Огненият патрул

Действие 0

В заведението беше необичайно празно. Въпреки че кръчмата беше в покрайнините на Крайдол, по това време на деня винаги беше пълна с посетители. Но не и днес. Само две самотни фигури в сиви наметала и качулки, смъкнати над очите им, седяха в най-далечния ъгъл. Собственикът малко плахо погледна в тяхната посока, но не посмя да отиде без покана. Той прекрасно знаеше кой точно обича да носи подобни дрехи и нямаше ни най-малко желание да спори с вампири, независимо от факта, че тези двамата изплашиха всичките му клиенти. Още влизайки в залата на все още пълната кръчма, един от тях вдигна стоящата до камината чаша и я смачка в причудлива форма на неголям дракон. След това вторият посетител заяви, че те имат тук среща, която искат да проведат без излишни уши. А първият добави, че всички уши, които са все още тук след минута, ще станат излишни и ще бъдат отрязани. Естествено, посетителите са разбягаха много преди края на тази минута. Само кръчмарят остана, благоразумно предполагайки, че гостите може да пожелаят по едно питие. И той с удоволствие им наливаше от най-доброто си вино за сметка на заведението. В края на краищата, парите идват и си отиват, но животът е само един.

— Сигурен ли си, че без това нищо не можем да направим? — тихо попита бившият крал на вампирите.

— Безусловно — твърдо каза неговия събеседник. — И освен това, ти съвсем неправилно поставяш въпроса. Ако всичко може да бъде решено чрез насилие, то това е нашия път!

— Ами, разбира се — със съмнение каза Келнмиир.

— Хайде — Велхеор махна с ръка. — Ако искаш, можеш просто да гледаш отстрани, докато говоря с тях. Така по-лесно ли ще ти е?

Келнмиир дълбоко въздъхна.

— Не съм сигурен. С един-двама, разбира се, ще се справиш без никакъв проблем, дори и в твоето странно състояние на безпомощност, но с десетки… Нали не мислиш, че те ще дойдат на срещата двама или трима?

Велхеор удари масата с юмрук, карайки изнервения собственик на кръчмата да подскочи от изненада, и се засмя.

— Виждаш ли, от това никъде не можеш да избягаш — ще се наложи да „гасиш“.

— Ще се наложи — беше принуден да се съгласи Келнмиир. — Никога не бих помислил, че толкова настойчиво ще защитаваш една твоя толкова далечна родственица.

— Но е така! — гордо отговори вампирът. — Такъв съм си. И изобщо, за разлика от теб аз съм винаги готов да се бия. Ако пък има и подходящ повод, всичко е просто прекрасно!

Ако собственика на кръчмата можеше да ги чуе, направо щеше да получи удар. Шега ли е — вампирите се канят да „гасят“ някого в неговото скромно и все още чисто заведение.

— И все пак, защо мислиш, че те няма да ни се подчинят? — попита Велхеор, внимателно оправяйки черните си кожени ръкавици. — Все пак ние не сме някаква измет на Вселената, а високо уважавани Висши вампири.

— О, да! — саркастично се съгласи Келнмиир. — Уважавани Висши вампири, които са в нелегалност. И на лов за нас са точно тези, които на теория трябва да ни уважават. Забавно. Нека да видим как ще ни посрещнат местните полувампири.

— Хайде, те са тук, живеят далече от столицата, предполагам, неизплашени са още…

— От това се опасявам — недоволно каза Келнмиир. — Как така никой не е отишъл при тях да ги… „гаси“. Тихо вече. Те вече са близо.

Велхеор не можа да устои и въздъхна завистливо. За разлика от Келнмиир, той вече от няколко месеца нямаше психокинетични способности. След един много интересен опит с прехвърляне между различни светове вампирът силно пострада. От друга страна, той почти не съжаляваше, че попадна в другия свят — там имаше телевизор, кола, и още много ужасно интересни неща. И лексиката на вампира се обогати с много прекрасни изрази, които обаче никой освен него не можеше да разбере. Ако можеше да избира, най-вероятно Велхеор пак щеше да даде част от своите способности за толкова забавно пътуване. В крайна сметка много от уменията му, като бързо възстановяване, физическа сила, и още други приятни неща, се запазиха, така че цената за това пътуване можеше да се окаже приемлива.

— Аз ще говоря — предупреди Келнмиир приятеля си.

Велхеор демонстративно вдигна рамене.

В този момент входната врата се отвори и в залата нахлу тълпа от странни личности, облечена в блестящи черни дрехи със странно покритие.

— Какво е това? — ококори се Келнмиир.

— Нова мода — засмя се Велхеор. — Не ти ли харесват черните опънати панталони? Или черните ризи с финтифлюшки?

— Клоуни — промърмори бившият крал на вампирите. — Какво ли не правят жителите на Пограничните райони, за да се открояват…

— Изроди — добави приятелят му.

Междувременно новодошлите свалиха качулките си, спокойно се огледаха и бавно пристъпиха към вампирите. Най-високият, очевидно старши в тази група, без дори да поздрави, попита:

— Какво може да искат от нас столичните — той почти изплю думата — господа?

— Какви невъзпитани млади, и най-важното — нисши вампири — прозя се Велхеор.

Между другото нисши наричаха непотомствените вампири — родени като хора и впоследствие станали вампири. В действителност „непотомствените“ бяха нещастни същества, еднакво презирани от хора и вампири — слаби в сравнение с потомствените вампири, те имаха всички техни недостатъци — страх на слънчева светлина и се хранеха с кръв.

— Така си е — съгласи се Келнмиир и небрежно махна с ръка към новопристигналите…

Високият нахалник без видима причина се срина на пода и в миг се разпадна на прах. Никой от другарите му нямаше време дори да се уплаши.

— Има ли сред вас по-културни хора? — лениво се позаинтересува Келнмиир, демонстративно разглеждайки дървения таван.

— Приветстваме Висшите в нашето скромно градче — незабавно реагира един от вампирите, облечен най-малко предизвикателно. — Разрешено ли ни е да знаем какво ви е довело тук?

— Разрешено ви е — благосклонно каза Велхеор — От вас ще изискаме някои услуги… не за нас, а за наши хора. Искаме да се уверим, че при необходимост ще направите всичко, което те могат да поискат от вас.

— С какво право? — възмути се млада вампирка с доста занемарен вид. Тя стоеше най-далече от масата, на която стояха Висшите вампири, и очевидно се чувстваше сравнително безопасно.

Тук Велхеор реши да се намеси. Мълниеносно скочи от стола си и се метна към вампирката. Един от нисшите се опита да застане на пътя му, но веднага беше ударен с такава сила, че отлетя към най-далечния ъгъл на залата.

— Каза ли нещо? — макар и да попита любезно, Велхеор хвана момичето за гърлото и я вдигна от пода.

— Не — тихо изписка вампирката.

— Ай-ай-ай — поклати глава Велхеор. — Трябва да отговаряш за думите си.

Той пусна момичето на пода, бавно свали лявата си ръкавица и разкърши дълги остри нокти…

— Не! — скочи да защитава момичето облеченият в най-скромен костюм вампир — По-добре убийте мен!

— С удоволствие — съгласи се Велхеор и небрежно отблъсна вампирката. — Въпреки че… такава самоотверженост изисква специална награда.

Той замахна и удари вампира през лицето, раздирайки с нокти черната маска и скритото под нея лице. От плитките прорези веднага бликна кръв, но жертвата дори не трепна.

— Благодаря ви — процеди през стиснати зъби.

— Жени — въздъхна Велхеор, облизвайки нокът. — От тях само проблеми. Ето че и един невинен вампир пострада. Между другото, не се учудвайте, но раните, нанесени от Висш вампир, не са лесни за изцеление и регенерацията тук няма да помогне. Изцелението трябва да си го заработите.

Пострадалият смирено наведе глава и не каза нищо. Зад гърба му надничаше уплашената вампирка. Въпреки че лицето й беше покрито с маска, Висшите вампири отлично почувстваха силата на нейните емоции.

— Някой друг иска ли да се оплаче? — с интерес попита Келнмиир.

Цялата тълпа от вампири, изглеждащи толкова самоуверени само преди минута, уплашено мигаше с очи и мълчеше.

— Не, разбира се — увери ги вампирът с издрасканото лице. — Вие казахте вашите… хора? Това как да го разбираме? Наистина ли ще трябва да помагаме на… хора?

— Щом съм казал, че ще помагате на хора… — тихо започна Келнмиир.

— … то вие ще помагате на хора — завърши Велхеор, не можа да се сдържи и добави: — А ако кажем, че трябва да помагате на тролове, ще помагате и на тролове. А ако…

— Спокойно, Вел. Мисля, че те вече разбраха какво искаш да кажеш — нетърпеливо го прекъсна приятеля му.

Нисшите вампири внимателно наблюдаваха гостите от столицата.

— И в какво ще се изразява тази помощ?

— Във всичко — кратко отговори Келнмиир. — Помагате във всичко, за което бъдете помолени, а понякога дори и за това, за което не са ви молили.

Започналият преговорите вампир очевидно искаше да зададе и други въпроси… но желанието по-бързо да напусне залата все още беше по-голямо от любопитството му.

— Ще го направим — примирено каза той. — А как ще познаем тези, на които трябва да помогнем?

— Много просто — отговори Велхеор, сядайки обратно на стола. — Чували ли сте за новото постановление на Главния Съветник, временно изпълняващ задълженията на император?

Вампирите дружно поклатиха глави.

— О, да, разбира се, не знаете — усмихна се Велхеор. — Накратко, от сега нататък във всеки град, в зависимост от големината му, ще се изпратят определен брой Патрули. Знаете ли какво е Патрул?

Вампирите отново поклатиха глави.

— Патрулът — това е новото формирование за поддържане на реда, който се съставя изцяло от Майстори.

— И ще трябва да помагаме на Майстори? — Вампирите бяха ужасени.

— Да — рязко отговори Келнмиир. — Още един риторичен въпрос — и броят на вампирите в този провинциален град ще започне да намалява много бързо.

— Във вашия град ще има няколко от тези патрули — сякаш нищо не се е случило, продължи Велхеор. — Трябва да помагате само на един конкретен Патрул — този, в който ще е вампирката от Дневния клан. Разбрахте ли?

Пограничните вампири бързо закимаха.

Висшите вампири напуснаха кръчмата половин час по-късно. Леко намалялата компания местни вампири прелетя малко по-рано, като носеха със себе си гърненце с пепелта на бившия си предводител.

Преди да напусне, Велхеор се доближи до собственика на кръчмата и дълго време обсъжда нещо с него. В резултат на това удовлетворения вампир връчи на стреснатия човек кесия с монети и надраска нещо с нокът по дървения плот.

— Какво му каза? — попита Келнмиир, като излязоха от кръчмата.

Велхеор загадъчно се усмихна.

— Нищо… просто промених името на това забележително заведение.

— Палячо — Келнмиир се засмя. — Надявам се, че не си го кръстил на себе си? В заведение с име „Най-кървавият вампир на хилядолетието“ е малко вероятно да влязат хора.

— Не говори така — направи се Велхеор на възмутен. — Името е просто прекрасно — кръчма „При добрия вампир“.

— Шегуваш ли се?

Велхеор си оправи качулката.

— Не подхожда ли? Сега е модерно да бъдеш добър, затова реших да сменя имиджа си. Вече бях „най-кървавия вампир на хилядолетието“, сега ще се опитам да стана най-добрия.

— Опитай — сви рамене Келнмиир. — Към нисшите, както забелязах, твоята доброта май не се простира?

— Драконите да ги вземат — махна с ръка Велхеор — Несъвършенства. Как тази тълпа от идиоти може да помогне на децата? С една дума — те са безполезни.

— Хайде — не са съгласни Келнмиир. — Докато нас ни няма, нашите малки приятели ще получат никаква помощ. В крайна сметка, по-добре да оставим тези плашила да искат да помогнат по някакъв начин, отколкото обратното.

— Между другото, ти обърна ли внимание на факта, че кръчмарят изчезна веднага щом нисшите дойдоха?

— Уплаши се, изглежда тук всички са такива — сви рамене Велхеор.

— Уплашени? — попита Келнмиир. — И тези също ли?

— Кои „тези“? — не разбра Велхеор.

— През цялото време забравям, че ти си направо инвалид. Ето, сега ще видиш какво точно имам предвид.

И точно в този момент иззад ъгъла се появи огромна тълпа хора. Всички бяха ядосани и въоръжени до зъби. Вили, лопати, кухненски ножове, вилици, някой дори с мечове… и на всички на коланите им стърчаха трепетликови колове.

— Интересно — въздъхна Велхеор. — Акция против вампири, посред бял ден… с една дума — село.

— Да бягаме някак си не ни отива — замислено каза Келнмиир. — Да се бием пък не е изгодно…

— А къде е авантюристичния дух, или както там му казваш? — подсмихна се най-кървавият вампир на хилядолетието.

Келнмиир го изгледа, сякаш е идиот.

— Да, разбирам — сведе поглед Велхеор. — Това е под нашето достойнство… — той се замисли за момент и разтегна уста в доволна усмивка. — Тогава да отлетим от тук?

— Ама че случка — изрази недоволство Келнмиир. — Добре де, няма да те оставя тук. Качвай се.

Велхеор леко скочи на раменете на приятеля си и те се зареяха във въздуха, придружени от учудените погледи на гражданите. Не всеки ден можеш да видиш летящ вампир да носи някого на раменете си…

Действие 1

— Днес тук се е събрала цялата Академия — прошепна ми Невил Викерс.

Огледах Главната зала с равнодушен поглед. Действително се бяха събрали много хора. Залата беше буквално претъпкана — на намиращите се точно под тавана трибуни седяха Майсторите, а около площадката за дуели се тълпяха толкова много ученици от всички курсове, че да се промуши човек през тях изглеждаше просто невъзможно.

— И какво? — изръмжах в отговор и свих рамене. — Нормално. Спомни си какво се случи тук на последните състезания.

Да, последното състезание по магически дуели беше първо за нас. Ние представяхме Огнения факултет в отборен турнир между първокурсниците на четирите факултета: Водния, Огнения, Въздушния и Земния. Тогава спечелихме срещу първите си противници — Въздушния факултет, или по-просто „Въздушните“, а „Водните“ разбиха на пух и прах „Земните“. Точно тогава Академията на занаятите подло бе нападната и финалния мач с основните ни съперници така и не се състоя. И сега, няколко седмици след тези събития, дойде времето да се определи кой от нас ще стане победител.

— Да, но в последното състезание ние бяхме само най-обикновени ученици, които взеха участие в редовен отборен турнир.

Интересно, откъде в Невил този странен навик да казва и най-простите неща с такъв тон, сякаш са откровение свише, а той е в ролята на пророка?

— А сега какви сме? — ухили се Чез — Същите недодялани ученици на същия, държа да отбележа, турнир. И по-точно, на неговия финал. Какво е необичайното тук?

Моят риж приятел както винаги уцелва в десятката.

— Наистина ли не разбирате? — удивено ни погледна Викерс старши. — Алиса, кажи им…

Алиса се откъсна от безразличното съзерцание на тълпата наоколо и поклати глава.

— Знаеш ли, Невил, аз също не разбирам какво искаш да кажеш. Така че би ли ни обяснил? Какво не е наред?

Аз отново се възхитих на вампирката — дългата черна коса, невероятно бялата кожа и ярките червени очи просто ми вземаха ума.

— Добре — въздъхна Невил. — Обяснявам поред. Когато започнахме състезанието, ние бяхме обикновени ученици. Разбирате ли? Обикновени. От нас никой нищо не изискваше, никой нищо не очакваше… освен, разбира се, Шинесимус. Единствен той очакваше само победи, но той е нашият учител — нормално е. Тогава много малко хора в залата можеха да ни назоват по име, да не говорим за по-близко познанство. При загуба ние нямаше особено да се посрамим… защото никой от нас нищо не беше извършил.

Мисля, че започнах да разбирам накъде клони Невил и ходът на мислите му изобщо не ми хареса.

— А сега? — глупаво попита Наив, гледайки по-големия си брат с необъркани от излишни мисли очи.

До този момент нашето огнено момче не вземаше участие в разговора, защото апетитно хрускаше огромна, вероятно почти колкото главата ми, ябълка.

— Сега сме известни личности. Зак — че той е спасител на цялата Академия! Днес в нашата кула е трудно да се намери дори един човек, който да не знае името му. И ние не сме лишени от внимание в последно време…

О, не, той отново говори за спасението на Академията. Изкараха мен спасител на Академията! А между другото, осовната част от работата свърших не аз, а моите приятели.

— Аха — прекъсна го Алиса, която не страдаше от липса на внимание още от приемането си. Тя стана първия вампир в историята, влязъл в Академията на занаятите. — Да не намекваш, че ако загубим тази битка, ще се опозорим пред цялата Академия? Вълнува ли те това?

— Именно — съгласи се Невил. — Колкото по-нависоко си, толкова по-болезнено е да паднеш. Сега всички се възхищават на факта, че някакъв ученик първокурсник е спасил всички Майстори, но веднъж само да загубим и хората могат да се променят драстично. Ако постигнеш определено отношение към себе си, трябва да го поддържаш, иначе…

— Мисля, че твърде много драматизираш — не се съгласих аз. — На кого му пука дали ще спечелим или не? Това си е само наша работа.

— Да те видя какво ще кажеш, ако загубим — промърмори Невил.

— Това е! — възкликна Чез. — Точно това е… ако загубим.

Да загубим… потръпнах при тази мисъл. Но как да спечелим срещу тези задници от Водния факултет?

Наив внимателно следеше входа на залата и затова първи забеляза появата на нашите врагове:

— Вижте, „водните“ идват.

Точно така, само трябва да си помислиш за Водните и те се появяват.

Ние едновременно се обърнахме в указаната посока и на входа на Залата видяхме представителите на Водния факултет — Ланс, Ейнджъл, Нивел, Стори и личния враг на Чез — Алик. Веднъж те се скараха по много глупав повод, или по-скоро Чез отново наговори куп глупости, и сега Алик беше нетърпелив да даде на приказливия ми приятел урок по добри маниери. И в някои отношения, трябва да призная, го разбирах. Що се отнася до триото Ейнджъл, Нивел и Ланс, с тях си имахме стари сметки за уреждане. Заслугата за тази ситуация отново беше на вездесъщия Чез, който една вечер отмъкна приятелката на Ланс. Е… и аз добавих масло в огъня с няколко остри фрази.

Оказва се, че почти целият отбор на Водния факултет, с изключение на тихия и незабележим Стори, с когото нашите пътища все още не са се пресичали, жадуват да се разправят с нас по най-изтънчен начин.

Чез им помаха с ръка и се усмихна лъчезарно. Отборът на Водните едновременно му отговориха с доста характерен жест.

— Те ме обичат — умили се неспокойният ми приятел.

— Мога да предположа кого ще нападнат първи — Невил се ухили. — Чудя се, Чез, какво ще правиш без Универсалния щит на Зак? Те просто ще те размажат по цялото поле.

— Хайде де — лекомислено махна Чез. — Аз съм умен.

— Нас, да речем, ни убеди. Сега върви и им го кажи на тях — подкачи го Алиса.

Да. Нормална бързина тук нямаше да помогне. След като Келнмиир отстрани психоблокировката и моите способности порядъчно се увеличиха, всички отработвани до най-дребния детайл заклинания останаха в историята. Просто вече не можех да сплитам такива фини нишки както преди, а понякога, създавайки, да речем, Универсален щит, се получаваше Въздушна вълна. Не ми се удаваше да управлявам енергия, неколкократно превъзхождаща старото ми ниво. Всичко вървеше на зле. Чичо ми тържествено ме уверяваше, че с времето ще се науча правилно да използвам получените нови умения и отново ще мога да сплитам сложни заклинания, но засега в девет от десет пъти нищо не се получаваше или се получаваше дракон знае какво. Нещо повече, това „дракон знае какво“ лесно можеше да се окаже заклинание съвсем не от стихията, която очаквах. По този смахнат начин се проявяваше „великата“ ми способност да сплитам еднакво силни за всичките четири елемента заклинания.

— Добре, добре — прекъснах аз приятелското заяждане. — Ние отдавна отработваме стратегията си и много добре знаем всичките си слабости. Нали така?

— Да — съобщи Чез — нашето слабо място си ти.

— Ти си истински приятел, за кой ли път се уверявам.

— Тихо — изсъска Алиса, — Шинс идва.

Ние веднага млъкнахме и изобразихме на лицата си замисленост и искрено желание за битка. И ако замислеността не ни се удаде особено, то готовността за битка се получи много добре… при всички, освен мен.

— Ето и моите най-добри ученици — обяви Шинс, поставяйки тънката си, но изненадващо тежка ръка на рамото ми. — Готови ли сте за състезанието?

— Повече от всякога! — бодро отвърна Чез на учителя ни по практическа магия и декан на Огнения факултет.

— Така си и помислих — кимна Шинесимус. — Разчитам на вас, момчета. Знам, че няма да ме разочаровате.

Да се побъркаш, вече цяла седмица сме свидетели на театъра „добрия Шинс“ и всеки път имам странното усещане за нещо изкривено… все едно откачил природен закон, честно. Най-лошото е, че с останалите ученици той се държеше както обикновено — наказва, тормози, издевателства, и само нас едва ли не за ръчичка ни води. Вече целият факултет ни гледаше накриво, а той си продължава в същия дух. Дори си мислех, че това е специален тормоз над нас, с учебна цел, така да се каже. Има такова нещо, психотренинг се нарича — това е, когато се опитват по различни начини да те изведат от равновесие. Това е много, много неприятно, да ви кажа… Съвсем наскоро на подобен тест бяха подложени всички ученици, за да се разкрие шпионина, проникнал в най-елитното учебно заведение на Империята. В крайна сметка разкрих го аз и то след като копелето успя да организира атака срещу Академията. Но, трябва да се отбележи, ние много бързо израствахме — преподаваният материал значително се увеличи и ние за няколко месеца научихме неща, които преди са се преподавали в продължение на години. Така че и от тормоза има някаква полза… Като се замисля, целият ми живот си е един солиден психотренинг.

— Всички въпроси — към Зак — веднага си изми ръцете Невил.

Нахалник. Такова предателство не очаквах от него.

— Мисля, че Закари няма да ни подведе — усмихна се Шинс. — Аз предлагам да отивате към арената. Крайно време е да започвате.

— Разбира се — протегнах се и се огледах. — А къде е Келнмиир? Нещо днес не съм го виждал.

Висшият вампир много ми помогаше, и за да бъда честен, именно той, а не аз, спаси Академията.

— Вампирите сутринта излязоха от Академията — каза Шинс. — И сега не е време да мислиш за това.

— Но…

— Това е всичко — прекъсна ме учителят. — Хайде бегом на терена и дайте най-доброто от себе си!

Бях толкова изненадан от внезапното изчезване на Келнмиир, че дори не усетих как минахме през тълпата и се озовахме на бойното поле.

— Дами и господа! — прогърмя с метален глас автомага — Добре дошли на финалите на отборните двубои между първокурсниците. Във финала ще се срещнат отборите на Огнения факултет и Водния факултет. За Огненият факултет ще участват…

Докато автомага изброяваше имената ни, ние проведохме заключителния етап на подготовката си, най-вече в морален план.

— Наив, опитай се да не ме нараниш, както стана на последната тренировка — тихо каза Чез. — Не искам да отида в здравния пункт с изпържен без причина задник.

— Сам си си виновен — застъпи се за брат си Невил — вечно се мотаеш в краката му.

— Аз? В краката му?

— Като малки деца сте, наистина — засмя се Алиса и ми намигна.

Малко се обърках. Как да го разбирам това? Като приятелски жест или че все пак е променила мнението си…

— Зак, престанете вече… — започна вампирката, но автомага не й даде да продължи.

— Моля учениците да заемат позиции.

Веднага млъкнахме и пристъпихме към линията. Всяко забавяне беше равносилно на загуба, а това не го искахме.

— Пригответе се — чу се от автомага и ние послушно вдигнахме качулките на главите си, които, подобно на нашите ливреи, се явяваха добра защита срещу всяка магия. Е, в разумни граници, разбира се…

От тълпата се чуха нестройните викове на нашите фенове:

— Гори!

Много бързо призива „Гори“ на Чез беше станал своеобразен девиз на нашия факултет.

В същото време тълпата се организира и започна да скандира:

— Гори! Гори! Гори!

Няколко секунди по-късно Енергийния защитен купол (ЕЗК) изцяло ни отдели заедно с нашите противници от звуците на външния свят. Благодарение на този купол зрителите бяха защитени от всички форми на магия, а ние можехме да се концентрираме изцяло върху борбата — отвътре ЕЗК беше напълно непрозрачен и звуконепроницаем.

Настъпи кратка пауза — два факултета, две противоположни стихии се изправяха едни срещу други и привикваха с оглушаващата тишина на затворения купол. Тази пауза все пак беше достатъчна за размяна на кратки и доста злобни погледи…

Първи не издържа Наив. Въпреки, че на чист елирски го бяхме помолили да не започва първи, огненото момче взе, че направи коронното си огнено кълбо. И то какво! Ако ние с Чез не бяхме се отдръпнали навреме, боят за нас щеше да свърши преди да е започнал.

— Глупак — Алиса бързо отскочи в посока на Наив и едва успя да избегне летящата към нея Ледена стрела.

Интересно как смятаха Майсторите да ни защитят от тези летящи парчета лед, наречени „стрели“ по някаква странна причина? Едно е да се защитиш от Огнено кълбо, а съвсем друго — да прихванеш във въздуха Летяща стрела. Просто очите не могат да я уловят!

Аз размишлявах, но тялото ми инстинктивно се задейства. Светкавично издигнах пред нас една универсална защитна стена собствено изобретение, и… едва успях да се просна на пода, пропускайки над себе си няколко Ледени стрели.

Дракон да ме вземе! Пак не се получи…

— Зак! „Скачач“! — призова в движение Невил и пусна към един от противниците Огнена птица.

Накратко казано, номера „скачач“ се основава на новата ми способност да левитирам. Откакто нивото на енергията ми се увеличи, аз изведнъж се научих… да летя. Наистина. За кратко, по малко, но все пак летя! Всъщност, аз едва ли бих могъл да летя под купола само за сметка на левитацията, но ние измислихме друг вариант — просто трябваше да се подхвърля с един кратък левитационен импулс. Чез веднага кръсти този номер „Ритник в задника“, но, разбира се, на мен точно това име не ми хареса. „Скачач“ звучеше къде-къде по-хубаво.

Както и в предишния двубой, не можех да видя какво се случва около мен. Тялото ми автоматично избягваше Ледените стрели, а самият аз хвърлях в отговор Огнени топки или Огнени птици.

Добре, обратно към номера на „скачача“. Остава да си избера цел. Колко жалко, че качулките крият лицата на противниците, а ливреите правят човешките фигури на практика еднакви. Въпреки че… дребничкия Ейнджъл, новият приятел на бившата ми приятелка, все пак разпознах! Той ще бъде и моята мишена.

Основният компонент на моята атака е изненадата. Никой не очаква от мен това, което ще направя… във всеки случай ние на това разчитахме, когато уточнявахме тактиката на двубоя.

Аз рязко отскочих под самия купол и, оттласквайки се с всичка сила от него, полетях като снаряд право към Ейнджъл. Всичко това отне само няколко секунди и никой нямаше време да реагира, особено Ейнджъл, който в този момент явно се канеше да атакува Невил.

Номерът сработи великолепно. Никаква магия. Просто с цялата си тежест се стоварих върху анемичния Ейнджъл. От удар с такава сила даже и на мен ми причерня пред очите. Какво почувства моят противник си знаеше само той, но си мисля, че нямаше приятни усещания.

За известно време след такава атака аз бях идеална цел, затова Чез веднага ме прикри, като направи Огнен щит пред мен и сам обикаляше наоколо за по-сигурно.

Много бавно и с накуцване се надигна Ейнджъл и в главата ми отново проблесна мисълта за това как Наблюдаващите биха могли да го защитят от счупване на врата например. Но приятелите на Ейнджъл не ме оставиха да разсъждавам върху тази благодатна тема, а решиха да отмъщават. Предимството сега беше на наша страна и „Водните“ спешно трябваше да отстранят някой от нас.

И за тази цел те избраха точно мен.

В моята посока едновременно от четирите страни излетяха Ледени стрели с размера на ръката ми. Около дузина!

Пет от тях заседнаха в Огнения щит на Чез, две успях да избягна сам, а останалите с голи ръце ги отби внезапно появилата се Алиса.

— Не пропускай шанса си — тя ми се усмихна, показвайки фини остри зъби, и отиде на помощ на Наив.

А ситуацията с нашето огнено момче беше много, много зле. Пълната фигура не му позволяваше толкова лесно да избягва Ледените стрели и така той вече беше успял да получи няколко от тях — една в крака и две в рамото.

Противниците веднага се нахвърлиха върху него, като чакали, надявайки се да го довършат бързо, но в защита на брат си се притече Невил. Той огради Наив със щит и показа чудеса на ловкост, за да привлече вниманието на съперника върху себе си. Затова Алиса се втурна да помага.

Чез, доколкото разбрах, прие дуел един срещу един с Алик и никой нямаше намерение да се намесва — това си беше тяхна работа.

Аз без да се замисля отправих пет Огнени птици към един от нападателите на Невил. Но закъснях, както и Алиса.

Невил прекалено много се откри, защитавайки брат си, така че просто не можа да се измъкне от огромната ледена топка с размера на главата ми.

Ударът го отхвърли на няколко метра и той тежко удари пода. Но Невил беше здраво момче и една снежна топка не беше достатъчна, за да го изкара от битката. Доста пъргаво скочи на крака и успя да избегне още една Ледена стрела. Но въздействието от ледената топка не беше минало и следващата Ледена стрела го улучи. Със забита в рамото ледена висулка той падна на пода и не направи повече опити да се изправи.

Гледах с крайчеца на окото си какво се случва с Невил, но нищо не можех да направя. Той беше твърде далеч, а всичко се случи твърде бързо…

Но три от моите Огнени птици все пак достигнаха един от Водните. Прекалено време отдели той да се радва, че е отстранил Викерс старши и твърде късно обърна внимание на птиците — те вече бяха преминали по-голямата част от разстоянието до него. Не успя да издигне щита си и Огнените птици го атакуваха от три страни. Резултат до тук 2–1 в наша полза…

Канех се да помогна на Алиса да се справи с останалите трима противника, когато с крайчеца на окото си забелязах някакво движение. Рязко се завъртях в мига, когато Алик, продължавайки дуела с Чез, хвърли в моята посока рояк от малки, с размер на палец, ледени стрелички.

Спешно трябваше да създам Универсална стена. Бързо възпроизведох сплитането, но в последния момент аз… не, не разбрах, по-скоро почувствах, че заклинанието няма да сработи, но вече беше твърде късно…

Вместо Универсална стена се получи нещо съвсем друго — една огромна Въздушна вълна, което буквално помете не само ледените стрели, но и намиращият се на пътя й Чез.

— О… — успях само да кажа, преди да получа удар в гърба и да падна на пода.

Тих глас с характерна интонация нашепваше:

— Нашата служба е трудна и опасна… но на пръв поглед като че ли не изглежда така…

Разбрах, че по някаква причина съм загубил съзнание, а сега виждам поредния странен сън. И осъзнах, че този сън, както и всички подобни сънища, означават нещо. Сякаш е точно това, което…

Отворих очи и полежах неподвижен за известно време, опитвайки се да разбера какво се е случило с мен все пак. А когато си спомних, рязко подскочих, опитвайки се да се изправя на крака…

— О, събуди се — изграчи някъде наблизо смътно познат глас.

Бавно започнах да осъзнавам, че лежа на нещо меко, очевидно легло, а лицето ми е потънало във възглавницата. Опитите ми да се обърна по гръб не даваха резултат, явно бях вързан.

— Спри да се въртиш — посъветва ме дрезгавия глас.

— Чез? — уточних за всеки случай.

Той се засмя дрезгаво.

— Че кой друг очакваше?

— Какво е станало с гласа ти?

— Дреболия. В шията ми се заби една Ледена стрела. Друидът каза, че ще съм така още три дни.

Най-накрая се реших да задам въпроса, който ме вълнуваше:

— Спечелихме ли?

— А ти как мислиш? — отговори с въпрос Чез.

— Не ме плаши — казах напрегнато. — Значи спечелихме ли или…

— Или — Чез въздъхна. — Направиха ни на пух и прах.

— Но как? — извиках и почувствах остра болка в гърба.

— Даже не знам как да ти обясня…

Той замълча за известно време и бях на път да повторя въпроса, когато той отговори:

— По-добре да не знаеш.

— Не, по-добре да знае — чу се ядосания глас на Алиса.

Интересно — през цялото време ли е била в стаята или току-що е влязла?

— За какво да знам? — почти извиках.

— Хайде, Чез, разкажи му как получи Ледена стрела в гърлото.

Хмм… нищо не разбирах, но раздразнението на Алиса май се дължеше не само за нашата загуба.

— Добре — въздъхна Чез. — Ами, Зак, ти за пореден път, вместо да създадеш любимата си Универсална стена, създаде Въздушна вълна, която помете всички Ледени стрели, които летяха към теб.

— Това си го спомням — казах безизразно. — И после какво, Чез?

— Ти насочи всички Ледени стрели в най-добрия си приятел, надупчи го като възглавничка за игли! — ядосано извика Алиса.

Дракон да ме вземе! Така значи, вече станах по-опасен и от Наив, който можеше случайно да нарани всеки един от нас! Отидох по-надалеч и се превърнах в истински унищожител. Какъв ужас.

— Прости ми, Чез, не исках…

— Ясно е, че не си искал — тихо прохриптя приятеля ми. — Обидното е, че ние все пак загубихме…

Момент… мога да разбера недоволството на Чез, но защо Алиса е толкова бясна? Разбира се, тя не обича да губи, но чак пък толкова!

Изведнъж осъзнах, че вече не мога да говоря с приятелите си, и се втренчих тъпо във възглавницата си.

— Ъ-ъ… защо не мога да се обърна?

— Защото са вързан — охотно отговори рижият ми приятел.

— А защо съм вързан? — попитах бавно, опитвайки се да запазя спокойствие.

Той отново се засмя дрезгаво.

— Защото в момента, когато ме надупчваше като игленик, получи огромна Ледена топка в гърба. И след като те донесоха тук, друидите старателно обездвижиха тялото ти, така че да не помръдва.

— Аха — казах разбиращо, — ами щом трябва, значи трябва.

— Точно така — съгласи се той. — Ако бях и аз толкова умен, сега нямаше да грача. Друидите строго ми забраниха да говоря през първите два часа, за да зарасне раната, но аз глупакът не се сдържах и поговорих с едно красиво момиче от Въздушния факултет. Така че, сега ще хриптя…

— Как всичко отиде по дяволите — със съжаление казах аз — и то заради глупостта ми…

— Да бе, глупост! Това не е глупост, това е нещастен случай. И е случайност, че Ейнджъл се събуди в грешното време, за да ти метне една Ледена стрела. Ако можеше да се видиш… брр… ужас.

Страх ме беше дори да си го представя.

— Но вече не чувствам нищо — казах аз, проверявайки усещанията си.

— Това е, защото мина много време и ти вече си излекуван. Така че… момент, сега ще ти развържа ремъците — изграчи Чез.

— Но нали каза, че сега не трябва да съм развързан — казах бързо.

— Не, не съм казвал такова нещо — не се съгласи моя червенокос приятел. — Друидът каза, че веднага щом се събудиш, можем да те развържем. А те вързаха, за да не се разпаднеш, ако мръднеш в съня си случайно.

— Наистина? — попитах недоверчиво. — Добре, развързвай тогава…

Някъде зад мен се чу шумолене и след миг почувствах, че съм свободен.

Бавно обръщайки се по гръб, видях усмихнатото лице на Чез.

— А къде е Алиса? — Попитах изненадано, осъзнавайки, че с изключение на нас двамата в стаята няма никой друг.

— Избяга някъде — Чез сви рамене. — Тя ти е много ядосана.

— Но защо? — извиках. — Какво съм й направил?

— О! — Чез се засмя на глас. — Нищо особено болезнено… само малко обидно… или дори срамно…

— Срамно? — облещих се.

— Ами… на мен ледената висулка ми попадна в гърлото, а при нея… как да кажа… малко под гърба.

— Аха — разбрах аз. — И за това ми е сърдита? Като се замисля, пред очите на цялата Академия да получиш ледена висулка в… мда. Сега те никога няма да го забравят, ще й го напомнят постоянно, ще я подиграват…

Намръщих се.

— Точно так — кимна Чез. — Алиса и без това не беше в много добри взаимоотношения с другите, а сега…

Да, почти всички ученици в Академията не харесваха вампирката, даже Майсторите се отнасяха с предубеждение към нея. Та тя е вампир, дори и да е от Дневния клан, а вампирите са опасни и напълно непредсказуеми.

— Може би ще отмине, а? — попитах тъжно. — Всички ще забравят за това и тогава Алиса няма да ми се сърди.

— Наистина ли вярваш в това? — изненада се Чез.

— Не, всъщност не — признах аз, — но не може ли човек да помечтае. Значи се оказва, че заради мен загубихме?

— А бе ти нищо ли не чуваш? — изуми се Чез. — Ако не беше ти, щяхме да спечелим с разгромяващ резултат. Аз бях притиснал Алик в ъгъла, а Алиса тъкмо довършваше противника си, когато ти… я рани.

