Оглед на място

Кал, блата, тресавища, плякащи ями, гнили изпарения, мехури газове, синьокафва мъгла, която дръзни гърлото — ето какво е мястото на моето курдландско приземяване, ето къде долетях след 249 години, както показва броячът. Като заобиколих отдалече блестящата Луна, която ме беше подвела някога, се насочих към севера, който зеленееше по края на полярните снегове, като оставих далече зад кърмата на кораба сивите обриви на градовете. Когато слязох за първи път по трапа, едва не се удавих в рядката кал, защото блестящият от влага тревен килим се оказа блатна кора. Нищо така оплескано като кърмата на моята ракета май не съм виждал досега. За лагер не може и дума да става. Като че ли трябва да си направя някаква пирога, а най-добре ще е да си взема водно-кални ски. През нощта — бълбукане, кълколене, пльокане и хлипане на блатни газове. А как смърди тук! Нямаше за какво да бързам.

Ракетата потъва бавно в мазната субстанция. Изчислих, че за една седмица ще потъне до носа. Трябва да започна бързо разузнаване. Но как да бързам с разузнаването при такива условия? Тъй като вчерашният ден беше нулев, на днешния давам номер първи. Върнах се от обиколката омазан до ушите, но много доволен, че видях курдел. Но може и да беше кхуердел или КРДЛ. Беше прекалено тъмно дори в полезрението на ноктовизора, за да мога да разбера добре. Страховито животно. Вървеше, вървеше и вървеше край мене, както бях клекнал зад един прогнил пън, и краят му не идваше, макар че през цялото време се движеше в тръс. Какво е за него калта, след като има крака като кули. Прецених, че е четвърт миля, или възел, ако се има предвид воднистия терен. Така че видях истински курдел. Курдлите съществуват. Те са животни, а не някакви градоходи. Но дали моето наблюдение има силата на доказателство? Нали не мога да го кача на барда на ракетата. Трябва да си помисля. Утре е следващата обиколка, този път през деня.

Ден втори. На тази планета стават необикновени неща. А по-точно — отвратителни. Още не съм се отърсил от впечатлението. Видях със собствените си очи как един голям курдел се приближи в тръс до един по-малък — това стана насред голо поле, доста сухо дори, обрасло с червеникава тревица, сред каквато на Земята можем да намерим червена млечница, — та притича той до малкия, който пасеше, подуши го отвсякъде, повърна и тогава другият падна най-напред на предните си, а след това на задните си колене, съвсем като камила (но по-голяма от кит), изяде всичко, облиза се и зави. А зави толкова диво, глухо, хрипливо и печално, толкова безнадеждно и мрачно, сякаш виеше вечно намръщеното пространство, та чак мраз прониза тялото ми, изпълнено все още с отвращение. Тогава големият хвана коленичилият за ухото, откъсна му го с едно щракване на челюстите си и започна да дъвче, като мляскаше методично и движеше уста напречно като крава, когато къса със зъби млади листенца. След това отхапа другото ухо на малкия, но веднага го изплю, сякаш не му хареса на вкус. Тогава коленичилият се раздвижи. Явно му се повдигаше. Като се гледаха отблизо в очите, ококорени стъклено, големият и малкият курдел зареваха така, че чак ме полазиха тръпки. След което се изправиха, поровиха почвата със задните си крака и се отправиха без да бързат в противоположни посоки. Какво ли можеше да означава това? Приближих се внимателно до отъпканото място, с ями като същински кладенци, следи от краката им, сплескани в петите и по-широки от еднофамилна къща. От зеленикава локва, голяма колкото езеро, тихо, без нито една дума излизаха ниски прегърбени същества, съвсем човекоподобни, защото бяха двуноги, но всяко имаше отзад допълнителна двойка къси крайници, от които се стичаше не толкова вода, колкото по-скоро течност, за чийто произход изобщо не бих искал да разсъждавам. Бяха цивилизовани, защото имаха дрехи, и то двуредни, с копчета както отпред, така и отзад, с широки коланчета — съвсем като на реглан, — а допълнителните им израстъци изобщо не бяха крака, а нещо като поли на фрак. Бях взел полите за крайници, защото се полюляваха доста тежко при движението на съществата, натъпкани като чували, и ето че един от тях бръкна вътре и в ръцете му се озова кожен мех, който веднага допря до устата си. Значи бяха джобове за слагане на ядене и пиене. Като пиеха често от меховете, те събираха в торби водораслите, които плаваха в локвата, след това един висок изкашля нещо, всички се построиха в дълга редица и отнякъде, но понятие си нямам откъде, се появи бюро. Трябва да беше сгъваемо и сигурно някой го е носил като раница на гърба си. Високият седна зад бюрото, редицата същества, образувайки набързо дълга опашка, започна да се движи бавно, а като минаваше пред седящия, който беше някакъв чиновник — в това не се и съмнявах, — всеки му показваше поред нещо триъгълно, белезникаво, което държеше в ръката си, може би удостоверение, а може би хартиена или пластмасова карта. Седнал с широко разтворени назад колене, чиновникът постъпваше с всеки от проверяваните по един и същи начин: най-напред гледаше документа му, след това лицето му, а накрая надничаше в неголяма, много дебела, мокра, мръсна книга или тетрадка, като движеше пръст по страниците, сякаш търсеше там съответното място. След това вземаше триъгълната карта от проверявания, слагаше я на бюрото, удряше печат и кашляше кратко, а аз продължавах да се чудя как всъщност може да прави всичко това наведнъж, защото за да разлиства книгата, му трябваше трета ръка, а видимо имаше само две. Накрая забелязах, че не седи на никакъв стол, а на един от своите побратими и той, свит под тежестта на чиновника, му подаваше постоянно някакъв списък или каталог. Това се вършеше доста умело дори, но краката ми изтръпнаха, защото бях приклекнал в неудобно положение зад купчина кал, после проверката свърши, бюрото се озова със сгънати крака на нечий гръб, всички застанаха в колона по трима и замаршируваха направо към хоризонта, където синееше гъста иглолистна гора. Приклекнал през цялото време, не се осмелих да се покажа. Като се върнах в ракетата, се мих, чистих се, оправях си облеклото, особено обувките, и мислех за всичко видяно.

Ден трети. Много бих дал да разбера това, което ми се случи да видя днес. Отдалечих се от ракетата на цели петнадесет възела, местността там е значително по-суха, но от близкото тресавище се носят над самата земя белезникави ивици мъгла. Най-напред попаднах на курдел-единак, който спеше под ниското слънце. Трябва да го мъчеха лоши сънища, защото хъркаше страшно, с тежки хрипове, а когато въздишаше, истинският вихър, който излизаше от полуотворената му паст, разпръскваше мъгливите изпарения. Смрадта едва не ме събори на земята, затова направих заобикаляща маневра и го доближих откъм посоката на вятъра, за да го снимам няколко пъти. Снимките щяха да станат превъзходни, но за съжаление, когато сменях филмите, касетките паднаха в една яма, пълна с вода и кал, следа от неговия крак, и аз не се реших да се гмурна в лепкавата мас. Курделът беше истински колос. Като го видях отдалече, отначало го взех за някакъв кораб, изхвърлен на брега от бурята, но забелязах как хълбоците му се движат при дишането. От гърба му висяха парцали линееща кожа. Липсваше голяма част от опашката му. След това в пътеводителя намерих описание на такива индивиди, които губят опашката си, защото си я изяждат сами. Обикновено престарял и по тази причина вече доста засегнат от склерозата, такъв курдел се нарича каудиперд167. Бързо се убедих, че старецът е населен. Фотографирах го от различни страни и записвах неговите стенания по време на съня му, после, като огладнях, изядох част от сухите провизии, които бях взел със себе си. Вече ставаше тъмно, когато във все още зеещата паст заблестяха светлинки. Значи курдлите все пак дишат огън, помислих си, като сметнах, че имам случай на самозапалване, но това бяха фенерчетата на вървящи едно след друго същества, каквито вече бях виждал. Те обаче бяха облечени по-различно от тези, които видях предния ден. Имаха триъгълни, макар и омекнали от влагата шапки a la168 баница, а фракчетата им бяха препасани косо с широки разноцветни ленти. Нещо блестеше по тях, може би ордени или медали, но с всяка секунда ставаше все по-тъмно и макар че използвах полеви бинокъл, не можах да разбера от укритието си какво е това. Този път се изсипаха от курдела в много голямо количество, може би двеста. Спуснаха се тичешком пред очите ми всеки срещу всеки, сякаш че се нападнаха, но не се биеха, а само се качваха един върху друг, като подскачаха и се превиваха. Това напомняше демонстрация на акробатически умения, защото от катеренето се оформиха четири центъра, четири стълба от впили се един в друг индивиди трепереха напрегнато близо до спящия гигант, а други продължаваха да притичват до тях и се катереха бързешком нагоре като обзети от масова лудост, сякаш че искаха в общо умопомрачение да направят от себе си стълба до облаците, жива Вавилонска кула. Най-сетне от върховете на четирите телесни колони започнаха да се прехвърлят сводове със сплетени ръце и крака и дъхът ми спря, защото разбрах какво всъщност правят. Със собствените си тела бяха създали подобие на курдел! Това обаче не беше никаква лудост, а дори и да беше, в нея имаше система, защото един по-висок индивид, с калпак от пера, целият окичен с ленти и отличия, надаваше през подобен на фуния мегафон викове, като съвсем явно ръководеше мъчителното катерене и сплитане. Спомних си какво бях прочел в най-старите експедиционни доклади в библиотеката на МВнР, затова смятах, че лъжекурделът ще тръгне от мястото си, макар по начало да знаех, че това е невъзможно физически. В същото време се показа луната и въпреки че не и се радвах, защото ми напомняше за някогашната ми излагация, сега ми помогна много със светлината си. Беше пълна и през нощния бинокъл разглеждах лъжекурдела дотогава, докато не се убедих, че в неговата конструкция цари особен ред. Човиците, които бяха образували краката, имаха единични, доста тесни ленти, с неопределено тъмноват цвят, мисля, че просто бяха изкаляни. В замяна на това стоящите над тях имаха по-широки и по-светли ленти, може би жълти или яркооранжеви, а намиращите се на върха, които представляваха плешките и гърба, бяха препасани, всеки накръст, с блестящи ленти, сякаш че в тях има вплетени сребърни нишки. Цялата тази жива постройка обаче не можеше да устои дълго, защото особено краката и коремът все по-забележимо трепереха от усилието, но техният водач или диригент, заобиколен от малка свита, все надаваше властни викове, докато по негов знак не се появиха тръбачи и при звуците на тръбите не се разнесе приглушена, но отчетлива песен. Ефектът беше толкова необичаен, колкото и силен и все си мислех защо всъщност правят това — дали не става въпрос за някакъв парад на цирковото изкуство, държавна церемония, дефилиране на място или в крайна сметка за някакъв ритуален обред от религиозен тип? Но, разбира се, това можеше да бъде също така и нещо съвсем различно, за което нямаме название. От време на време някой от изпълнителите падаше от лъжетялото и тихо се измъкваше на четири крака в тъмнината, сякаш много засрамен или потресен от неволното отстъпничество. Това продължи половин час, а може би и малко по-дълго, докато спящият курдел не започна бавно да се буди. Тогава четворната пирамида се разпадна за един миг, стотици тела се разсипаха на всички страни, засвириха тръби и индивидите хукнаха в четири колони един след друг към прозяващия се гигант, за да изчезнат с подскачащите пламъчета на фенерчета в неговата паст. Облак закри луната и едва виждайки вече каквото и да било, успях да забележа, че градодонтът се изправя най-напред на задните си, а след това на предните си крака и тръгва тържествено. Коремът му клокочеше и гърмеше така, сякаш че имаше лошо храносмилане. Връщах се към ракетата в тъмнината, обзет от почуда, защото се говори, че няма нищо ново под слънцето, че не съществуват неразбираеми явления, след като законите на Природата са универсални, но защо те най-напред излязоха от отвратителния старец, а след това влязоха обратно? Защо множеството положи такъв труд, че да се превърне за кратко време в курдел? Какво беше това? Сексуален подтик? Забавление? Необходимост? Биоми? Вяра? Адаптация? Държавно дело? Генетично отклонение? Полицейска заповед? Главата ми се пръскаше, преди всичко от любопитство. В пътеводителя нямаше и дума за нещо подобно, защото авторите му бяха специалисти, които отричат съществуването на градоходите като едновременно живи и населени курдли. Но вече ми беше съвсем ясно, че съм длъжен преди всичко да се оставя на собствените си очи и уши, а не на литературата, която бях взел със себе си.

Ден шести. Ще отбележа накратко какво наблюдавах днес.

А. Сблъсък на два градодонта; от единия изпадна като че ли цяло семейство с едно парализирано старче.

Б. Нападение на четири малки срещу един огромен курдел; блъскаха го в слабините и го принудиха да побегне позорно; по пътя си повърна и на бял свят се появи малко курделче, което веднага се отъркаля в локвата, ритна, преметна се и избяга весело в гората, така че случилото се приличаше на съюзно-спасителна помощ, оказана от малките на погълнатото.

В. Мърша по време на разходката. Последното явление изисква по-подробен доклад. Промъквах се силно изпотен през високостеблените тръстикови гъсталаци между две вериги полегати възвишения, когато на фона на небето, на върха на единия от голите хълмове, забелязах силует на курдел. Не привлече особено вниманието ми, защото не правеше нищо друго, освен че вървеше долу-горе в същата посока като мене, но на разстояние една миля по-напред. А и като се борех с тръстиките, които се закачаха за раницата, кислородния апарат, калъфите с касетите и фотоапарата, не ми беше до самотния колос и си мислех преди всичко как да се измъкна на някое по-твърдо място, защото направо потъвах в тинята, лъхаща зловоние, което вероятно до края на живота си ще свързвам с тази уж така високо развита планета. Накрая, останал без дъх, спрях да си почина и едва тогава крачещият в далечината курдел ми се стори някак си странен. Вървеше доста плавно дори, но по-иначе от всички, които бях видял. Главата си на дългата шия държеше вдървено, като че е глътнал точилка, или по-скоро по подобие на наклонената кула в Пиза, опашката му се влачеше след него безпомощно като пречупена, а краката си поставяше широко и на всяка крачка се олюляваше, от време на време така силно, сякаш че ще рухне на хълбок, но в последния момент запазваше отново равновесие. Сигурно е болен, нали всички тук прекарват половината от живота си в повръщане по време на движение, — помислих и като изтрих потта от челото си, тръгнах по-нататък в тръстиките, защото не много надалече просветваше по-разредено място. Сега вече поглеждах по-често към курдела и затова не пропуснах важния момент, когато спря, но така рязко, че всичките му четири крака се разминаха, и започна да прави пълно завъртане назад, много тромаво, като се оплиташе в собствената си опашка, която наистина само му пречеше, същински прът, поставен в краката му. Като се обърна, курделът тръгна обратно по съвсем същия път, по който беше докуцукал, а когато се препъваше по неравностите на терена, главата му подскачаше, сякаш че наистина вместо еластичен гръбначен стълб имаше в шията си железен лост или някаква друга неподвижна опора. Но опашката му е като мъртва, помислих си, възможно ли е да е претърпял някакъв нещастен случай? Извадих от калъфа бинокъла и го насочих към гиганта. Той се клатеше, вървейки, като кораб при силно странично вълнение, а между лопатките му, в един широк участък плешива кожа, защото козината му там беше напълно опадала, видях нещо цветно на ивици и като фокусирах образа, замрях от учудване. Там, най-отгоре на гърба на курдела, между огромните шпланхоути на работещите в такт лопатки, лежаха на шезлонги няколко печещи се на слънцето индивиди. А когато погледнах главата на странния курдел, моето учудване прерасна в ужас, защото в лещите се пови частично прозиращия изпод прогнилата кожа череп; вместо очи нещастникът имаше черни зеещи ями, а това, което по-преди взех за недоизден широколистен клон или брезичка, висяща от зъбите му, беше страховит остатък от езика. Значи това е труп, но въпреки всичко се движи и то с доста бърз ход; наблюдавах го дълго, докато вятърът не донесе от него равномерен звук и в същи миг разбрах, че това е барабан или някакъв друг ударен инструмент. В курдела — защото къде на друго място? — свиреше оркестър. Той вървеше в крак с мелодията, подчертана от ударите на барабана, приглушени, разбира се, защото идваха от дълбините на корема. Като се върнах в базата, седнах да ям компот от праскови (за съжаление запасът вече свърши), като обмислях по-нататъшните си действия. Ракетата престана да потъва, потъна само една трета от нея, така че можех по принцип да стоя тук още, защото благодарение на защитната боя е почти невидима, но не ми изглеждаше все пак, че мога много да имам полза от по-нататъшния престой в околните гъсталаци. Реших се тогава на още едно разузнаване с намерение да се сдобия с „език“, но без да имам някакви особени надежди за успех, защото курдландците никога не се появяваха сами и нито веднъж не се бях натъкнал на група, наброяваща по-малко от тридесет индивида, а с толкова народ не желаех да се впускам в никакви разговори, възпиран от инстинкта, че това може да свърши зле за мене. Но тъй като не се отказвам бързо от изследователските проекти, след като за осъществяването им се е наложило да заплатя с векове леден сън, една истинска обратима смърт, стегнах се и подготвих нощното снаряжение, иначе казано — ноктовизора, фенерчето, голямо количество шоколад, термос с напитка и преводалката, необикновено удобен според фирмения каталог модел, но все пак не толкова лек, когато трябва да се промъкваш през блатисти гъсталаци, защото тежеше почти осем килограма. Но това беше модел „първи контакт“, който съдържаше програма от около осемнадесет горно и долнокурдландски диалекта, така че ако в общи линии се налагаше да рискувам живота и здравето си, щеше да ми бъде само от полза. Не зная добре защо, но когато се показа Луната, се отправих на североизток, с други думи — натам, където преди един ден срещнах ходещия по голото бърдо труп. Трябва обаче да съм сбъркал пътя, макар че следвах азимута, защото попаднах в гъсталак, за който мога да кажа само това, че там смърдеше ужасно, а клоните ме удряха през лицето и ако не беше кислородната маска, която ми пазеше очите, щях да се върна назад с подвита опашка. Накрая обаче се проврях през дебрите и се изкачих на някакъв самотен хълм, за да се огледам при светлината на пълната луна. Беше тихо, по ливадите пълзеше ниска мъгла, нещо цвъркаше като насекомо, не като птиче, и само далече, почти под черния хоризонт имаше някакво движение. Погледнах през ноктовизора и както не един път тук, най-напред изненадан, а след това във все по-голяма паника, наблюдавах проточилата се през воднистите места дълга верига курдли, които идваха право към мене, защото образуваха фронт във вид на полумесец, а между тях проблясваха светлинки, носени най-вероятно от пешаци. Не зная защо си помислих веднага, че това е някаква хайка. Изобщо не се заех да размишлявам дали хайката е за мене, или не, защото тънкостите на случая нямаха значение. Трябваше да се скрия и то добре. Наистина, курдлите вървяха бавно, но техният марш се равняваше на човешки тръс. А най-опасни бяха тези, които вървяха пеш със светлините, защото бяха толкова маневрени, колкото и аз. От най-близките ме деляха някакви си две хиляди крачки, може би и по-малко, така че трябваше да взема светкавично решение да се върна или да осъществя среща с непредвидими резултати. Не зная защо, но особено ме смразяваше спомена за курдлита, който беше яхнал своя подчинен с печат в ръката. И точно този спомен ми даде криле. Тази нощ вероятно установих пожизнен рекорд в бягането по пресечена местност с препятствия. Тичах напред, падах и ставах отново на крака, право на север, защото там свършваше линията на хайката и разчитах, че ще успея да я заобиколя с голяма дъга, за да мога, докато се съмне, да се намеря в тръстиката. За щастие не успях. Казвам за щастие по две причини: най-напред, защото по всяка вероятност нямаше да успея и щях да попадна в чувал, а освен това нямаше да срещна съществото, което съм радостен и до ден днешен да си спомням като моя Петкан. Нямах понятие, че тичам право към миниран терен, подкопан от стари, рушащи се землянки под прогнилите пънове и че именно това е единственият път за спасение; астронавтиката, както впрочем и много други занимания, изисква не само разум, но и малко късмет. Дишах като локомотив, галопирах с последни сили и измъквах отчаяно стъпалата си измежду някакви извити, хлъзгави корени, сигурен, че ако си навехна крака, няма да бъде никак добре, когато изведнъж земята се отвори под мене и аз полетях отвисоко в черна дълбина, но калообразната маса отслаби силата на падането и почти се блъснах сред египетския мрак в някакво създание, в разумно същество, в туземец, защото когато двамата нададохме вик на изненада или уплаха, ръцете ми докоснаха прогизнал, тежък, дебел ленен плат на дреха. Ето ти тебе „първи контакт“! Нито аз можех да го видя, нито той мене. Отскочихме един от друг в противоположни посоки като опарени. Вероятно щеше да избяга веднага и нямаше да го видя, по-точно да го напипам, защото се беше укривал в подземията отдавна и ги познаваше като петте си пръста, но многогодишният ми тренинг направи своето. Включих преводилката и казах, по-точно изхриптях в микрофона: „Не бягай, чуждо същество, аз съм твой приятел, дойдох отдалече, но с дружески намерения и не искам да ти направя нищо лошо“. Долу-горе нещо от този род, защото с извънземни никога не трябва да се изпада в подробности; лесно е да си представим какво би станало с един високоразвит волянец, който е попаднал например през нощта в Иран или Азия; ако се отърве само с шест месеца затвор, би могло да се каже, че е изключителен щастливец. Честно казано, не разчитах на благосклонна реакция от негова страна и бях приятно изненадан, когато той внезапно затихна. — Кой си ти? — попита предпазливо. Казах, че съм учен-изследовател и че съм дошъл тук да изучавам живота на курдлите. Той не се отърси веднага от подозрителността, накрая обаче повярва на моите благи увещания и като ме опипа, се убеди какво снаряжение нося, а най-удивително е, че разпозна ноктовизора, макар че не можеше да знае за подобен модел, защото моделът беше японски. От дума на дума обаче, не без много недоразумения, се разбрахме и ето какво чух от нощния си другар по неволя. Той бил обещаващ млад курдландски учен, изцяло предан на Предводителя, както и на идеята за странохода, затова властите му позволили да продължи образованието си във Воляния. След всеки семестър се връщал вкъщи, иначе казано — в своя курдел. За съжаление по време на последното си завръщане изпаднал от фазата и получи петак на скелет. Не оспорил това, защото оспорването, като белег на особено непокорство от страна на осъдения, обикновено предизвиквало утежняване на присъдата. Не разбрах нищо от това. Преводилката работеше много добре, но превеждаше думите, а не стоящите зад тях обществени явления. Седяхме един до друг в черния мрак на един пън, забит в тинята, и ядяхме шоколад, който му се хареса. Отбеляза, че е ял нещо подобно в Люлавит, волянския град, където работел върху докторат по астрофизика в университета. Много бавно и търпеливо ми обясни в какво се състои неговата беда. Курдландската преса наистина стигала до Воляния, но „Гласът на курдела“, който редовно четял, мълчал за всичко неприятно, затова не разбрал, че вече има нов Предводител и че предишният заедно с трима найкури — най-старши на курдлите — принадлежат към така наречената Банда на четиримата, иначе казано — ИЗОШ (Изключително отвратителна шайка). Задържали го веднага щом извикал на границата обичайното приветствие „Най-най“, с което се отдава почит на най-скъпите найкури, като изброил в съответния ред техните титли, отличия и имена. Обясненията не му помогнали. Но той знаел, че никога няма да му помогнат. Получил пет години в наказателен курдел и избягал от него преди две седмици. Наказателният курдел, от какъвто се измъкнал, използвайки невниманието на пазачите (много са се отпуснали в службата, казваше, все им се иска да се препичат на гърба), в действителност е труп, мършоход, иначе казано — смърдел, както го наричат затворниците, които го движат с общи усилия като галера. Тук си спомних, че бях чел за нещо подобно в архивите на МВнР. Не го питах обаче за нищо и му дадох възможност да се изкаже. Като учен, специализирал астрофизика, той прие вестта за моя земен произход съвсем делово. Между другото беше чувал за Земята и знаеше, че у нас няма никакви курдли, във връзка с което ми изрази съчувствието си. Отначало помислих, че това е горчива ирония, но той каза това напълно сериозно. Чудно нещо, не се сърдеше на никого за своята съдба, нито за присъдата, нито за тежкия труд, макар да се оплакваше, че пазачите продават на черно маслото за смазване на ставите, и то почти всичкото, заради което гърбът им пука, когато движат ужасните кости, които на това отгоре стържат и скърцат така, че може да те докарат до лудост. Що се отнася до нациомобилизма, продължаваше да му принадлежи твърдо. Само смяташе, че намиращите се зад граница стипендианти трябва преди връщането им да бъдат информирани добре от собственото им посолство, защото не е ли жалко за годините, които талантите ще пропилеят в някой смърдел? Никой не трябва да изпада от фазата, без да е виновен за това! Той ме увери, че във Валяния има много привърженици на страноходството, особено сред студентите и професорите. Там всеобщото щастие направо ги похабявало.

Шоколадът, или нещото от този род, бил наистина по-хубав от бирбицата (супа от гнил мъх и лишеи), но не можело да се вземат под внимание каквито и да е явления отделно от Цялото. Отбелязах внимателно, че ако техният „Глас на курдела“ съобщава добросъвестно новините, никой няма да бъде заплашен от това, което се е случило с него. Той повдигна рамене. Не видях това, но го усетих, защото се бяхме притиснали един до друг на грапавия пън заради пронизващия влажен хлад на нощта. Ако беше така, каза той, от игла до конец трябва да се напише и за волянските вкусотии, а тогава, с настъпил обрат в мислите, обикновените хора ще изтекат като лава от курдлите и какво би станало с идета за странохода? Ами да речем, че избягат, отбелязах, от това да не би светът да изчезне? Тези мои думи го засегнаха силно. Как, повиши той глас, век и половина идейна работа, рустикация169 и натурализация на обществото трябва да отидат напразно за един миг, защото някъде има нещо по-вкусно от бирбицията?

