Ненаситност

2

Усетих как вените по лицето ми запулсираха от изблика на Силата. Зъбите ми изскочиха бързо и силно, разкъсвайки венците. Отново бях ловец: тялото ми се изпъна, извих пръсти, готов за атака. Когато приближих към нея, всичките ми сетива се възбудиха още повече — очите ми се разшириха, за да уловят всяка сянка, ноздрите ми се издуха, за да поемат миризмите. Дори кожата ми настръхна, готова да усети най-малката промяна в движението на въздуха, в топлината, в ударите на сърцето, все признаци на живота. Въпреки клетвата ми, бях повече от готов да впия зъби в меката, умираща плът и да изсмуча жадно жизнените й сокове.

Момичето бе дребно, но не болнаво или крехко. Изглеждаше на около шестнайсет. Гърдите й се повдигаха и спускаха рязко, докато се бореше за глътка въздух. Косата й бе тъмна, но в къдриците й проблясваха златисти отблясъци от светлината на изгряващата луна. В косите й бяха вплетени цветя от коприна и панделки, които се бяха развързали, и ведно с къдриците се стелеха зад главата й като морска пяна.

Роклята имаше тъмночервена подплата, покрита с бял въздушен памучен тюл.

Там, където фустите се бяха разкъсали, се виждаха ивици алена коприна, сякаш в тон с кръвта, която изтичаше от гърдите й и се спускаше надолу по корсажа. Една от велурените й ръкавици беше бяла, докато другата беше почти черна от просмукалата се кръв, все едно се бе опитала да запуши раната си, преди да изгуби съзнание.

Гъстите й извити мигли потрепваха, докато очите й се въртяха под клепачите. Това момиче се бе вкопчило в живота, бореше се упорито да се изтръгне от мрака, заплашващ да я погълне, и да оцелее от сполетялата я жестокост.

Ушите ми лесно долавяха ударите на сърцето й. Въпреки силата на момичето и волята й за живот, те отслабваха и аз можех да отброя секундите между всеки удар.

Туп…

Туп…

Туп…

Туп…

Целият останал свят бе притихнал. Бяхме само аз, луната и това умиращо момиче. Сега дишането й беше много по-забавено. Навярно след минути щеше да е мъртва, но не заради мен.

Прокарах език по зъбите си. Бях направил всичко, което бе по силите ми. Бях уловил катерица — катерица — за да заситя глада си. Правех всичко възможно, за да устоя на съблазънта на тъмната ми страна, на изгарящата жажда, която бавно ме разрушаваше отвътре. Въздържах се да използвам Силата си.

Но миризмата…

Неустоимо пикантна, дразнеща, сладка. Главата ми се замая. Не беше моя вината, че са я нападнали. Не аз бях причинил локвата кръв, образуваща се под проснатото й върху земята тяло. Само една малка глътка нямаше да навреди… Не бих могъл да я нараня повече, отколкото някой вече го бе направил…

Потръпнах, по гръбнака ми пробяга сладостна болка и се плъзна надолу по тялото ми. Мускулите ми се свиваха и разпускаха по своя воля. Пристъпих по-близо, толкова близо, че можех да докосна с ръка червената течност.

Човешката кръв можеше да направи много повече, отколкото само да засити глада ми. Щеше да ме изпълни с топлина и Сила. Нищо нямаше вкуса на човешката кръв, никакво усещане не би могло да се сравни с нея. Само една глътка и отново щях да се превърна във вампира, който бях в Ню Орлиънс: непобедим, бърз, силен. Щях да мога да внушавам на човешките същества да се подчиняват на желанията ми. Щях да заглуша вината и да прегърна мрака. Отново щях да съм истински вампир.

В този миг забравих всичко: защо бях в Ню Йорк, какво се бе случило в Ню Орлиънс, защо напуснах Мистик Фолс. Кали. Катрин. Деймън… Всичко бе изгубено и аз бях привлечен към безумната забрава, към източника на моята агония и екстаз.

