Огненият патрул

Действие 0

Древната гора беше тиха и спокойна. Огромният зелен остров, извисяващ се десетки метри над околната равнина, величествено полюшваше своите листа и клони на вятъра, наблюдавайки окръжаващия го свят. Все пак този, който е запознат с езика на гората, щеше да разбере, че не толкова величието, колкото предпазливостта надничаше през листата на дърветата. Някога Велика, а сега просто Древна, гората доживяваше последните си векове. Магията на дърветата си оставаше все така силна, както и преди десет хиляди години, тя беше неизменна от създаването на този свят, но постепенно се предаваше под натиска на нова магия — магията на разума.

В очите на случайния наблюдател гората изглеждаше като огромна богиня, едновременно красива и опасна. Малцина се осмеляваха да нахълтват в царството на друидите и дори ако все пак влизаха, никога не достигаха до сърцето на гората — природата не търпеше неканени гости. Въпреки това, с някои от гостите гората все пак трябваше да се примири…

— Дървета, дървета… повдига ми от тях!

Велхеор ядосано ритна близкото дърво и в твърдата на вид кора веднага се появи една доста прилична вдлъбнатина.

— Вредител — заяви Келнмиир. — С твоите номера никога няма да намерим друидите. Те не обичат, когато някой се отнася без уважение към гората…

— Докога ще ги търсим? — изрева Велхеор. — От четири дни обикаляме наоколо и дори не сме ги зърнали. Да не са преяли с корени?

Келнмиир му удари силен шамар по врата.

— Мери си приказките, друидите имат уши във всяко дърво.

— А нямат ли и други части от тялото си в дърветата? — с надежда попита Велхеор и още по-силно удари по огромния вековен… дракон знае как се наричат всички тези дървета.

Огромният ствол, който и трима души едва ли можеха да обхванат, обидено изскърца и се наклони.

Келнмиир махна обречено с ръка — нека си играе, щом му прави удоволствие. Добре, че най-кървавия вампир на хилядолетието не се развихря истински. А поводът за ядосване си беше сериозен. По принцип за четири дни път вампирите отдавна трябваше да са преминали през Древната гора… но някой или нещо старателно ги отклоняваше от пътя им.

Напълно логично друидите нямаха желание да се срещнат с вампирите, тъй като тези две раси бяха противоположни, както от морална, така и от биологична гледна точка. Вампирите са типични хищници, бързи, брутални, готови във всеки един момент да скочат върху жертвата или противника. Друидите са миролюбиви и пълни с достойнство тревопасни… Обидно? Е, какво да се прави? От гледна точка на биологията наистина беше така.

Сега е трудно да се каже дали вампирите и друидите се явяват странични разклонения на човешкия вид, или човекът е станал разумната златна среда, обединяваща качествата и на двата вида — хищници и тревопасни. Между другото, никой не твърдеше, че човекът е взел най-добрите качества, дори напротив…

— Предлагам да спреш да се правиш на благовъзпитан гост, просто бъди себе си, — предложи Велхеор, чието поведение далеч не беше благопристойно. За три дни вампирът прилично си отяде, като периодично ловеше пресичащите пътя му огромни глигани, десетина пъти по-големи от него. Зад гърбовете си оставяха полуизядените трупове на бедните (доколкото можеха да се нарекат бедни същества с петдесетсантиметрови зъби) животни и доста повалени дървета, на които вампирът тренираше „заслабващото“ си тяло.

Келнмиир имаше смътното подозрение, че друидите не искаха да се срещат с тях заради поведението на Велхеор, но не можеше да го сподели с приятеля си. В края на краищата от вампирска гледна точка Велхеор беше по-тих от водата и по-нисък от тревата. Просто там, където са расли вампирите, явно водата се е изливала от водопад, а тревата е била с размера на средно дърво. Вината не е тяхна!

Вампирите вървяха през гората практически без прекъсване. Само когато Велхеор убиваше някоя свиня, те спираха да се нахранят.

Нямаха друг избор, освен търпеливо да чакат друидите да благоволят да се покажат. С всеки изминал ден намеренията на Велхеор по отношение на собствениците на гората претърпяваха известни промени — ако в началото той също като Келнмиир искаше просто да си поговори с тях по определени теми, сега вампирът си мислеше колко друиди трябва да разкъса, за да отмъсти за прекомерно продължилата горска разходка.

Животните в радиус от няколкостотин метра ужасени бягаха от вампирите, и дори огромните глигани Велхеор трябваше дълго да ги гони — масивното туловище тичаше през гората с изцъклени очи и надаваше предсмъртни писъци. Затова пък комарите изпитваха към вампирите някаква родова ненавист — стотици от тези малки кръвопийци кръжаха над нещастните пътници и периодично организираха масирани атаки. Не че вампирите не можеха да се справят с такава дребна неприятност, но като добавим и останалите неудобства, разходката в гората си беше направо неприятна.

Към смрачаване чувствителните уши на вампирите уловиха далечни стъпки.

— Някой идва! — зарадва се Велхеор.

— Към нас — съгласи се Келнмиир. — Някой доста тежък, съдейки по шума.

— Навярно голям глиган — предположи Велхеор и развълнувано потри облечените си в кожени ръкавици ръце и облиза устните си. — Ще се позабавляваме!

Келнмиир затвори очи и се концентрира върху приближаващото се същество.

— Не, не е дива свиня — каза той най-накрая. — Бих казал, че е каменен трол…

Велхеор леко се натъжи.

— Е, не става за ядене…

Някъде напред се чу отчетливо пращене и грохот на падащи дървета.

— Да не би друидите да са ни го пратили? — зачуди се Келнмиир.

— Само един трол — за секунда ще го стрия на прах!

И Велхеор нетърпеливо подскочи на място.

— Сигурен ли си? — попита бившият Крал на вампирите. — Ако не греша, а аз никога не греша, това е кралски трол.

И в подкрепа на думите му над стволовете на дървета се показа голата глава на каменния трол. Между другото, кралски го наричат не само заради огромния му ръст, но и заради чудовищната му разрушителна сила, така че никой здравомислещ вампир няма да рискува да се бие с него… Но къде сте виждали здравомислещи вампири?

— Ах, копелета — почтително каза Велхеор. — С такъв трябва да се съобразяваш…

Вампирите започнаха бавно да отстъпват в сенките на дърветата.

Тролът уверено тръгна към тях, сякаш знаеше къде точно се намират.

— Мисля, че тази каменна тиква няма да си отиде, — и Велхеор внимателно се огледа.

— Някой го направлява — уверено каза Келнмиир. — Очевидно ще трябва да направим тактическо отстъпление. Може би друидите все пак ще се проявят…

Тролът спокойно отместваше стволовете на дърветата, сякаш те не бяха вековни гиганти, а ниски храсти, и излезе на малка полянка. По-точно сложи един крак върху нея — за втория нямаше място. Огледа се и безпогрешно определи мястото, където се криеха вампирите.

— Усещам ви — каза той с гръмовен глас.

Келнмиир заби лакът в ребрата на Велхеор.

— Ти пак ли половин година не си се мил?

— Така трябваше — весело отвърна приятелят му. — Провеждах психологически експерименти…

Междувременно тролът извади от земята най-близкото дърво и с едно „Ух!“ го хвърли към вампирите.

Хряс!

Да ги улучи не беше толкова лесно, особено с толкова голямо дърво. За времето, докато дървото летеше към тях, вампирите успяха не само да избягат десетина метра встрани, но и се качиха на дърветата.

— Виждаш ли нещо? — полюбопитства Велхеор, спокойно люлеейки се на върха на дървото.

— Засега не — каза от съседното дърво Келнмиир. — Ти му отвлечи вниманието, а аз ще се опитам да мина от другата страна, мисля, че направляващият го друид е някъде там.

— Става, — съгласи се Велхеор и скочи на най-близкото дърво. — Ей сега свят ще му се завие.

Келнмиир се спусна по дървото и изчезна в близките храсти, а приятелят му започна да скача от дърво на дърво като побесняла катерица и да крещи с всички сили, за да привлече вниманието на трола.

— Хей ти, тлъста мутро!

Тролът изненадано се вторачи във вампира, не вярвайки, че някой се осмелява да му говори така.

— Кога за последно си се мил? Вонята ти се усеща дори оттук!

Тролът изрева яростно, изкорени най-близкото дърво и го хвърли към нахалника. Но не беше толкова лесно да се улучи пъргавия вампир — Велхеор грациозно скочи на десетина метра преди своеобразия снаряд да достигне целта си.

— Тъпа лоена топка! — извика вампира. — Прибирай се вкъщи докато не съм те натупал!

Тролът нададе още един гръмотевичен рев и се втурна към Велхеор, разделяйки с ръка дърветата по пътя си.

Но вампирът не мислеше да отстъпва. Той търпеливо изчака тролът да се доближи на един удар разстояние — тролски, разбира се — за да се възползва от преимуществата си…

Тролът стигна до вампира и замахна с каменните си юмруци. Велхеор трябваше за секунда да скочи от дървото, преди ударите да го превърнат в трески. И тогава започнаха подигравките над бедния трол — вампирът подскачаше наоколо и без проблем избягваше огромните, но бавни ръце, като постоянно крещеше обидни (на места и непонятни) думи. Но точно непознатите думи ядосваха трола най-много.

— У, ти си ходещ паметник — мечтата на каменоделеца!

— Защо са толкова изкривен, пън каменен?

Бедният трол ревеше толкова силно, че някои от дърветата падаха на земята без да използва физическа сила — само от гласа му. На вампира тази акапела не му влияеше, Велхеор не само избягваше огромните юмруци на трола с грацията на танцьор, но успяваше да нанася къси и много точни удари по противника си. Каменният трол вече можеше да се похвали с няколко счупени части на тялото си, въпреки че той дори не забелязваше.

Вампирът и тролът можеха да се бият още дълго, но Келнмиир имаше по-различни планове. Той се появи в края на поляната, влачейки млад мъж в пъстра зелена дреха.

Разбира се, преди час тук нямаше никаква полянка, но благодарение на усилията на Велхеор и трола са беше освободило достатъчно пространство за изграждането на малко селце.

Тролът, още щом ги видя, заряза противника си и се втурна към тях.

— Пусни го веднага — заплашително каза трола. — Или аз…

Буум!

Тролът направи много голяма грешка, като обърна гръб на Велхеор. Виждали ли сте някога вампир да препъва двайсетметров трол? Не е за хора със слаби сърца, както и самото падане.

Тролът заора с носа си няколко метра и спря точно пред Келнмиир.

— По-добре се подчинявай — посъветва го Келнмиир, леко ритайки го в каменния нос. — В противен случай ще извия врата на този…

Той хвана бясно дърпащият се друид за яката и го вдигна над земята. Каменният трол послушно притихна, гледайки изпод вежди с мрачен поглед.

Междувременно Велхеор скочи на главата на падналия трол, демонстративно сложи крак като победител и гордо изпъчи гърди:

— Велхеор — победителят на тролове! — изрецитира той и вече по-тихо добави — Ех… жалко, че няма фотоапарат…

Едва тогава посочи към друида.

— Леле, каква модерна маскировка.

От изненада друидът дори спря да се бори.

— За какво говори?

Келнмиир сви рамене.

— Питай нещо по-просто. Всъщност — опомни се вампирът — не съм ти давал думата.

Велхеор направи двойно салто и грациозно се приземи пред Келнмиир.

— Най-накрая една зелена мутра. Защо ти трябваше да изпращаш този — той махна с ръка над рамото си — каменния? Той да се разправя с нас, а?

— Може и така да се каже — съгласи се Келнмиир. — Те са тандем с трола. Доста често срещана тактика — безпроблемно ориентиращият се в гората друид и каменния трол много добре се допълват взаимно. Чрез телепатия друидът съобщава на трола къде да ни намери. Дори сега се опитва да организира едновременна атака.

Вампирът разклати силно друида и оголи зъби в усмивка.

— Погледни ме, ако продължаваш тролът ще пострада заради глупостта ти.

Велхеор цинично се усмихна, за да потвърди думите на приятеля си, макар че не можеше да си представи как това ще навреди на ходещата планина.

— Не докосвайте Тузгрик — изведнъж жално каза друида. — Той е още бебе.

Ако се съди по гласа му, и самият той не беше много по-стар от трола, макар че на външен вид да се определи възрастта на друид беше доста трудно, защото те, също като вампирите, живеят много по-дълго от хората.

— Как го нарече? — попита Велхеор. — Тузик?

— Тузгрик — обидено повтори младият друид. — Той е от много знатно семейство и не му се присмивайте… — и стисна очи в очакване на удар.

Вампирите го изненадаха — те просто се разсмяха от сърце.

— Не на нас тия — през смях каза Келнмиир. — Ти всъщност откъде се пръкна? Кой те изпрати?

Друидът гордо вдигна глава.

— Никой не ме е изпращал, аз съм от наблюдателите на Древната гора.

— О, това обяснява всичко — засмя се Велхеор. — А не са ли ти казвали, че не може да нападаш мирните пътници?

— Че вие мирни пътници ли сте? — изсумтя друидът.

Келнмиир здраво го разтърси и за по-сигурно добави един як шамар зад врата му.

— Не се самозабравяй — заплаши той друида.

От изненада младият друид си прехапа езика, а очите му се изцъклиха от болка. Вампирът прие промяната на лицето му като заплашителна реакция.

— Сега ще отговаряш на въпросите ни и ако откажеш, тогава…

— Ще те изядем — бавно се усмихна Велхеор… и получи шамар по врата от Келнмиир.

— За какво? — обидено извика вампирът.

— Не прекъсвай по-възрастните — спокойно обясни Келнмиир.

Велхеор демонстративно закри устата си с ръка и започна да хвърля ядосани погледи изпод вежди.

Пляс! Още един шамар подпали врата на друида.

— Значи така, сега ще ни заведеш при старейшините. И повече не прави опити за бягство — може случайно да пострадаш.

Друидът поклати глава.

— Не мога…

Пляс!

— Забранено е…

Пляс!

— Само не закачайте Тузгрик — жално помоли друидът.

— Добре — бързо се съгласи Келнмиир.

Той направи крачка към лежащия на земята трол и го докосна по челото. Огромните очи на трола, които до този момент внимателно наблюдаваха вампирите, бавно се затвориха.

— Какво му направихте? — извика друидът и се изви, опитвайки се да се освободи от хватката на Келнмиир.

— Нищо — увери го вампирът. — Нека поспи малко и не ни се пречка. След три часа ще се събуди.

Друидът погледна подозрително към трола и той, сякаш за да потвърди думите на вампира, силно захърка.

— Ама че звяр — възхитено каза Велхеор, гледайки към клатещите се от мощното хъркане на трола дървета.

— Той не е звяр — веднага започна да спори друида — той…

— Да, да, от много знатен род — съгласи се Келнмиир и отново перна друида по врата. — Хайде води ни при старейшините, и без това загубихме много време в безполезно лутане из гората.

На друида нищо друго не му оставаше, освен да се съобрази с молбата на вампира. Особено когато беше подкрепена от приятелската и многообещаваща усмивка на Велхеор.

И те тръгнаха.

Младият друид толкова бързаше да отведе вампирите в селото, че те едва смогваха да го следват.

— Защо такова усърдие? — попита тихо Велхеор приятеля си. — Мислех, че ще се дърпа до последно, надявайки се някой да го спаси.

— Почти позна — с усмивка се съгласи Келнмиир. — Той получи телепатично съобщение от шефовете. Съдържанието беше кодирано, но мисля, че скоро ще се срещнем.

Велхеор веднага се усмихна.

— О, капан — това го разбирам! Ей такива забавления обичам.

— Внимавай да не убиеш някого, тук сме на приятелско посещение — предупреди го Келнмиир.

— Не казвай на комарите как да пият кръв — Велхеор се засмя. — Живи ще останат… но и през лазарета ще минат… всички.

Те пробягаха още няколко метра и младият друид неочаквано спря.

— Пристигнахме.

Велхеор се огледа и демонстративно сви юмруци.

— Е, ще идвате ли?

Сякаш по команда от дърветата скочиха няколко друида в шарени зелени гащеризони. В ръцете си носеха дълги сопи, завършващи с малки светещи зелени топки.

— О-хо, истински командоси — каза Велхеор. — Какво искате, момчета? Не виждате ли, чичковците си имат работа, не им е до вас.

Друидите се спогледаха неуверено. Явно не очакваха такава спокойна реакция от вампирите. Вампир и спокойствие — това са си несъвместими понятия.

— Трябва да ни последвате — за всеки случай поясни един от „командосите“. — Съветът ще реши съдбата ви.

— Тогава какъв е проблема? — сви рамене Келнмиир. — Нали и ние искаме там да отидем?

Друидът се замисли.

— Колко са скучни — прошепна Велхеор в ухото на приятеля си.

— Както се казва — живот в изолация — предположи Келнмиир. — Въздържание, недохранване, вегетарианство.

Разбира се, друидите нямаха слуха на вампирите, но когато говориш с толкова силен шепот… друидите чуха всичко и едва ли им хареса. Но какво можеха да направят горските обитатели на висшите вампири? А дори и да можеха, нямаха право — Съветът им даде ясни инструкции да доведат вампирите живи и невредими.

— О, бедничките ми — изведнъж зафъфли Велхеор. — Елате при чичо, да ви научи кое какво е.

Друидите се спогледаха неуверено, но не помръднаха от местата си.

— Както искате — примири се вампирът. — Но ако ви се появи желание да се поразкършите или просто да се самоубиете, аз ще ви помогна.

Всички друиди едновременно направиха крачка назад.

— Вие… това… вървете напред — с пресекващ глас нареди един от друидите.

— Води — съгласи се Келнмиир.

Друидите поведоха не бързо, а направо на бегом. Или по-скоро бягаха редом с тях и показваха пътеката. Никой не смееше да се приближи на по-малко от няколко метра до вампирите, а при завои съобщаваха с много почтителен тон. В същото време слънцето най-накрая се скри зад хоризонта, което позволи на вампирите да свалят качулките.

— Защо не ни посрещнаха така още в началото — въздъхна Велхеор. — А трябваше да скитаме няколко дена в гората.

— Хайде — каза Келнмиир. — Затова пък какви кореми направихме.

— Аз? Корем? — възмути се Велхеор. — Тънък съм като пръст!

Келнмиир го погледна недоверчиво.

— Не бих казал пръст, а тлъст…

Велхеор рязко спря.

— Хей, ти, зеления… — всички друиди рязко се обърнаха. — А… да, вие всички сте в зелено. Така че, ето… ти.

Той с един скок се приближи от един от друидите.

— Кажи ми, аз дебел ли съм?

Вампирът лъчезарно се усмихна.

Горкото момче — всички друиди бяха много млади — почти припадна.

— Не-е — и бързо заклати глава.

— Да не лъжеш? — попита вампирът и присви очи.

— Не! — отговориха в хор всички друиди.

През целия път Велхеор с глупави въпроси, сладки усмивки, а понякога прегръщайки ги през раменете, успя да докара друидите почти до припадък. Тези приятелски жестове в изпълнение на кръвожадния вампир изглеждаха не просто страшни, а направо ужасяващи! Но друидите се оказаха силни момчета — много смели мъже биха побягнали в ужас само при вида на една вампирска усмивка.

Скоро стигнаха до огромно дърво. Широкият ствол беше странно зелен, като на места кората светеше с мека яркозелена светлина. Листата му образуваха завеси с причудливи продълговати форми. Почти на нивото на земята зееше толкова голям процеп, че през него с лекота щеше да мине дори и спящия някъде в гората кралски трол.

Преди да ги въведат вътре, друидите много учтиво ги помолиха да се отнасят с уважение към старейшините.

— Разбира се — съгласи се Велхеор. — С пръст няма да ги докосна — и добави по-тихо към Келнмиир. — Чудя се получават ли друидите сърдечен удар?

— Опитай — сви рамене Келнмиир. — Но само след като научим всичко, за което сме дошли.

— А ако нищо не искат да ни кажат? — с надежда попита Велхеор. — В края на краищата ще трябва да… извадим от тях тази информация, нали?

— Ще трябва. Но се надявам да не стигаме дотам.

Пристъпвайки през процепа, те попаднаха в много уютна зала, осветена от ярка естествена светлина, идваща от тавана. Всъщност таван нямаше, над главите на гостите зееше огромна дупка, през която се виждаше нощното небе. Всички стени на залата бяха напръскани с всевъзможни цветни мотиви, отразяващи всички нюанси от ярко оранжево до тъмно кафяво.

— Ама че колибка — прошепна Велхеор на приятеля си, оглеждайки се наоколо. — От толкова зелено взе да ми се повдига и май ще повърна.

— Само не и в Свещеното им дърво! — ужаси се Келнмиир. — Потърпи докато излезем от тук. От свежия въздух ще ти олекне.

Според друидските легенди Свещеното дърво е един вид бог, прародител на всичко на тази земя. В него заседаваше Съвета на старейшините.

— Ще се опитам — Велхеор се засмя. — Но ако ни гощават с плодове, не отговарям…

Заведоха ги до дървени столове, разположени в средата на залата, и ги поканиха да седнат. Още щом седнаха на не много удобните столове, от срещуположната страна на огромната зала, издълбана в самото Свещено дърво, се появиха шест фигури в дълги зелени (каква изненада) роби. Друидите величествено се приближиха и кимвайки любезно на гостите, седнаха в съседните столове.

— О, просто малко приятелско събиране — иронизира Велхеор. — Удобни кресла, огромна празна зала и толкова приятна компания.

— Моите уважения — културно поздрави Келнмиир, сръгвайки в ребрата приятеля си.

— Моите уважения — отговори друидът с най-дългата брада.

Всички старейшини бяха в много напреднала възраст, което за друид означава от порядъка на десет века, и можеха да се похвалят с много впечатляващи бради. Най-дългата щеше да помете пода при ходене, ако друидът не я повдигаше с ръка.

— Всъщност, ние идваме по работа — веднага хвана бика за рогата Келнмиир. — Отнася се за едно дете, което вие сте приютили преди седем века.

— Не разбирам за какво говорите — невъзмутимо отвърна друидът. — Аз съм Пазител на дървото от единадесет века…

— Момче — тихо се засмя Велхеор.

— … и такова нещо не съм чувал.

Келнмиир извади сгънат лист хартия и го подаде на друида.

— Може би това ще освежи паметта ви.

Друидът взе листа, прочетете го внимателно и го подаде към друг старейшина.

— Откъде взехте този документ? — попита той и вдигна зелените си очи към вампирите.

— От книгата История на възникването на Дневния вампирски клан — охотно отговори Келнмиир. — Интересна книжка, да ви кажа.

Друидът поправи лежащата на коленете му брада.

— Какво искаш от нас?

— Ти какво, старче, не схващаш ли? — избухна Велхеор. — Той иска да види сина си! Време е вече, виж колко векове са минали!

Старейшините се спогледаха.

— Дори и да разбирахме за какво говорите, да се организира такава среща е невъзможно — каза бавно Пазителя.

Велхеор демонстративно бавно се надигна от стола си и запретна ръкави.

— Не разбрах…

Келнмиир рязко го дръпна да седне обратно.

— Хайде да продължим без вашите недомлъвки и предположения. Аз съм Келнмиир и ако вие сте Пазител повече от десет века, то трябва да познавате Алисия и тя най-вероятно ви е разказвала за мен. Кажете ми кратко и ясно, къде мога да намеря сина си и внука си.

— Кратко и ясно? — Друидът вдигна рамене. — На гробището.

— Е — Келнмиир силно стисна подлакътниците на стола. — И как се случи това?

— Съвсем наскоро. Само преди около двеста години — спокойно отговори Пазителя. — Те бяха убити извън Древната гора, но наши братя са присъствали. Ако искате, мога да извикам накой от тях.

— Разбира се, че искаме — Велхеор изсумтя.

Келнмиир дръпна ръката си и откъсна парче от подлакътника. Хвърли изненадан поглед върху дървото в ръката си, внимателно го постави на земята и погледна друидите.

Пазителят кимна.

След няколко минути, които старейшините и вампирите прекараха в мълчание, в залата влезе един друид на средна възраст. Единственото нещо, което го издаваше, че е представител на горския народ, бяха зелените му очи. Беше облечен в най-обикновени градски дрехи и гладко избръснат, което от гледна точка на друидските канони си беше просто недопустимо.

— Моите уважения — поздрави новодошлия, но в гласа му нямаше никакво уважение.

— Това е Херион — представи го Пазителят. — Той е присъствал на смъртта на вашия… — друидът се поколеба — родственик.

— Родственик? — изненада се Херион и погледна с презрение вампирите. — Пред очите ми са убивали много твари, коя от тях е вашия родственик?

Велхеор се ухили.

— За първи път срещам друид с желание за самоубийство. Дори е забавно.

— Спокойно, Херион — меко каза Пазителят. — Аз говоря за Кел…

— Кел… — тихо прошепна Келнмиир.

— На теб го кръсти, — каза Велхеор ревниво. — А не на мен…

— Тези са му роднини — завърши Пазителят.

Херион се разсмя.

— Тези? Не ме разсмивайте, на тях на челата им е изписано, че жертвите им са повече от населението на средноголям град.

— Няколко пъти — скромно се съгласи Велхеор. — Яко, нали?

Друидът вдигна рамене.

— Извенете, Пазителю, но не мога да бъда в една стая с тези…

— Изглежда не разбираш — повиши глас Пазителят. — Искам да разкажеш на тези вампири за смъртта на Кел, а твоето желание няма значение и никой не се интересува от него.

— Напротив — не са съгласи Велхеор. — С удоволствие бих поговорил с него, та да увелича бройката на челото си.

Келнмиир, без да каже нищо, удари поредния шамар по врата на приятеля си.

— Ако нямаш нищо против, първо бих искал да науча кой е убил сина ми.

— Разбира се, — бързо се съгласи Велхеор и впери поглед в Херион. — Но после с теб ще си поговорим.

— С най-голямо удоволствие — кимна Херион. — Значи, вие искате да чуете за смъртта на Кел? — Той се върна и седна в едно от дървените кресла. — Това беше преди около двеста години. По това време работих като посланик в столицата и често приемах гости от Древната гора. Така и Кел дойде при мен, за да види живота в града… Аз винаги съм бил против политиката на ограничения, но в случая на Кел забраната за излизане от гората наистина е била необходима… както се оказа. На една улица ни нападна вампир. Истински вампир. Естествено, той беше по-силен, много по-силен от Кел — друидът стисна юмруци. — Той назова Кел по име и каза нещо за мръсната кръв и след това го уби. Разбира се, Кел се съпротивляваше и аз се опитах да му помогна, но бяхме млади, а вампирът беше много по-силен от нас. И до сега не разбирам защо ме остави жив…

— Наистина е странно — съгласи се Велхеор. — Аз със сигурност няма да направя такава грешка.

— Можеш ли да си спомниш какво точно каза вампирът преди да го убие? — напрегнато попита Келнмиир.

— Да видим… Той каза нещо за опозоряване на рода и за нечиста кръв. Така мисля. Уви, не мога да бъда по-точен.

Вампирите се спогледаха.

— Знаеш ли, това ми звучи познато — каза Велхеор. — Един стар наш приятел винаги е бил обсебен от чистотата на кръвта.

Келнмиир кимна.

— Изглежда, че имаме още един повод да се срещнем с него…

— Знаете ли кой е убил Кел? — изрева друидът.

— Не викай — спря го Велхеор. — По-добре кажи какво е станало с внука на Келнмиир, тоест със сина на Кел?

Херион стисна зъби.

— Влас беше убит, когато се опита да започне преговори с един от вампирските кланове като първи представител на Дневния клан. Казват, че боя се в състоял в една от столичните Школи по изкуствата. Не знам как точно се е случило, тогава не бях в столицата.

— Затова пък аз знам — тихо каза Келнмиир.

Отлично помнеше този бой. Имаше специално отношение към вампирите, понасящи дневната светлина, и тогава в ръцете му попадна младия вампир от Дневния Клан… Само ако знаеше, че… Да, това не е мечта дори за най-кървавия вампир на хилядолетието — да убие собствения си внук…

Подлакътниците на креслото, в което седеше Келнмиир, жално изпукаха.

— За другите му роднини нищо не знам — продължи Херион. — Дневният клан се премести в Лита, а аз там почти не ходя.

Друидът погледна въпросително към посетителите.

— Изглежда, че нямаме повече работа тук — тихо заяви Келнмиир. — Благодаря за информацията.

Вампирите се изправиха.

— Май искаше да си поговорим за нещо — обърна се Велхеор към Херион. — Да излезем?

— Да излезем — съгласи се друидът.

— Внимавай да не го убиеш! — прошепна Келнмиир на приятеля си. — Понатупай го и толкова. Без травми. Той все още може да ни бъде полезен.

— Какво говориш — каза весело вампирът. — Без травми не е интересно. Тук са цяло село с друиди, ще го излекуват на мига.

— Моите уважения — поклониха се вампирите към старейшините и напуснаха Свещеното дърво…

Малката поляна срещу Свещеното дърво беше осветена от зелени светещи топки, разпръснати по клоните на дърветата.

Велхеор наперено вървеше пред друида и сякаш нямаше никакво намерение да се бие. Погледна с подигравателен поглед към Херион и зачака първия му ход.

Друидът не го остави да чака дълго. С внезапна ярост се хвърли към вампира, като същевременно се покри с дебела кора.

Велхеор с лекота отблъсна атаката на Херион, който беше заприличал на ходещо дърво, но ответните му удари не причиниха никаква вреда на друида. Той дори не се опита да ги избегне, а спокойно се подложи на ударите на противника си.

— О, това ще бъде много интересно — Келнмиир присви очи и седна на тревата.

В това време вампира и друида започнаха да ускоряват темпото, като постепенно заприличаха на едно размито петно. Въпреки това Келнмиир отлично виждаше всеки техен ход — тук Велхеор се опитва да разкъса гърлото на друида, но пръстите му отскачаха от изненадващо здравото дърво, сега пък Херион се опитва да свали противника си на земята, но вампира с лекота се изплъзва от ръката му, сега те падат на земята, едновременно нанасяйки си удари по краката.

— Нещо ми подсказва, че ще завършат наравно — каза Келнмиир на стоящия до него старейшина. — Но е странно да се види друид в близък бой. Това не е в стила ви.

— Херион специално се обучава да се бие с вампири — обясни старейшината. — Той отдели за това около двеста години.

— Опитът му е малко — каза вампира. — Но се бие наистина добре. Те много добри приятели ли бяха със сина ми?

— Бяха неразделни — каза друидът. — Семейството на Херион отгледа Кел от ранна детска възраст, така че те израснаха като братя. Именно след смъртта на Кел Херион започна упорити тренировки — той не е загубил надежда за отмъщение. Въпреки че не одобрявам отмъщението, не мога да го съдя.

Келнмиир погледна с уважение към биещия се с приятеля му друид.

— Но аз одобрявам отмъщението… и още как. Надявам се Велхеор да не го убие.

„Разговорът“ между вампира и друида, както предрече Келнмиир, съвсем неочаквано завърши наравно. Биха се повече от два часа, докато накрая умората и нараняванията ги повалиха. Два часа по-късно, след като друидите ги бяха позакърпили, и тримата напуснаха селото. Херион реши да се присъедини към вампирите щом разбра, че те знаят кой е убиецът на брат му. Вампирите разбираха и оценяваха такова нещо като отмъщението, така че охотно приеха друида в компанията си. Още повече, че без водач можеха до безкрай да обикалят из Древната гора.

Действие 1

Излязох от телепорта в същата стая, от която тръгнах вчера сутринта. На стола спокойно си дремеше все същото тъмнокосо момиче. Изглежда, никой не се канеше да ме посреща, пък и защо ли?

С усилие потиснах желанието си да събудя нещастното момиче и на пръсти излязох в коридора. Въпреки това на излизане силно затръшнах вратата. На пост не трябва да се спи!

В коридорите на Академията беше абсолютно пусто. През целия път до площадките с телепортите не срещнах никого. Само по стълбите видях двама ученика от горните класове. Кимнахме си и се разминахме — не ми се говореше.

Трябва да призная, настроението ми беше никакво. Подозирах, че съм призован в Академията не просто така, а поради конкретна причина. Но каква? Може би все пак упражненията ми с кактуси не са останали незабелязани.

Беше ми заповядано да се явя в Заседателната зала, но бедата е там, че си нямах представа къде се намира. Доколкото знаех, се намираше някъде из етажите, забранени за ученици. Нямаше кого да питам, затова реших първо да посетя чичо си. Може би той ще може да ми каже каква е ситуацията около мен… стига, разбира се, да е на мястото си.

Както и очаквах, Ромиус не беше в кабинета си, затова пък там важно стоеше отличника. Той подробно ми обясни къде е Заседателната зала и дори ми пожела успех, без обаче да уточни в какво.

Прескачайки от телепорт на телепорт, накрая се добрах до необходимия ми етаж.

Пред телепорта, който трябваше да ме пренесе до Заседателната зала, чух безжизнения глас на автомага:

— Име?

— Кое, моето ли? — не разбрах аз.

— Това е забранена зона. За да ви пренеса към Заседателната зала, моля кажете името си.

— Зак.

— Пълното име.

— Закари Никерс.

— Изчакайте шест минути.

Едва след като минаха шест минути бях пренесен в затворения за простосмъртни етаж. Очевидно не искаха да съм в залата преди точно определеното време, да не би да чуя нещо, което не е предназначено за ученическите ми уши.

Едва не получих инфаркт, когато, излизайки от телепорта, попаднах в огромна зала, препълнена с Майстори. Всички присъстващи веднага обърнаха очи към мен.

— Този кой го е поканил тук? — чу се изненадан глас.

— Това е любителят на кактуси — обясни друг глас. — Ще го наказват.

Съдейки от репликите, най-близо до телепорта бяха младите Майстори. И те потвърдиха моите опасения.

— Влизай и сядай на подсъдимата скамейка — покани ме най-близият до мен Майстор, приблизително на моята възраст, и посочи към малка пейка, стояща встрани до зрителските трибуни.

Седнах отчаяно на посоченото място и с интерес се огледах. Никога не бях виждал талкова много Майстори. Отвсякъде ме заобикаляха червени и черни ливреи и не можех да разбера къде са се крили досега всички тези хора, защото за цялото време, прекарано в Академията, съм виждал около дузина Висши Майстори и около тридесетина Учители. А тук имаше стотици и от едните, и от другите!

Прошарен Майстор, стоящ на неголяма трибуна, обяви:

— Смятам, че основната част от Общото събрание е приключена. Сега остава да разгледаме няколко дела от общ характер. За начало ще разгледаме въпроса с използването на забранена магия от ученици, нарекли себе си „Децата на дракона“. Тази групировка си позволява да практикува забранена магия както във, така и извън Академията. Последното използване е засечено през двете нощи преди изпращането на първокурсниците на практика — „Децата на дракона“ са подложили първокурсници на изпитания за приемане в обществото им. Засечени са намеси в сънищата на няколко човека, в резултат на което един е сериозно пострадал. Във връзка с тези събития баха арестувани няколко ученика от трети и четвърти курс. Има подозрение, че в дейността на тази групировка участват и Майстори, които прикриват следите си много професионално. Само благодарение на Майстор Ревел успяхме да хванем петима от тях. Те обаче се оказаха изпълнители от ниско ниво и все още не знаем почти нищо за дейността на организацията. Така че в лицето на „Децата на дракона“ ние сме изправени пред организация с професионална структура, формирана в рамките на Академията. Целите на тази организация все още не са ни ясни.

— Председателю, мисля, че вече обсъждахме този въпрос и стигнахме до извода, че „Децата на дракона“ не носят сериозна опасност и няма нужда да предприемаме агресивни мерки срещу тях — чу се някъде от другия край на залата — Просто млади хора си играят на тайни общества и това е.

— Да, взехме такова решение преди година — съгласи се Председателят. — Но в светлината на последните събития решението трябва много сериозно да се преразгледа. Повече за това ще ви разкаже самият Майстор Ревел.

Вече познатият ми Майстор, отговарящ за безопасността на Академията, бавно стана от мястото си на първия ред и тръгна към подиума, а Председателят се премести на съседната маса.

— Не мога да се съглася с Председателя — започна плешивия Майстор — В действителност всичко е много по-сложно и по-опасно. Всеки от вас е чувал, че нашият любим — той се усмихна — Император е починал в съня си. Няма по-добра смърт от тази да умреш в съня си, не е ли така? Но лицето на починалия Император не е изглеждало спокойно, точно обратното — било е замръзнало в маска на ужас. Какво ли му се е присънило?