За да го успокоя, го попитах за хайката. Отново говореше с равномерен, леко печален глас, а преводилката бързо чуруликаше думите в ухото ми. Ами да, известно му беше за хайката, точно затова се скрил тук, това бил някогашен политически полигон, самият той се обучавал на него преди три години, така че го знаел наизуст. Знаел как се минава през минното поле, защото лично бил слагал мините. Това, че не бях хвръкнал във въздуха, малко го учудваше, но имаше по-важни неща за решаване. Прекарахме в приказки половината нощ. Хайката ни отмина, когато залезе луната, и стана тихо като в гроб. Наричах невидимия бивш скелетист Петкан, защото за нищо на света не можех да изговоря името му, макар че ми го каза звук по звук шест пъти. Но какво значение имаше това? Той ме наричаше „господин Тоблер“. Защо Тоблер? Защото от тази фирма беше шоколадът с ядки, с който го почерпих, и сметна, че това ми е името. Преводилките винаги имат най-големи проблеми със собствените имена. Останах с впечатлението, че взема истинското ми име за определение на моя характер (като тих човек или тиха вода ненапита). Но не се опитах да го разубедя, исках да чуя повече за нациомобилизма. Как може да се занимава някой с астрономия в курдела? Не може, естествено, каза той със снизходителен тон, но страноходът е преди всичко идея. Само с идеята обаче не върви да се живее — необходими са конкретни неща за всеки ден. В дадени случай — курдлите. Но животът в курдела е прекрасна школа за формирането на esprit de corps, дух на сътрудничество в тежки условия, и разкрива перспективи за бъдещето. Какви? Ами да напуснеш курдела и да се заселиш някъде край Кикирикс (или може би Рикиксикс); климатът там е много здравословен, няма никакви блата, курдли също, в центъра се намира правителственият квартал, но самит Предводител и Съветът на найкурите са някъде на друго място. Останах с впечатлението, че знае адреса на първите курдландски политици, но макар че се беше сдружил с мене в черинте дебри, все пак не ми се доверваше напълно. Казват, рече конфиденциално по едно време, че никой от найнаите никога не е виждал и очите на жив курдел, а само дефилаци — живописни композиции, с които гражданите пресъздават по време на държавни празници фигурите на могъщите животни пред почетна трибуна със самия Предводител. Вероятно бях станал свидетел на приготовления за такава демонстрация онази нощ, защото трябваха доста много тренировки, за да се блесне след това в прекрасна форма пред високопоставените лица под звуците на химна и плющенето на знамената. Той самият имал някога щастието да бъде горната част на лявата задна плешка на такъв дефилак. Размечта се и въздъхна тежко. С риск да го разгневя попитах какво всъщност красиво вижда в едно такова мрачно животно. Вместо да се разсърди, той се засмя иронично и каза, че не е такъв невежа по земните дела, за какъвто несъмнено го смятам. Имате държавни гербове, нали? — каза той. Лъвове, орли и други птици. И какво толкова хубаво има в пернатото животно, не ви ли е известно, че разкъсва с ноктите и клюна си различни невинни създания, а оная работа върши под себе си в гнездото? И пречи ли ви това да свеждате чело пред неговото изображение? Но ние не живеем нито в орлите, нито в лъвовете, отвърнах. Не живеете, повдигна той рамене, защото не бихте се събрали. Ние просто сме имали повече късмет. Нациомобилизмът е свещена традиция, курделът е нейното въплъщение, неговите жизнени интереси са държавен интерес, а който има малко ум в главата си, няма да завърши живота си в корема и ако не било фаталното подхлъзване във фазата, след година вече щял да седя пред съвсем приличен вносен телескоп край Кикирикс. Но здраво тяло в здрав дух. Никой волянин (той казваше „воляк“) нямало да издържи и три дни в подобна яма, като се храни с корени, той обаче живеел от две седмици и съвсем не се чувствал зле, защото храната в скелета не била много по-добра. Попитах го за впечатленията му от Воляния. Не е ли живеел там добре? Разбира се, каза той, дори възнамерявал да мине границата и да отиде в Люлавит, отново във факултета на професор Гзимкс, който му бил научен ръководител. Ще залегне над докторската си дисертация, за да се върне, когато обявят амнистия или сегашният Предводител се превърне в демон и чудовище. Защото е патриот и изповядва принципа right or wrong my country170. Но какво ти там „wrong“. Всеки в курдела живее с надеждата да се засели край Кикирикс, а волянците нямат пред себе си абсолютно нищо. Чувал ли съм за синтурата, хедустриализацията и фелицитационния търг, наречен фелитърг? Това е. От курдела може да се излезе с разрешително за излизане на всеки шест месеца за 24 часа, а от букаите и оковите на тяхното осъобразонено щастие, от етикосферата, никога, по никакъв начин, и да зная само как му завиждали по-младите колеги, когато се връщал в къщи, в Курдландия, по време на ваканциите… Попитах го какво ще му направят, ако го залови хайката и с това страшно го обидих или го разсърдих. Нарече ме безсрамен чужденец, смъкна се от пъна на земята и легна да спи. Поседях малко над него, след което също легнах наблизо и моментално заспах. Събудих се на разсъмване сам. От Петкан нямаше и следа. Дори не ми беше казал къде са проходите през минните полета. За щастие собствените ми следи бяха застинали в студената кал и като стъпвах по тях внимателно, около обяд се добрах до ракетата, срещайки по пътя си само един малък курдел да лудува в една локва. Знаех благодарение на Петкан, че това са незаселени или еднофамилни жилища на средни административни функционери. Но курделите вече съвсем ми бяха дошли до гуша — от всякакъв вид, форма и характер. Изпрах и изгладих костюма си за посещения, хапнах набързо и излетях на толкова висока орбита, че да се върна с космическа скорост, защото не възнамервах да разкривам на волянците моя престой в Курдландия. Исках да се появя на техните радари като идващ направо от Земята полуофициален неин представител. Така беше по-подходящо. Свързах се с централата на космодрума край Люлавит и като получих поздрави от разстояние, се приготвих за неизбежните в такива обстоятелства церемонии, защото ми дадоха да разбера, че освен председателя и делегати от Дружеството за енцианско-човешко приятелство ще ме чакат и представители на правителството. Като брилянт от първа величина заблестя на екрана ми столицата на Воляния малко преди полунощ, защото случаят пожела да кацна доста след залеза на слънцето. И като два прекрасни смарагда в една обковка с намиращия се по средата брилянт горяха от двете страни на метрополията градовете-спътници Тлиталутл и Люлавит. Спрях майсторски и като лежах на дръпнатата назад облегалка на фотьойла, вече с най-хубавото си облекло, слушах ужасната котешка музика, която идваше от бордовото радио. Ако не се лъжа, волянците, след като не знаеха от коя земна държава съм, ме поздравиха наведнъж с всички химни на държавите-членки на ООН. Ефектът беше кошмарен, но все пак разбирах, че тази постъпка им е била продиктувана от политически, а не от музикални съображения. Три минути след дванадесет застанах на отворения люк на кораба и в пламтящия блясък на прожекторите, които светеха от всички страни, започнах да слизам под звуците на оркестри по застлана с килим подвижна стълба, като обърнах към натрупалата се тълпа усмихнато си лице и правех приветствени движения с вдигнати ръце. Не забравих да хвърля едновременно с това поглед към кърмата на ракетата, за да се убедя, че атмосферното триене е овъглило и така е изтрило следите от калта, които свидетелстваха, че съм отскочил до Курдландия. Водеха ме сред приветстващи шпалири почти на бегом все по-нататък, навярно, си мислех, за да ми спестят обичайните при такива обстоятелства обсади на телевизията и пресата. От гигантската гара не запомних нищо освен врява и светлини. Не бях дори съвсем наясно кой е около мене, водеха ме внимателно, направляваха ме, побутваха ме, докато не паднах на нещо меко и не потеглихме не зная нито с какво, нито накъде. Замаян бях от прехода в стихията на нощната метрополия след мъглистата пустота на тресавищата, онемях от бързата скорост по някакви наклонени плоскости и пускови установки, отвсякъде блъсканица, блясък, съскане, свирене, сякаш бях в центъра на хаос, постоянно на косъм от превръщането ми на каша, не различавах вече покривите от пътищата, колите от лампите сред светлините и препускането, напрегнат като късаща се струна, гърчех се като дивак, трябваше да не се издавам, като се правя на спокоен. Не зная къде ме откараха, там имаше парк, параден вход, който се оказа асансьор, нашето превозно средство се отвори като разрязан портокал, излязохме, ушите ми глъхнеха, дебел волянец с напълно човешка физиономия ми пъхна в бутониерата орхидея, която проговори, защото беше микропреводилка, преминахме през няколко такива зали, че си помислих за дворец и музей едновременно, статуите ни правеха път (роботи ли бяха?), не, богоиди, каза някой, а може би богоили като богомили, килими или тревни площи (в сградата?), бронз, олтари (или може би маси?), някой видя, че нямам тъмни очила, дадоха ми, поблагодарих, толкова златни ослепителни повърхности имаше наоколо, вратите се отваряха като отвесни ириси на котка, таваните ни обсипваха с розов прашец, може да беше някаква мъгла, мебелите (или часовници?) пееха, но шапката на волянеца до мене изглежда също тананикаше, защото като я подхвърли на един богоид, настъпи тишина, в полукръгла зала, която гледаше с изпъкнал прозорец града, светещ в нощта като съзвездие, долетяха до нас малки крилати амурчета с подноси закуски, но докато разбера какво е това, един от водачите махна с ръка, че няма нужда, те отлетяха, още една зала, отгоре тъмна, в замяна на което блестяха палми или храсти, листата им светеха, и ме въведоха в следващата стая. Видях голи стени, нещо като занаятчийски тезгях в ъгъла, белият килим беше на петна или прогорен от реактиви, кука на стената, нашийник на верига и се спрях, неприятно изненадан, но помолиха да се приближа, да огледам, един от тях взе нашийника в ръка, сложи си го на шията, завъртя очи като от възторг, свали го, другите гледаха внимателно, напрегнати, усмихваха се изглежда с усилие. Какво, трябваше да сложа нашийника ли?

В края на краищата това можеше да бъде някакъв местен обичай, но не исках. Сам не зная какво ме възпря. Изглежда това, че не ми говореха, само с мимики и жестове ми демонстрираха най-раболепна сърдечност, но нали имаха преводилки като мене, забодени на реверите, а мълчаха. Застанах в средата и толкова. Побутваха ме леко, с жестикулации, каквито се използват при общуване с глухи или простовати хора, но вече се бях запънал, започнах да ги отблъсквам, отначало още не безцеремонно, като се кланях, бях все пак в някакъв палат, пазех привидно благоприличие, защото преходът беше някак си много внезапен, защо тук, за какво става дума, по дяволите това, подтикваха ме вече почти нагло, толкова по-силно, колкото по-силно се съпротивлявах, и не зная кога комплиментите се превърнаха в битка. Всъщност не те ме биеха, а аз ги налагах; в пухкавата физиономия дебелия — чакай да видиш! — с глава в корема — пусни ме, простако! — моля да ме оставите, чакайте, това е някакво недоразумение, аз съм чужденец, идвам като дипломат — преводилката пискливо повтаряше всяка моя дума, трябва да чуваха, но продължаваха да ме блъскат към стената — така ли? тогава ще поразговаряме иначе, ти с пеещото облекло, ритник не искаш ли? — преводилката изхрущя и млъкна, стъпкана, напираха всички наведнъж; въпреки всичко не залагах това, което бих могъл, защото не знаех залога. Нямам понятие нито кога, нито как нашийникът щракна на врата ми, а те вече искаха само да се освободят, да избягат, да се махнат, защото бях на веригата, но като държах под мишница главата на дебелия, го налагах заради всички останали, а те го дърпаха за краката, той ревеше като бик, докато не го пуснах, защото беше някак си глупаво. Избягаха ми като от зло куче, дишаха тежко, с изпокъсани дрехи, които пееха фалшиво мелодиите, доста добре ги бях повредил, но те ме гледаха с радост, съвсем различна от тази, с която ме посрещнаха на летището — тя не беше за мене, а СВЪРЗАНА С мене. Изразявам ли се разбрано? Възхищаваха ми се като на едро животно в капан. Това адски не ми харесваше. Като се насладиха на вида ми, излязоха един след друг. Останах сам, на веригата, и още един път огледах стаята. С удоволствие бих седнал, краката ми още трепереха от напрежението, бях разкъсал все пак ухото на единия, на дебелия бях смачкал носа, но просто да седна така до стената, с нашийника, някак си не ми идваше, поне засега. Макар че не го исках, подобно поведение би било прекалено кучешко. Пред очите ми още стоеше златното великолепие на двореца, няколко амурчета с подносчета се струпаха под тавана, но никое вече не се опита да ми поднесе вкусотии. Насилвах се да си внуша, че става въпрос за някакво голямо недоразумение, но напразно. Най-подозрително ми се струваше дори не това, че ме сложиха на верига, а радостта, с която ме гледаха преди да излязат. Размишлявах как да се държа, за да не загубя достойнството си, в такива ситуации на човек му идват кретенски мисли в главата, например може да се прикрие нашийника с яката на ризата, а веригата да се закрие с тялото. Очите ми някак си сами се насочваха към тезгяха в ъгъла, там лежаха някакви ножове и клещи, видях, че понякога ограждат ъгъла, под тавана преминаваше прът, по който се предвижва завеса на колелца, но сега беше дръпната. Ножовете ми напомняха нещо, приличаха малко на пили, но без зъби, с полукръгли остриета, дръжки, ами да, съвсем като кожарски. За обработка на кожи. Но какво общо можеха да имат с мене? Ясно, че нищо! Казах си го десет пъти, това обаче изобщо не ме убеди в каквото и да е. Срамувах се да викам за помощ. Джобното ми ножче имаше пиличка, но не за такава верига, тя не само едро куче, но и шесторен впряг би удържала.

Изведнъж, долу-горе след около час, ирисовата врата се отвори. Влязоха моите похитители, с висок, също много едър, непознат волнец. Имаше розови очила, държеше се величествено, макар че се задъхваше така, сякаш беше бързал да дойде неимоверно много. Поклони ми се ниско от самия праг и изключи песента на дрехите си. А може би на шапката си. Другите, като ме посочиха, говореха, надвиквайки се един друг, все със същото щастливо удовлетворение. Заложник ли бях? Може би политически? Да не ставаше дума за откуп?

Оглеждането ми продължи само няколко секунди, докато величественият не забеляза открития тезгях и не започна да крещи на другите, дори заплаши единия с юмрук. Спуснаха се един през друг да дърпат завесата, идиоти, след дъжд качулка, но това, че закриха тезгяха с ножовете, ме смрази окончателно. Големият изкомандва, двама изскочиха навън и почти веднага се върнаха с една статуя, от тези, които наричаха богоиди. Богоидът приличаше съвсем на наш земен, църковен ангел, само че се движеше. Донесоха кресла, ангелът придърпа едно до мене и като застана редом, започна да говори с нечувана бързина: разбрах, че е преводач, а освен това ми правеше вятър с разперените си криле, което беше много добре, защото по време на разговорите и посегателствата върху живота ми се потях ужасно. Насядаха наоколо, но премериха разстоянието така, че да не са много близо — извън обсега на веригата — и се започна. Трудно е да се каже какво именно. Отпърво ми се представиха, но не всички. Най-настървените седнаха между креслата, подгънали крака на килима, и подкрепяха ораторите с вопли, крясъци, водопади от сатанински смях, а говорещите заставаха един след друг на празното място пред мене и даваха воля на страстите си, враждебни не толкова към мене, колкото към света. Някога вече бях отвличан за откуп, за идейните похитители също знаех не малко, те се представяха именно за такива, но нещо в това като че ли не изглеждаше съвсем така. Не зная, по дяволите, как да го изразя. Не че се съмнявах в сериозността на злите им намерения. Разбрах, че величественият с розовите очила е председател или по-скоро Антипредседател на Съюза на писателите, че едни се занимават с антижречество, други бяха панантисти (пан-анти-артисти или може би автисти), на килима беше клекнал един неонист (не светеше като неон, защото това е прозвище на неонихилистите), до него имаше двама социопалачи (довършители), а до ангела — един окончателник (есхатист), двама съпротивленци, които се борят с нещо си, един разкъсвач и няколко по-дребни крайняци, изпълняващи ролята на клакьори. Като се нахвърляха с ругатни върху мене, те преминаваха от гняв към ентусиазъм, чувствата им изглеждаха истински, но… като че ли на тях самите не им достигаха. Това приличаше малко на представление, изнасяно от актьори, обезкуражени, че нещо няма да се получи, малко на танц около стълба на мъчението на индианци, които, знае ли се, вече не са напълно сигурни в своя Маниту и Вечните ловни полета и танцуват като своите прадеди, но с някакво безпокойство… не че нещо ги спира, никакво състрадание, откъде, по-скоро малко зла вяра, заглушавана от общо виене… бяха като оплаквачки на погребение, но не платени, за да плачат и да си скубят косите, а като роднини, които правят усилие да достигнат висок градус на отчаянието, но не могат… поради което трябва да си скубят дори повече коси, отколкото е необходимо, и така да ридаят, че да се чува извън гробището. С една дума — някак си много се стараеха. Лицата им бяха човешки, но не носеха маски, макар да се виждаше, че това не са обикновените им лица. Тогава още не знаех как го правят и, честно казано, този въпрос не ме занимаваше специално. Ангелът, който стоеше до мене, биеше някакви космически рекорди по превеждане. Превеждаше дори хоровите крясъци: „Свобода и благоденствие! Няма да го бъде това! Бой за гнуснявите киберванци-отколбисти, програмирани в люлката-колба на пишман готвачите, за мляскащи във всеобща кремавост, за мушканите с мушкало задимени суперфлуенчаци“. Така долу-горе се горещяха, докато един не разблъска останалите и като скачаше на място като петел, и махаше с ръце, сякаш искаше да полети при амурчетата с таблите под тавана, не изрева:

— Землянино, твойта дипломамка куриерска! Не е ли всеки, голям или малък, красив или безобразен, мръсник или благородник, гърбав или строен, докато примира от това и онова и привит на две размотава живота на нишката, искам да кажа нишката на живота, не е ли същество, което буди в нас емпатия, обаяние, съчувствие, удивление, грижа, амин, ежедневна молитва и общо уважение? А развратният оповръщенец, похотливецът ревач, спаслият синьомутрест коремотриец, зъбоокият устоважник, къчохвърлщ в цветята, потъпквателят на световете е двуног замърсител на битието, сакрементален лъжльоядач, циниковред, иначе казано — вреден циничен разсополивец, не е ли така? Ако срещнеш някого с продрана дреха в блатото, някой нещастен шаечник в лошо време, от уважителна жалост веднага жлъчката ти в съмнение ще се скъса и към сърцето ти ще заплете бледата искра на грижите. Ах, пироннико, ако така съвсем фактически срещнех някъде сираче да плаче, двугърб или поне по-малък инвалид, или недъгавец, замръзнал на света заекливец, без гащи, който има нужда от подкрепа, как бих го приласкал, заобичал, притиснал до гърдите си, а като го нахраня, бих му изпял в немитото, едро, но народно ухо своята песен! Но жалко за думите — няма да ги чуе, синтурата няма да даде, мамка и съобразонна! Когато отидох при конфесионатора, той ме посъветва да гася жаждата на моето милосърдие със съответни поръчки на синтесантименти и синтесенти вместо истинско Милосърдие, чуваш ли, земно кученого?! Ох, без да се бавя значи изтичах вкъщи за туба с бензин, за да запаля собственоръчно този конфесионатор, което, както лесно ще разбереш, никой не ми пречеше да направя. На другия ден там поставиха нов, стоканален, за да изповядва едновременно по много наведнъж. Тогава разбрах, че вече е дошло време да се вкара в ред НАРОДА и че това е Единственото спасение. О! как ме озари това прекрасно мое откритие! Спасител на масите, разбрах, може да стане само терористът-вредвкарвист, който скалъпените свободи, разсланинени от милионното подхлъзване, ще върже, ще направи по-малко, ще запуши и ще прикове здраво и от общото беснеене, след хриповете и стенанията, ще се появи със силен врясък Висшето видение, което ми беше зора в мрачната нощ на извампирения либерализъм… Ах, вършитба на либерали, снопи гнусни егалитаристи стъпкани от моя справедлив гняв! Ах, синя далнина и дрипльовци в струпеи! Ела, казах си, сладък дом на робството, съвсем просташко, обикновено, потискащо, тупалупско, разцъфни ти, мой розмарин! Колкото са звездите на небето, толкова синини трябва да има по дарителите на вредни блага! Така минах в нелегалност. Конкретно към тебе нямам нищо против и моите колеги също, но трябва да загинеш, защото не може да се започне, започвайки от когото и да е. Какъвто собственикът, такъв и магазинът, трябва да се намерят сили за намеренията! Ако не сме ние, всичко ще се потопи в кибермазнина със захарин! Трудно е да се изкаже — трябва да се коли! Всеки велик преврат е започвал така, дори без идея, а какво остава за нашия. С една дума, стига приказки, нужни са дела!

— Какво — извиках така, че чак веригата ми издрънча, — искате да ме убиете ли?

Сам не зная защо се изразих някак си неестествено. А малкият, вместо да изпълни кървавото предсказание, се отпусна пребледнял в обятията на колегите си, които го прегръщаха, а той само дишаше тежко, сякаш не беше свикнал с това. Следващият влезе в кръга и като вдигна двете си ръце към амурчетата със закуските, каза с мистичен шепот:

— Загиваме, господин Тихи!

Просъска го толкова покъртително, че някак си ми стана жал въпреки нашийника, затова попитах:

— От какво и защо?

— От благоденствието…

— Принудително ли е?

Той се заля от ядовито подигравателен смях, който премина в хълцане. Останалите похитители също триеха скришом сълзите си.

— Не, ни най-малко — простена той, — но макар райският хляб да горчи, никой няма да се лиши от него доброволно. Абсолютното благоденствие покварява абсолютно! Народът вече няма да се откаже! Можеш да разчиташ на него, когато го заплашва беда, но не и когато го угнетява великолепието. Не му се иска да бъде иначе, след като иначе вече значи само по-лошо, а не по-добре! Разбира се, някога беше на мода аскетизмът — супа от горски корени, къща с покрив от слама, курдел в конюшнята, рала, дрипльовци, налъми на босо, парцаливо облекло, но всичко синтетично, корените от трюфели, курделът с поставка като на детско конче, сламата найлонова, ралата самодвижещи се с транзистори, лъжлив аскетизъм беше това, така че бързо се изтърка. Ах, господине, не знаеш ти как се мъчат всички! При самия вид на изберака, който приготвя ново заласкаване, гражданите ги хваща треска на решенията, не един разбива или разглобява своя изберак, но какво от това, той веднага се самопоправя. Най-страшното е, че народът ни мрази, нас, които се борим за неговото добро, защото не иска да разбере, че е пред прага на гибелта. Затова, уви, трябва да те убием, уважаеми господине…

Може би това беше техният официален говорител — не зная, във всеки случай не ги задоволи с експозето. Забрави да добавиш, викаха един през друг, че великото дело изисква велика жертва! Не акцентира както трябва върху общоисторическата страна на това, което скоро ще настъпи! Какво именно? Кожодерство! Може би, след като ставаше дума да ми смъкнат кожата. Но перспективата за Тихобой (повтарям след ангела, който превеждаше майсторски всичко) не ме порази допълнително, защото предпочитам конкретната заплаха пред заплахата, гъделичкаща гръбнака със смъртоносни алюзии; мисълта ми стана бърза и се напрегнах целия, като замислях отбраната, защото нямах намерение да си продам евтино кожата; едновременно се впуснах с тях в дискусия, като подчертах, че не може да се подкрепят високи идеи с убийство, но все едно говорех на стените. От идеалистично облещените им очи святкаше твърд фанатизъм, по-скоро бих избил от главата на готвачките кървавите мисли, ако бях пуяк в кухнята преди празниците, отколкото на тези ентусиасти, които искаха, като ме убият, да извоюват неизвестно какво, неизвестно как; посегнах към панталона си за джобното ножче, тук обаче бях отново изненадан, защото се оказа, че това, което смятах за епилог, е било само начало на истинското следствие. Искаха поред думата, водещият теолог или антижрец направи списък на говорещите, гласуваха дневен ред и комисия по предложенията и бавно, като се вслушвах в техните изказвания, долових най-сетне смисъла на нещата. Смъртта ми вече беше решена и не подлежеше на съмнение относно предметната страна, но не и обосновката. Сега ставаше въпрос от каква позиция трябва да бъде извършено това, което трябваше да бъде извършено. След бурен дебат в средата излезе един артист екстремист, поклони се и заговори напевно:

— Уважаеми пришълецо, дано загинеш от ръката ми! Считам се длъжен да ти кажа защо захвърлих любимата си палитра заради тебе. Искал ли съм кръв? Никога! Какво жадувах? Да творя. Да рисувам! Да полагам върху грубата основа на боята изповедта на сънищата и някой, който и да е, един път да погледне и да извика поразен. Нищо повече, кълна се. Но виж: как да рисуваш тук, когато е достатъчно да поискаш и стената, благодарение на своите интегрални меандри, както и на четачите на желания, сама, жива и умела, ще нарисува по себе си фрески??? Ето защо, когато в детските си години изявявах желание да рисувам, ме побутваха към стените. Какво да правя? Давах им известно време поръчки, а сърцето ми се свиваше от жал. Но със стените се приключи бързо, защото се появи ново направление — елоквентизмът171. Не беше лошо направление, но какво от това? Докато успях да се впиша в него, за едно тримесечие се самокомпютризира. А после за шест седмици се появи дублизмът. След като картината може да говори сама със себе си, може и да нарисува нещо сама, нали? Но аз бях упорит, чаках и се появи екскрементизма. Кухненска лъжица растително масло върху платно четири на шест. Когато липсва вдъхновение — рициново масло. Какво може да се направи срещу Тиранията на изкуството? Затова се тровехме всички с цинков окис172, но и това бързо изгуби актуалност. И дойде суицидизмът173, наречен също самизъм. Първо беше вентризмът174 — отива човекът на изкуството и показва корема си, лакиран и с какви ли не неща, залепени с пластир или имплантирани, но публиката се пресити и на това, така че на вернисажите се поставяше бетонна стена и творецът, като се облее обилно с брилянтин, се засилва отдалече и се удря в стената, за да остане така, натюрморт в стил автосакрификационизъм. Макар че това може да се направи само един-единствен път, намериха се готови да се жертват! Аз обаче имах много твърд череп, а и бетонът скоро омекна, известно е — съобразоните се грижат за нас… А когато навърших двадесет и седем години, на мода беше генизмът. Взема се миксер и се разбъркват в него най-различни гени, от кол и въже свалени, за да се появи monstre pittoresque175, но и това премина, говедобразите вече не са актуални. След това се появи деструкционизмът, ликвидирането на колеги, но и той отстъпи място на ново направление. Креационизмът не е някакво ровене в глината и гипса, а създаване на произведения в духа на епохата, спътници във вид на златни олтари с аквариуми, в които самочисти се грижат за зъбите на всяка акула, или многоцърковна безгравитационна урбанистика, при която църквите в орбита телескопират своите кули и камбанарии като омари в празното пространство, но всичко това, за съжаление, без дух, без вяра, и съвсем индивидуално, лично, необходимо беше всяко подобно творение да се залива с черна стъклена маса, за да не го види чуждо око, а още по-добре — да се стрива на прах, това обаче също не подкрепяше линеещата творческа страст…

— Не издребнявай, Ксиц! — викаха другите. — Бий право в центъра! Без детайли, давай, смело, дръж най-главното! Ще ти помогнем! Приятелче, не се предавай предварително!

— Не се предавам — ръмжеше вече той, — ars pro arte176 значи с ножа да одереш милосърдно кожа, богоид, дръж, хвани земяка за шията, ще направя от него произведение на изкуството!!!

— Кожата на ближния да смъкнем! — започнаха да се дерат останалите, като скочиха на крака, това изглежда беше нещо като техен химн, спуснаха се към завесата, вероятно за инструментите, аз се изправих бързо, от което веригата ми издрънча.

— Полудяхте ли! Спрете! — изревах, виждайки с ъгъла на окото си, че ангелът преведе даденото му нареждане, но не се помръдна. Извисен над нас с две глави, той стоеше, като пляскаше равномерно с криле. Въпреки много добрата вентилация, ми стана малко задушно.

— Богоиде, какво има? — викаха те. — Дръж земяка… не иска!… кримистърът му е повреден! Сами ще помогнем! Ксиц е във форма, хайде сега, прители-птици, да се наредим в клин!

Те се наредиха в плътен строй и се нахвърлиха върху мене, но странно, с гръб, като блъскаха пред себе си художника с нож в ръката. В моята блесна джобното ножче. Ако не ме лъже паметта, подобен строй е използвал Александър Македонски, но с по-добър резултат, защото на половината път им се преплетоха краката, сякаш че килимът беше ледена площадка, и те се натъркаляха един през друг в краката ми. Първи се изправи с вик едрият председател на антилитераторите, защото падайки, закачи панталона си за острието в ръката ми. Едва го драснах по седалищните части, а и това всъщност неумишлено, но той ревеше като че ли го колят. Другите бяха толкова отчаяни от провала, че дори не бързаха със ставането. Като лежаха кой както е паднал, те стенеха тихо:

— Не ни достигна вяра…

— Заради Ксиц е. Смрадлив бъзливец!

— Не е истина! Заради вас е! Заради вас! — избухна в ридания екстремният художник.

— Какво-о-о! Махни се оттук веднага, баба такава. На бегом!

— Чувствах, че бояджията ще ни подведе, да се провали дано!

Художникът скочи на крака и започна да се съблича.

— Ксиц, престани! — извика пресговорителят на групировката. — А вие оставете нещастника на мира! Излез, Паток, твой ред е!

— Да, Паток! — извикаха всички с ентусиазъм. — Още нищо не е загубено! Натрий носа на артиста-портретиста, Паточе! Ще ти дадем разпалки за печката!

— Един път, но яко удряй!

— Опитай с колофон, да не се подхлъзнеш…

— Колофонът не стига, за това трябват вибро…

Ангелът превеждаше с нечувана скорост, екстремистите се прегрупираха, посраменият художник изчезна, а към мене се приближи така наречения Паток, широкоплещест негодник с неприятен вид, защото носът му беше отишъл под лявото око, вероятно по време на борбата, и се беше сплескал върху бузата. Без съмнение е маска, помислих си, и при другите също, но трябваше да се съсредоточа върху новия си противник.

