни най-малко желание за душ, което беше наистина невероятно.

Бях толкова изтощен, че се проснах на леглото, затворих очи и опитах да се отпусна. Лекият вариант на вечерната медитация, която провеждахме вечер в Медитативната зала на Академията, не ми донесе никакво облекчение. Цялото тяло ме болеше и чувствах някаква вътрешна празнота…

След известно време не издържах и взех дневника. Съвсем случайно го отворих на последната страница. Краткият надпис на гърба на задната корица веднага привлече вниманието ми:

„За търсене на интересуваща те информация използвай този лист — просто напиши на повърхността му с тънка енергийна линия ключова дума и дневникът ще се отвори на необходимата страница. Също така можеш да оставяш бележки на отделните страници. Изобщо, трябваше да погледнеш в края на дневника още от самото начало, това значително би ти облекчило живота“.

Супер! Цялата ми умора се изпари. Излиза, че в дневника е вградена магическа система за търсене! А аз не знаех. Не можеше ли още в началото да спомене за това? Скрито на последната страница. Така… да опитам да създам тънка енергийна линия. Няма да е толкова лесно. Сега да напиша „Фонтан на съдбата“…

След около час неуспешни опити да създам достатъчно тънка енергийна линия най-накрая успях да напиша нужната ми фраза.

Дневникът се отвори някъде по средата.

„Какво мога да разкажа за Фонтана на съдбата? И нищо, и много… този артефакт е подарен на хората от драконите. Може би за това, че един от нас е спасил бебето им. Според друга легенда всичко е точно обратното: Фонтанът е проклятие, с което драконите са наказали човешкия род за смъртта на един дракон. Разбира се, и двете легенди са пълни глупости. Дори с моя наполовина побъркан ум не мога да си представя ситуация, в която човек да може да спаси живота на дракон, камо ли да го убие. Така че произходът на фонтана си остава загадка за мен.

Що се отнася до неговите свойства, то те почти сигурно са пряко свързани със съдбата. Всички източници повтарят едно и също послание — фонтанът може да промени съдбата на човека в една или друга посока. Как по-точно? Нямам ни най-малка представа, защото за да използваш магията на фонтана ти трябва заклинание на езика на драконите. През целия си живот не съм срещал нито един човек, който да знае този език, да не говорим за заклинания.

Имам този артефакт заедно с къщата и нямам никаква представа откъде се е появил. Все пак успях да разбера нещо за него. Енергийните модели във фонтана са твърде сложни дори и за мен, освен това на места те изчезват в други светове… не мога да обясня защо, просто го знам. Точно затова фонтанът не трябва да се мести от мястото си. Много е вероятно той да е много по-стар от къщата и самата тя да е била построена около него.

За самия Фонтан на съдбата не мога да кажа нищо, но водата от него изследвах много внимателно. И ето какво открих — тя има удивителни свойства за хипнозащита и премахване на хипноза! Достатъчно е да натопиш главата на хипнотизиран човек във фонтана и хипнозата изчезва. В допълнение, след това действие човекът няма да се поддаде на хипноза няколко дни! Единственият недостатък на всичко това е, че извън Фонтана на съдбата водата веднага губи своите чудодейни свойства.

Ето колко е странен този артефакт. Всеки път, когато минавам край него, аз чувствам с цялото си същество силата му. Но как мога да я използвам? Не знам… Може би някой ден ти ще откриеш тайната му. В края на краищата и аз, и ти сме Човек на съдбата и фонтанът със сигурност има пряко отношение към нас.“

Действие 5

Отначало реших, че най-накрая ми се е присънил обикновен сън. Нали за първи път виждах себе си в него. Но много бързо дълбоко в себе си осъзнах, че отново греша — това беше поредното видение, а съдържанието му напълно потвърди моите подозрения.

Аз се спусках от втория етаж на Прокълнатата къща и седнах на ръба на миниатюрния басейн. Бавно потопих пръстите на дясната си ръка във водата, след това се замислих за момент и се наведох към огледалната повърхност на Фонтана на съдбата, потапяйки лицето си в него. Е, сега ще падна във фонтана — логично предложих аз. Но не! Изправих се на крака и погледнах скулптурата на дракона. По лицето ми се стичаха капки вода. Колко странно, аз ги усещах по кожата си и същевременно се гледах отстрани…

Някъде наблизо се разнесе тихо пеене… Не, самият аз започнах да пея! И то на напълно непознат ми език… Красивата, тиха и лека мелодия сякаш обгръщаше съзнанието ми. Тя сякаш подканяше за танц… и той затанцува! Драконът на фонтана бавно разпери крилата си и се завъртя в странен завладяващ танц. Той подскачаше, въртеше се като пумпал, и дори закълчи тънки крака в такт с музиката. В един момент миниатюрният дракон подскочи нависоко, разперила крилца и кацна на рамото ми!

Следващата част от песента изпяхме на два гласа — дракончето ми пееше на странен чуруликащ език. Бях сигурен, че това е език, а не просто глупаво птиче чуруликане. След края на песента аз внимателно се свалих дракончето от рамото си, отидох до фонтана… и стъпих в него! Внимателно поставих дракона на пиедестала, затворих очи и бавно седнах във водата.

Дракончето се повъртя още малко, намествайки се удобно на постамента, и замръзна.

На сутринта се събудих от радостните викове на Чез. Той викаше толкова силно, че сигурно беше събудил половината град.

Отваряйки очи, известно време постоях неподвижно, припомняйки си последното видение. Въпросът за неговата реалност изобщо не съществуваше. Бях абсолютно уверен, че всичко това се е случило. Освен това песента на непознатия език така се беше забила в мозъка ми, също както това винаги се случваше с песните от другия свят. Не ми трябваше да се напрягам, за да я повторя още сега от началото до края. Мелодията беше наистина много интересна, трудно можеше да се забрави. А как танцуваше дракончето от фонтана? Невероятно… и аз го събудих, точно с тази песен! Откъде ли съм я научил? Потапяйки лицето си във фонтана, аз сякаш се отворих и тялото ми беше завладяно от някой друг. Друго обяснение просто не виждах.

В дневника на лудия Майстор се споменаваше за някакво забравено заклинание, бившият библиотекар също говореше за нещо подобно. Излиза, че аз можех да възпроизведа това заклинание! И какъв е резултатът? Не мисля, че всички свойства на тайнствения Фонтан на съдбата се свеждат до оживяване на дракончето, най-вероятно това е само допълнение или едно от проявленията на неговата магия. И за разкриването на тази тайна не можех да разчитам на никого, дори бившият собственик на Прокълнатата къща нищо не знаеше.

Отдолу пак се чуха виковете на Чез.

Временно се разсеях от мислите за видението и се опитах да разбера на какво толкова се радва приятелят ми. До постъпването в Академията Чез го вълнуваха само три неща: Занаята, момичетата и парите. Занаятът вече не можеше така да го развълнува, момиче като че ли си има (най-малко той искрено го вярва), оставаха само парите. Нима е дошъл отговор от Академията?

Бавно се облякох, постоянно връщайки се към видението, и слязох долу. Във фоайето вилнееше рижия ми приятел.

— Аз го направих! — извика той вместо поздрав, размахвайки измачкан бял плик.

— За какво толкова викаш? — намръщих се аз. — Получил си отговор от финансовия отдел ли?

— Не просто отговор, а мечта! — Чез чак подскачаше от нетърпение.

Стана ми интересно какво толкова са написали. И най-важното…

— Къде са парите?

— В банката. — Чез ме погледна, сякаш съм луд. — Да не мислиш, че ще ни изпратят торба с пари?

Честно казано, точно това си мислех. И не знаех, че в Крайдол има такова постижение на цивилизацията като банка.

— И на каква сума е чека?

— Познай.

Чез скри плика зад гърба си. Сякаш можех да го прочета през хартията.

— Какво, не можеш ли да познаеш?

— Е, поне предположи…

Започнах да се ядосвам.

— Не ме дразни.

— Добре — изненадващо лесно се предаде Чез и важно каза: — Изпратили са ни напълно достатъчно!

За това и сам се досетих. Направо да полудее човек.

— Колко?

— Хиляда империала!

Не е зле. Особено ако отчетем, че в Приграничните райони империалът е почти два пъти по-скъп, отколкото в столицата. С нисшите вампири се спазарихме за три империала на седмица. Така че засега се справяме. Но защо Чез е толкова щастлив? Сумата не е чак толкова огромна…

— Радваш се, че най-накрая ще можеш да купиш подарък на момичето си ли? — изведнъж се досетих аз.

— Глупак — измърмори приятелят ми, незабавно губейки доброто си настроение. — Какъв подарък, дракон да го вземе?

— Нали искаше да… — изненадано започнах аз, но Чез ме прекъсна:

— Трябва да платим на вампирите, а ние имаме точно две дузини по ведомост. След това трябва да платим на друидите за лечението…

— На друидите защо? — не разбрах аз. — Нали ни лекуват безплатно.

Много добре си спомнях, че Мелисия каза нещо подобно.

— Нас — може би, но вчера трябваше да лекуват още четири вампира, а и кой знае колко още ще има… приятелството си е приятелство, но гладен не се стои. — Чез очевидно вече беше помислил за всичко, защото без никакво колебание продължи: — Заплатите на вампирите за няколко месеца напред, лечението при друидите, храна, плащанията към техномаговете, други дребни разходи… и сме на нула.

Хм, оказва се, че Крайдол не е чак толкова евтин град.

— Тогава защо се радваш толкова, щом сме на нула? — попитах приятеля си.

— Ами само си помисли какво щеше да стане, ако не ни бяха пратили пари.

Послушно помислих и оцених:

— Ура-а, изпратиха ни пари!

Отгоре се разнесе ядосаният глас на Алиса:

— Какво крещите?!

Вампирката стоеше на най-горното стъпало и ни гледаше отвисоко, буквално и в преносен смисъл.

— Изпратили са ни пари — поясних аз.

Алиса много изразително, както само тя го умееше, завъртя пръст в слепоочието си.

— Вече се досетих. Стига сте викали!

Ние с Чез на два гласа обяснихме на вампирката причината за нашата радост. Не започна да вика с нас, разбира се, но схвана идеята.

— Отлично — сдържано се съгласи тя. — Сега можем да помислим за по-важни проблеми. Знаете ли, че тази нощ никой не е атакувал Прокълнатата къща?

Чез със скок седна в едно кресло и вдигна краката си на масата.

— Това е добре… или не?

— Не — каза Алиса и поясни: — Щом плъховете не ни атакуваха, значи са били свободни да атакуват обикновените хора… или някой друг.

— А може би те всички са загинали снощи при опита за нападение над Прокълнатата къща и над общността на друидите? — предположих аз. — А и ние с Невил убихме над сто от тях.

Алиса седна на креслото срещу Чез и аз някак естествено седнах до нея.

— Не знам — честно отговори вампирката, — но не ми харесва тази ситуация. Ние седим тук, в безопасност, оставяйки жителите на милостта на Съществото и паразитите.

— А какво можем да направим? — неочаквано избухна Чез. — Хей, виждате ли, не ми харесва тази ситуация. По-добре предложи решение! Какво само ни ровиш в душите?

Помислих, че сега Алиса ще се нахвърли с юмруци върху Чез, твърде често напоследък прибягвахме до саморазправи. Дори си помислих дали да не поставя Въздушен щит между тях, но вампирката само тъжно въздъхна и виновно сведе поглед.

— Извинявайте, просто наистина ми е много тежко… да чувствам безпомощността си.

— Да, разбираме — върна се към нормалния си тон Чез. — Тежко е, но ние поне имаме някаква сила и възможност да се защитим. Представете си какво им е на останалите хора. Не знаят нищо за паразитите, но живеят във вечен страх от вампирите, които спокойно се разхождат из града — това е просто ужасно. Разбира се, те се опитват да се защитят, понякога дори нападат неканените гости, но много рядко има полза от това. Стражата също нищо не може да направи… Само ние имаме реален шанс да променим живота в града към по-добро.

Тук ме изненада. Мислех, че моят риж приятел се интересува само от справочника от заклинания и предстоящата среща с „приятелката си“, която, между другото, беше виждал само веднъж. А той държи такава реч, сякаш наистина го вълнуват всички тези проблеми.

— Да… — само това успях да кажа. — Като говорим за жителите на града, къде е Наив?

Чез се прозя.

— Не е спал цяла нощ, като беше при брат си. Нека го оставим да си почива.

Гледам, цялата енергия на приятеля ми свърши. Удивлявах му се — станал е преди мен, успял е да получи писмото…

— Добре, какви са плановете ни за днес? — обърна се към мен Алиса.

Е, разбира се, аз съм главният тук. Поне на теория…

— Да видим… — с важен вид казах аз. — Днес по план…

В закритата част на залата влезе нисш вампир. Както винаги, целият в черно, със закрито от кожена маска лице.

— Добро утро! — отчетливо поздрави той.

Ние почти едновременно се намръщихме. Твърде бодрият глас на младши служителя на Огнения патрул удари по уморените ни мозъци като хипноатака.

— Ти по работа или просто да издевателстваш над нас? — попита Чез. — В този ранен час не трябва да излъчваш оптимизъм…

Виж кой го казва, преди няколко минути самият той крещеше и скачаше като луд.

— Няма — кимна важно вампирът. — Имате посетител — госпожа Мелисия.

Госпожа… като някакъв иконом — приемаме важни гости.

— Покани я — махна с ръка Алиса. — Сигурно е научила нещо важно, за да дойде толкова рано… — тя се намръщи. — Или нещо се е случило с Невил?

Радостното изражение на лицето на друидката разпръсна всичките ни съмнения.

— Добро утро. Да не идвам твърде рано?

Този път тя беше облечена в официални друидски дрехи в зелен цвят. Може би при тях е прието винаги да са облечени така при излизане от друидската общност? Не знам, във всеки случай зеленото наистина й отива — много добре подчертава фигурата й и яркозелените й очи.

— Ако има добри новини, то е съвсем навреме — отговори Чез, скачайки от креслото. — Сядай, аз ей сега ще се върна.

— Чез, къде хукна? — извиках след него, но той вече изчезна на втория етаж.

Странен е днес, такъв един нервен. Да, ние всички напоследък нервничим повече от необходимото, така че защо Чез да е изключение.

— Как е Невил? — веднага попита Алиса.

— С него всичко е чудесно — усмихна се друидката. — Вярно, трябваше да го приспя, за да не избяга без време. Физически Невил е напълно здрав, но способносттите му за заклинаия все още не са се върнали.

Дракон да ме вземе… Излиза, че заради гадното Същество Невил наистина е „прегорял“! И колко дълго може да продължи безсилието му?

Последният въпрос го зададох на Мелисия.

— Не се знае. Във всеки случай, аз все още не искам да го пусна. Ако плъховете, както казваш, ви търсят вас двамата, тогава без магически способности той ще е твърде уязвим.

Уау, тя наистина е загрижена за него. Интересно, защото й е пациент или Невил наистина има реален шанс за взаимност? Кой би си помислил…

— Нося!

Чез буквално се претърколи надолу по стълбите и като по чудо не изтърва подноса с четири чаши. Хитрец, сигурно използва телекинеза… макар че не беше много силен в това.

— Заповядайте — гордо се усмихна Чез и постави подноса на масата пред нас.

Алиса се наведе към чашите и подуши подозрително.

— Има нещо познато… но не мога да го позная…

— Иска да ни отрови — предположих аз. — За да вземе всички пари за себе си.

— Ама че сте и вие — намръщи се моят приятел. — Първо опитайте.

Ние предпазливо се гледахме един към друг, изчаквайки някой първи да опита подозрителното питие. Предполагах, че Чез е успял да намери дърво „као“ в градината и се е опитал да свари най-популярната напитка в Лита. Но какво ли се е получило?

— Добре, аз като единствен специалист по отрови, ще опитам първа — с напълно сериозно лице каза Мелисия.

Бедния Чез беше жалка гледка.

— Ама и вие… просто няма думи…

Мелисия отпи една глътка.

— О, добро е. Вярно, изобщо не прилича на „као“, но е доста вкусно.

Ние с Алиса се престрашихме и опитахме произведението на Чез.

— Не е лошо — съгласи се Алиса. — Но нещо липсва. Знаеш ли, поговори с Велес, да, да, точно мръсният старец. Той знае стотици рецепти от старо време, със сигурност сред тях ще има някоя подходяща.

Аз не бях толкова оптимистично настроен. С огромно усилие преглътнах невероятно силната отвара и едва сдържайки сълзите си, се възхитих на издържливостта на момичетата.

— Напълно съм съгласен с Алиса — най-накрая казах аз. — Не е зле, но нещо липсва…

Чез засия.

— Чакайте, сега ще ви донеса още един вариант!

Той грабна подноса и изтича за следващата порция.

— Това да не е отровно? — бързо попита Алиса веднага щом Чез изчезна на втория етаж.

— Не е — увери ни Мелисия. — Той просто не е улучил концентрацията…

След като опитахме втората порция от това, което Чез гордо и съвсем незаслужено наричаше „као“, ние пристъпихме към работа, и по-точно, пристъпи Мелисия:

— Прекарах цялата нощ в изследване на паразитите. Оказа се, че паразитите са различни видове! За поемане на контрола върху по-елементарните мозъци се използват „прости“ паразити. Вие се чудихте защо Съществото убива определен брой хора на ден. Най-вероятно защото то може да произвежда ограничен брой „сложни“ паразити, способни да управляват човешкото тяло.

— А плъховете?

— В плъховете се вселяват „прости“ паразити, който Съществото произвежда в много по-голямо количество. Ето защо в града има много заразени плъхове, а хора почти няма.

— В това не можем да сме сигурни — отбелязах аз.

— Съгласна съм. Освен това, заразеният със „сложни“ паразити човек много трудно се различава от нормалния… Завладявайки човека, паразитът може напълно да имитира поведението му.

— Не бих казал, че двамата, когато оживяха, приличаха на обикновени хора — не се съгласих аз. — Напротив, държаха се като някакви марионетки.

— Просто на паразитите им трябва време, за да поемат изцяло контрола върху човека. Да свикнат с новия дом, така да се каже.

Е, това наистина обяснява много неща.

— А защо заразените изгарят на слънце, също като вампирите? — попита Чез.

— Самият механизъм на изгаряне известен ли ви е?

— Не — отвърнахме ние с Чез, а Алиса замълча — тя знаеше почти всичко за вампирите.

— Вампирите не могат да понасят слънчевата енергия. Черната душа се разрушава под въздействието на чистата енергия, а заедно с нея и самото тяло — обясни ни Мелисия.

Никога не успях да разбера тази глупост. „Черна душа“, да бе. И в какво се изразява това? Като изключим известна неадекватност, много от познатите ми вампири са добри хора… Пфу, каква глупост. Вампирите — добри хора. Трябва непременно да кажа на Чез, много ще се смее. Не, сериозно, не виждах в тях особена чернота. Да, те обичат свободата и независимостта, да, ей така могат да убият всеки, който не им харесва. Но много хора се държат не по-добре или дори по-лошо! Излиза, че при някои вампири душите са по-черни, отколкото на други? Едва ли. Все си мисля, че всички тези обяснения за „душата“ са глупости, прикриващи липсата на знания. Сигурно има много по-добро обяснение. Просто ние още не го знаем…

— Добре, но какво общо имат тука паразитите? — прекъсна мислите ми Чез.

— Очевидно Мелисия иска да ни каже, че паразитите също имат душа — усмихнах се аз.

Друидка ме погледна изненадано.

— Точно това се канех да кажа.

Каква глупост. О, като се прибера в Академията, непременно ще потърся книги на тази тема. Не можем винаги да събираме в едно непознатите ни процеси и да ги поставяме в зависимост от някаква си „душа“. Не, не казвам, че не съществува, напротив, това е доказан факт, но не може винаги и навсякъде да се позоваваме на преходната й същност! Както процеса на заразяване с вампиризъм… силно се съмнявах, че зависи от свойствата на душата. Един устоява на черната зараза, а на друг душата му взела, че „почерняла“. Може би ако изучим този процес, ще успеем да помогнем на нисшите вампири?

— Глупости — възкликнах аз. — Има ли други възможни обяснения?

— Няма нужда от други — уверено отговори друидката.

О да, всички друиди са привърженици на класическите възгледи за света. Така лесно няма да ги разубедиш.

— Добре, засега ще се престорим, че това обяснение ни удовлетворява — въздъхнах аз и улових изненадания поглед на Алиса, тя явно не разбираше защо споря с Мелисия за такава дреболия. Не, скъпа, това не е дреболия и някой ден аз ще го докажа. — А какво става със засичането на паразитите?

Друидката очевидно не разбра моето недоволство, също като Алиса.

— Засичането… — на Мелисия й отне известно време да схване въпроса — аз с моите тъпи въпроси я бях изкарал от релси. — С него всичко е наред. „Простите“ паразити можем да откриваме в радиус от стотина крачки, със „сложните“ е по-трудно. Вероятно ще могат да се засичат от около десетина крачки.

Не знаеш да се радваш или не. От една страна, добре е, че изобщо можем да ги засичаме, от друга… колко време ще ни трябва да обходим всички домове и мазета?

— И как точно ще можем да ги откриваме? — нетърпеливо попита Чез.

— Да, ами… — друидката извади някъде от дрехите си цял куп непонятни предмети. — Тези гривни, направени от дървесна кора, ще ви помогнат.

Всеки от нас взе по една гривна.

— Как действа? — попитах аз, въртейки я в ръцете си.

— Много просто: Слагате я на китката и когато в обхвата на гривната се появи пищяща гадина, тя ще реагира. Не гадината, а гривната, разбира се.

Дано. Би било забавно, ако стане обратното.

Чез сложи гривната на китката си и завъртя ръка.

— Не е мой стил, но става. И как ще реагира, какво ще се случи?

Мелисия леко се смути.

— О, извинявай, ще усетиш леко изтръпване.

— Супер — възхити се Алиса. — Майсторска магия. Не можеше ли да се измисли по-приятен начин за сигнализация!

— За една нощ — не — честно каза Мелисия. — Освен това, в зависимост от коя страна спрямо вас са паразитите, гривната реагира на различни места… ами, вие сами бързо ще се ориентирате, когато се случи.

Надявам се да не е прекалено болезнено. Иначе ще се наложи да ходя цял ден с болка в ръката.

— Затова пък направихме достатъчно количество гривни, така че можете да раздадете на всички вампири и на тези, които ще ви помагат — допълни друидката.

— Това е добре — признах аз.

Известно време обсъждахме предстоящия лов на паразитите, след това се разделихме. Мелисия беше нетърпелива да продължи изучаването на нашите подли врагове, на Чез му предстоеше посещение в банката, а ние с Алиса и Наив трябваше да посетим второто отделение на Патрула в Крайдол. Във връзка с предстоящия лов ни трябваха всички сили, които можехме да осигурим. Освен това Чез обеща веднага да отскочи до магазина за техномагии, за да вземе медальоните и очилата за визуализиране на енергийните потоци.

— Между другото, Зак, вземи за всеки случай медальона на Огнения Патрул. — Чез ми връчи кръглото драконово изображение. — Ако се случи нещо сериозно, ще можем да те открием.

Не му казах, че ако с мен се случи нещо сериозно, то едва ли ще намерят и парченце от мен. Защо да помрачавам и без това не твърде оптимистичната атмосфера?

Преди да тръгнем събудихме Викерс-младши и тържествено му обещахме на връщане да закусим при Гръм, защото сега нямахме време.

На самия изход изведнъж си спомних написаното в дневника на лудия Майстор. Ако някой от нас се срещне със Съществото, ще се нуждае от защита от хипноатака! Разбира се, тази защита няма да му помогне да убие Съществото, но си е нужна…

Наложи се да отделя половин час, за да обясня на приятелите си как съм разбрал за чудните свойства на фонтана. В резултат на това така се уплетох в лъжи, че загубих нишката на разказа си, но успях да накарам всеки един да се измие във фонтана, включително и всички нисши вампири, които точно по това време пристигнаха в пълен комплект — започваше работният им ден. За целта се наложи да махна илюзията, скриваща фонтана, заменяйки кактуса с опростена версия на Фонтана на съдбата — без дракона и красивите плетеници.

Вампирите се подчиниха безпрекословно, те не преставаха да ме учудват. Може би това се дължеше на факта, че Даркин беше избрал само най-интелигентните от тях, онези, чиято „душа“ не е напълно почерняла… Пфу, колко е противно дори да мисля за тази глупост.

Между другото, Даркин не беше взел в Огнения патрул онова високомерно момиче, което се опита да ме нападне в уличката до управлението на полицията. Това изглеждаше доста странно, защото дори абсолютен лаик като мен забелязваше близките им отношения. Все пак, това си беше негова работа…

Нисшите вампири много присърце бяха взели работата си с приемането и разглеждането на жалбите. Какво щяхме да правим без тях? Страхувах се дори да си представя. Но днес работата с жалбите ще трябва да почака, тъй като следобед ни предстоеше лов, в които те участваха пряко.

Наив, който стана нашият водач, уверено водеше мен и Алиса към местоположението на втория Патрул. Сега, когато вече имахме сензори за паразитите, наистина ни трябваше помощ. Едва ли нисшите вампири ще могат да се справят с плъховете, ако се окажат твърде много, при условие, че не могат да се справят дори с едно сиво създание. Тук без магия не става, а ние сме само четирима, без да броя временно (надявам се) излезлия от строя Невил.

— Говорете каквото си искате, но на мен „въздушните“ изобщо не ми харесват — каза Алиса. — Само помислете, нито сме ги виждали, нито сме ги чували. През цялото това време ние нито веднъж не сме ги срещали. А също са Патрул…

— А може би по цял ден приемат жалби? — казах аз. — И нямат време… Когато ние излязохме, видя ли каква опашка имаше пред къщата.

Наив тръсна ръката си на рамото ми.

— Тук не си прав, ето я къщата, в която са се настанили. Няма никаква опашка.

Наистина двуетажната сграда, които ни показваше Наив, изглеждаше безлюдна, сякаш никой не живееше там. Не се усещаше онова излъчване, което имат обитаемите къщи. Абсолютно мъртва къща. Така изглеждаше нашата Прокълната къща, когато я видяхме за първи път.

— Вижте, и тях са ги настанили в съборетина — изненадах се аз. — Ако, разбира се, не си се объркал. Къщата изглежда така, сякаш отдавна в нея не е стъпвал човешки крак.

Наив се замисли за миг и каза.

— Не, къщата е точно тази.

— Е, тогава може би просто са много лоши домакини — предположих аз.

— В това мога да повярвам — съгласи се Алиса. — А също и че изобщо не патрулират.

От сутринта настроението й не се оправяше, варираше от лошо до ужасно. И рефлектираше основно върху хората около нея, тоест върху нас.

— Да проверим — предложих аз. — Може пък изобщо да не са стъпвали тук.

Ние се приближихме към порутената сграда.

— Вижте, пресни следи — посочи Алиса.

Беше права. Някой беше ходил в двора, при това съвсем наскоро — буйно израсналата трева беше стъпкана, а по прашната веранда ясно се виждаха следи от обувки.

— Трябва да проверим къщата за паразити — каза Наив. — Ами ако те… там… се крият. Нали се страхуват от светлината, значи прекарват деня по разни мазета, канализации…

Я как се разприказва Викерс-младши. Това вероятно е от глад. Сигурно ако го оставим ден два без храна може и гений да стане. Ще трябва непременно да проверя.

— Не знам дори на какво да оприлича това архитектурно чудо — усмихна се Алиса. — Може би все пак на канализация.

— Някой почувствал ли е изтръпване? — попитах аз.

Всички едновременно свиха рамене.

— Значи не би трябвало да има паразити — не много уверено казах аз. — Хайде да влезем…

Без да казваме нито дума, се заградихме с щитове. Както с въздушни, така и с енергийни. Събитията от последните дни ни принудиха да бъдем много внимателни. Макар че през цялото това време големите опасности се падаха все на мен…

Старата паянтова врата се отвори със зловещо скърцане, което, сякаш изплашено от неканените гости, избяга някъде във вътрешността на къщата. Като официално определен за главен аз влязох първи.

— Хей! Има ли някой тук?

Отговори ми само ехото.

— Хайде да поогледаме наоколо — предложих аз, опитвайки се да предам на гласа си същата увереност, с която винаги говореше чичо ми Ромиус.

Може би за нас най-добре беше да се махнем веднага оттук, защото къщата явно беше празна. Но нещо ме спря.

Разположението напомняше Прокълнатата къща, но имаше и разлики — стълбището, водещо към втория етаж, на ширина заемаше почти половината хол. Изглежда някога тук е имало истински партита и по стъпалата, покрити с избелял от времето килим, са се спускали брилянтните домакини. И след това са започвали танците… Така-а, какво се размечтах и отпуснах! Трябва да бъда сериозен.

Разходихме се в залата, но без да се изпускаме от поглед един друг. Всичко наоколо изглеждаше сякаш тук неотдавна са започнали почистване, но така и не са го завършили. Боклукът беше събран в спретната купчина боклук, но не беше изнесен. На част от античните мебели прахът беше старателно избърсан, а на места си стоеше недокоснат, с дебелина около пръст. Впрочем тази къща не беше толкова стара, колкото нашата, защото мебелите бяха доста запазени. В Прокълнатата къща те се разпадаха на прах само от докосване.

— Тук наскоро някой е започнал да почиства — изрази предположението ми Алиса. — Но не е приключил.

— Не ми харесва тук — мрачно каза Наив. — Противно е някак си…

— Ти просто не си виждал как изглеждаше Прокълнатата къща преди почистването, което ти и брат ти успешно пропуснахте — не можах да се въздържа да не го закача. — Но атмосферата наистина е някак нездравословна…

Да, неуютно беше. И не само заради мръсотията и мириса на мухъл. Имаше и нещо друго…

— Гривните сигнализират ли нещо? — за всеки случай попитах аз.

Моята гривна тайнствено мълчеше, но знам ли — може аз да съм с понижена чувствителност или тя да е дефектна?

— Не — кратко отговори Алиса. — Да видим и другите стаи?

Наив пое дълбоко дъх и се закашля.

— Кхъ… а може би не? Няма никой, да се махаме оттук.

Алиса оголи зъби в подигравателна усмивка.

— Щом няма никой, от какво те е страх?

— Не ме е страх — възмутено измърмори Наив.

Веднага се обиди, значи вампирката, както обикновено, улучи в целта.