Нищо подобно не бях чувал. Явно тази информация не е била предназначена за широката общественост.

— Кошмар? — предположи някой.

Майстор Ревел хвърли поглед към първите редици.

— Да, Майстор Алари, именно кошмар, но изкуствено предизвикан кошмар.

В Заседателната зала се възцари мълчание.

Едва се въздържах да не възкликна. Значи някой от Академията е убил Императора? Е, сега със сигурност няма да ме пуснат оттук, просто за всеки случай, да се подсигурят… Но нали самите те ме извикаха, ясно им е, че всичко ще чуя. Доверяват ми се? Или по-скоро е без значение, тъй като ще ме отстранят заради кактусите… не, само глупости мисля. Нервите ми са опънати.

— Имате ли някакви доказателства?

— А думата ми не е ли достатъчна? — меко се усмихна Майстор Ревел.

Отговори му напрегната тишина.

— Мълчанието е признак на съгласие — обобщи Майстора. — Въпреки че на когото трябва доказателствата ще бъдат предоставени. Фактът, че виновни за смъртта са „Децата на дракона“, е вън от съмнение. Сами разбирате, че в светлината на тази информация ние спешно трябва да вземем превантивни мерки. Мотивите на тайното общество засега не са ни известни и едва ли някой знае за тях, с изключение на основателя на организацията. Всички останали членове на „Децата на дракона“ са просто изпълнители с различна степен на посветеност. Въпроси?

— Как така сте пропуснали възникването на такова опасно общество? — попита Председателят.

Майстор Ревел прокара ръка върху голата си глава.

— Бих могъл да кажа, че е невъзможно да се следи всичко, но всъщност работата е много по-проста. Ние нямаме истински специалисти по забранени магии. Как можем да следим за нещо, което не разбираме и не изучаваме? Да, приблизително знаем какво може да се направи със забранена магия, но сериозен опит, като цяло, нямаме. Само трима души от старшите Майстори преди време са правили опити със забранена магия, но не трябва да разчитаме на тях.

— Защо? — попита някой от задните редици.

— Неадекватни са — сви рамене Майстор Ревел. — Не случайно тази област на Занаята се нарича забранена. Девет от всеки десет души, практикуващи магия на сънищата, полудяват.

Магия на сънищата? С нея ли се сблъсках снощи в Прокълнатата къща? А изпитанието, което ми се присъни в Академията… момент… но те също така казаха, че тези „Деца на дракона“ са провеждали изпитания и един от учениците е пострадал. Излиза, че са се опитвали да ме вербуват? Нещо много бавно загрявам днес…

— Вие какво предлагате? — попита Председателят.

Майстор Ревел внимателно огледа цялата зала, задържайки за момент поглед върху мен.

— Необходимо е спешно да наберем доброволци за научни изследвания и работа със забранена магия — каза той твърдо. — Освен това трябва да намерим всички архиви, свързани с магията на съня. Също така ще трябва да се проведат редица разследвания сред Майсторите и сред учениците от големите курсове. За всичко това ще се наложи да създадем нов отдел, хората за който ще подбирам лично аз. Това е засега.

За пореден път се убеждавам, че в Академията не всичко е наред. И всемогъщите Майстори… впрочем, за всеки всемогъщ Майстор ще се намери още по-всемогъщ, който с удоволствие ще му подложи крак или ще му бие шут в задника.

— Мисля, че ще има доброволци — каза Председателят. — Ще очакваме по-подробен доклад от вас след първата седмица на новия отдел. А сега, както разбирам, дойде време да решим съдбата на заловените членове на „Децата на дракона“ и да продължим със следващия въпрос.

Майстор Ревел кимна и бавно се върна на мястото си.

— Мисля, че няма смисъл да гласуваме — междувременно продължи Председателят. — Младите хора ще бъдат лишени от сила в следващите сто години. Има ли някой против това наказание?

Отговори му мълчание.

— Чудесно. Сега да преминем към следващия въпрос — Председателят се усмихна с крайчеца на устните си. — Закари Никерс се обвинява в използване на магия извън определените за това стаи, както и увреждане на имущество на Академията в особено големи размери. Какво ще каже деканът на Огнения факултет — стандартното наказание?

Разбира се, Шинемиус също беше тук. Само че не го виждах, което не беше изненадващо, червените ливреи трептяха и се сливаха пред очите ми.

— Стандартното наказание, но с прилагане след приключване на практиката — поправи го недоволния глас на Шинс някъде отзад.

— Разбира се — съгласи на Председателят. — И така, стандартно наказание — прекратяване на обучението за срок от една година. Налага се на Закари Никерс след приключване на практиката.

Прекратяване на обучението? За някакви си кактуси? Значи нашата петорка ще се раздели? Всички нормални хора ще учат, докато аз ще си седя у дома?

— Някой има ли въпроси?

От задния ред се раздаде весел глас:

— Нека да обясни защо са му трябвали кактуси. Невероятно е с каква сила тези огромни чудесии пробиха пода в стаята ми. Още вадя тръни от задника си, извинете ме за вулгарната дума „трън“.

Пробили са пода? Надявам се, че това е просто шега, защото Академията е изградена с дагор — много рядък камък, изцяло нечувствителен към магия. От друга страна, самият кактус не е магия — само е създаден с магия. Съответно, той би могъл да пробие пода, доколкото това е обикновено физическо въздействие. Трябва да е било много силно въздействие. Наистина ли аз го направих?!

Председателят погледна към мен.

— Наистина, кажете ни какво ви вдъхнови да отглеждате тези… странни растения в стаята си.

Обърках се.

— Ами — казах тихо и с изненада забелязах, че гласът ми кънти в залата. — Всъщност исках да израснат само няколко букета цветя. Получи се малка грешка, която не успях да коригирам, защото ни изпратихте на практика… А той сериозно ли говори, че кактусите са пробили тавана?

— Не просто са пробили тавана, а са израснали още три етажа нагоре — каза Председателят. — Между другото, предстои ви да почистите след себе си цялата тази растителност. Правилото на Академията е „който чупи — купи“. Ако няма какво друго да добавите, то закривам заседанието на Общото събрание.

— А как може да се запише човек в списъка на кандидатите за новия отдел по изучаване на забранената магия? — попита някой от първия ред.

— Когото трябва аз сам ще го извикам — рязко отвърна Майстор Ревел. — Между другото, доброволците също аз ще ги определям, така че не се притеснявайте.

Забавно. Той ще определя кои да са доброволците. И кое тогава му е доброволното?

Продължавах да седя на пейката, чакайки Майсторите бавно да напуснат залата. Също така се надявах, че тук по-лесно ще ме намерят чичо ми или Шинс. Нали някой трябва да ми обясни как да унищожа кактусите и какво да правя с това наказание. О, как можах да забравя? Непременно трябва да разкажа на Ромиус всичко, което се случи вчера. Кейтен, разбира се, е изпратил доклад, но в него много от събитията са оскъдно описани или не се споменават изобщо, като срещата ми с нисшия вампир. Така че срещата с чичо ми е задължителна.

За моя радост Ромиус наистина излезе от тълпата и даде знак да го последвам.

Покорно влязох след него в телепорта.

— Е, Зак — каза чичо вместо поздрав, когато се прехвърлихме на празния етаж — как си успял да направиш това в стаята си?

Виновно сведох поглед.

— Сам не знам. Значи след практиката обучението ми се спира за цяла година?

— Радвай се — потупа ме по рамото Ромиус. — Това е доста леко наказание, като се има предвид, че си унищожил част от Академията. Между другото, все още не мога да разбера как успя да го направищ. Та вие не сте учили земна магия, да не говорим за такова високо ниво.

Влязохме в следващия телепорт.

— Аз просто исках букет цветя — опитах да се оправдая.

— И както винаги нещо се е объркало — усмихна се Ромиус. — Интересно, защо когато ти объркаш нещо в заклинанието, винаги резултатът е далеч по-сложен от нивото ти на знания?

Излязохме от телепорта на моя етаж.

— Хайде сега бързо изгори цялото си творчество и да отидем в офиса ми. Трябва да обсъдим нещо.

Кимнах в знак на съгласие. Ние наистина имахме много за обсъждане.

Пристъпвайки към вратата си, не забелязах нищо подозрително. Никакви следи от разрушения или стърчащи от стената кактуси. А те казаха…

Отваряйки вратата, не можах да сдържа изненадания си вик. Стая просто нямаше! Цялото пространство беше заето от зелена маса, огромни бодливи стъбла отиваха някъде нагоре към тавана.

Подсвирнах.

— Леле, колко са пораснали. А защо трябва точно аз да го унищожа? Каква е разликата? Отдавна е трябвало да премахнете цялата тази гадост, вместо да ме чакате. Сигурно докато траеше събранието са пораснали още един етаж…

— Въпросът е принципен, — със сериозно лице каза Ромиус и после намигна. — В допълнение, много по-добре е, когато заклинанието се унищожава от създателя — по-малка е вероятността от странични ефекти. Така че давай, както се казва, „изгаряй“.

Погледнах отново кактусите. За колко етажа нагоре ставаше дума? Удар ще получа преди и половината да изгоря. Значи така няма да стане, ще трябва да търся друго решение.

Очевидно тези кактуси се хранят с магическа енергия, иначе как ще израстнат толкова? За нещо подобно четох в учебника, макар и не много внимателно… Предполагам, че още първоначално е трябвало да заложа ограничение в техния растеж до определен момент. Дракон да ме вземе, доста често напоследък повтарям тази фраза, но ако бях в състояние да видя сплитането на заклинанието след като е завършено, щеше да ми е къде по-лесно. Все едно, ще трябва да унищожа творението си, макар и не така, както каза Ромиус. Мисля, че ще мога да измисля нещо по-оригинално, това си е добра възможност да потренирам.

За начало създадох малка Универсална стена и я поставих на част от зелената стена. Както и очаквах, кактусът изсъхна и се сви, защото щитът изсмука магическата енергия от него.

Но след като пресметнах на ум колко енергия ще ми трябва да създам стена, която да изсмуче енергията от целия кактус, установих, че тя ще е дори повече, отколкото за да го изгоря. Така че имах нужда от нещо друго.

Ако си спомням добре Закона за съхранение на магическата енергия, то Универсалната стена, поемайки определено количество магическа енергия, се самоунищожава, освобождавайки получената енергия, както и енергията, изразходвана за създаването й. Доколкото знам, всичко се случва в невидим за нас диапазон, но това няма да ми попречи да използвам тази енергия отново! Как не се сетих по-рано? Например мога да вплета в щита заклинание за огнена топка, която да погълне цялата енергия, освободена от Универсалната стена! Така ще се справя с почистването доста бързо.

Ех, само ако можех да отделя няколко часа за заклинанието — да опиша потоците, да изчисля енергията… но нямах време. Трябваше да го измисля веднага, бързо. Много исках пак да впечатля чичо си.

Сплетох заклинание за Универсална стена, после много бавно, за да не сгреша нещо, вплетох в него усъвършенствана Огнена топка. И всичко се получи точно, успях да създам най-сложното в моя арсенал заклинание без нито една грешка! Остана само да пусна моето ново изобретение в стаята… и за всеки случай да избягам по-далече.

Ромиус се беше облегнал на стената и с интерес наблюдаваше действията ми.

Пуснах заклинанието в стаята, бързо затворих вратата и се затичах към отсрещната стена. Ромиус ме изпрати с учуден поглед, но остана до вратата.

Май трябваше да започна унищожаването от върха, но вече беше твърде късно.

И тогава се разнесе страшен трясък.

Вратата изхвърча — едва успях да се отместя и овъгления й скелет се удари в стената. От стаята изскочиха пламъци, нещо вътре гореше.

— Чувствам, се след твоето почистване сградата ще се нуждае от сериозен ремонт — спокойно отбеляза Ромиус и в потвърждение на думите му от стаята се разнесе ужасен шум. Чичо ми се огледа и добави по-тихо: — Много сериозен. За такива неща би трябвало и наказанието да ти увеличат.

— Какво? — опитах да се оправдая. — Казаха ми да премахна кактусите, това и правя.

— Заедно с част от Академията? Нека набързо да почистя всичко тука и да се махаме преди да са дотичали сеирджии. А, да… то всъщност няма сеирджии. Почти всички са на практика. Но все пак нека аз да довърша, така ще съм много по-спокоен.

От стаята бавно изпълзя воняща зелена тиня.

— Тук ще направим така — замърмори си под нос Ромиус, докато изпълняваше някакви непознати манипулации над тинята. — Ама съм и аз, трябваше да ти кажа да започнеш изгарянето отгоре, и да стане постепенно…

Благодарение на действията на Ромиус тинята изчезна, буквално се стопи пред очите ни.

— Не искаш ли да хвърлиш един поглед в стаята си? — попита Ромиус, когато всички следи от дейността ми като градинар най-накрая се изпариха. — Сигурно ще е забавна гледка.

Наистина се чудех как ли изглежда стаята ми след последното ми заклинание. И още повече исках да видя пробития от кактусите таван — трябва да е незабравима гледка.

Внимателно прекрачих прага и първо погледнах нагоре.

Уау! Таван в стаята изобщо нямаше, на негово място зееше огромна дупка с назъбени краища. Ясно виждах, че в тавана на следващия етаж е зейнала също такава дупка, но с малко по-малък размер. Всички стени на стаите бяха силно обгорени. Представете си само как трябва да е бил обгорен естествено черен камък, така че да си личи от пръв поглед. На места даже изглеждаше леко разтопен. Въпреки че това са глупости, защото кулата беше направена от много здрав камък, напълно невъзприемчив към магии.

— Нагледа ли се? — попита Ромиус и надникна вътре. — Леле!

Той прокара пръста си по абсолютно черната стена.

— Дори сажди няма, всичко е разтопено. Чудя се как изобщо са издържали стените на Академията.

— Но нали дагора е невъзприемчив към магията! — бях изненадан.

— Да, невъзприемчив е — съгласи се чичо ми. — Но само в определени граници. Същото е както с желязото в ковачницата — до определен момент издържа на температурата и не се стопи, след това с повишаване й постепенно става все по-меко и по-меко. По същия начин дагора при определена сила на магическо въздействие може да започне да се топи.

— Уау — само това успях да кажа.

Никога не бях чувал за подобно нещо. Макар да звучи логично, кой би си помислил, че дагора може да не издържи на магическа атака? Експлозията трябва да е била много силна. Кактусите почти два дни са натрупвали в себе си магическа енергия и заклинанието я е използвало всичката, за да се създаде огнено кълбо с чудовищна сила.

Ромиус ме потупа по рамото.

— Това е, приключихме, и то доста бързо, така че ни останаха няколко часа да си поговорим. Но първо ми кажи как го измисли това, — и той погледна с уважение към останките от моята стая.

— Добре — прибързано се съгласих аз. — Но също така искам по-подробно да ти разкажа за всички събития, които се случиха през вчерашния ден… и нощ…

— Кейтен ме изпрати доклада, въпреки че още не съм го чел — Ромиус се намръщи. — Да не се е случило нещо наистина сериозно?

Излязохме от стаята и Ромиус затвори входа с непроницаемо силово поле.

— За всеки случай — обясни ми той. — Въпреки че Академията е почти празна, но все пак… Нека изчакаме малко с историята ти, докато стигнем до моя кабинет.

Първата работа на Ромиус беше да отпрати помощника си. После ме настани в едно кресло и ме помоли да изчакам докато прочете доклада на Кейтен. И едва след като добие груба представа за това какво се е случило, той щеше да ми задава въпроси.

Докато чичо ми четеше доста дебелия доклад на Кейтен, аз също реших да не губя време и да почета тайнствения дневник.

„Ако четеш този дневник, значи си като мен…

Луд? Не, да се побърквам започнах много по-късно и въпреки че помътняването на разсъдъка ми е пряко свързано с Дабрата, за това съм си виновен сам. Знам, че след век къщата ми ще нарекат Прокълнатата, а самият мен — луд. Най-смешното е, че ще са прави — аз наистина бавно губя ума ми, а това, което сега се случва в къщата, може да се нарече само проклятие. Но нека започнем от самото начало. Сега сигурно би искал да разбереш какво се случи с теб. Това беше изпитание. Само човек, който притежава Дарбата, може да го премине, и ти го направи.

Коридорът — това е път към страховете на всички хора, които някога са били в къщата ми при пълнолуние. Ти трябваше да намериш своята врата, зад която се криеше твоят най-голям страх, и да го победиш. Имаше право само на три опита — при първия опит просто не те пуснаха при чуждите страхове, при втория те пуснаха, но ти помогнаха да излезеш, а при третия ти трябваше да откриеш вратата със собствения ти страх, в противен случай нищо нямаше да те спаси. Да победиш чуждия страх е практически невъзможно. Но побеждавайки собствения си страх и преминавайки още няколко малки изпитания, ти би излязъл от коридора в реалния свят. И ти го направи всичко това. Как трябваше да намериш вратата именно с твоя страх? Много просто — това е твоя Дарба и твое проклятие. Ти си Човек на съдбата…“

— Какво четеш? — гласът на Ромиус едва си проби път през обзелия съзнанието ми шепот на лудия собственик на Прокълнатата къща.

— Нищо — бързо казах аз и скрих дневника във вътрешния си джоб. — Развлекателна книга, купих я в града.

Гласът ми леко трепереше.

И сам не разбрах защо така отговорих на чичо си. Първоначално се канех да му разкажа за събитията от последната нощ, но сега… не можех дори да допусна такъв вариант. Сякаш нещо вътре в мен активно се съпротивляваше на разкриването на тази тайна.

— Добре — сви рамене Ромиус, хвърляйки ми подозрителен поглед. — Имам няколко въпроса. Що се отнася до Прокълнатата къща, някъде вече съм чувал за тази развалина… но не мога да си спомня къде или какво точно. Ще трябва да помисля за това в свободното време. Сега ми обясни това чудо — как сте останали живи след среща с вампир от Бойния клан?

— Откъде да знам, а освен това има нещо, което не казах на Кейтен, и то може да бъде много по-интересно…

Казах на Ромиус за странния разговор с нисшия вампир.

— Странно — съгласи се Ромиус — но не чак толкова, колкото неочакваната поява на фонтан с изображение на дракон в Прокълнатата къща.

— Да, красиво нещо — съгласих се аз.

— Красиво? Да, това е произведение на изкуството, но по-скоро от магически характер. Истинската му красота още не си я видял.

— А ще я видя ли? — попитах тъжно.

Ако моето обучение бъде спряно за една година, скоро няма да се науча да виждам енергийните модели. От друга страна, тези ученици от „Децата на дракона“ ги лишиха от сили за сто години… Хей, а мен ще ме лишат ли от сили за една година?

— Ще я видиш — увери ме Ромиус. — Това не е толкова трудно. Ако искаш, ще дам разрешение на Кейтен да ви обучи да „виждате“, докато живеете в Пограничните райони.

— Искам, разбира се — веднага се съгласих. — А наказанието ми включва ли лишаване от силата?

Може пък да ми се размине.

— Уви, включва — огорчи ме Ромиус. — Иначе от наказанието няма да има особена полза.

Идиотизъм. И всичко това заради някакви кактуси! Дракон ме подтикна да садя цветя в стаята си.

— Да не говорим повече за тъжни работи — казах аз. — По-добре ми разкажи за забранената магия и за „Децата на дракона“. Това звучи много интересно, в часовете нищо не са ни споменавали за тях.

— Още не ви е дошло времето — усмихна се чичо. — Знаем ви вас, начинаещите, всичко забранено ви привлича като магнит. Само да споменем за забранена магия и десетки ученици ще се втурнат към библиотеката в търсене на тайни знания.

Хм, като спомена за тайни знания.

— Днес още щом чух, че императорът е бил убит, веднага си помислих, че не е трябвало да бъда в залата и изобщо не е трябвало да чувам всичко това.

— Грешиш — не се съгласи Ромиус. — Не случайно те поканихме точно когато ще обсъждаме тайното общество. Аз пожелах да е така. Все пак забранената магия е свързана със сънищата, а това ти е доста познато. Мисля да те препоръчвам на Ревел като доброволец.

— Какъв доброволец може да съм аз? Скоро ще ме лишат от сили…

Ромиус щракна с пръсти.

— Ревел веднага може да реши този проблем, просто ще отложи наказанието ти за неопределено време. Но трябва да се убеди, че ще си му действително полезен.

Аз се наежих.

— Искаш да разкажа за сънищата си?

— Може би. Иначе с какво би могъл да го заинтригуваш? Просто така, за минали заслуги, той няма да направи нищо.

Примижах лукаво.

— Мисля, че ще намеря с какво да го заинтригувам. Какво ще кажеш за подробно описание на изпитанието, на което ме подложиха „Децата на дракона“ предходната нощ?

Ромиус не беше изненадан.

— Е, аз предполагах, че те ще изберат най-добрите ученици сред първокурсниците — той потърка брадичката си — но родствената ти връзка с мен на теория би трябвало да ги разубеди да се свързват с теб.

— Но те все пак се свързаха — засмях се аз, спомняйки си как приключих изпитанието още преди да е започнало. — Е, не че продължи особено дълго.

И разказах на чичо си за това как вместо да мина през изпитанието, аз просто се върнах в леглото си и нахално заспах.

— Да — Ромиус се засмя. — Това не са го очаквали. Но затова пък от историята ти няма много полза. Е, с изключение на това, че ще можеш да разпознаеш гласовете им, ако не са си ги променили. Ще се опитам да поговоря с Ревел за това, но ако не свърши работа ще се наложи да разкажеш за сънищата си… имаш ли нещо против?

— Тогава няма да имам избор — въздъхнах аз. — За да избягна наказанието може и да разкрия ужасната си тайна.

Да не споменавам, че в резерв имам една още по-ужасна тайна. За изпитанието на побъркания собственик на Прокълнатата къща и за неговия дневник няма да кажа на никого, дори и на чичо си. Някои тайни е по-добре да запазиш за себе си, за всеки случай. Аз самият не мога да си обясня защо мисля така, но съм сигурен, че така трябва.

— Чудесно — обобщи Ромиус. — Това го уточнихме. Що се отнася до забранената магия, ще ти изнеса малка лекция, но, честно казано, не знам кой знае колко. Все пак това не е моята специалност. И така, според легендите забранената магия е дошла при нас от драконите. Разбира се, в тези легенди се казва, че Занаята също идва от тях, но магията на съня — това е истинската магия на драконите. Драконите по принцип не са съвсем реални същества, тоест те съществуват, но не съвсем в нашата реалност, а по-скоро на кръстопътя между няколко свята. Тяхната вродена магия им позволява да се движат свободно между световете, а сънищата се явяват нещо като коридор, от който могат да излязат където си поискат. Ако, разбира се, знаеш как да го направиш правилно. В допълнение, с помощта на забранената магия можеш да влизаш в сънищата на другите.

— Значи по този начин са провели изпитанието „Децата на дракона“?

— Да, може и така да се каже. Въпреки че в действителност това съвсем не е сън. — Ромиус прокара ръка по масата, сякаш за да забърше праха. — Но има сериозна опасност — с изключение на драконите малцина могат да устоят на въздействието на забранената магия върху ума — голяма част от практикуващите тази магия много бързо полудяват.

Той ме погледна подозрително.

Какво сега? Ето лудия, чийто дневник е в джоба ми, се явява най-яркото потвърждение на думите на Ромиус. А аз нищо подобно не правя… сякаш бих могъл.

— Така че ти не се увличай много по тези работи, дори и да отидеш доброволец при Ревел — предупреди ме чичо. — Все пак здравето е по-ценно от всякакво наказание. Що се отнася до „Децата на дракона“, първоначално те не бяха тайно общество — просто любопитни Майстори, които не искаха да се примирят със забраната върху изучаването на магията на съня. Но от старото общество останаха само няколко полупобъркани старци, а новата „Деца на дракона“ — това е желязно структурирана организация. По-рано гледахме на тях през пръсти, считайки ги просто за група с еднакви интереси, но сега стана ясно, че са много силни.

— Достатъчно силни, за да убият императора? — уточних за всеки случай.

Ромиус въздъхна.

— Оказва се, че достатъчно.

— А кой ще бъде нашият нов император? — попитах аз, спомняйки си, че до не много отдавна и аз самият можех да претендирам за трона.

— Ако трябва да бъда честен, не ме интересува — сви рамене Ромиус. — В момента неговите задължения се изпълняват от съветник Митис, а коронацията на новия император ще бъде след месец. Не следя списъка с кандидатите… и сигурно в рамките на този месец ще има много промени в него — о, как само ще се захапят един друг.

Хм, говорейки за хапещите.

— А какво стана с втория съветник на императора, този, който е вампир? Нищо не съм чул за него, и във вестниците не го споменават.

— Канмиир не беше официален съветник на императора — Ромиус се намръщи. — След смъртта на императора той изчезна.

— Може ли той да е убил императора? — попитах аз.

— Не — поклати глава Майстора. — Няма сметка от това. При императора той се радваше на много привилегии, а сега всички благородници, които преди търпяха присъствието му до императора, с удоволствие ще се разправят с него. Ако вече не са се разправили…

За момент замълчахме.

— Между другото, искам още да поговорим за тези странни убийства… — започнах аз.

— А, не — размаха ръце Ромиус. — Това е ваш проблем и си го решавайте сами. Само не стоварвайте цялата вина върху бедния старец.

— Наистина — казах извинително — ставам нахален. Понякога трябва да използвам и собствената си глава.

Трудно му е и пет минути да отдели…

— Ти току-що поработи, и то как — напомни ми Ромиус. — Все още ще трябва да се боря с резултатите от работата ти. Ако не бях свидетел на експлозията, можех да си помисля, че в стаята ти е гостувал Огнен елементал.

Трепнах.

— Хайде да не говорим за елементали, става ли? — казах аз.

— Добре. — Ромиус ме погледна внимателно. — Днес се държиш много странно. Случило ли се е нещо сериозно?

— Не — отговорих твърдо аз, свивайки устни. — Само някои проблеми в личния живот…

— Личен живот — замечтано каза Ромиус. — Забравих какво е това още преди петдесет години.

— Провървяло ти е — измърморих аз.

Не обичах да се обръщам към чичо си на „ти“, макар той постоянно да ми напомняще да не го „ви“-косвам. Винаги се стараех да го назовавам по име, за да се избягна директното „ти“, но тук не можах да се удържа. Твърде болезнена за мен тема…

— Тогава отивай и си оправяй личния живот — засмя се Ромиус. — А не да стоиш тук с такъв убит вид.

Честно казано, и аз самият исках да тръгвам. Толкова много неща имах още да правя, така че не исках да губя време.

— Някакви специални инструкции ще има ли?

— Разбира се — веднага стана сериозен Ромиус. — На първо място, за фонтана във формата на дракон на никой нито дума. Всички доклади на Кейтен минават през мен и всяко споменаване за него ще го изтривам. Тъй като действията на „Децата на дракона“ са по-важни, фонтана ще го оставим за по-късно. Съдейки по описанието, което получих за него, той е доста древен артефакт, може би свързан по някакъв начин със забранената магия… засега нека само ние да знаем за него. Помоли Кейтен да замаскира фонтана и за известно време забравете за съществуването му.

А аз с такова нетърпение очаквах какво ще кажат Майсторите за Фонтана на съдбата. Остава ми да се надявам, че той се споменава в дневника на полуделия Майстор.

— Ще го направим — обещах аз.

— И най-важното — чичо ми ме погледна така строго, че несъзнателно се притиснах в креслото си. — Не си и помисляйте да се доближавате до истински вампири!

Действие 2

Връщайки се от Академията, първо отскочих до познатата пекарна при ресторант „Вкуснотии“ да купя няколко кифлички. Оказа се, че от нервен стрес може здраво да се огладнее, така че за всеки случай купих пет огромни питки, напълнени с всякакви неща, а защо ги наричаха кифлички умът ми не го побираше. Или просто бях твърде изтощен? С такива нощни разходки и днешните експерименти с кактуси от бедното ми съзнание можеха да се очакват всякакви изненади.

До Прокълнатата къща отидох без да бързам, опитвайки се колкото е възможно да отложа началото на работния ден. Подозирах, че днес отново ще трябва да обикалям из целия град да търся я вампир, я несъществуващо дете… А нали и с началника на стражата трябваше да се срещнем, освен ако приятелите ми вече не са се срещнали с него, докато ме нямаше. Толкова много неща за правене… а аз даже не успях да се запозная с наръчника със заклинания и тайнствения дневник. Защо пък да не поседя тихо в някое заведение и да почета? Ще кажа, че са ме задържали в Академията…

Аз дори зърнах подходящо място, но не намерих сили да се отклоня от пътя. Съвест, дракон да я изяде. Я Чез пак ще се втурне да преследва вампири, я Невил ще се завлече без мен на посещение при друидите. Никога няма да си простя, ако пропусна нещо интересно, а книгите няма да избягат, ще ги прочета.

Неусетно ускорих крачка.

Когато до Прокълнатата къща оставаше по-малко от минута, с изненада забелязах, че пазарът беше някак подозрително тих. Хората си бяха тук, но притихнали и ходеха едва ли не под строй. Стигайки до къщата осъзнах, че всички тези хора просто чакат в редица, която водеше директно към входната врата.

Това беше много странно, защото къщата открай време беше с възможно най-зловещата репутация. На входа между хората сновеше фигура в жълта ливрея и раздаваше команди към тълпата:

— Ей ти, къде пререждаш?! Веднага се върни, че ще те изпепеля!

Това, разбира се, беше Чез. Точният човек за тарикатите.

Промъкнах се през тълпата и тупнах приятеля си по рамото.

— Какво си организираш тука?

— О, младият градинар се завърна — зарадва се Чез. — А в това нямам пръст, то е подарък от стражата.

— От стражата?

— Да, ето чети — и тикна в ръката ми някакъв лист. — Хей, нали ви казах да влизате по един!

Чез тръгна към входа на къщата, оставяйки ме да прочета документа.

„С указ на съветник Митис във всички градове на Империята се създават временни структури, за да се гарантира сигурността в държавата. Официалното име на структурата е Патрул. Във всеки град ще бъдат създадени представителства на Патрула, съставени от Майстори и Ученици. Задълженията на служителите на Патрула включват — осигуряване на безопасността на населението, наблюдение за спазването на всички закони, предотвратяване на възможни вълнения, както и всякаква помощ, която могат да окажат на поданиците на Империята“.

И какво му е различното? Алиса вече ни прочете нещо подобно преди ден. Едва ли съдържанието на това парче хартия може да обясни цялото това стълпотворение.

Промъкнах се до входната врата и влязох покрай крещящия на някого Чез. Може би Кейтен ще може нормално да обясни какво става.

Още с първия поглед към залата разбрах, че скоро няма да мога да си поговоря с Кейтен — към него водеше дългата опашка, чийто край бях мярнал някъде в съседния квартал. Залата беше разделена на две части от огромна завеса, която закриваше по-голямата част от помещението, включително и фонтана, а бедният Кейтен стоеше зад масата и пишеше нещо. Съдейки по огромните купчини изписана хартия до него, явно отдавна се занимаваше с това. Вероятно от най-ранно утро.

Какво ли се е случило, че жителите на Крайдол, които до този момент игнорираха самия факт, че съществуваме, да се изпълнят с толкова силно желание да общуват с нас? И какво стана с делението на „наши“ и „не наши“?

Тъкмо си мислех, че сега е момента да отида в стаята си и да почета, когато Кейтен ме видя.

— Зак! Чакай, искам да поговорим. — Той стана от масата. — Почивка петнайсет минути!

Изражението на лицето му в този момент беше такова, сякаш го боляха всички зъби едновременно. Той заобиколи масата в широка дъга и ме дръпна настрана.

— Е, как мина? — попита.

— Не много добре — въздъхнах аз. — Отстраниха ме за една година.

— Уау — Кейтен подсвирна. — И това за някакви си кактуси?

Очевидно Алиса или Чез са успели да му кажат за предполагаемата причина за отзоваването ми в Академията.

— Тези кактуси са разбили тавана в стаята ми — обясних аз. — И в стаята над мен също…

Кейтен се втренчи в мен.

— Да не се шегуваш?

— Какви ти шеги — тъжно отвърнах аз. — Добре, че наказанието ще влезе в сила едва след края на практиката.

— Да, това поне е добре — съгласи се Кейтен. — Сега имаме нужда от всеки човек.

— Между другото, какво става тук? — сетих се аз. — Какви са тези тълпи?

Кейтен се хвана за главата.

— Истински кошмар. Видя ли вече документа?

Размахах парчето хартия, получено от Чез.

— Да, но не разбрах каква е връзката между заповедта на съветник Матис с това стълпотворение.

— Ако внимателно си прочел заповедта, то трябва да си видял накрая фразата „всякаква помощ, която могат да окажат на поданиците на Империята“.

Аз се взрях в документа.

— Да, видях. И какво от това? Ако става дума за това, ние не сме в Империята, а в Пограничните райони. Спомням си, че правата на жителите на Империята не се отнасят за жителите от Пограничните райони…

— Не се отнасяха — поправи ме Кейтен. — Предполагам, че си пропуснал този момент, но преди няколко месеца Пограничните райони бяха присъединени към Империята. Само на книга, разбира се, но напълно достатъчно за това жителите на Крайдол да пожелаят да се възползват от всички права на поданици на Империята.

Наистина съм пропуснал.

— Уау — възкликнах. — Чакай, но това не обяснява…

— Обяснява и още как! — нервно извика Майстора. — Някой, може би самата стража или не знам кой, е подучил хората за всички проблеми да се обръщат към Патрула! За всички, разбираш ли?

Замислих се колко ли проблеми може да има средностатистическия жител на Пограничните райони. Явно не са малко.

— Тогава ги прати по дяволите и приключвай с тях — предложих аз.

— Не мога — ядосано каза Кейтен. — За действията на Патрулите могат да следят проверяващи от Двореца, а и местната стража сигурно изпраща отчети за всичко, ставащо в града. Ако някой от жителите се оплаче от нас… ще започнат сериозните проблеми.

Огледах пъстрата опашка.

— И от какво се жалват?

— От всичко — уморено каза Кейтен. — От времето, от съседите, от плъховете, от стражите, от живота… един умник написа жалби срещу всеки член на семейството си, а те са над дузина.

Погледнах опашката с напълно различен поглед. Ако всеки един от тях напише дори по една жалба, ще ни се наложи да работим денонощно, и то за много, много дълго време. От друга страна, с такава практика наказанието ми може никога да не влезе в сила…

— Мислиш ли, че някой ги е подтикнал да дойдат при нас с всички тези глупости? Въпреки че на кой ли би му трябвало това…

Кейтен си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се успокои.

— Сигурен съм, че всичко е умишлено. Сам помисли — каква е вероятността цялата тази тълпа, едва прочитайки листовката, веднага да се втурне към Прокълнатата къща. Това е невъзможно, със сигурност някой ги е подучил. Ех, само да ми падне, ще го накарам всички записани жалби да ги изяде на сухо, без никакви течности.

Погледнах солидната купчина листи и съжалих бедния подбудител.

— И няма отърване, така ли? — казах аз. — Ще трябва да обработим всички жалби?

— Аз наистина не знам какво трябва да правим — призна Кейтен. — Изпратих запитване до Академията, да видим какво ще кажат те. И докато чакаме аз ще приемам всички жалби, без изключение.

— А къде са братя Викерс и Алиса?

— Братята тичат из града, опитвайки се да решат някои от жалбите, а Алиса все още се опитва да открие детето.

— Ясно — намръщих се аз. — Значи аз съм единственият без работа.

— Ако искаш, отиди да видиш какво правят тези изследователи от Академията с фонтана — предложи Кейтен. — След половин час този фарс ще свърши — предварително обявихме, че ще приемаме жалби само до обяд.

Какви изследователи?! Ромиус каза, че в Академията никой освен него не знае за фонтана!

— Какви изследователи? — попитах напрегнато. — Познаваш ли ги?

— Не, но нямам причина да не им вярвам. Що за идиоти трябва да са, че да се представят за Майстори?

— За никого не им трябва да се представят — казах бързо. — Слушай, Ромиус ни заповяда да запазим в тайна съществуването на този фонтан и на никой да не разказваме за него. От доклада ти той е изчистил всичко, касаещо фонтана, така че никакви изследователи от Академията не трябва да има тук.

Едновременно погледнахме към огромната завеса, закриваща фонтана.

— Двама са — тихо каза Кейтен, схващайки веднага ситуацията. — Ако се подготвим предварително, ще можем да се справим с тях. Ще трябва да отвлечеш вниманието на единия за няколко секунди, после аз ще го поема.