Не бях убеден, че Чез наистина е в състояние да притисне Алик в ъгъла, защото този „Воден“ беше най-силния първокурсник, но това не променяше нищо. Загубихме заради мен. Какво пък, резултатът е едно на едно. Отначало успях да спечеля първия двубой, а след това успешно провалих този. Де да беше обратното… по-добре да бяхме загубили от Въздушните, отколкото от тези гадняри. Те и без това постоянно ни дразнеха, а сега ще станат направо непоносими.

— Така. А след като ви раних, Ейнджъл подло ме е атакувал в гърба. Виж го ти малкия гадняр…

Мисля, че открих кого да обвинявам за загубата на двубоя, че и на любимия човек.

— Аха, все пак да не забравяме, че предния двубой спечелихме само защото ти неочаквано се събуди и удари нашите противници в гръб — саркастично отбеляза рижия ми приятел.

— Все едно, обидно е — злобно казах аз. — Трябваше да го довърша…

— Трябваше, — съгласи се Чез.

— А къде са братя Викерс?

— Те отдавна си почиват у дома, както и Алиса. Само ти лежиш тука близо шест часа. Между другото, ако можеше да се видиш сега в огледало — като мъртвец си. Лечението те е изцедило целия — останал си само кожа и кости.

Сведох поглед към ръцете си… майчице мила! Това са си пръчки, а не ръце…

— Какво очакваше? — каза Чез, проследявайки погледа ми. — Беше направо пробит. От гърдите ти стърчеше двайсет сантиметрова шушулка. Такива ужасни наранявания никой от нас не е имал, нормално е да има сериозно отражение върху тялото ти.

По-скоро върху егото…

— Ама че Наблюдатели — изръмжах. — Как изобщо Майсторите следят боя, щом допускат да се случат такива нарянявания?

— Е, още си жив… — философски отбеляза Чез.

Напуснахме лазарета без бързане и се запътихме към телепортите. Всяко внезапно движение ми причиняваше силни болки в гърба, така че се опитах да се движа възможно най-внимателно и Чез ме изчакваше.

— Хайде да мислим логично — предложи ми той. — Цветя да й подариш не можеш, защото сме в кулата…

— Защо да не мога? — изненадах се аз. — Ще отидем до Земния факултет и ще помолим някой да ми направи букет…

— Надяваш се да се отървеш с един букет? — скептично попита приятелят ми. — Мисля, че ти е много, много ядосана… Макар че когато те караха към лазарета, тя и на крачка не се отдели от теб. О, колко страшно изглеждаше с парче лед в гърба…

— Повтаряш се — слабо отвърнах аз.

От лазарета ме освободиха бързо, защото бях лежал в безсъзнание достатъчно дълго дори за такава огромна рана, каквато ми подари Ейнджъл. Когато Чез подробно ми описа как съм изглеждал, набучен на огромната Ледена стрела, просто бях ужасен… А ние наивно си мислехме, че Огнения факултет е най-травматичния. Ха! Как пък не, всички факултети са толкова опасни, че неволно се чудиш как досега никой още не е загинал в двубоите.

Коридорът ни доведе до телепортите и при вида на кръглата площадка потръпнах.

— Хей, хайде по стълбите, а? — помолих Чез.

Работата е там, че след като научих за опасността да бъда разкъсан на малки парчета при използване на телепорта, аз се стараех да не го използвам. Или по-точно — просто коленете ми започваха да се тресат още щом зърнех площадката за телепортиране. Добре, че веднага след атаката над Академията Майсторите направиха огромно кръгло стълбище, опасващо цялата кула. Наистина не знам как успяха да го издигнат за една нощ, но веднъж излязох от стаята си и видях нова врата в края на коридора — и тя водеше към току-що построеното стълбище. Заобиколено от енергиен пашкул, който трябваше да служи като допълнителна застраховка, в добавка към обичайните парапети, за мен стълбището вече изглеждаше много по-сигурно от телепортирането.

— Няма проблем — съгласи се Чез. — Само че ти и сега едва влачиш крака — хайде като начало да минем през столовата да се подкрепим…

— Първо Земния факултет — казах твърдо. — Може би един букет няма да оправи нещата, но все с нещо трябва да започна.

— Започни с вечеря — предложи Чез.

— Край на разговора — отсякох раздразнено. — Отиваме в Земния.

— Да, господарю мой — дрезгаво и очевидно подигравателно каза Чез. — Че то, ако не ти угоди човек, получава Ледена стрела в шията… или по-лошо…

— В езика — завърших вместо него. — Край, тръгваме. Стига си говорил.

За по-сигурно го избутах към стълбите, но де такъв късмет.

— А, не — запъна се Чез. — Ти ако искаш нагоре по стълбите, давай тогава, но не и аз. Предпочитам да се телепортирам.

За момент се замислих.

— Добре, дракон да те вземе. Фобиите са си фобии, но да се влача трийсет етажа нагоре определено не е приятно.

— Точно така — зарадва се Чез и забърза към телепорта.

И аз трябваше да го последвам.

— Хоп, и готово — засмя се моят приятел. — Ето го и Земния факултет.

Факултетът се намираше точно срещу мястото с телепортите, но по някаква причина обичайните тълпи ги нямаше и всички етажни коридори бяха подозрително празни.

— Къде са всички? — попитах озадачено. — Само не ми казвай, че Академията е нападната отново.

Чез сви рамене и тръгна към стената с графиците.

— Не, виж, тук на елирски език е писано, че учениците от всички курсове на Земния факултет се събират на съвещание в някаква зала. Ами, какво ще кажеш, да отидем при тях и нагло да поискаме да обединят усилия и да ни направят няколко десетки букета, а?

— Много смешно. Имам по-добра идея, нека се върнем в моята стая и да се опитаме да измислим нещо друго.

Чез явно се канеше да каже пак някоя глупост, беше изписано на физиономията му, но неочаквано се отказа.

— Уморих се да споря с теб. Както кажеш.

— Да не си болен? — закачих го аз.

— Ами да — охотно се съгласи Чез, — уморих се от всичко — той прокара ръка по каменната стена. — Минаха само три месеца, а вече ми липсва простора, небето, горите, полята, нашия роден град, в крайна сметка. Депресират ме тези стени… И накрая, ти тука си имаш момиче, пък аз се запознах с такава красавица, а дори на среща не успях да я поканя. Как може така?

Уау, и аз имах подобни мисли, но при Чез явно положението беше доста по-тежко. Въпреки че с полята и горите малко се унесе — нито аз, нито той някога сме излизали от столицата.

— Разбирам те — признах аз. — Всички сме уморени. Затова и Алиса е така избухлива, а Наив цяла нощ барбекюта сънува.

— С една дума, да отиваме да садим цветя — смени темата Чез.

— Ако успеем, разбира се — добавих аз.

В действителност на нас ни се забранява да правим магии извън специалните часове и стаи и за това следят специални сензори, поставени във всички стаи и коридори, но с много късмет бях успял да деактивирам сензора в моята стая. Така че нашата група можехме по всяко време на деня и нощта да се упражняваме в създаването на магии. Жалко, че това не ни помогна в състезанието…

Още по пътя ние с Чез обсъдихме някои подробности за предстоящия експеримент:

— Аз съм само теоретик — веднага каза Чез. — Земната магия — това не е за мен. Дървета, цветя… пълни глупости.

В действителност Чез нямаше никакви способности за земна магия, но гордостта не му позволяваше да си признае.

— Това зад стените на Академията са „пълни глупости“ — не се съгласих. — А навън? Земетресения, каменни големи, отровни растения. Чух, че в горните курсове започват да работят с насекоми. Представи си един облак от отровни оси… Добре де, сега не говорим за това. Всичко, което ми трябва, са няколко цветя.

— Мислиш ли, че ще успееш да накараш да израстнат цветя?

— А защо не? — бях изненадан. — Вече съм го правил с бурен.

— Бурена затова е бурен, защото расте навсякъде. Нормалните, уважаващи себе си цветя, няма да растат на камък.

— Не съм толкова наивен — обидих се аз. — Мислиш, че нищо няма да направя?

— Ще видим — ухили се Чез и разбрах, че той е абсолютно сигурен в неуспеха ми.

Всички етажи бяха пусти — не срещнахме нито един ученик. Това изглеждаше, меко казано, подозрително, но мислите ми бяха твърде заети с предстоящия опит, за да обърна сериозно внимание на това.

Влизайки в стаята си, аз бързо запалих осветлението и съборих от масата всички учебници. Не знам защо. Предполагам, че просто исках да се освободя от натрупаното раздразнене. Поне се въздържах да скачам върху тях.

— За да освободим място — оправдах се.

— Хайде, твори — рече ми Чез и се свлече на леглото. — Аз ще погледам.

— Гледай, щом искаш.

— Твоето чудо направо на масата ли ще расте?

— А защо не? — съгласих се, въпреки че се канех да използвам някои ненужни тетрадки.

Така, сега да се съсредоточа. Изплитането на бурена беше сравнително просто заклинание, но последния път (и поради стреса, защото тогава ни преследваше каменен трол!) ми отне около пет минути. На едно цвете ще му трябва повече време… и ми трябваха не едно, а поне петнадесет.

Вдигайки от пода току-що съборения учебник с най-простите заклинания от четирите стихии, бързо открих нужния ми урок. „Култивиране на най-простите биологични култури“… така, мисля, че няма смисъл да се чете целия урок, затова — направо към заклинанието.

Прекарах половин час, за да сплета енергийните потоци в желания модел, и още десет минути „имплантирах“ грудката в масата.

— Готово — съобщих накрая. — Сега ще чакаме.

— Чакай, колко корена посади? — стресна се моят приятел.

— Един. Ако всичко е наред, тогава ще засадя останалите.

— Трябва да прекратим това нещо! — неочаквано извика Чез. — Цяла нощ да стоим тук? Само се виж: хлътнали бузи, очите ти блестят с маниакален блясък… Трябва да се лекуваш! И лечението да започне с вечеря, за която все още не сме закъснели.

— Добре, веднага ще посадя още дузина грудки — казах набързо. — Те трябва да израстнат за не повече от петнадесет минути, и след това ще отидем на вечеря.

— Погледни ме — заплаши ме Чез. — След половин час ще те хвана за яката и ще те замъкна в столовата. И само не се опитвай да се съпротивляваш: нищо, че си инвалид, така ще те подредя, че няма да се познаеш.

Останалите грудки създадох много по-бързо, все пак сплитането вече ми беше познато.

— Край, чакаме петнадесет минути — казах най-накрая и въздъхнах с облекчение.

Както се оказа, трудно е да се прави заклинание веднага след сериозна травма…

Мислите ми бяха прекъснати от условно почукване по вратата.

Поради факта, че ние често правехме магически опити в моята стая, бяхме взели и някои предпазни мерки. Затова и създадохме условните почуквания — различни за всеки ден от седмицата.

— А, някой от нашит — зарадва се Чез. — Сега ще разберем защо в Академията е тъй пусто.

Скочи бодро от леглото и отвори вратата.

— Къде се мотаете? — посрещна ни Алиса и с лекота отмести моя немалък приятел от вратата. — Току-що имаше събрание на нашия курс!

— Бяхме заети — махна с ръка Чез. — И какво казаха?

— Много интересни неща… Ей, какво правите тук? — вампирката отиде до масата. — Какви са тези грудки?

Говорейки за грудките, първите зелени филизи тъкмо бяха покарали. Брей, да му се не види! Ако ме изгонят от Академията, ще стана озеленител.

— Това е изненада — усмихнах се колкото се може по-лъчезарно, но усмивката ми беше напразна, защото Алиса упорито се стараеше да не гледа в моята посока.

— За кого? — без да се обърна към мен, попита вампирката.

— А ти как мислиш? — включи се Чез. — За теб, разбира се, глупаче… пфу, светлоочке. Виждаш ли, Зак прави цветя, за да ти ги подари и да изкупи греховете си…

— Цветя? — учуди се Алиса. — Че това са кактуси!

Ние с Чез изненадано погледнахме към масата. Наистина, на повърхността й израстваха единайсет малки, колкото пръст, кактуса. А аз така се бях зарадвал, че нещо ми се получава… и не обърнах внимание на странната форма на тези… цветя.

— Е, кактусите също са цветя — успях да кажа.

— Да бе, друид да ми се появи — Алиса най-накрая благоволи да погледне в моята посока. — Какво още искаш да посадиш на масата освен кактуси? Учебници трябва да се четат — при растежа на сложни растения почвата има много важно значение. А масата от какво е?

— Обикновена стъклена маса. — Чез се почеса по врата. — Аха! Стъклото се прави от пясък… как ти, Зак, не се сети за това?

Ама че умник. Всички поумняваме, ама след като е станала белята.

— Е, какво пък — продължи Чез — вече ще си спомняте масата като символ на голяма и чиста любов. Много интимен процес, между впрочем, и дори нямате нужда от ваза за цветята.

Поглеждайки киселата ми физиономия, Алиса най-накрая се смили.

— Между другото, кактусите са много полезни растения, казват, че помагат за изчистване на магическия фон. Така че сега стаята ти ще е чиста от магически разсейки.

Каква радост. Пука ми за магическите разсейки? Цветя исках…

— Ох, разсеяхте ме от най-важното! — опомни се Алиса.

— Аха, от вечерята — каза Чез.

— Нещо като Наив взе да говориш — отбелязах и подкупващо погледнах Алиса. — Кажи какво е това толкова важното?

Вампирката замълча за няколко секунди, за да усили ефекта или просто да си събере мислите:

— Изпращат ни на практика.

Действие 2

— Чакай, каква практика? Мислех, че ни пуснат да се приберем в къщи…

Чез изглеждаше малко стреснат… сякаш към него пристъпваше доста едър каменен трол.

— Мечтай си — изсумтя Алиса. — Това е положението, свиквай. Ти си безплатна работна сила — до завършването на Академията ще правиш само това, което ти наредят.

Всъщност, аз прекарах по този начин по-голямата част от живота си — преди да вляза в Академията винаги съм вършил точно това, което ми е казвала леля ми.

— Не искам да бъда работна сила — неочаквано ядосано казах аз.

— Аха, още повече безплатна — Чез дрезгаво се засмя.

Не, този дрезгав смях изобщо не ми харесваше. Звучеше някак си твърде зловещо…

— И каква е тази практика? — напомних аз.

— Изпращат ни всички заедно в Пограничните райони — съобщи ни вампирката.

Ние с Чез се ухилихме.

— Това е смешно — казах през смях. — Наистина ли?

— Наистина.

— Но какво ще правим там? — бях изненадан. — Но това са… Погранични райони! Нито един нормален жител на столицата няма да иска да отиде там…

— Да отиде? — Алиса леко се усмихна. — Не просто ще отиде, но и ще живее там в продължение на два месеца.

— Това е нереално! — въздъхна Чез. — В Лита ме чака красиво момиче и аз не искам да живея в някакво село!

— На мен ли го казваш? — Алиса седна на един стол. — А представяш ли си какво ми е на мен? В Пограничните райони е пълно с нисши вампири… и Висши минават от време на време. И едните, и другите не обичат Дневния Клан…

— Да, нанагорно ще ти дойде — съгласи се Чез. — Но защо ни пращат там?

— Отдавна щях да ви кажа, ако постоянно не ме прекъсвахте. Слушайте. Преди няколко дни излезе указ, подписан от Главния Съветник, временно изпълняващ задълженията на император, че се създава нова временна структура, която ще се състои от Майстори. Представители на тази структура трябва да има във всеки град, и колкото е по-голям града — толкова повече представители ще има.

— Как си запаметила всичко — каза Чез. — Е, и какво трябва да прави тази структура?

— Да помагат на стражите, да следят за спазването на реда, да предотвратяват бунтове, да следят активността на вампирите… накратко, ще ни карат да запълваме всички дупки.

Това е, да. Никой не обича градската стража… Как ли тогава ще се отнасят с нас?

— Чакай малко, нали тази структура трябва да се състои от Майстори, сама го каза. За какво сме им ние?

— Аха — Чез скочи от леглото — значи старите грохнали Майстори ще хукнат като граничен патрул по улиците на селата. Разбира се. Както и да е, нека да отидем на вечеря, а? Много искам да ям. Между другото, Зак, виж, кактусите наистина разцъфтяха.

Ние с Алиса погледахме към масата. Наистина кактусите, достигнали до височина на средно цвете, бяха разцъфнали с жълти цветове.

— Забавно е — призна Алиса.

— Значи повече не си ми сърдита? — попитах с надежда.

Вампирката ме погледна, след това кактуса, а после отново мен.

— На сладур като тебе е много трудно дълго да се сърдя.

Като цяло, до вечерята вече нямаше напрежение в отношенията между нас… почти. Освен факта, че тя втора седмица не просто избягваше моята скромна компания, а бягаше от мен като от чума.

Братя Викерс просто излъчваха щастие. Както се оказа, ние почти със сигурност ще бъдем изпратени в родния им град — Крайдол. Майсторите съвсем логично бяха преценили, че коренните жители на града много по-бързо и по-ефективно ще могат да решават възникналите проблеми, а и неприязънта на населението би била по-малка — все пак не са непознати, а свои… Така че момчетата бързо забравиха позорната загуба и вече мечтаеха за скорошна среща с роднините.

— Тогава защо не ни оставят в Лита? — обидено полюбопитства Чез. — Ние със Зак сме от най-коренните жители.

Аз кимнах колебливо.

— Не, такъв сладък залък като столицата Майсторите със сигурност са запазили за себе си — иронично каза Невил. — Така че ще се наложи на вас, столичните контета, да се заврете в нашето затънтено село.

— При вас наистина ли миришете на тор, както разправят? — попитах предпазливо.

— Не чак толкова — Невил сви рамене, едва потискайки една ехидна усмивка. — След ден-два ще свикнеш, а след седмица няма и да забелязваш.

— Аз не съм съгласен с това — възмути се Чез. — Аз не искам да свиквам с миризмата на оборски тор! Искам вкъщи, в края на краищата!

За себе си не можех да определя какво искам. От една страна, разбира се, искам да се прибера вкъщи… но от друга страна, не си представям много добре срещата с леля Елиза. Това е, защото тя по някакъв начин беше успяла да ме постави под хипноза и така беше намалила магическите ми способности до смешни нива. О, колко издевателства изтърпях в училище, когато не можех да използвам и най-прости битови предмети и колко труд ми струваха трите месеца на обучение в Академията. С удоволствие бих казал на леля си всичко, което мисля за нея, ако… не се страхувах от нея. И нищо не можех да сторя с този страх, той беше в мен от най-ранно детство и просто не можех да се отърся от него. Така че по-добре, предполагам, да не се срещам с нея.

— Не можеш да избягаш от него — заяви Невил. — Така че стига си мрънкал, ами вземи се разходи, разузнай кое какво.

— Мрънкалник значи. Те ме обиждат, а аз ще им разузнавам — мърмореше Чез, но беше очевидно, че е доволен. Моят приятел винаги се е гордял със способността си да развързва езика на хората… трябва да призная, че той майсторски измъкваше цялата необходима информация, и то много незабележимо.

Чез веднага скочи от мястото си и хукна нанякъде.

Проследих го как изчезна в тълпата и се обърнах към вампирката.

— Алиса…

— Аз също имам работа — каза тя бързо. — И багажа трябва да си събера до утре.

С тези думи тя стана от стола и… изчезна в тълпата дори по-бързо от Чез.

— Само ми се струва или наистина всичко се върна в изходна позиция? — подметна Невил, кимайки към мястото, където преди няколко секунди седеше Алиса.

— Надявам се, че не — въздъхнах горчиво.

— Любовта е глупаво нещо — за пръв път тази вечер чухме гласа на Наив.

Този човек постоянно ме изумява. Ту се държи като дете, ту казва наистина умни неща… И как се хвърли да спасява брат си от каменния трол по време на атаката срещу Академията? Тогава видях в обикновено наивните очи на Наив такава безнадеждност, и разбиране… разбирането, че просто не може да постъпи по друг начин. Да, провървя ми с моите приятели, наистина ми провървя.

Невил ме мушна с лакът в ребрата.

— Виж кой идва към нас.

Бързо се обърнах.

— Кого виждам — на висок глас каза Ейнджъл.

По-добре да не бях се обръщал. Колко противна беше самодоволната му усмивка… с кеф да я изтриеш от лицето на този изрод с една Огнена топка. Между другото, и с враговете ми ми провървя — да мразиш такива самовлюбени типове си беше удоволствие.

— Добър вечер — неохотно поздравих приближаващата се двойка. Между другото, доста е странно, че Ланс и Ейнджъл идват при нас без останалата част на отбора си или минимум без третия си приятел.

— Да, за нас тази вечер наистина е добра — съгласи се русолявия Ланс. — А за вас?

Точно на този блондин Чез отмъкна момичето, която, между другото, се казва Митиса и е сестра на Ейнджъл.

— И за нас… беше. Докато не се появихте вие — отвърна заради мен Невил. — Какво искате?

— Ей, какво ви става? — Ейнджъл замаха с ръце като вятърна мелница. — Просто искахме да попитаме за здравето на нашия стар приятел. Как е гърба, боли ли?

— Не боли.

Струваше ми се, че скърцането на зъбите ми се чуваше чак от седящите на съседната маса. Надявам се, че не им развалих апетита.

— Чудесно — Ейнджъл се усмихна. — И приятелката ти не пострада много, нали? Все пак ударът попадна в най-важния орган, както си мислят повечето от вас.

— Не — казах кротко, опитвайки се да се успокоя и да дишам бавно…

Вдишване, издишване…

Така… още съвсем малко, и тук ще се извърш акт на осакатяване.

Вдишване, издишване…

— Чудесно — продължаваше тормоза „водния“. — Между другото, чухте ли за новата заповед на Главния Съветник за създаването на Патрулите?

— Чухме — измърморих аз, тайно радвайки се на смяната на темата.

— Чудя се къде ли ще изпратят вашата петорка? Ние, например, оставаме в Лита. Все пак, най-добрите първокурсници не трябва да се мотаят из Пограничните села…

Невил също така каза, че в Лита Патрулите ще се състоят само от Майстори… Въпреки че при семейните връзки на Ейнджъл и Митиса нищо не е невъзможно. В действителност, бащата на Ейнджъл е същият този главен съветник, който подписа указа за Патрулите… Какво се заблуждавах? Щом тези момчета спечелиха турнира, значи те наистина са най-добрите ученици, и от този факт, уви, не можех да избягам.

— Поздравления — Невил се усмихна сковано. — А сега можем ли да продължим с вечерята си? В момента е нашата смяна.

— Всъщност смяната ви вече приключи — доволно каза Ланс. — Така че освобождавайте масата, искаме да вечеряме на нея.

— Както ви харесва — свих рамене и прошепнах на Наив. — Вземи тези ябълки. Не се дръж така, сякаш ще ти ги откраднат.

Наив с готовност омете от масата всичко, до което достигнаха ръцете му, и побърза да напусне столовата. Ние с Невил последвахме неговия пример.

— Довиждане — подхвърли зад нас Ейнджъл. — Надявам се, че бързо ще свикнете с миризмата на оборски тор в Пограничните райони…

— Гадина — изруга Невил веднага след като излязохме. — Преди не можех да разбера защо с Чез толкова недолюбвате тези момчета, но с всяка нова среща все повече се убеждавам, че сте прави.

Наив изсумтя одобрително и захапа ябълката.

— Един ден ще си разчистим сметките с тях — уверих Невил, — само да ни позволят да провеждаме свободни боеве…

— Това няма да е скоро — изведнъж се присъедини към нашия разговор Наив. — Чух големите ученици да казват, че учебни двубои се разрешават чак на третата година от обучението. А за да ти позволят свободен бой трябва да учиш най-малко петнадесет години…

— Между другото и аз чух нещо такова — замислено заяви Невил. — Според правилата на Академията двубои са позволени едва от третата година. Но пък ние започнахме двубоите още на втория месец от обучението.

— Системата за обучение се променя — предположих аз. — След като започнахме двубоите три години по-рано, тогава може би ще мога да предизвикам този дребосък на дуел още след година.

Притворих очи замечтано.

— Какво след година! — чухме зад гърбовете си хрипливия глас на Чез и след миг тежката му ръка кацна на рамото ми. Едва се сдържах да не извикам — ударът по рамото предизвика остра болка в гърба ми.

— Водният факултет ще намалее с един ученик — ядосано казах аз. — Жалко, че пропусна един много съдържателен разговор с нашите противници.

— И какво толкова научихте от този разговор? — попита Чез скептично.

— Преди всичко научихме, че тези момчета са пълни малоумници — отговори вместо мен Невил.

— Това си го знам без никакви разговори — отвърна Чез. — Това на тях на челото им е написано с големи букви.

— Букви? — изненада се Наив и прекъсна за миг унищожаването на ябълките.

— Ти дъвчи, дъвчи — нежно каза Чез — не се разсейвай.

— И също разбрахме, че цялата им компания ще бъде на практика в Лита — реших да попаря червенокосия си приятел.

— Знам, — тъжно въздъхна Чез, — всички за това говорят. Сега те са най-добрите ученици — всички привилегии са за тях.

Вървяхме в мълчание за известно време.

— Какво още научи? — попита Невил накрая.

— Ами… нищо важно. Новото формирование се нарича Патрул. Честно казано, това име не ми харесва, защото предполага постоянни разходки из се… — Чез хвърли поглед на братята Викерс и се поправи — в Пограничния град. За всеки отряд ще осигурят сграда и определен участък от града, за да патрулират и да възстановяват реда. Ще ни надзирава Майстор.

— Тоест, ще помагаме на обикновената стража? — уточних аз.

— Ще помагаме на стражата и ще изслушваме оплакванията на хората от поверения ни район. Като цяло, това не е практика, а някаква каторга. И най-лошото е, че няма измъкване от това.

— Някак си ми е трудно да си представя всичко това — казах бавно — неопределено е някак, неясно…

Чез рязко спря пред платформата с телепортите.

— Точно така. И затова сега ще отидем да съберем нещата си, а ти отиваш при чичо си. Може би той ще ти каже нещо по-конкретно.

— Може би — съгласих се аз. — Само че човек трудно го намира него. Но ще се опитам…

— Опитай — каза Чез и прекрачи в телепорта.

Братя Викерс ми пожелаха късмет и също изчезнаха в ярка светлина.

Всички ме изоставиха. Алиса не беше на себе си след… мда, след. Вампирите изчезнаха от Академията и никой не знаеше къде точно са отишли. Дори Догрон — каменния трол, и той напуска академията преди седмица. Нещо ми подсказваше, че и чичо си няма да намеря днес… Може да се опитам да намеря Кейтен — откакто го възстановиха като Майстор, той съвсем престана да излиза от лабораторията си. Предполагам, че през цялото време освен с „автомага“ с никой друг не е общувал.

Когато останах сам, страхът ми от телепортите толкова се усили, че плюх на умората и закрачих двадесет етажа нагоре по стълбите. Нищо няма да загубя — и без това се движим твърде малко и бързо губим спортна форма.

На етажа на Майсторите, за разлика от всички други етажи, беше претъпкано. Дори прекалено. Мяркаха се червените ливреи на Майсторите, от време на време покрай мен притичваха най-добрите ученици на Академията, със сини ливреи, натоварени с някакви задачи. Това беше традиция — прикрепяха най-добрите ученици след четвъртата година към някой от учителите и те тичаха като луди от негово име. От една страна, това не е особено приятно, но от друга — се смята за много почтено и носи много плюсове, за които аз, за съжаление, засега не знам нищо.

Огледах се наоколо и, не виждайки ни едно познато лице, се запътих към кабинета на чичо си.

— Къде отивате? — попита ме един от тичащите ученици със синя ливрея, веднага щом вдигнах ръка да почукам на вратата.

— При Майстор Ромиус — отговорих изненадано. — Какво има?

— Той викал ли ви е? — подозрително попита човека.

— Да — отговорих раздразнено. — Какъв е проблемът?

— Изчакайте тук — разпореди се започващият да ме дразни младеж и се стрелна през вратата.

Преди да успея да изброя наум и половината от известните ми ругатни, на вратата се появи изненаданото лице на ученика.

— Влезте.

Стори ми се, че той сам не повярва какво изрече току-що. Наистина, някаквъв си първокурсник да дойде на посещение при Върховен Майстор…

— А, Зак, влизай — посрещна ме чичо зад огромна купчина документи на бюрото си.

С голямо удивление видях как всички документи от масата излетяха във въздуха и се подредиха по рафтовете. Пред мен се появи чичо Ромиус и не изглеждаше никак добре — разрошена рижа брада, зачервени очи и хлътнали бузи, всичко това показваше, че е претоварен с работа.

— Ако си зает, мога да дойда по-късно? — предложих аз.

Честно казано, да говоря на „ти“ ми костваше много усилия. Но чичо ми ми каза твърдо, че роднините трябва винаги да се говорят при равни условия, и аз се предадох. Впрочем, за да бъде напълно честен със себе си, бях поласкан, че говоря без официалности с Върховен Майстор.

— Не, не, влизай — чичо ми кимна и се обърна към младежа. — А ти отиди се разходи.

Младежът ме погледна с още по-озадачен поглед и безропотно излезе от стаята.

— Виждам, че тук е голяма суматоха — отбелязах аз. — Всички тичат нагоре-надолу, търсят нещо, разминават се, изпълняват задачи.

— Да, при нас сега е направо природно бедствие. Подготовяме документите за Патрулите: режийни за сгради, мебели, всички видове бележки и документи за доказване на нашите пълномощия. И ще ни трябва чудо, за да успеем за утре.

Звучеше забавно да го чуя — Майстор да се надява на чудо.

— Да, за тези Патрули исках да поговорим — дойдох на себе си. — Ние с Чез пропуснахме събранието на нашия курс и затова нищо не разбираме.

— Мислиш, че на срещата всичко е било ясно обяснено? Самите ние нищо не знаем. Заповедта всички сме я чели, но как ще изглеждат нещата в действителност и по-важното — защо изобщо е нужно това… пълна мистерия и за нас.

Щом това е загадка дори за Майсторите, какво ще правим ние там? Така че може би не трябва да се замесваме в това. Нека някой друг да бъде изпратен…

— А ние какво можем да направим? — попитах колебливо. — Ще пристигнем в града и какво ще правим? И, между другото, къде ще ни изпратят? Предполагам кой ще е града, но все пак… Ако може някой подробно да ми обясни какво точно ще правим.

— Вие ще бъдете изпратени в Крайдол, което е съвсем логично, защото е родния град на братята Викерс. А какво ще правите там… на първо време ще изпълнявате заповедите на началника на стражата, а след това ще видим… По-точно ще реши вашият пряк ръководител.

— Кой ще бъде наш ръководител? — поинтересувах се аз.

— Разбира се, Кейтен. Въпреки че сега не можеш да го откъснеш от любимия му автомаг, ще му се наложи да поживее няколко месеца в Пограничните райони. Между другото…

Ромиус почука по масата и в кабинета влетя вече познатият ми младеж.

— Извикай тук Майстор Кейтен.

Отличникът кимна и изскочи като ужилен от стаята.

Да, не им е лесно, трябва да се отчете, на тези момчета, прикрепени към Майстори. Интересно, те по цял ден ли тичат така или им остава и малко време да учат?

— Смятам, че всички детайли е по-добре да обсъдиш с него — Ромиус се прозя и разтърка сънените си очи. — А сега ми разкажи какво се случи по време на турнира.

Не можах да сдържа една тъжна въздишка.

Ето на, всеки срещнат ще ми напомня за този турнир. Дракон да ме вземе, нали Невил предсказа нещо подобно! Добре, че всички са прекалено заети с подготовката за практиката и никой не се интересува от позорната загуба на Огнения факултет.

— Е, какво се случи… Всичко провалих! Ние почти бяхме спечелили, когато се опитах да сплета заклинание за Универсална стена, но пак нещо не се получи както трябва и създадох Въздушна вълна…

— От която пострадаха Чез и Алиса — завърши вместо мен Ромиус. — Всичко е ясно. Тук вината не е твоя, просто още не си се научил да използваш пълната си сила. Въпреки че аз те предупреждавах, че все още не си готов да сплиташ сложни потоци енергия, ти така или иначе не ме послуша. От друга страна, разбирам — наистина искахте да спечелите битката.

— Обидно е — казах тъжно. — Малко сила — лошо, много сила — пак лошо…

— Както се оказа, и двете са добри — не се съгласи Ромиус. — Твоят случай ни показа, че нашият подбор не е съвършен. На първо място, ние винаги избирахме ученици с максимална сила, а с твоя случай изяснихме, че и една малка сила може да прави невероятни неща и да сплита фини нишки енергия с невероятна сложност. Нали преди ти успяваше да създадеш заклинания според твоето ниво на знания и сила.

— А сега не мога.

— Не, и сега можеш. Просто трябва да усъвършенстваш уменията си.

— На практиката? — засмях се аз.

— И на практиката също — спокойно отвърна чичо ми. — Вярно, че да се изнасят учебници от Академията е забранено…

Прекрасно. А аз се надявах в спокойна обстановка да прочета пети том от учебника по енергетика.

Вратата се отвори и на прага се появи Кейтен. Румен, усмихнат и, по мое мнение, дори леко напълнял. И все пак, след нападението над Академията му върнаха званието Майстор и му позволиха да се занимава с усъвършенстването на любимото си отроче — автомага.

— Добър вечер — бодро каза той и с едно движение се пльосна на фотьойла. — Ето сега се уверих, че сте роднини. И двамата сте чорлави, съсухрени, бледи, със зачервени очи, светещи с някакъв нездравословен блясък…

Някъде бях чул всичко това. Дали моята бледност толкова се набива на очи? Как ще ме различат от вампир в Пограничните райони…

— Нещо си твърде бодър и свеж — намръщи се Ромиус. — Заседя се в лабораторията.

— И какво от това? — изненада се Кейтен. — Вече се очертава сериозен успех…

— Единственото нещо, което ти се очертава — това е разходка в Пограничните райони — зарадва го чичо. — Вероятно си чул за новата заповед на Главния съветник.

— Чух — каза Кейтен. — Глупава идея, да ви кажа аз. Сякаш съветник Митис по някаква причина иска да отслаби Академията…

— За това ще говорим по-късно — бързо каза Ромиус и многозначително погледна към мен.

Възмутително, още повече, че беше Майстор. Не исках така явно да ме пренебрегва или нещо подобно…

— Слушай, Ромиус, сега просто не мога да оставя лабораторията! — извика Кейтен. — Имам толкова много неща за вършене…

— Не спори с мен — непреклонно каза чичо. — До утре сутринта подготви всички документи за Зак и неговата група…

— Ами, документите ще ги подготвя — зарадва се Кейтен. — Ще стане бързо.

— … И после ще отидеш с тях в Крейдол, и ще наблюдаваш практиката им в продължение на два месеца.

— Какво? — Кейтен пребледня. — Но аз наистина не мога точно сега да спра изследванията!

— Всичко можеш — каза Ромиус — Сега вземи Зак като асистент и марш до стаята на Майстор Ревел. Той лично отговаря за проекта Патрул.

— Това е добре — Кейтен най-накрая се обърна към мен. — Е, какво стана на турнира? Спечелихте ли?

Вгледах се в него, не разбирайки, той присмива ли се или говори сериозно.

— За него това сега е болна тема — усмихна се Ромиус — но мисля, че по пътя ще ти разкаже всичко. А сега махайте се от стаята ми, имам си и друга работа.

И ние послушно излязохме.

— Да отиваме при Майстор Ревел — без много оптимизъм заяви Кейтен. — Та какво стана на турнира?

Докато вървяхме към кабинета на Майстор Ревел, накратко разказах на нашия надзорник за загубата. Доколкото знам, Майстор Ревел отговаряше за сигурността на Академията и всички се страхуваха от него. Не знам защо бяха така уплашени от него, с мен той никога не се е държал лошо, дори напротив, ужасно мил човек. И забележката на Кейтен, че е добре, че за проекта отговаря точно този Майстор… Не знам, не знам. Ако се вгледаме в качеството на работата му като отговорник за сигурността на Академията в светлината на последните събития, доверие към него просто никакво.

— Между другото, бъди внимателен в изявленията си пред Майстор Ревел — предупреди ме Кейтен, когато стигнахме до най-обикновен кабинет с надпис „Майстор Ревел“.

Странно все пак, защо всички толкова се страхуват от него?

Кейтен едва чуто почука на вратата.

— Може ли?

— Влизайте — се чу гласът на Майстора зад вратата. — От половин час ви чакам.

Ама че лъжец. Преди половин час бях в трапезарията, а Кейтен в своята лаборатория, и ако не беше ми скимнало да отида при чичо си, нямаше да бъда пред тази врата.

Влязохме в кабинета.

На пръв поглед нямаше разлика с кабинета на Ромиус — същата дървена маса, няколко много меки черни кресла и много лавици със старателно подредени документи. На масата седеше плешив мъж в сива ливрея на Върховен Майстор. На лицето му имаше едва доловима усмивка на човек, който знае нещо, което никой друг не знае.

— Е, готови ли сте да поработите за благото на държавата? — вместо поздрав попита Майстор Ревел.

— Разбира се — изненадващо сговорчиво каза Кейтен. — Ще направим всичко, което се иска от нас.

Пльосвайки се в едно кресло, както и в кабинета на чичо, Кейтен замря и както ми се стори, се стараеше да не прави излишни движения.

— Браво — Майстор Ревел едва забележимо кимна. — Кейтен, ето ти всички необходими документи, запознай се с тях до сутринта.

От един от рафтовете плавно излетя скучна сива папка.