Първи по скърцащите стълби, разбира се, тръгнах аз. Бързият оглед на втория етаж веднага показа, че преди нас тук са се качвали едва няколко пъти — следите от стъпки ясно показваха къде са обикаляли хората преди нас.

— Къде може да са отишли? — зачуди се Алиса. — Започнали са почистване… обиколили са цялата къща, а след това са изчезнали някъде.

Ние бавно се върнахме на първия етаж.

— Вижте, следите водят насам!

Наив посочи с пръст стъпките, водещи към една малка врата встрани до стълбите.

— Към мазето? — предположи Алиса.

— А, не — веднага реагирах аз. — До гуша ми дойде от мазета, няма да отида там.

— Уплаши ли се? — подкачи ме Алиса.

Аз?! Та аз участвах във всяка битка! Бих се със Съществото… и с мъртъвците!

— Отдръпни се! — заповядах.

Пристъпих към вратата и сплетох Въздушен юмрук.

— Аз да съм уплашен?!

Ударих вратата със заклинанието и видях как треските се разлетяха из залата — останките от онова, което доскоро беше врата.

— Не изоставайте.

Малко късно осъзнах, че вампирката за пореден път ме поднасяше, но вече беше късно да се връщам. Ама че герой. Само една дума и правя всичко, което тя пожелае. Какъв позор!

— Да не бързаме толкова, а? — колебливо попита Алиса, но аз вече не я слушах и бързо погледнах в отвора.

Беше тъмно като в рог. Пуснах няколко Огнени топки и веднага стана доста по-светло. Видях една малка стая, затрупана със стари мебели, кутии и най-различни други неща.

— Има ли някой? — каза в ухото ми Алиса.

Едва не подскочих.

— Изглежда няма никой — казах, затаявайки дъх.

Алиса се облегна на рамото ми и погледна вътре. Тя беше толкова близо, че усещах дъха й по бузата си…

Идилията развали Наив.

— О, има още една стая!

Алиса веднага се отдръпна от мен.

— Чакай, не отивай там без нас!

Естествено, той не я послуша.

— Вижте!

В следващия миг се раздаде ужасен трясък — Наив прелетя през цялата зала, удари се в стената и рухна върху старата маса, разбивайки я на парчета. Алиса реагира мигновено и отскочи, прикривайки се зад стълбите, в които веднага се удари невидимия с просто око Въздушен юмрук. Изглежда патрулът от въздушния факултет най-накрая се появи.

Бързо сплетох Универсална стена и за пореден път се възхитих на лекотата, с която започнах да правя това заклинание.

— Хей, ние сме приятели! — извиках аз, погледайки иззад стълбите.

Универсалната стена пред лицето ми веднага се освети от няколкото избухнали в нея заклинания. На няколко крачки от мен стоеше петорката на въздушните с нахлупени до самия нос качулки.

Алиса сграбчи ръката ми.

— Зак, гривните!

Действие 6

Аз не веднага забелязах, че там, където гривната допираше кожата, се усещаше едва забележимо боцкане. Толкова слабо, че може просто да не му обърнеш внимание, особено ако те атакуват петима ученици от Академията…

— Мислиш, че са заразени с паразити?

— Не задавай глупави въпроси — изръмжа Алиса. — По-добре се заеми със защитата, че ей сега ще ни попилеят. Все пак са петима срещу двама!

Купчината дъски, която до неотдавна представляваше антична маса, се размърда и оттам се дочу слабия глас на Наив:

— Трима…

Няма току тъй да се предаде нашето огнено момче! Въпреки това, нищо не пречи да го покрием с щитове.

Едва създадох Универсална стена пред него и усетих, че моята собствена защита се разпада. В същия момент стълбите, зад които се криехме ние с Алиса, буквално се разцепиха наполовина.

— Къде ти е прехваления Универсален щит? — възмути се Алиса, падайки на пода.

Над главата й прелетя Огнена топка.

Виж ги ти, тези паразити, и в буквален, и в преносен смисъл мятат нашите собствени заклинания! Това е обида. Въпреки че силно се съмнявах паразитите да знаят какво е това.

— Те са петима — опитах да се оправдая аз, сплитайки веднага тройна защита. — Предлагам ти да им отговориш със същата монета, няма само аз да се потя.

Погледнах иззад останките на стълбите. И петимата вече бивши ученици стояха неподвижно — краката разкрачени на ширината на раменете, ръцете отпуснати до тялото. А Мелисия се опитваше да ме убеди, че заразените с паразити хора ще се държат адекватно? Кукли, истински кукли на конци.

Алиса създаде пет Огнени птици, които полетяха към враговете ни в широка дъга и се опитаха да ги атакуват в гръб. Неуспешно. Паразитите използваха с пълна сила уменията и способностите на превзетите тела — заклинанията продължаваха да се сипят върху моите щитове, като при това въздушните не забравяха и за собствената си защита.

От купчината дъски бавно се надигна Наив. Той се изтръска и започна да сплита коронното си Огнено кълбо.

— Сега ще си го получите, паразити — зарадвах се аз. — Алиса, нека ти и аз веднага след топката на Наив да атакуваме с няколко заклинания. Ако той успее да отслаби щита им, ще имаме шанс да извадим от строя някой от тях.

Алиса кимна.

От ръцете на Наив излетя огромна Огнена топка, достигаща по размер самия Наив. Дори моята Универсална стена едва ли би издържала такъв удар.

Защитата на „въздушните“ се пръсна на дребни парчета заедно с Огнената топка, а веднага след нея летяха моите Въздушни юмруци и Огнените птици на Алиса. За съжаление се оказа, че съвсем случайно си бяхме избрали една и съща цел за атака. Единият от учениците подскочи във въздуха и буквално бе разкъсан на няколко места от попаденията на Въздушните юмруци и Огнените птици. На пода падна безформена купчина месо.

А ние се оплаквахме от бездействието на Наблюдателите при ученическите двубои. Излиза, че ако Майсторите не ограничаваха силата на заклинанията ни, с всеки от учениците можеше да се случи същото… Надявах се, че наистина са хванати от паразитите и отдавна са мъртви, защото в противен случай ние току-що убихме човек.

Веднага последва ответна атака. Моята защита беше атакувана с множество привидно прости, но много мощни заклинания. Един от Въздушните юмруци попадна в рамото ми, а друг — в крака. Паднах на пода като подкосен, а когато преодолях притъмняването пред очите си и вдигнах глава, видях приближаващите се към нас „въздушни“. Те явно минаха от пасивния обстрел със заклинания към физическа атака.

Ужасен писък разцепи въздуха — паразитите надаваха бойния си вик.

Те доста лесно унищожиха тройната ми защита, с такива темпове просто нямаше да имам време да създавам нови заклинания. А и силите ми не бяха безкрайни, докато при тях явно бяха повече от достатъчно.

— Пази се!

Алиса с плавно и много бързо движение се приближи до Наив и го събори на пода. Над тях премина невидимо, но явно много опасно нещо.

За всеки случай аз също отскочих настрани, веднага сплетох Копиен щит и го насочих към почти плътно приближилата ни четворка. Въздушните копия се изстреляха към тях, но се блъснаха в здрава защита. След няколко секунди от копията нямаше никаква следа.

Заразените се разделиха — двама нападнаха Алиса и Наив, а двама се насочиха към моя милост. Наистина не знам откъде такова внимание към мен. Като че ли бях по-специален за тях.

Те се хвърлиха към мен, едновременно атакувайки ме с Въздушни вълни. В близък бой въздушните заклинания бяха практически невидими, но аз почувствах колебанието на въздуха точно пред мен и успях не само да поставя защита, но също така и да се отместя от линията на удара. В следващия миг им отговарих с Огнени топки.

Паразитите лесно ги избягнаха и скочиха върху мен. Като по чудо успях да се изплъзна от протегнатите им ръце и отскочих настрани. Имах малко време, затова бързо сплетох още един Копиен щит. От такова разстояние беше практически невъзможно да отскочат от него. Паразитите направиха Въздушни щитове, но ударът на бързо удължаващите се копия беше толкова силен, че моите противници отстъпиха назад няколко крачки. Аз не продължих с атаката, а използвах времето да създам акумулиращ Сферичен щит под формата на още една стена от копия.

— Наив, Алиса, бързо при мен! — извиках аз, довършвайки заклинанието.

Викерс-младши беше твърде зает в битка с един от „въздушните“, но Алиса буквално го хвана за яката и го хвърли в краката ми.

— По-близо!

Аз напълних с енергия Сферичния щит и едва тогава въздъхнах доволно.

— Хайде, момчета, удряйте с каквото можете — почти нежно казах аз, с което заслужих учудените погледи на приятелите си.

„Въздушните“ не чакаха втора покана. От всички страни към нас полетяха всевъзможни въздушни структури и Огнени кълба.

— Гледайте сега какво ще стане — казах на приятелите си, макар че самият аз не можех да си представя как ще сработи заклинанието.

Въздушният щит рухна и освободи унищожителна вълна. Във всички посоки полетяха стотици Въздушни копия, пробивайки мебелите, стените и нашите противници. Единият успя да се защити и ударната вълна го изхвърли на улицата през стената, други двама се размиха във въздуха и изчезнаха миг преди да ги пронижат копията. Последният от заразените „въздушни“ остана да виси във въздуха точно срещу нас, пронизан от десетки Въздушни копия. Раните му бяха сухи, нямаше и капка кръв — явно завладените от паразити ученици отдавна бяха мъртви.

— Уау — подсвирна Алиса. — Какво беше това?

— Масов погром — доволно поясних аз. — Хайде да видим къде се изнесоха тези гадове.

И по-скоро един от тях, тъй като другите двама успешно се бяха телепортирали някъде по-далече.

— Как ще се измъкнем от тук? — попита Наив, удряйки носа си в основите на Въздушните копия, създали около нас пълноценен въздушен щит.

Аз разплетох заклинанието и висящият на копията труп с тихо тупване удари пода.

След моето заклинание цялата къща напомняше решето. Дори се притесних, че може да се срути върху нас.

Поглеждайки към улицата през дупката, пробита от „въздушния“, станахме свидетели на изгарянето му под лъчите на слънцето.

— Убихме трима — казах със задоволство.

— Но двама избягаха.

— Никакъв оптимизъм няма в теб, Алиса — въздъхнах аз. — Между другото, оцеляхме в битка срещу петима ученици.

— Мъртви — напомни вампирката.

— Точно така — тежко каза Наив и закуцука към вратата.

Нямаше никакъв смисъл да оставаме повече в тази къща. Всичко, което можеше да се намери тук, ние вече го намерихме. Че дори и повече…

— А не искате ли да разберете какво се е случило с „въздушните“? — попита Алиса, навеждайки се над това, което до неотдавна е било човек.

Как можах да забравя? Имахме цели двама свидетели и трябваше непременно да ги разпитаме.

За съжаление или за щастие аз грешах, имахме само един свидетел, този, над който се беше надвесила Алиса — вторият беше изгорял от лъчите на слънцето, проникващи през многото дупки в тавана. Нашият единствен свидетел не беше изгорял по една единствена причина — при падането му качулката беше закрила лицето му и така слънцето нямаше достъп до неговата кожа. Между другото, някак странно се получаваше…

— Слушай, нима на вампирите е достатъчна съвсем малко слънчева светлина, за да се превърнат в пепел? — попитах озадачено Алиса. — Нали цялото тяло на ученика беше закрито от ливрея…

— Сигурно му е паднала качулката — предположи вампирката.

— Това го разбирам — съгласих се аз — Но дори тогава под слънчевите лъчи попада само малка част от кожата, защо те изгарят целите…

— Аз знам! — радостно заяви Наив. — Всичко е много просто — на мъртвия вампир му трябва малко слънчева енергия, за да се превърне в прах, но живия… Тук е много по-сложно…

— Да — потвърди Алиса. — В живо състояние вампирът не изгаря веднага — първо се появяват изгаряния и едва след това започва да изгаря истински. И дори изгарящ, той все още има шанс да оцелее, ако бързо се махне от смъртоносното слънце.

Хм, не беше толкова просто, колкото си мислех.

— Мисля, че за това може да говорим и по-късно — недоволно каза Алиса. — Трябва да се заемем с единствения свидетел…

— Нека аз! — предложих на вампирката, опитвайки се да изкупя своето невежество.

— Нямам нищо против — непренудено се съгласи тя, прекарвайки ръка през прекрасните си черни коси. — Страхувам се, че съм прекалено уморена, а заклинанието по некромантия изисква много сила.

Не знам. Аз нямах такива проблеми, изразходвах енергия не повече, отколкото за обикновено Огнено кълбо.

— Ах, ти — зарадва се Наив. — Некромантия… това е толкова интересно!

Приближихме се до Алиса и аз прочетох заклинанието „Последен поглед“.

— Е, къде е мъглата? — саркастично попита вампирката. — При мен заклинанието сработва доста по-бързо.

Над тялото на „въздушния“ послушно се появи облак мъгла.

— Да, но пък аз не губя съзнание при завършването му, — не останах длъжен аз. — Гледайте!

Мъглата се появи, но изображение нямаше и нямаше.

— Какво да гледаме? — попита Алиса.

— Странно — аз проверих заклинанието. — Заклинанието работи, но не показва нищо… като че ли той не е видял нищо… Ще опитам да се върна на по-ранните му спомени.

Но и това не помогна.

— Слушайте, вероятно той не е умрял днес или дори вчера — внезапно се сети Алиса. — Сигурно затова заклинанието не работи.

— Или пък е свързано с паразитите — казах аз. — Във всеки случай ние не разбираме чак толкова много от некромантия, че да отчитаме всички фактори, които могат да влияят на действието на заклинанието.

— Да опитам аз, а? — колебливо предложи вампирката.

— Не ми ли вярваш? — обидих се аз. — Е, тогава разбира се, опитай.

Алиса се престори, че се замисля дълбоко.

— Не, все пак ти вярвам… малко.

Тя ме дари с подигравателна усмивка.

— Благодаря ти! — почти искрено се зарадвах аз.

Нещо ми подсказваше, че тя просто не искаше да припада след заклинанието. Иначе едва ли би се сдържала да не опита да направи всичко сама.

— Е — огорчи се Наив, — така се надявах да видя…

— Да се махаме оттук — въздъхнах аз и вдигнах ливреята така, че слънцето да огрее крака на бившия ученик на Академията.

Не знам защо, но този начин на погребение ми изглеждаше много подходящ.

Изпод ливреята пробягнаха пламъци и дрехата, очертаваща контурите на тялото, плавно се отпусна на пода.

— Нямаме какво повече да правим тук — тихо каза Алиса.

Напуснах къщата последен.

Поглеждайки разрухата и ливреите на бившите ученици на Академията, аз стиснах юмруци до побеляване.

— Трябва да изпратим стражите да махнат всичко оттук и може би да съберат пепелта да ги погребем…

Алиса се обърна.

— Непременно…

Наив се съгласи с кимване.

По обратния път си разменяхме безсмислени фрази, докато главите ни бяха заети със съвсем друго. Колко ли още хора е успяло да зарази Съществото? Разбира се, той можеше да възпроизвежда „сложни“ паразити само до определено количество, но не знаехме точната цифра, както и откога Съществото пребивава в Крайдол. А нали все още има и заразени плъхове, които могат да нападат хора…

— Хайде да закусим? — наруши мълчанието Алиса.

— Аз съм — за! — бързо се съгласи Наив.

Естествено, ние отидохме в заведението на Гръм. От доста време се канехме, освен това беше интересно просто да опитаме старинни и екзотични ястия. Не случайно Гръм на всички хвалеше новия си готвач.

В „Мечта“ беше пълно, но все още имаше няколко свободни маси. Мисля, че Гръм винаги пазеше няколко свободни маси за любими клиенти. Надявам се, че сега сме от тях.

— Дойдохте! — радостно извика Гръм иззад тезгяха. — Пак ли по работа?

— Не — усмихна на Алиса. — Този път дойдохме да обядваме.

— Седнете на масата, аз ще ви донесе всичко — разцъфна здравеняка и бързо хукна към кухнята.

Разположихме се на най-близката маса и се отпуснахме на столовете.

— Това искам, да поседя тихо и спокойно поне за час — въздъхнах аз. — Да не мисля за никакви паразити, плъхове, убийства…

— Ако продължиш този списък, ще ме лишиш окончателно от апетит — предупреди Алиса. — По-добре просто млъкни и се отпусни, става ли?

— Добре — изръмжах обидено и се обърнах настрани да огледам.

В заведението на Гръм явно не идваха обикновени жители от „сребърния“ квартал, изглежда и не всеки търговец можеше да си позволи цените тук. Почти всички посетители на „Мечта“ имаха твърде самонадеяни изражения на лицата си за обикновени жители на пограничния град. Такива едни селски благородници, с пълно съзнание за собственото си достойнство… По принцип, на фона на жителите на „сребърния“ квартал, живеещи в крайна бедност, да изглеждаш заможен съвсем не беше трудно. И лично на мен от цялото това сборище откровено ми се повдигаше…

— Хей, знаете ли какви са тук цените? — попитах приятелите си. — Сигурно е скъпичко, а?

— „Мечта“ е най-скъпото заведение в Крайдол — гордо каза Наив. — Между другото, преди нямах достатъчно пари, за да си позволя да се храня тук.

— Ти и сега ги нямаш — усмихна се Алиса. — Просто Гръм обеща да ни почерпи безплатен обяд. А, ето го и него!

От кухнята буквално изхвърча огромният Гръм. Носейки две огромни табли, препълнени с най-различни блюда, той успяваше с лекота да се провира между масите. И то въпреки факта, че обиколката му можеше да съперничи на същите тези маси! Вече бях виждал удивителното му изпълнение между масите при последното си идване в „Мечта“, но това не ми попречи отново да се възхитя на ловкостта на този великан.

— Най-доброто за най-добрите гости — каза Гръм, поставяйки пред нас таблите с храна. — Да ви е сладко. Извикайте ме, ако искате нещо допълнително.

Мисля, че допълнително дори Наив нямаше да поиска. Гръм нещо се обърка, донесе ни обяд не за трима, а поне за шестима. И всичко изглеждаше много апетитно…

Ние се нахвърлихме на храната така настървено, сякаш не сме яли най-малко от седмица.

— Ех, да можеше всеки ден да обядваме тук — замечтано каза Наив и поглади корема си.

— Няма да минеш през вратата — не пропусна да го закачи Алиса.

След изяждането на едва половината от донесеното от Гръм, ние се отпуснахме уморено на столовете. Нещо повече, имах сериозни опасения, че днес няма да стана от масата.

Няколко минути по-късно до масата сякаш от нищото се появи Гръм.

— Хареса ли ви храната?

— Прекрасна е — честно отговорихме ние.

— Радвам се, че ви хареса — широко се усмихна собственикът на ресторанта. — Имам една малка молба към вас…

— Разбира се — кимнах важно аз, бършейки ръцете си със салфетка. — Ще направим каквото можем.

— Да, аз вече направих, каквото можах… — усмихна се Гръм. — Бих искал да видите какво е това странно нещо в мазето ми…

Аз веднага се напрегнах.

— В мазето?

— Да, само за минутка — смути се здравеняка. — Ако, разбира се, имате свободно време.

Алиса ме погледна с укор.

— Разбира се, ще видим, а Зак, ако се страхува от нещо, може да ни изчака тук.

Аз ли се страхувах?! В битката с „въздушните“ победих двама! В сметката ми имаше стотици убити плъхове и ходещи мъртъвци… Да, бях уплашен, но това никога не ме е спирало!

— Да отидем в мазето — казах твърдо.

Гръм ни поведе към тезгяха.

— Така си и мислех — измърморих на себе си. — Отново капак…

Да, именно капак. Подобен на този, който водеше към склада на търговеца. Само че нямаше никакви защитни заклинания по него — Гръм просто го отвори, повдигайки го ловко с пръсти.

Ние се надвесихме над дупката в пода.

Надолу водеше точно същата дървена стълба, както и в склада на търговеца. Може и да беше дървена, но не изгоря в огнения ад, който предизвикахме заради плъховете. Сигурно беше правена от същите специалисти, които бяха оборудвали капака със заклинания. Да се надяваме, че стълбата на Гръм е също така здрава, защото ако в мазето се сблъскаме с плъхове…

— Ще тръгна първи — казах категорично.

— Кой спори — усмихна се Алиса. — Само не изгаряй всичко преди да сме слезли, става ли?

Гръм ни погледна с ококорени очи.

— Какво говорите? Аз просто исках да ви покажа… Там няма нищо опасно… вече…

— Вече?! — хорово повторихме ние.

— Добре де — смутено потвърди Гръм. — Появи се някаква гадина, но аз се оправих с нея.

В главата ми веднага изникна ярък образ на Съществото, повалено на земята, и небрежно стъпилия върху него тролоподобен здравеняк Гръм.

— Няма значение, аз ще тръгна първи — упорствах аз.

— Както искаш — сви рамене собственикът. — Само… а… Няма нужда нищо да гориш.

Стана ми някак обидно. Наистина свикнах да разрушавам всичко наред. Ето вчера склада изгорихме, днес къщата направихме на решето. Всъщност къщата надупчих единствено аз, това беше изцяло мое постижение.

Бързо се шмугнах през люка, опитвайки се да се скрия от насмешливия поглед на Алиса. Вътре беше тъмно като в рог, но се сетих да щракна с пръсти и веднага се появи не много ярка, леко жълтеникава светлина. Помещението не беше много голямо, много по-малко от склада на търговеца. Почти цялото пространство беше заето от дървени бъчви и щайги.

Изчаках, докато Гръм и приятелите ми се спуснаха долу, и нетърпеливо попитах:

— Гръм, къде е твоята гадина?

— Тя не е моя — запротестира здравеняка и пристъпи към далечния ъгъл на мазето. — Сега ще ви я покажа.

Той се върна със здрава платнена торба и с много щастливо изражение на лицето си изтръска съдържанието й на пода.

— Ето я.

Разбира се, това беше плъх. Огромен, мръсносив, със стърчащ от устата му паразит. Само че изглеждаше, меко казано, малко сплескан.

— Ти тук в мазето ли я хвана? — уточни Алиса.

— Да, слязох за вино, а тя си седи в средата на мазето. Веднага я замерих с първото, което ми попадна под ръка.

— И какво ти попадна под ръка? — попита Наив.

— Накаква кутия — отвърна Гръм. — Но тази гадина отскочи настрани и как само запищя! Застана на задни крака, отвори уста и от нея изскочи още една. Тук се уплаших и хванах нещо по-тежко… Този път не можа да избегне удара.

— И с какво я удари така?

— Ето я, с тази кутия…

Погледнахме това, което Гръм назова със скромното име „кутия“. Дори ако огромният железен сандък, висок колкото мен, беше абсолютно празен, той щеше да смачка не само плъха, но много вероятно и самото Същество.

— Много слушах за тези плъхове, но за първи път ги виждам — каза Алиса, като се наведе над трупа.

Намерила от какво да се интересува.

— Плъхът само един ли беше? — уточних аз.

— Един — увери ме Гръм. — Мислех, че само при мен се е появил, вие да не сте виждали вече нещо подобно?

— Виждали сме, виждали — махнах с ръка. — И нямаш идея откъде се е появил тук? В мазето има ли някаква вентилация или канализация?

— Има, разбира се — кимна Гръм. — Такъв плъх без проблем ще мине през нея, нищо че е доста тясна.

— Във всички мазета ли е така?

— Не, само в тези домове, които могат да си позволят канализация — на Пазарната улица, в „златния“ квартал и в още няколко къщи. Разбира се, не на това ниво, на което е канализацията в големите градове на Империята, но все пак е по-добре от нищо.

Тук ще се съглася с него. Градът и така не е много чист, а ако няма и канализация… помощ!

— Значи през канализацията тези плъхове ще могат лесно да влязат практически във всяка къща?

— Вероятно ще могат — потвърди опасенията ми Гръм. — Разбира се, канализацията води не в мазето, а в кухнята, но какво му пречи да продължи към мазето? И какво, те много ли са?

Алиса се откъсна от изучаването на плъха.

— Възможно е да са наистина много…

Въпреки че точно сега нищо не може да се каже. Уви. Може би ние с Невил, защитата на Прокълнатата къща и на общността на друидите да сме унищожили почти всички плъхове, но може и да са много повече, отколкото мога да си представя. Кой знае?

— Бъди внимателен, — предупредих Гръм.

— Ще бъда — увери ме собственикът на „Мечта“. — А вие ще се справите ли с тях?

— Ще се справим — радостно каза Наив. — Днес заедно със стражите ще направим съвместна атака.

— Ти защо разкриваш плановете ни? — нахвърли се Алиса върху Наив веднага щом излязохме от „Мечта“.

— Стига — безгрижно каза Викерс-младши. — Гръм е добър човек, от дете го познавам.

Човек ли? Със сигурност има нещо тролско в кръвта си…

— Той може да е добър, и вероятно наистина е човек, но трябва да се научиш какво и на кого говориш — подкрепих аз Алиса. — В един прекрасен момент може да се окаже, че разказваш нещо много важно на някой, който не трябва да го знае.

Наив обидено изсумтя и грабна чантата с плъха, който решихме при първа възможност да дадем на друидката за изследване.

— Добре, няма повече. И една излишна дума няма да кажа.

В действителност Наив изобщо не може да се нарече приказлив човек. Но когато все пак отвореше уста, казваше или пълни глупости, или подозрително умни фрази, които вероятно черпеше от любимите си романтични книги. Да, нашето огнено момче обичаше да чете сълзливи романи за вечна любов и прочее глупости. И това вместо да чете учебниците…

Връщайки се в Прокълнатата къща, ние веднага изпратихме един от младшите сътрудници — решихме да наричаме нисшите вампири, работещи в Огнения патрул, само така — в управлението на стражата. Дойде време да почистим града от паразити и стражата непременно трябваше да ни помогне — в края на краищата, това беше пряко тяхно задължение.

Малко след нас се прибра и Чез с чанта, пълна с медальони и кутийки с очила. Докато Алиса набързо му разказваше за нашата кратка, но запомняща се среща с бившите колеги, аз отворих една от тези кутии. Това, което Чез наричаше очила, на пръв поглед изобщо не приличаше на такива — първо, то се слагаше само на едното око, закрепваше се към ухото и представляваше неголямо кръгло стъкло с червеникав оттенък.

— Това ли е всичко? — искрено се учудих аз.

— Сложи го — предложи ми Чез. — Между другото, това нещо се нарича „пелена“.

Аз бързо схванах как да закрепя „пелената“ и надянах стъклото на главата си. Е, какво мога да кажа? Веднага става ясно защо това нещо се нарича „пелена“. Усещанията бяха двойни — от една страна, всичко стана малко размито, тъй като едното око продължаваше да вижда нормално, а от друга страна… през „пелената“ аз видях Прокълнатата къща такава, каквато беше преди създаването на илюзията. Надупчените стени и наскоро кърпения таван бяха фон на енергийно сплитане с чудовищна сложност, обхващащо цялата вътрешност на къщата. Всичко беше невероятно интересно и напълно неразбираемо.

— Алиса — повиках вампирката с леко дрезгав глас — трябва да пробваш.

— Ще има време — недоволно каза Чез. — Ти по-добре обясни защо всички битки стават само с твое участие? Нито една не си пропуснал!

Защо, защо… защото съм човек кутсузлия, тоест Човек на съдбата. Това звучи гордо, но пък е много опасно — нито една неприятност не минава без мен.

— А ти по-малко се туткай — посъветвах приятеля си. — Вместо да седиш при техномаговете, разходи се из нощния град, надзърни в десетина двора, а още по-добре в десетина масета. Повярвай ми, за една такава нощ ще се навоюваш за десет години напред.

Чез се покри с червени петна.

— Аз… аз… Ще видиш колко полезни могат да бъдат медальоните и очилата!

— Не се и съмнявам — съгласих се аз.

Аз наистина бях уверен в безспорните ползи, които могат да ни донесат техномагическите предмети. Но Чез се обиди още повече. От време на време той наистина ме изумяваше — беше почти два пъти по-възрастен от мен, а се държеше като дете.

— Хайде дай си медальона, ще ти покажа какво може — каза той.

Свих рамене и опипах мястото, където трябваше да бъде медальона.

— Загубил съм го — изненадано казах аз. — Сигурно когато се бихме с „въздушните“ някой от тях го е сграбчил.

— Какво?! — облещи се Чез. — Знаеш ли колко струва това нещо?

— Не — честно отговорих аз. — Не си ни казвал.

— Дракон да ги вземе тези медальони! — възмути се Алиса. — Не мислете сега за тях. Днес трябва да обединим сили с нисшите вампири и стражата, за да направим основно почистване на града.

Чез грабна от масата един от медальоните.

— Точно за това ни трябват! Вижте, ако на един от тях включим тревога, тогава на всички медальони в радиуса му на действие ще светнат очите на дракона. А на обратната страна ще се появи стрелка, като на компас, която ще покаже точно откъде идва сигнала за помощ.

— Полезно — съгласих се аз. — А ако постъпят едновременно няколко сигнала? Стрелката как ще реагира?

— За това не сме мислили — Чез се почеса по главата. — Да, предполагам, че е трябвало да се предвидят няколко стрели. Но! Има карта, на която се показват всички медальони!

Чез извади от чантата сгънат лист хартия и започна да го разгъва. В резултат се получи толкова огромно платно, че едва се побра на масата. На платното беше изобразена приблизителна карта на Крайдол.

— Вижте, ако прокарате ръката си от този ъгъл на картата към другия, а след това на диагонал, тя се включва.

С картата почти нищо не се случи, само се появиха купчина дребни цифри, наслоени една върху друга.

— Всеки медальон си има сериен номер — продължи Чез — и всички те ще бъдат показани на картата. Сега медальоните са на едно място и затова са виждат натрупани един върху друг.

— А това какво е? — каза Алиса и посочи с пръст някъде в другата част на града.

— О! — зарадва се Чез. — Това е загубеният от Зак медальон, виждате ли, в кръгчето е изписан номер едно.

— Той се движи — казах аз. — Нима някой го е взел? Или…

Опитах се да си спомня всички детайли от битката със заразените „въздушни“.

— Какво? — нетърпеливо попита Алиса.

— Може би медальонът е в някой от оцелелите „въздушни“? — предположих аз.

— Тогава можем да ги намерим много лесно — с неприкрита гордост каза Чез. — Вярно, ще трябва да почакаме, докато спрат някъде. Че такава огромна карта не е много удобна за носене.

Разбира се, само че отличителният знак на Огнения патрул може изобщо да не е в оцелелите „въздушни“, това беше само предположение. Не се поколебах да споделя мислите си със своите приятели.