Съдейки по това, което съм чувал от учителите, нямах голям шанс да успея да отвлека вниманието на Майстор дори за няколко секунди.

— Да извикаме Чез? — не много уверено предложих аз.

— Няма време — Кейтен махна с ръка. — Сами ще се справим.

Кимнах към хората, търпеливо чакащи края на почивката.

— А тези?

— Нищо няма да им се случи. Вече казах, че цялата зала е обработена със защитни заклинания. Дори тази завеса е много по-силна от стандартния Енергиен защитен купол.

— Дай ми няколко минути — казах аз и се съсредоточих върху подготовката за предстоящата битка.

При тази пълна с хора зала не можех да използвам никакви огнени заклинания, така че трябваше да създам Въздушни юмруци — най-простите заклинания, аналог на огнените топки. Получиха се не много добри юмруци, но затова пък много. Цели седем парчета. Остатъка от силата ми отиде за създаването на две универсални стени. Всъщност бях планирал три, но едната се разпадна… Разбира се, те едва ли щяха да ме защитят от атака на истински Майстор, но това беше най-доброто, което можех да измисля.

Не гледах какво прави Кейтен, но в залата забележимо захладня. Бях чел за ефекта на рязкото захлаждане, но го виждах за първи път. На теория, този ефект се проявява когато се използва много голямо количество енергия.

— Готов ли си? — попита Кейтен, а по челото му се стичаха капчици пот.

— Да — казах кратко.

— Ще създам един воал, който ще скрие от Майсторите нашите магии, но той няма да се задържи дълго. Атакувай веднага щом ти кажа, например след думата „дракон“ — той прокара ръка по челото си. — Да влизаме.

Дръпнахме края на завесата и пристъпихме в закритата част на залата.

Пред фонтана наистина стояха двама мъже в червени ливреи на Майстори. Интересно, дали са истински? По-добре да бяха самозванци — животът щеше да стане много по-лесен.

— Как е изследването? — като че ли нищо не се е случило, попита Кейтен.

Гостите рязко се обърнаха.

— Странен екземпляр — неопределено отговори единият, а очите му подозрително трепнаха. — Ще изисква продължително изучаване…

Направи ми впечатление, че Майсторите бяха доста млади, приблизително на възрастта на Кейтен. А по думите на Ромиус в „Децата на дракона“ членуват основно млади Майстори. Сигурно са разбрали по някакъв начин за Фонтана на съдбата и са решили да го изследват, нали драконите са пряко свързани със забранената магия. Ех, ако можехме да ги разпитаме, те щяха да ни кажат доста интересни неща…

— Кой ви изпрати тук? — небрежно попита Кейтен.

Майсторите се спогледаха.

— Общото събрание — малко неуверено каза единия.

Кейтен направи крачка напред.

— Общото събрание се заинтересува от нашата находка?

— Много — каза Майстора, втренчвайки се в мен. — Беше взето решение да отнесем този фонтан в Академията за по-подробно разследване.

Някъде бях чувал този глас…

Кейтен направи още една крачка напред.

— Какво мислите, защо точно дракон?

Веднага пуснах всичките седем въздушни юмрука в по-близкия Майстор. Нито едно от заклинанията не достигна целта си, всички се разбиха в невидим енергиен щит. Би било глупаво да мисля, че Майсторите ще са незащитени, но се надявах, че седем юмрука ще успеят да направят поне малка пукнатина…

Кейтен в същия момент изстреля серия мълнии във втория Майстор с много по-голям успех — противникът му беше отхвърлен на отсрещната стена, а на гърдите му се появи овъглено петно.

Моят противник, вместо да отговори на атаката ми както очаквахме, веднага изстреля огнен стълб към Кейтен. Това определено ни изненада, но Кейтен все пак успя да се защити.

Пуснах няколко огнени топки, но Майстора просто се отдръпна и те се изпариха във въздуха. В същото време забелязах, че първия Майстор, когото Кейтен нокаутира, изчезва в блясъка на телепортирането… изглежда му беше заложено заклинание, което да го телепортира на определено място в случай на загуба на съзнание. Четох в учебника за нещо подобно — такава техника са използвали още в ерата на войните с вампирите…

Двамата Майстори си направиха истински двубой, засипвайки се един друг с всевъзможни заклинания, повечето от които не познавах. Опитах се да помогна на Кейтен колкото можех, но всички мои атаки бяха безполезни — Майсторът дори не ги забеляза.

Едва сега започнах да разбирам колко нищожни са нашите знания, ако изобщо могат да се нарекат знания. Разбира се, многократно ни се казваше, че един Майстор може с лекота да се справи със стотина като нас, но сега за първи път наистина осъзнах този факт.

След поредната моя атака Майсторът ме погледна за миг като досадна муха и ми изпрати едно обикновено огнено кълбо. Аз реагирах веднага и изправих универсалната стена, която на теория би трябвало да разплете атакуващото заклинание, но нещо не се получи както трябва. Огнената топка удари по универсалната ми стена и се изпари заедно с нея. Сега останах само с един слой защита.

Значи все пак съм способен на нещо! Да издържиш на атака на Майстор, дори и слаба — това вече е добре. За първокурсник си е направо подвиг.

Майсторите определено бяха равни по сила — нито един от тях не успяваше да получи предимство пред другия. От мен нямаше никаква полза. Както и да се опитвах да се намеся, резултат нямаше.

Постепенно заклинанията на Майсторите ставаха все по-зрелищни. Количеството енергия в залата просто нямаше време да се допълва от външния свят.

Захладня.

Тогава ми хрумна друга идея — какво ще стане, ако се опитам да направя измисленото днес от мен заклинание, обединяващо универсална стена и огнено кълбо? Тогава при унищожаването на щита цялата енергия ще се преобразува в огромна огнена топка, която ще е в състояние да навреди дори на Майстор. Във всеки случай, искрено се надявах да е вярно.

С големи усилия направих необходимото енергийно сплитане и хвърлих няколко огнени топки към Майстора, опитвайки се да привлека вниманието му. Без дори да ме поглежда, сякаш между другото той създаде въздушен вихър — доста мощно въздушно заклинание.

За първи път виждах такъв странен вихър — той сякаш изсмукваше енергията от околната среда и се увеличаваше с всеки изминат метър, добре, че енергията не беше чак толкова много. Съмнявайки се относно способността на моя щит да преобразува толкова сложно заклинание, рухнах на земята.

Ярка светкавица ме заслепи за няколко секунди и в същото време се раздаде силен трясък. След няколко секунди някъде над главата ми започна да нараства странен свистящ вой.

Разтърках насълзените си очи и погледнах предпазливо нагоре.

Уау!

От мен към Майсторите се движеше нещо… средно между огнено кълбо и въздушен вихър. Изглежда отново съм направил нещо не както трябва и заклинанието ми вместо обикновена огнена топка е създало нещо… хибридно, което веднага нарекох огнен вихър. Той постепенно нарастваше, продължавайки да абсорбира енергия от околната среда.

— Зак! Какво пак направи?! — извика Кейтен. — Това нещо напълно изсмуква цялата енергия от околната среда!

Значи до преобразуването на заклинанието то е било изкуствено ограничено да изсмуква само част от енергията! Ето защо вихърът растеше толкова бавно. А аз отново направих нещо не както трябва, че и ограничението премахнах…

Майсторите едновременно отскочиха в различни посоки. Вихърът мина между тях и се удари в стената, разпръсквайки снопове огнени пръски. Къщата осезаемо се разтърси. Все пак защитата й се оказа наистина добра и огромния вихър не можа да пробие стената, но успя да изсмуче почти цялата енергия на пространството — просто физически усетих странна празнота. Почти същото се случи и в Академията, когато избухна енергохранилището и в кулата престана да постъпва енергия.

Майсторите бързо скочиха от пода и спряха объркани — в къщата нямаше и капка енергия. Необходимо е определено време, за да може да се възстанови магическия фон, това е като стоплянето на въздуха от слънцето в ранните сутрешни часове, не става мигновено.

Веднага стана ясно, че нито един от тях никога не се е занимавал с Изкуството, в противен случай те не биха били толкова объркани. За пореден път се убедих, че Майсторите, свикнали да работят с огромни количества енергия, в такива случаи малко се позагубват.

Без да губя време изминах разстоянието до самозвания изследовател и скочих върху него, надявайки се да го победя преди да се възстанови енергийния фон.

Майсторът доста пъргаво ми се изплъзна, но аз все пак успях да му подложа крак. Той се претърколи през глава точно в краката на Кейтен, който толкова се изненада, че не успя да реагира и падна върху него.

Последва хаотична борба.

Канех се да се намеся, но не успях. Ярка светкавица закри Майсторите и в следващия миг те бяха изчезнали.

Задейства се телепорта на самозвания изследовател, отнасяйки със себе си и Кейтен!

Но нали еднократните телепорти са само с насочено действие! Това означава, че те не могат да бъдат прехвърлени надалеч… или могат?

Изхвръкнах през завесата и се втурнах през тълпата, разблъсквайки хората, докато накрая излязох на улицата.

Наоколо беше пълно с народ, но нямаше нито една червена ливрея, което си беше логично. На какво се надявах? Може би това не е телепорт с еднократно действие, а нещо друго.

— Какво става? — притича към мен Чез. — Така си се ококорил, сякаш си видял трол.

— Де да беше така — втрещено отвърнах аз. — Дори не можеш да си представиш какво се случи току-що.

С Чез стояхме до фонтана и гледахме черното петно на стената.

— Не е лошо — отбеляза Чез. — Защо не направи такова чудо на турнира? С един замах щеше да издухаш цялата петорка на водните.

— Даже не знам как се получи — признах аз.

— Както обикновено — кимна Чез. — Слушай, хрумна ми една идея. Ти докосна ли този Майстор?

— Препънах го с крак — казах скромно.

— Аха — Чез щракна с пръсти. — Значи ще можем да го проследим с магията за призоваване, която използвахме за кесията ми. С кой крак го спъна?

Той извади справочника и направи заклинанието.

Във въздуха пред нас, на нивото на пода, се появи тънка червена нишка, която започна да повтаря траекторията на самозвания изследовател. На мястото, където беше борбата, се появи малък червен облак, но от него не излезе нищо.

— Пфу — ядоса се Чез. — Очевидно това заклинание не може да последва хора, използващи телепорт. Което, по принцип, е логично…

Но пък е обидно, дракон да ме вземе!

— И какво ще правим сега? — попитах аз.

— Вероятно ще трябва да изпратим доклад до Академията — предположи Чез. — Може би те ще могат да направят нещо по въпроса…

Изругах на висок глас.

— А знаеш ли как Кейтен изпраща докладите?

— Не — намръщи се приятелят ми. — Мислех, че може би ти знаеш…

— Значи имаме сериозни проблеми — казах бавно.

Чез поклати глава.

— Тук не си прав. Страхувам се, че проблемите на Кейтен е по-сериозни…

Да… а може би той ще победи този Майстор и ще се върне скоро? Разбира се, ако там, където се пренесоха, няма други „Деца на дракона“. Или тези Майстори не са от това тайно общество? Не, не става, кой друг би искал да има този фонтан? Нали това бяха истински Майстори…

— Слушай — Чез надникна в залата. — Хората вече нервничат. Да им кажем, че за днес приема на жалби приключи?

— До колко часа сте обявили прием?

— До три — каза Чез и двамата погледнахме към часовника на стената. — Има цял час. За какво говориш?! Надзорникът ни е отвлечен, може би вече го измъчват, а ти — прием…

Нямах избор. Ако сега се отпуснем, то към едната неприятност ще се добави друга, после още една… И като резултат просто няма да можем да се справим с всички проблеми.

— Хайде да не изпадаме в паника — казах твърдо. — Първо ще приключим с жалбите, а после ще решим какво да правим по-нататък.

Чез веднага се надигна.

— Да, сър! Тогава ще отида да намеря Алиса и братята. Надявам се, че ще можеш да се справиш без мен?

— Разбира се — махнах с ръка. — Един час все някак ще издържа. А вие се стегнете и побързайте, пък може и Кейтен да се върне?

Струваше ми се… не, сигурен бях, че той няма да се върне. Но все пак се надявах…

— Хайде, успех — потупа ме по рамото Чез. — Повярвай ми, това е много по-сложно, отколкото изглежда на пръв поглед. Аз за тази тази сутрин се наслушах достатъчно…

Успокоява ме, значи.

Чез хукна да търси приятелите ни, и аз седнах и започнах да приемам жалбите.

— Значи, минавам си аз покрай дома на този Кенс и изведнъж кучето му се нахвърли върху мен — разказваше ми невисок слаб старец. — Едно такова злобно, с огромни зъби… Така че го ударих с чантата по главата. Тежка беше, с картофи. И сега този нахалник иска пари от мен. Е, как може така? Вие ще трябва да поговорите с него, господин Майстор.

Покорно записах жалбата и обещах да я разреша. Точно както обещавах и на всички предишни посетители на Прокълнатата къща.

Странното беше, че следващите няколко души се оплакаха от стражата. А аз си мислех, че тук ги уважават. Но явно не всичко е толкова просто и ясно, както изглежда на пръв поглед.

— Господин Майстор, как може така? — извика поредния жалващ се — мазен плешив мъж със свински очички. — Убийство посред бял ден в центъра на града, а вие си стоите тук?

Свих неопределено рамене и изобразих искрен интерес, макар че от думата „убийство“ се почувствах малко зле. Пред очите ми веднага се появиха ярки образи на жертвите на нисшите вампири. По-точно, на предполагаемите жертви, защото сериозни доказателства все още няма.

— Кой, къде, кога? — попитах аз най-накрая.

— Тази сутрин убиха любимото ми — мъжът направи пауза, по време на която го гледах ошашавено. — Моето най-любимо куче!

Аз се засмях нервно.

— Какво се смеете? — извика мъжът. — Този убиец издебна Зак, докато се разхождаше пред къщата, и подло уби моето сладко кученце, а сега и пари не иска да даде!

— Зак? — попитах аз. — Така ли се казва кучето ви?

Имах късмет, че Чез не беше наоколо. Със сигурност нямаше да пропусне възможността да ми се подиграе…

— Казваше се — със сълзлив глас ме поправи дебелака. — Той беше толкова мил, толкова дружелюбен… А този убиец се осмелява да пише жалба. — Дебелият мъж размаха юмрук след успешно напусналия Прокълнатата къща старец.

— Според описанието на г-н… ъ-ъ — погледнах в една от предишните жалби — Седвик, това куче не е толкова безобидно. То бойна порода ли е?

— Какво значение има породата? Важен е характерът! Зак беше много нежно създание…

— Ще го проучим — за пореден път обещах аз, за да се отърва от крещящия мазник. — Следващият!

Дебелакът много неохотно стана от стола, очевидно искрено вярвайки, че ще се втурна веднага да решавам неговия случай. Оказва се, че и в Пограничните райони си има такива и онакива, а знатните са свикнали всички на бегом да ги обслужват.

Следващият беше зачервен дебелак. За разлика от предходния посетител, този човек излъчваше вълни от добро настроение и силен мирис на вино, макар че беше доста притеснен.

— Значи работата е такава… — започна неуверено той — нашите вампири съвсем се разхайтиха напоследък. Правят каквото си искат. Ето трети ден, например, идват при мен в кръчмата, изпиват всичкото вино, бият се с посетителите и, естествено, за нищо не плащат. Това честно ли е?

— Не е честно — съгласих се аз и се пошегувах. — Да ги избия ли?

— Не, разбира се — бързо каза мъжа и широко отвори очи от страх. — Това са си нашите вампири, някои от тях ги помня като хора. Просто ги поуплашете, да спазват реда, така да се каже. Е, и пари нека да дадат, разбира се, да платят всичките си сметки.

Ето ти типичен пример за особеното отношение към коренното население на града. Парите, разбира се, да взема, но да ги убия — за нищо на света.

— Сега те постоянно стоят при мен — продължаваше да се жалва дебелака. — И обикновените хора се страхуват да идват! Ако това продължава, ще трябва да затворя кръчмата.

Интересно…

— А как се казва вашата кръчма? — заинтересувах се аз.

— „При добрия вампир“ — отвърна той смутено.

Аха! Именно за това заведение ми говореше онзи нисш вампир, който помоли да го наричам Даркин. Може би зъбатите момчета съзнателно са избрали това място? Интересно дали самият собственик е измислил такова екзотично име или са го „убедили“ редовните посетители?

— Защо такова странно име? — не се сдържах от въпроса.

— Ами — окончателно се смути кръчмаря. — Платиха ми, за да сменя името.

Хората на опашката вече започнаха да негодуват — твърде дълго разговарях с този тъжител.

— Добре, нека да запиша адреса ви и днес или утре непременно ще дойдем при вас.

Дебелият мъж така се зарадва, че още пет минути ми стиска ръката и ми благодари за проявеното разбиране.

Наистина твърдо бях решил да посетя тази кръчма в най-близко време. Първо, този малък мъж ми вдъхваше доверие и аз наистина исках да му помогна, и второ, непременно трябваше да поговоря с нисшите вампири. Трябваше да изясня защо са решили да ми помагат.

В следващия половин час с изненада научих, че според жителите на Крайдол нашия патрул е длъжен не само да защитава покоя на новите граждани на Империята, но също така и да направи ремонт по домовете им, да се справи с лошото време, и дори с проблемите по отглеждането на растения от семейство листоцветни. Но имаше и позитиви в целия този фарс, по-специално посетителите ми напомниха, че в района има и други подразделения на Патрула — а с тяхна помощ ще мога да се свържа с Академията. Аз дори научих местоположението на най-близкия Патрул — някъде в противоположния край на Пазарния площад. Останалите подразделения се намираха извън града — в покрайнините и в по-отдалечени селища. От една страна ни беше провървяло — живеехме в града, но от друга — какви проблеми могат да имат там? Чума по животните? Или пиянска свада в местната кръчма? А ето в този кошмарен град всичко може да се случи…

— Кой да знае, че троловете не трябва да пият вино? Така тези каменни пияндета разрушиха цялата стена!

— … откраднали са петдесет и шест буркана компоти. Да, да, запишете, точно петдесет и седем…

… тя сигурно се занимава със забранена магия, вещицата. Заради нея дъщеря ми не може да се ожени. Между другото, вие нали не сте женен?

— … цял ден гърми и бумти. Разбирам, че барабанистът трябва да тренира, но защо точно под прозорците ми!

По времето, когато приятелите ми влязоха в къщата, пред мен стоеше едно красиво момиче и разказваше за това, че сватбената рокля, купена с всичките пари на семейството, била ушита съвсем различно от заявеното. Тя със сълзи на очи ме молеше да използвам някакво заклинание, за да променят кройката на роклята или… поне да дам пари, за да отиде на добър шивач.

Невероятно, вече сме и банка.

— Той и тук си намери момиче! — възхити се Чез. — Точно така, съчетавай работата с удоволствието.

— Че тя се омъжва — опитах да се оправдая.

— Ай-ай-ай — още повече се развесели Чез.

Бедното момиче се изчерви, скочи от стола и избяга.

— Опа! — изненада се неуморният ми приятел. — Ето как трябва да решаваме жалбите. За какво се жалваше?

— Няма да повярваш, молеше ме да й ушия рокля.

Чез примигна изненадано.

— Доста нахално — най-накрая реагира той и се обърна към тълпата: — За днес приключихме! Сами разбирате, че както трябва време за приемане на жалби, така ще ни трябва време и за да ги проучим! Елате утре и непременно ще ви изслушаме!

Братя Викерс и Алиса застанаха на входа и с изумление загледаха бавно разпръскващата се тълпа.

— Просто нямам думи — каза Невил, когато залата най-накрая се изпразни. — Никога не съм си представял; че ще дойде толкова народ.

— Има и още — засмях се аз. — Само прочети записаните жалби — ще умреш от смях.

— Стига сте си чесали езиците — прекъсна ни Алиса. — Трябва спешно да решим какво да правим. Кейтен се нуждае от помощта ни, а вие тук си стоите спокойно.

— Кой тук е спокоен! — обидих се аз. — Само да беше чула всичко това…

— Цъц!

— Не разбрах!

— Млъкни — каза ми Чез. — Не й е до теб.

Действие 3

— Както в добрите стари времена — въздъхна Чез, когато седнахме в креслата до фонтана. Оттук се откриваше прекрасна гледка към огромното черно петно, оставено от огненият ми вихър. — Ние петимата срещу целия свят.

— Да, колко отдавна беше това — със сериозно лице каза Невил. — Преди цял месец.

Наив потвърдително захруска зелето.

Кой би си помислил, че Наив, толкова дълго мечтал за всякакви меса, извън Академията няма да може да се откаже от вегетарианската храна. Ето това е силата на навика.

Замълчахме за известно време, събирайки мислите си.

— Какво ще правим сега? — Алиса зададе най-важният въпрос в момента.

— Чез ни разказа за посещението ти в Академията и описа в общи линии всичко, което е станало тук — обърна се към мен Невил. — И изниква резонния въпрос… За какъв дракон изобщо сте нападнали тези Майстори?

— Но те бяха от „Децата на Дракона“ — изненадах се аз. — Щом Чез ви е разказал, значи знаете, че те са виновни за смъртта на Императора. Ние трябваше да ги задържим на всяка цена.

Невил се намръщи.

— Сигурно е имало и други начини да ги задържите или поне да извикате помощ. Защо ви е трябвало да ги атакувате директно?

Не бях се замислял над това. Решихме и нападнахме, защо не?

— Кейтен каза да атакуваме, затова атакувахме — неуверено казах аз.

Сега, когато Невил ми обърна внимание, на мен също ми стана непонятно безотговорното поведение на Кейтен. В крайна сметка, Майсторите имаха връзка помежду си… телепатична или някаква друга. По нея Кейтен изпращаше докладите, така че защо не призова от Академията още няколко Майстора? Със сигурност нямаше да сме в състояние да развържем езиците на двамата „изследователи“? Вместо това Кейтен реши да ги атакува сам с помощта на ученик-първокурсник. Дори от помощта на Чез се отказа… странно! Нямам думи!

— Много глупаво сте действали. — Невил сведе всичките ми мисли до едно просто заключение. — Не вярвам, че Кейтен е толкова глупав. Мисля, че е имал някаква причина да се държи по този начин.

— Защо? — не разбра Чез.

— Ако знаех защо, непременно щях да ви кажа — увери го Викерс-старши. — И тогава щях да бъда най-малкото телепат.

— Мисля, че сега мотивите на Кейтен не са най-важното — каза Алиса. — Повтарям въпроса си: какво ще правим?!

Всички погледнаха към мен.

— Първо непременно трябва да се свържем с Академията — изразих на глас очевидното. — Е, някой знае ли по какъв начин Кейтен изпраща докладите си?

— Нямаме представа — отговори от името на всички Чез. — Но можем да използваме телепорта, с които дойдохме тук.

— Няма да стане — не се съгласих аз. — Тази сутрин Кейтен ме изпрати до Академията и въведе някакъв енергиен код. Без този код телепортът няма да работи. Предлагам други два варианта — да опитаме да говорим с началника на стражата или да намерим други патрули, и по-точно да посетим втория патрул в Крайдол.

Невил кимна.

— А ти кой вариант предпочиташ?

Тук нямаше какво да се умува.

— Трябва да опитаме и с двата.

— Тогава нека започнем със стражата, те са по-близко — обобщи Чез. — А сега ни разкажи подробно за всичко, което се случи на Общото събрание. Ще е интересно…

Докато подробно разказвах за посещението си в Академията, Наив притича за пирожки и ние спокойно се наобядвахме. На фона на двубоя между Майсторите и историята за тайното общество моето наказание някак избледня. Освен това то влизаше в сила чак след края на практиката, така че нямаше никакъв смисъл да се хабим нервите. Ще му дойде времето да мислим за него. А и Ромиус обеща да поговори с Майстор Ревел, който може да отсрочи наказанието за неопределено време.

Освен това трябваше подробно да разкажа на приятелите си за сънищата-изпитания, които провеждаха „Децата на дракона“.

— И нищо не си ни казал за това? — обиди се Чез. — А се наричаш приятел. Не трябва да имаш никакви тайни от нас!

Прехвърлих наум тайните, които все още криех. Преброих около десетина. Не е зле за човек, постъпил в Академията само преди няколко месеца.

— Какви ти тайни! — не съвсем естествено махнах с ръка. — Просто не ми беше до това. Аз до последно си мислех, че е било сън. Сами помислете, за какво ми е да обръщам внимание на някакъв странен сън? Малко неща ли могат да ти се присънят…

— Да — съгласи се Наив. — Ето вчера сънувах странен коридор с много врати… Между другото, изглежда като този на Зак…

От изненада се задавих с пирожката и се закашлях.

— Кхъ… да, странен сън…

— Знаеш ли — Чез се намръщи. — Аз също сънувах нещо подобно…

— И аз — изненадано каза Невил.

И тримата погледнаха първо към Алиса, а след това към мен.

— Нищо подобно не съм сънувала — бързо каза вампирката.

Под подозрителните погледи на приятелите си се почувствах много неприятно.

— Какво ме гледате? Сънищата са си ваши, не мои. Разбира се, поласкан съм, че сънувате моя сън — изразително погледнах към Алиса — за разлика от някои, но каква вина имам аз? Може би… само може би, за тези сънища е виновна Прокълнатата къща. Уж прокълната, прокълната… а нищо лошо не се случва.

— Не говориш ли твърде много за човек, който „няма вина“? — ухили се Чез. — Добре, може би това наистина е нещо необяснимо. Ще се върнем към темата по-късно… непременно ще се върнем.

Той се изправи и се протегна.

— Е, ще тръгваме ли?

— А кой ще пази къщата? — попита Невил. — Или просто си тръгваме ей-така, пък който иска да си го взема този фонтан, без него ще ни бъде по-спокойно.

— Не! — едновременно отговорихме ние.

— В такъв случай в къщата остават Чез и Наив — реши Невил. — И хайде без спорове.

— Че кой спори — неочаквано лесно се съгласи Чез.

Леле, нашият неудържим приятел е загубил някъде любопитството си!

— Днес си купих нов роман — замечтано се протегна Наив. — С удоволствие ще му отделя няколко часа…

Ето това е, истински мечтател. През цялото време витае някъде далеч, връща се към реалността само за да напълни стомаха си.

— А аз ще се запозная със заклинанията в справочника. И може да се поупражня малко — каза Чез.

— Само бъди по-внимателен — предупреди го Алиса. — И ако нещо се случи, веднага потърсете помощ… или просто избягайте оттук.

— Много смисъл има в тази охрана — аз се усмихнах, протягайки схванатите си крака. — Да тръгваме?

Оставихме Чез и Наив да охраняват къщата, а ние се отправихме към управлението на стражата. Невил веднага наложи такова темпо, че едва го следвахме — често дори трябваше да използваме лакти и да подтичваме, за да не го изгубим от поглед.

Пазарът се завръщаше към обичайния си ритъм на живот — разнородната тълпа като река заливаше търговските сергии едновременно от всички страни. Където и да мръднехме, по странна закономерност тълпата винаги вървеше насреща. Хората съвестно се опитваха да ни направят път, но не беше лесно при толкова народ.

Алиса предвидливо си беше наметнала качулката, за да не плаши околните. На всички им беше ясно на кого може да му се наложи да си крие лицето от слънцето, но в това нямаше нищо подозрително. Много по-шокиращ можеше да бъде вида на вампир, разхождащ се посред бял ден без да се страхува от слънцето, дори и да принадлежеше към ордена на Майсторите. Между другото, за пореден път забравих да погледна в справочника за заклинание, променящо външния вид. Предполагам, че би трябвало да има такива заклинания, но дали са ги вкарали в нашия справочник?

За известно време вървяхме мълчаливо, скоростта ни на предвижване не позволяваше да проведем нормален разговор. В крайна сметка трябваше да помоля Невил да не бърза чак толкова, защото трябваше да обсъдим някои неща преди срещата с началника на стражата.

— Мисля, че не трябва да казваме на никого, с изключение на чичо ми, разбира се, за изчезването на Кейтен — продължих прекъснатия разговор. — На стражата ще кажем само, че трябва да се свържем с Академията. И то не веднага, а първо ще опипаме почвата, да видим кое как стои и чак тогава.

— Разбира се — съгласи се Алиса. — Невил, ти днес си говори със стражата, имаш и приятели сред тях. Според теб, какво е отношението им към Патрула?

— Насмешливо.

Алиса си оправи качулката и се извърна към Невил:

— А по-подробно?

— Те не разбират за какво изобщо трябваше да се създава Патрула… Макар че след днешното шоу за тях не остана почти никаква работа — всички жители на града се обърнаха с проблемите си към нас.

— Трябва да са доволни! — казах аз. — Така ги облекчаваме.

— Доволни са — съгласи се Невил. — Но някои от тях се притесняват, че благодарение на Патрула стражата може да стане излишна.

— Но Патрулът е временно явление — отвърнах аз.

Невил ме погледна замислено.

— Сигурен ли си?

В заповедта на съветника черно на бяло беше написано, че Патрулът е „временна структура“. От друга страна, можеше ли да се вярва на всички тези документи? Там, където се намесва политиката, нещата са непредвидими — написано е едно, но на практика става съвсем друго.

— Аха, значи не ни харесват? — уточних аз.

— Като цяло ще се отнасят към нас напълно лоялно — увери ме Викерс-старши. — Но няма да ни помагат.

А имахме ли нужда от тяхната помощ? Какво е стражата в сравнение с учениците на Академията? Е, в града ги познават и ги уважават повече от нас… поне засега. Но ако започнем да решаваме всички постъпили жалби, то и за „свои“ може да ни приемат, стига да не объркаме нещо…

Въпреки че вървяхме бързо, времето за размишления беше напълно достатъчно. Блъсканията и виковете на Пазарната улица създаваха изненадващо приятен фон за философско настроение, даже бих казал песимистично-философско. Думите „Човек на съдбата“ не излизаха от главата ми. Ръката ми постоянно посягаше към дневника, много исках да продължа четенето, но, уви, засега нямаше такава възможност. Тайната на полуделия собственик на Прокълнатата къща ме примамваше, завладяваше… и очароваше, постоянно изскачайки някъде от периферията на съзнанието ми. Даже проблемът с Алиса неочаквано за мен мина на втори план.

Днес дори не бях говорил с нея.

Небрежно се приближих до вампирката и попитах невинно:

— Какво става?

Алиса ме погледна изпод качулката.

— А ти как мислиш?

— Мисля, че не е много добре — предположих аз. — Но всъщност имах предвид странните убийства.

Вампирката изсумтя.

— А, за това питаш. Честно казано, нищо не става. Най-обидното е, че днес още няма нито едно убийство.

— Обидно ли?! — подскочи Невил. — Какво искаш да кажеш?

Подобни думи, произнесени в родния му град, могат да ядосат всекиго.

— Няма значение — побързах да го успокоя — тя не го каза сериозно… надявам се. Алиса има в предвид, че не е намерила никакви улики и още едно убийство може да разкрие нови факти. Въпреки че тя се надява да няма повече убийства. Нали това имаше в предвид, Алиса?

Алиса побърза да кимне.

Невил премигна и погледна много внимателно вампирката.

— Аз все още мисля, че тя каза нещо друго…

— Така ти се струва — уверих го аз. — Нали знаеш, тя си е такава шегаджийка…

Разговорът замря.

На влизане в квартала на друидите Невил рязко забави крачка и започна да се оглежда. Доста внимателно при това…

За пореден път се убедих колко странно чувство за хумор имат хората в този град — всичко преувеличават. Сега например наричаха квартал няколкото триетажни къщи, заобиколени от внушителен жив плет. Невил напразно се оглеждаше за красивата друидка — от дърветата и храстите се виждаха само покривите.

— Не се вълнувай — намигнах му аз. — Както сме я подкарали в най-скоро време ще ни потрябват услугите на друидите.

— Не, не — смути се Невил. — Просто разглеждам… отдавна не съм минавал оттук.

— Да, от вчера — съгласи се Алиса — по-скоро от тази сутрин. Не че те упреквам, но имаме по-важни работи за вършене, ще имаш време да се разхождаш.

Нашият приятел окончателно се смути и хукна толкова бързо, сякаш го гонеха вампири. Всъщност, един вампир наистина го гонеше… ние с Алиса зарязахме всякакво благоприличие и се врязахме в тълпата, опитвайки се да не изоставаме от обидения и влюбен Невил.

В един момент пред Невил изникна натоварена каруца и той, без да забавя скорост, ловко я прескочи със странично салто, стряскайки бедния каруцар и петнистите коне. Между другото, в Крайдол имаше доста от тези животни…

— Любовта дава крила — коментира Алиса, заобикаляйки каруцата.

— Така много ще изостанем — неволно казах.

Алиса рязко се обърна към мен и ме погледна в очите.

— Аз…

Туп!

Вампирите, разбира се, са пъргави и ловки, но нямат очи на гърба си. Алиса с пълна скорост се вряза в един здравеняк. Тя бързо се отхвърли на няколко крачки от него, претърколи се и запали Огнено кълбо. Разбира се, човекът не представляваше никаква опасност за нас, но за месеците тренировки в Академията всички си бяхме изградили подобни рефлекси.

Само за миг пространството около нас опустя. Цялата тълпа утихна буквално за секунда. Изчезнаха дори търговците с техните сергии.

— Ъ-ъ… съжалявам, господа Майстори — избоботи минувачът, който се оказа собственикът на ресторант „Мечта“. — Стана случайно.

— Няма нищо — смути се Алиса и бързо угаси Огнената топка. — То и аз не гледам къде стъпвам…

Тролоподобният Гръм погледна вампирката и се разсмя.

Мисля, че разбрах защо го наричаха Гръм. Ако такъв глас се разкрещи, ефектът може да бъде просто страховит — покривите на някои сгради просто ще отлетят.

— Не гледала… къде стъпва… — Гръм продължи да се смее. — Е, разсмя ме…

Алиса осъзна, че е казала глупост и също се засмя. Малко сковано, разбира се, но за начало ставаше.

В този момент към нас се втурна Невил.

— Какво стана? — запъхтяно каза той. — Видях огнено кълбо…

Погледът му попадна на Гръм.

— О, здрасти. Какво правиш тук?

— Ами, дойдох за продукти — през смях каза Гръм и гордо показа чантата си — и за малко не ме стъпкаха…

А чантата изглеждаше доста внушително — спокойно можеше да побере дори Наив.

— Фалшива тревога — казах аз. — Просто Алиса има твърде добри рефлекси.

Улицата постепенно се запълни с хора. Осъзнавайки, че няма опасност, те веднага забравиха за инцидента, или поне се престориха, че са забравили, и продължиха по своите си дела.

— Закъде бързате? — попита Гръм. — Или гоните някого? Трябва ли ви помощ? Не бих имал нищо против да си спомня старите времена и да разцепя няколко глави…

— Не, засега никого не гоним, а и няма кого да гоним — въздъхна Алиса. Очевидно на нея също и тежеше, че дори да се сбие няма с кого. — Но ако възникне такава нужда, непременно ще ти се обадим.

Гръм щракна с пръсти. Прозвуча доста зловещо.

— А на стражата нещата им се получават. Днес хванаха вампира, убил готвача ми.

— Наистина?! — попитахме хорово.

Алиса беше тъжна гледка — разочарованието буквално я беше заляло. Тя се надяваше сама да открие убиеца, а най-добре да го хване и да го неутрализира. Ако трябва — до смърт.

— Целият град само за това говори.

— Но не и с нас — въздъхнах аз.

Невил се плесна по челото.

— Грешката е моя. Трябваше да събирам слухове, а аз вместо това… — тук той се смути и млъкна.

О, небеса, сигурно по цял ден е висял в квартала на друидите и нито е видял, нито е чул нещо. Любовта не само окрилява, но от нея се ослепява, оглушава и затъпява.

— Кого са хванали? — тъжно попита Алиса.

— Някакъв вампир, от нашите — сви огромни рамене Гръм. — Не знам подробности, не ми е работа.

Дракон да ме одере, как са ни изпреварили?

Ние се спогледахме с Невил.

— Гръм, с удоволствие бихме си поговорили с теб, но трябва да бързаме — каза Невил.

— Тогава елате да вечеряте при мен — предложи ни Гръм. — Сега имам нов готвач, благодарение на госпожа Майсторката. Между другото, готви не по-лошо от предишния, ако не и по-добре. Аз черпя.

Той за миризливия старец ли говореше? Не съм сигурен, че ще ям ястията, приготвени от този тип. Въпреки че Алиса го защитава…

— Разбира се, ще дойдем — съгласи се Алиса. — Още повече, че ти черпиш.

