Ненаситност

19

Когато пристигнахме пред дома на Съдърланд, муцуната на коня бе покрита с пяна, а очите му се бяха подбелили.

— Май не е състезателен кон — подхвърли Деймън безгрижно, като скочи от капрата и го потупа по шията. — Няма да се изненадам, ако рухне от изтощение.

Слязох от каретата. Лъхна ме миризма на гнило и разложение, сякаш наблизо се намираше дворът на кланица.

— Мисля, че може вече да е мъртъв — подхвърлих предпазливо. Поех дълбоко дъх, за да се успокоя. Трябваше да съм готов за това, което следваше, независимо дали Деймън щеше да предприеме някакви действия срещу семейство Съдърланд, или трябваше да прекарам нощта с младата си невеста. Ако това се случеше, щеше да ми е трудно да спазя обещанието си повече да не подчинявам човешки същества на волята си…

Стегнах се и се запътих към вратата.

— Не толкова бързо, братко. — Деймън сложи ръка на гърдите ми. После плъзна ловко ръка под фрака ми като обигран джебчия и измъкна от джоба на жилетката ми чека, който Уинфийлд ми бе написал. — Това ще ми трябва — обясни щастливо.

— О, да. Лесни пари, без следи — рекох горчиво. — Не е толкова очебийно, колкото да ограбиш трезора на банка. Ами кочияшът на каретата? Мъртъв мъж по средата на пътя — какво ще кажеш за онези следи?

— Онзи ли? Никой няма да го забележи — сви рамене Деймън, явно изненадан от интереса ми. — Огледай се, Стефан. По улиците непрекъснато умират хора. Той е никой.

Брат ми се бе превърнал във вампир, който убиваше дори когато нямаше директна изгода от това, когато му скимне и без предварителна подготовка. Когато аз убивах в първите дни, винаги беше заради жажда или самозащита. Не и за спорт. И никога просто заради самото убийство.

— А и това наистина, наистина те дразни — добави той и се ухили. — Не е ли всичко заради това?

Той се поклони леко, давайки ми знак, че аз трябва да вляза пръв в нашия нов дом. Като погледнах към красивите му сиви стени и каменната украса, изпитах желание никой да не ме бе канил в него, да бях останал навън завинаги, бедно създание, за което паркът бе единственото убежище.

И тогава някой извика.

Двамата с Деймън се втурнахме в къщата, като едва не откъртихме вратата от пантите й в бързината да влезем.

Маргарет стоеше в дневната, бяла като платно, притиснала длан към устата си. И беше съвсем очевидно защо.

Цялото място бе изпръскано с нещо, което замаяният ми мозък определи като черна боя, докато миризмата не ме удари по носа, сякаш ме бе връхлетял влак: кръв. Човешка кръв. Литри, литри човешка кръв се стичаха бавно по стените, образувайки тъмно езеро на пода. Това ме стресна, вампирските ми сетива се замаяха от количеството.

Деймън закри лицето си с ръка, сякаш се опитваше да задуши усещанията си, и посочи с другата.

Отначало видях чифт крака в чорапи под странен ъгъл върху килима, все едно някой е прекалил с алкохола и е паднал. После осъзнах, че към тях няма тяло.

— Не… — прошепнах и се свлякох ужасено на колене.

Телата на Лидия, Бриджет, Уинфийлд и госпожа Съдърланд бяха разпръснати на части из стаята.

Семейството, в което бях станал зет, за да защитя, невинните човешки същества, които се опитах да опазя от налудничавите планове на Деймън, бяха мъртви. Но те не бяха само убити — бяха разкъсани жестоко на части.

— Какво си направил? — изкрещях към Деймън. Яростта бе обагрила зениците ми в червено и промяната започваше. — Какво си направил?

Щях да разкъсам врата му. Толкова беше просто. Той беше чудовище и аз трябваше да го убия много отдавна, много преди да има възможността да съсипва живота на другите хора.

Но Деймън изглеждаше не по-малко шокиран от мен. Леденосините му очи бяха разширени от непресторена изненада.

— Не бях аз — отрони.

Маргарет го възнагради с поглед, който би могъл да го убие. По начина, по който го каза, се подразбираше, че съвсем лесно би могъл да е той — само че не и този път.

— Вярвам ти — рече Маргарет тихо и поклати глава, сломена от мъка.