— Тихо! — извика той басово, макар че от доста време никой не се обаждаше. Той пристъпи от крак на крак, залюля се на петите си напред-назад, а в това време носът му бавно се връщаше на съответното място.

— Земни бозайнико! — каза той с гробовен глас. — Пъпен пъпнико, направен от пипета, твойто тресавище козиянво, разбери за тези няколко минути дъх, които са ти останали, с кого си имаш работа! Аз съм курдлист-идеалист, безкомпромисен боец, автор на химна, който слави Великия ход. Да живее курделът, идеален обществен организъм и едновременно с това органично светозарен! Зная, че ако можеш да се измъкнеш оттук, веднага ще полетиш с донос за мене, но нашийникът на историческата справедливост, веригата на прогреса държат здраво и с нищо никакви съобразони няма да ти помогнат, ти, чужди глупако! Позорът на благоденствието ще падне скоро от моя народ, както твоето свинско месо от костите, и ще тръгне той с обща крачка към по-доброто светло бъдеще! Така че за всички клевети, подхвърляни за върховните идеали, за ведрата с лъжлива помия, изливани на главите на нациомобилите, се приближава разплата, защото ме обхваща благороден гняв, на бой, напред, хей, ястреби братя, дайте ми сили, когато го цап…

— Слабовато ми изглежда — казах аз.

С тухла да бях го ударил, нямаше да го отърся по-бързо от самоувереността му.

— Какво? — изхриптя той. — Как смееш, на мене?… Мълчи, жертво!

— Ама че пиявица — отвърнах аз, — на носа с брадавица, а леля ти скъпа един пингвин изкъпа…

Той се затресе целият, а останалите чак простенаха от ужас. Не ми е лесно да обясня как се сетих за тази импровизация, защото в края на краищата нямах никакво понятие какво им пречи да ме екзекутират бързо и кърваво, но чувствах инстинктивно, че трябва да се приготвят за това като се вдъхновяват един друг, сякаш успехът на убийственото им дело зависеше изцяло от съответното нагнетено до краен предел кошмарно настроение.

— Ела тук, пиленце — добавих аз, — да ти кажа нещо на ухото…

— Запушете му устата! Хайде! — кресна курдлистът Паток. — Не мога така, този негодник ме обърква…

— Защо да му запушваме устата — с отчаяние в гласа каза антипредседателт на писателите. — Ритни го в задника и край…

— Аз жесток съм Паток… — изхриптя курдлистът, измъкна от колана си кожарски нож и се нахвърли върху мене. Веригата издрънча остро и затрептя като струна, защото скочих зад ангела, който се олюля намушкан. Патока се спъна и се свлече на колене пред ангела.

— Аз ей сега… ще опитам още един път… — мърмореше той отчаяно. Беше толкова объркан, че можех без всякакво усилие да му взема ножа, евентуално да го халосам по птичето ухо, но аз дори не трепнах. От известно време се бях вторачил в трима индивиди, които след като отвориха тихо ирисовата врата, ни слушаха, застанали на прага. Никой освен мене не ги виждаше, защото остатъкът от групировката гледаше към мене, а аз, принуден от нашийника и ситуацията, подпирах стената с гръб. Отначало си помислих, че може би са други артисти-екстремисти, но се излъгах.

— Не мърдайте! Това е нападение! — извика най-високият от дошлите, като влезе в стаята. Курдлистът заекна и млъкна, само две едри сълзи, които си беше приготвил за края на претърпяното поражение, се стекоха по бузите му. Едната от тях попи на ревера на сакото му, другата падна на килима. Един Бог знае защо такива глупави подробности се запечатват в паметта на човека и то при подобни обстоятелства. Моите похитители наскачаха, като протестираха, от което веднага възникна разпалена кавга. Ангелът продължаваше да превежда всяка дума, но те така се ругаеха и крещяха, че се обърках. Успях да схвана смисъла на спора само в общи линии. Неканените гости бяха екстремисти от някаква друга групировка, която нямаше нищо общо нито с изкуството, нито с теологията, нито с общата теория на битието. Боят (защото вече се бяха хванали за гушите) се водеше заради мене. Надмощието на професионалистите над аматьорите, каквито по силата на обстоятелствата са хората на изкуството и другите хуманисти, се прояви незабавно. Най-дълго се съпротивляваше председателят на Антисъюза на писателите, притиснат в ъгъла, в който се намираше работилницата, защото взе оттам едни клещи за съдиране на кожа и ги използваше като тояга, но въпреки това новодошлите след няколко минути се оказаха господари на положението. Виждаше се, че са специалисти. Не обосноваваха нищо, не теоретизираха, не се церемоняха, всеки изглежда имаше предварително поставена задача, която изпълняваше така, че да се чудиш, и при други обстоятелства може би щеше да ми стане жал за моите артисти-екстремисти. Притихнали, с раздърпани костюми, от които се чуваше жалостна какафония вместо камерна музика, те бяха наредени на пода до стената, съвсем близо до мене — наистина, удивителна превратност на съдбата. Само антипредседателят все още отбиваше атаките, но губеше сили. В бъркотията някой блъсна ангела, той се търкулна в ъгъла и престана да преважда. Затова пък върху неподвижното му до този момент небесно лице се появи странна усмивка, а малко под гърдите му върху алабастровото тяло по непонятен начин започнаха да светят и гаснат разноцветни надписи: „Дидр, беунс ганатопроксул? Форникалорисимур, Доминул? А дрикси пикси квак супирито? Милулолак, господин началник?“.

Същевременно ангелът ме хвана за ръката и ме дръпна с тайнствена физиономия толкова силно, че едва не се удуших, когато веригата се опъна. — Помощ! — исках да извикам, но не можех, защото нашийникът ми стегна гърлото. Цяло щастие е, че този, който победи председателя, ми се притече на помощ. Не зная точно какво той и високият направиха на ангела, защото, когато отворих очи, отново беше застанал на поста си, правеше вятър с крилата си и превеждаше. Но нямаше много за превеждане, тъй като новите ми похитители се оказаха хора на действието. Отдалечиха ме от куката, извадиха от една чанта, която бяха донесли, няколко необходими инструмента и без какъвто и да е огън, мирис и дим куката излезе от стената като от масло. Въздържах се от благодарности и правилно, защото по-нататъшното им поведение изобщо не беше на освободители. Един ме теглеше за веригата, други двама ме побутваха без следа от онази деликатност, с която бях малко попривикнал в компанията на артистите. Напуснахме замъка не през амфиладата от великолепни стаи, а изглежда с някакъв кухненски подемник и ми беше трудно да се ориентирам. Навън цареше непрогледен мрак, нощта беше хладна, а бях по копринени чорапи и веднага си намокрих краката в някаква локва. Намъчих се доста, докато носех лачените обувки, необикновено съм чувствителен, а дори, бих казал, беззащитен съм с обувки, които обувам за първи път, бях ги сложил при кацането, защото очаквах, че ще има банкет, но както се вижда от гореказаното, не всичко стана според очакванията ми. Лачените обувки ме стягаха, когато бях на веригата, затова докато слушах изявленията и гледните точки, потънал почти до кокалчетата в пухения килим, ги събух незабелязано, решавайки, че след като в известен смисъл предстои моето погребение, строгото придържане към правилата за благоприличие би било предразсъдък. Забравих изобщо за това под влияние на впечатленията, предизвикани от новото нападение. Видях на лунната светлина, че един от нападателите има превеждаща розетка на ревера си използвах случая, за да го помоля да спрат за малко: исках само да отскоча за лачените си обувки. Споменах нещо за възможността да хвана хрема, но този некултурен тип (което явно си личеше) се засмя хрипливо и рече:

— Каква хрема? Няма да успееш да я пипнеш, кюфте такова.

Явно прозвищата от областта на месните ястия се радваха тук на не по-малка употреба от тази, която имаха в Италия. Натъпкаха ме в някакъв скрин, може би сандък, и като дрънчах на всяка дупка с веригата, защото ако се съди по неравностите, карахме през полето, след не по-малко от четвърт час се озовах полузадушен в едно бетонно мазе. Изобщо не зная как беше влязъл вътре самоходът на похитителите. От него нямаше и следа. Ниските голи стени навяваха мрачни чувства. Всичкият инвентар се състоеше от няколко трикраки столчета, пън за цепене на дърва с косо забита в него брадва, куп дебели цепеници, обикновена дървена маса с кръстосани крака и, разбира се, циментирана в стената халка, на която веднага закачиха веригата ми. Значи бях постъпил правилно като не разпалвах в себе си надежди. Зад масата имаше пейка, така че седнах и събух прогизналите си чорапи, оглеждайки се къде бих могъл да ги окача да съхнат, но моят похитител, който един път вече ми беше отговорил нелюбезно, измърмори:

— Излишни усилия.

Като хвърли дебелата си сукнена куртка, той извади от печката една препечена питка и я захапа лакомо. Странно нещо — знаех, че лицата на енцианците са по-различни от нашите, но бях свикнал вече с човешките, които имаха първите похитители, и не можех да се противопоставя на впечатлението, че пазещият ме грубиянин носи маска, макар точно той да нямаше никаква. Обликът на енцианците е също толкова отблъскващ за човека, колкото е човешкият за тях. В тяхното изпъкнало лице, с ноздри, раздалечени толкова широко, колкото и кръглите им очи, имаше като че ли нещо наподобяващо по-скоро кранта или тапир, отколкото птица. Но никакво описание не може да замени това, което виждат очите. Като се наяде, моят пазач се удари няколко пъти по подобните на бъчва гърди, наистина гъши или щраусови, защото бяха покрити с гъст като козина белезникав пух, след това се чеса известно време под мишниците, после започна скубе мънички перца, които изглежда го гъделичкаха по ноздрите, а накрая зарови съсредоточено с пръст в носа си. Но вероятно от скука той започна най-сетне да говори, при което отначало като че ли не говореше на мене, а на някого пред себе си, акцентирайки с удари на юмруци по масата. Продължавах да мълча, а този енциански простак, като се изправи, заяви, че всъщност традицията изисква да се обясни на отвлечения кой и за какво му е видял сметката и макар че съм особено вреден мерзавец, недостоен да го слушам, ще се принизи до равнището ми, защото съм чужденец. Другите все още не идваха, а той извади от куртката си лист, за да си помага, и като гледаше в него често-често, се залови за работата.

Сам не зная нито как, нито кога събори пейката заедно с мене, прескочи масата, хвърли вече ненужния лист с изложението и като приклекна, запя със страшен див глас:

Паднал в ъгъла до комина, не издрънчах нито един път с веригата, докато пееше, защото виждах, че нещата отиват на зле. По-зле не можеше да бъде. Похитителят не беше, за съжаление, толкова необразован, както отначало си помислих, след като до него бяха достигнали моменти от нашата обща история, а дистанцията между нашите светове правеше предварително напразни всякакви опити за защита: смяташе ме за шпионин на убиваща звездна раса и не си въобразявах, че ще мога успешно да го накарам да разбере разликите, които биха имали силата на доказателство пред всеки земен съд, но не и тук, в мазето на една чужда планета. Бях като парализиран, нямах дори сила или желание да посегна отново за джобното ножче, когато внезапно се разнесоха неразбираеми викове и тропот и през вратата изтъркаля с викове кълбо енцианци. Познах артиста-художник Ксиц, антипредседателя и Патока, все още имаха човешки вид, няколко други обаче не бях виждал досега, може да бяха приятели на моя пазач, не зная, защото изобщо не можах да видя никого от тях преди малко в тъмното, когато ме слагаха в сандъка. В първия миг ми се стори, че се бият помежду си, но това беше нещо друго, още по-необикновено: всеки като че ли се бореше със себе си. Моят пазач скочи от пода без каквото и да е учудване, като викаше:

— Сваляйте дрехите, веднага, хващат ни, ама че гадост, филтрите са пропуснали, ще ни вържат с гащите! Хайде, бързо, защото вече се втвърдяват… — и като крещеше така, сам едновременно с това сваляше панталоните си, но го правеше все по-трудно, по-бавно, а другите, мятайки се на всички страни като риба на сухо, също се бореха, един със сакото си, друг с ризата или може би с туниката си, всичките все по-бавно, сякаш че ги заливаше някакво невидимо сковаващо лепило, някакъв сгъстяващ се сироп, и не мина половин минута, а вече едва мърдаха крайниците си, същински мухи в невидима паяжина. Моят похитител, който си беше свалил сакото преди да затанцува, трябваше да се справи само с широките си панталони, но те го стегнаха по такъв начин, че само пълзеше по гръб, с крака, вирнати към тавана, скубеше пера от главата си и ругаеше на поразия. Помагаше ли ми някой? Спасяваха ли ме? Но в мазето нямаше никого освен мене, все така бях свободен в движенията си, макар и на веригата… а те, като лежаха встрани, кой по корем, кой на гръб, крещяха от отчаяние и ярост:

— Гадост… криминалният филтър е пропуснал… ох, задушавам се… Гургакс, помогни ми, ръката ти е свободна… не по пищялките, идиот… не съм аз, а гащите… председателю, имаш ли кримистър?… откъде да ти го взема… ох, без ченгета ни спипаха… умииииирам!!!

Техните жалостиви стонове и крясъци така ме объркаха, че като забравих изобщо за веригата, станах от пейката. От движението нашийникът стисна гърлото ми, паднах и почувствах следващо дръпване, но някак си по-меко и за мое голямо учудване халките на веригата се отвориха… виеше ми се свят, клекнах, все така с нашийника, но когато сложих инстинктивно пръст между него и шията си, почувствах, че е като от тесто… ето защо го скъсах съвсем лесно и се изправих на омекналите си крака, като гледах моите похитители от първото и второто нападение, които бяха все така безпомощни и едва се движеха по пода, макар вече да разбрах, че това не е агония, че нищо всъщност им няма, а само дрехите, след като се бяха втвърдили като гипсови отливки, ги държаха, облепили ръцете, краката и телата им…

— Бозайникът си отива, неговия род млечен, дръжте го, ако държите на честта си… — започна да хрипти Гургакс, който преди минута танцуваше и пееше за гибелта ми. Явно беше по-разярен от останалите, защото другите — не зная защо — като че ли се стараеха изобщо да не ме забелязват в позорното си положение… а аз стоях над тях, дишайки тежко с омекнало парче от нашийника в ръка, без да зная дали трябва да бягам, накъдето ми видят очите, или да им кажа нещо… нужно ли е да натрапвам помощта си? Признавам, че не можах да се реша на това. Отминах един след друг втвърдилия се Ксиц и Патока, чиито вкаменени ръкави на сакото бяха изправили ръцете му нагоре, и тихичко, мълчешком се измъкнах през вратата, като все очаквах, че и моите дрехи изведнъж ще се разбунтуват по същия неразбираем начин, но нищо такова не се случи. Намерих стълбището, тежката желязна врата беше открехната, големите и резета висяха, сякаш ги беше стопил огнен жар, но бяха студени. Като направих усилие, сам не зная защо, да не допра рамката, продължих по-нататък по стълбите, видях обсипаното със звезди небе, почувствах студения полъх на вятъра… бях свободен. От луната нямаше и следа. Цареше непрогледен мрак. Протегнал напред ръце, вървях внимателно под разискреното небе, когато една звезда промени цвета си и започна да се приближава към мене. Докато разбера какво означава това, чух шум, звездата се превърна в пулсираща светлина, която обля и мене, и околността с живачен блясък, спуснах се да бягам и се проснах в някакъв бодлив гъсталак. Нещо меко падна върху мене, извиках и изглежда в същото време изгубих съзнание. Не зная колко дълго съм бил така. Чух неразбираеми гласове, но не смеех да отворя очи. Лежах на нещо студено, много леко, като въздушен балон. Ръцете и краката ми бяха свободни. Отворих едва-едва едното си око. Над мене се беше надвесил енцианец със сребърен плащ и малка светлинка на челото.

— Кси кса — каза той.

Същевременно нещо под мене, като че ли от дълбините на надуваемата възглавница, която беше под главата ми, каза:

— Не падай духом, уважаеми господин Ийон Тихи. Ти си сред истински приятели, под грижите на опитни медикатори и медиканси, и косъм няма да ти падне от главата. Можеш ли да говориш? Бъди добър да издадеш земен глас от своето естество, за да знаем, че ни разбираш.

— Разбирам, ох, разбирам — казах аз и сам се учудих на моето стенание, защото нищо не ме измъчваше.

— Ксу ксу — каза все още наведеният над мене сребрист енцианец и изгаси челната си светлинка, а нежно модулираният глас от възглавницата ме уведоми:

— Официалното посрещане на скъпия господин Ийон Тихи ще се състои, когато Той се насити на необходимата почивка. Стаите на правителствения хотел са отворени за господин Тихи и нищо не го — не те — заплашва. Неприятно нещо се случи заради двойна засада. Всичко ще изясним, инцидента ще оправим, поклон смирен ще направим. Нека спи благородното ви Естество, Да почиваш Дълго…

Само да не е завинаги — помислих си аз, но тук сребърният енцианец каза:

— Ксо ксо — и едновременно с това потънах в здрав сън.

Държаха ме в това подобие на болница само едно денонощие, след което решиха, че съм в добра форма и мога да се пренеса в хотела. Не зная защо лечебното заведение разполагаше с преводилки, които се изразяваха така странно — никога след това не попаднах на подобни. Разбрах колко ловко се бяха справили с мене похитителите от групировката на Патока, Ксиц и Съюза на антиписателите. Истина е, че бях невнимателен. Скокът от мъглистите блата и пощръклелите курдли до мегалополиса беше толкова внезапен, че загубих ума и дума и когато на космодрума към мене се приближиха четирима изискани волянци, помислих, че са делегати от Дружеството за земно-енцианска дружба. Объркан от великолепието и прекалената вежливост на въпросните индивиди, се оставих да бъда отведен до превозното средство и дори не ме учуди стръвната прибързаност, с която ме напъхаха вътре. Когато ме возеха към малкия дворец, където не можеше да се гледа от яспис, злато и дявол знае какво още, и се оставих да ме водят като овен сред мебелите-олтари до известната ни зала, в същото време специален подмененец, който се правел на Ийон Тихи, мамел истинската делегация и при първия удобен случай се измъкнал, така че органите останали с празни ръце и нямали понятие къде да ме търсят. Отвличането станало на космодрума защото, както ми беше обяснено, етикосферата още не ме познавала и затова не можела да се намеси веднага в моя защита. Пълнеха ми главата с много неща, които не разбирах, но като не исках да правя впечатление на глупак — нали се бях оставил да ми сложат лесно нашийника, — предпочитах да мълча дипломатично. Преместването в хотела се оказа преместване на самия Олимп. Нещастниците сами вече не знаеха какво трябва да правят с мене, за да компенсират някак си неприятностите, които изпитах в началото. Не стига, че спалнята ми е златна и златото може да се разпалва или гаси със съответно устройство (нося го в джоба си), че в касетоните на тавана седят амурчета (които между другото предизвикват неприятни асоциации) и политат към мене, колкото пъти отворя уста, за да ми поднасят патери с лакомства, ами с облеклото ми се занимава Меркурий, а в ъглите между кристалните колони на леглото (лежа под балдахин) стоят нащрек две Афродити — на Анадиомен и Калипигос. Не зная точно за какво са, защото не правят нищо, а някак си е неудобно да попитам. Обувките ми чисти Зевс с апарат, който прилича на вретено. На стената срещу леглото ми има огледален щит с главата на Медуза, по-скоро отблъскваща, най-вече защото змиите на главата се движат и всичките ме гледат, когато мръдна, но не върви да се оплаквам още в самото начало, виждайки как се стараят домакините. Целият този Олимп, изготвен, за да се чувствам като у дома си, ужасно ме измъчва. Но не следва да проявявам капризи — и без това се чувствам неудобно, след като председателят на Дружеството за енцианско-земна дружба дойде при мене с двама носачи и се оказа, че в чувала, който донесоха, има пепел, а той си посипа с него главата, като падна пред мене на колене. Плюс това с председателя си приличаме като две капки вода. Когато реших да си сложа ризата в гардероба, се вцепених — вътре имаше кентавър, наистина — малък като пони. Издекламира ми нещо, изглежда на гръцки. Освен това е масажист и познавач на вината. Сутринта ме събуди задушаващ облак от амбра, нард и мускус. Двете Афродити стояха до леглото с кадилници и аз ги прогоних в ъгъла, като кашлях, а очите ми бяха пълни със сълзи. По мое нареждане Меркурий проветри стаята. Бих желал все пак повече мярка в гостоприемството, а също така Афродитите най-сетне да облекат нещо. Започвам да се досещам как са програмирали всичко това: опирайки се на фотограми от Лувъра и други земни музеи. Освен кентавъра в шкафа седи и Аполон. Вече не пее — забраних му категорично. Преходът от курдланските блата и познатото мазе с нашийника към този фантастичен лукс беше толкова внезапен, че не отстъпваше по впечатление на сън. Яденето е великолепно с изключение на тъмния сос, с който поливат всичко. Намирам се в столицата ХСПРКС. Едната преводилка го превежда Есприкс, а другата Хесперида. Нека бъде Хесперида. Ще пиша по дати. Днес е пети блатоари. Сосът не е сос, а нектар. Откъде ли са могли да вземат рецептата, след като и ние не я знаем? На вкус — майонеза с лакрица. Изливам го, а останалото изстъргвам с лъжичката от шницела. Председателят дойде отново, за да ми предложи програма за престоя ми на планетата. Утре трябва да посетя главния фелицай. А може би се нарича иначе, не запомних. Председателят вече не прилича на мене като през първи ден. Явно има такъв местен обичай. Гоня амурчетата по-надалече, доколкото мога, защото се страхувам за килограмите си. Трябва също да помисля как да се избавя от олимпийската тълпа, без да засегна домакините. Закрих Медуза с кърпата за ръце, на Калинигос дадох бански си халат. Но това са само половинчати мерки.

Главният инхибитор

Не зная кой блатоари сме днес, защото си изгубих календарчето. Слава Богу, избавих се от Олимп и от председателя на дружеството, който вече ставаше невъзможен. Уверяваше ме, че лицето ми почти не предизвиква ужас. Освобождението си дължа на Кикерикс. Той е млад историк, а едновременно с това хорист (специалист по хората). Посети ме в хотела, след като беше чул, че там е пристигнал човек. Показа ми как трябва да се включи Медуза (аз я покривах с кърпата за ръце), за да се вкаменят всичките богове и да се превърнат в бял прах, който автоматично отиваше под леглото. Не зная какво го изтегля там, но не попитах. Избягвам прекалено многото въпроси, защото какво биха си помислили в „Хилтън“ за госта, който пита защо свети лампата и как се размножава жената на рецепцията. Моят нов познат така се сприятели с мене, че го наричам доверително Кикс. Заведе ме в социомата, на нагледна лекция по история. Нагласява се някакво общество, с романтични, да речем, или средновековни параметри, и се движи, обикновено от двама. Единият играч управлява, а другият е управляваното общество. Но да играят на симулирана история могат и повече на брой индивиди, като ръководят партии, армията, средната класа и така нататък. Печели този, който в края на половинчасовата игра е първи. Всичко това, заедно с обществените движения, протича с хилядократно ускорение и нещата трябва да се познават добре. Бях император, а Кикерикс водач на масите. Детронира ме за пет минути, като си включи силна харизма. Напразно се опитвах да противодействам с укази, а като видях, че става лошо, направих кардинална грешка, като намалих данъците. Трябва да се знае теорията. Като се премахне нищетата, апетитите бързо нарастват над допустимото и съществува заплаха от вълнения, които са по-лоши от тези, когато има беднотия. Социоматиката е трудно изкуство. Не знаех например, че липсата на липси не е никакъв плюс, а нула, и че най-важни са невидимите параметри, особено преживяванията. Колкото по-високо стои някой на обществената стълба, толкова по-малко чувства липсите на своето време, задоволен във всяко едно отношение, но по-важно може да бъде това, което не се вижда. Наблюдаемите величини не са равни на преживяваните, например за аристократката липсата на покана за дворцов бал ще бъде също толкова голямо нещастие, както за бедната селянка липсата на хляб за децата и. Това уж се знае, но едва при ръчките на социомата можеш да го изпиташ на собствения си гръб. Играта е наистина необикновена, защото обществото се държи като живо, може да му се влияе, да се формира общественото мнение, да се усмирява с обещания, но с мярка и до време, защото помни всичко и реагира по своему. Освен това има исторически игри с различна степен на трудност. След включване на научно-техническа революция властните съвсем се размекват или се втвърдяват, защото е неимоверно трудно да се балансира по средата. Завистта на низшите слоеве, казваше Кикерикс, подкрепена от благородството на мелиористите, тласка историята към егалитаризъм, който носи повече разочарование, отколкото удовлетворение, защото и равните си мислят, че другите живеят най-добре.