— Тогава до довечера — сбогува се с нас Гръм и се скри в тълпата.

Ние проследихме с погледи огромната му фигура.

— Е, Алиса, разследването ти приключи — Невил въздъхна. — Сега ще разберем всички подробности.

Алиса рязко намести качулката си и ядосано процеди през зъби:

— Нека видим кого са хванали. Аз също мога да хвана първия срещнат вампир и да го обвиня за всички убийства.

Викерс старши мъдро се въздържа от коментар.

— Добре, да вървим. Управлението е само през две къщи.

Сградата на управлението лесно се познаваше по висящия пред входа символ — щит с изображение на кучешка глава. Явно животното символизираше предаността на стражата към жителите на града. Лицето на кучето беше нарисувано много подробно, особено изпъкваха интелигентните и малко тъжни кафяви очи…

Пред входа на сградата леко изостанах от приятелите си, заглеждайки се в образа на най-добрия приятел на човека. Изведнъж покрай мен се плъзна невзрачен субект, увит в парцали, и леко докосна рамото ми. В същото време в ръката ми, сякаш с магическа пръчка, се появи смачкан лист хартия.

Учудено погледнах в ръката си, после вдигнах поглед да видя непознатия, но той беше успял да изчезне в тълпата.

Алиса и Невил спряха пред отворената врата.

— Идваш ли? — извика ме Невил.

— Ей сега — казах и разтворих бележката.

На нея с разкривен почерк беше написано:

„Спешно трябва да поговорим. Ще те чакам в уличката вляво от управлението на стражата. Ела сам.

Даркин“.

Уау. Чудех се как да намеря този вампир, а той сам ме намери. Е, това е супер, само моментът не е подходящ.

— Какво се бавиш? — попита нетърпеливо Викерс старши.

Бързо скрих бележката в ръкава си.

— Спешно трябва да свърша една работа. Веднага се връщам.

Невил се намръщи, но после се усмихна.

— Не може ли да почака?

— Не може — незабавно се ориентирах аз. — Изчакайте ме, ще съм бърз.

Без да дочакам отговор, бързо заобиколих сградата от лявата страна и влязох в уличката, не забравяйки да се оглеждам предпазливо. Никога не знаеш какво да очакваш от вампир… ако бележката изобщо е от него.

Мястото се оказа доста подходящо за среща с вампири — сградите бяха толкова близо една до друга, че слънцето не проникваше до земята. Въпреки това едва ли биха се чувствали удобно. Тъкмо се канех да се връщам обратно, когато пред мен се появиха три фигури. Всъщност успях да видя как скочиха от близкия покрив, така че предварително подготвената Огнена птица не напусна върховете на пръстите ми и замръзна недовършена.

— Моите уважения — поздрави един от вампирите.

Само не ме питайте как разбрах, че това са именно вампири. Вече ми бяха разказали за абсурдната мода в облеклото им, пък и при срещата с Даркин успях да се полюбувам на безвкусното му облекло. В Лита подобно облекло нямаше да ми се привиди дори в най-кошмарните и алкохолни сънища.

— Моите уважения — поздравих и веднага пристъпих към работа — Защо ме извикахте тук?

Казвайки това, просто за всеки случай създадох Въздушен щит и няколко Огнени топки, в допълнение към Огнената птица.

— Имаме работа с теб — ми каза вампира, облечен в най-малко натруфеното облекло и направи крачка напред. — Казвам се Даркин, вече сме се срещали.

— Зак — представих се аз и огледах вампирите от главата до петите.

Черните впити дрехи в комплект с кожената маска на лицето щяха да изглеждат много стилно, ако не беше допълнението във формата на яка и екзотичните шарении на най-неочаквани места. А Даркин беше с най-скромния костюм от тримата! Като цяло, местните вампири искаха да изглеждат страшни и тайнствени, но видът им предизвикаше само усмивка.

— Знаем — кимна вампирът. — Беше ни заповядано да се свържем само с теб.

— Кой ви заповяда? — не разбрах аз. — И защо трябва да се свързвате с мен?

— Великият вампир — Даркин едва не се задави от възхищение, произнасяйки тези думи — ни заповяда да помогнем на патрула, в които ще бъде дневния вампир, със всичко, с което можем.

— Великият вампир — това Келнмиир ли е? — бързо се ориентирах аз. — Или Велхеор?

Уау, не Висш, а именно Велик! Изглежда, че моите приятели са на най-високото стъпало в йерархията на вампирите.

— Всъщност и двамата.

Е, сега всичко се изясни. Вече разгадах една от загадките — вампирите са отскочили до този град и са убедили местните нисши, че трябва да ни помагат. Алиса все пак им е родственица и те искат да се грижат за нея… предполагам. Аз дори не знам дали вампирите изпитват роднински чувства. Впрочем, съдейки от разказите на Келнмиир, те могат да обичат не по-лошо от хората, така че защо да нямат родителски инстинкти? Значи, за да не се червят пред Алиса, моите зъбати приятели са решили да прехвърлят всички контакти с местните вампири на мен. Е, логично.

— Лошо ни помагате — казах аз. — Вчера вампир от Бойния клан едва не ни уби.

Даркин наведе глава.

— Уви, нищо не можехме да направим — вампирите от клана Сеон са истински машини за убиване.

Трябваше да призная, че той беше абсолютно прав, дори и вампирите на клана Миир едва ли могат да се противопоставят с гола сила на сеонците. Дори Келнмиир, който е преживял хиляди години, много трудно би се справил с представител на Бойния клан, живял няколкостотин години. Разбира се, Келнмиир има много повече опит, но и при вампирите, както и при нас, има определен таван на енергията, над който те не могат да отидат, без значение колко века са живели. Що се отнася до нисшите, те не могат да използват вътрешната си енергия — нямат тази способност. Сред истинските вампири най-слаби са Дневния клан — вероятно има нещо общо с факта, че те могат да понасят слънчевата светлина и практически не пият кръв. Клановете Миир, Хеор и Сеон са на по-високо стъпало на развитие — тези вампири могат да натрупват огромни количества енергия.

— Ами… тогава с какво може да ни помогнете?

— С информация — с готовност каза Даркин. — Освен това, фактът, че не можем да се справим с истински вампири съвсем не означава, че сме безсилни. С всякакви други врагове можем да се справим…

— И с тролове? — пошегувах се аз.

Вампирът зяпна.

— В града няма тролове — каза той след кратка пауза.

— Няма засега — казах многозначително. — Добре, извикахте ме тук, за да ми кажете, че сте готови да ни помогнете? Има ли и нещо друго?

Вампирът се поколеба.

— Всъщност, сега ние се нуждаем от вашата помощ — най-накрая призна той.

— Браво — възкликнах аз. — Все пак кой на кого ще помага?

— Мисля, че можем да си помогнем взаимно.

По принцип не бих имал нищо против да помогна на тези момчета… в известен смисъл дори ми беше жал за тях. Нисшите не ги приемаха нито хората, нито истинските вампири, те бяха аутсайдери… От друга страна, съдейки по разказите за поведението им, така им се пада. Дракон знае кое от кое произлиза — дали поведението им е следствие на отношението към тях или отношението към тях е следствие на поведението им?

— Аз все още не разбирам напълно с какво може да ни помогнете — казах аз. — Но както и да е, от какво имате нужда сега?

Вампирите се спогледаха.

— Ами — започна Даркин. — Днес стражата хвана един от нашите и сега го обвинява за всички тези убийства, с отрязаните глави…

Това не го знаех. Офицер Девлин още от началото каза, че убиецът е нисш вампир. Само че той беше уверен, че нисшите сами ще предадат убиеца, а тези момчета не смятаха, че техният човек е виновен.

— Той не го е извършил — продължи Даркин. — Напротив, Мидл следеше истинския убиец и именно затова се оказа до трупа в момента, когато се появи стражата.

— Може ли да е видял убиеца? — попитах аз.

— Може и да го е видял — съгласи се Даркин. — Така че непременно трябва да бъде освободен, той е ценен свидетел.

Значи това искаха от мен.

— И как, според вас, трябва да го освободя?

— Не знам — сви рамене вампирът. — Но ако успеете, ще ви бъдем много благодарни.

За какво ми е благодарността на нисшите? Доколкото схванах, те и така ще ни помагат — помолил ги е Великия вампир, макар че не точно ги е помолил, а им е заповядал.

— Добре, ще видя какво може да се направи — съгласих се аз. — Но нищо не обещавам, със стражата нямаме нищо общо…

— Благодаря ви — поблагодари Даркин. — На повече не сме се и надявали.

Позволих си да се отпусна малко.

— Разбрахме се. Сега трябва да тръгвам, но преди това имам за вас още нещо — ти нали каза, че винаги мога да те намеря в кръчмата „При добрия вампир“?

Даркин кимна.

— Е, днес в Патрула постъпи много сериозно оплакване — постоянно се биете, плашите посетителите, не си плащате сметките. Не е добре това…

Вампирът се поколеба.

— Случва се…

— Ще трябва да платите за щетите, — с тон на строг родител казах аз. — И занапред си плащайте сметките. Не забравяйте, че вие живеете в този град, сред културни хора.

Разбира се, с културата малко прекалих, тук са Пограничните райони, не е центърът на Империята…

Един от вампирите, който през цялото време стоеше зад Даркин, пристъпи напред и прошепна с висок женски глас:

— Това пък защо?

Даркин рязко се обърна към нея.

— Пак ли предизвикваш неприятности?

Вампирката упорито гледаше през кожената маска.

— С какво право жалкия човек ще ми казва какво да правя? Ние, вампирите, сме свободен народ!

— Глупачка — кратко изръмжа Даркин. — А за думите ти пак аз ли ще трябва да отговарям?

Очаквах нещо подобно. Е, не можеше срещата да протече спокойно. Нямаше начин.

Аз довърших незавършеното заклинание и във въздуха пред мен се появиха две огнени топки и огнената птица, която кацна на рамото ми. Този нов трик измислих наскоро, когато на един от уроците ни учиха как да придаваме на птицата по-голяма прилика с истинските птици — сега това не беше просто купчина пламъци, а напълно оформен огнен орел. Ливреята не позволяваше на птицата да ме изгори, макар че без качулка подобен трик би бил доста опасен за прическата.

— Сега ще видим кой от нас е наистина жалък — обещах на вампирката и хвърлих към нея двете топки.

Нахалната вампирка изпищя и се опита да се скрие зад Даркин. Ако наистина исках да я накажа, тя зад никой гръб не можеше да се скрие, но аз по начало исках само да я уплаша. Затова огнените топки рязко спряха точно пред носа на Даркин.

— Не обръщай внимание на тази глупачка — помоли вампира, старателно преструвайки се, че не го е грижа за искрящите пред лицето му топки. — Никога не си държи устата затворена.

Гласът му почти не трепереше, което не можеше да не предизвика уважение.

— Всичко е наред — кимнах и изгасих топките и птицата. — Не съм обидчив.

— Не се притеснявай, ще платим за щетите — обеща Даркин. — Самият аз се канех някой ден да се оправя с тази разюзданост.

Аз кимнах.

Разбира се. Само че това „някой ден“ едва ли щеше да настъпи скоро, ако изобщо настъпеше.

— И бъдете по-вежливи със собственика на кръчмата — той е нормален човек, и сега това място е под наша закрила. От сега нататък за реда в целия град отговаряме ние.

Излязох на алеята с гордо вдигната глава и леко треперещи колене.

Действие 4

Невил и Алиса ме посрещнаха с подозрителни погледи.

— Какво прави там толкова дълго? — попита Алиса.

— На теб всичко ще ти кажа — усмихнах се аз. — Но стига сме стояли на входа, да отидем най-накрая да се запознаем с началника на стражата.

Те се спогледаха.

— Доста си нагъл — каза Невил.

— Отдавна не си получавал Огнена топка в челото — съгласи се Алиса.

Бързо отскочих от приятелския удар под ребрата.

— Стига сте се цупили, сякаш кой знае колко съм ви забавил… Ох!

Вторият удар все пак достигна целта си.

— Това ли беше? Доволни ли сте вече? — попитах аз, потривайки натъртените си ребра. — Сега можем ли да се залавяме за работа?

— Да опитаме. — Алиса ме хвана под ръка. — Това е, за да не избягаш.

— Аха — казах аз. — Ето какво е трябвало да правя, за да ме хванат под ръка.

Влязохме в Управлението с блъскане и шеги. Точно зад прага ни посрещна офицер Девлин с неговата лъчезарна усмивка. Тя леко помръкна, когато почти го стъпкахме и едва не го съборихме на земята. Не е трябвало да си сваля бронята, без нея беше опасно да ни среща.

— Здравейте — поздрави ни той, подскачайки на един крак. — Началникът отдавна ви чака.

— Това си е твоят началник — за всеки случай му напомни Алиса. — Нашите началници са в Академията на занаятите.

Е, това си беше безсрамна лъжа, разбира се. Бяха ни дадени ясни устни инструкции за всичко да се подчиняваме на началника на стражата. Но точно затова бяха устни — да си ги спомняме само когато е необходимо.

— Моля, последвайте ме — кратко каза Девлин, демонстративно игнорирайки забележката на вампирката.

Качихме се на втория етаж по огромна каменна стълба, покрита с мек сив килим. Веднага след стълбите започваше доста просторен коридор. По стените му висяха най-различни по размер и вид брони, видимо от различни епохи. Някои бяха женски, други мъжки… имаше дори детски.

Кабинетът на началника, естествено, се намираше в самия край на дългия коридор, така че по пътя да можем да се възхищаваме на цялата тази железария. Сигурно за някой тези брони изглеждаха като произведения на изкуството и най-вероятно преди много време са били полезни, но сега от тях полза нямаше. Такива брони не могат да те спасят от вампирите, освен от нисшите, а всеки Майстор с лекота ще се справи и със сто рицари, без значение колко брони са навлекли. От друга страна, тези брони са идеални за възстановяване на реда сред гражданите. А може и заклинания да им сложат! Но това е скъпичко и мисля, че в Пограничните райони техномагията не се среща често.

Офицер Девлин много деликатно почука на вратата. Той правеше всичко много деликатно и живописно, сякаш се опитваше да създаде определен образ… или да подражава на някого… или просто да се забавлява. Кой го знае.

— Господин началник, дойдоха представителите на Патрула!

— Нека да влязат — се чу зад вратата и тя се отвори срещу нас.

Леко смутени, ние последвахме офицер Девлин.

Кабинетът на началника повече напомняше на трапезария. Такава малка, уютна, с голяма маса за няколко дузини хранещи се хора. Освен масата, столове и неголям стенен шкаф в кабинета нямаше нищо друго, с изключение, разбира се, на самият началник, който се оказа доста колоритна личност. Напомняше на Гръм, само че собственикът на ресторанта в сравнение с началника на стражата изглеждаше тънък като вейка. С такова масивно тяло едва се побираше зад масата. На широкото, удивително дружелюбно за такава длъжност, лице бяха кацнали големи черни мустаци.

— Моите уважения — едновременно поздравихме ние.

— Моите уважения — кимна едрият мъж. — Не стойте на вратата, влизайте и сядайте.

Той посочи с ръчището си към празните места на масата.

Чудя се защо напоследък постоянно се срещаме с такива здравеняци? Неволно започваш да се чувстваш някак… недоразвит или нещо такова… Все пак, здрави хора живеят в Пограничните райони.

— Слушай, Девлин, върви се поразходи малко — помоли началникът.

Примигахме изненадано, учудени от необичайната фамилиарност.

Девлин козирува и с отсечена стъпка напусна кабинета.

— Е — капитанът погледна към нас. — Позволете да ви се представя — Витор, началник на стражата в прекрасния град Крайдол.

Ние набързо се представихме, леко притеснени от този странен човек.

— А ти защо си с качулка? — попита той Алиса и след това продължи: — А, да, младата представителка на Дневния клан. Разбира се, наслушах се, целият град говори за това, че в Академията е приет вампир. Не се притеснявай, видът ти не ме смущава.

Е, в Лита може и да се говори, но в Крайдол едва ли. Очевидно този Витор от време на време прескача до Златния град.

— Не се притеснявам. — Алиса свали качулката си и предизвикателно погледна началника на стражата.

— Това е добре — Витор се усмихна и ме погледна. — Значи ти си самият Закари?

Което означава това „самият“? За какво съм му, дракон да ме одере?

— Не съм сигурен — отвърнах аз честно.

— Ти си, ти си — увери ме Витор. — Ти си племенникът на тази рижа лисица Ромиус.

Рижа лисица?

— Познавате ли се? — бях изненадан.

Витор се засмя.

— Дали се познаваме? Заради него ме изхвърлиха от Императорския дворец! — Той удари с юмрук по масата. — И цялата работа беше една голяма лъжа, между другото.

Неволно се притиснах към облегалката на стола и опитах да се слея с нея. Ама че късмет! Може да имаме големи проблеми, ако този човек е сериозно ядосан на Ромиус.

Невил и Алиса ме погледнаха с широко отворени очи. Очевидно и те си помислиха същото.

— Съжаляваме… — започнах аз.

— А аз — не! — викна Витор.

Прехапах си езика от изненада.

— Беше ми писнало от тази сбирщина надути пуяци — продължи Витор. — Само дето Ромиус не успя да ме предупреди, когато организира този театър… Но няма значение. — Той замислено повъртя левия си мустак и внезапно смени темата. — Значи ще си сътрудничим?

— Ще си сътрудничим — отговорихме вкупом.

Витор ни изгледа отгоре.

— Ще обядвате ли?

— Ами ние вече… обядвахме — плахо каза Алиса.

Дори нашата независима и с остър език вампирка малко се беше стреснала от началника на стражата.

— Както желаете — сви рамене Витор. — А аз, с ваше позволение, ще хапна. От сутринта залък не съм слагал в устата.

С тези думи той извади изпод масата огромен поднос с месо.

— Надявам се, че не сте от тези… зелените, които не ядат месо? — попита той, без да откъсва очи от подноса. — Че то нашия Император, нека почива в мир, с това неядене на месо голяма глупост направи. Само корени ядеше и хоп, отиде си без време. Без месо не може, казвам ви…

Той пъхна в устата си огромно парче от гореспоменатия продукт.

— Обичаме месо — увери го Невил. — Но в Академията то е забранено, така че трябваше да ядем само плодове и зеленчуци.

Дебелият мъж едва не се задави.

— Изверги! Как може да ви карат да ядете тази гадост? Затова сте такива тънки, като клечки.

Алиса тактично реши да премълчи, че изобщо не яде месо.

— Нямахме избор — въздъхна Невил. — Кажете, Витор, какви са плановете ви за нас? Какво, според вас, ще трябва да правим в града?

— Можете да опитате да решите всички оплаквания, които постъпиха при вас днес — предложи Витор и отново се засмя. — Представям си как сте се шашнали, когато целия този народ се е изсипал при вас.

Аз едва не паднах от стола.

— Значи вие сте ни ги изпратили?!

— Аз лично не, разбира се, но моите хора — да — скромно се съгласи началникът.

— Но защо?!

— Ще се опитам да обясня — отвърна Витор, дъвчейки парче месо. — При нас средно на ден постъпват по около петдесет жалби и оплаквания, от които повече от половината са пълни глупости. Ние не можем да губим време с кражби на пилета и подобни глупости, защото няма да ни стигне времето за убийствата и истинските кражби. Обикновено ние просто записваме жалбата, обещаваме да я разследваме когато се отвори възможност и забравяме за нея. Хората, разбира се, са недоволни, но какво могат да направят? И изведнъж се появявате вие… в заповедта за Патрула ясно е записано „всякаква помощ, която могат да окажат на поданиците на Империята“, затова ние разпространихме листовки със заповедта, а на входа на Управлението окачихме копие на тази заповед заедно с пояснение към нея.

— С какво пояснение? — попитах подозрително.

— Обикновено кратко пояснение — сви рамене Витор. — Нещо от рода на „Ако сте недоволни от работата на стражата, то се обърнете към Патрула“ и след това е посочен вашия адрес.

Всички мрачно се вторачихме в усмихнатия дебелак.

— Е, благодарим — процедих аз. — Ето че сме от полза…

Витор остави празната чиния и сплете пръсти.

— Кой да предполага, че недоволните ще са толкова много?

— Човек би могъл да се досети — прошепна ми Невил. — С такъв шеф…

Витор вдигна пръст.

— Но затова пък, освобождавайки се от тези жалби, ние се съсредоточихме върху по-тежките случаи и вече хванахме убиеца-маниак.

Алиса рязко се наведе напред.

— Ако може по-подробно за това, моля.

— О, това беше истинско клане — той размаха ръце, изобразявайки удари. — Хванахме вампира на местопрестъплението! Той отказа да се предаде и се нахвърли на стражата, но ние не отстъпихме и използвахме специални мрежи.

Разбира се, под „ние“ Витор сигурно имаше в предвид стражата като цяло. Едва ли дебелият началник е присъствал лично на ареста.

— А доказателствата имаше ли? — бързо попита вампирката.

— Какви доказателства? — Витор сви рамене. — Вампирът беше хванат точно над тялото.

Алиса тихо изруга.

— Е, поне устата му беше ли изцапана с кръв?

Витор се замисли.

— Вероятно, откъде да знам? Те носят маски, не може веднага да се определи.

— Значи просто сте хванали човека, който съвсем случайно се е намирал до трупа? — не мирясваше вампирката.

— Не е човек, а вампир — поправи я Витор.

Голяма грешка, че го каза. Да казваш такива думи пред Алиса не е безопасно за здравето.

— Това се нарича расизъм — каза тя тихо.

Сега тихо изруга началникът на стражата.

— Ама че го каза.

— А ако днес или утре истинският маниак извърши ново убийство? — попита вампирката, твърдо решила окончателно да довърши Витор.

— Това ще означава, че заловеният е съучастник — отсече дебелакът. — Повярвайте на професионалиста, той е убиецът. За цялата ми кариера в стражата никога не съм грешил…

— За всичко си има първи път — предизвикателно каза Алиса.

Честно казано, бях доволен. Сега, когато Алиса започна да защитава правата на този нисш вампир, аз с чиста съвест можех да опитам да изпълня молбата на Даркин без да предизвиквам подозрение. Освен това, подкрепяйки Алиса, ще направя добро и на нея.

— А ще можем ли да поговорим със задържания? — попитах аз. — Работата е в това, че ни е позволено да използваме определени заклинания, които ще помогнат да разберем убивал ли е някого или не.

Аз, разбира се, блъфирах. Но от друга страна, напълно е възможно в справочника да има подобни заклинания.

— Няма проблем — съгласи се Витор, който ние като че ли успяхме да отегчим с глупавите си въпроси. — Слезте с Девлин в подземието и заедно го разпитайте за тези ваши доказателства. Той също участва в залавянето на убиеца.

— Заподозрения — педантично го поправи вампирката.

— Ако ще да е свидетел — махна с ръка началникът. — Основното е, че хванахме и заключихме този зъбатко.

— Просто расист — констатира Алиса… добре, че го каза тихо.

— Срещата със… заподозрения ще оставим за накрая — спрях Алиса, която веднага беше готова да тръгне към подземието. — Имаме още няколко въпроса…

Витор бръкна под масата и извади още една чиния, въпреки че този път не с месо, а с няколко вида пирожки.

— Разбира се, питайте.

— Какво ще правим с всички хора, които дойдоха днес при нас? Просто ни затрупаха с оплаквания, а утре ще дойдат още толкова, ако не и повече.

Началникът се усмихна.

— Какво, какво… изслушвайте търпеливо и записвайте всички жалби, а след това ги подреждайте в специална кутия. Когато се напълни, запратете я в най-далечния ъгъл и я забравете.

— Не може така! — възмути се Алиса. — Хората идват при нас със своите проблеми, те се надяват на нас…

— Нека се надяват — съгласи се Витор — хората се нуждаят от надежда. Но това не означава, че трябва по цял ден да обикаляте из града в търсене на загубено кученце.

Алиса се намръщи, но на това не можеше да възрази — да търсим загубено кученце явно не й хареса.

— Значи нищо няма да предприемаме? — попита както винаги практичния Невил.

— Разбира се, че не — увери ни Витор. — Откакто работя тук, никакви проблеми не е имало.

— А от колко време работите тук? — изведнъж попита Алиса.

— От три месеца — гордо каза Витор.

А аз си мислех, че е тук от десетки години. Толкова гордо каза „за цялата ми кариера в стражата никога не съм грешил…“. Странно чувство за хумор има дебелака.

— Аха. — Невил си пое дълбоко дъх. — С това ясно. Още един въпрос и с радост ще се отправим на екскурзия в подземието ви.

— Разбира се — съгласи се началникът. — Ще помогна с каквото мога.

Невил се замисли за момент, подбирайки правилните думи.

— Имате ли някаква връзка с Академията? Тоест, да получавате указания от тях или може би новини?

— За какво ми е? — изненада се Витор. — Академията няма никакво отношение към мен. Пък и Майсторите не харесват особено Пограничните райони.

— Нямаме повече въпроси — заявих аз.

Витор напъха последната пирожка в устата си и скри празната чиния под масата.

— Не трябва да се притеснявате — каза той с пълна уста. — Правете каквото искате, никой няма да ви докладва нито в Академията, нито в която и да е друга инстанция.

Алиса изгаряше от справедлив гняв.

— Ние не се притесняваме…

Бързо я сръгах в ребрата.

— А ако хората се жалват? — делово каза Невил. — Те могат да се оплачат от нашата работа.

Витор удари с ръка по масата.

— Всички жалби на хората минават през тази маса. Няма да позволя някой да оклевети честното име на Никерс?

Започнах.

— Толкова ли уважавате чичо ми?

Дебелият мъж се засмя.

— Разбира се, все пак сме роднини.

— А…

— Далечни. Честно казано, не съм много добър в тези родословни връзки, в Двореца обичат да пресмятат кой с кого и от кого произхожда до двайсто коляно. За мен е достатъчен самия факт.

Уау. И тук роднина!

Витор с усмивка наблюдаваше учудените ни лица.

— Между другото, при среща на роднини трябва непременно да се пие. И не спорете, това е въпрос на принцип.

Той извади изпод масата поднос с гарафа, чаши и закуски.

— Е, за наше здраве…

От кабинета на началника нашата компания излезе след три… или четири чаши вино. Ние с Невил се държахме на краката си, но за непривикналата с виното Алиса то се оказа доста силно. Лицето й беше застинало в израз на глуповато умиление и тя постоянно се препъваше и залиташе. Наложи се ние с Невил да я подкрепяме, докато слизахме по стълбите, но тя въпреки това успя да се препъне на последното стъпало. Като по чудо не падна, а направи невероятно салто и се приземи на крака точно пред търпеливо чакащия ни офицер Девлин.

— Г-жо, позволете да ви предложа ръката си — деликатно предложи стража.

— Ще я счупя — кратко заплаши Алиса.

— Разбрах, — бързо реагира Девлин.

Ние с Невил бавно се спуснахме по стълбите, стъпвайки на всяко стъпало, внимавайки да не повторим номера на Алиса.

Невил ме тупна по рамото.

— Ей, полезно е да се дружи с тебе. Където и да плюеш — все роднина наплюваш…

— Какво означава, където и да плюеш? — обидих се аз.

— Извинявай — Невил се замисли. — Не исках да кажа…

Офицер Девлин ни погледна иронично и попита:

— Може би да ви изпратя до вкъщи?

— Не-е, не до вкъщи — Алиса поклати глава. — Трябва да отидем в подземието.

Стражът едва потисна усмивката си.

— За нещо конкретно или просто така?

Алиса дълбоко се замисли.

— При убиеца — каза Невил и сериозно добави: — Хлъц!

— Виждам, че сте намерили общ език с нашия началник и сега искате да посетите нашия затвор? — предположи стражът.

— О! — съгласи се Алиса.

Офицер Девлин без повече думи чинно ни отведе в затвора. Входът се оказа скрит под стълбите за втория етаж, слизаше се по вита стълба с изненадващо неудобни стъпала.

По пътя Алиса падаше на няколко пъти, но ние с Невил я хващахме навреме.

Долу ни посрещна тъмничарят — невзрачен слаб старец. Белезникавите полуслепи очи внимателно огледаха лицето на Девлин, после се плъзнаха към нас. Неволно потръпнах при този странен поглед, невиждащ, но гледащ…

— Те са с мен — обясни Девлин. — Витор им позволи да видят убиеца-маниак.

— Последвайте ме — невъзмутимо отвърна старецът.

Коридорите се осветяваха от магически светилници с много лошо качество — някои трептяха, други светеха с намалена сила или искряха — това добавяше нещо зловещо в и без това не особено уютната атмосфера. Мръсни стени, разбит под, зверски студ и разнасящи се из цялото подземие писъци на плъхове… гадно място. Аз дори почти изтрезнях.

— Не се плашете — тихо каза Девлин. — Всичко това създава специфична атмосфера, която прави хората по-сговорчиви. Истинският затвор е извън града.

— Кой тук се плаши? — повиши глас Алиса.

— Шшт! — изсъска Невил към нея. — Не крещи!

Тъмничарят спря рязко и Невил с цялата си инерция се блъсна в мършавия му гръб. Старецът не пострада, но Невил едва не падна на земята.

— Пристигнахме — сякаш нищо не е станало каза старецът и посочи вратата на килията.

— Искате ли да влезете вътре или ще погледате оттук? — попита ни Девлин, а в очите му все още се забелязваше лека насмешка. — Все пак това не е обикновен затворник, а вампир-убиец.

— Какво може да ни направи? — стана смела Алиса. — Ние сме Майстори… — тук вампирката осъзна, че малко прекалява и скромно добави — … бъдещи.

— Както желаете. — Девлин сви рамене и кимна на тъмничаря. — Отвори.

Старецът извади от пазвата си огромна връзка ключове и послушно отключи вратата.

Първо в килията пристъпи Девлин. След него влязохме ние с Алиса и Невил.

— Е, къде е? — каза Алиса и се облегна на рамката на вратата. — Само не ми казвай, че е избягал.

— Глупости — обиди се Девлин. — Оттук е невъзможно да се избяга. Освен ако не се промуши през дупчиците на вентилацията…

Ние с Алиса си разменихме разбиращи и леко замаяни погледи. Нима си мисли, че това е шега?

— Знаеш ли — тихо се засмях. — Имаш късмет, че това не е висш вампир. Вярата ти в този затвор можеше силно да се разклати.

В замаяният ми мозък пробягна забавна мисъл — седи си бедния вампир-маниак в килията и изведнъж му се изсипва тълпа пияни Майстори… бъдещи, разбира се. И той трябва да се скрие под леглото, за да не го достигат пияните ръце.

— Погледни под леглото — предложих на Невил.

Той чинно отиде до леглото и падна на колене.

— О! Виждам го — каза зарадвано.

Девлин скочи към Невил и се опита да го издърпа.

— Отдръпни се, това е опасен убиец!

— Няма проблем, не сме беззащитни — увери го Алиса и се опита да създаде Огнена топка. За наше щастие се появи само кратък проблясък.

— Хей, излизай! — Невил протегна ръка към скрития под леглото вампир. — Искаме да… поговорим с теб.

Офицер Девлин не издържа и избута приятеля ми от леглото.

— Да не изкушаваме излишно съдбата.

След това сграбчи ръката на вампира и го издърпа. Убиецът не се съпротивляваше…

Когато Девлин го извади изпод леглото се оказа, че вампирът е вече мъртъв.

— Умрял е от страх — предположи Алиса. — Още щом е чул страшните ни гласове… хлъц!

Девлин внимателно огледа тялото.

— Не съм сигурен, но мисля, че този вампир… са го изпили.

Ние с Невил приседнахме на пода до Девлин и тялото на вампира.

— Наистина — уверихме се ние. — Виж, гърлото е прерязано, а наоколо няма и капка кръв… същият почерк.

— Значи трета жертва — каза Алиса, продължавайки да се обляга на рамката на вратата.

— Всъщност, четвърта — поправи я Девлин.

Алиса започна напрегнато да мачка пръстите на ръцете си.

— Така — Невил се изправи. — Чувствам се… хлъц! Докъде бях стигнал? А! Няма значение… просто днес видях в справочника…

Той започна да рови в гънките на ливреята си.

— О! — Намирайки справочника, Викерс-старши го отвори и започна да чертае с ръка във въздуха, като периодически поглеждаше към схемата. — Уф… да не сгреша… Пфу, никога повече няма да пия… хлъц! Докъде бях стигнал? А! Никога повече няма… да пия……

— Какво е това вино? — попитах Девлин, завалвайки думите. — Когато излизахме от кабинета… си бяхме добре, а сега се чувстваме много зле…

— Да, виното е коварно — съгласи се Девлин. — Не действа веднага, но затова пък като подейства… не се препоръчва повече от една чаша, освен ако не искаш да се прибираш на четири крака…

Съсредоточих се върху пръстите си, които започнаха да се раздвояват и като че ли отчитаха количеството изпити чаши. Периодично показваха невероятни числа, за които пръстите ми не стигаха.

— Готово! — обяви Невил.

В следващия миг съзнанието ми напълно се избистри. Погледнах нагоре и срещнах съвършено трезвия поглед на Невил.

— Повече няма да пием — твърдо си казахме един на друг.

— Хей, Невил, какво си му направил? — попита изтрезнялата Алиса, бутайки с пръст лежащия на пода страж. Девлин се търкаляше до мъртвия вампир и сладко похъркваше. Зад вратата на килията се чуваше героичното хъркане на тъмничаря.

— Страничен ефект — предположи Невил. — Бях пиян, докато го правех, пък и го правех за първи път. Снощи случайно попаднах на него и го запомних. Слава богу, че нищо по-лошо не се случи.

— Как да го кажа — не се съгласих аз. — Опозорихме се…

— Пред кого? — Невил кимна към спящия Девлин. — Не мисля, че ще си спомнят подробности, като се събудят.

Нашите погледи сами се обърнаха към тялото на убития вампир.

— За пръв път виждам изпит вампир — каза Алиса, като се наведе над тялото. — Това е някак… странно…

— Нима може да се убие вампир, като се изпие кръвта му? — бях изненадан.

— Разбира се — кимна Алиса. — Висш, разбира се, няма да можеш, но това е най-обикновен нисш вампир — той почти не се различава от кой да е човек.

Невил се задави.

— Дракон да ме одере… значи той наистина е мъртъв!

— Невероятно — подразни се Алиса. — Колко време ще ти трябва, за да го схванеш?

Невил пребледня като платно.

— Може ли… да почакам отвън? — попита той с леко треперещ глас.

Кой би си помислил, че невъзмутимия Невил има толкова слаба психика — не за първи път вижда труп, а още му прилошава. Неприятно ми е да призная, но аз вече свикнах с вида на труповете. Всъщност просто не можех да възприема неподвижното тяло, лежащо пред мен, като живял някога човек. Може би затова ми беше по-лесно, отколкото на моите приятели.

— Добре, върви — отвърнах му аз.

Той изскочи от килията като ужилен. Алиса го изпрати с подигравателна усмивка, въпреки че само преди ден тя припадна в подобна ситуация.

— Мислиш ли, че убиецът наистина е проникнал през отдушника?

— Може би — кимнах аз. — Освен ако не го е пуснал тъмничаря…

— Какво изобщо се чудим? — развълнувано каза Алиса. — Сега ще разпитаме мъртвеца и той всичко ще ни каже.

На вратата се показа бледото лице на Викерс старши.

— Аз също ще погледам… оттук…

Алиса взе справочника и започна да произнася познатото заклинание от раздел „Некромантия“.

Във въздуха пред нея започна да се образува светла мъгла… и скоро в нея започнаха да се появяват засега все още размазани образи… Готово. Вампирът лежеше на леглото — погледът му беше насочен към тавана. Тук рязко скача на крака, очите му се устремяват към ъгъла на килията, и после… обратно към тавана. Това ли беше? Изображението бавно угасна…

— Алиса, повтори по-бавно от момента, когато скача от леглото — помолих аз.

— Ще опитам… — не много уверено отвърна тя.

Изображението се върна в изходна позиция. Сега погледът се преместваше към ъгъла на килията няколко минути. Но когато той най-накрая се фокусира върху сенките, съвсем ясно видяхме… тъмен силует, нахвърлящ се върху вампира.

— Спри! — извиках аз.

Алиса малко закъсня, силуетът вече беше съвсем близо до жертвата си и протягаше ръка…

— Какво е това? — шокирано попита Невил от прага, все още без да смее да влезе в килията.