Коленичих в тревата. Разтворените ми устни се отдръпнаха назад, разкривайки острите зъби.

Едно близване. Една капка. Едно вкусване. Толкова отчаяно се нуждаех от това. А и технически нямаше да я убия. Технически, тя щеше да умре заради някой друг.

Тесните струйки кръв намаляваха, докато се стичаха надолу по гърдите й, потръпващи от ударите на сърцето. Надвесих се над нея, езикът ми се стрелна напред… Гъстите мигли потрепнаха едва и се разтвориха, разкривайки ясни зелени очи, очи с цвета на детелината и тревата.

Същият цвят имаха и очите на Кали.

Последният ми спомен за Кали беше как тя лежеше върху земята и умираше, а тялото й бе сгърчено в почти същата безпомощна поза. Кали бе умряла от удар с нож в гърба. Деймън дори не бе проявил благородство да й позволи да се защити. Беше я промушил, докато тя ми признаваше колко много ме обича. И тогава, преди да успея да й дам да пие от кръвта ми и да я спася, Деймън ме бе изтласкал настрани и я бе пресушил докрай. Беше оставил от нея само празна, мъртва черупка, след което се бе опитал да убие и мен. Ако не беше Лекси, щеше да успее.

Измъчен вик се изтръгна от гърдите ми, отдръпнах ръце от момичето и заудрях с юмруци земята. Изтласках кръвожадността, напираща от очите и устата ми обратно в онова тъмно място, откъдето бе изскочила.

Беше ми нужен още миг, за да се съвзема напълно, сетне разтворих корсажа на момичето, за да видя раната й. Била е прободена с нож или някакво малко острие. Било е забито с почти идеална точност между гърдите й — но бе пропуснало сърцето. Като че ли нападателят й бе искал тя да страда, кръвта й да изтече бавно, а не да умре на мига.

Нападателят не бе оставил оръжието, затова притиснах зъби към китката си и разкъсах кожата. Болката ми помогна да се съсредоточа, добра, пречистваща болка в сравнение с онази, която караше зъбите ми да се удължават.

С невероятно усилие притиснах китката си до устните й и стиснах пръстите си в юмрук. Имах толкова малко кръв, която да споделя — това щеше почти да ме убие. Нямах представа дали ще се получи след като вече се хранех само с животинска кръв.

Туп-туп.

Пауза.

Туп-туп.

Пауза.

Сърцето й продължаваше бавно да бие.

— Хайде — помолих се и стиснах зъби от болка. — Хайде.

Първите капки кръв паднаха върху устните й. Тя потръпна и леко се размърда. Устните й се разтвориха в отчаян отклик.

Стиснах китката с цялата си сила, изцеждайки кръвта от вената си в устата й. Когато тя най-сетне покапа по езика й, момичето едва не се задави.

— Пий — заповядах. — Ще ти помогне. Пий.

Тя извърна глава.

— Не — промълви.

Въпреки немощните й протести, бутнах китката си към устата й, насилвайки я да преглътне кръвта.

Момичето простена, но не се подчини. Около нас се изви вятър и полите на роклята й прошумоляха. Земен червей се зарови по-дълбоко в меката, влажна земя, за да избяга от студения нощен въздух.

И тогава тя спря да се противи.

Устните й се притиснаха към раната на китката ми и мекият й език затърси източника на кръвта ми. Тя започна да смуче.

Туп-туп.

Туп-туп.

Туп, туп, туп.

Ръката й, тази в пропитата с кръв ръкавица, се протегна, потрепервайки немощно, и улови ръката ми, опитвайки се да я приближи към лицето. Тя искаше повече. Разбирах отлично желанието й, но не можех да й предложа повече.

— Това е достатъчно — заявих. Чувствах се замаян и отмалял. Освободих нежно ръката си, въпреки скимтящите й стонове. Сърцето й вече биеше по-равномерно.

— Коя си ти? Къде живееш? — попитах.

Тя изхлипа и се притисна към мен.

