Оглед на място

Адвокатът Финкелщайн ме убеди. Отмъщението беше невъзможно. То е едно от най-големите житейски наслаждения, особено когато е, както казват познавачите, хладнокръвно, защото тогава е най-приятно. Кой от нас няма лични врагове и не се въздържа заради тях от вредни страсти, за да дочака в цъфтящо здраве подходящия момент? Бих могъл да кажа доста по въпроса, тъй като същността на космонавтиката е такава, че предоставя сума време за размисъл. Един човек, чието име няма да спомена, защото не искам да го обезсмъртя, направи всичко възможно, за да омаловажи моята дейност. На връщане от Касиопея знаех, че ще го срещна на официален банкет и обмислях разни варианти на срещата. Той, разбира се, щеше да дойде при мене с протегната ръка, а аз можех да го помоля да си признае дали е негодник или е кретен, защото на кретени подавам ръка, а на негодници никога. Но това беше някак си прекалено театрално и направо не струваше. Отхвърлях вариант след вариант, а като кацнах, научих ужасен, че всичко е било напразно. Той беше променил мнението си и вече ме превъзнасяше до небесата.

На Кюсмих също не можех да направя нищо. Затова реших, че от този момент нататък престава да съществува за мене. И той наистина изчезна, но само когато бях буден. В кошмарите, които сънувах, ми подаряваше яхти, палати, танкери, пълни с милмил, и купища брилянти. Измислях разни хитрости, за да се измъкна от глутница негови адвокати, които ме настигаха в тъмна уличка и тъпчеха джобовете ми със сребърни лъжички. Обречен бях да не мърдам три месеца от Швейцария и се страхувах, че няма да издържа. Нощно време Кюсмих, а през деня градинки като часовникови машинки, блясък на позлатени банкови табелки, борсови бюлетини и текущи курсове в „Neue Zurcher“. Когато се разхождах, гледах да не минавам по една улица, защото ми казаха, че под асфалта между канализационните тръби има трезори със злато. Не се събрали в подземието на банката и тя си пробила тунели под паважа. За щастие си спомних за поканата на професор Гнус. И това ме спаси.

Институтът се намираше извън града. Със стъклени стени, които отразяваха небето и облаците. Виждаше се отдалече и се извисяваше над обширен парк. Зад оградата, имитация на железни копия с позлатени върхове, слънцето огряваше жив плет. Обадих се от портиерната до централната сграда, подкарах по-нататък колата и паркирах под големите кестени до басейна, в който плуваха сънливи лебеди. Не обичам тези глупави птици и не разбирам защо толкова даровити хора, особено хора на изкуството, са се мамили от техните извити шии.

Холът на института беше огромен. Приличаше по нещо на храм, може би заради тишината и мраморните плочи, които отразяваха тавана с алюзията за църковен кораб. Видях отдалече професора, който излезе от асансьора и ми се усмихна на поздрава. Така беше поставено началото на едно от най-важните ми пътешествия, само че когато вървях по един от горните етажи след моя водач и минавах по пътя си край техниците с бели престилки, които караха безшумно своите монтажни колички, още нямаше как да зная това. Беше ден, но вътре светеха луминесцентни лампи, едни с топла, други със студена светлина, за да отбележат сякаш, че времето, което тече тук, не зависи от земното. В един огромен кабинет професорът ми представи десетина свои сътрудници, които ръководеха отдели в ИИМ. За да не поставят на изпитание моята скромност, те ме поздравиха с уважение, но не и раболепно. Групата се състоеше все от блестящи с интелекта си светли умове. За съжаление не запомних всичките. Зная, че доктор дьо Волей не ръководеше отдела по финансова космология, защото ръководителят на този отдел имаше друго име, но сега не мога да се сетя какво беше. Във всеки случай звучеше подобно. А и аз не разбирам от финанси, друго нещо е физиката. Начело на отдела по физика стоеше романоезичният26 швейцарец доцент Бур дьо Каланс. Около 49% от хората му бяха ненормални. И тъй като идеята се беше оказала гениална, завистниците говореха, че самият дьо Каланс не е с всичкия си. Сякаш на такава висота на интелекта това можеше да има някакво значение. Да вземем например последните няколко идеи на неговите хора. Като не може да се пътува във времето, трябва да пътува времето. Ако енергията не иска да тече между две изотермични27 точки, трябва да се принуди да направи това, като се копаят дупки. От което се стигнало до идеята за ентроните28, инверсорите29, реверсорите30 и изкопистиката, или копаенето на дупки в структурата на пространството и времето, докато нещо не хлътне в тях. Тази без съмнение ненормална идея беше дала началото на нова ера във физиката. В момента никой не знаеше как ще стане това, но в института малко хора се занимаваха с практическа реализация, защото цялата му дейност гледаше към далечното бъдеще. Във всеки случай Бур дьо Каланс беше изпълнен с най-светли надежди. Разбира се, не всеки откачен физик можеше да намери място при него. Не беше достатъчно да се е побъркал на някаква безинтересна лична основа, а във връзка с най-сложните проблеми на физиката. Тази идея обаче принадлежи на Нилс Бор, който веднъж казал, че на съвременната физика вече не са и достатъчни обикновени концепции, а и трябват безумни. Дясна ръка на дьо Каланс беше доктор Доберман, а лява — дребничкият Сан Бернар. Или обратното. Единият от тях (но пак не помня кой точно) беше доказал математически възможността кварките да се превръщат в акварки, а те — в аквариуми. В нашата Вселена това не можело да стане, но в други нямало как да не става и така теорията беше излязла извън вселенските ни граници. Затова пък съм почти сигурен, че не друг, а холандецът Доберман ми каза, без изобщо да е ставало дума за това, колко неподходящи метафори използва църквата, когато си служи с пасторални (пастирски) образи на агнета и овце, защото агнетата са за чеверме, а от овцете се правят шишчета. Разбира се, дьо Каланс имаше определени проблеми със своя колектив. Освен това мечтаеше да си намери поне двама побъркани лауреати на Нобелова награда, но за съжаление всички живи по това време бяха нормални. Неговите учени се държаха необикновено логично за своето състояние, бих казал дори прекалено логично, без да се съобразяват с каквото и да е обществено благоприличие, когато става въпрос за съществени неща. И до днес имам на прасеца си следи от зъбите на доктор Друс, който ме ухапа, но не в пристъп на лудост, а само в желанието си да запомня по-добре новата му теория за спиновете, собствените механични моменти на количеството на движението на елементарните частици, които не били нито леви, нито десни, а съвсем други. Наистина постигна целта си, защото запомних това буква по буква.

Трябва обаче да въведа някакъв ред в моите богати спомени. Централно място в института заемаха огромните исторически машини, наречени още историографи, а всеки отдел се свързваше с тях периферно. Отделът за онтологични31 грешки и неправилни подходи се ръководеше от Йондър Кнак, дълъг като върлина американец, син на исландка и ескимос. До възникването на този отдел никой не оценявал както трябва сериозността на грешните представи, които имат решаващо значение за постъпките на разумните същества. Когато влязох за първи път в лабораторията по промишлена сексуалистика, помислих, че се намирам в музей за стари парни машини или помпи на Джеймс Уат, защото всичко там се движеше с пъшкане напред и назад, но това беше най-обикновена работилница за ступрационни32 машини и примитивни копулатрици33. Бяха ги докарали от различни държави за стандартизация и конвергенционна34 компаративистика35. Цоклите на японските бяха лакирани и изрисувани с цветовете на цъфнала вишна. Немските бяха съвсем функционални, без каквито и да е украшения, буталата им се движеха безшумно в цилиндри, които лъщяха от смазка, а специалистите на Кнак вече екстраполираха36 на тяхна основа следващите поколения копулатрици. По стените се виждаха цветни графики на ерекцията и дезерекцията и кривите на оргиастичната наситеност и кулминационност. Много любопитни неща, но в отдела цареше потискаща атмосфера, защото вече беше станало известно, че резултатите от междузвездното разузнаване са оборили хипотезата за универсалността на земната еротика. Доктор Фабелхафт, автор на теорията за растящите несъответствия между любовните действия и създаването на потомство (така наречената теория за копулационно-прокреативното разминаване), пиеше, както ми казаха неговите колеги, на поразия, защото вече обработил параметрите на разминаването за всички биологични общества в нашата Галактика, като взел под внимание и Магелановите облаци, но точно тогава директорът му наредил да предаде цялата документация в отдела за грешки и неправилни подходи. Затова не можах да се запозная с него лично, странеше от хората.

В същото време отделът по извънземни теологии37 процъфтяваше. Въпреки микроминиатюризацията и това, че хранилищата с живачна памет съдържаха само резюмирани данни за теодицеите38, сбити до 107 санктора39 на квадратен милиметър, се говореше, че отделът ще се пренася в специално определени за него сгради, а електронната картотека на вероизповеданията и без това тежеше вече почти 150 тона. Странно чувство изпитва човек, когато застане пред огромния блок закована в стоманата памет, където като в блестяща гробница почиват хиляди космически религии.

Любезният асистент на професора, магистър Денкдох, ме разведе най-напред по всички отдели (но не съм в състояние да назова дори и една малка част от тях), за да мога да си представя какви реки от информация захранват централните историографи. Все още не разбирах тяхното значение, но следвах съвета на Денкдох да не задавам въпроси.

Като за такъв институт обядът в столовата беше по-скоро скромен. Денкдох ми обясни, че напоследък пак са им орязали бюджета. В замяна на това моята образователна програма не беше шега работа. Посещението загуби бързо куртоазния си характер, макар че нямах никаква представа какво е замислил професорът, когато ми даде телефона си. След обяд Денкдох ми предложи партия шах. Затова си донесох компютърчето, което бях оставил в колата, сложих го пред шахматната дъска срещу един от най-малките терминали в института, а ние, без да губим време, отидохме в директорския кабинет, където започна моето посвещаване в тайните на ИИМ.

Сега това са вече избледнели спомени, но тогава не ми беше лесно. Най-напред ми обясниха какъв е служебният ред в Министерството на вселенските работи, за което работеха. Струва ми се, че бях чувал някъде нещо подобно, но отбягвах по възможност тази сфера на дейност във Вселената, докато и аз не хлътнах най-сетне в нея. За това какво става в съседните съзвездия, не се знае нищо, най-много какво се е случило под една или друга тъмна звезда преди хикс години, когато там са били нашите пратеници. Ясно е, че изследователите не могат да пътешестват сами, защото са лица, които не носят политическа отговорност. Затова ги придружават пълномощници от съответното ведомство. Когато се върнат от командировката, чиновниците изготвят рапорти и от тях се правят извлечения за програмирането на историографите, или компютрите, които имитират историята на съответната планета. Как обаче да се гради политика върху заключения от отдавна минали времена? Контактите по радиото не са достатъчни, а и радиосигналите достигат до най-близката звезда след много години. Казано без заобикалки, историогръфът трябва да се досеща за по-нататъшния ход на извънземната история, с която му е дадено да се занимава. Да не говорим за кавгите на изследователите, които са били на самото място, защото и без това се знае, че още не е имало случай да представят еднакви експедиционни рапорти. Достатъчно е да си припомним, че американците вложиха милиарди, за да дадат отговор на парещия въпрос има ли живот на Марс, изпратиха там своите спускаеми и орбитални апарати, обработваха пристигналите на Земята материали в продължение на много месеци, след което се оказа, че в действителност знаят всичко, но по въпроса какво именно учените не успяха да постигнат съгласие. А ставаше въпрос само за това дали в марсианските пясъци се намират, или не се намират някакви си бактерии. Микроорганизми, които или съществуват, или не съществуват и които не говорят нищо, така че не могат дори да разказват невероятни неща, което разумните същества са в състояние да правят навсякъде, и използват доста рационално това свое умение. Още по-лошо е, че когато някой се върне на Земята, идва с безнадеждно остарели материали, цял век минава, докато предаде рапорта си на МВнР, и от тази дипломатическа страна на теорията на Айнщайн няма изход. Космическата дипломация и космическата политика трябва да бъдат релативистични40. Историографите се програмират с данни от планетологията, физиката, химията и историята, поглъщат стотици подобни информационни потоци, а следващата контролна експедиция установява провала на положения труд. До момента нито един историограф не беше попаднал в целта. Само разни врели-некипели, но няма нищо чудно, ако си спомним колко са били точни предположенията на футуролозите, макар че са се занимавали с това, което е било под носа им и е чукало на вратата. От друга страна не трябва да се стои със скръстени ръце. Политиката не се прави, защото на някого така му харесва, а защото така трябва. Затова на МВнР му се налага да определя политическата си ориентация по постигнатото от отделните историографски възли, а институтът вече привеждаше в действие още техни агрегати. Историографите не попадат в една цел, защото създават противоречиви версии за далечната звездна история. На галактика се падат до деветстотин цивилизации, с които трябва да се поддържат дипломатически връзки, такава беше оценката за момента, а колко галактики има, никой не знае точно, но най-малко са сто милиарда. Това дава някаква представа за обективните трудности, които стояха пред Министерството на вселенските работи, а утехата, че обикновената размяна на дипломатически ноти с много отдалечените системи ще става за около два милиарда години, не е голяма, защото има и по-близки, та трябва да се знае какво може да се очаква и от тях. Магистър Вютерих от звеното за автопрогнози на ИИМ, което предсказва бъдещото развитие на МВнР, беше установил, че ако развитието на космическата политика върви според очакванията, до сто и петдесет години всеки земен жител ще бъде ако не пълномощен посланик, то най-малко почетен консул, а всички печатници на планетата ще печатат само акредитивни документи. Наистина, това ще премахне окончателно опасността от пренаселване, но ще изникнат нови опасности. Градовете ще опустеят, а и самото министерство ще има проблеми с комплектоването на кадрите си.

Първия месец ходех всеки ден в историографския разпределителен център на института и слушах лекции като студент. Разбрах, че не ние сме измислили всичко това и че други на небето са се сетили преди нас. Политиката увлича в орбитата си всичко, което в някакъв начален етап от своето развитие може и да не е било политика. Под чуждите слънца също имат свои МВнР-та, със свои историографи, и се води космическа надпревара за тяхната оптимизация. Колкото по-точно някой отгатне по-нататъшната чуждопланетна история, толкова повече печели от това. Затова симулациите не са само източник на познания, но и политическо оръжие, защото извънземните създават някои версии за собствената си история само за износ и естествено на нас също ще ни се наложи да правим това за космическа употреба. Което обаче, забеляза веднъж пред мене злостният професор Маверикс от отдела по земна история, няма да изисква нито специални усилия, нито разходи, защото е достатъчно да се предаде по ефира съдържанието на училищните учебници по история, които днес се издават в множеството страни под нашето слънце. Тъй като са пълни със скромни фантазии, те не се наричат измама, а местен патриотизъм.

Слушах тези неща, гълтах прахове за главоболие и си мислех, че всичко е загубено. Никога вече Космосът няма да бъде за мене това, което беше в миналото. Тогава бях наистина като дете, но както на детската възраст, така трябваше да дойде краят и на моята доверчива невинност.

Елементите на историческото симулиране ми обясняваше доцент Цвингли. То се нарича още проекционно имитиране на бъдещето, което на наблюдаваната планета вече не е бъдеще, а настояще, но ние не можем да го знаем и не можем да го опознаем в момента заради разстоянието, което не сме в състояние да преодолеем мигновено. Агрегатите се зареждат с различни сведения за населеното небесно тяло. Най-напред се вземат версиите на тези, които са открили първи планетата, минимум сто процента неверни. (Като чух тези думи, сърцето ми замря). Минимум, защото дори на Земята първооткривателят по принцип няма представа какво е открил, както е станало с Колумб и Америка. Информацията му не била нулева, а отрицателна. Нулева щяла да бъде, ако просто беше казал, че няма никаква представа къде е стигнал.

Следващите версии дават местните жители, които се водят повече от собствените си интереси, отколкото от любов към истината. Тези версии се разбират най-лесно, защото като предназначени за износ са ясни, сбити и целенасочени. Но ако са близо до конкретната истина, или се разбира малко, или всичко наопаки. Което няма защо да ни възмущава, ако имаме предвид, че с християнската любов към ближния са били оправдавани необходимостта от масови кланета на друговерците, разкъсването с коне на богобоязливи тълкуватели на Евангелието, ограбването на ближните и отвеждането им в робство или ако трябва да обобщим — няма такова хитро измислено престъпление, което да не е било извършено под егидата на Божията милост и страха от Бога. При това Божиите заповеди са били винаги спазвани само на думи, така че от всичко може да последва всичко, а на практика разумът се използва, за да се съгласува красивото с позорното. За оптимистите известна утеха е фактът, че става въпрос за всеобщо свойство на разума.

В работния жаргон на института беше заимствана терминология от артилерията, защото в крайна сметка се очаква да се получи такава траектория на събитията, която да попада точно в целта. Идеално състояние се получава тогава, когато земен изследовател пристига на симулираната в института планета и носи със себе си вестник от деня на кацането си, така наречения фантомен брой, а като го сравни с реалното местно издание, установява пълната им прилика. Като всеки идеал, и този не може да се постигне, но трябва да има стремеж към него. Отделните исторъдия дават отклонения, наречени абсолютни, защото не се получава нищо. Затова исторъдията се обединяват в батареи41, което води до огромно разсейване на симулатите. Опитът за усредняване на резултатите предизвиква пълно объркване. Затова крайните резултати се подлагат на филтрация и на този принцип действат три батареи исторъдия: батареята на апробиращите42 модули (БАМ), батареята на опозиционните модули (БОМ) и центриращата батарея на изравняващите модули (БИМ). А МОЗАК (модулът за координиране) се опитва да съгласува техните заключения, но често изпада или в епилептичен резонанс, или в кататония43. Работеше се над създаването на триисторически дивизиони44 (БИМ, БАМ, БОМ), за да се достигнат по-високи равнища на синтез, но пускането на първия корпус тежки историохвъргачки не беше оправдало възложените надежди, защото се оказало, че историографската точност на корпусните агрегати може да даде задоволителни резултати едва когато тяхната обща маса достигне физическата маса на цялата Галактика. Така че за момента трябваше да се задоволят с тройната система, а МОЗАК само да коментира нейните диагнози.

Всичко това ми се стори съвсем невероятно.

— Как — попитах — може да се предвиди нещо, станало на планета, която е отдалечена от нас на хиляда светлинни години, когато гарантирам, че всичките ви исторъдия не могат да познаят какво ще ям утре на обяд?

— Ха! — каза Цвингли. — Изобщо не си мислете, че ще ни смаете с това. Принципът на сигурните прогнози е прост. Истина е, че не се знае какво ще ядете утре, но се знае, че след четири милиарда години никой тук няма да яде нищо, защото като се превърне в червен гигант, Слънцето ще направи вътрешните планети заедно със Земята на пепел. Не е ли така?

Кимнах в знак на съгласие.

— Е, значи трябва да се търсят връзки. Между несигурните явления и сигурните. Това е принципът, а останалото е въпрос на изчисления. Те не са по силите на цялото човечество, дори и всички хора да станат счетоводители, но сто грама синпсим — синтетична психична маса — са с едно равнище над човечеството. В Природата има определени константи. Например константата на разширяване на нагретите тела или на нарастване на планетните цивилизации. Не е важно какво мислят, важно е какво вършат. Изработката на една сребърна лъжичка като ювелирно изделие няма никакво значение, когато я сложиш в печката. Решаваща е температурата на топене на среброто. Така че константите си имат критични точки и в историята е същото. Откажете се от традиционното мислене на историците. Крале, династии, държавни интереси, завладяване на чужди територии и така нататък. Вие не можете да преброите капките вода в Ниагара, но нейната сила и движението на водата са изчислими. Младата цивилизация, както казваме ние, има слаб допир с Природата. Когато са недостижими не само звездите, но и морското дъно на собствената планета, нейните полюси и нейните полезни изкопаеми, когато номадските орди живеят ден за ден, те могат да си представят за моретата, звездите, климата и земята каквото им се прииска, защото техните представи не са основа за ефективни начинания. Могат да правят заклинания за дъжд, да се молят на океана, да викат слънцето на помощ, но това с нищо няма да промени условията им на живот. Колкото обаче цивилизацията е по-стара, толкова е по-голям допирът и с Природата. Не можете да се ограничите със сведения за тризъбеца на Нептун, ако искате да добивате нефт от морското дъно! И какво следва от това? Че младата цивилизация не е зеле в лехата през лятото, а по-скоро пролетно цвете. Вече се е разпъпило, но изведнъж застудява леко и пъпките отиват по дяволите. Студът рисува по стъклата папратови листа. Не се знае какви папратови листа ще нарисува, но се знае, че скоро ще изчезнат, защото ще става все по-топло. Ранното развитие заеква. Проявява колебания. Местните хуманитаристи ги наричат исторически цикли, културни епохи и така нататък. Разбира се, от това не следват никакви прогнози. Подходящ модел е легенът с вода, в която се слага все повече сапун. Докато сапунът е малко, мехурите се пукат. Долейте вода и изобщо няма да ги има. Но като слагаме повече сапун, правим пяната по-устойчива. Заменете сапуна с технологии от по-следващи поколения и мехурите ще престанат да се пукат. Това е моделът на цивилизационната експанзия в Космоса! Всеки мехур е една цивилизация. Най-напред изчисляваме постоянните мехури. Какво е повърхностното им налягане? Или стабилността на системата. Какъв е мехурът отвътре — дали е един, или е разделен и така се състои от много по-малки сапунени мехури? Или държави. Колко сапун се добавя на сто години? Или с какво темпо се развива там техническата еволюция? И така нататък.

— Но това е прекалено общо — не се предавах аз. — От него може да се получи някакво средно статистическо положение, само че да се предвиди съдържанието на вестник от чужда планета в определен ден и година е със сигурност невъзможно. Никога няма да повярвам в това!

— Но ние не говорим каква е истинската история, господин Тихи, а само я симулираме и доказателство за ефективността на нашата дейност са симулатите — отвърна флегматично доцентът. — Днес ще заредим във ваше присъствие пълнежа на една планета, на която при това сте били и която сте описали съвсем подробно във вашите „Дневници“.

— Какъв е този пълнеж?

— Така наричаме сбитата информация за планетата, която изследваме, по-точно за нейната цивилизация. В пълнежа ще бъдат и вашите сведения, иначе не може, но сред десетки хиляди други. За да ви покажем какво може исторъдието, ще се прицелим с него във вашите записки и ще видим какво ще се получи от това!

— Не разбирам. С какво ще се прицелите и как?

— Най-просто казано, вашите сведения ще бъдат противопоставени на всичко, което ще обработи като знание за планетата целият дивизион, подсилен от непосредствения приток на информация от нашия институтски спътник, който постоянно ни предава сведения от Маунт Уилсън, а там разполагат с най-новите сигнали от небето. Особеното на нашата работа е в това, господин Тихи, че никой от нас не знае какво има в пълнежа. За да прочете един пълнеж, на човек ще са му необходими не по-малко от три хиляди години. А дивизионът го усвоява с пет секулара изпреварване за тридесет и шест часа. Може би това ще ви даде някаква представа за разликата между историческото въображение на човека и машината. От всички затруднения, с които се борим, ще ви посоча само едно, за да разберете какво всъщност ще ви покажем като резултат от тази симулация. Исторъдията действат така, сякаш че разиграват хиляди партии шах едновременно, при което резултатът от всяка игра е начало на следващата. За да вземе съответни решения, исторъдието прави различни оценки, създава хипотези, теории и така нататък. Но ние изобщо не искаме да ги знаем. Те ни най-малко не ни интересуват, както артилеристите ни най-малко не се интересуват от начина, по който се възпламеняват отделните зрънца на барутния заряд. Снарядът трябва да попадне в целта. Това е всичко. Затова исторъдието отговаря на конкретно зададените му въпроси без баласта от предположения, които е използвало, за да стигне до отговора. При експеримента, който ще проведем, програмата гласи, че това, което сте описали по време на своето четиринадесето пътешествие, трябва да бъде изследвано от гледна точка на възможните бъдещи резултати. Така че, ето какво: дали сте казали като пред съда истината и само истината, не е от първостепенна важност. Намираме се в областта на политиката, а не на физиката. Не става дума за истината, а за Realpolitik45. За влиянието, което вашата дейност на планетата ще окаже върху отношенията между двете цивилизации, тяхната и нашата.

— Какво тогава чакаме още? — попитах аз. — Заредете колкото се може по-бързо пълнежа, където трябва…

Зареждането стана в петък вечерта и в понеделник дойдох в института тъкмо навреме, за да видя последни етап от операцията. В диспечерския център бяха дошли много хора от други отдели, резултатът трябваше да се появи на екран от дебело стъкло, кръгъл като илюминатор, над който мигаха трескаво бели и зелени контролни светлинки, съвсем като в лош фантастичен филм, часовникът показваше единадесет, минутите минаваха, а мътната дълбочина зад стъклото оставаше тъмна. Изведнъж в самия център блесна червеникава точка, блясъкът се разля по цялата кръгла повърхност и я покри ситно с малки черни извиващи се гъсенички. Което не изглеждаше много привлекателно — като насекоми върху нагорещен тиган. Шефът на лингвистите доктор Клоунщайн нададе триумфиращ възглас.

— Родофилно писмо, наречия на Горна и Долна Тетраптида, официално-делови стил! — извика той и приближи лицето си до екрана, където черните малки живи същества на буквите или йероглифите се подредиха в два правилни четириъгълника, един над друг.

— За вас е, господин Тихи — добави вече по-спокойно Клоунщайн.

— Какво е това?

— Не мога да ви кажа точно. Зная и двете наречия, но с времето езиците се променят, а това са проекции с изпреварване два секулара… ако не и повече. Колега Дюнгли, включете главния преводач.

Дюнгли вече беше застанал пред командното табло и натискаше клавишите с изражение на комарджия. Върху светещия в червено екран се появи тънък като игла пламък и започна да бяга назад и напред по редовете на застиналите знаци. Едновременно с това една машина, която приличаше на голям телетайп, се обади с бързо тракане. Всички се обърнаха към нея, като ми направиха място. От широкия валяк излизаше на къси подскоци лист хартия според бързината, с която телетайпът удряше със знаците си. Появиха се букви на латиница. Стоях със затаен дъх и четях.

Телетайпът престана да трака и настъпи тишина. Огледах присъстващите, които ме бяха наобиколили, и като видях, че това са Цвингли, Дюнгли, Нюцли и редица други особи с подобно звучащи имена, ми стана ясно, че се намирам сред швейцарци.

— Какво означава това? — попитах със страшен глас. — Кой от вас се осмели да си направи тази, с ваше позволение, „шега“? Кой ме обижда така? Това ваша идея ли е, господин Цвингли? Не си мислете, че не забелязах вчерашните ви намеци за сребърните лъжички, но поради вродената си вежливост се направих на нечул. Всичко обаче си има своите граници, уважаеми господине! Това вече не са някакви лъжички…

Млъкнах, защото видях всеобщото смущение и едновременно с това леката, но радостна усмивка на доктор дьо Каланс, който сякаш беше видял в моите думи проява на умствено разстройство и разчиташе да подсили своето звено с един толкова известен умопобъркан.

— Успокойте се, господин Тихи! Не е така и вие грешите, давам ви честна дума. Кълна се в децата си.

— Ако вашите деца съществуват, колкото и тези клевети — на това място измъкнах хартията от телетайпа и я вдигнах високо, — вашите клетви не означават много за мене! Чакам обясненията ви…

— Това е оригинал! — извика Цвингли. — Нито аз, нито някой от присъстващите е имал възможност да знае предварително съдържанието на симулатите…

— И аз трябва да повярвам в това?! — креснах, окончателно изваден от равновесие. — Мога да си призная, че съм направил някои е… грешки като Колумб. С това съм съгласен. Но всяка вероятност си има своите граници. Нима искате да ме убедите, че машината не само е открила моите грешки, не само е предвидила създаването на тези някакви си посолства на Земята след двеста или колко там бяха години, не само е установила какви дипломатически ноти ще ми изпратят тези посолства, когато никого от присъстващите тук няма да го има на белия свят, но и че е успяла да ги напише на език, с който ще си служат по онова време, и че това ще бъде подписано от дипломати, които ги няма по целия Космос, защото още дори не са се и родили?!!

Сложих хартията с напечатания текст на пулта, погледнах ги и казах:

— Давам ви десет минути за обяснение.