Странно как съм могъл да подмина в Швейцаря историографията на предсъобразонното столетие, но това е. Енцианците имали същите грижи като нас, защото изпаднали в автомобилен кошмар, енергийна криза, монетарен хаос, политическа бъркотия и също като нас смятали, че пропадат. Когато им се изчерпили енергийните суровини, се стигнало до синтез на микроби, които превръщат всеки боклук в гориво. Bacillus benzinogenes177 и Sperocheta oleopoetica178 се купували на таблетки като винени дрожди, пускали се в резервоар, пълен с отпадъци, заливали се с вода и това бил краят на нефтените крале. Целия вчерашен ден прекарах с Кикс в музеите. В Музея на техниката видях бактериален тъкачен стан. Трябва да се съблечеш гол и да влезеш в контейнер, който много прилича на вана. Лежиш си, потопен в хладък разтвор, а когато излезеш след четвърт час оттам, вече имаш върху себе си дреха, изработена от Bacterium Sartoriferum (шиеща пръчковидна бактерия), трябва само дрехата да се разреже, да се свали, изглади и окачи в гардероба. Копчета не е необходимо да се шият — появяват се от втвърдяващите се отпадъчни продукти на едни малки молци в гардероба, разбира се, не обикновени, а преправени от генното инженерство. Ако дрехата трябва да бъде зимна, се добавя Vibrio Pelerinae179 или подобен щам, който създава нещо като ватенка. Има дори подплатни вибриони, според желанието на клиента за кройката, цвета, вида на плата и така нататък. Само че тази новост в изготвянето на конфекция била посрещната с всеобщо неодобрение и намерила естествената си смърт, без да бъде използвана. Но така наречените „тъкачни“ бактерии сложили край на почти цялата опаковъчна промишленост, а техните сметоядни и отровопоглъщащи разновидности чистели околната среда на волянците. В същото време обаче паралелно с биологичното микроинженерство продължавала да се развива автоматизацията и броят на безработните растял в геометрична прогресия. Държавата пукала под тежестта на проблемите. Работата ставала изключение, безработицата — правило, започнали бунтове, унищожаване на индустриалните роботи, улични боеве и изглеждало, че това е краят. Властите трябвало да крият учените-практици, особено изобретателите и рационализаторите, в специални подземни бункери, да ги дегизират и спасяват, когато народът искал да се разправи с тях като виновници за ужасното състояние, при което прогресът се оказал катастрофа. Но нищо не можело вече да ги отклони от пътя и следващото поколение се отказало от преследванията. Защото се отворили шлюзовете на неизчерпаемата енергия, която енцианците вземат направо от Космоса (но не зная все още как го правят). Кикерикс нарича този период потребителски потоп. Вече се произвеждали милиони автомобили, при което трябвало да се правят все по-здрави заради всеобщото нарастване на агресивността. Дотогава автомобилите (доста подобни на земните) се правели все още от пресовани железни ламарини и като отговаряли на желанията на купувачите, производителите започнали да подсилват каросериите, след това се стигнало до поставяне в буферите на специални зъби и шпори, а който не искал да пътува в бронирано заздравена кола, рискувал да бъде разбит на най-близкия ъгъл на улицата. Съдопроизводството за автомобилни престъпления рухнало под лавината от дела и тараните станали легални; щетите се плащали от застрахователите. Младежите се забавлявали с лов на автомати за услуги, предпочитайки най-вече телефонните кабини и не помагали нито бронираните стъкла, нито стоманата, с която се обковавали телефонните указатели. А ако става въпрос за бомбите, изготвяни в домашни условия, тяхното взривяване било толкова епидемично, казваше Кикерикс, че когато поредният взрив разтърсвал улицата, само най-близките минувачи падали на земята. Вървящите по-надалече дори не обръщали глави, а и по това време вече се носели лични обезопасяващи пашкули, които при взрив се изпълвали с противоосколочна пяна, нещо необходимо, след като всеки, който имал претенции към фурната, пощата или сервиза, не си играел с никакви жалби, а вдигал намразеното място във въздуха. Животът бил все по-богат и все по-опасен, защото безплатните удоволствия нараствали заедно с повсеместната заплаха. В музея видях вечерни облекла, подшити със закалени танталови влакна, притисната от насилието, модата позволявала да се носят бомбета с бронирано дъно, но броят на жертвите нараствал. Институциите за обществено обслужване въвели първи самообранителна автоматика, което обаче предизвикало нов тип риск, защото както ми обясняваше Кикерикс, ако се почешеш прекалено енергично по главата, когато влизаш в телефонната кабина, или посегнеш не много нежно към слушалката, можеш мигом да бъдеш хванат от стоманена ръка за яката и изхвърлен на улицата, а при съпротива често се трошели и ребра. Тогавашните датчици били все още недостатъчно селективни. Улиците се огласяли по цял ден от воя на линейките, а вечерта тежки почиствачки извличали оттам купища разбити автомобилни останки. Променила се и архитектурата — неканен гост не можел да влезе в чужд дом, а когато звъниш на вратата, трябвало да се дръпнеш встрани и да приклекнеш леко, за да отскочиш навреме, ако поради недоразумение вратата се отвори със страшен замах към улицата, опитвайки се да цапне натрапника по челото. Всяко преддверие можело за няколко мига да се наводни с бързовтвърдяваща се течност и не един неканен гост се удавял като муха в смола. В бравите имало магнитомери, така че който искал да заложи на съседа си бомба, трябвало да използва неметална, но това също не гарантирало успех, защото вече се появили всеобхватни индикатори, толкова чувствителни към миризмата на запалителни и избухливи материали, че било достатъчно да имаш в джоба си стара бензинова запалка, за да се отвори пред външната врата люк и да пропаднеш в подземие, свързано телевизионно с най-близкия полицейски участък. Откритите театрални и концертни зали останали в миналото, след като при първата грешка на тенора, при фалш на цигуларя или просто ако е недоволен от интерпретацията на адажиото, ядосаният меломан посягал под стола, където стоял донесен от него автомат, така че всяко място в партера и на балконите се намирало под прозрачен похлупак, който се отварял едва когато иззвъни звънеца, оповестяващ антракта, а ако някой по средата на представлението или операта почувствал естествена нужда, трябвало да се справи, без да напуска залата, откакто облекчаването на този вид потребности станал редовен претекст за бомбаджиите. В метрото, но и в трамваите често се водели истински битки и накрая на ватманите било позволено да използват дънни изхвърлячки, монтирани в нов вид вагони. Ето защо се случвало от носещите се по релсите влакчета да излитат цели кълбета впили се един в друг енцианци и да се търкалят по паважа, ловко заобикаляни от бронираните пешеходци. Осмелих се да кажа на Кикерикс, че това е нещо ужасно, смешно и че не за вярване. Но той ве постави на мястото, защото е хорист и веднага ми напомни за нашия дипломатически бандитизъм, при учловие че и людоедите на Земята не са докосвали пратениците, дори и най-вкусните. Отделни проблеми създавали роботите, когато станали любими обекти за градски лов. Труповете падали един след друг, защото който искал да опази камериера си да не го застрелят, го обличал в своите дрехи, така че най-разпалените ловци, вместо да разпитват набелязания, го просвали с точен изстрел на място, като обяснявали после, че са взели жертвата за робот. Въпреки строгата забрана някои все пак преправяли своите роботи така, че да отговарят на огъня с огън, а дори се случвало идейните противници на подобен род ловуване да изпращат умишлено на ловната линия роботи-капани, неспособни нито да чистят, нито да мият съдове, но бълващи картечен огън към ловците, или такива специално създадени индивиди, падащи при пукота на изстрела, макар и незасегнати, а когато стрелецът, радостен и весел, слагал крак върху лежащия и вдигал рог към устата си, за да оповести своя триумф, мнимият трофей впивал стоманени зъби в прасеца му. Което от своя страна ядосвало едни от членовете на ловния клуб и водело до употреба на дистанционни реактивни снаряди, а други смятали тази ловна ескалация не само за естествена, но дори и за приятна, като приемали, че засиленият риск е гъделичкаща подправка към спорта, защото и ловът на тигри е по-почтен от убиването на зайци. А когато дошъл на мода ловът от автомобили, които се превръщали все по-явно в бронирани коли с огнехвъргачки, когато кварталите на Хесперида били унищожени от пожар, възникнал от сблъсъка на две враждуващи ловни дружества, нерешителното до този момент правителство заело страната на привържениците на етикосферата. Както казват и до днес нейните последователи, малко преди да удари фаталният час.

Разбирайки, че натрупаната в обществото агресия не може просто да се премахне веднага, а трябва да и се даде безвредна воля, създателите на етикофикационния проект се погрижили да получат значителни средства за изграждането на институции, поглъщащи безумието. Много от тях действат и до ден днешен. Ще спомена няколко, защото смятам, че такива могат да ни послужат и на нас. За да започна от малкото, ще кажа, че волянците отдавна имат обичай да издигат паметници на известни личности, а също и на такива, които мразят. Това са така наречените паметници на позора, чиито постаменти понякога се обграждат с широки плювалници, наподобяващи бронзови урни. Подобна голяма алегорична група от ковани проклятия гражданите поставили още в миналия век на тримата Лъжексиксари. Освен това всеки от някогашните политици с особено неприятни заслуги, довели до всеобщо нещастие, има своя статуя или най-малко бюст. Отливат ги от специални еластични материали, защото другите се изхабяват много бързо. Кикерикс ме увери, че тази област на пластиката поставя особено високи изисквания както към творците, така и към изпълнителите, защото подобията на особите в немилост трябва да се произвеждат от материали, които наистина се деформират, но през нощта възвръщат първоначалния си вид. Между другото практиката показала, че си струва да се поставят паметници от същите материали и на много заслужилите личности, защото винаги се намира някой, които поставя заслугите им под съмнение, а разходите за ремонт, особено на големите паметници, са значителни. За провинциалистите, които посещават Стария град на групи или по време на училищни екскурзии, зад всеки паметник на позора са поставени между живите плетове сандъци с подходящи инструменти, защото трябва да се спазва необходимата пропорция между тяхната поразяваща сила и издръжливостта на паметника. Изключение от правилото, разделящо славата от позора, са единствено създателите на етикосферата, наречени нейни Бащи. За да се сложи край на постоянните спорове и сблъсъци край техните пиедестали, се наложило да се увековечат фигурите им с две отдалечени една от друга групи паметници. Всеки може да отиде според убежденията си при едната или другата с букет цветя или нещо съвсем различно.

Щастие било, разясни ми Кикерикс, че автоматизацията на промишлеността сложила край на физическия труд по същото време, когато били пуснати в действие първите големи съобразонатори, които били далече от съвършенството, но още на третата година след тяхното пускане броят на внезапните смъртни случаи започнал да намалява, макар че престъпният свят и ловните дружества, бандите хулигани, а също така екстремистите и други групировки, които не виждали никакъв смисъл от живот, в който няма леене на кръв, емигрирали масово от градовете в несъобразонираната все още провинция. На свой ред тълпи бегълци от навестените по този начин градчета и селца тръгнали към големите урбанистични центрове, което предизвикало истинско преселение на народите.

Това бил период на смели социални експерименти. В един от намиращите се до столицата окръг пробно било въведено безплатно потребление без каквито и да е ограничения, след като била преодоляна в парламента бурната съпротива на големите производители, които се опирали на законите на пазара и стоките, макар че производствената себестойност на всички блага явно клоняла към нула. Енергията вече не струвала нищо, достъпна като въздуха, а може би и по-достъпна, защото я вземали от космическото пространство и била неизчерпаема.

За съжаление безплатните стоки и услуги довели до страшни резултати. Всеки трупал планини от излишно имущество, впускал се в луди екстравагантности, за да надмине с външния блясък на това, което притежава, съседа си, роднините, когото може, а предизвиканите по този начин също не стоели със скръстени ръце. Наложило се да строят зад къщите хранилища и складове за облекло, скъпоценности и хранителни продукти, в една своя част стоките се унищожавали, без да бъдат използвани, а трудът да бъдат трупани ставал явно непосилен, което на свой ред предизвикало у новобогаташите такава фрустрация, че преустройвали домашните си роботи на частни щурмови отряди, за да тормозят останалите граждани, и се стигнало до сблъсъци, че дори и до направо граждански войни, защото се водели между отделни граждани. За какво? За нищо. Наложило се най-сетне един град, който вече горял в огъня на пожарите, да бъде обкръжен и разоръжен сред експлозии, които разтърсвали стените му, и картеч.

Уж предварително се знаело, че абсолютното благоденствие развращава абсолютно, а се намерили идеалисти-оптимисти, които вярвали, че народът бързо ще миряса. Днешната система, въведена от преди повече от сто години, показала несъстоятелността на тези идеални мечти. На всеки гражданин се полага дял енергия за употреба в продължение на една година. Той може да я използва за каквото си иска. Така определеният дял може да се превърне в триста хиляди чифта панталони със златни лампази или в шоколадова планина с марципанови пропасти, или в деветстотин платинени музикални летаптъри, настроени така, че когато вече изчезват зад хоризонта, още да се чува ерихонската им музика, но никой не прахосва така безумно запасите си, защото трябва да се съобразява с разходите, а даденият дял не може да се натрупва или да се обединява с дяловете на други лица, за да не се стигне до появата на някакви тайни коалиции или други подривно ориентирани съюзи. Това, което e необходимо, се включва за известно време, а след като се използва, се изключва, както ние изключваме електрическото осветление. Няма никакви уникални предмети и като подарък може да послужи само съвсем оригиналната информация за нещо, каквото никой още няма, защото не го е чувал и не се е сетил за него. Така че подаръкът може да бъде само нещо като предписание или рецепта. Всъщност такива истински нови информации няма, защото всички възможни се намират в компютърните списъци на благата, а тяхната недостъпност се дължи единствено на поразителните огромни запаси от концентрирани сведения. Бях с Кикерикс в една галерия с платна и скулптури, където на почетно място стои паметникът на Даксарокс, политик, който пръв пропагандирал създаването на така наречените гневарници, или лудопоглъщални. Това са заведения, достъпни за всички пълнолетни особи, където може да дадеш воля на агресивните си страсти. Намират се енцианци, които смятат, че Даксарокс е бил истински държавник по време на безнадеждното положение, но има и такива, които го критикуват. По препоръка на моя водач отидох в един автоклаз. Това е едно огромно здание с купол, което външно прилича на колодрум. Трябва да си избереш превозно средство от стоящите на огромен подземен паркинг, след което се излиза по наклонена платформа на обикновен градски площад, под открито небе. Там е позволено всичко — да блъскаш други леки коли, да гониш пешеходците, като застилаш пътя си с трупове и автомобилни останки, че дори и да влизаш в къщите, които се събарят с трясък сред облаци варов прах и хаоса на отломките. Не зная как се създават тези миражи, защото впечатлението за реалност е непреодолимо. Май има и такива, които цели дни прекарват в автоклазите, като изпитват ужас при самата мисъл да се върнат под опеката на етикосферата, така им е дошла до гуша. Има и гневарници от друг тип, в тях може да убиваш безнаказано, да палиш, да биеш и измъчваш този, когото си набелязал, докато се изпотиш под езика и останеш без дъх, но някак си не ми дойде желание за това. Кикерикс смята, и може би с право, че между любителите на тези заведения и любителите на кървави сцени като борбите с бикове или филмите, преизпълнени с престъпления, разликата е в степента, но не и в същността. Едни експерти виждат в гневарницитее подхранване на ниските инстинкти, което подсилва фрустрацита на хората, жестоки по рождение, но други наричат това пускане на лоша кръв, предпазен клапан и психотехника, която дефрустрира прекалено силно умиротворяваните души на гражданите. Носят се слухове, че гневарниците са уж под тайния контрол на Министерството на превантивните мерки и всеки, който е свирепствал сурогатно и фиктивно, има картотека на престъпните си склонности, за да може според нейното съдържание да му се изпращат съответните противодействащи съобразони. Опозиционерите бягат от тези обекти като от чума, изпитвайки към тях най-голямо отвращение. Не липсват фатаморганни симулатори и извън града, на специални ловни полета, където от оръжието на най-запалените ловци падат най-едри животни — курдли, а дори и хилядотонни огнедишащи пирозаври. Вероятно оттам са се взели в земните материали противоречивите съобщения за динозаври, които дишат огън, защото след като са фантоми, те едновременно съществуват и не съществуват. Не само аз бях допуснал фатална грешка, като взех развлеченията на чуждата цивилизация за нейна действителност. Същото се отнася и за така наречената куклонизация. Манекени в естествен ръст, заблуждаващо подобни на избрани личности, може да си поръчаш във филиалите на „ЗАВКЪЩИ“. „ЗАВКЪЩИ“ произвежда всичко за домашна употреба, в това число и по индивидуална поръчка, и никой там не пита клиента какво възнамерява да прави с поръчаните неща, както земният продавач на конфекция не любопитства какво купувачът на дрехи възнамерява да прави с тях. Това просто не интересува никого, а разликата е само в това, че на Енция може да си поръчаш всякакъв андроид така, както се поръчва хладилник.

Кикерикс казва, че макар да работят не повече от 10% от всички енцианци, броят на работещите нараства с всяка изминала година, защото въпреки пълното задоволяване и неизброимите развлечения безработицата мъчи повече, отколкото това би могло да се е струвало на някого в миналите времена на недоимък и тежък труд. Главна дилема според него все още е прекалената достъпност до всякакви блага и развлечения, защото което е даром, не струва пукната пара. Затова се появяват планове за своеобразни затруднения и усложнения на живота, защото dolce far niente180 потапя голяма част от народа в мрачно отчаяние и би било прекрасно, ако обществото поиска да одобри тези проекти, но какво да се прави, след като не иска. То показва това нежелание на периодично провежданите плебисцити и единствен изход от това изглежда използването на прегради по житейски път в съвсем нов стил, защото все пак не става дума за това едни или други продукти един ден просто да изчезнат и хората вместо в гневарниците да отидат и да се наредят на опашки за сирене. Никой обаче не знае как да конкретизира подобни замисли, защото ако нещо трябва да бъде променено, се изисква обществено съгласие, значи трудностите от нов тип трябва да бъдат приети, а не наложени. Много трудна задача, тресеше птичата си глава моят водач, е колебанието между изкушенията на криптокрацията и хедонизацията, намножили се и такива, които водят живот на аскети, не излизат от къщи, носят едни и същи дрехи, докато изгният на гърба им, защото самата трудност на избора сред царящата свръхзадоволеност буквално парализира волята им.

Попитах Кикерикс за Черна Кливия и останах с впечатлението, че въпросът не му хареса. Вместо да отговори, той започна да ме разпитва какво зная за Кливия, а когато му казах, заяви, че това са деветдесет и осем процента лъжа, състояща се от преиначени и недоразбрани неща, а останалото също е съмнително. Как тогава е било в действителност? Наистина, отвърна той, правехме за кливлянците всичко, което беше по силите ни. Заради лоши климатични условия те често страдаха от слаба реколта, доставяхме им много хранителни стоки, както впрочем и на Курландия, а те, властите там, продължаваха да морят от глад народа си, за да натрупат стратегически резерв за времето на готвената срещу нас агресия, така че ако сме добавяли към изнасяните продукти субстанции, които правят невъзможно по-дългото им складиране, това от наша страна е била елементарна предвидливост, нищо повече. А какво повече е могло да бъде? — попитах аз, но той се усмихна неопределено и каза, че във връзка с това са се появили много клевети и слухове, които рано или късно ще стигнат до мене. Разговорът за Кливия охлади забележимо отношенията ни.

От ходенето ми до Института по облагородяване на околната среда запомних само изненадата, предизвикана от полета на асансьора, защото той се понесе нагоре, а след това с щракане на поставен в оръжие пълнител изскочи над покрива на хотела върху път, който приличаше на плоска дъга, защото минаваше извито над града, увиснал без каквито и да е подпори, и светеше със седемте цвята на слънчевия спектър. След това стана тъмно, подът меко пропадна под мене, асансьорът спря, стената му се разтвори по дължината на невидим шев и на фона на растения с големи бели цветове видях висок волянец с човешко лице, облечен в еднореден костюм и снежнобяла риза, сякаш ей сега беше излязъл от парижки шивач, дори реверите на сакото и якичката на ризата му бяха скроени по най-новата мода — отпреди двеста години! И това беше част от оказваните ми почести, защото местните хора не се обличат така. Волянецът ме чакаше с вече протегната ръка, сякаш се опасяваше, че ще забрави как трябва да се поздравява с хората, а когато му подадох моята, пъхна в вея своята заедно с палеца. Това беше Тип Типилип Тахалат, директор на ИООС, блондин с черни очи. Бих се радвал да разбера как стои работата с лицата. Вместо преводилка на ревера си имах по едно малко метално колелце, поставено на меката част на всяко ухо, благодарение на което чувах всичко така, сякаш от устата на волянците излизаше земен говор. Те изглежда ме чуваха по същия начин. Почувствах известно облекчение от непохватността, която Тахалат прояви като ми подаде ръката си, защото това показа празнина в знанията му за земния обичай, а нищо не притеснява повече от съвършенството на чужденците. Тахалат ме отведе в зала, която наистина беше удивителна, защото с всичко вътре напомняше зала за конференции на голяма земна банка и то от края на ХХ век. Дълга маса, покрита със зелено сукно и два реда черни кожени кресла от двете и страни, матови млечни прозорци, между тях — остъклени шкафове, едните бяха библиотечни, пълни с дебели книги, сред които видях томове годишници на Лойд, в другите имаше модели на ветроходни и парни кораби и отново си помислих, че наистина си дават прекалено много труд, като устройват такова представление заради един разговор с човек от Земята! Седнахме на малка масичка до прозореца, под рододендрон, който растеше в майоликова саксия, между нас димеше кафеварка с мока и имаше една чашка, за мене, до сребърна захарница с британски лъв, струва ми се, а за домакина беше поставено нещо като малка круша с краче или гъба с лазурна шапчица. Тахалат се извини, че няма да пие това, което пия аз, не е свикнал, така че разчита на моето разбиране. Уверих го, че ми оказват прекалено голямо внимание и така известно време любезничехме, аз, като бърках захарта в чашката, а той, като се играеше с крушата-гъба, която нямаше опашка, а тръбичка и съдържаше някаква течност. Тахалат заговори за моето фатално приключение, за да каже, че съм се измъкнал от него невредим благодарение на етикосферата, макар че може и да не си давам сметка за това. При антиартистите нищо не ме заплашвало, добави той, а що се отнася до хиндианците, те живеят в резерват, който е съобразониран само на повърхността. Когато обаче се разбрало, че съм отвлечен, била повишена местната концентрация на съобразоните, за да проникнат и в подземието.

— От вас ще разбера в края на краищата как действат съобразоните — казах, като се чудех скрито на отличния вкус на волянското кафе.

— Най-добре е да го видите на практика — каза директорът. — Може ли да ви помоля за любезността да ми ударите един шамар?

— Какво, моля?

Помислих, че е станала грешка при превода, но директорът повтори с усмивка:

— Моля да бъдете така добър и да ме шамаросате. Ще се убедите как действа етикосферата, а след това ще обсъдим експеримента… Ще трябва изглежда да стана и ще ви помоля да направите същото, така ще бъде по-добре…

Реших се да го ударя по лицето, след като искаше това, и ние застанахме един срещу друг. Замахнах не много силно, защото не исках да го съборя на земята, и замрях с вдигната ръка, защото нещо ме задържа. Беше ръкавът на сакото. Стана твърд като ламаринена тръба. Помъчих се поне да свия ръката си в лакътя и с най-голямо усилие постигнах частичен успех.

— Виждате ли? — каза Тахалат. — А сега моля да се откажете от шамарите…

— Да се откажа ли?

— Да.

— Е, добре. Няма да ви ударя по…

— Не, не. Не става въпрос да го кажете. Трябва да си го внушите, като вземете тържествено вътрешно решение.

Направих долу-горе това, което казваше. Ръкавът омекна, но не напълно. Чувствах все още неговата неестествена твърдост.

— Защото още не сте се отказали напълно от намерението си…

Стояхме, като продължавахме да се гледаме, и след малко материята доби обичайната си мекота.

— Как става това? — попитах аз. Бях със сако, донесено от Земята. Пепеляво, на дребни сивосини капчици, от шевиот. Огледах материята на ръкава отблизо и видях, че малките косъмчета на тъканта се слягаха едва сега, като козината на най-напред заплашено, а след това успокоено животно.

— Намерението за агресия предизвиква промени в организма. Адреналинът навлиза в кръвта, мускулите се напрягат незначително, променя се йонното равновесие, а с него и електрическият заряд на кожата — каза директорът.

— Но това е моята земна дреха…

— И точно затова не ви пазеше в самото начало, а едва след около три часа. Наистина, не съвсем — макар че съобразоните са попили в материята, останали сте за тях непознато същество, затова са реагирали максимално чак когато сте започнали да се задушавате, там, в подземието, нали…

— Те ли разкъсаха нашийника? — учудих се аз. — Как е възможно?

— Нашийникът се е разпаднал сам, съобразоните само са издали заповед. Ще трябва да ви обясня това по-подробно, защото съвсем не е просто…

— А какво би станало — прекъснах го, осенен от нова мисъл, — ако си сваля сакото?… — изведнъж си спомних как там, в мазето, всички се мъчеха отчаяно да се съблекат.

— Ами моля… — каза директорът.

Окачих сакото на облегалката на фотьойла и огледах ризата си. Нещо ставаше с поплина на розови квадратчета — микроскопичните му влакънца настръхнаха.

— Аха… ризата вече се активизира — казах досетливо. — А ако си сваля и ризата?

— Моля ви най-сърдечно да си свалите ризата… — каза той разпалено, направо ентусиазиран, сякаш бях отгатнал желанието, което не е смеел сам да изрази. — Моля ви, не се стеснявайте…

Странно беше да се събличам в тази изискана зала, в светлата ниша до прозореца, под палмата. Това сигурно нямаше да изглежда така необикновено, ако се събличах в по-екзотично обкръжение, но развързах планомерно вратовръзката си, придърпах гол до кръста панталоните и попитах:

— Може ли, господин директоре?

Той приближи към мене лицето си някак даже пресилено, а аз, без нито дума повече, замахнах с леко разтворени крака, които се плъзнаха толкова внезапно в противоположна един на друг посока, сякаш подът беше от лед, намазан с олио, и аз се проснах в краката на волянеца. Той ми помогна внимателно да стана и тогава, както се изправях, го ударих уж без да искам с лакът в корема и чак изохках, защото лакътят ми сякаш срещна бетон. Някаква броня ли имаше под дрехите си? Не, виждах тънката му бяла риза между отворите на сакото. Трябва да беше ризата. Като се правех, че изобщо не съм имал намерение да го удрям, седнах, за да огледам една след друга подметките на обувките си. Изобщо не бяха хлъзгави. Най-обикновени на света кожени подметки и профилни гумени токове, каквито обикновено нося, защото придават еластичност на походката. Спомних си общото падане на артистите, които тръгнаха заедно към мене, когато се криех зад ангела. Затова значи! Вдигнах глава и погледнах неподвижните очи на събеседника си. Той се усмихваше с разбиране.

— Съобразони в подметките ли? — обадих се първи.

— Разбира се. В подметките, в дрехите, в ризата, с една дума — навсякъде… Надявам се, че не сте се ударили зле?…

Скритият зад тези думи смисъл беше по-малко любезен: „Ако не беше замахнал толкова силно, нямаше да паднеш на земята“.

— Няма нищо. А ако се съблека съвсем гол?…

— Ами тогава, различно е… не мога да ви кажа точно какво би станало, защото самият аз не зная. Ако можеше да се знае, би могло да се заобиколят уморите, или умиротворителите на морала… моля ви любезно да обърнете внимание, че филтър на агресията е цялото обкръжение, а не само облеклото…

— А ако някъде, на уединено място, ви хвърля камък по главата?

— Допускам, че камъкът ще бъде отклонен по време на полета си или ще се разпадне при удара…

— Как може да се разпадне?

— С изключение на малко места, каквито са резерватите, у нас вече няма необлагородени вещества…

— Как така, и плочите на тротоарите ли? И чакъла по пътеките? И стените? Всичко е изкуствено?

— Не е изкуствено. Съобразонирано е. Само в този смисъл, ако желаете, е изкуствено — той говореше търпеливо, като подбираше внимателно изразите си. — Необходимо беше.

— И всичко, ама всичко, е от тези логически елементи? Това обаче трябва да е струвало страшно много средства…

— Разходите наистина са били значителни, но все пак не толкова страшно много, защото в края на краищата това е нашето основно производство…

— На съобразони ли?

— Да.

— А през зимата? А облаците? Когато водата замръзне? И изобщо може ли да се съобразонира водата?

— Може. Всичко може, уважаеми господине.

— И хранителните продукти ли? Това кафе?…

— И да, и не. Може би без да искам съм ви подвел по отношение на технолоигята. Вие си мислите, че всичко е направено ЕДИНСТВЕНО от съобразони. Само от тях. Но не е така. Те са във всичко, както, да речем, арматурното желязо в земния железобетон…

— А, така ли? Значи, ако се изразим конкретно — те са в това кафе, плават в него? Но като го пиех, не почувствах…

Трябва да съм направил гримаса на отвращение, защото волянецът разпери съчувствено ръце.

— В това количество кафе би могло да има около милион съобразони, но те са по-малки от земните бактерии, дори от вирусите, за да не могат да се филтрират… Същото е и с тъканта на вашето облекло, с кожата на обувките, с всичко.

— Значи непрекъснато проникват в организма? И с какъв резултат? Дали са вече в кръвта ми и в мозъка?

— Какво говорите! — вдигна той ръце с отбранително движение. — Те напускат организма непроменен. Според нашия основен закон за тях тялото е неприкосновен терен. Съществуват, разбира се, специални антибактериални съобразони, но ги използват само лекарите в случай на донесена отвън болест, защото над територията на Воляния вече няма никакви болестотворни микроорганизми… Може би сега ще преминем към по-следващите експерименти?…

Той се приближи до масата и издърпа чекмеджето. Вътре имаше много големи и малки гвоздеи, чук и клещи.

— Може би ще поискате да забиете гвоздей в нея? — почука той с пръст по повърхността на палисандровата маса.

— Не бих искал да ви повреждам мебелите…

— Това няма никакво значение.

Взех в ръка половинкилограмовия чук и няколко големи гвоздея. Раздрънках два от тях в ръката си, а след това забих с няколко силни удара на чука единия, дебел четири сантиметра, до половината в дървото, от което политурата се нацепи наоколо на лъскави пукнатини. Ударих го отстрани — зазвъня като камертон. Директорът ми подаде клещите и като се напънах, защото гвоздеят беше здраво забит, го извадих почти неизкривен.

— И какво, сега трябва да ви го забия… в главата ли? — попитах досетливо.

— Да, моля ви…

За да ми е по-удобно, той седна леко наведен, а аз си събух бавно обувките и чорапите — нямах желание да се приземя още един път на пода, — след което допрях гвоздея до черепа му и маркирах удар с чука, доста леко, но така, че директорът трепна. Поколебах се, а той побърза с думите:

— Моля по-решително… смело…

Тогава ударих с чука по грапавата главичка на гвоздея и той изчезна. Просто изчезна — само в шепата ми, в която го държах, остана щипка сив като пепел прах.

Тахалат стана, отвори друго чекмедже, в него имаше игли, карфици и ножчета за бръснене. Той взе една шепа от тях, сложи ги в устата си и като движеше бавно челюстите си, сдъвка ги и ги глътна. Беше съвсем като на представление на илюзионисти.

— Може би ще опитате и вие?… — покани ме той.