— Отвори очи — наредих й.

Момичето го стори и отново разкри зелените си очи, същите като на Кали.

— Кажи ми къде живееш. — Внушавах й да ми се подчини, а светът се въртеше около мен, докато използвах последните останали ми капки от Силата.

— Пето Авеню — промълви тя отнесено.

Опитах се да потисна нетърпението си.

— Къде на Пето Авеню?

— Седемдесет и трета улица… Номер едно на Източна седемдесет и трета улица… — долетя тихият й шепот.

Вдигнах я на ръце, ухаеща на парфюм феерия от коприна, тюл, дантела и топла, човешка плът. Къдриците й се люшнаха към лицето ми, погъделичкаха бузата и врата ми. Очите й бяха затворени и тя се бе отпуснала в ръцете ми. Кръв, нейната или моята, капеше в прахта.

Стиснах зъби и се затичах.

Почти веднага след като излязох от парка, елегантна карета зави зад ъгъла, последвана от полицай на кон. Отдръпнах се бързо в сенките, затаил дъх за миг, стъписан от шума и оживлението.

Мислех, че Ню Орлиънс е голям град и в сравнение с Мистик Фолс наистина беше. Сгради, офиси и лодки бяха скупчени в малкото, кипящо от живот пространство край река Мисисипи. Ала това беше нищо в сравнение с Манхатън, където белите сгради се извисяваха високо в небето и пришълци от Италия, Ирландия, Германия — дори Китай и Япония — сновяха по улиците и продаваха стоките си.

Дори през нощта Ню Йорк пулсираше от живот. Пето Авеню беше осветено от редица весело греещи газени фенери, които придаваха топло, наситено сияние на павираната улица. Мъж и жена се кискаха, наведени близо един до друг, обвили плътно палтата около телата си, за да се предпазят от свирещия порив на вятъра. Вестникарче крещеше водещите заглавия за опожарени фабрики и корупция в градската управа. Сърца биеха във френетична какофония, туптяха и препускаха в бесен ритъм. Вонята на боклук, аромат на парфюми и дори обикновеният мирис на чиста, измита със сапун кожа, се преплитаха в уличния въздух като гъвкавите лиани на кудзуто у дома.

След като се успокоих, се затичах към най-близките сенки отвъд светлината на газените лампи, понесъл на ръце отпуснатото момиче. Пред хотела малко по-нагоре по улицата имаше портиер. Веднага щом разгърна вестника си, се промъкнах колкото се може по-бързо покрай него, доколкото ми позволяваше товарът ми. Разбира се, ако Силата ми беше в пълната си мощ, ако през цялото това време се бях хранил с човешка кръв, много лесно щях да внуша на портиера да забрави, че е видял нещо. Дори нещо повече — можех да изтичам направо към Седемдесет и трета улица, а човешкото око да долови само нещо неясно, профучало край него.

На Шейсет и осма улица се скрих зад един мокър храст, когато един пияница се заклатушка към нас. В малкото пространство между клоните нямаше нищо, което да отвлече вниманието ми от сладкото ухание на девичата кръв. Опитах се да не го вдишвам, проклинайки желанието, което ме подтикваше да разкъсам шията й. Когато пияницата ни отмина, хукнах на север към Шейсет и девета улица, като се молех никой да не ме види и да не спре, за да ме попита за изпадналото в безсъзнание момиче, отпуснато в ръцете ми. Ала в бързината си изритах един камък, който се затъркаля по улицата. Шумът отекна по-силно от изстрел.

Пияницата се извъртя.

— Х-хей? — изфъфли.

Притиснах се към варовиковата стена на голяма къща, като мислено се помолих той да продължи по пътя си. Мъжът се поколеба, озърна се наоколо с по-мътнелите си очи, после се срути върху паважа, като силно изхърка.