— Безусловно — съгласи се Алиса. — Но така или иначе трябва да си върнем медальона.

— С това ще започнем — съгласих се аз. — Но сега друго ме вълнува… с бившите „въздушни“, ако ги срещнем, ще можем да се справим, но какво ще правим със Съществото?

То е нечувствително към магия, дори вампирът… както се изясни, не от Бойния клан, и той не можа да се справи с него, макар че му причини незначителни щети и го принуди да отстъпи.

— Задействаме сигнала за тревога и се нахвърляме цяла тълпа върху него — предложи Чез. — Или просто бягаме по-надалеч?

— Да бягаме? — изсумтя Алиса. — А може би направо да си останем в къщи и изобщо да не прочистваме града?

— На тази гадина нищо не можем да направим — казах аз. — А просто глупаво да го атакуваме цяла тълпа е твърде опасно. Може би трябва да се свържем с този вампир…

Само че как? Никой не знае кой е той, какво прави тук и защо преследва Съществото?

— Не съм сигурен, че помощта на неизвестния вампир ще ни е толкова полезна — изхриптя Чез, опитвайки се да закрепи огромната карта на стената. — Я ми помогнете…

Ние с Алиса хванахме картата от двете страни, докато Чез изтича за чук и пирони и я закова.

— Чудесно — гордо каза той и отстъпи няколко стъпки. — Сега целият Крайдол е като на длан.

Всъщност, от тази карта почти нищо не се разбираше. Тоест, разбира се, можеше да се разпознаят улиците, малките квадратни форми бяха къщи, но за некореняците, каквито бяхме и ние, ще бъде много трудно да се ориентират по тази карта.

В закритата зала надникна младши сътрудник на Патрула.

— Там… дошли са при вас…

Стражата дойде едновременно с нашите младши сътрудници. Те бяха пълни противоположности — всички стажници бяха в блестящи на слънцето доспехи, а вампирите бяха облечени в черни накъдрени дрехи и лица, закрити с най-различни маски. Те се събраха пред входа на Прокълнатата къща, на поляната с все още пресните следи от изгорелите плъхове. Ние вече ги чакахме на прага на къщата и можахме да оценим цялата оригиналност на създалата се ситуация. Впрочем, както се изясни по-късно, тя беше много по-оригинална, отколкото сме си представяли.

— Даркин?

— Моите уважения, Девлин.

Офицерът от стражата и предводителят на нисшите вампири спокойно стояха един срещу друг, но в цялото им поведение се усещаше някакво напрежение. Те определено се познаваха, и съдейки от изражението на Девлин запознанството им е станало при не твърде приятни обстоятелства.

— Ти също ли си постъпил в Патрула?

— По принцип, аз съм нещо като офицер на ето тези — Даркин посочи към застаналите зад гърба му вампири — момчета. Забавно, нали?

Девлин се ухили.

— Определено. Най-накрая си намери работа, достойна за теб…

Бързо осъзнах, че ако не се намесим, техния мил разговор може да се превърне в масов бой между вампири и стражи. Разбира се, това би било много интересно да се види, досега не бяхме виждали стражи или вампири в действие, но по-добре все пак да им запазим силите за истински противници.

— Алиса, приключи с това както ти си знаеш — прошепнах на вампирката. — Само бой ни липсва сега.

— Както кажеш, шефе — престорено покорно каза тя и с лекота скочи от верандата на тревата, за миг преодолявайки цялото стълбище.

— Дойдохте точно навреме — каза тя на гостите — тъкмо се канехме да организираме лов на плъхове.

— Че те не са ли вече тук? — изненадано каза офицер Девлин, хвърляйки красноречив поглед към вампирите.

Алиса се усмихна, разкривайки белите си зъби.

— Вие май искате да ме обидите?

Девлин се задави.

— Какво говорите, как може…

— Вижте, определено не обичам расистите, и особено тези от тях, които не харесват такива красиви и мили създания като вампирите.

Младшите сътрудници на Патрула я подкрепиха с дружен смях.

Обстановката се разведри и аз реших да пристъпим към същността:

— И така, нека се заемем с подготовката на предстоящия лов.

Действие 7

Ние с Алиса взехме по четирима младши сътрудници, а Чез и Наив — стражата. Освен това сформирахме още две петорки от стражи и нисши, под ръководството съответно на Девлин и Даркин. Получиха се общо шест групи, които трябваше да претърсят целия град за плъхове, заразени хора и може би самото Същество. Макар че все още си нямах никаква идея какво ще правим със Съществото — то беше по-силно от всички наши петорки, да не говорим за стражите и вампирите.

На всяка група раздадохме медальони на Огнения патрул и друидски гривни за откриване на паразити. Освен това, по моя молба, Девлин донесе мечове за всички младши служители. По принцип на вампирите беше строго забранено да носят оръжие в чертите на града, но тук случаят беше специален. Както ми каза Девлин, началникът на стражата се отнесъл с разбиране към ситуацията и прави жест на добра воля, като подарява всички тези оръжия на Патрула. Така че сега можехме да се похвалим със собствен неголям арсенал от оръжия.

Ние условно разделихме града на шест части, като едната от тях, в която засякохме загубения ми медальон, ние с Алиса решихме да проучим заедно. Ако съм прав и медальонът е попаднал в ръцете на заразените „въздушни“, то двамата ще се справим с тях много по-лесно.

Чез покри всички, намиращи се в двора на Прокълнатата къща, със завеса на мълчанието, и аз направих бърз инструктаж. Първо разказах накратко за плъховете и паразитите, а след това преминах към тактиката на боя. Тя беше доста проста — ако противниците са малко, най-важното е да се отрежат главите им, независимо дали са плъхове или заразени хора, а ако са твърде много, тогава трябва да отстъпят и да се обадят за подкрепление. След това обясних как могат да извикат това подкрепление, и въобще за какво могат да послужат медальоните и гривните.

Стражите и младшите сътрудници старателно се преструваха, че настоящата операция изобщо не ги плаши, но беше очевидно, че са притеснени и изнервени. Твърде неочаквано и непознато беше всичко, което им разказвах.

Когато вече приключвах с речта си, в двора се втурна запъхтеният Невил. Целият беше облечен в зелен друидски костюм.

— Привет! — подхвърли той и притичвайки покрай нас, изчезна в къщата.

Наив за момент замръзна с отворена уста, след което се втурна след брат си.

— Какво беше това? — учудено попита Чез. — Само ми се стори или това наистина беше Невил в друидски костюм?

— Да не би да е избягал? — предположи Алиса.

Сякаш в потвърждение на думите й в двора влетя Мелисия.

— Къде отиде той?

— Там — хорово казаха стражи и вампири, посочвайки къщата.

Рядко единодушие, кой би си помислил.

— Аха.

Друидката се изкачи по стълбите и за миг спря до нас.

— Ще прочиствате града ли?

Кимнахме едновременно.

— Добре — одобри тя и се вмъкна вътре.

— Страхувам се, че ако сега измъкне Невил за ухото и го върне обратно в общината на друидите, може сериозно да подрони нашия авторитет — много сериозно каза Чез. — Все пак не трябва така да се отнасяш с Майстор…

— Така е — съгласи се Алиса. — Хайде, да видим какво става.

Оставяйки стражите и вампирите на двора, ние се втурнахме в къщата. От втория етаж се чуваха виковете на Мелисия.

— Отваряй!

— Няма да отворя!

— Още не трябва да се напрягаш!

Алиса и Чез многозначително се спогледаха.

— Милите влюбени…

Много бързо стигнахме до влюбени. Може би тя просто се тревожи за него като пациент.

— Невил, не се дръж като дете!

Или все пак грешах?!

— Хайде да спасим нашия приятел — едва сдържайки смеха си, каза Чез.

— А може би няма нужда от спасяване? — усмихна се съобразителната Алиса.

— Ще разбия вратата!

Леле, колко войнствена се оказа друидката.

— Е, нека поне вратата да спасим — засмя се Чез.

Ние изтичахме нагоре по стълбите и заварихме забавна картинка — Мелисия удряше с юмруци по вратата, явно смятайки да я разбие, а Наив седеше до нощното шкафче, клатейки крака във въздуха, и гледаше с интерес какво се случва. А аз си мислех, че ще се хвърли да помага на брат си.

— Мелисия, не разбивай вратата, тя още ще ни трябва — със сълзи на очи каза Чез и отново се засмя.

— И не ни вземай Невил — подхванах аз. — Той също може да ни потрябва, наистина.

Алиса отвори уста, за да каже още нещо, но замълча. Беше й смешно не по-малко, отколкото на нас, но вампирката не искаше да се държи несериозно. Тя почервеняваше, пребледняваше, но не си позволи да се разсмее.

— Той не е достатъчно добре, за да участва в битка — твърдо каза Мелисия.

— Здрав съм! — чу се зад вратата гласът на Невил.

— Не си здрав! — извика в отговор друидката. — Аз знам по-добре!

Чез пое дълбоко дъх, опитвайки се да спре надигащия се към гърлото му смях.

— Разбирам, че сте се привързала към нашия приятел, но той наистина може да ни помогне — гласът му премина в шепот: — Като не участва в бойните действия.

Мелисия се изчерви.

— Аз просто се притеснявам за пациента си, нищо повече.

— Изобщо не се съмнявам — ухили се Чез. — Той ще ни помага директно от къщата, без да я напуска. Така може ли?

— Така може — без колебание отговори друидката. — Но трябва да ми обещаете, че той няма да излиза оттук.

— Можеш и сама да останеш да се увериш — предложих аз.

Ясно видях как Мелисия едва не се съгласи, но накрая промени мнението си…

— Не, имам си достатъчно друга работа.

— Значи си съгласна? — уточни Чез и без да чака отговор, извика на Невил: — Излизай, намерихме решение!

Зад вратата се чу колебливия глас на Викерс-старши:

— Наистина ли?!

— Наистина, наистина — увери го Чез. — Хайде излизай.

Вратата бързо се отвори, изскърцвайки облекчено. Невил вече беше успял да се преоблече и излезе в жълта ученическа ливрея, носейки пред себе си опакованите друидски дрехи. При това ги държеше така, сякаш щеше да ги използва за щит.

— Откъде тези дрехи? — попитах аз.

— Зашеметил пазача и му взел дрехите — охотно поясни Мелисия.

Аха, получил си го е онзи високомерен друид! Пада му се.

— Какво да правя, като ми взехте дрехите? — предизвикателно попита Невил. — Няма гол да тичам из града.

Мелисия направи крачка към Невил и, не можех да повярвам, той се отдръпна от нея!

— И нямаше нужда да бягаш!

Невил сведе виновно поглед и без да поглежда, протегна пакета дрехи към друидката.

— Ти това… ще ме извиниш ли пред него?

— Сам ще се извиниш — промърмори тя. — Виж, твоите приятели ми обещаха, че няма да излизаш оттук. Не се опитвай да участваш в прочистването!

— Какво ти прочистване — въздъхна Викерс старши. — Наистина е по-добре да гледам отдалече, а най-добре е да си стоя в къщи.

Погледът на Мелисия незабавно омекна.

— Не се притеснявай, това е само временно — увери тя Невил.

— Надявам се — въздъхна той.

Колко бързо си променят настроението. Ту се ругаят, ту се съжаляват един друг. Определено нещо се случва между тях.

— Успокой се — посъветва го Чез. — Такова чудо взех от техномаговете, че няма начин да не ти хареса. Задачата ти ще е да координираш всички наши действия.

— Чудесно — облекчено каза Мелисия. — Тогава ще тръгвам, днес имам много работа…

— А, Мелисия — спомних си аз. — Донесохме още един плъх. Трябва ли ти?

— Защо ми е? — изненада се друидката. — Имам си достатъчно от тях след нощното нападение. Запазете си го за спомен.

Наив скочи на нощното шкафче и се усмихна широко.

— Какви сте ми забавни.

Слязохме на първия етаж. През цялото време Невил се стараеше да стои по-далеч от Мелисия. Друидката подозрително бързо се сбогува с нас и напусна къщата.

— Най-накрая ме остави — облекчено въздъхна Невил. — Дори не можете да си представите колко ми досажда тази друидка. Мисля, че пробуждам майчинските й инстинкти…

Чез плесна Невил по рамото и му намигна.

— Инстинкти? Това е яко!

— За първи път от двадесет години насам отново се чувствах като дете — оплака ни се Викерс-старши.

— Хайде де. Ако си нямах приятелка, не бих се отказал от грижите на такава майка…

Рижият ми приятел не можа да довърши, защото получи шамар зад врата от Алиса.

— Мери си приказките.

— Слушам — кратко каза Чез и изчаквайки Алиса да се отдалечи на няколко крачки, тихо добави: — мамче…

Наив отново се засмя и си спечели недоволен поглед от Чез.

— Трябва да бъдем сериозни — важно каза той и се обърна към Невил: — Ела, ще ти покажа какво трябва да правиш.

Докато Чез му обясняваше действието на картата, а също и очилата „пелена“, ние с Алиса и Наив се върнахме на двора при скучаещите стражи и нисши вампири.

— Е — казах аз, възползвайки се от заклинанието Гръмовен глас. — Напред!

Първото нещо, което направихме ние с Алиса и осемте вампири, които сега се кипреха с медальоните на Огнения патрул на гърдите си, беше да отидем до мястото, където засякохме изгубения ми медальон. Когато за последен път погледнахме картата, той беше спрял да се движи — може би „въздушните“ са се скрили в някое мазе, ако, разбира се, медальонът е изобщо в тях. Вампирите ни водеха през „златния“ квартал, уверявайки ни, че много добре знаят нужния ни адрес. И те наистина ни доведоха до правилната къща, само че тя се оказа много добре охранявана.

Пазачът категорично отказа да ни пусне и дори всички наши истории за мъртвите Майстори-убийци не промениха мнението му. Ако бях сигурен, че медальонът наистина е в избягалите „въздушни“, пазачът нямаше да ме спре… Но ако случайно сме сгрешили къщата или медальонът го е намерил най-обикновен човек, който просто живее в тази къща?

— Какво ще правим? — попита ме Алиса, когато се отдалечихме от портата. — Трябва по някакъв начин да проверим тази къща.

— Нека да я обиколим цялата — предложих аз. — Може гривните да усетят нещо.

И те наистина усетиха! На едно място, в непосредствена близост до оградата, имаше малка къщичка — барака или кой я знае какво — и ръката ми определено изтръпна.

— Те са тук — казах със задоволство.

— Да прескочим ли оградата? — попита един от младшите сътрудници.

— Чакай малко.

Сложих очилата „пелена“ и внимателно разгледах оградата. Алиса последва моя пример и изненадано изписка.

Оградата беше покрита с тънка енергийна мрежа. Предполагам, че можех да я прережа, но не бях уверен, че това ще помогне. Можех и да прелетя над нея… но какво щях да правя сам?

— Тук има защитни заклинания — казах на глас. — Няма време да ги неутрализираме, затова ще се наложи пазача да ни пусне.

— А ако не иска? — попита високият вампир.

— Тогава ще го убедя.

Още щом се показахме зад ъгъла, пазачът надяна на лицето си маска на превъзходство. Това си беше съвсем нормално, пазачите точно така трябва да се държат. Но не и с мен, или по-точно не и с представител на Академията, какъвто бях аз.

— В края на краищата, ние трябва да влезем в тази къща — казах на пазача.

— Без предварителна покана не може — отново отвърна той.

— А наясно ли си кой съм аз? — за всеки случай попитах аз.

Пазачът ме огледа умишлено бавно отдолу-нагоре и отгоре-надолу.

— Ученик от Академията?

Я виж ти колко са информирани днешните пазачи.

— Не, аз съм този, който ще те научи на уважение.

Създадох Въздушен юмрук и го засилих в стомаха му. Не много силно, но напълно достатъчно, за да прелети метър до оградата, да се удари в нея и да се свлече на земята.

— Убеди го — засмя се Алиса и ме погледна подозрително. — Преди не бях забелязала, че си толкова кръвожаден.

— Какво говориш — не се съгласих аз и прекрачих пазача. — Никаква кръв, само натъртвания, ожулвания и може би леко сътресение на мозъка.

Влязохме в двора.

— Мисля, че няма нужда да натоварваме благородните домакини с присъствието си — предложи Алиса.

— Разбира се — съгласих се аз. — Свършваме си работата и се махаме от тук тихо и спокойно.

— Точно както и влязохме — усмихна се един от вампирите.

А какво? Много тихо дори влязохме, и почти мирно — пазачът просто легна да си почине малко. Нищо, че е насила.

Внимателно заобиколихме голямата дори и за „златния“ квартал къща. Както и сигнализиращите заклинания, поставени в градината. Ние с Алиса не свалихме очилата и спокойно минахме покрай всичко, което можеше да издаде нашето присъствие тук. Оставаше да се надяваме, че пазачът няма да се събуди твърде бързо, и че никой няма да излезе от къщата, преди да напуснем това гостоприемно място.

С приближаването към къщичката гривните реагираха с леко гъделичкане, ясно показващо, че се движим в правилната посока. Храстите и дърветата в озеленения двор успешно ни скриваха от намиращите се вътре.

Между другото, градината не беше нищо особено — много по-лоша от тази, която засади Мелисия до Прокълнатата къща. А невисоката къщичка, към която ни водеха гривните, се оказа… гробница! Никога не бих повярвал, че подобни методи на погребение се практикуват в Пограничните райони. На фона на Великото гробище, с неговите безполезни и напълно хаотично разположени гробове, такова уважение към мъртвите тук изглеждаше малко странно. Всъщност ако отчетем, че знатните жители на Крайдол се стремяха във всичко да подражават на Лита, то появата на подобна гробница на територията на богато имение ставаше обяснима.

— Ходещите мъртъвци са се скрили в гробница? — изненада се Алиса. — Забавно.

Как обичах тази нейна полуусмивка, прекрасните остри зъбки, бледите бузи… Така, да не се разсейвам!

— Имам предложение — просто да разрушим сградата камък по камък, заедно с всичко, което е вътре — казах аз.

Младшите сътрудници, разбира се, изпаднаха във възторг от идеята ми, но Алиса не беше много очарована.

— Не става. Ами ако има хора вътре?

— Това е гробница — припомних й аз. — Разбира се, че има хора, но те отдавна са мъртви.

— Не става — твърдо каза вампирката. — Това е чужда собственост, имай малко уважение.

Със свиване на рамене в смисъл „сами си усложняваме живота“, аз започнах да подготвям заклинания. Копийни щитове, Въздушни юмруци, Огнени птици, Въздушни щитове… Много ли са? Да, много са, но наистина ми омръзна да получавам шамари по врата. Колко приятно беше да оперирам в няколко сфери и да не допускам грешки в сплитането на потоците! Супер. Само няколко нервни сътресения и всичките ми магически способности се върнаха към нормалното!

— Алиса, погрижи се за защитата — помолих аз вампирката и обърнах поглед към младшите служители. — А вие, отстъпете по-далече. Ако имаме нужда от помощ, ще ви свирна.

Честно казано, аз не можех да свиря, но не би трябвало да имаме нужда от помощ. И по-точно, ако все пак ни потрябва, нисшите вампири едва ли биха могли да направят нещо.

Концентрирах се и с всичка сила ритнах вратата. Тя изскърца жално, но издържа.

— Дръпни я към себе си — предложи Алиса.

Ама и аз съм един. При такива малки постройки вратата със сигурност се отваря отвън.

Дръпнах вратата за дръжката и тя наистина се отвори, изскърцвайки зловещо, сякаш за да ми се подиграе. От гробницата ни лъхна миризма на… прах и разлагащи се тела.

— Ако досега не са разбрали за идването ни, то или са умрели окончателно, или са оглушели — усмихна се Алиса. — Правилно ли разбирам, че искаш да влезеш първи?

— Точно така! — потвърдих аз. — Ти съмняваш ли се?

Алиса ме погледна насмешливо.

— Зависи за какво.

— В моята смелост, разбира се.

— Границата между смелостта и глупостта е доста тънка — ехидно отбеляза вампирката.

— Ама че си — махнах с ръка. — Нека по-добре да видим какво има вътре.

В следващия миг се оказах на земята. Очите ми гледаха към небето, а ушите едва улавяха как някой крещи. Очевидно тези копелета ни нападнаха преди ние тях, което не беше изненадващо. Твърде шумно се появихме… и по-точно аз. Хм, неприятно се случи. И двойно по-неприятно е за пореден път да ме съборят с ритник!

Зареден с прилична доза ярост, аз скочих на крака и видях наистина епохална битка. Един от „въздушните“ с всички сили се сражаваше с Алиса, а вторият… гонеше из цялата градина нисшите вампири. Ясно виждах всички заклинания, създадени от нашите противници — очилата все още бяха на мен въпреки удара ми в земята — и можех напълно да се насладя на това много забавно зрелище.

Всички предварително подготвени заклинания безопасно се бяха разтворили във въздуха. Без да се мотая повече, веднага създадох четири огромни Въздушни вълни и атакувах противника на Алиса. Малко подло, в гърба. Но можеше ли да се използва понятието „подло“ за ходещи мъртъвци, управлявани от паразита? Едва ли. Затова бившият „въздушен“ беше унищожен в съответствие с правилата на тактиката и стратегията, а честността ще запазя за тези, които биха разбрали какво е това.

Надявам се, че сега вече окончателно мъртвия „въздушен“ ще оформи весела клада под слънцето — атаката ми свали качулката му, предоставяйки на радостните слънчеви лъчи да направят принудителна ексхумация.

— Защо се забави? — недоволно измърмори вампирката, поправяйки ливреята си.

И това вместо полагащите ми се благодарности!

— Честно казано, изчаках да видя дали сама ще се справиш с него — не останах длъжен аз. — Хайде да помогнем на нашите младши сътрудници.

Все пак нисшите вампири, дари и да не можеха да се справят с човек, владеещ Занаята на ниво ученик първи курс, не се даваха лесно. Не можеха да преодоляват Въздушните щитове така лесно, както Сеонеца, затова пък с лекота отбягваха всички атакуващи заклинания на „въздушния“. Сигурно тази бъркотия щеше да продължи доста дълго време, но в нашите планове за бъдещето тя не фигурираше. Дори и в раздел „увеселителни мероприятия“.

Впрочем „въздушния“ бързо осъзна грешката си и насочи вниманието си от нисшите вампири към нас. Но какво можеше да направи сам човек, превзет от паразити, срещу координираните ни атаки? Той и срещу мен нямаше да издържи минута, а срещу двама ни… ние просто го размазахме в буквалния смисъл на думата.

Скоро градината на неизвестния собственик на имението беше украсена с две черни петна от изгорелите „въздушни“. Ливреите им изобщо не бяха пострадали и ние решихме да не ги оставяме тук. Между другото, в джоба на единия от тях наистина намерихме медальона ми! Не беше ясно дали той случайно е попаднал там по време на битката или мъртвият „въздушен“ сам си го е взел. Вероятно все пак е първият вариант, иначе паразитите ще се окажат много по-умни, отколкото би ни се искало.

— Всички цели ли сте? — попитах за всеки случай вампирите, макар много добре да виждах, че всичките осем младши сътрудници не само стоят здраво на краката си, но и разпалено обсъждат приключилата битка. Навярно се радваха, че са останали живи? Или просто им хареса да танцуват танца на смъртта?

— Цели сме — в хор отговориха вампирите.

— Тогава да се махаме оттук — изкомандвах аз — докато още никой не ни е забелязал.

В действителност живущите в къщата не биха ни забелязали само в един случай — ако бяха напълно глухи и слепи… или ако просто ги няма.

Естествено, нямахме този късмет — всички си бяха в къщи и вече бързаха срещу нас. Около двадесет души от всички възрасти, въоръжени с всевъзможни подръчни оръжия, безстрашно бяха излезли да защитават родния дом. Старци с пръчки, една жена с точилка, мъжете с ножове, а някои дори с мечове. Начело на тази пъстра тълпа крачеше едър чичко с доста зачервена физиономия. Съдейки по размера на физиономията, това трябваше да е собственикът на имението.

— Е, сега ще се развикат, — намръщено каза Алиса.

— Спокойно.

Не знам на кого го казах — на нея или на себе си. Вероятно и на двамата. Впрочем, както казваше учителят ни по тактика, най-добрата защита е нападението, а най-доброто нападение… Не, познанията ми на този предмет все още не бяха толкова задълбочени.

Направих няколко крачки към напиращата армия и казах на висок глас:

— Няма нужда да ни благодарите, това ни е работата.

Тълпата сякаш срещна невидимо препятствие и забави крачка — ясно виждах как мрачната решителност по лицата им се заменя с объркване — и след това напълно спря.

— Извинявайте, но за какво да ви благодарим? — изумен попита предполагаемият домакин.

— За това, че обезвредихме два опасни вампира, които се опитваха да влязат в къщата ви — охотно обясних аз.

Погледите на тълпата инстинктивно се насочиха към разбитата врата на гробницата.

— Сгрешиха вратата — казах аз. — И ние ги… ето, виждате ли черните петна по тревата? Това е всичко, което остана от вампирите.

— А пазача? — тъпо попита дебелакът.

— Не ми се иска да говоря за това… — с труд сдържах усмивката си и се опитах да изобразя истинска загриженост. — Но вашият пазач там, на входа… той спи.

— Как така спи?!

И без това червеното лице на дебелака доби просто стряскащ оттенък.

— Колко си гаден — прошепна в ухото ми Алиса.

— Трябва да тръгваме, имаме още много работа за вършене — казах твърдо. — Ако имате въпроси, можете да се обърнете към най-близкото подразделение на Патрула в Крайдол.

Всъщност, сега то е само едно.

Дебелакът явно искаше да попита още нещо… но така и не успя да формулира въпроса си.

— А…

Махнах с ръка на вампирите да ни последват, хванах Алиса под ръка и се отправих към изхода. На вратата минахме покрай лежащият на земята пазач — той стоеше наполовина облегнат на стената и с малко въображение за страничния наблюдател би изглеждал, сякаш спи. Като минавахме покрай него един от нисшите вампири не можа да устои и пооправи позата му — събра краката му, постави ръцете на коленете и наклони главата към тях.

— Ох, ще го уволнят — каза Алиса и ме погледна укорително.

— Нищо, ще му е от полза — отговорих аз. — Ако всеки втори се изживява като Император, тогава просто няма да свършим никаква работа.

След като се отдалечихме на няколко квартала от мястото на битката с „въздушните“, ние се сетихме, че нашите групи е крайно време да се разделят.

— Е — каза Алиса, оглеждайки се наоколо — мисля, че вече може да поработим и отделно?

Честно казано, не ми се искаше да я пускам сама. Разбира се, с нея бяха нисшите вампири, но те не можеха да се считат за истинска защита и опора. Ако аз бях с нея или някой от нашата петорка… А най-добре щеше да е, ако Алиса беше под защитата на Келнмиир или Велхеор! Само че нямах ни най-малка представа къде са те сега.

Очевидно вампирката прочете в очите ми безпокойството, което изпитвах.

— Нищо лошо няма да се случи — увери ме тя, свеждайки поглед.

— Знам — колкото може по-оптимистично се съгласих аз. — Но все пак ти бъди внимателна, нали?

Алиса за миг докосна ръката ми и се обърна към своята четворка вампири.

— Да се захващаме за работа — и с уверени крачки тръгна надолу по улицата.

Гледах вампирката, докато се скри зад ъгъла на поредното имение. Опитах се да изхвърля всички излишни мисли, стиснах юмруци и изкомандвах:

— Добре, момчета, време е да започнем истинския лов.

Закрачих в посока, противоположна на тази, в която тръгна Алиса. Вампирите радостно замърмориха и ме последваха.

По мои изчисления, предстоеше ни да обиколим около десетина улици, като почти всички се намираха в „златната“ част на града. Работата в тази част на града се оказа по-трудна, защото всички живеещи тук се изживяваха като миниатюрни крале в своите имения. И аз не случайно се отнесох толкова твърдо с пазача — трябваше да накарам всички местни „аристократчета“ да ме уважават, иначе всеки от тях постоянно щеше да се опитва да доказва превъзходството си.

— Разпръснете се от двете страни на улицата, за да обхванем по-отблизо всички домове — заповядах на младшите сътрудници на Огнения патрул. — Но не се губете от поглед един друг и не изоставайте.

Всъщност аз силно се съмнявах, че ще успеем да открием всички заразени с паразити хора. Гривните можеха да ги засичат на разстояние едва няколко метра, а много от къщите тук достигаха огромни размери. Освен това, дори да влезем в дадена къща, може просто да не намерим заразения човек, какъвто беше случаят с петимата „въздушни“ — обиколихме цялата къща, но ги намерихме едва когато Наив си пъхна носа в затворената стая. До този момент гривните не подаваха никакви сигнали. Така че не всичко беше толкова просто, колкото изглеждаше на пръв поглед…

Ние бавно изследвахме цялата улица — вампирите се оглеждаха и си разказваха вицове, а аз се наслаждавах на всички прелести на „пелената“. Очилата ми позволяваха да виждам всички защитни заклинания, обгръщащи къщите и оградите. А гледката си заслужаваше! Защитни мрежи в най-различни форми и цветове, странни капани, хитри магически ключалки… какво ли нямаше. Какъв късмет беше, че избрах „златния“ квартал, в останалата част на града едва ли щеше да има такова изобилие от техномагически артефакти. Взех да се чудя какво ли толкова ценно има в тези имения, че собствениците им да слагат такива сериозни охранителни системи?

Изведнъж ми хрумна странната мисъл, че с помощта на подобни очила и няколко техномагически приспособления бих могъл много лесно да разбия всяка охранителна система. И със сигурност има крадци, специализирани в такива кражби. Би било интересно да се види как работят…

Не намирайки никакви признаци от паразити, ние се преместихме на съседната улица и тук ни чакаше изненада — гривните ги засякоха от няколко посоки.

— Мисля, че ги открихме — зарадва се един от вампирите.

Глупак, намерил на какво да се радва.

— Чудя се кого именно — тихо казах аз. — Да не се пръскаме, а да започнем да изследваме всяка зона поотделно.

След консултация с гривните определихме „най-горещата“ къща. Оказа се неголяма спретната сграда, в изненадващо весел син цвят, именно на нея гривните реагираха най-активно. В тази къща имаше още едно нещо, което много ме изненада — около нея нямаше никакви защитни заклинания! Нито едно!

— Не се виждат пазачи — каза ми изпратеният да разузнае младши сътрудник.

