Оглед на място

III. На път

Вече е октомври, звездите пожълтяха и стана някак си по-хладно, а аз летя. Няма да кажа, че съм очаквал по-скоро смъртта, отколкото това пътешествие, защото още от самото начало съм си мислел, че необикновената благосклонност на съветника е свързана с домашната ни прислужница. Но сега всичко вече е без значение. Какво бих могъл да правя в ракетата с домашна прислужница и откъде щеше да идва да ми чисти? Факт е, че летя към Телец, облечен с полугрейка, което донякъде съответства на това, че летя като дипломатически полукуриер. Така го измисли след огромни конференционни мъки Департаментът по профилактика на жалбите и споровете. Нито пълноправен куриер, защото още не сме си разменили с Енция посланици, нито частен турист, защото не става въпрос само за грешка в следващото издание на „Дневниците“, а за предотвратяване на инцидента, който изведоха модулите на Института за исторически машини. Резултат от това пътешествие ще бъде, юридически казано, един анулиран dolus131, а футорологично — една самоликвидираща се прогноза. Ще представя самата истина, старото издание ще се изземе тихомълком от библиотеките и така вече няма да бъда автор на препъникамъка. Пиша това не само облечен с полугрейка, но и като че ли полунасън, затова не зная дали може да се говори за авторство на препъникамък? Когато става дума за камъни в бъбреците или в жлъчката, как да е, но препъникамък? Мисълта ми понакуцва в метафоричната минералогия. Реших да видя в речника на чуждите думи, но бутнах ютията, която падна на крака ми, защото корабът ми е съвременен, с изкуствена гравитация, и като призовавах камъни да изпотрошат всички усъвършенствания, си помислих със съжаление за примитивните пътешествия, когато човек летеше по целия кораб като дух. Отказвах да връзвам спалния чувал за стената, защото сутринта е много трудно да се излезе от него и имаше нещо забавно в това, че знаех къде си лягам (а по-точно увисвам) да си почина, но никога къде ще се събудя в черната утрин. Спалният чувал плаваше с мене ту насам, ту натам, имах под възглавничката си фенерче и често, когато докоснех при подобно летене лавицата с книги, се хващах за нея още преди да съм се разсънил, книгите се разпиляваха като подплашено птиче ято, а аз хващах първата, която ми попаднеше в ръцете, и започвах да чета под светлината на фенерчето, вътре в чувала, винаги любопитен какво четиво ми е предоставила нощната случайност. Бордовата гравитация има всъщност само тази добра страна, че като се върне на Земята, човек не прави през първите месеци множество бели в дома си. Защото е известно, че когато си свикнал, като изстискаш паста за зъби върху четката, да оставиш чашата с вода във въздуха, а след това да я вземеш в ръка, без да ти избяга нито за миг, същото правиш машинално и на Земята, но за съжаление така е и със супника по време на обяд, с чиниите и все трябва да измиташ изпочупени останки. Що се отнася до ракетния спиритизъм, винаги съм вземал на подбив тези, които се кълнат, че нещо ги е уплашило между Бетелгейзе и Антарес. Това са просто части от сушащо се бельо. Понякога нещо скърца, почуква и човек трепва радостно при мисълта, че има за спътник в самотата си някоя мишка, но от друга страна, след като няма гравитация, мишката се обърква напълно и можеш да я намериш на най-невероятни места, вещ съм по въпроса и тук вече съм на страната на прогреса. Дадох да ми монтират на борда дискутър. Както показва самото име, това е придружител, който трябва да поддържа духа с разговори, а професор Бур дьо Каланс се постара да ми намери най-нов модел, многоиндивиден. Набавих си макети на всички личности, с които бих разговарял с удоволствие. Удивително е колко е проста идеята за тези макети и колко дълго никой не е могъл да се досети за нея. Правят биоелектрически портрет на съответната личност, битират я, което означава, че я въвеждат в програма и под формата на най-обикновена касета я пъхат в дискутъра, едно натискане с пръст и ето, познатият глас се разнася в помещението, но въпреки това не става въпрос за някакъв индивид и можеш без притеснение да го изключиш във всеки един момент, да поставиш касета с друг или да отидеш да спиш. Разбира се, при подобни отношения трябва да се спазва определен минимум приличие, savoir-vivr132, не защото макетиранит може да се обиди, не може, тъй като това е негов чисто рационален екстракт, извлечение, но за лична умствена хигиена някои форми на поведение трябва да се спазват. Добре е да имаш на борда подобна психотека, но не е лошо да се знае какво всъщност представлява. За елементарния разум всяка готварска книга съдържа цялата информация, необходима, да речем, за печене на орехова торта. Но тортите, направени по една и съща рецепта, но от две различни домакини, не си приличат точно толкова, колкото Шопен, когато го свири Рубенщайн и когато го свиря аз. Рецептата, макар че съдържа всичко, е мъртва и е нужно да и се вдъхне живот, за да разцъфне. Масовото сладкарство, това трябва да се каже ясно веднъж завинаги, е вид платена проституция, а не любовно отдаване. Пристъпването към формата за печене на торта трябва да бъде индивидуално и дори, бих казал, вдъхновено от чувството за мисия и затова тортата, когато освен пресни орехи в нея са вложени деликатни, свежи чувства, запазва под лъжичката някаква, бих казал, девствена интимност, сякаш че позволява да бъде изядена за първи път на света. И ето — компютърът-дискутър е готварска книга. Формално погледнато, той съдържа всичко, но това всичко не го е грижа за нищо, на това всичко му е все едно и едва макетът на конкретния човек прави пасивните залежи от информация духовно полезни, предлага мъдрост. С една дума, става въпрос за стил. Поръчах си няколко светила на волянистиката, Бертран Ръсел133, Попър134, Фийерабенд135, Финкелщайн, Шекспир