— Ръка… — не много уверено казах аз. — Или не е ръка…

Алиса мълчеше, очевидно поддържането на образа й костваше доста усилия, но и тя вероятно беше не по-малко изненадана от нас. Това, което аз нарекох ръка, по скоро изглеждаше като някаква пародия на ръка, сякаш към дланта имаше прикрепен огромен, странно извит нож. Но не стоманен, а по-скоро от кост. Вместо пръсти тази чудовищна лапа имаше четири странни израстъка, приличащи на неголеми змийски глави — само че устите им бяха пълни със зъби, а очите им гледаха страшно. Цялата ръка на странното създание беше абсолютно черна и напомняше на фрагмент от рицарските брони, изработени от непознат материал…

— Може ли малко назад — попитах с дрезгав глас.

— Не съм сигурна какво ще се получи… — напрегнато каза Алиса.

Изображението бавно се задвижи в обратна посока…

Лапата с острите нокти и четирите усти вместо пръсти започна бавно да се отдалечава… но тъмната фигура категорично отказа да се появи в осветената част от картината. Тихо изругах стражата, която умишлено използваше бракувани светилници.

— Е! — извика в ухото ми Невил.

Кога успя да се приближи толкова?

Фигурата се плъзна обратно в сянката, и… се разтвори?!

Алиса се сви и падна на колене. Димът моментално се разнесе и образът изчезна.

Хванах я и се опитах да я изправя на крака.

— Добре ли си?

— Да. — Тя въздъхна. — Само малко… се уморих…

Затвори очи и се отпусна в ръцете ми.

Действие 5

„Какво е Човек на съдбата? Това е човек, което е тясно свързан със създаването на съдбата, той е част от нея и нищо не може да направи за това. Но въпреки, че е част от нея, той е в състояние да погледне в миналото и бъдещето както на себе си, така и на другите хора. Човекът на съдбата е предсказуем — свързан е с твърде много определени знаци, преследващи го цял живот. Именно с помощта на такъв знак ти ще трябва да намериш собствения си страх. Не знам как изглежда този знак, но ако помислиш правилно, ще разбереш, че той е тясно свързан с теб, както и ти с него. Тази връзка ще остане до края на живота ти — в нея е твоята сила и твоята слабост.

Ти си Майстор, както и аз, или много скоро ще станеш, защото да се справи с елементалите на четирите елемента може само човек, притежаващ голям таланат за Занаята. Всъщност елементалите, с които се сблъска, не бяха истински — просто слаби имитации, създадени специално за моето малко изпитание. Повярвай ми, ако срещнеш истински елементали, веднага ще усетиш разликата в сила и мощ. Искаш ли да разбереш защо се срещна точно с тях? За съжаление не мога да кажа със сигурност, противникът беше избран въз основа на твоя психологически портрет.

Между другото, не се изненадвай, че толкова спокойно описвам изпитанието, през което си минал — аз отдавна съм мъртъв. Когато създавах малкия си свят, част от душата ми премина в него и остана да живее в къщата, за да гледа изпитанията и да чака подходящия кандидат. Надявам се, че си достатъчно добре подготвен и срещата с елементалите не ти е създала особени главоболия, защото в противен случай може да имаш много сериозни проблеми в бъдеще. В крайна сметка, на раменете ти лежи много тежко бреме… Не бързай да се ласкаеш, Хората на съдбата не са малко — всички наистина важни събития са се случвали с тяхно участие. Повечето герои, за които си чел в книгите, са хора на съдбата. Но! Същото е вярно и за всички злодеи. Към кои от тях ще се присъединиш ти… не знам, изборът е изцяло твой…“.

Това беше нашата първа нощна разходка в Крайдол. Тук се мръкваше рано, така че в действителност не беше нощ, а късна вечер, но за жителите на столицата такава тъмнина можеше да се свърже само с нощта. В Лита се мръкваше постепенно, огромното количество енергийни капани — обикновените хора ги наричаха „маргаритки“ — акумулираха в себе си много слънчева енергия и изкуствено удължаваха деня. В резултат на това агресивно изпомпване на енергия магическия фон в прилежащите към Империята територии, тоест в Пограничните райони, беше значително по-слаб. Но това си имаше и своите предимства, например нямаше ги безликите сенки, създадени от Майсторите преди много време, за да предпазват и защитават Златния град. Въпреки че тези същества се хранят само с магическа енергия, всеки жител на столицата винаги носи със себе защитен медальон, защото безликите са създадени именно за да ловуват хора. Добре, че не могат да живеят никъде другаде освен в Лита — ще умрат от недостиг на енергия. Но в столицата наистина трябва да се притесняваш от тях. Затова се налага хората да използват медальони. Мнозина дори си ги имплантират под кожата, за да не ги губят. А най-богатите, естествено, използват скъпо заклинание, което се прилага директно към тялото и се актуализира веднъж годишно.

Нощният Крайдол доста се различаваше от Лита. Най-малко заради многото хора по улиците. В столицата никога не са обичали нощта и много рядко след залез слънце можеше да се срещне някой на улицата, с изключение на патрулиращите стражи и безликите сенки. Златният град просто замираше до първите лъчи на слънцето, а в Крайдол животът не спираше. Въпреки че броят на хората беше по-малък, Пазарната улица си оставаше оживена. Единични фенери, пълни с евтини светлинни заклинания, осветяваха отделни части от града, и така понякога възникваше странното чувство, като че ли част от него изчезва в друг свят. В това имаше нещо тайнствено и вълнуващо, а когато си спомниш, че там често ловуват истински вампири, ставаше страшно. Говорейки за страха, на мен още ми се разтреперват коленете, щом се сетя за съществото, което уби нисшия вампир, или по-скоро не просто уби, и „изпи“. Така наричат вампирите изсмукването на кръвта. Противно на популярното мнение, малко вампири можеха да изпият всичката кръв на един човек. Висшият може да изпие половината, ако спешно трябва да се възстанови, но на един дъх да изпие всичката кръв… никога. Това ни разказа Алиса на връщане от управлението.

Спящият Девлин поверихме в ръцете на тъмничаря — той се събуди буквално след няколко минути. Очевидно алкохолното заклинание на Невил само го беше докоснало, и ако се съди по външния му вид, старецът беше свикнал с пиячката. Не се върнахме при началника — нямахме никакво желание и сили. Всички бяхме уморени…

Връщайки се в Прокълнатата къща, ние проведохме кратко съвещание и стигнахме до извода, че заместник на Кейтен ще бъда аз. По-точно това беше избора на моите приятели — аз нямах особено желание… но щом искат, ще бъда. Ако стане нещо — сами са си виновни.

И сега, след като си дадох малко почивка, реших да се разходя в нощния Крайдол и да го изследвам, за да се справя по-добре със своите задължения в отсъствието на Кейтен.

Тази разходка можеше да бъде много по-романтично изживяване… ако бях излязъл с Алиса, а не с Чез. Но тя предпочете справочника с магии пред мен, така че тръгнах с рижия си приятел. Трябваше да призная, че опознаването на нощния град беше много приятно и полезно. Е, ползата беше в много по-голяма степен.

За да не изпъкваме в тълпата, ние сменихме ученическите ливреи с обикновени дрехи. Невил дълго и досадно се опитваше да ни разубеди, позовавайки се на факта, че градът е доста опасен и без ливреите ние най-вероятно ще се навлечем неприятности.

Ние с Чез се възмутихме, можехме и без ливреи да изплашим всеки, а неприятности лесно ще намерим и дори сиви ливреи на Върховни майстори няма да ни помогнат. И защо трябва да се страхуваме? Магията си е с нас, уменията от Изкуството също не сме ги забравили.

— Както искате — предаде се Невил и демонстративно се прибра в стаята си.

След изчезването на Кейтен братя Викерс все пак се преместиха в Прокълнатата къща, предполагайки съвсем основателно, че когато сме заедно ще ни бъде много по-спокойно.

И ето ние с Чез вървяхме по нощните улици на Крайдол като най-обикновени хора. За свои, разбира се, не ни приемаха, но минавахме за най-обикновени гости. За съжаление.

С новите дрехи придвижването ни из града стана много по-трудно — ако по-рано на „господа Майсторите“ учтиво правеха път, то сега или въобще не ни обръщаха внимание, или нарочно ни блъскаха и закачаха, приемайки ни за гости на града. Аз понасях сравнително спокойно това отношение, но на Чез бързо му прекипя.

— Къде вървиш, мутро мазна?! — изрева той, когато поредният минувач мина буквално през него. Тоест се опита да мине през него и в резултат на това го настъпи по крака, блъсна го и се опита да го ритне отзад.

Чез заподскача на един крак, викайки с цяло гърло:

— Изрод, чакай да те хвана. Стой ти казвам! Сега ще те…

Едрият човек беше искрено изненадан, че Чез, подскачайки на един крак, успя да избегне ритника му.

— Навъдиха се всякакви — каза той през зъби. — Добрите хора вече няма къде да минат.

— Ти ли си добрия! Поглеждал ли си се изобщо в огледало?

Безхитросният жител на Крайдол не се зачуди какво толкова не харесва Чез във външния му вид, а просто мълчаливо замахна към главата му. Естествено, реакцията на моя приятел беше бърза и той избягна удара. Пред него въздухът започна да свети — сплиташе Огнена топка. Но преди напълно да се оформи аз успях да създам малко змийче, което я унищожи. Поради факта, че структурата все още не беше напълно заредена с енергия ги нямаше обичайните блясък и гръм.

Едрият мъж опули очи.

— Какво беше това…

Възползвах се от краткото му разсейване и с всичка сила го ударих по шията. Огромният мъж бавно се свлече на земята.

— Идиот! — изсъсках на Чез. — Какво правиш, не трябва да привличаме внимание!

— А той защо се бие? — възмути се Чез. — Аз реагирах по рефлекс…

— Понякога трябва да използваш главата си. Рефлекси имал… — сграбчих ръката на Чез и го издърпах далеч от сцената. — Казваше ми Невил, не излизай с Чез…

— Без мен е скучно — отсече нахалника и ме завлече нанякъде.

След няколко квартала аз седнах на тротоара (по-точно това, което местните наричат тротоар) и спрях вървящия някъде напред Чез.

— Къде отиваме?

— Напред към приключения — оптимистично заяви Чез. — Само не ми казвай, че си против.

— Аз? Разбира се, че не… Но нека да потърсим приключения другаде.

— Къде? — заинтересува се Чез. — Имаш в предвид някое определено място?

Аз наистина имах предвид нещо конкретно, а именно — кръчмата „При добрия вампир“. Във връзка със странната смърт на нисшия вампир исках да отида при Даркин да обсъдим някои интересуващи ме въпроси. И по-специално бих искал да разбера дали нисшите са чували за убиеца със зъбатите пръсти. Освен това би било хубаво да разбера каква именно помощ се канят да ни предложат. Тъй като тази вечер с мен беше именно Чез, си позволих да отхвърля тежестта на поне една тайна. Исках старият ми приятел да знае, че Келнмиир е помолил нисшите вампири да ни помагат. За Алиса това трябваше да остане тайна, докато Келнмиир сам не реши да й каже. По мое мнение това нямаше кой знае какво значение, но щом вампирът беше решил така, това си беше негова работа.

— Знаеш ли, Чез — започнах отдалеч. — Ще ти разкрия една тайна, за която трябва да мълчиш…

— Тя затова е тайна, да не се разкрива — усмихна се моят приятел — Нима нашият тайнствен Зак най-накрая е решил да се довери на човек, с когото се познават от деца?

В гласа на Чез се прокраднаха обидени нотки. Е, той имаше причини да се обижда. Но и аз имах причини да мълча за много неща.

— Да — въздъхнах аз. — Реших да ти се доверя. И се надявам, че ще се отнесеш много сериозно към това.

— Слушам те внимателно — миролюбиво каза приятелят ми.

— Работата е много проста. Преди да отпътува, Келнмиир е дошъл в Крайдол, разговарял е с местните вампири и им е заповядал да ни помагат по всякакъв начин.

Чез се замисли за момент.

— Веднага изникват три въпроса. Накъде е заминал Келнмиир? — той изправи един пръст. — Откъде е знаел предварително, че ние ще бъдем на стаж точно тук? — той изправи втори пръст. — И третият въпрос… каква тайна е това? Мислех, че ще ми кажеш нещо наистина интересно.

— На първите два въпроса ще ти отговоря кратко — понятие си нямам. Що се отнася до третия, по някаква причина Келнмиир не е искал никой освен мен да знае за неговата помощ.

В действителност не е искал Алиса да научава, за останалите със сигурност не му е пукало.

— Добре — каза накрая Чез. — Значи искаш да се срещнем с тях, за да ги попиташ не знаят ли нещо за тези убийства. Разбирам… А как изобщо разбра, че Келнмиир е бил тук? И къде да ги търсим тези нисши?

— Това ще ти го кажа по пътя — обещах аз.

Отвън кръчмата „При добрия вампир“ с нищо не се различаваше от другите подобни заведения, с които вече успяхме да се запознаем. Обичайната двуетажна дървена постройка не можеше да се похвали дори с нормална табела — просто някакъв любител художник беше нарисувал на стената озъбен вампир и под него беше написал с червени букви: „При добрия вампир“. Вероятно разкривената муцуна е трябвало да изобразява приятелска усмивка, но замисълът на художника си беше останал само замисъл.

— Каква прелест — изкоментира Чез. — Мисля, че този, който го е нарисувал, неведнъж е посещавал Прокълнатата къща и се е възхищавал на картините там.

Приближих се до стената и докоснах рисунката.

— Боята е прясна. Или е нарисувано съвсем скоро, или са опреснили старата картина.

Чез сви рамене.

— Или някой просто е използвал магия…

— Хайде, кой в Пограничните райони ще използва магия за такава дреболия?

Ако някой имаше излишни пари, би ги похарчил за нещо полезно — защитно заклинание или магическа вещ, която да е полезна за сградата.

— Значи ти искаш тук да се срещнем с нисшите вампири — реши да уточни моят приятел. — И е много вероятно вътре да има много от тях, нали?

— Мисля, че освен вампири вътре няма никой друг — казах аз. — Едва ли хора ще седнат в кръчма, пълна с вампири. Ще им приседнат хапките.

— Затова пък няма да заседнат на гърлата на вампирите — малко нервно каза Чез и завъртя пръст в слепоочието си. — А някои хора от незнание казват, че нямам ум в главата… Просто не познават теб!

— Страх ли те е? — попитах раздразнено. — Ако е така, можеш да ме изчакаш тук.

— Глупости — изсумтя Чез. — Ще ти фрасна един. Ако нещо се случи с теб, Алиса и без това ще ми откъсне главата.

— Тогава да не губим време.

Съвсем неочаквано за себе си почувствах необичайна увереност в силите си. Знаех, че нисшите ни поканиха тук не за да ни убият. Но дори да беше така… Това не бяха истински вампири и ние имахме какво да им противопоставим.

— Подготви няколко заклинания — за всеки случай предупредих Чез.

— Добре, че ми каза — сопна се той. — Такова съм им приготвил…

Ние се забавихме малко пред входа, за да подготвим още няколко заклинания и да съберем смелост. Дори нисшите вампири могат порядъчно да объркат живота ти… или да те лишат от него.

От вратата се разнасяше глъч и весел смях. Вампирите винаги са можели да се забавляват… просто хуморът им беше доста специфичен — не всеки можеше да го разбере.

И накрая, събирайки сили, отворих вратата и влязох. Чез пристъпи след мен.

Тишина.

Къде изчезнаха глъчката и веселия смях?

Тридесетина нисши вампири ни гледаха мълчаливо. Навсякъде безвкусни черни дрехи. Беше вечер и всички бяха без кожените си маски, така че можехме изцяло да се насладим на недоволните им зъбати физиономии. В погледите им можеше да се прочете всичко друго освен благоразположеност. Учудих се, че не ни се нахвърлиха веднага — най-вероятно нямаше да можем да ги отблъснем.

— Идваме при Даркин — казах аз.

Колкото и да е странно, гласът ми дори не трепна.

Чу се изскърцване на стол и пред нас се изправи слабичък младеж, приблизително на нашата възраст, облечен в прилепнал черен костюм с огромна яка.

— А той поканил ли те е? — попита това плашило с противен глас.

— Да, покани ме — махнах с ръка. — Къде е той?

— Нека позная — ухили си този изрод. — Даркин ви е поканил на вечеря?

Наистина не разбирах какво искаше от мен.

— Може и на вечеря.

— Ъ-ъ… Зак — червенокосият ми приятел ме потупа по рамото. — Мисля, че под покана за вечеря те разбират нещо друго…

Дракон да ме вземе, нещо се бях отпуснал тази вечер.

— Ще се задавиш — обещах на ухиленото плашило.

Преди да реагира на думите ми, аз създадох малко въздушно стъпало на нивото на лицето му. Когато вампирът се опита да ме приближи с бързо плъзгащо движение, главата му се блъсна в невидимата преграда.

Тряс!

Ние с Чез много добре виждахме лицето му. Злобната му усмивка изчезна веднага, главата му остана на място, а тялото по инерция продължи движението си напред. В резултат на това вампирът с трясък рухна точно пред краката ни.

Всички посетители на кръчмата наскачаха от местата си.

— Сега е мой ред! — радосно извика Чез и… в залата заваля сняг.

Вампирите забравиха за нас и втрещено загледаха падащите от тавана снежинки.

— Нещо май обърках — виновно каза Чез. — Не трябваше да правя непознато заклинание без да го проверя.

В същото време снегът престана, вампирите се опомниха и си спомниха за нас.

— Стойте! — извиках аз и създадох станалите вече класика Огнени топки. Засега само около дузина, колкото да премахнат всякакво желание на вампирите да ни нападнат.

Нисшите застинаха в нелепи пози, страхувайки се дори да мръднат — топките висяка точно над главите им и весело искряха.

— Седнете — тихо заповядах.

Един на вампирите рязко скочи настрани и с ловки маневри между столове и маси се затича към изхода. Чез побърза да поправи досадната грешка със снега и пусна след него една Огнена птица. Вампирът почти беше стигнал до вратата, когато птицата го блъсна в гърба и го събори на земята.

Всичко това отне няколко секунди, по време на които останалите вампири стояха неподвижно, чудейки се дали да ме послушат или по примера на другарчето си да се опитат да избягат.

Стаята бавно започна да се изпълва с миризма на изгоряла кожа. Искам да кажа миризма на запалени кожени дрехи.

— Всички да седнат! — повиших глас аз.

Вампирите послушно седнаха по столовете, гледайки ту нас, ту лежащия до изхода вампир. Той не даваше никакви признаци на живот — вероятно просто се страхуваше да мръдне, не мисля, че Огнена птица с толкова малък размер може да причини значителни щети, просто го удари в гърба.

Но демонстрацията имаше успех — нямаше повече глупави опити за бягство.

Кой казва, че нисшите вампири имат скандалджийски нрав? Те са кротки като агънца… ако им подпалиш малко задника.

— Господа Майстори! — чухме радостен глас зад бара, или по-скоро под него, където своевременно се беше скрил собственикът на кръчмата. — Заповядайте, седнете.

В залата се разнесе изненадан шепот. Едва ли са предполагали, че нападат Майстори. Макар че видяното току-що би трябвало да ги наведе на такива мисли, кой освен Майстори може да създаде такъв магически хаос. Май не бяха много съобразителни.

Огледах се и видях, че няма нито едно свободно място — всички бяха заети от вампири.

Без да се бавя, аз пристъпих до най-близката маса и ударих с юмрук върху нея.

— Повтарям въпроса си — колкото се може по-твърдо казах аз. — Къде е Даркин?

— Той не е тук — бързо отговори един от вампирите.

— Тогава върви и го намери! — включи се и Чез. — Хайде, бягай! Вземи и приятеля си.

Вампирите сякаш вятър ги издуха.

— Ето и място се освободи — тихо се засмя Чез.

Седнахме на масата и се огледахме.

Всички ни гледаха мълчаливо изпод вежди. В техните очи имаше всичко — от страх до омраза. Огнените топки засега реших да ги оставя, за да ги подсещам за нашето превъзходство. В допълнение заобиколих нашата маса с най-добрата защита срещу неочаквани атаки — въздушен щит. Дракон знае, но така ще ни е много по-спокойно.

— Малко е неуютно тук — тихо каза Чез, продължавайки да се оглежда.

— Хей, какво се опитваше да направиш, когато заваля снегът? — зададох интересуващият ме въпрос.

— Днес го четох в справочника — заклинание за замразяване.

— И какво можеш да замразиш с него?

Чез сви рамене.

— Може би някакъв продукт… Не знам, така или иначе не проработи…

Собственикът все пак се реши да излезе и пристъпи към нас.

— Какво желаят господа Майсторите? — последната дума произнесе особено, влагайки в нея цял океан от уважение. От изненада едва не се удавих в него.

Май отсега нататък думата „Майстори“ ще присъства във всяко негово изречение, така че всички вампири да я чуват.

— Чай — поисках аз. — Може и нещо сладко.

— Ей сега, господа Майстори.

Ето на, казах ви.

Докато чакахме чая си, вампирите не мръднаха от своите места. Просто си стояха, внимателно наблюдавайки ни, и очевидно не знаеха какво да правят.

Скоро собственикът ни донесе чай и прясно изпечени кифлички. Трябваше да премахна Въздушния щит, за да стигне до нашата маса.

Постоянно повтаряйки „За господа Майсторите само най-доброто“, той се върна на бара.

Когато почти привършвахме с чая, в залата се втурна вече познатият ми по дискретните и смачкани дрехи Даркин. Виждайки висящите във въздуха огнени топки, той рязко спря.

— Какво по… — тогава ни видя. — О! Господа Майстори, не мислех, че ще дойдете толкова скоро.

— Работата не търпи отлагане — поясних аз и незабелязано махнах Въздушния щит. — Заповядай.

Веднага стана очевидно, че тук много уважават Даркин — един от вампирите веднага му предложи стол. Той свали кожената си маска и седна срещу нас.

За първи път виждах Даркин без маска — обикновен човек, малко по-голям от нас. Лицето беше добродушно, въпреки двата доста големи и грозни белега, преминаващи през бузата от дясното слепоочие до устата. Белезите бяха съвсем пресни, сякаш вампирът съвсем отскоро ги има. Странно, аз много добре си спомнях какво ни казваше Алиса — вампирите не могат да имат белези, дори и нисшите. Ще трябва по някакъв начин да разбера какво му се е случило, само да се появи подходяща възможност.

Вампирът внимателно огледа цялото помещение, задържайки за момент поглед на Огнените топки.

— Всъщност, това не е най-доброто място да говорим — най-накрая каза той. — Твърде много излишни уши.

Чез ме смушка с лакът в ребрата.

— Ей сега ще отрежем излишните.

Той извади справочника, отвори на нужната страница и кимна към заглавието: „Завеса на мълчанието“.

— Искаш ли да опиташ? — попита ме той.

Наистина досега не бях пробвал нито едно заклинание от справочника — не се беше налагало!

Заклинанието „Завеса на мълчанието“ по сплитане напомняше нормален щит, само че беше настроен не за физически или магически въздействия, а за звук, като го поглъщаше, без да го пуска да премине. Логично, ако само го отразяваше, вътре в щита такова ехо щеше да има…

Създаването на щита ми отне по-малко от минута.

— Сега можем да говорим — казах на Даркин, който през цялото време наблюдаваше с изумление нашите манипулации. — Никой няма да ни чуе.

Всъщност не бях сигурен на сто процента, че заклинанието сработи правилно, но не го проверих. Пък и не смятах, че Даркин може да ни каже нещо особено интересно, което да представлява тайна за вампирите около нас.

— Това е страхотно — възхити се вампирът. — И всичко това го могат обикновени ученици?

— Не обикновени — с гордост каза Чез. — Ние сме специални.

Да, ние сме специални, експериментални ученици. Върху нас изпробват новата система за обучение по метода с моркова и тоягата. Освен това, сред всички ученици само ние можем да се забъркаме в такава опасна ситуация. Или това се случва единствено заради мен? Нали вече съм Човек на съдбата…

На глас, разбира се, нищо не казах.

— Чудя се, щом в Академията може да постъпи вампир от Дневния клан, дали и нисш вампир ще има шанс? — замечтано попита Даркин.

— Нямам представа — отговорих аз честно. — Да не се разсейваме, дойдохме тук по работа.

— Да, разбира се — побърза да се съгласи Даркин. — Готов съм да отговоря на всичките ви въпроси.

Чез се усмихна.

— Ако можеше да отговориш на всичките ни въпроси…

— Да, само да можеше — усмихнах се и аз.

Ех, ако можеше да отговори на всички мои въпроси…

— Ти изобщо знаеш ли, че приятелят ви, когото арестуваха за странните убийства, днес е бил намерен мъртъв в килията си? — попитах аз.

Вампирът започна трескаво да масажира лицето си, мръщейки се от болка при докосване на белезите.

— Така си и мислех… значи той действително е видял убиеца и тази твар го е убила.

— Ти също ли си я видял? — подскочихме ние.

Даркин ни погледна неразбиращо.

О! Той просто така, образно, се беше изразил. Само да знаеше колко е прав…

— Какво друго знаеш за тези убийства? — попитах аз.

— Почти нищо, освен това, че никой от нас не го е направил — леко нервно отговори вампирът. — Стражата, разбира се, веднага се опита да ги припише на нас, те не обичат да се претоварват с работа. Но никой от нисшите вампири просто физически не може да го направи! Сам разследвах всеки един случай и мога да кажа, че това е работа най-малко на висш вампир…

— Проучвал си всеки случай? — зарадвах се аз. — Чудесно. Чез, намери нещо за писане. Днес ще си писар. Записвай само най-важното.

Тук ни провървя, той би трябвало да знае всичко, което може да се научи.

— Няма проблем — моят приятел извади бележник. — Готов съм.

Кимнах на Даркин.

— Започвай.

— Първото убийство е извършено вчера сутринта — бил е убит готвачът на Гръм. Свидетели няма. Второто убийство — крадецът. Свидетели няма, но има стражи, които са видели вас на местопрестъплението. Третият убит е собственикът на магазина за килими. Свидетел има, но стражите са го арестували и скоро след това е бил намерен мъртъв… от вас.

Чез се усмихна.

— Това ние си го знаем.

На практика ние знаехме много повече. Взех да се чудя дали изобщо ще може да ни каже нещо, което да не знаем.

— Убиецът действа много бързо. При това не оставя никакви следи. Начинът на убийство също е много странен — той не само изпива кръвта, но и прерязва гърлото. И то точно в този ред, защото ако прерязва гърлото, докато човекът е жив, всичко наоколо щеше да е в кръв. Въпросът е как изпива кръвта, без да има следи от зъби върху вратовете им? Мистерия…

Е, с какво тази твар реже гърлата вече видяхме — със странните нокти. И първо реже гърлото, едва след това пие кръвта. Само не беше ясно как успява да го направи, без да разлее нито капка от ценната течност.

— Не знам защо — продължи Даркин — но истинските вампири много се интересуват от тези убийства. Вие сами видяхте, те дори крадат главите на убитите.

И по-точно това го правят сеонците, но нашият нов приятел, изглежда, все още не го знаеше. Е, няма да отделям време да му давам допълнителна информация за ловците на глави…

Аз се плеснах по челото.

— Главата! Дракон да ме вземе… Трябваше да предупредя стражите внимателно да наблюдават трупа!

Даркин потропа с пръсти по масата.

— Мисля, че е твърде късно. В предишните случаи истинските вземаха главите в рамките на няколко часа след убийството.

— И защо са им на тях тези глави? — вяло попита Чез, за който споменаването на вампири, крадящи чужди глави, будеше не особено приятни спомени.

Вампирът замислено потърка брадичката си.

— Имам едно предположение. Веднъж четох, че висшите вампири ги обезглавявали, за да не могат да се възстановят. Може би затова им режат главите на убитите? За да не се превърнат в… нещо си.

Това не беше лишено от смисъл! На покрива вампирът от Бойния клан ни каза, че трябва „благодаря“ да му кажем за това, че отрязва тези глави. Ако това Същество (да, точно така, с главна буква), което видяхме в килията, може да зарази човек с някакъв вирус, както вампирите… Стоп! Но нали вампирът не убива! Той може да зарази човек чрез ухапване, но човекът трябва да остане жив. Значи вампирите от Бойния клан се страхуват, че труповете ще оживеят! Е, това са само наши догатки…

Чез съсредоточено драскаше в бележника си.

— Тоест ти предполагаш, че убиецът е някакъв нов вампир, който може да зарази когото си поиска? — попитах аз Даркин.

— Предполагам — не много уверено отговори вампирът. — Във всеки случай сега, като го каза… аз наистина мисля така.

— Значи, ние трябва по някакъв начин да се свържем с тези, които крадат главите — обобщих аз. — Те са длъжни да ни обяснят някои неща.

Даркин поклати глава.

— Тук не си прав — не са длъжни на никого. А дори да са длъжни, никой не може да ги принуди да го направят. Това са истински вампири!

Да, прав беше. Единственият подходящ начин да получим информация от сеонците беше да им се кланяме до земята. И пак нямаше да помогне.

— Има и нещо друго — бавно каза Даркин. — Убийствата стават по две на ден. Разбира се, твърде е рано да се каже, но е напълно възможно това да продължи.

Леле!

Ние още известно време обсъждахме тази тема и дори разказах на Даркин какво стана в килията. Все пак вампирът явно искаше да ни помогне… А сега опасността беше надвиснала над целия град, включително и над нисшите вампири, които, между другото, по време на нашия разговор кротко си стояха по местата и не бързаха да си ходят.

Час по-късно ние с Чез се наканихме да си тръгваме — времето беше напреднало и приятелите ни сигурно се притесняваха. На изхода, докато гасях огнените топки, неочаквано ме осени идея как в крайна сметка могат да ни помогнат нисшите вампири. След като изслуша моята идея, Чез дълго се смя, но Даркин наистина се заинтересува, отнесе се сериозно към моето предложение и обеща да направи всичко, както го помолих.

Излизайки от „При добрия вампир“, реших да видя записките на Чез. Той с готовност ми подаде бележника.

„Всичко е зле“ — гласеше единственото изречение, старателно изписано с калиграфичен почерк.

По време на отсъствието ни Алиса и братята не бяха скучали и дори не бяха имали време да се притеснят за нас. Те претърсили стаята на Кейтен и намерили с какво се е свързвал с Академията — някаква невзрачна малка кутийка. Едва ли щели да й обърнат внимание — някаква си празна кутийка — ако точно в момента, когато Наив я отварял, от Академията не било пристигнало писмо. Пликът пристигнал в кутията с лек плясък, един вид сигнализация, защото самата телепортация е напълно безшумна.

Полученото писмо било отговор на въпроса на Кейтен какво да правим с всички постъпили жалби. На двете изписани със ситен почерк страни на листа с печата на Академията превзето се съобщавало, че ние сме длъжни да правим това, което сме длъжни да правим. Не ставало ясно с какво и към кого сме длъжни. Било очевидно, че указанията са написани от човек, който не иска да взема абсолютно никакви решения. Така че по този въпрос бяхме оставени сами да се оправяме…

Не им отнело много време да разберат принципа на действие на кутията. Писмата с имената на получателите се поставяли в кутията, след това капака се затварял и телепортът се осъществявал. Най-вероятно тези кутии, несъмнено раздадени на всички Патрули, изпращат писмата в едно помещение, от което се разнасят към получателите в цялата Академията. Или кутията разчита името на получателя директно от плика и веднага го изпраща към кутията на получателя… На мен такъв вариант ми изглеждаше излишно сложен, но кой ги знае? Важното беше, че вече имахме връзка с Академията!

След завръщането ни започнахме да съставяме писмо до чичо ми. Въпреки голямата вероятност нашето писмо да бъде прочетено не само от Ромиус, ние трябваше да съобщим за изчезването на Кейтен. Без подробности, разбира се. Освен това Чез настояваше да повдигнем въпроса за нашето финансово обезпечаване и, разбира се, помолихме Ромиус да посети Прокълнатата къща в най-близко бъдеще. А за да разбере чичо ми важността на това съобщение, аз тайно от приятелите си направих тънък намек на тема моите сънища, който би трябвало да разбрере само той. Единственото, което ме притесняваше, беше постоянната заетост на Ромиус. Дори след получаване на писмото ни и разбирайки намека ми, той най-вероятно щеше успее да пристигне при нас след няколко дни.

— Да го изпращам ли? — попита Алиса, след като го запечата и надписа.

— Давай.

Гледахме я как слага писмото в кутията и затваря капака.

Отваряйки го след няколко секунди, ние се уверихме, че е заминало.

— Сега ни остава просто да чакаме, — констатирах аз.

Действие 6

„Сега ти си единственият наследник на всички знания, които съм събрал в моя живот, и единственият, който може да ги използва — дневникът е настроен само за теб и никой друг не може да го прочете. Най-важното е — не бързай, в противен случай може да те достигне моята съдба. Внимателно прочети целия дневник и едва тогава решавай как ще живееш — дали да използваш своя Дар или е по-добре завинаги да забравиш за него.

Имай предвид, че Човекът на съдбата не може да умре просто ей така, в някоя тиха тъмна уличка, смъртта му ще бъде горда и красива. Около теб винаги ще стават важни събития, и ти винаги ще бъдеш в центъра на този водовъртеж. Свиквай с тази мисъл, защото от това не можеш да избягаш.

Дарът може да ти помогне да носиш този тежък товар, а може и да те отведе в гроба. Какво е Дарът? Мисля, че това е наследство от драконите. Някога хората са ги избивали, вярвайки, че като изпият кръвта им, ще получат свръхестествени сили. Легендите не възникват случайно и е напълно вероятно кръвта на драконите наистина да носи в себе си част от тяхната магия. Именно чрез нея аз получих своя Дар, но за това ще ти разкажа по-късно. Главното са свойствата на Дара, той ще ти позволи да използваш магията на сънищата — да предсказваш бъдещето, да виждаш в други вселени, да влизаш в сънищата на други хора, да създаваш миниатюрни светове на границата между реалност и сън, както направих света, в който ти премина изпитанието. С помощта на Дара можеш да направиш много, но в никакъв случай не трябва да злоупотребяваш с него и да действаш прибързано. В противен случай може да се простиш с разсъдъка си, както това се случи с мен…“

Утрото се прокрадна така неусетно, че нямах време дори да заспя. Дракон ме караше да чета дневника през нощта. След това дълго се въртях в леглото и се опитвах да разбера какво имаше в предвид смахнатият автор, когато ми обеща необикновена смърт. Разбира се, аз се радвах, че няма да умра в „някоя тиха тъмна уличка“, но красива и горда смърт на бойното поле също не ме блазнеше, особено ако настъпи в разцвета на силите ми. Перспективата да загубя ума си също не ме радваше. Въпреки това, способностите, които обещаваше тайнствения Дар, много ме заинтригуваха. Да влизам в сънищата на другите и да създавам микро светове… звучи интересно, но дали си струва?

Дълго разтърквах очите си, вече червени като на вампир, опитвайки се да се разсъня. Не се получи особено — в стаята беше тъмно и противно, изобщо тъжно място.

Илюзорната Академия на стената се извисяваше над мен, сякаш ме упрекваше — напразно ме избраха за заместник на Кейтен, всичко провалих. За пореден път се опозорих и приятелите си подведох. Защо му трябваше да се бие с тези Майстори… въпреки че аз спънах лъжеизследователя и го изпратих в краката на Кейтен. Какво се получава, пак аз съм виновен?!

Накрая плюх на всичко, облякох се и слязох долу. Не знам защо, но ми се прииска да видя Фонтана на съдбата. В края на краищата, щом аз съм Човек на съдбата, тогава трябва да има някаква връзка между нас.

Свалих предварително поставеното от мен заклинание-аларма и седнах на ръба на фонтана.

Водата се лееше все така безшумно и хвърляше блестящи отражения във всички цветове на дъгата. Зачудих се защо никога досега не сме се сетили да пием от водата? Чак пък никога? Ето аз сега се сетих. Пфу, какви глупости. Ами ако има отрова.

Наведох се към фонтана и потопих ръка във водата. Приятна хладина плъзна от пръстите до рамото ми — водата беше освежаващо ледена. Прекарах мокра ръка по лицето си, отмивайки останките от съня.

Защо пък не? — мярна се безумна мисъл.

Наведох се към повърхността и със затаен дъх потопих лицето си.

Удар.

— Ставай, Същество!

Пред очите ми се появи размазано лице.

— Ставай, ти казвам!

Аз послушно се изправих.

Удар!

— По-бързо трябва да ставаш, Същество!