Какво пък, взех едно ножче за бръснене, установих с края на пръста си, че е остро, така че го сложих на езика си, като внимавах да не се порежа.

— Смело, смело…

Чувствах металния му вкус на езика си и беше трудно да се овладее чувството, че ще си го осакатя безобразно, но астронавтиката изисква определени жертви. Стиснах със зъби ножчето и то се превърна в устата ми на дребен прашец.

— Искате ли гвоздей, а може би игла? — канеше ме той.

— Не, благодаря… стига толкова…

— Тогава ще поговорим…

— Как са направени тези неща? — попитах, като седнах отново при кафето. Забелязах, че макар да беше стояло доста дълго в чашката, беше толкова горещо, както при първата глътка. — От съобразони ли? Но нали те са само логически елементи… а това — посочих гвоздеите, захвърлени на масата — е изглежда истинско желязо?…

— Да, само съобразоните не биха направили нищо без нашата технология на твърдото тяло… Сигурно знаете по какъв начин се появява телевизионният образ?

— Разбира се, рисува го на екрана сноп електрони, концентрирани в лъч, който се движи…

— Именно. Целият образ възниква като впечатление на окото и ако се направят снимки на екрана с много кратка експозиция, ще се регистрират само отделните положения на светлинното петънце. И точно този принцип лежи в основата на нашата технология на твърдите тела. Гвоздеят или който и да е друг метален предмет е само известно количество атомни облачета, които се движат във форма, зададена от програма. Тези атоми образуват нещо като микроскопични стружки и носейки се по своите траектории с голяма скорост, създават впечатление за гвоздей. Или за някакъв предмет от желязо или друг метал. Но това не е само впечатление, което лъже сетивата, както образът в телевизора, защото с такъв гвоздей може да се направи точно това, което и със съвсем обикновен, кован или щампован, нали?

— Как така? — попитах замаян. — Значи движещи се стърготини… атоми… а с каква скорост се движат?

— Зависи от това какъв обект трябва да създадат. В тези гвоздеи тя ще е около 270 000 км/сек. Не могат да се движат по-бавно, защото тогава предметът би изглеждал прекалено лек; а ако се движат по-бързо, релативистичните ефекти биха се проявявали с излишно нарастване на масата и щяхте да имате чувството, че гвоздеят тежи многократно повече, отколкото е необходимо… Имитацията на естественото състояние на нещата трябва да бъде съвършена! Атомните облачета се носят по точно определени орбити и така рисуват с тях зададения им предмет, както, ако си послужим с един примитивен пример, горящият край на цигарата рисува в мрака кръг…

— Но това изисква постоянен приток на енергия!

— Естествено! Енергията се доставя от нуклеоново поле, разширено гравитационно. Не може да се екранира с нищо, както не може да се екранира гравитацията. А ако вземете нещо оттук — той показа с кръгов жест наоколо — на борда на кораба си, то ще се разпадне на прах, когато корабът напусне нашето стабилизиращо поле.

— И всичко тук — мебелите, килима, палмите?…

— Всичко.

— И стените ли?

— В това здание, да. Но има още някои несъобразонирани постройки…

— И ако се повреди енергоснабдяването, цялото това здание ще стане на прах и пепел?

— Знаете ли, не е възможно да има повреда.

— Защо? Всичко може да се развали.

— Не. Не всичко. Това е предразсъдък от старо време. Съществуват безотказни сили, ако един път са пуснати в действие. Атомите не се повреждат, нали? Електронът никога не може да падне върху ядрото…

— Но атомът в покой не поглъща енергия.

— Да, и затова нещата са направени по друг начин. Притокът на енергия е необходим.

— Значи може и да спре.

— Не, защото я извличаме направо от гравитационните сили на нашата планетна система. Разбирате ли? Така забавяме, естествено, движението на планетите около слънцето, но забавянето, предизвикано от такава експлоатация, е от порядъка на 0.2 секунди на столетие…

— Някакви машини обаче, някакви машинни агрегати би трябвало да получават тази енергия, така че могат да откажат — съпротивлявах се аз.

Той поклати отрицателно глава.

— Това не са машини — каза той. — Те нямат никакви механични части, които могат да се износят. Също както няма такива части в атомите. Това са ефекти от действието на съответно свързани полета, които образуват интерференционни огнища. Енергията е навсякъде в Космоса, в неизчерпаеми количества, нужно е само знание как да се стигне до нея…

— А вашето лице, моля да не ми се сърдите, също ли е човешко благодарение на тази техника?

— За какво да се сърдя? Да, познахте. Това е обикновен израз на уважение. Наистина, има някои разлики. Металните неща ги изграждаме така, както ви казах. А другите вещества се правят по-просто… но това е свързано с физиката на конкретните твърди тела. Опасвам се, че разглеждането на другите техники ще ни отведе прекалено далече — в областта на физика, която не познавате… Принципът обаче е винаги един и същ. Всяко материално нещо е рояк от атоми в празното пространство. Атоми, включени в структура, която съответства на състоянието им. Ние само дирижираме със структурите. Оркестърът го има още с възникването на Вселената, чакал е само диригентите…

— Сигурно имате чудовищно развита промишленост — измърморих аз.

— Не чак толкова, колкото си мислите. Тя е автоматична, затворена и самонаблюдаваща се.

— Но можете да удавите някого във вода… — казах с надежда в гласа.

— Не. Ще опитате ли, в сградата имаме басейн…

— Сигурно няма да има смисъл — казах аз, — достатъчно е, ако ми кажете как ви спасява водата? Изхвърля ви на повърхността ли?

— Не. Разлага се на водород и кислород, а тази смес може да се диша.

— И разлагането се предизвиква от съдържащите се в нея съобразони?

— Да. Което ще рече, че те заповядват това на молекулите, намиращи се в обхвата на силовите полета.

— Ще ви заприличам на дивак — казах аз, — но ще си призная, че всичко, което ми казвате, го приемам за фантазия, защото не е за вярване…

— Все едно ви разказвам приказки, нали? — усмихна се волянецът. Стана, приближи се до стената, отвори сейфа и извади от него обикновен сив камък.

— Това НЕ е нито съобразонирано, нито синтезирано — каза той с тайнствен израз на лицето. — Това е истински, естествен пясъчник… и какво? Помислите си, моля ви, дали е изграден „просто“?

— Ами — отвърнах аз — от атоми, от силициеви съединения…

— Лесно е да се каже! Но като образован човек вие знаете, че това са милиарди и билиони атоми, които запазват тази именно макроскопична форма благодарение на непрекъснатото въртене на електронните им обвивки, стабилизирани от бариерите на ядрените потенциали, и благодарение на удържаната от 8 000 вида виртуални квазичастици псевдокристална решетка с типичните аномалии за пясъчника. И така нататък. Ако хвърлите някъде този камък, неговите атоми, силовите му полета, електроните му ще се въртят и ще го държат в непроменена форма на минерален къс милиони години и всяко нещо в Природата е по същия начин резултат от безброй подобни процеси… Затова сме се научили да правим по свой калъп и модел нещо нито по-малко, нито повече, а само малко по-иначе сложно… Определената от Природата граница, която разделя неунищожимите технологии от унищожимите, минава малко над атомите. Ето защо трябвало да слезем надолу по скалата на размерите към частиците, от които Природата изгражда атомите, и от податомните елементи да конструираме всичко това, което ни е било нужно. Разбира се, това, което казвам, е само пътепоказател, а не производствена рецепта… Произвеждаме такива твърди тела, каквито са ни потребни… а за тяхната съдба се грижат съобразоинте, защото сме им предоставили и заповядали този надзор.

— Значи при вас гвоздеите наистина имат разум? И камъните, и водата, и пясъкът, и въздухът?

— Не. Не бива да се говори така. Разумът предполага всестранност и способност да се променят програмите на действие, а съобразоните не могат това. Те са по-скоро нещо като въведени в околната среда извънредно деликатни, внимателни и постоянно чувствителнии инстинкти. В обикновената съобразонна система няма повече разум, отколкото, да речем, в пипалцата или крачетата на насекомото.

— Добре — казах аз, — но да се върнем още един път към етикосферата… съгласен ли сте? Не зная как може да се създаде тъкан от съобразонирани влакна, но да речем, че зная. Какво следва? От този материал може да се ушие дреха: добре. Но как става така, че когато съм облякъл дрехата, не мога да ударя ближния си?

Той повдигна вежди.

— Това малко ви дразни, нали? Съпротива, дори шок, разбираем при сблъсък с технологията на друга фаза на цивилизацията. Не, уважаеми господине, не за съобразоните във влакната на материала става дума. Вашето облекло не е било в началото съобразонирано — съобразоните са попили в него, за което трябва известно време, и точно по тази причина сте се оказали потенциална плячка, привлекателна жертва за тези наши така наречени терористи… Защото е ясно, че имат някакво бегло понятие от новостите на цивилизацията, поне от училище. Всяко живо същество привлича по някакъв начин съобразоните. Те създават около него невидим облак. Той не пречи с нищо на нормалните действия. Напълно неосезаем е. Този облак научава типичните реакции на личността, защото състоянието на готовност за агресия не се проявява у всички по съвсем един и същи начин. А какво остава за представител на друг разумен вид, какъвто е човекът! Нашите съобразони не са разбрали отначало какво и как ви заплашва. Ако на ваше място се беше оказал обикновен волянец, нямаше да успеят да го вържат за веригата без сам да пожелае това. С една дума, етикосферата не е мигновено безотказна във всеки отделен случай, но става такава с течение на времето. Плюс това съобразоните са специализирани различно, както… да речем, вирусите, но това са вируси на доброто. Ако ви бъде дадена някаква необикновено рядка отрова, която вашите лични съобразони не биха могли да разпознат навреме, първите признаци на отравяне ще предизвикат тревога. Вие няма да забележите нищо, но във всеки такъв случай свободните струпвания на съобразони се свързват в по-големи групи и то със скоростта на светлината, по принципа на разпространение на радиовълните, и на помощ биват извиквани съобразони, способни да действат като противоотрова. При което изобщо не е необходимо да стигнат до вас материално. Те предават само дистанционни заповеди за съответно действие на съобразоните от вашето обкръжение и вече под тази диригентска палка те ще се заемат за работа, да речем, за да освободят за няколко секунди вашите дихателни ензими, отровени в тъканите. Ще изгубите за кратко време съзнание и ще се върнете към него малко отпаднал. Това е всичко. Както вероятно се досещате от моите думи, по принцип ние не познаваме интервенционната медицина, каквато все още имате на Земта, а континуалната, тъй като всеки организъм се намира под непрекъсната грижа…

— Съобразоните се занимават с профилактика?

— Разбира се.

— Значи познават цялата медицина? Но това изисква високо равнище на универсалност…

— Не. Моля да ме извините: вие продължавате да разсъждавате с категориите на своето време, на своите знания, но това не води до нищо. Не за да ви обидя, а само за да направя по-ясен смисъла на нещата, ще попитам дали най-мъдрият древен земен жител би разбрал как действа радиото или компютърът, който играе шах. Нали разбирането изисква начални знания за такива явления като електричеството, вълните, тяхната модулация, ентропията, информацията…

— Но тези неща не са безотказни — упорствах аз. — Значи сте направили нещо, за да се изравните с Господ Бог?…

Той се усмихна.

— Господ Бог не е създал света чак толкова безотказен, както някога е изглеждало. Материята може да бъде унищожена. Материята, ако бъде подложена на много силно налягане, се оказва небезотказна, защото изчезва — поне в гравитационната прегръдка на колабиралата звезда — и от нея в такъв случай над черната яма не остава нищо освен гравитация, нали? Там, в тези звезди, където материята предава Богу гравитационен дух, е границата на нейната безотказнаст. А и на всичките технологии, естествено. Но нашите атоми не са по-лоши от Божите. Издебнали сме Природата на съответното равнище на нейното съществуване. Това е всичко. Атомът на водорода не може да се повреди така, че да не може да се съедини с атомите на кислорода в Н₂О. По същия начин „не се повреждат“ и съобразоните.

— Добре — казах аз, като чувствах, че правя крачка назад, — но ви моля да ми кажете дали моите дрехи се грижат за мене? Наблюдават ли ръкавите своя стопанин?

— Знаете ли — отвърна Тахалат, — без да си давате сметка за това, вие повтаряте аргументите на нашата опозиция. Следящи вратовръзки, агентурни ризи, шпиониращи ръкави. Боже мой, репресивни долни гащи! Уверявам ви, че няма нищо подобно. Зърното покълва във влажна почва. Следи ли то температурата? Размишлява ли с подозрение за перспективите на растежа? Замисля ли се за времето, преди да вземе важното решение да покълне? Съобразоните се държат по същия начин. Законите на Природата са преди всичко забрани: не може да се получи енергия от нищо, не може да се премине скоростта на светлината и така нататък. Ние въведохме в обграждащата ни природа още една забрана, която пази живота. Нищо повече. Останалото са параноични бълнувания, мании за преследване, разбираеми дотолкова, доколкото в предсъобразонно време се е приписвал разум на това, което поне от някаква гледна точка се е държало като разумно Същество. Откъдето идвали много смесени понятия и страхове, свързани с компютрите. Че могат да се разбунтуват и да въстанат срещу обществото. Празни приказки! Но тук — той описа кръг с ръката си — няма никъде индивидуален разум. Това са само съобразонирани прозорци, мебели, сводове, завеси, въздух, разбира се, по-съвършени от пожарните датчици, но също така съсредоточени върху определена задача.

— Но как различават играта от битката? Приятелската прегръдка от смазващата? Ето, например в спорта. Не спортувате ли вече?

— Не, спортуваме. Искате да знаете на какво се основава различаващата дейност на съобразоните ли? Ще кажа отначало защо е необходима. Всяко общество, което овладява силите на Природата, се подлага на драматично сътресение. Желаното благоденствие носи нежелани резултати. Насилието и принудата придобиват при новите технологии нови форми и сили. Тогава изглежда, че колкото по-голяма е властта над Природата, толкова по-голяма е обществената поквара и наистина е така — до известна граница. Това произтича от самата поредност на откритията или оттам, че е по-лесно да се приеме от Природата нейната унищожителност, отколкото нейната благосклонност. И именно този деструкционен потенциал става желана ценност. Което е нова историческа заплаха. Плюс това резултатите от технологиите разрушават техните основи: вие вече познавате това като агония на биологичната среда. После, това още не го знаете, се появява екоракът. Нещо като израждания в областта на големите автоматизирани и компютризирани системи. Новата прекрасна цел — каквото е постоянното нарастване на овладяването на света — като че ли претърпява дълбока вътрешна промяна. Старите извори на блага пресъхват по-бързо, отколкото се отварят следващите и по-нататъшният прогрес застава на ръба на пропастта. Техническата хармония ражда повече хаос, отколкото може да преглътне! За да се преодолеят всичките тези препятствия, които идват от ненадеждните техники и от човешката природа, също ненадеждна, защото е оформена от други условия, от друг свят, трябва да се стъпи на следващото стъпало на техноеволюцията, като се краде от Природата нейното съкровище, най-трудно за отнемане, тъй като е скрито в податомните явления. При нас това е преди всичко синтез на нови твърди тела и нови типове за надзор над тях, или на съобразони. Това са двата стълба на нашата цивилизация. Общо ги наричаме етикосфера. Лавините от получавани знания заплашват да превърнат науката в специализационна каша — състояние, заключено в афоризма, че бъдещият експерт ще знае всичко за нищо! Така не може да бъде. Спасителен обрат е създаването на глобална система за вседостъпно знание, но вече не за живите същества, защото никое от тях не може да повдигне тази грамада. И никоя от взетите поотделно прашинки, каквито са съобразоните, не е ни най-малко универсална, а универсални са всички, взети заедно. Тази тяхна универсалност е достъпна за всеки, когато се появи такава потребност, както се опитах да ви покажа с примера за рядкото отравяне. Моля да вземете под внимание, че невидимото облаче съобразони, което се грижи за вас, е способно само на малко неща и едновременно с това на всичко, на което е способна цялата наша етикосфера, след като може за секунди да достигне до всяко знание, складирано от системата като цяло. Тези сили могат да бъдат призовани всеки момент като джина от приказката. Но никой не може да направи това непосредствено или сам — това могат само неговите съобразони! Благодарение на което никой не е в състояние да използва този невидим гигант срещу когото и да е…

— И съобразоните не могат да бъдат измамени? — попитах аз. — Виж ти! Не мога да повярвам в това…

Той се засмя, но някак си невесело.

— Убедихте се върху самия себе си как стоят нещата. Беше постигнат само частичен и временен успех, защото сте били непознато за етикосферата същество.

— Но нали пълният списък на възможните преднамерени злодеяния е безкраен… Зло може да се прави по различни косвени начини…

— Наистина. Но аз и не казвам, че Воляния е осъществен рай…

Изведнъж го погледнах, изненадан от нова мисъл.

— Май вече зная как могат да се надхитрят съобразоните…

— Мога ли да разбера как?

— Моите похитители се мъчеха да направят точно това, но не разбирах, какво правят. Едва сега разбрах! Опитваха се да променят квалификацията на своята постъпка…

Той ме погледна като че ли с тревожно любопитство.

— Какво искате да кажете с това?

— Мисля си сега, че се мъчеха да превърнат екзекуцията в акт на жертвоприношение… Да я осветят по някакъв начин. Така че убийството да стане нещо великолепно, благородно, като протегната за помощ ръка. Като спасение. Трябваше да бъда принесен в жертва на нещо по-ценно от живота.

— На какво? — питаше той с нескрита ирония.

— Точно това остана доста неразбрано. Изглеждаха сигурни в делото си, докато не се заеха за работа… сякаш, знаете ли, се засилиха заедно да преодолеят препятствие и не можаха да го преодолеят…

— Защото тяхната вяра е била недобронамерена вяра! — прекъсна ме той. — Те искат да повярват в своята мисия, но не могат. Не може да се повярва само от едно желание!

— Но на други може да им провърви повече — промърморих аз. — Не на касапите, разбира се. Някой може обаче наистина да е убеден, че като убива, прави добро. Като в средновековието, когато са изгаряли тялото, за да спасят душата. С една дума — измамата ще престане да бъде измама, ако вярата е истинска…

— Но средновековието не може да бъде възкресено само с едно желание, дори и най-настойчиво — отвърна Тахалат. — Ще кажа още, че всяка настойчивост на подобни усилия демаскира тяхната същност, която съвсем не е свята! Ще ви издам нещо повече: по-лесно е да се измамят с разигравания ритуал на такова престъпление хората, отколкото съобразоните…

— Това е едно от нещата, за които философите не са и сънували — казах аз. — Логически прашинки, които различават вярата от неверието. Но как?

— Това само прилича на неразбираема загадка. Съобразоните изобщо не разпознават качествата на вярата. Просто реагират на симптомите на агресия и остават бездейни, когато ги няма. Не всеки вид вяра изключва агресивността. Какво по-агресивно от фанатизма? Така че той не може да приспи защитата. Затова пък агресията изключва желанието за добро, а такова желание изключва на свой ред убийството. Наистина, не винаги е било така, но онова минало вече не може да се върне.

— Не бих се заклел в това — отвърнах аз. — Особено когато вече знаем съответната формула: вложеният в материята декалог губи сила, когато убиецът вярва в доброто на своята постъпка. А плюс това вярата и неверието не са състояния, които се изключват логически. Може да се вярва частично, от време на време, по-силно, по-слабо… и някъде там по този път може да се прескочи бариерата на съобразоните…

Волянецът ме гледаше мрачно.

— Наистина, има такъв праг. Няма да ви лъжа. Но се намира по-високо, отколкото смятате. Значително по-високо. Затова напразно го щурмуват…

Като се досещаше за моята умора — разговорът продължи почти три часа, — директорът вече не настояваше да разгледаме заедно лабораториите, което беше предвидено в първоначалната програма. По обратния път ме придружаваше мълчаливият му асистент. Когато се носехме над града, погледът ми беше привлечен от голямо зелено петно, заобиколено с шлемовете на лъскави кули и като разбрах, че това е градският парк, помолих моя спътник да ме закара там и да ме остави сам. Известно време ходих по алеите, почти без да ги виждам, защото прехвърлях в главата си разговора с Тахалат, докато не седнах на една пейка близо до пясъчна площадка, на която играеха деца. Пейката не беше съвсем обикновена, защото имаше полукръгли вдлъбнатини за краката, които енцианците подгъват под себе си, когато сядат, но децата изглеждаха отдалече съвсем като нашите, имаха дори кофички за правене на фигури от пясък. Фигури правеше само едно малко момиченце, може би на три годинки, което беше клекнало встрани от другите. Останалите си играеха по друг начин. Замеряха се с шепи пясък, като се мъчеха да се улучат в очите и се смееха, когато като духнат обратно от порив на вятър, пясъкът се посипваше върху тези, които го хвърляха. Измежду живите плетове излезе момченце, не по-голямо от другите, застана до пясъчната площадка и каза нещо, но те не го чуха. Тогава то започна да дразни играещите, при това все по-нагло и накрая ги ядоса. Те се нахвърлиха върху него, но макар че бяха по-високи и трима срещу един, момченцето изобщо не се уплаши и правилно, защото не можеха да му направят нищо. Не зная добре какво парираше ударите им, но дребосъкът стоеше спокойно сред нападателите, разсърдени вече не на шега, които накрая го събориха заедно на пясъка, за да скачат отгоре му. Но то сякаш стана хлъзгаво като лед, те падаха от него и не им помогна нито дружното катерене, нито засилването. Тогава децата, които до този момент викаха, млъкнаха изведнъж и започнаха да се събличат, за да се разправят с другия голи. Двама от малчуганите го държаха, а третият надяна на шията на жертвата въженце, завързано на примка, и го затегна. Понечих инстинктивно да стана, но докато се надигна, въженцето се скъса. Тогава петгодишните деца побесняха. На пясъчната площадка настана такава бъркотия, че се вдигна прахоляк. От време на време някой се измъкваше от него, за да вземе някоя захвърлена играчка, лопатка или гребло, и като я стискаше във вдигнатата си ръка, се нахвърляше върху недосегаемия. Виждах как гневът на децата се превръща в отчаяние. Едно по едно, като хвърляха кое каквото държи в ръката си, те излязоха от пясъчната площадка и седнаха далече едно от друго на тревата, провесили глави. Малкият стана, хвърляше по тях пясък, приближаваше се до седящите деца, присмиваше им се и накрая едното се разплака, разкъса дрешките си и избяга. Неосъществената се жертва тръгна в друга посока. Останалите събираха бавно и дълго нещата си, после клекнаха в пясъка и нарисуваха нещо, след което се отдалечиха. Станах и над главата на момиченцето, което продължаваше да си прави спокойно фигурки, погледнах оставената от децата рисунка, един непохватно очертан силует, разсечен надлъж и нашир от остриетата на лопатките.