и самия Айнщайн. Преминаването през Слънчевата система беше, както обикновено, доста интересно, набелязах си такъв път, че да огледам Марс, към който имам някаква слабост от дете, застанах до илюминатора и на минаване край старите гърмящи сфери на Сатурн и Юпитер, защото винаги съм си мислил, че би трябвало да стъпя поне на едната от тях, но какво да се прави, когато отиваме в музей, никога не е в родния ни град, след като там може да отидем всяка минута, така че за целта отиваме до някоя си Италия и същото се отнася за тези между другото съвсем ефектни старини. Едва като се отдалечих на няколко светлинни месеца от Слънцето и Земята с Швейцария, където делото Кюсмих contra136 Тихи още не беше дошло на дневен ред и нямаше скоро да дойде, започнах да мисля какво да правя, а това е толкова деликатна материя, дори бих казал толкова неприятна, че никога досега не съм казал и дума за нея. Какво пък, трябва най-сетне да се каже ясно: астронавтиката намирисва на затвор. Ако не са илюминаторите, може наистина да си помислиш, че си получил солидна присъда, не за година, не за две, а най-малко за два десетака и не можеш дори да разчиташ на предсрочно освобождаване за добро държание, нито на колети от семейството, нито на посещения. Между трансгалактическата навигация и излежаването на присъда в затвора преди имаше една разлика, изразяваща се в липсата на гравитация, а сега от практическа гледна точка вече не съществува нито една и не е странно, че има индивиди, специално предопределени за такива пътешествия. Идеята на един теоретик да се набират за екипажи на космолетите затворници с доживотна присъда от земните наказателни заведения с най-висока степен на изолация изобщо не беше толкова безсмислена, както се говореше. И да стоиш, и да лежиш, и да се носиш под тавана, намираш се между четири стени, значи си затворен, а това, че навън вместо стени и пазачи има абсолютно празно пространство, не носи облекчение. От най-съвършения затвор можеш да избягаш, но от ракетата, увиснала между звездите, никъде не можеш да се измъкнеш. И това е тъжната страна на моята дейност, която досега не съм засягал. Per aspera ad astra137, но ако трябва да го кажем по-прозаично — пътят към звездите минава през излежаване на дълголетна присъда. Наистина, сам съм я пожелал и я желая. Така и сега исках твърде много на колегиума на МВР, казах, че нямам ни най-малко желание да пътувам, но го подчертавах, за да не си помислят, че могат да се отнасят към мене като към момче за галактически поръчки. Честно казано обаче, ми се искаше и то като че ли още от момента, когато прекрачих прага на библиотеката. Когато доброто старо слънце изчезна, сякаш че се разтвори в черната супа на нищото, почувствах познатата ми отдавна, не един път изпитвана празнота и реших, че трябва веднага да взема решение: да спя или да се възползвам от дискутъра. Но столетният сън не е шега работа. Бях приготвил наистина всичко необходимо — будилникът да звънне на пет милиона мили от Енция, ядене ще се спести, което има своето значение, направих също основно почистване, макар да зная, че за толкова време всичко така и така ще се покрие с прах. Най-лошо е винаги събуждането. Не понасям раздърпана брада, коси до коленете и нокти като на орел — винаги държа някъде под ръка ножичка и машинка за подстригване, но миналия път забравих къде са и трябваше да обърна половината ракета надолу с главата, като се спъвах постоянно в собствената си брада и ругаех до небесата, преди да намеря бръснарските принадлежности, без които — кой би си го помислил? — астронавтиката е невъзможна. Когато вадех завивките от шкафа за бельо, видях, че чаршафите са твърди като ламарина, а бях помолил домашната прислужница да следи за това в пералнята, и като и се ядосах, по-скоро разкъсвах, отколкото разгръщах слепналата от колата материя. Проверих също дали по калъфките за възглавници няма от обшитите с конец телени копчета, оставящи върху бузите на спящия сини отпечатъци, което трябва да избягва всеки астронавт, защото след столетен сън му се налага да се кипри с физиономия, цялата в негативни копчета, а чуждоземните същества ги вземат за неразделна част от човешкото лице. Като си приготвях разните отвратителни течности, които трябва да се изпият преди хибернацията, бавно губех желание за нея. Защо в края на краищата бях взел на борда компютър с персонализираща приставка и толкова касетирани славни мъже? Погледнах касетите. На всяка имаше име, а под него инструкция за ползване и червен надпис LIVE138 или POST MORTEM139. Разбира се, на касетата на Шекспир имаше надпис POST MORTEM, а на Филкенщайн — LIVE, защото вторият е жив, а първият не, но какво значение имаше това за възпроизвеждането? Видях в книгата за обслужване на персонализатора, че личността на умрелите се извлича от събраните им съчинения, което води между другото до това, че възкръсналите не говорят така, както са говорили, докато са били живи, а както са писали, поетите, да речем — само в стихове. Както е във всички инструкции, там имаше много неразбираеми професионални термини и неясноти, от рода на забележката, че колкото по-отдавана е умрял някой, толкова по-малко е „обяснителен“ и затова на никого не се препоръчва да се възкресяват индивиди от много стари времена с изключение на историците, защото никой друг няма да успее да завърже с такава личност разговор, освен ако не разполага с експликатор. Не мога да кажа, че от това ми се изясни нещо, затова след кратък размисъл сложих в компютъра касета с Рупърт Трути, разчитайки на това, че е professor of computer science140 и ще ми даде съответните разяснения. Веднага след като натиснах клавиша GO141, чух приятен баритон, седнах и го заслушах леко удивен, че изобщо не изчака да го попитам нещо, а заговори сам, без да млъкне.