— Добре — кимнах аз. — Значи ще се опитаме да поговорим със собствениците.

Надявам се нищо да не се е случило с тях и все още да са живи, че знае ли човек…

Портите бяха затворени, но не и заключени. Колебливо избутах железните врати и те се отвориха безшумно. Изумителна небрежност — няма заклинания, няма охрана, няма ключалки.

Пред къщата имаше, колкото и да е странно, старателно поддържана зеленчукова градинка… И то в „златния“ квартал? Двойно по-странно.

— Колко мило — усмихна се младшия сътрудник, в неговата уста думите прозвучаха почти като обида.

Никой не ни посрещна, може би домакините не бяха забелязали влизането ни. Оставих вампирите пред верандата, да не плашат излишно хората, и се качих по стъпалата. Гривната на китката ми сигнализираше доста осезаемо и сочеше точно към синята къща, така че изобщо не се замислих, а направо почуках на вратата.

Дълго време не се чуваше нито звук и аз вече си мислех, че в къщата няма никой или че със собствениците се е случило нещо много лошо, когато зад вратата се чуха тихи тътрещи се стъпки.

— Кой е? — попита немлад женски глас.

— Ние сме от Патрула — отговорих аз колебливо. — Може да сте чували, ние следим за спокойствието в града и приемаме оплаквания от населението.

— От нищо не съм се жалвала.

— Да, но ние имаме много важна работа при вас — казах аз и сам се зачудих на глупостта на ситуацията от гледна точка на домакинята. При нея се появява абсолютно непознат човек, който твърди, че е представител на Патрула и има много важна работа при нея. Ако бях на нейно място, не бих отворил вратата.

Противно на опасенията ми, вратата се отвори и зад нея ме погледна белокоса възрастна дама в синя домашна престилка.

— И тези ли са с теб? — малко притеснено попита тя, сочейки с пръст придружителите ми.

— Да, но те ще чакат отвън — уверих я аз.

— Е, тогава влезте — кимна старата жена и отвори малко по-широко вратата.

Вътре беше много светло. Поглеждайки нагоре към тавана, аз с учудване видях, че част от покрива е напълно прозрачен!

— Много обичам, когато е светло — поясни старата дама. — И така, каква е вашата работа?

— Знаете ли — започнах в движение да измислям версията си. — В града се е появил много вреден вид плъхове, така че ние на произволен принцип проверяваме мазета и други места, където биха могли да се скрият.

Както обикновено. Нито дума лъжа, но и истината е много малко.

— Разбирам… — меко каза старата жена. — Желаете ли чай?

— Не, благодаря — учтиво отказах аз. — Просто трябва да проверя набързо мазето ви и да продължа нататък — все още има много жилища, които непременно трябва да проверим още днес.

— Тогава заповядайте насам…

Старата жена ме доведе до едва забележима врата в стената.

— Само внимавайте да не съборите или счупите нещо — каза тя умолително. — Долу има много ценни неща.

Тя сякаш усети, че напоследък разрушавам всичко, до което достигнат заклинанията ми.

Исках да се измъкна и да кажа неопределено, че ще се постарая да изпълня молбата й, но не можах.

— Обещавам нищо да не чупя.

— Това е добре — усмихна се старицата. — Да… ако видите някъде там моето котенце, донесете ми го, моля. Загуби се някъде…

Тя отвори вратата и ме остави сам. Колко безгрижна старица.

Създадох Въздушен щит и подготвих Въздушни юмруци, твърдо решен в никакъв случай да не използвам Копиен щит и огнени заклинания. Дракон да ме вземе, трябваше да взема вампирите, щеше да ми е много по-спокойно, а така ходят след мен като опашка без полза. Но не исках да плаша старата дама… така че ще съм сам.

Подчинявайки се на неочакван импулс, реших да осветя и създадох няколко малки Огнени топки и ги положих в малки въздушни сфери, за да не подпалят нещо. Как не бях се сетил за това по-рано?! Сега с Огнените топки можех да правя каквото си поискам, дори да жонглирам, без да се страхувам, че ще подпаля нещо!

Огнените топки осветиха малка изба и аз веднага забелязах огромният брой старинни вещи, поставени по рафтовете. Мисля, че на това мазе биха завидели немалко музеи. Сега разбрах защо старата жена така молеше да не счупя нещо… но да пристъпим към работа. Къде може да са се скрили плъховете?

Гривната вече не указваше конкретна посока, а просто глупаво притискаше ръката ми. Очевидно плъховете бяха съвсем близо.

Бавно обиколих неголямото помещение, стараейки се да не изпускам нищо от поглед.

Неочаквано някъде изпод рафтовете се чу глухо:

— Мяу!

Котка? А, да, старата дама спомена за нея. Странно… щом мяука, значи не може да е заразена с паразитите… предполагам. Нали те могат само да пищят.

— Пис, пис, пис…

Наклоних се напред, опитвайки се да видя притаената в тъмното котка… и много се зарадвах, че предвидливо бях поставил щита. Безформена топка косми се изстреля рязко към мен изпод рафта. В тъмнината пробляснаха дълги нокти и прозвуча едно агресивно „мяу“. Удряйки се в невидимия ми Въздушен щит, котката се уплаши и бързо отстъпи обратно в скривалището си.

Уплашено животно. Или побесняло?

Без да махам Въздушния щит, аз направих крачка назад и отново я извиках. Изпод рафта надникна абсолютно черна котешка муцунка. Изражението й беше най-малкото подозрително.

— Ела тук — повиках котката, чудейки се дали не е заразена с паразити. По принцип, ако искаше да ме атакува, можеше просто да се телепортира зад Въздушния ми щит, а не да се блъска с всички сили в него.

Котката направи няколко колебливи стъпки към мен и най-накрая се показа цялата на светлината. На вид изглеждаше като съвсем нормален домашен любимец…

— Коте, ще ме нападаш ли? — попитах аз.

— Мяу! — честно отговори моят събеседник.

Добре де, какво толкова, ще ти повярвам.

Махнах Въздушния щит и взех животинката в ръцете си. Котката се тресеше. Периодично през тялото й пробягваха леки тръпки.

— Защо трепериш?

Котката трескаво се вкопчи в мен с нокти и опита да се пъхне под ливреята. Нещо я е изплашило много… може би плъхове? Между другото, гривната продължаваше да ме предупреждава за близостта на паразитите, но нещо не можех да ги видя.

Покрих се с Въздушен щит и продължих да обикалям мазето. До един от рафтовете открих разбит сандък, а около него следи от миши лапи. Самите плъхове не се виждаха.

Странна работа, болката в ръката започна постепенно да отшумява, сякаш плъховете се отдалечаваха от мазето. Нима бягаха?

Котката вече престана да трепери и сега с интерес се оглеждаше.

— Е, единствена свидетелко — обърнах се към нея аз. — Какво е ставало тук? И къде са плъховете?

— Мяу! — важно отговори тя и потърка бузата си в ръката ми.

Добре, ще огледам още веднъж, но набързо. Съдейки по гривната, ако е имало някой тук, той вече е избягал. Нима плъховете са почувствали приближаването ми? Теоретично това е възможно, нали могат да усещат магията… Дали имат достатъчно мозък, че да съобразят да избягат при приближаване на опасност? Едва ли, нали последния път ни се нахвърлиха на нас с Невил цяла тълпа, без да се страхуват от смъртта.

Гривната вече не показваше никакви признаци на живот — който и да е бил тук, вече беше извън обхвата на търсещото заклинание.

Котката се размърда в ръцете ми, явно искаше да скочи на пода, и аз я пуснах. Сега нямаше никаква опасност.

Черната животинка спокойно тръгна към един от ъглите на мазето, като от време на време поглеждаше към мен така, сякаш ме канеше да я последвам. Последвах я и тя ме отведе до малка дупка в стената. Нямаше нищо общо с канализацията, изглеждаше прясно изкопана.

— Браво, зверче — възхитих се аз. — Изненадан съм, че със собствените си лапи не си разкъсала плъховете.

Котката важно измяука.

Значи плъховете сами си копаят тунели между къщите, създавайки своеобразни подземни комуникации, както предполагаше Гръм. Защо ли? Дракон ги знае.

Единственото нещо, което можех да направя в момента, беше да запълня дупката. Но това едва ли щеше да промени нещо — плъховете лесно щяха да прокопаят нов, но така ми беше по-спокойно.

Излизайки от мазето, аз гордо подадох котката в ръцете на домакинята.

— Моята сладурана — зарадва се старицата. — Къде изчезна, глупаче?

— Не бих я наричал глупава — усмихнах се аз. — Тя е много умно животно, повярвайте ми.

Старата дама нежно притисна към гърдите си животинчето и попита:

— Имаше ли плъхове?

— Избягали са — честно отговорих аз. — Така че днес по-добре не слизайте долу, а през нощта… затваряйте по-здраво вратата.

Страхувах се, че моето последно предупреждение може да изненада старицата, да залостваш входната врата заради някакви си плъхове… звучеше малко странно.

— Добре — каза старицата. — Аз имам защитни заклинания, внук ми ги постави, и през нощта обикновено ги включвам.

— Точно така — одобрих аз. — Добре, аз трябва да тръгвам, още много работа ме чака.

— Късмет — искрено ми пожела старата дама.

Излязох навън и за всеки случай още веднъж огледах синята къща. И помен нямаше от каквито и да са защитни заклинания — или внукът я е излъгал, или когато са изключени, не се виждат в магическия спектър. Да, вероятно е второто… Когато ми остане време, трябва непременно да проуча този въпрос — прийомите на техномагическата защита сигурно са подобни на тези от Занаята и могат да се окажат много полезни. Особено в нашата работа.

— Продължаваме нататък — изкомандвах вампирите.

Действие 8

Следващото място, където ни доведоха гривните, беше средна по размер къща, която изглеждаше като джудже на фона на огромните си съседи, но все пак беше по-голяма от къщата на старицата. Между другото, беше само на няколко стотин метра от синята къща.

По ирония на съдбата на вратата отново нямаше никаква охрана! Явно обитателите на къщата бяха уверени в безопасността си. Дали тази увереност се основаваше на нещо или ставаше дума просто за небрежност?

— Отваряйте си очите — предупредих вампирите и влязох през отворената порта.

Между другото, широко отворената врата изглеждаше много подозрително. В края на краищата за какво са вратите, портите, порталите и т.н., ако не за да бъдат затваряни и заключвани?

Дворът беше тих и… празен. Абсолютно празен! Нямаше нито едно храстче, нито една тревичка, само утъпкана от стотици крака земя.

— Какво е това? — бях малко изненадан.

— Тук е местната Школа по изкуства — охотно поясни един от вампирите.

— Защо не каза по-рано?

Е, тогава тук нямахме работа, те сами са се справили с всичко. Макар че ако гривната ясно сигнализира, значи паразитите все още на са унищожени.

Вратата на къщата изскърца леко и на прага се появиха няколко души в свободни черни костюми — класическото облекло на учениците от Школата по изкуства.

— Моите уважения — поздравих ги аз.

Учениците кимнаха едва забележимо, а напред пристъпи техният учител — вече не млад мъж на около сто, с малка заострена брадичка.

— Моите уважения на представителите на Патрула. Мисля, че се досещам защо сте тук.

— Мислите? — усмихнах се аз. — Това е чудесно.

— Заповядайте в къщата — предложи учителят.

Направих няколко крачки напред, опитвайки се да разбера накъде посочва гривната — към къщата или към нейните обитатели. Според нея тези момчета не бяха заразени, значи нямаше от какво да се страхувам. Засега.

— Изчакайте ме тук — казах на вампирите и се качих по стълбите.

Вътрешността на къщата напомняше столичната Школа по изкуствата с едно изключение — тук нямаше стена от „дагор“. В останалата си част обстановката точно копираше типичната тренировъчна зала.

— Линек — представи се учителят и веднага пристъпи на въпроса: — Видяхме тези същества, когато отидохме в мазето за храна, и веднага се опитахме да ги хванем. Само че те веднага се телепортирваха от клетката и се наложи да използваме по-сурови методи. Да отидем в мазето.

За пореден път си учудих на това колко често започнах да излагам собствения си живот на опасност, без дори да се замисля. Малко ли изненади можеха да ме чакат в това мазе? Ето вече втори ден в мен периодически възникваше твърдото убеждение, че чувството ми за съхранение е притъпено, при това много. Почти до самоубийство. Е, когато съм в движение и във вихъра на събитията, всичко изглеждаше много логично, но когато по-късно се опитах да анализирам собственото си поведение… ставаше наистина страшно.

Смело се спуснах първи в мазето, но не забравих да сложа защита и да подготвя няколко атакуващи заклинания. Най-обикновено мазе, вече толкова такива видях, че можех да се считам за специалист. Малко, като това в къщата на старата дама, но с една особеност. По-точно, особеностите бяха три — сивите гадини бяха приковани към стената с дълги стрели, изстреляни, ако не греша, от арбалет. При това не от малка играчка, с каквато навремето се опита да ме застреля Алиса, а истинско бойно оръжие, изстрелващо стрели с дължина на човешка ръка.

— По някаква причина, след като ги приковахме към стената, плъховете вече не правиха опити да се телепортират — замислено каза Линек, поглаждайки брадата си. — Може би силите не им стигат или особеност на способността им… не съм много наясно.

Той ме погледна в очакване на някакви обяснения. Уви. В този случай не разбирах повече от него. За това трябва да попитам Ромиус, той специализираше заклинания за преместване.

— А защо просто не сте ги убили? — попитах подозрително.

— Мислех да ги дам на друидката да ги изследва. Изведнъж като че ли целият град се напълни с тях.

Схватлив човек, веднага се виждаше — учител.

— В града наистина има много подобни гадини — потвърдих аз. — Но няма нужда да се оставят живи, изобщо не е необходимо, друидите отдавна имат достатъчно образци за изследвания. Ще позволите ли?

Линек кимна.

Затворих плъховете със Завеса на мълчанието, за да не чуват писъците им, и ги ударих с Огнен стълб, който за броени секунди ги превърна в пепел. По обратния път реших да просветя колегите си:

— Плъховете са страхуват от слънцето и през деня се крият в мазета, използвайки за придвижване канализацията и всякакви дупки. Надяваме се да унищожим колкото се може повече от тях през деня, защото през нощта ще могат да се обединят и няма да е толкова лесно.

— Може би имате нужда от помощ? — попита Линек. — С радост ще се присъединим към прочистването.

— Не знам — отговорих аз честно. — Мисля, че през деня ще се справим и сами, но след залез слънце наистина може да ни потрябва помощ.

— Чудесно. Ние сме готови!

— Е, тогава… — претеглих на ум следващите ни стъпки. — Уговаряме се да се срещнем след залез слънце в Прокълнатата къща. Чували ли сте за нея?

— Разбира се, кой в Крайдол не е чувал за нея — кимна учителят. — Ще дойдем с момчетата в определеното време и ще носим арбалети.

— Прекрасно — искрено се зарадвах аз.

Тъй като предполагахме, че тази нощ заразените с паразити животни и хора могат да атакуват, нощното патрулиране се очертаваше много тежко. Дори и да нямаше никакви боеве по улиците, след толкова натоварен ден да продължим по същия начин и през нощта щеше да ни е много трудно. Надявах се Мелисия да има някакво друидско средство за подобни случаи.

… Тръгнахме надолу по улицата, очаквайки следващия сигнал от гривните, а в същото време аз размишлявах за странното поведение на плъховете. Ако подозренията ми бяха правилни, тогава тези гадини ще избягат веднага щом почувстват магически излъчвания. Ние с Невил здравата ги изплашихме, а и магическата защита на Прокълнатата къща ги спря. Следователно, за да не ги плашим, ще се насложи да слизам в мазетата без въздушна защита и дори най-добре да не подготвям недовършени заклинания. В противен случай те просто ще избягат през дупката си, както стана в къщата на старицата. Дракон да ме вземе, да слизам без магия в мазе си беше страшничко! Едно е, когато около теб има Въздушен щит, а подръка са заклинания, готови във всеки един момент да атакуват…

— Извинявайте — прекъсна мислите ми един от вампирите.

— Да? — малко раздразнен казах аз, недоволен, че прекъсват разсъжденията ми.

— Ние все така ли ще ви чакаме отвън? Мислех, че също ще участваме в лова…

— Не се притеснявайте — успокоих младшия сътрудник. — Ако подозренията ми се потвърдят, ще имате достатъчно работа.

В следващата къща реших да проверя чувствителността на плъховете към магията. След като разказах на собствениците вече проверената история за новия вид плъхове, аз се спуснах в мазето, окичен до ушите съз заклинания. Гривната ясно посочваше, че паразитите са в мазето, но когато стъпих на стълбите, сигналът започна да отслабва. Плъховете бягаха през един от своите подземни проходи, защото не искаха да се срещат с мен или с моите заклинания. За всеки случай, за да потвърдя теорията си, реших да направя още един опит.

За новия опит за първи път през днешния ден реших да взема със себе си вампирите. Да сляза в мазето без магическа подкрепа, и то сам, щеше да бъде истинска лудост. Не че аз наистина се страхувах от това, просто се опитвах да избягна ненужни рискове.

Домакините в следващия дом ни пуснаха без въпроси — новината за Майсторите, които проверяват мазетата на жителите на „златния“ квартал в търсене на опасни плъхове вече се беше разпространила по цялата улица.

— Вие идвате с мен — съобщих на вампирите добрата новина.

— Най-накрая! — зарадваха се младшите сътрудници и извадиха мечовете си.

— Сега променяме тактиката — започнах кратък инструктаж, преди да слезем в мазето. — Вие влизате първи, а аз — последен и готов във всеки един момент да атакувам. Но не мога предварително да подготвя заклинанието, така че ще имам нужда от малко време, за да го създам, и това време трябва да ми го осигурите вие.

— Няма проблем — увериха ме младшите сътрудници.

Нещо ме притесняваше. Разбира се, не можех да различа нисшите вампири един от друг, но бях сигурен, че нито един от тази четворка не беше виждал плъховете. Колкото и да ги предупреждавах за опасността, вампирите пак ще са прекалено самоуверени. Когато отговарят само за себе си — моля, но сега това се превръщаше и в мой проблем.

— Имайте предвид, че там може да има много плъхове — не се успокоявах аз. — Най-добре е да режете главите им…

— Да, това вече сме го чували — отвърнаха вампирите. — Да влизаме.

Не, определено не ми харесваше да правя нещата по този начин. Но нямах избор, трябваше да продължим.

Под подозрителните погледи на домакините ние започнахме да слизаме в мазето. Отпред вървяха вампирите с извадени мечове, а след тях пристъпвах аз. Усещането беше неприятно, сякаш се криех зад гърбовете на другите. Всъщност то така си и беше.

Гривните сочеха, че плъховете все още стояха в мазето и не планираха да бягат от нас. Засега.

Опитах се да плесна с ръце, после да щракна с пръсти, с надеждата да включа осветлението, но не се получи. Така… да извикам ли на домакините да кажат как се включва осветлението? Всъщност, по-добре да не се излагам…

— Спрете — заповядах на вампирите.

Тези момчета, разбира се, виждаха в тъмното, но аз не можех!

Внимателно се взрях в най-близката лампа и дори притворих дясното си око, за да видя по-добре енергийните канали през „пелената“. Тъй като светлината беше изключена, каналите, водещи до лампите, не функционираха и изобщо не се виждаха, но някъде трябваше да има заклинание, което да подава енергия след получаване на определена команда. Можех да опитам и сам да запълня с енергия светилниците, но нали ни казаха, че техномагията използва малко по-различни структури… Като цяло, по-добре беше да се намери заклинанието-ключ.

И аз го намерих! Много мъничко заклинание, което не бих могъл да схвана без поне три дебели справочника. Така че се наложи да използвам изпитано средство — създадох малък енергиен импулс и го изстрелях в заклинанието-ключ. Оставаше ми да се надявам, че плъховете няма да реагират на толкова малък проблясък на магическа енергия.

Сложното магическо творение се стопи в плътна буца и, колкото и да е странно, светилниците наистина светнаха.

— Продължавайте — казах, буквално пръскайки се от гордост.

Уви, не можех да се похваля с изобретателността си — вампирите нищо нямаше да разберат.

Не успяхме да направим и няколко крачки, когато от нищото изскочи един плъх. Аз едва успях да засека някакво движение с крайчеца на очите си, а вампирите вече бяха обърнали отъжията си. Плъхът беше разсечен на две, преди да мога дори да си помисля за Огнено кълбо.

— Има още един! — извика един от вампирите и скочи напред.

Останалите вампири бързо се спуснаха по стълбите и се пръснаха из мазето.

Е, изглежда, че ще се сравят и без мен — помислих с облекчение, но не се получи.

— Вижте!

Вампири бавно отстъпиха обратно към стълбите. Навсякъде от стените се появяваха все нови и нови плъхове. Явно изобщо нямаха страх от вампирите.

Неочаквано в мен възникна странното подозрение, че от подземния проход излизаха същите плъхове, които бягаха от мен в първите две къщи. Време беше да действам.

Не започнах да създавам никакви щитове, вампирите изпълняваха тази роля, а веднага сплетох Огнен килим, който би трябвало едновременно да покрие всички плъхове. Това изискваше известно време и четворката младши асистенти ми го осигуриха.

Те размахваха мечовете с невероятна бързина и ловкост, въпреки че по движенията им си личеше, че никой от тях не се е занимавал с фехтовка. Просто вампирите имаха много добро чувство за динамика.

За да се напълни с енергия, на Огнения килим му трябваше сравнително малко време — около четиридесет секунди, но в касапницата, която се разгръщаше пред очите ми, времето течеше бавно. Твърде бавно.

— Отстъпете към стълбите! — извиках аз.

Вампирите започнаха бавно да отстъпват назад, удържайки натиска на плъховете.

— По-бързо!

В следващата секунда ударих плъховете с огненото заклинание. Вампирите, усещайки, че подът под краката им буквално гори, скочиха на стълбите за част от секундата.

Прозвучаха писъците… ужас. Мисля, че в този огън изгоряха най-малко две дузини сиви гадини, и вероятно също толкова се бяха спасили. Много интересно, плъховете не се опитаха да ни нападнат — аз благоразумно се скрих зад един Въздушен щит, но той се оказа излишен — те позорно избягаха от бойното поле. Гривните, които реагираха само на живите, неовъглени паразити, указваха, че останалите на краката си плъхове бързо се отдалечават от нас.

— Супер — възхитиха се моите партньори.

Аз гасях огъня с помощта на водно заклинание и затова не успях да реагирам подобаващо на тяхното възхищение. За щастие огънят не беше успял да стигне до стоящите покрай стената рафтове и имуществото на домакините почти не беше пострадало.

— Избягаха — констатира един от вампирите, подритвайки овъглен плъх.

— Те се страхуват от вас — отбеляза друг.

В това не бях сигурен.

Използвайки няколко малки Въздушни юмрука, аз затрупах дупката, през която плъховете избягаха. Разбира се, това едва ли щеше да ги спре, но все е по-добре от нищо.

— Да се махаме, нямаме повече работа тук — казах аз и потънах в нерадостни мисли.

На излизане от мазето размених няколко думи със собствениците, уверявайки ги, че всичко е наред, само мазето се нуждае от хубаво почистване. Не знаех как да ги подготвя за това, което стана там долу — десетки овъглени трупове на плъхове, съборени рафтове и развалени продукти. Не ми се искаше да се оправдавам за щетите, нито сега, нито когато и да било. Пък и не за това трябваше да мисля сега…

Ако плъховете наистина се страхуваха от магии, то как ли протича лова на моите приятели? Ще могат ли да се досетят защо плъховете бягат веднага щом начинаещият Майстор започне да слиза в мазето? Дали да задействам тревога чрез медальона и да ги събера на съвещание или по-добре да изпратя някой от младшите сътрудници да намери Алиса? Да, така ще направя, а после двамата ще решим какво да правим по-нататък.

По принцип Алиса трябваше да е някъде наблизо и вампирът ще може да я доведе в рамките на час. Значи ми се отвори цял час свободно време… Можех да опитам да почистя няколко къщи или да се посветя на четене. Справочника или дневника? Чудех се какво да избера, макар че времето беше достатъчно и за двете.

— Кой от вас познава най-добре района? — попитах вампирите.

— Може би аз — вдигна ръка най-високият. — Тук наблизо се намира бившият ми дом.

Ето го — типичният представител на нисшите вампири в Крайдол, както ни ги описаха братята Викерс. Може би в същия „бивш дом“ сега живеят родителите му, които той е напуснал… или които са го изгонили?

— Отлично. Тогава може би знаеш къде е най-близкият ресторант?

— Ето там — посочи с ръка вампирът. — Зад онзи ъгъл има неголямо заведение, но е доста скъпо.

— Става — удовлетворено кимнах аз. — Значи така, сега ще отидеш да намериш Алиса, тя и другите с нея трябва да са в северната част на „златния“ квартал. Ние ще ви чакаме в това заведение. Постарай се да ги доведеш в рамките на един час.

— Ще ги намеря по-рано — увери ме вампирът.

Той скочи и бързо се скри зад една от къщите, а ние се отправихме към ресторанта. Той наистина се оказа малък и много скъп. Разбира се, носех достатъчно пари да нахраня всички посетители, но това не бяха мои пари. Впрочем със собствени пари никога не бих дошъл тук — не си заслужава да плащаш такива големи суми за „елитност“, а не за качеството на храната. Едва ли тук готвят по-добре, отколкото в ресторанта на Гръм.

След като поръчах за мен и вампирите по „као“ с пирожки (колкото и да е странно, те изобщо не помислиха да ги откажат), започнах да чета справочника, надявайки се да попадна на някое ново заклинание за унищожение на плъхове. Но освен вече познатите ми заклинания от приложен характер нищо ново не попадаше пред очите ми — некромантия, търсещи заклинания, защита, растеж на растения, въздействие върху животни…

— Прощавайте, тук свободно ли е?

Откъснах се от книгата и вдигнах поглед към госта си, подозирайки кого ще видя. Този глас го познавах достатъчно добре…

— А ако кажа не? — полюбопитствах аз.

— Това, разбира се, няма да промени нищо — насмешливо отговори вампирът и обърна закритото си с качулка лице към нисшите вампири. — Момчета, поразходете се малко.

Младшите служители на Огнения патрул вече се досетиха, че пред тях стои истински вампир, и просто не знаеха какво да правят. Дали да се измъкнат поживо-поздраво или да останат да ме защитават до последна капка кръв. Тяхната кръв, разбира се.

— Да, можете малко да се разходите — реших дилемата им аз. — Мисля, че този господин идва с приятелски намерения.

— Хайде, вървете — едва ли не ги изгони от масата вампирът. — Не ме ядосвайте.

Нисшите вампири буквално изхвърчаха от ресторанта, без да издадат и звук.

— Правилно ли разбирам, че искате да обсъдите с мен някакви проблеми? — постарах се да направя така, че гласът ми да звучи не само твърдо, но и леко насмешливо.

— О, да! — съгласи се вампирът. — В този град има проблем, достоен за обсъждане, нали така?

Нима е решил да се свърже с нас и да ни открие картите си? По-точно не на нас, а на мен… отново аз, винаги аз… кога проблемите и отговорността ще паднат върху някои други рамене? Нещата щяха да са различни, ако Кейтен не беше изчезнал… Дракон да ме вземе, надявах се, че с него всичко е наред! Срамувах се да кажа, но почти не мислех за липсващия настойник… изобщо не ми беше до това.

— Безусловно — съгласих се аз, опитвайки се да прогоня невеселите мисли — господин…

— Канмиир — представи се вампирът.

Значи той е от управляващия клан Миир! А ние искрено вярвахме, че сме се срещнали с представител на Бойния клан, и всичко заради грешката на някакъв си старец… Не, бившият библиотекар, разбира се, беше добър човек, но и добрите хора грешат. Макар че ние доста лесно, без да проверим, му повярвахме.

Аз събрах целия си сарказъм и казах:

— Много ми е приятно да се запознаем.

— Закари Никерс, нали така? — върна ми сарказма вампирът. — Чувал съм за теб, така че може да се каже, че се познаваме отдавна.

Добре, че бях седнал, иначе можеше да падна.

Сякаш за да ме довърши, Канмиир веднага пристъпи към работата:

— Правилно направихте, че започнахте прочистването на плъховете през деня. Ефектът няма да е кой знае колко голям, но все пак силите им ще намалеят.

— Как така няма да е голям? — изненадах се аз. — Мисля, че ако и при другите е както при мен, днес ще убием неколкостотин заразени гадини.

— А в града те са няколко хиляди — зашемети ме вампирът — и далеч не всички са толкова безобидни, колкото плъховете. Има заразени хора, домашни любимци, животни…

Не бих нарекъл плъховете безобидни, макар че спрямо заразените хора…

— Ще открием и унищожим всички — не много уверено казах аз.

— Едва ли, те ще ви намерят по-рано. Те имат доста интересна програма… Всички заразени с паразити същества представляват единен организъм, който е създаден специално за бойни действия в градовете.

Разговорът ставаше все по-интересен.

— Кой ги е създал и вие откъде знаете всичко това?

— Тези въпроси не трябва да те интересуват сега. Впрочем, ако искаш да останеш жив, никога не се интересувай от тях.

В едно нещо той със сигурност беше прав — сега наистина по-добре да не се отвличам с подобни въпроси. Но по-късно, ако това по-късно изобщо настъпеше, непременно ще разбера откъде изобщо се появи Съществото заедно със своите паразити.

— Съществото е програмирано да превзема населени места. Основната тактика е тайно заразяване на животни и хора, и акцентът е основно върху животните, тъй като…

— Съществото произвежда твърде малко паразити, способни да завладяват хора — довърших аз.

Канмиир много внимателно се вгледа в мен.

— Внимавай, многото знания водят до много печал и много смърт.

— Страхувам се, че без някои знания смъртта може да е още повече — контрирах аз, чувствайки, че ходя по ръба на вампирските нокти. — Е, какво още за програмата?

— Заразените същества се крият под земята, докато наберат достатъчно сили за масирана атака. Освен това ще се опитат да убият всички потенциални врагове, за тях това са съществата, способни да управляват енергията, т.е. вампири, друиди и вас.

— Вече се случи — казах аз. — Опитаха се да убият и нас, и друидите…

Тогава ставаше ясна странната неприязън на плъховете и ходещите мъртъвци към мен и Невил. Оставаше загадка само защо днес, вместо да ме нападнат, те избягаха.