Изненадах се. Защо, след всички въпроси, всички свирепи погледи, всички аргументи, защо тя все пак му вярваше? Защо, след като тя — отново с пълно основание — предполагаше, че целта му са парите и щеше да избяга още преди мастилото върху документите да е изсъхнало, тя му вярваше, че не е убиецът? Странно, но и аз му повярвах, при това единствено заради безгрижния му тон.

И сякаш можеше да чете мислите ми, Маргарет се извърна към мен.

— Винаги разбирам, когато някой лъже — рече просто. — Предполагам, че е… дарба.

Припомних си какво бе казал Брам — как Маргарет му причинила болка само с поглед. Докоснах пръстена си, замислен за вещицата Емили, която го бе омагьосала, за да ме предпазва от слънцето. Възможно ли бе и Маргарет да притежава подобни сили?

Отворих уста, за да я попитам, но сълзите рукнаха от очите й. Сега не бе време за въпроси. Поех дълбоко дъх, изправих се и приближих това, което бе останало от телата, опитвайки се да открия причината за това нечувано зверство.

Другата част от тялото на госпожа Съдърланд бе просната до дивана. Едната ръка бе протегната, сякаш се е опитвала да се изправи, да допълзи до най-малката си дъщеря.

Гърлото на Бриджет бе разкъсано и всичките й крайници бяха пречупени на две. Само лицето й бе недокоснато. В смъртта си приличаше на малко момиче, каквото беше в действителност. Меката розовина на страните й бавно избледняваше, превръщайки се в мъртвешка бледност, устните й бяха полуразтворени, все едно бе заспала. Очите й, големи, зелени и бистри като на порцеланова кукла, все още бяха отворени от шока. Поставих нежно ръка върху лицето й затворих клепачите й.

Лидия бе застинала с ръка върху лицето. Приличаше на скулптура, изваяна върху римска гробница, благородна дори и в смъртта. Извърнах се от жестоко обезобразеното й тяло, белите кости на гърба й стърчаха от изтърбушения й гръден кош.

Уинфийлд приличаше на голямо, заклано животно, бивол, посечен в разцвета на силите си. Отстрани по тялото му се виждаха изненадващо правилни разрези, все едно някой се бе опитал да го разфасова.

Накрая пристъпих към Маргарет, обвих ръце около нея и извърнах главата й, за да не се взира повече в тази сцена на чудовищна касапница. Тя се притисна към мен, но застина изненадано, когато ръката ми се плъзна нежно по кожата на тила й.

След миг се отдръпна. Шокът бавно засенчи лицето й. Отпусна се на един стол и огледа стаята отново, този път с празно лице.

— Заварих ги така, когато пристигнах — заговори бавно. — Останах у Ричардс по-дълго от всички останали, търсих вас двамата, опитвах се да открия някой, който ви е видял да си тръгвате. Брам, Хилда и обичайната тайфа бе напуснала празненството по-рано, планираха някакви лудории за първата ви брачна нощ. Някаква шумна серенада. Аз просто предположих, че сте офейкали в Европа със зестрата.

— Европа — промълви Деймън замислено. Изгледах го кръвнишки.

— Вратата бе отворена — продължи младата жена — и зловонието…

Всички замлъкнахме. Не знаех какво да кажа или направя. При обикновени, човешки обстоятелства, първо щях да изведа Маргарет от къщата и да повикам помощ.

— Обади ли се в полицията? — попитах внезапно.

Маргарет срещна погледа ми.

— Да. Скоро ще бъдат тук. Знаеш, че ще помислят, че сте били вие.

— Не бяхме — повтори Деймън.

Тя кимна, без да го поглежда. Кожата й бе тебеширено бяла, все едно целият живец я бе напуснал със смъртта на семейството й.

— Зная, но и вие не сте невинни.

— Не, не сме — промълви Деймън с отнесен тон, вперил поглед в студеното тяло на Лидия. За миг чертите му омекнаха и той заприлича почти на човешко същество, скърбящо за свой близък. Сетне поклати глава, все едно се отърсваше от някакъв унес. — Маргарет, съжалявам за загубата ти — изрече формално. — Обаче аз и Стефан трябва да бягаме оттук.

— Защо трябва да бягам с теб? — предизвиках го. Кръвта замайваше главата ми, замъгляваше мислите.

— Добре, остани тук и чакай да те арестуват.

Обърнах се към Маргарет.

— Смяташ ли, че ще бъдеш добре?

Тя ме изгледа все едно съм полудял.

— Цялото ми семейство е мъртво.