— Аз съм Рупърт Трути от Massachusett Institute of Autofuturology142 и се занимавам, както показва името на моя научен център, с прогнозиране на прогнозите, или с откриване какво ще предсказват прогнозистите от бъдещите столетия. Любезно подчертавам, че след като съм касетон, както се наричат популярно касетиранияте лица, мога да черпя от контейнерите с памет на компютъра, в който съм сложен, без каквито и да е ограничения.

— А защо, професоре — прекъснах го аз, — вие можете, а индивидите, умрели много отдавна, по всяка вероятност не могат? Прочетох го в инструкцията…

— За да разбереш каквото и да е — отвърна Трути, — трябва да знаеш нещо предварително. Защото разбирането означава да сложиш чутото в главата, като се спазва определен ред. Именно затова никой не помни първите житейски възприятия от бебешкия си период, защото тогава още не е знаел нищо. Но, мой благородни възкресителю, колкото повече неща е разбрал някой в една епоха, толкова по-малко може да разбере в следващата, защото главата му е натъпкана със старини, а му е натъпкана, защото вчерашната свещена истина е днешен предразсъдък и досадна дивотия. Макар че съм цифроник, аз мога да използвам другите дялове от паметта на този компютър, в който сте ме сложили, защото имам някакво понятие от биология, психоника и физика, затова зная какво е експертолиза и енспертолация, но сложете тук Платон и ще се убедите, че нищо няма да научи…

— А какво е това? — попитах любопитно.

— Експертолизата е разтваряне на експертите в огромния океан от информация, а енспертолацията е защитен рефлекс, при който експертите се самоизолират от страх. Що се отнася до експертоластиката…

Може да постъпих неучтиво, но изключих професора, защото се страхувах, че с по-нататъшните си обяснения ще направи неразбираемо това, което успях да науча от него, седнах над купчината касети и започнах да обмислям как да оформя научния кръг, за да имам интелектуална полза от дискусията. Вече изобщо не мислех за хибернация. Как, след като можех да започна разговор с най-великите духове на историята, бих могъл да се отдам на цели векове безсмислено хъркане? Сложих тогава в компютъра касетите с Бертран Ръсел, Карл Попър, адвоката Финкелщайн (макар че беше дух minorum gentium143, исках да го имам в компанията си като симпатичен познат) и въпреки предупрежденията на професор Трути, добавих Шекспир. Бих се заклел, че си поръчах и Айнщайн, но макар че изсипах всичко от кутията на пода, намерих само Фийерабенд и ядосан, че не мога да направя рекламация — бях се отдалечил вече на няколко трилиона мили от Земята, — се приготвих за разговора, което ще рече, че си нагласих удобно масичката с крекери и тоник, а под кръста си сложих възглавница. Включих компютъра, но изядох и изпих всичко, а не се чуваше нищо, докато съобразих, че моите касетъчни спътници отдавна вече спорят помежду си, но високоговорителят е намален. Завъртях необходимото и чух гласа на Бертран Ръсел.

— Умът, господин Фийерабенд, е сила, с която се решават проблеми, и затова най-блестящия ум може да се използва за най-глупави неща. А мъдростта включва в себе си и избора на проблемите.

— Осмелявам се да не се съглася с лорд Ръсел — отвърна на това Фийерабенд. — Мъдростта е преди всичко самопознание, казано класически, а по-съвременно — откриване къде собственият ти разум има празноти и липси. Това е, разбира се, сократизъм. Както е известно, на идиотите им се струва, че знаят всичко. Идиотът, особено кръглият, само ако му предложите, е готов веднага да стане президент на САЩ. По-благоразумният човек първо ще се замисли, а мъдрецът по-скоро ще скочи през прозореца. Прекаленото струпване на мъдрост сковава до онемяване, макар да смятам, че мълчанието на Витгенщайн144 е имало друга причина.

— Ако се съди по вашето красноречие, колега Фийерабенд, по-скоро не сте заплашени от прекомерна мъдрост — каза Ръсел. — Не само хората са глупави, има също така глупави философски системи, резултат от явление, което бих нарекъл ефект на историческа монументализация на каквото и да е. Имало един английски крал, който искал и да остане религиозен, и да преспи с някоя и друга жена като със съпруга, макар че вече бил женен. Какво да прави тогава? Като не можел да се откаже от похотта си, променил малко религията, отделил английската църква от Рим и така се появил англиканизмът. Както е известно на всеки, който ме е чел, Хегел е бил мислител от рода на така наречените неразбираеми хвърлячи на прах в очите и именно на това дължи трайната си популярност, макар че вече не е такава като преди сто години. Прецизният глупак е по-малко вреден от неразбираемия, защото неразбираемият е невеж и поради невежеството си вниква по-навътре в нещата. Позволих си да разясня това в моята „History of Western Philosophy“145 и естествено множество обидени глупаци ме хванаха за гърлото. Като Дюи, например. За съжаление savoir-vivre е изискване не само за Камарата на лордовете, но и за философските полемики. Едва след смъртта човек може да си позволи да обхване цялата истина без ограничения. Но аз и така съм бил винаги любител на истината, което ми е струвало много главоболия. Който предлага нова философска система, дава с това да се разбере, че се е приближил до истината повече от всички хора преди него. Следователно всяко подобно предложение съдържа недостижимата мъдрост на нейния автор. А нормалното разпределение на интелигентността в обществото засяга и философите, затова и сред тях има много глупаци. Любопитно е, че тези мои неотнасящи се специално за никого наблюдения предизвикваха толкова разпалени реакции…

— А къде се поставяте вие върху кривата на разпределението на мъдростта, лорд Ръсел? — попита тихичко Фийерабенд.

— Обективно казано, по-високо от вас, защото разбрах всичко, което сте написал, а вие това, което съм писал, не сте го разбрали, във всеки случай силно сте го преиначили.

— Така ли? Но аз съм публикувал след вашата смърт…

— Ето защо ви четох, след като бях касетиран. Много сте взели от мене, в което няма нищо лошо, но трябва да се посочва учителя…

— Тъй като се изказвам тук като чисто духовен екстракт — каза Фийерабенд, — отбелязвам, че моите думи се съпътстват с леко повдигане на рамене и снизходителна усмивка. Лорд Ръсел винаги се е стараел да отчупи от философската баница по-голямо парче, отколкото може да преглътне.

— Това е от Куайн146 — намеси се хладно Ръсел.