Ектокът

Пътят към най-големите открития минава през абсурда. Както е известно, единственият начин да не остарееш, е да умреш и с този извод свършва търсенето на вечната младост. За енцианците смъртта се е превърнала в начало на безсмъртието. Вчера видях един философ, който никога няма да остарее, защото от триста години е труп. Не само го видях, но и разговарях с него повече от един час. Със самия него, а не с негово машинно копие или някакъв друг дублатор. Това беше Аникс, който преди триста и шестдесет години получил титлата придворен мъдрец от последния Ксиксар, така че помнеше още времето на империята. Някога на Дихтония бях чул да казват, че вечният живот не може да се постигне без използването на големи машини, и видях тези машини, тежка апаратура, в която обезсмъртеният трябва да води живот на истински паралитик. Дихтонецът Бердергар беше изчислил, че са необходими точно толкова съоръжения, за да се върне в организма информацията, губеща се в процеса на стареенето. Енцианците се бяха оказали по-находчиви от дихтонците. Не бяха оборили довода на Бердегар, защото това е невъзможно. Направили бяха нещо друго: бяха го подминали с обходна маневра и бяха постигнали безсмъртие чрез смъртта. Трябва да обясня това подробно. Задачата изглежда абсурдна: този, който ще живее вечно, трябва да бъде убит. Работата е в това как се извършва убийството. В тялото се вкарват съобразони, програмирани така, че навлизат във всички тъкани, за да съпътстват молекулярните процеси на живота. Тези съобразони, изградени от податомни частици, са по-малки от най-дребните вируси. Не се виждат и с най-мощен оптически микроскоп. Прилепват към клетъчните ядра и ги запълват. Толкова са малки, че организмът изобщо не ги забелязва, затова и не мобилизира защитните си сили. В началната фаза на ектокирането съобразоните още не действат, а само се учат на своите бъдещи задачи, все едно че четат всички информационни явления, които създават живота. Не повреждат веднага тъканите, защото са само техни пасивни сенки: като някой, който, излязъл самоволно на сцената, започва да копира най-точно актьорите от пантомимата. На пръв поглед в организма не се променя нищо, докато изпълнените с придобитите знания съобразони не започнат да поемат функциите на живите частици на протоплазмата. Необходимата за това енергия те черпят от така наречените тихи ядрени реакции. Въпреки това тези реакции малко по малко убиват организма. Ектокираният не го чувства. Движи се, мисли и действа като преди това, може също да яде и пие, но след известно време, измервано с години, вече няма нужда да се храни. Тялото на такъв човек умира постепенно, но той не знае нищо за това. Настанените в него трилиони съобразони са се съединили в невидим податомен скелет, за когото промяната на живата материя няма никакво значение и точно това е екток, иначе казано — труп, чието разлагане става на незабележими дози. Предишното му тяло малко по малко се отделя с отходните продукти, но той не знае нищо за това, защото макар че е умрял, продължава да живее. Това е все едно някой да задвижи стара машина на Уат не с подаване на пара от котела, а с миниатюрен електромотор, скрит във вала на маховото колело, така че вече не парата, а електрическият ток движи буталата и колената. Така задвижената машина се превръща в съвършен макет, в движеща се декорация и същото е с тялото на ектока. Енцианското название превеждаме на гръцки, „ектос“ означава „външен“, защото безсмъртието идва отвън. Специалистите наричат тази подмяна на тялото псевдоморфоза: неживите логически системи, съобразоните, заменят живата протоплазма. Организмът запазва вида, формата и функциите си, натъпкан като чучело, а цялата ужасяваща смешка е в това, че заместващата структура е по-дълготрайна и по-ефективна от естествената. Известно време двете системи — органичната и съобразонната — работят заедно, но неживата унищожава бавно живата и най-големият проблем на ектотехниката бил да се намери необходимият синхрон между настъпващата смърт и съответно настъпващата псевдоморфоза. Единствено това изглеждало в началото неосъществимо. Успехът бил платен с хекатомби лабораторни животни. Когато промяната на материята започне да се къса като прогнило платно, съобразонният носител вече е успял да приеме нейните функции и остатъците от живота, които туптят в тялото, са вече само издълбана черупка, празна какавида, маска, зад която пулсира мълчаливо енергетичният скелет на съобразоните. Ектокираният не може да стане по-млад, защото съобразоните научават от тялото само толкова, колкото то е съдържало по време на тяхното навлизане. Мнимият живот трябва да се живее на възраст, в която е съобразонирано тялото. Затова най-добри резултати дава ектокирането в младежка възраст. Сто години след началото на ектокирането индивидът е вече биологически мъртъв. В организма му няма и следа от мускули и нерви. Това означава, че съществуват техни превъзходни заместници, защото са претърпели цялостна псевдоморфоза и са били заменени със съобразони, станали са субстрат на безсмъртието. Така че наистина трябва да умреш, за да го постигнеш. Долу-горе след двеста години се стига до незначителни промени във външния вид, но както се твърди, ще ги забележи само окото на специалиста. По това време вече не е останало нищо от автономията на жизнените процеси. Всички телесни органи действат като парната машина, която тайно се задвижва от електричество, иначе казано — мнимо. Очите могат да помътнеят временно, защото тук псевдоморфозната синхронизация понякога отказва да действа, но така или иначе бързо ще придобият бистротата на твърдо стъкло. Ако видите кожата на ектокирания, тя е малко по-тъмна, защото съобразоните, които действат непрекъснато, отделят по време на ядрените промени йони на тежки метали. Металният блясък на кожата се появява обикновено след триста години. Никакви други ефекти не се проявяват най-малко пет хиляди години. Кръвта продължава да тече по жилите, но това е вече неангажирана с нищо червена течност и не пренася кислород, така че е само като стара декорация. Ако сърцето спре — макар че не спира, като описаната по-горе парна машина, — ектокът ще продължи да се движи и мисли, защото то вече не поддържа живота. Но ще работи и по-нататък, тъй като чувството за глуха тишина и пустота в гърдите би могло да предизвика безпокойство. Така че всички признаци на живота се запазват — освен него самия. Защото вече имаме биологичен труп и като всеки труп той не се бои нито от пълния вакуум, нито от болестотворните микроби, нито от най-силния студ. При своите ядрени промени съобразоните отделят топлина, дозирана така, че ектокът не се различава по температура от живо същество. Но привидностите се запазват само там, където това е необходимо за доброто самочувствие. Вътрешността на ектокирания череп е студена, защото съобразонираният мозък работи по-добре при ниска температура отколкото на топло. Когато се стигнало до масово ектокиране, изследователите установили едновременно неговата превъзходна телесна безотказност и неговите множество неочаквани психически резултати като различни форми на неврози, а дори и лудост, защото нямало начин да се затворят очите на обезсмъртяваните за цената, която трябвало да платят. Ектокът не може да се размножава. Изглежда не е съвсем сигурно дали не би могло да се постигне и това, но какво значение има техническото решение, след като нищо няма да отмени факта, че мъртвите ще създават мъртви. Ектокът по нищо или почти по нищо не се различава от живия индивид, но знае, че не е жив. Диша, но неговите бели дробове се движат като непотребни мехове, защото дишането вече не поддържа живота. Не се нуждае вече от сън. Мисли по-бързо и по-добре от този, който има топъл, оросен с кръв мозък. Духовно остава същото същество, което е бил преди това, защото структурите на мозъка, които оформят личността, не са се променили, а дори са станали по-стабилни. След като не е жив, той не може нито да остарее, нито да умре. Не боледува и не страда. Няма начин също да бъде наречен андроид или робот, защото до последното кокалче и до последния косъм е същият като преди имортализацията. Това, че НЕ е същият, може да се открие единствено с помощта на биопсия и електронен микроскоп, който да покаже фината атомна структура на неговия организъм. Така че става въпрос за такъв фалшификат, който от много гледни точки е по-съвършен от оригинала, защото е по-надежден и по-траен. Това бил в зората на съобразонната епоха неин велик триумф. Десетки хиляди искали въпросното безсмъртие, но не могли да се справят с него. Както е казал Иркс, един от създателите на ектотехниката, явно трябва да се родиш мъртъв, за да се съгласиш с подобно положение. Ектолозите смятали — което се оказало прибързано и невярно, — че психологическият проблем от обезсмъртяването ще може да се потисне от това, че ектокиранит не умира за един миг, а за цели години, постепенно, незабележимо нито за него самия, нито за неговото обкръжение. Такъв бил краят на енцианските мечти за безсмъртие. Никаква друга техника, обясниха ми, не може да се сравнява с ектотехниката, защото никоя толкова явно и несъмнено не дава гаранция за продължително съществуване. Ако бъде възкресен някой от праха, в който се е превърнал, той ще бъде вече друго същество, може би подобно на умрелия като капка на капка вода, но ще е някой друг — като негов близнак. Защото на границата между смъртта и възкресението възникват екзистенциални парадокси, които не могат да бъдат преодолени, иначе казано — разрешени: КОЙ именно отваря очи като възкресен — СЪЩИЯТ или само ПОДОБЕН на него индивид. Докато ектотехниката, като постепенен метод, гарантира продължителността на живота по очевиден начин. Това, че никой не може да понесе резултатите от така забележителното начинание е личен въпрос, който техническото умение не може да разреши. Отхвърлянето на безсмъртието не протича у всички еднакво, но главните симптоми са подобни: отвращение от собственото тяло, зееща умствена празнота, страх и отчаяние, кулминиращи в мании за самоубийство. Трябва също да се добави, че обществото не правело сладък живота на ектокираните, като проявявало към тях особен род отвращение, примесено със завист. По въпроса защо единствено Аникс, някогашният императорски философ, не се е отказал от такова съществуване, ми наговориха най-различни противоречиви неща. Самият той някога се определил като вечен свидетел на променящия се свят, но това изглежда е само един от полулегендарните анекдоти около неговата личност. Той не се занимава с философия от над сто години. Не приема също така никого; нито един от някогашните му ученици вече не е жив. Изглежда че трябва самият ти да станеш екток, за да разбереш вкуса и бремето на такова съществуване. Историците се мъчат да подминат по всякакъв начин ектотехническата фаза на своята цивилизация. Останах с впечатлението, че в тяхното минало това е също такъв фатален и премълчаван по същите причини момент, какъвто е и гибелта на Кливия. Като че и в двата случая е станало нещо извънредно срамно, което нищо не може нито да поправи, нито да изтрие от паметта. Аникс живее в малка едноетажна къща край Хисперида, сред градина, пълна с бурени и диворастящи цветя. Сам пожела да се види с мене и това беше, както ме уверяваха, особено отличие. В младежките си години, иначе казано — по времето Империята, той публикувал главното си произведение, свързано с основата на енцианската мисъл — Доктрината за трите свята. В неговото виждане тази доктрина претърпяла своеобразна редукция. Мнението на Аникс било, че са възможни само два вида светове. Светът е или лоялен към свовите жители, или нелоялен. Лоялният е този, който няма никакви недостъпни свойства или места. Това е свят без неразрешими загадки и вечни тайни, свят съвършено прозрачен за опознаващия разум. В същото време нелоялен свят е този свят, който не може да бъде опознат напълно. Той е непостижим и неизчерпаем. И точно такъв е нашият свят. В произведението си Аникс го сравнил с кладенец, ограничен и краен в размерите си, но от който все пак може да се вади безкрайно вода. Точно такъв е Космосът: краен и неизчерпаем. След двеста години, вече като екток, той въвел в учението си малка на пръв поглед поправка. Запазил първоначалното разделение на световете, но изразил мнение, че само светът, наречен от него нелоялен, може да бъде приет за благосклонен, защото е вечно предизвикателство за разума, тъй като разумът иска повече да пътува, отколкото да стигне края на пътя, да опознава, отколкото да намери окончателната формула, защото след като я намери, би означавало едновременно да победи и загуби. Какво да прави разумът, който е опознал „всичко“? Така че той обърнал знаците за лоялност и нелоялност в своята първоначална класификация на световете. Толкова знаех, когато застанах на прага на неговото жилище. Кикерикс, който ме закара дотам, не пожела да ме придружи по-нататък. Може би Аникс искаше да се види с мене на четири очи, не зная. Не попитах за това. Седеше на дървена веранда под светлината на слънцето, изключително силна за северните райони на Воляния, и ме гледаше, докато вървях между високите храсти, покрити с пухчетата на някакви прецъфтяващи цветя. Седнал беше до една ниска дървена маса, в странното за очите ми кресло, което използват енцианците, за да сгъват под себе си краката си, когато си почиват, и като че ли по-скоро приличаше на голяма едроглава жаба, отколкото на плешива птица. Лицето му, твърдо, изпъкнало, огромно, със силно раздалечени очи и ноздри, имаше матовия цвят на синкав махагон. През тънката материя на бялата му наметка или расо се очертаваше могъщ скелет, двете си големи тъмни ръце беше поставил отгоре на масата и ме гледаше неподвижно, без да мига с очи, жълти като на дива котка. Като го видях, повярвах веднага, че е почти на четиристотин години. Макар че нямаше никакви бръчки, а гласът му звучеше силно, в него имаше нещо необикновено старо. Не беше умора, по-скоро такова търпение, каквато сигурно може да се припише само на камъните. Или пък безразличие. Като че ли вече знаеше всичко и нищо не можеше да го изненада или учуди.

— Здравей — каза той, когато стъпих на скърцащата дървена стълба на верандата. — Ти идваш от Земята. Чувал съм за нея отдавна. Ти си човек и се казваш Ийон. Така ще те наричам, а ти ми казвай Аникс. Сядай. Имам стол за хора…

Наистина, столът, който ми показа, беше земен модел. Седнах, без да зная какво да кажа. Увериха ме, че не е жив, но дали това не беше само въпрос на терминология?

— Приличате на нас — каза той. — Вървите по същия път като нас и вероятно ще стигнете до същото място.

Той погледна градината. Слънцето светеше право в жълтите му големи очи, но не изглеждаше заслепен. Изпод белезникавия пух на главата му прозираше смугла, почти синя кожа.

— Ще ти отговоря най-напред на въпроса, който искаш да ми зададеш. Защо никой не се възползва от ектокирането? Ето отговорът. Защото смъртните не печелят нищо от безсмъртието. Битие, в което няма заплаха, губи всякаква стойност. Обикновено това се нарича смъртна скука. Този път здравият разум удря в десятката.

— А ти? — попитах тихо.

— Аз не скучая — отговори той, като гледаше все още в градината покрай главата ми. — За какво още искаш да ме питаш?

— За Черна Кливия. Трябва да я помниш.

— Помня я.

— Какво е представлявал ка-ундрият?

Той обърна към мене голямата си глава върху прегърбените си рамене.

— Значи и ти виждаш в него някаква тайна? Трябва да те разочаровам. На всяка населена планета възникват множество култури, а побеждава другите тази, която първа достигне до материалната сила и всеобщата идея. Не е достатъчна нито само сила, нито само идея. Те трябва да дойдат заедно, като два образа на едно и също нещо. От тази гледна точка Земята не се различава от Енция. Победилата идея не дължи успеха си на завоеванието, а на доброто, което изглежда че носи. Такава идея изпълнява обещанието си или не, но и изпълнените се оказват нещо различно от събудената надежда. Става дума за това, че историята не може да спре нито в златен, нито в черен век, а триумфиращата идея, обърната към света или отвъдното, не отвежда там, накъдето сочи. Повърхностно курдландската и волянската идеология са диаметрално различни, но същността им е една и съща. Въпросът е да се използва общественото състояние без свойствените му нещастия. И тук, и там свободата трябва да бъде примирена с неволята не чрез вътрешна работа на духа, а отвън. Ако погледнеш така на нещата, ще видиш, че между тях и нас няма съществена разлика. Страноходът е разрешение на дилемата, което се различава от съобразоносферата по средствата, които използва, но не и по целта. Нашите затвори са по-комфортни от курдландските и по-малко видими, но сме затворени също като тях. И тук, и там границите са наложени отвън. Този подход към всички битови явления е наша характеристика от далечни времена. Аз го наричам ектотропен. Вие на Земята го наричате инструментален. Когато предвиждаме следващата фаза на цивилизацията от гледна точка на предходната, тя или наподобява кошмар, или, за оптимистите, рай. А ако я гледаме от твоето положение тук, прилича на безумие, странно упорито в своята логика да бъде осъществено. Нали?

Той млъкна, но аз не казах нищо, така че продължи нататък.

— Отделните фази на технологията са като плаващи ледени блокове, а обществото на планетата се движи напред, като прескача от предишния блок на следващия. Това дали разстоянието между два поредни блока няма да бъде прекалено голямо, следователно дали следващият скок ще бъде успешен, или ще завърши в тресавище, зависи от космическата лотария, която моделира планетата. Катастрофата е винаги в пределите на възможното. Но когото съдбата позволява да се върви все по-нататък от блок на блок, това движение не е движение към уравновесено спокойствие. Може би не знаеш, че етикосферата е била за нас по-скоро сламка за потъващия, отколкото мираж на съвършенството. Благоденствието води до оглупяване и ражда бунт, който идва от отчаянието, нищетата на бедността се заменя с нищета на разгула. Нямахме друг път. Ще се убедите в това някога, ако ледените блокове не се разпаднат предварително под вашите стъпки. Разбира се, това не означава, че ще стигнете до съобразоносферата; ектотропните решения са много като алтернативи, но не се различават повече отколкото волянското от курдландското. Напълно отвореното общество трябва в крайна сметка да се превърне в каша, също както и съвършено затвореното, а окончателни позиции на равновесие между тях не съществуват. Ето защо няма нищо чудно в това, че вечността също сме превзели с щурм отвън. Питаше за ка-ундрия. Никой не знае какво е бил той за кливлянците. Както хрилете не представляват нищо за рибите извън водата, така понятията не могат да бъдат обяснени извън културата, която ги е създала. Мисля, че ка-ундрит също е бил форма, свързваща свободата с неволята. Не зная точно, но не мисля, че особеността на решението е било важно, защото няма напълно добри. Кливлянците съвсем не се различаваха толкова много от останалите енцианци. Ако разбра или не разбра, питай по-нататък.

— По какъв начин ги унищожихте? — попитах аз. — Истина ли е, че обществото не е знаело нищо за войната? Вашите източници говорят различно за това…

— Нашите източници лъжат — отговори великият старец. Той продължаваше да гледа неподвижно осветената от слънцето градина. — Но не лъжат там, където мислиш. Историците все още водят неразрешения спор дали сме им нанесли превантивен удар, или това е било контраатака. Дали главните употребени средства са били биологични, или не. Сякаш това има някакво значение. Работата е там, че техниката на имортализацията възникна като техника на унищожението. Едва след това очите на удивените експерти се отвориха и те видяха, че причиняването на смърт може да продължи живота. Те изобщо нямаха такава цел и затова съобразоните от първото поколение служеха на ектоцида.

— Значи съобразоните са били в началото си оръжие?

— Да. Те убиваха бавно, невидимо и необратимо. Веднъж започнал, процесът на ектокиране не може да бъде върнат обратно или спрян. Съобразоните, разпръснати над Кливия, я унищожиха за няколко години.

— А лединкът? Врно ли е, че…

— Заледяването на Севера настъпи след това. Не съм се занимавал с подробностите на военните, така че не зная как се стигна до заледяване на целия континент. Не смятам, че е било чиста случайност. Ако искаш да разбереш за това нещо повече и не ти достигат моите убеждения, иди при покаянците. Знаеш ли кои са?

— Да. Орденът на репенетентите, който пази спомена за съдбата на Кливия.

— И не само. По-сложно е. Но иди при тях. Съветът не е лош, макар че няма да научиш това, което искаш.

— Смяташ, че ще мога ли?

— Допускам, че никой няма да ти попречи да го направиш. Във всеки случай можеш да опиташ. Имаш ли още някакъв въпрос?

— Искам да разбера защо пожела да ме видиш, след като самият ти не ме питаш за нищо?

— Исках да видя човек — каза Аникс.

Доктрината за трите свята

Личността на стария мъдрец ми направи по-голямо впечатление от думите му. Аникс въплъщаваше това, което на Шекспир само му се струваше: че е едновременно жив и мъртъв. Той не беше само заместник на умрелия, симулат, а реално продължение на същество отпреди триста години. Не можех обаче да повярвам на това, което каза за провала на ектотехниката. Бях сигурен, че много хора биха се съгласили на такава промяна, за да придобият безсмъртие, защо тогава тук трябваше да бъде иначе? Премълчах тези мои съмнения, обхванат от внезапното подозрение, че на въпроса няма да ми отговори старият философ, а облакът съобразони, който образуваше неговата фигура. Казвах си наистина, че мисля като дивак, който търси в радиоапарата говорещи джуджета, но непреодолима съпротива ми затвори устата. Дали постепенната автоморфоза наистина гарантира, че личността продължава да съществува? Как можех да се уверя в това? Решението на този въпрос ми се стори по-важно от експедицията при каещите се, така че я отложих. В същото време ме поканиха на среща със студенти и преподаватели от Института по съобразонетика. Залата беше претъпкана, но въпросите, които се изсипаха върху мене, говореха за пълно непознаване на земните проблеми. Някакъв белопер студент с очила ме въвлече в дискусия за ангелите. Знаеше ги по изображения и твърдеше, че с такива криле не може да се лети. Освен това само перната опашка можела да осигури равновесие при полет или пернати стабилизатори на глезените. Казах, че става въпрос за обекти на врата, за духовни образи, а не за предмет на аеродинамични изследвания. Това не го убеди. Хората сигурно боготворят тайно птичия свят, упорстваше той, иначе крилата на ангелите нямаше да са с пера, а например с ципи. Той искаше ясно да определя нашето отношение към перата. Крилата са символични, обяснявах аз, не означават птици и не става въпрос за махови пера или пух, а за небето, където вярващият ще отиде след смъртта. Последваха въпроси за пола и начина на размножаване на ангелите. Мъчех се да ги убедя, че ангелите не могат да имат деца, но тъй като не съм силен в ангелологита, губех почва под краката си. Някой беше чувал за ангелите-пазители и попита дали това не е земно съответствие на етикосферата. Отдъхнах си, когато темата се изчерпи, но веднага ми зададоха въпрос за нашите полови състезания. Сетих се за какво става дума, защото веднъж видях на градския стадион ежегодните брачни надбягвания. Точно това спортно състезание е еротиката на волянците. Младежите от двата пола, празнично облечени, застават на пътечките, а трибуните подкрепят състезателите и състезателките, като посрещат с бурни ръкопляскания всеки успешен акт на оплождане. Ето защо обясних, че ние не се размножаваме по време на тичане и затова размножаването при нас не е спорт. Не е спорт ли? А какво е тогава? Започнах да пелтеча нещо за любовта. За съжаление от нея се подхлъзнах към страстта, която изпитваме, неразбираема за тях, и бях подложен на кръстосан огън. Страст ли? Какво е това? Да, да, знаем, имате друго анатомично устройство, не бягате, много добре, правите го различно от нас, но защо са необходими тези тайни, тези намеци, увъртания, алюзии? Защо във вашите вестници има толкова реклами с гръдни жлези? Има ли това някаква връзка с политиката? С борбата за власт? Няма ли? А с какво точно има връзка? Със семейния живот ли? И какво от това? Потта се лееше от мене, защото ме притискаха все по-силно, като искаха, разбира се, да кажа какво толкова срамно виждаме в оплождането. Какъв срам е това? Кой се срамува, мъжът или жената? И защо всъщност? Религията ли забранява да се размножаваме? Не забранява ли? В залата за зла участ имаше няколко студенти по сравнителна религиология и те ме измъчиха най-много. Едва казах, че религията няма нищо против децата, и един от тези умници разказа за обетите за целомъдрие, чиято задача е да съдействат за спасението на душата, от което можело да се направи изводът, че според нашата вяра колкото повече деца е наплодил някой, толкова по-далече се намира от спасението. Отричах, че има нещо подобно. Има някаква тайна! — викаха от разни краища на залата. Уверявах ги разпалено, че изобщо не е така. Цялата аудитория бучеше, като естествено искаше да разбере на какво се дължи срама, уединението, интимността, защото при тях няма нищо по-публично, а аз, съвсем загубил ума и дума, не можех да им го обясня. Някаква студентка попита дали снасяме яйца, но други, по-добре осведомени, и се присмяха. Хората са произлезли от рунтави четириръки дървесни животни, клас бозайници, и са живородни. Бозайници ли? Ами да. Майката храни детето с гърдите си. С гърдите си ли? Мляко от гърдите, с гърдите си хранят своите малки пеликаните. Млякото предизвика сензация. И със сирене ли? А как стои въпросът с маслото? Оплитах се в показанията си. Може би в края на краищата щях да им обясня двете страни на еротиката, духовната и чувствената, но разделът, който поставя първата на по-високо равнище за сметка на втората, беше за тях съвсем неразбираем. Защо е това делене? Съвпада ли с разграничаването на добродетелта от греха? Да? Не? Някакъв млад логик, с бисерен цвят на гургулица, стигна до извода, че хората не изповядват както трябва собствената си религия, защото иначе отдавана щели да измрат до един, без да оставят потомство. Всеобщо безбрачно самоубийство! Грешат, значи съществуват. Pecco, ergo sum, et nihil obscoenum a me alienum puto181! Залата си втълпи, че зная всичко, но не ми е позволено да го издам. Опитах в отчаянието си тактиката на Сократ, като попитах какво при тях се смята за неприлично. За съжаление се оказа, че няма такова нещо. Оскърбително, уродливо, отблъскващо, отвратително, безвкусно, жестоко, тези понятия знаеха, но какво е неприлично — не. Неприлично е да ядеш с мръсни ръце! Да си ровиш в носа по време на изпит! Да дразниш другите и да им се присмиваш! Викаха така към мене, изпълнени с надежда, че като ме насочат към съответната следа, най-сетне ще им издам загадката. Нищо не се получи. Сред врява, съскане и тропот (вече се държаха неприлично) най-сетне се признах за победен.

След лекцията имаше банкет. Запознах се с един млад учен, който седеше от лявата ми страна, отдясно беше седнал ректорът. Младежът се оказа по-интересен. Беше доктор по съобразонетика, приличаше на качулат бухал и се казваше Тиукстъл. Освен с основната си наука се занимаваше и с хористика. Но се виждаше, че познава земните проблеми само на теория. Смяташе например, че плашим враговете си с настръхнала коса като хиените. Уверявах го, че косите ни изобщо не настръхват, но той се позова на земни книги. Иди обясни на чужденеца, че това не е доказателство, защото и на петите си не плюем в буквалния смисъл, макар че така се казва. Като чу за моята среща с Таксалат, Тиукстъл се усмихна иронично. Официална пропаганда, каза той, панаирджийски фокуси и трикове, баламосване. Съгласи се да стане мой наставник. Едва от него разбрах как действа етикосферата. Тя се състои от съобразони, които се произвеждат в структурни предприятия и съобразаводи. Начело на централното управление на силата стои правителствен дуумвират, състоящ се от Първия инхибитор182 и Първия хедоматик. Техните действия се уравновесяват, защото единият полага грижи за предотвратяване на злото, иначе казано — за ограничаване на постъпките, а вторият за предоставяне на доброто и по този начин на максимума свободи. Дисциплината на Тиукстъл, съобразонетиката, не се занимава с морални принципи за влагане в съобразоните, а с изкуството да се въплъти етиката във физиката. Още първите проектанти на етикосферата, наричани Бащи-основатели, разбрали тази необходимост. Най-голямото нещастие на всички морални кодекси е несъизмеримостта на постъпките, която предизвиква въпроси като този кое е по-лошо: да окрадеш сирак, да измъчваш старец или да набиеш свещеник със свещена реликва. Така че етикосферата не трябвало да бъде нито психолог-възпитател, нито наблюдател и контрольор, нито невидим съдия или полицай, а още повече не трябвало да взема страна, от която да може да се дискутира и да се спори за същността на постъпките, защото подобно вездесъщо настойничество не би могло да се понесе. Затова поглъщането на злото от етикосферата е във всички случаи нейно физическо свойство. В облагородената среда не можеш да принудиш никого да направи нещо, както не можеш да принудиш електроните да престанат да обикалят около атомните ядра. Не можеш да унищожиш в нея какъвто и да е живот, както не можеш да унищожиш материята или енергията. Законите на физиката са преди всичко забрани, защото правят определени неща невъзможни, затова в етикосферата не можеш да извършиш престъпление, както в нормална среда не можеш да създадеш перпетуум мобиле. Ето защо всички решения, които трябва да вземат съобразоните, са пренесени от мочурливите дебри на психологията на почвата на точните изчисления. И именно с това се занимава съобразонетиката. Тиукстъл ми обясни как става. Една от заповедите гласи, че „никой не може да бъде лишен от свобода“. Тази заповед действа като физически закон. Всеки може да се увери в това, като направи опит да сложи на някого окови, да го спъне с букаи, да му надене примка или да подходи по-рафинирано като например циментира краката на жертвата си в кофа и я хвърли в езеро. Оковите и примките ще се разпаднат веднага на прах, същото ще стане и с цимента, но за да се стигне до това, подложеният на насилие трябва да направи опит да се освободи. Иначе ще станат на прах дори и дрехите и никой няма да може да носи презрамки или колан. Така че вързаният трябва да се дърпа във възлите и когато усилията му преминат определена граница на напрежение, съобразонните датчици заповядват на връзващото вещество да се разпадне. Ако съм се дърпал, когато ми сложиха нашийника, щял съм да се освободя, но не съм знаел това, защото не съм волянец и на това именно са разчитали моите похитители, добави, смеейки се, Тиукстъл. Съобразоните изобщо не се занимават с духовното състояние на нападнатия, защото не могат да го правят и само установяват дали нещо не ограничава свободата на движенията му. Умението на съобразониците се състои в това така да преведат моралния смисъл на всички ситуации на точния език на физиката, че да се стигне до оптимално решение за всички, без намесата на някаква психологическа оценка. Това означава, че съобразоните изобщо не следят кой се опитва да извърши убийство и не оценяват намерението, проявяващо се в постъпката, а само установяват фактическото състояние и правят невъзможни вредните му резултати. Програмата обхваща много заповеди, които звучат кратко и ясно, например: „Нищо не може да падне с голяма скорост“, което означава, че нито метеор може да падне върху град, нито някой ще намери смъртта си, ако падане без оглед на това дали сам е скочил от прозореца, или е бил изхвърлен, макар че приведените в действия противодействащи средства са различни. Към тези средства принадлежат махватите и глътите, по-малки от атома частици, които поглъщат или отделят енергия по заповед на съобразоните. Трилион глъти, разпръснати над една квадратна миля, могат да понижат температурата с двадесет градуса за минута. Никой не ми го каза, но си мисля, че точно така Воляния е предизвикала заледяването на Черна Кливия. Други заповеди на съобразонетиката определят, че ако жертвите не могат да бъдат избегнати, те трябва да бъдат колкото се може по-малко. Това е принципът за минимум зло. Ако едно дете, което пресича железопътна линия, заклещи крака си между релсите, а спирането на засиления влак може да доведе до дерайлиране, иначе казано — до смъртта на пътниците, детето ще бъде прегазено. Този пример беше измислен от Тиукстъл за мое ползване, защото във Воляния няма влакове. Друго правило гласи, че „никой не може да се разболее“. Във Воляния от двеста години вече няма медицина от земен тип, защото медицинският надзор над всички от раждането до смъртта им се осъществява от съобразоните, така че операциите и всякакъв вид други намеси са ненужни. Не може например да се стигне до емболия или преплитане на червата, защото съобразоните ликвидират в зародиш всяко възникващо болестно състояние. Това засяга също така грешките и отклоненията в тъканите, наречени тумори. Оттук именно дошла някога безсмъртната идея да се постигне безсмъртие чрез ектокиране. Спасително-ремонтната служба, която е постоянно активна в съобразоносферата, съвсем не е нещо ново и първо, което светът досега не е виждал, подчертаваше Тиукстъл, защото много подобни отношения съществуват във всеки жив организъм. Тъй като и в него, докато действа ефективно, едни органи или тъкани не могат да вредят на други, не могат да нарастват за тяхна сметка, а ако нещо навлезе отвън, било то микроб или парче снаряд, ще бъде обезвредено, изолирано или отделено от организма. Също като съобразоносферата организмът не се впуска в каквито и да е морални разсъждения, за да разбере например дали зад дадено посегателство срещу здравето и живота стоят или не стоят някакви оправдателни причини. Организмът действа без уговорки и именно това е причинявало някога големи грижи на лекарите, когато бивали отхвърляни присадените органи. Тялото може да бъде надхитрено и убито, защото действа винаги по един и същ начин, докато благодарение на съобразонетиката етикосферата е подложена на непрекъснато усъвършенстване. Това обаче не означава, че вече е съвършена или дори че някога би могла да достигне абсолютно съвършенство. По тази гледна точка Тиукстъл се оказа скептик. Той ми даде да прочета един памфлет отпреди петдесет години срещу позициите на съобразониците от философа Ксаимарнокс, който бил съобразоник, докато не променил радикално убежденията си. Ксаимарнокс твърдеше, че етикосферата не е противодействие на общественото зло, както обикновено се смята, а на нещо съвсем друго. „Благоденствието — пишеше той — не е това, което вече имаме, поне не само това, а мираж, далечна цел, която е някъде в бъдещето. Нищетата е страшна и потискаща, но поне те кара да полагаш усилия, за да се избавиш от нея, а лесно придобитото и достъпно като въздуха благоденствие е по-голямо зло затова, защото от него няма къде да отидеш, така че трябва да го увеличаваш, нищо друго не можеш да направиш. Не само трябва да имаш все повече — сега, на момента, под ръка, — но трябва едновременно с това да имаш все повече нови, по-нататъшни възможности. Ето защо се е наложило да преправите света, след като не сте искали или не сте могли да се заемете и да преправите самите себе си, което впрочем, както знаем, дава наистина по-други резултати, но не по-малко фатални. Нищо обаче не убива така хуманното у мислещото същество, както благосъстоянието, получено даром и без участието, без подкрепата, без съдействието на другите мислещи същества. Не трябва нито да бъдеш добър към някого, нито да правиш услуги, нито да помагаш, нито да бъдеш сърдечен, защото това става също така безсмислено, както да даваш милостиня на богаташ, както медната монета в златна мина. След като всеки вече има повече, отколкото би могъл да поиска, какво още може да му се даде? Чувства ли? В такава ситуация може да ги прояви само един аскет към друг. Но в такъв случай аскетизмът се превръща в подигравка с рая на цивилизацията, който е бил създаден с толкова труд, а между другото до ерозия на доброжелателството, привързаността, уважението и любовта се стига постепенно, не за едно или две поколения. Най-напред се появяват примитивни роботи, които изпълняват ролята на слуги, най-напред механиката само подражава неумело на видяното от хората, като програмира внимание, отдаденост и готовност да се служи, но може, а дори и се налага още по това време симулацията да се усъвършенства все повече, железните манекени отиват в музея на техниката и на тяхно място идва ненатрапващото се така грубо като тях, грижещото се, чувствителното, верноподаническото, направо любещо, макар и безразлично, но затова пък безгранично, до самоунищожение, неегоистично внимание на обкръжението, то изпълнява прищевките още преди да си ги помислил напълно, но ако абсолютната власт развращава абсолютно, такава съвършена благосклонност убива съвършено. А след като връщането към недоимъка, нищетата и несъвършенството е невъзможно за обществото, от кого би трябвало то да потърси равносметка за щастието, което го е затрупало, ако не от този, който го създава? Някой винаги трябва да бъде виновен — Бог, светът, съседът, предците, чужденецът, някой трябва да бъде виновен. И какво? Налага се да се защитава от мислещите същества тяхното нежелано щастие, а когато те не могат да го стъпчат, им остава да потърсят равносметка единствено от другите мислещи същества. Така че всички трябва да бъдат пазени от всички и точно това сте направили. Ще нарека това катастрофа: рай за всички, където всеки носи собствения ад в себе си и не може да даде на другите да го почувстват. А най-голямото му желание е да сподели с другите вкуса на своето положение. Искате доказателство? Ето го. Макар че изобщо не сте планирали това, макар че това е било неразумен, а дори неочакван резултат от злопоглъщаемостта на обкръжението, вие сте създали различители на вярата от неверието. Дълбоко истински и неверни убеждения. Правителството казва, че става въпрос за много скучна вяра, ограничена до един параграф, който преименува злото в добро, иначе казано — убийството в свещена заслуга. Че това Кредо не е цел на нашите екстремисти (а вярата все пак трябва да бъде цел), а средство да измамят етикосферата, за да могат да убиват. Така че съобразониците търсят нови програми, които обезвреждат този претекст, а който говори като мене, смятат за враг. Но аз изобщо не съм такъв. Единствените мои думи са: кажете, моля ви, каква полза ще имате, ако успеете да усъвършенствате съобразоните така, че злото, което още се процежда през последната цепнатина, останала на хората, цепнатината на религиозните преживявания, бъде зазидано в тях завинаги? Че се бетонира вътрешният ад на всеки? Наистина ли не виждате абсурда на подобно «усъвършенстване»? Зная, че сте искали да бъде колкото се може по-добре. Не сте искали нищо лошо. Искали сте да направите всеобщо добро и само добро. Но се оказва, че именно това е лошо. Сега вие се мъчите с мелиоративната си дейност да сложите маска на злото. Така че ще излъжете себе си. Вие се стремите към това никой да не може да докаже на вас, на другите, на обществото, че доброто го прави нещастно, че го прави лошо. Нещастието, което е компонента на съществуването, създава вярата. Създава я нуждата от такъв Баща, който никога няма да остарее и да умре, а винаги ще остане безотказно обичащ баща. Създава я чувството, че след като светът не ни обича, трябва да има Някой, който да ни обикне. Вярата възниква не от материалната бедност, а от надеждата, че този свят не е целия свят, че в него или над него има Това или Този, към когото можеш да се обърнеш, когото ще можеш да видиш лице в лице след смъртта, ако не може, докато си жив. С една дума — вярата е заобикаляне на отчаянието под формата на родена от него надежда, защото в пълно отчаяние и без мъничко надежда не може да се живее. Не може макар и заради другите мислещи същества, а вие сте ни отнели тази възможност. Така че новата покълваща вяра, тази, която превръща деянието убийство в добро, в най-висша заслуга, тази жалка форма на изродена вяра е все пак също израз на отчаянието и родената от него надежда, че така, както е, не може да бъде. Първоначалната и вторичната вяра извират от едни и същи духовни извори. Странността на новата вяра произтича от странността на осъщественото състояние на нещата, което сами сте си създали. Моите колеги и приятели съобразоници не мислят така, защото са заети с разрешаването на особените технически въпроси на следващата стъпка в областта на хедоматиката и инхибицията, затова не знаят и не искат да знаят, че тяхната хедоматика постепенно се е превърнала в алгоматика, иначе казано — в измъчване от дружелюбие“.