Момичето издаде още един стон и се размърда в ръцете ми. Много скоро щеше да се събуди и да осъзнае — несъмнено придружено с висок писък — че е в прегръдките на непознат мъж. Събрах цялата си воля и преброих до десет. После, все едно всички демони на ада ме бяха погнали, хукнах в неравен спринт, без дори да се старая да държа по-нежно товара си. Шейсет и девета улица, Седемдесета… Една заблудена капка от кръвта на момичето изцапа бузата ми. Зад гърба ми отекнаха стъпки. В далечината изцвили кон.

Много скоро се озовахме на Седемдесет и втора улица. Само още една пресечка и щяхме да стигнем. Ще я оставя пред вратата на дома й и ще побягна обратно към…

Но номер едно на Източна седемдесет и трета улица ме накара да спра.

Къщата, в която бях отраснал, беше голяма, построена от баща ми с парите, които бе спечелил, след като бе пристигнал в тази страна от Италия. Имението Веритас представляваше внушителна постройка на три етажа, с широка слънчева веранда, опасваща цялата сграда, и високи, тесни колони, които се издигаха до втория етаж. Беше снабдена с всичкия лукс, който можеше да се достави по време на блокадата на северняците.

Но тази къща — или по-скоро палат — беше огромна. Истински замък, построен от бял варовик, който заемаше почти цялата пресечка. Подредените близо един до друг прозорци на етажите приличаха на бдителни очи. От всеки етаж висяха балкони от ковано желязо, подобни на онези, които красяха дома на Кали в Ню Орлиънс, изсъхнали лози се виеха около металните орнаменти. Имаше дори островърхи кули в европейски стил, украсени с гаргойли.

Колко подобаващо, че къщата, която трябваше да приближа, се пазеше от каменни чудовища.

Изкачих се по стъпалата до гигантската входна врата, изработена от тъмно дърво. Положих нежно момичето върху площадката, вдигнах месинговото чукче и го ударих три пъти. Канех се да се обърна и да се върна в парка, когато масивната врата се отвори със замах, все едно беше обикновена градинска порта. На прага стоеше прислужник. Беше слаб и висок като върлина, облечен в обикновен черен костюм. Двамата се спогледахме за миг, сетне сведохме погледи към момичето върху площадката.

— Господине — извика икономът към някого зад него. Гласът му бе изненадващо спокоен. — Това е госпожица Съдърланд…

Разнесоха се викове и трополене на крака. Почти мигом входът се изпълни с множество хора, всички със загрижени лица.

— Намерих я в парка… — подех.

Не успях да продължа.

Фусти от тежка коприна зашумоляха покрай мен, половин дузина пищящи жени, слуги и мъже се втурнаха навън и се скупчиха около момичето като ято подплашени гъски. Миризмата на човешка кръв стана толкова силна, че ми се зави свят. Богато облечена по-възрастна жена — майката, предположих — тутакси притисна длан към шията на девойката, за да провери пулса й.

— Хенри! Внеси Бриджет вътре!

Икономът я вдигна внимателно и дори не трепна, когато кръвта изцапа кремавата му жилетка. Икономката го последва, докато приемаше заповеди от развълнуваната майка, която разпределяше различни задачи на прислужничките.

— Уинфийлд, изпрати момчето да доведе лекар! Грета да приготви гореща вана. Готвачката да свари агнешки бульон и билкова тинктура! Свалете веднага корсажа й и развържете корсета — Сара, вземи от скрина стари ленени чаршафи и ги нарежи на ивици за превръзки. Лидия, изпрати да извикат Маргарет.

Тълпата се промъкна обратно през вратата, един по един, с изключение на младо момче с къси панталони и кепе, което се изстреля навън. Подметките на обувките му затрополиха отсечено по калдъръма, когато се затича в нощта. Сякаш къщата, след като бе изригнала няколко мига на оживление, семеен сговор и жизненост, сега отново бе всмукала обратно обитателите си в топлото си и закрилническо лоно.

Дори и да исках, не можех да ги последвам. Човешките същества трябва да поканят в дома си своята гибел — независимо дали го осъзнават или не. Без покана ние, вампирите, не можем да влезем в ничий дом, прокудени от топлината на огнищата, оставени в нощта като самотни наблюдатели.