Започнаха да говорят един през друг, накрая изтласкаха Цвингли напред и той, изпотен, с почервеняло лице, събрал умолително ръце, призна най-напред, че може би не ме е подготвил достатъчно за своеобразния характер на експеримента и телесемантичната фокусация на историографите, защото те били насочени към съпоставка на моите „Дневници“ с целия пълнеж от уважение към мене, а не за да бъда обиден. Тъй като програмата не позволява на агрегатите да използват никакви общи изрази и да оставят в прогнозата празни места, машините запълват евентуалните празнини с предположения, правят хипотези относно отделните изречения, тяхната фонетика и дори правопис. Иначе процентната обоснованост на прогнозата не може да се изчисли точно. Машината има възможност да даде при поискване вепровирта (вероятния процент на виртуализация) на всяка дума от симулатите с точност до четвъртия знак след десетичната запетая. Вепровиртът може да бъде нисък, но никога не е отрицателен. Когато клони към нула, историографът подава версиите, които си противоречат, на Батареята на апробационните и опозиционните модули (БАМ и БОМ), което Цвингли ми предложи любезно да видя в първото послание, където се говори за готовността да бъде финансирано моето пътуване до Енция от нейното земно представителство. Защото финансовите въпроси, като особено деликатни, не могат да се предвиждат така, както се предвиждат другите материални явления. Да изясним най-напред, каза Цвингли, като се разпали и махаше не съвсем по швейцарски с ръце, какво има в пълнежа. Там се намират всички натрупани досега сведения за Енция, получени на място, предадени по радиото или лазерно, и тази документация обхваща дори песнопойките на учениците от планетата, да не говорим за учебниците по местна история. Разликата в името на планетата между версията на исторъдието и вашата е долу-горе като разликата между името на Индия и името на Америка. Местните жители на Новия свят, всичките апахи, команчи, ацтеки и разни сиукси, наричаме и до ден днешен индианци, защото Колумб ги взел за жители на Индия. Тъй като били на по-ниско равнище на развитие от своя откривател, те не могли да се противопоставят успешно на лъжата с тяхното име. Не е същото обаче с Енция. Нейното име е латински превод на понятието, с което жителите и наричат себе си („съществуващи“ или „разумно съществуващи“) и оттам the Entians, die Entianer, les Entiens и така нататък. Никой не е измислил това специално за случая, така ще се развиват по-нататък събитията, към които бяхме насочили историческите машини. Техните отделни блокове са проследили с екстраполационна последователност развитието на цялата планета, какви нейни държави, след като се превърнат в суперсили, ще създадат първи свои посолства на Земята и какъв ще бъде в такъв случай управленческият ред на тяхната дипломация, което ще намери израз и във формата на тяхната кореспонденция. Дипломатическите писма, които ще бъдат изпратени някога до вас или до физическите или юридическите лица, явяващи се ваши наследници, сигурно няма да се покрият напълно с нашите симулати, но ще имат аналогично съдържание и стил. Дори що се отнася до машинния код, който волянското писмо използва, и той е прогнозиран на основата на общата теория за развитието на компютрите от n-то поколение при определени технически обстоятелства. Сигурно няма да е ТОЗИ код, но ще е този ТИП код, който именно ще се използва в дипломацията. Защото не може да се открият уникати, откриват се класовете, към които те принадлежат, или ТИПОВЕТЕ. Така че волянското име няма да е ТОВА име, което виждаме на фантома, но ще е от ТОЗИ тип и ще прилича на фантомното така, както Цвингли прилича на Дюнгли и Иванов на Смирнов. А е така, защото родословно-генеалогичния блок на историческата батарея е изследвал типичните черти на младата дипломатическа смяна на Енця не чрез установяване на биологичните и черти, а само на тези, които там се смятат за административно полезни и се имат предвид по време на подбора за висшите училища, обучаващи дипломатите. Защото симулаторите не достигат до някаква „установена материална истина“, а до установените служебни критерии. Господа естествоизпитателите са си въобразили и са втълпили на всички, че междузвездните контакти започват с размяна на изречения за Евклидовата геометрия и атомните закони, сякаш че първото нещо на Земята при срещата с непознатите още туземци от Амазонка и Огнена земя е било да бъдат информирани от посланиците на цивилизования свят за триъгълниците и атомите, а не за това какви ползи може да има от контакта с тях. Чувал ли е изобщо някой за геометрия или математика в политическите отношения? А нали контактите с извънземните не могат да нямат политически характер! Най-напред се определят за постоянно учрежденията, или канцелариите, защото ако ще има политика, трябва да има и канцеларии. Това явление е абсолютно по характер и затова не е подчинено на релативизма на теорията на Айнщайн. Първите разговори не са за скоростта на светлината, а за предвижването по служебната стълбица, не са за обема на атомните ядра, а за административните компетентности. Дали извънземните са изградени от силикати, йодити, хлорити или аминокиселини, дали дишат кислород, или флуор, дали вървят напред, или назад, не е изобщо от значение за параметрите на бюрокрацията им и взаимното разбирателство зависи от политическите, а не от химическите им връзки! А причината да се обидите, или това, което сте успели грешно да видите и да вземете за истина, е (обясняваха ми го после много пъти по всичките етажи на института) най-обикновен комплекс на откривателска заблуда (КОЗА), който се подчинява на теорията за грешките и недоразуменията и във вашия случай се равнява на трета степен от разликата между разстоянието от Испания до Америка и разстоянието от Земята до съзвездието Стрелец. Което впрочем е откритие на магистъра по всеобща симулация Прюнгли. Колумб е взел Америка за Индия, а Ийон Тихи изкуствен спътник за небесната планета, от която е бил изстрелян. В това няма и сянка от позор и няма за какво да се обиждате.

Слушах вече малко по-успокоен, а ученият швейцарец размахваше с разрошена брада и запотени очила фантомната кореспонденция и викаше:

— Кълна ви се, че тук няма Нищо Случайно! Моля да обърнете внимание на разликата в езика на двете писма. Те говорят за разликата в заплащането, а с това и за националните доходи на Курландия и Воляния… С тези разлики се е занимавал финансово-планетологичния блок на нашето машинно отделение. Курдландското писмо свидетелства за скромни средства, влагани в дипломацията, след като посолството им ще наеме зле заплатен, а значи и лош преводач… по-скоро човек, защото ще им излезе по-евтино, вместо да влачат с дипломатическите си куфари и собствен полиглот.

— Какво искате да ми докажете — казах аз, — нали оригиналните писма са там — и посочих все така светещия червен кръг на екрана, покрит с нагърчените йероглифи, — а преводите направи вашата машина тук и сега, а не някакъв човек, чиновник и преводач, чиито родители, а вероятно и прародители още дори не са успели да се запознаят…

— Нищо подобно! Грешите! Това ще е непростима грешка на изкуството. Нали евентуален конфликт и междупланетни сблъсъци могат най-лесно да бъдат предизвикани от недоразумения при размяната на дипломатически ноти, така че трябва да се предвидят дори граматичните и правописните източници на подобни недоразумения! Преводът е направен от родословния блок със сътрудничеството на блока за експортна пропаганда, а работата на двата е била под контрола на блока за финансовите ограничения, или, образно казано, машината е създала фантом на посолството, поставила е в него фантом на служебната йерархия и където трябва, на определеното стъпало, е намерила място на фантома на дребния служител, който ще превежда инкриминирания документ, без да разбира нищо от него, защото няма да му се плаща да разбира каквото и да било. Предполагам — добави той по-тихо, сякаш говореше на себе си, — че е някакъв гастарбайтер, който освен турски не знае никакъв друг език както трябва… В същото време по-богатата Воляния използва в дипломацията автомати, защото колкото е по-развита една държава, толкова е по-евтина в нея автоматиката и толкова по-скъпа работната сила…

Не бих казал, че се чувствах напълно убеден от всичко това, но стана късно, така че отложихме по-нататъшното разглеждане на двете дипломатически ноти и последствията от тях за следващия ден, а аз се прибрах у дома. Чувствах се толкова потиснат, честта ми на космонавт беше така уязвена, че посегнах към телефона и набрах нюйоркския номер на Тарантога, защото ми се искаше да се оплача пред братска душа. Известно време професорът ме слушаше търпеливо и най-накрая се изсмя холерично в слушалката:

— И защо са толкова приказки за всичко това, скъпи Ийон? Някой ще си помисли, че швейцарците са измислили компютрите! Батареи, дивизиони, корпуси, исторъдия, а е достатъчно само малко да се позамисли човек и ще стигне до нещо подобно. Нали са осъществени са контакти? Нали все някога трябва да се стигне до размяна на посолства? Нали всеки аташе по културните въпроси трябва да прави нещо? Нали не може да направи нищо съществено? Така че ще събира материали за прегледа на печата и за докладите, които представя на началниците си, за да покаже, че нещо прави. Рано или късно ще разбере за твоите „Дневници“ и какво друго биха могли да направят тогава освен да ти изпратят опровержения?…

— Така е… — казах втрещен и смутен едновременно, — но там, професоре, имаше такива подробности… дори тайния дипломатически код на волянците… предложения да се финансира мое пътешествие…

— В подобен случай всяко посолство ще направи такова предложение, а останалото е памук. Виждал ли си как от лъжичка захар машината прави кълбо захарен памук колкото възглавница? Това е! Но добре, че се обади, защото отдавна исках да ти кажа, че цялата Космическа енциклопедия, която ти дадох тогава, помниш ли, с Ентеропия и сепулките, е била фалшификат. Измама. Опашата лъжа. Някакъв негодник решил да изкара някоя и друга пара…

— И не можахте ли да ми кажете това малко по-рано? — попитах разядосан, защото изглежда целият свят се беше обърнал срещу мене.

— Исках, но нали ме знаеш, забравих. Записах си го на визитната картичка, сложих я в джоба на жилетката, костюма дадох на химическо чистене, квитанцията от химическото загубих, след това трябваше да отида на Проксима и така си остана…

— Добра услуга ми направихте — казах и приключих набързо разговора, защото се страхувах, че какъвто съм холерик, ще взема да нагрубя професора.

Беше ден на неприятни изненади и пристъпи на ярост. От любезност разговарях с Тарантога след полунощ, когато в Америка е светло, за да не го вдигам от леглото. В института не бях ял почти нищо, бях огладнял, така че погледнах в хладилника за студеното телешко печено. Домашната прислужница, на която бях разрешил да използва хранителните ми запаси, не се церемонеше с тях. Имаше като че ли нещо там, но беше почти гола кост, покрита за благоприличие с кожа. Гладен и бесен, хапнах хляб и масло, след което си легнах.

В същото време в Института беше съставен кратък настолен машинен речник на двете писма. Задалечен — който е далече, спредвид — предвид, да опровергна — да опровергая и така нататък. Но аз не исках и да го погледна. Настоях да ми се даде достъп до източниците. Което доведе до известно объркване. Никой от ръководителите на отдели не беше упълномощен за това, така че отидохме в дирекцията. Там се оказа, че има следното служебно distinguo50: Институтът може да ми предостави пълнежа, но не и източниците, или оригиналните доклади, документи, отчети и т.н., от които се изгражда пълнежа по метода на извлеченията и обобщенията, защото всичко това се намира в тайните архиви на МВнР, а никой служител на института не може да ги използва непосредствено. Нямаше какво да се обсъжда и разисква, защото в случая нямаше нищо за дискутиране и разбиране — такава е просто служебната линия, която разделя компетенциите на института от компетенциите на съответните ресори в МВнР. Щом е така, казах, моля за пълнежа, а в същото време нека се обърнат към когото трябва в министерството, за да мога в близко време да се запозная с оригиналните материали, което като първооткривател и пионер сигурно ми се полага. За първото няма проблеми, казаха, а що се отнася до другото, ще се постараят. Тогава Дюнгли, а може да беше и Врьонгли, ме заведе в малък кабинет, където се намираше един от машинните терминали, фотьойл, бюро, екран, четящи устройства, термос с кафе, чаени бисквити и флокси в кристална купа, и ме остави сам с апаратурата, така че, следвайки, каквото ми беше казал, пуснах веднага върху матовия стъклен екран прословутия пълнеж.

Нека благосклонният Читател не се надява да разбере от това, което преписвам тук буквално, повече, отколкото успях да разбера аз тогава. Припомням само, че намиращите се с пълнежа съкращения означават съответно: БАМ — батарея на апробиращите модули, БОМ — батарея на опозиционните модули, или мнението на малцинството, МОЗАК е модулът за координиране, който обикновено не можеше нищо да координира, и най-накрая БИМ — батареята на изравняващите модули, която се намесваше в случай на пълно объркване.

Останалите триста заглавия цитирана литература пропускам, за да премина към втората част на пълнежа, посветен на Воляния.

Беше доста след полунощ, когато станах от стола и прекъснах по-нататъшното четене, защото в главата ми беше пълна каша. В нея плуваха курдландските прогнози за заплашващата Воляния безличностна гражданска война на съобразоните с антисъобразоните, или на синтурата с антисинтурата, преплетени с мрачните волянски разкрития по въпроса за градодонтите като крачещи затвори (КРАЗАТИ). Пролюби (протезите за любов към ближния), етификация и антисофско увреждане на околната среда, злосторни бомби, сластоубежища, отстрастини, детерогентни, или оттероризиращи, препарати, майкоиди, противобратя, тъщоловни внуци, смъртолери, видроманси и хиляди също толкова загадъчни думи кръжаха в нещастния ми мозък като истински Маелстрьом. Стоях до прозореца и гледах от шестнадесетия етаж спящата спокойно Женева, потиснат от несигурността дали ще успея да достигна до истината за планетата, която така прибързано и простодушно бях представил някога в моите бележници. Едва някой си БАМ, МОЗАК или МНЯМ наричаше амортаделите цитадели на първата любов и КУРД или БОМ ги определяха като кайма или нещо от рода на салама. Дори не разбрах дали еницианците са еднополови, двуполови или многополови, защото и по този въпрос царяха множество противоречиви възгледи. А при това ме човъркаше и мисълта колко кошмарно се бях опозорил някога, вземайки някакъв сателитен луна-парк за планета, а забавленията и игрите в него за драматични явления, свързани с дъжд от метеори. Разбрах поне защо само аз се вълнувах толкова от СРУМА, на който туземците не обръщаха никакво внимание. Бях се държал като дивак, който вика в театъра от зрителната зала към Отело да се пази от Яго и — за Бога! — да не души Дездемона. Когато осъзнах това, по бузите ми изби топлина. Реших да измия позора, каквото и да става. Заклех се, че няма да подвия крак, докато не се добера до оригиналните източници, незабулени от механичната, а изглежда и безпристрастна работа на компютрите. Вече знаех, че това няма да е лесно, защото достъп до архивите от Телец можеше да ми даде само някой си доктор Щрюмпфли, таен съветник в МВнР, със славата на много труден за общуване човек, фанатик на инструкциите и бездушен формалист, с една дума — швейцарец. Професор Гнус направи за мене каквото можа. Беше ми издействал за следващия ден среща със Щрюмпфли на четири очи, всичко останало, или преодоляването на бюрократичните бариери, се падаше на мене. Въздъхнах тежко и се опитах да изцедя от термоса остатъка кафе, но там имаше само малко засъхнала на дъното утайка. Не зная защо това ми се видя като предвестие за поражение, което ме очаква в канцеларията на съветника. Огледах мрачно кабинета, сложих в устата си един ментов бонбон, защото ми се гадеше, не зная дали от изядения на обяд cordon bleu70, или от пълнежа, и отидох да спя.

Щрюмпфли ме прие хладно. Дипломат от такъв ранг — действителен таен съветник — съвсем естествено притежава умението да отпраща умело тези, които идват при него по работа, така че нямаше да постигна нищо, ако не беше една щастлива случайност. За да отклони молбата ми, той трябваше да ме погледне, аз пък погледнах него, след което се познахме, не веднага, защото никога в живота си не бяхме се виждали, а постепенно, като се оглеждахме един друг — познах го най-напред по вратовръзката, по-точно по начина, по който я връзваше, а той мене съвсем не зная по какво, но почти едновременно се покашляхме, след това се усмихнахме с известно смущение и повече нямаше защо да се съмняваме. — Ами че това е той! — помислих си аз и на него трябва да му е минало през ума същото. Поколеба се, подаде ми ръка през бюрото, но при създалото се положение това не беше достатъчно, за част от секундата се поколеба, защото не можеше да ми се хвърли на шията, това щеше да бъде прекалено, така че, воден от инстинкта си на дипломат, остави мястото си зад бюрото, хвана ме сърдечно под ръка и ме отведе в ъгъла на кабинета при един голям кожен фотьойл. Отидохме след това да обядваме заедно, после съветникът ме покани у дома си и се разделихме около полунощ. А защо стана така? Просто защото имахме една и съща домашна прислужница. Не някаква си авточистачка, а истинска, жива, пъргава, чиято уста не се затваря, затова без преувеличение мога да кажа, че със съветника се познавахме така, сякаш че сме изяли една бъчва сол заедно. Смятайки се за дискретна личност, тя не беше споменала никога неговото име, винаги казваше „съветникът“, а как ме е наричала пред него, не зная и не попитах, защото щеше да е глупаво, но така или иначе нашето познанство изискваше тактичност и от двете страни, най-вече в началото, и особено върху мене лежеше голямата отговорност, защото се срещахме преди всичко в неговото жилище, така че трябваше да внимавам — всеки един поглед върху шкафчето или килимчето до шезлонга, невинен за чуждия човек, ставаше, защото е мой, намекващ и значещ: нали ми беше известно какво има в това шкафче или какво се изтръсква всеки понеделник сутрин от това килимче… Така че нашите близки отношения се намираха под специфична заплаха и отначало не знаех къде да дяна очите си, дори си мислех дали да не ходя при него с тъмни очила, но това щеше да бъде faux-pas, така че го поканих на кафе при мене, но той не бързаше много да ми върне визитите. Като поразмислих насаме, стигнах до извода, че не става дума за материалите, които има при себе си, защото позволението за достъп до тайните архиви не изискваше само неговото съгласие и той се зае сам с по-нататъшните формалности, а че по-скоро подлага мене на изпитанието, защото у дома трябваше да се държи по-внимателно. Макар че домашната ни прислужница покровителстваше невидимо нашите срещи, бях съвсем наясно какви ще бъдат коментарите и на сутринта за състоянието на барчето и пепелниците. Двамата живеехме като стари ергени, а на такива никоя домашна прислужница няма да прости и няма да ги жали заради черните им очи. Освен това знаех, че той знае, че аз зная какво ще каже тя, затова и по миниран терен не бих се движил толкова предпазливо, колкото се движех из жилището на съветника, защото при всяка капка, капната на покривката, в душата ми отекваше нейният коментар, а това не беше жена, която подбира думите си. Но трябваше да и се отстъпва, защото откъде, питам, щеше да се намери друга. Не един път беше критикувала пред мене поведението на съветника в банята, особено заради сапунерките, но и заради запушения умивалник и кърпите за ръце, и ако не я слушаш внимателно, можеше просто да си отиде и да не се върне. И как трябваше да се помни кога има имен ден, за което при мене беше прекалено отскоро, но при съветника от години! С подаръците имаше колосални трудности, защото не пиеше, не пушеше, нищо сладко не хапваше и как, като по всяка вероятност имаше наченки на диабет, в чантичката й — цял плик анализи на урина, трябваше да ги чета, по-скоро да се правя, че ги чета, и не можеше да ги пренебрегвам: наличието на албумин не е шега работа. След което отново започваше за съветника. Беше приела да й подари някакво несесерче или може би чантичка с козметика, не помня точно, но изглежда само за да недоволства пред мене: такива цветове, на моята възраст, той какво си мисли, че изобщо се боядисвам ли? Чувствах се като на сцена. Играеше пред всеки от нас пиеса за другия, истински театър на въображението, и все бързаше да свърши с чистенето при мене, за да го свари вкъщи, защото не понасяше празните стаи, трябваше да има слушател. Не ни беше лесно, но се стараехме и двамата, всеки у дома си, защото в днешно време домашната прислужница направо я разкъсват на части, а тази беше и като слязла от сцената, трябва да имаше призвание на драматична актриса, на която не е провървяло, защото никой не го е открил, а самата тя, слава Богу, не се е досетила за него. Homo sum et humani nihil a me alienum puto. Доброжелателността си е доброжелателност, но си залагам главата, че съветникът се ангажира толкова с моя въпрос и ми помагаше така за министерската библиотека, защото още тогава разчиташе, че когато замина (беше прочел това решение по лицето ми по-бързо, отколкото успя да изкристализира в душата ми), ще я има само за себе си — разбираемо, макар и като че ли измамно желание… Жадуваше за нещо изключително — да превърне периодично идващата домашна прислужница в постоянна и знаеше, че ако ме затворят тук (бях му се изповядал като на братска душа за Кюсмих, замъка, храната за бебета и дори за лъжичките), няма да намери нито миг покой, защото като престане да ми чисти, тя ще започне да ме идеализира пред него, да ме сочи като недостижим образец, за да се почувства по-непълноценен. Трябваше да се сприятелим, нямаше друг изход, все пак е по-добре, когато интимните ти забежки се знаят от някой близък човек, отколкото от чужд, а може би и недоброжелателен, и ние наистина нямахме тайни един от друг, защото никой психоаналитик не прониква така дълбоко в човешката душа като домашната прислужница (колко са измачкани чаршафите ви днес, какво ли сте сънували?), с една дума — играта се водеше с открити карти, макар че заедно правехме усилие да се преструваме, че няма нищо подобно. Няколко пъти съветникът покани не само мене, но и директора на отдел „Телец“ заедно с двама експерти и архивар, така че почти една цяла колегия разискваше в жилището му на птифурки71 и кафе как да ми се предостави всичко, но всичко без всякакви изключения. Това, което говореха, беше понякога още по-неразбираемо от пълнежа.

Най-трудно им беше да решат като какъв всъщност мога да вляза при архивите. Първооткривател на планета — обясняваше ми търпеливо магистър Швегерли от отдел „Кадри“ — е много славна титла, но за школските читанки, защото в министерството не означава нищо. Нали не бях нито експерт, на когото отделът за наблюдение на Телец е поставил някаква задача, нито член на съвета на министъра, нито дори кооптиран отвън нещатен специалист. Бях частно лице, а като такова нямаше какво да търся в МВнР, със същия успех достъп до архивите и секретните книжа можеше да поиска и нощният пазач. Тайната на документите не се състои само в поставения върху тях печат, тя е знак дали на служебното дело е даден ход, или е замразено, защото понякога даването на ход означава именно край на всичко. Така че съветниците напрягаха мислите си на чаша черно кафе, за да намерят поне претекст, ако не предписание, което да отвори пред мене вратите на Сезам. Бързо разбрах, че всичките тези висши и низши служители на МВнР нямат никакво понятие от Енция, както и от астронавтика, защото това не влизаше в техните компетенции, и ми се случи да чу как вместо Телец казваха телешко. Накрая Щрюмпфли се отказа от по-нататъшните консултации, каза ми да чакам вкъщи на телефона и след три дена обяви триумфално, че сме победили. Приех, разбира се, без всякакви възражения необходимото условие да идвам в главната сграда само нощем и да я напускам преди разсъмване, защото дотолкова вече разбирах деликатността на начинанието, че можех само да изразя своята благодарност. Трябваше следователно да превърна нощите си на дни и най-сетне щях да проуча в извънработно време всичките тайни на другия свят.

Купих по възможност най-големия термос за кафе и чанта с прегради, където сложих бисквити, бурканче мармалад, хлебчета, плоско шишенце мартело, каквото дават на тежко ранените по бойните полета, дебела тетрадка и в последния момент добавих нещо, което бях забравил, нещо съвсем символично, макар че всъщност беше наистина необходимо — добавих една лъжичка.

Източниците

И така, като получи неофициалното съгласие на директора на отдел „Телец“, Щрюмпфли ме въведе през нощта след края на работното време при енцианския архив и ми даде лично в първата зала на библиотеката някои пояснения как трябва да ползвам събраните там материали.

Каза ми, че данните, които засягат ненаселените планети, се събират много просто, като се използва принципът на тройното разпределение. Най-напред идват рапортите на първооткривателите, грешни по силата на обстоятелствата, след това резултатите от специализираните експедиции, където вече се стига до разклоняване на грешките, защото няма случай специалистите да се съгласят един с друг, затова и се повяват vota separata72, кореферати и контрареферати, след което следват експертизите на земните специалисти, или на хората, които изобщо не са стъпвали на космически кораб, да не говорим за други планети, така че врелите и кипели в битките космонавти-изследователи пишат във връзка с техните кабинетни и лишени от стойност мнения жалби, преценки от суперревизии и протестни атестати, което води след себе си планиране на следващи експедиции, които счетоводителите прекъсват в средата или в края на пътя им по служебните инстанции, защото според тях помирителните комисии и арбитража на място са значително по-евтини, и с това обикновено спорът приключва, освен ако някой сановник, особено влиятелен или амбициозен, който жадува да се обезсмърти като свърже името си с някое ново небесно тяло, не успее да издейства с големи усилия извънредна субсидия. Но тогава въпросът така или иначе губи всякакво значение за МВнР, след като е известно, че няма да се осъществят никакви контакти, защото няма с кого, така че документите отиват в архива на началника на съответни отдел със забележка: Nolo Contendere73.

По-лошо е с населените планети. При тях се стига много бързо до смесване на астронавстката материя с политическата, защото всяка чужда цивилизация създава най-малко толкова версии за своята история, колкото държави има в нея. Това са несъвместими версии, направо диаметрално противоположни, но МВнР не може да оспори открито нито една от тях, защото подобно действие ще доведе до непосредствен сблъсък ante rem74. Министерството приема всичките на prima vista75 и едва след това се установява практически как стоят нещата. Служебните предписания делят звездите на отдалечаващи се от нашето слънце и на приближаващи се към нас. С първите няма проблеми, защото не може да се постигне дипломатическа близост при нарастващи астрономически разстояния. В замяна на това служебното внимание се съсредоточава върху другите и към тях именно принадлежат планетните системи на Телец. Тук материалите се делят на официални и истински, или на явни и тайни. Политическият курс трябва да се определя според това как Е там, а дипломатическите стъпки да се предприемат съгласно това какво ТАМ говорят, че е там.

Ако на планетата има осемнадесет държави (а за космическите мащаби това е нищо), само наивник може да очаква осемнадесет версии по нейните вътрешни въпроси. Освен трудовете на официалните историци съществуват мненията и на такива, към които властите се отнасят толерантно, може да са ги екзекутирали, но са ги реабилитирали post mortem76, както и на критикуващите и разобличаващите историографи, които за съжаление често са подлагани на духовни или физически внушения и променят своите заключения в следващите си книги, защото, да речем, имат жена и деца, ако тяхната биология го допуска, но и без това инстинктът за самосъхранение е характерен за всяко разумно същество, така че няма смисъл да се размишлява излишно над тези тънкости на галактическата историография. Към натрупания по този начин куп от варианти се добавят стотици килограми от хроники, изобразяващи съдбата на дадената държава през погледа на съседите и техните историци. Както е известно, китайците нарекли Първата световна война гражданска война на европейците и това е съвсем разбираемо, но също така превръща работата на МВнР в ходене по лабиринт, изпълнен със засади и загадки, защото отгоре на всичко идват нови рапорти от нови експедиции, а когато заедно с дипломатическите мисии ТАМ отидат и търговските, заинтересовани повече от печалбите, отколкото от историческата истина, отново трябва да се правят деликатни уточнения. И след като най-сетне всичко се урежда някак си на място, настъпват преломни моменти и цялата работа трябва да се започне отначало, защото паметниците на почитаните дотогава управници падат от пиедесталите, престъпните демони и чудовища се оказват герои и народни водачи, дитирамбите и съчиненията, увековечаващи заслугите на монарсите или полиарсите, губят актуалността си и много добре би изглеждал в такъв случай един земен дипломат, който при връчването на акредитивните си писма бърка историческия момент.

Удивен от тези обяснения, не можах да се въздържа от въпроса дали наистина Земята има вече установени отношения с толкова много планети, което създава такива сериозни грижи на МВнР, защото в института ми бяха казали, че в момента дейността им има тренировъчен характер. Щрумпфли ме погледна с недоверие, сякаш му се струваше, че не е чул както трябва, и бавно, отчетливо, за да разбера по-добре, ми изясни безсмислието, което се съдържа във въпроса ми. Министерството на вселенските работи развива дейността си на базата на отчетните документи, които притежава, и толкова. Единствено на този, който няма никакво понятие от изпълнение на служебни задължения, може да му се стори, че в тази ведомствена дейност има нещо необикновено, незряло или съвсем несериозно. Нали цялата политическа история на Земята се състои от грешки и техни последствия. От незапомнени времена държавите залагат на фалшиви карти, като вършат това, което НЕ съответства на техните най-разумни интереси. Затова политиката дава грешни преценки за противниците, а още по-често поради недоразумения и умствена недостатъчност прави от потенциалните приятели противници. Едновременно с това победите и пораженията произтичат от лъжливи прогнози, след като в общи линии победените се оказват след поражението си по-добре от победителите, ако не веднага, то като мине известно време. Защото политиката засяга бъдещи явления, които не могат да бъдат предвидени съвсем точно, а опитен политик е този, който знае прекрасно това и върши своето дело с любов към родината, с чувство за дълг и за висша историческа необходимост. Така че Министерството на вселенските работи не върви по някакъв съвсем различен път, а действа като обикновените земни министерства на външните работи, само че полето на неизбежните грешки, които съпътстват служебната му дейност, е придобило астрономически размери Нали зная, че съдбоносните решения, които предхождат двете световни войни, са взети при пълно пренебрегване на рапортите и други неоспорими документи, показващи, че войните не трябва да се обявяват? Какво значение може да има тогава дали подобни рапорти и документи са автентични, или фантомни? И как всъщност тази разлика може да промени хода на министерската дейност?

Като ми даде това наставление с добродушен, но категоричен тон, Щрюмпфли ме предупреди да не пипам главния каталог, защото съдържа 40 000 заглавия, така че само ще се объркам в него. Даде ми списък на най-важните от тях, подготвен от любезния магистър Брабандер, потупа ме по рамото, усмихна се и отиде да спи, като ме остави сам с библиотечния лабиринт.

Със списъка на съветника като нишката на Ариадна се поколебах за секунда между термоса и коняка, изпих накрая глътка коняк, за да си вдъхна смелост, и се залових с тежката работа, буквално запретнал ръкави, защото най-старите рапорти бяха покрити с дебел слой прах, а не исках да си цапам много ризата. Дори на това място като че ли витаеше невидим над мене мърморещия дух на моята домашната прислужница. Списъкът ме съветваше да започна с „Всеобща история“ на Мсимс Питиликвастър, волянски праисторик, но от чисто любопитство посегнах към най-старата, пожълтяла папка с документи. Беше тънка. Върху един зацапан лист се виждаха криво налепени телеграфни или може би телексни ленти. Наведох глава над заслужаващия уважение текст и не без усилие прочетох избелелите думи:

Текстът беше зачеркнат на кръст с червен флумастер. Отдолу се виждаше дописано на ръка: „Шестата планета е населена, предлагам на тези кръшкачи да не им се дава премия“, и нечетлив подпис.