— А някакви материали за хората, с които ще трябва да работим? — попита Кейтен.

— Разбира се — съгласи се Майсторът и след първата папка във въздуха полетя и втора.

И двете папки внимателно кацнаха на масата пред Кейтен.

— А…

— В първата папка.

— А…

— Ще се оправиш.

— Разбрах.

Затова пък аз не разбрах. А кога ще ни проведат инструктаж?

— Мисля, че получихте задачата, така че може да си ходите.

— А аз? — попитах удивено. — За мен каква е задачата?

— Да се наспиш — кратко отговори Майстор Ревел. — И да се постараеш повече да не допускаш подобни грешки като на турнира.

Отново!

Напуснах кабинета с пламнали уши. Аз можех и да не забележа, но Кейтен забеляза и не пропусна да ми го съобщи.

— Всички ли ще ми напомнят за това? — попитах жално.

— Разбира се — увери ме наставникът. — Да знаеш как беснеех, когато ми напомняха за понижението от Майстор в редовен ученик. А ми напомняха толкова често, и никой не го мързеше.

— Желанието им да подиграват ближния е по-силно от мързела — обобщих аз. — Какво толкова. Ще свиквам.

— Хайде, отивай да спиш. А аз ще отида да се поровя в документите… О, и все още трябва да мисля какво ще стане с автомага. Той без мен ще затъпее от скука.

— Изключи го? — предложих аз.

— Не може, ще се обиди — разтърси глава Кейтен.

Виж ти, значи той се държи като истински човек.

— Тогава го вземи със себе си.

— Ти видя колко пространство заема автомага. Толкова е голям, не може просто ей така да го сложиш в джоба си, но… ще си помисля за това, като цяло идеята не е лоша.

Кейтен тръгна към лабораторията си, а аз трябваше да си събера багажа за предстоящото събитие.

Връщайки се в стаята си и тъжно гледайки половинметровите кактуси, започнах да събрам багажа. Сложих в старата чанта музикалката и музите със записи на любимите си песни и изведнъж осъзнах, че през цялото време на обучение в Академията нито веднъж не съм слушал музика! Нямах нито време, нито желание, а преди наистина вярвах, че не мога да живея без музика нито ден. Е, в известен смисъл магията приличаше на музика — сплитането на потоци напомняше създаването на мелодии… Магията замени музиката и сега нямах никакво желание да включа музикалката.

Хвърлих в чантата две резервни ливреи… и осъзнах, че нямам какво повече да взема. Учебници от Академията, както се оказа, не се изнасят, а освен тях в стаята ми нямаше нищо друго.

Между другото, защо тогава Алиса толкова бързо хукна от трапезарията? Не мисля, че тя имаше много повече неща от мен. Излиза, че тя отново ме избягва? Стоп! Кого заблуждавам. Та тя ме избягва цяла седмица! Но тази вечер… дали не съм направил нещо грешно?

С тази депресираща мисъл заспах.

Действие 3

Отворих очи.

Тъмнина.

— Спокойно, не мърдай — предупреди ме тих мъжки глас.

Всъщност нямах и намерение. Не, не мислете, че се уплаших. Честно казано, още не бях се събудил, за да мога да се уплаша както трябва. Да, и се чувствах по един странен начин, като леко пиян… всичко наоколо възприемах в полусън.

Тихият, подкупващ глас продължи:

— Никерс, веднага ти казвам, това не е друга атака срещу Академията — раздаде се тих смях — а само една скромна традиция — тържествено изпитание.

Тържествено? Изпитание? Странно словосъчетание…

Сега вече окончателно се събудих. Между другото, съдейки по всичко, все още лежах в леглото си… само че нищо не виждах. А, това е превръзка на очите! Някак странна превръзка, между другото.

Опитах се да стана от леглото, но не се получи. Очевидно бях вързан.

— И за изпитанието непременно слагате превръзка на очите и вързвате за леглото? — попитах, опитвайки се да скрия трепета в гласа си.

— Не може без това — съгласи се гласът. — Впрочем скоро ще бъдеш освободен. Веднага след като обясня правилата на играта.

— Игра?

— Е, не игра, тест. Каква е разликата?

— Разликата е в последствията — с нетърпение обясних аз.

— Няма последствия — увери ме гласът, — най-малко физически. Но можеш да се опозориш. Впрочем, след днешното състезание не би трябвало да си изплашен.

Пак напомняне за съревнованието. Всеки се опитва да се отърве от бедните, измъчени първокурсници.

Всичките ми опити да се изправя на крака бяха напразни. Някой или нещо не ми позволяваше да мръдна крак или ръка, придържайки ме в мъртва хватка.

— Какво се очаква да правя? — попитах смирено.

В края на краищата, защо трябва да се боя? Вече казаха, че травми няма да има. А и да се опозоря, няма да съм първия, хора сме.

— Веднага се вижда умния човек — стори ли ми се или беше казано с подигравка? — От теб не искам нищо. Просто когато те пусна, ще трябва да се опиташ да излезеш оттук. Това е всичко.

— Какво значи „да се опиташ“?

Тишина.

— Хей, какво означава „да се опиташ“?

Аз съм в стаята си, лежа си на леглото… или не? Да, дадоха ми подробни нструкции, не мога да се оплача. Махни се оттук. Откъде „оттук“? И къде да отида?

Натискът върху крайниците ми изведнъж изчезна и аз почувствах, че мога да се движа. Само превръзката на очите още стоеше.

Веднага протегнах ръка към очите си, за да махна превръзката, но превръзка нямаше! Внимателно опипвайки клепачи, аз осъзнах, че, както изглежда, на мен ми действаше някаква магия — нещо невидимо не ми позволяваше да повдигна клепачите си. Заклинанието явно не беше от моето ниво, в действителност на нас освен елементарна магия нищо друго не са ни преподавали. Не можех дори и да предположа как действа.

— Всичко е ясно — колкото се може по-силно и уверено казах аз. — Това изпитание трябва да мина със затворени очи? Е, така да е.

Вече бях започнал да се досещам, че не съм в стаята си. За да се убедя окончателно в това, протегнах ръка към левия ръб на леглото. В моята стая с този ръб леглото допираше стената, но сега не усетих нищо подобно.

Стана много неприятно. Едно е да си в тъмното в позната стая и съвсем друго — в непознато помещение… В мен веднага се появи чувството, като че ли в тъмнината дебне нещо ужасно. Макар че всъщност тъмнината я нямаше, просто очите ми бяха затворени… но от това не ми стана по-леко.

Странно, но леглото може да беше и моето. Това какво ще рече, че са ме влачили заедно с леглото, а аз дори не съм се събудил? Въпреки че след такава сериозна травма можех всичко да проспя.

Бавно спуснах крака от леглото.

И сега какво? Ставам и отивам да търся изхода по бельо? Аме че шегаджии. Интересно как ще реагират момичетата на този тест? Ако това изобщо е тест, а не поредната шега на ученици от горните курсове, макар че едното не пречи на другото.

Без да му мисля много, се завих с одеялото и станах от леглото. Колкото по-бързо приключа, толкова по-добре. Утре ще ставам много рано.

Подът беше каменен, хладен. Във всички жилищни помещения подът беше застлан с мокет, значи съм в някаква зала, медитативна или учебна.

Направих няколко неуверени стъпки, опипвайки с ръце пространството пред себе си. В моята стая след крачка щях да срещна стената, но тук нищо подобно не се случи.

— Искате опипом да намеря изхода от тази стая ли? — предположих аз.

Звукът на собствения ми глас определено не ми придаде увереност. Може би защото трепереше. Дали ако викам по-силно ще си увелича увереността?

След около двадесет крачки най-накрая стигнах до стена. Е, сега остана съвсем малко — да вървя по нея, докато стигна до врата. Вдъхновен от тази мисъл, тръгнах да обикалям.

Мина доста време, преди да започна да подозирам, че става нещо странно с тази зала. Вървях по стената от много време, но така и не намирах врата. Освен това изобщо не срещнах ъгъл, сякаш цялото помещение беше съвършено кръгло. По принцип това беше възможно, нали кулата сама по себе си е кръгла, а стаите на всеки етаж бяха „нарязани“ като парчета от торта, и няма нито една кръгла зала, с изключение, може би, на Музея на Академията. Къде попаднах?

Изведнъж зад мен се чу силен грохот, сякаш някъде наблизо на пода се стовари нещо много голямо. Подскочих на място от изненада, а в следващия миг рухнах на пода. За всеки случай.

Излизаше, че не съм сам?! Възможно ли е в тази странна стая да бродят и други ученици? Не, но все пак трябва да направя нещо с това зрение, иначе никога няма да се измъкна оттук. Със заклинанието, плътно затварящо очите ми, не можех да направя нищо, защото все още не виждах сплитанията на другите, а дори и да ги виждах… очите ми си оставаха затворени.

Бавно станах от пода, ослушвайки се внимателно за околните звуци. Мисля, че ако някой наистина ме наблюдаваше, той със сигурност се забавлява с разходката ми из стаята. Чувствах се като сляп подземен яйцеяд, въпреки че той е по-добре от мен, защото има дълги пипала за изследване на околното пространство. Стоп. Идеята си я бива! Какво ще стане, ако направя подобни пипала от енергийни нишки? Движейки ги по стените, ще следя промените в модела им и ще мога да видя къде да отида. Нали модела на собствените си заклинания виждах със затворени очи, само с вътрешното си зрение.

За начало изтъках една нишка. Издължих я като камшик, увеличих я няколко пъти и я проверих на стената, за която се държах. Вътрешното ми зрение отбеляза изменението на структурата на заклинанието и в следващия миг Огнената плетка изчезна.

Мда. Получи се нарушение цялостта на заклинанието. Значи все още съм в Академията, където стените се състоят от „дагор“ — материал, който е напълно нечувствителен към магията. Магиите просто се разрушават при контакт с този минерал.

Трябва да използвам нещо друго. И между другото, как не помислих, че в стаята може би има и още някой освен мен? Ако докосна с нишката човек, най-малкото ще го обгоря. Не, няма да стане така. Магията на огъня тук няма да помогне.

Всъщност, тук тя не беше и нужна. За моите цели по-подходяща беше въздушна магия. Хмм. Защо изобщо са ми нишки? Трябва да направя заклинание, с което да получа карта на цялата стая. Няма нужда от създаване на дълга нишка, тук достатъчни са малки повратливи заклинанийца тип Огнено змийче, но не от огън и не змийчета. И няма да атакуват, а ще се отблъскват от всяка повърхност и ще се връщат при мен. Тъй като още не можех да измервам разстояние с магия, ще се наложи да се ориентирам според времето на връщане на заклинанието. Някъде бях чел за това… само че не мога да си спомня къде точно. Май някакво животно използваше подобна техника…

Стига толкова. Време е за действие!

За начало създадох трийсетина въздушни птици. За повече просто ня ми стигнаха сили. Ако бях със старите си сили, щях да създам една-две съвсем дребни птички, а сега се получиха с размера на добре охранен орел. Ако това ято се вреже в стената — цялата Академия може да рухне. Но каквото, такова.

Създадох допълнително заклинание, което трябваше да събира информацията за връщащите се птички и да я оформя в малка разбираема карта. Да започвам.

Птиците се устремиха в различни посоки, летейки на височината на коленете ми, освен това изпратих няколко заклинания вертикално нагоре. Скоро след това се появиха и препятствията.

Аха. Това е леглото, което напуснах, ето и тавана — леле, колко е висок! — стени… И това е всичко? Друго птичките не засякоха. Уфф… уморително е. И как, питам аз, ще се измъкна оттука? Между другото, дали изобщо е необходимо? Голяма работа, че ще се посрамя. Утре ще имам труден ден на новото място, а аз тука обикалям кой знае къде. Не, стига с тези изпити, тестове, проверки — отивам да спя!

С помощта на картата, получена от птиците, стигнах до леглото, легнах и заспах. Въпреки всичко заспах мигновено.

Присъни ми се странна къща. Нейната основна особеност беше в това, че отвътре беше много по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. В съня си влязох в нея и дълго скитах из странни разноцветни стаи… О, и преди да вляза в къщата успях да видя номера й. Разбира се, това беше моето щастливо число — тринадесет.

Сутринта започна с това, че отворих очи и видях порасналите през нощта кактуси. Все още сънен, се взирах тъпо в половинметровите зелени растения и не можех да разбера как това чудо се е появило тук.

— Аха — най-накрая си спомних аз. — О, много сте израснали.

Кактусите тайствено мълчаха.

А, да, за мистерията! Какво ли стана с този глупав тест? Минах ли го или не? О… или всичко ми се е присънило? Идиотска работа. Разбира се, че тази глупава зала ми се присъни… или не? Винаги съм си мислел, че мога лесно да направя разлика между действителност и сън. В края на краищата, когато ми се присънваха другите светове знаех, че това е именно сън. А тук чувството е някак двуяко — от една страна, знаех, че спя, но от друга — почувствах, че всичко, което ми се случва в съня, е реалност. Глупости. На кого би му минало през ум да ме замъкне заедно с леглото незнайно къде, за да ме подложи на изпитание. Не ни ли стигат ежедневните мъки в класната стая?

Още не бях решил дали да ставам или да се поизлежавам малко, когато някой силно почука на вратата.

— Зак, готов ли си?

Кейтен? За какво съм му? О, да, той обеща да дойде с мен… Но стенния часовник показваше само шест часа сутринта, нещо твърде рано е дошъл за мен.

— Да, да, ей сега излизам! — отговорих бързо и буквално излетях от леглото.

— Хайде по-бързо, трябва да минем през библиотеката.

— Идвам!

За по-малко от минута облякох ливреята, грабнах чантата от пода и… се спрях нерешително. Така… сега трябва да изляза от стаята така, че Кейтен да не види кактусите. Как само са израснали. Добре би било да направя нещо за растежа им, но се опасявах, че нямам време.

Открехнах вратата на десетина сантиметра и бързо се измъкнах през процепа.

— Добро утро — изненадано ме поздрави Кейтен. — За какво беше това?

— Вратата лошо се отваря — бързо реагирах.

— Да се обадим ли да я ремонтират?

— Не! — почти извиках.

— Както искаш — Кейтен ми хвърли подозрителен поглед. — Добре ли си?

— Просто не си доспах — махнах с ръка. — А защо ще ходим в библиотеката?

— Трябва да получим някакви книги.

— Защо? — учудих се аз. — Мислех, че от Академията не може да се изнасят книги.

— Да — Кейтен щракна с пръсти — но сега вече може. Вчера господа Майсторите… ах, да, сега и аз съм Майстор. Просто вчера направихме малък наръчник със заклинания, които могат да ви бъдат полезни по време на практиката.

— Уау. И какви са тези заклинания?

Кейтен се вмъкна в телепорта, а аз, още несъбудил се, вървях зад него, без дори да се сетя за собствения си страх.

— Откъде да знам. Сега ще ги видим.

Под библиотеката на Академията имаше отделен един цял етаж. И целият този етаж беше пълен с книги, плакати, брошури, свитъци, и още дракон знае какво. Там беше и магическата печатарска машина, на която се отпечатваха новите учебници.

— Това е за нас — кимна Кейтен към две купчинки книги джобен формат.

— За всички от нашия факултет ли са?

— Разбира се. Вземай цялото това нещо, а аз ще се подпиша в дневника. Библиотекарят печата цяла нощ и предполагам, че сега спи, но процедурата трябва да се спазва. Всяка книга е под отчет, и една да изчезне, ще отговарям аз и този, в чийто ръце е поверена. Мен просто ще ме смъмрят, но вие ще бъдете подведени под най-строга отговорност, включително и изключване от Академията.

Аз почти изпуснах книгите на пода.

Кейтен се подписа в дневника и бодро изкомандва:

— А сега бегом на първия етаж. След петнадесет минути трябва да сме в Пограничните райони.

Бързичко.

Като по чудо успях да занеса двете купчини книги без да ги разпилея по земята. Но предполагам, че понякога ми помагаше магията на Кейтен. Във всеки случай, на първия етаж отидохме преди всички други. Надзорникът ме заведе в една малка стая с три телепорта, близо до които, седейки на стол, спокойно си дремеше момиче в синя ливрея на отличничка. Между другото, тя не беше нищо особено, милата, но пък от известно време блондинките изобщо не ми бяха по вкуса…

— О, чудесно, още никой не е дошъл — зарадва се Кейтен, а след това очите му попаднаха на спящото момиче. На лицето му се появи познатата усмивка и той неочаквано силно викна: — Аха! Спим на пост!

Бедното момиче скочи като опарена, събаряйки стола. Очите й бяха ужасени, а когато осъзна, че пред нея стои Майстор, от страх едва не падна на пода след стола.

Да, трябва много да ги юркат тези ученици. Младежът при Ромиус хвърчеше като луд, а това момиче гледаше Кейтен с такава преданост и молба в погледа, че чак беше отвратително.

— Хайде, слагай книгите на масата — каза ми Кейтен и заплаши момичето с пръст. — А ти повече не заспивай на работното място.

Осъзнавайки, че Кейтен очевидно няма да я накаже, тя бързо вдигна падналия стол, седна на него и се ококори към телепортите. Очевидно основната й работа беше да ги наблюдава…

— Слушай сега — обърна се към мен Кейтен — скоро през тази врата ще дойде целият първи курс на Огнения факултет. Ще влизат по един, ти ще следиш за това, и ще ги изпращаме през телепорта по петорки. Във вратата има специално заклинание, което определя дали едно лице има нещо, което не трябва да се изнася от Академията. По-специално, това се отнася до учебниците.

— Аха.

Престорих се, че всичко разбирам.

— Ако вратата не пуска някой да премине, то нека той да извади всичко от чантата и джобовете си. Ако и това не помогне, то той или тя ще трябва… — Кейтен изведнъж се засмя, — да се съблече.

— Хей — попитах аз, — а възможно ли е да се контролира това нещо по някакъв начин?

Момичето ми хвърли пълен с презрение поглед, но аз се престорих, че не го разбирам.

— Зак — заплашително ми размаха пръст Кейтен, — погледни ме. Знам, че си любител на експериментите…

Да продължим интересния разговор не ни позволи появилият се на прага Шинесимус.

— Така, доведох дребната риба — съобщи той. — Ах, ето къде си, Закари, а ние те търсим. Трябваше да ни предупредиш, че ще помагаш на Майстор Кейтен.

— Не успях.

Честността е най-добрата политика. Основното нещо сега беше да не припомням на Шинс за изгубената битка. Въпреки че е много малко вероятно дори за миг да забрави за този злощастен факт…

— Между другото, Закари, бих искал да поговоря с теб за последната битка. Не, не сега, разбира се, но възможно най-скоро…

Надявам се, че такава възможност скоро няма да се появи. Ако не се лъжа, той искаше от нас да спечелим… Страхувам се, че след разговора с него ще трябва известно време да се възстановявам при друидите.

— И така, дами и господа…

Първо дребни риби, а сега пък нарича учениците господа? Забавно чувство за хумор има нашия декан.

— … влизайте по един през тази врата и помнете, че да се изнасят от Академията книги и предмети, с изключение на ливреите и нещата, с които дойдохте тук, е забранено.

Първи, разбира се, мина Чез.

— О, Зак, ето те къде си — зарадва се той и спокойно влезе в стаята.

Я виж, моят неуморен приятел не носи нищо незаконно. Странно.

— Видя ли какво се случва в твоята…

— Видях — изсъсках аз. — Тихо!

— И… Ами, добре — Чез се плесна по челото. — Грешката е моя.

— Не трябваше да минаваш първи — усмихнах се на приятеля си. — Заминаването е по петорки, така че ще трябва да изчакаш докато свърша.

— Може да отида да поспя още малко — дрезгаво промърмори Чез. — Добре, ще ида да потърся Наив. Може да реши да открадне няколко книги, знаеш колко обича да чете.

О, да, знаех. За цялото време на обучение Наив не прочете нито един учебник — всичко, което трябваше да прочете, брат му му го обясняваше. За сметка на това художествената литература нашето огнено момче поглъщаше по една на ден, и то предимно любовни романи.

Следващият през вратата беше високомерния Триз. Това момче никога не съм го харесвал, той се отнасяше с всички прекалено арогантно, а като знам, че всъщност аз съм с много по-благороден произход от неговия… ами, и той не ме обича повече, отколкото аз него.

Опита се да влезе през вратата, но тя не го пусна.

— Какъв е проблемът? — високомерно попита Триз.

— Благоволи да изпразниш чантата си от забранените неща — казах злорадо.

— Никерс, веднага ме пусни или ще се оплача от теб…

— На кого, интересно, ще се оплачеш? — поинтересувах се аз. — На декана? Ето го стои до телепортите. Само че за да стигнеш до него, ще трябва да изпразниш чантата си.

— Простак — гнусливо процеди през зъби Триз.

Демонстративно погледнах през нахалника и извиках:

— Следващият!

— Дракон да те вземе — изруга Триз и хвърли чантата близо до входа.

Сега той успя спокойно да мине през вратата. Чудя се какво ли е искал да открадне от Академията? Дали учебник? Най-вероятно. Въпреки факта, че Триз си е измет, той правеше заклинания много по-добре от мнозина, а по време на обучението напредна много.

Механизмът беше следния — първо аз пропусках петимата ученици, след това те отиваха при Кейтен да получат поименните си наръчници със заклинания. Майсторът накратко обясняваше на всеки един от тях с коя част от тялото си отговаря за наръчника, както и какво ще стане с него, ако случайно или не загуби това ръководство. Отделно уточняваше, че ученикът и книжката са свързани с много сложно заклинание и ако бъдат разделени на разстояние повече от сто метра, един от тях ще изгори. Най-вероятно това, разбира се, ще бъде книгата, но кой знае…

Аз така и не разбрах шегува ли се Кейтен или говори сериозно. А ако откраднат книгата? Ще изгорят човек само за това, че не е опазил някакъв си справочник по магии? Но кой ги знае, тези Майстори…

След Кейтен с учениците говореше Шинс. Той подробно им обясняваше къде и с кого трябва да отидат след преминаване през телепорта. В действителност, на изхода на телепорта ние би трябвало да бъдем посрещнати от упълномощени лица със съответните документи, но знае ли човек. Че то, посреща ни някой, завежда ни някъде… търси после ценните ливреи и справочници, ако си нямаш работа. Какво пък, хващат шпионите от Шатерския Халифат бедния ученик, вързват го и го отвеждат някъде, където на спокойствие се запознават с ценния справочник по магии, без опасност книгата да изгори.

След разговора с Шинс учениците отиваха към посочения им телепорт. Скоро осъзнах, че трите телепорта водят към различни градове в Пограничните райони: Крайдол, Лайминг и Форт Скол. Форт Скол едва ли можеше да се нарече град — той беше по-скоро огромна крепост на границата с Шатерския Халифат. Натам заминаха две петорки и можех само да ги съжалявам — да живеят в близост до границата с Шатер… страшно. Другите имаха повече късмет, те бяха изпратени в Лайминг — най-големият град в Пограничните райони. Току-що осъзнах колко ни е провървяло на нас! Изпратиха нашия курс в нормални градове, но имаше и много малки селца, в които вероятно също ще изпратят някого. Там наистина ще е скука…

Уверили се в действието на вратата от примера на Триз, учениците вече не се опитваха да изнасят нещо забранено, и скоро пред вратата се образува малка купчина учебници и тетрадки. След като изпратихме всички групи, в стаята останахме само моята петорка, Шинс, Кейтен и сънливо затварящата очите си, явно недоспала, девойка-страж.

— Е, останахте последни — констатира Кейтен. — Мисля на първо време да поживея с вас, а после, надявам се, с всичко ще се оправите и без мен.

Моите приятели видимо се зарадваха. Както с учудване видях, останалите ученици от Огнения факултет заминаваха на практиката без надзорник, затова пък на нас чичо Ромиус е отделил цял Майстор, при това добре познат Майстор. Този факт не можеше да не ни вдъхне увереност. Що се отнася до мен, общувайки достатъчно близо с Кейтен, не бях сигурен, че от него може да се очаква неоценима помощ, въпреки че, разбира се, бях много щастлив от присъствието му.

— Но имайте в предвид, че и аз самият никога не съм бил в този град — предупреди ни Кейтен. — В проекти като Патрул също никога не съм участвал… всъщност такива проекти никога не е имало.

Успокои ни, както се казва. И защо цялото това нововъведение точно на нашия випуск трябваше да изпробват? Ама че справедливост.

— Вземете си книгите. Ясно ви е, че ако ги загубите, ще изгорят те, а не вие. Но всеки случай на загуба на учебника ще се разглежда индивидуално — каза с усмивка Шинс.

Аха, ще изгори все пак учебника, а не ученика. Това беше успокоително.

— Честно казано, не разбрах много какво има в тази книга — каза Алиса тихо.

„Не разбрах много…“ — подмазвачка. Че те и дума не са ни казали за това!

— В тази книга са събрани прости заклинания, които могат да ви послужат — повтори вече многократно казаните думи Шинс.

— Но това са някакви странни заклинания — отбеляза Невил, прелиствайки своя наръчник, и дори Кейтен с интерес погледна през рамо.

Ние всички като по команда отворихме книгите си, които бяха в елегантна кожена корица със символа на Академията на занаятите — извит във формата на буквата „З“ Златен Дракон.

Точно така. Нещо с тези заклинания не беше наред, не можех да разбера принципите на техните действия. Тоест на теория можех да създам такъв модел на енергия… след малко тренировки, но как ще действа всичко това ми беше съвсем непонятно.

— Шинесимус, това не е елементарна магия! — изненадано каза Кейтен. — Това се учи от четвърти курс. Те нищо няма да разберат!

— Че няма да разберат, няма — сви рамене Шинс — но при желание биха могли да я възпроизведат. Това са най-простите заклинания, не забравяй.

— Е, вие ги давате — шокирано прошепна Кейтен. — А ме лишихте от званието Майстор заради нарушаване каноните на Майсторите?

— Времената се променят — въздъхна Шинс. — Нали ти върнаха званието?

Кейтен премълча. Съдейки по изражението на лицето му, повече нямаше желание да говори с Шинс.

Шинс усети това и се обърна към нас:

— Така, вие ще заминете в Крайдол, всъщност това си го знаете. Официално с тази част на града, в която ще трябва да работите, ще ви запознае офицер от местната стража, а неофициално — вашите приятели Невил и Наив Викерс.

Братята бързо закимаха и се ухилиха до уши.

Разбира се. Щастливи са, защото се прибират вкъщи. Аз, разбира се, се радвам за тях, но защо ние с Чез трябва да отиваме? За Алиса да не говорим, страх ме е да си представя как ще реагират на нея жителите на града. Съдейки по разказите на Невил, вампирите там не ги обичат, меко казано…

— Желая ви късмет — изпроводи ни Шинс. — И не забравяй, Зак, веднага след практиката при мен.

След тези му думи влетях първи в телепорта.

Мигане.

Тъмнина.

Странно, никой не ми каза, че телепортацията на дълги разстояния продължава много по-дълго от обичайното.

Светлина.

— А ето ви и вас, най-после — чу се зад гърба ми.

Слязох от платформата и се обърнах към гласа.

Точно така си представях офицер от стражата. Русокос, с бели зъби, широкоплещест и синеок. Заедно с полираната до огледален блясък лека броня той светеше в буквален и преносен смисъл. Интересно какви ли излъскани като огледало тенджери и тигани правят по границата?

— Добро утро — неутрално поздравих аз, още не знаейки как да се държа с този непознат човек.

Ако трябва да съм честен, започнах леко да се дразня от този прекален блясък…

— Уау, какви подземия — извести за появата си Чез.

Да, наистина, ние се бяхме появили в много малка стаичка, явно под нивото на земята, защото единственият прозорец, едва осветяващ стаята, беше точно под тавана. Но, както ми се струваше, услугите на прозореца не бяха нужни, тъй като доблестният офицер можеше да осветява цялата стая и без негова помощ.

— Каква е тази светлина? — изненада се моят приятел при вида на стража.

— Офицер Девлин на вашите услуги — представи се „слънцето“ и изведнъж така се ухили, че почти ни ослепи с Чез. — И на услугите на една красива дама…

Аха, от телепорта се е появила Алиса.

Тя бавно се обърна към офицера и го погледна презрително с червените си очи.

Стаята стана доста по-тъмна — просто усмивката на стражника изчезна.

— Едва ли ще имам нужда от вашите услуги — каза Алиса и демонстративно му обърна гръб.

Скоро се появиха и всички останали.

— Е, млади хора — с тон, видимо имитиращ Шинс, започна Кейтен, — преди всичко, ние трябва да видим новия си дом. И ако по пътя минем през някое ресторантче, ще бъде просто чудесно. А след закуска и след като разгледаме жилището, с удоволствие ще разгледаме и града.

Закуска! Ами да, ние забравихме да закусим! Странно, че не обърнах внимание на това… макар че преди за всяко хранене ми напомняше Наив, и то през няколко часа. А тук той нещо притихна, сигурно от носталгия за родния край дори и апетита му изчезна… временно, разбира се.

Очевидно си мислехме едно и също с Кейтен:

— Невил и Наив, разберете адреса на новия ни дом… и си отидете вкъщи да зарадвате родителите си.

Братя Викерс радостно извикаха:

— Ура!

— Но след няколко часа да сте при нас.

Офицер Девлин бързо обясни на братята как да стигнат до мястото на престоя ни:

— Минавате покрай търговците на сланина…

Слушах обясненията, когато силно озадаченият вик на Невил привлече вниманието ми:

— Шегувате ли се? — Невил беше изненадан. — Там ли сме настанени?

— Да — сви рамене офицер Девлин.

— Но това е…

Останалата част от разговора между братя Викерс и стража аз, за съжаление, пропуснах, защото до мен се появи Алиса.

— Е, вече сме в Пограничните райони — каза тя тихо.

— Били ли си някога тук и преди? — попитах аз.

— Ами да, всеки уикенд яздя тук с родителите си — неочаквано рязко и явно със сарказъм отговори вампирката. — Разбира се, че никога не съм била в тази дупка! Каква работа мога да имам тук?

Уау, оказва се, че е доста нервна. Всъщност можех и сам да предположа, че Алиса не беше щастлива да е тук.

Вече качвайки се по стълбата, Невил се обърна и с пръст повика Алиса.

Стоях в непосредствена близост до стълбите и чух казаното от Невил.

— Алиса, запомни най-важното — когато излезеш на улицата, винаги си слагай качулката. Аз съм живял тук през целия си живот и знам как хората реагират на вампирите…

Какво пък, звучи съвсем логично. Няма нужда Алиса излишно да се показва. Само че, струва ми се, на човек с качулка някои хора ще реагират не много по-добре, ако не и по-лошо…

След братя Викерс на улицата излязохме и ние.

Примижах на яркото слънце, а ушите ми заглъхнаха от силната врява. Селото си е село, но пазара, на който се озовахме, не беше много по-различен от този в столицата. Поне на пръв поглед.

В контраст с цветната и позлатена Лита, сградите в Крайдол можеха да се похвалят с разнообразие от нюанси на сивото и кафявото. Тротоарите на граничния град не бяха покрити със светещи камъни, всъщност нямаше никакво покритие. Просто добре утъпкана през годините земя. И хората тук не носеха ярки одежди в различни цветове, както в столицата, но още от пръв поглед беше видно, че всичките им дрехи са много топли и здрави, и това беше разбираемо, тук за времето не се грижеше Въздушния факултет.

— Ама че мръсно — прошепна в ухото ми Чез.

— А торът даже не мирише — отбеляза Алиса. — Но пък мирише на нещо друго…

Кейтен вдъхна дълбоко и се засмя.

— Това е миризмата на града, приятели. Това го няма в Лита.

— Позволете ми да не се съглася с това — каза Чез, сбръчквайки нос. — В Лита живеят добре и без тази прекрасна миризма.

— Миризма, миризма — имитира Чез офицер Девлин. — Всички столичани първо се оплаквате от миризмата. И какво толкова има в нея?

— Нищо — свих рамене. — Просто я има и това е повече от достатъчно.

— Ще свикнете — ободри ни полицай Девлин и лъчезарно се усмихна.

О, тази негова широка усмивка направо ме депресира. Толкова ми се иска да го цапна в зъбите… даже не знам защо. Прекалено е изкуствена ли, или кой знае. Мислех, че отдавна съм привикнал към това, леля ми често ме водеше на всевъзможни приеми, но на фона на мръсния и сив град сияещият офицер направо предизвикваше.

— Офицер Девлин, никой ли не Ви е казвал, че вашата, безусловно, много… лъчезарна усмивка има интересно свойство — сякаш четеше мислите ми, невинно попита Чез.

— Да дразни хората? — офицер Девлин се усмихна отново, но не толкова широко. — Знам, знам. Но това е само на първо време, после ще свикнете.

Ние с Чез се спогледахме и се засмяхме. В очите си прочетохме, че ако в най-близко бъдеще обещания процес на „свикване“ не приключи, офицерът лесно може да се прости с комплект зъби. В най-добрия случай. В най-лошия — ще използваме няколко заклинания от книгата… между другото, за книгата!

Така и нямаше свободна минутка, за да разгледам по-внимателно ръководството. Дори в момента не знаех какво да правя — книгата ли да разгръщам, наоколо ли да оглеждам.

— След като ви заведа в къщата, за да не губим време, бих искал да направим една кратка обиколка из града. Имате ли нещо против? — предложи офицер Девлин.

— Разбира се, че не — отговори за всички Кейтен. — Само, като обикаляме из града, да спрем някъде да хапнем.

— Чудесно — зарадва се офицер Девлин. — И така, нашият град Крайдол се смята за най-стария град в Пограничната зона…

Нека позная, за най-стар го смятат само собствените му жители, а жителите на другите градове със сигурност смятат, че най-стар е техния си град. Мечти. При нас в Лита всеки Велик дом по същия начин се счита за най-древен. И едва ли не кървава война ще започнат, ако някой се усъмни в древността им.

— Ние сме на главната улица на града — Пазарна. Тя минава през целия град и го разделя на две половини — „златна“ и „сребърна“.

О, боже, къде видяха те това злато или сребро? Може би тези шегаджии наричат домовете си диамантени дворци?

— В „златната“ половина живеят търговците и заможните семейства, а в „сребърната“ — обикновените работници. Между другото, всички постове на стражата се разполагат на улица Пазарна, като се набляга на равенството на всички хора пред закона.

Или просто защото търговците на пазара плащат повече за защита, а „златната“ част на града със сигурност си има своите момчета с мечове. За защитни заклинания върху къщите на богатите въобще да не споменавам. Срещу скромна такса господа Майсторите ще снабдят дома ви с такива заклинания, че от нещастния крадец, който реши да влезе в къщата ви, и мокро петно няма да остане. Макар че силно се съмнявам тук да има много хора, който да могат да си позволят услугите на Майсторите.

— Вашата къща също се намира на Пазарна, така че всичко ще ви бъде под ръка.

— По-точно под прозореца — каза Чез. — И е малко вероятно заради нас търговците да се държат по-тихо.

Тук беше прав. Всеки ден да слушаш под прозорците си какафонията от звуци, крясъци, викове, разговори — просто ужас! Единствената ни надежда беше сградата, в която бяхме настанени, да е снабдена с всички необходими заклинания.

— Между другото, ако решите да купите нещо, непременно кажете, че работите в стражата. Тогава няма да ви измамят, като правят с повечето гости на града.

— Кой ще ме измами? — обиди се Чез. — Аз самият ще измамя когото кажеш!

— Разбира се, разбира се — бързо се съгласи офицер Девлин, но в погледа му, хвърлен към червенокосия ми приятел, улових явна насмешка. — Но по-добре е да не рискувате.

През целия път Алиса не каза нито дума, само качулката й предпазливо се обръщаше в различни посоки.

Доста често улавях подозрителни погледи, явно предназначени за вампирката. Точно както предполагах. Качулката едва ли можеше да спаси Алиса от излишно внимание, по-скоро обратното.

— Слушай, Девлин — казах на полицая. — Ти, като местен жител, можеш ли да кажеш дали нашето момиче привлича прекалено много внимание с тази качулка? Или е по-добре да я махне?

— А тя може ли да я махне? — ужаси се офицер Девлин. — Но аз мислех, че тя…

— Вампир съм — каза Алиса раздразнено. — И какво от това?

— Но вампирите не…

— Вампирите не — съгласи се Чез — но нашата вампирка може и слънчеви бани да прави. Просто така.

— Това не може да се случи — уверено заяви офицер Девлин.

— Да бе, не може — обиди се Алиса и с бързо движение свали качулката си.

Бедният полицай бързо примижа, очевидно очаквайки вампирката да изгори на място. Но не стана. Нашите вампири някакво си слънце не може да изплаши!

— Жива си — отбеляза офицер Девлин. — Странно. Но все пак по-добре е с качулка. Това поне е ясно на всички. Ако вампир се разхожда посред бял ден без качулка… Страхувам се, че може да изплаши целия град.

— А ако Алиса се усмихва по-малко и погледа й е кривоглед? — попита Чез с интерес и сам си отговори на глупавия въпрос. — Не, няма да помогне. Тези червени очи няма как да се скрият. Алиса, слагай пак качулката, иначе съвсем ще изплашиш нашия Девлин и той завинаги ще спре да се усмихва. А светът без прекрасната му усмивка ще е просто ужасен…

Алиса презрително наметна качулката си и аз отново се замислих как тя ще работи с хората, ако те се плашат от нея?

— Слушай, Девлин — продължих с въпросите. — Какво по принцип е отношението в града към вампирите?

Офицер Девлин се замисли за известно време.

