Непокорна

Осма глава

Погледнах първо зелената свещ, а после Афродита. Лицето й беше пребледняло, а устните й бяха стиснати в тънка линийка.

— Не си ли се опитвала да призовеш Земята, откакто белегът ти изчезна? — попитах я внимателно.

Тя поклати глава и продължи да гледа така, сякаш стомахът я боли.

— Ами добре, да ти помогна да проверим това. Ще направя магически кръг.

— И аз това имах предвид. — Афродита едва си поемаше дъх. — Нека да започваме. — Тя застана до стената и стисна здраво зелената свещ. — Това е север.

— Добре. — Застанах пред нея с решителна крачка. Обърнах се на изток, затворих очи и се концентрирах. — Той изпълва дробовете ни и ни дава живот. Призовавам Въздуха в своя кръг. — Нямах жълта свещ, която да представлява Въздуха. Деймиън, с неговата дарба за този елемент, също не беше с нас, но аз веднага усетих отклик и нежен бриз задуха към мен.

Отворих очи и започнах бавно да се въртя надясно, като се движех по часовниковата стрелка. Спрях, когато застанах с лице на юг.

— Той ни сгрява и ни носи топлина и сигурност. Призовавам Огъня в своя кръг.

Усмихнах се, когато вятърът около мен стана топъл и се изпълни с присъствието на втория призован елемент.

Отново се завъртях надясно и се обърнах с лице на запад.

— Тя ни пречиства и утолява. Призовавам Водата в своя кръг.

В този момент почувствах движението на невидими вълни под краката си. Усмихнах се и се обърнах с лице към Афродита.

— Готова ли си? — попитах аз.

Тя кимна, затвори очи и вдигна зелената свещ, която представляваше Земята.

— Тя ни подкрепя и обгражда. Призовавам Земята в своя кръг.

Взех запалката и я поднесох към свещта.

— Ох, мамка му! — извика Афродита и изпусна свещта. Когато вдигна очи от падналата в краката си свещ, те бяха пълни със сълзи. — Загубила съм я! — Гласът й беше почти шепот, сълзи се стичаха по бузите й. — Никс ми е отнела дарбата. Знаех, че ще го направи. Аз не бях достатъчно добра, за да ми даде дарба към толкова силен елемент като Земята.

— Не вярвам, че това е причината — казах аз.

— Но ти го видя с очите си. Аз вече нямам дарба. Никс не иска да представлявам Земята повече — подсмърчаше тя.

— Нямам предвид, че все още имаш дарба. Исках да кажа, че едва ли Никс ти я отнела, защото не си достойна.

— Е, явно не съм. — Афродита беше съсипана.

— Не, просто не го вярвам. Ето, ще ти го докажа. Отстъпих крачка назад. Този път без свещта на Афродита.

— Тя ни подкрепя и обгражда. Призовавам Земята в своя кръг.

Миризмата на пролетна поляна веднага ме изпълни. Опитвах се да игнорирам факта, че от действията ми Афродита плачеше все по-силно, и застанах в центъра на кръга, където призовах последния елемент.

— Това сме ние, преди да се родим и към него се завръщаме след смъртта си. Призовавам духа в моя кръг.

Душата ми запя, когато петият елемент откликна. Придържах се към силата, която винаги ме изпълваше щом призова елементите, и вдигнах ръце над главата си. Гледах право нагоре, но виждах не тавана на стаята, а си представях, че се нося през кадифения мрак право към всеобхватното небе. И се помолих. Не както майка ми и скапаният й съпруг се молят, изпълнени с фалшиво примирение и с много амин за разкрасяване на молитвата. Аз не променях личността си, докато се молех. Говорех с богинята си точно така, както говоря на баба или на приятелите си. Беше ми приятно да си мисля, че Никс оценява моята искреност.

— Никс, от позицията на силата, с която си ме дарила, те моля да се вслушаш в молитвата ми. Афродита загуби много, а аз не смятам, че причината за това е твоето безразличие към нея. Мисля, че тук става нещо друго и искрено ми се иска да й докажеш, че все още си с нея, независимо как.

Нищо не се случи. Поех си дълбоко въздух и се концентрирах отново. Чувала съм гласа на Никс преди. Понякога тя ми говори, а друг път просто усещам разни неща. Всяко едно от двете ви било добре в този момент, добавих аз мислено към молитвата си. После се концентрирах още по-силно. Затворих очи и се заслушах толкова внимателно, че притаих дъх. Всъщност за малко да пропусна възклицанието на Афродита.

Отворих очи и останах изумена.

Между мен и Афродита се носеше сребристият образ на красива жена. По-късно, когато с Афродита се опитвахме да си обясним една на друга как е изглеждала Никс, осъзнахме, че не можем да си спомним никакви детайли, освен че и двете я определихме като дух, който внезапно е станал видим.

— Никс! — извиках аз.

Богинята ми се усмихна и аз си помислих, че сърцето ми ще изхвръкне от щастие.

— Приеми поздравите ми, а-вет-си а-ге-хут са — каза тя и използва индианската дума за дъщеря, точно като баба ми. Имаш право да ме повикаш. — Трябва по-често да се вслушваш в инстинктите си, Зоуи. Те никога няма да те подведат.

После се обърна към Афродита, която с ридания падна на колене пред богинята.

— Не плачи, дете мое.