Погледнах още един път архаичния астротелекс и очите ми се отвориха: разбрах, че името ЕНТЕРОПИЯ е дошло именно от „мръсна ентропия“ след грешка на някой чиновник. Там имаше още един лист, по-скоро служебно командировъчно с прикрепена сметка за хотел, на която синееше печат „НЕВАЛИДНА“. На обратната страна на командировъчното някой бе написал небрежно: „Чрез куриер с имунитет. Спътникът на шестата планета е камуфлажен синтелит, вероятно дистрактор79 за прихващане на чужденци, отвътре кух, надуваем в случай на нужда. Препоръчително е да се внимава, защото заради макетите на КУРДЛИТЕ една част от местните жители го смятат за провокационна луна. Подробностите виж в aide memoire80 с моя шифър TЗГ/56 Епс. Правя, каквото мога. Да не се протоколира. Да не се публикува. Да не се отправят официални питания. Да се изгори. Пепелта да се разпръсне в присъствието на комисия“. Навярно следваше подпис, върху който беше залепено оранжево листче с печатен текст: „ДА СЕ ЗАПАЗИ В ТАЙНА“.

Оставих с въздишка прастария текст и почувствах облекчение, че не съм станал за посмешище, като взех един обикновен летящ лунапарк за планета, щом това е бил специален спътник за развлекателно прихващане. Едновременно с това си помислих, че тук най-сетне ще разбера загадката на сепулките, която ме измъчваше години наред, но като обходих с поглед редиците библиотечни шкафове и заключени книги (съветникът обаче ми беше оставил голяма връзка ключове), осъзнах, че няма да ми е лесно. Следващата папка, която отворих, беше също покрита с дебел слой прах. Оставих я веднага на рафта, защото съдържаше някакви истории на болести от психиатрична лечебница. Чудех се как е попаднала тук, когато осенен от една нова мисъл, извадих от нея плик с пожълтели листи и започнах да ги преглеждам прав. Намерих лекарско заключение, което удостоверяваше, че екипажът на „Рамфорних“ има групова психоза, придружена с халюцинации, комплекс на прогресивно слабоумие и повишена агресивност към околната среда, проявяваща се в оказване на активна съпротива на терапевтите и санитарите. Диагнозата определяше заболяването като професионално и предлагаше отпускането на инвалидна пенсия. „Рамфорних“ трябвало да изследва с помощта на два спускаеми апарата сеизмичното плато в северното полукълбо и големите заблатени равнинни райони в умерения пояс на планетата. Халюцинациите на двете изследователски групи били еднакво натрапчиви, но се различавали напълно по съдържание. Хората, които изследвали мочурищата, твърдели, че жителите на планетата прекарват цял ден до шия в калта, а вечер излизат на сухо и като си тананикат тихо, се качват един върху друг като циркови акробати и образуват живи колони, по които се качват други и така се появяват няколко дебели крака, но катеренето продължава, докато не направят, сплели ръце и крака, нещо като слон или мамут с увиснал корем. Събрани в тази фигура, те се отдалечавали с песен на уста в неизвестна посока. Опитите да разпитат тези, които са изостанали по пътя, не дали резултати, въпреки че били използвани най-мощните транслатори, защото разпитваните се гмурвали в калта и от откъслечните им викове можело да се разбере само, че огромното същество, което правят, като се вкопчат всичките един в друг, се нарича курадел или курас, а може би куродонт. Не било обаче изключено да наричат самите себе си курадли или курчидли. А психотичните симптоми, които проявявали членовете на северната група, били значително по-разнообразни. Част от разузнавачите уж попаднали сред голям комплекс от постройки без врати и прозорци и открили, че трябва да се блъснеш с леко засилване в стената, за да те пусне вътре. Като се разделили да търсят местните жители, били атакувани от памук, или може би ваталин, както и от тропосани набързо дрехи от рода на фланелите, които имали числено превъзходство и ги изтласкали на покрива, откъдето се спасили с тактическо отстъпление към спускаемия апарат. Другите твърдели, че им е провървяло повече. В един голям парк, пълен с разхождащи се лениво дървета, те се натъкнали на група малки местни жители и двама или трима по-големи, които избягали при вида им. А малките, взети от тях за местни ученици, не проявявали страх или учудване и се мъчели да се разговорят с разузнавачите, от което обаче не се получило нищо, защото, вместо да говорят, транслаторите издавали само звуци, подобни на блеене. Въпреки това мнимите деца се съгласили с удоволствие да се снимат заедно с хората и им подарили на раздяла голям брой загадъчни предмети. Разузнавачите обаче трябвало да се върнат, защото до тях достигнали сигналите за тревога, които изпращала групата от блатното разузнаване. Снимките не станали, защото вече на борда на „Рамфорних“ се установило, че фотоапаратите са така повредени, сякаш са подлагани на въздействието на висока температура. Лещите на обективите били напукани, а филмът стопен. Попитани какво е станало с дадените им уж подаръци, те твърдели, че в контейнерите, където ги сложили, нямало нищо освен незначително количество сив прах. Никой от изследваните нямал чувството, че е психично болен. Диагноза им не била поставена прибързано. Установило се експериментално, че фотоапаратите са били нагрявани силно, вероятно в кухненските фурни на кораба, макар че болните не искали да си признаят това. Спектроскопичният и хроматографският анализ на праха, в който уж се били превърнали подаръците, показал елементи, характерни за всякакъв вид боклуци, смет и т.н. Макар че толкова старателно направените анализи опровергавали думите им, болните упорито твърдели, че са се срещнали с обитателите на планетата, които отдалече приличали на хора, но отблизо повече напомняли кръстоска на щраус или ему с пингвин, подложен на лечение за отслабване. Можели да ходят като хората, но и като скачат с двата си крака едновременно, както правят врабчетата или децата, които играят на „дама“. Не можели да седят човешки, защото коленете им се сгъвали назад като при птиците, затова при почивка клякали. Обличали се разноцветно, а на лицата си имали, може да се каже, маски, защото можели да ги свалят и тогава се показвало доста отвратително на вид лице с широко чело и раздалечени очи, съвсем кръгли, а там където са устата и носът на човека, имали издатина с отвори като че ли на ноздри. След изолирането им в лечебницата агресивността на нещастниците се повишила значително. Следваше списък на болничния инвентар, опустошен от тях в пристъпите им на лудост.

Като разгледала четиридесет и осем различни хипотези, комисията, натоварена да проучи въпроса, приела за възможно внезапното избухване на масовата психоза да е умишлено предизвикано от чужда цивилизация, защитаваща се по този начин от нежелателно нападение. Тогава планетата била поставена под карантина и събираните след това материали се получавали изключително чрез радиовръзки с типичното за тях закъснение във времето. Но аз се зарадвах, когато стигнах до това място в тайните рапорти. Всички по-нататъшни информации за Енция и енцианите са дошли направо от тях, така че няма да бъдат деформирани от характерните за хората предубеждения. Въпреки това ме чакаше тежка и дълга работа, защото енцианците бяха проявили значителен космически алтруизъм и ни бяха предали стотици свои произведения, трактати, учебници, че даже вестници и листовки.

Сметнах за разумно да започна четенето с учебниците по история и то с най-старите, за да тръгна в известна степен по следите на естественото обществено, а едновременно с това и умствено развитие на непознатите същества. Място на моята борба с предългите текстове стана бюрото, добре осветено от ниско надвесена лампа. Термосът беше от лявата ми страна, а бисквитите от дясната и така се залових с първото заглавие, като сложих за всеки случай отвореното шише с коняк в удобно издърпаното чекмедже, така че можех да се присегна за него слепешком, без да откъсвам поглед от гъсто напечатаните страници. В огромната библиотека цареше мъртва тишина. Освен шумоленето на страници, които прелиствах, там се чуваха от време на време и моите тихи въздишки, с всеки изминат час все по-подобни на сдържани стенания, защото не се бях заел с лека работа. По навик прегледах най-напред библиографията, поместена в края на произведението, което изучавах, и тя ме накара в известна степен да се замисля, защото имената на учените, цитирани от енцианския историк, бяха: Цирцваракуакс, Тирлитриплирлипит, Кюкюксикс, Куорстиоркуиор, Квидтдердудук и подобни на тях. Не трябва да се правят преждевременни изводи, казах си, и погледнах заглавната страница.

Беше „История на Енция“, написана от изглежда знаменития курдлански историк Куакуерли. Съветникът ми я беше препоръчал като добро начало за по-нататъшните ми изследвания, но щом видях името на автора, което явно се римуваше с швейцарските, ми се мярна безумната мисъл, че точно това е накарало Щрюмпфли да постъпи така. Очевидна глупост, която свидетелства единствено за душевното ми състояние. Последвах съвета му, защото ми се стори разумен. Не бих могъл наистина да кажа коя част от пълнежа ми беше по-неразбираема, курдланската или волянската, но нещо ми подсказваше, че макар и странна, направо уникална, културата на градоходите, на заселените живи създания, би трябвало да стои по-близо до Природата и поради това да бъде по-малко изкуствена от цивилизацията, която е достигнала толкова високо равнище на развитие, че е дала разум дори на почвата и камъните. Заради всеобщото си космическо присъствие на Природата и се налагаше да стане свързващо звено и увод в чуждата история. Някой би си помислил, че ще се нахвърля жадно върху обемистото произведение и ще започна да поглъщам страница след страница, а всъщност стоях като нерешителен плувец пред дупка в леда, най-накрая обаче си поех въздух и започнах да чета.

Началото на енцианския живот Куакуерли описваше научно, но и доста разбрано. Според него животът се заражда навсякъде по един и същи начин. Най-напред океанът трябва да прокисне по бреговете си, да образува подобна на кисел жваканица и тихите вълни да я разбиват векове, а може и хилядолетия наред, докато от кашата не се получи трепереща пача, която след неизброими перипетии дошляпва там, където нейната гъста маса се превръща в някакво варовиково скелетче. Куакуерли твърдеше, че според местните условия на различните планети се появяват различни висши същества, чиито главни разновидности са всичкоиди, млекоиди и зърноиди. Размножаването им също е различно — чрез търкане, опрашване, пъпкуване, а понякога, но много рядко, в съвсем изключителни случаи, чрез така нареченото шпунтиране, до което на Енция, като на всяка една нормална планета, не се е стигнало. Енцианците, които произхождат от големи безкрили птици, наричат себе си човици, което някои ентрополози свързват с „чов-чов“, което се чува при ходене в калта, защото блатата, безкрайните мочурища и огромните тресавища са станали там първата люлка на живота. Което се обяснява с местната география. Енция обикаляла около своето слънце по силно разтеглена орбита и в афелия я сковава силен мраз. Само че океанът се разлива в необикновено обширни плитчини до бреговете на континента и склоновете на сеизмичното плато, блатисто, но издигащо се навътре със своите вулкани, и от тях се излъчва спасителна топлина, която подсушава периодично мокрите области. Някогашните непрестанни вулканични изригвания и серните врящи гейзери обаче отпъждали всичко живо от горещия регион. Затова животът трябвало да се засели компромисно между ледовете на океана и вулканите на Тарактида, в зоната на Великия блатеан. Там от лазугите се излюпили пълзугите, а от пълзугите допълзаците и недопълзаците. Последните, както показва името им, потънали, защото не стигнали до по-топло сухо място, а допълзаците дали началото на блатаците. От блатаците произлезли блатанците, които все още нямали много дълги крака, а който там имал къси крака, веднага затъвал и умирал от глад. Блатанците станали на блатняци, блатнеци и блатници. Имало и скачаща блатица, но тя била сляпо еволюционно разклонение, защото недовиждала, и затова изчезнала. По-нататъшното развитие спряло за милиони години, защото да се размножаваш в хлъзгава студена кал не е голямо удоволствие. Ето защо мъжките екземпляри по-често се престрували, че се залавят за работа, отколкото правели това в действителност, като се притискали към женските по-скоро за да се сгреят. Калта там била необикновено лепкава, така че стадата съвсем престанали да се разделят. Лесно е да се разбере как поради това двойките оформили четворки, те — осморки и така нататък, докато следващите поколения не се уголемили в мокриди, мокроти, мокрони и накрая в същински мокрозаври. Именно от мокрозавъра се повил след това курделът. Мокрозаврите наистина имали изключително дълги крака, средно от 6 до 9 метра, но и това било малко, за да се задържат туловищата им над повърхността на блатото, така че от търкането и ходенето в калта опашките и коремите им били винаги мокри и за да се спасят от това нещастие, защото калта била отвратително студена, мокрозаврите започнали да повишават температурата на телата си, не умишлено, разбира се, тъй като били много глупави животни, а благодарение на естествения подбор на най-топлите. Но те не можели да ускоряват непрекъснато обмяната на веществата си, защото накрая щели да се сварят като яйце във вряща вода и поредната мутация дала предимство на възможността от устата им да излиза газ, който скърцането със зъби (или тракането им от студ) запалвало, както у нас се пали блатният газ в мочурливите торфища. Оттам нататък, за да не измръзне, мокрозавърът дишал огън, който го изсушавал подобаващо, а по-удобно било два мокрозавъра да се сушат взаимно, застанали един срещу друг, което оформило началото на някакъв алтруизъм. Тези първи огнедишащи мокрозаври не били още и наполовина толкова големи, колкото по-късният им потомък — курделът. Добре изсушенит мокрозавър се превръщал в топлозавър. И именно топлозаврите, дишайки пламъци, изиграли за праенцианците ролята на небето, от което Прометей откраднал огъня. В легендите им се среща мъжественият образ на героя, наречен Гръмодей или Гръмотей, който направил същото. Топлозаврите били улавяни в капани и използвани да отопляват жилищата на племенните вождове.

Но това станало милиони години по-късно, по времето на митичния крал Мочур. Тогава мокрозавърското стадо се състояло обикновено от един огромен водач и няколко по-малки мъжки екземпляри, които му се подчинявали, но когато им се налагал прекалено грубо, те се събирали накуп, като имитирали копулация, и благодарение на това три или четири малки мокрозавъра, заловени един за друг, побеждавали с общи усилия по-големия. Еволюционната диалектика на мокрозаврите била такава, че когато се размножавали прекалено много, отъпквали до сухо голяма територия от блатото, но ходейки по твърдата почва, я превръщали в безплодна глина, така че храната започвала да не достига и те умирали от глад. Тогава мочурищата вземали връх, заблатявало се, блатните мъхове разцъфтявали и целият цикъл се повтарял отново. Когато пашата ставала много малко, мокрозаврите започвали да се изяждат взаимно от глад, при което се поразявали с огъня, който излизал от гърлата им, и така придобили навика да ядат печено. И именно канибализмът им довел до появата на курдлите, защото пракурделът бил най-обикновен мокрозавър, но преял до пръсване. Поради своя гигантизъм обаче пракурделът се оказал животно, което има проблеми с еволюцията. Особени трудности срещал с ориентацията къде е краят му и къде започва нещо друго, което става за храна, затова самоизждането, като се започне от опашката, било често явление, за което свидетелстват палеонтологичните археологически разкопки, защото като изядял прекалено много от себе си, самоядецът пракурдел загивал, а това може да се установи по скелета.

По-късно, страхувайки се от големите топлозаври, които вече започвали да се курдлят, малките им пробутвали умишлено екземпляри, търкаляли се продължително сред блатни растения като бързодеен отвратин, бълвотворна незабравка и незабавен гаднотворец, поради което след поглъщането им предизвиквали повръщане. Наричали се морскоболи, а процесът, при който на мокрозавъра се дават мокрозавърчета, от които се повръща, носел името морскоболизация. Опасността, която заплашвала тези животни била двойна. Прекалено големият самотен курдел лесно започвал да яде сам себе си от най-отдалечения си край, а прекалено малкият, поради характерното си далекогледство, можел изобщо да не види, че го има, след което, смятайки, че не съществува, преставал да яде и издъхвал. Именно тук еволюционната съдба на курдлите се кръстосала решително с обществената еволюция на енцианците и дала нечувани резултати, подобни на които няма в цялата Галактика.

През своя еолит, или през каменната си епоха, праенцианците почитали курдлите като божествени, макар и гнусни за тях същества. Затова курдловата символика навлязла трайно в арсенала на тяхната митология и архаичните им предания и легенди, затова и по-късно държавата започнала да се нарича курдалство. Още тогава се случвало някой курдел да глътне праенцианец, така че праенцианците, за да се спасят от подобна смърт, се мажели сред блатата с паста, изготвена от растенията, които крадели от малките морскоболи, защото успели да проследят в какви растения се търкалят, преди да се предложат на курдлите като примамка, която убива желанието им за канибализъм. Глътнатият от курдел и напуснал чудовището цял енцианец се наричал поглъщенец и се радвал на особена всеобща почит, затова когато принасяли на курдлите човешки жертви, ги мажели с паста и пеели ритуални песни, така че курделът наистина гълтал жертвата, но оставал неудовлетворен и бързо я връщал обратно. Дали обаче са постъпвали винаги така, не е съвсем сигурно. Имало съмнения, че набелзаните за жертви се търкали сами с нелегално придобита отвара от предизвикващите повръщане треви, които купували от племенните шамани, а това трябва да е довело до всеобща корупция, защото в някои области гълтането на жертвата от курдела се смятало за лошо предсказание. Но в други региони самият повръщенецът бивал шаман или вожд, откъдето произлязъл обичаят кандидатът за вожд да се оставя да го глътне курдел. Преминаването през курдела се считало за форма на ритуална инициация. Който проявявал малодушие и не давал да бъде глътнат, не можел да разчита на каквато и да е важна служба в общината. По това време вече праенцианците, които живеели в тресавищата, се наричали човици. От наша гледна точка техните вярвания изглеждат много странни. Най-голяма почит оказвали на курдела, който се самоизяжда, като смятали, че самоизяждането е достигане на по-висока степен (след като курделът е божествено същество и се изпълва със самия себе си, става божествено същество на квадрат). Древният човишки Олимп бил гъсто населен, защото курделът същестувал в най-разнообразни форми и имал най-различна съдба. Така напр. гладуващият курдел ставал все по-малък и все по-зъл и се превръщал в курдел, който прилича на най-обикновено куче, или курдуче. От курдучетата водят началото си джуджекурдите и те са тези, а не съседите, които ходят нощем по нужда зад чуждите къщи. А кукурделът е такъв курдел, който е изял курдуче и това го е разярило, но не го е направило малък. Той причаквал пътниците и им задавал гатанки, които не можели да бъдат отгатнати, защото говорел много неясно и не можело да му се разбере нищо. В ранното средновековие човиците смятали думата „курдел“ за свещена и забранена за произнасяне, а на чудовищата давали заместващи имена като дердел, брдл, мердл и т.н. Техните героични митове разказват за храбреци, които са се вкурдлили и изкурдлили с помощта на магии, а това дало началото и на една ерес, която обърнала знаците на дотогавашната вяра и провъзгласила курдела за въплъщение на всичките злини и безчестия, с една дума — за чудовище, родено от многото адове (за чиито входове се смятали кратерите на вулканите). И понеже енцианското средновековие продължило осем пъти по-дълго от земното, това имало важни последствия за развитието на човишката култура. Тя започнала да се освобождава от църковното влияние в периода на големия глад, когато курдлите станали ловен обект и група войници с метални копия, пики (но сгъваеми, за да не засядат в гърлото на курдела) и скрити в пазвата си торбички и кесии с билки за повръщане, се оставяли да бъдат погълнати и като се намазвали в корема на животното с екстракта, бодели неговите вътрешни органи, докато започвало да му става лошо и получавало колики. Понякога курделът повръщал ловците по-рано от необходимото, понякога падал и умирал заедно с тях или пък умирал, но те успявали да излязат на белия свят. Заплашен по този начин, видът започнал да проявява странни форми на мимикрия, имало напр. курдли, които се покривали с трева, дори и с нещо като храсти и започвали да приличат на кургили, или гробищни могили на човишките прадеди, благодарение на което ставали недосегаеми. Но науката не успяла да установи дали тези легенди съдържат поне частица истина.

Щях да постъпя разумно, ако бях продължил да чета „История на Енция“ във версията на курдландския учен, но той нападаше на толкова места волянските историци, като прикачваше към имената им епитетите жалки лъжци, фалшификатори и чудовищни демони, че ми се прииска да разбера какво е предизвикало тези негови изблици гняв. Намерих няколко техни произведения и оставих недочетения том, като отбелязах мястото, до което бях стигнал, с лъжичката, защото нямах нищо друго под ръка. Отворих най-напред „Мистифицирана история“, защото беше най-тънката от всички книги. Беше от волнския курдлолог Арг Куарг Тралаксарг. От него разбрах, че на Енция никога не е имало никакви топлозаври, мокрозаври и мокрозавърчета. Това били прастари небивалици, приети безкритично от сериозна част курдландски учени по причини, които нямат нищо общо с науката. Нямало там и никакви огнедишащи животни. Просто в блатата се намирали поотделно блуждаещи огънчета самозапалващ се метан и земноводни влечуги плюс подблатни вулкани, наричани на прост език бълбукани, които съвсем обичайно изригвали и бълбукали от време на време, а безпросветните умове на местните жители превърнали това в ужасни битки на пирозаври. Което по-късно се опитвали да рационализират или да съгласуват с еволюционната теория на Чикчирвин учените от палетинската школа, финансирани от Министерството на курландската пропаганда, защото Предводителят бил заинтересован нациомобилизмът да има добра репутация и извън границите на странохода.

Но този автор водеше спор с друг, Куиксак, затова взех неговия труд по палеонтология и намерих представен в него целия цикъл, през който преминава хранителната каша в стомаха (всъщност в стомасите, защото са около шест) на курдела. Това е така наречения цикъл на Грепс. Имаше и таблици със спектрални анализи от проведени лабораторни изследвания върху самозапалването, които показваха, че курделът с понижена киселинност произвежда изпарения, горящи с ярък оранжев пламък, а когато има повишена киселинност и го мъчи парене в гърлото, диша синьовиолетов огън, но ако преди това е преял с жилави растения, само дими. Там бяха и снимките на едни енцианци, които уж видели със собствените си очи жив пракурдел в курдландския резерват Фифари. Той спял, потопен целият в калта, на повърхността на тресавището се показвали само вроговените му ноздри и от време на време въздишал тежко, но после започнал да хълца, показал главата си и скръцнал със зъби, така че се разлетели искри, от което устата му блъвнала огън и се чул силен звук като от двутактов дизелов двигател. Това означавало, че не се е събудил напълно, а е издишал пламъка в съня си. Бих искал всъщност да видя снимка на огнедишащия курдел вместо снимките на тези, които са го наблюдавали с такива подробности, но и прецизността на описанието беше донякъде поразяваща. Затова пък Икс Куасерикс Хетелент, най-големият като че ли авторитет на планетата в областта на генетичната и морфологичната курдлистика, изброява неопровержими експерименти, проведени с курдли в неговия институт, които говорят против съществуването на пирозаврите. Макар да им заостряли нарочно зъбите с шлайфмашина, да им давали да ядат само печени коркови тапи и люти чушки, да се опитвали дори да ги поят с леснозапалими летливи течности от етер до бензин, никой не издишал и най-малко пламъче и институтът изгорял единствено от небрежност, защото бил обхванат от огъня, който разсърдените привърженици на хипотезата за съществуването на пирозаврите подпалили. Но вероятно от лоялност към колегите си Хетелент не казва дали подпалването е било опит да се унищожат резултатите от негативния експеримент, или направо да се обяви, че подпалвач е курделът, с който се правят експериментите. Освен това същият този Хетелент оспорва изобщо съществуването на ГРАДОДОНТИТЕ и твърди, че в стомаха на курдела може да се удавиш или да умреш на място от зловонието. Във въздушните му мехури също никой не можел да издържи дори и пет минути. А това, което по време на организираните от курдландските турестически бюра екскурзии посещават волянските туристи, са измамнически препарирани макети, села на Потьомкин, без всякакъв мирис, докато всеки, който доближи на десет крачки дори тихо блеещия курдел, знае, че дъхът му от това разстояние събаря на земята и предизвиква пристъпи на астма. Така че според Хетелент не само на планетата не е имало никакви огнедишащи топлозаври, но не са съществували и не съществуват градодонтите. С тази констатация, казва той, неговата роля на отдаден на познанието палеонтолог свършва, защото относно останалото, или по въпросите защо курдланците се инатят за съществуването на несъществуващи същества, са длъжни да вземат думата ненаучните инстанции и фактори. Гласът на Хетелент изглежда беше предизвикал политическа буря както във Воляния, така и в Курдландия, защото се стигнало до извънпарламентарни писмени запитвания в градодонтите, до протестни стомашни митинги и до дебати във волянското народно събрание, а след това до размяна на дипломатически ноти, прекратена със заявлението на волянски дипломатически представител, че неговото правителство не подлага на съмнение факта на заселването на курдлите от битова гледна точка, а когато се изказват по този въпрос, учените правят това като частни лица, които не са упълномощени да обясняват характера на програмата, определяща какво е решаващо като обективна истина за външния курс на държавната политика.

Доста объркан от едно толкова фундаментално разногласие, се заех отново с „История на Енция“, автор на която беше Куакуерли, като се страхувах, че ако изгубя веднъж водещата нишка, ще затъна в тресавището на противоречивите научни възгледи. Втората част на своята монументална монография Куакуерли беше посветил на разумните жители на Енция. Той представяше нещата доста ясно, в смисъл че на планетата няма само един разумен биологичен вид, а има два: двонци и човици, или полци. От двонците водят началото си волянците, а от човиците — курдландците. И едните, и другите са произлезли от големи безкрили птици, затова си приличат много по анатомия, но се различават основно от умствена гледна точка. Двонците се характеризират със сладострастие, склонност към пороци и общо духовно недоразвитие. За разлика от тях човиците се развили безпроблемно. Затова, като предвидили стотици години напред благодарение на развитието на астрономията, че на планетата ще завали метеорен дъжд, защото нейният естествен спътник ще се пръсне на парчета, когато навлезе в нестабилната зона на Рош, прачовиците решили да си направят скривалища. Но в блатата, където все още живеели по това време заедно с глупавите двонци, като ги хранели от време на време поради вроденото си милосърдие, не било възможно никакво строителство. А след като се препитавали с ловуване, нямало как да се преселят на северното вулканичното плато, защото там ловният им обекти, курдлите, които можели да живеят само в мочурищата и се хранели с блатни водорасли, бързо щели да намерят смъртта си. Затова създали единствените по рода си ноеви ковчези във вид на движещи се крепости (кулоходи) от огромните скелетни кости на уловените курдли, чието месо са изяли, и това била за тях единствената възможност да оцелеят, защото преди милиони години в зоната на Рош се разпаднал друг, по-малък спътник на планетата, каменните му отломки падали върху нея преди още да са се появили разумните примати и именно това довело до мутации на пракурдлите, по чиито гърбове се появили здрави брони от втвърден силициев двуокис. Отделяли го така наречените противометеорни жлези, описани от Кукуеригу, друг курдландски изследовател, археолог, който се позовавал на рисунките, запазени в пещерите на вулканичното плато.

Последните бронирани пракурдли изчезнали, когато цели човишки дружини започнали да предприемат смели пътешествия към платото и (както твърдт Куикуеригу и Куакуерлак, също археолог), човиците се научили да доят курдлите, защото това, което отделяло вимето им, се втвърдявало и излято във форми, ставало на много добри силикатни тухли. (Истина е обаче, че волянските експерти като един наричат това пълна фантазия, като подчертават, че тухлите са от осмото хилядолетие на античната ера и са били изпичани по обикновения начин, а не са ги доили).

Така че когато започнали срумовете, или срутванията на метеори от втория разпадащ се спътник на Енция, човиците вече имали построени крачещи крепости, които обаче не били живи животни, както твърди клеветническата измислица на тъпоглавите волянци (или двонци). Милосърдни по природа, праполците (човиците) позволявали на волянците да се крият под техните градове-крепости и наистина отдолу на всяка една от тях номадствала шайка бездомни двонци. Тук трябва да добавя, че двойните названия (полци — двонци, човици — волянци) произлизат от съществуването в самата Курдландия на две противодействащи си археологически школи, всяка от които разполага с десетки аргументи в полза на едната двойка названия, но за съжаление не могат да се разберат помежду си. Скитниците се хранели с остатъците, които им давали от укрепения курдел благородните човици. Като поддържали живота си с тази милостиня и се криели в спасителната сянка на курдела, двонците си спечелили името волянци, защото за разлика от човишките екипажи ходели на воля. Но и на курдландците тогава животът не бил лесен, тъй като работели от ранни зори до късна нощ като гребци на галера и движели със стократно общо усилие огромните кости, за да местят краката на своите крепости. На този непосилен труд сложил окончателен край едва Предводителят, който лично измислил биоинженерството. Той научил своите по-малки побратими как трябва да синтезират под негово ръководство миниатюрни курдлета и да ги отглеждат със стимулиращи растежа хормони, което било направено със забележителен резултат. Така се повили синтекурдлите, а от тях съвременните градодонти, градове, които се движат и се грижат за своите жители, отлично оборудвани, канализирани, комфортни и чисти. Всеки можел да излиза на разходка или по друга работа от родния курдел, а след това да се връща като в свой дом. Наистина срумовете отдавна били престанали, но какво можело да бъде по-добро от луксозния куломобил, където през зимата е топло, през лятото не е горещо, където се пътува удобно в обкръжението на близки и се опознава родния край във всичките му посоки? Относно пропуските и паспортите, които дават право да се излиза временно от курдела, те се оказали необходими по чисто административни причини, за да не се налага никой да се блъска на входовете и изходите. Паспортизацията се оказала необходима и поради това, че подлите волянци, вместо да са вечно благодарни на курдландците за спасения си живот по време на срумовете, се преобличали като човиции и като се правели на връщащи се от разходка законни жители на градодонта, влизали вътре, за да сеят суматоха и деморализация, особено сред незрелите младежи, като им внушавали, че уж жизнените услови вън от курдела са по-добри. След няколко века, като се накрали и набандитствали до насита, волянците напуснали заблатените места и си построили жилища на северното плато, където създали след края на сеизмичната активност своя държава, във всяко едно отношение по-лоша от курдалството. По това време блатеанът се отдръпнал и Курдлистан се утвърдил върху заблатените територии, а на граничещото с него плато се разпростряла Волянската империя, която след това станала република. Определянето на границите станало около 900 години преди новата ера. Любопитно е, че войните в земен стил, с ясно изразени фронтове и движение на войскови подразделения, продължили на Енция едва триста години. Отказали се от тях заради една постоянна, но не толкова явна борба. Пакостели си взаимно с тормоз, набези, провокации, саботажи и диверсии, при което Воляния винаги започвала първа (напомням, че цитирам курдландски учени). По това време във волянските щабове били разработени нови методи за борба с градоходите, например като им се присажда пети крак, който да изпълнява ролята на пета колона. Коварството на мерзавците се състояло в преструвката, че уж не знаят нищо за жителите на курдлите. Така че ако волянските командоси присаждали на курдела пети крак (на този, който правел това, му казвали смутоног), ако така наречените бунтотелци предизвиквали в телата на курдлите хаос, като намазвали напр. опашките на животните с нещо вкусно, за да започнат да се ядат оттам, ако вършели дестабилизиращото си дело, като подхвърляли на пасящите курдли отрова в стъклени балони, която предизвиквала толкова силни повръщания, че курделът можел да се обърне с хастара навън (така нареченото разкурдляне), това официално се приемало за атаки, насочени само срещу животните. Защото волянците не искали да знаят, че те имат архитектурен, изкуствен произход и говорели коварно, че Предводителят не е измислил никакво биоинженерство.