— Трудно е да се обясни просто така. На първо място, трябва веднага да разделим вампирите на нисши и потомствени. Нисшите — това са обикновени жители на града, които по някаква причина са станали вампири. Както вероятно знаете, като станат вампири, хората освобождават всички свои най-тъмни душевни качества и стават просто непоносими, така че за нас най-големия проблем са те. Нисшите се държат просто ужасно, организират боеве, половината от кражбите в града са тяхно дело, и така нататък. Въпреки това, те са си „наши“, ако разбирате какво имам предвид. И хората се отнасят към тях като… към свои, без значение какво правят.

Доколкото си спомням, само потомствените вампири предпочитат да наричат себе си истински. Те са лесно разпознаваеми по кърваво-червените очи, като нашата Алиса. Що се отнася до нисшите, цветът на очите им се запазва, след като се превърнат във вампири.

— Това е смешно — каза Кейтен. — А как се хранят с кръв?

— Тези момчета се хранят с кръв от кланицата, макар че понякога има маниаци, които непременно искат да опитат човешка кръв. Но те не са много и обикновено другите ги издават — защото вампирите, живеещи в града, не се нуждаят от допълнителни проблеми. Нисшите живеят като едно семейство, може дори да се каже клан, подражавайки на потомствените вампири. Докато не пият човешка кръв и не създават големи проблеми — градът ще ги търпи, но ако някой от тях сериозно се провини…

Алиса изсумтя презрително изпод качулката.

— А потомствените? Как се отнасяте към истинските вампири? — попита Чез.

— О, тях ги преследват и убиват. По-скоро се опитват да ги проследят и убият. Тези гадове периодично се появяват в нашия град да се нахранят. Просто се хранят. Понякога убиват хора, понякога само пият по малко кръв и ги пускат, превръщайки ги в нисши вампири. За потомствените вампири нашия град е като своеобразна трапезария, винаги под ръка — гневно каза офицер Девлин. — И когато хората видят вампир с червени очи, те викат приятели и роднини, всеки взема предварително подготвено оръжие, направено от трепетлика, и отиват на го убият.

— Ама че убийци — не се сдържах. — Какво може да направи целия ви град срещу един истински вампир?

— Не много — съгласи се офицер Девлин — но не може просто да стоим и да гледаме…

— Убиха го!!!

— Стража!!!

— Ъ-ъ… Девлин — Чез притеснено погледна към тичащите към нас хора. — Мисля, че теб викат…

Действие 4

Към нас дотичаха няколко души в мръсни дрехи и започнаха бързо и напълно неразбираемо да обясняват нещо. Като за капак на всичко говореха едновременно и постоянно се прекъсваха един друг, спирайки да поплачат от време на време. Да отделим поне малко полезна информация от целия излял се върху нас поток от думи беше практически невъзможно.

— Офицер, там… там…

— Там!

— Това е…

— На него…

— Съвсем… синичък…

— Успокойте се, приятели, не бързайте. Давайте поред — с мек и много уверен баритон каза офицер Девлин.

Уау, веднага се виждаше, че работи професионалист. Страхувам се, че ние нямаше да можем така…

— Но как да… не бързаме! Там е това…

— Именно, там е това — съгласи се Девлин. — Така че отделете време, вече няма къде да бързаме.

— Логика — многозначително коментира Чез и тихо каза в ухото ми: — Сега е ясно защо половината от убийствата на стражи стоварват на нисшите вампири.

— Стига — изсъсках в отговор. — Той е професионалист, знае по-добре.

— Виждали сме такива професионалисти — включи се в нашия разговор Алиса. — Мисля, че съвестно работещ страж просто не може да има толкова сияйна усмивка.

— Може би целия му род са стоматолози… — предположих аз.

Полицай Девлин междувременно научи от пъстрата тълпа каквото му трябваше и търпеливо зачака да се наговорим.

— Предлагам ви да дойдете с мен и да видим какво се е случило — най-накрая каза той. — Мисля, че ще бъде полезно за вас, убийството е извършено в най-добрия ресторант в града, там и ще закусим.

Аха. Поглеждаме трупа и веднага закусваме. Разбира се, можех да предположа, че полицаят вече толкова е свикнал с трупове, че да си хапва без проблем до тях, но ние…

— Хайде, да отидем да видим — съгласи да Кейтен.

— Сякаш не сме виждали трупове — промърмори Чез.

— Виждал ли си? — бях изненадан.

— Не — малко объркан ми отговори моя приятел. — Но нямам и желание, честно казано.

— О-хо, какво е това? — реших да го подразня. — Страх ни е от мъртви хора?

— Не, просто предпочитам да общувам с живите — много сериозно каза Чез. — Но пък щом трябва, трябва.

Полицай Девлин вече се движеше в посока на местопрестъплението, разсичайки с лекота събралата се тълпа. Ние с нежелание го последвахме, като се врязвахме във всеки, който не успяваше да отскочи от нашия път. Защо да отскочи? Защото ливреята на Майстор (всъщност, ученическа ливрея, но тези хора не бяха в състояние да разберат разликата) по някаква причина караше жителите на Крайдол тръпки да ги побиват… И може би тези тръпки бяха неприятни, защото хората толкова бързо изчезваха от погледа ни, че нямахме време да разберем степента им на развълнуваност (разбирай ужасеност).

— Знаеш ли — се обърна към мен Чез. — Май трябваше първо да попитаме какво е тука отношението към Майсторите. Нещо не ми харесва такава бурна реакция…

— Щом не ни е казал нищо, значи няма да се втурнат към нас с вили…

— Какво говориш, какви вили? — възмути се Чез. — Ей сега към мен се беше засилил огромен мъжага, два пъти колкото мен, но щом видя в какво съм облечен едва не напълни гащите. Дори ми се стори, че усетих характерната воня!

— Струва ми се, Чез, че започваш да осъзнаваш как обикновено се чувствам аз, когато изляза на улицата през деня — каза Алиса тъжно.

Не можахме да продължим разговора, защото се приближихме към едноетажна дървена постройка, неприличаща по никакъв начин на добър ресторант. Над входната врата висеше табела с доста претенциозното име „Мечта“.

— Господа, отивайте си! — разпореди се от прага с дълбокия си баритон Девлин. — Оставете всичко в залата! Ако след три секунди някой освен собственика е все още в ресторанта, ще го арестувам! И в радиус от десет метра от заведението да няма никой. Ясно ли се изразих?

Настана голяма суматоха — всички наскачаха и заизлизаха навън. Тълпата старателно заобикаляше офицер Девлин, но почти всеки успя да се блъсне в нас. В резултат на това ние с Чез бяхме отхвърлени на десетина метри от заведението.

Как само уважават тука стражите — но все още не е ясно дали наистина ги уважават или се страхуват от тях. При нас в столицата всеки втори жител е роднина на някой от Великите Домове и стражите се разхождат по улиците почти на пръсти, страхувайки се да не обезпокоят някоя влиятелна особа.

— Девлин!

Кейтен тръгна пред нас, триейки натъртеното си рамо и тихо ругаейки през стиснати зъби.

— Трябваше да ни предупредиш, че хората са толкова ядосани.

— Не, не са ядосани — ухили се Девлин, и честна дума, видях колко усилия костваше на Кейтен да не направи някой дребен магически номер. — Просто хората много уважават стражата и знаят, че не хвърляме думите си на вятъра. Сега нека да видим какво все пак се е случило вътре.

Полицай Девлин и Кейтен влязоха, а ние ги последвахме.

Залата на ресторанта се оказа много уютна — дървени стени, спретнати кръгли маси и удобни тапицирани столове, светещи с мека светлина магически сфери. Шумът и миризмата на улицата останаха навън, спрени с очевидно скъпи заклинания, а вътре се лееше нежна музика и се усещаше мирис на екзотични плодове. Хм, може пък наистина да е най-добрия местен ресторант. В столицата, разбира се, такава под път и над път, но тук, в Пограничните райони… не очаквах да видя такъв комфорт.

— О, господин офицер! — чу се силен глас някъде зад бара. — Тук се случи… такова… и най-важното, какво петно върху репутацията на моето заведение, и каква загуба!

— Хайде, Гръм, твоето заведение ще си остане най-доброто, дори да убият тук и самия император — твърде ласкателно отговори Девлин и приближи до бара. — Излизай, къде си?

Толкова ли е малък, че да не се вижда иззад бара или какво?

Някъде под бара се чу стон, а скоро се появи една ръка… не, това не беше ръка, а ръчище! Такава ръка съм виждал само при едно същество…

След ръката се появи и останалото триметрово туловище.

— Трол — ахна Алиса.

— Всъщност, името ми е Гръм — не се смути здравенякът. — И не съм трол. Аз не те наричам вампир. Нима ти си вампир? Иначе, защо би си крила лицето под качулка?

Алиса мълчеше, гледайки с широко отворени очи огромния човек. Същото правехме и ние с Чез.

С ръст почти три метра, мъжът наистина много приличаше на каменен трол и в първия момент аз, както и Алиса, обърках собственика на ресторанта с него. Все пак си беше човек. Носеше забележително чист кафяв костюм, с панталон, скрит от леко измачкана престилка. На главата си носеше странна шапка, наподобяваща по форма обърнат кораб.

— Извинете моите приятели — тихо каза Кейтен, възстановявайки се по-бързо от нас. — Много детски приказки четат. Позволете ми да се представя, аз съм Майстор Кейтен, а това са моите приятели — ученици от Академията, с които ще работим във вашия град по програма Патрул. Ще помагаме на стражите да опазват реда в града.

Собственикът на ресторанта бутна шапката си настрани и се почеса по темето. Раздаде се силно скърцане.

— Значи всички сте Майстори? И можете да помогнете на офицер Девлин да разкрие убийството? Уау! Ако му помогнете, ще ви бъда много благодарен.

Виж ти, познават нашия полицай лично по име. Изглежда, офицер Девлин е голяма клечка в града…

— Ще направим всичко по силите си — скромно обеща Кейтен.

— Е, добре, къде е твоят труп? — попита офицер Девлин.

Гръм се намръщи.

— О, не се шегувай така. Моят труп, ако всичко върви добре, няма да видиш скоро. А трупът на бедния човечец е ей там зад завесата.

В края на залата наистина висеше червена завеса. Съдейки по разположението, зад нея би трябвало да се намира кухнята.

— В кухнята? — изрази моите мисли офицер Девлин, явно беше идвал и преди в този ресторант.

— Да — въздъхна тролът. — Може ли да си представите, посред бял ден в моята кухня убиват готвача ми! Катастрофа! Знаете ли колко е трудно да се намери истински професионалист, който да може да прави не само скара и питки? Ех… колко редовни посетители ще загубя…

Полицай Девлин отметна завесата и надникна в кухнята.

— А-ха, всичко е ясно.

— Ясно ли е? — Кейтен беше изненадан и погледна в отвора.

— Да — отговори офицер Девлин. — Ще трябва да закусим някъде другаде. Този човек вече на никого нищо няма да приготвя. Но вече сериозно, това явно е работа на нисшите. Погледнете как умело са прерязали гърлото. И нито капка кръв на пода — всичко са събрали.

Ние с Чез погледнахме през рамото на Кейтен. Да, неприятна гледка: човек с ужасяващо бяла, даже леко синееща кожа, с прерязано гърло. И наистина, не можеше да се види нито една капка кръв. Как изобщо нисшите вампири са успели да съберат всичката кръв? Облизали са кухнята или какво?

— Дай да видя — Алиса ме изблъска, хвърли един поглед към трупа и рязко се дръпна назад.

— Е, как е? — ехидно, но и с някакво треперене в гласа, попита Чез.

— Прекрасно — глухо заяви Алиса и бавно се свлече на пода.

— Припадна — заяви Чез и заедно с мен се хвърли да вдига вампирката от пода.

— Какво беше това — припадна, защото видя труп? — изненада се полицай Девлин. — Толкова чувствителен вампир?

— Не — не можах да устоя. — Припадна от глад. Вече три месеца я държим без храна.

— Имайте предвид, че кръвта ми изобщо не е вкусна — за всеки случай ни предупреди Гръм. — А дори и да е вкусна, така или иначе никой няма да й се наслади.

И размаха към нас огромен юмрук.

От изненада ние с Чез едва не изтървахме Алиса. Но някакси я сложихме на един стол и се разделихме: Чез остана с Алиса, а аз се върнах при трупа, за да споделя своите подозрения с Кейтен.

Майсторът стоеше надвесен над трупа.

— И така, нима вампирите ползват ножове? — попита той Девлин, внимателно разглеждайки шията на трупа. — Защо са им ножове — те си имат нокти, по-добри от ножовете?

— Нашите вампири без ножовете не са за никъде — уверено отговори полицая. Между другото, нисшите и изобщо „полувампирите“ нищо особено не умеят. Е, по-добре виждат в тъмното, и имат част от вампирската сила. Но… потомствените вампири още от деца ги обучават на всички трикове на изкуството, а кой ще учи тези изроди? Потомствените вампири не се интересуват от тях, просто ги презират.

— Тоест те ползват ножове, за да си получат кръвта? Срязват гърлото и после старателно събират всичката кръв в буркан? — уточни Кейтен.

Полицай Девлин мълчаливо кимна.

— И избърсват кръвта с тампон? — включих се аз.

— Всичко се случва — неопределено отговори полицая.

Ние с Кейтен си разменихме погледи — очевидно нашия офицер не беше склонен да разследва този случай. Защо ли?

— Вие се оправяйте тук, аз отивам в мазето да приключа с виното — каза ни Гръм. — Ако ви потрябвам — викайте.

Пред учудените ни погледи собственикът на ресторанта ловко се плъзна под бара.

Междувременно Кейтен гледаше не по-малко изненадано офицер Девлин.

— Къде отиде той? Мислех, че ще вземеш показанията му. Как се е случило това…

— Има ли смисъл? — полицай Девлин сви рамене. — Аз и сам мога да ви кажа какво се е случило тук. В един прекрасен момент Гръм е влязъл в кухнята и е видях трупа на готвача. Никой нищо не е чул, никой нищо не е видял… както обикновено.

Чез остави Алиса и се приближи към мен.

— Хубав град — прошепна той.

— Да, и стражите са добри. Веднага се вижда, че са професионалисти — съгласих се аз.

Докато Кейтен и Девлин си играеха на погледи, а ние с Чез откровено се шегувахме, осъзнавайки глупостта на ситуацията, Алиса най-накрая се раздвижи.

— Какво стана? — изненадано попита тя и колебливо се надигна от стола.

— Някой от нас припадна — отговори Чез. — Чудя се кой ли може да бъде…

— Никога през живота си не съм припадала — втрещи се Алиса. — Толкова е странно…

— Всяко нещо си има първи път — съчувствено каза Девлин. — Сега ви каня на закуска.

— А трупа? — хорово попитахме ние.

— Какво трупа? Никъде няма да избяга — засмя се офицер Девлин. — После ще отскоча до управлението и ще изпратя няколко човека да го приберат.

— Значи, всичко е решено? — уточни Кейтен и в очите му проблясна хитра искра. Майстора явно премисли. — Да допуснем, че наистина убийството е дело на нисш вампир. Какво ще правите след това?

— О, нищо — сви рамене Девлин. — Как да разберем кой от тях го е направил? Най-вероятно убиеца ще ни го предадат неговите хора.

— А ако не го предадат? — попита с интерес Чез.

— Драконите да ги вземат — сложи точна офицер Девлин.

Алиса и Чез си прошепнаха нещо и накрая заявиха в хор:

— Ние тук няма да закусваме.

— Аз нали вече казах, че няма да закусваме тук — изненада се офицер Девлин. — Ще отидем в съседното заведение, там не е толкова хубаво, но все пак има жива музика и още по-важното — жив готвач.

Полицаят така се увлече, че се опита да хване Алиса под ръка и да я изведе от заведението.

Докато Девлин разтриваше усуканата си ръка, а Чез успокояваше Алиса, ние с Кейтен се върнахме в кухнята.

— Знаеш ли, при тях всичко е така добре отработено, че преспокойно можем да си почиваме в продължение на два месеца — казах на Кейтен. — Сам помисли, какво можем да правим тук?

— Какво можем да правим тук ли? — повтори Кейтен. — Ще ти кажа какво. Дай ми за момент своя наръчник.

— Да не изгори? — попитах неспокойно, подавайки му наръчника със заклинания.

— При мен няма да изгори — уверено заяви Майстора. — Така че… да видим. Виж как грамотно са направени главите…

Аз погледнах през рамото на Кейтен в отворената книга: „Глава 1. Защитни магии“, „Глава 2. Призоваващи магии“…

— Ето това, което ни трябва — зарадва се Кейтен и отвори в самия край на книгата.

„Глава 10. Некромантия.“

— Какво сега, ще съживиш трупа и ще го попиташ кой го е убил? — бях изумен. — Това не е ли забранено?

— Съживяването на мъртвите е магия от висш порядък, а тук са събрани само няколко от най-простите заклинания — поклати глава Майсторът. — А непрофесионалист няма да успее с некромантията. Дори аз не съм сигурен, че ще успея. Тук е важна и предразположеността…

— Защо тогава са я включили в справочника?

— За всеки случай.

Логично.

Кейтен намери търсеното заклинание и бързо забърбори нещо под носа си.

Странно, много странно. А аз си мислех, че създаваме магии основно чрез сплитане на енергийни потоци.

Чувайки гласа на Кейтен, в кухнята дойдоха Чез и Девлин. Алиса остана на пътеката, все още не се осмеляваше да се доближи до трупа.

— Не, не се получава — след минута каза Кейтен, избърсвайки потта от челото си. — Очевидно няма да мога.

— Какво искаше да направиш? — бях любопитен.

— Тук пише, че магията трябва да покаже всичко, което е видял този човек в момента преди смъртта си.

Аз погледнах името на магията — Последен поглед. Е, доста точно име.

— Полезно заклинание — отбеляза офицер Девлин.

Полезно то, полезно. Но съвсем наскоро четох някъде, че вече от няколкостотин години некромантията е забранена магия. А сега тук — дават в ръцете на ученици цял списък със заклинания за работа с мъртъвци. Да, и с такива знания ни пускат по улиците на съвсем не безопасен град. Но пък от друга страна аз съм достатъчно адекватен човек, Невил също… Наив пък може от нищо да направи чудеса, и Чез може да успее да направи нещо подходящо…

— Може ли ние да опитаме — предложи Чез. — Въпреки че не се чувствам голям талант в некромантията, но пък кой знае…

Ето, знаех си…

— Нека аз да опитам — неочаквано каза Алиса, все още стоейки на пътеката. — Само че ще го направя оттук, за да не виждам… този… — тя преглътна — мъртвец.

— Опитай — сви рамене Кейтен.

Алиса отвори книгата си и бързо забърбори на неразбираем език. Откъде те с Кейтен знаеха този език? За първи път в живота си чувах такава реч…

— Слушай — прошепнах на Кейтен. — Защо тази магия е само с думи? И няма сплитане на енергия…

— Ех, и ти — засмя се Кейтен. — Сплитането на енергии — това е само елементарна магия. А всяка некромантия, философия и религия работи само с думи.

Алиса говори значително по-дълго от Кейтен. И много по-силно. Може би затова при нея се получи.

Първо, въздухът започва да се сгъстява, а над трупа се събраха малки облаци… Не, не облаци. По-скоро мъгла. И в тази мъгла започна да се появява цветна картина. Очевидно, главният готвач бягаше в кухнята толкова бързо, че ние почти не успявахме да видим познатите очертания на помещението.

— Надявам се, че тази магия не показва последните часове на този човек — каза Чез. — Така може и половин ден да го чакаме…

Изведнъж картината престана да трепти и пред нас се появи лицето на огромния собственик на ресторанта.

— Гръм ли го е убил? — изненада се полицай Девлин. — Не го вярвам.

Заклинанието не предаваше никакъв звук, но беше очевидно, че Гръм дълго време обяснява нещо на главния готвач.

— Жалко, че няма звук — каза Чез. — Би било много по-лесно да се разбере какво става…

Междувременно готвача се завърна към преките си задължения и се втренчи в тенджера с нещо зелено и бълбукащо.

— Погледни, точно сега ще го ударят по главата, а ние нищо няма да видим, защото се е вторачил в супата — прошепна ми Чез.

Кейтен изсъска на Чез и за да бъде по-ясен, добави здрав шамар.

Готвачът за момент погледна нагоре, посягайки за някаква подправка, и точно тогава в помещението влезе някой друг. Готвачът, видимо чувайки стъпките, се обърна…

— А, ето това е убиецът — зарадва се офицер Девлин.

— Да — засмя се Чез. — Само погледни тази бандитска мутра.

Да, бандитска мутра… В кухнята влезе малко момче на около шест-седем годинки и започна ентусиазирано да обяснява нещо на готвача.

— Слушай, Алиса, наистина ли се каниш да ни покажеш няколко часово представление? — не се сдържа Чез. — Аз съм гладен!

Изображението рязко се ускори. Малкото момче най-накрая свърши да говори и излезе. Едва завесата падна зад него и готвача се наведе към пода… О, не. Той не се наведе, а падна!

— Какво го събори? — шокира се Чез. — Къде е убиецът?

— Това е, не мога повече — каза Алиса и бавно се свлече по стената. — Нещо сили не ми останаха…

Ние с Чез доста сръчно, все пак за втори път ни е тази сутрин, повдигнахме вампирката от пода.

— Добре, това е достатъчно засега — каза Кейтен замислено. — Преди всичко разбрахме, че Алиса може да работи с тези заклинания.

— А защо само Алиса? — възмути се Чез. — Може аз също да съм велик повелител на мъртвите!

И той бързо извади от пазвата си справочника, намери необходимата страница и започна да чете на глас. Трябва да отбележа, че с дрезгавия му глас цялата тази глупост звучеше особено зловещо…

— Нека си играе — махна с ръка Кейтен, побутвайки мен и облегналата се на рамото ми Алиса към изхода. — А ние ще отидем да закусим.

Чез рязко спря четенето на безсмислиците и наостри уши.

— Без мен? Знаеш ли… аз, по-добре първо да закуся. Не обичам да съживявам трупове на празен стомах.

Когато напускахме кръчмата, плещестият собственик на ресторанта надникна изпод бара и ни махна с огромното си ръчище.

— Елате следващата седмица, ще ви почерпя вечеря — обеща ни Гръм и добави по-тихо. — Ако успея да си намеря приличен готвач…

Под водачеството на офицер Девлин ние пристъпихме към другия ресторант, охарактеризиран от полицая като „нищо особено“. Това определение незабавно развали апетита ни, но не за дълго — едва се приближихме до ресторанта и в ноздрите ни удари приятната миризма на пресни хлебчета. Апетитът ни грабна за носа и само за секунди ни доведе до ресторанта с претенциозното име „Вкуснотии“.

— Колко хубаво мирише — промърмори Алиса.

— Ти това не го яж — веднага реагира Чез. — Брашното влошава концентрацията, нали помниш? Но не се притеснявай, ние ще ти купим ряпа от пазара.

— Ще ти дам аз една ряпа! — изрева вампирката. — Такава ряпа ще ти дам, че ушите ти ще паднат!

Добре, че стоях между и Чез и Алиса. Всички удари от острия лакът на вампирката попаднаха под ребрата ми, както и всички викове на Чез — в ухото ми. И с това конфликта се изчерпа.

„Вкуснотии“ се оказа обикновен и непретенциозен ресторант. Нямаше заклинания, които да го разделят от външния свят и затова, сядайки на една маса, можехме напълно да се насладим на всички звуци и миризми от улицата. Но пък храната тук беше наистина вкусна. Дори съжалихме, че Наив не беше с нас.

По време на закуската почти не разговаряхме. Всеки си мислеше за нещо свое, дори неуморния Чез за известно време не ме закачаше с неизменните си глупости.

— Между другото — заговори Кейтен, след като всички закусихме. — Най-вероятно вие не бихте могли да разгледате паметта на готвача толкова подробно, както аз бих могъл.

— Да бе — промърмори Чез. — Само да ми бяхте позволили да завърша заклинанието…

— Няма смисъл — твърдо заяви Кейтен. — Попитайте Алиса, тя вероятно също видя, че готвачът заби нос в пода веднага след като малкото момче излезе. И не успя дори с крайчеца на окото си не види кой го удари.

— Превъртането беше толкова бързо, че нищо не успях да видя — казах колебливо.

— Затова пък аз успях, и Алиса мисля, че също всичко видя. Дори ако Чез успее да повтори заклинанието, нищо ново няма да видим.

— Ясно. Отново вампирите и Майсторите всичко виждат, а ние със Зак нищо не можем. Така че… прието…

Чез показно се изпъчи и се обърна към прозореца.

— Мисля, че сега трябва бързо да ви отведа до новия ви дом. Трябва и за трупа да съобщя — напомни за себе си офицер Девлин, който до този момент седеше тихо настрана.

— Да, да, разбира се.

Ние бавно се изправихме на крака. След обилната закуска никъде не ни се ходеше.

Надявах се, че ще ни настанят в прилична къща, някъде близо до подобна пекарна, така че сутрин да ни посреща миризмата на пресни хлебчета…

Излизайки на улицата, отново си спомних, че ще трябва да живеем близо до пазара. Имаше толкова много шум и глъч, че за няколко дни напълно можеш да оглушееш.

Да се живее така е просто невъзможно!

Алиса, която, докато закусвахме, беше с необичайно загрижено лице, заговори веднага след като излязохме навън:

— Между другото, въпреки че Кейтен е прав и никакъв убиец не видях, имаме за какво да се хванем!

— Какво да хванем? — не разбра Чез.

— Има за какво да се хванем, казвам, — повтори Алиса. — В края на краищата, ако готвачът е бил убит веднага след като хлапака излезе от кухнята, той със сигурност трябва да е видял убиеца.

— Готвача?

— Момчето! Чез, днес си съвсем зле — саркастично каза вампирката. — Нищо не схващаш.

— Това е временно, — обидено отвърна Чез. — Пратете ме за седмица удома, дайте да пообщувам с момичета, и тогава да видите как внезапно ще поумнея.

— Значи — усмихна се Алиса — ако не те пуснат вкъщи, с всеки ден ще затъпяваш? Ще бъде забавно…

— Стига му се присмива — подхванах го и аз. — Човекът носталгия по семейството го е обзела, по момичета… и въобще, закъде повече да оглупява, а…

Едва успях да отскоча от ритника на Чез, а от инерцията червенокосия ми приятел почти събори вървящия до нас човек.

Вампирката се засмя.

— Ох, не мога, той вече започна да се нахвърля на хората. Явно наистина много му липсват момичетата…

Чез окончателно ни се обиди и демонстративно ни обърна гръб.

— Между другото, аз също тъгувам за момичето си — измърморих под носа си, така че Алиса (пази боже!) да не чуе.

Казват, че вампирите имат много добър слух, но по лицето на Алиса нямаше и намек, че е чула думите ми.

Не ми харесваше странното й поведение. Бих искал да поговоря с нея за това, без никой да ни пречи…

— Тъй като толкова се заинтересувахте от това убийство, можете да го разследвате, — неочаквано ни предложи офицер Девлин.

Кейтен рязко спря по средата на улицата.

— Каква е идеята? Няма нищо особено сложно — разбираме къде е малкото момче и го разпитваме.

— С песен напред — обречено се съгласи Чез. — Така или иначе ще трябва два месеца да се занимаваме неизвестно с какво, защо да не започнем точно с това? Имайте предвид, че аз ще разпитам момчето.

— Не да го разпиташ, а да го попиташ, — поправи го Алиса.

— Че каква е разликата? — махна с ръка Чез.

Алиса се намръщи и стисна юмруци.

— Сега ще ти обясня каква е разликата…

— Господа, не настоявам, но наистина трябва да съобщя за убийството — ненатрапчиво напомни офицер Девлин. — Не искам цял ден в „Мечта“ да лежи труп.

Аха, половин ден може, но цял… ама че ред си имат. И собственикът на ресторанта щеше да продължи работа, сякаш нищо не се е случило — ако убития беше непознат, а не готвача, работил в ресторанта му в продължение на години.

— О — опомни се Кейтен. — Извинете ни, разбира се, да вървим по-бързо.

— Девлин, а ти случайно не знаеш ли какви са плановете на вашия началник за нас? Какво ще правим ние?

Може би само ми се стори, но според мен офицерът се смути.

— Ами, сами помислете, откъде аз, простият и скромен офицер от стражата, мога да зная за плановете на началството? Срещнете се с шефа, той ще ви каже всичко.

— Колко внимателен началник имате — каза Чез. — И ще ни приеме, и ще ни обясни. Така трябва. А иначе ще се влачим напред-назад като мухи без глави…

— Кхъ… — Девлин изведнъж се препъна на равното. — Да, той е, така… внимателен……

Крачехме с бързи крачки по широката улица Пазарна. В един момент нещо прещрака в главата ми и си спомних за моя сън.

— Алиса, искаш ли да се обзаложим? — неочаквано дори за себе си казах аз.

Вампирката учудено се вторачи в мен.

— Тоест?

— Обзалагам се, че къщата, в която ще ни настанят, ще е под номер 13.

— Пак с твоите шеги — намръщи се Алиса. — И на какво искаш да се обзаложим?

— На целувка — веднага отговорих аз.

— Добре — лесно се съгласи вампирката. — Но ако загубиш, всяка сутрин ще бягаш до „Вкуснотии“ и ще ми купуваш кифлички със сладко.

— Съгласен.

Стиснахме си ръцете да скрепим облога.

— Далече ли е още? — попитах нетърпеливо полицая.

— Вече пристигнахме.

И Девлин спря в средата на улицата.

Завъртяхме глави, опитвайки се да разберем коя от къщите ще се превърне в наш дом за следващите два месеца.

— Коя от тях? — попита накрая Кейтен.

— Тази.

Пазачът посочи огромна двуетажна сграда…

Действие 5

— Сигурно се шегуваш — тихо каза Кейтен.

— Хайде — объркано отвърна полицая. — Нормален дом. Само покрива на втория етаж малко тече, и стените са леко изгнили… но отвътре е много уютен, наистина.

— Ти влизал ли си вътре? — попитах подозрително, но въпросът ми остана без отговор.

Девлин се стараеше да не поглежда към нас и бавно се отместваше все по-далече и по-далече…

— Искам да се прибера вкъщи — захленчи Чез. — Погледни тази съборетина! Не искам да живея тук два месеца. Какви два месеца… дори и за няколко минути няма да остана!

— Не се вълнувай така, Чез — ласкаво каза Алиса. — Тази къща след седмица-две ще рухне. За какви два месеца говориш?

Ще се опитам да опиша по-подробно забележителната сграда, която ни предоставиха от полицията на прекрасния град Крайдол. Преди всичко, трябва да спомена цвета на сградата. Целият първи етаж на новия ни дом беше покрит със зеленикаво-жълт мъх, а вторият, напротив, беше напълно черен, като че ли наскоро е бушувал силен пожар. Сградата практически беше плътно заобиколена от силно ръждясала паянтова ограда, която на някои места се беше облегнала на самата къща. Отпред имаше малка полянка, която последните няколко години е била използвана като сметище — личеше си по малките купчини боклук, разположени тук и там. На входа имаше две статуи, и май преди са били нещо като дракони, но сега просто беше невъзможно да се каже нещо със сигурност. Главите на статуите, както и всичко, което е можело да се счупи, вече беше счупено и да определя какво точно са представлявали тези каменни блокове, не можех… а дракони — това беше просто мое много смело предположение.

Предната врата беше леко наклонена, но по някакво чудо все още се държеше на пантите си…

— Заповядайте, разполагайте се като у дома си, — любезно ни покани стражът, отдръпвайки се на безопасно разстояние.

— Дано и ти да живееш в такава къща — от сърце му пожела Чез.

— През целия си живот — добавих аз.

— Е… — полицай Девлин внезапно се забърза. — Вие тук се оправяйте, настанявайте, а аз трябва да докладвам за убийството. Ще дойда при вас след обяда.

— Ако сме още тук — веднага реагира Чез. — Ох, как искам да се добера до началника им. Ох, ще му кажа аз…

Да. А доскоро мечтаех как домът ни ще бъде оборудван с битови заклинания… и изведнъж става ясно, че той даже с покрив не е напълно оборудван.

Полицай Девлин бързо напусна нашата компания. Даже прекалено бързо.

— Виждаш ли някъде номера на къщата? — попитах Алиса.

Тя поклати глава.

— Сега ще попитам, — оптимистично заявих и се обърнах към една жена, която точно минаваше покрай нас. — Извинявайте, знаете ли на кой номер е тази къща?

Жената ме погледна с широко отворени очи. Веднага разбрах, че с нещо я изплаших…

— О, тази ужасна къща. В нея живеят призраци…

Май тази жена отдавна си е уплашена. И дори не от тази къща… може би от живота в това страшно градче?

— И всяко пълнолуние там става нещо ужасно…

Не, на тази жена й дай време и всички градски легенди ще ти разкаже.

— Уф — разочаровах се и почти сричка по сричка казах: — Кой е номера на къщата?

— Как кой? Тринадесет, разбира се.

С тези думи жената ни огледа внимателно и бързо се отдалечи. Край, сега ще разкаже на всичките си приятелки за странната четворка Майстори, които се интересуват от къщата на духовете.

— Чу ли? — радостно попитах вампирката.

— Да — каза тя мрачно. — Настанени сме в къща с духове.

— Не това — казах аз. — Ти загуби баса.

Алиса ме погледна със странен поглед.

— О, да.

Тя бързо ме целуна по бузата и се извърна.

Чез, който през цялото това време стоеше до мен и с интерес следеше действията ми, ехидно се засмя.

— Ето ти и наградата.

Хмм… май спечелих баса и си получих наградата. Но някак си не почувствах, че това е награда.

Кейтен продължаваше да се взира тъпо в новия ни дом. Съдейки по изражението му, беше много недоволен, да не кажа и повече.

— Нека се опитаме да влезем — най-накрая каза той. — Само внимателно, че да не ни падне нещо на главите.

Между другото, вратата на оградата беше изкъртена и се търкаляше в двора. Така че в двора влязохме без никакви проблеми.

Кейтен погледна предпазливо изгнилата стълба, с характерния брой (да подсказвам или сами ще се досетите, че бяха точно тринадесет?) очевидно прогнили стъпала, и направи първата стъпка.

Първото стъпало веднага започна да скърца, явно несвикнало с такова натоварване, но издържа Кейтен.

— Първо ще се кача аз, — предупреди ни Майстора след кратък размисъл.

Бавно изкачвайки се по стълбата, той хвана дръжката на вратата и… едва успя да отскочи. Вратата, сякаш само това и чакаше — някой да я хване за дръжката, с оглушителен трясък падна на мястото, където допреди секунда стоеше Кейтен.

Вдигна се такъв облак прах, че скри не само Майстора, но и цялото стълбище.

— Искам вкъщи — Чез жално повтори вече известната фраза.

— Апчхи — кихна Кейтен. — Аз влизам в къщата, а вие разкарайте оттука това нещо, което някога е било врата. Така или иначе сами няма да можем да го монтираме обратно.

Ние послушно се изкачихме по стъпалата и се опитахме да вдигнем вратата. Колко беше тежка! Дори и с вампирската сила на Алиса едва успяхме да я смъкнем от стълбата.

— Това не е врата, — убедено каза Чез, когато най-накрая я замъкнахме на достатъчно разстояние от къщата. — Дракон знае какво е, но със сигурност не е врата.

В този момент от вътрешността се чу силен и продължителен грохот, сякаш някой дълго и без да пропуска нито едно стъпало се търкаляше по стълбите.

— Да влезем? — колебливо предложи Алиса, когато всичко утихна.

— Кейтен каза да не влизаме, — припомни Чез.

— Не каза точно това — не се съгласих аз. — В определени случаи може да му е необходима нашата помощ.

Качихме се по стълбите, предпазливо надникнахме през вратата и… дружно кихнахме. Вътре беше толкова прашно, че не можех да видя нищо по-далече от собствения си нос. Даже и него не виждах.

— Апчхи.

— Знаеш ли, мисля, че ако протегна ръка, тя веднага ще се покрие с прах — каза Чез. — Тук за да вървим, трябва буквално да избутваме плаващата във въздуха гадост!

— Прахът не се вдига просто така — каза Алиса. — Сигурно Кейтен е съборил нещо много голямо, за да вдигне тази многогодишна прах.

— Кейтен! — извиках аз, и веднага се нагълтах с прах. — Кхъ… Къде си?

Отговори ми тишина.

— Да влизаме — колебливо каза Алиса и създаде пред себе си малка, колкото юмрука ми, Огнена топка.

Ефектът от огнената топка беше малък, виждахме на не повече от половин метър, но все пак… Ние с Чез също направихме по една огнена топка и бавно пристъпихме напред.

— Слушай, Зак, не можем да живеем тук — зашепна Чез. — Всяка минута в тази къща е риск за живота ни.

— Наистина, това е някаква глупава шега, — съгласи се Алиса. — Явно началникът на стражата е голям шегобиец.

— О! — изведнъж извика червенокосият ми приятел и хлътна в пода. С него падна и огнената му топка.

— Какво стана? — извикахме с Алиса и се втурнахме да го вдигнем.

— Кракът ми — прохърка Чез. — Подът пропадна. Всичко е наред.

Зад гърба ми се чу тихо пращене. Обърнах се бързо, продължавайки да държа Чез.

— Ей! Подът гори! — извиках когато видях, че на мястото, където преди секунда падна огнената топка на Чез, избухва малък пожар.

И двамата с Алиса пуснахме Чез и хукнахме да гасим огъня.