— Паразитите са като един голям жив организъм. Те се самообучават и не допускат една и съща грешка два пъти.

— Много се радвам — отново иронизирах аз. — Но какво можем да очакваме от тези умници? Сега бягат веднага щом започна да използвам магия и се крият под земята, но колко дълго ще продължи това?

— Докато слънцето залезе.

— Какво ще стане, когато слънцето залезе? — попитах аз, вече подозирайки какво точно щеше да каже.

— Паразитите ще изскочат от дупките си и всички ще се нахвърлят върху вас — охотно обясни Канмиир. — Е, за да бъда честен, не само на вас, но и на друидите, вампирите и може би на техномаговете. Не мога да кажа със сигурност каква цел ще си изберат — програмата си е програма, но логиката им е нестандартна.

Уау, тези паразити имаха и логика.

— Точно тази нощ ли? — уточних аз.

— Може и следващата — сви рамене вампирът. — Кой ги знае.

От това не ни ставаше по-леко. Дали до следващата нощ нямаше да натрупат още сили?

— Едно не разбирам — изведнъж се сетих аз. — Защо паразитите не нападат хора? Тоест защо нападат само тези, които са ги видели, както и предполагаемите врагове?

— Паразитите са хуманно оръжие — засмя се Канмиир. — Обикновените градски жители не трябва да страдат… Шегувам се. Защо да убиват потенциален материал? Какво могат да направят обикновените хора срещу Съществото? Точно така, нищо, затова пък то може, при необходимост, да засели паразитите в целия град. Между другото, Съществото няма да рискува себе си, ако не е необходимо. То има много добре развито чувство за самосъхранение, така че за битките ще изпраща войниците си, заразени с паразити, а то ще остане встрани. А ако всички паразити бъдат унищожени, то Съществото най-вероятно просто ще избяга и ще се опита да събере нова армия. Основната му цел е да унищожи всички, владеещи магията — хора и „нехора“, и да превземе града. С всякакви средства. Както вече казах, то затова е създадено.

Стигнахме до най-важния въпрос, на който вампирът отказваше да отговори.

— Кой го е създал?

— Всичко ли да ти казвам — с противен глас измърка вампирът. — Впрочем ти сам може лесно да се досетиш кой е създал Съществото, само анализирай с каква цел е създадено.

Прав беше, нямаше какво толкова да се чудя. Още от самото начало на нашия разговор в главата ми витаеше мисълта, че Съществото не случайно преследва магьосници. И сега, когато Канмиир посочи целта на създаването му… Нима Шатерският халифат е решил да изпробва в Пограничните райони новото си оръжие? Кой, ако не Шатерската инквизиция, мрази „нехората“ и всяко проявление на контрол над енергията? Момент! Нещо не пасваше! В моите видения Съществото беше изследвано от Майстори. И те го наричаха „образец“!

— Шатер — казах на глас, показвайки на вампира, че си мисля точно за това, към което ме водеше той.

Сигурно не случайно Канмиир се стараеше да заподозра Шатерския халифат. Разбира се, всичко изглеждаше доста логично, но логиката дракон я отнасяше само като си спомня за видението със Съществото. Подозирах, че в действителност нещата бяха много по-сложни. Между другото, надявах се, че водата от Фонтана на съдбата все още действа, защото в противен случай имаше голяма вероятност вампирът да чете мислите ми.

— Не съм ти го казвал — заговорнически прошепна вампирът.

Нищо, играй ролята си, а аз ще изиграя своята. Да видим кой ще се окаже глупакът.

— И какво да правим?

— Сами си решавате — сви рамене вампирът. — Моята цел е една — да убия Съществото, а всички тези плъхове и прочие ходещи мъртъвци не ме интересуват.

— Тогава нека да обединим сили — зарадвах се аз. — Ние ще се справим с паразитите, а вие — със Съществото.

Вампирът изсумтя.

— Не, аз работя сам.

— А ако се натъкнем на Съществото? — малко нервно попитах аз. — Какво ще правим тогава?

— Викайте — предложи Канмиир. — Може да чуя и да се притека на помощ. Но вероятно няма да бързам и ще дойда точно за да видя как умирате.

Ама че изрод. Съвсем очевидно издевателстваше, и говореше съвсем сериозно. Веднага се виждаше — истински вампир, за да станат такива изроди, нисшите и дневните трябва да израснат много. Всъщност по-правилно беше да се каже точно обратното — да паднат много.

— Всичко с теб е ясно, — процедих през зъби аз. — Само едно не разбирам, защо изобщо се срещате с мен?

— Нима не ти съобщих много полезна информация? — изненада се вампирът.

Всъщност не беше чак толкова много. Почти всичко аз и сам си го знаех, или най-малкото го предполагах. Канмиир само потвърди догатките ми. Но нямаше нужда вампирът да знае това.

— Съобщи ми — съгласих се аз.

— Така че какво значение има за теб защо съм го направил?

Логично. Но само по отношение на пасивния изпълнител, не и за мислещия човек, отговорен за други хора.

— Всъщност, никакво — въздъхнах аз.

— Ако е така, аз изчезвам — каза Канмиир и рязко стана от стола.

Аз също скочих на крака, опитвайки се да го спра.

— Почакай…

— Мисля, че ако сега посегнеш да ме хванеш в безумен опит да ме задържиш, ще счупя ръката ти поне на две места.

Инстинктивно скрих ръцете си зад гърба.

— Може би пак ще се срещнем — ми каза за сбогуване вампирът и с бавна походка напусна ресторанта, нагло минавайки през аварийния изход.

Сядайки обратно, аз се облакътих на масата, хванах си главата с ръце и дълбоко се замислих. Всичко, което ми разказа Канмиир, потвърждаваше много от нашите предположения, но почти нищо не обясняваше. Единственият извод, който можеше да се направи от този разговор беше, че вампирът представлява хората, отговорни за появата на Съществото в града. А, да, и сега почти със сигурност бях уверен, че тази вечер всички заразени с паразити същества ще се опитат да атакуват нас, друидите и нисшите вампири. Точно в този ред. Освен ако, разбира се, Канмиир не ме е излъгал за това… между другото, някъде бях чувал това име. По време на целия разговор някъде на ръба на съзнанието ми се мяркаше нещо… познато… Но какво точно?

Мисълта ми сякаш се блъскаше в невидима стена, без да може да достигне до тази част на паметта, в която се съхраняваха необходимите спомени. А дали точно в нея се пазеха!

— Зак!

В ресторанта се втурна разгневената Алиса. В ръцете си държеше взет от някой нисш вампир меч, а червените й очи буквално мятаха мълнии.

— Къде е той?

— Отиде си — уморено отговорих аз. — Не крещи така, моля те.

Алиса седна на масата срещу мен.

— Не, представяш ли си, приближаваме до ресторанта, а на входа стои твоята четворка. Не влизай, казват, вътре един истински вампир си говори със Закари. — Тя размаха юмрук към изхода. — Ама че страхливи създания. Оставили те сам с това чудовище…

— Няма нищо — вяло се усмихнах аз. — Ние много мило си поговорихме, той ми разказа много нови неща. Много приятен вампир и дори не е сеонец, името му е Канмиир.

— Бившият съветник на императора? — изненада се вампирката.

— Сигурна ли си?! — извиках аз.

Ето откъде знаех това име! Той беше изключителна личност! Тайнствено изчезналия съветник на Императора, за когото говореха на Общото събрание на Майсторите. Много сериозна политическа фигура, първият в историята на империята на елирите вампир, приближен до двора. Но не това беше главното. Алиса не знаеше нищо за историята на своето семейство, но именно Кенмиир беше убил нейната… баба? Или прабаба? Всъщност сестрата на Велхеор така и не беше станала съпруга на Келнмиир. Освен това, по съвместителство той се явяваше чичо на Келнмиир и далечен родственик на Алиса. О, боже!

— Какво става? — заинтересува се вампирката.

— Нищо — поколебах се аз. — Споменаха го на Общото събрание, уж изчезнал от двореца…

— И се озовал в Крайдол — замислено каза Алиса. — Наистина е странно…

Ех, колко ненавреме Келнмиир и Велхеор напуснаха града. Те щяха да се радват да се срещнат с този вампир и да си поговорят от сърце. О, много щяха да се радват…

— Още не знаеш за какво си говорихме — многозначително се усмихнах аз. — Слушай…

Главоболието ми бе заменено от пълна концентрация. Никакви сантименталности. Аз подробно преразказах на Алиса целия разговор с Канмиир, като не забравях да вмъквам и своите коментари. Също така, не забравих да разкажа и за своите наблюдения върху плъховете.

— Досетих се — кимна Алиса. — Когато в третата къща плъховете избягаха преди още да се спусна в мазето.

— А аз се канех да вдигна тревога, за да кажа на всички за откритието си — признах аз.

Алиса поклати глава.

— Не е нужно да вдигаш тревога без сериозна причина. Чез и сам лесно ще се досети какво става, а Наив… ако не се досети, и за него ще е по-добре, и на нас ще ни е по-спокойно. А за стражите и вампирите това изобщо няма никакво значение.

— Значи продължаваме лова на плъхове до залез слънце — констатирах аз. — А след това се събираме, както се уточнихме, в Прокълнатата къща, за да решим какво да правим по-нататък.

Между другото, сега сме само двамата, сами в ресторант. И никой не ни притеснява. Може да отделим няколко минути, за да си поговорим откровено.

— Алиса…

Погледнах в червените й очи. Толкова е странно, всеки път, когато ги погледна, не мога да разбера как изобщо се случва това. Уж не могат да бъдат красиви, а омагьосваха, и още как! Много странно звучеше — „аз потъвам в червените й очи“. Странно, но именно това се случваше с мен.

— Трябва да тръгваме — напомни тя. — Нямаме много време…

— Не може ли да поговорим като възрастни? — избухнах аз. — Толкова ли е трудно да отделим няколко минути?

— Имаме много работа — каза Алиса, свеждайки поглед. — Нека поговорим, когато всичко свърши, става ли?

Докога ще издържа да си хабя нервите?!

— Само няколко минути… — повторих аз.

Алиса стана от масата.

— Да отложим за после, а?

Аз я хванах за ръката.

— Кажи честно, доставя ли ти удоволствие да издевателстваш над мен?

— Зак… — тя ме погледна отгоре. — Не ме карай…

Скочих на крака, притиснах я към себе си и прошепнах:

— Тази нощ може да се случи всичко. Може би това е последният ни шанс…

— Не говори така. — Алиса опита да се отдръпне. — Аз просто не съм готова още…

— За какво?

Вампирката затвори очи.

— За това.

Тя рязко приближи лицето си и впи устни в гореща целувка. Само за секунда, за част от секундата…

Опитах се да я задържа, но хванах само въздух, а Алиса вече бързаше към изхода.

— Боже, сега просто нищо не разбирам — казах аз тихо, опитвайки да се успокоя. — Все пак тя ми се присмива…

Не можех да я разбера, ту всячески ме избягва, ту ме целува, после пак ме избягва…

Излизайки от ресторанта, аз видях отдалечаващата се Алиса с нейната четворка. Тя дори не погледна назад — или се страхуваше да срещне очите ми, или просто не искаше да ме види. Защо? Загадка. Дракон да ги вземе тези жени.

Когато се обърнах към вампирите, на лицето ми имаше лоша усмивка.

— Продължаваме лова. И, бъдете така добри, дайте ми меч…

Действие 9

— Сигурен ли сте, че искате да влезете първи?

— Колко пъти да повтарям, обръщайте се към мен на „ти“ — казах раздразнено. — Да, сигурен съм, че ще вляза първи. Не изоставайте!

Именно с такъв диалог започна новият ни подход към ловуването — без магии. Тоест, разбира се, планирах да използвам заклинания от сферата на огъня, но само за изгаряне на вече умъртвените с помощта на дълги режещи оръжия, разбирай мечове, плъхове. Между другото, съобразителните вампири бяха взели един резервен меч, сякаш специално за мен, така че никой не остана без оръжие.

Спускайки се първи в мазето, аз бях абсолютно сигурен, че плъховете няма да избягат — не използвах магия, която можеше да ги изплаши. И въпреки факта, че бях наистина много уплашен, аз стиснах меча с потни длани и пристъпих напред.

Вампирите през цялото време се стараеха да стоят от двете ми страни, убедени, че се нуждая от защита. Може и да бяха прави, но само отчасти…

Запалих светлината, като щракнах с пръсти, и развъртях за момент меча, наслаждавайки се на тежестта на стоманата в ръката си. Ето това беше истинска мъжка играчка. Магията си е магия, но стоманата си остава най-верния и изпитан приятел. Не за всички, разбира се, само за тези, които са готови и способни да приемат нейната помощ.

— Разпръснете се в линия, на крачка един от друг — заповядах аз.

Вампирите послушно застанаха от двете ми страни. Гривната сигнализираше доста силно и не указваше определена посока, значи паразитите бяха някъде около нас.

Този път се спускахме в огромен подземен склад, разположен под къщата на местния търговец на вино. Складът бил истинска изба за редки вина (по думите на търговеца), която не би пренебрегнал дори покойния император. Когато му казахме, че са се появили нов вид плъхове, които много обичат вино, той едва ли не насила ни избута към мазето, като взе лично от мен обещание, че никой няма и с пръст да докосне скъпоценните му бъчви вино.

Вървяхме бавно покрай една от стените, заобикаляйки бъчвите, разположени в странен, може би ясен само на собственика, ред. „Пелената“ ми позволяваше да видя мрежата от заклинания, обхващаща всеки дървен съд, очевидно защитаваха виното от разваляне, а самите съдове — от физическа повреда.

— По-добре не докосвайте бъчвите — предупредих вампирите. — Защитени са със заклинания.

— Жалко — каза един от тях. — Надявах се да опитам наистина скъпо вино, едва ли някога в живота си ще имам подобна възможност.

— Спри, ще се урочасаш — прекъсна го приятеля му.

— Ще помоля собственика на това богатство за една бутилка специално за вас — обещах на вампирите. — Но само ако оцелеем тази нощ.

— Спокойно, — усмихна се вампирът. — Ще оцелеем…

— Пази се!

Реагирах мигновено на вика. Плавно движение на ръката, както ме е учил преподавателят по фехтовка, и разсеченият на две плъх с меко тупване падна на пода в краката ми. За тези части от секундата, през които аз замахвах с меча, и четирите вампира успяха да се отзоват до мен, но все пак аз разсякох плъха малко по-рано.

Да, определено отстъпвам по реакции дори на нисшите вампири, а по принцип те са най-бавните от всички. Но за разлика от тях, аз минах нелошо обучение за работа с хладни оръжия — благодарение на леля, която ме застави да се обуча за всичко, което трябва да знае всеки уважаващ себе си благородник. Танци, фехтовка, Школата по изкуство, пеене, математика, рисуване, география — това далеч не беше пълен списък на всичко, на което са ме обучавали най-добрите учители в Лита. Вярно, това не беше пълно обучение, а само скромен минимум, който трябва да знае всеки, произхождащ от Висок дом.

— Напред — заповядах аз.

Отново подредени в линия, ние продължихме да се придвижваме навътре в мазето. Все пак вампирът беше прав, плъховете не повтаряха грешките си и повече не ни нападнаха един по един, нито тук, нито в следващите мазета.

— Вижте! — изненадано прошепна вампирът и посочи напред в тъмнината.

Браво. Те можеха да виждат, а аз? И защо осветлението във всички мазета беше направено по такъв начин, че винаги има тъмни участъци?

Но тогава и аз видях това, което толкова изненада вампира. Странно само, че го изненада, а не го уплаши. От тъмнината настъпваха плъхове. Един зад друг, в стройни редици, те идваха право към нас.

— Прилича на боен строй — невъзмутимо отбеляза един от вампирите.

Защо са толкова спокойни? Нямат ли нерви…

— Извинете, но не е ли вече време да…? — вампирът изразително погледна към приближаващите плъхове.

Разбрах! Те бяха спокойни, защото си мислеха, че сега аз просто ще ударя с Огнен килим и ще изгоря всички сиви гадинки. Съжалявам, но имах малко по-други планове…

— Те сами ще дойдат при нас — аз се усмихнах зловещо. — Така че пригответе мечовете.

— Няма ли да направите… онова с огъня?! — изненадаха се вампирите.

— Нямам настроение — честно отговорих аз.

Сега ми се искаше само едно — да излея изпълващото ме раздразнение на някой друг. Стиснах в ръка меча и направих къса крачка напред…

Първите няколко плъха, приближавайки се на няколко крачки от нас, скочиха във въздуха, целейки се точно в гърлото ми. Бързо движение на тялото на една страна и замах с меча на другата, и на пода паднаха останките на трите плъха. Мечът беше много добре наточен — не усетих почти никаква съпротива, дакато разполовявах плъховете. Останалите плъхове спряха, сякаш в нерешителност, и запищяха. Но някак странно, не пищяха едновременно, а един по един, сякаш разговаряха помежду си.

— Разработват тактиката? — предположих аз.

— Да си я разработват — бързо каза високият вампир. — Може все пак да ги изгорите, докато си говорят?

Много съблазнително, но нямаше да го направя по две причини. Преди всичко — твърдо бях реших да мина без магии. А втората… много бих искал да видя какво ще измислят паразитите. Ако, разбира се, те наистина си говореха, а не само глупаво да пищят.

Сега плъховете избраха друга тактика. Те започнаха да ни заобикалят в полукръг, явно планираха да ни обсадят.

— Да отстъпим до стената? — попита един от вампирите.

— Не — махнах с ръка. — Те си мислят, че са умни? Добре, ще действаме по всички правила на военната тактика. Когато врагът се опитва да те обгради, трябва да разкъсаш редиците му с „клин“ — аз заставам на върха, а вие — на малко разстояние зад мен.

Приключих с инструкциите и бавно пристъпих напред, държейки меча пред себе си.

— Не може ли просто да ги изгори с магия — чух тих шепот зад гърба си.

Въпреки това вампирите послушно изпълниха указанията ми. Врязах се в редиците на плъховете преди да успеят да реагират на атаката ни, и започнах да ги кося наляво и надясно. Вампирите ме следваха зад гърба ми.

Сивите гадинки неведнъж се опитваха да се доберат до гърлото ми, но аз винаги успявах да ги отблъсна с меч или ръка. Мисля, че в тази битка вампирите се чувстваха още по-добре — с тяхната скорост.

Изведнъж няколко плъха едновременно се хвърлиха към високия вампир, а в същото време един от тях увисна на ръката му с меча, забавяйки движенията му. Той падна на пода и се претърколи, опитвайки се да се отърси от нападателите.

Проклинайки, аз използвах телекинеза и отблъснах от него всички плъхове. Обикновено подобни заклинания ми се отдаваха с голяма трудност, но сега, в разгара на битката, всичко се получи почти мигновено.

— Благодаря — каза вампирът, скочи на крака и веднага извика: — Отгоре!

Бързо се метнах настрани и погледнах нагоре. Плъховете се бяха качили на една от бъчвите, очевидно канейки се да ни нападнат отгоре, но, както видях през „Пелената“, заклинанието, поставено на бъчвата, ги обви с невидими с просто око пипала. Намах време да се радвам, защото гадинките започнаха да изчезват от магическия капан, като се телепортираха… интересно, къде ли? Аха, ето ги къде са…

С огромно удоволствие изритах плъха, появил се точно в краката ми. Високият вампир, уж гледайки съвсем в друга посока, постави меча си точно под появилото се във въздуха сиво тяло и го разполови. Наистина ли е усетил движението на въздуха?

— Това ли беше всичко? — колебливо попита един от нисшите вампири, оглеждайки полесражението.

Гривните наистина бяха престанали да сигнализират, което означаваше, че наоколо няма живи паразити.

— Това беше — казах аз. — Извикайте собственика да види, че сме се справили както трябва. А после ще изгоря цялата тази мърша…

Виждайки двете дузини накълцани плъхове, домакинът се разсипа в благодарности. Вярно, че след това пребледня, закри уста с ръце и бързо хукна някъде нагоре… Затова пък когато излязохме от мазето, след като изгорихме всички плъхове, собственикът на винарската изба ни чакаше с цяла кошница, пълна с глинени бутилки вино специално за нас. Съдейки по износеността им, в тях трябваше да има нещо много, много старо и скъпо, макар че не разбирах особено — виното и в Шатера си е вино.

Помолих го да изпрати всичко в Прокълнатата къща, така че, когато (или ако) всичко свърши, да можем всички да отпразнуваме този радостен повод с чаша хубаво вино. В допълнение, търговецът обеща да ни продава най-добрите си вина на възможно най-ниските цени. Е, изглежда, че контактите с местното население започваха да се развиват…

До залез слънце успяхме да обходим още три къщи и във всяка от тях убихме по около две-три дузини плъхове. Продължих да използвам основно меча, но не пренебрегнах и магията. Поради лошото ми настроение и последвалите от него глупости едва не загина един от младшите сътрудници, за които бях пряко отговорен. А такава опасна ситуация изобщо нямаше да се случи, ако бях използвал магия от самото начало. Така че сега промених нашата тактика.

Първо в мазето се спускаха вампирите, а малко след тях и аз. Вече заедно, ние бавно оглеждахме мазето и ако плъховете бяха твърде много или имаше възможност да ги унищожа без да повреждам чуждото имущество, аз използвах Огнен килим. Във всички останали случаи използвахме само мечове.

Веднага след като слънцето започна да залязва зад хоризонта, оцветявайки в пурпур вече изчервеното от моите ругатни небе, ние приключихме с лова. Оцелелите плъхове, които, по думите на вампира, би трябвало да са хиляди, можеха да дишат спокойно, ако, разбира се, изобщо можеха да дишат с паразити в гърлото си. Сега ролите се размениха, и ние трябваше да минем в глуха защита, без да имаме и най-малка представа как ще се държат заразените с паразити плъхове след залез слънце. Въпреки че вампирът ми разказа за тактиката, на която са програмирани, аз все още не можех точно да кажа какво ще предприемат. Канмиир каза, че те би трябвало да атакуват с всички сили тези, които представляват най-голяма опасност за тях. Според моята логика най-опасните бяхме ние, но дали и те мислеха така? Ако единният организъм, състоящ се от множество паразити, решеше да атакува днес, спокойно можех да определя три основни цели — Прокълнатата къща, общината на друидите и кръчмата „При добрия вампир“, в която се събираха нисшите вампири. Съответно трябваше непременно да ги предупредя и евентуално да поставим охрана за през нощта.

Във всеки случай, трябваше спешно да се срещна с приятелите си и да им разкажа всичко, което научих. И тогава ще решим — идеите се раждат по време на дискусия. Това беше единственото ни оставащо време, преди врагът да пристъпи към активни действия.

От самото начало ние се разбрахме да се съберем в Прокълнатата лъща веднага след залез слънце. Всъщност аз силно се съмнявах, че нашият дом ще може да побере всички участващи в лова вампири и стражи, да не говорим за представителите на местната Школа по Изкуствата. От друга страна, теснотата не е лоша — Прокълнатата къща беше добре защитена от евентуални атаки на паразитите.

В къщата пристигнахме далеч не първи. На входа стояха на пост няколко нисши вампира, които старателно отдадоха чест при моето приближаване.

— Никакви произшествия — кратко съобщи единият. — Екипите на Алиса, Наив и офицер Девлин вече се прибраха.

Виж ти, нас ни нарича по имена, а Девлин непременно „офицер“. И това въпреки очевидната враждебност между стражите и нисшите вампири…

— Загуби има ли? — зададох аз безусловно най-важният въпрос.

— Да — пак така старателно отсече вампирът. — Двама от стражите и един от нашите.

„Наш“, тоест младши сътрудник на Патрула. Тъй като петорката на вампирите още не се беше върнала, то е загинал един от екипа на Алиса. Бих могъл да кажа „поносимо“, но би било твърде гадно. Можех да изкажа на някого своите съболезнования или да пролея няколко мъжки сълзи, но това щеше да е после. Така че сега просто попитах:

— От кой екип са загиналите стражи?

— От този, командван от офицер Девлин.

Така, значи нашето офицерче с лъскавата броня беше изгубил двама души, но и през ум не му е минало да извика помощ? Алиса, и тя… С нейните магически способности, а да не защити членовете на екипа си… не, трябва непременно да разбера всички подробности за тези трагични случаи.

Залата в Прокълнатата къща беше пълна с нисши вампири и стражи. Повечето от тях бяха седнали на незнайно откъде появилите се тук дивани, докато някои, явно по-пострадали от другите, ги заемаха в хоризонтално положение. Стражите вечеряха с някаква суха храна, а вампирите, колкото и да беше отвратително, пак се хранеха с кърваво сурово месо. Между тях сновеше Мелисия в компанията на някакъв старец, раздавайки мътни отвари и плетейки над главите на пострадалите хитри заклинания — през „Пелената“ за първи път можех да видя действието на магията на друидите.

— Зак! — видя ме Мелисия.

— Как е тук? — попитах аз, приближавайки се към нея.

— Нормално, само незначителни драскотини и ухапвания. Като цяло се справяме с всичко, а при теб как е? Имате ли пострадали?

— Всички са живи и здрави, — мрачно отвърнах аз. — Какво се е случило при Алиса и Девлин, знаеш ли?

Мелисия поклати глава.

— Не съм говорила с тях, нямах време. Те са в закритата част на залата.

— Ще отида да разбера как е станало. Ти като приключиш тук, веднага ела при нас, имам важни новини.

Друидката избърса потта от челото си.

— Добре, само първо да прегледам твоите хора.

Минах покрай седящите по диваните вампири, потупвайки успокоително няколко от тях по рамото. За всеки случай — някъде бях чел, че командирът трябва да ободрява своите бойци, включително и по този начин, а вампирите сега бяха моите войници. И стражите също, по време на лова за плъхове те бяха преминали под мое командване, следователно аз бях отговорен и за тях. Именно затова много ме интересуваха подробностите около смъртта на стражите и вампирите — след като бях избран за главен, то те лежаха на моята съвест. Освен това, след моите днешни глупости, от които, както все по-ясно осъзнавах, някой можеше да пострада, аз се чувствах виновен. Всъщност аз наистина бях виновен — позволих на раздразнението си да вземе връх и тръгнах с меч да изливам яда си на плъховете. Не стига, че аз по чудо едва не пострадах, но и вампирите изложих на риск. Лошо се получи…

В закритата част на залата цареше удивително спокойствие — Наив, Алиса и офицер Девлин седяха на кресла около масата, а Невил обикаляше около картата на Крайдол и тихо им обясняваше нещо.

— Как е тука? — попитах аз вместо поздрав.

— Зак! — зарадва се Невил. — При нас всичко е нормално. Алиса тъкмо ни разказа за твоя разговор с вампира…

Кой би се съмнявам.

— … и сега сме малко смутени. Какво ще стане през нощта?

Изглежда, че прибързах със спокойствието — тук по-скоро миришеше на паника.

— Много е вероятно съвсем скоро всички заразени с паразити същества да излязат по улиците на града и да започнат да ловуват… Предполага се, че тяхна цел ще бъде или всеки, който знае как да управлява енергията, също така вампирите и друидите, или — тези, които представляват най-голяма опасност за тях.

— Значи ние сме най-вероятната цел и в двата случая, — усмихна се Алиса. — Добре.

Просто страхотно. Колко се радвам, че за пореден ни е оказано такова високо доверие.

— Какво му е доброто? — не разбра Наив.

— Ако те ни нападнат, няма да ни се налага да ги търсим из целия град — поясних аз.

— И хората от града няма да пострадат — добави Алиса.

Седнах в едно кресло, протегнах уморените си крака и въздъхнах облекчено.

— Да се надяваме, че вампирът е прав и паразитите наистина са създадени за лов на магьосници, вампири и друиди. Иначе и ние, и всички жители на града ще имаме много сериозни проблеми.

— Иначе в този град може изобщо да не останат жители — поправи ме Алиса. — Във връзка с това възниква съвсем резонния въпрос, какво ще правим?

— Ще се подготвяме — свих рамене аз. — Има няколко варианта за това какво ще се случи тази нощ — паразитите атакуват нас, паразитите атакуват всички наред или не нападат никого. Така че да помислим какво можем да направим във всеки от тези случаи.

— Забрави и още един вариант — поправи ме Алиса. — Те могат да се държат и по друг начин, абсолютно непредвидимо.

Е, не може всичко да се предвиди. Особено, ако се отчете, че…

— Вече се мръкна — напомни ни офицер Девлин. — Ако ще планирате някакви действия, по-добре побързайте.

В този момент в импровизираната „заседателна зала“ се втурна Чез, а след него — Мелисия и капитанът на младшите ни сътрудници Даркин.

— Защо да бързаме? — весело попита Чез.

— На среща — пошегува се Алиса.

— Всички заедно? — Чез се просна в едно кресло. — Добре, с какво може да се похвалите? Аз изгорих към сто и петдесет плъха.

— Намерил с какво да се хвали — усмихнах се аз. — В града има няколко хиляди, мислиш ли, че си им причинил значителни загуби?

— Няколко хиляди? — в един глас попитаха новодошлите.

— Представяте ли си? — потвърди Невил. — Освен това, тази нощ те ще изпълзят от своите скривалища.

Докато Алиса им разказваше за срещата ми с вампира, реших да поговоря с Невил. До този момент нямахме възможност да поговорим на спокойствие — постоянно бързахме. Всъщност и сега нямахме много време, но няколко минути за приятел можеха да се намерят.

— Как мина денят ти? — попитах аз.

— Скучно — честно отговори той. — Гледах придвижванията ви на картата. Никой дори тревога не включи.

— Между другото, знаеш ли какво се е случило при Алиса и Девлин? Как са загубили трима души?

— Алиса в една къща попаднала на заразени хора — слуги. Тя не разбрала веднага, че гривната посочва именно тях, защото в мазето имало и плъхове. Заразените слуги ги нападнали на излизане от мазето, след като били приключили с плъховете…

Ясно. Дракон да ме вземе, наистина с гривната може да пропуснеш някой заразен човек, ако е застанал на една линия с плъховете или ако е извън обхвата й. Учудвам се, че в тази ситуация се е оказала единствено само тя.

— Ами Девлин?

— При тях е било още по-сложно. Стражите отишли в местния зоопарк.

— Къде? Тук има зоопарк? — изумих се аз.

— Имаше — поправи ме Невил. — Всички животни са били заразени с паразити и в момента, когато стражите се появили, всички животни се телепортирали извън клетките. И станала една…

Забелязах сериозно несъответствие в цялата история. Или нещо не отчитахме, или аз нещо не разбирах.