Никс протегна ефирната си ръка и погали Афродита по бузата.

— Прости ми, Никс! — заплака тя. — Допуснах толкова много грешки, направих толкова глупави неща. Съжалявам за всичко. Наистина. Не те обвинявам за това, че отне белега и дарбата ми. Знам, че не заслужавам ни едно от тях.

— Дъще, разбрала си ме погрешно. Не съм отнемала белега ти. Силата на твоята човечност те превърна обратно в човек. Тази сила спаси Стиви Рей. Независимо дали ти харесва или не, винаги ще бъдеш повече човек, отколкото каквото и да било друго. Точно затова те обичам толкова много. Но не си мисли, че сега си просто човек. Ти си много повече от човек, но сама ще откриеш какво означава това. — Богинята хвана ръката на Афродита и я вдигна на крака. — Искам да знаеш, че дарбата за елемента Земя никога не е била твоя, дъще. Ти просто я съхраняваше за Стиви Рей. Знаеш, че Земята не можеше да живее в нея, докато човечността й не беше възстановена. Ти беше тази, на която аз поверих съхранението на тази безценна дарба, както и съдът, който възвърна човечността на Стиви Рей.

— Значи не ме наказваш? — попита Афродита.

— Не, дъще. Ти сама се наказваш достатъчно, без да се налага да добавям каквото и да било.

— И не ме мразиш? — прошепна тя.

Усмивката на Никс беше лъчиста, но тъжна.

— Както вече казах, аз те обичам, Афродита. И винаги ще те обичам.

Този път знаех, че сълзите, които рукнаха от очите й, бяха от радост.

— И двете имате дълъг път пред себе си. Голяма част от него трябва да извървите заедно. Разчитайте една на друга. Вслушвайте се в инстинктите си. Доверявайте се на вътрешния си глас.

Богинята се обърна към мен:

— А-вет-си а-ге-хут-са, задава се голяма опасност.

— Знам. Не е възможно ти да искаш тази война.

— Не я искам, дъще. Но не това е опасността, за която говоря.

— Но ако не искаш тази война, защо просто не я спреш? Неферет ще се вслуша в желанието ти! Тя трябва да ти се подчини! — извиках аз, без да имам представа защо изведнъж се почувствах така обезумяла.

Вместо да отговори на въпроса ми, Никс зададе друг:

— Знаеш ли кой е най-големият подарък, който съм направила на своите деца?

Замислих се дълбоко, но мисълта ми беше твърде объркана, за да открия отговора.

Гласът на Афродита прозвуча силно и отчетливо:

— Свободната воля.

Никс се усмихна.

— Точно така, дъще. А щом веднъж дам нещо, аз никога не го отнемам. Дарът се слива с личността на носителя си, а ако аз се изправя и изискам подчинение, ще разруша личността.

— Но може би все пак Неферет ще те послуша, ако поговориш с нея така, както говориш с нас сега. Тя е твоя Висша жрица. Би трябвало да те послуша.

— Това ужасно ме наскърбява, но Неферет избра да не ме слуша повече. Това е опасността, за която исках да ви предупредя. Неферет обърна мисълта си към чужд глас и слуша неговия шепот от много дълго време. Мислех, че любовта й към мен ще превъзмогне това, но не стана така. Зоуи, Афродита е много умно момиче. Когато ти каза, че властта променя, беше напълно права. Властта винаги променя този, който я притежава, както и спътниците му. Хората смятат, че тя води до поквара, но гледат доста повърхностно на това.

Докато тя говореше, забелязах как сребърни вълни заляха образа й като утринна мъгла, която се вдига бавно от огряна от слънцето поляна. Ставаше все по-трудно да я виждаме.

— Почакай, не си отивай още! — извиках аз. — Имам толкова много въпроси.

— Животът ще ти разкрие изборите, които трябва да направиш, за да откриеш отговорите им — каза тя.

— Но ти каза, че Неферет слуша гласа на някой друг. Това значи ли, че вече не е твоя Висша жрица?

— Неферет изостави моя път и избра хаоса. — Образът на богинята потрепна. — Но не забравяйте, че никога не отнемам това, което веднъж съм дала. Така че не подценявайте силата на Неферет. Омразата, която тя се опитва да възроди, е много опасна сила.

— Това ме плаши, Никс. Ужасно ме плаши — казах аз. Богинята се усмихна отново.

— Силата ти се крие в твоето несъвършенство. Уповавай се на Земята и ще получиш сила от нея. А в приказките на баба си ще намериш много отговори.

— Би било много по-лесно, ако просто ми кажеш какво трябва да знам и какво трябва да направя — казах аз.

— Като всички мои деца и ти трябва да откриеш сама своя път и тогава да решиш това, което всички имат пред себе си за решаване — дали да избереш хаоса или любовта.

— Понякога хаосът и любовта изглеждат по един и същи начин — обади се Афродита. Забелязах, че й се иска да покаже уважение, но се долавяше голямо раздразнение в гласа й.

Никс не обърна внимание на този коментар. Тя просто кимна и добави:

— Така е, но ако се вгледате по-дълбоко, ще видите, че любовта и хаосът може да си приличат по това, че са могъщи и съблазнителни, но се различават като луната и слънцето. Помнете, че винаги съм близо до сърцата ви, мили мои деца…

С последно проблясване на сребристата светлина богинята изчезна.