— А! — извика Чез. — По-леко трябваше… Да не съм чувал с картофи.

— Следващият път ще мислиш къде хвърляш огнената си топка — ядно каза Алиса, докато тъпчехме с крака пламъците.

След като изгасихме всичко и вдигнахме Чез, ние продължихме напред, периодично натъквайки се на мебели и някакви дъски, явно паднали от горния етаж. Но засега нямаше никакви следи от Кейтен…

— Кейтен! — за кой ли път извиках аз.

— Тук съм! — неочаквано чухме гласа му някъде отгоре.

— Какво правиш там? — извика в отговор Чез.

— Сега ще сляза!

Напрегнато се ослушвахме за звуците отгоре, страхувайки се, че нещо или някой ще падне върху нас.

Право пред нас се появи слаба светлина, която се оказа огнена топка. Зад нея, естествено, крачеше самия Кейтен.

— Харесва ли ви новият ни дом? — полюбопитства Майсторът.

От опита му да изтръска ливреята си във въздуха стана още по-прашно, макар че от това по-прашно накъде? Като цяло и четиримата драстично повишихме ранга си, защото цветът на нашите ливреи стана мръсно сив, както се полага на Върховни Майстори.

— Прекрасен е — ядосано отвърна Чез, разтривайки насинения си крак. — Какъв беше този шум, който чухме?

— Да, част от покрива се срина…

Съвсем случайно се натъкнах на едно прашно и мръсно кресло. Тъй като не бях много по-чист от него, аз без колебание седнах на самия му край.

Хряс!

Когато ме вдигнаха от изгнилите останки, аз най-накрая спрях да проклинам и, кихайки от всеки и от всичко, побързах да се измъкна от тази не къща, а реликва, достигнала до нас от дракон знае кои времена.

По пътя няколко пъти попадах на някакви желяза и веднъж пропаднах в дупка в пода. Но бях непреклонен в желанието си да се измъкна от прашния ад и скоро се озовах на улицата.

— Тук повече няма да вляза — казах твърдо, разтривайки насинения си задник и наслаждавайки се на чистия въздух.

— И аз — подкрепи ме вървящия след мен Чез. — От този прах дори не можем да разберем степента на разруха на този паметник на архитектурата.

— Е, с праха сега ще се разберем — каза бодро Кейтен и запретна ръкавите на червената си ливрея.

Този път Кейтен доста си поигра с потоците енергия, но резултатът беше удивителен. В къщата се образува своеобразно торнадо, което засмука цялата прах от къщата и я подреди в спретнати купчини на поляната. Така и не разбрах защо трябваше да са много купчини, а не само една…

— Уау. А ни казваха, че извън Академията е много по-трудно да се сплитат потоци — каза Алиса, гледайки очаровано резултата от заклинанието.

Аз просто нямах думи.

— По-трудно е — потвърди Кейтен, — и ще имате време да се уверите.

— И все пак в такава дупка няма да живея — Чез предупреди Кейтен. — Едно почистване не може да превърне тази дупка в дом за живеене.

— Хей, не можеш ли с някоя магия да накараш тази съборетина да изчезне, пък ние на нейно място ще направим палатка от клонки, и там ще живеем. Няма да е много елегантно и удобно, но ще е безопасно — със смях предложих аз.

Но смях през сълзи…

— Предлагам да живеем при братя Викерс — направи своето предложение Чез. — Те самите казаха, че имат голяма къща.

— Голяма за Пограничните райони — коригирах приятеля си. — Семейството им е огромно, така че по-добре в палатката.

— Разбира се, аз точно за това постъпих в Академията, да живея в палатка насред погранично село — изсумтя Алиса. — Заслужава си.

— Добре, приключвайте обсъжданията — прекъсна ни Кейтен. — Хайде съберете всичкия боклук, който изкарах от къщата, и го изгорете. Но без дим! Направете тримата заедно такъв огнен стълб, че всичко да изгори за секунда, тъкмо ще потренирате.

Набързо се изтръскахме от праха и мръсотията, вдишахме свеж въздух и започнахме да трупаме всичкия боклук на една купчина. Но уменията ни по левитиране бяха толкова слаби, че по-скоро пречеха, отколкото да помагат — само се изцапахме подобаващо, така че се наложи да работим с ръцете си. Накрая струпахме всичко на голяма купчина, горе-долу колкото мен висока, и тримата започнахме да сплитаме общ огнен стълб. Сплитахе дълго време, около пет минути…

Между другото, аз напълно забравих за жителите на града. Миниатюрното торнадо на Кейтен не можеше да остане незабелязано, така че по времето, когато запалихме огнения стълб, около къщата се бяха събрали доста хора. Дори търговците временно спряха да превъзнасят стоките си и с интерес загледаха в нашата посока. Цялото това внимание не ни беше много приятно, но какво можехме да направим?

А когато огнения стълб пламна (двойно по-висок от мен и около три метра в диаметър), вече половината град се беше събрал да гледа.

Огненият стълб изгори целия боклук за секунда и угасна, но хората дълго време не искаха да се разотидат. Колкото и да им викаше Чез, че представлението е приключило, никой не му вярваше. Бедния ми приятел, само гласа си изгуби напълно.

— Те май си мислят, че им гостува безплатен цирк, — ядосано изхриптя Чез.

— Не им обръщайте внимание — бодро каза Кейтен. — Сами ще си тръгнат, ако нищо интересно не се случва. Хайде, да влезем и да огледаме с нов поглед.

— Не ни трябва нов поглед, а нова къща — измърмори Чез.

Въпреки това, всички искахме да видим останало ли е нещо вътре. Странното беше, че все пак нещо наистина беше оцеляло, и то дотолкова, че Кейтен радостно потръпваше, Алиса беше във възторг, дори ние с Чез се зарадвахме.

В тавана на първия етаж зееше огромна дупка, а покрив над втория етаж изобщо нямаше, така че естествената светлина беше повече от достатъчно. В допълнение, всички стени бяха в дупки, през които се процеждаха тънки лъчи светлина. Кейтен беше издухал всичкия прах и сега въздухът тук беше много по-хубав, отколкото на улицата. Дори ми се струваше, че ухае на влага и свежест, сякаш наблизо тече поточе…

— Вижте какъв фонтан! — възхитено възкликна Алиса.

Действително, в средата на огромния хол, заемащ целия първи етаж на къщата, стоеше прекрасен фонтан от бял мрамор! Не знам как, но беше в идеално състояние. На фона на статуята на входа това изглеждаше малко странно. Мебели в хола нямаше, може би от тонадото на Кейтен, но по-вероятно беше да са се превърнали на прах дълго преди нашето пристигане. Основната част на фонтана беше статуя на малък дракон, изпълнена с изумителна точност и изящество. Водата абсолютно безшумно излизаше от устата на дракона, изобразявайки пламъци, и падаше в малко езерце. Кръглият пиедестал, на който стъпваше удивителното крилато създание, беше изписано с някакви сложни и напълно неразбираеми знаци… Фонтанът очевидно беше омагьосан с някаква магия, която поглъщаше всички звуци от падащата вода. Чудех се защо ли. Що за странност?

— Изумително — тихо проговори Кейтен. — Вижте каква красива фигура и какво удивително покритие…

— Да, като истински е, — съгласи се Чез.

Фонтанът беше невероятно красив. По течащата върху белия мрамор вода играеха отблясъци на светлината — дупката в покрива много подходящо беше точно над фонтана.

— Не мога да повярвам, че никой не знае за този фонтан — започна да размишлява на глас Кейтен. — Ако пък знаят, защо къщата стои непокътната? И защо никой не се опитва да изнесе оттук това чудо?

— Може би защото това чудо е много тежко? — предположи Чез.

— Не ме разсмивай — рязко отвърна Кейтен. — Дори и аз при добро желание мога да го пренеса оттук, и то не само фонтана, но и част от къщата… макар и не много надалеч. А ако поканя и няколко Върховни Майстори, ще вдигнат цялата къща най-малко до друидите в Древната гора.

Доста ще се изненадат друидите, когато върху главите им се стовари напълно изгнила къща. Имам предвид, че ще е изгнила…

— Наистина е странно — съгласих се аз и се засмях тихо. — Между другото, Кейтен, къде точно под краката ти се срути пода на втория етаж?

Кейт се огледа преценяващо нагоре.

— Ами, като че ли точно над фонтана… Аха, искаш да кажеш, че таванът е паднал върху нещо, което по-рано е закривало фонтана?

— Мога само да предположа — отговорих аз скромно. — Но изглежда логично.

Майсторът замечтано поклати глава.

— Значи… в доклада си непременно ще опиша този фонтан. Това е много древен артефакт! Истинско съкровище за Майсторите.

Странно. Какво толкова удиви Кейтен в този фонтан?

— И защо точно за Майсторите? — попитах го аз.

— Вече казах, този фонтан е просто с фантастична изработка…

— Да, да, това го виждаме — прекъснах Майстора. — Но в допълнение към историческата стойност…

— Историческа! Ясно казах, че този фонтан е покрит с невероятно енергийно поле!

— Аха, енергийно — най-накрая разбрах аз. — Защо не ни каза по-рано?

Кейтен за известно време ме гледа неразбиращо.

— Вече казах на чист елирски език, че фонтана е с удивително покритие. Не виждате ли?

Ние поклатихме отрицателно глави.

— Знаеш ли, Кейтен, не искам да се заяждам, но първокурсниците наистина не виждаме никакви енергийни полета с изключение на тези, които сами сплитаме. Не сме обучени.

— А, да — смути се Кейтен. — Така съм свикнал с вас, сякаш се познаваме от години…

Какъв комплимент! Или напротив, ако това вече сме го учили.

През следващите два часа обходихме цялата къща отвътре и отвън. Само на втория етаж не се осмелихме да се качим — това оставихме на Кейтен като единствен от нас, който можеше да лети нормално. Всъщност и аз умеех, но от изненадата можех да забравя, затова реших да не рискувам.

Моите приятели също бяха любопитни, но и те не се качиха горе, тъй като падане от втория етаж не влизаше в сметките им. Между другото, Кейтен на два пъти пропада през пода, но спираше по средата на етажа и се издигаше обратно.

Мебели в къщата почти нямаше, с изключение на няколко железни легла и една оцеляла неясно как голяма и солидна дървена маса. Но по стените висяха множество неразбираеми картини. Неразбираеми, преди всичко защото бяха покрити с дебел слой ръжда ли, мъх ли… Картините бяха сякаш сраснали със стената, понякога не се разбираше къде свършва една картина и започва другата. Тук-там можеше да се видят части от лица, пейзажи, и някакви същества… плавно преминаващи в мръсни петна по стените. Между другото, бившият собственик на къщата явно уважаваше тези същества. Статуята на входа, фонтана с дракон, всевъзможните орнаменти по олющените перила, дори на пода, ако се вгледа човек внимателно, може да се види някакво мило шестокрако създание.

— Би било интересно да разберем кой е живял тук преди — каза Кейтен, когато всички седнахме да починем на един железен креват.

— Маниак — уверено каза Чез. — Макар че, вероятно, много богат…

Ние с Алиса кимнахме в знак на съгласие.

— Трябва по-добре да претърсим къщата, — усмихнах се аз. — Може някъде съкровище да е скрил.

Кейтен посочи фонтана.

— Ето истинското съкровище. Почакайте само да видите когато долетят всички Върховни Майстори да разглеждат това чудо.

— Интересно какво ще правят с този фонтан? — каза Алиса замислено. — Няма да е за красота тука и неслучайно беше скрит… Кейтен, ти каза, че по него има някакво магическо поле, но не можеш да разбереш какво точно прави то?

Кейтен се усмихна тъжно.

— Не е лъжица за моята уста. Въпреки, че и аз съм Майстор, но съм далече от нивото на знания на Върховните Майстори. Полето е втъкано директно в статуята, и може би някъде под земята, това е всичко, което мога да кажа за момента.

— Колко интересно — каза Алиса, очаровано гледайки фонтана.

Отвън се чу вик:

— Ей, има ли някой вътре?

— О, братя Викерс дойдоха — зарадва се Чез. — Сега ще им се похвалим с нашия замък.

Чез радостно скочи от ръждясалото легло и изтича на улицата.

— По-внимателно бягай… — започнах аз.

Хряс.

Чез се спъна в някаква дъска и се просна на пода почти до изхода.

Моят приятел руга дълго, цветисто и с удоволствие. Не пропусна и къщата, и Майсторите, изпратили ни незнайно къде, и братята Викърс, които се мотаят из града, докато ние работим здраво.

При този грохот и викове Невил изтича вътре.

— Какъв е този шум тука?

— Решихме да пренаредим, — пошегувах се аз. — Толкова много мебели…

Притичалият след брат си Наив учудено се огледа.

— Мебели? Къде?

— Ето. Легла, маса, фонтан…

— Откъде намерихте това чудо? — попита Невил изненадано. — Преди го нямаше.

— Бил си тук и преди? — попитахме заедно с Кейтен.

— Израснал съм в този град, — едва ли не сричка по сричка каза Викерс старши. — Аз съм бил навсякъде. А да прекарат нощта в тази къща за децата все още е най-любимото приключение… между другото, преди тук имаше повече мебели и таванът беше цял…

— Нямаше го този фонтан тук, много добре си спомням — каза Наив. — На това място преди имаше огромна колона.

Виж ти, оказах се прав — фонтанът е бил скрит в голяма колона, и когато Кейтен събори тавана, колоната съшо е рухнала и е открила фонтана.

— Не, аз определено ще докладвам още тази вечер за фонтана — обеща си Кейтен. — Също ще се оплача, че са ни настанили в такава съборетина.

— Знаете ли, не е толкова лошо, че са ви настанили именно в тази къща, — заяви Невил замислено и се огледа. — Тук е идеално за тренировки. Има достатъчно място и ако Кейтен ни даде два-три урока и ни направи малък енергиен купол, ще можем да усъвършенствате някои умения. Ще бъде особено полезно за Зак.

— Ама че умник! — изревахме двамата с Чез. — Значи, нас са ни настанили…? А, не, приятелче, няма да го бъде така, вие двамата също ще живеете тук!

Викерс старши се смути.

— Ако настоявате…

— И още как! — изграчи Чез. — Всички сме в една лодка, ясно?

— Какви такива злобни станахте? — изненадано ни изгледа Алиса. — Голяма работа, че къщата не е комфортна. Между другото, аз през целия си живот съм живяла в канализацията и нищо… не съм се оплаквала.

Ние с Чез засрамено се спогледахме.

Да, тук вампирката ни постави на място. Ние сме твърде разглезени. Като се замислиш, къщата не отговаря на нашите нужди, но нали много от жителите на Пограничните райони цял живот живеят в такива домове! От друга страна, ние не сме жители на Пограничните райони, а представители на Академията, и не е ли пряка обида настаняването ни в такава дупка? И така… ако погледнем от житейска гледна точка, това място можем да го позакърпим малко и ако вземем отнякъде мебели…

— Кейтен, може пък да останем да живеем в тази къща, а? — попитах тихо. — Вчера Майстор Ромиус каза нещо за книги за мебели. Значи той най-вероятно е знаел къде ще бъдем изпратени.

Не съм сигурен, че Майсторът чу думите ми.

— Да, с удоволствие бих разгледал този фонтан отблизо — каза той замислено.

Изкашлях се тихо, за да привлека вниманието му.

— А, да — най-накрая се опомни Кейтен. — По принцип мога да говоря с някои познати Майстори, експерти по строителни и защитни заклинания, да приведат тази дупка в прилично място за живеене…

Прилично за кого?

— Между другото, чичо ни е строител, — каза Невил. — Мисля, че мога да го убедя да ни помогне.

— Всички сте луди, — заключи Чез. — Това ще се срути на главите ни, така да знаете.

Кейтен сложи чантата си на единствената маса в къщата и извади папката с документи, които получи от Майстор Ревел.

— Така… мебели, мебели… О! Ето я. Заявка за мебели, с доставка на улица Пазарна, номер 13. Кой знае кога ще ни ги донесат…

— Значи, Майсторите наистина са знаели в каква дупка ще бъдем настанени? — възмутено каза Чез.

— Примири се — посъветва го Алиса.

От такъв тъжен разговор ми се прииска да изляза навън, да подишам чист въздух. На малката полянка пред къщата се чернееше голямо петно, където изгорихме всичкия боклук, а зад ръждясалата ограда кипеше пазарния живот. Загледах се продължително в старата къща, ту под един ъгъл, ту под друг…

Да си спомня съня си ми отне няколко минути. Не, подробностите така и не си спомних, но смисълът повече или по-малко беше ясен. В съня си бях видял точно тази къща, с номер тринадесет… и в съня си обикалях от стая в стая, а те все не свършваха…

— Зак, какво стоиш тук? — попита тихо появилия се до мен Невил. — Възхищаваш се на Прокълнатата къща?

— Прокълнатата къща? — повторих като ехо.

— Да. Наричали са я Прокълнатата къща още по времето, когато се е родил дядо ми. Още тогава никой не е живеел в нея, и всички хора от града са гледали да са колкото се може по-далеч от нея. Е, и тогава, както и сега, децата са доказвали смелостта си, като са оставали да нощуват вътре…

— И нормално ли са нощували? — заинтересувах се аз. — Никой не е умирал? Или просто не е оставал до сутринта?

Честно казано, тези селски легенди звучаха малко… глупаво.

— Напразно се смееш — упрекна ме Невил. — За тази къща има най-различни слухове и макар повечето от тях да са измислица, няма дим без огън, да знаеш. Аз самият съм прекарвал нощта тук и мога да разкажа някои неща…

Не можах да сдържа усмивката си.

— Тогава разказвай. Още цели два месеца ще живеем тук. Трябва да знаем какво ни заплашва.

— Нека да те видим как ще говориш след като пренощуваш тук при пълнолуние — зловещо обеща Невил. — Добре, слушай. Ще ти кажа само това, което видях със собствените си очи и повярвай ми, не е сън или игра на болното ми въображение. Както ти казах, от стотици години насам сред децата има обичай при пълнолуние няколко души да прекарат нощта в Прокълнатата къща. Това е своеобразен тест за храброст. Тези, които са прекарали най-много време в тази къща, се радват на голямо уважение. Между другото, ако не ме лъже паметта, никой не е издържал до сутринта. Обикновено нощуващите побягват от къщата след един-два часа, крещейки от ужас. После разказват всякакви небивалици за призраци, дракони, чудовища…

— И ти ли не издържа до сутринта? — бях изненадан.

Не вярвах, че такъв сериозен и уравновесен човек като Невил може да се обзаложи да прекара нощта в някаква си Прокълната къща. И ако все пак се е обзаложил, няма духове и чудовища, които да могат да го изплашат.

— Аз и два часа не изтраях — засмя се Викърс старши. — Но за чудовища няма да ти разказвам. Те нямат нищо общо тука. Работата е в това, че вътре в къщата има нещо… което предизвиква ужас в хората. Разпитах приятелите си, с които бяхме заедно в къщата, и всеки един от тях е видях нещо различно. Единият го е подгонил огромен трол, другият видял стотици пълзящи из цялата къща змии… Що се отнася до мен, аз видях полуразложени трупове. Сам разбираш — избягахме с такива викове, че събудихме половината град. Едва след няколко дни дойдох на себе си и веднага започнах да събирам факти за къщата.

— И много ли събра? — попитах аз.

— Честно казано, нищо свястно не узнах. Никой не си спомня кой е живял в тази къща. Може би щях да намеря нещо в библиотеката, но за късмет същия ден имаше пожар в нея и всичко изгоря. Не намерих никакъв документ за собственост на тази къща, така че не мога да разбера как изобщо е била предоставена на Академията.

— Хайде, попаднали са на ненужна къща и това е — махнах с ръка. — Ти по-добре ми кажи как сега ние ще спим тук?

— Вие? Понятие си нямам — малко напрегнато отговори Невил. — Но аз в Проклетата къща през нощта не влизам. Въпреки, че днес не е пълнолуние…

— А ти сигурен ли си, че всички загадъчни събития стават именно при пълнолуние?

Невил сви рамене.

— Не съм сигурен, но тестът винаги се извършва само по време на пълнолуние. Говори се, че през останалите нощи тук не е опасно, но все пак няма да рискувам.

Меко казано, се възмутих. Направо се вбесих.

— Значи ни изоставяш?

— Ами… не… но…

— Не на мен тия, бъдещи Майсторе — продължих ядосано. — Да се страхуваш от някакви си призраци и проклятия. Не забравяй, че с нас е Кейтен и той ще ни защити.

Невил сви рамене.

— Добре… ще видим.

Действие 6

След думите на Невил влязох в къщата с известна предпазливост. Ако преди я възприемах просто като изоставено сметище, то сега като че ли лъхаше нещо зловещо. И сенките в ъглите станаха твърде тъмни, и мотивите по стените се превърнаха в плашещи гротески… Подът скърцаше твърде силно под краката ми, вятърът виеше по-печално, а за белеещият се в черния хол мраморен фонтан с безшумно стичаща се вода да не говоря.

— Решихме да останем тук — щастливо ми съобщи Чез, удобно седнал на ръба на желязното легло.

— Намерил на какво да се радва — троснах се аз.

Алиса учудено се втренчи в мен, но се въздържа от коментар. И по-добре. Бях в доста заядливо настроение…

— Защо си толкова нервен? — попита ме Кейтен, вдигайки поглед от книгите на масата.

Защо съм толкова нервен ли? Бих казал, че…

— Виждаш ли, Кейтен — едва ли не сричка по сричка казах аз, опитвайки се с всички сили да удържа надигащото се раздразнение. — Настаниха ни в къща, в която хората периодично са подложени на нежелано въздействие… започващо със спонтанни халюцинации.

— Не знаехте ли? — изненада се Наив. — Това наистина е много страшно място.

Чез, Кейтен и Алиса замигаха неразбиращо.

Накрая Кейтен не издържа и удари с юмрук по масата.

— Защо за всичко разбирам последен? Разкажи подробно за какво говориш!

— С удоволствие, — злорадо се усмихнах.

По време на кратката, но много занимателна история на Прокълнатата къща лицата на Чез и Кейтен се удължаваха все повече и повече. Само Алиса някак си успя да запази спокойствие. Може би за вампирите такива Прокълнати къщи са просто ежедневие?

— И кога е следващото пълнолуние? — веднага се заинтересува Чез.

— След седмица — бързо отговори Алиса.

— Откъде знаеш? — бях изумен.

Алиса ме изгледа отвисоко.

Как успява да го направи? На ръст е по-ниска от мен, а сега дори е седнала на леглото. И все пак усещането е, че тя е голяма и умна, а аз — малък и глупав.

— Повярвайте ми, знам.

— Невил, а ти сигурен ли си, че всички тези странности се случват само по време на пълнолуние? — замислено попита Кейтен.

— Сигурен съм — увери го Викерс старши. — Тествано е от много поколения.

Виж ти, а на мен не каза точно това. Вероятно не иска да плаши приятелите си. Въпросът е — мен защо трябваше да ме плаши!

Кейтен се почеса по главата.

— За какво толкова се тревожите? Цяла седмица можем да нощуваме тук без особени трудности, а до тогава все ще измислим нещо. В краен случай за една нощ ще отидем на хотел.

— А не може ли веднага да отидем на хотел? — невинно попита Чез. — За да избегнем ненужните затруднения, така да се каже…

— Не.

— Интересно как ще си поделим двете легла… — не се предаде червенокосия ми приятел.

Той явно беше много впечатлен от този ръждясали железни скелети, за да ги нарече легла. Аз не бих рискувал да спя на такова нещо…

— Не се притеснявай, до вечерта ще имаме и мебели, и всички необходими заклинания… така че ще заспим в комфорт.

— За заспиване, ще заспим. Въпросът е после дали ще се събудим — зловещо изграчи Чез.

— С тази прекрасна забележка предлагам да оставим на мира драконовата къща и да се разходим из града, — лекомислено предложи Невил. — Освен това, тук наблизо има страхотна пекарна…

И все пак пазарът в Крайдол беше малко по-различен от нашия, в столицата. Най-малкото от факта, че търговците тук бяха много по-настоятелни и буквално се залепваха за хората, не искайки да ги пуснат, докато не купят нещо. Вярно, че нас никой не рискуваше да ни хваща за ръка, по-скоро обратното — при приближаването ни виковете на търговците ставаха по-тихи, а купувачите бързо се разпръсваха.

— Страхуват се, значи ни уважават — коментира Кейтен реакцията на хората, но по лицето му се прокрадна едва забележима сянка на недоволство.

Трудно ще е с такова отношение към нас да бъдем в състояние да работим нормално и да помагаме на стражата. Въпреки че… за реда да следим ще можем. Къде ти тук безредици? Достатъчно е само на хоризонта да се появи страшния Майстор и хората ужасени ще побягнат към домовете си.

Затова пък за братята Викерс веднага бе очевидно, че тук са сред свои — Невил крачеше, сякаш нищо не се е случило, и понякога поздравяваше минувачите, а Наив напълно изчезна при сергиите с храна. Тези двамата, за разлика от нас, хората не заобикаляха. Напротив — всеки се стремеше да ги потупа по рамото или да им стисне ръцете. И то въпреки факта, че братята бяха облечени точно като нас. Да, в Пограничните райони понятието „свой“ очевидно означаваше много повече, отколкото в Лита. При нас всеки е сам за себе си и във всеки удобен момент е готов да направи гадост дори на най-близкия си приятел.

Ние бавно вървяхме по Пазарна и се оглеждахме. Невил с голямо желание ни разказваше за всичко, което виждахме, но след пет минути обяснения започнах да блокирвам: „ето тук има голям магазин на хладни оръжия“, „в тази сграда е гилдията на строителите“, „тук живее общност на друиди“…

— Между другото — Невил се огледа. — Ако имате пари, скрийте ги добре. Въпреки че хората са страхуват от Майсторите, портфейлите ще ви свият, без да се замислят.

— Откъде този лукс? — засмя се Чез. — Когато влизах в Академията не си и помислих да взема много пари. Така че… в джоба ми се мотаят само няколко монети.

— Не се притеснявайте — успокои ни Кейтен. — Академията ще плати всички разходи.

— Наистина? — ококори се Чез. — Аха… Невил… Ти каза, че някъде там има хубав магазин за дрехи? И още, ей там видях една много интересна бижутерия…

— За какво са ти бижута? — не разбра Кейтен.

— Не са за мен — ушите на Чез почервеняха и той бързо заговори: — Като не мога да поканя приятелката си на гости, поне подарък да й изпратя. Ако знаеш колко е красива. Не мога да й подаря обикновена дрънкулка, тя заслужава много повече. Бих искал да намеря камък с цвета на нейните красиви… ей, Зак, помниш ли какъв беше цветът на очите й? Аз съм говорил с нея само няколко часа и през цялото време гледах не където трябва… Е, няма значение. Просто трябва да избера най-скъпия скъпоценен камък.

— Да, но…

— Кейтен, какво ти става? Парите не са твои, а на Академията. Те сигурно правят купища пари със заклинания…

Кейтен веднага осъзна, че няма да се отърве от Чез, докато не получи това, което иска. Но да се съгласи веднага не му позволяваше самоуважението, а да не се съгласи — чувството за самосъхранение. Червенокосият ми приятел наистина можеше да умори човек с приказки… вярно, че смъртни случаи лично аз не съм виждал, но припадъци на слабо устойчиви момичета — да, това съм виждал…

— Нека да не спорим точно днес и сега, и така имаме достатъчно проблеми — бързо каза Майсторът. — Ще имаме време да обикаляме магазините. Обещавам ти, че ще намерим подходящ подарък за твоето момиче. Сега най-важното за нас е да се запознаем с града, да отидем в магазина за мебели и при началника на стражата.

— И точно в този ред — Алиса се засмя. — По степен на важност.

— Подходящ подарък? — уточни Чез.

— Вече обещах — сериозно каза Кейтен. — Така, да не се разсейваме. Ние трябва да знаем кое къде се намира. Никога не знаеш какво може да ти е полезно…

Чез послушно се огледа, задуши и облиза устни.

— Вие както искате, но аз първо ще се запозная със сергията с пирожките. Точно сега три горещи пирожки с мармалад ще ми бъдат много полезни.

— Ще почерпиш ли, богаташо наш? — подкупващо попитах аз.

Наистина пирожката беше добра идея. А три пирожки, това е просто супер! Само че нямах толкова пари в себе си…

— Добре — щедро се съгласи Чез. — Ще почерпя всички. Да вървим.

— Май доста монети се мотаят в джоба му — с усмивка каза Невил.

Чез тръгна към сергията и ние забързахме след него.

— Какво щяхте да правите без мен? — самодоволно каза червенокосиятми приятел преди да поръча.

Той извади от джоба си невзрачна, но доста дебела кесия и започна да отброява монетите…

Само за миг незнайно откъде до нас се появи нисък, грозен и не особено добре миришещ старец. Беше облечен в тъмнокафяви дрипи, същити от няколко костюма. Дългата сива коса беше събрана на опашка, завързана с мръсен червен парцал.

— Извинете, как да стигна до библиотеката? — пискливо се обърна към Чез.

Ние се ококорихме изненадано, защото ако се съди по външния му вид, този старец не можеше да има никаква работа в библиотеката.

Но Чез, както винаги, не беше изненадан.

— Нямам представа — каза той и се прозя широко. — А какво е това библиотека?

Старецът ни хвърли укорителен поглед и бавно продължи нататък.

— Няма никакво чувство за хумор — Чез сви рамене и се обърна към продавачката. — Моля дайте ни осем пирожки със сладко… Хей! Къде ми е чантата?

Чез се взираше глупаво в празната си ръка, където само преди миг лежеше пълната му кесия.

— Предупредих те — без намек за ирония каза Невил. — Тук крадат всичко, което е лошо скрито… и всичко, което е добре скрито. Стандартна тактика — старецът ни отвлече вниманието и тогава неговия по-млад и пъргав придружител отмъкна кесията.

— Ама че си умник. Ти защо не направи нещо?

Алиса веднага се втурна в тълпата, надявайки се да намери стария човек, но от него нямаше и следа.

— Бързичък старец — каза тя. — Никой даже не го е виждал.

— Кажи сбогом на парите си — не можах да устоя да го подиграя. — Извинявай, Чез, но трябваше да внимаваш за кесията си.

Чез бавно започва да почервенява от гняв.

— Сега ще им покажа! — изръмжа обидено, но изведнъж се успокои. — Чудя се… какво ли може да каже по въпроса нашият наръчник със заклинания? Нали затова ни го дадоха… помните ли, имаше и подходяща глава.

Той бързо извади от джоба си книгата.

— Добре, че не е открадната. Така че, нека да видим…

— „Глава 2. Призоваващи магии“ — подсказа Кейтен.

— Да — Чез започна да чете на глас. — „Заклинанието за призоваване на изгубени вещи може да бъде използвано само ако изгубването се е случило сравнително скоро“. Какво ще рече „сравнително скоро“ — колко точно? Добре де… нека да пробваме. Що за странно сплитане…

Чез веднага започна да сплита заклинанието, без дори да вникне в смисъла му. Явно много се беше огорчил от кражбата… Не, не толкова огорчен, колкото вбесен.

Няколко минути по-късно във въздуха се появи едва забележима червеникава мъгла, излизаща от ръката на Чез и отиваща нейде в тълпата.

— Няма да избягаш — ахна развълнувано Чез и разбутвайки хората, тръгна по следата.

— Става интересно — каза Кейтен. — Така че мисля да ви изчакам тук.

— И ние — в хор казаха братя Викерс.

— Бъдете внимателни — посъветва ни нашия надзорник, изваждайки няколко монети от джоба си. — А ние ще хапнем пирожки.

Странно. Какво правят?

Нямах време да мисля върху странното поведение на приятелите си. С Алиса трябваше бързо да настигнем Чез преди окончателно да го загубим в тълпата.

— Колко шум, и всичко заради няколко откраднати монети, — подхвърли Алиса, когато най-накрая настигнахме вбесения ми приятел.

— Това е въпрос на принцип — отговори той кратко.

Сега явно не му беше до нас. Чез се беше настроил за преследване и, между другото, в това не беше начинаещ, както и аз. В Школата по Изкуства, в която ние се обучавахме, периодично провеждахме градски тренировки. Разделяха ни на няколко отбора и пред всеки отбор поставяха определени задачи. Например, да намериш или да хванеш някой от групата на по-големите. Тези момчета бяха много по-силни и по-опитни от нас, така че дори численото превъзходство не ни даваше кой знае какво предимство. И ние обикаляхме целия град в търсене на така наречената „мишена“. И когато най-накрая го откривахме, нерядко са налагаше да бягаме обратно. Във всеки случай, имахме известен опит в преследвания из града…

— По пътечката! — ахна развълнувано Чез.

Следата свиваше встрани от Пазарната улица и водеше към невзрачен двор.

Не знам защо, но аз веднага си представих много ясна картина, как в този двор, на някаква пейка, седят стареца и помощника му. И си разделят парите на Чез.

— Аз ще заобиколя от другата страна — предложи Алиса и без да чака за отговор, изчезна зад къщата.

— Къде отиде? — изсъска Чез и с пълна скорост влетя в двора.

Воден от чувство за справедливост, той и не мислеше да се крие.

Аз го последвах.

Представете си изненадата ми, когато в двора видях точно същата картинка, която си представях преди малко — на една пейка, между къщите, седи същият този старец в компанията на слабичък младеж. И те наистина са разделяха парите на Чез!

— Аха, ето ви къде сте! — дрезгаво изкрещя Чез и създаде пред себе си средна по размер Огнена топка. — Ако някой мръдне, ще го подпаля!

И старецът, и младежът замръзнаха, взирайки се ужасено в Чез.

— Веднага върнете кесията! — извиках аз. — Ако се държите благоразумно, няма да ви горим и бием, а просто ще ви дадем на стражата.

Не знам кое точно предизвика такъв ефект върху тях — огнената топка на Чез ли ги уплаши толкова или не ме разбраха добре, но старецът внезапно се срина на земята и извика:

— Простете ни на нас, глупаците, господа Майстори! Не мислехме какво правим!

Чез известно време въртя заплашително очи, но след това изгаси огнената топка.

— Добре, за начало ми върнете…

Тогава от другата страна на двора изскочи Алиса. Не знам защо беше свалила качулката си… вероятно за да изплаши крадците. И наистина успя.

— А! — едновременно извикаха те, като видяха червените очи на Алиса и оголените в иронична усмивка зъби.

Следващата реакция при стария човек и младежа се различаваше. Първият се хвърли в краката ни и закрещя, че е нищожество, така че да не го даваме на милостта на вампирката. Но вторият направи голяма глупост — побягна. И като побягна, поради алчност или просто по навик, но грабна кесията на Чез. Ако не беше я взел, едва ли щяхме да го преследваме из целия град. Но като сме започнали нещо, трябва да го довършим.

— Алиса, кажи на стареца къде все пак се намира библиотеката — помолих аз.

— А ние със Зак ще си върнем кесията — каза бързо Чез и се усмихна така кръвожадно, че всеки потомствен вампир би му завидял. — Следвай ме!

След младия крадец се точеше едва забележима червена диря, така че всичко, което се искаше от нас, беше да я последваме.

— Рано или късно ще се умори — злорадо изхриптя Чез.

— Но преди това може да хвърли парите — не се съгласих аз. — Така че да побързаме.

Тичахме по следата с прилична скорост и единственото нещо, което ме притесняваше за момента, беше как ще се върнем на мястото, където оставихме Алиса и стареца. За мен всички мръсни улици на града бяха напълно еднакви, а не мисля, че Чез беше в състояние да запомни пътя по-добре от мен.

Странно, но никой не обръщаше внимание на двама бягащи по улицата Майстори. Дори стражите, за които се предполага, че са задължени да се интересуват от бягащи хора, изобщо не поглеждаха в нашата посока.

— Най-накрая. Виж, води ни в тази къща.

И наистина, червената мъгла ни доведе до вратата на безлична двуетажна къща.

— Ще разбиваме ли вратата? — попитах аз. — Или да извикаме стражата?

— Ще се справим без тях — каза Чез. — Нали сега и ние сме стражи. Така че… — и той бутна мръсната врата. — Не е заключено.

Влязохме предпазливо, готови във всеки един момент да направим заклинание.

Къщата беше празна. Мебелите не бяха много повече, отколкото в нашата прокълната къща. Е, в допълнение към ръждясалите железни легла имаше няколко железни стола. На един от тези столове стоеше и кесията на Чез, към която водеше червената нишка на заклинанието. Но някак странно — от втория етаж. Сякаш крадецът се е качил горе, и след като ни е видял през прозореца, бързо е слязъл, поставил е кесията на стола и е избягал.

— Ако това е неговия дом, ще ме е срам да си взема парите — тъжно каза Чез, вземайки кесията.

— Но стражата все пак трябва да го арестува — казах твърдо. — Мястото на крадеца е в затвора.

— Ей, крадецо! — извика на висок глас моят приятел и създаде малка Огнена топка. — Излизай, няма да те бием.

Бавно се качихме на втория етаж.

Празно. Само отново няколко железни легла, и маса…

— Какво ли се вижда от прозореца? — огорчено попита Чез.

Свих рамене и се приближих до отворения прозорец. Всъщност, това не беше точно прозорец, а дупка в стената, но това не беше моята къща, така че ми беше все едно. Отворът гледаше към улицата и да се скочи оттук едва ли беше възможно без помощта на левитация. Тоест, може да се скочи, но… не и без травми. Все пак, стара сграда с висок таван, втория етаж си беше доста нависоко…

— Зак… — тихо се обади Чез.