— Трудно е да слагам на всяка казана дума биоблиографична препратка! — каза с леко раздразнен глас Фийерабенд. — Лорд Ръсел, който след смъртта си наистина е още по-малко вежлив, отколкото е бил приживе, не ми дава да кажа нито едно изречение до края. Лорд Ръсел не само е отчупил над възможностите си, но и се е нахвърлял на баницата всеки път от различна страна, все едно че общата онтология е торта или козунак, от който трябва да се изядат само стафидите…

— Айнщайн — обади се изведнъж с дълбоко замислен глас Карл Попър — сравнява това с дъска, а не с козунак. Казал е, че глупавите търсят най-тънкото място, за да пробият в него колкото се може повече дупки, а гениите се залавят с най-твърдите, чепати греди…

— Втората част е ваша, лорд Попър — отбеляза язвително Фийерабенд. — Цяло щастие е, че във философията няма чинове и постовете, защото в противен случай, заобиколен по фланговете от двама лордове, би трябвало да мълча като онемял. Според мене умът и ерудицията трябва да се уравновесяват като двете блюда на везната. Прекалено голямата ерудиция дърпа за краката малкия разум към тинестото дъно, а духът, който не е задържан от тежките гири на информацията, лети, накъдето му се иска, предимно към безотговорни фантазии. Най-важна е златната среда. Не смятам обаче за златна среда тактиката, която се основава на изключителното цитиране на самия себе си, и освен това недобросъвестно, когато някой, вместо да започне полемика по същество, дава в бележка под линия само някакви прастари драсканици, в които уж някога е обърнал внимание на този въпрос, след което читателят е длъжен да струпа пред себе си opera omnia147 на този автор, който най-напред го препраща с препратки там, където зимуват раците, преди още да се е заел с четенето на статийката му. Но в днешно време това е прекалено.

— Опасвам се, че господин Фийерабенд намеква за моя почитаем колега от Камарата на лордовете — каза Ръсел. — Има нещо такова! Но може би е време да спрем с язвителността ad personam148? В този хладен касетъчен гроб размишлявах много за моята теория за типовете. Тя може да се приложи към онтологита, а не само към логиката. Съществуват онтологични предпочитания, както съществуват предпочитания към женския пол. Аз лично винаги съм имал склонност към блондинките, а проблемите ми са идвали от това, че те не винаги са имали склонност към мене. Могат също така да съществуват различни ТИПОВЕ познание. Разбира се, казвам това като макет. Препоръчвам да се използва думата „макет“ заради мъжкия ни пол, нищо че е в plusquamperfectum149.

— Макет като пакет? — каза Фийерабенд и избухна в сямх. Най-напред се захили иронично и леко, после даде на половин мощност, след което започна да се смее така гръмко, че даже високоговорителите запращяха.

— Какво толкова смешно видяхте в моето малко терминологично предложение? — попита Ръсел.

— О, не — отвърна Фийерабенд, като все още се давеше от смях, — просто си спомних една брюнетка, защото лорд Ръсел…

— Господа — апострофирах ги меко, — осмелявам се да обърна вашето внимание върху това, че касетите ми струваха над 9000 франка и то швейцарски! Искам да се посветя в тайната на най-висшите явления на битието, искам да ми подадете ръка за помощ, фигуративно, разбира се, и макар че не съм ви равен по интелект, разчитах на резултати от вековно общуване с такива умове като вас… а сега тези блондинки и брюнетки…

— Ако някой иска да стигне някъде — каза Бертран Ръсел, — трябва да се погрижи за добри коне и да ги впрегне по съответния начин в каруцата. Ние обаче, господин Тичи (така изговаряше името ми), никъде няма да ви заведем, защото не сме дружен впряг. Всеки от нас е дърпал във философията на различни страни… Така че, ако искате да разберете нещо, моля да изключите моите ценни колеги.

Тук се разнесе хор от изпълнени с възмущение протести. Надвиках всички, като ги призовах да се изкажат по въпроса за енцианската етикосфера. Съгласиха се.

— Може би — каза лорд Ръсел — тези птичи синове са успели да създадат тази така наречена етикосфера, но така са си създали индивидуални затворчета, огромно количество невидими усмирителни ризи. Всеки достатъчно силен стремеж към всеобщо щастие завършва с построяване на затвори. Самата идея е ирационална фатаморгана на разума…

— Винаги съм го твърдял — обади се със силен старчески глас лорд Попър. — Corruptio optima pessima150 и така нататък. Спектърът на социалните състояния е едноосен, разположен между затвореното и отвореното общество. Левият екстремум е тоталитарна тирания, или тази, която управлява всичко човешко, включително и съдържанието на песните в детските градини, а десният екстремум е анархия. Демокрацията се намира долу-горе по средата. Енцианците явно са се опитали да свържат двете крайности, за да може всеки да живее в общество, което е едновременно затворено и отворено, и да прави, каквото си иска, ограден от невидимия си мехур от ненарушими предписания. Това може да се нарече тирархия, но от нея не би могло да последва нищо добро. Смятам, че там дори има повече нещастие от всякъде на друго място.

— Защо, лорд Попър? — попитах аз.

— Защото този, когото изтезават в една полицейска държава, може поне да вярва, че ако престанат да го изтезават, би могъл да изгради с останалите един щастлив свят. А този, който е гален непрестанно под надзора на държавата от така наречената синтура, не може дори мислено да избяга някъде, защото вече няма къде. Поносими са само средните състояния на обществената агрегация.

