Непокорна

Четвърта глава

Едва докоснах дръжката на вратата си и тя се отвори, а Афродита ме дръпна за китката навътре.

— Хайде, вмъквай си задника най-после. Боже, бавна си като дебеланка на патерици, Зоуи.

Тя ме издърпа навътре и затръшна вратата зад мен.

— Не съм бавна, а ти имаш адски много неща да ми обясняваш. Как се вмъкна тук? Къде е Стиви Рей? Как се върна белегът ти? Какво… — Тирадата ми от въпроси беше прекъсната от силно тропане по прозореца.

— Първо, ти си идиотка. Това е «Домът на нощта», а не някое държавно училище в Тулса. Никой не си заключва вратите, така че много лесно влязох в стаята ти. Второ, Стиви Рей е там отвън.

Афродита забърза към прозореца. Видях как дръпна пердетата и започна да отваря тежкия прозорец. Хвърли ми раздразнен поглед през рамо.

— Ехо, малко помощ няма да ми е излишна.

Напълно объркана, аз се доближих до нея. Беше ни доста трудно да отворим прозореца. Загледах се от най-горния етаж на сградата, която повече приличаше на замък, отколкото на общежитие. Късната декемврийска нощ беше тиха, студена и мрачна, а от небето снегът правеше плах опит да завали. Виждах източната стена, въпреки нощта и гъстите дървета. Потръпнах, но не от студ. Новаците рядко усещат студа. По-скоро гледката на източната стена беше това, което ме накара да потръпна. Зад мен Афродита въздъхна и се наведе напред, за да може да надникне през прозореца.

— Престани да се мотаеш наоколо и влизай по най-бързия начин. Могат да те видят и което е по-важно, от тази влага ще ми се накъдри косата.

Когато Стиви Рей показа главата си, едва не се побърках.

— Здрасти, Зи! — каза ми тя радостно. — Какво ще кажеш за новите ми суперготини умения за катерене?

— О, Боже! Влизай вътре! — Афродита се протегна през отворения прозорец, сграбчи Стиви Рей за ръката и я издърпа. После бързо затвори прозореца зад нея и дръпна пердетата.

Затворих уста, но продължих да зяпам Стиви Рей, която изтупваше дънките си и натъпкваше в тях карираната си риза.

— Стиви Рей — успях най-сетне да кажа, — ти не се ли изкачи току-що по стената на сградата?

— Аха! — Тя се ухили и късата й къдрава коса се разклати. — Готино, нали? Чувствах се сякаш съм част от камъните и съм абсолютно безтегловна и… ами, ето ме тук.

— Като Дракула — казах аз и осъзнах, че съм изрекла мислите си гласно чак когато Стиви Рей се намръщи.

— Какво като Дракула?

Тръшнах се на леглото си.

— Като в книгата «Дракула» на Брам Стокър. Джонатан Харкър споменава, че е видял как Дракула пълзи по стената на замъка.

— А, това ли. Като каза Дракула и си помислих, че изглеждам като него зловеща, бледа, с ужасна коса и дълги нокти. Нали нямаше това предвид?

— Не, всъщност изглеждаш чудесно. — Съвсем откровено й казвах истината. Тя изглеждаше чудесно, особено в сравнение с миналия месец. Сега беше точно както преди да умре преди един месец и да се върне незнайно как към живота. Но сега беше някак различна. Нейната човечност почти изцяло се беше изпарила, но тя не беше единствената, която мина през това. Имаше цяла група от гнусни неживи новаци, които живееха в старите тунели под града около изоставеното депо. Стиви Рей почти се беше превърнала в една от тях — имам предвид гадна, злобна и опасна. Дарбата й за елемента Земя беше това, което й помогна да запази частица от себе си, но не беше достатъчно. Тя се изплъзваше. Така че е помощта на Афродита (която също получи дарба за елемента Земя) аз направих магически кръг и призовах Никс да излекува Стиви Рей.