Нещо в гласа му не звучеше така, както би трябвало.

Обърнах се и се спогледахме — той беше блед като гладен вампир.

— Какво става? — стреснах се аз.

— Виж — тихо каза той и посочи към леглото.

— Какво? — не разбирах. — Легло като легло…

— Погледни под него — едва чуто каза Чез.

Отидох до леглото, наведох се…

— Дракон да ме вземе…

Под леглото лежеше крадецът. Оцъклените му очи гледаха право в мен…

— Мъртъв ли е? — попита Чез с треперещ глас.

— Май да — неуверено отговорих аз. — Той какво, от страх ли е умрял?

Чез приклекна до мен.

— Да бе, и гърлото му само се е прерязало. От страх…

— Гърлото ли? — погледнах по-внимателно и наистина видях на момчешката шия тънък дълъг разрез. — А къде е кръвта?

— Познат почерк — отбеляза Чез. — Същото беше и с готвача в „Мечта“. Оказва се, че и това момче е убито от нисшите вампири? Едно не разбирам — как толкова бързо изпомпват кръвта. Само погледни — на пода няма нито едно петънце, а този хлапак е по-бял от платно, в него и капка кръв не е останала.

— Полицай Девлин спомена за почерка на нисшите — убиват бързо и безшумно. Макар че аз много не му повярвах…

— А забеляза ли, че червената нишка водеше до кесията през втория етаж? — спомни си Чез. — Сякаш крадецът се е качил горе, после ни е видял през прозореца, уплашил се е и е слязъл долу, за да остави кесията на стола.

— Да, — съгласих се аз. — И след това се е върнал на горния етаж и от страх е пропълзял под леглото. Тук го е спипал вампирът… Защо всички тези гадости се случват точно на нас?

— Да, ама че късмет… — ядосано каза Чез.

Отдолу се чуха шумни стъпки.

— Кой е тук? Излезте!

И двамата се втурнахме към стълбите и погледнахме надолу. На прага стояха двама стражници с излъскани до блясък ботуши.

— Късметът още не е свършил, — усмихнах се безрадостно. — Интересно, ще ни арестуват ли или не?

— А може да скочим през прозореца и да избягаме? — предложи Чез.

— Не — не се съгласих аз. — Все пак ще трябва да работим в този град. Освен това, много хора ни видяха да влизаме тук. Няма смисъл да се крием.

И ние започнахме да слизаме по стълбите.

— Господа — припомних си обръщението, който често използваше офицер Девлин. — Ние сме представители на Патрула. На горния етаж има труп, очевидно са го убили нисши вампири.

Щом ни видяха, пазачите сграбчиха мечовете си, но не ги извадиха от ножниците.

— Патрул? — притеснен попита един от пазачите. — Вие Майстори ли сте?

Чез се засмя нервно, създаде няколко Огнени топки и започна да жонглира с тях. Ръцете му леко трепереха.

— А вие как мислите, Майстори ли сме или не?

Стражниците се втренчиха в него с широко отворени очи, не можейки да произнесат нито дума.

— Познавате ли офицер Девлин? — аз се възползвах от временното им объркване.

— Разбира се — отговориха заедно. — Кой не го познава.

Така си и мислех. Очевидно Девлин беше добре известна личност. Интересно, с какво точно е толкова известен?

— Докладвайте му за този труп и му кажете да дойде възможно най-бързо при нас. Има някои неща, които трябва спешно да обсъдим.

— Извинете, но ние трябва да съставим акт за… — започна неуверено стражът.

— Елате довечера в Прокълнатата къща, ще имате акт — Чез се засмя и угаси огнените кълба.

Надзирателите се спогледаха.

— Ами… в общи линии, ние може и сами да попълним всички документи. Не смеем да ви задържаме, господа.

Ние с Чез кимнахме важно и тръгнахме към изхода.

На улицата едва се сдържах да не хукна да бягам. С бавни крачки завихме зад ъгъла на най-близката къща и чак там се отпуснахме. С въздишка на облекчение се засмяхме на глас.

— А ти се страхуваше, че ще бъдем арестувани — през смях каза Чез. — Толкова уплашено ни гледаха, че чак срамно ми стана. Сигурно сто пъти са съжалили, че изобщо са влезли в тази къща.

— Аз също вече съжалих, че хукнахме след този крадец — признах аз. — Може би ако не беше хукнал да бяга, щеше да е още жив. Макар и крадец, той си е просто дете… беше.

Чез погледна с омраза кесията в ръката си.

— Дракон да ги вземе тези пари…

Нашето пътуване обратно се оказа много по-дълго. Преди всичко, защото просто се загубихме. Половин час по-късно случайно попаднахме на сергията с пирожки, до които търпеливо ни чакаха братята Викерс и Кейтен.

— О! Герои — приветства ни Кейтен и изразително погледна кесията в ръката на Чез. — Виждам, че все пак сте върнали парите си. А къде са Алиса и крадците?

— Алиса! — извикахме двамата с Чез.

Срам ме е да кажа, но аз напълно забравих за нея. Та нали вампирката остана да пази стареца в онзи двор.

— За какво крещите? — изненада се Невил.

— Алиса остана да пази стареца, а ние хукнахме след момчето, откраднало парите на Чез.

— Разбирам, че сте го догонили. — Кейтен кимна към кесията. — Предадохте ли го на стражата?

— Може и така да се каже — отговорих аз уклончиво.

— Цял целеничък?

— Може и така да се каже — повтори ме Чез. — Само че го предадохме, защото беше вече мъртъв.

Кейтен се опули срещу нас. Няколко пъти си отваряше устата, явно опитвайки се да каже нещо, но от гърлото му излизаха само някакви странни звуци.

Но Наив не се изненада.

— Убили сте го?!

— Да бе — невесело се пошегува Чез. — Аз за парите си гърла прегризвам. Затова и неговото… го прегризах.

Докато се опитвах да си спомня къде беше вратата към вътрешния двор, в който оставихме Алиса, Чез набързо разказа за нашите приключения.

Вратата намерих доста бързо, не мога да се оплача от паметта си. Влизайки в двора, ние не повярвахме на очите си: Алиса и стареца кротко си седяха на една пейка и спокойно си говореха.

С Чез се спогледахме. Интересно, какъв ли се пада младежа на този старец?

— Къде се забавихте толкова? — не много топло ни посрещна Алиса.

— По-добре не питай — Чез се намръщи. — За какво си говорите с любителя на библиотеки?

Алиса го погледна укорително.

— Между другото, г-н Велес е много образован и начетен човек — каза тя.

Вгледах се в дрипавия старец. Това вонящо плашило — начетен и образован мъж?

— Не ме разсмивай, — рязко отвърна Чез. — И без твоите шеги е гадно. Помощникът на твоя начетен приятел го убиха почти пред очите ни!

— Убили са го? — изненада се стареца. — Странно…

Съдейки по факта, че този… как беше… Велес, не е много разстроен, мъртвото момче очевидно не му е роднина.

— Направо нямам думи, толкова е странно! — нервно каза Чез. — Цялата кръв е била изпомпана от него за няколко минути! Отиваме, а той лежи целият бял и с прерязано гърло… идиотска работа… Както се казва, на практика сме. Първи ден в града, а вече два трупа…

Чез говореше все по-бързо и по-бързо.

— … Не стига това, ами в някаква Прокълната къща ни настаниха, в която не да се живее, а да се стои дори е опасно. Като капак всички се страхуват от нас, сякаш сме заразни.

— Какво нервничиш — каза Кейтен. — Я се вземи в ръце.

— Всеки нормален човек на мое място ще се изнерви — обидено отговори приятелят ми и погледна към мен.

Какво ме гледа? Мен тези трупове по незнайна причина не ме разстроиха. Честно казано, не асоциирах тези мъртъвци с живи хора… Просто мъртви тела. Дори не ги познавах. Ако беше някой от моите приятели… пфу… Що за глупави мисли?

Старецът, който мълчеше през цялото това време, изведнъж каза тихо:

— За жителите на Пограничните райони Майсторите са почти същото, каквото са троловете за жителите на столицата. Приказки, с които плашат малките деца. Вие как бихте гледали на оживелите злодеи от приказките?

— И защо веднага злодеи? — обиди се Чез и впери поглед в Невил. — Вие нищо не ни казахте за това. Само не казвай, че точно тези приказки не са ви ги чели.

Братята бързо се спогледаха.

— Ами… не искахме да разваляме настроението ви.

— Настроението не искали да ни развалят — изимитирах Невил. — Ако знаехме какво е отношението към Майсторите, никога нямаше да се съгласим на тази практика.

Тук, разбира се, малко се изхвърлих. Все едно някой ще ни пита.

— Така беше — кратко отвърна Невил.

Ама и той… Умишлено са премълчавали, че тук с нас плашат децата. Не разбирам как с такова възпитание братя Викерс изобщо са решили да постъпят в Академията.

— Между другото, не всички жители на Крайдол се страхуват от Майстори — опита се да ни успокои Невил. — Повечето от вас просто излишно се притеснявате.

— Защо е това „вас“? — попитах го аз. — Искаше да кажеш „нас“.

— Не, именно „вас“. Ние с брат ми сме местни. Дори да станем наемни убийци и да ни издирват в цялата империя, тук ние винаги ще си останем свои и никой няма да тръгне да ни предава на стражата или да прави нещо още по-лошо.

— Браво — каза Алиса. — Не мислех, че хората сте способни точно на такова отношение към „своите“.

— Че то точно за вампирите не е типично — засмя се Чез.

Алиса въздъхна.

— За вампирите не ми се говори — те са готови да захапят гърлото на всеки, който според тях им пречи за нещо. А да им пречи може абсолютно всяко същество, без дори да го осъзнава.

— Мили и добри създания — сериозно каза Кейтен. — Вярно е, че хората и вампирите не се различават особено. Но защо изобщо говорим за това? Толкова работа имаме, а вие тук локуми разтягате.

— Извинете, а какво ще стане с мен? — тихо попита старецът, който през цялото това време слушаше внимателно нашия спор.

Кейтен с правото на най-старши взе решение:

— Ще те предадем на стражата. Ти си крадец.

— Позволете ми да не се съглася с вас — каза старецът. — Аз не съм крадец. Просто по стечение на обстоятелствата бях принуден да помогна на един крадец… но лично аз никога нищо не съм крал! Честно казано, това са неоправдани намеци.

Невил погледна стария човек.

— Слушай, дядка, начина ти на говорене ми се струва познат. Срещал ли съм те някъде преди?

— Възможно е — сви рамене старецът. — Преди време работех като библиотекар в градската библиотека.

— Ама разбира се! — спомни си Невил. — Ето откъде те познавам! Като дете вземах книги от теб… Чакай малко, не те ли обвиниха в подпалването на библиотеката?

Действие 7

— Обвиниха ме — съгласи се старецът. — Но аз нищо не съм подпалвал. Как бих могъл да подпаля смисъла на живота си? Лично съм събирал всички тези книги… обичах ги…

— Така, разговорите за книги ще оставим за друг път — рязко го прекъсна Кейтен. — Невил, сам решавай какво да правиш с този любител на книгите, аз спешно трябва да отида до магазина за мебели и да потвърдя поръчката, иначе ще трябва да спим на пода. Останалите по желание могат да се разходят из града или да се върнат в къщата.

— Ще се поразходим — в един глас отговорихме с Чез.

— Бих предпочела да работя — твърдо каза Алиса. — Можем да разберем от собственика на ресторанта за какво хлапето е ходило при готвача точно преди смъртта му.

— Както искате — каза Кейтен. — Аз тръгвам. Ако попаднете на Девлин, без мен не отивайте при началника на стражата. Не знам какъв човек ще се окаже…

Така и направихме: Кейтен взе Наив и изчезна в неизвестна посока, а при нас в качеството си на водач остана Невил. Той познаваше града като петте си пръста и веднага разбра къде трябва да отидем още щом му споменахме, че собственикът на заведението прилича на трол. За момента не взехме решение какво да правим със стареца и се наложи да го помъкнем със себе си.

— О, Гръм е много добре позната фигура в нашия град — каза ни по пътя Невил. — Преди петдесет години е държал в страх целия град. Не гледайте, че сега е толкова тих и кротък, на младини Гръм е бил голям побойник.

— А стражата? — бях изненадан. — Как са му позволявали да прави каквото си иска?

— О, тогава той е работил в стражата — усмихна се Невил. — Стъпвали са на пръсти покрай него. Сега всеки казва, че тогава са били най-спокойните години от създаването на града ни. Е, не всички са харесвали жестоките мерки, които е прилагал Гръм.

— Например? — веднага се заинтересува Чез.

— Ами, например, хванал един убиец на местопрестъплението и просто го разкъсал на две.

Имах богато въображение. Подробно си представих как този приличащ на трол човек разкъсва убиеца на две, и ми стана противно. А когато си спомних, че ние трябваше да се изправим в Академията срещу десетки каменни убийци, със сигурност превъзхождащи силата на Гръм, коленете ми омекнаха.

— Хайде без подробности — намръщи се Алиса. — Още ми се повдига, като си спомня убития в „Мечта“.

— Какво ти става, ние със Зак за един ден двама видяхме — изсумтя Чез. — И нищо ни няма.

Точно тогава един от минаващите минувачи без да иска блъсна Чез по рамото и моят приятел падна на земята, спъвайки се на случайно (или не толкова случайно) протегнатия крак на Алиса.

— Чез, добре ли си? — Алиса се засмя. — Да не ти се вие свят?

Ние с Невил се спогледахме и се засмяхме.

— Какво се смеете! — изрева Чез и скочи на крака. — Мен тука ме блъскат, събарят, а вие само се хилите?

— Вижте го, съборен от случаен минувач. Човек, занимаващ се с Изкуство в продължение на години, трябва да стои твърдо на краката си, — подразних приятеля си. — А теб всеки минувач може да те събори.

Чез целия почервеня.

— Да, аз съм… да, ти…

— Извинете ме за прекъсването — обади се старецът — но това не беше съвсем обикновен минувач.

— А какъв? — с интерес попита Алиса.

Старецът се усмихна неуверено.

— Това беше един най-обикновен вампир.

— Нисш?

— Не, истински потомствен вампир. Сигурно от клана Сеон — само те ходят така, не забелязват никого около себе си.

Чез рязко спря да мърмори и предпазливо погледна към тълпата.

— Отиде ли си?

— Нима в града ви свободно се разхождат вампири от Бойния клан? — попита тихо Алиса.

— Не съвсем, но истинските вампири лесно се различават от нисшите по дрехите. При нисшите са прилепнали, черни, блестящи… А когато в града се появи потомствен вампир, той е облечен най-обикновено, незабележимо, макар че по нахлупената качулка се разпознава доста лесно.

В прилепнали, черни, блестящи дрехи?! Би било интересно да се види това.

— Понякога местните тийнейджъри обичат да се шегуват и си слагат качулки, за да плашат хората — каза Невил.

Чез потърка насиненото си рамо.

— Е, това със сигурност не беше тийнейджър — изръмжа той. — Усещането беше сякаш ме блъсна стена.

— Настигни го и го накарай да се извини — не можах да устоя на подигравката.

Очите на Чез светнаха.

— Не, чакай, шегувам се!

— Спокойно, — изхриптя Чез. — Просто ще го проследим. Едва ли истински вампир идва в града само за да хапне няколко рула с мармалад. Сигурно този подлец ще се опита да убие някого.

— И ти искаш да му попречиш? — Алиса беше изненадана. — Не знаех, че тайно си се изучил за Майстор. Дори не всеки Майстор може да се справи с вампир от Бойния клан… или вече си успял да станеш Върховен Майстор?

— О, в колко неподходящ момент си тръгна Кейтен — оплака се Чез, без да обръща внимание на заяждането на Алиса. — Хей, не предлагам да се бием с него. Само да видим какво ще прави.

— Добре, давай — внезапно се съгласи Викърс старши. — Може и да излезе нещо от цялата тая работа. Между другото, как смяташ да го намерим?

Чез извади книгата си.

— Има тук едно заклинание в справочника. За търсене на изгубени вещи. Тъй като дрехата му за момент влезе в контакт с ръката ми, всичко би трябвало да се получи както с кесията.

Алиса погледна първо Невил, а после и мен.

— Добре, щом сте решили, действайте. Само че този път няма да идвам с вас. Ние с г-н Велес ще отидем до ресторанта, в който убиха готвача — тя се обърна към стареца. — Г-н Велес, знаете ли къде се намира ресторанта, чийто собственик се казва Гръм?

Вонящият „господин“ бързо закима. Очевидно също не искаше да преследва вампира.

— Късмет — подхвърли Алиса и бавно ни напуска.

Останахме трима.

— Само на мен ли ми се струва, че нейното „късмет“ прозвуча като „ако стане нещо — сами сте си виновни“? — попита неуверено Чез.

— Само на мен ли ми се струва, че се страхуваш? — невинно попита Невил.

— Аз ли се страхувам? — обиди се Чез. — Лично ще хвана този вампир, ако се опита да направи някоя гадост!

— Тогава да вървим, — обобщих аз. — Направи своето заклинание, о, Върховни Майсторе.

Червената мъгла от заклинанието на Чез ни доведе до самите покрайнини на града. Ние почти се блъснахме във високата градска стена, когато най-накрая забелязах мъжа със сивата роба, към която беше свързана тънката нишка на заклинанието.

Вампирът, разбира се, ако наистина беше вампир, стоеше до една не особено привлекателна къща и гледаше към прозореца на втория етаж.

— О, гледай — кимнах към фигурата в мантия. — Подбира си жертва.

— Жертва в моргата? — учуди се Невил. — Я виж надписа точно над входа.

„Морга“. И по-долу адрес: ул. „Златната кобила“, номер 13. Ама, разбира се, тринайсет. Как иначе. Интересно кой ли умник е измислил имената на улиците?

— Нищо не разбирам — призна Чез. — Сега какво ще правим?

Предпазливо погледнах към вампира. Той стоеше на едно място и унесено се взираше в очертанията на прозореца. Какво толкова зяпаше?

— Ще чакаме — реших аз. — Нека да видим какво ще прави по-нататък.

— И ако той направи нещо нередно… — започва Чез.

— … тогава ще избягаме — завърши вместо него Невил. — Нали не мислиш, че можем нещо да му направим? Ние сме на един зъб разстояние от истински вампир… и тримата.

Ако вярваме на думите на Келнмиир, че вампирите от Бойния клан са по-силни от Висшите на управляващия клан Миир, Невил е прав. Само дето не съм сигурен във факта, че това е вампир, и още повече, че е от клана Сион. Как така този задръстен старчок определи, че под мантията е скрит вампир от Бойния клан? Сякаш е ясновидец, а не миризлив крадец.

Междувременно вампирът видя нещо в прозореца на моргата. Иначе защо ще скача в същия този прозорец. Ако не гледахме точно към него в този момент, щяхме да пропуснем изчезването му. Вампирът, сега бях сигурен, че е вампир, се движеше толкова бързо, че едва успях да видя силуета му в прозореца. Преди секунда стоеше долу, в следващата го нямаше! Само една сянка се мярна в прозореца.

— Започна се. — Чез ме сръга с лакът в ребрата. — Хайде, да видим какво е забравил там.

— Ще стоим на място! — изръмжа Викерс старши. — Никъде няма да ходим. Едни вече ходиха. И резултатът? Труп под леглото.

— Вече и в стихове заговори — малко нервно се засмя Чез.

Всъщност Невил беше прав. Защо ни е да влизаме в моргата? Рано или късно вампирът ще излезе, тогава ще видим какво става.

Не чакахме дълго. Вампирът се появи на прозореца след няколко минути. И не беше сам. По-точно не беше само той. В ръцете си държеше отрязана човешка глава!

— Чез, защо ни замъкна след него, а? — със съжаление попитах приятеля си. — Ама че идиотски ден…

Вампирът междувременно се премести на покрива на сградата, клекна, извади от джоба си една чанта и старателно започна да пъха откраднатата глава в нея.

— Аз предлагам да изчезваме оттук и да забравим за този вампир — предложи Невил.

Гореспоменатият вампир в този момент се изправи на крака, хвърли чантата на гърба си и скочи върху покрива на съседна къща.

— А аз предлагам да го настигнем и да разберем защо му трябва да краде тази глава от моргата — изхриптя Чез и хукна след вампира.

Ние с Невил се замислихме за момент, в резултат на което трябваше да тичаме след приятеля си. Няма да го оставим сам, в края на краищата. Ами ако случайно догони вампира…

Вампирът бавно и грациозно скачаше от покрив на покрив. Но с такава скорост, че едва успявахме да го следваме по земята. Най-невероятното нещо беше, че той се придвижваше в центъра на града и никой (никой!) от минувачите не му обръщаше ни най-малко внимание, сякаш магия го защитаваше.

— Защо изобщо си помислихме, че е откраднал тази глава — размишляваше Невил. — Може би я е купил, или покойникът е завещал главата си точно на този вампир.

— Ти самият вярваш ли в това? — попитах го аз.

— Не — каза Невил. — Но би било чудесно, ако се окажа прав.

Пробягвайки още няколко квартала, си спомних един много важен въпрос. Но как да попитам?

— Слушай, Невил, ти нищо ли не си чувал за изпитанието, през което минават всички ученици от Академията?

— Изпитание?

— Ами, да… нещо като посвещение, предполагам.

— Не е за всеки — като помисли малко, каза той. — То е само за избрани… Ти да не си минал през такова?

— Не — отговорих аз набързо. — Но чух за нещо подобно…

Ние тичахме малко зад Чез, но не защото той бягаше по-бързо от нас. Просто така държахме под око както скачащия по покривите вампир, така и Чез… за всеки случай. Да не се нахвърлят един на друг. Че ако неудържимият ми приятел се нахвърли на вампира, едрозъбестия може да започне да се съпротивлява.

Хората бързо се разпръскваха пред нас, и в същото време успяваха някак си да не ни поглеждат. Така да се каже, оправяйте се сами, ние нищо не сме чули, нищо не сме видели. Дори стражата, виждайки бягащите по улицата Майстори, бързо сви в близките улички.

— Слушай, това е някакъв сбъркан град — казах аз. — Никой даже не поглежда в нашата посока, сякаш любопитството им е абсолютно чуждо.

— Така е — съгласи се Невил. — Дори ако започнат да ни убиват направо на улицата, никой пръста си няма да мръдне да ни помогне. Е… ако наблизо мине някой от моите приятели, но дори и тогава не се знае.

Бягахме доста бързо, само добрата физическа форма ни позволяваше да си говорим. Във всеки случай, позволяваше засега…

— Нека позная, може би защото сме чужди.

— Точно така. Защото вие сте чужди, а и аз в този район на града не съм съвсем „свой“.

Да, трябва да помисля за физическата си форма. Пробягахме едва няколко квартала, а вече започнаха да ме болят хълбоците и въздуха взе да не ми стига. Дали е от трите месеца в затворени помещения? Със сигурност…

— За обикновените хора, разбирам — изръмжах ядосано. — Но стражата защо?

— Тяхно задължение е да защитават жителите на града — отговори Невил. — А Майсторите не са жители на Крайдол, освен това, кой да е Майстор струва колкото всички стражи на това градче.

Чез бягаше няколко метра пред нас и не намаляше скоростта си, дори постепенно взе да я увеличава, като че ли смяташе да скочи върху покрива при вампира.

А вампирът си скачаше по покривите и идея си нямаше, че има опашка. Или все пак си имаше?

Фигурата в наметало скочи на поредния покрив, след това на още един, после… Стоп! На следващия покрив не скочи!

По инерция пробягахме още двадесетина метра и спряхме. Чез се беше поувлякъл и мина половин квартал, преди да осъзнае, че преследвания е изчезнал.

— Къде е? — задъхано попита той, връщайки се при нас.

— Вероятно в тази сграда — неуверено отговорих аз. — Освен, разбира се, ако светкавично не се е метнал в друга посока.

— Ще му дам аз едно светкавично! — Чез размаха юмрук към сградата, в която вероятно беше вампира.

Естествено, Чез реши да влезе в къщата, и естествено ние с Невил трябваше да го прикриваме.

— Ако се случи нещо с нас, ще те убия — обещах на Чез.

— И аз, — присъедини се към мен Невил.

Обиколихме около къщата и колебливо спряхме пред една олющена врата.

— Знаеш ли, мисля, че това място ми е познато — каза Чез бавно. — Дори бих казъл, че…

Погледнах познатата врата, познатия квартал, както и познатия прозорец на втория етаж.

— Вече сме били тук — завърших думите на Чез и поясних на Невил: — В тази къща открихме трупа на крадеца.

Няколко секунди минаха в пълно мълчание.

— Добре, да влезем и да видим какво е забравил тука — най-накрая каза Чез. — Нали казват, че престъпниците винаги се връщат на местопрестъплението.

— Да — съгласих се аз. — Ето ние с теб също се върнахме. Ако някой разследва убийството и ни следи, много добре се вписваме в това твърдение.

И ние за втори път този ден влязохме в къщата. И за втори път бяхме напълно подготвени. Готови с огнени топки и всевъзможни щитове, и дори левитация (само аз).

На първия етаж нямаше никого. За да го разберем, ни трябваха само няколко погледа. Но виж, да се качваме на втория етаж не бързахме. Дори вироглавец като Чез не искаше да срещне вампира лице в лице.

С жестове ние с Невил му обяснихме — след като той забърка тази каша, нека пръв да се качва. А ние ще го прикриваме, доколкото можем.

Целият боен плам на Чез изчезна още на първото стъпало на стълбата. Той се спря нерешително, после пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да се гмурка под вода, и бързо преодоля останалите стъпала. Ние с Невил забързахме след него, със свити сърца чакахме викове и звуци от борба, но нищо подобно нямаше. Чез стоеше в средата на стаята и се оглеждаше.

— Ако е бил тук, отдавна си е заминал — ни каза с леко разтреперан глас Чез.

— Е, чудесно — облекчено каза Невил. — Така е по-добре.

— Вижте. — Чез кимна към леглото. — Трупът все още не е взет.

Пристъпих по-близо към убития крадец и едва се сдържах да не изкрещя.

— Ъ… м-момчета — заекнах аз. — Взели са го. Само че не целия…

Главата на трупа липсваше.

— Слушай, Невил, случайно да си чул за мотаещи се в града ви колекционери на глави? — опита да се пошегува пребледнелия Чез.

Викерс старши не каза нищо. Като че ли му прилошаваше. Ние с Чез вече започнахме да привикваме с такива гледки, но Невил очевидно трудно задържаше съдържанието на стомаха си.

— Да се махаме — казах твърдо. — Няма какво да правим тук.

Невил кимна бързо и първи се устреми надолу по стълбите.

— Ама че сме късметлии — нервно се засмя Чез, тръгвайки по стълбите.

В следващия миг едва не ритна Невил, който бягаше нагоре по стълбата, сякаш е видял оше един труп.

— Момчета! Труповозката пристигна.

— Какво е пристигнало? — изненадах се аз.

— Колата, с която карат труповете в моргата.

Така. Е, дойдоха за трупа, и какво сега? Ние сме в края на краищата Патрул. Ще кажем, че просто сме проучвали местопрестъплението.

Отидох до прозореца и погледнах към улицата. Ето ти Законът на Мърфи в действие: на входа наистина стоеше каруца с два коня, а до нея…

— Хей, Чез, дошли са същите двама стражи, които срещнахме предния път тука. Страхувам се, че няма да разберат защо трупът е загубил главата си докато ги е нямало, а нашето присъствие значително ще засили подозренията им.

— Хайде де — отвърна Чез. — Та те се страхуват от нас едва ли не повече, отколкото от вампирите.

— Страхът няма да им попречи да докладват на началството — каза бавно идващия на себе си Невил. — Можем, за да не предизвикваме излишно подозрение, да се качим на покрива и да се спуснем от другата страна на къщата?

— Добра идея — съгласих се аз. — Главното е, че още не са ни забелязали отдолу.

На първия етаж се чу скърцане от отваряне на врата.

— Бързо! — прошепнах аз и първи се качих на прозореца.

Стъпвайки на перваза, просто направих малък левитационен импулс и отлетях на покрива. След това помогнах и на другите двама, те не можеха да летят.

— И сега какво? — запита Чез.

— Мисля, че е по-добре да изчакаме докато стражата си тръгне, а след това да слезем — предложи Невил. — Така ще бъде по-добре.

— За нас или за стражата? — уточни Чез.

Междувременно, аз се изправих на крака и се огледах наоколо. Въпреки, че това беше само втория етаж, гледката беше доста добра. Всъщност, триетажните сгради в Крайдол не са толкова много, така че от тук можеше да се види почти половината град.

— Мисля, че разбирам защо вампирът се придвижва по покривите — каза присъединилия се към мен Чез. — Много е удобно и няма почти никакви хора. Ние също може да опитаме да се приберем така вкъщи.

— Че как? — заинтересува се Невил. — Можеш ли да правиш скокове от по десет метра?

— Не мога — огорчено призна Чез. — Отдолу изглежда лесно, сякаш всички къщи са много близко една до друга. Във всеки случай, така изглежда, когато го прави вампир. За съжаление, този метод на придвижване из града е достъпен само за Зак.

Честно казано, не владеех левитацията толкова добре, че да рискувам със свободен полет на такава височина. Нищо чудно в най-неочаквания момент левитацията да не сработи, макар че простите заклинания като Огнени топки, Въздушни юмруци и обикновени магически Щитове почти винаги стават без засечки.

— Жалко, че призоваващото ти заклинание изчезна — спомни си Невил. — От тук бихме могли да определим посоката, в която е отпрашил вампира.

— Направи ново — предложих на Чез. — Няма какво друго да направим.

Чез послушно отвори справочника и започна да прави заклинанието.

Аз се опитах да седна някъде, но покривът беше покрит с такъв слой мръсотия, сякаш не беше чистен от построяването на къщата.

— О, колко е мръсно — оплаках се на Невил. — Тук изобщо вали ли?

— Вали — сви рамене Невил. — Но рядко.

— О-хо, гледайте — с дрезгав глас каза Чез. — Ето я червената нишка. Само че никъде не отива…

И наистина, прозрачната червена нишка правеше странни плетеници по покрива, сякаш вампирът е играл на гоненица с някой. И се движеше, следвайки пътя на вампира. Скоро прескочи на следващия покрив.

— Надявах се, че се е скрил някъде тук — каза Невил. — Както и да е, мисля, че той ни е наблюдавал от покрива, вижте как е обикалял тука.

Чез внимателно наблюдаваше как действа заклинанието му.

— Слушайте, мисля си… — най-накрая каза той. — Дали хората виждат червената нишка? Изглежда, че не, никой не поглежда към нея. От друга страна, ние всички я виждаме…

— Леле, Чез започва да се интересува от наука — не можах да устоя на го подиграя.

— И то след като напуснахме Академията — добави Невил. — Не напрягай мозъка си напразно, ще го претовариш. Попитай довечера Кейтен, щом толкова те заинтересува.

Погледнах към съседния покрив да видя накъде ще продължи нишката. Но тя не продължи по-нататък, сякаш… вампирът е останал там!

— Слушайте, а може би той сега ни наблюдава!

— Но защо? — попита Невил. — Не разбирам. Ако се опиташе да ни нападне, по щях да го разбера…

— Пепел ти на езика — изръмжа Чез. — Не буди лъва, докато си спи на съседния покрив и никого не закача.

Уау, каква интересна интерпретация на поговорката.

Ние с Викърс старши стояхме и подозрително оглеждахме съседния покрив. Като че ли върху него нямаше никой, само някаква купчина боклук…

— Все пак да опитаме да продължим по следата, а? — невинно попита Невил. — Може би просто се е спуснал по другата страна на къщата.

— Или може би просто се е спуснал по другата страна на къщата, а след това се е върнал и сега ни чака в засада? — с разтреперан глас предположи Чез.

Странно, какво става с гласа му?

— Хайде де, за какво му е да го прави? — попитах, без да се обръщам.

— С-сам го п-попитай! — истерично извиси глас Чез.

С Невил се обърнахме наоколо толкова бързо, че едва не счупихме вратовете си.

Чез висеше в много неудобна положение — с главата надолу. А фигурата в сива роба го държеше за крака и демонстративно го поклащаше.

Усетих странното чувство, че всичко това вече съм го преживявал. Тогава… по време на атаката на Академията…

— Добре изглежда, нали? — с мек глас каза вампирът.

Без да кажем и дума, ние с Невил запалихме Огнени птици и пристъпихме напред.

— Пусни го веднага! — процедих през зъби.

Вампирът направи крачка до ръба на покрива.

— Да го пусна? Сигурни ли сте?

Сега Чез висеше с главата надолу точно над разхождащите се отдолу хора. Отново ме порази факта, че никой не ни обръщаше внимание, но това… не беше важно. Преди всичко бях притеснен за съдбата на моя приятел…

— Какво искаш от нас? — разумно попита Невил.

— Аз? От вас? — изуми се вампирът. — Че нали вие прикрепихте към мен глупавото си заклинание и ме преследвахте из целия град? Или греша и са били някои други недоучени Майстори?

— Не — смутих се аз. — Но ти открадна глава на човек от моргата, и после още една, на крадеца…

— Само си помислете — вампирът сви рамене. — На тях тези глави вече не им трябват. Забележете, дори не съм убивал никого.

Имах странното впечатление, че той се оправдава пред нас. Или само ми се струваше?

— Върни ни главите и ще те пуснем, — обади се Чез.

Честно казано, не разбирах защо са му на Чез тези глави, но това си е негова работа.

— Глупачета — почти нежно каза вампирът. — После сами ще ми благодарите.

— Ще благодарим, когато ти разпръснем праха по вятъра! — смело изграчи Чез.

Аз многократно съм се убеждавал, че вампирите имат чувство за хумор, но тяхното е доста особено. Сега например вампирът реагира бързо. Разтвори пръсти и пусна Чез.

— Ааа! — изкрещя Чез, падайки надолу…

Ние с Невил просто не можахме да реагираме. Но вампирът в последния момент отново хвана Чез за крака.

— Какво, уплаши ли се? — попита вампирът червенокосия ми, силно пребледнял в момента, приятел. — Нека ти бъде за урок. Не се шегувайте с по-възрастни чичковци. — Той се обърна към нас. — Чуйте ме добре, хлапета, Патрул ли сте, какви сте не ви знам, но повече пред очите ми не се мяркайте. Ясно ли е?

— Ясно, — отговорихме едновременно аз и Невил.

Мисля, че Невил сега търпеливо чакаше същото като мен. Първо вампирът да пусне Чез, а после ще му покажем какво могат „хлапетата“.

— И повече не треперете, — посъветва ни вампирът. — Ще става още по-лошо.

Ще видим за кого ще става по-лошо — вбесено си помислих. Участвали сме в десетки двубои в Академията. Пред нас във въздуха сияеха две Огнени птици, които само чакаха възможност за атака, да подпалят и изгорят противника.

Вампирът умишлено бавно премести Чез на покрива и го пусна. Чез още не беше паднал на керемидите, и ние вече се задействахме.

Атаката беше съгласувана, както нееднократно сме го правили на тренировките. Първо атакувахме с уморените от чакане Огнени птици. За всеки случай пуснах към Чез лек левитационен импулс, за да го отдалеча от вампира, а Невил в това време създаде цял орляк малки Огнени пеперуди и ги изпрати след птиците. Но вампирът дори не се опита да ги избегне.

— Хлапета — едва ли не ласкаво каза той и с едно махване на ръката спря всичките ни птици и пеперуди във въздуха. — А сега, заспивайте…

Този път всичко беше различно. Сънят не беше точно сън… беше спомен за нещо, което не се е случило, но можеше да се случи в този или в някой друг живот. В живота на човек, когото не познавам и никога няма да познавам.

Това бяха неговите мисли, преминаващи бавно през съзнанието ми:

Съдбата. Какво е съдбата, ако не предопределеност? План на битието, в който са описани действията на всички хора? Ако животът ни наистина е предопределен, тогава аз, като всеки нормален човек, искам да хвърля едно око на бъдещето си. Какво е мястото ми в този план и съществува ли там свобода? Или всичко е предопределено веднъж и завинаги? А какво ще стане, ако аз все пак науча бъдещето си? Ще стана свободен, или напротив, още повече ще се оплета в паяжината на съдбата? Какво пък, възможно е Фонтанът на съдбата да ми покаже това, което искам да знам…

Пред очите ми се появи фонтан със статуя на дракон. Изведнъж драконът обърна глава към мен и ме погледна със златните си очи…

— Зак, събуди се!

Някой ме разтърсваше по рамото.

— Да, да, ставам вече… — промърморих и се обърнах на другата страна.

— Да го сритам ли? — предложи познат глас.

— Чез, ей-сега аз ще те ритна! — веднага реагирах и отворих очи.

Къде съм? Не е вкъщи, не и в Академията… небе над главата ми… Дракон да ме вземе, аз съм на покрив!

Рязко скочих на крака и се огледах. Около мен стояха моите приятели и нагло се усмихваха, но аз не се обидих, а глупаво се вторачих в летящите над нас Огнени пеперуди.

Така. Ние нападнахме вампира веднага след като той пусна Чез, а после… заспах, така че какво се получава?

— Откога летят така? — кимнах към Огнените пеперуди.

— Когато се събудихме, те вече си летяха — каза Невил. — Колко интелигентно ни победи този вампир. Даже не сме пострадали! Въпреки това съвсем ясно ни демонстрира колко по-слаби сме от него.