— А аз мисля — каза Фийерабенд, — че където няма law and order151, печелят зъбите, лактите и ноктите, а където има law and order от пелените до крематориума, нещастието трябва да е същото, само че има друг вкус. Лорд Попър със своята апология на отвореното общество трябваше да отбележи, че това е учтиво название на ситуация, в която има големи и малки кучета, на които им е позволено да се лаят, но не да се хапят. Като дете се зачитах в красиви разказчета за бъдещ свят, в който жените домакини се преквалифицират в доцентки по лимнология, портиерите в професори по обща теория на всичко, а останалите творят, колкото си искат, в резултат на което се възцарява нечуван разцвет на изкуствата. Чудно е колко много хора, които съвсем не са били глупави, са вярвали в подобни глупости. Ами че повечето от тях изобщо не искат да прекарат живота си като събират стари раковини и не ги интересуват други раковини освен тези в клозетите, а за въпросите, свързани с края, започват да мислят след посещение при лекаря, който на въпроса за диагнозата дава уклончиви отговори. Ефектите от тоталната автоматизация трябва да са ново издание на така нареченото в средновековието Hollenfahrt152. Различни пътища водят към ада. Някои са покрити с рози и полети с мед. Отвореното общество е по-добро от затвореното само от гледна точка на това, че от първото е по-лесно да избягаш отколкото от второто. Друга работа е, че не се знае къде да избягаш. Но винаги е по-приятно да имаш зад себе си отворени врати, отколкото врати с решетки и заковани с гвоздеи за рамката. Аз поне така възприемам това.

— А аз писал ли съм някъде, че отвореното общество е някакъв идеал? — нахвърли се Попър върху Фийерабенд. — Като скептик винаги съм бил на страната на по-малкото зло.

— Жалко, че не сте се ограничили с това — каза Фийерабенд, — защото вашата концепция за научното познание не издържа на критиката, както съм посочил, и между другото не съм нито първи, нито последен.

— Самият Айнщайн призна, че имам право — започна живо засегнат Попър, но Фийерабенд не му даде да довърши.

— За обстоятелствата, при които Айнщайн, човек с добро като на гълъб сърце, е признал, че имате право, сте писал вече, лорд Попър, толкова пъти, че е достатъчно само да споменавате къде. Доктор Чипендейл ми каза, че тогава Айнщайн е имал мигрена и е погълнал значително количество прахове за главоболие, чието затъпяващо действие е познато на всички.

Обиден, Попър млъкна. Дългата тишина беше прекъсната най-сетне от Ръсел.

— Моят уважаван колега философ от Камарата на лордовете е имал нещастието да се роди системен философ във време, в което вече не може да има системна философия. Трябва да се погледне истината в очите, колега Попър! Господин Фийерабенд е умерен анархичен екстремист в теорията на познанието, аз съм неимперативен антиинтуитивен категориалист в аналитичен стил, а лорд Попър е създател на няколко остроумни концепции, но е също така и несинкатегорематичен нагревател на неутрализирани онтологично кюфтенца в сос от Circulus Vindobonensis153. От кръга, в който Витгенщайн сия, сия, докато не престана да сияе. И кръгът прашасва на тавана. Та еклектичният синкретизъм в произведенията на господин Попър…

— Вие сте си сменяли възгледите по-често и от долните си гащи! — извика ядосаният, направо изваден от социостатично равновесие лорд Попър. — Какво ви е останало от годините на първата ви младост, лорд Ръсел? Три тома „Principia Mathematica“154, писани с мъка в продължение на години. Затова нямам търпение да кажа, че Чанг Венг или Пинг Понг, защото не мога да помня китайски имена, програмира компютъра си така, че всичко, което Б. Ръсел е доказал в прословутите си „Principia“, машината го свърши за осем минути, със средна скорост на самоубиец, който се е хвърлил от деветдесетия етаж на Юпитер, където, както е известно, гравитацията е толкова пъти по-голяма от земната, колкото пъти домашната прислужница на господин Тихи е объркала сметките от пералнята в своя полза.

Последните думи ми се сториха толкова шокиращи, че направих значително усилие и наистина веднага отворих очи. Най-лошото беше това, че не знаех в кой момент съм заспал, но се срамувах да си го призная. Като че ли обаче не бях изпуснал прекалено много, защото се препираха, макар и не чак така, както ми се беше присънило. За да ги раздвижа малко, вкарах в дискутъра двама волянисти, единият се казваше Биониз Рьорен, а другият Пиер Сомон, и веротно под влиянието на някакво вцепенение на духа, в каквото поставя човека дългото пребиваване в празното пространство, си помислих, че ако двамата бяха един индивид от индиански произход, щяха да се казват Ревящата сьомга155. Професор Сомон се оказа ценна придобивка за нашата компания като познавач на волянската философия. От XXII век тя била, изясни ни той, релативистична по отношение на субекта, а приложна по отношение на обекта. С други думи, тогава, когато на Земята субектът или, по-просто казано, философът е винаги човек, на Енция философстват и машините, а също и облаците, защото някои видове съобразони, отнасяни от вятъра, се събират по границата на тропосферата във вид на необикновено разумни цирокомулуси и нимбостратуси, които като нямат какво друго да правят, размишляват за смисъла на битието. Времето на Акс Титоракс, бунтарския мислител, заобиколен и на смъртното си ложе от верни ученици и полиция, си е отишло безвъзвратно. На миналото принадлежат също така проблемите на една или друга власт. Истинските дилеми възникват за философията едва когато благосъстоянието придобие тревожни размери. След като лошите неща трябва да бъдат все по-малко, а приятните все повече, то с логическа необходимост оптимумът се покрива с максимума на благата, свободите, удоволствията и развлеченията и с минимума опасности, болести и тежък труд. Минимумът е равен на нула, следователно никаква работа, никакви болести, никакви опасности, а максимумът е там, където сладостта от живота става неизчерпаема. Този с такава прецизност установен оптимум никой обаче не може да издържи. Някъде по пътя прогресът се превръща в собствено противопоставяне, но никой не знае къде. На това се основава така нареченият парадокс на Шлапенрок и Кикс. Като взе думата след своя колега, професор Рьорен ни разясни, че не е чак толкова зле, колкото може да се предполага. Във всяко общество има мърморещи ретрогради, които дърпат назад към така наречените „минали добри времена“, но няма връщане в миналото. Напротив, етикосферата трябва да се издигне на нова висота на развитие. Засега това е само проект на управляващите, разработен от Съвета на ентофилите156. Идеята изглежда твърде проста. Всяко общество отговаря най-добре на хората от някакъв конкретен тип. И изобщо не е задължително тези хора да принадлежат към неговия елит. Благодарение на вродената си природа те правят с удоволствие именно това, което е важно и възможно за тяхното време. Това са конквистадорите в епохата на имперската експанзия и търговците, когато тази експанзия завладее далечни територии. Могат да са учени, когато първостепенно значение има науката. Духовници по време на воюващата църква. Има също така хора, на които не им е удобно в спокойни времена и които между другото могат сами да нямат ясна представа за това. Те набират сила по време на всеобщи катастрофи или войни. Има също така готови да се жертват хора, които живеят като помагат на другите, и има аскети, които извличат полза от лишенията. Историята е театър, а обществата са актьорски колективи, които получават роли в играещите се пиеси, но никоя от тези пиеси, през никой исторически период, не дава поле за изява на всички актьори. Създадените за велики трагици нямат нищо общо с фарсовете, тъй както бронираните рицари нямат място в камерните граждански представления. Егалитаризмът е житейска програма, в която всички трябва да играят наравно и по малко и никой там не може да изиграе голяма романтична роля, защото за такава няма място. Такъв нещастник е осъден да си съперничи с останалите по брой на изядени твърдо сварени яйца, по каране на велосипед с гърба напред като едновременно с това изпълнява скерцо в ла минор на цигулка или подобни палячовщини, които единствено свидетелстват за пропастта между неговите стремежи и скърцащата действителност.