Памфлет станал бестселър. Специалистите не му обърнали внимание, но той се превърнал в библия за интелектуалците, защото техните ридания и обвинения по отношение на етификацията най-сетне намерили конкретен израз. Известно е от историята, писано е, че няма такова добро, което да не е за някого зло. Доброто може да е и е добро на малки дози, но за цял живот е отрова. А точно Ксаимарнокс твърдял, че колкото по-съвършена е опеката на съобразоните, толкова повече нещастия създава. Правителството мълчало, но имало застъпници и те се заели с Ксаимарнокс, определяйки го като особняк и раздорник. Носели се дори слухове, че е получил отличие от Предводителя. Скоро обаче тази шумотевица потънала в забрава. Предсказанието на стария съобразоник не се сбъднало, убийството като протест срещу принудителната благост не се превърнало във вероизповедание и станало знаме на малко на брой екстремисти, но Ксаимарнокс не се оказал лъжлив пророк за всичко. Случило се нещо много странно, защото етикосферата възродила забравената вече Доктрина за трите свята.

Как станало това? Правителството въвело етификацията, когато Воляния се гърчела от кризи. Благосъстоянието дразнело обществото, прирастът на населението карал градовете да се пукат по шевовете си, изчезвали границите между политиката и злодеянието. Всичко това утихнало под стъкления похлупак на етикосферата, но след четиристотин години се доловили съвсем непознати явления, едновременно полезни и обезпокояващи. Това били промени към добро, които никой не бил планирал, нито предвидил. Намалявал естественият прираст, преставали да се раждат недъгави и умствено недоразвити деца, нараствала средната продължителност на живота. Известно време привържениците на етификацията обяснявали това с облагородяващото умовете влияние на съобразоносферата. Сензация предизвикало едва съобщението на лекарите, че старите хора престават да бъдат безпокоени от типичното за възрастта им чупене на костите, защото те постепенно се метализират. Като враствали в малките и големите пищяли, микроскопични метални нишки увеличавали издръжливостта на скелетите. Този феномен вече не можел да бъде оневинен с общи приказки за възпитателното въздействие на етикосферата, без всякакво съмнение той бил дело на личната воля на съобразоните. Изчезването на счупванията не било лошо — лошо било това, че съобразоните правят нещо, което не им е наредено. Интелектуалците, с които всяко управление под всяка звезда си има само главоболия, отново започнали да питат на висок глас кой кого всъщност управлява: волянците съобразоните или съобразоните тях? Нима успяхте да създадете, питали те сардонично, по-съвършен рай от мечтания?

Съобразониците останали невъзмутими, като обяснявали наляво и надясно, че не се е случило нищо лошо. Етиката не може да се превърне направо във физика. Когато кажеш: „Не прави на другите това, което на тебе не ти харесва“, не се налага да добавяш нищо, защото всеки знае интуитивно какво не му харесва. Когато обаче въплъщаваш такива заповеди във физиката на генерално ремонтирания свят, няма позоваване на ничия интуиция. Програмите се съставят за логически елементи, които им се подчиняват, без да разбират каквото и да било. Съобразоникът не работи като моралист, а като математик, който изгражда дедуктивна система. Такава система произтича от предпоставки, наречени аксиоми. От аксиомите обикновено следва повече, отколкото е знаел този, който ги е установил. Геометрията дава определения за точка, права и равнина, а след това се оказва, че въпреки здравия разум от тези дефиниции се появява и такава равнина, която има само една повърхнина. Програмистите наредили на съобразоните да се грижат за доброто на обществото, а те се грижат повече, отколкото някой е очаквал. Има ли нещо лошо? Ами че това е прекрасно, нали е трябвало да се грижат за здравето, така че те се грижат, но старите кости стават чупливи постепенно и не може да се предвиди кога ще се счупят. Като не можели да предотвратят това, което е трябвало да предотвратят, съобразоните преминали към радикална профилактика. Медицината няма нищо против метализацията на скелета, така че не съществуват поводи за тревога. Съобразоните изобщо не са нарушили императива да бъдат доброжелателни, затова всичко е наред.

Покрай другото започнало да се променя и времето. Изчезнали резките промени на налягането, циклоните заобикаляли територията на Воляния. Какво би могло да означава това? Фронтовете на бурите, оклузиите183 и атмосферното електричество предизвикват стресове, така че съобразоните поемат грижата и в тази област, като регулират климата. Какво, питали съобразониците шумящите отново опозиционери, тъгувате за смерчовете и тайфуните ли? Но този път се разделили на две и специалистите. Едни упорствали, че заповедта да се прави добро винаги ще държи строго инициативите на съобразоните, а други повтаряли, че злото вече е станало, защото на всеки, който получава непоискани облаги, му се отнема собствената воля.

Право имали, както скоро се оказало, и едните, и другите. Стигнало се до неестествени явления. Все повече стари волянци не умирали напълно. Така наричали това. Те губели сили, лягали на смъртното ложе, слепи и глухи, в безсъзнание и се намирали в такава временно прекратена агония цели месеци. Семействата чакали последния дъх, но смъртта не настъпвала. Което е още по-страшно, вече изстиналото тяло започвало изведнъж да мърда, ръцете и краката извършвали хаотични движения и отново се връщала непонятната летаргия. Дори се случвало сърцето да престане да бие, но и това не означавало смърт, защото мнимият труп не се разлагал. Едва от Тиукстъл разбрах, че волянците не открили сами ектотехниката, а разбрали за нея от съобразоните. Без разум и ефективни, те продължавали да работят така, както им било заповядано. Трябвало да поддържат живота, ето защо го поддържали в противовес на смъртта. Организмът се превръщал в място, където те водели започналата тиха война за спасяването на едва тлеещия живот. Мозъкът умирал напълно, на това не можели да попречат, но спасявали каквото още могат. Това откритие сложило началото на голяма шумотевица. Специалистите, направо очаровани, се заели веднага за по-нататъшното усъвършенстване на съобразоните, защото им проблясвала идеята за безсмъртие след смъртта. Глухи за всякакви протести и възмутени и тревожни гласове, те експериментирали с животни. Опозицията крещяла, че не може да има по-подигравателно изпълнение на мечтите за вечен живот от това да получиш този дар, пробутан скрито, злодейски, тайно въведен в тялото. Да бъдеш принудително осъден на безсмъртие е подигравка, а проявявания от съобразониците ентусиазъм свидетелствува за тяхното професионално безумие. Като ми говореше за събитията отпреди триста години, Тиукстъл не скриваше тяхната зловеща същност. Бързината, с която съобразониците пренесли ектотехниката от животните върху енцианците, дала кошмарни резултати. Те разчитали на това, че когато по улиците се появят първите безсмъртни минувачи, обществото ще оцени това както трябва и ще обърне гръб на опозиционните критици. В същото време не изминала една година и се наложило да затварят първите кандидати за вечността в специални приюти. Едни с всеки изминал ден се вцепенявали все повече и губели съзнание, а това все още не било най-страшното, защото мнозина започвали да буйстват. Катерели се като маймуни по дърветата и стените, нахвърляли се върху близките си, скачали през прозорците, но без да си причинят някаква вреда, защото съобразоносферата ги пазела. Доколкото ми е известно, именно оттам са започнали приказките за „нахвърлчеството“, „хващачеството“ и „куклонизацита“, неправилно представени в писмените сведения на нашето министерство. Положението било по-ужасно и поради това, че в съобразонираната среда никой не може да бъде ограничен и задържан със сила. Дори мощните дози успокоителни средства не давали резултати, защото лекарите си нямали работа с буйстващи старци, а с цялата мощ на съобрразоните, които не позволявали да бъдат усмирени резултатите от тяхната обезсмъртяваща дейност. Трагедията, отбеляза Тиукстъл, трябва да съдържа в себе си достойнство, докато благородните старания за вечен живот запълнили улиците и домовете с караници на невменяеми старци и старици с ужасеното им обкръжение. Вместо да привлекат обществото на страната на имортализацията, съобразониците я компрометирали необратимо и когато нещата се изяснили, никой дори и не искал да чува за безсмъртие. Животните, с които били правени опити, имат по-прости мозъци и затова понасяли ектокирането без някаква вреда за самите тях. По-късните успехи не помогнали с нищо на съобразониците. Кой може днес да знае, пишели дисидентите, дали нашето принудително доощастливяване ще засвърши с това? Кой ще се закълне, че съобразоните не проникват с благословията на правителството в гробовете, за да ни зарадват с познати скелети, които си идват с енергичен марш от гробищата? Не се раждат вече деца с недъзи и това е като че ли добре, но откъде можем да знаем какви още други деца са престанали да се раждат? След като съобразоните правят невъзможно зачеването на недъгави, това означава, че извършват селекция на оплождането, а след като е така, каква е гаранцията, че не погубват в зародиша им други деца, които биха могли да станат спънка за етикосферата? Ако съобразоните бяха ответна страна, ако можеше да се разберем с тях, да ги подложим на разпит, да ги откажем от тези благородни чудовищности, ако можеха да кажат каква е посоката на техните действия и основанието за нея, щеше да е половин беда, но нали това е невъзможно! Желанието да се дискутира с етикосферата съдържа толкова смисъл, колкото желанието да се разпита атмосферното електричество какво ще бъде времето утре. Завладяла ни е бездушна активност, прикрепена към физиката на заварения свят и нищо не може да докаже, че новият свят винаги ще бъде доброжелателен, че неговата опекунска хватка няма да стане след пет или след сто години убийствена… Когато Тиукстъл ми говореше това, не можеше да не мисля за Аникс. Той се беше решил да се ектокира сред общество, от което лъха ненавист към учените, съобразониците, навряно и философите като него, защото отчаяната, безсилно гневната тълпа — а нали такава викала за отмъщение — не прави разлика кой за какво е виновен. Ако не била етикосферата, несъмнено щяло да се стигне до насилия и саморазправи, а в същото време специалистите, вместо да се защитават или оправдават, сочели обидите, с които ги заливали, и отвращението, което предизвиквали, като доказателства, че са напълно прави, защото ако етикосферата наистина поробва умовете, казвали те, няма да допусне всеобщо недоволство. Разбира се, никой не искал да ги слуша. Ектоците били изолирани като прокажени и каквото и да правели с тях, общественото мнение го смятало за лошо. Тръгнали слухове, че тайно ги убиват с някакви стоманени преси или чукове, в което имало тази малка доза истина, че действително се намерили семейства, които искали да се отнеме безсмъртието на ектоците им дори и като бъдат убити, ако това не може да бъде направено по друг начин.

Успешни имортализации през следващите десет години се провеждали при най-строга тайна, но тя не могла да бъде запазена и като последица обществото било обхванато от трескава подозрителност — сега вече не тъпотата, а интелигентността свидетелствала за трупен произход. Ектоците трябвало да променят лицата и имената си, да напускат семействата си, никой също така не можел да се застои някъде задълго, защото дразнел своите съседи с безкрайното си присъствие. Ето защо се криели и търсели помощ от лекари и козметици, за да си придават вид на мнима старост. Виждайки нещата в това безизходно положение — споменаването на безсмъртието вече станало оскърбление и заподозреният бивал заплашен от обществен бойкот, — правителството изоставило пропагандната кампания и взело обратно решение. За да докаже на себе си и на опозицията, че продължава да контролира съобразоносферата, то спряло въвеждането на ектотехниката. Оттам нататък вечност можели да получат само заслужили личности по тяхно желание. Обратът бил доста ловък, защото продължавала да съществува особена привилегия за операция, достъпна по закон за избрани, макар че населението я смятало за позорна. Маневрата успяла и успокоила духовете. Въпреки това в отношението на волянците към етикосферата настъпила забележителна промяна. Което се вижда от неофициалната реч, отбелязана и в материалите на нашето МВР. Обществото се отнася към своя усъвършенстван свят като към противник с личностни черти и от това вече няма спасение. Колективното въображение посяга под влиянието на затаени страхове към традиционните, митични фантазии, като придава конкретна форма на това, което не е телесно и личностно. Но над подобни наивни въображения се намира действителност не по-малко загадъчна от първоначалния естествен свят, който трябвало да се промени в блажена Аркадия. Не по-малко загадъчна, след като може да и се приписва доброжелателност, безразличие или неблагожелателност с виждане за битието така, както са го виждали философите от древността. Отхвърленото безсмъртие не е доказателство, че след векове може да се придобие доверие към съобразоносферата. Прекалено доброжелателният опекун е бил спрян на някакъв етап, но какво от това? Във всеки момент може да се стигне до нови, както ги наричат, „покушения на Доброто“. Класическият въпрос „Quis custodiet ipsos custodes?“184 не може да бъде премахнат. Ето, в ежедневната сфера поне всеки прави, каквото си поиска, как обаче да се отговори на въпроса дали сам е поискал това или са го поискали намиращите се в него рояци съобразони? Докато не се изключи тази алтернатива, ще съществуват кръстопътищата на Трите свята и съдбата на обществото не може да се предаде на вековна опека. Етикосферата вероятно е ограничена от директивите на доброто, но откакто се усмихнала обещаващо на енцианците с лицето на трупното безсмъртие, не е известно дали не е е понякога прекалено добра.

Научих от Тиукстъл, че много изследователски групи работят над създаването на нови системи за надзор, независими от етикосферата. Самият той участвал в проектирането на така нареченото информатично огледало, което трябва, поставено над съобразоносферата, да направи възможно измерването на нейната намеса, за да може да се установи къде свършва личната свобода и започва тайното поробване. Информатиците обаче доказали, че и това висше равнище на контрол няма да бъде последно, защото ще означава само да се установи над съобразонните наблюдение на контрольор от по-висш ранг. Ще се наложи на свой ред да се проучва и неговата лоялност, а това е вече начало на изграждане на безконечна пирамида за надзор. Попитах Тиукстъл дали не смята тези опасения за преувеличени. Все пак от няколкостотин години се чувстват под облагородяващия натиск добре, а ако не съвсем добре, то във всеки случайе по-добре — или поне не по-зле — отколкото през миналите векове, изпълнени с престъпления и кръв, така че не заслужава ли създалото се положение на нещата поне умерено доверие? Не става дума, отговори той, че приемаме това състояние на нещата за лошо, а само за това, че не знаем дали се намира под наш контрол! Бихме могли да се съгласим с някакво двувластие, установявайки да речем, че сме взели връх в надзора и имаме в ръцете си две трети от него, а една трета сме дали на съобразонните доверители… но ние нямаме понятие какъв е действителният им дял в решаването на нашата съдба. Възможно е всяко космическо общество да изгражда своя етикосфера и всяка да се развива хиляди години, а след това от самоусложняването или от други, неизвестни причини се да изражда и то не за един миг, а постепенно, докато етикосферата не се превърне в етикотумор… Отиваме в бъдеще, много по-неизвестно от естественото, и това буди нашата тревога, а не дискомфорта на забраните, които ни правят любезни… Обърни внимание, земни приятелю, че подобно на индустриализацията и етификацита не може да бъде отхвърлена частично! Както твоят народ би отслабнал след ликвидирането на промишлеността, така ние бихме се оказали безпомощни след счупването на злопоглъщащия похлупак и нашият обърнат към бъдещето страх от очакваната гибел веднага би се превърнал в гибел…

Той говореше така, а аз си мислех, че започвам да разбирам тяхната тъга по курдландския примитивизъм, защото вече не ми се струваше толкова глупава, както досега. Плюс това аз, който винаги съм спал като заклан, което впрочем е професионален навик на астронавта, започнах да се будя по няколко пъти всяка нощ и не измъчван от кошмари, а необикновено удивен от съдържанието на сънищата ми, каквито никога досега не бях сънувал. Сънувах се като тесто върху кухненска дъска, месено от огромни ръце, ту на топки, ту на питки, и се събуждах, когато ме хвърляха във вряла вода. Дали моята глава е родила това нещо, мислех си, дали не са ми го вмъкнали в съня милионите съобразони, които господстват в мозъка ми? Обръщах се на другата страна, като въздишах по мига, когато ще се кача на борда, за да се върна, и дори швейцарският затвор ми се струваше в този миг безопасно пристанище.

Per viscera ad astra185

Паметливият Тиукстъл ми предложи в началото на лятото да се разходим двамата до Телтлинеу, за да потърсим манастира на монасите репенитенти.

Погледнах изречението с незадоволство. Щастлив е хроникьорът, който се намира в близки отношения с читателя, защото се разбират от една дума. Ще каже „лято“ и другият вече вижда житни полета под облачна синева, чува зажужали разгорещено пчелини, казва „манастир“ и веднага се вижда величествена постройка, достопочтени стени, чува се скърцаща врата, а аз една дума да кажа, въвеждам в заблуждение. Ще вземе някой да си помисли, че волянците нямат нищо над себе си освен съобразоносферата, че говорят за нея от сутрин до вечер или като тичат като щрауси, непрекъснато се оплождат по стадионите. Но това само мене, чуждия, ме впечатляваше особено, като не оставяше място да опиша други, също така важни неща. Какво пък, ще трябва да обясня това наглед обикновено изречение, на което е съдено да се превърне в начало на края.

Когато тръгна с мене за Телтлинеу, Тиукстъл вече се казваше Тьотьолтек, защото волянските имена се променят според това кой с какво се занимава. Телтлинеу, както показва името с липса на „р“ и „кс“, означава „дивосвещен пущинак за духовни опити и грешки на държавната администрация“. Прилича на природен резерват: наполовина пресъхнали блата, тундра и орлов нокът, а е част и от ничията земя, която опасва с полупръстен Воляния по границата и с Курландия като санитарен кордон, защото концентрацията на съобразоните не може да падне изведнъж до нула като отрязана с нож. Див означава без съобразони, а свещен — възможност да се попадне на монасите от ордена, защото макар да се говори за манастира им, това са само думи и нищо повече, защото те са скитнически орден и всеки ден се местят на ново място. Сега за „опитите и грешките“. Преди двеста години опозицията принудила правителството да приеме закон, който задължава всеки служител да отива веднъж годишно в Телтлинеу и да странства там толкова дни, колкото е неговата степен в йерархията. Старшият референт например трябва да скита две седмици, защото има четиринадесета степен. Тиукстъл, кандидат за длъжността научен съветник в МВР, беше извършил вече своя хаджилък (така го нарече без уважение) през зимата, за да избегне комарите, които прелитат от блатата на Курдландия през основния сезон на поклонничеството, и тогава се наричал Тюкстюликс, което долу-горе може да бъде преведено с думите „Тиукстъл извън доброто при своето зло“. Защото в безсъобразонния край всеки проявява най-лошата си страна, освобождавайки се от етичните хамути. Опознаването на подобни недостатъци е особено важно за администрацията, защото съобразоните не могат да се намесват в управлението, така че лошият чиновник може да причини неприятности на молителите. Наистина, никой не е чувал за такъв, на когото поклонничеството да е струвало службата, макар че след връщането си всеки трябва да предаде в афектологичната инспекция своята ксандия. Ксандията прилича на броеница и се носи на голо, за да отбелязва най-малкото трепване на волята и чувствата. На обикновените туристи пазачът окача на шиите — при преминаването на границата — ксиндра, предпаз, който трябва да ги защитава от срещнат поклонник, ако „прояви своето зло“. Не е позволено да се разглобява нито ксандията, нито предпаза, не е позволено също да се знае как действат. И не само това е забранено, защото тези съоръжения така изпълняват забраната, че не можеш да се отървеш от тях. Тиукстъл ми прошепна да хвърля моя предпаз в храстите и той веднага хукна след мене, като тракаше тихо с манистата си. Всъщност не бях достатъчно точен, като говорех за ксиндрите. Предпазът преди използването се нарича индр; настроен за съответната личност, той получава представка според името на личността, а тъй като Тихи на волянски е Кс, само моя мога да нарека ксиндр; преведено на човешки език, това означава долу-горе „тихобежен спасител“.

Не е излишно обаче да добавя, че отношението към поклонническите пътувания на администрацията, ксандиите и ксиндрите е като към чиста формалност. Бързо се убедих в това. Пътувахме през мъртва гора с вседелаз, теглещ ремарке, натоварено със запаси и екипировка. Гората беше израснала около реки, които са водели началото си от ледниците, а сега, когато вече няма ледници, беше изсъхнала и загиваше. Около обяд, като гледаше известно време съобразономера, Тиукстъл каза, че вече сме в „пущинака“. Не направихме лагер, а само седнахме на мъха и Тиукстъл отвори консерва с бирбиция, защото исках да опитам народната супа на човиците. Беше много гъста, с вкус на развалено ядене с месо. Тогава над дърветата се показа енцианец, който изглеждаше шест метра висок, но само така се виждаше отдалече, защото вървеше на кокили, по-точно с крачак (Може да се каже и крачница, но кой както иска; упрекват ме в измисляне на несъществуващи думи, сякаш ги създавам за удоволствие, а не по принуда). Чужденецът слезе долу, защото чудесиите му се прибираха като телескоп, и попита дали може да седне при нас. Представи се като Куакуаукс (изговаря се Клаклалкс), но ще го наричам референта. Работеше в жилищния отдел на малък пограничен окръг, а сега беше тръгнал на поклонение. Приехме го в компанията. Разбрах, че това всъщност не му е позволено. Опитът трябва да бъде направен самостоятелно, но никой не спазва правилото, а когато го попитах какво ще стане с ксандията, референтът отвърна, че така и така никой не поглежда в тях.

Новият ни спътник носеше в раницата си ундорт, касетъчен усилвател на прибори. Ундорт означава „от нищо нещо“. Използва се само там, където няма съобразони. От каквото попадне, дори и от боклуци, веднага прави полезна вещ. Това удобно съоръжение особено ни послужи в корема на курдела, но не искам да изпреварвам събитията. Референтът измайстори от сухи храстчета и листа кръгла като компас кутийка с диск, живослед, който показа около двама поклонници на квадратна миля и (както решихме с Тиукстъл) поносимото засега количество комари. За репелента имаше още време. Попитах защо всъщност ходят на поклонение, след като инспекцията даже не проверява ксандиите, а те се засмяха като наговорили се и Тиукстъл каза, че да си на чист въздух е по-приятно от това да бъдеш в канцеларията. Седяхме така, разговаряйки, защото нямаше закъде да бързаме — живоследът не показваше и помен от репенитенти. Тиукстъл, видимо развеселен, откакто съобразономерът падна до нулата, разказа за суеверията, свързани с етикосферата. Волянците живеят в нея от четири века, така че и най-възрастните не помнят какво е било преди това. Всеки от дете научава, че етикосферата не е Някой, с когото можеш да се разбереш, но то е все едно да приказваш на стената. Знаят си своето и даже в научните кръгове предизвикват фурор посещаваните на тълпи спиритични сеанси. Това не е съвсем мистификация, защото умното обкръжение изпълнява всички (всички безвредни) желания, така че наистина може да нарои от себе си духове, ако някой специално държи на това. Участниците в сеансите сами, което си е истина, се заблуждават, като вземат резултата от несъзнателните поръчения за свръхестествени явления. През последните години възникнали нови вероизповедания. Появила се секта, осъществяваща контакти с душите на отдавна починали ектоци, които правителството уж погубило тайно, за да заличи следите от имортализационния кьорфишек. Сектантите дават гласност на протоколите от разговорите, изпълнени с молби за освобождаване от мъртвия живот и естествено с проклятия, отправени срещу правителството. Трудно е да се каже дали това е съвсем безсмислено, дали следователно етикосферата заблуждава членовете на сектата, като изпълнява ex nihilo186, каквото поискат, или в нея наистина се намират частици от съзнателния живот на екс-безсмъртните.