Основна промяна в отношенията донесъл едва ХХII век, който долу-горе съответства на нашия ХIХ-ти. Научих това от тритомното съчинение на професор-доктор Мзизимркс, член на Курдландската академия на науките. По това време Воляния поела по пътя на индустриализацита, което нещастие отминало Курландия благодарение на поученията на Предводителя. Първият импулс бил даден от откриването на топлозавърската машина, задвижвана от пламъците, които един намокрен и разярен от това топлозавър дишал през устата си. Най-заможните волянци започнали да продават земите си и да влагат средства в огнеупорните курдли. Това дало тласък за тяхното отглеждане. Бързо се повили свръхогнедайни и едновременно с това огнедойни породи. Използвали ги в металургията за топене на желязо, а също и за отоплителни цели. Капитализирането на курдлите довело до увеличено търсене на високотемпературни и дълготрайни екземпляри, но бездимни курдли не могли да бъдат създадени. Стадата се размножавали стремително и след няколко десетки години се стигнало до опасно замърсяване на околната среда. Тогава се появила идеята за централизация на топлозаврите, наричани често смогозаври, защото няколко големи екземпляра димят по-малко от множество дребосъци, а оттам до концепцията за национализиране на всички стада имало една ръка разстояние. В това се състояла така наречената програма за уедрителна оптимизация, но част от учените, които се занимавали с изчисленията кой курдел ще бъде най-икономичен, твърдяла, че всеки естествен курдел не става за нищо. Други издигнали идеята за така наречения комбинар, едновременно огнен и екологично чист, който работи със затворен цикъл и се храни с това, което отделя, след като бъде обогатено с малко витамини. Но едни от курдлите умирали или полудявали и като събаряли предпазните стени, бягали в Курдландия, други губели огъня си, а някои в хода на научните експерименти започвали дори да изстиват до отрицателни температури, от което се направил опит да бъдат използвани в хладилната промишленост, но не се получило нищо, защото животните изпоизмръзнали. Появила се заплаха от енергийна криза, акциите на курдловите дружества падали главоломно, който можел, се запасявал с последните топлозавърчета, направен бил опит да бъде създадена набързо изпасница, която да яде трева и като я подложи на ферментация, да образува газ, но и това не се получило. Разпадането на Воляния било предотвратено чак когато волянците открили атомната енергия, но направили това много нескопосано, като всичко, което се прави в тази държава. Толкова от курдландския академик. Можеше и повече, но вече не ми достигаха сили за по-нататъшно четене. Понеже особено много пращаше по дяволите волянския си колега Пиривит Пирит, без да излага неговите възгледи, а само като стоварва на негов гръб всички възможни грехове, намерих от любопитство една малка книжка на волянеца. Заглавието и беше „Мендосфера или етикосфера“. Надникнах озадачен в големия речник на чуждите думи и разбрах, че първата дума на заглавието идва от латинската дума mendax — лъжец. В увода авторът разгромяваше курдландската версия за индустриализацията на Воляия. Наричаше я клоака на злобни бълнувания: никакво отглеждане на пирозаври не е имало никога в империята (по това време Воляния била още империя), нито капитализация на топлозаври, което е разбираемо, защото не може да бъде капитал това, което го няма. Нямало също така никакви опити да бъде заменено строителството на жилища с отглеждане на курдли (както твърди курдландската страна) отчасти по лиценз на биоинженерите на Предводителя (за курдли-небостъргачи) и отчасти на основата на откраднати курдландски патенти. Всичко това от а до я било пропаганда за вътрешна употреба, която баламосвала нещастните курдлисти-галеристи, на които не им се позволявало и носа си да показват вън от корема на своя многороб, или многопоробител, защото така трябвало да се наричат градодонтите. Наистина, в историята на Воляния не липсвали нито трудности, нито кризисни явления, но те били непостижими за умовете, които са спрели в развитието си и имат научни титли, защото са им дадени, а не защото притежават знания. Пиривит Пирит сочеше, че курландският академик не е дори истински доктор, а носи чисто почетното звание „doctor honoris causa“81 и собствените му ученици го наричат доктор Курдел. Това поне беше досадно разбираемо. Затова пък в по-следващите раздели Пиривит Пирит спореше с волянските етификатори и насладоматици и много малко неща от това ми станаха ясни. Той твърдеше, че няма друг път за обществото освен етификацията на околната среда, а привържениците на частичната етификация, които предлагат да се облагородят само обществените сгради и места, не си дават сметка за кошмарните резултати, които ще доведе след себе си подобно начинание. Това, че в цялата Галактика нямало нито една напълно съобразонирана цивилизация, не било никакъв аргумент contra rem82, защото някое общество трябвало да бъде първо като най-напреднало в развитието си и тази едновременно почетна и трудна съдба се паднала именно на волянците, които по този начин проправяли път за млечните си братя по разум. Следваха диаграми, таблици, математически формули и схеми, които в моите очи приличаха на йероглифи. С неприятното чувство, че като прегледах книгата с толкова изразително звучащото заглавие, зная по-малко, отколкото преди да я отворя, започнах да търся някакви достъпни разработки и ръководства, при това написани на Земята, защото все пак те се пишат от хора за хора, за земляци, но точно с това се натопих съвсем, след като изрових сред книгите един учебник за предварително обучение на докторанти-историци по волянистика. Беше колективен труд от около двадесет автори специалисти, истински китайски, поне за човек като мене, който не разбира какво чете, защото как бих могъл да разбера, ако постоянно се появяваха върволици от формули и термини от рода на „щастлини“, „ентропци“, „антибити“, ЕИМИ (ентропия на електронно-изчислителните модули на интелегентността), а под любопитното заглавие „Екскурзия в дебрите на волянската наука“ се криеше напълно неразбираем за мене текст за организиране на инспертизи в полуживи групи с извънкосмическа подкрепа. По-късно се оказа, че всичко това има съвсем нормален смисъл, но се измъчих много и се ядосах, преди да го разбера, защото стоях през нощта над куп прехвърлени книги и гледах редиците на недокоснатите още по стелажите с безнадеждното раздразнение на човек, който иска да скочи в движещ се влак, защото трябва да го направи, но едновременно с това знае, че така може и да си строши главата. В ръката ми натежа огромният „Волнско-курдландски речник“ и почувствах горещо желание да го ударя в земята, което би ми донесло не малко облекчение, защото съм холерик, но се въздържах, взех само старата, поставена в ъгъла закачалка за шапки и ударих с нея като с таран вратата на големия шкаф с документи, защото беше дъбова и следователно издръжлива. Наистина, закачалката се счупи, но я поставих така, че счупеното рамо се опря на стената и повредата не се виждаше. Някой може да си помисли, че би трябвало да подмина тези нощни приключения, след като не свидетелстват по най-добрия начин нито за моите нерви, нито за моята находчивост, но смятам, че такъв критик прави груба грешка, защото начините, по които се стига до знанието, не са съвсем безразлични за него. Счупването на закачалката ми се отрази много добре. Успокоен, започнах да търся текстове за четене, като ходех покрай лавиците и избирах това, което ми попаднеше под око, макар че и този метод не беше много разумен, защото разбрах прекалено късно, че вземам особено красивите, здраво подвързани книги, а все пак дрехата не прави тялото. За съжаление това беше литература преди всичко за напреднали волянисти, способна да предизвика отчаяние, защото имах, каквото исках — бях при източниците, съкровищницата на всякакви сведения за Енция стоеше пред мене отворена, а аз не можех да направя с нея нищо. Дори се изкушавах да вдигна съветника от съня му по телефона, за да ми помогне, но се засрамих, затова изтрих потта от челото си, а прахта от замърсените си ръце и започнах нова атака. Но свалих летвата и се захванах с „Увод в епистемологичната83 мелиорация84“, защото разбрах, че няма да има нищо общо с почвознанието и изкуствените торове. Така си и беше. Научих, че през XXII век Воляния изпаднала в страшна криза, предизвикана от самозатъмнението на науката. Най-напред все по-често ставало ясно, че едно изследвано явление вероятно е било вече изследвано подробно от някого някога, само не се знае къде да се търси това изследване. Броят на научните дисциплини растял в геометрична прогресия и така нареченото хронично информационно забиване се превърнало в основен дефект на компютрите, а те вече се произвеждали мегатонови. Изчислено било, че след около петдесет години няма да има вече никакви други университетски компютри освен детективски, или такива, които ще търсят в микровъзлите и умосъхранителите на цялата планета КЪДЕ, в кое кътче, в коя машинна памет се намира информацията какво е ключово за провежданите изследвания. Като наваксвала вековната изостаналост, с бесни темпове се развивала незнатиката, или науката за това какво не се знае в момента, доскоро пренебрегвана до пълното и отхвърляне дисциплина (с отхвърлянето на незнанието се занимавал близък, но отделен научен дял — отхвърлистиката). А да се знае добре какво не се знае, е все едно да се разберат много неща за бъдещите знания и от тази гледна точка незнатиката се родеела с футурологията. Пътистите мерели дължината на пътя, който търсещият импулс трябва да измине, за да достигне до търсената информация, а той бил вече такъв, че средно за едно ценно откритие се падало да се чака половин година, макар че импулсът се движел със скоростта на светлината. Ако пътят на търсене в лабиринта на придобитите научни съкровища се удължавал по-нататък със същото темпо, следващото поколение специалисти трябвало да чака от 15 до 16 години, преди препускащата със светлинна скорост група търсещи сигнали да успее да им натрупа пълната библиография за замисленото изследване. Но, както казва у нас Айнщайн, никой не се чеше, ако не го сърби, затова най-напред се появили експертите по търсистика, а след това така наречените инсперти, защото необходимостта създала теорията за закритите открития, или открития, затулени от други открития. Така се появила общата ариаднология85 (General Ariadnology) и започнала ерата на пътешествията из дебрите на науката. Тези, които ги планирали, се наричали инсперти. Това помогнало малко, но за кратко, защото инспертите, и те учени все пак, започнали да разширяват теорията за инспертизата заедно с нейните раздели лабиринтика, лабиринтистика (а те са талкова различни, колкото статиката и статистиката), обща и късосъединителна лабиринтография, както и лабиринтолабиринтика. Последната представлявала извънкосмическа ариаднистика, много любопитна област изглежда, защото разглеждала съществуващата Вселена като малък стелаж или лавица в огромна библиотека, която наистина не може да съществува реално, но това няма сериозно значение, защото теоретиците не могат да се интересуват от баналните физически ограничения, които светът налага на инсплорацита, или на Първото саморазкъсващо вглъбване на познанието. А било първо, защото ужасната ариаднистика предвиждала безкраен брой следващи такива вглъбвания (търсене на данни, търсене на данни за търсене на данни и така нататък до множества с неизчерпаемата мощ на безкрая).

Любопитно, нали? Добре е, че имах под ръка две опаковки прах за главоболие. Ариаднистиката постулирала безкрайно многоизмерно неметрично информационно-ентропийно пространство и се възцарила всеобща, триумфираща радост, когато се доказало, че то е напълно конгруентно с Господ Бог, който по този начин бил постигнат поне дефинитивно по отношение на всемогъщото си знание за всичко. И още се разбрало, че сътвореният свят се отделя от това квазибожествено пространство като мъничко мехурче, че губи всякакъв допир с него и че иначе дори и не може да бъде. Доста необикновени резултати дало това окончателно математизиране на Божията същност като всезнаеща система, разбира се, съвсем абстрактна, така че не става въпрос за някакъв образ на Бога като личност, а за съвършена от топологична гледна точка пълна завършеност на неговите атрибути. Оказало се още, че това извънабсолютно пространство има граници, но че в тях не влиза нищо реално, Космосът също. Не е трудно да се досети човек, че нито една религиозна ортодоксия не приела това доказателство за сведение. Отвъдкрайното пространство се оказало необикновено любопитен обект за изследване, но не обогатило знанията с нищо като практика, защото става въпрос за всезнаеща система, следователно такава, в която не е нужно да се търси никаква информация, а и не може. (Казано възможно най-просто, знанието за всичко е едновременно предпоставка и свойство на това изумително творение на абстрактната мисъл и не се пресича никъде в действителността с Космоса). Сякаш някой, като е загубил в жилището си лъжичка и не може да я намери веднага, започва да действа с такъв размах, че създава идеален ред за безпогрешно търсене, който естествено трябва веднага да се превърне в Система за намиране на всичко, която обаче не може да каже нищо по въпроса за лъжичката, защото е съвсем банален. Намеристиката се отнасяла към търсистиката долу-горе така, както чистата математика към приложната. Разделянето на общата ариаднистика на приложна и абстрактна влошило положението, защото колкото някой ариаднолог бивал по-умен, толкова повече се интересувал от свойствата на намирането на всичко и толкова по-малко от баналното ровене във вътрешностите на изкуствената памет на планетата, един претрупан склад със знания. Затова кризата изглеждала неизлечима, но волянците се избавили от нея, именно се избавили, а не я преодолели по избрания път на развитие, защото изхвърлили водата от коритото заедно с детето, или успели да се освободят напълно от самата наука, поне в този и вид, в който ние я познаваме. На Енция от сто и няколко десетки години вече няма учени, само ученици, чиито преподаватели не са дори усъвършенствани изчислителни машини, а съобразоните. За да разбера съобразонологията, ми бяха необходими шест безсънни нощи, през които пришпорвах нещастния си мозък с литри кафе. Съобразоните са логически елементи, невидими с невъоръжено око, защото са с размерите на големи молекули, и са създадени от други съобразони по метод, който напомня до известна степен създаването на белтъчните молекули в живия организъм, но техническата страна не е от значение. Този поврат бил безкрайно болезнен за волянските учени и често цели научни съвети се самоубивали, когато станело ясно, че вече няма никакъв смисъл да се пишат научни трудове, за да се стане магистър или доцент, и че най-умният кандидат за аспирант или доктор прилича на този, който се опитва да прави с помощта на каменно длето каменни ножове, когато съответни машини произвеждат хиляди пъти по-добри ножове от закалена стомана. Стигнало се едновременно и до така нареченото премахване на опита, а с това и до ликвидиране на всички видове лабораторни и полеви експерименти. Изобщо нямало нужда да се правят реално, защото всеки експеримент можел да бъде извършен от съответната съобразонна система in abstracto86, което ще рече да се моделира цифрово, аналогово или както там се нарича експериментът, и то със светлинна скорост, така че не трябвало да се чака, докато някъде израсне някаква дъбрава край ручей, за да се изследва влиянието и върху микроклимата, защото това, което би продължило сто години, съобразоните щели да го направят за миг. Дори мигът бил за тях дяволски дълго време, защото продължава към една десета от секундата, а на тях им стигала една милионна. Но и тези съобразонирани експерименти се правели само в началото, до известна степен поради инертността на дотогавашните навици, а също и по традиция. Микроклиматът се изследва винаги с някаква цел и в такъв случай било достатъчно да се определи тази цел, без каквато и да е грижа за междинните анализи, и с това се занимавали целистите, наричани някога телеономи. За отбелязване е, че целта можела да бъде съвсем идиотска, например един ден да валят зелени дъждове, а на другия бледожълти, като при всеки един от тях се появява съответстваща му дъга, или пижамата да ни приспива в леглото с милващи докосвани на материята и рано в необходимия час да ни събужда с нежен масаж, но целият производствен цикъл на подобни нощни облекла или атмосферни валежи щял да бъде обработен автоматично и въведен в действие. А ако някой се интересувал как става това, трябвало да се запише в съобразонирания, разбира се, многоверситет, където най-напред обучаците му разяснявали какви въпроси трябва да задава, защото глупавите въпроси не получават умни отговори, и след като завършел курса по питанистика, можел да получава сведения за това, което го интересува, но не става въпрос за някаква специализация, а само за нещо като хоби. Въпросите се подреждат в така наречената пирамидална йерархия или може би йерархична пирамида, не запомних това точно, и тази йерархия има така нареченото ниво на Тиутикуотзиток, наречено също гранична бариера, защото над него никой не може вече да разбере нито въпросите, нито отговорите, най-вече защото би трябва да посвети целия си живот на един въпрос и един отговор и пак няма да е достатъчно, след като умствените сили отслабват с възрастта, а тук трябва да нарастват непрекъснато най-малко сто, а може би и триста години. Така че питащият ще умре, докато попита както трябва и разбере подобаващо каквото е питал. Но практическите резултати от въпросите, поставяни над бариерата на Тиутикуотзиток, могат да влязат в употреба и в това няма нищо необичайно, нито нещо ново на света, защото както изяснява нещата обучак ТИТИПИК 84931109 в своята популярна брошура, предназначена за основните училища, когато ядеш питка от ръжено брашно, не ти трябва да знаеш нито историята на ръжта и начините за нейната обработка, нито теорията и практиката на хлебарството, само се захапва питката със зъби и готово. Така че науката потънала в тежка скръб за самата себе си, което обаче не засегнало специално волянската общественост, защото макар да била задължена на науката за разцвета на цивилизацията си, тя гледала с все по-лошо око на учените заради него, значи до голяма степен и на самата наука, а сега, слава Богу, изглеждало, че никой няма да може вече да се издига над другите със знанията си на доцент, което много задоволявало демократично настроените обикновени граждани. Разумът не се обезценил, но представлявал нещо, на което може да се радваш неофициално, като на гладка кожа на лицето, без петна, която както е известно, никога не дава специални обществени привилегии. Който искал, можел естествено да се занимава с наука по старому, защото това било безвредно като да строиш дворец от кибритени кутии или да пускаш хвърчила. Изглежда и днес във Воляния не липсват индивиди, които се отдават със свещен ентусиазъм на тази превърнала се в един вид детинщина дейност с тайната надежда, че ще успеят да открият нещо, което ще сложи в джоба си цялата съобразоника, но това са фантазии на нещастници, на които не им е провървяло да се родят в древните векове, когато навярно са щели да станат тамошни Нютоновци и Дарвиновци.

Именно с премахването на традиционната наука в Съединените съставки започнало изграждането на синтетичната култура, или синтурата. Което си е истина, по този въпрос историците не са на едно мнение. (С история там се занимават все още хора, искам да кажа, енцианци, тъй като не успели да автоматизират хуманитаристиката и то не защото била кой знае колко непостижимо сложна, а напротив — била дотолкова лишена от вътрешно единство и нелогична, дотолкова изпълнена с произволни измислици, с които се гордеели хуманитаристичните течени и школи, че не можела да бъде предадена на логическите системи, защото или блокирали веднага, или получавали разнопосочни обриви). Едни, като Ктототз, твърдят, че синтурата е била създадена, за да замени естествената култура, притисната смъртоносно от всеобщото благоденствие, и същото поддържат много синтуролози, но други като Тзиотзиупир или Куиксикокс казват, че се е получило като с въздуха и вакуума: съобразоните навлизали навсякъде, където можели да навлязат, защото се образували празни пространства. Наричат това естествен градиент на еволюцията на изкуствената среда, което на прост език означава, че както природата не търпи празно пространство, така не го търпи и културата, а когато обществените връзки, добрите обичаи и моралът рухват, когато бариерите на вековните религиозни и законодателни забрани падат, когато всеки може да има веднага каквото си поиска, единственото достойно нещо, което вече можеш да си пожелаеш, е да правиш на ближния си това, което не харесва или дори го ужасява, защото той се съпротивлява и съпротивата, която оказва, е пикантна подправка, възбуждаща апетита или дори основната цел на желанията, а придобиването на всякакви други блага и услуги губи каквато и да е стойност. Което се постига лесно, не струва нищо. Когато някой има осемнадесет костюма, може спокойно да облича всеки ден различен костюм, но когато притежава десет милиона, те ще му създават единствено грижи. Само на малките деца им се струва, че да живееш в планина, направена цялата от шоколад, е нещо прекрасно. Удоволствието завършва с болки в корема. Така на върха на всеобщото благоденствие се върнало състоянието на всеобща заплаха, защото каква е тази радост да имаш всичко и да се наслаждаваш на това със съзнанието, че всеки момент можеш да получиш дърво по главата или да се намериш в мазето на някого, който намира удоволствие в много изтънченото причиняване на мъки. Следователно съобразоните реагирали на това състояние на нещата, защото полицията била съобразонирана много рано, и именно така синтурата започнала да изпълнява покровителствено-предпазна функция, а след това поела грижата за съдбата на всички живи същества. Трябва да си призная, че това за корените на синтурата ми се стори най-необикновеното от всички неща, които бях научил до този момент. Изглеждаше, поне от историческия опит на волянците, че когато жизнената среда започне да става разумна, когато разумът се прехвърли от главите в машините, когато по-късно от машините като от мамути и примитивни влечуги го наследят молекулите, когато тези молекули, след като усъвършенстват следващите разумни молекули, преминат така наречени праг на Скуарк, или тяхната интелектуална плътност прекрачи значително умствената плътност на човешкия мозък, така че в обема на едно пясъчно зрънце да се съдържа психическата сила не на един доцент, а на сто факултета заедно с научните им съвети, и дяволите вече не могат да разберат кой кого управлява — разумните същества съобразоните или съобразоните разумните същества. И при това изобщо не става въпрос за някакъв бунт на машините, за въстания на роботите, с каквито ни плашеха някога недоучилите журналисти по времето, когато беше модна футурологията за масова употреба, а за процес от напълно друг порядък и значение. Съобразоните се бунтуват точно така, както житото, което расте в полето, или микробите в агаровата хранителна среда. Те продължават да вършат много умело това, за което са предназначени, но го правят все по-добре и именно поради това след известно време започват да го правят така блестящо, както никой не е можел да си го помисли в началото. Нали отдавна е било известно, че целият план на човека, заедно с цялото строително начинание, който този план ще реализира, се намира в незабележимата с голо око главичка на сперматозоида, но никой не е допускал, че оттам би могло да се вземе производствен лиценз за молекуляризация на разума, макар че всеки би трябвало да знае след завършване на училище, че мозъкът му като цяло се е намирал преди раждането именно в незабележимата молекулярна частица на бащиния му сперматоцит. Което означава, че тези методи на производство ще могат да се наследят в същия масов мащаб, в който тестисите създават милиарди и милиарди сперматозоиди, без всякакъв надзор и планиране, без фабрики, проектантски бюра, работнически колективи и така нататък. Значи още по-малко някой е вярвал, че някакви си съобразони ще вземат връх над разумните същества, но не за да ги покорят със заплаха или сила, а така, както научният съвет, който се състои само от по два пъти доктори на науката, превъзхожда малчугана с къси гащета. Каквото и да става, той не е в състояние да вникне в общата им мъдрост. Дори да е принц и да дава заповеди на съвета, а той да го слуша с най-добро желание, резултатите от това послушание няма да се покрият с неговите детски очаквания, ако, да речем, поиска да се направи така, че да може да лети. Ще лети, разбира се, но не по този приказен начин, който вероятно си е въобразявал, не с летящо килимче, а с някакви самолети, балони и ракети, защото дори и най-голямата мъдрост може да осъществи само това, което е възможно в реалния свят. Така че от една страна мечтите на хлапето ще се изпълняват, но от друга изпълнението им ще го изненадва всеки път. Може би накрая мъдреците ще му обяснят някак си защо не са стигнали до целта по пътя, който им е посочил, защото малчуганът ще порасне и ще може да се учи от тях, но средата, която е по-умна от своите обитатели, не може да им обясни това, което няма да разберат, защото ако назовем най-сетне нещата по име, те са прекалено глупави за това. Тези далечни резултати от развитието на цифрониката, увенчани най-сетне с появата на съобразониката, са извънредно неприятни за природната гордост на разумните същества. Какво обаче да се прави! Сами сте си го поискали, ето че го имате. И имате не това, от което наивно сте се страхували — непослушание, бунтове, стоманени страшилища и чудовища, подивели или жадни за власт компютраци и компютрони, които ви стискат за гърлото, а преместеният от главите в обкръжението и увеличен хиляди пъти в хода на преместването разум се държи в молекулярния екстракт до известна степен така, както житното поле или сперматозоидите. Той не е личност, но докато създадените в борбата за своето съществуване житни растения, амеби или котки се грижат за самосъхранението си, или за себе си, а на стопаните си служат само между другото, защото житните растения могат да се използват за храна, а котките за забавление, съобразонираната среда се грижи най-напред за разумните същества, а за себе си само според необходимия минимум самосъхранение, защото ако изобщо не се грижи за себе си, ще бъде бързо унищожена, просто ще се разпадне.

Може ли да се управлява еволюцията на съобразоните? Може, разбира се, че може, но не абсолютно във всичко, което някому хрумне, така както могат да се отглеждат различни видове пролетни и есенни житни растения, но не може да се направи от класовете да падат тикви. А при съобразоните съществувала и тази трудност, че техните проспективни промени зависят от миприте, микропрограматорите, а миприте от кодокодите, кохерентно дозираните кодове, а кодокодите вече не помня от какво. Когато се слага началото на някакво развитие, на това, което възниква, се дава автономия в предварително непознати граници, както когато се карат коне, които се подчиняват на поводите и камшика и галопират послушно, изобщо не се инатят, но им предстои да препускат все по-силно и пътят, по който ще ви понесат, ще ви бъде все по-непознат, а разликата е само в това, че с конете може да се направи завой, а с цивилизацията не съвсем.

Което означава, че по принцип може, и волянците са можели, това е ясно, да унищожат своите съобразони, да ренатурализират своята жизнена среда, но това щяло да бъде невъобразима по резултатите си катастрофа, по-страшна, отколкото ако на Земята вдигнем едновременно във въздуха всички електроцентрали, изгорим библиотеките и разгоним инженерите, учените и лекарите. Струва ли си да се описват последиците от такова връщане към природата?