Богинята изпълни молбата ми, но по някакъв начин процесът доведе дотам, че изглеждаше сякаш Афродита загуби живота си, за да спаси човечността на Стиви Рей. За щастие това се оказа невярно. Вместо живота си Афродита загуби само белега си, а Стиви Рей се сдоби със запълнен белег, който показваше, че е минала през Промяната и вече е възрастен вампир. За да внесе допълнително объркване, белегът й не беше в традиционния сапфирен цвят, какъвто имат всички възрастни вампири. Нейният белег беше в яркоалено — цвета на младата кръв.

— Ехо, Земята вика Зоуи. Има ли някой вкъщи? — Гласът на Афродита прекъсна мислите ми. — По-добре се погрижи за приятелката си, че нещо й става.

Примигах. Въпреки че зяпах към Стиви Рей, в действителност не я виждах. Тя стоеше в средата на стаята (това беше нашата стая само допреди месец, когато смъртта й промени окончателно и завинаги всичко) и се оглеждаше наоколо с очи, пълни със сълзи.

— Миличка, съжалявам. Сигурно не ти е лесно да бъдеш отново тук казах аз и я прегърнах. Беше някак корава и странна на допир и аз бързо се отдръпнах.

Погледнах лицето й и кръвта ми изстина. Сълзите в очите й бяха заменени с гняв. Изражението й ми бе много познато. Така тя изглеждаше, преди да призова богинята да възвърне човечността й. Отстъпих крачка назад.

— Стиви Рей, какво става?

— Къде са нещата ми?

И гласът й беше досущ като изражението й. Гаден и злобен.

— Миличка — казах аз нежно. Вампирите отнасят вещите на учениците, когато умрат.

— Аз не съм умряла! — Тя присви злобно очи.

Афродита пристъпи напред и застана до мен.

— Хей, не си го изкарвай на нас. Не си умряла, но те си мислят, че си, забрави ли?

— Но не се притеснявай — казах аз бързо. — Накарах ги да ми върнат някои от вещите ти. А и знам къде са останалите. Мога да ги взема, ако искаш.

Изведнъж злобата напълно изчезна от лицето й и тя отново се превърна в себе си.

— Дори лампата ми с формата на каубойски ботуш?

— Дори нея. — И аз бих се разбесняла, ако някой задигне всичките ми неща.

— Човек би си помислил, че като умреш, губиш и острата си липса на вкус, но явно не е така. Твоята тотална липса на вкус явно е безсмъртна.

— Афродита — каза й кротко Стиви Рей, — би трябвало да си малко по-любезна.

— Не ми пука за селския ти мерипопински манталитет.

— Мери Попинс е англичанка и далеч не е била селянка — отвърна самодоволно Стиви Рей.

Тя вече толкова приличаше на предишната си личност, че не можех да сдържа радостта си и я прегърнах отново.

— Толкова се радвам, че си тук! Сега вече всичко е наред, нали?

— Малко е различно, но да отвърна тя и ме прегърна на свой ред.

Изпитах огромно облекчение, което ми помогна да игнорирам частта с малко е различно. Толкова се радвах да я видя цяла и нормална, че оставих за друг път притесненията, че може да е останал още някой неразрешен проблем. Но пък си спомних нещо друго.

— Я чакайте малко! Как успяхте да влезете в училището, без воините да ви засекат?

— Зоуи, крайно време е да започнеш да обръщаш внимание на нещата, които се случват около теб — каза Афродита. — Влязох през входната врата. Алармата е свалена, в което смятам, че има смисъл. Получих същото съобщение за край на зимната ваканция на мобилния си телефон, каквото, предполагам, са получили всички ученици. Или трябваше да се махне алармата, или Неферет щеше да се побърка да обръща внимание на всеки прибиращ се ученик.

Искаш да кажеш, че Неферет може да бъде още по-побъркана, отколкото е сега?

— Права си, че е напълно откачена. Както и да е, алармата е свалена дори за хора.

— Какво? Дори за хора? Откъде знаеш?

Афродита въздъхна и с бавно движение вдигна ръка и изтри сапфирения полумесец от челото си.