С една дума, различните времена дават предимство на различни характери и във всяко едно от тях значителна част от обществото е масов фон за избраниците на съдбата, защото единствено чистата случайност може да направи така, че съответният темперамент да съвпадне със съответния за него исторически момент.

Това може да се каже и малко по-иначе. Светът, в който индивидът с определени качества на духа може да ги развие най-добре, е особено благоразположеният към него свят, но няма такова универсално благоразположение на света, което да удовлетворява в една и съща степен всички видове човешки натури. Такава възможност дава едва създаването на синтетичната среда. Тя може да бъде благоразположена към отделните хора по индивидуална кройка и нагласа (но за благоразположение към определени натури трябва да се признае и съобразната съпротива на света, защото има някои от тях, които са родени за борба с противодействията). Следователно средата ще бъде предизвикателство за тези, които обичат да рискуват, спокойно пристанище за порядъчните меки души, непозната земя за откривателските натури, скрито съкровище за романтичните търсачи на приключения, олтар за жертвоготовните, за стратезите — бойно поле, област на непрестанен труд за работохолиците и не се знае само засега какво трябва да прави подобен свят с подлеците, защото и такива не липсват. Вглеждането по-отблизо показва, че съществуват огромно количество разновидности на героизма и страха, на любопитството и безразличието, на жаждата за борба и жаждата за спокойствие, а същото засяга и подлостта. Така че благоразположената и разумната среда трябва да стане крояч на жизнената материя и така да я шие, че всеки да получи това състояние, което му съответства най-добре. Една само, но ужасна трудност трябва да се преодолее, за да стане това, когато всички технически средства бъдат вече готови като среда, която се адаптира безпогрешно към човешките натури. Всеки трябва да чувства пълна автентичност на битието си. Никой не трябва да смята, че играе като на сцена и следователно може да слезе от нея всеки момент. Че го заобикалят специално направени за него декори. Ако това е игра, а по-скоро система от много игри, дадени от средата на нейните обитатели, тази игра трябва да бъде без съдебни искове към нея и без прекъсване, смъртно сериозна като живота, а не условна като забавление. Така нито един играч не ще може да напусне обществената шахматна дъска, за да я погледне извън нейните очертания. Той не трябва да знае какво му предстои, никой не може да подрежда правилата на собствената си игра или на играта на другите индивиди, защото в подобно положение това са прерогативи, равни на Божите. Оттук възниква старият като света въпрос quis custodiet ipsos custodes157? Кой трябва да стане този Deus ex machina158, който пази ангелите хранители на отделните индивиди и се грижи чрез тях за колкото справедливата, толкова и съвършена оптимизация на съществуването им? Зад всеки, дори и най-находчив отговор на този въпрос, непременно застава призракът на криптокрацита159 и борбата се води за нейното елиминиране, така че разпределението на синтетичните съдби да бъде изцяло децентрализирано. Този социотехнически проблем в превод на езика на традиционната религиология означава да се даде начало на пантеизма. Криптократът няма да може да бъде намерен по същия начин, по който не може да бъде намерен Бог, защото е навсякъде едновременно. Но ако нещо в тази преправена хармония се развали, кой ще го поправи? А тъй като някой трябва също така да я проектира и да я пусне в действие, на този индивид, или група индивиди, ще бъде предопределено да изиграе самозвано, явно или, още по-лошо — тайно, ролята на Бог в това всеобщо представление. Засега се говори за многофазов преход от обикновена към криптопревиденциална етикосфера. Донякъде почти както е в Библита, прасъобразоните ще създадат съобразоните, съобразоните ще дадат на света съобразонилите, които ще поставят началото на следващите поколения, докато се стигне до стабилизаторите, наречени окончатори, които се равняват по саморемонтиращата си сигурност на стихиите на Природата. И това ще бъде Рекреационна креация в рамките на Космическото прасътворение. Далечен е пътят, отрупан с препятствия, но целта е видима и оптимистите смятат, че след някакви си двеста до триста години парадизацията на Воляния ще стане постигнат факт.

Това изложение направи на касетонците колкото значително, толкова и отрицателно впечатление. Самото съзнание за непостижимо аранжиране на съдбата, заяви лорд Ръсел, е катастрофа за разума и призив за бунт. Трябва да се опасяваме в това напълно ново общество от безчет нови форми на безумие, страдание и отчаяние. Дори Карл Попър се съгласи тук с Ръсел. Но Фийерабенд отбеляза, че това не би трябвало да е толкова лошо. Защото има, каза той, неща значително по-лоши от старателно дозираното всеобщо щастие. Другите не искаха да се съгласят с него. Изведнъж думата поиска мълчащият до този момент адвокат Филкенщайн. Уговорих двамата лордове и Фийерабенд адвокатът да получи възможност и да представи своята гледна точка, с което в края на краищата се съгласиха без особено голямо желание.