Човекът се отдалечи от мен и аз видях, че е облечен в червената ливрея на Майстор.

— Да проверим реакцията ти срещу въздушна магия — каза Майсторът.

И веднага в Съществото се удари нещо… мисля, че беше мълния. Адската болка ме изхвърли от съзнанието му.

Полетях под самия таван и се огледах. Неголяма стая. В средата, покрито с енергийно поле, стоеше странно създание, може би човекоподобно, а може би не. Собственикът на онези ръце със зъбатите пръсти. Лице като такова изобщо липсваше — просто странна кокалена маска в мръсно черен цвят, всъщност то цялото от главата до петите беше покрито с такива кокалени плочки. Около Съществото припряно обикаляха трима Майстори и периодически го обстрелваха с различни магии.

— Магията на огъня.

В Съществото полетя огромна огнена топка и след секунда цялото му тяло се покри с огън. Сигурно енергийното поле пропускаше атакуващите заклинания и спираше всички звуци, идващи отвътре, защото цялото действие се извършваше в пълно мълчание. На фона на случващото се фактът, че в съня си можех да виждам чуждите атакуващи заклинания и енергийните щитове, просто избледня.

— Физическа атака.

Огромно ледено копие удари Съществото в гърдите, но не му причини никаква вреда.

— Здрава гадина — с гордост каза един от Майсторите. — Мисля, че експериментът може да се счита за успешен.

— Да, сега може да поканим…

Тук Съществото потръпна с цяло тяло и сякаш се разми във въздуха, а в следващата секунда се материализира извън енергийния купол.

Майсторите замръзнаха в нямо удивление и се втренчиха в създанието. Съществото вдигна ръце над главата си и… закрещя. И как само закрещя. Всичките осем пръсти-усти се разтвориха в див писклив крясък.

Тримата Майстори закриха ушите си с ръце и изкривиха лица в гримаса на ужас.

Създанието се метна към най-близкия Майстор и го удари в гърлото. Острият като бръснач нокът разряза кожата и към раната веднага се прилепи пръста-уста. Паникьосаните изследователи дори не се опитаха да атакуват излязлото на свобода чудовище, а веднага се втурнаха към изхода. Но не успяха. Създанието хвърли мъртвото тяло и разтваряйки се отново във въздуха, се появи точно пред тях. Мълниеносно движение на двете му ръце и Съществото вече държеше двете тела във въздуха, пирувайки с кръвта им.

Само след няколко секунди то захвърли телата и огласи стаята със зловещ вик…

— Зак!

Бавно отворих очите си и видях пред себе си разтревоженото лице на Алиса.

— Какво правиш, реши да се удавиш ли?

За какво говореше тя? Аз просто малко се освежих, изплаквайки лице във фонтана…

Пляс!

— За какво?

— За това! Слизам долу и те виждам да плуваш във фонтана.

Да плувам?

Бавно се надигнах от пода и неуверено казах:

— Какво ти става, аз само се измих малко. Какво ти плуване? Аз дори не умея…

— Точно затова! Плаваше с лицето надолу, като труп!

Нещо се беше заблудила. Аз просто изплакнах лицето си, а след това имах видение за Съществото. Не съм плувал…

Опипах ливреята. Суха. А, да, тя беше водоустойчив — водата моментално се стича от нея. Погледнах към пода — под мен се беше образувала доста голяма локва. Ето къде се е стекла.

— Леле-е — с дрезгав глас казах аз и си спомних всички детайли от съня си. — Само да знаеш какво видях…

— Тунел? — предположи Алиса.

— Какъв ти тунел — махнах с ръка. — Имах видение на Съществото, онова с пръстите-усти. Как само крещяха…

— Кои крещяха? — не разбра Алиса.

— Пръстите му…

— Разболяваш се — Алиса плесна с ръце.

Седнах на ръба на фонтана.

— Не, не съм болен и това видение не беше случайно. Нещо или някой ми показа откъде се с взел странният убиец.

— Защо изобщо направи това? — Алиса почука с пръст по слепоочието си — ето откъде Чез е взел това движение! — и седна до мен.

— Нали това ти обяснявам — обидих се аз. — Между другото, моите сънища… — и спрях.

Какво се бях разбъбрил. Моите сънища — това е моята тайна, а аз се опитвах да разкажа нещо на Алиса. Защо?!

— Какви за твоите сънища? — попита Алиса.

— Ами… нищо… — не много уверено смутолевих аз.

От една страна, аз бях абсолютно сигурен, че видях реални събития и моят сън вероятно щеше да ни помогне да спрем тези убийства. Но от друга страна, не можех ей-така да разказвам за моята тайна… или можех? Можех да разкажа не цялата истина, а само част от нея.

— Алиса, това не е прост фонтан — казах аз. — Това е Фонтанът на съдбата. Той позволява да се види бъдещето и миналото… понякога… от някои хора…

Това беше. Отчасти истина, защото това наистина беше Фонтанът на съдбата, и отчасти малко послъгах. А може и да не съм послъгал, кой го знае какво може и какво не може този Фонтан. Днес за първи път имах видение в будно състояние. По-точно, аз съвършено неочаквано се отключих и след това видях съня…

— А ти откъде знаеш? — подозрително попита Алиса.

— Чичо ми ми каза — не се смутих аз. — Затова „Децата на дракона“ се опитаха да го откраднат — той е много силен техномагически артефакт, достигнал до нас от дракон знае кои времена.

И отново аз почти не излъгах.

— И как действа? — заинтригува се Алиса.

— Нямам представа — отговорих аз честно. — Може би трябва да се потопиш в него както това… както бих направил аз.

В края на краищата аз наистина ли се потопих в него? Нищо такова не си спомнях. Просто потопих лицето си в него и изведнъж, без никакъв преход, видението започна.

Алиса се наведе над водата.

— А ако аз опитам?

— По-добре недей! — казах бързо. — Още не знаем как работи, а и на вампирите може да действа по-различно.

— Но ти вече опита — съвсем основателно отбеляза вампирката.

— Случайно — отговорих аз честно. — Просто исках да се измия…

На горния етаж се чу силен тропот — така по стълбите можеше да слиза само Чез.

— Хей, добро утро! — бодро ни поздрави той. — Каква романтична сцена — влюбените стоят на ръба на фонтана, прегръщайки се и гледайки се в очите.

И двамата с Алиса скочихме на крака.

— Твърде късно! — извика победоносно Чез. — Вече ви видях!

— Ще ти кажа аз какво си видял — заплаши го с юмрук Алиса.

Междувременно на стълбите се появи Наив.

— Време е за закуска — заяви ни той и изхвърча като куршум от къщата.

Последен се появи Невил. Той размахваше бял плик и си свирукаше весела мелодия.

— Дойде отговор от Академията — радостно ни информира Викерс-старши.

Ние всички се събрахме около него в очакване на момента, когато ще отвори плика. Невил умишлено бавно свали печата на Академията с изображение на дракон и извади писмото.

— Значи Кейтен е добре! — зарадва се Чез. — А ние се притеснявахме. Странно е, че не може да се върне.

Алиса посочи писмото.

— Тук пише, че той просто се е свързал с Ромиус, тоест сега Кейтен може да е навсякъде.

— Шпионин в бърлогата на врага! — възхитено каза Чез.

— Не — обадих се аз. — Шпионират враговете, а ние разузнаваме. Схващаш ли разликата?

— Смътно — призна приятелят ми. — Остави ме на мира, не виждаш ли, че се радвам.

Невил взе писмото от Алиса и внимателно го върна обратно в плика.

— Ще ни трябва, — обясни той. — Сега ми кажете как можем да се свържем с финансовия отдел? Нямаме никакви пари!

— Да! — опомни се Чез. — Кейтен беше обещал да ми купи подарък за момиче. Всички го чухте, само да получим парите — и веднага в бижутерийния магазин!

Алиса се опита да му удари шамар, но Чез вече се беше скрил зад гърба ми.

— Нямаш ли срам? — възмути се вампирката. — Имаме толкова много проблеми, а ти мислиш само за себе си.

— Скъперница — не се притесни Чез. — Чуждите пари жалиш. Както и да е, ние наистина се нуждаем бързо от много пари, нали, Зак?

Всички погледнаха към мен. Чез с многозначителна усмивка, а другите — изненадано.

— Какво става, Зак? — попита подозрително Невил.

— Ще видите. Това е изненада.

Разменихме заговорнически погледи с Чез.

— Хей, а какво е това мокро петно на пода? — неочаквано попита наблюдателния Невил.

След това пристъпихме към закуската, на която подробно обсъдихме всички предстоящи работи. Също така разказах на приятелите си за видението и Фонтана на съдбата. Трябваше леко да попроменя разказа си — не беше трудно да го направя — така че за всичко препращах към Ромиус. Да, аз нямах идея как работи Фонтанът на съдбата, но Ромиус каза, че това е много важен артефакт. Да, аз видях това странно видение и вярвах в неговата реалност. И, разбира се, няколко пъти подробно описвах на приятелите си Съществото. Образът на огромното чудовище, покрито с черни плочки, се беше отпечатал много ясно в съзнанието ми. За мен това беше в повече — нощта вече можеше да ме изненада не само с полезни видения, но и с ужасяващи кошмари. Писъците на пръстите-усти все още кънтяха в ушите ми. В началото приятелите ми реагираха на историята с известен скептицизъм, но накрая успях да ги убедя в реалността на видението.

Като цяло сутринта беше ползотворна.

А след това започна тихият ужас. Защо тихият? Беше много шумен дори! Първо, пред къщата се изви огромна опашка от хора, които искаха да се оплакват от всеки и от всичко. Теглихме жребий и се падна на Чез да приема жалбите, така че с чиста съвест можех да се заема с по-важни неща. Какви ли? Например, с подготовка за идването на… А, ето ги и тях!

Пред Прокълнатата къща се появиха нисшите вампири. Тълпата облечени в черни кожени костюми момчета и момичета разблъскаха хората с явно удоволствие.

— Какво е това? — тихо ме попита Алиса. — Само не ми казвай, че това е изненадата, за която спомена Чез.

Не можах да сдържа смеха си.

— Почакай да разбереш защо съм ги поканил тук.

Нисшите спряха пред входа и опашката се раздели на две. Хората се стремяха да се отдръпнат от нашите гости, но никой не искаше да си тръгне — всеки се чудеше защо вампирите са дошли тук, а и не искаха да губят реда си.

— Доведох най-адекватните, както ме помоли — обърна се към мен Девлин.

За случая нашият нов приятел се беше облякъл в черна кожена роба с качулка. Като истинските вампири.

— Чудесно, — кимнах аз. — Влезте в къщата, сега ще ви инструктираме.

Отворих справочника със заклинанията на предварително отбелязаната страница — „Гласът на гръмотевицата“, така се казваше заклинанието, което позволяваше значително да увеличаваш силата на гласа си. Много точно название, държа да отбележа. Авторът на наръчника със сигурност беше говорил с нашия приятел Гръм, неговия глас беше наистина гръмовен. Сплитайки съответните енергийни потоци, аз започнах речта си:

— Уважаеми жители на славния град Крайдол! — благодарение на магията гласът ми свободно се разнесе из целия площад. — Във връзка с това, че количеството жалби значително надмина всички наши възможности, ние решихме да разпространим призив сред местното население за допълнителни служители в Патрула. Те са доброволци и ще ни помогнат да се справим с жалбите ви. Благодаря на всички, след половин час ще продължим нормалния прием на жалби.

С чувство на изпълнен дълг слязох от сцената.

— Шегуваш ли се? — изсъска Алиса към мен. — Та те са… те са вампири!

— Олеле — засмях се. — Това е расизъм!

Нима успях да засека вампирката със собствените й думи?

— Как изобщо си успял да ги довлечеш тук?!

Хванах Алиса под ръка, умишлено бавно се наведох до ухото й и прошепнах:

— Тайна.

Поведението ми беше глупаво, но обстановката предразполагаше.

Влязохме в къщата и намерихме много забавна картина. Вампирите приемаха оплакванията на посетителите, които не бяха успели да напуснат залата. Бедните местни жители се притискаха към стената, а вампирите ги извикваха един по един на масата и питаха:

— Жалби?

— Нн… никакви…

— А защо си тук тогава? Не искаш да ни товариш с твоите проблеми ли? Не се притеснявай, ние ще се понапънем и ще помогнем… Хайде, разкажи, тук сме само свои.

— Ами… такова…

— Хайде, не се притеснявай.

И над бедните посетители се надвесваха дузина нисши вампири в кожени маски с най-различни форми и размери.

Братя Викерс и Чез стояха отстрани и наблюдаваха сцената със смесица от интерес и подозрение.

— Сигурен ли си, че това е решение? — беше първото нещо, което ме попита Невил.

С вампирите за нищо не трябва да си сигурен, но днес бях оптимист.

— Аз мисля, че това е много добър, бих казал страхотен, изход от създалата се ситуация. Само си помислете — ние така или иначе няма да се справим с всички постъпващи жалби, а съветът на началника на стражите съвсем не ме устройва.

— Това е ясно. Но защо си поканил точно тези… — Невил изразително погледна към вампирите. — Защо не извика обикновени хора?

Плеснах Невил по рамото.

— Първо, сега обикновените хора няма да са агресивни, вампирите са много по-силни. Второ, хората се страхуват от тях, и следователно няма да идват с всяка глупост, която им хрумне. Това достатъчно ли е?

— Достатъчно е — кимна Викерс старши. — Само че при това положение скоро никой няма да идва при нас.

— Супер! — зарадва се Чез. — Така и ние ще сме по-добре.

— Можем да опитаме, разбира се — неочаквано ни подкрепи Алиса. — Но ако започнат проблеми, ще си изпатят.

Ние с Чез тържествено си стиснахме ръцете. Нашата идея започна да се реализира.

— Е, тогава ни остава да обсъдим с тях финансовия въпрос — подхвърли Чез и бързо отстъпи към вампирите, оставяйки ме да отговарям на възмутените ни приятели.

— Какво?! Финансовият въпрос?!

Алиса обвинително ме мушна с пръст в гърдите.

— Ти и пари ли си им обещал?

Поех си дълбоко дъх.

— Ами, те няма да работят за едно „благодаря“. Също така ще имат стимул, за да работят старателно. Между другото, Алиса, ти трябва да се радваш.

Вампирката примигна изненадано.

— Аз?

— Разбира се — започнах да говоря по-уверено, опитвайки се точно да копирам интонацията на бившия си учител по политика и реторика. — Нисшите вампири заемат много ниско стъпало в обществото. Абсолютно всички ги презират — те са асоциални. А аз предлагам своеобразна програма за подпомагане на расовото малцинство, за да могат те най-накрая хармонично да се интегрират в обществото. Вид социална адаптация.

Невил вдигна палец в знак на одобрение.

— Звучи добре.

Разбира се, ненапразно леля ми ме пращаше по всевъзможни учебни заведения. Честно казяно, в главата ми не оставаше много, а и повечето уроци ги пропусках, но ако трябва някое засукано изказване — аз съм насреща.

Алиса изобщо не се смути.

— А защо да не може тази социална адаптация да е безплатна? Ние им помагаме.

— Заплащането за извършена работа е неразделна част от разработената от мен програма — важно поясних аз.

Все пак, браво на мен.

Вампирката сви рамене.

— Всъщност, какво правя? Парите не са наши — опомни се тя. — Но ако направят някоя пакост…

— Разбира се, разбира се — бързо казах аз. — В този случай не им завиждам.

От радост направо се самозабравих и целунах Алиса по бузата.

Вампирката учудено ме погледна, но преди да успее да каже нещо, аз бързо се извърнах и се присъединих към Чез.

Моят приятел се пазареше с вампирите. С цялото си сърце, сякаш щеше да им плаща от собствения си джоб. Дори и Даркин, който представляваше всички по-ниски вампири, не се пазареше така настървено.

— Та вие нямате никакъв опит!

— Но сме по-силни от обикновените хора.

— И по-глупави…

— Ние ли сме глупави?!

— А да не би да сме ние…

Престорих се, че ги слушам внимателно, но през цялото време с крайчеца на окото си наблюдавах Алиса. Много исках да разбера как ще реагира на моята целувка.

Алиса говореше за нещо с Невил и периодично поглеждаше към мен. Срещайки погледа ми, тя ми показа юмрук. В отговор аз се усмихнах.

— Зак!

— А? Какво?

Чез ме потупа по рамото.

— Какво се отнесе?

— Да… — обърках се аз. — Ами… размишлявам.

Какво друго ми остава, освен да размишлявам дали да мечтая?

— Разбрахме се — каза ми той и приятелски побутна с юмрук Даркин. — Разбира се, този вампир ни изцеди всичките сокове, но аз, като работодател и касиер, съм доволен.

Не тръгнах да му обяснявам, че никой не го е назначавал за касиер, а и работодател от него не става. Настроението му беше прекалено хубаво, за да спорим за такива дреболии.

— Е, да се залавяме ли за работа? — деловито попита Даркин.

— Разбира се — кимнах по инерция, но бързо се опомних. — Чакай, първо ще ви инструктираме.

Инструктажът се оказа кратък, но много ползотворен. Най-напред Алиса обясни подробно на нисшите вампири какво би направила с всеки, който не оправдае очакванията й. Конкретни указания не дадохме, защото самите ние никога не се бяхме занимавали с жалби. Само Невил, като кореняк, даде няколко съвета за това как да се държим с хората и всички внимателно го изслушахме. Въпреки че аз, Чез и Алиса слушахме доста по-внимателно, отколкото вампирите. После предупредихме вампирите, че входът към затворената с каменна стена (такава илюзия избрахме за завесата) част на залата е строго забранен за тях. Вампирите са много любопитни същества, така че беше малко вероятно забраната да подейства, но нищо не струваше да опитаме. За в бъдеще ще трябва да сложим някакви защитни заклинания, които хем да не причиняват вреда, хем да не ги пускат където не трябва.

В къщата решихме да оставим два вампира, които да приемат жалби вместо Чез. Така се освобождавахме от излишни проблеми и можехме спокойно да се заемем с разследването на убийствата.

На останалите девет вампира начело с Даркин дадохме да разследват купчината жалби и ги пуснахме из града. После се събрахме на кратък съвет в закритата част на залата. За тази цел сложихме там маса и няколко кресла.

— Страхувам се дори да си представя как ще свърши всичко това — усмихна се Невил. — Но идеята, трябва да призная, не е лишена от известно изящество. Как изобщо успя да се договориш с тях?

Вече бях готов за този въпрос и отговорих съвсем честно.

— С Чез посетихме заведението, в което те се събират, и поговорихме с тях. Разбира се, не мина без използването на Огнени топки.

— Надявам се, че няма да направят някоя глупост — мрачно каза Алиса.

Чез извади наръчника със заклинания и започна съсредоточено да го прелиства.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Помислих си… — започна да обяснява той, без да се разсейва от книгата. — Да допуснем, че всичко е нормално, и тези момчета ще ни помагат. Трябва да измислим някакъв знак, по който да ги различаваме.

— Защо? — не разбра Алиса.

Чез затвори книгата.

— Ами ако някой започне да се представя за тях и да прави всякакви мръсотии? Нали всички нисши вампири са облечени еднакво, трудно е да ги различиш един от друг.

— Тогава нека се преоблечат — сви рамене Невил.

Схванах идеята на Чез и осъзнах, че Викерс старши не е прав.

— Не — не се съгласих аз. — От преобличането полза няма. Трябва да измислим нещо, което да не може да се фалшифицира.

— Всичко може да се фалшифицира — логично отбеляза Невил. — Но си прав… трябва да измислим нещо техномагическо. Подобно на картите, които се използват в столицата като ключове за аларма… само че с някаква визуализация.

— И за самите нас ще направим такива — кимна Чез. — Само че в справочника няма нищо за техномагии…

Ние наистина не разбирахме от техномагия. Имахме само един уводен урок, на който съвсем схематично ни въведоха във вграждането на заклинания в предмети.

— Сами няма да можем да го направим — обобщих аз. — Трябва да потърсим специалист.

— Човек би си помислил, че в Пограничните райони гъмжи от експерти по техномагия — каза Алиса ядосано. — Или сами ще се справим, или оставаме без знаци.

— Грешиш — обади се Невил. — Тук, както и във всеки друг град, има експерти и за техномагия, и за лечение, и за строителство. Цялата тази къща, между впрочем, е правена от наши специалисти.

— И откъде идват те? — заинтересувах се аз. — Както разбирам, това не са Майстори?

Невил се засмя.

— Зависи. Те не се обучават в Академията, а в собствени закрити семейни школи, но също притежават определено майсторство. Следователно, те също са майстори.

Но наистина! Как не се сетих за това? Във всекии град има хора, изготвящи техномагически вещи за ежедневна употреба — като музикалните инструменти. В селата също имат свои специалисти, които помагат в отглеждането на растенията, и те също не са възпитаници на Академията. За да оборудваш дома си със сложни заклинания ти трябва Майстор, разбира се, но те не се занимават със строителство или ремонт.

— Е, в този случай понятието Занаят се използва в широк смисъл — не се съгласих аз. — А в случая с Академията Майстор — това е по-скоро звание или квалификация…

— Стига — прекъсна ме Чез. — Правилно ли разбрах, че в този град има хора, които могат да изпълнят поръчката ни? Чудесно, и стига сте философствали.

— Наистина — съгласи се с него Алиса. — Мисля, че има смисъл пак да се разделим, как мислиш, Зак?

Аха. За благоприличие тя реши да поиска моето мнение. Нали съм назначен за отговорник… Добре, ще се преструвам, че аз съм шефа тук.

— Точно така — кимнах важно. — Ще се разделим по двойки — аз тръгвам с Невил, а Наив с Алиса.

— А аз? — възмути се Чез.

— Ти върви при специалистите по техномагии. Идеята е твоя — реализирай я.

— А къде е Наив — попита Алиса. — Къде изчезна?

Между другото, и аз отдавна не бях го виждал.

— Седи си в стаята, книга чете — каза Невил. — Сега ще го извикам.

След като обсъдихме всички подробности, започнахме да се подготвяме за първото си пълноценно патрулиране.

Преди да тръгне, Алиса спря до фонтана и известно време тъжно наблюдава играта на светлината върху водната повърхност. Приближих се до нея и леко я докоснах по рамото. Вампирката трепна от моето докосване и леко се отдръпна.

— Какво се замисли? — попитах аз, като се престорих, че не забелязвам движението й.

Тя не отговори веднага.

— Слушай, Зак, нали можем да опитаме да узнаем нещо за този Фонтан на съдбата.

— Какво имаш в предвид? — веднага попитах аз.

Вампирката леко се запъна.

— Ами, старецът, когото изпратих на Гръм за готвач, той е бивш библиотекар. Той може да си спомни нещо…

— Този старец?

Дори и да не лъже за библиотеката, силно се съмнявах, че има толкова добра памет.

— Да — предизвикателство каза вампирката. — Между другото, Велес е много начетен и културен човек.

— Добре — съгласих се аз. Ако Алиса толкова се вълнува за стареца, няма да я дразня. — Можеш да го попиташ, дано каже нещо полезно.

Постояхме мълчаливо.

— Зак…

— Да?

— Защо, когато ни раздели по двойки, ме постави с Наив?

Защо, защо… защото не искаш да говориш с мен. Ако дори от едно мое докосване толкова се отвращаваш… На глас, разбира се, това не го казах.

— А какво, искаше да отидеш с Навил ли? — раздразнено попитах аз.

— Глупак.

Обърнах се към нея, но Алиса вече крачеше към вратата.

Действие 7

Крайдол ми напомняше на разровен мравуняк. Вероятно това се дължеше на факта, че почти никога не излизахме извън Пазарната улица и прилежащите й квартали. Хората сновяха наоколо, спираха на всевъзможни сергии и магазинчета, блъскаха се, крещяха… да, не беше особено приятно. Аз и в Лита никога не съм харесвал претъпканите пазари, но там поне те бяха малки, а тук лудницата беше превзела целия център на града.

Двамата с Невил бавно крачехме по Пазарната улица. Хората благоразумно ни заобикаляха в доста голяма дъга, а някои от минувачите дори ни пожелаваха добро утро. Все пак в ливреите беше много по-спокойно — ето, признание за заслуги… но, какви ти заслуги? Може би за бъдещи, или просто от страх?

Моят приятел разлистваше неголям сноп жалби, а най-интересните четеше на глас, добавяйки кратък коментар:

— … Покривът тече… Ние какво, да не сме строители на покриви?

— … О! Това е още по-добро, тук направо искат основен ремонт на покрива. Доста нагло.

— … Молят да изтребим плъховете… Това ще го отделим. Мисля, че няма да е трудно.

— … Друидите искат прекалено високи цени за лечение. А ние какво можем да направим? Ако някой от нас се опита да излекува главоболие или дори проста драскотина, болния и друидите няма да го спасят. Каквито сме специалисти…

— … В града вече дълги години няма библиотека. Това е лошо, разбира се, но с подобни оплаквания трябва да се обръщат към стражата.

— Защо към стражата? — заинтересувах се аз.

Невил размаха купчината жалби пред лицето ми.

— При нас стражата е единственият управляващ орган в града.

Разбира се! Как бих могъл да забравя? Само в Империята на Елирите във всеки град имаше управляващи — потомствени благородници от благороднически фамилии, назначени на постовете си лично от Императора. А в Пограничните райони за всичко отговаряше стражата, която доскоро нямаше нищо общо с Империята. Едва сега начело на стражата назначиха имперски благородник и всички Погранични райони на теория се присъединиха към Елирия. Защо на теория ли? Защото на жителите на тези райони изобщо не им пукаше за Империята, просто не искаха да целуват задниците на Шатерския халифат или на вампирите. За имперски данъци изобщо да не говоря — тях няма кой да ги плаща дори и под страх от смъртно наказание.

— Е, с коя да започнем? — попита Невил.

Тогава ми хрумна една интересна идея.

— Я ми ги дай всички тези жалби.

Невил ми подаде целия сноп жалби и аз тържествено отброих до тринадесетата.

— Така, да видим какво имаме. Аха, плъховете, — въздъхнах малко разочаровано.

Не знам какво точно очаквах, но със сигурност не беше обикновена жалба за сивите гризачи. В крайна сметка аз се възползвах от своя „указател“, точно както пишеше в дневника…

Невил сви рамене.

— Тъкмо заедно ще се поупражняваме със земната магия.

Между другото, само незапознати хора могат да свързват земната магия единствено с растенията и самата земя. Всъщност терминът „земя“ в този случай има много по-широко значение, то включва в себе си и растенията, и животните, и самата земя. Просто Майсторите отдаваха предпочитания на магиите, свързани със земната кора и растенията, тъй като за живите същества трябва определен талант, който като правило се проявява само в потомците на друидите. Самите друиди наричат своята магия „магия на живота“, с акцент върху живите същества и растения.

Почеркът на листа очевидно не беше моя, значи тази жалба я е приел Кейтен.

Върнах на Невил всички жалби.

— Води.

— Знам този адрес, наблизо е — увери ме Викерс старши.

Какво пък, ще пробваме силите си да изгоним гризачите. Невил както винаги беше прав, ще ни е от полза да опитаме нещо ново. Между другото, до този момент аз някак си не приемах нашата практика като реална възможност да изпробваме нови заклинания. А нали цялото това градче можеше да стане един полигон за опити със заклинания от книгата. Възниква резонния въпрос — защо ни дадоха тези справочници? За да се улесни работата ни в града или за да можем в реална обстановка да проверим знанията си и да научим нови заклинания? Знаейки методите на Майсторите, можех да предположа, че те елегантно са съчетали едното с другото.

Предния ден аз прелиствах справочника и забелязах интересна закономерност — бяха представени най-прости заклинания от всевъзможни раздели, като се започне от лечение и се завърши с некромантия. По две-три бройки несложни сплитания, а понякога дори словесни формули. Словесните формули се използваха в случай, че сплитането е прекалено сложно или просто неразбираемо — те помагат да се създаде правилната основа за сплитане, а понякога и сами го създават. Но във всичко това имаше едно голямо „но“! Не можехме да променяме словесните формули — алгоритъмът за създаването им за нас беше черна дупка. Така че само с произнасяне на глас няма да научим нищо — трябва да работим много.

Докато криволичехме из улиците на града, Пазарната улица и кварталите около нея останаха назад. Сега крачехме в малко по-богати райони и ставаше ясно, че едва ли хората от „златната“ част на града ще викат Майстори за някакви си плъхове. За това сигурно си имат специални заклинания, както е в Лита.

Външият вид на околните сгради постепенно се променяше. За мен, като жител на столицата, видяното беше просто шок. Тоест аз, разбира се, подозирах, че условията на живот тук се отличават от тези в Лита, но чак пък толкова! Монотонните сиви стени на едноетажните сгради на места бяха срутени, а на други изобщо липсваха. Здрави покриви имаше едва на половината от къщите, а остъклени прозорци никъде не видях. Хората по улиците бяха малко, сякаш всички се бяха скрили в дупките си и се страхуваха да излязат на светлина.

Търсеният дом далеч не беше в края на града, но трудно можеше да се нарече с такава горда дума „дом“. Постройката представляваше странна симбиоза между птиче гнездо и голяма кутия. Покрив от слама, паянтови стени с криви отвори, вероятно трябваше да са прозорци — всичко това, меко казано, действаше депресиращо.

— Хей, да не би жалбата за основен ремонт да идва от същия човек? — попитах аз, гледайки с изненада това архитектурно чудо.

— Ние не сме строители — резонно отбеляза Невил. — А и какво можем да поправим?

— Да — кимнах аз. — Тук само да започнеш и всичко ще рухне отгоре ти.

Невил тихо изруга.

— Ако имаме още такива жалби, ще изпратим вампирите. Да видим как те ще поправят покриви.

— Мислех, че си против идеята ми.

— Не ми харесва. — Невил се намръщи. — Сега Огненият патрул, както ни наричаше Ромиус, се превърна в един фарс. Тези зъбатите са напълно безотговорни.

Аз бях напълно съгласен с него, но не смятах, че е толкова зле. Пък и ще е забавно.

— Но Алиса също е вампир и не може да се нарече безотговорна — казах аз.

— Това е Алиса — убедено заяви Невил.

Преди той имаше малко по-друго мнение за Алиса. При първата им среща едва не се сбиха. Но с течение на времето братя Викерс промениха отношението си към вампирката.

В действителност Алиса беше само наполовина вампир. Дневният клан произхожда от съюза на вампири с друидки. Затова Алиса беше вегетарианец, спокойно издържаше на слънчева светлина, а и характерът й в никакъв случай не беше вампирски. Малко хора заеха историята за произхода на Дневния клан, и аз съвсем случайно бях един от тях. От друга страна, според дневника на лудия Майстор, всички тези тайни се стоварваха на главата ми съвсем неслучайно — като магнит привличах неприятностите и това беше моята истинска съдба.

Стигнахме до къщата и предпазливо се заизкачвахме по скърцащите стълби.

— Страхувам се да почукам на вратата — честно си признах аз — може да се разпадне.

Преди Невил да успее да отговори, вратата с трясък се отвори. Въпреки опасенията ни, нито вратата, нито стената, в която тя се удари, се разпаднаха.

На прага се появи много екзотична личност — слаб мъж, облечен в странна дреха, сякаш ушита от стотици цветни петна. За първи път виждах такъв екстравагантен стил, а в столицата често са идвали скитащи циркове и гости от различни страни. Какво ли не бях срещал, но такова чучело виждах за пръв път.

— Добър ден, господа Майстори — задърдори колоритния селянин. — Позволете ми да се представя, името ми е Клавдий, и толкова се радвам, че откликнахте на молбата ми и решихте да помогнете на скромния търговец. Влезте, влезте…

Значи той е търговец? А тази помийна яма да не би да е магазина? И с какво търгува тук, бих искал да знам?

— О, толкова пострадах от гризачите! Изядоха всичките ми запаси от брашно и сушено месо. Не им стига това, ами тези същества изгризват всичко, което им попадне: дърво, желязо, камък! Наскоро започнах да ползвам железни кутии за съхранение на храните, превърнаха ги на решето, сякаш за да ми се подиграят — търговецът закърши ръцете си. — Вече ме е страх да влизам в склада — какви трябва да са им зъбите, че да разкъсват всичко, което им попадне? Ами ако следващият съм аз?

Странно. Дървото, както и да е, плъховете могат да го изгризат, но желязото, и то „на решето“… не ми се вярваше. Може би търговецът силно преувеличаваше?

Ние влязохме след собственика. Вътре къщата се оказа още по-малка, отколкото отвън. Как може да живеят в такава барака? Дори малката ми стая в Академията е два пъти по-голяма от тази къща.

— Какво биха могли да търсят плъховете тук? — учудих се аз. — Ако тук влезе дори един плъх, веднага ще стане твърде тясно.

Застанах в средата на стаята и се огледах. Окото нямаше на какво да се спре — абсолютно голи сиви стени, в ъгъла единичен мръсен дюшек.

Каква храна, какво месо? Да, този човек просто е луд да живее в такова сметище. Вече почти го разбирах…

Очевидно Невил беше по-осведомен.

— Входът под дюшека ли е? — деловито попита той.

— Разбира се — бързо кимна дребният мъж.

Погледнах неразбиращо към приятеля си.

— Какъв вход?

— За склада — каза Невил и презрително изблъска с крак вонящия дюшек.

Под него са показа доста впечатляващ железен капак. Невил посегна към халката, но Клавдий бързо се шмугна напред и го изпревари.

— Извинете ме, но по-добре аз да го отворя. Има заклинания, аларми…

Той ли е алармата или какво?

Търговецът долепи голям ключ към желязната халка, измърмори нещо под носа си и подпря люка на стената.

— Е, сега можете да влизате — облекчено каза той.

Очевидно той беше от хората, които се отнасяха с известно недоверие към магиите. А може би подобно отношение беше много по-добро, отколкото сляпата вяра във възможностите на Майсторите.

Невил погледна вътре.

— Само след вас.

— Разбира се, разбира се — отново се забърза малкия човек. — Следвайте ме, сега ще ви покажа всичко.

Мислех, че просто ще се спуснем в малка изба. Но не беше така! Надолу водеше вита стълба! Слизахме около петнадесет метра. Кой би си помислил, че под жалката барака ще се окаже скрит цял подземен склад.

Клавдий щракна с пръсти и осветлението се включи. Сега можех да се огледам и видях, че помещението беше с доста прилични размери — около четиридесет крачки широко и още по-голямо на дължина — и беше пълно с всякакви видове стелажи и сандъци.

— Слушай, аз ли нещо не разбирам или наистина собственикът на този огромен склад живее горе в онази отвратителна стая и спи на малкия миризлив дюшек? — прошепнах на Невил.

— Да, — кратко отвърна той.

— А-а…

— Наистина не разбираш — продължи Невил. — Това е просто склад, той вероятно живее някъде в квартала — в по-хубава къща, а на дюшека спи някой охранител.

Търговецът направи знак да го последваме. След няколко стелажа спряхме пред сандък със зърно. Откъде разбрах, че вътре има зърно? Много просто — една от страните на сандъка беше прегризана и по пода се беше разпръснало съдържанието му.

— Ето, вижте — процеди Клавдий. — Тези твари ядат брашно, зърно, зеленчуци, плодове, месо…

— А ти виждал ли си ги? — попитах аз.

— Не, не съм ги виждал — призна търговецът. — Не стоя постоянно тук, само от време на време слизам за стока.

Тогава защо беше убеден, че това са плъхове? Може би в склада се е заселил някакъв… знам ли… много гладен субект. От друга страна, складът не е чак толкова голям, че да може да скрие човек, търговецът със сигурност беше претърсил всичко тук. Значи, все пак са плъхове…

— Е, ще се опитаме да разберем — замислено каза Невил.

— Аз няма да ви притеснявам — бързо каза Клавдий. — Ще ви чакам горе.

Явно малкият човек много го беше страх от тези плъхове, веднага ни остави насаме със стоката си. Или пък ни се доверяваше?

— Е, какво ще правим? — попитах приятеля си.

— Ти ли ме питаш? — изненада се Невил. — Сам предложи да се захванем с тази жалба, така че решавай.

Замислих се дълбоко.

И така, какво имахме? Плъхове изяждат храни и развалят железни кутии, ние трябва да ги намерим и да ги унищожим. Или просто да ги изгоним? Не, да ги унищожим ще е по-лесно. Да започнем с първа точка — да ги намерим.

— Нека опитаме да проследим плъховете по следите от зърното — предложих аз.