— О, Боже, Афродита! Ти си… — думите ми увиснаха във въздуха, защото устните ми не можеха да го изрекат.

— Човек — довърши тя е равен тон.

— Ама как така? Искам да кажа, сигурна ли си?

— Сигурна съм.

— Е, Афродита, дори и да си човек, ти не си съвсем обикновен човек — каза Стиви Рей.

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

Афродита сви рамене:

— Не знам за какво говори.

— Имаш късмет, че се превърна в човек, а не например в дървено момче, защото с всичките тези лъжи, носът ти щеше да е станал поне километър.

Афродита изкриви лице с отвращение.

— Пак с тези аналогии от детските филмчета. Не мога да разбера защо просто не умрях и не отидох по дяволите. Поне нямаше да ме обстрелват с филмчета на «Дисни»

— Не може ли просто да ми кажете какво, по дяволите, става? — попитах аз.

— По-добре й кажи, че като гледам, почти е започнала да псува.

— Толкова си злобна. Трябваше да те изям, когато бях чудовище — каза Стиви Рей.

— Трябваше да изядеш селската си майка — отвърна Афродита, имитирайки негърски акцент. — Нищо чудно, че Зоуи се нуждае от нова най-добра приятелка. Ти си голяма досадница.

— Зоуи не се нуждае от нова приятелка! — извика Стиви Рей и пристъпи към Афродита.

За миг ми се стори, че видях в сините й очи да проблясват пламъчета в червено, каквито имаше като нежива. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Пристъпих напред и застанах между двете.

— Афродита, престани да се заяждаш със Стиви Рей. А ти по-добре наглеждай приятелката си.

Афродита отиде до огледалото, извади кърпичка и започна да бърше остатъците от полумесеца на челото си. Забелязах, че въпреки небрежния й тон ръцете й трепереха.

Обърнах се към Стиви Рей, чиито очи отново бяха приятно сини.

— Извинявай, Зи — каза тя и се усмихна като виновно дете.

— Предполагам, че два дни с Афродита поставиха нервите ми на изпитание.

Афродита изсумтя и аз веднага се обърнах към нея:

— Само не започвайте отново!

— Добре, добре.

Погледите ни се срещнаха в огледалото и съм почти сигурна, че видях страх в очите й.

Чувствах се напълно объркана и се опитах да върна разговора там, откъдето беше започнало заяждането.

— Е, какво имаше предвид, като каза, че Афродита не е обикновен човек?

— Все още има видения, а това не е нормално за хората.

— Тя погледна Афродита настойчиво. — Хайде, разкажи на Зоуи.

Афродита се обърна към нас и седна на една табуретка.

— Да, все още имам видения. Невъобразима гадост. Единственото нещо, което не харесвах в това да съм вампир новак, е и единственото, което запазих, след като се превърнах отново в шибан човек.

Вгледах се по-добре в нея и се опитах да погледна зад маската й. Беше пребледняла, с тъмни кръгове около очите. Определено изглеждаше като момиче, минало през какви ли не гадости. Нищо чудно, че бе такава кучка.

— Какво представляваше видението ти този път?

Афродита срещна погледа ми с твърдост и за миг свали маската си на арогантност. Ужасна призрачна сянка пробяга по красивото й лице, а ръката й потрепна, когато посегна да прибере зад ухото си кичур коса.

— Видях вампири да убиват хора и хора да убиват вампири. Видях свят, изпълнен с насилие, омраза и тъмнина. А в тъмнината видях създания, толкова ужасни, че не мога да кажа какви бяха. Дори… дори не можех да погледна към тях. Видях края на всичко. — Гласът й прозвуча така призрачно, както изглеждаше и лицето й.

Разкажи и останалото подкани я Стиви Рей, а аз се изненадах от нежността в гласа й. Кажи й защо се случва всичко това.

Когато Афродита заговори, почувствах думите й като парченца стъкло, които се забиваха в сърцето ми.

— Видях, че всичко това се случва заради смъртта ти, Зоуи. Твоята смърт го направи възможно.