— Ти сигурен ли си, че заразените животни са реагирали именно при появата на стражите?

Невил се замисли.

— Ами, според разказа на Девлин, всичко се е случило точно така.

— Глупости — казах аз. — Сам помисли, нима вярваш, че глупавите паразити, същите, които се вселяват в животни, могат по някакъв начин да отделят стражите от тълпата обикновени хора, които не могат да управляват енергията, и да ги атакуват?

— Странно е — призна Невил. — Може би са реагирали на гривните?

— Дотогава не са реагирали, и изведнъж почват да реагират? — със съмнение попитах аз. — Девлин! Имам няколко въпроса към теб!

Стражът се откъсна от увлекателния разказ на Алиса за разговора ми с вампира и се приближи към нас.

— Да?

Стори ми се, че усмивката на нашия капитан вече не беше толкова лъчезарна, а по-скоро уморена и виновна.

— Може ли да ми разкажеш подробно какво се случи в зоологическата градина. Особено ме интересува момента, когато животните са ви нападнати.

— Добре — послушно кимна стражът. — Значи така, в зоологическата градина ни доведоха гривните. Тя е разположена в една огромна шатра. Ние мислехме, че това са пак плъхове, и затова изобщо не обръщахме внимание на животните в клетките. А и какво да ги гледаме? Градския зоопарк не се е променял през последните сто години — дузина яйцеяда, диви кучета, няколко екзотични птици, воден бик и още няколко дребни животни. Затова отидохме направо в дирекцията, за да разберем къде има мазета, и точно в този момент животните започнаха да се телепортират от клетките си…

— Ами слънцето? — изненадах се аз.

— В щатрата няма нито един прозорец — каза Девлин. — Това е част от обстановката — във всяка клетка свети лампа, а между клетките цари полумрак.

Уау, никога не бях ходил в зоологическа градина. В Лита нямаше нищо подобно, защото общността на друидите беше твърдо против подобно издевателство над животните, а покойния император се съобразяваше с тяхното мнение. Дори изкуствено беше вдигнал цената на месото, за да подтикне хората към вегетарианство… но сега не говорим за това.

— За какво ви е било мазето? — попитах аз стража. — Паразитите се страхуват от слънцето, съвсем не е задължително да се крият в мазе, достатъчно им е да намерят тъмна стая.

— Не се сетихме за това — честно отговори Девлин. — А и животните се държаха нормално, тоест просто си стояха в клетките…

— Добре, разказвай нататък — въздъхнах аз.

— Животните се телепортираха точно в средата на залата, и започна ужасна паника. Викове, писъци… ние се втурнахме към тях, но бяхме само петима, а животните от зоопарка — това не са ви плъховете. Само водният бик тежи колкото десетина души. Именно той уби един от моите хора, удряйки го с опашка. А втория го уби с удар с клюн огромна птица…

— Как вие тримата сте се справили с цялата тази тълпа чудовища?! — озадачено попитах аз. — И защо не извикахте помощ?

Офицер Девлин сведе поглед.

— Не успяхме да обявим тревога… всичко стана толкова бързо. След като започна паниката, в залата изтичаха два друида и ни помогнаха да се справим със ситуацията.

Ето това вече беше интересно! Може би паразитите бяха реагирали именно на друидите, а не на стражите? Това би обяснило всичко…

— Помогнаха ви? — попита Невил. — И в какво се изразяваше тяхната помощ?

— Те се справиха с водния бик, птиците и още няколко от дребните животинки.

Ние се спогледахме с Невил.

— По-точно?

Офицер Девлин окончателно се смути.

— Убиха всички, с изключение на два яйцеяда, които убихме ние — призна той след кратка пауза.

— Това не ни го беше казал — подозрително присви очи Невил.

Забавно. Мислех, че офицер Девлин е самата честност, идеалният служител. А се оказа, че той скрива от нас подробности за сблъсък, в който загиват двама от неговите хора.

— Сигурен ли си, че това са били друиди? — реших да уточня аз. — Може би са били вампири, или някой друг?

Честно казано, бих заложил на вампири. Най-малкото за един такъв се сещах — Канмиир. Но кой тогава е втория и защо стражите са ги възприели за друиди?

— Те бяха облечени в друидски дрехи — поясни Девлин. — Освен това, единият от тях използваше пръчка, от която изстрелваше зелени мълнии.

Да, изглежда, че Девлин беше прав — помогнали са им друиди. Това беше за Мелисия.

Аз не се поколебах и поканих друидката да се присъедини към нас.

— Слушай, днес два друида са помогнали на офицер Девлин да се справи с паразитите. Нека ти ги опише, може да се сетиш кои са…

По молба на Мелисия стражът подробно описа не само външния вид на неочакваните помощници, свършили цялата негова работа, но и стила им на бой. Изясни се, че двата друида са много млади и използват различни бойни техники. Първият се бие изключително в ръкопашен бой, а вторият използвал тояга и от време на време пускал зелени мълнии.

— Странно — намръщи се друидката. — Единственият млад друид в нашата общност е пазачът, останалите са много по-стари и да ги помислиш за млади не върви. А всеки пристигащ в града друид е длъжен да се регистрира в общината, така че щях да знам за идването им… освен ако са пристигнали днес и още на са се обадили.

— А, да — спомни си Девлин. — Също така много ме учуди единият друид, този, които хвърляше зелени мълнии. Може да ми се е сторило в сумрака, но той като че ли за миг се покри с някаква странна кора… като кора от дърво……

— Покрил се е с кора? — засмя се Мелисия. — Е, тогава познавам единия от друидите. Ако той наистина е в града, то много ни е провървяло. Боец като него струва колкото десетима.

Струва колкото десетима? Това нищо не означава. Трябва веднага да се уточнява какви десетима се има в предвид — обикновени хора, вампири, ученици от Академията, Майстори… а така много неясно се получава. Например, аз и досега не мога да кажа колко ученика са нужни, за да се справят с истински вампир. Само с математика няма да минеш — всичко зависи от случая и още множество фактори.

— Остава да намерим този боец и да го поканим тука — недоволно каза Невил.

Мелисия леко прехапа устни.

— Ще се опитам да се свържа телепатично с него. Ако Херион е наблизо, аз ще го почувствам…

Бедният Невил. Беше просто ужасно да се гледа. Дори леко пребледня… Нима ревнува?

— Зак, какво си шепнете там? — извика Чез. — Да нямате някакви тайни от приятелите си?

Е, все ще се намери някоя… но това е основно за ваше добро. Надявам се, че не го казах на глас?

— Какво говориш, какви тайни? — махнах с ръка. — Ние просто слушаме разказа на офицер Девлин за случилото се в местния зоопарк.

— Слушайте — усмихна се Даркин. — Точно там великият капитан от стражата загуби двама души, нали?

Кога успя да разбере, нали току-що пристигна? Е, да, за провала на любимия му офицер сигурно са му казали още преди да влезе в къщата.

— Беше случайност — раздразнено отвърна Девлин.

— Кажи го на семействата им — продължи с нападките нисшия вампир.

— Това не е твоя работа! — сопна се стражът.

— Разбира се, аз дори не съм човек. Кой ще се интересува от мнението на нисшия — Даркин каза думата със същия пренебрежителен тон, който обикновено използваха истинските вампири — вампир.

Все пак ми се струваше, че се познават… Не, сигурен бях в това!

— Господа, сега не е време за подобни разговори — студено ги прекъсна Алиса. — Напомням, че слънцето вече е залязло, и всеки момент плъховете могат да изпълзят от дупките си. Време е да решим какво ще правим?

Само повтаря — какво да правим, какво да правим… Ще мислим!

— Да чакаме? — неочаквано предложи Наив. — Като се появят, тогава ще видим.

Колкото и да е странно, огненото момче изрази мисълта ми. Вярно, че нямаше да я кажа на глас, защото намирисваше на откровен мързел. В същото време, от гледна точка на елементарната логика, точно това трябваше да направим. Само че елементарната логика не отчиташе жителите на града, които се излагаха на риск. И двойно по-странно беше, че тази мисъл я изрече именно Наив.

— Може да пратим из града няколко групи да разузнаят! — предложи Невил. — Нека да обиколят, да разгледат и ако стане нещо — веднага да тичат при нас.

— Страхувам се, че хората и вампирите са твърде уморени — въздъхна Алиса. — Да ги изпращаме поединично е рисковано, а ако се опитаме да съберем групи, просто няма да ни стигнат хората.

— Трябва да предупредим обшината на друидите и нисшите вампири за възможна атака — изведнъж си спомних аз.

— Сети се — Алиса изсумтя саркастично. — Отдавна изпратих няколко младши сътрудника. Така че възможните цели за атака вече са предупредени.

Надявах се, че от това ще има някакъв смисъл. Дракон да ме вземе, Алиса пак се заяде с мен! Трябваше да се сетя по-рано…

— Може би имам една идея… — започна Даркин.

Така и не успя да ни каже идеята си. В импровизираната „заседателна зала“ се втурна нисш вампир.

— Там… тези… — въмпирът пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои. — Гости!

Какви са тези гости, че да изплашат вампира? Глупав въпрос, нали точно тях чакахме.

— Плъхове ли? — предположих аз.

— Не само — многозначително каза вампирът.

Че кой друг? Нима Съществото ни беше удостоило с присъствието си? А Канмиир говореше, че то няма да се хвърли в битка — затова и никой от нас не се сблъска с него по време на лова на плъхове. От друга страна, какво пречеше на Съществото да управлява пълчищата плъхове от разстояние?

— Да отидем да видим — предложи Чез. — Всички въпроси за поведението на паразитите, за това къде ще отидат, кого ще нападнат, отпадат от само себе си — ето ги, сиви и пищящи, точно под прозорците. Дори не е нужно да ги търсим!

— В това е въпросът — замислено каза Невил. — Паразитите се самообучават и не би трябвало да повтарят грешките си… по принцип. Значи би трябвало да имат някакъв, макар и примитивен, план.

— Стига сте вярвали на всичко, което е казал този вампир — махна с ръка Чез. — Хайде, нека да видим как глупаво ще се блъскат в защитата на Прокълнатата къща.

Оптимист, както винаги.

— Това би било твърде добре — каза тихо Алиса.

Е, тя пък беше пълна противоположност на рижия ми приятел — песимистка, и то каква.

— Да вървим! — повтори Чез.

Качихме се на втория етаж и излязохме на балкона — оттам се откриваше прекрасна гледка към верандата и подредената от друидката градина. Впрочем, погледите ни бяха привлечени не от градината, а от това, което се случваше на улицата до оградата. В първия момент дори не осъзнах, че тротоарът не просто е сменил цвета си, а се е превърнал в плътен мърдащ килим от сиви тела. През едва различимото защитно поле, придаващо странен лилав оттенък на гледката, всичко изглеждаше особено зловещо.

— Къде са се крили досега? — изненадано възкликна офицер Девлин.

Кой ги знае. Във всеки случай не бих искал да се натъкна на дневното им убежище без няколко подсигуряващи ме Майстори или Висши вампири.

— Вижте, там има не само плъхове!

Наистина, тук там в сивия килим се открояваха отделни фигури на кучета, свине и дори хора. Дракон да ме вземе, а представителите на местната Школа по изкуствата така и не дойдоха! Или нещо ги е задържало, или… ги е задържала смъртта и тогава пред нас ще се изправят още няколко много опасни противника.

Даркин конвулсивно стискаше дръжката на меча си.

— Защо не атакуват?

— Страхуват се? — предположи Чез.

Алиса се облегна на парапета и замислено огледа района пред къщата.

— Може би разработват стратегия за нападението?

— Струва ми се, че чакат някой — твърдо каза Невил.

— Откъде знаеш?

— От факта, че ей онзи току-що се появи!

Невил посочи надолу по улицата. И наистина, там се появи тъмен силует — висок, покрит с костна броня…

— Съществото!

— Сега наистина имаме сериозен проблем — заявих аз и изведнъж се сетих за нещо много важно. — Слушайте! Днес михте ли се във фонтана? Без психична защита Съществото много лесно ще ви подлуди!

— Какво за фонтана? — заинтересува се Мелисия. — И как предпазва от хипно-атаки?

— Нямам време за обяснения — махнах с ръка. — Мелисия, моля те събери всички стражи и незабавно се измийте във фонтана. Честна дума, това е много важно. И заповядай всички да бъдат готови да защитят къщата, нека заемат отбранителни позиции в близост до прозорците и вратите, включително и на втория етаж.

Друидката послушно (колко непривично звучи) отиде да изпълни заръката ми, а ние продължихме да наблюдаваме Съществото и останалите нашественици.

— Не съм сигурен, че можем да се справим със Съществото — замислено казах аз. — Магията не му влияе, остава близък бой с мечове… При това не съм сигурен, че то изобщо ще тръгне да се бие с нас — вампирът каза, че има силно развит инстинкт за самосъхранение. Във всеки случай, първо ще трябва да се справим с цялата тази тълпа заразени… същества.

— Ако преди това те не се разправят с нас — нервно каза Чез. — Виж, започнаха да се движат!

— Невил, Наив и Девлин, слезте долу, ще помагате на друидката да защитава първия етаж, ако плъховете пробият — казах аз. — А ние с Алиса, Чез и Даркин ще защитаваме терасата. Освен това, оттук е много удобно да атакуваме гадините със заклинания. Имайте предвид, че те могат да се телепортират, така че съвсем не е задължително да използват прозорците или вратата.

— Няма проблем — увери ме Невил. — Пазете се…

— А вие бъдете внимателни — неочаквано топло каза Алиса.

Ех, надявам се някой ден да може и на мен да даде малко от тази топлина… Макар че по-добре да ми даде цялата.

Приятелите ни слязоха долу.

— Вижте, започнаха да се движат! — извика Алиса, поглеждайки надолу.

Началото на атаката беше белязано с писъците на паразитите. Съществото пищеше най-силно, сякаш раздаваше заповеди на своите войници.

Отпред вървяха няколко дузини плъхове. Те, като разузнавачи, се устремиха към нашата градина.

Аз все още бях с „пелената“, но очилата не показваха магията, сложена върху разстенията. По-точно, вложена в тях… Може би точно затова „пелената“ не можеше да покаже сплитанията на друидските магии?

Затова пък уличното осветление ни позволяваше да се насладим на всички подробности, така да се каже, „на живо“. Няколко плъха се промушиха под желязната ограда и веднага попаднаха в ръцете… или не бяха ръце? Какво имат храстите… шипове? Да, сигурно е така. Разнесе се ужасен писък и труповете им увиснаха по клоните на храстите в нелепи пози.

— Браво на Мелисия — зарадва се Алиса.

— Това няма да ги задържи за дълго — казах раздразнено. — Не разбирам защо веднага не се телепортират, без да влизат в храстите?

— Сигурно могат да се телепортират само на късо разстояние — предположи Чез. — Или само веднъж? Затова си пазят силите.

Как можах да забравя?! Нали тази мисъл вече я бях обмислял.

— Откъде такива знания в паразитологията? — изненадах се аз.

Чез се потупа по темето.

— Ето от този бездънен кладенец на мъдростта.

— По-скоро кладенец на глупостта — подразни го Алиса. — Макар че сега, може би, съвсем случайно се оказа прав.

Междувременно плъховете продължиха настъплението си. Този път те предприеха по-масирана атака — стотина сиви тела се втурнаха към желязната ограда и тя със силен трясък падна точно върху храстите, отчасти смачквайки ги с тежестта си.

— Може би вече е време да ги ударим с огнено заклинание? — предложи Чез.

— Ще засегнем растенията — поклатих глава аз — а те все още могат да ни помогнат, а и защо преждевременно да хабим сили? Но може да опитаме да ги ударим още на улицата.

— Далече е — пресметна на ум Алиса. — Огнен килим там не става, а вълната няма да стигне по-далеч от края на градината. Само Огнени топки можем да мятаме, но ползата от тях е минимална. По-добре да изчакаме, докато се приближат, и да им устроим истински огнен ад. Но нека храстите да си свършат работата, после ще дойде нашия ред.

— Имайте предвид, че могат да се телепортират, прескачайки защитата на къщата — напомних аз.

— Не, не могат — не се съгласи Чез. — Говорих с техномаговете, обикновено на къщите се поставя не само защита от физически нападения, но и защита от телепортация. Тоест, от къщата навън може да се телепортираш, но вътре в нея — не. Така че първо ще трябва да разрушат защитата на Прокълнатата къща.

Ама че подлец! Знаел е и през цялото време си е мълчал. Това обясняваше защо при първата атака плъховете не са могли да се телепортират и глупаво са се блъскали в защитното поле. Чудех се какво ли са намислили сега?

— Тогава всичко става по-лесно — зарадва се Алиса. — Зак, напразно изпрати долу Наив, тук той може да ни е много полезен.

— Нищо — защити ме Чез. — И сами ще се справим, а огненото момче може пак някоя глупост да направи.

Не тръгнах да обяснявам, че в къщата Наив може да направи не по-малка глупост. Дори по-голяма — ще хвърли унищожителното си Огнено кълбо и ще докосне някой…

— Хей, вижте, вече се справиха с храстите!

Наистина, плъховете бяха нападнали насажденията, като ги прегризваха в основата. Разбира се, растенията се съпротивляваха и унищожиха доста сиви зверчета, но те все прииждаха и прииждаха Сивата вълна буквално заля пространството пред къщата, давайки ни възможност да се насладим на гледката за края на света в умален вид.

— Подгответе заклинанията — заповядах аз, макар че приятелите ми и без мен, предполагам, са се досетили, че е време да се действа.

Даркин извади меча си и застана до нас. Нарочно го оставих на балкона, за да ни защитава от телепортиращите се плъхове. Но, както се оказа, засега нямахме нужда от помощта му. Поне докато плъховете не преодолеят защитата на къщата…

— Гори! — изпревари ме Чез и удари по плъховете с Огнен килим.

Земята пред Прокълнатата къща пламна. Всъщност Чез не можа да залее цялата площ с огън, затова ние с Алиса му помогнахме. Когато огнената завеса спадна, пред нас се откри абсолютно гола черна земя до самата желязна ограда. Нямаше и помен от растителност или плъхове.

— Сега три пъти ще помислят, преди отново да нападнат Прокълнатата къща — злорадо казах аз.

— Ако изобщо могат да мислят — засмя се Чез, навивайки ръкави.

— И се съмняваш? — Алиса посочи някъде в сивата маса. — Виж там!

Погледнах към слабо осветената от уличните лампи улица. В сивата маса се движеха няколко фигури… човешки фигури!

— Не ми харесва това — ядосано каза Чез. — Хайде…

Той създаде Огнена топка и я хвърли в появилите се хора. Провал! Незнайно как пред самото лице на тайнствената фигура Огнената топка просто изчезна.

Алиса, чието зрение беше много по-добро от нашите, възкликна учудено:

— Това са вампири!

— Съдейки от факта, че Огнената ми топка изчезна още преди да ги достигне, това не са нисши вампири — каза Чез. — Те също ли са заразени с паразити?

— Очевидно — съгласих се аз. — Ако е така, то паразитите ще могат да използват всички способности на заразения, и значи изобщо не ни е провървяло.

— И още как — съгласи се Алиса. — Хайде да ги ударим едновременно, докато плъховете не са се приближили прекалено близо.

Ние ги атакувахме едновременно с различни заклинания — Огнени топки, Огнени птици и дори Ледени игли (реших да експериментирам). Част от заклинанията отново се разтвориха въвъ въздуха, без да достигнат целта си, но някои все пак пробиха защитата на вампирите…

С невероятни скокове околните плъхове приеха ударите на заклинанията върху себе си.

— Нещо прекалено умни станаха — замислено каза Чез.

— Най-накрая се сети! — плесна с ръце Алиса. — Тези паразити се държат все по-разумно. Ако продължава така, не знам докъде може да доведе всичко това.

Предполагах докъде, но някак не ми се мислеше за смъртта.

Тройката вампири се отделиха от нерешителните, както ми се стори, плъхове и стъпиха на почернялата земя. Без да си кажем нито дума, ние ги атакувахме с истински порой от заклинания, макар да не разбирахме какво точно могат да направят приближаващите се вампири. Но всеки от нас интуитивно се досещаше, че от тях нищо добро не може да се очаква.

Вампирите с лекота „разтвориха“ повечето от нашите заклинания, а останалата част без особени усилия избягнаха.

— Ама че бързаци — недоволно изхриптя Чез. — Хей, те спряха!

Вампирите стояха точно пред линията на защитните заклинания — отчеливо виждах през „пелената“ енергийните модели, някаква хитра защита. Освен това, съдейки от разказите на нисшите вампири, някъде отгоре трябваше да удрят мълнии, но, както изглежда, само при пресичане на защитните линии.

Чез и Алиса продължаваха да засипват вампирите със заклинания, но сега икономисваха силите си, опитвайки се да използват различни тактически прийоми — атакуваха от различни страни, или обратното — в една точка. Но всичко беше напразно — вампирите успяваха да отразят всичките им атаки, и при това един от тях направи странно действие над защитата на къщата. „Пелената“ ми позволи да видя, че вампирът по някакъв начин влияеше на защитата — от ръцете му се извиха странни, едва забележими енергийни нишки в абсолютно черен цвят. За първи път виждах подобен вид енергия, очевидно свойствена само за вампирите.

— Искат да разрушат защитата! — досети се Алиса.

— Нима ние тримата не можем да се справим с някакви си вампири?! — възмути се Чез.

Не можех да повярвам на очите си — черните енергийни нишки на вампира се впиха в защитното поле, то започва да мига и бавно да се разрушава!

— Трябва да направим нещо! — нервно каза Чез, гледайки през очилата си същата картина.

В съзнанието ми нещо изведнъж прещрака и аз си спомних за мълниите, удрящи от покрива на къщата.

— Имам идея! Нека използваме всичките си сили, за да накараме вампирите да докоснат защитното поле!

Алиса и Чез послушно удариха вампирите с Огнени топки, а веднага след тях следваха няколко Въздушни вълни, мое производство. Всички атакуващи заклинания бяха насочени в гърбовете на вампирите, за да ги изблъскат към защитното поле. Двата вампира успешно отблъскаха заклинанията, докато третия разрушаваше защитата на къщата, но четвъртата Въздушна вълна все пак проби защитата им. И тримата паднаха върху защитното поле и веднага бяха ударени от десетки мълнии. Белите снопове енергия от покрива бяха в непрекъснат поток и скриха вампирите от очите ни в заслепяващ взрив от светлина.

Когато светлината изгасна, от вампирите не беше останала дори шепа пепел. Но заедно със светлината изчезна и защитното поле около Прокълнатата къща.

Действие 10

— Те всички тръгнаха! — дрезгаво изкрещя Чез, сочейки с пръст плъховете.

Подвластното на Съществото воинство се изля напред и мина покрай останките на желязната ограда.

— Гори, докато не е станало твърде късно! — изкомандвах аз и ние ги ударихме с всички сили.

Цялата поляна пред Прокълнатата къща отново се превърна в огнен ад, но сега, когато защитата на къщата беше разбита, плъховете започнаха да се телепортират в нея. Писъците бяха такива, че нищо друго не чувахме — хиляди паразити отваряха устите си в отвратително пищене. Много от тях замлъкваха, погълнати от пламъците на огнения ад пред къщата, но все нови и нови паразити се хвърляха напред, и непоносимите писъци не преставаха.

Някои плъхове се изхитриха да се телепортират директно при нас на балкона, но Даркин се разправяше с тях още преди да имат време да изпищят или дори да се огледат.

В същото време някъде под краката ни служителите от Огнения патрул се биеха с телепортиращите се сиви гадини. А ние тримата продължавахме да изгаряме и да изгаряме пълчищата плъхове и още дракон знае какви животни. Сигурно сред тях е имало и хора… но аз се опитвах да не мисля за това. Изобщо да не мисля. Всичко, което беше в главата ми, беше огънят. Той беше в моите мисли и около мен… навсякъде…

Аз не веднага забелязах, че моите приятели спряха с магиите и хванаха мечовете. Плъховете продължаваха да се телепортират на балкона и Даркин вече не успяваше да се справя с всички, трябваше му помощ. Но най-важното беше, че приятелите ми вече привършваха силите си. Сивите пълчища сякаш нямаха край и продължаваха да прииждат към нас — бяха повече от хилядата или двете хиляди, посочени от Канмиир. Много, много повече.

Налагаше се да изсмуча от себе си всички налични сили, но чувствах, че не мога да спра сега. Ако спра, вълната плъхове просто ще ни погълне.

Не знам колко време мина в реалния свят, на мен ми се стори цяла вечност. Вечност в огън и с огън… аз самият бях огън.

През огнената пелена до мен достигна гласът на Алиса:

— Зак! — тя докосна рамото ми. — Спри, или ще прегориш като Невил!

Отбелязах нейните думи и жест, но само толкова. Вече просто не можех да спра.

— Ти изобщо чуваш ли ме?!

Още едно заклинание, още едно…

Изведнъж загубих равновесие и паднах по лице, без дори да успея да се предпазя с ръка.

— Дракон да го вземе, какво искаш? — сопнах се аз и скочих на крака.

— Дойде на себе си — зарадва се Алиса. — Използваше твърде много енергия и се уплаших, че ще прегориш…

Е, благодаря ти. Не стига, че ми прекъсна заклинанието, но и носа ми разби.

— Стига сте говорили! — прекъсна я Чез, убивайки с меча си поредния телепортирал се на балкона плъх.

— Трябва да отстъпим в къщата! — извика Даркин. — Тук няма да издържим дълго!

И ние се оттеглихме от балкона, стъпвайки по труповете на плъховете, оставяйки пламъците да бушуват в двора без нас. Без мен. Противно на всички закони на магията, пожарът не спря да гори след прекъсване притока на енергия. Не видях, но почувствах, че пламъкът е все още жив. Явно сме вкарали твърде много енергия в него, с резерв, така да се каже.

В къщата кипеше истинска битка — заварихме в едно плъхове и хора.

— Да, това се казва парти! — коментира Чез и веднага се втурна в центъра на битката.

Писъците бяха такива, че се налагаше да крещим с всичка сила, за да се чуем един друг.

— Никаква магия! — предупредих приятелите си. — Лесно може да засегнем нашите.

Плъховете се появяваха на най-неочаквани места — в средата на залата, направо във въздуха, по мебелите, които, впрочем, бяха доста намалели. Всички „наши“ се стараеха да застанат с гръб към стената, за да не ги изненадат с неочаквана атака. Някои стояха гръб в гръб, по-специално така стояха стражите, изглежда тях специално ги обучаваха за подобна тактика в боя. Невил и Мелисия се защитаваха от две огромни кучета, Наив в едната си ръка държеше меч, а в другата крак от счупената маса. Битката тук се водеше от доста дълго време и за да стъпя на пода, трябваше да разчистя приличен слой мъртви плъхове.

Аз също извадих меча си, но Алиса и Даркин застанаха от двете ми страни и не допускаха плъхове.

— Успокойте се! — извиках аз. — Какво сте тръгнали да ме защитавате?!

— Учудвам се, че все още стоиш на краката си! — извика ми Алиса, не спирайки да размахва меча си. — Ти поддържа Огнения килим три пъти повече, отколкото ние с Чез, взети заедно!

Я виж ти, изобщо не бях забелязал. Значи способностите ми са се увеличили след тръгването ми от Академията.

— Отдръпнете се! — изревах аз и направих няколко крачки напред.

Кой да види, че там имало огромен тлъст плъх. Спънах се в него и паднах на пода — Алиса все пак беше права, краката ми наистина бяха леко омекнали. За щастие заразените с паразити същества бяха напълно лишени от кръв, в противен случай щях да се изплескам с нея от главата до петите.

— Вдигни го и го издърпай до стената — със студен глас нареди Алиса.

Даркин ме вдигна от пода и ме облегна на стената.

— Почини си малко.

Поех дълбоко въздух.

Така. Трябва да се взема в ръце. Вдишвам-издишвам, вдишвам-издишвам…

Вътре в къщата засега като че ли се справяхме. Зачудих се какво ли се случва навън? Огънят сигурно все още гореше… виждаше се през прозореца. Но колко ли плъхове са останали извън обсега му?

— Трябва да изляза навън! — извиках на Даркин. — Ще дойдеш ли с мен?

— И още как! — съгласи се вампирът.

Бяхме застанали близо до един от прозорците. От него ясно се виждаше, че огънят още бушуваше в двора. Всъщност, с изключение на огъня, нищо друго не можех да видя.

— Прикривай ме! — помолих Даркин и се опитах да мина през прозореца.

Очевидно плъховете вече бяха успели да развалят защитните заклинания, защото аз съвсем спокойно се покатерих на перваза и скочих навън. Буквално на няколко сантиметра от мен започваше пожара, обхващащ целия двор и дори част от улицата. Колкото и да е странно, огънят не докосваше къщата — или ние много прецизно бяхме направили заклинанията, или някаква част от защитните заклинания на Прокълнатата къща продължаваха да действат.

Как да разбера какво се случваше около къщата? Ако плъховете продължаваха да се телепортират вътре, скоро приятелите ми щяха просто да бъдат погребани под купчина трупове. Трябваше да излезем от къщата, за да можем пълноценно да използваме магията, че тук само огън и абсолютно никаква видимост.

— Как е там? — попита на висок глас Даркин, гледайки през прозореца.

— Нищо не се вижда — отговорих аз. — Ще се опитам да направя нещо с този огън.

Какво можех да направя? Освен да го загася малко, да изляза и да се огледам. Всъщност не беше задължително, достатъчно ще е просто да създам един Въздушен щит, и по-точно комфортния му вариант — с филтриране на въздуха и поддържане на постоянна температура. Тогава ще мога да мина през огъня, без да се изгоря.

— Ще се върна скоро! — извиках на Даркин, създадох Въздушен щит и закрачих в огъня. В това нямаше нищо страшно — отчетливо виждах Въздушния щит, който ме разделяше от пламъците, и се чувствах абсолютно защитен. Макар че страничен наблюдател без очила „пелена“ можеше да види само човек, крачещ през огъня. Съдейки от виковете, раздали се зад гърба ми, именно това видя Даркин и изглежда видяното много го уплаши…

Между другото, здрави очила се оказаха! Вече няколко пъти успявах да ги изтърва, а те още бяха цели.

След десетина крачки видях пред себе си очертанията на улицата. За да не привличам излишно внимание, аз не излязох напълно от огъня, а само надничах от него.