Има специалисти, които смятат, че това не е изключено, защото съобразоносферата запомня всичките си действия, а всеки екток, поради това че е съобразониран, е бил до края си част от нея. Както се вижда, възникнала е много странна ситуация, при която не може да се разбере съществуват или не съществуват отвъдни призраци и каещи се души, а и не всички специалисти имат еднакво виждане по въпроса. Съвършената имитация на истината, отбеляза Тиукстъл, престава да се различава от автентичната истина и това е във всяка област. Попитах никой ли никога не е отправил публично искане за пълно ликвидиране на етикосферата, веднъж завинаги или поне за известно време. Чух, че имало няколко такива гласа, както и по-малко радикални проекти.

Слънцето се снишаваше и забръмчаха комари, така че влязохме в лаза и започнахме да търсим по-уютно място за нощуване. Промъквахме се през орловия нокът, като взехме поклонника референт на задната седалка, откъдето участваше в разговора, а когато при неравното пътуване ни се наваляше отзад, ту моят предпаз, ту люлеещият се на шията на Тиукстъл издаваше кратко, предупредително съскане.

Лазът се люлееше като лодка по вълните, а Тиукстъл продължаваше да изяснява деликатната разлика между извикването и създаването на духове. Ако духовете на умрелите вика някой, който вярва в тях, съобразоносферата ще приеме неговата вяра за поръчение и ще го изпълни. Ако някой обаче смята, че няма духове, съобразоносферата ще го убеди, че няма, защото, разбира се, съобразоните ще разпознаят неговото неверие. Въпреки това не може да се приеме съобразоносферата за Някого, защото е по-скоро като автомат, който ти подава каквато си пожелаеш книга, макар че не може да я разбере. Това става ясно от факта, че ако кажа: „Искам да видя духа на моя дядо“, съобразоносферата ще го материализира дотолкова, доколкото разполага с информация за дядо ми. Ако обаче се обърна към нея направо, като поискам например да узная нейните намерения или мисли, няма да ми отговори, защото не е Някой, който може да говори от свое име или за себе си. Наистина, имало предложения да се персонализира, но специалистите доказали, че от това ще има повече вреда отколкото полза. Не може да се изясни кратко и ясно защо е така, защото въпросът се оплита в могъщи парадокси и логически противоречия. Обкръжението е длъжно да изпълни незабавно индивидуалните желания до границата, извън която би навредило на другите индивиди. Тъй като не е индивид, то е глухо за всички желания, които преминават тази граница. Иначе би могло сантиметър по сантиметър да се добива власт над съдбите на други личности. Ситуацията е особена с това, че без да е личностно създание, съобразоносферата може да твори личностни създания, макар и под формата на фантоми и духове. Послушанието на съобразоните спира там, където започват опасните парадоски, които землянинът не може да знае дори и по име. Но, продължаваше Тиукстъл, никога не са ни липсвали реформаторски проекти. Той уби със сръчен удар комара, който беше кацнал на челото му, и продължи:

— Един от първите беше планът за равновесие на доброто и злото, или изократичният. Предложили го учениците на Ксаимарнокс. По принципа „око за око“ обкръжението трябвало да отвръща всекиму според стореното от него. Обикне ли ближния си, веднага и съобразоните ще го приласкаят. Удари ли, сам ще получи по зъбите. Всичко напълно симетрично, премерено и пропорционално. Според тази симетрия можеш дори да убиеш, но само един път, защото веднага ще намериш смъртта си. Лесно е обаче да се разбере, че това е бил пряк път към ескалация на злото. Като цяло никой не излиза от кожата си, когато иска да бъде любезен, защото тиранията чрез добро противоречи на неговата същност, но напук на другите правим без мярка. Така че съобразителните негодяи биха довели съобразоносферата до борба със самата себе си, би трябвало например първо да даде броня или друга защита, а след това да я разтрошава, за да накаже убиеца. А и бързият съд не струва като справедливост, особено ако престъпленията са извършени в състояние на афект. Съобразоносфера, която изпълнява функции на палач, не би била привлекателна…

— А проекта — вмъкна зад гърбовете ни референтът — на тримата братя теолози, знаете ли, да се стигне до край, чудесен възглед беше…

— Богосферата ли? — сети се Тиукстъл. — Е да, имаше такава идея, синтеологична, защото трябваше да се изведе в Космоса изкуствена Всесила, за да го пацифицира… да, ръкотворен Бог, Синтеос, покълнал на една планета, за да се разпростре след еони време по цялата Вселена… но е достатъчно да си помислим, че под тоталната опека би замряла всякаква естествена еволюция, хищниците биха умрели от глад, а жертвите им също, защото ще се размножават, за да умрат в блъсканицата… Не, това не беше добре обмислено.

Разговорът прекъсна. През гъсталака се мярна тъмна фигура, приведена под доста тежък товар. Нашето превозно средство спря, а слабият старец в шаячна дреха, когото срещнахме, свали от гърба си един натоварен камък и като заслони очите си от слънцето, ни гледаше неподвижно.

— Интрит… — каза ниско референтът. — Можем да го попитаме за пътя до манастира, но дали ще отговори?… Уставът на ордена не им позволява да говорят…

Тиукстъл поздрави вежливо монаха, който дълго не отговаряше. Вероятно мислеше дали трябва да отговори, защото уставът разрешава това само в изключителни случаи. Като реши, че случаят е точно такъв, каза кой е. Беше брат портиер; сутринта проспал заминаването на манастира и сега го търсеше, като изкупваше вината си, носейки камък. Тиукстъл му предложи да го закара, но той само ни се поклони, натовари камъка на плещите си и навлезе в гъсталака от мъртви храсти.

Слънцето залязваше червено, на вятър и комари, както твърдяха моите спътници, когато най-сетне намерихме сред орловия нокът голо място, добро за лагеруване. Референтът седна на мъха, поигра си с ундрота и веднага пред нас израсна бяла къщичка като мехур от порцелан. След малко от неговите изпъкнали стени се показаха дълги предпазни бодли и застинаха — истински порцеланов таралеж с полукръгъл вход. Като внасях вътре надувака, го скъсах на един от бодлите и изругах. Не беше голяма загуба, защото референтът веднага ми направи друг дюшек от куп сухи клони и то с моите инициали, а тъй като искаше да се покаже още по-любезен към мене, направи така, че нашият дом прибра в себе си всичките си бодли. Като хапнахме малко, се разприказвахме пред прага в падащия мрак. Супата се топлеше на огъня, разпален за усилване на екзотиката, и аз разбрах, че референтът е поет, а работи в администрацията, за да го уважават, понеже никой не чете стихотворения. Никакви, дори и най-хубавите. А и проза също. Към съюза на писателите не принадлежеше, защото всички там само се ядели помежду си, особено на погребенията. Едни смятали, че над всеки гроб трябва да говори председателят, а други, че това трябва да е само равен по ранг на умрелия, иначе казано — съдия от другарския съд за съдия, за вицепредседател — вицепредседател и така нататък. С това само се занимават, бедните, каза с безразличен, тъжен глас поетът, загледан в пламъците на огъня. Нищо друго не им е останало, съюзът постигнал всичко, към което се домогвал седемстотин години, никакви материални грижи няма, всеки сам си установява големината на тиража, но какво от това, след като вече и поетите не вземат книгите на поетите в ръце.

След това разговорът слезе на Земята. Учудих се, че Тиукстъл, уж опознал нашите обичаи, свързва червенето на устните с вампиризма. Червенината на женските устни е, за да не се вижда кръвта, изсмукана при целувките — обикновена мимикрия на вампирите. Моите протести изобщо не го объркаха. Жените искат да се харесват? Кървавите устни са хубави? А синьо заобиколените очи със зелени вежди също ли? Това са цветовете на трупното разлагане, нали няма да споря? Призрачен изглед за лицето на вампира. Повтарях своето, поетът наостряше уши, а Тиукстл се смееше иронично. Виж ти, искат да бъдат красиви… а стариците? Нали също се гримират. — Жената е до смъртта си жена — съпротивлявах се аз. — Гримът трябва да скрие старостта… Тиукстъл не позволи да бъде убеден. На всички илюстрации земните жени са оголили зъби. Демонстративно. Наистина, еротиката също има в това свой дял, но това е нощна еротика, а е известно, че вампирите пият кръв през нощта. Аз твърдях своето, а той все мигаше срещу мене, което страшно ме дразнеше и накрая излезе с неопровержим аргумент: ако става въпрос само за подчертаване на красотата, защо мъжете не се гримират? Честно казано, не знаех и, разядосан, прекратих по-нататъшната препирня. Нека да са вампири, магаре такова, мислех си, когато лягах да спя в къщичката, тъмна като гроб.

Никой от нас даже и не забеляза курдела, който се беше появил наоколо. Събудих се и наистина чух сумтене и мляскане, но не ми дойде на ум, че огромен език облизва покрива. Като се убеди, че хапката е гладка, животното глътна къщичката, вседелаза и останалото наше имущество на един път, така че след доста мекото кацане намерихме след това в корема му даже сухите клони, приготвени за сутрешния огън, и котлето, само дето супата се беше изляла.

Ако се съди по размерите на корема, в който можеше да се потъне, защото курделът беше много жаден, животното трябваше да е истински гигант единак. Опознах този корем съвсем подробно заедно със околностите му, защото престоят ни там продължи повече от седмица. Беше нещо като зловонна, огромна пещера, с разклонения и ерозии, с набръчкан свод, пълна с невероятно количество полутечна смес, храсти, клони, трева, някакви вехтории, тенекии и боклуци. Курделът не беше много придирчив, ядеше каквото му попадне. Като се надявах, че сам ще ни изхвърли през устата си, уговарях спътниците си да го погъделичкаме по небцето, но те само повдигаха рамене, защото как щяхме да се изкатерим до гърлото му, което едва се очертаваше над главите ни като черна фуния в светлината на електрическото фенерче. Когато се нахрани с нас, курделът започна да хълца. Това беше истинско земетресение. Накрая намери вода за пиене и в тъмната му паст нахлу стремителен порой. Лазът потъна веднага, но нашата бяла къщичка се носеше храбро на повърхността като спасителна лодка. Тиукстъл и поетът референт ме убеждаваха да потърпя, защото исках да направя нещо, макар че не знаех какво. Хълцането спря, така че погледнахме през прозореца, повърхността на черното езеро се бръчкаше от малки вълни, а като показах главата си навън, почувствах вятър, но и това не учуди моите спътници. Просто се оригва, не чуваш ли? — каза Тиукстъл. Наистина, чуваше се как лошият въздух шуми. След около час езерото се оттече и се превърна в кално тресавище. Едва се озовахме на дъното, първата срещната личност се оказа монахът, с когото се бяхме запознали набързо. Така се беше отдал на покаянието си, че не се беше разделил с камъка, макар че можеше да се удави. Нито той, нито моите другари се вълнуваха изобщо от нашето положение. Поетът, който имаше зад гърба си вече седем поглъщания, защото беше ходил на екскурзии извън предписанията, а живееше до самата граница, каза, че до гърлото може да се достигне едва когато животното легне да си почива, но не си струва, защото глътката му е тясна, а и никакво гъделичкане няма да помогне, понеже старите курдли спят като заклани. Исках да попитам брата монах за Кливия, но Тиукстъл ме отклони от това намерение, като обясни, че на сведенията на един обикновен портиер няма защо да се разчита. Търпение, повтаряше той, курделът сигурно ще тръгне по пътя на манастира, а тъй като на монасите не им е позволено да се съпротивляват на силата, скоро не един от тях ще се намери сред нас. Ако имаме малко късмет, може да глътне библиотекаря. Няма да кажа, че ме убеди. Останах с впечатлението, че харесва възникналото положение. Вече се готвеше да изследва терена, защото взе от поета уиндорта и направи от хранителната каша миньорска каска с лампа, въжена стълба и непромокаем комбинезон. По моя молба направи и на мене същата екипировка.

В същото време от мрака, изпълнен със зловоние и боклуци, започнаха да се появяват жалки, окъсани фигури с някакви кофи и метли на рамо. Бързо схванах, че обикновено идват след закуска и обяд (на курдела, не нашия), за да пооправят малко коремното пространство. Бяха следователно нещо като метачи, но в живота си не бях виждал нещо по-безпомощно и по-немарливо от тяхната работа. Въртяха се съвсем безсмислено. Един от тях, изключително разговорлив, защото другите, подкачани с въпроси, изобщо не искаха да отговарят, ми каза, че по задължение трябва да метат, но не използват метлите, първо, защото ще се изпочупят и при проверка ще им хвръкне премията, и второ, защото това може да „МУ“ навреди. Най-много ме учуди техният маразъм. Минаваха край нас и нашите превозни средства безразлични, като избягваха само светлината на фенерчетата, които разпръскваха тъмнината, бродеха като сомнамбули в транс, но колкото пъти обядвахме бирбиция, най-малко петима заставаха до илюминатора, като вдишваха жадно нейния аромат. За нищо на света обаче не искаха да влязат вътре и само приказливият призна, че не им е разрешено да се сближават с чужденци, затова се преструват, че ни няма. Изглежда сам се уплаши от това, което каза, защото оттогава вече не го видях. Обичаите на курдела ми бяха отначало непознати, но бързо се научих, че сутрин и на обяд трябва да търся по-високо разположени места или да се крия в къщичката, защото ядеше малко, но започваше да пие веднага, с нечувана самозабрава, което се изразяваше в истинска Ниагара, нахлуваща оттам, където обикновено слънцето се намира в зенита си. При това гълташе въздух и тогава коремът му ставаше два пъти по-голям, а после се оригваше продължително сякаш вееше вихър между скални отвеси. Референтът нямаше човиците за нищо, но Тиукстъл притисна един път двама от местните до коремната стена и не ги пусна, докато не чу, че са високопоставени функционери — единият се представи, че е коремник, а другият далактист. Тиукстъл пусна на свобода и двамата, като каза, че лъжат на поразия, за да си придадат тежест с чинове, отнасящи се до жизнено важни органи. Да се каже в курдела за някого, че е от органите, не е малко нещо. Тиукстъл обаче смяташе, че този курдел диша с последни сили, за да стигне до гробището и да положи там кости. Едно старо добиче в ликвидация, отдавна излязло от употреба, но както е при човиците, те продължават да седят в него заради жилищните затруднения, последни напускат такъв курдел работниците от службата по чистене на градозавъра, а не чистят, защото не им се иска. Кофи и метли носят, тъй като иначе няма да се знае, че работят. Всички са лентяи, каквото заплащането, такава и работата. Първия ден не обядвах, макар че поетът референт ме изкушаваше с листата на ястията, които може да създаде ундортът, но мисълта от какво ще ги създаде, ме караше да губя апетит. Исках колкото се може по-бързо да изляза на чист въздух, все по-учуден, че моите спътници са съгласни със затворничеството, докато започна да ми се струва, че не само са съгласни, но и изпитват удоволствие от него. Защо? Нима от старателно скрито удовлетворение, че тук няма нито един съобразон? Смяха се, когато ги запитах за това направо, но в този смях като че ли имаше нотка на смущение.

На другия ден, когато след закуска (вече ядях, какво можех да направя) Тиукстъл пусна магнетофона, а нямах желание да слушам музика и не исках да стоя със скръстени ръце, опитах най-напред да се катеря по стръмнината под кардията, но там имаше опасност от подхлъзване, да се забиват обаче куки и дума не можеше да става, ето защо отидох във водолазен костюм на по-нататъшна разходка до дванадесетопръстника. Референтът ме придружи до пилора, показа ми също как трябва да гъделичкам sphinter pylori, за да се отвори и да ме пусне, но по-нататък не искаше да ходи. Беше взел със себе си дебела тетрадка и молив, може би му беше дошло вдъхновението и търсеше самота. Зад пилора беше дори много просторно, вървях с бодра крачка и накрая там, където се пресичат жлъчните канали, видях в стената две обувки. Погледът ми се плъзна отгоре им, без да ги забележи, и аз продължих нататък, потънал в мислите си. Чудех се какво да мисля за моите волянци, които уж се отвращаваха от човиците, а искаха да седят заедно с тях в клоачните пещери и изобщо не бързаха да излязат на свобода. Желание за екзотиката ли? За примитивен бит? Ако тук с мене имаше някакъв фройдист, веднага щеше да каже, че за енцианците да се намират вътре в курдела означава да се върнат в майчината утроба, вероятно щеше да заговори със своите символи, а аз щях да го наругая, защото курдлите нямат никаква утроба. Но струваше ли си да започвам въображаем спор с измислен фройдист? Има обаче в това някаква загадка, помислих си, и едва в този момент обувките в стената, които бях отминал, достигнаха до съзнанието ми. Обърнах натам фенерчето и видях, че се движат. Същността на тази загадка поне можах да разбера веднага. Виждах само подметки с жлебове и леко протрити токове. Дръпнах единия, след това другия и от стената започна да излиза назад като рак слаб висок енцианец, също с водолазен костюм. Моето присъствие изобщо не го учуди и той ми се представи като професор Ксоудер Ксаатер, ръководител на катедрата по анатомия на курдлите в Иксибрикс, зает в момента с работа на терен. Без да попита кой съм, той ми обясни топографията на този чревен дял, като особено се ентусиазираше от diverticulum duoden-jejunale Xaater187: да, това място носело неговото име, защото доказал неправилността на тезата, проповядвана от школата на Ксепс, че този diverticulum188 никога не е бил verrucinosum189. Професорът се пречкал на пътя на курдела от няколко дена, защото тъпото животно не искало за нищо на света да го глътне, макар че му се подлагал посолен пред устата. Тези думи ми върнаха неприятните спомени за спътника лунапарк, който бях взел за планета и позволих да изпадна в глупаво положение с мним лов на курдли. Като остави с известно колебание жлъчните брадавици, професорът се върна с мене в стомаха. Оглеждаше крадешком краката ми, когато преценяваше, че не виждам това, и веднага отвръщаше поглед. После се оказа, че ме е взел за обременен с вроден недъг. Като анатом ми беше поставил диагноза deformitatis congenitae articulacionum genu190, доста рядък случай и тежък, защото усложнява много живота, особено ходенето, а нормално, или по енциански, подобен инвалид изобщо не може да седне, но като културна личност се правеше, че не вижда това и много смях падна, когато разбра, че си има работа с човек, защото забравих да му го кажа и той сам го видя, когато двамата свалихме кислородните маски. Това беше вече след пилора и отвисоко започнаха да летят върху главите ни цели купища храсти и буци пръст. Стария курдел беше страшно лаком, а професорът ме караше да бързаме, защото отвсякъде вече плуваха потоци стомашен сок и беше ясно, че това няма да е краят, тъй като подобно ядене предизвиква парене в гърлото, а значи и жажда. Наистина, заваля като из ведро, но ние успяхме да намерим спасително скривалище и не ни намокри нито една капка. Моите приятели поздравиха любезно професора и го поканиха на бирбиция. Вече се топлеше в котлето. Любопитно е, че вместо деликатесите, които можеше да поднесе ундротът, предпочитаха тази проклетия, изпълваща помещението с миризма, която не мога да нарека привлекателна. Седяхме в кръг и като пиехме супата с чаши, говорехме оживено. Професорът ни разказа забавна история как миналата година открил в блатото при така наречения Хълм на Председателя потънал в калта скелет на огромен курдел с четиридесет човишки скелета в средата. Така оборил археолозите, които, водени от друг анатом, доцент Ксипсикуакс (или нещо такова), настоявали, че курделът не може да живее под водата. Да, naturalitae191 не може, но може да бъде дресиран като подводница, а нашият анатом подкрепил тази теза с помощта на веществено доказателство: перископ, намерен до скелета. Доцентът закъснял с два дена и когато дошъл с водолазен звънец, скелетът вече се греел на слънцето и за него се грижели препараторите, а на перископа професорът окачил транспарант със злостен надпис CITO VENIENTIBUS OSSA!192

Не са без проблеми тези учени, мислех си, като пиех бирбицията така, както дете гълта рициново масло, което ще рече, че затисках гърлото си с мекото небце, но пиех, защото не исках да се деля от компанията. Монахът седеше с нас, но не на дюшека, а на своя камък, защото позволи да го уговорим и го свали най-сетне от раменете си. Като знаеше, че съм човек, сметна за допустимо да наруши устава и така се стигна до разговор, в който се оказа далеч повече обигран, отколкото смяташе Тиукстъл. Не можех да изговоря името му, беше съвсем различно от имената на волянците, хрипливо и без гласни. Всички монаси имат такива имена, защото послушничеството в ордена започва с избор на кливянско име от запазилите се хроники. От този момент нататък монахът е едновременно той и кливянеца, чието име носи. Новината разпали моето въображение. Очаквах необикновени разкрития: че вярват в прераждането и че чрез с тях говорят мъртвите кливянци или че по време на мистерии четат от запазените документи страшни ка-ундрийски заклинания, което е опасно за тяхната вяра, но точно в това, че тя е застрашена, те виждат своята мисия на каещи се, защото общото изпадане в транс може да превърне набожните монаси в организирани отмъстители. Братът портиер охлади разпаленото ми въображение, като каза, че и за кливянеца, чието име е взел, и за другите кливянци знае само това, че не вярвали в Бога, така че те сега вярват заради тях.

— Как така — попитах жестоко излъган, — имате техните хроники и дори не се опитвате да ги проучите?

На монаха явно му стана горещо от бирбицията, защото свали от главата си капюшона и като ме гледаше с лъчеобразно оперените си очи, каза:

— Разбира се, че съм чел тези писания. Всеки от нас може да ги чете, ако иска. Сред нашите послушници има и клирици, които постъпват в ордена не за покаяние и не заради вярата, а с надежда, че ще намерят в кливянците застиналата есенция на най-черното Зло. Такива бързо ни напускат. Учудваш ли се, чужденецо? Четем тези хроники, за да учим кливянски, защото между другото в тях няма нищо…

— Как така няма нищо?… — попитах бавно. Започнах да го подозирам, че иска да скрие истината.

— Нищо, само фрази. Това е, празни пропагандни приказки. Учудваш ли се? Чувал ли си обаче някога за власт, която не сипе обещания за щастие, а предрича печал, скърцане със зъби и собствената си нищожност и морално падение? Никоя власт не обещава това. У вас не е ли така?

— Да оставим как е у нас — възразих бързо. — А техният ка-ундрий? Какво е представлявал? Знаеш ли? Позволено ли ти е да го кажеш?…

— Все същото — повдигна той рамене. — В най-точен превод ка-ундрий означава БЛАГОСФЕРА.

Чак дъхът ми спря.

— Не може да бъде! Как така? Те са искали да направят същото, което и вие?

— Да.

— Ами тогава… как се е стигнало до войната?

— Това не е било война, било е сблъсък на две идеи без участието на живи същества.

— Аникс ми каза, че съобразоните са се появили като оръжие…

— Може да не си го разбрал добре. Не са се появили като оръжие. Станали са оръжие, когато са срещнали това, което е имало същата задача като тях.

Виждах, че подбира думите си с усилие под неподвижния поглед на останалите и изведнъж погледнах тази сцена сякаш се намирах отстрани. Един човек, който седи с неудобно подгънати крака сред същества, разположили се нашироко върху огромните си стъпала, със стърчащи назад колене, същества, приличащи на едри птици с големи глави.

— Сблъскали се два варианта на Благоденствието — каза накрая монахът. — Те се различавали по това, което благородният Тиукстъл ще нарече програми. Но не много. А са се сблъскали, защото са били проекти за съвършенство. Ако една срещу друга застанат две църкви на един и същ Бог, ако всяка държи на него, но претендира, че е изключителна и не допуска никакви отстъпки, нещата могат да завършат с битка, макар никой да не иска това. Та няма ли такива неща в историята? И след като дори предаността към Висшето благо е способна да предизвика унищожение, колко по-сигурно води към същото земната вяра, привържениците на която са създали пълчища от изпълнители, които не мислят! Двата проекта за блажено безбожие се носили един срещу друг и не се срещнали точно на средата, защото единият от тях бил по-ефективен и имал по-голяма поразяваща сила. А ако беше провървяло на кливянците, нямаше да седиш тук, а сред тъмнокожи същества, на южния край на тяхното плато, и щеше да слушаш за гибелта на тайнственото чудовище от северна Тарактида, погребано под ледниците на Воляния. С тази разлика само, че щеше да се озовеш сред неверници, нали кливянците, както вече казах, не са вярвали в Бога и там сигурно щеше да ти бъде по-трудно да намериш каещи се…

— Значи те наистина са искали да направят добро?

Изобщо не можех да свикна с тази мисъл.

— Мисля, че нито повече, нито по-малко от Бащите основатели. Но трябва вече да тръгвам. Сбогом.

Той стана, натовари камъка на гърба си и тръгна, превит под тежестта му. Започнах веднага да разпитвам Тиукстъл знае ли това, което монахът каза за Кливия.

Той не отрече, но се опитваше да докаже, че всичко е било по-иначе, защото кливянците имали авторитарни идеали и искали да направят своята добросфера не от съобразони, а от молекулярни микроботи, наречени пигмати, не само по-малко съвършени, но и по-жестоки от съобразоните. Засипа ме със специални термини, виждах, че защитава своето дело съвсем добросъвестно, но повече не го слушах. А и вече беше късно. Другите двама станаха, за да приготвят местата си за спане, Тиукстъл млъкна и също се надигна с нежелание. Заобикаляха ме непохватни фигури, покрити с плътен кадифен пух, с очи, разположени почти толкова широко, колкото и ноздрите им, в които при дишане трептяха малки перца. Като се готвех за сън, извадих от ухото си преводилката и гласовете от разбираеми се превърнаха в бързи пронизителни трели. Поетът приближи към мене очите си на сова, каза нещо и аз го разбрах, защото сочеше постелята. Мръкна се, всички вече бяха заспали, ако се съди по равномерното им дишане, но на мене не ми се спеше изобщо. Добре е, че никой не хърка, помислих си, защото не понасям хъркането. Наистина, намирах се сред енцианци, а те сигурно не хъркат. Нима някой е чувал за врабчета или пингвини, които хъркат? В главата ми беше пълна каша. Защо се бях натоварил с тегобите на звездното пътешествие? За да се озова с малко ято бивши птици в черната утроба на полуиздъхнал курдел ли? Кой? Аз, дипломатическият полукуриер, Ийон Тихи, бивша маймуна. Лично никога не съм бил маймуна, но нито един от тях също не е бил птица. Откъде този ненормален интерес към зоологията в генеалогични измерения? Нима, казвах си почти отчаяно, само така, глупаво, мога да мисля за такива сериозни и важни неща? Разбрах ли тайната на Черна Кливия? Да, но се оказа, че тук изобщо няма мрачна и непостижима за нас тайна, а нещо, което дори ни е много добре известно. Някой започна да хърка, след това захриптя, аз изшътках няколко пъти по отдавна изпитания начин, но без резултат. Приповдигнах се на лакът, като се страхувах, че ме чака безсънна нощ, и в този миг хъркането премина в подобно на гръмотевица бълбукане. То идваше отвсякъде, като при проливен дъжд. Не са те, успокоих се аз, курделът смила храната си и коремът му курка. Продължавах да лежа, а сънят ми не идваше. Като зърна на броеница прехвърлях в паметта си предишните свои пътешествия. Колко много бяха станали вече! Но някои се оказаха сън. Спомних си своето пробуждане след конгреса на футуролозите193 и изведнъж си помислих, че може би и сега сънувам. Никъде безсънието не измъчва с такава упоритост, както по време на сън, защото е много трудно да заспиш, ако вече спиш. По-лесно е в такъв случай да се събудиш, това е известно на всеки. Ако се събудех сега, щях да си спестя множество излишни грижи. Това наистина щеше да бъде приятна изненада. И аз напрегнах сили, за да преодолея духовно връзките, с които така здраво ни държи сънят, да го разкъсам и да го хвърля от себе си като тъмен пашкул, но макар че вложих всичките си усилия, от това не се получи нищо. Не се събудих. Нямаше друга реалност.

Март, 1981 г.