Денем спях, а нощем висях в библиотеката с архивите на МВнР. Доста прилично се бях обзавел там. В бюрото държах машинка за кафе, захар, сапун, кърпа за лице, чашка, само лъжичката ми се беше изгубила някъде и бърках кафето с дръжката на четката за зъби. Все забравях да донеса друга, защото главата ми беше натъпкана с какви ли не сведения, които дори не се опитвах да подредя, но забелязах, че по основните въпроси за Енция вече поназнайвам нещо, а обикновените неща са ми все още неясни, тъй като волянските източници си противоречаха с курдландските и обратно. Намирах се в центъра на голям град, а като че ли бях Робинзон Крузо на безлюден остров. Два дена изучавах анатомията и митографията на курдела. Той има огромни плавателни мехури от двете страни на белите дробове и този, с когото курделът се задави, може да попадне в тях. Излиза, че там могат да се съберат тридесет здрави мъже от всяка страна. Предполага се, че някога курдлите са били дресирани и използвани по време на война, както е било с бойните слонове. Някои човишки племена смятали вулканите за безкраки курдли и може би оттам са се появили преданита за пирозаврите, защото вулканите димят. Любопитно е, че дори в учебниците по анатомия постоянно се срещат възторжени изречения за Предводител, а веднага след тях порицания за волянците. По-интересна беше митографията. Съответствие на нашия свещен Граал е свещеният курдел, а първите космогонии на човиците твърдят, че Космосът е изграден по образ и подобие на суперкурдела, наречен още супердел. Най-висшестоящият жрец, който отправял молитви към него, носел званието курдинал. Имаше и много неразбираеми неща. Рицарите, които отивали да търсят свещения курдел, се наричали коремници. Да не би да са го търсели, като са седели в корема му? Може ли обаче да се мери с обикновени мерки митологичното мислене? Попаднах и на куп кулинарни рецепти за печени топлозаври, така наречените вкусозаври. От друга страна почти сигурно не е имало никакви топлозаври. Дали не влизаше в игра метафизиката на превъплъщението? На кориците на прегледаните вече книги правех знаци с тебешир, за да не се връщам към тях. И без това все имах чувството, че затъвам в разни дреболии и глупости. Дългите крака на блатните зверове полците наричали не крайници, а безкрайници. Някога съществувала сектата на така наречените каудити, които мерели опашката на курдела и гадаели по нея за ловния успех. Нещо от тази традиция се е запазило, след като и до днес съществува званието doctor honoris caudae87. Но в крайна сметка това би могло да бъде и обикновена печатна грешка. Предводителят, както пишеха неговите апологети, свалил курдела от небето на земята по време на освобождаването от църковното влияние и го направил достъпен за своите съотечественици. Тъй като вулканите се смятали за безкраки курдли, късането на крака се превърнало в акт на святост. Който може, нека го разбере. Изглежда че волянските агенти се вмъкват, преоблечени като човици, в заселените курдли. В такъв случай ги наричат лъжеполци. Те са вероломни и успяват понякога да предизвикат вълнения сред индивидите, заселени с наказателно постановление в задните региони на градодонта, наричани задселци и представляващи несигурни, дори и теглещи назад (като се има предвид мястото, където живеят) елементи. Особено неясен беше въпросът за побесняването на курдлите, защото волянците го смятаха за политическа съпротива, а курдландските представители за резултат от саботаж. Дълго не можех да се оправя в този безпорядък, защото не познавах политическата доктрина на човиците, а не я познавах по причина на това, че някакъв глупав библиотекар беше сложил целия раздел „Нациомобилизъм“ заедно с „Автомобилизъм“ в графата „Градски транспорт и комуникации“, а аз го търсех на „Доктрини (политически)“, „Политически доктрини“, „Идеологии“ и така нататък. На съответните стелажи попаднах съвсем случайно, когато ми потрябва много дебела и тежка книга, за да си пригладя панталоните, защото понякога ги свалях за по-удобно и видях колко са измачкани, а не вървеше да ходя в министерството с ютия и дъска за гладене. Изглежда че Предводителят не е открил идеята за страноходството, а го е направил общественият деец от осемнадесети век Ксарбаргсар, който описва в едно свое съчинение идеалната държава като „всеобщо сплитане на щастливци“, съкратено ВСЩ. Този мислител имаше отвратителния навик да си служи със съкращения на измислените от него термини, така че трябваше да го проучвам с лист в ръка, на който си написах всичките съкращения, защото иначе се озовавах в пълна мъгла. От практическото осъществяване на своята идея Ксарбаргсар се интересувал много малко, окрилен от сладостните видения на енцианския рай и едва неговият братовчед Генгенкс открил тъждеството на идеалната държава с идеалния курдел. С две думи казано, идеята се основава на обединяването на противопоставящите се Природа и Култура. Човикът е създаден от силите на Природата, затова може да се чувства наистина добре само в лоното на природата. Но културата също му е необходима, защото в противен случай няма да се различава достатъчно от животните. Като животно курделът е извън всякакво съмнение интегрална част от Природата и въпросът бил в това да бъде културизиран, или заселен, като се промени първобитната му животинска характеристика, без самият той да се променя като същество. Струва ми се, че предавам добре мислите на тези двама прочути роднини, от които Предводителят е взел основната идея. Отвънка природен, отвътре благороден, или културизиран, курделът трябвало да стане основна клетка на държавата и от гледна точка на уважаваната традиция, състояща се в наследството от предания, митове и обичаи, свързани със срумите и човиците, с техния Ноев ковчег и така нататък. Бащите на нациомобилизма обаче поставили въпроса реалистично, като обърнали курдела надолу с главата, по-точно казано, не самия курдел, а отношението между него и човиците. Защото преди бил висше същество, а те му отдавали почит като на божество. Следователно трябвало да бъде десакрализиран, за да служи по-нататък на човиците. Резултат от въвеждането на тази идея станали именно градодонтите, общиноходите, курдлокръзите, градските пасища и така нататък. Появили се, както става, когато възвишената мисъл се сблъска със суровата действителност, и различни дилеми, непредвидени от бащите на нациомобилизма, като се започне от диарията и други болестни състояния на градодонтите, и полиците на цяла библиотечна зала се огъваха под тежестта на книгите, посветени на анализа на присъщите или случайните дефекти на страноходството. Тези съчинения бяха толкова, че раменете ме заболяха само от свалянето им по стълбичката и кръстът ми започна да пука. Въпреки това, верен на решението си да проуча въпроса докрай, не преставах да чета. Деликатната сложност на заключенията будеше уважение и макар да не се натъкнах нито един път на тази дума, в мене бавно нарастваше много силното впечатление, че да се живее в курдлите е неудобно, но никой курдландси теоретик никога не би казал нещо подобно. Говореха за известни преходни трудности, свързани с недостатъчната вентилация, за лошото качество на филтрите и обезсмърдителите, за гръбначните заболявания, предизвикани от необходимостта да се живее клекнал, защото изглежда е трудно да се изправиш в курдела в цял ръст, особено ако си на по-ниска длъжност, но че просто могат да се напуснат заселените вътрешности, никой и зъб не беше обелил. Трябва да кажа, че това ме учудваше доста, защото нима имаше някаква абсолютна необходимост, която ги беше принудила да водят такъв живот? Отговорите на този постоянно възникващ въпрос се лееха от всички произведения, които изучавах, като истински дъжд. Там пишеше за синтез на природата с културата, за съединяване на тези противоположни елементи и позиции и ако трябва да изложа тук само основните аргументи на поборниците за страноходството, хартията няма да ми стигне. Възможно е, мислех си, така да са свикнали с това, че да не могат иначе, но от друга страна навикът не се декларира чак с такова неуморимо пропагандно красноречие. Като разбрах накрая, че няма да вникна в тази чужда загадка, се отказах от по-нататъшно четене в залата на класиците. Следващата зала беше посветена на Предводителя, но още с влизането си там се отказах от нея. Имаше и трета зала, на така наречените проклетници, или еретици на курдлизма, сред които най-значителен автор беше някакъв екзекутиран заради убежденията си мъдрец, когото ортодоксите не споменаваха по име, а го наричаха ту Урод Нерез, ту Нерез Урод. Погледнах в основния му труд, намиращ се в раздела на курдланските забранени книги, и благодарение на това разбрах две неща. Първо, името на отцепника изобщо не можеше да се предаде на какъвто и да е земен език и затова фигурираше в каталозите като Kinderlos, Sansenfants или Бездетник, защото това предавало смисъла, който се съдържа в курдландското му прозвище. Второ, не можах да открия нито нещо порочно, нито особено оригинално в ереста, която е разпространявал. Просто внушаваше всички да се прибират нощем в курдлите, за да спят там, а дните си да прекарват извън тях, като всеки прави каквото му се хареса, и именно това беше главната причина да се обидят правомислещите курдлисти. Убийте ме, ако зная защо тази банална мисъл ги поразяваше толкова много. Като се движех покрай стелажите, стигнах до ученическите читанки. Намерих в тях славни разкази за това как в прастари времена лъжеполците, или волянските агенти, като искали да измамят праполците в техните градоходи, пускали в ход разни лъжи и коварни слухове, например за обръщизма, програма за обръщане на курдела така, че опашката да е на мястото на главата му и обратно. Защото разчитали, че ако успеят да уговорят честните граждани да направят това, ще настъпи безпорядък и хаос, а тогава ще призоват гнусните си побратими, за да атакуват с общи усили дезориентирания градоход. Като изгонят законните жители на сигурна смърт под метеоритите (защото това ставало по време на срумовете), волянците щели да заемат тяхното място, приспособявайки реквизираните курдли за себе си. Но винаги се намираше някой герой, който пресичаше в зародиш мерзките попълзновения. Особено се запечата в паметта ми историята за един храбър момък, който се справил сам с цяла тълпа негодяи, като влязъл смело в гърлото на курдела и го гъделичкал по мъжеца на небцето, докато не изригнал върху притаилите се нападатели стомашен потоп. Читанките насърчаваха децата да бдят за скитници-провокатори, които се мъчат да отделят сънените или разсеяните курдли от стадото или използват пожарникарски стълби, за да търсят слабите им на гъдел места, защото гигантът, когато се гъделичка продължително, проявява склонност към внезапно неподчинение. От друга страна прочетох у волянските познавачи на образователното дело, че основата на така нареченото неподчинение изобщо не е политическа. Обръщакът според тях не е курдел, обърнат с хастара навън от саботьори, а градоход, чиито жители варят поголовно самогон и в пиянство си след това тровят нещастното животно, докато не изпадне в състояние на умопомрачаващ делириум, в който се нахвърля върху другите курдли. Защото пиянството е обществено бедствие в Курландия, за което читанките мълчат. Но изглежда че и в самите курдли се разнасят позиви, в които пише, че отделните градоходи се карат за паша, а старнаците заедно със семействата и протежетата си се забавляват с тайни оргии, като танцуват в нещастните и едва държащи се на краката си стари курдли, от което не един вече е изтанцуван отвътре до смърт. Официално забраненият танц се нарича курденица. Зашеметяващите сензации от този род идват главно от задселците и на тях се опират волянските курдлисти от Института по държавни теории, когато твърдят, че човиците са просто паразити в курдлите, защото за никаква симбиоза на едните с другите и дума не може да става. От скитничество праполците преминали към перипатетизъм88, от перипатетизъм към препаразитизъм, а от него към обикновените форми на паразитизъм. Странно е, че между експертите няма съгласие живи същества ли са курдлите или не. Според едни се е случило това, за което пише барон Мюнхаузен, когато вълкът се нахвърлил върху коня, който теглел шейната, захапал го за задницата, глътнал го целия и самият той се озовал в хамутите, за да продължи да тича вече като впрегатно животно. Точно така постъпили и човиците с курдлите. От гигантите, изядени малко по малко отвътре, не останало почти нищо, най-много носещият скелет и огромната кожа с бронираните плочи по гърба, и днес активистите движат на смени мъртвото същество, един труп, ако се изразим по-направо, но това не е позволено да се казва от никого, за да не му стане неприятно на Предводителя. Защото той вярва в съвършеното здраве и силата на градодонтите, което за него е много по-лесно, защото не живее в нито един от тях, а в съвсем обикновена резиденция, заобиколена от красив парк, и за царящата в курдлите ситуация се осведомява от правителствената преса. Но волянският психосоциолог Тиуртиркуар смята, че нациомобилната идея е жива, макар че курдлите не са, защото, както се казва, вярата мести планини, а какво остава за един труп. Наистина става въпрос за фалшификация, но населението я приема с ентусиазъм и нищо чудно. Курдландците влезли в животните, за да се спасят от срумовете, не с идеологическа цел, а за да оцелеят, и ги измъчвало неясното съзнанието за второстепенното им положение на планетата. Направо казано, чувствали се глупаво да живеят така, още повече че никой на Енция не уважава паразитизма. Кой на Земята би твърдял, че животът на бълхата или тенията е най-висша форма на социализация? Но именно Предводителят, като свързал в едно теорията за идеалния курдел с традиционните легенди и преиначени моменти от историята на цивилизацията и еволюцията, удовлетворил политическите амбиции на човиците, като подчертавал в своите трудове жертвоготовния и поради това висшия начин на техния живот, който води към светлото бъдеще.

Това казват привържениците на крайната концепция, наречена мумификационна или трупна. Не липсват обаче по-умерени в изводите си изследователи. Те подчертават, че от време на време градодонтите рухват на земята, което трупната хипотеза не може да обясни. Значи все пак са живи, макар че може би едва дишат, а понякога и реват, събрани на така наречените мочуревища по време на митинги и национални празници, и тогава адският им хор се носи из блатата. Относно системата, тя е кастово-феодална в анатомичен смисъл. Положението на жителите зависи от мястото, което им е определено в курдела. Има за съжаление и други учени, но наистина не ми е по силите да излагам техните възгледи, защото все едно не бях в състояние да проверя нито един от тях дали говори истината. Исках вече да напусна тази част на библиотеката, когато се натъкнах на голям куп брошури и вестници, които запълваха ъгъла между два шкафа. Бяха нахвърляни като извадени от списъчния състав на библиотеката и предназначени да отидат на боклука. Точно те ме изумиха, защото макар че бяха все от Волния, бяха пълни с хвалебствия за нациомобилизма. Кихах от праха и все пак клекнах до купа, като хвърлях око ту на репортажите, ту на стиховете, драмите и поемите, които възпяваха чара на живота в градодонтите, където всички се познават, няма никакво отчуждение, неудовлетвореност и съобразонно следене, където всеки нарича всекиго по име, а всички се свързват в житейски ритъм с доброто и прекрасно създание, което след като се запознае по-отблизо с вкусовете на своите обитатели, поглъща по време на пашата си такива ягодови плодове и треви, с които може да им достави особено удоволствие. Намерих в купа цели годишни течения на периодични издания като „Магията на курдела“ и „В тишината на курдела“, песнопойка, от коята запомних „Ах, мой мили поглъщенецо“, и либретото на операта „Курделио“. Там обаче имаше и брошури с противоположно съдържание, които сравняваха корема на курдела с ада, и дори един памфлет, който твърдеше, че някакви праастронавти кацнали на Енция преди милиони години и свалили в мочурищата два пирозавъра, които се размножили на зловонни стада, а това имало за цел да отклони Енция от порядъчния път на развитие. За съжаление успели, защото чудовищата погълнали не само човиците, но и волянците, поне от духовна гледна точка, след като оттогава главите им са запълнени с проблемите на курдела и съответно на скурдляването като спасение.

От това можеше да се заключи, че на Енция няма други грижи освен въпроса „Да бъдеш или да не бъдеш в курдела“. Аз обаче реших да се разделя с него и то за дълго. Чакаха ме недокоснати редици шкафове подредени книги с по-възвишени и по-сложни знания. Когато застанах на прага на първата зала, събраните съчинения по волянистика ми хвърлиха предизвикателство със своето множество, от което ми се подкосиха краката. Nec Hercules contra plures89, мина ми през главата, но и добавих веднага: sursum corda!90 С тази мисъл се нахвърлих сам срещу Енция, срещу натрупаните като геоложки пластове духовни утайки на чуждия свят.

Никога относителността на красотата не се проявява по такъв ужасен начин, както когато се гледат една друга две планетни раси с различен произход. Професор Шимпанзър цитира в свота „Сравнителна ентропология“ рапорт за служебно ползване, който енцианските тератолози91 са представили на своите власти, след като са се запознали с многобройните предавания на земната телевизия. Особен ужас са предизвикали у тях конкурсите за Мис Свят. Въплъщение на злото за хората е местната гравитация, а за борба с нея се използват определени части на тялото. По непонятни причини жените трябва да демонстрират своето участие в тази борба постоянно, а мъжете само периодично. Вероятно съзнанието за подобно несъответствие предизвиква протестите на женските индивиди от homo sap., наричани движение за женско равноправие. Активистките на движението отказват демонстративно да носят под дрехите си специалните сбруи (хамути), които спират гравитационното падане на кърмещите им израстъци, символ на жизнената активност. Борбата на бюстовете с притеглянето завършва винаги с тяхното поражение, което хората би трябвало да знаят предварително, защото с годините съпротивлението на тъканите отслабва. Въпреки това мъжките индивиди отказват на губещите женски поне част от това преклонение, с което ги заобикалят, докато гравитационната им независимост е запазена поне привидно. Несправедливостта на това поведенческо правило е още по-поразителна с това, че както се каза, мъжките индивиди са задължени да демонстрират същата независимост само от време на време и то за много кратко време. Откъде идва този обичай, не може да се установи. Трябва да има религиозна (метафизическа) основа, въпреки че всички земни религии мълчат по тази тема, което свидетелства за скрития от религията характер на борбата, която човешките органи водят с притегателната сила на Земята. Разрешаването на загадката се затруднява от многофункционалността на органите, натоварени да противодействат на гравитацията, защото поради единственото по рода си, уникално в Галактиката срастване на отделителните с половите органи при земните бозайници никога не е ясно до край в какъв конкретно характер тези органи са активизирани лично или публично. Без съмнение биологичните усложнения, които са довели анатомията на човека до това достойно за съжаление състояние, намират своето объркано отражение в неговата култура и религия. Във всеки случай отъждествяването на злото със земята не подлежи на съмнение. Да се подчиниш окончателно на гравитацията означава да се озовеш на дъното на яма, наречена гроб, и съгласно това определение хората заравят всеки, който умре, в земята. В тази област са особено задължителни ритуалите на едно всеобщо залъгване, защото макар че вън от всякакво съмнение хората знаят за разлагането на труповете, те му се противопоставят с всичките доста сложни действия, които съпътстват скриването на мъртвия от погледа на живите (за което се използват калъфи от вдървени материали, а за да се затрудни констатацията какво става с телата на погребаните, след като ги закопаят, местата се покриват с тежки конструкции от камък, гранит и други втвърдени огнени скали).

Така ни виждат енцианците, казва професор Шимпанзър, и нищо не може да промени това, защото им се налага да говорят като слепи хора за цветовете. Чужди са им всички понятия, свързани с еротиката, заедно с нейните духовни и сетивни страсти, тъй като природата е оформила тяхното размножаване по радикално неземен начин. Те нямат външни полови органи, не се събират по двойки, не извършват полов акт и дори понятието за семейство при тях е лишено от биологична връзка, защото оплождането на женската яйцеклетка става чрез полимиксия92, или казано не толкова научно, трябва да участва повече от един мъжки индивид. За да се разбере как се е стигнало до това, е необходим поглед назад към самото начало на еволюцията на живота на Енция и професор Хораций Горилес, към чийто фундаментален труд „Вегетативното размножаване“ ме насочи професор Шимпанзър (който постоянно цитира Горилес, като му дава предимство пред другите енциолози), ми представи по достъпен начин необикновеното за нас състояние на нещата.

Преди три милиарда години планетата изглеждала от космическото пространство като бледозелен диск. Но не зеленикави облаци закривали нейната повърхност, а трилиони насекоми, значително по-малки от комар. Тези насекоми, наречени зеленци (Gorilles Viridans Ohrentangi L.), изпълнявали функцията на нашите водорасли, защото можели да фотосинтезират, и затова, като летели на границата на стратосферата, наситили в продължение на милиарди години атмосферата с кислород. И тъй като, образно казано, пасищата там се намирали на небето, еволюцията на висшите животни се стремяла нагоре и от първите пълзуги и влечуги се появили летящите видове, които съответстват на нашите тревопасни, а колкото някой бивал по-добър в летенето, толкова по-резултатно ползвал безчислените запаси храна от живите зелени облаци на Енция. Там изобщо не се появили покритосеменни растения, а блатните съдържали вместо хлорофил непознат на Земята дихателен пигмент, разлагащ сулфидите и сулфатите, които пороите влачели от вулканичните плата в блатеана. Закрепостени към блатната храна, животните, които се приспособили да се хранят със сулфидните растения, а сред тях и най-големите, каквито били курдлите, не успели да се разпространят по цялата планета. Те имали много паразити и симбионти с „небесен“, както казва професор Горилес, произход, защото много видове зеленци, губейки зеления си цвят, често заедно с крилцата си, преминали към кървава трапеза и съпътствали стадата пълзуги и влечуги из блатата. За бъдещото развитие на живота решаващо значение има, както изяснява доктор Ахилес Павиани (на когото се позовава Горилес), хранителната пирамида като цяло, или това кой с кого се храни на дадена планета и кой на свой ред се храни с него. Със сулфидни растения (Sulphuroidea Ohrentangi) се хранели пълзугите, влачугите и другите блатни животни заедно с курдлите. А самите те служели за храна на хищници, бързи, пъргави, предимно скачащи, защото били двуноги (доста подобни на двуногите юрски влечуги с вид на кенгуру), и храненето имало обикновено характер на преследване. Само гиганти от рода на курдлите се опитвали да се крият от хищниците, като се гмуркали в блатната лепкава маса, а всичко друго бягало пред зъбите и ноктите на пъргавите изгризи, загризи и прегризи, както ги нарича Ейбрахам Гибон в своята „Historia naturalis praedatorum Entianum“93. Шимпанзър, Горилес и Гибон приемат без възражения твърдението на енцианските биолози, че макар това да не е приятно, приматите безусловно дължат своя разум на така наречения хищнически преход. Въпросът е в това, че за тревопасните съществува само настоящето, защото храната им е под носа и толкова, а хищниците по природа гледат в бъдещето, след като трябва да причакват плячката, да я дебнат, да се промъкват до нея, да я следват, да я догонват, да преодоляват всичките и хитрини, което подтиква нарастването на интелигентността им толкова по-енергично, колкото по-съобразителни са жертвите. Разумът е само потенциален и изглежда спи, докато плячката е в изобилие. Но когато тя е малко, настъпва криза и който при това положение няма нищо в главата си, умира от глад. А на Енция били изключително тежки и опасни именно жизнените условия. Не само вулканичните епохи превръщали топлото плато в регион на смъртта, но и планетата, намираща се в съзвездието Телец, попадала често под страшните лъчеви удари на Новите звезди, които избухвали там и причинявали истински хекатомби сред животните, убивайки всеки път по-голямата част от атмосферните виридони94 (зеленци), което именно подтиквало оставащите живи биологични видове към съществени мутационни преобразувания. Това е, казва професор Павиани, все едно да удряш с млатило95 в плевня, пълна с мишки. Ясно е, че ще оцелеят само най-съобразителните и най-бързите. Нашите биолози си мислят, обясняваше професор Шимпанзър, че решаваща роля в антропогенезата е изиграл дървесният преход, или както някои шеговито казват, маймунизацията и последвалата я демаймунизация на някои примитивни видове, които най-напред се качили на дърветата, където получили здрава хватка на пръстите, изправена стойка и остър поглед, защото иначе не може да се скача от клон на клон, а след това, когато по време на ледниковия период горите измръзнали, трябвало да слязат на отъпканата земя и да се заловят с търсенето на храна, която не чака така пасивно да бъде изядена като ябълката или банана. По-важен от дървесния преход обаче е хищническият. Който се качи на дървото като пълен идиот, няма да стане по-мъдър, когато слезе долу. Енция няма гори, няма на какво да се катерят там приматите и затова се появили от големите птици. А се получило така, разяснява доктор Шимпанзон (да не се бърка с Шимпанзър), защото големите енциански птици имали необикновено голям като за птица мозък. Което пък било резултат от това, че зеленците, които не дишали като животни, а като растения, можели да се издигат в стратосферата много високо, там, където няма кислород за тези, които дишат с бели дробове. Така че птиците, които се хранели с тях, буквално се задушавали, когато се издигали нагоре за летящата храна, а тъй като най-напред от кислородния глад загиват нервните клетки на мозъка, се появила силна селекционна необходимост невроните да бъдат колкото се може повече. Когато количеството им било голямо, птицата можела да оживее, макар че една част от мозъка умирала. Както е известно, мозъчните клетки не могат да се възстановяват. По този начин мозъчната маса на енцианските птици се увеличавала и се превърнала някак в онзи наднормен материал, в който милион години по-късно събитията възпламенили разума. Това станало едва когато престанали да летят и се заловили като големи двуноги безкрили птици да ловуват в блатистите низини. Точно затова енцианецът прилича на човек, само когато стои неподвижен, защото при движение се вижда, че мести краката си като щраус, тъй като се свиват в колената назад, а главата си може да завърти на 180 градуса. Той има издута гръд, ръце с дълги кухи кости, а върху скелета му са останали следи от захващането на крилните мускули. Очите му са кръгли, лицето много отблъскващо за нас, защото вместо нос и уста в средата му се издига ъгловато одебеление с широко разтворени ноздри, които между другото изобщо не са ноздри, а изходни отвори на половите му органи, докато коремът и лоното му са гладки като на кукла, защото след като не е живороден бозайник, няма нито пъп, нито гениталии. Нямаше да оживея, ако бях изчел учебниците на Шимпанзър и Горилес до края, защото вместо да кажат накратко какво, с какво, как, заради какво и защо, бяха изпълнили стотици страници с популационна генетика на безкрилите птици и праенцианците, но за щастие открих кратък органологичен очерк на магистър Стенли Лемур и ще се позова на него. Наистина Лемур, с по-ниска научна степен от Орентанг, Шимпанзър, Горилес и други волянисти, знае може би малко по-малко от тях, но на мене това ми беше напълно достатъчно. Той казва, че всички висши животни на Енция се размножават като растенията, само че не съвсем, защото винаги правят това на бегом. И то с най-голяма бързина. Но този тип размножаване трябва да се нарече растително, настоява енергично С. Лемур, макар че другите го ругаят за прекаленото опростяване на нещата. Енцианските птици не снасят яйца. Може би най-старите археоптерикси са снасяли, но за безкрилите бегачи, които изминават всекидневно много десетки мили в гонене на храната си, размножаването с яйца щяло да бъде пагубна пречка. Женският индивид носи под корема си ембрионите, които приличат повече на гъбички, отколкото на яйца, в гънка, напомняща до известна степен торбичката на кенгуруто. Това все още има някакво отношение към земните полови въпроси. Самият оплодителен акт обаче изобщо няма такова отношение. Женският индивид се опложда през orificia oviductales96, които се намирали над устата, а мъжките индивиди вместо колоидна семенна течност произвеждат летлив прашец, който изхвърлят от подобни отвори, когато догонят женската в ритуалния брачен бяг. Тук Шимпанзър не е съгласен с Орентанг, а той с Горилес. Като оставя без внимание техните спорове, Лемур заявява, че всичко се дължи на големите опасности, които са дебнели животните на планетата. Диктатът на заплахите ги тласкал към наследствени анатомични решения преди още да е дошла възможността за висша диференциация. Казано по-иначе, това едновременно полово и лишено от полов акт размножаване е много по-примитивно от земното. Трябва обаче лоялно да добавя, че става въпрос за позиции, заемани от изследователи, които са хора, и като произлизат от маймуните, смятат, че колкото някой е в по-близко родство с влечугите (а птиците произлизат от тях), толкова по-голяма вреда му носи това като разумно същество. Мнението на енцианците е съвсем различно. Те заявяват, че виждат примитивизъм, и то от най-лошия му вид, там, където отделянето се намира на няколко че и на по-малко милиметра от размножаването. Това няма значение за морала, докато няма морални ценности, а тях ги няма, докато поведението на животните се управлява от слепия инстинкт. Но икономичният начин на свързване на едно място и с едни канали на толкова диаметрално противоположни функции, каквито са отделянето от организма на нечистотиите и правенето на любов, се превръща в гибел за изграждащия културата разум. Тъй като всяко живо същество страни от продуктите на отделителната си система, всеобщата погнуса трябвало да бъде някак преодоляна и еволюцията си послужила със извъртане, колкото просто, толкова и цинично, като направила гнусните naturaliter97 места привлекателни благодарение на удоволствието, което доставят. Нещастните и безгранично наивните хора размишляват от неизвестно колко века, съобщава енцианският специалист по хората Пиксикуикс, защо половият акт доставя чувствена наслада на техните женски индивиди, а при нито едно от низшите животни не е така. Учудващо е, добавя този учен наследник на птиците, че изобщо някой, след като има разум, може да заблуждава самия себе си толкова дълго и така успешно, както правят бедните жители на Земята! Който се чифтосва, без да разсъждава, няма нужда от никакви обещания за удоволствие, с което да преодолява погнусата. Охлювът, жабата, жирафът и бикът не мислят нищо, съвсем нищо, когато навлязат в размножителния си период. Но за да се потисне каквато и да е мисъл у тези, които не само могат, но и трябва да си служат с разума, е необходимо да се помрачи умът им с автонаркоза и точно тази задача се пада на оргазма. Действащият помрачаващо спазъм обаче минава бързо и яснотата на мисълта се връща. Бедни, излъгани от еволюцията, невинни нейни жертви! — възкликва на това място в своята „Сравнителна хомология“ доктор Пиксикуикс. — Цялата Галактика трябва да ви съчувства за вашите безпомощни духовни терзания, от които не сте се измъкнали до ден днешен и няма да се измъкнете, защото при подобно осакатяване това не може да стане. Ще добавя в скоби, че в раздела за волянска поезия намерих няколко поеми, които ронеха сълзи над нашето сексуално нещастие, накарало особено земната философия и религия да се извъртат отчаяно. Силно впечатление ми направи „Неморален трактат“ от Хет Тит Ксиурксирукс, който започваше със следните строфи:

Стиховете бяха преведени, доста добре, струва ми се, от швейцарския поет Руди Вюец. Известният литературен теоретик, структуралистът Теодороф, обаче смята, че преводът на втората строфа е несполучлив и предлага свой вариант:

Същият учен обръща внимание на много апокрифи, създадени на Земята, а приписвани неправилно на енцианците, което се вижда от споменатите в тях лирични реквизити като розички и пчелички, защото на Енция няма нито такива животни, нито такива растения98.

Да се върнем обаче към природонаучните въпроси. Заплахата за живота в мочурищата била толкова голяма, че техните обитатели никога не спирали да тичат, нито по време на лов, нито когато се размножавали. През брачния период безкрилите птици започвали ритуални танци, след което от стадото хуквали най-напред женските, като тичали в различни посоки, а тълпи мъжкари ги гонели, за да обвият догонената женска с облаци размножителен прашец, който тя вдишвала, галопирайки, с ноздрите си. Съвсем разбираемо е, че при подобни обстоятелства бащинството не може да бъде установено, дори ако има възможност оплождането да стане без полимиксия (наричана също полиполенизация99). Но сигурно не съществува начин да се мине без нея, както го бяха доказали с компютърно моделиране Ор, Ангут, Тан и техните съдрудници от Massachusetts Institute of Sexual Technology100.

Мисля, че предадените междупланетно изрази на съчувствие и съболезнование дразнеха нашите учени, но все пак те не можеха да дадат явен израз на подобни емоции или пък да отхвърлят по някакъв категоричен начин добрите намерения, предизвикани от най-благородни подбуди. Затова отвръщаха sine ira et studio101, като подчертаваха сякаш между другото голямото неудобство на размножаването в галоп, но бяха намерили в лицето на волянските биолози изкусни полемисти, защото те изясняваха, че след като без съмнение най-здрав е този, който бяга най-бързо и най-дълго, енцианският брачен механизъм е гарантирал и продължава да гарантира оцеляването на индивиди, които са най-добри от всяка една гледна точка, а това, ей Богу, не може да се каже за половите актове на тревата или в леглото, защото да легне може и най-последният некадърник. Около тази категорична теза се беше вдигнал някакъв шум, тъй като не всички наши волянисти бяха съгласни с превода на последните думи. Така например професор Следгорилес (да не се бърка с Горилес) смята, че правилният превод трябва да бъде „най-последният перверзник“. Други обаче се противопоставят на това, като се позовават на факта, че сред енцианците липсва понятието за извращения, особено сексуални: при тях те просто не са имали каквато и да е възможност да се появят. За да приключа с този въпрос, ще добавя откъде идва лицевата локализация на секса у енцианците. Тя води началото си от земноводния, по-точно блатния живот на най-старите им прадеди преди милиарди години. Някои видове влачуги правели опити да снасят яйца като на Земята, но яйцата потъвали, защото били по-тежки от водата (не можело да са по-леки заради химическия си състав, но ако трябва да изяснвам и това, никога няма да стигна до края) и загивали напразно в блатната тиня. Стигнало се до мутации, до видово разпространение и така нататък, докато оцелели само Sexofaciales102 и Spermonarinales103, които пускали с носа си мехури, а в тях имало съответно яйцеклетка с малки плавници и пъргаво плуващо семенце. По-късно се случили разни неща, но не искам да превръщам моя отчет за женевското четене в учебник по енцианска еволюция. Който жадува за повече подробности, го съветвам да се обърне направо към отдел „Телец“ на МВнР с молба да му се предостави достъп до архивите.

