Непокорна

Двадесет и първа глава

— Почеркът на баба ти? Сигурна ли си?

— Напълно.

— Но това е невъзможно. Аз написах тъпото стихотворение само преди няколко минути.

— Виж сега, и аз на практика почти се телепортирах тук с Дарий. Това би трябвало да е невъзможно, обаче никак не е.

— Гледаш много идиотски филми като «Стар Трек»

— Щом знаеш какво е телепортиране, значи и ти си гледала идиотски филми — отвърнах самодоволно.

— Не, просто съм наказана да имам идиоти за приятели.

— Виж, абсолютно сигурна съм, че това е почеркът на баба ми. Чакай малко, мисля, че имам писмо от нея в стаята си. Ще ида да го взема. Може пък да си права по изключение и само да ми се струва, че прилича на нейния почерк. — Тръгнах да излизам от стаята, но една мисъл ме спря и подадох листчето на Афродита. — Това обичайният ти почерк ли е?

Тя взе листчето от ръката ми и примигна няколко пъти. Видях, че се шокира.

— О, мамка му! Това няма нищо общо с моя почерк.

— Веднага се връщам.

Опитвах се да не мисля за това, докато бързах към стаята си. Отворих вратата и Нала ме посрещна с недоволно мяукане, че съм й развалила дрямката.

За секунда грабнах последната картичка, която баба ми бе изпратила — намираше се върху бюрото ми. По най-бързия начин се върнах в стаята на Афродита.

— Добре, нека да погледна.

Подадох й картичката и заедно с нея се загледах в почерка.

— Толкова е странно! — каза Афродита и поклати глава. — Заклевам се, че написах това стихотворение със собствената си ръка преди пет минути, но това без съмнение е почеркът на баба ти, а не моят. — Тя ме погледна. Лицето й изглеждаше мъртвешки бледо, особено на фона на червените й очи. — Най-добре да й се обадим.

— Да, ще го направя. Но преди това искам да ми разкажеш всичко, което си спомняш от видението.

— Имаш ли нещо против да си затворя очите и да си сложа кърпата отново, докато ти разказвам?

— Не, разбира се. Ще ти я намокря с още студена вода. Като стана дума за вода, пийни си още малко, изглеждаш… зле.

— Нищо чудно. И се чувствам зле. — Тя пийна малко от водата, докато мокрех кърпата.

— Искам да разбера за какво беше всичко това — каза тя.

— Аз мисля, че знам.

— Сериозно? Разгада си поемата?

— Не, нямах предвид това. Мисля, че е свързано с лошото предчувствие, което аз и Стиви Рей имаме за Неферет. Тя се е забъркала в нещо много гадно. Според мен точно това планираше да направи, когато Лорън беше убит.

— Сигурно си права, но трябва да ти кажа, че Неферет изобщо не участваше във видението ми.

— Е, разкажи ми го.

— Ами, беше кратко и необичайно ясно в сравнение с останалите ми видения напоследък. Беше прекрасен летен ден. Непозната жена седеше на голяма поляна или беше по-скоро пасище. Наблизо имаше стръмна скала и се чуваше поток или малка река. Както и да е, жената седеше на меко одеяло. Помня как си помислих, че не е много умно от нейна страна да седи върху бяло одеяло направо на земята. Цялото щеше да стане зелено.

— Не става зелено — казах и усетих, че устните ми са ледени. — То е памучно и се пере много лесно.

— Значи знаеш какво ти описвам?

— Да, това е одеялото на баба.

— Значи сигурно жената е баба ти. Тя държеше стихотворението в ръце. Не виждах лицето й. Всъщност не виждах много от нея. Беше седнала със скръстени крака, а аз седях някак си зад нея и надничах през рамото й. Само веднъж видях стихотворението и изцяло се концентрирах върху него, всичко останало ми се разми.

— Защо го преписа?

Тя вдигна рамене.

— Не знам точно. Просто така усетих, че трябва да направя. Записах го, докато все още бях във видението. После то приключи, аз погледнах Дарий и му казах да те извика.

— И това е всичко?

— Ти какво още искаш? Преписах цялото шибано стихотворение.

— Но твоите видения обикновено са предупреждения за ужасни неща, които са на път да се случат. А тук къде е предупреждението?

— Нямаше. Дори не съм изпитала нищо неприятно. Беше само стихотворението. Поляната беше наистина красива. И както казах, беше хубав летен ден. Всичко изглеждаше наред, докато не излязох от видението и не усетих адска болка в главата и очите.

— Е, аз имам доста неприятно предчувствие за тази история. — Извадих телефона от чантата си. Погледнах часовника беше почти три през нощта. Баба сигурно спи дълбоко. Освен това осъзнах, че съм пропуснала всичките си часове за днес, с изключение на тази унизителна сцена с Ерик в часа по актьорско майсторство. Чудесно. Въздъхнах тежко. Знам, че баба ще ме разбере, надявам се само и преподавателите да ме разберат.