— Накратко, присмя ни се — обясни ми Чез в случай, че не съм разбрал. — Хей, ти повтаряше в съня си „съдба, съдба“? Какво сънуваше?

— Не си спомням — излъгах аз.

Или не лъжех… Струваше ми се, че помня общия смисъл на съня, но защо непрекъснато съм повтарял думата „съдба“?

— Махнете тези пеперуди! — казах нервно. — Стига са пърхали наоколо.

— Спокойно — засмя се Чез. — Не ставай нервен. Е, изтърваха ни за пореден път, така че няма да ни разпитват.

Много смешно.

— Нека да се прибираме вкъщи — предложи Невил.

— У вас? — делово попита Чез.

— Не, защо у нас? — смути се Викерс старши. — В… Прокълнатата къща.

Да нарека това място „у дома“ просто езика ми не се обръщаше. Но Невил беше прав, ние наистина трябва да се прибираме. Не знам откога лежим в безсъзнание, но вече можеха да ни хванат.

— Как елегантно ни сритаха задниците — каза Чез, когато започнахме да слизаме от покрива. — Завист ме обзе, направо ми се прииска да съм истински вампир.

Невил се засмя.

— Извинявай, но за истински вампир не ставаш, нямаш подходящи родители, а нисшите в сравнение с тях са трагични.

— Всичко разваляш — въздъхна Чез. — Не може ли поне да помечтая.

Слизах последен. Тъкмо провесих крака и се канех леко да приземя ценното си тяло на земята, когато до мен сякаш от нищото се появи млад човек с много странен вид. Беше облечен с черни прилепнали панталони, черна риза с качулка, под която се виждаше черна маска, смътно приличаща на човешко лице. Веднага разбрах, че това е нисш вампир. Невил много точно беше ни описал странните им дрехи, в които се обличат местните нисши.

Без колебание сложих Въздушен щит между нас (любимата си магическа стена не посмях, че пак можеше да се получи нещо неочаквано), и тъкмо се канех да пратя нещо убийствено по него, когато това плашило изведнъж замаха с ръце и забърбори:

— Извинете, просто исках да се уверя, че сте добре. Ние не можехме да се намесим, защото истинския вампир е много по-силен от нас. Съжалявам…

— Ти кой си? — бях толкова изненадан, че едва не паднах от ръба на покрива.

— Наричайте ме Даркин — каза бързо нисшия.

Какво означава „наричайте ме Даркин“? Малко двусмислено звучи. Това ли е истинското му име, или той току-що си го измисли за нас…

— Добре — не започнах да споря.

— Извинете ме още веднъж, но трябва да тръгвам. Ако искате нещо, можете да ме намерите в кръчмата „При добрия вампир“, или просто се обърнете към кой да е градски вампир и му кажете, че искате да се срещнете с Даркин. Тогава аз ще ви намеря.

„При добрия вампир“? Така ли се казва тази кръчма? Интересно чувство за хумор трябва да има собственика.

— Довиждане — каза нисшия вампир и скочи на съседния покрив.

— Зак, какво се бавиш? — извика отдолу Чез.

— Идвам! — Казах и скочих. Едва в последния момент си спомних, че е добре да забавя падането. Ето докъде ме доведоха всички тези вампири…

Действие 8

Едва не подминахме Прокълнатата къща. И нищо чудно, тъй като тя се беше променила много през време на нашето отсъствие. Не, къщата си беше все така грохнала, почерняла от времето, или може би от пожар, но сега беше почти изцяло скрита от дървета, храсти, лиани… Просто някаква вълшебна градина!

— Няма начин, Кейтен сигурно е уговорил някой от друидите да помогне. За да израстнат тези огромни дървета толкова бързо… — изненадано каза Невил.

— Това да не са ти кактуси — не пропусна да ми напомни за моите биологични проучвания Чез.

Ние колебливо влязохме през чисто новата порта.

— Страхотно — каза Невил, оглеждайки се. — Невероятна градина.

— От другата страна на двора има и плодни дървета — ни съобщи един приятен женски глас, непознат при това!

Зад дървото се показа стройно момиче в прилепнала зелена рокля.

От изненада за миг се вцепенихме. Момичето беше много красиво… за друидка.

Ако някой не знае, друидите живеят много, много дълго. И най-важното, младите друиди от Древната гора просто не ги пускат да отидат в града, може би, за да не би някой да ги вкара в „правия път“. Ето защо, въпреки красотата на това момиче, нещо в нея не беше както трябва.

Вгледах се по-внимателно в нея… Ами да, разбира се! Твърде контрасно от красивото момичешко лице гледаха мъдри, всеразбиращи очи на възрастна жена. Направо тръпки да те побият. И въпреки, че беше красиво момиче — и фигурата, и красивата гъста черна коса, и зелените очи, но по някаква причина тя ми действаше отблъскващо… а може би сам себе си убеждавах в това? Та тя беше наистина красива…

— Какво се стреснахте? — каза момичето.

Малко се смутих. Наистина, какво правя? Вече си имам дама на сърцето, а стоя като истукан и нахално поглъщам с очи непознатата.

— Извинете, просто днес имахме много лош ден — казах бързо, опитвайки се да предотвратя някоя глупава забележка на Чез. — Моето име е Зак, Това са Невил и Чез.

— Мелисия, — представи се друидката. — За приятели само Мел.

— Много ми е приятно да се запознаем — Чез изненадващо дружелюбно се поклони на дамата и дори не каза нищо гадно. Странно.

— Това всичко вие ли го направихте? — попитах аз, оглеждайки наоколо с интерес.

— Разбира се — кимна Мелисия. — Работа за един час. Затова пък сега от улицата почти не може да се види това чудовище.

Аха, за къщата говори.

— Хей — веднага реагира Чез. — По-полека. Приятно ли ще ви е, ако дойда във вашата къща и я нарека кочина?

Невероятно. Та нали само преди няколко часа наричахме Прокълнатата къща не само кочина, но и с такива думи, че ще ни е срам да ги кажем на глас пред момичето.

В зелените очи на друидката се появиха весели искри.

— Наистина, как можах да го кажа? Това е просто една красива къща. Даже малко ви завиждам — със сарказъм добави тя.

— Така е по-добре — кимна любезно Чез.

— Е, моята работа тук приключи, за съжаление, — театрално въздъхна Мелисия — Налага се да си ходя. Ако имате нужда от лечение, не се колебайте да ми се обадите. В общината на друидите винаги ще ви кажат къде да ме намерите.

— Непременно — обеща Чез. — Но от друга страна, без травми се живее по-добре. Така че по-добре вие при нас да идвате…

Това е, изненадата премина и Чез отново започна с глупостите.

— Че е по-добре, по-добре е — съгласи се тя. — Но нещо ми подсказва, че моите услуги ще ви потрябват още много пъти.

Тя грациозно мина покрай нас, като че ли случайно бутна Невил по рамото, и се отправи към портата. Добре, че друидката не погледна повече към нас, защото след последните й думи едва ли щях да съм в състояние да затворя устата на Чез, за да й каже в подробности какъв вид услуги би искал от нея. Не че действително искаше тези услуги, но просто нямаше да може да преглътне подобен отговор.

— Ама че друидка — каза Чез, когато Мелисия изчезна от погледа ни. — Жалко, че вече имам приятелка, иначе щях да…

— А шамар по врата? — прекъснах го аз. — Не видя ли очите й? Тя е вероятно по-възрастна от теб, мен и Невил заедно. Ъъъ… Невил?

Едва тогава забелязах, че през цялото време Невил подозрително мълчеше.

— Невил. — Чез го плесна по рамото. — Какво правиш?

— А… — вяло отговори той. — Не, нищо… така… замислих се.

Ушите му подозрително се изчервиха.

Нима… нима Невил харесва тази друидка? Не може да бъде. Въпреки че симптомите са налице — през целия разговор Невил стоеше глупаво вторачен в Мелисия. Е, и аз се бях втренчил в нея също, но само в началото, след това се взех в ръце. А ето Викърс старши горското момиче направо порази… може би дори умишлено, не е чудно, че тя сякаш случайно го докосна, преди да напусне.

— Всичко е ясно — въздъхна Чез, който си мислеше същото като мен. — Сега един от нас ще трябва спешно да се контузи. Само имайте предвид, че днес вече пострадах достатъчно — не ме бройте!

— Хайде де — Невил махна лениво. — Просто красиво момиче…

— Няма нужда от тези нелепи извинения — каза Чез. — Бъди мъж — щом ти харесва, харесва ти. И нищо, че е друидка.

— Ама, аз…

— Нямам думи — поклати глава Чез. — Каква скромна младеж се навъди…

Особено като се има в предвид, че Невил е почти двойно по-голям от Чез. Това е наистина младеж, толкова млади.

Така влязохме в Прокълнатата къща — шегувайки се с изчервилия се Невил и обсъждайхки прелестите на друидката.

— А ти видя ли какви зелени очи имаше? Нашият Невил не е глупак… Опа…

Спряхме се на вратата и зяпнахме от учудване.

По време на нашето отсъствие къщата беше станала направо неузнаваема.

— Уау — ошашавено изхриптя Чез. — Да не сме объркали къщата?

За миг си помислих точно същото. Но само за миг. Сигурно Кейтен не само беше купил нови мебели, но също така беше докарал и някакви специалисти… но не строители, а Майстори. Защото само с магия можеше да се обясни всичко, което виждаха очите ми. Подменено беше абсолютно всичко — стени, подове, стълби, картини…

Холът, който заемаше целия първи етаж, беше застлан с прекрасен червен килим. До стълбището към втория етаж бяха разположени меки кресла и огромна маса, а цялото останало пространство беше напълно свободно. Стените вече нямаха никакви пукнатини — скриваха ги нова дървена облицовка и почистените от мръсотията картини.

— И все пак собственикът на тази къща е бил пълно куку — не се сдържах. — Само вижте тези произведения на изкуството.

От висящите по стените картини ни гледаха, зъбеха и едва ли не ни се нахвърляха ужасяващи създания. Някои от тях ми бяха познати от всевъзможни приказки и истории, но повечето не можеха да ми се присънят дори и в най-ужасния ми кошмар. Непременно трябва да разгледаме по-отблизо тези картини, само да имаме свободна минута.

— Защо трябваше да се реставрират? — възмути се Чез. — Такова вечер да видиш — цяла нощ кошмари ще сънуваш. Ама че страшилища…

— Хайде, доста оригинални картини, — сговорчиво каза Невил. — Нещо в тях е… неземно. Като че ли всички тези същества ни гледат от друг свят…

— Бррр — потръпна Чез. — Да не си болен?

Междувременно аз се огледах наоколо. Картините бяха отвлекли цялото ни внимание от новите мебели. А те изглеждаха много обикновени — без излишни украшения, с много изчистени линии. Веднага се виждаше, че ги е правил истински майстор.

— Хей, а къде са другите? — дойде Невил на себе си. — Ние трябваше да сме последни… Е-хо! Хора!

Тишина.

— Хей, може би едно от чудовищата от тези картини е оживяло и ги е изяло? — предположи Чез.

Ние с Невил така го изгледахме, че той веднага спря с шегите.

Отвън се чу глас:

— … разбира се, но какво се случи след това…

— … не, не съм съгласен…

— Алиса и Кейтен — познах аз гласовете на приятелите ни.

— Хайде да ги изплашим — внезапно предложи Чез. — Да се скрием зад вратата и да ги стреснем…

— Само че без мен — Викерс старши поклати глава и отстъпи няколко крачки.

— Тогава просто се махни, за да не те видят — го помоли Чез. — Зак, хайде по-бързо.

Изглежда, че за моето съгласие никой не пита.

Ние с Чез застанахме от двете страни на вратата и зачакахме приятелите си.

Първи влязоха Кейтен и Алиса.

— Здрасти, Зак, здравей, Чез — дружно казаха те, преди да имаме време да правим нищо.

Чез така и остана с отворена за вик уста.

— Какво стоите тук? — попита ни вървящия след тях Наив.

— Ами така… — казах неопределено, поглеждайки към отсрещната стена. — Възхищаваме се на картините.

От стената насмешливо ме гледаше странен мъж, с обгоряло лице, дълги неизрязани нокти и странна широкопола шапка.

— Намерили на какво да се възхищават — избоботи в отговор Наив. — От тези чудовища целият настръхвам…

— Това е от глад, скоро май не си ял — побърза да каже Чез.

Първото нещо, което направи Алиса, беше да дойде при мен и внимателно да ме огледа от главата до петите.

— Изглеждаш непокътнат — констатира тя. — Малко смачкан, мръсен, но непокътнат. Значи не сте догонили вампира?

Ние се спогледахме с Невил.

— За догонване, догонихме го…

— Само че той порядъчно ни натупа — нетърпеливо обясни Чез.

Сега вече и Кейтен ни погледна внимателно.

— Преди не съм забелязвал такава доброта във вампирите — каза той замислено, след като се увери, че сме цели. — Е, разказвайте, какво е станало и защо все пак сте решили да преследвате вампир? Живота ли ви омръзна? Между другото, аз отговарям за вас, така ли ще ми се отплащате!

Изглежда Майсторът се ядоса не на шега.

— Той започна първи — не остана длъжен Чез. — Разхожда се той по улицата, блъска се… А също и глави краде!

Тишина.

Ние с Невил нямахме какво да добавим, а останалите за миг застинаха, опитвайки се да разберат шегува ли се Чез или не.

— Какво краде? — тихо попита Кейтен.

Седяхме в удобните кресла около огромната кръгла маса и слушахме разказа на Чез. Той разказваше за нашите приключения. Подробно и точно. Само че по неговите думи излизаше, че не вампирът го е държал над ръба на покрива, а той сам е влязъл в двубой с вампира, но ние с Невил сме го провалили. След като Невил го опърли леко с малка Огнена топка, Чез се поправи и разказа всичко както си беше.

Всички бяха изненадани от разказа, освен Наив, когото изпратихме до „Вкуснотии“ да купи нещо за вечеря.

— Късметлии сте, че още сте живи — каза Кейтен.

Сякаш не го знаехме.

— Обикновено вампирите с никого не се церемонят. Очевидно е имал други планове за вас, иначе нямаше да ви прости — замислено каза Алиса. — Вампирите са много кръвожадни същества.

Чез я погледна, но се въздържа от коментар. Правилно, за днес лимитът му от глупави шеги се изчерпа.

— Може би той просто не е искал да се кара с Майсторите — предположи Кейтен. — Макар че какво можем ние да им направим?

— Между другото, — сетих се за един отдавна вълнуващ ме въпрос. — Кейтен, кажи ми, какъв е смисълът, че сме се научили да сплитаме няколко магии? Вампирът за секунда ни приспа, Огнените пеперуди му се подчиняваха повече, отколкото на нас, а нали той уж дори с елементарна магия не може да работи.

Кейтен зае поучителна стойка.

— Първо, това, което сте научили — то е само базата. Само след година ще се усмихвате на сегашните си заклинания, а след още една година дори няма да си ги спомняте. Всеки ученик, който е в третата си година от обучението, може с лекота да се справи с всички първокурсници, взети заедно. Виждате ли разликата?

Опитах се да си представя какви тогава са възможностите на Майсторите, но не можах. Въображение не ми достигна.

— А на второ място? — попита Невил.

— Второ, вампирите използват не магия, а изкуство. Те не могат да създадат Огнена пеперуда, затова просто обръщат магията против вас самите.

— Аха, — обобщих аз. — Значи каквото сме научили, можем да го използваме само срещу тези, които никога не са се занимавали с магия. А всеки вампир, друид, каменен трол и особено Майстор с лекота ще се разправи с нас, без нито една драскотина. Не повдига много самочувствието, нали?

Чез и Алиса кимнаха.

— Лесно е да си най-умен сред глупаци — обобщи Невил. — Лесно, но досадно.

— Не се притеснявайте, някой ден и вие ще станете Майстори — опита се да ни развесели Кейтен.

— Някой ден?

— Ами, след около четиридесет години, ако не замразят обучението ви — уточни Кейтен.

— Какво ще правят? — ококорих се аз.

— Не са ли ви казали? — изненада се Майстора.

Ние всички поклатихме глави.

— Твърде много ученици по време на обучението „прегарят“. Нали знаете как при голямо физическо натоварване получаваш мускулна треска — след това дълго време не можеш нищо да правиш. Същото става и при учениците, които надценяват силата на организма си, получава се така нареченото „прегаряне“. Те се лишават от възможността за използване на магии за период от няколко месеца до няколко години. Освен това, по време на обучението това се случва с почти всички и по няколко пъти. Най-често във втори и трети курс. В периода на възстановяване учениците се изпращат вкъщи или в други градове със специфични задачи на Академията. Затова след първи курс групите се размесват, случвало се е от целия курс да се обучават едва няколко дущи.

Ама че работа. Значи учиш си, учиш си и изведнъж разбираш, че можеш да „прегориш“ или да се пръснеш. Това обяснява защо с нас се обучаваха и ученици от други курсове. Вероятно твърде дълго са се възстановявали, бедните. Също така става ясно и защо никой не може да ни каже колко продължава всеки курс, защото за всеки ученик периода от време е различен.

— А след „прегарянето“ всеки ли се възстановява? — попита подозрително Невил. — Може ли силата да си отиде и никога да не се върне?

Кейтен сви рамене.

— Няма да лъжа, всичко се е случвало във вековната история на Академията, но аз самият не помня такъв случай. Така че не се притеснявайте.

Наистина. Като си помисля, да се спре обучението за пет или шест години… брр…

— Ами петорките? Ако някой от нас „прегори“, тогава кой ще заеме неговото място?

— Нямам представа — каза Кейтен. — Петорките са от ученици от един випуск. Може би всички ще бъдете замразени, за да не се разделяте, или просто ще ви разформироват.

И двата варианта еднакво не ми харесваха. Изводът — най-добре да не „прегаряме“…

Замълчахме за момент, да асимилираме информацията.

— Между другото, Алиса — опомни се Чез. — Какво стана при теб? Разпита ли главния заподозрян?

Вампирката не сподели доброто му настроение.

— Може да се подиграваш, но за момента детето е наистина основният и единствен заподозрян.

— Не разбрах — бях изненадан.

Алиса замълча за миг.

— Виждате ли, Гръм днес не е виждал никакви деца в заведението си. Освен това, на деца е забранено да влизат в ресторанта.

— Странно, че теб са те пуснали — пошегува се вяло Чез. — Това означава, че детето е и убиец?

— Заподозрян — поправи го Алиса. — Или поне много ценен свидетел.

— А може би това дете е просто син или племенник на готвача. Идва понякога тайно от Гръм да хапне нещо вкусно — предположи Невил.

Алиса поклати глава.

— С Велес отидохме при семейството на готвача, никога не е имал деца. Племенници, съвпадащи с описанието, също не открихме.

— Безизходица — заяви Кейтен. — Остава да разпитаме хората на улицата за дете с подобно описание. Все едно да търсиш игла в купа сено.

Можехме да използваме търсещо заклинание… но сега вероятно беше твърде късно. Ако го бяхме направили веднага след като открихме трупа, можеше и да се получи… или ако заклинанието можеше да намери откраднатата кръв. Но какъв е смисълът да мисля за това, като вече е твърде късно.

— Алиса, а какво направи с миризливия старец? — спомни си Чез. — За какво го влачи със себе си…

— За твое сведение, този миризлив старец някога е бил уважаван уредник на библиотеката — изсъска вампирката и рязко скочи от стола си. — Да не си посмял да говориш за него с такъв тон.

— Наистина — присъедини се Невил към нея. — Още като дете съм вземал книги от този старец. Добросърдечен човек е.

Чез обидено се намръщи.

— Нямам намерение да обиждам този добър и мил човек. Но пък как вони…

Алиса се хвърли със свити юмруци към Чез, но на половината път Кейтен леко я хвана.

— Деца, не се карайте — бащински каза той, което само по себе си беше смешно, защото на външен вид не изглеждаше по-възрастен от мен. — Вече имате достатъчно проблеми.

Вампирката засрамено се върна на мястото си, хвърляйки коси погледи към притихналия Чез. Все пак, до юмручен бой сме стигали много рядко. Защо Алиса така защитава този старец?

— Е, къде все пак го оставихте? — попитах аз.

— Оказа се, че Велес готви много добре — Алиса се усмихна. — Гръм се съгласи да го вземе, докато си намери добър готвач. Между другото, Велес не напразно е бил библиотекар — той знае наизуст стотици книги. Може би той ще ни помогне с този фонтан, както и с историята на Прокълнатата къща.

— Какво пък, неговите знания наистина могат да ни помогнат — съгласи се Кейтен. — Ще трябва да поговоря с него…

— Но първо да се измие — подхвърли Чез.

Алиса му показа юмрук, но се въздържа от действия… за сега.

Когато задъхания Наив дотича в къщата с нашата вечеря, ние всички седяхме мълчаливо и всеки си мислеше за нещо свое.

— Защо сте толкова тъжни? — изненада се Наив. — Донесох вечерята.

Е, с тази логика беше трудно да се спори.

Вечеряхме в пълно мълчание. Не си струваше да си разваляме апетита с разговори по текущите проблеми, а и настроението ни не беше най-подходящото.

Но в тишината имахме възможност да оценим напълно красотата и хармонията на фонтана, стоящ почти в центъра на залата, точно срещу масата. Той създаваше една спокойна, сънна атмосфера, насърчаваща отпускането… при условие, че не гледаш картините, закачени на стените.

Наистина ли виждам пред себе си тайнствения Фонтан на съдбата? Ако сънят ми не лъжеше… Ех, ако можех да отида в библиотеката, може би щях да намеря нещо по въпроса. Само че в Крайдол библиотека няма — изгоряла е, а в Академията скоро няма да попадна. Можех да попитам Кейтен, но той едва ли знаеше нещо за това — Фонтанът го удиви също както и нас. Събраха ми се толкова много въпроси… и, странно, но имах чувството, че отговорите на много от тях мога да намеря в тази къща. Просто трябва да знам къде да търся.

И така, какво имахме? В допълнение към общите проблеми с убийствата и вампири, колекциониращи глави, имах три много важни въпроса, за които предполагах, че ще трябва сам да намеря отговорите.

Първо — странното изпитание. Не знам с кого бих могъл да го обсъдя, защото не мога да кажа със сигурност това сън ли беше или реалност. Съдейки по всичко, никой друг от нашата петорка не е преживял нещо подобно, въпреки че не е сигурно… Изобщо, или съм някакъв избраник или бавно, но сигурно полудявам от странните си сънища. Е, този пъзел може да почака до завръщането ни в Академията.

Второ — странното поведение на нисшия вампир. Просто ме шокира. Откъде такава учтивост и желание да помогне? За това определено трябва да разкажа на Кейтен… но, само не сега. По-късно.

И трето — моите странни сънища и връзката им с тази къща, както и с Фонтана на съдбата. За това бих предпочел да запазя мълчание. Моите сънища са си мои… вярно, казах на чичо, но той е член на семейството — на него може. И разбира се, при първа възможност ще му кажа и за първите две загадки — от Ромиус нямам никакви тайни.

— Да, натоварен ден имахме — наруши Алиса тишината. — Хайде да разпределим стаите. Вече е доста късно, искам да си почина… и да спя. Нямаме график, можем да си поспим.

Тя се прозя заразително и грациозно се протегна в стола си.

Всички погледнахме въпросително към Кейтен.

— Какво ме гледате? — изненада се той. — Спалните са на втория етаж. Можете спокойно да се качвате, цялата сграда е обработена с магии. Заклинанията ще се разпръснат след два месеца, но ние, надявам се, по това време няма да сме тук. Единственото нещо, което не бих ви препоръчал, е да правите магии в стаите — може нещо да се обърка. Но в хола правете каквото искате: на фонтана и при най-голямо желание нищо не можете да направите, а всички стени и мебели са покрити със защитни магии, подобни на Енергийното защитно поле от двубоите, специално за да можете спокойно да се упражнявате.

— Супер, — бяхме възхитени.

Действително, тук беше много просторно и идеално за двубои… само че как ще бъде без Наблюдатели и лазарет? Явно ще трябва да правим обикновени тренировки.

— Помолих също така да поставят завеса, за да закрива част от първия етаж, където е фонтана. Няма нужда да се вижда.

— От кого ще го закриваме? — не разбра Чез.

— Забрави ли, че сме длъжни да приемаме посетители тук? Това е официалното представителство на Патрула…

— А, да…

Огледах залата с нов поглед. Ето защо масата и фотьойлите са поставени в близост до стълбите към втория етаж, за да може да останат отсам преградата!

— Хайде да разпределим стаите — Алиса стана от фотьойла си. — Бих искала да почета нещо занимателно преди лягане, — и тя многозначително потупа по вътрешния си джоб, където беше наръчника й със заклинания.

Със стаите се оправихме доста бързо. Алиса делово разгледана всички стаи и категорично заяви, че стаята с изглед към градината е за нея. Стаята с изглед към пазара остана за Чез, а тази без изглед — за мен. Защо без изглед? Защото моя прозорец гледаше директно в огромно дебело дърво от неизвестен вид. Благодаря, друидке, голяма услуга ми направи. Затова пък до стаята ми имаше чудесен душ, който с удоволствие ще ползвам след дългия работен ден. Разбира се, без съмнение първа ще го ползва Алиса.

Невил смутено, но твърдо заяви, че те с Наив ще спят в дома си. Ние демонстративно не се сбогувахме с предателите и хлопнахме вратите на стаите си под носовете им. Да, всичките три. И какво от това, че бяха само два носа? Това не ни спря!

Между другото, прекалено рано започнах да хваля мебелите. Разбира се, бяха с добро качество, но защо във всички стаи бяха еднакви? Шестте стаи на втория етаж бяха абсолютни копия една на друга. Може и да греша, но мисля, че строителите просто са използвали стандартни магии за оформлението на стаите, а мебелировчиците са вкарали напълно идентични комплекти мебели.

Всичко беше семпло — единично легло, нощно шкафче, маса и стол. Но какво правя аз? Повече не ми и трябва, в Академията мебелите също не бяха много повече.

Тъкмо се канех да лягам на леглото и да почета Наръчника, когато вратата се отвори.

— А, вече си заел стаята — каза Кейтен и се накани да излиза…

— Кейтен, почакай! — задържах го аз. — Какво направихте с тази къща? Какво магии приложихте?

— Професионален интерес? — засмя се Кейтен. — Браво. В действителност всичко е много просто: на цялата сграда беше приложена магия за съхранение, а също и множество запечатващи магии, който затвориха всички дупки в пода и стените, и подсилиха скелето… най-просто казано.

Огледах стаята си с преценяващ поглед.

— А защо всички стаи са еднакви?

— Това е илюзия — охотно поясни Кейтен. — Укрепващите заклинания са невидими за погледа и ако не бяха илюзиите, къщата би изглеждала както преди. Просто щеше да е само по-здрава. Илюзиите допълват невидимите магии за по-осезаеми и приятни образи.

Отне ми известно време да осмисля какво казва Майстора.

Значи къщата си е останала същата? И всичко, което виждаме, е просто добра илюзия? Напълно е възможно в момента да стоя на същото място, откъдето падна Кейтен, и под краката ми да няма никакъв под. Само магии… Какво пък, на магиите може да се вярва дори повече, отколкото на истинския дървен под.

— След като всичко е илюзия, защо не я направихте по-красива? А така всичко е еднотипно…

Кейтен тайнствено намигна.

— Добре, исках да е изненада, но на теб ще кажа. Всички тези стаи могат да бъдат пригодени към вашите предпочитания. Това са първокласни заклинания, не забравяй това!

— Значи, ако искаш, можеш да направиш стените златни, или огледални? — зарадвах се аз.

— И не само стените — намигна ми Кейтен. — Пода, тавана, изгледа от прозореца, дори мебелите.

Погледнах подозрително към леглото.

— Мебелите истински ли са?

— Истински са — успокои ме Майстора. — Но това не пречи да прилагаш илюзии върху тях.

Щракнах с пръсти.

— Е, тогава направи нещо по-приятно, да не е така, сякаш сме в казарма.

— Това е изненадата — каза Кейтен. — На теб ти трябва, ти си го направи. Аз отивам да се занимавам с моите си работи…

Каза го с такъв тон, сякаш работата му край няма. Въпреки че на него възложиха цялата бумащина… ако си спомням добре, колко папки с материали му връчи Майстор Ревел… но Кейтен нищо не донесе със себе си… А, сигурно използва някои хитри магии. Както и да е, въпросът е как аз да приложа илюзия на стаята?

— Как, като не мога, — обидих се аз.

Може би той трябва да ми обясни какво да правя…

— Няма нищо трудно — сви рамене Кейтен. — Просто трябва да се настроиш и ясно да си представиш това, в което искаш да се превърне стаята ти.

Почесах се съмнително по главата.

— Не разбирам…

— Тогава разбери — весело каза Кейтен. — Вече си на практика, така че практикувай.

Обясни ми, така да се каже. Благодаря ти, добри Майсторе.

Вече беше прекрачил прага на стаята, когато изведнъж рязко се обърна.

— Само не прави опасни заклинания в стаята! Влизат в резонанс, така да се каже, със заклинанието за пода и ще пропаднеш долу… в най-добрия случай.

Кейтен отдавна си беше отишъл, а аз още стоях и се опитвах да разбера какво имаше впредвид под понятието „настроиш“. Очевидно, тази настройка трябва да бъде тясно свързана с медитацията… между другото, ние сме длъжни непременно да медитираме всеки ден! Да съединим полезното с… полезно.

Седнах на пода и започнах да дишам. Кратко и силно вдишване, след това бавно и много дълго издишване…

Щом започнах да медитирам, веднага усетих разликата в магическия фон върте в Академията и извън нея. Плътността на енергийния поток беше в пъти по-слаба! Пропусках магическия фон през себе си, без да го променям, и това не изискваше никакви усилия. Твърде малко енергия, за да се напрягам…

Мина известно време, докато напълно привикна към окръжаващата ме атмосфера.

Хей, нашият учител по медитативни техники Майстор Тирел наричаше това настройка — привикване към магическия фон. В медитативна зала номер 13 ние не трябваше да се настройваме към енергията, защото прекарвахме много време там. Всъщност, цялата Академия беше наситена с постоянен магически фон с неестествен произход, с цел да се улесни учебния процес.

Може би за да се настроя към илюзията трябва да я докосна… или не, та аз седя на под илюзия, но не чувствам нищо. Може би е необходима голяма контактна площ?

Легнах по гръб, разперих ръце и се опитах да почувствам нещо. И се получи! Не веднага, разбира се, трябваше да полежа около двадесет минути, но си струваше! Пред вътрешния ми поглед се появи много ярък образ на стаята ми. В началото се опитах мислено да преместя леглото, но не успях… затова пък цвета на завесите промених на мига. Искаше ми се да веднага да отворя очи и да видя дали съм направил нещо или това е игра на медитиращото ми въображение, но ме беше страх да прекъсна настройката. Дали ще мога да я повторя? Затова реших да първо да приведа стаята в приличен вид и едва тогава да изляза от медитацията.

Изрисувах стаята в ярко жълти цветове, направих мебелите по-елегантни (от неудобния стол се получи прекрасен златен трон) и в пристъп на носталгия нарисувах върху една от стените много реалистично изображение на Академията. Гледката от прозореца също промених и сега приличаше на изгледа от стаята ми в кулата.

Тъкмо си мислех дали от нощното шкафче да не направя миниатюрна статуя на самия себе си, когато на вратата се почука леко. Чез така деликатно не чука, той просто влиза в стаята, отваряйки с крак, а Кейтен, както каза самия той, е много зает. Невил и Наив се прибраха у дома. Кой остава?

В състояние на медитация мислите текат бавно и спокойно, така че докато размишлявах, Алиса успя да влезе в стаята и да види…

С края на излизащото си от медитация съзнание улових силното й удивление.

— Това е… какво? Как?

— Харесва ли ти? — ухилих се и бавно се изправих от пода.

— Що за глупости? — Алиса смаяно гледаше моето творение. — Нали само преди час имаше същата стая като мен?

Леле, цял час е минал, а аз не съм забелязал.

— Това беше преди час — казах аз. — За това време успях да направя промени, нови мебели купих, картина на стената нарисувах…

Алиса ме смушка с юмрук по рамото.

— Стига, че съвсем ще се уплетеш в лъжи. Хайде казвай, каква е тайната?

От приличие продължих с комедията още пет минути, а след това се предадох и й разказах за илюзорния произход на ремонта на Прокълнатата къща.

След моя разказ на лицето на вампирката се появи такова замечтано изражение, че ми стана много интересно какви ли планове за промяна зреят в милата й главичка. Но аз отхвърлих всички тези мисли и се опитах да се настроя за дълъг и сериозен разговор.

— Всъщност, за какво дойде? — не много внимателно попитах аз. — Мислех, че повече няма да си говорим.

Алиса сведе поглед.

— Не си прав. Говорим си… просто… не така, както…

— Аз бих искал? — предположих аз.

Алиса неуверено кимна.

— Аз също бих искала отнощенията между нас да са други. Но, за съжаление, това е невъзможно. Ние сме твърде различни, не разбираш ли?

Тя седна на ръба на позлатеното легло.

— Ако говориш за това, че ти си вампир, а аз — не, това е преодолимо — пошегувах се, държейки ръката й върху врата си. — Ухапи ме.

— Уви, не става — Алиса въздъхна. — Дневният вампир се ражда такъв, а нисш ти едва ли искаш да бъдеш — те са една жалка пародия на истинските вампири… И изобщо какви глупости говориш?

Седнах на леглото до нея.

— Какви глупости? Аз просто искам да бъда…

— Шшт — тя сложи пръст на устните ми. — Не казвай нищо, за което по-късно ще съжаляваш. По-добре си помисли какво ще стане след сто и петдесет години — ти ще започнеш да старееш, а аз ще си остана същата… и просто няма да мога да гледам как бавно умираш… това е прекалено тежко…

Просто нямах думи. Не можех да повярвам, че тя говори сериозно, въпреки факта, че в червените й очи се четеше същата болка, която ме изгаряше отвътре вече цяла седмица. Нима всичко е заради такава… такава… дреболия? Къде ти още сто и петдесет години? Може и до утре да не доживеем, а тя за такава глупост се притеснява!

— Аз и така силно се привързах към теб — продължи Алиса. — На вампирите е строго забранено да се сближават с хората. Това е не само опасно, но и твърде тежко…

Вече не можех да слушам това.

— Извинявай, Алиса, но това е такава глупост.

Тя ме погледна в очите.

— Ние никога не може да имаме деца…

Щях да падна от леглото.

Какви деца? Ние сега за какво изобщо говорим?

— Предполагам, че нещо не схващам — казах накрая. — Просто кажи, че не ме харесваш или че ти се повдига от мен. Това ще го разбера. Но това… това… тази глупост, аз не мога да разбера.

Тя се изправи рязко.

— Ние с теб си говорим на различни езици.

— Аз говоря на елирски език, интересно ти на какъв говориш? — ядосано попитах аз.

Алиса сви устни и тръгна към вратата.

— Стой.

Аз скочих от леглото след нея и я сграбчих за ръката.

— Не ме докосвай!

С едно късо движение вампирката ме хвърли на леглото и затръшна вратата.

— Ето че поговорихме — зашеметено казах аз.

Действие 9

Не мога да кажа кога точно заспах. Цяла нощ се въртях в леглото и чак на сутринта се унесох в неспокоен сън.

Напоследък границата между реалността и съня много ми се разми. Както не можех да кажа истинско ли беше изпитанието в Академията, така и този сън стана за мен нова загадка. Беше ли изобщо сън? Но да карам поред.

Събудих се от странно жужене, сякаш стотици малки насекоми кръжаха около леглото ми. Отварих очи в мрака и известно време се опитвах да разбера къде всъщност се намирам.

Жуженето спря веднага след като си отворих очите, но едва се опитах отново да заспя, и неуморните насекоми отново се подгониха над главата ми.

Седнах в леглото и тъкмо се канех да включа светлината, когато тя светна от само себе си. Неволно зажумях, а когато очите ми свикнаха с ярката светлина стана ясно, че светлината не е от лампата, както си мислех в началото, а идва от някаква странна табелка. Табелката блестеше много ярко и осветяваше цялото помещение, а върху стъкленото й покритие беше написано с големи червени букви „Вход“.

Табелката висеше над приятелски отворена врата и аз бях абсолютно сигурен, че по-рано на това място нямаше нищо подобно. Всъщност нямаше какво да се учудвам, нали с илюзорните заклинания, обгръщащи цялата къща, можеше да се направи всичко. Въпросът е кой именно е решил така глупаво да се шегува с мен. Макар че освен Алиса няма кой друг — Кейтен по такива глупави шеги просто не си пада, а Чез едва ли въобще знае за илюзьорния произход на новия външен вид на Прокълнатата къща.

Но защо й е? Да си отмъсти за кавгата ни днес? Глупости. А ако предположа, че тази врата е истинска, накъде ли води?

Всъщност, какво изобщо размишлявам? Просто ще вляза и ще видя. Вярно, че доколкото разбрах от думите на Кейтен, всички илюзии, които ни заобикалят, в известна степен са истински… Как тогава да разбера, илюзия ли е или не? Най-много да забия нос в стената…

Станах от леглото, наметнах ливреята и едва тогава пристъпих към вратата. Докоснах я предпазливо, за да се уверя в относителната реалност на ситуацията. Защо относителна? Ами защото все още не бях докрай сигурен, че това не е сън.