Правех проучванията си вече пета седмици. Оставаха ми още почти два месеца принудителното пребиваване в Швейцария, но това изглеждаше нищо в сравнение с неизбродените още следващи зали на огромната библиотека. Не падах обаче духом, макар че се бях превърнал в пълен отшелник, като спях през деня и се събуждах, когато наоколо швейцарците, привършвайки удовлетворени всекидневните си начинания, отиваха по домашни чехли да си легнат. А аз с чанта, натъпкана със запаси кафе, захар и сандвичи, защото само от вида на крекери и бисквити вече ми се повдигаше, вървях по пустеещите улици към МВнР.

Щрюмпфли не се показваше, затова изобщо не знаех, че той и неговите началници следят незабелязано моите упорити занимания и имат по отношение на моята особа съвсем конкретни намерения, но като опитни дипломати не искат да ми ги кажат преди да му е дошло времето. Сам не зная какво бих направил, ако бях разбрал за техните планове. Мисля обаче, че бих правил същото, защото горях от неподправено желание да разбера цялата истина за нашите далечни братя по разум.

Енцианската култура се различава принципно от нашата заради фундаменталните разлики в размножаването. На Земята негов централен елемент е била борбата за правото да се покрие женската, или факторът на явната конкуренция, а там това явление е имало от прастари времена колективен характер. Ако женските индивиди бягали по-зле от мъжките или поне средно със същата скорост, расата на големите безкрили птици щяла да стане след няколко десетки поколения тромава. Това заплашвало с гибел и затова в борбата за съществуване победили видовете с дългоноги женски индивиди, така че догонването им изисквало доста усилия. Било също така много важно мъжките индивиди да разберат, и то веднага, кога е настъпило успешно оплождане, по-скоро опрашване. Обвитата с облаци прашец женска надавала пронизителен крясък, много неприятен за нашия слух, защото го правела, вдишвайки. (Трудно е при такова маратонско бягане да крещиш, издишвайки). Понякога по време на тази фаза се случвало така нареченото помятане на момента, когато опложданата женска кихне, защото прашецът гъделичка носа и. Но тогава групата мъжкари предприемала по-нататъшна гонитба до припадък и то дословно, защото най-слабите наистина падали по пътя.

Способността да се издават крясъци, които имат някакво значение, била встъпление към появата на речта. Струва си да си дадем сметка, че птичето гърло е подходящо за нея много повече от маймунското например, защото шимпанзето няма да се научи на човешки език, но скорците и папагалите не срещат никакви трудности с това, а ако от тях не може да се чуе нищо интересно, то е защото не им достига мозък. От първоначалното оперение на енцианците не им останало почти нищо — само пух, който покрива тялото, малко по-гъст на раменете, където някога им растели махови пера. Без екскурзията в миналото, каквато си позволих да направя, не може да се разбере пропастта, която зее между духовния живот на хората и енцианците. Тяхното набиващо се в очи човекоподобие е резултат от еволюционна сходство. Но въпреки че могат да хващат с ръцете си, въпреки черепите с вместимост, близка до човешката, изправената стойка на тялото и умението да говорят, може би ще ни е по-трудно да ги разберем, твърдят енцианските учени, от приматите маймуни, на които дължим произхода си. Преди да се заема с прегледа на тяхната философия и религиозните им вярвания, ще изредя всичко онова, което за нас е обичайно, а за тях неразбираемо и непостижимо. Те не познават, защото няма как да ги познават, всевъзможните еротични тънкости и отклонения, нямат понятия спечелване на еротичния партньор, вярност, изневяра, моногамия, полигамия, инцест, сексуалното отдаване и сексуална съпротива, не знаят също така и никакви културни формации, които са създадени с дистанциране от гениталиите или с насоченост към секса, защото и това им е било невъзможно. Много категорични изявления по въпроса за земните култури ни се е наложило да изслушаме от техните антрополози. Никога нашите учени не са достигнали до типичната за енцианците крайност на мненията. Земните понятия за чисто и нечисто, твърдят те, и следващите веднага от тях ритуали за очистване и откуп, аскетизмът като борба с чувствеността, лишенията като бунт срещу сексуалното влечение, неговото порицаване и възвисяване, водят — продължавам да цитирам енцианците — до разчленяване на човешкото тяло от неговия притежател, така че в някои епохи, например през средните векове, културата подлага тялото на истински мъчения, като тегли горната му половина към небето, а долната избутва в ада. Нито един теолог и дума не е обелил (макар че са минали двадесет века време) какво всъщност ще правят в рая с гениталиите си хората, на които християнството гарантира възкресение на тялото. Но и цивилизацията на насладите, която води началото си от Ренесанса, е по мнението на енцианците, само такова даване на равноправие на двете половини на тялото, което не е здравословно за културата, защото благодарение на това човекът с голям корем и гениталии се издигнал над човека със сърце и разум. Долната част на тялото обаче е същинско мъчение за всички големи култури, както за културите на Запада с тяхното противопоставяне на греха и аскетичната святост, така и за източните, където грехът и светостта са заменени с противоположните им понятия разпуснатост и тотално пренебрегване на тялото (нирвана). Нещастният homo се борел със своето тяло, казват те, и не намерил никакъв решителен начин да се погоди с него, а само заместители и илюзии, ако не затъвал направо в тресавищата на самозаблудите. Колко много е ограничило това хората, съобщават те, след като е трябвало хилядолетия наред да влагат такава огромна част от силата на разума си за оправдаване, тълкуване или направо преиначаване на отношенията, съдържащи се категорично в тялото. Колко е трябвало да се измъчват и самозаблуждават, за да могат да съгласуват тезата, че са създадени по образ и подобие на Всевишния, със срастването на органите, заради което свети Августин възкликнал панически, че „inter faeces et urinam nascimur“104. Все трябвало едно да се идеализира, друго да се премълчава, това да се прикрива, онова да се преименува и никакви преврати в духовния живот не довели до пълно съгласие с дадената анатомия. Стигало се най-много до смяна на знаците, престорената срамежливост била побеждавана от цинизъм или от родствената му демонстративност. Сякаш хората си казвали: „След като сме безсилни срещу това, ще използваме непрекъснато дадените ни органи, дори така, че да направим размножаването невъзможно, защото поне по този начин ще се изправим срещу Природата, ако не можем иначе“. По време на повратните моменти, довели до отхвърляне на църковното влияние, не се появяват на преден план дословно генитални проблеми, което също не е трудно да се разбере. Чисто и просто рационализиращата се цивилизация не иска да признае сама пред себе си до каква степен е усмирена в своя рационализъм от биологията. Но все пак по време на Възраждането човекът признал публично своето тяло, дори и тези негови части, които били заплаха за теолозите, а в далечни Изток мислителите виждали в небитието единственото истинско радикално средство срещу разкъсването на личността между сетивата и духа, delectatio morosa i ratio105. Или наслаждение, което превъзмогва погнусата, или погнуса, която не може да бъде призната, защото този, който поставя под въпрос нормата, сам ставал с това ненормален. Така звучи според енцианците нашата вечна дилема. Търсих земни специалисти, които да са поели хвърлената ръкавица (а всъщност нещо съвсем друго), но — странно — не открих нищо, което да звучи убедително, защото все пак не става въпрос за софистика, а да се опровергаят с категорична логика тамошните заключения. Ако нашите не бяха останали длъжни на енцианците, то не беше в контраатаки на тема секс, а в съвсем други области, поради което диспутът ставаше направо безсмислен. А жалко. Това, че същества от друга планета разсъждават за човека по такъв начин, не може да се смята за обида. Опечаляващо е само като поредно доказателство, че човешките претенции за космически универсализъм са претърпели още един път провал.

Тъжно е да си признаем, казва един възрастен философ, че отново сме детронирани, отнети са ни всякакви претенции и то не с абстрактни размисли, а с нагледно доказателство под формата на разумни създания. Този неопровержим факт ни показва колко напразен е бил непосилният труд на човешката мисъл, която е търсела за напълно местни земни случаи неизбежни и поради това общовалидни основания. Какви планини от главоломни аргументи сме издигали, за да направим от човешката природа постоянна величина в мащабите на Всемира! До каква степен човекът се е оставил да бъде понесен от мечтите за безпристрастието, с което светът поне се отнася към него, ако не е, както твърдят утешаващите религии, благосклонно предразположен свят. Това, което се е случило на някакви прамекотели, трилобити и панцерни риби преди милиарди години, което просто е било въпрос на нагласяне и разбъркване на връзките между отделните органи, което не е имало никакъв общ смисъл освен функцията им за момента, се е превърнало в наше наследство и е накарало най-добрите наши умове да се терзаят така неудържимо, а както сега виждаме — и безнадеждно, като залагали всички сили на една карта, за да изведат на чистия път на сътворението, лоялно към сътворените, това, което като организация на тялото не може да бъде защитено. Но, добавил е същият философ, това съвсем не означава, както би могъл да си помисли прибързано този, който приема енцианските сигнали, че благодарение на по-изгоден исторически случай на енцианците им се е паднала по-великолепна съдба от човешката. Липсата на чужди нещастия не е равна на собственото щастие. До рая те са също толкова далече, колкото и ние. Всяко разумно същество има своите дилеми, от тях голяма част неразрешими, и правилото да се скача от трън на глог изглежда универсално за цялата Вселена. Има обаче и такива, които виждат в човешкия секс превъзходството на homo sapiens над homo entianensis, но самият принцип на подобни сравнения е безсмислен, защото нито недостъпните за нас преживявания на другите са по-превъзходни от нашите, нито са по-лоши. Когато се приеме равенство в разума, което изглежда става, разликите в строежа на телата, изхвърлени от еволюционната бъркачка върху планетната сцена, могат само да се констатират. Останалото, или оценката за качествата на битието, трябва да бъде във всеки подобен случай мълчание.

Вяра и мъдрост

На първи, а може да беше и втори септември, телефонът иззвъня точно по обяд и ме изтръгна от най-дълбокия ми сън. Адвокатът Филкенщайн искаше да се видим. Отидох при него веднага с надеждата, че ще успея след разговора да се наспя до вечерта, което направо ми беше необходимо, защото трябваше да започна щурма на последния, философския бастион от архивите на МВнР. Ако си пуснех един душ, може би щях да се разсъня прекалено, но ако не го направех, щях да си остана сънен и нямаше да разбера много от това, което има да ми казва адвокатът. Затова поседях компромисно във ваната и отидох пеш до кантората на Финкелщайн, доста учуден от уличното движение, от което бях отвикнал. Не съм наистина солипсист106, но въпреки това понякога ме обхваща чувството, че там, където ме няма, а особено там, където съм бил, но вече не съм, всичко замира или поне трябва да замре. Това са лични мисли, на които не придавам особено значение, а само ги излагам, за да улесня живота на моите бъдещи биографи, с профилактична цел, защото когато биографите не разполагат с истински подробности от живота на знаменития човек, измислят колкото си искат лъжливи.

Адвокатът ме прие с широка усмивка и поиска да ме почерпи с кафе, но аз отказах, като имах предвид, че съвсем скоро трябва да спя. Забелязах, че има нова секретарка, толкова красива, че правеше впечатление на неумееща да пише дори на машина. Наистина не умееше, адвокатът не криеше това, правеше също така ужасни правописни грешки и което е най-лошото, слагаше не които трябва писма в не които трябва пликове, но да я гледаш беше такова удоволствие, че клиентите го посещавали по-често от необходимото. Това ми припомни един фрагмент от книгата, която преглеждах последната нощ, и казах на адвоката, че змийската омая, която хвърля върху нас красивото женско лице, е в края на краищата съвършена загадка. Осъзнах го окончателно по време на четенето, след като се натъкнах на изненадващо междупланетно неразбирателство. Комисия от експерти по въпросите на човека, която беше изследвала програмите на земната телевизия, установила, особено след гледане на конкурсите за красота, че някои видове женски лица са у нас предпочитани, и като поразмислила над това, стигнала до официално обявената хипотеза, че лицата изпълняват при хората функция на номинални табели, или на онези месингови тенекийки с написани върху тях характеристики на мощността, коефициента на полезното действие и напрежението, каквито слагат например по електромоторите. Като различен биологичен вид, съобщила комисията, енцианците не могат да прочетат върху женското лице параметрите, защото не са кодирани нито цифрово, нито аналогово. Но те някак си са кодирани там. Цветът на ириса, формата на носа, устните, прическата, всичко това са знаци, които хората могат да четат. Може би показват ефективността на обмяната на веществата, съпротивляемостта на земните болести, умението да се бяга (макар че, откровено казано, по-добре би било да го определят направо по краката) и общото интелектуално равнище. Със сигурност имат някакво значение, защото разликите между лицата на кралиците на красотата и обикновените човешки жени не са по-големи от разликите във вида на различните букви от азбуката. Следователно не става въпрос за естетическа гледна точка, защото няколко милиметра по-голям или по-малък нос не могат да играят сериозна роля. Комисията се беше трудила добросъвестно, защото беше разгледала единадесет алтернативни хипотези, започвайки, разбира се, от биологичната, че уж мъжът прочита по лицето на жената чертите, които желае за своя потомък, но тази концепция не могла да издържи в светлината на разсъждението, че нито в обществения, нито в професионалния живот на Земята не се вижда привилегироване на правите носове за сметка на чипите или на разперените уши за сметка на плътно прилепналите към черепа. А ако мъжът жадува за здраво потомство, по формата на женските мускули ще разбере повече от гледането в очите. Става ли въпрос за леко раждане, трябва да измери широчината на таза, но хората изобщо не постъпват така. Тъй като краката им се сгъват в колената напред и те прекарват значителна част от живота си седнали, ресорните качества на задните части могат да имат някакво значение при избора и наистина изглежда, че го имат за мъжете, но лицата са с явно преимущество и това никакво седене на твърди столове не може да го обясни. Нещастната комисия беше прегледала около осемстотин хиляди снимки на актриси, телевизионни говорителки и домакини, за да търси съответствие между чертите на лицата им и получаването на камъни в бъбреците, разширените вени, потенето на краката, че дори и мекия характер, и не намерила нито следа от съответствие, което я поставило в затруднено положение. Ето защо подложила на разпит няколко души от Земята, когато дошли на планетата, но не могла да разбере от тях нищо научно и стигнала до извода, че данните, кодирани върху лицата на красивите жени, са на Земята държавна тайна и да бъде издадена означава да се извърши държавна измяна. На учените енцианци обаче не можело да им се побере в главата, че хората, на които задават въпроси, не знаят с какво лицето на Мерилин Монро предизвиква у всеки мъж силно забелване на очите, а лицата на колежките им в службата по-скоро не водят до такива резултати. Адвокатът Филкенщайн се смя дълго и каза, че не си губя времето, отдавайки се на толкова задълбочени изследвания, което го радва още повече, защото трябва да ми каже една благоприятна вест. Кюсмих показвал известна готовност за компромис. Работата започнала да се протака, защото се намерили дегустатори, които твърдели, че никой няма и да вкуси златното кафе, а Кюсмих не успял да установи дали това са добросъвестни експерти, или подставени от „Нестле“. С една дума, ако се откажа от замъка, Кюсмих ще ми върне 75% от средствата, които съм дал за ремонт, а лъжливите показания, които е дал срещу мене, ще бъдат забравени завинаги. Като свърши, адвокатът Финкелщайн ме погледна очаквателно.

— Не зная — казах замислено. — По принцип целият този замък ми трябва колкото ланшния сняг, разбирате ли. Но защо всъщност трябва да загубя? Не става въпрос за парите, а за справедливостта. На колко години е всъщност този господин доктор Кюсмих? — попитах, осенен от нова мисъл.

— На седемдесет и осем.

— Значи вече не му трябва да мисли за пари — казах сурово. — А вие какво ще ме посъветвате?

— Мога да продължа протакането — каза той с леко хихикане, — но исках да се уверя, че и вие сте на същото мнение. Имаме още пет седмици до следващото гледане на делото.

— За това време могат да станат още много неща — казах, като нямах понятие колко пророчески са моите думи. На раздяла с адвоката го помолих, доколкото е възможно, да не ми звъни през деня, когато спя, а между седем и осем, когато се отърсвам от съня преди да отида в библиотеката.

Едва се съблякох и заспах, след като се върнах у дома, когато отново се разнесе звън, този път от вратата. Отворих побеснял на един представителен на вид човек с папка под мишницата и си помислих, че това е новият адвокат на Кюсмих, но се лъжех. Беше старши сътрудник в редакцията на международно месечно списание и искаше да ме интервюира по въпроси, свързани с Космоса.

В първия момент поисках да го изхвърля навън, но ми дойде на ум, че адвокатът Финкелщайн нямаше да бъде доволен от това. Все пак моето изказване в едно световноизвестно издание щеше да засили позициите ми в спора с негодника, дебелеещ от лакомията на пеленачетата. Наистина, не дочух името на списанието, но от стълбището ставаше течение, затова поканих новодошлия в стаята и когато се разположи удобно, разбрах, че е от редакцията на „Penthouse“. Това ме накара да изстина. Явно половите органи на най-висшите бозайници на Земята бяха по петите ми, след като списанието, което се занимава с тяхното рекламиране, не ме оставяше да спя.

— Какво искате от мене? — попитах. Редакторът изобщо не отговаряше на представата ми за сътрудниците на „Penthouse“. Вместо да е облечен крещящо, със сластолюбив израз на лицето, с устни, изкривени в безсрамна усмивка, и джобове, натъпкани с множество порнографски снимки, той приличаше на дипломат от списание, имаше посребрени слепоочия, деликатно подрязани мустаци, дълбок поглед на интелектуалец и черна плоска адвокатска папка. Преметнал крак върху крак, той ме озари с лъчезарна усмивка и каза, че вече е крайно време тайните на космическия секс да получат съответната обществена разгласа. Доколкото разбрах, този изискан негодяй знаеше за моите проучвания в МВнР. Сега, когато ме беше изтръгнал от най-сладкия сън, на който бях способен, обикновената молба да напусне не можеше да представлява достатъчно удовлетворение. Исках да му създам някаква голяма, старателно премислена неприятност и едва след това да му кажа да си ходи в своя склад с гениталии.

— Ще ви дам интервю — рекох, — при условие, че това, което кажа, ще го публикувате без всякаква промяна. От гледна точка на известния опит, който придобих тук, няма да се задоволя с устните ви обещания: необходими са ми по-сигурни гаранции…

Започнаха дълги преговори, защото редакторът налапа въдицата. Колкото по-сигурни гаранции исках, толкова по̀ се убеждаваше, че крия някакви безсрамия, за които дори и той не е чувал никога. В обръщение влезе телефонът. Той разговаря с редакцията си, а след това аз с моя адвокат, за да се уверя, че декларацията, която ще ми остави редакторът, ще бъде достатъчно правно основание да се заведе дело за осемстотин хиляди долара в случай че моето изявление не бъде напечатано или бъде променено. Умишлено поисках такава сума, за да се напълни устата на редакционната шайка със слюнки, така че постигнах своето. Скрих в бюрото декларацията, която поисках и чийто текст ми продиктува адвокатът Финкелщайн, за да не може да бъде атакувана по нито една точка, и все по-бесен, след като не можеше и дума да става за спане през останалия следобед, налях на редактора от изключително противния коняк, който беше оставил в барчето от предишния наемател, а аз, като пиех чай уж от грижа за състоянието на бъбреците си, пристъпих към изявлението пред работещия магнетофон.

— Не говоря от свое име — казах, — а като представител на галактическите цивилизации. Те не познават секса в земния му вид. От тази гледна точка ние сме в Галактиката нещо като чудовище, чието лице се е сраснало със седалищните части, само че в глобален мащаб. Размножаването трябва от самото си начало да преминава под контрола на погледа и така е навсякъде. Един на два трилиона пъти еволюцията бърка посоките на изходите и входовете на тялото. Звездните експерти твърдят единодушно, че такъв фатален случай е станал при нас. Размножаването се настанило в отделящата част на тялото. Тогава земните видове се изправили пред алтернативата или да обикнат това място, или да умрат. И наистина, всички организми, които предпочели смъртта пред отвратителното, измрели. Останали тези, които били готови да обикнат отделителните пътища. Това е нашата трагедия, за която нямаме вина, нашият дефект в астрономически измерения. Както е известно, като цяло размножителният процес изобщо не е приятен. Не е приятна бременността, трудно е да се нарече особено приятно и раждането. Процесът по създаването на деца обхваща девет месеца от първоначалния тласък до появата на прототипа ante portas107, или 389 000 минути. От тях удоволствието е първите пет до осем минути, нека да са и десет. През останалите 388 990 минути удоволствието го няма, точно обратното, има най-различни грижи, които завършват със сериозни болки. Това, твърдят галактическите икономисти, е най-лошото начинание от всички възможни за предприемане. Все едно заради удоволствието да изядеш един шоколад, което продължава една минута, да ти се налага да плащаш с болки в корема цял месец. Тъй като сделката, която предлага тялото, не му се е паднала по негова воля, в нея няма белези на злонамерен предумисъл или измама, следователно и ничия вина. Не е обаче така, откакто с човешките инстинкти се е заел едрият капитал, за да извлича печалби с поддържането на тези инстинкти във възбудена готовност. Осъдително е да дразниш жадните като показваш много газирана вода и висококачествена лимонада, ако така се измъква последния грош от джоба им, но не се утолява жаждата им. Подло е да мамиш гладните със снимки на печени пилета със салата и рисувани торти със сметана. Но това е нищо пред заниманията на тези, които извличат печалба от рекламирането на различни по-малко или повече неапетитни отвори на тялото като някакви входове за рая. Запознавайки се с тази експлоатация на хора от хора, Галактиката реши да приключи с нея. Спасителните експедиции ще ни се притекат скоро на помощ. Съответната документация се трупа отдавна на летящите чинии, защото те са изпратени при нас с тази цел. Въпросните експлоататори ще бъдат наказани да практикуват цял живот всичко, което са предлагали на нещастната публика, с принудително използване на целия арсенал от похотливи инструменти, които са произвеждали. Съветът не намери смекчаващи вината обстоятелства. Истина е, че някои свои изобретения човекът е извлякъл от това свое нещастие и оттам са се появили парните машини, рендосвачките, трионите, а също така чекмеджетата и тапите за бутилки. Но редакционните колегии като вашата не могат да посочат нито едно подобно изобретение в своя защита. Вашите публикации викат за мъст до небето. Така че небето ще се яви и ще направи каквото сметне за необходимо. Това е всичко. Сбогом, господине.

Редакторът се опита да каже нещо, за да обърне думите ми в шега, но аз му помогнах да излезе. Бях толкова ядосан, че не можах да мигна до вечерта, като си мислех тъжно за щастливите птици на Енция, които се гонят и се опрашват като пеперуди. След осем часа взех както винаги чантата с провизии и се отправих към по-нататъшните си проучвания, много недоволен от интервюто, което дадох, защото напразно се бях взирал с омраза в блестящите копчета на редакторското облекло и изпепелявах с поглед безупречно вързаната му вратовръзка. С какво удоволствие бих го повлякъл за тази вратовръзка по пода. Бях чувал, че както търговците на наркотици не употребяват наркотици, така и господата от тези редакции четат само „Пчеличката Мая“. Мислех за това, докато пред мене в падащи вече мрак не се мярна голямата кована врата на министерството. Изтръсках със земния прах и земните мисли, защото ме чакаше полет до най-висшите региони на чуждите духовни занимания.

Четенето на теология, теодицея и философия изисква пълно умствено напрежение. Затова отворих прозореца, клекнах три пъти до земята, включих машинката за кафе, глътнах профилактично аспирин и взех първата книга от приготвения вече куп, при което, ей Богу, от гърдите ми се изтръгна неволно тих стон. Малките странности на големите мислители са добре познато нещо. Което си е истина, учебниците по история на философията обикновено мълчат за нелицеприятните и съмнителни изпълнения на гениите. Един блъснал по стълбите стара жена, така че си счупила двата крака, друг направил дете и се отказал от него, но това са лични немирства и изстъпления. Да живееш в бъчва и да пишеш доноси за колегите си може и да са отвратителни, но са дребни работи. На Енция нещата се стекли по-иначе, особено през късното средновековие, когато философията процъфтявала. Появилите се там школи (скоро ще кажа за тях нещо повече) воювали помежду си по начин, който не се среща на никое друго място. Всеки знае, че постоянно казваме „ако не е истина, зло да ме убие“ или „да пукна на място“, „вдън земя да се проваля, ако лъжа“ и т.н. Фирксирската и тиртрацката школа включили тези клетви в системата на еристичната108 аргументация. А го направили, защото генералните тези на философията не могат да се доказват експериментално. Не може да се докаже, че светът престава да съществува, когато няма никого, защото за да докажеш, че не съществува, трябва да отидеш и да видиш, а тогава той си стои и ти се набива в очите. Но учениците на Фирксатик използвали емпиричен аргумент, наречен ултимативен. Ако този, с когото спорели, не искал с нищо да отстъпи и по никакъв начин да бъде убеден, те заплашвали със самоубийство. Щом си готов да умреш за своята теза и то веднага, значи си достатъчно сигурен в нея! А ако някой искал да подсили аргументите си, нареждал да дерат от него ивици кожа или нещо подобно. Този маниер се разпространил и през втората половина на XVII век дискусиите на живот и смърт се водели колективно. При това всички бързали другите да не се самоубият първи, защото в такъв случай решаващият аргумент нямало да стигне до тях. Според един съвременен философ — Тиур Мьохьохьот — това безумие имало две страни. Добрата била, че с философия се занимавали само тези, които били готови да защитават възгледите си до смърт. Лошата се състояла, разбира се, в това, че самоубийственият аргумент нямал съдържателна стойност и представлявал форма на шантаж, а не на убеждаване в правота. Някои школи като палетинската оредели силно от тази практика, а солипсистите предизвиквали всеобщата ярост на останалите. Те не възприемали никакви аргументи, защото след като за тях светът е само мисловна заблуда, никой не извършва самоубийство наистина, а само привидно, така че няма повод за вълнение.

Тази мрачна ненормалност продължила няколко десетки години. На пръв поглед в нея се вижда само една групова лудост, но тя свидетелствува за интензивността, с която още тогава са мислили над природата на света. Това, че ние не сме имали самоубиващи се философи, свидетелства може би за нашата по-голяма трезвост, но не предрешава нищо за проповядваните системи. У нас като че ли най-голямо влияние върху цялото развитие на онтологита е оказал Паскал. С вероятно също толкова могъщ ум, но на съвсем различна позиция, е бил Ксиракс, създателят на онтомизията109, доктрина, която гласи, че Природата е по принцип недоброжелателна. Нейното основно положение е толкова кратко, че ще го препиша изцяло. През четиридесетата година на Новата ера той написал:

Безпристрастен означава безучастен или справедлив. Безпристрастният дава равни шансове на всичко, а справедливият мери всичко с една и съща мярка.

1. Светът не е справедлив, защото:

— В него е по-лесно да унищожаваш, отколкото да създаваш;

— По-лесно е да измъчваш, отколкото да ощастливяваш;

— По-лесно е да погубваш, отколкото да спасяваш;

— По-лесно е да убиваш, отколкото да съживяваш.

2. Ксигронай твърди, че живите измъчват, погубват и убиват живите, така че не светът е неблагосклонен към тях, а те един към друг. Но и този, когото никой няма да убие, трябва да умре, убит от собственото си тяло, което е част не от нещо друго, а от света. Затова ще кажем: светът е несправедлив към живота.

3. Светът не е безучастен, след като:

— Буди надежда за устойчивост, неизменност и вечност, но не е нито устойчив, нито неизменен, нито вечен; това означава, че е лъжлив.

— Позволява да го изучаваш, но води изучаващите го до познание без дъно; това означава, че е вероломен.

— Позволява да бъде овладян, но само по съмнителен начин.

— Разкрива своите закони, освен законите на сигурността.

— Крие ги от нас. Това означава, че е злонамерен.

Така че ще кажем: светът не е безучастен по отношение на Разума.

4. Нарзарокс твърди, че или Бог съществува и в такъв случай е Тайна, или няма нито Бог, нито тайна. Отговаряме: ако няма Бог, тайната остава, защото:

Ако Бог съществува и е създал света, знае се КОЙ го е направил несправедливо пристрастен, такъв, в който не можем да бъдем щастливи. Ако има Бог, но не е създал света, или ако няма, Тайната остава, защото не се знае откъде идва недоброжелателното пристрастие на света.

5. Нарзарокс казва като древните философи, че освен света Бог може би е създал щастлив отвъден свят. Ако е така, защо тогава е създал този свят?

6. Аустезай твърди, че мъдрецът задава въпроси, за да им отговаря. Не е така: той задава въпроси, а им отговаря светът. Можем ли да си представим друг свят освен този? Възможни са два такива свята. В безпристрастния би било еднакво лесно както да се унищожава, така и да се създава, както да се погубва, така и да се спасява, както да се убива, така и да се съживява. В изцяло доброжелателния, или благоразположения, би било по-лесно да се спасява, създава или ощастливява, отколкото да се погубва, убива или измъчва. Такива светове не могат да се изградят на този свят.

Защо? Защото той не е съгласен с това.