Е, очаквах нещо подобно на това, което видях. Плъховете, строени в прави редици, без суетене се приближаваха плътно до огъня и се телепортираха директно в къщата. Без да стъпват в огъня. Интересно защо трябваше да се приближават толкова близо до огъня. Може би Чез ще се окаже прав и способността да се телепортират беше само за къси разстояния? Кой ги знае…

На един от близките покриви забелязах Съществото. То, като истински генерал, хвърлящ войските си в битка, наблюдаваше отгоре цялото пространство пред къщата и силно крещеше с всичките си десет пръста — сякаш раздаваше заповеди. Между другото, армията на черния генерал беше значително намаляла — не напразно толкова дълго поддържаме Огнения килим, определено си заслужаваше. Интересно колко ли време и изгорели плъхове ще му трябва на Съществото да осъзнае грешката си и да промени тактиката си. Вампирът казваше, че Съществото се самообучава, но не отчиташе, че всяко обучение се основава на грешки. Едва ли Съществото можеше да се учи от чуждите грешки, а докато се научеше от своите, току виж сме го убили.

След като поразмишлявах малко над сложната ситуация, аз отстъпих крачка по-навътре в огъня и ударих армията от плъхове с поредица от Огнени килими. На ви сега! И нека да опита някой от тях да се телепортира при мен — веднага ще изгори в огъня… Ох, ох!

Май малко се престарах с Огнените килими! Отново си отбелязвам, че Алиса беше права. Краката ми изведнъж омекнаха като памук, а в ушите ми се разнесе странен звън — изглежда, че тези заклинания бяха последната капка, сега трябва да се опитам само да поддържам Въздушния щит около мен…

Аз отново надникнах през огъня, за да видя какви са пораженията от моето заклинание. Не беше зле! И най-важното — плъховете престанаха да се телепортират в къщата, защото аз успешно бях унищожил всички пристъпващи към „зоната за телепортация“ гадини. С удоволствие бих избил и останалите, но силите ми едва стигаха да поддържам Въздушния щит. Така че засега стига толкова с магическите атаки.

И тогава се случи неочакваното — огънят около мен започна да затихва! При това рязко, сякаш в заклинанието вече не постъпваше енергия. Всъщност то така си и беше — изчерпа се енергията, която ние с Чез и Алиса вложихме в Огнените килими.

Добре, че го забелязах преди плъховете да ме атакуват. Дори започнах да отстъпвам към къщата, но тогава огънят изгасна окончателно… и оцелялата половина от армията на Съществото се оказа до мен. Сивите гадини сякаш специално чакаха кога ще свърши действието на огнената магия, и веднага пристъпиха към стените на къщата. По нещастна случайност до тези стени стоях аз.

Въздушният щит беше стандартен размер, тоест позволяваше известна свобода на движение в него. Затова няколко плъха, случайно или нарочно, се оказаха в сферата. Добре, че не бях прибрал меча в ножницата. С плъховете, въпреки големия им размер, нямаше нужда от кой знае какви фехтовални умения. Просто подлагах острието срещу скачащите към мен тела. Въпреки очевидната лекота на това занятие, след десетина гризача започнах да се отегчавам. През цялото време не спирах да се придвижвам все по-близо и по-близо до къщата, оставяйки след себе си диря от нарязани плъхове. Подозирам, че ако бях останал на едно място, телепортиращите се плъхове щяха да са много повече — а така, благодарение на преместването ми, част от тях просто пропускаха. За щастие, повечето плъхове се телепортираха в Прокълнатата къща, а при мен се появяваха едва по два наведнъж, и то с прекъсвания.

Опирайки гръб на стената на къщата, аз сериозно се замислих. Да остана на място определено не беше добра идея. Дори и да успеех да убия всички, телепортирали се при мен, аз скоро щях да бъда затрупан под телата им. Бих могъл да използвам магия, но се страхувах, че след първото заклинание ще ме обземе голяма слабост, а все още трябваше да се защитавам от гризачите. Да се вмъкна през прозореца, през който излязох, също не беше добра идея — ако точно в този момент в сферата се телепортира поредния плъх и ме захапе отзад? Ще бъде много неприятно. А едновременно да размахвам меч и да се катеря през прозореца… уви, все още не бях достигнал такива висоти във фехтовката. Така че ще трябва да изчакам до момента, когато приятелите ми ще напуснат Прокълнатата къща.

Избивах периодично появяващите се в защитната сфера гризачи и неволно се възхитих на самообладанието си. Съвсем доскоро в подобна ситуация бих се държал много по-различно — не бих мислил за сложността на ситуацията, не, бих се паникьосал! А сега какво? Въртя меча и едновременно с това отделям време да умувам как да се измъкна от капана, в който сам се вкарах.

Тъй като цялото ми внимание бе заето с плъхове и мрачни размисли, аз не забелязах веднага, че вратата на къщата се отвори и моите приятели започнаха да излизат. Първи бяха Чез и Наив — те вече бяха успели да се спуснат по стъпалата. След тях бяха нисшите вампири и стражите заедно с Мелисия и стария друид.

— Зак!

Дрезгавият глас на Чез трудно си проправи път до мен през писъците на паразитите.

— Прекрасна нощ, нали? — извиках аз в отговор, но приятелите ми едва ли ме чуха.

Когато от къщата излязоха всички стражи и нисши вампири, на прага се появи ариегарда — Алиса и Невил. При това Алиса хвърляше през вратата Огнени топки, отблъсквайки преследващите ги плъхове. Чез и Наив в същото време оформяха предната линия на защитата — прикриваха с Въздушни щитове и атакуваха струпалите се върху мен плъхове с Огнени топки.

Много бързо около мен не остана нито един гризач — избягаха или изгоряха от Огнените топки на Чез.

Огледах се — цялата улица беше осеяна с трупове на плъхове, но кръв не се виждаше никъде. И по-добре, защото така при изгрев слънце на тротоара нямаше да остане нищо друго освен черни петна от изгорелите тела на заразените с паразити същества.

С голямо облекчение свалих Въздушния щит и бързо притичах при приятелите си.

— Какво правиш тук сам? — попита ме Чез.

— Ами, изгорих няколко хиляди плъха — казах скромно. — Дреболия, нали знаеш.

— Глупак! — не особено нежно каза Алиса, святкайки с червените си очи. — Защо рискуваш така живота си?

— Поначало нищо не рискувах — започнах да се оправдавам аз. — Бях напълно защитен от огъня…

Загрижила се тя за мен!

Невил ме потупа одобрително по рамото.

— Правилно постъпи. Така ни осигури време да се организираме и да напуснем сградата.

— Мисля, че почти не останаха плъхове — отбеляза Наив.

Ние се огледахме.

Наистина. Живи противници, ако изобщо можеха да се нарекат живи превзетите от паразити мъртви тела, почти нямахме. Всички атакуващи същества бяха успешно разбити от нас и само тук-там се забелязваше по някое слабо раздвижване. Периодично във въздуха се появяваха единични плъхове, но Алиса, Чез или Наив веднага ги удряха със самонасочващи се Огнени птици. Ако плъховете се появяваха твърде близо до нас, в действие влизаха вампирите или стражите, но това вече не носеше сериозен риск.

— Всички здрави ли са? — беше първото нещо, което попитах. — Имаме ли загуби?

— Ние загубихме петима — съобщи Даркин.

— Четирима — кратко каза Девлин, неговата блестяща броня сега по-скоро напомняше на очукана тенджера.

Всички около мен, и хора, и вампири, бяха доста изтощени и изподраскани — кой повече, кой по-малко. Вярно, имаше едно изключение — чистницата Алиса дори не беше изцапана.

— Хайде да разчистим бойното поле — предложих аз. — Други масирани атаки не се предвиждат…

— А Съществото?! — напомни ми Чез.

— А, да… — главата ми май не функционираше както трябва. — Тогава ще направим така — стражите и младшите сътрудници, водени от Девлин и Даркин съответно, ще разчистят района от останалите паразити, а ние шестимата ще се опитаме да направим нещо със Съществото.

Честно казано, нямах никаква идея какво да правим със Съществото, и дори не исках да се приближавам до него! За разлика от моите приятели, аз бях виждал какво може да направи със своите противници, и знаех, че ние едва ли можем да му причиним кой знае какви поражения. Но все пак трябваше да отидем. Просто трябваше, и точка.

Покривът, на който за последно видях Съществото, беше пуст. Очевидно генералът, осъзнавайки, че армията му губи битката, беше решил да избяга. Може пък да беше за добро…

— Вижте там, на покрива! Изглежда някой напада Съществото! — неочаквано извика Наив.

Погледнахме нататък, накъдето сочеше ръката му. Наистина! На покрива на двуетажна сграда в другия край на улицата се сражаваха два силуета. На фона на луната ясно се виждаше, че единият от тях беше много по-висок от другия и от ръцете му стърчат извиващи се паразити. Вторият силует сякаш се размиваше във въздуха, толкова бързо се движеше.

— Бягайте! — заповядах аз. — Да се опитаме да му помогнем!

— На кого? — не схвана Чез.

Тук трябваше внимателно да помисля. По принцип, ние трябва да помогнем на вампира, който се биеше със Съществото. Но това беше Канмиир — определено не наш приятел, а по-скоро враг. Особено за Алиса, въпреки че тя все още не го знаеше. Нали той беше убил баба й — жената на Келнмиир. Трябваше да избирам между две злини…

— Сигурно е вампир — не много уверено отговорих аз, вече бягайки.

— Виждам, че този вампир не ти харесва особено — каза Алиса. — Затрудни се да кажеш на кого да помогнем.

Така си беше. Съществото беше просто едно програмирано творение, а вампирът — личност, която съзнателно избира да извършва злини. Имаше разлика! От друга страна, в този момент Съществото все пак представляваше по-голяма опасност за града, а ние бяхме длъжни да се грижим за жителите му.

— Ако го познаваше като мен, и на теб нямаше да ти харесва — измърморих аз. — Как да стигнем до покрива?

— Хей, те вече се прехвърлиха на съседния! — отбеляза Наив.

— Така! Ако продължават да се движат толкова бързо, едва ли ще успеем да се намесим — усмихна се Алиса. — Не сме на тяхното ниво.

— Да, глупаво се получава — бях принуден да се съглася аз. — Никаква полза от нас.

Мълчаливата през цялото това време Мелисия внезапно каза:

— Ей сега ще дойде помощ.

— Помощ ли? — подозрително попита Невил. — Кой ще дойде?

— Мой стар приятел, който днес беше в зоологическата градина — поясни друидката. — Той казва, че са ги задържали плъховете, атакували общината на друидите, и още някои животни…

— Кой е той? — разсеяно попитах аз, сега повече ме интересуваше какво става на покрива.

Вампирът подскачаше около Съществото и с лекота избягваше неговите удари, но и самият той не успяваше да нанесе сериозни рани — черната черупка се оказа изненадващо яка. Освен това Съществото периодически изчезваше и се появяваше отново някъде другаде — на съседния покрив, зад вампира и дори вътре в някои сгради.

— Не знам — след кратка пауза каза Мелисия, — той не говори.

В този момент Съществото и вампирът отново изчезнаха от очите ни.

— Къде изчезнаха сега? — попита Алиса. — Някой вижда ли ги?

Никой не ги виждаше. Затова пък веднага забелязах появилите се зад ъгъла хора. Ние веднага вдигнахме мечове и подготвихме нападателни и защитни заклинания.

— Спокойно, това са приятели — бързо ни успокои друидката.

При по-внимателно вглеждане хората наистина се оказаха не съвсем хора. Отпред крачеше друид в зелени дрехи, след него… отначало аз го взех и него за друид, благодарение на зелените дрехи, но при по-внимателно вглеждане това се оказа… Велхеор! Тези двамата бяха придружени от момчета в тъмни дрехи, с арбалети в готовност — представителите на местната Школа по изкуствата.

— Херион! — възкликна Мелисия и се хвърли на врата на друида.

Беше страшно да гледаш Невил — той пребледня и конвулсивно стисна юмруци.

— Спокойно — бързо зашепна Чез. — Не се изнервяй.

— Да — присъединих се и аз, — може това да е брат й…

Сякаш специално за да опровергае думите ми, друидът целуна Мелисия по устните. Изглеждаше приятелска целувка, но брат не целува точно така сестра си.

— Само не припадай! — обезпокоено каза Чез.

Поглеждайки лицето на Невил, той осъзна грешката си и бързо се поправи:

— Добре! Припадай. Само не предизвиквай бой, малко са ни другите проблеми.

Хванах Невил за лакътя и се опитах да го избутам настрана. Никакъв шанс! Той стоеше като излят, без да мърда, и неотстъпно гледаше прегръщащите се друиди.

— Сега ще става, каквото ще става — обречено каза Чез.

И наистина нещо се случи, но съвсем не беше това, от което се притесняваше рижият ми приятел. Въздухът затрептя и точно пред нас се появи Съществото. Диво крещейки с всичките десет паразита, то отново изчезна, оставяйки след себе си странен остър мирис на гниене.

— Какво беше това?! — едновременно попитаха новодошлите.

— О, няма значение — автоматично отвърна Чез, явно не се чувстваше в стихията си. — Домашно животно, съседите го пускат нощем да потича из града…

От близкия покрив се приземи тъмен силует.

— Къде изчезна?

— Не мърдай! — изведнъж ревна Велхеор.

Изглежда позна стария си приятел, значи не грешах.

— Ъ-ъ… подозирам, че нямам работа тук — бързо каза Канмиир и скочи обратно на покрива.

Алиса колебливо докосна рамото ми.

— Това същият вампир ли е…

— Херион, ето този изрод уби твоя приятел, дръж го! — извика Велхеор.

И в следващия миг той повтори скока на Канмиир.

Дошлият с Велхеор друид отблъсна Мелисия и, покривайки се със странна кафява кора, хукна след вампирите.

— Изглежда, че не знаем нещо важно — предположи Невил, който се успокои веднага щом друидът изчезна от погледа му. — Какво крещеше този вампир? Че е убил приятеля му?

Така. Значи Канмиир е успял да причини неприятности не само на Велхеор и Келнмиир, но и на този друид. Между другото, къде ли е Келнмиир?

— Мелисия, ти разбра ли нещо? — попита Чез.

Тя поклати отрицателно глава.

Погледнах представителите на Школата по изкуства.

— А вие?

— Не — отсече учителят. — Всъщност, тъкмо се канехме да ви идваме на помощ, когато школата ни бе нападната от коне.

— От какво?!

— И аз се изненадах — кимна Линек. — Цяло стадо мъртви коне. Без помощта на тези двамата нямаше да успеем да ги отблъснем. Един кон се телепортира в сградата на Школата и такива поразии направи…

А аз си мислех, че Съществото се е насочило основно към плъховете и други заразени няма да има. А тук цяло стадо коне се появява.

— Добре, че не стигнаха до нас — облекчено каза Наив.

— Не си го и помисляй — съгласих се аз, опитвайки да си представя мъртъв кон със същия побеснял характер, както при плъховете. При такива туловища един меч нямаше да е достатъчен.

— А какво стана при вас? — попита Линек. — Видяхме червено зарево от другия край на града.

— Ами… — Чез щеше да се пръсне от гордост. — Изгорихме няколко хиляди гризача.

— И това е работа — важно се съгласи Линек.

— За какво изобщо говорите? — изненадано попита Мелисия. — Някъде из града обикалят Съществото и някакъв странен вампир… А вие тук се хвалите един пред друг като малки деца.

Права беше. Отвлякохме се — вероятно си казваше думата напрежението. Едва пряката заплаха за живота изчезна, и ние веднага се отпуснахме и успокоихме…

— Какво можем да направим? — разумно попита Чез. — Съществото се телепортира, вампирът скача по покривите. Ние не можем нито едното, нито другото.

— Да, така е — съгласи се Мелисия. — Но трябва да направим нещо!

Трябва. Напълно бях съгласен с нея. Но какво точно?

За щастие, случайността реши вместо нас. В най-неочаквания момент от покрива на съседната сграда право в краката ни падна Съществото. А след него скочиха двата вампира и друида.

— Сега ще те разкъсам на парчета! — извика Велхеор и се хвърли към Канмиир.

— Къде си тръгнал с твоята херния — засмя се Канмиир, с лекота избягвайки атаките на най-кървавия вампир на хилядолетието. — Ти си загубил способностите си. Какво можеш да ми направиш?

В говорещия вампир се насочи зелена мълния — подарък от друида. Този приятел на гората не промълвяше нито дума, просто мълчаливо нападаше противника.

— Ти пък какво искаш от мен? — Канмиир мимоходом отби мълнията с ръка и ритна лежащото между тях Същество.

Като стана дума за него, огромното черно страшилище вече не изглеждаше заплашително и се държеше подозрително тихо. Може би защото доскоро стърчащите от ръцете му паразити бяха изчезнали някъде. Най-вероятно някой от вампирите просто ги е отрязал или изтръгнал от корен. Между другото, така да се каже.

— Какво става тук? — шепнешком ме попита Чез. — Ти винаги си в течение на събитията…

В течение съм, но… имам ли право да кажа? Въпреки че, защо не?

— Канмиир е убил сестрата на Велхеор преди около десет века — казах аз. — А за друида не знам.

— Аха — кимна Чез. — А… Велхеор… кой е той всъщност?

— Приятел на Келнмиир.

— Ясно… Доста злопаметни са вампирите, както виждам.

Едва ли. Просто вампирите имат много добра памет и не се обременяват с глупави мисли за морал и доброта.

Алиса и братя Викерс слушаха с интерес моите обяснения, като не забравяха да гледат подскачащите вампири и друида. Тримата обикаляха около Съществото, което изобщо не можеше да се отлепи от земята.

— Хей, какво все скачат? — не издържа Невил. — Нека първо убият Съществото, а после да решават личните си проблеми!

— Наистина — съгласи се Наив. — Или хайде ние да го направим, докато не са се телепортирали.

— Добра идея! — хищно се усмихна Алиса.

Наистина ли беше добра? Какво можехме да направим? Освен да опитаме да нарежем Съществото с мечове… на магия то не реагира.

При Чез от думите до делата е половин крачка, така че докато аз още размишлявах, той вече действаше. От ръцете му излетя Огнена птица и се устреми към Съществото. Оказалият се на пътя на птицата Велхеор рязко отскочи и пропусна заклинанието покрай себе си. Птицата удари Съществото, но без абсолютно никакъв ефект. Черното туловище леко трепна, с което веднага си заслужи ритник от вампира.

— Лежи си — заповяда му Канмиир.

— Не става — въздъхна Чез. — Трябва да опитаме нещо друго.

Изобщо не разбирах защо досега Съществото не се е телепортирало. Изчерпало си е телепортациите ли? А и изглеждаше някак смачкано, сякаш преди да го хвърлят от покрива, здравата са го наритали. И паразитите бяха изтръгнати от ръцете… садисти, с една дума.

Междувременно друидът все пак успя да стисне Канмиир отзад.

— Това е — зарадва се Велхеор. — Сега вече ще се разкъсам. И за Алисия, и за потомците й!

— Те бяха позор за нашия род! Кланът Миир не трябваше да смесва кръвта си с клана Хеор! — извика Канмиир, напразно опитвайки да се изтръгне от здравите ръце на друида.

— Точно сега не трябва да лъжеш! — гневно ревна Велхеор. — Някой друг баламосвай с глупостите си за мръсна кръв! Просто ти също харесваше Алисия! Не можа да понесеш мисълта, че тя обичаше само Келнмиир. Мислиш, че не знам как се присламчваше към нея, докато ние отсъствахме?

Канмиир все пак успя да се освободи от хватката на друида и неочаквано скочи право върху нас. Преди някой да успее да реагира или да се уплаши, той хвана Алиса и долепи нож до шията й.

— Никой да не мърда!

Дракон да ме вземе!

— Пусни я! — сам не забелязах как създадох няколко Огнени пеперуди и направих крачка напред.

— И не мисля — засмя се вампирът. — Какво, Велхеор, сега ще можеш ли да ме спреш? Виждаш ли този нож? Точно с него убих Алисия. И сина й, и сина на сина й… а сега ще убия и пра-пра-внучката й.

От ярост ми секна дъха. Не знам как, но ако дори само косъм паднеше от главата на Алиса, аз… аз не знам какво щях да направя с това чудовище!

— Копеле! — изрева Велхеор. — Зад дете ли се криеш? Ти самият си позор за вампирите, дори и в най-пропадналите нисши вампири има повече чест, отколкото в теб!

В това време мълчаливият друид бавно заобиколи Канмиир отдясно.

— Гнида — изведнъж се включи в разговора Чез. — При това си висш вампир. Нищожество си ти, ето какво си. Дори в това валящо се в калта Същество има повече сила и достойнство.

— Как се осмеляваш? — извика вампирът и за частица от секундата разхлаби хватката върху гърлото на Алиса. Но тази частица от секундата й беше напълно достатъчна да се освободи от ръцете на Канмиир със светкавично движение.

Тя скочи настрани и към вампира веднага полетяха всички подготвени от нас заклинания, заедно със зелените мълнии на друида.

Естествено, нямаше видими щети от нашите атаки, но веднага след това вампирът попадна в ръцете на Велхеор. Те започнаха да се търкалят по земята, но това не беше обикновен бой, не, вампирите се биеха с ярост, нанасяйки си десетки удари. Въпреки факта, че се биеха легнали, ръцете и краката им действаха с такава скорост, че ние нищо не успявахме да видим — всички движения се сливаха в едно голямо размазано петно.

— Ама че бой — възхити се Чез.

Бегло погледнах към вампирите и веднага се втурнах към Алиса. Тя стоеше заобиколена от учениците от Школата по изкуства, който я бяха наобиколили веднага след като тя се освободи от Канмиир.

— Как си? — попитах аз, обгръщайки раменете й.

Тя отблъсна ръката ми и рязко попита:

— Какво говореше този вампир за моите роднини?

— Мисля, че сега не е времето — отговорих аз уклончиво. — Виж какво става.

Вампирите се търкаляха по земята и постепенно приближаваха към лежащото Същество. То отдавна беше притихнало и не показваше никакви признаци на живот.

Накрая те се разделиха и веднага скочиха на крака на няколко метра един от друг.

— Ще те убия — предупреди противника си Велхеор.

— Ще видим — каза Канмиир и скочи… но не към Велхеор. И не към нас. Той скочи върху Съществото.

Няколко бързи удара с ножа, и главата на Съществото се отдели от тялото.

— Е, най-накрая някой да приключи с тази зараза — зарадва се Чез.

Канмиир се закикоти, разтърсвайки отрязаната глава.

— Мисията е изпълнена! Пак ще се срещнем, Велхеор!

Друидът и Велхеор едновременно скочиха към врага си, но той сграбчи висящият на врата му медальон и… изчезна в блясъка на телепортацията. Точно както стана с Кейтен и лъжемайсторите в Прокълнатата къща.

Велхеор изрева диво и забълва мръсни ругатни. След това отново изрева и няколко пъти изруга… И продължи да ругае поне още пет минути.

Още след първата ругатня Невил с привично движение запуши ушите на малкия си брат.

— Точно така — одобри Мелисия.

— Ех, жалко, че нямам бележник — тъжно въздъхна Чез. — Такива сочни изрази пропадат…

Няколко минути по-късно Велхеор изведнъж спря да ругае и тихо каза:

— Хайде да отидем в някоя кръчма, искам да пия нещо много силно… и освен това — той погледна към Алиса. — Трябва да поговоря с теб, насаме.

Действие 11

Велхеор ни заведе до кръчмата „При добрия вампир“ и настоятелно ни помоли да ги изчакаме отвън, докато те с Алиса ни поканят. Тъй като тази кръчма също беше нападната от плъховете, около сградата беше осеяно с множество сиви трупове, така че чакането не беше особено приятно.

Общото песимистично настроение беше засилено от нещастното изражение на Невил. Мелисия, заедно със стария си приятел, бързо се прибра в общността на друидите, оставяйки Викерс старши да страда за разбитото си сърце в нашата компания.

В главата на Чез му влезе поредната муха — той изобщо не можеше да повярва, че вампирът толкова лесно уби Съществото. През цялото време, докато чакахме, той се ядосваше, по-точно обиждаше, че не ние сме убили Съществото, а някакъв си вампир.

— Защо да се напрягаме и излишно да рискуваме себе си, когато някой друг може да ни свърши работата? — неразбиращо попитах аз. — Ние можеше и изобщо да не се справим със Съществото. Кой щеше да бяга след него по покривите, ти ли?

— Все пак жалко — упорстваше Чез. — Те някак твърде лесно го победиха.

— Откъде знаеш какво са правили на покрива? — не се съгласих аз. — Може би там е станала цялата битка…

— Това беше наша работа — инатеше се червенокосият ми приятел. — По всички правила ние трябваше с огромни усилия, губейки литри кръв, да убием тази напаст сами!

— Съжалявам — засмях се аз. — Но моите литри си ми трябват…

Алиса изскочи от кръчмата след около двадесет минути и веднага втренчи в мен ядосан поглед.

— Ти си знаел!

— Да — обърках се аз. — Не се ли радваш, че намери своите роднини?

— Ти си знаел — повтори тя — но нищо не ми каза.

Ама че късмет.

— Защо се сърдиш?

Алиса се обърна с гръб към мен, но успях да видя, че в очите й блестят сълзи.

— Забрави за мен.

— Алиса, почакай!

Опитах се да я хвана за ръката, но вампирката лесно се изплъзна.

— Разкарай се.

Чез и братя Викерс благоразумно се отдръпнаха настрани, стараейки се да не ни пречат.

— Не можех да ти кажа, дадох дума!

— Значи дадената на някой си дума за теб е по-важна, отколкото аз?

Тя се отдалечи от кръчмата.

Защо момичетата винаги всичко обръщат с главата надолу?

— Но Келнмиир искаше сам да ти каже всичко, когато му дойде времето — опитах да се оправдая, догонвайки вампирката.

— А ако изобщо не дойде?

— Защо все усложняваш нещата…

Алиса ускори крачки.

— Трябва да остана сама.

Настигнах я, хванах рамото й и я обърнах с лице към себе си.

— Какво става?

— Какво става ли? — тихо и, както ми се стори, заплашително попита тя. — Искаш ли да знаеш какво става?

— Искам! — казах предизвикателно.

— Келнмиир е убит! — извика тя. — Разбираш ли? Убит е дядо ми, а аз никога не поговорих с него като с… роднина…

Тя се хвърли на гърдите ми и започна да плаче. Аз, доколкото можех, се опитах да я успокоя, галейки главата й и говорейки разни глупости, а в мозъка ми пулсираше само една мисъл — как се е случило това?

Внезапно Алиса се отдръпна и ме погледна в очите.

— Съжалявам, но аз никога няма да мога да ти простя това… никога…

— Но…

Тя ме отблъсна и побягна.

Известно време стоях замръзнал, гледайки безизразно напред.

— Дракон да ме вземе! — изругах накрая и се втурнах да догоня вампирката.

Алиса явно не искаше да ме вижда, така че не успях да я открия, колкото и да бягах по нощните улици на Крайдол.

— Защо всичко винаги се усложнява? — за пореден път повторих аз, застанал до някаква врата, опитвайки се да събера мислите си. Накрая реших да отида в Прокълнатата къща. Да търся Алиса из целия град беше безсмислено, особено като се има предвид, че тя не искаше да бъде намерена. Да се надяваме, че няма да попадне на бягащи плъхове. Между другото, тя имаше медальон, значи можех да я открия по картата… но трябваше ли да го правя?

Градът изглеждаше безлюден. Крачех по пустите улици и се учудвах на невероятната тишина и някак зловещото спокойствие. Все пак жителите на Крайдол бяха невероятни хора, те интуитивно усещаха кога се случва нещо лошо и изчезваха минути преди това. Като стана дума за нещо лошо… Какво да правя с Алиса? Аз наистина не я разбирах. Не стига, че старателно се преструва, че между нас няма нищо, но и постоянно търси поводи да ми се сърди! Келнмиир е загинал и това беше ужасно… макар че, честно казано, ми е трудно да го повярвам, дори не мога да си представя кой може да го убие. Келнмиир, вампир с хилядолетен опит, чудовище, с което не е толкова лесно да се справиш. Във всеки случай, тя няма право да обвинява мен! Или има? Ако й бях казал, че Келнмиир е неин роднина, какво щеше да се промени? Дракон да ме вземе, вероятно много…

Изведнъж на рамото ми легна тежка ръка.

— Разхождаме се в толкова късен час?

Подскочих от изненада и по инерция опитах да се измъкна, но не се получи — вампирът, а това беше именно той, имаше желязна хватка. Изглежда сега имаше реална възможност да ми отмъсти, както беше обещал. Интересно дали сеонецът случайно се беше натъкнал на мен или ме е следил и изчаквал удобен момент?

— Искате ли нещо? — с леко дрезгав глас попитах аз, трескаво сплитайки Копиен щит.

— Не ти го препоръчвам — предупреди ме вампирът и аз изведнъж усетих, че още незавършеното заклинание буквално се сви, лишено от енергия. Зъбатият подлец по някакъв начин успяше да блокира сплитането ми!

Без помощта на магия изобщо не си струваше да пробвам да се измъкна от ръцете му.

— Какво искаш?

— Имам да си връщам — прошепна вампирът право в ухото ми.

Как мразех този техен глупав маниер на говорене. Отвратителен.

— Честна дума, сега изобщо не ми е до теб — казах уморено. — Да го отложим за някой друг път, а?

— Мисля, че когато се срещнем следващия път, ще бъдеш малко по-различен — ласкателно каза вампирът.

Преди да успея да разбера какво имаше в предвид, усетих странно изтръпване, разпростиращо се от врата по цялото тяло. Противно на логиката, последното изключи мозъка ми.

Отново се носех в небето над Крайдол. Както и миналия път, не усещах движението на въздуха, но бях сигурен, че това се случва наистина. Поне за града. Що се отнася до мен, то тук всичко беше по-сложно — изглежда, че душата ми (отново тя!) пътуваше извън своето родно тяло. Висейки във въздуха, аз с интерес се вгледах в очертанията на улиците, очаквайки да видя черните петна — паразитите, но тях ги нямаше — може би защото бяхме унищожили всички. Във всеки случай, аз искрено се надявах на това.

В същото време около мен започна да става нещо странно — времето се ускори и аз с изненада наблюдавах как появилото се на хоризонта слънце за броени секунди изминава пътя си по небосклона и над града се спуска нощ. Това се повтори няколко пъти, и всеки път луната беше все по-пълна и по-пълна, докато не се превърна в идеален кръг. И тогава непонятната сила ме хвана за яката и го повлече нанякъде.

