Ненаситност

13

Същата нощ лежах в леглото си, втренчен в тавана. Лунните лъчи струяха през прозрачните бели завеси, а къщата жужеше от живот — трополене на стъпки, туптене на сърца, бягащи миши стъпки зад стените. Имах чувството, че цялата къща е жива, с изключение, разбира се, на мен и Деймън. Членовете на семейство Съдърланд нямаха представа, но когато отвориха вратата на дома си за мен, те поканиха смъртта. Аз бях раково образувание върху тяхното щастливо съществуване и много скоро мракът щеше да се разпростре, изяждайки света им, докато от него не остане нищо.

Макар че не участвах по желание в извратения план на Деймън, нямаше голяма разлика от начина, по който Катрин се бе вмъкнала в моя живот, погубвайки цялото семейство Салваторе. Независимо дали ми харесваше, или не, добруването на това семейство изцяло лежеше на плещите ми. Ако Деймън ги убиеше, кръвта им щеше да тежи на съвестта ми. Но как бих могъл да го спра? Бях толкова по-слаб от брат си и не възнамерявах да започна да се храня с човешка кръв, тъй като се страхувах, че няма да мога да се спра.

Станах от леглото и дръпнах рязко завесите. Втренчих се в луната, онази сфера, свидетел на толкова много злини, които бях сторил. Отново и отново повтарях мислено разговора, който бяхме водили с Маргарет.

Представях си твърдо стиснатите й челюсти. Ясното послание в очите й. Начинът, по който блестящите й сини очи преценяваха мен и Деймън, все едно можеха да пробият кожата ни и да надникнат право в мъртвите ни сърца. Уинфийлд беше готов да припише богатството си на Деймън, само дъщеря му оставаше неподвластна на Силата на моя брат.

Но на какво се дължеше това?

Единствената защита срещу вампирите, която познавах беше върбинката, но откакто пристигнах в Ню Йорк, не бях усещал задушаващото й ухание. Когато се опитваше да изобличи Катрин, баща ми сипа в уискито й отвара от върбинка, от което й прилоша и тя припадна, докато пиеше кръвта ми. Само ако баща ми по-скоро се бе досетил да ме защити, може би сега двамата с него все още щяхме да сме в Мистик Фолс, надвесени над счетоводните книги, докато аз се уча как да управлявам имението ни Веритас.

Измъкнах се през отворения прозорец и стъпих на тесния балкон. Нощта бе застинала в странна неподвижност. Нямаше вятър в клоните на дърветата, дори гълъбите, които си бяха свили гнездо на съседния покрив, бяха притихнали. Моят балкон гледаше на изток, към калната Ийст Ривър и тясната земя, която бяха нарекли Блекуел Айлънд, където градската управа неотдавна бе построила наново приюта за душевноболни. Устните ми се изкривиха в цинична усмивка. Само ако можех да настаня Деймън там.

Но в следващия мих простенах и се вкопчих в парапета от ковано желязо. Трябваше да престана да се надявам и да мисля само с милиони ако. Не можех да накарам Деймън да изпадне в забрава, нито можех да променя миналото. Стореното, сторено. Дори когато разполагах с пълната мощ на моята Сила, не можех да накарам света да се върти обратно, нито да върна времето и да залича това, което Катрин бе причинила на мен и семейството ми. Но не бях толкова беззащитен относно бъдещето. Имах свободна воля, притежавах опит и имах възможността да избера да се боря.

Каних се на перилото и скочих върху насмоления покрив с глухо тупване. Ню Йорк беше голям град и все някъде трябваше да расте върбинка или поне бяха останали изсушени стръкове. Щях да обиколя улиците, докато не уловя специфичната й миризма. Нямаше да е възможно да сипя в напитките на Лидия — Деймън се хранеше от нея — ала бих могъл да сложа в уискито на Уинфийлд…

Притичах през покрива, готов да скоча върху този на съседите, след което да се спусна по пожарната им стълба до улицата под мен.