Тази доктрина, наречена Доктрина за трите свята, била многократно ревизирана и интерпретирана още докато Ксиракс бил жив и след неговата смърт. Едни от неговите ученици смятали, че Бог не е могъл да създаде по-добър свят, защото е ограничен, а други — защото не е искал. Това давало повод Бог да бъде считан ту за битие, което не е абсолютно, а е подчинено на нещо, ту за не съвсем добър, но тълкуванията били много повече. Император Зиксизар осъдил Ксиракс за това, че проповядвал Доктрината за трите свята, на най-суровото наказание — две години смърт в бавни мъки, причинявани от лекари (палачите в империята трябвало да има медицински умения) толкова внимателно, че да не предизвикат преждевременна смърт. Те измъчвали и лекували последователно осъдения. Най-силни аргументи срещу доктрината на Ксиракс привел Рахамастеракс, един от създателите на химията през ранното средновековие. Той доказвал, че както в неутралния свят, така и в доброжелателния животът би се размножавал лавинообразно, така че, като запълни безразличния, бързо ще се самозадуши в него, а в добронамерения ще трябва да има някакви специални ограничения, които да задържат самоубийственото размножаване. По този начин неутралният уж свят ще се окаже смъртоносен капан, а добронамереният — затвор, защото все пак ще се ограничи свободата на всички действия. Този довод обаче подсилил косвено атеистичната страна на учението за Трите свята, защото давал рамо на безбожието, показвайки света изкривен по отношение на живота, за който излизало, че е случаен в него и затова е оставен сам на себе си. Така че и Рахамастеракс заплатил за своето дело с живота си, но като по-малко виновен бил милостиво посечен. Последно свое възраждане тезата за Трите свята преживяла в съвремието през периода на бурното развитие на гравитационната физика. Хоусхорукс, който бил енцианският Айнщайн, формулирал проблема просто: за да се отговори защо светът е такъв, какъвто е, трябва първо да се помисли дали е възможен друг, който може да създаде живот (ако не може, в него няма да има никого, а това премахва проблема). Така поставеният въпрос няма да получи никога отговор, защото проектирането на друг свят е равно на проектиране на друга физика. Затова трябва първо да се опознае изцяло физиката на нашия свят, или да бъде обхваната във формули на абсолютната истина, но това е невъзможно. Тук именно се появява отново Тайната на древните философи, защото не знаем защо светът, следователно и физиката, могат да бъдат изследвани безкрайно. След като нито един мисловен модел не може да я обхване напълно, това означава, че разумът и светът не са напълно сближими един с друг. Предприеманите по-късно опити да се докаже, че именно така трябва да бъде във всеки един свят, не дали резултати и последното мнение, към което се придържа енцианската философи гласи: няма доказателство нито за някаква неизменна изкривеност на света и разума, нито за това, че не могат да се проектират такива физики, които да са едновременно различни от реалната и да я превъзхождат в грижата си за живота. Битката да бъде поставена на света окончателна диагноза, която продължила четиридесет и два века, завършила според едни с реми, а според други с поражение.

Въпреки това тя оказала огромно влияние върху направлението, в което се развила цивилизацията във Воляния и по-малките държавички, лежащи на север и намиращи се под нейна зависимост. И спор не може да има, че цялата концепция за етикосферата, която се грижи безпогрешно за обществото, идва от Доктрината за трите свята на Ксиракс и ехото на неговата аргументация звучи дори в диатрибите, с които бил изоставен подетия по-рано проект за автоеволюционно преоформяне на енцианците.

Яростните дискусии около този проект вълнували общественото мнение повече от десет години. Философията не паднала на Енция толкова ниско, както това станало у нас във века на науката. За това свидетелства участието на философите в конфликтите на привържениците на автоеволюцията с нейните противници и преди всичко ролята, която изиграл Ксиксокт за разкриването на така наречения автоеволюционен парадокс. Популярното му название е парадокс на Ксиксокт.

Всеки би искал да има красиво и умно дете. Затова пък никой не иска детето му да бъде умен и красив компютър, дори да е сто пъти по-умен и по-здрав от едно дете. Така че програмата за автоеволюция е хлъзгав склон без прегради, който води към пропаст с безсмислици. В първата си фаза тя е скромна и има за цел да бъдат отстранени гените, които снижават жизнеността, предизвикват недъзи, наследствени недостатъци и т.н. Но така започнатите подобрения не могат да спрат при каквото и да е достигнато състояние, защото и най-здравите боледуват, и най-умните биват поразявани от старчески маразъм. Цената за отстраняването и на тези недостатъци ще бъде постепенното отдалечаване от естествения план за строеж на организма, утвърден еволюционно. Тук в автоеволюционната дейност възниква парадоксът на плешивия. След откъсването на един косъм не се става плешив и не може да се каже колко косъма трябва да се откъснат, за да се оплешивее. Замяната на един ген с друг не превръща детето в същество от различен биологичен вид, но не е възможно да се посочи мястото, след чието достигане новият вид може да се появи. Ако се разглеждат функциите на организма поотделно, усъвършенстването на всяка една от тях ще изглежда нормално: кръв, която подхранва тъканите по-добре от естествената, нерви, които не се изхабяват, по-здрави кости, очи, които не са заплашени от слепота, зъби, които не падат, уши, които не оглушават, и хиляди други черти на телесната безупречност си струва да се притежават и в това няма никакво съмнение. Но едни усъвършенствания несъмнено ще повлекат след себе си други. По-силните мускули изискват по-здрави кости, а по-бързо работещият мозък — по-обемиста памет. Когато следващият етап на усъвършенстването го изиска, ще се увеличи вместимостта на черепа и неговата форма, докато дойде време, когато ще трябва да се смени дори белтъчния строителен материал с по-универсален, защото с това способностите на организма ще скочат нагоре. Небелтъчният организъм не се страхува от жегата, лъченията, прекомерната астрогравитация, безкръвният организъм, в който окисляването става направо с размяна на електрони без примитивното посредничество на кръвообращението, ще бъде много по-малко уязвим и смъртен и с такива преобразувания расата ще прекрачи зад наложените ограничения на планетното русло. Тези поредни стъпки водят накрая до същество, изградено може би по-хармонично, значително по-устойчиво на превратности и травми от човека или енцианеца, до същество много по-всестранно, разумно, бързо, издръжливо, в безсмъртни дори граници благодарение на лесната замяна на изхабените органи и сетива, до същество, което ще се справи с всяка обстановка и с всяка смъртоносна за нас ситуация, което няма да се страхува от рак, глад, инвалидност, старческа немощ, защото изобщо няма да остарява, и наистина това същество ще бъде усъвършенствано в резултат на ремонтните техники, приложени към цялата наследствена маса и към целия организъм — с тази една уговорка, че това същество ще бъде толкова човек, колкото са компютърът или тракторът. Парадоксът е в това, че не може да се посочи мястото, където следващата крачка не трябва да се прави, защото всяка една доближава до идеала за ефективност, но този идеал е същество, което вече няма да има нищо общо с човека.

След като не съществува такова място, такава граница, която не би трябвало да се преминава, защо е този сизифов труд на много поколения наред. След като дадено поколение не променя себе си, а въвежда промени в потомството, не е ли по-просто и по-добре да се осинови веднага един компютър или цял изчислителен център? Нали прехвърлянето на оптимизацията върху следващото поколение е най-обикновен камуфлаж, съглашение за самоубийство на биологичния вид на порции, така че защо всъщност постепенното самоунищожение трябва да бъде нещо по-добро от моменталното? Само този, който е съгласен да осинови изчислителен център на крака (или на въздушна възглавница), може без опасение и уговорки да започне изготвянето на собствено потомство, чиято цел е съвършенството на правнуците. Това, което ни се струва пълен абсурд, каквото е осиновяването на някаква бронирано-кристална система, с която може да се разговаря за проблемите на небето и земята, изглежда по-малко абсурдно, когато преходът от естествено състояние към оптимизирано става в продължение на много поколения с дълга серия от промени, въвеждани постепенно, но абсурдът възниква отново, когато цялата поредица се събере в едно цяло. Нима е необходимо автоеволюцията да бъде лечение за отвикване от комплекта черти, характеризиращи човечеството? Не е ли в края на краищата все едно КОЙ ще бъде потомственият компютър — система, изградена изцяло от техниците, или която отначало минава през жива матка, а след това през някакви утератори110? Който се съгласява с автоеволюцията, се съгласява да бъде ликвидиран собствения му биологичен вид и цивилизацията да бъде наследена от същества, които са ни чужди от всякаква гледна точка, защото ние сме повредими, смъртни, ограничени в мисълта и във времето, така че нека привържениците на перфекцията да се отърват от грижите и да осиновят с един замах цялата мислеща технология на планетата. Защо трябва да бъдем заменени от отделни системни единици, още по ефективен от тях ще бъде един кристален мозък от планетен мащаб, наш потомък, приемник и наследник!

Ксиксокт проповядвал с полемично усърдие, че който се занимава с автоеволюция, е като този, който не убива набелязаната жертва веднага, а бавно, с дозирани порции отрова, за да привикне с образа на агонията. Неговият ироничен девиз „Генни инженери от всички страни осиновявайте компютри!“ дискредитирал сериозно великия проект на енцианците. На всяка контраатака на генните инженери той имал готов хаплив отговор. Искат да запазят външно подобие на усъвършенстваните с нас! — ахкал той. — Какво друго значение може да има това, освен фалшификаторско, защото става въпрос за умение да се произвеждат фалшификати! Това подобие трябва да успокоява умовете, че ще бъде усъвършенствана уж само невидимата вътрешност, а външността изобщо няма да се промени. Натъпчете в такъв случай манекените с компютри и ще получите съвсем същото!

Генното инженерство, доказвал той, става толкова по-абсурдно, колкото ПО-МАЛКО ограничения има. Който е овладял само умението да прави незначителен ретуш, не е овладял нищо и не е никаква заплаха. Зад разкрасяването на света се крие надеждата за по-добър живот, с който ще дарим потомството. Генните инженери се позовават на това, че нашите прадеди са били виридоядни птици, а после са бродели със закърнели крила и ние не приличаме много на тях по тяло и дух. Така че, казват, след като не виждаме нищо лошо в прастария преход от низша птича фаза към висша разумна, аналогично трябва да направим следващата крачка!

Аналогията е лъжлива, подобието не е истинско, защото птичите прадеди на енцианците не са имали никакъв избор, а ние имаме. Те са имали привилегията да не знаят и да им липсва съзнание: и двете неща сме изгубили безвъзвратно. Като отхвърляме смъртната обвивка, отхвърляме самите себе си, а придобитата свобода за проектиране на усъвършенстванията се оказва допълнително нещастие. Възможни са много и различни усъвършенствания. Така че ще си съперничат различни проекти за Homo novus entianus111 и за един прототип ще трябва да се постигне съгласие (многото биха довели до взаимен сблъсък). Това означава, че ще получим потомство според съгласието, които ще приемем. Но когато решим,че нашите деца трябва да бъдат еди какви си, ще излъжем себе си, защото е все едно дали ще дойдат при нас от звездите, за да завладеят Енция, или от ретортата. Самоунищожението може, разбира се, да се обсъди като всеки друг проблем, но без фалшиви подобия и скриващо истината гримиране.

Написах много за тази идейна война, защото както ни уверяват историците, тя е имала ключово значение за по-нататъшното създаване на етикосферата. Разбирането за Бога преминало в хода на историческото развитие на енцианците през особена еволюция. Отначало той бил отъждествяван с природата: тя била Бог, негово пълно въплъщение, едно от многото поредни. Небесните тела били неговите части на тялото, а живите същества — неговите възвишени и принизени мисли. Най-възвишени били разумните същества, или самите енцианци. Това самообожествяване изисквало незабавно да бъде изтълкувано как е възможно едни Божи мисли да не са съгласни с други, че дори и да ги убиват. Обяснението било просто: след като е Всичко, Бог може да има всевъзможни мисли, значи и лоши, на които добрите се противопоставят, защото ако има само добри, той няма да бъде Всеобхватен. Докато религиозните институции се отъждествявали с държавните, това тълкуване било достатъчно, защото властта, едновременно светска и духовна, решавала кои Божи мисли (= кои граждани) са лоши, а кои добри. Но в лоното на тази космично-държавна религия се зародили ересите на мизяните, теокриптите и сервистите. Според теокриптите Бог се въплъщава в разумните същества само с най-низшата част на своето естество, а тяхната задача е да се усъвършенстват, в резултат на което стават все по-висши частици на Божия разум. Те нито могат разберат Бога, нито са неговата цялост, както пръстът не е цялото тяло, а една мисъл не включва в себе си целия разум. Според мизяните Бог е по природа „над разумните същества“: не в смисъл, че е чисто и просто лош, което им се приписвало като твърдение, докато били подлагани на гонения, а в смисъл, че Бог е зает с проблеми, непостижими за енцианците, а задачата на Църквата е да бъде компас, за да съгласува ориентацията на разума с необхватната посока на Божите действия. А сервистите смятали преди всичко, че Бог е създал този свят без оглед на това с какво още ще трябва да се занимава и от тази гледна точка му приписвали цялата отговорност за всичко на света. Бог трябва да бъде обичан и да му се благодари безкритично дотолкова, доколкото той носи тази отговорност, защото, както се е изразил наивно Миксикуикс, обущар, който може да направи милион омайно пеещи облаци и един чифт лоши обувки, не е добър обущар, независимо от това колко хубаво ще пеят облаците. Заради това го разкъсали на части с нажежени клещи пред император Скс (Скс се гордеел със своето късо име, но това е отделен въпрос и мисля, че ще бъде разумно да подмина цялата топономастика112 на енцианските родови названия и нейната връзка с изпълняваната длъжност, защото при тях изпълняваната длъжност се отразява на името). Освен тези главни еретични учения, се появили и по-малки, например на фрагистите, които смятали, че Бог е създал света, но не е постигнал пълен успех, защото след като е безкрайно добър, не искал да кара своите създания да правят нищо насила, само добро също, и затова им дал повече свобода, отколкото можели да понесат. Казват, че тази доктрина е най-близка до учението за първородния грях и грехопадението с тази разлика, че търси вината за грехопадението на първите разумните същества в сблъсъка между добротата на Бога и неговото творческо умение. Защото фрагизмът приема мълчаливо, че Бог НЕ може да създава взаимно противоречащи си неща, каквото е съчетаването на пълната доброта с пълната свобода на действието, което показва, че над Бог властва логика, която не допуска съвместно протичане на изключващи се логично състояния, и това ограничава Всемогъществото, но авторите на тази ерес не си давали сметка за това.

За начало на новата ера енцианците смятат годините 1811–1845. Очевидността, или може би по-скоро буквалността на всичко, което ставало в империята, била заличена от управлението на четиримата лъжеимператори, наречени графокласти113. Като започнала с изгарянето на всички летописи заедно с летописците, графоклазията достигнала такова съвършенство, че не е възможно да се установи откъде точно води началото си. Сред апокрифите, които съобщават как се е стигнало до нея, ще спомена наслуки увардския. Ксиксар, поредният владетел от династията Ксикс, имал уж обичай всеки ден преди първото си ядене да убива в дворцовия зверилник по един курдел, умишлено оставен гладен и поради това разярен. Пред очите на първия дворцов кучкар курделът го блъснал в един празен кладенец или пък Ксиксар сам се скрил в него от атакуващото го чудовище, което се изпикало в ямата, за да изкара с урината си нагоре стаения вътре император. Кучкарят убил страшилището и спасил господаря си от бедата, но веднага разбрал, че ще плати за това с живота си, защото заради интересите на държавата императорът трябвало да посече спасилия го свидетел на своя позор. И тъй като бил свикнал да взема бързи решения по време на лов, кучкарят блъснал Ксиксар обратно в пълния кладенец и го държал там, докато умре, след което се качил на престола вместо него. Това може и да не е напълно измислено, ако е облякъл дрехите на убития, защото през тази епоха енцианците си закривали лицето, както ние си закриваме срамните части на тялото. Нещата уж излезли бързо наяве, но много могъщи дворяни застанали на страната на Лъжексиксар, защото виждали в това изгода за себе си. Като действал необикновено хитро и се съюзявал с едни срещу други, той усъвършенствал абсолютната власт с абсолютно преиначаване на всички названия, пряко или поне косвено свързани с управлението. Дали сам е установил, че няма никаква разлика между управлението на истинския Ксиксар и бившия метач на зверилника, или пък му го прошепнали цинични съветници, не е известно. Графоклазията се наричала политическо продължение на истината, Лъжексиксар — все така живия Ксиксар, който пък си присвоил прозвището Първи народолюбец и премахнал смъртното наказание заедно с използваните дотогава от юрисдикцията мъчения, но индивидите, на които дворът или полицията (която вече се наричала Обединение на сеячите на обществена нежност) не гледали с добро око, изчезвали по неведом начин или ставали жертва на нещастни случаи, а така наречените нежелателници и подлисти били тормозени от разбойници, насъсквани според слуховете от сеячите на нежност. Дошъл заедно с това и краят на практиката да се обявяват войни, а след това и на самите войни, защото императорските летописци ги наричали отпор на тайните вражи намерения. Това, че тези намерения се подхранват от десетина държавички, по-малки от отделните провинции на Империята, не учудвало никого, а и да учудвало, учудването не било за дълго. Особено упоритите нежелателници, наречени подлеци, обзети от бесове, или обзетници, народът стъпквал самолично в центъра на града и изглежда с голямо усърдие. Не можах да установя колко дълго е управлявал Лъжексиксар, защото смъртта му никога не е била оповестена официално пред обществеността. Двеста години поред смъртта на следващите владетели била скривана като нещо несъвместимо с висшия ред на нещата. Волянската политология обяснява, че управлението на Лъжексиксарите било местна проява на всеобща галактическа закономерност. Всяка цивилизация преминава поне частично през фазата на ирозията — ерозията на истината, макар че не задължително в тази именно графокластична форма, както е било при тях. Ирозията приема различни форми, но се появява навсякъде в един и същи исторически период, а именно при зараждането на индустриализацията. Когато започне да губи сили, десакрализираната власт се опира на административната йерархия, която създава миражи (лъжеобрази) на обществените състония, идеализиращи действителността в степен, зависима от съвременните вярвания, но вярвания бюрократични, а не религиозни. Понякога наричат този феномен самозаблудна заблуда или себемиражене. На мястото на вярата в свръхестествената сила на владетелите идва полицията, а едновременно с това растящото влияние, което движението на информацията оказва върху целия живот, води до изкушението тя да бъде монополизирана. Икономическите и информационните монополи са различни по отношение на заетите от тях обекти, но си приличат по явленията, които предизвикват: стига се до социални колебания. Или доминират икономическите (разцвет-криза), или информационните (истина-лъжа). Утешаването с помощта на измислици е най-простият стабилизатор на обществените структури, в края на краищата той има тази добра страна, че много тревожни очаквания, които се основават на известността на притеснителни факти, не се изпълняват, така че като се държат тези факти скрити, се щадят нервите на хората. Но в този случай може лесно да се прехвърли мярката. Синдромът себемиражене (осладкодумване) означава да се заразят с илюзии самите създатели на илюзии, което може да доведе до така нареченото пълно вътрешно оеднаквяване и поглъщане в бюроциркулацията, до социошизофрения (едно говорят, в друго вярват), а също така и до още по-сложни явления, свързани с патологичната информатика. В нормалната средностатистическа цивилизация замърсяването на информационната среда с лъжи достига 10-15%, когато премине 70%, се появяват колебания от типа на трусовете с цикличност 12–15 години, а над 80% филтрирането на чистата истина става невъзможно и настъпва колапс. За да бъде избегнат, трябва nolens volens114 да се замрази науката, защото развитието и се сблъсква с развитието на ирозита. Тези два пътя на развитие се разделят най-сетне окончателно и се появяват така наречените разклонения на Сираксос (по името на социоматика, който ги открил). По-нататъшното развитие на знанията трябва да се посвети или на ирозията, или на науката, защото представата, че може да се създаде затворен анклав на истината, заобиколен от всеобща лъжа, нещо като остров на истинското научно познание сред дезинформираното общество, е опасна илюзия. Никъде това не е успяло повече от 90–100 години. Не е възможен и устойчив компромис между алтернативите. Който се опитва и на Бога да се моли, и на дявола да се кланя, остава на сухо с резултат от жалки лъжи и жалка наука. Потисканите социални колебания предизвикват така наречените странични подхлъзвания към ирационализма, лъжеидиотизма и т.н. Колкото е по-силно цивилизационното ускорение, толкова е по-трудно да се различава информацията от дезинформацията и цялото общество се люшка между лъжливата действителност и лъжливата вяра като две крайни състояния. Такива резки колебания (защото икономическата цикличност се отразява на информационната, а тъй като фазите им не са синхронизирани, се получава интерференция, която предизвиква резонанс и трусове) настъпили във волянската империя в края на XIX век и я разцепили, както силният звук, който предизвиква резонанс на чашата, я пръска на парчета. Стигнало се до две поредни революции, разделени от десетилетия на смут, наричани в традиционната историография хаотичен анархизъм. Тези сътресения не засегнали Курдландия, защото съзнателно или несъзнателно тя избрала ирозита вместо панверизма, което се проявило в пълната и социална стагнация. Наистина, казва Тетрарксис, човиците не стоят в своите унили животни затова, че не мечтаят за нищо друго, а не мечтаят за нищо друго, защото направо са били затворени в курдлите. Да се занимаваш с наука е невъзможно дори и в най-големия корем и точно това спасява странохода от нарастващи колебания и окончателен разпад.

Но да си дойдем след тази разходка из галактическата политология на думата, или по-скоро на словото, след като става дума за въпросите на вярата. Като че ли несъзнателно църквата застанала на страната на веризма и срещу ирозията, защото нейната хилоистична доктрина смятала всяко ново откритие и всяко изобретение за доказателство на собствената и истина: след като машините можели да заместват енцианците в тежкия им труд, след като полезните изкопаеми улеснявали техни бит, това означава, че Бог наистина е направил природата да им бъде слугиня, която скромно чака да бъде повикана. Нали сам Бог им е дал обкръжението, което може да бъде овладяно, и разума, който ще може да направи това. Като че несъзнателно те извели на преден план тази страна на Божията природа, която може да се нарече „услужлива“ по отношение на създанията, затова Енция изживяла много сблъсъци на политиката с науката, но почти никакви на науката с религията. И това също било причина за усърдието, с което били приети още първите проекти за изграждане на Етикосфера, жизнена среда, на която науката е придала благороден характер. Тази среда, макар и изцяло изкуствена, създадена по психотехнически рецепти, а не според лайтмотива на църквата, била в пълно съгласие с него: тя трябвало да осъществи Божия замисъл. Бог дал на своите същества шанса да се изтръгнат напълно от обществото на престъпленията, злодеянията, нищетата, катастрофите и всякакво друго зло, поискал е със собствен труд и собствен разсъдък да достигнат до това, което е предназначил за тях още преди Сътворението, но не им го е наложил предварително и веднага под формата на Рай, за да имат правото на напълно свободен избор.

Ето защо може наистина да се твърди, че основната религия на планетата е по-„материалистична“ и едновременно с това по-малко „счетоводна“ от християнството, защото виждала Божието царство на този свят, към който не добавяла никакъв отвъден свят, където ще се плаща за греховете и заслугите. Може би тенденцията да се дават на небето и ада някакви местни измерения се е съдържала потенциално в хилоизма (така се нарича основната им религия, само, моля ви, не ме карайте да изяснявам произхода на думата — той е исторически, или много объркан, а за въпроса, който разглеждаме, е без всякакво значение), но не могла да се прояви на Енция, защото там раят бил поставен в края, а не в началото на историята за Сътворението. Що се отнася до мене, винаги съм искал да разбера от компетентни лица дали този рай, който земната църква обещава на праведните, не е същият рай, от който са били изгонени прародителите ни, но колкото пъти ми се отдаде да направя това, все забравям да попитам. Струва ми се, че онзи начален рай е бил като че ли някак си по-скромен от този, който ни очаква след смъртта.

Надеждите за вечен живот се появили в каноните на вярата единствено под формата на мъгляви въжделения в древността, когато енцианците забелязали, че приличат на големите птици от южните мочурища. След смъртта трябвало да им израстват крила, с които да отлитат в небесата. Но никакво същество, което да напомня ангел, не се е повило там в сакралната иконография. Нямам понятие защо. На здравия разум това ще се стори логично, но явно този разум няма много за казване по толкова деликатни въпроси като ангелологита. Хилоизмът направил невъзможно изнасянето на рая извън този свят с основната си догма, че именно Бог е дал на своите създания пълната възможност за усъвършенстване на битовите условия, така че било позволено да останеш в Църквата и да смяташ, че вярващите ще стигнат сами до безсмъртие на този свят, стига да вървят в съответната посока.

Земните теолози, особено христолозите, обвиняват хилоизма, че е повърхностен, защото наистина в него няма тази Тайна, каквато в християнството са Първородният грях, Грехопадението, Изгонването от Рая и греховността на човешката природа, озарена от надеждата за Изкупление. Енцианските теолози отговарят на това, че тяхната религия още от самото си зараждане е положила в основата си съгласието на Божия замисъл с природата на Творението: каквото поискал Бог, това е създал. Теологията на енцианците се различава обаче от християнството и другите велики монотеистични религии по един още по-съществен белег, защото не твърди, че Откровението е едно единствено. Според земните жители, казват хилоистите, Бог се разкрил на първите хора непосредствено и така ограничил тяхната несигурност по отношение на своите заповеди и себе си, но не ограничил хората в свободата им на действие и това довело до тяхното Грехопадение. Така твърдят юдаизмът и християнството, като не се съгласяват с другите значителни религии, особено в Близкия и Далечния Изток, които или нямат равно по сила Откровение, или то има друг смисъл. В тази ситуация на взаимно съществуване на различни вероизповедания не се стигнало до никакво съгласие и всяка църква се смята за изключителен доверител на Божията истина, а за останалите казва, че грешат. А енцианците, дали защото са по природа по-рационално мислещи същества от хората, или по други някакви неизвестни причини, превърнали царящото и при тях многообразие от религии в основно правило на теологията. То гласи, че Бог не ограничава никого нито в постъпките, нито в мислите му. Като се стреми да даде на своите създания най-висша свобода, Творецът се е скрил като че ли от тях и до него може да се стигне само с размисли за битието. Ако, твърди хилоизмът, Бог наистина се беше открил на създанията си, би го направил така могъщо и еднозначно, че същността на Откровението щеше да бъде навсякъде една и нямаше да се стигне до религиозни разцепления. Това, че Бог съществува, казват хилоистите, се вижда от космическата всеобщност на теогонията115, а това, че не оставя само един път към себе си с едно единствено истинско Откровение, а се съгласява мълчаливо с множество теотелични116 пътища, се вижда от многото вероизповедания. Никой не греши, ако вярва, но греши всеки, който смята, че притежава единствен истината на Откровението, и придобитата по този начин изключителност е теологична грешка. На което земните теолози отговарят, че цялото това разсъждение може и трябва да се използва и за самия хилоизъм, който не дава на никоя религия правото на изключителност, така че това право не трябва да се отнася и за него. Този спор, казва един доминиканец, ни сваля от небето на вярата в ада на парадокса. Но волянците отхвърлят аргументацията на хората, защото смятат, че Земята се намира в по-низша фаза на теоцентричното движение от Енция, където отдавна вече няма противоречащи си вероизповедания. Тук нашите отново посочват сериозния дял насилие при религиозното обединяване на Енция, но на това място ще прекъсна по-нататъшния спор за Откровението.

Тяхната църква приела много ласкаво появата на разумните обслужващи машини, защото изглеждало допустимо във всяко едно отношение бездушните манекени да заменят в непосилния им труд живите същества, така че нарастването на техния интелект предизвикал неприятна изненада, особено когато започнали да се стремят към изравняване с енцианците по всички права, включително и правото да участват в църквата. Роботите, които там се наричат ардрити, се позовават на църковната доктрина, само че я интерпретират по-широко, отколкото църквата би искала, тъй като твърдят, че енцианците са ги създали, защото Бог е направил това възможно, създавайки света такъв, че да МОЖЕ в него да се конструират одушевени машини, с което те престават да бъдат машини. Ако Бог не е искал това, никой не би могъл да го направи. На мене ми звучи убедително и е доста неприятно за тяхната църква. От създалото се положение я извадил не собственият и теодиктичен ум, а появата на следкомпютърните одухотворени системи, наречени съобразони. За около десетина години роботите изчезнали, но това е евфемизъм, който прикрива ужасните събития, наричани от мнозина киберноцид. Енцианците не са докоснали собственоръчно нито един ардрит? Що за оправдание, след като с тях са се заели съобразонните системи. И кучкарят не гони сам зайците и не ги разкъсва със собствените си зъби и нокти. Страшни неща изглежда са ставали по гори и пещери, а май е имало и енцианци, готови по-скоро да загинат със своите ардрити, отколкото да ги предадат на отпадъци. Странно е как това ми припомня разни неща от нашата история. Ако аналогични събития бяха станали у нас, може би щяха да се намерят хора, склонни да припишат на роботите цялото зло на Земята, сякаш че са ново въплъщение на змията. Да речем, че не си струва да се говори за това, защото е абстрактно умозаключение, но макар че не е имало такова нещо, може и да се случи. За появата на сговорчивите отношения между религията и науката допринесла много птерогенезата117 на енцианците, защото като разбрали за нея от своите естественици, това не предизвикало такъв шум, какъвто се вдигнал у нас след маймунските откровения. Маймунският прародител се възприел още в началото като обиден, защото сред земните народи маймуната от прастари времена се е смята за човешка карикатура и то злостна. Думата „маймуна“, казана за човек, е оскърбителна във всички езици. Едва ли някое друго животно е по-неподходящо за идеализация от маймуната. А птиците, признати за прадеди, не предизвиквали нито светска, нито църковна съпротива, защото традицията наричала небето тяхно жилище, така че енцианската църква можела да вижда в този произход само научно потвърждение на собствените си поучения. Праенцианците са дошли по някакъв начин от небето на земята и в този сговорчив дует на вярата с науката се криело потвърждение на истинността и на двете. Така именно Бог им давал да разберат, че догадките и в двете направления са еднакво правилни. Едновременно с това ранното опознаване на еволюцията ускорило развитието на естествените науки и затова енцианците достигнали до генното инженерство в края на XX век, когато се появили прототипите на ардритите. Изглежда много необичайно, че не теологията, а философията застанала първа в защита на неприкосновеността на естественото тяло, както казах вече за това, цитирайки Ксиксокт. Злостливците твърдят, че теологията, обратно на философията, не привлича умове от най-висока класа, защото това, което в първата винаги и предварително се знае като окончателен резултат от подетите изследвания, в другата е пълна, на нищо неподвластна загадка и от това уж дошла наивната безпомощност, а дори и съглашенския ентусиазъм на хилолозите с плана за автоеволюция, защото телесното усъвършенстване на енцианците изглеждало изводимо от принципната догма за света като субстанция, която Бог е оформил по този начин и им я дал да я владеят така, че да извлекат от неs най-добрата за себе си полза. След като самите те са частици от тази субстанция, нищо не показва, че Бог не желае тяхното перфекционистично самопреоформне. Ксиксокт и други като него все пак мобилизирали общественото мнение срещу тази вече прекалено доверчива вяра.