— Господа — обади се Филкенщайн, — макар че съм само едно второразрядно адвокатче с по-скоро безинтересна клиентела, изключвайки присъстващия тук господин Ийон Тихи, и през живота си не съм прочел толкова мъдрости, колкото всеки от вас е чел за един ден, искам да дам и моята лепта, след като съм се оказал в тази касетъчна компания. Моят, благословена му памет, баща имаше в Чорткова антиквариат и много свободно време, така че четеше философите и не слагаше капка в устата си с изключение на пейсахувка160 един път в годината. По това време във Лвов излизаше един вестник за борба с алкохолизма, „Лъчезарна трезвеност“, и един редактор, като знаеше възвишените интереси на баща ми, го помоли за една статия. Алкохолизмът, отговори на това баща ми, е отвратително нещо и би било по-добре, ако го нямаше. Но дори да се насъберат аргументи с най-голяма тежест, все едно от това няма да се получи нищо, защото „Лъчезарна трезвеност“ не се чете от пияниците, чете се само от въздържателите, за да подкрепят убеждението си, че са по-добри, а когато на някой пияница му завият във вестника херинга и той хвърли око на статията ми, или ще я използва за гадна цел, или веднага ще се напие от огорчение, че се е поддал на един толкова пагубен порок. Много се извинявам, но не вярвам, че писането на такива мъдри, задълбочени книги за щастието и морала, каквито е писал лорд Ръсел, биха могли да спасят и една муха да не и откъснат крилцата. Когато бях малък и си играех, майка ми от време на време ми викаше от другата стая: „Спут, престани“, макар че не знаеше какво правя, но не смяташе, че правя нещо добро, и същото може да се каже за човечеството. За съжаление, то не иска да престане. Баща ми абонираше „Илюстриран седмичник“, където бяха снимани Мъките на Белия човек, който с корков шлем на главата и уинчестър в ръка е сложил крак върху носорог, а зад него стои тълпа изпотени голи негри с вързопи на главите и дръжки от кафени чашки в носа. Тогава мечтаех черните да хвърлят вързопите и да изгонят белите от Африка, като преди това счупят в гърбовете им уинчестърите. Събирах станиол от шоколад „Хазет“ за откуп на малки негърчета, като го правех на голяма топка, само че не можах да разбера къде трябва да отида след това с нея, за да откупя някое негърче. А сега вече белите експлоататори ги няма, има само черни бивши капрали от Чуждестранния легион, които или сами колят своите абаносови съплеменници, защитили докторат в Кеймбридж, или нареждат това да го направи лейб-гвардията, а средствата за екзекуция доставят от Англия и други високоразвити в промишлено отношение страни. Сега чернокожите заповядват да бъдат короновани от чернокожи и само вътрешностите, които им вадят при изкормването, са също така червени като преди. Днес няма никакви наказателни експедиции, а държавни интереси, но не вярвам убитите да виждат особена разлика в това. Вече няма Deutsch-Ostafrica161, нито каквито и да е други колонии, само една независимост и на никого отвън не е разрешено да се намесва, за да не пречи никой на суверенните кланета. Вие говорите тук за всеобщо щастие, че цялото не можело да го имаме, а само частица от него. Щастието по всяка вероятност е относително нещо. На петнадесет години попаднах в лагер на смъртта, където моряха хората с газ като дървеници. Останах жив, защото Кацман, вторият заместник на коменданта, ме взе да му чистя жилището, а беше през лятото и търках със смазка пода без риза, на колене, и на него му хареса гърбът ми. Доколкото зная, искаше да направи подарък на жена си, която живееше в Хамбург, и беше измислил това да е абажур за нощна лампа. Намери сред затворниците специалист по татуировките, защото там имаше дори такива, които знаеха санскрит, което впрочем нямаше за тях по-практично значение, и му поръча да направи на гърба ми затрогваща рисунка. Беше много порядъчен човек този майстор на татуировките и ме татуираше толкова бавно, колкото можеше, макар че Кацман го караше да бърза, защото Geburtstag162 на госпожа Кацман наближаваше. На колана на панталоните си правех резки колко дни живот са ми останали, докато Кацман не получи писмо от Хамбург, че жена му е загинала заедно с децата по време на бомбардировка. Той не обичаше новите лица, а може би искаше да провери как върви довършването на рисунката, с една дума — продължих да чистя при него и виждах неговото отчаяние. O Gott, O Gott163, повтарше той, и за какво ми се случи това нещастие? Дадоха му отпуск за погребението, отиде и повече не се върна. Благодарение на това преживях някак си, защото неговият заместник ме държеше за всеки случай в готовност, ако Кацман се ожени отново или нещо от този род и абажурът отново бъде поставен на дневен ред. Само ме оглеждаше от време на време и казваше, че това е много елегантна работа, на този майстор на татуировките, който по това време вече беше издимял през комина. Щастието се сплита с нещастието по най-различни начини, драги господа. Ако бях тук телом, бих ви показал рисунката. Оттогава ми се струва, че на хората трябва напълно да им е достатъчна липсата на нещастие. Никой да не може да мачка хората като въшки край огън и да казва, че това е например висша историческа необходимост или че това представлява единствено встъпителна фаза към бъдещото съвършенство, или че няма нищо подобно, защото това е само вражеска пропаганда. Не искам да обидя тук никого от господа касетъчните макети, не намеквам за никого, защото изобщо не обичам намеците, но много кръв е пролята именно в резултат на разни видове философии. Та нали философите са открили, че нещата не са такива, каквито ни се струват, а инакви, и е любопитно, че резултатите от хуманистичните системи са били всъщност никакви, а от другите, като ницшеанската — кошмарни, и дори се е постигнало заповедите за любов към ближния и директивите за построяване на земен рай да бъдат превърнати в доста масови гробове. Всеки философ естествено ще каже, че тези метаморфози са нямали нищо общо с философията, но аз не съм съгласен с това. Имали са и то много. Тези извъртания на названията може също да се определят съвсем иначе, защото всичко може да се нарече съвсем иначе, и нещастието на разума е именно в това, че може. Може да се докаже, че обикновената свобода е съвсем нищо в сравнение с истинската свобода, и когато обикновената свобода бъде отнета, това е от полза за всички. Кой е авторът на такива увъртания? Неприятно ми е да го кажа, но философите. Струва ми се, че след като съм спасил кожата си да не стане на абажур, нямам право да се преструвам, че това не го е имало. Сега пишат за това с ужас и разкаяние, особено в Германия, защото там е най-демократичната демокрация в Европа. Сега, но преди беше фашизмът. Пишат, че това е бил черен исторически час и друг такъв няма да има. Но нали все пак този черен час все още го има. Сърцето се свива на човек, който е вярвал в деколонизацията и сега чете, че чернокожи са пуснали на чернокожите повече кръв отколкото преди това белите. Затова смятам, че някои неща не трябва да се правят в името на каквито и да е други неща. На каквито и да е! Нито добри, нито лоши, нито възвишени, нито свързани с държавните интереси, нито заради всеобщото добро след няколко десетки години, тъй като всичко може да бъде аргументирано. Защо изведнъж идеално състояние? Не е ли по-добре, когато никой не може да направи от никого абажур за лампа? Това е конкретно, а за измерване на идеалното състояние никой още не е измислил метър. Затова аз не бих отрекъл етикосферата. Наистина, да се направи невъзможно правенето на зло е също зло за много хора, тези, които са много нещастни без нещастието на другите. Но нека те да са нещастните. Някой винаги трябва да е нещастен, иначе не може да бъде. Това е всичко. Никого не исках да обидя и нямам вече нищо повече за казване.