Под мен прелитаха къщи, улици, квартали… И ето вече бях пред добре познатата ми сграда. Прокълнатата къща стоеше като непоклатима черна грамада, зловеща и загадъчна.

Бледата лунна светлина сякаш не искаше да го възкресява от тъмнината, осветявайки всичко друго, само не и мистериозната сграда.

Изведнъж в главата ми се появи глупавата мисъл, че тази къща е жива. Тя сякаш ме наблюдаваше… За един миг силуетът на Прокълнатата къща се разми и се оформи в нещо ужасно… Не можеше да се нарече точно лице — нямаше нито очи, нито нос, нито уста, нито каквито и да са други човешки черти. Но пък имаше огромна зъбата паст, всъщност, то цялото беше уста. И сякаш почувствало, че го разкрих, то още по-широко отвори уста. Усетих, че започва да ме засмуква, и се опитах да се изплъзна, но не се получаваше… и отново времето се ускори — луната за броени секунди изчезна от небосклона и слънцето изгря. Погледнах към Прокълнатата къща и не открих никакви видими следи — беше притихнала до следващото пълнолуние.

Отворих очи и известно време просто лежах неподвижно, асимилирайки поредното ужасно видение. От започването на виденията винаги постъпвах така след всеки сън — припомнях си го отначало докрай, подреждах и анализирах. И сега направих точно същото, лежейки на… На пода?!

Скачайки на крака, аз силно се олюлях и едва не паднах назад. Тялото така ме болеше, сякаш ме бяха ритали цяла нощ.

Така. Къде ли се намирах? Пак някакво мазе… От малкото, обковано с прогнили дъски прозорче, се процеждаше светлина, значи вече беше ден. Как бях попаднал тук? Спомнях си, че хукнах след Алиса, после се появи вампирът… И после се събуждам в мазето. Много странно.

Огледах се за врата. Аха, намерих я. Дали беше заключена? Би било забавно — опитват се да задържат ученик на Академията в някакво мръсно мазе с помощта на обикновена врата. Или не беше обикновена? Изглежда някъде бях загубил очилата „Пелена“ и сега не можех да видя енергийните потоци. А ако се опитам да сплета заклинание, да кажем, Въздушен юмрук? Отлично. Сега без проблем мога да избия вратата.

Впрочем не се наложи да избивам вратата, тя дори не беше заключена. Погледнах навън и се огледах. Стара, порутена къщичка, хора няма, и явно никой не се канеше да ме спира. Така че, тук работата е друга. Дотук сам не съм допълзял, бих си спомнил, значи някой ме е довлякъл по някаква причина. Сигурно е бил онзи вампир, но за какво му е да ме пъха в мазе?

Излизайки на улицата, аз примижах на яркото слънце. Около мен бяха порутените и неугледни къщурки на „сребърния“ квартал. Странно, наистина ли съм отишъл толкова далеч, преследвайки Алиса?

Слънцето днес напичаше твърде силно, по-добре беше да сложа качулката.

Без да се колебая, аз попитах минувачите за пътя към Пазарната улица и се отправих към Прокълнатата къща. Почти се боях да си представя как изглежда сега… след всичко, което се случи в нея.

Все пак Крайдол беше удивителен град. Тази нощ стана такава… става ми страшно само като си помисля за тази касапница. А градът си живееше, все едно нищо не се е случило — хората се занимават с техните си работи, сякаш не е имало никакви пълчища от плъхове.

В главата ми ставаше дракон знае какво — мислите ми се движеха много бавно, а целият околен свят възприемах през някаква мъгла. Тялото ми беше сякаш от памук и трудно ми се подчиняваше. В същото време бях толкова отнесен, че дори не можех да обърна внимание на това и да се притесня.

Когато приближих Прокълнатата къща, не повярвах на очите си — улицата беше абсолютно чиста и, което беше още по-удивително, в двора отново имаше красива градина, дори по-хубава от предишната! Даже забитата в земята ограда беше на мястото си и беше боядисана с прясна боя.

— Е, браво — възхитих се аз.

Едва пристъпих към вратата и от къщата изскочи Чез.

— Зак! Къде беше?!

Той се хвърли върху мен и едва не ме събори на земята.

— Къде изчезна цяла нощ?

— Спокойно — помолих аз Чез, оправяйки качулката си. — Твърде съм уморен…

На виковете му дотичаха и останалите — братя Викерс, Даркин, Велхеор и дори Алиса.

— Търсихме те из целия град!

— А медальона? — попитах аз. — Можехте да ме намерите по него.

— Той е извън обхват — съобщи ми Невил. — Къде си го дянал?

Уф, пак съм го загубил по време на вчерашната битка. Макар че ако беше така, приятелите ми трябваше да го намерят някъде наблизо. Нима вампирът е взел медальона за спомен и е изчезнал от града, извън обсега на картата? Е, това би било чудесно — тогава бих могъл да дочакам момента, когато тази напаст ще се върне в града, и да отмъстя за неговия подарък. Между другото, а може би и очилата „Пелена“ ми е откраднал, подлеца?

— Дракон да го вземе — махнах с ръка. — Хайде да влезем в къщата…

По пътя Чез успя да ми разкаже как са ме търсили из целия град до сутринта. Невил ме разпитваше да разбере къде съм се загубил, но малко вяло — явно повече го вълнуваше новодошлия друид, или по-скоро връзката му с Мелисия. Алиса и Велхеор предпочитаха да мълчат. За Алиса ясно, тя изобщо не искаше да говори с мен, но Велхеор… той ме гледаше много странно. Оценяващо и подозрително.

— Мога ли да взема един душ и после ще говорим за всичко? — помолих аз. — Че главата ми съвсем отказва…

С известно нежелание приятелите ми ме пуснаха, позволявайки ми да отдъхна малко и да дойда на себе си.

Под душа ме очакваше нова изненада. Много неприятна! Вампирът беше ми откраднал не само медальона и очилата, но също справочника със заклинания и… и дневника на лудия Майстор! Тях не бих могъл да ги загубя, те бяха в затворен джоб, от който нищо не може да падне физически! Дракон да го вземе… всъщност не, ще мина без помощ и сам ще се справя с него. Ще го намеря и ще го разкъсам на парчета!

Стоейки под горещите струи вода, аз с огромно удоволствие и подробно си представях какво ще направя с вампира. Цялото ми същество просто кипеше от ярост. И дори рязката смяна на водата от гореща на ледена не можа да охлади моя плам.

Бързо изскочих от банята и облякох чиста ливрея.

Така, спокойно. Защо да хабя нерви за някакъв си жалък зъбат крадец?

Погледнах в огледалото, канейки се да се среша порасналата си коса, и онемях. На врата ми отчетливо се открояваха две червени точки. Не стига, че този сеонец окраде всичките си ценности, но и ме е ухапал! Зъбат изрод! Ето защо ми беше неуютно под слънчевите лъчи…

Краката ми изведнъж се подкосиха и аз бавно се отпуснах на пода. Впрочем, аз не бях някоя надута дама, че да припадна от шока. Просто… лека слабост в краката…

Идвайки на себе си, аз станах и тръгнах обратно към стаята. Сега не исках абсолютно нищо…

— Хей, Зак, как е самочувствието?

Вампирът изскочи иззад ъгъла така внезапно, сакаш специално искаше да ме изплаши. Но нямаше успех — в сегашното си състояние реагирах на заобикалящото ме твърде бавно, за да се изплаша.

— Прекра-асно — проточих аз. — Ако не възражаваш, бих искал да почина малко…

— Разбира се, разбира се. — Велхеор се ухили в подигравателна усмивка. — Може ли само първо да погледна шията ти?

— З-защо? — със заекване попитах аз, сграбчвайки яката с ръце.

— Любопитно ми е — сви рамене вампирът. — Мисля, че си се променил малко след последната ни среща.

— Изкъпан съм? — предположих аз.

Велхеор се втурнаха към мен, хвана ме и ме вдигна във въздуха.

— Я да видим какво имаме тук?

С едната си ръка ме държеше във въздуха, а с другата дръпна яката.

— Така си и мислех — Велхеор докосна раните на врата ми. — Откога?

— От тази нощ — отговорих аз, мятайки крака във въздуха. — Може ли все пак да ме пуснеш на пода? Чувствам се… недобре.

— Да — леко объркания вампир ме свали на пода. — Кажи ми, кой те е ухапал?

— Един вампир от клана Сеон — въздъхнах аз. — Веднъж имахме спор с него, и той решил по този начин да си отмъсти. Затова ме нямаше цяла нощ — търкалях се зашеметен в едно мазе.

— Кога намерихте време за всичко това? — изненада се вампирът и тръгна с мен. — Мина само някаква си седмица, а вие вече целия град обърнахте с главата надолу.

— Сам се учудвам — отворих вратата на стаята си и с жест поканих Велхеор. — Влез.

Вампирът се огледа с интерес.

— Добре си го измислил, — похвали ме той и седна на стола. — Е, какво планираш да правиш сега?

О, да, имах няколко прекрасни плана.

— Ще намеря гадината и ще го разкъсам на части — замечтано казах аз, наслаждавайки се на всяка дума.

— Последният път, когато те срещнах, не беше толкова самоуверен — каза Велхеор.

Разбира се, спомнях си. Така бях изплашен от него, че едва не загубих съзнание, а и той се държеше подобаващо — всячески се стараеше да ме ужаси. А сега гледах на всичко по различен начин, включително и на вампирите. А и след последните събития беше станало много по-трудно да ме изплаши.

— При последната ни среща още не бях начинаещ нисш вампир.

Пльоснах се на леглото.

— Ти и сега не си вампир — успокои ме Велхеор. — Изглежда, че си от тези, които се превръщат в течение на няколко дни.

— Това добре ли е?

— Това е нормално — сви рамене вампирът. — Има дори много, подчертавам, много малка вероятност, ти въобще да не се превърнеш във вампир. Ще поболедуваш, все едно някаква настинка, и ще се върнеш към нормалното. Но вероятността е малка, примерно едно на хиляда.

Успокои ме. А Алиса говореше нещо за едно на сто… Разбира се, аз съм Човек на съдбата, и всички тези вероятности би трябвало да работят в моя полза. Но кой знае кога и в какво точно може да се прояви това?

— И после душата ми ще почернее и ще стана също така вреден и кръвожаден като теб — тъжно се усмихнах аз.

— Е, не — изведнъж стана сериозен вампирът. — Толкова кръвожаден като мен никога няма да станеш. А за душата… сериозно се съмнявам, че тя може да почернява или побелява. Дори да почервенява ми изглежда малко вероятно. Аз ще ти кажа, като един вид специалист в тази област, душата — тя е безцветна. Освен това, духовната същност може да бъде много по-различна от характера на самия човек.

— Как така? — не разбрах аз.

— Имам една теория — в гласа на вампира се появи гордост. — Душата — това е като човешки скелет, върху който се наслагват всички жизнени ценности, навици, принципи, и в резултат се получава личност. Грубо казано, ако човек поначало има добра душа, това изобщо не означава, че той ще бъде добър. Ако е поставен в неправилна жизнена среда, то той лесно може да се превърне в хладнокръвен убиец. Въпреки че в дълбините на душата му ще го мъчат угризения на съвестта, това изобщо няма да му попречи да убива хора. Същото може да бъде и наобратно… Но това е само една теория — душата не може да бъде просто „добра“ или „лоша“, както и самия човек. Тя само определя склонността на човек към добро или зло в дадена ситуация. Впрочем, на практика всичко е много по-сложно, но мисля, че схвана идеята.

Много приблизително, честно казано.

— А какво тогава се случва в момента на трансформация на човека във вампир?

— Считам, подчертавам, това е само мое мнение, че процесът на трансформация на човека във вампир освобождава душата от оковите на разума и всичко онова, което спира хората, когато искат да направят някаква гадост. Освобождава от страха и угризенията на съвестта, разума и инстинкта за самосъхранение. Вампирът прави точно това, което иска, без никакви задръжки. Кой е виновен, че във всички хора, в една или друга степен, присъстват лоши душевни качества? Но, пак казвам, това е само теория.

Е, какво пък, поне никакво почерняване на душата ми не се предвиждаше. От друга страна, Велхеор окончателно ме обърка. Неконтролируеми вампири, които правят само това, което пожелае душата им, която, на свой ред, е устроена някак по-особено. Всичко беше твърде неясно и неопределено.

— Както вече разбра, тук без литър водка, тоест вино, няма да минеш — засмя се вампирът. — Но засега не бързай да униваш. Почини си малко, разсей се, а довечера аз ще се свържа с Ромиус и заедно ще поумуваме какво можем да направим в тази ситуация.

— Добре — въздъхнах аз. — Ще се опитам, но няма да е лесно да се разсея. Все пак след няколко дни, ако правилно съм те разбрал, аз окончателно ще се превърна във вампир.

— Да — потвърди Велхеор. — Имаш още ден-два в запас. Ще мислим. А ти… постарай се да не се ядосваш и да не се изнервяш. Разбира се, от това душата ти няма да почернее, но по-добре се дръж в ръце.

Разбира се, лесно му е да го каже. Сеонецът ми открадна справочника със заклинания, дневника, очилата „пелена“, на туй отгоре ме превърна в нисш вампир. Алиса повече не иска да говори с мен и, според мен, просто ме мрази. Келнмиир умира при много странни обстоятелства, за които все още нищо не зная. Кейтен изчезна неизвестно къде и очевидно не планира да се връща. Невил „прегоря“ и никой не знае кога отново ще бъде в състояние да използва своите способности, в допълнение, след края на практиката ме чака наказание, така че нашата петорка при всички случаи ще бъде отстранена от занятия. Някъде до града живее, лишен от памет и личност, Стил, и следващата седмица ще има пълнолуние, по време на което, според видението ми, Прокълнатата къща се превръща в странно чудовище. А за всички останали… животът е прекрасен.

— Душевно спокойствие — многозначително каза Велхеор. — Ще тръгвам, а ти полежи още малко, вземи се в ръце.

— Чакай — сетих се аз. — Искам да знам какво се е случило с Келнмиир? Как е умрял?

— После — бързо каза вампирът и изчезна зад вратата.

След разговора с Велхеор аз просто не можех да се отпусна. Той сякаш специално ми наговори един куп неразбираеми неща и окончателно съсипа настроението ми. Всъщност не, неразбираемите неща ги каза той, но настроението аз си го съсипах. Във всеки случай, и дума не можеше да става за душевно спокойствие.

Както се случваше до постъпването ми в Академията, доброто ми настроение върна моя риж приятел. Нахълтвайки в стаята, той още от вратата извика:

— Ама че си чудовище!

— Защо? — подозрително попитах аз.

— Знаеш ли какво говорят за теб нисшите вампири. Започват с това, че превръщаш всеки, който те е подразнил, в злато, а след това го разпродаваш на части…

Неволно се усмихнах.

Вампирите са приели насериозно моите истории? Забавно.

— И завършват с ходенето през огъня. За това, как ти само с меч в ръка си избивал плъховете, аз не казах нищо. Нисшите, а и не само те, са свикнали да мислят, че Майсторите не могат нищо да правят без магия. Разбирам ги — тази мисъл е успокоителна, освен това, тя не е много далеч от истината. Но ти им показва, че прекрасно можеш да минеш и без уменията на Занаята. Странно, защо не сме се сетили досега? Впрочем, ако съм с всичкия си, не бих рискувал да тръгна в челната редица да избивам плъхове — все пак в Лита ме чака прекрасно момиче, и тя със сигурност ще се разстрои, ако й занесат оглозганите ми останки.

Е, тогава не бях с всичкия си. И продължавайки в този ред на мисли, никакво момиче не се безпокои за мен, така че за нищо не се учудвай, Чез, абсолютно за нищо.

— Е, говорят си нисшите всякакви глупости. Голяма работа.

— Да, голяма работа — съгласи се той. — Само че сега те едва ли не за почетен нисш вампир искат да те приемат. Закари Никерс за тях сега е нещо като идол.

Трепнах.

Чез дори не можеше да си представи колко беше прав. Само след няколко дни, ако се вярва на Алиса, аз ще се превърна в нисш вампир. Макар и в почетен…

— Това са глупости — въздъхнах аз. — Ще се върне Кейтен…

— Между другото, много интересен въпрос! — спомни си Чез. — Нещо много се бави твоя чичо, никакви писма не идват от Академията. Някой ще ни удостои ли с обяснение къде изчезна нашият наставник?

— Може би това е твърде важна информация, за да я разкриват на някакви си ученици — предположих аз.

Чез тупна с крак.

— Значи, когато воювахме със Съществото много бяхме подходящи, а когато трябва да ни кажат информация — не сме подходящи! Ах, само да ми паднат…

— Кои? — не разбрах аз.

— Те — многозначително каза червенокосият ми приятел и рязко скочи на друга тема: — Слушай, а ти знаеш ли как е умрял Келнмиир?

— Аз? — попитах учудено. — Нямаше ме цяла нощ, откъде мога да знам?

— Ами… всички мълчат — и Алиса, и Велхеор, и дори друидът, който Невил с радост би удушил със собствените си ръце. Ти винаги знаеш, кажи ми, а? Интересно, как може да умре хилядолетен вампир?

Интересно му било.

— Не знам — въздъхнах аз и се поправих. — Засега не знам…

— Добре, хайде да слезем — огорчено каза той. — Аз вече доста огладнях, а долу подготвят банкет.

Ние с Чез се спуснахме на първия етаж, където наистина ни очакваше отрупана маса. Нисшите вампири бяха настанени в съседната зала, защото техните вкусове бяха малко по-различни от нашите, но Даркин все пак предпочете да седне с нас и да яде обичайните неща. Е, полагаше му се — сега той беше официален капитан на Огнения патрул.

Най-накрая да седна и да разпусна както трябва…

— Хей, Зак, та ние вече имаме вино! — спомни си Чез. — Би ли го донесъл от мазето?

— От мазето? — попитах малко дрезгаво. — Няма начин! Повече никакви мазета!

Всички се засмяха. Вярно — Невил, Велхеор и Алиса твърде вяло и с крива усмивка, явно не им беше до нас. Затова пък Чез и Наив се смяха за петима.

— Шега — все още смеейки се каза Чез и издърпа изпод масата кошница с бутилки.

— Глупава, между другото — измърморих аз раздразнено.

Масата се огъваше от ястия, доставени, както подозирах, от заведението на Гръм. В допълнение към нашата петорка в закритата част на залата бяха още Велхеор, а също Даркин и Девлин — капитаните на стражата и на младшите сътрудници на Огнения патрул. Капитаните седяха на противоположните страни на масата, очевидно стараейки се да бъдат колкото се може по-далеч един от друг. Чудех се защо ли? Същото толкова далеч, но спрямо мен, беше седнала Алиса. Мелисия с новодошлия друид изглежда бяха останали в общността, и това явно разваляше настроението на Невил — как само беше намръщен.

Всички прозорци бяха със спуснати щори, за да могат вампирите да се чувстват повече или по-малко удобно. И на мен, честно казано, ми беше много по-добре, когато не ме огряваха слънчеви лъчи. А съвсем скоро ще ми се наложи да нося също такава маска, както нисшите вампири… Освен ако, разбира се, в най-скоро време не измисля нещо.

Колкото и да е странно, първият тост го предложи Невил.

— Е, добре — той стана прав с чаша вино в ръка. — Искам да вдигна тост за нашия Огнен патрул. Ние всички сме толкова различни… но може би в това е нашата истинска сила.

Ние го подкрепихме с одобрителни викове и изпразнихме чашите си.

— Нека Зак да говори! — веднага предложи Чез. — Следващият тост — от началника!

Трябваше да ставам от стола, което не ми се искаше, че и реч да произнасям. В съответствие с настроението, тя се получи не само тъжна, а направо погребална, в пряк и преносен смисъл.

— Бих искал да пием за загиналите, нека почиват в мир. Те умряха, защитавайки жителите на града.

Пихме в мълчание. Пред очите на всеки един от нас бяха сцени от вчерашната обсада на Прокълнатата къща. А аз неочаквано си спомних как умря Съществото. Мълчаливо. То дори нямаше очи, да не говорим за уста… просто лежеше безпомощно на земята, и нищо не можеше да направи. Примитивно създание, програмирано да убива и неспособно да чувства нищо освен жажда и болка. Мелисия обеща да ни каже резултатите от проучването на останките… Може би точно затова не беше сега с нас — вършеше си работата. Много се надявах да е така, в противен случай на Невил му бяха гарантирани душевни мъки… е, почти като моите.

— Хайде все пак да не се разкисваме — ненатрапчиво предложи Чез. — Справихме се с всички тези паразити, че и със Съществото…

— Не със всички — поправи го Даркин. — Младшите сътрудници продължават да издирват остатъците от разбягалите се плъхове.

Виж ти, моето обръщение към нисшите вампири оцеля и те самите започнаха да се наричат така. Всъщност, всичко е по-добре, отколкото оскърбителното „нисши“…

— Стражата също работи неуморно — отсече офицер Девлин, недоволно поглеждайки към вампира. — Началникът ни заповяда да съдействаме във всичко на Огнения патрул.

— Тоест, вие сте длъжни да съдействате на сътрудниците на Патрула? — с усмивка уточни Даркин. — Това важи ли и за младшите сътрудници? Защото тогава излиза, че стражата трябва да се подчинява и на нашите заповеди?

— Само не на твоите — озъби се офицер Девлин. — Само това остава, да се подчиняват на някаква си мърша.

Уау! А аз си мислех, че нашият вечно излъскан страж и да ругае не може. Дори когато ни нападнаха ходещите мъртъвци, той не си позволи такъв език, а тук… какво ги свързваше тези двамата?

Колкото и да беше странно, нито Невил, нито Алиса се опитаха да спрат разправията. Обикновено тези двамата се стараеха да следят за реда в нашата компания, но сега главите им очевидно бяха заети с по-важни мисли.

— Успокойте се — изненадано ги помоли Чез. — Какво правите?

— Защо това копеле седи на една маса с нас? — изрева полицай Девлин, без да обръща никакво внимание на Чез.

— Мисля, че сега ще избия зъбите на някой — закани се Даркин, ставайки от стола си.

Велхеор, който стоеше точно до нисшия вампир, с едва забележимо движение на погледа свали Даркин обратно на стола.

— По-спокойно, по-спокойно — меко, както могат да говорят само вампирите, каза Велхеор. — Без ексцесии. Ако някой тук трябва да избива зъбите на друг, то това ще бъда аз.

Но това не беше достатъчно.

— Изглежда, че имаш нещо против вампирите? — ласкаво се обърна Велхеор към стража.

— Само против един конкретен вампир — припряно поясни Девлин.

Уау, нашият офицер се изплаши! В очите му се таеше истински, неподправен страх. Изглежда беше чувал за нашия приятел вампира-дълголетник.

— И защо не ти харесва този приятен млад човек? — попита Велхеор с такъв тон, че веднага ставаше ясно — за Девлин беше по-добре да отговори на този въпрос.

Офицерът се поколеба. Очевидно не искаше да говори за това, но пък да спори с истински вампир… беше равносилно на подписване на собствената смъртна присъда. И това — в най-добрия случай.

— Виждате ли… този отвратителен негодник…

— Е неговият любим по-голям брат — засмя се Даркин.

Брат?!

— Мисля, че братята обикновено се отнасят един към друг малко… по-различно, — учудено отбеляза Алиса. Уау, вампирката толкова беше изненадана от признанието на Девлин, че се разсея от мрачните си мисли.

Дори и Невил, който сигурно през цялото това време си мислеше за мистериозните взаимоотношения на Мелисия с новодошлия друид, показа някакъв интерес към разговора ни.

— Любим?! — извика офицер Девлин. — Аз го ненавиждам!

— Тогава го убий — неочаквано предложи Велхеор, — след като е такава гадина.

— Ти какво? — задавих се аз. — Отвратителен съвет.

Колкото и да е странно, Девлин сподели моето мнение.

— Не мога — сякаш за да оправдае, каза той. — Той е… мой брат, и… — гласът му започна да укрепва. — Аз съм офицер от стражата, а не убиец!

Даркин с подигравателна усмивка гледаше мъките на по-малкия си брат.

— А ти какво се усмихваш? — Велхеор вдигна Даркин за яката като палаво кученце. — Така ли ще слушаш как те оскърбява? Защо не се разправиш с него?

— Той не ме дразни — опита се да свие рамене Даркин. — Нека говори каквото си иска.

— Стига си ме баламосвал — отсече Велхеор, поглеждайки всеки един от братята. — Или сега излизате не двора и се биете до смърт, или се прегръщате и млъквате. Ясно ли е?!

Нашата петорка откровено се любуваше на способността на вампира да решава проблеми. Изглежда, че най-кървавият вампир на хилядолетието лесно можеше просто да ги изкомандва… което, като цяло, си беше съвсем логично.

Но вампирът не спря дотук. Речено — сторено. Велхеор скочи от стола си, освобождавайки мястото за Девлин.

— Бързо сядай на мястото ми — нареди вампирът. — И ще стоите и пиете вино дотогава, докато не решите всичките си проблеми.

Да, пред истинския вампир, преживял десетки векове, и изтупания страж, и самоуверения нисш вампир се чувстваха като малки непослушни деца. Примерно така се чувстваше Невил близо до Мелисия, макар че това ни най-малко не намаляваше привързаността му към нея.

Толкова различните братя послушно седнаха един до друг и, въпреки че не започнаха приятелски разговор, поне спряха да се ругаят. Във всичко това имаше само един минус — сега нямаше да разберем защо братята така се мразеха. Във всеки случай, поне докато не ми се предоставеше възможност да ги разпитам поотделно.

— Не забравяй — Велхеор размаха пръст към Даркин, — още не си заслужил прошка, белегът си остава при теб.

За какво говореше той?!

Междувременно Чез реши отново да направи опит да съживи нашата компания:

— Приятели! И все пак, въпреки всичко, днес имаме празник. Нека забравим за момент всичките си проблеми и да се порадваме на нашата победа!

Погледнах приятелите си.

Даркин и Девлин демонстративно се игнорираха един друг, седейки на съседни столове — това би изглеждало глупаво, ако не беше толкова тъжно. Алиса гледаше навсякъде, само не и към мен, и старателно мълчеше. Невил явно искаше сега да не е тук, а в общината на друидите, така че цялото му изражение казваше само едно — „кога ще свърши всичко това?“. Велхеор продължаваше хитро да се усмихва, но, както ми се струваше, предишният му ентусиазъм се беше загубил някъде, най-вероятно там, където беше загинал Келнмиир. Дори Наив дъвчеше без особен апетит, а това само по себе си беше безпрецедентно събитие!

— Ех, за какво ли стоя тук с вас? — въздъхна Чез, виждайки безсмислието на своите опити да повиши настроението ни. — В Лита сега ме чака момиче… и скучае вероятно.

— Какво момиче, дракон да го вземе? — неочаквано за себе си избухнах аз. — Та ти почти не я познаваш! Тя вероятно отдавна се среща със здравеняка Ланс, който гордо патрулира по улиците на Лита в състава на тамошния Патрул.

Моят приятел ме погледна втрещен, неспособен да каже и дума.

— Ех… ти…

Разбрах, че явно съм преминал границата, но вече беше твърде късно.

— И ти се наричаш мой приятел?! — Чез скочи от стола. — С всички твои тайни и секрети от приятелите си… струва ми се, че скоро съвсем ще се отучиш да говориш истината!

А, така ли?!

Аз също станах на крака, за да не го гледам отдолу нагоре.

— Ако не бях аз, вие отдавна щяхте да сте мъртви!

Виж го ти, не му харесвало, че имам тайни. Това си е лична работа и аз не съм длъжен да разкривам тайните си на незнайно кой.

— Момчета, защо? — тихо попита Наив. — Ние сме приятели… екип…

— Сядай и яж, без да се обаждаш! — озъби се Чез.

— Не смей да говориш така с брат ми — предупреди го Невил.

Чез, от своя страна, погледна Викерс старши.

— Какво, друидката те излъга и сега си решил на мен да си го изкараш? Няма да стане!

— Просто семейни работи, — изсумтя Алиса.

— Невероятно — не й остана длъжен Чез. — Нима знаеш значението на тази дума?

— Млъкни — изсъска вампирката, за която темата за семейството явно беше болезнена. — В противен случай ще получиш…

— Само опитай — ядоса се Чез и създаде няколко Огнени топки. — Стана ни навик да се бием…

— Никаква магия! — едновременно извикахме с Велхеор.

Дракон да ме вземе, ако се стигне до магии…

В залата се втурна младши сътрудник и бързо каза:

— Имате гости!

Чез се опомни и бързо изгаси Огнените топки, правейки го точно навреме.

Следвайки нисшия вампир, в залата влезе самият Ромиус Никерс. В сивата ливрея на Върховен Майстор и с тояга от известното дърво „тувит“ в ръце.

— Добър ден, дами и господа. О, и ти ли си тук, Велхеор? Виждам, че имате празненство — с усмивка каза той. — Какво празнуваме?

— Масово избиване на плъхове — омърлушено се усмихна Велхеор.

Отне ми известно време да дойда на себе си и да възстановя душевното си равновесие.

— Поводи повече от достатъчно, — изтръгнах от себе си. — Моите уважения, Ромиус, отдавна ви очаквахме.

Въпреки нервността си аз си спомних за нашето споразумение да се обръщам към него на публично място само на „вие“.

— Така ли? — изненада се Майсторът. — Странно, аз изобщо нямах намерение да идвам, но Майстор Ревел искаше да говоря с теб по повод участието ти в изследванията.

Ние се спогледахме изненадано, моментално забравяйки всички разногласия.

— Но вие ни писахте, че непременно ще посетите Прокълнатата къща, веднага щом имате свободно време — неуверено каза Алиса, сядайки на стола.

— Аз съм ви писал? — изненада се Ромиус. — Кога е било това?

— Ето писмото — Невил бръкна във вътрешния джоб на ливреята. — Къде ли е… — Викерс старши учудено погледна към нас. — Сигурен съм, че беше в този джоб. Той се затваря херметически, нищо не може да падне от него!

— Почакайте — помоли ни Ромиус. — Разкажете ми всичко отначало. Какво е станало тук и къде изобщо е Кейтен? Той е вашият надзорник, нека той да ми обясни всичко.

— Дракон да ме вземе — казах тихо, сядайки обратно на стола, и повторих бавно, опитвайки се да получа максимално удоволствие от думите: — Дракон… да… ме… вземе…