Обърнах се, за да си тръгна. И без това вече бях останал по-дълго, отколкото смятах.

— Почакай, млади човече.

Гласът бе толкова уверен, дълбок и гръмък, че се върнах, все едно бях хипнотизиран от някаква сила.

На прага се извисяваше висока фигура. Предположих, че е господарят на къщата и бащата на момичето, което бях спасил. Беше едър и някак си жизнерадостно дебел мъж, от онзи тип, чиято пълнота ги кара да застават на пети. Беше облечен в скъпи дрехи от вълна и туид, отлично ушити, но с обикновена кройка. Спокойствие бе думата, която най-точно го характеризираше, като се почне от червеникавокафявите бакенбарди и се стигне до блестящите черни очи и леката усмивка, играеща върху устните му. Приличаше на човек, който бе работил здраво през по-голямата част от живота си — мазолестите ръце и червеният му врат бяха доказателство, че богатството му не е от наследство.

Една мисъл се мярна за миг в главата ми: колко лесно щеше да бъде да го примамя навън. Още една стъпка… Пълното му тяло щеше да ми достави достатъчно кръв, за да засити глада ми с дни. Усетих как челюстта ме заболя от желание, което щеше да накара зъбите ми да изскочат и да причини смъртта на този мъж.

Ала въпреки множеството изкушения, с които се сблъсках през тази нощ вече бях оставил онзи живот зад гърба си.

— Тъкмо си тръгвах, господине. Радвам се, че дъщеря ви е в безопасност — промърморих, като отстъпих крачка назад към сенките.

Мъжът отпусна месестата си ръка върху рамото ми и ме спря. Очите му се присвиха и макар че бих могъл да го убия на място, се изненадах от нервното присвиване на стомаха ми.

— Как се казваш, синко?

— Стефан — отвърнах. — Стефан Салваторе.

Тутакси осъзнах, че е глупаво да му казвам истинското си име, имайки предвид цялата бъркотия, която бях оставил зад себе си в Ню Орлиънс и Мистик Фолс.

— Стефан — повтори той и ме огледа от главата до петите. — Не искаш ли награда?

Подръпнах маншетите на ризата си, засрамен от раздърпания си външен вид. Черните ми панталони, в чийто заден джоб бе пъхнат дневникът ми, бяха протрити и разръфани. Ризата ми се бе измъкнала и висеше омачкана около тирантите. Нямах шапка, нито вратовръзка и жилетка, а като капак на всичко бях мръсен и от мен се разнасяше леката миризма на скитник.

— Не, господине. Просто се радвам, че помогнах — смънках.

Мъжът остана мълчалив, сякаш му беше трудно да проумее думите ми. Запитах се дали шокът да види дъщеря си окървавена и безпомощна не е замъглил донякъде съзнанието му. Сетне той поклати глава.

— Глупости! — Тупна ме по дясното рамо. — Готов съм на всичко за доброто и безопасността на най-малката ми дъщеря. Влез вътре. Настоявам! Да изпушим по една пура и да вдигнем тост задето си спасил моето малко момиченце.

Той ме дръпна в къщата, все едно бях инатливо куче на каишка. Понечих да възразя, но направо онемях, когато влязох в грандиозното фоайе. Тъмната облицовка беше от черешово дърво. Цветните прозорци, предназначени да осветяват входната врата през деня, искряха дори и през нощта. Преливащите им цветове проблясваха като скъпоценни камъни на светлината на газените лампи. Огромно стълбище водеше към следващия етаж, а балюстрадата сякаш бе изсечена от цели дървени стволове. Докато бях човек, мечтаех да уча архитектура и с удоволствие бих разглеждал този дом с часове.