В касетите се възцари като че ли някакво смущение. Във всеки случай никой не се обади дълго време, накрая сред космическата тишина думата взе лорд Ръсел.

— Адвокате Финкелщайн, вие имате и нямате право. Ако философията понякога е сеела зло, то е затова, защото злото е обратната страна на доброто и едното не може без другото. Човешкият свят е движение на самоизмъчващи се разумни (с малки изключени) същества във времето и пространството. Макар никой да не е изчислил това, смятам, че сумата на мъките и страданията е историческа константа, най-много с тази поправка, че е пропорционална на броя на живите, или остава постоянна, пресметната на глава от населението. Винаги обаче съм искал да вярвам, че настъпва някаква бавна промяна към по-добро, но действителността е опровергавала след това моите надежди. Бих казал, че човечеството показва днес по-добри маниери, отколкото в Асирия, но ни най-малко не и по-добър морал. Просто сега някогашното високомерие на човекоубийците е сменено с разни предлози и камуфлажи. Няма публични екзекуции, поне в повечето страни ги няма, защото се е приело, че това не подобава на една благоприлична държава. Но „не подобава“ е нещо различно от „не е позволено“. Първото заключение се отнася до savoir-vivre164, а второто до етиката. По своята същност човечеството се променя много бавно и незначително. Вече никой не помни, че подаването на ръка за поздрав е дошло от проверката дали поздравявания не държи остър камък. Плюс това в етиката не е обвързваща никаква математика. Когато тук загиват пет милиона души в лагерите на смъртта, а там едва осемдесет хиляди деца умират от глад, не може да се прави сравнение, за да се каже кое е по-добре. Не може да има такава сметка, която да установи, че нещастието на майката на само едно такова дете, когато то умира от глад, а тя не може да му даде нищо освен пресъхналата си гръд и разкъсващото си сърце, е по-малко нещастие от възпитания в Сорбоната тип, който избива в Азия четвърт от своя народ, смятайки, че точно тази четвърт пречи за реализирането на неговата възвишена идея за всеобщо щастие. Няма дори да споря с вас за сферата на философията. Нека бъде, както искате — философията е всичко. В известен смисъл е, защото когато снася яйце, кокошката проявява с това емпиричен, рационалистичен, оптимистичен, казуалистичен и активистичен светоглед. Тя снася яйце, значи прави нещо, или е активистка. Мъти това яйце с убеждението, че то може да бъде измътено, а това вече е значителен оптимизъм. Тя разчита да има пиленце, от което ще израсте следваща кокошка, значи е плюс това прогнозистка и казуалистка, след като вижда причинна връзка между топлината на корема си и развитието на пиленцето. Тя само не може да изкудкудяка всичко това и нейната философия има инстинктивен характер — вградена е в кокошето и мозъче. Но ако е така, адвокате Финкелщайн, това означава, че от философията не може да се избяга. Това не може да се направи и не е истина, че primum edere, deinde filosophari165. Докато има живот, ще има и философия. Наистина, философът е длъжен да бъде верен на своите убеждения. Но по-скоро не е. Така че нека поне се старае да е верен. Аз се стараех. Също се съпротивлявах на злото по наивен, смешен и безрезултатен начин, като седях на паважа, за да протестирам срещу войната. Нищо не постигнах, но ако можех да изляза от касетата, щях да правя същото. Всеки трябва да прави своето и това е. Не смятам, че успяхме да развеселим душата на нашия самотен домакин. Защо не казвате нищо, господин Тичи?

— Искам след философите и юристите да дам думата на един човек на изкуството — казах и включих касетата с Шекспир. Нещо там пошумя малко и накрая се чу глас:

— Господин Шекспир, успокойте се. Вие просто сте макет. Но може би някой от вас, господа, ще му обясни по-добре това? Вие, да речем, лорд Ръсел?

Предизвикан по този начин от адвоката, Бертран Ръсел наистина обясни на касетъчния Шекспир откъде се е взел, как става това и защо. Лекцията беше доста елементарна, по-скоро дълга и въпреки това не знаех дали посветеният в скромните елементи на кибернетиката и психониката ще успее да ги разбере. Но когато Ръсел завърши, никой не взе думата. Отново се възцари кратко мълчание, докато не го наруши получателят на поученията.