— Не съм сигурен, че ще свърши работа, но можем да опитаме — съгласи се Викърс старши и с отработено движение извади наръчника със заклинания.

Докато той сплиташе заклинанието, аз огледнах по-внимателно склада. Всички продукти бяха опаковани в кутии, най-вероятно заради плъховете, така че не можех да задоволя любопитството си. Тъй като не се интересувах кай знае колко от съдържанието на различните кутии и контейнери, нямах намерение да ги разбивам. Но съвсем наблизо забелязах един още неизгризан сандък с доста прилични размери — стигаше ми приблизително до кръста.

Приближих се да го разгледам по-добре и моментално отскочих назад.

— Невил! Открих един плъх!

Той веднага се отказа от заклинанието и изтича към мен.

— Къде?

Посочих с пръст сандъка.

— Ето там.

Не знам защо, но плъхът ме плашеше, досега не бях виждал тези същества на живо, а само на картинки в книгите. Какво очаквахте? Живеех в най-богатия квартал на Златния град, какви плъхове да има там? А и размера на тази гадина надхвърляше всичките ми представи за нея. Може би бърках, но мисля, че сиви плъхове с дължина колкото ръката ми — това не беше нормално.

Ние с Невил надникнахме в сандъка.

Плъхът спокойно хапваше зърно и не ни обръщаше никакво внимание.

— У-у… каква гадост — не издържах аз.

Плъхът спря да яде и вдигна към нас муцуната си, с големина колкото юмрука ми. В полумрака на кутията проблеснаха червени като въглени очи.

Никога не бях се замислял защо очите на плъховете са червени като на потомствени вампири? Просто съвпадение или тази прилика подсказваше нещо? Може би вампирите са вид плъхове?

— Ще го изгорим ли? — деловито попита Невил.

— Изгори го — съгласих се аз.

Викерс старши сплете малко Огнено кълбо и го хвърли към плъха. Но хитрата твар сякаш усети опасността и веднага се хвърли към изгризаната в сандъка дупка. Огнената топка удари зърното, което веднага пламна.

— Изгаси го! — извика Невил и се втурна след плъха. Хм, той го запали, а аз да го гася.

Събрах малко влага от околното пространство, все пак бяхме под земята и тя беше в изобилие, и я изсипах върху пламъците.

Изгасяйки огъня, аз веднага се втурнах след приятеля си.

Изведнъж чух вече познатият ми писък… висок, пронизващ… О, не! Съществото!

Невил застина в средата на склада като статуя, а пред него се изправи на задните си крака плъхът и диво запищя. По-скоро пищеше не плъхът, а показващата се от устата му твар, точно копие на крещящите пръсти на Съществото от моето видение.

Приключвайки с писъците, плъхът стъпи обратно на четири крака и се шмугна под един от стелажите.

— Ка-какво беше това? — с леко заекване попита Невил. — Плъховете не пищят така…

Уау, притесни се. Пък аз си мислех, че освен момичета нищо друго не може да го смути.

— Съществото от моето видение крещеше точно така — казах на приятеля си. — Но плъха защо… и защо от устата му излезе тази сляпа пищяща змия?

— Нещо с тази сива гадина не е както трябва, съвсем не е както трябва — обобщи Невил, идвайки на себе си. — Как мислиш, трябва ли да продължим лова?

Че как иначе, нали сме Майстори!… бъдещи, защо трябва да се страхуваме от плъхове?

— Изплаши се от една сива топка косми? — изненадах се аз. — Нека крещят колкото си искат, ние ще ги хванем.

Честно казано, аз се надявах, че плъхът е само един. Така щеше да ни е далеч по-лесно.

— Хайде, довърши си търсещото заклинание — изкомандвах Невил. — И сега ще действаме без огнени заклинания, че ако изгорим всичко тук, после ще трябва да платим на търговеца за щетите. Може би с Въздушни юмруци…

Невил настрои търсещото заклинание за сандъка, в който видяхме странния плъх.

— Сега да видим колко плъха са се ровили в това зърно…

Пътеката от червен дим започна постепенно да излиза от сандъка в… различни посоки! Три, четири, пет… че колко плъха е имало тук?

— Може би все пак е бил един плъх — с надежда каза Невил — просто побеснял.

Целият под на склада бавно се покриваше с розово-червена мъгла.

— Че са бесни, бесни са — съгласих се аз. — Виж!

Около нас от розово-червената мъгла започнаха да се появяват сиви муцунки. Множество сиви миши муцунки със светещи червени очи.

Невил наклони главата си към мен.

— Знаеш ли, мисля си…

— Ето ти ги плъховете — съгласих се бързо и веднага създадох Въздушен щит около нас. — Да се махаме оттук…

Колко ли са тези плъхове? Няколко десетки?

— Бавно се придвижваме към стълбите — прошепна Невил.

Но едва направихме първата стъпка и всички плъхове отвориха устите си, изкараха зъбати езици и запищяха. Писъкът беше толкова силен, че направо физически удряше по мозъка с огромна сила.

Запуших ушите си с ръце, но не можех да завърша заклинанието си. Трудно е да се съсредоточиш върху енергийните потоци, когато главата ти си пръска от такива силни сърцераздирателни писъци.

Изведнъж писъците спряха и в следващия момент всички твари се хвърлиха към нас.

Така й не направих Въздушен щит, но Невил успя. Ако не беше той, лошо ни чакаше. Щяха да ни захапят на секундата.

Плъховете с всички сили се удариха във Въздушния щит, но не можаха да го преодолеят.

Да кажа, че се уплаших, значи да не кажа нищо. Плъховете пискаха, скачаха върху невидимия щит, от техните усти надничаха зъбати езици. Аз по инерция пуснах в една от сивите гадини доста голям Въздушен юмрук, но тя с лекота го избягна.

— Аз ще обновявам щита, а ти създай още един върху него! — бързо каза Невил.

Вече и сам помислих за това. Създавайки още един Въздушен щит, аз се почувствах малко по-спокоен и можех повече или по-малко трезво до оценя ситуацията. Плъховете явно не бяха прости, ако тези гадини изобщо можеха да се нарекат плъхове. Бяха пъргави и лесно избягваха единични заклинания. Значи ще мога да ги убия само с нещо голямо…

Търсещото заклинание на Невил се изчерпа и розово-червената мъгла бързо се разнесе.

— Дракон да ме вземе!

Целият под беше пълен с плъхове и приличаше на сив, люлеещ се килим. Колко ли са? Сигурно бяха стотици!

— Може би спя и всичко това ми се присънва? — с надежда каза Невил, но нито аз, нито плъховете му отговориха.

— Тръгваме към изхода — твърдо казах аз. — Да не предизвикваме съдбата си.

И ние бавно започнахме да се придвижваме към стълбата, разблъсквайки с Въздушни щитове сивите тела. А те се съпротивляваха! С всяка стъпка ставаше все по-трудно и по-трудно.

— Твърде много са — изпъшка изпотеният от напрежение Невил.

Нашите заклинания за щитовете по принцип не бяха предназначени за подвижност, тоест както обикновено ние просто ги поставихме пред себе си. За да се преместят, трябваше да вложим доста магическа енергия. А това изобщо не беше лесно.

— Ще трябва да атакуваме! — констатирах аз и избърсах потта от челото си. — Дай едновременно да направим Огнени стълбове, ти — от лявата страна, аз — от дясната.

Плъховете постоянно пищяха, така че трябваше да повиша глас почти до вик, за да ме чуе Невил.

— Разбрахме се да минем без огнени магии — напомни ми Невил.

— Имаш ли някакви други идеи? — попитах аз раздразнено. — Не? Чудесно. Давай огъня!

Ние почти едновременно създадохме два Огнени стълба, всеки с диаметър около метър. От това хитрите гадини не можаха да избягат. В мазето замириса на изгоряла плът и се разнесоха още по-зловещи писъци.

— Така няма да стане — признах аз. — Трябва да измислим по-ефективен начин.

— Какво по-ефективно от това? — извика Викерс старши.

— Трябва да преценим…

Невил насочи няколко Ледени стрели към сърцата на плъховете. Някои от тях дори достигнаха целта си, но не причиниха особени щети. Но веднага след тази атака, незнайно как, един от плъховете мина през Въздушния щит. Той се появи пред мен, изпищя и направи скок към мен, целейки се в гърлото ми. Аз изобщо не очаквах поява на плъхове зад щита, така че не успях да реагирам, само се извъртях и подложих рамото вместо шията си. Експлозивна болка прониза цялата дясна половина на тялото ми.

— Как?! — изрева Невил и с отработен удар с крак събори плъха от рамото ми.

Болката беше още по-силна, отколкото преди миг. В леко замъгления ми ум проблесна мисълта, че подлото създание е отхапало парче месо от рамото ми.

Ние с Невил едновременно ударихме с Огнени топки падналия на пода плъх и той веднага се превърна в пепел.

— Зак! Ухапа ли те?

— А ти как мислиш? — сопнах се раздразнено, опитвайки се да спра звъна в ушите си. — Половината рамо ми откъсна!

Пред нас изникна още един плъх. Директно от въздуха, сякаш се телепортира. Този път не се чудихме и го изгорихме преди да има време да ни нападне.

— Те се телепортират! — извика Невил, запалвайки още един плъх, изникнал пред него.

Не само, че тези плъхове имаха същите пищящи езици като Съществото от моето видение, но и можеха да се телепортират, пак също като него!

— Дракон да го вземе този склад! — тръснах глава, опитвайки се да си възвърна остротата на зрението. — Хайде да им устроим огнен ад и да изгорим цялата тази паплач!

— Да опитаме!

— Значи ще действаме по същия начин: ти от лявата страна, аз отдясно. И ще променим огнения стълб да е нисък, но с по-голям диаметър… Плъх!

В щита едновременно се появиха два плъха, но успяхме да ги изгорим.

— Гори!

И ние направихме истинска огнена атака. Плъховете така се разпищяха, че едва не оглушах окончателно и безвъзвратно. Рафтовете паднаха пред нас, зад нас, и дори върху нас, но Въздушният щит все още издържаше. Вонята беше невероятна, дори и в моя сън-изпитание, когато се бих с огромната планина от плът, не вонеше толкова силно. Разнесе се противен, разяждащ очите дим. Стана много горещо.

— Към изхода! — извиках аз и се закашлях от дима.

Вървяхме по горящи трупове на плъхове, по овъглени трески и дракон знае какво още. Бавно, стъпка по стъпка, се придвижвахме към вратата, но аз постепенно започнах да губя сили. Плъховете повече не се телепортираха при нас, сигурно бяха изгорели прекалено бързо, за да се възползват от способността си. А дори и една да беше успяла, можеше да е фатално, ние просто нямаше да имаме време да реагираме — от дима почти нищо не се виждаше.

— Кхъ! Не издържам повече! — извика Невил. — Ще се задушим!

Използвах Въздушна вълна, за да изчистя въздуха в пределите на Въздушния щит и тогава видяхме, че на няколко метра пред нас има обгоряла стена.

Невил рязко спря и се огледа.

— Къде са стълбите?

Паднах на едно коляно, но Невил успя да ме хване и да се повдигне.

— Страхувам се, че сме я изгорили — с дрезгав глас предположих аз.

— Не, чакай… нека да тръгнем по стената.

Трябваше да се облегна на рамото на приятеля си, за да мога да направя първата си неуверена крачка напред.

Всичко наоколо гореше. Създадох още няколко въздушни вълни, за да можем да дишаме и да се огледаме.

— Още малко! — извика Викерс-старши. — Трябва да е някъде тук!

Сякаш по команда на няколко метра от нас се появиха очертанията на стълбата.

— По-бързо!

Невил направо ме носеше, а аз с последни сили правех Въздушни вълни, така че да не се задушим. В момента, когато се канехме да стъпим на стълбите, плъховете предприеха последната си атака. Сигурно в нея участваха абсолютно всички гадини, оцелели от огнения ад.

Връхлетя ни вълна от сиви тела. Достигайки до защитната стена, те не се опитаха да я гризат, а съвсем спокойно, бих казал организирано, започнаха да се телепортират вътре.

Ние с Невил очаквахме това и аз своевременно сплетох още един Въздушен щит пред нас, така че плъховете да не ни достигат веднага.

Стъпка по стъпка се оттегляхме нагоре по стълбите, изгаряйки сивите гадини една по една, стараейки се да действаме много внимателно, за да не подпалим самата стълба. Малко по-късно като по чудо стигнахме до капака.

Невил го бутна нагоре…

Беше заключен!

— Гадина! — изрева Невил.

Отдавна се бях загубил в пространството, така че трудно схващах какво изобщо се случва. Единственото нещо, което все още можех да правя, беше да хвърлям огнени топки към плъховете. И го правех автоматично, без да мисля.

— Кой? — немощно попитах аз.

— Търговецът!

Точно в този момент капакът се отвори и се появи изпитото лице на Клавдий.

— Викате ли ме? — бодро попита той и изведнъж пребледня, виждайки хаоса зад нас. — Какво сте направили?!

Невил грубо изблъска мъжа от пътя си и ме измъкна за яката навън. Аз с последни сили изстрелях Огнена топка, въпреки че вече не се виждаха никакви плъхове.

Свежият въздух ме удари като атакуващо заклинание. Паднах по гръб до капака, разперих ръце и вдишах дълбоко. С крайчеца на окото си видях как Викерс старши затвори капака и се облегна уморено на стената.

Сега не се нуждаех от нищо. Не чувствах никаква болка в рамото си, просто лежах там и се наслаждавах на свежия въздух. Кой би си помислил, че ще нарека свеж вонящия въздух на Пограничните райони.

Търговецът правилно разбра, че не ни е до разговори… за около тридесет секунди.

— Какво направихте? Всичко изгорихте долу! Как аз сега… какво… кой ще ме обезщети за загубите?

Невил бавно се отдръпна от стената и попита уморено:

— Какво си се развикал? Ако не бяхме го направили, с вас можеше да се случи нещо много лошо.

През цялото време, докато бяхме в мазето и се биехме с плъховете, те крещяха толкова силно, че трябваше постоянно да викаме, за да се чуем, и леко бяхме оглушали. Така че дрезгавият глас на Невил звучеше не по-тихо от виковете на търговеца.

Клавдий почервеня.

— Ако не бяхте вие, складът ми щеше да е цял! Знаете ли колко струва цялата тази стока?

Повдигнах се на здравия си лакът.

— Повече от живота ти?

Мъжът отвори уста да каже нещо, но се отказа. Той така си и остана втренчен в нас с отворена уста, без да може да каже и една дума.

Невил дойде при мен и се отпусна на колене.

— Как си?

Проверих усещанията си.

— Как да ти кажа… ръката вече почти не я чувствам. Но ще оживея. Знаеш ли какво разбрах днес?

Невил се усмихна уморено.

— Повече никакви мазета?

— Не, трябва да помислим за някаква нова система за защита. И нещо с пречистването на въздуха и за поддръжка на постоянна температура в защитената зона…

Избърсах потта от челото си и направих гримаса от болка — ръцете ми бяха доста изгорени. Викерс старши внимателно огледа рамото ми, по-скоро се опита — под ливреята не можеше да види нищо.

— Хей, тъй като тези плъхове най-вероятно са отровни и те ухапаха… спешно трябва да те закарам при друидите.

— Да съм казал нещо друго?

По навик свих рамене и отново се изкривих от болка.

— Ей, ти — обърна се Невил към глупаво мигащия търговец. — Помогни ми да го откарам до квартала на друидите.

Търговецът очевидно беше изпаднал в икономически шок, защото послушно помогна на Невил да ме вдигне от пода.

— А мазето? — попитах немощно. — Там със сигурност са останали плъхове…

— Капакът е заключен — каза Невил. — Никъде няма да избягат… предполагам. Хей, търговеца, от мазето има ли и друг изход?

Клавдий бързо заклати глава.

— Това е добре — удовлетворено кимна приятелят ми. — Да тръгваме!

Успяхме да направим няколко крачки към вратата, когато зад гърбовете ни се разнесе зловещия и до болка познат писък. Невил се обърна рязко, бутна ме настрани заедно с търговеца и почти слепешката хвърли Огнена топка.

Топката прелетя близо до плъха, без дори да го докосне, но това не беше необходимо. Съществото диво изпищя и се завъртя бясно на едно място. Отне ми няколко секунди, за да осъзная какво се случва. Слънчевата светлина, падаща през дупки в тавана, го изгори като най-обикновен вампир.

Отново замириса на изгоряла плът.

Търговецът ужасен отскочи настрани и едва не ме изтърва на пода.

Невил все пак направи още една топка и довърши пищящия плъх.

— Значи все пак са вампири — казах уморено и се облегнах на стената. — Погледни само как му подейства слънцето.

— Това е добре — изведнъж се зарадва Викерс-старши. — Значи до вечерта тези гадини няма да се измъкнат от мазето.

— Ка-какво беше това? — търговецът посочи с треперещ пръст това, което беше останало от плъха.

— Плъх — отоговри Невил. — Имате стотици такива в мазето, какво се учудвате?

Не издържах на напрежението и бавно се свлякох надолу по стената.

— Сигурно не сме убили всички…

Невил кимна.

— Да, трябва непременно да се върнем преди вечерта и да убием всички, които са оживели.

— С радост — съгласих се аз. — А дотогава хайде да отидем на гости на друидите…

Действие 8

До квартала на друидите стигнахме доста бързо. Стори ми се, че само за секунда затворих очи и ето нашата малка компания вече влизаше в градината, незнайно защо наречена „квартал на друидите“. Но сега, меко казано, ми беше все едно как се казва това място. Главното беше, че не отказаха да ме позакърпят.

Не успяхме да направим и няколко крачки, когато зад едно от дърветата се появи друид. Леко и внимателно стъпвайки по тревата, той ни прегради пътя. Беше облечен в обикновени градски дрехи, което беше странно, тъй като според каноните на друидите без зелени дрехи те и крачка не правят (да, и за това съм чел в книгите.) Ако не беше цвета на очите му, никога не бих го разпознал като представител на народа на гората.

— Къде отивате? — кротко попита друидът, оглеждайки нашата компания с отегчен поглед.

— При Мелисия — кратко отговори Невил.

Ние с търговеца благоразумно замълчахме.

— Тя канила ли ви е?

Невил ме остави на рамото на Клавдий, направи крачка напред и демонстративно запретна ръкави.

— Това не е твоя работа.

Уф, намерил време кога. На мен кръвта ми изтича, а той решил да се бие. Между другото много добре се спомнях, че тя ни покани.

— Наистина — неочаквано леко отстъпи друидът, въпреки че за никакъв страх не ставаше дума, само типичната друидска гнусливост. — Това не е моя работа. Мисля, че и без моята помощ лесно ще я намерите.

Невил го измери с презрителен поглед.

— Не се притеснявай, ще я намерим.

— Че защо да се притеснявам? — подхвърли друидът, обърна се и бавно тръгна към дъното на градината.

Моят приятел го изпрати с вбесен поглед. Помислих си, че ако не бях ранен и не бързахме, той щеше да настигне високомерния друид в гората и да му обясни кой в момента командва в града. Никога не бих помислил, че нашия благоразумен Невил ще стане толкова избухлив — а то просто трябвало да се влюби в красива друидка.

— Да влезем в тази къща — посочи към една от сградите Невил, когато най-накрая фигурата на друида изчезна в листата. — Там ще попитаме.

Прекосихме засадената площ и стъпихме на прага на малка двуетажна къща.

— Само без агресия — помолих приятеля си. — Нека първо да ме излекуват, а след това се карай с когото си искаш, може би и аз с удоволствие ще се присъединя.

— Той започна първи — смутено се оправда Невил. — Излезе и започна да се заяжда…

Търговецът, който до този момент търпеливо ме носеше на гърба си, сподавено изгрухтя. Или му беше смешно, или просто се беше уморил.

Невил прекъсна оправдателната си реч и почука на вратата.

— Има ли някой тук?

— Няма — отговори Мелисия, излизайки зад ъгъла на сградата. — А аз се чудех кои ли невъзпитани млади хора ме търсят.

Явно всички живеещи в града друиди доста лесно се отклоняват от традицията — ето и Мелисия беше заменила прилепналия зелен костюм с обикновено градско облекло. Впрочем то й стоеше много добре и подчертаваше перфектната й фигура.

— Дойдохме — промърмори Невил, с поглед, забит някъде в краката му.

Ама и той, досега беше наперен, а като заговори с момичето — веднага си глътна езика. Добре, че не бях загубил съзнание.

— Дойдохме да се лекуваме — поясних аз.

Друидката се приближи към мен и леко докосна раненото рамо. Намръщих се от болка, но вика, за моя радост, сдържах.

— Да, виждам, че не е като да пиеш чаша чай — Мелисия се засмя. — Хайде, влизайте.

Ние послушно последвахме друидката. Вътре къщата се оказа много чиста и някак жива — всичко наоколо излъчваше женственост и спокойствие. Много уютна и приятна атмосфера… веднага се усещаше, че тук живее истинска жена — не момиче, а именно жена.

Тя ме сложи на мек диван и пристъпи към преглед на раната. Интересно, ливреята изобщо не беше пострадала от зъбите на плъховете — нямаше нито една дупка. Както по-късно ми обясни Мелисия, именно благодарение на това плъха не е откъснал парче от рамото ми. Но под ливреята рамото ми представляваше много, много неприятна гледка. Мелисия, като професионалист, първо обработи раната и едва след това започва да задава въпроси.

— Кой те е ухапал така?

Аз все още не можех да дойда на себе си след лечението и затова реших да помълча малко, отдавайки всичките си сили за борба с появилия се световъртеж.

— Плъх — отговори вместо мен Невил.

Най-сетне, гласът му се върна, сега наистина можех да се отпусна.

— Къде сте намерили такива плъхове? — изненада се друидката. — Откога живея тук, а подобни хищници никога не съм виждала.

Клавдий, който досега скромно стоеше в ъгъла, въздъхна треперливо:

— Аз съм роден в този град и за нищо подобно дори не бях чувал — той избърса потта от челото си. — Но в този плъх имаше нещо, което излизаше от устата му…

— Стърчеше и пищеше — добавих аз.

— Мълчи — каза строго Мелисия. — Трябва ти време да се възстановиш.

Разбира се, аз наистина бях много уморен, а и пред очите ми от време на време притъмняваше. Въпреки това не можех да не поспоря:

— Чувствам се много добре и имам сили… — прозях се. — Напълно… доста… тъчно…

Исках бързо да примигна…

Плъховете нервничеха.

Те чувстваха, че далеч напред става нещо непонятно и страшно, но не можеха нищо да направят. Зовът, звучащ в мишите им мозъци, насочваше сивите гризачи право към смъртта. Огнената смърт.

В голямата пещера миришеше на опърлено. Всичко наоколо гореше, и дори мишите органи за осезание отстъпваха в такава ситуация, но Зовът ясно им посочваше накъде трябва да вървят.

Враг!

Двукраките същества сеят смърт, а самите те се крият зад странна преграда. Плъховете не се предават и преодоляват невидимата преграда, точно както го прави и Големият брат, но и тук враговете лесно отблъскват всичките им атаки.

Зовът настоява, че нито един от тези, които са видели дори един от тях, не трябва да оцелее.

Не мисли, атакувай! Захапи, разкъсай, захапи, разкъсай…

Последен опит… и отново неуспех. Големият брат ще бъде много недоволен — те се измъкнаха живи.

И отново тичане по безкрайни коридори. Пред очите им минават десетки завои…

Оцелелите плъхове тичат към Големия брат да се оплачат. Големият брат ще отмъсти на двукраките, той е добър и справедлив, той всичко вижда…

Плъховете бягат.

Някъде над ухото ми:

— Шшт, не го буди, нека си почива.

— Изобщо нямам такова намерение — тихо отговаря Невил.

Бавно отворих очи.

— Нямаш, но го събуди — укори друидката Викерс старши.

— Спокойно, не спях — казах аз. — Само за малко затворих очи…

— Разбира се, разбира се — усмихна се моят приятел. — И дори не хъркаше.

Рязко станах от дивана.

— Разбира се, че не хърках!

— Ей, сега не трябва да правиш никакви резки движения! — нахвърли се върху мен Мелисия. — Само спокойствие и почивка!

Каква почивка? Чувствах се прекрасно, сякаш съм спал поне десет часа… интересно, колко ли съм спал в действителност?

— И дълго ли… почивах? — попитах аз, протягайки се сладко.

— Най-много двадесет минути — каза Невил. — Дори не успяхме да си изпием чая.

— Чай казваш? — казах замечтано. — Чудесна идея!

Огледах стаята и осъзнах, че някой липсва.

— А къде е търговецът?

— Пуснахме го да си ходи, писна ни от неговото хленчене — Невил махна с ръка. — Но днес ще трябва да го видим още веднъж, когато отидем да изчистим мазето — някой трябва да ни отвори капака. Не мисля, че за толкова кратко време е успял да състави списък на всичко, което е било в склада, но утре със сигурност ще притича до Прокълнатата къща, за да ни се оплаче от нас самите, за да му възстановим загубите.

— Нека нисшите говорят с него — ухилих се аз. — Да видим как ще се разбере с тях.

Разперих ръце встрани и извих тяло, наслаждавайки се на пукащите стави.

— Нещо си прекалено бодър — завистливо отбеляза Невил. — Обикновено след лечение при друидите става обратното… или просто Мел те лекува по по-специален начин?

Ах ти, вече я наричаш с умалително име. Скромен, скромен, но не губиш време.

— Лекувам го като всички — смути се друидката, поглеждайки към мен. — Той е някак различен. Нормалните хора спят след такова лечение.

Съдейки по начина, по който тя се смути, явно друидите, както и вампирите, могат да четат мисли. Или на мен всичко ми е изписано на лицето?

— Наспах се — заявих аз. — Много добре се наспах. Сега е време да хапна нещо.

Мелисия и Невил още дълго ме гледаха подозрително, опасявайки се, че енергията ми ей сега ще свърши и ще заспя по средата на думите си. Но аз се чувствах просто прекрасно и нямах намерение да правя нищо подобно.

По време на чая наговорих всякакви глупости, а същевременно си мислех какво може да означава съня ми. Ако изобщо означаваше нещо. Прекалено умни се оказаха плъховете, макар че мисли нямаха, а по-скоро чувства… но някак твърде човешки. Или самият аз, като ги пропусках през себе си, ги преобразувах в разбираем за мен вид? Въпросът за истинността на видението изобщо не си го поставях — беше ясно, че нищо случайно не ми се присънва. Всеки сън — или видение? — имаше някакво значение. Трябваше само да го разбера… почувствам…

— Може ли да ми опишете тези плъхове? — вече за трети път попита Мелисия.

— Нормални плъхове — отговорих аз. — Само от устата им стърчи някаква гадост като змия или червей.

— Някакъв паразит? — предположи друидката.

— Откъде да знам? — не издържах аз. Тъй като цялата общителност на Невил в присъствието на Мелисия периодически изчезваше някъде (понякога той просто губеше нишката на разговора, взирайки се с влюбен поглед в друидката и Мелисия старателно се правеше, че не забелязва), на всички въпроси се налагаше да отговарям аз, и аз вече се уморих да повтарям едно и също нещо.

— А размера на плъховете, ти каза, че са почти колкото една ръка?

— Колкото дължина на ръка — уточних аз. — Що се отнася до размера, те са доста масивни, добре нахранени, бих казал. От зърното ли, от желязото ли…

— Какво желязо? — не разбра Мелисия.

— Плъховете ядяха всичко наред, от обикновени храни до дърво и желязо — обади се Невил. — Търговецът ни го каза, а и ние видяхме с очите си как хапеха железни кутии.

Друидката едва не се задави с чая.

— Ама че плъхове! Това обяснява защо един от тях за малко да отхапе половината рамо на Зак!

Не ми припомняй, и без това съм огорчен. С половин рамо нямаше да ми е удобно…

— Съдейки по вашето описание, това изобщо не са плъхове, а нещо много странно.

Всъщност, наистина, дракон знае какво са, но не са плъхове. Изгарят на слънцето като истински вампири, от устата им стърчат странни зъбати същества, а и ядат всичко наред, включително самия мен. Идиотска работа. Впрочем всичко, което е свързано с подлото Същество от моето видение, може да бъде описано с тези думи. Веднага ми беше станало ясно, че гризачите са свързани по някакъв начин със Съществото, още щом от устите им се появиха пищащите гадини, а последното видение само потвърди подозренията ми.

— Невил каза, че с помощта на магия сте успели да видите убиеца… — прекъсна мислите ми Мелисия. — Съдейки от описанието му, това същество е свързано с плъховете.

И сам не знаех.

— И аз си помислих същото — съгласих се аз. — Но какво ни дава това?

— Много — сериозно каза друидката. — Особено ако имате познат специалист по живи създания.

Предполагам, че имаше предвид себе си. Какво пък, ако Мелисия може да ни помогне, това ще бъде просто чудесно.

— Можем да направим кратък анализ въз основа на вашите разкази — продължи тя. — На първо място, това, което се показва от устите на плъховете и от пръстите на Съществото, по вашето описание, най-вероятно е паразит. Същество, живеещо в друго същество, в този случай в плъховете.

— Но при Съществото те стърчаха от ръцете — напомних аз.

— Съществото — това е отделен въпрос, не мога да кажа много преди да съм го видяла или още по-добре — изследвала. Мисля, че то служи за разпространител на тези паразити, но това е само мое предположение. Също така казахте, че тези пищящи зъбати неща имат зъби?

— И то какви! — заедно отговорихме ние.

— Но по раните на убитите нямаше следи от зъби.

— Разбира се, че няма — съгласих се аз. — Пръстите-змии само изсмукват кръвта след като Съществото пререже гърлото на жертвата.

Друидката скочи от масата и започна да ходи нагоре-надолу из стаята.

— Това е! Сега съм сигурна, че не греша! В природата няма случайности — ако съществото има перки — значи може да плува, ако има крака — може да ходи, а ако има зъби, то трябва да захапе! И след като тези паразити имат зъби, но пият кръв… тогава те се нуждаят от зъбите си за нещо друго!

— Да плашат хората — предположих аз.

— Не, за да си проправят път!

— Къде? — не разбрахме ние.

— Не къде, а в какво — в тялото на живо същество!

— Мисля, че започнах да разбирам — усмихнах се аз. — Искаш да кажеш, че Съществото реже гърлата на жертвите не за да им изпие кръвта? Тоест, кръвта то, разбира се, също я изпива, но основната причина е друга. Тя вкарва през тази рана паразита, който…

Тук спрях.

— Който какво? — нетърпеливо попита Невил.

— Кой го знае — махнах с ръка. — Него трябва да питаме.

— Паразитът ли? — със съмнение попита Викърс старши. — Те не са много словоохотливи, обичат само да пищят.

— Но пък са научили плъховете да се телепортират — напомних аз.

— Значи така, — обобщи Мелисия — следващия път, когато се сблъскате с тези паразити, непременно хванете един за мен. Ако не жив, то поне мъртъв и, по възможност, цял.

Ние с Невил се спогледахме.

— Ако искаш, може да дойдеш днес с нас в това мазе — колебливо предложи Викерс старши. — Там едва ли ще има живи, но се надявам да има цели.

— Не — Мелисия се намръщи. — Нямам никакво желание.

— Ние също — съгласи се Невил. — Но нямаме избор. Трябва да завършим започнатата работа, иначе плъховете ще се пръснат из целия град.

Тогава ме осени.

— Знаеш ли, Невил — казах аз тихо. — Ние сме глупаци…

— Говори за себе си — реагира той по инерция, но след това стана сериозен: — Какво имаш в предвид?

— Търговецът каза, че от мазето няма друг изход. Може би изход наистина няма, но на плъховете не им трябва истински изход, достатъчна им е и съвсем малка дупка. Освен това силно се съмнявам, че всички тези плъхове са се появили в мазето ей така от нищото, макар че биха могли да се телепортират… ами да, телепортацията, какво им пречи да се телепортират извън мазето?

Невил скочи на крака.

— Тогава какво чакаме? Да отиваме веднага там. Може би не е твърде късно…

— Успокой се — казах аз. — Или вече е твърде късно, или изобщо не е късно. Във всеки случай, няма нужда да се бърза, преди здрачаване те няма да излязат на улицата.

Поседяхме още двадесетина минути, като бавно отпивахме чай и обсъждахме създалата се ситуация. Картинката не беше много благоприятна — на практика плъховете без проблем можеха да влязат във всеки дом, да нападнат хората и да ги заразят с паразити, а ние нямахме никаква идея как да се противопоставим на това. Единственото нещо, което можехме да направим сега, беше да се опитаме да убием колкото е възможно повече от тези гадини и да донесем на друидката една от тях — жива или поне цяла. Може би тогава Мелисия ще намери решение на проблема, или поне ще каже нещо по-определено.

Опитах се да не мисля за това, че всички наши размишления си оставаха само размишления, докато не бъдат подкрепени с факти. Може би това изобщо не са паразити, а нещо съвсем друго, но интуицията ми подсказваше, че не грешим. Не знаех кое е по-доброто в тази ситуация — да грешим или не?

Малко по-късно ние с Невил започнахме да се подготвяме. И тъй като нямаше кой знае какво за подготвяне, скоро кварталът на друидите остана зад гърба ни.

— Каква жена — въздъхна Невил веднага след като останахме сами.

— Мъдра — съгласих се аз. — Чудя се на колко ли години е?

Минах няколко крачки преди да забележа, че приятелят ми е спрял.

— Какво? — попитах го аз. — Хайде, имаме спешна работа.

Невил ме настигна и тръгна с мен, но беше някак много отнесен.

— Вярно, — замислено каза той. — На колко ли години е Мелисия?

— Това толкова ли е важно за теб? — попитах и веднага разбрах отговора. Когато за първи път срещнах Алиса, мен също ме вълнуваше този въпрос. И как се радвах, когато научих, че сме почти на една и съща възраст. Е, от това не излезе кой знае какво… или пък излезе прекалено много? Ако Алиса беше също така мека и по женски разбираща като Мелисия, тогава… тя не би била Алиса.

— Това, разбира се, е проблем — признах аз. — Не върви да питаш самата нея, а друг няма.

— Ами, като се замисля, тя ще е по-голяма от мен с няколко десетилетия — със съмнение каза Невил, замълча малко и съвсем тихо добави: — … или векове?

— Спокойно — плеснах го по рамото аз. — Главното е човекът да е добър. А разликата във възрастта не е толкова сериозен проблем. Ти по-добре сега помисли как ще слезем в мазето.

— Ще слезем последни — уверено каза той. — Веднага след групата нисши вампири с пълен арсенал от хладни оръжия.

— А преди изобщо някой да слиза може да обработим всичко с огън отгоре — казах аз. — И без това от стоката едва ли нещо ще е годно за ползване.

Всъщност всичко това го бяхме уточнили още докато си пиехме чая. Първо ще отидем в Прокълнатата къща и ще вземем със себе си някой от приятелите си или нисшите вампири, и едва след това ще отидем в склада. Жалко, че нямахме никакви средства за връзка помежду си, това значително щеше да опрости работата ни, но доколкото си спомнях, техномагическите предаватели работеха само на много къси разстояния, пък и кой ли ще ги даде на нас? Това са много ценни вещи, тях могат да ги правят един двама Майстори в цялата империя…

Крайдол още не осъзнаваше, че се задават сериозни проблеми. Той все така си жужеше и суетеше, животът си течеше в нормално русло. По пътя към Прокълнатата къща предимно мълчахме. По-точно мълчеше Невил, а аз бързо осъзнах, че да говориш с човек, които не те слуша е, да кажем, най-малкото безполезно. Влюбен ли е? Тогава му предстоят безсънни нощи, тежки размисли и постоянно хабене на нерви… И защо нещо така странно ме пробожда в гърдите? Не, мисля, че просто още не съм се оправил от получената рана…

Около Прокълната къща беше подозрително безлюдно. Разбира се, официално приема на жалби беше само до обяд, а минувачите по принцип си заобикаляха Прокълнатата къща, но не и в чак толкова голяма дъга!

— Надявам се, че нисшите не са направили някоя глупост — угрижено каза Невил.

— Да, в противен случай ще трябва дълго да ги изстъргваме от пода — Алиса ще е много ядосана — съгласих се аз.

Прокълнатата къща ни посрещна полутъмна — всички прозорци бяха с плътно затворени щори, за да могат вампирите спокойно да свалят маските си и да обядват. Също така силно миришеше на месо. Прясно. На масата седяха пет нисши вампира и ентусиазирано се радваха на парчета прясно месо, надявам се, не човешко. Зрелището, казвам ви, си го биваше — веднага загубих всякакъв апетит.