Но преди да успея да оценя преддверието по достойнство, моят домакин ме поведе по коридора към уютен салон. В камината в далечния му край бумтяха оранжевите пламъци на буен огън. Из помещението бяха пръснати столове с копринени възглавнички и високи облегалки, а стените бяха облепени със зелени тапети. Зад дивана дискретно бе поставена билярдна маса, а целите стени и пространството между високите прозорци бе запълнено с шкафове, пълни с книги, чаши и различни интересни предмети. Моят баща, колекционер на книги и изящни предмети, щеше да се влюби в тази стая. Гърдите ми се стегнаха, когато осъзнах, че ще надмина баща си по житейски опит.

— Пура? — предложи любезният домакин и извади една кутия.

— Не, благодаря ви, сър. — Пурите бяха от най-високо качество, произведени от вирджински тютюн. Някога щях да приема с радост. Но както звукът от почукването на птичи клюн по кората на дървото разстройваше изострените ми сетива, така и мисълта да се обвия в облаци черен дим ми бе непоносима.

— Хмм. Не искаш да запалиш с мен. — Мъжът повдигна замислено гъстите си вежди. — Надявам се, че няма да ми откажеш едно питие?

— Не, сър. Благодаря ви, сър.

Общоприетите думи изскочиха от устата ми, преди да се усетя.

— Само така, момчето ми. — Той приготви питието ми — кехлибаренозлатиста течност, която наля от кристална гарафа.

— Значи си намерил дъщеря ми в парка — заговори господарят на дома, като ми подаде чашата с коняк. Не можах да се сдържа и поднесох искрящата чаша към светлината. Щял да я намеря за красива дори и да не притежавах изострените вампирски сетива. Разпръскваше лъчите светлина все едно бяха водни кончета, обагрени във всички цветове на дъгата.

Кимнах към домакина си и отпих малка глътка, докато се отпусках в коженото кресло, което той ми посочи. Топлата, сладка течност се плъзна по езика ми и ми подейства успокояващо, но в същото време ме накара да се почувствам неудобно. Само за една кратка нощ от скитник, живеещ в парка, се превърнах в желан гост, отпиващ изискано питие в компанията на много богат човек. Едновременно с това копнеех да хукна обратно към мрака, ала самотата, която се бе просмукала в цялото ми същество, ме умоляваше да остана. Не бях говорил с живо същество от две седмици, а ето ме тук сега, поканен в един истински палат, гъмжащ от човешка дейност. Усещах присъствието на поне десетина слуги и членове на семейството в стаите наблизо, опияняващото ухание на кръвта им, неразличимо за всички останали, освен за мен, както и на двете кучета, които знаех, че са в кухнята.

Моят благодетел ме изгледа странно и ме изтръгна от унеса ми.

— Да, сър. Намерих я на поляната, близо до останките от старото селище Сенека Вилидж.

— И какво си правил в парка толкова късно през нощта? — попита той, вперил поглед в мен.

— Разхождах се — промълвих.

Подготвих се за това, което следваше, неудобна поредица от въпроси относно живота ми, макар че скъсаните ми дрехи определено даваха някои отговори. Ако бях на негово място, щях да пъхна няколко долара в ръката ми и да побързам да се изпроводя през вратата. В крайна сметка Ню Йорк гъмжеше от хищници и въпреки че той не би могъл да го знае, вероятно дори не си го представяше, аз бях един от тях.

Ала следващите му думи ме изненадаха.

— Предполагам, че късметът ти е изневерил синко? — попита домакинът ми и изражението му омекна.

— Какво е станало — бил си изхвърлен от бащиния си дом? Заради някакъв скандал? Или дуел? Озовал си се в противниковия военен лагер?

Ченето ми увисна. Откъде бе разбрал, че не съм обикновен скитник?

Мъжът изглежда отгатна мисълта ми.

— Обувките ти, синко, показват, че очевидно си джентълмен, независимо от настоящето ти… хм… състояние — додаде той, докато ги оглеждаше. Сведох поглед към обувките си — протрити и мръсни, не ги бях лъскал, откакто напуснах Луизиана. — Изработката им е италианска, а кожата е фина. Познавам кожата си. — Потупа собствената си обувка, навярно от крокодилска кожа. — Така започнах. Аз съм Уинфийлд Съдърланд, собственикът на търговската верига „Съдърланд“. Някои от съседите ми са натрупали състоянието си от петрол или от железниците, но аз съм го спечелил честно — като продавам на хората това, от което имат нужда.