Тя вдигна още на първото позвъняване.

— О, Зоуибърд! Толкова се радвам, че се обади.

— Бабо, извинявай, че ти звъня. Предполагам, че спиш по това време и…

— Не, а-вет-си а-ге-хут-са, не бях заспала. Събудих се преди няколко часа от един ужасен сън и от тогава съм будна и се моля.

Познатата индианска дума за дъщеря ми даваше усещане за любов и сигурност и изведнъж ми се прииска лавандуловата й ферма да не е чак на час и половина път от Тулса. Искаше ми се да я видя, да я прегърна, да ме успокои и да ми каже, че всичко ще бъде наред. Точно както правеше, когато бях малка и оставах при нея, за да се отърва от втория съпруг на майка ми.

Но вече не бях малка, а баба не можеше да ме прегърне и да реши проблемите ми този път. Щях да стана Висша жрица и хората да се уповават на мен. Никс ме бе избрала и трябваше да се науча да бъда силна.

— Миличка, какво има, какво се е случило?

— Всичко е наред, бабо. Аз съм добре — успокоих я набързо, защото не исках да я тревожа. — Просто Афродита получи видение и то някак си е свързано с теб.

— В опасност ли съм?

Не можах да сдържа усмивката си. Тя звучеше уплашена и потисната, докато си мислеше, че нещо се е случило с мен. Но когато разбра, че може би опасността засяга само нея, звучеше облекчена и енергична, сякаш ей сега ще завладее света. Наистина обичах баба си!

— Не, не мисля така — отвърнах аз.

— И аз също — обади се Афродита.

— Афродита казва, че не си в опасност. Или поне не и в непосредствена.

— Е, това е добре.

— Това наистина е добре, но работата е там, че ние не можем съвсем да разберем видението на Афродита. Ясно е, че има някакво сериозно предупреждение. Този път е видяла теб на една поляна, както и едно стихотворение. Тя е преписала стихотворението. — Не споменах, че го е преписала с нейния почерк. Това щеше да прозвучи прекалено странно в и без това неясната история. — Прочетохме го, но не откриваме смисъла.

— Е, може би трябва да ми го прочетеш сега. Възможно е да го позная.

— И ние това си помислихме. Добре, ето…

Афродита ми подаде листчето и аз зачетох:

— Древна сила спи в очакване да се въздигне, когато мощта на Земята пролее своята алена свещена кръв.

— Белегът сочи истината, кралица Ци Сгили повелява…

Баба ме прекъсна:

— Произнася се Т-с-и Сгили — поясни тя и наблегна на втората дума. Гласът й звучеше глухо, почти като шепот.

— Добре ли си, бабо?

— Продължавай да четеш, а-вет-си а-ге-хут-са — каза ми тя.

Продължих, като повторих последната част с поправено произношение.

— Белегът сочи истината, кралица Тси Сгили повелява той да бъде изтръгнат от гроба си.

— От ръката на мъртвеца той ще бъде освободен. Ужасяваща хубост, чудовищна гледка. Властта си отново ще възвърне, жените ще коленичат пред неговата мощ.

— Песента на Калона звучи сладко, докато сеем смърт навред…

Баба изпъшка и проплака:

— О, дано Великият Дух да ни пази!

— Бабо? Какво става?

— Първо Тси Сгили, а после Калона. Това е лошо, Зоуи. Много лошо.

Страхът в гласа й ме изправи на нокти.

— А какво е Тси Сгили и Калона? Защо е толкова лошо?

— Знае ли стихотворението? — попита Афродита, като седна до мен и махна кърпата от лицето си. Забелязах, че очите й започваха да изглеждат по-нормално и лицето й си възвръща цвета.

Натиснах бутона за високоговорител и седнах на леглото до Афродита.

— Така, сега те чуваме и двете, тук сме само аз и Афродита.

— Госпожо Редбърд, знаете ли стихотворението?

— Миличка, наричай ме бабо. Не, не го знам. Не и в смисъл да съм го чела преди. Но съм чувала за него или по-скоро съм чувала легендата, която се предава от поколение на поколение сред моя народ.

— Защо се уплаши така при споменаването на Тси Сгили и Калона? — попитах аз.

— Това са индиански демони. Тъмни духове от най-лошия вид. — Баба се поколеба и чух как шумоли с нещо. — Зоуи, мисля да запаля малко билки, преди да продължа да говоря за тези същества. Ще сложа салвия и лавандула. Ще разпръсквам дима с гълъбово перо, както съм ти показвала. Зоуибърд, препоръчвам ти да направиш същото.

Останах много изненадана. Опушването се използва от индианците в продължение на векове, особено когато се налага ритуал за пречистване или защита. Баба правеше пречистващи ритуали и опушване редовно. Израснала съм с идеята, че това е начин да се изкаже почитта към духовете и човек да запази своята чистота. Но никога досега не се е случвало баба да иска да го прави само при споменаването на нещо.

— Зоуи, трябва да го направиш. Веднага! — каза тя остро.