Гласът й потрепери, беше ясно, че едва се държи да не се разпадне. Протегнах ръка и я докоснах по рамото. Искаше ми се да мога да остана или да направя нещо. Никой не заслужаваше това. Ала думите нямаше да й върнат близките.

Когато с Деймън се обърнахме, за да си тръгнем, до слуха ни достигна издайническото трополене на колелата на полицейския фургон, който спря пред къщата, съпроводен от заповедите на началника към хората му.

— През задния вход — казах. Деймън кимна и ние хукнахме през трапезарията и кухнята към вратата, от която се излизаше в двора. Ръката ми тъкмо щеше да хване дръжката, когато Деймън ме сграбчи, сложил пръст на устните си. Притисна се към стената и ми даде знак да направя същото. Инстинктите ми на хищник доловиха това, което Деймън вече бе разбрал: имаше мъж, не, двама мъже, които се бяха притаили отвън с извадени оръжия, предугадили, че ще се опитаме да избягаме оттук и готови да ни посрещнат.

— Ей сега ще се отърва от тях — прошепна Деймън.

— Не! На горния етаж! — възпрях го. — През прозореца.

— Добре. — Деймън въздъхна и двамата се запромъквахме тихо нагоре по стълбата за слугите.

Силен изстрел откъм преддверието ни накара да замръзнем на място.

— Вие — на горните етажи, ти и ти — в салона! — даваше заповеди суров глас. Съдейки по звука от стъпките, цял полицейски отряд се пръсна из къщата.

Двамата с Деймън зарязахме тихото предвижване и хукнахме с все сили нагоре по стълбите. На площадката на най-горния етаж имаше прозорец с панти, Деймън го отвори триумфално и се приготви да скочи към свободата.

Долу, покрай едната страна на двора, стояха десетина въоръжени полицаи, насочили пушки към сградата. А с показния си жест Деймън им разкри присъствието ни.

Полетяха куршуми.

Въпреки че не можеха да ни убият, щяха да ни забавят. Хвърлих се на пода. Усетих как оловото ме одраска по врата.

— Шахтата за въглища — предложих и без да дочакам отговор полетях надолу с вампирска скорост, следван от брат ми. Всички стаи на долния етаж вече гъмжаха от полицаи, но дори тези, които са ни зърнали да тичаме към килера, едва ли са разбрали какво виждат: неясни сенки, зрителна измама.

Мракът в сутерена не беше проблем за нас и за част от секундата вече бяхме в килера с въглищата, зад пещта. Насилих тясната наклонена врата, която водеше към алеята на двора, изскочих навън и се извърнах, за да подам ръка на брат си.

И тогава усетих дулото на оръжие, притиснато към врата ми.

Обърнах се бавно с вдигнати ръце. Там ме очакваше малка група полицаи заедно с по-голяма част от съседите, дошли да наблюдават преследването.

С малко усилие двамата с Деймън можехме да се справим с всички. А и Деймън изглеждаше повече от готов за битка.

Поклатих глава и прошепнах:

— Ще привлечем много повече внимание, ако сега се противопоставим на ареста. — Истината беше, че щеше да ни е много по-лесно да избягаме по-късно, когато нямаше да ни зяпа толкова голяма тълпа. Деймън го знаеше не по-зле от мен.

Той въздъхна драматично, измъкна се през шахтата и скочи пъргаво на земята.

Началникът на полицаите пристъпи смело напред — но чак след като хората му опряха дулата на пушките си в гърбовете ни и ни побутнаха леко, за да знаем кой командва.

— Арестувани сте по обвинение в кражба в особено големи размери, убийство и всичко, което мога да открия, за да ви видя обесени на дърво на Уошингтън Скуеър заради смъртта на семейство Съдърланд — изреди мъжът през равните си зъби.

Повлякоха ни, като ни бутаха по-силно отколкото бе необходимо. С още тласкане и с по един ритник за финал ни запратиха в задната част на полицейския фургон, след което вратата се затръшна зад нас.

— Те бяха добри хора — изсъска през решетките полицейският началник в лицето на Деймън.

Деймън поклати глава.

— Срещал съм и по-добри — прошепна ми.

Взрях се през решетките на фургона в къщата, която през последната седмица наричах свой дом. Маргарет стоеше на прага, а черната й коса се открояваше на фона на светлините на къщата. По страните й се стичаха сълзи и тя промълви нещо толкова тихо, че дори моите чувствителни уши едва го чуха.

— Който е сторил това, ще си плати.