Без много да му мисля, аз прекрачих през вратата, покривайки носа си с ръка, за да не го счупя в стената. Но стена нямаше. Зад вратата ме чакаше голяма изненада — дълъг коридор, простиращ се в продължение на стотици метри. По стените на коридора бяха окачени най-обикновени факли, а далеч напред можеха да се видят изпълняващите странен и плашещ танц сенки.

Сънят ми започва да се сбъдва — помислих си невесело. Сигурно в този коридор има врати към най-различни стаи, и в някои от тях ме чака далеч не приятно посрещане. О, стига! Аз не се поддадох на провокативните тестове в Академията, и сега няма да участвам в глупавите лудории на някой друг… Дори ако лудориите са дело на собственото ми съзнание или на Прокълнатата къща.

Обърнах се към вратата с твърдото намерение да се върна в леглото и да спя, но ми попречиха по най-нахалния начин — вратата се затръшна право в лицето ми, или по-скоро, удряйки директно в носа ми. Нужно ли е да казвам колко много се обидих? И честно се опитах да й отмъстя за наглата постъпка, а и да се измъкна от този капан. Но огнените ми топки не оставиха никакви следи по вратата. Всичките ми опити да я разбия с физически средства също се провалиха. Очевидно някой наистина искаше да тръгна по коридора. Много е вероятно тази разходка да има летален изход за мен, в съня ми зад вратите ме чакаха най-различни опасности, започвайки от познатия ми вече каменен трол и завършвайки с най-невероятните многоглави, многоръки и многокраки чудовища…

Направих последен неуспешен опит да отворя вратата и въздъхвайки тежко, направих първата крачка към неизвестното. Противно на страховете ми, никой не скочи върху мен от тъмнината, в действителност тъмнина нямаше — факлите прекрасно осветяваха целия коридор. Между другото, доста приятно е да срещнеш подобен начин на осветление, аз отдавна бях свикнал с вълшебните лампи — тях ги използват и в Лита, и дори в повечето домове на Крайдол.

Първите десет метра изминах изключително напрегнат, вторите — доста по-спокойно. Изминавайки към триста крачки, започнах да подозирам, че ако това продължава все така, скоро ще изляза на града. Дори и до вкъщи мога да стигна… или до Шатер…

И ако в началото твърдо бях решил да не влизам през никакви врати, сега вече не бях толкова сигурен. Май бих предпочел да проверя какво се крие зад вратите, отколкото да крача напред по безкрайния коридор.

И съвсем скоро получих такава възможност. Още отдалеч забелязах желязната врата. И как да не я забележа, когато над нея имаше светеща табела, подобна на тази, която ме посрещна на входа.

„Ще влезеш ли?“ — питаше закачливо.

Спрях пред вратата и се замислих. Да вляза или да не вляза? Не, не точно да вляза… само ще надникна. А ако има скрити съкровища? Пфу, какви, дракон да ме вземе, съкровища? Изход ми дайте!

Неуверено натиснах дръжката и… нищо не се случи. Вратата беше заключена.

Е, добре. Така дори ще ми е по-лесно — заключени и отключени… Хм, а ако зад нея е изхода? Значи няма да стане така, ще трябва да се опитам да я отворя.

Без да му мисля повече, започнах да ритам по вратата (ако има някой зад нея и тя е залостена отвътре), опитах да я отворя с груба сила и дори с магия, но тя не помръдваше. Но на действията ми реагира табелката — „Много ли искаш да влезеш?“ — попита тя.

Учудено се взрях в надписа, който се появи.

— Разбира се, че искам — казах на глас.

„Защо?“

Разумен въпрос.

— Искам да се махна от тук!

„Тогава продължи надолу по коридора, това не е твоята врата.“

— Благодаря — учтиво благодарих. — А ще ми подскажете ли накъде е изхода?

На табелата се появи стрелка, сочеща надолу по коридора.

— Много смешно — изръмжах аз и тръгнах в указаната посока, оставяйки зад гърба си ехидната табела.

На следващата врата се натъкнах след около десет минути. Над нея висеше табела с вече приготвен за мен надпис: „Това не е твоята врата“. На всичките ми опити да си поговорим табелата не реагира.

— А предишната табела, между другото, беше доста по-разговорлива — казах обидено и реших да не предизвиквам съдбата с „не моята“ врата.

Третата врата видях след половин час скитане по този тъп коридор. Въпреки че може ли да се нарече скитане монотонното крачене по идеално прав коридор, бавно, но постоянно слизащ надолу?

Вече познатата табела любезно ми съобщи „Това определено не е вашата врата“.

Тук не издържах:

— Слушай, или обясни какво се случва, или ще вляза през тази врата, независимо дали е „моя“ или „не е моя“!

Фактът, че ако вратата е заключена не можех да вляза през нея и при най-добро желание, аз реших благоразумно да премълча.

„Както искаш“ — откликна табелата и след кратка пауза добави — „На теб ще ти е по-зле“.

Желязната врата недружелюбно скръцна и бавно се отвори.

Без дори да погледна към табелата, най-вероятно отново ще е написано нещо гадно, бързо прекрачих в неизвестното, като за всеки случай създадох една Огнена топка. Ако бях останал още секунда на прага, най-вероятно щях да се откажа от тази глупава идея. Но първата крачка беше направена и беше късно за отстъпление.

Огнената топка осветяваше една малка част от помещението и не можех да разбера къде съм попаднал. Каменният под, покрит със някакви странни шарки, вдъхваше някои страхове, но засега беше твърде рано да бия тревога. Направих още няколко малки Огнени топки и ги разпръснах пред себе си в радиус няколко крачки. Видимостта ми се подобри, но само установих, че еднообразния в своята неразбираемост под се простира надлъж и на шир във всички посоки. Решавайки, че вече всичко съм видял и тази зала наистина не е „моята“, аз се обърнах към вратата… но тя беше изчезнала! Около мен беше пустота, осветена само от моите Огнени топки. Помощ!

Внимателно обходих навсякъде, но не срещнах нито една стена, да не говорим за врата. Цялата тази работа странно напомняше на изпитанието в Академията… или съня за изпитанието в Академията?

Някъде далеч в тъмното се дочу лек шум, сякаш твърда метла метеше по пода.

Тишина.

Шшхх.

Отново! Е, поне не съм напълно луд. Наистина има нещо. Страхувам се дори да си представя какво ще изкочи сега от тъмнината.

Не мислете, че бях спокоен, в действителност зъбите ми от доста време така музикално тракаха, че много танцьори биха се задавили от завист. Жалко, че няма кой да оцени таланта ми.

Шшхх.

А може би към мен пълзи любител на музиката, който… Надявам се, че това пълзящо нещо е дружелюбно настроено…

Шшхх.

За всеки случай подготвих най-голямото Огнено кълбо, което бях в състояние да създам, и то стана почти колкото тези на Наив.

Шшхх.

Съвсем близко е…

И изведнъж в осветения кръг се появи нещо… огромно, мазно и безформено. Сякаш средно голяма планина е решила да се разходи — доколкото виждах, в осветеното място пропълзя само малка част от чудовището.

— Разкарай се оттук! — извиках в страха си.

В тишината викът ми прозвуча грубо, но някак жално.

Съществото продължи бавно да се движи в моята посока.

Направих няколко крачки назад и хвърлих Огнената топка към приближаващата се планина.

Замириса на опърлено…

Част от странното създание почерня и се овъгли, но то не реагира на това и продължи монотонното си движение.

Зъбите ми продължаваха да създават сложни ритми, но аз не се предавах и обсипвах съществото с все повече и повече Огнени топки. Резултатът беше никакъв — огромна част от съществото се овъгли, но то изобщо не обръщаше внимание на това.

Вече бях потен, във въздуха така миришеше на изгоряло месо, че очите ми се насълзиха. Силите ми бяха на изчерпване, а създаваните от мен Огнени топки постепенно намаляха размера си. Затова пък можех да бъда горд, че през цялото време нямах нито една засечка в заклинанията — от страх започнах да сплитам енергиите без нито една грешка!

Дракон да я вземе тази твар! Какво да правя? Остава ми само да бягам… но това беше временно решение…

Изведнъж във въздуха точно над главата ми се появи вече познатата ми табела.

„Убеди ли се?“.

Бях малко изненадан.

— А… ти къде ме вкара?

Никаква реакция.

— Да, добре, убедих се, че това не е „моята“ врата. А сега ме изкарай от тук!

Табелата трептеше със загадъчен бял цвят и мълчеше.

— Дракон да те вземе — изругах аз. — Сам ще се справя с това създание.

И пуснах поредната Огнена топка.

Шшхх.

Планината на плът все така бавно пълзеше към мен и сякаш нищо не можеше да я спре.

Изведнъж табелата започва да свети все по-ярко и по-ярко, осветявайки все по-голяма част от съществото.

Няколко секунди по-късно дъхът ми секна от изумление, а после още дълго време се борих с напиращия вик на ужас.

Съществото беше огромно! На височина спокойно можеше да се конкурира с кулата на Академията, а по ширина — с малък град…! Сега разбирам защо тази твар не реагира на огнените ми топки — за нея те бяха като ухапване от комар. И всичко това бавно се движеше към мен! А наоколо беше абсолютно празно пространство — никакви стени или врати!

„Сам ли ще се справиш?“ — уточни табелата.

— Какво искаш от мен? — попитах уморено. — Всичко ще направя, само ме изкарай от тук.

„Така е по-добре“, — написа табелата. — „Моля“.

Точно пред мен се материализира от нищото познатата врата.

Аз бързо сграбчих дръжката и с всички сили я дръпнах. Заключено!

„Бутни я, глупчо“ — саркастично обясни табелата.

Натиснах с цялата си тежест върху вратата и тя поддаде! Тялото ми изхвърча в познатия коридор и се блъсна в отсрещната стена.

Когато се обърнах към вратата, тя вече беше затворена, а табелата над нея както обикновено съобщаваше, че изходът е надолу по коридора. Естествено, всичките ми опити да поговоря с табелата бяха неуспешни.

Трябваше да продължа разходката си по коридора в търсене на „своята“ врата.

Новата врата се появи буквално след няколко крачки.

— Това моята врата ли е или не? — попитах светещата с тайнствена светлина табела.

„Ти решаваш“ — отговори тя.

— Чакай — не разбрах аз. — Как да разбера това „моята“ врата ли е или не? Ще ми подскажеш ли?

„Не“.

— Какво сега, през всички врати ли трябва да влизам, докато намеря своята?

Веднага си спомних огромната твар, с която се срещнах в предишната стая. Ако зад всяка врата ме чакаше подобна изненада, едва ли щях да стигна жив до „своята“.

„Не. Имаш право само на три опита“ — изненада ме табелата.

— Колко?! — извиках аз. — А ако за тези три опита не успея да намеря „своята“ врата?

„Ще останеш тук завинаги.“

Бавно седнах на пода.

— Що за глупости…

До този момент възприемах всичко случващо се като странен сън, но сега… Наистина ли е възможно да остана тук завинаги? Ако някой си прави тъпи шеги, то всичко много се проточи.

Значи имам само още два опита? Интересно, колко ли са вратите…

— Как мога да намеря „своята“ врата? — с леко треперещ глас попитах табелата.

„Правилен въпрос“ — одобри табелата. — „Съдбата“.

— Какво ще рече „съдбата“?

„Помисли къде те води твоята съдба“.

Къде ме води моята съдба? В последно време единствено към неприятности. Ако погледна от тази гледна точка, то предишната врата си беше точно за мен.

— Какво означава това?

Табелата примигна „Изборът е твой“ и изчезна.

Ругах дълго време. Поне пет минути. Но нямах избор — трябваше да се взема в ръце и да размишлявам върху превратностите на съдбата. Доколкото схванах, нямам ограничения във времето, така че можех спокойно да си мисля.

И така, имам още два опита. Трябваше да намеря „своята“ врата и да се махна оттук. Не приличаше на шега — явно работата беше сериозна. Как беше написано на табелата? Къде ме води моята съдба? Значи нещо от живота ми трябва да указва правилната врата. Само че кое точно?

Прекарах известно време в размишления и стигнах до извода, че решението е твърде просто и очевидно. Едва ли можеше да се нарече изпитание това, което трябваше да направя — да отброя до тринадесетата врата. Нали това число е постоянно с мен през целия ми живот — във всички училищни списъци неизменно бях номер тринайсет, живеех в къща със същия номер и даже в Академията стаята ми беше номер тринайсет. И настоящия ми дом е на улица… ха-ха! Златната кобила, номер тринайсет.

Нямах повече идеи, така че реших първо да отброя до тринадесетата врата, а след това да решавам да влизам или не. Във всеки случай имах право и на още един опит.

Работата се оказа не чак толкова лесна — трябваха ми около два часа да стигна до тринайстата врата. Чувството ми за време радостно ми подсказваше, че до зазоряване остават само няколко часа, а чувството ми за пространство — че съм напуснал Крайдол преди около час. Чудя се, ако някой влезе в стаята ми леглото дали ще е празно или… това все пак е сън и всъщност аз сега спокойно си спя? Излиза, че ако не намеря изход, то никога няма да се събудя?

Аз внимателно разгледах тринайстата врата. Абсолютно същата, както и предходните дванайсет. Надявам се, че входната врата не се брои. Не бих искал да попадна в някакво ужасно място заради такава нелепа грешка.

Поех въздух и натиснах дръжката. Едва я докоснах и вратата безшумно се отвори, болезнено удряйки пръстите ми. Ама че учтивост!

Предпазливо надникнах вътре, без да бързам да прекрачвам прага. Вътре беше светло и напълно пусто. Стаята не беше много голяма, приблизително колкото стаята ни за медитация.

Туп!

Вратата се затръшна зад мен и ме изблъска в стаята. Когато се обърнах, вече я нямаше, както и стената.

Пак тези шеги! Да не би да съм влязъл не през „моята“ врата?

Останалите стени на залата изчезнаха толкова незабележимо, че в началото нищо не усетих. Сега около мен се простираше безкрайна равнина, осветена от голяма бяла звезда, която в първия момент помислих за огромна магическа лампа.

На мен като на истински градски жител ми стана много неприятно. Наоколо безкрайно поле, жарко слънце и мъртва тишина… За първи път от странстванията ми по тайнствения коридор устата ми пресъхна и ми се прииска да пия вода. Но наоколо беше пустиня, едва ли ще мога да намеря вода. И колко е горещо тук, дракон да го вземе!

Седнах на все още топлия пясък (подовата плоча изчезна също толкова незабележимо, както и стените) и се замислих. По принцип аз мога да създам вода от слънчева енергия, ако това, разбира се, е слънце. Така че защо да не опитам? Познавам водната магия, въпреки че почти не съм я практикувал. Но както казваше Ромиус, аз имам еднаква предразположеност към всички елементи. Ще опитам.

За начало реших да създам малко вода, колкото да се напия. Сплитането на водната структура ми се отдаде доста лесно, нали заради двубоя с Водния факултет внимателно бяхме проучили всички техни заклинания. Е, от гледна точка на унищожителната им сила, разбира се, но основното ми беше ясно. Сега тези знания много ми помогнаха. Това беше просто заклинание и нямах проблеми — е, ако бях опитал да направя водна стрела, тогава можех да очаквам грешка… но тук всичко мина добре.

Скоро в отворените ми ръце направо от въздуха потече чиста вода. Само че много гореща! Едва успях да си дръпна ръцете и цялата течност изтече в пясъка.

Избърса потта от челото си и вкарах в заклинанието постоянна температура. Сега водата беше много студена, но това само ме радваше. Пих достатъчно, изплакнах лицето си и си сложих качулката. Сега трябваше да реша какво да правя по-нататък — да тръгна напред или да остана на място. И в двата варианта нямаше много смисъл, защото си нямах представа къде съм попаднал и какво се иска от мен. Време беше да се появи вездесъщата табелка и да ми каже нещо полезно. Например, че съм избрал грешната врата и сега завинаги ще остана в тази пустиня. Не, такава перспектива определено не ми харесваше. Трябва спешно да мисля как да се измъкна оттук.

Колко неприятно, че така и не ни научиха да виждаме магията в чистата й форма, тук със сигурност я има. Може би тогава сам щях да намеря изхода, вместо да седя на горещото слънце и да чакам неизвестно кого. Къде се скри тази проклета табела точно когато беше най-необходима?

Противно на очакванията ми табелката не се появи. А до този момент тя се появяваше винаги, когато имаше нужда от нея.

Добре, че преди да тръгна сложиш ливреята си. Без нея отдавна щях да изгоря на това слънце. И този гаден вятър, който хвърляше пясъка в лицето ми…

Нахлупих още по-плътно качулката и създадох около себе си простичък въздушен щит. А вятърът започна да се усилва и постепенно се превръщаше в пясъчна виелица, а накрая сигурно щеше да стане и буря. Надявах се да не стига чак до там.

Пясъкът влизаше в яката ми и се опитваше да напълни устата и носа ми. Не ме спасяваха нито качулката, нито въздушния щит. Очевидно пясъчната буря имаше магически произход, защото щитът трябваше с лекота да отблъсква всякакви физически обекти.

Не ми отне много време да осъзная, че става нещо много странно — сякаш под въздействие на чужда воля пясъкът се насочваше към щита и се блъскаше в него. На места въздушният щит вече пропускаше песъчинки, но бурята все още не можеше да се промъкне.

Какво да правя? — мислех си нервно. — Да продължа да седя зад щита или все пак да се опитам да разбера какво става?

И отново всичко беше решено без мен. Бурята утихна така внезапно, както и започна. Наоколо пак се простираше унилия пясъчен пейзаж, но имаше и нещо ново — недалеч от мен се появиха две огромни фигури. Първата — в огнено червени дрехи, а втората — в дрехи с цвета на небето.

Устата ми пак пресъхна, така че не се опитах да викам, а просто дружелюбно им махнах с ръка. За всеки случай. Фигурите мълчаливо се приближаваха към мен и колкото по-близо идваха, толкова повече започнаха да ми треперят коленете. Ако отдалеко фигурите изглеждаха просто големи, то с всяка тяхна крачка осъзнавах, че са истински гиганти! В сравнение с тях каменните тролове бяха просто буболечки!

Стигнах до извода, че да бягам от тях през цялата пустиня просто няма смисъл, така или иначе трябваше да се срещнем. Дори ако тази среща придобиеше агресивен характер.

Когато двете фигури се приближиха на разстояние изстрел с Огнена топка (около тридесет крачки) с изненада осъзнах, че пред мен са елементали на две от стихиите в чист вид! Червената фигура не беше облечена в червени дрехи, просто цялото тяло беше огненочервена лава. Втората фигура беше от топъл въздух, който непонятно как се виждаше ясно на фона на пясъка.

За първи път в този странен… сън бях истински уплашен. Явно това, което изпитах в залата с огромното чудовище, не е било истински страх. Там имаше някаква възможност да бягам, да се спася… Съдейки по всичко, което съм чел в книгите, елементалите с лекота могат да изтрият от лицето на земята цял легион от такива недоучени многознайковци като мен. Така че за никакво спасение не можеше да става въпрос.

Елементалите са създания с огромна магическа сила, но по разум не се различават от пет годишно дете. Съответно те могат да говорят, но едва ли биха ме слушали… Или напротив? Зависи за какво са били създадени и доколко имат свободна воля.

Елементалите междувременно се приближиха до мен толкова близко, че можех подробно да ги разгледам. Лица нямаха, а фигурите им можеха да се приемат за човешки само отдалеч. Преди всичко те приличаха на недовършените статуи, доколкото е възможно някой да направи статуи от горещ въздух и от огнена лава.

Бях толкова уплашен, че с изненадваща лекота създадох любимата си универсална стена, като по някакво чудо не направих поразия. Въздушният щит е добър само срещу физически атаки, а срещу магически по-добре е с моето изобретение. Ако тези двамата нямат добри намерения, ще имам все пак някаква защита.

Те дойдоха плътно до универсалната стена и спряха. Всъщност, аз силно преувеличих техния ръст — бяха само два пъти по-високи от каменни тролове, което е четири-пет пъти колкото мен.

— Ще умреш — с тътнещ бас ми съобщи огненият гигант.

— Защо? — изписуках аз.

Гигантът внимателно ме погледна.

— Глупак. Защото аз ще те убия.

Да, това, разбира се, обясняваше всичко.

— Защо искаш да ме убиеш? — попитах аз.

— Така трябва — обясни ми вторият гигант.

Логиката им беше просто желязна.

— За това бяхме създадени — добави вторият гигант.

Поласкан съм. Някой е създал елементалите специално за да убият мен. Каква чест!

Огненият гигант протегна ръка, канейки се да ме хване. Няма да стане толкова лесно! Ръката му се натъкна на щита ми…

Такъв ефект от универсалната стена не очаквах, още по-малко го очакваха елементалите. Ръката му изчезна до лакътя, стената с лекота унищожи част от огнената енергия.

Великанът изрева кратко и яростно. Въздушният елементал се опита да извърши същата глупост и бързо се присъедини към него.

Моят щит затова се и наричаше универсален, защото отблъскваше всякаква атака. След контакта с двата елементала единствено се безпокоях, че няма да издържи продължително време. Но за качеството на заклинанието не се съмнявах, дори да дойдат елементалите на водата и на земята, щитът щеше да отблъсне атаките им със същата лекота… ако има достатъчно енергия.

Дракон да ме отнесе! Защо ми трябваше да споменавам другите стихии…

От другата страна на пустинята (ако от купищата пясък изобщо можеше да се определят някакви посоки) към мен се отправиха още два гиганта. Съдейки по цвета на телата им, това бяха елементалите на водата и земята, за които току-що си бях помислил.

Ама че съм късметлия, да срещнеш един елементал си е голям късмет, а тук представители на четирите елемента. Само че за мен това беше по-скоро голям проблем…

Гигантите временно престанаха да издевателстват над универсалната ми стена и прехвърлиха вниманието си към приближаващите се елементали на водата и земята, така че имах малко почивка.

Тези елементали не бяха толкова огромни, колкото първите. Напротив, ръстът им не беше много по-различен от моя. Е, за водния елементал времето не беше мечта и сигурно от жегата е заслабнал, но на земния какво не му харесваше? Пясък колкото искаш — яж си, аз не искам… вярно, растения наоколо изобщо няма, дори и кактуси. Сигурно без тях не се чувства много удобно в пустинята.

Е, време беше да си напиша завещанието. Вече са четирима, ще ме разпилеят по цялата пустиня.

Докато траеше паузата, аз се опитах да създам още един щит под първия. Не рискувах да възстановя енергията на стария щит, можеше да се развали. А без щит съм за отписване — за секунда ще изгоря в прегъдката на огнения елементал. Малка радост беше, че тези двамата още не са дошли… Но нали огъня и водата са непримирими врагове. Дори хората, които имат предразположеност към тези елементи, проявяват антипатия един към друг на подсъзнателно ниво. Така че за елементалите да не говорим — те просто трябва да се разкъсат един друг! И на мен ще ми е по-спокойно… Хайде, момчета, разберете се помежду си… А аз в пясъка ще се заровя и на кактус ще се престоря, да не ме докосвате…

Дали заради стреса или защото бях прекалено спокоен, но втората универсална стена не се получи. Енергията благополучно отиде някъде, а време за втория опит нямах.

Елементалите на водата и на земята се приближиха плътно до щита ми и спряха, не сваляйки поглед от другите елементали, а на мен не обърнаха никакво внимание. Всъщност те нямаха очи, така че само предполагах, че в този момент не гледаха мен, а елементалите на огъня и въздуха. Дори ми се стори, че въздухът между тях, тоест точно над главата ми, беше прорязан от електрически заряди. Може би не грешах и те наистина се мразеха един друг. Това се казваше късмет!

Елементалите нямаха нужда от думи. Цялата сцена продължи само няколко секунди и в следващия миг гигантите се нахвърлиха върху дребосъците, временно забравяйки за мен.

Научени от горчивия си опит, те предпазливо заобиколиха моето защитно поле. Но новодошлите нямаха такъв опит. Единият от тях пристъпи до универсалната ми стена и веднага загуби крака си. Изненадано поглеждайки останките от крака си, а след това и мен, елементала се хвърли под краката на приближаващите се гиганти и по някакво чудо успя да събори единия от тях право върху щита.

А казват, че елементалите не са съобразителни.

Моят щит се счупи, но успя да унищожи въздушния гигант и земния елементал. Всичко, което остана от тях, беше каменната глава на земния, дотъркаляла се до краката ми.

Колебливо я побутнах с крак и отново усетих смесица от гордост и учудване — кой би си помислил, че съм измислил такъв мощен щит. И то преди месец! Троши елементалите като орехи!

Между другото, моят прекрасен универсален щит изчезна и нямах никакво желание да стоя близо до биещите се здравеняци.

Изтичах на доста прилично разстояние и оттам започнах да наблюдавам битката.

Елеменаталите се удряха един друг без особен успех — огъня и водата са взаимно изключващи се и всъщност въпреки разликата в размера силите им бяха почти равни.

Може да се изненадате, но елементалите се държат като най-обикновени хора — бият се, и ходят, вместо, да речем, да летят. Елементалът — това е същността на елемента, затворена в черупка, обикновено напомняща човек. Мозъците им са такива, каквито им е вложил техния създател, но както казах, в границите на около петгодишно дете — за повече обикновено създателите им нямат магически способности. Затова тези стихийни идиоти се бият помежду си с юмруци, просто повечето от тях нямат мозък за друго. За хората елементалите са много опасни, което се дължи на прекомерната им сила и способността им много бързо да се регенерират за сметка на външни източници. Във всеки случай така описват тези същества в книгите. Само че в действителност те изглеждат някак… жалко.

Мисля, че биха могли да се бият вечно. Все пак противоположни стихии… Но не виждах никакъв смисъл просто да наблюдавам. Ако един от тях спечели след това най-вероятно ще започне с мен, значи трябва да използвам момента.

Много бавно и внимателно, така че да не разваля нещо, започнах да сплитам универсална стена, добавяйки малки количества от фактора движение. Ако тези здравеняци така реагират на моя щит, защо да не се възползвам?

Като изключа факта, че изобщо съм на това глупаво място, аз бях късметлия днес. А сега успях без грешка да създам щита, който исках.

И той бавно се придвижваше към биещите се елементали.

Пет, четири, три…

Виждали ли сте някога как човек изчезва в телепорта? Постепенно изчезват, започвайки отгоре надолу или отдолу нагоре, в зависимост от начина, по който е настроен телепортира. По същия начин и елементалите изчезнаха от лицето на пустинята, сякаш никога не ги е имало. Само кратък взрив и край…

Известно време тъпо гледах към мястото, където до преди малко елементалите се биеха. Очаквах подобен ефект, но когато наистина се отървах от тях, от радост не можех да повярвам.

Седнах на пясъка и потънах в размисъл. Какво следва сега? На теория би трябвало да се появи табелата и да каже, че съм издържал теста… и да ме върне в нормалния свят!

— Ей, къде си? — попитах на глас.

Тишина.

— Какво, завинаги ли трябва да остана в пустинята? — извиках и се замислих. А ако наистина остана завинаги?

Чух тихо шумолене.

Пак ли? Още нещо идва да ме убие? Или просто вятъра…

Бях на пясъка, облегнат на ръката си, и когато пред мен от земята изскочи малко камъче, като по чудо успях да се претърколя встрани. Докосна ме едва-едва, беше твърдо като скала.

Скочих на крака, разтривайки натъртеното си рамо. На мястото, където стоях, пясъкът беше леко вдлъбнат, сякаш нещо е изскочило от пясъка и после се е върнало обратно. Защо ли му е изобщо?

Отново се чу тихо шумолене.

Бързо отскочих настрани, и то точно навреме. На мястото, където стоях преди секунда, от пясъка изскочи каменна… глава? Но глава с крака и ръце. Много пъргави крака и много здрави ръце!

С отработено движение хвърлих огнена топка, но главата лесно я избягна и отново се зарови в пясъка.

Глупак! Като че ли не знаех, че елементалите лесно се възстановяват и може да ги убиеш само като унищожиш цялата им същност! Дали само главата на земния елементал е оцеляла или и части от другите елементали се мотаят наоколо?

Чувайки познатия шум, скочих във въздуха и сплетох огромна Огнена птица — нямах време за нещо по-сложно. Тя удари главата при излизането й, но не й причини ни най-малка вреда.

В главата ми проблесна много ясна мисъл:

— Имам голям проблем.

Побягнах напред, трескаво съобразявайки как да изменя универсалната стена, така че да се справи с подскачащата глава. Но за да го направя ще ми трябва време, а не мисля, че главата ще стои настрана и ще изчаква, докато приключа.

Зад гърба си чувах постоянното и равномерно шумолене. Елементалът не изоставаше, но поне не атакуваше — и на това бях благодарен.

Настроих се на дълъг бяг, но главата се оказа доста съобразителна (всъщност, тя затова е глава) и започна да изскача пред мен, опитвайки се да се предвиди движенията ми. Наложи ми се да подскачам през цялата пустиня, накъсвайки дъха си и окончателно губейки възможност да създам пълноценна защитна стена.

Ама че съм глупак, винаги са ме учили да сплитам резервни заклинания и да ги държа в незавършен вид, за да мога да ги използвам по всяко време. Имах времето, но аз седях и го профуках в тъпо гледане на пясъка. И сега какво да правя?

Малко по-късно, когато дишането ми премина в хрипове, ми дойде една страхотна идея — тази твар със сигурност не може да скача прекалено високо! Ако се повдигна колкото може по-високо и създам под себе си въздушно стъпало, ще мога на спокойствие да си сплета заклинанието, трябва да се получи. Дракон да ме вземе, как стреса изкарва от главата всички заклинания.

Повдигнах се на доста прилична височина и създадох под краката си невидимо с невъоръжено око въздушно стъпало. После погледнах надолу. Никой. Хитрата глава се беше притаила в пясъка.

Бавно сплетох заклинание за универсална стена и размишлявах върху това как сега да измъкна главата от пясъка. Продължавайки да сплитам, успявах да поддържам и енергията във въздушното стъпало. Добре, че висящото в небето слънце даваше изненадващо количество енергия, която пронизваше буквално цялото пространство. И енергията беше някак умна — лека и наситена, по-добра дори от тази в Академията. А нали там магическият фон е изкуствен!

Така. Да хващам тази глава със жива стръв не ми се искаше, защото единствения подходящ бях самия аз. Затова вариантът с кацане на пясъка с предварително изграден щит под краката си отхвърлих веднага. Какви други възможности имах? Може би да покрия цялото пространство под мен с голяма универсална стена и да я забия дълбоко в земята, на няколко метра за по-сигурно, но, първо, не мога да създам достатъчно голям щит, и второ, не можех да съм сигурен дали главата е унищожена или не. Аха! А мога ли да измисля нещо, с което да открия къде точно в пясъка се намира главата на елементала? Тогава няма да е необходимо увеличаване на универсалната стена, достатъчно ще е просто да я забия в пясъка върху врага.

Значи всичко, от което се нуждая, е да създам сонди, както вече бях правил в друг сън, и с тях да опипам цялото пространство под мен. Надявах се, че в пясъка няма да има много камъни, сред които да се скрие главата.

За да не се мъча със създаването на много дълги сонди, сплетох ги на мрежа по подобие на риболовните, като отворите й бяха два пъти по-малки от тези на главата. И я пуснах на няколко метра в пясъка.

За да обработвам информацията от мрежата вече бях приготвил заклинание-клиент, което приемаше информация от мрежата и я превръщаше в удобна за възприемане картина. Съдейки от получената информация, в пясъка имаше два обекта, приличащи на главата на елементала. Бързо разделих щита на две части и ги хвърлих надолу. Времето минаваше и аз се уморявах все повече, мрежата окончателно ме изтощи и спрях да поддържам въздушното стъпало.

След това се наканих да направя още една проверка, за да разбера със сигурност дали тази напаст е унищожена или не, но не прецених силите си и вместо да създам ново заклинание унищожих въздушното стъпало. А тъкмо се бях зарадвал, че вече не правя грешки в магиите!

Паднах от около десет метра — голямо удоволствие, да ви кажа. Но независимо от факта, че от удара в гърдите не можех дъх да си поема, аз намерих сили да скоча веднага на крака. Ами ако главата е оцеляла от атаката?

Но от пясъка нищо не изскочи.

След като изчаках известно време, готов да скоча, накрая въздъхнах с облекчение и се свлякох на пясъка. Ще мога ли най-накрая да си почина?

Когато над главата ми се появи вездесъщата табела, реагирах инстинктивно и я замерих с една Огнена топка. Инстинктивно, разбира се…

„Браво“ — като че ли нищо не се е случило, ме похвали табелата, без дори да забележи, че е ударена от огнена топка. — „Ела“.

— Къде? — не разбрах аз и се огледах.

На табелата се появи стрелка, сочеща надолу.

Погледнах надолу и с изненада видях точно пред себе си неголям люк. Преди го нямаше, сигурен съм, защото аз сондирах цялата площ с мрежата.

Направих крачка напред и люкът рязко се отвори, като едва не смачка крака ми. Погледнах подозрително вътре и видях доста крехка на вид дървена стълба. Обърнах се и открих, че табелата е изчезнала и няма на кого да задавам въпроси.

Спусках се дълго време. При достигане на дъното запалих малка огнена топка, за да се огледам. Не видях много — навсякъде беше непрогледна тъмнина и една крушка нищо не можеше да освети. Честно казано, вече бях доста уморен и не ми се искаше да хабя силите си за осветление — но знае ли човек какво може да изскочи от тъмното?

В мрака светна табелата.

„Плесни с ръце.“

Покорно изпълних заповедта… или молбата?

Цялото пространство около мен засия със стотици магически свещи. Оказах се в голяма… не, в огромна библиотека! Лавиците стояха в стройни редици на огромна площ и стигаха далеч нагоре до тавана. В сравнение с тази библиотека всичко останали изглеждат като жалки пародии!

Аз втрещено приближих до близкия рафт и погледнах към кориците на книгите — всички бяха на непознат език.

Табелата замига, за да привлече вниманието ми.

„Твоята книга не е тук“.

„Моята“ книга? Първо „моята“ врата, сега и книга. Леле, какво персонално обслужване. И чудовище, предполагам, собствено си имам. Дори елементалът ме уверяваше, че той е създаден специално за мен, милия.

— Но къде? — попитах аз, примирявайки се с факта, че няма да ме пуснат докато не стоварят на главата ми всичко, което са си наумили.

„Тридесет крачки напред, пет крачки надясно, третата полица отляво, двадесет и третата книга“.

Е, изчерпателно.

Покорно извърших всички необходими действия и намерих двадесет и третата книга. Не беше по-различна от останалите, освен че беше малко по-тънка. Отваряйки я осъзнах, че няма да мога да я прочета — беше написана на напълно непознат за мен език.

Може би крачките ми са прекалено малки, предложих аз, въртейки книгата в ръцете си. Нещо не схващам. Сега какво ще правя?

Табелата бавно прелетя до мен и важно ми съобщи:

„Това е твоята книга.“

— Но аз не мога да я прочета — казах. — Нямате ли и някоя друга „моя“ книга? Какво сега, за тоя дето духа ли се мотах по този ваш коридор?

„Приятно четене“ — пожела ми табелата.

Разнесе се ужасен трясък и подът под краката ми пропадна.

Падах в пълна тъмнина, опитах се да левитирам, но нямах достатъчно сили, а и в пространството наоколо нямаше капка енергия. Обхвана ме странна апатия. Бавно пъхнах „своята“ книга в джоба си и глупаво се засмях. В главата ми се мярна ироничната мисъл, че намерих не само своята врата и книга, но също своя люк и своята смърт.

Някъде долу забелязах проблясъци светлина. Тя бързо се приближаваше към мен, по-скоро аз към нея, и скоро видях, че това е… моята стая!

Надявам се, че ще улуча леглото. Въпреки, че при падане от такава височина това няма да помогне… О, май наистина ще го улуча!

Когато до леглото оставаха няколко метра, аз не можах да издържа и стиснах очи.

Сънувах тъмна стая, претъпкана с всевъзможни буркани, бутилки, книги… На един от рафтовете стоеше червена статуя на бога на вампирите… не мога да си спомня името му. На масата седеше мъж с дълга сива брада. Той ме гледаше с насмешлив поглед и ми обясняваше нещо на непознат език. С всяка негова дума ме изпълваше чувството, че започвам да разбирам този странен език…

Бавно отворих очи и фокусирах погледа си.

Стая. Моята! Върнах се! Или всичко беше просто един сън?

Погледнах към мястото, където доскоро имаше врата. Никаква врата нямаше, както и очаквах. Сигурно във вчерашните хлебчета е имало някакъв наркотик или алкохол, защото на ясна глава точно такова нямаше как да сънувам. Само си представи… подиграващи се табели, големи чудовища, тъпи елементали, огромна библиотека… Не, аз не пия толкова много, това е сигурно.

Надигнах се от леглото и осъзнах, че съм спал с ливреята! Но аз я носих само в тъпия сън. Май все пак не е било сън! Но тогава…

Потупах се по гърдите — това е! Във вътрешния джоб напипах книгата от библиотеката, която взех в съня си!

Извадих я, разгърнах първата страница и изпитах нов шок. Книгата беше написана на странен език, аз го бях забелязал и в съня си, но сега можех без затруднения да го разчитам!

„Ако четеш този дневник, значи си като мен…“.

Не разбирах, за какво говори той?

На вратата се почука.

— Зак! — чух зад вратата гласа на Алиса. — Докато ти спеше, от Академията се получи съобщение. Викат те пред Общото събрание на Майсторите. Надявам се, че преди да заминем си се сетил да унищожиш всички следи от магия в стаята си?

Кактусите!