— Къде отиваш, братко? — Жизнерадостните думи пронизаха нощта като куршум и аз замръзнах на ръба на покрива.

Извърнах се бавно и се озовах лице в лице с усмихващия се Деймън. Той изглеждаше готов за втората част от вечерните си излети, облечен в костюм от три части. В ръката си въртеше позлатен бастун. Тутакси го познах — принадлежеше на бащата на Кали, мъжът, който бе затворил Деймън в клетка, бе го измъчвал и държал гладен, преди да го принуди да се бие с планински лъв. Деймън сигурно го бе откраднал, след като уби Кали.

Неканен, образът на Кали изплува в съзнанието ми. Милостивите й зелени очи ми се усмихнаха, отново видях луничките, обсипали всеки сантиметър от тялото й, припомних си начина, по който тя толкова смело ми се бе отдала на брега край езерото, предлагайки ми кръвта си, въпреки че знаеше какво бях и какво бих могъл да й причиня…

Отново видях мъртвото й тяло, сгърчено в тревата зад къщата на Лекси.

— Копеле — процедих с нисък, треперещ от ярост глас, който едва познах. Гневът, който от седмици се бе насъбирал, без възможност да изскочи навън, сега лумна във вените ми и усетих как мускулите ми се възпламениха. Изръмжах и се хвърлих към него. — Защо просто не ме оставиш на мира?

Телата ни се срещнаха, все едно камък с камък. Сепнат, Деймън падна назад, но тутакси ме отблъсна и се изправи на крака. Обви ръце около врата ми и ме стегна като в менгеме.

— Ако толкова отчаяно си искал да се отървеш от мен, не биваше да ме насилваш да стана вампир като теб — изсъска той. В държанието му нямаше и следа от веселието му от преди малко. Опитах се да се освободя, но коляното му се притисна още по-силно в гърба ми, приковавайки ме към покрива. — Ти ме принуди да стана това, което съм… подтикваше ме да приема това, което Катрин ни завеща, като подарък, а не като проклятие.

— Повярвай ми — промълвих задъхано, като се извих в опит да се измъкна от хватката му, — бих взел този подарък обратно, ако можех.

— Тц-тц — смъмри ме Деймън. — Не те ли е научил баща ни, че част от това да си мъж е никога да не съжаляваш за избора, който си направил? — Притисна бузата ми към насмоления покрив, който одра кожата ми. — При все това накрая ти се оказа такова разочарование за него — не искаше да се ожениш за Розалин, влюби се във вампир, уби го…

— Ти винаги си бил разочарование — изрекох с омраза. — Трябваше да те убия, когато имах възможност.

Деймън се изсмя сухо.

— Е, би било жалко, защото тогава нямаше да мога да направя това.

Натискът в гърба ми отслабна, когато Деймън ме повдигна, държейки ме за ризата.

— Какво пра… — подех.

Преди да довърша, брат ми ме хвърли напред с такава сила, сякаш бях изстрелян от оръдие. Тялото ми пропадна в нощта и за един кратък миг на безтегловност се зачудих дали не летя. Тогава твърдият паваж на алеята между къщата на Съдърланд и съседните къщи се надигна да ме посрещне и костите ми изпукаха силно при сблъсъка.

Изпъшках, силна болка прониза крайниците ми, когато се изтърколих по гръб с обляно в кръв лице. Стори ми се, че останах да лежа там с часове, втренчен в звездите, докато Силата ме излекува, намести костите ми и заши дълбоката рана на бузата много по-бързо, отколкото би го сторил и най-умелият лекар.

Ала когато се изправих, нова болка прободе гърдите ми.

Защото там, върху тухлената стена на дома на Съдърланд, с червено мастило, което би могло да бъде само кръв, бяха написани три ужасяващи думи:

Аз винаги наблюдавам.