Вратата на кабинета се отвори и младата жена, която бях видял на долния етаж, влезе вътре. Изглеждаше спокойна и грациозна, пристъпваше едновременно царствено и делово. Бонето й беше семпло — почти като на прислужница — но подчертаваше фините черти на лицето й. Тя беше по-изискана версия на момичето, което бях намерил в парка. Естествено къдравата й коса беше в по-фин оттенък на златистото и се стелеше свободно на меки вълни. Миглите й бяха гъсти като на по-малката й сестра, но по-дълги, и обрамчваха сини очи със съвсем лек нюанс на сиво. Скулите й бяха малко по-високи, а изражението — по-меко.

Човешкото ми възхищение от красотата й се бореше със студената вампирска оценка на тялото й: здраво и младо.

— Лекарят току-що пристигна, но мама смята, че всичко с нея ще е наред — оповести спокойно момичето. — Раната не е толкова дълбока, колкото изглеждаше, и очевидно вече е почти зараснала, което е истинско чудо.

Размърдах се притеснено на стола си. Знаех, че аз съм неохотният творец на това „чудо“.

— Дъщеря ми Лидия — представи я Уинфийлд. — Най-царствената от моите три грации. Ти си намерил Бриджет. Тя е малко… хм… своенравна.

— Тя избяга сама от бала — заяви с пресилена усмивка Лидия. — Мисля, че би трябвало да потърсиш малко по-силна дума от „своенравна“, татко.

Харесах Лидия от пръв поглед. Не излъчваше искрящата жизненост на Кали, но притежаваше ум и чувство за хумор, които я отличаваха от всички останали. Дори харесах баща й, въпреки гръмкия му и заплашителен глас. В известно отношение всичко тук ми напомняше на родния ми дом, на собственото ми семейството, когато имах такова.

— Ти ни направи голяма услуга, Стефан — рече Уинфийлд. — Прости ми, че говоря без заобикалки, но подозирам, че нямаш приличен дом, където да се прибереш. Защо не останеш да пренощуваш тук? Вече е прекалено късно, за да отидеш където и да било, а и сигурно си изтощен.

Вдигнах ръце.

— Не, не бих могъл.

— Определено можеш — възрази Лидия.

— Аз… — Кажи не. Пред мен изплуваха зелените очи на Кали и си припомних клетвата да стоя по-далеч от човешките същества. Но уюта на тази красива къща толкова много ми напомняха за човешкия живот, който бях изоставил в Мистик Фолс, че ми беше много трудно да постъпя както беше редно.

— Настоявам, момче. — Уинфийлд отпусна месестата си ръка върху рамото ми и ме побутна към вратата. — Това е най-малкото, което можем да ти предложим в знак на благодарност. Хубав и спокоен сън и здравословна закуска.

— Това е много любезно, но…

— Моля те… — намеси се Лидия с плаха усмивка. — Ние сме ти толкова благодарни.

— Аз наистина би трябвало да…

— Отлично! — плесна с ръце Уинфийлд. — Разбрахме се. Дори ще изперем и изгладим дрехите ти.

Като кон, за когото трябваше да се погрижат преди надбягванията, икономката на семейство Съдърланд ме поведе по стръмна стълба към задното крило на къщата, с изглед към източната улица. Вместо обичайното ми леговище в скалите, заобиколен от откраднати надгробни паметници, щях да спя в огромно пухено легло с четири колони, в стая с бумтящ огън, в къщата на човешки същества, които ме бяха приели с радост и без колебание, сякаш бях един от тях.

Вампирът в мен оставаше гладен и нервен. Ала това не пречеше на човека в мен да се наслади на живота, който завинаги бе изгубил.