И какво? Нашите теолози казват, че енцианците са се отказали от вечността, а те отговарят на това, че християнството е презряло този свят, като го смята за чакалня или авансцена на отвъдния, а за него, каквото и да се казва, нищо не се знае с такава точност, с каквато се знаят нещата за този свят, създаден все пак от Бог, според сговорчивото мнение и на двете планети, така че е трудно да се намери по-странна вяра от тази, която приема за резултат от Божието Сътворение една нетрайна постройка, подлежаща на събаряне по време на Страшни съд. Какво самоизтъкване, каква претенция под маската на смирението, казват те, е да не се задоволиш с Божието врабче, което е в шепата ти, а да се стремиш към жерава в небето, където трябва да има повече комфорт и вечни деликатеси. За техните теолози достатъчно основание да се застане на страната на този свят е, че той е подчинен на смъртния разум. Ако Бог не е искал, разумът щеше да съществува в противоречие със света, а нямаше да го изучава и да завладява всички скрити в него съкровища и сили. Че е точно така, а не иначе, доказва това, че Сътворението е насочено към създаване на разумни същества, макар че тази насока не се равнява на такова преместване на коловозната стрелка, че всяко общество да върви като по масло към своя планетен рай. Общо взето техните теолози са много сдържани при размяната на декларации между отделните църкви, но могат да се намерят и такива, които като Ксикс Ксас заявяват, че на дъното на нашата теодицея злото не се намира „в чисто състоние“, а е неразделно свързано със секса. Ксас твърди, че човекът е знаел или по-скоро се е досещал неясно за това от прастари времена, но не е искал да си го признае и само отпъждал от себе си чувството за „без вина виновен“ с общата фраза за „грешната по рождение човешка природа“. Ксас въвел в това свое изложение на земните проблеми и маймуната. От демонологичната иконография е известно, че дяволът прилича много на маймуна, защото и дяволът има опашка и целият е покрит с козина като големите антропоиди, има и доста маймунски, сплескан череп и маймунски зъби, което може да се види изцяло по платната на средновековните художници, изобразяващи Страшния съд, и макар че без съмнение художниците са фантазирали, трябва да се попита защо са използвали точно маймуната за образец, а не да речем хищните птици? Защо са присвоявали птичи атрибути на преди всичко непорочни същества като ангелите? Защо не само ръцете, но и краката на нарисуваните дяволи са можели да хващат? Защо дяволите ходят на два крака като висшите маймуни, а не на четири като змейовете например? Нерелигиозните енциански антрополози считат тази концепция за грешна, защото става въпрос за представите на само една част от земната вяра, защото даоизмът и будизмът не познават европейските въплъщения на злото, но на тези, които се интересуват от крайни съждения препоръчвам „Сравнителна анатомия на дявола“, издадена от Института по Свещена хилозоистика в Уркс, чийто ръководител е споменатият волянски теолог, защото дори да се е заблудил, заблудата му е интересна.

Да се върнем към по-важните неща.

Докато новата ера, смятана от раждането на Христос, е била за региона на разпространение на християнството едно голямо чакане на края на света и Страшния съд (при което първите християнски общини се надявали на този край всеки ден, а по-късните с растящо отлагане във времето и Страшният съд се отдалечил в дълбините на неизвестното бъдеще), енцианското средновековие, непознаващо нито есхатологичния страх, нито надеждата, разчитало на съвсем друго — идването на незнайни промени и обрати на съдбата, които ще осъществят даденото от Бога обещание, че с негова подкрепа, но със собствени сили народът ще победи заразата, нищетата, недъзите, глада, а накрая и смъртта. Така че, макар да са чакали и при нас, и при тях, очакването засягало толкова различни неща, колкото са небето и земята.

Само това обяснява откъде всъщност са се повили у енцианците зачатъците на фелицитологията118 и хедонистиката119 като доктринални дисциплини, отначало чисто църковни, а след това все по-светски, които трябвало да определят условията за индивидуалното и общото благосъстояние. За тази ориентация помогнала и биологията, която пречела на употребата да се изроди в злоупотреба, защото над енцианците не виси като дамоклев меч с много остриета еротичната оргиастика и макар че могат да се наслаждават на жестокостите, в тях е немислимо да има сексуален примес. На лице е само един позорен печат, който изглежда се поставя във всички разумни същества от хищническия преход, или от това, че животинският разум не може да получи развитие, без да премине през проливането на кръв.

Хилоизмът познал схизмата120 и схоластиката121, но не като земните. След като главоболия с трудни въпроси, с каквито се борила нашата схоластика, как е устроен раят, а как адът, къде отиват новородените, ако умрат некръстени, какво става в чистилището, как живите могат да помогнат на осъдените на вечни или временни мъки, колко ангела могат да се съберат на върха на една игла, техните теолози измислили схоластика, която си дошла точно на мястото, когато се появила техниката за спиране на злото и разпространяване на доброто. Което си е истина, хиляда години след това се чули гласове, че тази предтехническа хедонистика е подготвила фаталния изход, защото нейните възпитаници прекалено лесно, направо лекомислено, а дори и с настървение се заели да реализират религиозно премислените планове. Познавачите обаче казват, че това е опростяване на нещата. Безсмислица е да се смята, че технологията е възприела програми за изпълнение от вярата. Да се говори обаче за фелицитологичната схоластика накратко не е лесно, защото тя обхваща купища печатни издания и ръкописни произведени, които са се появявали в продължение на векове. Църковните хедолози, изучаващи проблемите на всеобщото ощастливяване, се стараели най-напред да открият колко вида благосъстояния има и какво ги предизвиква. Едно са краткотрайните удоволствия, друго status delectationis122, а нещо съвсем друго благостазата. Били установени много такива разлики, но се приело да се говори сумарно за максимум и минимум добро. Минимумът е липса на всякакво зло, а максимумът — пълно щастие. Представям като куриоз теорията на доктора по хедоматика Сцирукс. Усещането за максимум не се покрива с действителния максимум, а има два момента: предусещане и възпроизвеждане, единият точно под върха на кривата на насищане, преди този връх да бъде достигнат, другият — веднага след него. Този, който достигне върха, никога не знае, че го е направил. Защото знанието за това достига до съзнанието му само по време на очакването и спомена. Както сочи образецът, тази схоластика се отличавала с доста голяма сложност. Ще изброя само имената на няколко раздела от „Codex Felicitomanticus“, нещо като енциклопедичен речник на ощастливяването (XIII век): Почти докосване на облекчението и щастието, Бавни и внезапни наслади, Аскетично щастие при решителен отказ от аскетизъм, Безкрайномализъм на щастието (което изглежда е било много съществено, но забравено по-късно откритие: достигането на щастието убива бързо чувството за него и затова е необходима психоакопунктура, която да засили отслабналата чувствителност към сладостните възприятия). Отделно са дадени така наречените „черни овце на щастието“: удовлетворение от вида на жертвата, подлагане на унижение, вредителство и изтезаване. Става въпрос за щастие, което се постига от нещастието на другите. Тук намира място и пантокластиката123 (удоволствието да унищожаваш), която може да е налудничаво-въображателна (от компетенцията на психиатрията), израждаща и самоубийствена (някакъв средновековен монах открил алтруцидалните124 забавления, или утехите, идващи от ефективното увещаване на другите да се самоубият, защото този, който остава жив след другите, изпитва от това удоволствие. Трябва да подчертая, че не е задължително този монах да е бил някакъв демон на злото, защото неговият орден — на фелицитите — изучавал всичко, което носи удоволствие, без оглед на моралната оценка на явленията). Фрапиращо е четенето на самите каталози на всяка от старите библиотеки с книги по църковна хедонистика, защото разкрива, че всъщност няма такова нещастие, което да не би могло при дадено стечение на обстоятелствата да стане за някого източник на мили усещания. С разликите в щастието, получено по честен и нечестен път, се занимавали братята фипраксианци. Казват, че самият Фипракс наредил да бъде измъчван с най-рафинирани методи, за да види дали понякога и в това няма поне частица лично удовлетворение. Обявили го за светец-покровител на науката заради жертвоготовността, която проявил по време на своите изследвания.

Засега екуменизмът125 не се е разпространил между планетите и бойките нападки на нашите теолози срещу хилоизма нямат чет, но ще спомена като пример само критиката, която оспорва енцианския образ на Твореца като „Бог на материята“, на когото създанията трябва да служат, като служат на самите себе си, което свежда тяхната религия до намиране на теодиктично разрешение за групов егоизъм, а в най-добрия случай до такава доктрина за общественото усъвършенстване, която би могла без никакви изменения да се проповядва от която и да е група атеисти. Този укор, отвръщат енцианците, е резултат от изкривено разминаване на понятия, появили се в два различни свята. На хилоизма не е чуждо понятието да се служи на Бога без всякаква корист. Но от началото на средните векове, от първия още събор вярващите са обвързани със служене на Бога, изразяващо се само с начина на живот. Бащите на енцианската църква изясняват в своите енциклики, че не само Божето име не трябва да се споменава напразно, но и да се моли Бог за каквото и да било. Трябва единствено да му се благодари за съществуването, само че мълчаливо, без думи, в сърцето. А не трябва да се моли за нищо, защото това би представлявало или акт на детска наивност (и тогава не представлява грях), или на неправилна вяра. Този, който е създал света, не се вглежда в явленията всяка една минута и животът на всеки заедно с незнайното бъдеще лежи пред него като отворена книга, защото Бог е над времето. Негово свойство е непреходната вечност. Той е сътворил света заедно с всичките му звезди и жители, направил го е да съществува такъв, какъвто е искал да го има, във всяка галактика и всяка точка. Следователно би било нещо или детинско, или непристойно да се искат от него някакви промени, намеса, помощ, услуги или пък ненамеса заради индивидуални или групови интереси. Както се вижда, познатата и на нас забрана да не се споменава напразно Божето име е била доведена от енцианците до крайност, което на нас ни звучи странно. Те смятат, че опитите да се влияе с искане, молитва, а дори и само с намерение на Божата воля е доказателство за слаба и неразумна вяра, защото така се проявява несъгласие с Божите предначертания и липса на доверие в Божата доброта. Ако цените са постоянни, няма защо да се пазариш и никой, който е с ума си, не прави това, а ако все пак го прави, то е заради самото удоволствие от пазаренето. Така че на енцианските теолози им е известна напълно психологическата полза, която се съдържа в молитвата, съпътстващите я облекчение и надежда за изпълнение на молбите, но в това, в което нашите духовници съзират заслуга, те виждат съмнение. Който не се съмнява, е казал Отец Хиксион Втори, той не моли за нищо. Да напомняш на Повелителя Бог за себе си, значи да го имаш за блокирала телефонна централа, молитвата е като да тръскаш слушалката, да чукаш по вилката, а горещата молитва е повишаване на вътрешния глас, за да бъдеш чут, и всичко това поставя под съмнение неподобримото, защото е окончателно, Всезнание и Всесилие на Доброто. Мисълта, че Повелителят Бог гледа в някаква друга посока, а не натам, където е най-потребен, е бебешка мисъл. Ако той знае и вижда всичко, не трябва да му се навираме в очите или да привличаме вниманието му върху себе си с висока набожна концентрация по време на възвишени актове. Бог може да проникне в нас по-дълбоко, отколкото достигат нашите излизащи от устата ни декларации. До втория събор все още били разрешени молитвите в полза на другите, но не и за собствена изгода, оттам нататък обаче не се позволявало и това. Психологическата облага от молитвите била ликвидирана, но ако това не било направено, казват те, би означавало егоизмът, грижата за себе си да победи вярата в непогрешимостта на Бога. На Бога се служи, като се служи на другите, защото така се изпълнява планът на Сътворението, който е движение към съвършенство. Изглежда неразбираемо как е могла да остане непроменена верската доктрина при обстоятелства, когато се свързват духовната и светската власт, защото би трябвало да претърпи познатите на Земята промени според господстващите интереси (точно така се е появила англиканската църква). До голяма степен това се обяснява с гледащата в бъдещето догма за „земен рай“, който ще бъде построен, когато се натрупат средства за това. Протакането, съдържащо се в самата догматика, признанието, че тленната плът ще присъства неизменно при общественото усъвършенстване, може в действителност да се сметне за най-обикновен претекст на властта, с който се отклонява вниманието на хората от актуалните недостатъци и беди. Такъв упрек отправяли по адрес на църквата волнодумците и енцианските еретици. Което си е истина, това „вградено във вярата забавяне на изпълнението“ помагало отлично да се формира групова нагласа за „мълчаливо изчакване“, когато на власт идвали чудовища като тримата Лъжексиксари (не зная защо е станало обичай да се говори, че са били трима, след като за никого поотделно не се знае нищо, но си мисля, че поне всеки енцианец среща също толкова недоразумения в нашата обща история). Трудно е да се приеме, че средновековните жреци и теолози са могли да имат някакво основание да предвидят развитието на науката, по-точно появата на науката (защото нея все още я нямало никаква), която ще позволи на енцианците да осъществят реално заповедта за „усъвършенстване на видимия свят“. Трябва обаче да приемем, че след като нямали възможност да базират подобни очаквания на знанията, които имали, те са вярвали в тяхната истинност не по-малко твърдо от земните вярващи в спасението след смъртта. Влиянието на вярата, задържащо общественото развитие, започнало да отслабва сред народните маси в началото на XXII век. Предлагането на блага нараствало, пирамидата на социалните различия се слягала и типично за индустриалния скок всичко се ускорявало: темпото на производство, търговията, комуникациите, миграцията на населението. Умерената състоятелност станала достъпна и точно това подкопало основите на вярата. Така поне твърдят историците. Хората чакали обещаното от религията съвършено и всеобщо удовлетворяване на желанията, от прекрасни по-прекрасни, така че никой не си ги представял конкретно, а изживяното начало на благосъстоянието довело до разочарование, сякаш всички мислели: „Само толкова ли?“. Точно тогава започнала световната война, чиято странност се състои в това, че останала до край държавна тайна. Наричат я различно — криптобелум126, мирумбелум127 и най-малко от волянските източници може да се разбере кой е бил противникът в тази скрита борба. А от него не може да се измъкне нищо, защото след двадесет и няколко години престанал да съществува, сякаш никога не го е имало на планетата. Дори самото име на вражеската държава не се е запазило в една версия. Известно е, че по територия е била колкото Воляния, намирала се е на антиподите, близо до южния полюс, на Цетландския континент, и че волянците я наричали Черна Кливия, а курдландците Голивия. От нея не останало нищо, само пустиня с достигащ на неколкостотин метра навътре в сушата вечен лед. Волянското правителство наложило върху унищожения и погубен терен безсрочна карантина, като не позволява, поне според достъпните сведения, на никакви научни или военни експедиции да стъпят на Цетландия. Наши волянисти градят на тази тема много предположения, но от това не се очертава никакъв ясен образ. Черна Кливия, или Голивия, не е обявявала война на Воляния, никога не е влизала с нея в явен въоръжен сблъсък, а се мъчела да завладее цялата Енция на части, обиколно, стъпка по стъпка. Наистина, нейните жители били също енцианци, но от друга раса, а може би и от различен биологичен вид. Защото след като номадските орди се прехвърлили през субтропичния провлак от Тарактида в Цетландия, по същото долу-горе време, когато други техни групи стигнали до вулканичното плато в Северна Тарактида, където по-късно трябвало да се появи Воляния, в резултата на редица катаклизми се отворила голяма морска бездна и разделила свързаната дотогава суша, така че разединените праенцианци се оказали изолирани и след около сто хиляди години завоевателите на Цетландия се изменили физически под суровите условия на близката до полюса суша. Те били по-дребни, не така дългоноги, от съвсем изправена стойката им се изменила в леко наведена напред, в древността и през средновековието се отличавали с особена жестокост към чужденците, което ще рече към енцианците от Тарактида. Казват, че са избили една след друга всички експедиции, които стигнали до тях през блатеана. Отначало се делели на племена, които се занимавали с лов, след това стотици години се обединявали и се разделяли на отделни държавици, но подробни сведения за тяхната история липсват. Тази липса се дължи, струва ми се, на това, че волянците, изтормозени от войната, която никога не била обявена и дори никога не се е водела официално, им нанесли страшен удар и неговият поразителен резултат ги обгърнал с чувството за неизкупна вина. Кливянците се ръководели от особен императив, нито религиозен, нито светски, който изисквал от тях да жертват всичко в името на всеобщия ка-ундрий. Не разбрах точно какъв е бил този техен ка-ундрий, макар че претърсих и прегледах всичко, което съдържа този дял от библиотеката, а то не е малко. Самата дума пък са я измислили така наречените интрити128 от хилоистичния орден на репенитентите129, които припомнят за страшната съдба на кливянците. Волянското правителство не преследва ордена, но не му е позволено да контактува с обществеността, нито да огласява вътрешните си проблеми публично. И само от изтичането на информация се знае, че за разлика от северните енцианци, кливянците са говорели беззвучно, сякаш способни само на хриплив шепот, а безгласната им реч нямала точни съответствия нито в куррдланския, нито във волянския език. Ка-ундрий е дума, с която интритите са нарекли нещо, но какво? Държавните интереси на кливянците ли? Или символа на тяхната държавност? Или идеята за завладяване на планетата? Или пътя към щастието? Или самото щастие? С удоволствие бих попитал някой монах от този орден какво всъщност е това, защото както казах, не е позволено да се разпространяват никакви писмени документи на тема Кливия. Ка-ундрият е бил някаква идея с всеобщ характер, изискваща крайна жертвоготовност, дори и отказ от живота — това изглежда сигурно. Кливянците наричали всички останали енцианци хс-хсце, което означава „нищо неразбиращи“. А тъй като „нищо неразбиращите“ не можели да приемат ка-ундрия и спирали с невежеството си Изпълнението — на какво, не зная, — те се опитвали да покорят или да унищожат всички, които не са кливянци. Изглежда, че нещата са се развили по следния интересен начин: най-напред кливянците воювали с „нищо неразбиращите“ само символично и магично (и убивали всеки, когото хванат, наричайки това Покръстване), а след това започнали да го правят все по-реално, според степента, с която овладявали технологичните начала. Те били майстори във всяко едно механично умение. И изглежда първи конструирали самодействащи водещи бойни съоръжения, на основата на които след това се появили така наречените ултимати и постепенно принудили Волния да се впусне в надпревара по въоръжаване. Тъй като обаче не може да се чуе кливянската версия за тези събития, които обхващат края на средновековието и първия век от новата ера, а волянците са явно пристрастни по въпроса, добросъвестният изследовател е длъжен да постави над целия този проблем една голяма въпросителна. Така между другото са постъпили повечето волянисти. Осемте хиляди мили блатеан, които разделят Тарактида от Цетландия, правели отначало надпреварата в сухоземното въоръжаване подобна на някакво двустранно умопобъркване, лишено от военен смисъл и значение. Появили се наистина войнствени щабни офицери, които искали волянските въоръжени сили да се прехвърлят на Цетландия, но никога не се стигнало до това и всеки такъв план бивал ликвидиран в зародиш от по-благоразумните политици. Кливянците, изключителни специалисти по математика, умеели да си правят хладнокръвно сметките. Някак мистичният, във всеки случай тайнствен характер на ка-ундрия, който придавал твърда насока на техните усилия, не снижавал изобщо деловитостта на техните действия. Самата проблеснала им завоевателна идея може и да е била безсмислена (а дали има други?), но те се заловили да я осъществят с необикновена последователност. Разходите, които им носело това, трябва да са били огромни, защото вече бил настъпил векът на бързия промишлен напредък и след всеки няколко години се налагало да се проектират и да се създават напълно нови, все по-скъпи видове оръжия. Воляния, със своите природни богатства и по-благоприятен климат, която плюс това навлязла първа в ерата на индустриализацията, вървяла в крак с противника, но се мръщела, защото финансовата тежест на въоръжаването, наричано чисто отбранително, нараствала. Голямата световна война започнала тихомълком, без нито един изстрел, без да влизат в бойни действия военни групировки, защото всички операции били криптомилитарни. Не се знае дори дали е истина това, което съобщават някои курдландски източници (Курдландия запазила в конфликта неутралитет, съвсем относителен, както ще изясня скоро), че противниците се мъчели да се победят с дистанционно разваляне на климата и земетресения. Може това да са били само заплахи, опити за всяване на страх или психологически маневри с цел да се принуди противника да инвестира средства в такива методи на борба, които няма да дадат очакваните резултати. Истина е, че големите централни езера на Цетладния изчезнали, погълнати от сеизмично потъване на земята, но нищо не показва, че катастрофата не е имала естествен произход. Както и да е обаче, до естествен сблъсък изобщо не се стигнало. Почти едновременно Тарактида и Цетландия навлезли в епохата на биотехниката. Не може да се разбере коя страна е използвала първа така нареченото оплождащо оръжие. Трябва да ни е ясно, че воюващите през пространството на океана са били енцианци, а оплождането при тях има опрашващ характер. Някой пуснал в действие патоферите — патогенните фертилизатори130. Изглежда обаче, че са го направили кливянците. Воялния имала няколко години тежки проблеми с естествения прираст: появили се много деца с вродени недостатъци. Но дори и тогава волянците не си признали, че ендемията на родените с тумори може да има някаква връзка с Кливия, а какво остава за това, че са отговорили на тайнствената атака с човекоубийствена контраатака.

Не зная защо библиотеката на МВнР не разполага изобщо с военен отдел и на съчинението на доктор генерал Брюмел, посветено на трансконтиненталната биологична война на Енция, се натъкнах съвсем случайно. Брюмел (а може и да беше Брюмли, не помня вече) допуска, че войната по начало е била генна. Той самият изглежда е специалист в областта на генното оръжие. Докторът генерал (днес не може да станеш щабен офицер без няколко доктората), предполага, че Кливия е започнала първа да разпръсква над Воляния патогени, или патофери, създавани в биовоенните комплекси, но само част от заченатите по този начин деца били неспособни да живеят. От военна гледна точка, изяснява сухо и делово докторът генерал, унищожаването на живата сила на неприятеля по биологичен път, с дистанционно оплождане, е много трудна задача. Разбира се, биологията на естественото раждане при енцианците значително улеснява нещата, но същността е в това, че сперматозоид, който е прекалено различен от нормалния, се отхвърля от яйцеклетката, а сперматозоид, които не е силно болестотворен, предизвиква появата на деца, които могат да се лекуват. Проектирането (защото се създават проекти и с тях трябва да се занимават специални бюра, пълни със съответни и то забележителни учени) на сперматозоид, който едновременно да се приема от организма на женския индивид и да унищожава по време на ембрионалното развитие, е въпрос на много знания и производствени умения. Накратко казано, волянците направили точно това, което кливянците започнали непохватно, защото първите били по-напреднали в областта на биотехниката, по-точно — във военната технобиотика. Те не действали прибързано, не използвали половинчати средства, а ударили кливянците с „коварното фертилизационно оръжие“ толкова масово, че цялото население на Цетландия измряло за едно поколение. Плодовете в утробата унищожили всички способни да раждат кливянки. Волянците, казва генерал Брюмли, използвали „фертолети“, или такива летящи фертилизатори, които предизвикват бременност, а ембриона превръщат в злокачествен тумор, който атакува организма на майката преди да успее да напусне тялото и. Едновременно с това волянците използвали в страната си някакви неизвестни защитни техники, които не позволявали да се зачева, като се опасявали, че Кливия ще отговори със съответен удар, но нейните оръжейници не успели, а може и да не са можели да изработят аналоигчни смъртоносни оплодители. Неизвестно как слуховете за катастрофата стигнали и до няколко земни журналисти. Някой си Хауърд Пинтъл написал в НФ списания, че на Енция са действали „бригади противозачатъчни парашутисти“ и „незабремехвъргачки“, което е чиста глупост, защото енцианците не се размножават така, както си е въобразявал журналистът-невежа. Имало, разбира се, опити да се наруши равновесието на екосферата, но не те нанесли удара, който се превърнал в геноцид за Кливия. Не са действали също така във Воляния никакви „военни абортисти“, защото вътрешната служба за отбрана се състояла от съответно преквалифицирани лекари и биолози. В края на краищата не можело да се скрие продължилото все пак с години измиране на целия народ на Кливия. Който вероятно нямало да изчезне напълно, ако волянците не поддържали над нея съответната концентрация убийствен прашец. Стопроцентовата му филтрация не била възможна. Кливянците се опитвали наистина, като строели огромни подземни скривалища, да спасят поне част от населението, но не успели да направят това, защото не били готови за дотолкова поразяващите действия на волянците. Което си е истина, тази страна на въпроса не е ясна, защото не е известно защо средната годишна температура на южното полукълбо се понижила с девет градуса за шест години, но ако волянците са имали пръст в това, никога не биха си го признали. Ледник покрил руините на кливянските градове и както се казва, вечен мраз сковал цяла Цетландия на дълбочина няколкостотин метра. Едва след сто години климатът на южното полукълбо се затоплил, но не се върнал към температурите отпреди голямата война. Доктор Брюмли цитира в една от забележките към своята книга мнението на свой анонимен колега по професия, който казва, че който се брани от натрапчиви насекоми, някакво влечуго или мишки и най-сетне удари досадното създание, но не смъртоносно, като гледа неговите конвулсии, се паникьосва и тогава трябва веднага да го убие с нещо. Той се бои и се отвращава едновременно от агонията, затова иска да свърши с нея колкото се може по-бързо и в такъв случай всички средства ще му бъдат добре дошли. Следователно, добавям вече от себе си, защото наистина може да е имало нещо такова, дори ако самите волянци не са очаквали чак толкова чудовищни резултати от своите генолети (защото има специалисти, които наричат оръжията генолети, нали все пак става въпрос за оплождащ летящ прашец), те са използвали всички средства, които имало в техният арсенал, за да изтребят кливянците до крак, макар че е възможно да не са имали първоначално такова намерение. Може би са искали само да ги отслабят, като унищожат живата им сила, както професионално се изразяват конфликтолозите, и ги принудят да приемат може би някаква форма на съглашение, договор за ненападение, мир, но самият невероятен обхват на причинената смърт (Кливия наброявала милиони жители) направила всякакво споразумение на победителите с победените напълно невъзможно. Така смятат поне генерал Брюмли и неговите колеги по специалност. Биологичните оръжия от генен тип, добавя Брюмли, могат лесно да доведат до самонарастващи ефекти. Дори една обикновена бактериална епидемия е по-лесно да бъде започната, отколкото спряна. Това са, казва ученият генерал, неуправляеми оръжия и енцианците несъмнено са щели да използват срещу Кливия неживо оръжие от дистанционен тип, но не разполагали с такова, когато конфликтът навлязъл в критичната си фаза. По това време двете страни още не били преминали така наречения надкомпютърен праг в надпреварата по въоръжаване. Изобщо Брюмли има много за казване по този въпрос, но не и за унищожената страна, която дължи на своя ка-ундрий (Брюмли обаче пише „КОН-УНДРИЙ“) самоубийствения сблъсък с по-силния противник.

Цялото това сензационно разкритие ме зашемети като удар с дърво по главата. Вече си бях начертал образите на волянците и курдландците, не идилични, разбира се, но доста невинни дори в това, което не успях да разбера. Изглеждаше, че хилоизмът просто кара волнците да водят мирна политика, а чудатостите на курдландския страноход можеха да се приемат за особена, местна форма на привързване към селския начин на живот. Вече бях разбрал толкова много за едните и другите, когато внезапно ми се наложи не толкова да поправям техните образи, колкото направо да ги заменям с нови. Дори Курдландия пострадала като че ли по-тежко от войната, в която изобщо не била воюваща страна, но ветровете, които носели облаците размножителен прах, не се съобразявали с държавните граници. Което пак е само волянско предположение, защото Курдланди не признала никакви предизвикани от войната загуби. Изобщо историята на тази война е адски лабиринт, защото двете оцелели държави имат различни системи за засекретяване на определени въпроси и вътрешната си информация, които са многостепенни, и няма защо да се чудим, че сведенията, които се намират под печата на най-строгата тайна, не се изпращат в космическия ефир, а това е все пак главният канал за предаване на информация, който е позволил на министерството да запълни библиотечните си зали с хиляди томове. От много оскъдните източници, които засягат голямата енцианска война, получих повече въпроси, отколкото отговори. Защо Цетландия се беше покрила с лед? Ако причина за това са волянците, както ни внушава генерал Брюмли, защо тогава и след триста години, колкото време е минало вече от глобалния конфликт, ледникът продължава да покрива руините на кливянските градове? Мисълта, че волянците не желаят да излязат на бял свят руините, които свидетелстват за извършеното масово унищожение, и искат ледника да му бъде надгробна плоча, се натрапва наистина като обяснение, но трябва също да се има предвид, че следвоенното захлаждане е понижило средната годишна температура на цялата планета с два градуса, което трябва да се е отразило отрицателно и на климата на Воляния. Може ли една голяма държава да съществува цели векове като помни през това време срама от извършеното военно престъпление? От всичко това изпитах само тайнствено облекчение, макар че това не е изобщо за хвалене, или по-скоро нещо като старателно скривано възхищение, каквото изпитваме, когато разберем, че тези, които са минавали за солидни и благородни хора, имат не по-малко нечиста съвест от нас.