— Обядвате ли? — попитах аз.

— Пазим — нежно ме поправи един от вампирите. — И в същото време обядваме.

Нима знаят, че са и охрана? Едва ли, не мисля, че Алиса или Чез са им обяснили нещо.

— А къде са другите? — Невил се стараеше дори да не поглежда в тяхната посока, или по-скоро в посока на кървавите парчета месо.

— Обикалят града — сви рамене нисшия. — Скоро трябва да се върнат.

Погледнах към Невил.

— Да ги изчакаме?

— Засега имаме време — не възрази той. — Но при мазето е по-добре да отидем преди залез слънце. Ще ни е много по-спокойно.

Какво ти спокойствие, в този град спокойствие дори не се помирисва. Затова пък нещо друго се помирисва, и то как само…

По понятни причини не се присъединихме към трапезата на вампирите, вместо това се качихме в стаите си да отдъхнем малко. Когато минах покрай фонтана ме осени проста в своята гениалност идея. Дракон да ме вземе! Защо не използвахме илюзия, за да скрием Фонтана на съдбата?!

Макар че когато Кейтен все още беше тук, нямаше никаква нужда да крием фонтана — просто преградихме част от залата със завеса и това е. Но сега имахме цяла тълпа нови работници и можехме да поправим грешката си.

Невил вече беше наясно с новата особеност на нашия дом, единствено не беше виждал самия процес на промяна на илюзията. Затова му предложих да ме наблюдава, така че после да му е по-лесно да го направи сам. Между другото, при Чез и Алиса промяната на илюзията не мина толкова гладко, колкото при мен — те изобщо не успяха да си представят реалистично това, което искаха, и илюзиите им се получиха доста размити. Оказва се, че е важно да имаш богато въображение…

— Значи така, първо трябва да стигнеш до състояние на медитативна релаксация — започнах да обяснявам аз. — О, и е много важно колкото се може по-голяма част от тялото ти да е в съприкосновение с илюзията, или по-скоро с полето, което формира илюзията.

Легнах на пода и разперих ръце настрани.

— Та ти беше стъпил на пода, това не е ли достатъчно? — изненада се Невил.

— Не знам, така ми е много по-лесно. После се свързваме с това поле. Ако пред вътрешното ти зрение се появи стая, значи всичко си направил правилно.

Казвайки това, аз направих всички необходими действия и наистина видях с вътрешния си поглед ясна картина на залата. На цялата. Дори и на тази част, където бяха вампирите, въпреки че тях самите не виждах — полето беше настроено само на неодушевени предмети.

Фонтанът на съдбата превърнах на голям кактус. Да, отново, но той си е хубаво растение! И накрая, решавайки да си направя шега с вампирите, промених външния вид на масата, на която те обядваха, като я позлатих. Между другото, полезна идея — сега и пред посетителите всичко щеше да изглежда много по-авторитетно.

Отваряйки очи, аз се убедих, че на мястото на фонтана наистина стои огромен кактус.

— Не можа ли да измислиш нещо по-добро? — веднага попита Невил. — Не е много естествено да има такава бодлива зелена колона.

— Хайде — махнах с ръка. — Сега може да кажем на нисшите да ни извикат, щом се появят Алиса с Наив или Чез.

— Аз ще им кажа — кимна Викерс старши. — А ти отивай да почиваш, все пак ти си раненият. Но имай предвид, че ще ги чакаме не повече от няколко часа, след това вземаме всички нисши вампири, до които можем да се доберем, и тръгваме към мазето.

— Можеш да изпратиш някой от нисшите да потърси нашите.

— Чудесна идея! — съгласи се Невил. — Добре, отивам при тях.

Какво пък, да почина. След такъв дълъг ден да легна в леглото и да почета… дори не знаех какво да избера — справочника с магии или дневника? И двете бяха еднакво интересни, но преди повторното влизане в мазето би било по-добре да намеря няколко полезни заклинания. Така че започвам с него.

Отивайки в стаята си, аз се строполих на леглото и започнах да чета справочника. В съдържанието веднага попаднах на подходяща глава, името й беше кратко, но много важно — „Защита“. В светлината на последните събития именно защитата стана за мен най-важният въпрос.

И така, какво имахме тук? Щитове, щитове… нищо за щитовете? О! Нещо по-добро! Прикрепяне на щита към движещ се обект! Днес при придвижването в мазето ни се наложи постоянно да преместваме щитовете си и отделяхме за това от своето внимание и енергия. Освен това техниката на Въздушните щитове изискваше пространство вътре в защитната сфера. Защо ли? За да може бързо да се движиш в нея без да се сблъскваш с полето, ако си забравил да го преместиш…

Уау, това не беше всичко! Филтриране на въздуха, снижаване на силен шум, усложнение на заклинанието, както и още множество най-различни прийоми. Именно оттук Чез беше взел заклинанието, което използва в кръчмата „При добрия вампир“, и именно то се използва при създаването на ЕЗК (Енергийния Защитен Купол), за да се приглушат всички външни звуци. Имаше дори структура за моделиране на защитното поле по човешкото тяло… но самото заклинание беше толкова сложно, че ме заболя главата. Явно още не сме дорасли за него. Много не сме дорасли.

Външният наблюдател може да попита — защо веднага не прочета цялата глава и да създам щит, който да съчетава в себе си много свойства? Първо, не е толкова лесно да се разбере смисъла на всяко заклинание, особено ако заклинанието е съвсем непознато. И второ, това е глупост, при това глупост, която може да ти струва главата. Да усложниш заклинанието означава да увеличиш времето за създаването му. Ако реша да сплета Универсален щит, който напълно да покрие тялото ми и способно да ме защити от всички видове магия, то неговото създаване ще ми отнеме около десет минути. И то при условие, че успея да се справя с доста сложните схеми на потоците за повторение на щита по контурите на човешкото тяло и всички негови движения. Така че представете си — битка, наоколо прелитат Огнени топки или скачат бесни плъхове, а аз стоя и сплитам заклинание. Прелест. А нали такава защита трябва постоянно да се обновява! Неподвижният щит представлява един затворен контур, който почти не губи енергия (в действителност и такъв прост щит в изпълнение на обикновен ученик ще изчезне до пет минути), докато движещото се защитно поле, и особено повтарящото контурите на тялото, без обновяване няма да издържи и минута.

Разбира се, с течение на времето аз ще се науча да сплитам заклинания доста по-бързо и да влагам в тях много повече енергия, но всичко си има предел, и нормално обикновения Въздушен щит се създава много по-лесно от Универсалната ми стена, която всъщност не е чак толкова универсална. Стената защитава само от магия, най-обикновена стрела лесно ще мине през нея.

Но все пак трябва да се подобри защитата. Малко, за да не се усложни прекалено сплитането на заклинанието, но достатъчно, за да се повиши безопасността ми. Какво трябва да направя? Да опитам да се защитя от вампири и плъхове, с които може би отново ще се наложи да се срещаме. Така че сега основната заплаха е физическият контакт. Що се отнася до телепортиращите се плъхове, трябва да направя така, че да намират смъртта си вътре в полето.

Между другото, защо пък точно Въздушен щит? Мога да създам голямо количество въздушни оръжия, например копия, които да излитат от мен в различни посоки — и нека някой само се опита да се телепортира в зоната на щита или да го атакува с тяло, както това направиха плъховете! Но тази структура предполага, че всичките ти приятели са вече вътре в полето, а навън са само врагове. Все пак да имаш в резерв такава структура ще е много полезно, само малко да се пригоди. Така че вземам молив и тетрадка и започвам работа.

Невил се появи след няколко часа, които за мен отлетяха като миг.

Той дълго чукал на вратата и тъкмо бил решил, че съм заспал, когато аз най-накрая се откъснах от заклинанията и му извиках да влиза. За разлика от рижия ми приятел Викерс старши не беше възпитан да влиза без разрешение.

Без излишни въпроси той пристъпи към работата:

— От нашите никой не се върна, а вампирът, който изпратих да ги търси, доведе още няколко нисши. Така че ще се наложи ние двамата да действаме сами… За всеки случай ще оставим един нисш, а останалите ще вземем със себе си. Ако отново се срещнем с побеснелите гризачи, те ще могат да ни прикрият… някак си.

— Мисля, че там едва ли са останали много сиви гадини, ако изобщо са останали — казах, затваряйки книгата.

Заклинанието беше готово. Излязох от стаята със смесени чувства — от една страна, много исках да изпробвам новия Копиен щит в действие, а от друга страна… по-добре да нямам такава възможност — много по-спокойно ще ни е.

Нисшите вампири стояха в залата на същата голяма маса. Само че масата беше претърпяла някои промени — беше придобила по-екзотична форма и беше позлатена. Лицата на вампирите бяха покрити с маски, но аз все пак забелязах известна несигурност в тях.

— Как сте? — весело попитах аз.

Вампирите се спогледаха.

— Добре — бавно започна един от тях. — Но тук стана нещо… нещо се случи с масата…

— А — свих рамене аз. — Това е нормално, аз я превърнах в златна. Сигурно сте чували историята за това как Майсторите са позлатили столицата на Империята, така че и аз тук тренирам понякога… да превръщам едно нещо в друго…

Невил се облещи срещу мен също като нисшите вампири, но аз не обърнах внимание на това и продължих вдъхновено да лъжа:

— Спомням си как един крадец успя да се промъкне в къщата ми и аз го превърнах в злато. Сега в стаята си имам чудесна златна статуя…

Невил мълчаливо завъртя пръст в слепоочието си, затова пък вампирите ме гледаха с такива възторжени погледи, че се смутих. Завъртях мозъците на наивните провинциалисти.

Ето така се създават легендите за великите Майстори.

— Да тръгваме, господа, имаме сериозна работа — прекъсна словоизлиянията ми Невил. — Един от вас ще остане тук, останалите идвате с нас.

Търговецът ни срещна на половината път до склада… Бих казал — на бившия склад, но защо излишно да издевателствам над психиката на човек, загубил цяло състояние? Особено като се има в предвид, че компенсация едва ли някога ще получи.

Очевидно пъргавият търговец искаше да провери дали нещо поне отчасти не е оцеляло в склада. Но не смееше да влезе без нас в мазето и аз напълно го разбирах — за неподготвения човек нашите разкази за пълчищата бесни плъхове бяха просто ужасни. А и нали една от тези гадини беше видял лично!

На самите нас, честно казано, изобщо не ни се искаше да слизаме долу, но дългът ни зовеше. Как само го казах. Дълг. Дракон да го вземе този дълг! Нали ако не се справим с тези плъхове и паразити и те залеят целия град, то проблемите ще дойдат и при нас. Е, разбира се, думата „дълг“ звучи доста по-патетично и по-приятно.

— Господа Майстори — веднага задърдори търговецът. — Надявам се, че вече сте се свързали с Академията за щетите? Аз вече направих един малък списък…

В ръцете на изненадания Невил беше натикана доста дебела пачка подвързани листа. Кога изобщо е успял да ги изпише, че и да ги подвърже?

Невил, трябва да му се отдаде нужното уважение, не хвърли веднага цялата тази глупост, а спокойно я прибра в джоба си и с много сериозно лице обеща да изпрати всичко на ковчежника на Академията. Разбира се, нека търговецът мечтае колкото си иска, ние на нашите въпроси не можем да получим отговор, та той ли? А не искахме кой знае колко — пари да платим на нисшите вампири, джобни за всеки и за подарък за момичето на Чез. Какво друго можехме да направим? Да се цупим като деца?! Разбира се, искането беше оформено с много финансови термини и смисълът му беше разбираем само на написалия го Чез — както се оказа, той беше доста добре запознат с тези неща, защото отдавна помагал на баща си да води финансовите въпроси в един от магазините. Аз изобщо не подозирах за нещо подобно и винаги съм си мислел, че приятелят ми не прави нищо, просто обикаля из града в компанията на все нови и нови приятели.

Нисшите вампири мълчаха и се стараеха да вървят зад гърбовете ни без да привличат излишно внимание към себе си. Ние настоявахме да вземат със себе си хладно оръжие, но както се оказа, на тях им било строго забранено да го носят в пределите на града. Ако хулиганството и безчинствата някак им се разминаваха, то вампир, хванат с оръжие, можеше да бъде изгонен от града завинаги. При това изгонен от самите нисши вампири, за да си нямат допълнителни проблеми със стражата.

Затова вампирите бяха изнервени. Като цяло, по-близкото познанство с тези момчета ме доведе до доста нелицеприятно за тях сравнение — те ужасяващо ми приличаха на плъхове. Не на тези, бесните плъхове, с които неотдавна се сблъскахме ние с Невил, а просто най-обикновени сиви гадинки. От онези, които се ровят из сметищата, нагло те гледат с червените си очи и бягат, когато ги доближиш. Но само да се отдалечиш на няколко крачки и плъховете веднага продължават с ровенето. Те се страхуват от хората, но се държат като господари на живота. Откъде го знам всичко това ли? Книги трябва да се четат, книги.

Ние гордо крачехме из града — отпред Невил и моя милост, зад нас бързо ситнеше търговецът, а последни бяха вампирите. Докато на Пазарната улица буквално всички ни гледаха подозрително, то в сребърната част на Крайдол никой не ни обръщаше внимание и си гледаше неговата работа — един прибираше изсъхналото си пране, друг се опитваше да поправи протеклия си покрив или да укрепи паянтовата си стена. За маргаритки за улавяне на енергия изобщо не можеше да се говори. Енергоуловителите за акумулиране на енергия, построени с техномагии и оборудване, дори и от най-прост „покривен“ тип, струваха доста скъпо. В Лита тези системи могат да се закупят сравнително евтино, тъй като доставчика — Академията, получаваше ежедневно от всяка инсталирана батерия определено количество енергия. По този начин целият Златен град зареждаше с енергия Академията, дори и двореца на Императора. А от Пограничните райони Академията не можеше да получи нищо — твърде голямо беше разстоянието, затова и цената на цялото оборудване беше много по-висока и можеха да си я позволят само най-богатите жители на Крайдол. Така, нещо много се отвлякох, а ето че вече пристигнахме.

Къщата, по съвместителство явяваща се и предверие към бившия склад на търговеца, беше празна. Матракът се валяше в средата на стаята, без изобщо да прикрива входа към мазето. Пък и защо? Искате да влезете вътре? Моля заповядайте, има само едно малко предупреждение на пода — останките на изгорелия на слънцето плъх.

Като стана дума за слънцето, то вече залязваше — още час, и щеше да се смрачи.

— Трябва по-бързо да приключим с това — сякаш прочете мислите ми Невил. — Скоро ще стане тъмно.

— Какво значение има дали е тъмно или светло на улицата, нали ще слизаме в мазето? — учуди се един от нисшите.

Останалите вампири одобрително закимаха.

Ама че глупави създания… Надявам се, че не го казах на глас?

— Разликата е огромна — търпеливо обясни Невил. — Ако на улицата е светло, тогава ние ще има къде да отстъпваме.

— Да отстъпваме?! — ококориха се вампирите.

След всички наши демонстрации и моите истории, на тях и през ум не им минаваше, че можем да отстъпим пред нещо. Наистина, това бяха само плъхове… но с паразити в гърлото, които не се страхуват от смъртта, лесно пробиват железни сандъци и владеят телепортацията. Дреболия!

Спри, не се изнервяй. Всичко е наред, ние избихме всички плъхове… Всъщност не сме, аз видях как плъховете бягаха от мазето. Е, това пък е страхотно! Всички отдавна са избягали… за да се оплачат на Големия брат, който да отмъсти за тях. Да, наистина имаме сериозни проблеми, по-добре да бяхме изчакали Алиса, Наив и Чез.

Търговецът предпазливо се приближи към капака, отключи го и бързо отскочи над гърба ни. Капакът падна на една страна и веднага ни лъхна силна миризма на опърлено и изгоряла плът.

— Слизаме ли? — нетърпеливо попита търговецът, почти ни тласкат в гърба.

— Искаш да слезеш първи? — изненада се Невил. — Няма проблем, заповядай.

Клавдий бързо заклати глава и се отдръпна до вратата.

— Къде ти аз, обикновения търговец, преди господа Майсторите ще слизам?

— Грамотно отговори — прошепна ми Невил, и вече по-високо добави: — Добре, нека да уточним как ще действаме.

Действие 9

Ясно беше, че първи в мазето трябваше да слизаме двамата с Невил. Заграждайки се с щитове и атакуващи заклинания и леко изпотени от напрежение, но с почти непоклатима увереност в себе си, направихме първата стъпка по стълбата. В крайна сметка това са плъхове — не са висши вампири, нито пък Същество с пищящи пръсти. Готови сме за среща с тях!

След нас пристъпваха нисшите вампири. Те бяха напълно уверени в силите ни и затова от нищо не се страхуваха. Но се мръщеха толкова силно, че си личеше дори през кожените маски — вонята тук сигурно беше непоносима. Защо „сигурно“? Защото ние с Невил използвахме простички заклинания за защита от неприятни миризми! Оказа се, че съм търсил заклинанието в неправилната глава — Невил намери прекрасно заклинание-филтър, действащо директно върху носа и устата. Ето защо вместо смрад и воня вдъхвах най-свежия планински (както си беше написано в книгата) въздух.

Що се отнася до търговеца, физиономията му надничаше зад ръба на люка, но явно не бързаше да слиза. И по-добре, не исках да ми се пречка в краката.

Колкото и да щраках с пръсти, светлината не се появяви — явно ние с Невил сме унищожили дори магическите светилници, така че трябваше да действаме по стария начин и да освететим стаята с огнени топки. Между другото, в мазето и без нашите топки не беше съвсем тъмно — тук-там все още тлееха останки от мебели и въпреки че нямаше пламъци, светлината беше достатъчна.

За да постигнем възможно най-равномерно осветяване на стаята, ние създадохме около двадесет Огнени топки и ги оставихме да висят под тавана. С появяването на поредната Огнена топка пред очите ни се разкриваше все по-голяма част от картината на разрушението.

— Уау — успях само да кажа.

Вампирите, които си виждаха в тъмното, не бяха толкова впечатлени като нас — те не бяха видели склада по времето, когато беше все още непокътнат. Но и те бяха леко шокирани.

Никакви рафтове, чекмеджета, кутии, продукти — нищо. Само една голяма черна купчина на пода, димяща и разпространяваща ужасна воня. Е, за вонята не можех да кажа със сигурност, но ако се съди по начина, по който вампирите си притискаха носовете, миризмата си беше сериозна.

Спряхме на последното стъпало на стълбите.

— Ама че работа — каза един от вампирите.

— Добре поработихме — съгласих се аз. — Е, тук вече няма живи плъхове.

— Мисля, че и мъртви няма да е лесно да намерим — каза Невил.

Един от вампирите колебливо докосна рамото ми.

— Извинете, а ние трябва ли да слизаме долу?

— Задължително — отговори вместо мен Невил. — Докарайте си железата и напред. Трябва да обходите цялата стая, както и да проверите стените за дупки или пукнатини. Освен това, нуждаем се от поне един цял-целеничък мъртъв плъх.

Хм, ако тук изобщо намерим цял плъх, той ще е станал на въглен. Уф, каква гадост.

С Невил първи стъпихме върху резултата от своя труд. Под краката ни веднага се чу гаден хрущящ звук.

— Да разгледаме — наредих аз, спомняйки си за ролята си на „главен“. Че то Викерс, макар и по-голям на години, много се разкомандва. Ако наоколо е красивата друидка дума не обелва, а сега много приказлив стана.

Вампирите послушно се разпръснаха из склада, но ние с Невил не бързахме да се разделяме. Твърде пресен беше споменът за днешния бой — много по-спокойни се чувствахме, когато знаехме, че до себе си имаме приятел, който да ни пази гърба.

В черната купчина решихме да не ровим. Защо ли? Просто не смятахме, че може да се намери нещо полезно. Така че поразгледахме малко, разбутвайки с крака останките от мебели. Затова пък вампирите съвестно ровеха и изследваха всеки сантиметър от стените. И именно един от тях намери дупка в далечния ъгъл на мазето. Беше засипана от някаква изгоряла гадост, но вампирът успя някакси да я открие.

На черните кожени дрехи слоят сажди не беше много видим, но той беше покрит с тях от главата до петите.

— Мисля, че я намерих!

Дупката се оказа доста голяма, около половин метър в диаметър.

— Явно плъховете са влезли оттук — казах аз.

— Накъде ли води? — прояви любопитство вампирът, открил дупката.

— Защо не провериш? — предложи Невил.

— Ще проверя — съгласи се вампирът.

Невил явно не очакваше толкова бързо съгласие.

— Само… по-внимателно там, ако нещо се обърка, веднага се връщай…

— Разбира се — съгласи се вампирът и извади неголям нож от колана си.

Здравият разум ми подсказваше, че далеч по-разумно беше да влезе някой от нас двамата с Невил. Просто щяхме да създадем защитен щит пред себе си и спокойно да пълзим напред. Но здравият разум обикновено идва доста по-късно от самите събития, а и здравия разум може да изчезне веднага щом се появи опасност.

Вампирът запълзя в дупката и скоро оттам стърчаха само краката му.

— Надявам се, че вътре няма да срещне никой — тихо каза Невил.

Уж тихо, но всички го чухме.

— О, не! Защо точно на мен?!

Ние едновременно се обърнахме към гласа.

По стълбите слизаше търговецът. Малко беше да се каже, че е в шок. И аз като цяло го разбирах много добре.

— Е-е-е — заедно казахме ние с Викерс-старши. — Спокойно, тук само малко е пообгоряло… по-скоро изгоряло.

— Аз съм разорен! — продължи да крещи Клавдий.

Сякаш току-що е научил, че складът му е изгорял. Списъкът със загубите отдавна беше в джоба на Невил, какво се е разкрещял? Или го прави, за да се чувстваме виновни? След такава бездарна сцена?

— Изкарайте ме! — това вече беше вампирът, викаше от дупката. Гласът му не звучеше уплашено, значи никого не е срещнал. Тогава защо не може да се измъкне сам?

Нисшите го издърпаха от дупката и веднага разбрахме защо не можеше да излезе със собствени сили. Ръцете му бяха заети — държеше огромен мъртъв плъх.

— Каква прелест — намръщи се Невил.

Мисля, че изражението на лицето ми беше почти същото.

— Като жив е — съгласих се аз.

И наистина, плъхът не беше дори опърлен — просто беше влязъл в дупката и се беше задушил. Защо ли не се е телепортирал? Кой го знае…

Вампирът го държеше с изпъната напред ръка и гнусливо го размахваше напред назад. Дори търговецът спря да се вайка и се присъедини към нас.

— Най-обикновен плъх — най-накрая констатира той.

Не можах да сдържа усмивката си, по-скоро ръмженето си.

— Обикновен казваш?

Взех от пода някакво продълговато парче желязо и го пъхнах в устата на плъха, опитвайки се да разтворя зловещо изглеждащите му зъби, но нямах успех! Желязото се счупи.

— Нека се опитам — предложи вампирът. Той се опита да отвори челюстите на плъха с ръце… и успя! От отворената уста се изсипа зъбатия език-паразит.

— Каква гадост!

Вампирът, виждайки езика, отскочи на няколко метра от плъха. Вторият, които през цялото това време държеше плъха с протегната напред ръка, запази самообладание и не го изпусна.

— Запознайте се, това приятелче се нарича паразит — важно каза моят приятел. — Именно тази гадост прави от плъха луд маниакален убиец.

— Той мъртъв ли е? — предпазливо попита търговецът.

— Ако не беше мъртъв, вече щяхме да сме разбрали — казах аз. — Колко хубаво, сега вече имаме образец за Мелисия.

— За кого? — поиска да знае Клавдий.

— Спокойно — успокои го Невил. — Не е твоя работа.

Търговецът чак подскочи от възмущение.

— Как така не е моя работа?! Запалиха ми склада, а сега — не е моя работа?!

— Умник, всичко разбира — кимнах аз и се обърнах към Невил, опитвайки се да не обръщам внимание на зачервения търговец: — Е, ще проверяваме ли още тази дупка?

Всички вампири, начело с този, който носеше плъха, се отправиха към изхода.

— Ние там няма да влезем — хорово казаха те.

— А ние ще влезем ли? — попитах приятеля си и сам си отговорих: — Няма да влизаме. Така че да се махаме от тук.

Само не ме питайте къде изчезна „дълга“, за който говорих толкова много. Никъде не е изчезнал, просто… отиде да си почине, но непременно ще се върне, само да му се предостави подходяща възможност. Ние не пълзим по тесни дупки да търсим плъхове, само Келнмиир може да пропълзи под врата!

— Добре, сега ще занесем плъха на Мелисия — приятелят ми стана малко нервен. — Или вече е късно? Вече е почти нощ, тя сигурно спи…

— Какво говориш? — за всеки случай го потупах по темето. — Едва се е мръкнало, как така ще спи?

— О, да — смути се Невил.

Едва споменахме друидката и моят приятел си загуби ума. Моментално.

Така че напуснахме мазето, изцапани от главата до петите, но затова пък с трофеен плъх. За да не шокираме излишно минувачите, един от вампирите го уви в кожения си плащ. Опакована в черната тъкан, сивата гадинка заприлича на най-обикновен пакет с дрехи.

Слънцето почти се скриваше, но вампирите не бързаха да свалят маските си — дори тези слаби лъчи можеха да им навредят.

— Каква тишина — казах аз.

— И въздухът е чист — допълниха вампирите.

— Твърде тихо е — подозрително каза търговецът. — Тук никога не е било толкова тихо.

— Хайде — махнах с ръка. — Няма нужда да ни плашиш допълнително…

Тогава очите ми се спряха на звяра. За първи път виждах ужасното същество в реалния свят. И нищо от това, което бях видял в сънищата си, не можеше да се сравнява с истинското Същество, стоящо на някакви си двадесет метра от мен. От нас.

Ние с Невил и няколкото нисши застинахме нерешително. Що се отнася до Клавдий, той вече беше успял да изчезне някъде. Бърз човек, трябва да призная, и дракон да е с него, но друго ме вълнуваше в момента — сега какво ще правим? Е, открихме убиеца, който така старателно търсехме, и сега какво?

Лъчите на залязващото слънце се отразяваха в черната черупка на съществото, без да му причиняват никаква вреда. Ако това беше вампир, то явно беше малко по-особен… Ама за какво говоря? Това е Съществото! Създание, много по-лошо и по-опасно от който и да е вампир. Плъховете са призовали Големия брат, за да отмъсти… на нас?

— Зак — Невил ме хвана за раненото рамо и стисна толкова силно, че ми притъмня пред очите. — Това то ли е?

— А ти как мислиш? — усмихнах се накриво, едва сдържайки стона си.

Съществото стоеше полуобърнато към нас и активно се занимаваше със своите си дела, тоест вечеряше. Не знаех от кой несретник похапва, но десерт можеше да е всеки един от нас.

Бързо започнах да плета защитни стени между нас и съществото. Една Въздушна… и една от моите Универсални стени, просто за всеки случай. Дори не се опитах да създам защитни сфери, а просто направих непрекъсната стена пред мен и Невил. От телепортиращото се Същество сферите нямаше да ни спасят, а стената поне ще ми позволява да маневрирам.

— Надявам се, че не трябва да го хващаме живо? — попита един от вампирите, измъквайки изпод плаща си доста голям нож.

— Само това оставаше! — отговорих бързо. — Само мъртво!

Междувременно съществото приключи и се обърна към нас.

— Къде са му очите? — изненада се Невил. — Да не е сляпо?

— Мечтай си — засмях се аз и сякаш в потвърждение на думите ми съществото вдигна ръце над главата си и закрещя.

Аз виждах сцената с крещящите пръсти за втори път и за мен не беше такъв шок. Невил беше запознат със Съществото от моите разкази, на плъхове също се беше нагледал, така че не припадна, само малко пребледня. Затова пък моите зъбати приятели едва не се хвърлиха да бягат. Проклинайки целия свят, те отстъпиха зад гърбовете ни. Един от тях дори използва вързопа с умрелия плъх като щит.

— Атакувайте го с нещо! — завикаха умолително.

— Добре — лесно се съгласи Невил и започна да плете заклинание.

Аз не бях толкова сигурен, че нашите магии ще могат да наранят Съществото, но сега ме вълнуваше нещо друго. Защо ни гледаше толкова спокойно и не ни атакуваше?

Невил направи Огнена топка и я хвърли в лицето на създанието. Напразно…

Топката просто се пръсна на рояк искри в черната броня, без да нанесе никакви поражения. Но пък привлече вниманието му към нас.

Явно чудовището имаше проблеми със зрението — дори и в моите видения, когато гледах през очите му, всичко беше замъглено. Както и да е, на напълно черната му костена маска, която беше на мястото на лицето му, не се виждаха никакви органи за зрение или обоняние.

Изведнъж Съществото започна да се разтваря във въздуха…

— Пръснете се! — извиках аз, разбирайки какво предстои да се случи.

Невил реагира незабавно, дори ме изпревари с част от секундата, и отскочи на няколко метра. Ние бяхме свикнали с командите още в Академията — в двубоите на виковете на съотборниците трябваше да се реагира незабавно, но вампирите се засуетиха.

Съществото изникна от въздуха точно пред тях и сграбчи за гърлото двама наведнъж.

Ние с Невил стоварихме върху него всичко, което бяхме в състояние да създадем — Огнени топки, Ледени стрели, Въздушни юмруци. Но Съществото изобщо не ни обърна внимание и деловито източваше кръвта на вампирите.

С диви викове останалите нисши се хвърлиха към Съществото, но ножовете им ни най-малко не нараниха дебелата броня. Убиецът дори не се опита да ги отстрани, а продължи с вечерята си.

— Имате ли нещо против да се присъединя? — чу се някъде отгоре мек, но лесно открояващ се от писъците на вампирите глас.

Ние дори не успяхме да реагираме. От покрива полетя гъвкава фигура в черна роба и след като направи елегантен пирует във въздуха, се приземи между нас и Съществото.

— Мила компания сте се събрали — усмихна се сеонецът. По гласа безпогрешно познах вампира от Бойния клан, с когото се бяхме срещнали на покрива. — Недоучени Майстори, дефектни вампири, все отбор юнаци.

— А сега и ловец на глави — допълних аз.

Разбира се бях наясно, че да се шегуваш с истински вампир е малко… опасно. Но този мек и кадифен глас беше толкова дразнещ!

Съществото захвърли вече наистина мъртвите вампири и се извърна към нас. Останалите нисши, разбирайки, че няма да пробият бронята му, отстъпиха зад най-близкото укритие, тоест зад нас.

— Хайде сега да си поговорим с него на моя език — измърка вампирът и скочи върху Съществото.

Този път Съществото не остана със скръстени ръце, докато го атакуваха. То несръчно се опита да отскочи настрани, но вампирът промени траекторията си във въздуха и го ритна силно в главата. Никакъв ефект. Е, едва ли е очаквал да счупи здравата костна броня с крака си.

— Аха — учуди се сеонецът.

Съществото извика с всичките си усти и се опита да сграбчи вампира за гърлото. Естествено представителят на Бойния клан лесно избягна лапите му и дори успя да прокара нокти по него. Съществото обидено изрева.

Ха, наистина ли го нарани?!

Съществото отново се разми във въздуха и изчезна.

— Къде избяга?

Вампирът явно не очакваше такъв ход и се заоглежда изненадано.

— Хей, какви са тези номера…

Някъде отдалеч се чу сърцераздирателен рев — Съществото явно беше нещо недоволно.

Обърнах се към Невил.

— Как мислиш, трябва ли да продължим преследването… Невил?

Той ме гледаше много странно. С абсолютно празни, бих казал стъклени, очи.

— Хей — махнах с ръка пред лицето му. — Невил, къде си?

И тогава той ме удари. Поех удара с бузата си и дори нямах време да се учудя, когато приятелят ми метна Огнена топка към мен.

Добре, че рефлексите ми не ме подведоха и този път. Бързо паднах на земята и топката прелетя над главата ми, но Невил използва момента и успя да ме ритне в ребрата.

Претърколих се настрани и бързо се изправих на крака.

— Какво правиш?

Покрай мен прелетя нисш вампир. Да лети, разбира се, не може, значи някой му е помогнал в това начинание. Удряйки се в невидимия ми Въздушен щит, вампирът тупна право в краката на Невил, а той, за моя изненада, започва яростно да го рита с крака, напълно забравяйки за мен.

Малко встрани два нисши вампира ритмично се налагаха с взети от близката къща дървени колове.

Каква е тая идиотска история. Всички ли са полудели?

— Ама че е заразително! — изникна до мен вампирът от Боевия клан. Дръпнах се настрани, очакайки да се нахвърли върху мен, но очевидно той не беше се поддал на психозата.

— Тази твар владее хипноатаката! — каза той.

В гласа му ясно долових изненада.

— Какво ще правим? — глупаво попитах аз.

— Нищо, сега те сами ще се избият един друг — вампирът сви рамене.

— Как така ще се избият?!

Погледнах към Невил, който продължаваше да рита лежащият на тротоара вампир.

Не, това няма да стане. Ще трябва да го нокаутирам така, че да не пострада. И нисшите вампири се налагаше да спася, все пак сега те работят за нас и трябва да се грижим за тях.

— Чудя се — междувременно продължи вампирът. — Защо хипноатаката засегна всички освен теб?

И теб също, моят зъбати познайнико. Но на глас не казах нищо.

— Откъде да знам? — махнах раздразнено. — По-добре ми помогни да успокоим приятелите ми.

Вампирът наклони главата си на една страна.

— Ха. Приятелите са си твои — ти се оправяй. Аз ще се огледам за Съществото, то все още е някъде там.

Ама че гад.

Вампирът отиде до най-близката къща и с едно бързо движение скочи на покрива.

— Ще се видим — кимна ми той за сбогом и изчезна.

— Надявам се, че няма, — измърморих аз и запретнах ръкави.

Е, време беше да „успокоя“ разбеснелите се приятелчета. Още повече, че Невил приключи с вампира и насочи вниманието си към… Слава богу, че не затворих двама ни в обща защитна сфера, а просто създадох Въздушна стена. Сега само се скрих зад стената и всички Огнени топки на Невил със съскане се пръскаха в нея. Не знаех колко дълго ще издържи тази защита, така че реших да не рискувам и създадох един голям Въздушен щит около себе си.

Така, време беше да атакувам.

Концентрирах се и сплетох пет Въздушни юмрука. Прецених, че нямаше да му причинят особена вреда, само ще го нокаутират.

Невил, противно на очакванията ми, успя да се защити и дори ми отвърна с Огнена птица, която ме обиколи и се опита да ме удари в гръб. Добре, че вече бях организирал кръговата си отбрана.

Това не смути приятеля ми — той продължи да ме атакува с всички атакуващи заклинания, които знаеше — Огнени кълба, Огнени птици, Ледени стрели и дори се опита да създаде под краката ми Огнен стълб. Можех само да се чудя откъде намира сили за всичко това. Аз също се опитах да го атакувам, но бързо разбрах, че е по-добре да се съсредоточа върху обновяването на енергийните щитове.

Значи нямаше да е лесно. Ако продължава така, скоро ще пробие всички мои щитове…

Е, сам си го изпроси.

Създадох нова версия на енергийния щит, заменяйки Огнената топка с по-безопасния вариант на движеща се Въздушна стена. Сега след като Невил унищожи този щит, цялата му енергия ще отиде в огромна Въздушна стена, която ще се придвижи към него и мисля, че моят хипнотизиран приятел няма да може да измисли защита от нея.

Реших и го направих.

Невил с маниакална ярост хвърляше заклинания към мен. Ако продължава така скоро ще падне от изтощение.

Хлоп!

Ето я Въздушната стена!

Тя наистина се оказа не малка, меко казано. На мястото на възникването й въздухът завибрира леко, така че съвсем ясно виждах границите й — около двадесет метра височина и ширина.

Викерс-старши дори не се опита да се махне от пътя й. Единственото нещо, което успя да направи, беше да се закрие с щит. Разбира се, доста по-слаб в сравнение с натрупалата много енергия Въздушна стена.

Стената се стовари върху Невил, изблъска го до най-близката къща и го удари в стената.

— Надявам се, че не съм те повредил много — уморено казах аз и приклекнах, но нямаше кой да ме чуе. Приятелят ми беше в дълбок нокаут, търговецът се беше изпарил още в началото на битката, а нисшите вампири… трима лежаха в безсъзнание, а другите двама вече можехме спокойно да ги погребем… момент, първо трябва да им отрежем главите… просто за всеки случай…

Как само ме болеше главата от всичко това.